74 75

Spain Spain Пламен Петров авторът, Педро Саура и архив на Министерството на културата, туризма и спорта на Кантабрия Plamen Petrov by the author, Pedro Saura and the archives of the Cantabria Ministry of Culture, Tourism and Sport

Приказка без край A never-ending story В Кантабрия планините се къпят в океана, а пещерите са картинни галерии In Cantabria, the mountains bathe in the ocean and the caves are art galleries

Кантабрия е: 1.Автономна област в Италия; 2. Вид многогласно пеене; 3.

Герой от борбата за независимост на Коста Рика; 4. Нито едно от трите.

Този тест би ме “закопал”, ако не беше Мигел Анхел Гарсия Брера. Мигел, който е заместник-председател на Международната организация на писателите и журналистите, пишещи за туризма (FIJET), покани колеги от европейски медии да обиколят мистерията, наречена Кантабрия. “Бързо, стягай багажа и хващай самолета за Мадрид, откъдето ще те поемем.” Не чакам втора покана. А 320 на България Ер се

издига над София и мразовитият град, който някакви немарливи деца сякаш са сглобили от блокчета лего, остава далече под нас. Капитан Минков води модерната машина като по конец над Сърбия, Хърватия, Италия и Адриатическото крайбрежие, а слънцето пробива похлупака на облаците, разстилайки над тях необятна мистична синева.

Мадридското летище “Барахас” ме посреща с мъгла, 2 градуса над нулата и остатъци от снежна покривка. Малък реактивен самолет CRJ-900 на Air Nostrum ни чака на пистата на терминал 4, за да ни отведе в Сантандер. Този гостоприемен

град е въплъщение на формулата 3 в 1 – той е едновременно пристанище, курорт и административен център на автономната област Кантабрия в Северна Испания. Както и кандидат за Културна столица на Европа за 2016 г. След 55 минути галоп в небето Сантандер ни приветства със слънце, с изумрудената вода на Бискайския залив (испанците го наричат Кантабрийско море), с разрошени от вятъра палми и обещание за необичайни преживявания. Близостта на топлото течение Гълфстрийм обяснява защо тук термометърът през зимата достига 13 градуса, а през лятото рядко надхвърля 20. В този район валежите са всекидневие,

Cantabria is: (1) an autonomous region in Italy; (2) a style of polyphonic singing; (3)

a hero of the struggle for independence in Costa Rica; (4) none of the above.

If it hadn’t been for Miguel Angel Garcia Brera, I would have failed this test dismally. Miguel, who is Vice President of the World Federation of Journalists and Travel Writers (FIJET), invited journalists from the European media to tour the mystery called Cantabria. “Just pack your bags, catch the next flight to Madrid and leave the rest to us.”

I don’t need a second invitation – and am soon on my way. As the Bulgaria Air А320

rises above Sofia, the frosty city below us, which looks as though it were built by sloppy kids from Lego bricks, gradually disappears from view. Captain Minkov steers the state-of-the-art plane onwards, over Serbia, Croatia, Italy and the Adriatic coast, while the morning sun pierces the canopy of clouds, spreading a mystic blue glow above them.

Madrid Barajas Airport greets me with fog, a temperature of 2°C (35°F) and the remains of snow. On the runway at Terminal 4, a small Air Nostrum CRJ-900 jet is waiting to fly us to Santander. This hospitable city is literally three things in one: a port, resort and the administrative centre of the Autonomous

Community of Cantabria in northern Spain – as well as a candidate for the Cultural Capital of Europe in 2016.

After a 55-minute sprint through the skies, Santander welcomes us with sunshine, with the emerald waters of the Bay of Biscay (the Spanish call it Mar Cantábrico or the Cantabrian Sea), with palm trees ruffled by the breeze and with a promise of extraordinary experiences. The proximity of the warm Gulf Stream explains why temperatures here drop to just 13°C (55°F) in winter and rarely exceed 20°C (68°F) in summer. Although it rains more or less every day in the region, the tourism department

Сан Висенте де ла Баркера San Vicente de la Barquera

76 77

Spain Spain

но туристическото ведомство явно е сключило джентълменско споразумение с небесните сили, за да не мрънкат журналистите.

НА ТРАПЕЗАТА Минава два следобед, затова загърбваме културния, селския, екстремния, голф, ски и всички останали видове туризъм, които предлага Кантабрия, и се насочваме право към софрата. Гурме туризмът обаче не е за всеки – той изисква не само пари, а упорити тренировки и пренастройка на биологичния часовник (обядът в Испания е след 14 ч, вечерята – след 21,30).

Пътят към гастрономическото ни изпитание е криволичещ и идеално асфалтиран. Търпеливият ни шофьор Хуан взима завоите като метроном, а

пред погледа изникват поляни, хълмове и горички, сред които са пръснати къщички, взети сякаш от каталог. Януари е, но тревата е толкова зелена! Палмите сюрреалистично контрастират с белоснежните върхове в далечината. Някои дървета с тънки и високи стволове не ми изглеждат познати. “Това са еквалипти”, обяснява любезната Амелия, която ще бъде наш гид през целия тур. Внесени са от Австралия, след като вековните дъбови гори в района са били изсечени и превърнати в кораби за имперския флот. Тези вечнозелени дървета растат много бързо и са се аклиматизирали отлично в Испания. Какъв елегантен начин да се справиш с екологична катастрофа!

В Помалуенго паркираме пред наглед

обикновен крайпътен ресторант, който се оказва изискано заведение, облицовано с дърво. La Venta de Castañeda ни въвежда в понятието “кантабрийско гостоприемство”. То се изразява в това, че когато привършиш с едно блюдо, веднага ти сервират следващото и никога не можеш да предугадиш колко ястия те делят от десерта. Опитваме последователно морски дарове, калкан и превъзходна яхния от боб с наденица. За улеснение на храносмилането предлагат листа със 150 (!) вида вино. За прочутите червени еликсири от Риоха са чували всички, но повярвайте, местните вина от марката Picos de Cabariezo не им отстъпват.

ПЕЩЕРНО ИЗКУСТВООт трапезата – право в пещерата! Такова фриволно поведение би възмутило

must have concluded a gentlemen’s agreement with the celestial powers to keep us journalists happy for the duration of our stay.

FEASTING AT THE TABLEIt’s past 2 pm, so we turn our backs on the cultural, agricultural, extreme, golf, ski and all other types of tourism offered by Cantabria, and head straight for the table. But gourmet tourism isn’t everybody’s cup of tea – it requires not only a thick wallet, but also extensive practise and the readjustment of our biological clocks (lunch in Spain is after 2 pm, and dinner after 9.30 pm).

The road to our gastronomic ordeal is winding and perfectly asphalted. Our patient driver Juan negotiates the bends like a metronome, revealing views of meadows, hills and copses dotted with picture-perfect

houses. It’s January, yet the grass is so green! The palms contrast surrealistically with the snow-white peaks in the distance. Some trees with thin tall trunks don’t look familiar to me. “These are eucalyptuses,” Amelia, who’ll be our guide throughout the tour, explains politely. They were imported from Australia after the ancient oak forests in the region were cut down and turned into ships for the imperial fleet. These evergreen trees grow very fast and have adapted to the Spanish climate perfectly. What an elegant way of coping with an environmental disaster!

In Pomaluengo, we park in front of what looks like an ordinary roadside restaurant but turns out to be a sophisticated establishment with wood panelling. La Venta de Castañeda introduces us to the concept of Cantabrian hospitality. Basically, this means that the moment you finish one dish you’re

immediately served another and you never know how many courses there are to go before the dessert. We try, in succession, shellfish, turbot and a delicious stew of beans and sausage. To help your digestion, you’re offered a selection of no fewer than 150 wines. Everyone’s heard of the famous reds from Rioja, but believe me, the local wines of the Picos de Cabariezo brand are just as good.

CAVE ART From the table, we head straight to a cave. Such frivolous behaviour would have upset our Palaeolithic ancestors for whom these stone hollows were not just a home, but also a temple and a creative workshop. But we unceremoniously make our way into the underground kingdom of Monte Castillo, a mountain in the Puente Viesgo region. Cantabria boasts 6500 limestone caves and

the richest collection of rock paintings in Europe. Two hundred and fifty of them, painted some 20,000 years ago, can be found in the Cueva de El Castillo. With bated breath, we descend into a dimly lit hall that resembles a cathedral – with a vault, a colonnade of stalactones (formed when a stalactite and a stalagmite join), an apse, an

altar and a niche with a figure sculpted by nature that looks like the Holy Virgin. In the semi-darkness, our guide’s flashlight reveals figures of horses, deer, bison and fish painted on the walls with charcoal and red paint. These bison are said to have inspired none other than Picasso himself.

What were you, you self-taught painters from the unimaginable? Most probably hunters – to create such life-like paintings of animals, you must have observed them at close range for years. What is it that made you leave the imprints of your hands on the walls (by blowing the paint through bone pipes): the desire to show us that you existed

Куева де ел Кастильо: Отпечатък на длан (вляво) и елен, гравиран върху жезъл от рогCueva de El Castillo: A hand imprint (left) and a deer engraved on an antler baton

Праисторическа картина от Алтамира A prehistoric painting from Altamira

78 79

Spain Spain

предците ни от палеолита, за които скалното убежище е било не само дом, а храм и творческа работилница. Но ние нахълтваме безцеремонно в подземното царство на Монте Кастильо, планина в района на Пуенте Виесго. Кантабрия се гордее с 6500 варовикови пещери и най-богатата колекция от скални рисунки в Европа. 250 от тях, направени преди около 20 000 години, са в Куева де ел Кастильо. Затаили дъх, се спускаме в слабоосветена зала, която наподобява катедрала – със свод, колонада от сталактони, апсида, олтар и ниша с изваяна от природата статуя, която прилича на Светата Дева. Фенерът на екскурзовода изважда от полумрака фигури на коне, елени, бизони и риби, рисувани по стените с въглен и червена боя. Казват, че от тези бизони се е вдъхновявал самият Пикасо.

Какви сте били вие, самоуки художници от непредставимото? Вероятно ловци – за да нарисувате животните толкова реалистично и по памет, е трябвало да ги наблюдавате отблизо с години. Какво ви е накарало да оставите отпечатъци от дланите си върху стените (духайки боята през тръбички от кост) – стремеж да ни покажете, че сте съществували, или за да изобразите символично слънцето с неговите животворни лъчи? Реалистичните рисунки се редуват с абстракции – редица от големи червени точки, представляващи

може би първобитен календар; успоредни мазки (“на това място са си чистили четките”, шегува се екскурзоводът) и стилизирани изображения на полови органи, използвани явно в ритуали за плодовитост.

Куева де ел Кастильо се оказва само генерална репетиция на представление, което ни изнасят на следващия ден в пещерата Алтамира. По-скоро в точното й копие, построено с помощта на компютър по милиони снимки и видеофилми. Дъхът на толкова много посетители е увредил полихромните изображения, затова в оригиналната пещера днес се допускат само учени. В новата Алтамира е възстановен битът на пещерните хора – чрез диапроектори, видеоклипове и умела подредба на съдове и сечива. Скоро разбираме защо наричат Алтамира Сикстинската капела на пещерите – таванът на голямата зала е украсен с над 30 разноцветни фигури на бизони и други тревопасни животни, рисувани с удивително майсторство преди 14 000

години. В комплекса има и богата музейна сбирка, където правя малко откритие за себе си – хората от късния палеолит са били по-високи и качеството им на живот е било по-добро от това на потомците им през неолита! И не са страдали от развалени зъби!

САНТИЛЯНА ДЕЛ МАР И ОКОЛНОСТИТЕ След Алтамира поемаме към Сантиляна дел Мар, градче с 1200-годишна история, свидетели на която са фамилните гербове върху стените на почти всички домове. Вървим по калдъръмени улички край каменни къщи, съчетаващи бароков, готически и романски стил. Най-забележителен представител на последния е съборната църква от 12 в. (Colegiata de Santillana del Mar).

На запад от Сантиляна е Комиляс, градче като от приказките – с безкрайни плажове и причудливи постройки, сред които се откроява “Капризът на Гауди” – вила, превърната в луксозен ресторант. Друг каталунски архитект модернист – Жоан

or to represent the sun and its life-giving rays symbolically? The realistic paintings alternate with abstract images – a row of big red dots that may represent a primitive calendar; parallel paint strokes ("that’s where they cleaned their brushes," the guide quips) and stylised images of sexual organs that were obviously used in fertility rites.

Cueva de El Castillo proves to be but a dress rehearsal for the spectacular show we’re treated to the next day in the Altamira cave. More precisely, in the life-like replica of the original cave, reconstructed with the help of computers from millions of photos and video films. The breath of so many visitors has damaged the multi-coloured paintings, so today the cave is closed to all but scientists. The new Altamira cave (the Neocueva) reconstructs the way of life of prehistoric people through slide shows, videos and cleverly arranged vessels and tools. We soon realise why the Altamira is known as the “Sistine Chapel of Palaeolithic Art” – the ceiling is decorated with more

than 30 multi-coloured figures of bison and other herbivorous animals painted with amazing skill 14,000 years ago. There is also a rich museum collection, where I make a small discovery for myself: people in the Late Palaeolithic age were taller and had a better quality of life than their descendants in the Neolithic! And they didn’t suffer with bad teeth!

SANTILLANA DEL MAR AND THE SURROUNDING AREAAfter the Altamira, we head for Santillana del Mar, a town with a 1200-year history – something attested to by the family coats of arms on the walls of almost all the houses there. We walk along cobbled streets, past stone houses that combine elements of the Baroque, Gothic and Romanesque styles. The

most remarkable example of the latter is the 12th-century collegiate church (Colegiata de Santillana del Mar).

To the west of Santillana is Comillas, a fairytale-like town with endless beaches and fascinating buildings, among which El Capricho de Gaudí, a mansion converted into a luxurious restaurant, stands out.

Средновековният замък на Маркиза на Сантиляна The mediaeval castle-manor of the Marquee de Santillana

Съборната църква в Сантиляна дел Мар The collegiate church in Santillana del Mar

80 81

Spain Spain

Марторел, е проектирал през 1878 г. неоготическия Дворец на Собреляно, издигащ се сред потънал в зеленина парк на върха на хълм.

Отливът е оставил на сухо корабчетата в Сан Висенте де ла Баркера – живописно рибарско пристанище в подножието на замък, славещо се с разкошни палми,

каменен мост от 7 век и укрепена готическа църква. Местните ресторанти (съдейки по угощението в Bogo-Bogo) предлагат такива рибни специалитети, че направо да си оближеш пръстите.

EЛ СОПЛАО И ПРИРОДЕН ПАРК КАБАРСЕНО На третия ден ни предстои да посетим

пещера, която е сред петте най-интересни в света. Шосето към нея се вие като вироглава змия все нагоре и най-накрая свършва на просторен паркинг. Слизаме и изтръпваме – на метри от нас земята изчезва в бездна. И някъде отвъд нея, в далечината, се разстилат ослепително белите планини на националния парк Пикос де Еуропа, сякаш спуснати от друга

Another Catalan Art Nouveau architect, Joan Martorell, designed the neo-Gothic Palacio de Sobrellano, which is perched on a hilltop in a verdant park, in 1878.

The ebbing tide has left the boats high and dry in San Vicente de la Barquera, a beautiful fishing port nestled at the foot of a castle and famous for its magnificent palm trees, 7th-century stone bridge and fortified Gothic church. The local restaurants (judging from the feast we were served at the

Bogo-Bogo) offer fish specialties that are so delicious that you’ll want to lick your fingers.

EL SOPLAO AND CABáRCENO NATURE PARKOn the third day of our tour we head to a cave that’s one of the five most interesting caverns in the world. The road to it winds upwards like a rearing snake and ends at a large parking lot. We get out and freeze – just metres away from us, the ground disappears into an abyss. And somewhere

beyond it, in the distance, stretch the blindingly white mountains of the Picos de Europa National Park, as if dropped from another planet. In 718 (or 722), Don Pelayo (681-737), a Visigothic noble and king of Asturías, and his 300 men defeated 800 Moors in a narrow valley between those peaks. The key victory at Covadonga, which went almost unnoticed at the time, practically marked the beginning of the Christian Reconquista.

Морето край Комиляс The sea at Comillas

Капризът на Гауди El Capricho de Gaudí Бяла магия в пещерата Ел Соплао White magic inside El Soplao

Дворецът на Собреляно Palacio de Sobrellano

82 83

планета. През 718 (или 722 г.) в тясна долина между тези върхове вестготският благородник и крал на Астурия Пелайо (681-737) с 300 бойци разбива отряд от 800 маври. Ключовата победа при Ковадонга, на която навремето никой не обръща внимание, фактически слага началото на християнската Реконкиста.

Spain Spain

Статуя на миньор и скулптура на Дора Стефанова пред Ел Соплао A statue of a miner and a sculpture by Dora Stefanova in front of El Soplao

Дворецът на кея в Сантандер The Palace of the Embankment in Santander

Пред входа на Ел Соплао ни посрещат статуя на миньор, ръждясали вагонетки и скулптура на българската художничка Дора Стефанова, озаглавена “Muro de Mina” (Стената на мината). Те издават, че някога в пещерата са се добивали минерали, от които извличали цинк и олово. Мината е била затворена окончателно през 1979 г. и

At the entrance of El Soplao, we’re met by a statue of a miner, rusty wagons and a sculpture by the Bulgarian artist Dora Stefanova called “Muro de Mina” (“Mine Wall”). They reveal that there once was a mine in the cave, which has deposits of minerals rich in zinc and lead. The mine was closed in 1979, and the Regional Minister of Culture, Tourism and Sport for Cantabria, Francisco Javier López Marcano, whose father is a miner, had to work hard to persuade his colleagues that there was still money to made from it, but this time as a tourist attraction. We soon see for ourselves how right he was. A railway takes us 300 m (984 ft) inside the cave, from where we continue on foot through an old tunnel. We hear the miners talking, the blows of their hammers, the rattle of the wagons. And we find ourselves in something unbelievable which we risk insulting by calling it “a never-ending white story”. It is not the work of a

сегашният министър на културата, туризма и спорта на Кантабрия Франсиско Хавиер Лопес Маркано, чийто баща е миньор, трябвало доста да се потруди, за да убеди колегите си, че от нея могат да се изкарат още пари, но вече като туристическа атракция. Скоро се убеждаваме в прозорливостта му. Влакче ни отвежда

на 300 м навътре и оттам продължаваме пеша по стар тунел. Чуваме разговорите на миньорите, ударите на чуковете им, тракането на вагонетките. И попадаме в нещо невероятно, което рискуваме да обидим с определението “безкрайна бяла приказка”. Но тук не е рисувала човешка ръка, а вода, богата на калциев карбонат. Капките отвън са се процеждали бавно през процепите, размивали са варовика и са кристализирали, покривайки стените на Ел Соплао с фантастични ледени корали. Няма друга пещера в света, където ексцентричните (хеликтитни) образувания да са толкова чисти, толкова бели и толкова многобройни. И толкова застрашени? В Ел Соплао неотдавна са открити огромни залежи на кехлибар и местните власти още си блъскат главата как да организират добива му, без да увредят природния феномен. Подобна, макар и по-проста дилема, са имали и колегите им от Кабарсено. Мината край града им била закрита през 1959 г. и те се чудели дали да не я превърнат в сметище. Но кметът, който бил видял природен парк с идентични пейзажи в Канада, убедил общинарите да последват модела. И днес сред кафявите скали на Кабарсено бродят почти на воля представители на над 118 животински видове, вкл. нетипичните за Испания тигри, хипопотами и слонове. Мекият климат явно им се отразява добре – миналата година тук са се родили осем слончета.

Но къде останаха автентичните селца Кармона и Руенте, забележителностите на самия Сантандер? Не стигна място

human hand, but of water rich in calcium carbonate. Thousands of years of dripping water, which seeped through the cracks, dissolved the limestone and transformed it into crystal, have covered the walls of El Soplao with fantastic ice corals. There’s no other cave in the world where the eccentric formations known as helictites (a distorted type of stalactite resembling a twig) are so pure, so white and so many. And so endangered? Vast deposits of amber have recently been discovered in El Soplao and the local authorities are still wondering how to go about extracting it without damaging this miracle of nature.

A similar, if even simpler, dilemma was faced by their counterparts in Cabárceno. When the mine near their town was closed down in 1959, they wondered about converting it into a landfill. But the mayor, who’d seen a nature park with an identical landscape in

Сградите в Комиляс са като от приказките The buildings in Comillas are fairytale-like

84 85

Canada, persuaded the municipal councillors to follow the North American country's example. So nowadays the brown cliffs of Cabárceno are roamed by more than 118 animal species. This includes some unusual breeds for Spain – such as tigers, hippopotamuses and elephants. The mild climate obviously suits them, however, because eight baby elephants were born here last year.

But what about the authentic villages of

Carmona and Ruente, or the sights in Santander itself? There isn’t enough space to tell you about them but only to thank those who opened my eyes to Cantabria: Enrique Sancho, the tour facilitator, the Regional Ministry of Culture, Tourism and Sport, the restaurateur/singer Zacarías, his counterparts at the Sixtina and La Posada del Mar, the staff of the Bahía Hotel, and everyone else... As its official logo suggests, Cantabria is infinite, but every story has an end. The only way to continue it is to go there for yourselves.

да разкажа за тях, а само да благодаря на онези, които отвориха очите ни за Кантабрия – организатора на тура Енрике Санчо, министерството на културата, туризма и спорта, ресторантьора-певец Закариас, колегите му от Sixtina и La Posada del Mar, персонала на хотел Bahía и всички останали... Кантабрия, както гласи логото й, е безкрайна, но всяка история си има край. И единственият начин да я допишете, е да отидете сами там.

Spain

Площад в Комиляс A square in Comillas