за заблуда - bsph.org · Николай Бареков? - Кой е Николай...

16-22.04. 2008 Год. 18

Брой 141 лв.

Както обикновено, и този брой на ЛВ разказва истории.Разказва за някои от най-интересните писателки вмомента – за италианката Маргарет Мацантини, която– както казва авторката на текста за нея ДарияКарапеткова, – представя една тенденция при редицасъвременни италиански автори „да реабилитират иобгрижат езиковия аспект на своите произведения непо-малко от идейния”; за Нанси Хюстън с нейнитеразмисли за тялото, за това какво е да си жена и кактрябва да овладяваме словото, за да не се превърне то в„най-отровен дар”. И за португалката Инеш Педроза снейната структурирана чувствителност и писане,което играе със самото себе си.Разказва и за превъплъщенията в изкуството – било чрезхоби страст, добавящо се към таланта, както е приПати Смит, която освен певица, се оказва и прецизенфотограф - хроникьор на ежедневието, или за покойнияАнтъни Мингела, изпробвал много жанрове и територии,

Валери Стефанов,Библиотеката и пожарът

Дария Карапеткова заМаргарет Мацантини

Нанси Хюстън

Джон Грей, Атеистичнатазаблуда

Инеш Педроза, Разкази

Фотографиите на ПатиСмит

Памет за Антъни Мингела

през които да прояви погледа си към онази тъжнапоетичност, която носят неговите любимци Бекет иОндатджи. И връща към миналото, към началата, закоито Валери Стефанов пише в „Библиотеката ипожарът” с убедеността, че трябва да говорим заместата, в които се „разгръща грижата на общността зазнанието, паметта, бъдещето...”Броят конструира тази фикция с мисълта задефицитите на интелектуалното в историите, коитоживеем. На интелектуалното не в снобските измеренияи гордостта, а на интелектуалното, отдадено навъзпитанието на чувствата, култивирането наповедение и позиции, на интелектуалното, което сеопитва да насили стените на реалността, да я промени ида приласкае читателите… Колкото и обречено даизглежда това усилие сега, на фона на абсурдните реалниразкази, в които българското продължава да пребивава.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА П Р Е М И Е Р И

Всички са мошеници

Беше преди години. Отивах на гости наКирил Василев. Пространството околоНДК-то беше оградено с някаквипластмасови ленти, а единицата полекапродължи нагоре, без да спре на спиркатапри Скобелев и Витошка.- Всички са мошеници – обади се единбеззъб, тоест с два стърчащи зъба дядо ипоизносена, домашно плетена вълненашапка.- Кои всички? – попитах.- Ама вие не знаете ли за срещата настраните от осесесе?- Ама има и по-големи – и с ръце изиграхкак някой дърпа конците някому.- А защо Колин Паулал е пристигнал сдвеста човека?- Защо?- Ходят по останалите и цъкатдоларите?- Аха.- А защо монголския външен министърбеше гост в студиото на БТВ приНиколай Бареков?- Кой е Николай Бареков?- Най-добрият български журналист.- Аха.- А и Монголия не е член на осесесето, ное съседка на Русия.- Защото руснаците цъкали намонголците.- Господине, вие сте по-глупав и от прасе.Обади се една пътничка от другатастрана на коридора:- Но господине, не обиждайте такамладия господин! Хората не са прасета.- Да, права сте. Знам, че не съм прасе. Пъки съм завършил математическа гимназия,имам медали от олимпиади, сегапреподавам в университета.- Писнало ми е, човек се качи на трамвай,да се прибере след работа и веднагапочнат да му надуват главата сполитика, никъде вече не те оставят намира – обади се една госпожа, малко по-назад откъм нашата страна.- Госпожо, затова сме на това дередже,защото никой вече не му пука иполитиците си правят каквото си искат– отвърна дядото.Погледнах запазената възмутена госпожа:- Господине – казах, – вместо да сеусмихнете на тази така добреподдържана жена и да й кажете: очилатави така отиват на пухчетата накачулката на коженото ви яке, и да сиспомните добрите стари времена, когатовсяка жена беше ваша...Госпожата се усмихна под мустак.- Вие сте гей.Плеснах с ръце:- Ама вие освен че разбирате от политика,сте и много добър психолог. Никой не знаеза мен, дори и най-добрите ми приятели.Всички ме мислят за хетеросексуалист.Добър познавач на човешката душа сте.- Да, да, знам ги аз всичките тях, коварнии вероломни.- Аха, значи ги познавате отблизо. Ималисте си работа с тях.- Да, да, те винаги правят мръсни номера.- Аха, значи сте си патили от тях.Бяхме вече стигнали предпоследнатаспирка, близо на Южния парк. Дядото сеизниза. Една трета госпожа от другатастрана се провикна:- Ама това беше по-хубаво и от шоуто наСлави Трифонов.- Какво друго ни остава, освен да сиправим шоу – и седнах на освободенатаот дядото седалка.

НИКОЛАЙ БОЙКОВ

Литературен вестник 16-22.04.2008

�

В понеделник, 21 април, от 19.30 ч. въвВоенния клуб ще бъде представенакнигата на Ивайла Александрова „Горещочервено”. Заповядайте!

Затова министерството искашеизискването да отпадне от закона. Нопредложението предизвика многовъзражения и страхове средуниверситетските преподаватели побългарски език, както и сред учителите, ислед нетипична за обществото нинапоследък активност, заявяване намнение и организиране на петиции иподписки парламентаристите бяхапринудени да отстъпят.

�

ИК „Жанет 45” представя КонстантинПавлов – „Писма до Светлин”17 април (четвъртък), 17,00 часа,Национален дворец на културата, Зала 6,вход А3

�

ИК „Жанет 45” представя Ал. Шпатов,„Разкази под линия”,18 април (петък), 19,00 часа, Книжарница„Хеликон”

Десетте най-добри песни от филмиспоред предаването на CNN The Screening RoomВ случая не става дума просто застрахотна филмова музика, а за онезинезаменими моменти, когато звук икартина се сливат в съвършено и силновъздействащо цяло.Красива хармония, от която настръхватеот удоволствие или класическа сюита вправилния момент, която затвърждаваусещането ви за добро прекарване.Това е нашият избор на десетте най.Имате право да го оспорите или да годопълните1. Филмът: Волният ездач, Денис Хопър(1969)песен: Born to be Wild, Steppenwolfсцена: началните кадриПитър Фонда и Денис Хопър още не саяхнали моторите си и не са ги подкаралипо прашната магистрала под дивитезвуци на „Born to be Wild”, но публикатавече е наелектризирана. Днес, също кактопреди 40 години, темата за бягство „попътя” е все така интригуваща, въпреки чепесента на Steppenwolf се превърна в нещокато клише.2. Филмът: Глутница кучета, QuentinTarantino (1992)Песента: Stuck in the middle with you,Stealers WheelСцената: Г-н Блонд отрязва ухото надруг човек„Слушаш ли шоуто на Кей Били – Супермелодиите на 70-те?” пита героят наМайкъл Медсън, хладнокръвниятпсихопат г-н Блонд, докато бавноразтваря стария си бръснач. Първоначалнорешавате, че е познатият стар трик внова сцена, но после камерата показваоблян в кръв мъж със залепена с тиксоуста, а г-н Блонд пуска радиото и започвада танцува своя малък шантав танц подзвуците на „Stuck in the Middle With You”и след това по особено жесток начинотрязва ухото на жертвата. Тарантино егениален, именно защото умее дасъчетава безпогрешно садистично насилиеи безобидна поп мелодия, а с този филм сиспечели и немалко подражатели.3. Филмът: Добри момчета, МартинСкорсезе (1990)Песента: Layla, Ерик КлептънСцената: Монтажът наорганизираното от Джими кланеГероите излизат от клуб „Лайла”, а ниевсе още чуваме отекващите звуци напианото, когато изведнъж на екрана сеизреждат поредица от кадри с грозните

убийства на група гангстери. Скорсезе епросто брилянтен! Розовата кола,камионът за боклук, фризерът за месо –сцена след сцена с ужасяващо обезобразенитрупове, но показани по страннопоетичен начин - като метафора за еднаотмираща епоха.4. Апокалипсис сега, Франсис ФордКопола (1979)Песента: The End, The DoorsСцената: Капитан Уилард е в Сайгон ичака да бъде мобилизиранТъмната класика на The Doors звучи вначалната сцена от филма, докатокапитан Уилард очаква следващата сивоенна задача във влажна хотелска стая вСайгон. Песента прекрасно предавачувството за клаустрофобия на капитана- той е затворен в празна стая, вкомпанията само на бутилка алкохол и надяволите в главата му.5. Филмът: Сватбата на Мюриел, ПиДжей Хоуган (1995)Песента: Waterloo на ABBAСцената: Мюриел и Ронда триумфиратна състезание за талантиГрозното пате Мюриел, която е обсебенаот музиката на ABBA, изпълнява песентаим „Waterloo” по време на състезание заскрити таланти и показва среден пръст надвете момичета, които я измъчватвсячески в малкото й родно градче. Дорибелият сатенен гащеризон, който плътноприлепва към закръглената й фигура, неможе да помрачи щастието й – а когатозапочват и танците, публиката вече плачеот удоволствие.6. Филмът: Почти известен, КамерънКроу (2000)Песента: Tiny Dancer, Елтън ДжонСцената: Групата е в автобуса по времена турне и пее Tiny DancerStillwater - рок група от 60-те - сапринудени да останат в автобуса повреме на турне. Никой не говори инапрежението започва да става осезаемо.По радиото пускат „Tiny Dancer” и единпо един членовете на групата запяватпесента. Сцената е трогателна, без да есладникава и ви кара да си спомните задобрите стари приятели и хубавотостаро време.7. Say Anything (Кажи нещо), КамерънКроу (1989)Песента: In Your Eyes, Питър ГейбриълСцената: Лойд прави опити да ухажваДаян

Просто сте във възхита от Лойд(младият Джон Кюсак), който седи подпрозореца на избраницата си Даян съсстар касетофон и като един съвремененРомео е надул до дупка песента „In YourEyes”. Ако пренебрегнем факта, чепесента на Питър Гейбриъл не се превърнав евъргрийн и всъщност е малко блудкава,сцената е наистина прекрасноромантична и съвсем в стил 80-те.8. Кланът Тененбаум, Уес Андерсън(2001)Песента: Needle in the Hay, Елиът СмитСцената: Ричи Тененбаум прави опит засамоубийствоКрасиво заснета сцена, в която се чувасамо мелодията на „Needle in the Hay.”Виждаме Ричи – тенис надеждата нафамилията, който така и не успява даразвие потенциала си – бавно да режекосата си, преди съвсем неочаквано дапререже вените си. По ирония на съдбатасамият Смит извършва самоубийствопрез 2003 г., като се пробожда два пъти снож в гръдния кош.9. Филмът: „Доктор Стрейнджлъв иликак престанах да се безпокоя и обикнахбомбата”, Стенли Кубрик (1964)Песента: We’ll meet again, Вера ЛинСцената: Ядрен апокалипсис„Ще се срещнем отново, не знам къде, незнам кога”, пее с надежда Вера Лин,докато в небето се издигат огромнигъбоподобни облаци. Някак нелепо е дапревърнеш един ядрен армагедон вкомедия. Но ако Кубрик е режисьор нафилма, а Питър Селър играе трима отглавните персонажи в него, нещата сеполучават невероятно добре.Филмът: Трейнспотинг, Дани Бойл(1996)Песента: Lust for Life, Иги ПопСцената: Глас зад кадър „Избери даживееш”Чува се барабанният бийт в „Lust for Life”, а главният герой Рентън казва със съвсембезизразен глас „Избери да живееш. Изберикариера” – това е началото на един отнай-брилянтните монолози в историятана киното и литературата. Да неговорим, че самият Иги Поп е пънклегенда, надмогнал хероиновата сизависимост .

Преведе от английскиЕВЕЛИНА ИВАНОВА

Н А Г Р А Д И

Прегледна литературата2006/2007На 18 април (петък) 2008 г. Сдружение набългарски писатели и департамент„Нова българистика” на НБУорганизират публичен форум на тема„Последните две години на българскаталитература и първите седем години наХХI век”. Форумът ще фокусиравниманието си върху новите българскикниги, издадени през 2006 и 2007 г. вконтекста на литературните процесиот началото на века.Канят се всички желаещи, независимоот това дали членуват или не в една отняколкото писателски организации, дазаявят своите теми на ел. поща наСдружението: [email protected] .Форумът ще се състои в Столичнабиблиотека. Начало: 13 ч.

�

Сдружение на български писателикани своите членове наОБЩО СЪБРАНИЕ,което ще се проведе на 18 април (петък)2008 г. от 17 ч. в Столична библиотека.Дневният ред на събранието включва:1. Информация за дейността наСдружение на български писатели през2007 г.2. Прием на нови членове.3. Разни.Присъствието на всички членове наСдружение на български писатели еналожително.

Създаването на стандарти заусвояването на книжовния български езикще се запази като изискване в Закона занародната просвета. Такова е решениетона Парламентарната комисия пообразование, която обсъди на второчетене промените в текстовете. Годининаред МОН не е изпълнило задачата си даподготви такива стандарти и товазаплашваше провеждането на матурите,тъй като от тях зависи оценяването наработите по български език и литература.

Г Р А Ж Д А Н С К О О Б Р А З О В А Н И Е

П Р Е М И Е Р И

3Литературен вестник 16-22.04.2008

Дария Карапеткова

Има един много ефективен метод внапредналите етапи на чуждоезиковотообучение. Прочита ви се нарочно подбраноткъс от непознато произведение. От вассе иска да познаете дали героят в него емъж или жена, да се опитате даотгатнете накъде ще тръгне историята,да предположите от какъв пол е авторътна книгата. Всичко това става на чуждияезик, като целта е да се отпуснете иразговорите на една такава свободна итворческа тематика.

Трудно е да се каже дали отговорът наподобни въпроси ще бъде лесен на който ида е език, ако предложеният откъс е от„Чуй ме” на Маргарет Мацантини. С тазисвоя книга, която спечели през 2002 г.престижната литературна награда„Стрега”, италианската авторка взривиедин експлозив, който беше заложен още спредишните й две книги „Корито отцинк” и „Манола”. Всъщност Мацантиние родена в Дъблин и освен ирландскатажилка наследява от майка си страсттакъм рисуването, както и задължителновървящата с него потребност отнаблюдение. Италианското у нея обачеговори на по-висок глас не само зарадиписателските моменти в биографията набаща й, а по-скоро заради сценичнатаемоционалност на всеки ред отлитературните й рожби, които яизстреляха на челно място впредпочитанията на критика и публика.

Етикетът „сценична” не е случаен. Важнаподробност от базата данни заиталианката е, че със своите книги тявсъщност работи „по втораспециалност” – дипломата й е отНационалната академия за сценичниизкуства. Въпреки че театърът отдавнане е на първо място в ангажиментите наМацантини, поне в качеството й наактриса, той е белязал живота й в най-малко две направления. Личното от тях есрещата с обичания и признатиталиански актьор Серджо Кастелито,за когото по-късно се жени и който щеима ключова роля във филмирането наромана. В професионално направлениетеатралната сетивност е дала безспоренотпечатък на езика на МаргаретМацантини. Още при първата й книга„Корито от цинк”, много сериознозабелязана на фона на италианскиялитературен пейзаж, в думите лесно сеизолират прелюбопитни другожанровипримеси. Като се започне дори от самияим подбор – често пъти цяло мъчение запринципно боравещите съссредностатистическите им количестваи качество. Книжовност, причудливост,изразителност – това търси Маргарет вписателския си дебют, който впрочем еплод на дълга подготовка и съзряване.Самата тя не го крие: „Понякога езикътне ми е достатъчен. Тогава си гоизмислям наново. Насилвам го. И саматалитература пресъздавадействителността, както си иска.”Поради тази причина изказът неизбежнозаема място редом до главните герои – скоето тя като че ли се вписва в еднаоформяща се и радостна тенденция при

редица съвременни италиански автори дареабилитират и обгрижат езиковияаспект на своите произведения не по-малко от идейния.

С „Манола” следва нещо като завръщанекъм корените, тъй като тази книга сепоявява след успешното поставяне насцена на едноименната пиеса, написанапреди това. Контактът с театъра съвсемне е загърбен, но за писателката той емоментна спирка в едно пътешествие съссъвсем други цели и търсения, което вкрайна сметка води до същинскипреломен момент с романа „Чуй ме”.

Преломът е не толкова в съдържанието –то естествено еволюира в разнообразнипосоки и сюжетът драматично разказваза тази творческа еволюция. Преломътзапочва пак от езика – от неговатастократна диалогичност, от неговатасурова естественост. В контекста навече споменатото разговорно упражнениеможе да се помести разказаното отМацантини в едно интервю: „Казвали сами, че пиша като мъж – заради символниями маниер на писане, визионерски и силен,включително на ниво думи.” Тук обачедумите са функция на съдържанието,вървят в комплект с изискваното отнего. Историята е съвременна и грозна –изневярата на преуспял и щастливо жененмъж, която започва с изнасилване,прераства в натурално и дълбоко чувствои завършва със смърт, нейната смърт.Всъщност обаче историята не е точнотази, и не е само една, тъй катопредставлява една мъчителна мисловнаизповед на главния герой пред борещотосе за живот тяло на неговата 15-годишнадъщеря. Тя, Анджела, е докарана следтежка катастрофа в болницата, къдетобаща й Тимотео е хирург. И в безсилнотоочакване на изхода от една на пръв погледбезнадеждна борба за нейния живот най-смисленото, което бащата съумява да

направи, е да освободи душата си оттовара на една срамна, съкровена ипрекрасна тайна.

Въпреки че в тази история на практиканяма отрицателни герои, именновиновницата за тази тайна е героинята, скоято Мацантини предпочита да сеотъждествява. Тя е най-губещият,изпаднал и окаян женски образ, на коготоможеш да се натъкнеш в покрайнините награда и който от един дребен жестуспява да привърже към себе сипретръпналия към всичко и безразличенТимотео. Стряскащ е изборът нанейното име – Италия – стряскащ най-вече със своята претенциозност на фонана мизерията на фактите. Италияпреглъща травмата от изнасилването исе вкопчва в емоцията, сигурността ищастието, което зачестилите срещи сТимотео й предлагат. Срамът, вината идрамата идват след непохватноизвършения аборт, който погубва Италияи с нея погубва истинското и уникалнотов живота на един привидно преуспялпредставител на едно модерно общество.

„Слизам в ада с моите герои. После севръщам обратно и се спасявам заедно стях” – след това твърдение на МаргаретМацантини не е чудно, че в романа целтана изповедта е изкуплението. Нелекоизкупление, което превежда читателяпрез серия медицински термини, купнатуралистични картини, множествогрозни истини, за да го доведе до трудноизвоюваното опрощение. А опрощениетосе изразява в надеждата за живот заАнджела – живот, сякаш подарен в знакна прошка от страна на Италия инейното почти осезаемо присъствие допоследните редове на романа.

С леки, предимно козметичниотклонения, съдържанието му е спазено ведноименния филм под режисурата наСерджо Кастелито, преминал у нас покината може би малко незабелязано.Кастелито е и в главната мъжка роля, ноавторката не събира куража да изиграеИталия. Това се пада на неиталианка –Пенелопе Крус, и трудно може да сепосочи по-малко бляскаво, по-карикатурно и неестетичнопревъплъщение на тази актриса, коетосъщевременно да я е довело до подобнивърхове на достоверност. Смело може дасе каже, че именно нейната първичност ина моменти животинска спонтанност винтерпретацията са екранното

Маргарет Мацантини: Понякога езикътне ми е достатъчен

Д И А Л О З И

изражение на суровия и откровен език наромана. Разбира се, и в лицето наостаналите актьори попаденията сауспешни – от образа на Кастелито,който като че ли омекотява малкоповече от необходимото развръзката наисторията, до този на неговата съпруга влуксозния и хищен облик на актрисатаКлаудия Джерини. И въпреки чеповествованието се води в мъжки род, отимето на бащата, в края и на романа, и нафилма е важно последното женскоприсъствие. В романа то е безлично,случайно, но съвсем не е така във филма.Там под звуците на огромния хит наобичания италиански рокаджия ВаскоРоси преминава за момент съвсеманонимно самата Маргарет Мацантини.

Преводът на оригиналното заглавие накнигата и филма е „Не мърдай”, но вБългария романът излезе през 2006 г. съсзаглавие „Чуй ме”. Това е едно нелекопреводаческо решение, тъй каторепликата „не мърдай” присъства в редицаситуации в текста, които често пътибиха довели и до нееднакъв преводеноблик. Тази реплика така или иначе съссвоето звучене на призив и заповед сепоявява често в романа, и тованаблюдение авторката коментира така:„Често в живота се появява и желаниетонякой да остане близо до нас…” Сподобна заявка за толкова възможниинтерпретации и със своя модерен испецифичен глас присъствието и вБългария на авторка като МаргаретМацантини е мощна реклама наслучващото се в съвременнатаиталианска литература, а то несъмненозаслужава повишено внимание.

Кадри от филма „Не мърдай”

4

В И Т Р И Н А


Милена Агус, „Лек за камъни”, прев. отиталиански Нели Раданова, ИК„Колибри”, С., 2008, 95 с., 8 лв.„Лек за камъни” е втори роман на МиленаАгус и неин дебют на български. За неготя е номинирана за италианскаталитературна награда „Стрега” и освен вИталия, той е сред най-продаванитекниги и във Франция. А за българскияпревод Нели Раданова е избрана следконкурс, проведен от Италианскиякултурен институт.Самият роман разказва за тънкатаграница между любовта и въобразеното,за думите, които променят и заначините да се прекрачват стереотипитеи представите.

Джон Ървинг, „Светът според Гарп”,прев. от англ. Павел Главусанов, ИК„Колибри”, С., 2008, 597 с., 16 лв.С поредицата си „Модерна класика”„Колибри” доказва, че някои книги иматпо-дълъг живот и събират публика дори ив България. И си поставя амбициознатазадача да формулира новия канон насъвремието, в който автор като ДжонЪрвинг безспорно има запазено място изаради „Светът според Гарп”, и заради„Вдовица за една година”.

Вирджиния Улф, „Към фара”, прев. отанглийски Иглика Василева, ИК„Колибри”, С., 2008, 261 с., 12 лв.

За почитателите на Улфтова е още една възможностда попълнят колекцията си, аза почитателите на ИгликаВасилева – да прочетат ощеедин великолепен неин превод.

Мона Шоле

През февруари 1988 в центъра „ЖоржПомпиду” в Париж, Нанси Хюстън участвав кръгла маса, посветена на американскатаписателка Джуна Барнс. По тоя поводХюстън разказва: „Раздразнена отбиографичното съдържание накоментарите ми, една друга писателкаподхвърли следната остроумна забележка:„Що се отнася до мен, биографията е самоотпадъчен материал на творбата.” Хубавизраз (дали е неин?) – хубав и огорчителен.Модерен израз, без съмнение; и колкоунизителен за повечето хора, коитоработят в сферата на услугите, призованида заявят, че всекидневието им е напълнолишено от стойност, след като никоганяма да бъде чудотворно излекувано отИзкуството…Тогава равнодушната инежна целувка от устните на дъщеря мивърху моите собствени устни, тази сутринпред училище, нямаше да има никакъвсмисъл, ако не я бях разказала тук?”

Между изкуството и живота, но същомежду духа и тялото, между творениетои раждането, Нанси Хюстън проявява вкускъм отказа да избира. Прави всичкоедновременно. В десетките есета, коитое публикувала, тя не спира да разсъждава засъединението, показвайки колкоестествена за нея е тази идея. Мисълта йне подбира средствата: преследва диритена една дума, приближава се до различниистории, свързва своя собствен опит,физическите си усещания, нещо, коетоедин ден й е показала дъщеря й със спомениза четива или тълкуване на мит; включватворческите отношения и разсъждения,вдъхновени от най-тривиалнитезадължения на всекидневието, като междулитературата и живота изгражда мрежа,затегната от сходства.Замислете се: познавате ли много автори,които разкриват идентичността си несамо като жена, но и като майка, и коитов същото време са признати за цялостенпринос като интелектуалки и творци?Хюстън е тази аномалия: женска и всъщото време универсалнаинтелигентност, чийто принос, както въвфикцията, така и в размислите върхулитературата, никой не може да оспори. Седна дума „ромаманистка”: тя саматасъчинява този осквернителен хибрид втекст от сборника Желания и реалности,„Дилемата на ромаманистката”.

„Майчинството не пресушава винаги иединствено творческите сили; то същоги дарява”Най-впечатляващо от всичките й есетабез съмнение е Дневник на творчеството(1990), съставено по време на втората йбременност, в което тя излага епизода скръглата маса за Джуна Барнс. В негоХюстън си поставя за цел да размишлявавърху връзките „възможно или невъзможно”между творенето и раждането, първототрадиционно винаги приписвано намъжете, а второто - на жените. Тясамата, като по-млада, вървейки постъпките на Симон дьо Бовоар, решила даняма деца, преди да се разбунтува срещутази наивна алтернатива: „Това, коетоСимон дьо Бовоар нямаше как да знае, е, чемайчинството не пресушава винаги иединствено творческите сили; то също гидарява.” В друг текст, „Децата на Симондьо Бовоар”, тя разказва:„Аз също не исках деца; това беше мойизбор и го защитавах с такъв плам, чевинаги ще го уважавам. По-голяматасвобода на неженените и най-вече намоминството, в сравнение с омъженитехора, е неоспоримa. Времето, с което тяразполага – да работи, пътува и да сеобразова – е обективно, количественоповече от това на една майка. Нозабелязах, че въпреки всичко времето имасклонността да минава, и аз не обичахначина, по който го прави. Харесваше мида го измервам, разпределям и да сенасилвам да се възползвам максимално,

нямаше да успея да го матирам, да гообездвижа; то все пак ми се изплъзвашемежду пръстите.И ако след десет години живот на млада-независима-неомъжена-активистка азпоисках да споделя живота си с дете (исъщо с мъж, но това е друга история), то е,измежду други причини, за да променяонова отношение с времето. За да сенасиля да приема една известна „загуба”на време. За да опозная леността,повторенията и мъртвите времена.Защото едно дете, може би повече отвсеки опит в човешкия живот, ви изправяпред необходимостта и допира. Бършетему носа не защото това ви е най на сърце втози момент, а защото трябва да гонаправите. (…) Изведнъж животът не можеповече да съвпада с творчеството: бликаотвсякъде и ви залива. Действителнонямате избор: това не са „подбраниотношения с подбрани хора” [кактосмята Симон дьо Бовоар]. Детето е там,то и никое друго, и вие трябва даотговорите на нуждите му. Необходимо е.Но удоволствието, което то ви носи, енапълно безвъзмездно. То не е резултат от„добър избор”: добър избор на вино или наразходка, или на книга, или на приятел. Тови пада отгоре, без да го заслужавате.Усмивка, прегръдка, прошепнатаоткровеност – тези неща са не само„безвъзмездни”, те са непредсказуеми.”

Като я четем, си даваме сметка занаслаганите предразсъдъци и измамливизаключения, с които сме били пропити икоито стесняват хоризонта ни.Благодарение на деликатността ипроницателността й ставаме по-чувствителни към тънките разграничения,които се отнасят най-вече до реалнияживот. Може би нейният статус начужденка – тя е канадка, „осиновена” отФранция и пишеща на френски, – я енаправил изключително алергична къмготовите схващания, с които се есблъсквала повече от всяка друга.(„Емигрантите: вечно подложени наглупави въпроси”, отбелязва тя вИзгубеният север, друго нейно есе.)

„Една романистка в книгите си може даима нужда да бъде жестока или похотлива,или луда, или горчиво песимистична;всичките лоши качествана една майка ”Както пише в „Дилемата наромаманистката”, ако писането имарепутация на трудно съгласуващо се смайчинството, то не е само по„логистична” причина, но и по „етични”съображения: „Майките са склонни дажелаят всичко да е хубаво за децата им.Насилват се, малко или много, да добиятоптимистично виждане, за да гипредпазят, да ги предразположат, да имвдъхнат надежда. Романистките могат даимат или да нямат същото желание – дапредадат послание на надежда – но акоописват свят, в който човешкотосъществуване е изцяло сладост, реакциятана техните читатели няма да е надежда, аотегчение. (…) Една романистка може даима нужда, в книгите си, да бъде жестокаили похотлива, или луда, или горчивопесимистична; всичките лоши качества наедна майка. Една майка, в качеството сина майка, трябва да бъде внимателна къмдругия, да установява и поддържа връзки.А една романистка, в качеството си нароманистка, трябва да бъде егоист;изкуството й изисква известноотдръпване. Това не идва да каже, че жени,които пишат романи, нямат нужда отдруг, нито че жените, които имат деца,нямат нужда от време за себе си. Безсъмнение никоя майка не е само майка,нито никоя романистка, само романистка.Но можем ли да бъдем щедри през уикенда иегоисти през седмицата, морални денем инеморални нощем?”

Без съмнение тази дилема е от първите,които трябва да бъдат разрешени:„Измислянето и нагласяването на

истории, преживяването ивъобразяването на приключения; поеманеи излагане на рискове; безмилостнотоподиграване и осмиване на православнитенрави: всички тези традиционно мъжкиособености стават достъпни за жените,постепенно те настояват да гледатживота и смъртта право в очите, същотака постепенно бащите усвояват„майчинството” и вече не е необходимоединствено майките да въплъщаватетичност за децата си.”

Но не е сигурно, че това е достатъчно, зада се позволи на една жена да изискастатуса „творец”. Защото тя въплъщава,в качеството си на жена, антитеза натвореца такъв, какъвто е представян най-често. При Сартр, както и при другиголеми писатели, Нанси Хюстън откриватова, което тя нарича „комплекс ИсусХристос” и описва така: „Противно намалките Едип, малките Исус не изпитватнеобходимост да убият баща си и дапреспят с майка си. Баща им вече е мъртъв(или неизбежно липсващ) и по този начинпо-лесно идеализиран, тоест превърнат видея. (…) Липсата на баща спестява насина сблъсъка с травматизиращия образ наеротичната майка, като му позволявазанапред да се смята за продукт напартеногенезис. В младежките си годиниможе да играе заместник на Бащата предмайка си (мисля не само за Сартр, но и заБодлер, Албер Коен, Елиас Канети, РоланБарт…) и да се изживява катокръстосване на тялото на непорочнатажена със Светия Дух. Ще отхвърли за себеси брака и раждането, ще посвети вечналюбов на майка си и ще проявипренебрежение, малко или много смесено сужас, към всички други жени, които носятцялото бреме на физическотосъществуване – от калта до еротизма.(Самият Христос, порадинеобременеността си, проявява в по-малкастепен тази наклонност, в сравнение стези, които преминават през своя„комплекс”.).”

„Жената е наденица, вендуза, тя е смолаи клей, неподвижен вик, проникващ илепкав.” Симон дьо Бовоар, феминисткаМного писателки също проявяват дълбокоотвращение към тялото, което отричатс всички сили, сякаш е необходимо условие,за да могат да се отдадат на духовни дела.„От пубертета до менопаузата жената еседалище на история, която протича в неяи не я засяга лично”, пише Симон дьоБовоар – цитатите, които Хюстън избираот творчеството й, изразяват таковаотхвърляне („жената е наденица, вендуза,тя е смола и клей, неподвижен вик,проникващ и лепкав”), че е малкопритеснителен фактът, че е считана заосновна фигура на феминизма прездвадесети век. Преди Бовоар ЕлизабетБарет или Вирджиния Улф проявяват,посредством различни симптоми –анорексия, фригидност, панически страхот тялото; Хюстън обобщава сдържано:„Тялото е ужасяващо. То умира. Думите неумират.” Това, което мъжете творциотхвърлят по отношение на женитезаедно със „заряда на физическотосъществуване”, очевидно е смъртността ивсичко, което е подчинено на хода навремето.В хрониката на бременността си НансиХюстън включва в Дневник натворчеството, проучване на серия двойкиписатели (Скот и Зелда Фицджералд,Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе,Вирджиния и Ленард Улф, Симон дьоБовоар и Жан-Пол Сартр, тук са цитиранипо-известните) и конфликтите, коитопоражда сблъсъкът на две литературниамбиции – конфликти, които тя обобщавас жестокия израз: „Две същества, които сеобичат, правят едно: кое?”. „Намирам Виза съвършена, казал Скот Фицджералд наЗелда пред един журналист. Винаги стеготова да ме слушате, когато четаръкописите си, във всеки час на деня инощта. Вие сте очарователна – красива.

„Съществувам, значи мисля”:Коперниковата революция на Нанси Хюстън

A B R O A D

5

В И Т Р И Н А

Иво Тодоров, „De puta madre”, изд.„Сиела”, С., 2008, 157 с., 9 лв.Иво Тодоров е журналист и това по единмного добър начин се е проектирало вписането му – на журналистиката каточе ли се дължат играта със заглавията,преходите между фикция и актуалност,стегнатостта и живостта на езика,вкусът към достоверността вразказването, към детайла, къмсъбитието, както и желанието за яснотаи мисъл за читателите…Така тази втора за Тодоров книга гоутвърждава като едно от обещаващитеимена в съвременната българска проза.

„Новелови награди 2007”, изд. „Сиела”,С., 2008, 227 с., 12 лв.Една чудесна инициатива на „Сиела” и„Kafene.bg”, насочена към пишещите навъзраст до 25 г. Този първи сборник ерезултат от конкурс за новела, в койтоса участвали над 20 автори.Селектираните от жури в състав КатяАтанасова, Богдан Русев и ДимитърКоцев-Шошо са Цвета Стоева (първанаграда), Петър Денчев и Яна Калчева,която е само на 17 години. А новелите нидават един от отговорите на това каквобиха чели и за какво смятат, че е важно дасе пише тези, които са действителноновото поколение на България.

Вие, ако не се лъжа, чистите хладилникаедин път седмично.” Коментар на Хюстън:„Това очевидно е шега. Все пакхладилникът е чист, а романът –публикуван. Една седмица по-къснохладилникът пак ще е мръсен, но романътще е непокътнат, в своето изначалносъвършенство.”Що се отнася до нея, тя е решила даприеме повтарянето на всекидневнитезадължения, тялото, възможността заболест и страдание, смъртността, и невижда защо това би могло да постави подвъпрос таланта й на писателка.

Срещу мита за самовъзпроизвежданетоТя се съгласява да отрече въображаемияобраз на владеенето. Признава, че неконтролира всичко – нито организиранетона времето си, преобърнато от появата наедно дете, нито съдбата си. Това чувство нея тревожи, а дори й осигурява известнаеуфория. Така си спомня за първите дни наневрологичната болест, която я сломява заняколко месеца: „Колкото повече пълнеешетялото ми, толкова по-весела ставах;приятелите ми никак не го разбираха.Никога няма да забравя радостта, която мезавладя, когато блестящият невролог, в най-известната с неврологичното си отделениефренска болница, ми съобщи: „Ще винаглеждам.” Значи наистина ми се случвашенещо! Нещо сериозно! Без да мога нищо данаправя!” Към края на бременността сиразказва за една семейна разходка в горатаВинсен: „Докато другите играят футбол, азсе настанявам с книга на една пейка наслънце. Увредена: по онова време отболестта, сега от бременността. Аз съмтази, която иска да тича и не може. Аз съмтова възпрепятствано тяло (…) С каквиилюзии трябва да се разделя? (…) Безсъмнение не „съвпадам със себе си” (цел наживота според Бовоар) – ако това ще рече„себе си”, а не само: моето желание, духа ми,волята ми.”

Нанси Хюстън размества думите вкартезианското „Мисля,следователносъществувам”:„Съществувам, значи мисля.” Да покажефизическото съществуване като произходна мисълта и езика и не обратното, същокакто прави географът Аугустин Берк.„Благодарение на значенията имамесмисъл.” Или „Пълно значение може да имасамо в известна обвързаност с усещаниятана живата плът.” Нанси Хюстън:„Функциите на разума не са нито повече,нито по-малко животински от тези натялото. Езикът е вродена, инстинктивнаспособност на животното, което сенарича човешко същество.” Аугустин Берксъщо отрича идеята за първичността наезика, който би създал значение отнищото: „Въпросът за значението енеделим от този за езика, но не сеограничава с него; напротив, значениетообхваща езика, предхожда го и съществува,когато няма повече език.”

Духовете на Хаити срещу каубоите отАлбъртаВ един текст, озаглавен „Успокоителнатастранност” (Желания и реалности),Нанси Хюстън засяга и темата завладеенето, това властване надприродата, което си налага модерниятчовек . Тя разказва, че през 1990 еосъществила, тя, канадският преселник,серия радиорепортажи за хаитянскатадиаспора. Сред причините, които яподтикват да избере Хаити, тя споменаваследните: „Защото Черните, вкарани отБелите, за да заместят Червените, коитонапълно са унищожили, са донесли със себеси една религия: религия, в която някоичовешки същества – избраните, се яздяткато коне от боговете или по-скоро отдуховете - лоа, които ги избират -оставят се да бъдат обяздени, стремят седа бъдат обяздени, притежавани – итогава беснеят като диви коне, обзети отрадостта на изоставянето, приеманетона сила, която ги превъзхожда, докатооколо тях тълпата танцува в ритъма набарабани и се радва… докато у нас, вАлбърта, родеото представлява, така дасе каже, единствената и уникалнасамобитност: спектакъл, в който бавно сепоказва надмощието на човека надживотното, театър, в който година следгодина диви коне са управлявани от каубои

и техните кървави шпори пред зрители,които реват от пътя: „Юпииии!”

С Нанси Хюстън схващането заразделеното от природата и по-висше отнея човешко същество трудно си пробивапът. Когато Юлия Кръстева пише, че„жената майка е странната гънка, коятоизменя културата в природа, в биологиченсмисъл”, тя отвръща: „Но точно в тованяма нищо странно, защото тази „гънка” есамата дефиниция за човешкото същество.Странни не са жените майки, а всичкиостанали, тези, които искат да сизатворят очите пред очевидността, чесме смесица. Странни са тези, коитонамират за нормално едната половина отчовечеството да фигурира като долна задругата половина, и че първите имат зазадача да опознаят и пречистят вторите.Странни са Шарл Бодлеровците, коитопостановяват, че „жената е мръсна,защото е естествена.” В действителностжената е „мръсна” само защото изменя(да, в качеството си на майка) наистината на мъжа: говореща, желаеща,жива, серяща, кървяща, плачеща, умираща,знаеща. Тази истина е „мръсна”единствено за извънредно страннитесъздания, които имат нужда да вярват, чеМъжът (мъжът) е само език итрансцендентност.”

Възхвала на треперенетоНо нейният отказ да припише святост накрайността на изкуството остава най-силен. Пред прекалено уверените творци,готови на всякакви опустошения в иметона творбата си, тя твърди, че усеща, „дорида са гении”, „същия страх като предрелигиозни, патриотични или военнифанатици”; в тях забелязва същатаненавист към живота. Симпатията й екъм тези, които се съмняват, които„треперят” – жени, в по-голямата част отвремето постоянно задължени даподозират легитимността си на творци.Тя цитира един есеист, който във вестникНю Йорк Таймс подчертаванепоклатимата вяра, която имали вМузата си писателите модернисти отпървата половина на XX век: „Джойс, Ман,Елиът, Пруст, Конрад (…): те знаят. (…)Дълбоко, най-дълбоко в мозъка им царувашевърховно спокойствие и внушителнаувереност на върховен творец.” Но тяизключва Вирджиния Улф от списъка със„самопосветени модернисти”, защото,казва тя, „интимните й дневници яразкриват трепереща”. И Вирджиния Улфвсъщност се пита: „Ще дойде ли ден, вкойто ще понеса четенето на издаденитеми собствени творби, без да се изчервя –да треперя и да имам желание даизчезна?” Хюстън уточнява: „Не искам даизглежда така сякаш внушавам, че мъжетене треперят. Напротив: по-голямата частот тях треперят – за щастие – но гокрият по-добре от жените.”

„Писането, ако не се пазим от него,може да се превърне в отровен дар”Да отдаде на изкуството това, коетопроизлиза от изкуството, и на животатова, което произлиза от живота: товапри нея е почти обсебване. През 1984, ведна кореспонденция с Лейла Себар,публикувана под заглавието Парижкиписма, истории за изгнаничество, тяпише: „Знаеш ли, последните дни мислямного за историята на цар Мидас, коятоотново прочетох в Крит. Не може ли тазилегенда да се тълкува като алегория написането? Писането, ако не се пазим отнего, може да се превърне в отровен дар.Мислим, че искаме и можем да превърнемвсичко в злато, в златни думи, блестящиизречения, поразителни страници…Тренираме и малко по малко забелязваме,че, да, става… Но рискът, който поемаме,е да не можем отново да докоснем това,от което имаме нужда: съществата, коитоса ни скъпи, нещата, на които държим, щестанат така недостъпни, както хранатаза цар Мидас; принудени даметаморфоризираме всичко в писане, щебъдем откъснати от реалността, лишениот живот… Един ден децата ни няма ли дасе сърдят, че понякога сме предпочиталида пишем за тях пред това да сме с тях?”

Валидността на това търсене наравновесие несъмнено ще бъде оспорена от

много хора, които абсолютно отказват даразберат злото, което може да причиниедин творец около себе си. Виждали сметолкова примери за гении, коитопревръщат живота на близките си в ад, чеможе би накрая си мислим, че няма генийбез садизъм. При все това подходът наНанси Хюстън не може да се сведе доотричане на измъчващото състояние натвореца, както можем да си помислим напръв поглед: тя не е ли съпруга и майка взадоволено семейство, което свободно ерешило да премине от една богата иудобна страна в друга богата и удобнастрана? В Парижки писма тя звучибрилянтна, щастлива и спонтанна,благословена от късмета – докатописането на Лейла Себар загатвамъчителна история, личност с по-неясен,по-дискретен тон. Самата Хюстън гоосъзнава: „Без бомби. Без преследване, безпотисничество, без колониална война,държавни преврати, масова емиграция, беззакони, които да ме подчиняват илиунижават родителите ми, никакъв риск,никаква опасност не ме заставя данапусна родината, да бягам, да ме сблъскас друг език, друга култура, друга страна.Не. Аз съм привилегирована, нещататрябва да са ясни и огласени от самотоначало. Познавам само личнотострадание”, пише тя в „На френски втекста” (Желания и реалности).

Да не се прибавят ненужни страданиякъм тези, които не можем да избегнемКато я четем отблизо си даваме сметка,че това лично страдание е всичко друго, ноне и заслужаващо пренебрежение:откриваме една жена, която се е изправилане само пред физическата, но и предпсихичната болест, в един период отживота си флиртува с лудостта, затварясе в капан и започва да бълнува, като себори с всички сили срещу желанията засамоубийство. Жена, връхлетяна от„желание за смърт, възникнало отдетството, магма от болка и ярост, коятокипи под пластовете ми от скъпоценникамъни (моята „култура”), този застиналвулкан, напълно невинен и неподвижен презвсичките ми опити за психоанализа, чиятожизненост и жестокост виждам смътно запърви път.” Един от симптомите на тазиболест е прекалената уязвимост къмизображения: „Въртящата се перка наедин хеликоптер в документален филм заЧернобил сякаш разбиваше мозъка ми и гоправеше на каша. Докато гледах Спящатакрасавица трябваше да си затворя очите,за да не ме отнесе водовъртежът отцветове: виолетовите и жестокипоявявания на феята Маляфик изплашихамен много повече от Л. [дъщеря й].”

Ако отхвърля клишето за разрушаващиятворец, то не е, защото пренебрегвастраданието и го отрича, а защотопознава прекалено добре страданието,което може да се избегне. Също таказащото жертвите на това опустошениечесто са жени и техните творческистремежи. „Щом толкова истории задвойки, които описах в дневника,приключват нещастно, пише тя, то не епоради (поне така се надявам) някакво моеболно влечение. Патриархалните нормилишиха не само жените от душите им, а имъжете от плътта им и ще е необходимозначително време, преди да се превърнаттворците в завършени същества,неосакатени и независтливи. Предижените да спрат да ампутиратмайчинството си, за да доказват, че иматдух; преди мъжете да спрат даподценяват майчинството, като гоимитират, защото не са способни на него.Преди жените да престанат да„треперят” и започнат да вярват въвфантастичната сила на въображениетоси; преди мъжете да спрат да презиратсмъртта и да започнат да вярват всобствената си плодовитост, в своетореално и вече несимволично бащинство, всвоята спокойна и анонимнабезсмъртност в рода. Възможно е да смехора, без веднага да добавяме, по подобиена Ницше, „много човечни”, и без дасмятаме това състояние за упадък.”

Преведе от френскиЕМИЛИЯ ЙОРДАНОВА

„Българските острови на Балканите”,съст. П. Асенова, И. Ликоманова, Й.Тишева, М. Джонова, изд. „Фигура”, С.,2007, 263 с., 8 лв.Сборникът прави опит да проучи и опишеговорите и нравите на българите,живеещи в другите страни наБалканския полуостров. Сидеята, че така могат да сеоткроятсъпоставителноезиковите икултурни модели наБалканите.


A B R O A D

6

ст ли

ца

Редактори на страницатаКАМЕЛИЯ СПАСОВАМАРИЯ КАЛИНОВА

Рубриката сеиздава

с финансоватаподкрепа

на СОС

ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ

СУБЕКТИВ


Вече много добре знаем, че за художественматериал може да бъде използваноабсолютно всичко. Така че имена, свързанис музиката, и всякакви макароненипродукти могат съвсем спокойно данамерят общ език и да бъдат израз едни надруги. Пример за такова прекрасносъвместно съществуване е наскорооткритата изложба „Паста и музика„ наОрлин Атанасов във фоайето на Зала„България”.Картините представляват фигури исюжети, направени от най-разнообразнимакарони, спагети и паста в най-разнообразни цветове и форми. Всички тевпечатляват с пластичната си изразност инеочакваните способности на внушение,които предизвикава необичайният

материал, с леко намигване къмконсуматорската нагласа къмизкуството.Работата с вече готов материал,индустриално произвеждан и масовоконсумиран, неговото вписване в еднохудожествено произведение, е само посебе си акт на провокация къмтрадиционните форми и разбирания заизкуство. На него трябва да се гледамного повече като на игра, като наекспериментиране, което иска да скъса смноговековните сиинституционализирани форми. Смисълътна всичко това можем да търсим във всепо-разширяващото се понятие заизкуство (за което еднозначно говори имястото на изложбата).Но поканата за диалог не е само къмкулинарната индустрия, но и къммузиката. В това можем да провидимжеланието за една по-синкретичнаживопис, която не само се „консумира” игледа, но и която се чува. И имената накартините сякаш ни нашепват, че всекиобраз притежава своя звуков еквивалент(чрез тях прозвучават). Те са

наименования на известни музикалнитворби („Четирите сезона”, „Жарптица” „Мадам Бътърфлай”, „Турандот”,„Шехерезада” и др.) или на музикалниформи (allegro vivace, rondo),предизвикващи определени асоциации исъздаващи свой композиционен ритъм.Така цветовете (главно като макарони) извуците образуват едно цяло, което секолебае между видимото и невидимото,между музиката и мълчанието.Слушайки „Мадам Бътърфлай”, ще сесещам за няколкото черни йероглифа(между които и този на красотата) на

Музиката, основана върхулатиноамерикански ритми, напоследък серадва на голяма популярност както у нас,така и по света. Вдъхновени именно оттези ритми бяха изпълненията на двечаровни латинодами, гостували съвсемнаскоро в София. Изалин Калистър изнесеконцерт на 28 март в Зала „България”, аЕлиане Елиас зарадва родната публика на11 април в Зала 1 на НДК.Изалин Калистър е родена на малкияостров Кюрасао – част от нидерландскитеАнтили, а изпълненията й са на езикапапиаменто, който днес се говори само от2500 души, обитаващи родния й остров.„Искам да разкажа на хората за мояостров, за моя език”, сподели предиконцерта си у нас певицата. „Човек можеда не разбира думите и езика, но винагиможе да усети нещо в сърцето си и смузиката да преживее своите собствени силно свързана. Албумът включва джаз

стандарти и композиции на Евънс,негови стари пиеси, които не сапредставяни преди това пред публика, икомпозиции, писани непосредственопреди смъртта му. Албумът е направен сучастието на още двама основнимузиканти - Марк Джонсън, бас, и ДжоуиБерън, барабани. Именно Джонсън,настоящ съпруг на Елиас, е последниятмузикант, с когото Бил Евънс е работилпреди кончината си. Изпълнението натриото в София включваше още иинтерпретации по композиции налегендата на боса нова Антонио КарлосЖобим. Елиас увери българската публика,че неслучайно е определяна откритиката като „най-добрияинтерпретатор на музиката на Жобим”.Зад гърба си бразилската пианистка ипевица има два суперуспешни албума,посветени на неговата музика,озаглавени „Елиане Елиас свири Жобим”(1990), „Елиане Елиас пее Жобим” (1999).Световноизвестните композиции наЖобим като Girl from Ipanema,Desafinado, Chega de saudade бяхапредставени от певицата и двамата

Изалин Калистър и Елиане Елиасс концерти в София

За музиката и макароните

съпътстващи я музиканти внетрадиционни, но изключително стилниджаз интерпретации. Концертът в Зала 1предложи също и въздействащиинструментални изпълнения, вплитащибоса нова ритъма в нестандартно джаззвучене. Чувственото пеене на Елиаснапомни вокалите на друга голяма дама набразилската музика – Аструд Жилберто,а изпълненията й на пианото, на моментибурни и страстни, друг път нежни иприглушени, могат да се мерят с най-добрите световни образци. Особеновъзторжено се приеха и соловитевключвания на барабаниста на триотоДжоуи Берън, които публикатасъпровождаше с бурни аплаузи. След краяна концерта и задължителния биспубликата още дълго ръкопляскаше, коетонакара тримата музиканти няколко пътида излязат на сцената за поклон.Концертът на Елиане Елиас беорганизиран от „Кантус Фирмус” и„Джаз FM” Радио.

ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Снимки: Илиян Ружин

чувства и вълнения. Искам хората данамерят своето усещане за песните,защото музиката дава възможност всекида преживее собствената си болка, любов,радост.” Кралицата Изалин, кактомузикалната критика нарича певицата отКарибите, съпровождана от своя бенд,представи последния си албум KantaHelele. Всяко нейно изпълнение бешепредхождано от кратък анонс на песентана английски, в който певицатаразказваше историята, за която пее исподеляше любопитни случки околосъздаването й. Беквокалистка на диватаот Карибите бе Джованка Остиана,която се изявява още и като манекенка иактриса, а наскоро издаде и първия сисолов албум – Subway Silence. Сред синятамъгла на сцената Остиана впечатли сартистична грациозност и изящни танципод звуците на латиноритъма, а нежниятй глас допълваше екзотичния облик наконцерта. Музиката на Калистър,съчетаваща салса, меренге, калипсо и ча-ча-ча, смесени с умерена доза поп и джаз, неостави безучастни зрителите в залата,които танцуваха и ръкопляскаха подзвуците й. По време на биса певицатаблагодари „за прекрасната българска вечери за незабравимото преживяване” и обещада се върне скоро в България. След повечеот 10 години на сцената и 4 успешниалбума зад гърба си Изалин Калистър вмомента работи над ново CD. Музиката йе истински микс от култури, доколкотов нея могат да бъдат откритиевропейски, африкански, южно исеверноамерикански музикални традиции.Концертът на Калистър беше организиранот „Саунд Стейдж”.Другият концерт даде възможност да сепотопим в музиката на едно от най-значимите имена в съвременния джаз –бразилката пианистка и певица ЕлианеЕлиас. Това беше вторият концерт впролетното издание на „София джаз пик”след изпълнението на немската формацияBuJazzO в края на февруари. Елиане Елиаспредстави в София албума си Somethingfor You: Eliane Elias Sings and Plays BillEvans, посветен на джаз пианиста БилЕвънс, с музиката на когото певицата е

тъмносив фон и небрежното аленочервенопетно, които прекрасно пресъздават иилюстрират атмосферата на прочутатаопера. Така че всеки, който посети тазиизложба, може да си тръгне от нея с образ,закодирал някое мимолетно музикалновпечатление с няколко цветни петна,ритмично танцуващи под името си.

ДИМИТЪР БОЖКОВ

„Мадам Бътърфлай”

„Четирите сезона”, Есен

Елиане Елиас

Иза

лин

Кал

ист

ър


Н А Б А Л К О Н А

Роналд Берган

Антъни Мингела, който си отиде оттози свят на 54 години вследствие наусложнения след операция, остави следа вразлични сфери – театъра, телевизията,киното, радиото и операта, катодраматург, киносценарист и продуцент икато председател на Британския филмовинститут (BFI). Талантливото иразностранно присъствие на Мингела всвета на изкуството се простираше откраткия филм с трима персонажи„Играта” (Play, 2000), като част отцикъл, посветен на Самуел Бекет поКанал 4, до холивудския епос „Студенатапланина” (2003) – лента, възлизаща на83 милиона долара; от романтичнатадрама-фентъзи „Истински, дълбоко, дополуда” (Truly, Madly, Deeply, 1990),направен за BBC, до широката панорамана Английският пациент, носител наОскар и финансиран от Мирамакс.Мингела, чиято едра фигура и ободряващоспокойствие излъчваше любов къмживота, сякаш беше събрал ХаролдПинтър, Орсън Уелс, Дейвид Лийн и РичардАтънбъроу в една личност.Страстен защитник на футболния отборна Портсмут, той съчетаваше английскасдържаност и италианска жизнерадост.Някои критици акцентират върхуприлагателните в заглавията„Английският пациент” и „Студенатапланина”, за да дефинират творчествотому, докато други определят филмите мукато твърде романтични. Неговиятпроизход може да обясни тезипротиворечиви оценки.Мингела е роден на остров Уайт и е син насобственици на фабрика за сладолед. Бащаму е с шотландско-италиански произход,а майка му е от Лийдс. Според Мингелаобаче: „Баба ми по майчина линия еводещата фигура в моя живот. Тя бешетъничка селянка от Валвори, намиращо себлизо до Монте Касино в Южна Италия...имаше кафене в Глазгоу, така че говорешеедин недодялан шотландско-италиански.Често приказваше за мъжете и жените иза начина, по който функционира светът,смесвайки суеверия и католическовъзпитание: мъжете са слаби, жените са

Антъни МингелаРежисьорът, носител на Оскар, който се чувстваше също толкова добре в театъраи в операта, колкото в света на киното

силни; жените оцеляват, мъжете сабезпомощни и глуповати”. Точно тазижена оказва влияние върху пиесата, коятотой пише през 1989 г. – A Little LikeDrowning (1989), вълнуваща, забавна пиесаза баба италианка и нейните английскивнучета.Преди да влезе в университета, Мингеламечтае да стане поп музикант и свири наклавишните инструменти в две банди –Earthlight и Dancer. „Това наистина бешемного важен период в моя живот. Тогавамузикалната сцена на Острова бешебогата – писането на песни по-къснопрерасна в писане на пиеси. Музикатабеше трептяща, изпълнена с животсъставка от битието ми и първоначалновиждах ранните си пиеси като форми,въплъщаващи музика”, обяснява Мингела.Мингела се дипломира в университета вХъл, където в крайна сметка не завършвадоктората си върху Бекет. „Имашепериод, който продължи около петгодини, през който почти всеки ден четяхБекет. Езикът и поезията в неговитетекстове оказаха най-силно влияние върхумен като писател”, заявява Мингела –което може да изненада онези, коитопознават единствено неговитеблокбъстъри. През 80-те преподава драмав същия университет, след това работи втелевизията, редактирайки сценарии заГранд Хил и пишейки сценарии за серийнияфилм с кукли The Storyteller: Greek Myths иInspector Morse. В същото време създавапиеси, печели наградата на лондонскататеатрална критика за най-обещаващдраматург на 1984 г., а две години по-късно – наградата за най-добра пиеса –Made in Bangkok – представящаексплоатацията от страна назападняците на жени в Тайланд.Пробивът на Мингела на международнатасцена идва със сценария и режисурата нафилма „Истински, дълбоко, до полуда” –филм за една съкрушена жена (ДжулиетСтивънсън), която буквално заставя своямъртъв любовник (Алън Рикман) да севърне към живота. Тази до голяма степенсантиментална драма – един типичноанглийски отговор на „Призрак” (Ghost) сДеми Мур, надхвърля своята сюжетнарамка с органично актьорско изпълнение исилен диалог. Вероятно съблазънта на

Холивуд е била твърде силна, защотоМингела се съгласява да режисира кухатаромантична комедия Mr. Wonderful (1993 г.),филм, за който по изключение не пишесценария.Мингела не прави същата грешка с„Английският пациент”, заради койтосе изолира от семейството иприятелите си за 18 месеца – време, презкоето работи върху адаптацията наромана на Майкъл Онтаджи спечелилнаградата Букър през 1992 г. Този периоде последван от двегодишен снимаченпериод в Тунис и Италия.Резултатът – един забележителен скоккато мащаб и достижения в кариератана Мингела – е впечатляваща, макар инякак изтощителна, епична любовнаистория, случваща се по време наВтората световна война. „Английскиятпациент” печели девет академичнинагради, включително наградите за най-добър филм и режисьор. Мингела уверенодемонстрира, че е способен да изтръгненай-доброто от своя актьорски състав ида контролира една твърде сложнаструктура – филмовото действиепрескача между италианския фронт къмкрая на войната, където медицинскасестра с френско-канадски произход(Жулиет Бинош) се грижи за сериознообгорен пациент (Ралф Файнс), и СевернаАфрика в края на 30-те в момента, вкойто същият този пациент, показан никато унгарски граф и картограф, севлюбва в омъжена жена (Кристин СкотТомас).„Талантливият мистър Рипли” (1999) –втори филм по книга на ПатришаХайсмит, е добре изпипан иинтелигентен трилър с Мат Деймън вролята на Рипли. „Студената планина”,направен по мрачния бестселър на ЧарлзФрейзър, разказва за гражданската войнав Америка и е още една добросъвестнонаправена лента, създадена с епиченразмах и белязана от зашеметяващатаоператорска работа на Джон Сийл. ДжъдЛоу е ранен войник, сражаващ се настраната на Конфедерацията, койторешава да дезертира от армията в краяна войната, за да се върне при любиматаси. Филмът е реминисценция напрекалено дългите исторически ленти

от недалечното минало. Комичнотооблекчение във филма внася Рене Зелеуегъркато селянка от Юга – роля, с коятопечели Оскар за най-добра поддържащароля.Връщайки се към Англия и първия сисобствен сценарий в „Истински, дълбоко,до полуда”, Мингела е буквално у дома сисъс своя филм „Взлом” (2006) отново сДжуд Лоу, който играе архитект, въвлеченв опит на представители на среднатакласа да проникнат в предградието околоКинг Крос. Приятен, но някакповърхностно правдоподобен, филмът невпечатлява особено.Последният завършен негов филм – The №1Ladies Detective Agency по сценарий наРичард Къртис, трябва да бъде пуснат поBBC следващата седмица. Той вечепредизвика противоречиви оценки, коитоне се отнасят до темата или качествотому – филмът създава твърде розовапредстава за Ботсвана – държавата, вкоято е заснет и в която стотицибушмени бяха прогонени от родните имземи.През 2005 г. Мингела, който получититлата Командир на Ордена наБританската империя през 2001 г.,предизвика разнопосочни отзиви със своетвърде пристрастно към лейбъристкатапартия политическо предаване, показващотоплите чувства между Тони Блеър иГордън Браун. През същата година Мингеларежисира „Мадам Бътърфлай”, по повод накоето критикът на „Гардиън” Том Сървиснаписа: „Всеки, който е очаквал спектакълс кинематографично великолепие отновата продукция на Мингела по оператана Пучини, няма да остане разочарован”,макар че критиката не спря дадемонстрира смесени чувства относноспектакъла, който гостува вМетрополитен в Ню Йорк и пожъна успех.Мингела остави вдовица Каролин Чоа –хореографка, родена в Хонконг, както и дведеца сираци – момче и момиче.

19 март 2008

The Guardian

Питър Брадшоу

Пол Томас Андерсън e направил Ще се леекръв - филм, който излиза от пистата насъвременното кино по един стъписващначин. Заглавието кореспондира по-сложно със съдържанието на филма,отколкото допускате. Раните не са наповърхността, покрива ги течност,бликаща от земята като от разрязанаартерия. Главният персонаж е намазан снея като вуду проповедник след пищножертвоприношение. Тази течност епетролът: постепенно стопяващата сеживотворна кръв, необходима заблагоденствието на 21. век.Със своята мрачна, психотичнаатмосфера и бъниънски фамилни именаЩе се лее кръв е толкова силновъздействащ и странен, сякаш е филм,дошъл при нас от друга планета. Ще гоопиша като епос, простиращ се отначалото на 20. век до Голямата депресияпрез 1929 г., който разказва за

изпълнената с жестокост,предприемаческа предистория напетролната индустрия. Даниъл Дей-Луисиграе Даниъл Плейнвю, пионер вдобиването на сребро, който по щастливостечение на обстоятелствата през 1898 г.попада на нефт – откритие, коетопосреща с бегла, тържествуваща усмивка –един от малкото случаи, когато сеусмихва. Проницателен и безскрупулен,той превръща късмета си в голямобогатство, воден от гордост,мизантропия и презрение към всички ивсичко около себе си. Плейнвю има самоедна-единствена слабост – осиновения сисин, когото обича и въпреки това използваза собствените си цели. Има и враг –лицемерно набожният млад проповедникЕли Съндей (Пол Дано), чието фамилноранчо Плейнвю трябва да закупи, за да седобере до черното злато в недрата му.Изкусно и стилизирано, изпълнението наДей Луис е истинско удоволствие засетивата: също като Оливие тойочевидно започва да изгражда образа,

концентрирайки се върху външнидетайли, например маниера на говорене –една изумителна находка. Той епровлачен, странен, аристократичен, спедантично следвани интонации иударения, с шотландско-ирландско-американско звучене, вероятновдъхновено от Джон Хюстън. Открил е изабележителна походка – едно бавно,целенасочено измъкване, с лекоподгънати колене.Филмът не предлага познатите странина епоса. Той е твърде аскетичен – ДейЛуис Плейнвю е почти във всеки кадър,като често го виждаме в едър план. Единпо-конвенционален режисьор би сеопитал да направи тази картина по-обемна, да постави в по-широк контексткариерата на петролния магнат итреската по течното злато – големитълпи, разрастващи се градове, дузиналакеи или подсладени истории. Не и тук.Плейнвю е самотен, окаян и изпълнен сомраза, заобиколен само от шепасъучастници.

Най-странната хрумка на Андерсън еповеряването на ролите на двамата братяСъндей на един и същи актьор – Пол Дано.Това е поразителен провокативенантиреалистичен похват. Сравняватфилма с Гражданинът Кейн, но акоизключим отделни сцени, Плейнвю етвърде своенравен, свадлив и умопомрачен,за да има нещо общо с жизнерадостнатаприветливост на Кейн.Ще се лее кръв е твърде безрадостен ибезмилостен филм, впечатляващооригинален и създаден с визионерскастраст - филм, с който кинотворците щесе съизмерват.

Със съкращения

8 февруари, 2008

The Guardian

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

Ще се лее кръв

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Гледах с малко разстояние във времето две постановкина Галин Стоев – „Малка пиеса за детска стая” от ЯнаБорисова в „Театър 199” в София и „Сладко отмъщение идруги скечове” от Ханох Левин в театър „Студио” наКомеди Франсез в Париж. Очевидно е сходството винтереса към темата, в стилистиката напредставлението. И в двата спектакъла персонажите сапотопени в това, което се случва, с наивната вяра надеца. В „Малка пиеса.... ” те търсят играта съзнателно ия избират, за да бъдат извън живота на възрастни –скучен, прагматичен, изпълнен с отговорности изадължения, лишен от свободно реене в пространството,възможно само в щастливата Аркадия на детството.Персонажите на „Сладко отмъщение и други скечове”живеят в кошмара на абсурдното си ежедневие, без дабягат от него, без да търсят изход някъде другаде, сапотопени в живота си с невероятно детско лекомислие,не го подлагат под съмнение и с някаква спокойнанелогичност се отпускат на течението му. И в дватаспектакъла режисьорът се наслаждава на театралнатаигра и предоставя на зрителя едно забавление. Тозитеатър без външни ефекти, без подчертаване насмисловите нива и без пресъздаването им на сценатакато метафорична визия, има своите внушения, коитосе постигат само чрез актьора и чрез текста.Постановката на „Малка пиеса за детска стая” от ЯнаБорисова увлича с лекия, сетивен тон на спектакъл, сусещането за свободно кръжене и неусетно те въвежда всвоите правила и естетика. Скритото – кой кого обича,към кого го влече, какво не си признава дори пред себе си –участва по някакъв начин равностойно, без да е изигранокато втори план. Постепенно сме въведени вситуацията – четирима приятели от детинство играятна някаква странна, измислена от тях игра, служейки сис мобилните си телефони. Няма нищо друго освен диалог– в него се размесват в странен микс реплики от играта среплики, в които се разпознават афиширани и скритифрагменти от реалния живот. И така стават едно –игра-изкуство-друг живот.Играта е във всичко и тя е повече истина от не-играта.Във фокуса на вниманието не е толкова това, чеперсонажите се разминават, макар и да са толковаблизки и да се обичат – това би оставило спектакъла вплоскостта на четенето „по Чехов”(?). Основнататема, която режисьорът извежда, е невъзможността им

да живеят без играта. Те са като наркомани – животътбез това за тях не е истински. Търсят оставането вдетството, където играта превръща действителното внещо друго... желанието да се самоомагьосваме, да севръщаме към детското състояние на безсмислена ибезметежна веселост и най-вече способността дапотънеш в нещо безпаметно, да му се отдадеш до край –защото по-късно ни е толкова трудно да се задържимдори за по-дълго в каквото и да било...Освен четирите основни персонажа – две жени (СнежинаПетрова и Радена Вълканова) и двама мъже (СтефанВълдобрев и Вежен Велчовски), които си играят на деца, вспектакъла е въведен и един пети – Сервитьора(Стилиян Стоянов), който внася допълнителна гледнаточка. От страничен наблюдател, случаен свидетел наиграта, той постепенно се увлича в нея и все повече иповече едва сдържа желанието си да участва, да бъдеедин от „посветените”. Неговата гледна точка ижелание за съучастие доказват, че не става дума зазанимание на откачалки, а за някаква необходимост,която носим в себе си.Всеки от актьорите има сила на присъствие в една своялиния. Най-четимо е режисьорското решение за Жана иначинът, по който Снежина Петрова търсидвойствеността в присъствие й в играта и реалносттана отношенията, в която винаги някой нещо прикрива.Галин Стоев е разширил пространството на текста седин епизод – танц между Жана и Сервитьора, който емоментна фантазия, среща в нереалното пространствона фикцията – изящен танц, в който двамата едвадокосват земята и едва докосват телата си, но танцъте еротичен и едновременно с това – неуловим, фантазен.Той се превръща в смислов център на спектакъла,превеждайки визуално в действието онова, коетоостава във втория план на текста. Тук спектакълътнапуска условността на играта, която се случва междуприятелите, за да насели сцената с една игра нафантазията – вклинено в общия ход на цялото вдишванена различен въздух, прошумоляване на нещо далечно идруго, странно приплъзване между разнородниреалности...Постановката на „Сладко отмъщение и други скечове”от Ханох Левин е колаж от скечове, разположени впразното пространство на сцената. Това, което гопревръща в театрално явление със съвременна рефлексияи чувствителност, е неадекватното съотношениемежду катастрофичността на текста и семплата,спокойна разположеност на актьора в съноподобноигнориране на ситуацията. Галин Стоев изисква отактьора да бъде изцяло вътре в историята, с пълна вяра,без да я осъзнава и оценява – така, както децата напълносе потапят в играта. Трима мъже и две жени (КлодМатио, Лойк Корбери, Сержи Багдасариан, Адриян

Гомба-Гонтар, Жудит Шемла) излизат на празната сцена(сценография, костюми и осветление – Саския Лауард иКатрин Батен), всеки внасяйки със себе си по един куфар,който впоследствие разгъват и от него сглобяват маси скомпютър. Всеки от тях остава през цялото време сгръб към зрителя и с лице към екрана, на който гледанещо свое... в този общ пейзаж на изолираните - всеки всвоя визуален контакт с един неосезаем свят, сепораждат различните скечови ситуации. Персонажитеговорят за своите фобии, сюрреалистичните сифантазии, за ужасното, за отвратителното, коетоживотът разстила около тях – в пълно спокойствие,делнично, лишени от напрежение, дори и от енергия. Тепросто споделят кошмарите си. „Сладко отмъщение” еопит да видим абсурдната картина на живота си –живеенето в собствения кошмар – неосъзнато, с някаквопочти идиотско безгрижно вписване в регламента...Персонажите на „Малка пиеса... „ избират играта, за даизбягат в нея и в различна степен се ужасяват отоставане извън нея. Можем да видим „Сладкоотмъщение... „ като друг вариант на темата – те сапотънали толкова дълбоко в детското неведение,толкова са неадекватно непораснали, че разстояниетомежду живота такъв, какъвто е и начина, по който тего интерпретират и присъстват в него, е драстично.Спектакълът по Ханох Левин, реалистичен катотеатрални средства, напомня „Алиса в огледалния свят”- именно тук е особеният ключ на прочита на ГалинСтоев, който извежда само чрез актьорафантастичната несъвместимост между човека иситуацията. Тримата мъже и двете жени от „Сладкоотмъщение... „ напомнят на всички онези същества,населяващи книгата на Луис Карол, които участват вневероятни ситуации с пълно несъзнаване на тяхнатаизвънмерност. В спектакъла отсъства само Алиса,която единствена би оценила колко абсурден е животътна порасналите...Темата реалност и фикция занимава Галин Стоев ощеот първите му постановки – в „Илюзията” от П. Корнейи „Госпожица Юлия” от А. Стриндберг – на сцената насливенския театър, по-късно в „Леонс и Лена” накамерната сцена на Сатиричния театър (1994 г.), в„Мяра за мяра” от Шекспир (1994 г.), в „Аркадия” от ТомСтопард (2001 г.) в Народния театър, в „Археология насънуването” по „Сънища” от Ив. Вирипаев, продукция наМеждународния варненски фестивал, 2002 г., „Кислород”от Ив. Вирипаев в „Театър 199”, 2003 г. и др.Доказателство за неговия траен интерес към нея е иангажиментът му да постави „Илюзията” от П. Корнейна основната сцена на Комеди Франсез през декември,2008 г.

АННА ТОПАЛДЖИКОВА

Алиса в огледалния свят на играта

„Валентинов ден” е третата среща на българския театър стекстовете на съвременния руски драматург Иван Вирипаев.Биографията на отношенията ни с особената чувствителностна писането на Иван Вирипаев се изчерпва с две постановки наГалин Стоев „Археология на сънуването” по текста „Сънища”и „Кислород”. Пиесите на Вирипаев не целят разказването наистории и причинно-следствената логика на построяване насюжета. Линеарното натрупване на характеристики иобстоятелства около персонажите са непривични надраматургичния му маниер механизми. Като че ли ритъмът иенергията на текстовете, вибрациите, които те произвеждатв съзнанието, гласа и тялото на актьорите, са основнитесмислоносители, най-важната медиа на въображението иразмислите на автора. В този смисъл текстовете му самаксимално отворени за всяко разчитане, което се захранва отпроникване в енергийните ядра и разгадаване същностнатаконструкция на корпуса на текста.„Валентинов ден” е много по-спокоен, прегледен и разказващтекст, който борави с разпознаваеми истории, с много по-цялостни персонажи, с много по-завършени и органичниемоционални състояния от естествения порядък на любовта,ревността, копнежа, страданието. Пиесата е в много по-обичайна драматургична форма, разгръщайки историите на двелюбовни пресичания през живота на един и същи мъж.Ретроспективно се разказват житейските съдби на две жени,белязани от любовта им към един мъж, и двете едновременноосъществени и неосъществени, щастливи и трагични.Мотото, което Вирипаев е сложил под заглавието на пиесата,е една мисъл на арабския философ от 9. век Кора Ал Музани: „Несе опитвайте да търсите логика във времето. Във времето

няма логика. Не се опитвайте да обяснитевремето по логичен път, времето като такова несъществува. Има само две неща: любов и любов”. Вспектакъла на Явор Гърдев в Малък градскитеатър „Зад канала” времето е изключителноусловна ремарка, подпомагаща прегледността насъбитийния разказ, но всъщност обезсмислена и

почти анулирана от непроменяемата емоционална среда.Паралелните любовни истории на Валентина (ЖоретаНиколова) и Валентин (Валентин Ганев) и на Катя (СветланаЯнчева) и Валентин запазват неизменни същността и заряда сипрез всичките години, въпреки натрупващите сеобстоятелства. Дори смъртта на обекта на женската любовВалентин не внася промени в интензитета и естеството начувството. Първата любов се реализира през взаимния копнежи неслучващото се успокоение на традиционната развръзка,което поддържа любовната треска и болка – единствениятвъзможен модус на тази любов. Втората любов (на съпрузитеКатя и Валентин) никога не превъзмогва компенсаторния сихарактер. Въпреки че тя е социално осъществената, заВалентин тя никога не успява да измести автентичния копнежпо Валентина, а за Катя никога не напуска пространството нанесигурността и страха от разпад на изкуственото й тяло. Идвете любови „любов и любов” в своята интензивност инеизменчивост, пропили времето и превърнали го в еднаразтеглена хомогенна структура, приключват времето катоидея за развитие и променливост. Единственото указание засмяна на времевия период е прожекция на годината върхутавана на надуваемия батут – стая, в която се развивасценичния разказ. Миналите години добавят биография наисториите, но вместо да се добива впечатление за разгръщане,по-скоро се насища усещането за съдбовността инеразрешимостта на тези затруднени и затова силни любови.В сивата стая (сценография Никола Тороманов), която сенадува със започването на спектакъла, стои Валентина с червенбалон в ръка и по детски превъзбудено разказва задългогодишната традиция на празнуването на рождения си ден,който съвпада с деня на смъртта на Валентин. Надуваемиятсвят омекотява ударите и поддържа съществуването в еднанереална, приказно отчуждена перспектива, „една педя надземята”. Подобно любовта, подобно състоянието навлюбеност, никога не напускащо героите, което не допускаприземяване и сблъсък с реалността. Цялата трагика иболезненост на житейските им съдби е разказана презактьорската отстраненост, тя е изиграна, а не преживяна.

Буквална игра, скачане и мятане върху меките стени на батутаизразяват както любовната превъзбуда, така и яростта, гневаи отчаянието на тримата герои. Много силен е женскиятпротагонизъм, който минава през привидни разбирателство исъвместност, изблици на тлееща непоносимост и омраза, игрина власт, неусетно прокрадващо се опрощение, състрадание исъчувствие, и катарзисна взаимност в космическатанеутешимост на любовното чувство. Жорета Николова иСветлана Янчева, в своите рокли на точки (черна на бели точкии съответно бяла на черни точки), стръвно са се впили в образаи преживяването на любовта си, в слабостта и живота надругата, в миналото и спомените, но всичко това е олекотеноот леката наивност, умела незрялост и дръзновена профанностна образите, които двете актриси постигат, като че лиинерция на иконографията на съветската личност в захвата наутопичната телеология на системата. Тези повеи от миналотомного елегантно са подсилени от музикалната среда напредставлението, която е съставена от емблематични заразличните времена поп, гръндж и алтърнатив парчета, можеби важна част от музикалното и емоционално израстване наавторите на спектакъла.Абсурдността на руската действителност и бездъннатаготовност за стоическа трагика на руската душа се долавят ив този текст, но като че ли прекарани през ироничния ключ напостмодерното време и игровия подход на режисьора.

МИРА ИЛИЕВА

„Валентинов ден” на Явор Гърдев:игра на трагика


Може би най-четеният съвременнен шведскиписател разказва за любимата си Африка, за

отговорностите си, за своя тъст, ИнгмарБергман, и за криминалния роман като огледало

на обществото.

Вече повече от двайсет години живеете шест месеца вМозамбик и шест – в Швеция. Обичате да казвате: „Сединия крак съм в снега, с другия – в пясъка.”- Нищо не ме е принуждавало да ходя в Африка: товабеше личен избор. Бях на двайсет години, още съвсеммлад автор, когато осъзнах, че търся различен поглед къмсвета, нетипичен за европейския етноцентризъм. Бешемного отдавна, през 1972 г. Кацнах в Гвинея-Бисау,когато още беше португалска колония. Товапреживяване ми подейства като отправна точка. Винагисе връщам в Африка, воден от все същото желание: дапридобия по-добра перспектива към света. Често казвам,че африканският ми опит ме направи по-добър европеец.И това е обяснимо. Дистанцията ми позволява да видяпо-добре света – независимо дали става въпрос за женами, за работата ми или за онова, което чета въввестника – и ясно да прозра механизмa на действие,както и грешките в него: неотменната значимост заЕвропа на всичко, наследено от Просвещението иФренската революция, но и възникващите проблеми нанашия континент. Наученото в Африка ми помогна дабъда по-добър човек, който, надявам се, живее по-добърживот. Благодарение на Африка аз знам повече за света.

Можете ли да ни дадете някакъв конкретен пример?- Романът, който току-що завърших, се казва„Китаецът”. От известно време съм ужасен отповедението на китайците в Африка. Те се държат като„новите колонизатори”, безкрайно отблъскващо. Ощеповече, че израснах с идеята, че Китай помага наафриканските страни да се освободят. И написахкнигата именно защото по тези въпроси знам неща, закоито обществото дори не подозира. Виждал съмкитайците в действие – не само в Мозамбик, но и надруги места в Африка. Китай има проблем спренаселването на селата. 200 милиона жители накитайските села обедняват с всеки изминал ден и можеби някой ден ще се надигнат и ще „превзематБастилията”, атакувайки комунистическата партия.Ето защо китайските управници предвиждат даизнесат проблема извън граница и да „трансплантират” вАфрика най-бедното селско население (поне 4 милионадуши), което да обработва земята. Това е ужасяващаформа на колонизация – някога португалците санаправили същото с Мозамбик. Можеш да правиш сбедните каквото си поискаш. Разбира се,правителството на Мозамбик ще извлече финансоваизгода от китайските действия. През 60-те годиниКитай се радваше на огромен престиж. Мао бе успял даизхрани 1 милиард жители. Така че новата ми книгавсъщност разказва собственото ми разочарование. Предипет години Китай даде финансова помощ на Мозамбик ивпоследствие се възползва от това, за да пратиработниците си в страната. Тръгнаха слухове, чекитайците малтретирали африканските си колеги, носкандалът бързо бе потушен. Тази история ми подействакато стимул: започнах да правя проучвания в Китай и вАфрика и резултатът е тази книга.

Значи все пак притегателната сила за Китай не епетролът?- Не, в Мозамбик няма петрол, но има други суровини,които привличат интереса. В Китай има голям дефицит,особено на суровини. Освен това китайците виждатсредство да решат проблемите си, като масово сенасочват към африканския пазар. Ако вземете самолетаот Йоханесбург до Хараре, ще установите, че почтивсички пътници са китайци. Скоро те ще създадатнеконтролируема ситуация за африканците. Да неговорим, че в Алжир се пращат хиляди работници, коиточесто са бивши китайски затворници. За това също сезнае прекалено малко. Книгата ми, която засяга доставъпроси, ще излезе едновременно в много страни презмай, само два месеца преди началото на Олимпийскитеигри в Пекин.

Казвате: „Знаем как умират африканците, но не и какживеят.”- Всеки път, когато се върна в Европа и пусна новините,не виждам друго освен кадри на смъртта. Ноафриканците все пак живеят: те обичат, бунтуват се,мечтаят, работят. Хората обаче не знаят нищо за тезинеща. Именно затова се опитвам да предложаалтернативен образ на Африка, различен от негативнатапредстава, налагана от медиите. Защо е така? ДнесАфрика не ни интересува особено, нито политически,нито икономически. А това е голяма грешка: вконтекста на глобализация не можем да се държим такасякаш тя не съществува. Надявам се поне младите да сеопълчат срещу това объркано статукво.

Какъв е дългът на Европа към Африка?- Най-напред трябва да се погрижим африканците да сехранят също толкова добре, колкото и останалитежители на планетата. Ако попитате къде се намира

центърът на Европа, някои хора ще посочат Брюксел(политическия център на Европейския съюз), другиЛондон (икономическия и финансов център), третиПариж или Берлин (средищата на културния живот).Според мен символичният център на Европа е малкотоостровче Лампедуза в Южна Италия. Именно там всекиден се провалят нелегалните имигранти, пристигнали отАфрика. Струва ми се, че това е отвратително. Иподобни скандали трябва да ни накарат да се запитаме:можем ли да приемем тези хора? Няма ли друг начин дапосрещаме имигрантите? Имам една мечта: да сепострои мост между Мароко и Испания.

Имигрантите и тяхната съдба играят важна роля впиесите и романите ви...- Европа е създадена от преселения. Европейскатаистория е низ от емиграции и имиграции. Преди един векмного шведи са заминавали за Америка в търсене на по-добър живот. И са го намирали. Толкова смекъсопаметни! Консервативните европейци се боят, чеимигрантите ще им откраднат хляба. Глупости! Те щевършат работата, която ние не искаме да вършим.Враждебността може само да ни довлече неприятноси:кой ще се грижи за нас след 20 години, когато остареем?Възлагам много надежди на младите, защото нашетопоколение изгуби битката. Живеем в ужасен свят, вкойто хората не си взимат поука от преживяванията иопита си. Питам се какво ли би казал Волтер, ако видиднешна Европа. Според мен би възкликнал: „Крайно времее да се захващате с Просвещението!”

Как оценявате развитието на Швеция, когато севръщате? Мит или реалност е шведският социаленмодел?- Продължавам да смятам, че Швеция е многосправедлива държава. Но съм притеснен, че се сблъсква спроблеми, които не съществуваха преди петнайсетгодини. Разбира се, реформите бяха необходими, ноповечето от тях имаха негативен ефект. При все товаза много имигранти, пристигащи сега, Швецияпродължава да е същински рай. Но трябва да внимавамеда не изгубим духа на солидарност, така определящ занашето общество. Трябва да се борим да го запазим.

В криминалните ви романи Швеция изобщо не приличана рай...- Този рай е мит, създаден от вас, не от нас. Чужденцитесъздадоха митологичната представа за „шведскиямодел” и... за русокосите шведки. В действителностШвеция се сблъсква с доста проблеми, между които итози, който описвам в книгите си: връзката междудемокрацията и съдебната система. Ако правосъдиетоне работи както трябва, демокрацията не може дафункционира. Но най-големият проблем е бедността, несамо икономическа, но и културна. Всъщност цялаЕвропа днес страда от невежество. Трябва ни новоПросвещение, нов Ренесанс. Аз съм потресен от липсатана култура у подрастващите. Скоро попитаха единмладеж какви са били причините за Втората световнавойна и той отговори, че Хитлер и Сталин са се карализа Мерилин Монро! Много е смешно, но е и плашещо...Младите не разбират, че демокрацията може да бъдезастрашена от едно хипотетично завръщане нафашизма...

Може ли да се каже, че криминалните ви романи саотражение на шведското общество?- Мисля, че криминалната интрига е един от най-старите литературни похвати. Достатъчно е даспоменем „Медея”, пиеса, написана преди 2500 години, вкоято героинята убива трите си деца от ревност.Когато ме попитат коя е най-добрата криминалнаинтрига, създавана някога, винаги отговарям: „Макбет”.Така че криминалната литература като огледало наобществото не започва с Едгар Алън По, нито с КонанДойл. Престъплението, смъртоносният конфликтдейства като катализатор за мислите на героите, зареакциите на обществото. Освен това всички обичат дачетат заплетени сюжети. Криминалната интрига едобър начин да привлечеш вниманието на читателя, даизкушиш младежите от предградията. В Швеция мечетат доста имигранти. Това ме радва искрено, понежекнигите ми им помагат да научат шведски. Сигурен съм,че след 20 или 30 години ще има криминален автор,носител на Нобелова награда. Това е толкова жив жанр!

Литературният ви живот е много разнообразен:пишете криминални романи, театрални пиеси, книгиза деца. Освен това сте директор на театър вАфрика. Как успявате да съчетавате толкова неща?- Работя много! И понеже денонощието има само 24часа, единственото решение е да избера какво няма даправя. Например, ако всеки ден гледам с един час по-малко телевизия, печеля 365 часа годишно, време, вкоето могат да се правят много други неща.

Определяте ли себе си като обществено ангажиранписател?- Да! Това е моята действителност. Когато се будясутрин, знам, че ще се озова в един свят, където не мога даси служа с абстракции. Ето ви и пример: в момента ние си

говорим за литература, а по света има милиони деца,които никога няма да имат шанса да се научат да четат ипишат. За тях книгата не значи нищо. Това е ужасно. Нонай-ужасното е, че ние не сме успели да решим тозипроблем. Преди две или три години една английскаорганизация изчисли цената на цялостното справяне снеграмотността. Струваше много скъпо, но не повече,отколкото даваме всяка година за храна на домашните силюбимци... Бунтувам се при мисълта, че милиони деца нямада познаят вълшебството на четенето. Неграмотносттае епидемия, не по-малко сериозна от СПИН-а.

В Мапуто вие поставяте театрални пиеси. Какъв ерепертоарът ви?- В момента репетираме „Трамвай желание” на ТенесиУилямс. Запазил съм декора на Ню Орлиънс, нопремествам действието в дома на чернокожосемейството през 1955-а. Случва се да поставямдревногръцки трагедии, но когато 75% от зрителите незнаят нито да четат, нито да пишат, не трябва да гинатоварваш с прекалено далечни културни традиции.Ето защо пиша много пиеси за тази действителност.

Музиката играе важна роля в живота ви...- Винаги съм мечтал да пиша така, както свири ЧарлиПаркър. Той винаги знае накъде отива в своите солоизпълнения и това му позволява да импровизира. Научилсе много за писането благодарение на Бърд, Колтрейн, асъщо и на Бах.За мен слушането на музика винаги е било източник наразмисли.

Героите в романите ви често са потиснати.Причислявате ли се към скандинавската традиция намеланхолия и тревожност?- Ако искате наистина меланхолична литература, идетев Португалия! Не съм сигурен, че меланхолията едоминанта в шведската и изобщо в скандинавскаталитература. Това е мит, наложен и от филмите на моятъст, Ингмар Бергман. Той често казваше с усмивка, че евиновен за всичко!

За какво разговаряхте с Бергман?- Бяхме много близки. Разговаряхме много, най-вече замузика. Можеш да говориш за музика по толковаразлични начини. Той имаше свое малко киносалонче.Трябваше да изгледаме заедно около 150 филма: класикиот нямото кино, съвременни филми. Винаги бешевдъхновяващо да слушаш коментарите му. Той бешепървият читател на моите пиеси. Липсва ми много.

Разкажете ни някой свой спомен за него...- Той беше много щастлив, че и аз харесвам „Часът навълците”, един от най-неоценените му филми. Мисля, чебях за него нещо като брата, който никога не бе имал.Видях го за последен път няколко часа преди да почине.Знаех, че умира. И в крайна сметка си отиде в часа навълците, между 4 и 5 сутринта, времето, в коетоказват, че хората се раждат или умират.

Роден през 1948 г. в Швеция, Хенинг Манкел е автор нанад 30 творби, преведени на 27 езика. Сред тях са и

суперуспешните му криминални романи за инспекторКурт Валандер. В България Манкел е познат с романа

си „Защитна стена”, излязъл като част отпоредицата „Съвеременна европейска проза” на

издателство „Колибри”.

Въпросите зададоха ФРАНСОА АРМАНЕ иЖИЛ АНКЕТИЛ

Преведе от френски СТЕФКА ПАУНОВА

Преводът е направен по Le Nouvel

Observateur, 10-16 януари 2008

Хенинг Манкел: „Какво поражда моя бунт”

10 Литературен вестник 16-22.04.2008

Джон Грей

Днес около религията цари климат на морална паника.До неотдавна на нея се гледаше като на анахронизъм отвремената на суеверията, чиято роля в обществото всеповече намалява, а сега се сатанизира като причина намного от най-тежките злини в историята начовечеството. Резултатът е внезапен бум в книжнинатана прозелитистичния атеизъм. Преди няколко годинибеше почти немислимо някой издател да се реши дапубликува книга, свързана с религията. Днес трактатитепротив религията чупят рекорди по продажби, като„Делюзията Бог” на Ричард Докинс и „Бог не е велик” наКристофър Хичънс се разпространяват в тиражи отстотици хиляди. За първи път от поколения насам учении философи, писатели и журналисти спорят далирелигията има бъдеще. За щастие интелектуалнотодвижение не е еднопосочно. Излязоха и контраудари отстрана на вярващите, например „Измамата Докинс?” наанглийския теолог Алистър Макграт и „Светскатаепоха” на канадския философ Чарлз Тейлър. Но като цялобезбожниците са начело на класациите по продажби и ехубаво да се запитаме защо това е така.Рязката промяна във възприемането на религията сеобяснява – макар и частично - с тероризма.Самоубийците от 11 септември се смятат за мъченицив религиозната традиция и западното общественомнение безкритично прие изградения от самите тяхобраз. Мнозина причисляват възхода на ислямскияфундаментализъм към най-големите заплахи залибералните общества.За Докинс, Хичънс, Мартин Еймис, Мишел Онфре, ФилипПулман и останалите от техния лагер религията еотрова и носи вината за хилядолетия насилие ипотисничество. Настойчивостта на тяхнатаантирелигиозна полемика показва, че сме свидетели напромяна, съпоставима по значение с възхода натероризма: вятърът на секуларизма се е обърнал. Тезиавтори принадлежат на поколение, обучено да възприемарелигията като атавизъм от един по-ранен етап начовешкото развитие, който с увеличаване на знаниетопостепенно ще отмре. През ХІХ в., когато научната ииндустриалната революция внасят бързи промени вобществото, това предположение може и да е звучалологично. И макар Докинс, Хичънс и сие все още да вярват,че в дългосрочен план напредъкът на науката щеизтласка религията в покрайнините на човешкия живот,това вече е по-скоро въпрос именно на вяра, а не еаргументирана и почиваща на доказателства теория.Вярно е, че религията е в упадък в множество страни(например Ирландия) и отдавна не определя живота нахората в други (Великобритания). По-голямата част отЕвропа е безспорно постхристиянска. Само че нищо неподсказва, че отливът от религията е окончателен,нито пък че е потенциално универсален. Съединенитещати не са станали по-светски отпреди сто и петдесетгодини, когато Алексис дьо Токвил с изненада описвавсесилието на религията там. В известен смисълсветската епоха е отчасти илюзия. Големитеполитически движения на ХХ в. са носители нанаследени от религията митове и затова е съвсемзакономерно, че след краха на тези проекти религията сесъживява. Сегашната враждебност към нея е именнореакция срещу този обрат. Секуларизацията е вотстъпление и в резултат се появява евангелисткиатеизъм, невиждан от викторианската епоха.И днес, както и по времето на кралица Виктория, тозиатеизъм е отражение на вярата, която отхвърля. Добърпример за това е „Северното сияние” на Филип Пулман –пълна с податки многопластова алегория, превърната вхоливудски хит под името „Златният компас”.Притчата на Пулман разглежда далеч не само заплахатаот авторитаризма. Повдигнатите в нея въпроси са всъщността си от сферата на религията и книгата евзела много от вярата, която критикува. Пулманпризнава, че атеизмът му е повлиян от англиканскататрадиция и в творбата му наистина отекват концепциина Милтън и Блейк. Най-голямата му заемка оттрадицията е идеята за свободната воля. Основнатанишка в сюжета е утвърждаването на свободната воляза сметка на вярата. Младата героиня Лира Белакуа севъзправя срещу Магистериума – метафора нахристиянството, – защото то се опитва да лиши

хората от способността даизбират сами пътя в живота си, аспоред нея това би унищожилочовешкото в тях. Но идеята засвободната воля, от коятопроизлиза либералният постулат

Атеистичната заблудаза личната свобода, идва от Библията (спомнете си„Битие”). Убеждението, че свободната воля е неизменначаст от това да си човек, е наследено от вярата и катоповечето апологети на атеизма Пулман е издънка нахристиянството.Яростният атеизъм възражда едни от най-лошитечерти на християнството и исляма. Подобно на тезирелигии, той цели покоряването на целия свят.Вярващите атеисти са убедени, че ако всичкивъзприемат възгледите им, човешкият живот ще сепромени коренно, и че един определен начин на живот –техният собствен, подобаващо украсен – е най-подходящ. Не е нужно атеизмът да се превръща вмисионерска кауза. Съвсем нормално е човек да неизповядва някоя религия и въпреки това да не евраждебно настроен към вярата по принцип. Странен етози хуманизъм, който заклеймява един същностночовешки импулс. И въпреки всичко точно това правятвярващите атеисти, когато сатанизират религията.За днешния атеизъм е характерно, че най-яростните мупроповедници са философи. В „Разомагьосване: религиятакато природен феномен” Даниел Денет твърди, чесъздава обща теория на религията. Всъщност в по-голямата си част книгата представлява полемика срещуамериканското християнство. Този тесен фокус сеотразява във възгледа на Денет за религията – за него тяе вярата, че за да се обясни светът, е нужна някаквасвръхестествена сила (чието одобрение търсятвярващите). За Денет религиите са усилие да се направинещо, което науката върши по-добре – те сарудиментарни безплодни теории или пък чистиглупости. „Твърдението, че съществува Бог, пише тойжлъчно, дори не е теория.” Но религиите не се състоятот твърдения, които се опитват да станат теории.Непознаваемостта на божественото е в сърцевината наизточното християнство, докато в ортодоксалнияюдаизъм практикуването има превес над доктрината.Будизмът, както и суфистката традиция в ислямавинаги са твърдели, че в духовните въпроси истината енедостижима. Хиндуизмът пък избягва да се определяопростенчески като вяра. Само някои традиции взападното християнство под влиянието на гръцкатафилософия се опитват да превърнат религията вобяснителна теория.Твърдението, че религията е примитивна версия нанауката, добива популярност в края на ХІХ в. сизследването на Фрейзър за митовете на примитивнитеплемена „Златната клонка”. Според Фрейзър религията имагията са тясно свързани. Те се коренят в страха иневежеството и са проявление на детството начовечеството и ще отминат с напредъка на познанието.Атеизмът на Денет не е нищо повече от новопроявление на позитивизма на Фрейзър. Позитивиститесмятат, че с развитието на транспорта икомуникациите – в онези дни корабоплаването ителеграфа – ирационалното мислене ще отмре заедно срелигиите от миналото. Въпреки историческитедоказателства от миналия век, Денет явно е на същотомнение. В едно интервю той предсказва, че „до двайсет ипет години всички религии ще са се превърнали в нещосъвсем различно, така че на повечето места религиятавече няма да предизвиква това страхопочитание, накоето се радва днес.” Аргументът му е„разпространението на информационните технологии(не само интернет, но и мобилните телефони ипортативните радио- и телевизионни приемници)”. Явнотози философ не е чувал за широко разпространенитесред талибаните мобилни телефони, нито пък запоявата на виртулна „Ал Кайда” в Мрежата.Нарастването на познанието днес се отрича само отпостмодерните релативисти. Науката е най-добриятинструмент за формиране на отговарящи надействителността убеждения за света, но разкривасъщата гола истина, която обаче религиите обличат смечти. И науката, и религията са символни системи,които служат на човешките потребности; в случая нанауката - за предсказуемост и контрол. Религиите саобслужвали множество потребности, но в основата сиотговарят на потребността от смисъл, която сезадоволява по-скоро с митове, отколкото с обяснения.Не малка част от модерното мислене се крепи насветски митове – скелети на религиозни наративи,превърнати в псевдонаука. Убеждението на Денет, ченовите комуникационни технологии ще променят изоснови мисленето на хората, е точно такъв мит.В „Делюзията Бог” Докинс се опитва да обяснипривлекателността на религията чрез теорията замемите – не много ясно дефинирани концептуалниединици, които се съревновават една с друга в пародия наестествения отбор. Той признава, че след като във

всички кътчета на земята хората имат склонност къмрелигиозната вяра, то тя сигурно притежава някаквопредимство от еволюционна гледна точка; но днес,твърди Докинс, религията оцелява главно благодарениена лошото образование. От дарвинистка гледна точка еозадачаваща ключовата роля, която Докинс отдава наобразованието. Човешката биология не се е променилаособено през познатата ни история и ако религията езаложена в хората, трудно може да се разбере как еднопо-различно образование би променило това положение. Ивъпреки това Докинс е убеден, че ако не е част отучилището и семейния живот, религията бързо щеотмре. Този възглед има много повече допирни точки снякоя фундаменталистка теология, отколкото сДарвиновата теория и ме подсеща единствено завярващите християни, които ме уверяват, чеотгледаните в „чиста” среда деца ще израснат безплътски желания.„Меметичната теория за религията” на Докинс екласически пример за глупостите, които се получаватпри прилагането на Дарвиновите разсъждения извънтяхната си специализирана област. Заедно с Денет,който се придържа към една малко по-различна версия натеорията, Докинс твърди, че религиозните идеиоцеляват, тъй като са способни да оцелеят във всяка„меметична среда”, или защото са част от „мемеплекс”,в който съществуват подобни меми – например идеята,че ако загинеш като мъченик, в рая те очакватседемдесет и две девици. За съжаление меметичнататеория е наука само доколкото е наука и теорията забожията промисъл.1 Строго погледнато, тя не е доритеория. Глупостите за мемите са просто пореднатапроява на зле формулирани дарвинистки метафори.Докинс сравнява религията с вирус: религиозните идеи самеми, които заразяват уязвимите съзнания, особенотези на децата. Биологическите метафори може и да саполезни – съзнанията на вярващите атеисти изглеждатизключително податливи на заразяване с религиознитемеми например. В същото време тези аналогии санатоварени с множество опасности. Докинс е склоненкъм същото потисничество, в което обвиняварелигиите. Той не обръща внимание на факта, че някоиот най-големите жестокости в съвременността са делона режими, обосноваващи престъпленията си с научницели. „Научният расизъм” на нацистите и„диалектическият материализъм” на съветскиякомунизъм свеждат неизмеримата сложност начовешкия живот до смъртоносната простота на научнаформула. И в двата случая става дума занаукоподобност, приемана като истинска наука.Подобно на всяко друго човешко изобретение, наукатаможе да бъде използвана за нечовешки цели. Всъщностпри нея рискът е още по-голям предвид огромния йавторитет.Днешните противници на религията проявяватподчертана липса на интерес към историята наатеистичните режими. В „Края на вярата: религия,терор и бъдещето на разума” американскиятизследовател Сам Харис твърди, че религията еосновният източник на насилие и потисничество вчовешката история. Той признава, че светски тираникато Сталин и Мао извършват невероятни безчинства,но смята, че тяхното потисничество няма нищо общо сидеологията им на „научен атеизъм” – проблемът натехните режими е просто това, че са тоталитарни. Нонаистина ли няма връзка между опитите да се изкоренирелигията и загубата на свобода? Не ми се вярва Мао,нападнал народа и културата на Тибет с лозунга„Религията е отрова”, да се съгласи, че атеистичният мусветоглед няма отражение върху политиката му. Вярное, че в Китай той е едва ли не обожествяван, подобно наСталин в Съветския съюз. Но утвърждавайки култа къмличността, комунистите не се отказват от атеизма.Те ясно показват какво се случва, когато атеизмът сепревърне в политически проект. Неизменният резултате ерзац религия, която може да бъде поддържана самочрез тирания.Нещо подобно се случва и в нацистка Германия. Докинсизобщо не допуска, че нацистките престъпления можеда имат връзка с атеизма. В „Делюзията Бог” тойзаявява: „Не е важно дали Хитлер и Сталин са билиатеисти, а дали атеизмът систематично скланя хоратада вършат злини. Няма абсолютно никакводоказателство в подкрепа на една подобна теза.” Това есъвсем опростенческа логика. Хитлер се е смятал запоклонник на науката и е бил силно повлиян отвулгарния дарвинизъм и неговата теория за евгениката,развита от материалистическата философия наПросвещението. Той използва християнскатаантисемитска реторика в преследването на евреите иЦърквата активно го подпомага. Но именно нацисткатавяра в расата като научна категория отваря вратитепред това невиждано в човешката историяпрестъпление. В периода между двете световни войни немалко хора споделят възгледите на Хитлер – миш-машот наукоподобни теории и враждебност към религията.


Извън всякакво съмнение е, че именно благодарение натози атеизъм са възможни нацистките престъпления.Днес повечето атеисти са заклети либерали. Тяхнатацел – или поне така твърдят те, – не е атеистиченрежим, а светска държава, в която религията не играеникаква роля. Очевидно те са убедени, че в една такавадържава религията постепенно ще отмре. Ноамериканската светска конституция не води досветска политика. Християнският фундаментализъм енай-силен в Америка, докато няма почти никаквовлияние във Великобритания, където съществуваАнгликанска църква. Днешните критици на религиятадоразвиват принципа за разделяне на Църквата отдържавата. Те очевидно искат да елиминират всичкиследи от религията в публичните институции.Странното е, че много от техните идеи – включителноидеята за самата религия – са оформени от монотеизма.Зад светския фундаментализъм се крие родена отрелигията идея за хода на историята.Антъни Грейлинг дава пример за устойчивостта нарелигиозните категории в светското мислене в „Къмсветлината: история на борбата за свобода и основниправа, положила основите на съвременния Запад”.Заглавието подсказва, че това е нещо като проповед.Целта на автора е да утвърди „един вигски поглед къмисторията на съвременния Запад”, в сърцевината накойто е идеята, че „Западът въплъщава прогреса”.Исторически погледнато, вигите са били вярващихристияни, които са били убедени, че божията промисълводи до кулминация на историческия ход в английскитеинституции, а самият Грейлинг също вярва, че историята„се движи в правилна посока”. Несъмнено има иотклонения – той мимоходом споменава нацизма икомунизма с по няколко изречения. Но тези злощастия сапериферни. Те не се отразяват на западната традиция,която винаги е била посветена на свободата и която,според Грейлинг е същностно антагонистична къмрелигията. „Историята на свободата, пише той, епоредната – и може би най-важната – глава в борбатамежду религията и секуларизма.” Възможносттарадикални течения в светското мислене да са допринеслиза възхода на нацизма и комунизма изобщо не се споменава.Грейлинг не храни съмнения за пътя на историята –неговата вяра е по-силна дори от вярата на разтърсенитеот ужасите на Френската революция виги от ХVІІІ в.Но убеждението, че историята е процес с определенапосока, е също толкова основано на вяра, колкото ихристиянският катехизис. Светските мислители катоГрейлинг отхвърлят идеята за божията промисъл, но паксмятат, че човечеството се движи към една универсалнацел – основана на науката цивилизация, която накрая щеобхване цялото човечество. В дохристиянска Европачовешкият живот се възприема като цикъл откръговрати, а историята като трагична или комична, нов никакъв случай носеща избавление. С появата нахристиянството се утвърждава идеята, че историятаима ясна цел – човешкото спасение. Въпреки чепотискат религиозното съдържание, светскитехуманисти се придържат към подобни убеждения. Не бихискал да отнемам утехата на вярата от никого, но еочевидно, че идеята за прогреса в историята е мит,създаден в отговор на потребността от смисъл.Проблемът на светския наратив не е в допускането, чепрогресът е неизбежен (в много от версиите му не етака). Проблемът е в убеждението, че постигнатият внауката напредък може да бъде повторен в етиката иполитиката. Докато научното познание нараствакумулативно, нищо подобно не се случва в обществото.В по-голямата част от света робството е премахнатопрез ХІХ в., но се завръща в невероятни мащаби внацистките и комунистическите режими и все ощесъществува и днес. След Втората световна войнамъченията са забранени с международни конвенции самоза да бъдат приети като политически инструмент отводещата либерална сила в началото на ХХІ в.Богатството нараства, но постоянно се унищожава въввойни и революции. Хората живеят по-дълго и се избиватв по-големи мащаби. Познанието се увеличава, ночовешките същества си остават почти непроменени.Вярата в прогреса е остатък от християнскотовъзприемане на историята като универсален наратив иедин интелектуално буден атеизъм би следвало дазапочне с поставянето й под съмнение. Точно това правиНицше в критиката си към християнството в края наХІХ в., но почти никой от днешните светски мисионерине следва примера му. Не е нужно човек да бъде страстенпочитател на Ницше, за да разбере причината - той неприема никаква връзка между атеизма и либералнитеценности, напротив, смята ги за издънка нахристиянството и отчасти именно поради това гизаклеймява. За разлика от него, вярващите атеисти сесамопровъзгласяват за защитници на либералнитесвободи – като рядко се питат откъде идват те, - иотхвърлят ролята на религията в създаването им.От съвременните антирелигиозни полемистиединствено Мишел Онфре тръгва от възгледите на

Ницше. В известен смисъл „В защита на атеизма” наОнфре е несравнимо по-добра книга от всички, създаденив англоговорящия свят. Онфре си дава сметка, чевярващият атеизъм е неволна имитация натрадиционната религия: „Много от войнстващитеподдръжници на светската кауза приличат на духовници.Още по-лошо: те са карикатура на духовенството”.Онфре разбира много по-ясно от англосаксонските сисъмишленици формиращото влияние на религията върхусветското мислене. И въпреки това той като че ли незабелязва, че либералните ценности, възприети от негокато даденост, са плод до голяма степен нахристиянството и юдаизма. Най-важните либералнитеоретици на толерантността са Джон Лок, койтозащитава религиозните свободи с християнскиаргументи, и Бенедикт Спиноза, който е евреин. Ивъпреки това Онфре демонстрира единствено презрениекъм традициите, от които произлизат тези мислители –особено към монотеистичния юдаизъм: „Не разполагамес акт за раждане на идеята за един Бог, пише той. Новъпреки всичко, родословието е ясно: евреите гоизмислят, за да запазят съществуването, сплотеносттаи единението на своя малък, заплашен отвсякъде народ”.Тук Онфре пропуска една важна отлика. Може и да евярно, че евреите измислят монотеизма, но юдаизмътникога не е бил мисионерска вяра. В стремежа си къмуниверсализъм вярващият атеизъм принадлежи къмтрадицията на християнството и исляма.Днешните полемики против религията забравят, чепочиващото на вярата насилие от изминалия век есветско по своя характер. В известен смисъл това сеотнася и до новата терористична вълна. Ислямизмът есъвкупност от различни движения, не всички от коитоса войнствени проповедници на джихад, като повечетоса само отчасти фундаменталистки и се стремят давъзстановят загубената чистота на ислямскататрадиция, като в същото време заемат идеи отрадикалните светски идеологии. Модерно е да се говориза ислямофашизъм и наистина ислямистките партииимат някои общи черти с фашисткото движение отпериода между войните, в това число антисемитизмът.Но ислямистите са в дълг, дори може би по-голям, къмкрайната левица и ще е много по-точно да бъдатнаричани ислямоленинисти. Ислямисткият терор същопроизлиза от светските революционни идеологии.Екзекуциите на заложници в Ирак повтарят допоследната подробност европейските „революционнитрибунали” от седемдесетте години на миналия век –например убийството на бившия италиански министър-председател Алдо Моро от „Червените бригади” през1978 г.Влиянието на светските революционни движения върхутероризма далеч надхвърля ислямистите. В „Бог не евелик” Кристофър Хичънс отбелязва, че много преди„Хизбула” и „Ал Кайда” „Тамилските тигри” от ШриЛанка прилагат „отвратителната тактика насамоубийствени атентати”. Само че той пропуска даотбележи, че „Тигрите” са марксисти-ленинисти имакар техните привърженици да са основно отхиндуисткото население на острова, те отхвърлятрелигията във всичките й форми. Тамилскитесамоубийствени атентатори не избират смъртта, за дабъдат възнаградени в някакъв отвъден рай. Не такава е имотивацията на самоубийствените атентатори,прогонили американските и френските войски от Ливанпрез осемдесетте години на миналия век; повечето оттях са от левицата - например от Ливанскатакомунистическа партия. Тези светски терористивярват, че те ускоряват историческия процес, който щедоведе до създаването на един по-добър свят. Тозивъзглед е много по-далеч от човешката реалност - имного по-смъртоносен в последствията си - отповечето религиозни митове.Не е задължително да вярваш в наратива за прогреса, за дасмяташ, че либералните общества трябва да бъдатзащитавани. Никой не се съмнява, че те са по-висшаформа от тиранията на талибаните в Афганистаннапример. Въпросът е в пропорцията. Раздиран отпротиворечия, лишен от индустриалната база накомунизма и нацизма, ислямизмът не е заплаха оттакава величана, на каквито бяхме свидетели през ХХ в.Много по-голямо зло е Северна Корея, която е много по-репресивна от ислямистките режими и освен товапритежава ядрени арсенали. Само че вярващите атеистипочти никога не я споменават. Хичънс е изключение, нопри описанието на пътуването си в Северна Корея тойсамо отбелязва, че за режима е характерна „извратенаформа на конфуцианското преклонение пред предците”.Както в Русия и Китай, вината на благороднатахуманистична философия на марксизма-ленинизма енапълно опростена.Във връзка с троцкистката секта, към която някога епринадлежал, Хичънс тъжно отбелязва: „Понякогаусещам липсата на старите си убеждения – така, какточовек усеща липсата на ампутиран крайник.” Не виждамоснования да се притеснява за загубата си. Възгледите

му за Ирак показват, че у него все още е силна волята завяра. В резултат на предвожданото от Американападение днес по-голямата част от Ирак е в ръцете наислямистка теокрация, в която жените,хомосексуалистите и религиозните малцинства саподложени на небивали репресии. Идеята, че Ирак можеда стане светска демокрация – настойчиво подкрепянаот Хичънс – е възможна само като акт на вяра.Във „Вторият самолет” Мартин Еймис пише:„Опозицията срещу религията днес заема по-високитеинтелектуални и морални нива”. Еймис е убеден, черелигията е нещо лошо и че то няма бъдеще в западниясвят. Този възглед е доста озадачаващ у автор на книга,занимаваща се със самозаблудите на просъветскатазападна интелигенция. Интелектуалците, чиитозаблуди изследва Еймис, се обръщат към комунизма визвестен смисъл като заместител на религията и накраядори изнамират оправдания за жестокостите наСталин. Нима и днес няма подобни заблуди? Някоинеоконсерватори – като Тони Блеър, който скоро щепреподава религия и политика в Йейл – съчетаватвойнствения си прогресизъм с религиозна вяра, само чевярата им е такава, че Августин и Паскал едва ли биха яразпознали. Повечето от тях са светски утописти,които оправдават изпреварващите военни удари имъченията, тъй като водели до светло бъдеще, в коетодемокрацията ще царува навсякъде. Дори и във високитеетажи на Запада, месианската политика не е загубилаопасната си примамливост.Религията не е изчезнала. Потискането й - така, кактосе потиска сексът - е обречено усилие. През ХХ в., когатое начело на цели държави и масови движения, топодпомага раждането на тоталитаризма. А днес води доистинска истерия. Не всичко в религията е ценно изаслужава уважение. От нея ни е останалантропоцентризмът - грозната заблуда, че земятасъществува, за да служи на човека, - който повечетосветски хуманисти споделят. Някои религиозниорганизации, както и атеистични режими, претендиратза правото да решават как хората да изразяват своятасексуалност, да контролират човешкотовъзпроизводство или да определят как да приключвамеживота си – всичко това категорично трябва да бъдеотхвърлено. На никого не може да се позволи даограничава свободата и никоя религия няма правото данарушава мира.Но опитът да се изкорени религията води само допоявата й в гротескни и извратени форми.Безпрекословната вяра в световната революция,универсалната демокрация или свръхестествените силина мобилните телефони са по-голяма заплаха за разума - иосвен това е далеч по-вероятно именно те да отмратпрез идващите десетилетия, - от религиознитетайнства. Викторианският поет Матю Арнолд пише завярващите, останали безутешни след отлива на вярата.Днес светската вяра е в отлив и на мрачния брягостават проповедниците на неверието.

Преведе от английскиВЛАДИМИР МОЛЕВ

1 Крайно време е от българския език да изчезнатвсевъзможните версии на нелепата калка „интелигентендизайн” (вж. например текстовете на И. Дичев въвв. „Сега”), поради което предлагам да се използва ако ненай-точния смислов еквивалент„теория за божията промисъл”, топоне „теорията за разумниятворец/създател”. – Б. пр.

The Guardian

Сн.

Пат

и С

мит


Валери Стефанов

Книгата е място, в което се срещат способностите наума, ритъмът на сърцето, залозите на честта...Изгорената книга е празнота, в която се разпознаватостатъци от емоции, насилие, власт, политика...Библиотеката е място, където се разгръща грижата наобщността за знанието, паметта, бъдещето...Изгорената библиотека е символ, който ни отваря пъткъм една възможна археология на душевното.Ако книгите са знание, а знанието е сила, то питането е– колко по-силен щеше да бъде светът, ако си бешеопазил и изчел изгубените книги? Ако ги беше използвалкато интелектуални инструменти за решаване напрословутите си драми и нескончаемите противоречия?Митовете за изгубеното знание и за непрочетенитекниги, които от векове ни съпровождат. За даподдържат усещането, че живеем в остатъчния свят назнанието. В свят, където са безвъзвратно погубенихиляди безценни книги. В свят, натрапчиво връхлитан оттъга по изгубеното. Натрапчива е тъгата, защотодокато едни хора са събирали книги и са ги редили вбиблиотеки, други хора са изгаряли тези библиотеки.„Най-древният и зъл враг на книгата е огънят” – твърдиунгарският писател Ищван Рат-Вег. Нека да го поправимтака – най-древният и зъл враг на книгата е човекът.Доказателство за тази злост са хилядите библиотеки-факли, безумно осветили пътя на човечеството.Няма я Александрийската библиотека, този великсимвол на знанието, натрупано в античността. Няма гикнигите, изгорени от китайския император Шъ Хуан Ди.Няма ги книгите на сибилите, изгорели споредпреданието в храма на Юпитер. Няма ги езическитекниги, погубени от фанатизма на християните. Няма гипетте хиляди Корана, изпепелени при превземането наГранада от кардинал Хименес. Няма ги...Говорим за подпалването, за съзнателните актове наунищожение. Не обсъждаме влагата, мухъла, огъня... катоестествени врагове на кожата, хартията, мастилата...Отвъд моралните определения разбираме, че сбирката ипожарът са двете лица на човешкото. Те са част отсложните отношения на човека с времето – сизтичането, изтриването, удържането, записът,пренасянето... Те са част от отношенията на човека съссамия себе си – заровен в страховете и приповдигнат отнадеждите.Огънят никога не гори напразно – той гори от нечие име,за нечия кауза.Всички тези неща ни сочат книгата като важеноператор в световете на забравата и паметта, назнанието и властта. Да пишем за библиотеката означавада размишляваме за конструирането на жизненитесветове, за баражите, издигани пред слабосилието напаметта и леността на мисълта. Когато казват, чебиблиотеката е свят, може би разбират тъкмо това –позиционирането в нейната сърцевина на различниизбори, цялата съвкупност от поведения-екзистенциали.Когато казват, че библиотеката е рай, може би иматпредвид, че библиотеката е утопично място, застанало-застинало спрямо вечно подозираната в посредственостреалност на настоящето.И така, опитваме се да отговаряме на тези въпроси –какво е библиотеката и защо е пожарът?

Библиотеката е сбирка, събраното.

Събира се онова, за което се преценява, че притежаваценност.Сбирката е светова форма, която позиционира нещатаспрямо направен избор и следван принцип. Колкотоповече книги съберем, толкова повече стабилност сме сиосигурили, толкова повече шансове на спасението смедали. Въпреки протестите на Сократ срещуписмеността, фиксацията на устния поток е далавъзможност знанието да бъде подръчно. Да се пази,пренася и обновява в подходящи форми и формати.Почитта към опита и знанието са родилипредвидливостта на сбирката. Сбирката ни чака наспирката на тревогата – когато имаме нужда отопределена информация, знаем, че можем да я потърсим.Библиотеката е резултат от този толкова първиченжест – запасяването като омаломощаване на тревогата

от непознатото, което иде.Заради тази тревога в Александриявсички пристигащи корабитрябвало да предоставятнамиращите се на тях книги запреписване в скрипториите.

Да дебнем книгите, защото те прекосяват моретатакрай нас! Да ги събираме, за да ги затворим в надежднихранилища!Библиотечната сбирка е терапевтична, но и утопична.Тя знае, че винаги има нещо, което ще й убягва, новъпреки това копнее да достигне края, да събере всичко.Събраните неща пристигат от всички земи, отвсевъзможни мисловни посоки. Със своята отзивчивостда се приютят, те наистина създават библиотекатакато модел на света.Светът и библиотеката си приличат не само по линия намногообразието. Тях ги събират сигурността иизненадата. Има различни форми на сигурност - катоподсказахме, библиотеката е сигурност, доколкотоможе да обхване бродещото и да си осигури знание чрезнего. Библиотеката обаче е и изненада, доколкото в неявинаги можем да съзрем невидяното, да разгърнемстраници, от които ще изпаднат непознати писмена,светове, същества...

Реплика: Пожарът

Пожарите горят, когато културите склерозират.Пожарите горят, когато варварите дойдат. А варваритеидват по всяко време. През всички епохи.След като библиотеките стоят откъм страната накултурата, варварите пристигат да докажат силата наприродата. С акта на опожаряването те символичновръщат библиотеката в лоното на природата, отдаватя на вездесъщата природна стихия – огъня.Огънят е радикална преоценка, която лумва в сърцето насбирката.Културата е система за оценностяване, но – ето – веченяма ценност и всичко е от равно по-равно в пламъка ипепелта. Това е плебейската мощ на огъня – жаждата налудите радостни очи и на застиналите впраисторически вик гърла. Сбирката се събира и свива ведно и същото на пепелта. Буквите слепват, сгърчват сеи блокират посланието в тъмата на изгорялото.Пожарът гори, за да покаже и докаже, че културата енесигурно убежище, крехка черупка, зад която ни дебнатоголените зъби на инстинктите. Варваринът есъщество, което отмъщава на конструктивнитеспособности на човека, явили се като резултат отпроцеса на цивилизоване.Погледнато откъм друг ъгъл, варваринът идва и катомилостив спасител – да ни разтовари от товара наминалото, да отмие раните, белязали колективнатапамет, да изтрие самата памет.

Библиотеката е ред, подреденото.

В сбирката нещата не просто стоят едно до друго – тесъседстват, отнасят се помежду си, общуват.Библиотеката оформя отношенията между вещите/нещата, които я съставляват. Каталозите саметафорични ножове, които разрязват масива от книги,превръщат купчината в подредба. Строените и подреденикниги вече правят от библиотеката място на служене иобслужване. Можем да се движим в тази библиотека и дасе добираме до набелязаната цел. Навлизаме в обитаемотопространство на знаците, на ориентацията икоординацията. Историята на човечеството катовъзхвала на реда срещу хаоса. Както Бог създава, катоотделя едни неща от други, така и библиотекарят-богразделя и подрежда нещо, което може да нарече свят.Библиотекарят е господарят на вътрешното, наподреденото срещу външното, хаотичното.

По силата на обратното, библиотеката е не по-малкоизкусителна като образ на лабиринта. Лабиринтът ероден от допускането за изгубването и заподвеждащите знаци. Измислени каталози, тайникоридори, зазидани стени, грешно поставени книги,издания-двойници... Хората обичат да се губят ибиблиотеката охотно им предоставя тази възможност.Такъв лабиринт, от който никога не можем да излезем, еи самото знание.


Пожарът, разбира се, разрушава реда, той подравнява.Отношенията между вещите колабират, когато нямаполе, където да се режисират техните отношения. Поедин скандален начин книгите с пукот се завръщат видентификационната немощ на купчината. Няма вечекаталози – нито епохи, автори, заглавия, жанрове...Буквите изчезват и в предсмъртната си агонияпоглъщат мислите и фантазиите, конструирани чрезтях. Волево създаденият ред, победен от разгулнатамощ на огъня.Когато в романа „Майстора и Маргарита” се твърди, черъкописите не горят, всъщност се отстоява еднаметафизична концепция за оцеляването на духа.Неговите продукти са възстановими във възвишенатасфера на наследяването, която е неподвластна напламъците и конюнктурите. Когато огньовете пламнати кладите се въодушевят до червено, някой някъде четеизгарящото и запаметява политащото в дима. Димът еонази фуния, чрез която изгорените думи побягват и сеспасяват – записани вовеки на плочата на небето.

Библиотеката е „битка” с времето.

Библиотеката е времеви оператор.Библиотеката е стена срещу времето, издигната вархаичния апокалиптичен пласт на нашето съзнание. Тяе пространство, в което е организирано време. Нямамепредвид само това, че в него са събрани книги от различнивремена, а че е структурирано самото историческо полена мисълта.Общоприета представа за времето е, че то „тече” отминалото към бъдещето. В този неминуем теч евраснало усещането ни за безвъзвратност и погубеност.Миналото е сянка зад затворени двери, то е „изтекло”,разсипало се е в пясъците на пустинята.За да сглобят целостта на живота, хората отчаяно сенуждаят от следите на този теч. Както неведнъж еказвано и показвано, писмеността и книгите саинструменти на паметта. Старите книги фиксират непросто някогашни представи и постигнати знания, авремеви срезове. Те възстановяват времето катоконстелация от човешки жестове, събития, мисли...Абстракцията време, която се превъплъщава в словесносъхранени и мисловно възстановими човеци, в оживеличовешки говори. Книгите, помислени и разлистени катосъхранени печати на човешкото.Битката с времето е напълно безсмислена, ако яразбираме като усилие да се спре и надхитри времето.Битката има смисъл само ако я схванем катовъзможност да се приобщим към един структуриращживота опит, безотговорно разпилян и разпаднат въввремето. Библиотеката улавя този опит и се стремиотново да го структурира, да го изведе пред човецитекато пожелано място за обитаване.

Библиотеката и пожарът



Пожарът е средство за радикално разрешаване напроблемите с паметта. Тъй като паметта оперира сминалото, а миналото е ключов идентификационенмасив, то пожарът идва, за да го приключи. Когатоподпалвачите горят книгите, те изгарят мостоветекъм миналото, а то значи – към самите нас, неуморнитесъбирачи на книги и пазачи на паметта. Отрязват нипоследния път за отстъпление – няма вече къде да себяга, няма идентификационна ниша, годна за подслон.Изгорената книга е опит да се провали и подпалиидентичността. Изгорената памет е усърдие да сескопи интелектуално и емоционално настоящето.Точно тази теза е изведена в книгата на Рей Бредбъри„451є по Фаренхайт”. В антиутопичния свят, създаденот писателя, всяка книга трябва да бъде проследена,намерена и старателно изгорена. „Книгата е зареденапушка в къщата на съседа” – защото е уред, способен дапроизвежда различие. В света на подобията всеки такъвуред е опасен, доколкото застрелва леността наподобието. Затова е логично да бъде обезвреден. Ипостигнатото е забележително – занемарена напълно еемоционалната памет, хуманитарният клон естарателно отрязан от дървото на образованието, втеатрите играят самотни клоуни, за прочит милостивоса оставени единствено комиксите и рекламите.

Библиотеката е съкровище.

Доколкото светът е съвкупност от престижности,библиотеката има привилегировано място в него.Богатството на едни империи се измерва със земи, роби,злато..., а на други – с книги. Александрия е удивителнаточка в историята, където книгата е оценена катовърховно богатство. Птолемеите са се запасявали съсзнание, защото са узнали за блясъка на това богатство.Много книжовни сбирки са се правели на принципа насъкровищницата – събирането на уникални ценности итрупането на зашеметяващи количества. Самите книги,както знаем, са превръщани в съкровищни предмети –богато украсени, подвързвани, позлатявани,инкрустирани с камъни...Трезорираното богатство, затвореното в някаквозащитено пространство имане, излъчва специална сила.То влива харизматична мощ във владетеля си. Когато саизправени срещу него, хората стоят срещу цялатасистематика на мощта, формирана от лъчението натрезора. Съкровището действа върху другите чрезсвоята видимост, но и чрез своята тайна, чрез силата наневидимото.Библиотеката е страстно пожелавана в смисъла на товапозициониране на книгите-съкровища в пространстватана мощта.


Тъй като библиотечните сбирки са поразителни със своямащаб и покъртителни чрез своите тайни, те раждатзавистта и жаждата за отмъщение.Спрямо съкровището на библиотеката пожарът работипоне в три важни аспекта.От една страна, той унижава книгите, като им отказвастатут на съкровища. Понеже принципно сте нищо –словесен дим и бъбрива заблуда – в нищо ще ви превърнем.Продукти, които нямат място в скалата наценностите, не бива да намират място и в света. Всвета съществува само онова, което го има за мен, живое в моите представи. Варваринът-подпалвач не ехладнокръвен, нито жесток, той просто е освободен отвълненията около избора и ценността.Вторият аспект е свързан с природата на заграбването.В една вековно изпитана система на плячкосването завсеки човек и предмет трябва да се намери решение.Съкровищата се заграбват, робите се отвеждат,враговете се убиват... Книгата не може (не е пожелана)да бъде отнесена в торбите и керваните. Книгата неможе да бъде изнасилена като жените. Тя обаче може дабъде унизена и „отнесена” чрез огъня. Подпалвайкикнигите, варваринът се справя с едно подозрителнобогатство, което не знае какво да прави. Той го отнасяне по хоризонтала на своя маршрут, а по вертикала надима, извил се към небесата.Третият аспект е свързан с трансфера на травмата. Вразказа на Борхес „Крепостната стена и книгите”героят е споменатият по-горе император Шъ Хуан Ди.Той е известен с това, че свързал градежите на Великатакитайска стена и изгорил книгите. Приписват му изаравянето на огромната теракотена армия. Стена,пожар и погребение – животът на императора е катосън, пълен със симптоми и символи. Целта наизгарянето, разбира се, е да се справи с паметта и съсзавистта към предшествениците си. Според Борхес

обаче има и още нещо – императорът пали книгите, за дазаличи спомена за безчестието на своята майка.Никога не знаем каква травма се опитва да изгориподпалвачът, кое желание иска да потуши. Борхес ни еподсказал този същностен аспект на покушениятасрещу съкровища. В нарцистичния акт на палежа винагистои един болезнен недостиг на самоуважение. Еднообсесивно самопрезрение. Едно отчайващо знание засобствената импотентност.

Библиотеката е капитал.

Досега говорихме главно за книгите, за технияпотенциал и за трезорирането им. Пълните рафтове скниги – инертни като сандъци с бижута, затворени впещерата на разбойниците.Но библиотеката не е просто хранилище, застиналомясто на събиране и подреждане.Библиотеката е възможността за четене, съвкупностот действия и дейности, които превръщат инертнатамаса от книги в интелектуални сечива. Като натрупанкнижовен фонд, библиотеката е съкровищница. Катоактивирани интелектуални операции, библиотеката екапитал. За разлика от съкровището, капиталът единамичен, той непрестанно снове насам-натам, влиза вотношения, за да акумулира печалби. Един от важнитеаспекти на конфликта в романа „Името на розата” еименно сблъсъкът между библиотеката-трезор на Хорхеи библиотеката-капитал на Уилям.За разлика от редица библиотеки, които са служелиглавно на показността, Александрийската библиотека ебила тъкмо място на капитала. Тя е била работилница, вкоято любителите на словото са градили неговия дом.Филолозите са свързвали едни неща с други неща, едниезици с други езици и така са построили библиотеката.Благоговейно градена и грижовно събирана,Александрийската библиотека се е превърнала висторически значим символ на знанието-мощ.Александрийската библиотека като Александрийскияфар за несигурния кораб на човечеството.Може би тогава най-добре са разбрали, че без читателибиблиотеката е мъртва, книгите са просто предмети –масиви от обработена кожа, хартия, лепила...Узнали са, че „книга” наричаме онзи жив предмет, койтопредизвиква съкровено отношение. Странен предмет,способен да се разгърне като произведение – когатосрещне любопитно око и отзивчиво сърце.


Според едно основателно оспорвано предание халифътОмар изгорил остатъците от Александрийскатабиблиотека с аргумента за силата на едната истина –ако събраните книги казват същото като Корана, те саизлишни, ако говорят различни неща, те са вредни. Многочесто преломните кризисни времена усърдно се стремятда се разтоварят от излишното „старо” знание и дазаживеят с единствената нова истина. С истината,която не бива да бъде размътвана от друг размисъл.Пожарът приключва знанието като дебат и процес.Пожарът е информационен колапс – задушена и отказанакомуникация.В деня след пожара на голямата манастирскабиблиотека Адсон от „Името на розата” събира

отломки от книги – за да усети още по-силно болкатаот онемяването, от прекършените думи и осакатенитеизречения. Огънят запушва коридорите на времето,прави невъзможен достъпа до самата сплав на знанието.Пожарът оставя след себе си изгорели книги, но иотчаяни читатели. Без живи предмети живото събитиена четенето не може да се случи, истината престава дабъде търсена в лабиринта на знаците.Отказаната и разрушена комуникация може да доведе допожар и по други пътища. Говорим за масите, лишени отдостъп, за фигурите, смътно, но настоятелно задушенив своя фрустрационен комплекс. Обхванати от гняв ирешени за реванш, те подпалват, за да накажатсамонадеяните господари на света, владетелите назамъка, пазителите на дистанцията.В новелата „Горкият Коко” Джон Фаулз обсъждапоредните травматични аспекти на подпалването. Всблъсъка между писателя и крадеца се отваря ужасът наразделението и дистанцията. Тези дистанции сасоциални, интелектуални, езикови... Когато престане дапроизвежда автентични контакти, авторитети иконтинуитети, обществената тъкан се „разболява”.Гневът и омразата на лишените от достъп до благата сасимптомът на болестта. Почти век преди Джон ФаулзНицше е нарекъл болестта „ресантиман”. Катоследствие от тази болест невинният ръкопис за ТомасЛъв Пийкок се оказва поле на войната, на безчинствата иотмъщението. Животът, който ни е недостъпен,трябва да бъде запален. Вратата на словото, за която непритежаваме ключ, също трябва да бъде запалена.Лишените от наследство винаги са готови да станатсъдници-подпалвачи. Да изгорят „вещиците” наисторическата неправда.И не на последно място – пожарът е символ на отказа дасе чете и на закърняващата способност да се разбира.Пожарът сигнализира за смъртта на читателя. В романана Рей Бредбъри е казано прекрасно – проблемът с пожаране е само в наличието (или липсата), а в ползването накнигите. Непрочетените книги са мъртви, „изгорели”вещи. Затова в антиутопичния свят подпалвачите саслужители не на някаква извратена върховна власт, а насамия доброволен отказ на хората да четат. Нанеспособността им да разбират.Подпалвачите идват, когато очите и умовете сезатворят за съмнението.Подпалвачите идват, когато сетивата вече не познаватнасладата от четенето.Подпалвачите идват, когато сърцата откажат дагостуват в домовете на книгата.В логиката на апокалиптичния код „Името на розата”завършва с предупреждение – след изгарянето набиблиотеката няма да има знание, което да спреидването на Антихриста.Можем да запазим кода и да актуализирамепредупреждението. След отказа и на последния човек дачете, няма да има кой да спре идването на Антихриста,на Големия брат, на Сапунените сериали, на легионите спромити мозъци...Библиотеките димят и този дим,както ни е подсказал Борхес, е напът да задуши планетата.


Банална снимка, от онези, които излизат отсамоснимачните машини за три минути, когато трябвада се поднови личната карта. От време на време рязконабиване на спирачки ме буди посред нощ на някакванепозна гара и аз вадя от джоба си снимката, за да япогледам, преди да заспя. Безполезно е. Нито една отчертите й не прелива в моите мечти, нахилена госпожана снимка за три минути. Димът от цигарата ти сепросмуква бавно в съня ми, тежък, упорит.Топлината на тялото й носеше мириса на твоя тютюн,точно тази горчива миризма ме будеше. Но да я оставимда вярва в ласките си. Закъснели звезди все още светеха внебето, когато двамата излизахме в хладната утрин. Тями казваше: „Виждаш ли звездите, толкова са хубави,нали?”, а небето, което носеше на шала си, толковамъничко, ме задушаваше от нежност.Под звуците на гласа ти съзвездията се пръскаха побезкрайна сцена, а балконът ни се превръщаше в кораб отпяна, плаващ сред мехурчета живот, които бяха простосветещи следи. Тя се смаляваше все повече и повече,дребна точица в тълпата, която изпълваше трамвая вонези ледовити утрини. Аз знаех, че тя вдига ръка, за дами каже довиждане, но никога не поглеждах назад.Ти почти никога не си беше вкъщи. Връщаше се привечер,когато велосипедите си почиваха на остъкленитетереси, гледащи към задния двор, а всички играчки силежаха подредени, досущ като сериозни неща. Тикаше мекъм улицата с топка в ръка, мърмореше неприлични нещапо мой адрес и по адрес на полата й. Пращаше ме вкухнята под предтекст да сменя паднала вилица,правеше „шът!”, преди дори да си помисля да ти кажакаквото и да било. Но всичко това ми се струвашенормално, въпреки че момчетата от улицата не спирахада ми се подиграват на очевидната липса на капчицасръчност във футбола. Искаше ми се да бъда силен и яккато теб, и също като теб да знам отговорите навсички въпроси. Когато един ден неочаквано някой миказа „обичам те”, онемях, разтопен в огледалото наонази любов. Но ти никога не узна за това. По оновавреме балконът вече беше празното каменно място,където свършваше домът, и аз присядах на стълбитевечер да пуша и да си говоря за музика с другите.Никога не си ми посягал, дори ми подари мастиленаписалка за завършването. Искаше да стана писател, но азне исках да се уча да пиша: бях влюбен в мъртвите крале,които живееха в историите ти, и тази ми любов бешепрекалено далечна, за да бъде описана с думи. Сега мога дати пиша, защото ти пиша като за мене си, като маскавърху твоите маски. Пиша ти с химикалка bic, разбира се.Оставих мастилената писалка в чекмеджето нанейното нощно шкафче. Надявам се, че разбираш, тявинаги е имала нужда от алиби пред вечността.Един ден все пак ми посегна. Каза ми, че съм неспособенда правя преценки, попитах те какво значи преценка итогава ти ми посегна. Но беше само шамар и дори не ме изаболя, можеш да бъдеш сигурен. А един ден посегна и нанея. По това време аз вече бях свикнал да се будя отвиковете ви, десетина минути преди будилника. Когатоставах, за да отида до тоалетната, странен мъжкипарфюм се усещаше в коридора. Ти живееше обгърнат взагадки и без всякакви притеснения. Първите вечери тявсе пак остана да те чака в хола, преструваше се, че неплаче. Но това беше само първите вечери. На улицата всеоще не се чуваха гласове. Само топлият и кротъкаромат на последните фурни хляб от хлебарницата сеносеше във въздуха. Мисля, че се събудих при първияшамар. Да, трябва да е било това, един-единствен шамар,а после тя каза с непознат за мене метален глас: ”Удариме, хайде, можеш да удряш, колкото си искаш, мен не мее страх. На колене не падам, както ти падна в затвора,когато предаде другарите си”.Ти повече не стъпи в къщи. За вечеря вече пристигашепревит мъж, с раздърпана риза. Понякога не идвашеизобщо никой, аз оставах сам с нея, вечеряхме в кухнята.Онзи превит мъж все по-малко миришеше на теб и дорине проверяваше ушите ми, за да види дали не са мръсни.Вече не ме наричаше прасе и все беше небръснат. Тяшепнеше: „любими, любими.” От стаята си чувахтялото ти да се гърчи около себе си като буба, чувахшепота й, все по-тих и далечен.Не заради това, че те намерих да спиш на гърдите муонзи хладен неделен следобед. Не заради това си отидох.А защото той беше красив, ослепително красив, такъв,какъвто аз никога не съм бил, а ти приличаше на купчина

пепел, залепнала за тялото му.

Post scriptum

Имате ли нещо против да ви разкажа историята наживота си, господине? Рано или късно идва момент,когато изпитваме внезапна нужда да разкажем всичко.Дори и след това да съжалим. Въпреки че аз, незнайнозащо, никога не съм била много по съжаленията.Приятелките ми се чудят: „Не ми разправяй, че никогане си съжалявала, че си се омъжила за недодялания сисъпруг.” Но хайде, кажете ми: защо да съжалявам?Омъжих се като при дузпа, признавам, защото иначе докрая на живота си щях да си остана посред терена,сещате се за какво говоря.Вие разбирате ли от футбол? Разбира се, че не, впротивен случай сега щяхте да гледате мача. Не сеизвинявайте, мъж като вас си е направо лукс. Пуснетеобява, господине: джентълмен, който не се интересуваот футбол, търси спътница в живота. Ще видите, че щеви цъфнат петстотин жени от всякакъв тип и възраст.Но може би нямате нужда. Странно е мъж да няманужда от жена. Или от още една жена. Но животът епълен със странности. Погледнете моя. Пеех фаду вкръчма в Алфама. Пеех просто така, заради идеята, всекипетък и събота до посред нощ. И трябва да се отбележи,че пеех добре. Поне така ми казваха, че пея достаправилно. Разплаквах всичко живо, дори натъртвах натекстовете, за да предизвикам сълзите, измисляхнещастия, по-нещастни и от това, което идеше с гласами. Така се запознах със съпруга си, бях на около трийсет.Той беше на двайсет и пет и точно заради това сипомислих, че е прекалено млад за мен. Излъгах се в това.Не беше красавец, но имаше красиви мускулести ръце.Говореше малко, а на мен ми се искаше да вярвам, че бешеот стеснителност. Но всъщност знаех, че онова, коетого караше да мълчи, беше просто липсата на тема заразговор. А аз не бях вчерашна, вече бях срещала и другимълчаливци от същия сорт. Но този си го биваше. Всеоще хранеше надежди да стане футболист, но вечезапочваше да пресмята как да изтегли пари от банката,за да види кога ще може от месар да се превърне всобственик на месарница. А аз имах нужда да подредяживота си. Повече от половината ми предишни гаджетавече бяха женени. А както ми казваше мама, аз не бяхникаква красавица, че да се държа като принцесата играховото зърно. Не, не ми казвайте, че красотата е вочите на онзи, който умее да я познае, господине,защото не е вярно. Красотата е по-скоро в сърцето наонзи, който знае как да я почувства, а на омъженатажена й е много по-лесно да се почувства красива. Вече еизбраната, разбирате ли? Без съмнение разбирате, всичкимъже разбират това. Ако по-рано бях разбрала това, щяхда се омъжа на петнайсет, уверявам ви. Но също така еистина, че мъжете надушват отдалеч фалшивитебракове. Мъжете имат съвършено обоняние, а женитесъвършено зрение. Зрение, с което пленяват кучета, такаси е. И така се омъжих, с моята Амалия1 вече в корема.И добре, че беше момиче, че ако беше момче, мъжът миискаше да го кръсти Еузебиу, което, моите уважения, ное име, лишено от всякаква романтика. Синът митрябваше да се казва Карлуш, като нашия Карлуш дуКарму2 , така става. Но мъжът ми по това време,представете си, си въобразяваше, че като девойка съмимала нещо със самия изпълнител. А тази негова ревностме ласкаеше. Сега слава богу мъжът ми вече изобщо не ме

ревнува. Наистина изобщо, горкичкият. Дотолкова, чекогато сяда пред телевизора да гледа мача, аз муоставям бирите и семките подръка и се омитам на мигаот къщи. От коментаторите ме заболява главата,разбирате ли? А аз дори обичам мачове. Но онези, коитохаресвам, са мачовете на автоматите. Онези автоматис ралита или яростни преследвания, сещате ли се?Веднъж се пробвах на един, за да убия скуката, и сега съмполудяла по тях. Точно в игралната зала с автоматитесе запознах с моя футболист. Не мога само да ви кажакак се казва, защото е много известен. А и не ми сеструва правилно да излагам по този начин на показинтимния живот на човек, който в крайна сметка епублична личност. Но истината, цяла-целеничка, е, че азне знаех кой е. Кълна ви се. Отидох да го помоля да миразвали на монети за автомата, а той много се учуди, чего третирам като непознат. Мисля, че заради това сипадна по мен. Онзи следобед в игралната зала бяхме самоние двамата. Имаше мач на националния отбор и поулиците не се виждаше жива душа. Чак после си дадохсметка, че беше напълно отчаян, заради това, че не са гоизбрали за мача. Възстановявал се от изкълчване итреньорът не поискал да рискува. Но че беше в лошонастроение, си личеше отдалеч по смръщеното лице изаядливия тон, с който ми отвърна: „Нямам дребни,нито пък някой ми дава дребни.” А и вече се бешепочерпил. Казах му: „Никак не е учтиво да се сопвате нацелия свят с това личице и това телце.” Но му го казахбез всякаква умисъл. Като майка на син, разбирате ли?Само дето на него съвсем не му беше притрябвала майка.Нито пък на мен син, опазил ме Бог. Така че най-накрая сеоказахме в стая в близкия хотел, отбелязвайки повечеголове и от националния отбор в добрите си дни. Не знамдали ме разбирате. Когато се прибрах вкъщи, мъжът мибеше по-сърдит и от мокра котка. Крещеше, че ако онзидръвник, треньорът, беше избрал не знам си кой, въпрекиче бил контузен, отборът щял да пее друга песен. Аз,понеже бях в настроение, му сготвих ориз с фасул идреболии, който веднага му оправи настроението.Толкова, че накрая ми каза, че съм красива – нещо, коетоне се беше случвало, ако си спомнях добре, от деня насватбата ни.Така че се обадих на онзи не знам си кой. По онова времевсе още не знаех, че онзи не знам си кой, за коготоговореше мъжът ми, е моят футболист, разбирате ли?Не от перверзия или проклетия, или всички онези неща,които се говорят за жените, които си позволят дакривнат встрани, се забърках в тази история. Стори мисе, че онова момче беше благодат, спуснала се върху браками. Беше единствено това. И продължава да бъде самотова. Въпреки че същата тази благодат се спусна върхуцялото ми семейство. Защото няколко месеца по-къснодъщеря ми ходи до Фатима да спази даден обет. МоятаАмалия е много набожна. Обича греха си, така си е – нотрябва да се признае, че поне никога не посегна къмдрогата. Има склонност към фатални страсти, послегълта хапчета, после съжалява. Последния път щеше даси замине и е убедена, че Богородица я спасила. Та затоваходи до Фатима и докато пълзяла на колене с броеница връка, мълвейки молитва, обградена от лика наБогородицата, се появил мъж и започнал да я закача, да сеподиграва с нея – толкова млада, толкова красива, а вече

Разговор в кафето

Инеш Педроза


на колене, какви ли ще да си ги вършила? Имахора без всякакви скрупули, господине, безвсякакво уважение към най-съкровеното кътчев душата на човек. И тогава се приближиломомче, което също било там да се помоли, ипоразтърсило добре нахалника. А моятаАмалия най-накрая отишла на кафе с момчетои без да разбере как, каза ми тя после,прекарала нощта с него в някакъв хотел вБаталя.Обзалагам се, че вие вече предугаждате кое ебило това момче. Чудете си се, колкото сиискате, самата аз се учудих. Представете сифизиономията ми, когато моята дъщерядойде да ми разкаже, че имала връзка с любимияфурболист на баща й, но че никой не трябвалода знае нищо за това, защото той бил вечеженен. Изглежда сякаш има един-единственмъж в тази страна, не мислите ли? Не, вижте,за мен това момче си остава нещо като ангел,дошъл на този свят, за да ни обедини. А тойсамият нищичко не подозира, бедничкият.Тоест те, бедничките. Нито пък и трябва, немислите ли? Каза ми моята Амалия, че онзипървия път в Баталя момчето й казало, че тяму напомняла на една по-възрастна жена,която била много важна част от живота му.Виждате ли как един мъж с едно-единственоизречение може да стопли сърцето на двежени?На мен той ми разправя, че досега познавалсамо прекалено красиви момичета, манекенкии тем подобни, и че те не знаят как да сеотдават. Че дори и в най-интимнитемоменти, не знам дали се сещате, сякаш сазастанали пред огледалото и проверяват даливсичко си им е на мястото и им трябватмного „извинете” и „благодаря”, за да сепочувстват щастливи. В същото време аз,когато съм с мъж, наистина направо не знам накой свят съм. Не ме разбирайте погрешно, стова искам просто да споделя, не търся нищоот вас. Честна дума. Така че този архангел-футболист ни падна от небето, за да нинаправи щастливи всички, поне аз го виждамкато такъв. Дъщеря ми коренно се промени:косата й сякаш блести, смее се непрекъснато,а когато се смее, сякаш слънце е огрялоцялото й тяло. Дори си хвана хубаво гадже,добро момче, което я обожава. Но не може дасе откаже от някоя и друга разходка от времена време с футболиста. А коя съм аз, че да якритикувам? Някоя и друга разходчица отвреме на време, не много често, какво лошоима в това? Когато играят тук в Португалия,той винаги се обажда: веднъж на Амалия, другпът на мен. Понякога се обажда и на двете: намен винаги следобед, а на нея по-скоро вечер.Но за това знам само аз, забелязахте ли? Дории на приятелка не мога да разкажа тазиистория, защото жените, когато говорят, сесамозабравят. От майка на дъщеря, всичко бисе изяснило за секунди. Вие мислите ли, чеимам вид на жена, способна да съсипе животана цялото си семейство. Не, господине.Вижте, днес щастливецът е мъжът ми,защото играе нашият не знам си кой. Акоможехте да видите как играе в защита. Хвърлясе в полет на земята, защото за да играешдобре в защита, трябва да не се страхуваш дападаш. Сега дори и аз започнах да харесвамфутбола. Тоест харесва ми да гледам поне негокак играе. Но седнала до мъжа ми, не, знам ли,струва ми се малко като липса на уважение, немислите ли? Най-малкото защото, когатогледам другия, веднага ми се подобряванастроението, а пък после мъжът ми започвада си ги въобразява едни. А и не ми се струвадобре да се смесва една любов с друга, немислите ли?Вижте, много благодаря за вниманието. За менбеше истинско облекчение. Сега вече трябва давървя, че мачът трябва да е към края си. Донякой друг път, господине. Хубав живот, товапожелавам винаги на себе си и на близките ми.

Преведе от португалскиИЛИАНА ЧАЛЪКОВА

1 По името на най-известната португалскафадистка от близкото минало АмалияРодригеш. - Б. пр.2 Най-популярният португалски китарист,също изпълнител на фаду. - Б. пр.

имаго

тя се огражда от своето миналогрижливо като гъсеницаняма да излезе пеперуда от този пашкулняма да излезенай-много молецно каква пеперуда е молецът (?!)ами такаваще опита да се защитиощетена откъм цветоветакава за градска романтикатакава в нужда от вълнени дрехии най-вечебрашно за коледни сладкии още повече – от вяраче е най-окриленас най-мъжественото хоботче...тя се огражда от своето миналои тогава съвсем не говорине й се общувамисли – не й личи опашкулванетоа всъщносте толкова бялаедна синя вена пулсирана челото й вляво докатого гледа и понякога си казвамче се страхуваимагото в негода не е богомолка

осеновлашка вечер

Ето тук седни да вечеряме, казва.Задължителните черно-бели групови снимкис глави като топлийки и бели забрадкигледат от стенатанарязването на хляба,напиването на водатаи другите действия:ваденето на завивките,оправянето на леглотои нощницата на цветчета.Ето там е сурвачката на внучката,двайсет години виси в стаята,как само минава времето, казва.И тя, топлийка с кафява забрадка,...как само минава времето...маха през прозорецазакарфичва терлицитеи ги слага в шкафа...как само минава времето

остроумни размисли за Пенелопа

Тя съвсем не е Елена Пенелопа –няма да събира глутници мъже и корабипо бреговете на Итака,няма да звънят за нея мечове и колесници,издигащи до боговете прах.Не, не е като Елена Пенелопа -тя няма да остави да я отведатдланите на мъж или на воин,тя кротко ще тъче като Арахнаплатна от лен, ще ги разплита тайно...Тъй че Одисей с чиста съвестсе залови да пие от нектара на Калипсо.

глаголни времена II

миналото мунахлува сутринкогато тойе свършил вечеонези работи катогладко бръснене преди разсъмванеизлязъл епри двойната редица на уличното междуредиеи тогава миналото му нахлувапреди кракът ми да си е открил чорападърпа ми очитеслиза от стенитегледа меи само ключът в ръката ми е настоящеот което е изтекло всичко друго

поради едно щърково гнездо

несъмнено ще се промени пейзажътно как тогава ще се познае пролеттаи дърветата окичат с мартеницибез щъркелите над рекатаочите да изпълнятно как най вече ще им кажемщом ги срещнем из коридорите на вятъра

няма да отгледате потомствокъдето сте отглеждали прединедейте да описвате окръжности така тревожнонад нашите гнезда и дни

спокойно спокойноще ги разгониновият собственик на имотане се тревожете за нищо!

а вие жени и девойкисъбирайте сламки от щърково гнездодано то пази силата на любовтаи щърковите чудеса

отражение номер три

три етажашест прозореца и перде от седми(зад което си почива Господ)точно колко време ще е нужносиньо пламъче да прелети от тук до тами понесло осмо чудода се върне

Яница Радева

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: [email protected]://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

От 1967-а досега непокорната рокаджийка запечатвасвоите емоции и търсения, въоръжена със стар

фотоапарат Polaroid. Днес Фондация „Картие”отваря вратите си за Пати и приютява нейния

иконографски свят: снимки, филми, рисунки... Следбунтарските и лирични песни порасналото момиче,

вдъхновено от Рембо и Бъроуз, облича своятаинтимна музика в образи...

Този глас: дълбок, мек, уникален. Чувам го още откоридора, разпознавам го сред останалите. Лекопотръпване. Пати Смит пие кафе на едно от бюрата въвФондация „Картие”, където е експонирана изложбата йLand 250. Трудно е да се опише скритата емоция привида на изпълнителката на Because the Night. Всъзнанието нахлуват спомени от концертите й през 70-те, тогава, когато носеше бяла риза и тънка чернавратовръзка, налагайки един стил, който не може да бъдезабравен. Днес крачолите на джинсите й са прибрани вботушите. Носи черна жилетка върху тениската си,косата й е боядисана в кестеняво, а на носа й е кацналчифт очила.

Гледам тази секс икона с големи дълбоки очи, коятонякога наричаха рок пророчица, пънк енергия, Мик Джагърв женски род. Ако не сте я виждали на сцената,определено има за какво да съжалявате. Но сега няма даговорим за това. Инструкциите бяха точни: Пати Смитще говори само за фотографиите си, за моментите,които е запечатвала със своя Polaoid почти навсякъде отначалото на кариерата си. Можем да видим паметниплочи на писатели (Сюзан Зонтаг, Уилям Блейк),хотелски стаи, легла на творци (Вирджиния Улф, ВикторЮго, Джон Кийтс). Много мъртви, малко портрети,едно пътуване до Шарлевил Мезиер заради нейния идолАртюр Рембо, животни, статуята на Жана Д‘Арк.Снимките й са като пъстра палитра, като разбърканаавтобиография. Тя говори за тях със същия плам, койтоможем да усетим в най-добрите й парчета.

Спомняте ли си деня, когато купихте своя PolaroidLand 250, дал името на изложбата ви?- Беше през 60-те. Имах доста такива апарати. Те не самного издържливи. Освен това през 67-а престанаха да гипроизвеждат. През 2000 г. сестра ми ми намери един напазара. Беше специален, с оптика Zeiss. Имам и нормаленапарат: Minox. Някога работех и пътувах много. Обичахмоя Polaroid да е с мен. Сутрин можех да изляза, дащракна една снимка и веднага да я видя. Това меизпълваше с усещане за завършеност, особено когатобяхме на път.Пътувах в кола с десет мъже, спяхме на едно място,излизахме заедно на сцената. Нямах време да пиша иснимките бяха нещо като мой дневник. Концертът епрекрасно преживяване, но той е за публиката. Затовавървях, намирах си някаква уличка, нещо, което да михареса, и правех снимка – като спомен от мястото, накоето съм.

Коя е последната снимка, която направихте?- Беше тази сутрин, на гробището Монпарнас: статуяна войник. Много обичам статуите, светците,неизвестните войници. Не можех да спя, излязох навън иотидох на гроба на моята приятелка Сюзан Зонтаг. Тойе точно до този на Самюъл Бекет. Компанията си ябиваше.

А първата?- Чифт балетни пантофки на Рудолф Нуреев.

Показвахте ли снимките си на Робърт Мейпълторп,докато живеехте заедно?- Аз правех повечето пред него, така че... Аз бях тази,която искаше той да се занимава с фотография.Рисуваше невероятно. А после фотографията стана най-важното нещо в живота му.

Къде държите снимките си?- Слагам си ги в джоба. Имам и една тетрадка. И малкикутии. Снимам винаги черно-бяло. Правила съм и няколкоцветни, но нямам техническа подготовка, затова

предпочитам черно-белите кадри. Понякога те сатолкова лични. Носят ритъма на всяко пътуване.Начинът, по който ги подреждам, логиката – всичко е вглавата ми. Затова и хронологията не е хронологична.

Как реагирате, когато някой ви снима?- Знам, че най-вероятно това няма да е хубава снимка. Неизлизам добре освен ако не съм с дете или с приятел. Необичам да позирам. Предпочитам да давам автографи.Самата аз никога не снимам някого, който не иска.

В изложбата има много малко портрети...- Портретите не са ми слабост. Правила съм многоснимки на децата си, но нямам необходимите качества,за да бъда портретист. Харесвам обаче Надар, АвгустЗандер. Моята територия са дърветата, статуите,надгробните плочи. Това е моят свят.

А леглата?- Това е интересно. Лично аз много обичам леглото си.Седя си в него, гледам телевизия, пиша стихове, мечтая.Понякога дори спя. Леглото е хубаво място, многоинтимно. Една от любимите ми снимки е леглото наКийтс в Лондон, там, където е спял, докато е бил многоболен. Влизаш в стаята, поглеждаш леглото и ти ставапотиснато. Още можеш да усетиш болестта. Казвашси: „На това легло един от най-големите ни поетитвърде рано е посрещнал смъртта.” Прилоша ми.Трябваше да изляза.

Има ли значение за вас, че изложбата ви е в Париж?- Хората ме познават само като певица. За мен е важнода им покажа друга страна от моята работа, да споделяидеите си. Не можех да си представя първата ми голямаизложба да е другаде освен в Париж. През 1969-а дойдохтук за няколко месеца със сестра си. Живеехме на улица„Кампань-Премиер”, на шестия етаж, заедно с другихора. Спяхме на земята. Бях толкова развълнувана да съмна улицата, на която Годар е снимал „До последен дъх”,да съм в града на Рембо, на Верлен. Бях на двайсет и двегодини и си казах, че някой ден ще покажа рисунките си вгалерия на това място. Ето че сега го направих!Животът ни носи много трагедии, тъга, мъка, но итолкова прекрасни неща!

Какъв е първият ви спомен от Париж?- Беше вечер. Със сестра ми трябваше да си намеримевтин хотел. В Монмартр попаднахме на едно хотелче,където влизаха само мъже и излизаха само жени. Стана

Пати Смит: „Моите снимкиизразяват любов и благодарност„

ни интересно. След няколко дни разбрахме, че това ехотел за травестити! Иначе първото нещо, което сипоръчахме, беше „baguette avec cafй-crиme”, налиразбирате. А после тръгнахме към Монпарнас, в кварталана Модилиани. Където и да отидехме, се сблъсквахме систорията. Това не може да се случи в Америка. Щеспомена само гробището Пер Лашез – всички са там:Пруст, Оскар Уайлд. Най-хубавото свърталище напризраци в света!

Носталгична ли сте?- Не знам, но обичам да имам връзка с историята. Обичамда мисля, че всички тези хора са с мен и аз съм с тях.Виждам живота си. Изгубих приятели, брат, съпруг. Ивсе пак животът ми е прекрасен! Сещам се за тази фразаот Библията : „Бог дал, Бог взел”. Аз определено съмполучила повече, отколкото съм загубила. Затова съммного щастлива, когато гледам снимките си – чувствамсе като дете, което си казва: всичко това го направих аз!В това няма никаква интелектуална претенция, не сеопитвам да докажа, че съм фотограф. Аз съм аматьор. Нов това, което правя, има много вяра.

Ако трябваше да изберете само една снимка...- Доколкото се познавам, щеше да е някоя отпоследните. Войникът от тази сутрин. Или някоя отснимките на сина ми Джаксън. Много е трудно даизбираш. Влюбих се в тези малки образи. Когато съмотчаяна, мога да си кажа: излизам да снимам. Писанетовинаги ми е било мъчително. Със снимките е по-лесно.Моите снимки изразяват любов и благодарност.

След като толкова обичате гробищата, какъв ще бъдевашият епитаф?- Нещо просто. Само името ми, датите и уточнениетоworker.

Разговора води ЕРИК НЮОФ

Преведе от френски СТЕФКА ПАУНОВА

Изложбата на Пати Смит е във Фондация «Картие»,Париж, до 8 юни.

Преводът е направен по Madame Figaro, март 2008

за заблуда - bsph.org · Николай Бареков? - Кой е Николай...

Documents

Transcript of за заблуда - bsph.org · Николай Бареков? - Кой е Николай...