1

ЦЕНТЪР ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИПОЛИТОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ФОНДАЦИЯ “АЛФРЕД МОЗЕР”ФОНДАЦИЯ “СОЛИДАРНО ОБЩЕСТВО”

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ В ПОЛИТИКАТА

СОФИЯ2007

2

© Център за исторически и политологически изследвания© Фондация “Алфред Мозер”© Фондация “Солидарно общество”

Редакционен екипСъставителство: Максим МизовРедакция: Таня ТурлаковаХудожник: Емануил МаноловКомпютърен набор: Жулиета Авджиева

ISBN – 978-954-90816-8-8

3

СЪДЪРЖАНИЕ

Нора Ананиева ................................................................ 6Встъпление

Кристиан Вигенин .......................................................... 11Толерантността в политиката

Рене Куперус .....................................................................17Как малки страни като България и Холандия оце-ляват в глобалната трансформация и съхраняват толерантни общества?

ОБЕДИНЯВАНЕТО НА ЕВРОПА И ПОВИШАВАНЕ НА ДИАЛОГИЧНОСТТА И ТОЛЕРАНТНОСТТА

В ПОЛИТИКАТА

Максим Мизов .................................................................. 51Диалог и толерантност в политиката –съвременни проблеми и предизвикателства

Минчо Драганов ............................................................... 94Политическата система днес – жертва на толе-рантността или заплаха за нея?

Евгений Кандиларов ......................................................107Диалог и толерантност по време наСтудената война (България и развитите капита-листически държави)

Искра Баева ..................................................................... 128Политическите конфликти в годинитена българския преход и ролятана външните фактори за тяхното преодоляване

Ивка Цакова ....................................................................140Особености на политическия дебат в България

4

Толя Стоицова ................................................................ 156Да чуем с очите си: невербалната комуникацияв съвременната политика

Антоанета Христова .......................................................172Скритите послания на политическото говорене

Елена Петрова ................................................................ 183Политическа и медийна манипулация

Татяна Симеонова .......................................................... 202За толерантността, диалога и политиката в България

Петя Пачкова .................................................................. 211Политическата толерантност като факторза развитие на българското семейство

Мая Павлова ................................................................... 222Европейското гражданство и културатана толерантността

Нина Дюлгерова ............................................................. 234Обединена Европа и “непризнатите държави”в Кавказ - границите на историческото право

Владимир Зиновиев ....................................................... 250Предизвикателства на бъдещото разширяване

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТВ ТРАНСФОРМИРАЩИТЕ СЕ ОБЩЕСТВА

Таня Неделчева .............................................................. 265Евроидентичността като разширениена българския етнически модел

Надя Велчева .................................................................. 278“Етническият модел” като политически дискурс върху интелектуалната и обществената рефлексия

5

Мюмюн Тахир ................................................................. 293Културната интеграция в контекстана евроинтеграцията

Богдана Тодорова ........................................................... 304Диалогът в религията и политиката

Бончо Асенов ................................................................... 321За толерантността на българската държавакъм религиите и сектите

Нонка Богомилова ......................................................... 339Правни аспекти на отношенията държава-църква в България днес: европейската перспектива

Петър Канев .................................................................... 352Етническа и религиозна толерантност на българ-ските православни свещеници след 1989 година

Михаил Иванов .............................................................. 375За “ромското включване” – в края на 2006 година

Авторите .......................................................................... 405Summary ........................................................................... 408Contents ............................................................................ 412

6

ВСТЪПЛЕНИЕ

Диалогът и толерантността само на пръв поглед са понятия, свързани с културата и поведението на отдел-ния индивид. Тяхната роля и значение имат много по-широки измерения. По същество става дума не само и не толкова за междучовешките отношения, колкото за “цимента” на обществените връзки, за “формулите” на оцеляване, на консолидиране на обществото при неизбежното му разделение на интереси, социални слоеве, националности, етноси и прочее.

Изведени на тази плоскост, диалогът и толерант-ността придобиват политически смисъл, превръщат се в повеля за всяко демократично политическо управ-ление, в което представителството на многообразните интереси и тежнения не е самоцел, а трябва да доведе до своего рода обществен договор, до общия знамена-тел на компромиса в интерес на “общото благо” и като приближение до “общата воля”( по Жан-Жак Русо).

Предлаганият сборник от статии е продукт на съв-местен проект на Центъра за исторически и полито-логически изследвания при ВС на БСП, фондация “Алфред Мозер” при Холандската партия на труда и фондация “Солидарно общество”, който започна със семинари за млади политици и в края на 2006 г. има-ше своята своеобразна кулминация в проведената в София конференция с участието на изследователи от двете страни. Дни преди официалното присъединя-ване на България към Европейския съюз ние имахме възможността да анализираме ситуацията в сравните-

7

лен план – в една стара и в една нова държава-член-ка, да съпоставим политическите предизвикателства в процеса на осъществяване на общата ценностна ориентация на две братски партии–членки на Социа-листическия интернационал и на ПЕС, да проследим отраженията на вътрешното състояние на обществата върху европейското обединение. Така логично диало-гът и толерантността бяха проследени и в контекста на битието на семейството на държавите и народите от Обединена Европа.

Мозаичната картина на сборника насочва към мно-жествеността на аспектите и равнищата на проблема за диалога и толерантността. По същество всяка зая-вена тема може да се превърне в самостоятелен, не-изчерпаем предмет на изследване. На този етап сбор-никът, подобно на проведената дискусия, условно е разделен на две части, в които се очертават общопо-литическите измерения на диалога и толерантност-та с ударение върху европейското равнище, от една страна, и проблемите на диалога и толерантността в трансформиращите се общества, от друга, присъстват както националният, така и европейският ракурс.

Днес наистина е невъзможно лабораторно изчист-ване на проблематиката. Всяко общество е сложносъс-тавно, вътрешно нееднородно, заредено с конфликти и противоречия. Преобладаващата част от тях са със социален характер. В различни мащаби и в старите, и в новите държави-членки на Европейския съюз съ-ществува социална диференциация. За трансформи-ращите се източноевропейски общества тя придобива

8

измеренията на социални полюси, на социална про-паст, без преодоляването на която не е възможна кон-солидацията, не е възможно развитието на солидарно и толерантно общество. Не е случайно особеното уда-рение, което част от авторите поставят на ролята на социалната държава и на новите предизвикателства пред нея.

Едновременно с това всяко съвременно общество, във все по-голяма степен – в страните от Европейския съюз със свободното движение и заселване, е мулти-културно, в него съжителстват различни етноси, ре-лигии, начини на живот. Все едно дали става дума за Холандия, която, по оценката на нашия гост, винаги е била монокултурна и едва сега се осъзнава като мул-тикултурна, или за България, която не се помни като монокултурна, разнообразието и съжителството, диа-логът и толерантността в отношенията между различ-ните етноси са друга генерална линия на изследвания и политика. По данни на Националната статистика от преброяването на населението на Република България през 2002 г. в страната съжителстват повече от 50 етни-чески групи. Без съмнение ние имаме свой опит, свои поуки от минали грешки, свое виждане за толерантния политически модел от гледна точка на етносите.

От друга страна, в самоопределението на Обедине-на Европа в различни варианти присъства формулата за “единство в многообразието”, която формула сама по себе си означава толерантност към съхраняването и развитието на националната и етническата идентич-ност. В Обединена Европа всеки от европейските на-

9

роди, и най-многобройният, неизбежно се превръща в “малцинство”. На европейската сцена в нови измере-ния трябва да се търси мярата между съхраняването на националната и етническата идентичност и съжи-телството върху обща ценностна основа. А сред кон-солидиращите Обединена Европа ценности, заложени в проекта за Конституция на Европа, толерантността заема централно място.

И на трето място, в различните елементи на мозай-ката задължително трябва да проследим две равнища на анализ: равнището на политическото управление и равнището на гражданското участие при формиране-то на политиката, без което е невъзможна модерната демократична държава. Истината е, че и най-толеран-тният модел за политическо управление, при който се търси консолидация на цялото многообразие от обществени и групови интереси, може да се разбие в реалностите на съществуващите и постоянно възраж-дащи се предразсъдъци, неразбиране, нежелание да се приемат различията. И обратното, затварянето на очите на политиците за тези явления може да даде жи-вот на екстремистки настроения и политически дви-жения, нещо, което се случи и у нас, и в Източна, и в Западна Европа. В постсоциалистическите държави тези настроения се подсилват допълнително от остри-те социални проблеми, на практика се създава своего рода взривоопасна смес от социалното и етническото, която може да превърне популизма в “игра с огъня”.

И тези “игри” – било в Австрия или Франция, било в Холандия или България, вече не са, а в условията на

10

глобалния свят, още по-малко – на Обединена Европа, не могат да останат “вътрешна работа”. Те се превръ-щат във всички случаи в проблем на ролята и способ-ността на Европа да покаже на света привлекателен модел на политическа цивилизация, неделима част от който са диалогът и толерантността.

Проф. д.ф.н. Нора АнаниеваДиректор на Център за истори-чески и политологически изслед-вания, председател на фондация“Солидарно общество”

11

ТОЛЕРАНТНОСТТА В ПОЛИТИКАТА

Кристиан Вигенин

Темата на конференцията е изключително предиз-викателство: първо – защото не си спомням някой да е организирал подобна дискусия досега, и второ – за-щото гледните точки и равнищата на анализ могат да бъдат многобройни и комплексни.

Струва си да започнем с опит за дефиниране на по-нятието “толерантност в политиката”. И доколкото в случая не може да се даде точна математическа форму-ла, а и разбирането би било различно в зависимост от контекста, то бих се осмелил да обобщя, като кажа, че “толерантността” е характерна за онова взаимодейст-вие между участниците в политическия процес, което протича в полето между пълното незачитане на чуж-дото мнение и агресивното отхвърляне на аргументи-те на опонента, от една страна, и отказа от отстояване на позиции и конформизма, от друга. Важно е да от-бележим също, че за толерантност в политиката мо-жем да говорим само в условията на демократична политическа система. В този смисъл може да се види пряка връзка между стабилността и “установеността” на демокрацията в дадена държава и равнището на то-лерантност както в политиката, така и в обществото като цяло. Сигурно това е и причината да говорим за “европейски модел”, за “европейски ценности”, за “ев-ропейски маниер” на правене на политика, в основата на който е толерантността – все пак Европа е родила

12

демокрацията, а в основата на Европейския съюз са държави с утвърдени демократични традиции. Оттук правя и извода, че ако българската политика все още се разминава с представата ни за толерантност, то е, за-щото въпреки огромния напредък, българската демок-рация все още не е достатъчно вкоренена и развита, а ефектът се подсилва от това, че все още на водещи по-зиции – особено в десницата – са политици, формирани като такива в периода на тежка политическа конфрон-тация, чиито белези върху тях са неизличими. Може би това е и една от причините десницата да се свива и да губи доверие – нейните лидери не се вписват в съвре-менното състояние на обществото и политиката, те са част от миналото и избирателите – дори подсъзнателно – не са готови да им поверят бъдещето.

Но да се върнем на темата.За да бъде по-точен анализът ни, редно е да разг-

ледаме въпроса не статично към даден момент, а да очертаем тенденциите, за да видим дали вървим към сближаване с европейските практики или не. Бих пред-ложил да проследим три равнища на взаимодействие – междупартийни отношения, вътрешнопартийни от-ношения и междуинституционални отношения.

Развитието на политическия процес в България след 1989 г. се характеризира с постепенно затихване на конфронтацията, което, разбира се, не е плавно, а с редуващи се периоди на остро противопоставяне и сравнително спокойно “съвместно съществуване” на политическите субекти. Тази цикличност в известна степен може да се характеризира и с имената на бъл-

13

гарските министър-председатели: Луканов, следван от Попов; Димитров, следван от Беров; Виденов, следван от Софиянски (макар и служебен премиер, периодът на неговото управление има своя специфика); Костов, следван от Сакскобургготски. Едва с управлението на Станишев можем да кажем, че тази цикличност е пре-одоляна и навлизаме в период на нормални, “европей-ски” взаимоотношения между политическите сили. На-ясно съм, че този анализ е твърде опростен, но от него може да се направи още един извод – периодите на еднопартийни управления в много по-голяма степен са заредени с конфликтен потенциал. Коалиционното управление принуждава партиите да намират компро-мисни решения, което пък води до повече уважение и толерантност между политическите субекти.

Що се отнася до вътрешнопартийните отношения, бихме могли да направим извод, че в годините на пре-хода БСП беше единствената сериозна политическа сила, която направи усилия да отговори на европей-ското разбиране за демократична партия. Бихме мог-ли и тук да отворим повече равнища на анализ – не всичко, което е характерно за националните ръковод-ства на партиите, например би могло да се пренесе 1:1 и към местните структури, но в обобщен вид преобла-даващите тенденции съвпадат. За разлика от остана-лите водещи партии, в БСП се формира една култура на уважение към чуждото мнение, търпимост към раз-личните виждания, приоритет на колективните реше-ния, което безспорно извежда партията в нова орбита. Само за сравнение – може ли някой да си представи

14

важно решение на НДСВ, ДПС или ДСБ, което не е предварително взето от лидера на партията? Може ли някой да изброи многобройните “отлюспвания” и из-ключвания в СДС, предхождани от заемане на пози-ции, различни от тези на официалното ръководство? Ако говорим за най-новите формации, при тях този дефект е още по-силно изразен – “Атака” и ГЕРБ на практика се управляват еднолично, като “Атака” де-монстрира непозната даже за крайната десница в Ев-ропа семейственост, при която ключовите постове в партията са запазени за най-близкия семеен кръг. В та-къв тип партии да се говори за толерантност е дори не-уместно. Проблемът е, че подобни модели, прилагани във вътрешнопартийния живот, лесно могат да бъдат пренесени и в управлението на страната, ако такива партии получат шанса да доминират правителство.

Необходимо е да кажем и няколко думи за между-институционалните отношения, доколкото взаимодей-ствието между институциите също определя равнище-то на “толерантността в политиката”. В годините на прехода често ставахме свидетели на сериозни проти-воречия и противопоставяне между институции, като най-видими бяха тези на най-високо равнище между президент и министър-председател. Един успешен модел на взаимодействие и партньорство на това рав-нище, основан на толерантност и взаимно уважение, беше изграден едва при “съжителството” на Сакско-бургготски и Първанов. Този модел се запази и при настоящата конфигурация, в която и двата поста се за-емат от представители на БСП. Именно при сегашно-

15

то управление започна преодоляването и на някои от най-видимите конфликти на по-ниско ниво, например между съдебна власт и МВР.

В заключение искам да откроя ролята на личността при утвърждаването на толерантния модел на “праве-не” на политика, което пък ще ни върне и към нача-лото на изказването. Може ли личност, която не е то-лерантна в живота, да бъде толерантна в политиката? Може ли да кажем, че конфронтацията в началото на прехода се подхранваше от нетолерантни по характер политици, които пък създаваха такава атмосфера, в която толерантните не бяха допускани или пък просто не намираха своето място и бързо се разочароваха от политиката? Дали ако Първанов и Станишев не бяха диалогични и толерантни политици БСП щеше да върви успешно по избрания европейски път? И дали именно подготовката за членство в Европейския съюз, отварянето на българския политически живот и взаи-модействието с европейските демокрации на всички равнища не допринесе за постепенното нормализира-не на отношенията? Все въпроси, някои риторични, други твърде философски, чиито отговори могат сами по себе си да се превърнат в теми на нови семинари.

Ако трябва да обобщя с едно изречение, свидетели сме на едно постепенно утвърждаване на толерант-ността като важен принцип в политическите отноше-ния, с ясното съзнание, че макар и да изглежда необ-ратим, този процес може отново да навлезе в цикъл на конфронтация, който да ни върне назад. Задача на левицата е да се справи по такъв начин с предизвика-

16

телствата на новото време, че българското общество най-после да получи траен имунитет срещу агресията и конфронтацията, към която го тласкат политически сили, виреещи само в конфронтационна среда.

17

КАК МАЛКИ СТРАНИ КАТО БЪЛГАРИЯ ИХОЛАНДИЯ ОЦЕЛЯВАТ В ГЛОБАЛНАТА

ТРАНСФОРМАЦИЯ И СЪХРАНЯВАТТОЛЕРАНТНИ ОБЩЕСТВА?

Рене Куперус

Между страни като България и Холандия са налице много важни паралели, повече, отколкото човек може да си представи. Предизвикателствата, пред които те се изправят, в растяща степен се оказват едни и същи. Нека сме наясно: България ще влезе в различен Евро-пейски съюз. Според мнозина наблюдатели ЕС пре-живява фундаментална криза на идентичността. Но можем да се изразим и оптимистично: Европейският съюз търси свежо начало, ново определение. Преос-мисляне на проекта, преосмисляне на взаимоотноше-нията между Брюксел и националните държави-член-ки. България ще трябва да изиграе своята роля в този процес на открита дискусия върху бъдещето на Евро-па. ЕС не е затворен магазин: България влиза в Нова Европа с множество опции и нови насоки.

Наблюдаваме, че тревогите на новите и на старите държави-членки все повече си приличат. Както Холан-дия, така и България се противопоставя на идеята за ев-ропейска свръхдържава. И в двете страни не приемаме да бъдем доминирани от технократите на Брюксел, да изгубим своята национална идентичност в една нова империя. И двете страни не приемаме господството на

18

големите държави-членки: Германия, Франция, Вели-кобритания или Полша. И в двете страни си поставяме въпроса как ще ни се отрази възможното присъединя-ване на Турция: същият тип опасения и тревоги бяха в основата на негативния резултат от конституционния референдум в Холандия – една от много старите член-ки на ЕС, дори държава-основател (1).

И така, основната тема на тази статия е следната:Как малки страни като България и Холандия оце-

ляват в условията на глобализация и либерализация? Как малки страни като България и Холандия ще про-съществуват в Европейския съюз? Как малки страни като България и Холандия ще се справят с послед-ствията, натиска и напрежението, които съпътстват тези фундаментални промени в икономиката и обще-ството? Как да се поддържат толерантност и социално уважение в тези комплексни обстоятелства? Как да се съхрани открит и уважителен диалог между страни-те, вътре в тях, в рамките на политическата система, между всички общности в нашите общества?

Затова моят основен анализ засяга процеса на тран-сформация, през който преминават нашите страни. Не само страните от Източна и Централна Европа пре-живяват забележителен период на преход. Западноев-ропейските страни също са в средата на турбулентен преход (и психически може би са по-малко адаптира-ни към него).

Поддържам тезата, че независимо от всички истори-чески, политически, икономически и културни разли-чия, между България и Холандия съществуват редица

19

паралели. И двете страни сме обекти на трансформа-ционен процес от гледна точка на глобализацията, пос-тиндустриалното развитие, зле управляваната масова имиграция, европейската интеграция, медийно-развле-кателната революция, всеобщото недоверие в полити-ката, мощната тенденция към популизъм и прочее.

Странното е, че когато чета проф. Георги Караси-меонов по проблемите на българската партийна сис-тема (2), или Иван Кръстев от ЦЛС върху ръста на популизма (3), всичко това повече или по-малко се от-нася и до Западна Европа в настоящия момент. Дори в относително богати общества на егалитарната средна класа като Холандия, Дания, Белгия или Германия ние можем да анализираме сериозна криза на политиката, силен поток на популистко недоволство и несъгласие. Дори в страни без (прекалено открита) политическа корупция и политически клиентелизъм ние можем да наблюдаваме тези явления! Забележително! Това е картината на днешния свят.

На това място искам да внеса яснота върху запад-ноевропейско- холандската гледна точка върху причи-ните за това развитие, върху основата на глобалния процес на трансформация; да фокусирам върху про-блемите и противоречията, свързани с въпросите на националната идентичност. Кои сме ние? И как мо-жем да живеем заедно? Ще се спра на три проблемни кръга, които “произвеждат” теми-проблеми на иден-тичността: реформата на държавата на благоденстви-ето, мултикултурното общество и бъдещето на евро-пейската интеграция.

20

Моята аргументация поставя ударението върху раз-ширяващата се пропаст между политическите елити, от една страна, и големи групи, ако не и мнозинството от населението на държавите на благоденствието в континентална Европа, от друга страна. В много за-падни страни е налице високо равнище на тревога, доверието в институциите и политиката е рекордно ниско, съществува криза на доверието и криза на по-литическото представителство. Масовите партии гу-бят своите маси (4).

Обезпокоително е, че това голямо недоверие и тре-вога могат да се срещнат не само в страни, които пре-живяха депресия като резултат от отлагане на програ-мите за реформи (Германия и Франция), но и в стра-ни, които минаха току-що през програми за реформи, като Дания, Австрия, Холандия или Великобритания.

Този комплекс от недоверие и разединение излезе на повърхността по дирите на често болезнения про-цес на реформиране на социалната държава, както и чрез резултатите на френския и холандския референ-думи за Европейската конституция. Тези резултати показаха силната разделителна линия между по-об-разованите и по-необразованите, между онези, които приветстват бъдещето, и онези, които се страхуват от него, между настроените оптимистично за бъдещето на Глобалния Нов Свят и изпитващите страх, че ще станат жертви на този Нов Глобален Свят. Тази демар-кационна линия минава пряко през западните социал-демократически партии като ГСДП, ФСП, Холандска-та партия на труда и други.

21

Но това разделение тревожно се отразява в пан-ев-ропейското присъствие на дяснопопулистки движе-ния ( от Льо Пен във Франция до Хаген в Норвегия, от Филип де Винтер във Фландрия до Пиа Керсгард в Дания). На арената се появиха и нови лявопопулист-ки или лявопротекционистки партии като германската “Linkspartei” на Лафонтен и Гизи или Холандската со-циалистическа партия (SP), победителката на послед-ните национални избори в Холандия.

Откъде идва това огромно несъгласие? Защо е това ниско доверие в официалната политика?

Свят в движениеВремената, в които живеем, са опасни. Историята

ни учи, че ускоряването на процеса на модернизация често води със себе си движения на съпротива, не-рядко с много опасен характер. Процесът на модер-низация е история на тенденции и контратенденции, на движения и на контрадвижения. Ако трябва да се даде показателен пример, както индустриалната рево-люция, така и модерното либерално общество дове-доха до демокрация и просперитет, но също така и до патологии като комунизма и националсоциализма.

Изглежда, че днес ние отново сме в период на хи-пермодернизация. Всички сигнали говорят за про-мяна, за преход и трансформация. Нека изброим по-скоро износените клишета: глобализация, европейско обединение, технологична революция, развитие на постиндустриална икономика на знанието, имигра-ция и ръст на мултиетнически общества, индивиду-

22

ализация и социална фрагментация, деградация на околната среда, бунт на комерсиалното забавление в медиите, геополитически промени в силите на гло-бално равнище, международен тероризъм, свързан с политическия ислямизъм.

Всичко това свидетелства за свят в движение. Об-ществото, икономиката и политиката навлязоха във фаза на ускорение. Традиционните институции и от-ношения са поставени под голям натиск. Този процес на промяна ражда както оптимизъм, така и песимизъм, както страх и тревога, така и чувство за приключения и дух на предприемчивост. Онези, които са готови да приветстват бъдещето, стоят редом с онези, които се страхуват от него. Ясно се очертава рязко разделение между печелещи и губещи, демаркационна линия между страните и вътре в тях. Китай и Индия срещу Арабския свят и Африка. Ирландия, Полша, Финлан-дия и Обединеното кралство срещу Франция, Герма-ния, Италия. А вътре в страните: младите висшисти с две работни места в “образцовия” частен сектор сре-щу по-старите, по-малко образованите индустриални Facharbeiter и имигрантите, срещу които на трудовия пазар има дискриминация. Възникват нови неравен-ства и поляризации. Особено силно трансформацията се отразява на въпросите за националната, културна-та и етническата идентичност: “Кои сме ние?” и “Как можем да живеем заедно?”

Национална идентичностКато зачеквам въпроса за националната идентич-

23

ност, аз рискувам да стъпя на тънък лед. Историчес-ки това е тънък лед: в своите мрачни превъплъщения национализмът е крайно опасна политическа сурови-на с много лош произход. А се осмелявам да стъпя на тънък политически лед, защото има табу по тази тема в прогресивните академични кръгове. Точно както за Тачър нямаше “такова нещо като общество”, така и за интелектуалците–космополити “няма такова нещо като национална държава или национална идентичност”. За онези, които обичат да виждат себе си като постнацио-нални глобални граждани–космополити, националната идентичност е фикция: опасна, вулгарно-популистка, колективна конструкция (5). Уйлям Паф поставя този въпрос по следния начин: “Конвенционалната полити-ческа мъдрост след Втората световна война идентифи-цира национализма с фашизма. Фашизмът и нацизмът еднакво бяха националистически исторически явле-ния, но национализмът не е фашизъм или нацизъм. В настоящия момент може да се каже, че САЩ са най-на-ционалистическата държава на Земята” (6).

Нещо повече. Центристко-левите и социалдемо-кратическите партии отдавна са прегърнали подобни културни теми. Ще се върна към този въпрос по-къс-но. Но още сега мога да кажа, че за прогресивните хора не изглежда мъдро и препоръчително да отричат “живата реалност” на национални идентичности и по този начин да допускат този проблем да се превръща в монопол на десницата, и дори в нещо по-лошо. По същество задача на прогресивните хора е да развият открита, гостоприемна, нексенофобска дефиниция за

24

националната идентичност: колкото по-голяма е на-шата национална солидарност, толкова по-морални са основите на социално загриженото общество, кое-то не може да оцелее без солидарност.

Съществува напрежение между опита на “нашите” национални чувства и случващата се интернациона-лизация, разбирана в контекста на тази аргументация като двустранен процес: на европейското обедине-ние и на създаването на мултиетнически общества, на културна и етническа диференциация на европей-ското общество. Това води до двоен “проблем на ин-теграцията”, който произтича от интернационализа-цията: 1) интеграцията на националните държави в Европейския съюз и 2) интеграцията на имигрантите в националните държави. И в двете сфери се създава конфронтация между космополитичните високообра-зовани елити и широките слоеве на населението.

Нека отново се върнем към корените на тези про-блеми на новата идентичност, които са резултат от комплексния процес на трансформация на нашите общества.

Безпокойството, което изпитват много хора в мно-го страни пред лицето на световния дрейф, особено в Европа, където поствоенният период създаде подоб-но социално-икономическо и демократично-културно вълнение, най-вероятно има своите корени в (неосъз-натото) разбиране, че славните дни на поствоенния консенсус са отминали.

Това е на първо място развалянето на магията на идеала за еманципирано общество на средната класа.

25

На мястото на увереността, че новото поколение ще има по-добър живот от нашия, се появиха растяща по-ляризация, несигурност и натиск върху самите средни класи. “Естествената” социална мобилност като че ли загуби скорост за определени групи от населението. Те се намират на дъното на модела на пясъчния ча-совник (безперспективни работни места, наследени лишения и бедност). Масовите претенции към и зло-употреби със социалната сигурност също създадоха трудности за важната обезопасяваща клапа на соци-алната държава. Ние вярвахме, че чрез образование и разпространение на култура бихме могли постоянно да гарантираме “деколонизацията” и еманципацията на гражданина. Но независимо от всички отчетени успехи в тази област, социалната мобилност все още е подложена на силни ограничения. Нещо повече. Появи се нова подкласа на имигрантите. Историята с еманципацията трябва да започва отново и отново.

Налице е постоянна финансова и културна криза на държавата на благоденствието. Ние в Европа си мис-лехме, че чрез Европейския социален модел (сумата от националните държави на благоденствието) вече сме осъществили нещо подобно на Края на истори-ята на Франсис Фукуяма: апогей на човешка циви-лизация, социален рай на човешката скала, крайната духовна фаза на социалната политика. Днес тази са-монадеяност страда от неприятния махмурлук на усе-щането, че проклетата социална държава е попаднала под сериозен натиск (отвътре и отвън). И това не е само въпрос на нейното отслабване, а засяга самите й

26

основи, нейната устойчивост и с това – перспективите на съществуването й.

Имиджът е разтърсен толкова силно, че дори кон-трастът с американския капиталистически модел вече не се поддържа толкова гордо и единодушно. Това по-ражда проблеми на идентичността. Последиците от глобализацията, модернизацията, европеизацията и имиграцията за битието на социалната държава имат своите отражения върху националната идентичност и обществените представи. Дори само поради тези при-чини ние не можем да си разрешим да пренебрегва-ме чувствата, свързани с националната идентичност, изразявани в дебатите върху Европейския социален модел. Само по този начин можем да разберем безпо-койството, което така тревожно се разпространява в Европа и действа като политически и умствен блокаж на реформите, все едно дали те са нужни, или не.

И на трето място, налице е Европа. Ние всички сме убедени, че Европа ще се пренасочи, също като нас. Това е, което си мислеха французите, което си мислеха холандците, германците, което искаха и британците. Европа е вашето продължение или проекция (7). Но вместо този поврат Европа се превърна в лабиринт на “интеграция тихомълком”, на централизирана власт, на технократична и юридическа намеса в деликатни национални традиции, в трансмисия на силите на нео-либералната глобализация. ЕС стана аморфен разши-рен Гигант, без чар и харизма. Това превърна Европа повече в заплаха, отколкото във вдъхновяващо реше-ние; и в това е неразрешеният проблем. В този пункт

27

се сблъскваме с онова, което бих нарекал “парадокса на национализма” при европейското обединение. Ев-ропейското сътрудничество започна първоначално като начин да се преодолее агресивният национализъм на ХІХ век, който през следващото столетие доведе до катастрофата на европейската гражданска война. Но чрез сегашните промени във формата (експанзи-ята, неолибералния валутен съюз, Конституцията на Супердържавата, технократическата централизация и регулацията) Европейският съюз като че ли стигна до критична граница. Европа произведе влиятелни наци-онални контрасили и като “чирак на магьосник” дава живот на национализма, към чието преодоляване се стреми днес. Хората не искат да се откажат от своята родина в името на един имагинерен Европейски съюз.

Като продължение на “non” и “nее” във Франция и Холандия – европейските пионери от нейния първи час – днес Европа преживява своето Голямо Отрез-вяване. Очевидно безкрайната експанзия, либерални-ят валутен съюз, регулаторската страст на Брюксел и задържащите ефекти на вътрешния пазар създадоха чувството за отчуждаване от европейския проект. Не-зависимо от цялата риторика за новата суперсила Ев-ропа, която като глобален играч може икономически и геополитически да се конкурира с Китай, Индия и САЩ, Колосът на Глинени крака изглежда доста нес-табилен. Наследеният от времето федерален идеал се е отдалечил повече отвсякога. Всичко говори за пре-оценка на националната държава като основа за въз-становяване на доверието между елити и население

28

и за разрешаване на екзистенциалните проблеми на идентичността.

На четвърто място, съществува мултиетническо общество. За дълго време срамът от колониалното минало и паметта за Холокоста гарантираха силното усещане за дълг и толерантност в отношенията с етни-ческите малцинства в европейските страни. Идеалът за мултикултурно общество беше жив и здрав: нерасо-ва многоцветна общност, в която тон дава взаимното уважение между хората и различните групи от насе-лението, независимо от етнически произход, раса и вяра. Тази ситуация рязко беше срутена от възхода на крайно десни, расистки партии, които пропагандираха омраза към чужденците. Официалните демократич-ни партии реагираха на това явление със “санитарен кордон”. Мигрантите започнаха да се разглеждат като жертви на расизъм и дискриминация. Но растящата тревога от процесите на сегрегация и изолирани общ-ности, трудностите при интегрирането на имигрантите в образование и в трудов пазар, високата безработица и престъпност – всичко това в крайна сметка изтръгна от корените политически коректния идеал за мулти-културно общество. Може би сме смятали, че взаим-ното приспособяване е щяло да се случи от само себе си в живота на няколко поколения. Но този процес се развива много бавно, а през цялото време идват нови поколения. Някои групи трайно остават в неблагопри-ятно положение; има сериозни бариери пред участие-то и заедно с това – културна и религиозна съпротива на участието. 11-и септември 2001 г. и последвалото

29

развитие сложиха допълнително прът в колелото. Из-глеждаше така, като че ли интеграцията беше много по-неуспешна, отколкото бяхме се надявали.

На пето място, подкопано е доверието в нашата по-литическа система. Появила се след ужасите на на-ционалсоциализма, либералната демокрация изгря като нова религия на свободата, в т.ч. и като контраст на комунистическия враг по време на Студената вой-на: представителна демокрация със солидно вграден принцип на законността и с народни партии като ка-нали към масите в условията на демокрация. През 60-те и 70-те години на ХХ век се очерта програма за по-нататъшна демократизация: на социалните ин-ституции, на компаниите. И формирането на нов елит, който възложи на политическата система голямата задача да подобри качеството на живота чрез колек-тивни облекчения и публични услуги. Но за съжале-ние държавата не заработи толкова добре, колкото се надявахме; първенството на политическата система беше подкопано от “предислокацията” на политичес-ка власт и отговорност. И мнозина се почувстваха от-блъснати от политическата система, което водеше до растящо недоверие в институциите и в правилата на политическата игра, както и до възход на популисткия критицизъм на представителната демокрация.

Тези нови явления засилиха натиска и може би пов-лияха върху фундаменталната промяна: на карта бяха поставени наследството и последиците от европейска-та гражданска война на ХХ век. Изглеждаше така, като че ли беше заличена (изгубила своя ефект магията на

30

поствоенния период) “антивоенната ваксинация” на европейското общество, проведена под мотото “ние не трябва никога отново да преживяваме това”. И като че ли угасваше моралният сблъсък със спомена от вар-варството, от ужасите на ХХ век, на Втората световна война и на Холокоста. Като че ли бяхме пробили “за-щитния пашкул” на поствоенната ера.

Бъдещето на Европейския проект (8)Този комплекс от проблеми до голяма степен из-

кристализира социалните и политическите пречки пред Европейския проект. Какво да се прави? Как да се преодолее актуалната европейска криза? Какъв е пътят за реформа?

Европейският съюз има нужда от сериозни деба-ти върху бъдещето на Социална Европа в глобална-та ера. Колкото повече ЕС се приближава към своята 15-годишнина, с перспективата институционалните проблеми за пореден път да доминират в политичес-кия дневен ред, толкова повече става необходима една фундаментална дискусия върху икономическото и со-циалното бъдеще на Европа, която да улови момента след референдумите. Какъв е този социален модел, който оставя почти 20 милиона души в Европейския съюз безработни?

Докато потребността от реформа се възприема ши-роко, съществуват сериозни различия по характера на необходимите реформи. Докато мнозина от полити-ческата десница защитават над всичко останало сво-бодния пазар, по-ниските данъци и по-малкото държа-

31

ва, много хора от левицата отстояват нуждата от “Со-циална Европа”, но се противопоставят на промяна и иновации. Нашият възглед трябва да бъде различен. Европа не трябва да възприема неолибералната орто-доксия. Погрешно е да се мисли, че само чрез ниски данъци и дерегулирани икономики може да се проспе-рира в един свят на усилваща се конкуренция. Но и ле-вият консерватизъм не изглежда жизнеспособен пред лицето на многобройните предизвикателства, пред ко-ито са изправени социалните държави в Европа.

Тези предизвикателства не са само и просто резул-тат от глобализацията. Успехът на поствоенния соци-ален модел увеличи продължителността на живота със съответните последици за пенсиите и социалните грижи, а разширеният житейски избор за жените даде отражение върху различните съдби на домакинства-та с един и домакинствата с двама заети. Технологи-ческата промяна означава намаляване на работните места за нискоквалифицираните. Ерата на изобилието подхрани възхода на икономиката на знанието и на услугите, доведе до появата на нови здравни и соци-ални рискове и до поврат към постматериалистически ценности. В същото време самата глобализация ин-тензифицира упадъка на ръчния труд и освобождава мобилен капитал, който се добира до потенциала на бързо разширяващия се пул на труда в останалата част на света. И накрая, проблемът с несигурността удари особено сериозно дъното на трудовия пазар, най-вече – сектора на услугите, утежнен допълнително от на-маляващия процент на сдружаване и отслабващата за-

32

щита на нискоквалифицираните работници.Социалните системи на държавите-членки се ха-

рактеризират с многообразие; но предизвикателства-та, пред които те ще се изправят и в бъдеще, имат много общи неща.

В краткосрочен план защитата на статуквото на бла-годенствието може да изглежда атрактивна в електо-рален план; но политически това е “задънена улица”. Провалът в защитата на прогресивни реформи води до блокажи в нашите общества, които ще имат за ре-зултат евентуални кризи и трасиране на пътя за ради-кален неолиберализъм по примера на британския Та-чъризъм. Още по-вероятни днес са протекционизмът и популизмът и от крайната левица, и от крайната дес-ница, доколкото нашите общества се поляризират и губещите от глобализацията все повече се отчуждават от установената политическа система. Последните на-ционални и регионални избори в редица европейски държави-членки само потвърдиха тази тенденция.

В самото ядро на дебатите върху Лисабонския дне-вен ред трябва да се постави концепцията за социал-на справедливост. Не са достатъчни само обобщения върху социалното изключване. Реформаторите трябва да доказват, че реформата стимулира, а не подкопава социалната справедливост. Реформата би следвало да включи следните принципи:

1. Правилно е на първо място да се постави зае-тостта. Социалната справедливост означава грижа и за безработните, не само за работещите. Засилената конкуренция, глобализацията и ускореното темпо на

33

иновациите трябва да увеличат създаването и закри-ването на работни места в нашите икономики. Поли-тиците още веднъж трябва да преобърнат представите за икономическата промяна във възможности, а не в опасност за хората. Работниците, които губят работ-ните си места, имат правото на защита; но тази защи-та трябва да придобие формата на умели нови подхо-ди към гъвкав пазар на труда.

2. Нуждаем се от политика на вторите шансове – възможности да се стартира отново след временни не-успехи – било в труда, било в семейството или в други области. В това отношение ключово е изискването за високи образователни стандарти.

3. В челото на всеки политически дневен ред тряб-ва да се поставят намаляването на детската бедност и на социалните несгоди. Ние масивно трябва да инвес-тираме в образованието през ранна възраст, тъй като това е от жизнено значение за получаването на много фундаментални качества. Инвестирането в образова-нието и в грижата за децата е ключов елемент при на-маляване равнището на детската бедност.

4. И накрая, бъдещето на Европейския социален модел ще зависи и от мобилизацията на човешкия и социалния капитал на възрастните хора.

Тези предложения насочват към съчетаване на со-циалните и икономическите реформи в дневния ред на Европейския съюз в отговор на общите вътрешни и външни предизвикателства, с които се сблъскват всички в Европа. Налице е остра необходимост от си-лен ЕС и от позитивен социален диалог между всички

34

релевантни фактори.Европейските социални модели трябва да бъдат

преначертани върху общи принципи, за да се посрещ-нат тези предизвикателства и да се остави широко пространство за националните политически приори-тети. Обща цел на Европа трябва да бъде развиващата се и укрепваща социална държава, която се справя с неравенствата, изострени от глобализацията, и еки-пира своите граждани за икономиката, основана на знанието. Глобална Европа може да бъде Социална Европа.

Мултиетническото обществоПрез последните години ние в Холандия изживях-

ме драматична промяна. На първо място, ние имахме здрав климат на политическа коректност. В продълже-ние на дълго време срамът от колониалното минало и споменът за Холокоста гарантираха висока степен на толерантност и уважение в отношенията с етнически-те малцинства. Идеалът за мултикултурно общество беше жив и здрав.

Тази ситуация беше внезапно разрушена през 80-те години с възхода на крайна десница, на расистки пар-тии, пропагандиращи ксенофобия и омраза към чуж-денците. Това беше шок за следвоенния консенсус на “никога вече”. Основните демократични партии ре-агираха на това явление чрез “санитарен кордон”. И преди всичко мигрантите се разглеждаха като жертви на расизъм и на дискриминация.

Другото, което направихме, и което по-късно се

35

оказа сериозна грешка, беше изграждането на “са-нитарен кордон” не само около тези опасни расист-ки партии, но и около въпросите, които те поставяха: свръхразширяването на имиграцията, проблемите на интеграцията и сегрегацията, високата безработица и престъпност, “мултикултурното неодобрение”, осо-бено сред избирателите на социалдемократическите народни партии.

И така политическата коректност си затвори очите за сенчестите страни на имиграцията и на мултиетни-ческото общество, както и за хората, които ден след ден преживяваха тази трансформация в междусъсед-ските отношения.

Последният удар дойде от Движението Пим Форту-ин, популистки протест на гражданите, насочен сре-щу политически коректните табута на политическите елити, по-специално – на социалдемократите, както и срещу опасностите от исляма за такова прогресивно-либертаристко общество като холандското.

Климатът се промени драстично. По тези въпроси може да се говори за ерата преди и ерата след Форту-ин. Всички основни политически партии повече или по-малко адаптираха програмата на Пин Фортуин в смисъл на повече ограничения за имиграцията и на по-строги мерки за интеграцията й, включително и в моята партия.

Но нещата доведоха до нарушаване на баланса. Стигна се до пресилена и опасна реакция от страна на консервативното дясноцентристко правителство на Балканенде. Вместо да се разглеждат като жертви на

36

расизъм, мигрантите сега се виждат като бреме, като социален проблем или като опасност. Бреме за соци-алната държава; социален проблем заради сегрегаци-ята и нарушаването на правата на жените; и опасност заради престъпността и тероризма. Сега правител-ството просто разпространява репресия, недоверие и “ред и законност”. Това води до ужасяващ климат, който е контрапродуктивен за онова, от което толкова много се нуждаем.

Мое дълбоко убеждение е, че прогресивните хора имат за задача да изградят по-голямото НИЕ: чрез обвързващата идея за солидарност и принадлежност, чрез мост между културите и етническите групи. И не заради някаква отживяла и наивна политическа корек-тност, а като единствения начин да се поддържа евро-пейската традиция на солидарност (която днес е изло-жена на силен натиск и на опасността да завършим с пълна американизация на Европа). Неотложна е необ-ходимостта от по-широко разбиране за НИЕ и от глед-на точка на сигурността на държавата и на граждани-те. За да се преборим с тероризма и да елиминираме създадената у нас хранителна почва за тероризма, ние трябва да подобрим на всяка цена отношенията на об-ществото като цяло с имигрантските общности.

Трябва да въведем в действие гигантски план за увеличаване на заетостта, за подобряване на образо-ванието, жилищните условия, социалното и полити-ческото участие. Новата историческа мисия на соци-алдемокрацията е да стартира отново и отново проце-са на еманципация. Няма друг път.

37

Но цената, която трябва да се плати за тези благо-родни идеали и амбиции, е да се каже “довиждане” на концепцията за мултикултурното общество. Това е труден избор. Но мисля, че концепцията за мултикул-турализма нанесе много вреди и объркване както за имигрантите, така и за тук родените. Ние само можем да спечелим сърцата и умовете на всички хора за та-къв план, ориентиран към “инвестиции в еманципа-цията”, ако постигнем фундаментална размяна между имигранти и родени в страната граждани в смисъл на лоялна ориентация на мигрантите към страната-до-макин, от една страна, и на приемане на мултиетни-ческото и мултирелигиозното бъдеще на Холандия от страна на родените холандци, от друга страна. Но кон-цепцията за мултикултурализма е пречка за това.

Понятието за мултикултурно общество, колкото и гостоприемна да изглежда за новодошлите имигран-тски групи, нанесе много поражения. Тя е в проти-воречие с успешния модел за интеграция, за възпри-емане на чужда култура и за асимилация в смисъла на осигуряване на заетост, равенство, социално и по-литическо включване, нещо, което наблюдаваме по-коления наред в истинските имигрантски страни като Америка и Австралия. Концепцията нанесе щети и на отношението към имиграцията от страна на местното население. Обратното: понятието доведе до ненужна и опасна ксенофобия и негодувание.

Концепцията за мултикултурализма, използвана от постнационалните политически коректни космополи-ти, приема, че родените в страната холандци, итали-

38

анци, германци не са нищо повече от една от “мно-жеството култури”, малцинство сред малцинствата.

Прилагането на подобно разбиране за мултикулту-рализъм на старта на процеса на масова имиграция е може би най-конфронтационният начин за създаване на расови отношения (8) между местното население и новодошлите. Няма по-подходящ начин за създаване на безпокойство и за разстройване на обществото-дома-кин. Нека бъдем честни: много небалансирана е пред-ставата, “че Холандия трябва радикално да приспособи своя начин на живот или да се протегне, за да посрещ-не новодошлите на средата на пътя... В природата на нещата е голяма част от адаптацията да се извърши от новодошлите, които са избрали да живеят във вече съ-ществуващо общество с доминиращ начин на живот и самосъзнание... Важно е новодошлите да разберат, че Холандия не е просто произволен сбор от индивиди, а те се присъединяват към нация, която е нещо реално, колкото и да е трудно да се опише”.

Това е провал в комуникацията по отношение на този род разбиране и честно възприемане на поняти-ята сред имиграцията, както и между политическите елити и средния гражданин, нещо, което (може би не-нужно) нанесе много щети.

Тази мултикултурална илюзия, която представлява явно и застрашително отклонение от живата реалност, тласна множество “обикновени хора” в прегръдките на крайно съмнителни партии. За щастие първоначал-но това стана в много ограничена степен към крайно-то дясно крило, към расистките партии, но по-късно

39

се очерта ориентация към широки популистки десни движения като тези на Пим Фортуин в Холандия, на Хаген в Норвегия, на Керсгард в Дания, на Влаамс Бе-ланг във Фландрия.

Внимавайте: все още не бива да се подценява фак-тът, че в много европейски страни и днес се сблъс-кваме с пълзящ протест от страна на част от местното население срещу идеята и срещу сегрегиращата прак-тика на мултикултуралното общество.

Този протест невинаги намира израз в начина на по-литическо гласуване. И това се дължи на природата на избирателната система ( като във Великобритания), на тежкото историческо наследство (като в Германия) или на липсата на съответните партии, за които може да гласува, като в Холандия, където в левия спектър не се е появила реална антимултикултурална партия. Но не правете грешка: изследвания на избирателния корпус в Холандия (една страна с пословично ниско съзнание за национална идентичност) показват, че огромното мнозинство (70%) отхвърля мултикултурализма и вяр-ва, че малцинствата трябва да се приспособят към хо-ландската култура.

Голямото мнозинство от холандското население, противно на налаганата идеология от страна на ели-тите, е “уникултуралистко”. Това значи, че хората же-лаят и очакват културните малцинства да се адапти-рат (до определена степен) към културата на страната – домакин.

Има сигнали за повече интеграция, за по-малко ин-диферентно съжителство на местните граждани и на

40

имигрантите. Моделите на сегрегация в образование-то ( Холандия традиционно прилага религиозно обу-чение и във връзка с това създава и ислямски учили-ща), в жилищните условия и в социалните контакти в растяща степен предизвикват загриженост в региони, в които те имат за резултат безработица над средното равнище, бягство от училище и престъпност. Тези ста-тистически данни говорят за все по-голямо противо-речие между солидарност и многообразие, очертават потенциална заплаха за стабилността на модела на ев-ропейската социална държава с нейния деликатен ба-ланс между хоризонтална и вертикална солидарност.

Може би дори ислямско-фундаменталисткият теро-ризъм има някакъв преобърнат позитивен страничен ефект, тъй като в интерес на сигурността на държава-та и на гражданите се множат призивите за двупосоч-но сътрудничество между имигрантските общности и местното население.

Казано накратко, налице е огромна и неотложна потребност от антисегрегационна офанзива срещу живота “гръб срещу гръб”, срещу сепарираните пара-лелни общества, които живеят в такт с “мултикулту-ралното общество” в частната сфера (доколкото това е съвместимо с повелите на конституционната либерал-на демокрация), но нетърпеливо се стремят към бра-косъчетание на етническото и културно многообразие с общата национална идентичност.

Социалдемократите, можем да го кажем и по този начин, трябва да се стремят да бъдат повече марксис-ти. Те по-последователно следва да бъдат далтонисти

41

и да имат по-малък респект пред култура и религия, когато те се оказват препятствия по пътя на социално-икономическата еманципация и на жизнените шан-сове на мъже, жени и деца. Техен дълг е да поставят фокуса върху социално-икономическото неравенство и върху условията и характеристиките на пълното гражданство.

“В съвременна Европа като цяло най-големият въп-рос е как мнозинствата могат да изразят своята локал-на и национална идентичност, без това да води до от-чуждаване на малцинствата? Как аутсайдерите могат да започнат да се чувстват у дома, без инсайдерите да се почувстват чужденци в собствения си дом?”

Нараства потребността от обединяване, което да хвърли мост върху националната идентичност, наше-то по-голямо НИЕ. Това се изисква както за целите на социалното възприемане, така и в интерес на социал-но-икономическия успех на имигрантите. Как евро-пейските страни биха претендирали да се отличават от опита на държавите на историческа имиграция като САЩ, където “шапката” на американската (политико-културна) идентичност е предварително условие за ус-пешна “мултикултурална” интеграция и пълноправно гражданство, и където патриотизмът създава чувство-то за принадлежност, преминаваща през етническото и културното наследство?

Разгледана по такъв начин, като заместваща мулти-културализма, концепцията за националната идентич-ност може да бъде едновременно проблем и решение. Това е опасно понятие в неговия затворен, ксенофоб-

42

ски, етноцентристки вариант; но в неговия открит, толерантен вариант то може да стимулира формира-нето на над-етническа общност и солидарност, може да води до изграждането на мостове и до социално, далтонистко сцепление.

Миграцията на висококвалифицирана работна сила във варианта на космополитния Лондон е съществена за развиваща се икономика като тази на Холандия; но широка обществена подкрепа за тази цел може (отно-во) да се постигне само тогава, когато ние наистина сме наясно какво е и какво не е интеграция, когато знаем пределите, правата и задълженията на “съграж-даните” си, и ако този процес съвпадне с онова, кое-то голямото мнозинство от холандския народ разбира като честно и разумно. Крайната цел наистина може да бъде “асимилация със запазване на собствената културна идентичност” (Куперус), “не напълно нату-рализирани имигранти”, ако се изразим с понятието от опита на САЩ.

Заключителни наблюденияЖивеем в свят, който е в движение. Намираме се

по средата на комплексен преход и трансформация на нашите общества – както в Източна, така и в За-падна Европа. Процесът на трансформация ражда печелещи и губещи, динамично приключение, но и негодувание, чувство на безсилие, страхове, ревност. Губещите могат да бъдат мобилизирани от популист-ки, националистки, ксенофобски движения, насочени срещу елитите, на които се приписва разрушаването

43

на семейния начин на живот, на традициите и иден-тичностите.

Съществуват реални проблеми: зле управляваната масова имиграция в Западна Европа, новата поляри-зация между нискообразованите и високообразовани-те, новата икономическа поляризация. Налице е и нов контекст на новия глобален капитализъм. Под натиск е поставен социално опитоменият западен капитализъм на 50-те, 60-те, 70-те години. Погледнете как се бори Германия с нейната социална капиталистическа систе-ма! Вижте борбите на етатистка Франция! Благодаре-ние на този процес на англоглобализация вътре в ели-тите съществува несигурност. В страни като Холандия самият елит е разцепен: част от него иска да върви по американския път; друга част предпочита скандинав-ския път на реформи.

Това, от което имат нужда страни като България и Холандия, е позитивен образ на своята страна, ши-роко подкрепено чувство за посока и цивилизовано, нексенофобско чувство за национална идентичност и гордост. Става дума за имидж на позитивното бъде-ще както за високообразованите елити, така и за по-нискообразованите. Става дума за предотвратяване на емиграцията и “износа на мозъци” на най-добрите и най-способните. Опитайте се да подкрепите таланти-те и да ги обвържете с националната мисия!

Всеки би следвало да дава своя принос. Само всич-ки заедно ще бъдем в състояние да посрещнем глоба-лизацията. Ние имаме нужда от всеки и затова трябва да приемем едновременно стриктни и увличащи про-

44

грами за включване на безработните; за мароканските деца в Холандия и за ромските деца в България. Не мо-жем да си позволим да имаме нови поколения, които са извън нашите “mainstream” общества, а структурна-та безработица да води до маргинализиране в бедност и престъпност.

Ние би следвало да помагаме на нашите партньо-ри и съюзници да станат умерени, добре интегрира-ни “пионери”. Общността трябва да разбере, че е в състояние сама да скъса с предразсъдъците, расизма и дискриминацията, като се противопоставя на лошото поведение в собствените среди.

Задачата е да се намери балансът между полити-чески коректното отричане на актуалните проблеми и ксенофобското заклеймяване и обобщаване. Задачата е да се справим с конкретни проблеми на пълноправ-ното и активно гражданство: пълноценното участие на малцинствата в образование, трудов пазар, полити-ка. Програмата за еманципация трябва да ги включи в обществата на средната класа – гръбнака на демокра-цията и прогреса.

Това е отговорност на нашата политическа работа: да бъдем открити и свързани с честността на обикно-вените хора, да убеждаваме постоянно хората, да въз-становяваме фундаменталното доверие в политиката, да поднасяме стимулиращи примери, които карат хо-рата да работят заедно в името на прогреса, дори ко-гато им е трудно понякога.

Послеслов: Добре дошла, България!Трябва да призная: доколкото съм от скъсалите с

45

илюзиите “европейци”, според които през последното десетилетие уязвимият Европейски проект беше пре-експониран чрез необуздано разширяване и рискова икономическа либерализация, аз, разбира се, бях сре-щу присъединяването на България и Румъния към Ев-ропейския съюз в настоящия момент. Моите аргументи са: прекалено голямо различие от гледна точка на бла-госъстояние, което носи риска от разрушителна масова трудова миграция, политическа корупция, организи-рана престъпност и недоразвита демократична култу-ра. Реалността на живот „ден за ден” в тези страни на практика контрастира на критериите от Копенхаген.

Това беше, преди да дойда в София. След това стъ-пих на пътеката на пътуващия интернационален елит: ако се свържеш със симпатични и интелигентни хора в тези страни и те ти покажат своите тежки социални проблеми, които могат да решат само с външна по-мощ, склонен си да промениш мнението си и да им дадеш най-добрите шансове като членове на евро-пейското семейство.

Това се случи с мен в средата на декември, по време на научно-теоретичната конференция “Диалог и толе-рантност в политиката”, организирана от Холандската фондация “Алфред Мозер” и Центъра за исторически и политологически изследвания на Българската соци-алистическа партия.

След авантюрата с “царя популист”, днес Бълга-рия се управлява от голяма коалиция на социалисти, либерали и консерватори, която се готви за предсто-ящото влизане в ЕС. Може да се различи чувство на

46

двойственост и несигурност във връзка с членството в ЕС. Очакванията са едновременно високи и хладни. Българите осъзнават, че страната им ще бъде една от най-бедните, което не се знае добре в Европа (била е част от Османската империя, нямало е героична съп-ротива срещу Съветското управление), както и това, че в обозримо бъдеще ще бъде трудно да се постигне средноевропейското жизнено равнище. Те са раздраз-нени и объркани от преходните ограничения на свобо-дата на трудова миграция за работниците от България и Румъния. Разглеждат тези мерки като дискримина-ционно третиране на европейци “втора класа”, кое-то отразява предразсъдъците на Западна Европа към Балканите.

Прави силно впечатление липсата на интензивно „Vergangenheitbewaeltigung” (преодоляване на мина-лото) в страните на бившия Източен блок по отноше-ние на комунистическото минало. Нещо по-лошо: в дискусиите с нашите посткомунистически другари може да се наблюдава силна носталгия към комунис-тическия период. Скъсали тотално с илюзиите за при-добивките от демокрацията и свободния пазар, хората са склонни да подценяват тоталитарните аспекти на комунизма и да поставят фокуса изключително върху неговата социална политика.

Мнозина разглеждат демократичния преход като тотален провал. Бедните стават още по-бедни, а бо-гатите стават още по-богати. По препоръка на амери-кански консултанти са разрушени социалните систе-ми. “Най-добрите и най-способните” са емигрирали

47

в Лондон, Чикаго и Испания. Обществото се характе-ризира с анархия, престъпност и липса на дисципли-на. Демократичната политическа система (с повече от 300 политически партии!) не е загърбила лъжливите обещания и външния личен блясък. Затова и избира-телната активност се е свила до границата на 50-те процента. Недоверието в политиката и в България е довело до появата на рискови популистки настроения. Ксенофобско-националистическа партия се е появила на политическата арена, партията “Атака” и кметът на София – бивш бодигард на бившия цар, могат да се превърнат в следващите популистко-авторитарни ли-дери в политиката.

Ксенофобията и крайният национализъм в Бълга-рия са насочени срещу две големи малцинствени об-щности – ромите (циганите) и турското малцинство. Условията за живот на ромите са социалното бедствие на България. Статистическите данни за безработица, неграмотност, детска смъртност и престъпност (но така също и расизъм и дискриминация) не се поддават на описание. Ромските гета са дори по-лоши от “фаве-лите” в Латинска Америка. България очевидно се нуж-дае от европейска помощ, за да обезвреди тази силно цъкаща социална бомба на ромската мизерия, макар че българите, с основание, отхвърлят едностранчи-вия подход на някои представители на Европейския парламент, които разглеждат ромите единствено като жертви на расизъм и дискриминация.

Твърде различни са отношенията с турското мал-цинство. То е добре организирано. Една “турска ет-

48

ническа либерална партия” дори е част от правител-ствената коалиция. Хората се страхуват от засилено турско влияние върху българската политика, особено от страна на “българските турци”, които живеят зад граница, притежавайки българско гражданство и из-бирателно право. Обезпокоителна е информацията, че растящ брой студенти от турската общност заминават да следват в Саудитска Арабия, с което е подложено на натиск съществуващото от столетия хармонично съжителство между исляма и ортодоксалното христи-янство. Тревожат също така фундаменталистко-про-тестантските секти за мисионерство сред ромското население.

И именно заради тези тревожни вътрешноетничес-ки отношения и противоречия аз бих искал да защи-тя членството на България в ЕС в настоящия момент. Независимо от факта, че българската (политическа) реалност контрастира на целите на критериите от Ко-пенхаген.

Надявам се (и очаквам) относително непозната-та България да изненада позитивно членовете на ев-ропейското семейство – чрез забележителен пробив в еманципацията на ромите, чрез предмостието към Турция или като регионален посредник за Западните Балкани. Нека бъдем честни: тя е на границата и много близо; но независимо от това: Добре дошла, България!

49

Бележки

1. Cuperus, R. Why the Duch Voted No. An Anatomy of the New Euroscepticism in Old Europe. - In: Progressive Politics, vol. 4.2., Summer 2005, pp.92-101.2. Karasimeonov, G. <Ed.> Political Parties and the Consolida-tion of Democracy in South Eastern Europe. Sofia, 2004.3. Krastev, I. The New Europe: Respectable Populism and Clock-work Liberalism. - www.OpenDemocracy.net, 21 March 2006. Cf. Conference of Centre for Liberal Strategies “The Challenge of the New Populism”, Sofia, May 10-11, 2006. 4. On the causes and backgrounds of the Populist Revolt, see: Cuperus, R. The Netherlands. - In: Casals, X. <Ed.> Political Survival of the Extreme Right. European Movements Between the Inherited Past and the Need to Adapt to the Future. Barcelona, 2005, pp. 147 – 168; Cuperus, R. The Fate of European Populism. - In: Dissent < Spring 2004>, pp.17-20; Cuperus, R. The Populist Deficiency of European Social Democracy: the Duch Exrerience. - In: Browne, M., Diamond, P. <Eds.> Rethinking Social Democ-racy, London, 2003, pp. 29-41.5. Leonard, M. Why Europe Will Run the 21st Century.; Quote from Interview in NRC Handelsblad, 17 September 2005.6. Pfaff, W. What,s Left of the Union? - New York Review of Books, September 2005. Уйлям Пфаф: “Национализмът е израз на ин-тензивна потребност от утвърждаване на националната или комуналната идентичност като котва на личната идентичност. Това е една от фундаменталните движещи сили в политичес-ките общества, която им придава смисъл. Това е също така една от “най-мощните”, ако не и най-мощната сила във фи-зиката на международните отношения. Тя надхвърля всяко краткосрочно отклонение или обърканост. Макар че може да съпътства възвишения интернационализъм, национализмът не показва готовност да отстъпи пред него; натискът се връ-

50

ща. По тази причина с национализма трябва да се съобразя-ваме, а не да му се противопоставяме на инат”.7. Siedentop, L. Democracy in Europe. 2000, p. ХІ.8. Този текст се основава главно на съвместното заключение на Policy Network (Global Europe, Social Europe, Cf. Giddens, A., Diamond, P., Liddle, R. <Eds.>, Global Europe, Social Eu-rope, Polity Press, 2006), както и на моята публикация в тази книга: “Уязвимостта на Европейския проект”.

51

ОБЕДИНЯВАНЕТО НА ЕВРОПА ИПОВИШАВАНЕ НА ДИАЛОГИЧНОСТТА И ТОЛЕРАНТНОСТТА В ПОЛИТИКАТА

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ В ПОЛИТИКАТА – СЪВРЕМЕННИ ПРОБЛЕМИ И

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Максим Мизов

Времето просто плаче – за повече диалог и толеран-тност. Никога в историята на човечеството този плач и този копнеж не са били толкова фрапиращи. Досега пред диалога и толерантността не са изниквали тол-кова проблеми, предизвикателства, изкушения и пре-пятствия. Но и толкова надежди, упования, обещания и гаранции. При това проблеми и предизвикателства, засягащи не отделни народи, а цели континенти, ци-вилизации и култури, човечеството като цяло.

Цялата историческа биография на Европа може да се разглежда и като страшно бойно поле, осеяно с тру-пове на мегаломански монолози. И на опитали се, но незавършили пътя и борбите си диалози между раз-лични ценности, принципи или човешки общности. На монолози на идеологически и политически проек-ти, които са искали да властват или да се слушат в пространството на времето. Исторически проекти, ко-ито са желали да градят реалности, където се говорят, слушат и чуват техните свещени истини. На диалози,

52

които са временни, частични, меркантилни; скриващи други монолози, не по-малко алчни и властни, също искащи да владеят света – чрез услугите и триумфа на диалози.

Историята на лявата идея/практика може да се пред-ставя/тълкува като неспирни борби за повече диалог и толерантност между хората. Тя не е предпазена от битката между монолога и диалога, репресивността и толерантността в политиката и властта. В името или за благото на такива монолози/диалози се отприщвали, множали или възпявали репресивности и нетолерант-ности. Революции и диктатури са рисувани като вели-чав връх, пантеон, който прославя и увековечава ис-тинския и успешен диалог с Историята, Времето, Би-тието, Мисленето и Човека. В историята отекват борби за надмощие на монолози. В тях просветват утопии и проекти, искащи да преустроят поновому човека, об-ществото и света. Монолози, искащи да спечелят бит-ката в диалога с човешки общности, с обществата и човечеството като цяло. В такава история присъстват грандомански монолози, които си въобразяват, че дават истинския лик и въплъщение на диалога с народа или с човечеството. Монолози, които си вярват, че говорят от името на пътя, края и рая на Историята, на смисъ-ла и висините на истинската, на последната обител на човечеството и човешкото – на вечния Прогрес. Тези монолози искат да прочистят пространството, завина-ги да заглушат многогласието в политическия диалог и толерантността. Този диалог е плащан с най-скъпо-то за човека – със страдания, кръв, жертви и пропи-

53

ляване на личности/поколения; с морални унижения и предателства на най-светлите хуманни и социални идеи, ценности, принципи и идеали. Това присъства и в левите идеологии/практики. Имало е и опити за ис-тински диалози, осветени от социални и хуманни цен-ности, принципи и дела. Те не навреме са приключ-вали жизнения си път или са го прокарвали частично. Просто историята, обстоятелствата и нравите не са им дали достатъчно шанс. Нито пък субектите, които ги отстоявали, са стигали докрай в своите начални, иск-рени, социални и хуманни идеи и дела.

Днес историческите условия, времената и нравите вече са други.

Eвроинтеграцията обуславя нови изисквания към политическата идея и култура на участниците в об-ществения живот. Тя е исторически непознато прос-транство-време за диалог/толерантност по различни теми, процеси и на разнородни общности, поколения и идентичности. Тя зависи от естеството, спецификата, ритъма и мащаба на историческо развитие на цивили-зациите, културите, държавите и обществата в усло-вията на глобализация. А последната е време-прост-ранство за непознати шансове и предизвикателства, проблеми или инструменти, репертоари и реквизити за диалога и толерантността. Глобализацията е диа-лог между пазари, култури, общности, пространства и времена. В него просветват стремежи или опити и да се промъкват монолози на определени цивилизацион-ни, културни, политически, икономически ценности, норми, принципи, интереси или сценарии.

54

В контекста на европейското обединение глобали-зацията има характерни и специфични черти, липсва-щи в останалите континенти. Евроинтеграцията може да се разглежда като продължение на логиката и тех-нологията на глобализацията в пределите на Стария континент. На глобализацията в неолибералната й смисловост, визия и практика. Евроинтеграцията оба-че има и собствена траектория и биография. Тя няма едно-единствено, предопределено и непроменимо ис-торическо лице/битие. В нея се борят различни логи-ки и технологии, които да профилират и легитимират една бъдеща Европа. Налице са съществени пробле-ми, непознати предизвикателства и остри сблъсъци. Те се определят от стремежа и опита за доминация на историческата памет и на историческото въображение в оформяне на европейския проект. Това е непознат и огромен исторически и политически драматизъм за континента и за неговите обитатели. От това на какво ще се заложи, на какво ще бъде пленник (на сенките от миналото или на зова на бъдещето; на паметта или на фантазията за нещо съвсем ново и различно) зави-си изцяло съдбата на нова Европа(1).

Евроинтеграционният (политически, икономи-чески, социален и културен) модел може да се превър-не в значим и привлекателен еталон за историческото обновление или развитие и на другите континенти, цивилизации, държави и общества в света през настъ-пилия ХХІ век. “Европейската мечта”, “европейският идеал” могат да надраснат строго континенталните си значения и звучения в днешния и утрешния свят(2).

55

Те носят невиждани шансове и бъдеще за диалог и толерантност между хората, за човечеството като то-талност. Това ще обуславя исторически, политичес-ки, икономически, социални и културни резонанси и трансформации в света. Уникалният европейски опит и принос за по-социални/по-хуманни устройства на човешкото общество в света от ХХІ век могат да се еманципират от континенталните си референции. За да се превърнат в универсален образец за промени и на целия свят. Това ще е път за възраждане на уни-версалната същност и роля на “европейското” в ис-торията на човечеството днес и утре. Той не бива да възражда исторически трафарети, характерни за ев-ропоцентристко декретиране и моделиране на света в миналото. Трафарети, които са присъщи за историята от ХІХ-ХХ век и са донесли злини на човечеството.

Огромни предизвикателства пред диалога и толе-рантността в политиката днес се обуславят от разнов-ременността на формите на евроинтеграционните промени. Региони, държави и общества се намират във и се сверяват по различни “часови зони” на (ис-торическа, политическа, икономическа, социална и културна) готовност или способност за участието си в еврообединителния проект и процес. Това е плод на наследство и съвременен усет за съдбовността от осъ-ществяване на последните. То ражда нови проблеми, дилеми, колизии и предизвикателства пред Политика-та, нейните институции и механизми. То изисква дра-матично обновление и модернизация на Политическо-то, взето в присъщите му континентални, регионални

56

или национални ипостаси. За Политиката времето е особена свръхценност. Досега политиците са се надя-вали, че те са “властелини над времето и историята”, че могат/трябва да ги моделират по свой облик и по-добие. Днес Историята и Времето им показват сякаш точно обратното – политиците трябва да се съобразя-ват и следват техните зрими и незрими пътища, пове-ли, закони и канони.

Типовете евроинтеграция се различават много. Политическата, икономическата, социалната и кул-турната интеграция (обективно и субективно) нямат “огледални” темпорални измерения или ресурси. Син-хронизацията между тях е относителна, обикновено частична. Нужен е нов поглед/принос на политиката и институциите й към типовете на евроинтеграция. Идейно-прагматичното обновление и модернизация на Политическото засягат комплексната и парциалната структура и визия на евроинтеграциите. Такива пре-дизвикателства липсват напълно в предишната поли-тическа биография на континента.

Възможни са нежелани и опасни доминации/су-бординации на едни спрямо други типове, логики и практики на евроинтеграцията. Те могат да имат кон-тинентални, регионални и национални измерения или деформации. Европа съдбовно се нуждае от преодоля-ване на политическата, икономическата, социалната и културната си разновременност (като рационалност и прагматика, постижения и придобивки) в своята ед-новременна битност и битийност(3).

Между различните типове евроинтеграции има

57

темпорални дистанции. Те могат и да са големи. Ре-лефно тези дистанции се очертават на фона на наци-онално-държавните битности/битийности при евроо-бединението. Това обяснява различните хронограми на политическо, икономическо, социално и културно модернизиране в процеса на евроинтеграция за отдел-ни държави, общества, култури и нации. То провоки-ра различни “показания на часовниците”, депозиращи адекватността, избързването или забавянето на про-цесите по реформиране и модернизация в конкрет-на сфера (политическа, икономическа, социална или културна), както и отзвука им върху душевността и поведенската стратегия на личността(4).

Граждани и общности в различни държави, об-щества и култури по своему възприемат течението и логиката на европейския процес. Те специфично пре-живяват и оценяват неговите съвпадения, аритмии и резонанси в националните, общностните и персонал-но-биографичните си съдби. Това ражда проблеми и пречки, различни от исторически познатите предиз-викателства и дилеми, пред политическия фактор, по-литическите институции и партиите.

Тези усложнения или драми засягат диалога и то-лерантността в политиката. Налице е диалог между различните времена, които усещат, преживяват, в ко-ито битуват или се самоосъществяват различни су-бекти. Той е многолик, разнороден, приобщаващ или конфронтационен. Резонансите му са комплексни. В условията на държави и общества, намиращи се в ра-дикален преход, той носи драматични, дори трагични

58

конотации за социалните слоеве, които са потърпев-ши от този преход. Или провокира и развива друго усещане за времето, за ползата от него у онези, които са се възползвали от прехода или ще го сторят.

Има обаче диалог между европейски и национал-ни политически институции и субекти. Той дава въз-можност, инструменти и стимули за влизане в график, за нормализация и преодоляване на изоставанията от “пътната карта” по дадени евроинтеграционни проек-ти, реформи и процеси. Има институционализация на “потоците на времето”, дефиниране на техните ритми, графици, срокове и последици. Примерно Лисабонската стратегия може да се приеме за нещо такова. Като осо-бен дневен ред на исторически диалог – формализиран и операционализиран по време/пространство. Само от отношението и поведението на политическите субекти към институционализираното европейско време могат и трябва да се оценяват диалогът и толерантността им към съвременните исторически императиви.

Това са исторически непознати досега диалози със и във времето, осмислени и оцветени от евроинте-грационния дискурс. Те изискват нови методологии и методики, различни реквизити и репертоари на поли-тическата диалогичност за постигане на толерантен дух в такива промени. Чрез или поради тях се налагат обновления в политическия манталитет и маниер, в светоусещането и светореакцията на конкретни пар-тийни елити, на държавни служители и граждански формирования.

Европеизмът трябва да добие нови историчес-

59

ки, политически, икономически, социални и култур-ни лица и въплъщения. Те ще се раждат, дооформят и проявяват в контекста на исторически непознати проблеми и предизвикателства пред човечеството. За да спечели в един свят на остри конкуренции, евро-пеизмът трябва да е истински, а не фиктивно диало-гичен със и толерантен към другостта. Ако искрено желае да успее в историческите надпревари/борби между различните цивилизации, европеизмът трябва да заложи на социалното/хуманното преустройство на човешкото общество в един нов глобален свят. Друг шанс за неговото историческо възраждане и реванши-ране вече липсва.

Евроинтеграцията открива нови възможности и траектории пред европеизма като цивилизационен конструкт и продукт в условията на глобалния свят. Тя предпоставя промени в естеството, спецификата, визията, ритъма, инструментариума и мащаба на по-литическия избор.

Една бъдеща и обединена Европа може и/трябва да се различава от историческите представи и наноси за Европа, валидни за прежната й биография. Често тези представи и наноси разделят/противопоставят вместо да сплотяват и мобилизират нейните региони, населенията им. Историческата биография на Европа е показателна за монологични и репресивни логики/технологии в политиката. Ако има диалози, то те са частични, за легитимация на монологичното от стра-на на имперски, монархически държави спрямо ос-таналите. Или на републики, които копнеят за други

60

духовни/вечни империи. Днес вече има възможнос-ти и условия за нещо друго. За пръв път в история-та на Стария континент се раждат и развиват условия и нрави, провокиращи и легитимиращи драматични промени в континенталното пространство. Промени и преобразувания, демонстриращи и утвърждаващи нов, истински демократичен, диалогичен/толерантен облик на една желана Европа. Както спрямо нейните вътрешни граници и процеси, така и извън тях.

За обединяваща се Европа утвърждаването и разви-тието на духа на политическия диалог и толерантност-та са от съдбовно значение. Съвременната европейска политическа рационалност е единна и твърда в позици-ята си за бъдещия профил на света. Този профил може и трябва да легитимира многополюсен и наистина диалогичен свят. Свят, в който толерантността между различните идентичности трябва да е фундаментална ценност, критерий и инструмент в политиката. Един-ствената универсалия, която можем да си позволим, е, че Европа трябва да отстоява плуриверсализацията на света и човечеството.

Европейското политическо мислене и действие се отличават, а в историческа перспектива ще се отдале-чават от типично американското. Те се стремят и опит-ват чрез по-активен диалог, толерантност или консен-сус да постигат своите стратегически цели и цивили-зационни задачи. Символ-веруюто на евроинтеграция-та (“единство в многообразието”) се отличава и даже противостои на американския идеал (“многообразие в единството”)(5). Първият предпоставя диалог и то-

61

лерантност при запазване и развитие на уникалната ценност и самобитност на разнородните идентичнос-ти. Вторият е императивност за съхранение на иден-тичностите под знаменателя на американското. Аме-риканската политическа менталност и прагматика не се отказват, а разработват нови силови или репресивни политически технологии и практики. Това е в ущърб на диалога и толерантността, от които се нуждаят све-тът и човечеството през ХХІ век. Не случайно изтък-нати мислители на Запад подчертават, че една бъде-ща обединена Европа ще прокарва в историческата си практика Кантовата мечта за един “свят на вечния мир”, съграден или легитимиран чрез диалог и толе-рантност. САЩ продължават историческия мандат на идеите или фикциите на Хобс и Лок за “естественото състояние” в историята и в обществото. Те разчитат на “война на всички против всички”, на призраци и последици на “Левиатана”, на фаворизация на силова реална политика. Американците и САЩ остават по-вече заложници на манталитети и маниери, които са присъщи на епохата и политическата рационалност на Модерността (6).

В епохата на Модерността се зараждат и развиват националните държави. Това резонира в техните мо-нологични/диалогични ресурси, капацитети, техники и практики. Драматичната история на Европа може да се разглежда през лупата на борбите между наци-оналните държави. Тя е свързана с монологичните и диалогичните репертоари и реквизити в политиката. Спорадичното коалиране в концертни, алианси, оси

62

и блокове обуславя и легитимира частични/временни политически диалози. Те провокират нетолерантност към различните и чуждите идентичности. В нацио-налните държави класово-политическите конфликти налагат идеологически и политически монолози и ди-алози. Те нямат всеобхватен регистър и резонанс за такива държави. Исторически Европа е особен хро-нотоп на разграничение и разделение, на противос-тояния и на омрази между своите региони, държави, нации, народности, общества и култури. Сега вече тя може или трябва да е пространство на исторически непозната интеграция, подчинена на идеята, вярата и убедеността, че истината е в единството на многооб-разието, в нов тип взаимовръзки между държави и на-ции, граждански общества и уникални култури, в нов климат и диалог(7).

Съвременната криза на националната държава(8) се отразява върху монологичните/диалогичните по-тенциали, реквизити, репертоари и практики на по-литическо управление и гражданско самоуправление. Ерозията на националната държава променя диало-га/толерантността й. Последните десетилетия на ХХ век ознаменуват времето на постнационални консте-лации, дълбоки кризи в статута, патоса и институци-оналността на националната държава. Национално-държавният суверенитет днес е поставен под въпрос. Това се посреща и преживява болезнено. То предиз-виква отбранителни или нападателни чувства и реак-ции. Тревогите и опасностите пред бъдещото нацио-нално-държавно битие провокират взривно разпрост-

63

ранение на демагогия и популизъм(9). Застрашеният суверенитет възражда стари национализми, шовиниз-ми, иредентизми. Той също така ражда и нови фунда-ментализми, екстремизми, сепаратизми, тероризми и прочее. Те блокират новите възможности за диалог и толерантност или сепарират и селективно профани-рат диалога/толерантността между общностите.

Новите транснационални и трансгранични потоци, процеси, зависимости, тенденции или закономернос-ти вече проникват до всички кътчета на планетата. Те предизвикват рокади и непознати мутации в истори-ческите/обществените баланси и наноси между моно-логичното и диалогичното като политически ценнос-ти, инструменти или дадености. Осезаема е потреб-ността от провеждане на радикални промени, които могат/трябва да се осъществяват по всички азимути на политическата рационалност, сензитивност, култу-ра и прагматика.

Предишната историческа (модернистична) капсули-раност на държавите, в пределите на свои и завладени пространства, обуславя и декретира определен тип на профилиране на обществено-властовите комуника-ции. Социално-класовите структури/стратификации на такива национални държави, на техните (вътреш-ни или колонизаторски) разправи и саморазправи (на идеологическо или на практическо ниво) се променят. Това се отразява върху панорамата и температурата на политическата диалогичност и на толерантността към различния друг, и особено към чуждия иденти-тет. Поддържаните и легитимираните класови йерар-

64

хизации детерминират рамкиране на позволеното или забраненото в политическия диалог, в толерантността между стоящите на различни стъпала в тези йерархии. Производните от йерархичните структури идеологии/политики имат или зло/употребяват с ограничен асор-тимент на идеи, представи, инструменти и прийоми. За да прокарват цели и да постигнат успех в политически диалози и в нужната им толерантност. Вертикализира-ният строеж на обществото се отразява в доминиращи и субдоминиращи позиции и роли на отредения (за да-дени структури) диалог и толерантност. Монолозите се предпочитат и фаворизират като инструментариум или реквизит в световната, а и в междудържавната история. В тази фрагментирана и относително изоли-рана историческа действителност толерантността е обикновено пожелание. Тя по-скоро е атрибут на иде-ологически визии, отколкото на реално-практическите практики. Тя е копнеж, надежда и залог за друго, сил-но преобразено, бъдещо общество. В такава реалност толерантността не е трайна, същностна, реална и ста-билна придобивка. Тя не е и изконна и неотстранима характеристика за цялостния облик на политическите култури на противостоящи си социални класи, партий-ни идеологии и субекти. Нейното реално присъствие и мащабът й на проява в тъканта на историческия и обществения живот са палиативни и инструментални. Колкото и някои западни страни, общества или култу-ри да се опитват да наложат представи. че толерант-ността им е субстанциално присъща; че тя тотално пронизва или вездесъщо присъства в техните истори-

65

чески биографии от Модерността насам.Доминацията на модернистичния етос и моноло-

гичните маниери в политиката силно редуцират ди-алога. Те затъмняват историческите хоризонти пред толерантността в обществените драми. Това личи ясно в бившите социалистически държави/общества. Липсата на демокрация е отсъствие на дължим диалог и потребна толерантност в социума. Еднопартийни-ят/идеологическият монопол не допуска изключения по принцип от монологично-репресивните властови репертоари. Само в екстремни обстоятелства инстру-ментално се позволяват, отпускат или преекспонират известни диалогични и толерантни процедури/проце-си. Потискането на гражданското общество е белег на силно окастрен, инструментализиран (по идеологи-чески причини) публичен диалог, на отсъстваща или спорадична, деформирана, политизирана толерант-ност. Авторитарно-партократичните режими ограни-чават и санкционират определени типове и техники на политическа мисловност и прагматика или на изиску-емата им диалогичност. Последните имат възможност за съществуване само в рамките и каноните на офи-циално-идеологически позволеното/декретираното. В тази историческа атмосфера и обществена практика за диалога са резервирани съответни свободни и табу-ирани зони. Толерантността в тях има предпочитани или задължителни (предимно всекидневно междулич-ностни, а не всеобщи и политически) значения и роли. Да се разширяват нейните прерогативи на присъствие и въздействие означава кощунствено да се нарушават

66

идеологически канони и трафарети на официозно-пар-тизираната власт. Диалогът и толерантността с идей-ния и политическия опонент и враг в тези случаи се считат за отстъпление, слабост или ревизия на кано-ните. Дори се считат за предателство на идеологичес-ките светини. Затова монолозите в партократичните държави и общества са органична част от техния ця-лостен политически и граждански облик. Конфронта-ционността на политическите блокове не допуска сан-тименти и компромиси към изискуемия политически диалог, който често е синхронно/диахронно демонст-риране на монолози. Тя се отразява на инструментали-зираната и редуцирана толерантност по някои поводи или в крайно сложни и съдбовни ситуации.

Преоценяването, преосмислянето и наложителните корекции на наследствата в тези държави и общества се тълкуват като исторически, политически, граж-дански и морален дълг да се навакса пропуснатото в биографиите на тези страни в контекста на диалога и толерантността между властта и гражданите, а и към други държави и общества, в миналото приемани за врагове. Бягството от обективен и многостранен про-чит на миналото е опит за прикриване, спекулация с монологичните и диалогичните ресурси и властовите технологии на старото общество, на политическите партии или идеологии, управлявали в него.

Гражданството посреща драматичните събития и процеси по смяната на тези режими в зората на прехо-да към демократично устройство на такива държави и общества с еуфория или с надежди. Радикалните пре-

67

ходи се възприемат и оценяват като нужно завръща-не към нормален обществен, политически живот. Той трябва да е съграден върху темелите на истински, пъл-нокръвен и полезен за обществото и за отделния инди-вид, граждански и политически диалог между управ-ляващи и управлявани. Преходите носят копнежи по жадувано и дължимо взаимно уважение, търпимост, толерантност или гаранции за различията на хората и общностите по съответни критерии. Нали отиване-то или завръщането в Европа за страните/обществата в радикален преход означават, освен всичко друго, и вместване в едни политически, обществени, икономи-чески и културни пространства, където се предпола-га или вярва, че ефективно и традиционно действат механизми на диалог и толерантност в обществото и управлението? Нали спазването на човешките права и свободи е такава диалогичност и толерантност между различни помежду си индивиди или общности?

Преходът към демокрация и ориентацията за при-съединяване към Европа обуславят нови предизвика-телства пред политическата сфера. За известна част от политическите елити, още повече за гражданство-то, ограничаването на национално-държавния сувере-нитет се възприема крайно болезнено и прекомерно едностранчиво. Те не виждат, нито пък анализират, комплексните причини, характеристики или последи-ци от еврообединение, платено и с цената на отказ от известен суверенитет. Политически елити и форма-ции се възползват от инерциите на старите идеологи-чески възгледи или от обществените привички. Пред-

68

намерено се премълчават, прикриват евентуалните и реалните бонуси от подобно ограничение, които са производни от засилване на европейските институ-ции. Насаждат се превратни представи и образи за европейски изискуема толерантност. Зад тях се про-карват репресивни и пагубни визии. Въпросното ог-раничение на държавния суверенитет се тълкува като исторически безпрецедентен акт на монологичност на победителите от Студената война, на декретивно или на ултимативно отношение към победените в нея, но сега вече стремящи се да влязат в обединена Евро-па държави, общества и нации. Това предизвиква на-електризиране на части от публичното пространство. С такива идеи се манипулират електорални масиви в различни изборни кампании. Партийно-политичес-ките елити и формации в държавите и обществата в преход към демокрация невинаги са на равнището на историческите предизвикателства, процеси, тен-денции и сценарии. Това обуславя нееднозначните им присъствие и принос в процесите на формиране и утвърждаване на атмосфера на политически диалог и толерантност в техните страни, в регионите, както и към цялостния евроинтеграционен проект или про-цес. То е сериозен и показателен синдром за тяхната идейно-политическа и управленска модернизация, за обновлението на историческите и политическите им реквизити и репертоари в коренно променените кон-тинентални или национално-държавни реалности.

Родената от националната държава социална дър-жава обуславя артикулативни техники на/за полити-

69

чески диалог и толерантност към различни идентич-ности. Социалната държава е институционално-оп-редметено битие на плурализирани диалози или то-лерантности към нуждите и ценностите на различни човешки общности или индивиди. Еволюцията на модификациите й, биографиите на техните постиже-ния се тълкуват като исторически победи на диалога и толерантността в конкретно-исторически и обществе-но-политически условия. “Златните времена” на вся-ка социална държава оставят следи и в постигането на плодотворен политически диалог и значима толе-рантност между доста различни социални интереси, слоеве, общности и идентичности.

Европейската история/съвременност предлагат раз-лични модели на социалната държава. Те са рожба и инструмент на разнородни политически рационал-ности и прагматики. Между тези версии на социал-ната държава съществуват исторически и съвременни диалози, толерантност към естеството и спецификата на опита в различни държави и общества. Историчес-ки и актуално е възможно заимстване между социал-ни модели в различни държави и общества, без те да са продукт на абсолютно копиране. Други социални модели/политики са уникални. Те не намират място и начин за съответно възпроизводство в други региони/държави. Конкуренцията между блоковете понякога превъзмогва или завоалира идеологическите значения в социалните политики/практики, води до проучване и заимстване на чуждия опит. От това зависят успехите/опасностите пред публичната легитимация на даден

70

блок. Растежът на социални инвестиции в един блок рефлектира в друг. Надпреварата в жизнения стандарт като еталон на социалното става мощен идеологичес-ки/пропаганден аргумент. Тя се депозира като пряка/косвена форма на диалога и толерантността към граж-данството, като важен еталон за прогресивността/ху-манността между стоящите от двете страни на барика-дите в Студената война. Идеологическите представи, реклами и тълкувания за предимството в социалната политика и управленската практика в нея са част от стратегическото съперничество между системите. По-бедата зависи от производството и консумацията на социалното. Състезанията между “демократичния ка-питализъм” и “реалния социализъм”, “обществото на изобилието” и “обществото на идеала”, “капитализма с човешко лице” и “социализма с човешко лице” все по-остро протичат по линия на социалната грижа/обезпеченост на хората. Победата/загубата на Идеоло-гическото зависи от Социалното, от способността за визуализация на “грижите за човека”. Започналата пе-рестройка в Източния блок анонсира проектите си за изравняване на жизнения стандарт между системите. Провалът на експеримента чрез радикални и волун-таристични действия обуславя смъртната присъда за едната формация в континента. При липсата на про-тивник и бърз триумф на неолибералната демокрация социалните политики и практики на Запада се поста-вят на сурови изпитания, всевъзможни редукции и по-литически остракирания. Това променя етоса, патоса и статуса на дебата за социалното, ресурсите и допус-

71

тимите му техники да бъде това, което някога е било. То предизвиква радикални промени в политическата рационалност, чувствителност и прагматика по зло-бодневните социални теми/дилеми. Толерантността към тях също променя своите градуси и въплъщения.

Изчерпването на историческия потенциал, на ми-сията и ролята на социалната държава в днешните времена и нрави влияе на характера и мащабите на диалога и толерантността. Кризата на социалната държава рефлектира в криза на социалния диалог, кризи на толерантността към агентите на тази държа-ва. Липсата на неин наследник и отсъствието на нов тип неин заместник, адекватен на новите историчес-ки реалности и предизвикателства, изменят логиката и тъканта на гражданския и на политическия диалог, на толерантността към различно дислоцираните в со-циалните йерархии. Кризата на социалното взривява гражданските протести в богатите и демократични европейски държави и общества. Контролът на дър-жавата и нейните институции става все по-рехав и крехък. Той е зависим не само от конкретната държа-ва, но зависи и от свободата на действие на партиите, на техните идеологически визии и управленски тех-нологии за социалната сфера. Сега той е следствие и на международни договорености и ангажименти. Глобалните и евроинтеграционните институции, про-цеси и тенденции променят статута и автономността на социалните политики. Отприщват се много сери-озни и противоречиви политически дебати по форму-лирането и реализацията на социалния модел. Те са

72

свързани с обосновката на нуждата или ненужността от легитимация на типа социална държава.

В публичното пространство се оформят други ин-ституционални и неформални модуси на политически диалог и монолог, на не/толерантност към социални-те модели. Това повече наелектризира обществените нагласи и настроения, а и вътрешно- и междупартий-ната атмосфера. То обуславя нови критерии, арсенали и поведенчески репертоари в политиката. То ражда други дис/баланси между държавното управление и гражданското общество в дебатите по съществуващия, възможния, желания и дължимия социален модел.

Всичко това резонира в публичното пространство, става мотив на аташиране/отлив на партийни електо-рати в дадени изборни кампании. В условия на исто-рически драматизъм и национални кризи социалното (като управленска политика и реална практика) става въпиющ фактор за репутация/дискредитация на пар-тиите. Понякога успешна като цяло управленска поли-тика става заложник или жертва на недостатъци или провали в социалната й сфера и изява. Недостатъците и слабостите в отделни ниши на социалната политика се превръщат в коз срещу тази политика, а оттам и срещу цялостното добро управление на отделни пар-тии и коалиции. Френският опит в една изборна кам-пания е горчива илюстрация за това. Спекулациите с тях стават част от конфронтацията, от провокираните нарушения на публичния, граждански и законов ред. В последващите кампании социалното става арена на популистки или демагогски обещания, които бързо

73

след това се денонсират от властта.Настъпват и протичат промени в социално-класови-

те структури, стратификационните логики и реално-сти. Това неизбежно се отразява в картината/атмосфе-рата на политическа култура, диалог и толерантност между общностите. Разместването на обществените пластове, плурализацията на социалните идентичнос-ти дават по-силни козове на политическите елити да манипулират политическата събитийност в значими сфери за обществеността. За да просъществуват ели-тите вече трябва да работят не с предишните “крис-тални” структури на класови идентичности. Новите реалности им налагат да се справят с по-бързо дифу-зиращи и мутиращи, с лесно променящи се нагласи и предпочитания, социални или електорални цялости, както и с техни разнолики слоеве и сегменти. Кризата на политическото представителство усложнява неща-та. Разпадът и трансформациите на стратификацион-ните панорами на националните/социалните държа-ви провокират промени в логиката и технологията на политическия диалог. Видоизменят се характерът, спецификата, формите, лимитите и употребите на то-лерантността към тези, които са се възползвали, или към онези, които са ощетени от развоя на обществе-но-историческите процеси и тенденции.

В родния ни преход към демокрация става драстич-но редуциране и дезавуиране на социалната държава. Радикалната социална диференциация възпрепятства демократичната консолидация в обществото. Това провокира отлив, недоверие, ненавист, гняв и ярост

74

в засегнатите граждани и общности към политиката изобщо или към нейните институции и представите-ли. То обуславя спонтанни приливи на електорални гласове от едни към други политически сили, които често (популистки или демагогски) печелят вотове. Публичните дебати и диалози често протичат под фор-мата на силно идеологизирани или свръхполитизира-ни монолози. Така е в общественото пространство и в партиите. С това се появяват разногласия в партийни-те състави и към елитите. Раждат се анклави в парти-ите, говорещи на различни езици за съществуващото/дължимото в сферата на социалния модел/социалната политика. Това поражда възможности за спекулации с реформирането на дадени леви партии, когато со-циалните носталгии се преиначават или публично се представят за идеологически носталгии по невъзвра-тимото. То силно затруднява партийните елити.

С времето тези процеси отчуждават хората от реал-ната политика. Единственото контриране, отмъщение и възмездие към политическите институции, партии и към политиците са протестните вотове в следващите изборни кампании. Щом те се амортизират, вече “идва сезонът” на електоралния отлив, на гражданския аб-сентизъм, дори и на някакъв непознат допреди, в зо-рата на прехода, граждански аутизъм.

Евроинтеграцията ражда и други предизвикател-ства. Иде реч за нови логики и модели на диалогич-ност или толерантност в сферата на социалния про-ект, на социалните политики както в континентален, така и в национално-държавен контекст. Европейски-

75

ят социален проект дефинира рамки, критерии, инст-рументариуми, срокове и процедури в политическото аргументиране, тълкуване, аранжиране и управление на проблемите. Те, независимо от прескриптивната си същност и роля, дават свободно пространство за плу-рализирани версии на социалните политики, логики и техники в конкретните страни-членки на съюза. Реал-но липсва тотално копиране, унифициращо универса-лизиране на политическата рационалност/инструмен-талност в социалната политика, в нейните институции и дейности. Отделните страни могат/трябва да сторят нужното за спазване на общоевропейските ценности, норми и критерии в тази сфера, но и за съхранение и развитие на плурализма на социалността. Това ката-лизира нови усложнения пред политическото, още по-вече при наличието на тежки исторически кризи или наследства. Липсват безалтернативни модуси на ета-тизация или деетатизация на социалната сфера и по-литика в отделно взетите държави и общества. Отго-ворностите и задълженията се удвояват. Веднъж към европейските институции, проекти и процеси. Втори път вече и към национално-държавните условия, спе-цифики, ресурси или допустими технологии. Това са нов тип исторически, политически, управленски и граждански предизвикателства. Те нямат предишни аналози и исторически опити.

Предизвикателство пред обединението на Европа е усещането за разграничение между формалната и реалната диалогичност и толерантност между европейските институции и отделните държави, об-

76

щества, нации и човешки общности. В публичните мнения и нагласи битуват представи, според които ев-ропейските институции/чиновници често демонстри-рат привидно или фиктивно диалогично/толерантно отношение към проблемите и колизиите на съответ-ни региони, отделни страни и общества. Продукция-та им е монологично-декретивна, често ултимативна, макар облечена в дипломатични форми. Гражданите в новоприсъединяващите се страни имат неясни пред-стави за естеството и спецификата на европейските преговорни процеси. Политическата грамотност и гражданската компетентност на хората не отговарят на съвременните исторически, обществени и поли-тически реалности, предизвикателства, политически интереси, ценности и критерии. Това изисква ради-кални промени, обновления и модернизации в стила и методите, в логиката, технологията на политическите избори/действия.

Има ситуации и прецеденти, подхранващи тези пуб-лични мнения и нагласи към дейността на европейски-те институции и чиновници. Иде реч за драматични и съдбовни за някои държави, общества и нации проб-леми и колизии, които не получават очаквани/желани разрешения. Те сякаш се подвеждат под знаменателя на безалтернативност. Хората мислят, че диалогът/толерантността са официозно прокламирани, но без конкретни практически въплъщения. Ерозира се вяра-та на гражданите в диалогичността/толерантността на европейските институции, на силите, които стоят зад тях, спрямо създаването на благоприятна политическа

77

атмосфера. Има сериозни предизвикателства/препят-ствия в цялостната дейност на политическите елити в държавите и обществата, които се ангажират целена-сочено и активно с различните европейски проекти.

В някои слоеве не са променени нагласите, че зад ев-ропейските закони и аргументи се прокарват интереси и цели на силните държави и общества в ЕС. За тях ев-ропейското се използва като мимикрия и дегизировка на национално-потребното на властово мощните. Това е в ущърб на слабите и зависимите страни. Или че про-ектите и практиките са скрити опити за легитимация на наддържавни и транснационални сили, институции и интереси. Неумението на национални политически елити и държавници да водят успешни преговори по темите за присъединителния процес се представя като невъзможност за друг вариант на политически реше-ния/действия. Така публичността има убеждение, че всичко е предрешено, непроменимо и окончателно.

Новите реалности предполагат експортиране и импортиране на диалогичност и толерантност в политическата сфера. Всекидневие са и примерите за внос/износ на недиалогичност/нетолерантност. Интерференцията на добри/лоши примери и опити се ускорява/множи. Забавянето на очаквани ходове или тежки решения от европейските институции, мощни-те протестни вълни в някои държави срещу техните искания и последиците от внедряването им индуци-рат граждански колебания и недоволства. Това също смущава и обърква публичността. То налага модерни-зация на политическата рационалност, сензитивност

78

и праксеология в духа на актуално-нужния диалог и на толерантността.

Идейно-политическата физиономия на обедине-на бъдеща Европа не е готова и обоснована. Днес политическата философия на еврообединението има много визии и тълкувания. Тя ражда и борави с раз-лични, често даже противоречиви, доводи, аргументи. Провалът например около приемането на Европейс-ката конституция (в страни с исторически утвърдена демокрация) е красноречиво доказателство за разно-родните визии, за трудностите, предизвикателствата и огромните премеждия пред евроинтеграционните процеси. Там прозират не само нови, а и стари исто-рически/политически рефлекси, опити за печалба на едни и за загуба на други държави, общества, нации и култури от модела/хода на обединението. Това е в дълбок разрез с интимния дух и историческия патос на европейския проект, на социалните и хуманните му логики/практики. Раждането на нова обединена Европа катализира драматични и драстични промени в рационалността и прагматиката в целия политичес-ки и идеологически спектър. То е невъзможно без от-криване и ефективно приложение на радикално нови политически, икономически, социални и културни инструментариуми. Те нямат исторически прототипи и аналози в предишната биография на Европа.

Разнородни и разнопосочни са представите и оцен-ките за ползите или вредите от нея, за дължимия дух и въплъщенията на интеграцията. Този сблъсък на леви, центристки и десни визии за еврообединението отеква

79

в дебатите за диалог/толерантност в политиката. Той личи в сблъсъците между еврооптимистични и ев-рореалистични, от една страна, и евроскептични, ев-ропесимистични и евронихилистични нагласи, от друга страна. Отсъства априорна симпатия/антипатия на Лявото/Дясното към евроинтеграцията и сегашните й модуси и прояви. Липсва хомогенност, еднопосочност и общовалидност както в левите, така и в центрист-ките или в десните политически философии, логики и технологии за европейския проект или за неговото възпрепятстване. Болезнено липсва общовалиден ляв исторически проект за обединена Европа в глобалния свят. Анти-, алтерглобализмът нямат специфично ев-ропейски контексти или инструментариуми като про-ект/активност. Те по-скоро се борят срещу неолиберал-ната версия, без оглед на характерно-специфицирани-те й белези в Европа. ПЕС и Социнтернът са далеч от формулиране/прокламация на смислен, атрактивен и валиден алтерглобалистки проект, сочещ перспектив-но-европейското. Проект, легитимиращ историческа и социална визия, въплъщаващи истински съвременен, по-активен диалог и по-голяма толерантност.

Еврооптимизмът и еврореализмът или евроскеп-тицизмът, европесимизмът и евронихилизмът имат различни съдържания, форми, инструментариуми и практики за конкретно вписване или за съответно дистанциране от логиките на евроинтеграционния проект/процес. Те са част от идейно-политическото преконфигуриране на природата, особеностите, роля-та и значението на лявото, центъра и дясното, взети

80

откъм техните разнолики/разнородни съвременни су-бекти или прояви.

Въпреки доминиращите еврооптимистични мнения и нагласи има евроскептицизъм, европесимизъм и ев-ронихилизъм в страни/общества, които са стари или нови членки на обединяваща се Европа. Раждат се ефекти на скачените съдове: растящ оптимизъм в дър-жавите, които ще влязат в ЕС, се съпровожда със спад в старите страни-членки, с покачен ръст на евроскеп-тицизма и евронегативизма от поредното разширява-не. Това засяга политиката/политиците в лагера и на привържениците, и на опонентите или противниците на евроинтеграцията и на нейния модус.

Отказът на политическите елити от последовател-ни отношения и ангажименти за формиране и разви-тие на еврореалистични ориентации и нагласи в пуб-личността има двойно негативно измерение/значение. Той не се реализира с палиативните/спекулативните му въплъщения, нито се компенсира и прикрива с техните наличия/злоупотреби. Той е отказ от диалог с императивите на времето. Днешните исторически, обществени и политически реалности искат нови про-чити на темите за диалога/толерантността. На исто-рията на Европа предстои цялостна инвентаризация и ревизия откъм съвременната/бъдещата й трактовка.

Ограничаването на политическите ангажименти по градеж на еврореалистичните нагласи в граждан-ството редуцира демокрацията и демократизацията в цялото общество. То е склонно към стесняване или елиминиране на демокрацията на участието. То

81

отблъсква хора или общности от проблематизиране, тълкуване, реакция и претворяване на европейските сценарии. То вреди на духа на европеизма като нов тип отвореност, приобщеност и съдействия към спо-делени визии/промени.

Карл Маркс дефинира личността като съвкупност от обществени отношения. Днес е сциентистка акси-ома тя да се третира като продукт и активен субект в плурализирани и динамични мрежи (на отношения, ценности, норми, дейности и прочее). Разликата меж-ду двата типа за определение на личността не е голя-ма. Тя дава определени предимства за по-точно осмис-ляне на съвременността. Човекът вече се определя и цени в зависимост от мрежите на социума, до които притежава достъп или е изолиран от тях. Мрежовото общество(10) се оказва приоритет за новите идейни, програмни, политико-управленски теми, търсения, ре-шения, техники и практики. То дава съвсем различен исторически, социален или хуманен пейзаж и друга атмосфера на диалога/толерантността.

Възлови за политиката днес са темите и предизви-кателствата за реалния/желания достъп или за изола-ция на индивида до съответни мрежи (от условия, услуги, институции, ценности и прочее) (11) в контек-ста на глобализацията и евроинтеграцията. Мрежите различно отразяват, разпредметяват или опредметяват овластяването/ обезвластяването на включените или изключените социални субекти. Това са проблеми на същинската или дължимата демокрация/демократиза-ция на социума. Те засягат програмното обновление

82

и управленската прагматика на модерните полити-чески партии. Политическата философия, социални-ят модел, катехизисите на икономически и културни преобразувания дават изображение и въплъщение на техните съвременни решения.

Вместо предишните класово-диференцирани дър-жави и общества от епохата на Модерността се фор-мират нов тип мрежови социални структури или общества. Те надхвърлят границите на националните държави/общества. Предишните вертикални структу-ри динамично се заместват от хоризонтални, от ин-ституции, които са относително много по-независи-ми от държавни инстанции и властови констелации в тях. Радикално се променят възможностите и ин-струментариумите на човека за мобилното (успешно или трагично) вписване в реалностите. Проблемите за идентичността в мрежите раждат нови исторически шансове и въплъщения. Това обуславя други възмож-ности/територии за диалога и толерантността, свър-зани както с политическото, така и с надхвърлящи го разнообразни и по-ефективни за човека идеи/начини. Налице са нови предпоставки или условия за включва-не/изключване в мрежите. Те профилират, гарантират и стимулират диалога на хората, променят ландшафта и атмосферата на толерантността помежду им.

Някогашните прекомерно вертикализирани, идеоло-гизирани и свръхполитизирани монолози или инстру-ментализирани диалози вече се променят от хоризонта-лизирани форми и технологии на комуникация между хората. Последните имат по-друг диалогичен натюрел,

83

различен градус на толерантност към различната/чуж-дата идентичност в света (12). Светът става някак пло-сък, съвсем различен от исторически миналия (13).

Това предпоставя и изисква политическите фак-тори спешно да се реформират, максимално да опол-зотворят историческите и обществени предпоставки, промени, процеси и тенденции в новия мрежови свят. Нужна е модернизация на комуникативно-диалогич-ните реквизити или репертоари, стабилно утвържда-ване и усъвършенстване на духа на толерантност и съ-съществувание с другия, различния и “чуждия”.

Релефно това проличава в социалните модели и практики на модерните партии. Дебатите за “иконо-миката на знанието” са свързани с темите за мрежите. Така успехите/провалите на политиката могат/трябва да обуславят бонуси/щети за индивидуалните биогра-фии на хората. Повече от всякога светът и хората се оказват взаимосвързани и взаимозависими, оплетени от различни мрежи. Затова политическите реформи, модернизационните стратегии и технологии за достъп на човека до различни мрежи са път или инструмент към нови типове и репертоари на публична и персо-нална диалогичност и толерантност в глобалния свят. А контраверсните им въплъщения са логики и лостове за завоалиран пласмент на недиалогични и нетолеран-тни сценарии за човешки съжителства и комуникации – антисоциални и антихуманни по дух. Стандартът, качеството, стилът на живот на човека му предоставят различни възможности или способности за някакъв диалог със света. Тяхната промяна води до модифика-

84

ция и на диалогичния му реквизит.Европеизацията на човешката личност не бива да

се възприема и оценява като неотвратима участ, фа-тална предопределеност, сурова и безпощадна съдба. Историята не е еднопосочен, априорно предзададен сценарий. Бъдещето е бифуркационно отворено. Ев-ропейският нов човек не е орисан и предопределен окончателно или безвъзвратно. Той може/трябва да се представи и да се постигне като исторически и ци-вилизационен избор. Тоест да бъде не просто орис, а доброволно и съзнателно творчество и целенасочена самодейност на европееца (взет в качеството му на род или индивид), на личността в динамично-промен-ливия и доста непредвидим глобален свят. Това има своите политически и идеологически значения, но също и инструментариуми.

Желаната/дължимата атмосфера на диалогичност и толерантност не е безразлична, бездейна към лич-ността. В различни съдържания, форми, ритми и ма-щаби тя ще детерминира индивидуално-личностното мислене, битие и поведение. Тя ще придобива реално повече, отколкото само и чисто политически значе-ния, влияния, въздействия и последици относно гра-дежа, възпитанието и развитието на личността, която е адаптирана към предизвикателствата и премеждията, които ХХІ век й адресира. От личностите, от “герои-те на нашето време” (настоящо или бъдещо) зависят релефът/климатът на диалога или на толерантността в историята и всекидневието, в света, на континента и в отделния социум. Европейският проект/процес зри-

85

мо или невидимо залагат нови орбити и технологии по извайване на бъдещия лик, статус и патос на евро-пееца като антропологичен и цивилизационен типаж, който няма аналог в досегашната история на конти-нента или на света.

Накрая изпъква един съществен проблем. Той има две страни. Първата засяга парещата нужда от особе-но внимание и умножени грижи за младите поко-ления. Създаването и развитието на новия европей-ски ландшафт и климат ще са свързани предимно с техните жизнени, социални, културни, професионал-ни или други биографии. Ювентизацията вече мащаб-но е навлязла не само в пазарната реклама. Тя про-низва тотално всички сфери на обществените практи-ки. Още отсега тези поколения може/трябва да бъдат подготвени за успешно вписване и активно участие в бъдещите европейски реалности. Това проличава по инвестициите, които развитите европейски държави отделят за образование на младите. “Икономиката на знанието” не цели да подготви окончателни продук-ти на човешки материал. Тя дава начален и солиден тласък на човешката биография, за да превърне само-усъвършенстването и саморазвитието в интимна съд-ба. Тя е шанс, солиден резерв, залог за историческо пребъдване на държави, общества и нации. Тя е нов инструментариум за диалог със съкровищницата на човешките знания и мъдрост, опит или наследство. Неробуването на щампи, мухлясали авторитети и ка-нони е път, средство за диалогично/толерантно отно-шение и полза от информацията. Истините искат нов

86

прочит и пресътворение. Информационната епоха и мрежовите общества се нуждаят от качествено обра-зовани, високо компетентни и непрестанно самоусъ-вършенстващи се личности. Младите хора са по-ере-тични спрямо историческия нанос. Те доста по-лесно се ориентират и успяват в един свят с динамични и дифузни граници.

Младите поколения не са обременени с историчес-ка, обществена и поколенческа памет както възрас-тните генерации. Тази обремененост възпрепятства приобщението, доверието и взаимодействието между различни нации, народи и поколения. Поради наслед-ствата на историята, блоково-идеологическото про-тивопоставяне, тя ги формира и форматира като по-херметизирани в своите страни или отворени към съ-ответни блокове. Подготовката на младите генерации (не само в езиков контекст), непознатата за родители-те и прародителите им мобилност в обединена Евро-па или в света, всекидневната употреба на Интернет, ефектите на глобализацията и т.н. предпоставят ново световъзприятие и светореагиране към отворения свят на ХХІ век. Тези неща са непознати, практически лип-сващи за възрастните генерации. Въпреки програмите за перманентно обучение и преквалификация днес на хората от всички поколения, за да са “в крак” с най-новите проблеми или предизвикателствата на епохата и с радикалните обществено-исторически трансфор-мации, то е най-лесно постижимо при младите.

Има и възрастово-психически особености в човеш-ката натура, съдействащи за лесното/трудно възпри-

87

емане на другостта. Младежката възраст е склонна, отворена и адаптивна към промените в реалностите, ситуациите, нравите и многоликите идентичности, с които общува. Тя е по-диалогична с новото, непозна-тото, различното. Това я прави нужна и по-способна да се вписва в различни обществени пейзажи, по-лес-но превъзмогваща различни исторически, социални и културни наслоения и инерции. Тя по-бързо устано-вява контакти, но и по-лесно се разделя с предразсъ-дъците към другите, различните и чуждите субекти. Младите имат голям пиетет към различни ценностни светове, към случващото се в големи пространства на живота/битието. Те имат амбиция и воля по-скоро и по-радикално да променят жизнените обстоятелства в живота си и в света. Те са по-склонни и по-активни към промяна на собствения си профил, на стила си на живот. Днешното време ги прави доста по-неидеоло-гизирани, по-толерантни към идейните вкусове и наг-ласи на кореспондентите им в социума. Младите хора много повече си допадат, разбират или съдействат, от-колкото това могат да сторят/пожелаят по-възрастни-те генерации. Глобализацията сега (с маскултурните си механизми) обуславя и универсализира, донякъде опасно унифицира, младежките вкусове, публичните нагласи и поведенческите им трафарети.

Младите генерации обаче не са безопасната част на обществата и на обединяваща се Европа. Историята и науката отдавна са доказали, че подмладяването поня-кога води до динамизация или радикализация на об-ществените нрави и реалности. При тежки социални

88

неравенства и несправедливости, когато политиката и животът раждат житейска или професионална безиз-ходица, а стандартът за живота на младите ги превръ-ща в обречени същества или в аутсайдери, младите поколения се оказват взривоопасна част за политичес-кия ред, за гражданския мир и общественото спокой-ствие. Днешните реалности осезаемо го доказват.

Социално ангажираните партии и историческите им проекти следва да се възползват от тези характе-ристики на младите, за да ги приобщят, активно да оползотворят техните специфични възможности. Въз-можности, които благоприятстват обновлението и мо-дернизацията на бъдеща Европа, на нейното социално и хуманно сътворение. Шансовете на бъдеща Европа са преди всичко шансове на/за младите!

Втората страна на този проблем има роден ракурс и дискурс. Те касаят случващото се в прехода ни към де-мокрация. Тежката драма на диалога и толерантността има измерение, за което левите елити малко говорят и недостатъчно правят. Това е премълчаваната истори-ческа, политическа и морална отговорност или даже вина на по-възрастните генерации пред младите поко-ления. Във вихъра на демократичния преход се явиха бездни на сериозни междупоколенчески разминавания и конфликти. Между ценностните вселени на поколе-нията зейват пропасти. Липсата на диалог и толерант-ност между тях е фрапираща. Най-новата ни история роди потресаващи картини на емиграции на млади хора, количествено надхвърлящи жертвите във всички войни от националната ни биография. Обезбългарява-

89

нето, най-вече с млади генерации, е катастрофално. Чо-вешкият материал, който остава, като качество е проб-лематичен. Това вещае много тревоги и опасности.

В прехода старите поколения не правят нужното, за да ограничат и възпрепятстват идейно-ценностния разпад и вакуум сред по-младите поколения. Създават се усещания или привидности за монологични трак-товки на миналото, случилото се и предстоящото за от-делните генерации. Разпадът на социалните структури застига и семейството. Борбата за оцеляване взривява приемствеността и връзките между поколенията. Ста-рите не намират сили и воля, пътища и средства, за да смалят дискредитацията и развенчаването на социални идеи, ценности, постижения и реалности. Те самите са доста объркани и изоставени в комплексната оценка за смисъла или ползата от обществените и персонално-житейските им биографии и постижения.

Младите поколения днес имат бегла познавателна представа за миналото. Липсва им позитивно-смислов арсенал за емоционално-ценностно преживяване и съп-ричастие към събитията и постиженията, родени в ми-налото общество, а и към тези от настоящето. Кратката и късата им памет са инструментално обработвани. Чес-то те се ръководят от натрапените днешни идеологеми. Конверсията на колективизма и възходът на индивидуа-лизма променят гражданското битие на младите.

Възрастните генерации недостатъчно насърчават или одобряват стремежа и опитите на младите гене-рации в обществено-историческата приемственост и в щафетата на левите принципи, норми и идеали. Явна е

90

тенденцията към застаряване на представителите и за-щитниците на левите идеи и дело в партийните член-ски състави. В последно време се наблюдава пречуп-ване на тази тенденция. То все още не е достатъчно и гарантирано подмладяване за едно дължимо бъдеще.

Рязката динамика на историческото време про-бужда закостенели мисловни стереотипи, изолация на дадени генерации. Сблъсъкът между поколения-та, макар и да не се признава публично, се провежда. Той е сблъсък между предпочитанията към паметта и възможностите/правата на историческото и социал-ното въображение на отделните генерации в преход-ното ни общество. Семплите знания и представи за лявото като история/съвременност не са съпроводени от емоционално-ценностни нагласи и стереотипи, от вътрешно-духовно и личностно-интимно преживява-не на лявата идея/практика. Това ражда тревожни пук-натини и опасни пропасти в светоусещането, светоре-агирането на различните генерации към променящия се свят, а и към ролята и мястото на лявото в него. Това е уникална, силно драматична ситуация. Тя иска спешни модели, техники и практики за нейното раз-решаване. Исторически и политически дълг на левите сили и партии е да ги открият по-скоро.

Досега в историята младите често са били носи-тели на радикални промени и преобразувания. Днес постмодерният етос и патос обуславят индивидуалис-тично, утилитарно, хедонистично, консумативно или пасивно отношение на младите към историческите им ангажименти и дългове. Те поразяват общия профил

91

на левите идеи, движения и социални практики. Това разделя, профилира диалога/толерантността между самите млади генерации, дори само в пределите на едно поколение. То лошо влияе и въздейства върху комуникативните арсенали и репертоари на лявото; върху реалната, желаната и дължимата политичес-ка диалогичност/толерантност, които лявата идея и практика могат/трябва да постигат. Пречупването на тази тревожна и даже опасна тенденция е наистина фатално значимо за Лявото.

Истинската социално ангажирана и хуманистично ориентирана политика има историческа перспектива, ако реално, но не симулативно, постави човека в своя фокус. Постмодерният етос акцентира на личността и индивидуалността. Това е различно от онова, на кое-то залага епохата на Модерността – на мощни обще-ствени структури, подчиняващи индивида на себе си. Предишният идеологически и политически ригори-зъм днес се заменя от утилитарно-прагматичен ин-дивидуализъм. Вече не толкова човекът ще трябва да служи на държавата/обществото, колкото важи обрат-ното. Комплексно се раждат нови проблеми и предиз-викателства пред политиката като цяло, пред нейните институции и кадри на различни равнища. Това обус-лавя и гарантира историческа, политическа, социал-на и хуманистична пребъдност само ако политиците и политическото открият и въплътят на дело новите си исторически и нравствени отговорности и дълго-ве, роли и мисии. Реформирането на света и живота трябва да почне от това на политиката. А последното

92

е невъзможно без “революция” в моралните, комуни-кативните й арсенали и репертоари, които раждат и насърчават истински, плодотворен диалог и толерант-ност, гарантиращи прогреса. Просто защото живеем в епоха на “езиковите игри”, техники, практики, на ак-центиране върху индивидуалността.

Днес сме на исторически кръстопът. Избрах и поех в началото по пътя на плача на времето. Не обичам плача и сълзите. Дори и в името на диалога/толеран-тността. Предпочитам смеха и усмивките. Те са сим-вол на жизнерадост и оптимизъм, които са привични и прилични за младостта. Младостта на духа, волята и битието на човека – без оглед на възрастта. Естест-вено и логично свърнах в края на повествованието си към ролята, мисията на младите. Вярвам, че те могат с диалог, а не с гневни монолози, с толерантност, без брутални и репресивни реакции и дела, да направят света по-привлекателен, по-социален, по-хуманен. Да направят живота явно по-обитаем, по-задушевен и по-оптимистично ведър за всички хора. Това е шанс, който те не бива да пропуснат.

Вярвам, че стойностни млади генерации ще по-могнат и на част от старите поколения да се отърсят от монашеското си уединение в тесния манастир на спомените. Да ги откъснат от неистовата им връзка с опяващо/възпяващата проповед на носталгия по едно исторически вече невъзвратимо време. За да ги върнат и приобщят към динамиката на днешното и утреш-ното време. А то е отредено не само за младите, но и за всички останали поколения. Диалогът и толерант-

93

ността трябва да са за всички, а не само за някои!

Литература1. Мизов, М. Глобализация, еврообединение и трансфер на памети. – Ново време, 2002, № 12, 58-83.2. Рифкин, Дж. Европейската мечта. Как бъдещето на Евро-па затъмнява американската мечта. С., 2005.3. Мизов, М. Етнически плурализъм и еврообединение. – В: Етническото многообразие и обединяваща се Европа. С., 2005, с. 181.4. За различните исторически и социални “часовници” във и спрямо демократичния ни преход вж.: Пехливанова, Н. Соци-ални времена и представи за времето. С., 2006.5. Мизов, М. Етнически плурализъм и …, 156 –202.6. Кейган, Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия све-товен ред. С., 2003; Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХІ век? С., 2005.7. Деланти, Дж. Изобретявайки Европа. Идея, идентичност, реалност. С., 2004.8. Купър, Р. Разпадането на нациите. Ред и хаос през ХХІ век. С., 2004; Лукач, Дж. Краят на ХХ век и краят на модерната епо-ха. С., 1994; Олсън, М. Възход и упадък на нациите. С., 2001.9. Лукач, Дж. Демокрация и популизъм. Страх и омраза. С., 2005.10. Кастелс, М. Информационната епоха: икономика, обще-ство и култура. С., 2004. Т. І: Възходът на мрежовото обще-ство; 2005, Т. ІІ: Силата на идентичността.11. Рифкин, Дж. Епохата на достъпа. Новата култура на хи-перкапитализма, в която целият живот е платено преживява-не. С., 2001.12. Фридман, Т. Хоризонталното общество. С., 2002.13. Фридман, Т. Светът е плосък. С., 2006.

94

ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА ДНЕС –ЖЕРТВА НА ТОЛЕРАНТНОСТТА ИЛИ

ЗАПЛАХА ЗА НЕЯ?

Минчо Драганов

Повдигал съм и друг път въпроса, че разединение-то на нациите – идеята за което бе лансирана в една или друга форма още в началото на ХХ век – в нашата страна се превърна за повече от сто години в един от основните процеси в обществото ни (1). Това наше ра-зединение като по правило се съпровождаше с прекъс-ване на нормалните контакти, с изолация между големи групи хора и организации и много често произвеждаше драматични събития, достигаше до силни социални сътресения. Ето защо зараждането напоследък на ня-какви първични форми на толерантност и консенсус, и даже единство, както сред населението, така и сред политическата върхушка, не може да не ме радва. Но да говорим само и просто за толерантност в политиката като за въпрос на съвременна политическа култура ми се вижда някак плитко, ученическо.

Ни най-малко не подценявам въпроса за полити-ческата култура, за организационната култура изобщо като много важен щрих в съвременното общество(2). Въпросът изобщо за връзките между субектите и със-тавките в политическата система, за толерантността в съвременната политическа практика не е измислен или изсилен. Това е фундаментален въпрос на съвре-

95

мието. Става дума за една духовна ситуация на мо-дерна компромисност и толерантност вътре в полити-ческата система, в държавността и организираността, която оказва несъмнено и трайно положително влия-ние върху масовото поведение и стабилността на съв-ременния социум.

Кой знае защо обаче ми се струва, че толерантност-та в политиката у нас е едно красиво нравствено-кул-турно цвете, цъфнало напоследък – за наша радост! – върху една бездна от сурови, драматични социално-икономически и социалнополитически явления, по-някога стигащи до жестокости, цинизъм, кръчмарска агресивност и обикновена простотия.

Разбира се, давам си сметка, че тези явления са на-местени в рамката на една историческа необходимост, която несъмнено е с положителен знак, и за нас като нация е важна стратегическа перспектива. И когато говоря за някакви съединявания на независимостта на съвременния ни българин с разпасан егоцентризъм, гледам през очите не на социолога, а на всекидневния масов българин, на обикновения човек като човек.

Забелязващите се консенсус и толерантност сред нашата политическа класа през последните години се обясняват от анализаторите у нас като продукт на раз-лични условия и фактори. Едни говорят за очертава-що се сближаване между частите на политическия ни елит на прагматична основа, с оглед уеднаквяващи се имуществени интереси. Други – за процес на изчезва-не на разликите между лявото и дясното пространство в прагматичното ни съвремие, за изпразване на левите

96

и десните доктрини от съдържание поради модерния стремеж да се взема всичко положително, всичко ра-ботещо, независимо дали е от лявото, или е от дясното. Трети – за слабостта на политическата десница у нас, за раздробяването и обезличаването й след преяждането й с власт и имущества. Четвърти добавят, че слабост-та и обезличаването на съвременната ни политическа десница е поради изчерпването на историческите й за-дачи и на нея е нужен дълъг процес на ново натрупва-не. Според пети сплотяването на политическия елит у нас е резултат от картелизацията на политиката в све-та(3), от своеобразната приватизация на обществените ин-ституции и от респектиращата несиметричност на въпросната картелизация на политическите групира-ния в нашата страна. Според шести сплотяването на политическия ни елит е резултат от настъпилата апа-тия у електоратите поради изкористяването на прехода в страната и несъответствието между предварителни-те цели на промяната и последвалите я резултати, от съзнанието за употреба на редовия политически субект от страна на върхушката в интерес на нейни користни цели – това намалява градуса на политическите страс-ти и води към сътрудничество между политическите елити. Според седми политическото разделение се пре-роди в имуществено и това води до сближаване както в низините, така и по върховете на оформящите се нови класи. Всичко това се благоприятства и от нормализи-рането на нашето общество след “края на прехода”.

Възможно е във всяко от тези седем-осем или девет обяснения да се съдържа някаква частица истина.

97

В настоящата статия ще бъде разгледан само един въпрос във връзка с толерантността в политиката. При това става дума не толкова за толерантността вътре в политиката, между политиците (които впрочем си дават сметка, че на населението му омръзна полити-ческият театър на привидни или истински скандали, завършващи без някакви видими резултати, омръзна-ха му демонстрационните удари под кръста), колкото за произвеждането или унищожаването на толеран-тност при взаимоотношенията между политическа-та система като безлична, надчовешка машина, като един Левиатан (по Хобс), от една страна, и от друга, отделните хора, независимо дали са неин обект, или даже неин субект.

Засега белобрадата дискусия чия роля в общест-вото е по-важна – на политическата система или на икономическата база – е в кома. Още преди Ленин да направи “лека творческа” корекция на Маркс – че по-литиката наистина си е “концентриран израз на ико-номиката” (Ленин), но все пак “политиката не може да няма първенство над икономиката” (Ленин), си пробиваше път тезата, че икономиката и политиката са двете различни, но равноправни активни начала в обществото. Цялостна теория във връзка с тази теза обаче още няма.

Така или иначе обаче, още с възникването си дър-жавата като ядро на политическата система се прев-ръща в най-важна социалнополитическа институция. Държавата си поделя с религиозния култ, с църквата върховната санкция над обществото, обзавежда се с

98

власт и сила в негово име и като превръща публич-ността в официалност, се домогва до неприкоснове-ност. И днес ние мъдро се прекланяме пред закона, даже и когато не е справедлив като норма или като от-съждане по конкретен случай, защото знаем, че пър-вата незаконна разправа със закона отваря пътя към узаконяване на произвола. Още повече, че зад съда стои полицията.

Може ли държавата, която по презумпция е гарант на официалната справедливост и узаконената толерантност, да се окаже по необходимост жертва на нечия нетоле-рантност или доведена до състояние на жертва поради своя толерантност? Може, естествено. Още през късно-то европейско Възраждане наред с неприкосновеността на държавата се изясняват въпросите и за самодоволна-та държава, откъснала се от народа като политически инструмент или доведена до това от обсебили я лица, и за правото на народа да я накаже. Както добре е извест-но, идеите на Джон Лок и на Жан-Жак Русо за обще-ствения договор финализират философската подготов-ка на буржоазните революции по принцип, отказвайки в подобни случаи да признаят държавата за несправед-лива жертва, виждайки в тези случаи историческо въз-мездие за жертвите на държавата.

Днес е по-актуален въпросът не за външния враг на държавната институция, взета като орган на реда и об-щоприетостта, а за вътрешния, за “врага” по собстве-ните й етажи. Държавата като обществен инструмент вече я овладяват отвътре. Когато днес държавата ста-не жертва на едни, се превръща в заплаха за другите

99

– заплаха за реда, справедливостта, толерантността и диалога. Държавата днес може да стане жертва на кли-ката на диктатор, на мрежите на мафия, на дребната лична алчност на чиновническа сган. Тя днес може да стане заплаха за самото население като съвкупност от обикновени хора или за големи групи хора от него.

Разбира се, днес политическата система има огро-мен арсенал от средства за опазване на държавата в интерес на интегрираната справедливост на социал-ните групи. Има множество механизми, които заставят модерната държава да бъде чувствителна към мнени-ята на хората и толерантна към интересите на масо-вия човек. Модерните общества днес имат потенциал, ако поради некомпетентност, пристрастие, корист или разложение политическата система, и конкретно дър-жавата, бъде употребена в ущърб на хората, най-мно-го за няколко години да бъде върната на правия път.

Но политическата система, и в частност нейното ядро – държавата, може да бъде заплаха за хората, за толерантността и социалния диалог не само при злоу-потреба с нея. Тя може да бъде заплаха и когато функ-ционира законно, ефективно, правилно, нормално.

Как така нормалната държава става заплаха за сво-ето население, взето и като хора, и като народ? Мисля, че това става в три възможни форми, които в известна степен се припокриват.

Първата форма е силовата държава, т.е. диктатура-та, която си поставя задача за ускорено развитие, за стабилизация на разпадащи се социални структури или за налагане на определени ценности и интереси.

100

Силовата държава издига в абсолют своите норми и правила на поведение – разбира се, целево, избира-телно. Тя ограничава правата и инициативата на мно-зинството от населението. Отделният човек като пър-вичен социален субект е притиснат, свит, пресован.

Втората форма е социетарната държава – социетал-на, макросоциална машина, при която невинаги има диктатура. Такава държава си поставя за цел да слу-жи на “всички”, но не и на “всеки” (4). Политическа-та система, особено нейното ядро – държавата, нала-га себе си като приоритет над отделните хора, които я съставят. Обикновено такава държава има облик на демогархия. Човешкото, културно-антропологичното, етнокултурното е изтикано в ъгъла. Отделният човек не само е пресиран, но е и едноизмерен, функционали-зиран, паве сред другите павета в уличната настилка, роботизиран. Началата на макросистемата като цяло и началата на човешкото, ценностно-антропологично-то са доведени до дисбаланс, трупат предпоставки за кризисни сътресения. Господства стилът на свръхсис-темност, на организационна хипертрофия.

Третата форма е глобализирана политическа сис-тема, която има тенденция да се превърне в световна бюрокрация. Планетата-държава, светът-държава (в т.ч. евентуално и изтегленият към полюса си еднопо-люсен свят), при една макросоциална доминация над много от човешките неща, ще бъде твърде угнетяващо място за живеене на човечеството, ще бъде една пла-нетарна казарма, един суров тренировъчен лагер.

Разбира се, последното е една фантазия, която, ако

101

се реализира, няма да може да просъществува пове-че от едно-две десетилетия. Защото човечеството като съвкупност от общности и като общност има фунда-менталната тенденция да се движи от баланс към ба-ланс и всяко социално развитие е едно нарушаване на баланса, който после се самовъзстановява в нова фор-ма и на ново ниво.

Нормалната политическа практика, в т.ч. нормална-та държавна практика, е мястото, където става съеди-няването на политическата система – заедно с хората в тази система: от президента и политическия лидер до обикновените граждани, електорат и партийни члено-ве – с хората като хора, като житейски микросубекти. Но политическата система заедно с всичките си хора като функции и житейските общности от хората като хора имат различна логика на съществуване. Граница-та между тези две логики минава през всеки човек, тя го разделя на две негови същности.

Ако политическата система като надчовешки мак-росубект се обособява прекалено от житейските общ-ности на хората като хора, ако ги подчинява тежко на своите макроинтереси, ако се отчуждава от тях и виси като макрорамка над всекидневието, диалогът е обез-човечен в основата си, а толерантността е псевдотоле-рантност, защото е между неодушевени неща. И това твърдение не е абстрактно теоретично упражнение. Ако един висш държавник и политически деец рабо-ти много добре с макропроцесите, той още не е лидер – той е технократ и чиновник. Никак не подценявам технократа, експерта, консултанта, особено ако работи

102

като булдозер – една държава днес не може да бъде на необходимото ниво, ако няма отлични технократи, експерти, чиновници. Но и също така съвсем не смя-там, че един лидер е добър лидер, ако успява да хваща хората само чрез медийните, публичните си изяви, ако е нещо като нашумял “светски хроникьор”. Хората ще те оценят, ако свършиш нещо сериозно. Но един лидер няма да може да мобилизира убедително хората, ако не е сърцевед, ако успява да достигне до тях само като служители, функции, социални категории. Той трябва да достигне до тях и като хора, в т.ч. да ги спечели и със своя пример на достойнство, мъжественост, про-фесионален чар и искрено състрадание. Иначе макро-рамката и микромасата започват да се отдалечават една от друга, най-важният диалог в обществото глъхне, и което е най-лошо, и най-доброто макродело може да бъде поругано и хвърлено на боклука, ако милионите “микросубекти” не го почувстват като свое дело, ако не го включат в своите дълбоки вътрешни идентифи-кационни процеси. Ето защо, ако такъв деец е пълен с компетентност, енергия и добродетели, той трябва да се развие и по посоките на харизматиката.

Тезата и патосът на настоящата статия е, че диало-гът и толерантността в политиката не бива да се кул-тивират и ценят само като явление, намиращо своето място в отношенията между политиците, между по-литическите елити. Вярно е, там диалогът, толерант-ността, компромисът в интерес на нацията и държав-ността, като елементи на висока политическа култура и модерен политически стил на дейност, са изключи-

103

телно важни и ние се убедихме в това от събитията през целия ХХ век. Вярно е, появата и развитието на цивилизован диалог и елементарна толерантност и между най-върлите политически врагове не може да не бъде приветствано като показател на повишаването на политическата култура у нас. Но не по-малко важни са диалогът, толерантността, чуваемостта, реалистич-ният компромис между политическата система с ней-ните хора-функции, хора-длъжности, от една страна, и от друга, хората като житейски микросубекти, хората като хора с техните битови, икономически, културни и изобщо духовни ценности и интереси. Диалогът и толерантността между тези две страни намират най-ярка проява в отношенията между елита и масата от обикновени хора и това именно е един от белезите на политическо здраве в обществото.

Много често се появява една странна зависимост между диалога и толерантността сред политиците и ди-алога и толерантността между политиците и обикнове-ните хора, в които те за съжаление често виждат главно електорат. Колкото повече се “цивилизова”, колкото по-оживен и толерантен е диалогът вътре между полити-ците, толкова повече линее и се къса, глъхне диалогът (и толерантността) между политическия елит и “елек-тората”. Това обикновено е тенденция при политичес-ки елит без традиции, при парвенюшки като цяло елит, безотговорен елит, мнозинството лица (или безличия), в който се преживяват като величия, от които светът за-почва, възприемат себе си като месии, като гастрольори и мародери, опияняват се от популистки подвизи. Това

104

е елит на външните неща, на повърхностните явления, на формите, но не и на дълбочините, не и на съдър-жанието на историческата стратегия, която такъв елит всъщност не цени. Въпросната тенденция много често е бивала силна в нашата страна от Освобождението на-сам поради превратностите и накъсаността на история-та ни – когато постът се е ценял много повече от делата, слугинажът – от политическата продуктивност, когато сме в плен на ситуацията и слепи за историческата перспектива, когато ни интересува демонстрацията на зависимост от нас, а не истинското отношение на окол-ните. Тази тенденция е донесла много злини на нашето население, на нашата нация, на нашето общество.

Може да се стори на някого, че това са баналнос-ти. Може би това са наистина банални фрази, но не и банални истини. Защото ние и днес не ги виждаме в поведението си, не ги отчитаме в отношението си към събитията и процесите у нас.

Ние казваме, че вече сме направили добри закони и сега трябва да наложим спазването им, за да въведем ред. Така е, в страната много често има хаос, но кога-то въвеждаме ред, ние кой знае защо използваме само натиск и не даваме пиле да пошушне. А въвеждането на ред не е силово насаждане на абстрактни схеми, често пъти чужди на нашите традиции, а среща и вза-имно обогатяване между закона и живота.

Казваме, че министрите трябва да реализират гри-жи за хората, да водят социално отговорна политика. Да, това е тяхно ляво задължение в една дясна исто-рическа ситуация. Но, първо, това е пак макроподход

105

към хората – хората трябва да бъдат видени като хора: с ценности, идентичност, воля и непредвидими чо-вешки реакции, изненадващи действия като самомо-билизирани общности, а не просто като категории и маса или като обикновени глезени малки търгаши по график. Второ, най-социалната политика е всъщност да дадеш на тези хора шанс, хоризонт, възможност за полезен ход, при който те да си избират личния път. Трето, социалната политика се прави с пари, а парите у кого са – не се знае.

Казваме, че е важно първо да удържим едно-две де-сетилетия макрорамката, а после ще си дойдат и мик-рорамките. Това е механичен подход. Макрорамката и микрорамките трябва да са вързани помежду си.

Казваме, че преходът е свършил. Да, сигурно е така. Но не трябва да забравяме, че животът изобщо е пре-ход, а не усилие посред дълга дрямка. Една макросо-циална същност се разгръща, като на всеки няколко десетилетия или век достига до следващата граница на своята реализация, на своето развитие.

Казват, че нашето население, че електоратът вече мрази старите, традиционните партии. Хората намра-зиха не партиите изобщо, а партиите на грабежа, на интригата, на “втория начин”, на върлата шуробаджа-нащина, партиите на озлоблението, партиите, обсе-бени от клики, които искат да употребяват държавата отвътре, партиите от демагози и нагли фалшификато-ри, от скрити маскари.

Вярно е, днес в целия свят текат процеси на прев-ръщане на партиите, и особено на държавата, в жерт-

106

ва – без да престанат да бъдат заплаха. В школата на нобелиста Джеймс Бюкенън смятат, че “политиката е една икономическа дейност и различните групи от дър-жавни служители работят всъщност за собствените си икономически интереси”(5). Но всъщност това е само объркан проблем през един от етапите на проточилото се векове еманципиране на икономиката от политиката.

Разчистете тези наши партии от патологични крад-ци, от безочливо нагли използвачи, от психиатрични съперници на Бога, от всезнаещи и безпощадни безли-чия, от лъжци и фалшификатори – и пресъхващата то-лерантност между политически елит и население ще потече като широка река, диалогът между говорещи различни социални езици ще се превърне в национална сплотеност и ще дръпне напред като пролетен порив, а от това ще спечели всеки, ще се почувства на мястото си – една изострена днес жажда! – ще диша добре, а България ще стане много по-добро място за живеене, ще стане съвсем модерна, въпреки че май дълго няма да бъде от най-богатите. Вярно е, за тази цел трябва да се борим с “духа” на времето, но нерядко така именно са започвали някои велики исторически завоевания.

Литература1. Драганов, М. Българино, бъди! С., 2003, 121-124.2. Илиева, С. Организационна култура. Функции и промяна. С.,2006.3. Смилов, Д. Партийна реколта ‘06 – изветряло вино в нови бъчви. – Сега, 28 дек. 2006.4. Русо, Ж.-Ж. Общественият договор. С., 1996.5. Бухолц, Т. Живи идеи от мъртви икономисти. С., 1993, с. 283.

107

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ ПО ВРЕМЕ НАСТУДЕНАТА ВОЙНА

(БЪЛГАРИЯ И РАЗВИТИТЕКАПИТАЛИСТИЧЕСКИ ДЪРЖАВИ)

Евгений Кандиларов

Традиционно представите за международните от-ношения между двете противостоящи социалнопо-литически системи по време на Студената война са свързани с остро идеологическо, икономическо и во-енно противоборство, което априори изключва въз-можността за нормален дипломатически диалог, ос-новаващ се на прагматизъм и толерантност. И днес по-голямата част от младите българи вярват в мита, че през годините на социалистическо управление на страната, след Втората световна война до 1989 г., Бъл-гария е напълно затворена, изолирана и откъсната от свободния свят отвъд “желязната завеса” и всички контакти със западните капиталистически държави са забранени, опасни и поради тази причина - почти немислими. Това, разбира се, съвсем не отговаря на историческата действителност и настоящата статия, без да има претенциите за изчерпателност по въпроса, цели единствено да маркира някои общи тенденции в отношенията между България и развитите капиталис-тически държави през посочения период.

След Втората световна война България попада в сферата на съветските интереси на Балканите, което

108

предопределя и мястото й във всички структури на създаващия се в края на 40-те и първата половина на 50-те години на ХХ век, източен военно-политически и икономически блок под ръководството на Москва. Като член на Съвета за икономическа взаимопомощ и на Организацията на Варшавския договор българската държава се придържа към общоприетите колективни принципи, но същевременно от втората половина на 50-те години до края на Студената война има възмож-ност да провежда външна политика, която да отчита промените в духа на международните отношения, как-то и да отговаря на основните външнополитически и икономически интереси на страната (1).

След смъртта на Сталин в международните отноше-ния в световен план настъпват редица промени, които дават възможност за преодоляване на част от проти-воречията в отношенията Изток-Запад, възникнали по време на най-острото противопоставяне от края на 40-те и началото на 50-те години: края на войната в Корея през 1953 г., Женевските споразумения, които слагат край на колониалния конфликт на Франция на Индо-незийския полуостров през 1954 г., както и Женевската среща на ръководителите на САЩ, Великобритания, Франция и СССР през юли 1955 година. Наред с това ХХ конгрес на КПСС през февруари 1956 г. оповестя-ва линията на “мирно съвместно съществуване”, която бележи началото на нов етап в дипломацията на двупо-люсния свят. В края на 50-те години Съединените щати също променят политическата си стратегия към Източ-ния блок, като пренасят ударението от “сдържането”

109

на комунизма с военни заплахи върху икономическото противопоставяне и пропагандата чрез политиката на “прехвърляне на мостове” в икономиката и културата (2). За промяната в духа на международните отноше-ния свидетелства и възникналата през 60-те години в Западна Европа теория за конвергенцията, според която двете социалнополитически системи трябва да се стремят към сливане, а резултатът трябва да бъде нова социално-икономическа и политическа систе-ма, която да съчетава най-добрите черти и от двете (3). В периода 60-те – 80-те години, въпреки отдел-ните случаи на ескалиране на напрежението между СССР и САЩ, като цяло отношенията Изток – Запад се поставят на по-прагматична основа, която се из-разява в засилване на търговско-икономическите и културни контакти между страните от двата проти-востоящи си лагера.

България не прави изключение от тази тенденция. Българското държавно и политическо ръководство се възползва успешно от международната конюнктура и активизира външнополитическата дейност на страна-та спрямо развитите капиталистически държави. По-соката на дипломатическа активност е двустранна и повечето от западноевропейските държави, заедно със САЩ и Япония, също заменят (или смекчават) ярос-тната идеологическа и пропагандна непримиримост със значително по-толерантен диалог, който се оказва благоприятен за интересите и на двете страни.

През 60-те години Франция се очертава като един от най-активните западни партньори на България.

110

Българо-френските отношения достигат до своеоб-разен връх, благодарение на редица благоприятни об-стоятелства (4). По време на Петата република Фран-ция поема курс на по-самостоятелна външна полити-ка, насочена към утвърждаване на ръководната роля на страната в Европа чрез развитие на многостранно сътрудничество в рамките на континента. Това от своя страна е свързано със стремежа на президента Де Гол за излизане от пряката американска опека. Важен еле-мент на тази политика е активизирането на отношени-ята със СССР и останалите социалистически страни, особено в областта на икономиката и културата (5).

През 1963 г. България и Франция издигат диплома-тическите си представителства в ранг на посолства, а през 1965 г. българска правителствена делегация на-чело с министър-председателя Станко Тодоров прави официално посещение във Франция. Изводите от ви-зитата са, че френската страна желае разширяване на икономическите връзки с България и има готовност да й предостави кредити (6). Още от края на 50-те го-дини Франция заема водещо място в културната по-литика на България. Най-широко представени пред френската общественост са българските постижения в областта на музикалното изпълнителско изкуство – вокално и инструментално. Френската публика пос-реща с възторг концертите на най-изтъкнатите бъл-гарски певци като Д. Попов, Катя Попова, Надя Афе-ян, Л. Бодуров, Никола Гюзелев, Д. Узунов и особе-но Н. Гяуров. За издигане престижа на българското изпълнителско изкуство във Франция допринасят и

111

гостуванията на Софийската държавна филхармония, квартет “Димов”, Оркестъра на българското радио и телевизия, хоровете “Кавал” и “Гусла”, хоровата ка-пела “Св. Обретенов” и други. Наред с това българ-ските управляващи се опитват да наложат зад граница образа на България като наследник на хилядолетна култура и древна цивилизация. Това става посред-ством организираните (през 1960 и 1963 г.) мащабни български изложби “2500 години изкуство по българ-ските земи” и “Съкровищата на българските музеи”, показващи постиженията на българското изобрази-телно изкуство, уникални нумизматични колекции, икони, Панагюрското и Вълчетрънското съкровище и други (7). Представянето на френските културни пос-тижения в България е най-резултатно в областта на литературата, киното и театъра. Само в периода 1960-1966 г. броят на преведените у нас френски творби наброява 42, като една част принадлежи на класиците, но наред с това сравнително широко са представени и съвременните френски автори като Еманюел Роблес, Морис Дрюон, Пиер Куртад, Пол Гимар, Клод Мори-ак, Р. Марел, П. Декс и други. През 1966 г. в България излиза и антология на съвременната френска поезия, включваща стихове на 47 поети (8).

През 1966 г. българската страна е посетена за първи път от френски министър на външните работи – Мо-рис Кув дьо Мюрвил. Основната тема на водените по време на посещението разговори е разширяването на икономическото сътрудничество. Само няколко дни след визитата на френския външен министър Полит-

112

бюро на ЦК на БКП приема мерки за разширяване на политическите, икономическите и културните връзки с Франция, а през лятото на 1966 г. е постигната дого-вореност с френската фирма “Рено” за съвместно про-изводство на тази марка леки коли в България (9). Из-раз на желанието на двете страни за сътрудничество е посещението на министър-председателя Тодор Жив-ков във Франция през 1966 година. Това е и първото посещение на Живков в западна държава. По време на визитата са подписани дългосрочни спогодби за икономическо, научно-техническо и културно сътруд-ничество (9), които стават основа за по-нататъшно-то развитие на двустранните отношения. Френският министър-председател Пиер Месмер връща визитата на Живков едва през 1973 година. При това първо по-сещение на френски премиер в България акцентът в разговорите отново е поставен върху икономическото сътрудничество. Българската страна предлага проект за дългосрочен договор за икономическо, промиш-лено и научно-техническо сътрудничество, който да послужи в бъдеще като прецедент в икономическите отношения с другите западни държави. Въпросният договор е подписан през ноември 1974 г. при поредно-то посещение на българска правителствена делегация във Франция, ръководена от Тано Цолов (11).

През следващите години българо-френските отно-шения остават добри, но тяхната активност намаля-ва. След слизането на Де Гол от политическа сцена (1969 г.) Франция постепенно преодолява неговия ан-тиамериканизъм, а България от своя страна от начало-

113

то на 70-те години се ориентира към Западна Герма-ния като основен икономически партньор на Запад.

В отношенията между България и ФРГ задълго оказва влияние провъзгласената през 1955 г. доктрина “Халщайн” (по името на Валтер Халщайн, съветник на Конрад Аденауер по външната политика), чия-то цел е да спре международното признаване на ГДР. Ситуацията се променя в края на 60-те години с ид-ването на власт на социалдемократите начело с Вили Бранд. Новият германски канцлер слага началото на т. нар. нова източна политика, която е по-прагматична, признава ГДР и се стреми към подобряване на отно-шенията с Източния блок. През 1971 г. СССР, САЩ, Англия и Франция постигат споразумение за Западен Берлин, а през 1972 г. подписват договор, уреждащ от-ношенията между двете германски държави. Прави-телството на Вили Бранд сключва договори с повече-то социалистически държави, а на 21 декември 1973г. са установени дипломатически отношения с Бълга-рия. През следващите години контактите между двете страни са изключително активни и плодотворни и са пример за диалог и толерантност по време на Студе-ната война. През 1974 г. при посещението на минис-търа на външните работи на ФРГ Валтер Шел в Бъл-гария е постигнато съгласие за сключване на спогодби за развитие на икономическото, научно-техническото и културното сътрудничество. На 14 май 1975 г. е под-писана спогодба за икономическо, промишлено и тех-ническо сътрудничество, която трябва да улесни про-мишленото коопериране между предприятия от двете

114

страни. През ноември 1975 г. е сключена и културна спогодба. Управляващите в България и ФРГ, улеснени от липсата на открити спорни въпроси между двете държави, слагат в основата на двустранните контакти прагматизма на взаимната изгода (12). Тласък за раз-витието им дават разменените визити на Т. Живков през 1975 г. и на канцлера Хелмут Шмид през 1979 го-дина. В мемоарите си Живков отбелязва, че в разгово-рите между двамата “нито за момент” не е почувствал “дори нотка, напомняща за идейните различия” (13). Не без значение е и фактът, че германските лидери харесват поведението на Живков, допада им неговата непосредственост и личните симпатии допълнител-но подхранват добрите междудържавни отношения. Създадена е солидна договорна основа за търговски и културен обмен. За интензивността на контактите говори фактът, че между 1975 и 1989 г. Живков два пъти посещава ФРГ, а българският външен министър Петър Младенов – шест пъти. В България гостуват германският президент Рихард фон Вайцзекер, канц-лерът Хелмут Шмид и 9 пъти вицеканцлерът и мини-стър на външните работи Ханс–Дитрих Геншер.

Двустранните отношения се развиват най-интен-зивно през 70-те и 80-те години, за което спомага липсата на значими спорни въпроси между Бълга-рия и ФРГ. Като цяло от края на 50-те години ФРГ е основният западен търговски партньор на Бълга-рия. През първата половина на 70-те години са под-писани над 30 споразумения между фирми от двете страни за промишлено коопериране, до 1989 г. те са

115

вече 90 – повече от 28% от всички спогодби, склю-чени от България в тази област. През периода 1976 -1980 г. стокообменът между двете страни нараства средногодишно с 9,5%, а през 1981-1988 г. - с 12,6%. В българския износ значително се увеличава делът на химическата и машиностроителната продукция, но въпреки това се запазва характерната за целия период тенденция вносът от ФРГ силно да превиша-ва българския износ (14). През лятото на 1987 г. се наблюдава ново активизиране на отношенията между България и ФРГ. Тодор Живков приема поканата на Хелмут Кол за посещение във Федералната републи-ка, отправена още през 1984 година. Тогава посеще-нието е отложено главно по съветско настояване, като човекът, оказал прекия натиск върху българското ръ-ководство, е самият Михаил Горбачов при посещени-ето си в България през септември 1984 година. Между 2-5 юни 1987 г. българският държавен глава е посрещ-нат във ФРГ с голямо внимание. Причината за това се крие в търговско-икономическите интереси на двете държави. През 80-те години ФРГ остава изключител-но приоритетен за България икономически партньор. Тя заема първо място във външнотърговския обмен на България с развитите страни. Техническите ползи се изразяват в сключените 17 генерални споразумения с фирми като “Манесман”, “Круп”, “БАСФ”, “Байер”, “Хьост”, “АЕГ”. На територията на ФРГ действат и 16 български и смесени дружества. През 1986 г. две-те страни подписват договор за насърчаване на вза-имните инвестиции, а през април 1987 г. в Мюнхен е

116

създадена смесена Баваро-българска търговска банка. По време на официалното си посещение в Бон през лятото на 1987 г. българският партиен и държавен гла-ва договаря сключването на двустранна спогодба за научно-техническо сътрудничество и формирането на Съвет за българо-западногерманско сътрудничество. Обсъжда се с германска помощ да се създаде свобод-на митническа зона във Видин. През 1988 г., в отговор на визитата на Живков, президентът на ФРГ Рихард фон Вайцзекер също посещава България (15).

За определен исторически период от втората по-ловина на 60-те до средата на 80-те години Япония също се превръща в един от приоритетните за Бълга-рия външнополитически и икономически партньори. Интерес събужда фактът, че това се случва в периода, когато България и Япония са най-верни съюзници на противостоящите супер сили – СССР и САЩ. Бълга-ро-японските контакти, разбира се, зависят от общите тенденции на епохата в отношенията Изток – Запад, но заедно с това се подчиняват и на своя собствена логи-ка, определяна от интересите и целите на самите стра-ни, които невинаги съвпадат с политическата линия на Москва и Вашингтон.

В началото на 60-те години на ХХ век новият уп-равленски екип на страната начело с Тодор Живков осъзнава необходимостта от интензифициране и мо-дернизация на българската икономика. Стратегията за постигане на тези цели се основава на развиването на нови високотехнологични отрасли, както и върху мо-дернизирането на изградените производствени мощ-

117

ности чрез въвеждането на технологии, отговарящи на последните постижения на научно-техническата рево-люция. Това трябва да повиши производителността, качеството и конкурентоспособността на българското индустриално производство. По същото време най-бързо развиващата се страна, изпълняваща успешно идентична икономическа стратегия, е Япония. Тя има директен достъп до най-новите технологии в САЩ и другите западноевропейски държави, нещо напълно немислимо за България в условията на технологична и икономическа война. Така една от основните пред-поставки за сближението между България и Япония е преодоляването на идеологическата бариера между тях. Това става възможно благодарение на прагматиз-ма в българската външнополитическа позиция спрямо Япония, определяща се от преследването на конкрет-ни икономически интереси, а не от сляпото следване на генералната външнополитическа линия на Източ-ния блок към държавите с различна политическа и со-циално-икономическа система (16). В отношението на Япония към страните със социалистическо управление също липсва идеологическа обремененост. Тя вижда в България и останалите социалистически държави възможност за разширяване на износните си пазари, а също и за внос на по-евтини хранителни стоки и суро-вини. Японската страна възприема тези държави като добри икономически партньори заради тяхната ста-билна, планирана и предвидима икономическа систе-ма, в която държавата играе роля на гарант. Това дава на японските компании чувство за сигурност (17).

118

Така Страната на изгряващото слънце се превръща едновременно в добър модел и подходящ партньор. Българското политическо ръководство възприема този японски модел и многократно се опитва да приложи редица характерни за него принципи, доколкото това е възможно в условията на една затворена и силно за-висима от СИВ икономическа система.

Въпреки очевидно неизгодната за България търго-вия с японските компании, изразяваща се в постоянен търговски дисбаланс в полза на последните, българ-ското правителство полага усилия за разширяване на отношенията, извеждайки като приоритет алтер-нативните форми на икономическо сътрудничество: промишлено коопериране, изграждане на съвместни предприятия, получаване на лицензи, кредити и ком-плектни обекти на високо технологично ниво. Въз основа на приетия на 25 март 1980 г. от Държавния съвет Указ 535 за икономическо сътрудничество меж-ду български юридически лица и чуждестранни юри-дически и физически лица се създават 6 смесени бъл-гаро-японски дружества: “Фанук-Машинекс”, “Атлас Инженеринг”, “София-Мицукоши”, “Тобу–М. Х.”, “Медиком Системс” и “Фармахим-Джапан”. Това са и първите предприятия от подобен род, създадени от българска страна с несоциалистическа държава, както и изобщо между страна от СИВ и Япония. Ръковод-ството на страната отчита, че ползата на България от придобиването на опит (“ноу-хау”) и технологии ком-пенсират напълно търговския дефицит. Това обяснява и другата приоритетна външнополитическа задача на

119

българското правителство – осигуряването на стипен-дии и места за обучение и специализиране на българи в японските университети, институти, лаборатории, заводи и прочее.

Подобни тенденции на толерантност и прагмати-зъм се наблюдават дори и в отношенията на България с “центъра на капиталистическия Запад” и стожера на световните демократични ценности – Съединените щати. В акредитационната препоръка на президента Д. Айзенхауър, връчена на първия американски пъл-номощен министър в България след възстановяване на отношенията между двете страни през 1959г., е посочена и основната задача на неговата мисия – “да утвърждава максимално приятелството, което съще-ствува отдавна между народите на Съединените аме-рикански щати и България” (18). Въпреки епизодич-ните затруднения, създавани от идеологизираните концепции за международните отношения в следво-енния двуполюсен свят, България и САЩ се стремят към посочената цел. Зад протоколната стилистика в София и Вашингтон подреждат приоритетите в двус-транните отношения и последователно ги преследват. В специално решение на Политбюро на ЦК на БКП от август 1960 г. като непосредствени цели пред бъл-гаро-американските отношения се посочват: бързото издигане на легациите в ранг на посолства, сключва-нето на консулска спогодба и договор за правна по-мощ, откриване на генерални консулства, уреждане на нерешените финансови въпроси, възстановяване на двустранните търговски връзки, регламентиране

120

и разширяване на културния, научния и образовател-ния обмен, ускорено проучване на американския опит в областта на селското стопанство, строителството, в научно-техническите постижения, медицинското об-служване и други (19).

През следващите години повечето набелязани от По-литбюро приоритетни цели са постигнати. На 2 юни 1963 г. двете страни подписват финансова спогодба, ко-ято урежда всички спорни финансови въпроси. Заедно с това е приета и Декларация за търговските отноше-ния между НРБ и САЩ с договореност за откриване на българско търговско бюро в Ню Йорк. През 1966 г. се решава и въпросът за повишаване на ранга на диплома-тическите мисии и тяхното издигане в посолства (20). Същата година двете страни подписват споразумение, което урежда размяната на научни сътрудници и сту-денти. Утвърдена е и спогодба с Фондация “Форд” за научни специализации на българи в САЩ (21).

Признак за ефективния двустранен диалог между двете страни е разширяването на културното общува-не между тях. В България гостуват световноизвестни американски професори-медици, певци, диригенти, художници, журналисти, писатели и прочее, между които проф. д-р Роузен, Р. Кент, Л. Паркър, д-р Бари-фарел, д-р П. Д. Уайт и други. В знак на добронаме-реност от американска страна са направени няколко големи дарения на специализирана и художествена американска литература за Народната библиотека. От българска страна в САЩ са проведени успешни гас-троли, високо оценени от американската публика, на

121

Н. Гяуров и Б. Христов, на Ансамбъла за народни пес-ни и танци с ръководител Ф. Кутев и други.

През разглеждания период дори и печатът в Съе-динените щати в определени моменти допуска коле-бания в иначе традиционната линия на критика към страните от Съветския лагер, поради придържането им към курса, указван от Москва. По повод смъртта на външния министър Иван Башев през декември 1971 г. „Вашингтон пост” изтъква, че същият „се опитваше да даде на българската дипломация собствен облик, напук на чувствата в някои западни среди, които смя-таха, че политиката на София е толкова идентична със съветската, че на практика не може да се различат” (22). Подобно признание има сериозна тежест, особе-но като се има предвид, че Башев е един от ораторите на сесиите на Общото събрание на ООН, които най-методично атакуват действията на Белия дом и Дър-жавния департамент (23).

Въпреки че България не успява да получи жела-ния от нея статут на „най-облагодетелствана нация”, в търговско-икономическо отношение все пак се наб-людава постепенно раздвижване и увеличаване на стокообмена между двете страни. Не без значение е и фактът, че макар държавата ни да принадлежи към противниковия лагер, управляващите във Вашингтон ни най-малко не възразяват срещу това големи амери-кански компании да търсят своето място на българския пазар, използвайки максимално наличните условия (24). Икономическият интерес на САЩ към България е демонстриран и с редовното американско участие

122

посредством множество фирми в Международния Пловдивски панаир. Доказателство, че намеренията за поощряване на българо-американските икономически връзки са искрени, дава подписването през 1966 г. на Договор за създаване на смесено дружество между ДСО “Родопа” и фирмата АЙБЕК със седалище в Ню Йорк. Същият ефект има и подписаното през 1965 г. споразумение с „Кока-кола”, довело до произвежда-нето на въпросната напитка в България (25). Десет години по-късно българската страна постига и спора-зумение за сътрудничество с “Пепси”, според което в страната започва внос на пепси кола срещу износ на български вина “Шардоне” и “Каберне” (26).

Духът на Хелзинкския процес в Европа допълни-телно благоприятства българо-американския диалог и проявите на толерантност между двете държави. Това се отнася с особена сила за периода 1975 – 1980 г., ко-гато двете страни подписват консулска конвенция (27), спогодби за обмен в областта на културата и образо-ванието, за научно-техническо сътрудничество и за сътрудничество в селското стопанство. През есента на 1974 г. за няколко години е прекратено заглушаването на радиостанция “Гласът на Америка”, а през 1979 г. е подписано споразумение за реципрочна отмяна на забраната за движение на американските дипломати в България и на българските в САЩ. България осигуря-ва и съдействие на Съединените щати в програмата й срещу търговията с наркотици и в борбата с междуна-родния тероризъм (28). През 70-те години се запазва и темпът при изпълнението на българо-американска-

123

та спогодба за научен обмен. Наблюдава се регулярен поток от специализанти по Програмата “Фулбрайт” (от 1977 г.), по споразумението между Комитета за наука и технически прогрес и Американската нацио-нална фондация (от 1978 г.), на музикални и танцови изпълнители, на художници, писатели, спортисти и прочее. Този напредък в духовното общуване между двете страни някои автори определят като особено ва-жен за постепенното преодоляване на бариерата меж-ду Изтока и Запада (29). Отново под въздействието на Хелзинкския процес българските власти разрешават събирането на разделени семейства, които да заминат за САЩ. Като акт на изключително толерантно отно-шение би могло да се възприеме и даването на агреман на американския посланик в България Мелвин Левиц-ки ( изпълняващ тази длъжност от 25 ноември 1984 г. до 6 февруари 1987 г.) – човек на ЦРУ, който е обявен за персона нон грата в СССР. Изпращането му в стра-ната се възприема от българските власти като провока-ция, но въпреки това е спазен толерантният тон и той е приет като официален дипломатически представител на Съединените щати (30).

Доказателство за активния диалог, който България води с развитите капиталистически държави, е фак-тът, че именно тази нейна външнополитическа актив-ност става една от причините за конфликта между Тодор Живков и последния съветски лидер Михаил Горбачов. На придобилата широка известност среща между двамата държавни ръководители на 16 октом-ври 1987 г. в Москва, парадоксално и влизащо в явно

124

противоречие с широко прокламираната от новия съ-ветски екип политика на отваряне на Източния блок към света, обвиненията към българския държавен глава са именно в прекалено сближение със страни като ФРГ и Япония (31).

Посочените примери на диалог и толерантност в отношенията между България и развитите капиталис-тически държави по време на Студената война показ-ват несъстоятелността на тезата за затвореността и изолираността на страната ни в посочения период. За-едно с това се поставя под съмнение и обвинението в безпрекословна подчиненост на задаваната от Москва линия на поведение към противоположния “лагер” и произтичащата от това липса на самостоятелна вън-шнополитическа позиция. Документалният анализ на българската политика към Западния свят показва, че зад официалната пропагандна идеологическа ритори-ка, контактите между Изтока и Запада се подчиняват на много по-прагматични цели и конкретни икономи-чески интереси, а ключът към тяхното постигане е то-лерантният диалог.

Бележки1. Огнянов, Л. Отношенията на България със САЩ и стра-ните от Западна Европа (1956-1989 г.) - В: Сборник в чест на доц. д-р Минчо Минчев. В. Т., 2006, с. 146.2. Калинова, И., Баева, И. Българските преходи 1939-2002. С., 2002, с. 188.3. Като положителна черта на източната система се изтъква

125

главно нейният социален характер. 4. Калинова, И., И. Баева. Цит. съч, с. 194.5. Калинова, Е. Културни връзки между България и Франция след Втората световна война до края на 60-те години. – Ис-торически преглед, кн. 3-4, 1999, с. 123.6. Калинова, И., Баева, И. Цит. съч., с. 194.7. Калинова, Е. Цит. съч, с. 134-142.8. Пак там, с. 137.9. Калинова, И., Баева, И. Цит. съч., с. 194.10. Подписаната по време на посещението на Живков във Фран-ция културна спогодба е първата, която България сключва със западноевропейска страна. Спогодбата регламентира основни-те насоки, обхвата и формите на сътрудничество в областта на образованието, науката, техниката, изкуствата, спорта, туризма и средствата за масово осведомяване за петгодишен срок, кой-то се продължава автоматично, ако никоя от страните не изрази несъгласие (Калинова, Е. Цит. съч., с. 143).11. Калинова, И., Баева. И. Цит. съч., с. 196.12. Пак там, с. 188.13. Живков, Т. Мемоари. С., 1997, 571-573.14. Калинова, И., Баева. И. Цит. съч., с. 191.15. Никова, Г. Живковата икономическа реформа, перестрой-ката и стартът на скритата приватизация в България – Исто-рически преглед, 2003, кн. 5-6, с. 108; Калинова, Е., Баева. И. Цит. съч., с. 227.16. Кандиларов, Е. Участието на България в Експо`70 – бъл-гаро-японските отношения и формирането на българската икономическа политика. – ИДА, 20/2005, 64-90.17. Кандиларов, Е. 70-те години на ХХ век – апогей на бълга-ро-японските отношения – В: Сборник в чест на проф. Лю-бомир Огнянов, С. 2006.18. Тошкова, В. САЩ в политическата съдба на България: 1919-1989 г. (Фрагменти от историята на българо-амери-

126

канските отношения) – BHR Studia in Honorem Professoris Virginiae Paskaleva, 1-2, 2006, с. 567.19. Пак там, с. 568.20. С издигането на легациите в ранг на посолства, което се извършва през ноември 1966 г. (подобна мярка съпътства и дипломатическите връзки между Вашингтон и Будапеща), американците отново показват, че не се притесняват да тре-тират държави, принадлежащи към уж лишения от свобода противников блок, като равностойни партньори. Заслужава внимание, че за пореден път за САЩ отстояването на нацио-налните интереси взема връх над идеологемите, които за жа-лост и до днес продължават понякога да се ползват по адрес на Източна Европа (Талев, Т. Обществата като герои – бълга-ри и американци в 15 години от Студената война. – Доклад от Национална научна конференция на тема “Историческа-та наука и раждането на героите”, София, 14-15 декември 2006).21. Тошкова, В. Цит. съч., с. 571.22. ДА на МВнР, оп. 27, а. е. 467, 154-157.23. Талев, Т. Цит. съч.24. Пак там.25. Тошкова, В. Цит. съч., с. 571; Талев, Т. Цит. съч.26. Тошкова, В. Цит. съч.27. Подписаната през април 1974 г. консулска конвенция меж-ду България и САЩ предвижда зачитането на американския паспорт на лица с двойно гражданство, което по принцип не се признава от българското законодателство. Всъщност Бъл-гария прави известна политическа отстъпка, чиято мотива-ция е да се демонстрира желание за активно партниране със САЩ в отделните обществени сфери, между които най-важ-на за българската страна е икономическата. От своя страна Вашингтон отново дава знак, че може да третира страната ни като напълно равностоен партньор, особено когато това е от

127

полза за плановете на САЩ за проникване в противниковия Източен блок и напълно съвпада с американската политика на диференциран подход към съветските сателити (Талев, Т. Цит. съч).28. Тошкова, В.Цит. съч. с. 576.29. Пак там.30. Марчева, И. Началото на края на социализма в България през първата половина на 80-те години. – Исторически прег-лед, кн. 3-4, 2004, с. 93.31. Точните думи на Горбачов са: “До нас достигна инфор-мация, че в обкръжението на другаря Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в “мини ФРГ”, “мини Япония”. Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около Вас има хора с прозападна ориентация. Това Вие трябва да го знаете. Във Вашето об-кръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори, такава ориентация ни безпокоят. И ако около Вас има хора, които дори само да си мислят за “мини-ФРГ” и “мини-Япония”, не трябва да ги държите близо до Вас. Защото всички отго-вори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставени, трябва да се търсят не другаде, а в социализма, в динамичното му развитие. Този е пътят за тяхното вярно решение...” (ЦДА, ф. 1 Б, оп. 68, а. е. 3272, л. 38).

128

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ КОНФЛИКТИ В ГОДИНИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД И РОЛЯТА

НА ВЪНШНИТЕ ФАКТОРИ ЗАТЯХНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ

Искра Баева

За историците като мен е ясно, че политическите конфликти не само са неизбежни, но са и полезни за развитието на обществото. Ако обаче се придържах стриктно и последователно към тази логика, не би трябвало да вземам думата в семинар, посветен на толерантността и умението с помощта на диалога да се преодоляват политическите конфликти. А тъй като е очевидно, че съм решила да участвам, то се налага и да уточня отношението си към политическите кон-фликти в историята и по-специално в текущата исто-рия, която изживяваме. Когато казвам, че историята оценява положително конфликтите като двигател в развитието, съм длъжна да уточня, че изключител-но голямо значение за оценката на конфликтите има тяхната интензивност, средствата, които се използват при отграничаването на позициите, механизмите за преодоляване на противоречията, и накрая, техните дълготрайни последици според дълбочината и соци-алната им цена. Посочените по-горе параметри очер-тават посоката на политическата еволюция, следваща всеки конфликт: например дали той се задълбочава и прераства в криза, или е предотвратен и с помощта на

129

диалога е постигнато разбирателство на ново равни-ще. Такова разбиране за историческата полза от прео-доляването на политическите конфликти ме мотивира да участвам в семинара.

Ще се опитам да направя кратък преглед на поли-тическата история на българския преход през призма-та на конфликтите и начините за тяхното разрешаване или смекчаване. Възможност за това днес ни дава 17-годишната дистанция от началото на прехода, която освобождава оценките от политическите пристрастия и емоции.

Българският политически преход започва в атмо-сфера на нарастваща криза в цялата система на дър-жавния социализъм от съветски тип. През 1989 г. най-ясно усещане за взривоопасен потенциал дават неочакваните последици на започналия пет години по-рано “възродителен процес”. Въпреки видимото спокойствие след първоначалното насилие на грани-цата между 1984 и 1985 г., през пролетта на 1989 г. българските турци организират бурни демонстрации, довели до масов изселнически процес през лятото. Бунтът на насилствено преименуваните се съчетава с открито изразеното недоволство на младото българ-ско дисидентско движение и със засилващия се ико-номически хаос, предизвикан от непрестанните и чес-то противоречащи си реформи. Като прибавим и вън-шнополитическата изолация на тогавашното полити-ческо ръководство, става лесно обяснима лекотата, с която е осъществена голямата политическа промяна в България на 10 ноември 1989 година. От този момент

130

можем да говорим за новите политически конфликти и тяхното разрешаване.

Новата власт, базирана върху старата система – ръ-ководството на БКП, се опитва да преодолее породе-ния от властта етнически конфликт по същия начин, по който той е започнат – с партийно решение. Този път това е направено на пленум на ЦК на БКП, проведен на 29 декември 1989 г., когато е “отменен” “възроди-телният процес” – партийното решение автоматично е облечено и в разпореждане на Министерския съвет.

Решението от 29 декември 1989 г. е един от първите опити за разрешаване на остри конфликти в години-те на прехода. Но в случая това става не с помощта на диалог със засегнатите български мюсюлмани, а под натиска на техните демонстрации, подкрепени от току-що създадената като опозиционна коалиция СДС. Десетилетните патерналистки нагласи на БКП предопределят механизма за решаване на политичес-ко-етническия проблем отгоре, с решение на партий-ното ръководство. Той обаче предизвиква неочаквана и нежелана реакция от страна на онези, които са били облагодетелствани от “възродителния процес”. В на-чалото на 1990 г. протестната вълна на българите от смесените райони стимулира появата на българските националистически партии, преди още да се е появи-ла мюсюлманско-турската ДПС.

Национално-етническият конфликт около “възро-дителния процес” все пак остава на втори план в по-литиката, тъй като той се оказва функция на основно-то политическо противоречие от началото на прехода

131

– между започналата своята еволюция в социалде-мократическа посока БКП/БСП и възникналия като дисидентски, но бързо еволюиращ към антикомуни-зъм СДС. В средата на 1990 г. е направен сериозен институционален опит новият политически конфликт да бъде разрешен със средствата на парламентарна-та демокрация – чрез свободни плуралистични избо-ри. Той не завършва с успех. Напротив, именно във връзка с резултатите от изборите се очертава първият провал на новата демократична политическа система, довел до рязко нарастване на кризисния политически потенциал в българското общество.

Основната причина за неуспешните първи стъпки на демокрацията трябва да се потърси в дефицитите на политическа култура в българското общество от епохата на социализма. Тя е култура на черно-бялото (добро-зло) виждане, което се отнася както за привър-жениците на управляващата и спечелилата изборите за ВНС с 52% БСП, така и за опозиционния и загубилия изборите с 36% СДС. Конфликтният потенциал се раж-да от недоволството на привържениците на СДС, които не са подготвени за загубата и отказват да я приемат, защото през цялото време сравняват ставащото в Бъл-гария с вече осъщественото в страните от Централна Европа. Тезата за “откраднатата победа” продължа-ва да битува в изказванията на тогавашния лидер на СДС, а по-късно и президент – д-р Желю Желев, кой-то дава тласък на конфликта със заявлението си още след първия тур на изборите, че те са били “свободни, но не и честни” и че за БСП са гласували главно въз-

132

растните, неграмотните и изостанали българи, докато за СДС младите и образованите. Протестът срещу за-губата на СДС се обръща срещу победилата БСП и се изразява в изграждане на палатков протестен “град на истината” в центъра на София, демонстрации и бло-киране на улици и площади, а основните искания са за преразглеждане на резултатите и оставки на основни политически фигури, принадлежащи към БКП/БСП.

За да стане по-ясна хронологията на конфликта, ис-кам да припомня, че решението за изборите за ВНС идва след продължителен процес на преговори и диа-лог между двете основни политически формации, най-ярко изразен на Кръглата маса, проведена през януари-май 1990 година. С други думи, диалогът присъства от началото на прехода, но бързо угасва, когато се сблъс-ква с първото разочарование от загубени избори.

Как се разрешава първият политически конфликт на прехода от лятото на 1990 година? В опит за прео-доляването му ръководството на БСП започва прего-вори с представителите на гражданското неподчине-ние и заявява готовност за отстъпки. Връхна точка в диалогичния или компромисен подход е избирането на 1 август 1990 г. на лидера на опозиционния СДС за президент с гласовете на БСП – всъщност това не би могло да стане по друг начин. Едновременно с това избраният за втори път за премиер Андрей Луканов се опитва да “преразгледа” резултатите от изборите, като предлага на загубилия СДС участие в новото си пра-вителство. Тази позиция на БСП и Луканов е разшиф-рована от СДС не като желание за сътрудниче-ство, а

133

като проява на слабост и стремеж на БСП да стовари и върху СДС отговорността на икономическата криза, както тогава (доста неадекватно) е определяно иконо-мическото положение на България през 80-те години. Затова вместо да съдейства за преодоляване, диало-гичната позиция на БСП води до изостряне на конф-ликта. Истинският край на конфликта настъпва едва след първия и единствен голям акт на насилие – под-палването на Партийния дом на БСП на 26/27 август 1990 година. С други думи, оздравяващ обществените нрави фактор става, вместо диалога и толерантността, страхът от насилието, което българите виждат с очите си благодарение на телевизионните кадри от подпал-ването на Партийния дом.

Идването на СДС на власт след парламентарните избори от октомври 1991 г. не предизвиква конфлик-ти, защото загубилата БСП приема спокойно пора-жението си. В този нов период от българския преход конфликтният потенциал се създава и поддържа от трансформационните закони и действия на първото правителство на СДС. Част от тези закони и действия са необходими за преустройството на икономическата и политическата сфера, но друга част носи емоцио-налния потенциал на възмездието. Точно такива дей-ствия – предложенията за забрана на БСП като нас-ледник на БКП, лустрацията на управленски кадри в областта на науката, част от реституционните актове, предизвикват не ярък политически, а по-скоро соци-ален конфликт, който добива формата на стачки и де-монстрации срещу новото правителство през 1992 г. и

134

довежда до падането му след само една година същес-твуване. Вярна на предходното си поведение, БСП не се обръща към извънпарламентарни средства за съп-ротива, които биха могли да доведат до политически конфликт. Диалогичността на БСП от този период се дължи най-вече на чувството за вина за управлението на БКП, което преобладава в нагласите на ръководст-вото на БСП през целия преход – то е обективно обус-ловено, като се има предвид, че целта на прехода е именно разграждането на държавния социализъм от съветски тип и замяната му с плуралистична демокра-ция и пазарна икономика от западноевропейски тип.

Още в ранния период на прехода в политическия живот се проявява въздействието на европейските ин-ституции. Те са мотивирани от ясно изразеното бъл-гарско желание за присъединяване към европейската общност, изразено първо с решението на ВНС от 22 декември 1990 г., после с молбата за асоцииране от 15 март 1992 г., асоциираното членство от 1 февруари 1995 г., а и с формалното кандидатстване за членство в ЕС на 16 декември 1995 година. Европейското въз-действие можем да открием в смяната на приоритет-ните посоки – само като пример ще посоча еволюци-ята на лидера на ДПС Ахмед Доган, който в началото на прехода заяви, че “пътят на България към Европа ще мине през Босфора”, но от края на 90-те години последователно говори само за европейските финан-сови и политически възможности. Присъединителни-ят процес към Европейския съюз съдейства и за про-тиводействие на опитите за политически репресии

135

– активисти от неправителствени формации препо-ръчват на отстранените с помощта на лустрационни закони учени да се обърнат към Европейския съд по човешките права. Благодарение на европейските съ-вети и практики в България постепенно се формира съзнанието за правата на гражданите и за механизми-те за защита от репресии.

Завръщането на БСП на власт през декември 1994 г. възражда поляризацията от 1990 г. и създава нови предпоставки за политически конфликти. Първоначал-но забавянето (през 1995 г.), а по-късно и началото на структурната реформа (от средата на 1996 г.) ге-нерират конфликтен потенциал, мотивиран икономи-чески – от банковата и зърнената криза, но прераснал в политически след като БСП губи президентските избори през есента на 1996 година. В началото на 1997 г. избухва остра политическа криза, съчетана с гражданско неподчинение, инспирирани от опозици-онния СДС. Демонстрациите излизат от контрол и на 10 януари 1997 г. е окупирана и нападната сградата на парламента. Разликите с насилието от 1990 г. са многобройни – БСП вече не е готова за безусловно от-стъпление, тъй като се е завърнала на власт след три-годишна опозиция и се смята за излекувана от синд-рома на вината; страната изживява вакуум във власт-та, стимулиращ кризата: правителството е в оставка, парламентът във ваканция, а д-р Желев довършва дните си в президентската институция; СДС е загубил част от самоувереността си след неуспешното управ-ление през 1992 година. Посочените различия пораж-

136

дат друг резултат при развитието на кризата: актът на насилие от 10 януари 1997 г. не слага край, а начало на конфликта, който продължава до 4 февруари 1997 г. със стачки, всекидневни демонстрации и блокиране на улици, площади и пътища, но в края на краищата завършва чрез осъществяването на диалог и постига-нето на споразумение между основните политически сили на 4 февруари 1997 година.

Политическите конфликти от първото десетиле-тие на прехода (краят му съвпада с поканата от ЕС до България да започне преговори за присъединява-не) се развиват по обща схема. Конфликтите възник-ват благодарение на канализираното от опозиционния СДС недоволство на гражданите от високата цена на прехода, изразяват се в гражданско неподчинение, еволюират до единични открити актове на насилие и приключват със споразумение, постигнато по правило благодарение на отстъпчивостта на БСП. С тази обща констатация съвсем не се опитвам да обвиня СДС или да оправдая БСП за политическите проблеми, възник-нали в годините на прехода. Не съм привърженичка и на обяснението, че преодоляването на конфликти-те винаги е съпроводено с предателство от страна на ръководството на БСП към интересите на нейните членове и предшествениците й от БКП. Според мен обяснението за общата схема при възникването и раз-решаването на конфликтите е във водещите тенден-ции на прехода. Както вече казах, настъпателността на СДС и отстъпчивостта на БСП са предопределени от основните задачи на прехода. СДС от самото на-

137

чало е носител на промяната, а БСП – на историчес-ката традиция и на опитите да се запази работещото и ефективното от миналото. Така или иначе, с края на 90-те години в общи линии политическите задачи на прехода са приключени и отношенията се норма-лизират – от преходни те се превръщат в нормални отношения, подчинени на нравите в утвърдената пар-ламентарна демокрация.

Тъй като в момента се намираме към края на про-дължилия седем години преговорен процес за присъе-диняване на България към ЕС, заслужа да се направи анализ и на този период през призмата на политичес-ките конфликти и противопоставяния. За него опреде-лено може да се направи изводът, че присъединяването на основните политически сили в България към общо-европейските партии носи омекотяване на политичес-ките нрави в България. Така БСП, макар и трудно и с много усилия, успява да получи признание за своята еволюция от БКП в умерена партия от лявоцентрис-ткия сектор и е приета за пълноправен член на ПЕС, СДС и част от производните й членуват в Европейска-та народна партия, а ДПС и НДСВ са приети в Либе-ралната партия в Европарламента.

Политическите сътресения не изчезват и в новия период, те не могат и да изчезнат в условията на плу-ралистична демокрация, тъй като различните мнения, както и средства и механизми, използвани за реали-зирането им, са част от същността на плурализма. Но позициите и съветите, които българските политичес-ки партии получават от своите партньори от Европа,

138

без съмнение играят полезна и цивилизоваща роля. Последният във времето пример за подобна намеса на европейските партии в българския политически жи-вот беше осъществен по време на президентските из-бори в България през октомври 2006 година. Когато се оказа, че кандидатът на обединената дясна опозиция Неделчо Беронов не се класира за втория тур, лиде-рите на десницата в България заявиха, че не смятат за необходимо участието във втория тур, защото трябва да се избира между “бившия комунист” Георги Пър-ванов и “фашиста” Волен Сидеров. Именно това ре-шение се стори на партньорите им от Европейската народна партия неприемливо и те ги посъветваха да заявят ясна политическа позиция срещу възраждане-то на екстремизма в Европа.

Как изглежда конфликтният потенциал в навечери-ето на пълноправното членство на България в Евро-пейския съюз? Спокойно може да се направи изводът, че политиката на конфронтация и крайно противопос-тавяне, с която се характеризираше началото на бъл-гарския преход, все повече отстъпва пред парламен-тарните методи в политическите действия на големите политически партии. Едновременно с това в българс-кия политически живот през последните години се по-явиха и млади популистки формации, които предпочи-тат конфронтацията пред преговорите и диалога – най-ярък пример за подобна позиция е партията “Атака” на Волен Сидеров, но не е лишена от подобни рефлекси и новосъздадената партия ГЕРБ на популярния столи-чен кмет Бойко Борисов. Тези явления обаче не са бъл-

139

гарски или балкански феномен, а по-скоро общоевро-пейски или световен, затова не бива да се обясняват с демократичния дефицит в Източна Европа.

Фактът, че отношенията между основните противо-борстващи си сили от първия етап на прехода – БСП и СДС, вече се нормализираха и преминаха към диалог, не означава, че конфронтацията ще бъде изключена от политическия живот. Това е потенциал, който същес-твува и който индикира степента на социално недо-волство. Той не бива да бъде изключван или загърб-ван, защото от подобни действия винаги се възползват екстремисти и популисти. Целта на правилно разби-раната политика е да трансформира отрицанието на съществуващата система в договорен процес, който да интегрира всички политически виждания в общия политически диалог, характерен за демокрацията.

140

ОСОБЕНОСТИ НАПОЛИТИЧЕСКИЯ ДЕБАТ В БЪЛГАРИЯ

Ивка Цакова

Съвременните информационно-комуникационни технологии променят радикално традиционните раз-бирания за политика, партии, лидери. Промяната се изразява главно в нарасналата роля на виртуалните образи и символи в политиката. Колкото по-инфор-мационно става едно общество, толкова значението на средствата за масова информация се увеличава за сметка на ролята на политическите институции. Информационното общество в България през пос-ледните години непрекъснато набира скорост. В ре-зултат на това основният политически дебат у нас днес протича главно в медиите, а не толкова в парла-мента. Виртуалното влияние на електронните медии върху съответни аудитории понякога дори е с много по-голяма тежест от влиянието на законодателната, изпълнителната и съдебната власт на държавата.

Публичният дебат се разгръща на основата на раз-ширения достъп до информация, превърнала се днес в основен властови ресурс. Според Антъни Гидънс “жи-веем в свят, който изцяло е конструиран от рефлексив-но приложеното знание и ние никога не можем да сме сигурни, че който и да е елемент от заобикалящия ни свят, няма да бъде преразгледан”(1). По тази логика съвременният политически дебат е постоянен, без на-

141

чало и край, без предпоставени и фиксирани веднъж завинаги правила и теми на обсъждане. Няма неоспо-рими истини – всичко подлежи на промяна чрез кри-тична рефлексия. В рамките на дебата у нас се проме-нят не само законите, дори Конституцията на Републи-ка България в момента е в процес на ревизия.

Затова, когато днес говорим не просто за политика, а за демократична политика – от значение са не толко-ва нормите и институциите, а политическата култура на гражданите и тяхното участие в политическия де-бат, във вземането на управленски решения, подпла-тено със съответни знания, ценности и нагласи. Раз-лични са формите на демократично гражданско учас-тие – електоралната активност е основната, но друга важна форма е участието на гражданите в публични дискусии – като слушатели, зрители и активно диску-тиращи субекти. Участието в публични дискусии по-ражда нужното демократично политическо действие.

Разгръщането на политически дебат е възмож-но само в демократични условия – при авторитарна власт той е невъзможен. Днес ние живеем в условия на демокрация, но се налага уточнение за естеството на българската демокрация, необходим е отговор на въп-роса – истинска, пълноценна ли е българската демок-рация или фалшива, фиктивна, фасадна, декоративна? Отговорът на този въпрос не е еднозначен. Основна-та характеристика на демократичния дебат е неговата критична насоченост към властта и властниците. Дис-кусиите обезателно включват критики към действията на управляващите в момента от позициите на общия

142

интерес, тъй като никога управлението не може да за-доволи всички, дори голямата част от управляваните. Хубавото на същата тази публична критика е, че тя е конструктивна – води до усъвършенстване на демок-рацията, до разгръщане на процесите на демократи-зация. В случая предпочитам термина „демократиза-ция” (демокрацията като процес), тъй като и дебатът е непрекъснат процес. Погледнат по този начин, поли-тическият дебат се разпростира в полето на икономи-ческата, социалната и културната демократизация на обществото. В България демократичните политически институции се конструираха сравнително бързо, поли-тическите права на българските граждани (за разлика от гражданските и социално-културните) са не само формално закрепени в закони, но са налице условия за реалната им консумация (имам предвид избирателното право, правото на сдружаване и свободата на словото). Свободата на критичното слово у нас е гарантирана, поради което и политическият дебат е възможен

В съдържателно отношение всеки политически дебат, включително българският, обхваща три основ-ни дискусии(2):

Либерализъм или Комунитаризъм? Социална държава или Неоконсервативен ан-тиетатизъм? Елитарна демокрация или Демокрация на участието?

Дебатът по тези шест теми тече постоянно, всяка от тях има свои привърженици и опоненти, изразява се в по-толерантни, умерени, рационални или в по-

143

крайни експресивни и радикални форми. Ляво-дясно-то политическо разграничение(3) е в сила при самото формулиране на двойките. С помощта на ляво/дясната политическа метафора можем да размишляваме върху днешния драстичен колапс на националната/социал-ната държава. Намалената роля и ограничените въз-можности както на националната, така и на социал-ната държава в световен мащаб, е особено тревожно за България. И както европейските социални държави търсят спасение на общоевропейско равнище, така и ние ще насочим очакванията си към възможностите от пълноценното европейско членство.

Общата атмосфера на дебата у нас (а и на други места) се определя от кризата на парламентарната представителна демокрация, от нейната дискреди-тация и “зацикляне”, от нейното корумпиране и упот-реба/злоупотреба с нейния инструментариум за пос-тигане на антидемократични цели и интереси. Това, което размива разликата между “лявото” и “дясното”, е наличието на активни малцинства и олигархии (в т.ч. партийни олигархии), групи със специални инте-реси (могъщи бизнес лобита), които са по-ефикасни в своите дела от партиите – независимо от идеоло-гическата им окраска. Затова днешната демокрация, пригодена за национално-държавни рамки и условия, се оказва неподготвена за новия свят на транснаци-онални предизвикателства, тъй като е прекалено ин-струментализирана, маркетизирана и безогледно мер-кантилизирана; употребявана за явно спекулативни и антихуманни интереси и цели(4).

144

Дебатът за непрекъснатата демократизация в различните сфери (икономическа, политическа, соци-окултурна) сякаш все още има шансове на българска почва. Нужна е нова органична сплав между поли-тическа, икономическа, социална и културна демок-рация, която ще очертае спецификата на българския политически дебат. Системната обвързаност на иконо-мически, социални и културни компоненти и теми ще оформят обществения, съответно политическия дне-вен ред в България. Ще се дебатират и инструментите за постигане на икономическа, социална и културна демокрация, като именно благодарение на критичния дебат българската демокрация ще става все по-жиз-неспособна. Само чрез подобен дебат може да се от-крие и формулира възможно най-добрата за повечето български граждани алтернатива за развитие.

Политическият дебат протича основно в сред-ствата за масова информация. Те най-вече форми-рат политическата култура на българина – и на ели-та, и на гражданите. Електронните медии образоват и възпитават българските граждани, политически ги социализират съобразно своите политически и ико-номически цели, отразяващи стремежа им към печал-ба на икономическия и политическия пазар. Днес се разгръща мащабен медиен бизнес – включително и в България, което трябва да се отчита при характери-зирането на политическия дебат. Различните медии лансират точно определени политически ценности за своите аудитории. Или – политическият дебат проти-ча в различни медии (държавни и частни, с национа-

145

лен и регионален обхват) и има различни акценти и специфика в зависимост от различните аудитории.

Както не можем вече да говорим за политика в един-ствено число, а за множество политики, така не бива да говорим за една хомогенна аудитория, респективно публика, а за много и различни аудитории, публики, разположени в един сегментиран медиен и полити-чески пазар. (Например аудиторията на новините по телевизия “СКАТ” се различава съществено от ауди-торията примерно на националната телевизия или на телевизия “7 дни”.) Политическа информация бълга-рите получават главно от телевизията, а на второ мяс-то – от радиото и вестниците. Относително ограничен брой български граждани се информират за актуална вътрешна и външна политика от Интернет.

Политическият дебат се разгръща в две основни свои разновидности: във вид на преговори в средите на политическия елит и във вид на разговори за ак-туална политика сред гражданите. Гражданите като важен участник в политическата комуникация въз-приемат позитивно или негативно насочените към тях послания, като те не са аморфна маса, а са диферен-цирани най-малко на три групи: публика – политичес-ки активната част от населението, която постоянно си взаимодейства с властта; общественост – част от социума, която епизодично влиза в комуникация на политическия пазар; и общество – част от социума, която влиза в комуникация само в кризисни ситуации, а в останалото време е безучастна по отношение на информационните послания(5). Понятието “публика”

146

е съотносимо с понятието “гражданско общество” – а то е най-активният сегмент на обществото.

Дебатът сред професионалните политици се изра-зява в политически преговори, а сред гражданите се въплъщава в разговори за актуална политика. Чрез преговори се печелят властови позиции, защо-то невинаги резултатите от изборите са достатъчни за съставяне на мажоритарно правителство. Управлени-ето може да е коалиционно, като коалицията е про-дукт на сложни договаряния за провежданите прави-телствени политики. Преговори са нужни не само за съставянето на коалиционното правителство, но и за задържането му на власт. Чрез преговори се разпреде-лят важни властови ресурси – примерно: длъжности, статуси, управление на еврофондове и прочее. (Имат основание част от критиките към днешната схема на разпределение на властта в коалицията, изразена във формулата 3:5:8, когато реализацията на тази форму-ла не допринася, а напротив – препятства тройното разделение на властите в държавата.)

Обикновените хора, когато разговарят по поли-тически въпроси, се групират в различни общности и организации, в това число политически партии. В тези общности те дискутират въпроси от общ за тях интерес. Тоест преди да стартира дискусията, трябва да има някакво обединение. И при преговорите сред елита и при разговорите сред гражданите се изисква обща изходна база – консенсус по определени въп-роси. Демократичната дискусия стартира на основата на постигнат базов консенсус, след което се дебати-

147

ра по други въпроси в търсенето на компромис между различните позиции. Търси се съгласие между конф-ронтационно настроени събеседници, водят се споро-ве с рационални аргументи, но и с демонстриране на емоции, дори силни страсти. И това е нормално, тъй като политическата култура има освен когнитивни и афективни компоненти. А и участниците в дискусията могат да са опоненти, партньори, противници. Да дис-кутират могат дори съмишленици, единомишленици (какъвто е разговорът най-общо между ръководството на БСП и формираното “ляво крило” в нея).

Политическият дебат е особен вид политическо взаимодействие, където дискурсът може да е теорети-чен или практически. Настоящото изложение е опит за теоретична интерпретация на някои особености на актуалния политически дебат в България.

Политическите преговори, диалози, дебати могат да се определят като “изкуство на възможното”, като дейност, в която се търси баланс между “тънки”, ню-ансирани разграничения между това “да докажеш”, “да убедиш”, “да победиш”, т.е. дейност, в която вина-ги има определен риск. Оттам идва разпространеното напоследък схващане за политиката като игра, в коя-то резултатите не са предизвестени и всеки участник (играч) има свой шанс. Политическото изкуство в този смисъл е умение за игра с минимални рискове. Прего-ворите са изкуство на компромиса, който се постига с лавиране, маневриране, гъвкавост, толерантност, тър-пимост, интуиция(6).

Политическият дебат у нас е силно детерми-

148

ниран от националната политическа култура, от националния характер на българина – бил той поли-тически лидер или обикновен гражданин. Българс-ките политически традиции са уникални, а българи-нът като политически човек въплъщава определени социокултурни и политически качества. Представите-лите на политическия ни елит се отличават с национа-лен стил и колорит на участие в дебата – специфично български особености има в начините на постигане на консенсус, на водене на преговори, на правене на компромиси, на изразяване на конфронтационни наг-ласи. Например “нашият” Волен Сидеров се отличава от Жан-Мари Льо Пен в своите публични изяви, Иван Костов – от Жак Ширак и прочее. Костов например никога не би гласувал за президент-социалист (впро-чем, той дори за свой близък в идейно отношение кан-дидат – визирам Софиянски, гласува “с отвращение”).

Понеже в съдържателно отношение политическият дебат в България обхваща множество теми и сюжети, ще концентрирам вниманието си върху темата за на-шето пълноценно европейско членство. Европей-ският съюз в контекста на дебата следва да се възп-риема като постоянно действащ форум за политичес-ки дебати и преговори в различни области, сектори – сложни преговори, за участието си в които българ-ските политици и експерти трябва да бъдат подготве-ни. Това са високо специализирани експертни, профе-сионални преговори, дебати в различните европейски институции на наши представители, където те трябва да отстояват българските национални интереси.

149

Във връзка с еврочленството след 1 януари 2007 г. искам да поставя един важен въпрос: Възможно ли е политическият дебат у нас да се съсредоточи около една “голяма идея”, позитивна утопия, политичес-ки мит за евентуалната поява на “българско чудо в ЕС”, какъвто е например ирландският случай? По-добна голяма цел би била в състояние да мобилизира българските граждани да положат повече усилия, да направят временни ограничения в името на по-доброто европейско бъдеще. В случая не бива да се правят ни-какви алюзии със “светлото комунистическо бъдеще” от недалечното минало, но необходимостта от пози-тивна утопия безусловно се чувства осезателно. Друг е въпросът обаче дали е налице желание, потенциал, воля за формулиране, поддържане и реализация на по-добен политически мит. Малки са шансовете, но ако се появят, то те ще преминат според мен по пътя на възстановяване на диалога между елита и нацията под формата на референдум/референдуми.

Искам да разсея и едно разпространено твърде-ние, че електронните медии служат едва ли не само за “промиване на мозъци”. Такъв подход е прекалено опростен. Има все повече доказателства, че консуми-рането на медийна продукция в света често провокира съпротива, ирония, селективност и изобщо активност. Медийната продукция поражда колективни форми на въображение, които са катализатор на обществено действие. Прав е Ападурай в твърдението си, че в сво-ите колективни форми въображението създава идеите за общност и нация, за морална икономика и неспра-

150

ведливо управление(7) ... Масмедиите правят възмож-на колективната интерпретация, колективната критика, колективното удоволствие. Въобразените общности, една от които е нацията, винаги имат потенциалната възможност да преминат от споделено въображение към колективно действие.

В България, както и на много други места по света, все още работи “мегариториката на еволюционната модернизация”, разбирана като икономически рас-теж, високи технологии, агробизнес, обучение ... Но тя често е прекъсвана, поставяна под въпрос от мик-ронаративите, представяни в медиите(8). В българ-ския случай по-конкретно мегариториката на полити-ческата класа относно догонващо развитие и модер-низация във връзка с пълноценното членство в ЕС ще върви успоредно с “подривните микронаративи” на националистически и популистки партии и движения (от рода на “Атака”). Електронните медии спомагат както за разгръщане на официалната мегариторика на властта, така и на подривните микронаративи на раз-лични обществени движения.

Мегариториката за пълноценното европейско членство често се поставя и ще се поставя под въп-рос (просто никой няма да й вярва и да й обръща вни-мание) от микронаративите за трудностите на все-кидневието, проникващи в медиите. Какво значение има за голяма част от българското население с ниски доходи, че страната ни става член на ЕС, след като животът става все по-труден, мизерен, несигурен?!

И още нещо, в новите постмодерни условия на гло-

151

бализация националната държава вече няма монопол върху проекта за модернизация на обществото. В бъл-гарския случай, в контекста на европейското ни член-ство, държавните институции не са в състояние само-стоятелно да инициират и реализират европейския модернизационен проект. А и дори да се опитват, сами със сигурност няма да успеят без усилията на ор-ганизираното гражданско общество. В този смисъл в България назрява времето да се отключи нов вид дис-курс за демокрацията, който да отразява новия пос-тнационален политически свят (ред), доминиран от електронните медии. От този зрителен ъгъл демокра-цията следва да се разбира като постоянен дебат меж-ду управляващи и нация – с нарастващ брой публични сфери. В този постоянен дебат с нацията (гражданската нация!) се открояват аналитични и етични компоненти. Трябва да се държи сметка за различните субекти, ко-ито внасят рационалното и моралното начало в дебата. Възможно е двете начала да се покриват в посланията, например на политическите анализатори, социолози, журналисти, на някои политици. Но това не е задължи-телно. Нужно е да се прави разлика между собствено научно, академично говорене за демокрацията (напри-мер учени могат да говорят дори за “край на парадиг-мата за демокрацията”) и моралното говорене – което е по-близо до всекидневния дискурс на обикновените хора. Има нужда и от двата дискурса за демокрацията – в посока на по-нататъшна демократизация – най-вече в сферата на гражданското общество, за удовлетворяване на все по-широки граждански интереси.

152

Нужен е интензивен политически дебат в България, в който да се разграничи аналитичната от етичната пер-спектива за бъдещето на българската национална дър-жава, което обаче е доста трудно начинание. Възгледът, че самата епоха на нацията-държава доближава края си, се намира някъде по средата между диагнозата и прогнозата, между интуицията и аргументацията(9). Разграничението между етични и аналитични компо-ненти на тази теза може да се направи по следната ло-гика. От етична гледна точка повечето модерни прави-телствени апарати са склонни към разширяване, наси-лие и корупция. Българската правителствена админис-трация не прави изключение от тази обща тенденция. С аналитични аргументи може да се докаже появата на новите етнонационализми, особено в Източна Ев-ропа, включително и у нас. А относно генералния въп-рос за бъдещето на националната държава може да се каже следното: националната държава не е отмряла, а просто е налице “усещане за края на епохата на наци-ята-държава”. Все по-убедително звучи твърдението, че възникващият постнационален ред не е система от хомогенни единици, каквато беше досегашната систе-ма от нации-държави, а система, основана на връзките между хетерогенни единици – национални държави, социални движения, групи по интереси, професионал-ни структури, юридически структури и прочее (10).

Предстои сериозна обществена дискусия(11) по въпроса за потребността от позитивна историческа визия на българската нация, която да се превърне във фактор за нейната мобилизация около общи цели. В

153

тази дискусия ще се изработи обща стратегия за наци-онален успех – за успех, просперитет на нацията, но и на всеки неин гражданин. Дискусията ще съдържа пе-симистични и оптимистични варианти на отговор – на-къде върви страната ни като част от ЕС. Струва си да потърсим и открием поне теоретични основания за оптимизъм и позитивно мислене, които да се противо-поставят на всекидневния песимизъм, породен от дей-ствията на управляващи политици, и на повърхностния утопизъм и демагогия на някои опозиционни полити-ци. Членството в ЕС е елемент от така необходимата позитивна визия, но стои въпросът – какво ще правим в ЕС, след като станем член? Нужна е колективна, но и индивидуална визия, тъй като социалният песимизъм трудно се обвързва с индивидуален оптимизъм.

Днес държавните институции не са в състояние да мобилизират населението за реализация на европей-ския модернизационен проект като позитивна утопия. Малко възможно е държавата сама да стори това. Су-бект на модернизация и развитие стават все повече ор-ганизациите на гражданското общество. Ролята на дър-жавата не бива да се отхвърля, но да се знае, че само нейната инициатива не е достатъчна! Именно затова са нужни широки политически дебати и обществена дискусия – с участието на повече граждански структу-ри, на повече граждани – не атомизирани и стремящи се към оцеляване поединично индивиди, а граждани, обединени заедно в различни общности. Само така ще се оползотворят възможностите от еврочленството.

Резонен е и един друг въпрос – доколко е идео-

154

логизиран политическият дебат днес в България? Идеологиите – социализъм, либерализъм, консерва-тизъм, комунизъм, национализъм, които могат да се нарекат “деца на Просвещението”(12), внушават, че изостанали страни могат да тръгнат по пътя на прог-реса. Различните идеологии предлагат свои визии за движение напред. Това обаче е валидно за модерната епоха, когато основни политически играчи са силните национални държави. Днес ние живеем в един пост-модерен свят, в който увереността в просвещенското движение напред не е така силна. Вярата в историчес-кия прогрес помръкна. Днес нищо не е предопределе-но, движението не е линейно, нищо не е предварител-но гарантирано. Както твърди проф. Проданов, “не е гарантиран оптимистичен вариант на развитието ни, както не е сигурна и нова катастрофа”. В много висока степен нещата зависят от нас, а не от някакви “обек-тивни тенденции”. Нищо не е предопределено – нито песимистичното изоставане, нито оптимистичното ускорение. А ние ще добавим - нужно е просто да се дебатира така, че елитът (не само политическият, но и интелектуалният) да избере и реализира най-успеш-ния вариант за развитие на България, който да включ-ва просперитет на повечето български граждани, а не на малцина олигарси – политици и бизнесмени! За всички вече е ясно, че политическият ни елит в годи-ните на т.нар. преход в голямата си част е склонен към олигархични и корупционни практики. Дебатът в тази посока предполага интелектуална критика, публичен контрол върху действията на политиците.

155

В заключение, не бива да забравяме, че в полити-ческия дебат участва не само политическият (дър-жавният) елит, а и интелектуалният елит на нацията. Участват също и гражданите – не всички, а критично размишляващата публика, състояща се, по думите на Хабермас, от „образовани собственици”. Колкото по-интензивен е дебатът в разгръщането на обществена рационална критика към управлението и управлява-щите, толкова по-голям е шансът за предприемане и реализация на ефективни политики в интерес на по-вече хора и в интерес на България като цяло.

Литература1. Василенко, И.А. Политические переговори. (Учебное по-собие). М., 2006., с. 7.2. Коен, Дж., Арато, А. Гражданское общество и политичес-кая теория. М., 2003, 22-36.3. The Cambridge History of Twentieth-Century Political Though, Ed. by Terence Ball & Richard Bellamy, Cambridge University Press, Epilogue, 2003.4. Мизов, М. Демократически социализъм и/или социална де-мокрация - Понеделник, 5/6, 2006, 51-67.5. Политические коммуникации. (Учебное пособие под ред. А.И. Соловьева). М., 2004, с. 70.

6. Василенко, И.А. Цит. съч., 14-15.7. Ападурай, А. Свободната модерност (културни измерения на глобализацията) - ЛИК, С., 2006, с. 22.8. Пак там, 24-25.9. Пак там., с.39.10. Пак там, с. 37, 44.11. Проданов, В. Възможна ли е днес нова оптимистична те-ория за българския народ? - В: Ще оцелее ли българският народ през XXI век? С., 2006, 9-34.12. Пак там, с. 18.

156

ДА ЧУЕМ С ОЧИТЕ СИ:НЕВЕРБАЛНАТА КОМУНИКАЦИЯ

В СЪВРЕМЕННАТА ПОЛИТИКА

Толя Стоицова

Често от хората, които се занимават с политика, изискваме да умеят да комуникират добре – да говорят логично и гладко, да умеят да изслушват. Достатъчно ли е това?

Много от нещата, които „казваме” обаче и другите „разбират”, не се съдържат в изговорените думи, а ид-ват от езика на тялото ни. Достатъчно е да си припом-ним каква информация ни липсва, когато разговаряме по телефон, за да се убедим във важността на невер-балните корелати на комуникацията. А те представля-ват сложно интегративно образувание от физически външен вид, поза на тялото, жестикулация, погледи, организация на пространството и времето, начин на произнасяне на думите и т.н. “Средството е съобще-нието” (Маклуън, М., 2000) казва и доказва Маршал Маклуън през 60-те години на миналия век, мисъл, ко-ято води буквално до „революционен поврат в медиа-знанието” (Михайлов, Вл., 2006). Преведена на езика на политиката, тази теза звучи така: Политикът е съобщението. Може би не е случаен и фактът, че днес във функционирането на една от признатите най-демо-кратични политически системи – американската, съ-ществува силна традиция за обучение на комуникатив-

157

ни умения на хората, които се кандидатират за полити-ци, независимо от ранга им в политическата йерархия. До най-стриктна формализация на този тип обучение се достига по време на управлението на 37-мия президент на САЩ – Ричард Никсън (1969-1974 г.). И до ден дне-шен целенасоченото повишаване на комуникативната компетентност на политиците е факт, неподлежащ на никакво съмнение в американската култура. Макар и по-късно във времето, същите възгледи и практика се налагат и в различните западноевропейски полити-чески системи.

Къде сме ние? Както винаги – в началото. И 20 годи-ни да минат от прехода, изглежда все ще си стоим в на-чалото. Защото в нашето съвремие почти се е превър-нал в мит стремежът на българина към познание (стре-межът към получаване на диплома или сертификат е нещо друго). Да не говорим за максимата – „непрекъс-нато образование за всички” („learning for ever and for everybody”). Издигнал се в йерархията, и особено в политическата, българинът „решава”, че като е на вър-ха, самият той „е връх”. Проблемът отново е свързан с познанието, или по-точно с неговото отсъствие. Защо-то ролите носят в себе си предписания, включително и политическите; „лошото” обаче е, че уменията, които те предписват, се носят от личностите, които встъпват в тези роли. И какво се случва? Тези, които могат да се реализират в политическото управление на страната ни, в повечето случаи не искат, а тези, които искат – в повечето случаи не могат. Как да наречем този фено-мен, ако не парадокс по български!

158

Съществуват различия по отношение на интерпре-тацията на някои жестове, дори и много популярни. Ще дам само един пример: В междукултурен план знакът “V” (victory), по време на Втората световна война означава „победа”, през 60-те години на ХХ век – „мир”, а в национален план, в началото на 90-те години на миналия век, същият жест се превърна в символ на промяната, и то на желанието за победа на промяната – или връщане към първоначалния смисъл на знака victory.

Безспорно обаче, ако говорим за убеждаваща кому-никация, по-интересен е индивидуалният език на по-литиците. Демократичните закони забраняват дискри-минация по отношение на етническа или религиозна принадлежност, пол, възраст, физически недостатъци (инвалидизация), но психологически хората се чув-стват по-комфортно, когато са сред „себеподобни” по отношение на тези признаци. Отново пример: колкото и единици хора от български етнос да влязат в ДПС, народът пак ще я нарича „турската партия”.

Без да имам претенции за цялостен и задълбочен анализ на невербалната комуникация в нашата поли-тика след промените, ще дам примери за практическо приложение на тезата „политикът е съобщението” или, ако следвам заглавието на доклада си, „какво чу-вам с ушите си”.

Веднага става ясно, че ако имат намерение да влия-ят върху възгледите на хората в определена посока, то за политиците всичко е важно – от външния им вид до искреността на поведението. Физическият външен

159

вид включва не само и не просто начина на обличане, бижутата, стила на прическата и личните аксесоари. Той включва и решението на политиците как точно да изглеждат в определена ситуация, така че да са в мак-симален синхрон с останалите участници в нея. Или, очевидно не е подходящо, представител на дадена пар-тия при официалното си посещение на металургичен завод да се облече в последна мода костюм, току-що закупен от Париж. И да убеждава на срещата с работ-ниците, че той е „един от тях”. Не става въпрос, разби-ра се, политикът да е в работен комбинезон. Но, естес-твено, облеклото му не бива да бъде толкова луксозно и официално, създаващо само по себе си огромна дис-танция с хората, с които се среща.

И друго – промяната в стила на външния вид в пове-чето случаи не е желателна. Защо? Защото стилът оз-начава предвидимост. А предвидимостта носи сигур-ност, чувство за психологичен комфорт. Когато нещо се промени, дори това да е стилът на прическата, хора-та се питат – какво стана, защо министър-председате-лят промени прическата си? На кого сега ни прилича? Какво иска да ни каже? И ако това са само въпроси, пак добре; в повечето случаи обаче промените водят до квалификации, голяма част от които са негативни – понякога дори само поради факта, че трябва да се свикне с нещо ново.

Безспорно най-очевидното в невербалната комуни-кация са позите и движенията на тялото или елемен-тите на т.нар. кинестетична модалност:

• Няма да се спирам на емблемите, които представ-

160

ляват жестове от типа махване за поздрав или броене-то с пръсти например.

• Илюстраторите обаче са жестикулации, свърза-ни тясно с политическото говорене. Те могат да поста-вят ударения в речта, да посочват или рисуват фигури във въздуха. Например определен, много характерен жест на Волен Сидеров в консонанс (съответствие) с думите му, свързани с етническа дискриминация, беше схванат масово от българите като типичния „хитлеристки” жест. Отсъствието на почти всякакъв род двигателни актове, или т.нар. обездвижване, в по-литическата практика се интерпретира като скриване – сякаш политикът е сложил маска, зад която изби-рателите не знаят какво се крие (типично поведение за бившия министър-председател Жан Виденов). За хората няма значение, че съществуват различни тем-пераменти (някои нямат и познания за това), които са силно обвързани с двигателната активност, и че едни от тях са визуално много по-експресивни от други. Хората „чуват това, което виждат с очите си”. Пове-дението тип „мумия” не се харесва на никого; то се схваща като изкуствено и противоестествено. Така ли се държат приятелите ни или хората около нас, които харесваме? А от друга страна, политиците наясно ли са, че за да има вероятност да влияят на хората, първо е необходимо да им харесат?

• Емоционалните изрази са приоритет на лицето. Някои от първичните емоции, както е известно, са не-гативни от социална гледна точка. Тях е необходимо да се стремим да ги избягваме в публични ситуации.

161

За политиците – това е част от комуникативната им компетентност. Казано силно – за тях изразяването на негативни емоции е забранено! Ама било трудно осъ-ществимо – така е. Този довод е несериозен – че коя професия е лесна, ако става въпрос за майсторство в нея? И в политиката има майсторство. За позитивните емоции – обратно, добре е да се изразяват публично, в противен случай се атрибуира (приписва се) лице-мерие. Нека дам пример от най-близкото политическо минало с буквално съкрушителната победа на Георги Първанов на президентските избори у нас, независи-мо дали споделяме, или не политическата платформа на партията, към която той принадлежи. Меко казано, той можеше да изрази радостта си по-свободно, вмес-то да полага „кански” усилия да удържи напиращата усмивка. (ТВ-камерите са безпардонни – те всичко ни показват, дори това, което не очакваме.) А сега си при-помнете, който е наблюдавал, последните президент-ски дебати в САЩ – между Буш и Кери. Усмивките преобладават. И у двамата. Защо? Затова, че са амери-канци ли? Не, това не е културно обусловен феномен. В нашата цивилизация навсякъде по света усмивката е присъща на знаещия и можещия човек, на този, кой-то е успял, на сигурния в себе си човек, на победите-ля, а не на жертвата, не на губещия. Проблемът е, че за да се усмихваш, трябва да се чувстваш победител, и то победил не случайно, не чрез договорености на тъмно, а чрез реализиране на качества, присъщи на собствената личност. Иначе – ако усмивката е зауче-на, т.е. изкуствена, тя преминава в гримаса, която лес-

162

но се разшифрова и от неспециалистите.• Регулаторите са тези малки камъчета, дето обаче

могат да обърнат колата. Става дума за киманията с глава, поглеждането на часовник, „хъмканията - м-м, а-ха” и други, които показват как и накъде се развива или приключва взаимодействието „лице в лице”. Ха-рактерен пример мога да дам със ситуация, в която журналисти интервюират политици. За съжаление в огромното мнозинство от случаите политиците де-монстрират поведение на „ни приема – ни предава”. Така вместо като зрители да наблюдаваме на малкия екран диалог по сериозен проблем, който ни засяга, ние ставаме свидетели на редуването на два моноло-га, понякога доста далече един от друг. И тук се про-явявя отново нещо, което пак се включва под титула „парадокс по български” – някой да се сърди, да се възмущава, да се чуди как така Бойко Борисов успя. „Ами да, защото медиите го обичат и го подкрепят”, казват някои политици със завист или яд и не им идва наум, че може би е обратното: Бойко Борисов показва уважение и подкрепя медиите, като не им отказва раз-говор или изява. И те му отвръщат със същото. Това е психологическото заразяване – то е вид взаимност. Казано на жаргон, кметът на София не се прави на велик пред медиите, нито като маниерничи, нито като демонстрира френски костюми например. И медиите му отвръщат по същия начин – и те не се правят на ве-лики, нито изваждат нещо сензационно от личния му живот, нито го правят на мат и маскара по толкова ще-кутливия въпрос за боклука на столицата. И за да по-

163

кажат властта си, тази не случайно наречена четвърта власт, някои от медиите представят негативен образ на правителството и в частност на министър-председате-ля, които се опитват да направят нещо изключително полезно, да решат същия въпрос, този за боклука. Как е възможно това ли? Естествено, че е възможно. За-щото няма неща по „абсолютна стойност” – всичко се преценява в определен социален контекст. И ин-терпретациите са убийствени – министър-председа-телят е можел и по-рано да реши въпроса, но е искал да покаже, че кметът е неспособен да се справи. Из-водът, който си правят хората, е логичен и ясен: А-ха, за изпълнителната власт се оказва по-важно да натрие носа на кмета на столицата (да падне поне малко рей-тингът му в очите на столичани), отколкото да реши генерално един толкова сериозен за най-големия град в България проблем.

• Адапторите са жестове като оправяне на коса и дреха, кръстосване на крака и ръце, и т.н. Тук има една особеност – кръстосването на крайниците, особено на ръцете, е силен знак за закритост на позицията. И от-ново да напомня – съобщението е не това, което ние си мислим, че изпращаме, а това, което другите полу-чават. А в най-голяма степен можем да контролираме себе си, а не другите. Оттук и изводът – политиците е необходимо да тренират осъществяването на соци-ално приемливи типове поведения. Не могат да сто-ят или седят в изцяло или частично закрити позиции, особено в ситуации, в които искат да убедят другите в тезата, която защитават с речта си. Защото никой няма

164

да им повярва. А когато питаме защо са в такава зак-рита поза и те ни отговарят, че така им е удобно, като психолози им предлагаме да отидат по-нататък. Да си отговорят сами на въпроса, а защо така им е удобно. Закритата позиция е защитна. От какво или от кого се защитават политиците? И възможно ли е защита-ващият се човек, сиреч несигурният в себе си, да вли-яе върху другите в желаната от него посока? Дали не „постига” тъкмо обратния ефект?

Пространство и средаПространството около нас носи физически и со-

циален смисъл. Ние го структурираме съзнателно и несъзнателно. По този начин то „говори” за взаимоот-ношенията на хората – на работното място, на телеви-зионния екран. Въпрос: Как промяната на дистанци-ята между двама души комуницира увеличаване или намаляване на доминантността например?

Обстановката в помещенията – не мебелировка-та сама по себе си, която може да бъде скъпа/евтина или модерна/остаряла, а нейното подреждане показва също много за структурирането на взаимодействията (Стоицова, Т., 1992). На чия територия се водят пре-говорите, макар между едни и същи партии, е също особено важен въпрос. И в политиката е като във фут-бола – на свой терен се играе по-добре; само че за раз-лика от футбола, в политиката се търси консенсус (във футболните термини – това е равен резултат), а той е най-вероятен, когато преговаряме на неутрална тери-тория. Примери в световната политика има много и са

165

известни. Как е у нас? Ами понякога (за да не казвам често), тъкмо обратното – по-силните партии очакват по-малките и по-слабите да дойдат при тях, за да во-дят разговори/преговори за съставяне на предизборни коалиции например.

Очаквало се пак ремонт в сградата на Народното събрание. Дано някой се сети, че не е толкова важно да бъдат подновени банките, зад които седят депута-тите, а е много по-съществено да се оформи залата по т.нар. демократичен начин. Вместо класическото (твърдо водещо до неравен шанс) подреждане на бан-ки в правоъгълна зала, да се премине към „изтеглени” (големи) полукръгове от банки, местата на които да-ват равен шанс за участие на парламентаристите. А те пак ще си останат различни. Но вместо да хвърлят по-голямата част от усилията си да „преодоляват щетите от лошото си място”, ще се чувстват равноправни по-между си, или „наравно уважени”, и ще концентират личния си ресурс върху съдържателната част от ра-ботата в Народното събрание – обсъждането и прие-мането на закони. А ние като избиратели ще получим шанса да чуем и видим, ако не всички, то поне пове-чето народни избраници; не само тези, които седят на първите банки в сегашния парламент.

Движения на очитеКъде един човек гледа, кога поглежда и колко дълго

гледа – много често това са най-значимите моменти от невербалната комуникация в политическите дебати. Колкото погледът по-често се отклонява от лицето на

166

събеседника и контактът с очи е по-кратковременен, толкова е по-сигурно, че няма интерес, липсва уваже-ние или има силно притеснение. Колкото по-дълго се задържа погледът между събеседниците в комуника-тивната ситуация, толкова по-вероятно те да споделят разбираеми един за друг възгледи от общ интерес; толкова по-сигурно е, че са или ще установят дове-рителност в общуването. На малкия екран закономер-ността за контакта с очи – къде, кога и колко дълго, проличава още по-силно. Защото телевизията е като лупа – тя засилва ефектите (Стоицова, Т., 2004). И от-ново политиците могат да се обучават и да развиват способността си за ефективна комуникация.

ПараезикВ параезиковата модалност се крие „ударът” –

може би най-силният, срещу необучените политици: хората чуват повече интонацията, отколкото думите в собствен смисъл. Или, казано по друг начин, нарочно в крайност – изключително важно е не толкова как-во казваме, а как го казваме. Научните изследвания в психологията показват, че т.нар. убеждаваща комуни-кация зависи преди всичко от интонацията. Враждеб-ността (или агресията) поражда само и единствено реципрочна реакция, т.е. враждебност или агресия. (Ако можехме ние, психолозите, да забраним тази интонация, щяхме да сме я забранили отдавна!) Дру-желюбната или приятелската интонация е чудесна, но както показва словесният етикет, тя е характерна за определени взаимоотношения. Ако се върнем към

167

езика на политиката – най-адекватно е този тип инто-нация да се използва сред съмишленици, дори когато не са на едно и също мнение, или при вътрешни об-съждания в партиите и коалициите. Във всички други ситуации най-адекватният за политически дебат инто-национен модел си остава неутралният. И тук удряме на камък, както се казва. У нас масово не се разбира (не се знае) какво означава неутрална интонация. Не знае голяма част и от българските политици. Не ста-ва въпрос за монотонно или компютърно говорене. Спомням си едно изказване на сегашния председател на Народното събрание – Георги Пирински, в един от първите демократично избрани български парламен-ти. В него той се опитваше да се пребори с враждеб-ността в интонацията на исказващите се, която беше особено популярна тогава, по ... американски: цити-райки, че в най-критичните моменти е необходимо да се вземе и да се чете ...телефонният указател. Пове-чето депутати не го разбраха. Самият Пирински или пренебрегна факта, че колегите му не схващат сми-съла на тази метафорична фраза, пренесена от чужда култура и не оперираща адекватно в национален кон-текст, или просто не пожела да обясни за какво става дума. И какво от това, че беше прав, след като остана неразбран. И за кой ли път да подчертая, в комуни-кацията и особено в политическата, която е насочена към влияние, посланието е това, което другите разби-рат, а не това, което комуникаторът изпраща.

Но да се върна към неутралната интонация: Вие можете ли да се досетите към какво е насочен т.нар.

168

неутралитет? Неутралното говорене е емоционално; само че емоцията е насочена към това, за което се го-вори (съдържанието на речта), а неутралитетът фак-тически е неутрално отношение към аудиторията.

И още, който говори по-бързо и достатъчно силно има много по-голяма вероятност да повлияе на други-те, отколкото онзи, който изговаря по-бавно и по-тихо думите. (Мислете си например за речите на Симеон Кобургготски като министър-председател на Бълга-рия. Какво всъщност си спомняте от тях?)

Мълчанието, както е известно, също може да бъде могъщо средство за политическо влияние. Превърна-то в крайност обаче, то естествено води и до проти-воположния ефект – атрибуиране на непрозрачност в политиката.

ДокосванетоТо може да бъде стимулиращо, приятно, дружелюб-

но, интимно, или грубо, разочароващо, неуважително, студено. Най-важен в политиката е ритуалният жест на ръкуването. Никой предварително (ако не е обучаван специално) не знае каква е собствената му ръка – сил-на, студена, вдъхваща доверие или хлъзгава и непри-ятна. Това познание е заключено в т.нар. сляпо петно у личността. Другите хора обаче усещат ръката ни и приписват на личността ни в повечето случаи неверни характеристики. Но това, че са неверни, няма никакво значение за тях; съзнателното поведение към възпри-етия по този начин събеседник е съобразено именно с тези невярно атрибуирани характеристики. Всеки

169

човек, който желае, може да бъде обучен как да се ръ-кува, така че да оставя у партньорите си благоприятно впечатление. Бизнесмени–мениджъри у нас отдавна, фактически първи, се обучиха. Остава и политиците у нас да направят своя избор. Защото първото впечатле-ние е особено важно. И защото в учебниците по невер-бална комуникация вече е описан един от негативно приеманите от социална гледна точка жестове на ръ-куване именно като „политическо ръкуване”!

Възприемане на времетоКолко точна е българската култура? Колко точни

са нашите политици? Ако точност е 5 минути пре-ди събитието за англичаните, или точно навреме – за немците, или същия ден, независимо от часа, за някои арабски култури, къде сме ние? Българската култура е по-близко до т.нар. екзактни култури, макар и не в най-високия стандарт. В това отношение аз съм опти-мист; мисля, че се движим във вярната посока – все повече българи разбират ценността на времето. Да си навреме, означава да уважаваш другите.

Цивилизационната модалност е единствената из-куствена модалност от невербалното поведение. Става въпрос за комуникация чрез дрехи, накити, имущество и лични предмети. Всъщност тази модалност може да се разбира като част от физическата и социалната сре-да. От една страна, по отношение на нея – покриваме и най-високите стандарти. (Може би, защото е изкустве-на, за разлика от природните модалности, които изиск-ват много повече усилия или личен ресурс, за да настъ-

170

пи, и то някаква относително малка промяна.) От друга страна, „прехвърляйки” стандартите – не става въпрос за перфекционизъм, се стига до идеята за корупция. Ето и примери и за двете страни. Спомнете си как из-глеждаха нашите депутати в началото на 90-те години на миналия век: някои от тях със смачкани панталони, даже дънки, съчетани с пуловери домашно плетиво и маратонки...Ние, извън парламента, им съчувствахме. А сега си помислете как изглеждаше американският президент Бил Клинтън на посещение у нас, редом с кмета на София тогава – Стефан Софиянски. Пак съ-чувствахме, този път на късите, иначе дълги, пантало-ни на президента Клинтън...

Българският народ е необходимо да разбере, да се научи и да приеме, че работното облекло на политици-те е официалното, с различна степен на официалност. Политиците е необходимо да разберат, да научат и да приемат, че когато една държава е бедна, „слугите на народа” не могат да си позволят да се возят само в най-нов модел Мерцедес; не могат да живеят на държавна сметка в супер луксозни апартаменти под наем; да си паркират закупените с лични спестявания джипове на мегдана, да не би цяло село да ги не види. Защото дори и да не става въпрос за корупция, става дума за морал. Един друг министър-председател на България, Филип Димитров, беше казал „всичко у нас, за какво-то се сетите, е обърнато с главата надолу”. В развития демократичен свят богатите не демонстрират имането си. Защото искат да се доближат до хората от средна-та класа, които живеят добре, ама не са богати. За да

171

бъдат приети от тях, за да им повярват. У нас пък об-ратно – бедната духовно психика иска да демонстрира материално благополучие, да направи показно: „Виж-те ме колко съм богат!” Не че им трябва къща на три етажа, защото не възнамеряват да имат повече от едно дете, най-много две деца, ама друго си е да покажеш, че можеш да си го позволиш. И тогава въздъхваме: „Пази боже, сляпо да прогледне!”

Литература

Маклуън, М. Средството е съобщението. - В: Годишник на департамент „Масови комуникации”. С., 2000, с. 121.Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. Как да се научим да разбираме езика на тялото. С., 1992, с. 127; Сто-ицова, Т. Лице в лице с медиите. Въведение в медийната пси-хология. С., 2004, с. 292.

172

СКРИТИТЕ ПОСЛАНИЯ НАПОЛИТИЧЕСКОТО ГОВОРЕНЕ

Антоанета Христова

Политиката в България след 1989 г. предостави уни-кален шанс да се наблюдава и изучава в условия на жив експеримент появата и развитието на политическото говорене като феномен на демократичното ни разви-тие. Всички, чиито обект на професионален интерес е политическото говорене, имахме възможност да прос-ледим зараждането на първите практики от страна на новосформиралата се десница, изобилстващи от ярки, много цветни, твърде емоционални вербални изяви, от една страна, и затрудненията на традиционно същес-твуващата левица в опита им да разчупят “измитата” рамка на публичното им словоизразяване, от друга страна. Свидетели сме на появата на наистина добри ритори от средите и на левите, и на десните, както и на очевидната неспособност на политическия елит да управлява общественото мнение чрез умело подбира-не на политически послания. Именно втъкаването на политическите посланя в публичното говорене е едно от най-значимите умения за един политик, предопре-делящо в голяма степен личния му успех и успеха на политическата партия, към която принадлежи. Тоест управлението на общественото мнение и подборът на средствата за това, в смисъл на използвани ключови думи или фрази, които внушават идеи, са част от ка-

173

чеството на обществения, публичния и политическия диалог – тема на настоящата конференция.

Една от най-прецизните сфери на знание, която се занимава с това как хората концептуализират света, е когнитивната наука. Тя изследва всичко – от възприя-тие, памет, внимание, до ежедневния начин на мисле-не и говорене. Разбирането на политическите понятия и на политическия дискурс попадат по естествен на-чин във фокуса й на интерес.

Основна цел на политиците е да достигнат и да убедят максимален брой хора чрез политическите си послания. Обикновено стремежът към разширяване на целевата група води до омекотяване на различи-ята, “осредняване” на посланията, проблемно-ори-ентирано говорене в рамките на т.нар. здрав смисъл. Последното е един от най-проблемните феномени на политическия език от гледна точка на политическа-та психология и политическата когниция. Нищо не е просто, ясно, разбираемо от всички, общодостъп-но и центрирано. Всяко говорене има концептуална структура, която обикновено е несъзнавана. Именно тя може да направи така, че тезата в едно изказване да звучи смислено, разбираемо, или крайно и полити-чески поляризирано. Основно схващане в когнитив-ната наука относно т.нар. здрав смисъл е, че повечето от нашите мисли са несъзнавани. Несъзнавани, обаче не в смисъла на Фройд, като резултат от потискане, а като неспособност да бъдат осмислени. Човек мисли и говори твърде бързо, изразявайки сложни и дълбоки концепции, така че почти не е възможен пълен кон-

174

трол върху смисъла и формата на изказваното. Още по-малко се осмислят използваните понятия в речта. Вероятността да се осъзнае системата на тяхната ор-ганизация е изключително малка. Управляването на дълбоко скритата несъзнаваност в човешката комуни-кация е в основата на умелото политическо говорене. В него се крие причината за следните често задава-ни въпроси от страна на журналисти, политолози и социолози: Какви са основните послания на левица-та, различни от тези на десницата? Какво искаше да каже даден политик с изказването си? Какво съдържа понятието “обръч от фирми”? Или обръщения, кои-то завършват с: “Ясно, нали! Да не се проверяваме! Приключваме!”, в съчетание с думи като:”слушайте”, “давам указания”, “изпълнение”, “повече да не се об-съжда” и други подобни заповедни форми.

Ефекти от умелото използване на скритите смисли в политическото говорене може да се търсят в няколко посоки:

1. Привличане на внимание върху важни за да-ден политик или политическа партия събития чрез подчертаване на проблемни области и пре-мълчаване или пренебрегване на други.2. Интерпретиране и реинтерпретиране на съби-тия основно чрез три механизма: - посочване на причини за контрола, свободата и отговорността за възникването им; - обвързване на обясненията с други понятия, които могат да създадат съвсем различна карти-на на случващото се;

175

- използване на препратки към аналогии, подо-бия и близки значения, които могат съвсем да на-сочат възприятията на събитието в неподозирана посока.3. Поемане на ангажименти, т.е. очертаване тери-тория на обещаното и формиране на очаквания.4. Създаване на политически настроения чрез емоционално въздействие, подбор на аргументи и отговор на вече формирани обществени очак-вания.5. Използване на думите като стимул за действие чрез създаване на психични образи, отношения и състояния.6. Заместване на реалните действия с думи чрез използване на обвинения и заплахи, предизвик-ващи силни психични образи, които от своя стра-на провокират възприемане на изреченото като реално действие.

Периодът на преход в България определи не само икономическо преразпределение, ново институцио-нално изграждане и трансформиране на основните ценности, но и динамична промяна на стила и ха-рактера на политическото общуване. Като централен проблем на политическото говорене изпъкна пробле-мът за позиционирането на политическите партии по отношение на различни координатни оси: ляво – дяс-но, власт – опозиция, ние – вие, мнозинство – мал-цинство, комунисти – антикомунисти, България – ЕС. Всички изказвания на политическите говорители са изпълнени много повече с търсене на партийно и

176

държавно позициониране, отколкото с разглеждане на проблемите, които вълнуват гражданите и които са проблеми на формирането на новата система. Това обяснява усещането за отсъствие на диалог между из-биратели и управляващи, между власт и опозиция. За да се установи твърдението, е направен честотен ана-лиз на публичните изказвания само за месец ноември 2006 г. на четирима основни политически лидери – С. Станишев, П. Стоянов, В. Сидеров и И. Костов, които са част от съвременния български политически дебат. Установени са поредица от специфични особености в натрупването на понятия.

Един от най-глобалните аспекти на позиционира-нето е засилване на усещането за национална иден-тичност. Това става чрез използване в политическите обръщения, речи или дебати всички производни на думата “българин”.Таблица №1П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. Костовбългарската - 7 българите - 2 българи - 10 България - 6българския - 3 български - 4 българските - 10България - 16 България - 25 български - 6българските - 13 България - 18

българите - 14българската - 11

Най-много “България” се използва от С. Станишев в контекста на европейската ни перспектива и бъде-щото включване в ЕС. Най-много производни на ду-мата се срещат в говоренето на В. Сидеров, което е в

177

контекста на националистическите му послания.Начин за позициониране е и определянето на соб-

ствената роля и позиция, през фокуса на които се структурират основните тези в изказването. Скрито-то послание в този смисъл е отговор на въпроса “Кои сме ние?”Таблица №2 (Кои сме ние?)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. Костовопозиция - 8 страната - 8 националисти - 6 ДСБ-13ние - 29 региона - 6 национализъм - 6 десницата-6ни - 14 регион - 10имаме - 15 страна - 9нас - 8 югоизточна - 6

нашите - 10ни - 14нас - 8сме - 7

Картината от таблица №2 дава ясен отговор за на-чина, по който се възприемат включените в настоящия анализ политически лидери. П. Стоянов определя себе си като опозиция и се опитва да запази бившето вели-чие и единство в ореола на образа на СДС чрез често използване на думи като “ние”, “ни”, “нас” и свързва-нето им с глагола “имаме”. Последният внушава же-лание за сила, активност, възможност и перспектива. С. Станишев говори изцяло от позиция в ролята си на министър-председател, където всички думи, свързани със страната и региона, идентифицират говорене по

178

посока на международното ни позициониране. Иден-тичността на Сидеров е изцяло националистическа, докато бившият министър-председател И. Костов все още се бори за налагането на марката “ДСБ” като ти-пичен представител на десния спектър у нас.

Трети елемент от позиционирането е ясно посоч-ване на съществуващи политически партии като опо-ненти. Институционализирането на всеки политичес-ки субект преминава и през етапа на очертаване на другия, на “врага”, на опонента. Това подпомага про-цеса на изясняване на основните въпроси като: “Кой съм аз?; За какво и срещу кого се боря?”Таблица №3 (Кои са ни опонентите?)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. КостовБСП - 5 ДПС - 8мнозинството - 6 антиконституционна партия - 7

В последните си изказвания П. Стоянов ясно назо-вава като опоненти БСП и мнозинството, а В. Сидеров – ДПС като антиконституционна партия. Ролята на министър-председател на Станишев му пречи да фор-мулира опоненти, докато за И. Костов отсъствието на изговорен опонент е нетипична характеристика, кое-то се нуждае от допълнителен анализ. Вероятно той е приел, че на публиката вече е достатъчно известно на кого е опозиция, поради което не намира за нужда това да се повтаря. Обратно, П. Стоянов и В. Сидеров към момента на изговаряне на анализираните матери-али (ноември 2006 г.) се намират в процес на утвърж-даване на собствената си партийна идентичност.

179

В политиката начин за посочване на точния сектор от избиратели, който се представлява и чиито инте-реси се защитават, е назоваването им чрез думи-ме-тафори. Това улеснява достигането на посланията до точната целева група и играе роля на дума-стимул за насочване на вниманието от страна на аудиторията.Таблица №4 (Как се определят избирателите?)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. Костовхората - 5 - народ - 9 -хора - 4 нация - 6граждани - 11 всички - 10

ние - 11

П. Стоянов използва за определяне на целевата си група производните на думите “хора” и “граждани”. Двете понятия са твърде обобщаващи, без дефинира-нето на конкретна група от избиратели, които могат да се идентифицират с политиката на СДС. Тази форму-лировка предполага вътрешен конфликт у говорещия относно това на кого говори, към кого са насочени посланията му. В. Сидеров, обратно, ясно насочва го-воренето си към онази част от съзнанието на българ-ския избирател, която е сензитивна към националис-тическите теми. Посланията му провокират търсене на консолидация на нацията, което е в контрапункт на неудовлетвореността от усещането за разделение.

Отграничаването чрез отричане и даването на обе-щания са друго средство за заявяване на политическо присъствие и характер. Политическото говорене на че-тиримата разглеждани лидери през периода на анализ

180

показва доминиране на отрицанието при П. Стоянов и най-често използване на бъдеще време от В. Сидеров. Обратно – С. Станишев най-малко използва негативно-то говорене, а П. Стоянов най-малко – бъдеще време.Таблица №5 (брой на отрицанията и бъдещата фор-ма “ще”)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. Костовне - 54 не - 17 не - 31 не - 27няма - 13 ще-21 ще - 33 няма - 14

срещу - 8ще - 16

В месеците преди 1 януари 2007 г. темата, през която като фокус се разглеждат всички проблеми на управ-лението на страната, е ЕС. Понятието само по себе си предполага отговори на сериозни въпроси за собстве-ната ни идентичност и нейното запазване, за това кои сме ние, кой ще ни представлява в новата институция, какво ще дадем и какво ще получим, как ще се чувства-ме и какво ще себеусещаме. От тази гледна точка впли-тането на послания и политически тези в изказванията на основните публични говорители в политиката, два месеца преди влизането ни в ЕС, е очакван елемент на говоренето им. В Таблица №6 се забелязва обаче, че темата “ЕС” присъства при двама от тях. П. Стоянов я отбелязва в контекста на необходимостта от усвояване на европейските структурни фондове, а при С. Стани-шев “ЕК” и “ЕС” съществуват като основна тема. Той успява да я очертае държавнически и институционално от гледната точка на министър-председател.

181

Таблица №6 (съотнасяне към ЕС)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. КостовЕС - 8 ЕК - 8 - -европейските - 4 ЕС - 25(пари)европейската - 5 европейския - 5

съюз - 5

Важна характеристика в говоренето на политици-те е обясняването на причините, на последствията и изреждането на аргументи за формулираните тези. Обикновено в българския език за тази цел се изпол-зват думи като “защото”, “поради” и т.н. От анализа на говоренето при четиримата анализирани лидери в това отношение се открояват И. Костов и П. Стоянов. Изказванията на С. Станишев и В. Сидеров, обратно, са по-описателно-декларативни.Таблица №7 (логически отношения)П. Стоянов С. Станишев В. Сидеров И. Костовзащото - 22 - - защото - 8ако - 9 поради - 6

От представените сравнения между четирима по-литически говорители, могат да се направят следните изводи:

1. Проблемът с личната, партийната и национал-ната идентификация е от основно значение при говоренето на българските политически лидери.2. П. Стоянов и В. Сидеров преживяват по-го-

182

ляма потребност от говорене по отношение на партийното им позициониране в политическото пространство.3. В. Сидеров не напуска яркото си националис-тическо звучене, а С. Станишев – институцио-налната си рамка.4. Отрицанието изобилства при П. Стоянов, а обещанията – при В. Сидеров.5. Последователната логика на изложението оба-че се запазва при И. Костов.

Потребността на политиците да говорят повече за себе си е обща за почти всички, но стилът, “цветност-та” и “яркостта” на изказа са определено различни. Различието дава възможност да се търси специфична аудитория и да се излъчват разнообразни послания, от което не страда демократичността на политическия дебат. Очевидно е обаче, че за периода от началото на прехода, удовлетворяващи отговори на изначалните въпроси: “Кои сме ние?” и “Кой кой е?” в политичес-кото и публичното пространство няма. Все още същес-твуваме в самоусещането си някъде между Ориента и Европа, независимо от постоянното повтаряне, че винаги сме си били европейци. Все още съществуват само митове, а не реално изговаряне на механизмите за създаване на българските партии, на автентичност-та на “уж” демократичното многообразие. Търсенето на себе си продължава, а това е най-голямото доказа-телство, че към днешна дата се намираме в най-голе-мите дълбини на българския преход.

183

ПОЛИТИЧЕСКА И МЕДИЙНАМАНИПУЛАЦИЯ

Елена Петрова

Проблемът за политическата и медийната манипу-лация в българското общество днес е изключително актуален по следните причини: 1) незавършена поли-тическа идентичност на партиите; 2) реално отчужде-ние и апатия към политическия елит; 3) нарастване на интереса на различните аудитории на електронните и печатните медии и на потребителите на Интернет към публицистичните предавания.

Анализът ни се ограничава в рамките на полити-ческата идентичност и влиянието й върху политичес-ката и медийната манипулация.

Политическата идентичност(1) разкрива образа на хората, които управляват страната и я представят пред останалия свят. Чрез него става възможно очертава-нето на контурите на реализация на делегираните им от Конституцията и избирателите права, изразяването и практическото отстояване на обществена позиция и показването на публичен морал от тях. Тази идентич-ност включва мрежа от принципи, които се отнасят до съществуването на фракция, клика, лидер, заинтере-сована група, движение, кауза, идеология, държава и регион(2). При голяма част от политическите партии пирамидалната структура на принципите е обърната, в резултат на което на върха се оказват тези, които

184

се отнасят до кликата, заинтересованата група и ли-дера. Те са много силно проявени при партии като: БББ, ДПС, ДСБ, „Евророма” и „Атака”. Принципите на политическия живот, базирани на демокрацията, свободата, равенството, върховенството на закона и гражданските права, които се предлагат в програми-те, почти идентични при левите и десните партии, практически се модифицират и предефинират. Това, от една страна, е индикатор за размиване на идеологи-ческия базис, довело до отсъствието на ясно дефини-ран външен опонент (в границите на държавата), чрез който да се извърши политическата идентичност на партиите, и от друга – за разминаването между фор-мално декларираната политическа идеология и реал-ната практика. Това предизвиква дистанцирането на политическия елит от избирателите, за които той не е сигурен, че са негови, поради неясната си легитима-ция. Политическото самоопределение на „Атака” все още си остава „загадка”. В определени моменти В. Сидеров действа като ляв политик, в други наподобя-ва фашист, в трети е яростен националист, в четвърти – умерен европолитик. Ролевата маскираност на мо-тивацията, на който и да било политически субект, оз-начава само, че се премълчават някои истини относно крайните цели, които се преследват. Корелационната зависимост между вътрешното и външното показва, че те в даден момент намират своя адекватен външен израз и форма, т.е. скритото става открито.

Политиците изненадаха неприятно избирателите, което в стила на Р. Козелек означава, че „нещата са

185

се случили не така както...са...очаквали”(3). Действи-ята им не кореспондират на настъпилите промени в обществото, на опита и познанието на хората, които очакват от тях постоянна линия на поведение, бази-рана на политическа идентичност. Последната се раз-рушава от непрекъснатия процес на преструктурира-не и реорганизиране на границите на политическото пространство. Трансгресивността се превърна в нор-ма на политическия живот и условие за постоянно предефиниране на политическата идентичност както на индивидуално, така и на групово-общностно ниво. Ако в началото на прехода трансгресивността може-ше да бъде обяснена със свободното търсене на най-релевантни на убежденията политическа идеология и модел на обществено устройство, то днес тя е израз на: ценностно демитологизиране на модела на либе-ралната демокрация; доминиране на прагматичния и личностно-груповия интерес; натиска на лоби, кли-ки и мафии при конституирането и предефинирането на политическата идентичност(4). Когато говорим за предефинирането, елиминираме тази, която промяна-та, в духа на времето, налага да бъде отхвърлена или цялостно променена като неадекватна на новата поли-тическа реалност и на очакванията – какъвто е случа-ят с бившата БКП, превърнала се в БСП.

Изследванията на идентичността показват, че гру-повата е по-малко податлива на предефиниране в нор-мални условия на функциониране на обществата. В нашите условия груповата идентичност става рела-тивна и се предефинира почти непрекъснато. Конс-

186

титуираните „нови” партии, фракции и движения се състоят от делегитимирали се, по пътя към инверс-но-конверсното преследване на груповия и личния интерес и властови статус, като политици и публич-ни личности „стари муцуни”. Загубата на доверие е резултат или от практическото нереализиране на този тип идентичност, каквито случаи бяха наблюдавани при вътрешните разцепления на фракции и движения в БСП, СДС, БЗНС и НДСВ, или от злоупотребата с властта както за индивидуално, така и за групово-партийно обогатяване. Влезлите без имоти и валутни влогове в политиката маргинали днес са богаташите, които управляват България. При тях визията за бъде-щето на България, която се появява за кратко по вре-ме на предизборните баталии, се заменя от визията за собственото бъдеще, т.е. те работят с краткосрочни, в рамките на мандата им, а не с дългосрочни програ-ми. Замяната означава, че те, вместо политическа ево-люция, изразяваща се в придобиване на политически опит, култура и компетентност, претърпяват инволю-ция – разкриваща се в политически цинизъм, морална нечистоплътност и непресъхваща алчност за придо-биване на богатство(5). Понякога стигат до крайност, като използват дори близките си, за да постигнат целта. Най-фрапиращи са примерите с депутатите Ф. Беев, инсценирал отвличането на дъщеря си по вре-мето на кандидат-кметската кампания във Велинград, и В. Сидеров, принудил, при пътен инцидент, член на „Атака” да лъже пред следователи и журналисти. Постоянно предефиниращата се политическа иден-

187

тичност е показател за криза, разпад и отсъствие на партийни структури, чрез които практически се тран-слират програмите, решенията и оценките на съответ-ната формация. В момента предизвиканата от липсата на вътрешнопартиен диалог криза в ДСБ доведе до разпад на нейните регионални структури в Добрич, В. Търново и Русе, до промяна в ръководството на пар-тията и формирането на ново партийно движение. Съ-щата тенденция се наблюдава и в СДС.

Повечето от партиите представляват просто фор-мална съдебна регистрация на абревиатури, събрали, дори чрез закононарушение, необходимия минимум от членове за регистрация(6). Нереализираната си по-литическа идентичност и активност те компенсират с политическа риторика, демагогия и лъжа в публично-то пространство, и най-вече в медийното. Страдащите от хроничен политически маразъм и загуба на привле-кателност политици съзнателно ги използват като ин-струментални средства за поддържане на образа им в публичното пространство и в съзнанието на хората, в чиято памет той е избледнял, и за манипулативно въз-действие върху нагласите и ориентациите на аудито-риите. Страхът от политическа забрава и изпадане от публичното пространство ги кара да овладеят докрай похватите на демагогията: празни обещания, лъжи, изопачаване на факти и ласкателства. Най-масово тя е прилагана по време на избори при т.нар. ромски етнос, който в България повече от 10 века е конотиран в об-щественото съзнание като цигански, както и при нис-кообразованите и крайно бедните българи. Политици-

188

те вече трудно могат да разчитат на благосклонността на хората, които ги виждат повече на телевизионния екран, отколкото в районите, където са избрани. Те, които след 1989 г. непрекъснато лъжат, днес се стра-хуват от непосредствен контакт с избирателите, или най-малкото се чувстват дисонансно при среща с тях, поради липсата на структури. А там, където имат ор-ганизации – поради вътрешнопартийни напрежения и противоречия, свързани с наложения им отгоре, а не избран отдолу, статус, не получават реална подкрепа. Това е и обективната причина, поради която лидерът на ДСБ И. Костов не придружи в предизборната кам-пания за президент Н. Беронов.

Резултатът от политическата употреба на избирате-лите е малкият дял на повторно избрани политици в един и същи район. Политиците трябва да бъдат сло-весни еквилибристи, за да въздействат върху хората, а те са лоши риторици и демагози, на които видимо липсват култура и опит. Те не притежават нито дос-татъчно знания, за да изпълняват компетентно задъл-женията си, нито добри експерти, които да им дават точни съвети, за да упражняват успешно властта. Некомпетентността им е една от причините за нав-лизането на съмнителни хора вътре в структурите на властта, за въвличането им в корупционни схеми, за неспособността им да предвидят риска и последст-вията от престъпността и природните бедствия. Най-лесният индикатор за нея е анализът на политическия им тезарус, който показва, че в него преобладават по-нятия и категории на морала, вместо на политиката.

189

Последните присъстват във формата на модните за деня политически клишета. С помощта на моралната демагогия самонадеяните политици смятат, че много успешно прикриват политическата и медийната си некомпетентност. Те не познават логиката на полити-ческия живот, очакванията и потребностите на изби-рателите и аудиториите, които обезсилват ефекта на манипулативното им въздействие чрез медиите. По-литиците от фракциите и кликите агресивно атакуват медиите и непрекъснато искат да бъдат в медийното пространство, защото в реалното публично простран-ство те не предлагат каквито и да било профилирани и конструктивни програми, освен крайно негативни и компрометиращи оценки, които автоматично ги ли-шават от публика. Крахът на политическата им стра-тегия в публичния живот, който не е базиран на твър-до установени морални норми и стандарти, е резултат от различните корупционни модели, с които са обвър-зани, като информационно осведомяване на опреде-лени кръгове и лобита за държавни търгове, поръчки и евросубсидии. В България капитализмът с неговия частен пазар досега съществува на базата на придоби-ване, а не на създаване на блага чрез изсмукването им от държавните поръчки. Цялата корупция е свързана с разпределение и обогатяване с блага. Широкото раз-пространение на феномена в демократичната система се дължи и на участието на част от политиците. Дан-ните от Световния корупционен барометър на „Тран-сперънси интернешънъл”, представени от българския й клон „Прозрачност без граници” на 7декември 2006

190

г., показват, че за българите партиите в България са вторият, след съдебната система, корумпиран сектор. Корупцията в него се е увеличила, за което свидетел-ства придвижването на партиите напред в таблицата на корумпираните, от трети сектор през 2004-2005 г., днес те стават втори.

Бизнесмени и престъпници ги подкупват и получа-ват, заобикаляйки закона, необходимата им информа-ция; работни места; позиции; решения на бюджетни комисии; редуциране на цените и т.н. Политически-ят елит, вместо да вземе агресивна позиция спрямо корумпиращите и корумпираните, проецира своя-та ярост като вербална агресия към журналистите и медийните потребители. Към журналистите, защото дават видимост на формите, механизмите и обхвата на корупцията в политическото пространство, и към електората – заради тоталното недоверие към полити-ците. Корупцията слага край на самозаблуждаването на политиците, че могат да продължават да скриват под формата на предизборни лъжи и празни обещания (от 1989 г. досега), суровостта на придобилите бан-дитско-престъпен характер реформи, които отвратиха българите от политиката и външно ги превърнаха в аполитични. Придобили опит, хората повече не могат да бъдат мамени както в началото на демократични-те промени с красиви и емоционално въздействащи обещания. Днес българите много внимателно следят и декодират фалшивите послания, още повече, че в началото на 2006 г. симпатизанти и членове на ДСБ предложиха в публичното пространство и разпростра-

191

ниха из страната т.нар. Наръчник на фалшификатора. Крайно време е политическият елит да започне да са-морефлексира и да подходи с отговорност към защи-тата интересите на хората, особено на пострадалите от наводненията през последните 3 години. Факт е, че слабият контрол позволи на управляващите полити-ци на местно ниво да заграбят или отклонят за други цели отпуснатите помощи, пари и материални средст-ва за възстановяване от природните стихии. Ромският етнос и недобросъвестни граждани от другите етноси успяха да откраднат материали, предвидени за строеж на диги, пътища и жилища, да продадат част от тях и да изпият парите. В очите на пострадалите полити-ците се оказват неспособни да предвидят рисковете и последствията от природните бедствия, престъп-ността и тероризма. Самолишилите се от политическа активност партии, и най-вече управляващите, според хората, са занемарили управлението в държавата и се занимават със себе си, вместо да решават значимите обществени проблеми.

Политиците все още не разбират, че хората, въпре-ки скептицизма, породен от лъжите, бедността и про-валите им, продължават индиректно да се интересуват от политическия живот, главно чрез неговото медий-но представяне и интерпретиране. Българите дълбин-но-битийно не са загубили вярата, че политиците под външен натиск и конкуренция ще започнат да се про-менят, ако желаят да имат равностоен статус с евро-пейските си партньори. Те ще я демонстрират дирек-тно като доверие едва тогава, когато политиците им

192

практически я заслужат. Това означава, че фракциите, движенията и обединенията трябва да станат отговор-ни, отворени и прозрачни публични формирования, чиито действия и решения ще придобиват видимост, а не както досега – след вътрешнопартийни сканда-ли, за които изтича информация или от напускащите и санкционирани партийни членове, или от медиите. Тук е и базата за успеха на лидера на ”Атака” В. Сиде-ров, който завладя масовото съзнание с казването на някои премълчавани от другите политици истини за съществуващите проблеми, напрежения и конфликти в нашия обществено-политически живот.

Премълчаването на случили се събития, проблеми и взетите за тях решения е една от най-често използ-ваните манипулативни стратегии на българските по-литици. На второ място, във вътрешен план като сил-на манипулативна стратегия те представят собствения си интерес или този на кликата за национален и ма-нипулират общественото мнение, какъвто е случаят с отварянето на досиетата на агентите на бившата ДС. Депутатката от БСП Т. Дончева открито заговори за натиск на определени кръгове, свързани с миналото. Партиите, основно десните и от т.нар. център, които са конституирали своята идентичност на основата на подражанието на европейските партии и техните мо-дели за управление на обществото, имат историческа-та мисия да защитят демократичните ценности и про-европейската си визия, като не допуснат тези кръгове повече да се самовъзпроизвеждат.

Във външнополитически план те като членове на

193

европейските партии и като част от управляващите структури на ЕС могат да бъдат оценявани единстве-но на фона на извършените досега преговори за при-съединяване на страната към Съюза. И тук управля-ващите и опозиционните партии използваха основно демагогията, базирана на съзнателното премълчаване, скриване и изопачаване на факти. За съжаление, по-ради политическа неопитност, желание да се харесат и страх да не предизвикат негативни реакции в евро-пейските си партньори, те не защитиха достойно на-ционалния интерес, особено в сферата на енергетика-та и икономиката с отпускането на т.нар. квоти. В бъл-гарското публично пространство те лъжеха, че твърдо отстояват националния интерес, а в същото време се оказваше, че отстояват партийни интереси, зад които стояха определени вътрешни и външни кръгове. Факт е, че поради възникналите напрежения и разногласия по разширяването на ЕС, европейски политици не предложиха на българските си партньори нормални условия за реален избор. Те действаха непрекъснато под диктата на внушението, че трябва всичко да вър-ви по предложения им план, в противен случай при-съединяването може да бъде отложено във времето. Най-голямата грешка, която допуснаха нашите поли-тици, е тази, че те не представиха реалната картина на модернизацията, както и жестоката цена, която плаща за извършването й населението. Вероятно щеше да доведе до промени в подписаните присъединителни споразумения, които между другото не получиха дос-татъчна публичност.

194

Частният бизнес, особено средният и дребният, от-крито изрази някои свои несъгласия, които можеха да бъдат избегнати, а обикновеният гражданин открито демонстрира недоверието си към управляващите и опасенията си от предстоящото изпълнение на подпи-саното от тях. В европейското пространство нашите политици прибягваха до манипулативни внушения и изопачаване на националния интерес (в случая със строежа на АЕЦ “Белене” например, представен като партиен интерес). Липсата на политическа култура и на опит доведе до пренасянето в изкривена форма на нерешените проблеми и конфликти от вътрешнопо-литическото пространство в европейското, и то чрез окалване на опозицията – Л. Тошев, Д.Стоянов, И. Костов и т.н. Европейските партии от модел за под-ражание бяха превърнати в арбитър в междупартий-ните баталии. Тук с основание възниква въпросът: С какъв статус ще влязат в европейското пространство представителите на нашия политическия елит – като равноценни или като адепти на големите европар-тии? Техният опит е по-скоро на медийни, отколкото на политически актьори. В нагласите им за участие в политическия живот политиката е сведена до пред-ставление, а не като изключително трудна и отговор-на работа. Отсъствието на отговорност и чувство за мисия пред страната срина авторитета и доверието към тях вътре в нея, а как ще придобият такива в ЕС? На българските партии им предстои тотална поведен-ческа промяна в политическите им нагласи, йерархия на ценности и действия, ако искат проецирането им

195

в европейското пространство да е успешно и те да бъдат достоен и търсен партньор. Опасността идва от досегашната перманентност на релативността на политическото им битие, която може и в транснаци-онален план да се прояви и да ги провокира към ново предефиниране, а значи и промяна на позиции и от-ношения с другите, което ще предизвика промяна в толерантността им към тях. Отвореното и диалогично европейско пространство има и своите опасни и изне-надващи клопки за недиалогичните и нетолерантните в националното политическо пространство български политици. Трайното битуване в него изисква скорост-на промяна в стила, поведението и отношенията им на политическата сцена.

Журналистите от националните медии буквално са атакувани от политиците. Противоположно на светов-ните медии, където журналистите канят политиците, у нас те са принудени да ги поканят в удобно за тях време в най-гледаните ТВ-предавания. Много от тях не са наясно с механизмите на медийно влияние и въз-можностите на медиите да сринат или да им създадат отрицателен имидж и да сложат край на публичното им битие (чрез диахронни и синхронни кадри от поли-тическия и личния им живот). Медийното въздействие по своя характер е информационно. То разкрива какво правят медиите с хората като техни политически, ес-тетически и морални обекти – как атакуват човешкото мислене, човешката душевност и опита на хората, как се опитват да изпълняват ролята си на учители и да повлияят на преоформянето на морално-политичес-

196

ката атмосфера в обществата и техните групи, които директно формират различните страни на човешките характери, нагласи и ориентации (7).

Въздействието на медийните политически посла-ния в най-голяма степен зависи от обективността на информацията, използваните психотехники за мани-пулиране на съзнанието, особеностите на реципиента и от “ретранслиращото” комуникационно пространс-тво, създадено от неговото непосредствено социално обкръжение, определящо т.нар. социален контекст на възприемане. Медиите въздействат чрез съдържа-нието на стремящите се към баланс програми, кои-то отчитат интелектуалното ниво на реципиентите и съществуващата естетическа мода на потребление и търсене на определени медийни продукти. Ефектът на въздействието се опосредства от ефекта на активност-та, пасивността или безразличието на потребителите, който на свой ред е детерминиран от характера на съ-държанието. Застрашително хомогенният характер на медийното съдържание замъглява различията между програмните типове, в резултат на което политичес-ките програми стават по-малко значими за аудиторния опит и следователно провокират пасивност или малка активност. При въздействието винаги възниква пара-доксално противоречие, чиято същност се разкрива в модела, който следват зрителите, слушателите и чи-тателите – да избират тези програми, които предлагат малко интелектуални усилия и лесна релаксация; в противоречивия характер на медийното съдържание в програмите, които трябва да балансират между хете-

197

рогенността на новото и уникалното и хомогенността на универсалното и тривиалното(8).

Изискването за обективност предполага, че меди-ите не трябва да представят неподправена, спекула-тивна, изкривена, пристрастна и стереотипна картина на политическите събития в страната или по света, а една истинска, оригинална и незаложена в “търга на информацията” картина, в която моделите-образци не са унищожили новото и актуалното, очертаващи границите на политическата индивидуалност. При изграждането й журналистите трябва да изпълнят т.нар. от Т. Тъчман “ритуал на обективността”, който включва представяне на противоположното мнение и на допълнителни доказателства, използване на пре-минаващи лица и цитиране на мнение на други хора в подкрепа на аргументите, последователност в струк-туриране на информацията, при което най-важното се казва най-напред, а всичко друго следва по-назад спо-ред значимостта (9).

Журналистите знаят, че необективната политичес-ка информация може да въздейства само на малък и затворен аудиториен кръг – партиен или субкултурен, и почти не прибягват до този похват.

Медийната манипулация на политическата реал-ност е както преднамерена, така и непреднамерена. Преднамерената е характерна за партийните елек-тронни и печатни медии. При нея интерпретирането на действителността и изопачаването й често вървят заедно при поднасянето на информацията. Най-ярък изразител на този стил е ТV „СКАТ”, където В. Сиде-

198

ров представя модел на реалността, при който мрежа-та от събития се подлага на филтриране чрез фикси-рането върху определени образи, теми и субекти. Той води до промяна на гледната точка, а тя до създава-не на драматично изложение във виртуалната карти-на, което силно влияе на емоциите на зрителите. При непреднамерената манипулация – в интервютата на Н. Бареков от БТV (”Тази сутрин”), Г. Коритаров – Нова ТV (”Здравей, България), и Б. Василев – Канал І („Па-норама”), с политически личности, се показва стил, наситен с детайли, лично мислене и действия на ин-тервюираните. Дж. Бурстин определя този стил като “псевдосъбития”, а Н. Бареков - като „създаване на поредната новина”. Най-често той присъства в нови-нарските репортажи, интервютата, конференциите и дискусиите на политически теми. “Псевдосъбитията”, които са с минимална умереност на възпроизвеждане на реалността, довеждат до интерпретиране на цялото възприятие на реалността като селективно, структу-рирано по определени архетипи или симулирано чрез изкуствения монтаж и безсмислието (10).

Аналози на последните най-силно се проявяват в явното и скрито фалшифициране и инсцениране на ре-алността. Недостоверно представените събития, осо-бено онези, при които има скандална дезинформация – като тази за имотите на президента в предаването „В десятката” на И. Инджев по БТV, както и тези, при ко-ито се фокусира върху присъствието на заплашител-ното, страшното и неизвестното (при бомбените атен-тати, показните разстрели и терористичните актове),

199

предизвикват възбуждането на емоция, амбивалентно отношение и действия към представящите ги журна-листи и медии. Като пример ще посочим случаите с излъчването на „обезглавяване в ефир”, забавена ин-формация и информационно затъмнение в продълже-ние на дни относно изпусканията и авариите в АЕЦ „Козлодуй” през последните две години.

Журналистите превръщат политическите събития в “псевдосъбития” чрез драматизирането им, което е видимо при отразяването на кризата и разпада в пар-тиите в дясното пространство. Този похват обслужва определени интереси на властта, политическите кон-куренти, икономически кръгове, свързани с реклама-та, медията и самите публицисти. От „морално несъс-тоятелните” психотехники на Р. Уайт българските ме-дии най-често използват представянето на мнението като факт, обръщане към силните мотиви и чувствата, преднамереното пропускане и по-малко лъжата. Тя се използва съзнателно по време на избирателни кампа-нии от партийните печатни и от държавните електрон-ни медии в две форми – принудителна и непринуди-телна. Първата най-често е налагана на държавните, а втората е присъща на партийните медии, които са силно привързани към техниката на инсинуациите, вместо към тази на доказателствата.

Използването на недопустимите техники от медии-те е много ограничено. Причина за това е отвореност-та и либерализацията на медийното пространство. Отвореността позволява на аудиториите да ползват неограничен брой канали за информация, а либерали-

200

зацията дава възможност да се чуе позицията освен на държавните и на частните медии. Последните по-силно се противопоставят на натиска на властовите институции над медиите, особено на страните в пре-ход, където социалната система все още не е в равно-весие. Те в много по-малка степен са подвластни на цензура и контрол и имат по-голяма свобода за крити-ка на властта. Друг е въпросът, че те са изключител-но зависими от икономическите групировки, които са техните основни рекламодатели и директно влияят на политиката им. Тези медии имат и свое политическо лоби, което индиректно им налага интересите си и ги принуждава да използват манипулацията.

Резултатът от използването на политическата и ме-дийната манипулация е един и същ – постепенна загу-ба на доверието на избирателите и аудиториите.

Литература1. Петрова, Е. Политическа идентичност. - В: Култура, поли-тика, идентичност. С., 2006, с. 82-91.2. Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателства пред на-ционалната идентичност на Америка. С., 2005, с. 47.3. Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002, с 27.4. Велчев разгневен: Прокурори уреждат амнистия за банди-ти. - Стандарт, 17 септ. 2006; Марков, Г. Политиците у нас се държат като мутри. – Новинар, 21 септ. 2006.5. Дърева, В. От „Индиго” до „Алабин”. - Новинар, № 222, 2006, с. 10.6. Данъчни и омовец хванати да ровят в лични данни. - Нови-

201

нар, № 221, 2006.7. Liebert,T., Poulos, R. Television as a Moral Teacher. - In: Moral Development and Behavior: Theory, Research and Social Issues. Ed. By Lickona, T. New York, 1992, p. 285.8. Bogart, L. Commercial Culture: The Media System and the Public Interest. New York, Oxford, Oxford Univ. Press, 1993, pp. 163-165.9. Кун чик, М., Цип фен, А. Въ ве де ние в на у ка та за пуб ли цис ти-ка и ко му ни ка ции. С., 1997, с. 143.10. Бод ри яр, Ж. Изкач ва не то на праз но то към пе ри фе ри я та. - В: Илю зи я та за края. С., 1995, с. 26.

202

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА, ДИАЛОГАИ ПОЛИТИКАТА В БЪЛГАРИЯ

Татяна Симеонова

Така озаглавих своите разсъждения по темата на конференцията “Диалог и толерантност в политиката”, защото, получавайки поканата за участие в нея, пър-вият въпрос, който си зададох, бе: има ли нещо общо между тези три думи? Основната причина за този еле-ментарен въпрос се коренеше в това, че през послед-ните 17 години тези думи в различни комбинации и словосъчетания са изричани безкрайно много пъти, включително и от мен. Те ми прозвучаха безсмислени и изпразнени от съдържание, а умората от безкрайно-то използване и слушане на този словесен шаблон ми се стори огромна. Всичко като че ли ми се струваше казано, анализирано и интерпретирано. И даже нещо повече – прекалено бе преекспонирано в публичното пространство. И както обикновено става в такива слу-чаи, идва следващият, още по-елементарен, въпрос: всъщност какъв е техният първоначален смисъл?

Разлиствайки речника, нямаше как да не си при-помня, че първото значение на думата „диалог” е раз-говор, но пък с видимо задоволство прочетох, че пос-ледното му значение, в преносен смисъл, е общуване и взаимно разбиране. Прилагателното „толерантен” се отнася за човек, който проявява търпимост към чуждото мнение – либерален, с голяма душа. А пре-

203

носното значение на „политика” е начин на постъп-ване, на поведение и подход. Припомняйки си тези значения на думите в комбинацията “Диалог и толе-рантност в политиката”, изведнъж темата на днешна-та конференция ми се стори навременна и много акту-ална. Защото, поне според мен, е време да потърсим отговорите на няколко въпроса, както и причините, които доведоха до тяхното задаване:

- защо вече на всякакви нива на общуване, и най-вече на политическо, само говорим, а почти спряхме да разговаряме;

- защо забравихме да общуваме и взаимно да се разбираме;

- защо хората, които проявяват търпимост към чуж-дото мнение, особено в последните години, драстич-но намаляха;

- защо начинът на постъпване, на поведение и под-ход в политиката намалява желанието ни да упраж-ним своето право на глас при всеки пореден изборен процес – тази най-важна демократична придобивка за българите, която ни донесе толкова голяма площадна радост в началото на 90-те години на миналия век;

- защо все още гласуваме с т.нар. наказателен вот и защо усещането ни, че от мнозинство се превръщаме в малцинство в собствената ни държава, се усилва.

И тук е мястото да направя уговорката, че в тези свои разсъждения няма да ползвам числа и статистически данни, а ще си позволя да представя моите отговори на тези въпроси, на базата на моите професионални впечатления, и съвсем естествено ще подчертая, че

204

гледната ми точка ще бъде максимално субективна. И не защото искам да съм провокативна, интересна или обвинена в песимизъм. А защото смятам, че тези проблеми са факт, че трябва да бъдат изговорени, не толкова в публичното пространство, а по-скоро на та-кива форуми като днешната конференция, за да могат политиците и експертите чрез диалог, но без излишна или по-скоро криво разбрана толерантност, да откри-ят механизмите за преодоляването на тези проблеми.

Главните виновници за тези процеси според мен са обичайните заподозрени – политици и журналисти. И това е така, защото преди близо век признатият за класик в социолотията, немският философ Макс Вебер, точно е определил двете категории професии, които влияят и оформят общественото мнение – това са политиците и журналистите. Само че, като че ли през последните години и политици, и журналисти приемахме това най-вече като право и все по-малко като отговорност.

Диалогът в българското общество като цяло все по-вече отсъства, а езикът, на който говорим, става по-неразбираем. Каквото и да се говори по различните партийни форуми, за мен неоспорим факт е, че през последните години партиите и техните политици от целия политически спектър спряха да си разговарят с хората. Тези хора, които за по-кратко, особено в не-формални разговори, политици, журналисти, социо-лози и политолози наричаме електорат. За общуване и взаимно разбиране пък е трудно да говорим. Знам, че политиците ще ми възразят, че това не е така и че при срещите с избирателите, ако не взаимно разбиране, то

205

поне има общуване. И от тяхна гледна точка те може би са прави, защото може би не всички, но има и по-литици, които правят опити да бъдат възприемани от своите избиратели като “едни от тях”. Реалността оба-че е друга, след като нито една партия или коалиция не получи втори пореден мандат за управление.

По отношение на толерантността – много е лесно да си толерантен, когато живееш в София и когато си политик или журналист. И когато посещенията ти и в столицата, и в провинцията са предварително орга-низирани, а срещите – предварително уговорени. И всеки неудобен или по-скоро нетолерантен въпрос се замазва от организаторите на срещата, ако предвари-телно не е бил елиминиран.

Разочарованието от системата, статуквото, държава-та, политиците, институциите, реформата все по-труд-но поддържа толерантостта във всеки отделен човек. Това разочарование е една от причините все по-често да надаваш ухо за думите на представителите на “Ата-ка” или пък все по-дълго да се задържаш на телевизия “СКАТ”. И вече даже не се запитваш защо всъщност само два етноса те дразнят толкова – турският и циган-ският, който вече и политици, и журналисти наричат ромски. Вече дори нямам спомен кой, какво или кое наложи вместо цигани да казваме роми и защо пред-ставителите на другите общности продължаваме да ги наричаме турци, евреи, арменци, каракачани.

И като че ли, устремени към Европа, бяхме започ-нали да приемаме, че ДПС е част от този път, нищо че неговият лидер в началото на демокрацията ни беше

206

споменал, че пътят към Европа минава през Босфора. Но се появи партия “Атака” с нейния нетолерантен, но затова пък ясен език и с разбираеми послания, а след нея идва и очертаващата се доста по-умерена в изказа си партия ГЕРБ.

Години наред и политици, и журналисти убежда-вахме общественото мнение, че ДПС е балансьорът в политиката. Това беше удобно и на БСП, и на СДС, а и на новопоявилата се в последните години НДСВ. Позабравили историческата фраза на Ахмед Доган – за депесарския шут, и сини, и жълти, и червени приемаха коалицията с ДПС и всяка една от 3-те партии бавно и постепенно, не ми се иска да кажа и целенасочено, разширяваше политическото, а както се оказа впо-следствие, и икономическото влияние на тази партий-на формация. И може би нямаше да има нищо лошо в тази тенденция, ако не беше другата крилата фраза на Ахмед Доган – за обръча от фирми. И тогава започ-нахме да обръщаме внимание на всички фирми, чиито собственици или управители носят турски имена. И взехме да се дразним – ето така, без конкретен повод. И когато пътуваш из България, няма как да не забеле-жиш новопостроените или новостроящи се къщи в Са-товча, Рибново и Горно Дряново – села в Родопите, или новопостроеното минаре в Севлиево, и да си затвориш очите за мизерията в град Белоградчик, където няма турски етнос. И пак започваш да се дразниш, съвсем по човешки, пак без някакъв конкретен повод. Но това, ко-ето политиците на жълтите павета отказват да признаят публично, а и не могат или не трябва да го правят, е,

207

че все повече разчитат на този оказал се през годините добре организиран електорат – турски и ромски. И пак ти идва поредният, още по-елементарен въпрос: защо няма негативно отношение към евреи и арменци нап-ример. А това също са относително затворени общнос-ти. Но степента на образованост в тези етноси е много висока. А всички знаем, че образованият човек трудно се поддава на манипулация – медийна и политическа.

И медиите се подведоха по идеята за толерантност към другите или може би “различните”. За да бъдем полезни на обществото, точно медиите изиграха роля-та на бумеранг – и не защото съм журналист, правя опит да ги оправдая. Но факт е, че ако напишеш проект за култура или образование, няма как да спечелиш фи-нансиране от различни български или чуждестранни фондове и фондации. Но ако проектът е за циганите, дори и да не е изпълнен качествено – само защото пос-тавяш във фокуса на общественото внимание (почти винаги в положителна светлина) проблемите на роми-те – то тогава няма начин да не ти одобрят проекта.

Кога и как се „изпари” моята толерантност? Към ро-мите – преди десетина години, когато в един претъпкан столичен трамвай няколко девойчета от циганския етнос, облечени с маркови дрехи, се опитаха да измъкнат порт-фейла ми с малкото останали вътре инфлационни левче-та. Към турците – когато преди година бях гост в малък град, разположен в полите на Предбалкана, в североиз-точната част на България, с около 12 хиляди жители, в Търговишка област. Отсядайки в единствения хотел в градчето, младите момчета на рецепцията трудно ме

208

разбираха, когато им говорех на български език, а само едно от тях, и то с моята активна помощ, успя да ми на-пише фактура на някакъв български език. Но човешката ми толерантност окончателно изчезна, когато синът на собственика на хотела, българин с турско самосъзнание, застреля пред очите ни едно куче, което кротко лежеше в двора, посред бял ден, и без да се замисли, че някой от посетителите на собствения му хотел можеше да бъде застрашен по този начин. Впоследствие от персонала на хотела разбрахме, че той така си стреля – когато си поис-ка. Защото никой не смее да му каже нищо.

А какво ще стане с толерантността на българина след 1 януари 2007 г., когато ще трябва да бъдем толе-рантни и към германци, французи, италианци и всич-ки други нации от Евросъюза? Няма как да формира-ме правилната политика, ако откровено не си изкажем проблемите и причините, които са ги породили, съз-дали или формирали. Трудно е да си толерантен като човек към другите хора, когато държавата не е толе-рантна към теб. И каквито и аргументи да бъдат из-казани за опровергаване на това твърдение, ще бъдат верни и точни, но няма да спомогнат за повишаването на толерантността на всеки отделен българин в след-ващите няколко години. Защото когато толерирането на, а не толерантността към двете най-големи след българите общности от хора – роми и турци, продъл-жи на официално ниво, без за това да има реални фак-ти и аргументи – всеки един средно интелигентен чо-век може да заеме нишата на „Атака”, която чрез своя лозунг „България за българите” само за по-малко от 2

209

години удвои своите реални гласове – от близо 300 хиля-ди гласове на парламентарните избори през 2005 г.– на близо 650 хиляди на втория тур на президентските избо-ри през 2006 година. Защото още отсега, на мен като на човек, ми е трудно да бъда толерантна към германци и австрийци, след като фирмите им не ми осигуря-ват качествено електричество или не само че забавят строежа на новото летище в София, ами и покривът му падна! Та нали Европа е символ на законност, ка-чество, ред, отговорност?

Като журналисти не отминаваме и не трябва да от-минаваме факта, че дядо Ахмед от Исперихско село със собствени средства плаща за изработването на християнски кръст и го подарява на българската църк-ва в селото. Но нека го правим с умереност, без да го натрапваме или да го преекспонираме във фокуса на общественото внимание. И да не подминаваме и отец Иван от Нови Искър, който приютява при себе си хора от всякакви етноси.

Но като човек не мога да приема за истина изказва-нето на Цар Киро, че ромите са най-добрите бизнес-мени; не искам да приема толерантното отношение към обръча от фирми на Ахмед Доган и не трябва да приемам с равнодушие, че, облечен в лъскав костюм, Цветелин Кънчев от “Евророма” непрекъснато ми повтаря, че и аз съм виновна за това, че ромите не си плащат електричеството .

И ще задам последния си въпрос: „Колко толеран-тност може да понесе българското общество сега, в началото на ХХІ век и като част от Обединена

210

Европа?” Българското общество очаква отговорите от политиците.

Криворазбраната толерантност и в политиката, и в журналистиката, и в обществото, поне според мен, е об-речена. Диалогът във всяко едно отношение е основна предпоставка за степента на толерантност в общество-то. Но лично аз смятам, че толерантността свършва там, от където започва арогантността. А политика на толери-ране на арогантността на когото и да било няма как да ни отведе в центъра на Обединена Европа. По-скоро ще ни остави в нейния заден двор. И отговорността за това ще бъде и на политиците, и на журналистите.

211

ПОЛИТИЧЕСКАТА ТОЛЕРАНТНОСТКАТО ФАКТОР ЗА РАЗВИТИЕ

НА БЪЛГАРСКОТО СЕМЕЙСТВО

Петя Пачкова

Всъщност заглавието трябва да бъде формулирано по друг начин – “Политическата толерантност като фактор за развитието на България”. Защото става дума за това дали ще я има България, дали ще го има българското! Или ще се претопим в други нации и народности. Или ще оставим други нации безпрепятствено да налагат своите ценности в Европейския съюз и в света.

Известно е, че един от основните механизми за влияние върху света е чрез населението – неговото ко-личество и качество, неговото поведение.

Съществуват различни варианти и степени на заг-риженост към характеристиките на населението на една страна. Единият вариант е да се стимулират по всякакъв, в това число по политически, път явления като хомосексуализмът, безбрачието, съжителството без брак, самотното родителство, свободният неанга-жиран сексуален живот, изневярата, така че естестве-ният резултат да е намаляване и обезсилване на насе-лението. Има и друг вариант – целта на политиката да е формирането на здраво и пълноценно семейство, в което партньорите са си верни, усъвършенстват свои-те взаимоотношения, подпомагат се в професионал-ното си развитие и в отглеждането на децата. И като

212

израз на уважението към самите себе си и своите от-ношения раждат и отглеждат деца, чрез които се въз-произвеждат.

Разбира се, има обективни предпоставки за нали-чието на едно или друго явление в обществото, има закономерности, произтичащи от характеристиките на целия ни съвременен живот, които стимулират или дестимулират определени семейни форми на общува-не. Но е азбучна истина, че е във възможностите на политиката да влияе в една или друга посока, да сти-мулира едни или други явления.

А изобщо доколко е закономерност необходимостта от рухване на семейството? Дали не се преувеличава по някакви причини тази закономерност? Дали съвре-менният човек наистина няма нужда от семейство?

Аз лично съм доста скептично настроена към теза-та, че сме стигнали до такъв етап на развитие, когато семейството вече не ни е нужно.

Не случайно човечеството след толкова хилядоле-тия развитие, опити и грешки, е затвърдило семейна-та форма на общуване като най-пълноценна от гледна точка на задоволяването на основните потребности на хората, както и от гледна точка на отглеждането и въз-питанието на децата. В съвременния свят какво толко-ва качествено се е променило, че тази форма да отпад-не и да се обезсмисли като лична и обществена цел?

Важна качествена промяна е тази в положението на жената в икономическата сфера. Порасналата й възмож-ност и амбиция да прави „кариера”, да работи наравно с мъжа. И оттам затрудненията й с оглед поддържането

213

на семейство, раждането и отглеждането на деца.Но е възможно чрез разумна и ефективна социална

политика да се помогне на жените да се реализират на полето на професионалния труд и в същото време да изпълняват майчинските си функции.

Промяната в ролята на децата в семейството като производствен фактор на пръв поглед като че ли също стимулира намаляването на раждаемостта. Но при по-внимателно вглеждане се вижда, че децата продължа-ват да имат своите важни семейни “производствени” функции в съвременния свят.

Една част от тези функции действително са поза-кърнели. Защото една немалка част от децата в Бълга-рия не е необходимо да помага на родителите си в сел-скостопанска или друга производствена дейност, осо-бено в града. Но други деца продължават да са активно включени в подобни дейности. В селото детският труд все още е важен и вероятно винаги ще остане важен за оцеляване на семейството и на отделния индивид.

А друга част от „производствената” функция на де-цата дори се разраства – да гледат родителите си, да се грижат за тях. От гледна точка на обществото тази функция става все по-значима, защото е общоизвес-тна тенденцията на увеличаването на относителния дял на възрастните хора.

Ако децата не са налице в необходимия период от живота на родителите си, ще трябва обществото да доизмисля форми и средства за обгрижването на въз-растните хора.

Струва ми се преждевременно венцехваленето на

214

нетрадиционните форми на семеен живот и погребва-нето на традиционните форми на семейството. Статис-тическите данни сочат, че класическият семеен модел от двама души и техните деца все още доминира. И това е нормално, защото една от най-важните роли на семейството е да отгледа децата, в които родителите се възпроизвеждат и с които продължават живота. А кой е най-способен и заинтересован от това? Може би приятелките на бащите на децата на самотните май-ки? Може би любовниците на самотните бащи? Или поредните партньори и партньорки на разведените родители? Или може би детските заведения и детегле-дачките и детегледачите! Едва ли! По-скоро – родните родители на децата!

При нормални семейни двойки се раждат повече деца.

Другите „семейни” форми доста по-трудно осъще-ствяват тази основна обществена задача на семейство-то. Процентът на ефективните нетрадиционни семей-ни модели е доста по-нисък и едва ли може да расте до безкрай. И не е логично да е другояче.

Това се отнася и за сравнението на формалния с неформалния брак (съжителството без брак). Фор-малният брак запазва някои от своите сериозни пре-димства пред съжителството без брак. Той повишава чувството за отговорност на личността (а ние, хората, обикновено се нуждаем от външен тласък...). Пречи на временните емоции да разрушат нещо трайно и пер-спективно, създава по-голямо чувство за сигурност у партньорите, а най-вече у децата и т.н. А в същото

215

време не е особена пречка за разделяне на партньори-те при невъзвратима загуба на нужните за съвместен живот чувства у тях.

Съжителството без брак съдейства за понижаване често пъти под критичния праг на отговорността на хората към партньорите и децата им.

В тази връзка семейната вярност изпъква не просто като някакъв изкуствен и изтъркан морален импера-тив. А като самоналагащо се естествено поведение за хората, които са успели или искат да успеят да постиг-нат максимума в интимните отношения.

Ако се мисли за бъдещето на България верността към партньора и партньорката би трябвало да се съх-ранява като обществен идеал. И е факт, че все още навсякъде по света се вричат именно в нея. Защото в такава среда най-естествено и лесно се формират важни човешки ценности у детето – да се задълбочава във взаимоотношенията си с човека до себе си, да не се страхува от него, да го уважава и да му се доверява максимално, да не го мами. Това са качества, необхо-дими в целия му живот. Качества, чрез които човек може и да се противопоставя на недостатъците на па-зарно-икономическото мислене и поведение.

Проблемът със съпружеската вярност стои на пре-ден план в съвременния свят и поради наличието на болест като СПИН. Страните и народите, които не ис-кат да дават луди пари за лечението на болните от тази болест, би трябвало да вземат мерки за ограничаване-то на безразборния секс, за стимулиране на съпружес-ката вярност и отговорност. Прекалената либерализа-

216

ция в това отношение най-малкото е твърде скъпа.Друго явление в живота на т.нар. цивилизовани на-

роди е нарастващото количество несемейни хора.Увеличаването на несемейните мъже и жени е со-

циално-икономическа тенденция в съвременния свят от западен тип. При положение, че трудът в тези об-щества има такъв характер, че повечето хора могат да живеят и да се трудят сами, че не зависят толкова сил-но икономически от партньор, че не се нуждаят толко-ва от децата, за да оцеляват икономически, на преден план в живота излизат други ценности.

Но всъщност не е много далновидно разчитането на временния икономически и социален уют на здра-вия и жизнен несемеен човек. Явления като увелича-ващата се безработица, като изпадането в болестно състояние поставят под съмнение рационалността и перспективността на този личен избор. В такава ситу-ация несемейните рискуват в много по-голяма степен от семейните да се маргинализират и да търсят помощ от социалните институции на обществото.

Улесняването на развода също едва ли е от голяма полза за развитието на нацията. Демократично е той да се допуска, но не е целесъобразно да се толерира. В процедурата по развода да има механизми, процедури, които да стимулират дълбокия размисъл по време на развода, така че да се минимизира броят на случаите.

По линия на масовизирането на категорията хора – несемейни и разведени – се създават благоприятни условия за развитие на необвързания и безразборен секс, на проституцията в техните многообразни фор-

217

ми и с техните многообразни отрицателни последици за личността и обществото.

Обект на специално отношение трябва да са и са-мотните родители. Да се стимулират да намират парт-ньор, с който да споделят грижите по отглеждането на децата. Това е полезно за обществото, а обикновено и за самите тях. Другото води твърде често до матери-ални и психологически проблеми.

Една част от социалните мерки в това отношение трябва да ги търсим в сферата на политическото по-ведение на елита. В сферата на примера, който дават политиците на своите избиратели.

Възниква проблемът за степента на толерантността при предлагане на кандидатури за политици по време на избори. Доколко семейният критерий ще бъде на преден план в партийните централи при издигането на кандидатури.

Една от функциите на всяка партия е възпитателна-та. Партийните лидери не само че би трябвало да отра-зяват съзнанието, интересите и т.н. на своята членска маса и симпатизанти, но трябва и да ги възпитават в национално-отговорно поведение. Политиците тряб-ва да дават пример. Това не е въпрос на личен избор, а част от професионалните им задължения. Защото с личното си поведение те трябва да подкрепят, да до-казват, да налагат някаква политическа линия, ако са действително загрижени за демографския потенциал на страната. Не може да се вярва на агитацията на по-литици, които с личното си поведение внушават точ-но обратното.

218

Общо взето по време на предизборни кампании в България недостатъчно се набляга на семейния статус на кандидатите. Твърде много от тях са с невъзпита-телен и неперспективен семеен статус. А след като не се възпроизвеждаш в името на общото благо, за каква защита на общите интереси става дума? За каква гри-жа за демографския потенциал на нацията?

В нашата политическа действителност в момента е налице един интересен конкретен случай – този със семейното положение на българския премиер. С по-ведението си те с неговата партньорка внушават на публиката, че жената в името на кариерата си може да жертва майчинските си функции, че няма нищо неестествено в това. Няма нищо неестествено в това премиерът на една страна да не е женен, да няма по-коление. Те се вписват в една мода на неглижиране на семейните отговорности и ангажименти, на противо-поставянето им на служебните ангажименти.

А ако не им е във физиологическите възможности да родят свои деца, то биха могли да си осиновят. С това биха могли да дадат пример на тези, които нямат деца, но не се осмеляват да си осиновяват по логиката на различни предразсъдъци. А нуждата от осиновя-ване е голяма поради наличието на много деца, изос-тавени от родителите си, от една страна, а от друга – поради наличието на увеличаващо се число семейни двойки, които по физиологични причини не могат да имат деца. А биха искали.

Някога монарсите са се женили за непознати, дори за противни на душата и тялото им половинки, в име-

219

то на държавната политика и държавния интерес. Правили са лични жертви. Когато имаш много, трябва да си склонен и да даваш много.

Едва ли може да се квалифицира като пробългарска политика и демонстрацията в политическия живот от страна на политически лидери на алтернативни нак-лонности – открито в личното поведение, създаване на клуб на хомосексуалиста в Народното събрание и дру-ги подобни. Това е израз на прекалена либерализация на обществените взаимоотношения, израз на неразум-на и антибългарска демографска, социална политика. Дава се пример за поведение, водещо до намаляване на възпроизводствените възможности на нацията.

По подобен начин стои и проблемът за отговорност-та на електората при гласуване за партии и политици. Кого да избереш? Дали този, който хал хабер си няма за бъдещето на България от въпросната гледна точка, не дава подходящ пример с поведението си, или този, който дава такъв пример. Доколко този критерий за избор да излиза на преден план и да се конкурира с други критерии като професионалните качества, мо-рала, загрижеността за електората...

Ако мислиш за бъдещето на България, ще имаш предвид семейния критерий не по-малко от другите важни критерии за избор. Ако си антибългарин, кос-мополит, няма да ти прави впечатление това.

Толерантността на политиците и обикновените граждани по отношение на безбрачието, на бездет-ството, на алтернативната сексуалност създава много проблеми пред социалната политика, повишава фи-

220

нансовия натиск върху социалнополитическите ин-ституциии и практики. Проблеми, които в нормалното семейство могат да се решат с помощта на членовете на семейството, при тези ситуации се решават обик-новено с помощта на обществото.

Проблеми със самотните хора. Те са една от риско-вите групи, склонни към психически депресии, към самоубийство.

Проблеми по гледането на самотни болни възрас-тни хора (защото несемейните също остаряват!). За-страшително нараства броят на хората, които умират и дълго време никой не забелязва това...

Проблеми с доходите, когато се пенсионираш и ня-маш партньор, с когото да делиш разходи по апартамент и т.н. Особено сега, когато пенсиите не осигуряват чес-то дори минимално задоволяване на потребностите.

Проблеми, свързани с промени в междуетничес-ките взаимоотношения. С нарастването на етничес-ки групи, които поддържат по-ниски интелектуални, културни, управленски възможности и образци. А по линия на количественото си нарастване естествено се сдобиват с амбиции за влияние в обществото, но биха довели до снижаване на интелектуалния потенциал на цялото население, а оттам и на бъдещите възможнос-ти на страната.

Проблеми с възпитанието на деца, които нямат братя или сестри. Които израстват като необщителни хора, егоисти. Които вместо да играят със себеподоб-ни вкъщи, се залепват за компютъра и стават негови роби. Които нямат на кого да се опрат, когато имат жи-

221

тейски изпитания и кризи. Поради преразпределителния принцип на функци-

ониране на социалната политика се увеличава напре-жението между групата на семейните с деца и тази на останалите. Първите се натоварват не само с ангажи-менти по отглеждането на деца, а и с допълнителния ангажимент да съдействат за решаване на проблемите на останалите.

С други думи може да се толерира нормалното, природното, това, което възпроизвежда българското. А може да се толерира не толкова нормалното, не тол-кова природното поведение. Последното се явява в случая и като антибългарско поведение. Но пък може би може да спомогне за решаване на глобалните проб-леми на човечеството, един от които е прекалената на-селеност на Земята.

Следователно всеки с личното си поведение реша-ва дали да се грижи да я има България и българското, или да спомага за решаването на глобалните проблеми с цената на завладяване и управляване на страната от небългари. Чрез заселване на представители на други народности и нации, които амбициозно се възпроиз-веждат и разселват по света.

Аз си избирам пробългарското поведение.От друга страна, ми се иска да съдействам за реша-

ването на глобалните проблеми на човечеството...

222

ЕВРОПЕЙСКОТО ГРАЖДАНСТВОИ КУЛТУРАТА НА ТОЛЕРАНТНОСТТА

Мая Павлова

Гражданството като правно-политическа връзка на личността с държавата винаги е било фактор за иден-тичност и за консолидация на населението на дадена държава, при цялото многообразие от лични, групови, класови, кастови и други интереси. Факторът “граж-данство” придобива особено силна консолидираща роля чрез комплекса от права, свободи и задължения на гражданите. В модерната конституционна държа-ва отдавна е преодоляно третирането и защитата на правата и свободите като привилегии. Конституцион-ното развитие, и особено социалните и политически-те борби срещу властта на привилегирована основа, имат като продукт всеобщия характер на правата и равенството при тяхното осъществяване и защита. В този смисъл модерната конституционна държава, ут-върдена безусловно в съвременна Европа, най-сетне постави държавната власт и политиката върху осно-вата на идеите, ценностите и принципите, обосновани от великите европейски мислители и подготвили ин-телектуално буржоазните революции.

Появата на “европейското гражданство” бележи исторически поврат в характера на познатата от Древ-ността правно-политическа връзка. Става дума за правно-политическа връзка на гражданите на държа-

223

вите-членки на Европейския съюз не с отделна дър-жава, а с общност от държави, една връзка, която е непозната за човешкото развитие. Тя има съвършено нови измерения и характеристики, поражда комплекс от нови проблеми, които не могат просто да се изведат от практиката на националните държави.

Новите качествени характеристики на европейско-то гражданство са свързани преди всичко с неговото действие върху много по-широко пространство, в раз-лична среда – на едно междудържавно обединение, и едновременно – в глобален контекст. Това разши-ряване на обхвата би следвало да придаде нова зна-чимост и нова сила на такава класическа функция на гражданството като консолидацията. Силен аргумент в това отношение е самоопределението на Европейс-кия съюз като “единство в многообразието”. Това са-моопределение е непосредствено свързано с общите за всички държави-членки, заложени в проекта на до-говор за приемане на Конституция за Европа, ценнос-ти “на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека… в общество на плурализъм, толерантност, справедливост, солидар-ност и недискриминация”(1).

Европейскaта конституция учредява Европейския съюз като съюз на нациите и държавите в Европа. Този съюз е отворен за всички европейски държави, които зачитат неговите ценности и приемат съвместно да ги подкрепят. Конституцията определя ценностите, които са в основата на ЕС, зачитане на човешкото дос-

224

тойнство, свобода, демокрация, равенство, върховен-ство на закона и зачитане на човешките права. Това са общите ценности на страните-членки в общество, ха-рактеризиращо се с плурализъм, отсъствие на дискри-минация, толерантност, справедливост, солидарност и равенство мeжду половете. Свободата на движение на хора, стоки, услуги и капитали и свободата на пре-биваване са гарантирани на цялата територия на ЕС. Конституцията забранява всякъкъв вид дискримина-ция на основата на национален произход. Целта на ЕС е да работи за укрепването на мира, ценностите и благосъстоянието на народите си. Той предлага на гражданите си зона на свобода, сигурност и справед-ливост, както и единен пазар със свободна и корект-на конкуренция. ЕС се стреми да постигне устойчиво развитие за Европа, основаващо се на икономически растеж, стабилност на цените, висококонкурентна со-циална пазарна икономика, високо ниво на опазване и подобряване на качеството на околната среда. Той насърчава научно-техническия прогрес, предприема действия за изкореняване на изолацията и дискрими-нацията, за насърчаване на справедливостта и социал-ната закрила, равенството между половете, солидар-ността между поколенията и закрилата на правата на децата. Съюзът насърчава икономическото, социално-то и териториалното единство и солидарността между страните-членки.

ЕС е субект на правото, който може да отстоява и утвърждава ценностите и интересите си в междуна-родното пространство. Той дава своя принос към мира,

225

сигурността, устойчивото развитие на планетата, со-лидарността и взаимното уважение между народите, за свободна и честна търговия, за премахване на бед-ността и закрила на човешките права, за толерантност, зачитане и консолидиране на международното право.

Гражданство на Съюза се създава с подписването на договора от Маастрихт през 1992 година. То се явя-ва продължение и развитие на Европейското граждан-ство, разгледано в чл.17 от Договора за създаване на Европейската общност.

Гражданството в ЕС допълва националното, а не го заменя. Конституцията ясно утвърждава правата, ко-ито произтичат от гражданите в ЕС: правото на сво-бодно придвижване и пребиваване, правото на глас и правото на кандидатиране за изборите в Европейския парламент и общинските избори, правото на дипло-матическа и консулска закрила, правото на подаване на искове до Европейския парламент и правото да се отнасят въпроси към омбудсмана, да се пише до инс-титуциите на един от европейските езици и да се по-лучава отговор на същия език. Изброените по-горе по никакъв случай не изчерпват всички права. Останали-те права на гражданите на ЕС са изброени в специа-лен раздел на Конституцията, посветен на „демокра-тичния живот в ЕС”, и се отнасят до възможността да се изразяват и обменят възгледи във всяка една област на действие на ЕС и до правото на достъп до докумен-ти, издадени от институциите на ЕС.

Важен напредък постигна Конституцията със своя собствена програма за правата. Хартата за основните

226

права е включена в Конституцията като раздел вто-ри; клаузите в нея имат задължителна законова сила, без това да разширява правомощията на ЕС. Инсти-туциите, организациите и органите на ЕС са длъж-ни да зачитат правата, записани в Хартата. Същите задължения се поемат и от страните-членки, когато прилагат законодателството на ЕС. Европейският съд осигурява спазването на Хартата. По отношение на текста, подготвен от предишния конвент като рабо-тен, съдържанието на Хартата не претърпя никакви промени. Съдържанието й е по-всеобхватно от това на Европейската конвенция за закрила на човешките права и основните своободи (ЕКЗЧПОС), подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и ратифицирана от всички страни-членки на ЕС. Всъщност докато ЕКЗЧПОС се ограничава до гражданските и политическите права, Хартата за основните права включва и други области като правото на добро администриране, социалните права на работниците, защитата на личните данни и биоетиката. Според условията на действащите до-говори ЕС нямаше компетенциите да се присъедини към ЕКЗЧПОС. Тъкмо напротив, Конституцията съ-държа ясни положения по отношение на бъдещо при-съединяване на ЕС към ЕКЗЧПОС. Що се отнася до включването на Хартата в Конституцията, присъеди-няването към ЕКЗЧПОС не налага извършването на каквито и да било промени в правомощията на ЕС, както са дефинирани от Конституцията. Цялостното включване на Хартата и присъединяването към ЕКЗ-ЧПОС са по-скоро взаимнодопълващи се, отколкото

227

алтернативни стъпки.Общите ценности и качествените характеристи-

ки на европейските общества, сред които централно място заемат толерантността и солидарността, имат значението и на принципи и критерии за държавите-членки. В този смисъл те са водещи и за нашата под-готовка за присъединяване към Европейския съюз, и за оценката на нашата готовност, и за нашето достой-но място в европейското обединение. Без съмнение перспективите на това обединение и неговата роля на глобалната сцена зависят до голяма степен от това как и доколко отделните държави-членки, отделните европейски общества реализират общите ценности, подчиняват политиката си – и национална, и евро-пейска, и международна в по-широк план - на изведе-ните общи принципи.

Позицията на България за ролята на ЕС бе заявена от българския премиер. “Искаме да видим Европейския съюз силен, сплотен, конкурентоспособен в световен мащаб и социален” - посочи Сергей Станишев - пред-седател на МС, на Международната конференция в Берлин на фракцията на ПЕС в Европейския парламент на 6 ноември 2006 година. - България може да бъде успешна, ако е успешен проектът за обединението на Европа” - категоричен бе българският премиер(2). Той подчерта, че България твърдо подкрепя Европейската конституция, която вече е ратифицирана от българския парламент(3) на 11 май 2006 година(4).

Както усилията ни за изграждане в страната на от-ношения на диалог и толерантност, така и разтрево-

228

жената ни реакция по повод на проявите на нетоле-ратнност вече не са “чисто вътрешна работа”; само след две седмици България ще стане неделима част от Европейския съюз и ние съзнаваме отговорността си за това да не внасяме в Общността прояви на неста-билност и нетолерантност.

В същото време е ясно, че дефицитът на толеран-тност е явление, което се среща в различни части на Европа. Именно този дефицит, разбира се, в съчета-ние с някои кризисни явления на социалната държа-ва, стои в основата на появилите се популистки, най-често – дясноекстремистки партии и движения. Ядро на тяхната платформа е търсенето на прости отговори на сложни въпроси, задълбочаването на и без това съ-ществуващите обществени разделения, насаждането на враждебно отношение към другите, към чуждите, било етноси и националности, било граждани. Не е тайна, че тази враждебност влиза в открито противо-речие с консолидиращата цел на европейското граж-данство. Но тя събуди спящите в обществото настро-ения и се превърна в един от факторите за забавяне на процеса на ратифициране на Европейската консти-туция след отхвърлянето й с референдуми на 29 май 2005 г. от Франция и на 1 юни 2005 г. от Холандия. Независимо от това, в рамките на ЕС протичат и про-цеси на консолидация около Договора за приемане на Конституция за Европа, за което говори и фактът, че през ноември 2006 г. Финландия ратифицира Консти-туцията за Европа и с това стана шестнадесетата дър-жава, която я е ратифицирала.

229

България също подкрепя продължаването на про-цеса на ратификация. Българската позиция е, че про-мените, които се дискутират във връзка с Европейска-та конституция няма да нарушат принципите и целите й. България е готова да обсъжда всички нови идеи, ако те не нарушават сърцевината на Конституцията и баланса, постигнат при изработването й. Процесът за приемането на Конституция за Европа, на премина-ването от дискусия към действие, ще продължи през времето на германското председателство на Евросъ-юза през 2007 година. С ясно изразената си позиция България показва своята готовност на диалог и толе-рантност - два така необходими елемента за осъщес-твяване на европейската идея.

Толерантността най-често се свързва с културата, в т.ч. и особено с политическата култура. Но на равнище на държава и общество политическата култура се фор-мира преди всичко чрез политиката и демокрацията. Става дума не само за гарантирането на широк обем права и свободи, но и за реално приобщаване на граж-даните към политическия процес на всеобща предста-вителна основа и на равни основания. В условията на едно междудържавно обединение, каквото е Европейс-кият съюз, тази задача е допълнително усложнена. Ще маркирам само няколко от тези усложнения:

а) увеличено е многообразието от различия – на-ционални, етнически, религиозни, културни, езикови и прочее; в много случаи става дума за среща и за-познаване с твърде различни култури, бит и манта-литет; а запознаването може да стане прелюдия към

230

цивилизовано съжителство единствено при уважение към различията и при двустранна и многостранна то-лерантност ;

б) на този етап от развитието на европейското обе-динение европейското гражданство не носи със себе си целия обем от права и свободи; макар че всяко лице, което има гражданство на държава-членка, ста-ва автоматично гражданин на Съюза, “гражданството на Съюза допълва националното гражданство и не го заменя”; така европейското гражданство предоставя само четири основни права: на свободно придвижва-не и пребиваване на територията на държавите-член-ки, право на гласуване и на кандидатиране в избори за Европейски парламент и в местни избори, право на защита от дипломатическите и консулските предста-вителства на всяка държава-членка на Европейския съюз, в случай че съответната национална държава няма свое представителство, както и право на петиции до Европейския парламент, на жалби до Европейския омбудсман и прочее;

в) това обяснимо и обосновано решение за права-та на европейските граждани още в Конституцията за Европа води до решения, които изискват координира-не на политики, но изключват накърняване на суве-ренитета на държавите-членки на Европейския съюз; показателен в това отношение е текстът на чл.ІІІ-99 от Глава ІІІ, Раздел 1. “Заетост”: “Съюзът допринася за постигане на високо равнище на заетост, като на-сърчава сътрудничеството между държавите-членки и подкрепя, а при нужда допълва тяхната дейност.

231

Същевременно той изцяло зачита правомощията на държавите-членки в тази сфера”; Съветът на минист-рите е оправомощен единствено да приема “ръковод-ни насоки” в тази сфера, “с които държавите-членки съобразяват своите политики по заетостта”.

На практика това означава, че европейските гражда-ни са поставени пред двойно ограничение на правата – от една страна, по линия на конституционното реду-циране на обема права и свободи до четири, което е за-кономерно с оглед на възприетата форма на междудър-жавно обединение, и от друга страна, такива допъл-нителни ограничения идват по линия на суверенните решения на отделните държави-членки. И двата типа ограничения имат своите основания в обвързаността на националните парламенти и правителства преди всичко с интересите на своите граждани – избиратели. Но някои от допълнително въведените ограничения, по-специално в сферата на трудовата заетост на “чуж-дите” европейски граждани, като че ли са допълнител-но повлияни от появили се обществени настроения, особено в Англия и Гърция. Реално правото на труд не е гарантирано. От държавите-членки на Съюза бъл-гарските граждани ще могат да упражняват правото си на труд в едва девет от двадесет и пет.

Пълноценното развитие на Европейския съюз като мощна икономическа общност, като олицетворение на социалното и като носител на една висока поли-тическа култура предполага стабилност, сигурност и максимално разгръщане на целия човешки потенциал. А разгръщането на човешкия потенциал зависи от га-

232

рантирането на човешките права. Това изисква приоб-щаване и консолидация, един процес, в който европей-ското гражданство има важна роля.

Ясно е, че политиката на националните държави в тази област се предопределя преди всичко от вътреш-ни фактори, от социално-икономическото и полити-ческото развитие, от приоритета на острите вътреш-нополитически проблеми. Но тази обективна основа на политиката нерядко се влияе и от субективни фак-тори: от непознаване и недоверие, от наслоени пре-дубеждения и опасения от “външните” европейски граждани. Без съмнение определено влияние в тази посока оказва и непълноценната медийна политика от наша страна; и няма защо да се сърдим на медиите, в които за културата и историята, за постиженията и възможностите на едни или други “външни” народи се намира по-малко място, отколкото за “геройствата” на някой нашенски разбойник.

Тази сплав от обективни предпоставки и субектив-но недоверие към другите сигурно има нужда от ис-торическо време, от постепенно взаимно опознаване и култивиране на толерантност. Проблемът е, че още днес и още сега Обединена Европа си поставя глобал-ни и амбициозни цели, че още днес и още сега, а не след няколко поколения, тя е длъжна да покаже ви-соко равнище на социална държавност, демократично представителство и политическа култура.

Дори на този етап европейското гражданство да има своите неизбежни ограничения, то несъмнено носи в себе си мощен заряд. В съчетание с една последова-

233

телно демократична, социална и толерантна политика европейското гражданство е в състояние да се превър-не в търсения лост за преодоляване на трудностите и противоречията в процеса на приближаване на поли-тиката на Обединена Европа към идеалите и мечтите на великите европейски мислители, а в крайна сметка – към интересите и въжделенията на гражданите на Европа.

Бележки1. Дял І, чл.2 от проекта на договор за приемане на Консти-туция за Европа.2. http://www.bnr.bg/radiobulgaria/emission_bulgarian/news/0611-24.htm3. Чл.1, т.2 от Договора за присъединяване на Република Бъл-гария към Европейския съюз, ратифициран от 39-то НС. (Ре-публика България и Румъния стават страни по Договора за създаване на Конституция за Европа и по Договора за създа-ване на Европейската общност за атомна енергия с измене-нията и допълненията към него) От своя страна председате-лят на фракцията на ПЕС в Европейския парламент Мартин Шулц определи ратифицирането на Европейската консти-туция от България и Румъния като акт, достоен за похвала (БНР).

234

ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА И“НЕПРИЗНАТИТЕ ДЪРЖАВИ” В КАВКАЗ –

ГРАНИЦИТЕ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ПРАВО

Нина Дюлгерова

След разпадането на съветската система в нача-лото на 90-те години на ХХ век Кавказ излиза извън контекста на обществено-политическите, социално-икономическите и военностратегическите планове и параметри на биполярния свят. С приемането на гео-политическите граници в рамките на създаденото Об-щество на независимите държави (ОНД) стартира по-редицата от конфликти с национално-етнически и ре-лигиозен характер, което възражда или създава нови огнища на напрежение в постсъветските територии.

Кавказкото пространство се обособява в два самос-тоятелни субекта – Северен Кавказ в рамките на Рус-ката федерация и Южен Кавказ (Закавказието) с три суверенни фактора – Грузия, Армения и Азербайджан. Независимо от правната обособеност на двете геополи-тически зони, проблемите и процесите преминават през тях, засилвайки симбиозата на национално-етнически-те и политико-икономическите сегменти. Южен Кавказ се обособява като особена територия, която концентри-ра вниманието и действията на регионалните и глобал-ните играчи. Преминавайки в сферата на независимите международни субекти, държавите от района влизат в тяхната система на динамично противоборство.

235

Съществена промяна настъпва и в Европейския съюз, който преминава през поредица от метамор-фози, ориентирани към максимално адаптиране към глобалните промени след края на Студената война. Политиката към разширяване на Изток превръща държавите от бившата съветска система в част от Обединена Европа. Този успех насочва усилията и енергията на Брюксел към Черноморско-Каспийския регион, чието значение във времето на увеличаваща се зависимост от стратегически суровини все повече нараства. Политиката на Европейския съюз към но-вите съседи е ориентирана през последните години най-вече към държави от постсъветското простран-ство (Украйна, Молдова, Грузия, Азербайджан), ко-ето го прави един от основните играчи в борбата за влияние в Евразийския регион.

Понятието „непризнати държави” е имплицитна част от многобройните анализи и сценарии, свързани с динамично променящата се политическа картина в Кавказкия регион. Осъвременяването на формулата на Фердинанд Ласал, най-вече частта за „фактичес-кото” конституционно право(1), позволява да се по-търсят контурите на това понятие. Проблемът обаче се мултиплицира от обстоятелството, че в епохата на глобалния постмодернизъм, настъпил след разпа-дането на Ялтенско-Потсдамския свят, все още не са разбираеми параметрите на новия световен ред. Това означава, че и критериите за признаването (или неп-ризнаването) на всяко образувание за самостоятелна държава, са неясни.

236

Невъзможността да бъдат степенувани по важност идентификационните елементи в Кавказкия ареал не променя факта, че във всеки конкретен случай опре-делящият елемент се ограничава в областта на етнич-ността, религията или стопанския елемент. В Кавказ, както в миналото, така и в съвременното му развитие, са многобройни примерите, когато етническата при-надлежност или лоялност към различни държави се превръща в причина за конфронтация между народи с еднаква религия, а религиозната принадлежност кон-фронтира представителите на дадена етническа група или обединява разноезични народи.

Единният суверенитет над подведомствената тери-тория като един от стандартните критерии на консти-туционното право е неприложим на практика. В кон-текста на този постулат Грузия и Азербайджан също не влизат в тази категория, тъй като към момента на сво-ето официално признаване те не осъществяват единен суверенитет над цялата територия на своите държави. През 1991 г. Азербайджан de facto губи контрола над Нагорни Карабах, а Грузия - над Южна Осетия, а по-късно и над Абхазия. По тази логика и Русия би трябва-ло да има проблеми заради Ичкерия, която като правов субект през 90-те години на ХХ век фактически е извън руското правно и политическо пространство.

Подобни проблеми имат и непризнатите държави. Нагорно-Карабахската република (НКР), която контролира седем района от Азербайджан, не осъществява своя непризнат суверенитет над цялата територия на Карабах. Абхазия фактически не контролира Кодорската клисура

237

и много слабо осъществява своя суверенитет над Галския район (с най-многобройно грузинско население в непризнатата република).

Критерият за „състоятелността” на държавите също е неприложим към непризнатите републики. Така например държавни институции (армия, полиция, чи-новнически апарат) на НКР са много по-ефективни от азербайджанските, Абхазия е по-ефективна в своята дейност (повече по време на управлението на Е. Ше-варднадзе) от Грузия, а Приднестровието не отстъпва на Молдова. Изследвайки проблемите на Западните Балкани, немският политолог Щефан Трьобст изграж-да тезата за държавната състоятелност като основно препятствие за прилагане на термина „бандитски анк-лави” към непризнатите държави(2). Бандитският ан-клав не се нуждае от държавна символика, претенции за легитимност и най-важното – от държавно-истори-чески мит(3).

Непризнатите страни действително притежават мно-го от атрибутите на държавността – държавна симво-лика, правителство и парламент, бюджет, армия, поли-цейски сили и структури на сигурността. Аксиоматичен факт е и обстоятелството, че идеологическите системи на непризнатите държави от постсъветското простран-ство се основават главно на историческото право.

Новите суверенни държави на бившия СССР, след като придобиват своята независимост, за кратък пери-од от време конвертират принципа на правата на на-циите на самоопределение с принципа на териториал-ната цялост. „Сдържането и противопоставянето” се

238

заменят с „национално строителство”, което получава своята конкретна форма в етнополитическите конф-ликти, прерастващи (най-вече в Южен Кавказ) в „го-реща фаза”. Основателно е мнението на грузинския експерт Александър Рондели, че този резултат е след-ствие от неподготвеността на елитите на новообразу-ванията в Южен Кавказ към съвременното държав-но строителство. „Южен Кавказ беше периферия на Руската империя, но все пак беше органично повече свързан с останалия свят, отколкото постсъветските Азербайджан, Армения и Грузия, превърнали се бър-зо в суверенни държави.”(4)

Центърът на новата идентичност е „своята” земя. Родната земя в Кавказ се възприема като светиня, като нещо съвършено независимо от нейните икономичес-ки или геополитически ценности. Етническата подоз-рителност и предразсъдъци се трансформират в дъл-гогодишни конфликти само тогава, когато територията или „почвата” фокусират вниманието на съответната общност. Както и при разпадането на всяка друга кон-тинентална империя, в новите независими държави има спорни територии, за които различни етнически общества претендират като за „свои”. Тези противо-речащи си териториални претенции са в основата на такива конфликти като южно-осетинския и абхазкия в Грузия, нагорно-карабахския между Армения и Азер-байджан, приднестровския в Молдова и други. В по-късен етап от развитието на процесите идеолозите на движенията за отделяне използват разнообразни ар-гументи, доказващи преследвания и дискриминация.

239

Целта е да се засилят сепаратистките чувства в съот-ветните общини и да се представи в по-добра светлина съответната позиция пред международната общност. Проблемът е, че в съвременните демократични обще-ства тези позиции се възприемат само през призмата и езика на „правата на малцинствата”.

Идеята за „своя земя” като идеологически кон-цепт предполага приоритет на етническата колектив-на собственост. Единствено етносът може да бъде върховен собственик и разпоредител с тази земя. За разлика от аргументите за правото на собственост в гражданското право, правото на „своя” земя се интер-претира свободно, върху основата на историческия „презентизъм”, без отчитане на реалните факти от миналото. Остава неотчетено и обстоятелството, че последователната реализация на принципа jus primаe occupations в крайна сметка обезценява и самия кон-цепт „своя земя”. В съзнанието на лидерите на наци-оналните движения това не е логично противоречие, въпреки че, следвайки историческата ретроспекция, претенции за тези територии може да има всеки на-род, който през вековете за по-дълъг или по-кратък период от време е живял там.

Факт е, че в постсъветското кавказко простран-ство легитимацията на властта се осъществява чрез прилагане на „принципа на кръвта” и под лозунга за създаване на „свои” държави, изразяващи интересите на „своята” земя. Практиката показва, че тази леги-тимност все повече отслабва предвид превръщането й в елитарна. Властта продължава да се осъществява

240

законно, но все повече престава да бъде власт, изразя-ваща интересите на гражданите.

Лозунгът от съветския период „една нация – една държава” се оказва приемлив за гарантирането на ле-гитимността на властта в държавите с полиетнически и поликонфесионален състав на населението и с мно-гобройните образи на „своята земя”. Не трябва да се забравя обаче, че съветската нация е консолидирана на социален принцип, а не на етноконфесионален. Не случайно непризнатите държави аргументират своята политика със защита на „своята земя”. Обоснована е и прогнозата на британския политолог Томас де Ваал, че „няма смисъл те (непризнатите държави – б.а.) да се разглеждат като временно явление, което ще изчез-не само по себе си”(5). Актуални са и думите му, че „тези образувания се утвърждават като самоуправля-ващи се единици, само тогава, когато се избавят от го-лемите общества...”(6). Претенциите за легитимност на самопровъзгласилите се държавни структури също се аргументират с идеята за „своята земя”. Парадок-сът е аналогичната съдба с метрополията, която след-ват непризнатите държави. Създадени в резултат на „бягство” от нелегитимността на признатите страни в Южен Кавказ, непризнатите държави попадат в съ-щия капан. Абхазия е чужда за грузинците, а НКР – за азербайджанците(7).

Силовият подход на Тбилиси към решението както на южно-осетинския, така и на абхазкия проблем, е обоснован от аргумента „свещена земя”, която при-надлежи на Грузия и никой освен Грузия няма пра-

241

во да управлява там. Подобна е аргументацията на арменската страна, която поставя акцента върху по-дългото историческо присъствие на територията на Карабах, а азербайджанската - върху държавността на своите прадеди върху същата територия (Иреванско-то, Нахчиванското и Карабахските ханства).

Всяка една от суверенните държави в Южен Кавказ прилага разнообразни методи за утвърждаване на сво-ята власт в непризнатите републики. Най-често това е съчетаване на политическите със силовите сред-ства, което води до нежелани резултати. Така напри-мер премахването на южно-осетинската автономия от грузинския парламент през декември 1990 г. може да бъде определено като недалновидно решение. Него-вият единствен и лесно предсказуем резултат е наси-лието и многобройните жертви от двете страни.

Освен това решението на Тбилиси създава ситуация, която даде възможност на Русия да се намеси в грузин-ските събития в ролята на миротворец, което й позволи през следващите години да утвърди своите позиции в кавказките процеси. Реакцията на Москва само помага за фактическото отделяне на Южна Осетия от Грузия. Тя няма нищо общо с правата на осетинското малцин-ство в Грузия, а се оценява по-скоро като необмислена реакция на обявената дни преди това „Южно-Осетин-ска Съветска Демократическа Република”, отделена от Грузия (8). С този акт стартира процес, който през годините конкретизира параметрите на отношенията Грузия-Русия-непризнатите в рамките на Грузинската държава републики. Основните елементи на форми-

242

ращия се модел са дистанциране (Тбилиси-Москва, Цхинвали-Тбилиси, Сухуми-Тбилиси) и перманентни политически, дипломатически и икономически прово-кации, целящи елиминирането на Русия (от страна на Грузия) и запазването на руското статукво в региона (от страна на Русия, Абхазия и Южна Осетия). Всяка една от заинтересованите страни се стреми да осъще-ствява изгодна за нея стратегия.

Проблемът, който засилва геометричната прогресия на грешките и напрежението в региона, е елиминира-ният от Тбилиси основен геополитически факт. Геог-рафските параметри на Грузинската ССР, както и на всяка друга държава в постсъветското пространство, са резултат на политическото решение на Кремъл, а не на национални борби. Принципът „Грузия за гру-зинците” през съветския период в ограничени рамки действа. Това означава, че недоволството на абхазци, осетинци или грузинци-националшовинисти може да екстраполира съюзния център. В новите условия на постсъветското пространство обаче политически-ят мениджмънт на „малката империя” е невъзможен. Условията на независимата държава предопределят проблемите на националното строителство да са от из-ключителната компетентност на Тбилиси. Юридичес-ки обоснованата привилегия обаче не е съпроводена от необходимия ресурс, който да изгради грузинската държава по етнонационален принцип. Желанието за постигане на тази цел едва ли може да елиминира: отсъствието на мощен политически център, при-

тежаващ властови ресурси;

243

отсъствието на легитимност на този център дори сред представителите на титулярната нация;

силното етнонационално самосъзнание на негру-зинските етнически групи;

отсъствието на привлекателност на грузинската държавност и икономическия модел сред наро-дите на Грузия, което би стимулирало отказа им от идентичност и към асимилиране в проекта „Грузия за грузинците”(9).

Политическият център, с всички произтичащи от неговата дейност резултати, започва да действа в по-голяма или по-малка степен ефективно едва при пре-зидента Михаил Саакашвили. Отсъствието до 2004 г. на единство между отделните сегменти на висшата власт в държавата предопределя невъзможността за действие на централизиран властови ресурс при не-говия предшественик Е. Шеварднадзе. Не може да се пренебрегне наследството от съветския период от силни етнонационални движения на осетинците и абхазците, категорично отричащи възможността за превръщането им в част от „малката империя”. Не трябва да се подценяват и арменците, които са 8 % от населението на Грузия. Техните искания в Самц-хе-Джавахетия все още се ограничават в областта на автономията, но невъзможността на Тбилиси да ги осъществи, лесно може да ескалира тяхното недо-волство. Не случайно през юли 2002 г. грузинското министерство на правосъдието отказва регистрация на политическата партия „Вирк”, в чиято програма е залегнало искането за политическа автономия на ре-

244

гиона. Партийният лидер на „Вирк” Давид Рстакян обаче е убеден, че „животът диктува, че Грузия рано или късно ще трябва да приеме федералния модел на държавно устройство, и тогава Джавахетия трябва да стане един от нейните субекти”(10).

Етническите проблеми в Грузия са тясно обвързани с факта, че грузинският етнос е в процес на формира-не. Все още регионалната идентичност в държавата е по-силна от общогрузинската общност. Доказателство е въоръженото противоборство между Тбилиси и За-падна Грузия през 1992-1993 г., което не отстъпва по жестокост и кръвопролития на грузинско-абхазките и грузинско-южно-осетинските конфликти. Реминис-ценция, но с по-слаб характер, е актуалната за лятото на 2006 г. напрегната ситуация в Кодорската клисура.* В нея грузинско-абхазките противоречия имплицитно се проявяват с вътрешногрузинското противоборство за власт. Не е случаен фактът, че начело на опълче-нието „Монадире” („Ловец”), състоящо се от местни жители, е бившият пълномощник на екс-грузинския президент Е. Шеварднадзе в Кодорската клисура Ем-зар Квициани.**

Въпреки това единствената идеология в Грузия ос-тава грузинският етнонационализъм. Той е печелив-шият коз в политическата победа на З. Гамсахурдия, Е. Шеварднадзе и М. Саакашвили. Проектът „Грузия за грузинците” продължава да доказва нелигитимността на постсъветска Грузия, в която нямат място абхазци, осетинци, арменци и азербайджанци. Постсъветският елит на Грузия продължава да обвинява главно Москва

245

за перманентните междуетнически конфликти. Това ос-вобождава Тбилиси от саморефлексията и от необходи-мостта от ревизия на концепцията за национално строи-телство. Продължава инерцията от съветския период, когато проблемите се решават чрез апели към съюзния център. При управлението на М. Саакашвили тази роля успешно изпълнява американската администрация. В контекста на наложилата се с годините инерция на управление естествено е политиката на Саакашвили и неговия екип да е ориентирана към решаването на вътрешните грузински проблеми чрез външна намеса, вече под лозунгите на западната демокрация.

Не подлежи на съмнение и обстоятелството, че в развитието на конфликти от такъв порядък от съще-ствено значение е символиката на думите. Пример за това е терминът „Южна Осетия”. Тбилиси не го въз-приема и не го използва в официалната си докумен-тация. Фактът, че Северна Осетия е част от Руската федерация, признаването на Южна Осетия я поста-вя в категорията на територии, които се асоциират с термина „обединение”. Този термин е неприемлив спрямо Южна Осетия в контекста на „историческото право”, тъй като никога не е съществувала осетинска държава, която да включва територията на двете Осе-тии. Терминът „Южна Осетия” започва да се изпол-зва през ХІХ век в културно-географски смисъл, но получава административен статут едва след присъе-диняването на Грузия към Съветска Русия след 1921 година (11). За грузинците борбата за Южна Осетия е защита на грузинския Самачабло или Шида Картли, а

246

за осетинците борбата е срещу „малката империя”. Обявената от Южна Осетия независимост в начало-

то на 90-те години на ХХ век ескалира конфликта меж-ду центъра (Тбилиси) и бившата автономна област. Поредицата от импулсивни грешки както в Тбилиси, така и в Цхинвали засилва напрежението между тях. То ескалира с нова сила след „революцията на розите” през есента на 2003 г., резултат от която е изборът на нов президент на Грузия - Михаил Саакашвили. Почти всяко лято след тази година граничните провокации, отвличанията и жертвите се превръщат в константна величина в отношенията Тбилиси - Цхинвали.

Най-активни и с висока степен на негативизъм са грузинско-абхазките отношения. Закономерностите на междунационалните отношения в триъгълника “го-лям-среден-малък” са такива, че малкият народ винаги се опасява от хегемонистичните стремежи на средния и се стреми към големия. Буферната роля на Русия, ко-ято признава териториалната цялост на Грузия, но не създава условия за унищожаване на абхазката самосто-ятелност, подклажда антируската реакция на Тбилиси.

В проблема Нагорни Карабах принципът на истори-ческото право, преминавайки през негативите на Ка-рабахската война, се трансформира в синдрома „побе-дител” и „победен” в арменското и азербайджанското общества. Този синдром влияе върху това как обще-ството възприема опасността. За Азербайджан нере-шеният карабахски конфликт сам по себе си представ-лява сериозна опасност за неговата сигурност, докато в Армения приемат карабахския конфликт за „решен”,

247

а опасността за тях произтича от вътрешнополитичес-ките тенденции. Влизайки в преговорния процес на взаимоотношения, Баку, Ереван и Степанакерт пре-минават дългия път от емоциалния негативизъм към прагматичния иредентизъм.

Съществуването на Абхазия и Южна Осетия в насто-ящия им вид е доказателство за неефективността на ет-нополитическия модел на постсъветска Грузия. Най-ди-намично развиващата се непризната държава в Кавказ-кия регион – Нагорни Карабах, е свидетелство за поли-тическото несъвършенство на независим Азербайджан, който освен карабахската земя губи суверенитета си над пет района изцяло и върху два частично. Арменско-азербайджанските противоречия, както и избраният от Грузия етноцентристки модел на развитие ограничават възможностите на трите независими държави в Южен Кавказ за маневри в европейския и американския поли-тически театър. Инкорпорирането на непризнатите обра-зувания е приоритетна задача за Грузия и Азербайджан и своеобразен входен билет в „цивилизования свят”. Основният проблем е във фалстарта на южнокавказки-те републики в периода на постсъветска фрагментация. Отмяната на Южно-Осетинската автономия в Грузия и анулирането на статута на Карабах, Тбилиси и Баку поставят началото на сецесията в региона. С премах-ването на автономния статут на Южна Осетия и НКАО в състава на Грузия и Азербайджан обективно старти-ра институционализацията на непризнатите държави. Идеята за национално-държавна приемственост, която е в основата на „възрожденския проект”, определя ле-

248

гитимността на постсъветските Грузия и Азербайджан. Тя играе решаваща роля в появата на непризнатите дър-жави, за които унитарна Грузия и Азербайджан не се превръщат в „свои”.

Както историческите реминисценции, така и съвре-менните акценти на държавно-политическите и етно-конфесионалните процеси в Кавказкия регион не да-ват аргументи в полза на решаване на многобройните проблеми в региона. Нещо повече, фрагментацията засилва и задълбочава конфронтацията. Едва ли ин-тегритетът на Грузия или Азербайджан ще стимулира консолидационните процеси или ще засили техните позиции в региона, в постсъветското пространство или в глобален план. По-голяма е вероятността, ако този техен план бъде осъществен, да се засили тяхна-та зависимост от по-силните от тях регионални или глобални играчи (Русия, САШ, ЕС, Иран или Тур-ция). В този процес Европейският съюз се откроява с разнообразната си политика, ориентирана към все по-засилващо се присъствие в акцентите, определящи същностната характеристика на процесите в Черно-морско-Каспийския регион.

Бележки1. Неновски Н., Бойчев, Г. и др. Философия, социология, обща теория на правото. С., 2001, с. 275 и сл.2. Troebst, St. Conflict in Kosovo: Failure of Prevention? An Analytical Documentation, 1992-1998. Flensburg: 1998. -http://www.ecmi.de/download/working_paper_1.pdf3. Ibidem.

249

4. Рондели Ал. Южный Кавказ и Россия. - Вестник Европы,№ 7-8, 2002.5. Vaal de, T. The Caucasus Editor and Project Coordinator for the Institute of War and Peace Reporting (IWPR) in London; Ваал де, Т. Угрозы безопасности на Южном Кавказе. - Вестник Европы, №7-8, 2002.6. Пак там; Маркедонов, С. Прецедент Черногории с надеждой подхвачен в столицах непризнанных республик. 15.09.2006. - http://www.politjournal.ru/index.php?action=Articles&dirid=73&tek=5828&issue=1647. Маркедонов, С. Об идеологиях войны и технологиях мира. 06.08.2004. - http://www.apn.ru/publications/article1964.htm8. Зверев, Ал. Етнические конфликты на Кавказе. 1988-1994 г. – В: Спорные границы на Кавказе. М., 1997, с. 25.9. Маркедонов, С. Грузинская империя обречена - http://www.prognosis.ru/news/region/2004/11/30/markedonov.html10. Рстакян, Д. Интервю пред агенция „Интерфакс”. - http://www.sultanov.azeriland.com/nashestvie/nashestvie_2/page_04.html

*След победата в грузинско-абхазкия конфликт от 1992-1993 г. Сухуми не прави опит да постави под контрол Кодори, и тази неголяма част от предвоенна Абхазия остава формално под властта на Тбилиси. На практика горната част на Кодорска-та клисура се контролира от сваните (етническа група в Гру-зия).03.08.2006. http://2006.novayagazeta.ru/nomer/2006/58n/n58n-s14.shtml ** Основните искания на Квициани и неговите поддръжници са оставките на министъра на отбраната на Грузия Ираклий Ок-руашвили и министъра на вътрешните работи на Грузия Вано Мерабишвили, които според Квициани осъществяват полити-ка на геноцид спрямо населението на Сванетия. 27.09.2006. http://annews.ru/news/detail.php?ID=22871

11. Маркедонов, С. Грузинская империя обречена....

250

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА НА БЪДЕЩОТОРАЗШИРЯВАНЕ

Владимир Зиновиев

Все още мнозина от европейските лидери гледат на разширения Европейски съюз като на този от днеш-ния ден, но с по-голям брой държави. Но политичес-ките прогнози показват, че промяната ще бъде много повече от въпрос на количество. Промяната ще бъде качествена и ще се отнася до амбициите на ЕС, него-вите отговорности и политическа динамика.

ЕС ще се превърне в един много по-важен актьор на международната сцена не само заради своя геог-рафски размер и политическо и икономическо влия-ние, но и заради нуждата както на САЩ, така и на Русия от силен партньор и съюзник. В същото време ЕС ще трябва да разреши вътрешния процес на офор-мяне на една малка група от големи държави, които водят външната политика на Съюза, осланяйки се на своя размер, военни и политически ресурси, и другата голяма група от малки държави, които все по-често дават заявки да участват в тази политика, при липсата на обективна възможност да играят съществена роля.

Един от възможните отговори е оформянето на неформални коалиции вътре в ЕС, съобразно с раз-личните политически линии – Германия и новопри-съединилите се страни, когато се отнася до политика на Изток; южните страни-членки, когато се отнася до

251

политика в Средиземноморието и Северна Африка; или Финландия и балтийските републики, когато се отнася до политика на Север.

ЕС ще трябва да намери начин да се справя и да ко-ординира различните вътрешни коалиции по различ-ните политики на общността.

Става дума за различни групи от държави, които ще водят интеграцията в различни области, а на по-къ-сен етап или с по-малка активност ще се включват и останалите. Тоест френско-германският тандем няма да бъде единственият лидер и мотор на интеграция-та. Примери за такова вътрешно коалиране и участие само на отделни групи от страни е най-вече еврото, но също граничният контрол и отбраната. Важно е ЕС да успява да поддържа консенсус за общите принципи на интеграцията, дори и да има разлика в степента на участие на отделните страни в различните политики на общността.

Разширяването на Изток означава и нови отговор-ности. ЕС ще граничи с по-бедни държави, които имат нужда от помощ, за да гарантират вътрешната си ста-билност. Възможно е ЕС да не желае да се разширя-ва безкрайно и затова ще има нужда от установяване на ясни и стабилни връзки със страни като Украйна и Русия, без тези отношения да почиват на очакването и надеждата на тези страни от бъдещо членство, как-то е със страните от сегашното пето разширяване. ЕС ще трябва да проведе и много систематична политика към своите нови или бъдещи съседи, за да предпази и себе си, и Европа като цяло от заплахи за сигурността,

252

трансгранична престъпност и трафик на хора.До този момент външната политика на ЕС се изра-

зява в безкрайно разширяване като резултат от стре-межа да бъдат решени деликатните проблеми на ста-билността в близката “сива зона”. Необходимо е да се мисли върху нова европейска външна политика, която да отразява общосподелена концепция за еволюцията на света, като това да води до поставянето на опре-делени цели и да дефинира инструментите, чрез ко-ито да бъдат постигнати. Също така би следвало да се набележат начините за подпомагане на тези, които искат да се присъединят към лагера на демокрациите от европейски тип.

Трябва да се приеме, че Европа не може да се раз-ширява безкрайно. Освен това членството на някои страни бързо не е нито в интерес на ЕС, нито в техен интерес и ще се превърне в дестабилизиращ фактор, който да доведе до политически трусове на континен-та. Преди да се предлага членство, трябва Европа да стане по-силна, да се изгради истинска обща полити-ка за сигурност и ЕС да има един глас и единна стра-тегия на световната сцена.

Отношенията със съседите трябва да се базират на обща международна политика, а не на политиката на разширяването. Ако тя е водена добре, ще бъде дос-татъчна като отговор на протегнатата през границата ръка. Да се предложи членство на Украйна например, не отговаря на нуждите и реалността в тази страна. Украйна трябва да изгради собствена национална идентичност, приемайки различията, и да предложи

253

на съседите си връзки, изградени въз основа на дове-рието и стабилността.

ЕС направи много сериозни заявки за своята реши-мост за интеграция на страните от Балканите на Сре-щата на върха в Солун през 2004 година. По думите на Крис Патън, ЕС е потвърдил перспективата за членс-тво на пет държави от Западните Балкани – Албания, Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Сърбия и Черна гора. Според него перспективата за членство в ЕС ще изиграе същата положителна роля за тези страни, каквато вече изигра за страните от Централна и Източна Европа от последното разширяване на ЕС. Ключов фактор по пътя на интеграцията на този ра-йон е сътрудничеството между страните на Балканите и тук може да се използва положената вече основа от Пакта за стабилност, чиято основна цел е чрез изпъл-нението на инфраструктурни проекти да подпомогне развитието на региона и в перспектива да спомогне за изграждането на зона за свободна търговия между балканските страни.

Политиката на ЕС за интеграция на страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ) се динамизира след пос-ледното мащабно разширяване на Съюза от май 2004 година. На Съвещанието на върха в Солун Комисията на ЕС очерта реалните перспективи за членството на тези страни в Съюза в рамките на т. нар. втора група, чиято цел е процесът на стабилизация и асоцииране (Stabilisation and Association Process – SAP). Разширя-ването на сътрудничеството със страните-нечленки се приема позитивно. Актуални за разрешаване остават

254

въпросите на “отварянето” на пазарите и институцио-нализирането на интеграционния процес.

За държавите от Югоизточна Европа (Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Румъ-ния, Словения, Сърбия, Турция, Хърватска) достъпът до външни пазари е от важно значение, предвид него-лемите размери на местните (локалните) национални пазари. Отвореността по отношение на международ-ния търговски обмен създава условия местните паза-ри да се интегрират към глобалния пазар, което, само по себе си, ги прави по-атрактивни както за притока на стоки, така и на инвестиции. За оживлението на външнотърговските връзки допринася намаляването на бариерите във взаимната търговия и отварянето към Европейския съюз, както и либерализирането на регионалния пазар на Югоизточна Европа. За всичко това бяха създадени реални предпоставки след прео-доляването на конфликтите в региона.

От друга страна, следва да се обърне внимание на ограничените външнотърговски отношения между съседни страни от региона, каквито например са Бъл-гария и Румъния, както и между държавите от т. нар. Западни Балкани, които имат значително по-активни външнотърговски отношения със страни извън ЮИЕ.

Външнотърговският модел, следван от региона, бе сериозно повлиян от военните конфликти в бивша Югославия. Нормализирането на обстановката дове-де до “ново равновесие”, при което страните от ЕС се превръщат в главните външнотърговски партньори. В основата на това е прогресивната либерализация

255

между отделните държави в рамките на поредицата от двустранни търговски споразумения за създаване на зони за свободна търговия с ЕС или търговско-ико-номически споразумения.

Приемането на нови балкански страни в ЕС ще раз-шири допълнително външнотърговския потенциал и възможностите на Обединена Европа. Регионалното сътрудничество от 80-те и 90-те години се характери-зира с прилагането на различни подходи и инструмен-ти на Съюза - като финансова помощ и програми, пре-ференциални търговски споразумения, споразумения за търговия и сътрудничество. Вътрешнорегионалната търговия е силно ограничена, особено в сравнение с извън-регионалната търговия: ЮИЕ - ЕС. Така нап-ример през 1997 г. износът на Гърция за балканските страни е едва 8% от общия й износ; а вносът - само 3%; за България цифрите съответно са - 22% и 9%, а за Румъния – 5% и 4%. Досега балканските страни нямат достатъчно интензивни търговско-икономически отно-шения. Слабият вътрешнорегионален обмен е признак за икономическа изостаналост. В този контекст, търго-вията с развитите индустриални държави е необходи-мо условие за модернизация чрез внос на оборудване и технологии от страните-членки на Съюза.

През последните години, въпреки подобряването на икономическото положение в региона (повишаване на БВП на човек от населението и други), повечето от балканските страни остават назад в сравнение с но-вите страни-членки на ЕС. Очаква се по-нататъшната интеграция към ЕС да доближи равнището на ЮИЕ

256

до това на страните-членки и да се намали изостава-нето в монетарната и фискалната сфери, както и при провеждането на общата външнотърговска политика.

Споразуменията за създаване на зони за свободна търговия и другите европейски споразумения за стра-ните-кандидати за бъдещо членство са договорно-правната основа на търговско-икономическите отно-шения на ЕС с балканските държави. Това важи за три държави от ЮИЕ – Словения, която вече е член на ЕС от 1 май 2004 г., както и бъдещите членове - България и Румъния. Не бива да бъде подминат и факторът Гър-ция, която е член на ЕС от началото на 80-те години на миналия век. Между ЕС и останалите балкански страни е подписан Меморандум за разбирателство по търговската либерализация и улесненията в търго-вията. Меморандумът се отнася за Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Сърбия и Черна гора, Маке-дония. Възможности за либерализация на търговията предоставя и Пактът за стабилност в Югоизточна Ев-ропа, чиито цели в Меморандума са: 1) Въвеждане на принципите на двустранната търговия в мрежа през 2002 г.; и 2) Либерализация на около 90% от взаим-ната търговия. Те включват изграждане на мрежа от двустранни външнотърговски споразумения и либе-рализация на търговията между страните, с преходен период от 6 години (до 2008 г.). С Турция споразуме-нието е за създаване на митнически съюз от 1996 г. и възможност за бъдещо членство в ЕС. Споразуме-нията допринасят за ускоряване ръста на взаимната търговия. Резултатите от действието на тези споразу-

257

мения са благоприятни за създаването на регионал-ния пазар за свободна търговия със страните-членки на ЕС. Следваща цел е премахването на нетарифните бариери за страните, присъединили се към единния вътрешен пазар.

Несъмнен интерес представлява географската ори-ентация на външната търговия на страните от Юго-източна Европа през последните години. Очевидна е насочеността на всички балкански държави без изк-лючение към ЕС както при износа, така и при вноса; както и сравнително по-големия им износ в сравне-ние с вноса в рамките на региона, с едно изключение – Албания (по данни на МВФ).

Прогнозите на Евросъюза сочат, че през 2006 г. све-товната икономика вероятно ще се развива при по-ни-сък годишен темп на растеж, между 2-3,5%, като ръс-тът на световната търговия се очаква да бъде в рамки-те на 6,8 – 7% при 8,5% за 2004 година. Прогнозите на ОИСР за темповете на растеж са по-песимистични – общо за страните от ОИСР – 2,9-3,1% при 3,6% за 2004 г., а само за еврозоната – от 1,8 до 2,5%. Предвид изоставането на еврозоната в рамките на цикъла на световния бизнес, прогнозите за икономическия рас-теж на ЕС се преразглеждат, като за 2006 г. вече се посочва 1,9%.

В тези условия очакванията за по-голяма динами-ка на външния сектор на страните от ЮИЕ изглеждат твърде оптимистични. Може да се прогнозира по-ви-сок интензитет при износа на стоки и услуги за ЕС, главно поради неизползвания докрай потенциал на

258

страни от бивша Югославия. Успоредно с процеса на преодоляване на различията между присъединили-те се страни и страните от ЮИЕ с бъдещ статут на кандидати, остават предизвикателствата за бъдещите нови членове, между които и България.

Ето защо идеята за т.нар. Балканска зона за свобод-на търговия в контекста на последващо разширяване на ЕС на Югоизток представлява интерес. Създаване-то на предпоставки за свободен достъп до “нов общ пазар” от около 55 млн. потребители на Балканите (ако не се брои Турция), ще повиши инвеститорския интерес. Без съмнение интензифицирането на вътреш-норегионалните икономически отношения е важен фактор за стабилност и икономически растеж, за ус-коряване включването на страните от региона в евро-пейското икономическо сътрудничество. Все още съ-ществуват неизползвани възможности за тристранни и многостранни отношения, особено за изпълнението на крупни инфраструктурни проекти в контекста на общоевропейската транспортна и енергийна системи.

В този контекст не е за подценяване и значимостта на въпроса за дисбалансите, които внася всяко следва-що разширяване на Европейския съюз. Европейското обществено мнение е силно развълнувано по въпроса за започването на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, защото те откриват един нов ракурс към визията за Европа през XXI век. Ще трябва ли да продължи Съюзът да бъде инструмент за умиротво-ряване и демократизиране на континента и съседните му територии чрез непрекъснатото си разширяване

259

или в бъдеще ще трябва да се превърне в актьор от глобално значение, способен да действа в синхрон за поддържане на световното равновесие?

Замисляйки се за величината на предизвикателст-вото за ЕС, за конкурентоспособността на Турция с оглед на една обединена и хомогенна Европа, много европейски граждани остават с впечатлението, че по-литическите елити не се вслушват в тяхното мнение и че съдбата им се изплъзва точно в момент, когато същите тези политически елити им предлагаха да я вземат в свои ръце, гласувайки за новата Европейска конституция.

Терзания пред едно подобно противоречие заплаш-ват да тласнат избирателя към противодействия, тоест към това да гласуват срещу основния европейски за-кон, явяващ се неизбежно условие за политическото укрепване на Европа.

За да се успокоят европейските граждани, Евро-пейският съвет обвърза началото на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС с четири стабил-ни гаранции. Първо, не отстъпи от изискванията и ус-ловията за присъединяване. Както и при предишните страни-кандидатки преговорите не водят до компро-миса ЕС да отстъпи с преходна гъвкавост по някои въпроси срещу приемането от страна на Турция на целия преговорен пакет.

Процесът на реформи в страната следва да е необ-ратим, и по-специално в сферата на човешките права - под прякото наблюдение на ЕК. Под специално наб-людение ще протече и осъществяването на набеляза-

260

ните от Комисията шест законодателни пакета, които включват по-конкретно реформата на наказателния ко-декс и наказателно-процесуалния кодекс, както и по-литиката на нулева толерантност срещу изтезанията.

Съгласно принципа на помирението, който е в осно-вата на европейското възприемане, Турция ще трябва да намери помирение не само в рамките на своите гра-ници, но и със съседите си Гърция, Кипър и Армения.

Второ, преговорната рамка, прилагана и при дру-гите страни от Западните Балкани, е значително под-силена, за да могат държавите-членки да запазят пъл-ния контрол по време на преговорите. Както заяви и председателят на Комисията Жозе Мануел Барозу присъединяването на Турция няма нищо общо с това на останалите страни и поставя пред ЕС непознати до този момент проблеми.

Обсъждането на различните глави ще се осъщест-вява не по пакети, а в последователен ред, като това ще гарантира ефективното приложение на всяка от главите, а не обещанието за приложение на приетото законодателство.

Колективният политически контрол ще позволява на Съвета да прекъсва с квалифицирано мнозинство по негова инициатива или по тази на отделна страна-членка преговорите в случаите на сериозно или неп-рекъснато нарушаване на човешките права.

Предвиждат се клаузи за постоянна защита, тоест защитни механизми, които ще бъдат задействани в случаите на нарушения при движението на хора, при структурните или селскостопанските реформи. Пре-

261

говорите, които ще бъдат дълги, няма да приключат до въвеждането на нова бюджетна рамка, тоест не по-рано от 2014 година.

Трето. От друга страна, преговорите са открит про-цес, който не предполага непременно присъединява-не на Турция към Съюза. В една превантивна клау-за изрично се изтъква, че не могат да се гарантират предварително резултатите от преговорите, макар че присъединяването е тяхна обща цел. Ако присъединя-ването не се осъществи съгласно общите критерии от Копенхаген, то ще се търси друг изход по линията на най-тясната връзка между Съюза и Турция.

Преговори, водени по този начин, откриват две хи-потетични възможности: от една страна, Съюзът да не може да присъедини Турция поради неизпълнение на някоя от клаузите, и от друга - страната да не може или да не иска да се приобщи към общността на евро-пейските държави. Споменатата формула отстранява възможността преговарящите да се изправят пред си-туацията “всичко или нищо”.

Четвърто, народите на всяка държава-членка ще имат последната дума за преговорите, тъй като дого-ворът за присъединяване ще трябва да се ратифицира от националните парламенти или чрез референдум, за да може да влезе в сила.

Всичко представено дотук по недвусмислен начин доказва, че основният фактор, който България може да използва убедително в своя полза, е изграждането на дългосрочна визия за политика на сближаването.

След почти цяло десетилетие на търсене на верния

262

път, в началото на ХХІ век икономиките на страните от Югоизточна Европа отбелязват подчертано позитивна динамика, на фона на постепенно спадащите темпо-ве в развитието на страните от ЕС-15. Предпазливите проекции за непосредственото бъдеще на голяма част от международните финансови институции предричат категорично продължаване на икономическия подем в Югоизточна Европа, съпроводено с колебливи очак-вания за подем в страните от еврозоната и ЕС-15.

Страните от Югоизточна Европа успяват да под-държат твърда позитивна динамика на БВП въпреки по-ниските темпове на растеж в ЕС-15. Това само по себе си е показателно за потенциала на региона, осо-бено като се има предвид непосредственото въздей-ствие от Западна към Източна Европа. Очакванията за по-висок растеж в източната част на континента са напълно оправдани дори и при недостатъчно благо-приятна конюнктура.

Страните както от Югоизточна, така и от Централна Европа продължават да се нуждаят от ускорен иконо-мически растеж поради значителното си номинално изоставане от ЕС-15. Относително най-добре се по-зиционират Кипър, Малта и Словения, при които но-миналното изоставане от ЕС-15 е в рамките на около 25-30%. При тях обаче по-нататъшният напредък ще става по-трудно и бавно. Те са сравними с Гърция и Португалия от ЕС-15 например.

В “дъното” на класацията са България, Румъния и Турция. Номиналният БВП на човек от населението при тях е близо една четвърт от този в ЕС-15. Прогресът е

263

колеблив и несигурен. Турция е в относително по-доб-ри позиции към края на ХХ век, но острата финансова криза там понижава номиналните й показатели.

България и Румъния са сравними помежду си. По-зитивен е и фактът, че на границата на двете столетия те най-после намират пътя към компенсиране на значи-телното си изоставане от началото на прехода. Евроат-лантическата перспектива на двете страни ще затвърди прогреса, постигнат през последните 5-7 години.

Останалите страни от Централна Европа също сък-ращават дистанцията със страните от ЕС-15. При тях обаче номиналното изоставане все пак е по-малко в сравнение с Югоизточна Европа. Достигането на при-емливи номинални равнища спрямо БВП в ЕС-15 все още предстои. Без съмнение това ще изисква значител-ни усилия за адаптация в новата икономическа среда.

Няма основания да се очаква, че свиването на но-миналните разлики между България, от една страна, и ЕС, от друга, ще се извършва относително бързо и безболезнено. В това отношение икономическата ло-гика е безпощадна – различни пресмятания оценяват вероятното изравняване да се осъществява в рамките на следващите 40-50 години.

В действителност важната и съществена „конвер-генция” не е толкова следствие от изменението на ко-личествените параметри, колкото от промяната в ман-талитета на средностатистическия гражданин, във възприемането на социално-икономическите реалнос-ти и адаптацията към пазарните императиви. Зад ди-намиката на числовите показатели стои потенциалът

264

на субективния фактор да намира и да прокарва ус-пешно икономически решения, да оценява пазарните рискове и да поема своя дял от тях. Практиката показ-ва, че този процес изисква дългосрочни последовател-ни и целенасочени усилия в посока на преодоляване на неадекватния към съвременните пазарни условия и глобализация начин на мислене и неточната оценка на обкръжаващата социално-икономическа среда. Съ-щевременно именно глобализацията стимулира про-мяната в мисленето, която може да направи желаната динамика действителност.

265

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ ВТРАНСФОРМИРАЩИТЕ СЕ ОБЩЕСТВА

ЕВРОИДЕНТИЧНОСТТАКАТО РАЗШИРЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ

ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ

Таня Неделчева

Дискусиите около понятието “български етнически модел” продължават. Дори този, който пръв формули-ра термина преди години (Ахмед Доган), през януа-ри 2005 г. в доклада си на кръглата маса в Института “Иван Хаджийски”, посветена на българския етни-чески модел, изтъкна, че такъв все още не е изграден. Няма да навлизам в подробности, но само ще припом-ня, че българският етнически модел не е изобретение на един или друг политик, а реална добра практика на българския народ векове наред. Българската етни-ческа толерантност има дълбоки корени във времето. Комшулукът е жива традиция на диалог и толерант-ност и емблематична форма на живеенето заедно в различни исторически периоди. Отклоненията от тази практика са редки и не променят цялостния облик на доминиращото толерантно отношение.

Българският етнически модел е всъщност съ-съществуване на идентичности. Процесът на евро-

266

интеграция променя радикално познатата ни конфи-гурация Ако досега етническите общности са се оце-нявали взаимно, тръгвайки от собствената ценностна система и от фундаменталните национални ценности, сега оценяваме и се адаптираме към друга, много по-разнообразна етнически и национално, европейска панорама. В този смисъл развитието на българския етнически модел е тясно свързано с изграждането на европейска идентичност на българските граждани, т.е. с чувството за принадлежност към Европа като ценностно-нормативна система, което се осъществява чрез сложни динамични дифузни отношения между националната и етническите идентичности.

Формирането на евроидентичността е разностра-нен процес, с различни модификации и лица. Той се центрира политически и икономически върху приема-нето на пазарната икономика като даденост и никой не поставя под съмнение нейната ефективност. Дори критиката на крайния индивидуализъм от видни по-литици, икономисти, социолози и т.н. (Дж. Сорос, Ч. Тейлър и др.) се отнася не толкова до основанията, а само до степента на пазарност. Приема се като само-разбиращо се, че интеграцията се осъществява пре-димно икономически, а личността се свежда до ико-номическо същество, до производител и потребител на стандартни материални блага. Следователно ре-ално господстват едрият капитал и субектите, които го притежават и управляват. Това във всеки случай не е в ресурсите на присъединяващите се страни, което превръща процеса на изграждане на евроидентичност

267

в културно-ценностна унификация, възпроизвеждане на елементи от колониални отношения, стимулиране на национален нихилизъм и т.н.

Формирането на механизмите за удържане на евро-идентичност има две измерения – външно и вътреш-но. Първото е свързано с процесите на глобализация и изграждането на специфично глобално гражданско общество като референтна общност. В случая може да се говори за европейско общностно пространство. Второто – изграждането на европейска идентичност, не е в елиминирането на чувството за национална и етническа принадлежност, а в тяхната нова координат-на позиционираност и нормативно-ценностна смис-ловост, т.е. те присъстват в друго идентификационно структурирано поле. Едновременно с това етносите и техните идентификационни схематизми се намират в сложен процес на трансформации: от една страна, за да се самоогледат, самооценят и намерят своето мяс-то в света, те усилено се отграничават и отдалечават както от другите в границите на националното цяло, така и от него самото; от друга страна, в стремежа да се приобщят към европейското, те се самоопределят чрез общозначими национални ценностно-норматив-ни характеристики.

Аспекти от сложната диалектика на създаването и функционирането на евроидентичността са отразени в резултатите от изследването на група учени от уни-верситета в Тилбург, които създават Европейски атлас на ценностите, публикуван през 2005 година. Събра-ната от тях информация се базира на проучване сред

268

40 000 граждани на европейски страни. Идеята е да се определят общите европейски ценности, свързани с религия, семейство, работа, разбиране за демокра-ция и толерантност, и т.н. Всъщност Европа е единна само в политическо отношение и в икономическите си оценки. Същото не може да се твърди, смята Лоек Халмън (един от авторите на изследването), когато мислим за другите ценности.

“Най-истинските” европейци живеят в Холандия и Скандинавия – толерантни, особено що се отнася до хомосексуализма и разводите. Най-щастливите пък са ирландците. Различията между представителите на националните държави са най-видими, когато стане въпрос за жените. От една страна, те са длъжни да да-ват своя дял в семейния бюджет – така мислят 70% от германците. Но в Белгия и във Великобритания с подобно твърдение са съгласни едва 1/3 от запитани-те; останалите предпочитат жените да се грижат за се-мейството, като си стоят повече вкъщи, макар че спо-ред 50% от анкетираните за финансовото състояние на дома трябва да допринасят и двамата партньори. Що се отнася до децата, изследването установило, че ев-ропейците заемат твърде консервативни позиции. На въпроса “Страда ли детето в предучилищна възраст от това, че майка му работи?” 70% от интервюираните в Гърция, Италия, Малта и Полша отговарят утвърди-телно, докато в Дания делът на тези хора е по-малко от една пета (18%). Друг пример: 90% от литовците и латвийците са убедени, че за да е щастлива една жена, й е нужно дете. Същото твърдение подкрепят едва

269

8% от холандците, според които дамата ще се чувства добре, ако успее да се реализира в някаква професия. Проучването на холандските учени показва също, че по отношение на ценностите Европа се разделя не само на “Източна” и “Западна”, но и на “Северна” и “Южна”. Подобно делене важи най-вече за разводите. По скалата от 1 до 10 (10 означава “приемам напъл-но”, а 0 – “изобщо не приемам”) шведите събират 7,8 пункта, холандците – 6,6, а германците – 5,9. Ниски са оценките на поляците и арменците. Разликите, когато се заговори за хомосексуализъм, също са доста драс-тични. Само 10% от португалците приемат еднополо-вите партньорски отношения, докато за Холандия е 80%. Учените използват за сравнение проучване, пра-вено през 1981 г. от същия университет. След първите избори за Европейски парламент през 1979 г. е важно да се знае дали съществуват общи европейски цен-ности, припомня Халмън. Подтикът да се направи по-добно изследване тогава бил даден от учен йезуит, за когото е било необходимо да си обясни действително ли секуларизацията в Европа се движи със “страшна” скорост. По това време религиозните въпроси играе-ли второстепенна роля, но винаги са били в кръга на разискваните теми, предизвикващи разногласия. Така например 36% от французите приемат религията като важна, а 55% твърдят, че никога не са се молили. Съв-сем различна е ситуацията в Полша и Малта – 44% от поляците се смятат за религиозни, а 78% от малтий-ците се молят за опрощение вън от църквите поне два пъти седмично. Турците като цяло са най-религиозни

270

и консервативни спрямо останалите европейци. Граж-даните на страната-кандидат за ЕС дават най-ниската оценка от всички 33 държави за развода – 3,6 по де-сетобалната скала. 12% от турците смятат, че жената и мъжът трябва да са с равно участие в оформянето на семейния бюджет. В други сфери разликите са по-големи от очакваното: 1,5% се определят като евро-пейци, но същото може да се каже за португалците и румънците, при които процентът е 1,6. Има един критерий, по който обаче турците биха могли да се нарекат членове на ЕС - там е много силно съзнанието за “трудов морал”. На картата в атласа на ценности-те с тъмночервен цвят е отбелязана само тази страна – 75% от турците вярват в максимата “хората, които не работят, стават лениви”. Средно за Европа на това мнение са 63%, като за 60% от мюсюлманите работа-та е на първо място, дори за сметка на личното вре-ме. Техният пример следват шведите и холандците. На базата на всички тези данни учените заключават: “Единна европейска идентичност няма”. Но по-вяр-ното заключение е, че съществува инвариант, който удържа единството на иначе ценностно фрагментари-зираната европейска идентичност.

Каква е ситуацията в България по отношение на образа на Европа (т.е. на общността, спрямо която се конструира идентичност) и има ли съществени разли-чия при етническите общности?

Според резултатите от емпирично социологичес-ко изследване “България пред присъединяването към Европейския съюз” (проведено през декември 2004 г.

271

от НЦИОМ) образът на Европа се очертава по след-ния начин: на първа позиция се поставя спазването на законите – 73,9%, т.е. Европа е образец за законност и уважение към личността. Едва на второ място е съот-ветващото заплащане на труда – 61,3%. Това показва, че гражданите на България се нуждаят много повече от правов ред, от ефективно прилагане и спазване на законите, а след това мислят за “европейски заплати”. На трето място е административна уреденост – 45,3%; четвъртото място заема зачитане на достойнството, правата и свободата на личността – 31,6%; следват високо качество на образованието – 23,4%, поощрява-не на индивидуалната инициатива – 18,4%, опазване на околната среда – 17,1%. Едва на последно място е уважаване правата на малцинствата – 4,5%.

За етническите българи Европа има малко по-друг профил, защото на първите места е административ-ната уреденост – 76%, и спазване на законите – 61%. На трето място българите поставят опазване на при-родната среда – 45,5%. Традиционно за българската етническа група на едно от предните места е високо-то качество на образованието – 31,5%. След това се нареждат съответващото заплащане на труда – 25% (което показва в известна степен, че има определена удовлетвореност в това отношение), зачитане на дос-тойнството, правата и свободата на личността – 18,6%, и индивидуална инициатива – 17,7%. На последно място са правата на малцинствата – 2%.

По-чувствителни към въпроса за правата на мал-цинствата са турците, които го поставят на шесто мяс-

272

то – 16,7%. Тази етническа общност е запазила своята акцентуираност към нарушаването на правата, свър-зани най-вече със смяната на имената през 1984-1985 година. Турците на първо място поставят админис-тративната уреденост (67,7%), на второ - законност (53,6%), на трето (както и при българите) е опазването на околната среда - 49,8%. Съвпадение има и при чет-въртата позиция - високото качество на образованието е съществена ценност (40,2%). Дори делът на респон-дентите е по-висок, което означава по-адекватни стра-тегии. На пето място е зачитането на достойнството, правата и свободата на личността – 19,9%, и на седмо – съответстващото заплащане на труда – 12,7%.

Образът на Европа е най-специфичен при ромите. Най-голяма е разликата по отношение правата на мал-цинствата – то е на втора позиция с 39,7%. На първо място е спазването на законите – 77,7%. Трудно е да се направи категорична интерпретация на поставя-нето на тази ценност на първо място. Остава открит въпросът това ли са реалните нагласи на ромската об-щност, или тя дава социално желателния отговор. На трето място е административната уреденост – 38,7%, на четвърто – опазване на природната среда (32,1%), на пето – зачитането на достойнството, правата и сво-бодата на личността (20%). Ромите са в значителна степен индиферентни към заплащането на труда и го поставят на шесто място – 19,8%, а индивидуалната инициатива – на последно.

Самоопределянето е един от най-важните показа-тели за идентичността. В този смисъл самосъзнани-

273

ето за принадлежност или не към дадена общност е основен елемент от структурата на социалната иден-тификация. Образът на Европа служи като идентифи-кационен параметър за немалка част от българите, но по-интересна е групата, по отношение на която това не е валидно. Обяснението на този факт трябва да се търси на различни нива, свързани както с традицион-ното мислене, етноархетиповете, наследството от ми-нали десетилетия, така и с непознаването или липсата на достатъчно информация за евроинтеграцията. Но в случая това не е толкова важно, защото за феномено-логията на образа на Европа е нужно да се констатира, че две трети от българите центрират своята идентич-ност извън този образ. Тук се проявяват определени спецификации, свързани с образование, етническа принадлежност, възраст, местоживеене, но те не се характеризират с широки диапазони на разлики.

Чувството за принадлежност към Европа се струк-турира според етническата специфика така – повече от половината от представителите на етническите бълга-ри, турците и ромите са със слабо или много слабо чувство за принадлежност. Но и тук има определени любопитни подробности. Например при ромите е най-висок процентът на по-силно чувство за принадлеж-ност (34,5 %) в сравнение с българите и турците (съ-ответно – 31,2% и 22,5%). Турците са с относително най-висок процент на слабо или много слабо чувство за принадлежност (общо 70,6%), следвани от бълга-рите (61,3%) и ромите (65,6%). С най-висок процент на силно и много силно чувство за принадлежност

274

са българите (38,7%). Обяснението на тези данни не може да се осъществи само с един фактор, защото при ромите действат определено някакви дълбоки етнически архетипове. При турците също доминират традиционни механизми на затвореност на общност-та. За българите вероятно от значение е по-високата мобилност и ниво на образование.

Ако се обобщи, трябва да се каже, че на този етап по-голямата част от българските граждани влизат в Европейския съюз без да са изградили чувство за принадлежност. В тази ситуация много лесно може да бъде мултиплициран евроскептицизъм, особено като се имат предвид прогнозите за увеличени трудности в началните години след присъединяването. Това озна-чава, че потенциално съществува добра среда за “кул-тивиране” на отрицателни нагласи към членството. Естествено, и в това отношение има различни нива. Резултатите от отговорите на въпроса “Общността на кое от посочените места чувствате, че Ви е най-близ-ка?” потвърждават горните изводи и интерпретации. Най-висок е делът на селището, в което живее рес-пондентът (53,1%), на второ място е България (27,9%), на трето – собственият регион (11,6%), на четвърто е Европа (3,1%), следва общността на света (2,5%) и на последно място са Балканите (1,8%). Разпределение-то не е толкова странно, защото социалната иденти-фикация наистина е свързана с най-близките референ-тни общности, значимите други, с които си в непре-къснат (реален или въобразен) контакт, а след това с по-дистанцираните и изтеглени към периферията на

275

личното жизнено битие социални кръгове. Тук прави впечатление само малкият относителен дял на онези, които чувстват Европа “най-близка”, както и силно свързаните с Балканите, което е обяснимо в перспек-тивата на общото ни балканско минало, изпълнено с напрежения, които все още имат значение. Вътреш-ноструктурното диференциране на чувстващите Ев-ропа най-близка потвърждава възможните хипотези, защото с повишаване на образованието се повишава и “близостта” с Европа. Тук има право пропорционал-ната зависимост.

Независимо от разликите в позициите на ценности-те, изграждащи образа на Европа при различните ет-нически общности, като цяло съществуването на ин-вариантен идентификационен схематизъм подпомага функционирането на българския етнически модел в “норма”, което се случва в период, когато успоредно с обединяващите процеси текат и сепаратистки, цен-тробежни. Преди година чрез политически акт (рефе-рендум) се създаде нова държава (Черна гора), което показва, че международната общност признава отсъс-твието на механизъм, който да задължи две общности да живеят заедно, след като те не желаят това. Отделя-нето на Черна гора от Сърбия сложи началото на нов процес на тотална автономизация и предефиниране на идентичността: мюсюлманите в сръбската област Санджак искат отделяне; подобни настроения се за-силват сред унгарците във Войводина, сепаратистки ентусиазъм обхваща и албанците в Македония, които заявяват, че е настъпил момент да се отделят от Ско-

276

пие чрез референдум; все по-ясно се усеща изкустве-ността в общото живеене на сърби, хървати и мюсюл-мани в Босна и Херцеговина, с предизвестен край са процесите на отделянето на Косово.

Стремежите за отделяне и обособяване са харак-терни не само за общностите на Балканите, а и за автономистите в Корсика, Южен Тирол, румънска Трансилвания и в Словакия. Баските и каталунските автономисти в Испания също искат референдум за независимост и себеутвърждаване. Дори тази ситу-ация обаче не промени характера на междуетничес-ките отношения в България. Вярно е, че периодично се появяват немощни сепаратистки призиви, но те бързо заглъхват. Това се дължи на относително общи-те идентификационни параметри и промени в етни-ческите и националната идентичности и динамиката във формирането на евроидентичността. Макар този процес да е в началната си фаза, той е подчинен на общата структурирана динамика при различните ет-нически групи.

Идентификацията на образа на общността има сво-ята значителна функция. И в случая образът на Евро-па, който като цяло е относително етнически кохерен-тен, има значение за ускоряването на евроидентифи-кационните процеси, което предполага задълбочаване на междуетническия диалог и разширяване на толе-рантността. Именно в това социално взаимодействие ще се родят различните модификации на европейска идентичност, която няма да е константна величина, а многообразие в границите на нормативния хоризонт,

277

дефиниран най-общо в Конституцията на Европа. В този проект Европа е формирование, основано на три наследства: културно, религиозно и хуманистично. Културното е свързано с гръцко-римската цивилиза-ция. Религиозното – главно с християнските корени (католически, протестантски и православни) и ев-рейското позоваване на Библията. Хуманистичното произтича от философските идеи и рационалния под-ход от ХVІІІ до ХХ век. Тези наследства се допълват и очертават “външните” граници на онова, което би трябвало да се нарече европейска идентичност.

278

“ЕТНИЧЕСКИЯТ МОДЕЛ” КАТОПОЛИТИЧЕСКИ ДИСКУРС ВЪРХУ ИНТЕЛЕК-ТУАЛНАТА И ОБЩЕСТВЕНАТА РЕФЛЕКСИЯ

Надя Велчева

За последните 15 години обществото е под вли-яние на две взаимнообвързани тенденции. Първа-та отразява в прогрес процесите на етническа и по-литическа еманципация на етномалцинствата, която изведе в публичното пространство представители от различен етнически произход и доведе до социален и политически просперитет на един турски елит, влят в българския и в управлението на страната. Втората от-разява в регресивен план социално-професионалното развитие на обществото, неговото социално разслое-ние, довело до най-ниските нива на социалност голе-ми групи от циганското, турското и българското насе-ление. Тези тенденции се развиват на няколко етапа.

1. Доминиращата линия на етническа еманципацияСлед 1990 г. многообразието от множество иден-

тичности намери изява в публичното пространство. От-криването на колективна тъждественост по раз-лични специфики получи и своята научна рефлек-сия. Учените по инерция на приобщаването си към актуалните политически промени насочиха своето внимание към интерпретация на различието, което в началото се търсеше в символните ресурси на ми-

279

налото, а впоследствие и неговата проекция във все-кидневието и празниците. Като комбинации от раз-лични характеристики бяха написани историите на каракачани, власи, арумъни, арменци, евреи, татари, староверци.... Повечето изследвания разглеждат об-щностите като самостойни етнически образувания, пренебрегвайки многовековното съжителство с тех-ните различия, въпреки променящото им се ценност-но осмисляне. В повечето случаи доминиращите на Запад теории и концепции за етничността се приемат от учените безрезервно, независимо че акцентират и емблематизират отделни страни на нейната идентич-ност. Едни от тях залагат на първичната даденост и афинитет към био-антропологичните натрупвания в семейството, рода и групата, с възможност за олекотя-ване на ограничаващите маркери; други конструират социално етничността според социални, политичес-ки и друг вид корпоративни интереси на общността; трети използват момента на символното изразяване като рефлексия на конкретни и обективни реалности; границите и мобилността на етничността в други под-ходи пренасят значимостта от вътрешното ситуиране на групата към културния диалог и социалните взаи-моотношения. Историзмът в изследванията се заменя с всекидневното, обективните реалности с емоциите, самосъзнанието със съпреживяването. Различните из-следователски оптики са една закъсняла рефлексия на политически събития и избор на ориентация към тях.

Възможностите за изява на културните различия се вписват в държавна макрорамка, съобразена с кул-

280

турно-исторически процеси и културни модели, онас-ледени и доразвиващи се днес. В други измерения е колапсът на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия. Сепарирането на тези бивши държави създава предпоставки за попа-дането на национални малцинства в рамките на дру-ги държавни обединения, но с традиции в своята ет-ническа и национална култура. Проекти на Съвета на Европа ориентират към политика на протекция на на-ционалната културна идентичност на такива групови образувания чрез административна публичност, кому-никации и култура на матерния език, чрез обособяване на културно-териториално пространство от собствени институции за образование и квалификация, чрез то-понимията на паметни места, свързани с етническата и националната история на тези малцинства, при сво-бода на религиозната принадлежност чрез религиоз-ни сдружения и усвояване на етническия си иденти-тет чрез организации на етническа основа. В България културното наследство предполага взаимното при-познаване чрез двуезичието, смесените бракове, би-товата култура, фолклорната традиция, социалните културни практики, религиозните доктрини и прочее. Тези явления са протичащи процеси, които имат исто-рическо място в многовековното съжителство на бъл-гарите с различието на другите и отразяват същността на концепцията “български етнически модел”.

Но за своите десетина години концепцията “бъл-гарски етнически модел”, разбирана в социалнополи-тическите параметри на турската общност обслу-

281

жи единствено нейния елит в стремеж за обединение на всички мюсюлмани в страната и за политически паритет във всички структури на обществото. Тази насока на развитие прехвърля културния контекст на отношения, възприет в документите на Съвета на Европа върху политическите и социалните взаимо-отношения между мнозинството и малцинството.

2. Политическа еманципация и навлизане в струк-турите на държавността

Обществената рефлексия на случващото се в държавата през този етап се характеризира с все по-нарастващо етническо парцелиране на общественото пространство. Гражданските организации на етни-ческите общности в България работят за обедине-ние на своите общности, чиито идентитет виж-дат най-вече в политическото представителство и участие във властта, отколкото да се интегрират в българското общество. Проектът “Рамковата конвен-ция” от 1995 г., върху която ДПС изгражда своята кон-цепция за етнически модел, събира в началото на юли 1997 г. лидерите на шест етнически организации у нас – Съюз на руските белогвардейци и техните потомци, арменската организация “Ереван”, Демократичния съюз “Рома”, Обединения ромски съюз, представител на ДПС и на еврейската организация “Цион”. Идеята е за създаване на “Етнически съюз” в България и “ет-ническа квота” за депутатски места. Някои от тях са с големи претенции за участие във властта и ги пости-гат. Етническата партия ДПС в продължение на целия

282

преходен период остава балансьор в политическото пространство, което поражда противоречиви оценки за нейното влияние върху етническите взаимоотно-шения в страната. Други реално оценяват мястото си в българското общество, макар че търсят своята иден-тичност извън страната.

Цигански организации, останали извън внимание-то на политически партии и най-вече на ДПС, сами инициират етническото си обединение, но с желание за статусно утвърждаване чрез образование и профе-сионална подготовка. И там, където няма маргинали-зирани цигански гета, населението се представя със собствена идентичност (вечер на циганските таланти във Видин, конкурси за най-красива циганка), управ-ление (единственият цигански кмет в Европа е във варненско село), собствена култура (възстановяване на традиционни празници, циганските пазари за бул-ки, пищните цигански сватби и други) и осъзнат стре-меж на Ромски младежки съюз в Сливен за връщане на циганчетата в училищата.

Негативните социални практики като изнасилвания, убийства и грабежи с най-висок процент сред циганско-то население са фактори, които дистанцират и пораждат напрежение при контакт с другите. От проведена анкета се вижда, че 89% от българите и 86 % от турците смя-тат, че “циганите са склонни към криминални престъп-ления”; 84% от българите и 79% от турците смятат, че “циганите са мързеливи и безотговорни”. Социалните вражди отразяват отношения, които нямат етнически знак за негативизъм на мнозинство към малцинство.

283

3. Социална стратификация на българското об-щество

Субкултурата на отдалеченото селоЛиквидационните комисии в селското стопанство

лишиха голяма част от селското население от въз-можност за реализация, без перспектива за профе-сионална заетост остават и по-младите. В последни-те десетина години примитивното и по традиционен начин обработване на дребните нивички и градинки превръща повечето от селските семейства в стопан-ско-производствени единици, някои от които наподо-бяват развитието на българското село от края на ХІХ век. Показател е силното намаляване на доходите от домашното стопанство. През 1995 г. те са представ-лявали 27,6% от приходите на селското семейство, а през 2001 г. намаляват на 15%. Потреблението като показател за качеството на живот силно се стеснява, а производството продължава да се затваря в рамките на индивидуалния и семейния бит.

Привързаност към стари стереотипи на животВ условията на икономическа криза и промени в

начина на живот безработицата, финансовата неста-билност, активното разселване на младите и нараст-ващият брой на самотните възрастни хора са пробле-ми, които практически се решават чрез продуктивни-те маркери на патриархалните традиции и като нова преориентация на личността в търсене на своя соци-ален идентитет чрез защитните функции на своето семейство. Съвременното българско село все повече

284

се разграничава от културно-професионалната стра-тификация на града, като се имат предвид както нас-ледените от близкото минало различия в характера им като социални и културни общности, така и сложните процеси в облика на днешния град. Селото се развива като специфична социокултурна среда, която се коле-бае между традицията и предлаганите отвън модерни форми на фермерски бизнес.

Задълбочаване на социалните различияБългарското градско семейство е в ситуация на по-

динамични промени в полосата на своята индивиду-алност и глобализацията на обществената среда. Ди-намизмът обхваща всички основни характеристики на семейството. Без да е универсален, един от основните индикатори на различието при отделните семейства, които създават вариантите на тяхното ситуиране като среда за професионална реализация и потребление, е социалната диференциация. Тя създава условия и предпоставки за развитие на нови демографски про-цеси с противоположни значения. Една от тенденци-ите е свързана с големи възможности за възходящи качествени промени в начина на живот, но тя обхва-ща ограничен слой от градското население. Другата тенденция е на ориентация към познати и утвърдени стереотипи или към тяхното крайно ограничаване. “Крайното ограничаване” разтваря ножицата между формираните биологични, материални и духовни пот-ребности като съвременно качество на живота и не-възможността за тяхното равностойно задоволяване.

285

Феминизиране на бедносттаТова рязко несъответствие между трудова заетост и

потребление е и реалното измерение на феминизира-ната бедност със своите индикации: статистиката сочи по-голяма безработица при жените; голям процент от децата са неграмотни, което в перспектива попълва социалния фактор “бедност” и при жените; увеличава се броят на жените в пенсионна възраст, което е важен показател за понижаване качеството на техния живот. Анализът на прехода от 1989 г. до 2003 г. сочи, че с тези темпове на икономически растеж добро качество на живот може да се постигне след 30-40 години.

Спецификата в развитието на града и селото като социокултурни пространства оказва влияние върху професионалната спецификация и жизнените стан-дарти на своите жители. В градски условия информа-ционната култура упражнява известен “контрол” вър-ху насоките на това развитие. Различията между град-ските и селските жители, респективно между жените от селото и града, в труда и потреблението в техния широк диапазон като начин и качество на живот са на основата на материалните възможности, социално-професионалните ангажименти и възрастта.

Ниско образование и квалификацияПроблемът за обедняването на женското население

формално има и своите етнически специфики. Най-ярко те се проявяват сред циганското население, а в последните години и при турското и българското насе-ление. Липсата на конкретна политика по отношение

286

на образованието специално на циганското население, предвид неговата явна дистанция от образователните институции, ще затвърди тенденцията към една тотал-на неграмотност. Тези специфично етнически пробле-ми – особено при циганките, винаги трябва да се имат предвид, тъй като тяхното обедняване и свързаните с него явления като безработица, подмяна на кадри и други, често се представят като проява на дискрими-нация и нарушаване на човешките им права.

Социална самоизолация и маргинализацияВ днешното съвремие на преход към нов тип ико-

номически взаимоотношения конкуренцията при чо-вешкия труд и липсата на система за защита на же-ната-домакиня, реалните възможности на туркините все повече ще намаляват при наличието на фактори, които като техни придобивки след 1989 г. (религиозни свободи, изучаване на официалния съвременен турски език, отлив от образованието и професионализацията, затваряне в семейните традиции и прочее) се превръ-щат и в реални фактори не само за феминизирането на бедността, но и за обедняване на цялото това на-селение. Социалната самоизолация и икономическата зависимост на туркинята възвръща старата традиция за по-ниска брачна възраст и по-висока раждаемост, в сравнение със същите показатели за цялата страна.

Циганското население по принцип е традиционно обременено с негативно отношение към образование-то и афинитет към долните социално-професионални слоеве на обществото. Официалните данни към 2003

287

г. сочат, че 50% от циганското население е безработ-но, в голямата си част това са жени. Доходите на 40% се формират от социални помощи. 70% говорят вкъ-щи само на цигански език, 40% имат незавършено начално образование или никакво. Под 10% са тези със средно или по-високо от средното образование. През последните години се наблюдава процес на со-циокултурно разслоение сред циганското население, осъзнаване сред част от тях на необходимостта от образование, професия и труд. В това отношение по-ложителни резултати за развитието на овцевъдството като семеен бизнес сред циганските семейства има сдружението “Алтернатива за взаимопомощ” в Бяла Слатина. Социално ангажирани са и децата в училищ-на възраст чрез дейността на сдружение “Бъдеще” в Ракитово, които имат желание да осъществят своите мечти, свързани с образование и професия. Сериозен бизнес имат хора от тези среди в строителството, так-симетровите услуги, търговската мрежа.

Но като цяло бедността е социално явление, кое-то за мнозинството от населението на България няма други измерения, освен тези, които са продукт на не-осъществения все още преход.

Заглъхване на етническия ракурс в обществена-та рефлексия

Твърде едностранчиво звучи концепцията, че етнич-ността не избледнява зад класовите и професионални-те връзки. Социалното сегментиране на съвременното общество по редица признаци – не само етнически и

288

религиозни, но по полов, професионален, възрастов, културни интереси и прочее, води всяка социална и професионална група като стратификационен сегмент към стремеж за идентичност. Манифестирането или изтъкването изключително на етническата или ре-лигиозната идентичност ограничава социалния избор за йерархия в обществените отношения. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна полити-ка, насочена към обществена толерантност при афи-ширане на самобитността. Турци, цигани, каракачани, власи, арменци, евреи, арумъни, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, ет-нографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници. Но когато етническата и религиозната идентичност се свързват с определени цели – социални, политически, икономи-чески, контекстът им се променя и най-вероятно тук е пресечната точка на неравнопоставеността и стреме-жите за повече еманципация днес на някои етнически образувания в България. Тяхната “видимост” от дру-гите зависи от много фактори, най-важни от които са социалните практики и публичните позиции. Те очер-тават и тенденциите в развитието както на отделните етнически групи, така и на цялото население. Когато етническото самочувствие се гради на общозначими белези за личността, за нейното изграждане и реа-лизация чрез образование, професия, просперитет и жизнен стандарт в обществото “видимостта” от дру-гите е позитивна. Дори част от работещите цигани от

289

най-ниските професионални слоеве в своите контакти проявяват съзнателен или неосъзнат стремеж за интег-рираност с останалите си колеги.

Формиране на социокултурен, политически и бизнес елит

Във високите етажи на обществената йерархия има определена комуникативна социокултурна интег-рация. Съществува нов тип социален феномен като интелектуален елит, бизнес елит, политически елит, културен елит, прослойки с представители с различ-на етническа, религиозна или друг вид собствена или призната принадлежност, но с равностойно “равен-ство на резултатите”. С еднакъв висок професионален престиж, всеки в своята област, звучат имената на Иц-хак Финци, Сули Сеферов, Вежди Рашидов, Андрей Даниел, Греди Асса, Кеворк Кеворкян, Йълдъз Ибра-химова, Иво Папазов-Ибриама, Хасан Исаев, Анжел Вагенщайн, Ахмед Доган, Астор, Исак Паси, Армен Назарян, Норайр Нурикян и още редица други, редом със значими имена на български интелектуалци. Това е и част от социокултурния потенциал на българско-то общество, чиято европеизация не се нуждае от копиране на чужди културни модели и ценности.

С особено внимание на властта се ползва корпо-ративният и проспериращ бизнес, формирайки по-литико-икономическия елит на обществото, чиито идентитет се представя чрез съчетаване на “власт и богатство”. Ценностно-нормативната основа на взаи-моотношения между управляващи и народ е заменена

290

с корпоративно-финансови ценности. Манипулаци-ите с “българския етнически модел” активират емоциите на етничността, но в контекста на по-широки обобщения това поведение е вид популизъм, разчитащ на по-трайна и широка етническа плат-форма в конкретна ситуация. Големите български градове, и най-вече столицата като обществено-адми-нистративен център, са съсредоточие на многобройно население с различен социален статус, професия, кул-тура. Диалогичността в техните взаимоотношения се гради в параметрите на отделните стратификационни слоеве. Дори в селата моделът на общностен живот има традиционни стереотипи, чието нарушаване идва от страна на недалновидни политически действия.

Переспективата1. Подпомагане и насърчаване на перспективните

деца и младежи.2. Контрол върху образованието на подрастващите:

финансово обвързване на социалните служби, правните организации, семейството и учител-ското съсловие за включеност на всички деца от детската градина до задължителната степен на образование.

3. Из опита на град Серес, Гърция: населението от гетата е настанено извън града в малки ко-кетни къщички, създадени са цехове за работа и се води строг контрол върху възможностите на семействата да се грижат за своите деца.

4. Равнопоставеност на всички български гражда-

291

ни, независимо от тяхната етническа, верска или друг вид принадлежност като права и задълже-ния към обществото.

Бележки1. Велчева, Н. Проблематизиране на етничността. – В: Проб-

леми на съвременната етнология. С., 2004, 294-321. 2. Кръстева, А. Етничност. – В: Общности и идентичности в

България. С.,1998, 9-47.3. Bachmair, P. The Present State of National Minoritees in Central

and Eastern Europe with Special Referance to Education. – Еducational Problems in the Regions with Mixed Population. S.,1997, p. 26.

4. Framework Convention for the Protection of National Minorities adopted by the Committee of Ministers on 10 November 1994 at its 95the Session. - Balkanmedia. The First Media Magazine of the Balkans, vol. ІV, 3, 1995, 56-58.

5. Droits de l’homme et minorites dans les nouvelles democraties europeennes: les aspects educatifs et culturels. Rapport general par Cesar Birzea. Conseil de l’Europe, Estonie, le 20-23 octobre 1994.

6. 24 часа, 24, 25 юни, 11 юли, 1, 3, 10 септ. 1997; 168 часа, 4-10 юли 1997; Сега, 28 септ. 1998.

7. Митев, Петър-Емил. Българският етнически модел – проблематизирано постижение в обединяваща се Европа. – В: Етническо многообразие и обединяваща се Европа. С., 2005, 5-25; Писарев, П. Има ли български етнически модел?. – В: Етническо многообразие....203-214.

8. 24 часа , 4, 17 дек. 1996, 30 юли 1997, 14 ян. 1998; Сега, 26 ноем. 1997.

9. Шолев, Т. Циганският бандитизъм стана напаст – грабежи,

292

брутални изнасилвания и жестоки убийства погребаха ро-мантичния образ на мургавия конекрадец. – 24 часа, 30 юни 1995. Статистиката за три поредни години сочи след-ните данни за изнасилвания: 1993 г. – българи 6, турци 13, цигани 88; 1994 г. – българи 6, турци 13, цигани 95; 1995 г. – българи 9, турци 11, цигани 83. Убийствата за 1994 г. са съответно 5, 5 и 64; кражбите за 1993 г. – 278, 331 и 6190; за 1994 – 287, 406 и 6592, статистика, направена на база 100000 души от общностите на българи, турци и цигани.

10. Сега, 27 окт. 1997.11. Неделчева, Т. Новата социална семантика и семейството.

– Население, 1994, кн. 4, с. 56. 12. Метанов, С. Българите обеднели с 5,4% през 2001 г. –

Труд, 5 септ. 2002; Ще изследват защо младите не се же-нят. – Сега, 12 юни 2002; Къндова, В. 7,2% от децата са неграмотни. – Сега, 28 юни 2002; Антова, А. Харчим най-много за храна от страните-кандидатки. – Сега, 25 април 2002; Чолашка, Н. КНСБ: С този растеж ще се оправим след 30-40 г. - Сега, 15 авг. 2002.

13. Българските цигани – най-гладни. Данни от доклад на Програмата за развитие на ООН. - 24 часа, 17 ян. 2003.

14. Кръстева, А. Етничност. – В: Общности и идентичнос-ти....с. 23.

15. Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С., 1966, с. 42 и сл.

16. Велчева, Н. Етническа и културна идентичност. – В: Етно-културен диалог на Балканите. С., 2001, 129-140.

17. Марушиакова, Е. Отражение на етническите процеси върху празнично-обредната система в съвременността. – Етнология, 2002-2003, кн. 5-6, 105-106.

18. Кръстева, А. Етничност. – В: Общности и идентичнос-ти...., с. 14.

293

КУЛТУРНАТА ИНТЕГРАЦИЯ В КОНТЕКСТА НА ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА

Мюмюн Тахир

Днес доминираща политическа, икономическа и културологическа доктрина в Европа е идеята за ин-теграция. В този смисъл почти всички въпроси, свър-зани с тази проблематика, би трябвало да бъдат разг-леждани в контекста на евроинтеграцията. Идеалът за единна Европа е една от най-могъщите идеи, родена на нашия континент. Самият стремеж за превръщането на Европа в политическо, икономическо и културно прос-транство от векове е бил характерен за европейските философи и хуманисти. Тази идея вече придобива ре-ални очертания. Очевидно в нея народите виждат осъ-ществена своята надежда за траен мир, справедливост, свобода и демокрация. Единното европейско културно пространство може да се постигне само ако се даде простор за духовните ценности, за идеите, за научните открития и постижения на художественото творчество на народите в Европа. Бъдещата икономическа и по-литическа интеграция на България към Европейския съюз ще бъде съпътствана и от културна интеграция.

Процеси на културна интеграция протичат както в България, така и в страните от Западна Европа. Но за-дължително трябва да отбележим, че в европейските страни преди всичко става въпрос за имигрантите, ко-ито идват там от много африкански и азиатски страни,

294

и за техните потомци. В този смисъл основната насока, в която трябва да се търси решение на проблемите на етническите общности, е различна в Западна Европа и в бившите социалистически страни. Докато в Запад-на Европа се търсят пътища по социалната защита на имигрантите и тяхната интеграция, както и мерки про-тив дискриминацията и расизма, в нашия случай става дума за граждани на България, които са онтологическа даденост, те нямат друго битие освен съдбата на бъл-гарската нация. Но по ред стечения на обстоятелствата са останали извън интеграционните процеси. Те не са се развили социално-икономически, образователно и културно и асиметрично са били зависими от основ-ното население, което е по-развито. Според европей-ските критерии неграмотност обаче означава не незна-нието да четеш и пишеш, а да не можеш да решаваш социално-икономическите си проблеми.

През последните години различни по формат и по мащаб прояви, насочени към насърчаването на духа на търпимост, разбирателство, взаимно опознаване както между представителите на мнозинството и на различ-ните етнически общности, така и сред самите общности едно за друго, както и утвърждаване на процеса на кул-турната интеграция, са реализирани в нашата страна.

На първо място трябва да се подчертае, че във всеки случай без специална образователна и социална поли-тика етническите общности трудно ще бъдат интегри-рани в гражданското общество. Безспорно интеркул-турното образование и възпитание играят решаваща роля в процеса на културната интеграция. В началото

295

на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направ-ления в своята дейност: изработване на нови култур-ни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление (Велчева, Н., 2005: 262). В тях се акцентира върху ин-тегративната роля на училището (като място на соли-дарност и взаимно възприемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семей-ството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и об-щото между хората (Велчева, Н., 2005: 262).

Изразената необходимост за равен достъп до каче-ствено образование в интегрирана среда предполага успешно решаване на целите за формиране на наци-онална идентичност чрез юридическия принцип на българското гражданство, а не по етнически признак. Това може да помогне за преодоляване и на съществу-ващите съпротиви от страна на мнозинството, които на този етап все още са значими - както изследванията, така и фактите достатъчно ясно показват нежеланието на родители и учители от мнозинството тази интегра-ция да се случи. В статията си “Новата хватка на наци-онализма” Албена Шкодрова отбелязва, че “повечето българи не бяха засегнати финансово, социално или по друг начин от съжителството с другите етноси. Те започнаха да възприемат малцинствата като бреме чак след падането на комунизма през 1990 година. Разли-чията започнаха да стават по-видими, когато хората престанаха да крият своите религиозни възгледи или

296

етническа принадлежност… Много от младите хора в момента проявяват негативно, често агресивно отно-шение към етническите малцинства” (Шкодрова, А., 2005). Не е необходимо да се доказва специално, че всичко това не служи на националното единение. Ние се нуждаем от възпитание, което да ни позволява да се възприемаме един други такива, каквито сме по про-изход, и заедно да се борим за извисяването на българ-ския национален дух. Хората са различни, но когато се създадат оптимални възможности на живот, въпреки различията си, те могат да живеят съвместно в усло-вията на толерантност и разбирателство. Съществува-щите проблеми могат да бъдат решавани само по пътя на диалога, съгласието и партньорството. Едно от въз-можните решения е да се възприема тезата, че нацията не е етнокултурна, а социокултурна, гражданска, поли-тическа, духовна общност. И тук е основната роля на философията на интеграция в национален, балкански и европейски аспект. В обществен смисъл това явление се отнася до преодоляване на предразсъдъци и митове, които пречат на мнозинството от българската нация да възприеме другите без предубеждение, да приема за естествено представителите на етническите и религи-озните малцинства в националното битие да участват в структурите на политическото ръководство на стра-ната и в цялостния национален културен живот.

Културната интеграция е процес на взаимодействие и взаимно проникване на националната култура и ет-нокултурите в нашата страна. Този процес е насочен не само към една или друга част от населението, а обхва-

297

ща цялата нация. Културата на етническите общности е неделима част от българската национална култура. Процесът на културната интеграция довежда до взаим-но опознаване, възприемане и обогатяване на хората, независимо от тяхната етническа и религиозна принад-лежност, до изграждане на културна и духовна среда, в която всеки присъства със своята идентичност.

Културната интеграция означава още съхраняване и хармонично съвместяване на различността между гражданите на България, свободната изява на тяхна-та индивидуалност и обществено съзнание. Това е и акултурация, в която всяка от взаимодействащите си култури заимства черти от другата. Това не е присъеди-няване към другата, а създаването на нов вид култура – синтез на двете първоначални. Тук трябва да се до-бави, че в културата на етническите общности у нас се натрупват и увеличават характерните за националната култура особености, без това да означава обезличава-не на съответната етнокултура. Според експертите от особено важно значение в тази посока е максимално-то обогатяване и насищане на училищните ритуали и символика с елементи, преодоляващи етнокултурното разделение и обединяващи върху основата на еднак-вата за всички гражданска принадлежност към Роди-ната. Такива ритуали могат да бъдат събирането на всички ученици в училищния двор преди началото на учебния ден, издигането на националния флаг и слу-шането на химна; ежеседмично публично поощряване на ученици и действия, предполагащи единство в име-то на реномето на училището; ежемесечни спортни и

298

културни мероприятия, търсещи намирането на раз-личието в общото и т.н. (Чолакова, М., 2006).

Училищата би трябвало да бъдат съвместени и с такива традиционни културни институции, каквито са читалищата и културните домове. Тези институ-ции могат да съвместяват както социализиращи, така и инкултуриращи практики, т.е. социализиращи по отношение на формирането на определени знания и умения за изпълняване на бъдещи социални роли, и инкултуриращи относно обучението в историята и ценностите на собствената култура. В този смисъл е изключително голяма ролята на училището и култур-ните институции, подчертава Мая Чолакова.

Етнокултурното многообразие е съществен еле-мент в структурите на ЕС и именно в тази сфера се на-мират най-много допирни точки и възможни ресурси за взаимно опознаване, своеобразна симбиоза на кул-турно равнище и сближаване. България открай време е действен модел за етнокултурно съжителство и при-тежава богат опит, особено в художественото слово. Редица имена на талантливи представители на отдел-ните етноси са неделима част от българската нацио-нална култура. Без да се опитвам да давам рецепта за протичането на интеграционните процеси, ще посоча някои от механизмите за утвърждаване на процеса на културната интеграция.

Последните години са белязани с широко отваря-не на хоризонтите на българската култура за диалог. Определено вече може да се говори за диалог между националната култура и етнокултурите.

299

Успешни литературни контакти са тържествата по време на Дните на приятелството в Ардино, които не са просто културна проява, а протегната ръка за вза-имност, толерантност, междусъседство. Те се превър-наха в културен мост между представителите на Съ-юза на българските писатели и творците от турската етническа общност.

Вече четвърта година в Кърджали се провежда сре-ща на писателите от балканските страни. Основните цели на тези писателски срещи са опазване и попу-ляризиране на литературното богатство на народите на Балканите, създаване на условия за изява на поети и писатели от нашата страна и чужбина, предоставя-не на възможност за осъществяване на международен културен и литературен обмен. В тях участват творци от различните етнически общности в нашата страна. Една среща на писателите от Балканите, освен всичко друго, е и изконният начин всекидневните страхове и блянове на различните култури и народи да наме-рят своите пътища за споделяне и взаимно разбиране. А нека не забравяме, че взаимното разбиране е един-ственият път към взаимното зачитане и възприемане.

На срещата присъстват представители на писател-ските съюзи на страните от Балканския полуостров и Европа. Срещите са тематични и се провеждат под формата на постоянна есенна сесия на Академия “Ор-феева лира” – разглеждат актуални на региона и Ев-ропа въпроси и целта им е да направят достояние на обществото мнението на най-изтъкнатите словесници, от една страна, а от друга – да дадат пример за приятел-

300

ство, сътрудничество и единение. Кърджали е избран за столица на срещите като действен модел за етнокултур-но съжителство и град с богати културни традиции.

Фестивалът е един от механизмите за реализиране на процеса на културната интеграция. През последни-те 10-15 години етнофестивалите в България се мно-жат и се налагат като утвърдени събития в културния календар на страната. Това са срещи на младото поко-ление на България с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и зна-ния, за формиране на общонационална толерантност към културите на своите съседи.

Някои от етнофестивалите се утвърждават като сцени на монокултурна етническа традиция – само на турци, само на цигани, само на каракачани, само на власи... Такива са: Национален фестивал за ромска музика и танц – Стара Загора, Етнофестивал “Заед-но за Европа, песни и танци” - Видин, Фестивал за арменска музика и танц – Стара Загора, Фестивал на арменската хорова песен – Хасково, Международен фолклорен фестивал “Божурите” в Кубрат, Нацио-нален събор на каракачаните, Национален фестивал “Фолклорът – мост към етносите”, Фестивал “Кър-джали – столица на толерантността”, Етнически фол-клорен фестивал в Търговище и други.

Тези фестивали са специфична форма за поддър-жане на идентичността. В този смисъл фестивалите дават възможност представителите на етническите общности да се включват по-активно в цялостния на-ционален културен живот.

301

Семинарът е механизъм за обучение на специалис-ти от различни области, включително и експерти по културна интеграция. Неговите предимства са учас-тието на много хора, които могат да бъдат и от раз-лични институции; има по-дълга продължителност, което гарантира задълбочено разглеждане на пробле-мите; обикновено се провежда в две части – теоре-тична и практическа; подготвен веднъж, семинарът може да бъде организиран на различни места, с дру-ги участници, а също така да бъде усъвършенстван и развит според специфичните особености на участ-ниците, за които е предназначен. По инициатива на Министерството на културата и на регионалните чи-талища и библиотеки се организират поредица от се-минари като “Културата в малкия град”, “Културната интеграция – реалности и перспективи”, “Ролята на читалищата и библиотеките за културната интеграция на етническите общности” и други.

По време на семинарите са направени изводите, че трябва да бъдат включени повече представители на етническите общности и техните културни организа-ции; на други важни институции; на библиотеки, му-зеи, училища. Те да бъдат обучавани в разработване на проекти и програми, които подпомагат реализирането на културната интеграция на етническите общности. Седемнадесет години след началото на промените в страната, когато особено актуално стои въпросът с езика като национален идентификатор, от голяма важност е да се разшири и задълбочи познавателният процес в тази насока. Що се отнася до художественото

302

слово, едни от най-съществените проблеми е липсата на достатъчно печатни издания на майчините езици. Наличните не са в състояние да задоволят голяма част от нуждите; недостатъчни са и изявите на творците на словото от отделните етноси в малкото на брой на-ционални литературни издания. Те създават творбите си както на своя майчин език, така и на националния. Творчеството им до голяма степен има локален харак-тер и се разпространява предимно в тесния кръг, очер-тан от малките тиражи на изданията.

Трябва да се отбележи, че етническите общности развиват издателска дейност и имат интелектуален потенциал от писатели, поети, преводачи, изследова-тели, които творят на български и на майчин език. В резултат на това се появиха много издания, свързани с културата на етническите общности в България. Те имат място на книжния пазар като средство за под-държане на идентичността и активиране на процеса на културната интеграция.

Популяризирането на творчеството на художни-ци от етническите общности е част от усилията на обществото да представи постиженията им, да бъде откроено мястото им в развитието на съвременното изкуство и заедно с това да се създадат условия за ди-алог в рамките на българската национална култура. Организирането на изложби предизвиква интереса на творците и те активно се включват в тяхното реали-зиране (Хачерян, С., 2006). Присъствието не само на ценители на изкуството, но и на приятели от всички етнически общности, превръщат изложбите във фор-

303

ма за укрепване на междуетническите отношения. За реализирането на тази идея определен принос имат както Министерството на културата, така и водещите културно-просветни организации на общностите.

Изложените механизми (могат да бъдат представе-ни още) притежават сериозен потенциал за интегри-ране на етническите общности в България. От една страна, те дават възможност да се откроят имената на творци, както и на самодейци, и от друга - показ-ват приноса им към българската национална култура, което пък е повод за гордост за представителите на съответните етнически малцинства. Етническите об-щности в нашата страна са по-близо до българската национална култура, тъй като съжителството е дълго. Мюсюлманите в Западна Европа идват със своя друга, близкоизточна култура. В този смисъл в рамките на Европейския съюз България ще има уникален принос като първа славянска православна страна със своя мо-дел на етнокултурно съжителство.

Литература1. Велчева, Н. Етническо многообразие, национална култу-ра и европейска интеграция. - В: Етническо многообразие и обединяваща се Европа. С., 2005.2. Чолакова, М. Стратегическа визия за етническо и демограф-ско развитие. Доклад, изнесен на семинар на 12 май 2006 г. в Пещера.3. Хачерян, С. Възпитателни възможности на културните ин-ституции за интегриране на етническите общности в Бълга-рия (Проект за дисертационен труд, 2006). 4. Шкодрова, А. Новата хватка на национализма. - Дневник, 26 май 2005.

304

ДИАЛОГЪТ В РЕЛИГИЯТА И ПОЛИТИКАТА

Богдана Тодорова

Мястото на великия престъпник днес е заето от ве-ликия заговорник. “На смяна на диалектиката на екс-плицитната власт и престъплението дойде подозрени-ето в заговор”(1).

Продължавайки в този дух, Борис Гройс разглежда събитията от “11 септември 2001 г.” в аспект, в който Студената война е сменена от един световен заговор. Най-често посочваните причини за терора - като бед-ността в Третия свят, фундаментализма, експлоатаци-ята на природните богатства, не могат да го обяснят. Той по-скоро се простира далеч извън тези причини.

“Имаме си работа с представителите на средната класа, произлизащи от обезпечени и образовани се-мейства. Ислямското облекло е само маскарад. Ори-ентализация от подобен тип е напълно преднамерено показна. Религията не играе никаква роля. Пред нас е 100 % модерно движение”(2).

Гройс споделя мнението на Бодрияр, че “новата вълна от терор ще доведе до редица забрани за демок-ратичните общества. В крайна сметка това ще доведе до пълна неопределеност на всички права, на които се основава нашата суверенност.”

За американския философ Ричард Рорти фунда-ментална е опозицията “частно-публично” и според неговия американски патриотизъм Западът не може

305

да раздели с Третия свят своите блага (в това число и либерализма). Тези блага са свързани с потреблението на суровини от развиващите се страни. Това проти-воречие той нарича вътрешна работа на “западните страни” . Политиците трябва да се вслушат в гласа на своите избиратели. Тук възниква и въпросът за аргу-ментите на самите терористи (докога те ще се унижа-ват, за да аргументират действията си).

“Ако вие смятате, че нашите ресурси са ваша вът-решна работа, то наша вътрешна работа става заво-юване на свобода от самите вас. Прибягвайки към терор, ние само експроприираме експроприаторите, осъществяваме терор против терора, т.е. възпроиз-веждаме същата тавтология като вас”(3).

Според американската професорка по философия Сюзън Бак-Морс субект на глобалната публична сфе-ра е цялото човечество, а не отделната нация или ци-вилизация. Тя вижда в Америка две разновидности: едната е тази на демократичната държава, защитаваща правата на своите граждани, а другата е държавата на националната сигурност, зависеща в своето същест-вуване от образа на външния враг и създаваща дивата зона на властта. Практиките на втората са тоталитар-ни, независимо че декларират, че защитават първата.

Aмерика изкуствено създаде условия за актуал-ността на фундаментализма в протичащите процеси на световна глобализация, използвайки убедителни доказателства от сферата на психоанализата. И мю-сюлманската, и немюсюлманската младеж се оказа-ха удобен инструмент за безскрупулни екстремисти

306

и благодатна основа за политическа експлоатация. Днес можем да говорим за това, което Жак Елюл на-рича “социологическа пропаганда” – въздействие върху човешкото съзнание не чрез думи, а чрез на-чина на живот, чрез социалния контекст. Дехумани-зиращата идеология по отношение на мюсюлманина само допринася за все по-масовото активизиране на фундаментализма. Ислямският свят остава второсте-пенна сила в създаване на култура и познание. Духът на целия ХХІ век сякаш е пропит с анализ на култу-рата и политиката. Политическата част ще продължи да критикува азиатските политически модели, а кул-турната все повече ще набляга на високите ценности в изкуството. Тенденциите в съвременната култура на Близкия изток се ръководят от американски и евро-пейски модели. Западната културна хегемония се под-държа и чрез преки икономически санкции. Уместен е страхът от икономически национализъм, от възмож-ността обществено-икономическият ресурс да влияе върху общите тенденции на развитие. Навлизането на “консуматорския дух” в арабския свят цели тотално обезличаване на същностните сили на човека, разми-ване на разликата между обществено и лично. Защо емигриралите на Запад мюсюлмански фундамента-листи виждат в отвореността на приемната страна само възможност да обявят на всички своето затва-ряне и изолация, своята емиграция в самата имигра-ция? Ясно е, че самите фундаменталисти не са прос-то религиозни хора, а хора, свързани с политиката. Ето защо отношението към тях трябва да е към хора,

307

принадлежащи към обикновена политическа партия, а не като към представители на религията. На Запад единствено джамията е мястото, където мюсюлмани-нът има право да се отличава от другите, изявявай-ки своята религиозна идентичност. Според големия съвременен арабски поет Адонис “институциите при-надлежат на всички граждани – особено такива, от-ворени за общото познание, като училища и универ-ситети. Появата на отличителни знаци за религиозна принадлежност по тези места поругава техния смисъл и самата им цел, посяга върху принадлежността към общността и в действителност символизира желани-ето за сепаратизъм, означавайки едно: ние отказваме да се интегрираме. Носенето на забрадки или бради в държави, които са светски и разграничават религиоз-ното от политическото, утвърждавайки равните права и задължения на жените и мъжете, разкриват мисле-не, целящо да забули разума въобще”(4). На практика фундаментализмът лишава държавата от целесъобраз-ното й взаимодействие с учените и спъва позитивното знание. Човекът във фундаментализма не трябва да се разглежда като “едноизмерния човек” на Маркузе, а през призмата на структурната антропология, социо-логия и политическата теория.

“Надигащият се фундаментализъм трябва да е сигнал за “съблазнителния упадък” на познанието и за необхо-димостта от връщане към човешката мяра, за необходи-мостта към плурализъм. Ислямът днес се утвърждава вече не като форма на общност, а като сбор от нации, пред които стои проблемът за осъвместяване на усло-

308

вията в модерния свят с едно общество, което не прави принципна разлика между временно и духовно”(5).

Големият проблем на XXI век е между глобализа-цията и националната държава. За съжаление във виж-данията за нов глобален свят не се предлагат решения за преодоляване на духовните и културните проблеми на нациите. Методът на САЩ за уеднаквяване като начин за диктат на интереси доведе до формулата на пробуждащия се национализъм.

Реакцията на ислямския свят бе “не” на унифика-цията в духовната сфера, запазване на културата, на-ционалната идентичност и на религията. Защото ре-лигиозната грамотност увеличава толерантността към Другия. Тя е търпимост към различното в обществени-те рамки. За съжаление в съвременното “хуманно” за-падно общество човек стана непотребен дори за самия себе си. Той започна да служи на властта, а не на наро-да си. Кризата в личната идентичност е отражение на политическите илюзии. Накъде води американската политика за “демократизиране” на Близкия изток?

Нормално и логично е да осигуриш на всички дос-тъп до демократичните механизми, но не и провеж-дайки двусмислена политика и използвайки двойни стандарти. Защото тогава нещата излизат извън кон-трол, а рискът нараства прекомерно. Да си припом-ним “Хамас” (палестинския клон на мюсюлманските братства) - организацията, която Израел замисли като съперник на Ясер Арафат. “Мюсюлмански братя” в Египет по замисъла на САЩ трябваше да са противо-тежест на левите насъристи. Американците тръгнаха

309

на война срещу тероризма и насочиха удара си срещу Афганистан. Оказа се, че тероризмът в Афганистан е дело на хора, обучени от ЦРУ да се сражават с русна-ците там. След американската намеса в Афганистан производството на суровина за опиат нарастна мно-гократно. Днес битката е в страните от Близкия изток и вече не е борба против тероризма, а борба срещу оръжията за масово поразяване. За съжаление Ирак ще е само началото, а не краят. На дневен ред излиза Иран, който вероятно ще бъде последван от Египет и Саудитска Арабия. Ирак, Иран и Саудитска Арабия притежават над половината от световните петролни запаси. Слагайки ръка върху иракския петрол, САЩ ще могат в бъдеще да определят световните цени. Ин-терес представлява и американската позиция по отно-шение на политическите процеси, екстремистките и терористичните движения и организации в Близкия изток, включвайки Кавказ и Централна Азия. За “ти-ранични” и недостатъчно “демократични” се обявяват режимите там, които не дават на населението свобод-но, по демократичен път, да установи демократично правителство. Поради това (според тях) населението от тези райони прибягва до екстремистки и терорис-тични методи. Какво е решението на проблема – отказ на съответните режими да преследват тези движения като екстремистки и терористични, а да ги легали-зират, и чрез провеждане на формално демократич-ни избори държавите от региона да се превръщат в процъфтяващи демокрации, включени в глобалния демократизационен процес. Само че налице отново е

310

прилагането на двоен стандарт: “Хамас” е обявена за терористична, а “Хизб ут-Тахрир” (Ислямската партия за освобождение), особено активна в постсъветските ареали, е определена като политическа и мирна. Едва ли лековерно в случая се пропуска, че в ислямистките организации действат паралелно политическо и воен-но (т.нар. секретен апарат) крило. И това важи с пълна сила и за Хамас. Побеждавайки, ислямистите веднага подменят демократичната власт, позволила им да спе-челят изборите с шариатската власт, която лишава от демократичен избор. (Да си припомним – веднага след победата “Хамас” заговори за въвеждане на шариата в Палестинската автономия. А там липсва развита ико-номика, тя съществува благодарение на външните по-мощи.) Ако в бъдеще се обединят с идващите от Иран шиитски “стражи на ислямската революция”, те ще се превърнат в реална заплаха не само за Близкия изток, но и за съседните райони.

Излиза, че тероризмът е политически рентабилен. Победата на “Хамас” е поредното фиаско в американ-ската външна политика и демонстрация на възможнос-тите й да създава глобални проблеми. Организирани-ят антисъветски “джихад” даде на света “Ал Кайда”, а войната в Ирак вместо унищожение на тероризма, доведе до неговия интензитет и неконтролируем ръст. Налагането на “демокрация” по американски мани-ер създава реална опасност от установяване на екс-тремистко-терористични режими. Ако днес в редица ислямски държави посочим като кандидат за прези-дент (халиф, емир) Осама Бин Ладен, той ще спече-

311

ли подобни избори. Резултатите са от направеното социологическо изследване в 50 страни в рамките на проекта: Pew Global Attitudes Project. На Бин Ладен като лидер разчитат 60% от мюсюлманите в Йорда-ния, 51% - в Пакистан, в Индонезия – 58%, в Мароко – 49%. Като наблюдаваме какво се случва в Чечения, Дагестан, Беслан, Налчик, където е пълно с джаамати (руския “Хамас”), от които млади, обучени в Близкия изток, хора призовават за свещена война и създаване на халифат в Северен Кавказ, сериозно трябва да се замислим за рационални, дългосрочни, европейски стратегии и мерки за преодоляване налагането на една продължителна и глобална дестабилизация (6).

Тези мерки ще започнат, когато е в ход борбата с корупцията и алчността на американските и европей-ските политически елити, защото освен от фанатизъм и отчаяние, тероризмът се подхранва от алчност и ко-рупция. Войната с карикатурите на Пророка в пресата е индикация за спешната необходимост от диалог и взаимодействие.

По времето на халифатите мюсюлманските и хрис-тиянските богослови са могли за удоволствие да орга-низират дискусии. В сегашното сложно, изпълнено с междурелигиозно напрежение, време да се подтиква към такива дискусии е рискован лукс. Коранът казва във връзка с това “Аллах е наш Господ и ваш Господ: на нас нашите деяния, на вас – вашите. Няма доводи между нас и вас: Аллах ни събира, и към него е връ-щането” (Сура 42, аят 14:15). А в Библията е казано: “Късият език е дървото на живота, а необузданото е

312

гибел за духа” (Притча 15,4).Аятите от Корана се цитират избирателно, като

се търсят съзнателно цитати за целенасочена и въо-ръжена борба, без да се упоменават аятите, в които се предписва уважително отношение към хората от другата вяра. За шиитския активист и университетски професор Абдул Азис Сашедина, както и за растящия брой мюсюлмански плуралисти, Коранът трябва да бъде четен като цяла книга с ясно съдържание, а не като текст, съставен от отделни пасажи с послания, призоваващи към конфликт. В Корана се проповядва мирното обединение на човечеството и тези послания преобладават въпреки контекста на агресия, който съ-буждат глави 8 и 9. Коранът представя исляма като утвърждаване и събиране на по-ранните религии, а не като тяхно отхвърляне. Дори в по-късните медински глави се казва, че мюсюлманите нямат монопол върху свещената благодат, нито в този, нито в другия свят (2:62, 5:69); те също канят евреите и християните да се присъединят към мюсюлманите, подчертавайки значителната близост на тяхната вяра (3:64). Същес-твената част на логиката на Корана е универсалният обхват на хуманността. Може да има отделни племе-на и езици, раси и политики, но въпреки това човече-ството е създадено да бъде една общност, свързана за-едно. Общността е белязана преди всичко чрез Аврам. Неговото потомство - юдеи, християни и мюсюлмани, не са едно цяло, но са свързани общности, които имат свое собствено право и свой собствен път, на който само Бог може да бъде съдия. Същевременно на вяр-

313

ващите е наредено не да се борят един с друг, а да се допълват взаимно в добрите дела и в работата.

Трябва да разсъждаваме не само върху тънкостта на религиозните учения, а да изясняваме основите на взаимно разбираемите идеи. Православието винаги е съблюдавало условието за добросъседство с исляма, т.е. на ненамеса във вътрешните му дела. В редица мюсюлмански страни ислямът и християнството имат здрави исторически корени и там намесата отвън е просто немислима.

Наивно е да се смята, че мюсюлманите не приемат християнството не поради факта, че не знаят нищо за него. Те считат за свещени книги не само Корана и Суната, но и Петокнижието, Давидовия Псалтир и Евангелието на Исус Христос. Последното е преведе-но и разпространено на всички източни езици в мю-сюлманския свят.

И християнството, и ислямът могат да извлекат пол-за от взаимното си съществуване в една Обединена Европа, ако се създаде една светска среда, в която де-батите и действията се освободят от прякото влияние на религиозните институции. От дълбока древност до днес сме свидетели на прекалено идеализиране на За-пада и тотално отричане и демонизиране на Изтока. Отношението Изток - Запад винаги е било отношение на власт и господство, отношение между колективна-та идентичност на “нас” и тази на “другия”. Географ-ски и културно ислямът е смущаващо близо до земите на християнството. Невъзможността да принадлежиш към културата на “другия” поставя на плоскостта на

314

повърхностното познание – да познаваш “отстрани”, да познаваш като чужденец.

Хуманистичният въпрос, който на интелектуално ниво се състои в това да се направи интелигентно и из-пълнено със симпатия усилие да се разберат чуждите цивилизации едновременно в техните отминали и бъ-дещи форми, стои в практически смисъл по отношение на големите азиатски колонии. Именно в този момент науката, която е форма на живот и инструмент на уп-равление, е длъжна да проникне дълбоко в сърцето на местните цивилизации, за да открие по-скоро техните фундаментални ценности и трайни характеристики, отколкото да задушава местния живот с несвързаната заплаха от европейски цивилизационен внос (7).

Поредицата конфликти в Западните Балкани, къ-дето националното начало се конфронтира с рели-гиозното, както и протеклият през 80-те години в България възродителен процес, подсказаха един уникален път – този на диалог между православието и исляма. Защото тук, в България, ислямът се сблъс-ква именно с Православието като религия. България е уникална не с етническия, а именно с религиозния си модел. Защото четиринадесет столетия християн-ството и ислямът съществуват заедно на една и съща територия и в моменти на напрежения, и в моменти на мирно съжителство. Практическото сътрудничес-тво между двете религии е залог за мирно бъдеще. Въпреки доктриналната си несъвместимост двете религии имат сходство в областта на нравствените добродетели. Между християни и мюсюлмани нико-

315

га не са възниквали сблъсъци на чисто религиозна (в смисъл на доктринална) основа. И православие-то, и ислямът съдържат един много важен религио-зен компонент – толерантността – невмешателството във вътрешния живот на другия. Българският народ не е толерантен, защото така е отразено в поредния европейски документ, а е толерантен поради дългото съвместно съжителство.

Тук нашият свят има своето наситено жизнено вът-решно пространство, това не е светът на Салман Руш-ди – свят на невкоренени мигранти. Традиция, при ко-ято никога не са възниквали сблъсъци на религиозна основа (в смисъл на доктринална) между християни и мюсюлмани. Това е модел, който води до избягва-не на разединяващите проблеми и набляга на общите интереси, модел за избягване на конфронтации. Да се съхрани уникалността на този модел и в бъдеще озна-чава да функционира една дългосрочна стратегия за социално-икономическото и културно развитие (8).

Много изследователи на исляма разглеждат ев-ропейския емпиризъм като причина за появата на безпомощния “аз”, който търси себе си сред някак-ви демократични структури, чиято единствена цел е експлоатация на бедните от страна на богатите. За мюсюлманина духовната същност на живота е дове-рието, и за да го потвърди, той е готов да отдаде душа-та си за създаването на една “духовна демокрация”.

Важно е да няма духовен лидер, който да държи в психологическа зависимост даден политически ли-дер (или семейството му), защото тогава ще имаме

316

налице една държавна или регионална политика в разрез с целите на държавата. В политиката религи-озният фактор непрекъснато ще увеличава присъст-вието си, но ще се променят формите, под които той ще се изявява. През 90-те години започна процес на самоопределяне и размиване на границите: хората започнаха да се самоопределят по-ясно - било към православието, било към исляма, или дефинират ня-каква собствена вяра. Политиците винаги са изпол-звали религията за свои цели. Това прагматично и дори цинично използване работи не за вярващото на-селение, а за стереотипи като: Италия е католическа, България е православна. Политическият лидер може да не е носител на дълбоки религиозни убеждения, но прекрасно разбира какъв влиятелен фактор е ре-лигията. Като прагматик той апелира към фактора “вяра”, отчитайки ролята на религиозността в стра-ната и влиянието на църквата като институция. Ако, от друга страна, политическият лидер е носител на дълбоки религиозни убеждения, те несъмнено влия-ят на поведението му и при вземането на политичес-ки решения. А в новия глобализиращ се свят, в който все повече се смесват различните култури и религии, е важно какво решение ще бъде взето. Дали ще тър-сим в другите култури най-лошото, за да подчертаем собствените си стереотипи, или ще търсим диалога, допирните точки, възможността за обогатяване, а не за сблъсък. Всяка политика, водеща до социални неравенства и до капсулиране на малцинствата, ще води след себе си проблеми с идентификацията и ще

317

засили миграционните процеси. А те от своя стра-на унищожават чувството за принадлежност. Липса-та на мислене в посока на една глобална солидар-ност и пасивното отношение към все по-ширещата се бедност ще ни тласне в обратната посока – тази, която ще задейства всички механизми на войната и ще доведе до собственото ни самоунищожение. Об-ществата от Третия свят стават все по-мобилни, все по-млади и динамични, а Европа застарява. Важно е интелектуалците да помогнат за изграждането на един свят, който е еднакво добър и за вярващи, и за невярващи, един свят на разбирателство.

“Ние се нуждаем от религия, свободна от враждува-щи и изобличители. Ние имаме нужда от придвижване отвъд известения край на света на Фр. Фукуяма. Тряб-ва да се съсредоточим в това да правим света по-добро място за живот не само за вярващите, но и за невярва-щите, за мюсюлманите, юдеите, християните, будисти-те, индусите и сикхите. Защо? Защото Неизвестността (Тайната, Мистерията) е първото и последното име на свещеното и не високомерието, а смирението е край-ният тест за вярата. Истинският проблем не е нито в исляма, нито в християнството; враговете не са сред тези, които се идентифицират като мюсюлмани или християни. Враговете са тези, които смятат, че рели-гията е основа за конфликт, вярата - мотив за насилие, а Армагедон - краен резултат от войната. Враговете са войнстващите защитници на вярата” (9).

Ислямът е мирна религия, но функционираща в различни културни кръгове, от които той заимства

318

местните вярвания, обичаи. И точно тогава, ако ци-тирам думите на английския антрополог и етнолог от полски произход Р. Капушчински, “се появяват гру-пи от вярващи, които се стремят да очистят исляма от тези наслоения и завръщане към извора – към Корана. Нещо като някогашните контрареформатори в Цър-квата. Групи, които се противопоставят на всякакви опити за либерализиране и интерпретация. Именно в тези среди се оформят малки подгрупи, които посягат към тероризма. Те имат две цели: очистване на света от неверниците и очистване на исляма от вътрешни врагове. С тероризма се борят преди всичко самите политически сили, изповядващи исляма, те се чувст-ват най-заплашени” (10).

Самата религия не може да замести липсата на то-лерантност в политиката. Ние трябва да спрем всички опити за създаване на “политическо православие” и на толериране на онези механизми, които активират “политическия ислям”. В политическите платформи на ДПС (Движение за права и свободи в България) “винаги се е наблягало на европейските ценности, ин-теграцията, за сметка на специфичното”(11).

“Когато говоря за заедност, имам предвид обща ценностна система, която обединява хората. Тя може да бъде универсалната ценностна система на Европа”, заявява лидерът на ДПС Ахмед Доган (12).

Интегрирането на етническите малцинства в граж-данското общество, както и формирането на единна европейска нация върху общите национални и евро-пейски ценности, каквато е основната задача на ДПС,

319

не трябва да работи за утвърждаване в политичес-кото пространство на един етнически елит, а за ин-тегриране, което запазва етническата и културната идентичност. Само така ще бъде гарантирано тяхното развитие и ще бъде избегнат капанът на либералната философия, за която ценностно значими са индивиду-алните права, а не колективните.

Ето защо не трябва да забравяме, че колкото пъти Европа прави опити да подчини света на исляма, в отговор се раждат “терористични и религиозно-мис-тични ислямски движения”. Европа на Просвещени-ето никога не трябва да губи способността си за са-мокритично мислене. Тя едва ли се нуждае от повече вярващи православни или мюсюлмани. Тя се нуждае от рационално мислещи съвременни хора и полити-ци с нужната секуларна култура и култура към ре-лигията. Нито една религия не може да има някаква съществена роля в бъдеща Обединена Европа, ако е обърната назад, към миналото, в реставрация на авторитета си като единствен морален квестор в об-ществото. Няма нищо тревожно, ако Православието стане обект на критика от страна на свещениците и от страна на вярващите от други конфесии, но би било непростимо, ако не заложи на диалог с исляма. Практическото сътрудничество между двете религии ще бъде условие за конструиране на една уникална заедност тук, на Балканите - задаваща, предвиждаща и ситуираща събития.

320

Бележки1. Groys, B. Apocalypse now - www.strana-oz.ru2. Ibidem.3. Interview: Richard Rorty. Den Planeten verwestlichen - Sueddeutsche Zeitung, November 20, 2001.4. Адонис Обида към историята и културата - Факел, кн.1, 2006, с.206.5. Сурдел, Д. Ислям. С., 1999, с. 67.6. The Guardian, 1 Dec., 2005.7. Лефевр, Фр, Р. - Paul Hartmann, 1937, pр. 123-124.8. Ялъмов, И. Кемализмът и отражението му в България, С., 2005, с. 254.9. Брус Лоурънс е професор по религия, ислямицист и ком-паративист. Последната му книга е Go, God, Go: Resilient Religion in the Global Century, в която разглежда идеологи-ческите интереси и духовните практики в различните кон-тексти на ХХ век.10. Капушчински, Р. Човек има нужда от идентичност - Фа-кел, кн.1, 2006, 309-310.11. Кръстева, А. Общности и идентичности. С., 1998.12. Доган, А. Проблеми на малцинствата в България. С., 2001, с. 1.

321

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТАДЪРЖАВА КЪМ РЕЛИГИИТЕ И СЕКТИТЕ

Бончо Асенов

По стечение на обстоятелствата през 2002 г. участвах в теоретична конференция на тема “Глобализация, евроинтеграция, национална държава”, един от съорганизаторите на която бе отново “Солидарно общество”. Както тогава, така и сега подчертавам, че историята отдавна е доказала, че религиозната вяра оказва значителна роля във формирането и развитието на народите и нациите в света, роля, която дава основание да се приеме, че религията е един от елементите на нацията, наред с общите икономически условия, езика, територията и специфичната култура. И ще повторя както на предишната конференция - че в условията на изграждащото се глобално общество, ако нацията се запази - в което вярвам, ще се запази и съществуващото сега разнообразие в религиозния свят.

По стечение на историческите обстоятелства ре-лигията е оказала изключително влияние върху раз-витието на българската народност и нация. И то не само защото приемането на православието от бълга-рите подпомага окончателното формиране на българ-ския народ през IХ век. Това се дължи преди всичко на екстремалната ситуация, при която живее нашият народ в продължение на 5 века в робство, без собстве-на държава, потискан икономически, политически и

322

духовно. В рамките на Османската империя народите се разделят по религиозен признак на привилегирова-ни – мюсюлманите, и непривилегировани - христия-ните. Поробителите водят не само жестока дискрими-национна политика спрямо християните, но и целе-насочено правят опити да ги асимилират и етнически обезличат. В тази асимилация поробителят разчита на ислямизирането на българското население, с което подготвял почвата за неговото турцизиране.

На тази, казана по съвременному, нетолерантност на Османската империя българският народ извежда на преден план своята православна вяра. Той разби-ра, че приемането на исляма означава унищожаване-то му като народност, че промяната във вярата води и до промяна на народностната принадлежност. По този начин съпротивата срещу посегателствата върху неговия народностен облик и върху идентичността се разгръща на верска основа като двубой между кръста и полумесеца, между християнството и исляма. Пре-даността към православната вяра и борбата за нейно-то запазване става израз на преданост към вековните обичаи, бит и творчество, към бащина земя и дом, към всичко скъпо и родно.

Тази историческа обстановка засилва до крайност връзката между религиозната и народностната при-надлежност и реално води до тяхното отъждествя-ване. Православната църква и нейните духовници приемат тази теза и институционално водят дейност в такава насока.

Отъждествяването на вярата с народността запаз-

323

ва българите като етнокултурна общност. Позицията обаче, че българинът, който приеме исляма, премина-ва към турската общност, обективно води до разделе-нието на българския народ по религиозен признак на християни и мюсюлмани. Отчуждаването на българи-те мюсюлмани от техния родов корен е една от най-трагичните последици на петвековното робство.

Освобождението на България от османско робство и създаването на независима българска държава пос-тавя пред нея въпроса за отношението й към религи-озните вярвания в страната.

Българската държава обявява правословната рели-гия за държавна и очевидно я толерира в сравнение с останалите. Тя приема тезата, че българските мюсюл-мани са турци и провежда дискриминационна полити-ка спрямо тях, а в отношението си към мюфтийството е принудена да се съобразява, съгласно изискванията на Берлинския договор, с Турция. В положение на тър-пимост се намират последователите на католицизма, юдаизма и армено-грегорианската вяра. За нея про-тестантските църкви на методистите, конгрешаните, баптистите, петдесятниците и адвентистите, а също дъновистите са сектантски проявления и тя всячески се стреми да ограничава тяхната дейност.

Българската комунистическа партия по време на своето 45-годишно управление води активна атеис-тична дейност, в рамките на която проявява нетър-пимост към религиозните общности в страната и всячески се стреми да намалява тяхното влияние. Тя отделя Българската православна църква от държава-

324

та и ограничава нейните дейности само в рамките на религиозните й функции. Отношението й към бъл-гарските мюсюлмани преминава от едната до другата крайност. Давайки им първоначално права на “нацио-нално малцинство”, тя скоро разбира погрешността на тази политика и прави опити за тяхното приобщаване към българския народ. Волунтаристичната й същност обаче я довежда до насилствената смяна на имената и ограничаване на религиозните им права и свободи в рамките на т.нар. вързодителен процес. Същевре-менно тя проявява изключителна нетърпимост към католическата и протестантските църкви, които не са признати за юридически личностти и спрямо които са предприемани редица мерки, включително и силови, за намаляване на влиянието им в страната. Тя не до-пуска никакви прояви на т.нар. нетрадиционни секти, които се опитват да проникнат в страната.

Промените, настъпили в България след 1989 г., стремежът към демократизиране на българското об-щество и влизането ни в Европейския съюз доведоха до резки промени в отношението на държавата към религиозните вярвания в страната. През тези 17 го-дини българската държава измина един противоречив път на развитие в своето отношение към религиите и сектите, който се движи от крайно либералната пози-ция към опити за намеса във вътрешните работи на отделни изповедания.

В Конституцията и Закона за вероизповеданията се въведоха права и свободи на вярващите и техните общности, които са съобразени със световните дости-

325

жения в тази област, включително и тези на Европей-ския съюз. Бе въведен конституционният принцип, че държавата може да предприема ограничителни мерки по отношение на религиите и сектите са мо ко га то те и тех ни те убеж де ния се из пол з ват за по ли ти чес ки це ли или за разпалване на расово, етническо или религиоз-но противопоставяне и ко га то дей ност та им е на со че-на сре щу на ци о нал на та си гур ност, об щес т ве ния ред, на род но то здра ве и мо ра ла или сре щу пра ва та и сво бо-ди те на дру ги граж да ни.

Въведе се по-либерален режим на регистрация и се даде възможност да се регистрират десетки нови изповедания в страната, някои от които абсолютно не-познати досега за българското общество.

Настъпи про мя на в от но ше ни е то към про тес тан т -с ки те цър к ви. Държавата зае позицията и налага в об-щественото мнение становището, че те зи ре ли ги оз ни гру пи, има щи 150-го диш на ис то рия в жи во та на бъл-гар с кия на род, не са сек ти, а хрис ти ян с ки цър к ви.

Зае се сравнител но спо кой но и то ле ран т но от но ше-ние към дъ но вис т ко то уче ние и неговата прак ти ка – ед -но фе но ме нал но бъл гар с ко яв ле ние, ко е то съ щес т ву ва вече един век в ре ли ги оз ния жи вот на стра на та. По-доб но е от но ше ни е то и към ка зъл ба шите в България.

Из раз на та зи толерантност е и регистрирането на не из вес т ни те дос ко ро в на ша та стра на Лю те ран с ка, Но во а пос то ли чес ка и други църкви, ко и то са тра ди ци-он ни хрис ти ян с ки про тес тан т с ки ор га ни за ции на За-пад. Заяви се и от но ше ни е на търпимост към бахаите, кришнаитите, будистите и други религиозни групи,

326

на които се да де въз мож ност да про веж дат ле гал на ре-ли ги оз на дей ност в рам ки те на за ко на. Да споменем, че се проявява по-голяма то ле ран т ност и към оне зи ха риз ма тич ни гру пи от 1990–1993 г., ко и то то га ва про-во ки ра ха об щес т во то ни, но след това по от дел но или в рам ки те на про тес тан т с ки те цър к ви за еха по-кон с т-рук тив на и ло ял на по зи ция към об щес т ве ния мо рал.

Из раз на та зи по зи ция е и по-вни ма тел но то пър во-на чал но от но ше ние към нововъз ник ва щи ре ли ги оз ни гру пи в на ша та стра на, пре тен ди ра щи да се ре гис т ри-рат ка то из по ве да ния и сдру же ния.

Същевременно обаче е факт, че държавата се наме-си във вътрешноорганизационния и каноничен свят на Българската православна църква и в желанието на някои управляващи да я подчинят на своята кауза и да създадат от нея “своя послушна църква” тя бе дове-дена до състояние на разкол, което се отрази крайно негативно върху нейната дейност в страната.

Факт е също, че подобна намеса държавата осъ-ществи и спрямо мюсюлманската община в страната, в резултат на което тя е в перманентно състояние на разколи и конфликти.

Факт е, че държавата допусна безпрепятствено зад-гранични ислямски, включително фундаменталистки, организации да навлязат в нашата страна, да разпро-страняват идеи, чужди на сунитското направление, да дават милиони за построяване на джамии, за обучение на свои кадри в страната и извън нея.

Факт е, че тя остави задгранични ислямски органи-зации, мюфтийството в страната и политически пар-

327

тии от рода на ДПС на основата на ислямската рели-гия да се опитват да турцизират българомохамеданите в Пиринско и Родопите.

Факт е, че държавата оставя почти безпрепятствено да се провежда открито прозелитична дейност сред циганите в страната с цел приемането на исляма от тях и тласкането им по пътя към турцизирането.

Факт е, че държавата почти не реагира на масовото навлизане в страната на нови, непознати досега у нас секти (агресивни, прозелитични, промиващи мозъци и т.н.), които заеха по-силни или по-слаби позиции вече в България.

България е вече член на Европейския съюз. И като такава тя трябва да се съобразява с традициите на Ев-ропа по отношение на ре ли ги оз на та тър пи мост. Но тя трябва да се съ об ра зя ва и с конкретната об с та нов ка у нас, с ис то ри я та и раз ви ти е то на ре ли ги оз ни те об щ-нос ти, с тях на та ро ля в жи во та на бъл гар с кия на род и българската на ция. То ва да ва ос но ва ние на дър жа ва та, в рам ки те на ев ро пейс ките и све тов ните кри те рии за ре ли ги оз ни пра ва и сво бо ди, да про я вя ва и спе ци фич-но от но ше ние към от дел ни те ре ли ги оз ни об щ нос ти и гру пи в стра на та. То се оп ре де ля от об щес т ве ния мо-рал, ут вър де на та цен нос т на нрав с т ве на сис те ма, тра-ди ци и те в жи вота на бъл гар с кия на род.

Развитието на религиозния живот в България в на-чалото на ХХI век показва три сериозни негативни тенденции, отношението към които е свързано с гра-ниците на толерантността, която държавата трябва да проявява към религиите и сектите в страната.

328

Първата тенденция откриваме в опитите на ислям-ския фундаментализъм да проникне в нашата страна, използвайки прикритието на исляма. Това го виждаме в стремежите на турски и арабски ислямски фунда-менталистки организации да проникнат в България чрез техни емисари, които посещават страната ни и пропагандират идеите на фундаментализма. При това те използват както чисто конспиративните методи на дейност, така и легални форми за проникване. Това осъществяват чрез регистрирането на техни фонда-ции в страната. Тяхно дело са построяването на десет-ки джамии в Родопите, разпространяването на фун-даменталистка литература, организирането на неле-гални семинари и курсове в страната, изпращането на стотици младежи на религиозно обучение в чужбина. Смята се дори, че зад някои от гастролиращите ради-кални направления на исляма в страната, и конкретно уахабизма, стои сянката на Осама Бин Ладен. Отк-риваме обаче и вътрешни прояви на ислямски фун-даментализъм: в дейността на главното мюфтийство, което независимо от неговите декларации, съзнателно или не, но в редица случаи става проводник на фун-даменталистки идеи или пък улеснява дейността на външни фундаменталистки организации; в дейността на трите легитимни и осемте незаконни мюсюлман-ски училища, където се допуска преподаването на нетрадиционен за страната ислям и извършването на обучението на основата на уахабитското направление в мюсюлманската религия, утвърждаващо идеите на радикалния ислям; чрез тези 450 - 500 деца и младе-

329

жи, които след 1990 г. завършиха своето религиозно образование в Саудитска Арабия, Йордания, Сирия, Египет и Судан и които, завръщайки се в България, започват да пропагандират ислямски идеи, чужди на мюсюлманското население в страната, идеи, изпълне-ни с фундаментализъм и радикализъм.

И в последните години забелязваме засилване на фундаменталистки идеи и настроения сред мюсюлма-ните в страната. За почна се по-стро го спаз ва не и при-дър жа не към по ве ли те на Ко ра на. Мо мичета сла гат фе ре д же та и забрадки. Мал ки те дечица се обучават в джа мийс ки те не дел ни учили ща и са при ну де ни да на и зус тя ват на араб с ки съ вър ше но не поз на ти и не раз-би ра е ми тек с то ве. Въз с та но вя ват се заб ра ве ни обичаи и нор ми на по ве де ние, поз на ти ни от ми на ло то на то-ва на се ле ние. Някои ще кажат, че това е връщане към ислямския традиционализъм. Практиката в света, от Иран, Афганистан и Чечения, показва - този традици-онализъм трасира пътя на ислямския фундаментали-зъм. Увеличи се също броят на мюсюлманите шиити в България. А шиитството лежи в основата на световния ислямски фундаментализъм. В страната действат по-лулегално или нелегално редица мюсюлмански рели-гиозни секти, някои от които са с фундаменталистки уклони. Те се финансират и подкрепят от задгранични религиозни фундаменталистки организации и практи-чески тяхната дейност не е изяснена напълно и на об-ществото не е известно какво се върши в тези секти.

България е на границата между християнския и мюсюлманския свят. И смятам, че сега като член на

330

Европейския съюз тя трябва да проявява по-голяма нетърпимост към тези фундаменталистки прояви в страната. Защото знаем, че ислямският фундамента-лизъм е в основата на съвременния тероризъм. А бор-бата срещу световния тероризъм не търпи компроми-си. И тя е дело на всяка държава, още повече ако тя членува в Европейския съюз и се намира на границата между християнската и ислямската цивилизация.

Има и още един момент, който тревожи нашето общество. Мюсюлманската религия сега е тази, коя-то наред с езика се използва най-вече за етническото културно обособяване на мюсюлманите в България. ДПС и подобните на нея етнически партии водят це-ленасочена политика за икономическо, политическо и културно обособяване на мюсюлманското населе-ние. След подписването на Рамковата конвенция за националните малцинства те, все още внимателно, но вече водят борба за признаване на турско национално малцинство, а това подготвя условията за създаване-то на бъдеща турска автономия в страната. Това, раз-бира се, може да е крайно мнение, но едно искам да подчертая - използването на мюсюлманската религия за отчуждаване на мюсюлманите в България и откъс-ването им от националния организъм ще бъде една от големите заплахи за българската нация през ХХІI век. Ето защо една от задачите на нашето общество е да не допусне на основата на мюсюлманския фунда-ментализъм и панислямизъм да се руши национално-то единство на България.

Втората опасна тенденция в религиозния живот на

331

българския народ, която може да окаже влияние върху националното му развитие, е нашествието и разши-ряването на влиянието на сектите в България. Това са нетрадиционните християнски секти на мормоните, йеховистите, муунистите, сатанистите, Семейството. Това са източните секти на кришнаитите, Трансцеден-талната медитация, Сахаджа йога и други. Това са сме-сените индуистко-християнски секти и движения на сциентолозите, окултистите и Новата епоха. Те идват с идеи, вяра, нравствена система, морал, начин на жи-вот, които са чужди на българския народ и които раз-биват неговата етническа идентичност. Новопокръсте-ните се смятат за деца на техния гуру, месия, Бог и стават безразлични към своя родов корен. Със сектите навлиза една нова култура и нова нравственост, която обезличава етнически младите хора. Наистина броят на последователите на тези секти в нашата страна е все още от порядъка на няколко хиляди. Но тези нетра-диционни секти със своята агресивност, прозелитизъм и методи на промиване на мозъци са в началото на сво-ята битка за България (и Източна Европа).

В това отношение още един факт тревожи обще-ствеността - рязкото разширяване на влиянието на харизматичното движение в нашата страна - едно движение, което се смята от традиционните протес-тантски църкви в света за сектантско явление. Ако през 1989 г. петдесятниците са били 5 000 души, то сега петдесятно-харизматичното движение обхваща около 100 000 последователи. Ще припомня, че в това движение действаха по-рано открито, а сега в рамките

332

на Българска Божия църква и Обединени Божии църкви нашумелите през миналото десетилетие група на Слово на живот, Еммануил, Войни на Христа, Рема, Васан, Витлеем и други.

Това, което тревожи в случая, е, че безконтролно-то навлизане в живота на българския народ на тези нетрадиционни секти и рязкото разширяване на вли-янието на харизматичното движение в страната води до рушене на неговата етническа самобитност, а това вече е опасно за неговото бъдеще. Вся ка то ле ран т-ност, вклю чи тел но и ре ли ги оз на та, има сво и те гра ни-ци. Ние сме в Ев ро па, на ко я то аме ри кан с кият ли бе ра-ли зъм в об ласт та на ре ли ги я та не е поз нат. Не мо же да сме то ле ран т ни към сек ти, ко и то дейс т ват за сметка на пра ва та и сво бо ди те на дру ги те. За смет ка на здра-ве то и до ри жи во та на хо ра та. И ко и то ру шат тра ди-цион ната нрав с т ве на цен нос т на сис те ма и мо рал ни те ус тои на об щес т во то. Тук вся ка дър жа ва пре це ня ва сво е то от но ше ние към ре ли ги и те и сек ти те и от по зи-ци и те на сво и те на ци о нал ни ин те ре си. Ето за що, ако те зи сек ти се раз рас т ват в ма ща би и дейс т ват по на-чин, кой то ру ши ет ни чес ка та са мо бит ност на бъл гар-с кия на род, той е длъ жен да ре а ги ра и да па зи сво я та същ ност ка то на ци о на лен ор га ни зъм. И той ис ка да бъ де пред па зен от пос ле ди ци те на то ва на шес т вие за бъ де що то раз ви тие на на ци я та.

Об щес т ве на та опас ност от про ник ва не то на иде и-те, въз г ле ди те и на чи на на жи вот на всич ки те зи сек ти не мо же да не пре диз вик ва от вет на ре ак ция. Тя е ес-тес т ве на за вся ко де мок ра тич но об щес т во и то из пол-

333

з ва ме ха низ ми те на дър жа ва та, за да за щи та ва сво и те ин те ре си. Примери за това в страните от Европейския съюз колкото искате. Например законовата уредба и обществена та обстановка в Гърция дават възможност на държавата да не допуска масовото навлизане и раз-пространяване в страната на нетрадиционните секти. През юни 2000 г. френското Национално събрание прие специален закон за ограничаване дейността на сектите. В Германия об щес т ве на та не тър пи мост към аг ре сив на та дей ност на сек та та на сци ен то ло зи те до-веде до пред п ри е ма не то на ад ми нис т ра тив ни мер ки към нея, а в Ба ва рия дори изис к ват от все ки кан ди дат за дър жав на ра бо та да под пи ше дек ла ра ция, че не чле-ну ва в сек та та. В Ита лия се въведе спе ци а лен за кон за сек ти те, кой то пред виж да стро ги на ка за ния, ако се ус та но ви, че да ден ре ли ги о зен култ на ру ша ва пра во-то на лич ност та и зас т ра ша ва мо ра ла и здра ве то на учас т ва щи те в не го. В Да ния, Шве ция и Нор ве гия, къ-де то Лю те ран с ка та цър к ва е дър жав на, в за ко но да тел-с т во то е за лег на ла пос та нов ка та, че граж да ни те, ко и-то из по вяд ват лю те ран с т во то, тряб ва да се на сър ча ват в стре ме жа им към по ли ти чес ка ка ри е ра и дър жав ни пос то ве. Пак там се смя та, че на ци о нал ни те ин те ре си на ла гат да се за щи та ва дър жа ва та от вън ш ни опи ти за от к ло ня ва не на лю те ра ни те към дру ги ре ли гии. В Бел гия е ос но ва на спе ци ал на пра ви телс т ве на аген ция, ко я то да наб лю да ва дей ност та на ня кол ко сто ти ци ре-ли ги оз ни гру пи, смя та ни за сек тан тски. В Ав с т рия не мо гат да слу жат ка то све ще ни ци (пас то ри) чуж ди граж да ни.

334

С те зи при ме ри се под к ре пя ос нов на та ниш ка на до-се гаш ни те раз съж де ния – че българската дър жа ва мо же и тряб ва да из ра бо ти по-дейс т вен ме ха ни зъм в от но ше-ни е то си към ре ли ги и те и сек ти те, ме ха ни зъм, кой то да от го ва ря на ед на на ци о нал на по ли ти ка в та зи об ласт.

И третата тенденция, която тревожи обществено-то мнение в България, е изключително либералното отношение към религиозните групи, които искат да се регистрират като вероизповедания. Сега има ре-гистрирани 80 религиозни общностти. От тях 49 са регистрирани след приемането на новия Закон за ве-роизповеданията, действащ от 1 януари 2003 година. Да припомним, че на 9 септември 1944 г. в България наред с държавната Православна църква провеждат религиозна дейност още 10 религиозни групи, и че на 10 ноември 1989 г. също само 11 религиозни групи в страната са регистрирани и имат право на официална религиозна дейност. Излиза, че последните 17 години са регистрирани над 7 пъти повече религиозни групи отколкото е имало на 9 септември 1944 г. и на 10 ноем-ври 1989 г. и над 2 пъти и половина повече в сравнение с регистрираните до приемането на новия закон.

Някои от регистрираните вече изповедания дори с името си подиграват институцията на регистрация. Например: “Покров присвета госпожа Богороди-ца”, “Интернационален християнски алианс Реката“, ”Християнско служение за благовестие-време е за жът-ва”, но и “Християнска църква жътварите”, “Църквата в Сливен”, но и “Добрата църква в Сливен“, “Баптис-тка църква Надежда”, но и “Баптистка църква “Добра

335

надежда”, “Диамантен път на будизма”, Християнска църква Месия”, Християнска църква за съживление” и т.н. Какви вероизповедания са това - с каква идейна основа и култ, и Господ би се хванал за главата.

Вече има регистрирани две лютерански вероиз-поведания, две мюсюлмански общности, две мето-дистки, две будистки групи, пет петдесятни групи, 8 баптистки църкви и множество групи със смесица от различни протестантски идеи и възгледи, които са усмотрение на техния ръководител. При това осемте баптистки църкви са основани от чужди граждани, които са посочили един и същ адрес за седалище (Со-фия, бул.”Евлоги Георгиев” № 111, ет 2, ап.4). Е, това ако не е подигравка със закона и институциите, които трябва да го спазват?!

В момента 18 чужденци стоят начело на български вероизповедания. Да се чуди човек за коя страна става въпрос. При това 12 от тях са посочили ЕГН-та, за-почващи с 99, а двама от тях имат абсолютно еднакви ЕГН-та (ако това са ЕГН-та ). Убеден съм, че част от тези регистрирани групи са прикрития на някои от из-вестните от близкото минало секти.

Тази либерализация и регистриране практически на всяка група, която подаде молба в съда, не е приз-нак за демократизиране на нашето общество. Това е признак за безотговорност и некомпетентност. Нещо повече, това се върши в противоречие с новия Закон за вероизповеданията, който не позволява да се регис-трират като вероизповедания религиозни групи, които имат една и съща верска основа (верски убеждения).

336

Или пък имат очевидно характера на местно поделе-ние, а са регистрирани като централно вероизповеда-ние. Или пък имат едно и също седалище.

Ето пак някои примери от законодателствата на ев-ропейски страни.

В Ав с т рия, къ де то за ко но да тел с т во то в та зи об ласт е от края на ХІХ век, ре ли ги оз ни те об щ нос ти се де лят на приз на ти и неп риз на ти. Приз на ти те тряб ва да имат най-мал ко 2000 чле нове и по не ед на ор га ни зи ра на ре-ли ги оз на об щи на, за да се пол з ват с пра ва та на из по-ве да ние. За раз ли ка от тях, неп риз на ти те ре ли ги оз ни об щ нос ти мо гат да из пъл ня ват сво и те об ре ди са мо в до маш на об с та нов ка, ако то ва не про ти во ре чи на за ко-ни те и доб ри те нра ви в стра на та.

В Че хия, за да бъ де ре гис т ри ра на дадена религиоз-на общност, тя тряб ва да има 10 000 вяр ва щи, а ако е член на Све тов ния съ вет на цър к ви те – 500 ду ши.

В Ру сия по за кон от 1997 г. се ре гис т ри рат ка то из-по ве да ния са мо ре ли ги оз ни те об щ нос ти с над 15-го-диш на дей ност.

В Гър ция се регистрират само т.нар. из вес т ни ре ли-гии, под ко е то се раз би ра “об щоп ри е та, тра ди ци он но съ щес т ву ва ща, ис то ри чес ки ус та но ве на и фун к ци о ни-ра ща в стра на та и в ци ви ли зо ва ни те (за пад ни) стра-ни” религия.

Ику ме ни чес ки те ор га ни за ции в Ев ро па при е мат в сво и те ре до ве са мо цър ков ни об щ нос ти (ве ро из по ве-да ния), ко и то имат над 2500 ду ши вяр ва щи и ко и то са ис то ри чес ки ус та но ве ни, изя ве ни в ре ли ги оз но и об щес т ве но от но ше ние и се пол з ват с доб ро име сред

337

об щес т ве ност та. Очевидно е, че осигуряването на свобода на съ-

вестта в страната има своите граници. Религиозните права и свободи не означават безразборно регистри-ране на всяка религиозна група, която желае това. И както в цивилизованите държави трябва да се уста-новят предели на даване на религиозни свободи у нас и критерият за тези предели да бъде опазването на националната ни самобитност. Ще се обърна отново към Европа, за да ви кажа, че в правните системи на повечето европейски страни е заложено схващането, че тра ди ци он ни те ре ли гии са част от об щес т ве ния мо-рал и пред с тав ля ват ва жен еле мент на струк ту ри те на власт та. Власт та, ко я то по лу ча ва сво я та мо рал на ле ги-тим ност от ор га ни за ци я та на тра ди ци он на та ре ли гия, се счи та за дъл же на да я об ла го де тел с т ва и за щи та ва. Ко га то но во то ре ли ги оз но дви же ние по ис ка съ що то об ла го де тел с т ва не, власт та трябва да от каз ва, за що то то не е част от нея.

В духа на тази европейска традиция ще кажа нещо, което многократно съм повтарял. В отношението си към религиите и сектите българският народ и бъл-гарската държава трябва да водят политика, която да утвърждава източноправославната религия и нейните ценности в живота на българите и която да подпомага Българската православна църква в дейността й за раз-ширяване на нейното влияние сред народа ни и за за-емане на полагащото й се място като негова традици-онна религия. Това трябва да бъде политика, която да не допуска чужди на българския дух и култура рели-

338

гиозни секти и движения да проникват в страната ни и под прикритието на свободата на съвестта да откъсват българските деца и младежи от родовия им корен.

Само като православен българският народ може да съществува и в следващия ХХIІ век, като наследник и продължител на самобитния народ, който вече 14 века живее в центъра на Балканския полуостров. В проти-вен случай на това географско място в Европа ще жи-вее вече друг народ, с друг светоглед, с друга вяра, с различни от българските обичаи и традиции.

339

ПРАВНИ АСПЕКТИ НА ОТНОШЕНИЯТАДЪРЖАВА-ЦЪРКВА В БЪЛГАРИЯ ДНЕС:

ЕВРОПЕЙСКАТА ПЕРСПЕКТИВА*

Нонка Богомилова

1. Европейските правни стандарти и междуна-родните правни инструменти, регулиращи отно-шенията между държавата и църквата: свобода и равнопоставеност

Правната рамка на отношенията между държавата и църквата има важно значение за преодоляването на все още актуалния за някои балкански страни синтез между етнос и религия. Основните законодателни ак-тове и документи, които задават принципите на отно-шенията между държавата и църквата, характерни за развитите демокрации, са следните:

1/ Универсалната декларация за човешките пра-ва (Universal Declaration of Human Rights – 1948 г.), чл.18: “всеки има право на свобода на мисълта, съ-вестта и религията; това право включва ...свободата всеки сам или в общност, публично или частно да из-повядва своята религия или вяра като учение, прак-тика, молитва и служение” (“еvеryone has the right to freedom of thought, consciousness and religion; this right includes… freedom either alone or in community with others and in public or private, to manifest his religion or belief in teaching, practice, worship and observance.”).

2/ Международният договор за гражданските и по-

340

литическите права на Обединените нации (International Covenant on Civil and Political Rights of the United Nations - 1976 г.), чл.18.

3/ Европейската конвенция за защита на човешки-те права и основните свободи (European Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms – 1953 г.), чл. 9.

Като приемат свободата на религията като ядро на европейската корпоративна идентичност в отноше-нията между държавата и църквата, международните документи в тази сфера утвърждават правата на от-делните страни да съобразяват законодателството си със своите национални и културни особености (чл.22 от Хартата за основните права на Европейския съюз - Charter of Fundamental Rights of the EU); Amsterdam Treaty Declaration №11 за статуса на църквите и нере-лигиозните организации.

2. България – действащ демократичен, но кри-тикуван закон

2.1.Свобода на религиозните убеждения и равенство на религиозните общности пред закона: основни принципи

Новият Закон за вероизповеданията, публикуван в “Държавен вестник” (бр. 120 от 29 декември 2002 г.) и подкрепен силно от управляващата по това време партия Национално движение Симеон Втори, потвър-ждава “правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без

341

оглед на религиозната принадлежност и убеждения” и подкрепя “взаимното разбирателство, търпимост и уважение по въпросите, свързани със свободата на съвестта и вярата” (Увод). Еволюцията към новия де-мократичен закон беше трудна и мъчителна, както в повечето посткомунистически страни.

В “Общи положения” законодателят постановява, че: “Правото на вероизповедание е основно, абсолют-но, субективно, лично и ненакърнимо” (чл.2, ал.1). Също така: ”Правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповяд-ва - съответно практикува - свободно своето вероиз-поведание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали” (чл.2, ал.2). Член 3/1/ още веднъж подчер-тава свободата на религиозните убеждения: ”Никой не може да бъде преследван или ограничаван в сво-ите права поради религиозните си убеждения. Недо-пустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание.”

Една от положителните черти на българския закон в сравнение с тези на Сърбия и Македония е подчерта-ването на индивидуалните, а не само на колективните права и свободи относно религиозните убеждения и действия.

2.2. Правният статус на религиозните общности

342

– пътят към свободатаПозитивен, съобразен с европейските стандарти, е

и фактът, че в закона придобиването на правен статус от страна на религиозната общност не е посочено като задължително условие за извършване на религиозна дейност. Но придобилите такъв статус религиозни общности, наречени в закона “религиозни институ-ции”, разполагат с по-широк кръг права: “да притежа-ват собственост” /чл.21/, “да произвеждат и продават стоки” /чл.22/, “да притежават и поддържат гробищни паркове” /чл.24/, да се възползват от “разпределение на държавната субсидия” /чл.28/, да “могат да осно-вават медицински, социални и образователни инс-титуции” /чл.30/ и други. По посока на европейски-те принципи и стандарти би било необходимо да се намали задължителната обвързаност между правния статус на религиозната общност и извършването на дейности, за които правният статус не е необходимо условие – културна, образователна, благотворителна; да се допусне възможност за разпределяне на дър-жавната субсидия и към нерегистрирани религиозни общности; пряко да бъде формулирана възможността религиозните общности да могат да се регистрират и по закона за гражданските сдружения.

Член 15/1/ постановява, че регистрацията на рели-гиозната общност като юридическо лице се извършва от Софийския градски съд. Част VІ на закона регу-лира ролята на държавата – чрез Министерския съ-вет и неговия административен отдел “Дирекция по вероизповеданията” – по отношение на процесите в

343

религиозната сфера. В изискващите се документи за регистрация е включено и “изложение на религиозно-то учение и на религиозната практика /чл.17/2/.

Преимущество на закона и хармонизиране с евро-пейските правни стандарти представлява отсъствието на изискване за минимален брой членове като усло-вие за регистриране на религиозната общност. В духа на европейските законови стандарти е да се посочат точни срокове за отговор на апликацията за регистра-ция от страна на компетентния орган – обикновено 30 дни – и да се даде възможност за подновяване на от-хвърлена апликация след изпълнение на препоръките на регистриращия орган, представени в писмен вид. При наличието на позитивния факт – регистрацията на религиозните общности да е в задължение на съда, освобождаването от някои функции на Дирекцията по вероизповеданията в този процес /чл.35/ ще подкрепи демократичната тенденция към ограничаване намесата на държавата: даването на експертно становище по ре-гистрацията, разглеждане на сигнали и оплаквания от гражданите за нарушаване на религиозните им права и други. В изискващите се за регистрация документи на религиозната общност да отпадне “изложение на ре-лигиозното учение и практика”, доколкото преценката им не е в компетентност на регистриращия орган.

2.3. Условия за лишаване от правен статус: все пак държавата е тук!

Според чл.7/1/: ”Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигур-

344

ност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица; /2/ Ре-лигиозните общности и институции, както и верски убеждения, не могат да се използват за политичес-ки цели; /3/ Правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано, освен в случаите по ал.1 и 2;…/5/ Религиозните общности и институции не могат да включват в дейността си малолетни лица, освен с из-ричното съгласие на техните родители или настойни-ци. Непълнолетните лица могат да бъдат включвани в дейността на религиозните общности и институции, освен ако има изричното несъгласие на техните ро-дители или попечители.” А според чл. 8: “Правото на вероизповедание може да бъде ограничено, ако са нарушени изискванията на чл.7 чрез: 1/ спиране на разпространението на дадено печатно произведение; 2/ спиране на издателската дейност; 3/ ограничаване на публичните изяви; 4/ отмяна на регистрацията на учебно, здравно или социално заведение; 5/ преуста-новяване на дейността на юридическото лице за срок до 6 месеца; 6/ отмяна на регистрацията на юридичес-кото лице на вероизповеданието.”

Това са едни от най-критикуваните пунктове в зако-на. Събразяването с европейските ценности и правни инструменти би следвало да мотивира законодателя от чл.7/1/ да отпадне категорията “национална си-гурност”, тъй като не отговаря на формулировката на ECHR 9/2/. Санкциите, предвидени за нарушаване на изискванията на чл.7, вменяват колективна вина и се отнасят до публичната дейност на религиозната общ-

345

ност. Макар досега да не се констатира злоупотреба с тези законови положения, практиката по закриване на дадена религиозна общност да се приема като изклю-чително крайна мярка, доколкото тя влиза под опреде-лението за търсене на колективна вина. Тълкуването на условията, при които е възможно закриване, зависи от демократичната култура на обществото, затова е не-обходимо те да бъдат по-ясно и точно формулирани.

2.4. Привилегированият статус: национален и/или политически интерес

Главната критика на Съюза на демократичните сили и на Движението за права и свободи беше свързана с чл.10 от закона: “/1/ Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и пред-ставител е самоуправляващата се Българска православ-на църква, която под името Патриаршия е правоприем-ник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Све-тия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски; /2/ Българската пра-вославна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав”.

Основание за критиката беше тълкуванието на този член като даващ със самия закон юридически статут на БПЦ и на единия от алтернативните синоди – този на патриарх Максим. По този начин беше критикува-на намесата на държавата в продължилата повече от

346

десет години вътрешна схизма в Българската правос-лавна църква и кризата на легитимността й. Специа-листите по проблема, впрочем, приемат, че статусът “традиционна църква” е съвместим с европейските законови стандарти и практика. Макар че и в други европейски страни е даден привилегирован статус на някои т. нар. държавни или национални църкви, има тенденция към намаляване на тяхната относителна тежест в обществото и изравняването им с другите вероизповедания. Придобиването от страна на Бъл-гарската православна църква на правен статус ex lege за разлика от другите религиозни общности, които трябва да се пререгистрират /макар и с препотвържда-ване от съда на придобит вече правен статус/ е в про-тиворечие с чл.4/1/, деклариращ равнопоставеността на религиозните общности и чл.4/2/, забраняващ на-месата на държавата в автономните и самоуправлява-щи се религиозни организации. Същевременно чрез правния статус ex lege законодателят отдава дължи-мото на чл.10/1/ от закона и на чл.13 на Българската конституция, в който е упоменато, че православието е традиционна религия за Република България.

В резултат на критиките на закона Европейската комисия възстанови временно мониторинга върху ре-лигиозните права в България, а на две свои заседания сезираният от група депутати Конституционен съд обсъжда /не/конституционния характер на Закона за вероизповеданията, като на своето заседание от 15 юли 2003 г. отхвърли искането на групата депутати и потвърди конституционността му.

347

Доказателство за зависимостта на правната сфера от социалния контекст беше безсилието на закона да ликвидира схизмата в Българската православна цър-ква, предизвикана и поддържана от политическото разделение в обществото и от институционалната й слабост. Бурните събития от последната седмица на юли 2004 г. – конфликтът между легитимния /според закона/ и нелегитимния синод по въпроса за собстве-ността, потушен с помощта на полицията, потвърди това наблюдение. В резултат на тези събития Парла-ментарната асамблея на Европа излезе с резолюция, която препоръчва: 1/ уеднаквяване на начина за при-добиване на правен статус от страна на религиозните общности; 2/ ненамеса на държавата във вътрешните дела на религиозните общности.

С влизането на България в Европа би следвало да се потвърди конституционната идея за равенство на гражданите по отношение на религиозните им убеж-дения, т.е. всички религиозни общности да бъдат пос-тавени при еднакви условия за придобиване на правен статус и ръководството на Българската православна църква да бъде излъчено на основата на нейните вът-решни закони и регулативи.

3. Обучението по религия в гражданските учи-лища: европейската перспектива

Все още актуалният синтез между етнос и религия в повечето балкански страни ясно личи при възприе-тата форма на обучение по религия. След започването на демократичните промени през 90-те години на ми-

348

налия век повечето от централно- и източноевропейс-ките страни, включително и България, възстановиха докомунистическия статус на обучението по религия в гражданските училища, т.е. въведоха конфесионал-но обучение по религия. Конфесионалното обучение по религия представлява обучение и възпитание на учениците в рамките на конкретна религиозна тради-ция – православие, католицизъм, протестантизъм, ис-лям. На коренно различна основа е поставено некон-фесионалното обучение по религия – то представлява запознаване на обучаемите с ценностите и идеите на големите религиозни традиции, търсене на допирни-те им точки с цел формиране на толерантно и диало-гично мислене и поведение в тази деликатна сфера. Именно това е преобладаващата тенденция в съвре-менна Европа – обновление и преосмисляне в духа на мултикултурализма на конфесионалното обучение по религия и постепенното му заместване с неконфесио-нално такова. Конфесионалното обучение все повече се свързва с религиозната и културната сегрегация, а неконфесионалното – с интеграцията на различни религиозни общности и традиции от гледна точка на общочовешките нравствени ценности в глобализира-щия се свят. Затова предпочитанието, което повечето посткомунистически страни проявиха към конфесио-налното обучение по религия, се преценява често като “компенсаторно” и обърнато към миналото.

Причините за това са все по-активните срещи и взаимодействия на култури, икономики, религии в глобално взаимообвързания свят. Серия от конферен-

349

ции, посветени на тези въпроси, бяха инициирани от Съвета на Европа. Те обсъждаха въпроса за обновле-нието и преосмислянето на обучението по религия в гражданските училища в по-широкия контекст на но-вите училищни програми в много европейски страни, които целят засилване на духовността в образование-то, макар и не задължително в религиозна форма.

ЗаключениеДълбоката същност и философия при анализа на

националните правни текстове са в това, че те не съ-ществуват само като елементи от универсален и стан-дартизиран правен космос, а са потопени в специфи-чен социален контекст, от чиито субекти и балансите между тях се пораждат текстовете. Нещо повече, дори текстовете на законите да бъдат буквално приети и преписани от развитите демократични страни, отново ще стои въпросът за приложението на тези текстове, за приемането им като органични от съответната кул-тура, или за съществуването им само като абстрактни и социално безсилни елементи на правния космос. В същото време натискът на европейските правни стан-дарти, инструменти и практики като ценностна рамка и мотивираща сила е част от тази трудна еволюция.

Литература* Статията е резултат от работата по проект, подкрепен от Институт “Отворено общество” със съдействието на Прог-

350

рамата по международна политика към Институт “Отворено общество - Будапеща, представен изцяло в: Богомилова, Н. Религия, право и политика на Балканите в края на ХХ и нача-лото на ХХІ век. С., 2005.

1. Ambrosewicz-Jacobs, J. Religious Tolerance, Freedom of Reli-gion or Belief, and Education: Results of the 2001 UN Conference - In: Facilitating Freedom of Religion or Belief: a Deskbook, eds. Lindholm, T.,W. Cole Durham; Bahia G. Tahzib-Lie, Martinus Nijhoff Publishers, Leiden, The Netherlands, 2004, p.815.2. Basdevant-Gaudemet, B. Education et religion dans les pays candidates a l’union europeenne. - In: Le statut des confessions religieuses des etats candidates a l’union europeennes. Milano, 2002, pр.16-17. 3. Bloß, L. European Law of Religion – organizational and insti-tutional analysis of national systems and their implications for the future European Integration Process, Jean Monnet Working Paper 13/03. -www.jeanmonnetprogram.org/papers/03031301.rtf4. Bulgaria: International Religion Freedom Report 2004, re-leased by the Bureau of Democracy, Human Rights and Labor. - http://www.state.gov/g/drl/rls/irf/2004/35446.htm5. Cole Durham, W. N.P.Peterson, Jr., and Sewell, E. A. Introduc-tion: A Comparative Analysis of Religious Associations Laws in Post-Communist Europe. - In: Laws on Religion and the State in Post-Communist Europe. 2004.6. Ilic, A. Church and State Relations in Present-Day Serbia. - In: Religion in Eastern Europe, vol.25, February 2005.7. Ferrari, S. Remarks on the papers presented at the Strasburg meeting /November 17-18, 2000/. - In: The Status of Religion Confessions of the States Applying for Membership to the Euro-pean Union. Milano, 2002.8. Ferrari, S. Conclusion. Church and State in Post-Communist

351

Europe. - In: Law and Religion in Post-Communist Europe. Par-is, 2003. 9. Kodelja, Z., Bassler, T. Religion and Schooling in Open Soci-ety. Lubljana, 2004.10. Petkov, P. The Law on Religion in Bulgaria in the Light of European Integration. - In: Orthodox Christianity and Contem-porary Europe. Paris, 2003.11. Vukomanovich, M. Religious Freedoms in Yugoslavia and the Relations between Religious Communities and the State. - In: Religion in Eastern Europe, vol.22, N1, February 2002.12. 2000 Annual Report on International Religious Freedom in the Former Yugoslav Republic of Macedonia, released by the Bureau of Democracy, Human Rights and Labor of the US Department.

352

ЕТНИЧЕСКА И РЕЛИГИОЗНА ТОЛЕРАНТ-НОСТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ

СВЕЩЕНИЦИ СЛЕД 1989 ГОДИНА

Петър Канев

Етническите и религиозните конфликти на Балка-ните, както и изобщо в съвременния свят, предопре-делят особената актуалност на проблема за толерант-ността в днешна Европа.

Конфликтите в различните райони на бивша Югос-лавия показаха на практика колко важна може да бъде личността на свещеника в моменти на религиозно и етническо напрежение. Свещеникът все още е единст-веният реален медиатор между волята на висшия клир и хората, които се самоопределят като православни. В случаите на етно-религиозно напрежение позици-ята и поведението на свещеника могат да успокоят, да изострят или да канализират противопоставянето на общностите. В ситуации, когато поради ред геопо-литически причини висшият клир следва линията на нетолерантността, на шовинизма и на войнстващото агресивно противостоене, именно свещеникът е този, който е призван да проведе или да се противопостави на тази линия сред хората в конфликтните райони.

Визията за етническата и религиозната толерант-ност на българското попство, която представяме тук, е базирана на емпиричен материал от над сто и пет-десет биографични интервюта, проведени с 10 % от

353

действащите български свещеници във всички митро-полии в страната в периода 2003-2005 година.

След приключването на международния проект “Православните свещеници като носители на бъл-гарската традиционна християнска култура в кон-текста на развитието на гражданското общество в променяща се Европа”(1) биографичните интервю-та бяха транскрибирани и систематизирани по проб-леми и по групи в база данни.

Общото между православните свещеници в различ-ните митрополии в България е малко, но още отнача-ло трябва да уточним, че по силата на богословската и каноничната религиозна православна гледна точка, вярващите и образованите свещеници не приемат и не могат да приемат либералната плуралистична визия за толерантността, която е залегнала като идейно, по-веденческо и юридическо изискване към страните в днешния европейски свят. 80 % от интервюираните свещеници изразяват единодушно възраженията си срещу “безпринципния либерален плурализъм”. Някои свещеници виждат като резултати от този плуралис-тичен модел не реална толерантност между общнос-тите, а пореден източник на конфликти между тях. Те изразяват опасения, че зад този тип либерализъм не се крие защитата на човешките права, а икономически интереси, свързани при това не с Европа, а с амери-канския хегемонизъм (“макдоналдизация” на рели-гията и целенасочено инспириране на религиозни и етнически противопоставяния). В смесените и потен-циално конфликтните райони в България (Родопите,

354

Делиормана) този възглед се споделя от всички интер-вюирани свещеници.

Поради изложените причини, когато говорим за то-лерантността на православните свещеници в България, тук няма да визираме либералния плуралистичен модел на толерантност, а безусловното изискване за толеран-тност към всяко човешко същество, изразено в Хрис-товото послание и възприето в идеен аспект от право-славното богословие и православната каноничност.

Изконно християнската представа за отношението към Другия надскача измеренията на толерантността (простата търпимост към различността на Другия) и поставя изискването за пълноценно и равнопоставено общение, за пълна и състрадателна снизходителност и неосъждане към всичките човешки грешки и заблуди, за пълно ненасилие (както физическо, така също и ин-телектуално, и психологическо), за любов към различ-ния от нас човек. Основните нравствено-метафизич-ни послания на Новия завет изхождат от възгледа, че абсолютно всички различни хора са образ и подобие на Бога и това определя изначалната свръхценност на всяка една човешка личност и пълната равнопоставе-ност на всички хора в Господа (няма мъж, няма жена, няма роб, няма господар, а езичниците дори превар-ват юдеите в Царството Божие: Матей 8:10-13; Матей 15:28, Матей 21:43, Марк 16:15, Лука 2:32, Лука 10:25-37, Деяния 10:28-29, Деяния 10:34-36, Деяния 17:28). Оттук идват и християнските нравствени изисквания от проповедта в планината Сион (Матей 5:1-7, 29; Лука 6:17-49) – скромност и душевна простота, човечност,

355

любов, защита на правдата, радост от живота, мирот-ворство. Именно тези нравствени принципи са възпри-ети и доразвити от почитаните в православието свети отци и богослови – Василий Велики, Григорий Вели-ки, Ефрем Сирин, Йоан Златоуст, Йоан Дамаскин, Гри-горий Палама и т.н. Историята на Източната римска империя показва, че тази християнска толерантност към Другия донякъде е съществувала и практически (2). Този модел се видоизменя и доразвива след осман-ското завладяване на региона. Реално така злополуч-но известната православна нетолерантност избуява с процесите на модернизация на полуострова, които по-раждат национализма, шовинизма, етно-филетизма в балканските църкви (3).

Западноевропейската хуманитарна мисъл днес обо-гатява изконно християнската визия за толерантността към Другия в съвременното православно богословие (Майендорф, Лоски, Янарас, Кураев, Янулатос). Въп-росът за Другия, разгледан в контекста на възгледите на Жак Лакан и на Цветан Тодоров, става ключов за философската интерпретация на православното бо-гословие у Христос Янарас (4). В този контекст са-мото християнство се разглежда като немислимо без цялостното приемане на Другия, на различния от нас, чрез любов и пълноценно общение с него. Единстве-ният начин човекът да се осъществи като автентична личност е общението с Другия. В такъв смисъл сама-та евхаристия и самият христомимезис са немислими без християнската толерантност, която се изразява в отношението на любов към всяко човешко същество в

356

качеството му на образ и подобие на Бога и в постига-нето на пълно, автентично и равнопоставено общение с всеки различен човек.

Архиепископ Анастасий Янулатос, дякон Анд-рей Кураев, Йоан Зизулас разглеждат православната мисия като възможна и пълноценна единствено чрез инкултурацията, която включва пълно ненасилие над убежденията на Другия, който трябва сам (без да бъде агресивно агитиран, изнудван или насилван) да се убе-ди в спасителната сила и истинността на Христово-то нравствено послание главно чрез свидетелството, личността и нравствения пример на мисионера. Тази инкултурация винаги е базирана на равнопоставеност и толерантност в общението. Тя е двустранна – ми-сионерът трябва да проговори на езика на Другия, трябва да възприеме почти всичко в другата култура и да отхвърли единствено онова, което противоречи на принципа на християнската нравственост и хуман-ност – т.е. на любовта към човека. В инкултурацията е водещ православният принцип икономия (смирение и неосъждане на всичко, което не е канонично, ако по дух то е близо до християнската нравственост, до ми-лосърдието и любовта). Но толерантността и иконо-мията според православния възглед са немислими без канона, без собствената категорично заявена позиция и идентичност, без принципа акривия. Няма пълно-ценно общение с Другия без ясна позиция и без ясно послание, което да се сподели с него не само чрез думи, но най-вече чрез личен жизнен пример.

Следователно като принцип православната толеран-

357

тност представлява равнопоставено споделяне на прав-дата, в която свещеникът вярва, без да я натрапва и на-лага насилствено на Другия в диалога на истината, а като изразява своята съпричастност към него като към уникална човешка личност в диалога на любовта.

Какво изопачаване и радикално подменяне на тези хуманни християнски идеи за толерантност към Дру-гия може да настъпи при тяхното тълкуване и прилага-не на практика и в поведението на реалните църковни деятели може да проследим в позицията на сръбската православна църква по време на етническите и рели-гиозните конфликти в последните години на бившата Югославия. В съвременна Гърция и в съвременна Ру-сия също не липсват такива злополучни примери на подмяна на християнската толерантност с православ-на нетърпимост, базирана на шовинизъм.

Българският православен духовник традиционно по-скоро представлява пример за православната толе-рантност, отколкото за нетолерантността. Дори кога-то българската монархия насърчава нетолерантност-та на свещениците към българите мохамедани и към българите католици, към политическите опоненти на властта (антимонархистите, например левите сили), както и към различни народностни групи в етнически смесените райони през първата половина на ХХ век, нетолерантността все пак като цяло не става облик на българското православно попство в този период, за което свидетелства и героичният акт на спасяването на българските евреи.

Опасността за етническата и религиозната толе-

358

рантност днес идва от маргинализацията на правос-лавната църква и на свещениците след периода на Живковото управление. От началото на 50-те до края на 80-те години на ХХ век държавата целенасочено провежда насилствена ускорена модернизация, чиито идеологически и авторитарни характеристики налагат ограничаване на българските културни, обществени и нравствени традиции. В този период останките от традиционното общество са изкоренени, унищожени са традиционни форми на църковен живот, християн-ството е подложено на забвение, а част от свещеници-те и висшият клир са превърнати в служители на Дър-жавна сигурност. Промените от 1989 г. не подобряват, а по-скоро влошават това положение на българския православен свещеник, който е оставен сам на себе си, без сериозна икономическа и институционална подкрепа като пионер в една материално обедняла и духовно опустошена и все повече маргинализираща се обществена и културна среда – особено в малките населени места в провинцията.

Въпросът, който можем да си поставим тук, е дали днешният български свещеник реално е на висотата на православното разбиране за отношението към Дру-гия и за толерантността.

Биографичните интервюта с българските свещени-ци ни разкриха два типа прояви на толерантността и на нетолерантността сред тях – от предубеждение и от практически опит.

Толерантността от предубеждение е налице, когато свещеникът знае, че търпимостта към дадена общност

359

е модерна или е безусловно обществено изискване, което не противоречи на православието. Но самият свещеник никога не е влизал в общение или в контак-ти с представители на тази общност. Например някои свещеници се хвалят със своята толерантност спрямо ромите, без в действителност да са влизали в реал-но общение с роми. Често се декларира толерантност към турци, която е чисто абстрактна и умозрителна, защото свещеникът не общува на практика с турци. Типичен пример в това отношение е и толерантността към римокатолиците в райони, в които няма римока-толици и в случаите, когато свещеникът никога не е контактувал с римокатолици и слабо познава римока-толическата църква.

Не са малко обаче и случаите, когато толерантното отношение се дължи на личен опит на свещеника. Та-кова е например по правило толерантното отношение към ромите у свещеници, които служат в близост до роми или в самата ромска махала. В смесените бълга-ро-турски и християно-мюсюлмански райони толеран-тността е безусловно изискване на самите местни об-щности и никой свещеник не може да се обърне срещу това неписано правило. Типичен пример в това отно-шение ни дава интервюто с един от крайните национа-листи от началото на прехода, който днес е свещеник в град Кърджали. Духовникът споделя, че в този район към мюсюлманите може да е нетолерантен единстве-но човек, който не познава местните хора и местните проблеми. Хората и от двете общности неколкократно категорично са го предупреждавали при началото на

360

служението му в Кърджали да внимава какво върши и какво говори, защото е тук временно, а българите и турците са в постоянно съжителство в региона и за-напред трябва да се разбират мирно, както досега. В сблъсъка си с действителните местни проблеми и с действителните българи и турци в Кърджали, този шо-винистично настроен свещеник беше осъзнал, оценил и възприел мъдростта на местните си енориаши – а именно - етническата и религиозната толерантност.

Този пример същевременно е показателен за разли-ката между нетолерантността от предубеждение и не-толерантността от личен опит. Кърджалийският све-щеник–националист е пристигнал на служение в гра-да с ярко изразено предубеждение на нетолерантност към мюсюлмани и турци, което с течение на времето е променил, вследствие от натрупания личен опит в общуването си с тези общности. Много характерно в това отношение е наблюдението, че нетолерантността към ромите се изразява като предубеждение при све-щеници, които не са общували достатъчно с роми, а всички свещеници, които служат в близост до роми или в ромска среда са изключително толерантни към тази общност. Нетолерантността към римокатоличес-ката църква в почти всички случаи е също резултат от православно предубеждение, тъй като в България изключително рядко някой свещеник има реален кон-такт с истински римокатолици (като се изключи Ру-сенската митрополия и няколко енории в Пловдив и в Пловдивско, където свещениците са в голямата си част толерантни спрямо римокатолиците).

361

Не са рядкост обаче и случаите, в които нетоле-рантното отношение е следствие от личен опит. Има интервюта, в които свещеникът изразява разумна ар-гументация за нетолерантното си отношение към ро-мите, породено от доброто познаване на някои ромски групи или от опит за общуване с роми. Макар че не-толерантността към т.нар. секти (петдесетни и хариз-матични култове, езотерични движения, а също и мю-сюлмански секти, свързани с ислямския тероризъм) съществува повсеместно като православно предубеж-дение; в проведеното изследване прави впечатление, че в повечето интервюта тази нетолерантност е добре аргументирана, защото е базирана на личен опит и на познаване на действащи сектантски лидери и активис-ти в района. Като мотив за нетолерантното отношение не се изтъква доводът, че алтернативните възгледи на култовете за метафизичното и за християнството пре-чат на православието, а фактите, че техните лидери са шарлатани и измамници, които търгуват с човеш-кото доверие и нещастие, манипулират, шантажират и експлоатират членовете си, при което понякога се стига не само до присвояване на имуществото им, а и до случаи на увреждане на душевното и физическото им здраве и дори до самоубийства. Най-често повта-рящата се реплика в този тип интервюта е: “Аз добре познавам пастора Х и дълго съм го наблюдавал какво върши”. Обвиненията на свещениците към някои от сектите, особено към ислямските секти сред българо-мохамеданското население в Родопите, е в това, че те пораждат и несърчават несъществували досега меж-

362

дуобщностни конфликти чрез агресивни и дори чрез терористични действия и послания, при което пред-ставляват заплаха за сигурността и за традиционните толерантност и мир в съответните региони.

Проведените интервюта изцяло се базират на методите на историческата антропология и не представляват представително социологическо из-следване. Обработката им разчита на качествения, а не на количествения анализ на събрания биографи-чен материал. При все това обработените данни да-ват възможност за стратификация на някои най-общи тенденции и за разкриване на част от причините за тях. Обработката на данните води и до формиране на визия по въпроса към кого са толерантни и към кого не са толерантни всеки определен тип свещеници, в зависимост от социалната им роля, възрастовата им група, образованието им, населеното място или от митрополията, към която принадлежат.

За да се разбере коректно качественият анализ на събрания биографичен материал, е необходимо уточ-няване на типологичния облик на интервюираните свещеници от гледна точка на тяхната социална роля в енорията им.

Наложи се изводът, че положението на свещеника в България днес е тежко, но има шансове за разгръща-не на неговата лична инициатива. Възникна схваща-нето, че няма единна социална роля на българския свещеник, а всичко зависи от конкретния случай. Социалната роля на православния свещеник в съвре-менна България в навечерието на присъединяването

363

към Европейския съюз се разделя между маргинал-ността и традиционната християнска нравственост. Разликите между свещениците обаче са изключител-но многообразни.

Като цяло проектът условно раздели свещениците по отношение на социалната им роля на няколко типа:

1. Активни и широко отворени за всякакви добри и полезни инициативи и с широки разбирания за взаи-модействието на църквата с всички институции в съв-ременното общество, ангажирани със социални ини-циативи (подпомагане на инвалиди, домове за сираци, бедни семейства и други) - 13%. Този тип свещеници се характеризира с нетолерантност към харизматични-те и петдесетните култове, езотеричните движения и ислямските секти и с толерантност към всички остана-ли общности, с представители на които често се влиза в диалог. Главна роля за толерантната или нетолерант-ната позиция на този тип свещеници спрямо дадена общност зависи най-вече от личния опит и от личния контакт с реални представители на тази общност.

2. Ангажирани с просперитета на енорията си, но невинаги пряко ангажирани с дейности, излизащи извън тази традиционна сфера - 35%. Толерантност-та или нетолерантността на този тип свещеници по-често е резултат от предубеждение, отколкото от ли-чен опит. Като цяло те са нетолерантни към сектите. Гръмко декларираната толерантност към останалите общности е абстрактна и чисто умозрителна, защото в повечето случаи този тип свещеник не общува по собствена инициатива с техни представители и влиза

364

в контакт само ако лично бъде потърсен от тях.3. Ангажирани с набиране на средства и влагането

им в материалното подобряване на енорийската църк-ва и живота в нея, но с често отрицателно отношение към друг тип социални инициативи и ангажименти - 45%. Този тип свещеници изразяват категоричното си нетолерантно отношение към сектите, към новите форми на съвременността, към цялата политическа класа на България, към римокатолиците. Мненията им се разделят приблизително на 50 на 50 по отноше-ние на толерантността към ромите и към класически-те протестантски деноминации. Като цяло са толеран-тни спрямо турците и спрямо българите мохамедани.

4. Затворени, инертни и индиферентни, които се оплакват, че не могат да предприемат никакви иници-ативи, защото не разполагат със средства и дори жи-веят с очакването, че тези средства трябва да дойдат от държавния бюджет – стар “социалистически” реф-лекс – 10%. Този тип свещеници гледат с негативизъм и с нихилизъм към почти всяка общност и към почти всяко явление в съвременността. Нетолерантното им отношение е насочено към почти всеки човек. Отно-шението им към света често е болезнено параноично, което се дължи на крайната фаза на маргинализация, до която са достигнали повечето представители на този тип свещеници.

5. Около 7% съставляват петият тип свещеник, който се среща предимно по Черноморието, в голе-мите курорти и в някои от централните храмове в по-големите градове. Този тип свещеник може условно

365

да се нарече “туристически” или “бизнес” свещеник. Такива свещеници има и извън туристическите цен-трове. Като цяло те се характеризират с качествата предприемчивост, изобретателност и комбинатив-ност. Те не са непременно предприемчиви “велики комбинатори”, свързани с интересите на организира-ната престъпност към църковните доходи и към цър-ковните имоти или с корупция. Често това са активни личности, които не се примиряват с мизерното си по-ложение, което ги води към маргиналност, а предп-риемат лични инициативи, като работят допълнител-но странични от духовните си обязаности професии и дейности - земеделие, ремонтна и строителна дей-ност, търговска дейност и т.н. Някои от тях са свеще-ници-майстори, други – свещеници-дистрибутори, а срещнахме дори и свещеници-таксиметрови шофьо-ри. Не са рядкост случаите, при които този тип све-щеници влагат част от доходите от личния си бизнес за нуждите на храма и на енорията си. Този “бизнес” тип свещеници се характеризира с толерантност към всеки и към всичко, което би могло да донесе печал-ба за семейството на духовника, за енорията му или за храма, в който той служи. Понякога това довежда до опасна за обществото толерантност на този тип свещеници към организираната престъпност, която умножава капиталите си с канали за проститутки, трафик на хора, наркотрафик и трафик на оръжие, на лекарства и на органи, кражба на автомобили, неп-равомерно заграбване на недвижима собственост, изнудване, заплахи, насилие и рекет над дребните

366

собственици и предприемачи, контрабанда на стоки, източване на ДДС, финансови пирамиди или други грандиозни финансови измами. Естествено е да се предположи, че общите дела на свещениците с та-кива недосегаеми личности от т.нар. сива икономика буквално срива авторитета на Българската право-славна църква и на българското духовенство в цели региони, какъвто беше например случаят с небезиз-вестния “брат Джон”, алтернативния игумен на Ро-женския манастир.

При анализа на интервютата по възрастови групи, групата на най-младите свещеници (между 20 и 30-го-дишните) се разкри като най-нетолерантната от всич-ки, докато най-възрастните (от 70 години нагоре) се оказаха и най-толерантните духовници. Нетолерант-ността на младите свещеници най-често е резултат от редица предубеждения, докато нетолерантността на средното поколение (възрастовите групи от 30 до 45, от 45 до 60 и от 60 до 70-годишните) в повечето случаи е резултат от личен опит, от лично общуване с представители на различни общности.

При анализ по критерий “получено образование” бе установено, че нетолерантното отношение към Другия е особено характерно за малограмотните и не-образованите свещеници (тези с основно и със средно образование), докато образованите свещеници, осо-бено тези с две висши образования, демонстрираха пълна толерантност към почти всички действащи в България общности, с изключение на онези секти, които ползват терористични или авторитарни методи

367

за изнудване и контрол или по друг начин заплашват здравето и живота на хората.

При анализ според вида на населеното място, където служи свещеникът, бе установено, че най-нетолерант-ни са свещениците от малките провинциални градчета, особено от най-бедните и безперспективни засега ра-йони. Като най-толерантни се проявяват свещениците от областните центрове, от някои по-големи градове в страната, както и от туристическите дестинации.

В това отношение трябва да отбележим, че епархи-ите изключително много се различават помежду си, така че важен принцип на деление става този към коя епархия принадлежи свещеникът. Причините за раз-ликите в епархиите са комплексни. Много важна роля за тези различия има и личността на митрополита, който в повечето случаи еднолично “назначава” под-чинените му свещеници.

По епархии като най-толерантни може да посочим свещениците от Русенската и от Пловдивската мит-рополия. Русенският митрополит Неофит целенасо-чено провежда активни икуменически инициативи и във връзка с това повечето свещеници в Русенско са млади, интелигентни и образовани, адаптивни и с ак-тивно толерантно отношение към всички общности в региона. Покойният вече пловдивски митрополит Ар-сений също бе умерен и допринасяше за атмосферата на толерантност в Пловдивската митрополия. Пловдив бе единствената митрополия в България, в която няма-ше и следа от остро противопоставяне или от взаимно нетолерантно отношение между свещениците от двата

368

синода – на патриарх Максим и на митрополит Пимен. В Сливенската митрополия, в Ловешката митрополия и във Видинската митрополия също като цяло царе-ше атмосфера на толерантност. Най-нетолерантни се оказаха свещениците от Великотърновската и от Ста-розагорската митрополии, което вероятно отчасти се дължеше и на изключително обтегнатите отношения между свещениците и митрополитите в тези региони.

При обработката на базата данни с биографични интервюта се разкри следната обща картина за етни-ческата и религиозната толерантност на българските православни свещеници.

Етническата толерантност към роми се дължи най-често на лични контакти с роми. Толерантността към турците се дължи както на предубеждение, така и на личния опит в общуването с турци. Тази констатация обаче се отнася за обикновените турци, а не за турс-ките босове и за политическите фигури от ДПС, към които нетолерантното отношение е изразено в 95 % от всички събрани интервюта. Толерантността към ци-вилизованите и отдавна вписани в обществения жи-вот етнически общности като арменците и евреите е по традиция част от българската градска култура. Тя е спонтанна и естествена и не подлежи на коментар. Дори свещениците, привърженици на конспиративна-та теория, не изразяват нетолерантно отношение към евреите като общност. Що се отнася до отношението на свещениците към чужденците в малките населе-ни места, те все още будят подозрение, а в големите градове - снизхождение, но за ксенофобия изобщо не

369

може да се говори. Свещениците от Черноморието и от други туристически центрове са като цяло най-то-лерантни спрямо чужденците.

Етническата нетолерантност на част от свещени-ците към ромите най-често се дължи на злополучен личен опит с роми. В етнически смесените райони не съществува етническа нетолерантност на свещеници-те спрямо турците. Нетолерантността спрямо турци се среща в райони, в които няма турци. Тя е рядко среща-но явление (8% от всички интервюирани) и винаги се дължи на предубеждения, а не на личен опит. Без съм-нение тези предубеждения се засилват от негативното отношение на почти всички свещеници към ДПС. Сред свещениците е особено ярко изразено нетолерантното отношение към политиката на САЩ, към американиз-ма (в 70% от събраните интервюта), което понякога рефлектира и като нетолерантно отношение към чуж-денци-американци. Това явление може да се обясни и с негативния образ, който американците са си създа-ли в България заради сектите (например заради нега-тивния образ на мормонските старейшини). Същата е причината и за нетолерантното отношение към някои чужденци-мюсюлмани, които в Родопите се свързват с дейността на ислямските секти в региона.

Интересно е да се проследи и религиозната толе-рантост към свещениците от другия синод и към ак-тивистите от другия синод. 90 % от свещениците от синода на патриарх Максим подчертават, че нямат ни-какъв конфликт със свещениците от синода на Пимен и изразяват подчертано толерантно отношение към

370

тях. 35% от синода на Пимен-Инокентий изразяват остро нетолерантното си отношение към събратята си от синода на патриарх Максим. Останалите 65% от свещениците на алтернативния синод изразяват под-чертано толерантно и дори положително отношение към свещениците от официалния синод.

Ето и някои по-конкретни данни от проекта по отно-шение на религиозната толерантност и нетолерантност:

- Толерантност към българските мюсюлмани из-разяват 95% от интервюираните православни свещеници.

- Толерантност към римокатолици изразяват едва 10% от интервюираните, почти изцяло само от Русенската и от Пловдивската митрополия.

- Толерантност към класическите протестантски конфесии. Единствено в 14 интервюта свеще-ниците не изразяват негативно отношение към някои протестантски деноминации и са склон-ни към диалог с техни представители. От тези 14 интервюта, 8 са на свещеници от Русенската епархия, 2 на свещеници от Пловдивската епар-хия, 2 на такива от Софийската и по 1 – от Ло-вешката и Варненската епархии. Това се отнася главно за представители на евангелските дено-минации, Лутеранската църква, англикани.

- Толерантност към атеисти, към нерелигиозни и към хора със собствени мистични и метафизич-ни възгледи – Максим – 75%, Пимен – 30% (ан-тикомунизъм).

Религиозна нетолерантност:

371

- към мюсюлмани – около 5 %,- към римокатолици – около 70%, - към харизматичните и петдесетните култове

(секти) - във всичките 162 интервюта свещени-ците изразяват негативно отношение към т. нар. нови секти или култове – по-специално към пет-десетните и харизматичните. Крайно негативно отношение към всички деноминации, култове и секти изразяват свещениците в Родопите;

- към друг вид култове и квази-религиозни движе-ния (Бяло братство, масонство, Харе кришна, ню ейдж, сциентизъм) – около 90 %;

- към квази-религиозни феномени – напр. окулти-зъм, екстрасенство – около 65 %;

- към съвременността (глобализацията, разбирана и като американизация) - около 50 %;

- към атеисти, нерелигиозни и суеверни - Пимен – 70%, Максим - 14-15 %.

Измеренията на политическата нетолерантност и толерантност у свещениците включват следните обоб-щени и повтарящи се искания:

- забрана за политическа позиция;- нетолерантност към “комунистите” в алтернатив-

ния синод на Пимен-Инокентий;- нетолерантност към цялата политическа класа;- нетолерантност към царя и към ДПС;- толерантност към властта, независимо от цвета й;- толерантност към едрия бизнес и към организира-

ната престъпност.Анализите на събрания емпиричен материал водят

372

до изводите, че положението на българския правос-лавен свещеник днес е тежко - както в материален, така и в духовен, и особено в социален план. Най-общо казано православното християнство в днешна България е сведено до общностна идентичност и до латентни нравствени нагласи, свързани с христи-янския тип нравственост на нашите деди и праде-ди. Това, което помага на българския свещеник да преживява тежестта на този живот, е едно вътрешно чувство за нравствената универсалност на Христо-вото учение, както и смътният спомен от традици-онната българска християнска нравственост, в която той единствено намира смисъла на нещата, на живо-та и поведението си.

Има различни пътища, чрез които тази нравстве-ност се проявява в поведението на българския свеще-ник – ремонтира се храмът, говори се ясно и сърдечно по време на проповед, пее се тържествено, свещени-кът се отнася любезно с вярващите и с посетителите на храма. Естествено, тези инициативи са недоста-тъчни. Но на места се зараждат и други инициативи – социални, медийни, които също са ограничени. На практика православието в България продължава да губи от своята етична и смислополагаща същност и вече не представлява еталон за етническа и религиоз-на толерантност.

За съжаление процесът на маргинализация на част от свещениците продължава и се задълбочава успо-редно с маргинализацията и обедняването на част от българското общество. Тези процеси все повече от-

373

далечават българския свещеник от възможността да отстоява нравственото послание на Христовия завет в публичното пространство, от възможността за пълно-ценно общение с всеки различен човек в енорията му, и в крайна сметка – от основополагащия принцип на християнската толерантност.

Макар че направената статистика не е представи-телна от социологическа гледна точка, качественият анализ на текстовете ясно показва тенденцията, че нетолерантността е най-характерна за най-маргина-лизираните свещеници. Всички наблюдения водят до извода, че маргинализацията на православния свеще-ник е опасна за етническата и за религиозната толе-рантност в България.

Въпреки всичко толерантният дух на българските свещеници все още доминира над нетолерантност-та и над незаинетересоваността от общение с Дру-гия. Можем да предположим също, че членството в Европейския съюз ще засили и стабилизира поло-жителните тенденции в развитието на българските православни енории, които и днес не липсват в по-големите градове. Стабилизирането на обществото и перспективите за едно реално устойчиво развитие на България без съмнение ще ограничи процесите на обедняване и на маргинализация на големи групи от хора в малките провинциални градове и ще укрепи социалната роля на попството като гарант за етни-ческата и религиозната толерантност в потенциално конфликтните райони.

374

Бележки 1. В рамките на баварската научна програма за изследвания в Югоизточна Европа FOROST този двустранен докторантски проект бе проведен като сътрудничество между Катедрата по история на Югоизточна Европа в Мюнхенския университет “Лудвиг Максимилиан” – проф. Едгар Хьош, и Катедрата по теория и история на културата на Софийския университет “Св. Климент Охридски” – доц. д-р Даниела Колева. Ръко-водител на проекта от българска страна – Петър Канев, док-торант по философия на религията в ИФИ, БАН. Докладите от научната конференция в рамките на проекта са под печат, предстои издаването на научната студия на немски и на бъл-гарски език.2. Юдеите в Константинопол са ставали дворцови служите-ли, без да са длъжни да променят вярата си; в цялата история на Византия ни е известен само един-единствен случай за официална екзекуция на еретик, при това по настояване не на църквата, а на императора – в мемоарите на Анна Комнина този случай е представен като доброволно отиване на ерети-ка на смърт с цел да докаже своята правота.3. Янарас, Х. Изтокът и Западът за личността и обществото. В. Т., 2001.4. Пак там.

375

ЗА „РОМСКОТО ВКЛЮЧВАНЕ” –В КРАЯ НА 2006 ГОДИНА

Михаил Иванов

Съществуването на големи групи от хора, които жи-веят значително по-лошо от останалите - в състояние на мизерия, безпросветност и социално изключване, е неприемливо преди всичко, защото е нехуманно. То е неприемливо също така и защото внася в обществото, разглеждано като система, значителна нехомогенност или, с други думи, значителен конфликтен потенциал. Лицата, принадлежащи към такива групи, по правило не разполагат или разполагат с недостатъчно ресурси, за да разкъсат омагьосания кръг: бедност – необразова-ност – бедност. Тази безперспективност им въздейства демотивиращо и демобилизиращо – капан, от който ус-пяват да се измъкнат малцина. Така се очертава тенден-ция на запазване на големи социални дистанции между големи групи, което е деструктивно за обществото като цяло. За да се съхрани, обществото трябва да отговори на предизвикателството с активна намеса.

Тази проста логика не е нова – тя е известна от-давна (парадоксалното е, че трябва да бъде напомня-на). В нейния контекст социалните групи, за които става дума, се разглеждат като уязвими групи (групи в неравностойно положение), по отношение на кои-то е необходимо да се предприемат специални мерки на въздействие. Тук трябва да се направи уговорката,

376

че социалната неравнопоставеност не е единственият признак, по който една група може да бъде определе-на като уязвима. Така например уязвими са групите на лицата с увреждания, с хронични или неизлечими заболявания, на бременните и майките на малки деца, на децата без родители, самотните родители и техни-те деца и т. н.

Идеята, че определени расови и етнически групи и индивиди могат да бъдат разглеждани като уязвими, намира за първи път своята правна реализация като международен стандарт в чл.1, ал. 4 на Международ-ната конвенция за ликвидиране на всички форми на ра-сова дискриминация, одобрена и открита за подписва-не и ратифициране от Общото събрание на ООН през 1966 година. Този текст утвърждава, че специалните мерки за осигуряване на съответен напредък на опре-делени расови и етнически групи или индивиди няма да се считат за дискриминация (към другите – б. а.) при условие, че не водят до поддържане на отделни права за такива групи и че не продължават, след като целите, за които са били предприети, са били постигнати.

Принципът, отнасящ се до необходимостта от пред-приемане на подходящи специални мерки към специ-фични уязвими групи, които мерки не трябва да се считат за дискриминационни към останалите, се съ-държа също така в чл. 4 на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г., в чл. 4, ал. 2 и ал. 3 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа от 1995 г., както и

377

в т. 17 от уводната част на Директива 2000/43/ЕО на Съвета на Европейския съюз. Според спомената т. 17: „забраната за дискриминация не трябва да засяга под-държането или приемането на мерки, имащи за цел предотвратяване или компенсиране на неравностой-ното положение на група лица с определен расов или етнически произход”.

Този принцип е прокаран и в Меморандума за со-циално включване на Република България, подписан в началото на 2005 г. от тогавашния министър на труда и социалната политика Христина Христова и члена на Европейската комисия по заетостта, социалните въп-роси и равните възможности Владимир Шпидла. В този документ, изготвен в процеса на присъединява-не на България към Европейския съюз, като уязвими групи са разгледани хората с увреждания, бездомни-те, застрашените от нелегален трафик жени, наркома-ните, болните от ХИВ-СПИН.

Меморандумът съдържа и специална глава „Уязви-ми етнически малцинства”, в която като уязвими са разгледани етническите малцинства на ромите и тур-ците. В нея по-специално се правят следните конста-тации: „Членовете на уязвими етнически малцинстве-ни групи са тези, които са на дъното на социалната йерархия. Ромите в частност образуват такава група, защото те не са представени адекватно в политичес-кия живот и управлението на страната. В социално-икономическата област, но също така в областта на образованието и пазара на труда, статусът на турците и ромите е съществено по-нисък от средния за стра-

378

ната. Ромското население страда от значително по-ви-соко от средното равнище на безработица, лоши жи-лищни условия, недобро здраве и високо равнище на неграмотност”.

Ще припомним накратко някои основни факти в подкрепа на тези твърдения. С оглед на формулира-ната в заглавието тема ще съсредоточим своето вни-мание върху положението на ромите, но на места ще бъдат привеждани и факти, отнасящи се до турското етническо малцинство. Преди това ще бъде полезно да се направи уточнение за дефинирането и размера на групите, за които става дума.

По време на преброяването към 1 март 2001 г. при общ брой на населението 7 928 901 души са се са-моопределили като българи 6 625 210 души (83.9 %), като турци 746 664 души (9.4 %) и като роми (цигани) 370 908 души (4.7 %). Данните по-долу, които имат за източник Националния статистически институт (НСИ), корелират с тези изходни числа.

В същото време трябва да се отбележи, че около 350-400 хиляди (по експертни оценки) измежду само-определящите се като турци българи или (по-рядко) като румънци биват често определяни като „роми” или „цигани” от околните. Повечето от тях отхвърлят тази идентификация, докато една по-малка част проявява ситуационно променяща се идентичност. По правило те споделят сходни социални характеристики, типич-ни за мнозинството от ромското население, и често по отношение на тях съществуват същите отрицател-ни нагласи от страна на „другите”, като тези, които

379

съществуват по отношение на самоопределящите се като роми. Ето защо много от експертите ги включват в групата на ромите, която в резултат на това нараства на 9-10 % от цялото население - всъщност такъв е раз-мерът на целевата група на въздействие като уязви-ма и несъобразяването с това води до несъответствия при планирането на необходимите мерки. От друга страна, при обозначаването на групата трябва да се постъпва внимателно, доколкото влизането в случая в конфликт с правото на самоопределение би било дис-криминационно (Томова, 2005).

И така, на какви факти се основава определянето на ромското етническо малцинство и турското етническо малцинство като уязвими?

1. Жилищни условия. Налице са очевидни диспропорции между жилищ-

ните условия на етническите българи и тези на роми-те и макар и в по-малка степен – на турците.

По усреднени данни на НСИ от проведеното през 2001 г. преброяване:

• На жилищна площ до 4 кв. м. живеят 1.1 % от самоопределилите се като българи, 4.6 % от тур-ците и 19.6 % от ромите.

• Без канализация живеят 6.6 % от българите, 27.5 % от турците и 48.9 % от ромите.

• Без канализация и водопровод живеят 3.4 % от българите, 20.5 % от турците и 39.5 % от ромите.

• Без канализация, водопровод и електричество живеят 0.08 % от българите, 0.4 % от турците и

380

2.2 % от ромите.Специално внимание изисква феноменът на градс-

ките гета в България. През ноември 2003 г. Министер-ството на регионалното развитие и благоустройството одобри “Подготвително проучване на урбанизацията и жилищните условия в ромските квартали в Бълга-рия”, осъществено по програма ФАР. В представения доклад са анализирани и обобщени данните за жи-лищните условия на „ромските” градски квартали в 88 населени места с общо население около 400 000 души. Дадени са количествените измерения на съ-ществуващото положение: пренаселеност; многоб-ройни неотговарящи на никакви стандарти жилища (над 90% от обитателите на софийския квартал “Фа-култета” например живеят при неприемливи жилищ-ни условия); липсваща или зле поддържана улична мрежа и техническа инфраструктура; липсващи сгра-ди на общественото обслужване; липса на зелени пло-щи, улично осветление и телефонна мрежа; стихийно строителство на незаконни сгради (в някои квартали незаконното строителство е 100 %), като в много слу-чаи се строи, без да се спазват строителни, санитарни и хигиенни норми; незаконни включвания към инф-раструктурата като следствие и от незаконното строи-телство. Специално внимание се обръща на ключовите въпроси, свързани с неизяснената собственост върху земята и с липсата на актуален кадастър и на подроб-ни устройствени планове, без които е невъзможно да се предприемат каквито и да било законни действия за трайно подобряване на жилищните условия. Отбеляз-

381

ва се, че съществуващото законодателство е неприло-жимо за повече от 70% от обособените ромски квар-тали – възможно е прилагането му само на основата на приети специфични правила и ясен правен статут на територията и жилищата. Като първостепенни са формулирани задачите:

- да се спре незаконното стихийно заселване в ромските квартали;

- да се актуализират или изработят нови кадаст-рални карти и подробни устройствени планове за кварталите, отчитащи конкретната обстановка, с цел “да бъдат запазени и узаконени възможно най-голям брой сгради, които да бъдат приведени в ра-зумни срокове в съответните строителни норми”.

Авторите на изследването правят цялостния извод:“Принадлежността към ромската общност осигу-

рява по-голям шанс за попадане в ниските степени на жилищната скала, т. е. там, където се живее зле – в незаконни жилища, без достъп до основна техническа и социална инфраструктура, често пъти направени от нестандартни материали, при крайно нехигиенични условия. Така се обособяват относително затворени жилищни групи, които придобиват облика на “гета”.”

Този картина може да се разшири, като се добави, че гетото е изолиран свят със свои обществени отно-шения, със свои правила. Когато живеещият в него излезе навън, той отива в друг - различен – “голям” свят, където в много случаи му е трудно да се прис-пособи, където той не се чувства сигурен. Това мо-тивира нагласа за връщане към убежището на макар

382

и мизерния, но свой свят, което някои спекулативно представят като стремеж към самоизолация. (У нас не се знае, че повечето роми в България не са мобилни – около три четвърти от тях никога не са напускали населеното място, където са се родили.) Мнозинство-то в кварталите тъне в мизерия, но в някои гета има и богаташки къщи – скъпо построени с демонстративен разкош – в по-личната част на квартала – там, където той граничи с “големия” свят.

В гетата живеят предимно роми, но не всички се самоопределят така. Типичен пример е Пловдив. В общината по време на преброяване се самоопределят като роми само около 5 хиляди, докато в гетата на гра-да живеят над 30 хиляди. Затова там може да се чуе изразът “малцинства от гетата”.

2. Здравно състояние.Здравното състояние на уязвимите етнически мал-

цинства не може да се разглежда извън контекста на цялостната криза, която преживява българското здра-веопазване.

Общият размер на средствата, отделяни за здравни грижи от държавния бюджет продължава да е недос-татъчен. През април 2001 г. българското правителство прие Национална здравна стратегия за периода 2001 – 2010 г. и утвърди План за действие към Национал-ната здравна стратегия – тези документи са в сила и днес. Планът предвиждаше разходите от държавния бюджет за 2005 г. да бъдат 5.8% от брутния вътрешен продукт. В закона за бюджета за 2005 г. тези разхо-

383

ди бяха 4.3%. Усвоените бюджетни разходи за 2006 г. се предвижда да стигнат 4.4%, докато в приетия от парламента бюджет за 2007 г. се предвижда за здраве-опазване да бъдат отделени 4.3%. За сравнение през - 2001 г. средният размер на разходите за здравеопаз-ване от брутния вътрешен продукт в страните от Ев-ропейския съюз е бил 8.7% (Атанасов, 2005).

Здравната система в България, основаваща се на здравно осигуряване чрез механизма на Здравната осигурителна каса, е далече от ефективност. Преди всичко много е голям броят на здравно неосигурени-те – над 1 милион български граждани (в тази цифра не влизат децата до 18 години, които са здравно оси-гурени, дори и родителите им да не са). Разбира се, в тази група не е малък делът на тези неосигурени, които живеят в чужбина, но като се абстрахираме от тях, остава значителен брой намиращи се в страната извън системата на публичното здравеопазване. Ма-кар че е предвидено всеки здравно осигурен да бъде преглеждан ежегодно профилактично, това масово не се прави и не се следи от никого. Според системата всеки трябва да търси здравна помощ от личния си общопрактикуващ лекар, който го насочва, ако наме-ри за необходимо, към специализирана помощ. Не се предвижда активно търсене (screening) на болес-ти с цел ранна диагностика и своевременно лечение. Следва се порочният принцип: всеки е оставен сам да търси системата, ако прецени, че е необходимо. Сис-темата не търси отделния човек.

В същото време данните за основните показатели

384

за здравното състояние на населението в България са тревожни:

Средната продължителност на живота за периода 2001 – 2003 г. е 72.07 години (75.6 години при жените и 68.8 години при мъжете) и е значително по-ниска в сравнение с редица европейски страни (през 2000 г. в Италия тя е 75.9, в Гърция – 75.4, в Испания – 75.3, във Франция – 75.2). През 2004 г. общата смъртност в България е 14.2%, а преждевременната смъртност - 24.9%; детската смъртност (умрели деца на възраст под 1 година) за периода 2001 – 2003 г. е 13.4% (през 2002 г. средно за страните от Европейския съюз детс-ката смъртност е 4.7%); през 2001 г. майчината смърт-ност в селата е 25.5 на 100 хиляди, а в градовете – 16.5 на 100 хиляди (Атанасов, 2005).

При ромите картината е значително по-тре-вожна. Така например по данни на НСИ детската смъртност за периода 2001 – 2003 г. при ромите е 25.0 % (при българите тя е 9.9 %, а при турците – 17.8 %). Средната продължителност на живота в ромската група е с повече от 10 години по-ниска от средната за страната. Смъртта при ромите настъп-ва много по-рано, отколкото при останалото насе-ление. Пикът на смъртността при тях е между 40 и 49 години.

Неблагоприятното равнище на тези показатели е резултат от високата заболеваемост при ромите и нео-сигурения достъп до навременно ефективно лечение. По данни на агенция “Факт маркетинг” през 2004 г. в 68% от ромските домакинства има хронично болен.

385

В ромската общност туберкулозата придобива зна-чително по-високи от средните за страната стойности на разпространение. Според изследване на фондация „Отворено бщество” и фондация „Здравни проблеми на малцинствата” през 2001 г. 30% от лекувалите се туберкулозно болни в софийската болница по белод-робни заболявания “Света София” са роми. През съ-щата година в специализираната болница за активно лечение на белодробни болести в Сливен 60% от ле-куваните от туберкулоза са роми. (Търнев, 2002). През настоящата 2006 г. пловдивското гето “Столипиново” беше обхванато от масова хепатитна епидемия. В уво-да на приетата през септември 2005 г. „Здравна стра-тегия за лица в неравностойно положение, принадле-жащи към етнически малцинства” се констатира, че ромите и турците сравнително по-често страдат от заболявания на дихателната система (силикоза, тубер-кулоза, белодробен енфизем, пневмонии, бронхити, бронхиална астма) и опорно-двигателния апарат; ро-мите по-често боледуват от вирусен хепатит, стомаш-но-чревни заболявания, паразитози.

След втората половина на 90-те години в някои ромски квартали в големите градове сред младежите и децата бързо се разпространиха наркоманиите, кое-то доведе до бум на хепатит В и С и се увеличи рискът от инфектиране с вируса на ХИВ.

Ромите и турците се сблъскват с повече трудности при профилактиката и ранната диагностика на рако-вите, сърдечно-съдовите и белодробните заболявания. Според “Факт маркетинг” през 2002 г. при около 5%

386

от ромските деца не са провеждани никакви имуниза-ции, а при 15% от тях не е проведен пълният набор от всички имунизации, които се изискват от Национал-ния имунизационен календар; през 2004 г. 46% от ро-мите не са здравно осигурени; делът на ромите, които не могат да заплатят необходимите медицински услу-ги и лекарства, през 2002 г. достига 62% (при турците този процент по същото време е 47 %, а при българите 37 %). Според изследване на Алфа рисърч, проведено през същата година, заявили са, че нямат пари за лече-ние, 66 % от ромите, 44 % от турците и 36 % от бълга-рите. Накрая трябва да се отбележи, че сред ромската общност широко се прибягва до самолечение.

3. Равнище на образованост.Публикувани са редица оригинални изследвания и

обзорни материали, посветени на сериозните пробле-ми в областта на образованието сред етническите мал-цинства и особено сред ромите, поради което тук ще се задоволим с кратък преглед на някои основни фак-ти, които обрисуват една много тревожна картина.

Въз основа на данни на НСИ от преброяването през 2001 г. след съответно преизчисляване се получава, че сред навършилите 20 години:

• неграмотни и с незавършено начално образова-ние са 23.2 % от ромите, 10.1 % от турците и 1.3 % от българите;

• със зъвършено начално образование са 28.3 % от ромите, 18.6 % от турците и 7.0 % от българите;

• със завършено основно образование са 41.8 % от

387

ромите, 46.9 % % от турците и 24.9 % от бълга-рите;

• със завършено средно образование са 6.5 % от ро-мите, 21.9 % от турците и 47.7 % от българите;

• със завършено висше образование са 0.2 % от ромите, 2.4 % от турците и 19.1 % от българите (Томова, 2005).

Според изследване, проведено през 2003-2004 г.

от Агенция за социални анализи (АСА) по проект на фондация „Партньори – България”, една трета от изс-ледваните 16-годишни роми не са ходили на училище; повече от 17 % на възраст между 17 и 25 години не умеят да четат и пишат. Изследването установява, че неграмотните жени са два пъти повече от неграмотни-те мъже, докато в групата на тези, които са със сред-но образование, мъжете са три пъти повече от жените (Димова, 2004).

Не по-малко тревожни са данните от проучването на ПРООН „Лица на бедността, лица на надеждата”, проведено през 2004 година. Според тези данни (при предположение, че ромите в България са 8.8 % от на-селението) само 10 % от навършилите 12 години роми имат най-малко незавършено средно образование. Могат да четат и пишат 82 % от ромите на възраст между 15 и 24 години, 87 % на възраст между 25 и 34 години, 88 % на възраст между 35 и 44 години и 71 % на възраст над 44 години.

Сравнителните данни показват, че ромите са един-ствената етническа група, при която образователното

388

равнище се влошава (Томова, 2005).Във все по-голяма степен специалистите се обеди-

няват около разбирането, че задълбочаващата се об-разователна криза сред ромското малцинство е пряко свързана със съществуващата в градовете мрежа от училища и детски градини, разположени или в гетата, или в непосредствена близост до тях. В тези учебни за-ведения децата от ромски произход преобладават – по правило в тях не са налице условия за качествено про-веждане на учебен и възпитателен процес. Бидейки в гетото, такова училище е станало част от него – то се е гетоизирало. В общо 24 детски градини и 66 училища, разположени в ромски квартали, ромските деца са над 50 %. В тези учебни заведения през 2005/2006 учебна година се учат 30 421 деца и ученици от ромски про-изход, от които 2 464 деца в детските градини и 27 957 ученици в различните по степен училища (Нунев, 2006). Според изследване на фондация „Отворено об-щество”, проведено през 2001 г., броят на учебните заведения, в които ромските деца са преобладавали, е 500, от които 300 училища и 200 детски градини. В това изследване с голяма тревога се поставя въп-росът за състоянието на образованието сред ромите в селата. Отбелязва се, че вътрешната миграция към градовете през последните десетилетия е характерна преди всичко за неромското население. През деветде-сетте години (от 1989 г. включително) тя е съчетана с интензивна емиграция в чужбина главно на българско и турско население. В резултат на тези процеси през последните години силно е нараснал броят на села-

389

та с почти изцяло ромско население и оттук – голям е броят на чисто „ромските” селски детски градини и основни училища понастоящем. На практика това води до гетоизация на редица села с преобладаващо ромско население и съответно на учебните заведения в тях (Денков, 2001).

4. Заетост и разпространение на бедността. Когато говорим за показателя заетост, трябва да се

има предвид неговата динамика – известно е, че през последните години е налице тенденция на забележи-мо увеличаване на общия дял на заетите. С това уточ-нение ще приведем данни, отнасящи се до заетостта по етнически групи от споменатото по-горе изследва-не на АСА и “Партньори - България”, проведено през 2003–2004 година. Според него:

• нямат, но търсят платена работа към момента на интервюто 12.2 % от българите, 38.7 % от турци-те и 46.4 % от ромите;

• без никакъв трудов стаж са 15.8 % от българите, 21.9 % от турците и 28.8 % от ромите;

• без никакъв трудов стаж са 74.4 % от ромите на възраст между 16 и 25 години и 24.0 % от ромите на възраст между 26 и 39 години;

• в 27.1 % от ромските домакинства всички са без-работни (Димова, 2004).

Равнището на заетост е пряко свързано с разпространението на бедността, която също има ясно очертан етнически профил.

390

През октомври – ноември 2003 г Министерството на труда и социалната политика провежда многоцеле-во наблюдение на домакинствата, което обхваща 8155 души, от които 84.6 % са българи, 8.4 % са турци и 6.2 % са роми. Разгледани са профили на основата на два прага на бедност – 102 лв. и 114 лв., които са съ-ответно 60 % и 66 % от общия потребителски разход към времето на наблюдението. От изследваните лица са определени като бедни (с месечен доход на едно лице под прага на бедност):

• при праг на бедност 102 лв. – 9.41 % от българи-те, 23.50 % от турците и 64.34 % от ромите;

• при праг на бедност 114 лв. – 13.44 % от бълга-рите, 31.24 % от турците и 74.50 % от ромите (Фугеков, 2004).

Аналогични са резултатите на проведеното през 2004 г. от ПРООН проучване „Лица на бедността, лица на надеждата”: от изследваните лица с по-малко от 4.30 щ. д. на ден живеят по това време 11 % от бъл-гарите и 51 % от ромите.

През 2002 г. Световната банка провежда изследване при предположение, че българите са 82.3 %, турците - 7.1 % и ромите - 8.8 %. Като бедни са определени 5.6 % от българите (39.6 % от всички бедни), 20.9 % от турците (12.8 % от всички бедни) и 61.8 % от ромите (46.5 % от всички бедни).

Според изследване на ББСС „Галъп интернешънъл” през 2002 г. българите християни са имали 103.96 лв. среден месечен доход на глава, турците в Северна Бъл-

391

гария – 54.94 лв., турците в Южна България – 72.58лв., говорещите български език мюсюлмани – 69.95 лв. и ромите – 38.85 лв.

Казаното дотук за жилищните условия, здравното състояние, равнището на образованост, равнището на заетост и разпространението на бедността ни убежда-ва, че големите етнически малцинства в България, и особено ромското малцинство, по всички тези опре-делящи общия социален статус показатели се намират в много по-неблагоприятно положение в сравнение със средните равнища, отнасящи се до населението в страната като цяло. Следователно те формират групи, които са уязвими в социално отношение.

Разбира се, не трябва да се забравя, както това се вижда и от данните, че ромите и турците, макар и да са свръхпредставени, не изчерпват групите на живее-щите при лоши жилищни условия, на имащите недо-бър здравен статус, на неграмотните, на трайно безра-ботните, на бедните. Тези проблеми засягат най-остро двете големи етнически малцинства в България, но не само тях – засегнати са и други български граждани. Затова изучаването на проблемите сред ромите, от една страна, е индикативно, като произтичащите мер-ки трябва да обхващат всички, които са засегнати – всички, които живеят в гета, всички неграмотни, всич-ки, чието здраве е в риск, всички трайно безработни и т. н. Тук трябва да се добави и че поради проблемите, свързани с различията между самоидентификацията и идентификацията от „другите”, мерки, които са из-рично насочени само към „ромите”, могат да не наме-

392

рят частично своя адресат, каквито примери могат да се приведат от практиката. От друга страна, трябва да се имат предвид две важни обстоятелства:

Първо. Проблемите при ромите имат комплексен характер – те са взаимно обвързани. Нека да опишем по-детайлно омагьосания кръг, за който вече стана дума по-горе: градското гето или гетоизираното село индуцират ниска образованост и лошо здравно със-тояние, които имат за следствие ниска квалификация и неконкурентоспособност на пазара на труда, от ко-ето произтича бедност и оттук - ниска образованост и недобро здраве на децата и т. н. Без да обобщаваме върху цялата общност може да се каже, че голяма част от ромите нямат ресурс да излязат от това състояние, което води до тяхната пълна маргинализация. Това е доловено в изследване на агенцията “Алфа рисърч” от 2002 година. Според него 75 % от ромите декларират: „Усещам, че пропадам все повече и няма да мога да се оправя” (при българите съответният процент е 24, а при турците – 25). Комплексният характер на проб-лемите, имащи за резултат социалното изключване на по-голямата част от ромите, налага и комплексен под-ход, насочен към тяхното социално включване.

Второ. За да бъдат резултатни специалните мерки, насочени към социалното включване на ромите, роми-те трябва да бъдат активна страна. Те трябва да бъдат не само обект на тези мерки, а преди всичко субект при тяхното осъществяване. В случая успех може да се постигне не от „локална терапия”, а от активизира-не на „имунната система” на отделния индивид, на от-

393

делното семейство, на обществения организъм, взет в неговата цялост. Мерките, които имат характер на „дадено на готово”, в резултат на „решение от други-те”, само стимулират синдрома на заучена безпомощ-ност сред ромите, стимулират нагласата, че „другите” („властта”) са длъжни да ги изведат от това положе-ние. Трябва да се каже, че такъв подход се отхвърля от голяма част на макар и малобройната ромска ин-телигенция. От друга страна, сред един немалък слой от ромската общност носталгията към авторитарното комунистическо минало е още силна. При споменато-то по-горе изследване на Алфа рисърч от 2002 г. на въпроса „Съгласен ли сте, че трябва да се върнем към комунистическото управление?” 39 % от анкетирани-те роми отговарят „напълно съгласен”, а 31 % - „до-някъде съгласен” (при българите напълно съгласни са 12 %, донякъде съгласни – 22 %; при турците напълно съгласни са 13 %, донякъде съгласни – 22 %).

Казаното дотук аргументира категоричния импера-тив от активни действия на централните и местните органи на държавна власт – разбира се, в непосред-ствено сътрудничество с представителите на ромската общност на национално и местно ниво. Парадоксално е, че такива активни действия, насочени към пълно-ценната еманципация на ромското малцинство, вече 17 години (от края на 1989 г.) не се осъществяват.

Правителствата през 90-те години обръщаха гръб на описаната мрачна картина и не правеха нищо същес-твено нещата да се променят. Това бездействие конт-растираше с по-нататъшното усложняване на пробле-

394

мите. Бедността сред ромите се задълбочаваше, усло-вията на живот в „ромските” квартали и „ромските” села се влошаваха. Част от ромите в селата, оставайки без поминък, мигрираха към големите градове, съз-давайки субгета от бараки към установилите се вече традиционни гета. Неграмотността се разрастваше, здравният статус оставаше на недопустими равнища.

Не може да се каже, че нещата не са се знаели. От 1995 г., когато Илона Томова публикува своето ма-щабно изследване „Циганите в преходния период” (Томова, 1995), бяха публикувани няколко задълбоче-ни проучвания, отнасящи се до ромската общност в България, в които диагнозата е поставена – и за обра-зованието, и за здравното състояние, и за заетостта, и за бедността, и за жилищните условия. И, което е мно-го важно – за ромското участие, за необходимостта да се стимулира имунната система на ромската общност, да се активират нейните собствени сили за развитие (освен цитираните по-горе публикации виж по-спе-циално регионалното изследване на ПРООН „Извън капана на зависимостта”) (Иванов, А., 2004).

През последните 7-8 години настъпи плахо раз-движване. Докато на общинско равнище то бе резул-тат на осъзнатата на някои места нетърпимост към съществуващото положение, на централно равнище основният стимулиращ фактор бе процесът на присъ-единяване към Европейския съюз. През тези години беше създадена на централно, регионално и общин-ско равнище, макар и като резултат на много бавен и противоречив процес, половинчата и невинаги доста-

395

тъчно ефективна административна инфраструктура. Беше постигнат и напредък в управленческото ос-мисляне на процесите – главно като резултат от осъ-ществяваното в известни отрязъци от време през този период взаимодействие между експерти от ромската общност, от неправителствени организации и от об-щинската, регионалната и централната администра-ция. Положителната практика на неправителствените организации от началото на прехода, макар и в огра-ничени мащаби, служеше за добра основа. Безспор-но голяма стимулираща роля оказа инициативата на институт „Отворено общество” и Световната банка „Десетилетие на ромско включване”, която беше под-крепена от българския парламент със специална дек-ларация, приета на 8 април 2005 година. Много важна е и помощта, която оказа на България Европейският съюз в предприсъединителния процес, и по-специал-но програмата ФАР. В тази относително по-благопри-ятна обстановка беше изготвен и приет на правител-ствено равнище пакет от стратегически документи, в които ясно са очертани проблемите, формулирани са основните цели и са набелязани конкретните мерки за постигането на тези цели. Става дума за:

• Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското бощество, приета от МС на 22 април 1999 г.;

• Стратегията за образователна интеграция на деца-та и учениците от малцинствата, утвърдена от минис-търа на образованието и науката на 11 юни 2004 г.;

396

• Декларацията на Тридесет и деветото Народно събрание на Република България за ангажираността на държавните институции за постигане на целите на “Десетилетието на ромското включване 2005-2015 го-дина”, приета на 8 април 2005 г.

• Националния план за действие по “Десетилетието на ромското включване 2005-2015 година”, приет от МС на 14 април 2005 г.;

• Здравната стратегия за лица в неравностойно по-ложение, принадлежащи към етнически малцинства, приета от МС на 8 септември 2005 г.;

• Националната програма за подобряване на жи-лищните условия на ромите в Република България за периода 2005-2015 г., приета от МС на 22 март 2006 година.

В този пакет отсъства стратегически документ, от-насящ се до заетостта – един от четирите основни приоритети на “Десетилетието на ромското включ-ване”. Всъщност през 2004 г. фондация “Партньори-България” с подкрепата на Американската агенция за международно развитие, привличайки широк кръг ек-сперти от админстрацията и неправителствения сек-тор, в това число широк кръг експерти-роми, изготви проект на “Стратегия за социална интеграция на ро-мите чрез създаване на равни шансове за достъп до пазара на труда и намаляване на зависимостта спрямо системата за социално подпомагане”. Този проект на стратегия беше официално връчен от американския посланик на тогавашния министър на труда и соци-

397

алната политика, но по-нататъшната му съдба е неиз-вестна. Засега не е известно да е правен друг опит за изготвянето и приемането от правителството на стра-тегически документ или план за действие, отнасящи се до включването на ромите на пазара на труда.

Изброеният набор от правителствени документи създава добра концептуална основа за провеждане на широкомащабна политика от страна на изпълнителна-та власт, насочена към социалното включване на ро-мите. Такава политика обаче и досега, като изключим някои спорадични усилия главно по линия на програ-мата ФАР, на практика не се провежда.

Така например в областта на образованието от бю-джета за 2006 г. бяха заделени само 500 хиляди лв. за финансиране на създадения с постановление на Ми-нистерския съвет в началото на 2005 г. Център за об-разователна интеграция на децата и учениците от ет-ническите малцинства. През цялата 2006 г. този цен-тър на практика не съществуваше и съответните сред-ства изцяло не бяха усвоени. За следващата бюджетна 2007 година за дейността на центъра са определени 1 милион лева и това е всичко, което Републиканският бюджет предвижда за целенасочени действия за по-добряване равнището на образованието сред ромите. Нещо повече - през тази година бяхме свидетели на сериозно отстъпление от постигнатото в концепту-ален план в областта на образованието на децата и учениците от етническите малцинства. В приетата от парламента на 7 юни 2006 г. “Национална програма за развитие на училищното образование и предучи-

398

лищното възпитание за периода 2006-2015 г.” напъл-но отсъстват изключително острите проблеми на об-разованието сред ромската общност, и по-специално на проблемите, свързани с гетоизацията на това обра-зование. Вносителят на програмата - Министерството на образованието и науката, очевидно не припознава като своя “Стратегията за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства”. От друга страна, парламентът вероятно не си спомня за своята декларация от 8 април 2005 г., посветена на “Десетилетието на ромското включване”.

В същото време програмата прокарва една опасна тенденция. В нея се предвижда в прогимназиалния етап да се въведат “модули за раннно професионално ориентиране”. Тази идея е развита по-нататък с текста:

“След завършен V, VІ или VІІ клас за ученици, ко-ито срещат трудности при усвояване на учебното съ-държание и/или са застрашени от отпадане, следва да се осигури възможност за обучение по професия в професионални паралелки за придобиване на І степен на професионална квалификация”.

Ето как вместо да се търси решаване на проблемите на образованието сред ромското малцинство, с този основен правителствен документ се възражда на прак-тика изключително дискриминационната идея за учи-лища със засилено трудово-професионално обучение, каквито съществуваха преди 1990 г. и бяха известни като “циганските училища”. За голямата роля, която се предвижда да играе програмата в образователната политика на коалиционното правителство, може да се

399

съди от факта, че в нея е заложена промяната на три закона и 19 подзаконови акта (Коен, 2006).

Друг показателен пример е двойственото отноше-ние на сегашното правителство към въпроса за подоб-ряване на жилищните условия на ромите. В спомена-тата по-горе (приета през март тази година) Нацио-нална програма за подобряване жилищните условия на ромите въз основа на обективен анализ на същес-твуващото положение са формулирани основна цел, очаквани резултати и приоритети, които не предиз-викват възражения. Последователността на инвести-ционните мерки следва ясно логиката на действител-ните нужди. Същото може да се каже и за мерките за подкрепа. Нещо важно, което липсва в програмата, са мерки и съответно средства по узаконяване на частта от жилищния фонд, за която такова узаконяване е въз-можно. Що се отнася до финансовата част – за десет-годишния период от 2005 до 2015 г. е заложена сумата от 1.259 милиарда лева.

Големият въпрос е как програмата работи на прак-тика. През май правителството прие план за действие за изпълнение на програмата за 2006 и 2007 година. Първата изненада е от размера на заложените в плана суми. В него са предвидени за 2006 г. само 300 хил. лв. За 2007 г. сумата е по-голяма - 13 336 500 лв., от които 82,5 % за регулиране, 15% за техническа и со-циална инфраструктура и 186 500 лв. за социални жи-лища. (Интересно е колко и какви жилища могат да се построят за тази сума.)

Не е известно в приетия неотдавна от парламента

400

бюджет за 2007 г. предвидена ли е заложената сума от около 13 милиона лв. Но дори и да е приета, това ще означава, че за да бъде изпълнена програмата през осемте години от 2008 г. до 2015 г., на правителства-та, които тогава ще управляват, е оставено да усвоят 1 милиард и 246 милиона лева.

Второ – от плана става ясно, че до 2008 г. не се предвиждат действия по узаконяване на съществува-щи жилища (предвидени са само някои подготвител-ни стъпки в това отношение).

Трето - планът обхваща само общини, където ромското население е над 10 % според последното преброяване. Привидно това изглежда убедително, но всъщност по този начин въпреки декларацията в програмата, че акцентът се поставя върху градските райони, на практика са изключени повечето от голе-мите гета в големите общини на България. Защото поради голямата база на населението в тези общини, относителният дял на ромите в тях е малък, въпреки че в абсолютно изражение има големи териториални концентрации на многобройно ромско население. Към това трябва да прибавим, че не е малък и броят на жи-веещите в гетата, които не са се самоопределили като роми. Избраният критерий удовлетворяват 57 общини от общо 262 през 2001 година. От тях 22 са с общо на-селение под 10 хиляди души (в това число Приморско – с 526 роми, или Чупрене във Видинско – с 350 роми), и само в 5 общини общото население е над 30 хиляди – Айтос, Бяла Слатина, Лом, Самоков и Сливен.

Хитрувайки, авторите на плана (но и тези, които са

401

го приели) са изключили от неговото действие „ром-ските” гета в София, Пловдив, Пазарджик, Варна, Бургас, Кюстендил, Добрич, Хасково, Ямбол и т. н.

Ето как планът обезсмисля програмата (или може би, още когато се е приемала програмата, презумпци-ята е била, че тя няма да се изпълнява от това прави-телство и даже – че въобще няма да се изпълнява).

Третият пример, който ще приведем, се отнася до несъответствието между програмната база и практи-ческите действия на правителството за подобряване на здравното състояние на ромите. И тук се повтаря подходът, описан по-горе. В приетата през септември от правителството Здравна стратегия за етнически-те малцинства в неравностойно положение се прави обективен анализ на неблагоприятния здравен статус на ромите в България и се посочват основните причи-ни за влошаването на тяхното здраве, като бедност-та, нездравословен начин на живот, непълноценното хранене и други. Подчертава се, че към тези причини се прибавят различни проблеми, свързани с провеж-дането на здравната реформа. Формулирани са стра-тегически цели и направления на работа, адекватни на констатираните проблеми. Въведена е система от показатели, по които да се мери достигнатият про-грес. Одобреният заедно със стратегията План за дей-ствие към нея за периода 2005 – 2007 г. обхваща като дейности онова, което наистина трябва да се върши, за да настъпи положителна промяна. Набелязаният широк спектър от мерки е подчинен на принципите за приближаване на здравните грижи към хората, за

402

активната профилактика и ранната диагностика. Про-карана е идеята това да бъде съчетано с изграждане на комуникативни умения у медицинските специалисти – лекари, медицински сестри, медицински медиатори – за работа сред ромското население. В плана се пред-виждат и законодателни инициативи за решаване на проблема с невнесените здравни осигуровки на бед-ните и социално слабите, в това число на дълготрайно безработните.

И отново възниква въпросът – всичко това ще зара-боти ли? Отговорът е отрицателен.

Заложените в плана средства, които трябва да се очакват от Републиканския бюджет са 384 хиляди лева за 2005 г., 1 милион и 370 хиляди лева за 2006 г. и 1 милион и 560 хиляди лева за 2007 година. Това са много малки суми, които не кореспондират с изключителната сериозност на проблема – те говорят за неговото подценяване от страна на правителството. Но дори и такива, каквито са – тези суми не се реализират. Няма никаква информация дали средствата за 2005 г. са оползотворени. За 2006 г. реализираната сума е 30 хиляди лева. Що се отнася до 2007 г. – не е известно съответната сума да е заложена в бюджета.

Наред с финансовите, немаловажни са и органи-зационните въпроси. Допуска ли сегашната здравна система у нас изграждането на организация за осъ-ществяването на планираните дейности? Ще има ли възможност например да се създават екипи, които да осъществяват профилактика и скрининг в ромските квартали – това са ключови дейности в одобрения от

403

правителството план.И не на последно място – не е известно да е пред-

прието нещо във връзка със заложените в плана към здравната стратегия законодателни инициативи.

При така описаната дотук картина остава да се раз-чита единствено на средствата от програма ФАР (по меморандумите за 2003 г. и 2004-2005-2006 г.) - зало-жените суми, насочени към интеграция на ромското население в областта на здравеопазването, образова-нието, урбанизацията и трудовата заетост, които тряб-ва да бъдат усвоени до 2009 г. включително са около 43 милиона евро. Излиза, че за целия сложен комплекс от проблеми, свързани със социалното включване на ромите, България ще разчита единствено на финанси-ране от Европейския съюз.

Изправено пред изключително тежък комплекс от проблеми, свързани с много лошия цялостен социален статус на ромското малцинство, изпълнителната власт се крие зад приетите от последните три правителства стратегически документи и симулира активност, що се отнася до тяхното практическо осъществяване. Междувременно проблемите се задълбочават и усложняват. В същото време онези, които трябва да упражнят политическата воля за решителна промяна, са безотговорно незаинтересовани.

404

Литература1. Иванов, М. (съст.). Защита на малцинствата. Съвременни международни стандарти - Институт за изследване на интег-рацията. С., 2001.2. Томова, И. Демографски процеси в големите етноконфеси-онални общности в България”. - В: Иванов, М. и Атанасов, А. (редактори). Демографско развитие на Република Бълга-рия. С., 2005.3. Международен консорциум FAS - Подготвително проучва-не на урбанизацията и жилищата в ромските квартали, Бъл-гария. С., 2003.4. Атанасов, А. и кол. Национална стратегия за демографско развитие на Република България (проект). БАН, С., 2005.5. Търнев, И. и кол. Здравните проблеми на ромите – същност, следствия и пътища за тяхното преодоляване. С., 2002.6. Димова, Л. и кол. Ромите: Другото измерение на промени-те. С., 2004.7. Нунев, Й. Ромите и процесът на десегрегация в образова-нието. С., 2006.8. Денков, Д. и кол. Ромските училища. С. 2001.9. Футеков, Р. Доклад-анализ за бедността по групи от насе-лението според икономическата им активност, източниците на доходи, секторната заетост, етническта им принадлеж-ност, равнището на образование и други важни характерис-тики. С., 2004.10. UNDP. Faces of Poverty, Faces of Hope. Bratislava, 2005.11. World Bank. Bulgaria: A Changing Poverty Profile. Document of the World Bank, Washington/Sofia, 2002.12. Томова, И. Циганите в преходния период. С., 1995.13. Иванов, А. и кол. Извън капана на зависимостта. Брати-слава/София, 2002.14. Коен, Е. С новата си програма държавата направи крачка назад. - Обектив, №. 133, юни 2006, с. 15.

405

АВТОРИТЕ

Антоанета Христова – ст.н.с. ІІ ст., доктор по психо-логия в Института по психология при БАН.Богдана Тодорова - доктор по философия, ръководи-тел на проблемна група “Религия и национална сигур-ност” към Институт за философски изследвания при БАН.Бончо Асенов - професор, доктор по философия, пре-подавател във Варненски свободен университет “Чер-норизец Храбър”.Владимир Зиновиев - доктор по международно пуб-лично право и международни отношения, управител на “Смарт консултинг груп”.Евгений Кандиларов – доктор по история, сътруд-ник в Центъра за исторически и политологически из-следвания.Елена Петрова - ст.н. с. ІІ ст., доктор по философия в секция “Етика” в Институт за философски изследва-ния при БАН.Ивка Цакова - доцент, доктор по политология, нау-чен секретар на катедра “Политология” в УНСС .Искра Баева - доцент, доктор по история, препода-вател в Исторически факултет на СУ “Св. Климент Охридски”.Кристиан Вигенин – член на ИБ на ВС на БСП, наро-ден представител и евродепутат.Максим Мизов – доцент, доктор по философия, за-веждащ секция в Център за исторически и политоло-

406

гически изследвания.Мая Павлова – докторант по конституционно право в Техническия университет във Варна.Минчо Драганов – професор емеритус на Институ-та по социология при БАН, доктор на философските науки.Михаил Иванов – доцент, доктор по теоретични и математически науки, преподавател в Нов български университет.Мюмюн Тахир – доктор по философия от научно-изследователски център “Вектор“ - Баку, началник на сектор “Културна интеграция” в Министерство на културата.Надя Велчева – ст. н. с. ІІ ст., доктор по история, завеждащ секция “Съвременна етнография” в Етно-графски институт с музей при БАН.Нина Дюлгерова – професор, доктор по история, ръководител на професионално направление “Поли-тически науки и обществени комуникации” към Вар-ненски свободен университет “Черноризец Храбър”.Нонка Богомилова - ст. н. с. ІІ ст., доктор по филосо-фия - Институт по философски изследвания при БАН, главен редактор на сп. “Философски алтернативи”.Нора Ананиева – професор, доктор на философски-те науки, директор на Център за исторически и поли-тологически изследвания, председател на фондация “Солидарно общество”, преподавател във Варненски свободен университет “Черноризец Храбър”.Петър Канев - докторант в Институт за философски изследвания при БАН.

407

Петя Пачкова – доцент, доктор по политология, пре-подавател в катедра ”Философски и политически нау-ки” на Югозападен университет “Неофит Рилски”.Рене Куперус – директор по международните отноше-ния и старши научен сътрудник във фондация “Wiardi Bechman” – мозъчен тръст на Холандската партия на труда, PvdA; вицепрезидент на “Изследователски фо-рум за Европейска социалдемокрация”, европейска мрежа на лявоцентристки “мозъчни центрове”, орга-низирана от фондация “Фридрих Еберт”, институт “Д-р Карл Ренер” и фондация “Wiardi Becкman”.Таня Неделчева – ст.н.с. І ст., доктор на социологи-ческите науки, завеждащ секция “Етносоциология и социална психология” в Института по социология при БАН.Татяна Симеонова – директор на университетско радио “Алма Матер”, преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ “Св. Кли-мент Охридски”, докторант в катедра “Радио и теле-визионна журналистика”.Толя Стоицова – професор, доктор на психологи-ческите науки, заместник - директор на Института по психология при БАН.

408

SUMMARY

The presented volume is devoted to one of the most topi-cal questions – the dialog and tolerance in politics. In the time of globalization and in the context of Eurointegration this question is becoming crucial and of great importance. This explains the growing theoretical and practical interest for studies on all specific issues related with this problem.

Present dynamic and conflicting historical realities de-mand careful study and explanation of the process for ap-proving and developing the dialog and tolerance in the poli-tics of small countries such as Bulgaria and Netherlands. This tendency is becoming an important factor and politi-cal instrument for the survival of these countries against the global transformation and especially for the preservation of their identity. The comparative analysis presented in this volume is beneficial with the exchange of political experi-ence and knowledge for more rational and tolerant politics.

The volume is composed in two main parts. First one presents various studies concerning European Integration and the rise of tolerance in politics. The authors point out all issues and challenges historically founded or currently aris-ing as a result of Globalization and Eurointegration.

Present historical and social realities provoke new ques-tions. Weather the political system today is a victim of the tolerance or it is a threat for it? The reformation of the po-litical mentality and manner depends on the precise answer of that kind of questions. As far as dialogue and tolerance in politics have their own historical biography it is reason-able that this part includes studies on some historical events

409

and processes and traces their influence in the contemporary world. At first there is analysis of the dialogue and tolerance during the Cold war period in the context of the relations between Bulgaria and developed capitalist countries. Then the reader can follow the research on the political conflicts in the Bulgarian transition period and to understand to what extent the international relations could be in help for the surmount of this internal difficulties.

The study on the dialogue and tolerance in politics needs also an analysis of specific character of the political debate in Bulgaria nowadays, which throws light on a number of new political features.

The contemporary politics is strongly dependant on the methods of communication with publicity. Therefore in the presented volume special attention deserves the studies on the logic of verbal and nonverbal communication in politics and the criteria and necessities of the political figures.

Decoding all visible and invisible political tricks and find-ing all clear and concealed messages in the political rhetoric gives an incredible possibility for instrumental reduction or multiplication of the dialogue and tolerance in the political communication strategies and tactics.

Furthermore the volume includes the subject of the po-litical and media manipulation as an instrument for particu-lar presenting or intentional exploitation of various forms of the dialogue and tolerance in politics.

The relation between tolerance, dialogue and politics in Bulgaria has its own specific everyday dimensions and particular meanings. They are also an object of theoretical rationalization and analysis. As far as the tolerance has in-fluence over the whole society eventually it contributes to

410

some changes in the usually conservative family political stereotypes.

In the context of Globalization and Eurointegration the culture of tolerance is presented also in the prism of the question about the new type European citizenship concern-ing all individuals part of the community.

The integration processes in Europe and related with it spirit of tolerance, have a specific influence even in more distant geographical, social, cultural and political regions. One of them is Caucasus and therefore this issue is also pre-cisely analyzed and revealed in the presented volume.

The dialogue and tolerance are also part of all economic difficulties and challenges pursuing the integration process in Europe.

The second main part of the volume is devoted to the top-ic of the dialogue and tolerance in the transforming socie-ties. The crucial subject is the ethnical, cultural and religious specification and the exact role of dialogue and tolerance in these processes of vast historical transformations. The prob-lems and dilemmas of ethnical identity are turning point for understanding the specific Bulgarian ethnical model.

At the same time ethnical model has many different and heterogeneous characteristics and interpretations in the political sphere. That explains the need of studies on this model as a political discourse over intellectual and social reflection.

The Eurointegration stimulates new ways and oppor-tunities for cultural integration between different ethical communities and cultures. The present day requires also an alternative outline of the dialogue as an useful instrument for the religious policy. Especially in time of radical social

411

transformations there is a great public necessity of profound analysis tracing the state policy toward different religions and religious sects.

The changes in the religious life in Bulgaria are inevi-tably related with all European processes and tendencies. Therefore the situation demands a particular study on the le-gal aspects of the relations between the State and the Church in Bulgaria following the spirit of all integration projects in Europe. This issue is related with another one – the question for the image and manner of the Orthodox clergy and it is also an object of particular research.

One of the most important and really difficult political questions in Bulgaria is the policy toward the Roma ethnic group. The Decade of Roma Inclusion requires fundamental changes in the political and governmental approach.

The presented volume is a result of long and beneficial cooperation between the Alfred Mozer Foundation, the Sol-idarity Foundation and the Center for Historical and Politi-cal Studies. It is an expression of new theoretical and prac-tical attempts of the modern social democracy to give an appropriate answer to all considerable questions, dilemmas and challenges in the contemporary world. The authors are prominent scholars, distinguished political figures and ex-perts, one of the best specialists in the discussed issue.

412

CONTENTS

Nora Ananieva ............................................................... 6Introduction

Kristian Vigenin ............................................................ 11Tolerance in Politics

Rene Cuperus ............................................................... 17How do Small Countries Such as Bulgaria andThe Netherlands survive Global Transformationand Maintain to be Tolerant Societies?

INTEGRATION OF EUROPE AND THE RISE OF DIALOGUE AND TOLERANCE IN POLITICS

Maksim Mizov ................................................................ 51Dialogue and Tolerance In Politics – Contemporary Agendas And Challenges

Mincho Draganov........................................................... 94The Political System –Victim Of Tolerance Or Threat For It

Evgeny Kandilarov .......................................................107Dialogue and Tolerance During The Cold War Period(Bulgaria and Developed Capitalist Countries)

Iskra Baeva ................................................................... 128Political Conflicts during Bulgarian TransitionPeriod And The Role Of InternationalFactor for their surmount

Ivka Tsakova ................................................................. 140Peculiarities of the Political Debate in Bulgaria

413

Tolya Stoicova .................................................................. 156To hear with our eyes: nonverbal communication in the contemporary politics

Antoaneta Hristova .........................................................172The hidden massages of the political speech

Elena Petrova .................................................................. 183Political and Media Manipulation

Tatiana Simeonova .......................................................... 202About tolerance, dialogue and Politics in Bulgaria

Petia Pachkova ................................................................ 211Political tolerance as a Factor for the Development of Bulgarian Family

Maya Pavlova .................................................................. 222European citizenship and the Culture of Tolerance

Nina Dyulgerova ............................................................. 234The United Europe and the “unrecognized countries” in Caucasus – The Borders of the historical right

Vladimir Zinoviev ........................................................... 250The challenges in front of Future Enlargemenent

DIALOGUE AND TOLERANCEIN THE TRANSFORMING SOCIETIES

Tanya Nedelcheva ........................................................... 265European Identity as an enlargementof the Bulgarian Ethnical Model

Nadya Velcheva ............................................................... 278The “Ethnic model” as a political discourseof the intellectual and social reflection

414

Myumyun Tahir .............................................................. 293Cultural Integration in the Contextof Eurointegration

Bogdana Todorova .......................................................... 304The Dialogue in Religion and Politics

Boncho Asenov ................................................................ 321About tolerance of the Bulgarian Statetoward Religions and Sects

Nonka Bogomilova .......................................................... 339Legal aspects of the relations“State-Church”in Bulgaria Today: European Prospect

Peter Kanev...................................................................... 352Ethic and Religious tolerance of the BulgarianOrthodox priests after 1989

Michail Ivanov ................................................................. 375About “Roma Inclusion” at the end of 2006

Authors ............................................................................. 405Summary .......................................................................... 408Contents ............................................................................ 412

415

ЦЕНТЪР ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИПОЛИТОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ФОНДАЦИЯ “АЛФРЕД МОЗЕР”ФОНДАЦИЯ “СОЛИДАРНО ОБЩЕСТВО”

ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ В ПОЛИТИКАТА

БългарскаПърво издание

СъставителМаксим Мизов

РедакторТаня Турлакова

Компютърен наборЖулиета Авджиева

ХудожникЕмануил Манолов

Графичен дизайн и предпечатГрафимакс ООД