16-22.2.2011

Год. 20

Брой 5

1,50 лв.

През февруари 2011 г. “Литературен вестник”

навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г.

като национален седмичник за литература и култура,

той със сигурност е единственото периодично

издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и

оцеляло до днес. Вестникът се утвърждава като

основна сцена на съвременната българска литература

и култура от началото на 90-те насам и е органично

свързан с процесите и явленията в литературата

ни от последните две десетилетия. На неговите

страници са тръгнали вече три поколения автори,

чиито представители днес са сред най-известните

български писатели и хуманитаристи. „Литературен

вестник” винаги е бил отворен за младите, за

техните дебюти, но и работилница за новото в

литературата от всички поколения.

Ако искаме да разберем какво се е случило в

българската поезия, проза и културен живот през

последните 20 години, не можем да минем без него.

Всяка седмица е тук.

Този вестник не продаде страниците си на никоя

власт, групировка или бизнес. Не се обвърза със

съмнителни извънлитературни каузи. Затова

хартията му е евтина, печатът черно-бял,

хонорарите за автори ниски, а редакторите са се

отказали от своите. Знаем, че това не е пазарно

поведение. Но вярваме, че дори днес някои неща са

отвъд пазара. И си заслужават усилието. И тиражът

на най-големите като “Мисъл” и “Златорог” не е бил

по-висок. Тук е така.

“Литературен вестник” излиза всяка седмица

в обем 16 страници. Основни акценти в него

са: новата българска литература, оперативна

критика, актуалното от световната художествена

литература и хуманитаристика; нови прочити на

българската класика; насърчаване на дебютите на

млади автори; театър, кино и пр. Освен с абонамент

и продажби в по-добрите книжарници и репове,

вестникът се разпространява и в интернет на

ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК НА 20адреси: http://litvestnik.wordpress.com; http://www.bsph.

org; http://www.slovo.bg/litvestnik/

На своята двадесетгодишнина „Литературен

вестник” благодари на авторите и читателите

си, тъй като неговото съществуване винаги е било

кауза не само на редакцията му, но и на цяла една

литературна и културна общност. От нейното

съпричастие „Литературен вестник” се нуждае и

днес – може би повече от всякога, за да продължава да

го има. За да ни има като общност. Друг литературен

вестник нямаме.

ЕДВИН СУГАРЕВ, МАЛИНА ТОМОВА, ГЕОРГИ

ГОСПОДИНОВ, АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, ПЛАМЕН

ДОЙНОВ, АНИ БУРОВА, ЙОРДАН ЕФТИМОВ,

КАМЕЛИЯ СПАСОВА И МАРИЯ КАЛИНОВА.

Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602

Юробанк И Еф Джи България

BIC – BPBIBGSF

Руските дилеми

на Орхан Памук

Евдокия Борисова

Анджей ВАЙДА:

Киното и всичко

останало пропуснати страници

в българското издание

Проза

Горан Петрович

Поезия

Манол Глишев

Анкета

Вашите три основателни

причини...

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

Литературен вестник 16-22.02.2011

Швейцарският дневник свършва да се пише на една от модните милански улици, вървя по мрамора сред мраморните новобогаташки гранде сгради и чувам жената от двойката, идеща насреща, да казва на български: много просто, нищо, много просто.

На летището в Бергамо закъсняваме с поне 15 минути. Мутреса: загоряла слабичка девойка с дебели джуки и черна коса, в черни ботушки с подаваща се черна дантела на чорапките. Окологърдието й също е опасано от дантела, деколтето дълбоко разкрива мощните й гърди, черна рокля плътно прилепва по слабото й тяло. Истеризира при последната проверка и допуска към автобуса. Полетът ни е от нискобюджетните, разрешен е само 1 ръчен багаж. Италианките на входа строго следят. Развилнялата се мутреса отказва да сложи едната си чантичка в другата, псува, кълне на български, евентуално и на италиански, междувременно една друга група мутресовидни се тълпи при входа, няколко човека взимат на щурм самоотварящата се врата, в тарапаната една друга девойка се изсулва с два багажа. В автобуса чакаме поне 10 минути. Оказва се, че нямаме места в самолета. Всеки сяда, където намери. Влязъл съм последен, места за сядане има, за багажа обаче не. Обръщам се към стрюардеса. Любезно ми казват да съм си го сложил при краката на място, където едва се побират и краката ми. Ядно тръшвам чантата си на предната празна средна седалка. Девойката отпред се възмущава, че й отнемам от жизненото пространство.

В София – вали и е мрачно, в Дружба – задръстване. В автобуса – разговори на висок глас: разбирам за любовните проблеми на девойка зад мен, за тренировките на младеж отпред, за напиванията (нацепванията) на двама други младежи и за напиванията (нацепванията) и на бащите на младежите, за административните клопки и бюрокрацията при българското здравеопазване, жена баданте споделя с момиче, работило като сервитьорка, но всичко щяло да се оправи, щели сме да имаме нов министър на здравеопазването. Жена разказва на приятелка случката с мутресата. На последната спирка в Дружба се качва и контрольорка, не успява да глоби двама българи, залепва се обаче за двама чужденци, не били дупчили билет за багажа. Вади и метърче. В автобуса линч настроение, що се заяжда с тях, като другите без билет не ги е и глобила, те откъде да знаели, че и за куфарите си трябвало да дупчат.

На следващия ден, докато с Юлия Вайда и Ласло Нойман обядваме, ходим до склад за вторични суровини, обикаляме Женски пазар, купуваме Пушкин на руски от Рето, някой е демонтирал колелетата и седалката от велосипеда ми, вързан пред входа на блока, където са отседнали в Красна поляна.

Като ги изпращам на летището, си поделяме три парчета торти. Всяко на цена около 7 лв. Успокояват ме, че и на унгарското било същото. На Бергамо цените да бяха като кварталните в Милано или максимум с 20-30 евроцента по-скъпи. Едната от пастите – торта гараш, не я правят в Унгария, тя най им се услажда.

(Пътни бележки, 2010, август-септември)

НИКОЛАЙ БОЙКОВ

РОМАН НА АЛЕКСАНДЪР

СЕКУЛОВ ЗА ЛЮБОВТА КАТО

ЩАСТЛИВО КОРАБОКРУШЕНИЕ

След две от магическите книги на

последните десет години – Колекционер

на любовни изречения и Малката

светица и портокалите, писателят

Александър Секулов и издателска къща

„Сиела” представят „Островът” -

роман за любовта като щастливо

корабокрушение.

Разказът отвежда на малък варовиков

остров в края на Егея, където три деца

плуват сред безвремието като щастливи

риби. Съдбата ги изправя срещу други

конквистадори на лятото. Битката е

за каменно парче земя сред морето, но

и за сърцето на кралица с присмехулни

очи. Всеки е сам срещу всички, а всички

– заедно в бурята. Докато не открият,

че любовта е остров, на който се молиш

да не те открият.

Книгата връща напълно забравен жанр

в българската литература – романа

за деца, доставящ удоволствие на

читатели от всички възрасти. А и

книгите за деца ги четат възрастните,

за да спрат времето, е написал

авторът.

Художник на рисунките в изданието е

Чавдар Гюзелев.

КОНКУРС ЗА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

НА КНИГАТА

За написването на продължение на романа

авторът и издателска къща „Сиела” се

обръщат с писмо към читателите:”

ЗНАМ КАКВО ЩЕ ПРАВЯТ

СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО!

Ако са ти харесали героите на тази

книга, ако ти се струва, че вече ги

познаваш мноооого добре, ако си

преживял или можеш да измислиш

място и приключения, в които да

попаднат следващото лято, то седни

и пиши на адрес znamkakvostepraviat@

abv.bg

Името на победителя ще бъде върху

корицата на следващата книга,

разказваща приключенията на тези

момчета и момичета. А може да се

появят и нови герои, свободата да

измисляш е твое лично право. Не го

забравяй!”

КОНКУРСЪТ СТАРТИРА С

ИЗЛИЗАНЕТО НА КНИГАТА

НА 4 ФЕВРУАРИ И ЩЕ ПРОДЪЛЖИ

ДО 4 ЮЛИ 2011 Г. ГОЛЯМАТА

НАГРАДА ЗА ПОБЕДИТЕЛЯ В

КОНКУРСА ЗНАМ КАКВО ЩЕ

ПРАВЯТ СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

– ТРИДНЕВНА ЕКСКУРЗИЯ В

ГЪРЦИЯ ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 2011

Г., ЛЮБЕЗНО ПРЕДОСТАВЯ

ALL SEASONS TRAVEL AGENCY,

BULGARIA!!

Медиен партньор:

Аз чета – сайтът за твоята книга

http://www.azcheta.com/

Аз жената – списание за модерната

жена, съпруга и майка

http://www.az-jenata.bg/

К О Н К У Р С

Александър Вълчев подреди своята поредна изложба „Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” в тишината на залата – фоайе на втория етаж на Гьоте институт София - без вой на койот, но в присъствието на свободно разхождащо се куче - на 13 януари тази година. Заглавието на пърформънса е ремикс на така нашумелия в естетските западноевропейски среди, но малко познат у нас художник, идеолог и мистик Йозеф Бойс. Препратките са не само светогледни и тематични, а и чисто технологични, защо не и изпълнителски. Повече от очевидно е, че младият български талант е адепт на именития си шокиращ предшественик. Насловът „Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” е перифраза на една саркастична реплика на Бойс: „Аз обичам Америка и Америка обича мен”. Необичащият Америка немски модернист представя през 1974 г. повече от странен пърформанс. Той тръгва от Германия със самолет. На летището в САЩ го чака кола, в която се прехвърля, без да докосва земята. Колата го отвежда до галерията, в която той се прехвърля, без да стъпва отново върху земя. В галерията го чака прериен койот. С него преживява едно денонощие. Загърнат е с филцов плат и държи бастун. Опитва се да общува с койота. Експериментът завършва със завръщането на художника в Германия по същия ред, без да стъпва на американска земя.В галерийната зала на Гьоте институт младият български художник Александър Вълчев посрещна своите гости в компанията на обичано и добре гледано куче – артистично намигване към великия му предшественик. Но, разбира се, най-дълбоката връзка между двамата автори се проектира върху изследването на метафоричните и символичните връзки между естествените феномени и философските системи. Сходен е артистичният светоглед. Българският художник задълбочава връзките по линията на социалното. Изложбата може да се възприеме като вик, пробуден от социалните несъответствия. Ако в началото на 20. век са били модерни задните дворове на естетските и философски внушения, то, за наше нещастие, фасадите на доскоро луксозни централни магазини преобръщат нашите очи към краха, към свършека, от много бързото прошумоляло време на стоки, вещи, престижни социални места към преоценени стоки, амортизирани без време предмети, унили човешки лица, катастрофични житейски съдби. Ликвидация! Ликвидация на 70%!Експозицията провокира размисъл. Съзнателно търсената техника – наслагване, – е отново похват, добре познат от Йозеф Бойс. През 1965 г. той представя завладяващия си творчески експеримент „Как да обясним картини на мъртъв заек”. Художникът е наблюдаван от публиката през стъклата на прозорците на галерията. Той се разхожда из художническото пространство с мъртъв заек в ръце, застава пред отделните картини и дава за тях обяснения, като мънка в ухото на заека някакви звуци. Лицето на артиста е покрито с мед и полепнали златни листчета, а на ботуша му е закрепена желязна плоча. В представите на Бойс материалите и действията имат символичен смисъл. Медът – продукт на пчелите, за него представлява идеалното общество, в което властват топлината и братството, желязото – мъжката сила и връзката със земята, златото – вътрешно алхимично запитване. Немският експериментатор преоткрива други духовни граници, повлиян от шаманската роля на татарите, сред които в младостта си е попаднал и чиито лечебни практики неимоверно много променят цялата му сетивност и

мисловност. Те изострят други сетива, чрез които той започва да възприема света и които му позволяват свободно преминаване между различни психически и спиритуални състояния. Неслучайно е наречен художникът, който „чува” материалите. А те са предимно мазнини и изолационни материали – много близки до животинските мазнини, с които татарите в околностите на Крим мажат раните му след самолетна катастрофа, и кожите, в които го повиват, за да се излекува.Без да търси мистика, но близък по тип осмисляне и съотнасяне, Александър Вълчев „вкарва” в една творба и застоялото, и изтичащото време. И това далеч не е само фотографска техника, а преди всичко философия, начин на вглеждане в света около себе си и преоткриване. Доскоро луксозният магазин се е оказал в настоящето нерегламентиран приют за бездомно куче. Погледът на твореца се насочва към него. Пространството е пусто, обезлюдено и неприютно. Художникът „вкарва” като втори пласт човешки фигури. Те са минаващите отвън: бързо отшумяващите стъпки на мъжа, продавачката от съседния магазин, излязла да изпуши цигара. И на двамата погледите са интровертни, вглъбени в себе си и невиждащи нищо около себе си. Сякаш са изключили света. Отминаващи. Ликвидиращи. Ликвидация на всичко в живота на 70%!В неприветливото обиталище реално влиза само една жена, ликвидирана отдавна, и не само на 70%. Тя носи храна и топлота за кучето, единствената, която го обгрижва и която може би в този подслон открива някакъв свой духовен интериор. Понякога отражението е красиво! По стъклата на прозорците полепва дрезгавият здрач, крисивите нежни вейки на зимните дървета. В сумрака на изоставения магазин са се приютили кучето и жената. Не, това не е приказният сюжет за красавицата и звяра. Вълшебствата на живота отдавна са пародирани и изложени на ликвидация, ако не са и тотално унищожени. На фантазията само е зададена поредна възможност да разкраси света, да го стопли и одухотвори. Двамата танцуват своя валс. Разтърсващо трогателна творба, в която „звярът” гледа с топли човешки очи, а жената се усмихва, стоплена от прегръдката на своя приятел, в пространството на нищото, където виреят само остатъците от някогашния лукс и безумията на ликвидацията. И разбира се, присъстващата навсякъде пустота на бездуховното и бездушно безвремие…Но креативният маестро продължава, наслагва върху този сюжет и нашите човешки съдби. Двупластовата техника му позволява като в двугласно слово да проектира и фигурите на двете момичета, и забързаното ни ежедневие.В тези няколко фотографии художникът задава своите остро резки въпроси. Къде сме ние между тези опаковъчни отпадъци? И това ли е нашият живот, нашият свят, който човечеството е градило през вековете по законите на хармонията? Кой пресича посоките толкова бързо? Какво преминава така светкавично главоломно? Защо луксът се е оказал толкова преходен? Кои са измамите в света? И къде сме ние в така бързо променящата се реалност?Въведени в този контекст, изтръпваме пред ужаса на собствената си преходност – ликвидация до 70%! Разчетена в този социален ракурс, изложбата е не само стряскаща констатация, но и ревизия, ревизия на ценностите, провокация, още един опит да се вгледаме през социалния обектив на фотографа в нашия интимен свят и решим какво да ликвидираме и какво да пренесем във времето.

ДИМИТРИНА ДАНАИЛОВА

И З Л О Ж Б И

Духовни паралелиАлександър Вълчев – Йозеф Бойс

3

А Н К Е Т А

Литературен вестник 16-22.02.2011

Полският институт в София напълно подкрепя запазването на „Литературен вестник”в културното пространство на България. Смятаме, че:1. През последните 20 години той е единственият литературен седмичник в България, който запознава подробно читателите си с новостите в културното пространство не само на България, но и в чужбина (литература, театър).2. Представя в България чужди автори и тяхното творчество. Той е единственият вестник, който редовно представя творчеството на полски писатели и поети, като публикува откъси от техни книги и стихове, интервюта, рецензии или критически отзиви.3. Редовно информира за книги от полски автори, преведени на български език, и рецензии за тях. 4. Отпечатва тематични броеве, изцяло посветени на полската поезия и проза или на отделни автори (в т.ч. Полска литература на 90-те” (№11/2000), „Полската NIKE” (№18/2002), „Литературата на токчета или по-добрата литература” (№135/2005), „Литература пред огледалото или по-добрата литература” (№16/2006), публикува материали във връзка с важни годишнини в Полша. През настоящата година редакцията на „Литературен вестник” подготвя два полски броя, изцяло посветени на полския нобелов лауреат Чеслав Милош, във връзка с това, че полският сейм обяви 2011 г. за Година за Чеслав Милош. 5. Отпечатва материали за полския театър, полски театрални творци и театрални фестивали в Полша.

Анна Пахла, Директор на Полския институт в София

Дьорд Сонди, българист, преводач, издател:Никой не знае в Унгария броя на литературно-критическите периодични издания, излизащи поне четири пъти годишно. Нека да са според мене сто и двадесет. Случи се, че от 1999 година аз отговарям за едно месечно списание – „Напут”: мое... Известно е, че унгарската литература е литература на списанията... споделям от двойната си позиция: това пространство, българското културно пространство, което заслужава много повече разностилови и разнопосочни периодични издания. Заслужава изобщо, поначало, по право.Няма ли горната възможност, не се ли подкрепи и помага (държавно?!) този изключително стеснен пазар – поне да се защити с нокти и факти извоюваното: един форум на двайсет години, форум единствен, създаден именно за създаване на друг език, друго мислене, за разчупване на закостенялото – с ярък облик, с

търпимост към различни мнения, форум на толкова територии на културата, форум, оцелял след толкова перипетии, оцелял достолепно. Запазване? Отново? Ежегодно? Обогатяване, разширяване!Подпомагал съм ЛВ институционално, свързан съм с него индивидуално. Естествено, това не е „основателна причина”, това е просто емоционално отношение. Обичам вестника. Възхищавам се на упоритостта на редколегията, на находчивостта на главните движещи. На техните усилия и сили. Уважавам авторите на вестника, непрестанно го следя, черпя от него – като българист, като пишещ, като обикновен ценител, като закърмен от българската култура. Вестникът ще пребъде. Освен силното желание съм и все по-борчески настроен за...

Яна Букова, писател, преводач:Мога да посоча една причина, която за мен прави излишно всяко допълнително говорене: защото няма друг. В България не съществува нито едно списание за съвременна българска литература. Не ми е известна европейска страна в подобна ситуация, впрочем не ми е известна и африканска страна в подобна ситуация. “Литературен вестник” прави героични усилия да запълва тази липса. Той е единственото печатно издание, където българските автори могат да публикуват текстовете си, и почти единствената трибуна за оперативна литературна критика. Струва ми се странно, че изобщо се налага да изрека това при цялата му очевидност. Ако редакторите, които списваха вестника през всичките тези години при безумни условия, все още имат сили да го правят, повече от необходимо е да продължава да излиза.

Светла Кьосева, преводач от унгарски:1) Обичам, когато нещата имат история и патина. ЛВ е мястото, откъдето са минали няколко поколения писатели, обрасло със спомени и анекдоти от литературния живот на България. Едно все още уютно място. Мисля, че не е дошло времето да прашасва подвързан върху бюрата на мастити изследователи. 2) ЛВ има много и различни физиономии, онова, което ги обединява, e непатетичната свобода (Санчо!). Възхищава ме устойчивостта на хората, които работят, за да бъде. Не бих искала да кажа, че точно вървенето по ръба на оцеляването е причина за особения дух на независимост, защото е жестоко спрямо творците и техния труд. Искам да кажа, че не се явиха онези, дето идват „на изметеното”. 3) Не може да съществува държава без литературен вестник.

Антоанета Николова, поет и критик:За мен има една главна причина, която откроява Литературен вестник в съвременния културен живот и тя е: творческа свобода. Тази свобода е многостранна и многопластова. Литературен вестник е може би единственият национален седмичник за литература и култура, в който е постигната свобода на Словото. Свобода, в която то не е вулгаризирано и безхаберно профанизирано, а истинско, живо, променящо се, изненадващо, ново, съвременно. Затова Литературен вестник е мястото, където писателите, търсещи непрокарани пътища, могат да предложат идеите си. Той наистина е „експериментаторска лаборатория” за новото, нетрадиционно и артистично мислене и писане, „творческа работилница”, в която се създават и произведения, и автори. Литературен вестник е уникален и

като трибуна за съвременна критика, отразяваща най-пълно от настоящите издания тенденциите в литературните процеси у нас и по света, забелязваща дебютите, предлагаща нови прочити на утвърденото и традиционното. Той не се ограничава с ролята на търсач и катализатор на нови таланти, а дава и сериозна теоретична обосновка на позициите си посредством множеството материали, разкриващи най-новите и дискусионни търсения в областта на хуманитаристиката. Литературен вестник е забележителен и с честотата на своето случване. Той е сред малкото литературни седмичници, поради което е в състояние да предлага наистина бързи реакции на събитията в културния живот, да поддържа дискусии, да провокира дебати. Това е изданието, което всяка седмица се противопоставя на баналността в литературата и пошлостта, завладяла печата.Затова е необходимо да остане – за всички нас, четящи и пишещи.

Чавдар Ценов, белетрист:1. Не разбирам заради какво друго би могла да съществува литературата, освен заради самата нея. Това в “Литературен вестник” е много добре осъзнато – там публикуват литература заради самата литература. Другаде не се изтрепват да публикуват литература, но излъжат ли се – дават ти чак двуцифрени суми.2. Ако един писател не е доволен от литературната си съдба, винаги може да каже: “абе, ако не бяха ония от “Литературен вестник” да ми пречат...”3. Нямам време за третата причина, тъй като днес е четвъртък, обяд е и както винаги трябва да прескоча до будката за вестници на “Света Неделя”.

Роман Кисьов, поет, художник, преводач:1. „Литературен вестник” вече 20 години е най-авторитетният, най-многообразният и определено най-интересният и модерен литературен вестник в България, следен с интерес и извън границите на страната ни (а това го знам със сигурност!).2. „Литературен вестник” реално създава литературна история, той не само публикува автори – той създава автори, като дава път и шанс на младите.3. „Литературен вестник” отделя не малко пространство за поезия – българска и преводна (което вече е духовен лукс) и е сам по себе си културно пространство, реална алтернатива на чалгализацията в културата.Като автор на „Литературен вестник” още от първите му броеве през 1991 г. и до днес, използвам случая да честитя 20-годишния му юбилей, с пожелание за дълъг живот – „да расте, но да не старее”!

Пламен Антов, поет, литературовед:Първата причина е, че през последните 20 години - и особено през 1990-те - “Литературен вестник” се наложи като институция в българската литература; бих казал - най-важната институция. Не знам за кой път вече го казвам, но не мога отново да не го кажа: всичко важно, което се случи в българската литература през този период, се случи в “Литературен вестник”.Втората причина (която естествено произтича от първата): традицията. Нещо, което е съумяло да оцелее през всичките тези толкова бурни 20 години, някак се е сдобило с един друг, чисто символен товар - патината на времето. Да унищожиш - точно ти, точно сега - нещо, което е оцеляло толкова дълго,

винаги ти вменява особена вина. То е като да отсечеш столетно дърво. Мрачен, херостратовски жест. Все пак това е най-дълго излизалият литературен вестник изобщо в историята на България - винаги на ръба на спирането и винаги успявал да оцелее по някакъв начин.Третата причина - по-скоро в прагматичното и “реалното”, за разлика от първите две: вестникът е една от малкото оцелели все още територии на Културата, настойчиво стесняващи се за сметка на червендалесто едреещата чалга (или масовата култура). След като преди десетина години умря “Литературен форум”, “Литературен вестник” остана комай единствената (заедно с още едно-две списания), където все още може да се прочете и публикува нещо смислено. Всички аналогии в този смисъл с останалите бивши соц-страни са отчайващи.

Азиз Таш, поет, преводач:Както всяко едно от литературните издания, успели да просъществуват през последните две десетилетия, “Литературен вестник” посредством немалкия брой списващи, пишещи и четящи, който е успял да “ангажира” със себе си, кога по-динамичен, кога - ограничаван, винаги е бил “струваща си” част от културното ни пространство и евентуалното му премахване неминуемо ще доведе до свиване на последното. Това явление, познато в астрономията като “големия срив”, би било белег, че споменатото пространство е достигнало до критично ниво на съдържащата се в него културна маса и е обречено на колапс. Не бих желал тъкмо “Литературен вестник” да се окаже предвестник на подобно, за съжаление, съвсем не астрономическо явление.Като тийнейджър публикувах първите си стихове и преводи на стихове именно в новопрохождащия по покрития с добри намерения път на 90-те години на миналия век “Литературен вестник”. Една достатъчно основателна причина вестникът да прескочи тийнейджърската си възраст е желанието ми и сега някой тийнейджър да има възможността да прочете на някоя от страниците му стиховете си и това да го накара да повярва, че си заслужава да е част от културното ни пространство, независимо дали това пространство го заслужава.Културното ни пространство има нужда от възможно най-голям брой културни “институции”, а създаването на нови е въпрос не само на добро желание, усилия и финанси, но и на достатъчно продължително време. Следователно евентуално решение за премахването на институцията “Литературен вестник” не може да бъде поправено за ден-два чрез друго - пък било то и за възстановяването му.

Марио Коев, писател:“Широк и красив, изпълнен със симпатия е светът на духа”, казва Томас Ман в едно свое есе. Дали е такъв този дух днес у нас, мисля, е въпрос риторичен и на практика излишен. Твърде дълга тема е защо това е така, а и прекалено много са натрупаните клишета, които искат да минат за отговори. Аз нямам три, нито пък една или двадесет и три причини да държа на съществуването на „Литературен вестник”. Така или иначе, разпространената теза е, че литературният живот у нас е в голяма степен “частна”

Вашите три основателни причини за

запазването на “Литературен вестник”

в културното ни пространство

на стр. 6

1... 1½... 2... 2½... 3!

4

В И Т Р И Н А П Р О Ч И Т И

Литературен вестник 16-22.02.2011

Евдокия Борисова

„… за мен провинциализмът – това е съзнателно или несъзнателно състояние, когато историята се прави някъде на друго място, а ти – просто си вън от границите й. Или чеховското „В Москва! В Москва!” – животът протича където си иска, само не тук. Впрочем това не е вярно, просто трябват очи, смелост, креативност, за да се види.”1

Орхан Памук

„Когато бях млад – пише Орхан Памук в есето си „Моята турска библиотека”, – бях заразен от оптимизма на един позитивист, за когото книгите се оказваха пътят до крайното познание. (…) Човек непрестанно превъзмогва предразсъдъците си, идентифицирайки се с другия. Турция никога не е била западна колония, затова и не е жалко това, че турците имитират Запада – това е важен момент от турската ни идентификация. Никога не се научих да се надсмивам над книгите (…). Аз се научих да се поставям на почтено разстояние – и от чуждите, и от своите, - а нито едните, нито другите знаеха това, - и да обичам моята турска библиотека.”2 Тази своя „късна” металитературна изповед писателят нобелист успява да разиграе в реален литературен сюжет - романа „Джевдет бей и неговите синове” („Cevdet Bey ve Oğulları” – 1982, писан още през 1974-79 година). Орхан Памук е и преподавателят по сравнително литературознание в Колумбийския университет, който нарича сам себе си „наивния и сантиментален писател” (въпреки че по-скоро флиртува със сантименталността), а неговите текстове отразяват постмодерния кризис на духовните идентичности в плана на вечната опозиция „Изток-Запад”. Всичките му романи са обременени от историчност и литературност; вплетени са в непробиваемата мрежа на транстекстуалността (Женет), с подчертан вкус към мистификацията, автоцитацията и автобиографизма, раждащи мистичното усещане у читателя, че чете една-единствена книга до безкрай. „Аз – твърди Памук - мога да дописвам всяка своя книга и тя да бъде пак същата с още хиляда страници!”3

Над целия този постмодерен, а всъщност (закъснял) просвещенски литературен проект витае духът на Борхесовата Вавилонска библиотека. В родовата сага, „издържана в духа на ранния Томас Ман”4 - „Джевдет бей и неговите синове” (излязла на български през 2009), тя е съвсем буквално разчетена като семейната библиотека и персоналните библиотеки на героите – най-четящите герои може би не само в турската литература. Фикционалната библиотека се овеществява, органично вписвайки се във всекидневните светове на бащите, синовете, дъщерите и снахите - те са това, което четат. Четат романи, философски съчинения, идеологически проекти, социално-политически трактати, поезия и пак романи… Понякога натрапчиво демонстрират какво четат (например Русо), понякога с подмятания и недомлъвки става ясно какво са чели, но не им е допаднало (Маркс), или пък дотолкова органично са потънали и са се „идентифицирали”

(по Яус) с прочетеното (Чехов), дотолкова то ги е проникнало, че се раждат цитатни контаминации в главите им и в речта им. Героите търсят умозрителните отговори на въпросите на Кант (в плана на съобщността): “Кои сме ние именно и точно в този миг от историята?”5… и въпросите на Чехов, Тургенев, Достоевски (вече в персонален план): „какво да се прави”, как да се живее пълноценно животът? Те се опитват да сторят невъзможното – да превърнат отговорите в реални постъпки и жестове. Особено интересни са руските отговори на този въпрос. Какво да се прави? Neler yapilmali? Всъщност същинските отговори на Хамлетовите, Вертеровите, Харолдовите и Фаустовите въпроси са именно руски. Къде, кога и какво пропуснах в живота си – се пита вече порасналият Галип от „Черна книга”. И сам си отговаря на финала на романа: ако човек не е в състояние да бъде себе си, той е обречен - подобно на онези народи, цивилизации, подражаващи на други нации и живеещи в чуждите истории, - на смърт и забвение.Героите на Памук четат (и пишат, и рисуват) много. Четат предимно философска литература („Нов живот”), пишат поезия („Бялата крепост”, „Сняг”); четат криминални романи („Черна книга”) и фото-и-киноромани в копнежа си да станат кинозвезди („Музей на невинността”); четат и рисуват калиграфски шедьоври по страниците на древните книги с предания („Името ми е Червен”), четат поезия, философия и рисуват картини, пишат дневници, книги… дори дисертации („Джевдет бей и неговите синове”). Всички четат света през културния код на своя литературен създател – а това значи през концепциите на Аристотел, Борхес, Еко, Пруст. Четат Русо и Волтер, Монтескьо, Бодлер, Хьолдерлин, Анатол Франс, дори Жорж Санд и Маркс. Известно е, че идеите на ранния феминизъм се разгръщат правопропорционално с раждането на марксическата утопия или поне я захранват успешно; такива са внушенията на романа „Что делать?” на Чернишевски. Зловещите утопии за комуната, равенството, тоталната обща собственост – и на приватните светове, и на материалното, и на любовите и мечтите – се оказва, че не са за „здравия стомах” на балканеца. Още по-малко – на турчина.

Затова едва ли красивата Рюя от „Черна книга” ще чете романа на Чернишевски именно като социална утопия: „Фиген каза, че ще върне взетите от Рюя „Какво да се прави?” (тая на Чернишевски) и книгите на Реймънд Чандлър, пожелаваше й скорошно оздравяване.”6 Любителка на полицейските романи и бунтарка по дух, Рюя ще се съпротивлява на рутината на всекидневието и ще изчезне завинаги от живота на Галип и като загадъчна следа в онова й битие, което съпругът не успява да „прочете” по лицето й, ще остане и загадъчният прочит на Чернишевски. Срутване на статуквото, нов живот, алтернативни светове ли прозира тя през този сюжет? Впрочем не е ясно дали въобще го е прочела. Само знаем, че изгълтва криминалетата на един дъх. А Галип за собствена утеха започва да пише полицейски роман, очаквайки завръщането й.Героите на Памук четат Чехов и Достоевски (на френски). В „Джевдет бей…” те възприемат Достоевски по-скоро литературно-познавателно, като някаква славянска екзотика, като книжната дълбина на духа. Като еталон и идеал. В „Черна книга” Достоевски е в личната изстраданост. В трескаво търсене на изчезналата Рюя, Галип преброжда „Ателие за манекени на Мерих”. Един подземен музей „Тюсо”, но по турски, през руски прочит. Свят на унизените и онеправданите: „Докато слизаха по стълбите към тия подземни проходи… под светлината на голите крушки, те напомниха на Галип търпеливите ни съотечественици, покрити с праха и калта на столетията, сякаш чакаха автобус, който никога няма да дойде … Забеляза, че подредените в калните стаи манекени са разделени на групи: група на фалшификаторите, на грешниците, на побърканите, на заелите чуждо място… в същото време пред него се разтваряли един по един подземните тунели, представляващи истинския Истанбул.”7 А тайнственият глас по телефона, който ще разкрие на Галип (лъжливия Джелял Салик) тайната на цифрите и буквите, изписани по всяко човешко лице, го съветва: „Прегледай какво си писал в първите месеци на 1961 г., прегледай отново „Великият инквизитор” и сравненията там…” – обвинявайки го в нихилизъм и предателство. И самозванство, защото, оказва се, че Джелял е новият Мевляна. Колко руско!Героите на Памук мислят и опознават Другия, минавайки през всички болезнени фази на познанието - откриване, завладяване, обичане, опознаване8 - през толкова близката по темперамент и историческа съдба руска култура и нейните дилеми: сбъднатата и изгубената утопия на империята, „прагматизма на труда” и ценността на познанието като духовни подвизи, „идеята за естествеността и възвръщане към природата”, „идеята за двуликия Янус” на културата на Изтока.9 Оказва се, че турската култура е обърната не по необходимост (както руската), а по осъзнатост към Запада. Затова подражанието на всичко западно е изчистено от порока на другите източни (европейски) култури, които, подражавайки на Запада, вече са не-себе си. Руската необходимост от Запада е идеологическа, поради общата принадлежност към християнския свят; турската е прагматическа, социална, светска, историческа.

Руските дилеми на Орхан Памук

Алфред Шютц, „Смисловото изграждане на социалния свят”, , прев. от немски и послеслов Кольо Коев, издателска къща КХ - Критика и Хуманизъм, С., 2011, 448 с., 23 лв.„Смисловото изграждане на социалния свят” е единствената издадена приживе (1932 г.) книга на австрийския социален мислител – уникален проект за феноменологична преработка и радикализиране на Веберовата „разбираща социология”. Роден през 1899 г. във Виена - от 1939 до смъртта си през 1959 е емигрант в САЩ, - Алфред Шютц импулсира до голяма степен особено популярната през 80-те години на ХХ век и след това социология на всекидневния живот.

Ярослав Рудиш, „Небето под Берлин”, прев. от чешки Христина Дейкова, ИК „Стигмати”, С., 2011, 212 с., 9 лв.С неконформистските си сцени романът ще спечели не само младите читатели или почитателите на Вим Вендерс и пънк рок музиката, но и тези, които още си спомнят ГДР, пластмасовите индианци или прогресивния певец Дийн Рид... За дебюта си „Небето под Берлин” авторът печели литературната награда на името на Иржи Ортен през 2002 г. През същата година романът е обявен и за най-добра книга в Чехия, преведена на немски (2004),

сръбски (2004), полски (2007), белоруски (2008), шведски (2010), италиански (2010). Книга за живи и мъртви – рокаджийски истории от берлинското метро.

Иван Станков, „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм.”, изд. „Фабер”, Велико Търново, 2010, 294 с., 15 лв.Изследването на Иван Станков предлага интерпретаторски обоснована представа както за смисловото богатство на прозата на Васил Попов като уникален художествен свят, така и за неговото предводителство в модерното обновление на българската литература. Впечатляващ текст, вещо ориентиран в процесите; впечатляваща аргументация на твърденията и впечатляващи хрумвания, конструиращи контексти, които въвличат изкушените в нови прочити на този оригинален български автор.

5

В И Т Р И Н АП Р О Ч И Т И

Литературен вестник 16-22.02.2011

Интересната рецепция на руското слово и руските (литературни) образи на света в романите на Памук през призмата на превърналата се в запазена марка на творчеството му тема за вестернизацията на турската култура10 добива концептуални очертания още в ранната сага „Джевдет бей…”, сдобила се, за изненада на самия си автор, с доста голяма популярност сред публиката.Историята в романа „Джевдет бей и неговите синове” приключва в средата на 70-те години на ХХ век. Обемният хронотоп на този класически епос обаче се разпростира амбициозно във времето от началото на реформите на Ататюрк (първата половина на 20-те). В първите страници на романа младият Джевдет се ядосва на овехтялата домашна привичка да изчислява времето по часовник ту по турски, ту по европейския календар и слънчевия цикъл „западно от Гринуич”. Обеднелият аристократ Шюкрю паша пък трудно ще се примири с мисълта, че е принуден да даде дъщеря си - некрасивата Нигян - за жена на един търговец. Модерният праксис се съпротивлява с аристократичния (имперски) комплекс на неработещия господар, изтъкан от кастови предразсъдъци, за когото трудът е наказание, падение, отказ от миналото, отстъпление, загуба на паметта. Мъчително, макар и външно примирен, пашата ще се обърне към бъдещия си зет с горчивата констатация, че времената са се променили и ако „преди пари печелеха или гяурите, или нечестните, крадливи чиновници. Сега времето е на такива като теб”11. „- Quels livres lisez vous, mon enfant? – каза изведнъж Сейфи паша. Джевдет бей смутено се замисли, развълнува се, но веднага засрича: – Monsieur, je lis Balzac, Musset, Paul Bourget et… Сейфи паша прекъсна изречението на Джевдет бей по средата: - Добре е, че знаете поне толкова френски, синко!”12 По книгите посрещат. Младият Джевдет ще се обозначи във висшето общество със задоволителния си френски и оскъдни литературни познания на търговеца прагматик: „само” Балзак, Мюсе и Бурже… Това е поколението на дедите. Истинската висока култура обаче, изисканият, възвишен литературен код има други имена: например Хьолдерлин (когото немският инженер хер Рудолф, „непогоденият” с източния дух на тази страна цитира на турски – оказва се, че Йомер и Рефик вече са го чели: „Изтокът със своята сила и заслепяващ блясък захвърля хората на земята, подобно на величествен деспот. Там човек, още преди да проходи, е принуден да се научи да коленичи, преди да проговори, да се научи да се моли!”13 А също - Аполинер и Бодлер. И кулминацията на просветеността – Достоевски. В една сцена от романа поетът Мухиттин (приятел на порасналите синове на Джевдет бей) посреща вкъщи своите приятели юнкери и докато майката Фериде ханъм приготвя кафетата, той си мисли: „Стана и излезе от стаята. Затвори вратата и допусна, че младежите ще се спуснат към книгите. „Ще гледат кой съм аз… Книги, книги… Отровен ли съм? (…) …отровен от западната култура… не мога да бъда смирен, понеже дяволът на културата е влязъл в мен…”14 И съвсем в духа на либертинските сюжетни схеми подслушва зад вратата техните коментари: „- Виж, виж, и Аполинер го има! – Олеле, я виж тук! Ама и ние не го научихме тоя френски! – Тевфик Фикрет…” Древна история”!... – Какво

друго е подчертал?... - Погледни, Достоевски. На френски… - Ш-ш-ш-т … Ето го и Бодлер.”15 В библиотеката на Мухиттин ще открием освен поезия и един издайнически предмет, стаил комплекса на Стендаловия Жулиен Сорел (с портрета на Наполеон, под възглавницата си)…: „Там бяха и книгите, които непрекъснато прелистваше. До тях беше сложил и портрет на Гьоте в рамка.”16 Това е поколението на синовете. Четенето е техният акт на съизмерване с другите.Бившият дипломат Мухтар бей, поканен на соаре в чест на визитата на българския министър-председател Кьосеиванов, присъства на разговори за балканската Антанта и разсъждава върху странната амалгама „какво са българите?”17 по следния начин: „…техният неутралитет не е политика, а необходимост… царят им е англофил, правителството е прогерманско, царицата е привърженик на италианците, а българският народ е приятел на руснаците. (…) Пък и очите им са в Добруджа и Македония…”18 Това е поколението на бащите – консервативно, мъчително скъсващо с доброто старо време на ясните социално-кастови статути, отношения, политически и приятелски ориентации. В чието съзнание съседът (в случая българите) не е враг, но е… странен. И защото е приятелски обърнат към онази опасна terra incognita, наречена Русия. Чието слово разбира. И чете. Не през френски.Синовете на Джевдет: Осман (прагматикът), Рефик (философът) и приятелите - Мухиттин (поетът) и Йомер (амбициозният индивидуалист) натрапчиво разсъждават и спорят върху смисъла на свободата и познанието. Ключова дума в романа е „светлина”. Рефик, оттеглил се в доброволно изгнание далеч от дома, ще напише книгата „Утопиите и нашите реалности”, в която бленува за просперитет на турското село. Явно твърде много е чел руските народници, идеалните романови послания на Тургенев и Толстой. Двамата с приятеля Йомер ще потърсят там, далеч истината за живота си. И ще се върнат. Племенникът Зия, синът на брата на Джевдет – Нусретин (който умира от туберкулоза с Марсилезата на уста в прегръдките на своята любовница арменка), става военен и се включва в преврата. Дядото Джевдет – плебеят търговец, - прави своята малка приватна революция, влизайки в духа и света на стария аристократичен Истанбул. Внуците му ще разгърнат след години изписания с дребен арабски шрифт дневник мемоари, озаглавен „Половинвековният ми живот в търговията”. Синовете жестово се оттеглят в самотните разсъдъчни светове на книгите, на непрагматичната литература - на философията и поезията. Те са склонни, съвсем по руски, към радикалистки жестове – Рефик напуска дома и красивата Перихан, самообричайки се на доброволно изгнание, за да остане насаме със себе си, с мислите и книгите си. Мухиттин се зарича да последва фаталния избор на прокълнатите поети и да се самоубие, ако до тридесетата си година не стане голям поет. Или поне не стане „достатъчно щастлив”. Не го прави, естествено.Синовете на Джевдет бей все пак остават в рамките на дома, и двамата се вграждат в модела на нормата и всекидневното битие, макар и съпротивлявайки се. А формулата на успеха е: „Къща, кантора, дете, Перихан, Нишанташъ, няколко книги, проекти, кантора, кантора?”. Това

е философията на еволюцията, макар и „умственото напрежение изглежда е най-голямото удоволствие в живота”19. Никой от бащите или синовете не умира на барикада, всички пишат (безполезни книги или дневници „лишнего человека”), но никой не написва книгата на живота си. Осман си намира любовница, Рефик се развежда с Перихан и умира от рак, Мухиттин се сбогува със страстта си към стиховете… А растиняковските амбиции на приятеля Йомер да влезе в Града (Истанбул) като своя идол Мехмед ІІ Завоевателя се размиват в конвенционални житейски решения. „Нашият Растиняк, а? Нещо като завоевател?... Нашият Завоевател изглеждаше надменен. … Какво прави той сега? Но накрая няма да бъде щастлив. … Та с какво се занимава Йомер бей сега?”20 Той не се оженва за любовта на живота си Назлъ, а избира богатата, безлична жена и уредения живот. След години и той, и животът му са променени до неузнаваемост – едно съзнателно търсено чеховско (“Йонич”) сюжетно-персонажно решение, на границата на мелодраматизма. Такава е природата и на само загатнатата, но неразгърната интрига на любовно „харесване” между Йомер и Перихан, както и безпричинните сълзи на най-красивата снаха на Джевдет бей, чието име свекървата Нигян ханъм бълнува дори в предсмъртния си час. Защото красотата е самодостатъчна. Героите на Орхан Памук се опитват да погледнат към света с очите на чужденеца. Както впрочем и самият Памук. В романа „Джевдет бей…” Йомер и Рефик съзнателно експериментират с житейските си решения в стила на Монтескьо. Експлицитният писателски жест на Памук е също „а ла Монтескьо”, но и „а ла Пушкин”, в духа на класическия просвещенски проект за дискурсивно описване на мирозданието и неговите географски, политически, идеологически, културни опозиции. „- Да ти пиша ли писма от Изтока като Монтескьо? – изведнъж запита Йомер. … - Персийски писма… Чела ли си ги? – Четох ги – каза Назлъ.”21 Сценарият на Йомер обаче на финала на романа се осуетява – става ясно, че от самото начало Назлъ не е неговата Роксана, а и той не устоява пред прелъстителната сила на традиционно устроения семеен свят на източния човек, пред прагматизма на уреденото битие. Нито една негова битка не е спечелена. А битието и съдбата му постепенно придобиват един по-скоро незападен, по руски непрагматичен оттенък. Любовите на Памуковите герои са романово-епистоларни – един подчертано сантименталистки жест – но Йомер и Назлъ излизат от късноромантичната Пушкинова схема „когато А обича Б, Б не обича А…”, те дори не успяват да повторят сценарийните сюжети на мелодрамите, кинороманите и модните за времето на 70-те фоторомани, които ще четат пък техните деца. Може би отново поради естеството на четените от тях книги, моделирали поведението им. Йомер – по растиняковски. А Назлъ? Нейното четене не е „женско” четене, тя отказва жеста да бъде турската Татяна Ларина; Ричардсън и френските любовни романи са твърде далеч от нея. Тя чете Монтескьо. Съдбите на героите застиват подобно на музейни експонати, като пожълтели снимки и

на стр. 10

Цвета Делчева, „Реконструкция”, изд. „Сиела”, С., 2010, 202 с., 13 лв.Цвета Делчева ни изненада с роман, който, връщайки се назад във времето към последната й книга със стихове „Краят на лятото. Вечността”, беше загатнат, подготвен, предопределен да бъде написан. „Реконструкция” изследва едно недоказуемо на пръв поглед деяние – подтика към самоубийство, възстановявайки случилото се по специфични спомени. На места текстът сякаш се влива в потоци съзнание, провокирани от сесиите на Понталис – да си спомним „Прозорци” на големия френски учен и писател. Наше ли е правото да разубеждаваме терзаещия се в усещането му за вина, лишавайки го от силата на страданието, респективно от силата да чувства.

Ана Бландиана, „Отлив на смисъла”, прев. от румънски Румяна Л. Станчева, изд. „Балкани”, С., 2010, 140 с., 3.90 лв.Да говориш за поезията на Бландиана е рисковано занимание, което ще си спестим, като цитираме нейния разказ за основаването на Световната академия за поезия под егидата на ЮНЕСКО: „Спомням си колко се впечатлих от една фраза в уставния манифест - че целта на тази Академия е да се бори, за да постави отново поезията в центъра на света. Не знам дали в историята на човечеството е съществувала някога епоха, когато поезията се е намирала в центъра на света, но знам, че всички епохи, дори и най-нещастните, са запазвали като зрънце светлина тази тенденция, заобиколена от насилие и вулгарност..."

Катерина Ангелаки-Рук, „В небето на нищото с минималното”, прев. от гръцки Яна Букова, изд. „Балкани”,С., 2010, 48 с., 3.90 лв.Преводите на Яна Букова са продължение на идеята й да представи голямата гръцка поетеса по-цялостно след публикуваните през 2004 десетина нейни стихотворения в антологията „Истории за хора и летящи механизми”. Яна за пореден път ни доказва куража си да представи на българската аудитория съвременната – и не само – гръцка поезия в нейния дълбок и познавачески прочит, като открие онези брилянтни пластове, които немарливо бяха заравяни с плоски интерпретации.

6 Литературен вестник 16-22.02.2011

сфера, затворена, където хората, които пишат, се четат едни други. Дори и това да е така (макар че не е и точно така), следва ли да я отречем в името на чисто инструментални аргументи от типа на “пазара” и на “обществения интерес”. Да, ще кажат, че има интернет и че там вече съществува достатъчно голямо литературно пространство. Чудесно. Само че актовете на четенето са различни и са интимни актове. Самото им подвеждане под един знаменател – в случая интернет – вече ги компрометира и банализира. Четенето освен всичко останало е и физическо докосване, то е мирис на хартия, отгръщане на страница, отпускане с книга в ръка и т.н. Искам да кажа, че не съществува “един” начин на четене. Някой ще каже, че само двеста или триста, или петстотин (не знам) човека четат Литературен вестник. Само че пазарната логика не е някакъв абсолютен критерий за качество. Тези двеста или триста, или петстотин човека не са ли също толкова важни, колкото двестата или тристата хиляди, или милионът, които слушат чалга например? Що за логика е това? Тоталитаризмът на количеството и на “пазара” ме притеснява дълбоко. Не знам докъде ще я докараме по този начин. По-точно казано, подозирам докъде ще я докараме и то ме плаши. Така че, ако все пак трябва да кажа една причина „Литературен вестник” да продължи да съществува, това е тази. Нужно е да има различни пространства, в които тоталитаризмът на количеството не важи.

Ивайло Иванов, поет:Защото е готин вестник. Най-готиниятв литературното пространство, още повече, че втори добър така и не просъществува засега.

За да продължа да се самообразовам, да общувам със свои връстници, колеги и приятели; за да има къде да печатам.

За да усетя полъха на литературната общност и компанията. На кликата.Най-високо призвание за един талантливлитератор. Абсолютното му докосване до историята и канона, доморала и слабините на Вечността!...

Аз умирам и светло се раждам, разнолика, нестройна душа:Ту към вас, ту към нас се нагаждам(„от прераждане чак си досаждам!”),няма начин стила да сгреша.

Силвия Чолева, писател:1. Защото най-доброто от съвременната българска литература премина през страниците му – той е част от нея и тя от него.2. Защото беше най-свободното във всякакъв смисъл място за публикуване и остана такова през всичките години. 3. Защото хората, които го правят, показват, че дори във време на бясна простотия и меркантилност може да се работи качествено за каузата на духа без пари, при това знаейки добре каква е цената на това.

Марин Бодаков, поет:

1. “Литературен вестник” зачеркна едни норми и стереотипи от българската литература, утвърждавайки енергично нови норми и стереотипи,

които далеч по-убедено и пълноценно приемам като свои вече 20 години (т.е. от самото си начало като автор).2. Вестникът политически и естетически защити т.нар. висока литература и от медийната невидимост, и от безотговорността на пазара.3. Той продължава да бъде безценен спаринг партньор в работата ми като литературен редактор във в. “Култура”.

Цвета Делчева, поет и белетрист:Това е вестникът, около който, чрез който и благодарение на който се случва новото в литературата ни след 1990 година.Всъщност 8 в 1 вестника, тъй като отделните броеве са доста различни според водещите редактори и така се разширява неколкократно кръгът от автори, с които взаимно могат да си допаднат по литературен вкус.С активната позиция. Не само по отношение на отделния пишещ, но и на случващото се в обществото, отстоявана със свободата на духовния труд в най-чистия смисъл. Аз лично заради това съм му вярна.

Мартин Христов, преводач и издател:1. „Литературен вестник” е единственият оцелял след прехода национален седмичник – доайен на литературния живот в България, който достига до всяко кътче на страната.2. Това е вестникът, който наред с пъстрата литературна панорама в страната и чужбина отразява и най-важните културни събития в областта на театъра, киното, музиката и изкуствата.3. „Литературен вестник” има предимството да се списва от редактори от различни поколения и с различни гледни точки, което го прави средище на най-разностранни идеи, схващания, мнения – обстоятелство, особено важно за съпричастността ни към културното многообразие на Европа.

Боряна Матеева, кинокритик:1. Вестникът беше и е гласът на новото време – радикален, непочтителен, елитарен, яростен и истински като високата литература. Той отведнъж запълни и продължава да пълни със смисъл огромна духовна кухина. Открих го като моя вестник още в началото на 90-те, защото не само безкомпромисно следваше хода на времето, но и сам беше откривател на забранени имена, теми, територии. Оттогава ми се белее като изопнато от вятъра платно, с което ежеседмично правиш рисковани, увеселителни или откривателски круизи и набези из океана на литературата. Понякога се чувстваш даже като малък закъснял Колумб... 2. Допирът със страниците му винаги е интензивно и смислено общуване с автори и духовни светове. „Литературен вестник” създава интелектуален кръг, съзаклятническо усещане за принадлежност към невидим авангард, към един елит от мислители, писатели, философи, поети, творци, коренно различен от натрапвания от другите медии (не само български) чалга елит. Политиката на вестника пренарежда разбърканата ценностна йерархия като същевременно демократично представя цялата витрина на съвременната литература и култура. 3. Информацията, която предлагат материалите – не само за литература и поезия, но и за другите изкуства, е наистина многостранна, разнопосочна, многоетажна, отива далеч във времето и пространството, дълбае във вечното и злободневното. Чрез авторските и преводни текстове читателите са в час с най-същностното - като анализи, изследвания, творчески актове, дискурси. Изчезването на „Литвестник” би означавало тотално рухване в опростачването. Началото на края. Голям срам за българската култура в 2011.

Федя Филкова, поет, преводач: 1. Защото вече 20 години, „Литературен вестник” е новото лице на българската литература. 2. Защото видът му е толкова достоен със своята полиграфическа „бедност” на фона на парвенюшката разюзданост на жълтата българска преса, че веднага успокоява погледа ти – ако изобщо го видиш, защото е цяло приключение из софийските улици да намериш сергия или будка с вестникопродавец, който се е съгласил да го продава – но тези, които го продават, са сред усмихнатите и добри хора на града.3. Защото без него културното „пространство” съвсем би ни отесняло – пространство е просторна дума и в случая не е точна за тъмното ъгълче, където държавната машина е свряла литературата и културата – ужасното е, че у нас подобни вестници като „Литературен вестник” биха могли да се издават само с подкрепата на хора, които никога не са го чели.

Бисера Дакова, литературовед:1. Културно-историческа. „Литературен вестник” е единственото литературно издание, което през 90-те години на миналия век успя да превърне експеримента, иновацията, както и радикалното преформулиране на литературния (ни) канон в традиция, в неотменен факт, в обичайност. Издание, което не само зададе нови хоризонти на читателите си, но и създаде нови читателски общности, поведения, вкусове, очаквания. В някакъв смисъл оформи и нов тип публичност, колкото и да изглежда подобно понятие уязвимо.2. Лично-сантиментална. Защото успях да публикувам по страниците му свои литературнокритически и литературоведски текстове през 90-те години на миналия век, които с факта на публикацията си там добиха стойност. Защото „Литературен вестник” ми помогна да изградя свой почерк и ми дари илюзията, че принадлежа към общност от пишещи, чиито писания са навременни и сериозни, четивни и четени.3. Априорна. Защото „Литературен вестник” бе и е единственото, удивляващо с оцеляването си през превратните години, некомерсиално, лишено от блясък (до потискаща неугледност), но неотстъпно издание за литература (т.е. за смъртите и възражданията на литературата, за нейните образи, манипулативна мощ, политики). Маргарит Жеков, поет, преводач:1. Спирането на “Литературен вестник” би било проява на цензура и обезличаване (хвърляне в забвение) на ценни литературно-исторически разкрития и свидетелства, направени в някои от броевете на вестника. Пример за това е броят, посветен на Атанас Далчев в началото на 90-те, в който бяха поместени и размисли на неговия брат проф. Любомир Далчев.2. От друга страна запазването на "Литературен вестник" в културното ни пространство дава сега възможност на това издание да надмогне партизанството и груповщината или, по-меко казано, едностранчивостта, подбуждани от изграждането на духовни барикади и предразсъдъци през 90-те, и да бъде, като единствен литературен седмичник в страната, който не е правоприемник на тоталитарно издание, един наистина свободомислещ, боголюбив и застъпващ човеколюбивите художествени стойности вестник.3. Макар че един уважаващ себе си литературен седмичник не бива да бъде под ничия опека – нито на някоя от службите на държавата, нито на отдел “Българистика” към Нов български университет например, спирането на “Литературен вестник” би навредило на доброто име на България, представяйки я като държава, която позволява вестници, закрилящи инакомислието и свободата на съвестта, да прекратят своето съществуване. Спирането на такива издания е всъщност покушение

срещу гражданското общество, което за жалост досега на няколко пъти вече сме преживявали със спирането на вестниците “Демокрация” и “Литературен форум” като седмичници. Спирането и на “Литературен вестник” би означавало ‘спускане на кепенците’ за една традиция, която позволяваше и насърчаваше изричането на потулваната, нелицеприятна, но и правещата човека свободен историческа Истина.

Цветанка Еленкова, поет и преводач:Със своя достъпен формат, периодичност и цена е единствената литературна медия, която дава широк поглед върху най-новото в световната литература и у нас - редовно. Списва се от различни редактори, което позволява широк диапазон на литературните вкусове.Именно защото е вестник! За пишещите и интересуващите се от литература той е това, което за целокупното българско общество - политически и неполитически ориентирано, са вестници като Труд, 24 часа, Сега. Защо те, а не Литературен вестник - така бих поставила въпроса. Защото има своята вярна и немалка аудитория, своята голяма традиция - оригинален и непретенциозен. Защото е културна “институция”.

Силвия Томова, белетрист:1. “Литературен вестник” е утвърден като културна институция.2. “Литературен вестник” е един от малкото, броят се на пръсти, медии, които налагат културна политика и задават тон.3. “Литературен вестник” през цялата си 20-годишна история е давал пространство за изява на млади таланти, алтернативни, самобитни гласове.

Мария Станкова, белетрист:Културното пространство в България се сви до размерите на орех през последните години. Това, от една страна, е добре, защото човек може да се огледа и да прецени каква част от ядката на ореха е изгнила и каква - става за консумация. За себе си отдавна съм направила преценка и мога да изтъкна три основателни причини за връзката между ЛВ и културното пространство:1. Харесвам пожълтялата му хартия и много от текстовете, написани на нея. Харесвам ентусиазмът на редакторите и публикуващите.2. ЛВ остана единствен наистина литературен. Единствен и като място, където млади хора могат да изразят с думи начина си на мислене (или т.нар. творчество).3. И най-важното! Все пак ЛВ е точка за сравнение. Няма как в него да попаднат пошлости и псевдолитературни напъни, които заливат интернет.

Петя Александрова, кинокритик:1. Защото обхваща пълноценно литературния (всъщност по-общо и културния) процес, без да слага прегради дали е български, в близките балкански, постсоциалистически или мегаимперийни литератури, стига да е естетически оправдан.2. Защото борави с разнообразие от формати и жанрови форми: поезия, разкази, рецензии, анализи, без да се игнорират анотации, конкурси и обяви.3. Защото е уникален като платформа за българските писатели, които нямат голям избор за публикации в пресата.

Калоян Игнатовски, поет, преводач: „Днес времето е хубаво и броят няма да излиза”, се казва в един филм. Някъде другаде могат да си го позволят, защото има алтернатива, а тук ЛВ няма такава. Затова трябва да излиза. Защото е важен за поддържането на силата на вкуса. Доколкото все още има някакво културно пространство, някаква общност. Защото продължавам да живея и да работя на езика, на който се списва ЛВ. Нужно ми/ни е смислено занимание тук, вътре, в сряда. Независимо какво е времето в този ден, а то май скоро няма да се оправи.

А Н К Е Т А

1... 1½... 2... 2½... 3!

от стр. 3

7Литературен вестник 16-22.02.2011

д-р Юлия Йорданова:1. Ако няма литературен вестник - именно в лицето на “Литературен вестник”, - това би означавало, че вече няма “литературни вести”, т.е. новини за стойностни литературни събития в българското културно пространство. Нима това е така? Ако (все още) има литературен живот у нас, то би трябвало да има и ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК, който адекватно и професионално да ги отразява, без преструвки и предразсъдъци. Затова – да бъде “Литературен вестник”!2. С появата си “Литературен вестник” се наложи като емблема на независимия специализиран печат за художествена литература в България от началото на Прехода. Вече 20-ина години тази медия символизира новаторство; свобода на словото; независимост от политическа конюнктура; идеологически, теоретически и стилов плурализъм; утвърждаване на професионализма, а не на “самоделното” изкуство и външната тенденциозност от доказано нелитературен характер. Ето защо е нужен точно този вестник за българска и чуждестранна литература, а не някой друг. Затова – да бъде “Литературен вестник”!3. Откакто съществува “Литературен вестник”, имаме медия за “младите” в българската литература, които могат да се противопоставят с творческо инакообразие на старите величия или преекспонираните имена в публичното пространство на съвременната ни култура. Това ще рече, че “Литературен вестник” освен всичко друго е поле за художествени експерименти и открития; за дебют на нови дарования; за продуктивни сблъсъци на идеи, форми и авторства. Принципният либерализъм на „Литературен вестник” го превръща в същинска и ефективна медия, в публична „литературна работилница”, която има право на живот, защото е практически необходима на всички, които “правят” или “ползват” литературата. Затова – да бъде „Литературен вестник”!

Жела Георгиева, преводач, сп. „Панорама”:1. Заради безспорния принос на вестника в създаването и подкрепата на новата българска литература. 2. Заради безпрецедентното служене на екипа на вестника и на неговите сътрудници на идеята за литература.3. Заради това, че вестникът е трибуна на интелигентен културен диалог и опора за читателите на стойностната книга.

Митко Новков, литературен критик, публицист: 1. ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК (нарочно изписвам заглавието с главни букви) е онази територия на словото, където то не единствено се прехласва от неща извън себе си - родина, идеологии, демокрация, пазар и т.н., но и се прехласва от самото себе си; ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК е тоест място, където словото звучи единствено и само като слово, не като пропаганда и агитация, не като призиви, сересета, доноси и афиши.2. ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК -- тръгвайки от 1., е мястото в българското културно пространство, където за последните двайсет години се проведоха най-екстремалните и най-радикалните експерименти със словото, с езика; ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК тоест е територията, в която езикът може да прави каквото си иска и прави каквото си иска - той е публичната най-свободна и най-отворена територия на/за българския език и слово.3. ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК - тръгвайки от 1. и 2., е мястото в българското културно пространство, където младите гласове, необременените гласове, небоязливите гласове получават възможност за най-цялостна изява, за собственото си превръщане от треперлив, мутиращ, несигурен глас в глас, който по достойнство и със знание обогатява и разгръща в неочаквани хоризонти българската култура; ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК тоест е

територията, където не склерозирали старци пеят своите мелодии за гъдулки и потури, а където гъдулката прозвучава като контрабас или като бас-китара, контрабасът - като гъдулка и тъпан едновременно, а бас-китарата - бас-китарата се превръща в инструмент, създаден от Страдивариус, на който свири Рахманинов, но не като пианист, а като челист и валдхорнист.Без ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК българската култура няма да е същата, ще залинее и закърнее, втренчена и оцъклена в разделното си време...

Димитър Кенаров, поет, преводач:Не знам дали има три причини за запазването на ЛВ. Според мен причината е само една - без ЛВ културата в България ще е повече вестници и по-малко литература.

Ирина Недева, програма „Хиризонт”, радиоводещ:„Литературен вестник” трябва да се запази защото1- е уникален като литературно нейерархична среда за няколко поколения критично мислещи и пищещи автори и авторски пищеши критици;2- е неистов и се прави с ентусиазиран професионализъм, което е рядко като съчетание в страна, където професионализмът често включва непрофесионализъм, но изключва ентусиазма;3- създава полета на критика, свобода и рефлексия, които са далече от властовата конюнктура.

Рада Панчовска, поет, преводач:1. Литературен вестник не е един, а са няколко вестника, колкото са редакторите му. В напълно демократичен дух водещите брой са в благородно съревнование с колегите си и привличат вниманието на читателя с открояваща се физиономия и ревностни сътрудници, постигайки завиден плурализъм.2. Литературен вестник е само на двадесет години в житейски смисъл, което е времето на младостта. Като си остава млад по дух и дава думата на идващите все по-млади, той постигна умъдрена зрялост и удържа на скандалното обезличаване на българския език, оставайки мерило за културния читател.3. Литературен вестник е рожба и връстник на промяната с главна буква. В (недотам) пазарните ни времена някой трябва да защитава духовността, на която литературата е първостепенна съставна част, и ЛВ го прави всеотдайно и алтруистично. Все някак тази Промяна трябва да има и материален носител, нали.

Костадин Бонев, режисьор:Истината е, че мога да посоча точно три напълно основателни причини за запазването на “Литературен вестник”:Първата, и за мен най - основателната - че аз го чета.Втората - че това е най-стойностният ориентир (при това – ежеседмичен) за всичко интересно, което се случва в българската словесност, пък и в цялото културно пространство.Третата - че в продължение на години вестникът оцелява напук на обществените, пък бих казал и на физическите закони във Вселената. Само създателите и редовните читатели знаят какви усилия коства това. А пък на мен ми се иска да пазим чудесата, които се случват около нас - те не са чак толкова много.С обич и признателност...

Михаил Иванов, физик, преподавател в НБУ:Моите причини:1. Огромното множество вестници са икономически и/или политически зависими. ЛВ е независим.2. ЛВ е чувствителен към значимото в културното ни пространство без да прави компромиси с ценностната си летва.3. ЛВ има характер.

Тодорка Минева, изд. „Сонм”:1) Единственото издание, където се публикува качествена съвременна българска белетристика, поезия и критика.2) Единственото издание за оперативна критика на преводна и оригинална българска литература.3) Утвърдител на млади таланти - няма съвременен утвърден български творец под четиридесетте, който да не е публикувал своите творби и да не е изпитал подкрепата на редакторите на “Литературен вестник”.

Алек Попов, писател: 1. Защото е ключов елемент от културното разнообразие в българската култура.2. Защото е модерен и се стреми да образова. 3. Защото не се страхува да експериментира.

Илко Димитров, поет:Моят отговор - дано не звучи маниерно, - не мога да си представя една основателна причина за незапазването на ЛВ.

Десислава Неделчева, поет:1. Да го има, защото Литературният вестник прави поети, писатели, критици, читатели част от една културна общност, важна за съществуването на литературата като цяло в страната.2. Да го има заради неговия стил, език, вкус и почерк; не и заради мениджърската му политика; с това разпространение и финансов ресурс Вестникът се проваляше.3. Да го има, защото културният му опит е важен; Вестникът мина през какво ли не, през различни периоди на демокрация, бунтове, стачки, парализи всякакви - той извоюва своето право да бъде необходим. Стефка Хрусанова, преводач от унгарски:1. Без “Литературен вестник” България би се лишила от водещ представител на литературната и културната периодика, който е желан и обичан от читателите и от авторите. Спорадичното издаване на списания в тази област (ту излизат, ту не излизат, ту ги откриват, ту ги закриват; служат на интересите на прекалено затворен кръг от хора) не задоволява нуждите на българското население от литературни новини. 2. “Литературен вестник” оказва най-голяма подкрепа на издателите и преводачите за популяризиране на съвременната преводна литература, което трудно се постига в останалата периодика.3. “Литературен вестник” дава възможност за изява на творци от всички поколения с различни идеи и мироглед, своевременно запознава читателите с новостите в литературния живот в страната и в чужбина. По този начин той се явява и един вид агент на сътрудничеството с европейските и световните културни среди. Забележка: “Литературен вестник” не трябва непрекъснато да се бори за оцеляване, а трябва да получи сериозна субсидия, за да може да работи спокойно и по-добре да изпълнява функциите си.С пожелание редакцията на “Литературен вестник” да не се предава!

Диана Иванова, журналист, Фондация за нова култура:1. Място за качествени текстове.2. Не го следя редовно, но няма друго издание, което по-добре да ориентира в съвременната литературна ситуация.3. Литература с позиция – от него се ориентирам и за конфликтите и позициите в днешното литературно общество.

Божидар Кунчев, литературен критик, проф. в СУ:Вестникът трябва да остане! За изминалите двайсет години той си извоюва достойнствата на

едно пространство, обитавано от неспокойния, търсещия и креативния дух на литературата ни. “Литературен вестник” трябва да бъде и занапред заради носталгията ни по света на истината и красотата. И заради това, че той е една своеобразна хроника на съмненията и безпокойствата ни, на надеждите и отчаянията ни, на всичко онова, на което ни обрече преходното и толкова трагично наше време. И тъжно, и позорно ще бъде, ако в любезното ни отечество, в което властват чалгаджийската култура и цинизмът на богаташите и продажните политици, не се намерят пари за това издание. Милен Русков, писател, преводач:1. Това е единственият вестник за литература в България и това му дава достатъчно право на съществувание.2. Не всички неща, които нямат достатъчно публика и не могат да се самоиздържат, трябва да изчезнат. Това е примитивно разбиране за капитализма, което се основава на граничещия с глупост (или измама) стар - и същевременно неолиберален - принцип, че пазарът е по същество мярка на нещата и колкото се може повече от тях трябва да бъдат построени върху принципа на предлагането и търсенето. Този принцип всъщност никога не е работил исторически и е очевидно неверен в чист вид, несъпроводен от много уговорки (каквито компетентните му привърженици впрочем правят). В умозрителния му чист вид според него би трябвало да изчезнат също полицията, армията, прокуратурата, поне част от съдилищата, всякакви видове (професионални) парламенти и (професионални) политически организации, и още дузина държавни институции, освен ако хората, на които държавата е дала оръжие в ръка, не започнат да се самоиздържат - което впрочем те чудесно могат да направят. Подобен тесногръд примитивизъм би заменил държавата с пазара, цивилизацията - на която винаги държавата е била опора - с пазарна анархия, културата - с един вид парична или стокова метафора на стихийната естественост на природата, или казано накратко, би ни върнало обратно към варварството, независимо от всякакви добри намерения. Милтън Фридман и Фридрих Хайек не са врагове на човечеството и сигурно имат добри намерения. Но това са от онези добри намерения, за които има и поговорка. Този тип дерегулиращи хора бяха изчезнали, след като се провалиха катастрофално през 1929 г. и предизвикаха Голямата депресия, а като вторично следствие от нея - сриването на Ваймарската република и идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (което иначе много трудно би станало) и Втората световна война, - но понеже паметта е краткотрайна, а светът е така устроен, че едни и същи идеи се въртят отново и отново под нови форми и изражения, те се върнаха и ако нещата бъдат оставени на тях, ще предизвикат отново грамадна беля. Понеже хората няма да се оставят да изпаднат отново във варварство, и не навсякъде има по някой Кейнс, който да оправя страшните глупости на (нео)либералните икономисти, те едва ли биха имали способностите - или времето и търпението - да измислят нещо по-добро от онова, което са измислили предишния път, а именно въвеждането на диктатури, които да внесат ред в настъпилата анархия. Разпростирането на пазарния принцип върху щяло и нещяло е една от най-опасните глупости в съвременния свят, или направо най-опасната, понеже мнозина й вярват, а други - и те са доста влиятелни - са заинтересовани да я поддържат, защото крадат чрез нея. Точно този тип хора докараха Америка на ръба на катастрофата преди 2-3 години и ако не бяха успешно изнудили американския

А Н К Е Т А

на стр. 15

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 16-22.02.2011

На 27.1.2011 г. Театрална работилница “Сфумато” представи новата си премиера “ЗИМНА ПРИКАЗКА” от Шекспир, превод Валери Петров, адаптация и постановка Маргарита Младенова, сценография и костюми Даниела Олег Ляхова, художествено осветление Даниела Олег Ляхова и Маргарита Младенова, музика Асен Аврамов, участват Цветан Алексиев, Христо Петков, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Сава Драгунчев, Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев, Марк Делчев. Ако приемем “Зимна приказка” на Шекспир в прочита на Маргарита Младенова в “Сфумато” като спектакъл за пораженията на ревността и въобще за тъмната бездна на човешките страсти и тяхната катастрофичност, когато останат без контрол, няма да сгрешим. Спектакълът, както и пиесата на Шекспир, са и за това. Но представлението на Маргарита Младенова е преди всичко представление за леденостудените бели “пейзажи”, в които се превръща животът на човека, когато загуби любовта, когато загуби стремежа си да разбира и да бъде разбиран от другия, когато вътрешната празнота и липсата на смисъл започват да “опразват” света от доскорошните обвързаности, ценности и проекти, “убивайки” ги един след друг. След любовта – която при Шекспир винаги е колкото заредено с драматизъм лично чувство, толкова и основополагаща метафора за желанието да се живее с другия/другите – светът умира, а човекът се преселва в неговия нереален, призрачен двойник. Настъпва “зимната приказка” на живота му.Маргарита Младенова и екипът на спектакъла не преразказват и не тълкуват пиесата на Шекспир. Тя няма нужда от това. През вековете текстът на ренесансовия автор, кондензиран в своето заглавие, се е превърнал в нарицателно за живота след любовта. Пиесата по-скоро е положена на сцената. Тя веднъж е изговорена и втори път е показана чрез пространствени

Леденостудените зимни пейзажи след любовтаобрази. Представлението се разстила пред зрителите в успоредни и пресичащи се словесни и визуални пейзажи, рисуващи една и съща повтаряща се болка – болката от безсмислието и самотата.Много подходящо е решението на декора и костюмите на Даниела Олег Ляхова, материализиращо ледения дъх на Шекспировата “зимна приказка” в празна бяла сцена (вселена), в дъното на която се извисява стена от ледени блокове. Тази стена като врата на гробница периодично се отваря и оформя от себе си краткотрайни места за живот (стълби за някъде, пространство пред дома, където се срещат влюбените, морски пристан, където се пристига и отплава), за да се затвори след миг и да ги погълне отново, възстановявайки невъзмутимата си ледена безупречност и вечност. Като рамка на повтарящия се ритуал на появяване и изчезване, на живот и смърт служи осъждането на смърт на Хермиона (Елена Димитрова) в началото и нейното (магическо) завръщане в края на пиесата. То е показано по един и същи начин – актрисата е седнала, нереално бяла и далечна върху ледена плоча, която за кратко време се подава от ледената стена и после се прибира обратно в нея като чекмедже в морга. Разликата между двете сцени е малка, но съществена. При осъждането, миг преди смъртта, лицето на Хермиона, което единствено се открива от белите одежди, е живо и пълно с кръв, насечено от движения и гримаси. При завръщането й то не се различава от бялата й зимна дреха, обвила я – сковала я от главата до петите. Костюмите повтарят футуристичната логика на декора. Облечени в белите си зимни наметала, човешките тела също са превърнати в бели ледени блокове, които се групират в напрягащи с острите си нечовешки ръбове мизансцени. Понякога наметалата се свалят или отгръщат и тогава отвътре за малко се появяват овалните и уязвими очертания на телата. Хората ледени късове всъщност са някога живи и страдащи индивиди, внезапно вледенени от дъха на връхлетялата ги житейска зима. Изключение от безкрайната зимна картина са летните костюми и мизансцени на влюбените. Пердита (отново Елена Димитрова) и Флоризел (Явор Бахаров) са облечени в леки, бели дрехи, огъващи се по енергичните им, изпълнени с любов – с желание за живот и разбиране с другия/другите тела. Само тези летни персонажи в летните си костюми могат да се докосват и прегръщат. Останалите са лишени от подобна възможност – те са винаги на разстояние един от друг, разделени от обемите на ледените си одеяния. В подобен тип представление, което може да бъде

определено като непосредствено преживяване на литературен текст в реалното време на неговото протичане за всеки един от играещите и зрителите, задачата на актьорите е едновременно лека и много трудна. Качвайки се на сцената и вмъквайки се във визуално-пространствените форми на образите и ситуациите, чрез които текстът на Шекспир е разгърнат там, изпълнителите трябва да преживеят свой опит, усещания и емоции, събудени от тези форми. Изказът на отключения опит и енергии е необходимо да бъде допълнително театрализиран, т.е. подчертан и интензивно проявен, за да отекне в залата и да задвижи подобен процес на преживяване в присъстващите. Участниците в спектакъла обаче са се поддали изцяло на завладяващата застинала печал на визуалното решение. Затова начинът, по който те споделят и преживяват тази печал, също е застинал, приглушен, бавен и протяжен. Но ако донякъде ни липсва невъзможният да бъде удържан изблик на вътрешните усещания, “взривът” (по Сара Кейн) на избухналото страдание, то те безспорно се компенсират от умелия и прецизен интонационен и пластически рисунък на Явор Бахаров, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Сава Драгунчев, Цветан Алексиев, Христо Петков.В програмата към представлението Маргарита Младенова казва, че се е обърнала към “последния миракъл на гения” “Зимна приказка” заради прокрадващата се в него вяра, че покаянието и “чудото” на прошката са “единствена и последна възможност да се прекъсне спиралата на злото… и човекът отново да се изправи”. Финалът на спектакъла оставя всеки от присъстващите – актьори и зрители – сами да решат дали леденостудените зимни пейзажи след любовта могат отново да оживеят в цветовете на лятото.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

За Ханс-Тис Леман - професор от университета „Й. В. фон Гьоте” във Франкфурт на Майн, един

от основателите на Института за приложно театрознание в Гисен, гостуващ професор в редица европейски и световни университети - задачата на теорията е да дава понятията за явленията. През

1999 г. излизат 500-те страници на панорамното му изследване „Постдраматичният театър”. На него

веднага се възлагат надеждите да даде отговори на потребността за нова теория на съвременния театър и книгата му се превръща във все по-малко оспорвано и все по-утвърдително приемано събитие в световната

театрална наука и практика.

Въвеждате понятията преддраматично, драматично и постдраматично, за да опишете естетическата логика на различните модели на театър и текст за театър. На какво се основават те и как избягвате опасността да бъдат възприети като поредна система от термини, в която може да се вмести всичко, да се приеме дори за някаква норма?На въпроса ви ще отговоря на няколко нива. Ще започна с това, че се опитах да намеря общо понятие за голямото разнообразие от театрални форми днес, които се развиха след, да кажем просто, „класическия театър”. В този смисъл понятието „постдраматично” има функцията на това, което на английски се нарича “umbrella notion” (т.е. сборна представа). Следователно в никакъв случай постдраматичното не означава нова парадигма, може би само в много отворен смисъл. Става въпрос действително за театър, който под най-различни форми напуска един стар модел. Това е първото ниво на отговора. Разбира се, думата означава и нещо повече. Не говоря за постмодерен, а за постдраматичен театър, именно защото смятам, че днешните театрални форми съзнателно или несъзнателно винаги остават в някакъв вид диалог със „стария” театър, т.е. с традицията на драмата. Затова „постдраматичен театър” не означава просто „без драма”. Означава театър след

неоспоримото господство на драмата като единствен основополагащ модел на театъра. Това е втората дефиниция за „постдраматично”. От трета страна, при неговото създаване бях вдъхновен и от Брехт, който отграничава своя епически

театър именно от понятието „драматичен театър”, възприето в един много широк смисъл, обхващащ и античността. Но вече не можем да определяме днешния театър, следвайки Брехт, като „епически” – появиха се толкова много напълно различни неща. Но основополагащата интуиция на Брехт, че театърът трябва да се дефинира по нов начин, ми се струва все още валидна. И един от най-важните аспекти на този нов начин е, че театърът трябва много по-отчетливо да се дефинира като ситуация между актьори и зрители. Брехт изрично говори за това, че се стреми да разделя публиката в театъра, а не да я обединява с чувството за общочовешкото. За Брехт беше много важно в театъра човек да не забравя, че е на театър. Това означава ясно да се подчертава фактът, че нещо бива представено. Оттук и зрителят е активен, когато сам мисли „кое как е направено” и така започва да разсъждава върху нещата. И още един пласт, вероятно последен, който бих искал да въведа към това понятие. През 1991 г. публикувах книга за античната трагедия, в която обозначих античния театър като „преддраматичен”, за да подчертая, че без да си даваме съзнателно сметка, с понятието „драматичен” обозначаваме една идея за театър, която всъщност е възникнала от времето на Ренесанса – когато хорът изчезва, когато представянето на една драматическа история излиза на преден план и когато възниква модерната проблематика за актьорската игра. Ясно е, разбира се, че в античността се е играло с маски и актьорите са изпълнявали различни роли – всичко това няма нищо общо с модерната идея за актьора от Шекспир до Ибсен. Следователно различавам преддраматично и постдраматично, като тук е заложена и една културно-историческа хипотеза, която не съм развил експлицитно в книгата, а по-скоро я внушавам. Тя се състои в това, че в действителност исторически сме навлезли в епоха, в която се извършва отвръщане от една определена форма на театър – драматичния, която до голяма степен е обвързана с базисния концепт за бюргерския индивидуализъм. Бюргерският субект, който се намира в диалектично отношение с друг човек и т.н., от своя страна е много силно обвързан с развитието на бюргерското общество през 17. и 18. век. И моето мнение е, че днес навлизаме в една нова култура, в която традиционната идея за Аз-а, за Субекта, за Смисъла, претърпява дълбока промяна. Затова съм убеден, че ще се развиват такива театрални форми, които не са задължително драматични и са непредвидими от

днешна гледна точка. Това не изключва, че до известна степен в определени взаимовръзки драматичен театър ще продължава (отново) да се прави. Не смятам, че драматичният театър просто ще престане да съществува, а че ще продължава да го има по определен начин наред с новите форми. Но не бива да допускаме грешката, която намира хубав израз в анекдота „най-успешният театър на 20. век е театърът на 19. век.” Споменахте за новия начин, по който театърът включва зрителя. В книгата си направо интегрирате театъра, театралното преживяване в реалното житейско време. Като че ли тук се крие ново разбиране за обществената роля на театъра и за неговото значение за всеки отделен зрител?Много се радвам, че задавате този въпрос, тъй като той особено ме занимаваше през последните години. В заключителната част на „Постдраматичният театър” говоря за „политическото” и там казвам, че макар в книгата да не съм дискутирал подробно и изрично този аспект, той всъщност е винаги в основата. На въпроса ви бих отговорил с „да”. Да. Днес се намираме в ситуация, в която и политическото измерение на театъра, ако формулираме по-общо – общественото измерение, зависи от това, че в театъра създаваме ситуации, в които се реализира нов начин, нов вид на възприемане, на рецепция. Можем да го илюстрираме с един прост пример. Когато гледаме телевизия, нямаме чувството, че като зрители носим някаква отговорност за посланието, което получаваме. За нас това е образ от някакво друго място. Но всъщност не е така. Самите ние също носим отговорност за света, който се показва по телевизията. Театърът има своя невероятен шанс в това, че на определено ниво кара зрителя да осъзнава собствената си отговорност за нещата, които вижда и чува. Зрителят може да попречи на хода на дадено представление. Така театърът остава много съществено място в медийното общество. Извън киното, извън телевизията, извън медиализираните процеси, взети заедно. И аз виждам в това едно наистина политическо значение. В „обществото на спектакъла”, както го нарича Ги Дебор, според мен изкуството има много важна задача – то може да провежда политика на възприятието, която превръща в проблем обичайна позиция на зрителя просто като „гледащ”.

Интервю на АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Ханс-Тис Леман: Театърът след драмата Ханс-Тис Леман пред “Литературен вестник” година XVII, бр.1, 10 – 16.01. 2007, с. 8

“Зимна приказка” от Уилям Шекспир, реж. Маргарита Младенова, ТР “Сфумато”

ËÈÒÅÐÀÒÓÐÅÍ ÂÅÑÒÍÈÊ ÍÀ 20

9Литературен вестник 16-22.02.2011

Предлаганите фрагменти не влязоха в сегашното българско издание на автобиографията на Вайда. Със знанието на издателство „Колибри“ правя публикация на пропуснат текст, който смятам за съществен. Б. Г.

Първата ми среща с Москва се състоя в разгара на една сурова зима. Всичко беше точно както в полската приказка: „мраз, тъмно, а до дома далеч“... Но още тогава разбрах, че тук в трудни, понякога нечовешки условия, живеят невероятни хора. Имам предвид не само изтъкнатите художници, а преди всичко зрителите на моя филм Поколение, показан в съществуващия и досега кинотеатър „Ударник“ и посрещнат тук по-добре, от където и да било другаде...Беше зимата на 1954 година, в не най-добрите времена, из въздуха витаеше някаква мрачна тайна, в която нямаше как да се проникне, особено пък аз, 28-годишният режисьор от Полша. Постепенно, с всяко пътуване насам, аз се учех на Русия, стараейки се добросъвестно да обмислям онова, което виждах и наблюдавах със собствените си очи.... Едно време, както се казва в приказките, със свой филм в Москва пристигнал и Микеланджело Антониони. Направо от летището го повели към прожекцията на Приключението. На огромния площад пред кинотеатъра имало гигантска, плътно притискаща се тълпа. Изумен, той попитал:- Тези хора какво правят тук?- Искат да видят вашия филм, но не се вълнувайте, все някак ще се промъкнем до входа.- Не - казал Антониони. - Позволете ми да спра. Нека се полюбувам...Независимо дали разказът съответства на действителността или е с фолклорен произход, той забележително точно предава чувствата на режисьорите, попаднали в СССР със своите филми. Тук нашите филми всякога се очакваха с нетърпение. Именно зрителите бяха стимул и действащи лица в истинските кинопразници, в които се превръщаха срещите ни. Поразяваше почти религиозното отношение към изкуството и художниците, чувствахме доколко дълбоко е вкоренено то в психологията на тези хора.Разбира се, присъстваха и такива, които се грижеха горещите чувства към чуждестранните филми да не прерастват в нещо повече. Именно заради това, когато - вече през перестройката – пристигнахме в Москва с филма за „Солидарност“ Човекът от желязо, някой се постара да направи така, че гигантски товаровоз да запречи огромното рекламно пано пред кинотеатър „Варшава“ и да прегради достъпа към него. По време на тържествената кинопрожекция от машината продаваха картофи.Опазих завинаги дружески отношения с онези, които правеха филми в невероятни условия. Уважавах смелостта и издръжливостта им в обстоятелства, които ние само отчасти усещахме върху себе си. Тук всякога на баналния въпрос от режисьор към режисьора: „Какво работиш сега?“ отговаряха едно и също: „Промъквам един филм“. Това определяше борбата с кинематографските и политически власти за утвърждаване и пускане в производство на сценарий или за излизане на екран на вече готов филм. Това „промъкване“ продължаваше с години. Настина и Човекът от мрамор дочака своя час след цели 12 години, но през това време аз заснех десет други филма. А колегите от СССР търпяха и очакваха решението за съдбата на своя пореден филм и нямаха никакви шансове паралелно да направят нещо друго. С тъга наблюдавах как изтича времето, а на екрана и на сцената се появяваха тъй малко произведения, родени от забележителните идеи и планове на моите московски приятели. Живeeхме в една политическа система, а съдбите ни се случваха различно. <...> В очите на останалия свят обаче нашите кинематографии бяха сродни.

* * *

В нашата драматургия пиесата Отмъщение1 е твърде необичайно явление. Откъсвайки се от Молиеровите комедии на характерите, тя представя нашите полски национални слабости, които ние така горещо отричаме, но без които сме неспособни да съществуваме.Тази разкошна комедия отдавна съблазняваше моето въображение. Дори си мислех да я поставям в Япония. Замък на двамина самураи, един друг ненавиждащи се, е разделен от висока стена; Тоширо Мифуне в ролята на Папкин – нелепия, забавен посредник неудачник – беше едва ли не ваденка от филм на Куросава?! И

специално ме вдъхнови срещата с Мифуне. Тогава беше в прекрасна форма и не преставаше да ни удивлява с нови роли – в Рашомон, Седемте самураи, Червената брада.Защо да крия, нали всеки безспорно и в дъното на душата си се смята за безсмъртен. Но аз все отлагах и отлагах реализацията на проекта. Пък и в родината започнаха да се случват важни събития, изискващи моето присъствие. Накрая се появиха и шансове да поставя Човекът от мрамор. А по-късно научих, че великият японски актьор ни е напуснал завинаги.2

Отмъщение обаче не ме изоставяше. Навярно защото бе писана в същата година, когато и Пан Тадеуш, мислех си понякога, противно на здравия разум, екранният успех на поемата на Адам Мицкевич ми подсказваше, че в разтакаването и безкрайните дискусии относно общата Европа нашият зрител очаква нещо истински полско – например полска реч и „настръхнали“ поляци на екрана.Но кой да изиграе туткавия Папкин? Тука се случи щастливо стечение на обстоятелствата. Роман Полански завърши снимките на Пианистът и припомняйки си миналото и годините, когато играеше в театър, реши навярно да си спомни древността, като се съгласи да участва в Отмъщение. Така, 48 години след първата ни среща пред камерата за филма Поколение и 45 години след съвместната ни работа по Канал3, ние отново се срещнахме на снимачната площадка.Подозирам, че за този филм му беше интересна не само ролята на Папкин. Полански остро фиксира фалша, внимава за всяка подробност по филма. Внимателно наблюдавах как играе своя герой, а същевременно следи всичко, което влиза в кадъра. Порази ме неговата младост4, вярата му в силата и възможностите на киното. Всичко се случи така, сякаш тези почти петдесет години изобщо не съществуваха.

1 Комедия (1833) от Александър Фредро (1793-1876), екранизация

(100 мин.) на Вайда от 2002 г.2 Тоширо Мифуне почина на 24.ХІІ.1997 в Митака на 77-годишна

възраст. 3 Филмът Канал (1957), където Полански асистира, донася

и първото международно признание ня ІХ кинофестивал в

Кан. 4 Роман Полански е роден на 18.VІІІ.1933 в Париж като Раймунд

Роман Либлинг. В началото на 50-те години започва като

киноактьор в Полша.

* * *„<...> По туй време правих Бесове в оня същия „Современник“, където възнамерявах да работя и по Макбет.

Из дневника:

Летище. 28 януари 2004Към Москва! В Москва!Но ме обхваща страх пред идващите шест седмици в Москва. Плаша се и от повторение на [краковския] спектакъл с 33-годишна давност, имал някога своето значение и тежест.Разбира се, онези Бесове Москва не е виждала никога и няма никакъв начин да й ги покажа, освен ако не ги поставя отново, но... Ще ми стигнат ли силите да измъча до самозабрава такава голяма група от артисти? Наистина те са готови на всичко, но аз дали ще се справя? И ще ме понесе ли отново на живо Достоевски?

30 януари. МоскваПърва репетиция на Бесове и моето старческо сърце бие по-силно. Видях артисти, с които можеш да отидеш на среща с Достоевски.Те са млади, искат да играят, готови са за трудностите, които тези роли изискват от изпълнителите. Удивително, полският превод сега ми се стори конгениален. Същите реакции към смешното, към странните и парадоксални фрази на Достоевски. През цялото време си припомням полските диалози, стори ми се, че знам репликите наизуст. Адаптацията също издържа прочита, сцените бързо следват една подир друга, променя се действието и успяваме да получим необходимата информация, за да участваме в това, което ще се случва по-нататък на сцената.

6 февруари. МоскваВ театър „Современник“ Бесове прохождат на сцената, а в московското метро има взрив. Терористичен акт или опит да се поддържа политика на „силната ръка“? Ако така започват репетициите на Бесове, какъв ли ще е техният край и с какво ще приключи на премиерата?

* * *

Решението след толкова години да пренеса Бесове на московска сцена не беше лесно. Наистина след опита с работата по Достоевски в театър Йейл1 в САЩ, на берлинска сцена, след филма с френски актьори и японската версия на Идиот, логично бе спектакълът да се постави и на родния език на писателя. Друг беше въпросът: може ли да се повтори днес старата краковска постановка? Създаването на нова се запъваше главно от два важни момента: налице имахме добра драматизация (най-силният и сполучлив коз в тогавашните ни усилия над Бесове), а да правя нов спектакъл на език, който лошо владея, не идеше по цял ред причини.Тази безумна, дяволска книга (имам предвид Бесове) може да се пренесе на сцената по много начини, но изборът на тема, осъществен от Албер Камю, все пак бе най-точният. Френският картезиански смисъл откриваше в безумството на Достоевски тема, породена от комплекси, объркване на ценностите и осъществена от революцията въпреки всичко разумно.Пред очите ни възникваше революционна петорка. Смисълът на нейното организиране формулираше сякаш без желание Ставрогин пред Пьотър Верховенски: „Придумайте четирима членове на кръжок да пречукат петия с оправданието, че същият е доносник, и тутакси ще ги овържете чрез пролятата кръв в един за всички възел. Не ще посмеят да се бунтуват и отчет да искат“.Но в романа на Достевски имаше толкова много персонажи, страсти и проблеми, че доста трудно бе при драматизация да се подберат главните. Съществуваше още една трудност. Достоевски притежава несравнима дарба да описва от натура човешки типове. Струва ли си да се удивляваме, че руският театър е привлечен от него именно чрез невероятното богатство, живостта и характерността на персонажите. А Камю се е интересувал от описанието на явление, станало житейски и исторически факт след 1917 година. Пророческо видение за нашето време. Този подход при адаптацията лиши театралните Бесове от много прекрасни фрагменти в романа, но пък ярко и новаторски разкри политическия пласт на шедьовъра. Почувствах го с кожата си при първата среща с московските зрители на спектакъла. Изумлението на публиката, че тъкмо така могат да видят Бесове, разпръсна много опасения. Това бяха нашите Бесове, показващи нашия страх, нашето възхищение, но и нашата дързост при среща не само с литературата и Достоевски, но и с руското съзнание.Отново се замислих над онова, което ме вълнуваше и тогава, по времето на първата постановка на Бесове, когато си зададох въпроса: защо писателят е избрал от Евангелието именно тайнствения фрагмент за бесовете, изгонени от Христос от маниакалното, и за оня безумен бяг на стадото свине, хвърлили се от стръмнината в езерото? Струва ми се, че в този откъс присъства най-важната препоръка към режисьор, поел риска да пренася романа на сцената. Тук има задъхан ритъм на бурно сменящи се събития, който по-добре от всичко може да представи в театър същността на този дяволски роман.

Анджей ВАЙДА : Киното и всичко останало

на стр. 12

10 Литературен вестник 16-22.02.2011

знаци на отминалото време. Темата за невъзможната любов и задължителното трагично разминаване във времето притежава подчертано руски знаков литературен почерк. Романовата логика на ранния Орхан Памук го следва безотказно. Защото това е престижният, философски вглъбеният код към човешката душа. Към еманципираната душа на модерния турчин. Жестовете на героите на „Джевдет бей… ” са носталгично-резигнантни и в актовете на масовото или индивидуално, но всякога прекомерно пиене, противоречащо на нормите на исляма и обичайноправната традиция. (Сибел и Кемал от „Музей на невинността” също имат своето пиянско пропадане в забравата на срутващата се връзка.) Да пиеш, означава да си извън конвенцията, да си поевропейчен - а Русия, това е другата Европа, Европа на Изтока, - да си друг и различен. Да повтаряш културните жестове и хабитуални модуси на своите кумири – на френските декаденти, на руските идеалисти. Да пиеш това е триумф на духа над бита. Драмата на тези герои не е в това, че те се разпокъсват между това да бъдат едновременно и себе си, и другият. Драма няма – поне спрямо отношението към другия. Те успяват органично да проникнат в себе си и в другия, реконструирайки собственото си време и памет: един изначално „европейски” и „модерен” културен проблем, никак не исторически, още по-малко религиозен. И именно в това се крие уникалната естетика и мъдрост на романите на Орхан Памук, турският писател, дръзнал да посегне към европейските културно-философски дилеми и дори да предлага решения в полза на западния човек, да описва ориенталеца по западен маниер и да гледа на Изток с очите на западняка. И едновременно с това неистово да отстоява източната идентичност на своята кръв. На ориенталеца.Историите, разказвани от Орхан Памук, блестящо илюстрират тезата, че тогава, когато „дадена култура престава да мисли така, както е мислила до този момент…, (това) сочи към някаква външна ерозия… пространство, което за мисълта е от другата страна…”22 Другата страна е Западът, а ерозирането на ислямския (османския) ландшафт очертава изключително интересен и продуктивен нов културен и социален релеф на едно общество (в случая турското), болно от носталгия. От носталгия (на турски - nostalji) по изгубения блясък на недостойното си (имперско), но славно минало, и меланхолия (хюзун – hyuzun, melankoli), родена от съзнателното приемане на новата си, друга същност. Вече не-източна, но още не-западна. Другият Друг пък е Русия. „По това как хората назовават някои събития можем да разберем къде се намираме - на Запад или на Изток. 29 май 1453 г. за западния свят се свързва с падането на Константинопол, за източния – със завземането на Истанбул.”23 Ако читателят органично интерпретира това събитие като падане – то той е западен човек. В този смисъл руснакът е също западен, разбирай християнски, формиран от културно-верския модел на Източната Римска империя – Византия. Едновременно с това, не по-слабо разколебан и противоречив от турчина, той мисли Запада като Своя Друг.Героите на Памук – оказва се, и трите поколения, описани в романа „Джевдет бей…”, Джевдет, синовете му, внуците му, съвсем тенденциозно диалогизират с героите на Достоевски, който „включва в персонажната система на всички свои романи образите на делови хора – предприемачи, търговци, лихвари, превръщайки ги в антиподи на героите идеалисти, мечтатели, отдадени на някаква страст”24. Но този турски диалог съвсем не е органичен, а именно тенденциозен. Защото, макар и идеалисти, превърнали идеите си в страсти и цели, героите продължават да бъдат и предприемачи, търговци, инженери. А читателят остава с впечатлението, че прагматика и идеализъм не са антиподи. Поне не в турската култура. Колкото и далеч, почти равно далеч да звучи Веберовата „протестантска етика и дух на капитализма” и от Русия, и от Турция.За разлика от бащите поколението на синовете в

романите на Памук живее в световете и с дилемите на Чеховите герои: в главите

им, също както и в главите на героите на руската литература, „звучи призивът Да се трудим! (и едновременно, дълбоко се съмняват в оправдаността и усилията му – б. м., Е. Б.) … измъчвани от съзнанието за липса на значимо дело в живота си.”25 Поколението на синовете е умозрително-четящо, заразено с екзотиката на руското световъзприятие, с присъщата му не толкова руска, колкото въобще източна темпераментна нагласа – всичко се случва, ако въобще се случва, много бавно, протяжно. Това впрочем прави романите на Памук „трудночетивни” – основният грях, който им се вменява. В разгръщането на времето самото Време се превръща в персонаж.Смисълът на познанието е въпросът, на който Рефик посвещава целия си живот и задава мъчителните въпроси: „Защо те са такива, а ние сме други? Защо ми харесва да чета Русо или Волтер, а не мога да изпитам удоволствие от Тевфик Фикрет или Намък Кемал?”26 Да бъдеш верен на себе си пък е дилемата на Галип и Рюя („Черна книга”), на любовта си - Кемал и Фюсюн („Музей на невинността”). Да говориш и да вярваш в щастието. Да определяш живота си като щастлив въпреки всичко. По руски сантиментално и обсесивно.Години след това, поколението на внуците – Ахмед и Мелек, и приятелката Илкнур се назовават един друг Степан Степанович и Катя Михайловна27 и си подхвърлят Чехови реплики: „Изведнъж си спомни един стар майтап и извика: - Какво трябва да се прави в живота, Катя Михайловна? Какъв е смисълът на живота? – Скъпи Степан Степанович – каза Илкнур, смеейки се. – Отново грешите. Никой вече не пита какво трябва да се прави в живота. Закъснели сте. Хората вече не питат за смисъла на живота, а за спасение на родината! Това беше една стара шега, която от време на време си повтаряха. Веднъж Ахмед беше казал, че цялата руска литература се върти около тази обикновена шега. – Да имаше поне един самовар или една печка, на която да се спи! – каза Илкнур. – Тук е Турция! – каза с кеф Ахмед. – Не се намираме пред реалната истина, а пред едно лошо подражание!”28 След което отново заравят поглед в дневниците на бащата Рефик. Младите ще реконструират изминалия свят и време (в неговото търсене, намиране и възвръщане са вдадени всички герои на Памук въобще) на своите предци по русоистки. Авторитетният извор са дневниците, записките, изповедите. Не и романите, пиесите, поезията. Спрямо тях най-младите се отнасят с необходимата доза иронично отстранение. Защото „ако изобразяваният свят в драмите на Чехов в някои свои черти съвпада с отделни литературни модели, то това разкрива неговата сложност и нетъждественост с нито един от тях и утвърждава илюзията за живота като такъв”29 и това поражда трагизма в светоусещането на героите му, то техните турски „събратя” разчитат по-скоро антикварната ценност на тези светове – не-техни, едновременно толкова близки и далечни, но свръхавторитетни и ценни. Априори истинни. Техният живот е също така априори автономен от света на литературата (разбирай - романите). Те вече няма сляпо да се доверяват на романите, а ще разсъждават върху тях. Те, внуците, са освободени от трагиката на Чеховите преживявания, защото са надмогнали неудовлетвореността на живота и недостатъчността на изобразявания свят. Може би поради своята прагматичност (която толкова много липсва на руските романови герои?); може би защото самите те са вече в състояние да изобразяват света, макар и останал многозначен и незавършен поначало (по пушкиновски): Ахмед е художник, Илкнур – архитектка. А битът отдавна вече не е капан за тях. Понякога езиковото поведение на Памуковите герои изглежда малко маниерно, изкуствено направено, емоционално превъзбудено, театрализирано, сценично (по-скоро – кинематографично, „а ла” Михалков?). Поне такова впечатление оставя романът „Джевдет бей…”. Особено явни са манифестните експликации на театрално-патетичното именно в дискурса на синовете бащи. Внуците ще разиграват водевила на припознатите литературни диалози. Театрален е Рефик: скептикът волтерианец, русоистът, народникът, толстоистът – толкова сходни и все пак различни съдържания в един образ. Противоречив като самата Турция. А дали и той е „лошо подражание”? Трудно е да се каже. Само едно е непоколебимо сигурно – че „реалната истина” е дефинирана в руската класическа литература… и в главите на героите.

В епилога на романа „Джевдет бей…” синът Ахмед и приятелката му Илкнур (модерните времена на 70-те се отнасят снизходително към сладникаво изтърканите представи за любима и годеница, отблъсква ги социализиращият статут на тези задължаващи патриархалния човек прозвища) коментират „парижкия” период от живота и дневника на Рефик: „В едно кафене на Париж видял Сартр. (…) Баща ми попитал Сартр: „Какъв е смисълът на живота, мосю Сартр? Как се освобождава отечество?... Как може да дойде светлината в Турция?” А мосю Сартр сигурно е отговорил: „Мосю, ако аз бях на ваше място, като интелигент от слабо развита страна, не бих пил тук кафе с мляко, а бих станал учител в страната си”. След това Сартр започнал да отпива от собственото си кафе с мляко”30. Тази отново водевилно интерпретирана история кара Илкнур да се превива от смях. Поколението на най-младите е постмодерно отстранено от светите идеали на бащите – светлина, мрак, лъч са високопарни метафори на себенамирането, на високото житейско назначение. „Нека да престанем с живота на другите” – обръща се към своята турска Катя Михайловна Ахмед-Степан Степанович, – „Бих искал да ви кажа нещо за изкуството.”31 … Тяхната голяма драма е опасението - „ако не успея да повярвам в изкуството?” Тяхна екзистенциална грижа са индивидуалните им съдби и кариери… Ахмед е художник, но и скептик, за когото самоцелното бленуване и служене на световете на изкуството, както и поривите за освобождаване на отечеството не са истинският, крайният смисъл. Или поне – има и още нещо… Илкнур е интелектуалката, запленена от възвишената цел да служи и вярва в изкуството. Тя пише дисертация на тема „Грижата за цялост в османската архитектура”, а Ахмед я закача: „Няма такава грижа. Няма и подобна тревога”32. Техният прелестен водевилно романтичен сюжет се докосва и до любовта, в крайна сметка и до идеята за брака. Трезвомислещо. По турски.Особено интересен е диалогът между поколенията в романите на Памук. Именно диалог, а не конфликт, в който безкрайно много „се иска” да бъде „по руски” емоционален и дълбок, да успее да постигне драматичния разрив, но все не успява… На финала в „Джевдет бей…” прозвучава темата откритие на гигантския антропологически проект, наречен руска литература (та макар и прочетена през френски): „Ахмед сякаш се поразвесели, вдигна глава. Горе се виждаше едно неотличаващо се с нищо небе. Прибра се вътре, за да работи”33. Трябва да се работи!Героите на Памук са идеални проекции, но и твърде сетивни – изтънчено е усещането им за миризми и вкусове, а читателят е впечатляващо подвластен на техните кулинарни предпочитания. По страниците на романите на Памук четем за обилни трапези, там шестват кадаиф с портокали, спанак със зехтин, печени лефери, барбуни, сърмички, хюнкярбеенди, чьореци, бьореци, изискани вина и ликьори … - и може да се направи обемен кулинарен пътеводител, съпровождащ световете на всекидневието на неговите герои... Твърде етнографично, премного географско, ориенталско-средиземноморско… Но то е част от класическата концепция за романа като пространно-епично-подробно-начално и крайно обсебващо преживяване - той, романът, би трябвало априори да може да позволи и това. Интересно е обаче усърдието и детайлната прецизност в рисуването на домашния бит, който, без да противостои (и тук се сещаме за поредната литературна аналогия – този път с Гоголевите „Старовремски помешчици”), контрапунктно е вплетен в парадигмата на възвишено философското рефлексивно съществуване на Памуковите герои. Декадентът похапва сърмички, философът обича печен барбун, фаталната жена е пристрастена към тестените вкуснотийки – най-много от всичко обича чьореци. Да не говорим за конвенционалния декадентски жест на пиенето. Една органична „театрализация” на битието на героите, почти толстоистка, отнасяща се не само до жестовете на четенето, рецитирането на поезия, философските и любовните разговори, но и въобще като ритуалност, утвърдена в собствената им, органична култура. Това са най-типичните жестове и ритуали като: годежите, сватбите (за-домяването – т.е. организирането на приватния бит, на дома, събирането на покъщнина и зестра), обрязването (сюнет), празниците и делниците около обилните трапези и особено - пиенето на чай (толкова руско, колкото и въобще азиатско, но защо не и западно

Руските дилеми на Орхан Памукот стр. 5

11Литературен вестник 16-22.02.2011

- английско поведение?..., с мосю Сартр обаче се пие „кафе о ле”) и т.н.Героите на Памук обитават своя традиционен, подреден свят (въпреки бомбите и превратите), но може би това, което ги потиска в обичайноправната установеност на живота им, е безпощадното кастово деление на обществото и болезненото преживяване на антиномията свое-чуждо. Подобна кастова деленост твърде много напомня на руската кастовост, която комунизмът унищожава и по този начин задълбочава тази драма – драмата на индивидуалното човешко самоопределение, аксиологизацията на приватния човешки опит. Ценността на индивидуалното съществуване… Ататюрковата епоха е драматична именно от тази гледна точка – че съхранява кастовостта и приоритетите, модернизирайки едно общество, което трудно се поддава на изкушението да го направи. Но болезнено го желае… В този смисъл романът „Джевдет бей и неговите синове” (а също и „Черна книга”, „Истанбул”, „Музей на невинността”) може да се чете като семейна сага, като роман за литературата, като хроника и документ на едно неотдавна. Турското модерно неотдавна.Литературното предизвикателство, наречено „романите на Орхан Памук”, е един от най-интересните феномени на нашето време, спрямо който за съжаление като че ли нямаме достатъчно развити, фини и чувствителни сетива. Той е полиезиков, лайтмотивен, проникнат от традиционни пластове, почерци, образи, архетипи, цитати, безначален и безкраен като замисъл, напомнящ на прецизната изобразителност и рисунък на старите източни майстори миниатюристи. Обвиняват автора на този проект в какво ли не – в конюнктурност и маниерност, в подражателност, в неорганичност, в скучност. В самоцелна многословност. Или обратно – величаят го като уникален и единствен - (не)турски автор. Това обаче е един пълноценен литературен свят, мислещ с принципите на енциклопедизма и същевременно – с фината ирония на постмодерния дискурс. Привидно омагьосан от идеята на мултикултурализма. Дискурсът Орхан Памук въобразява литературата като допирната любовна точка между Турция и Европа. Това е една противоречива любов, изтъкана по-често от безгранична възхита-обожание (в посока Запад), но и от презрително неприемане (в посока Изток). За нас, турците – твърди Памук – Европа е едновременно любов и ненавист, отвращение и влечение, велика устременост и горчиво унижение. Толкова силно се стремим към нея, но желаейки да бъдем и себе си. „Любовта и омразата, които Достоевски изпитва към Запада през целия си живот – и аз съм ги изпитал, много пъти. Но ако съм осъзнал някаква основна истина, ако имам причина за оптимизъм, то е, защото съм изминал пътя с този велик писател през отношението му на любов и омраза към Запада и съм видял другия свят, който той е изградил от другата страна.”34 Това противоречиво отношение рефлектира и върху рецепцията на творчеството му, и дори върху писателската съдба на самия Памук. Въпреки Нобеловата награда. Романите му обаче сочат изконната истина, че любовта е по-силна от омразата. А в драматичното любовно докосване между Изтока и Запада има една нирвана и тя се нарича Русия.

Бележки:

1. Орхан Памук: „Я очень скромный человек…”, В: Зеркало недели/ Человек, № 25 (500) 26 июня - 2 июля 2004. Беседа с писателем Екатерины Ботановой и Андрея Бондаря.// http://www.zn.ua/3000/3680/46894/ 2 Pamuk, Orhan. My Turkish Library// New York Review of books: t. 55, р. 20, 18.12. 2008 .3 Памук, Орхан. „Не смятам, че съм слуга на историята”, интервю на Фатма Оран. Във: Факел, бр. 1-2, 2004 г.4 Чижова, Елена. „Аллаху принадлежит и Восток, и Запад…” Орхан Памук, В: Вопросы литературы, №3, май-июнь, 2010, с. 290.5 Тези „мъжки” Кантови въпроси за смисъла и персоналното човешко място в историческия процес контрапунктират на „женските”: Защо ние сме такива, а те са други? – ако въобще съизмерването с другия може да бъде джендър проблем. Но между другото това е въпросът, който основно си задава Айше – най-малката сестра на Осман и Рефик, дъщерята на Джевдет бей, след колежанския си период в Швейцария.6 Памук, Орхан. Черна книга, София, 2006, с. 87.7 Пак там, с. 231-232.8 Тодоров, Цв.. Завладяването на Америка. Въпросът за Другия. София, 1992.9 Чавдарова, Д. Rus(оист)кият идеал, В.Търново, 2009, с. 21, 53.10 А и на руската впрочем. Струва ли си жертвата

на забравата, която Изтокът ще принесе на Запада? – се пита и турският, и руският човек. „Съдейки по това какво излезе от нас - … покрайнината на тяхната цивилизация… и огромната пропаст, наречена съвременност – стояща между нас и тях” (Чижова, цит.съч., с. 294). Ако на нещо все още Изтокът може да научи Запада – то това е откриването и възвръщането на изгубената дълбина на живота… Именно в този дух разсъждава и големият български преносвач на културни граници, но френски литературовед, есеист и културолог Цветан Тодоров.11 Памук, Орхан. Джевдет бей и неговите синове, Еднорог, 2009, с. 59.12 Пак там, с.7013 Пак там, с. 321.14 Пак там, с. 533.15 Пак там, с. 534.16 пак там, с. 534.17 Сред различните образи на балканците ние, българите, имаме своя като че ли „запазен” негативен образ в романовите светове на Памук. Ако историческата парадигма „българи” е странна и необяснима в 30-те години в романа „Джевдет бей…”, то по-късно, в ерата на соца (70-те), те са всичко друго, но не и спокойният, ясен образ на съседа, комшията Друг. В „Музей на невинността” този събирателен образ се появява спорадично – българите са или контрабандисти на фалшиво „Марлборо” в Турция, или бракониери на калкан – при това в турските териториални води, или корумпирани катаджии и транзитното преминаване през социалистическа България в началото на фаталното сватбено пътешествие на влюбените Кемал и Фюсун към Париж се осуетява. Те подминават родната ни граница. 18 Памук, Орхан. Джевдет бей и неговите синове, с. 495. 19 Пак там, с. 598-599.20 Пак там, с. 261.21 Пак там, с. 158.22 Фуко, М. Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки, С., 1992, с. 96.23 Памук, Орхан. Истанбул. Градът и спомените, София, 2007, с. 228-229.24 Чавдарова, Д. Rus(оист)кият идеал, с. 96.25 Пак там, с. 107.

26 Памук, Орхан. Джевдет бей и неговите синове, с. 671.27 Вероятно Ахмед се изживява в образа на водевилния Чехов персонаж Степан Степанович Чубуков, герой от едноактната комедия („шутка”) „Предложение” (превеждана още и като „Предложение за женитба”). Пресметливият скъперник Чубуков е достатъчно глупав, за да откаже предложението на съседа си - помешчика Ломов, който желае да се ожени за дъщеря му Наталия Степановна. След множество недоразумения и перипетии, в които активно се включва и Наталия, женитбата се осъществява. Катя Михайловна пък, най-вероятно е сборен персонаж, който имплицира в себе си въобще противоречивата представа за руски литературен женски образ: на самоотвержената и готова да спаси Дмитрий Карамазов от самия него, благородната и всеопрощаваща Катерина Ивановна от „Братя Карамазови” (впрочем героите на Пруст също преживяват, разсъждавайки върху именно този роман на Достоевски, а е всеизвестно, че Пруст има ключово влияние върху Орхан Памук) или пък разглезената мечтателка Екатерина Ивановна – Котик („Йонич” на Чехов)… Или още – множеството героини с име Катя в разказите на Чехов, които всички нееднозначно носят идеята за женската красота като самодостатъчност, чистотата, невинността, но и вкуса към живота като приключение. Една толкова нетурска, толкова екзотична философия на женския образ!28 Памук, Орхан. Джевдет бей и неговите синове, с. 668.29 Чавдарова, Д. Rus(оист)кият идеал, с. 119.30 Памук, Орхан. Джевдет бей и неговите синове, Еднорог, с. 676-67731 Пак там, с. 667.32 Пак там, с. 668.33 Пак там, с. 693.34 Pamuk, Orhan. My Turkish Library// New York Review of books: t. 55, р. 20, 18.12. 2008.

Емил Димитров, литературовед:1. Очевидно тривиално е, че става дума за единствения литературен вестник – спътник и събеседник на демократичните промени в България през последните две десетилетия. За добро или за зло, през годините „Литературен вестник” трябваше да понесе и да „попие” в себе си стремежи и надежди, значително надвишаващи задачите на едно тясно специализирано литературно издание. Вестникът има мисия, той е важен не само като хроника, жив летопис на българската литература, но и като отговор на по-широки културни и обществени питания.2. Българската литература и култура са „построени” така, че от 20-те години на ХХ в. до ден днешен

литературният вестник заема не просто важно място, той до голяма степен е техен организиращ принцип; вестникът задава пулса, ритъма на литературния и културен живот. „Литературен вестник” е най-продължително съществуващото независимо издание от подобен тип в българската история, съответно – най-дълго изпълнява функцията на независим организатор и коректив на литературния живот у нас. От друга страна, името на вестника напълно съответства на неговото съдържание и назначение; omen nomen: за културата и литературата е важно е да се запази онова нейно състояние, при което имената на нещата означават точно онова, което означават.3. „Литературен вестник” има и културно-компенсираща функция: през изминалите години той бе поле на изява за стотици автори, даде шанс на мнозина да направят своя литературен дебют; така вестникът създаде нови имена, до голяма степен „произведе” нов културен елит на страната. Вестникът е нещо като ежеседмична антология на българската литература, списание в одеждите на вестник; „Литературен вестник” няма свой „двойник” и (засега поне) той няма с какво да бъде заместен. И последно – ние искаме хората и нещата, които обичаме, да продължават да ги има; затова любовно-уважително да кажем на вестника – „бъди!”

Мая Горчева, литературовед:Днес пътувах дълго и докато гледах пустите полета, имах време да мисля за тези три причини. Без резултат обаче, просто съм твърде удивена, че такъв въпрос може да се зададе и че не се е намерила институция, издателство или център по културни политики, който да осигури нужното. Не бих могла да участвам, няма какво да кажа, просто не мога да си представя, че това “културно пространство” е готово да се лиши от издание като ежеседмичен “Литературен вестник”. Въпросът за мен е: има ли вече културно пространство?Пожелавам успех на анкетата и се надявам кампанията в защита на ЛВ да е доказателството, че такова пространство има.

12Литературен вестник 16-22.02.2011

8 февруари 2000Асоциацията е поразителна, но като гледам сцената в Москва и декорите, за които тук разполагат с повече въздух и пространство, през цялото време си мисля: ами че аз този театър го познавам. Разбира се, такъв е театърът на Брехт!Театрален, идеологически и в служба на правото дело. Народен театър.Интересно, в продължение на толкова години нито аз, нито рецензентите в страната и чужбина не забелязаха този факт в моите Бесове, не само краковските...

13 февруари 2004Питам се през цялото време: а какво, между нас казано, диря в тая Москва? Днес най-адекватен ми изглежда следният отговор – тъй като неотдавна имах щастието да доживея времето, когато изграденият в Ялта през 1945 г. свят на забрани и заповеди рухна, аз съм длъжен да представя свои размисли относно равносметката. Тези мисли до голяма степен са концентрирани накуп в спектакъла по Бесове и тъй като вече от няколко години той пък е престанал да съществува, длъжен съм да го възкреся от мъртвите именно тук, в Москва.

19 февруари 2004След месец ще се готвим за отпътуване. Пристигането ми в Москва е гастрол, аз тук в чужд храм се моля, нещо повече, пристигнах тъдява, за да извърша екзорсизъм, защото Бесове са прогонване на дявола...Ще чуе ли той моите театрални заклинания? Ще се уплаши ли?

21 февруари 2004Достоевски познавал тезисите на Нечаев, как да се докара Русия до революционна ситуация. Тези положения звучат и в романа Бесове. Ленин бил казал за Бесове: никога не съм чел тази мерзост. Но в своите априлски тезиси подробно, точка по точка, повтаря същото, което писал в „мерзката“ си книжка Нечаев и звучи в устата на Пьотър Верховенски.Днес на репетицията изпаднах в трудно положение. Игор Кваша вече отдавна изразява съмнение по повод сцената между баща и син Верховенски, а това е модел за проблеми и в останалите сцени от Бесове. И му казвам: „Игор, разбирам, че за теб е по-интересно да произнасяш онова, което казва Пьотър, а не баща му Степан и като помня съвместната ни работа от 1971 година, с ръка на сърцето признавам, че това е твоя роля. Но днес – уви! - старите баби сме ние, тия, дето оплакват потъналия в миналото свят, и ти ще трябва да изиграеш бащата“.

312 февруари 2004. СъботаСлед два дни монтировъчни репетиции изпадам в меланхолия. Същото преживях преди много години, но по абсолютно друг повод. Нашите репетиции може да се сравнят със събранията на първохристияните в катакомбите, нашият заговор, нашият план всеки момент може да бъде разкрит и пресечен. Ние призовахме гения на Достоевски, молихме му се като на предрекъл нашите собствени бесове и разлютил нашите рани, за да не се случва това нещо повече.Сега ще дойде нова публика, московска, постоянно привличана от изкуството - както и преди, такава е чистата истина, – готова за диалог със сцената, но ще съзре ли тя онова, което ни привличаше тогава в този необикновен роман? Готов съм хладнокръвно и спокойно да възпроизведа всичко, което знам, и то така, както го умея. По най-добрия начин както мога.

11 март 2000Фьодор Достоевски умира през нощта на 25 срещу 26 януари 1881. На 25 януари 2004 г. бе началото на нашите репетиции в Москва. На въпроса: „Как ли може да се приеме спектакълът Бесове? - си отговарям така: “Достоевски не е просто писател, той е пророк. Затова творбите му придобиват особени сила и изразителност, когато пророчествата му се сбъдват...“

13 март 2004Настъпва тежък момент. Преди всичко, какво ще каже публиката и какво ще й кажат

Бесове, които всъщност предвиждат сталинизма? Но тук Сталин не го разобличават, напротив, искат да разобличат обществото „Мемориал“, защото то фиксира и съхранява паметта за миналото.

14 март 2004Преди първата генерална се разприказвах из театъра, ще ми се да разбера защо всички мълчат за видяното на сцената и не желаят да си представят как би реагирал московският зрител на нашите Бесове.Игор Кваша: „Не искам да те огорчавам, но сега по-актуално би било едно Престъпление и наказание заради неговото екзистенциално съдържание, а Бесове – да, Бесове щяха да са на място, когато бяхме антисъветчици, но днес те не могат да имат подобен резонанс... всичко се променя...“

Премиера. 16 март 2004Между другото публиката, която наблюдаваме днес на първото представление, действително никак не реагира на началните сцени, обаче тя постепенно оживявява, отзивът става все по-отчетлив, а съучастието й в спектакъла - все по-активно. Особено във втората част, след антракта, когато към 21.20 Пьотър Верховенски излага своя план пред Ставрогин: „Почваме с размирици. Палежи, покушения, непрекъснати безредици, осмиване на всичко свято“. И тук Фьодор Михайлович отново напомня за себе си. Тъкмо в този момент лумва пожар в Манежа, гасят го дълго и след приключване на спектакъла Бесове в театър „Современник“. Всичко това се случва край стените на Кремъл на Путин в изборния му ден за президент. Така напомнят за себе си старите методи за съживяване на политическия живот в страната.Към полунощ се завръщаме в хотела. По телевизията върви най-вече информация за резултатите от гласуването, първите коментари, пресконференцията на представител от избирателната комисия. Има и кадри от пожара в Манежа. Гигантски пламък обхваща голяма част от покрива, той рухва и се проваля върху паважа. Но никакви обяснения, нито предположения. Загиват двама пожарникари, един е тежко ранен. Толкоз...

След нашата премиера Михаил Горбачов каза:- Бесове беше моята настолна книга, чрез нея проумявах какво се случва у нас3. Как човек се превръща в маймуна и последствията от това.В театъра зрителите го посрещнаха с овации. Но тук разправят, че това се случвало само където се събирала руска интелигенция. За останалите той бил гробокопачът на СССР.Впечатлението е, сякаш нашите Бесове, както покривът на Манежа, са се срутили върху сцената на театър „Современник“ и са се намесили в този бурен, напрегнат, но трябва да се признае, твърде активен обществен живот. Разправяха ми, че след известно време в речта на московските интелигенти явно се промъкнали фрази и думички от Бесове: и за ставрогинските петорки, и моето любимо „всеки заслужава чадър“ и др. Стана така, че роман, породен от живота преди век и половина от чутото при един съдебен процес, от прочетеното в нелегална брошурка на първите руски бомбаджии, отново се завръща към живот. Хубаво ли е това или лошо?

* * *

Няма аз да обсъждам коварните замисли в съвременната руска политика. Но в Русия има една област, която винаги до кръв ме е засягала. С нея започнах тази книжка, ще ми се да й посветя и последните страници.В Съветския съюз, а сега в Русия киното, както и навсякъде по света е нещо, до голяма степен нееднородно. Има десетки, може би и стотици филми, незаслужаващи дори споменаване, има приятни произведения, добре замислени, спретнато разказани, изумително изиграни. Но има и велики творби, създадени не за каса, не за слава, а създадени завинаги. Цял живот се стараех колкото е възможно повече хора да видят моите филми, и то току-що произведените, а не по архивните ретроспективи или в телевизионните повторения. У изтъкнатите руски кинематографисти ме възхищава тяхната отстраненост от земните ядове в нашата професия: посещаемостта в кинозалите, където се показват филмите им, отзивите в печата, успеха на фестивалите, доходите и т.н. Но до още по-голямо изумление ме докарва абсолютната вътрешна свобода на тези художници. Тарковски, Герман, Муратова,

Сакуров са доведени деца в системата, укротявани, преследвани, терзани, а снимаха своите филми, сякаш са се къпали в одобренията на „мецаната“.Аз показах тук няколко картинки на моите отношения с „единствения поръчител“. Всеки от посочените руски режисьори и, не се съмнявам, още мнозина други биха могли да издадат томове с описания на своите отношения с началството.Безкрайно обичам техните филми, неимоверно уважавам човешката им позиция. Затова, когато в края на 90-те години фондацията „Филип Морис“ основа свое поощрение, обявено като „Премия на Свободата“ и помолиха за моето съгласие занапред да го наричат с моето име, аз приех с готовност и настоях при първото награждаване да се удостои Кира Муратова4. Като й връчвах премията в Берлин на 13 февруари 2000 година, заявих:

Ãîñïîäà! Ñêúïà Êèðà!Èìåòî Freedom Prize çâó÷è ïðåêðàñíî. Íî àç ñúì äëúæåí äà îïðåäåëÿ ïî-òî÷íî çà êàêâà ñâîáîäà ñòàâà äóìà.Ñàìî ïîëèòè÷åñêà ëè ñâîáîäà å íåîáõîäèìà çà íàøèÿ æèâîò?Äà! Äúëáîêî ñúì óáåäåí â òîâà.Íàñèëèåòî â òîòàëèòàðíàòà äúðæàâà íàðóøàâà ñâîáîäàòà íà ëè÷íîñòòà, îãðàíè÷àâà ïðàâàòà é, íî è ëèøàâà èíäèâèäóàëíàòà èíèöèàòèâà, áåç êîÿòî íå ìîæå äà ñå ðàçâèâà íè åäíà ôîðìà íà ÷îâåøêîòî ñúùåñòâóâàíå ïî çåìÿòà.Ìíîãî ãîäèíè ñâåòà íà ïîòèñíàòèÿ ÷îâåê ïðåäñòàâÿøå â ñâîèòå ôèëìè Êèðà Ìóðàòîâà, ïúðâèÿò ëàóðåàò íà �Ïðåìèÿ íà Ñâîáîäàòà� çà 2000 ãîäèíà.Íî íàøèÿò êèíåìàòîãðàôèñò íå èçäåâàòåëñòâà íàä ñâîèòå ïåðñîíàæè. Íå ãè óíèæàâà â î÷èòå íà çðèòåëèòå, òÿ çíàå, ÷å òå ñà òàêèâà, êàêâèòî ãè å ñúòâîðèëà ñúâåòñêàòà ñèñòåìà. Ñèñòåìàòà, êîÿòî è íèå, ïîëÿöèòå, äîáðå îïîçíàõìå ïðåç 45-ãîäèøíîòî é äåéñòâèå, ïðèêëþ÷èëî òóê, â òîçè ãðàä, êðàé Áåðëèíñêàòà ñòåíà ïðåç 1989 ãîäèíà.Ñêúïè ïðèÿòåëè! Ìîæåõ ëè â ïðîäúëæåíèå íà òåçè äúëãè êàòî âå÷íîñò 45 ãîäèíè äîðè äà ïîìèñëÿ, ÷å ùå äîæèâåÿ ìèíóòàòà, êîãàòî àç, ïîëñêèÿò êèíîðåæèñüîð, æåðòâà íà ßëòà, òóê, â Áåðëèí, ïîëîâèí âåê òàêà æåñòîêî ðàçäåëÿí îò áåòîííà ñòåíà íà äâà ñâÿòà, èçòî÷åí è çàïàäåí, ÷å ùå âúçäàâàì ñïðàâåäëèâîñò íà óêðàèíñêà êèíåìàòîãðàôèñòêà, èìàëà ñìåëîñòòà äà ïîêàæå âúâ ôèëìèòå ñè èñòèíàòà âúïðåêè êîìóíèñòè÷åñêàòà ñèñòåìà, ÷å ùå é âðú÷âàì àìåðèêàíñêàòà �Ïðåìèÿ íà Ñâîáîäàòà�, îñíîâàíà îò American Cinema Foundation?Íåêà òîâà íåâåðîÿòíî ñòå÷åíèå íà îáñòîÿòåëñòâàòà ñå ïðåâúðíå â íàäåæäà çà ÷îâåøêàòà îáùíîñò, òàêà æàäóâàíà äíåñ îò ñâåòà!Çà ìåí Ìóðàòîâà å èñòèíñêè Õóäîæíèê. Ôèëìèòå é ïðåäèçâèêâàò â ìîåòî ñúçíàíèå âúçãëåäà çà ÷îâåêà íà Ôüîäîð Äîñòîåâñêè, ïèñàòåëÿ, êîéòî íåâåäíúæ ñúì ïîñòàâÿë íà ñöåíàòà. Íåãîâèòå ãåðîè ñúùî ñà õîðà, ñëîìåíè îò ñèñòåìàòà. Àêî íèå æåëàåì äà ñòàíåì äðóãè, ïî-äîáðè, äëúæíè ñìå äà ïðîóìååì â íà÷àëîòî, êàêâî âñúùíîñò ïðåäñòàâëÿâàìå ðåàëíî. Êèðà Ìóðàòîâà ñå íàãúðáè ñ òðóäíà è íåáëàãîäàðíà çà õóäîæíèêà îáâúðçàíîñò è ÿ èçïúëíÿâà ñ ïîñëåäîâàòåëíîñò, ïðèñúùà ñàìî íà æåíèòå.Èçâå÷íèÿò ðóñêè âúïðîñ �Êàê äà æèâååì?�, êàêòî è ïðåäè, íå íàìèðà îòãîâîð, îñâåí ìîæå áè â ïî÷òè èðîíè÷íîòî òâúðäåíèå �Ðóñèÿ å èãðà íà ïðèðîäàòà, íå ïîâå÷å�, èçêàçàíî îò Äîñòîåâñêè â áåçñìúðòíèÿ ìó ðîìàí �Áåñîâå�.Çà äà ñå âúðíå ðàçóìúò â ñâåòà, â êîéòî æèâååì, íà âñè÷êè íè å íåîáõîäèì Õóäîæíèê êàòî Êèðà Ìóðàòîâà.

Точно след три години на същия Берлински фестивал имах удоволствието да връча „Премия на Свободата“ и на друг руски режисьор, интересът към чието творчество през последните години не ме напускаше. Неговият филм Руската съкровищница възприех като истинско събитие – на подобна мощна метафора в днешното кино не е способен нито един режисьор. Виждам широк простор за исторически обхват, виждам настойчивия стремеж на Художника да проникне в пружината на процеса и онази вечна загадка, която за света отколе представлява Русия, виждам гъвкавото и изобретателно художество, намиращо се в органично съответствие с

Анджей ВАЙДА: Киното и всичко останалоот стр. 9

13Литературен вестник 16-22.02.2011

темата, епохата, обстоятелствата. Затворен, нелюдим, както твърдят руските приятели, кинематографистът регулярно, непознавайки туткането (много рядка за тамошната среда черта!), изпраща към света сигнали, които (всеки, пожелал да ги приеме и чуе) са способни да обогатят с познание и да потресат с красотата на голямата сила и оригиналност. Затова се опитах да го поканя да проведе майсторски клас в моята варшавска школа по режисура. За моя радост Александър Сокуров5 прие поканата. Но преди това на 9 февруари 2003 г. той получи от ръцете ми „Премия на Свободата“.

Величието на руската култура не се нуждае от моята препоръка: Гогол, Достоевски, Чехов и Булгаков, Малевич, Гончарова6 и Кандински, Станиславски и Мейерхолд, Айзенщайн и Довженко – имената им са известни по цял свят. Това велико руско изкуство се завръща при нас с филмите на Александър Сокуров, който обединява миналото със съвременността, въображението с реалността така свободно и толкова естествено, както го правеха най-великите майстори.В творбите на Сокуров няма да намерим болезнените и често безсмислени обръщания към миналото чрез уреждането на сметки с него. Като истински художник Сокуров започва със себе си и се обръща към онези, които жадуват изкуство, а не информация..Нещо повече, като гледам творбите на Сокуров, изпитвам странното впечатление, сякаш този художник не е засяган от жестокото и болезнено минало на съветското кино.По време на моето първо посещение в Москва през 1955 г. тогавашният директор на „Мосфильм“ ми разказа, как един от гениалните творци на световното кино Александър Довженко снимал в тази студия Живот в цвят7. Снимките толкова се проточили, че дори посадената от Довженко на територията на „Мосфильм“ градина започнала да дава плодове. Тогава настъпило най-лошото. Сталин и Политбюро поискали да се изрежат цели сцени. Довженко доблестно отбивал намесата. Но за да принуди режисьора да отстъпи, директорът на студията обявил, че след всеки отпаднал епизод няма да позволи да се докосват ябълките, в противен случай всички ще бъдат изкоренени.Видях тази градина. Какво в действителност са означавали за Довженко тези равнодушни дървета, ако великият режисьор ги е обичал повече от собствения си филм? Може би той предварително е знаел, че все едно, няма да успее да спаси филма, тогава поне ще остане нагледна тази градина. Това никога няма да научим.Разказвам този епизод, защото в продължение на много години такива и подобни проблеми задушаваха киното на изток от Берлинската стена. Аз съм щастлив, тъй като днешиният ни лауреат се е впуснал в своя неповторим свят с цялата си свобода и творческа независимост. Напротив, нашият руски художник присъства с огромна свобода както в съвременността, така и в миналото. Светът събужда в него възторг чрез своята красота, която той пренася на екрана и ужасява с жестокостта и глупостта си. Така възникват филмите за Ленин Телец, за Хитлер Молох и редом с тях - японският разказ8.Но венец в творчеството на Александър Сокуров безусловно е Руската съкровищница9. В Русия всичко е създавано по специална мярка. Този филм е роден от вярата във възможността за преодоляване на творческите и технически трудности, които, включително и чрез особеното преплитане на усложненията, създават като резултат неповторимо произведение на изкуството. Така се е получило и всеки, който обича киното, ще види в Руската съкровищница образа на Русия, пътуваща по вълните на историята към своето трагическо предназначение.Във филма няма страшни нови години, но огромната, монументална сцена с края на бала в Зимния дворец би могла да бъде предчувствие за одеските стъпала в Броненосецът Патьомкин на Айзенщайн, разтърсва ни красотата на момента, който миналото безвъзвратно поглъща. Така ни се иска да възкликнем чрез думите на Фауст: „Спри, миг, така красив си ти!“ (прев. Кр.Станишев).Руската съкровищница е творение само по себе си и то самотно плува в известна само нему посока, с намерението да открие нови територии, до голяма степен благоприятни за жителите на Европа.Поразителното преплитане на настояще и минало, което виждаме във филма, демонстрира истината, а нея няма с какво да замениш. Без познаване на нашето минало, без осъзнаване на общите ни европейски корени Европа може да бъде само добър пазар за разнообразни стоки, но никога няма да стане устойчиво и полезно единство за всички нас, живеещи тук заедно.

Щастлив съм, че на това естествено историческо и географско единство обръща внимание руски художник. За всички нас това е значителен знак не само в областта на киното.

* * * Мнозина искаме да си представим нашия стар континент като общ дом и себе си в този дом като добри съседи. Но колко често се противопоставяме един на друг, колко често изпитваме взаимно недоверие, как държим на своите особености и дори изключителности. Без да си даваме сметка, че отстрани всичко изглежда неочаквано и до парадокс другояче... Преди много години, в края на 50-те, като млад тогавашен режисьор, поставил само два филма, ме изпратиха в Куба. Нас тогава именно ни „изпращаха“. Впрочем ние не се и съпротивлявахме. От Полша самолетите още не летяха към Хавана. Мен ме пренасочиха към Прага. А в Прага казаха да чакаме. Чаках три дни, сетне малък полувоенен самолет ни взе. Оказа се, не за Куба, а кой знае защо, за Африка. Там преседяхме още три дни, докато на самолет с неясен произход не излетяхме за... Канада. В Канада престоят беше по-къс, но и там чакахме. Накрая стъпих в Хавана. Предвиждаше се показ на Канал и среща със зрителите в Санта Клара, на около 300 километра от столицата. Там ни изпратиха без протакане. Уредниците се вълнуваха – и без това толкова се бяхме забавили. В Санта Клара на улицата ни очакваше възбудена тълпа от зрители. Как се зарадваха, като разбраха, че не са чакали напразно! На бегом ни въведоха в залата, бегом изтичахме и на сцената... Аз заразказвах за Полша, за страданията й по време на войната, за Варшавското въстание, в което загина цветът на нацията. Слушаха ме внимателно, тишината бе абсолютна. Когато завърших, аплодираха бурно. Не бях слязъл от сцената, когато светлината угасна. Филмът започна. Замрях в изумление – прозвуча друга музика. На екрана се появи заглавието ДВАМАТА ФЬОДОРОВЦИ. А Двамата Фьодоровци не е мой филм и изобщо не е полски. В Москва го беше заснел режисьорът Марлен Хуциев10.Обърках се - едноседмичното ми пътуване завършваше по такъв неочакван начин. Дали да не спра прожекцията? Да обясня, че съм говорил за съвсем друго нещо? Да изразя протест или поне недоволство пред организаторите?Но виждах как хората жадно и съсредоточено, както бяха слушали мен, гледат филма на Марлен. И нищо не казах на моите придружители, дори не ги осведомих, че има престараване. А защо? Разбрах нещо много важно – за външния свят Европа и във всеки случай Източна Европа бяха едно цяло. Тука беше друг континент, за зрителите от Куба, Съединените щати и Латинска Америка различията между националните култури бяха незначителни

и несъществени. За мен това беше неочакван, но твърде внушителен урок. Общото в нашите култури е вкоренено, различията са повърхностни.

* * * А Макбет аз все пак поставих. На 26 ноември 2004 г. в театър „Стари“ (Краков) беше неговата премиера.

Преведе от руски БОГДАН ГЛИШЕВ

Бележки1 През 1974 г. режисьорът поставя Бесове в Йелския

репертоарен театър в Ню Хейвън, САЩ. Френският филм

по Бесове Вайда заcнима през 1987, а театралната версия по

Идиот (Настася Филиповна) поставя в театър „Бенисан“

(Токио) през 1989 г.2 Неясно заиграване на автора! През високосната 2004 г.

февруари имаше 4 съботи: на 7, 14, 21, 28. И, както се знае,

веднъж на 4 години - 29 февруари, тогава е било неделя. 3 В оригинала отделените с курсив думи са написани по

руски.4 Кира Георгиевна Муратова (1934) – украински режисьор

от Бесарабия, от 1961 – в Одеската киностудия. Филмите

й с нравствена проблематика и нееднозначни човешки

характери престояваха с години „по рафтовете“ през

брежневския застой. 5 Александър Сокуров (14.VІ.1951, Подорвиха, Иркутска

обл.) - оригинален руски кинорежисьор, сочен единодушно

като „наследника на Тарковски“. Снима от 1978. Автор е на

филмите Молох (1999) за Хитлер и Ева Браун, Телец (2001)

за последните дни на Ленин и Александра (2007) с Галина

Вишневска. 6 Наталия Сергеевна Гончарова (1881-1962) – руски

живописец. От 1915 г. живее в Париж. На близките до

примитивизма нейни творби е присъща пряка експресия и

ярка декоративност. Художник и в театъра (Руски сезони

на Дягилев в Париж, от 1914). 7 Александър Петрович Довженко (1894-1956) – съветски

кинорежисьор, педагог и сценарист. Първият вариант

на филма Мичурин (1949, Сталинска награда; премия на

фестивала в Марианске-Лазне за най-добър цветен филм)

действително имал заглавието Животът в цвят (Жизнь в

цвету). 8 Слънце (Солнце, 2005) – филм на Сокуров за 124-я японски

император Хирохито (1901-1989) с главен изпълнител Исей

Огата.9 Руската съкровищница (Руский ковчег, 2002) – известен

филм на А. Сокуров, чието странно действие се развива в

Ермитажа от ХVІІ век до наши дни.10 Вторият (1959) филм на режисьора Марлен Хуциев (1925),

дебют като актьор на Василий Шукшин (1929-1974). А

музиката е дело на композитора Юлий Мейтус (1903-1997).

Продукция на Одеската киностудия, филмът не е заснет в

Москва, а в Украйна, в околностите на Кременчуг през 1958.

А. Вайда. Кино и все остальное, перевод Ирина И. Рубанова, „Вагриус“, М., 2005.

Таня Петрова, издателска група АГАТА-А:1. Вестник с добре балансирана структура, подготвян изключително професионално, единственият ежеседмичник, посветен на писменото и говоримо слово.2. Единственият форум в културното ни пространство, който предлага актуална седмична информация за новоизлезлите книги в областта на хуманитаристиката,

изкуствата, висококачествената художествена проза и поезията, представя на читателите известни, недотам известни или съвсем неизвестни български и чужди автори (с техни текстове, които няма къде другаде да се прочетат).3. С прекрасния подбор на проза, поезия и литературна критика (която иначе отсъства тотално - а ако следваме парадокса на Оскар Уайлд, първо е критиката, а после изкуството) развива критическо мислене и формира далеч по-изтънчени вкусове от всички телевизии, взети заедно.

Здравка Михайлова, преводач от гръцки:

Като единствен национален седмичник за литература и култура, следейки сцената на българската литература и култура, както и актуалните явления в световната художествена литература и хуманитаристика „Литературен вестник“ държи „на проветрение” българските читатели вече двайсет години. Отстоява името и каузата на единственото периодично издание в България с такава тематика, появило се след през 1991 г., и въпреки трудностите оцелява и до днес. Разлиствайки течението му, могат да бъдат проследени дебютът на ново поколение български автори с оригинално различно мислене и език, акценти от „гребена на вълната” в преводната литература и книжовните изследвания, критически рецензии за книги, поглед към изкуствата – кино, театър, изобразително изкуство, музика и др., дебати на социално-политическа тематика. Надявам се, че със съпричастието на прозорливи спонсори, на общността от негови приятели и читататели вестникът ще продължи да съществува, отстоявайки ценности, неподвластни на повсеместната комерсиализация и масовата култура.

14Литературен вестник 16-22.02.2011

Горан Петрович

Червеникавата нишка – година първа

Би могло да се каже, че съм на около шест месеца. Намирам се на дивана, положен по корем, в не съвсем прилична, голишарска поза, както едно време са снимали бебетата. С показалеца на дясната ръка увлечено чопля по един от онези, любими тогава, серийно изработвани стенни ковьори, с така наречените горски, идилични мотиви. Току до огромния елен, изтъкан на полянката, елен, който, без да мигне, ме гледа с големите си очи, съм успял да измъкна от лена едно кончѓ. Не е по-дълго от два сантиметра. Но предчувствам, че тази червеникава нишка е само началото на голяма работа.Изглеждам горд. Много горд...Дори бих добавил: мисля, че никога след това славно начинание не съм имал такъв горд вид.

Отвор с големината на петдесетдинарова монета – година втора

Сега вече съвсем сам, подходящо облечен, седя на същия този диван. На ковьора на стената, тук-там, около тъкания малко по-малък елен се забелязва цял „храсталак” от израснали, всъщност измъкнати кончѓта. И тук някъде е отворът, дупчицата с големината на тогавашната петдесетдинарова монета.Ако се съди по израза на лицето ми, би могло да се заключи, че не съм особено доволен. Това е заради видимия ечемик на дясното око, но и защото съм вложил толкова труд да направя проход през ковьора, а зад всичко ме чака стена. Въпреки това с нокти съм свалил люспици вар и съм започнал да чегъртам по хоросана.Може би това чегъртане с показалеца, това желание да разбера какво има зад ковьора, какво се намира зад стените, е присъщо на всяко дете, а може би е някаква наследствена черта. Както и да е, бях много развълнуван, когато до креватчето на нашата дъщеря след повече от четвърт век открих разкъсан тапет и дупчица в хоросана. Сега преобладават пластмасовите тапети с еднообразни мостри, а не ковьорчетата с наивни, пасторални мотиви. Наченатата дупчица обаче беше същата, ако не и по-голяма.Какво има зад стената? Следях „работата” на нашата дъщеря дни и месеци, като измервах с нониуса на тъста диаметъра, събирах втвърдените зрънца хоросан, заедно с жена си преценявах колко милиметра навътре е навлязла.

Все по-редки мехурчета – година пета

За първи път на море. Трептящ, топъл кей, сякаш изваян от един камък, снимката и днес грее, а на гърба й пише: „Остров Раб, лятото на 1966 година”. Облечен съм в моряшка фланелка и къси панталонки. Седя на онова голямото нещо, което никога не разбрах как се казва, на онова тъмното, пълно с желязо, на което се намотават въжетата на закотвените кораби. Седя, обърнат към морската шир. Като че ли чакам някого или нещо. И макар да не се вижда, клатя насам-натам щръклестите си крачета.По-късно ми разказваха как за малко не съм се удавил три дни след това снимане, точно тук, на този кей. Искал съм да гребна вода с кофичката, за да напръскам Лола, дъщерята на нашите спътници по време на летуването, и съм паднал стремглаво в морето. Едва успели да ме измъкнат навреме на брега.

Аз не си спомням... Само понякога, дори сега, когато затворя очи... когато здраво стисна клепачи... като че ли бавно потъвам... като че ли виждам петнистите, разлюлени морски треви... после ято малки сребърни рибки панически да се разделя, да се стрелва вляво и вдясно... докато мехурчетата стават все по-редки и по-редки... а някъде на самото дъно, край отдавна потънала лодка с разпаднали се ребра, до надписа на носа ДАНИЦА, притиснати във финия пясък... някъде на самото дъно, равномерно дишат мидите, цупят се две или три анемонии и една-единствена морска звезда разперва червеникавите си ръце...

Карта, буквар и молив – година седма

Майка ми очевидно грижливо се е постарала за безупречната прическа, бялата риза, тъмносиния пуловер с овален отвор...

Но на тази снимка аз изглеждам сякаш тонове сепии са се заврели във всяка свободна пора... Фотографиран

съм по повод постъпването в първи клас на фона на огромна карта на страната, на страната, която сега не съществува... Аз съм на снимката заедно с картата, на която Илджо, строгият преподавател по география, твърде старателно е оградил с кръгче Кралево... Изглеждам видимо уплашен. Пред мен е отворена книга, вероятно буквар. Според обичайната тогавашна сценография: в дясната си ръка държа съвсем нов графитен молив. По-точно казано, стискам молива така силно, така конвулсивно, че ставите на пръстите ми са побелели... Да, толкова съм уплашен, изглежда, че ще падна под чина, ако не се държа за молива... Ако уж не се каня да пиша...- Хайде по-бързо, какво сте се гипсирали! А ти, малкият? Къде си тръгнал с този молив? Остави го на чина, ще трябва на следващия! – крещи преподавателят Илджо, снимането е организирано в кабинета по география, първолаците се сменят под негово ръководство.И сега би могло да се каже същото. Големите или малките карти зад гърба се променят, разширяват се или се смаляват, реките посиняват като набъбнали вени и изпонарязани от границите, сякаш изтичат, от време на време някой прекалено усърдно огражда нещо с кръгче, толкова усърдно, че картите ни са изтънели, изровени са надлъж и нашир, а аз бих паднал от страх, ако не се хванех за молива. Бих се строполил от страх, ако не пишех.„А ти? Къде си тръгнал с този молив?!” – като че ли и сега чувам преподавателя Илджо, който и за най-малката грешка зверски ни дърпаше ушите.

Заек – година единайсета

Сестра ми кара седмата си година. Свили сме се на канапето в дневната, сякаш миг по-рано не сме се карали и не сме стигнали почти до бой. Често си играем на „плавания”. Разтегнатото канапе е корабът, а ние сме екипажът. Натоварваме на „палубата” всички необходими вещи. Вдигаме платно от покривката на масата за официални случаи. От вълнени кълбета и кърпи правим корабни флагчета. През бинокъл от свит на тръба стар календарен лист наблюдаваме бреговете. В хубаво време се изтягаме, понасяме ветровете и ударите на вълните, борим се с „пирати”, управляваме кормилото точно според училищния атлас, в синята повърхност на океана „вписваме” новооткритите острови, архипелази и континенти въпреки предупрежденията на родителите ни, че сме съсипали учебника... Само дето по-малката ми сестра все по-рядко се съгласява да бъде „юнгата на палубата”.Седмица след тази снимка баща ми донася от пазара заек. После за първи път в живота си отваря книгата „Национална кухня”. Дори приготвя марината от зехтин, лимонов сок, мащерка и дафинов лист, освен това сланинка за шпиковане, слага картофите да се варят, а мен ме праща в лимонададжийницата.- Внимавай за сифона! Имаш и за сайдер, но побързай.Когато се върнах обаче, заекът още надничаше от пазарската кошница. Баща ми не намерил сили да сложи край на живота му. Обядвахме картофи „на четвъртинки” и напразно нарязаната за шпиковане на дивеча сланинка. Хладната газирана вода шумолеше в чашите. Обядвахме сладко, по-сладко от това не можеше да бъде.Цели три месеца държахме заека на терасата в старата тенджера за изваряване на бельото. Грижата за храненето му поехме двамата със сестра ми, като прекарвахме по цели часове в наблюдаване на треперещата космата топчица. Когато нищо повече не можеше да го задържи в тенджерата, го подарихме на приятелите си на село. Благодарение на него и сега мога точно да си припомня какво е онова, което понякога липсва на хората – какво са истинските удари на сърцето и каква е истинската влага в очите.

Решение и обозначаване – година седемнайсета

Тук има толкова снимки, трябва да зажумя и да измъкна една, както когато се изважда пликът на печелившия от някоя лотария. Двоумя се, колебая се, посягам към една, изведнъж се отказвам, вземам друга, опипвам я, все пак надниквам през притворените си клепачи, забелязвам, че може би ще е по-добре да взема трета... Така е то на тия години... Всичко е бол, най-трудно е да вземеш решение... Коя история си заслужава спомена? Как да избереш от изобилието?Изобщо кое е това, което решава коя снимка да бъде сложена в албум, в рамка или в медальон, а коя вечно ще си остане в кутията за обувки? Дали надделява желанието ни един ден да бъдем видени по определен начин? Как да се покажем на другите?Или е по-важно всичко да бъде както си е? Както в онази игра „открий разликите” в енигматичните списания, където две отпечатани една до друга картинки не съвпадат до последната подробност и задачата е да се открият и обозначат пет, десет или двайсет и пет разлики. При което това е приемливо, докато се намира в развлекателните списания. Но когато откриването и обозначаването на разликите

се разпростре върху цялостния живот, тогава ще ви обявят за луд.Както обявиха за луда госпожа Панич, която по цял ден ходеше из града и с червило за устни смело ограждаше забелязаните разлики, първо очертавайки големи кръгове с цвят на зряла вишна по първите страници на изложените по будките вестници, по прозорците на приземните етажи на съседските сгради, после по некролозите, закачени по дърветата на алеите, накрая и по бюстовете на народните герои в парка (поради което много пъти беше откарвана в милиционерския участък). Все пак всичко стана твърде сериозно, когато мъжът на госпожа Панич започна да се буди сутрин с оплескано с червило лице, защото жена му по цели нощи като побъркана очертаваше кръгове по него.- Търкай, търкай... Ама ти отдавна не си онзи човек, за когото се ожених... – говорела му, докато той се миел.Но и тази „разлика” би останала в кръга на семейните недоразумения, ако госпожа Панич не започна, ни в клин, ни в ръкав, да се приближава до хората на улицата, да изважда скришом „патрона” на червилото от чантата си и пред очите на всички, докато онези, които се различават, не се опомнят, да ги плеска с вишнева боя. Като се провиква:- Ха, смятахте, че не съм забелязала ли? Едно говорите, а друго вършите! Смятахте, че можете да скриете нещо от мене!А когато стори същото на един политик, секретар на общината или на партийния комитет, кой знае, под предлог, че той „дори случайно не може да мине за човек”, я отведоха на преглед в психиатрията. Оттам не се върна. Издъхна една сутрин, гола, цялата намазана със слой червило, трябва да е обозначавала цяла нощ разликата, започнала е от устните си и е продължила спираловидно по бузите, челото, врата, гърдите, докато не запълнила и последното свободно място по тялото си.

Стихове – година двайсет и първа

Написах десетина стихотворения. Опитах се да ги публикувам. Изпратих първите пет в редакцията на едно литературно списание. Не ги отпечатаха, но скоро започнах да получавам списанието на домашния си адрес. Сметнах, че са надделели някои подробности, че малко не ми е достигнало, за да ме „имат предвид”... Във всеки случай бях горд. Всеки ден многозначително подпитвах пощальона:- Има ли нещо за мен?А после, само след няколко месеца, направих грешка. Като преписах на машина най-старателно останалите си стихотворения, добавих придружително писмо, в което благодарих на редакторите за вниманието. Те не само че не публикуваха стихотворенията ми, но и се разкри, че по грешка съм попаднал в списъка на сътрудниците, и престанаха да ми изпращат списанието.Така се отказах от поезията. Бях сърдит, нещастен, без да подозирам каква голяма услуга съм направил на литературата. Стихотворенията накъсах на парченца и ги хвърлих заедно с няколко снимки от това време.

Разказ – година двайсет и втора

Или хиляда деветстотин осемдесет и трета. Просто ей така съчиних един разказ. Заглавието гласеше: „Сол”. За моя изненада го взеха в списание „Октобар”, излизащо в Кралево. Разказът, меко казано, беше несръчен, както и останалите десетина, които по-късно (по два-три най-много на година) написах. Не се гордея с тези „ранни работи”. Все пак това беше някакво начало. Официално начало. Не исках да се откажа от него. Едва шест години по-късно си помислих, че бих могъл да напиша книга...От купената купчина от тогавашния „Октобар” остана само един брой. При всяко подреждане на чекмеджето се лишавах от по няколко екземпляра. А и този, останалият, е съвсем пожълтял. Вероятно ще дойде момент, когато и този единствен екземпляр ще бъде сведен до изрезка. А не е невъзможно да дойде ден, когато и бъдещата изрезка да се изгуби... При което, то се знае, че някой, някога, в желанието си да освободи място, просто ще изхвърли всичко това. Иначе към разказа „Сол” не беше отпечатана снимката ми. Редакцията на списанието нямаше такъв обичай. Но самият разказ е вече някаква снимка. Или е само описание на разликите. На детайлите, които не съвпадат. А може би е съвсем обратното. Може би разказите са единственото нещо, което от сътворението насам сме успели да намерим и да оградим с кръгче.

Преведе от сръбски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Откъс от подготвената за печат книга на Горан Петрович „Разлики”.

Намери и огради с кръгче

15Литературен вестник 16-22.02.2011

народ да плати огромни суми за тяхната глупост и алчност, само и само да избегне опустошителните им последици, сега всички щяхме да живеем в един бая вълнуващ свят, и да, нямаше да се интересуваме от съдбата на “Литературен вестник”, понеже нямаше да има какво да ядем; имам предвид буквално. 3. Съвсем друга, но много важна причина е, че България е страна с твърде тънък културен слой (което е причината литературата изобщо, не само вестниците, да не може да се самоиздържа) и с лоша пазарна инфраструктура (което е другата причина - те просто страдат от лошо разпространение), ето защо държавата и общините трябва да се опитат да поддържат поне тези свързани с изкуството начинания, които са единствени или последни по рода си. Вид примитив е те да бъдат оставени просто да пропаднат, понеже принципът на предлагането и търсенето не създава култура, не създава културни ценности - което, като сме заговорили за литература, лесно може да бъде видяно от списъка на бестселърите в Америка например, а навярно и навсякъде другаде: никакви културни ценности няма там, всичко е трилъри, розови романи, книги за самопомощ и бързо отслабване, т.е. неща без всякакво трайно значение. Впрочем трайно значение те имат, но в по-друг смисъл. Цивилизационният профил, който бестселърите очертават, застрашително прилича на човек, едновременно ожесточен, блудкаво сантиментален, постоянно загрижен за психическото си здраве и разтревожен за стройната си фигура. Този човек е описан в “Културата на нарцисизма” (1979) от Кристофър Лаш, който твърди, че всъщност точно това е съвременният индивид, някакъв плитък нарцис. Твърде неприятна книга, за да бъде помнена. И впрочем това е човекът, който пазарът, механизмът на предлагането и търсенето, създава - посредствен, вечно стресиран, неудовлетворен и страдащ от комплекс за малоценност нарцис. Ако някой иска да знае какво ще стане, ако всичко бъде оставено на силите на пазара, той просто не е разбрал, че този отговор вече е даден - ето какво ще стане, един консумиращ нарцис. В случай, че държавата и обществените институции просто се откажат от поддържането на културата, защото за нея няма достатъчно търсене, това ще направи живота твърде беден, ще снижи качеството му и в не много далечно време ще превърне всички в това, в което и днес са се превърнали мнозинството от хората - нещо, намиращо се на някак парадоксалната пресечна точка на животното и технологическата марионетка, и обслужващо една празна, безсмислена система, която няма друга цел и оправдание, освен да се възпроизвежда в самодостатъчен, лишен от каквато и да е надредност цикъл на предлагане и търсене. Колкото и технологична да е такава цивилизация (а тя може да е, гледайте “Идиокрация”), тя не е нещо повече от пропадане назад в природата, в нейната самоцелна цикличност, и е по същество отрицание на онова, което прави човека сравнително интересно същество сред останалите. Единственото нещо, което закрива хоризонта на тази перспектива, с нейния мощен стремеж към механичност (мощен, понеже идва от недрата на всички неща, и на природата също), единственото такова нещо е

културата. Която прочее не е нещо, което или съществува, или не, или го има, или го няма, тъй някак си изначално, като слънцето и въздуха и пазара (заел сега мястото на дружбата със Съветския съюз, в главите на същите в типологичен план хора); а е нещо, което се създава и натрупва постепенно, като бива поддържано, когато и където трябва, докато стъпи на крака и може да се поддържа само. За щастие хората са достатъчно разумни, за да не следват този принцип на самоиздържането в личния си живот, и вместо да запращат децата си в природата да се справят някак сами, който както успее (при което човечеството би се свело до Маугли, Ромул и Рем, и после Тарзан), ги отглеждат дълги години. От което после имат полза. Нещо подобно става и с културата. Тя се създава чрез процес на натрупване, който в един момент променя облика на обществата не по-малко от законите, а може би и повече - понеже едва ли законите на Бангладеш са кой знае колко по-различни от тези на Англия, - и го променя за добро.

Мария Ландова, художник:1. Свободна територия - повечето от малкото подобни издания обслужват и се обслужват от един тесен естетически и приятелски кръжец (навярно е естетствено, но също така е натрапчиво дразнещо!).2. Дава трибуна на дебютанти!3. Провокира дискусии, разчупва стереотипи...

Силвия Борисова, преводач от полски:1.”Литературен вестник” е единствената сериозна трибуна за авангардни четива - качествени, а не надути и претенциозни.2. “Литературен вестник” е важно място за онези български автори, които ни представят и ще ни представят пред модерния свят.3. “Литературен вестник” се занимава с литературна история и критика - кое друго издание днес го прави на ниво?Полския институт спасихме, дано и сега се успее.

Стилиян Йотов, проф. във ФФ на СУ:Има 1 причина над всичките: Изпитвам безусловно доверие към оценките, на които вестникът дава трибуна. Такава увереност не мога да изтъкна към друга, сходна преса. Защото там много често се откриват конюнктурни подбуди от всякакво естество. Така че давам 3 изречения като подпричини.

Вера Деянова, преводач от полски:1. Първият истински свободен, необременен от идеологически пристрастия от предишното време, най-демократично списван от нови поколения литератори, сериозен, но не академичен, артистичен без снобизъм.2. Най-обемната територия за промоция на световната литература от всички епохи, поле за израстване на преводачите, насищане на пространството с “пропуснати” гледни точки към света и човека.3. Вече изграден авторитет, със солидните си натрупвания и ясна йерархия на ценностите.

Александър Попов, белетрист:1. Пълна свобода на словото.2. Адекватен културен барометър.3. Подкрепя лансирането и развитието на писатели и творци.

Мира Душкова, поет и литературовед, доктор по българска литература:1. Вестникът предлага обозримост на имена, тенденции, книги, литературни факти, преводи и всичко, свързано с литературния и културния ни живот. Без него празнината би била огромна. 2. “Литературен вестник” представлява многообразие на гледните точки, на вкуса и на литературния опит. 3. Това е моят вестник, тъй като често ми служи за “сверяване на часовника” - къде съм аз, къде е моето поколение, как

и какво се пише и чете в момента.

Боян Папазов, писател:Причините са: 1. преклонение пред словесата; 2. здравословна лудост; 3. отказ на цялата редакционна колегия от хонорари и заплати.

Кирил Василев, поет:1. Литературен вестник остана единственото седмично печатно издание за литература у нас. 2. През годините Литературен вестник формира критерии за съвременна литература, които са предизвикателство за дебютиращите автори.3. Литературен вестник е независима и демократична медия.

Мария Липискова, поет, литературен критик: „Литературен вестник” е особено място в българската литература, свързано с нейната историчност, с нейното случване от два века насам, не просто от две десетилетия – това е .вестник на българската литература в междувековието. Със съществуването на „Литературен вестник” са свързани най-значимите имена на българската литература от деветдесетте години досега. Не е нужно да изброявам. За мен по-важно е друго.Именно разбирането на фигуратива „Литературен вестник” като пространството на/за българската литература в междувековието. Разбира се, че цитирам заглавието на Пламен Дойнов, като мисля, че това може да бъде фигуратив, описващ мястото и съществуването на „Литературен вестник”.„Литературен вестник” е свързан не само с началото на постмодернизма в поезията ни, но и с неговия край. Ще визирам някои начала като „Българска христоматия” (1995) и появите на теоретичните книги на редакторите на „Литературен вестник”, книгите които от-белязаха историчността на поетиките на постмодернизма - визирам теоретичните книги на Бойко Пенчев „Тъгите на краевековието“ и преди всичко «Литература в междувековието» и “Българската поезия в края на ХХ век” на Пламен Дойнов. «Литературен вестник» е място, където се пише, създава се българската литература. Същевременно «Литературен вестник» е място, където реално се п/р/оявява историчността, място на смъртта и появата на нови поетики и езици в литературата ни. «Литературен вестник» е място на «революциите на поетическия език», място на манифестиране на езиците - поетични, литературни, металитературни, критически, утопични - от края на двайсети век до началото на новия, досега. Място на тъгите ни и място на утопиите ни, които продължават да съществуват, така както съществува съвременната ни българска поезия и както съществува съвременната ни българска литература. «Литературен вестник» е удоволствието от текста, което продължава... Правда Спасова, философ, естет, преводач:В чалгизираното ни мрачно настояще този вестник е като малка светулка - скромна и труднодостъпна, но проблясваща с надежда, че:1. Можеш да прочетеш нещо информативно и добре написано.2. Можеш да публикуваш нещо недотам популярно и пазарно.3. Можеш да излезеш от самотната вътрешна емиграция, където си се сврял, защото ти показва, че има още като теб и може би някой ден думите ви ще се чуят.

Юлиан Жилиев, литературен критик, преводач:1. “Литературен вестник” е едно от най-добрите издания у нас и в известен смисъл единственото, което отблизо

познава, създава и помни литературата след ’89 година, без самозабравяне, но и без загуби в паметта за предишни литературни периоди.2. Заради удоволствието да си купиш ЛВ и да почувстваш, че не си в Ню Йорк, нито в гората.3. И най-вече заради великолепните текстове, досегашните или още ненаписани.

Милена Делева, фондацияа „Елизабет Костова”:1. Отворен за нови автори;2. Конюнктурно неопетнен;3. Вестник - произвеждащ събития.

Станимир Панайотов, философ, поет, преводач:Ше отговоря с една спекулация и с един цитат:1. Поставянето на въпроса за “запазването” на Литературен вестник задава въпроса, дали литературното/критическото пространство в България не е в “извънредно положение”. Отговорът е: да, цялата критическа публичност, и в частност литературното поле (и по-точно: литературният живот и литературният процес), отдавна е натурализирала, а с това и отчасти деполитизирала собственото си извънредно положение. За мен преодоляването на “кризата” неизбежно я вписва като статукво; с това тя неизбежно се е превърнала в една от инертните причини за съществуването на ЛВ. В този смисъл “запазването” на едно такова несъмнено уникално пространство - защото то е преди всичко литературно пространство - е заплашено и от съхраняването на една реакционерска същност и една латентна политика на безразличие към маргинализацията. Ако въпросът за запазването върви заедно с въпроса за това статукво - и доколкото моята спекулация е автентична, то запазването на ЛВ условно трябва да трансформира заплахата на реакцията като неавтентичност. А за да направи това, ЛВ трябва да бъде запазен. Цената, която литературният процес ще трябва да плати, е още по-безмилостна маргинализация. Кризата е овсекидневена и тя не ще се претопи в “развитие” по пътя на днешния семиокапитализъм, а по-скоро ще развива паралелната скорост на авторепресията. Само че маргинализация значи единствено, че съществуването на този вестник е политически феномен. Всички маргинализации са продукт на неутрализирана заплаха - защото “критичните маси са опасни” (Деян Деянов). Запазването на ЛВ е задължително за самосъхранителната маргинализация на критичната маса. Тази маргинализация трябва да бъде усъвършенствана отвъд безразличието към нея. Така че това е единствената, а и най-силната причина за запазването-като-трансформация на ЛВ. 2. Когато всеки дето нявга си обичал

напълно е изчезналКогато всичко дето нявга си желал

напълно е завършило Когато твоите кошмари са всички

за момент засенченикато че ли от един светещ глупав маякили от ослепителното затъмнениеНа многото ужасни форми на този святКогато си спокоен и щастлив и напълно,

съвръшено самТогава, в един ужасен и млад мракТи напълно ще осъществиш

специалния си план

Томас Лиготи, из поемата “Аз имам специален план за този свят”

А Н К Е Т А

от стр. 7

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: litvestnik@yahoo.com http://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnik; http://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/ВОДЕЩ БРОЯ Малина Томова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова Издава Фондация "Литературен вестник"

Печат: „Илиндeн 2000” ISSN 1310 - 9561

Манол Глишев

Учителката по фехтовка и пак се вглеждам пак откривам малкитетрапчинки на смеха красиво пръснатипо цялото лице и пак косите сатревожни петолиния нагънатии пак не смея да се спра на погледазащото би било красноречиво паки пак и пак и пак и паки все не ми омръзва че как щялода слушам този глас разпъващ нервитегласа от мед от вино и от бъзов цвят не искам да избегна разширенотосравнение с любимите реалиигласът й е unguentum armatoriumнатрит по острието на езика йкоето ме ранява всеки пътщом чуя го но сетне пак лекува мене искам да избягвам тази фигуралитературна но желая другатаот плът уханна плътот кръвот кости сухожилия артериикоято днес измества вече другитенамирани и губени забравяни и пак ръцете й са прелестниа допирът им хладен надминава инапразно заявената привързаносткъм блясъка на принципните истинидали е с някого дали ще бъде с менедали досеща се достигнах ли пределитена тихата пустиня да не биотново да се влюбвамнеразумно еили сърцето глъхнещ барабанна бита армия обажда се в напразнопредизвикателство след страшно поражение и пак се връщат малкото учтивостикоито сме си казвали усмивкитекръстосаните мечове и дългатаръка насочваща последниямизерикорден напад в трета не съм допускал за възможнои днес пентезилеи да се срещати не загиващи а носещи победатакато бижу съвсем небрежно сложенодали пък не открих със закъснениече ме привлича силуетът заплашителенна фехтовачката ухажваща рапирите Усмихнатата снимката на монитора вечерсе усмихва с много обещанияили поне така би трябвало да бъдеще ми се идващите месецида носят сняг разбира се и радостиблестящи саби музикарисуване на галеони с моливи срещи под зеления имелще ми се усмивката да слезе от мониторада влезе в стаята при книгитеда се качи на черни връх увита в топли шаловеда ме научи на неща коитоне съм и подозирал че харесвамще ми се съвсем естественода бъде очарована A Night in the Lonesome October денят в който трябваше да се срещнемобещаваше да бъде най-хубавият от дългата есенмъглите му щяха да бъдат светлидърветата от злато да преливатсинигерите му да пълнят парковетес почти пролетни песни

чаят му щеше да бъде с дъх нажасмин канела (ливан и смирна мила моя)а разговорите да иматоная красива недоизказаностот която сърцето се свива сладостностъпките му щяха да звучатчудесно върху омъглените паважизащото да се влюбиш през самотния октомврие по-добре отколкото да имашхиляда пролети лета хилядабез дългата бяла ръкана фехтовачката Ангелът да не си го представяме евтинотой изобщо не е умилителензлатокъдър красив или неженвсъщност ангелът няма лиценяма тяло крила и одеждиняма длани ухаещи хубавоно когато поиска да имаза да можем добре да го видимтой е страшен изпълнен със силасветъл поглед уста с откровениясред пера изковани от мълниис глас пронизващ душите застиналии повалящ в моретата хълмовеили стъпил на облак от бурятавдигнал огнен език във ръката сисилует очертан във пожарищацял покрит със очи всесъзиращиужасяващ и чист и безмилостенс мисъл стигащ предели нестиганиласкав само когато прибираот гърдите живота ни временен Дъждът прокапа даже в залатана черепа ми милкакто казваше някой сикогото не ща да чета в края на ноемврикогато хомсове и хемулитърсят подслон и чакат коледавали в главите на драскачитевали противно честно казано навесът на веждитестената на носаплатнищата на ушитене пазят завет и сушинатака че мръзна седналв някога уютната залана черепа си мил тананикам си през потракващи зъбимелодийки за повдигане на духастари пруски маршовеиронични саксонски елегиибалади от киплингкогото искам да чета кубето на черепа ми милотвътре гледано все ощеизглежда величественоне са се донапукали фрескитес красивите виденияно сега е вечер и отгоре капета не мога нито огън да си запалянито да ги видя ясно знам какво би запушило дупкитедве хубави очипо думите на друг единкогото искам да четадва мътни витражаот зелено стъкло

понякога изглеждащо и синкаводва одимени прозорецапрез които да не минава дъждъта само слънцетодве шарени готически розетикоито да припомнятимето на розата знам какво би накарало куполана черепа ми милда заблести като новзлатна боя блед месингмалко бронз но ако можеда не заприличвамна александър невскизащото е плешив знам какво би разгонило сенкитеиззад колоните на наосаехото на дрезгав гласнапяващ предпазливи антифонипрекаждане с тютюнмолитвеният шум на броенициот ситни хищни зъбиполилавяли от mezzek знам какво би направило уютенпорутения костен храмденят на възкресението чаканопосрещнат с вино и усмивки криви Et in saecula... вратите скърцат дружелюбнодушегубно шумолявят познатите томовеи старите кресла превиват гръбза да изпънеш прасци по-удобнодомът е тук отпреди теби дано да остане след тебене ти е нужен шкаф по конфуциански

в камината ти спят зверчетатотеми живи души на добродушни бабипонякога те кихат в пепелтаедин ден когато слънцето изгреенад пресния ти гроб дано тогаваи ти с проскърцване да поздравявашдруг някой щастливецдоизносващ пантофите коитоси купил скъпо във венеция „Милост искам, а не жертва“ Пожалете, приятели, Стария,не будете заспалите ангелис побелели крила,с ореоли едва промъждукващи.Не шумете. Тихо стъпвайтес шепот почтителен.Не убивайте – изстрелът страшен еи ще стресне заспалите ангели,а сънуват красивото минало.Не крадете – пазачи ще вдигнете,а гласът им е силен. И грозен е -ще вгорчи старините на Царя ми.Не издигайте идоли, моля ви.От тамян и от жертвени пушецище си върне Той славните спомени,от столетия вече потискани.Ще поиска да стане от трона Си,а сърцето Му вече е немощно.Ще залитне, с ръка ще Се хванеи ще страда за дните отколешни,във които морета разделяшеи от плен бе избавял народа Си.

Манол Глишев, поет, преводач:1. Има не една издателска политика, а няколко - всеки водещ на брой има свой вкус. Огромен кеф е да четеш веднъж за Чеслав Милош и Шиймъс Хийни, друг път за хайку и трети път - за мраморната старогръцка литература. И то всеки път на по няколко гласа, от витиевато академичен до кухненски неформален. Тематичните броеве направо са си за подвързване. Което според мен прави ЛВ безкрайно разнообразен. Ако в милото ни Отечество изобщо може да стане нещо като хубав, принципен литературен скандал, вероятно ще тръгне от ЛВ.

Поне така ми се ще.2. Съобщава за нови книги, за които иначе човек направо може да не научи - заглавия, които не са широко рекламирани, а си струват. Което е добре дошло за читатели, живеещи далеч от книжарница.3. Публикува както утвърдени, така и напълно непознати автори. ЛВ е като операционна система с отворен код - какъвто си го направят читателите, такъв е. Което е безценно по две причини: от една, страна, разбира се, е удоволствието от индивидуализма на авторите; от друга - удивителният факт, че отвореният код така и не е довел до кофти правопис, скучен език и нисък хоризонт.Сещам се и за четвърта и пета причина, но тези три сами по себе си са достатъчни. ЛВ най-сетне е отличен начин за прекарване на четвъртъците и изглежда много ефектно, прегънат под мишницата на дълго черно палто.Ето и доста повече от три причини: http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2011/01/06/kyde-po-diavolite-e-literaturen-vestnik-kakvo-po-diavolite-s.662820