Брой 101,50 лв.

9-15.03.2016 Год. 25

10

С подкрепата на Национален център на книгата

Силвия Чолева: Може ли да се каже, че полският език и полската литература белязаха живота ти?Вера Деянова: Естествено. Май само този „щастлив белег” имам в този така наречен „живот-неживот”.

Кои са учителите ти в превода?Стефан Гечев. Венцеслав Константинов. Карл Дедециус в Германия.

Кое качество е най-важното за един преводач?Способността да се предадеш без остатък на оригинала. Да не „вписваш” себе си в тази тъкан, докато проникваш в образите. Да си верен и чист в думите. Едва после да установиш, че е било и саморазкриване, нещо като протеевско превъплъщение.

Какво е твоето мнение за близостта на превода с оригинала, доколко преводачът може и трябва да се отдалечава от него, за това дали преводът е копие или претворяване на творбата.Наистина преводът е винаги интерпретация, по-плътно или по-рехаво отражение на оригинала. Ако под „отдалечаване” ще разбираме изобретателни преводачески приумици или вариации по зададения оригинал, това ми е чуждо. Разбира се – има красиви претворявания, главно дело на предишни генерации български майстори на превода, които ни изпълват с естетическа наслада и днес. Но според мен преводачът трябва да бъде смирен, скромен и справедлив, да се стреми да пресъздаде и духа, но и буквата на автора – та нали и той е търсил и избирал сред сто варианта в своя език.

Кога си доволна от един превод, кога го считаш за завършен?Като в музиката е – веднъж ще изсвириш вдъхновено, друг път някой тон няма да е достатъчно прецизен. В ума ти остават някои главоблъсканици, търсенето продължава и след време ти се иска да поправяш. Уви, животът, както и полето, на което сме се трудили, са пълни с дисхармонии и никога не блаженстваш докрай, или - както констатира навремето Херберт: „... защо животът ми не беше като водните кръгове / събудено в безкрайната глъб начало / което расте подрежда се в пластове степени вълни / за да легне притихнало / пред Твойте неразгадаеми колене” (Бревиарий 1998).

На 7 март във Варшава бе присъдена за четвърти път Международната награда „Збигнев Херберт” – едно отличие за артистични и интелектуални постижения в полето на ценностите, около които гравитираше творчеството на Херберт. След наградените Мервин, Симич, Криницки журито удостои с наградата Ларш Густафсон.

Ч е с т и т ю б и л е й , В е р а !Кое е най-трудното в превода на поезия?Да постигнеш онзи образ на света и човека, в който е потопен авторът. Неговото „подводие”, неговата „битка за дъх” (Ружевич). Полската поезия от втората половина и края на ХХ век е такава – интелектуална, смислово обемна, натоварена с много контексти, самоиронична. Конкретната творба е почти винаги израз на това – как човешкото същество се справя със света, с който няма как да се справи. Болезнената човешка кондиция, но и една специфично полска надежда и окриленост. Ако превеждаш просто думи, строфи – умело или по-малко умело, професионално или просто за себе си, понеже нещо ти е харесало, ще останеш при словесната обвивка. Има обаче една много незабележима, но съществена щипка магичност, която превръща превода в автентично произведение на този или онзи автор. Незабравим жест от страна на Николай Кънчев беше, когато след излизането на томчето „Силата на вкуса” през 2000 г. ми каза – „сега видях Херберт”.

Как избираш кои автори да превеждаш? Имаш ли автори, които чувстваш по-близки?Дали ги избирах, или „моите поети” ме избраха, не знам... казано на шега. Милош, Херберт, Криницки и Липска просто влизаха в определени моменти в живота ми и имам чувството, че сами се преведоха. Радвам се, че срещнаха отклик в четящите български хора, значи небесните констелации са били добри и кръвните групи съвместими. А най-щастливото обстоятелство беше, че го имаше „Литературен вестник” и в него – поетесата Малина Томова. Тя беше инспираторът за моите преводи, тя направи най-навременната и „възпламеняваща” промоция на тези полски поети в България. Разбира се, за шепа млади хора, но какви...

Кои преводи бяха за теб най-лесният и най-трудният?Няма лесни преводи. Има леко, „пеперудено” кацнали или с изранени стъпала.

Адриан Христов, Александра Чаушова, Алеш Дебеляк, Анна Швиршчинска, Валентин Славеев, Дарио Фо, Десислава Каменова, Иван Теофилов, Иглика Дионисиева, Маргарита Серафимова, Стефан Гончаров, Тумас Транстрьомер, Фарук Шехич

Сн. Халиде Сюлейман

2Литературен вестник 9-15.03.2016

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА”www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Николай Майсторов – „100 икони х 100 сонета” (Любовната лирика на Пабло Неруда).

Прочетете: Димитър Бочев – „Цветан Марангозов: естетика на злото”;

Елена Михайловска – „Блага Димитрова: живот-слово”;

Проблемът за християнското милосърдие е тематичен център на новия, 108 брой на сп. „Християнство и култура”. „За да се обединим, трябва да се обичаме” – заявява в интервю епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на Католическата църква в България, по повод на обявената в католическия свят Година на Милосърдието. Игумен Арсений Соколов коментира притчите за милосърдието в 15-а глава на Евангелието от Лука, а в броя можете да прочетете и откъс от новата книга на папа Франциск „Името на Бог е Милосърдие”. На темата за милосърдието е посветено и словото на писателя Навид Кермани, произнесена

при връчването му на Наградата за мир през 2015 г., както и есето на Димитър Бочев „Спомен за милосърдие”. Актуални проблеми на православието са анализирани в статията на Борис Маринов за „Всеправославния събор и неговото дълго пътуване от Родос до Крит”, както и в статията на Дилян Николчев, посветена на „решението на Епархийския съвет на Сливенска епархия за смесените бракове”. Християнската мисъл в броя е представена с текста на Ив Конгар „Словото и дъхът”, на Реми Браг за „Петте предизвикателства пред европейските демокрации”, както и със статията на Фьодор Степун „Религиозната трагедия на Лев Толстой”. Темата „християнство и изкуство” присъства с анализа на Сеес Нотебоом за „мистицизма на Франсиско де Сурбаран” и с представянето на новоизлязлата антология „Небе за земята. Българска християнска лирика”. Броят е илюстриран с рисунки на Пенчо Георгиев от книгата на Георги Райчев „Божи дарове” (1930).

Портал „Култура“ обявява годишния си конкурс за проза и хуманитаристика

Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман);- хуманитаристика;

1. А също и следните специални награди:- две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); - една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2015 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2016 г., в Деня на народните будители.

2. В двата конкурсни раздела се присъждат:- I награда (в размер на 5000 лв.)- II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски” 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура” 02/434 10 54.

Годишна литературна награда на „Литературен вестник“ за млад автор

„Литературен вестник“ обявява годишен конкурс за млад автор.В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст, които нямат издадена печатна или електронна книга.

Условия на конкурса:За участие в конкурса се приемат непубликувани текстове в два раздела: „Поезия“ и „Белетристика“. В раздел „Поезия“ трябва да се изпращат цикъл стихотворения (между 15 и 20 поетични текста), а в раздел „Белетристика“ – откъс от книга (роман или разказ/и с общ обем 15-20 стандартни страници). Текстовете (с посочени име на автора, дата и място на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат на адрес: litvestnik.konkurs@gmail.com

Срокът за получаване на творбите се удължава до 20 април 2016 г.

Победителите ще бъдат определени от тричленно жури и публично обявени в края на май 2016 г.

Наградите в двата раздела са съответно:1. Голяма награда на „Литературен вестник“ за млад поет: 1000 лв.2. Голяма награда на „Литературен вестник“ за млад белетрист: 1000 лв.

Надежда Олег Ляхова е художник, който получава академично художествено образование и започва творческия си път с класически изразни средства. По-късно експериментира с обекти, инсталации, акции и пърформанси. Неизменен е интересът й към фотографията. От средата на 2000 г. работи предимно в областта на движещия се образ – видео и видеоинсталации. Сегашната изложба е своеобразно продължение на проекта й „1001 желания“ в галерия Аросита през октомври 2013 г. В нея тя разказва няколко различни истории, но основните герои са малки прасенца, издялани от ръчно направен сапун („Сапунът, забъркан от свинска мас, носи прасето в себе си“, НОЛ). Всъщност става дума за вечните терзания на художника – нагонът към творчество

е непроменлива величина, независимо от това дали виждаш смисъл в него и в резултатите от него.В сегашния проект тази тема е допълнена и развита. Художничката разсъждава върху смисъла на творческия процес – както за човечеството, така и за самия създател. Независимо от драматичните обстоятелства, които съпътстват разказа, авторката накрая все пак се връща към това, което умее най-добре – да създава образи.Заглавието на видеото Ctrl Z e заимствано от една от най-удобните клавишни комбинации – командата, която позволява изтриване на предишни ходове. От доста време насам Надежда Олег Ляхова се интересува от това как редовните компютърни занимания влияят върху живота ни в по-глобален план. Свикнали с лекота да отменяме грешките си на компютъра, допускаме ли повече в реалния живот?

Надежда Олег Ляхова – Ctrl Z Андрей Даниел представя новата си изложба в галерия „Нюанс”, от 8 до 27 март 2016 г.

Идеята за изложбата се синтезира в следния римски надпис, открит от работници, които слагали основите на паметника на Моцарт в Залцбург - „Hic habitat felicitas” – „Тук живее щастието”!

„За мен бе удивително и почти мистично, казва авторът, защото преди да го открия в реалността, този надпис беше вече в душата ми. Вероятно човекът е така устроен – да открива нещата едва тогава, когато осъзнае, че те са били в него отдавна.”Ирония или не, щастието – търсено от всички, е нещо относително и почти неопределимо. Творческата резиденция в Залцбург е хвърлена ръкавица към автора, който изследва чрез средствата на живописта уютния бюргерски град, аристократичния му ореол, следите, оставени от личности и събития. Щастието е да трансформираш творческата си енергия в средствата, които владееш най-добре – това е, което се вижда и усеща все още в този град, създаден от гениални музиканти, писатели, художници и интелектуалци.

Куратор: Мария Василева

Галерия „Аросита“, 7 – 16 март 2016 г.

И З Л О Ж Б И

Къщата на палача

К О Н К У Р С

I N M E M O R I A M

Напусна ни писателят ЛЮБЕН ПЕТКОВ (1939-2016).

Опелото ще се състои на 10 март, четвъртък, от 14:00 часа в църквата „Света София” в столицата.

Литературен вестник 9-15.03.2016 3

Б А З А

Империите остават империи независимо от епохата. В този смисъл предполагам, че усещането да си в Рим 50 години преди Христа, в Константипол в 6-и век или в Ню Йорк сега е едно и също. Усещането, че ако някъде се случва нещо сега, то се случва тук, усещане за сегашност, което те кара да бързаш, сякаш ако просто прекараш деня в кревата вкъщи, има опасност да останеш в миналото. Пристигнах тук благодарение на наградата БАЗА, организирана от Института за съвременно изкуство в София и Фондация за гражданско общество - Ню Йорк на 1 февруари и оттогава спирам, само за да спя. Краят на тази седмица градът се върти във въртележката на десетина панаира за изкуство, които отварят едновременно между 2 и 7 март – между тях са известните Армъри шоу, Индипендънт, ВОЛТА, Спринг/Брейк, Пулс, Арт он пейпър, всеки панаир в огромни халета, където излагат по около стотина галерии от цял свят, плащат огромни пари за всеки ден заета площ и правят всичко възможно да продадат колкото се може повече. Изключено е човек да види всичко, освен ако не тръгне на маратон с обувки с плоска подметка и количества суха храна за три дни, но дори това не гарантира оцеляването. Все пак тези панаири имат смисъл основно за търговците и колекционерите и рядко са място, където човек може наистина да види изкуство. Единичните работи на художници са извадени напълно от контекста на цялото и всъщност, ако успееш изобщо да запомниш работа, видяна на панаир, това говори доста добре за нея. А ето и повече за местата, където изкуството се вижда:

МоМА – Марсел Бротарс, Ретроспектива. „Аз също се чудех дали не бих могъл да продам нещо и да успея в живота. Известно време не бях добър в нищо. Аз съм на четиридесет... Най-накрая идеята да направя нещо неискрено ми мина през главата и веднага седнах на работа. След три месеца показах това, което бях направил, на Филип Едуар Тусен, собственикът на галерия „Сен Лоран“. „Но това е изкуство, каза той, и аз с удоволствие ще изложа всичко.“ „Съгласен съм“, отговорих. Ако продам нещо, той взима 30 %. Изглежда, това са обичайните условия, някои галеристи взимат 75 %.Какво е? Всъщност са обекти.“Това е текстът на поканата за първата

изложба на белгийския художник Марсел Бротарс, отпечатана върху страници на списания през 1964. Това е и моментът, в който той се превръща в истински поет, макар на пръв поглед да се отказва от предишното си съществуване. Затова и изложбата не е за лесна и бърза публика, изисква четене и усет към поезията и отвореност за границите на това какво може да бъде поезия. Работата на Бротарс се движи между текста, образа и обекта, изпълнена с ирония към институциите за изкуство и клишетата (едни от най-известните му работи буквално включват миди – moules на френски, което означава и калъп, матрица). За мен най-силната му работа е Музей за модерно изкуство, Секция на орлите: през 1968 той сам заема ролята на институцията, за да я критикува отвътре, създавайки фиктивен музей. Излага го първо вкъщи като серия от инсталации, влючващи различни доказателства за съществуването на музея – писма, репродукции на произведения, прожекции на диапозитиви, дървени каси за транспорт и дори понякога камиони, спрени на улица съседна на къщата. След представянето на музея на Документа през 1972 Бротарс го закрива преди да има опасност да стане реалност.Винаги остава големият въпрос как се прави изложба на художник след смъртта му, защото всяка изложба е преосмисляне и претворяване на работата, а той вече не е там. След смъртта му ролята на Бротарс в голяма степен поема неговата съпруга Мария Хилисен. Друг човек, ключов за тази изложба, е белийският колекционер Херман Далед. След като предлага колекцията си от 223 творби на водещи съвременни художници (сред които и Бротарс), събрана между 1966 и 1978, на няколко институции в Белгия и те отказват да я приемат, той просто я дарява на МоМА в Ню Йорк.

Библиотеката „Морган“, фондацията Барнс, колекцията „Фрик“ – тези музеи не само имат огромни колекции от европейско изкуство, но и предлагат един друг поглед към Щатите. Те са правени в периода, когато Ню Йорк все още не е „откраднал“ от Париж идеята за модернизма (по думите на Серж Гибо) и не си е присвоил мястото на световен център на изкуството. До средата на 50-те историята на изкуството все още се прави само в Европа – импресионисти на килограм в колекцията

Барнс (Сезан, Гоген, Ван Гог, прекалено много Реноар, подредени от самия Барнс единствено на принципа на подхождащи си цветове и форми и изложени някога за работниците от неговото предприятие) или пък стари майстори в колекцията „Фрик“, събрана също от индустриалец първоначално в началото на 20-и век, с нови придобивки и досега. Холбайн, Тициан, Ел Греко, Рембранд, Веласкес. Както каза Майя Праматарова, с която видяхме колекцията: „Това е единственото място, където могат да си позволят да слагат Вермеер в коридорите“. Библиотеката „Морган“ има прекрасни изложби на рисунки и средновековни ръкописи. В усилието си за физическо присвояване на минало, има и истински ренесансов таван с дърворезба, донесен от Италия. Така и не можах да разбера дали са преправили тавана, така че да се вмъква точно в стаята, или са построили стаята спрямо мерките на тавана.

Гугенхайм – Фишли и Вайс, „Как да се работи по-добре“ - толкова е глупаво, че е смешно. Толкова е смешно, че е сериозно. Швейцарските художници Петер Фишли и Давид Вайс творят заедно от 1979 до смъртта на Вайс през 2012, работите им тръгват от ежедневното и обикновеното, за да отидат в пародията и абсурда и да те накарат да се замислиш колко са относителни нещата. Въпреки че е ретроспектива, изложбата в сградата-спирала на „Гугенхайм“ не е хронологична, а по-скоро създава диалози между работи от различни периоди. (Именно виждайки спиралата на живо, осъзнах и огромната трудност да се правят изложби там – движението в изложбата е много предопределено, а всички пиедестали трябваше да са отрязани под ъгъл.) Най-впечатляваща за мен беше серията Неочаквано този общ преглед. Повече от 60 малки пластики от сурова глина, груби и наивни и точно заради това красиви, които пресъздават различни събития от човешкото същестуване и история. От най-обикновени предмети като хляб, брадва или четка за под до „Господин и госпожа Айнщайн няколко минути след зачеването на сина им Алберт“ (две фигурки, спящи в креват) или „Кучето на откривателя на колелото чувства удовлетворението на своя господар“.

Фондация ДИА - Бийкън – може би най-изумителното нещо, което видях в Щатите досега. ДИА е частна фондация, собственост на семейство

Сегашност: изложбите в Ню Йорк

от петролния бизнес в Тексас, основана през 1974. Целта е била да помагат на художници да осъществят проекти, които заради мащаба си не биха могли да бъдат осъществени иначе. В момента имат няколко пространства на различни места в Ню Йорк, притежават спиралата на Робърт Смитсън, направена от скали в Голямото солено езеро в щата Юта, „Вертикалният километър“ на Уолтър де Мария в Касел (Германия), както и голямата колекция с изкуство от 60-те до днес в Бийкън. На час и половина път с влак от Ню Йорк покрай реката Хъдсън, колекцията от минимализъм се намира в някогашна фабрика за опаковки. Сол ЛеУит, Дан Флейвин, Доналд Джъд, Ричар Сера, Йозеф Бойс, Луиз Буржоа (последните двама не се връзват особено с минимализма в останалата част, а Буржоа е от единствените три жени художнички в колекцията, Хила Бехер присъства със съпруга си Бернд). Мащабът на мястото и на работите е толкова невероятен, че те кара да си дадеш сметка с пълна сила за огромната икономика, която стои зад това изкуство. Защото голяма част от въпроса дали и ние ще можем някога да направим същото, или дали минималното изкуство можеше да възникне и да бъде правено в Европа по същия начин, е въпрос на мощна икономика. Огромни скулптури на Ричард Сера, спирали или полукръгове от метал, с които си представям, че си е играл на масата, са увеличени до височини от поне 4 метра, в стомана. Правени са с техника, използвана за производство на бойни кораби. Чудех се как са пристигнали тук – оказа се, че по реката. А после огледах пространството, умувайки как са влезли – 2 врати, събиращи се нагоре като огромни врати на гараж, заемат целите странични стени. Човек може да влезе в скулптурите, да гледа към далечния кръг на тавана над ръба от стомана, да се разхожда в спиралите или да ходи между тях, отбелязвайки времето в стъпки.

„Метрополитън“, Секция „Древен Египет“ – дори след като човек свикне с американските мащаби, все пак се учудва да види цял древноегипетски храм с езеро в една от залите на музея. Храмът Дендур е дарен през 1963-та заради помощта, оказана от Щатите за преместването на други монументи с цел да се спасят от потапяне от езерото Насър. Донесен е камък по камък, заедно с графитите от 19-и век, които все още могат да се видят при вратата – „Леонардо и Джироламо бяха тук“. Едно друго име, което ме трогна много, беше името Уилиам – принадлежи на един син хипопотам. В залите пълни с каменни саркофази, монументални статуи, парчета от колони, погледа ми грабна малка синя фигурка. На бележката пише: период Средно царство, 12-а династия, управление на Сенусрет първи, техника фаянс, дарение от Едуард Харкнес през 1917, стоящ хипопотам (Уилиам). Ето, казах си, някой го е обичал и му е дал име. И така, завършвам с хипопотама като точка.

АЛЕКСАНДРА ЧАУШОВА

4Литературен вестник 9-15.03.2016

В И Т Р И Н А П Р И П И С К И

Виждам литературата – тая отъпкана нива, в която рият и се ритат конете на стопанина. Родна картинка. Но виждам литературата и като жилав въжен мост, който расте и се прехвърля над пропасти, над вековни руини и съединява отново разединеното. За първата визия е излишно да конкретизирам, ежбите и ударите под кръста в нашия си „двор” са видими и с просто око.Втората ми визия за същността на литературата в днешно време е инспирирана от нейната комуникативност, от преводната й битийност. Та именно чрез добре подбраните преводи, далеч от ксенофобия, фашизъм и шовинизъм, чрез волята за разбиране и приемане на чуждото, се случва „виждането” и „познаването” на другия, „заздравяването” на разчовърканите рани на човечеството. В тази посока работят и благодарение на волята на Проект ТЕДА на Министерството на културата и туризма на Република Турция и Издателство за поезия „ДА” през пролетта на 2015 г. на български език, в превод и съставителство на Хюсеин Мевсим излезе представителната (антологична) стихосбирка на турския поет, есеист, писател и издател Енис Батур „Кой си, какво си?”.Предвид изключителната творческа плодовитост и работоспособност на Енис Батур (от 1973 г. досега е издал над 140 книги в различни литературни жанрове!), преводач и издател са се нагърбили с отговорната задача, която си е във висша степен предизвикателство – да представят подобаващо пред българската публика турския поет именно с тези текстове, именно с тези части от избраните стихосбирки. И книгата, ще не ще, трябва да отговори на читателските очаквания, да каже кой е и какво е нейният автор.Книгата, предназначена за българския читател, е антологична компилация от поетични и афористични текстове, влизащи в състава на осем от стихосбирките на Енис Батур. Започва с шест сонета от едноименната стихосбирка „Кой си, какво си?”. Трудно е да се отговори на този въпрос в контекста на стихотворенията, обособяващи първи цикъл на книгата, без човек да направи съпоставка с авторите, които са били преди него („Сонет за средата на пътя”, „Лайтмотив”) и равносметка на собствения извървян път, визията на собствения си образ

(„Маршрут”, CON VIOLINO DISCORDATO, „Сонет за ужасите”). Невъзможно е читателят да разбере кой е и какво е Енис Батур само от прочита на тези начални стихове.Следващите стихотворения са

от стихосбирката „Десет производни и една благодарност за Морис Сев (2001)”, посветена на френския поет неоплатоник, водач на Лионската школа. И тук, както и в цикъла „Кой си, какво си?” текстовете се презентират като своеобразни епиграфи към символите на старата европейска култура, но с ресурсите на източното светоусещане. Поетичните „производни” са пълноводни потоци на съзнанието, потоци от думи, в които съзерцателност, приказност, нежност и печал създават реалии от динамични картини. Четенето е завихряне, екстатичност, произтичаща от интерлексикалната динамика, създаваща алюзия за танц на суфии.Така навлизам в цикъла из „Наблюдения”. Представените тук стихотворения тотално отричат съзнанието за това кой си и какво си. Наблюдението е успешно тогава, когато спреш да мислиш и усещаш своето Аз и се разтвориш в експресията на заобикалящия свят. Така се раждат импресии като „Червено”, „Утро”, „D810”, „Тази сутрин”, „Третият час на нощта”, „Причина”. Натрапчивите образи на нощта и на Смъртта. Светът, сякаш само след обрисовката на Батур, придобива звук и цвят и друг смисъл. Музиката, която може да се чуе. Стихотворения – характеристики на морфологията и разкази за писането, за снимането. Философска визия на тривиални неща – тъждество на наблюдението.От стихосбирката „Разговори с мъдреца” пък са представени само два поетични фрагмента, като образец на такъв тип четиво, което индиректно дава отговори на неназовани въпроси. След тях е цикълът из „Стихове от Принкипо” – минорни поетични разкази. Болезнени от реализъм, сдвояващи като шевна машина двата конеца в един бод – единия конец с европейските наречия и другия,

Какво си, Енис Батур?с анасоновата миризма на Ориента. Стихотворението „Съобщение” ми звучи топографски и познато, домашно. А „Оправдание”, „Парадокс на Тезей”, „Пречистена вода” са творби, които пораждат въпроса – кой може, кой би си позволил да пише такива стихове за стиховете? Кой друг, освен усвоилият „занаята”, кой друг, освен постигналият знанието и майсторството?Със стиховете си от „Перигей” поетът очертава света, давайки имена на градове на спомените; натрупва камара от предмети, от които да се сглоби желанието; дава реално измерение на времето, тук и отвъд огледалото – като наслагване и отдалечаване, относителност в пространството.Следват извадки от „Облачна тетрадка” – силно експресивни живи картини, импресии, които изискват тотално съзерцание. Маркирам І, VІ, ХІІІ – като такива, които не трябва да се пропускат. И се закотвям на Х – поетичният шедьовър в този цикъл. Тук трябва да се отбележи и едно от малкото социални стихотворения в тази книга, ХІІІ:

Свършила е войната, оттеглят се армиите.

И двете страни отдавна са осъзналипоражението си: без да се отличават

от мъртвите,които са оставили след себе си, те гледатот небето към небето –мирисът на кръв между тях преминава.

Поетичната част на книгата завършва с фрагменти от „Тетрадка за драскулки”. Лапидарност и афористичност са белезите на тези поетични късове. Тук усещането за време не е сгъстено, позволява свободно и леко дишане.На финала на книгата, след прочита на всички тези поетични текстове, които са твърде малко на фона на цялото творчество на Енис Батур, оставам с убеждението, че неагресивната поезия на автора има потенцията да резонира силно и дълго, да предизвиква продължително ехо. Защото поетът е намерил „баланс, при който / буквите и цветовете няма да се отблъскват”.

ИГЛИКА ДИОНИСИЕВА

Енис Батур, „Кой си, какво си?”, превод от турски Хюсеин Мевсим, Издателство за поезия „ДА”, София, 2015

Адам Загаевски е отличен с Европейската награда за есеистика „Жан Амери” 2016 за есето си „Защита на страстта”. Останалите номинирани автори са Алеш Дебеляк (Словения), Андрей Плешу (Румъния), Оливие Ремо (Франция), Олена Стяжкина (Украйна), Фернандо Сабатер (Испания), Марсел Коен (Франция), Кенан Малик (Великобритания), Анджей Сташук (Полша) и Хенинг Хагеруп (Норвегия). Наградата на името на австрийския есеист Жан Амери, която се осъществява с подкрепата на Културна фондация „Алианц” и „Клет-Кота”, немското издателство на писателя, се връчва веднъж на две години за изключителни постижения в сферата на литературно-критическата есеистика. През годините с отличието са удостоявани Дубравка Угрешич, Имре Кертес, Драго Янчар и др. Напълно уместно е, че 50 години след публикуването на „Отвъд вината и изкуплението” на Жан Амери журито награждава есето на Адам Загаевски „Защита на страстта”. В книгата „Отвъд вината и изкуплението” Амери описва живота си на интелектуалец,

пленен по време на белгийската съпротива срещу нацизма, измъчван и изпратен в Аушвиц. В предговора към второто издание Амери подчертава, че „просвещението” продължава да изпълва интелектуалните му занимания и остава за него „ключова дума, която побира в себе си много повече от логическите умозаключения и емпиричните доказателства”. Амери пише още: „Ето защо сега, а също и преди, винаги изхождам от конкретната случка, но не съм погълнат от нея, а я приемам като повод да се впусна в размишления, които се простират отвъд основанията и удоволствието от логическите аргументи и достигат до пространства на мисълта, забулени в мъглявост, и те такива ще си останат въпреки силния ми стремеж към яснота, която да открои очертанията им. […] Никой въпрос не е разрешен, никое противоборство не е уталожено, никое припомняне не се е превърнало в чист спомен. Каквото станало, станало. Но това, че е станало, не може лесно да се приеме. Аз се бунтувам – срещу моето минало, срещу

Адам Загаевски с европейска награда за есеистикаисторията и срещу едно настояще, което слага неразбираемото в хладилника на историята и по този начин го изопачава гнусно”. В заключение авторът добавя, че „просвещението би могло да изпълни подобаващо своята задача само ако ни накара да си вършим работата със страст”, и в този дух можем да четем днес есето на Адам Загаевски „Защита на страстта”. Белезите на тоталитаризма в Европа и на Студената война дълбоко прорязват текстовете на Амери; Загаевски също ги засяга в есето си, но въпреки това полският поет изразява надеждата, че „може би истинската страст не разделя, а свързва. И тя не поражда нито фанатизъм, нито фундаментализъм”. Журито, сред чиито членове са Роберт Менасе, Клаудио Магрис и Михаел Крюгер, посочва, че и двамата автори съчетават „остра политическа бдителност и категорична вяра в изкуството”.

www.eurozine.com

Преведе от английски КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ

О Т Л И Ч И Е

Петя Кокудева, „Питанки“, рисунки Ромина Беневенти, издателство „Жанет 45“, Пл., 2016, 13 лв.Децата задавали най-много въпроси за света около тях на майките си. Обикновено по време на хранене или в магазина. А най-много въпроси – около 400 на ден, задавали момичетата на 4 години. Как ли ги изброиха? Част от тях със сигурност се съдържат в „Питанки“ на Петя Кокудева – книга със стихове за деца от 4 години и до... докато се чувстват деца. Тук се задават „верните“ въпроси, пише се по „верния“ начин за деца – умно, талантливо, без сантименти, с чувство за хумор. Рисунките на Ромина Беневенти хармонират с невероятно талантливите стихотворения на Петя Кокудева. Трета успешна книга на тандема.

Майк Кюрито, „Малкият Елиът и голямото семейство”, превод Анна Колева, изд. „Прозорче”, С., 2016 г.Приятелството и семейството свързват слончето на точки Елиът и Мишока в тази детска книжка, която разказва с топлота и нежност за преживяванията на двамата герои в Ню Йорк. Младият художник Майк Кюрито е създал красиви илюстрации, с които историята се превръща в специален подарък за малките читатели. Също като първата книжка на Кюрито „Малкият Елиът и големият град”, и тази поднася едновременно визуална наслада и мъдро послание – за родствата по избор, за радостта да имаш семейство и приятели.

Маргарита Серафимова, „Животни и други богове“, издателство на Софийския университет, С. 2016, 10 лв.Поредицата на Университетското издателство „Нова поезия“ продължава с още един дебют. Маргарита Серафимова е адвокат по професия и призвание. Досега е издала няколко правни книги. Пише поезия от 16-годишна. Желанието й да я сподели с читателите е отскоро. „Животни и други богове“ съчетава стихотворения, писани през последните осем години. На

стр. Може да прочетете нови стихове от Маргарита Серафимова.

Литературен вестник 9-15.03.2016 5

В И Т Р И Н А

Колкото и да се твърди, че поводите и разговорите за поезия увеличават своя брой, все пак остава нещо неизказано или по скоро нещо, за което не знаем как да говорим. Такава е поезията, която може само да се чете, да кара човешките сетива да стигат пределите си. Същите граници достига и разумното и настъпва един момент на питане за пределите на мисълта. Такъв скок на съзнанието може да бъде провокиран само от ослепяване на разбиранията, но не чуждите, а най-личните. Онези, за които няма разговор, няма отговори, а само провокация от ярка светлина. Такова озаряване наблюдаваме напоследък в големи количества. Топлината на лъчите от множество отделни кибритени клечки, по-къси, или по-дълги, са публичен факт, забелязван на всички лавици по книжарниците. Някой стои и пази клечката да не бъде загасена от вятъра или от собствената си слабост в изказа. Хваща изгорелия и застинал край, за да може клечката да гори по-дълго. И все пак клечката си е кибритена, и все пак изгаря. А светлината е нетрайна и виждаме – не много силна. Човешката мисъл обаче среща трудност при осъзнаване на нетрайността по отношение на пламъка. Не виждаме въпросите да са насочени към източника на светлината, макар и понякога изобщо да липсват въпроси. А всъщност нечия искра запалва клечката и тя става една от многото такива, неосъзнаващи своя край. Утопията на тази долина на кибритените клечки (обаче) не знае и още нещо – че живее в един постоянен сумрак, който не позволява никога да стане тъмно. И именно тук трябва да се появят въпросите за това кибритено съществуване. Защото сумракът има постоянен характер отдалече, заради мястото си. Той подкрепя съществуването на една светлина, като полага основите й. А от своя страна (и за разлика от клечко-кибритената светлост) сумракът конституира себе си със страшна сила в огъня, горящ на факли, обкръжили от високо кибритеното си, младо семейство. Позицията на факлите, т.е. разположението им, не позволява клечките да живеят в мрак. С постоянната си светлина не позволяват проникване на тъмното в долината. Освен във високото, дистанцирани от низините на клечките, факлите отграничават себе си, освен по силата на светлината си, така и с тяхното предвидимо неизгасване.Ето такъв неспирно горящ факел е „Битката за теб“, който бавно приближава себе си към нашата сетивност. За да освети непреодолимите граници на познанието ни, Марин Бодаков излиза от собственото си тяло, като се пренася в книжно такова, помагайки ни да познаем себе си като абсолют. В прекрасния си „Автопортрет с август“ той ни подарява един от кодовете на литературата, зад която стои личността му. Визирам илизането на поета от тялото му, който метафорично ни споделя: „да имах поне още едно, освен собственото ми тяло,/ да разполагах с още няколко свои тела ,/ сигурно щяха да стигнат за страховете ми…“. И стигат, освен собственото си, Бодаков притежава още няколко, идващи от различни краища на света, но винаги книжни. Осветяването на всяка нишка, съставяща човешкото, кара съзнанието да се усъмни в правилното. Поезията на автора показва хастара на макро- и микрокосмосите. Като изменя посоката на мислене за ежедневието не радикално, а съпровождащо. Четящият е зрител на апокалипсиси на мисълта, призован е да докосне споменатия абсолют сетивно, като наблюдава как „водата отмива

от сгъвките не песъчинки, а камъни“, как авторът е в ситуацията – „връзвам сандалите на дървета и птици“ или как му се случва – „дояждам коричките на децата си“. Бодаков хваща всеки, докоснал се до книжното му тяло, за рамото, за да го разходи по пътя на най-човешкото в потенция. Показва му смислите на съществуване, като разказва накъде води всяко разлконение на пътя, но не в детайли, а само резултатите от края на неправилните завои. Премълчава неволите, за да не тревожи с:

Дълго е за обяснение, но

те са страничен продукт от

самонараняване,

докато ставам статуя на себе си.

Затова бинтовам камъните,

запратени по мен.

Или с разказ на образи по друга картина на грешен завой:

Погледнато от самолета,

небето прилича на мозъчни гънки:

синевата е сива, зеленината е сива,

гробовете на скръбта се раздалечават

бързо един от друг –

да отворят място за мен.

Бодаков говори с дистанция за човешкото. Сякаш мисълта на контекстите му е способна с два стиха да запали световните пожари, а детайлността му да позволява неговото стоене след забранената линия за посетители. Образите в стихосбирката са поднесени като универсални истини, за които Бодаков говори на читателя си като на личност, която се появява веднъж на прераждане. Книгата е апокалипсис, който се случва веднъж, именно заради говоренето за тези истини.„Битката за теб“ е пътуване с личността на автора през неговия живот. Като през етапите, метаморфозите, трансформациите или бавния ход Бодаков ни осигурява топли връзки, защото на моменти при прелистването на страниците - атмосфера липсва. Нека си представим категорична линия в стъклен цилиндър. Той няма начало, защото самото сдобиване с книжното тяло въплътява читателя на извънтемпорално равнище. А няма и край, защото той е ненаблюдаем, не защото няма светлина, а защото имаш пътеводител, който неспирно разказва за другата страна на стъкления цилиндър. Дистанцираната разходка показва места, които „разсъбличат пижамата на чуждата мисъл от моята“. Докато бива осъществявана, авторът позволява на читателя да добие представа (ако притежава способите) за танца на многото пластове на света. Читателят

има дотъп до най-чистата форма на съществуване, като му се дава и това, което може да не изведе за себе си цял живот:

Само тишината няма да те предаде –

както умореният господар не изоставя

престарелия си слуга;

само тишината ще те научи да спиш

на отключена врата

и да не чакаш нищо.

Понякога пътят става по-особен, когато гледките променят онтологията си и небето стане друго. Тогава делникът се превръща в „шивалнята на този помпозен театър“, а авторът препоръчва едно - „Не, недей да говориш за думите, а да мислиш за друго“. А това друго, за което Бодаков обича да ни припомня, е красотата на небето. Той говори за него като за нещо, веднъж взимащо собствени решения „Тук небето няма да спусне победното знаме за мен“, а друг път „небето прилича на мозъчни гънки“.

Другото за мислене, когато не трябва да се говори за думите, са сезоните „Край на лятото“ и следващият „Есента дойде“, като освен поставени в контекст, те са вътрешно целеположени, без съответствие с ежедневните представи. Когато „Битката за теб“ бъде мислена цялостно, усещам едни вътрешни състояния, които не позволяват да бъдат описани, заради субективното им разбиране. Стихосбирката представя посвещаване към всеки близък на личността, която я чете. Когато това се мисли по отношение на автора, то тя е особен вид преживяване -пътуване през смислите на автора, който ни показва своята многоликост. В нея се говори за битките на самата личност със себе си, за вечната битка на живота със смъртта, за тази в името на най-близките, на семейство, приятели. „Битката за теб“ има собствен живот в тяло, подарено й от Марин Бодаков, който й е посветил огромна доза примирение. Подарил й е и част от страховете си, емоциите си и бъдещето си, за да бъде тя толкова жива, колкото бурен пожар, светещ толкова силно, че да превръща нощите в дни, само с цената на едно спокойствие за личността, че не може да й се случи нещо, което не се е случвало досега. Това, което Бодаков ни подарява, е възможността да мислим за неща, които са немислими в рамките на всекидневното. Книгата позволява на съзнанието един свободен полет над живота с цел преосмисляне на сивото. Текстовете ни дават възможност да поемем по пътя на това, което не се е случвало никому. Читателят е поканен на разходка с дистанция от времето и мястото, за да оцени живота си и да поеме спокойно по светъл път. Такъв, на който тъмен край не се вижда.

ВАЛЕНТИН СЛАВЕЕВ

Марин Бодаков, „Битката за теб”, Издателство за поезия „ДА”, С., 2016.

Смисленият път и достойнствата на времето П Р И П И С К И

П О К А Н А

Издателство за поезия ДАпредставя новата книга наМарин Бодакови Кирил Златков

“Битката за теб”

на 16.03.2016 от 19 ч. в НДК, Зала 4 (до „Перото”)

Заповядайте!

Хюсеин Мевсим, „Никола Фурнаджиев и Истанбул“, художник Румен Жеков, издателство „Жанет 45“, Пл., 2016, 15 лв.Професор Хюсеин

Мевсим е доктор по български език и литература в Анкарския университет. Последователно и методично, с усърдието на учения-откривател той изследва „литературната география“ на връзките между българските писатели и Турция. Този път проследява пребиваването като учител в Истанбул на поета Никола Фурнаджиев. Прецизен литературен историк, преводач и сам поет, Хюсеин Мевсим разказва увлекателно и на сочен български език за живота на българския поет в Цариград между 1933 и 1938 г. Книгата е богата на факти, снимков материал и факсимилета.

Ричард Фланаган, „Тесният път към далечния север“, превод Владимир Молев, художник Стефан Касъров, издателство „Колибри“, С., 2016, 20 лв.

Роденият в Тасмания през 1961 г. Ричард Фланаган е един от най-добрите австралийски писатели според „Икономист“. Написал е шест романа, за които е получил различни награди, а последния му роман „Тесният път към далечния север“ получи „Ман Букър за 2014. В книгата се разказва за преживяванията на бащата на автора във военнопленнически лагер, където през Втората световна война военнопленниците прекарват железница в джунглата между Сиам и Бирма. Заглавието на романа е заимствано от Мацуо Башо. Фланаган е автор на статии и есета за опазване на околната среда и запазване на културното наследство на родния му остров.

Аристотел, „Поетика“, превод и бележки Георги Гочев, оформление Петър Станимиров, издателство „Изток-Запад“, С., 2016, 10 лв.Едно от най-важните произведения на

Аристотел вече има своя нов, трети превод. Георги Гочев е автор на бележките и на предговора. Той пише: „изправени сме пред текст, който навярно не е бил замислен за четене и върху който времето е оставило непоправими следи“. Добавя и още една трудност в четенето на „Поетика“-та – в разбирането на Аристотел за литературата. „Поетика“ е „не само за трагедията на сцената, но колкото и клиширано да звучи – и за логиката и нелогичността на живота“, заключава Гочев. Книгата излиза повече от 40 години след последния превод на Александър Ничев от 1975.

6Литературен вестник 9-15.03.2016

Има филми, недвусмислено разсичащи подозрително гладката, огледална повърхност на крехкото съществуване на модерния човек. Същите радикално обръщат гръб на познатото, пре-живяното и (не)достижимото, с основна цел да снемат разстоянията между човешкия и творчески опит, запълвайки пространствата между тях с истина и смисъл – там, където неизкушеното око традиционно би видяло преимуществено отсъствие и безбитийност. Бих казал, че именно като подобен „безпрецедентен” феномен в полето на „историята” функционират документалните проекти на Джошуа Опенхаймер „Акт на убийство“ и „Погледът на мълчанието“, проблематизиращи равнищата/измеренията на едно историческо съществуване, които систематично са били премълчавани и неглижирани на ниво достъп до фактология, официални разкази и интерпретации. Става дума за геноцида в Индонезия от средата на 60-те, когато армията извършва държавен преврат и избива над един милион души, поставяйки етикета „комунист“ на всеки, който се възпротиви на нейната диктатура.Опенхаймер представя въпросните исторически събития през погледа не на жертвите, а на палачите, наричащи себе си „герои” и управляващи страната и до ден днешен. По този начин режисьорът се опитва да внуши у зрителя усещането, че това е все едно да отидеш в Германия 50 години след Холокоста и да разбереш, че държавата се контролира от същите тези хора, които са били

активно въвлечени в геноцида. Във филмите му отсъстват типичните изразни средства на кинодокументалистиката – архивни кадри, фотографии, стари документи и прочее. За

сметка на това те се основават на изповедите на победителите, които историята по правило не съди и които прекрасно разбират това, което им дава силата да бъдат откровени до безпощадно инфантилен цинизъм.Режисьорът показва историческото като ужас, стигма и страх. Като един непрекъснат „поток на съзнанието” на времето, в рамките на който жертвите на революциите и контрареволюциите и техните убийци живеят винаги заедно и са немислими един без друг. Така например много индонезийски семейства и до днес живеят по законите на вината, че техен близък е бил жестоко убит от хората, които срещат всеки ден на улицата – познати, врагове, съседи. Самата текстура на въпросната ситуация принуждава Опенхаймер да разказва за жертвите основно през погледа и дискурса на палачите им, защото техните наследници са принудени от страх да мълчат. Мъртвите в тези документални филми са силни именно в своята тишина и отсъствие, което, ако си позволим да перифразираме Бердяев, означава тяхното максимално присъствие. На фона на това убийците им се самоосъждат през призмата на собствената си победа, чийто език макабрено и обречено триумфира на екрана. Изправени пред страданието, предизвикано от собствените им грехове, пред спомена за всички хора, чийто живот са отнели, „героите” не само че не се опитват да отрекат деянията си или да излъжат, а тъкмо обратното - започват да се смеят и гръмко да се радват, показвайки пред камерата точно как и къде са избивали „комунисти“. Опенхаймер дори споделя, че в началото е изпитвал страх да разпитва по двама от тези преки участници във въпросните исторически събития на едно място, за да не се цензурират взаимно и да не го заплашват да си мълчи

за разказите им, но впоследствие открива, че се получава точно обратното. Убийците са обединени от триумфалната идеология на митологизирания официален разказ за съдбата на родината си, в полето на който те са героите, спасили своята страна, докато всички останали са „комунисти, които не вярват в Бог, не ходят на джамия и правят безразборен секс помежду си”. Жертвите на репресиите са до такава степен дехуманизирани, че биват обговаряни единствено под формата на безлична купчина плът, чиято единствена функция е да кърви и агонизира в краката на своите справедливи съдници. Според някои от наследниците на убитите в „Погледът на мълчанието“ палачите се държат по този начин заради изтласканото си чувство за вина, което се опитват да „сублимират” през самонадъхваща ги тъмна радост от споделеното престъпление. По този начин те се самонаказват чрез екстатиката на празника, през победата на смъртта над живота, която не оставя свидетели на общата болка и така изличава хоризонта на съвестта. За обикновените хора, които са били принудени в определен исторически момент да се превърнат в победители, като садистично умъртвяват по 30 души на ден, „гангстер” означава свободен човек. Те се самоопределят по този начин, за да преживеят още веднъж романтиката на престъплението, което ги обезсмъртява, включително на ниво техните ултимативни екзистенциални основания да осмислят и репрезентират света си.

Горното води и до парадокси от типа на това, че дори редица опити на официално държавно ниво да бъде заличено кървавото минало на диктатурата и то да потъне в забрава срещат отпора на преките участници в тези събития. Последните не се вълнуват от сигурността си, нито от възможността да „изперат“ собствените си биографии. Напротив – един от членовете на индонезийските парамилиции дори пише книга, в която добавя свои картини/скечове, изобразяващи точно как е убивал и изтезавал своите жертви. Гангстерите на контрареволюцията като Разколников притежават безвъпросно свещеното право да убиват и съответно – никой не може да им отнеме триумфалните основания на агонизиращата им съвест, която се стреми да удължи докрай паметта за престъпленията им във времето.На цялата тази агоналност Опенхаймер се опитва да противопостави единствено свободата на наследниците на жертвите да простят. Само това е акт на радикалното своеволие да бъдеш истински човек, въпреки всичко. Да се опиташ да проявиш състрадание към убийците, имитиращи бягство от вината си, като я възпяват и по този начин се стремят непрекъснато като в омагьосан кръг да повтарят ритуалността на собственото си обречено самонаказание.

СТЕФАН ГОНЧАРОВ

Престъпление без наказание

Н А Б А Л К О Н А

Тумас Транстрьомер: Пиша от собствен опит

Тумас Транстрьомер е роден в Стокхолм през 1931 г. Печели западногерманската

награда „Петрарка” през 1981 г. и престижната награда за поезия „Бониер” през 1983 г. „Избрани стихотворения“ от

периода 1954-1988 са публикувани в САЩ от „Еко Прес” през 1987 г. (по-долу се има

предвид това издание).Това интервю се проведе на 7 април 1989 г. в апартамента на Линда Хорват с изглед

към Индианаполис. Предишната вечер Транстрьомер беше чел в университета

„Бътлър”.Освен когато смисълът беше неясен, аз оставих неговия английски какъвто си беше, за да дам усещане за чара му и за

бавния му, внимателен стил на говорене. Около него се носеше аурата на самотата,

но от онзи рядък вид – на някой, който е спокоен, отворен и доволен да е сред другите.

Подобно на баланса между игривостта и амбицията в неговата поезия, маниерът му

беше лек (много смях), но също и сериозен. Когато разговряхме, имах чувството, че сме

на открито, някъде с много пространство за дишане. Също като атмосферата в

неговите стихотворения.Когато срещнах Транстрьомер миналата

пролет, приключвах магистърска програма по изящни изкуства, което беше

едновременно момент на опиянение и разочарование за мен. Докато разговарях

с Транстрьомер, се почувствах отново при флуидните корени на поезията, които

нямат определена територия. Сега, половин година по-късно, е привилегия да повторя

интервюто бавно, дума по дума. Процесът на транскрибиране е по-скоро удоволствие,

отколкото задача.

Хорват: Исках да попитам дали чувствате себе си част от определена литературна традиция, която споделяте с преводачите на поезията ви. Намеквам за родството с Блай, Суенсън, Фултън и други ваши преводачи.Транстрьомер: Разбира се, това е една богата традиция, която може да се нарече модернизъм в поезията. Но може би има нещо по-специфично. Първият поет, който наистина прояви интерес към мен тук, в Америка, беше Робърт Блай. Мисля, че това е така, защото той е работил в същата посока като мен. Той е бил в Норвегия и е чел скандинавски писатели и искаше да представи на американците характерното за скандинавската поезия отношение към природата. Написаното в „Безмълвие в снежните полета” (книга на Блай) например е нещо, което чувствам много близко. Стихотворенията му са напълно американски, но имат нещо, с което можех да се идентифицирам в значителна степен, когато за първи път го срещнах. Така че преживяването да бъдеш превеждан от някого, който работи по същия начин като теб самия, е окуражаващо преживяване, което не всеки има с преводачите.Аз съм късметлия, защото съм превеждан от поети, които знаят шведски, но това не е толкова обичайно с малък език като шведския – по-обичайно е да сте в ръцете на специалист по езика, който има много малък интерес или чувство за поезия.Невил: Миналата вечер споменахте, че сте превеждан толкова много, че това е променило характера на вашия шведски, че вашият шведски вече не е толкова шведски, както е било, когато сте започнали. Вярно ли е?

Транстрьомер: Жената, която направи въведението, ме цитира така.Невил: Бихте ли се съгласили?Транстрьомер: Трудно ми е да знам, защото това става на подсъзнателно ниво. Мисля, че дори и най-самотният писател има един вид аудитория в ума си. Това е нещо като невидима аудитория, за която той може би не е наясно, но тя е някъде в неговия ум, и често си мисля, че се състои от близки приятели, хора, които ви разбират много добре. Но след известно време, ако сте имали чудесното преживяване да срещнете други култури и да бъдете четен в чужбина, онези хора стават част от вашата аудитория по начин, който ви влияе. Тъжен факт е, че толкова много от нашите шведски поети са непреводими, защото структурата на тяхното писане е твърде близка до структурата на шведския език и това ги прави почти невъзможни за превеждане. А други поети могат да бъдат превеждани лесно. Това се отнася за всички езици.Хорват: Какви са вашите наблюдения – дали страните от Източна Европа вече се ползват от свободата на гласността?Транстрьомер: О, да, да. Има една страна, която е най-зле в света - Румъния. Тя се движи в друга посока. Но особено важни за нас са балтийските части на Съветския съюз: Естония, Латвия, Литва. Тук има фантастична промяна. Бях в Латвия и Естония през 1970 г. Те бяха наистина затворени. Понякога се чувствах като човек от ранен разказ на Греъм Грийн. Тези страни означават твърде много за шведите. Ние имаме много емигранти, идващи от Прибалтика, и сме наясно какво се случва там. Налице е фантастична промяна през последните години, особено през последната година, през последния месец.

Невил: Бих искал да се върна на въпроса за публиката. Какво мислите за поетичната аудитория в САЩ? Както виждам, тя е много затворена в себе си, тиха и стеснителна. Тук един поет почти винаги пише за другите поети и студенти по поезия. Питах се дали е така и в Швеция.Транстрьомер: Разликата е в това, че тук поетичните четения са дело главно на университетите, а в Швеция те са повече в библиотеките. Би трябвало да отидете в библиотеката, за да четете, и там бихте срещнали хора от всички възрасти и произход.Невил: Така че публиката е смесена и по-широка?Транстрьомер: Да. Тук имате група от млади хора, които взаимно се подкрепят. Те самите пишат и вероятно отиват заедно на четения. Но сред публиката в Упсала например има хора от различни места, самотни хора, които четат поезия.Невил: Но това не са само преподаватели и студенти, нали?Транстрьомер: Някои от тях са. Разбира се, ние също имаме четения в университетите, но те не са организирани като част от обучението, а защото студентите имат свои литературни клубове. Какво друго е различно? Мога да кажа, че шведската публика по-скоро не е склонна да показва чувства. Тя традиционно седи тихо, не показва изражение на лицето, не въздиша, не се смее, не крещи. Тя мисли, че доброто поведение изисква да не показваш чувства. Това може да бъде разочароващо на моменти. Не знаете дали хората са отегчени или ентусиазирани. Тук реакциите са много по-открити. Но и в САЩ има регионални различия. Средният Запад е може би най-малко експресивен.

Интервю на Там Лин Невил и Линда Хорват

на стр. 12

Н О Б Е Л

Литературен вестник 9-15.03.2016 7

Н А Ф О К У С

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2016 г.

Иван Теофилов

В памет на Петър Увалиев

Интелектуалците от моето поколение помнят големия „бум” на Централния куклен театър през 60-те години, чиито експериментални спектакли бяха неоценими празници сред общата сивота на нашия тотално дамгосан културен живот. Може би критиката, на която (според откровението в едно последно, изпълнено с жестоки самопризнания интервю на Георги Джагаров) „поставяха полицейски задачи”, още не се досещаше как да удари това излъчващо особена чистота и извънредно синтeтично по своята същност изкуство. Така започна и триумфалният подем на този наш театър, който за необикновено кратко време стана един от трите най-прeстижни куклени театри в света (ведно с тези на Ив Жули в Париж и на Михаил Мешке в Стокхолм) и в продължение на двайсет години демонстрираше своето ярко присъствие на световните сцени. През 1969 г. беше поканен на най-голмия световен фестивал – Кралските тържества в Единбург, Великобритания – „фестивалът на фестивалите”, както го наричат и сега, на който присъстват писатели, художници, композитори и артисти, чието творчество има определено авангарден характер. Фестивалът се открива в средата на август от въоръжени с гайди и колоритно костюмирани шотландски войници на еспланадата пред Единбургския замък. Замъкът на Стюардите.Но ние не можахме да видим този широко рекламиран в афиши и плакати, в пощенски марки и картички фестивален ритуал. Пристигнахме рано сутринта на 7 септември. Киснахме повече от половин ден върху куфарите си на гара „Виктория” в Лондон, бъркайки в неизменните дисаги с консервите, а след полунощ, едва дотътрили се до Единбург, вече се гърчехме в разгара на репетициите сред чудовищно огромната зала на Чърч хил тиатър.Сцената се оказа невъзможно голяма за размерите на нашия спектъкъл (гастролът ни се откриваше с нашумелия навремето спектакъл на театъра „Крали Марко”) и започнаха танталови мъки по преустройнството й някъде до десет часа на следващия ден, когато изведнъж вратата в дъното се отвори и в нахлулата светлина се очерта едрата фигура на мъж, който още с появата си тръгна с уверени крачки към поставения в средата на зрителната зала пулт, откъдето водех репетициите. – Добро утро, господине! Аз съм вашият преводач Петър Увалиев...Преди шест месеца бяхме изпратили пиесата и всички материали за програмата, конферансието и афишите на Увалиев (в последно време политическото отношение към него се беше посмекчило) и вече знаех от нашия импресарио Том Ли, че преводът му е отличен, че е успял с оригинално намерени ритмични и интонационни вариации да придаде „българско” звучение на английския текст.– Чух много хубави отзиви за вашия превод...– А, хубави... Измъчихте ме с тези вили-самовили и черни арапи ... – откликна шеговито той и тутакси делово попита: – Имате ли проблеми? – И то какви – и набързо му описах цялата абсурдност на положението ни.– Само запазете спокойствие... – каза непренудено той и веднага се запъти към изхода. Изведнъж зад гърба си усетих изправен като Арахангел Михаил новия „помощник-режисьор”, обявения за такъв за камуфлаж пред домакините ни служебно присъстващ човек от МВР.-Ти познаваш ли се с тоя господин? Какво си заинтимничил с него... – заговори заядливо и с професионален тон помрежисьорът.– Това е преводачът на пиесата... – смотолевих.– Знам, много добре знам, че е преводачът. Няма да искаш услуги от тоя. Ние не сме

просяци. И много-много не го допускай до себе си...Нещо ми стана. Целият се разтреперих и невъздържно се развиках:– А ти не виждаш ли, драги, че сме издърпали паравана чак на авнсцената. Вече цяла нощ се борим с невъзможното! Напред няма чиги, няма прожектори... Как ще играем довечера? Хайде, играй ти вместо нас!...Междувременно актьорите и сценичните работници бяха изскочили като лъвове на авансцената и също се бяха развикали. Настъпи такава олелия, че моят „помошник” вдигна ръце и започна да се отдалечава, изстрелвайки заканите си като празни фишеци в притъмнената зала.Изходната врата отново зейна и Увалиев, двойно въодушевен, закрачи към мен, следван от цяла орда работници в оранжеви гащеризони от персонала на театъра домакин. Настани се на съседния стол и мигновено придоби делови вид:– Кажете какво искате от тези юнаци...Нашите и шотландските момчета вече се бяха смесили. На сцената закипя ожесточена работа. И само след час, час и половина всичко беше прилежно установено и репетицията протече като по вода. И когато финалният прожектор на сцената угасна и залата започна леко да просветлява, инстинктивно се обърнах към Увалиев – впрочем едва сега можех да видя реалния образ на ... моя действителен помощник-режисьор: мъж на около петдесет години, с леко посребрени бакенбарди, изтупан като франт, с небрежно преметното бяло копринено шалче. Едрите черти на лицето му бяха буквално облени в сълзи.-Какво сте направили вие. Това е като филма „Сенките на нашите прадеди” на Параджанов. Не, това е друго. Друго е... българско. Каква само балканска сага. На тази малка сцена... като разлистващ се фолиант с оживели старинни фрески. Даже забравих, че съм на куклен театър...Авансцената отново беше изпълнена от артистите, които искаха да чуят мнението му.– Да сте жив и здрав... Чул ви Господ... – викаха развълнувано те, защото знаеха регламента на фестивала: ако не ни харесат, трябваше веднага да си вдигнем чукалата, а при одобрение ни очакваше едномесечно турне из Острова. Вече изправен, той погледна часовника си и учтиво ми предложи да се видим в 3 часа, да похапнем и побъбрим в ресторанта на неговия хотел до премиерата. Подаде ми визитката на хотела и си тръгна със същата енергичност, окуражително насочил към артистите своите приветствено сплетени длани.Точно в уречения час Увалиев ме чакаше пред централния вход на най-реномирания единбургски хотел, построен от архитекта Джеймс Крейг през XVIII век, известен със своята уникална часовникова кула – един от архитектурните феномени на града. И тутакси бяхме понесени от светлинната магия на въртящата се стъклена врата.След неизмениния ритуал на гердероба се озовахме в залата на ресторанта – една екзотична „ботаническа градина” с няколко невероятно високи палми, ефектно вдълбани в геометрично оформени стъклени сводове с фантастично проникваща светлина. По цялото й протижение се точеха дълги редици маси с колосани покривки. Настанихме се на първата. Веднага се появиха двама лъскаво изтупани келнери. И за минути всичко поръчано беше на масата. Цареше пълна тишина. Нямаше посетители, само на една отдалечена маса две усамотени дами помръдваха едва забелижимо широкополите си шапки. След първото уиски се отпуснах и вече не усещах така драстично напрежението от безсънната нощ. Междувременно бях извадил от чантата си няколко книги – дар за моя любезен домакин: двете томчета на „Път през годините” на Константин Константинов, както и стихосбирките на Константин Павлов, Николай Кънчев, Христо Фотев и Рада Москова. Беше много доволен, даже щастлив. Разпитваше

ме надълго и широко за Константин Константинов, който по това враме беше много нашумял с тези две свои книги. Нашият театър подготвяше спектакъл по неговия превод на „Малкият принц” и аз като сценарист се бях срещал с него. Изразих възхищението си от живия му ум, описах мъдрото му и достолепно поведение... Увалиев сияеше и като в някаква самозабрава повтаряше известния Константинов прякор сред някогашните писателски среди „Душечка... Душечка...” или разчувствано обобщаваше „голям човек излезе той... голям”. И изведнъж се отвори на спомени... Разказваше разбъркано, но разгорещено и ангажиращо за срещите си с един или друг български писател, за участието си в сп. „Златорог”; за приятелството си с Кув дьо Мурвил и съвместните им „летни” приключения в Монако, за успеха на Цветан Тодоров в Париж, за фирмата „Бридж филмс” на Карло Понти, на който той е един от шефовете, за наетата неотдавна „къщичка” в центъра на Ню Йорк, в която най-хубаво работел и си почивал... После, нагласяйки очилата си, запрелиства схихосбирките.Толкова бяхме се увлекли, че не усетихме как здрачът бе премрежил златистите везма на въздуха. Но Увалиев беше все пак западен човек, знаеше кога да погледне часовника си и своевременно да промени хода на нещата:– Да тръгваме за примиерата. И Бог да е с нас!И Бог действително беше с нас.В края на едномесечното ни турне отново се срещнах с Петър Увалиев в Лондон. Покани ни на прощална вечеря с моя приятел, композитора на театъра Георги Генков. И сега виждам неговата къща в лондонския квартал „Челси”, неразличима от останалите къщи, какъвто впрочем е еднотипният пейзаж на малките улички в повечето лондонски квартали. Беше на три етажа, ала вътре по някакъв свой секрет етажите се удвояваха. Безброй стаи и стаички на различни нива, облечени с дискретни копринени тапети в пастелни тонове, просветващи с приглушени брокатни отблясъци. Отначало заслизахме надолу направо към мазето. Озовахме се в просторно и прохладно помещение, заето от дълга елипсовидна маса, заобиколена от плетени столове в стил Ван Гог. Долу върху каменен цокъл бяха наредени малки ескимоски скулптури, скъпи „трофеи” от едно неотдавнашно негово пътуване до Аляска... После се покатерихме по някаква стръмно извита стълба и неочаквано се озовахме на тавана, където беше кабинетът му, засиял като астрономическа обсерватория със своята артистична капандура. Бюро, лавици, люлеещ се стол. Какофония от книги, списания, вестници. Познатият „лабораторен хаос”, който обсебва всички ни. Върху бюрото лежаха някои от последните броеве на „Литературен фронт” и „Народна култура”... Увалиев го заобиколи, изтегли рязко горното чекмедже, извади няколко машинописно изписани страници, заиглени с кламер, и ми ги подаде – отзивът му за нашето участие на фестивала, излъчен преди няколко дни от Би Би Си. – Ще си го прочетете в хотела... А сега дайте да вървим, че Пашата ни чака в италианския ресторант и сигурно вече мърмори... „Пашата” – това е Пашанко Димитров,

музикант, човек с трагична история, правил неуспешни опити да се лекува от бюргер в чужбина. Най-сетне го пуснали, но било вече късно. Останал на Запад, но останал и с един крак. Отначало бил говорител в Би Би Си, а след това, благодарение на застъпничеството на Увалиев, започнал да се занимава с професията си – постъпил като контрабасист в Лондонския симфоничен оркестър. Сутринта беше дошъл във фоайето на нашия хотел да се види с приятеля си Георги Генков. Млад, с приятна външност, той внимателно и с достойнство местеше изкуствения си крак, подпирайки се на елегантен бастун със сребърна дръжка. Нашият придружител от МВР едва не получи удар. Започна да ни привиква един по един и с неистово раздразнение да ни уверява, че това „сакато копеле” било най-опасният вербовчик в Англия, най-големият Юда, най... Пашата наистина ни чакаше в едно закътано сепаре на италианския ресторант, озарен от младежката си усмивка. Въобще не говорихме за изкуство. Коментирахме ястията и славихме удоволствията от живота. Пашата разказа с искрена любов за своята „българска градинка” в лондонския си двор... имал „ей такъв боб” и „ей такива домати”... „Нас, българите, и на край света да ни заселят, ще си останем баш българи...” – иронично изкоментира Пашанковия разказ Петър Увалиев.На другия ден към 7 вечерта си тръгнахме. Бях се усамотил на последната седалка на отправения към летището туристически автобус. Гледах през стъклата тичащите, избухващи като фойерверки светлини на огромния град и вътрешно се усмихвах. И най-внезапно, досущ като звуков удар ме сепна репликата на нашия меверейски ангел-хранител:– Благодаря за съдействието ви в Албион...Инстинктивно погледнах напред и с учудване видях интимно струпаните край него „албионци” от театъра. С усилие се мъчех да надмогна тичащите навън светлини, а в мен все по-осезаемо се надигаше гневът от несъответствието между същността на мисията ни и коварството на нелепата ни съдба... *И от онази далечна 1969 година до края на живота си в навечерието на Бъдни вечер Увалиев методично се обаждаше по телефона със своите коледни благопожелания към мен и семейството ми. Веднъж дори ми се случи да отсъствам от къщи по това време и той провел неизменния си коледен ритуал със съпругата ми. Жестове на един рафиниран европеец, българин, който освен волята на възрожденския си дух, владееше и финеса на ритуала...

Връщане към Албион...

Сн. Халиде Сюлейман

8Литературен вестник 9-15.03.2016

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

След две седмици, на 24 март 2016 г. италианският писател, драматург, актьор, режисьор, художник Дарио Фо, носител на Нобелова награда (1997), навършва 90 години. На българска сцена успешно са играни много негови пиеси, сред които особена популярност имат „Случайната смърт на един анархист”, „Архангелите не играят флипер”, „Няма да платим, няма да платим”, „Отворена брачна двойка”, „Само за жени”, „Марихуаната на мама е най-добра”, „Не всеки крадец е мошеник”.На рождения му ден 80 театрални компании от цял свят (техният брой непрекъснато нараства с приближаване на датата) ще рецитират текст от Дарио Фо по Интернет, първи канал на италианската държавна телевизия РАИ ще покаже негова пиеса, друг канал пак на държавната телевизия ще излъчва 24 часа театър на Фо. Но най-важният подарък за юбиляра е откриването на „Архив Франка Раме” във Верона на 23 март. Над един милион документи, 70 години история на италианска и европейска култура и театър, събрани и дигитализирани от съпругата му Франка Раме, ще намерят най-сетне своето място. През март в Милано един парк ще се назове на починалата му преди две години спътница в живота и творчеството. На тази възраст Дарио Фо не спира да работи и да мечтае. Има енергия в изобилие. За няколко месеца написва три книги, други са на път. В театъра „Дузе” в Болоня през януари се игра пиесата му „Забранената история на Америка”, в която е и актьор. В края на февруари Дарио Фо представи в „Пиколо театро” в Милано книгата си „Театър в рисунки на Дарио Фо с Франка Раме”. В нея е проследена стъпка по стъпка, спектакъл след спектакъл, еволюцията на творчеството му чрез целенасочен диалог с него и Франка Раме. Илюстрираният с картини на Фо том има особено оформление, което набляга на визуалния елемент.В момента по книжарниците са две негови книги -„Циганска порода” и „Дарио и бога”. Едно вдъхновяващо творчество, към което се прибавя и подготвяната за БРЕША изложба „40 фалшиви Шагал-а”. Редят се театрални конференции и многобройни статии и интервюта. „Приличам на онези сприхави жени, които се врат навсякъде и искат да имат последната дума за всичко”, казва за себе си със смях Дарио Фо.

Какво друго имате да правите?Д. Фо: Докато имам идеи, ще проъдлжавам да работя. Пълен съм със записки, проекти… Уморявам се обаче бързо. За този рожден ден казах – оставям всичко на вас. Решете какво ще правите и после ме разнасяйте като пакет. Нощем не спя от вълнение. За щастие, сънищата малко ме успокояват.

Сънищата?Д. Фо: Почти винаги сънувам Франка - млада и с руси коси. Веднъж я видях като робот, който се кандидатира за кмет на Милано и написах сюрреалистичен разказ. Нещо комично.

Да поговорим за комиците: вярно ли е, че Роберто Бенини вече не ви харесва?Д. Фо: Разочарова ме. Бенини беше безмилостен и в това е комичната му сила. Сега ми се струва… опортюнист.

Кои са според вас добрите комици?Д. Фо: Фиорело. Харесвам и брат му Бепе, който би могъл да направи филм по моята книга „Циганска порода” в ролята на млад боксьор, жертва на нацизма. Аз ще бъда треньорът. Това е любопитно, защото в първия и единствен филм, в който играх - „Побърканият” (1956) на Карло Лидзани, имаше боксова сцена.

Тогава сте на 30 години: мечтаехте ли да станете известната личност, която сте днес?Д. Фо: Ние с Франка вече бяхме известни, имахме зрители и приходи, по-високи от всички други. Разбрахме обаче, че богатите буржоа чрез нас се смееха над себе си и се опрощаваха. Напуснахме театрите и отидохме в клубовете. Продължавахме с препълнени зали, но имаше и рискове. В Милано ни сложиха бомба. В Сасари (град в Сардиния - бел.пр.) през 1973 г. ме арестуваха по време на представлението „Войната на народа от

Чили”. Забавното беше, че в затвора надзирателите ми искаха автограф, другите затворници крещяха „браво”.

Това беше и годината на отвличането на Франка.Д. Фо: Тя беше смела и разказа само няколко месеца след сексуалното изнасилване чрез спектакъла си „Стига фашизъм!” онова, което й бяха сторили. Аз се чувствах много зле, защото ме наказаха с най-скъпото, което имам. Но в мен намериха един гигант: когато имаш жена като нея до себе си, летиш.

Любовта е важна в живота ви.Д. Фо: Харесваха ме, защото бях различен от другите. Да, бях обичан. Като се започне от майка ми, която винаги казваше: ”Дарио ще спечели Нобел”. Отговаряха й, че това е невъзможно, защото съм художник, но тя настояваше, че ще го получа.

Как се научихте да разказвате истории – от баща си или може би от дядо си?Д. Фо: За късмет попаднах в селце на лаго Маджоре, където имаше духачи на стъкло и те разказваха истории. Редяха ги една след друга, струваше ми се лесно. Бях момче на десетина години, фашизмът изтриваше всичко извън нормата. След войната открих, че в разказите им имаше скривана гръцка, ориенталска, индийска култура.

Играта на сцената значи ли да си измисляш истории?Д. Фо: Необходимо е най-вече да се информираш, да изучаваш на пръв поглед банални неща, да откриваш, че са в основата на нашата култура.

Театърът политика ли е?Д. Фо: Разбира се. Той поема отговорността да променя обществото, опитва се да го обогати с такива понятия като свобода, човешки права, уважение, надежда. Това е политиката и, за съжаление, политиците разрушават тази стойност.

Всяка ваша дума и действие предизвикват или ентусиазъм, или остра критика. Някои от позициите ви са спорни. Поразява обаче неудържимата ви страст към действителността, искате да й принадлежите, за да я вкусите и експериментирате. Откъде идва това?Д. Фо: От една фраза, която научих като малък от Грамши: ако не знаеш откъде идваш, трудно ще разбереш накъде отиваш. Трябва да се напише върху стените в училищата.

През 1977 г. РАИ имаше само два канала и театърът на Дарио Фо присъстваше там с разрушителните си текстове. Днес липсва ли ви възможността да имате толкова решаваща роля върху италианците?Д. Фо: От една страна ми липсва онова чудесно отношение с публиката, от друга – дишам свободно, защото си мисля за цензурата. Тя беше жестоко към нас за неща, които днес смятаме очевидни и банални. Да се говори за мафията беше абсурдно и забранено – все едно да псуваш в църква. Също така беше недопустимо да се споменава за смъртни случаи на работно място. Ние с Франка бяхме

изгонени от телевизията за 16 години. Представете си само какъв беше климатът.

Преди 40-45 години се воюваше за граждански права, днес се воюва за граждански бракове. Това не се е случвало отдавна. Д. Фо: Съгласен съм, че трябва да има пълна свобода, както и да се създаде семейство извън общоприетите правила, които консерваторите искат да блокират. Любопитен съм да видя какво ще се случи.

„Циганска порода” изглежда повече разказана история, отколкото истински роман.Д. Фо: Да, така е. Аз търся, заедно със сътрудниците си, да разкажа един сюжет и после започваме да пишем и да измисляме ключа, ситуацията.

Вашите книги са пълни с картини, рисунки, илюстрации. Персонажите в тях напомнят, според мен, динамизмът на актьора Фо. Това ли е начинът ви да сте на сцената и когато пишете?Д. Фо: Да речем, че при писането ми служи паметта. Често изпадам в криза, стигам до едно място и не знам как да се откъсна и да продължа разказа. Не съм способен да разсъждавам и започвам да рисувам. Докато работя,

ми идва ключа или пък ми се случва нещо необикновено - сънувам, че пиша парчето или пък го поставям на сцената.

В текстовете ви често има алюзии за съвременността, макар че действието се развива в миналото. Този път може би ще ни говорите за настоящето: защита на културата, обвинение на дискриминацията и нетолерантността.Д. Фо: Разбира се, това са кардинални проблеми, особено ако си в културата. Трябва да участваш, да правиш неща, полезни за гражданите и най-вече - да информираш. Ние сме страна на дезинформирани и така не може да се прави култура. Реалността е най-вече в истината.

На 90 години вече имате всичко – пророк в родината си и в чужбина,

Нобелова награда. Какво ви липсва?Д. Фо: Франка. Не беше само спътница в живота, а и в театъра. Имах нейната опора и интелигентност. Успокояваше ме, когато бях ядосан, даваше ми идеи. Имаше и куража да ми каже „Този спектакъл не е добър”.

Възхитително е как продължавате да гледате към бъдещето.Д. Фо: Ставам рано сутрин всеки ден. Върша работа, която научих от Пикасо - изрязвам снимки, прерисувам ги в момента, в който ги залепям и никой не се усеща, че това е фотография.

Усещате ли тези девет десетилетия?Д. Фо: Не, но възрастта си е възраст. Ако ми се случи да умра, направих всичко възможно, за да живея.

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

По материали от италианския печат

Дарио Фо: Ако ми се случи да умра,

направих всичко възможно, за да живея

Дарио Фо

Дарио Фо и Франка Раме в „Няма да платим, няма да платим”

Литературен вестник 9-15.03.2016 9

СЕВЕРНИ ЕЛЕГИИ

Сега, с горчивина или нежност в гласа, с меката

протяжност на елегията, в която наводнения и счупени

огледала, суровата мощ на наемника и още слепите

рожби на бягащите бозайници тревожат чувството ти

за реалност, променяща се като острови от южните

морета, сега, с буйните водопади на житото, което

изтича в отточния канал като бледа кръв на смъртно

ранени делфини, с минутите на страха, преди да

потънеш в кратък сън, който не прекъсва спомена ти

за изгнанието, сега, когато кажеш сняг и всичко е като

преди, с тъжна мелодия, която имитира ритъма на

непрекъснатия ход през безграничните пространства,

сега, ужасено, страстно, рязко, тук, при открехнатата

врата, през която избива жива вода, сега, когато стените

се приближават една към друга и под стъпките пукат

черупки на охлюви, сега, капе със зрелите гроздове и те

повлича в земята, сега, в края и в началото на пътя, който

се затваря, сега, със замлъкнал глас, идващ от нощта,

която си споделял с хората, също толкова изгубени като

самия теб: можеш ли да се познаеш в тази песен?

ЕЛЕГАНТЕН СВОД

Квартал Търново, Любляна

Новият мост е като новите господари: пространството

им значи всичко, а времето – наполовина, по друг повод

сигурно. Не казвам нищо, мостът е с величествен корем,

широки хълбоци, между които са играли футбол, нощни

срещи на отбори под рефлекторите, макар да се съмнявам,

че са видели някога това, което виждам аз. Не дрибъл в края,

не шедьоври на вратаря, не събирачи на топки, а мелничар,

който стои разкрачен над дървеното колело, с навити крачоли

и стиснати устни, докато свързва бреговете с права линия,

трябва жълтата струя да насочи, да задейства

ново ускорение,

да счупи рекорда в квартала, да е архитект

на временна победа,

да обича искрено: трудна задача, но с красива

форма сигурно.

Жалко за светлината, която рядко, все по-рядко,

се показва

в мъглата над повърхността, времето е малко,

пространството

не си го давам, спешно ми е нужен елегантен свод.

Бил съм там:

наречи го място на личния спомен или пък, ако искаш,

край на пътя.

РАЗНОСВАЧ НА ВЕСТНИЦИ

Минах през процепа на южната светлина, някои

я забелязаха в мрака, тръгнах пеш към града, добре

го познавам. Джобовете ми бяха тежки и валеше

мокър сняг: чакаха ме пакети със списания.

Спешна задача: който обича, рискува много форми

на срещата с чудото. Шуми хартията, горят заглавията

и популярните коментари в горния ляв

ъгъл. Вестите за свадите между четирите стени

и тавана се нижат, между небето и умоляващите

погледи. Валят репортажи за глада и за черната

хроника, некролози за куриерите на фантазията

и рубрики с клюки за полските цветя, вероятно

лалета, но лавандула едва ли. Бос ходя по чуждата

зима и нищо не помага кой знае колко, злоупотребявам

с много читатели и печатарски грешки, последните вести

заменям за плоските скали на остров Паг.

ТАЗИ ПЕСЕН Е ЗА ТЕБ

Тази песен е за теб, безименни. Който развълнуван и

тъжен от монотонното чакане все още скиташ през

годишните сезони. Не пишеш дневник. И няма никой,

който да е като теб. Оставен сам на себе си. И на

носталгията по това, което идва. По елегантен начин ще

преживееш бежанските лагери и думите на сецесионната

архитектура. Върху перото на синигер вероятно ще видиш

блясък на оръжие. И твоето свирукане. Което трае. Дълго.

Ще се втвърди в елегия. Без никакво усилие. Така е писано.

А после отчаяние, шумящо меко в нас. В това е работата.

Можеш да изпиеш още шест бутилки, но твоят образ няма

да възкръсне в чуждо огледало. До края ще си сам. Това е.

ЛЮБОВНО ДЪРВО

Дървото, което расте там, където любовта описва кръг,

сляп потомък на страстта, дървото, вярно, може да е свято,

но все пак ти лежиш под него, лежа и аз, с препълнена глава

и трепереща вътрешност като стадо изгладнели медузи,

без да ти оставя кой знае колко възможности. Колкото

до мен, картичката се получи твърде късно, разписанието

на влаковете не се е променило никак. Трябва да отворя

уста: вечерна слуз, стъпки до бюфета, солети със сусам

и риба, която изплювам в утрото без прилагателни.

Трябва да вдигна рампата: който сега остане сам,

незащитен, но все пак сух, който сега не иска да плаче

с плача на течението, който гледа в тънкия пламък на танца

под повърхността на нещата, той ще си остане дълго сам,

полупразни кафенета и книги за времето, и студени лули.

Дървото, което расте там, където любовта описва кръг,

е известен вид, много от моята лудост и малко липа.

БАЛКАНСКИЯТ МОСТ

На Игор Щикс

Другите си правят звездни карти, ние гледаме надолу

в доверчивата вода и шушукаме дълго за дъхаво семе,

скривалища, за тежки и не тъй тежки времена, завива

ти се свят като на бременна, която не може да роди, ако

повярва в привиденията. Множат се с пясъка върху брега

на всеки град, където те повличат смътни обещания,

идея за роман, меланхоличен домакин, писмо под вратата.

Идея нямам кой в квартала на вчерашните модни личности,

с които си от нужда и от любознателност, кой от тях

знае наистина, че във всяка случайност е заровен ключ,

кой седи с теб и и кой вижда онова, което виждаш ти: пяната

насън около устата на скъсаните студенти, разкопаните улици,

площада на избитите заложници. Тъжни кобили цвилят и се

самоубиват. Ти виждаш нова кожа и нов континент, виждаш

страница от предстоящата ти книга, виждаш мокрите тротоари

на Париж и Чикаго, виждаш знака на самотата и много

читатели.

ЖЕНАТА, КОЯТО Я НЯМА

Hommage към Иво Андрич

Съжалявам, че не остана повече, върхът свети в мрака.

Сега и другите, които знам наглед, започнаха да се обаждат,

така далечни, незабравими спомени и припукване в камината,

кълна се, гореше в желязната печка, която има нужда от

храна, в мазето дремят въглищата и дървата, задължителните

упражнения не съвпаднаха с почивката, която с теб очаквахме,

макар че пред изпепеляването не изпитвам вече ужас,

а нещо, може би подобно на метаморфоза, от ден на ден,

кълна се, твърде дълга беше паузата на братството

и на единството,

на първомайските факелни шествия, коя си, чия си и защо

твоите думи отекват толкова искрено, когато

са най-малко искрени,

формите на оранжевите експлозии ще заслужат вниманието,

което всеки що-годе нормален народ отделя на мислителите си,

нови стилове на четене и обещания, отречени внезапно като скок

над огън, вдишваш дим, издишваш мрак, една седмица искрени

разговори: наистина съжалявам, че не остана повече.

МАЙСТОРЪТ И УЧЕНИКЪТ

На Данило Киш

От парижкия изгрев и синкавия сумрак,

тежък като смърт на гълъб в съботно безвремие,

от избелялата книга, която не смея да отворя,

понеже я знам наизуст и е цяла вселена,

от своите петдесет и четири и дузината книги,

написани от тайните ми двойници,

от отчаянието, от любовта, от праха в двора,

от прочетените на един дъх стихотворения,

от онези два-три неологизма,

от дисциплината на дима, който изпълва гърдите ми,

от киселия привкус след завръщането,

от вярата в трийсет и шестте сини мъже,

от първата книга на Талмуда,

от привиденията и от разменените намигвания,

от самотата, но и не по-малко от честта,

от едва доловимото писукане на чучулигите,

от спомените и от мита за Пигмалион,

днес – по-жив от всякога,

от дългата история на някой друг –

не тъй успешна като изгубения оригинал,

от черната хроника и от легендите,

от упорития шепот на майстора,

който чувства парещата болка на високомерието,

докато споделя знанията си за опасността от него,

от отблясъците, от сенките в стаята без огледала,

от мъдростта и обузданото минало,

не мога да напиша история на поражението,

която след много години ще сънува човек,

отдаден на писането и четенето също като теб:

не знам дали това няма да съм точно аз.

МАРИЯ МАГДАЛЕНА

„прощават й се многото грехове,

задето много обикна“

(Лука 7:47)

Вратата зад мен се затваря, къс коридор,

не се съпротивлявам, сякаш преди час

не отхвърлих покана ти; дойде ми

съвсем неочаквано, сред дима,

изтърканите фотьойли и безкрайните

шествия за загубата и победата, дойде

с изкупителна спешност и с моя смут,

който сега ме следва навсякъде, стъпка

след стъпка, сякаш е толкова трудно да

повярваш в отворените обятия, в

пространството от светлина, в трептенето

на сребърните елхи в полярния кръг,

сякаш трябва да минат хиляда

години, преди тук, в тази стая,

нежно, леко, но не и безгрижно,

вярата в теб да стане отново възможна

и всичко, което съществува изобщо,

да бъде благословено от присъствието ти.

Преведе от словенски ЛЮДМИЛА МИНДОВА

Сн. Юре Ержен

Алеш Дебеляк

Сн. Халиде Сюлейман

10Литературен вестник 9-15.03.2016

АННА ШВИРШЧИНСКА (7.02.1909 - 30.09.1984) е родена във Варшава. Дъщеря е на художника Ян Швиршчински.

Завършила е полска филология във Варшавския университет. Във Варшавското въстание участва като санитарка. Анна Швиршчинска първа в полската поезия с автентичен женски глас говори за съдбата на жената.

Книгата й „Аз съм жена” (1972) е разтърсващо явление за тогавашната читателската публика. Дори след години нобеловият лауреат Чеслав Милош в книгата си за нея

„Какъв гост сме имали” споделя, че е трябвало да преодолее някои типично мъжки предубеждения, за да разбере

феминизма на Швиршчинска. И я признал, редом с Мирон Бялошевски, за значима обновителка на полския поетически

език. Относително късна слава донасят на Анна Швиршчинска

стиховете й, събрани в шест книги (без тези с избрана поезия). Седмият поетически сборник на Швиршчинска,

озаглавен „Страдание и радост”, е издаден посмъртно през 1985 г. Получила е много престижни награди.

В превод на английски език са публикувани пет нейни книги с избрани стихотворения, в това число две в превод на

Чеслав Милош и Леонард Натан.

ИЗПЪЛНЕНА СЪМ С ЛЮБОВ

Изпълнена съм с любов,

както голямото дърво с вятър,

както водната гъба с океана,

както истинският живот

със страдание,

както времето със смъртта.

ТЪРСЕЙКИ СМИСЪЛ

Търсейки смисъл,

ще съкратя любовта

до първия и последен поглед.

Ще съкратя страданието

до страха и облекчението.

Ще съкратя щастието

до надеждата и ехото.

Ще съкратя живота си

до преди това и след това.

МНОГО ТЪЖЕН РАЗГОВОР В НОЩТА

- Можеш да имаш много любовници.

- Знам, мили.

- Имах много жени.

- Имах мъже, мили.

- Аз съм един приключил човек.

- Да, мили.

- Не ми се доверявай.

- Няма, мили.

- Страхувам се от смъртта.

- Аз също, мили.

- Няма да ме напуснеш, нали?

- Не зная, мили.

- Сам съм.

- И аз, мили.

- Прегърни ме.

- Лека нощ, мили.

ТЯ СЕ СТРАХУВА

До жената лежи нейният мъж.

Жената се страхува,

че той пак ще я убие.

- Няма да ме убиеш отново, нали? -

пита жената.

- Няма - казва мъжът.

Но тя се страхува,

че той пак ще я убие.

И притичва до прозореца, и се хвърля на паважа.

И вече е спасена,

лежейки на паважа.

Той вече няма отново да я убие.

ЩЕ ОТВОРЯ ПРОЗОРЕЦА

Твърде дълга беше нашата прегръдка.

Налюбихме се

чак до костите.

Чувам тяхното скърцане, виждам

двата наши скелета.

Сега чакам,

докато си заминеш, докато

на стълбите угасне

тропота на обувките ти.

Вече е тихо.

Тази нощ ще спя сама

в постелята на чистотата.

Самотата

е първата хигиенична мярка.

Самотата

ще разшири стените на стаята.

Ще отворя прозореца,

ще влезе мощен мразовит вятър,

здравословен като трагедия.

Ще влязат човешки мисли

и човешки дела,

чужди нещастия и чужда святост.

Ще разговарят тихо и строго.

Не идвай повече.

Животно ставам

много рядко.

ГЛЕДАМ С ПРОСЪЛЗЕНИ ОЧИ

Дадох му страдание,

макар че така много

исках да му дам щастие.

А той прие страданието -

внимателно, както се приема щастие.

През деня го държи в сърцето си,

спи с него през нощта,

обича го така, както мен обича.

Страданието е много по-достойно

за любов от мен,

много по-чисто и предано.

Гледам как го носи,

раменете му

все повече се превиват

под товара.

Гледам с просълзени очи

как носи страданието,

което му дадох,

макар че така много

исках да му дам щастие.

ОБИКНОВЕНО РАЖДАНЕ

Двайсет часа

вие като животно.

Лекарят иска да й помогне.

Разрязва с ножички живото тяло

без упойка.

Не забелязва това.

Твърде мощно

е изтезанието на разстъпващите се кости.

Кой дявол

е измислил този свят?

ДЕВСТВЕНОСТ

Нужна е смелост, за да преживееш деня.

Остана

само блаженството на тъгата, много ценно.

Тъгата

пречиства като полет,

укрепва като усилие,

формира душата,

както работата

формира тялото.

Тя е сякаш гимнастик, сякаш бегач,

който никога не ще завърши своя бяг. И това

му придава издръжливост.

Тъгата

е хранителна за силния.

Тя е като прозорец

на висока кула, през който вее

вятърът на силата.

Тъгата -

девствеността на щастието.

СТРОЕЙКИ БАРИКАДА

Страхувахме се, строейки барикада

под обстрела.

Кръчмарят, любовницата на златаря, бръснарят,

всеки се страхуваше.

Падна на земята прислужницата,

вдигайки камък от паважа, страхувахме се много,

всеки се страхуваше -

портиерът, продавачката на сергия, пенсионерът.

Падна на земята аптекарят, влачейки врата от клозет,

страхувахме се още повече - контрабандистката,

шивачката, трамвайният работник,

всеки се страхуваше.

Падна момчето от изправителния дом,

влачейки чувал, пълен с пясък,

и се страхувахме наистина.

Макар че никой не ни принуждаваше,

построихме барикадата

под обстрела.

УСПЯ

На проф. Владислав Татаркевич

Старият човек

напуска дома си, носи книги.

Немският войник изтръгва книгите,

хвърля ги в калта.

Старият човек ги вдига,

войникът го удря в лицето.

Старият човек пада,

войникът го рита и се отдалечава.

Старият човек

лежи в калта и кръвта.

Усеща под себе си

книгите.

НЕМСКИ ОФИЦЕР СВИРИ ШОПЕН

Немски офицер

върви през мъртвия град,

кънтят обувките

и ехото.

Влиза в мъртвия дом,

няма врата,

минава покрай телата

на мъртви хора.

Приближава рояла,

удря

клавиш.

Звукът изтича през прозорците без стъкла,

угасва в мъртвия град.

Офицерът сяда.

Свири Шопен.

СРЕЩА С АВТОРА

Лежа, свита на кълбо,

като куче,

на което му е студено.

Кой ще ми каже

защо съм се родила,

защо съществува безобразието,

наречено живот?

Внезапно телефон. Трябва да вървя

на срещата с автора.

Влизам.

Сто човека, двеста очи.

Гледат. Чакат.

Знам за какво.

Трябва да им кажа

защо са се родили,

защо съществува

безобразието, наречено живот.

Анна Швиршчинска

Литературен вестник 9-15.03.2016 11

Адриан Христов

... не разбрах мним или мим сте? мим съм на перона може да се каже че там живея не чакам влак или нещо такова... просто седя там всеки ден пуша и пия каквото ме почерпят... понякога посрещам с група хора някого понякога с група хора изпращам другиго... понякога ми плащат за това друг път го правя без пари... може да се каже че съм посрещнал и изпращал много хора но усмивката нарисувана на лицето с траен тебешир никога не изчезва

... все пак сте мим така ли? ... за мен казват че съм синоним на друго но не е е известно на какво точно и затова ме оприличават на аноним, понеже им се струвам по скоро анонимен отколкото познат

... и не сте мним? разбира се от време на време съм но не се налага често да подозирам другите защото и да ме забелязват не се доближават достатъчно близо и именно така оставам аноним за което съм благодарен на другите че спазват дистанция... другите обаче са мними през цялото време

... имате ли личен живот като мим? да разбира се! макар да работя в публичното пространство... да посрещам и изпращам хора... разбира се и много са се опитвали да се месят в личния ми живот чувал съм какво ли не... като например на този смахнат влакът му така и не дойде както и виж... мима мина...

... как мина детството ви? мама ме наричаше мамин мним... или мили мой мим ще ви излъжа... мнимите се чувстват неудобно от всякакъв вид нежност затова и да са били обект на такава са го забравили...

... един кондуктор пуши и свири свирката едновременно танцува непохватен степ в белия пушек на локомотива животът по влаковете го е направил мърляв и циничен иначе и той е бил млад и той се е надявал да съхрани искрата казва – вярно е че за всеки влак си има пътници но е вярно и това че последните влакове винаги са претъпкани... в известен смисъл ти си ми антоним... аз все пътувам а ти все чакаш казва той и поглежда кога ще тръгне влака му

... понякога не съм съвсем сигурен днес накъде пътува влакът в който се возя но това не е от особено значение защо ами защото аз съм обратното на онзи който пътува за да види аз пътувам вече видял до втръсване и по скоро пътувам за да не видя след 30 години на тази работа и лицата на хората взеха да се повтарят виждам същия човек дори и след десет години промеждутък но някои никога повече не ги виждам

... той казва така от миналото лято, което не е, но ми се струва, че е минало толкова отдавна, правя всичко, в името на нещо, което не съм сигурен дали сега носи същото име

...а иначе влакът в неизвестна посока е официален маршрут на българските държавни железници отдавна просто досега не е имало интерес към него никой не се е интересувал но той тръгва от този перон вече няколко десетки години почти оттогава откогато вагоните са били от голо желязо и са приличали на килии на колела на железни светилници и били училища и са ги наричали железници защото са дрънкали железата и да ви кажа напоследък няма свободни места нищо че обективно погледнато тази неизвестна посока може и адът да е нали

... имам си една моя смешка то аз не съм я казвал и на други де ама си е по истински случай по моя живот е смешка и тя е че най добрия приятел на кондуктора е кондокторът... ветеринар е сещаш ли се смее се

... влак пристигащ от неизвестна посока поне откакто аз съм тук не съм виждал но казват че има и че той ще спре тук така че ако не си се разбързал за някъде остани мним може да имаш късмета да го съзреш както се казва и той още веднъж избухва в смях който се слива със свирката на потеглящия влак или са едно и също

... изпратих този кондуктор както се изпраща герой от войната и тялом и духом се чувствах някак изпънат като след клас стани клас мирно а в главата ми нахлуваха думите които беше казал минути преди влакът да се впусне в неизвестна посока - ако ме питат какво ще оставя след себе си лебедовата ми песен лайтмотивът на моя живот мним... то би било следното бил съм на композирането на много черни влакове но така и не видях локомотива който дърпа композицията на тоя живот

... локомотив софия защо не! много от локомотивите ни си карат без име

... имаше един служител на перона който се казваше никой и често правеше нарочни гафове само за да се ядосат шефовете на перона и той да ги чуе да питат високо кой е тоя никой

... имате ли кошмар който ви преследва като мним на перона? в интерес на истината имам и макар усмивката ми да е от траен тебешир този кошмар ме преследва дори и когато се усмихвам преминава през главата ми

като мозъчна халеева комета бързо и яростно... какъв е той? ами той е едно момиче разчорлено и мръсно което крещи на бързия фляк без да знам защото ще сгази някой ли защото с него вътре си отива някой ли или защото си няма никой и тя е просто луда полудяла... не мога да нарека това точно кошмар защото до известен смисъл му се и наслаждавам но е нещо като

... да имаш очаквания към онези които пристигат дали ще си тръгнат или към онези които си тръгват дали е завинаги е да подозираш бъдещето да си мнителен да си един мил но все пак мним на перона

... чухте ли за последната влакова катастрофа на километър два разстояние разхвърляни трупове на телата и техните части но... всички били живи

... дядо ми също мним обичаше да иронизира и пародира времето като често когато го питали колко е часът съобщавал минутите като лилипути например часът е седемнаесе и трийсеипет лилипути и също се чудел защо хората не протестират срещу времето което незнайно как все намалявало и повечето хора почти нямали време...

... чувал съм какви ли не истории на перона например... един млад мъж напуснал жена си но тя не знаела и за да не се разубеди и да се върне решил да хване първия флак в неизвестна посока... влага обаче имал технически проблем и така и не тръгнал... а следващият бил след триесе години... погледнал той часовника си сякаш бил някакъв шантав владетел на времето който щял да го ориентира.... но нищо... не му се случвало за първи път...

... понякога когато искаш да се махнеш хващаш първия влак в неизвестна посока ...с приятелите е същото когато ти се струва че са те забравили пиеш облечен във фрак някъде в неизвестна кръчма като се надяваш накрая да те набият заради това как си облечен или пък както при революциите когато ти се струва че нищо до този момент не си е струвало и заставаш под флаг с неясен лозунг... всеки има една такава своя асамблея на наивността нали смее се да през всичко това съм минал и в архивите на един мним наричам тази папка unity creativity beauty

... кой е любимият ти номер като мим на перона? в повечето случаи импровизирам но имам един-два да кажем три номера които правя с голямо удоволствие единият е онзи в който свиря на въображаема китара и уж пея парчето на еф ес бе влакове тръгват от всички страни

... понякога отварям несъществуващи врати и хората що да сторят веднага ще оформят солидна опашка за да влязат но това все пак са временни врати не могат да влезнат всички а къде отиват след като влязат наистина не знам аз само ги отварям

... все пак мисля че коронният ми номер ако мога така да го нарека е нещо друго... облечен съм като добре охранен бизнесмен с куфарче и пунтирам образа на бил мъри от онзи филм на уес андерсън където се опитва да хване влак за индия но не успява... на перона съм мним и изчаквам някой влак да тръгне сетне тромаво се затичвам след него като за всички свидетели на сцената е ясно че няма да успея да го хвана че влакът няма да спре заради мен след което други които наистина го гонят да го хванат ме изпреварват с особено задоволство а после вече хванали го ми показват среден пръст или подвикват злобни забележки за килограмите ми чиче май го изпусна пак а? на перона настъпва оживление и задоволство време за смях и така моята работа изглежда добре свършена

мним на перонаСВИЖДАНЕ

Бях в отделението за неизлечимо болни,

при жената, която скоро ще умре.

Прегърна ме,

усещах през сивата риза

костиците на крехкото й тяло,

което у никого вече не възбужда нито желание,

нито нежност.

- Не искам тук да умра, вземи ме със себе си!

Край нас повръщаше идиотка.

Жената плачеше заради себе си,

аз плачех

не само заради нея.

ЕДНАКВА В СЪЩНОСТТА

Вървейки на любовно угощение при теб,

видях на ъгъла

стара просякиня.

Хванах я за ръка,

целунах я по деликатната буза,

разговаряхме. Тя беше

също така сама в същността си, както аз,

от същото естество, като моето.

Усетих това веднага,

както кучето усеща с обонянието си

някое друго куче.

Дадох й пари,

не можех да се разделя с нея.

Та нали на човека е потребен

някой близък човек.

И след това не знаех

защо отивам при теб.

СЕСТРИ ОТ ДЪНОТО

Имам приятелки от парковете,

стари просякини, смахнати жени.

В очите им блестят пръстените,

от които са избягали скъпоценните камъни.

Разказваме си своя живот - от ниското, от човешкото

дъно.

Сестри от дъното,

говорим си леко с езика на страданието.

Докосваме ръцете си,

това ни помага.

Тръгвайки си, целувам ги по бузите,

нежни като вода.

УТРЕ ЩЕ МЕ РЕЖАТ

Дойде и застана до мен.

Казах й: Готова съм.

Лежа в хирургичната клиника в Краков,

утре

ще ме режат.

Има в мен много сили. Мога да живея,

мога да тичам, да танцувам и пея.

Всичко това е в мен, но ако трябва,

ще си отида от този свят.

Днес

правя равносметка на живота си.

Бях грешница,

удрях главата си в земята,

молех за прошка

земята и небето.

Бях красива и грозна,

умна и глупава,

много щастлива и много нещастна,

често имах крила

и плувах във въздуха.

Отъпках хиляди пътеки в слънцето и в снега,

танцувах с приятеля си под звездите.

Видях любовта

в много човешки очи.

Ядох с възторг

своето парченце щастие.

Сега лежа в хирургичната клиника в Краков,

тя стои до мен.

Утре

ще ме режат.

Зад прозореца - майски дървета, красиви като живота,

а в мен - смирение, страх и покой.

Преведе от полски ЛЪЧЕЗАР СЕЛЯШКИ

Сн. Х

али

де

Сю

лейм

ан

12Литературен вестник 9-15.03.2016

Хорват: Мисля, че първата ви книга е публикувана, когато сте били на двадесет и две. Чувствате ли, че сте преминали през различни етапи на развитие оттогава?Транстрьомер: Надявам се, че е така... (смях) трудно е да се прецени. Когато публикувам нова книга, критицте често казват, че това е същото нещо или че се развивам много бавно. Те откриват последователност. Гледат първата ми книга и намират, че неща, които съм писал там, се повтарят сега. Но според мен има огромна разлика.Хорват: Попитах ви, защото, докато четях вашите „Избрани стихотворения”, почувствах, че стиховете ви са станали по-сложни с времето. Транстрьомер: Това може и да е вярно, но на ниво език бях по-сложен, когато започнах. Ранните ми стихотворения са по-сбити. Тогава използвах по-традиционни стихотворни стъпки, отколкото сега. Мисля, че ранните ми стихотворения са по-трудни за превод. Това, което получавате в превод на английски, е опростена версия. По-късните ми стихове са по-лесни за превод на езиково ниво. Не обичам да говоря за форма и съдържание, но да поговорим сега. Според мен съдържанието на по-късните стихотворения е по-сложно, защото те съдържат повече опит. Сега съм на петдесет и седем. Има голяма разлика между човек, който е на двадесет и две, и такъв, който е на петдесет и седем. Целият живот, обществото, всички тези неща по един или друг начин са в по-късните ми творби. Когато написах първата си книга, бях твърде млад и имах по-силна връзка с природата и с детството си. Това беше един ограничен външен свят. Сега съществуват всички неща, през които съм преминал.Хорват: Едно от нещата, което ме привлече към вашето творчество, е глобалното ви съзнание. Имам чувството, че вие усещате агонията на света. В „Скица през октомври” бях много впечатлен от образа на гъбите, които „протягат пръсти за помощ като някой, който ридае там долу в тъмнината”. Прозвуча ми като повик за мир. И все пак стихотворенията ви не са политически, те са човешки.Транстрьомер: Да, израснах по време на Втората световна война, което беше изключително силно преживяване за мен. Въпреки че Швеция беше неутрална, тя беше заобиколена от немските окупатори – Норвегия и Дания бяха окупирани. Швеция беше неутрална, но изолирана. Хората в Швеция бяха разделени. Някои бяха за съюзниците, други – за германците. Такива силни вълнения имах като дете. Родителите ми бяха разведени и аз живеех с майка си. Имах близки роднини и всички те бяха антихитлеристки настроени, а аз бях най-войнственият поддържник на съюзниците. Едно момче, което прилича на малък професор, а не на нормално дете. Поучавах хората през цялото време. Четях вестници и следях внимателно войната.Мечтаех да стана изследовател. Нашите герои бяха Ливингстън и Стенли. Във въображението си бях винаги в Африка или в други части на света. Но в действителност бях в Стокхолм и през лятото ходехме на архипелага, на островите, където беше моят рай. След войната, разбира се, исках да отида в чужбина и да видя света. Майка ми никога през живота си не беше ходила в чужбина, но аз исках да отида. През 1951, заедно с приятел от училище, посетих Исландия. Беше силно преживяване. Когато се върнах, бях не точно беден, но нямах достатъчно пари. През 1954 публикуваха първата ми книга и получих награда. Използвах парите, за да отида до Ориента - Турция, Близкия изток, които по това време изобщо не бяха туристически страни, особено Турция. Днес младите хора тръгват с раница, както направих аз - това е толкова обичайно сега, но не и по онова време.Срещата с Ориента беше много силно преживяване. Някои стихове, вдъхновени от пътуването ми на изток, са във втората ми книга – „Сиеста”, „Измир в три часа”. През 1954 бях в Турция и Гърция, през 1955 – в Италия и Югославия, през 1956 – в Мароко, Испания и Португалия. И оттогава пътувам. Днес отивам, където съм поканен, където имам нещо да правя. Интересувам се от политиката, но повече от хуманни, отколкото от идеологически съображения.Невил: Когато чета вашите творби, нямам чувството, че считате себе си за скитник. Вие сте доста привързан към Швеция, към нейното време. Ще се съгласите ли с това?Транстрьомер: Мисля, че съм привързан към пейзажа, гледките, преживяванията... Споменахте времето. То е много важно за нас, които пишем поезия, и изобщо за всички в Швеция. Странните светлини. Въпреки че живеем доста на север, заради Гълфстрийма климътът е по-скоро мек... но светлините са арктически. Швеция е единственото място в света, където това може да се случи. Ние имаме лета, които са напълно светли, и зими, които са твърде мрачни.

Невил: Да, дълги и мрачни. Имате прекрасни стихотворения за лятото. Усещането за спокойствие през лятото е много силно. Споменахте, че

в младостта ви главното нещо е била силната връзка с екстериора и природата в Швеция. Във вашите стихове, въпреки чe са отражение на вътрешния живот, има много екстериор и всъщност малко интериор. Стихотворението „Вермеер” е едно от малкото, където сте наистина вътре, в „ателието” и „кръчмата”. Но в „Елегия”, дори когато се разхождате в стаята, вниманието ви мигновено бяга към прозореца или към улицата с нейното движение. Впечатлих се от това, че макар интересът ви да е насочен към интериора, възприятието ви е насочено винаги навън.Транстрьомер: Това вероятно е начинът, по който вдъхновението работи за мен – усещането да бъдеш на две места едновременно... Или да чувстваш, че си на място, което изглежда много затворено, но в действителност всичко е отворено. Странно е, нo такова е моето вдъхновение...Невил: Любопитен съм кой от вашето обкръжение ви е помогнал да избегнете капаните на затварянето в себе си, субективизма, отчуждението. Транстрьомер: (дълга пауза) Имах много добра майка (смях).Невил: Очаквах, че ще кажете това.Транстрьомер: Да, ние бяхме много близки. Тя беше начален учител. Имах и прекрасни баба и дядо (корабен кормчия). Имах особена близост с тях. Дa, най-близките ми роднини ме подкрепяха, но в същото време бях много самотен. Бях единствено дете и те през цялото време ме окуражаваха да развивам своите интереси. Често си мисля, че малките момчета със специални интереси са обезкуражавани, защото родителите им искат да бъдат нормални, да бъдат като другите деца, да играят...Като дете много често бях нараняван от нетактични възрастни, които не ме разпознаваха като пораснал, какъвто чувствах, че съм. Отнасяха се с мен като с дете и това ме обиждаше. Но близките ми, най-важните хора, бяха винаги много толерантни към моята личност. Училището беше трудно, разбира се. Някои учители обичах, други изобщо не харесвах. Общо взето, мисля, че детството ми не беше лесно, но не беше и толкова лошо. Когато бях на единайсет-дванайсет, развих силен интерес към колекционирането на насекоми. Биологията винаги е била много важна за мен. Колекционирах най-вече бръмбари, имах голяма колекция. Обикновено излизах навън с мрежа за пеперуди.Невил: Имате много пеперуди в стихотворенията си, но не много бръмбари или други насекоми.Хорват: „Златната оса”?Транстрьомер: Мисля, че имам бръмбар тук – трябва да имам. „Върху бръмчащия електрически стълб седи бръмбар на слънце. Под лъскавата броня крилцата му са сгънати като парашут, опакован от познавач” („Сечището”) Има един бръмбар!Да колекционираш насекоми и да наблюдаваш природата е доста щастливо съществуване. Това е вид шведска традиция, завещана от Линей. Природата не е само

място за настроения, тя е и място, където можете да правите научни изследвания. Красотата на природата – черупки, насекоми, птици, дойде при мен, когато бях дете, но аз не я познах, защото милех, че съм учен (смях). Така или иначе, тя влезе в мен.Хорват: Имали ли сте други специални интереси?Транстрьомер: Да, интересувах се от историята. Чел съм много за историята и все още го правя. А когато бях на тринайсет-четиринайсет, музиката стана много важна за мен. Развих фанатичен интерес към музиката, който все още пазя.Невил: Свирите ли?Транстрьомер: Оглеждах се, за да видя дали имате пиано...Хорват: Питам се как стигате до удивителните образи в стихотворенията си. Транстрьомер: Образите често идват спонтанно. Но когато работя върху някой образ, се опитвам да го направя колкото е възможно по-ясен за читателя. Както когато сънувате, такива неща идват при вас през цялото време.Хорват: Опитвате ли да поддържате връзка със своите сънища?Транстрьомер: Да, понякога. Сънувам много, но за съжаление, забравям всичко много бързо.Хорват: Значи не се събуждате през нощта, за да ги записвате?Транстрьомер: Не, нямам навика да го правя, искам да спя (смях). Но се случва сънищата да са толкова силни, че мога да ги продължа. Тогава се превръщат в стихове. Хорват: Когато образите идват при вас накуп, обединени от някое чувство, тогава трябва да работите с тях, за да ги направите ясни за другите. Така ли е при вас?Транстрьомер: Понякога един образ идва като част от определен център с думите, които принадлежат към него. Но понякога идва като образ без думи и тогава аз трябва да ги създам.Хорват: Това е повече процес на подсъзнателно ниво, нали? Не казвате: „Ще седна да напиша стихотворение за това”.Транстрьомер: Да, всичко идва отвътре, от подсъзнанието.То е източникът на всичко. Имам умения, които ми помагат за това да превърна в образ идващото от дълбините, но никога не си нареждам да пиша за нещо. Опитах се да го правя в миналото. Когато работех в затвор за младежи като психолог, исках да изразя преживяването. Написах една „амбициозна” творба, но не бях доволен от това, което произлезе от тази амбиция. В крайна сметка одобрих само няколко стиха от творбата за нещастните момчета в затвора. Стихотворението е озаглавено „В края на работата”. „По средата на работата/ започваме да копнеем неудържимо за просторна зеленина, за девствена дива природа, пронизана единствено/ от тънката цивилизация на телефонните жици”. Само няколко стиха като тези ми напомнят за това дълго, сериозно стихотворение за затвора. Така че аз не мога да реша какво да пиша, то идва само.Хорват: Трябва ли да бъдете в определена обстановка, в определено настроение, за да дадете възможност на стихотворенията да дойдат при вас?Транстрьомер: Да, това е вид игриво настроение, което в същото време е сериозно. Трябва да има баланс между игра и амбиция, а този баланс е много труден. Много е полезно да има и изобилие от време, което аз нямам. Имам предвид екскурзия като тази... Разбира се, ако имах такъв характер, мога да седна в хотелската стая и да кажа: „Няма да правя нищо цял ден, само ще седя тук”. Но не мога да го направя. Хората се обаждат и съм поканен на партита... В самолета съм или отегчен, или уплашен и не усещам подходящо настроение за писане. Предпочитам влаковете, дългите влакове...Невил: И колите. Имате няколко прекрасни творби в коли: „Порой отвътре” , „Следи” и др.Транстрьомер: Да, но имам двойствено отношение към колите. В известен смисъл съм против тях, защото разрушават много неща, но в същото време трябва да кажа, че е чудесно да имаш кола, с която да отидеш сред природата.Невил: Искам да ви попитам за стихотворенията в проза. Много хора мислят, че са слаби и не искат да бъдат отегчавани с тях. Какво ви дават те?Транстрьомер: Писането на стихотворения в проза е стара традиция в Европа, особено във Франция. Когато започнах да ги пиша в края на 40-те, една от най-важните книги за мен беше антологията „Деветнадесет модерни френски поети”. В нея имаше много стихотворения в проза от Рьоне Шар, Елиаде, Реверди... Така че за мен това не беше ново. Мой приятел от училище, изключително талантлив, публикува книга със стихотворения в проза, когато беше на тридесет. Творбите му наподобяваха сюрреалистичната поезия на Макс Жакоб. Така че този вид поезия ми е познат от самото начало, но свои стихотворения в проза публикувах късно. След смъртта на майка ми отидох в апартамента й, седнах пред библиотеката и написах „Библиотеката”.Невил: Каква е разликата в начина на изразяване между поезия и проза?Транстрьомер: От самото начало знам дали едно нещо е проза или поезия. В последната ми книга, публикувана

Тумас Транстрьомер: Пиша от собствен опитот стр. 6

Сн. Халиде Сюлейман

Литературен вестник 9-15.03.2016 13

преди две седмици, има седемнадесет стихотворения, две от които са в проза – „Славеят в Баделюнда” и „Мадригал”. Те са много кратки. Прозата в стихове им придава някакъв вид непринуденост.Още един паралел с Блай. Той публикува книгата си със стихотворения в проза приблизително по същото време, когато и аз започнах да ги пиша. И двамата се интересувахме от Франсис Понж, чието вдъхновяващо творчество се отличава с един внимателен поглед към нещата и природата. Хорват: Редактирате ли стихотворенията в проза?Транстрьомер: Понякога го правя. Работих върху едно стихотворение години. Озаглавено е „Под нулата”: „Ние сме в страна, която не ни обича. Най-накрая страната сваля маската и показва какво е: Разпределителна гара за товарни вагони. В мъглата студените гиганти стоят върху релсите. Тебеширена драскулка върху вратите на вагон. Човек не може да го изрече на глас, но тук има много прикрито насилие...”Това е песимистично описание на Швеция, наред с другите неща.Невил: Това не е ли стихотворението, в края на което децата чакат сгушени училищния автобус? Много го харесвам. Транстрьомер: Това е стихотворението Bei Dao („Китайски поет”).Невил: Да, Китай прилича на пейзажа в това стихотворение – сив, минималистичен и утилитарен. „Изправяне” е едно от моите любими стихотворения в проза. То е много по-ведро и леко. Транстрьомер: Това е ранно стихотворение. То e автобиографично. Когато децата бяха малки, имахме пилета през лятото... Понякога си мисля, че трябва да се връщам към това.Невил: В старата ви къща в Балтика ли се случи това?Транстрьомер: Да, и е вярно, че има шапка от началото на века. „Спрях, държейки кокошката в ръце. Странно, не я чувствах наистина жива: сякаш бе твърда, суха, стара дамска шапка, забодена с бели пера, която писукаше истините на 1912 година.”Наистина имахме такава шапка.Невил: Вашите деца изпитват ли същото чувство към „синята къща” като вас? Или чувството им е различно, защото са от друго поколение? Транстрьомер: Тяхното чувство все повече се доближава до моето. Колкото повече растат, толкова повече ценят тази къща. Голямата е на двадесет и осем, а по-малката – на двадесет и четири. Те са много привързани към островите и съм сигурен, че няма да я продадат.Хорват: Не усетихме влияние на религията върху творчеството ви. Има духовни импулси, но нито един от тях не е свързан с някаква теология. Имали ли сте специална подготовка по религия в детството си?Транстрьомер: Ако кажа, че майка ми беше набожна, ще създам погрешна представа за строга, старомодна жена. Тя не беше такава, защото имаше по детски простичко отношение към Бог. Тя беше религиозна по много положителен начин. Като дете бях скептичен към религията. Вярвах в природните науки така, както са вярвали през XIX век, когато физиката е можела да обясни всичко. На петнадесет не потвърдих християнската си принадлежност, както повечето от моето поколение, отхвърлих я. Майка ми прие моята скептичност. Но няколко години по-късно станах много религиозен. Когато беше време за конфирмация, не бях вярващ. По-късно станах такъв. Вярата е нещо, което се развива през живота. Тя няма много общо с църквата. Обичам църковните сгради и чувството, което получаваш в тях. Но социологически не съм член на църквата. Ако трябва да принадлежа към някаква религиозна общност, бих избрал квакерската. Но в Швеция тя е много недостъпна и трябва да си почти светец, за да влезеш в нея. До смъртта си искам да достигна до някои решения.Невил: „Златната оса” е много силно изявление срещу институционализираната религия. Какво правите тогава? По свой начин ли четете Библията?Транстрьомер: Всъщност аз съм част от група, която прави нови преводи на Библията. Аз работя със звукове... Ако религията не беше важна за мен, не бих бил толкова отчаян заради фундаменталистите. Чувствам, че тяхната религия е извращение на нещата, които обичам. Гледах филм за Джим Джоунс и „Народният храм“. Него имах предвид, когато написах това: „Минавайки покрай човек, божественият леко го докосва и запалва пламък,/ но после се отдръпва. Защо?” („Златната оса”). Тази религиозна общност от Сан Франциско започна добре и аз си мислех, че заслужава одобрение. Но след това се превърна в терористична организация, в която всеки се подчинява на лидера. Когато посетих Америка през 1986, чух и за Орал Робъртс. В Швеция също се появиха подобни проповедници.Хорват: Ужасяваща е силата, която те имат върху хората.Транстрьомер: И парите, които са замесени.Хорват: Психологията замества ли религията според вас?Транстрьомер: Не мисля така. Това е сложен въпрос. Психологията понякога е близо до религията, но зависи от психолога, от това как той гледа на нещата. Психолозите на XX век са твърде скептични към религията и се опитват да я обяснят. Но някои не са. Имам предвид Юнг, чиято психология е много по-отворена към религията.

Хорват: Вие към тази школа ли принадлежите?Транстрьомер: Не принадлежа към никоя школа, твърде еклектичен съм. Но идеите на Юнг са във въздуха, така че определено съм повлиян от тях.Хорват: Къде е мястото на егото във вашите стихотворения? Трябваше да прочета доста, преди да дойда до „аз”.Транстрьомер: В първата ми книга наистина се страхувах да използвам „аз“. То присъства малко повече във втората ми книга и след това. Тази е разликата между по-ранните и по-късните ми произведения – последните са пълни с „аз”. Това не означава непременно, че в по-ранните ми стихотворения има по-малко его, просто ме е било срам да говоря за себе си. Често използвам „той” в моя „среден период”. „Когато, след срещата, той слезе на улицата, във въздуха се вихреше сняг” („До мажор”). „Той”, разбира се, бях аз, но сега не се колебая да кажа „аз”. Тогава не съм искал личността да бъде прекалено видима, но сега мисля, че е по-честно да използвам „аз”. Преди всичко аз пиша от собствен опит и написаното трябва да покаже това.(Фран Куин, който ръководи серията от четения в „Бътлър”, и Джим Пауъл - директор на центъра на писателите в Индианаполис, дойдоха точно когато интервюто завършваше.)Куин: Има още едно нещо, което бих искал да вмъкна. Миналата вечер споменахте за вашата група за творческо писане в Успала. Казахте също, че се питате дали това е или не е правилната посока.Транстрьомер: Имам съмнения относно обучението по творческо писане. Не мисля, че е възможно да съществува учител, който да ви научи как да пишете поезия. Има нещо странно в тази идея. Учителят може да създаде творческа атмосфера, в която учениците, като приятели и в същото време като строги критици, ще изградят помежду си връзка, благоприятстваща развитието на писането. Когато започнах да пиша, имах приятели, които също пишеха, и ние много си помагахме. Важно е да имате публика, която да гледа на вашето писане по приятелски начин и в същото време като читател, който не е само приятел. Когато пишете, вие сте ангажиран със собствените си идеи и не можете да забележите различното разбиране на читателя. Затова е много полезно да срещнете открити читатели, които да изкажат своите мнения. Писането е работа отвътре навън, но всичко в текста трябва да бъде разбираемо за читателя, който има различна нагласа и е безпристрастен. В началото е малко шокиращо за младия поет, защото той приема за даденост това другите да имат същото разбиране като неговото. Истината за неща като тези той научава от приятели и от обективни хора. Това не можете да научите от учителя, защото той е авторитарен, а някой трябва да бъде послушен. Работата на учителя е да създава атмосфера и да вдъхновява. (смях)Куин: Поддържате ли връзка с приятелите, с които сте работили, когато сте били млад?Транстрьомер: Някои от тези хора спряха да пишат напълно. Други бяха пренебрегнати като писатели. Аз станах известен и това навреди на отношенията ни. Смущението идва не когато се срещаме като хора, а когато заговорим за писането. Почти невъзможно е да се възстанови чудесното време, когато всички бяхме еднакви, обещаващи и енергични. След трийсет и пет години съществува установена йерархия.Хорват: Говорим за приятелите от младостта. По-трудно ли ви четат, критикуват и приемат това, което казвате, когато вие също ги критикувате от позицията на авторитет? Транстрьомер: Стоя настрана от тази работа. Съпругата ми е моят най-добър критик. Тя ме познава толкова добре, че може да открие, ако има нещо фалшиво. Много неща могат да бъдат открити, когато едно стихотворение е преведено, но когато откриеш грешките, е твъpде късно. (смях)Куин: Променяте ли понякога стихотворения, които вече са публикувани?Транстрьомер: Не и когато са публикувани в книга на шведски. Но в някои списания откривам стихотворения, които са по-различни от тези в книгата.Куин: Мислех си за Йейтс. На смъртния си одър той пренаписал събраните си творби.Транстрьомер: Не бих направил това. Старото стихотворение е като километричен камък, който вече сте отминали. Имам малко желание да чета стихотворения, които са твърде далечни.Куин: Неотдавна в избраните си творби Робърт Блай реши да пренапише цял куп стихотворения, затова се чудех дали и вие не сте имали подобни идеи.Транстрьомер: Мисля, че това е ужасна идея. (смях)Пауъл: Говори се, че Борхес изгорил ранните си неща.Транстрьомер: Приемам изгарянето (смях), но да се върнеш към нещо, което си писал преди двайсет и пет години, това е лудост.1990 г.

Преведе от английски ВИОЛЕТА РУСКОВА

Източник: https://tomastranstromer.net/interviews/

На 18 март от 19 часа в Литературния клуб „Перото“ ще състои вечер на скандинавската литература.

Маргарита Серафимова

Снощи в Атина срещнах живота ти.

Ти беше някъде,

той беше на улицата.

Мина край мен като дъх.

Докато пораствах, моята търпима природа

ме склони да подам ръка на миналото

да се изправи.

Будистки храмове, бронзови камбани.

Една неделя сутрин между сянката

и светлината аз постоях права.

Беше сред хълмовете.

Наведох глава и шлемът ми се склони.

Тежък е, високата му част стои горе

и се поклаща.

Една слънчева мразовита сутрин

на светофара пресече смъртта.

Изсечени египетски черти,

гъста сива коса, карминени

устни с ръбове.

Насред морето ние разискваме

изборите на съществуването.

То няма много избори.

Гняв о гняв, студ о студ.

Празни доспехи от сняг

се сражават.

Законът

Когато отидох до вратата,

не видях вратаря, който стоеше до нея.

Видях дръжката.

Натиснах я и вътрешността разкри

прастаро бебе, чакащо да се роди.

Гладът на вълните

за пясък и светлина

е безкраен.

Житове, дайте път!

Житове, дайте път.

Житовете тъмно мълчаха

под гъстото зелено слънце.

Направих стъпка

и след мен нямаше следа.

Студът сипе прах от

гърба на вълната.

Дъх спира.

„Победи ме“, ми каза моят демон,

както лежах простряна в краката му

в мрачините.

„Нека помисля“,

промълвих аз в отговор с труд.

Тихо избухва бавна вълна

в пущинака, камънака и вятъра.

Сн. Х

али

де

Сю

лейм

ан

14Литературен вестник 9-15.03.2016

ГОРАGoing to the woods is going home

John Muir

Беше се съгласила да отиде. Залата беше лошо осветена, непроветрена и въпреки въпросите, които се обсъждаха по предварително обявената програма, на нея й се струваше, че нещо не е наред. Всичко започна добре, не се налагаше да говори. Трябваше да слуша и от нея не се искаше действие. Беше свикнала, благодарение на образователната система от ученическите й години, да не се иска от нея много креативност, всичко беше измислено от системата. Беше усъвършенствала пасивното слушане. Слушаше, пишеше и след това, противно на същата тази система, седеше сама и си задаваше въпроси върху бял лист хартия. С други думи, обичаше да разговаря със себе си. Страхуваше се да не закърнее способността й за критично мислене. Не искаше да възпита в себе си мнителност, но й се искаше да постави бариера срещу конформизма, да има способността да мисли критично, самостоятелно и без да изпада в крайности. Някой започна да се представя, без особени затруднения. Сякаш знаеше защо е там, кой е и какво ще прави в близките сто години. Обхвана я ужас! Бавно и безвъзвратно наближаваше моментът. Вместо да се фокусира върху простата ситуация – да каже едно изречение - как се казва и какво прави през делниците, тя започна да изпитва една обща неприязън към околните. Как е възможно всички тези хора, които не се познават, или поне не всички, да са така уверени кои са, какво правят? Не стига, че не можеше да преглътне чувството на страх, а отгоре на всичко и тези отвлечени въпроси в главата й. Започна да се поти, да чувства как кръвта й се надига като вълна и сякаш някой я буташе да отиде отпред. В един момент, само и само да се успокои, се концентрира върху говорещата жена – ниска, пълна и самонадеяна. Реши, че това е спасението. Виж я само! За каква се мисли? Толкова уверена изглеждаше. Защо? Сепна се и си каза, че жената не е виновна. Въпреки това реши, че е много самонадеяна и този гняв й даде сили да извика гласа си. Съвсем скоро дойде времето и трябваше да говори. Написа на лист хартия името си. За първи път, откакто беше влязла в залата, недоброто осветление й беше другар. Тъпата скромност, която седеше от едната й страна, я гледаше доволна. Искаше й се да й извика – Голяма радост, няма що! Не виждаш ли, че в тези времена не си модерна. Моля те, остави ме на мира! Имаше чувството, че нарочно беше дошла да тържествува в условията на пазарна икономика. И това премина. За първи път залата чу и нейния глас. Вече беше излязла от пълната анонимност. Това, че носеше табелка с името й, написано от някого, не значеше нищо. Но да говори – това вече беше предателство срещу анонимността й. След това дълго време не можеше да се отърси от усещането за всички тези фрагменти – жената, залата, лошия въздух, доброто лице на един човек и името й. В следващите дни започна да се отделя и да наблюдава групата от някакво разстояние. Откри своето място – да бъде отстрани, въпреки че беше усмихната, приказлива и наистина добронамерена. На следващия ден един силен и внезапен вик я пренесе другаде и тя попадна в една гора. Вината или заслугата беше на една пчела. Малка, неизвестна, без име и род – пчела, която причини суматоха с появата си в залата. Преди време беше чула от приятел, че без пчелите нямало да може да се поддържа равновесието в природата. Не се задълбочи тогава, но сега й се стори, че това има съдбовно значение, но само й се стори. Беше внезапно, бързо и безапелационно. Не че гората не й хареса, напротив, беше голяма, зелена, наситена с кислород. Гората беше на места проходима, но като че ли там в далечината, в дълбокото се криеше една непроходима и тъмна част. Именно за тази част от гората се замисли. Очите на гората бяха добри, но в същото време съдържаха един общ световен гняв. Този гняв беше бунтарски, съзидателен и всеобхватен. Тя стъпваше внимателно, въпреки че говореше много. С една дума, вдигаше безобиден шум и стъпваше тихо. Изведнъж я обзе едно непонятно и безпричинно спокойствие. Това беше нейната гора. Онази гора, в която си пристигнал вкъщи, без да си пътувал. Онова място, което не се налага да опознаваш, да печелиш и от което да търсиш евентуално спасителен изход. Всичко сякаш винаги е било такова, каквото беше – ясно, точно, топло, дълбоко, съзерцателно, удивително, тихо, вдъхновяващо и безвременно. Беше забравила, че я чакат, там някъде далеч в залата. Беше се изгубила. Така става, когато попаднеш в гората! Преди години се беше изгубила в гора. В началото тича, тича и когато свършиха физическите сили, на помощ се притече практическото мислене. Не е ясно къде сме. Не е ясно как стана. Нищо не е ясно. Остава да се доверим на инстинкта за самосъхранение и

да изберем посока. Винаги трябва да направиш избор – дори и той да е лишен от основания, както в онзи случай със загубването. Все

някъде ще свърши тази гора, си повтаряше тя. От друга страна, ако стане късно, падне мрак и не намери ръба на гората? Отчаянието не помага. Остава да се надява и най-вече да се движи. В тези моменти разбира колко лишен от смисъл е всеки мускул, без да е съчетан с малко хормонална наситеност, която от своя страна идва от командния център – мозък. Въпреки стреса, в края на краищата намираш края на гората. От това с какво граничи въпросната гора много зависи дали ще се зарадва, или не. Имаше и такъв случай, когато гората граничеше с пропаст и от другата страна се виждаше пак гора. Не стана ясно как отново беше в залата. Всички бяха заболи глави и мислеха върху нещо. Цареше пълна тишина. Тя също беше навела глава, но тя се покланяше на гората – вътре в себе си, тихо и кротко. Тази гора, която я върна в залата, но вече друга – дишаща и пълноценна.

СРЕЩА

Беше се случило преди време. Първоначално не беше забелязала никого специално. Беше заета със собствените си терзания. Нямаше време за външния свят, защото имаше толкова много да се върши във вътрешния. Точно тогава се опитваше да изгони от душата си съмнението, че няма да се справи. Ана беше комуникативна, но и склонна, посред бял ден, сред много хора, да затваря плътно вратите на душата си и да почива, в храма – така наричаше вътре, там, където всеки е в компанията на най-непознатия, но и най-близък – себе си. Беше обикновен въпрос – „Къде си?”, но Ана разбра, беше почукал на вратата на душата й. На шега си спомни, че някой й беше казал, че ще остарее като катедрала. Кой чука на портата на катедралата? Помнеше това за катедралата благодарение на собствената си суета. Не вярваше някой да се възпротиви да бъде сравнен с толкова солидна, свързана с божията воля сграда, която съхранява толкова надежди и упования. Обърна се и го видя. Седеше толкова близо, че чак изпита неудобство, че е била така невъзпитана и е отлетяла далеч. За да се извини, се обърна и сърдечно отговори. В следващите дни се чувстваше наблюдавана, сякаш седеше през цялото време близо, не я заговаряше и спазваше дистанция в света на реалното. Радваше се на компанията на забавни и жизнерадостни младежи, които я разведриха. Присъствието му беше наситено, защото сякаш улавяше детайлите в движенията й, като всичко друго нямаше значение. Харесваше й някой да си доставя удоволствие от нейното присъствие, без да нарушава целостта й; без да бърза; без да я пита; без да се намесва в света й. В следващите дни тя му подари няколко танца с надеждата дълбоко в себе си да разбере това – че са негови. Дори не се обърна. Знаеше, че седи сам, слуша музиката и се наслаждава на мига. Изглеждаше й някак тъжен, замислен и затворен в собствения си храм. Реши, че когато някой така деликатно прониква в света й, трябва да бъде уважен и да бъде оставен със себе си, с тъгата си. Може би беше загубил някого, за когото не бива да се пита. На следващата сутрин се събуди. Как ли се е прибрал? Намери кратко съобщение. Усмихна се. Не се сърдеше. Не каза нищо. Може би тъгата прави и такива неща?

КОНДОР

Седеше на хълма и старателно наблюдаваше едно малко врабче, което се къпеше в прахта. Беше спрял, за да си почине от дългия и изморителен преход. Селото беше близо и той усещаше едно напрежение, което нямаше точно определение. Искаше да види отново мястото, на което беше роден. От престижно университетско списание го бяха помолили да напише кратък разказ, в който да опише себе си. Имаше три висши образования, беше разговарял лично с толкова хора, колкото е броят на населението в България, очите му бяха свидетели на посещенията му в над 45 държави; беше работил по множество доклади, анализи и какво ли още не, но душевната му скромност беше предизвикана с тази молба. Опита се да започне няколко пъти, но всеки опит завършваше с усмивка, чаша червено вино и хубава музика. Обичаше книжарниците. Беше се прибрал в родината за едно представяне на свой научен труд. Преди да поеме към родното място, излезе късно и реши да се разходи по крайбрежната улица на близкия голям град. Имаше една малка и уютна книжарница на ъгъла с ул. „Осми полк”, която работеше до късно. Реши да се отбие и потърси нещо за четене. Като не успяваше да напише каквото и да било за себе си, можеше да се наслади на таланта на някой местен писател. Свежият въздух му се отрази добре. Седна в едно крайбрежно кафене и изпи чаша червено вино и изпуши три цигари. Стана и се запъти към книжарничката. Въздухът беше топъл, светлините меки, и цареше пълно спокойствие. За момент се почувства като сценичен герой, но животът може да бъде и толкова прекрасен, си помисли и се усмихна

на себе си. Стигна до книжарничката. Бяха сменили табелката и новата беше някак по-закачлива и весела. Отвори вратата и леко се приведе. Е, не бяха помислили за по-високите посетители. Вътре го посрещна пъстро облечена девойка, която очевидно учеше за изпит, ако се съдеше по забодените в косата й моливи, и трескаво подчертаваше нещо. Не му обърна много внимание, само го поздрави. Откъде да знае, че след години ще трябва да помага на сина си да научи едно от неговите стихотворения. Беше все така тайнствено омайна – обстановката. Обичаше книжарниците, но тази имаше свой собствен аромат. Сякаш вечер се събуждаха всички приказни герои от детските книжки и си устройваха карнавал. Дълго след това, чак до другата вечер, това се усещаше във въздуха. В дъното на това вълшебно място имаше старо кожено кресло. Винаги се възползваше от случая и сядаше за мъничко, обикновено със случайно взета книга. Този път отиде точно до секцията с родни автори и започна да разглежда цветовете на кориците, без да чете заглавията и имената на авторите. В един момент забеляза една много, много тънка книга. Сякаш някой беше сложил лист, за да отдели книгите. За негово голямо учудване това беше книжка. Разтвори този лист хартия и на първа страница прочете следното: „Едва ли някога ще напиша нещо друго, а това е просто един мой сън. Дано да намерите смисъл, аз все още го търся”. Започна да чете. На третото изречение спря. Огледа се наоколо. Нямаше никой, освен младата продавачка, която си живееше в собствен свят и дори я нямаше. Реши да не продължава да чете, а да я купи. Първо защото не беше виждал такова скромно по мащабите си четиво, а и началото не беше чак толкова лошо. Прибра се и започна да чете от самото начало. Помисли си: „Какво ще стане, ако всеки започне да си публикува сънищата? Кой и защо се е съгласил да публикува това така наречено - произведение?”. Започна да чете, вече доста критично настроен към четивото, което в началото хареса и което започваше така:„Когато го кръстиха, никой не разбра, че всъщност с избора на име бяха предопределили пътя му, като един голям булевард, по който щеше да ходи. Беше орисан да пътува, да търси решения и винаги да се вслушва в другите. Истината е, че когато се роди, беше началото на пролетта. Природата се събуждаше и хранеше сетивата на човеците с благоуханни аромати на цветя и най-вече с аромата на роза. Царицата сред цветята – розата, както я наричаха местните жители на малкото балканско селце Припол. Дълго време щеше да се пита защо така обича розите и защо винаги си представяше любимата, окъпана с аромат от рози. Пътуваше много. Спомни си, че когато беше малък, но не толкова, че да не помни, дядо му го научи да пътува в мислите си. Разкази на дядото го пренасяха в чудни светове на далечни страни. На моменти си мислеше, че почти е опитал от традиционните ястия на тайни племена, скрити дълбоко в джунглите на Латинска Америка. Друг път безутешно търсеше да види екзотични птици и животни, които не обитаваха тези географски ширини. Това любопитство и любознателност щяха да изпълват такава част от живота му, че интуитивно жадните за земното нямаше да остават дълго около него. Този космос, който представляваше, щеше подсъзнателно да плаши и кара хората да бъдат негови приятели, от уважение към качествата му. Щеше да има много приятели, които в голямата си част щяха да бъдат далеч. Независимо от теориите за самодостатъчност, дълбоко в себе си всяко човешко същество има нужда от общуване, споделяне и отдаване. Всеки се чувства недовършен и цял. Тази завършеност в него будеше възхищение, но и плашеше: Той наистина беше цял. Тази цялост беше постигната с много труд, часове на самотно съзерцание, една огромна мъка и благата подкрепа на един възрастен. Голямата мъка, която посади в душата му, и една нежност, едно състрадателно отношение към по-слабите, което беше един от бисерите в душата му. Защо трябва да има толкова скръб, за да се образува диамант? Този процес на душата напомняше неимоверно много превръщането на графита в диамант. Само че на графита му трябваха много години, а диамант в сърцето се раждаше в ужаса на безутешна и несравнима мъка.“Спря да чете. Затвори книгата и отиде да си сипе нещо за пиене. Определено имаше нужда. Коя си ти? – Това беше въпросът, който кънтеше в главата му. Как е възможно да има толкова съвпадения? Трябва да я открие. Дали е жива? Къде живее? Това бяха въпросите през следващите няколко дни. Минаха месеци и беше забравил за тази така нелепа смесица от факти от собствения му живот, които приличаха на пъзел в ръцете на една непозната. Дойде и крайният срок за предаване на разказчето, в което трябваше да опише себе си. Отиде и предаде на редактора малката книжка, която си беше купил пред месеци. Помоли го да бъде извинен поради неспособността да се справи с така трудната задача, но ако иска, би могъл да потърси автора на тази кратка книга и да вземе съгласието й да публикува произведението й. На излизане каза: „Вярвате или не, тази дама е сънувала до голяма степен мен”.

Десислава Каменова

Литературен вестник 9-15.03.2016 15

Фарук Шехич е роден през 1970 г. в Бихач. Завършва средно образование в Босанска Крупа, а висше във Ветеринарния

институт в Загреб и във Философския факултет в Сараево. От 1992 до 1995 г. участва във войната в бивша Югославия

на страната на армията на Босна и Херцеговина. Служи в Пети корпус и достига до чин поручик. Работи като журналист и колумнист в сараевското списание „БиХ Дани”. Живее в Сараево. Книгите му са преведени на

английски, френски, италиански, немски, унгарски, словенски, македонски и полски език. През 2012 г. изд. ЕРГО публикува на български избрано от „Хит депо, Под натиск,

Транссараево и Апокалипсис от Recycle bin-a”. Първият роман на писателя „Книга за Уна” (2011) му

донася наградата „Меша Селимович” за най-добър роман на територията на страните от бивша Югославия, както

и Европейската награда за литература през 2013 г. Това е опит да се подреди и свърже разкъсаното съществуване

на героя Мустафа Хусар отпреди войната в Босна с последиците от нея, хипнотично потапяне в неговото

съзнание, където се размиват границите между съня и спомена, разтърсващо (авто)биографично, поетично и

документално свидетелство. По думите на Вл. Арсениевич „Книга за Уна” е свидетелство, че литературата може да

помага, че има активна терапевтична функция, но и не само това. Тя е свидетелство и за способността й да докосне

читателя и да му даде представа за метафизичната структура на света, да направи нещата ослепително ясни.

С една дума тя е шедьовър”. Тези дни „Книга за Уна”, от която е предложеният откъс,

предстои да излезе и на български в издание на ЕРА, а българската публика ще има удоволствието да се срещне с

Фарук Шехич при гостуването му на 22 и 23 март.

Гадаене по рибите

Аз съм земен астронавт. Пътувам без да се движа, без цел. Атмосферата е моят затвор. Ако можех да скитам из безвъздушното пространство, дори да бях заключен в дървена ракета само с едно кръгло илюминаторче, сигурно щях да изрека: Planet Eart his blue, / And the reis nothing Icando1… Сладки блянове! Аз съм земен астронавт. Пътувам със скоростта на мисълта. Няма да преживея пищната визия на горящи бойни кораби в пояса на Орион, такова нещо може да се изпита само на филм. Няма да видя и русия андроид репликант, изигран от Рутгер Хауърд в „Блейд Рънър”, как седи на покрива на сградата, гол, с кръстосани крака, и изрича прочутата реплика: „Време е да се мре”, а след това затваря очи и умира под дъжда, изливащ се от мрачното небе. Няма да пробия стратосферата, зад която не се знае къде свършва художествената измислица и къде започва реалността. Точно обратното. Всички научнофанастични филми се случват горе, в космоса. Трескав съм от възбуда, защото скоро ще се зазори.Свивам длани като далекоглед и наблюдавам как Вечерницата напуска последна поста си. Лятото не е време за смърт, говореха си вчера някакви старци, загледани от Дървения мост в течението на реката. Макар че звездите угасват внезапно и бързо, както душите напускат телата – прочетох го в една книжка с меки корици и съмнително заглавие. Моята действителност е скучна и донемайкъде лишена от фантастика, и не обичам реалистични книги. Затова мечтая сърцето ми да бие в ритъма на далечни галактики. За мен нощта не е времето, когато се появяват купища призраци от предишни животи и не ти дават да заспиш. За мен нощта е вакуум, пространството между залеза и изгрева на слънцето. Неизбежно зло. Изчаквам зората, за да се измъкна изпод бабиния тежък юрган, защото студът не ни напуска дори през юни, и едва изтрайвам до мига, в който ще навлека бермудите и еспадрилите, ще се кача по бетонните стълби с дъждовни локви по тях и ще стигна до обраслите с мъх диреци, по които оранжевите голи охлюви оставят слузести следи. Прокарвах възглавничката на показалеца си по тези дълги магистрали, следвайки ги чак до дупките и пукнатините, където пръстът ми не можеше да се пъхне. Тази невъзможност да вляза в миниатюрния им свят, в дръжката на листото на чинара или в твърдата пъпка на бялата роза, щеше да ме преследва и в много по-страшни времена.

Дуварите на бабината къща са дебели и топли, защото в тях е вграден речен варовик. На стената над главата ми виси часовник и стрелката куцука и тиктака към нeразбираемия надпис Tempus Vulnera Curabit и колчем прочета тези думи, тутакси се смалявам като прана риза.

На моменти слузестите тела на охлювите изглеждат по-тъмни; червенокафяви заради усойната сянка, която хвърлят издължените триетажни къщи, а после прозрачни и златисти под слънчевите лъчи, които изскачат над влажните от роса керемиди на най-високата съседна къща, която ми напомня средновековен замък, където никой не би могъл да е щастлив. От прозорците ме гледа умолително мой връстник, изтормозен от болестта на твърде ранното стареене. Чертите на лицето му създават усещане за мършав

1 Цитат от песента на Дейвид Бауи Space Oddity (Странен случай в космоса), излязла в деня, когато екипажът на американския космически кораб „Аполо 11” стъпва на Луната, и използвана от Би Би Си за озвучаване на това историческо събитие. – Б. пр.

старец с очи на добродушно момче. Маха ми и се усмихва от прозореца, обрамчил го като икона. Вретеновидните бездомници изпълзяват от пукнатините, в които се завират тънките и меки пръсти на мъховете. Антените на охлювите изпробват боязливо утринния въздух. Хладен скалпел. Докосна ли ги, бързо ги прибират и спират да оставят лепкава бразда след себе си. Бразда, която слънцето ще превърне в малка пътечка с цветовете на дъгата, в спектрална голгота, на която никой няма да бъде разпънат.Мекотата на телата им беше смущаваща и нежна, затова ги обичах и жалех едновременно и все не можех да разбера как така податливото им тяло се превръща на следобедното слънце в суха безжизнена маса. Тогава осъзнавах неохотно, че и те имат своя край като всяко друго живо същество.Всяка сутрин ставам и отърчавам при охлювите чак докато не се случва мистериозно престъпление. Някой е изстъргал педантично мъха от подпорната стена и е запълнил пукнатините с хоросан. Без съмнение, убиецът на природата е някой с многообещаващо бъдеще, вечно недоволен и болезнено трудолюбив. Кой ли може да е? Старец, който би заравнил всяка гънка върху земната повърхност? Дърводелец, прекланящ се пред геометрията, който мрази чеповете в благородната дървесина, чворовете, които напомнят на застинали звездни завихряния. Или зидар с горчива мистрия в сърцето, осъден да гради ли, гради фанатично, ужасен от празнотата на всичко наоколо? Кой е престъпникът, опитал се да убие въображението?Два дни скърбих по охлювите и скоро ги забравих. Налагаше се да сменя трагично-сладостния си навик и да си намеря нова емоция. Тогава открих рибите. Те са свободни и не могат да бъдат зазидани, защото водата е зона на свободата. Рибите са големи елегантни подводници с люспи, които хвърлят меки отблясъци във водата и въздуха. Щуки, по-бързи от стрели, които се припичат на повърхността между стъблата на полюшващата се тръстика, откъдето се устремяват към плячката си. Открих мустакатите мрени – поповите прасета на речното дъно, които рибарите хранеха с остатъци от печено агнешко. Лъчеперките и скобарите – тези водни крави. Открих липаните – торпедата сред рибите, които изскачаха от водата и поглъщаха лакомо флуоресцентнозелените мушици. Пъстървите, суверенните господарки на речните водопади и прагове. Някои умеят да гледат на боб, а аз се научих да гадая по рибите.Беше логично в началото да се върна там, откъдето сме дошли. Във водата, от която сме създадени. В завихрените струи на подводния епос, в който щях да се вслушвам, цял обсаден от анархистични пъстърви, свадливи и дръзки. Защо са анархистични ще разберете по-късно. Свадливи и дръзки е от Рембо2, а аз ще съм хипнотизираният кораб и реката ще ме носи натам, накъдето поискам.

Елегия за Тошиба

В моята въображаема александрийска библиотека, онази, която следва да е съставена от дребни вещи, незначителни ритуали или отломки от спомени, се намира и един касетофон Тошиба. Бях го купил от книжарницата някъде в началото на осемдесетте и този касетофон с две глави беше първият модел, чиито копчета бяха монтирани долу, точно под вратичката, където се пъхаха касетите. Лек и приличен на вид, нито много висок, нито пък прекалено тумбест, от черна пластмаса със скала за радиостанциите, чиято приглушена светлина нощем те отправяше, без да помръднеш, на пътешествие из далечни места като Рига или Вилнюс, градове, за които по онова време не знаех къде точно се намират. Имената им звучаха като от други планети, защото балтийската и неславянска част от Съветския съюз си бяха точно това, като се изключат литовските волейболисти в Сборная команда на СССР. Касетофонът старееше със скоростта, с която напредваше техниката по отношение на дизайна и все по-бързите и невероятни новоизмислени функции. Капитализмът, отделен от нас с Берлинската стена, твореше чудеса, които щяхме да видим със закъснение, когато вече щяха да са лишени за нас от емоционална стойност, защото щяхме да сме изгубени в останките от своя и чуждия живот, в опитите си да го възродим и да го преоткрием като пълнота и простичко щастие. Затова деветдесетте години владеят съзнанието ми като тоталитарен спомен. Аз съм един, но има хиляди като мен. Сломени и несломими.В моята александрийска библиотека, едва сега го осъзнавам, споменатият касетофон би заемал високо място в скалата по важност. Винаги лесно съм се отказвал от всякакви вещи, но ако знаех, щях да го мъкна със себе си през огън и вода, в дъжд и кал. Оставих го в Загреб и на 15.04.1992 година заминах за родината си, която беше въвлечена във войната.Под маската на борба с мюсюлманските екстремисти, зелените барети и ужким за запазване на Югославия войските на ЮНА нападнаха Източна Босна заедно с многобройни и добре въоръжени доброволчески

2 През военната 1992 г. в ръцете ми попадна сборник с текстове от чужди литератури „Čitanka iz stranih književnosti 2”, Nevenka Košutić-Brozović и от нея научих наизуст откъси от „Пияният кораб” на Рембо. Докато четях споменатия учебник, обикнах Аполинер, Борхес, Елиът. Докато пишех книгата, цитирах по памет стиха от „Пияният кораб”, така че тук има грешка, за която е виновна паметта ми. Вместо птиците, русокоси глупаци в съзнанието ми е останало златисти ципури, които във въображението ми бяха заменени от анархистични пъстърви, а морето от река Уна. – Б. авт.

формирования от престъпници, дошли от Сърбия. Видях със собствените си очи как бежанците от Зворник се тълпят на паркинга пред джамията в Загреб с вързопи и найлонови торбички в ръце. Това бяха хора от плът и кръв, първите бежанци, изпратени по света като трасиращи куршуми в нощното небе, изстреляни във всевъзможни посоки. Отидохме пред джамията да се уверим в това, което бяхме чули от местните кореспонденти на Радио Сараево. Радиожурналистът от Фоча не знаеше кой срещу кого стреля в града му, объркването беше всеобщо, вероятно породено от изказването на Алия Изетбегович, че за война са нужни двама. За цивилните, чиито тела се носеха по Дрина и Чехотина, войната беше приключила недвусмислено, тъй като бяха убити. Няколко дни преди това в Сараево бяха проведени митинги за мир и запазване на Югославия. Малоумни миньори, работници, „градската рая”3 с югославски знамена и социалистически песни на уста маршируваха чак докато четниците не ги разпръснаха с изстрели със снайпер от хотел „Холидей Ин”. Бях на двадесет и пет години и хич не ми беше жал за тях. Който е решил да мре като глупак, имаше пълната ми подкрепа.Във филма „Блейд Рънър” върху сградите на футуристичния град, под непрестанния дъжд се виждат мегареклами на фирмата ТДК, която помня по техните 60 и 90-минутни аудиокасети. Сигурно някъде съществува тайна планета, свят, населен с изгубени вещи и излезли от модата предмети, заедно с техните реклами, които пулсират с неоновия блясък на непреходното.В късната есен на 1994 година, когато листата кървяха в пастелни тонове заедно с хората, на опустялото землище на фронтовата линия, от някаква къща, която изгоря до основи за минути – огънят е добрият дух на нашето съвремие, - спасих касетофон Sanyo, който щеше да ми служи цели четиринайсет години.Бойното поле Зловръх беше от кал и дъжд, дъжд и кал като руски фронт в късна есен, преди да го стегнат снеговете, ледът и зимният мраз. Тогава всичко пропада в земята, животът на растенията замира и сивопепелявият цвят на разкаляната земя поглъща всяка надежда, че някога отново ще блесне слънце. Нашият фронт беше по-лош и от руския, дето го описват по книгите, защото ги нямаше просторните степи за отспъпление, но си беше наш роден. Колчем се сетя за него и в костите ме пронизва студ, но после се превръща в приятен източник на топлина, печка, която не извиквам в съзнанието си, но ме топли. И тогава се появява Рутгер Хауърд в дългия си кожен шлифер, докато дъждът се лее над фронтовата ни линия, и като си проправя път с ръце през острите шубраци, ни повтаря непрекъснато: „This is not Time to die. This is not Time to die…”Дори след като спрях да го слушам, дълго след края на войната касетофонът стоеше сред полезните вещи от моето обкръжение, като реликт - защитник от миналото, – добро или лошо, но все пак мое собствено. От едната страна пластмасовата му кутия беше доста деформирана от горещината на огъня. Имаше белег от рана и при пренасянето ни завърши в контейнера за смет в долната част на града.В някакъв свой откъслечен сън видях пред себе си касетофона Тошиба. Целият изпочупен, увит с тел, която го крепеше да не се разпадне напълно, лежеше захвърлен на масата. Скалата проблясваше с бледа синкава светлина, механизмът отвътре беше почти невредим с някакви натрапчиво жълти диоди, които приличаха на трансформатори за пренасяне на електроенергия. Самотни паметници на някогашната техника като изоставените градове от края на ерата на Дивия запад, така изглеждаше утробата му. Отвън беше счупен, но работеше. Непосредствено след войната не бяхме ли всички ние като него? Несъзнаващи, че сме наченати от вездесъщата корозия, и в същото време натъпкани с безумния адреналин на оцелелите.Заради касетофона и много други изгубени неща, особено онези, които не са материални, заради изгубените чувства, спомени за сянката на някоя играчка в далечния здрач преди десет хиляди нощи, започнах да издигам своята александрийска библиотека. Това е задължение на архиваря на меланхолията. Щом погреба някой предмет в нея, тя автоматично спира да работи. Моето минало се попълва, празнината в света се смалява. Библиотеката изчезва тайнствено, както подобава, а аз мога да се превърна в повече или по-малко щастлив архивар на своето минало.

Превeде от босненски РУСАНКА ЛЯПОВА

3 На сараевски градски жаргон така наричат себе си кореняците сарайлии, готините пичове, за разлика от селтаците пришълци. – Б. пр.

Книга за Уна Фарук Шехич

Сн. Халиде Сюлейман

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Печат: „Нюзпринт” ISSN 1310 - 9561

Иван Теофилов

Първият ни литературен съдник

През две пресечки от пловдиската ни къща беше Ортамезарската джамия със срутеното минаре от голямото земетресние през 1928 г. Зад джамията имаше незастроено място, което бяхме превърнали в игрище за любимата в детството ни игра на народна топка, граничещо с телената дворна ограда на известния пловдивски адвокат Соломон Паси. На едно разклонено рожково дърво в двора имаше разпънат хамак. И всеки път виждахме там да се излежава с разтворена книга адвокатският син, три или четири години по-големият от нас Исак. С прякор Очилаткото. И всеки път, щом играта ни избуяваше, очилатият дангалак се надигаше от хамака и изнервено изкрещяваше: „Стига бе, момчетааа, прекалихте го!” И всеки път, погнат от подигравателните ни викове, скачаше стреснато от хамака и изчезваше из храсталаците на двора. През 1949 г. в ГК на ДСНМ се сформира младежки литературен кръжок с цел да активизира и съответно контролира литературната младеж в града. Събирахме се всеки четвъртък в 6 часа и четяхме с разпалена състезателна страст творбите си. И някогашният Очилаткото с вид на мастит литературен критик ги анализираше, критикуваше или отричаше. И засегнатите ни хлапашки честолюбия негодуваха. Влизахме в ожесточени разпри. А той с вирната глава и проблясващи очила, възмутено изричаше: „Какво искате бе? Това са ви възможностите!” Но кой в онази наша дечурлишка самонадеяност можеше да предположи, че този наш пръв литературен съдник един ден ще се окаже най-значимият български философ и естетик на ХХ век.

Тази знаменита двойка

Повече от шест месеца чаках Жоро Слона да нарисува корицата на книгата ми „Град върху градове”, която и без това цели седем години обираше прахта из рафтовете на издателство „Хр. Г. Данов”. Та след дадената най-сетне благословия книгата да тръгне за печат, това негово протакане ми беше дошло в повече.И една сутрин не издържах и някъде към 10 часа взех влака за Пловдив. И от гарата хукнах направо към Небеттепе. Изкатерих стълбичката зад църквата „Св. Неделя” и нахълтах в двора на старинната къща срещу входа на Амфитеатъра, която Слона обитаваше. Почуках на входната врата на къщата. Никакъв отзвук. Почуках пак. И още не знам колко пъти. И отвътре зашляпаха чехли. Врата се открехна и на прага застана по нощница Катя Паскалева. Виждайки ме, стреснато заоправя косата си, втурна се и с привичния си маниер силно ме обгърна с ръце и разцелува: „Влизай, влизай, влизай де!” Влизаме. Отпускам се в едно кресло във вестибюла. И Катя се провиква: „Слонакии, имаш гост!”, додавайки: „След гуляй нали знаеш как е... легнахме си късно!” И все така сприхаво: „Извинявай, ама ще ида да си метна отгоре една рокля. И отиваме при „Архитектите”... нали нямаш нищо против?” И хлътва в насрещната врата.Докато чакам Слона да се появи, оглеждам обстановката на вестибюла и погледът ми попада на разтворен кашон на пода с няколко натъркаляни празни бутилки. Поглеждам часовника си: минава 1 часа... И ето го и Жоро, огромен, с чаровната си бебешка усмивка. Ръкува се и сяда в съседното кресло. Махмурлукът е още на лицето му. Извинява се за забавянето на корицата. „До ден-два я имаш. Обещавам.” И се захваща да говори за стиховете ми. Обичал да ги чете преди да почне да рисува... Фразите му са кратки, съпътствани от дълги паузи. Не е много по говоренето. И непрекъснато се усмихва... наистина с едно абсолютно бебешко, щръкнало като колелце стисване на устните. Очите му също се смеят. Целият е той. Жоро Слона! И извъднъж натъкмената Катя рязко влиза и делово заявява: „Хайде, ставайте, тръгваме!”И вече сме в барчето в Дома на архитектите. От стените ни се хилят множеството шаржови рисунки на Борис Димовски. (Наскоро от Йордан Велчев научих, че новата съдържателка на барчето ги била замазала. Горкият Димовски! Не го щяха на тоя свят, ни го щат и когато е на Оня...)Настройваме се приятно. Какво ще си поръчаме? Карначета. И водки, разбира се. Разменяме си стандартните въпроси: какво ново има при мен, какво пиша, ходил ли съм скоро на театър, на изложба... А при тях какво? Прибрали са се от Добрич. Иначе хубаво им е било в театъра там, защото са били заедно. „Но си е

далечко...” , казва с кипрещо примигващи очи Катя. Сега се е установила в Пазарджишкия театър. Ей го къде е, доволна е, театърът имал добър състав, идвали талантливи режисьори - Леон Даниел, Вили Цанков... Пък и Жоро си е в своя среда, спокоен е, целият е вдаден в работата си... подготвя нова изложба, знаеш какво е... Гледам ги: толкова обикновени, толкова непринудени и

естествени, сякаш нямат нищо общо с

онзи огромен талант и онази неизчерпаема творческа енергия, която притежават. Катя Паскалева! Тази стихия в театъра и киното! И този гениален мълчаливец, този фантаст на изящните, одухотворени цветове с чудовищното прозвище Слона! И сега, като дар от Бога, съм в приятно общение с тази знаменита двойка. „Тичат с колелета Катето и Жоро... вятъра ли ги гонят тез дечица луди...”, имаше такова стихотворение от Дора Габе. Кротнали, умълчани. Не правят никакъв намек за теготите си, нямат никакво оплакване от живота. А така ли е? Така ли е?! Забелязвам, че тя му погалва ръката, че той й отвръща с инстинктивно извърнат поглед. Чашките се роят. Вече почвам да имитирам пиене, но те не. Кукувичката на едно ерзац натруфено часовниче над бара се обажда. Полунощ. Кога е станало? Хайде да ставаме! Още, още малко. Още по едно...

*Дадената от Слона дума наистина се оказа „дадена дума - хвърлен камък”. Само след дни от издателството ми съобщиха, че корицата е предадена и книгата вече е в печатницата.

Амфитеатърът в Епидавър

След отморителното кафе под ветровитите чадъри на едно магистрално кафене до Коринтския канал туристическият автобус отново ни поема. И подир двайсетминутният пробег на пинии и капириси с прокрадващите се проблясъци на море, автобусът изведнъж се заковава пред блесналия като гигантска раковина амфитеатър в Епидавър. Изскачаме възбудени навън и се втурваме в луда надпревара из гигантските му стъпала. Вълнението е необикновено.Щракат фотоапарати, бръмчат камери, отекват отчетливи стъпки, разменени реплики, отделни думи в едновременна идеална чуваемост. И някак неусетно съм се озовал на последната седалка на този най-голям съхранен амфитетър в света. Примигвам от безбройните слънчеви проблясъци на просторните мраморни стъпала. Смъквам козирката на каскета си и се взирам. Да, ето там, зад огромния кръг на оркестрата, където сега се вижда морето, се е намирало онова вече несъществуващо колонадно с к е н е , което е служило за декор и откъдето са излизали актьорите... И изведнъж се размечтах за онези отколешни години на студентството ми с часовете по античен театър, когато главите ни гъмжаха от наизустените термини на дръвногръцката драматургия – пролог, епилог, стазим, строфа, антистрофа, еклод, епод, хипорхрема... С неизбежната артистична фигура на знаменития профосор Любомир Тенев, който не четеше, а разиграваше своите лекции спектакли, които всеки път изпращахме със спонтанни овации... И само като се замислих, като се сетих, че точно на тази оркестра долу, с врявата на туристическото любопитство, са се разигравали първообразите на „Персите” и „Лизистрата”, на „Мира” и „Електра”, че на някои от тези стъпала са седели, тръпнали сърцата на Есхил и Еврипид, на Аристофан и Менандър в очакване на лаврите си...Настъпва внезапна тишина и гласът на гръцкия гид проечава. Реторичната му информация отеква с описанието на това велико съоръжение на Поликлет Млади от IV век пр. н. е. и с откритата му тайна от физиците Нико Деклерк и Синди Дикейзър, според чиито изчисления конструкцията му е изградена така, че да работи като акустичен филтър с максимално висока

честота... И вдъхновени от чутото, изблиците към пробите отново възкликват – кой с каквото му хрумне, с ръкопляскане, провиквания, кашлици, изсвирване с уста; щраква и кибритена клечка, и с десеторно увеличен звук изпухтява в слуха ми... Но клаксонът на туристическия автобус отсича като с нож усетите ми за Епидавър. Множеството се източва от седалките и оркестрата. И тръгвам машинално подир него с обикновените си сетива...

Изходът

Днешният човек е смущаващо невротизиран, напрегнато-тревожен, объркан, социално безпомощен и сякаш пренепрегнат. Но оцеляването му в този разрушителен и алогичен свят зависи само от него. Нещо като лозунга „направи си сам”, тоест „спаси се сам”. Така че заемете се с това, което е заложено във вас. И му дайте ход. Ето например аз. Имам поезията. Тя все пак е шанс, защото притежава силата на свежите емоции и може да предизвика безброй положителни промени. Даже за девиз съм си избрал стихотворението на Рилке „Торсът на Аполон”, в което се казва: „Този торс крещи с всеки свой мускул: „Промени своя живот!” Хайде, потърсете си девиз. Друг изход няма.

Миналото

В моите стихове миналото играе съществена роля. Защото още с раждането ми съм бил обгърнат от миналото на моя роден град. Че какви бяха детските ми игри? Неспирни пътешествия из скалния релеф на тепетата, с обаянието на възрожденската архитектура, с калдъръмите, с руините и разкопките, с разпаленото ми от тях въображение.

Новият завет Новият завет не само възприема, но и активизира стилистиката на алогизмите, завоалираните метафори и езиковите орнаменти на Стария завет. Създавайки им пряк, предявяващ изказ. Ето например тези метафорични твърдения в проповедите на Исус: „Аз съм вратата”, „Аз съм хлябът на живота”, „Аз съм пътят, истината и живота” и т.н. Затова тук аз-метафорите са много по-функционални от тези в Битие. Но и тук демонстративният им подход има същия справочен смисъл. Тълкувайки ги, да открием, да извлечем нещо, каквото е възможно извън тях. Скромността

Не смея да кажа, че съм поклонник на ангелоподобната поговорка „Скромността краси човека”. Може би по-скоро скромността е някаква поне за мен необходима измереност в поведението ми. Спомням си Чехов. Предполагам, че легендата за неговата изключителна скромност се дължи на бягството му от шумотевиците на живота и на упоритата му съсредоточеност в писателското дело – в постигането на едно безупречно изречение, точното място на точката и запетаята, на ритъма и фразата. Изкуството е мъчна и взискателна работа. И този вид скромност... любов, съсредточеност, всеотдайност, както искате, така я наречете, неминуемо е важна и помага...

Промяната Аз не съм политик. Бях за промяната. Дълго живях в изолация и усмирителните ризи, които ми нахлузваше тоталитаризмът, ме унижаваха и съсипваха с години. И затова синята еуфория – митингите и Градът на истината, приех безусловно – като излизане от пещерата на отчаянието и депресията. Не съм преследвал никакви цели освен дългоочакваната глътка свобода. Затова сега, с все по-нарасващата аномалия в днешната демокрация, се чувствам като скъсан на житейски изпит.

Правилата на живота Тъгуването не ме привлича, защото е аморфно и лишено от действие. И по какво да тъгувам? По изгубената младост? По пропуснатите възможности? По неосъществените мечти? След дъжд качулка... Следвам правилата на живота. Когато бях млад, трябаше да се старая, да напредвам. Сега трябва да се съсредоточавам, да анализирам. Тава са правилата. Всеки на свой ред, със собствените си дела и съвест, извървява зигзагите на Лабиринта.

Фрагменти

Сн. Халиде Сюлейман