Да не би да забравим 2

СЛЕД ВТОРА РЕДАКЦИЯ - ЗА СТРАНИРАНЕ

ПРИ СТРАНИРАНЕТО ДА СЕ ВНИМАВА ЗА ИТАЛИКА – ДА НЕ СЕ ИЗГУБИ. НА МНОГО МЕСТА Е И

ЩЕ Е ТРУДНО ДА СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА.

Превод от английски: Мира Василева

1 юли

Кое е правилното образование? (част 6)

„Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас” (Езекиил 36:26).

Не само отделният човек има нужда от ново сърце. Понякога това се отнася и за организациите. Например за

адвентното образование през 70-те и 80-те години на ХІХ век, докато търси правилното си място в църквата.

Вчера завършихме със силния призив на Елън Уайт през декември 1881 година за реформиране на

клатушкащия се колеж в Батъл Крийк. Тя се страхува, че колежът „се е отклонил от първоначалния си замисъл

(...) През последните една-две години се полагат усилия за преустройването му по образец на другите

колежи (...) Не бива неговото морално и религиозно влияние да се изтиква на заден план.

Ако нашето училище е разклатено от светско влияние, то продайте го на светски хора и нека те го контролират

изцяло. А онези, които вложиха средства в основаването му, ще основат друго, което ще се управлява не по плана

на обществените училища, нито според желанието на директора или учителите, а по план, посочен от Бога (...)

Бог е заявил Своето намерение в страната да има колеж, където Библията заема подобаващо място в

образованието на младежите”.

В своето изложение Елън Уайт с много тежки думи набляга върху специалната роля на Библията и нуждата от

завръщане към целите, поставени от основателите.

„На обучаването на млади хора за проповедническа служба – заявява тя – се обръща твърде малко внимание.

Това беше основната цел, заради която бе основан колежът.”

1

Тя не се обявява срещу изучаването на различни изкуства и науки. Напротив, настоява образованието да

разширява хоризонта на знанията, но „едновременно с това да се изучават наставленията на Божието Слово”.

Възраженията й са срещу „обичайното” изучаване на книги. Такива „знания можете да придобиете в който и да е

колеж в страната”. Настоява за по-задълбочено изследване, което да разглежда всичко от перспективата на

Свещеното писание. „Библията няма равна на себе си като средство за обучение и за разрешаване на сериозни

проблеми” – обръща се тя към студентите, призовавайки ги да полагат усилия, за да задълбочават

проницателността на ума си. Нейният призив е за връщане на адвентното образование в предишните коловози.

Татко, благодарим Ти, че в миналото си ни водил чрез гласа на Своя пророк. Помогни ни да преминем и през

днешния ден, чувайки същия глас.

2 юли

Кое е правилното образование? (част 7)

„За дървото има надежда – че ако се отсече, пак ще поникне и че издънката му няма да изчезне” (Йов 14:7).

През пролетта на 1882 година младата фиданка на адвентното образование е не просто окастрена. Тя е направо

отсечена.

2

Но тази драстична мярка не е напразна. От „дънера” в няколко посоки тръгват „издънки”, които вдъхват живот

на системата и й оказват огромна помощ в търсене на правилния начин за обучение. Самият колеж в Батъл Крийк

отваря повторно врати през есента на 1883 година, твърдо решен да бъде по-верен на своята мисия. И до края на

80-те години ще осъществи значителен напредък в тази посока.

Но по-важното може би е това, че бившите ръководители на училището се пръсват в двата края на страната. Те

са научили един важен урок, който за в бъдеще ще им помага да участват в укрепването на адвентното

образование.

През пролетта на 1882 година Гудлоу Харпър Бел провежда в Масачузетс лагерно събрание, където основава

академията „Южен Ланкастър”. Впоследствие тя се разраства и превръща в сегашния Атлантик Юниън Колидж.

В същото време Сидни Браунсбъргър отива на запад и през април 1882 година основава академия „Хилдсбърг”,

която по-късно се преименува в Хилдсбърг Колидж, а накрая в Пасифик Юниън Колидж. Браунсбъргър се

заклева никога да не повтаря два пъти една и съща грешка. При започването на службата си в Хилдсбърг е в

съвсем друго разположение на духа. Преживяното в Мичиган го е довело до решението „никога повече да не

приема да работи [за църквата], освен въз основа на Свидетелствата”.

Всички документи, програми и списъци от времето на Браунсбъргър недвусмислено доказват, че училището се

стреми към равновесие между теория и практика, между умствен и физически труд. С две думи, освен в чисто

академичен план, неговите студенти се подготвят и за ежедневния труд. Нещо повече, обучението е организирано

така, че да бъде особено полезно за „подготвянето на млади мъже и жени за работа в делото”. Като

усъвършенствана и реформирана образователна институция, Хилдсбърг Колидж ще окаже благотворно влияние и

върху Батъл Крийк. Началото е поставено, но истинската революция в адвентното образование ще започне едва

през 90-те години.

„И старите кучета научават нови номера”. С Божията помощ както хора, така и цели организации могат

да се реформират, за да се приближат повече до Неговия идеал.

3

3 юли

Размисли за стила на живот и за доктрините (част 1)

„Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, научи ме на пътеките Си” (Псалм 25:4).

В четивата през последните няколко месеца сигурно вече сте забелязали, че Елън Уайт играе много по-голяма

роля за установяването на адвентния стил на живот и практика, отколкото за формирането на доктрините.

Формирането на доктрините е процес, включващ изследване на Библията до постигане на пълен консенсус.

Понякога Е. Уайт получава видения, които само потвърждават пълния консенсус и помагат на онези, които все

още изпитват някакви съмнения, да приемат правилността на изводите, направени от изследващата група въз

основа на Библията. Следователно участието й в оформянето на доктрините може да се разглежда преди всичко

като утвърждаващо, а не толкова като иницииращо.

Това обаче в никакъв случай не се отнася за адвентния стил на живот. Но преди да преминем към тази тема,

нека изясним що е стил на живот, що е доктрина и какви са разликите между тях.

Съвременните адвентисти от двадесет и първи век имат склонност да поставят наравно и да считат за еднакво

важни доктрините и начина на живот. Но основателите на църквата не са на същото мнение. Те буквално

„изкопават” доктрините чрез невероятно усилено и задълбочено изследване на Библията и провеждат

конференция след конференция, докато постигнат съгласие. Докато утвърждаването на адвентния стил на живот

става по малко по-различен модел.

Разликата вероятно идва оттам, че доктрините всъщност идентифицират деноминацията. Затова са въпрос „на

живот и смърт” за първите пазещи съботата адвентисти и те им отделят изключително внимание. А въпросите,

свързани с начина на живот, поставят на второ място. Не свързват със своята църковна идентичност и

принадлежност голяма част от правилата в тази област - те са само средство, което ги улеснява и им помага да

разпространяват своите важни доктрини.

Погледната от тази перспектива, здравната реформа е само начин хората да бъдат по-добри свидетели и

мисионери; лекуването на хора позволява на църквата да ги достига там, където са, и да ги довежда до разбиране

на благовестието. Образованието съдейства за развитието както на обикновените църковни членове, така и на

проповедниците. Даването на десятък и доброволни дарения, от една страна, дава възможност на хората да

отразяват характера на Онзи, Който толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, а от друга – да

съдейства за напредъка на Божието дело по света.

4

Господи, благодарни сме Ти както за доктрините, така и за наставленията върху стила на живот, които са

превърнали адвентистите от седмия ден в уникален народ. Помагай ни по-добре да разбираме тяхната роля

както в личния, така и в църковния си живот.

4 юли

Размисли за стила на живот и за доктрините (част 2)

„Обхождайте се като чеда на светлината” (Ефесяни 5:8).

Ако се замислите, има само два начина за ходене – в светлина и в тъмнина. По този въпрос Библията е

категорична.

Но що е светлина?

Мнозина от нас биха отговорили, че светлината, това е правилното учение и дори правилният библейски стил

на живот. Грешен отговор! Светлината е Христос, а в центъра на религията е нашата връзка с Него. Вътре в този

център се намира и проблемът с греха, както и Божието разрешение на този проблем – кръстът на Христос.

И доктрината, и стилът на живот са второстепенни въпроси. Защото може да вярвате във всички правилни

доктрини и да имате правилен стил на живот, и пак да не бъдете спасени, нали? Спасението зависи единствено

от нашата връзка с Бога чрез Исус. Сама по себе си доктрината е не цел, а по-скоро средство, което ни помага

по-добре да опознаем Бога и повече да Го обичаме. Стилът на живот също е средство, дори още по-отдалечено от

центъра на религията. Здравната реформа например ни помага да имаме по-бистър ум, за да можем по-добре да

разбираме доктрината, да опознаваме по-добре Бога; помага ни да бъдем по-спокойни и по-добри, за да можем

по-пълноценно да проявяваме любов към Бога и ближните.

5

Едно е сигурно, в мисълта на адвентните пионери начинът на живот и доктрината не са еднакво важни. Затова

те хвърлят голямата част от усилията си във формиране на правилни доктрини и в общи линии пренебрегват

повечето въпроси за стила на живот, докато конкретна необходимост или криза не ги принудят да вземат

становище.

Адвентистите попълват празнините в темата за стила на живот по различни начини. Понякога, след

настъпването на някаква криза, те свикват конференция и оформят становището си след съвестно библейско

проучване. Друг път инициативата поема Елън Уайт, като насочва вниманието към определен проблем и дава

начин, по който той да бъде разрешен в контекста на „голямата картина” – Тройната ангелска вест. Благодарение

на втория начин се провежда здравната реформа например, а проблемът с военната служба и с десятъка се

разрешава по първия.

Елън Уайт системно прилага библейските принципи върху ежедневния живот както на църквата, така и на

отделните членове в нея. Затова през годините нейните съвети постепенно се превръщат във фокусна точка на

споровете върху адвентния стил на живот.

В нашето изследване за развитието на ранния адвентизъм е необходимо да признаем, че Елън Уайт играе две

роли – една по-пасивна във формирането на доктрините и една по-активна в установяването на адвентния стил на

живот.

Татко, води ни, помагай ни по-добре да разграничаваме отделните елементи на нашата вяра и връзките й с

живота ни!

5 юли

Първите лагерни събрания (част 1)

„Седем дни да празнуваш на Господа, твоя Бог, на мястото, което избере Господ” (Второзаконие 16:15).

В религиозната година на древните израелтяни има редица празници, по време на които хората напускат

домовете си и изминават понякога немалки разстояния, за да се съберат на едно място и няколко дни да

получават религиозни наставления.

6

Не разполагаме с точен паралел на еврейските празници в християнската епоха, но лагерните събрания

притежават много от техните характеристики. Те изиграват огромна роля за религиозното пробуждане на

Северна Америка през деветнадесети век в методисткото и милъристкото движения. Първото лагерно събрание,

организирано специално от адвентистите от седмия ден, е през септември 1868 година в Райт, щата Мичиган.

Списание Ривю от 18 август същата година го рекламира по следния начин: „Целта на това събрание не е да

прекараме в безделие няколко отморяващи дни, нито е някаква новост с цел привличане на скучаещите и

любопитните, които не биха могли да бъдат достигнати по никакъв друг начин. Не го разглеждаме просто като

начин да се съберем заедно, да струпаме много хора на едно място и така да покажем своята сила пред света.

Нашата цел е съвсем различна.

Желаем да призовем колкото може повече от нашите братя – проповедници и миряни, - както и от необърнатите

си близки, които това събиране би могло да заинтересува – да дойдат заради свое собствено добро.

Искаме всеки, който го посети, да го направи, защото търси Бога. Искаме нашите братя да дойдат, защото

желаят да се посветят на Бога отново. Искаме проповедниците ни да им дадат достоен за следване пример в това

отношение.

Искаме да видим мнозина от близките си, които не се интересуват от Христос или най-малкото нямат знание за

настоящата истина, да се обърнат към Господа и да се възрадват в светлината на Неговото Слово.”

Целта на лагерното събрание е поучение и наставление на светиите, ново посвещение на онези църковни

членове, които имат нужда от това, и представяне на Тройната ангелска вест пред хората, които все още не са я

приели и дори чули.

С две думи, лагерното събрание е замислено като духовен празник от първа величина, организиран от

адвентистите в полза на цялото общество.

6 юли

7


„И родителите Му ходеха всяка година в Ерусалим за празника на Пасхата” (Лука 2:41).

Лагерните събрания на първите адвентисти несъмнено предлагат вълнуващо изживяване. Там се изнасят хубави

проповеди, хората срещат стари приятели, откъсват се от ежедневните си работи, купуват адвентни издания и

получават небесни благословения. За всички участници ежегодното лагерно събрание представлява върхът на

духовните преживявания за годината.

Първото събрание от 1 до 7 септември 1868 година в Райт, щата Мичиган, установява модела за всички

следващи. Общите богослужения се провеждат в две кръгли шатри с диаметър 20 метра всяка, а хората спят в по-

малки палатки. Ако наблизо няма подходящи магазини, от които семействата или църквите да си закупят евтини

палатки, издателите на Ривю им предлагат инструкции за построяване на прости шатри, в които да се подслонят.

На разположение са общо 22 църковни палатки. В част от тях с помощта на одеяла и покривки се оформят

отделни спални помещения, така че всяко семейство да разполага с известно лично пространство. Останалите се

разделят с едно опънато въже през средата и върху него се опъват одеяла, за да се оформят помещения за мъже и

жени.

Семейства и приятели приготвят храната си на открити огньове, от дървени трупи се правят кръгове и всички

сядат върху тях по време на хранене. Това им дава отлична възможност за общуване. Със сигурност лагерните

събрания са незабравимо време за децата! Но и за възрастните са нещо като кулминация на цялата година.

Наистина, удобствата не са като у дома. Наистина, има разни „елементи”, които си „приватизират” малко по-

голямо лично пространство, а след това изискват от доброволните дарения да им се даде финансова компенсация

за направените пътни разходи и пропуснати ползи поради отсъствието им от работа. И въпреки всичко, въпреки

похарчените средства и неудобствата, първите адвентисти считат, че тези събрания си заслужават.

След събранието в Райт започва организирането на ежегодни лагерни събрания. Още на следващата година те

се провеждат в седем щата. А след това по целия адвентен свят.

Лагерните събрания все още съществуват. На някои места са пълни с повече живот, на други са по-вяли, но

винаги са за благословение. Ако не сте ходили наскоро, направете всичко възможно да прекарате няколко дни на

открито и няколко нощи да спите на земята. Ще усетите благословението на това преживяване. Адвентната

църква днес би била в далеч по-добро състояние, ако всяка година се стремеше към подобно духовно обновление.

8

Господи, помагай ни да ценим повече всяка възможност да получим Твоите благословения за деня, за

седмицата и за годината.

7 юли


„И на този хълм Господ на Силите ще направи на всичките племена угощение от тлъсти неща” (Исая 25:6).

В Библията „тлъсти неща” означава „хубави неща, духовни благословения, изпълнение на Божиите обещания”.

Бог обещава „угощение с тлъсти неща” не само на Своя старозаветен народ, но и на изкупените в края на времето

– и то огромно, небесно угощение. Но докато настъпи времето за него (както имат възможност да се убедят

първите адвентисти), такова „угощение с тлъсти неща” представляват лагерните събрания.

Още на първото през 1868 година Елън Уайт изнася нещо, което бихме могли да наречем „програмна линия”.

Тя говори за нуждите на адвентния народ и призовава участниците да подготвят ума и духа си за предстоящото

духовно „угощение”. Както се изразява Юрая Смит, „още в самото начало тя качи мислите на братята на

правилния влак (...) И когато изложи целите на това събиране съвършено ясно, дори онези, които досега не бяха

виждали нужда от него (ако изобщо там имаше такива), сега я видяха”.

Ето и откъс от спомените на Джоузеф Кларк: „Свидетелството на сестра Уайт беше такова, че ни накара да се

почувстваме като Христовите ученици, когато питат: „Господи, да не би да съм аз?”. В него имаше много съвети

към всички да се възползват от възможностите, които това събрание им дава, и да говорят не за земни, а за

небесни неща”.

Богослуженията с проповеди са в центъра на събранието в Райт – Джеймс изнася шест, Елън - пет, Дж.Н.

Ендрюс четири и Нейтън Фулър една. Според Смит всички те „горяха с пламъка на настоящата истина”.

9

По-късно всички щати всяка година искат на техните събрания да говорят Джеймс и Елън Уайт. Те правят

всичко според силите си, за да не отказват и години наред посвещават на това месеците от август до октомври.

На лагерното събрание в Райт има около 300 души, които спят в палатки и още неколкостотин, наели къщи в

околността. Така през седмицата общият брой е близо хиляда души. Разбира се, в края на седмицата, те стават

много повече, броят им се покачва до 2000 и сигурно би стигнал 3000, ако не е изключително проливният дъжд.

По-късно лагерните събрания започват да се организират на удобно разстояние от големи градове, за да могат

да се присъединят и невярващи, които да чуят Тройната ангелска вест и свързаните с нея истини. Може би най-

успешният лагер се провежда в Гроувланд, щата Масачузетс, където в неделята се събират приблизително 20 000

души, за да чуят проповедта на Елън Уайт върху въздържанието.

Какъв шанс! Какво благословение!

8 юли

Да мисионираме или не?

„Затова да знаете, че това Божие спасение се изпрати на езичниците; и те ще слушат” (Деяния 28:28).

Неоспорим факт е, че първите адвентисти от седмия ден не мислят много за мисиониране. Те вярват, че

поръчката на последното време от Матей 24:14, Откровение 10:11 и 14:6 благовестието да бъде занесено на целия

свят е изпълнена от протестантите в началото на деветнадесети век и от милъристите в началото на 40-те години;

имат си своята доктрина за „затворената врата”, която прилагат към мисионирането както в своята страна, така и

10

в чужбина. Техните съвсем ограничени мисионски усилия са насочени единствено към останалите разочаровани

милъристи, за да ги утешат и насочат от първата и втората към третата ангелска вест.

Макар през 1848 година Елън Уайт да получава видение, според което част от работата на адвентистите е да

просветлят света с потоци светлина; макар по-късно да получава още няколко видения, които ясно показват, че

мисионирането трябва да обхване целия свят, пазещите съботата адвентисти със своята „затворена врата” изобщо

не ги разбират, нито проявяват някакъв интерес към тяхното послание.

Периодът на „затворената врата” приключва към 1852 година, когато те осъзнават, че са грешили по въпроса за

края на благодатното време. От този момент нататък Джеймс Уайт започва да проповядва, че пред тях стои

„отворена врата” за прогласяване на съботата и Тройната ангелска вест - пред всички, независимо дали са част от

движението на Милър, или не.

Вратата пред мисионирането леко се открехва, но все още съвсем не е широко отворена. На адвентистите от

седмия ден ще е нужен още почти четвърт век, за да изпратят своя първи мисионер отвъд океана (1874 г.). През

този период отношението на пазителите на съботата към мисионирането ще се променя по-скоро с еволюционни,

отколкото с революционни темпове.

Призиви за мисиониране се издигат още през 50-те години, но се издигат и също толкова аргументи защо

църквата не трябва да изпраща мисионери извън Америка.

Едно от „най-убийствените” изказвания по темата за мисионирането принадлежи на Юрая Смит. Забавянето на

Пришествието кара хората да задават много мисионско-теологични въпроси. През 1859 година читател на Ривю

се интересува дали Тройната ангелска вест ще бъде занесена извън Съединените щати.

Главният редактор Смит отговаря, че това не е необходимо, тъй като в Съединените щати живеят

представители на всички народи. А щом вестта е достигнала поне един представител на определена езикова

група, това е достатъчно, за да приемем, че е отишла до всеки народ и език.

Господи, какво търпение имаш към нас стъпка по стъпка да ни извеждаш от нашето състояние на

късогледство!

11

9 юли

Запознайте се с Михаел Белина Чеховски

„Той му каза: ... Ти иди и разгласявай Божието царство” (Лука 9:60).

Задграничните мисии на Адвентната църква се появяват въпреки отношението на адвентистите към тях. Пътя

прокарват адвентните издания, които имигрантите в Америка изпращат на своите близки в родните земи и на

приятели в други страни.

Резултатът е, че в началото на 60-те години църквата научава за обърнати в Ирландия. През 1864 година са

известни най-малко двама вярващи в Африка, единият от които скоро ще занесе вестта в Австралия.

Независимо дали й харесва, или не, организираната наскоро Църква на адвентистите от седмия ден се изправя

пред предизвикателство, наречено „идете по целия свят”. Отвъд океана не само има обърнати, но те изпращат

писма с молби да бъдат посетени от мисионери, които да просветят сънародниците им.

Както при много други случаи, Джеймс Уайт е сред първите, които открито заявяват, че Църквата трябва да

разшири дейността си и да обхване целия свят. Месец преди провеждането на Генералната конференция през май

1863 година, той пише в Ривю: „Нашата вест е всесветска”. А няколко месеца преди това вече е посочил

необходимостта от изпращане на мисионери в Европа. През юни в Ривю е публикувано следното съобщение: „До

края на 1863 година Изпълнителният съвет на Генералната конференция ще изпрати мисионер [Б. Ф. Снук] в

Европа”.

На църквата не й достигат хора и затова не може да си позволи да освободи Снук от досегашните му

задължения. Но все пак разполага с проповедник, който няма търпение да тръгне на път.

През 1858 година Михаел Белина Чеховски – поляк, бивш католически свещеник, приел адвентната вест и

съботата през 1857 година в Америка, – записва следните думи: „С каква радост бих посетил своята родна страна

оттатък големите води, за да разкажа на всички, че Исус се завръща и славно ще обнови земята; че трябва да

пазят Божиите заповеди и вярата Исусова”.

Но Чеховски е съвсем нов във вярата и мнозина считат, че е малко нестабилен като личност. В крайна сметка

Църквата отказва да го изпрати. Силно разгневен, изобретателният поляк се обръща към адвентистите от първия

ден с молба да го подкрепят финансово. Те се съгласяват. Но когато пристига в Европа, той започва да

проповядва вестта на адвентистите от седмия ден.

12

Църквата е пълна с какви ли не личности. Бог обаче успява да употреби всеки от нас, въпреки очевидните ни

недостатъци. Нека Му благодарим за Неговата благодат, която предлага изумителни възможности.

10 юли

Европейската мисия на Чеховски

„Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21).

Най-малкото, което можем да кажем за М.Б. Чеховски, е че той е „интересен” адвентист. Успява да си уреди

издръжка от адвентистите от първия ден и отплава за Италия, където проповядва ученията на адвентистите –

пазители на съботата. Датата, на която корабът му вдига котва, е 14 май 1864 година – цели десет години преди

адвентистите от седмия ден да изпратят първия си отвъдокеански мисионер.

Четиринадесет месеца Чеховски работи из селата на валденсите в италианските Алпи. Кръщава няколко души и

организира първата общност от адвентисти, пазители на съботата извън Северна Америка.

В крайна сметка обаче изключителна, направо непреодолима съпротива го принуждава през 1865 година да се

премести в Швейцария, където обикаля от дом на дом, проповядва в обществени зали, печата и продава брошури

и започва издаването на списание „Л’еванжил етернел” („Вечното благовестие”). Когато през 1868 година

напуска Швейцария, след себе си оставя около 40 кръстени вярващи, които провеждат богослужения на

няколко групи.

13

Неговите „спонсори” – адвентистите от първия ден – не знаят какво точно проповядва, но им стига това, че е

„отхвърлен” от „съботяните” и сладкодумно превъзнасят достойнствата му, продължавайки да събират пари за

него и „да викат в един глас: „Върви и Бог да е с теб!”.

Той върви и още как – занася съботната вест в Румъния, Унгария и други части на Европа. Когато през 1876

година умира в Австрия, Чеховски е положил основите на бъдещата Църква на адвентистите от седмия ден в по-

голямата част от Източна и Южна Европа.

В края на 1869 година адвентистите от седмия ден разбират естеството на неговата дейност в Европа и в

стореното от него разпознават делото на Божието провидение. На сесията на Генералната конференция през 1870

година ръководителите на Църквата изрично подчертават участието на Божията ръка в мисията му. „Вследствие

на нашите страхове да поверим пари на брат Чеховски и липсата на търпение от наша страна да го съветваме

внимателно по отношение на тяхната правилна употреба, Бог използва нашите явни противници за напредъка на

делото (...) Ние признаваме, че това е дело на Божията ръка.”

Както ще видим следващите няколко дни, прекият резултат от мисията на Чеховски е изпращането на Дж. Н.

Ендрюс – първия официален мисионер адвентист от седмия ден през 1874 година.

Постепенно и доста неохотно адвентният народ се пробужда, за да осъзнае обхвата на своята мисия. Но по

всичко личи, че не бърза особено.

11 юли

Мисия в далечна Калифорния

„Затова молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Матей 9:38).

14

Първата мисия на Църквата на адвентистите от седмия ден извън североизточната част на Съединените щати е

в далечна Калифорния – щат, отделен от останалата част на страната с повече от 2400 километра пустини, гори и

планини. Прекосяването на пустинята между двете части е проблем не само поради огромното разстояние, което

трябва да се преодолее, но и поради трудностите и опасностите на самото пътуване.

Общо взето, през деветнадесети век до Калифорния са достигнали не само отделни вярващи, но и печатни

материали на Църквата – много преди тя официално да започне там някаква дейност. Така стоят нещата в този

щат. През 1859 година след тежко шестмесечно пътуване през целия континент с влак, дилижанс и волска каруца,

в Сан Франциско пристига Мерит Дж. Келог – по-голям полубрат на Дж.Х. Келог. Той вероятно е първият

адвентист в Калифорния.

Две години по късно, макар да е обикновен мирянин, Келог изнася серия проповеди в Сан Франциско и

кръщава 14 души. Четири години по-късно групичката вярващи решава да изпрати 133 долара в злато до Батъл

Крийк за пътните разходи на проповедник, който да дойде при тях. Но църквата няма кого да изпрати.

През 1867 година Келог се връща за няколко месеца на Изток, за да вземе докторска степен по медицина в

колежа „Трал”. Докато е там, взема участие в сесията на Генералната конференция от 1868 година, където

отправя апел за изпращане на мисионер в Калифорния. Кой да отиде обаче! – пита Джеймс Уайт.

В отговор Дж. Н. Лафбъроу разказва свой сън, чрез който получава мощно внушение, че в Калифорния трябва

да се организират лагерни събрания. Скоро ръководството решава единодушно, че той е този, който трябва да

отиде. Но дали да рискува и да тръгне сам? Нали Христос винаги изпраща учениците Си двама по двама, както

уместно отбелязва Джеймс. Тогава се изправя Д. Т. Бордо и заявява, че се е почувствал вътрешно убеден за тази

мисия. „Вече е време да се преместя” – казва той. А и семейството му пристига на сесията с цялата си покъщнина

– опакована и готова за път. Те също са готови да отидат там, където ги изпрати църквата.

Така през юли 1868 година в Сан Франциско пристигат двама адвентни проповедници. Там ги очаква писмо от

Елън Уайт, в което тя ги увещава да не бъдат стиснати при работата си в Калифорния. „В Калифорния не можете

да работите както в Нова Англия – пише тя. – Стриктната икономия, която практикувахте там, може да се

изтълкува погрешно от калифорнийците – че сте „скъпи на триците, а евтини на брашното”. Това е добър съвет.

Къде да разпънат, обаче своята евангелизаторска шатра? Наемът за терен в Сан Франциско е толкова висок, че

дори не смеят да помислят за такова нещо. Тогава започват да се молят и Бог им отговаря.

Посвещението на тези вярващи пионери направо ме изумява. Колко от нас биха отишли на сесия на

Генералната конференция с багаж, опакован за преместване на място, посочено от Господа? Какъв е

„коефициентът ни на посвещение” днес?

15

12 юли

Мечтатели с калифорнийски мечти

„Той ще изпрати ангела Си пред теб...” (Битие 24:7).

Неведоми са Божиите пътища. Няколко седмици преди пристигането на Лафбъроу и Бордо в Сан Франциско до

Калифорния достига нюйоркски вестник, в който е отпечатано съобщение, че двама евангелизатори възнамеряват

да отплават за Калифорния, за да провеждат мисионски събрания в голяма шатра.

Статията привлича вниманието на група християни в Петалума – селце на около 65 километра северно от Сан

Франциско, – които започват да се молят Господ да благослови тези евангелизатори.

Сред вярващите от Петалума е господин Улф. Той вижда насън двама мъже да разпалват пламък, който

засиява с ярка светлина, но местните религиозни лидери се опитват да го потушат. Единственият

резултат от техните опити обаче е, че го карат да засвети още по-силно. В съня си разбира, че тези

двама мъже са същите, за които пише в нюйоркския вестник, и вярващите в Петалума трябва да им се

притекат на помощ. Тогава групата изпраща един представител да търси проповедниците в

процъфтяващия Сан Франциско. По онова време градът наброява 150 000 души и той не е сигурен

откъде да започне. Отива на пристанището и разпитва дали наскоро някой не е докарвал голяма шатра.

Издирва адреса му. За по-малко от час открива двамата евнагелизатори.

Без да казва на Лафбъроу и Бордо нищо за съня, ги кани в Петалума на вечеря у г-н Улф, за да може той да каже

на групичката им дали това са същите хора, които е видял в съня си. Същите са! Тогава те организират палаткови

събрания. Откликват около 40 души. Броят им бързо нараства до 200, а след това и до 400. Скоро се налага да

навият нагоре стените на шатрата, за да може и останалите навън също да чуват проповедите.

Не след дълго предречената в съня съпротива започва – местните религиозни водачи, дори водачите на същата

тази групичка вярващи, която ги е довела в Петалума, започва да работи срещу адвентните евангелизатори,

особено след излагането на учението за съботата.

В крайна сметка обаче събранията приключват с 20 твърдо приели всички учения и се основава група. В съвсем

кратък период ги последват още нови групи в Санта Роса и други райони на окръг Сонома.

16

Наистина, неведоми са Божиите пътища. И днес Бог продължава да работи така. Действа по начини, за

които не знаем абсолютно нищо. Ние не сме сами в своята работа за Него на земята. Неговите ангели все още

продължават да получават заповеди да вървят пред нас.

13 юли

Последователите на Чеховски откриват Ривю

„Дойди в Македония и помогни ни” (Деяния 16:9).

Сънят на Павел с македонеца, който моли да им бъдат изпратени мисионери, се повтаря безброй пъти в

историята на Адвентната църква. В случая с обърнатите от Чеховски в Европа също.

Този необичаен човек, направил толкова много за утвърждаване на адвентното присъствие в Европа, никога не

казва на своите новообърнати и думичка за съществуването на Църква на адвентистите от седмия ден в Северна

Америка. Когато го питат откъде е научил онова, което проповядва, неговият отговор е: „От Библията”.

Повярвалите от проповедите му смятат, че са единствените хора в света, които вярват в библейските учения така,

както вярват те. Но невежеството им не трае вечно. Швейцарецът Албер Волюмие открива брой на Ривю енд

Херълд в стаята, където е пребивавал Чеховски по време на последното си посещение. Английският на Волюмие

не е перфектен, но е достатъчен, за да схване, че в Америка съществува религиозна група, която проповядва

същото като Чеховски.

17

Това откритие довежда до написване на писмо до Юрая Смит – главния редактор на Ривю. В отговор слисаните

ръководители в Батъл Крийк отправят покана към вярващите от Швейцария да изпратят свой представител на

предстоящата сесия на Генералната конференция през 1869 година. Така в Америка пристига Якоб Ерцбергер.

Той е повярвал съвсем наскоро. Когато се сблъсква с пазителите на съботата в своята родина, е студент по

теология, готвещ се за служба в църквата. Внимателно изследва техните учения, за да провери дали са верни, и

скоро се убеждава в това.

Макар че пристига в Батъл Крийк прекалено късно, за да вземе участие в сесията, той остава там 15 месеца. По-

голямата част от времето живее в дома на Джеймс и Елън Уайт. Използва това, за да усъвършенства английския

си и да изучи още по-задълбочено адвентната вест. Завръща се в Швейцаря като първия официално ръкоположен

служител на Адвентната църква в Европа.

Между другото Чеховски е доста обезпокоен от контактите на „своите” вярващи с американската църква.

Затова напуска Швейцария и се установява в Румъния, за да организира първите групи пазители на съботата в

този регион.

Случилото се в Швейцария има още две важни последствия. Първо, предизвиква сериозна дискусия сред

адвентистите в Америка относно мисионирането. И второ, издига настойчив апел за мисионери доброволци,

които да отидат в Европа.

Викът на македонеца продължава се ехти. И Бог продължава да търси хора, които да се отзоват.

14 юли

Осъзнаване мисията на църквата в останалата част на света (част 1)

„Ще си спомнят и ще се обърнат към Господа всичките земни краища” (Псалм 22:27).

18

Случилото се в Швейцария променя адвентизма завинаги. Някога негативно настроените към мисиониране в

чужди земи хора скоро поемат в посока, която в крайна сметка ще ги отведе до краищата на земята.

Въпреки че Ерцбергер не успява да пристигне навреме за сесията на Генералната конференция през 1869

година, неговото посещение оказва изключително силно влияние върху нея.

На тази сесия се основава Мисионерското дружество на адвентистите от седмия ден. „Целта на това дружество

– се казва в учредителния акт – е да разнася истината за вестта на третия ангел в други страни, както и в

отдалечените краища на нашата страна, чрез мисионери, вестници, книги, брошури и пр.” В увода към акта

Джеймс Уайт отбелязва, че „почти всеки ден църквата получава настойчиви искания да изпраща издания в други

страни”.

След няколко месеца Ендрюс признава, че в делото на Чеховски се вижда намеса на Божието провидение. През

1871 година сесията на Генералната конференция гласува „да направим всичко според силите си, за да

подпомогнем разпространяването на истината” в европейските страни.

Елън Уайт също внася своя дял в насърчаването на църквата за мисионска дейност. През декември 1871 година

тя получава видение, в което й се показва, че адвентистите от седмия ден притежават „истини със съдбоносна

важност”, чрез които „светът трябва да бъде изпитан”. И младите адвентисти трябва да учат чужди езици, за да

може Бог да ги използва като средство за разпространяване на Неговата истина сред други народи.

Църквата обаче трябва да разпраща не само печатни материали, но и „живи проповедници”. „Мисионерите –

настоява сестра Уайт – трябва да отидат сред другите народи и да проповядват истината.” Адвентната

предупредителна вест трябва да „стигне до всички народи”, за да бъдат изпитани чрез светлината на нейната

истина. „Няма нито миг за губене – пише тя. – Ако досега сме били небрежни по този въпрос, точно сега е

моментът да изкупим благовремието с необходимата сериозност, да не би кръвта на душите да се окаже върху

дрехите ни (...) Това ще изисква значителни разходи, но в никакъв случай те не бива да станат пречка за

извършването на споменатото дело.”

Адвентистите отново се реформират. Този път, като отварят „мисионските си очи”. Бог, Който винаги е

водил Своя народ, продължава да го води стъпка по стъпка.

19

15 юли

Осъзнаване мисията на църквата в останалата част на света (част 2)

„Земята ще се изпълни със знание за Господа както водите покриват дъното на морето” (Исая 11:9).

През 1872 година все още има видни служители на Адвентната църква, които проповядват, че пророчеството за

разнасяне на благовестието по целия свят от Матей 24:14 вече се е изпълнило. Но въпреки всичко усещането за

мисия набира все по-голяма скорост сред адвентистите. Проблемът е откъде да се намерят обучени за

мисиониране хора. Това довежда до основаването на първия църковен колеж през 1873/1874 година.

През лятото на 1873 година Джеймс Уайт настоява за две неща – за колеж и за изпращането на Дж.Н. Ендрюс

още същата есен в Швейцария като отговор на молбата на швейцарските вярващи за мисионер. През ноември той

свиква извънредна сесия на Генералната конференция, за да обсъдят мисионския въпрос. Но все още не се случва

нищо.

Забележителното е, че уводната проповед на сесията, изнесена от Джеймс, представлява тълкуване на

Откровение, 10 глава в светлината на проблема с чуждестранните мисии. По-рано същата година той вече е

приложил заповедта за проповядване на вечното благовестие по целия свят от Откровение 14:6 и тази за

пророкуване на „люде и народи, езици и царе” от 10:11с всесветската поръчка към Църквата на адвентистите от

седмия ден непосредствено след Голямото разочарование. В крайна сметка тези два стиха, заедно с Матей 24:14,

ще отведат адвентните мисионери до всяко кътче на земята – това е резултатът от ревностния стремеж на

църквата да изпълни своята роля в историята, предсказана от Словото.

През 1874 година Уайт започва да издава Тру Мишънъри (Истински мисионер). Страниците на това първо

адвентно мисионско издание призовават към изпращане на мисионери в други страни. Елън Уайт е съгласна с

широкия възглед на своя съпруг. През април 1874 година тя получава „впечатляващ сън”, който спомага за

преодоляване на всяка съпротива срещу мисиите, която може да е останала. „Вашите представи за делото на това

време са твърде ограничени – й казва ангелът вестител. – Вашият дом е светът (...) Вестта ще отиде със сила до

всички краища на Земята – до Орегън и Европа, до Австралия и далечните острови в океана, до всички народи,

20

племена и езици.” Показано й е, че мисионското дело е много по-обширно, „отколкото нашият народ някога си е

представял, предвиждал или планирал”. Затова призовава за по-голяма вяра, която да се изрази чрез дела.

„По-голяма вяра” – от това се нуждае Божият народ тогава. От това се нуждае и днес.

Отче, увеличавай вярата ни, за да разбираме Твоята воля - дори за личния си живот.

16 юли

Дж.Н. Ендрюс отива в Европа

„Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях [Варнава и Савел] и ги изпратиха” (Деяния

13:3).

Когато нещата най-сетне „се отпушат”, обикновено тръгват много бързо. Така става и с адвентните мисии. През

август 1874 година Генералната конференция гласува Дж.Н. Ендрюс да отиде в Европа „веднага щом е

технически възможно”. Един месец по-късно той вече плава за Швейцария като първи официален мисионер на

адвентистите от седмия ден в чужбина. Пристига там на 16 октомври.

В Швейцария Ендрюс заварва няколко малки организирани църкви от пазители на съботата – плод от работата

на Чеховски и Ерцбергер. Първите си срещи с тях използва, за да ги вкорени още по-здраво в ученията. Нещо

повече, през първите два месеца от пребиваването си чува за такива групи и в Прусия, и в Русия; това го кара да

смята, че „в повечето европейски страни има пазещи съботата християни”. Неговият план е да развие тези вече

съществуващи групи ядра.

21

Как да ги открие обаче? Успява да разреши проблема чрез един – в моите очи – „несериозен” план. Надява се да

стигне до тях, като в „най-тиражираните вестници в Европа” публикува съобщения, че желае да кореспондира с

тях. И ето ви изненада! Този „рекламен” мисионски подход постига доста приличен успех. За съвсем кратко

време в Англия, Скандинавия и Германия вече има адвентни мисии; разбира се, и в Швейцария. Това са базите,

от които адвентната вест ще стигне до всички европейски народи.

Често ръководствата на новите мисии се състоят от първо поколение европейски имигранти, които са приели

адвентното учение в Съединените щати и след това са били насърчени да се върнат в родните си страни. Такива

хора имат съществени предимства – не само добре познават местния език и култура, но и разполагат със собствен

кръг от познати в страната, от който да започнат мисионирането си.

Както вече неведнъж повтаряме, Бог води Своя народ стъпка по стъпка. Първият етап от развитието на

адвентното дело (1844-1850) е посветен на изграждане на доктриналната платформа. Вторият (1850-1874) е

насочен към създаване и укрепване на солидна база в Северна Америка, която да е способна в бъдеще да издържа

мисионските програми в чужбина. А третият (1874-1889) е отреден за развитие на делото в Европа и останалата

част от цивилизования свят, за да може Църквата да се подготви до края на века да занесе вестта по целия свят.

17 юли

Мисионската дейност израства

22

„На какво прилича Божието царство? И на какво да го уподобя? Прилича на синапово зърно, което човек взе и

пося в градината си; и то растеше, и стана дърво” (Лука 13:18,19).

В началото на 80-те години на ХІХ век мисиите в Европа вече са достигнали „юношеска” възраст. Мисионската

дейност става все по-важна и по-важна за църквата. За това има няколко причини.

Едната от тях е, че между 1882 и 1887 година Генералната конференция изпраща редица изтъкнати

ръководители на делото да обиколят европейските мисии. Най-напред през 1882 година отива С.Н. Хаскел.

Неговата препоръка е да се издават книги на повече езици и освен това помага на европейците да организират по-

функционално структурите си.

Най-важни обаче са посещенията на Дж.И. Бътлър (президент на Генералната конференция) през 1884 година и

на Елън Уайт и сина й У.К. Уайт между 1885 и 1887 година. Те не само укрепват Адвентната църква в Европа, но

и доказват колко силно вече тя се интересува от мисионската дейност. Бавно, но сигурно църквата на

адвентистите от седмия ден се превръща в световна църква.

Вторият показател, че европейските мисии наистина израстват, е развитието на тяхната организационна

структура. През 1882 година се провежда общо събиране на служителите от всички мисии в Европа „за

обсъждане общите нужди на делото”. Учредяването на Европейски съвет на адвентистите от седмия ден е тясно

свързано със старта на периодичните издания – през 1884 година започват да се издават списания на немски,

италиански и румънски. На френски излизат още от 1879 година.

Освен в Европа, адвентистите основават мисии и сред европейските протестанти в Австралия, Нова Зеландия

(1885) и Южна Африка (1887), които са финансово подпомагани от Генералната конференция. Интересно е да се

отбележи, че във всички тези страни има членове на църквата още преди пристигането на официалните

мисионери.

Скоро тези мисии също се превръщат в бази за изпращане на мисионери към други народи по подобие на

европейските и северноамериканските. Това е следващият етап от развитието на мисионското дело – занасяне на

Тройната ангелска вест до всеки народ по земята. Този етап започва около 1889 година и е логично следствие от

начина, по който адвентистите усъвършенстват тълкуването на израза „всеки народ, племе, език и люде” в

Откровение 14:6, 10:11 и Матей 24:14.

Надеждата на църквата е мисията да бъде приключена. Молитвата на първите адвентисти е: Ела, Господи

Исусе! Ежедневната молитва на днешните адвентисти е: Ела по-скоро, Господи Исусе!

23

18 юли

Защо пък Европа?

„Тези дванадесет души Исус изпрати и заповяда им, казвайки: Не пътувайте към езичниците” (Матей 10:5).

„Често се задава въпросът защо адвентистите от седмия ден трябваше да изберат Централна Европа като първо

поле за своята мисионска дейност извън Америка” – пише през 1886 година Б.Л. Уитни още в първия абзац на

Скици от историята на чуждестранните мисии на адвентистите от седмия ден – първата адвентна книга,

посветена на отвъдокеанските мисии. Част от отговора е, че „там Чеховски подготвя почвата”, но не е целият

отговор.

В своето първо писмо до дома след пристигането си в Европа Дж.Н. Ендрюс дава изключително проникновен

отговор на въпроса на Уитни. Той пише: „Аз твърдо вярвам, че в Европа има много Божии люде, готови да се

покоряват на Господния свят закон, да почитат съботата и да чакат Човешкия Син в небесните облаци. Аз дойдох

тук, за да отдам живота си за прогласяването на тези свещени истини – близкото Пришествие на Христос и

съблюдаването на съботата”.

С други думи, Ендрюс смята, че неговата задача е да представя адвентните доктрини на хора, които вече са

християни. Той не е мисионер, който носи Христовото евангелие на езичниците. Чак до 90-те години Адвентната

църква счита това за отговорност, която е извън нейния обсег.

Борге Шанц обобщава отношението на Църквата към тази тема много точно: „Адвентистите одобряваха и

възхваляваха мисионирането сред не-християни, но считаха, че за това трябва да се погрижат евангелските мисии

на други църкви. След като те доведат хората при Христос, адвентистите им отправяха последното

предупреждение и им предаваха специфичните адвентни доктрини”.

Подобен подход е резултат от разбирането на адвентистите, че тяхната задача е да призовават хората „да

излязат от Вавилон”. Джеймс Уайт вече ясно е заявил своята гледна точка по този въпрос. Той пише, че

адвентистите имат нужда от мисионски дух „не за да носят благовестието на езичниците, а да прогласяват

великото предупреждение в средите на поквареното християнство”.

24

Предвид този начин на мислене вече не е чудно защо църквата започва своята мисионска дейност в сърцето на

християнска Европа. Това е далечно ехо от делото на ап. Павел, който най-напред проповядва на юдеите и едва

след това – на езичниците.

Боже, благодарим Ти за светлината. С течение на времето Ти постепенно си разширявал хоризонта на

Своята църква, затова Те молим по същия начин да разширяваш и задълбочаваш и нашия хоризонт.

19 юли

Когато всичко се получава както трябва – случаят на Й. Г. Матесон

„Според дарбата, която всеки е приел, служете с нея един на друг като добри настойници на

многоразличната Божия благодат” (1Петрово 4:10).

Понякога нещата вървят направо много добре. Понякога изглежда така, сякаш Бог лично ги върши. Такъв е

случаят с Йон Готлиб Матесон. Той е роден през 1835 година в Дания. През 1854-та заедно с родителите си

емигрира в Америка и се заселва в Уисконсин. Матесон е добре образован, но и заразен от скептицизма, ширещ

се в родната му страна. Счита себе си за свободомислещ и едно от любимите му забавления е да обърква

проповедниците, задавайки подвеждащи въпроси, на които те не могат да отговорят.

Само че и най-свободомислещите хитреци един ден преживяват своето Ватерло. За Матесон този ден настъпва,

докато един ден слуша някакъв проповедник, който пламенно и ентусиазирано описва красотата на небето.

Отраснал в атмосфера на „мъртвешка застиналост в църквите на стара Европа”, той никога не се е сблъсквал с

жива религия. Това преживяване поставя началото на верига от събития, докато през 1859 година – както записва

25

в спомените си той – „сам не открих Исус като свой личен Спасител”. Скоро след обръщането си се чувства

призован да проповядва. И започва. Проповядва и още как, макар да не познава много добре Библията. Още в

началото Бог го благославя и хората откликват на неговата очевидна искреност. През 1860 година започва да

следва в Баптистката теологична семинария в Чикаго, а през 1862 година е ръкоположен като пастор в

Баптистката църква.

Дотук добре. Но става още по-добре. През 1863 година приема адвентната вест. Членовете на неговата църква

го молят да им разкаже за своята нова вяра и той с радост се съгласява. В продължение на шест месеца изнася

серия от проповеди върху адвентните учения и в резултат цялото му паство, с изключение на едно семейство, се

присъединява към Адвентната църква.

Матесон е изключително успяващ проповедник и основава датско-норвежки църкви из всички щати от Средния

запад. През 1872 година му идва идеята да започне издаване на списание на родния език на „своите”

новообърнати. Списанието Адвент Тиденде става първото периодично издание на Църквата на адвентистите на

седмия ден на друг език, освен английския.

Скоро негови броеве минават океана и пристигат в скандинавските страни, където обръщат хора. Тези нови

вярващи пишат до Америка и молят да им бъде изпратен мисионер – модел, който вече се е утвърдил, повтаряйки

се почти навсякъде. През 1877 година Матесон откликва на призива и през следващите единадесет години

основава църкви в Дания, Норвегия и Швеция. Освен това организира първата конференция извън Северна

Америка – в Дания, през 1880 година – и основава първото издателство извън Съединените щати. През цялото си

служене въвежда около 2000 души във вярата, която самият той е обикнал.

Животът на Матесон е илюстрация за начина, по който трябва да се действа.

Татко, благодарим Ти за всички Твои благословения в миналото! Молим се да ни благославяш и сега!

20 юли

Когато нищо не се получава както трябва – случаят на Хана Мор

„...странник бях и не Ме прибрахте...” (Матей 25:43).

26

Както видяхме вчера, всички събития в живота на Й.Г. Матесон се подреждат точно както трябва. Случаят на

Хана Мор е коренно различен.

Подобно на Матесон, Мор също е отлично образована за своето време. И също като него – с отличен потенциал

да допринесе много за адвентното дело.

Жадно изследва Библията, научава наизуст целия Нов Завет. Има сериозен опит в християнската работа – била

е учител, секретарка в училище, мисионер на Американското мисионерско дружество сред прокудените в

резерватите на Оклахома индиански племена чероки и чокто, както и в Западна Африка – спонсорирана от

Американската мисионерска асоциация.

През 1862 година се запознава със С.Н. Хаскел, който й подарява няколко хубави адвентни книги, една от които

е История на съботата от Дж.Н. Ендрюс. След завръщането си в Африка тя започва жадно да поглъща

адвентните учения. Дотук е добрата част от историята.

Предишната й църква я изключва заради новите й адвентни убеждения. Затова през пролетта на 1867 година тя

пристига в Батъл Крийк, щата Мичиган, надявайки се да получи утеха и да намери работа сред братя и сестри.

Оттук нататък следва лошата част от историята.

Пристига в Батъл Крийк в момент, когато семейство Уайт са на една от поредните си обиколки. Не успява да си

намери нито работа, нито квартира сред членовете на църквата. Отблъсната от адвентистите, накрая тя намира

убежище при свой бивш колега в Северен Мичиган.

Невероятно, но въпреки начина, по който адвентната общност се отнася с нея, тя не се отказва от вярата си.

Семейство Уайт научават за нейната трагедия и започват кореспонденция. Обещават й тържествено, че през

пролетта ще й помогнат да се премести и устрои в Батъл Крийк. Но не успяват. През февруари Хана се разболява

и на 2 март 1868 година умира. Коментарът на Елън Уайт е следният: „Тя умря като мъченик поради себелюбието

и скъперничеството на онези, които изповядват, че пазят заповедите”.

Години по-късно, когато адвентистите вече се опитват да основат чуждестранни мисии, сестра Уайт пише: „О,

колко ни е нужна сега Хана Мор, за да ни помогне да достигнем други народи! Обширните й познания,

познанствата й в мисионските полета щяха да ни осигурят достъп до хора, говорещи други езици – хора, които

сега са недостъпни за нас. Бог ни я даде като подарък (...) но ние не го оценихме.” По-надолу тя оплаква загубата

на Хана и на приноса, който тя е можела да има в мисионската дейност на църквата.

Прости ни, Татко! Помогни ни да имаме сърце като Твоето!

27

21 юли

Семейство и мисия

„В теб ще се благославят всички земни племена” (Битие 12:3).

Днешният текст ми напомня за Джеймс Бонд – но „друг” Джеймс Бонд, не този, за който се сещате. Неговият

брат Сет Бонд е сред първите адвентисти в Калифорния – плод от службата на Дж.Н. Лафбъроу. Натъпкал

джобовете си с брошури, той се отправя към първата си „мишена” – Джеймс, който в момента е фермер в

Сентръл Вали, Калифорния.

Намира го да оре с впряг от десет катъра и „напада” без да губи нито минута. Започва да му разказва за новата

си вяра още там, на полето; следва го до обора, после в къщата, без да спира нито за миг. Съпругата на Джеймс –

Сара – е ревностна баптистка. Няколко дни търпи всичко това, докато накрая търпението й се изчерпва. Казва на

Сет, че им е много приятно да им идва на гости, но ако не спре да приказва за тези „съботни глупости”, по-добре

да се маха.

- Сара – отговаря й той, – покажи ми поне един стих в Новия Завет, който казва, че сме длъжни да

спазваме първия ден от седмицата, и няма да кажа нито думичка повече.

- Лесна работа – отвръща Сара.

Моли Джеймс да преустанови оранта и да й помогне да открият такъв текст. Заедно започват да четат Новия

Завет. Четири дни по-късно стигат до последния стих в Откровение, без да са открили нищо.

В събота сутринта Джеймс Бонд излиза, нахранва катърите, запряга ги и се приготвя да оре. След това влиза

обратно в къщата, закусва, провежда семейното утринно бдение и се връща в обора. Към девет часа жена му

вижда плуга в полето, но без впряг. Уплашена, че мъжът й може да се е наранил, тя хуква навън. Намира го

седнал на един сандък да чете брошури за четвъртата Божия заповед. От този момент и двамата стават пазители

на съботата.

По-късно по настояване на Елън Уайт този баща на 11 деца става лекар. Петима от синовете му стават

проповедници, а общо седем от децата му – мисионери в чужбина.

28

Двама от тях – Франк Бонд и Уолтър Бонд през 1903 година основават адвентната мисия в Испания. 11 години

по-късно, на 35 годишна възраст, Франк дори ще даде живота си за делото, ставайки жертва на отравяне. И

двамата преживяват много от изпитанията на апостал Павел – замерват ги с камъни и насилствено ги изхвърлят

от селата.

Лично аз имам особен интерес към тази история, тъй като жена ми Елизабет (или Бони, както я наричам) Бонд е

внучка на Франк и правнучка на Джеймс Бонд.

Семейството оказва силно влияние! Отношението на нашите деца към Господа, към църквата и към служенето

до голяма степен се оформя от техните вярващи бащи и майки.

22 юли

Един различен мисионер – случаят на Джордж Кинг

„Защото както слиза дъждът и снегът от небето и не се връща там, но пои земята (...) Така ще бъде

Словото Ми, което излиза из устата Ми – не ще се върне при Мен празно, но ще извърши волята Ми и ще

благоуспее в онова, за което го изпращам” (Исая 55:10,11).

Джордж Кинг иска да стане проповедник. Има само един проблем – не може да проповядва. Като говори,

непрекъснато се запъва, няма никакво образование. Това е достатъчно за Джеймс Уайт да реши, че този човек

няма дарбата на проповедник. Но Елън Уайт заради милостивото си майчино сърце придумва Ричард Годсмарк –

фермер от околностите на Батъл Крийк – да приюти младежа за през зимата, та да може да се подготви за изпит

през пролетта.

Насърчаван от Годсмарк, младият Кинг прекарва свободното си време в проповядване на празните столове в

гостната. Накрая идва денят за изпитната проповед пред публика. Единствената дума, с която може да се опише

представянето му, е „катастрофа”. Тогава Годсмарк предлага на Кинг да проповядва по друг начин – като продава

29

книги от къща на къща. И той започва да продава на дребно книжки и абонаменти за Сайнс ъв дъ Таймс. През

първата седмица осъществява продажби за 62 цента, което не е особено блестящ успех. Но работата му харесва.

От друга страна, този колпортьор и неосъществен проповедник има силно желание да представя на хората

цялата Тройна ангелска вест. Затова през есента на 1880 година настоява пред ръководителите на адвентното

издателство да обединят двете книги на Юрая Смит „Даниил” и „Откровение” в един общ том, за да може да ги

продава заедно. А пък, ако този том съдържа и впечатляващи картинки на зверовете и останалите символи от

двете книги, той е сигурен, че с лекота би го пласирал.

Издателите не са чак толкова сигурни, но отпечатват няколко бройки от обединената книга. Успехът на Кинг

смайва всички. На следващата година издателството пуска на пазара красиво илюстровано ново издание на

Даниил и Откровение.

Благодарение на разрастващия се успех на Кинг, както и на способността му да „вербува” с ентусиазъм, скоро и

други са заемат с тази работа. Така в Адвентната църква на бял свят се появява едно ново поприще.

Колпортажът се превръща в поредното средство, чрез което Божията вест на последното време достига хората

по целия свят. Те купуват книги, четат ги и се присъединяват към църквата. Божието обещание към Исая се

изпълнява буквално. Както Бог праща дъжда, за да напои посевите и да нахрани хората по земята, така изпраща и

печатното Слово, за да обръща умовете и сърцата на хората по света. Преди да приключа, държа да отбележа, че

аз също съм купил първата си християнска книга от колпортьор.

Каква е поуката от историята на Джордж Кинг? – Не можем да проповядваме? Това не означава, че Бог не

може да ни употреби!

23 юли

Адвентният четириъгълник – модел за мисия

„Сам Бог на мира да ви освети напълно и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок

до Пришествието на нашия Господ Исус Христос” (1Солунци 5:23).

30

Библията разглежда човека като комплексно същество и е загрижена за здравето му на всички нива. Според

Писанието не само духовният, но и интелектуалният, и физическият живот е важен. Службата на Исус също се

състои две основни части – изцеление и поучение.

Мисионският дял на такава теология изисква създаването на програма, която докосва не само духовното

естество на хората, но се старае да задоволи техните интелектуални и физически нужди. Резултатът е оформяне

на това, което обичам да наричам „Адвентен четириъгълник на мисиониране”.

Той се заражда в Батъл Крийк, където в началото на 50-те години на ХІХ век църквата слага началото на

издателската дейност, през 1861 година създава административна структура, през 1866-та основава първия

медицински институт, а през 1872-ра отваря врати първото образователно заведение. Към онзи момент

ръководителите на църквата може би не осъзнават напълно какво създават, но тези четири институции

представляват крайъгълните камъни на един мисионски модел, който задоволява нуждите на цялостната личност.

Това е адвентният мисионски модел.

Като знаем това, става ясно, че „копието” на четириъгълника в Калифорния – първото „задокеанско” мисионско

поле на църквата – съвсем не е направено случайно. През февруари 1873 година делото там придобива официален

вид, когато 238 вярващи от седем църкви учредяват Калифорнийската конференция.

Следващата стъпка е през 1874 и 1875-та, когато в Оукланд започва издаването на Сайнс ъв дъ Таймс и се

основава Тихоокеанската издателска асоциация на ЦАСД (днес – Пасифик Прес). През 1878 година идва ред на

Здравното общежитие в северните райони на щата (днес – болница „Сейнт Хелена”). И накрая, през 1882 година,

се поставя началото на „Хилдсбърг Колидж” (днес – Пасифик Юниън Колидж).

През 70-те и 80-те години европейските мисии повтарят същите стъпки. В началото на 90-те години

„четириъгълникът” ще се появи по целия свят благодарение на стремежа на адвентистите от седмия ден,

доколкото те могат да подобряват живота на хората във всеки аспект.

Бог има вест до жителите на тази земя. И тя не е само теология. Тази вест включва по-здравословен начин на

живот, по-правилно мислене и социална ангажираност.

Благодарим Ти, Господи, за балансираната вест, която си ни дал и балансираната мисия, която си ни

възложил. Помагай ни през този ден да водим балансиран, разумен живот.

31

24 юли

Каква власт има Генералната конференция? (част 1)

„С каква власт правиш това? Или кой Ти е дал тази власт да правиш това?” (Марк 11:28).

С каква власт?

Хубав въпрос. Въпрос, който трябва да бъде зададен и да получи отговор не само по отношение на Христос, но

и на ръководството на Неговата църква на земята.

Когато през 60-те години на ХІХ век се учредява Генералната конференция на ЦАСД, не всички греят от

щастие. Най-активните й противници са Б.Ф. Снук – първи президент и секретар на наскоро сформираната

конференция в Айова – и У.Х. Бринкерхоф.

Те са против съществуването на централизирана църковна организация и провеждат изпълнена с критика и

неприязън кампания срещу генералното ръководство на църквата и особено срещу Джеймс и Елън Уайт. През

юли 1865 година на конференцията в Айова се провеждат избори и на мястото на Снук е избран Джордж И.

Бътлър. Тогава Снук и Бринкерхоф напускат църквата, повличайки със себе си част от членовете, и основават

Марион Парти (групата Марион). За разлика от повечето клонки, откъснали се от Адвентната църква, Марион

Парти не изчезва. Днес е по-известна като Божия църква (от седмия ден).

Макар организацията, създадена между 1861 и 1863 година, да не се харесва на всички, през следващите години

тя все пак постига целта, заради която съществува. Бунтът на „марионците” ще бъде последното сериозно

разцепление в църквата до началото на двадесети век.

Десет години след учредяването на Генералната конференция Джеймс Уайт все още възхвалява резултатите от

организирането на делото: „Като си припомним скромното начало и объркания начин, по който започна това

дело; бързината и стабилността, с които израсна; перфектната ефикасност, с която нашата организация действа;

огромната работа, която вече е извършена (...) Като обгърнем с поглед всичко това и видим как Бог е правил да

благоуспяваме, всички ние, които участваме в това дело, можем да кажем: „Вижте какво направи Бог!”.

32

Все пак въпреки похвалите, не всичко е наред. Сред адвентистите съществува напрежение по въпроса за

естеството и властта на Генералната конференция, особено спрямо щатските конференции. През 1873 година

напрежението нараства още повече.

Днес, повече от 130 години по-късно, това напрежение все още не е изчезнало. Следователно наш дълг е да

проследим развитието на проблема в адвентната история.

Господи, благодарим Ти за това, че в църквата винаги има хора с желание да Ти служат, с глави, готови да

мислят, и със сърца, способни да се грижат. Молим Те всеки от тях възможно най-пълно да служи за Твоя

слава и за полза на делото!

25 юли


„ И като свика дванадесетте, даде им сила и власт” (Лука 9:1).

Нито един християнин, вярващ на Библията, не се съмнява, че Христос е дал власт на Своите дванадесет

ученици. Темата за властта в църквата днес обаче е малко по-деликатна и трудна за „преглъщане”.

Напрежението сред адвентистите излиза на повърхността през 1873 година, когато Джеймс Уайт коментира

въпроса публично. Статията му започва в позитивен тон. Той говори за увереността си: „Изразяваме своето

непоколебимо убеждение, че нашата организация бе създадена чрез директната на меса на Божието провидение

(...) Божията ръка ни е водила така, че организацията сложи край на десет години грешки и пропуски, като до

днес не разкри никакви дефекти, изискващи промени”. По-нататък продължава с обсъждане ролята на

Генералната конференция, изказвайки се изцяло в нейна полза.

33

И по-точно, споменава, че е “обидно за нашата организационна система” да оставят президента (Джордж И.

Бътлър) и останалите членове на Изпълнителния комитет на Генералната конференция да вършат цялата работа

на щатските лагерни събрания, а след това „да не показват нужното уважение към техните мнения и преценки по

важните въпроси…”.

По-надолу допълва в същия дух: „Генералната конференция е висшият земен авторитет за нашия народ и е

учредена, за да носи отговорност за цялото дело както тук, така и в останалите страни (...) От служителите в

щатските конференции, както и в нашите институти (...) се очаква да уважават Генералната конференция и

членовете на нейния изпълнителен комитет като хора, натоварени с цялостното ръководство на делото, на

всичките му клонове и начинания”.

Уайт отива още по-далеч – настоява представители на Генералната конференция да присъстват на всяко

работно събрание на щатските конференции. Пренебрежението към ръководителите на Генералната конференция

„е оскърбление спрямо щедрите благодатни дела на Бог към нас, грях от немалка величина”.

„Генералната конференция е висшият земен авторитет” за адвентистите – с тези думи Джеймс Уайт казва нещо

много важно и всъщност повтаря по-ранни изявления на своята съпруга.

Непосредственият контекст на това изказване е свързан с местните конференции, знаем това. Как да го отнесем

към живота на отделните църкви и дори личности, обаче? Големият въпрос за всеки от нас е: „Какво трябва да

бъде отношението ми към моята църква?” Много важен въпрос предвид това, че Бог е Бог на ред, а не на

бъркотията.

26 юли


34

„Христос е Глава на църквата...” (Ефесяни 5:23).

Изясняването на един въпрос често се постига чрез дискусия от типа „аз казвам - ти отговаряш”. Точно така

постъпва и църквата, мъчейки се да разреши проблема с властта на Генералната конференция.

Вероятно, следвайки примера на Джеймс Уайт, Джордж И. Бътлър – президент на Генералната конференция от

1871 година – също решава да коментира въпроса за властта, присъща на неговия пост – президент на ГК.

„Никога нито едно голямо движение в този свят не е съществувало без водач; самото естество на подобно

явление изисква то да бъде ръководено – казва той в обръщението си към ръководството на сесията на

Генералната конференция през ноември 1873 година. – Да, Глава на църквата е Христос, но да се възпрепятства

работата на човек, когото Бог е призовал да води Неговото дело, не е дребно нещо.” Бътлър не се съмнява, че

Джеймс Уайт е изиграл роля, сродна на тази на Моисей, и е правилно по всички актуални проблеми на делото

„неговата преценка да се ползва с предимство”.

Макар привидно да се изказва в подкрепа на Джеймс Уайт като истински водач на Адвентната църква, без

съмнение едновременно с това Бътлър се мъчи да укрепи и собствените си позиции.

В отговор делегатите на сесията гласуват следната резолюция: „Напълно подкрепяме становището, представено

в документа относно ръководството, прочетен от пастор Бътлър. Изразяваме твърдото си убеждение, че

недостатъчната вяра в ръководството на Божията десница при избора на Неговите инструменти, които да водят

делото, е навредила сериозно на напредъка му и е причинила духовни загуби на самите нас”. Резолюцията

приключва с посвещението на делегатите „вярно (...) да съблюдават” принципите, изложени от Бътлър.

Пространните обобщения относно ролята на отделната личност в ръководството, направени от Бътлър, поставят

и двамата Уайт в доста неудобно положение – не само защото ролята им е приравнена с тази на Моисей, но и

защото съзират в това опасност от прославяне на човешки водачи.

Джеймс е убеден, че в Сайнс и Ривю трябва публично да опровергае твърденията на Бътлър. Не оставя никакво

място за съмнение у когото и да било, че Глава на църквата е Христос и че Той никога не е посочвал една

личност или един ученик, който да направлява делата на Неговата църква.

Господи, независимо дали сме ръководители, или обикновени членове на църквата, помагай ни никога да не

губим от поглед Христос – върховния Ръководител на всичко.

35

27 юли


„И всичко покори под нозете Му, и постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло”

(Ефесяни 5:22,23).

Много е лесно да сбъркаме, като счетем църковното ръководство или за нещо прекалено висше, или прекалено

нищожно. Както разбрахме вчера, грешката на Бътлър, е в първата крайност.

Когато Джеймс Уайт се противопоставя на възгледите на Бътлър, неговата съпруга го подкрепя. Тя твърди, че

президентът е развил своите идеи за ръководство за „собствена полза” – за да защити собствения си своеволен и

доста властнически стил на ръководство. Отива и още по-далеч – отрича валидността на неговия принцип за

еднолично ръководство.

От друга страна, макар да отхвърля принципа за еднолично ръководство, тя утвърждава изключителните права

на Генералната конференция като единно тяло. Пише на Бътлър следното: „Ти, изглежда, не разбираш истински

въпроса за властта, която Христос е дал на Своята църква в лицето на Генералната конференция (...) Когато

властта, която Бог е дал на цялата църква, се повери на един човек и той получи правото да бъде съдия над

умовете на другите, това е подмяна на истинския библейски ред (...) Становището ти по въпроса за лидерството

би било правилно, ако приемаше, че правата, които ти даваш на един човек, всъщност се отнасят към най-

висшето организирано ръководно тяло на Църквата. Бог никога не е планирал Неговото дело да носи отпечатък

от ума на един човек, да се подчинява на преценката на един човек.”

Елън признава, че необходимостта е принудила Джеймс да води църквата в най-ранния й период, но когато

адвентистите са учредили своя организация, „настъпи подходящият момент моят съпруг да престане да ръководи

еднолично, сам да носи отговорностите и да се нагърбва с всички тежки бремена”.

36

Джеймс публикува нейното писмо до Бътлър във вид на брошура, прикрепвайки към него и свои собствени

размисли върху лидерството. Там отбелязва, че „никога не е претендирал да е водач, освен в онзи смисъл, в който

всички Христови служители са водачи”.

По този начин и Джеймс, и Елън Уайт застават твърдо зад идеята, че Генералната конференция има власт като

единно тяло и се противопоставят на принципа за еднолична власт, пропагандиран от Бътлър.

Повечето съвременни адвентисти от седмия ден не се замислят много по въпроса за властта в църквата. Ние

просто заявяваме какво в ръководството ни харесва и какво не.

Тази тема обаче е съдбоносна - както в Библията, така и в историята на нашата църква. Затова е добре да

разгледаме подробно що е това власт в църквата и как тя трябва да влияе върху нашия живот.

28 юли


„...действащи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е Главата – Христос” (Ефесяни 4:15).

Понякога се случва така, че си научаваме урока едва след като претърпим пълно поражение. Така става и с

президента на Генералната конференция Джордж И. Бътлър. Когато и Джеймс, и Елън Уайт, които той

изключително уважава, се противопоставят на неговата идея за еднолично ръководство, той се разкайва за

действията си, подава оставка като президент, изкупува и изгаря всички налични бройки от своята брошура

Водителство (около 960) и на сесията на Генералната конференция през 1875 година предлага да се гласува

резолюция, анулираща валидността на едноличния ръководен принцип.

37

Но събранието решава вместо да действа прибързано по такъв важен въпрос, да назначи комисия, която да го

изследва задълбочено. Въз основа на нейния доклад сесията от 1877 година гласува сваляне на одобрението от

всички точки на изложението Водителство на Бътлър, където се твърди, че „ръководството на църковното тяло

би могло да се ограничава до работата на който и да било човек”. След това се гласува следното: „За

адвентистите от седмия ден най-висшият авторитет след Бога има волята на единното тяло на църквата, изразена

чрез решенията, взети под юрисдикцията на Генералната конференция; всички без изключение трябва да се

подчиняват на тези решения, освен, ако те са в противоречие с Божията воля и с личната съвест на човека”.

Така през 1877 година Бътлър и Джеймс Уайт, които се редуват на президентския пост на Генералната

конференция между 1869 и 1888 година (Уайт – 1869-1871, 1874-1880 и Бътлър – 1871-1874, 1880-1888), като

цяло поне външно постигат съгласие по въпроса за властта на Генералната конференция като единно тяло.

За съжаление (макар това да няма как да се избегне) делегатите от местните конференции се срещат помежду си

само веднъж в годината за няколко седмици. Това съвсем естествено кара адвентистите да гледат към президента

на Генералната конференция и членовете на нейния малък Изпълнителен комитет и да очакват те да ги

ръководят. Особено когато на президентския пост са такива ярки и силни личности като Бътлър и Уайт. И

двамата имат склонност да съсредоточават твърде много власт в ръцете си и така на практика (макар на теория да

е обратното) да накланят везните повече към едноличния стил на Бътлър.

Тук има една много важна поука за нас, независимо дали ръководим конференция, местна църква или само

семейството си. Каквото и да вярваме и приемаме с ума си по въпроса за лидерството, всички сме подложени на

изкушението да „поемаме повече”.

Татко, помагай ни да се справяме с естествените си склонности. Направи ни по-добри водачи!

29 юли

38


„Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите” (Откровение 2:29).

Има хора, които просто чуват тежко. Президентът на Генералната конференция Бътлър изглежда страда от този

недъг. Елън Уайт многократно предупреждава както него, така и своя съпруг за опасностите от едноличния стил

на ръководство.

Недоволството й от Бътлър достига връхната си точка по време на сесията на Генералната конференция през

1888 година. Скоро след края на събранията тя пише: „Три години са прекалено дълъг срок за пастор Бътлър да

остане на този пост; днес смирението и скромността са го напуснали. Той смята, че неговото положение му дава

такава власт, сякаш гласът му е непогрешим”.

След още три години тя обръща поглед назад: „Надявам се нашият народ никога и по никакъв начин да не бъде

насърчаван да положи такова чудно доверие върху един ограничен, грешащ човек, както това бе направено с

пастор Бътлър; защото проповедниците не са като Бога, а в миналото бе положено прекалено голямо упование на

пастор Бътлър (...) Хората бяха така окуражавани да гледат към един човек – да мисли вместо тях, да бъде тяхна

съвест, – че сега са напълно безполезни, неспособни да стоят на своя пост и да изпълняват своя дълг като Божии

воини”.

За Бътлър е по-лесно да пречисти теорията си за „големия човек” като водач на църквата, отколкото да спре да я

прилага на практика. Това е вечен проблем - всички заемащи ръководни постове винаги са се борили с него.

Този злощастен житейски факт принуждава Елън Уайт да направи няколко изявления по въпроса за авторитета

на Генералната конференция през 90-те години. В редица случаи сама го повдига. През 1891 година например

пише: „Длъжна съм да заявява, че в управлението и решенията на Генералната конференция не присъства Божият

глас. Разработват се планове и методи, които Бог не е осветил, но въпреки това пастор Олсън (президент на

Генералната конференция от 1888 до 1897 година) ги представи така, сякаш решенията на Генералната

конференция са Божият глас. Много от взетите становища, представени като гласа на Генералната конференция,

всъщност бяха гласовете на един, двама или трима души, които водеха конференцията по погрешен път”.

Трудно е да слушаш, ако нямаш уши. Сигурно в себе си се възмущаваме от администраторите, срещу които

Елън Уайт трябва да се опълчи, но преди това нека си припомним колко често се случва и на нас внезапно да ни

„изчезнат ушите”, когато Божият Дух се опитва да ни каже нещо лично.

39

30 юли


„Бъдете послушни на своите наставници и покорявайте им се, защото те бдят за душите ви като

отговорни за тях” (Евреи 13:17).

Но каква е тяхната реална власт?

Вчера чухме оплакването на Елън Уайт срещу стила на ръководство на Генералната конференция – когато то е

съсредоточено изцяло в ръцете на президента. Пет години по-късно тя пише: „В нашата главна квартира вече не

осъзнават свещения характер на Божието дело. Гласът от Батъл Крийк, който се приемаше като авторитет за това

как трябва да се действа, вече не е Божият глас”. Внимателният анализ на това и други подобни нейни изказвания

показва, че тя отправя обвинения в случаи, когато Генералната конференция не действа като единно

представително тяло, а властта за вземане на решения е съсредоточена в ръцете на един или неколцина, или пък

когато конференцията не следва твърдите принципи.

Това отношение може да бъде проследено във всички изказвания на Елън Уайт по този въпрос с течение на

времето. Фактически тя го засяга изрично в своя ръкопис, прочетен пред делегатите на сесията през 1909 година

– в него коментира действията на А.Т. Джоунс, който се опитва да разцепи вярващите, работи за разрушаване

авторитета на Генералната конференция и се стреми да върне независимото управление на църквите.

„Понякога – обръща се тя към делегатите, – когато една малка група, натоварена с цялостното управление на

делото, се опита да прокара неблагоразумни планове и да ограничи Божието дело от името на Генералната

40

конференция, аз заявявам, че повече не мога да считам гласа на Генералната конференция, представян от тези

няколко души, за Божи глас. Това обаче не означава, че решенията на Генералната конференция, взети от общо

събрание на надлежно избрани представители от всички краища на полето, не трябва да се уважават. Бог е

наредил, когато представителите на Неговата църква от всички краища на света се съберат на Генерална

конференция, да имат власт. Грешката, която има опасност някои да допуснат, е да се осланят на ума и

преценката на един човек или на малка групичка хора, да им дадат пълната власт и влияние, с които Бог е

облякъл Своята църква и които трябва да се реализират чрез преценката и гласа на Генералната конференция,

когато е събрана да планира напредването и успяването на Неговото дело.”

В съвета на множеството има мъдрост. Нека добавим още, че съветите, дадени от няколко гледни точки и

от представители на няколко географски региона, водят до вземането на балансирани и добре обмислени

решения. Решенията на световната църква притежават „вградена защита”, с каквато отделните хора и

църкви не разполагат.

31 юли

Обобщение на темата за църковната власт и авторитет

„Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, е било вързано и на небесата, а

каквото развържеш на земята, е било развързано и на небесата” (Матей 16:19).

Това са думите, които Христос произнася при учредяването на Своята църква на земята. Но хората са ги

превеждали и тълкували по най-различни начини. Преводът „Кинг Джеймс” например (както и Ревизираният

превод на български, между другото, б.пр.) ги предава така: „каквото вържеш на земята, ще бъде вързано и на

41

небесата”. Така внушава, че небето просто „ратифицира” всяко решение на църквата на земята. „Нов

американски превод” отива дори още по-далеч – „всичко, което обявите за вързано на земята, ще бъде вързано на

небесата, а каквото обявите за развързано на земята, ще бъде развързано на небесата”.

Подобни тълкувания изопачават реалните думи на Исус. Гръцкият оригинал ясно подсказва, че глаголното

време е минало – „е било вързано”. С други думи, според Исус „църквата на земята изпълнява решенията, взети в

небето, а не обратното – Небето да ратифицира решенията на църквата на земята”. Разликата не е „незначителна”.

Тези две тълкувания довеждат до два противоположни възгледа по въпроса за църковната власт и авторитет в

историята.

Адвентният библейски коментар прави коректен прочит на стиха и отбелязва следното: „Ако разпростираме

значението на думите „върже” и „развърже” и върху правото да се диктува на членовете на църквата какво може

да вярват и какво може или не може да правят по отношение на вярата и делата, означава да влагаме в тези думи

на Христос повече, отколкото е вложил самият Той, и повече, отколкото са възприели учениците. Бог не одобрява

такова твърдение.

Христовите представители на земята имат правото и отговорността да „връзват” това, което е било „вързано на

небето”, и да „развързват” това, което е било „развързано на небето”, т.е. да изискват или забраняват онова, което

ясно е открито в боговдъхновеното Слово. Но да се отива по-нататък означава властта и авторитетът на Христос

да се прехвърлят върху човек... – тенденция, която Небето няма да толерира.”

Посветихме няколко дни на размишления по въпроса за властта и авторитета на църквата, тъй като това е важна

библейска тема, която засяга всички, а повечето от нас й отделят съвсем малко време.

Не бива просто да приемаме или отхвърляме авторитета на църквата, а по-скоро да разбираме както неговата

теологична основа, така и неговата цел и неговите ограничения.

Можем само да бъдем благодарни, че като християни не сме оставени сами на себе си. Ние сме част от една

църква, която предлага ръководство и напътствия в рамките на Библията. Балансът във властта и

авторитета на църквата е поредното нещо, за което можем да хвалим Бога.

1 август

42

Начало на делото сред чернокожите

„Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята” (Деяния

17:26)=

Мисията на Адвентната църква сред афро-американците започва доста мудно отчасти поради това, че е

„северна” църква, а нацията е дълбоко разединена по въпроса за робството и расите. В средата на деветнадесети

век почти всички чернокожи живеят в Юга, а мисионската дейност на църквата дори сред белите в този регион

няма особен успех преди края на 70-те и началото на 80-те години.

Това не е заради безразличие от страна на адвентистите от седмия ден спрямо злочестата съдба на афро-

американците. Точно обратното – младата църква е аболиционистка по рождение и настоява, че поробването на

африканците е най-големият грях на Америка. Елън Уайт призовава към неподчинение на федералния „Закон за

робите-бегълци”, дори това да означава отиване в затвора. А лидери на пазителите на съботата като Дж.П. Келог

(баща на Джон Харви и Мерит Дж.) и Джон Баингтън (първият президент на Генералната конференция) създават

в своите ферми нелегални пунктове за роби бегълци, откъдето им помагат да избягат на свобода в Канада.

След Гражданската война и последвалото освобождаване на робите през 1865 година Генералната конференция

осъзнава, че „сега полето на Юга е отворено за работа сред цветнокожото население и тя трябва да започне

възможно най-бързо според възможностите ни”. За съжаление възможностите на църквата както в пари, така и в

кадри са много ограничени.

Вероятно първите чернокожи адвентисти са от Севера, но ние не знаем почти нищо за тяхната идентичност.

Едва когато църквата започва да работи в Юга, се сблъсква както с огромния брой на чернокожите, така и със

сегрегацията, на която са подложени.

През 70-те години отделни адвентисти полагат усилия да помогнат на бивши роби да получат някакво

елементарно образование. Голямата стъпка е направена, когато Р.М. Килгор пристига в Тексас, за да подпомогне

основаването на църкви в този район на расови вълнения. Няколко пъти е заплашван с линч, а веднъж запалват и

изпепеляват шатрата му.

Дори самото проповядване в разделения Юг е проблематично. Единият начин е да се проповядва едновременно

на черните и на белите от прага на вратата, разделяща помещенията за двете раси. На сесиите на Генералната

конференция през 1877 г. и 1885 г. се дискутира дали да се създават отделни църкви за бели и черни; повечето се

изказват в смисъл, че това не е никакво християнство. Когато обаче евангелизаторите правят опити да

проповядват пред смесени групи в Юга, белите (а понякога и черните) бойкотират събранията. Как да се

постъпи?

43

Господи, ние - хората - сме докарали расовите различия до истинска бъркотия. Помагай ни да осъзнаем, че

сме един народ. Помагай ни като християни да не величаем предразсъдъците на своята култура.

2 август

Запознайте се с Чарлс М. Кини

„Няма вече юдеин, нито грък; няма роб, нито свободен; няма мъжки пол, нито женски; защото вие

всички сте едно в Христос Исус” (Галатяни 3:28).

Чарлс М. Кини е първият афро-американец, назначен за проповедник в Адвентната църква.

Роден е през 1855 година като роб във Вирджиния. След Гражданската война 10-11 годишното момче се преселва

на Запад заедно с група бивши роби, които се надяват да намерят по-добри възможности за реализация в новите

територии. Специално Кини намира такава възможност.

Повратният момент в живота му е през 1878 година, когато посещава серия проповеди на евангелизатора Дж.Н.

Лафбъроу в Рино, щата Невада. Когато те приключват, Кини е единственият чернокож сред първите седем

членове на новосформираната Адвентна църква в Рино.

Още докато тече евангелизацията на Лафбъроу, в Рино пристига Елън Уайт. На 30 юли тя изнася проповед пред

400 души върху думите от Първото послание на Йоан: „Вижте каква любов е дал нам Отец – да се наречем Божии

чеда”. Този стих и проповедта, подсилваща неговата вест, дават на Кини необходимите увереност и кураж, за да

продължи напред.

44

Животът му като роб и временно пребиваващ на това място е несигурен, но в лицето на адвентистите той

открива ново грижовно семейство. Членовете на църквата в Рино усещат неговото силно посвещение и го

избират за свой пръв служител. Скоро ще последват още по-хубави неща. Калифорнийската конференция му

предлага поста секретар на Мисионското дружество в Невада. След като се справя успешно и с това,

конференцията постига споразумение с членовете на църквата в Рино да спонсорират следването му в наскоро

основания Хилдсбърг Колидж.

В края на двегодишното му обучение през 1885 година църковното ръководство го изпраща в Топека, щата

Канзас, за да започне работа сред увеличаващото се чернокожо население в този град. През 1889 година

Генералната конференция го изпраща в Луисвил, щата Кентъки, и през същата година го ръкополага като пастор.

Повече от две десетилетия Кини работи в най-северните части на Юга, основава „черни” църкви и става първият

основен говорител на Адвентната църква от афро-американски произход.

Както в много други аспекти от развитието на адвентното дело, 90-те години на ХІХ век ще станат огромен

скок и в работата с чернокожите. Този път благодарение находчивостта на Едсън Уайт и на основаването на

училището в Оукуд.

Господи, впечатлени сме от онова, което си извършил в живота на Чарлс Кини. Вземи днес и нашия живот,

направи ни способни да служим за благословение на другите. Амин.

3 август

Кръстоносци на въздържанието

„Кому горко? Кому скръб? Кому каране? Кому оплакване? Кому удари без причина? Кому подпухнали очи? –

На ония, които се бавят около виното; които отиват да вкусят подправено вино” (Притчи 23:29,30).

45

Един от големите кръстоносни походи на Америка през деветнадесети век е движението за трезвеност, чиято

цел е употребата и търговията с алкохолни напитки да бъдат поставени извън закона. Той е поведен през 1825

година от Лаймън Бийчър – един от най-влиятелните американски проповедници. „Грехът на нашата страна се

нарича невъздържание! – гърми той. – Ако има нещо, способно да разбие всяка надежда в света, това е тази река

от огнена вода!” Призовава да се вземат мерки на федерално ниво за забрана на търговията с концентрати.

През 70-те години, когато Адвентната църква навлиза в своята „юношеска възраст”, въздържателното движение

се е разраснало и вече включва искане за забрана на всички алкохолни напитки. Младата църква активно агитира

да се гласува за кандидати въздържатели, а Елън Уайт е толкова загрижена по този въпрос, че дава

безпрецедентно предложение – адвентистите да отидат и да гласуват за кандидатите въздържатели, въпреки че

изборите са в събота.

Във всички щати, а след това и по целия свят адвентистите използват свои говорители и зали, за да подпомагат

антиалкохолния кръстоносен поход. Така например през 1874 година предоставят две свои големи шатри за

провеждане на серия от събрания, целящи затварянето на 135 кръчми и барове в Оукланд, щата Калифорния –

родното място на адвентната издателска дейност на Западния бряг. Това сътрудничество помага на адвентистите

да създадат служебни връзки с „кмета на града, неколцина духовници, един ежедневник и доста видни граждани

и бизнесмени (...) Проведените в нашата голяма и просторна шатра събрания бяха планирани и организирани

изцяло от изпълнителния комитет. Те работиха неуморно ден и нощ, докато не разбудиха целия град и го

принудиха да действа”.

Резултатът е „славна победа”, част от заслугите за която заглавията във вестниците приписват на адвентистите.

Елън Уайт е начело на адвентния принос към движението за въздържание; често говори пред големи множества

от неадвентисти в Америка, Европа и Австралия. През 1879 година адвентистите от седмия ден основават

Американското здравно и въздържателно дружество начело с Джон Харви Келог.

Кръстоносният поход за въздържание е един от пътищата, които Бог използва, за да помогне на Църквата да

придобие по-голямо влияние в обществото по онова време.

В какви реформаторски движения бихме могли (или бих могъл аз лично) да участваме днес?

46

4 август

Краят на една епоха

„Всяка твар е като трева и всичката й слава – като цвят от трева. Тревата изсъхва и цветът й окапва,но

Словото Божие трае довека” (1Петрово 1:24,25).

Между 1872 и 1881 година адвентистите от седмия ден се разделят с двама от тримата ключови основатели на

църквата. Пръв си отива Джоузеф Бейтс, който умира в Института за здравна реформа в Батъл Крийк на 19 март

1872 година – малко преди осемдесетия си рожден ден. Почти до самия си край възрастният здравен реформатор

работи по много натоварена програма. В последната година от своя живот той провежда най-малко 100 публични

събрания, освен онези по местните църкви и участията си в заседания на конференции.

Година преди смъртта си воинът ветеран участва в едно от своите последни заседания на Генералната

конференция. „Годишното събрание бе пропито от дълбок интерес и вълнение спрямо делото – жизнерадостно

докладва той. – Голямо насърчение бе да чуем колко е свършено през изтеклата година и да научим колко

широко се отваря вратата за мисионска работа, да чуем горещите и настоятелни призиви за проповядване из

цялото обширно жетвено поле.” Бейтс горещо желае да откликне на някои от тези призиви, но не успява.

Неговото последно участие в сесия е два месеца преди смъртта му. Тя е закрита с неговата молитва: „О,

Господи, в скъпоценното име на Исус, помагай ни заедно с тези скъпи братя да изпълним свещеното обещание,

което сме дали пред Теб! И нека целият Твой остатък, Твоят очакващ Те народ сключи завет с Теб!”.

На практика Бейтс е в добро здраве до самия си край, но за съжаление не може да се каже същото за Джеймс

Уайт. В средата на 60-те години той получава няколко изтощителни мозъчни удара, вследствие на преумора.

Имайки предвид здравословното му състояние, е направо невероятно колко още успява да свърши. Умира на 6

август 1881 година – два дни след 60-тия си рожден ден.

Елън е съкрушена. „Моят живот беше така тясно свързан, така преплетен с този на моя съпруг – пише тя на

сина си Уили, – че аз съм абсолютно убедена – за мен ще бъде невъзможно да извърша каквото и да е значително

нещо без него.”

47

Шестнадесет години по-късно пише: „О, колко ми липсва! Как копнея за мъдрите му думи и съвети! Как копнея

да чуя неговите молитви да се сливат с моите, докато искаме от Бога светлина, напътствия и мъдрост, за да

разберем как да планираме и водим делото!”

Ето тук влиза в действие адвентната надежда. Заедно с Елън и ние очакваме онова утро на възкресението,

за да поздравим не само нейния съпруг и Джоузеф Бейтс, но и всички онези, които сме обичали.

5 август

Ново начало

„Нека издирим и изпитаме пътищата си и нека се върнем при Господа” (Плач Еремиев 3:40).

Периодът между 1885 и 1900 година е един от големите повратни моменти в адвентната история. Църквата

осъществява огромни промени в почти всички аспекти от своята идентичност – толкова големи, че в началото на

новия век изглежда съвсем различна от онова, което е била.

Начело на списъка с промени стои големият завой в адвентната теология, започнал със сесията на Генералната

конференция в Минеаполис, щата Минесота, през 1888 година. Там се издига призив за Христоцентрично

проповядване, за поставяне на Христос в центъра, във фокуса на адвентната вест както никога досега; това

поставя силен акцент върху спасението по благодат чрез вяра, което църквата започва да нарича „оправдание 48

чрез вяра”. Предишният акцент върху закона не се премахва, но се „преориентира” – поставя се на правилното

място в спасителния план.

Заедно с новия фокус върху Христос и Неговата правда начело на адвентното движение се появяват и нови

личности. Сред тях изключително важно място заемат Алонсо Т. Джоунс, Елът Дж. Уагонър и У.У. Прескот.

Джоунс и Уагонър ще бъдат водещите адвентни говорители на 90-те години и ще „окупират” амвона на всичките

шест сесии на Генералната конференция между 1889 и 1899 година. В края на десетилетието Джоунс ще заеме

поста главен редактор на Ривю енд Херълд – един от най-влиятелните постове в църквата по онова време.

90-те години ще станат начало и на зараждащото се трансформиране на адвентните възгледи по въпроса за Бог.

В края на краищата, щом сме започнали да проповядваме спасение чрез Христос, имаме нужда от Спасител и от

Светия Дух, Които да отговорят на изискванията.

Паралелно с реформирането на адвентната теология се появява и бум на мисионската дейност на църквата,

която ще занесе тази теология до „всеки” народ. През 1900 година Църквата на адвентистите от седмия ден

наистина вече е световна църква.

Друга област, в която настъпват фундаментални промени, е образованието. Теологичните реформи и

мисионерският бум довеждат до преобразяване на църковната образователна система – както на ориентацията й,

така и на относителната й важност за църквата.

Промените – естествено – могат да бъдат много болезнени. Но в същото време – жизнено необходими.

О, Боже, дай ни отворен ум, за да забелязваме промените в миналото и да виждаме как ни водиш към

бъдещето!

6 август

49

Нови проблеми (част 1)

„Защото по благодат сте спасени - чрез вяра, - и то не от сами вас; това е дар от Бога” (Ефесяни 2:8).

През 1850 година адвентистите са развълнувани от новите истини, които са открили. Но в същото време никога

не престават да проповядват онези доктрини, които са ги превърнали в особен, специален народ – буквалното,

видимо Второ пришествие преди Милениума; двете фази на Христовото служене в небесното светилище; седмия

ден – събота – в контекста на последното време; и условното безсмъртие. Пречупени през призмата на Тройната

ангелска вест от Откровение, 14 глава, те образуват мощен теологичен комплекс. Това е вест, която си струва да

прогласиш с вик!

Тук е мястото да подчертаем, че на практика доктрините на адвентистите са разделени на две основни групи. В

първата влизат онези, които са общи с останалите християнски общества като: спасение само по благодат чрез

вяра, важността на Библията като единствен критерий за доктринална истина, историческата роля на Исус като

Спасител на света, силата на застъпническата молитва и така нататък.

Втората група се състои от доктрини, които ги обособяват като отделна църква, прави ги различни от

останалите християни – това са съботата и учението за небесното светилище.

Тъй като живеят в една предимно християнска, протестантска среда, адвентистите на деветнадесети век не

считат за необходимо да се спират на общото с останалите християни. Да, защо да проповядват за спасителна

благодат на баптистите или за важността на молитвата на методистите, след като те и така си вярват в това?!

Според тях важното е да се представят отличителните адвентни доктрини, които другите трябва да чуят и

приемат.

В резултат разработват следната стратегия – когато отидат в ново село или град, се установяват в най-доброто

място за публични събрания (училищна зала например) и след това призовават най-изтъкнатия местен

проповедник на публичен дебат по теми като: „Кой е истинският почивен ден?” или „Какво става с човек, след

като умре?”.

Искам да ви попитам нещо.

„Замисляли ли сте се някога върху собствените си религиозни убеждения и върху това как са възникнали? Дали

има хармония между тях? И най-вече дали са в съгласие с Библията?”

Ще трябва да го направите. Всеки е длъжен да знае защо е християнин и защо е адвентист. Днес ви

предизвиквам да започнете по-задълбочено лично изследване на Библията.

50

7 август


„Симон Петър в отговор рече: „Ти си Христос, Син на живия Бог” (Матей 16:16).

Вчера се спряхме на това как първите адвентисти вярват, че е необходимо да проповядват повече онези учения,

които ги отличават от останалите християни – като съботата например, – отколкото общите за всички.

Техният метод за предизвикване на интерес на ново място чрез призоваване на известен проповедник на

публичен дебат явно е успешен. В крайна сметка, какво по-добро забавление за жителите на един малък градец, в

който няма телевизори, от двама проповедници вкопчени в разгорещен спор колко дълго се пържат грешниците в

ада. Във всеки случай адвентните евангелизатори очевидно нямат никакъв проблем със събирането на тълпа,

която да слуша тяхната вест.

Само че 40-годишното едностранно проповядване на отличителните адвентни истини в обстановка на спорове

за сметка на общите християнски доктрини довежда до две пагубни последствия. Първо, създава цяло поколение

„войнствени”, свадливи адвентисти – черта на характера, която ще създаде големи проблеми на Църквата по

време на събитията около 1888 година.

51

Нещо повече, четири десетилетия преекспониране на разликите в ученията и пренебрегване на приликите

довежда до отдалечаване на Адвентната църква от останалото християнство. В средата на 80-те години на ХІХ

век това съотношение става вече проблемно. Църквата си е свършила отлично работата, обяснявайки що е

адвентист и адвентизъм, но напълно е изгубила от поглед по-големия „пакет” – онзи, който обяснява кое прави

адвентистите християни.

Адвентната църква има нужда от корекция в курса. Тази корекция ще бъде започната от двама сравнително

млади мъже от западната част на Съединените щати – А.Т. Джоунс и Е.Дж. Уагонър. В началото изглежда, че

отделяйки по-голямо място на Христос и вярата, и по-маловажна роля на Закона, те провеждат само доктринална

„центровка”, леко регулиране.

Но ръководителите на църквата – Дж. И. Бътлър и Юрая Смит – възприемат тази „корекция” като теологично

земетресение. За тях „новите учения” представляват захвърляне на историческия адвентизъм с неговия акцент

върху закона и делата.

Затова се хвърлят с цялата си мощ в битка с тях; мощ, която никак не е малка предвид факта, че имат пряко

влияние върху проповедниците и говорителите на Църквата, все още наброяваща едва 25 000 по целия свят.

Господи, помагай ни да извличаме поуки от нашата история, за да се придържаме към истинско теологично

равновесие в християнския си живот.

8 август


„Както е студената вода за жадна душа, така е добра вест” (Притчи 25:25).

52

През 1886 година двата лагера в назряващата теологична война в Адвентната църква вече са ясно очертани. От

едната страна са президентът на Генералната конференция (Дж.И. Бътлър) и секретарят на Генералната

конференция (Юрая Смит). От другата са двама начинаещи редактори от Запада – А.Т. Джоунс и Е.Дж. Уагонър.

Става ясно, че единствената жена в ръководството на Църквата се стреми да запази неутралитет, за да може да

работи и с двете страни. Но в началото на 1887 година Елън Уайт стига до заключението, че двамата младежи не

само са поставени в много неизгодна позиция в една неравна битка, но и носят вест до Адвентната църква – вест,

от която Божият народ отчаяно се нуждае. Затова през април същата година си поставя една цел – да осигури

възможност на Джоунс и Уагонър да бъдат изслушани на предстоящата сесия на Генералната конференция през

1888 година.

В крайна сметка именно Елън Уайт ще бъде тази, която най-ясно ще види колко важна е вестта, която Джоунс и

Уагонър представят през 1888-ма. Основната й проповед ще бъде посветена на ново тълкуване на думите от

Откровение 14:12: „Тук е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в

Исус”.

Този текст играе ключова роля в адвентната история. Съдържа последните думи на вестта (разгърната в цялата

глава), която Бог дава на света преди Второто пришествие.

Интересно е, че и двете страни в тази война от 1888 година се фокусират върху Откровение 14:12. Но наблягат

на различни части от стиха. Традиционалистите възвеличават „Божиите заповеди”, а реформаторите – „вярата в

Исус”. От заседанията в Минеаполис ще тръгне ново тълкуване на Откровение 14:12, което завинаги ще промени

формата на адвентната теология.

Елън Уайт ще пострада за това, че е подкрепила Джоунс и Уагонър. През декември 1888-а тя прави равносметка

на наскоро приключилата сесия и заявява: „Свидетелството ми беше пренебрегнато; никога в живота ми (...) не са

се отнасяли с мен така, както се отнесоха на тази конференция”.

Някои от нас смятат, че в „доброто старо време” всичко в църквата е вървяло гладко. О, не!

И тогава, и днес е едно и също. Добри хора си причиняват болка един на друг и имат нужда да помолят за

прошка – както Бог, така и братята си.

53

9 август

Нови лица – запознайте се с Е.Дж. Уагонър

„Това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за мнозина” (Марк 14:24).

Елът Дж. Уагонър е най-младият сред главните участници на сесията на Генералната конференция през 1888-а.

Роден е през 1855 година и е син на пастор Дж.Х. Уагонър, с когото вече се запознахме.

През 1878 година Елът получава докторска степен по медицина в Ню Йорк, но медицинската практика не му

донася удовлетворението, което очаква. Затова започва работа в делото и през 1884 година получава покана за

поста помощник-редактор в Сайнс ъв дъ Таймс.

Съдбоносната повратна точка за теологията на Уагонър настъпва през октомври 1882 година на лагерното

събрание в Хилдсбърг, щата Калифорния. По време на една проповед той преживява нещо, което сам нарича

„извън библейско откровение”.

„Внезапно около мен засия светлина – пише той – и за мен шатрата стана много по-ярко осветена, отколкото,

ако бе обляна от слънчева светлина по пладне. Видях Христос, висящ на кръста, разпнат заради мен. Тогава за

пръв път усетих, че знам със сигурност: Бог обича мен и Христос е умрял за мен! И това знание ме заля като

непобедима придошла река.”

Уагонър е сигурен, че „тази светлина (...) е директно откровение от Небето”. Затова още там и тогава взема

решение да изследва „Библията в светлината на това откровение”, за да помогне „и на други да видят същата

истина”. Започва да изпълнява решението си и отбелязва: „Където и да отворех Святата книга, откривах Христос,

издигнат като Божия сила за спасението на всеки човек, и нищо друго.”

В крайна сметка „видението” на Уагонър го довежда до задълбочено изследване на Посланието към галатяните.

Като имаме предвид неговата отправна точка, никак не е чудно, че намира благовестието именно в Галатяните.

Това откритие ще го направи известен в адвентните среди в края на 80-те години. И ще го постави в директен

54

сблъсък с ръководителите на Генералната конференция – Дж.И. Бътлър и Юрая Смит – на сесията през 1888

година.

Както ще разберем по-нататък, Е.Дж. Уагонър е най-благият човек сред участниците в събитията, които се

завихрят около новите учения през епохата „1888”.

Тази опитност бележи целия му живот. „Видението” за Христовата правда винаги преобразява мисленето и

начина ни на живот. Всеки ден трябва да се питаме дали нашият адвентизъм е покръстен в светлината на

Голготския кръст.

10 август

Нови лица – запознайте се с А.Т. Джоунс

„Ако се опълчи против мен и войска, сърцето ми няма да се уплаши” (Псалм 27:3).

„Мъртъв за света и жив за Теб, о, Боже мой!” – с тези думи на уста и с издигнати за хваление ръце на 8 август

1874 година сержант Алонсо Т. Джоунс излиза от водния гроб на кръщението в Уола Уола, щата Вашингтон.

Седмици наред той „ревностно е търсил Бога”, а преди няколко дни е получил „ярко доказателство, че греховете

му са простени”. Харизматичен, енергичен, красив, склонен към драматизъм и крайности – Джоунс ще стане

водеща фигура в адвентните среди през 90-те години на ХІХ век. 55

Той се гордее с военната си биография. Претенциите му за военна слава се основават на неговото участие във

войната с племето модок през 1873 година в Северна Калифорния. Разказва как той и неговият взвод са

„изсипали град от куршуми” върху неприятеля, опитвайки се да спасят един ранен офицер.

До края на живота си безстрашният Джоунс ще продължи да „сипе град от куршуми” върху всяка мишена,

която счете за неприятел.

Чертите на характера му и неговият конфликтен стил на общуване ще бъдат основна причина опонентите му да

са враждебно настроени към него. Елън Уайт неуморно го предупреждава срещу навика му да отправя остри

забележки, но за Джоунс е почти невъзможно да направи разлика между прямота и грубост. Това става напълно

ясно през 1901 година, когато е издигната кандидатурата му за президент на Калифорнийската конференция.

Някои от делегатите решително се противопоставят, тъй като „той наранява хората (...) с директните си и

нетактични думи”. Джоунс признава, че това е вярно, но допълва: „Не мога да се разкайвам за тях, защото са

просто и чисто християнство”.

Оскърбителният му стил до голяма степен дава тон на заседанията в Минеаполис, когато, раздразнен, изтърсва

пред всички участници, че не иска да го държат отговорен за невежеството на Юрая Смит относно някои

исторически събития, описани в Даниил, 7 глава. Той си е „написал домашното”, знае, че е прав и се опитва да

втълпи това на всички.

Насочена срещу патриарха на делото, подобна агресивност не допринася особено за неговия успех, но

безстрашието и пламенността му несъмнено са от полза в залите на Конгреса и навсякъде другаде, където се бори

срещу прокарването на неделни закони. Джоунс е мъж, който вирее най-добре в огъня на битката.

И все пак, Бог го употребява по много мощен начин!

Тук откривам нещо важно за себе си. Бог може да употреби и мен, и вас въпреки всичките ни недостатъци.

Вярно, че желае да ни промени, стига да му позволим, но започва да работи с нас веднага – там, където сме.

56

11 август

Стари лица – запознайте се с Дж. И. Бътлър

„Защото праведният и седем пъти да пада, пак става; докато нечестивите се препъват в злото”

(Притчи 24:16).

Някои хора просто са по-мъчни от други и това е.

Например Джордж И. Бътлър – президентът на Генералната конференция през 1888 година. В „добрите си

моменти” той е напълно честен пред себе си. През 1886 година прави вероятно своя най-проницателен и точен

самоанализ с думите: „По естество (...) аз нося твърде много желязо в себе си” и твърде малко от любовта на

Исус. „Училището”, в което трябваше да бъда обучен да побеждавам всяко влияние – допълва той, – бе много

полезно за запазването на това желязо в мен, за да стана корав.”

Последното изречение ни помага много при търсенето на обяснение за „грубостта” на мнозина от адвентните

водачи на деветнадесети век. Не е лесно да ръководиш едно малко и презряно движение, което не предлага

никаква земна сигурност и на практика не разполага с нищо, което носи престиж; още повече, когато споменът за

Милъровото разочарование е все още жив сред обществото. Когато Бътлър заема своя първи административен

пост, успех могат да постигнат единствено хора с много силна воля. Желязната воля е „от първа необходимост”

за повечето адвентни пионери, преди адвентизмът да стане „по-удобна” и уважавана религия.

Бътлър притежава нужното, за да оцелее в такава епоха, но цената, която трябва да плати, е „желязото” в

характера му. Затова през 1886 година описва как постоянно живее „в очакване на заповедта „огън”. Още в

началото на конфликта си с Уагонър относно Посланието към галатяните той усеща, че е твърде войнствен,

затова пише на Елън Уайт: „Искам да бъда като Исус – мъдър, търпелив, любезен, мекосърдечен и искрен (...) да

обичам всички и да бъда справедлив и честен към всички”. По-надолу се оплаква: „В мен е останало значително

количество човешко естество (...) Водя тежки битки със стария човек”. Копнее старото му естество „да умре, ДА

УМРЕ НАПЪЛНО”.

Само че подобно желание се изпълнява бавно. За него, както и за мнозина от нас, процесът на освещение

наистина е дело на цял живот. През 1905 година възрастният вече Бътлър в писмо до Дж.Х. Келог пише: „Като се

замисля, аз съм един доста корав старец. Ти наистина улучи много точно, казвайки веднъж: ‘Когато пастор

Бътлър подрежда дървата върху кладата, можеш да разискваш с него толкова, колкото със самите дърва’.”

57

Татко мой, боя се, че в мен все още живее старият човек. Помогни ми днес той ДА УМРЕ НАПЪЛНО.

12 август

Стари лица – запознайте се наново с Юрая Смит

„Вземете Моето иго върху си и научете се от Мен, защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите

покой на душите си” (Матей 11:29).

През 1888 година съмишленикът на Бътлър във „властта” – Юрая Смит – е секретар на Генералната

конференция; с изключение на три години, той заема този пост от самото й учредяване през 1863 година. Освен

това е свързан с полуофициалното издание на адвентистите (Ривю енд Херълд) още от 1850 година, а през 1888-

ма вече почти 25 години е негов главен редактор.

И още – той е ненадминат и неоспорим църковен авторитет по тълкуване на пророчествата. Книгата му

Размисли върху Даниил и Откровение е адвентният бестселър – както сред църковните членове, така и сред

външните хора. Когато пристига за сесията на Генералната конференция през 1888 година в Минеаполис, един от

местните вестници публикува съобщение, в което между другото се казва: „Пастор Юрая Смит (...) има

репутация на един от най-талантливите писатели и говорители на конференцията; при това е и задълбочен учен”.

Подобно на Бътлър, Смит също смята себе си за страж на „правата вяра” в църквата. През 1892 година в една

уводна статия той стегнато и ясно изказва мнението си за новите идеи на А.Т. Джоунс: „След дълго изследване на

Библията и години наблюдения в делото аз съм възприел определени принципи и не съм готов да се

„пребоядисвам” по предложение на всеки новак”. Това е през 1888 година непоклатимата му позиция пред

58

„новата теология” на Джоунс и Уагонър. Нито Смит, нито Бътлър имат и най-малката склонност да „се

пребоядисват” въз основа на ученията на някакви си младоци от Калифорния. Всъщност правят точно обратното.

Както вече отбелязахме, Джоунс и Уагонър също не са с лесни характери, тъй че никак не улесняват нещата. В

началото на 1887 година Елън Уайт им пише писмо, с което се опитва да укроти тяхната агресивност: „Пастор

Уагонър [бащата] – пише тя – обичаше споровете и препирните. Боя се, че Елът [синът] подхранва същата любов.

В момента ни е нужна религия на пълното смирение. Е. Уагонър се нуждае от смирение и кротост, а брат Джоунс

може да стане сила за добро, ако постоянно култивира у себе си практическа набожност.”

Не се ли нуждаем всички от смирение? Едно е да пеем химни на Господа да ни направи смирени и кротки.

Съвсем друго е да приемем този дар.

Господи, помогни ни в това.

13 август

В началото на 1888 година

59

„И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога, прилични на агнешки, а говореше като

змей” (Откровение 13:11).

„Ние обръщаме очи към бъдещето – пише Юрая Смит в първата уводна статия на Ривю за 1888 година. – С

всяка изминала година става все по-ясно, доказателствата за това все повече се потвърждават – че известявайки

на света скорошното завръщане на Господа, ние не сме следвали хитро измислени басни. Пророчествата се

устремяват към своето изпълнение. Събитията идват едно след друго с все по-висока скорост. Божието Слово

доказва, че с право претендира за истинност; и утешава всеки смирен вярващ, че надеждата, съградена върху него

никога няма да пропадне.”

Президентът на Генералната конференция Дж.И. Бътлър вижда нещата по подобен начин: „Имаме много

причини да благодарим на Бог и да се изпълним с кураж в началото на 1888 година – пише той през януари. –

Никога не сме били принудени да изоставим становище, свързано с тълкуването на Библията, което вече сме

приели (...) Всяка следваща година имаме все повече и повече доказателства, че сме разтълкували правилно

големите пророчески периоди, които ни идентифицират като народ”.

Януари 1888 година заварва А.Т. Джоунс на поста втори редактор на Сайнс ъв дъ Таймс. Той също е съгласен,

че събитията, свързани с обединението между религия и държава в Америка, са директно насочени към

изпълнение на пророчеството в Откровение 13:11-17, където се описва появяването на образа на звяра.

В началото на 1888 година адвентистите от седмия ден са развълнувани от близостта на Второто пришествие,

тъй като всичко случващо се около тях подсказва, че скоро ще видят реализирането на отдавна предсказания от

тях Национален неделен закон.

Според адвентното тълкуване на Откровение, 13 глава, в последните дни ще има открит конфликт между онези,

които почитат истинската събота, и другите, които символично „следват звяра”. Затова още от края на 40-те

години адвентистите открито проповядват, че в края ще понесат гонения заради вярата си в библейската събота.

На този исторически и теологичен фон не е много трудно да разберем защо Откровение 14:12 („Тук е нужно

търпението на светиите – на онези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус.”) е техният стих знаме, който

в продължение на почти цял век стои като лого под заглавието на Ривю, отпечатан дословно и пълно. Имайки

предвид този акцент, е лесно да разберем защо те са толкова чувствителни към узаконяването на неделята.

Господи, благодарим Ти за пророчествата на Даниил и Откровение. Помагай ни да ги изследваме задълбочено.

60

14 август

Неделно преследване от всички страни

„Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство” (Матей 5:10).

През 80-те години на ХІХ век гоненията, последвали приемането на Неделния закон, стават все по-силни и по-

мащабни. В Калифорния проблемът излиза на повърхността с гръм и трясък през 1882 година, когато неделният

въпрос става главен проблем на щатските избори. Последствията засягат пряко адвентистите, когато местните

власти арестуват У.К. Уайт за това, че Пасифик Прес работи в неделя.

В Калифорния законът скоро е отменен, но заплахата от приемането на други подобни закони във всички щати

подтиква адвентистите към действие. Най-важното от тях може би е основаването на Америкън Сентинел ъв

Релиджъс Либърти (Американски пазител на религиозната свобода), днес известен под името Либърти

(Свобода), чиято задача е да стане авангард в борбата срещу узаконяването на неделята.

През 1885 година „сцената на бойните действия” се премества в Арканзас. Между 1885 и 1887-а в този щат има

21 процеса за оскверняване на неделята. Всички, с изключение на два от тях, са срещу пазители на съботата, а и в

тези два случая властите пускат обвиняемите без гаранция, като по-късно прекратяват делата им. Но за

адвентистите гаранциите се движат между 110 и 500 долара – прекомерно висока сума за време, когато един мъж-

работник изкарва около долар на ден.

Коментарът на А.Т. Джоунс е следният: „Не може да има по-ясно доказателство от това, че законът е замислен

единствено като отдушник за религиозната ярост срещу група граждани, които не са извършили никакво друго

престъпление, освен това, че изповядват религия, различна от тази на мнозинството”.

61

В края на 1885 година фокусът на неделния закон се премества в Тенеси, където в края на 80-те и началото на

90-те години арестуват редица адвентисти. Някои от тях, включително и проповедници, работят в затворнически

бригади, оковани във вериги като обикновени престъпници.

Есхатологичните вълнения сред адвентистите се засилват още повече, когато през 1888 година католическият

кардинал Джеймс Гибънс подава ръка на протестантите, подписвайки се под тяхната петиция до Конгреса за

узаконяване на неделята. А протестантите от своя страна са повече от щастливи да приемат подобна помощ.

„Когато и да пожелаят да ни сътрудничат в нашата борба срещу политическия атеизъм – възкликва Крисчън

Стейтсмън (Християнски държавник) – ние с удоволствие ще им [на католиците] стиснем ръката .”

Религиозната свобода е скъпоценен дар. Трябва да я ценим и използваме, докато все още я имаме.

15 август

Федерален неделен закон

„Той [звярът, приличащ на агне] упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие

и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе

оздравяла” (Откровение 13:12).

62

Връхната точка на проблема с неделята настъпва на 21 май 1888 година, когато сенаторът от Ню Хемпшир Х.Л.

Блеър внася в Сената проектозакон за задължително съблюдаване на „Господния ден като ден за религиозно

поклонение”.

Федералният неделен закон на Блеър е първият от този вид, внесен в Сената от началото на адвентното

движение през 40-те години. След четири дни той внася предложение и за съответната поправка в Конституцията

на Съединените щати, с която системата от държавни училища в цялата страна да се християнизира.

Адвентистите от седмия ден не пропускат пророческото значение на проектозакона „Блеър”. Есхатологичните

вълнения, породени от неговата кампания за прокарване на неделен закон, са един от факторите, допринесли за

покачване на напрежението в периода преди сесията на Генералната конференция през 1888 година.

Тази есхатологична криза създава емоционална атмосфера, пряко свързана с другите два проблема, които

изплуват на повърхността по време на заседанията в Минеаполис. Първият засяга тълкуването на пророчествата

и по-специално, на тези в книгата „Даниил”. Вторият е свързан с вида правда, необходима, за да се спасим. Точно

вторият ще постави във фокуса ролята на Божия закон в спасителния план, особено в светлината на Посланието

към галатяните – нещо, над което адвентистите „си блъскат главите”.

Няма начин да проумеем високия емоционален градус на участниците в заседанията през 1888-ма, без да

подчертаем, че разразилата се към този момент „неделна криза” кара адвентистите да чувстват, че вече наистина

са на прага на края.

Малко преди откриването на сесията С.Н. Хаскел пише, че скоро свободата им да пазят съботата ще бъде

отнета и ще им се наложи да представят своето свидетелство пред съдилища и в затвори.

Имайки предвид всичко това, не е трудно да разберем защо някои от ръководителите на църквата реагират

бурно и емоционално, когато Джоунс и Уагонър започват да подлагат на съмнение отделни части от

характерните за църквата тълкувания на пророчествата, както и самата теология на закона. Подобни съмнения –

смятат те – са заплаха за самата ядка на адвентната идентичност, и то във време на такава страшна криза.

Често между разумната реакция и паническата реакция почти няма разлика. Дано Господ ни помага обаче не

само да я виждаме, но и да се придържаме към разумната – както в църковния, така и в личния си живот.

63

16 август

Парливата тема за „десетте рога”

„Ето четвъртият звяр (...) се различаваше от всичките зверове, които бяха преди него; и имаше десет рога”

(Даниил 7:7).

Сигурно сега си казвате: „Този стих не ми е от най-любимите за утринно бдение”.

И ще бъдете напълно прави. Но зад него се крие история, която през 80-те години на ХІХ век разклаща

адвентизма. Всичко започва през 1884 година, когато сесията на Генералната конференция натоварва А.Т.

Джоунс да събере историческа информация за изпълнението на пророчествата, включително и на това за 10-те

рога в Даниил, 7 глава.

Юрая Смит е вън от себе си от радост, че са намерили човек, който има достатъчно време да се занимава с това.

Но радостта му се изпарява, когато младият Джоунс излага различно становище по въпроса за идентичността на

един от роговете и заявява, че традиционното тълкуване на Църквата е погрешно. Нещата се влошават още

повече, когато Джоунс публикува разкритията си в Сайнс. Когато „дискусията” стига до гореща точка, Смит

пише опровержение в Ривю.

Откъде такива вълнения по толкова маловажен въпрос?

Нека чуем отговора на самия Смит: „Ако променим онова, което проповядваме вече 40 години – отбелязва той,

– хората ще забележат това и ще кажат: ‘А, разбрахте ли най-сетне, че сте бъркали по въпрос, който сте

смятали за свое най-ясно учение! Ако ви дадем достатъчно време, сигурно ще проумеете най-накрая, че

сте бъркали за всичко!’ А това би съборило цялото тълкуване на пророчествата, включително и това за

неделния закон”. Така поне разсъждава Смит.

Джоунс отвръща на удара също на базата на неделния закон: „Истинската битка на истината и за истината още

не е започнала” – заявява той. Но бързото настъпление на неделните закони ще промени това. По време на

последната криза ученията на адвентистите от седмия ден „ще станат основна тема на дискусии (…) Тогава

нашите възгледи ще бъдат гледани под лупа в цялата страна. Ще подлагат на безмилостен анализ и ще се опитват

64

да оборят всяка точка в тях (…) Тогава ще ни се наложи (…) да предложим по-добри аргументи за своята вяра от

„ние ги проповядваме вече 40 години” или „епископът каза така”.

Точно неделната криза превръща една на пръв поглед маловажна тема - като идентичността на десетте рога - в

парлива. На Смит и Бътлър им се струва, че моментът е крайно неподходящ за започване на публично

„бърникане” из отдавна наложилите се тълкувания на пророчествата.

Факт е, че в адвентната история дори дребни въпроси са успявали да разпалят големи войни, стига умовете и

сърцата на участниците да са горели от нездраво желание за сблъсък и налагане на своето мнение.

Татко, помагай ни да си създаваме правилна перспектива както при четене на Твоето Слово, така и във

взаимоотношенията помежду си.

17 август

Парливата тема за закона в Посланието към галатяните (част 1)

„Така, законът стана за нас детеводител – да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра. Но

след идването на вярата не сме вече под детеводител” (Галатяни 3:24,25).

Да разберем защо този текст разгаря битка сред адвентистите сякаш е по-лесно, отколкото за текста от Даниил,

7 глава. Представете си тълкуването му в смисъл, че след идването на Христос изобщо няма нужда от закон, а не

в истинския му смисъл – че законът посочва греха и съответно нуждата от Спасител.

Несъмнено Бътлър и приятелите му се плашат точно от първата възможност. И най-вече, ако под „закон” се

разбират „Десетте заповеди”. Те заобикалят проблема, като тълкуват понятието „закон” в Посланието към

галатяните единствено като „церемониален закон”. Така всичко си идва на мястото – церемониалният закон сочи

на Христос, а след Неговото идване вече не е необходим.

65

И тогава, през 1884 година, се появява Уагонър със своето твърдение, че в Посланието към галатяните става

въпрос за Десетте заповеди. „Силите на Бътлър” виждат в това тълкуване заплаха за самото сърце на адвентната

теология – неизменната святост на съботата – та нали тя е вградена в моралния закон! Затова ръководителите на

църквата започват да обвиняват Джоунс и Уагонър, че излагат на опасност един от основните стълбове на

адвентната вяра.

Повече от 30 години Църквата се е придържала към „церемониалното” тълкуване. А сега изведнъж, и то в

разгара на кризата около неделния закон, Уагонър се сеща да налага учение, което – поне в очите на Бътлър и

Смит – подкопава самата основа на аргументацията в полза на спазването на съботата и така „оказва голяма

помощ, предлагайки значителен комфорт” на враговете на адвентистите.

Според Бътлър новото учение е „първият клин”, който би могъл да помогне на „потопа” от доктринални и

пророчески промени да нахлуе в Адвентната църква.

Смит изцяло споделя мнението на Бътлър. Според него „най-голямото бедствие, сполетяло нашето дело след

смъртта на брат Уайт, е публикуването на статиите на д-р Уагонър върху Посланието към галатяните в Сайнс”.

Без заобикалки заявява, че ако църквата промени становището си върху Галатяните, „вече може да не ме брои,

защото аз не съм готов да се отрека от адвентизма от седмия ден”.

За съжаление понякога в основата на теологията ни стои повече страхът, отколкото грижливото изследване на

Библията. Когато това се случи, ние се паникьосваме и сякаш губим способността си да четем ясно и правилно

библейските текстове.

Татко, помагай ни да четем Твоето Слово с две отворени очи и с емоции, поставени под контрол.

18 август

Парливата тема за закона в Посланието към галатяните (част 2)

66

„Защото всички сте Божии чеда чрез вяра в Исуса Христа” (Галатяни 3:26).

Още през 50-те години на ХІХ век Елън Уайт е получила видение, в което й е показано за кой закон става

въпрос в Посланието към галатяните. Този факт още повече усложнява борбата. Бътлър и Смит настояват, че тя

го е идентифицирала като церемониалния закон. Тя им отговаря, че си спомня видението, но тъй като не е

оставила писмен доклад, не може да си спомни точно какво е казала; освен това, цялата тази тема трябва да бъде

изоставена, тъй като не е важна. Според нея, този проблем е „проста съчица”. Това, което истински я тревожи, не

е законът, а как „да представя Исус и Неговата любов пред моите братя, тъй като виждам забележителни

доказателства, че мнозина не притежават Христовия дух”.

Подобни приказки още повече разгневяват Бътлър и Смит и те започват да обвиняват Елън Уайт, че си променя

мнението. А нито един истински пророк – подмятат – не може да прави подобно нещо. Така на всичкото отгоре в

едно без друго напрегнато време ръководството на църквата „открива огън” и по нейната пророческа дарба.

Но това не е първият случай за последните десет години, когато Смит е наскърбен с вест на адвентния пророк.

През 1882 година е разстроен от свидетелство, което го критикува за отношението му към Гудлоу Харпър Бел в

Батъл Крийк Колидж. Тогава той заключава, че не всичко писано от нея е от Бога; че съветите й са

боговдъхновени само, ако започват с „видях”. Следователно всичките й писма до него – ако не започват с

„видях”, – са просто един добър съвет. Или лош – както преценява Смит в случая с Бел.

Към средата на 80-те години в разгара на битката около Посланието към галатяните Бътлър започва да споделя

предубежденията и неприязънта на Смит към „лошите съвети” на Елън Уайт.

Самата тя, разбира се, има собствено мнение по въпроса: „Ако изобличението на свидетелствата се насочи към

предубежденията и особените идеи на някои, те внезапно започват да се чувстват длъжни да обяснят на всички,

че между отделните свидетелства има разлика; да определят кое точно е човешка преценка на сестра Уайт и кое –

слово от Господа. Всяка съставна част на любимите им идеи е божествена, а свидетелствата, поправящи техните

грешки, са само мнения на сестра Уайт. Те осуетяват Божията заповед заради човешкото предание”.

О, Боже, пази ни от нас самите!

67

19 август

1886 година – надава се боен вик

„Боен вик има в страната” (Еремия 50:22).

В края на 1886 година Бътлър вече е готов за финалната битка върху закона от Галатяни и 10-те рога от Даниил,

7 глава. Най-напред той написва серия писма до Елън Уайт, за да я спечели на своя страна. След това подготвя

„кратък коментар” върху Посланието към галатяните, който на практика е книжка от 85 страници, озаглавена

„Законът в Посланието към галатяните”. Нейна мишена е становището на Уагонър.

Трето, опитва се да използва сесията на Генералната конференция през 1886 година, за да постави Джоунс,

Уагонър и техните „фалшиви учения” на мястото им и така да върне църквата „в правия път”. Като президент на

Генералната конференция предварително раздава на всички участници в заседанията копия от Закона в

Посланието към галатяните. И по-важното, съставя теологична комисия, която веднъж завинаги да сложи точка

на дебатираната тема.

Но надеждите му за окончателно, „официално” изявление, което да посочи истината по спорните въпроси,

рухват. Деветчленната комисия се разцепва на петима срещу четирима. „В продължение на няколко часа

спорихме – докладва Бътлър, – но нито една от двете страни не беше убедена.” Следващият въпрос е „дали да

внесем всичко в конференцията и да започнем открита битка”. Той е проницателен политик и осъзнава, че

подобен ход само ще им донесе още повече грижи.

68

Както Бътлър, така и Елън Уайт си спомнят сесията от 1886 година като „ужасната конференция”. Само че

според него тя е най-тъжната, на която е присъствал, а тя отбелязва, че „Исус бе оскърбен и бит в лицето на

Своите светии”. Тя е особено разтревожена от „грубостта (…) неуважението и липсата на състрадателна любов

на брат към брата”. Бомбата под „Минеаполис 1888” вече е заложена.

Най-сериозната щета в резултат от сесията през 1886 година нанася Д.М. Кенрайт – твърд поддръжник на

Бътлър по въпроса за закона. Той вижда, че традиционният адвентен възглед има проблем. Осъзнава, че Бътлър и

приятелите му „издигат закона над Христос”. Но вместо да възприеме становището на Уагонър, че Десетте

заповеди водят хората към Христос, Кенрайт захвърля както адвентизма, така и закона, и става един от най-

агресивните противници на църквата.

Няма по-важна тема от издигането на Исус Христос.

Господи, докато размишляваме над адвентната история, помагай ни да поставяме Христос на правилното

място в живота си.

20 август

Елън Уайт се мъчи да уравновеси нещата

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Матей 5:5).

69

Елън Уайт все повече се тревожи за своята църква и за посоката, в която се е запътила. Излага част от

размислите и страховете си в писмо до Джоунс и Уагонър от 18 февруари 1887 година: „Има опасност нашите

служители да се задълбочат прекалено много в доктрините, всичките им проповеди и изложения да бъдат

единствено по спорни теми, докато в същото време собствените им души имат нужда от практическо благочестие

(…) Като цяло на чудото на изкуплението се гледа твърде леко. По-често и по-пълно трябва да представяме тези

теми (…) Има опасност всички проповеди и статии да останат на хартия, без Христос в себе си – като жертвата на

Каин”.

В писмото си тя отделя специално място да укори Джоунс и Уагонър, че във време на криза публично излагат

въпроси, способни да разделят църквата, както и за определени техни нежелателни черти на характера. И двамата

откликват позитивно, смирено искат прошка както за явните, така и за тайните си грехове.

Копие от това изобличително писмо е изпратено на Бътлър. Той изпада в екстаз от съдържанието му и

погрешно го тълкува като потвърждение на собственото си становище по въпроса за закона. В еуфорията си пише

на Елън Уайт, че наистина е започнал да „обича” двамата младежи, че искрено ги съжалява. „Винаги състрадавам

на хора, които преживяват тежко разочарование.” Но въпреки „състраданието” си, на 22 март с охота публикува в

Ривю една доста агресивна статия, рекламираща неговата позиция относно двата закона.

Начинът, по който президентът на ГК злоупотребява с писмото й до Джоунс и Уагонър, меко казано,

разстройва г-жа Уайт. Още на 5 април тя изстрелва писмо до Бътлър и Смит, в което им заявява, че единствената

причина, поради която им е изпратила копие от писмото си до двамата младежи е, че предупрежденията срещу

публично излагане на спорни въпроси се отнасят и за тях. Повторното започване на публична война от страна на

Бътлър единствено дава шанс и на Уагонър да изложи своето становище.

След като започва да вижда по-ясно цялата тема, Елън Уайт става много по-настъпателна спрямо своеволните

методи на ръководство от страна на лидерите на Генералната конференция. „Трябва да действаме като християни

– пише тя. – Ние винаги отдаваме право на библейската истина, затова желаем да се изпълним с Божията

пълнота, с кротостта и смирението на Христос.”

Точно от това се нуждаем и ние днес.

Господи, помагай ни да имаме Твоето смирение и Твоя дух, дори във време на теологични борби!

70

21 август

Духът на фарисеите

„Чест е за човека да страни от препирня” (Притчи 20:3).

Още със започване на заседанията в Минеаполис Елън Уайт усеща дух, който я потиска; отношения, каквито

никога не е виждала между своите колеги – ръководители и проповедници. Тревожи се, че този дух е „толкова

различен от духа на Исус, толкова различен от това, което би трябвало да изпитват един към друг братя”. Ще

стигне дотам да нарича враждебността и омразата „духът на Минеаполис” и „духът на фарисеите”. За да усетим

динамиката на събитията през 1888 година и адвентната история след това, е много важно да разберем

атмосферата и отношенията, демонстрирани на сесията в Минеаполис.

Едно комплексно описание на духа на Минеаполис – така, както го вижда г-жа Уайт, – има следните

характеристики: първо, сарказъм и присмехи спрямо реформаторските елементи в църквата. Така например

някои наричат Уагонър „кученцето на сестра Уайт”. Второ – критикарски дух. Трето, злонамерени намеци,

омраза и завист. Четвърто, духът на Минеаполис насърчава „остри чувства” и отношения. Пето, притежателите

на такъв дух са „пропити от желание за противопоставяне” на гласа на Светия Дух. Шесто, този дух подтиква

към говорене, предназначено да насъсква съмишлениците срещу всички с противоположни доктринални

схващания. Седмо, споровете и доктриналните дебати напълно изместват духа на Исус. Осмо, създават се

отношения, които насърчават „играта на думи” и „извъртането на думи” в дискусии върху доктрините. С две

думи, проявеният дух е „нелюбезен, невъзпитан и не е Христоподобен”.

Едно от най-важните неща, които си струва да отбележим относно „духа на Минеаполис” е, че той се появява в

резултат от желанието да бъдат защитени старите доктринални „километрични камъни” на адвентизма. Елън

Уайт осъжда факта, че „различие в мненията относно приложението на няколко текста от Писанията накара

хората да забравят своите религиозни принципи”. „Да ме пази Бог от вашите идеи (…) ако тяхното приемане ще

направи духа, думите и делата ми толкова нехристиянски” – заявява тя.

Трагедията на Минеаполис е в това, че в старанието си да опазят доктриналната чистота на адвентизма и

неговото традиционно тълкуване на Писанията, ръководителите от Батъл Крийк изгубват своето християнство.

71

О, Господи, опази ни от духа на фарисейството. Изпълни ни с духа на Исус във всичко, което правим през

днешния ден.

22 август

Най-голямата нужда на Адвентната църква

„Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят” (Матей 5:6).

През 1887 година Елън Уайт пише: „Възраждане на истинската набожност сред нас – това е нашата най-голяма

и най-неотложна нужда. Търсенето на такава набожност трябва да бъде първостепенна задача. Но много

адвентисти не са готови да получат Божиите благословения, мнозина имат нужда да преживеят обръщане (…)

Няма нищо, от което Сатана да се страхува повече, отколкото Божият народ да отстрани всяко препятствие и да

разчисти пътя за изливането на Господния Дух върху една линееща и непокаяна църква”.

Към края на 80-те години сестра Уайт е дълбоко загрижена за състоянието на Адвентната църква. Прекалено

голяма част от нейните ръководители и членове познават твърде добре теорията на истината, но не са прегърнали

самата истина.

72

Това бреме не е ново за нея. Още през 1879 година тя пише: „Добре е всеки ден да прекарваме един час в

размисъл върху живота на Христос - от яслите до Голгота (…) Ако съзерцаваме ученията и страданията Му,

както и безграничната жертва, направена от Него за изкуплението на човечеството, вярата ни ще укрепва,

любовта ни ще оживява и ние все повече ще се пропиваме от Духа, който обитава в нашия Спасител. Ако искаме

да бъдем спасени, най-накрая трябва да научим урока на покаяние и вяра в подножието на кръста”. По-нататък

казва: „Копнея да видя нашите проповедници да размишляват повече върху Христовия кръст”.

Същият акцент проехтява много ясно на сесията на Генералната конференция през 1883 година, където г-жа

Уайт казва на събраните служители: „Трябва да се учим в училището на Христос. Нищо друго, освен Неговата

правда, не ще ни даде достъп до благословенията на завета на благодатта. Много сме желали и сме се стремили

да се сдобием с тези благословения, но не сме ги получили, защото сме подхранвали мисълта, че трябва да

направим нещо от своя страна, за да бъдем достойни за тях. Не сме отмествали погледа от себе си с вяра, че Исус

е нашият жив Спасител”.

В навечерието на сесията в Минеаполис тя отново пише: „В сърцевината на нашата вест трябва да бъдат

мисията и животът на Исус.”

Това, което липсва най-много на Адвентната църква през 80-те години на ХІХ век, е Исус и Неговата любов.

Тази липса все още не е запълнена.

23 август

73

Слагане на пръст в раната

„Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от що да се срамува, като излагаш

право словото на истината” (2Тимотей 2:15).

На 5 август 1888 година – два месеца преди началото на сесията на Генералната конференция – Елън Уайт

пише много силно писмо до „Скъпите братя, които ще се съберат на Генерална конференция”, с което директно

насочва пръст към самото сърце на теологичната безизходица. Внимателно прочетете нейните притеснения и

темите, които занимават ума й.

„Внимателно изследвайте Писанията със смирен ум и Христов дух, за да разберете кое е истина. Истината не

губи нищо от едно задълбочено изследване. Нека Божието Слово само говори за себе си, нека се тълкува само

(…)

Голям брой от нашите служители показват учудваща склонност към леност и предпочитат други [Смит и

Бътлър] да изследват Писанията вместо тях, а те приемат истината, излизаща от техните устни като

неоспорим факт, без да знаят дали това е библейската истина – не и от лично изучаване и от дълбоко

убеждение, настъпило вследствие работата на Божия Дух върху техните собствени умове и сърца (…)

Всеки от нашия народ поотделно трябва да познава по-дълбоко библейската истина, защото несъмнено ще бъде

призован да я защити пред съдилища, ще бъде критикуван от остри и злонамерени умове. Едно е да се

съгласяваме с истината, а съвсем друго е да разберем що е истина, благодарение на ревностно библейско

изследване (…)

Мнозина, мнозина ще бъдат изгубени, защото не са изследвали своята Библия на колене, с гореща молитва към

Бога Неговото Слово да изпълни ума им и да ги просвети (…)

Едно от най-големите препятствия пред нашия духовен успех е огромната липса на любов и уважение към

другия (…) Духът на разделение и партизанските чувства са дело на неприятеля; а някои смятат, че

закоравявайки предразсъдъците си и засилвайки ревността между братята, вършат Божието дело (…)

Божието Слово е великият детектор на греха. Вярваме, че всяко нещо трябва да се изпитва чрез него. Библията

е абсолютният стандарт за всяко наше учение и практика. Трябва да я изследваме с благоговение. Не бива да

приемаме ничие становище, преди да сме го сравнили с нейните думи. Тя е върховният авторитет по въпросите

на вярата.”

Тези размисли очертават границите на нашия дълг и днес.

74

24 август

„Калифорнийската конспирация”

„Исус, като видя разискванията им, каза им в отговор: „Защо разисквате в сърцата си?” (Лука 5:22).

Мисленето може и да е добро нещо.

Но не задължително. Особено когато е инициирано и подхранвано от конспиративни теории.

В навечерието на сесията на Генералната конференция от 1888 година Бътлър и съмишлениците му са се отдали

точно на такива мисли. Искрата, подпалила пожара на конспиративната истерия е едно писмо на калифорнийския

пастор Уйлям Х. Хийли до Джордж И. Бътлър. В него той изказва подозрение, че ръководителите на Църквата на

Запад (Джоунс, Уагонър, У.К. Уайт и Елън Уайт) са разработили схема за подмяна на теологията на Адвентната

църква.

Преди получаването на това писмо Бътлър изглежда емоционално стабилен. Не му е особено приятна мисълта

да допусне публично обсъждане на спорните точки от Даниил, 7 глава, и Посланието към галатяните, но писмата

от У.К и Елън Уайт от август същата година са го убедили в необходимостта да разреши това.

Но когато само няколко дни преди откриването на сесията в Минеаполис получава нещо, което му изглежда

като доказателство за наличието на организирана конспирация, и без това напрегнатият президент на

Генералната конференция направо рухва. Струва му се, че изведнъж вижда събитията от последните две години в 75

истинската им светлина – причината, поради която Уайт - майка и син - го притискат така настоятелно да допусне

изслушване на новата теология на Джоунс и Уагонър, е че са в една партия с тях. Това със сигурност е

конспирация от най-опасен вид – заключава Бътлър, – заплаха за издържалите изпита на времето адвентни

учения.

Тези разсъждения подтикват Бътлър към паническа трескава дейност в последната минута с цел да

„предислоцира силите си” така, че да устоят на онова, което вече нарича „Западната коалиция”. Разпраща

телеграми и писма до делегатите, за да ги предупреди за наличието на конспирация, умолявайки да „се държат за

старите километрични камъни”.

През това време двамата Уайт, Уагонър, Джоунс и останалите делегати от Калифорния са в пълно неведение

относно факта, че в Батъл Крийк ги считат за конспиратори. Самият У.К. Уайт заявява, че е „невинен като

агънце” и няма понятие за погрешното разбиране, дори за тоталното неразбиране, което кара защитниците на

„теорията на конспирацията” да отредят на западните делегати зловеща роля.

Правилното мислене е достатъчно трудно само по себе си. А когато е замъглено и от конспиративни теории,

от емоционална гледна точка става невъзможно. Днес все още трябва да внимаваме и да се молим Божията

благодат да ни освободи от подобни неща.

25 август

Един объркан водач

„Защото, където има завист и крамолничество, там има бъркотия и всякакво лошо нещо” (Яков 3:16).

Да поговорим за бъркотията.

76

Това е най-точната дума за състоянието, в което се намира умът на президента на Генералната конференция

Джордж И. Бътлър в навечерието на нейната сесия през 1888 година. Под непосредственото влияние на внушения

за наличието на „калифорнийска конспирация”, на 1 октомври той изстрелва едно писмо от 42 страници до Елън

Уайт – само няколко дни преди началото на заседанията, – което в най-добрия случай разкрива едно крайно

объркано състояние на ума.

В началото казва, че страда от „нервно изтощение” и тъй като „нервните му сили са изчерпани”, ще трябва „да

се оттегли от всички отговорни постове в делото”. След това вменява целия си проблем във вина на самата Елън

Уайт, заявявайки, че тя е „причина за настоящото му състояние повече от всичко друго”.

Бътлър е направо разярен поради нейното „отмятане” по въпроса за закона от Посланието към галатяните. А

той е, меко казан, вманиачен на тази тема.

„Начинът, по който проблемът се развива на Тихоокеанското крайбрежие – пише той, – е изпълнен със зло и

само със зло. Аз съм твърдо убеден, че тази тема ще се окаже причина за объркване умовете на мнозина от нашия

народ, за събаряне на тяхната вяра и на делото като цяло; че души ще бъдат изгубени и ще се откажат от истината

заради нея; че тя ще отвори широко вратата и за други нововъведения, които ще разрушат старите стълбове на

вярата.

Всичко това ще доведе до разрушаване на доверието на нашия народ и в самите свидетелства. А това, убеден

съм, ще унищожи доверието и във вашата работа - много по-успешно от всичко случило се в делото от самото му

начало (…) Ще разруши вярата на мнозина от водещите ни служители в свидетелствата.”

По-нататък обвинява У.К. Уайт за голяма част от проблемите и настоява Джоунс и Уагонър да бъдат „публично

порицани”.

Бътлър смята, че е бил „ранен в дома на приятелите си”. Със замъглен ум и рухнало здраве, той няма да вземе

участие в сесията от 1888 година.

И всичко това заради един въпрос, за който Елън Уайт ясно му заявява, че не е важен.

Такива са историческите факти.

Поведението на Бътлър сигурно ви шокира. Но и днес сред нас има хора, които така се вманиачават по някоя

тема от „теологичния ръб” на Библията, че накрая се оказват в подобно нездраво състояние на ума, духа и

дори тялото. Дано Божията благодат не ни позволи да счетем нещо маловажно за важно, а да се

съсредоточим върху централните вести на Писанието.

77

26 август

Вестта от 1888 година (част 1)

„И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан 12:32).

Днес се говори много за вестта от 1888 година. Какво представлява тя? Какво е представлявала тогава? Може

би най-доброто обобщение прави Елън Уайт в едно писмо, написано няколко години след заседанията в

Минеаполис. Прочетете го и се вслушайте в думите му със сърцето си.

„Чрез пасторите Уагонър и Джоунс в Своята милост Бог изпрати на Своя народ скъпоценна вест. Целта на тази

вест беше да представи още по-ярко пред света разпнатия Спасител и Неговата жертва за греховете на света; да

представи оправданието чрез вяра в единствения Гарант; да прикани хората да приемат праведността на

Христос, която да изявят чрез послушание към всички Божии заповеди. Мнозина изгубиха от поглед Исус. Очите

им трябва да се отправят към Неговата Божествена Личност, Неговите заслуги и Неговата безпримерна любов

към човешкото семейство. Всяка власт е дадена в ръцете Му и Той може да раздаде богати дарове на човеците,

вменявайки безценния дар на Своята праведност на безпомощните човешки инструменти. Това е вестта, която

Бог заповядва да бъде дадена на света. Това е вестта на третия ангел, която трябва да бъде прогласена със силен

глас и придружена от изливането на Неговия Дух в изобилна мярка.

Разпнатият Спасител трябва да бъде показан на света с Неговото дело на триумф като заклания Агнец, седящ

на престола, Който раздава щедрите благословения на завета и с даровете, които е издействал чрез Своята

смърт за всяка душа, повярвала в Него. Тази любов е толкова дълбока, толкова всеобхватна, че на Йоан не му

достигат думи да я изрази; призовава ни само да я съзерцаваме. Христос се застъпва за Своята църква в небесните

дворове – за онези, чието изкупление е заплатил с цената на собствената Си кръв. Векове и епохи не могат да

отслабят силата на тази умилостивителна жертва!”

Каква вест!

Адвентистите издигат съботата, светилището, състоянието на мъртвите, Второто пришествие, но

пропускат да издигнат достатъчно единствената Личност, Която придава смисъл на всичко останало.

78

Казано по най-краткия начин, Елън Уайт подкрепя призива на Джоунс и Уагонър към адвентистите да

преместят фокуса.

А вие? Подкрепяте ли го? Ако не, защо?

27 август


„С Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” (Римляни 3:24).

Продължаваме оттам, където спряхме вчера – от несъмнено най-доброто обобщение на вестта на Джоунс и

Уагонър от 1888 година.

„Вестта за евангелието на Божията благодат трябваше да бъде дадена на Църквата с ясни и отчетливи думи,

за да не може повече светът да казва, че адвентистите от седмия ден само повтарят: „Законът, законът,

законът”, а не вярват и не проповядват вяра в Христос.

79

Силата на Христовата кръв трябваше да бъде показана на нашия народ със свежест и сила – така, щото да се

успокоят, че тяхната вяра може да разчита на Неговите заслуги. Както в момента, когато първосвещеникът

поръсеше още топлата кръв над умилостивилището и благоуханният облак от тамяна се издигнеше към Бога, така

и щом изповядаме греховете си и се позовем на силата на Христовата умилостивителна кръв, нашите молитви се

издигат към небето, примесени с аромата на заслугите на Неговия характер. Въпреки своето недостойнство,

винаги трябва да помним, че има Един, Който може да отнеме греха и да спаси грешника. Всеки грях,

изповядан пред Бога с разкаяно сърце, ще бъде премахнат от Него. Тази вяра е животът на църквата…

Ако грешникът не направи съзерцаването на разпнатия Спасител дело на живота си и чрез вяра не приеме

заслугите, които има привилегията да изиска, ще бъде спасен не повече, отколкото Петър успява да ходи по

водата, освен ако не държи очите си постоянно върху Исус. Сега Сатана решително си е поставил цел – да

затъмни образа на Исус и да подмами хората да гледат към човек, да очакват много от човек, но не и да гледат

към Исус, в Когото са съсредоточени всичките ни надежди за вечен живот. Затова Бог даде на Своите слуги

свидетелство, което представя истината, каквато е в Исус, и това е вестта на третия ангел в ясни,

недвусмислени думи (…) Това е свидетелството, което трябва да обиколи надлъж и нашир целия свят. То

представя закона и евангелието, свързвайки ги в едно съвършено цяло.”

Настойчивият акцент във вестта от 1888 година е да бъде издигнат Исус. Това е нещо, в което никога не

можем да прекалим. Издигнете Го днес в работата си, вкъщи, там, където си почивате – навсякъде! Нека Той

наистина бъде Спасител и Господар на вашия живот!

80

28 август


„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – ако имате любов помежду си” (Йоан 13:35).

През последните два дни разгледахме есенцията на вестта от 1888 година въз основа на писмо, написано през

1895-та. Днес отново ще се спрем на нея, но от гледна точка на увода, който Елън Уайт пише за своя дневник

през февруари 1891 година.

„Мнозина наши проповедници – размишлява тя – просто изнасят проповеди, представят различни теми в

заядлив стил и почти не споменават за спасяващата сила на Изкупителя. Тъй като сами те не са се нахранили с

живия Небесен Хляб, тяхното свидетелство също е лишено от хранителни качества, от спасителната кръв на Исус

Христос, която очиства всеки грях. Техните жертви повтарят жертвата на Каин…

Защо не издигат пред слушателите си Христос като живия Хляб? Защото Той не обитава в сърцата на голямата

част от онези, които считат за свой дълг да проповядват закона (…) От дълго време църквата гладува за Хляба на

живота.

Адвентистите от седмия ден трябва да бъдат в първите редици на всички, изповядващи името на Христос, които

Го издигат пред света (…) Законът и евангелието заедно убеждават душата за грях. Божият закон осъжда греха и

едновременно с това насочва грешниците към евангелието, което разкрива Исус Христос като Спасител (…) В

нито една проповед те [законът и евангелието] не бива да бъдат разделяни.

Защо тогава в църквата се наблюдава такава огромна липса на любов? Защото пред нейните членове не се

издига постоянно Христос. Чертите на Неговия характер не се прилагат на практика.

Има опасност истината да се представя така, че да въздига интелекта, а да оставя душите на слушателите

неудовлетворени. Теорията на истината може да се представи правилно и въпреки това, без топлотата и

нежността, които истинният Бог изисква от нас.

Религията на мнозина е като ледена висулка – смразяващо студена (…) Те не могат да достигнат сърцата на

хората, защото техните собствени сърца не са заредени с блажената любов, изливаща се от Христовото сърце.

Други пък говорят за религията като за въпрос на воля. Вторачват се в тежкия си дълг, сякаш над тях стои

господар с желязна тояга – неумолим, жесток, всемогъщ и суров, лишен от сладката стапяща ледовете Христова

любов и от нежното Му състрадание.”

81

Татко, помогни ни да обхванем цялата картина на евангелието и да разберем какво трябва да извърши то в

нашия живот! Амин.

29 август

На сесията на Генералната конференция (част 1)

„Брат онеправдан е по-недостъпен от укрепен град и разногласията им са като лостове на крепост”

(Притчи 18:19).

Не всички събрания на църквата са еднакво приятни. За съжаление сесията в Минеаполис попада в графата

„неприятни”.

Списание Джърнъл от 13 октомври в Минеаполис описва адвентистите така: „Хора особняци, които освещават

съботата като неделя, тачат една пророчица и вярват, че краят на света е близо”.

На 19 октомври същото списание пише друго: „Адвентистите имат тежки проблеми в теологията си и са се

счепкали заради тях със същото усърдие, с което един мъж си плюе на ръцете, за да нацепи един кубик дърва”.

Авторът на статията спокойно би могъл да добави, че и теологичните им дебати се водят със същата „вежливост”

и „изтънченост”. Проявеният агресивен тон е точно онова, от което Елън Уайт се страхува.

Сесията на Генералната конференция през 1888 година се провежда от 17 октомври до 4 ноември в новата

адвентна църква в Минеаполис, щата Минесота. А от 10 до 17 октомври се провеждат предварителни заседания

на служителите. Финансовите и организационните въпроси се поставят единствено пред официалната сесия, но

82

теологичните дебати се проточват и в двата вида заседания. Уагонър отбелязва, че към края на сесията са се

оформили три основни теологични теми – 10-те царства от Даниил, 7 глава, папството и внесеният неделен закон,

както и „различните взаимовръзки между закон и евангелие под общото заглавие ‘оправдание чрез вяра’”.

Единствената от трите, която не причинява разделение сред адвентните лидери в Минеаполис, е тази за

религиозната свобода. Всички са единодушни, че внесеният федерален закон за неделния ден е страховито

знамение, свързано с пророчествата в Откровение, 13 и 14 глави. Резултатът е, че нито един делегат не се изказва

отрицателно за проповедите на А.Т. Джоунс върху религиозната свобода.

Сесията гласува във връзка с неделния въпрос да се предприемат три неща – да се публикуват проповедите на

Джоунс, да се финансира негова обиколка, по време на която той да популяризира становището на Църквата по

темата и трето – пак той да оглави тричленна делегация, която да направи същото пред съответната комисия на

Американския сенат.

По този начин в края на сесията Джоунс вече стабилно е стъпил върху пътеката, която ще го изведе до поста

„Защитник на религиозната свобода” – пост, на който той ще допринесе най-много за Адвентната църква.

Татко, изпълвай ни със Своя Дух, особено в тежки времена, за да се научим да работим по-успешно заедно.

30 август

На сесията на Генералната конференция (част 2)

„Така законът стана за нас детеводител – да ни доведе при Христа, за да се оправдаем чрез вяра”

(Галатяни 3:24).

83

Дебатите върху 10-те рога от Даниил, 7 глава в Минеаполис не създават много теологична светлина. Главният

им принос е увеличаване на напрежението – Смит процежда, че дори самото обсъждане на темата е „съвършено

безполезно” и само „подкопава стари истини”. Джоунс отвръща наперено, че не носи отговорност за

невежеството на Смит по определени въпроси, а Елън Уайт го репликира: „Не така остро, брат Джоунс, не така

остро.”

В другата област обаче – темата за оправдание чрез вяра – се осъществява сериозен теологичен напредък. Едно

от интересните неща, свързани със сесията от 1888 година е, че спорещите страни се хвърлят в битка най-вече

заради темата за закона от Посланието към галатяните, а основният резултат в края е нов акцент върху

праведността чрез вяра. Как се стига дотам – това остава загадка за мнозина.

Трябва да се признаят заслугите на Уагонър за новия курс. Той взема едно стратегическо решение – не просто

да спори по въпроса за закона в Посланието към галатяните, но да засегне по-големия въпрос за спасението в

контекста на закона и евангелието, и едва тогава, на този фон, да започне дискусия върху галатяните.

Затова от всичките девет изложения, които прави по темата „евангелие-закон”, първите пет или шест са

концентрирани върху праведността чрез вяра. Чак тогава се заема с галатяните в частност. По този начин спорът

около галатяните отива на заден план, а напред излиза темата за спасението.

Според теологията на Уагонър законът детеводител – Десетте заповеди – ни довежда „при Христос, за да бъдем

оправдани чрез вяра”. Елън Уайт го подкрепя по този въпрос. Тя се обръща към делегатите: „В изложението

върху Христовата праведност във връзка със закона, направено от доктора, аз съзирам красотата на истината (...)

Тя е в съвършена хармония със светлината, която Бог е благоволил да ми даде през всичките години на моята

опитност”.

Така тя изрично изтъква онова, което счита за един от най-важните приноси на Уагонър към адвентната

теология – построяването на мост между закона и евангелието и ясно разкриване на евангелската функция на

Десетте заповеди.

Тази функция продължава да действа и днес, в нашия живот. Тя не само поставя пред погледа ни Божия

идеал, но и води всички нас (които не можем да постигнем този идеал) при Христос за опрощение и оправдание.

84

31 август

Създаване на теология – позоваване на човешки авторитети (част 1)

„Какво казва Писанието?” (Римляни 4:3).

Какво казва Библията по този въпрос? Това пита апостол Павел, разгръщайки темата за оправдание

чрез вяра в Посланието към римляните. Това питат и първите адвентисти, пазители на съботата. Като

вярващи, абсолютно посветени на Библията, те отказват да се допитват до традиции, църковни

авторитети, академични експерти или каквито и да било други религиозни авторитети, за да намерят

отговор на своите теологични въпроси. Те са народ на Книгата на книгите.

В края на 80-те години на ХІХ век това отношение претърпява промяна сред ръководството на църквата. В

периода „Минеаполис” при разрешаването на теологични противоречия, смущаващи църквата, се позовават най-

малко на четири форми на човешки авторитет.

Първият – това са хора на авторитетни постове. Бътлър с неговата желязна воля се оказва особено чувствителен

по този въпрос. Неговата концепция за „по-ясния поглед” на ръководителите и по-голямата важност на тяхното

мнение спрямо това на останалите вярващи, предразполага към злоупотреба с власт. През октомври 1888 година

Елън Уайт го смъмря за това, че фаворизира онези, които се съгласяват с него, а се отнася с подозрение към

всички, които „не се чувстват длъжни при вземане на решение или съставяне на мнение да се съобразяват с

човешки авторитети; не действат, не говорят и не мислят като тях, не им подражават и не са се превърнали в

полумашини”.

Навикът на президента на Генералната конференция да насърчава адвентистите „да очакват от един човек да

мисли вместо тях и да бъде тяхна съвест” създава прекалено много слаби хора, които според г-жа Уайт са

„неспособни да стоят на своя пост и да изпълняват дълга си”.

Тя отрича авторитарния подход по доктринални и библейски въпроси. През декември 1888 година пише: „Не

бива да считаме, че пастор Бътлър или пастор Смит са пазителите на доктрините на адвентистите от седмия ден и

85

че никой няма право да се осмели да изкаже мнение, различно от тяхното. Моят призив е: Изследвайте

Писанията сами! (...) Нито един човек не може да заеме тяхното място като авторитет”.

Точно така. Божието Слово – така, както ни е разкрито в Библията, – е върховният авторитет за всеки

християнин. Така е през 1888 година. Така продължава да бъде и днес. Имайки предвид това, заедно с апостол

Павел всяка сутрин трябва да започваме деня си с въпроса: „Какво казва Писанието?”.

1 септември


„Човек не живее само с хляб, но с всяко слово, което излиза из Господните уста” (Второзаконие 8:3).

Всички сме единодушни, че Библията е важна, но все пак е ужасно трудно при разрешаването на заплетени

теологични казуси да не цитираме мнението на „експерти”. В периода „Минеаполис” и Юрая Смит, и Дж.И.

Бътлър отправят апели в тази посока. Болшинството служители на църквата може и да са съгласни с

ръководителите си, но реформаторските елементи надигат хор от възражения.

Е.Дж. Уагонър е пределно ясен по въпроса. Оборва становището на Бътлър относно използването на експертно

мнение с цел разрешаване на спора около галатяните и така засяга най-болното място на по-възрастния човек.

„Изобщо не ме интересува какво казва някой си човек – настоява Уагонър. – Искам да знам какво казва Бог. Ние

86

не проповядваме доктрини от човешко слово, а от Божие Слово. Аз съм абсолютно убеден, че нямаше да

цитирате Грийнфийлд, ако можехте да намерите аргумент от Писанията.”

Ако адвентистите започнат да се облягат на мненията на авторитети, настоява Уагонър, „изведнъж може да се

превърнем в паписти; защото сляпата вяра в човешки авторитети е самата същност на папството (...)

Адвентистите от седмия ден трябва да бъдат истински протестанти – да изпитват всичко единствено и само чрез

Библията”.

Адвентистите обаче са изкушени да се позовават не само на утвърдени християнски автори, когато искат да

подкрепят някое становище, но и на свои вече също така утвърдени автори като Юрая Смит.

У.К. Уайт посочва, че някои адвентни проповедници „отдават еднаква важност на цитатите от Писанията и на

тези от коментарите на пастор Смит”, защото Елън Уайт се е произнесла за неговата книга Даниил и Откровение.

Ами нали самата тя казва, че „в това дело пастор Смит е бил подпомогнат от небесни ангели” – твърдят те.

Ето тук откриваме интересен аргумент от адвентната история. И днес хората отново и отново продължават да

спорят дали могат да признаят някой човешки авторитет въз основа на това, че Елън Уайт е коментирала

трудовете му и е обявила, че в тях има истина.

Реформаторите от Минеаполис не са на това мнение, включително и самата Елън Уайт. Всички са единодушни,

че независимо колко истина има някой, единственият начин да се потвърди едно негово учение, е то да бъде

отнесено при Библията и проверено основно чрез нея.

Този съвет е наистина много добър. Или, както обичам да казвам, единадесетата заповед гласи: „Не се

доверявай на теолог”. Всяка идея трябва да получи „сертификат за достоверност” от Библията.



87

„Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание” (Марк 7:8).

Трети вид неправилно използване на човешки авторитети през периода „Минеаполис”: при полагане основите

на доктрина да се позоваваме на адвентната традиция. И Смит, и Бътлър постоянно повтарят този аргумент – щом

адвентното становище относно Посланието към галатяните и Даниил, 7 глава не се е променило 40 години, то не

трябва да се променя. Смит дори стига дотам да твърди, че ако традиционното тълкуване е погрешно, той ще

бъде принуден да се откаже от адвентизма.

Разбира се, Е.Дж. Уагонър и А.Т. Джоунс отхвърлят позоваването на адвентната традиция. Дж. Г. Уагонър

подкрепя сина си. „Винаги съм вярвал – пише той, – че това, което става сред нас днес, е сериозна грешка –

отделни хора или дори издателство да налагат своите възгледи и да ограничават цялата църква само в техните

рамки единствено защото имат щастието да управляват публикуването им (...) Тълкуванията на Писанието не

могат да почиват на човешка традиция (...) Те могат да бъдат утвърдени единствено чрез спокойно изследване и

размишление, след което всички имат еднакво право да изразят мнението си.”

Както винаги, Елън Уайт е в „отбора” на реформаторите. „Като народ се намираме в голяма опасност –

предупреждава тя, – ако не бдим постоянно, да не би да започнем да считаме собствените си идеи (само защото

сме се привързали отдавна към тях) за библейски доктрини, непогрешими във всяко отношение и да преценяваме

всеки според нашите правила за тълкуване на библейската истина. Това е опасността пред нас и това е най-

голямото зло, което би могло да ни сполети като народ.”

Традициите са интересна тема. Всеки „правоверен” адвентист е убеден, че останалите християни грешат, като

се позовават на традициите си. В крайна сметка, тези традиции понякога са направо скандално неправилни. „Вие

трябва да се обърнете към Библията!” – призоваваме ги ние.

Но адвентните традиции... О, те са съвсем друго нещо. Нима нашите пионери не са притежавали и познавали

истината? – подсказва ни логиката.

Да, притежавали са я – можем да си отговорим, – но не и цялата истина, без никакви грешки. Единственият

истински тест за традицията или който щете авторитет е сравнението му с библейското становище по въпроса.

С две думи, сами по себе си адвентните традиции не са по-добри от традициите на която и да е друга

религиозна група. Това, на което трябва да се позоваваме винаги, е Библията.

88



„Счетох за нужно да ви пиша и да ви увещая да се подвизавате за вярата, която веднъж завинаги бе

предадена на светиите” (Юда 3).

Проблемът на адвентните водачи през 1888 година не е, че спорят за вярата. Проблемът е, че не спорят върху

правилната основа.

Последният вид човешки авторитети, на който групата „Бътлър-Смит” се позовава в опита си да закрепи

традиционната адвентна теология, е „гласуването на становище”; те се стремят да го издействат, за да стане нещо

като „символ-верую” и да циментира „до-1888” теологията, да гарантира опазването й от всякакви промени в

бъдеще.

На сесията през 1886 година ръководството вече е направило опит да прокара такова гласуване, но се е

провалило, тъй като назначената от тях теологична комисия не застава единодушно „на страната на правото” по

спорните въпроси от Посланието към галатяните и Даниил, 7 глава.

Един от проблемите с гласуването на становища е, че по този начин второстепенни злободневни въпроси се

прикрепват твърдо към фундаменталните библейски учения и километрични камъни на вярата. Веднъж приети

наравно с тях, новите становища стават на практика непоклатими, защото хората възприемат всеки опит за

промяна като разрушаване вярата на бащите им.

На сесията в Минеаполис има опити за гласуване на такива резолюции както по въпроса за 10-те рога, така и за

закона в Галатяни. Така например на 17 октомври Дж.Б. Стар призовава към гласуване за 10-те рога: „Бих желал

решително, веднъж завинаги да сложим точка по този въпрос и никога повече да не го подлагаме на

разисквания.” Аудиторията откликва с викове „Амин!”, „Амин!”.

89

Все пак Уагонър и двамата Уайт успяват да предотвратят това действие. Г-жа Уайт пише, че през последния

ден на заседанията тя и „Уили (...) трябваше да наблюдаваме цялата зала за необичайни раздвижвания, подаване

на резолюции, които щяха да имат гибелно влияние върху бъдещата ни работа”.

През 1892 година отбелязва: „Църквата може да прокарва резолюция след резолюция с цел да потуши всяко

несъгласие в мненията, но умът и волята не могат да бъдат принудени; следователно и несъгласията не могат да

бъдат изкоренени. Резолюциите може да прикрият разногласията, но не могат да ги потушат и да създадат

съвършено единодушие”. Затова тя допуска, че е необходимо „Христоподобно търпение” към различните

убеждения. От друга страна „великите истини на Божието Слово са така ясно представени, че никой не би могъл

да ги разбере погрешно”. Проблемите идват от хора, които „превръщат къртичините в планини (...) и издигат

бариери между братята”.

Татко, помагай ни да не се превръщаме в „експерти по къртичини”.


Създаване на теология – позоваване на авторитета на Елън Уайт (част 1)

„Тревата изсъхва и цветът й окапва, но Словото Божие трае довека” (1Петрово 1:24,25).

Ръководството на Генералната конференция не успява да разреши теологичните проблеми на църквата чрез

позоваване на човешки авторитети. Но усещат, че едно „свидетелство” от Елън Уайт по спорните теми би било

най-доброто разрешение. В крайна сметка нейните писания са от Бога, нали?

Бътлър е особено развълнуван от потенциала на подобна възможност. Между юни 1886 година и октомври

1888-а той написва серия от писма до Елън Уайт, в които виждаме как засилва натиска върху нея с цел да я

принуди да даде авторитетно тълкуване, подкрепящо неговите собствени възгледи върху Посланието към

галатяните. Ако бе постигнал по-голям успех, Бътлър със сигурност би могъл да напише книга Как да притиснем

един пророк.

90

Той се проявява като много добър психолог и в началото се опитва да изтръгне отговор от нея по много мек

начин. На 20 юни 1886 година й пише писмо, в което се оплаква срещу ученията на Джоунс и Уагонър, че

законът от Галатяни е моралният закон – становище, което противоречи, подчертава той, на традиционните

адвентни учения.

След това леко „се плъзва” към същността на въпроса и нежно я „подбутва” към „правилния отговор”: „Преди

години дискретно дочух, че сте имала светлина относно допълнителния закон, който се отнася по-скоро за

закона, свързан с очистването на отделните грехове, отколкото за моралния закон. Мисля, че този въпрос би

трябвало да бъде разрешен по някакъв начин и нещата да се успокоят. За много от нашите видни братя би било

твърде горчив хап, ако бъдат принудени да чуят, че в основни линии законът, който е добавен (...) е самият

морален закон.”

На 23 август президентът на Генералната конференция още малко разкрива картите си. След като отбелязва, че

темата става повод за борби в църквата, той директно припомня 50-те години, когато ръководството на

адвентистите е приело, че в Посланието към галатяните става въпрос за церемониалния закон. Предполага, че би

могъл да напише цял трактат по темата. И накрая подхвърля, че знае съвсем малко за нейното [на Елън Уайт]

мнение и затова й дава възможност да сложи печата на одобрението си върху „вярното” становище,

което току-що й е припомнил накратко.

Бътлър е изправен пред сериозен проблем. Как да принудиш, манипулираш, убедиш или притиснеш един

пророк да направи каквото и да е?

Хубав въпрос. Утре ще се спрем малко по-подробно на неговия отговор.

Междувременно трябва да започнем да размишляваме много сериозно върху връзката между съвременния дар

на пророчеството и Библията.



91

„… всичко, що е било от по-напред писано, писано е било за наша поука, та чрез твърдостта и

утехата от Писанията да имаме надежда” (Римляни 15:4).

Вчера оставихме президента Бътлър по време на опитите му да манипулира Елън Уайт да „произведе”

свидетелство, с което да сложи точка на битката за Посланието до галатяните. До 23 август 1886 година не е

постигнал много. На 16 декември търпението му към мълчащия пророк бързо приближава точката на изчерпване.

Планът му да разреши проблема чрез гласуване на резолюция на сесията през 1886 година се е провалил и

пълната липса на сътрудничество от нейна страна вече започва да го отчайва. „От години чакаме да се

произнесете по темата [за галатяните] – промърморва той, – като знаете, че вълненията около нея ще стихнат

само чрез дебат.” Дванадесет дни по-късно направо й заявява, че „нищо по-малко от свидетелство от Небето” не

би могло да го накара да промени мнението си.

През март 1887-а Бътлър е в малко по-добро разположение на духа, тъй като е получил копие от укорителното

писмо на Елън Уайт до Уагонър и Джоунс във връзка с публичното разискване на спорни въпроси. Някои от

забележките й той тълкува в смисъл, че тя е на негова страна в битката за закона от Посланието до галатяните,

затова вярва, че ще отговори „правилно”. Тогава й напомня, че няколко пъти й е писал по тази тема, но „отговор

не е дошъл”.

Макар да твърди, че не я принуждава да прави изявление, той заплашително намеква: „Аз съм убеден, че след

цялото вълнение, което е причинил, този въпрос ще се превърне в постоянен проблем, докато не бъде обявено

вашето становище (...) Ако хората знаеха, че имате ясна светлина, че моралният закон не е добавеният закон,

проблемът би се разрешил в най-кратки срокове. Точно това нашият народ очаква да чуе с голямо нетърпение.”

Сигурен, че този път вече тя публично ще вземе неговата страна, Бътлър е жестоко уязвен и шокиран, когато

през април 1887 година тя му пише, че изобличителните й думи към младите проповедници съвсем не означават,

че неговото становище е вярно.

След това „предателство” той повече не си хаби мастилото да я моли за публично становище по темата. В ума

му по-скоро започва да витае призракът на теологичната катастрофа, на пророческата измяна и конспирацията; в

края това ще го доведе до нервен срив и до обемистото писмо от 1 октомври 1888 година, в което вече открито я

напада за това, че не е произнесла правилния отговор.

И всичко това - въпреки нейния многократно повтарян съвет, че темата не е важна и трябва да бъде изоставена.

Ето един въпрос към всички нас – „Когато пристъпваме към Библията и съветите на Елън Уайт, каква част

от съзнанието ни е свободна от нашите собствени, вече изградени становища?”. Помислете за това! И бъдете

честни пред себе си!

92



„Потърсете в книгата Господня, та прочетете” (Исая 34:16).

През последните два дни проследихме как президентът на Генералната конференция Дж. И. Бътлър се мъчи да

манипулира Елън Уайт да излезе с авторитетно становище в подкрепа на неговия теологичен възглед, тъй като

той самият няма достатъчно доказателства от „книгата Господня”, за да го докаже.

Цялата серия писма на Бътлър е особено поучителна предвид начина, по който много адвентисти гледат на

делото на Елън Уайт. Мнозина с думи и без думи са пожелавали тя да е още жива, за да могат да я питат за

„истинското” значение на определен библейски текст. В кореспонденцията й с Бътлър откриваме нейния

недвусмислен отговор – мълчание, дразнещо мълчание. Ръководителите на Генералната конференция искат от

нея да служи като „теологичен полицай” или „рефер по екзегетика”. Точно това тя отказва да прави – нещо

достатъчно знаково само по себе си.

Елън Уайт не само че отказва да разрешава библейски спорове чрез позоваване на своите писания, но отива още

по-далеч – на заседанието от 24 октомври в Минеаполис загатва пред делегатите, че свидетелството й до Дж.Х.

Уагонър, за което се смята, че съдържа категорично становище по въпроса за закона в Посланието към

галатяните и затова е разрешило веднъж завинаги спора още през 50-те години, е изгубено неслучайно, а по

волята на Провидението. „Бог е имал цел с това. Той желае да отидем при Библията и да потърсим

доказателства в Писанието.”

С други думи, интересува я повече какво казва Библията по въпроса, отколкото какво е писала самата тя.

Смята, че свидетелствата се дават не за да имат последната, върховна дума по библейските въпроси. Нито пък, за

да заемат мястото на Библията. В началото на 1889 година, при публикуването на Свидетелство 33, в което има

обширен раздел, посветен на ролята на нейните писания, тя отново силно ще наблегне на това. Всички трябва да

93

прочетем този текст. Защо не го направите днес или през наближаващата събота? (Вижте Свидетелства, т. 5, стр.

654-691 – оригин.)

Елън Уайт е категорична, че предназначението на нейните писания е да води хората „обратно към Словото” и

да им помага в разбирането на библейските принципи, но никога не ги е обявявала за Божествен коментар на

Писанието. Това обаче невинаги е било ясно на нейните братя адвентисти. Много от тях и до днес не са наясно.

Елън Уайт никога не престава да насочва хората към „книгата Господня” и към Исус Христос. Не към себе

си, нито към своите писания. Това е най-силното потвърждение, което ни е дадено, за истинността на

нейната дарба.



„Приеха учението без всякакъв предразсъдък и всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е

вярно” (Деяния 17:11).

Благородните беряни вярно изследват Писанията, за да открият истината. Точно към това Елън Уайт се опитва

да подтикне и ръководителите на Адвентната църква в края на 80-те години на ХІХ век. Само че твърде голяма

част от тях очакват от нейните писания да разрешат теологичните им спорове, вместо да „си напишат домашното

по Библия”. Точно тази грешка тя се мъчи да предотврати. Нейните заблудени „последователи” не успяват да я

накарат да „произведе” свидетелство по въпроса за закона от Посланието към галатяните, но все пак вълна от

признателност ги залива, че поне разполагат с вече публикуваните й писания и, както им се струва, тя е

идентифицирала закона в Галатяни в своите Скици от живота на апостол Павел (1883). Благодарение на

94

стенограмите знаем точно кои страници от тях са прочетени от определени хора пред делегатите на сесията през

1888 година.

На 24 октомври Дж.Х. Морисън използва Скиците, за да докаже валидността на „церемониалното тълкуване”.

Отгръща на стр. 193 и прочита на глас следното: „Той [Павел] описва посещението, което направи в Ерусалим, за

да изиска становище по същите тези проблеми, които сега вълнуваха църквите в Галатия – дали езичниците

трябва да се обрязват и спазват церемониалния закон.” След това прескача на стр. 188, където се описва

същността на галатянския проблем: „След като спечелиха надмощие по този въпрос, те [юдействащите

християни] ги придумаха [християните в Галатия] да се върнат към съблюдаване на церемониалния закон като

необходим за спасението. Вярата в Христос и послушанието към закона на Десетте заповеди се считаха за

маловажни.” После Морисън прочита част от стр. 68, където г-жа Уайт коментира „хомота” и „игото”, споменати

в Деяния 15:10 и Галатяни 5:1 – „Този хомот не е законът на Десетте заповеди, както настояват отричащите

задължителността на закона. Тук Петър говори за закона с церемониите”.

След представянето на това доказателство Морисън си сяда и традиционалистите сигурно се успокояват, че

точката най-после е сложена. Това са цитати от Елън Уайт, какво искате повече! Въз основа на нейния коментар

върху Библията вече знаем, че Джоунс и Уагонър бъркат, а ние сме прави!

Само че, както ще видим утре, самата Елън Уайт е на друго мнение.

Татко, води ни в нашите разсъждения по въпроса за религиозните авторитети и връзката между дарбите на

Духа и Библията.



95

„Вниманието на всичките люде беше в книгата на закона” (Неемия 8:3).

Вчера спряхме там, където Дж.Х. Морисън чете откъси от Скици от живота на апостол Павел на Елън Уайт,

мъчейки се да ги използва като аргумент, че в Посланието към галатяните става въпрос за церемониалния, а не за

моралния закон. Подбраните от него цитати безспорно подкрепят това становище. Морисън и съмишлениците му

са убедени, че са доказали своята гледна точка въз основа на „Божия коментар” на Елън Уайт върху Писанията.

Но самата г-жа Уайт не се съгласява с тях. Същата сутрин (преди изказването на Морисън) тя е коментирала

темата от Галатяни с думите: „Не мога да приема становището нито на едната, нито на другата страна, преди да

съм изследвала въпроса”. Именно в този контекст споменава, че изгубването на нейното свидетелство, писано до

Дж.Х. Уагонър, е станало по Божие провидение. Защото сигурно някои биха злоупотребили с него, за да

попречат на хората да изследват Божието Слово.

Да, Елън Уайт има вест до делегатите на Генералната конференция по въпроса за закона от Посланието към

галатяните, но тази вест – както ги уверява многократно – е, че имат нужда да изследват Библията и да не се

доверяват на никакъв друг авторитет. В последната си записана проповед пред сесията в Минеаполис тя пак ще

„набива в умовете им” същата вест – нейното заглавие е „Призив за по-задълбочено изследване на Словото”.

Очевидно цитатите от Скиците, които Морисън привежда като доказателства, не я впечатляват. Нищо не

подсказва, че използването на този метод я кара да счете въпроса за приключен; никъде не е записано да цитира

собствените си писания, за да разреши какъвто и да е теологичен, исторически или библейски спор. Писанията й

изпълняват определени задачи, но сред тях не влиза изпълняване на ролята на върховен арбитър по Библия чрез

непогрешими коментари.

Двадесет години по-късно г-жа Уайт отново ще се сблъска със същия проблем; този път в спора за понятието

„всегдашната” от Даниил, 8 глава – спор пак въз основа на нейни коментари. И още веднъж ще заяви на братята

си да не използват писанията й по този начин.

Всъщност, за да предпази хората от злоупотреба с думите й относно закона в Посланието към галатяните, тя

редактира Скиците и премахва спорните изречения от тях, преди да ги включи в Деяния на апостолите през

1911 година. Когато казва на вярващите да отидат при Библията и сами да открият смисъла на Словото, вместо да

разчитат на нейните писания, тя наистина знае какво говори и го казва напълно сериозно.

Въпросът за авторитетите е най-важният. Дано Бог всеки ден ни помага, когато изследваме на Словото, за

да откриваме истината и волята Му за живота си.

96


Създаване на теология – авторитетът на Библията

„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за

наставление в правдата” (2Тимотей 3:16).

Уагонър, Джоунс и Уайт – майка и син - са в пълно съгласие помежду си по въпроса кой е правилният подход

при разрешаването на теологични проблеми. Всички са единодушни, че Библията е единствената, която определя

валидността на едно християнско учение. Затова се обединяват срещу опитите на традиционалистите да

използват различни други авторитети при разрешаване на библейски спорове.

Елън Уайт е особено настоятелна, че при теологични диспути е нужно изследване на Библията. През април

1887 година например тя пише на Бътлър и Смит: „Искаме библейско доказателство по всеки повдигнат въпрос.

Не искаме да се плъзгаме по повърхността, както упорито постъпва пастор Кенрайт”. През юли 1888 година

излага позицията си още по-ясно в Ривю: „Библията е единственото правило за вяра и доктрина”.

А на 5 август същата година казва на своите читатели: „За да разберете що е истина, изследвайте внимателно

Писанията (...) Истината не губи нищо от едно задълбочено изследване. Нека Божието Слово само говори за себе

си, нека се тълкува само (...) То е големият детектор за грях; ние вярваме, че е необходимо всичко да бъде

сравнявано с него. Библията трябва да бъде нашият стандарт за всяка доктрина и практика (...) Не бива да

приемаме ничие мнение, без да го сравним с Писанията. Те са върховният Божествен авторитет по въпросите

на вярата. Всички спорове трябва да се разрешават чрез Словото на живия Бог”.

На последната си проповед в Минеаполис тя „набива в умовете” на делегатите и тази тема: „Писанията трябва

да бъдат вашият учебник - тогава ще знаете, че имате истината (...) Не бива да приемате някое учение само

защото някой друг ви е казал, че е истинно. Не бива да го приемате, защото пастор Смит или пастор Килгор, или

пастор Ван Хорн, или пастор Хаскел са казали, че е истинно, а защото Божият глас го е заявил чрез живото Си

откровение”. Като знаем становището, което Е.Уайт заема по време на сесията, спокойно можем да добавим към

този списък и собственото й име.

97

Господи, благодарим Ти за Словото, което си ни дал чрез Библията. Днес искаме отново да се посветим на

ежедневното й изследване – още по-настойчиво и енергично.


Победа по въпроса за авторитетите в Минеаполис

„…за да бъде Божият човек усъвършенстван [чрез Писанието], съвършено приготвен за всяко добро дело

(2Тимотей 3:17).

Внушителен брой служители вземат присърце призива на Елън Уайт в Минеаполис за лично изследване на

Библията. На 2 ноември 1888 година У.К. Уайт пише: „Мнозина си тръгват от тези заседания, решени да

изследват Библията както никога преди, а това ще ги доведе до по-ясно проповядване”.

Р. Хотъл отмята в своя дневник, че едно от първите неща, които започва да прави, след като се връща от

Минеаполис, „бе да прочета книгата на брат Бътлър върху Посланието към галатяните, както и отговора на брат

Уагонър. И да чета Библията”. Очевидно Хотъл проверява заключенията на двамата чрез Писанията.

98

Друга подобна история е тази на Дж.О. Корлис, който продължително изследва Божието Слово и постига

удовлетворяващи резултати. „Никога не съм бил обливан от толкова обилна светлина за толкова кратко време –

заявява той – и никога истината не ми е изглеждала толкова мила както сега. Абсолютно сам изследвах темите за

двата завета и закона в Посланието към галатяните. Стигнах до своите заключения съвсем сам, без да се

допитвам до никого, освен до Господа и до Неговото свято Слово. Смятам, че проблемът е вече изяснен в ума ми

и виждам каква красота и хармония има в становището на доктора [Уагонър] върху закона в Галатяни.”

Явно не всички „изключват”, когато в Минеаполис говори Елън Уайт. По време на сесията на Генералната

конференция през 1889 година тя вече може да запише: „Благодарна съм да видя нашите братя проповедници,

изпълнени с такова желание лично да изследват Писанията”.

В отговор на призива адвентните служители да станат по-добри познавачи на Библията, в началото на 90-те

години Генералната конференция финансира провеждането на едногодишни курсове за проповедници. Сесията

през 1888 година изважда на бял свят тяхната неспособност да „взаимодействат” с Библията. Тираничният Дж. И.

Бътлър вече не е президент на Генералната конференция, а администрацията на О.А. Олсън прави всичко по

силите си да осигури на църковните служители възможност да станат по-добри специалисти по Библия.

Като знаем от каква съдбоносна важност е познаването на Словото, едно от най-странните явления в нашата

църква през двадесет и първи век е, че й отделяме толкова малко време. Повечето от нас прекарват повече време

пред телевизора, отколкото пред отворената Библия.

Днес е денят, в който можете да смените модела.


Поражение по въпроса за авторитетите в Минеаполис

99

„Като намерих Твоите думи, изядох ги и Твоето Слово ми беше радост и веселие на сърцето” (Еремия 15:16).

Добро нещо е да се „ядат” Божиите думи. Само че понякога по-скоро се храним с думите на други хора. Тази

мисъл ни връща към темата за авторитетите в Минеаполис. Последствията от сесията в тази насока са както

положителни, така и отрицателни. Един от най-впечатляващите провали е, че изкушението да се разчита на

човешко мнение не изчезва. Но през 1894 година източникът на проблемите вече не е авторитарното мнение на

Бътлър и Смит, а това на Джоунс. Без съмнение, неизменното одобрение и подкрепа на Елън Уайт за него и

Уагонър в Минеаполис и след това подтиква мнозина да приемат всичко, което те казват или пишат. Те издигат

Христос, а традиционалистките сили в църквата организират съпротива срещу тях. Затова сестра Уайт трябва да

„извика силно” одобрението си, за да бъде чута.

Чуват я и още как. През 1894 година С.Н. Хаскел е принуден да отбележи, че е било „абсолютно необходимо”

тя да „подкрепя пастор Уагонър и А.Т. Джоунс през всичките тези години”. „Само че – добавя той – това затвори

устата на цялата църква и не позволи на никого да ги критикува в каквато и да е степен. Води се битка и се

постигна победа.”

Сега църквата – продължава той – се сблъсква с обратния проблем – народът и ръководителите на църквата

„приемат всичко казано от тях [Джоунс и У.У. Прескот] почти като боговдъхновено”. Ф.М. Уилкокс също стига

до подобно заключение. В Батъл Крийк той пише: „Имаше време, когато всички принципи, представени от брат

Джоунс бяха посрещани със съпротива, но напоследък голямото мнозинство от нашия народ се вслушва в думите

му, сякаш са Божии думи”.

По този начин през 1894 година адвентистите навлизат в нова криза на авторитетите. Коментарът на Елън Уайт

е: „Някои от нашите братя гледаха на тези служители и ги поставиха там, където би трябвало да бъде Бог.

Поглъщаха всяка дума, излязла от устата им, без лично да изследват Божиите съвети”.

Ще се научим ли изобщо някога?

Един от големите уроци, на които ни учи сесията на Генералната конференция от 1888 година, е свързан с

авторитетите. Върховният авторитет е Божието Слово и ние сме длъжни да се отучим от разчитането на думи,

произнесени от човешки същества, както и от четенето на Библията през техните очи.

Боже, помогни ни!

100


Пророкът и неговите „протежета”

„Вземи Марк и доведи го със себе си, защото ми е полезен в службата” (2Тимотей 4:11).

От време на време библейските пророци и апостоли препоръчват отделни хора, които биха могли да бъдат

особено благословение за църквата. Елън Уайт не прави изключение. Най-често повтаряните й похвали и

одобрения са по адрес на Уагонър и Джоунс. Отново и отново тя не спира да ги подкрепя и насърчава за тяхната

Христоцентрична вест.

Дали обаче неизменната й подкрепа означава, че е съгласна с всичко, което проповядват – дори по отношение

на закона и евангелието?

Нека чуем собствения й отговор. Още по време на заседанията в Минеаполис тя пише за своя „ангел-водител”,

който „простря ръцете си над д-р Уагонър и над теб, пастор Бътлър, и ми каза накратко следното: ‘Нито един от

двамата няма пълната светлина по въпроса за закона; нито едно от двете становища не е съвършено”. Тези думи

са произнесени в контекста на сесията от 1886 година, но тя продължава да ги поддържа и през 1888-ма.

В началото на ноември г-жа Уайт казва пред делегатите в Минеаполис, че някои моменти в изложението на

Уагонър върху закона в Посланието към галатяните „не съвпадат с моето разбиране по темата”. По-надолу в

същото изказване заявява: „Аз не считам за правилни някои от тълкуванията на Писанието, дадени от д-р

Уагонър”.

У.К. Уайт потвърждава становището на майка си. От Минеаполис той пише на своята съпруга: „Голяма част от

изнесеното от д.р У. е в хармония с онова, което майка ми е видяла във видение (...) Това накара някои да решат,

че одобрява всички негови възгледи и че нито една част от ученията му не противоречи на нейните Свидетелства

(...) Смея да заявя, че това не е вярно”.

101

Елън Уайт неизменно поставя своя печат на одобрение върху централното ядро на изнесеното от Джоунс и

Уагонър върху праведността на Христос. Но при внимателно проучване на записките й откриваме редица

сериозни теологични теми, по които тя се разграничава от тях.

Въпреки всичко те са поели в правилната посока – издигат Христос и праведността чрез вяра, а не чрез спазване

на закона.

Както пророческите вести, така и препоръчаните от пророците хора не винаги са безупречни. Всичко и

всички трябва да бъдат оценявани в светлината на Библията.


Два вида праведност (част 1)

„Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?(...) Ако искаш да влезеш в живота, пази

заповедите” (Матей 19:16,17).

През годините адвентистите са слушали много за оправдание чрез вяра и за сесията на Генералната

конференция през 1888 година. Но какво реално проповядват Джоунс и Уагонър? Кои становища на Смит и

Бътлър се нуждаят от корекция? От днес в продължение на няколко дни ще търсим отговори на тези въпроси.

Може би най-добрият начин да навлезем в темата е чрез уводните статии на Юрая Смит в Ривю от януари 1888

година. На 3 януари под заглавие „Главната цел” той твърди, че целта на адвентните пионери е да прогласяват 102

последната вест за Второто пришествие и „да водят души при Христос чрез послушание към тази изпитваща

истина. Това бе единствената действителна цел на техните усилия; и те не я считаха за постигната, ако няма

обърнати към Бога души, които да се подготвят за явлението на Господа чрез просветено послушание на

всичките Му заповеди”. По-надолу Смит прави връзка с вестта на третия ангел, като набляга върху думата

„пазят” от Откровение 14:12 – „Тук е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и

вярата в Исус”.

Нека поспрем за миг. Помислете малко. По какъв начин хората идват при Христос? Чрез послушание, както

настоява Смит? Или по друг начин?

Същият акцент се появява и в последната му уводна статия от януари 1888 година, озаглавена „Условия за

вечен живот”. В нея той базира коментарите си върху въпроса на богатия младеж към Христос: „Учителю, какво

добро да сторя, за да имам вечен живот?” Библейският отговор – прогласява Смит – може да се обобщи с едно

изречение – „покай се, вярвай, покорявай се и живей”. Това е отговорът на Исус – настоява той. Не казва ли на

младежа „Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите”?

По-нататък Смит разсъждава така: „Проблемът с правдата на фарисеите бе в това, че те не бяха постигнали

приемливо ниво на морал и характер според стандартите на моралния закон.”

Следвайки неправилното тълкуване на Джоузеф Бейтс на историята за богатия младеж, Смит и неговите

съмишленици затъват в законничеството. Все още не са открили новозаветната връзка между закон и евангелие.

Някои от нас, включително и аз самият, сме се борили жестоко със същия проблем. Спокойно обаче! Просто

обясняваме какво се случва през 1888 година.


103

Два вида правда (част 2)

„Авраам – нашият отец – не оправда ли се чрез дела?” (Яков 2:21).

Връзката между вяра и послушание е в самата сърцевина на правдата и оправданието. Вчера оставихме Юрая

Смит в началото на 1888 година да настоява, че ключът към спасението се нарича „послушание”. И най-

сериозното му доказателство е историята на богатия младеж. Това, което пропуска в нея обаче е, че богатият

младеж е опазил всички заповеди, но въпреки това се отдалечава от Исус и бива безвъзвратно изгубен.

Разбира се, Смит и колегите му вярват в оправданието чрез вяра. Длъжни са най-малкото, защото така пише в

Библията. Но разбиранията им се базират върху подвеждащия превод на Римляни 3:25 (Кинг Джеймс), според

който Христос прощава „греховете извършени по-напред” (За съжаление, така е и в българския превод - б.пр.)

Затова и Дж.Ф. Белинджър пише: „За умилостивението на миналите грехове вярата е всичко. Скъпоценна е

наистина тази кръв, която изличава всичките ни грехове и представя чист доклад за нашето минало. Единствено

вярата може да направи Божиите обещания валидни лично за нас. Но ние трябва да изпълним настоящия си дълг

(...) Покорявай се на Божия глас и живей – или не се покорявай и ще умреш”.

В резултат на това свое убеждение – че оправданието чрез вяра важи само за миналите грехове – Смит, Бътлър

и компания проповядват, че поддържането на праведността след обръщането вече е въпрос на „оправдание чрез

дела”. За тази цел Белинджър цитира Яков: „Авраам – нашият отец – не оправда ли се чрез дела...?”. Когато се

покоряваме, това дело, съчетано с вярата, осигурява нашето оправдание.”

Така в съзнанието на онези адвентисти оправданието не става единствено чрез вяра, както многократно

настоява ап. Павел (дори при Авраам; вижте Римляни 3:20-25; 4:1-5; Ефесяни 2:5,8; Галатяни 2:16), а чрез вяра

плюс дела.

Точно с тази теология Уагонър и Джоунс изразяват решително несъгласие. В уводна статия на Сайнс от януари,

1888 година, озаглавена „Различни видове праведност”, Уагонър повежда задочен спор със Смит, отбелязвайки,

че човек не може просто да усъвършенства моралната праведност на книжниците и фарисеите, тъй като „те

уповаваха на собствените си дела, а не се покоряваха на правдата, която е от Бога”. Всъщност, настоява той,

тяхната праведност „изобщо не е истинска”. Те просто се опитват „да прикрият една кирлива, парцалива дрипа,

като й пришият още няколко мръсни кръпки”.

Как се спасяваме? И каква е ролята на делата в нашето спасение? Това е в общи линии същността на спора в

Минеаполис. Както и на конфликта между апостол Павел и противниците му в посланията към римляните и

галатяните.

Татко, помогни ни да разберем тази съдбоносна тема и да размишляваме над нея ден след ден.

104



„Всичката ни правда [праведни дела] е като омърсена дреха” (Исая 64:6).

Така ли?

Това е позицията, която Уагонър противопоставя на акцента върху оправданието чрез дела, поставен от Смит и

компания. „Човешката праведност – пише той – не става по-ценна след оправданието на човека, отколкото е била

преди него (...) Оправданият християнин чрез вяра ще живее (...) Следователно, който има най-много вяра, води

най-праведен живот (...) Това е така, защото Христос е „ГОСПОД, НАША ПРАВДА”. Според Уагонър, вярата е

всичко, а уравнението „вяра+дела=оправдание” е родено от „духа на антихриста”.

Джоунс категорично подкрепя Уагонър. През май 1889 година например той казва на слушателите си, че

законът не е мястото, където трябва да търсят праведност. „Всичката ни правда е като омърсена дреха”.

Смит е оскърбен от подобни коментари. След месец отвръща на огъня с един залп в Ривю, озаглавен „Нашата

праведност”. Там пише, че някои от читателите на Ривю са станали играчка в ръцете на хора, които ще унищожат

закона с подмятанията си, че нашата праведност била като омърсена дреха. Главният редактор на Ривю

продължава: „Съвършеното послушание пред закона ще развие и съвършена праведност; и това е единственият

начин човек да придобие праведност (...) Не трябва да ‘лежим на кълката на нищо-не-правенето’ като

някаква инертна маса в ръцете на Изкупителя (...) Нашата праведност идва от живот в хармония с Божия

закон (...) В такъв случай тя не може да бъде „омърсена дреха”. Накрая заключава, че праведност, това

е „сигурност в изпълнението и проповядването на заповедите”.

Когато излиза тази статия, Елън Уайт проповядва на лагерно събрание в Рим, щата Ню Йорк. Там говори, че

вярата трябва да върви пред делата. Когато хората започват да се чудят как да съгласуват казаното от нея със

статията на Смит, тя отговаря: „Брат Смит не знае какво говори; той вижда хората като ходещи дървета”.

Отбелязва, че поставянето на Исус и Неговата праведност в центъра на спасението не означава отмяна на

Божия закон. А на Смит пише, че е поел по път, който ще го отведе до бездната, защото „ходи като слепец”.

105

Какво ще кажем за собственото си духовно зрение? Наясно ли сме каква е връзката между вяра и дела, закон

и благодат? Може би, не. Но точно върху това са всички спорове през 1888 година. Отговорите ще дойдат, ако

проследим докрай действията на Божията напътстваща десница през този период от адвентната история.



„Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела, изисквани от закона, понеже чрез закона

става само познаването на греха” (Римляни 3:20).

Това библейско учение изглежда достатъчно ясно. Работата на закона е да издига Божия идеал и да ни посочва

къде сме сгрешили, когато не отговаряме на този идеал. Римляни 3:20 категорично заявява, че законът няма

абсолютно никаква сила да спасява.

106

Всичко това е вярно. Обаче! Обаче, ако аз вярвам, че оправданието е по благодат чрез вяра без делата на закона,

какво става тогава със закона?

Хубав въпрос!

Именно страхът, че омаловажаването на закона ще сложи кръст и на съботата, е главният мотив, главната

движеща сила на групата „Бътлър-Смит” в периода „Минеаполис”.

Нека чуем мнението на Бътлър по този въпрос. В статия, озаглавена „Правдата от закона, изпълнена от нас”,

той пише: „Едно приятно, но опасно чувство е плъзнало почти навсякъде – ‘Само вярвай в Христос и всичко е

наред’ (...) Исус прави всичко останало (...) Това учение е една от най-опасните ереси в този свят (...)

Единственият вик във вестта на третия ангел е „необходимост от спазване на Божия закон”: „Тук е

нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”.

Християнският свят много бързо губи от поглед тази истина и има нужда адвентистите да я издигнат”.

Ето каква била работата. „Прекалено много Христос и прекалено много от Неговата праведност – плашат се

някои – ще помете закона, послушанието и необходимостта от човешка праведност.”

Точно този страх е в основата на реакциите срещу ученията, представени от Джоунс и Уагонър в Минеаполис.

Двете групи имат диаметрално противоположни възгледи. За реформаторите ключовите думи са: „Христос”,

„вяра”, „оправдание чрез вяра” и всичко, свързано с Христовата правда. За групата „Бътлър-Смит” от другата

страна на „бойната линия” ударението пада върху: „човешки усилия”, „дела”, „послушание”, „закон”, „заповеди”,

„нашата праведност” и „оправдание чрез дела”.

Тези две течения са все още ясно различими в Адвентната църква и днес, 120 години след Минеаполис.

Задължително ли се изключват взаимно? Защо?

Вие от коя страна на „фронтовата линия” се намирате? Размислете над това. Обсъдете го със

семейството и приятелите си.

107


Как се спасяваме според Уагонър? (част 1)

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас – това е дар от Бога; не чрез дела, за да се

не похвали никой” (Ефесяни 2:8,9).

Първа точка от теологията на Уагонър, на която сме длъжни да се спрем, е че човешките същества не могат да

направят нищо, за да заслужат спасение. „Нашето спасение – пише той – се дължи изцяло на безпределната

Божия милост чрез заслугите на Христос (...) Бог не чака грешниците да пожелаят опрощение, за да положи

усилие да ги спаси.” Това наистина е добра новина, но и благовестие, отдалечено на светлинни години от

възгледите на Юрая Смит, че послушанието на хората ги води при Бога. Точно обратното – според Уагонър, Бог

на благодатта търси незаслужаващите това изгубени хора. Инициативата за спасението ни е Негова.

Вторият стълб в теологията на Уагонър е, че човек не може да стане добър чрез спазване на закона, защото

„законът не притежава и прашинка праведност, която да подари на човека”. „Човек не може да върши добри дела

преди самият той да стане добър – настоява той. – Следователно дела, извършени от грешен човек, нямат сила

да го направят праведен; точно обратното – тъй като извират от зло сърце, те са зли и само увеличават неговата

греховност (...) Въпреки това фарисеите не са изчезнали; и в наши дни е пълно с такива, които очакват да

придобият праведност чрез своите добри дела”.

Уагонър отбелязва, че Бог никога не е представял закона като път, по който може да се стигне до небето. И

двамата с Джоунс са убедени, че задачата на закона е не само „да дава знание за греха”, но и „да довежда

хората при Христос, за да могат да бъдат оправдани чрез вяра”.

„След като и най-големите усилия на грешния човек не могат да допринесат в най-нищожна степен за

придобиване на праведност, става очевидно, че единственият начин да я получи, е като подарък.” Нашите

собствени опити да придобием праведност приличат на опити да покрием голите си тела с „мръсни дрипи”. „Но

когато Христос ни загърне с дрехата на Своята собствена правда, той не прикрива, не забулва греха, а го

премахва.” В резултат с приемането на Христовата правда нашият „грях се изличава”.

Господи, благодарим Ти за Христовата дреха! Години наред сме полагали безплодни усилия, но сега сме готови

да Ти се предадем напълно и да приемем Твоя дар. Амин.

108



„А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда – тоест на тези, които вярват в

Неговото име – които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от

Бога” (Йоан 1:12,13).

Уагонър твърди, че в момента, в който един човек чрез вяра приеме Христовата праведност, той става част от

Божието семейство. „Забележете, че оправданието чрез Божията благодат ни прави наследници – пише той. –

Вярата в Христос Исус ни прави Божии деца; следователно знаем, че който е бил оправдан по Божия благодат, е

бил опростен и е Божи наследник.”

Но според него оправданието и осиновяването в Божието семейство не са единствените съставни части на

спасението. То е нещо повече – „Бог ни осиновява като Свои деца не защото сме добри, а за да ни направи

добри”.

Щом оправдае един човек и го осинови в Своето семейство, Бог го преобразява в ново създание. Такива хора

вече не се намират под осъждане, но са „Негови творения, създадени в Христа Исуса за добри дела, които ходят в

109

нов живот” и „грехът вече не ги владее”, защото не са „под закон”, а „под благодат”. При оправданието Бог дава

на грешника „ново сърце”. Затова е „правилно да се каже, че той е спасен”.

Важно е да отбележим, че Уагонър често свързва оправданието чрез вяра и новорождението в една мисъл. Това

свързване е много точно, тъй като те се осъществяват едновременно. С други думи, в мига, в който един човек

бъде оправдан, той се и ражда наново от Светия Дух. Така считането му за праведен (оправданието) и промяната

на неговото естество стават паралелно.

Следователно, да те обявят за праведен, не е юридическа фикция, според Уагонър. Оправданият човек мисли

различно и желае да действа различно под Божието ръководство. Когато падне в грях, но после го изповяда,

Христовата благодат е насреща, за да му прости и да го обнови.

Да бъдем осиновени в Божието семейство, след като сме се родили извън него (вижте Ефесяни 2:1-5), е

прекрасно обещание!

Господи, благодарим Ти, че можем да бъдем част от Твоето семейство.



110

„Ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина. Ето, всичко стана ново” (2Коринтяни 5:17).

„Ново създание” или „ново творение” (според друг превод) в Христос – това е мощно библейско учение. То е

втъкано в целия Нов Завет, но е изразено особено силно в посланията на апостол Павел.

Уагонър дава своя принос към темата с прозрението, че в мига на своето оправдание човек преживява и

новорождение – става ново творение, осиновено в Божието семейство.

Според собствените му думи, „разликата между праведния човек и грешника е много повече от една

обикновена разлика в убежденията; повече от случайно заставане на Божия страна. Това е истинска разлика (...)

Бог никога никого не обявява за праведен само защото е признал истината. Налице е реална, буквална промяна от

състояние на греховност към състояние на праведност, което дава право на Бог да го обяви за праведен”. Да го

кажем по-просто – оправданият човек ще води различен живот от този на грешника, защото при оправданието

Бог го е пресътворил в ново създание.

Според Уагонър оправданието, новорождението и осиновяването са само началото на християнския живот. За

разлика от онези апологети на светостта, които проповядват формално освещение „без каквато и да е промяна на

навиците на човека”, той счита „светостта” без променящо живота послушание към закона за „измама”.

Спасеният човек живее според Божия закон – смята Уагонър. – „Човек може да обича Бога, без да показва това

чрез дела толкова, колкото може да живее, без да диша.” Победата над греха идва чрез силата на обитаващия в

християнина Свети Дух. Само онези, които спечелят победа над греха, ще влязат във вечното царство.

Както виждате, Уагонър не е срещу закона и послушанието. Но е смъртен враг на идеята законът и

послушанието да се поставят в центъра на християнската опитност. Не! Това място е запазено единствено и само

за Христос и Неговата праведност!

Когато вече живее вътре в реалността на Христовата праведност, новороденият човек от само себе си ще желае

да ходи с Бога и да пази Неговия закон.

Последователността е решаваща и съдбоносна. Първо идва спасението. След това – послушанието.

Разменете им местата и вече си имате законничество.

111


Ами заветът? (част 1)

„Ето, идат дни – казва Господ, – когато ще сключа с Израелевия дом и с Юдовия дом нов завет (…) Ще

положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им” (Евреи 8:8-10).

Религиозният завет е договор между Бог и отделния човек, според който Бог се заклева да благославя онзи,

който Го приеме и се посвети на Него.

Хубава дефиниция. Но какво точно означава? Какво внушава? Тези въпроси внасят разделение в адвентната

общност през 80-те години на ХІХ век.

Смит и Бътлър имат отговор. Той е прост и ясен: „Изпълнявай и живей”. Който изпълнява, ще има вечен живот.

Оттук и акцента, който поставят върху закона, послушанието и личната правда.

Уагонър обаче обръща уравнението „изпълнявай и живей” с главата надолу. Първо идва оправданието и

животът в Христос и чак тогава изпълнението на закона – твърди той. Бихме могли да запишем неговото

уравнение така: „Живей [в Христос] и [тогава] изпълнявай”.

Основният проблем на стария завет от гледна точка на Уагонър е, че „не осигурява прощение за греховете”. А в

самото сърце на новия завет стои праведността чрез вяра в Исус. Това е завет на благодатта, в който Божият

закон е записан в сърцата на новородените християни. „Животът в послушание е естествен начин на живеене за

112

родените в Божието семейство и законът обитава в най-вътрешните дълбини на самото им същество” –

подчертава той.

Адвентистите от 1888 година живо се интересуват от темата за завета. Така и трябва. Какво по-важно от

спасението има в края на краищата?

Нищо! Сравнени със спасението, новата кола, по-голямата къща и дори самият земен живот нямат никаква

стойност.

Не бива да съдим строго тези адвентисти, живели преди повече от век, че така силно се докачат, ако някой се

усъмни в техните учения за спасението и мисията на църквата. Би трябвало всеки от нас да се докача също

толкова силно за верските неща. Живеем в един хаотичен свят на болести и смърт. Няма ли да има край на този

хаос? Въз основа на какво би могъл Бог да спаси едни съмнителни хора от един съмнителен свят? Това са

въпросите на религията.

Намирането на техните отговори подпомага формирането на Адвентната църква и ще бъде свързано с нейната

вечна съдба.

Татко, помагай ни да се научим да мислим с Твоя ум. Помагай ни да разбираме най-важните въпроси в

Библията и в живота.


Ами заветът? (част 2)

„Ето, идат дни – казва Господ - когато ще направя с Израелевия дом и с Юдовия дом нов завет (…) Защото

ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече” (Еремия 31:31-34).

113

Между Елън Уайт и Уагонър в общи линии няма разногласия по въпроса за двата завета. Нейният коментар,

написан в края на 80-те години, представлява прекрасно обобщение на тяхното становище по въпроса.

„Ключовите думи на ‘стария завет’ – пише тя – бяха изпълнявай и живей... ‘Новият завет’ е основан на

‘по-добри обещания’ – обещанията за прощение на греховете и за Божията благодат, която обновява

сърцето и го довежда в хармония с принципите на Божия закон. ‘Но ето заветът, който ще направя с

Израелевия дом след ония дни – казва Господ. – Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го

напиша в сърцата им (...) Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече” (Еремия

31:33,34).

Светият Дух записва върху „плочите” на сърцето същия закон, който бе издълбан върху каменните плочи.

Вместо да се мъчим да изработим собствена правда, ние приемаме правдата на Христос. Неговата кръв извършва

умилостивение за нашите грехове. Неговото послушание се приема като наше. Тогава обновеното от Светия Дух

сърце принася ‘плода на Духа’. Чрез Христовата благодат ние живеем в послушание спрямо Божия закон,

записан в сърцата ни. Тъй като притежаваме Христовия Дух, ние ходим както е ходил Той.”

Това е концепцията за завета на благодатта, потресла до дъното на душата им толкова много от

привържениците на „стария курс”, които са поставяли ударението на стария завет (върху първостепенната

важност на послушанието). Преместването на фокуса върху вярата в Христос, осъществено от Уагонър,

омаловажава тяхната теология, ориентирана изцяло към закона, въпреки че (както вече ясно подчертахме)

Уагонър, Джоунс и Елън Уайт отреждат в своята теология изключително почетно място на закона и

послушанието. Но според тях, послушанието е резултат от спасителната връзка с Исус, а не води до нейното

създаване. Течението е в посока „Исус-послушание”, а не „послушание-Исус”.

Каква е „посоката на течението” във вашия живот? Моите впечатления са, че прекалено много адвентисти са

по-загрижени за своето представяне (какво вършат), вместо основният им интерес да бъде Христос и какво е

направил Той за тях.

Днес е най-подходящия ден от живота ви да обърнете „посоката на течението” и да започнете живот на

нов завет с Бога.

114


Връзката между доктрина и християнска любов

„Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да се обичаме един друг (…)

Ако се обичаме един друг, Бог пребъдва в нас и любовта към Него е съвършена в нас” (1Йоаново 4:11,12).

Предполагам, че ако можехме да придобием спасение със собствени сили, щяхме да счетем за основателно да

се гордеем с „постижението” си и да гледаме с леко отвращение на „по-нисшите същества”, не успели да

достигнат нашето „високо” ниво.

Но не става така. Всички сме скъсани на този изпит и продължават да ни късат. Единствено Божията любов

може да ни спаси. Разберем ли това, единствения отговор, който можем да дадем, също е любов – към Бога и към

нашите ближни. Любовта е единственият подходящ отговор за Бог, Който ни е спасил въпреки самите нас.

Това не означава, че доктрината не е важна. Елън Уайт например живо се интересува от правилното разбиране

на Библията и християнското учение. Но още повече се интересува от това, изследването на Библията и дебатите

по доктрините да стават в атмосфера на християнска любов.

Още през 1887 година, когато на хоризонта вече се задава жестокият дух на Минеаполис, тя пише: „Има

опасност нашите проповедници да се занимават прекалено много с доктрините (...) докато в същото време

душите им се нуждаят от практическа набожност”.

През 1890 година секретарят на Генералната конференция Д.Т. Джоунс пише до У.К. Уайт: „И Вашата майка, и

д-р Уагонър твърдят, че проблемът изобщо не е в ученията, а възразяват срещу духа, проявен от нашия народ при

споровете по тези учения. Чувствам се напълно свободен да призная, че това не бе Христовият Дух. В моя случай

не беше така; и смятам, че виждам достатъчно, за да заявя спокойно: в много други случаи за съжаление беше.

Често съм размишлявал по тази тема и съм се чудил защо толкова маловажен въпрос на практика причини такъв

смут и такова разделение (...) Целта, която си бяха поставили Вашата майка и д-р Уагонър, не бе да се намесят в

споровете и да наложат становището си на всички, а да представят учението за оправдание чрез вяра в Христовия

Дух; да подтикнат хората да обърнат сърцата си към Бога”.

115

Оттук следва един съкрушителен извод! Нека го кажем: Ако нашето „християнство” ни прави нелюбящи,

очевидно не сме истински християни, дори да познаваме „правилните” доктрини. Когато обаче сме осъзнали, че

по Божия милост Христос буквално ни е изтръгнал от ноктите на греха, не можем да Му отговорим с друго, освен

с любов. Ако тя липсва, това е показател, че все още не сме спасени.

Помогни ни, Татко, да приемем Твоята спасителна благодат, за да се превърнем в проводници на Твоята

любов.


Елън Уайт в Минеаполис: „Пуснете Исус да влезе!” (част 1)

„Затова прекланям коленете си пред Отца (…) да познаете Христовата любов, която никое знание не може

да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота” (Ефесяни 3:14-19).

Акцентът, който Елън Уайт поставя в Минеаполис, не е някакво ново учение или нов аспект от адвентната

теология, а по-скоро призив към адвентистите да възродят и живеят на практика чистото християнство. „Моята

главна грижа по време на сесията – пише тя – бе да представям Исус и Неговата любов пред братята си, тъй като

виждах забележителни доказателства, че мнозина не притежаваха Христовия Дух.”

По-надолу продължава: „Вярата в Христос – единствената надежда за грешника – е била твърде много

пренебрегвана не само в изнасяните проповеди, но и в религиозната опитност на мнозина от онези, които

претендират, че вярват във вестта на третия ангел. Аз занесох на това събрание свидетелство, че представянето на

великата тема за Христовата праведност и връзката й със закона е най-скъпоценната светлина, идваща от

Писанията, и че ние трябва непрестанно да напомняме на грешника, че тази праведност е единствената му

надежда.

116

Стандартът, според който трябва да се преценяват моралът и характерът, е законът на Царя. Законът е детектор

за грях. Чрез него става познаването на греха. Но грешникът е постоянно привличан от Исус – от невероятната

изява на Неговата любов, от това, че Той се е унижил да умре заради нас с позорна, кръстна смърт. Какъв урок за

нас! Ангели са се опитвали, копнеели са да надникнат в тази чудна тайна. Изучаването й може да ангажира и най-

високия човешки интелект – как така човекът, падналият, измаменият от Сатана, застанал на негова страна във

войната човек, може да бъде преобразен по подобие на Сина на безпределния Бог. И при това да бъде като Него;

Бог да обича това паднало, но изкупено същество заради придадената му Христова праведност така, както обича

собствения Си Син!

Това е тайната на светостта. Неизмерима стойност има всяка проповед, която представя тази картина, за да бъде

окачена в залата на паметта; да бъде описвана от човешките устни; да бъде копирана от човешките същества,

опитали и познали, че Господ е благ; да бъде обект на размишления; да бъде основа на всяка проповед”.

„Пуснете Исус да влезе!” Ако трябваше да остане само един от съветите, които Елън Уайт изрича пред

делегатите на сесията в Минеаполис, щеше да бъде този.

Нека вземем решение да Го пуснем още сега, веднага, още преди да сме приключили четенето на тази

страница!


Елън Уайт в Минеаполис: „Пуснете Исус да влезе!” (част 2)

117

„Бивайте подражатели на Бога като възлюбени чеда и ходете в любов, както и Христос ви възлюби и предаде

Себе Си за нас” (Ефесяни 5:1,2).

„Представят се сухи теории, а в същото време скъпоценни души умират от глад за хляба на живота. От такива

проповеди няма нужда. Небесният Бог няма да ги приеме, тъй като в тях липсва Христос. Пред хората трябва да

бъде издигнат Неговият Божествен образ.

Той е Този, Който трябва да бъде въздигнат пред човеците. Когато това се случи, става явно колко

незначителни са човешките заслуги. Колкото по-дълго задържаме погледа си върху Него, колкото повече

изследваме Неговия живот, Неговите поучения, Неговия съвършен характер, толкова по-омразен и отблъскващ

ни изглежда грехът. Ако Го съзерцаваме, ако поглъщаме образа Му и изпълваме умовете си с Него, не може да не

Му се възхищаваме, да не се чувстваме привлечени към Него, очаровани и изпълнени с копнеж да бъдем като

Него. Така подобно на Енох ще „ходим по Бога”. Съзнанието ни се изпълва с мислите на Исус. Той е нашият най-

добър Приятел

Изучавайте Христос. Изучавайте Неговия характер – черта по черта. Той е съвършеният Образец, който трябва

да копираме в собствения си живот и характер, иначе ще представяме пред света не Него, а някакво фалшиво

подобие. Не подражавайте на който да било човек, защото хората грешат – в навици, говор, маниери и характер.

Представям пред вас Човека Христос Исус. Трябва да Го опознаете лично като свой Спасител, преди да

започнете да Го изучавате като свой Образец и Пример (...)

Всички, които изповядват, че са последователи на Христос, са длъжни да ходят по Неговите стъпки, да бъдат

пропити от Неговия Дух и така да показват на света Него – както Той дойде и показа на света Своя Отец (...)

Като обявяваме Христос за свой единствен Източник на сила, като се прекланяме пред Неговата несравнима

любов – пред това как е приел вината за греховете на човеците, а собствената Си правда е дал на тях, – ние в

никакъв случай не отменяме закона, нито оскверняваме неговата възвишеност. Всъщност го поставяме там,

където го осветява и прославя Истинската светлина.

Законът е съвършен и цялостен в спасителния план единствено в светлината, идваща от разпнатия и възкръснал

Спасител.”

Като слушаме думите на Елън Уайт, ни се струва, сякаш никога не ще можем да се „наситим” на Исус, да

имаме достатъчно от Него. И това е точно така. Той е единственото нещо в този свят, което можем да

пожелаваме, и то невъздържано.

118


Елън Уайт в Минеаполис: „Нека подражаваме на Исус!” (част 1)

„Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас” (Йоан 13:15).

Смиреният и обичащ Исус… – един достоен за следване Пример, на който „нормалните” хора не са склонни да

подражават. Ето тук се намесват преобразяващата благодат и новорождението. Бог желае да вземе „нормалните”

хора и да ги превърне в нови създания – в християни, които отразяват Неговия любящ характер.

Това е другата основна тема в проповедите на Елън Уайт пред сесията в Минеаполис. На 20 октомври тя говори

така, че градският вестник Трибюн описва как е трогнала мнозина до сълзи. А и самата тя твърди, че получава

много прочувствени изповеди от своите слушатели.

„Не можете да бъдете плодоносни християни и да познавате нашия Господ и Спасител Исус Христос, ако не сте

християни на практика, ако не напредвате постоянно в небесния живот – казва тя на аудиторията. – Това е от

съдбоносна важност. Изглежда, мнозина смятат, че след като влязат във водата и приемат кръщение, след като

имената им да бъдат записани в църковния списък, работата им е свършена (...)

Точно обратното – ако не внесат религията в домовете си реално, на практика, скоро ще я изгубят напълно (...)

Важно е непрестанно да прибавяме благодат върху благодат. Ако следваме този „план за прибавяне”, Бог ще

работи по „плана за преумножаване”, за да вгради Своя морален образ в нас.

Целият небесен Всемир се интересува от великото дело на Христос. Всеки свят, сътворен от Бога, наблюдава

как ще приключи войната между Господа на светлината и славата, и силите на мрака. Тук е Сатана, който винаги

и с всички сили се е старал да скрие истинския Божи характер, така че светът да не го види. Под мантията на

праведност той работи чрез мнозина, които претендират, че са християни; те обаче представят характера на

Сатана, а не този на Исус Христос. Изкривяват образа на нашия Господ. Дават изопачена представа за Неговия

характер всеки път когато не им достига милост; всеки път, когато не им достига смирение.”

119

„Бог е любов” (1Йоаново 4:8). Христос дойде, за да изяви тази любов чрез Своя живот и смърт. И желае да

бъдем като Него, да Му позволим да вгради Своя морален образ в нас.

Господи, вземи ме днес. Помагай ми не само да желая Твоя дар, но и да го приема, и живея в своя ежедневен

живот.



„Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята” (1Йоаново 3:14).

Обичаме ли наистина своите братя и сестри по вяра? Особено онези, които са ни неприятни? Любовта между

братята в църквата е основният проблем на адвентистите през периода „Минеаполис”.

На 21 октомври Елън Уайт казва следното пред делегатите на сесията: „Който истински обича Бога, трябва да

проявява сърдечна любов и внимание към преценките и правдата на всеки, с когото влиза в контакт; защото така

постъпва Бог. Христос не се нуждае от нищо друго така, както от служители, които изпитват необходимост да

представят Него. Злите думи и злите мисли са пагубни за душата. Но са ежедневие на тази конференция. Нищо не

120

липсва на църквата повече от проявяването на Христоподобна любов. Ако членовете й се обединят в един

осветен съюз в сътрудничество с Христос, Той ще живее и ще работи в тях.

Очите ни имат нужда от помазване с небесен колурий, за да видим какви сме и какви трябва да бъдем; да

разберем, че силата, дадена ни в Христос, е достатъчна, за да ни направи способни да достигнем високия

стандарт на християнското съвършенство (...)

Исус – нашият Образец – винаги трябва да бъде пред очите ни. Това е и всякога ще бъде настоящата истина.

Точно гледането към Исус и възможността да се наслаждава на Божиите добродетели правят Йоан едно

по дух с Неговия Господ. И на него е поверено делото да разкаже за любовта на Спасителя, да обясни на

Неговите чеда каква любов трябва да имат помежду си. „Защото поръчката, която чухте отначало, е

това: да се обичаме един друг – пише той. – Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото

обичаме братята.”

Господ има ясна вест към тези, които подобно на фарисеите, много се хвалят със своята набожност, но сърцата

им са напълно лишени от Божията любов. Фарисеите отказват да познаят Бога и Исус Христос, Когото Той е

изпратил. Няма ли опасност и ние да постъпим точно като фарисеите и книжниците?”

Неслучайно Христос (Матей 5:43-48; 19:21) многократно свързва концепцията за съвършенството с любовта. Е.

Уайт поддържа именно това становище. Отразяването на Божия характер не се състои в онова, което ядем, нито

дори в което вярваме. То е да бъдем като Бога, Който е ЛЮБОВ.

121



„И тъй, възлюбени, като имаме тези обещания, нека очистим себе си от всяка плътска и духовна нечистота,

като се усъвършенстваме в святост със страх от Бога” (2Коринтяни 7:1).

Най-лошото, най-ужасното нещо е липсата на любов, липсата на състрадание един към друг. Е. Уайт казва на

делегатите: „Ето какво ми показа Бог в много ярка светлина, ето какво исках да ви кажа – ако някога е имало

време, в което трябва да се смирим пред Бога, това време е сега (...)

Това е преднамерено, грижливо планирано дело на Сатана – да държи Христовата любов вън от нашите

сърца (...) Церемонии и форми има премного. Липсва любовта на Христос – любов към Бога и към ближния. Ако

имаме нея, тогава стени ще падат – както стените на Ерихон паднаха пред Израелевите чада. Но в нашите редици

има такова огромно количество егоизъм и стремеж към превъзходство.

Колкото по-ниско падаме в подножието на кръста, толкова по-ясно ще ни се открива Христос.

Какво правят Бог и Исус? Очистват светилището. Е, ние трябва да им сътрудничим в това дело и да очистим

светилището на своите души от всяка неправда, за да може имената ни да бъдат записани в Книгата на живота на

закланото Агне, греховете ни да бъдат изличени и да дойдат освежителни времена от лицето на Господа.

Нямате време да възвеличавате себе си, но само Исус. О, издигайте Него! Как може да стане това? Нека

небесният Бог излее Своята сила в сърцата ви, за да имате праведен характер и чисто сърце; да знаете как да

работите за болните и страдащите...

Едва когато обикнем Бога с цялото си сърце и ближния си- както себе си, Бог ще заработи чрез нас. Как

можем да устоим във времето на последния порой? Само ако имаме Неговата любов.

Любовта на Христос в сърцето ще направи повече за обръщането на грешниците от всичките проповеди,

които изнасяме. Имаме нужда да придобием Христовата любов, за да изучаваме Библията и да разбираме какво

ни казва тя. Братя, сега трябва да съберем и изхвърлим сметта, натрупана пред вратите на сърцето. Защото няма

никакво време за губене.”

Това е свята истина. Спасителният ден е днес. На колене, Израелю!

122

Небесни Татко, през последните няколко дни осъзнахме както никога досега колко централно място заема

любовта в истинското християнство. Помагай ни днес да бъдем по-плодоносни проводници на Твоята любов – у

дома, в работата – навсякъде.


Елън Уайт в Минеаполис: „Закон и евангелие”

„Човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исус Христос (…)Чрез дела по закона няма да се

оправдае никоя твар” (Галатяни 2:16).

Както вече разбрахме през последните няколко дни, г-жа Уайт е малко разстроена от състоянието на

Адвентната църква в периода „Минеаполис”. И то съвсем основателно. Вторачени в правилната доктрина, в

адвентните традиции и в това да бъдат добри адвентисти, вярващите често забравят що е евангелие – и на теория,

и на практика. Уподобяват си на древните фарисеи – така тотално неприличащи на Христос в отношението си

един спрямо друг, дори при обсъждане на Божия закон и на други прекрасни адвентни учения.

На 24 октомври с вик на болка Елън Уайт отново се обръща към делегатите: „Искаме истината, каквато е в

Исус. Но когато нещо затвори вратата, през която вълните на истината [за Исус] сега не влизат, вие ще чуете моя

глас, където и да се намирам – в Калифорния или Европа, или където и да е – защото Бог ми даде светлина и аз

възнамерявам да я оставя да свети.

123

Видях, че скъпоценни души, които иначе биха прегърнали истината, биват отблъснати от нея поради начина, по

който тя е представяна; поради това, че Исус не присъства в нея. Това викам към вас през цялото време – липсва

ни Исус.”

Година и половина по-късно тя продължава да се бори с адвентните служители „да отворят сърцата си и да

пуснат Спасителя да влезе”. Казва на събралите се за годишната конференция на Библейското училище

проповедници, че когато си тръгнат оттам, трябва да бъдат „така изпълнени с вестта” на евангелието, щото да я

усещат като огън, заключен в костите им; да не могат да намерят покой, докато не я разгласят. Но когато те

изразяват неувереността си, тя ги предупреждава: „Хората ще ви казват: ‘Прекалено много се палите,

вманиачавате се по тази тема, не мислите достатъчно за закона; повече трябва да мислите за закона; недейте през

цялото време да търсите тази Христова праведност, а се облегнете на закона”.

На подобни „ревностни” адвентни приказки тя отговаря: „Нека законът сам се погрижи за себе си. Толкова се

трудихме по него, докато станахме сухи като хълмовете на Гелвуе, останали без роса и дъжд. Нека се облегнем

на заслугите на Исус Христос от Назарет. Дано Бог помогне очите ни да бъдат помазани с колурий, та да

виждаме!”.

Има неща, за които е добре да се „палим”. Стига да го правим в подходящия дух.


Праведността чрез вяра и вестта на третия ангел (част 1)

124

„Тук е търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус” (Откровение

14:12).

Както вече разбрахме, отдалечаването на Адвентната църква от останалите протестантски църкви по въпроса за

спасението се превръща в сериозен проблем през 1888 година. Адвентистите са много силни в проповядването на

своите отличителни доктрини, но слаби в големите евангелски доктрини, по които не се различават от другите

християни. В лицето на Джоунс и Уагонър Елън Уайт вижда хората, които ще поправят този недостатък.

За разлика от някои тогавашни ръководители, които залагат на делата, Уагонър осъзнава, че неговата църква се

е отдалечила от историческата доктрина за спасението. Елън Уайт споделя мнението му и показва изненада, че

някои наричат вестта на Джоунс и Уагонър „странно учение”, след като „тяхната вест не е нова истина, а същата,

която са проповядвали ап. Павел и самият Христос”.

Уагонър коментира, че неговото тълкуване на закона и евангелието е отражение на тълкуванията на ап. Павел,

на Лутер и Уесли. Дори надминава тяхната дълбочина и проникновение, защото е „една стъпка по-напред към

сърцевината на вестта на третия ангел”. Елън Уайт стига до същия извод. „Някои изказват опасения, че

прекалено много дълбаем в темата за оправдание чрез вяра” – отбелязва тя. В същото време други я питат „дали

вестта за оправдание чрез вяра е вестта на третия ангел”. Тя отговаря: „Наистина, това е вестта на третия ангел”.

Това нейно изявление озадачава мнозина. Какво точно има предвид? Ще потърсим отговора на този въпрос

през следващите няколко дни.

Междувременно нека си припомним ключовия библейски текст в адвентната история – Откровение 14:12: „Тук

е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”.

Знаейки, че адвентистите приемат този стих за описание на своята деноминация, един репортер от местния

вестник Джърнъл отбелязва: „Да приемаш, че този текст се отнася за теб, показва или чудовищен егоцентризъм,

или поразителна, възвишена вяра”.

Разбира се, адвентистите считат, че става въпрос за „поразителна, възвишена вяра”. Колкото повече време

минава, толкова по-ясно и двете групи, участвали в кризата „Минеаполис”, осъзнават, че техните разногласия са

се въртели около значението на Откровение 14:12.

Между другото това е много хубав стих и не е лошо, докато размишлявате над значението и посланието му,

да го научите наизуст.

125



„Блажени, които изперат дрехите си [изпълняват заповедите Му – превод Кинг Джеймс], за да имат

право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града” (Откровение 22:14).

Първите адвентисти са страхотни в пазенето на заповедите – понякога с добри подбуди, понякога с не толкова

добри.

Въпросът за делата в адвентната доктринална система се заплита мъчително в тълкуванията на Откровение

14:12 („Тук е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”).

До 1888 година адвентната интерпретация на този текст е доста последователна. Моделът е създаден още през

1850 година от Джеймс Уайт. Той различава в него три главни идентификационни признака.

Според него светиите са тези, които: (1) проявяват търпение при очакването на Исус, въпреки разочарованието

от 40-те години; (2) победили са звяра и неговия образ, както и БЕЛЕГА на името му; запечатани са с печата на

живия Бог чрез „пазене на Божиите заповеди”; (3) „пазят вярата” – т.е. системата от вярвания като: „покаяние,

вяра, кръщение, Господня вечеря, умиване на нозете” и така нататък. Част от „пазенето на вярата” – подчертава

Джеймс Уайт – е „ПАЗЕНЕ НА БОЖИИТЕ ЗАПОВЕДИ”. Забележете как успява да вмъкне пазенето на закона в

две от трите части на стиха.

Две години по-късно той е дори още по-конкретен: „Вярата в Исус трябва да бъде пазена точно както Божиите

заповеди. Това не само показва разликата между заповедите на Отец и вярата в Сина, но доказва, че пазенето на

вярата в Исус задължително включва думите и на Неговите апостоли. Включва всички изисквания и учения на

Новия Завет”.

Дж.Н. Ендрюс е на същото мнение: „Вярата в Исус е включена в текста така, че изисква да бъде пазена – по

същия начин, по който трябва да се спазват и Божиите заповеди”.126

Р.Ф. Котръл пише: „Вярата в Исус е нещо, което изисква послушание и пазене. Следователно можем да

приемем, че обхваща всичко, което се иска да направим, за да бъдем спасени от греха”.

Както вече отбелязахме, делата са важни. Вярно ли е обаче, че „вярата в Исус обхваща всичко, което се иска

да направим, за да бъдем спасени от греха”?

Помислете. Обсъдете. Молете се.

1 октомври


„Тук е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата Исусова”

(Откровение 14:12).

До 1888 година почти всички адвентни теолози тълкуват израза „вярата Исусова” от Откровение 14:12 като

комплекс от истини, в които човек трябва да вярва и да спазва. Но на практика адвентистите не отделят кой знае

колко време на тази част от стиха. По-големият дял от вниманието им е посветен на пазенето на заповедите. Вече

споменахме как в коментара си от януари 1888 година Юрая Смит подчертава думата „пазят”, а през май, 1889

година Дж.И. Бътлър прави същото направо с цялата фраза „пазят Божиите заповеди”.

Това натъртване е следствие от схващането им, че съботната истина на фона на белега на звяра е последната

Божия вест към света, преди той да узрее окончателно за жетвата на Второто пришествие. Нищо чудно, че такова

тълкуване и такъв акцент често подхлъзват традиционалистите към законничество. Подобни скрити послания

127

намираме в самия речник на тяхната теология. В съзнанието им думи като „пазят”, „вършат”, „послушание”,

„закон”, „заповеди” придават тежест на специфичния адвентен принос към християнската теология.

През 1888 година точно това тълкуване на Откровение 14:12 попада „под обстрел”. От Минеаполис тръгва

ново тълкуване на ключовия библейски текст в историята на Адвентната църква.

Джоунс намеква за това ново тълкуване през декември 1887 година: „Единственият начин, по който те биха

могли някога да задоволят изискванията на Божия закон, е посредством Божията правда, която е чрез вяра в Исус

Христос (...) Вестта на третия ангел въплъщава в себе си върховната истина и върховната правда”.

Забележете какво прави Джоунс. Слага знак за равенство между „върховната истина” и „Божиите заповеди”, и

между „върховната правда” и „вярата Исусова”, която – намеква той – е вяра в Исус.

На този етап само ще отбележим, че в гръцкия оригинал изразът в края на стиха може да бъде преведен и като

„вярата на Исус”, и като „вярата във Исус” – многобройните съвременни преводи отдават предпочитание и на

двете възможности.

Въпрос за размисъл: Какъв различен нюанс притежават двата варианта – НА или ВЪВ Исус? По какво се

различават посланията им? Какво променя това във вашия живот?

2 октомври

Праведността чрез вяра и вестта на третия ангел (част 4)128

„…не се срамувам от благовестието – понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва” (Римляни

1:16).

През 1887 А.Т. Джоунс само загатва за ново тълкуване на израза „вярата в Исус”, но Елън Уайт е много по-

конкретна.

Тя пише: „Вестта, дадена на нашия народ по време на сесията в Минеаполис, представи с ясни думи не само

Божиите заповеди – част от вестта на третия ангел, – но и вярата в Исус, която означава много повече от онова,

което най-общо се е смятало. За вестта на третия ангел е добре да бъде прогласявана във всичките й части, тъй

като хората се нуждаят от всяка нейна йота и точка. Ако прогласяваме Божиите заповеди и оставим другата

половина на вестта почти недокосната, ние самите я изопачаваме (...)

Настоящата вест, чието занасяне на хората Бог вменява като дълг на Своите служители, не е нова. Това е стара

истина, която е била изгубена от поглед – нещо, в което Сатана е вложил цялото си умение и старание.

Господ има задача за всеки един от Своите верни – да поставят вярата в Исус на правилното място, което й се

полага – във вестта на третия ангел. Законът има своето важно място, но той е безсилен, ако до него не бъде

поставена Христовата праведност, за да отдаде славата си на този най-висш небесен стандарт за праведност...

Цялостното и пълно доверие в Исус ще придаде на религиозната опитност необходимото качество. Без него тя е

нищо. Служенето ни без Христос е като жертвата на Каин. Бог се прославя чрез жива вяра в личния и

вседостатъчен Спасител. Вярата вижда Христос такъв, какъвто е – единствената надежда за грешника. Вярата

се вкопчва в Христос, уповава се на Него. Казва: ‘Той ме обича, Той умря за мен. Приемам Неговата жертва! Той

няма да е умрял напразно заради мен’.

Ние сме причинили загуби не само на собствените си души, но като проповедници сме загърбили най-

тържествената част от своята работа – не сме наблягали върху кръвта на Исус Христос като единствена надежда

за вечен живот на грешника. Разказвайте историята на Христос (...) Казвайте на грешниците: ‘Гледай и живей’.”

Вярата в Христос като Спасител е сърцето на евангелието. Освен това е и сърцето на вестта на третия ангел, и

сърцето на вестта от 1888 година.

Татко Небесни, докато размишляваме върху Откровение 14:12, помогни ни да разберем по-пълно и по-дълбоко

връзката между закон и евангелие

129

3 октомври


„Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: "Проклет всеки,

който виси на дърво” (Галатяни 3:13).

Издигане на вярата в Христос като сърцето на вестта на третия ангел – това е основната вест на Елън Уайт към

сесията на Генералната конференция през 1888 година, както и след нея.

Скоро след сесията тя прави едно от най-силните си изказвания върху Откровение 14:12 и истинския смисъл на

вестта от 1888 година: „Вестта на третия ангел е прогласяване на Божиите заповеди и вярата в Исус Христос.

Божиите заповеди са били прогласявани, но адвентистите от седмия ден не са отдавали същата важност на

вярата в Исус. А законът и евангелието трябва да вървят ръка за ръка! Не мога да намеря думи, с които да

представя в пълнота тази тема.

‘Вярата в Исус’ – за нея се говори, но не се разбира. Какво съдържа в себе си тази вяра, която е част от вестта

на третия ангел? Това е вяра, че Исус е взел на Себе Си нашите грехове, за да може да стане наш Спасител,

Който прощава греховете ни. Към Него се отнесоха така, както заслужавахме ние. Той дойде в нашия свят и взе

нашите грехове, за да можем ние да вземем Неговата праведност. Вярата в способността на Христос да ни

спаси напълно, достатъчно и изцяло – това е вярата в Исус...

Само в кръвта на Исус Христос, която очиства от всеки грях, има спасение за грешника. Един човек с образован

ум може да има огромни запаси от знания, да прави теологични разсъждения, да бъде велик и почитан от

човеците, да го считат за съкровищница от мъдрост, но ако няма спасителното знание, че Христос е разпнат

заради него и ако не се облегне с вяра на Христовата праведност, той е изгубен. Христос бе ‘наранен поради

нашите беззакония; на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме’

(Исая 53:5). ‘Спасен чрез кръвта на Исус Христос’ – това е нашата единствена надежда и това ще бъде

нашата песен през цялата вечност.”

Схващате ли посланието? Налага се да го схванете! Защото е най-съдбоносната вест, която ще чуете някога

– Христос умря за нас и ние можем да бъдем спасени само ако имаме жива вяра в Неговата жертва. Това

означава изразът „вярата в Исус” („вярата Исусова”) от Откровение 14:12. Ето това означава да бъдеш

130

адвентист от седмия ден. И това означава да бъдеш християнин. Ако останем само с Божиите заповеди,

можем да бъдем „адвентисти” (т.е. членове на Адвентната църква), но не и „християни”.

4 октомври


„И видях, и ето бял облак. И на облака седеше Един, Който приличаше на Човешкия Син, имайки на главата

Си златна корона и в ръката Си остър сърп” (Откровение 14:14).

Смея да кажа, че Елън Уайт има няколко любими теми. Но никоя не я ентусиазира така, както темата за

спасението в Христос и спасителният план.

Малко след като сесията на Генералната конференция през 1888 година приключва, тя записва следните

размишления: „На пастор Е.Дж. Уагонър му е подарена привилегията да говори разбираемо, за да представи

своите виждания върху оправдание чрез вяра и връзката между Христовата праведност и закона. Това не беше

нова светлина, а стара светлина, поставена там, където й е мястото – във вестта на третия ангел.

Какво е посланието на тази вест? Йоан вижда някакви хора. И казва: ‘Тук е нужно търпението на светиите – на

тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус’ (Откровение 14:12). Апостолът вижда тези хора точно

преди да види Човешкия Син ‘на главата със златна корона и в ръката Си с остър сърп’ (стих 14).

Вярата в Исус е била пренебрегвана, получавала е безразлично и неуважително отношение. Не е заемала онова

почетно място, на което я вижда Йоан. Вярата в Христос като единствена надежда за грешника е била до голяма

131

степен изхвърлена не само от проповедите, но и от религиозната опитност на мнозина, които претендират, че

вярват във вестта на третия ангел.

На тази сесия аз предадох свидетелство, че представянето на великата тема за Христовата праведност и закона

като единно цяло е най-скъпоценната светлина, идваща от Писанията. Грешниците трябва да бъдат насочвани

към тази светлина като тяхна единствена надежда за спасение.

За мен това не беше нова светлина, тъй като през последните четиридесет и четири години съм я получила от

по-висш Авторитет и съм я представяла пред нашия народ с перо и глас в свидетелствата на Неговия Дух. Но

малцина бяха онези, които откликнаха (...) Като цяло твърде малко се говореше и пишеше по тази велика тема.

Някои от изнасяните проповеди представляваха много точно копие на жертвата на Каин – без Христос.

Стандартът, според който трябва да се преценява характерът, е законът на Царя. Законът е „детекторът” за грях.

Чрез закона става познаването на греха. Но Христос, Който е умрял на кръста за греховете на всеки човек, е

постоянната притегателна Сила за грешника.”

Днес размишлявайте за Него и за това, което Той е направил за вас. Тези мисли не само ще донесат утеха на

душата ви, но ще освежат вашия живот и ще преобразят делата ви.

5 октомври

Праведност чрез вяра и вестта на третия ангел (част 7)

„Праведният чрез вяра ще живее” (Римляни 1:17).

Във вчерашното четиво бе отбелязано нещо много интересно – Елън Уайт твърди, че истината за

праведността чрез вяра, проповядвана от Уагонър, не е нова светлина; че тя лично я проповядва вече

132

четиридесет и четири години. Самият Уагонър се съгласява с нея и припомня, че неговата вест е била

проповядвана „от всички изтъкнати реформатори (...) от времето на ап. Павел до това на Лутер и

Уесли”.

С други думи, според него това е само завръщане към протестантското становище за оправдание чрез вяра.

Така възприема и Елън Уайт поне част от приноса на Джоунс и Уагонър. През август 1889 година тя пише, че

учението за оправдание чрез вяра е било „дълго време затрупано под безсмислиците на една заблуда”. Тази

заблуда е била въведена от „светиите”, които проповядват вяра в Христос, но също така и „края на закона”.

Погледнато така, учението за оправдание чрез вяра върви „ръка за ръка с една заблуда”.

В другия край на скалата са адвентистите, които отстояват светостта на закона, но „са изгубили от поглед

учението за оправдание чрез вяра”. На фона на всичко това Елън Уайт пише: „Бог призова хора [Джоунс и

Уагонър], които да отговорят на нуждата на това време (...) Тяхното дело се състои не само в прогласяване на

закона, но и в проповядване на истината за това време, а именно – Господ наша правда”.

По-надолу казва, че адвентистите са свършили чудесна работа във връзка със закона, а „светиите” – с

проповядването на вяра в Христос. Но и двете крайности са погрешни. Адвентистите са пренебрегнали вярата, а

„светиите” - закона. Извършеното от Джоунс и Уагонър изяснява заблудите и на двете групи, като съчетава

техните истини.

Едновременно с това те дават на адвентистите липсващите им познания и върху цялата Тройна ангелска вест.

Като обобщим всичко дотук, разбираме, че Елън Уайт с право заявява: благодарение на акцента, който Джоунс и

Уагонър поставят върху оправданието чрез вяра, „Бог избави тези истини от съжителство със заблудата

[антиномианизма] и ги постави в правилната им рамка [вестта на третия ангел]”.

Каква вест! Бог не желае неуравновесени адвентисти, вперили очи в закона, нито неуравновесени адвентисти,

вперили очи във вярата. Желае народ, който поставя и двете на техните истински места.

133

6 октомври

Праведността чрез вяра и високият вик

„След това видях друг ангел, който слизаше от небето, имайки голяма власт; и земята се просвети от

неговата слава. Той извика със силен глас, казвайки:” Падна, падна великият Вавилон (…) Излезте от нея, люде

Мои” (Откровение 18:1-4).

Вчера разбрахме, че един от важните аспекти в приноса на Уагонър и Джоунс към адвентната теология през

1888 година, който Елън Уайт цени особено високо, е съчетаването на двете половини на Откровение 14:12. Те

проповядват не само Божиите заповеди, но и вярата в Исус като Господ и Спасител. По този начин спасяват

истината за оправдание чрез вяра „от съжителство с [антиномианичстичната] заблуда (...) и я поставят в

правилната рамка” – вестта на третия ангел.

От гледна точка на Е. Уайт вестта от Минеаполис е важна, но не защото Джоунс и Уагонър са създали някаква

специална адвентна доктрина, а защото тази вест възстановява връзката на адвентните учения с изначалните

християнски учения; въздига Исус Христос като централния стълб на християнския живот и мислене, прогласява

оправданието чрез вяра и посочва, че освещението се изявява в послушание към Божия закон чрез силата на

Светия Дух.

Едва когато разберем истинската същност на приноса на Уагонър и Джоунс – това, че обединяват отделните

части от вестта на третия ангел, - можем да разберем и загадъчното изказване на Елън Уайт, че високият вик вече

е започнал през 1888 година. В броя на Ривю от 22 ноември 1892 година четем следното: „Времето на изпита е

точно пред нас, защото високият вик на третия ангел вече започна чрез откровението за праведността на Христос

– отнемащия нашите грехове Изкупител. Това е началото на светлината, с която ангелът ще просветли цялата

земя. Затова и задачата, възложена на всеки, до когото тази предупредителна вес е достигнала, е да издига Исус”.

Джоунс, който обърква Късния дъжд (изливането на Светия Дух, Който е личност) с високия вик (което е вест),

вдига голям шум около това изложение на Елън Уайт, възвестявайки, че изливането на Късния дъжд вече е

започнало. Само че е трябвало да чете по-внимателно. В Минеаполис започва високият вик, а не Късният дъжд.

Това, което Елън Уайт иска да подчертае дебело през 1892 година, е че от 1888 година насам адвентистите от

седмия ден най-сетне притежават в пълнота последната вест на милост, която трябва да разнесат из целия свят

134

преди Второто пришествие. Вестта на високия вик не премахва акцента върху Десетте заповеди, а потвърждава

тяхната важност, но вече в контекста на вярата в Исус Христос като Господ и Спасител – двете заедно на фона на

очакваното Второ пришествие (Откровение 14:12).

Каква вест!

Бог иска от нас да бъдем верни и на трите й части.

7 октомври

Доктрината за Триединството (част 1)

„Идете прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (Матей

28:19).

За много съвременни адвентисти сигурно е изненадващо да научат, че повечето основатели на църквата днес

нямаше да се присъединят към нея, ако трябва да приемат 28-те основни учения. И по-точно, щяха да отхвърлят

учение № 2 – за Триединството – защото са „анти-тринитаристи” (отхвърлят учението за Триединството); щяха

да отминат с пренебрежение учение № 4 – за Сина, – защото според тях, Синът не е вечен; и да отрекат учение №

5 – за Духа, – защото за тях Духът е по-скоро Сила, отколкото Личност.

Разбиранията им по тези въпроси до голяма степен са оформени под влиянието на Християнско братство. През

1835 година Джошуа В. Хаймс – ръководен служител в братството – пише: „Отначало те [Християнско братство]

общо взето бяха тринитаристи, но се отказаха от това учение, когато разбраха, че е небиблейско”. По-надолу

подчертава, че единствено Отец е „безначален, независим и вечен”. За Христос не остава друго, освен да е „с

135

начало, зависим и произлязъл от Отец”. Братството приема още, че Светият Дух е „Божия енергия и сила, свято

Божие влияние”.

Джоузеф Бейтс, Джеймс Уайт и другите последователи на Християнско братство внасят тези схващания и в

редовете на пазещите съботата адвентисти. Така например през 1846 година Джеймс Уайт нарича учението за

Триединството „старото, небиблейско тринитаристко учение”, а през 1852 – „стария тринитаристки абсурд”.

Дж.Н. Ендрюс е съгласен с него. През 1869 година той пише: „Божият Син (...) има за Свой Баща Бог и

началото Му е поставено в някакъв момент назад във вечността.”

Юрая Смит също отхвърля идеята за Триединство и през 1865 година заявява, че Христос е „първото сътворено

същество”, а през 1898-а, че „единствено Бог [Отец] е безначален”.

Това са, казано накратко, отговорите на адвентните пионери на въпроса: „Какво мислите за Триединството?”.

Сигурно забелязахте, че в списъка липсва едно име – това на Елън Уайт. Но не защото тя не казва нищо по

въпроса. А по-скоро, защото е трудно да разберем в какво точно вярва единствено по това, което е казала - поне

през първите десетилетия на движението.

Как е възможно почти всички адвентни пионери и водачи да се заблуждават по толкова важна тема?

Ето част от отговора – Бог води Своя народ стъпка по стъпка; колкото повече народът напредва, толкова

по-ясни и по-ясни стават разбиранията и ученията му. През следващите няколко дни ще проследим през каква

метаморфоза преминава адвентното мислене по въпроса за Триединството.

8 октомври


136

„В началото бе Словото и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог” (Йоан 1:1).

Оказа се, че „хардлайнерите” от старата генерация в Адвентната църква са почти единодушни „анти-

тринитаристи”. Как стоят нещата при реформаторите от Минеаполис?

Невероятно, но факт – това е точка от теологията, по която Е.Дж. Уагонър е съгласен с Юрая Смит. През 1890

година в книгата си Христос и Неговата праведност той пише: „Имало е момент във времето, когато Христос е

произлязъл от Бога и е дошъл от Бога, но този момент е толкова назад във вечността, че за нашите ограничени

възприятия Той на практика е без начало”.

Това изявление забележително наподобява изявлението на Смит, направено през същото десетилетие:

„Единствено Бог е безначален. В най-ранните възможни времена, когато вероятно е било началото – период

толкова далечен за нашите ограничени умове, че всъщност е вечност – се появи Словото.”

Въпросът е: „Ако и Смит, и Уагонър са на едно мнение по въпроса за Триединството, кой тогава дава тласък

към промяна?”.

Тук се намесват останалите реформатори от 1888 година. Преживяното през тази година буквално преобразява

писанията на Елън Уайт. Именно събитията, свързани с тази паметна сесия на Генералната конференция я карат

да осъзнае в пълнота невежеството на адвентистите – и проповедници, и миряни – относно спасителния план и

централното място на Христос.

През следващите години ще излязат някои от най-важните й книги по този въпрос:

1892 – класиката Пътят към Христос

1896 – Мисли от планината на благословението върху Планинската проповед на Христос

1898 – Животът на Исус Христос (Копнежът на вековете) – биография на Исус Христос

1900 – Притчи Христови – книга, посветена на изречените от Христос притчи

1905 – По стъпките на Великия Лекар – уводните й глави са посветени на изцелителното дело

на Христос

На нито едно място във всички тези книги Елън Уайт не отделя специална глава, нито дори абзац на темата за

Триединството и пълната Божественост на Христос. Но употребява думи и изрази, които подтикват адвентистите

да се върнат към Библията и повторно да изследват тази тема. Крайният резултат от това изследване ще бъде

промяна на становището на Адвентната църква по въпроса за Триединството и свързаните с него учения.

137

Господи, благодарим Ти, че ни водиш така внимателно. Ти водиш църквата Си толкова бързо, колкото е

нейната способност да асимилира Твоите вести.

9 октомври


„А Петър рече: „Ананий, защо изпълни Сатана сърцето ти да излъжеш Светия Дух?(...) Не си излъгал човеци,

но Бога” (Деяния 5:3,4).

Въпреки че Библията е пределно ясна по тази тема, ранните адвентисти пропускат да осъзнаят, че Светият Дух

е Личност и истински Бог. В края на деветнадесети век това ще доведе до катастрофални последици за църквата.

Но най-напред нека да отбележим, че 90-те години на ХІХ век са десетилетието от адвентната история, в което

най-много се пише за Светия Дух и за Христос. И това е напълно естествено, след като са започнали да

проповядват оправдание чрез вяра и да поставят Христос в центъра на спасителния план. В крайна сметка, след

като Христос е Този, Който спасява, важно е Той да бъде „подходящ” за това дело. И ако Светият Дух играе

ключовата роля в процеса на спасението, се очаква Неговите функции да са описани. Да, разгарянето на тази

дискусия в Адвентната църква точно през 90-те години никак не е случайно.

Адвентистите обаче не са единствените, които говорят за Светия Дух. През същото десетилетие от

последователите на Уесли произлизат най-различни деноминации, които много силно наблягат на изцеленията

чрез вяра и на победоносния живот. А в началото на следващия век ще започне възходът на съвременното

Петдесетничество. И двете движения говорят много за делото на Духа в живота на хората и църквата. В другия

край на теологичния спектър либералните християни са започнали да проявяват все по-голям интерес към

138

свързани с Духа теории като иманентността на Бога и идеи, промъкнали се от източните религии (като

хиндуизма), за пантеистичното начало и присъствието на Бог във всяко нещо.

Тъй като нямат правилно разбиране по тези въпроси, адвентистите ще бъдат силно засегнати от движенията в

по-големия религиозен свят. От една страна, в началото на века ще преживеят своя собствен петдесетнически

бум в лицето на движението „свята плът” (неговите последователи проповядват, че преди Христос да се завърне,

дори липсващите зъби ще ви поникнат отново, за да можете да имате съвършена плът). От друга страна, Уагонър

и Дж.Х. Келог ще се увлекат по пантеизма. На сесиите на Генералната конференция през 1897 и 1899 година

например Уагонър твърди, че Христос „се появява под формата на дърво” и още, че „човек може да придобие

праведност и чрез къпане, стига да знае откъде идва водата”.

Дааа, голяма бъркотия.

Точно в тази обстановка Бог повежда Адвентната църква към следващия етап от пътя на настоящата

истина. Той има вест за Своя народ по въпроса за Триединството. Но за да я открият, те трябва да изследват

Библията.

10 октомври


„А за Сина казва: „Твоят престол, о Боже, е до вечни векове” (Евреи 1:8).

Макар че Библията изобщо не се притеснява да нарича Исус „Бог”, ранните адвентисти се притесняват - без

съмнение поради „анти-средновековни” предразсъдъци, според които доктрината за Триединството е рожба на

отстъпилата църква. Но това отношение ще претърпи промяна.

139

Сред първите, които насочват Църквата в нова посока, е Елън Уайт. Макар тя никъде да не използва понятието

„Триединство”, писанията й от периода „Минеаполис” и след това са изпълнени с „триединни” изрази и

концепции. Например: „В небесното Трио има три живи Личности... – Отец, Синът и Светият Дух”; „вечните

Управители на Небето – Бог, Христос и Светият Дух”. Е.Уайт многократно нарича Духа „третото лице на

Божеството”. Явно не изпитва никакво съмнение, че „Светият Дух (...) е толкова Личност, колкото и самият Бог ”.

По отношение на Христос тя оставя безкрайно далеч зад себе си Уагонър, Смит и голяма част от адвентистите

на своето време. Казва, че Той е не само „равен на Бога”, но и „предсъществуващ, самосъществуващ Божи Син”.

Според нея Той е с Отец „от вечността”.

Вероятно най-спорното и странно изказване в очите на адвентистите от 90-те години на ХІХ век е записано в

книгата й Копнежът на вековете: „В Христос е животът – първичен, невзет от другаде, безначален”. Това

изявление заварва Църквата неподготвена и някои започват да се питат дали сестра Уайт не е отстъпила от

вярата.

Нямаме абсолютно никакво основание да се съмняваме, че тя е в първите редици на онези, които се стараят да

„християнизират” адвентизма по отношение доктрината за Бога.

Но в същото време е много важно да подчертаем, че тя никога и никъде не е отговорила на нито един въпрос за

Триединството, нито е разработила теология за това. По-скоро е пръснала навсякъде из писанията си отделни

твърдения, които подтикват проповедниците и обикновените членове на църквата да се обърнат към Библията и

да се заемат с повторно изследване на тази тема лично за себе си.

Небесни Татко, благодарим Ти за Христос, Който е напълно „подходящ” да ни спаси, и за Светия Дух, Който

съвършено изпълнява ключовата Си роля в спасителния план.

140

11 октомври


„Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му, и името Му ще бъде:

Чудесен, Съветник, Бог могъщ” (Исая 9:6).

Вчера разгледахме някои от най-недвусмислените изявления на Елън Уайт върху Триединството, написани през

периода „Минеаполис”. Особено проблемно се оказва изречението от Копнежът на вековете – „В Христос е

животът – първичен, невзет от другаде, безначален”.

Категоричността на това изявление заварва мнозина неподготвени. Между тях е и младият проповедник М.Л.

Андреасен. Той е убеден, че това изречение всъщност не е написано от Елън Уайт, а нейните редактори и

помощници са го изопачили. Затова моли за разрешение да прочете оригиналния ръкопис, излязъл изпод перото

й. Тя с удоволствие му разрешава достъп до личните си документи. По-късно той си спомня: „Бях взел със себе

си цял списък с цитати, за които исках да проверя дали съвпадат с оригиналните й ръкописи. Помня колко

удивени бяхме, когато излезе първото издание на Копнежът на вековете, защото съдържаше мисли, които ни

изглеждаха недопустими; сред тях бе и учението за Триединството, което тогава се отхвърляше от адвентистите

като цяло”.

Андреасен остава в Калифорния няколко месеца и има достатъчно време да провери всички „подозрителни”

цитати. Особено го вълнува онова изречение от Копнежът на вековете, причинило такива теологични

безпокойства на църквата – „В Христос е животът – първичен, невзет от другаде, безначален”. В една проповед

през 1948 година той се обръща към слушателите си: „За вас това изречение може да не изглежда чак толкова

революционно, но на нас - да. Направо не можехме да повярваме на очите си (...) Бях убеден, че сестра Уайт

никога не е писала тези думи. Но със собствените си очи видях ръкописа и той съвпадаше дума по дума с

напечатаното в книгата”.

Някои хора и до днес не вярват. През последните 15 години в определени кръгове на Адвентната църква се

забелязва възраждане на „анти-тринитаризма”. Също като Андреасен и те смятат, че редакторите и печатарите са

променили думите на Елън Уайт.

Това определено не говори в полза на познанията им върху нейните писания. Тя много добре знае в какво вярва

и много добре може да отстоява позицията си във всеки спор – било с редактори или с църковни администратори.

141

Впрочем 1888 година е добро доказателство за това. Нейните помощници може да променят отделни думи в

писанията й, като просто ги заместят със синоними, за да избегнат повторения, но никога не променят мисълта й.

Реабилитацията на доктрината за Триединството е поредният етап от пътя, по който Бог води Адвентната

църква към по-пълно разбиране на Писанията.

12 октомври

Обобщение на темата за Триединството

„Благодатта на Господа Исуса Христа и любовта на Бога, и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!

Амин” (2Коринтяни 13:14).

Това са последните думи на апостол Павел от Второто му писмо към коринтяните – изречение, което изяснява

на всеки читател на Библията кои са членовете на Божеството – Отец, Синът и Светият Дух.

От 80-те години на ХІХ век до средата на ХХ век Адвентната църква осъществява истинска революция в

доктрината за Триединството, за Божествеността на Сина и Духа и за това, че Духът е Личност. Както

споменахме, Елън Уайт е тази, която насочва вярващите в нова посока. Но революция правят не нейните

изявления. Те по-скоро подбуждат други адвентисти лично да проучат библейското становище по въпроса.

Дори и след това обаче промяната не идва бързо. Фактически отнема десетилетия. Едно събитие в тази посока,

което изнервя мнозина, е Библейската конференция през 1919 година, организирана от Генералната конференция,

където се провежда открит дебат за Триединството. Един от ръководещите служители заявява: „Не съм могъл и

не мога да приема така нареченото учение за Триединството (...) Не мога да повярвам, че две Личности в

Божеството са равни – Отец и Синът (...) Не мога да повярвам в така нареченото тринитаристко учение за три

вечно съществуващи Личности”.

142

Президентът на Генералната конференция А.Г. Даниелс се старае да успокои страстите: „Ние нямаме

намерение да провеждаме гласуване на тринитаризма или арианството.” После заявява, че след публикуването на

Копнежът на вековете са му „паднали люспите от очите” и се е обърнал към Библията, за да проучи лично

темата.

През 1931 година Църквата за пръв път включва учението за Триединството в своите основни учения. Разбира

се, не всички са съгласни с това. През 40-те години анти-тринитаристите все още са настръхнали, но през 50-те

църквата вече е напълно единодушна по въпроса за Триединството.

Затова е някак изненадващо да видим възраждане на анти-тринитаризма днес. На сесията на Генералната

конференция през 2000 година в Торонто неколцина „апостоли” на това учение ме „приклещиха” в един ъгъл.

Попитах ги защо вярват, че тяхното становище е истина. Защото, отвърнаха ми те, това е становището на нашите

пионери. Такава логика ще ни доведе и до ядене на свинско, и до освещаване на съботния ден „от шест до шест”.

Традициите, отговорих аз, може и да са добър аргумент в една средновековна църква, но не и в едно движение,

стъпило върху Библията. Това заявяват нашите пионери още през 40-те години на ХІХ век и това потвърждават

през периода „Минеаполис”.

Единствената традиция, която си заслужава да бъде спазвана, е тази, че адвентистите са народ на КНИГАТА.

13 октомври

Годините след Минеаполис (част 1)

„И ние ви донесохме блага вест за обещанието, дадено на бащите ни (…) че Бог го изпълни, като възкреси

Исус” (Деяния 13:32).

143

Разнасяне на „благата вест” – това е задачата, която стои пред реформаторите от 1888 година след края на

сесията на Генералната конференция.

Елън Уайт си тръгва от Минеаполис обезсърчена от ръководството и проповедниците на църквата, но все още

има надежда в адвентния народ като цяло. Преди закриването на конференцията тя заявява на събраните

служители, че ако те не приемат светлината, тогава тя желае „да даде шанс на народа; той сигурно ще я приеме”.

Защото определено има нужда от нея! През септември 1889 година тя отбелязва: „На сто души нямаше и един,

който разбра истински какво означава да бъдем оправдани чрез вяра и защо Христос трябва да бъде единствената

ни надежда и спасение”.

До есента на 1891 година тя, Джоунс и Уагонър обикалят цялата страна, за да проповядват оправдание чрез

вяра на „народа” и на служителите. След като през 1891 година тя заминава за Австралия, а Уагонър - за Англия,

Джоунс и У.У. Прескот продължават да разпространяват вестта из Щатите. През целия този период и след това

Елън Уайт не спира да повтаря, че Бог е избрал Джоунс и Уагонър да занесат на Адвентната църква специална

вест, а самата тя надълго и нашироко разгръща темата за оправдание чрез вяра във всичките си публикации.

Следващите двама президенти на Генералната конференция в лицето на О.А. Олсен (1888-1897) и Дж.А. Ъруин

(1897-1901) откликват положително и дават „генерални пълномощия” на Джоунс и Уагонър през 90-те години.

Двамата имат достъп до всички църкви, до съботно-училищните уроци, до колежите, до семинарите за обучение,

които църквата редовно провежда за служителите си, и до всичките й издателства.

Особено важно е да се отбележи, че на всяка сесия на Генералната конференция между 1889-а и 1897 година на

Джоунс и Уагонър е отредена водеща роля при разрешаването на библейски и теологични въпроси. Нещо повече,

през 1897 година Джоунс е назначен на изключително влиятелния пост – главен редактор на Ривю енд Херълд.

Трудно е да се измисли програма, която би позволила на реформаторите от 90-те години да се разгърнат повече

и да разгласят по-нашироко своята вест.

Наистина благата вест достига до народа. И продължава да бъде там! Христос все още продължава да бъде

основният притегателен Център на всички адвентни проповеди, стъпили върху Библията.

144

14 октомври

Годините след Минеаполис (част 2)

„Колко са прекрасни нозете на тези, които благовестват доброто!” (Римляни 10:15).

Месеците след Минеаполис са напрегнати и изнурителни за Елън Уайт, Джоунс и Уагонър. През цялата 1889

година те проповядват Христос и Неговата любов както на служителите, така и на миряните в църквата из цялата

страна. Резултатите са далеч от желаните, но все пак отделни хора признават, че са бъркали по отношение на

събитията в Минеаполис; внушителен брой вярващи свидетелстват за радостта, която са изпитали от

новооткритата свобода в Христовата праведност. По време на сесията през 1889 година г-жа Уайт пише:

„Преживяхме най-прекрасни срещи. Духът на Минеаполис го нямаше там”. Много от делегатите потвърждават,

че изминалата година е била „най-хубавата в живота им; светлината, идваща от Божието Слово, бе чиста и ясна –

оправдание чрез вяра; Христос наша правда”.

Добрата новина е, че напредък има. И той няма да спре през цялото последно десетилетие на ХІХ век, въпреки

съпротивата на някои.

През 1899 година Уагонър казва пред делегатите на сесията на Генералната конференция, че принципите, които

той и Джоунс са проповядвали в Минеаполис, „оттогава насам са възприети в значителна степен”.

Четири дни по-късно Джоунс също признава в Ривю, че църквата е приела вестта с отворени обятия, дори нещо

повече: „Боя се, че сега даже има тенденция към отиване в другата крайност – към проповядване на вяра в Исус

без заповедите”. По-надолу той защитава балансираното проповядване на отделните части на Откровение 14:12.

Третият свидетел, който потвърждава приемането на теологичната вест от 1888 година, е Елън Уайт. На 6

февруари 1896 година тя съветва три- до петмесечните курсове за проповедници, предназначени да ги обучат по

темите от Минеаполис, да бъдат прекратени. „Беше време, когато те бяха необходими, защото нашият собствен

народ се съпротивляваше на Божието дело, отхвърляйки светлината на истината за Христовата праведност. Но

вече не е нужно да полагаме усилия в тази посока.”

Слава на Бога! Църквата е напреднала сериозно. Но напредъкът никога не е във всички посоки, нито за вечни

времена. Заповедта за реформиране на църквата е със „срок постоянен”. Днес се нуждаем още повече от

145

Христос, нуждаем се и от устойчиво равновесие, за да представяме правилно спасителната вяра, Божиите

заповеди и правилната взаимовръзка между тях.

15 октомври

Какво става с Бътлър? (част 1)

„Имам това против теб – че си оставил първата си любов” (Откровение 2:4).

Не всички герои от Минеаполис имат щастлива съдба. Дж.И. Бътлър смята, че е бил „ранен” в дома на

приятелите си, затова в края на сесията от 1888 година се отказва от президентския пост. Скоро след това заедно

с жена си се преместват да живеят във Флорида и започват да работят в своята портокалова плантация. Шест дни

преди заминаването му на юг, в средата на декември, Бътлър получава писмо от Елън Уайт, в което тя го нарича

„неприятел на свидетелствата” и „необърнат човек”. В края приключва с апел „да промени пътищата на сърцето

си”.

Това е първото от многобройните й писма до него. Но той не е склонен към изповеди. Чак през 1905 година

обръща поглед назад към своя ранен „флоридски” период и пише следното: „За някои хора е много трудно да

изповядат греха си (…) Тя не спираше да ми пише писмо след писмо за сесията в Минеаполис, за всичко

свързано с нея, а аз неизменно й отговарях, че е абсолютно безпредметно да изповядвам нещо, за което не

146

вярвам, че е нужно да бъде изповядвано. Никой не можеше да ме помръдне и на йота от тази позиция”. Настоява,

че никога няма да обяви мир, след като такъв не съществува.

Върховно доказателство за своето рухване Бътлър дава през 1893 година, когато отправя молба към църквата да

отнеме пасторския му сан. Но вероятно той всъщност иска не толкова да покаже, че се отказва от служба,

колкото, че очаква отговор на въпроса: „Има ли църквата все още нужда от мен?”.

През този период за пръв път от четири години изнася проповед. Между другото църквата не го лишава от

пасторски сан. Зарадван от това доказателство, че е приет, той признава, че почти е бил готов да извика: „Моите

скъпи братя направиха заговор да убият стария грешник с любезност”.

Но тъй като си е сложна личност (каквито сме всички впрочем!), той все още отказва да повярва, че „когато

Уагонър, потопи църквата в галатянската битка, е бил воден от Бога”. От друга страна, все пак признава, че Бог е

обърнал всичко за добро – особено с наблягането върху важността на оправданието чрез вяра и Христовата

праведност.

Господи, искаме да Ти благодарим, че си толкова дълготърпелив към бунтовните човешки същества. У всеки

от нас има по един мъничък Джордж Бътлър, затова имаме нужда от помощ. Искаме помощ! Благодарим Ти,

че Твоето присъствие не напуска живота ни, въпреки че сме такива, каквито сме!

16 октомври

Какво става с Бътлър? (част 2)

147

„Ще бъдат плодоносни и в дълбока старост” (Псалм 92:14).

Брат Бътлър е „грапав човек”, но Бог все пак го обича. За всеки от нас това е добра новина, нали?

Все пак той има своите мигове на покаяние. През 1893 година например пише на Елън Уайт: „Изминалите

няколко години доста успешно пречупиха моя гръбнак, но това няма никакво значение на фона на напредъка,

който делото осъществи”. А през есента на 1894 година дори кани А.Т. Джоунс да му помогне за организирането

на лагерно събрание във Флорида.

След смъртта на съпругата си през 1901 година Бътлър се отказва от своя „полу-пенсионерски” статут и приема

поста президент на конференцията във Флорида. От 1902 до 1907 година служи като президент на Южната

конференция.

Елън Уайт е много щастлива да види възрастния пионер отново на ръководен пост. През 1903 година тя

споделя пред делегатите на сесията на Генералната конференция следното: „Знаех, че ще дойде време, когато той

отново ще заеме своето място в делото. Искам да оцените изпитанията, през които е преминал (…) Бог желае

белокосите пионери, които помнят първите дни на адвентното дело, и днес да имат своето място в него. Те не

бива да изчезват от погледа ни”.

През 1902 година тя пише, че това не е същият Бътлър от 1888 година. Сега той не само е „в цветущо физическо

и духовно здраве”, но и „Господ го изпита и провери, както постъпи с Йов и с Моисей. В лицето на пастор

Бътлър виждам човек, който е смирил душата си пред Господа. Сега той има друг дух – не духа на пастор Бътлър

от по-младите му години. Той научи своя урок в нозете на Исус”.

Тази „духовна диагноза” съвсем не означава, разбира се, че Бътлър е поел в правилната посока по въпросите от

1888-а. През 1909 година той казва на президента на Генералната конференция А.Дж. Даниелс, че „никога не е

виждал светлина” във вестта на Джоунс и Уагонър и че неговото мото продължава да бъде: „Изпълнявай и

живей”.

Но въпреки всичките му проблеми, Елън Уайт казва: „Макар да допуска някои грешки, той все пак е служител

на живия Бог и аз ще направя всичко, което е по силите ми, да го подкрепям в неговата работа”. Бътлър умира

през 1918 година на 84-годишна възраст. До самия си край той води изненадващо активен църковен живот.

Бог използва даже „не особено съвършени” хора. И добре, че е така. В противен случай нямаше да има кого да

използва.

Господи, вземи ни днес с всичките ни дефекти и ни употреби за Своя слава! Амин!

148

17 октомври

Какво става със Смит?

„Всеки, който падне върху този камък, ще се смаже.” (Лука 20:18)

Както за Бътлър, така и за Юрая Смит сесията в Минеаполис е травмиращо преживяване. Дълбоко разочарован

и разстроен от нея, през ноември 1888 година той се оттегля от дълго заемания пост на секретар на Генералната

конференция, но остава главен редактор на Ривю.

Ще остане такъв до 1897 година и през повечето време ще „се джафка” задочно с А.Т. Джоунс върху

тълкуването на пророчества и други неща. Всъщност битката, която води, е обречена на фона на все по-

нарастващата популярност на харизматичния Джоунс. В края на 1892 година той вече е най-обичаният и слушан

пасторски глас в Адвентната църква. През 1897 година Смит преживява върховното си унижение – Църквата

назначава Джоунс за главен редактор на Ривю, а той остава като негов помощник.

В периода след 1888 година му е невъзможно да преглътне факта, че Уагонър е успял да наложи становището,

че законът, споменат в Посланието към галатяните, се отнася за Десетте заповеди, а Елън Уайт го е подкрепила

по темата за закон и евангелие. Смит ще се превърне в основната фигура, сееща съмнение в делото на Елън Уайт.

Тя обаче не се отказва от него. Пише му писмо след писмо, призовавайки го към покаяние, но напразно. И

изведнъж през януари 1891 година той признава, че в Минеаполис е сгрешил. Коментарът на г-жа Уайт е

следният: „Той падна върху Скалата и се строши”.

Е, пада върху Скалата, но това не означава, че изцяло се е разположил върху нея. Неговата „законническа”

теология ще продължи да причинява проблеми.

През 1901 година Църквата отново го назначава за главен редактор на Ривю. Елън Уайт е много щастлива и

изказва задоволство, че той отново е „начело на редакторите, както се полага (…) Когато преди няколко години

149

името му бе поставено на второ място [след това на Джоунс], почувствах болка. Когато отново бе

поставено най-отгоре, аз се разплаках и казах: ‘Боже, благодаря Ти”.

У Смит обаче все още живее нещо от стария Смит. Малко след като отново сяда в стола на главния редактор,

той отново отваря темата за Посланието към галатяните и раздухва нова война. И отново трябва да бъде уволнен.

От този шок не се възстановява никога. В същия брой на Ривю, в който се обявява промяната в редакторската

колегия, излиза и съобщение, че е сериозно болен. Юрая Смит умира през 1903 година на 70-годишна възраст.

Господи, днес ни помогни в борбата с нашето кораво Аз. Помогни ни да Ти се предадем напълно, дори най-

съкровените си идеи и представи.

18 октомври

Какво става с Джоунс и Уагонър?

„Дръж здраво това, което имаш, за да ти не отнеме никой венеца” (Откровение 3:11).

Непосредствено след събитията в Минеаполис се оказва, че на Джоунс и Уагонър им е трудно да накарат хората

да ги слушат. Но това не продължава дълго. С помощта на новия президент на Генералната конференция О.А.

Олсен, Елън Уайт и някои други, те постепенно се превръщат във водещи говорители на църквата.

Най-добре бихме могли да схванем мащабите на подкрепата от страна на Генералната конференция, като

отбележим, че тя ги посочва за основни говорители на библейските изследвания на всички свои сесии в периода

след Минеаполис.

150

1889 г. – Джоунс изнася серия проповеди върху оправдание чрез вяра. „Народът бе нахранен с големи

залци от Господнята трапеза (…) и бе проявен огромен интерес” – отбелязва Елън Уайт.

1891 г. – (след 1889 година сесии се провеждат на всеки две години) Най-забележителното е серията на

Уагонър от 16 теми, посветени на издигането на Исус и вечното благовестие в Посланието към

римляните.

1893 г. – Джоунс ръководи библейските проучвания със серия от 24 проповеди върху вестта на третия

ангел. Следват десет проповеди на У.У. Прескот – най-близкия съратник на Джоунс в Съединените щати

от 1892 г. година до края на века – които довършват неговото дело.

1895 – г. Джоунс отново е основен ръководител на библейските изследвания с 26 лекции върху вестта на

третия ангел и други теми.

1897 – г. фокусна точка на библейските изследвания са 18-те лекции на Джоунс върху Посланието към

евреите. Той изнася още 11 проповеди на други теми.

В дългосрочен план реформаторите от Минеаполис излизат „победители” в битката със Смит и Бътлър. Но за

съжаление победата им не продължава дълго. В началото на ХХ век и двамата напускат църквата – Уагонър

заради пантеистичните си възгледи и заради връзка с жена, която не му е съпруга, а Джоунс заради това, че

изгубва тежката битка за поста президент на Генералната конференция. През 1907 година той се превръща в най-

жестокия враг на Елън Уайт и на цялата Адвентна църква.

Парадокс на парадоксите. „Победителите” от битката в Минеаполис в края губят войната. „Дръж здраво

това, което имаш, за да ти не отнеме никой венеца!” Това е съветът, от който се нуждаем всички в този

греховен свят. Очите ни трябва да са непрестанно вперени в Исус на всяка крачка от дългия ни път към

небето.

19 октомври

Обобщение на събитията в Минеаполис

151

„Тя ще роди син, когото ще наречеш Исус; защото Той е, Който ще спаси людете Си от греховете им”

(Матей 1:21).

Сесията на Генералната конференция през 1888 година е един от великите повратни моменти в историята на

Адвентната църква.

Не можем да се съмняваме ни най-малко в заслугите й. Тя връща църквата обратно при Библията като

единствен авторитет както върху доктрините, така и върху начина на живот; издига Исус и поставя спасението по

благодат чрез вяра в центъра на адвентната теология, в контекста на правилната роля на закона в евангелието на

благодатта; довежда до повторно изследване на темата за Триединството - пълната божественост на Христос и

Личността на Светия Дух.

Но най-важното може би е това, че помага на адвентистите да разберат по-пълно вестта на третия ангел от

Откровение 14:12 – ключовия за тяхната самоидентификация библейски текст. Този стих вече им показва не

само, че са „адвентисти” – т.е. търпеливо очакващи своя Господ, които пазят Неговите заповеди, но и ги

запознава с евангелската вест – Божията последна вест към света преди Второто пришествие (стихове 14-20) - с

нейния акцент върху вярата във Исус.

С две думи, 1888 година преобразява начина, по който адвентистите разбират своята вест. Това е добрата

новина.

Лошата новина е, че дяволът никога не пропуска да ни накара да забравим добрата новина. Затова през

последното десетилетие на ХІХ век и след това някои адвентисти продължават да наблягат повече на закона,

отколкото на евангелието, а други започват да използват вестта на Джоунс и Уагонър като нова врата към старото

законничество и човешкото съвършенство, срещу които тя е създадена да се бори.

Цялата сага около Минеаполис набива в очите ни два факта – най-важните в света. Първо – човешките

същества са напълно извратени и опърничави. Второ – Божията благодат не подлежи на съмнение. Когато

размишлявам върху историята на църквата през периода „Минеаполис”, се сещам за думите от великия химн на

Джон Нютън: „Удивителна благодат! О, колко е сладка мисълта, че тя спаси нищожество като мен!”.

„Удивителната благодат” („Amazing Grace”) е единствена по рода си. Тези две думички обобщават

цялата вест и значение на случилото се през 1888 година.

152

20 октомври

Запознайте се с У. У. Прескот

„Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш” (Откровение 3:19).

Един от най-силните лидери на Адвентната църква в края на деветнадесети век е Уилям Уорън Прескот. Но

силните личности невинаги са духовни лидери. Такъв е и младият Прескот през 1885 година, когато става

президент на Батъл Крийк Колидж.

Повратният момент в неговия живот настъпва в края на 1890 година – тогава прочита специалното

свидетелство, озаглавено „Бъдете ревностни и покайте се”, пред молитвения дом в Батъл Крийк. В него се казва:

„Бог е видял нашите отстъпления (…) Тъй като в миналото Господ е благословил и почел Адвентната църква,

адвентистите се ласкаят, че са избраната и истинската църква и че не се нуждаят от предупреждения,

наставления и изобличения”.

Но Верният Свидетел й казва: „Онези, които обичам, Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да

се покаеш”. И още: „Ще дойда при теб скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му” (…) Господ не е

доволен от Своя народ. В сегашното им състояние за тях е невъзможно да представят характера на

Христос. А когато Верният Свидетел им прати съвет, изобличение или предупреждение, защото ги

обича, те отказват да приемат вестта (…) Какво показва фактът, че подобна удивителна благодат не

смекчава нашите корави сърца?

В църквите трябва да се наблюдава чудна изява на Божията сила, но тя няма да се излее над онези, които не са

се смирили пред Господа и не са отворили сърдечните си врати чрез изповед и покаяние (…) Талантите и

дългогодишният опит няма да превърнат хората в проводници на светлината, ако те не застанат под ярките лъчи

на Слънцето на правдата (…)

153

От Божия народ трябва да струи светлина – с чисти и силни лъчи, които представят Исус пред църквите и пред

света (…) Един интерес трябва да доминира над всичко, една тема трябва да погълне всички останали – Христос

наша правда (…) Всички, които рискуват да тръгнат по собствен път, които не се присъединят към ангелите,

изпратени от небето, за да изпълнят цялата земя с Божията слава, ще бъдат отминати. Делото ще стигне до своя

победен край без тях и те няма да имат дял в неговия триумф”.

Докато чете това, Прескот е така разтърсен, че на няколко пъти спира, развълнуван до сълзи. От този ден

нататък животът му никога вече няма да бъде същият. Той е адвентист от години, но едва в този ден среща Исус

като свой личен Спасител. По-късно подава ръка на Елън Уайт, Джоунс и Уагонър в тяхното дело за

проповядване на Христос и Неговата любов. Прескот взема напълно сериозно съвета да се покае и да бъде

ревностен.

21 октомври

„Покръстване” на адвентното образование (част 1)

„Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с

него и той с Мен” (Откровение 3:20).

Както разбрахме вчера, през декември 1890 година Христос идва при Уилям Уорън Прескот и похлопва на

вратата на неговото сърце. И младият преподавател Му отваря. Повече никога няма да бъде същият. Но и Юрая

Смит повече няма да бъде същият. Една от последиците от обръщането на Прескот е, че то довежда Юрая Смит

до неговата публична изповед и помирението му с Елън Уайт.

Да, Христовата вест променя живота и го преобразява. В случая с Прескот не само преобразява неговия живот,

но и оказва мощно влияние върху адвентното образование.

154

Защото освен президент на Батъл Крийк Колидж, Прескот е и ръководител на Адвентната образователна

асоциация, а скоро ще стане президент както на Юниън Колидж, така и на Уола Уола Колидж. Като ръководител

на асоциацията и президент на три колежа, речовитият Прескот вече е в състояние да осъществи сериозни

промени в адвентното образование.

Началото на реформите в образователната система се полага на образователна сбирка, която той лично

финансира през юли и август 1891 година в малко градче, наречено Харбър Спрингс в Северен Мичиган.

До този момент адвентното образование не е напълно наясно със своята мисия и идентичност. Макар че при

основаването си то е замислено да бъде подчертано християнско и да подготвя проповедници и мисионери, още

от самото си начало с Батъл Крийк Колидж през 1874 година попада в плен на езическия класицизъм, на

изучаването на латински и старогръцки. Правят се отделни опити за реформи, но все още не е постигнато почти

нищо.

С обръщането на Прескот нещата започват да се променят. Основната поука от неговата история е, че Бог

използва отделни хора, за да промени цялата Си църква. Но може да работи единствено чрез онези, които Му

позволят да ги употреби.

Това отваря място за вас и за мен. Бог желае да вземе нашия живот и да ни оформи така, че да може да ни

използва за мисиониране и влияние върху света; за нарастване на църквата.

Да, чувам как някои от вас казват, че нямат никакво влияние. Нищо подобно! Всеки от нас, всеки ден, макар и

съвсем леко, докосва други хора. Именно такива малки „снежинки” влияние накрая повличат лавината на

промените.

22 октомври

„Покръстване” на адвентното образование (част 2)

155

„Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите” (Откровение 3:22).

През 90-те години на ХІХ век Духът наистина има много за казване към църквата по отношение на нейната

образователна програма. Освен че Елън Уайт, А.Т. Джоунс и Е.Дж. Уагонър разнасят вестта за Христос и

Неговата праведност по църкви и лагерни събрания, Генералната конференция основава годишна школа за

проповедници, където всяка година адвентните служители за по няколко седмици се събират да изучават

Библията и спасителния план.

През лятото на 1891 година в Харбър Спрингс изпълненият с нови сили Прескот решава да направи същото и за

преподавателите в адвентните колежи. Описвайки тези събрания, У.К. Уайт използва изрази като „духовно

обновление” и специално набляга на спонтанните лични свидетелства. Описва как всеки ден започва с изложение

на Джоунс върху Посланието към римляните. Елън Уайт също говори по теми като необходимостта от лична

връзка с Христос, нуждата от духовно съживление сред преподавателите, събрани на обучението, и важността от

поставяне на Христовата вест в центъра на образованието.

На сесията на Генералната конференция през 1893 година Прескот уверява присъстващите, че Харбър Спрингс

е белязал повратната точка в адвентното образование. Заявява: „Макар винаги досега нашите училища да са

имали за цел включване на религиозен елемент в образованието както никога досега, нашето дело бе поставено

практически [повече, отколкото теоретично] на тази основа; съставени бяха учебни и работни планове,

каквито до този момент не е имало.”

Преди Харбър Спрингс преподаването на Библия заема съвсем незначително място в адвентното образование.

Но тук се приемат препоръки, според които обучението на студентите в адвентните колежи по Библия да

продължава четири години. И по-точно, делегатите вземат следното решение: „От първия до последния ден като

цяло Библията да се изучава като Христово евангелие.” Освен това се препоръчва преподаването на история от

библейска гледна точка.

Докато размишляваме над промените, настъпили в адвентното образование след Харбър Спрингс, можем да си

извадим и една странична, но много важна поука: Когато истински поставим Христос на централно място в

нашия живот, това ще повлияе върху всичко, което правим като отделни личности и като църква. От гледна

точка на образованието, ако спасението ни зависи от Христос, трябва да Го познаваме по-добре.

156

23 октомври

„Адвентизиране” на адвентното образование – експериментът „Авондейл” (част 1)

„Писано е в пророците: "Всички ще бъдат научени от Бога". Всеки, който е чул от Отца, и се е научил,

дохожда при Мен” (Йоан 6:45).

Първата крачка към преобразяването на адвентните училища е направена през лятото на 1891 година в

образователния институт „Харбър Спрингс”. Втората – когато през ноември 1891 година Елън Уайт и синът й

У.К. Уайт заминават за Австралия. Те остават там до 1900 година и получават възможност да работят с някои от

най-отворените за реформи водачи на църквата.

Едно от най-важните постижения на Адвентната църква в Австралия е основаването на Училище за

християнски служители „Авондейл” (днес известно като Авондейл Колидж) през 90-те години на ХІХ век.

Австралия има това предимство, че е извън обсега на консервативното ръководство на църквата в Щатите. Освен

това, е съвсем ново мисионско поле. А една току-що прохождаща деноминация няма как да има установени

традиции, към които да се привърже. В резултат на това през последното десетилетие на века в Австралия

стартират няколко „пилотни” нововъведения, с които би било далеч по-трудно да се експериментира в

Съединените щати.

В Авондейл църквата създава училище от съвсем нов тип. В края на века Елън Уайт е толкова впечатлена от

него, че го препоръчва като „нагледен урок”; нарича го „училище образец”, „модел за училище” и „еталон”. През

1900 година вече е категорична: „Училището в Авондейл трябва да служи като модел за всички останали

училища, които нашият народ ще основе”.

157

Милтън Хук – биографът на Авондейл – твърди, че училището си поставя две основни задачи. Първата е

обръщане към Христос и Библията и формиране на характера на студентите. „По-висше е онова образование,

което подготвя хората за вечен живот” – е записано в устава на Авондейл.

Втората цел е обучаване на младежите от църквата за християнско служене – както в местната църква, така и в

световното мисионско поле. И двете цели показват колко много е увеличена дистанцията с академичната

ориентация на Батъл Крийк Колидж и останалите учебни заведения, създадени под негово влияние и по негов

образец.

Все пак обаче остава един въпрос: „Защо адвентното християнско образование е толкова ценно?”.

Единственият възможен отговор е: „Защото то променя живота на нашите деца”. Първостепенната му цел е да ги

запознае с Исус Христос като Спасител и Господ. Ако я постигне, неговата стойност не може да се измери в пари.

24 октомври


„Всичките ти чеда ще бъдат научени от Господа; и голям ще бъде мирът на чедата ти” (Исая 54:13).

Както споменахме вчера, през 90-те години на ХІХ век Елън Уайт посвещава голяма част от времето и личните

си усилия за развитие на училището „Авондейл” в Австралия, за да може то да стане образец, който църквата да

въведе и в останалите си учебни заведения.

158

В началото на 1894 година тя пише: „Ден и нощ напрягаме умовете си в мисли за нашите училища. Как да се

управляват? Как трябва да се възпитават и образоват младите хора? Къде трябва да се построи нашето библейско

училище в Австралия? Тази нощ се събудих в един часа с тежко бреме в душата си. Темата за образованието ми

бе представяна по различно време, от различни страни, чрез многобройни илюстрации и с конкретни указания –

веднъж по една точка, друг път - по друга. Наистина разбирам, че имаме да се учим много. Невежи сме по

отношение на много неща от областта на образованието”.

Г-жа Уайт сериозно обмисля възможността за основаване на училище в Австралия заради предимството то да

се развива извън влиянието на Батъл Крийк Колидж. Основната мисъл на ключовото й свидетелство за това

училище е, че то трябва да бъде нов вид адвентно училище - да бъде библейско, да набляга на мисионската

дейност и духовния аспект от живота. Освен това е необходимо да бъде практично, да учи младите хора как да

вършат селскостопанска работа и да обработват земеделска земя.

След 20 години на изпитания и грешки Елън Уайт е още по-категорична какъв вид образование е нужно на

църквата. Нейните свидетелства в продължение на тези 20 години отразяват все по-утвърждаващото й се

становище, че Библията трябва да бъде в центъра и че адвентните училища не бива да следват фалшивите насоки

на класическото образование. Сега вече е твърдо убедена в това и пише: „Много време отне да разберем какви

промени трябва да се направят, за да реализираме обучението по различен начин”. Но между 1894 и 1899 година

процесът на просвещение и практическото прилагане на това просвещение набира все по-голяма скорост.

Много пъти през последните месеци повтаряме, че Бог води Своя народ стъпка по стъпка. Не изсипва

всичкото знание наведнъж. Помага ни да направим следващата стъпка в точния момент. Същото се отнася и

за областта на образованието. В началото на последното десетилетие от ХІХ век Адвентната църква е вече

готова за своята образователна революция.

159

25 октомври


„Всички ще Ме познават – от малък до голям между тях” (Евреи 8:11).

Част от опитността на новия завет, описана в Евреи 8 глава, е свързана с образованието. Централното място в

този нов завет е отредено на познаването на Бога и Неговата воля. Следователно революцията в адвентното

мислене след Минеаполис, поставила Христос и Библията на истинските им места, мощно повлиява и върху

образователните идеи на църквата – нищо чудно, нали?

В контекста на експеримента „Авондейл” Елън Уайт пише: „В досегашното адвентно образование човешките

произведения се изучаваха като най-важни, а Божието Слово се изучаваше просто за да „придаде вкус” на

останалите науки”.

Тя настоява, че на този модел трябва да се сложи край. „Библията не трябва да се въвежда в нашите училища,

притисната между безбожни науки. Трябва да бъде поставена като основа и върховна тема на цялото образование

(…) Необходимо е да се използва като Слово на живия Бог, ценено като първо, последно и най-важно от всички

неща. Тогава ще видим духовен растеж. Студентите ще придобиват здрави, благочестиви характери, защото ще

се „хранят с плътта и ще пият кръвта” на Божия Син. Ако не се грижим за него и не го храним, здравето на

душата отслабва. Дръжте отворен прохода, по който идва светлината. Изследвайте Библията!”

„По-висше образование означава познаване на спасителния план от опит, а това знание се крие в сериозното и

ревностно изследване на Писанията. Такова образование обновява ума и преобразява характера, възстановява

Божия образ в душата. Укрепва ума срещу неприятеля и ни прави способни да разбираме Божия глас. Привиква

учащия се към сътрудничество с Исус Христос. Това е простотата на истинското благочестие – нашата диплома

от „подготвителното училище” на земята за влизане в по-висшето горе.

Не може да се придобие по-високо образование от това, дадено на земните ученици, разкрито и на нас чрез

Божието Слово. Да придобием по-висше образование означава да следваме това Слово безрезервно, да ходим в

стъпките на Христос, да представяме пред света Неговите добродетели. Означава да се откажем от егоизма и да

посветим живота си в служба за Бога.”

Ето ви платформа за онази революция в образованието, която може да доведе до Христоподобен живот.

160

26 октомври


„Сами вие сте научени от Бога да се обичате един друг” (1Солунци 4:9).

Духовното обновление на Църквата и нейните учения през 90-те години на ХІХ век довежда до призив за

съответно обновление и в адвентното образование. Адвентните училища трябва да станат по-подчертано

християнски и адвентни, отколкото са били дотогава.

През годините, прекарани в Австралия, Елън Уайт дава многобройни свидетелства, с които напътства

училището „Авондейл”. Нещо повече – тъй като в годините на основаването му живее в непосредствена близост

до неговите сгради, тя има възможност да вземе участие и в разрастването му – уникално за нея преживяване.

У.У. Прескот, който събира и редактира ръкописите за компилациите Възпитание (1893) и Специални

свидетелства върху образованието (1897), в средата на 90-те години прекарва там няколко месеца. През този

период той разговаря дълго с Елън Уайт по въпросите на християнското възпитание и образование. И двамата се

обогатяват взаимно, вниквайки още по-дълбоко в смисъла на Свидетелствата и търсейки начини за прилагане на

техните принципи. На своя син Едсън тя пише, че Прескот предразполага ума и мислите й така, както някога

нейният съпруг. Твърди, че разговорите им й помагат да проясни собствените си мисли и да каже повече,

отколкото би казала иначе. „Ние виждаме някои неща в по-ясна светлина.”

161

Експериментът „Авондейл” помага във фокуса на адвентното образование да бъдат поставени Библията,

духовността на студентите, мисионската дейност и служенето за другите. Но това не е всичко: поставя изискване

- където е възможно, то да се провежда в селска среда. Така новото училище е построено на площ от 1500 акра

(приблизително 6000 декара) в имението „Бретвил”, в селски район (за сравнение на Батъл Крийк Колидж са му

достатъчни само няколко акра в покрайнините на града). Голямата площ и селската атмосфера не само

позволяват на студентите да живеят далеч от проблемите на града и близо до природата, но и предоставят на

колежа достатъчно място да ги обучава на практически умения и на трудови навици. След Авондейл адвентното

образование никога вече няма да бъде същото. От една страна, църквата вече разполага със солидно количество

материал върху образователния идеал, излязъл изпод перото на Елън Уайт, а от друга – има вече реален модел, по

който да строи останалите си институти по целия свят.

Предвид важността на образованието за църквата ние, по-възрастните, трябва да проявяваме по-голям

интерес към нашите младежи и училища. Не само да ги поддържаме със средствата си, но и да им помагаме да

се превърнат в онова, което могат и трябва да бъдат.

27 октомври

Възход на адвентните основни училища (част 1)

„Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чедата си”

(Второзаконие 6:6,7).

Едно от най-вълнуващите неща, които се случват в адвентното образование през 90-те години на ХІХ век, е

възходът на основните училища. До към средата на този период основното образование до голяма степен се

162

пренебрегва, с изключение на местата, където църквата има колеж или гимназия. В края на десетилетието това

безразлично отношение ще претърпи промяна и от този момент нататък тя ще поддържа силна мрежа от местни

църковни (основни) училища.

През 1887 и 1888 година Генералната конференция отправя призив за създаване на училищна система за

основно образование, но нейното решение остава без последствия.

През 1897 година Елън Уайт отново предизвиква адвентистите, посочвайки им нуждата от основни училища.

Вниманието й към тази тема е привлечено от преживяното в Австралия. Тя пише следното: „В някои страни

законът задължава родителите да изпращат децата си на училище. Там, където в тези страни имаме църкви,

трябва да се основават училища, дори да няма повече от шест деца, които да се запишат в тях. Работете така,

сякаш работите на живот и смърт за спасяването на децата си от удавяне в омърсяващото и покваряващо влияние

на света.

Нашият дълг по този важен въпрос далеч не е изпълнен. На много места училищата трябваше да заработят още

преди години”.

По-надолу тя продължава: „Навсякъде, където има дори само неколцина пазители на съботата, родителите

трябва да обединят усилия, за да осигурят място за дневно училище, в което да бъдат обучавани техните деца и

юноши. Ще е необходимо да наемат вярващ учител, който като посветен мисионер ще учи децата им така, все

едно на свой ред ги подготвя за мисионери. Нека се наемат учители, способни да дават знания във всички важни

клонове на науката, но основа на целия им живот и преподаване да е Библията”.

Тези думи несъмнено са най-важният и въздействащ съвет, който Елън Уайт е давала през цялата си

дългогодишна служба. През следващите няколко години адвентните църкви по света ще основават училища, дори

да разполагат само с пет-шест деца. Църквата приема сериозно своята евангелска отговорност да подготви

собствените си деца за Божието царство, затова тяхното спасение и бъдеще стават фокус и център на цялата й

мисия.

Погледнато от този ъгъл, образованието е мисиониране. Нека не се осмеляваме да забравим тази съдбоносна

мисъл.

28 октомври

163

Възход на адвентните основни училища (част 2)

„Защото съм го [Авраам]избрал, за да заповяда на чедата си и на дома си след себе си да пазят

Господния път, като вършат правда и правосъдие” (Битие 18:19).

Възпитанието на децата във вярата има дълга история в юдейско-християнската традиция. Фактически Бог

избира или извежда Авраам – бащата на верните – поради желанието му да възпитава своето семейство в

пътищата и ученията Господни.

Библейската заповед да учиш децата си на вярата може и да е стара, но адвентистите я откриват много късно.

На църквата са й нужни повече от петдесет години след голямото разочарование, за да започне да разработва своя

система от училища.

Както видяхме вчера, основния тласък дават призивите на Елън Уайт от далечна Австралия за основаване на

местни църковни училища дори в църквата да има само пет-шест деца.

Нейните съвети са взети присърце в Америка от личности като Едуард Александър Съдърланд и Пърси Т.

Мейгън – ръководители реформатори, които през 1901 година преместват Батъл Крийк Колидж на село. Години

по-късно Съдърланд си спомня: „Мейгън, Мис Дегроу и аз на практика в края на всяка седмица вземахме по един

учител, отивахме и до понеделник сутринта основавахме три училища”.

Преувеличение или не, но графиките, отразяващи статистиката за броя на основаваните училища, буквално

„хукват нагоре” през втората половина на 90-те години. Църквата има:

1880 г. – 1 основно училище с 1 учител и 15 ученици .

1885 г. – 3 училища с 5-има учители и 125 ученици.

1890 г. – 7 училища с 15 учители и 350 ученици.



А растежът не спира дотук.

1910 г. – 594 училища със 758 учители и 13 357 ученици.

2006 г. – 5362 училища с 36 880 учители и 861 745 ученици.

164

Раздвижването в системата на основното образование стимулира бързо разрастване и на църковните средни

училища и висши учебни заведения. Това разрастване отчасти се дължи на увеличаващата се нужда от учители

адвентисти в основното училище. Но най-важното е, че развитието на основното образование дава гласност на

становището, че младите адвентисти трябва да получават християнско образование.

Господи, благодарим Ти за нашата образователна система. Помогни ни да дадем своя дял, за да помогнем на

всеки млад човек в църквата да получи образование, което ще го подготви за вечността.

29 октомври

Бум на образованието

„От детинство знаеш Свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в

Христос Исус” (2Тимотей 3:15).

Спокойно можем да наречем 90-те години на ХІХ век „десетилетие на адвентното образование”. Всичко

започва с Минеаполис’1888, продължава с реформаторската образователна конференция в Харбър

Спрингс от 1891 година, преминава през експеримента „Авондейл”, за да достигне кулминацията си със

създаването на система за основно образование – 90-те години ще оформят представата на адвентистите

за образование до края на пребиваването им на земята.

Тепърва предстои да говорим за мисионерския бум от същото десетилетие, който отнася адвентната вяра и

адвентното образование буквално до всяко кътче на земното кълбо. Не сме изследвали и влиянието на модела

„Авондейл” върху адвентните училища в останалата част на света.

Един от по-незначителните аспекти на това влияние е преместването на адвентните гимназии и колежи в селски

райони. Така например, Е.А. Съдърланд и П.Т. Мейгън преместват Батъл Крийк Колидж от тесните му сгради в

пустошта на Бериън Спрингс, щата Мичиган, където през 1901 година той е преименуван на Мисионерски колеж

„Емануил”. В началото на двадесети век ръководството на Хийлдсбърг Колидж също го премества на върха на

Хауъл Маунтин и го преименува на Пасифик Юниън Колидж. По този начин образователните институти не само

се изолират от влиянието на големия град (като студенти в Пасифик Юниън Колидж в началото на 60-те години

165

ние остроумно отбелязвахме, че училището ни се намира на 15 километра от най-близкия известен грях), но и

разполагат със стотици декари обработваема земя.

По подобен начин се развива адвентното образование и по света. Ехото от Авондейл не заглъхва никога. Даже

има много интересен страничен ефект. С годините увеличаването на населението води до още по-голямо

разрастване на градовете и прилежащите им земи; ето защо се оказва, че адвентните училища притежават имоти,

струващи такива колосални суми, щото те дори не биха дори посмели да помислят за тях при днешните цени на

пазара.

Бог води Своя народ по уникални, специални начини. Когато разглеждаме разнообразните програми, които

нашата църква реализира по целия свят, можем единствено да отдадем хвала на името Му за Неговото

водителство в миналото. Трябва да се молим, за да се изпълним с нужната увереност и смелост да следваме

наставленията му и днес.

Татко, помагай ни да слушаме Твоя глас така, както са го слушали нашите пионери в миналото.

30 октомври

Образованието „с главата надолу”

„Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител” (Марк 9:35).

„Нашите представи за образование са твърде тесни, с твърде нисък „таван”. Нужен е по-голям размах, по-

висока цел. Истинското образование е повече от изпълнение на определена учебна програма; повече от

подготовка за реалния живот. То трябва да засяга цялостната личност, целия живот на човека до края на земните

166

му дни. То е хармонично развитие на физическите, умствените и духовните сили. Подготвя ученика за радостта

от служенето в този свят и за още по-висшата радост от необятното служене на бъдещия свят.”

Това е част от увода към книгата Възпитание на Елън Уайт – един от най-важните й приноси към Божието

дело. Не случайно тази книга излиза от пречат през 1903 година. След едно десетилетие на размисъл и писане по

темата, в началото на новия век сестра Уайт вече е готова да напише специална книга, с която да даде насоки за

работата на един от най-важните отдели в църквата. Възпитание осигурява философската рамка на адвентната

образователна система; представя идеала за образование – доста различен от традиционно установения модел.

Традиционното образование има за цел да подготви хората за успешен живот тук на земята; Възпитание не

отхвърля тази негова важна функция, но настоява, че това не е достатъчно. Много по-важно, жизнено важно е

студентите и учениците да бъдат подготвени да живеят с Бога през вечността.

Традиционното образование е съсредоточено върху развиване умствените способности на обучаемите;

Възпитание зове към развиване на цялостната личност.

Традиционното образование подготвя хората да заемат изгодни позиции за просперитет в този свят;

Възпитание насочва вниманието към друга цел – служене на Бога и на ближния. Темата за служенето бележи

началото и края на цялата книга. На последната страница четем: „В нашия живот тук, колкото и да е ограничен от

греха, най-голямата радост и най-висшето образование са в служенето. И в бъдещия живот, свободен от

ограничаващите окови на греховното ни естество, най-голямата ни радост и най-висшето ни образование отново

ще бъде в служенето”.

Книгата Възпитание обръща традиционното образование с главата надолу. Представя философия за

образованието и живота, която трябва да разберем и да живеем. Това е философия, прилагаща на практика

добродетелите на Онзи, Който казва: „Който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска

да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга”.

167

31 октомври

Образователен евангелизъм

„И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде” (Битие 1:27).

Книгата на Елън Уайт Възпитание изважда темата за педагогиката от реалността на света и я пренася в

съдбоносния контекст на великата борба.

На втора страница е записана върховната цел на адвентното образование: „За да разберем какво означава

образователно дело, трябва да имаме предвид както [1] естеството на човека, така и [2] целта на Бог с

неговото създаване. Освен това не бива да забравяме [3] промяната, която настъпва у човека, когато

опознава злото, и [4] Божия план да изпълни великото Си намерение чрез възпитанието на човешката

раса”.

От този момент нататък книгата започва да разглежда тези четири точки, отбелязвайки две неща: (1) Бог

сътвори човека по Свой образ, за да бъде като Него и (2) човекът има безкраен потенциал.

След това с много точни и конкретни думи Елън Уайт описва положението, в което се намира човекът: „Но той

изгубва всичко това поради [3] непослушанието си. Поради греха богоподобието е омърсено и почти

заличено. Физическите сили на човека отслабват, умственият му капацитет намалява, духовният му

поглед се помрачава. Той става подвластен на смъртта. [4] Но расата не е оставена без надежда. С

безпределна любов и милост е съставен спасителният план и на човеците е предоставено благодатно

време. Възстановяване образа на техния Създател в тях, връщането им обратно в съвършенството, в

което са сътворени, осигуряване възможност за развитие на тялото, ума и душата, за да могат да

изпълнят целта, за която са създадени – ето това е задачата на изкуплението. Това е целта и на

образованието - великата цел на живота”.

По-надолу в книгата Елън Уайт го казва дори още по-директно: „Хората могат да намерят помощ при една

единствена сила. Тази сила е Христос. Най-голямата нужда на човека е сътрудничество с Него. Нима това

сътрудничество не трябва да бъде върховната цел и на образователните усилия? Делото на образованието и

делото на изкуплението в най-висш смисъл са едно и също. Първостепенното усилие на учителя, неговата

неизменна цел е да представя пред учениците си Исус и Неговите принципи”.

Като знаем всичко това, не е чудно, че адвентистите винаги са подкрепяли с волните си пожертвования

християнското образование както на своите собствени деца, така и на другите. 168

Добре са разбрали истината, че на практика образованието е евангелизиране в най-завършения му смисъл.

1 ноември

Протестантски мисионски бум

„И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките

народи; и тогава ще дойде свършекът” (Матей 24:14).

Световна мисия – това е на сърце на християните протестанти през деветнадесети век. Съвременното

мисионско движение започва през 1792 година, когато Уилям Кери публикува Изследване върху дълга на

християните да използват средства за обръщане на езичниците към Бога.

На нас днес това заглавие може да не ни звучи много революционно, но през 1792 година звучи точно така.

През следващата година се основава първото Мисионерско дружество, което има за цел да финансира мисионери

в чужбина; то изпраща Кери в Индия, където той работи в продължение на седем години, без да покръсти нито

един индиец.

Но макар да започва мудно, делото му пуска здрави корени. До смъртта си през 1834 година Кери не само е

основал силна християнска църква в Индия, но е станал и „баща” на съвременното мисионерско движение, което

ще разнесе вярата на протестантите по целия свят. Първата голяма вълна от протестантски мисии достига своя 169

връх през 30-те години на ХІХ век, но не спира дотук. Напротив, към края на века приижда с още по-голяма мощ.

Кенет Скот Латурет нарича деветнадесети век „великият век” на протестантското мисионерство, а Сидни

Алстром – виден учен по американска църковна история – казва: „Последните две десетилетия на деветнадесети

век отбелязаха връхната точка в чуждестранните мисии на американските протестантски общества”.

Един от главните двигатели на това е Студентското доброволческо движение за чуждестранни мисии, което

възниква вследствие апела на евангелизатора Дуайт Л. Муди от 1886 година към студентите колежани да

посветят живота си на мисионерско служене. Още през първата година сто души откликват на призива. През 1887

година броят им нараства до 2200, а през следващите няколко години хиляди и хиляди млади хора обричат

живота си на мисионерска работа. Мотото на това движение е: „Да евангелизираме целия свят още в това

поколение”.

Според Ърнест Р. Сандийн „то подбужда най-голямата изява на мисионски интерес, виждана дотогава в

Щатите”. В резултат на всичко това американските протестанти започват да гледат на Африка, Китай и Япония

като на свои духовни провинции.

Това движение не заварва адвентистите неподготвени. Чрез инициативата на протестантите Бог подготвя пътя

за тях и те бързо достигат с вестта на трите ангела „всеки народ, племе, език и люде”.

2 ноември

Адвентен мисионски бум (част 1)

„И видях друг ангел, че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на

обитаващите по земята и на всеки народ и племе, език и люде” (Откровение 14:6).

170

Трябва да признаем, че в началото Църквата на адвентистите от седмия ден не е мисионски ориентирана.

Напротив, в първите й години тя спокойно може да бъде наречена „анти-мисионска”.

Между 1844 и 1850 година адвентистите се придържат към „теологията на затворената врата” и затова не

смятат, че трябва да проповядват на когото и да било извън участниците в движението на Милър от 40-те години.

„Късогледи” – ще ги наречете презрително (може би). Да, но това е ключов период за развитието на Адвентната

църква. През тези години тя освобождава оскъдните си ресурси от потенциални мисионски задачи, за да изгради

своята доктринална платформа. С други думи, най-напред се появява отличителната вест и едва след това тази

отличителна вест започва да се разпространява.

През втория етап (1850-1874) Църквата ограничава мисионската си работа изцяло в Северна Америка. Тази

стъпка също е необходима за развитието на адвентната мисия. Тя позволява в Новия свят да се изгради мощна и

стабилна база, която в крайна сметка после ще издържа всички мисионски проекти в чужбина.

Третия етап (1874-1889) можем да наречем „мисиониране сред християнските народи”. Тогава адвентистите от

седмия ден изпращат първия си официален мисионер в Швейцария, за да призове хората да излязат от Вавилон.

Дори когато отиват на места като Австралия и Южна Африка, те винаги започват да работят най-напред сред

местните християни. Ограничен по този начин, третият етап служи за създаване на допълнителни „базови лагери”

сред християнското население, пръснато по света. В резултат църквата вече разполага с места, откъдето

адвентните мисионери да тръгнат по света в началото на четвъртия етап – той започва през 1890 година. Това е

етапът на световната мисия – не само до християните по земята, но до всички народи.

Стъпка по стъпка, без никой да осъзнава какво всъщност се случва в развитието на адвентните мисии, Бог

разполага Църквата на адвентистите от седмия ден на „стратегически позиции” – там, където тя може да се

възползва от протестантския мисионски бум, разгорял се през последните години на деветнадесети век.

Бог ни води дори когато не осъзнаваме това.

171

3 ноември

Адвентен мисионски бум (част 2)

„Трябва пак да пророкуваш за много люде и народи, езици и царе” (Откровение 10:11).

От гледна точка на адвентната история 90-те години на ХІХ век са идеалният момент за протестантския

мисионски бум, който достига до най-отдалечените кътчета на земята. Вчера проследихме трите етапа в

развитието на мисионското мислене на адвентистите. Благодарение на тях църквата може да се възползва от

новата мисионерска вълна в по-голямото християнско семейство.

Но това не е всичко – през същата година, когато Д.Л. Муди вдъхновява създаването на Студентското

доброволческо движение (1886), излиза и първата адвентна книга, посветена на мисиите в чужбина – Скици от

историята на чуждестранните мисии на ЦАСД.

След това, в началото на 1889 година, църквата изпраща С.Н. Хаскел и Пърси Т. Мейгън на двугодишна

околосветска обиколка, за да проучат възможностите, проблемите и евентуалните мисионски полета в различни

части на Африка, Индия и Ориента. Те докладват подробно чрез страниците на Младежки инструктор

(предшественика на Инсайт). По този начин мисията и мисионирането постепенно започват да завладяват

умовете и сърцата на младите адвентисти така, както студентското движение завладява младежите в целия

протестантски свят.

През ноември 1889 година на своята сесия Генералната конференция предприема важна крачка – учредява

Съвет за мисиите в чужбина към Църквата на адвентистите от седмия ден с цел „управление на мисионското дело

зад граница”. През същата година започва да излиза списание Хоум Мишънъри (Мисионер у дома), което оказва

съдействие и подкрепя различните клонове на мисионското дело.

Учредяването на този съвет е нещо повече от символ. Той е публичното признание на адвентистите, че най-

накрая са готови да се заемат сериозно с мисионския си дълг. Оттогава насам никога не сме отстъпвали назад по

172

този въпрос. Напротив, станали сме известни с усилията си да покрием целия свят с великата вест на трите

ангела. Но и не само с това, а още с издателската си дейност, с медицинските и образователните институции,

които основаваме, където и да се появим.

Господи, ние разбираме колко важна е последната вест на предупреждение, която си ни поверил като църква.

Помагай ни да подпомагаме нейното разнасяне с молитвите, парите си и дори с живота си, ако ни призовеш за

това.

4 ноември

Основаване на мисионерски колеж

„Как прочее ще призоват Този, в Когото не са повярвали?” (Римляни 10:14).

Хубав въпрос. Затова през 90-те години на ХІХ век както адвентистите от седмия ден, така и християните

въобще започват да правят безпрецедентни стъпки за разпространяване на Божието Слово – основата на тяхната

вяра.

Подготовката за разширяване на мисионската дейност сред протестантите включва и основаване, и развитие на

мисионерски колежи и библейски институти. Тяхната цел е да подготвят възможно най-бързо най-голям брой

служители, които да поемат мисионската работа както в родната си страна, така и оттатък океана. Тези нови

учебни заведения се съсредоточават върху практическото обучение и върху изследването на Библията. Първото

173

подобно училище се появява през 1883 година – Колеж за обучение на мисионери и евангелизатори за местни и

чуждестранни мисионски полета.

Събитията в Адвентната църква се движат успоредно с действителността в протестантския свят. Затова

мисионската вълна има пряк ефект върху бурното развитие на църковната образователна система. Църквата

очаква от своите учебни заведения да „произведе” достатъчно кадри, нужни за осъществяването на нейната

световна мисионска програма.

Първият адвентист, основал мисионерско училище, е Джон Харви Келог. През 1889 година той създава

Санитарна школа за обучение на медицински мисионери, а през 1895-а – Американски медицински мисионерски

колеж.

Междувременно адвентната карта бързо се покрива с подобни училища – Училище за християнски служители в

Авондейл (1894 г.), школи за обучение, основани от Е.А. Съдърланд и Пърси Мейгън, Адвентни мисионерски

колежи (Уошингтън Мишънъри Колидж, мисионерски колеж „Емануил”, Саудърн Мишънъри Колидж и Колеж

за мисионери медици в Лома Линда) – всички те приличат много на институтите, пръснати по целия свят

благодарение на протестантската мисионска вълна.

Мисионският бум подпомага разрастването на адвентното образование най-малко по два начина – първо, рязко

се увеличава броят на училищата и учащите се в тях в Северна Америка, тъй като по-голямата част от

служителите на църквата в онези ранни години идват именно оттам; и второ, адвентистите започват да основават

училища по целия свят, за да може да обучават хората по родните им места. Така през 1900 година адвентните

учебни заведения не само вече са нараснали числено, но и цялата образователна система е станала международна.

Едва ли някой се съмнява каква е ориентацията на адвентните училища през 90-те години на ХІХ век.

Към нас днес е отправено предизвикателството да задържим този фокус пред погледа на всички наши учебни

заведения, на всички нива. През изминалия век естеството на мисионската работа претърпя промени, но

нуждата на света да чуе за надеждата в Христос – не е.

5 ноември

Адвентизмът на път – Русия (част 1)

174

„И как ще повярват в Този, за Когото не са чули?” (Римляни 10:14).

Понякога Бог използва странни начини да достигне хората със Своето Слово. Такъв е случаят с пристигането на

адвентната вест в Русия. Както и в много други части на света, началото се поставя от руски имигранти в

Америка, приели адвентното учение. В желанието си да споделят своята вяра те изпращат религиозни брошури

по родните места, на роднини и приятели.

През 1882 година съседът на Герхард Перк в Крим му споделя, че притежава в дома си някои интересни, но

опасни книжки, които е получил от Америка още през 1879 година. След много молби съседът заема на Перк

книжката на Дж.Н. Ендрюс Вестта на третия ангел. Той я изчита тайно и пише на американското издателство

писмо с молба за повече информация. Скоро чрез четене стига до убеждение в истинността на адвентните

доктрини, но се колебае дали да започне да спазва съботата.

По същото време става пътуващ търговец към Британското чуждестранно библейско дружество. На няколко

пъти по време на своите пътувания се спасява от бедствия – както самият той твърдо вярва – с небесна помощ.

Тогава решава, че щом очаква Бог да се грижи за него, е длъжен да живее съобразно всички библейски истини,

които познава. В резултат към библиите, които продава, прибавя и адвентна литература.

Но Перк не е единственият разпространяващ адвентното учение в Южна Русия. Другият е адвентист от

германско-руски произход от Южна Дакота. Той е на повече от 80 години, има проблеми с говора и никакви

пари, но решава да се върне в Русия, за да разказва за своята вяра. Продава ботушите си, за да плати част от

билета до дома.

Ако не друго, поне е страшно изобретателен. Като влезе в някое село, той отива на пазара и оплаквайки се от

слабото си зрение, моли хората да му четат. Ако четецът се заинтересува от това, което чете, той му подарява

брошурата.

Само че разпространяването на подобни материали в Русия е незаконно. Когато на едно място селският

свещеник иска старецът да бъде арестуван, хората го освиркват и изпъждат заради това, че смята такъв полусляп

безпомощен старец за опасен. А „безобидният старец” евангелизира по този метод в продължение на повече от

година.

Така започва адвентното дело в Русия. Изглежда за Бога няма пречки да използва почти всякакви хора, при

почти всякакви условия, чрез почти всякакви методи за разпространяването на библейската истина. Със

сигурност може да използва даже и нас.

175

6 ноември

Адвентизмът на път – Русия (част 2)

„А как ще чуят без проповедник?” (Римляни 10:14).

Проповедници се намират. Един от най-изтъкнатите е Л.Р. Конради – имигрант в Америка от немски произход,

който чува там за пръв път адвентната вест. През 1886 година се завръща в Европа като служител на църквата.

Почти веднага е изправен пред молбата на Герхард Перк да посети Русия. Властите не биха допуснали

проповедник на чужда религия в страната, затова Конради, който е работил известно време в издателското

дружество Ривю енд Хералд в Батъл Крийк, се представя като печатар.

Независимо за какъв се представя обаче, веднъж влязъл в Русия, той открито започва да проповядва вестта на

адвентистите от седмия ден. Заедно с Перк откриват около 50 пазители на съботата, а в баптистките и

лутеранските църкви често ги приемат с отворени обятия. На други места ги замерят с камъни, особено след като

засегнат въпроса за съботата.

Но всяко действие на Конради нарушава руските закони, които изрично забраняват проповядване и

покръстване в чужда вяра. Нещата все пак се развиват добре до момента, в който пристигат в Берде Булат, където

основават църква и провеждат публично кръщение в Черно море. Покривите на къщите са почернели от народ,

наизлязъл да види това чудо невиждано.

Търпението на местните власти се изчерпва. Арестуват Конради и Перк по обвинение в проповядване на

еврейска ерес, провеждане на публично кръщение и отвръщане на руснаците от правата вяра. В продължение на

40 дни те са натикани в тясна килия, държани полугладни и постоянно заплашвани. Накрая американското

посолство в Санкт Петербург издейства освобождаването им.

Какво, мислите, правят след това? Продължават да проповядват адвентната вест, докато я разнесат из едно от

най-трудните за мисиониране места в света.

176

Накрая Конради се установява в Германия, откъдето ръководи цялата Адвентна църква в Европа през

следващите 35 години.

Междувременно в Русия продължават да се завръщат емигранти, за да проповядват вестта, която са обикнали.

Някои от тях ще приключат живота си като заточеници в Сибир, но именно благодарение на такива жертви,

вестта на адвентистите от седмия ден пуска корени в Русия и започва да расте.

Господи, за повечето от нас днес е толкова лесно да проповядват Словото. Помагай ни да не забравяме

жертвите на онези, които са разнесли вестта на трите ангела преди нас.

7 ноември

Адвентизмът на път – островите в Тихи океан (част 3)

„И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?” (Римляни 10:15).

Някои обаче отиват, без да са пратени. Един от тях е Джон Тей – корабен дърводелец, който отдавна мечтае да

посети малкото островче Питкерн, където през 1790 година са останали неизвестните бунтовници от кораба

Баунти. След като работи на шест различни кораба, за да събере пари, накрая през 1886 година Тей пристига на

остров Питкерн.

Десет години преди това Джеймс Уайт и Джон Лафбъроу са чули за този остров и са изпратили там сандък с

адвентна литература, надявайки се обитателите му да я прочетат. Само че те не са прочели нищо. Десет години

сандъкът си стои в някакъв склад. Накрая група младежи го откриват. Те са много изненадани да научат, че

177

истинският библейски почивен ден е съботата. Но макар библейските доказателства да им правят силно

впечатление, не се решават да променят каквото и да е.

Точно тогава пристига Тей и моли за разрешение да остане на Питкерн до пристигането на следващия кораб.

Още първата неделя го канят да проповядва в църквата и този самоизпратил се „мисионер” изнася тема за

съботата. Голяма част от слушателите му са убедени, а други все още изпитват съмнения. Тей обаче без забавяне

провежда библейски курс и в края всички са убедени. Когато пет седмици по-късно напуска острова, всички

негови обитатели са приели адвентните доктрини.

Вълнуващата новина за обръщането на островитяните от Питкерн въодушевява адвентистите в Щатите. За тях

това е знак от Бога, че е назрял моментът да започнат работа в Южния Пасифик.

Но как? Едната страна на проблема е, че параходните връзки с по-голямата част от района са, меко казано,

нередовни. Тогава сесията на Генералната конференция от 1887 година гласува сумата от 20 000 долара, която да

се даде за възможно най-скорошно закупуване или построяване на кораб.

Това обаче няма да се получи. Поне не сега.

С надежда да „увеличат скоростта”, те изпращат Тей обратно на Питкерн, за да утвърди „своите” хора. Той

прави всичко по силите си да изпълни задачата, но накрая се връща в Сан Франциско, без да е намерил кораб,

който да го откара до изолирания остров. Съдбата на А.Дж. Чадни, който също бива изпратен за Питкерн, е още

по-ужасна. След като не открива кораб в своята посока, той купува един, макар и много евтин кораб. Но заедно с

него и с целия екипаж потъва в Тихи океан.

Тази катастрофа отрезвява Църквата и ръководството отново се връща към идеята за построяване на собствен

мисионерски кораб.

8 ноември

Адвентизмът на път – островите в Тихи океан (част 4)

178

„Нека отдадат слава на Господа и нека възвестят хвалата Му в островите” (Исая 42:12).

Нещастието с Чадни и провалът на Джон Тей в търсенето на кораб, който да го откара на остров Питкерн,

връща Генералната конференция отново към нуждата да построят морски съд, с който да обикалят островите в

Южния Пасифик.

Мисионерският кораб е проект, който предизвиква в Съботното училище из всички щати ентусиазъм, какъвто

нищо до този момент не е предизвиквало. Възрастните донасят долари и центове, а децата продават курабийки, за

да могат и те да допринесат за купуването на необходимите пирони, дъски и платна.

Към членовете на Съботното училище дори се отправя покана да измислят име на кораба. Някои предлагат

Блага вест, но накрая общото решение е да му дадат името на острова, вдъхновил проекта. Така адвентният

мисионерски кораб получава името Питкерн.

През октомври 1890 година (около 30-метровата 120-тонна двумачтова шхуна е пусната на вода и се отправя на

път със седемчленен екипаж и три мисионерски семейства на борда. От само себе си се разбира, че неговата

първа спирка е остров Питкерн, където Е.Х. Гейтс и А.Дж. Рийд кръщават 82-ма островитяни и основават църква.

След няколко седмици мисионерският кораб продължава пътя си през архипелазите Таити, Раротонга, Самоа,

Фиджи и Норфолк. При всяко спиране неговите „пътници” провеждат събрания, разпространяват литература и

събуждат интерес.

Две години по-късно Питкерн се завръща в Сан Франциско – първото му пътуване е завършило с успех.

Въпреки това, заплатена е висока цена – животът на двама души. Джон Тей, който остава да разработи

адвентната мисия във Фиджи, умира там само пет месеца след началото на дейността си. А капитанът на кораба

Дж.О. Марш умира в Нова Зеландия, където корабът спира за ремонт.

Работата обаче не е преустановена. Между 1890 и 1900 година Питкерн извършва общо шест пътешествия.

След това вече разписанията на параходите стават много по-редовни и църквата вече няма нужда от своя

мисионерски кораб.

През тези десет години адвентната вест пуска стабилни корени на островите в Тихия океан, но това далеч не е

всичко – приключенията на храбрия Питкерн вдъхновяват адвентистите да мисионират и да отделят средства

за мисионска дейност така, както никога нищо дотогава, нито след това.

179

9 ноември

Адвентизмът на път – Южна Африка (част 5)

„Събирайте си съкровища на небето” (Матей 6:20).

Някои търсачи на съкровища намират повече, отколкото търсят. Между тях е Уилям Хънт, който през 70-те

години на ХІХ век отива да търси злато в Калифорния и там приема истината за съботата от Дж.Н. Лафбъроу.

Години по-късно Хънт отново отива да търси, но този път диаманти, и то в Южна Африка. Там се запознава с

двама холандски фермери, които независимо един от друг са изследвали Библията и сами са стигнали до

убеждението, че истинският почивен ден е събота.

Срещата му с тях наистина изглежда случайна, но за очите на вярата тя е по-скоро „дело на Провидението”.

Един от фермерите – Георг ван Друтен среща Хънт по време на следобедната си разходка в събота. Нещо в този

златотърсач привлича вниманието му. Вместо да си разработва участъка като всички останали, той чете

Библията. Така двама пазители на съботата се натъкват един на друг посред диамантените полета на Южна

Африка.

Хънт свързва Георг ван Друтен и другия независим пазител на съботата – Питер Веселс – с адвентистите от

седмия ден в Америка. Двамата южноафриканци отправят до Батъл Крийк молба за мисионер, говорещ

холандски. Молбата им е придружена от порядъчната за времето си сума от петдесет паунда (повече от половин

годишна заплата на работник), която да финансира пътуването му.

Някой прочита „молбата на македонеца” пред делегатите на сесията на Генералната конференция в

Минеаполис от 1888 година. Тя така затрогва делегатите, че те спонтанно се изправят на крака и изпяват

хвалебствен химн. През юли следващата година група от седем мисионери начело с Д.А. Робинсън заминава за

Кейптаун. Междувременно южноафриканците сами са организирали църква от около 40 вярващи.

180

Мисията в Южна Африка тръгва още по-добре, след като във фермата на Йоханес Веселс – бащата на Питър –

откриват диаманти. Станал милионер за една нощ, Веселс-баща инвестира огромна сума в адвентното дело на

своята страна. Не след дълго младата църква вече има свое издателство, колеж, санаториум и други институти.

Срещата на двама от шепата пазители на съботата из необятните диамантени полета на Южна Африка наистина

може да изглежда повече от случайна. Но Бог води своя народ.

Добрата новина е, че и днес все още продължава да го води.

10 ноември

Адвентизмът на път – Родезия (част 6)

„По цялата земя е излязъл гласът им и думите им - до краищата на вселената” (Римляни 10:18).

Едно е да основеш мисия сред европейските заселници в Южна Африка, а съвсем друго – да проповядваш

адвентната вест на туземците в огромния африкански континент. Първата стъпка към разширяването на мисията

е направена в Родезия (днешно Зимбабве).

181

През 1894 година по настояване на семейство Веселс Генералната конференция решава да направи опит да се

сдобие с мисионска станция в Матабелеленд (на територията на Южна Африка). Това е непосредствено след като

британците са смазали могъщото племе матабеле.

Тази земя е наречена Родезия – на Сесил Роуд, служител на Британската империя, премиер на колонията Кейп в

Южна Африка – и все още е недокосната от европейското влияние. След срещата си с Роуд, за която те се боят,

че е протекла повече от незадоволително, А.Т. Робинсън и Питър Веселс получават запечатан плик. Когато го

отварят, намират вътре документ за дарение на парцел от 12 000 акра (около 48 000 декара) в околностите на

градчето Булавайо; малко е да се каже, че са смаяни.

Но на практика, придобиването на парцела се оказва лесната част от създаването на онова, което в края ще бъде

наречено мисионска станция „Солуси”. Един от проблемите пред проекта „Солуси” възниква в Северна Америка

– там А.Т. Джоунс предприема огнена атака срещу онези, които са приели услуга от правителството и така са

размили границата между църква и държава. Според Джоунс и останалите редактори на Сентинел ъв Релиджъс

Либърти мисионерите „са се продали за паница африканска леща”. Ако църквата е толкова непоследователна и

сама си противоречи, това скоро ще стигне до ушите на нейните врагове – настоява Джоунс – и ще отслаби

позициите й в битката срещу онези, които се мъчат да наложат неделния закон в Америка. По време на сесията на

Генералната конференция през 1895 година влиятелният Джунс дори успява да прокара гласуване, с което

отказват дарението въз основа на разделението между църква и държава.

На другия край на „везната” е Елън Уайт, която пише писмо до ръководителите на Генералната конференция от

далечна Австралия. В него препоръчва на Джоунс и останалите да прочетат книгата на пророк Неемия. След това

допълва: „Господ все още продължава да действа върху сърцата на управници и царе в полза на Своя народ.

Затова съветвам онези, които са така дълбоко загрижени за религиозната свобода, да не отхвърлят услугите и

да не отказват помощта на хора, които Бог е подбудил да подпомогнат напредъка на Неговото дело”.

11 ноември

182

Адвентизмът на път – Родезия (част 7)

„Намерен бях от онези, които не Ме търсеха; явен станах на тези, които не питаха за Мен” (Римляни 10:20).

След като Елън Уайт припомня на Генералната конференция как „Неемия се помоли на Бога за помощ и Бог чу

молитвата му; как подбуди езическите царе да му се притекат на помощ”, ръководителите на Църквата обръщат

курса, заради който са отхвърлили подаръка „Солуси”. Така вътрешният проблем пред проекта е преодолян.

Но външният остава – политическата обстановка. Скоро след пристигането на мисионерите потиснатото племе

матабеле вдига въстание срещу британците; това принуждава мисионерите да напуснат мястото за пет месеца. И

сякаш това не е достатъчно, та малко след завръщането им, настъпва глад сред местното население и избухва

епидемия от чума по говедата, която погубва няколкото глави добитък на мисията, оцелели във войната.

Още един сериозен проблем – маларията. И до днес помня деня, в който посетих малкото гробище към онова,

което днес се нарича университет „Солуси”. Почти всички мисионери от първата група умират от тази болест,

защото отказват да вземат хинин – единственото лекарство срещу малария, познато в края на ХІХ век.

И защо отказват да използват това животоспасяващо лекарство? Защото не познават добре контекста, в който

Елън Уайт дава своя съвет срещу употребата на вредни лекарства – затова непоколебимо отхвърлят единственото

нещо, което може да им помогне. Остават „верни на здравната реформа” до смърт.

От седмината, пристигнали от Америка през 1894 година, през 1898-а са живи само трима, а двама от тях се

намират в Кейптаун и се възстановяват от малария.

Единственият жив и здрав е и единственият „неверен”. Той взема хинин, разсъждавайки, че малко вредно

лекарство е по-добре от пълна беззащитност пред яростта на една смъртоносна болест. На практика той

„използва своя здрав разум” – нещо, към което Елън Уайт пламенно призовава в подобни тежки положения. В

резултат на това продължава да служи и да свидетелства в мисията „Солуси”.

От тази педя африканска земя тръгва адвентното дело на Черния континент. До 2007 година там вече има пет

милиона кръстени членове, разпределени в три дивизии.

Опитността „Солуси” ни предлага множество поуки. Една от най-важните е, че Бог все още продължава да води

Своя народ, въпреки дефектите на хората, които е избрал да вършат Неговата работа.

183

Господи, живеем в сложен свят. Молим Те, помагай ни в битките да държим отворени и двете си очи, плюс

„очите” на вярата.

12 ноември

Адвентизмът на път – Централна Америка (част 8)

„И тъй, вярването е от слушане, а слушането – от Христовото Слово” (Римляни 10:17).

Има най-различни начини да чуеш адвентната вест. Това се потвърждава и при навлизането й в тропическите

земи около Карибските острови.

Всичко започва през 1883 година, когато един адвентист от Ню Йорк убеждава някакъв капитан на кораб да

закара пакет печатни материали до Джорджтаун, Британска Гвиана. Начинът за доставка на капитана не е от най-

изисканите, но все пак свършва работа. След като той просто изхвърля пакета на кея, без дори да проследи къде

пада, този мил човек преценява, че е изпълнил дълга си. Пакетът се разкъсва и вятърът започва да разнася

листовете. Някакъв случаен човек събира част от тях. После не само ги прочита, но ги дава и на съседи.

Някои от съседите започват да спазват съботата, а една жена изпраща оцелели броеве на Сайнс ъв дъ Таймс на

своята сестра в Барбадос. Там те попадат у жена, която още преди години е заявила на децата си, че ще дойде ден,

когато истинската събота ще бъде възстановена.

Междувременно през 1885 година в другия край на Карибите, на родните си Бей Айлъндс близо до бреговете на

Хондурас се завръща г-жа Е. Гутиеро – тя е приела адвентното учение в Калифорния. След като тя шест години

свидетелства за своята вяра, църквата изпраща Франк Хъчинс да се погрижи за хората, на които е повлияла.

Вдъхновено от приключението Питкерн, Съботното училище събира средства за построяването на още един

184

мисионерски кораб (Хералд – Вестител), който да разнесе адвентната вест по всички брегове на Централна

Америка.

В Антигуа първият „сеяч” на църквата е г-жа А. Роскраг, която е приела адвентната вяра в Англия. През 1888

година тя се завръща на родния си остров. Не след дълго една адвентна книга, продадена в Антигуа, намира своя

път до Ямайка.

Стартът на адвентното дело в Мексико е даден през 1891 година от един шивач от италианско-американски

произход, който по-късно става колпортьор. След като не успява да намери никакви материали на испански, той

започва да продава Великата борба на английски.

Всички тези истории недвусмислено доказват едно – Бог е способен да използва буквално всеки човек и всеки

метод за разпространяването на Своята вест. Може да използва и нас. Стига да поискаме!

13 ноември

Адвентизмът на път – Южна Америка (част 9)

„Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21).

185

Много от адвентните пионери в мисионската дейност не разполагат с подкрепата на каквато и да е

„организация”. Просто Духът ги подтиква и те отиват на собствени разноски. Това се отнася и за Южна Америка.

Любопитно е, че макар основните езици на този континент да са испански и португалски, първите повярвали са

от средите на немско- и френскоговорящите имигранти в Аржентина, Чили и Бразилия. Това до голяма степен се

дължи на факта, че църквата не разполага нито с печатни материали, нито с говорители на испански и

португалски.

Първите адвентисти, които пристигат в Южна Америка, са Клаудио и Антоанет де Десине, които стават

адвентисти благодарение на Д.Т. Бордо, а през 1885 година емигрират в Чили.

По това време две семейства в различни райони на Аржентина също откриват адвентната вест, но чрез

списания, които получават от Европа. В Северна Аржентина това е италианското семейство Певерини – те

прочитат една статия, която се подиграва на списание Сайнс ъв дъ Таймс, че предрича близкия край на света. Г-

жа Певерини се сдобива с един брой от това списание чрез брат си в Италия и двамата със съпруга й започват

лично да изследват адвентните учения. През това време далеч на юг Жолио и Ида Дюпертюи – жители на

швейцарско-френска колония – преживяват нещо подобно.

Семейство Дюпертюи не само приемат новите учения, но убеждават и още няколко семейства от колонията в

истинността на своето откритие. Някъде към 1889 година успяват да се свържат с Батъл Крийк. Въпросите, които

задават, подтикват ръководството на Адвентната църква да помисли сериозно за откриване на мисия в Южна

Америка. Откъде пари обаче? Това е постоянният проблем. И постоянното му решение изглежда е в Съботното

училище. То с радост приема задачата и определя всичките си дарения от втората половина на 1890 година за

основаване на мисия в Южна Америка.

Понякога Бог работи по доста неочаквани начини. Взема съвсем скромни хорица, които изобщо не са обучени

за служба, и чрез тях разпространява Своята истина по тих и незабележим начин. В миналото това се е

случвало, днес също – стига те да отворят сърцата и живота си за Неговия Дух.

186

14 ноември

Адвентизмът на път – Южна Америка (част 10)

„Бог чрез тях (…) беше отворил за езичниците врата, за да повярват” (Деяния 14:27).

Вчера разгледахме как Съботното училище заделя даренията от втората половина на 1890 година за основаване

на мисия в Южна Америка.

Тук трябва да спрем за малко. Повечето от нас участват с дарения в кампаниите на Съботното училище за

набиране на средства за мисионска дейност, но малцина знаят как всъщност е започнала тази инициатива.

Първото дарение на Съботното училище за мисионска дейност е дадено през 1885 година, когато делото навлиза

в Австралия. Но това все още не е много популярно до появата на проекта Питкерн през 1889/1890 година. След

този проект Съботното училище вече няма да е същото. Вече като твърд поддръжник на мисиите по целия свят

вторият му голям проект е южноамериканската мисия през 1890 година. Оттогава до днес Съботното училище

никога не е спирало да оказва финансова подкрепа на мисиите по всички краища на света.

Но нека се върнем към старта на делото в Южна Америка. В началото на 1890 година, още преди църквата да е

изпратила свои мисионери, Джордж Рифел завежда четири фермерски семейства от немско-руски произход от

Канзас като мисионери на собствени разноски в Аржентина. Рифел съвсем наскоро е станал адвентист; писал е за

своята нова вяра на колонисти от тази страна със същия произход. Един от тях му е отговорил, че ще спазва

съботата, ако има още някой, който да го прави заедно с него. Това е достатъчно за Рифел да предприеме

преселване, което ще преобърне живота му из основи.

В края на 1891 година Църквата на адвентистите от седмия ден изпраща своите първи „официални” мисионери

в Южна Америка. Нито един от тях не говори испански, нито португалски, а тримата колпортьори с тях продават

книги на немски и английски на местните хора, които четат на други езици.

187

Призивите от страна на семейство Дюпертюи, докладите на колпортьорите и молбите на групата с Рифел

подтиква Генералната конференция през 1894 година да изпрати Ф.Х. Вестфал, за да се погрижи за мисиите в

Аржентина, Уругвай, Парагвай и Бразилия. Цели 20 години работи Вестфал във всички тези страни, както и в

Чили.

Малките идеи често водят до внушителни резултати. Скромни миряни, разпространяващи литература,

извършват огромна работа за разпространяването на адвентната вест по света. Това са неща, в които всеки

може да участва.

15 ноември

Адвентизмът на път – Индия (част 11)

„Идете прочее научете всичките народи” (Матей 28:19).

Както и на много други места по света, първите, които разпространяват адвентната вест и в Индия, са

колпортьори. През 1893 година в Мадрас пристигат Уилям Ленкър и А.Т. Строуп – те ще продават книги сред

англоговорящите жители на големите индийски градове.

Но както и на много други места по света, се оказва, че Ленкър и Строуп не са първите адвентисти в тази

страна. Още докато е в Лондон на път за Индия, Ленкър с голяма радост научава, че там вече има вярващи

адвентисти. И споделя следното: „Сърцето ми възликува, когато научих, че истината вече е пристигнала в Индия

и началото й там е обнадеждаващо”.

188

Как е отишла адвентната вест в Индия и до днес не е известно. Но най-вероятно е станало чрез брошури,

пристигнали от Америка, Европа или Австралия. Тези мълчаливи „проповедници” са направили повече от всички

останали средства, взети заедно, за да стигне адвентната вест до „всеки народ и племе, език и люде”.

През 1894 година в Индия работят най-малко петима колпортьори, като трима от тях са от Австралия. Книгите

се продават добре и не след дълго хората започват да търсят преводи на тамилски и на други местни езици.

Първият редовен служител на църквата в Индия е Джорджия Баръс (по-късно тя става Джорджия Бърджис) –

млад библейски работник от Калифорния, която пристига в Индия през януари 1895 година като единствен

официален представител на Адвентната църква в тази многолюдна и многонационална страна.

Според плана на Генералната конференция мисията трябва да се ръководи от Д.А. Робинсън, но непредвидени

обстоятелства го задържат в Англия. Това не спира безстрашната мис Баръс, която продължава сама, макар да е

платен единствено билетът й за пътуването. Там започва да учи местния език бенгали, като в същото време

работи, за да се издържа. Скоро й е обещана финансова помощ от Африка. Джорджия прекарва в новата си

родина 40 години, разпространявайки адвентната вест.

В края на 1895 година в Индия пристигат още мисионери, а през 1898 и Уилям А. Спайсър (през 1922 година

той ще стане президент на Генералната конференция), който започва да издава Източен страж.

При изучаване на историята на адвентните мисии в очи се набива едно нещо – още от самото начало те са много

„интернационални”. През целия деветнадесети век движението съществува предимно в Северна Америка, а

виждаме как хора, литература и средства пристигат отвсякъде и отиват навсякъде.

Адвентното дело е все така динамично и всесветско и до днес.

16 ноември

189

Адвентизмът на път – Източна Азия (част 12)

„Мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство” (Матей

8:11).

Абрам Ла Ру (1822-1903) е истински очарователна личност; оригинален и колоритен – той изпъква във време,

когато на адвентното дело не липсват оригинални и колоритни личности. Най-напред натрупва състояние из

златните находища на Калифорния и Айдахо, но през 80-те години успява да изгуби всичко; след това работи

едновременно като овчар и дървосекач. Точно тогава го „намира” адвентната вест.

Веднага след обръщането си Ла Ру, на когото не липсват нито дързост, нито ентусиазъм, моли Генералната

конференция да го изпрати като мисионер в Китай. Но поради факта, че е съвсем нов във вярата, а и вече е

достигнал пенсионна възраст, ръководителите на делото отхвърлят молбата му. Предлагат му, ако иска, да отиде

като мисионер на свои разноски на някой от тихоокеанските острови.

Тогава Ла Ру изкарва „на бегом” един семестър в Хийлдсбърг Колидж и работи, за да спечели пари за билет до

Хонолулу. Отива там през 1883 или 1884 година. Успехът му е толкова впечатляващ, че църквата изпраща на

Хавайските острови У.М. Хийли, за да организира там църква.

През 1888 година темпераментният, жизнерадостен пионер вече е на път за Хонг Конг, където основава мисия

за работа с моряците, и в продължение на 14 години работи като колпортьор. Съсредоточава се предимно върху

работа с моряците от корабите, акостиращи в това международно пристанище, но през тези 14 години някак си

успява да направи и мисионски пътувания до Шанхай, Япония, Борнео, Ява, Цейлон, Сарауак, Сингапур, а

веднъж дори до Палестина и Ливан. Излишно е да казваме, че навсякъде, където спира неговият кораб, той

продава книги. А през „свободното си време” успява да уреди издаването на първите адвентни брошури на

китайски.

Междувременно в Калифорния един от първите хора, които Ла Ру е „обърнал” – У.К. Грейнджър, – става

президент на Хийлдсбърг Колидж. Но вдъхновен от своя духовен наставник, той скоро напуска този пост и отива

като официален представител на църквата в Япония. Там заедно със своя бивш студент от японски произход Т.Х.

Окохира създават школа за чужди езици и преподават на студентите в университета английски чрез изследване

на Библията. С тази инициатива Грейнджър създава нов мисионски метод, който работи успешно в Далечния

изток и до ден днешен.

Една от поуките в историята на Абрам Ла Ру е, че Бог може да използва за разпространяване на Своята

вест дори „старци”. Добрата новина е, че животът за Бога не подлежи на пенсиониране.

190

17 ноември

Мисиониране сред чернокожите в Америка (част 1)

„Всички сте Божии чеда чрез вяра в Исус Христос” (Галатяни 3:26).

Един уникален аспект от адвентната мисия през 90-те години на ХІХ век е работата сред чернокожите

американци. Отделни чернокожи се присъединяват към движението на Милър (включително пастор Уилям Фой,

който между 1842 и 1844 година изпълнява една пророческа роля), в ранния си период Адвентната църква е

„бяла”. На практика от голямото разочарование до първите реални успехи на църквата сред чернокожите в

Америка минава горе-долу половин век.

Специалистите по църковна история изчисляват, че през 1894 година в Съединените щати има около 50

чернокожи адвентисти; през 1909 година броят им вече достига 900. Това нарастване се дължи предимно на

няколкото мисионски проекта през 90-те години, насочени специално към чернокожото население.

През 70-те и 80-те години се наблюдават само спорадични усилия за работа сред чернокожите в южните щати –

Тексас, Тенеси, Джорджия и някои други. Първата „черна” църква официално е основана през 1886 година в

Еджфийлд, щата Тенеси. Но белите „янки” от Севера някак не са наясно как точно да се справят със

специфичните расови проблеми в Юга. От една страна, белите там по принцип ги посрещат резервирано, с

подозрение (не забравяйте, че тези хора съвсем наскоро са водили кръвопролитна гражданска война именно

заради расовия проблем), а от друга, се чудят как да реагират на явление като сегрегацията.

Освен това често стават жертва на насилие от страна на местното бяло население, което се опасява, че

„неканените досадници” може да проповядват „опасното” учение за расово равенство. Като взема предвид всички

тези трудности, ръководството на църквата накрая решава, че е най-добре да се съобразят със социалната

обстановка в Юга и да основават там отделни църкви за двете раси. Чарлс М. Кини, с когото вече се запознахме

191

(първият ръкоположен адвентен пастор от афро-американски произход), подкрепя това становище. Съгласен е, че

отделните църкви не са идеалният вариант, но все пак са за предпочитане пред отделяне на места за чернокожи

на най-задните редове в „белите” църкви.

Господи, и днес както всеки ден Те молим да дариш изцеление за тежките проблеми между расите по целия

свят. Ако в света това не стане, молим Те, направи го в нашите сърца.

18 ноември


„Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли” (Галатяни 3:27).

През 1891 година Елън Уайт изразява своята загриженост, че адвентистите не развиват никаква дейност сред

чернокожите американци. На 21 март тя представя „свидетелство” по този въпрос пред делегатите на сесията на

Генералната конференция. Отправя специален призив за работа сред чернокожите в Юга. Скоро нейният апел е

отпечатан в брошура от 16 страници, озаглавена Нашият дълг към цветнокожите хора.

192

Пред делегатите тя казва: „Господ ни е дал светлина по всички подобни въпроси. Неговото Слово съдържа

принципи, които да ни ръководят при разрешаването на такива смущаващи проблеми. Господ Исус Христос

дойде в нашия свят, за да спаси хора от всички народности. Умря за греховете на цветнокожите точно толкова,

колкото и за греховете на белите (…) За спасението на цветнокожия човек и на белия човек бе заплатена една и

съща цена, затова проявите на обидно пренебрежение към цветнокожите от страна на хора, които твърдят, че са

изкупени с кръвта на Агнето (…) представят фалшиво Исус и показват, че душите им са омърсени от егоизъм,

традиционализъм и предразсъдъци (…) Нека никой от онези, които носят Христовото име, не проявява

малодушие в това дело. Станете заради Христос - все едно вече гледате през отворените порти на Божия град”.

Въпреки горещия й апел за активно разрастване на Адвентната църква сред чернокожите в южните щати, до

1893 година не се случва нищо. През тази година Джеймс Едсън Уайт „открива” брошурата. Той е най-големият

жив син на Елън Уайт; тогава е на около 45 години и наскоро е преживял обръщане. В ревността си се чувства

длъжен незабавно да занесе адвентната вест на бившите роби във вътрешността на Юга.

Очевидно вдъхновен от Питкерн, много изобретателният Едсън се свързва с Уил Палмър (също повярвал

наскоро, човек със съмнителен произход). Двамата решават да построят свой „мисионерски кораб”, и да отворят

една от най-интересните глави от историята на адвентните мисии в Северна Америка.

През 1894 година двамата необещаващи мисионери построяват Морнинг Стар (Утринна звезда) в Алигън,

щата Мичиган. Цената му е 3700 долара. Предназначението му е да служи за жилище на мисионерите. Освен това

в него има място за зала за богослужения, библиотека, малка печатница, кухня и фотолаборатория. С две думи,

това е пълноценна мисионска станция, но… „плаваща”.

Фактът, че Бог може да използва проблемни и спорни личности като Едсън и Уил, истински ме удивлява. Ето

ви още едно от лицата на Неговата благодат. Освен всичко друго, това е като фар на надеждата за всички, чиито

деца все още не са открили Пътя, Истината и Живота.

19 ноември

193


„Няма вече юдеин, нито грък; няма роб, нито свободен (…) защото вие всички сте едно в Христос

Исус” (Галатяни 3:28).

Мисионерският кораб на Едсън Уайт има един „малък” проблем. Намира се на стотици километри от своето

мисионско поле и поне на 30 километра от най-близкото езеро или голяма река. Нищо работа за нестандартния

Едсън. Той се спуска с кораба по река Каламазо до езерото Мичиган, прекосява езерото до Чикаго, след това

целия щат Илинойс по малките рекички, свързващи езерото Мичиган с река Мисисипи; след това се спуска по

река Мисисипи до Виксбърг, щата Мисисипи и ето го в американския Юг. Във Виксбърг установява своята

„главна квартира”.

Това обаче не е единственият проблем на г-н Уайт; защото няма и пари. Не успява да получи доверието на

църковното ръководство, затова той и колегите му стават мисионери на свои разноски. Но Едсън прилича на

баща си – има талант да намира пари.

Един от проектите, чрез които финансира своята експедиция, е публикуването на Евангелски буквар – проста

книжка, подходяща едновременно за обучение на неграмотните по четене, и за предаване на библейските истини.

Продажбата на тази сполучлива книжка подпомага финансирането на мисията.

Делото започва да се разраства от Виксбърг към околните райони, често при ожесточена съпротива от страна на

белите, дори с насилие. През първите години на двадесети век мисията вече има почти 50 действащи училища.

През 1895 година самоиздържащата се мисия на Едсън се организира в Южна мисионска асоциация. През 1901

година става част от новооснованата Южна конференция. Накрая и издателският клон на предприятието става

собственост на църквата под името Южна издателска асоциация със седалище Нешвил, щата Тенеси.

В средата на 90-те години се основава и училище за чернокожи служители. През 1896 година Генералната

конференция отваря техническото училище „Оукуд” – на площ от около 1440 декара близо до Хънтсвил, щата

Алабама. Скоро „Оукуд” става център за обучение на чернокожи ръководители, през 1943 година става колеж, а

през 2007 година – университет.

Мудното начало на работата сред чернокожите в Америка ни предлага много важен урок. Много е лесно да се

въодушевим за мисионска работа или за изпращане на мисионери в далечни земи, а в същото време да се

отнасяме с пренебрежение към работата със съседите отсреща.

194

Господи, помогни ни да подредим правилно своите ценности, да Ти позволим да ни използваш там, където се

намираме, за да пръскаме Твоята любов.

20 ноември

Жени с дух (част 1)

„Няма вече(…) мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христос Исус” (Галатяни 3:28).

„През последните две години тя е свършила повече работа от който и да е проповедник в своя щат (…) Аз съм

„за” на сестра Лулу Уитман да се даде диплома за проповедник, а ако брат Уитман е способен мъж, ако служи

заедно със съпругата си и се докаже като успешен работник, аз съм „за” той също да получи диплома” – пише

пастор С.М. Коб до президента на Нюйоркската конференция през 1897 година.

Тъй като огромното болшинство служители в църквата логично са мъже, малцина отбелязват приноса на

жените, работили като проповедници или на други официални постове.

Елън Уайт, разбира се, играе централна роля в основаването и утвърждаването на Адвентната църква. Макар

формално никога да не е ръкополагана, още през 1872 година тя е включена в списъка на ръкоположените

служители. Сестра Уайт вярва, че нейното ръкополагане е от Бога, затова явно не се вълнува особено от

полагането на човешки ръце. Извън всяко съмнение обаче е фактът, че тя е най-влиятелният служител в Църквата

на адвентистите от седмия ден за всички времена.

В края на деветнадесети и началото на двадесети век към списъка с правоспособните проповедници се прибавят

още много жени. Може би една от първите е Сара Линдзи, дипломирала се през 1872 година. В първите двадесет

годишника на църквата – от 1884 до 1904 година – са записани имената на повече от 20 жени-проповедници.

Въпреки че понякога тези жени са обект на дискриминация, те извършват огромна работа за делото.

195

Мини Сайп например основава най-малко 10 църкви. Освен обичайната евангелизаторска работа тя изпълнява и

чисто пасторски задачи като кръщения, бракосъчетания и погребения. Веднъж я нападат със забележката, че като

проповядва, въпреки че е жена, тя си позволява твърде много. Мини отговаря, че след Своето възкресение Исус е

упълномощил Мария да съобщи на учениците радостната новина. А тя, Мини, просто върви по стъпките й и

разказва на хората, че Исус не само е възкръснал, но и се завръща скоро.

Бог може да използва както мъже, така и жени, за да разпространяват добрата вест за спасение в Христос.

Всъщност това е главното в служенето на проповедника. Църквата щеше да е далеч по-напред, ако

разполагаше с повече жени и мъже, които да служат на своя възкръснал Спасител.

21 ноември

Жени с дух (част 2)

„Мария!(…) Иди при братята Ми и кажи им: „Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия

Бог” (Йоан 20:16,17).

„Вчера Камарата на представителите на щата Мисури взе решение да покани г-жа Уитман да говори по темата

„Възход на религиозната свобода в Съединените щати”. Смятам, че подобно действие от страна на

законодателната власт няма прецедент в историята на нашия народ.”

196

Ето такова влияние има служенето на впечатляващата Лулу Уитман – една от най-успяващите жени

евангелизатори на Адвентната църква. Със 17-те църкви, които се смята, че е основала, тя оставя далеч зад себе

си повечето свои колеги мъже от онова време.

Друга жена с дух е Джеси Уайс Къртис, която в края на своята първа евангелизация представя за кръщение 80

души. Плод на това нейно дело е възникването на църквата в Дръмс, щата Пенсилвания. Влиянието на Джеси

Къртис нараства още повече, когато започва да обучава стажант-проповедниците на конференцията. Един от

нейните стажанти – Н.Р. Дауър – по-късно става секретар на Пасторския отдел към Генералната конференция.

Освен жените с дипломи на проповедници, още много други жени работят за църквата по най-различни начини.

Разбира се, повечето от тях изпълняват традиционни „женски” роли – на учителки и медицински сестри – но

други заемат „по-необичайни” постове. Сред тях е например Л. Флора Плъмър, която през 1897 година става

изпълнителен секретар на конференцията в Айова, а през част от 1900 година е и неин действащ президент. През

1901 година е избрана за ресорен секретар на новоучредения отдел „Съботно училище” към Генералната

конференция. През 1913 година става директор на същия отдел и заема този пост през следващите 23 години.

След това идва Анна Найт, която създава адвентна образователна програма за чернокожи в южните щати. И

още нещо забележително – тя е първата жена мисионер от афро-американски произход, изпратена от Америка в

Индия.

В края на деветнадесети и началото на двадесети век още много жени работят на отговорни постове като

касиери на конференции, секретари на конференции, директори на отдел „Образование” или отдел „Съботно

училище”. А зад тях са още милиони безименни жени, които съставляват гръбнака на някои от най-успяващите

църкви.

Поръчката, дадена от Исус на Мария, продължава да се изпълнява.

197

22 ноември

Преструктуриране на църковната организация (част 1)

„И Божието учение растеше, и числото на учениците в Ерусалим се умножаваше твърде много” (Деяния 6:7).

По принцип растежът е хубаво нещо. Но в църквите той традиционно води до преструктуриране на

организацията, за да може тя по-добре да изпълнява функциите си. Такъв е случаят в Деяния 6 глава, където

промените довеждат до избор на дякони.

Църквата на адвентистите от седмия ден изживява своя период на най-динамично развитие от създаването си

досега. Между 1863 и 1900 година тя се е разраснала безпрецедентно отчасти благодарение на своята

организация. В началото на периода има шест конференции и 30 евангелизатори – всички концентрирани в

североизточния край на Съединените щати. В края на периода вече има 45 местни конференции, 42 мисии и 1500

евангелизатори – пръснати по целия свят.

Освен на нарастването броя на конференциите, църквата се радва и на бързо разширяващия се обсег на своите

институти. Между 1888 и 1901 година броят само на големите медицински институти скача от 2 на 24, като в

края в тях работят повече от 2000 души. До 1903 година официално са основани 464 адвентни училища – от

основни до колежи – с 687 учители и 11 145 ученици. Освен здравните и образователните институти, по целия

свят се отварят и все повече издателства.

Този безпрецедентен растеж във всички направления през 1863 година довежда Църквата до административна

ситуация, с която тя не е подготвена да се справи. Изглежда, повечето членове са доволни от утвърдената

структура с две нива над местната църква, но скоро откриват, че тя има „вродени дефекти”.

Единият е свръхцентрализацията при вземане на решения, тъй като това се прави от няколкото членове на

малкия изпълнителен комитет на Генералната конференция (до 1897 година техният брой не превишава 8, после

става 13), които се събират рядко. По този начин отговорността за повечето решения пада върху президента на

Генералната конференция. Фактът, че Джеймс Уайт и Джордж И. Бътлър по естество са склонни към еднолично

доминиране, в никакъв случай не улеснява нещата. Този хроничен проблем дължащ се на структурата, през 1863

година довежда до онова, което Елън Уайт многократно нарича „царска власт”.

През 1900 година почти всички признават, че е нужна промяна.

198

23 ноември

Преструктуриране на църковната организация (част 2) –

Призив към конгрегационализъм

„Глава на всеки мъж е Христос” (1Коринтяни 11:3).

В периода след 1888 година църквата ще подходи към реорганизирането си по два основни начина. Водещите и

най-влиятелни теолози на 90-те години – А.Т. Джоунс, Е.Дж. Уагонър и У.У. Прескот – популяризират първия от

тях. Те изобретяват една теологична еклесиология (наука за църквата), според която най-общо казано църквата не

се нуждае от президент, тъй като неин глава е Христос и Той направлява лично всеки новороден християнин.

Уагонър казва следното: „Съвършеното единство означава абсолютна независимост (…) Въпросът за

организацията всъщност е съвсем прост. Той се заключава в следното: всеки човек да предаде себе си на Господа

и Господ да прави с него каквото пожелае (…) Приемете Светия Дух. Светият Дух е Организаторът”. А Прескот

твърди: „Ако разберем всичко правилно, сред нас няма да има служебни лица. Библейският идеал е: Всички сте

братя”.

Според Прескот, Джоунс, Уагонър и техните съмишленици подобна схема не е анархия, а истинска библейска

организация. На следващите сесии на Генералната конференция – през 1897, 1899, 1901 и 1903 година – те ще

проповядват идеите си с истински плам.

199

Най-голям успех постигат през 1897 година. Правят го с помощта на цитат от едно изказване на Елън Уайт от

1896 година (извадено от контекста на всичките й изказвания по този въпрос): „Не е мъдро да се избира един

човек за президент на Генералната конференция”. Реформаторите настояват или изобщо да няма президент

(тяхното собствено предпочитание), или да има няколко президенти. През 1897 година прокарват решение за

избор на трима президенти – по един за Северна Америка, Европа и Австралия.

На практика обаче нещата не се получават така, както реформаторите желаят. Но те стоят твърдо зад идеите си

и отново ще ги защитават яростно през 1901 и 1903 година.

А.Дж. Даниелс, който по-късно става президент на Генералната конференция, остроумно отбелязва, че идеите

на Джоунс и Уагонър относно организацията ще се осъществят в небето, но със сигурност не и на земята. А

самата Елън Уайт сигурно се чуди на странния начин, по който тези двама мъже са изопачили оригинала на

нейното изказване.

Господи, направлявай ни, докато размишляваме над смисъла на организацията и за нейната връзка с мисията

на Твоята църква тук, на земята.

24 ноември


Южноафриканският експеримент

„И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките

народи; и тогава ще дойде свършекът” (Матей 24:14).

200

Вторият подход към организационните реформи през 90-те години на ХІХ век идва от мисионските полета на

Църквата и се корени повече в прагматичната необходимост, отколкото в теологията. Не че му липсва теология.

По-скоро тя не е негов център. Теологична основа на този подход е есхатологията. След като Тройната ангелска

вест трябва да бъде занесена по целия свят преди Второто пришествие, вторият подход се фокусира върху

мисията на Църквата във връзка с нейната есхатологична цел.

Първият етап от реформите започва в новооснованата Южноафриканска конференция през 1892 година под

ръководството на А.Т. Робинсън. Основната му грижа е съкращаването на персонала. За него е абсолютно

невъзможно да осигури хора за всички юридически независими помощни организации, каквито има в Батъл

Крийк. Откъде например да намери ръководители за Издателско дружество, Мисионерско дружество,

Образователно дружество, Съботноучилищно дружество, Здравно и въздържателно дружество, Дружество за

връзка с Генералната конференция и Борда за мисиите в чужбина?

Разрешението, което Робинсън намира, е рожба на нуждата. Той не учредява независими дружества, а просто

отдели вътре в системата на конференцията.

Както О.А. Олсън – президентът на Генералната конференция – така и У.К. Уайт, са притеснени от неговото

предложение и Генералната конференция му пише да не създава отделите.

Но… твърде късно. Поради изключително бавната комуникация по онова време (пощата се разнася единствено

с кораби), когато инструкциите на Генералната конференция пристигат, програмата на Робинсън вече е в ход и

дори е показала първите си обнадеждаващи резултати.

В края на 90-те години Робинсън се премества в Австралия, където запознава подробно с идеята си за отделите

А.Дж. Даниелс и У.К. Уайт. Те от своя страна, я представят пред сесията на Генералната конференция през 1901

година като част от плана за реорганизация.

Често нововъведенията са двигател на прогреса. Структурата и правилата са необходими за стабилността на

една организация, но способността за импровизиране е особено важна за запазване на нейната жизненост.

Татко, помагай ни да намерим правилния баланс между правилата и иновациите – както в личния си живот,

така и в църквата.

201

25 ноември

Запознайте се с Артър Дж. Даниелс

„Едно правя – като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната

точка” (Филипяни 3:13,14).

„Ако съм направил нещо полезно за Божието дело, това е защото като младеж погледът ми беше вперен в целта

и с Божията благодат никога не позволих на каквото и да е да отклони ума или очите ми от тази цел” – пише

Артър Дж. Даниелс към края на своя дълъг и плодоносен живот. Той е идеалният лидер – не само защото знае

какво иска, но и защото постоянства в неговото постигане.

Даниелс е роден през 1858 година, а баща му загива в Гражданската война още преди неговото раждане.

Прегръща адвентната вест на 10-годишна възраст. Като всички млади хора се изправя пред застрашителния

въпрос какво да прави с живота си. Една година следва в колежа Батъл Крийк, после става учител в държавно

училище и тогава му е отправен призив да служи на Църквата.

Сякаш обаче не това е търсил. Чувства се неподготвен. Но подобно на хиляди други като него в историята, не

може да избяга от убеждението, че това е неговият дълг.

Даниелс започва службата си през 1878 година в Тексас като секретар на Джеймс и Елън Уайт в продължение

на една година. През 1886 година, когато се занимава предимно с провеждане на евангелизации, към него

отправят молба да замине за Нова Зеландия и Австралия; той отива и служи в администрацията там цели 14

години. Докато е „там, долу” (има се предвид Южното полукълбо – б.пр.) работи в тясно сътрудничество с У.К.

Уайт и неговата майка. Заедно с Уили разработват схемата на структурите за реорганизиране на църквата, която

той ще предложи на Генералната конференция през 1901 година.

През 1901 година Даниелс е избран за президент на Генералната конференция и остава на този пост 21 години –

по-дълго от всеки друг. По време на неговото управление Адвентната църква се разраства с много висока скорост

– вероятно донякъде благодарение на новия модел организация, въведен през 1901/1903 година.

По-късно той създава и Пасторския отдел към Генералната конференция, чрез който повлиява силно върху цяло

поколение млади проповедници – да наблягат на Христос и на спасението чрез Него както в живота, така и в

202

служенето си. Неговата книга Христос – наша правда вдъхва нов живот на темите от 1888 година, свързани със

спасението, и е част от адвентната класика.

Даниелс е личност с цел. Това го превръща в част от подражателите на Исус и ап. Павел.

И аз имам нужда да бъда такава личност.

Господи, помагай ни днес и всеки ден да се пускаме „към прицелната точка за наградата на горното от Бога

призвание в Христос Исус”.

26 ноември


Австралийският експеримент

„Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви – един Господ,

една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички” (Ефесяни 4:4-6).

Как да поддържаме едновременно и единството, и ефикасната работа на световната църква? Нелека задача. Но

много важна.

Една от трудностите, с които бързо разрастващата се църква трябва да се справя през 90-те години на ХІХ век, е

комуникациите. В името на единството е възприета политика главното управление на църквата в Батъл Крийк да

одобрява всяко решение над ниво конференция.

През 1913 година А.Дж. Даниелс коментира проблема за закъсненията във времето при вземането на решения.

Той се състои в това, че и при най-добро стечение на обстоятелствата, пощата прекосява океана за четири

203

седмици в едната посока, а и често при пристигането й членовете на Изпълнителния комитет на Генералната

конференция са далеч от офисите си. „Спомням си – пише Даниелс, – че трябваше да чакаме по три-четири

месеца, за да получим отговор на въпросите си.” А дори и тогава можеше да се наложи допълнително пет- или

шестмесечно проучване, тъй като се е оказало, че темата не е разбрана правилно и Генералната конференция има

нужда от допълнителна информация. Накрая се стига дотам, че „ни бяха нужни шест до девет месеца, за да

приключим с един въпрос”. На всички съвременници на Даниелс им е пределно ясно какво има предвид той с

думите: „Нашата работа се спъва постоянно”.

Елън Уайт също има проблеми със структурата от 1861/1863 година и централизираното вземане на решения.

Години наред тя живее в мисионските полета на църквата и заявява следното: „Братята в Батъл Крийк не са по-

боговдъхновени да дадат безпогрешен съвет от братята на други места, на които Господ е поверил делото Си

там”.

Но едно децентрализиране и едновременно с това запазване на единството си е истинско предизвикателство.

Разрешението е „съюзната конференция”, „изобретена” в Австралия в средата на 90-те години. Австралийската

конференция се състои от малки местни конференции и мисии на територията на целия континент и служи като

посредник между тях и Генералната конференция. Тя разполага с изпълнителна власт да действа на своята

територия и така да направи вземането на решения „регионално”, като в същото време поддържа единството.

През същия период, когато ръководството на австралийската църква създава съюзните конференции, от Южна

Африка пристига А.Т. Робинсън със своята „система на отделите”. Австралия прегръща и неговата идея.

Повечето от нас не се замислят особено върху механизма на работа на световната църква. А може би

трябва! Защото дори и в тази „недуховна” сфера се вижда направляващата Божия десница.

27 ноември


Сесията на Генералната конференция от 1901 година

204

„Чрез пророк Господ възведе Израел от Египет и чрез пророк той бе опазен” (Осия 12:13).

Някои неща изглеждат почти невъзможни. Едно от тях е реорганизацията на Адвентната църква през 1901

година. Повече от 10 години ръководителите й са се карали и боричкали, но не са постигнали нищо.

Коренната промяна на това състояние започва на 1 април 1901 година на срещата на всички църковни

ръководители в библиотеката на колежа в Батъл Крийк, под председателството на А.Дж. Даниелс, в навечерието

на сесията на Генералната конференция. Той заявява пред цялото събрание, че предната вечер заедно с някои от

тях са обсъдили участието на допълнителни хора и изказва желание да позволят на „сестра Уайт (…) да

присъства и да ни запознае със светлината, която може да има по въпроса”.

Въпреки това Елън Уайт не желае да поеме отговорност за това събиране. Отговаря на Даниелс: „Смятах да те

оставя ти да го проведеш, а после, ако имам да кажа нещо, ще го кажа”. Той отвръща, че нито той, нито неговите

колеги желаят да продължат обсъждането на темата за реорганизацията, докато не чуят нейното становище.

Г-жа Уайт отговаря по следния начин: „Предпочитах да не говоря днес (…) не защото нямам какво да кажа,

защото имам”. По-късно, в продължение на около час и половина тя изнася една от своите най-въздействащи

речи в цялото си служене.

Без всякакво колебание заявява, че е нужна „свежа кръв” и „изцяло нова организация”, която да разшири

управленската база на църквата. Категорично се противопоставя на централизирането на властта в ръцете на

няколко души. Обявява, че е време всякаква „царска, върховна власт” и всеки администратор, който си има

„малък престол”, да си отидат. Настоява за обновление без всякакво забавяне. „Да приключим тази конференция

както всички останали, които сме правили досега – със същите изкусни думи, със същия тон и със същия ред – да

не бъде! Да не бъде, братя мои!” – призовава тя.

На следващия ден при откриването на сесията тя взема думата и с категорично, недвусмислено слово призовава

към реорганизация, макар да не може да каже „как точно трябва да се осъществи тя”. Смята, че нейният дълг е да

подтикне към реформа, но отговорността за практическото й планиране и осъществяване ще е върху делегатите.

От този случай можем да направим някои интересни изводи относно пророческата роля на Елън Уайт. Тук

тя служи като „стартова искра” на движението. Ако не е нейното „драсване на клечката” през 1901 година,

църквата вероятно не би предприела никакви решителни действия за реорганизиране. Дарбата на

пророчеството е един от начините, по които Бог води Своя народ.

205

28 ноември



„Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия” (Евреи 13:14).

Земята не е нашият истински дом. Тази съществена тема, както и нуждата от мисия разпалват решителната

битка на сесията на Генералната конференция през 1901 година.

Президентът Дж.А. Ъруин открива събранията, отбелязвайки каква сила има в апела на Елън Уайт за реформи,

но говори само общи неща.

Тогава А.Дж. Даниелс взема думата и предлага „да се прекратят обичайните правила и процедури за уреждане и

прехвърляне на делата на конференциите” и да се избере обща комисия, която да разработи препоръки за

реорганизация на църквата, както и всичко останало свързано с този проблем. Предложението му е прието.

Служителите избират Даниелс за председател на комисията по реорганизацията. Той и У.К. Уайт стават

водещите гласове на тази реорганизация, въпреки че коалицията „Джоунс-Уагонър” се опитва да обърне процеса

в своя полза.

Когато говори за реорганизация на църквата, Даниелс има предвид преструктуриране на цялата й

администрация с цел по-успешна мисионска работа. Изяснява становището си пред всички на второто заседание

на сесията. Казва пред делегатите, че ако те не предприемат нещо конкретно, „ще ни е нужно цяло хилядолетие,

за да разнесем нашата вест по целия свят”.

Сесията на Генералната конференция през 1901 година приключва с решение за извършване на една от най-

големите промени в историята на деноминацията. Основните организационни решения са пет на брой: (1)

създаване на съюзи и мисии, които да ръководят местните конференции, и така да разпределят

административните задължения и власт на служителите на Генералната конференция; (2) прекратяване

съществуването на сателитните самостоятелни дружества и възприемане на системата на отделите; (3)

Изпълнителният комитет на Генералната конференция да се състои от 25 членове; (4) собствеността и

206

управлението на повечето институти да се прехвърли от Генералната конференция към съюзите; (5) Генералната

конференция няма да има президент, а само председател, който Изпълнителният комитет може да смени когато

пожелае.

Църквата осъществява тези големи промени въз основа на мисионския опит на Даниелс и У.К. Уайт. И

ръководството забелязва резултатите.

Днес Бог продължава да води Своята църква чрез хора – както чрез отделни личности, така и чрез екипи.

29 ноември



„Откъде произлизат боеве, и откъде крамоли, между вас?” (Яков 4:1).

Страхотен въпрос!

Отговорът е: от тотално поквареното естество на човека. Искаме да следваме своите си пътища. Искаме никой

„да не ни пипа нещата”.

Това важи за всеки аспект от живота ни – и за семейните отношения, и за професионалните. В Църквата такива

битки избухват, когато „мисията” на отделния човек измести евангелската поръчка, дадена от Бога.

207

След сесията през 1901 година на повърхността изплуват два чисто структурни неразрешени проблема.

Първият е, че силният здравен клон под контрола на д-р Джон Харви Келог продължава да стои извън новата

система на отделите. Вторият е президентският пост.

През 1902 година се разгаря сериозна „война” между А.Дж. Даниелс – „председателя” на Изпълнителния

комитет на Генералната конференция и Келог. Повод за това е изискването за финансова отчетност, което

Даниелс поставя на доктора, а в същото време докторът си прави планове за неограничени разходи с цел

разрастване на своята медицинска „империя”.

Келог контролира една трета от гласовете в Изпълнителния комитет, а има влияние и върху останалите; според

него разрешението на проблема е повече от очевидно – Даниелс да бъде изхвърлен и заместен с А.Т. Джоунс,

който е благосклонно настроен към плановете на Келог.

През ноември 1902 година гръм и глас на битка разтърсват църквата. Поводът е кой да контролира всичко и

поради каква причина. Можем само да бъдем благодарни, че Даниелс спечелва тази война и така очертава ролята

на Адвентната църква през двадесети век.

Междувременно той е разбрал, че от юридическа гледна точка е почти задължително да използва титлата

„президент”, затова отново се връща към нея.

Такава е „военната обстановка”, в която се полагат основите за сесията на Генералната конференция през 1903

година. На нейните заседания цялата здравна програма става отдел към църквата, президентският пост се

възстановява и се подготвя почвата за разкола.

Твърде често в историята на Църквата мисията се е превръщала в „Аз и моята програма”. Това е смърт за мира

и духовността. Дяволът е винаги готов да ни подтиква и насърчава да „пробутваме” своите лични планове. Всеки

от нас може да се поддаде на изкушението да бъде в центъра, да седи на свой собствен, личен „малък престол”.

Господи, помагай ни да изследваме своите мотиви, когато работим за Теб. Спаси ни от нас самите!

30 ноември

208

Обобщение на реорганизацията от 1901-1903 година

„Ще умножа плода на дървото и рожбите на полето” (Езекиил 36:30).

Реорганизирането на църквата я прави годна да изпълни качествено и пълноценно своята световна мисионска

програма по начин, който би бил напълно невъзможен с проблемите на старата структура.

Все пак длъжни сме да отбележим, че създадената през 1901/1903 организационна структура далеч не е нова. Тя

е отражение на генералната линия в плана от 1861/1863 година, но е моделирана така, че да посрещне нуждите на

една разрастваща се църква.

Въпреки това „премоделирането” не съвпада напълно с идеалите на част от делегатите на сесията през

1901/1903 година. Групата около Джоунс и Уагонър иска тотална революция. В крайна сметка техният призив за

драстична смяна на имиджа на църквата не намира подкрепа по няколко причини. Една от по-важните е, че

техният модел е теологично неадекватен – т.е. фокусиран е върху отделния църковен член и на практика не

оставя никакво място за единни действия. Теоретично звучи прекрасно да се каже, че всеки трябва да работи в

хармония с всеки, стига всички да са истински обърнати. Но Библията разкрива друга картина – едно „по-

скромно съвършенство” на човека и една по-сложна представа за греха от тази, която неосъществените

революционери на адвентизма имат.

Партията на революционерите редовно вади цитати на Елън Уайт от техния литературен и исторически

контекст и така я кара да „изрича” неща, в които тя изобщо не вярва. Така например сестра Уайт няма никакъв

проблем с титлата „президент” и редовно я употребява.

Подходът на Даниелс е „по-земен” и по-близо до замисъла, създаден от Джеймс Уайт през 1861/1863 година. И

двамата се стремят към ефикасна, работеща структура, която да изпълни задачата за разнасяне на адвентната вест

до краищата на земята във възможно най-кратък срок, така че Христос да може да дойде.

„Успешна мисия” – това е ключовата историческа фраза за организацията на Адвентната църква. На последното

заседание на сесията от 1903 година повечето делегати постигат общо съгласие, но М.К. Уилкокс прави една

крачка по-напред с изключително важното изявление, че църквата трябва да бъде „организационно гъвкава”; т.е.

да остане отворена за адаптиране към всяка нужда на мисията.

Татко, благодарим Ти за църковната организация, която достига всички краища на света, и в същото време е

единна. Повече от всичко друго ние искаме Исус да дойде.

209

1 декември

Възкресяване на проблема „Вавилон”

„Затова той се наименува Вавилон, защото там Господ разбърка езика на цялата земя” (Битие 11:9).

След 1903 година А.Т. Джоунс става безмилостен в своите атаки срещу А.Дж. Даниелс, Елън Уайт и

църковната организация. За него понятието „религиозна свобода” вече означава „освобождаване от църковна

организация”.

През 1907 година Даниелс отбелязва: „Джоунс и останалите целят да сеят недоволство сред отделните църкви;

когато попаднат на църква, която е хлабаво свързана с общото тяло, те раздухват недоволството в нея до буен

огън и ако могат, я уговарят да се отдели от общата организация.”

Джоунс от своя страна предсказва следното относно Генералната конференция: „Тази институция ще бъде така

напълно смазана и разбита, че от нея няма да остане нищо”.

Елън Уайт разбира, че устремът на Джоунс и съмишлениците му към конгрегационализъм дърпа Адвентната

църква обратно към бъркотията на Вавилон – нещо, от което тя и съпругът й така усърдно са се старали да

извадят движението през 50-те години. През януари 1907 година тя пише: „О, колко ще ликува Сатана, ако

усилията му да се внедри сред тези хора се увенчаят с успех; ако дезорганизира делото в момент, когато

стройната организация е жизнено важна и е най-голямата сила (...) за отхвърляне на претенции, непотвърдени от

Божието Слово! Искаме да заявим спокойно и ясно – събаряне на организацията и реда, съградени чрез мъдра и

внимателна работа, няма да има (...) Някои пропагандират схващането, че колкото повече наближава краят на

времето, толкова повече всяко Божие дете ще работи независимо от религиозната организация. Но аз бях

наставена от Господа, че в това дело няма такова нещо като ‘независимост’ на всеки човек.”210

През 1909 г. – годината, през която църквата изключва Джоунс, – Елън Уайт пише за „измамените души, които

пропагандират духа на дезорганизация”. Не отрича правото на независима лична преценка, но твърдо заявява:

„Бог е наредил, щото представителите на Неговата църква от всички краища на света – когато се съберат на

Генерална конференция, – да имат власт”. С тези думи тя застава непоколебимо на страната на Даниелс, макар да

не спира да го предупреждава срещу упражняването на свръх контрол от негова страна. Нейният идеал е

„единство в различията”.

Сега вече знаете защо е толкова важно да се отхвърлят периодично появяващите се в Адвентната църква

призиви към конгрегационализъм. Реформа е едно, а революция с цел разкъсване на цялото – съвсем друго.

2 декември

Катастрофа и загуба на посока

„В утеснението си призовах Господа и към Бога мой викнах; и от храма Си Той чу гласа ми и викането ми

стигна в ушите Му” (2Царе 22:7).

През първите години на двадесети век Адвентната църква преживява големи сътресения. Но изсред страданието

се чуват силни викове към Бога.

211

Векът започва с огромния световно известен пожар, в който на 18 февруари 1902 година санаториумът „Батъл

Крийк” изгаря до основи. И сякаш това не е достатъчно, та на 30 декември същата година втори пожар поглъща

сградите на издателство „Ривю енд Хералд” и на Генералната конференция.

Въпросът е дали да бъде възстановен „Батъл Крийк”, или църковните институти и офиси да се преместят

някъде другаде. Доктор Келог настоява санаториумът да бъде построен отново – по-голям и по-хубав от когато и

да било – въпреки че църквата е против подобна екстравагантна стъпка в момент, когато е на ръба на банкрута

заради бързото разрастване на мисионските полета по целия свят. Парите и въпросът кой е „шефът” скоро

разделят Даниелс и Келог, и те повеждат помежду си битка „до последна капка кръв”.

Но парите и властта не са единственото, което ги разделя. Към този момент докторът вече е започнал да дава

признаци и за теологични „аномалии” – увлечен е по пантеизма – учение, според което Бог е по-скоро ВЪВ а не

НАД природата. Затова в своята книга Живият храм той пише: „В дървото има сила, която го създава и поддържа

– Създателят на дърветата, а в цветето - Създателят на цветята”.

За съжаление Келог не е единственият увлечен по пантеизма. Станалият знаменит през 1888 година Е.Дж.

Уагонър през 1897 година заявява пред сесията на Генералната конференция, че Христос „се явява като дърво

или като тревичка”. А пред сесията от 1899 година казва: „Човек може да придобие праведност,о докато се къпе,

когато знае откъде идва водата”.

Битката между Келог и неговите привърженици, от една страна, и Даниелс, от друга, продължава няколко

години. До известен момент Елън Уайт се опитва да ги помири, но през 1903 година вече открито и все по-често

взема страната на Даниелс – както с изказвания, така и с писания. Накрая Келог напуска адвентистите – през 1907

година е изключен от църквата в Батъл Крийк. Със себе си той повлича А.Т. Джоунс, Е.Дж. Уагонър и други.

Божият народ винаги е преживявал бедствия и страдания. Въпросът, който стои пред всеки от нас, е накъде да

гледаме, когато настъпят такива времена. Единственото безопасно място е в Исус и Неговите принципи.

212

3 декември

Възкръсване от пепелта (част 1)

„Племената нека подновят силата си. Нека приближат и тогава нека говорят” (Исая 41:1).

Обновление и възстановяване – това са водещите понятия в адвентното мислене през първите години на

двадесети век. Опустошителните пожари са унищожили изцяло присъствието на църквата в Батъл Крийк. Тя е

загубила личности като Дж.Х. Келог, А.Т. Джоунс, Е.Дж. Уагонър и други. А на всичкото отгоре чрез съдебни

дела Келог успява да придобие право на собственост над възстановения санаториум „Батъл Крийк” и над

църковното медицинско училище (Американски медицински мисионерски колеж), отмъквайки ги от църквата.

Време е не само за възстановяване; време е за преместване на нова територия. В началото на двадесети век

несекващият поток от адвентисти към Батъл Крийк определено се е превърнал в проблем. Вместо да живеят

пръснати на различни места, където могат да свидетелстват за своята вяра, огромна част от членовете на църквата

са се стекли в този град, занимават се с клюкарстване и на практика спъват делото по най-различни начини.

Нещо повече, Батъл Крийк се е превърнал в една свръхцентрализирана база на световната църква. Там се

намират не само най-големите и най-влиятелните църковни институти, но и самата „главна квартира”. Една шепа

хора, събиращи се на съвети с ограничен достъп, „управляват” Адвентната църква по целия свят. С две думи,

през 1900 година Батъл Крийк се е превърнал за нея в това, което е Ерусалим за евреите или Солт Лейк Сити за

мормоните. Но още в началото на същия век на адвентистите им се налага да преглътнат унищожението на

„светия град”.

Още в началото на 90-те години Елън Уайт настоява тази тенденция към централизация да се прекрати. Но

малцина я чуват. Първите ръководители, които откликват и се махат от града, са Е.А. Съдърланд и П.Т. Мейгън,

които през 1901 година преместват Батъл Крийк Колидж в Бериън Спрингс, щата Мичиган.

Оказва се, че пожарът от 1902 година, който поглъща фабриките на Ривю енд Херълд, е бил необходимият

импулс, за да може както издателството, така и администрацията на Генералната конференция да се изместят от

Батъл Крийк.

Къде да отидат обаче – това е главният въпрос за мнозина. Най-напред надделява мнението, че най-

подходящото място вероятно е Ню Йорк, но през 1903 година везните се накланят в полза на столицата

Вашингтон.

213

Струпването на адвентистите в своеобразни адвентни „центрове” е бич за свидетелстването още от

самото възникване на църквата. Може би към доста по-голяма част от нас, отколкото си мислим, се отправя

призив да се преселят на друго място – там, където ще могат да проповядват на своите ближни. Помислете

по този въпрос.

4 декември

Възкръсване от пепелта (част 2)

„Ще те изцеля от раните ти – казва Господ” (Еремия 30:17).

Оздравяването е прекрасно нещо, независимо дали става въпрос за тялото на човека, или за тялото на църквата.

Понякога на практика едно възстановено от болест тяло е по-силно отпреди. Това е така поне за Адвентната

църква, след като премества управлението си далеч от влиянието на Келог и Джоунс, на техните разколнически

учения и действия.

През следващите няколко години центърът за управление на църквата се установява в границите на столицата

Вашингтон. Сега администрацията на Генералната конференция, както и на издателската асоциация „Ривю енд

Херълд”, се намират в окръг Колумбия, а няколко километра по-надолу, в Такома Парк, щата Мериленд е

построен санаториумът „Вашингтон” и колежът „Вашингтон”. През 1907 година той е преименуван на

Семинария за мисионери в чужбина „Вашингтон”. Така новото седалище на църквата съвсем скоро вече

притежава „пълен комплект” от всички традиционни адвентни институти.

Столицата Вашингтон и Такома Парк, щата Мериленд, остават главна квартира на световната църква в

продължение на почти 90 години. Накрая, през 1982-1983 година, издателство „Ривю енд Херълд” се премества

окончателно в Хагърстаун, щата Мериленд, а администрацията на Генералната конференция – в Силвър Спринг,

същия щат – през 1989 година. Санаториумът и колежът си остават на старите места. Днес първият е известен

като Адвентна болница „Вашингтон”, а вторият като Кълъмбия Юниън Колидж.

214

Скъсването с Батъл Крийк довежда до големи промени в адвентната здравна програма, но сега вече не под

контрола на енергичния д-р Келог.

Първият аспект на тези промени е появата на ново поколение адвентни санаториуми. Центърът на

медицинската дейност се премества от Мичиган в Южна Калифорния.

Елън Уайт е започнала да сочи към Калифорния още през 1902 година – преди кризата с Келог да достигне

„точката на кипене”. Тогава тя пише: „Бог подготвя за нашия народ път да придобие собственост на ниска цена –

там вече има сгради, които могат да бъдат приспособени за нашите цели.” Нейният съвет е вместо един огромен

„институт-мастодонт”, църквата да основе няколко по-малки санаториума на различни места.

Независимо колко дълбока е раната, ние служим на Бог, Който може да изцелява.

Благодарим Ти, Боже, и за тази страна на Твоята благодат.

5 декември

Бог все още ни води (част 1)

„Както орел разбутва гнездото си, трепери над пилетата си, разпростира крилата си, та ги подема и вдига

ги на крилата си, така Господ сам го води” (Второзаконие 32:11,12).

Бог води Своя народ.

215

Понякога смятаме, че това се отнася само за древността. Но не е така. Една от интересните истории, които

потвърждават тази истина, е свързана с повторното основаване на медицинския клон на делото след загубата на

санаториума в Батъл Крийк и на Американския медицински мисионерски колеж (сигурно си спомняте, че те

преминават в ръцете на Келог).

Но още преди тази загуба, през лятото на 1902 година Елън Уайт настоява за започване на здравна дейност в

Калифорния. На 5 септември тя пише до президента на Генералната конференция: „Господ постоянно отправя

мислите ми към Южна Калифорния – като място, където трябва да основем медицински институт. Всяка година

този район се посещава от хиляди туристи. Санаториумите трябва да се построят в тази част на щата”.

Три седмици по-късно отново пише: „Вече месеци наред Господ ми дава наставления, че подготвя за нашия

народ път да придобие една собственост на ниска цена – там вече има сгради, които могат да бъдат приспособени

за нашите цели”.

Г-жа Уайт изобщо не се съмнява, че Адвентната църква се нуждае от „малки санаториуми на много места (...) за

да бъдат достигнати болните, които се трупат в курортите на Южна Калифорния. В крайна сметка нашите

санаториуми се създават с една цел – напредъка на настоящата истина.”

Прекрасни идеи. Откъде обаче ще дойдат пари за тяхното реализиране? Църквата наистина „танцува” на ръба

на фалита, отчасти поради бързото разрастване на мисиите си по света през последното десетилетие. В края на

1900 година отчетите показват, че в касата на Генералната конференция има само 32 долара и 93 цента. На

всичкото отгоре тези 32,93 долара са взети назаем. В продължение на няколко години Генералната конференция

работи „със стиснати зъби” поради постоянния дефицит. И то още преди пожарите, изпепелили всичко в Батъл

Крийк.

Така че откъде да се вземат пари в този период на фактически банкрут и строежи?

Ето ви въпрос от четвърто ниво на трудност, за който няма отговор и от първо ниво. Без Божието ръководство

появата на това ново поколение санаториуми, за които Елън Уайт така настоява, е невъзможна.

Да, но Бог може неща, които за хората са невъзможни!

216

6 декември


„Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти” (Притчи 3:6).

Вчера оставихме Елън Уайт с нейната „невъзможна” мечта за закупуване на няколко имота в южна

Калифорния.

Моментът наистина е идеален за това. В края на деветнадесети век други са построили в този район

санаториуми. След това обаче настъпва продължителна суша. Останали без вода, тези санаториуми започват един

по един да затварят врати. А затворените врати отварят пред Адвентната църква други. Дори и добра отстъпка в

цената обаче не е от голяма полза за човек, който няма никакви пари.

Е, все пак успяват да „изровят” отнякъде малко. Първият имот, с който се сдобиват, е Сан Фернандо Колидж –

купен за 10 000 долара през 1902 година – по-малко от една четвърт от първоначалната му цена.

Вторият е затвореният санаториум в Парадайз Вали, близо до Сан Диего – триетажна сграда върху около 80

декара земя. Нейните собственици са похарчили доста пари по нея, но след това са настанали тежки времена и

повече от 10 години сградата стои неизползвана. Когато Елън Уайт я посещава за първи път, е убедена, че

Адвентната църква трябва да я закупи.

Някога само основната сграда е струвала 25 000 долара, а сега целият имот се продава за 12 000. Откъде обаче

местната Южнокалифорнийска конференция да вземе толкова пари? Не могат да искат от Генералната

конференция. Имат 1100 членове, но и 40 000 долара дългове, както и съвсем наскоро закупен имот в Сан

Фернандо. Днес тези суми може да изглеждат незначителни, но за онова време са огромни. Конференцията

просто няма откъде да вземе 12 000 долара.

Дори след като цената пада на 8000, после на 6000, тя е все така непосилна. Но когато собствениците свалят на

4000, г-жа Уайт лично взема 2000 заем от банката при лихва 8 процента, иска още 2000 от свой близък приятел и

ги праща телеграфически в Калифорния, за да купят имота.

И така, първата стъпка към основаването на здравна програма на църквата в Южна Калифорния е направена.

Разбира се, това е лесната стъпка.

217

А как точно Бог води Своята църква?

Краткият отговор е: като води отделни хора, за да видят нещата през Неговите очи. Той отваря вратите.

От нас се иска да минем през тях.

7 декември


„На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води ме завежда” (Псалм 23:2).

Скоро след закупуването на санаториума Парадайз Вали Бог открива на Елън Уайт, че близо до Лос Анджелис

също трябва да бъде основан адвентен санаториум. Да се намери подходящ имот – това е лесната част. Скоро

пастор Джон А. Бърдън открива хотел „Глендейл” – имитация на замък със 75 стаи. Построен е през 1886 година

за 60 000 долара; сега се продава за 26 000. Бърдън е убеден, че ако приемат неговата оферта – 15 000 долара –

това ще бъде знак за Божието одобрение. Всички съмнения изчезват, когато собственикът му съобщава, че е

готов да му продаде хотела за 12 000.

Но пред Църквата все така стои старият въпрос: Откъде пари? Малката конференция на практика вече е

фалирала. Наскоро се е сдобила с имотите в Сан Фернандо и Парадайз Вали. А 20-те долара, които Бърдън дава

от собствения си джоб, за да покрият някои първоначални разходи по сделката, очевидно няма да стигнат

218

доникъде. Конференцията не може да си позволи да плати дори 1000-та долара капаро и съветът отказва

сделката.

При тези обезсърчителни обстоятелства Бърдън и президентът на конференцията лично дават капарото от

собствените си спестявания. В този момент пристига писмо от Елън Уайт, в което тя пита защо се бавят нещата.

Президентът го прочита пред съвета на конференцията. Това сломява всяка съпротива. Всички залагат по нещо,

за да закупят Глендейл.

Придобивките Парадайз и Глендейл са рожби на съчетанието между видение и саможертви. Но истинското

изпитание все още не е започнало.

Двата имота са закупени през 1904 година. Г-жа Уайт обаче продължава да настоява, че Бог желае да

бъде закупен още един. Още през октомври 1901 година тя твърди, че Той ясно и конкретно й е показал

във видение един санаториум в Южна Калифорния, „пълен с обитатели” и „заобиколен от обширна

овощна градина”. Видението е така реално, че на нея й се струва, сякаш наистина е живяла там.

Само че не знае къде се намира този имот.

Бог си има точно разписание за всичко. Знае кога е подходящият момент за определено действие, което би

подпомогнало бързото разпространение на Неговото дело по земята. Желае да сме „настроени на Неговата

честота”, за да познаваме разписанието Му и Той да може да ни употреби дори по съвсем неочаквани за нас

начини.

8 декември


219

„Людете Си изведе като овце” (Псалм 78:52).

Вчера споменахме, че през 1901 година Елън Уайт вижда във видение още един санаториум в Южна

Калифорния – третият, който църквата трябва да придобие. Още не знае обаче къде се намира този имот. Нито

Глендейл, нито Парадайз отговарят на описанието.

Скоро местните адвентисти попадат на имот на име „Лома Линда”. Създаването му е струвало на

собствениците 150 000 долара, но заради финансовата криза сега го продават за 110 000. По-късно цената пада на

85 000. Но спокойно могат и да я качат до 1 милиард – за конференцията няма никаква значение; тя не е могла да

събере дори 1000, а и съвсем наскоро се е сдобила с три крупни имота – Сан Фернандо, Парадайз Вали и

Глендейл.

Не е трудно да си представим как нараства смущението и объркването на служителите в конференцията, когато

г-жа Уайт започва да „натиска” за закупуването на трети санаториум само няколко месеца след закупуването на

другите два. Няма ли да спре? Но тя е непреклонна. Абсолютно убедена е, че закупуването на Лома Линда е

според Божията воля.

Добрата новина е, че скоро собствениците свалят цената още – стигат до 40 000 долара. Но и това не е от кой

знае каква полза за хора, които нямат никакви пари.

За съжаление времето не чака. Или трябва незабавно да платят капарото, или губят Лома Линда. Елън Уайт,

която все още изобщо не е видяла имота, телеграфира на Джон Бърдън веднага да платят капарото.

Той плаща, но отбелязва, че конференцията изрично е подчертала, че никой не може да ги задължи да го

направят. Добрият пастор решава да последва съвета на Елън Уайт, а не този на конференцията, с пълното

съзнание, че може да изгуби 1000 долара от спестяванията си. Хваща се за посланието на видението, с което Бог

ги уверява, че закупуването на Лома Линда е според Негова воля и прави крачката на вярата.

Едромащабното мислене не е естествено за много от нас. Но през цялата история на Адвентната църква именно

то е било моторът, който я е придвижвал напред.

Господи, помагай ни да разширим мисловния си хоризонт, да станем способни да виждаме онова, което искаш

да ни покажеш, и да допринасяме за укрепването на Твоето дело.

220

9 декември


„Аз съм Господ, твоят Бог, Който те учи за ползата ти, Който те води в пътя, по който трябва да

ходиш” (Исая 48:17).

В средата на 1905 година Адвентната църква в Калифорния е достигнала предела на своите финансови

възможности. Закупила е три големи имота, но въпреки това Елън Уайт настоява да бъде купен и четвърти.

Половината от стойността на Лома Линда трябва да се изплати на вноски по 5000 долара – първата на 15 юни, а

следващите на 26 юли, 26 август и 31 декември. Останалите 20 000 – през следващите три години. Но – както

вече многократно подчертаваме, – пари няма и не се задават отникъде. Наистина в този случай трябва да се

задейства истинската вяра – онази, която се крепи на „неща, които не се виждат” (Евреи 11:1)... освен във

видение.

Междувременно на 12 юни Елън Уайт посещава Лома Линда за първи път. Тя слиза от файтона и се обръща

към сина си:

- Уили, вече съм била тук и преди.

- Не, майко – отговаря й той. – Никога не си била тук.

- Значи тогава е мястото, което Господ ми показа, защото ми е много познато.

221

Г-жа Уайт не изпитва абсолютно никакво съмнение. Наблюдавайки ръководителите на църквата, които

разглеждат имота, тя заявява: „Това място трябва да бъде наше”. Докато групата обикаля и проучва всички

сгради и площи, тя не спира да повтаря: „Точно това е мястото, което ми показа Господ”. Когато двамата с

Бърдън влизат в сградата за почивка, тя изрича пророческите думи: „Тази сграда ще бъде изключително ценна за

нас. Тук ще се основе училище (...) Батъл Крийк залезе. Бог ще възстанови Своето здравно дело на това място.”

За съжаление обаче думите и виденията не са „в кеш”. Конференцията разполага с всичко на всичко

три дни, за да събере 5000 долара за първата вноска. В противен случай губи право да закупи имота,

както и 1000-та долара депозит от личните пари на пастор Бърдън.

Тук искам да се обърна към малодушните и плахите. Как реагирате, когато житейската ситуация сериозно

„се запече”? Само си представете – три дни, 5000 долара вноска и никакви пари на хоризонта. Най-разумното

би било да се откажете и да опитате да убедите сами себе си, че сте направили повече от достатъчно, нали?

Оттук нататък обаче воланът е поет от вярата. Някой някъде е казал, че „молитвата движи ръката на

Всемогъщия”. Точно така. Задвижва я и в Лома Линда – точно как, ще разберем през следващите няколко дни.

Може да я задвижи и в личния ни живот. Нашият Небесен Баща насърчава и възнаграждава вярата.

10 декември


„[Бог]Който те преведе през голямата и страшна пустиня, гдето имаше (…) сухи, безводни земи”

(Второзаконие 8:15).

222

Бог продължава да води Своя народ, макар и през трудни терени. А пред народа има само две възможности – да

остане с Него или да се върне към „лесния” живот в духовния Египет.

И така ръководителите на църквата в Калифорния са изправени пред следната ситуация – 5000 долара дълг за

първата вноска на имота „Лома Линда”, три дни, за да ги намерят, и безбрежна финансова пустиня „до

хоризонта”.

Все пак има една евентуална посока. Преди няколко седмици Бърдън и пастор Р.С. Оуен са чули за човек, който

може би разполага с някакви средства. Качват се на влака, слизат на най-близката до неговия дом гара и

изминават пеш последните два и половина километра. Но... в къщата няма никой.

Връщат се обратно на гарата и сядат да чакат влака. По някаква неизвестна причина пропускат да се обадят на

служебното лице и влакът подминава гаричката с пълна скорост, без изобщо да намали. До следващия влак има

цели два часа и те решават да се върнат обратно до къщата. Този път вътре свети.

„Слава на Бога! – извиква фермерът, когато Бърдън му описва положението. – Вече месеци наред се моля

Господ да прати купувач за един мой имот, за да мога да се махна от града, а парите да дам за напредъка на

Неговото дело. Преди няколко дни се появи един човек и го купи. Парите от продажбата са в банката. Дяволът ме

изкушаваше да ги инвестирам отново в земя, но съм сигурен, че Господ желае те да бъдат употребени за

купуването на този имот.” След това заявява на служителите, че дарява 2400 долара.

Точно преди 15 юни – датата на вноската – Бърдън моли за заем от жена на име Бейкър, която също е разбрала

за затруднението.

- Сигурна ли сте, че желаете да рискувате тези 1000 долара? – пита я той.

- Да – отговаря тя.

- Може да ги изгубите.

- Ами... ще рискувам.

После Бърдън отново споделя притесненията си с Р.С. Оуен: „Не успях да събера всичките пари. Но ще

ипотекирам къщата си и така ще се сдобия с останалите”. Като прибавят и заема, направен от Оуен, закръглят

необходимата сума от 5000 долара точно в деня на вноската.

Дотук добре. Но следващите 5000 трябва да се изплатят след пет седмици, а вече наистина са изцедили до капка

всички евентуални източници на пари.

Понякога житейските пустини, през които минаваме, се оказват малко по-дълги от очакваното. Но това, че

всичко върви наопаки, не означава, че Бог не е с нас.

223

11 декември


„И да помниш целия път, по който Господ, твоят Бог, те е водил през тези четиридесет години из

пустинята, за да те смири и да те изпита; за да узнае що има в сърцето ти – дали ще пазиш заповедите Му,

или не” (Второзаконие 8:2).

Датата за втората вноска по плащането на имота „Лома Линда” – 26 юли – приближава бързо и ръководителите

на църквата са силно притеснени. Фактически този ден настъпва, а те все още не виждат никаква надежда.

На сутринта се събират, завладени от дълбоко смущение. Пастор Бърдън си спомня този момент така: „Много

лесно и естествено беше да се обвиняват и критикуват онези, които ни бяха ‘подлъгали’ да вървим срещу

здравия си разум и преценка по този въпрос”.

Но нито той, нито останалите могат да забравят колко уверена е Елън Уайт, че трябва да се сдобият с този имот.

Тогава някой предлага: „Нека изчакаме пристигането на пощата”.

Скоро пощальонът пристига. В писмо, дошло от Атлантик Сити, щата Ню Джърси, намират чек за 5000 долара

– точно колкото им трябва, за да платят вноската.

„Няма смисъл да казвам, че настроението на критично „ориентираните” се промени за миг – разказва Бърдън. –

Сълзи изпълниха очите на всички. Тишината наруши един от най-яростните критици. С треперещ глас той каза:

‘Изглежда, наистина Господ се е заел с това предприятие.’”

Разбира се, че се е заел! Вноската от 5000 долара е внесена незабавно – за втори път това става в последния

възможен ден.

Предстои следващото препятствие – поредната 5000-доларова вноска, дължима точно след 31 дни. Отново се

правят всякакви опити за намиране на пари и… отново без успех. Няколко дни преди изтичането на крайния срок

224

– 26 август – някакъв човек от Орегън научава за проекта и им пише, че току-що е продал имот и има в наличност

4500 долара. И третата вноска е изплатена навреме.

Колелото вече се е завъртяло. За събирането на последната вноска от 5000 имат на разположение цели три

месеца, а за незабавно плащане им е предложена отстъпка от 100 долара. Това е достатъчно, за да вдъхнови

специално набиране на средства на лагерното събрание и декемврийската вноска е платена само няколко дни

след августовската.

Татко, толкова ни е лесно да критикуваме другите, когато нещата не вървят така, както ние смятаме. Моля

Те, прости и ни дай дарбата търпение, за да устояваме, докато всичко потръгне - дори и по неочакван за нас

начин.

12 декември


„Господ – Той е, Който ходи пред теб. Той ще бъде с теб, не ще отстъпи от теб, нито ще те остави; не бой

се, нито се страхувай” (Второзаконие 31:8).

След като плащането е осъществено, последната вноска за имота „Лома Линда” от 20 000 долара милостиво е

отложена с три години. Но мотивацията вече е висока, а и отстъпката от 1000 долара, която собствениците

предлагат, ако църквата плати остатъка наведнъж, допълнително подтиква ръководството на конференцията да

действа бързо.

Началният тласък на „финалната офанзива” е даден от жена, която не е член на църквата, но е пациент на

санаториума още преди той да е напълно готов. Удобствата не са на ниво, но персоналът дава най-доброто от

225

себе си, за да може престоят й да е приятен. Ето част от спомените на пастор Бърдън: „На следващия ден тя

излезе на поляната и на нас ни се стори, че изглежда самотна, затова решихме да я ободрим. Обърнахме

вниманието й към красотата на това място и тя каза: ‘Тъкмо си мислех колко щастлива щях да бъда, ако

можех да живея на подобно място. Аз съм съвсем сама. Съпругът ми почина. Толкова съм самотна, че

почти ми се иска да умра’ .

Предложихме й да се засели и устрои тук. Тя попита колко ще й струва. Като й казахме сумата, тя отговори:

‘Защо не. Имам толкова, и то в брой.’ Отидохме в канцеларията и подписахме договор за доживотен

наем”.

Разбира се, сумата е далеч по-скромна от нужните 19000, но неочакваната сполука ги насърчава. Скоро попадат

на член от църквата, който може да им заеме 15000 за три години.

И в двадесети век стават чудеса. За по-малко от шест месеца църквата успява да събере цялата сума от 40 000 и

Лома Линда вече й принадлежи напълно. „Правилността на съвета, който Елън Уайт ни даде, бе изцяло

потвърдена – ентусиазирано коментира Бърдън. – Щом вървяхме напред с вяра, Господ отваряше вратите пред

нас и парите идваха от най-неочаквани места. Най-накрая почти всички бяха убедени, че Бог ръководи успеха на

това предприятие.”

Съгласно предсказанието, Лома Линда се разраства и превръща в световно признат медицински университет,

чиито възпитаници са благословение за хората по целия свят, защото им носят не само физическо здраве, но и

любовта на Исус.

Бог все още води Своята църква, въпреки че тя далеч не е съвършена и въпреки че нейните членове и

ръководители понякога може да не са единодушни как точно трябва да върви тя. Да, въпреки всичко Господ

продължава да ни води!

13 декември

226

Смъртта на Елън Уайт

„Зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да опази до онзи ден онова, което съм Му поверил”

(2Тимотей 1:12).

В началото на годината се запознахме с Джоузеф Бейтс, Джеймс Уайт и Елън Уайт – главните основатели на

Църквата на адвентистите от седмия ден. Бейтс умира през 1872 година, Джеймс през 1881-ва, но Елън Уайт

продължава да води църквата до 1915-та. Макар никога да не заема никакъв официален административен пост, тя

има огромен харизматичен авторитет. Нейните писания и съвети имат особено значение както за отделните

адвентисти, така и за Църквата като цяло.

На 16 юли 1915 година „дребната възрастна женица с посвели коси, която говореше с такава любов за Исус”

(според думите на един от невярващите й съседи) умира на 87-годишна възраст. Последните думи, които

приятелите и семейството й чуват от нея, са: „Аз знам в кого съм повярвала”. „Нейната смърт – пише синът й

Уили – бе като изгасването на свещ. Толкова тиха.”

Смъртта й може да е тиха, но животът й е живот на постоянни постижения и завоевания. Забележително

активна дори на стари години, тя посещава своята последна сесия на Генералната конференция през 1909 година

във Вашингтон. След приключването й отива да види родния си град – Портланд – в щата Мейн, където преди

около 65 години е започнала службата й на пророк. Това е последното й пътуване до Източния бряг. Въпреки

напредналата си възраст, по време на това петмесечно пътуване тя говори 72 пъти на 27 различни места.

След като се връща у дома в Южна Калифорния, посвещава остатъка от живота си на усъвършенстването на

някои свои книги – Деяния на апостолите (1911 г.), Служители на евангелието (1915 г.), Фрагменти от

живота на Елън Уайт (1915 г.), както и последните версии на Великата борба (1911 г.) и Пророци и царе

(публикувана през 1917 г. след смъртта й).

Сутринта на 13 февруари 1915 година тя се препъва и пада в дома си в Елмсхейвън. Рентгеновата снимка

показва фрактура на лявата бедрена кост. Последните пет месеца от живота си Елън Уайт прекарва на легло и в

инвалидна количка. На 24 юли е погребана до своя съпруг в гробището Оук Хил в Батъл Крийк, щата Мичиган.

Заедно, един до друг, те очакват своето възкресение при Второто пришествие – събитие, на чието разгласяване и

двамата са посветили целия си живот.

Моята надежда е в онзи ден, когато всички заедно ще посрещнем Исус във въздуха, да се срещна и с тях.

227

14 декември

Безпрецедентно разрастване на мисионската дейност –

1900-1950 година (част 1)

„… и то растеше, и стана дърво” (Лука 13:19).

Началото на Адвентната църква наистина е като прословутото синапово зрънце от притчата. Но когато най-

накрая корените й се захващат здраво, само как започва да расте, как започва да расте!

През 90-те години на ХІХ век тя вече се е пръснала по целия свят и в началото на новия век е готова за истинска

„експанзия” със своята вече утвърдена, доказала ефективността си структура.

Част от своя успех през първите три десетилетия на двадесети век Адвентната църква дължи и на факта, че

президентския пост заемат двама от най-запалените мисионери на църквата. От 1901 до 1922 година президент е

Артър Г. Даниелс – през следващите четири години е секретар на Генералната конференция. В същото време – от

1903 до 1922 година секретар на Генералната конференция е Уилям А. Спайсър, а от 1922 до 1930 е президент.

В Адвентната църква президентският пост безспорно е важен за даването на указания и насоки, но

секретарският е също точно толкова важен - поне що се отнася до мисиите в чужбина, тъй като през 1903 година

дейността им се наблюдава и управлява именно от секретаря.

Спайсър и Даниелс са не само способни ръководители, но и изцяло посветени на мисиониране, на разгласяване

вестта на третия ангел до „всеки народ и племе, език и люде” (Откровение 14:6).

228

Не е лесно да си представим размаха на промените в адвентните мисии. През 1880 година църквата има 8 мисии

отвъд океана. През 1890-та техният брой не се е променил. Но през 1900 година те вече са 42, през 1910 достигат

87, през 1920 скачат на 153, а през 1930 вече са 270. Тази динамика и обем започват да превръщат Адвентната

църква от само северноамериканска в световна. Преди този период тя показва съвсем слаб интерес към

разрастване на задграничната мисионска дейност, но навлизайки в 90-те години на ХІХ век, броят на мисиите

започва да скача. Това неспирно разрастване из целия свят довежда не само до чисто географско разширяване на

границите й, но и до промяна на самата й същност.

Колко ли щяха да се изненадат пионерите на съботната вест, ако можеха да видят как изглежда тяхната църква

през 1930 година! Но това е само началото на истинското мащабно преобразяване. Ръководителите на църквата

през 1930 година също едва ли биха познали своята църква днес. Мога да си представя как днешните

ръководители биха изпитали същия шок, ако можеха някак да се пренесат в 2030 година, да речем.

Адвентната църква е църква на движението.

15 декември



„Тя бе посадена на добра почва, при много води, за да пусне пръчки и да принесе плод, та да стане добра лоза”

(Езекиил 17:8).

През 1900 година започва бурно разрастване на Адвентната църква. Корените й са вече здраво хванати в земята,

клоните й са заякнали и тя започва да принася изобилен плод по целия свят.

229

През 1890 година Църквата има 255 служители на 27 031 членове в Северна Америка и 5 служители на 2 680

членове извън нея. През 1910 година съотношението вече е друго – 2 326 служители на 66 294 членове в Северна

Америка и 2 020 служители на 38 232 членове извън нея. Още две десетилетия по-късно картината е следната:

Северна Америка – 2 509 служители на 120 560 членове; извън Северна Америка – 8479 служители на 193 693

членове. През 1950 година адвентистите извън Северна Америка са двойно повече от тези в нея – 5 588

служители на 250 939 членове в Северна Америка и 12 371 служители на 505 773 членове извън нея.

Тази изумителни цифри разкриват не само бързото разрастване на Църквата, но и промяната в съотношението

между адвентисти от Северна Америка и такива извън нея. Моментът, когато членовете извън Америка стават

повече от тези в нея, е някъде към средата на 20-те години. По този начин Църквата не само проповядва по целия

свят, но и самата става все по-интернационална – процес, който все още не е завършил.

Някои признаци на тази интернационализация се забелязват още през 1900 година. Един от тях е бързото

умножаване на „базовите лагери” – църквите майки, откъдето се разпращат мисионерите в чужбина. Тази

практика започва още през деветнадесети век, но Даниелс е този, който целенасочено развива и стабилизира

църквите в страни като Германия, Англия и Австралия, за да ги превърне в силни „базови лагери” за по-

нататъшно разширяване на мисионерската дейност.

През първите десетилетия на двадесети век немската църква се ръководи от Л.Р. Конради – пионер, осъществил

първите стъпки на адвентната вест в Близкия изток и Източна Африка. В същото време австралийските

мисионери бързо разнасят вестта из по-голямата част от Южния Пасифик. Британските адвентисти, благодарение

на световната империя, на която са граждани, и на силните мисионерски традиции там, също бързо се включват в

„разгласяването” на адвентната вест в много части на света. С течение на времето все повече мисии както в

развити, така и в слабо развити страни, се превръщат в самоиздържащи се конференции и от своя страна започват

да служат като „базови лагери” за по-нататъшно мисиониране.

Да, Бог продължава да води Своя народ – стъпка по стъпка.

16 декември

230



„Кажи на израелтяните да вървят напред” (Изход 14:15).

Израелтяните никога не биха влезли в Ханаан без вяра в Божието водителство, което им дава смелост да нагазят

във водите на Червено море. По подобен начин заповедта за разпространяване вестта на третия ангел по целия

свят заедно с вярата в пророческата им мисия и в Божията сила въодушевяват адвентистите да правят за Бога и

невъзможното. И те го правят!

Или поне Бог го прави чрез тях. Но не бива да пропускаме и истината, че не го прави без тях. Те не само

отдават целия си живот на мисиониране, но и десятъците, и специалните им мисионски дарения са „горивото” за

поддържане „вечния огън” на мисионирането. Това е програма, в която може да участва всеки член на църквата.

Част от техните средства отиват за новите медийни служби, които помагат на адвентната вест да достигне и

най-отдалечените кътчета на света. В традициите на медийната дейност, създадена от Джошуа В. Хаймс, се

появява Х.М.С. Ричардс, който съзира специфичните възможности на радиото. През 1930 година той създава

програмата Скиния в ефир. По-късно тя се преименува в Гласът на пророчеството и е една от първите

религиозни програми, намерили място в националния ефир.

Във време, когато телевизията е все още ново и много „неопитно” средство за масова информация, през май

1950 година започва да се излъчва програмата на Уилям Фейгъл Вяра за днешния ден. Скоро след това стартира и

предаването на Джордж Вандеман Писано е.

Адвентистите говорят на много езици и буквално „вървят по петите” на тази медия, докато тя завладява света.

Още нещо – през 1971 година Световното адвентно радио започва да строи мощни радиопредаватели в различни

точки на света – идеята е Тройната ангелска вест да „загърне” света като одеяло. А в края на 90-те години на ХХ

век църквата навлиза и в стратегическото средство за общуване Интернет и започва изграждането на световна

сателитна телевизионна мрежа с възможности за сваляне на програми чрез Интернет от всяка точка на света.

Наистина, първият ангел полита „посред небето (…) с вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите”

всяко кътче на земята (Откровение 14:6).

Ерата на чудесата все още не е приключила!

231

17 декември

Достигане на зрелост (част 1)

„Нека се стремим към съвършенство” (Евреи 6:1).

Не само хората растат и се развиват; същото важи и за църквите. Почти цяла година вече изучаваме

раждането на Адвентната църква и нейното „детство”, през което тя изследва библейските учения, за да

се определи като деноминация; проследихме я и през „юношеството” й, докато „мускулите й заякват” и

започва да превзема света.

През 50-те и 60-те години тя достига онази зрелост, към която се стреми през всички предишни десетилетия.

Един от признаците на тази зрелост е все по-явното й интернационализиране – много по-голямо отпреди. Отчасти

това означава, че новите полета вече не са управлявани от „мисионерите чужденци” от Съединените щати,

Европа, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка. Църквата разполага с обучени местни

ръководители в почти всеки район на своите обширни мисионски полета.

Днес всички регионални администрации на църквата във всички дивизии се управляват от местни кадри. С

други думи, азиатският регион се ръководи от азиатци, Африка се ръководи от африканци, Латинска и

Южна Америка – от латиноамериканци. Освен това ръководителят на всяка дивизия е и вицепрезидент

на Генералната конференция.

Нещо повече, някои от най-важните постове в администрацията на Генералната конференция се заемат от хора,

пристигнали от части на света, доскоро управлявани от американски служители.

232

Тази „интернационализация” е далечно ехо от „мисионерското” мислене, подхранвано през 50-те и 60-те

години. На практика самата концепция за мисиониране вече е друга. Допреди няколко години „мисионер”

означаваше европеец или американец да отиде в нехристиянска или най-малкото непротестантска страна, по

правило слабо развита и бедна. Но днес това означава човек, който отива да работи извън родната си страна.

Самото мисиониране се превръща в „двупосочна улица” – не само „мисионерите” отиват от Америка в Африка,

но и африкански служители отиват да работят в Съединените щати. Може би съвременният вид на адвентното

мисионско дело може да се опише най-точно с израза „отвсякъде навсякъде”. Църквата по целия свят се

разраства.

Сега, в периода на нейната зрелост, трябва да се молим тя да не забрави накъде е тръгнала.

18 декември

Достигане на зрелост (част 2)

„А посятото на добра земя е онзи, който чуе Словото и го разбира, който и дава плод, и принася – кой

стократно, кой шестдесет, кой тридесет” (Матей 13:23).

233

Адвентната църква намира изобилие от добра почва за развитие в почти всички кътчета на земята. Отдавна

отмина времето, когато това беше предимно „американска” църква. Всъщност през 2007 година едва 8% от

адвентистите живеят в Северна Америка. Страната, която първа изпрати мисионери, сега изглежда направо

джудже в сравнение със собствените си деца. Понастоящем 5 милиона от приблизително 16-те милиона членове

на църквата по света живеят в Африка, повече от 5 милиона – в Централна и Южна Америка, а над 2 милиона и

половина – в Източна Азия и Индия. Ето го и контрастът – членството на Северноамериканската дивизия

достигна цифрата 1 милион съвсем наскоро.

Обликът на църквата също продължава да се преобразява успоредно с включването на нови и нови страни в

устремния й ход. Напоследък в Индия се наблюдава надигане на нова вълна от обръщания – през 1999 година

Южноазиатската дивизия има 290 209 членове, а в края на 2005 година – повече от 1 милион.

Броят на членовете обаче е само едно от доказателствата за динамичното развитие на Адвентната църква. Ето

малко цифри от официалния годишен доклад на Генералната конференция от януари 2006 година: 661 съюза (или

мисии), 121 565 местни църкви, 5 362 основни училища, 1 462 гимназии, 106 колежа и университета, 30 фабрики

за здравословна храна, 167 болници и санаториуми, 159 старчески домове и домове за сираци, 449 клиники и

диспансери, 10 медийни центъра, 65 издателства. В различните институти на Църквата работят 203 508 души.

Книгите и периодичните издания излизат на 361 езика, а устно се употребяват 885.

И темпото не се забавя. Напротив, разрастването набира още по-висока скорост. Ако се запази, до 2013 година

се очаква адвентистите по света да са около 20 милиона, а между 2025 и 2030 да достигнат 40 милиона – стига,

разбира се, Бог да удължи времето дотогава.

Да се надяваме, че няма да го направи. В крайна сметка, когато създава Адвентната църква, Той никога не е

възнамерявал тя просто да расте, докато стане голяма църква с много играчки (разбирайте институти). Точно

обратното. Не иска на земята да има нито един адвентист, а всички да са в небесното царство. Това е нашата цел

– натам са насочени всичките ни дейности и жертви.

Добрата новина е, че в миналото Бог е завел Своя народ на място, превъзхождащо многократно и най-смелите

им мечти. И в най-скоро бъдеще смята да повтори същото, стига да не забравим кои сме и защо сме тук.

234

19 декември

Смисълът на всичко

„После, като те запита синът ти, казвайки: „Що е това?”, ще му кажеш: „Със силна ръка ни изведе Господ

из Египет” (Изход 13:14).

И какъв е смисълът? Това е въпросът, който еврейската Пасха предизвиква със своето странно меню и мазане

на кръв по праговете на къщите. Бог обаче има силно желание Неговият древен народ да не забравя как е бил

воден в миналото.

Днес наш Водач е все същият Бог. И „няма защо да се боим от бъдещето, освен, ако забравим как ни е водил

Господ, Неговите поучения и своята история”.

Вече почти цяла година размишляваме над тази история. Дотук проследихме как се ражда адвентното движение

по времето на Уилям Милър, как се лута, докато намери своята идентичност в периода след 1844 година, как

между 1850 и 1870 година „мускулите” на младата църква заякват, как тя се преобразява и сменя посоката

благодарение на вестта от 1888 година и как достига своята зрелост през двадесети век.

Още от самото си възникване църквата е меко казано, „различна” – лесна за разпознаване. На практика и през

последните 60 години тя се е променила така, както нейните ръководители от 40-те години сигурно изобщо не са

си представяли. И през следващите десетилетия без съмнение ще продължава да прави същото - може би дори

още повече.

От шепа пръснати тук-там вярващи без всякаква структура или институции, адвентистите от седмия ден се

превръщат в световна църква с около 16 милиона членове, която не спира да расте - дори все по-бързо.

В някои страни тя започва като малцинство, гледано с неодобрение и подозрение от всички. Но днес е сред най-

уважаваните църкви (някъде дори е доминираща), макар в интерес на истината, в повечето държави по света да е

малцинство.

Защо обаче ни има? Очевидно отговорът не е: „За да създадем една силна социално ангажирана църква и да си

имаме удобни и приятни места за богослужение”. Всичко това е добро, но не е достатъчно. Причината, поради

която Адвентната църква съществува, е да подготви хората за един по-добър свят и да проповядва

последната Божия вест на всички преди Второто пришествие на Господ Исус Христос.

235

През няколкото дни, които ни остават до края на годината, ще размишляваме над значението на адвентната

история, включително и над въпроси като: „Какво е станало с всички онези милъристи?” и „Защо адвентистите са

постигнали успех там, където другите са се провалили?”

И днес Божият народ има нужда да си зададе въпроса на Изхода: „Що е това?”.

20 декември

Какво стана с всички онези милъристи? (част 1)

„Останете и вие твърди и укрепете сърцата си; защото Господнето пришествие наближи” (Яков 5:8).

Вече почти цяла година размишляваме над това как Господ води адвентното движение. Проследихме как

адвентизмът тръгва от нищо, за да стигне до световна църква с 16 милиона членове. Пътят от нулата до зрелостта

не е прав и гладък. Нито без трудности и изпитания. Но стъпка по стъпка истината се разкрива и проповядва на

„всеки народ и племе, език и люде” (Откровение 14:6).

Какъв обаче е смисълът на всичко това? Какви поуки можем да извлечем от адвентната история? И за какво

могат да ни послужат те в бъдеще? Ето над такива въпроси ще разсъждаваме през последните няколко дни от

своето пътуване през историята на Адвентната църква.

Първото, което ще направим, е да проучим съдбата на всички постмилъристки деноминации. Преди няколко

месеца разгледахме появата на трите отделни течения, на които се разделят адвентистите между 1844 и 1848

година. Първото е това на тъй наречените „духовни” – те се отказват от буквалното тълкуване на Писанието и

придават „духовен” смисъл на всяка отделна дума в него. Така стигат до твърдението, че на 22 октомври 1844

година Христос е дошъл - но в техните сърца.

236

Втората голяма група е тази на адвентистите от Олбъни, които се организират през 1845 година и бързат да се

разграничат от фанатичните „духовни”. В крайна сметка проповедниците на тази група изоставят всички учения

и принципи на Милър за тълкуване на пророчествата.

Третата група е тази на пазителите на съботата – те продължават да държат на буквалното тълкуване на

Второто пришествие и на Милъровите принципи за тълкуване на пророчествата (за разлика от групата

„Олбъни”). Те съвсем логично започват да считат себе си за единствени продължители на адвентизма отпреди

Голямото разочарование.

Между 1844 и 1866 година от тези три основни течения възникват шест църкви. Олбъни дава началото на

четири от тях – Американска евангелска конференция (1858), Адвентни християни (1860), Божия църква (в

щатите Орегън и Илинойс) (50-те години на ХІХ век) и Съюз на живота и Пришествието (1863). Течението на

пазителите на съботата се разделя на две – адвентисти от седмия ден (1861-1863) и Божия църква (от седмия ден)

(1866).

Поради изключителното разнообразие от учения, както и поради изключителната си склонност към

индивидуализъм и липса на организация, „духовните” така и не сформират устойчиви групи. В крайна сметка

някои от тях започват да гравитират около други „-изми”, други – около някои от стабилните адвентни групи, а

трети потъват обратно в масовата култура.

Ами останалите? Какво става с тях? И защо? Тези въпроси ни водят към много важни заключения относно

смисъла на голямото пътуване на адвентистите през времето.

21 декември


„Христос (…) ще се яви втори път, без да има работа с грях, за спасението на онези, които Го

очакват” (Евреи 9:28).

237

Не разполагаме с абсолютно точна статистика, но все пак може да се установи приблизително, че в началото на

60-те години на ХІХ век Евангелска конференция и Адвентни християни с положителност са най-многобройните

групи, като Адвентни християни винаги леко превъзхождат Евангелската конференция по численост. Една от

причините за техния относително по-голям успех, изглежда, е това, че притежават уникални отличителни

доктрини – нещо, което да бранят и отстояват. Тяхното учение за безсъзнателното състояние на мъртвите и

окончателното унищожение на нечестивите постепенно става главна фокусна точка на тяхната идентичност и в

крайна сметка измества акцента върху Пришествието.

От друга страна, единственото учение, което отличава „Евангелските адвентисти” от останалите християнски

църкви, е това за Пришествие преди Милениума. Когато в първите десетилетия след Гражданската война

значителна част от консервативното християнство също възприема „премилениализма” (учение, че

Пришествието е преди хилядата години), „евангелските адвентисти” на практика губят основание да водят

отделно съществуване. Така в началото на двадесети век най-многобройната през 60-те години пост-милъристка

деноминация изчезва като отделна религиозна общност.

Според преброяването от 1860 година съотношението между отделните групи адвентисти е следното – 54 000

адвентисти; от тях 3000 пазят събота. Федералното преброяване от 1890 година отразява значителна промяна на

това съотношение. Предишното „джудже” – Църквата на адвентистите от седмия ден – вече е доминираща

деноминация с 28 991 членове (само в Съединените щати). След тях се нареждат Адвентни християни – 25 816.

Останалите четири деноминации се движат между 647 и 2 872 членове.

Един век по късно от шестте деноминации, възникнали в средата на ХІХ век, съществуват само четири. В

първите години на двадесет и първи век адвентистите от седмия ден имат повече от 1 милион членове само в

Съединените щати и повече от 15 милиона по света; за сравнение Адвентни християни докладват за 25 277

членове в Щатите и практически нито един извън Северна Америка. Останалите две деноминации имат

съответно 3 860 и 9 700 членове.

Погледнато от този ъгъл, през 2006 година Църквата на адвентистите от седмия ден доминира напълно пост-

милъристката действителност. Клайд Хюит – историк на Адвентни християни – казва: „Най-миниатюрната и

незабележима издънка измежду пост-милъристките групи стана най-голяма от всички”.

Още веднъж пред нас се изправя въпросът: „Кое е онова нещо, което адвентистите от седмия ден

притежават, а останалите не? Кое ги тегли напред?”.

238

22 декември

Причини за успеха (част 1)

„Земята сама по себе си произвежда първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа” (Марк 4:28).

Защо едни неща се развиват и растат, а други не успяват? Защо незначителното течение на пазителите на

съботата с неговите непопулярни учения не само оцелява, но и се разраства?

На този въпрос не можем да отговорим с абсолютна сигурност, но един поглед към историческите факти ще ни

разкрие поне част от причините. Преди да ги проучим обаче, нека отговорим на друг въпрос, тясно свързан с този

– „Защо и милъризмът има успех?”. Очевидно успехът и на двете движения се дължи на едни и същи причини.

Редица учени извън Адвентната църква също са задавали въпроса „защо” относно причините за успеха, особено

на милъризма. Един от тях предполага, че движението просто се е появило в точното време – природните

бедствия (промените в климата) и социално-икономическите кризи (паниката и депресията през 1837 година)

създават подходяща атмосфера – във време на стрес и напрежение хората търсят опора. С две думи, вестта на

Милър предлага надежда на един свят, в който човешките усилия не довеждат до очакваните резултати. Тоест,

казано по човешки, колкото по-зле са нещата, толкова по-голям простор за действие имат всякакви удобни

апокалиптични теории. В историята на Адвентната църква това се забелязва много ясно – по време на Първата

световна война и на други „буреносни” моменти от двадесети век има рязко покачване на мисионските резултати.

Според друг учен изследовател (неадвентист), милъризмът дължи успеха си на своята ортодоксалност –

съгласие с останалите религиозни сили на деня по съществените въпроси на християнството. Една от „най-

еретическите” доктрини на милъристите е тази за Пришествие преди Милениума. Но тяхната строга

ортодоксалност по повечето доктрини помага на масите да „преглътнат” единствената им неортодоксална вест.

Трето възможно обяснение за възхода на милъризма е, че той възниква в епоха на религиозно съживление –

това му осигурява свободата да „агитира” – а атмосферата на надежда, свързана с приближаването на

Пришествието, придава устрем на движението, изпълва душите на хората с вяра, прави ги способни да откликнат

на вестта и да приемат идеята за скорошен край на света и идване на нов.

Всички тези външни фактори създават подходяща почва за процъфтяването както на Милъровото движение,

така и на адвентистите от седмия ден. Още по-важни са обаче вътрешните фактори (които ще изследваме през

следващите няколко дни); именно те тласкат милъризма и адвентизма към небивалия успех на мисиите им.

239

Бих добавил, че тези фактори вдъхновяват за действие не само движенията, но и отделните хора. Помагат им да

открият смисъла на живота дори в нашия двадесет и първи век.

23 декември


„То [Божието царство прилича на синапово зърно, което, когато се посее в земята, е по-малко от

всичките семена, които са на земята; но когато се посее, расте и (…) пуска големи клони, така че под

сянката му могат да се подслонят небесните птици” (Марк 4:31,32).

Важен фактор, който предопределя успеха на едно движение, е то да има смисъл както за онези, които са вътре

в него, така и за наблюдаващите отстрани.

Ето тук някои от постмилъристките групи се препъват. Най-общо казано, така наречените „апокалиптични

движения” привличат два типа хора – рационалисти, които научават какво предсказват библейските пророчества,

и въз основа на това подреждат схема на последните събития на земята; другите са емоционално неуравновесени

личности, на които им харесва вълнението от апокалиптичното очакване, и често са склонни към фанатизъм и

ирационален екстремизъм.

Такова движение се разпада, когато рационалистите не са достатъчно силни да „удържат” ирационалните и

емоционалните. Точно това е причината за изчезването на „духовните”. Да си го кажем без заобикалки – щом

фанатиците и „смахнатите” веднъж надделеят и поемат кормилото, движението започва да се лута без контрол и

губи посока.

240

Една от силните страни на Милъровото движение е твърдият рационален подход, по който разработва своята

основна доктрина. Голяма част от неговите последователи са привлечени точно от желязната му логика. Но

естествено милъризмът привлича и емоционално нестабилни личности. Религиозната емоционалност обаче не

може да прескочи границите, поставени от рационалния подход. Такава комбинация придава едновременно

живост и стабилност на движението, увеличава неговата притегателна сила.

Адвентистите от седмия ден се придържат към същия баланс, макар в определени периоди да се отклоняват

прекалено далеч в посока на рационалния полюс. Разбира се, както сред тях, така и сред милъристите винаги е

имало превъзбудени, фанатични елементи. Но стабилността и успехът им до голяма степен се дължат именно на

тяхната способност да привличат „разумни” хора. Така успяват да обръщат търсещите към „истината”.

Трябва да призная, че лично аз станах адвентист в зряла възраст; дотогава бях един разумен агностик. Това, с

което адвентната вест ме привлече непреодолимо, бе именно, че звучи смислено и разумно посред един объркан,

хаотичен свят. На 19 години бях принуден да призная неопровержимата логика на всички нейни основни учения.

Всяко поотделно бе разумно и аргументирано, но нещо повече – всички заедно представляваха хармонично цяло;

разкриваха един Бог на любовта, Който възнамерява да сложи окончателен край на бъркотията наречена

„грях”, без да изневерява на Своята същност.

24 декември


„Растете в благодатта ив познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос” (2Петрово 3:18).

Друг фактор, който допринася за евангелския успех както на Милъровото движение, така и адвентистите от

седмия ден, е наличието на съдържание или доктрина в техния прочит на истината. Милър предлага на света едно

важно библейско учение, което интересува всеки човек, търсещ смисъла на живота – Христос се завръща преди

241

Милениума. Така движението се превръща не просто в „част от мебелировката” на християнството, но притежава

нещо, което го отличава от всички останали религиозни групи. Има своя вест, която да проповядва. Затова и

мнозина откликват.

Както вече отбелязахме, една от причините за „смъртта” на евангелската фракция е загуба на отличителната

доктрина, след като голямата част от протестантските църкви в Америка възприемат учението за

премилениализма. Тя вече просто няма основание да съществува. За разлика от тях Адвентни християни

превръщат учението за условно безсмъртие в централна точка на своята теология и това им дава основание за

съществуване.

От своя страна, адвентистите от седмия ден развиват цял арсенал оригинални учения и виждат свята мисия в

това, да запознаят света с тях. Както птицата лети срещу вятъра, така и различията, дори съпротивата правят едно

движение живо и динамично. Да бъдеш различен – това придава чувство за идентичност и смисъл както на

отделната личност, така и на социалната група.

Клайд Хюит, който търси обяснение за разрастването на Църквата на адвентистите от седмия ден и за застоя на

Адвентни християни, отбелязва следното: „Отличителните учения и практики на тази деноминация [адвентисти

от седмия ден] са причина много традиционни християни да се отнасят недоверчиво и с подозрение към

нея, но в същото време очевидно дават на верните й членове непоколебима убеденост в уникалността

им като група и отделни личности. Това до голяма степен обяснява техния успех.” В същото време

теологията на адвентистите от седмия ден (както и на Милър) е достатъчно „ортодоксална”, достатъчно

съвпада с основните християнски учения и ценности, за да бъде възприета от традиционните християни.

Да бъдеш различен – да. Но да бъдеш „странен” – не. Това може да се постигне само ако отличаващите учения

са здраво стъпили върху твърди принципи – било библейски или някакви други. Една от най-силните страни на

адвентизма е обвързването на доктрината с начина на живот – това го прави уникален. Адвентистите стоят зад

нещо библейско, нещо истинско, нещо, заради което си струва да живеят. На това се дължи част от

притегателната сила, която адвентната вест има за хората – за онези от тях, които търсят отговор и разрешение на

най-смущаващите проблеми на живота.

25 декември

242


„Измежду всичките люде избери си способни мъже, които се боят от Бога, обичат истината и мразят

несправедливата печалба, и постави над людете такива за хилядници, стотници, петдесетници и

десетници” (Изход 18:21).

Израелтяните никога не биха стигнали до Ханаан без организация. Всъщност без организация не би могла да

бъде изпълнена нито една мащабна и сериозна задача.

Третият фактор, предопределил успеха на адвентистите от седмия ден, е организационната им структура –

създадена така, че да може да реализира тяхната мисия и да носи товара на тяхната вест.

Точно липсата на подходяща организация довежда до залеза на „духовните” и спира растежа на Божията

църква. Без организация те няма как да насочват средствата си в мисионска посока, нито да поддържат

единството помежду си. И това им струва скъпо – разцепление.

Въпросът за адекватната организация е следващата точка, откриваща различия между Адвентни християни и

Адвентисти от седмия ден. Адвентистите единствени от всички постмилъристки деноминации създават в своята

структура ниво, което има власт и авторитет над нивото „местна църква”. Оплаквайки тежкото състояние на

Адвентни християни, Клайд Хюит отбелязва, че една от причините тяхната деноминация да е „заплашена от

свиване вместо от разширяване” е липсата на „силна централна власт”. По-надолу заявява, че тяхната структура

просто ги прави неспособни да обединяват усилията си и да ги мобилизират в обща посока. През 1990 година

допълва, че ако са имали правилна организация в миналото, сега са щели да бъдат „растяща, а не умираща

деноминация”.

Ето го и контрастът с адвентистите от седмия ден – изследванията доказват, че тяхната организационна

структура на два пъти съзнателно се ориентира към мисионска дейност – веднъж през 1861-1863 година и втори

път през 1901-1903-та.

Върховната задача на Църквата в края на времето – да занесе вестта на трите ангела от Откровение 14:6-12 до

„всеки народ и племе, език и люде” изисква създаването на организационна структура, способна да се справи с

подобно натоварване.

Мисията на адвентистите не се ограничава до местните църкви и групи, а обхваща целия свят. Можем само да

благодарим на Бог, че ни е дал организация, равностойна по сила на тази мисия. Може би не винаги я оценяваме

243

както трябва. Но както библейските принципи, така и историята на църквата доказват по неоспорим начин, че тя

не е възникнала случайно.

26 декември


„И видях друг ангел – че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на

обитаващите по земята и на всеки народ и племе, език и люде” (Откровение 14:6).

Последният и може би най-важен фактор за бързото разпространяване на Милъровото учение е чувството за

пророческа мисия, както и незабавните действия, последвали нейното осъзнаване.

Милъризмът е движение, тласкано от чувството за мисия. Съзнанието, че са лично отговорни да предупредят

света за скорошния му край буквално „тика” Уилям Милър, Джошуа В. Хаймс и останалите им съмишленици да

посветят всичко, което имат, и да кажат на света за надвисналия над него съд. В уводната статия на първия брой

на Миднайт Край (Среднощен вик) Хаймс го казва много добре: „Нашето дело има неизказана мощ. То е мисия и

начинание, в много отношения съвсем различно от всичко, предизвикващо ентусиазма на човека (…) То е сигнал

за тревога, вик, нададен от всички, които в многобройните протестантски църкви подобно на стражи върху

стените на моралния свят вярват, че СВЕТОВНАТА КРИЗА Е НА ПРАГА, и повлияни от тази вяра, се

обединяват, за да прогласят по целия свят: „ Ето, Младоженецът идва, излизайте да Го посрещнете!”.

Трябва специално да подчертаем, че това непреодолимо чувство за неотложност се основава върху тълкуването

на пророчествата от Даниил и Откровение. Милъристите с цялото си сърце вярват, че носят вест, която хората

трябва да чуят. Тази убеденост и пълното посвещение, което тя предизвиква, ги прави неуморими в

изпълнението на мисията им.

244

Същият начин на мислене, основан върху същите пророчества е главният двигател и на адвентистите от седмия

ден. Още от самото начало пазителите на съботата никога не са се възприемали просто като още една църква. Не,

за тях движението и вестта им са изпълнение на пророчество. Гледат на себе си като на пророкуван народ, който

трябва да разнесе последната Божия вест по целия свят, преди земята да бъде „пожъната” (Откровение 14:14-20).

Голяма част от съвременните адвентисти нямат истинско чувство за значимост и мисия, защото е било

ограбено точно от липсата на такъв начин на мислене. Ерозията на това мислене забавя развитието на

Църквата и в крайна сметка превръща адвентизма от динамично движение в паметник на движението или

дори в музей на паметника на движението.

27 декември


„И каза със силен глас: „Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще

съди” (Откровение 14:7).

Не просто още една църква!

Това е движение е пророкувано!

245

В основата и на двете твърдения лежи дълбокото убеждение, че тълкуването, което Милър дава на

пророчеството, е правилно. Според пазителите на съботата останалите адвентни течения са изгубили пътя, а с

това и мисията си, защото са се отрекли от принципите за пророческо тълкуване на Милър.

Това отричане ги отвежда в две различни посоки. Едната е отказ от буквално тълкуване и „духовно” тълкуване

на очевидно съвсем буквални библейски текстове. Резултатът? Учението, че Христос вече е дошъл „духовно”,

изсмуква жизнените сокове на „духовните”. Ами че, ако Христос е дошъл, какъв е смисълът да мисионират?

Адвентистите от Олбъни, от своя страна, задушават стремежа към мисиониране, като се отказват точно от

онова, което е тласкало и вдъхновявало Милъровото движение – тълкуването на пророчествата от Даниил и

Откровение. Изоставяйки своята убеденост в неотменимия ход на пророческата история, те губят увереност и

чувство за неотложност. Накрая са принудени да потърсят смисъла на своето съществуване в други учения, като

например за условното безсмъртие. Това може и да е достатъчно, за да поддържат „статус на деноминация”, но на

практика групата от Олбъни се самоунищожава, лишавайки се от основното „гориво”, движило Милър и

съмишлениците му.

Обратно на всички останали, адвентистите от седмия ден остават верни на основните тълкувания на Милър. Те

не само продължават да държат на тях, но ги разработват и допълват – така намират обяснение за своето

разочарование и едновременно с това годините, оставащи до Христовото пришествие, се изпълват със смисъл. В

центъра на тяхното разширено тълкуване е Христовото дело в небесното светилище и градацията на Тройната

ангелска вест от Откровение, 14 глава.

Небесни Татко, докато размишляваме за миналото и бъдещето на Адвентната църква, помагай ни да

осъзнаваме колко важни за нашето настояще са апокалиптичните пророчества; да проумеем, че единствената

надежда в двадесет и първи век адвентизмът да остане пълен с живот е да помним и зачитаме тази истина.

28 декември

246


„Поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори” (Откровение 14:7).

Адвентистите, пазители на съботата, считат Уилям Милър и Чарлс Фич за глашатаи съответно на първата и

втората ангелски вести, докато те самите прогласяват третата с изричен акцент върху пазенето на Божиите

заповеди. Убедени са че описаното веднъж в Откровение 12:17 и после разширено в 13 и 14 глави е битката за

Божия закон в края на времето; това още повече засилва тяхната увереност, че са не просто наследници на

Милър, но и предсказани от Бога – че тяхното движение ще проповядва Тройната ангелска вест по целия свят

непосредствено преди последната жетва, описана в Откровение, 14 глава.

В крайна сметка този начин на мислене ги подтиква към мисиониране. В началото на двадесет и първи век тази

убеденост, че представляват изпълнение на пророчество вече ги е довела до създаването на най-мащабната

мисионска програма в историята на християнството. Те работят в 204 от всичките 230 държави, официално

признати от ООН.

Подобно посвещение не е случайно. То е пряк резултат от мисълта, че изпълняват пророчество и че носят лична

отговорност. Основа на всичко е заповедта към първия ангел от Откровение 14:6 да се проповядва на „всеки

народ и племе, език и люде” и тази към преживелите разочарованието от Откровение 10:11 – да пророкуват „за

много люде и народи, езици и царе”.

В търсене на обяснение за успеха на адвентистите от седмия ден и за „изхабяването” на Адвентните християни

Клайд Хюит се натъква на един ключов елемент: „Адвентистите от седмия ден са убедени, че са помазани отгоре

да продължат пророкуваното дело, започнато от Уилям Милър. Те са изцяло посветени на тази задача”.

През 1944 година бащата на Хюит пише точно обратното за Адвентни християни – те са се отказали от

Милъровото тълкуване на Даниил 8:14 и пророчеството за 2300 денонощия и нямат единодушно становище

върху този текст. През 1984 година разговарях с друг виден библейски учен на Адвентни християни, който заяви,

че тяхната църква никога повече не е имала дори някакво приблизително единно тълкуване на Милениума –

сърцето на Милъровата вест.

Господи, помагай на Своята съвременна църква да осъзнае, че библейските пророчества не са мъртва

история, но че тяхното правилно разбиране ще я поддържа пълноценна и жива, докато земята следва своя път

към кулминацията на великата борба.

247

29 декември


„Тук е нужно търпението на светиите – на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”

(Откровение 14:12).

Когато адвентистите от Олбъни и „духовните” се отклоняват от пророческата платформа на Милър, тяхното

тълкуване на събитията от последното време се обърква и това ги лишава както от визия, така и от мисия.

Адвентистите от седмия ден постъпват точно обратно – гледат на пророчествата напълно сериозно.

Нека подчертаем: само голата убеденост, че държат „правилното учение” не е достатъчно обяснение за

тяхното разрастване. В крайна сметка баптистите от седмия ден проповядват съботата със същата

убеденост, но през 2003 година имат едва 4 800 членове в Съединените щати – по-малко, отколкото

през 1840 година. Още през деветнадесети век един техен проповедник казва на Бейтс, че те са успели

да „убедят хората в истинността на седмия ден, но не са успели да продължат напред, както са

направили адвентистите”.

Много религиозни групи, освен адвентистите, също проповядват, че Пришествието ще бъде преди хилядата

години, но нито една не постига същите резултати като тях. Клайд Хюит признава, че неговата църква (Адвентни

християни) „не е евангелски ориентирана и не е оказала кой знае какво влияние върху света”. Резултатът от това

е малка, незначителна църква – не само по броя на членовете й, но още по-важно „в мечтите и плановете си.

248

Дребни мисли – дребни резултати”. Според него успехът на адвентистите от седмия ден се дължи на убеждението

им, че имат пророческа мисия в духа и традицията на Уилям Милър.

С две думи, успехът се обяснява с много повече неща, отколкото с простия факт, че пазителите на съботата

вярват в истината за съботата и във Второто пришествие. Движещата сила на Адвентната църква е в тяхната

убеденост, че са пророкуван народ с уникална вест за скорошното завръщане на Христос в нашия страдащ

свят. Тази пророческа визия в съчетание с техните доктрини в рамката на Тройната ангелска вест ги

мотивира и им дава сили да жертват, за да може вестта им да отиде надлъж и шир.

Адвентната църква в началото на двадесет и първи век е застрашена от забравяне именно на това мислене.

30 декември


„Дето няма пророческо видение, людете се разюздват, а който пази закона е блажен” (Притчи 29:18).

249

И какво стана с всички онези милъристи? Доста неща, но не кой знае какво. Няколко от постмилъристките

деноминации умират и са „погребани”. Други са „на смъртно легло”. Вероятно точно това има предвид Ричард К.

Никълс, завършвайки своята „История на Божията църква от седмия ден” (1973) с главата „Една умираща

църква?”. Злокобното заглавие е перифраза на Христовата вест към църквата в Сардис: „На име си жив, но си

мъртъв”. По подобен начин приключва свята тритомна „История на Адвентни християни” (1990) и Клайд Хюит

„Може ли една църква да бъде наречена ‘умираща’?”.

Всичко това ни връща към първото видение на младата Елън Уайт през 1844 година. Но преди да си го

припомним, нека отбележим, че на практика тя прави много малко предсказания. Може би най-интересното от

тях е дадено в самото начало на службата й като пророк.

Елън Уайт описва опитността на адвентистите след Голямото разочарование: „Видях права и тясна пътека,

която се издигаше високо над света. По тази пътека адвентният народ вървеше към града в отсрещния й край. Зад

тях, в началото на пътя, грееше ярка светлина и ангелът ми каза, че това е среднощният вик. Тя осветяваше

цялата пътека и даваше светлина на нозете им, за да не се препъват. Докато държаха погледа си отправен към

Исус, Който стоеше точно пред тях и ги водеше към града, бяха в безопасност. Но скоро някои се отегчиха (…)

Други яростно отхвърлиха светлината зад себе си и казаха, че досега не са били водени от Бога. Светлината зад

тях изчезна, оставяйки нозете им в пълна тъмнина; те се препънаха и изгубиха от поглед белега и Исус, и паднаха

от пътеката долу в мрака и нечестивия свят под себе си”.

Вече отбелязахме, че Среднощният вик е Божието водителство в тълкуването на пророчеството, довело до

разочарованието през октомври, 1844 година. Историческите факти потвърждават, че абсолютно всички пост-

милъристки деноминации, с изключение на адвентистите от седмия ден, се отказват от „светлината зад себе си” и

потъват в небитието (или почти потъват) – с други думи, „падат от пътеката”. Това се отнася за мощната някога

Евангелска адвентна конференция, за Адвентни християни и за всички останали.

За разлика от тях единствената група, която продължава да държи на пророческата основа, се развива и

разраства до динамично световно движение. Единственото, от което трябва да се бои, е да не би да забрави как

Господ ги е водил в миналото.

250

31 декември

Старите камъни все още говорят

„И Исус постави в Галгал онези дванадесет камъка, които взеха от Йордан. Тогава говори на израилтяните,

казвайки: „Утре, когато чедата ви попитат бащите си, думайки: „Какви са тези камъни?”, тогава да

разправите на чедата си, като речете: „По сухо премина Израел този Йордан” (Исус Навин 4:20-22).

Нашето едногодишно пътуване през адвентната история започна с този текст.

Не случайно и приключваме с него. Времето не може да промени Божията истина. Библията е историческа

книга. Отбелязва важните моменти в историята на спасението от Сътворението до Второто пришествие.

Затова Библията е Книга на възпоменанието за чудния начин, по който Бог води Своя народ.

Неговото водителство още не е приключило. То продължава и днес и ще продължава, докато бъде спечелена

последната и окончателна победа.

Всеки път когато една църква забрави важността и реалността на Божието ръководство в своята история, изпада

в беда. Така е било още в библейски времена, така е и днес.

Неслучайно възрастната вече Елън Уайт усърдно насочва вниманието на своите читатели към тази тема: „Като

си припомням нашата отминала история, като преминавам мислено отново всяка стъпка от нашето развитие до

днес, мога само да извикам: ‘Слава на Бога!’. Като гледам какво е направил Господ, се изпълвам с

удивление и доверие в Христос като наш Водач. Няма защо да се боим от бъдещето, стига да не

забравим начина, по който ни е водил Господ в миналото”.

Да не би да забравим! Ние, адвентистите от седмия ден, няма защо да се боим от бъдещето, стига да не

забравим Божието ръководство в миналото.

251

Пътеката от миналото сочи пътя към бъдещето. Когато забравят Божието ръководство в миналото, християните

губят и усещането за идентичност в настоящето. А загубата на идентичност води до загуба на чувство за мисия и

цел. В крайна сметка, ако не знаете кои сте и къде е мястото ви в Божия план, то какво имате да кажете на света?

Както казахме преди 364 дни, историята на християнството е осеяна с религиозни „трупове”, забравили откъде

идват и в резултат на това, изгубили посоката на бъдещето си.

Сега, в края на годината, вече знаем, че и историята на адвентизма е осеяна с трупове и полумъртви тела –

всички до един забравили своето пророческо минало.

Да забравим и ние – ето едно от най-опасните изкушения пред адвентистите от седмия ден. Но няма защо да се

боим от бъдещето, стига да не забравяме!

Превод от английски: Мира Василева

252

Да не би да забравим 2

Documents

Transcript of Да не би да забравим 2