Варна, брой 5-6 (11-12), декември, 2010 г.

Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот

иЦена 0,60 лв.

Ръководството на ПАРЕ-КОРДЗАГАН – клон Пловдив с председател Рупен Чавушян от-беляза вълнуващо и по достойн-ство значимостта на културните и спортни връзки на Република Армения и Република България в годината на Арменската кул-тура в България. През второто полугодие на 2010-та, в началото на м. септември, се проведе дву-дневна творческа среща, посве-тена на вековното братство меж-ду българи и арменци, замислена като среща на интелектуалците от двете националности отдавна живеещи и работещи заедно в своите културни области в гра-довете Пловдив и Варна. На 1-ви септември бе представена пред домакините от Пловдив (в Дома на културата на арменската общ-ност) книгата на доц. д-р Масис Хаджолян – „Арменските родове във Варна”, издадена преди око-ло година, както и Сдружение Литературно Общество – Варна, включващо писатели, интелекту-алци, научни работници, бизнес-мени, спортисти, общественици: българи, арменци, руснаци и от други националности. В проя-вата участваха и като автори доц. д-р на историческите науки Христо Ганев, поетът Мъгърдич Хачикян, интелектуалецът Левон Ованезов, писателят Станислав Пенев – главен редактор на в. „Литература и Общество”, пред-ставил изданието на Сдружени-ето. На 2-ри септември залата събра писатели и поети, много граждани и дейци на изкуството на поетична вечер на творчест-вото на варненци и премиера в аванс.

В естествено продължение на тези прояви се превърна провеждането на шах турнир месец и половина по-късно – на 13-ти ноември. Той привлече в гр. Пловдив – отново в Дом на културата на арменската общ-ност, 30 шахматисти от всички възрастови групи от различни краища на страната.

В деня на турнира, час преди започването му, като пореден акт на сътрудничество и кул-турен обмен между двата града – Пловдив и Варна, се възприе отбелязването като артефакт на новоизлязлата книга „Нашият шахматен дом 1990 – 2010 г.”, със автор и съставител Левон Ова-незов (международен арбитър на ФИДЕ). Първата премиера на книгата му (преди още да е пред-

ставена във Варна) се състоя тук – в града на тепетата и този факт не е случаен. Четвърта поред от 20 години насам книгата за шах-матния дом във Варна, посветена на варненските спортни журна-листи, бе представена за първи път в Пловдив, защото тук през 1953 – 1954 г. Л. Ованезов е учил и развивал шахмайсторството си, а по-късно като профсъюзен деятел сключва споразумение за обмяна на опит между предпри-ятия от двата града. Освен това неговата активност за сближава-не на варненци и пловдичани и за утвърждаване и разпростра-няване на в. „Парекордзагани Цайн” през последните години е впечатляваща.

Рецензия за книгата бе про-четена и представен особеният й характер на увлекателно четиво с художествено-документален, спортно-публицистичен, пое-тичен, събитиен и граждански акцент, разкриващ отношени-ето на журналисти, писатели и граждани към древната игра и успехите на шахматистите от Ва-рна, от нейния редактор – Ста-нислав Пенев. С аплодисменти бе посрещнато връчването на книгата на г-н Ехиазар Узунян – почетен консул на Република Армения в гр. Пловдив, на г-н Рупен Чавушян – Председател на Парекордзаган и на членове на редакционната колегия на в. „Парекордзагани Цайн”. Всички присъстващи в залата получиха по един брой от „Нашият шах-матен дом 1990 – 2010 г.”.

Веднага след премиерата в първия шахтурнир, посветен на 100 години от Общоармен-ския благотворителен съюз в гр. Пловдив, се впуснаха 30 състеза-тели, като повечето от тях имаха

Книгата на Никола Радев “Ко-гато Господ ходеше по земята” е поглед от първо лице преди всичко към Русия, ис-торическата

й съдба и най-вече за литера-турните й гении. Разсъжденията на писателя върху творбите на гениите запълват известни празноти, което освен всичко друго, задължава автора да бъде в максимална степен на нивото на тези, за чието творчество става дума. Това са разсъждения писателски, на писател за сродни писатели, поети и литератори, които очевидно Никола Радев счита за творчески близки. Въ-преки драматизма и трагизма от книгата лъха свобода, нещо жиз-нено, епикурейско, хедонистич-но, витално и бохемско извира от всяка страница на творбата.

Смелият и смислен нату-рализъм при Никола Радев е съчетан с писателско майсторт-во от висока класа, достигащ до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писа-теля. С невероятно майсторство на разказвач Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с мал-ко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, както и на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, нався-къде битът е одухотворен.

Чрез детайла Никола Радев

неусетно преминава към голя-мото философско прозрение и художествено обобщение. Защо-то понякога и най-дребният и на пръв поглед незначителен факт, може да ни подскаже, да разкрие такива важни неща и дълбини, които и десетки страници няма да ни представят. С ярка сила е проявен психологическият усет на писателя навсякъде в кни-гата, много важно място заема психологическият момент. Чрез описанията той внушава голе-мите и значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на

личността, на човешкия и писа-телски ангажимент към живота в неговите комични и трагични явления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краи-щата се състои в Мисията на чо-века на словото от присъствието му на грешната ни земя, чиято главна цел е да остави някаква духовна следа за поколенията –

За град Русе е известно че е град на музиката. Русенският оперен театър е сред първите възникнали в страната, а музи-калният фестивал „Мартенски музикални дни“ всяка година събира таланти и ценители от цялата страна и чужбина в града на Дунава.

За град Русе е известно, че е носител на едни от най-възхити-телните образци в архитектурата от началото на миналия век.

За град Русе е известно, че тук са се случили много от пър-вите за държавата ни събития - от първата кинопрожекция през първото застрахователно друже-ство до първата фабрика за бира и първия асансьор.

Но за град Русе е малко из-вестно, че тук живеят и работят даровити литератори. Те пишат повече поезия, отколкото проза (може би постоянното движение

ПИСАТЕЛ ОТ ПЪРВАТА РЕДИЦА(НИКОЛА РАДЕВ НА 70 ГОДИНИ)

100 ГОДИНИ ОБЩОАРМЕНСКИ БЛАГОТВОРИТЕЛЕН

СЪЮЗ „ПАРЕКОРДЗАГАН”

НОВА КНИГА НА БЪЛГАРСКИ ПОЕТ В ЧУЖБИНАНа стр. 2 На стр. 7

На стр. 13

ГОСТУВА СПИСАНИЕ „БРОД“

РУСЕ - КУЛТУРЕН И ДУХОВЕН

ЦЕНТЪР

„Болгарское море” е третата издадена в Русия стихосбирка на поета от Варна Станислав Пенев. Тя излезе през есента на 2010 г. в библиотеката на спи-санието „Децата на Ра” като 19 книга в поредицата, основана две години по-рано. Книгата съдържа стихотворения от сти-хосбирката „Българско море”, избрано, 2008 г. и подчертава характерното за творчеството на българския поет философско отношение към живота на фона на морската стихия и морското светоусещане на съвременика. Варненецът се радва на широка популярност в руската столица, където през 2008-ма и 2009-та излязоха на руски език преведе-ни 2 други негови стихосбирки: „Брегове”, 2008 г. и „Пристан”,

2009 г. Той е член на творчески клуб „Московский Парнас” и носител на златен „Есенински медал” за поезия през 2009 г. И на трите излезли досега негови книги на руски език преводач е известният руски писател Все-волод Михайлович Кузнецов, член на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите на Русия. Интересът му към цялото поетично творчество на варнен-ския писател е много силен и се изразява в момента в подготов-ката на още два нови цялостни превода на негови стихотворни книги: „Небето бавно отпътува”, 2008 и „Надежди по вълните”, 2009 г. В едно от московските издателства вече подготвят за печат и най-новата стихосбирка на Станислав Пенев на руски

език – „На морското равнище”, Издателство МС, Варна, 2010 г.

Доц. д-р ДИМИТЪР РУСЕВ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 2

едно съдбовно изречение, един разказ, един стих, една новела или повест, един роман или една мисъл – собственото му прозре-ние, което за миг го е озарило и ще озари и другите.

Книгата на Никола Радев с голяма художествена точност и пронизваща емоционална сила пресъздава психологически вяр-но състоянието на литературата и нейните гениални създатели. “Когато Господ ходеше по земя-та” е художествено-документал-на смес от свеж хумор и висока трагика. Пределно нагнетена със смисъл, на места нажежена до бяло, тя е плод на богатото въ-ображение и тънкото психоло-гизиране. Потапяйки ни в най-дълбоките бездни, писателят ни издига в безкрайните висини на човешкия дух. От наблюде-нието, преминаващо в съзер-цание, отвежда читателя към психологически проникновения и към философско обследване на света. Никола Радев вплита в жанровомноговалентното си повествование разнолики, но естествено допълващи се помеж-ду си регистри, които изграждат една органична, полифонична, гъвкава и многопластова тъкан на книгата. Текстът до такава степен завладява и покорява, че известната мисъл за прочит “на един дъх” излиза от шабло-на и преувеличението й добива своите реални измерения, става реалност (точно от такива редки книги се убеждаваме в нейния смисъл и същност).

За да намали напрежението,

на места Никола Радев вмъква сатирико-хумористични и иро-нични епизоди, фрази и изрази, които служат като буфери и чи-ято цел е да ни освободи от ин-тензивността на преживявания-та, да свали напрежението, да ни разведри, но и те са толкова съ-държателни, че не успяват да ни отклонят и разсеят, а напротив – чувствата и преживяванията си остават все така емоционално напрегнати.

Тук книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории и в същото време – моралист. Но същеврменно моралист, който постоянно се предпазва да размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране и приемане на Дру-гия – с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присми-ва на идеологическата ограни-ченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Той доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение писа-телят се шегува и подиграва и със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези осо-бености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници,

така и иронично-сатиричните моменти ни задържат във висо-ките зони на голямото изкуство. В дъгата на Никола-Радевата проза от „Когато Господ ходеше по земята” има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. Това придава забележителния полифонизъм на отделните разкази и на книга-та като цяло. В тази литература диапазонът е от долно до горно „до”. Но макар че „Когато Гопод ходеше по земята” е за всички, тя далеч не е за всеки.

Специално искам да обърна внимание на езика на книгата – метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, вели-колепен със своята интелигент-ност, просто безупречен. Тази проза притежава висока плас-тичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и нюанси. Затова са впечатляващи и при-родните му описания. Никола Радев несъмнено има око и усет за природа. Когато е необхо-димо, природата е в съзвучие с настроенията на героите, друг път е в противоречие. Никола Радев и тук е просто в стихията си като писател. Това е така, за-щото в “Когато Господ ходеше по земята” той е постигнал най-важното – намерил е мярката, което прави и превръща автора в Писател. С малко думи пи-сателят ни казва много неща, с минимум слово той постига максимум внушения и въздейст-вие. Лиричните отклонения също влияят върху общото художествено въздействие на книгата, защото са на местата си и не нарушават дълбочината

и хармонията на текста, а ги допълват. Символите, аналоги-ите, алегориите, притчите също подсилват и правят по-убеди-телни впечатленията от прочита. Никъде не изпитваме усещането за нагласеност, за преиграване. Нито за миг не се усъмняваме в автентичността на книгата и нейната уникалност.

Колкото и да сме професио-нално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, “Ко-гато Господ ходеше по земята” властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото – онова Слово, за което много по-често копнеем и меч-таем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и нена-ситно до последното изречение, до последната дума. И ни се иска да продължава, да не свършва. Това е една от редките книги, която ако си прочел, няма как да не я прочетеш отново – подобно приказката – без едно мога, но с едно не мога. Тази бляскава книга е истински пир за душата. „Когато Господ ходеше по земя-та” е точен писателски изстрел на Никола Радев в центъра на белетристичната десятка. В най-общ смисъл тя има сходство с „Елмазен мой венец” на Вален-тин Катаев, част от прозата на Паустовски, с „Време под линия” на Иван Динков. Но определе-но е съвсем, съвсем различна и физиономична със своята уни-калност.

Никак не е случаен фактът, че през 2005 година “Когато

Господ ходеше по земята” по-лучи най-високата литературна Награда на Русия “Михаил Шо-лохов”. А като знаем ревността и патриотизмът в повече на рус-наците, можем да сме сигурни в стойността на творбата. Защото такива книги не се пишат все-ки ден, не се появяват често в българската национална лите-ратура. И не само в българската. Без притеснение определено ще кажа, че това е една от двете най-добри български белетристични книги, с които съм се срещал през последните две десетиле-тия. Това е висока литература в същностния смисъл на поняти-ето с всички шансове за трайно присъствие в национналната ни книжнина. Мястото на тази харизматична книга несъмнено е по рафтовете за най-стойност-ната и представителна българска литература.

Макар че прозата на Никола Радев респектира, около негово-то име и творчество не се шуми много, но вероятно и той е наяс-но, че това е типичната съдба на най-талантливите, защото лите-ратурната история изобилства с примери, че в последна сметка между литературната стойност и популярността на писателя почти винаги има пълно разми-наване, това е станало като че ли аксиома в литературата.

Ще завърша с най-важното – Никола Радев няма книга, от която да се притеснява или сра-мува. Независимо дали е писана през 60-те години на миналия век, или днес.

Бъди жив и здрав Писателю и Приятелю Никола Радев!

ПИСАТЕЛ ОТ ПЪРВАТА РЕДИЦА (НИКОЛА РАДЕВ НА 70 ГОДИНИ)От стр. 1

Първан Стефанов е сред неколцината ни национални по-ети, чиято лирика харесах още преди години при първия прочит на поетичните му книги. Времето по категоричен начин потвърди високата ми оценка за неговата поезия. Разбира се, че от тогава до днес поетът претърпя разви-тие, но още в ранната си поезия той бе открил себе си, своята ин-дивидуална лирическа същност. В неговите стихове–въздишки е уловена същността на естетиче-ските вълнения, разшифровани са много красиви и тревожни преживявания. По неоспорим начин Първан Стефанов доказ-ва, че с минимум думи може да се нарисува лирична картина. Неговата поезия е лаконична, с изявена чувствителност и усет за най-дребните детайли.

Неслучайно през 60-те годи-ни на миналия век литературната критика прояви усет към тъй наречената “тиха” лирика. Тя бе реакция и опозиция на оглуша-ването от барабаните на предход-ното десетилетие. Самата “тиха” лирика бе своеобразна съпротива срещу гръмката и “модна” тогава поезия. Но “тихата” лирика бе сама по себе си поетична. Когато е стойностна и значима, тя кънти в душите ни много по-трайно и внушително.

Ако трябва да потърсим бъл-гарска гениалогия на поезията на

Първан Стефанов, ще я открием най-вече у Далчев. Но Първан Стефанов е по-лиричен, по-емоционален от Далчев. Твърде рано Първан Стефанов намери и съответния поетически изказ на своите лирически изповеди – по-скоро бавна ритмична лирика, от-колкото бързо-ритмичен песенен стил, който доминира в българ-ската поетическа традиция. Него-вата склонност към живописност е по-скоро импресионистка, но с определена вътрешна динамика.

Имаше моменти, когато в определението “тиха” лирика се привнасяше и един негативен нюанс, в смисъл безопасна, уне-сена в собствените си блянове, откъсната от действителността, неактивна и незасягаща силните на деня. Подобни разсъждения се опровергават и от нещо любопит-но, но според мен показателно, в заглавията на негови стихосбир-ки. Предпочитано заглавие от Първан Стефанов е “Насрещно време”. Така е озаглавена негова стихосбирка от далечната 1966 година, както и последният му сборник “Избрано” от 2005 годи-на. Винаги съм смятал, че кръ-щавките на книгите носят скрит смисъл и внушават определен подтекст. И замисляйки се над

този факт, можем да открием из-вестна символика в полза на същ-ността на поезията и изкуството въобще - то винаги е насреща, т. е. срещу живота на своето време, всякога е срещу, винаги е “анти”, иначе просто рискува да стане ненужно, непотребно. Това всъщ-ност отличава истинския талант от нелишения от талант, който няма характер. А Първан Стефа-нов през годините постоянно е доказвал, че освен талант, има и характер.

Така че Първан-Стефановата лирика съвсем не е откъсната от действителността, а е изцяло в нея. Защото да въздействаш вър-ху най-фините усещания на чове-ка и да го осъзнаваш като хармо-ния, винаги го противопоставяш на грубата действителност. И волно или неволно го подтикваш към ропот срещу тези, от които произтичат несъвършенствата.

Ако трябва да си послужа с едно по-общо определение за тази поезия, то безспорно ще бъде с акцент върху нейната лирична същност. Първан Сте-фанов създава една непринудена лирична атмосфера в стиховете си, която подвежда, че лесно се постига. Това обаче е само из-мамно и привидно, защото зад

външната й обвивка се откроява художникът на словото, който винаги работи с най-фините пое-тически инструменти и на места се получава усещането, че това е пределът, възможното за словото. Ето част от красивата картина в стихотворението “Гост”:

Сама сред утринния димстоеше вишна разцъфтялаи сякаш да се поздравим -помахваше със клонка бяла.Да рисуваш и изобразяваш

красотата в едни некрасиви вре-мена е преди всичко протест и несъгласие със ставащото около теб. А може ли някой да твърди, че човешката история е била кра-сива, още повече пък днешната?! Да призоваваш към хармония и красота, е да жадуваш Свободата!

Първан Стефанов очевидно не е привърженик на поетичната бъбривост и многословие. Чрез лириката си той показва, че раз-мерът и големината на стихотво-рението не играе никаква роля и значение, важна е неговата съ-държателно-философска дълбо-чина, художествено въздействие и поетичност. Доказва го и стихо-творението “Сутрешна прогноза”:

Дреб от облаци.И киша.И нечисто...

Вятърът ще вее тънко,топло, обло...

Атмосферното наляганеостава Низко...

Времето и днес ще бъде подло. Или пък прекрасното “Све-

тулки”, от което ще цитирам само едно четиристишие:

И страшно ни е нужно да надникнем

в рисунките нанашите деца,

където с проститечертички никне

безхитростният образна света.

Тези творби убедително го-ворят, че Първан-Стефановата лирика изобщо не е откъсната от действителността. От една страна те ни показват един, в известна степен, съзерцателен натюрел, съхраняващ чрез впечатляващи живописни картини изтичащо-то време. Оттук и подчертаната живописност на тази лирика, склонността й да изразява “неви-димото” време чрез “видимото” пространство. Картинно-живо-писното е в основата на лириче-ската поетика на Първан Стефа-нов, но съвсем не й липсва соци-алност, заедно със съзерцателната й пластичност.

Материалите за страницата написа литературният критик

НИКОЛА ИВАНОВ

ПОЕТЪТ ПЪРВАН СТЕФАНОВНАВЪРШВА 80 ГОДИНИ

ГОДИШНИНИ, ПИСАТЕЛИ, ТВОРЧЕСТВО

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 3

Лев Николаевич Толстой (9.09.1828 – 20.11.1910 г.) е от стар, известен аристократичен род. Още като юноша желае да е силен, пъргав и победител в игрите с връстници-те си. Пристрастен е към язденето, лова и пътешествията. Възпитан в любов към труда и земята-кърмил-ница, от собствения си житейски опит се убеждава от необходимостта за хуманизиране на природата и натурализиране на човека.

Многообразието, багрите, хар-монията и жизнеността в царството на природата ни правят взиска-телни към себе си, отговорни пред другите, мъдри в постъпките си. Лев Толстой е щастлив, че е Дете на природата и Син на духа. Затова целия си живот посвещава на борба за тържество на истината, любовта, човеколюбието. Поставил си ви-соки и благородни цели с домашни учители и в студентските си години в Казанския университет изучава и отлично овладява няколко европей-ски езика. Безспорно те са неговия „прозорец към света” и незаменимо средство за общуване и опознаване историята и културата на други на-роди. През 1857 година предприема продължително пътуване в Западна Европа. Посещава Франция (слуша лекции в Сорбоната), Швейцария, Италия, Германия. Има възможност да беседва с известни обществени-

ци, философи, дейци на литерату-рата и изкуството. Да се наслаждава на шедьоври, изложени в музеи и картинни галерии.

Особен интерес проявява към образователното дело: учебни про-грами, методи на обучение, ролята на учителите във възпитанието на младото поколение. Във Ваймар, с дълбоко вълнение и преклонение, прекрачва прага на къщата, където е живял и творил Гьоте. Замечтано си припомня казаното от Алексан-дър Херцен: „Геният е разкошът на историята!” Урежда среща с местния учител по история и посещава негов урок. Проявява жив интерес към де-лото на немския „Олимпиец”. След завръщането си в родината, Л. Тол-стой в Дневника си записва: „Чета Гьоте… мислите ми се роят”.

Неспокоен дух той непрестан-но се тревожи за съдбата на хората. Крепостното право в Русия е отме-нено, но бедността и неграмотност-та продължават да са окови за ми-лиони мъже, жени и деца. Това, че той е с графска титла, ни най-малко не го притеснява да се занимава със земеделие и скотовъдство в обшир-ното имение в Ясна Поляна. Земля-ците му са свикнали да го виждат с препасана рубашка, запретнати ръкави, уверено да крачи след ра-лото и да хвърля в браздата златни зрънца. За мъдреца физическият труд е прелюдия към друго, по-ва-жно житейско поприще: засяване в душите на ближните семената на знанието и нравствеността. Той е ентусиазиран от идеята да открие народно училище за селски деца. Всичко прави с огромно удоволст-вие, за да запали любознателността у невръстните си възпитаници. Наред с това той продължително се усамотява в работния си кабинет. Под перото му се изникват образите на стотици литературни герои. Още в ранните си повести „Детство” (1852 г.), „Юношество” (1854 г.)

разкрива огромната си дарба на пи-сател-сърцевед. Той е на 25 години, но с младежка дързост споделя: „Без лъжлива скромност те са като „Или-ада”. Легендарният старец Омир би се усмихнал окуражително с мънич-ко благородна завист.” В зрелите си години ще обогати световната лите-ратура с „Война и мир”, „Ана Каре-нина”, „Възкресение”. Милионите му почитатели в Русия и чужбина ще се съгласят с Иван Аксаков: „Той има, мечешки по силата си, талант!”

Творческият процес изостря сетивата при възприемане на социалната действителност. Кри-тично мислещият писател си дава ясна сметка, че в Руската империя помещиците най-малко са заинте-ресовани от радикални промени. Те паразитират върху тялото на руския народ и са пречка за неговия прогрес. Лев Николаевич не само освобождава селяните си от кре-постничеството, но поема задълже-нието на мирови посредник и съдия с благородната мисия за законност и справедливост.

По време на революционните събития от 1905 година душата му дълбоко скърби за кървавата разправа и хилядите жертви. Към Ясна Поляна се отправят страдащи, онеправдани, обезнадеждени. Те очакват добра и братска подкрепа. Като отзвук от тези събития той пише забележителната си статия „Не мога да мълча”(1908 г.), в която отправя призив към Правителство-то да прекрати изпълнението на смъртните присъди, да подпомогне материално мизерстващите селяни и работници. Писателят високо издига глас против нарушаването на християнските добродетели и закостенелите догми на Руската православна църква. Страстно зове честните люде: „Хванете се ръка за ръка, всички, които обичате добро-то и нека има едно знаме – дейната добродетел!” Светият синод не може

да прости волнодумството на „ху-лителя”. Бърза с решението си - от-лъчва го от църквата. Реакционните среди го възприемат като навремен-но и заслужено. Обикновените хора се възмущават. Те се осмеляват да сравняват Ясна Поляна с Йеруса-лим. Това ново място за поклонение, излъчва сиянието на истината и уто-ляваща духовна жажда.

Огромен е броят на почита-телите на писателя- мъдрец. Пред един от тях - българинът Христо Досев – (лятото на 1907 г.) той с умиление си спомня, че като млад артилерийски офицер участва в Кримската война. Взима участие в обсадата на Силистра (май-юни 1854 г.). и е запазил от онова време отлични впечатления: „А народът ви – високи, снажни, красиви хора. До тогаз не бях срещал такива… При отстъплението си, за съжаление, ние взехме малка част, около седем хиляди семейства, за да ги спасим от турските зверства”.

За изключителния интерес на световната общественост към нравствените, философските и религиозните разбирания, към колосалното му литературно дело и личния пример съдим и от 50-те хиляди писма, изпратени до него от приятели и почитатели от всички континенти, включително от 105 българи. В тях нашите сънародници изразяват съпричастност, благодар-ност и готовност за изграждане на един нов, по-добър свят. Те знаят и високо ценят мнението на Лев Тол-стой за България: „Тя ме привлича с толкова интересни и трогателни неща… където и народът прилича на руския, на добрия руски народ…“

Големите идеали и цели се постигат с труда и усилията на цялото човечество. Колко съвре-менно звучат мислите на хуманиста Лев Толстой: „Едничката истинска работа в нашия живот е все по-го-лямото единение на хората в света;

хората могат да се обединят само в истината и чрез любовта”.(Редове от писмото му до Миньо Н. Попов от 4 март 1910 г.)

***В студен есенен ден (10 ноември

1910 г.) Л.Н. Толстой, на патриар-шеска възраст 83 години, взима решение да напусне дома си заедно с най-малката си дъщеря Александра и личния си лекар Душан Мако-вицки. Според някои от спътниците му, крайната цел на това рисковано пътуване е била Светата Рилска обител, за да научи повече за хрис-тиянските традиции и историческо-то и културно наследство на така обичаната от него България. След силна настинка, коварната болест изцежда последните му сили. От железопътната станция Астахово малката група се завръща в Ясна Поляна. На 20 ноември с.г. напуска този свят, за да се пресели в по-до-брия, вечния. Приживе писателят обичал да повтаря: „Всеки е длъжен да извърви мъдър път към себе си”.

***Плутарх отбелязва, че много

трудно се пишат биографии на ве-лики исторически личности. С него е съгласен Максим Горки, който е имал щастливата възможност да бе-седва с гения Лев Толстой. С голяма обич изразява възхищението си от него: „Неговата надраснала всичко човешка индивидуалност е явление чудовищно… Вижте какъв удиви-телен човек живее на Земята! ТОЗИ ЧОВЕК Е БОГОПОДОБЕН!” Бо-гоподобният сам си е измайсторил престола. Той носи скромното име – „Книга”. На корицата й е отпеча-тано „Война и мир”. За почитателите на изящното слово не е изненада, че известното обществено-полити-ческо списание „Нюзуик”(САЩ) в броя си от м. юли 2009 г. съпоставя десет класици и представя на чита-телите си рейтинга на най-великите книги на всички времена и народи, на първо място в тази класация е „Война и мир”!!! Авторът на велико-то произведение е гордост не само за Русия, за славянството, а и за цялото човечество, защото е ГРАЖ-ДАНИН НА СВЕТА!

В Русе изкуствоведите сме петима: Ива Чавдарова и Йоана Бакалова - музиковеди, Елена Великова – изкуствовед, Никола Боздуганов – театровед и аз – също театровед. С музикална критика се занимават Огнян Стамболиев и Жечо Христов. Опити в театралната критика правят и журналистите Цветана Ненова и Ивайло Иванов. Определено съвсем малко за един голям град с културни традиции, малко и за да се раждат теоретични дискусии върху текущия ни култу-рен живот, малко и за да можем да прокарваме някаква по-категорич-на линия в процесите на изкуството. Навярно и тази малочисленост ни разделя: всеки се е затворил в своя цех и малко се интересува от про-блемите на колегите си. Говоря за мнение, изказано в печата или в другите средства за информация. Единствен Никола Боздуганов „шета” в няколко изкуства, но зато-ва пък е получавал повече упреци, без да се опитаме да оценим и раз-берем тази му всеядност. Самият

аз, за да наруша стената между отделните изкуства, като теоретич-но и културологично осмисляне, вече три години водя рубрика във в. „Утро”, където се опитвам да про-блематизирам отделните прояви на нашия град.

И все пак е важно всеки от нас да си тежи в своята област, защото градът ни се нуждае от компе-тентна и професионална оценка в областта на духовното. Иначе критиката амбициозно се иззема от журналисти, които могат прилично да напишат един материал, но им липсва професионалният поглед, умението да видят художествения факт в контекста на историята на дадено изкуство.

Изкуствоведът в провинцията е на изчезване. Стълпотворението е в столицата, защото тя дава въз-можности в пълна мяра на човека, занимаващ се с тази професия, да разкрие качествата си. Тук са съ-средоточени ярките национални културни факти, тук са колегите, с които може да се размени мнение, тук информацията за новите све-товни явления тече с пълна сила, тук са големите личности на кул-турния ни живот.

И все пак, тъжно е, ако в голе-мите градове липсва личността на

изкуствоведа. Ето защо в провин-цията той ми напомня с мисията си един възрожденски апостол на просвещението. Човекът, който по волята на съдбата или по собствено желание, се е обрекъл да пише за изкуство не в столицата, а в обик-новен български град. Затова та-кава личност е всъщност връзката между теоретичната, клокочеща в столицата или света мисъл, и раждащите се произведения н из-куството в съответния град. Той е разпространител на тази мисъл, той е първият професионален ценител на своите колеги. Мисията му да бъде такава естетическа „връзка” го задължава да бъде винаги осве-домен за най-новото като процеси, като конфликти, като бъдещи тен-денции. Най-голямата трагедия на изкуствоведа в провинцията е, ако той се .. . провинциализира. Макар че от тази болест са застрашени и столичните му колеги. А всеизвест-но е, колко са динамични процесите именно в изкуството!

Изкуствоведът в провинцията е голям самотник. От ден на ден връз-ката му със София все повече изтъ-нява. А това води и до намаляване на връзките му с колегите, до невъз-можност за следене на национални-те факти, до прекъсване на контакти

с големите творци. Затваря се в кръга на своите колеги и техните творби, но това не е достатъчно. Сега се провеждат много фестива-ли, форуми – България се отвори за световното изкуство. Наистина полагаме усилия да следим тези изя-ви, но много често финансови при-чини се оказват пречка да отидеш да видиш поредния фестивал. А без гледане, без жива среща с новите творби, е трудно да поддържаш нивото на професията си и затова често вакуумът се запълва с часове в библиотеката, където се изчитат всички информации по новостите в световното изкуство.

Ето защо бих възкликнал – не е леко да си изкуствовед в провинци-ята! Но който обича истински из-куството, носи този свой кръст със сизифовски стоицизъм! Без крясъ-ци, без много шум, бавно и търпели-во той дълбае теоретичната мисъл. И все чака времето на своето голямо научно откритие. Но къде ще го намери – в изкуството на родния си град или там, накъдето взорът му е все отправен – към столицата или към големите световни центрове на културата? Затова има думата съд-бата, характерът и професионализ-мът на изкуствоведа в провинцията. А те са най-силното оръжие на един

самотник в изкуството, обрекъл се да бъде Апостол на естетическата истина и красота в един български град. Затова не отминавайте слово-то на този Апостол и самотник!

ПОСЛЕСЛОВ За съжаление и сега, в 2010

година, проблемите с мисията на из-куствоведа (критика) в провинцията си остават същите. Дори са много по-тъжни и безперспективни. Защо-то критиката ни в национален план залиня и само гръмки атрактивни слова съпровождат раждането на различните художествени явления. Критиката е необходима на хората, за да „подредят” своите естетически ценности. Тъжна констатация, но тя е видна. И особено се чувства в градовете извън столицата.

И все пак живея с надеждата, че ще настъпят времена, когато мисията на критика ще си възвърне своята значимост и обаяние. Но за това време трябва да работят всички ония личности от „червената кни-га” на изкуството в провинцията. Дано са още живи и здрави, за да осъществят с будна мисъл своята апостолска мисия.

ГОСТУВАТ НИ ОТ РУСЕКРУМ ГЕРГИЦОВ - драматург на ДТ „Сава Огнянов” – Русе

ИЗКУСТВОВЕДЪТ В ПРОВИНЦИЯТА – АПОСТОЛ И САМОТНИК

Доц. д-р по история ХРИСТО ГАНЕВ

ГЕНИЯТ ОТ ЯСНА ПОЛЯНА

ИЗКУСТВО И ВЕЧНОСТ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 4

МИЛЕНАКОСТАДИНОВА

ГОСТ

По тези брегове, по камъни отровниоставих моите следи – и пясъкът не ме запомни,в нехайството си ги отми.

А искам изведнъж да се оставя,да бъда вечна като стар рапан.Но пясъкът все ме заравя,дълбае в себе си капан.

Не смея аз да го измамя,вълните плашат ме със мощи лекичко ме галят, канятв пенливия си воден кош.

Но в тази люлка няма да заспивам,че пътища погребани са тук.За сбогом с устните отпивам -ще дойда пак чрез някой друг.

ОБЛАЦИ

По пътя си не виждам ведри хора,лица сияещи от страст,а стенещи души в тревогапотискани от чужда власт.

А иска ми се да се смеят,в очите им да има топлина,но те като пожар угаснал, тлеяти губят се сред мрачна тишина.

Да можеха да видят мойто слънцеи ярките лъчи на пролетта,и да израстнат като всяко зрънцеот ледени висулки – във цветя.

Уви, слънцата все са скрити,морето своите вълни пести...С очи затворени и аз се скитам – не бих видяла нещо, че блести.

МАСТИЛО

Побрало в шепа скъпи мислина радост, слабост и печал,следи оставя в бели листии цапа ги без капка жал.

Но как да скрие, да избегне,това що пише в редове?Когато тишината дебнето иска да създава светове

на хора, цветни коридории мирис на солен пейзаж,които запечатва, да отворипред съдника си – книжен страж.

Съдбата му – свенлива, бледада драска като раче по брегае всеки спомен кротко да огледа,а мислите да вплита във дъга.

НА СТИХА

Неразбрани сме със теби всеки малък трепетизлива се в куплетпо белите полета.

Мастилото горипо крехкото ми тялои в белези – следи,дълбоко то оставя.

Не мога да се спра,не искам да забравям.Но може би такав съня си ще те пазя.

Да има как да знаем,дали ще бъдем двама...Аз вчера те създадох,но утре пак те няма.

И в призрачните нощиот задуха притиснатще пламнеш, чакащ още,да спра на твоя пристан.

КЛАДЕНЦИ

Зелено е до негои камъни ръбатиподпират се и дремятв тревите полегати.

Дървото не изгнива,не съхне, не тъгува,а черпи сили нощем,пред слънцето мъдрува.

Потръпващи полека,сияят и се дебнатзвездите под небетои тайните си шепнат.

ЕЛЕОНОРАГРАМАТИКОВА

НЕВЕРИЕ

Не вярвам в хора, улици и действия.Не вярвам в смела, истинска любов.Живея в глухо, стряскащо

бездействие,оплаквам своя жребий тъй суров.

Не гоня цели – захарни и вятърни,отдавна спрях да бягам след мечти.Какво тогаз разпалва тъй душата ми?Какво така умело я крепи?

Дали животът – бурно състезаниее необмислен танц по тънък лед?Или едно безпаметно желание – да го погълна с взора на поет!

ЗАВИНАГИ

На съмване ела при мен, любими,със младост, неподвластна на страха.Вратата ми счупи и отвлечи ме,ще бягам с теб до края на света.

На обед покажи, че ме обичаш,не искам думи гръмки, а дела,за миг не смей от нас да се отричаши редом с тебе вечно ще вървя.

А вечерта легни до мене нежно,да видя как в очите ти блестя…Кажи ми, че било е неизбежнои само с теб ще мога да заспя.

КАТАРЗИС

Преоткрих неизбродни пътекии проспах милиони лета…Ала вече съм друга и, ето ме,оцеляла и с вятър в кръвта!

Прекосих позабравени мостовеи изгубих се в много гори,но намерих и хиляди лостове,за да стана след всички борби.

Не обичах да ровя в душата сии боях се от всеки глупак,но пораснах и, може би, Господи,съм научила нещо все пак!

ПРИСЪДА

Без миг покой към тебе аз ще бягам,не ще усещам нищо в този свят,за сетен път ще падам и ще ставам,а всеки спомен ще е малък ад.

На лента пред очите ще минава,все тази вечер – дяволска игракогато пак бушуват до забравав сърцето ми страстта и любовта.

До мене плътно стой, че вече зная – ще свърши този сладък сън нощес,а аз – дали ще спра да те желая,затворена в отминалото днес.

НЕБЕСНИ ПОВЕЛИ

След всяка несполука и беда,след болката от зеещите рани,захвърляме предишната тъга,щом вярата чертае вечността ни.

Забравяме за всички страхове,изтриваме следите на винатаи тръгваме към нови върхове,заслушани в гласа на небесата.

Напътствани от ангелски криладостигаме до истината свята,че вечна е човешката душа,щом вярва в любовта и в красотата.

ПОНЕ ДО ДНЕС…

Аз чувах песента на дъждовете.На птиците треперещия глас,нашепващ заклинания в небето,жадувах всеки ден и всеки час.

Усещах любовта на ветровете,милувките им, страшния им гняв…Потъвах в дълбините на моретои с всяко утро пламнало горях…

Удавница във земните вълшебстваи скитница в небесния мираж,аз твърде рядко мислех за

последствията.И истински, безпаметно живях!

ДВЕ КНИГИ – ЕДНА ЦЕЛ: ВАРНА –ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА 2019 Г.

Милена Костадинова е на 26 години, а Елеонора Граматикова – на 19 годи-ни. И двете са варненки – Милена, завършила наскоро образованието си в престижни Европейски университети, Елеонора – започваща образование-то си там. И двете – талантливи млади поетеси, изкушени от морската тема и вечния порив на вълните към новото, съвременното, красивото… Към красивия бряг на словото, към високия полет на духа, получил първо-начален тласък в Литературен клуб „Касталия” при Общински детски комплекс – Варна. Едно измерение със запазена марка в националната и ев-ропейската духовни съкровищници. Попътен вятър за тяхното поетично далечно плаване!

СЛОВо

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 5ГОСТУВАТ НИ ПОЕТИТЕ ОТ ПЛОВДИВ

РОЗАЛИЯАЛЕКСАНДРОВА

УЛИЧЕН МУЗИКАНТ Студът потропва по китарата. И шалът пази от отвличане.Девойката от Гуантанамосъблича погледи безименни.Смехът в шегите й напира. И дърпа за полите времето. Монетите звънят разбиращо. И струните ловят вселени.

МОЛИТВЕНАТА СТЪПКА на дъжда пропуква мъртвите надежди.

Светкавици окрилящи

плода,разнежват.И в този хаос сънните гори.Ловецът идва.Безименният ден искри.Осмислен изгрев.

ИСТИНАТА е пристрастна.Чернобяла или не.Истината е опасна.Прекроява светове. Чака само да залитнеш. И душата те боли. Истината – динамитътза човешките души.

ДЕНЯТ

Два метра. Под земята.Не са копнеж.Разлистените необятия.На луд стремеж. Пазителитена безсмъртие. Странят.Разсъненият бунтна вятъра. Крещи денят.

И НЕПОЗНАТИ пакще си отидем.

Събрали спомени. И дни.В небесната империя ще дирим житейски смисъл. И мечти.

С НАС

ще вземем веселия вятър, който дърпа белите пъртини. Ще откраднем две сълзи на прага – миг преди да са застинали. Колко малко

тленност е безсмъртна! Малко думи – правят небесата. Искаш ли отново да се върнеш, направи като децата.

МИНКО ТАНЕВ

ГОНГ

Да отплувам – така съм осъдени стихии в душите да треснат,и планетният жител да бъдеинструмент във вселенски оркестър.

Кръгозора ми стъклен и бляскавураганният гонг да разбие –да смете градовете от пясъки скалистите камбанарии.

И съм бронзов, ефирен и лъскавнад словесната си изнемога –и ръцете, изпъстрени с пръски,сякаш казват на чайките сбогом.

И ги виждам развихрени, свитикак по стръмни дисканти се спущатв ораторията на вълнитевърху струна от бившата суша…

ВИДЕНИЯ

От бриза в мен нахлуват странни мислии се опитвам сам да осъзнаякак формите разпенени и бистрини изкушават пламенно в безкрая.

Каква е силата, която тегличовека в орницата на водите –виденията вкупом бдят над негона пясъчния бряг да не притихне.

И сребърният нож на хоризонтагравира тия лодчици-играчки –от заливите детски незаконнов отвъдното да може да прекрачи.

ПРЕВЪЗХОДСТВО

Интимно влязох в кръговратана раждането и смъртта –от волята неосъзнатадо промислите на плътта.

И инстинктивно оцелявамв часовниковата душа –чудовищната й направаме кара да я разруша.

Но в погледа ми се разпръсвавълната, гневно придошла,и спусъкът се гали в пръстанад пърхащите ни тела…

ДЪРВО КРАЙ МАРИЦА

Вилнеят птиците в листака,короната замерят с кал –и перушината си плакнатвъв вировете от кобалт.

По гланца им невинно драскатраззеленени коленеи от пастел е тази ласка –в съзнанието ми поне.

Филизите на естествотонамират края си златисти дървоядите в дървотодописват своя летопис.

Мехурчетата водолазнобълбукат от дълбочинии в тихи стволове се врязвахармонията от вълни…

СВЕТЛИННИ ИМПУЛСИ

Движението ми предричаконтурите на някой друг,а всички усети езическиме връщат неизменно тук.

Не искам да съм бледо копиена съвършен оригинал –да имам разум и безропотнода се превръщам в кал.

Прониквам в атомите властно,победоносно с тях се нося –една илюзия прекраснамежду отчайващи въпроси.

И светлината сякаш дишавъв вакханалия от форми –и съм зелена еуфорияв царства на папрати и лишеи.

Разсейва ме из необятаматерията озаренаи връхчето на сетиватадокосва цялата вселена.

МАРИЯ ДУЛОВА

* * * Съдбовно е всичко.Не вярваш ли?Какво са всъщност думите,когато сърдечните импулси между насса най-трепетната музика.Щом и мислите ни са безпомощнипред блясъка на лятната светкавица.Очите малко ли говорятза поредната наздравица.И не от щастие въздишамепод сянка на огромни брястове.А търсим истинския отговормежду въздушни пластове.Сега всред звездната обърканостсме две устремени птици –жадни за неземна нежност.Произнасяме молитва в мраказа спасение един от друг –в очакване на светлината.

* * *Предусещах твойте стъпки.Топъл поглед, тежки длани.И разбрах, вече знаех,че за тебе съм избрана.

А духът ми е сирачезад заключена врата.Може просто да поплаче,че те няма и сега.

Глътка въздух ми остави,записа на твоя глас.И рисунките, коитонарисувах във захлас.

И стиховете твои, детовече зная наизуст.И повтарям ги безкрайнов празника жесток и пуст.

* * * На ПламенНякъде далече,към края на земята.Където се целуватнебето и морето.

Ще дойдеш като лято –да утешиш тревата.А после ще отлитнешсъс свое птиче ято.

И хиляди слънцасъс златни ореоли,отново ще очакватбели гладиоли.

И оня тъжен гларусот болка ще се сгуши.За да чуе песен –вълните ще послуша.

СВЕТЛА КАРАЯНЕВА

* * *Есента с красивия си почерке написала писма на всички.Виж на делничния, скучен плочниккартички с размери най-различни.Листи от липа, платан и кестен –рижави, кафяви и златисти.Всякакви послания отнесениза непоправими оптимисти.Раздавачът май е минал снощилеко пийнал в сънната градинаи е пръснал пъстрата си пощамалко преди Новата година.Наведи се и вземи писмото,тайно адресирано до тебе.В джоба си пусни го на палтото –да те топлят думите вълшебни.

ВЪПЛЪЩЕНИЯ

Тази събота влязох в дъжда,приюти ме прозрачната къща.Като охлюв изписах следапод небесния поглед намръщен.

После гъба разтвори пръсттасъс червено отровно чадърче.Водна лилия в миг разцъфтя.Жаба скочи от мостчето дървено.

И събличам сезон след сезон.Водна струя е моето тяло.И душата, поела озон,търси своето ново начало.

ХИСАРЯ

Циганките къпани си тръгват.Като пуканки са побелели.На къна косите им ухаят.Бременна е сляпата неделя.

Циганките къпани потъватв лоното на циганското лято.И коси бакъреночервеникестени разстилат по земята.

ПЛОВДИВ

В града със вкаменените камилидостигнах до любовната пустиня.И погледът небесен бе застиналслед дъждовете, страстите измили.

Море от дюни, напластено времеи песъчинки живи под клепача.Ако внезапно някога заплача,ще се зарони бисерна поема.

Мираж или оазис ще открияточите ми, солени от пейзажа.Когато ветровете ми покажатна пристана изгубените дири.

В кервана от камили вкаменениобикнах оживялата пустиня.Прие ме пясъкът, небето синьо,бездънните му вирове студени.

* * *Отвори ми, любов!

Аз съм вече на прага,а след мен е студената нощ.Нека Господ на някого друг да помага,друг да бяга от жребия лош.Дай ми, огън и стряха, покой за нозете,извървели лъжовния свят.И насън не намерих омайното цвете,нито принца със обич богат.Дай ми хляб и вода – глад и жаждада не сещам по пътя назад.Виж, луната отново се раждаи прегръща я облак бухлат.Отвори ми, любов! И недей се страхува –единаци не вият отвън.Вероятно сърцето ми диво дочувашкак сънува поредния сън.

СНЕЖЕН ЧОВЕК На В.

Нарисувай ми цвете в снега –малко пролет в безкрайната зима.Със стебло като тънка стрелкаот вселенския вечен будилник.

Нарисувай и слънце, дорипостави му уста и очички.И тогава от ранни зорипак ще бъде усмихнато всичко.

Ако твоето бяло сърцене пулсира със моето вече – изтръгни го! И с мъжки ръцесътвори едно снежно човече!

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 6ЕЛЕНАДИРИМАНОВА

ОТПИВАХ С ТЕБЕИЗВОРНА ВОДА(сонетен венец)

1Не си отивай преди мен. Недей.Бих искала да си отида първа.Че мъртво слънце няма да ме сгрей.И шепа пръст не искам да ми хвърля.

Да бъдем двама всеки божи ден.Да ме погалиш с погледа си нежен.Да ме обичаш все тъй вдъхновено.Мигът ми с теб да е красив Безбрежен.

И нека с хляб и сол да сме честитии със водица изворна, студена.В дома ни скромен тайно да е скритасполуката на цялата вселена.

Смъртта е болка непреодолима.Какво след теб на този свят ще имам?

2Какво след теб на този свят ще имампо пътя ми неравен и трънлив.Съдбата е така неумолима.Съдбата ми е орех костелив.

Могла ли бих сама да се преборяс житейските тревоги и несгоди.И как сърцето свое да отворяи да поема по света господен.

Нали ще трябва мъжко, силно рамо,две топли, честни, ласкави очи,да можеш да изпиташ тиха радости песенно душата да звучи.

Не може ли сърцето да запее,мечтите вятър луд ще разпилее.

3Мечтите вятър луд ще разпилее.Щурчетата в душата ще замлъкнат.В очите слънце няма да изгрееи уморена с болка ще замръквам.

Ще ми е твърда меката възглавницаи празно ще е мястото до мене.В безрадостните делници и празниции битието стихнало ще стене.

И вятърът дошъл изневиделицаще забушува в празния ми дом.Неукротени бури и виелицище ме прекършат, като крехък клон.

Безпомощна. Сама. Неутешима.Ще ме обсеби подранила зима.

4Ще ме обсеби подранила зима.Тъгата в моя дом ще се засели.И болката от никого незримаще ме положи в топлите постели.

А вън снегът ще трупа свойта прелести ще засипе рухналата порта.Димът в комина ще е само белег,че тука все пак има живи хора.

И с времето за нещо все ще споря,докато дойдат първите предвестници.Преварила и утрото на двора,ще се порадвам на лехата цветна.

И щом откъсна първото кокиче,пред образа на Бог ще коленича.

5Пред образа на Бог ще коленичада моля някакси да преживея.А слънцето зад хребет ще наднича.И славеи в градината ще пеят.

И облаците кълбести ще плуватв небесния, бездънен океан.И с чудновати форми ще се губятот погледа зад близкия балкан.

Приседнала смирено край оградата.Заслушана в шетнята у съседите.Ще благославям утрото им радостно,а буца в гърлото ще е заседнала.

И неусетно ще се сливам с времето,понесла на плещите слаби бремето.

6Понесла на плещите слаби бремето,ще се препъвам в плочките на двора.Ще се изнизват дните луди шеметно.Ще ме съборят в немощ и умора.

Ще си говоря с пуделчето къдраво,гальовно, като майка със дете.А то ще скача весело и пъргаво.И котката на скута ще преде.

Не ще съм вече никому потребна.На този свят без теб ще съм излишна.Стотинките ще дрънкат в джоба

дребнии ще осъмвам в спомени предишни.

Ще ме споходи горест. Безразличие.Самотна в този свят ще бъда. Ничия.

7Самотна в този свят ще бъда. Ничия.Макар край мен животът да тече.И ще забравя шепота: „Обичам те”,от устните на старото момче.

Ще помня как през вечерите шумни,събираше ни скромната трапеза.Огнището и пламъците лумнали.Небето тъмно с похлупака звезден.

Сърцето плахо в шепата си скрила,ще ме намират нощите и дните.На никого не ще съм вече мила.За мене никой няма да попита.

Отпуснала и поводи, и стреме,ще ме ограби безнадеждно времето.

8Ще ме ограби безнадеждно времето,откраднало и моята усмивка.На раменете ще ми тегнат дрехите.И мъничките радости ще стихнат.

Ще се редуват есени и зимии листопади с бели снегове.

Ще се смалявам тихо и незримои Бог ще чакам да ме позове.

Ще ми горчи самотната вечеря.Ще сбирам в шепа дребните трошици.За да нахраня гладните врабчета,накацали по опнатите жици.

А беше шемет дружната езда.Отпивах с тебе изворна вода.

9Отпивах с тебе изворна вода.(Изглежда всичко беше както трябва).Спохождаше ни не една беда.Понякога присядаше ми хляба.

И не веднаж животът ни суровпредлагаше проверка и на чувствата.Защото няма по света любовлишена от емоция. Изкуство.

Защото през един живот човешки,не може всичко все да е наред.Понякога допущаш груби грешки,а пътя е с посока все напред.

И докога ли, не веднаж, се питах.И все оставах жадна. Ненаситна.

10И все оставах жадна. Ненаситна.А празна беше шарената стомна.На устните ми зрееше молитвапред малката замислена икона.

Глава склонила, молех се без думидецата ни да бъдат здрави, живи.А те играеха на двора шумно.Това ми стигаше да съм щастлива.

И тъй животът бързо се изниза.Съграждахме на бъдещето дом.Доволна бях, че все пак имам ризаи сълзите преглъщах мълчешком.

Сега сме с теб загърбили плътта.Делим леглото. Хляба. Участта.

11Делим леглото. Хляба. Участта.И простичките си човешки радости.Послушай, как се лее песентаот мъничкото, остаряло радио.

Погледай, как на двора тича внучката.Подхвърля топка и се смее, смее.Внезапно вън пропяват и капчуцитеи като из ведро дъждът се лее.

Окъпана земята се отърсва.Дърветата изправят свежи клони.Пресявам детелината със пръстии щастието искам да догоня.

Животът продължава своя ритъм.А щастието все остава скрито.

12А щастието все остава скрито.Преодолявах криза подир криза.Какво не ми достига все се питах,в един живот и зла съдба капризна.

И с две ръце изкусно как успявахда сътворявам за дома уют.Приспивни песни трепетно запявахи свидни рожби залюлявах в скута.

И все не стига времето за всичко.Все нещичко несвършено остава.Молитвените думички изричах.Единствено на Бога се надявах.

Далеч да стигнеш с непосилен впряг,не можеш през живот безумно кратък.

13Не можеш през живот безумно кратъкда превъзмогнеш всички висоти.Не спирай ти, а все върви нататък,и все догонвай своите мечти.

Потъва слънцето със златна рамкаи гаснат полегатите лъчи.Почувстваш ли до тебе братско рамо,съгрей душата му със поглед чист.

Единствено живота има смисълс приятел щом споделяш радостта.И помислите твои бъдат чисти.Безкористна и вярна любовта.

Ще можеш ли в забързаната младостда изживееш всяка земна радост.

14Да изживееш всяка земна радостне е възможно през един живот.Не вярвай ти на показна парадност,обсебила и чувства, и любов.

Защо когато някога загубими болката разпъва ни на кръст?Защо безсилни чувствата се лутат?Забравяме обида. Злост. И мъст.

Но ти си тук и тъй ми е добре,че иде ми от радост да запея.Не може никой порива да спреи слънцето засмяно да изгрее.

Ела. И кротко с поглед ме огрей.Не си отивай преди мен. Недей.

МАГИСТРАЛ

Не си отивай преди мен. Недей.Какво след теб на този свят ще имам.Мечтите вятър луд ще разпилей.Ще ме обсеби подранила зима.

Пред образа на Бог ще коленича,понесла на плещите слаби бремето.Самотна в този свят ще бъда. Ничия.Ще ме ограби безнадеждно времето.

Отпивах с тебе изворна водаи все оставах жадна. Ненаситна.Делим леглото. Хляба. Участта.А щастието все остава скрито.

Не можеш през живот безумно кратъкда изживееш всяка земна радост.

СОНЕТЕН ВЕНЕЦ ОТ ПЛОВДИВ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 7

ПОЕТИЧЕНИ ДЕБЮТИ ВЪВ ВЕСТНИК „ЛИТЕРАТУРА И ОБЩЕСТВО”

Живко Сотиров е автор на дузина белетристични книги, между които „Преди изгрев”, „Тетрадка в хралупа”, „Ванчо от Рударе”, „Да си измислиш жена”, „Усмивки за всеки ден”, „65 петолъчки”(остроумия), „Последният ден на вълшеб-ствата”…

Книгата „Морякът, който не знаеше да плува” е от избрани творби на Живко Сотиров. Още в началото й е отбелязано: „Ис-тории за юноши с посвещения на възрастни”, но аз ще кажа, че разказите му са валидни както за юношите, така и за възраст-ните читатели, защото темите и проблемите, които третират, са еднакво интересни за всички възрасти.

Живко Сотиров пише ув-лекателно. Той има сладкодумно перо и умее да създава естествен ореол и непринудена атмосфера на разказите си. Налице е сери-озна творческа дарба, което рес-пектира. Белетристът притежава силна и свежа наблюдателност не само за нещата, които описва, но и за дълбочината на своите творби, с което им придава оду-хотвореност и значение. Стилът му на повествовател , бих казал, е бисерно-прозаичен. Той не се стреми към външни ефекти (това му е съвсем чуждо), но чрез присъщата естественост и завидна простота на творбите си, всъщност ги извисява. Имен-но затова е голямо удоволстви-ето, когато ги четем, потопени в атмосферата им. Тези творби облагородяват човешката душа. В разказите си авторът сякаш ни се доверява. Затова са и искре-ни, и истински. Техният вътре-шен колорит омайва. Споменах израза „бисерно-прозаичен” за стила на автора и ще се аргу-

ментирам – ето как е нюансиран той:

„Дядо Кольо донесе някол-ко пъти дърва – и по-тънки, и по-дебели. Но всички звънтяха, докато ги нареждахме. Толкова бяха сухи.”

Или: „Преди вечеря ходих със стомната на чешмата. И стомната на два гласа запя – по-дебелият – от гърлото, в което влизаше водата запя, по-тънкият – от пъпчицата, от която се пие вода.”

По съвсем естествен начин Живко Сотиров постига изя-щество на езиковата образност на мисълта. Това придава на разказите му ярка художестве-на стойност. Ето как в разказа „Часовникът на пролетта” той с ефирна прелест ни внушава художествените си замисли:

„Момчето не откъсваше очи от гъстата мрежа на тревите. Сигурно чу нещо, защото затаи дъх и сложи пръст на устните си. Загледах натам, дето се взи-раше то. Видях няколко мравки, наобиколили едно цветче на грамофонче.

-Чуваш ли, цъка! – прошеп-на то.

Заслушах се и чух тикта-кането на часовника на про-летта. Право да си кажа, пееха щурците. Но песента им досущ приличаше на часовник.

-А кой навива часовника на пролетта? – момчето не откъсва-ше очи от тревите.

-Чуй! – казах аз, защото не исках да се издам, че наистина не зная, кой навива часовника на пролетта.

Тревите се размърдаха с лек

полъх.-Вятърът ги навива! Как

не се сетих до сега! – подвикна момчето…”

… Едни от най-хубавите творби в книгата „Морякът, който не знаеше да плува” са „Синеокият и момчето”(на Цвятко Йорданов), „Часовникът на пролетта”(на Александър

Муратов), „Когато пада росата” (на Атанас Далчев), „Железни-чар с прошарени мустаци”(на Борислав Ценов), „Мирисът на снега”(на Траян Първанов), „Три дни - чудо”(на Иван Николов), „Есенно обличане на дърветата”, „Облаци от череши”(на Никола Инджов), „Извинение”(на Ма-рин Ботунски), Криводолски снежен човек”, „Пролетна дъга”, „Зимна луна”…

Живко Сотиров умее по косвен път да внушава основни-те идеи на творбите си. Освен това той е майстор в боравенето с подробностите в разказа, без

да прекалява; може да втълпява по безспорен начин художестве-ното си намерение, да извайва духовния образ на героите си. За това до голяма степен помага и чисто поетичният му поглед към действителността. А също така и изпипването до тънкост и своеобразно съвършенство на дадени ситуации и действия в разказите. Всъщност, цитирани-те по-горе разкази допринасят за високия художествен елемент в книгата „Морякът, който не знаеше да плува”.

Ще обърна повече внимание на „Синеокият и момчето”. Това е новела, която би правила чест на всеки български автор. В нея авторът с ореолен рисунък и замах разказва по смоему за легендарните сражения на Бо-тевата чета на Милин камък. Предмет на повествованието му е един наглед второстепенен момент от величавата епопея, не много известен, но който се вписва плътно в цялостната ат-мосфера в борбата на живот и смърт с петвековния тиранин, за свободата на България. Четата води смъртоносен бой, четни-ците примират от жажда, а ни-къде наоколо няма вода. И едно козарче през цялото време им носи с кратунката си живител-ната вода от потаен извор, като с риск за живота си се катери по скалите, незабележимо от тур-ците. Едно незнайно и безимен-но за нас козарче! По-късно то е вградено от майстор-скулптор в каменен паметник на същото място, до изворчето. Скулп-торът е издигнал паметник на незнайното храбро българче, а в новелата си Живко Сотиров е

сътворил ярък апотеоз на под-вига на момчето. Покъртителна и горда е тази история и за нас, и за внуците. И всичко това е отразено вълнуващо в новелата, внушаващо свети чувства у чи-тателя.

… Не бива да забравяме, че Ж. Сотиров си е извоювал име на майстор-сатирик. Сатирич-ният нагон е в кръвта му. За това говори в книгата му разказът „Нашенски престилки”. Него-вите лаконични фрагменти са и мъдри, и актуални. Сатиричният му окомер е точен и съкрушите-лен. Ето някои от тях:

* Не виждате ли, че настъп-ват дни, когато усмихнати ще виждаме само в лудницата?

*Размахаш ли крила – махат те.

* Парламент – място, където Маймуни се правят на Лъвове.

* Присъдите на Орлите се подписват с гъши пера.

* Глобализация – глобите на икономическата диктатура.

* Патиланско царство - Най-често се пати / от вождове-пси-хопати.

* У нас престъпниците са три вида: Дребни – циганизира-ни / Едри - организирани / Ви-сши – избирани.

Такива са Живкосотировите усмивки, както ги е нарекъл в предговора на книгата Марин Ботунски – с верни попадения, безкомпромисни…

Поначало Живко Сотиров е емоционален творец. Личи си от избраните му белетристични творби в книгата „Морякът, който не знаеше да плува”. Всич-ко това е плод на светлата му дарба, на проникновения му поглед да вижда и да отразява значимото и същественото, да стопля творбите си с чиста обич и всеотдайност.

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

С ЧИСТА ОБИЧ И ВСЕОТДАЙНОСТ

ПУБЛИКУВАМЕ ОТ РЕДАКЦИОННАТА ПОЩА

ИНТИМНО

Всеки път, когато си лягам, знам че ти ме чакаш.Че за някого съм всичко,че дните му белязала съм…Защото ме обичаш ли, така сърцето ми ти мачкаш?!

Всяка вечер е със твоя отпечатък в мислите ми за светлината.Те прелитат из пространствата на красотите,те се връщат окрилени…И защото ме обичаш литака обсеби ми душата?

Всяко чувство едничко ще пребъдевсе така във Вечността.Защото знам, какво ме чака, защото знам, какво ще искам!Дали защото ме обичашнакара да умира в мене Волността?!

* * *Ако някога, сред всички,някой забележи, колко съм различна,би било красиво!Но за жалост… във кавички!

Защото той ще ме извадиот реалността, стряскащо бяла.И може би, за да не потъна страстнов мръсното бездействие –

той ще ме избави.

Забелязал би единствено цвета,който ме откроявакато една небивалицасред правотата на света.

Ако някога след всичкипрестраша се с някого да тръгна –би било красиво…

Но за жалост… във кавички!

НАДЕЖДА НЕДЕЛЧЕВА – 9 клас, с.Гроздьово, Община Долни чифлик, член на Литературно общество „Камчийци”

* * *

Дойде пак лятото, дойде.Изпитвам радост, искам аз море.Готова съм към всеки плажс класа да тръгна като с екипаж.

Ще има приключенияи бурни дни, и смях, вълнения,открием ли пък чудеса – в миг ще забравим и реалността.

Горещо лятото дойде – но хубаво е хладното море.И всеки ден то на брега шепти:„С усмивка гледай моите вълни.”

МОЕТО РОДНО СЕЛО

Селото ми е красиво,горда с него съм, щастлива.И живеем тук добре – в планина сме, до море.

Слънце сутрин щом изгрее,пак в душата славей пее,а небето се синее,облак плах над нас белее.

И пчелите по полятаднес разнасят ароматана тревата, на цветятанадалече по земята.

Представя писателят ПАНЧО НЕДЕВ

Людмила Харизанова, 21 г., е сту-дентка 3-та година в Икономическия университет – Варна, специалност МЕ-НИДЖМЪНТ и с втора специалност - ЖУРНАЛИСТИКА. Като всеки млад

човек тя си има и визитка – обича му-зиката, държи на вярното приятелство, залага на икономическия възход като единствен изход от кризата!

Людмила изпрати за прочит и мне-ние първите си литературни работи (доста притеснена и след разговор по

телефона), без обичайното „поетично” самочувствие, присъщо на голяма част от младите поети и писателите днес. Може би точно това ме заинтригува да изчета с внимание всичко, което получихме. След всяка страница откривах един млад, ин-тересен, предизвикателен, провокативен млад творец, който, макар „разпилян” те-

матично и жанрово, упорито търси своя глас в гръмогласния хор на литературно-то творчество. Дори и с рисковата цена на литературния абсурд като форма и съдържание, като метафора и сравнение! Бях готов да им сложа големия червен Х, но после се размислих и стигнах до тази подборка.

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 8МИХАИЛГРИГОРОВ

ЧАСНА БЕЗУМИЕИ РАДОСТ

„Уолт Уитман, дай ми твоя глас.“Пабло Неруда

Уолт Уитман, дай ми твоя глас!Уолт Уитман, дай ми твойта сила!И нека да настъпи тоя час,измерен със космическите мили.И Ботев и Петьофи са до мен,Неруда вече разговаря с Омир.Уолт Уитман, дай ми твоя дени космоса до края ще разтворим.Безкрайна е мечтата, мисълта,душата на човека е безкрайна.Бездънна и безбожна е нощта.Поетът е една велика тайна.Във Хънтингтън, Калофер и Средеце тихо като в храм след литургия.Забравеният лавров стар венецпроблясва край съзвездието Лира.

БАЛКАНЪТ НОЩЕМ

На Васил Радевски

Балканът се е сгушил в нощната завивка на мъглата.

Тъмнее и в безмълвие сънува сън.Сънува под великата извивка на

дъгата,как се разнася светлият дъждовен

звън.Балканът трябва да посрещне зимата.Тя ще стовари на плещите му

космически камари сняг.Дълбоко във недрата си той ще запази

климатана ручея, на слънцето, на

пътническия самотен влак.

Аз чувствам силата му в себе си и ми се струва,

че моят глас все към забулените върхове пътува.

СОЧНА ЖАЖДА ПРЕЗ НОЩТА

Къде е раят в тъмната вселена,къде е оня бряг на любовта,където ти мечтаеше за мене,където те намирах сутринта.Безкрайни фойерверки в тъмнинатаи любовта като невкусван плод,и сочната ти жажда и вината, че нямам и за теб един живот.Къде ли е душата ти лъчиста, мечтаеш ли понякога за мене,политна ли съм безтегловно искрен, безкраен съм, а ти си ми вселена.

УЛИЧНИТЕ ПОЕТИ

Ние сме достойните рицарина капризната дама Поезия.Няма за нас бляскави колесници,няма за нас будоарно глезене.Рухнал е за нас замъкът на

спокойствието,свършила е водата в защитния ров.Ние сме рицарите достойнина самотната дама Любов.

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Тегне в душите сянкатана предчувствие смътнои вълните кротуват в дрямка,ала подводен тътенкъса струните на тишинатаи приспаната ярост на водитеоживява в мъртвите пластове.

В кротки заливи с крясък политати се премятат сребристите чайки.А над вълните ляга виолетовцвят като тъмна утайкаот заканите на морето.

Тънка блеснала ивица –ще се скъса от напрежениехоризонта и с бели, бесни гривище се втурне тогавабурята с десетбаловотозастрашително вълнение…

Безучастни ли ще останемпред неочакваното корабокрушение?

СПОКОЙНО МОРЕ

Под зелената стряха в ширинето кротко

зърнах аз с добри очи, разнежен,бяла чайка как се спуска отвисоко:закръжи над пустото крайбрежие,и с разперени крилавърху водатаналетя внезапно,мълчаливо;стресна с остър крясък тишината,после кацна на брега. Щастлива.Сребърната рибка – наранена,пляскаше по пясъка край нея…Кротък час.Море успокоено.И жестокост,чрез която се живее!

КРАЙ БОСФОРА

Солен е вятъра. Със сол са напоении мрежите, прострени на таляните,краката на рибаря са солени.Белей солта по дланите.Солено е морето.Сол по кипарисите.По ризите.Солени са ръцете нежни на жените,когато ги изпират. Солени са сълзите,които капят от очите им.Солени са и кърпите, с които махаткъм чезнещите лодки във морето.Като солена бяла стряхае небето…

Горчив е само вечер хлябътпод тъмното небе на грижите.

МИМОЛЕТНО

Наистина ли всичко чезнетака набързо, като миг,и по законите железнируши нетрайния си лик?Защо не можем до тогавада се съзрем дори в злина,която истинска оставапод тъмната си светлина!Измъчват ме и други думи,дошли до мене отдалеч –и ме прострелват те с безумствочрез злонамерената реч.Изгарям с някаква надеждапрез нееклидовия век и все вървя, и все поглеждамсебеподобния човек.Опитвам се да се намерятоку под жеравната висина:и крачи Диоген с фенера,и търси в себе си вина.

ТОДОР ЯНЧЕВ

Роден в с. Блъсково, Варненска област. Завършил е българска филология в Софийски уни-верситет „Св. Климент Охрид-ски”. Работил е в културния отдел на в. „Народно дело”, в ДО „Българска книга” и „Кни-горазпространение” – София. Бил е референт по въпросите на поезията в Съюза на българ-ските писатели. От 1971 до 1989 година е редактор и завеждащ редакция в издателство „Народ-на младеж”. Автор е на 26 книги за деца и възрастни – поезия, проза и критика. Съавтор на двата учебника и на двете хрис-томатии по детска литература за студентите в институтите за начални учители и институтите за детски учителки. Трилогията му „Спътници на детството” е своеобразна панорама на българската детска литература. Носител е на орден „Кирил и Методий” – І степен.

ВАЛЕНТИНКАЧЕВ

Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на писа-телите в Русия

С АНГЕЛСКА РЪКА

През чувствата, родили се в росата,след капката във нежна длан,върви каручка непознатапо пътя сред обраслия бръшлян.

Тупти и някаква надежда,сред конските копита във прахта,да гони вятъра отсреща,да пийне утринна зора.

Мълви в душата някак скритаи плахата, забравена любов.Кошута във гората спирадо извор под небесния покров.

А някъде във ранина звездатая гони слънцето зад онзи хълм,дали сред чистата позлатаще блесне приказния сън?

Навън е някъде пред утро –Поетът с ангелска ръказаписва пак дошлите чувствана фон от романтичната луна.

C ЛЮБОВ КЪМ РУСИЯ

Обичам уюта на селската къща, боба в гърне на оджака да ври,въгленът стария спомен да връща,на двора петел да ни буди в зори.

Днес съм далече от родната къща, при Кремъл, с червени, големи звезди, снежен оркестър ме нежно прегръща,зимата пее в моите уши.

А някъде там, на високата Шипка, при белите кости на снажни орли,отдъхват под вятъра, под обелиска:“ура” и “братушки” отново звучи.

Днес съм в театъра, тук лебеди белисе носят в чаровния танц:поклонете се внуци, пътя поели – към Шипка чрез вашия валс.

А рози - червени, червени,падат на голямата сцена пред вас,поспрете се лебеди, розите взели, те са кръвта на славянския брат.

Танцът е в театъра, на върха обелиска, а бобът с гърнето в България ври.Славянската мощ е тук и на Шипка, а в мойто сърце обич гори!

Москва

ПОЕТИЧНИ ГЛАСОВЕ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 9

* * *Хората са като планетите

и звездите. Някои са топли и светят със собствена светлина, други – студени и с отразена.

* * *Човешкият живот е като

полета на метеор. Като навлезе в земната атмосфера, се раздро-бява на късчета и изгаря, преди да е паднал на Земята. Човекът, като навлезе в пределна въз-раст, се разпада, преди да е вля-зъл в Земята.

* * *Душата е извор. Ако до-

бър човек пие от него – ще се освежи, за благодарност ще го почисти. Ако е лош – ще го сри-не. Най-опасни са онези, които хвърлят камъни, за да го зали-чат. Тогава изворът умира.

Ако чуем някой да казва, че душата му е пресъхнал извор, значи много камъни са хвърле-ни в нея.

* * *Всяко нещо е спомен. Пясъ-

кът е спомен за скала. Водата е спомен за първична плазма. Огъ-нят е спомен за искра. Космосът е спомен за Взрива. Човекът е спомен за клетка. Светът е спо-мен, раждащ непрестанни спо-мени. Бъдещото време носи в бъ-дещето си зародиша на спомен. Мигът в своя миг е станал вече спомен. Не е сегашно сегашното време, нито бъдеще бъдещото време. Съществува само миг – мигът на спомена. Миговете на спомените образуват миналото. Миналото потъва в забравата. Забравата е всепоглъщащото Нищо. Нищото е Началото – на-чалото е Начало на спомен.

* * *Кръгът е вечност, вечността

– кръг, затова нямат край.* * *Белият лист хартия е нашият

най-добър приятел. Той е търпе-лив. Разбира всичко. Винаги е до нас и е готов да предложи своята белота, за да ни успокои, да по-нижи напрежението в душите ни, да ни изслуша, докато не се уморим.

Ние се уморяваме от себе си, но той никога не се уморява от нас.

* * *Белият лист хартия е дис-

кретен. Само на него можем да се доверим изцяло, да разкрием най-съкровените си тайни, да споделим мисли, които на никой друг не бихме доверили – защо-то му вярваме и сме сигурни, че няма да ни предаде.

Белият лист хартия е нашият най-доверен психотерапевт.

* * *Когато се навеждам над Бе-

лия лист хартия, не зная какво има там. Взирам се в дълбоката му белота като в бял кладенец. Не виждам дъното. Предизвика-телството ме привлича и се хвър-лям без страх към бездънието. Потъвам... Потъвам навътре. Не зная докъде, но зная, че навли-зам в територията на Белия лист хартия, а той ми дава чувство за сигурност.

* * *...Зачерквам. Мисля... Пиша

друго. Пак зачерквам. Мисля... Пиша друго... Моливът ми се превръща в тояжка на слепец...

* * *Душата ми, все още спяща,

потръпва в тъмното като изо-ставено птиче.

* * *Видях великолепната ус-

мивка на любовта.* * *Когато те видях, в сърцето

ми капна светлинка.* * *Грешите върхове, ако си ми-

слите, че на гадинките в тревите не е потребна светлина. Сведете погледите си натам, където са стъпили нозете ви, и вижте как вашите сенки задушават гърдите им и ги карат да търсят въздух. Не се сърдете, ако някоя кост внезапно ви прободе.

ВИОЛЕТАСТАНИСЛАВОВА

ДЕНОНОЩИЯ

Дори само епилога да про-чете, читателят ще разбере: това е книга-изповед. В нея особено ми допадат съкровените нотки, естествената интонация, искре-ността и чувството за мярка. Но ми се струва, че основното, което определя интонацията на книгата, е искреността. И най-злонамереният читател ще признае: интимното звучене на споделените размисли, честно споделената лична позиция правят книгата вълнуваща. И основното, което определя инто-нацията, е откровеността.

Авторката споделя преживя-ното, направеното като зам.кмет на Варна по проблемите на кул-турата и образованието. Когато човек слуша сърцето си, може и да сгреши, но не е възможно да бъде фалшив – чувството за от-говорност не допуска имитация на истината.

Впечатлява сдържаното въл-нение, с което Иванка Христова разказва. Тя особено цени талан-тът да бъде съпричастен. Думата включва потребността да бъдеш заедно с другите. В нашето его-истично време има опасност това понятие да започне да зву-чи старомодно. Но сигурно този зов за човечност ще чуе чувстви-телният читател. В нашето твър-де пресметливо време добротата, нежността, човечността са за-плашени от изчезване видове. И си спомням редове от епилога: „Въпросът не е само да влезем в Европа. Въпросът е какви чо-веци ще бъдем там?” Авторката пита с тревога: нима е редно след като се усетихме европейци да се върнем пак на изходна позиция? И всички надежди да се окажат напразни? Струва ли си усили-ята, щом вместо напред, можем да тръгнем назад? Ужасно е да се мисли, че според географията

може да сме в Европа, но мисли-те ни, духът ни да витаят в …обоза.

Затварям последната стра-ница на „Слушам сърцето си” . И не мога да не спомена безукор-ната работа на редакторката на книгата Сия Папазова. В епилога Иванка Христова споделя: „Нас-лушах се на всякакви възторже-ни призиви:

-Да влезем в Европа!”… Слушам и се усмихвам – е,

влязохме най-накрая… В последно време, като се

разрових в спомените си, за-почнах да си казвам тихичко и само на себе си – „струвало си е усилията…”

Но една нощ, за коя-то вече писах в началото на тази книга, се ядосах. Защо тихо, защо само на себе си?!

И ето, хванах перото и излях всичко, което имах в душата си, на висок глас.”

Ще отбележа още едно ка-чество на тази книга. Във време-то, когато духът на отрицанието помрачава всеки опит да изпра-вим глава, „Слушам сърцето си” поддържа чувството ни на гор-дост, че сме българи, жители на един необикновен град. Чудесно е! Българи, варненци правят све-товни празници на културата и пред тяхното изкуство се покла-нят гости от целия свят. И още – впечатлява чувството за отго-ворност, когато Иванка Христо-ва споделя за трудностите и про-

блемите. Близо две десетилетия като Зам. пред-седател на Об-щински народен съвет се занимава с проблемите на културата и обра-зованието. Разби-ра се, че е имало много успехи, въпреки всичко. И никога не из-чезват мечтите за създаването на по-добра духовна среда за живеене в този град, по-срещащ морето. Когато Иванка Христова говори за извършеното в тези трудни сфе-ри, тя не забравя своите сътрудни-ци. С уважение си спомня имената на хората, с които е работила: учители, режисьо-ри, актьори, които с готовност участват в сякаш нестихващите национални и международни културни прояви. И се знае – само част от направеното е отра-зено в книгата. Нито самонаде-яно, нито сантиментално звучи отразеното. Но в него се чувства благодарността, благодарността на човека и специалиста към всеки, който е подал ръка и е помогнал в духовната сфера. В своята книга Иванка Христова

ВЕНЕТА ТЕРЗИЕВА

КОГАТО СЪРЦЕТО ГОВОРИ…Размисли по повод излизането от печат на второто, преработено

и допълнено издание на книгата на Иванка Христова „Слушам сърцето си”

Иванка Христова е родена в село Светлен, Търговищко през 1933 г. Завършва педагогика и философия в Софийски Универ-ситет „Св.Климент Охридски”. Била е учителка, зам.директор, директор на училище, зав. отдел „Наука, образование и култура”. Защитава дисертация в Москва и получава докторска степен. Близо 2 десетилетия: от 1971 до 1988 е зам.кмет на гр. Варна по образованието и културата, а в последните години и по здравео-пазването.

намира начин да посочи доброто дело, сторено от другите. Да по-вдигне самочувствието, да укре-пи надеждата.

Когато разговарях с Иванка Христова, тя искаше да спомене едва ли не всички, които с нещо са помогнали за създаденото в областта на просветата и култу-рата в град Варна.

Ще повторя: тази книга под-държа чувството ни на гордост, че сме жители на един прекрасен град. Чудесно е!

ТВОРЧЕСКИ СВЯТ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 10Бащата Стоян Чобанов и

синът Ангел Чобанов обичат да се забавляват пишейки. Новото им предизвикателство е да творят разкази на една и съща тема. “Мъка” е първата от провокациите, които отправят към читателите. Дано това им начинание не стихва, въпреки ду-ховната криза, която ни залива.

В село живееше един човек - колега на баща ми. Винаги, ко-гато ни срещнеше, беше много любезен, поздравяваше, усмих-ваше се. Смятах, че е прекалено любезен.

Две неща у него ми правеха впечатление: редовно пиеше без да се напива и второ - винаги носеше на ревера на куртката си едно черно парцалче, като че ли някой негов близък беше умрял. Понеже откак го помня носеше този траур, мислех, че мъката му е много голяма. Питах моя баща, а той каза, че не знае точно, но имало някаква странна история, която се губела във времето.

Като пораснах, човекът за-почна и мен да поздравява така любезно. Случваше се да се от-бивам вечер в местната кръчма по някой път. Той знаеше много песни и разни истории. Може би това бе причината да се сприя-телим. Беше добър разказвач и приятен човек, но първото впе-чатление, което оставяше е, че не беше весел. Той пийваше по няколко питиета и когато усете-ше, че алкохолът почваше да го командва, както се изразяваше, ставаше да си ходи. Траурът не-изменно висеше на ревера му. Пиенето той правеше като че ли

цял живот го е правил, даже му отиваше когато беше пийнал.

По едно време нашият човек се изгуби някъде. Тъй като не се беше мяркал няколко дни раз-брах, че жена му е починала. След три дена го срещнах и забелязах, че траурчето го нямаше на ревера му. Той поздрави както винаги любезно и каза:

- Ела да те почерпя, моето момче, за Бог да прости.

Влязохме в кръчмата, седнах-ме и той викна по едно. Тогава му казах:

- Паднало ти е траурчето.- А, не, моето момче, не. Аз

го свалих нарочно, така трябва.Нищо не казах. Видя ми се

прекалено сложно да се бъркам. Като донесоха пиенето, той

току изтърси:- Хайде, наздраве и Бог да

прости. Мъртвите - мъртви, жи-вите трябва да го живеят този живот, защото май друг избор няма.

- Защо май, да не би да ти е домъчняло много за нея, та...

- Не много, не. Даже хич, ама на... Винаги нещо не е наред... Всъщност никога нищо не е било наред.

Останах учуден от тези при-казки, но си замълчах. Той про-дължи:

- Преди години се ожених-ме. Бяхме щастливи като всяка млада двойка. Тогава се искаше мъжът да бъде работен, а жената скопосна. Имахме ги тия неща. С тия качества събрахме някой лев. Направихме си къща, обзаведо-хме я. Децата се родиха. Криво - ляво карахме дето се вика. Но виждах, че нещо не върви на

село и започнах да гледам към града. Тракторист бях и един ден оставих трактора и се озовах в близкия град. Тогава се търсеха работници там. До два дена за-почнах работа. Бяхме няколко човека, които работехме в града и на село ни викаха гражданията. С нас пътуваше една комшийка, първата жена, която работеше в града. И понеже често се случ-ваше да отиваме двамата към спирката, пуснаха слух, че имаме вземане - даване. Нямаше, разби-ра се, такова нещо. Жена ми ми подхвърли. Казах й да си гледа работата и да не се занимава с хорските приказки. Добре, ама нали е жена! Отишла и се опла-

кала на брат си, че имала еди-как-ви си съмнения. Дотогава такива дивотии не беше вършила. Той пък като много умен, не бяхме с него в много добри отношения, хванал рейса и право в града. Отишъл в предприятието, където работя, при началника и му раз-казал всичко. Тогава беше тъй, партийният секретар се чувст-ваше като баща, като съдия, като какво ли не. Правят едно проф-съюзно събрание и чувам:

- Втора точка, обсъждане по-ведението на другаря Митакиев.

Сепнах се. Помислих:“Какво ли съм направил?“. И докато се мъча да се сетя, стигнаха до втора точка.

Партийният стана и почна направо.

„Митакиев, ти си баща, ка-къв пример даваш на децата си? Какъв строител на социализма си? Какъв гражданин на народна-та република си?“

- Другарю партиен секретар - рекох - за какво става дума, не разбирам.

- Не се прави на луд. Партията ще заблуждаваш. Утре може и в нашите редици да вле-зеш. Каква е тази гювендия, дето се мъкнеш с нея? Да оставиш комшийката на мира, чуваш ли? Шуреят ти чак тука ме намери да се оплаче от тебе, човека.

Останах като гръмнат. Стана ми ясно каква била работата. Не можах да намеря сили да се прибера в къщи и останах да спя у един приятел. На другия ден отидох на работа, но... уволнен съм бил. Молих ги това - онова, не. Не можах да ги склоня. Тогава се прибрах вкъщи и влязох в

одаята до къщата без да се обадя на жената. Обаче нали и в село има партиен секретар, та и там не ме приеха отново на тракторите. С големи молби ме направиха полски.

- Колкото да не умреш от глад - казаха.

Тогава аз реших да заживея в одаята завинаги сам. Жена ми дойде и вика:

- Какви са тия щуротии сега. Какво толкова лошо се е случило.

- Случи се - казах - най-ло-шото се случи. От оня ден насам за мене ти си мъртва. Все едно, че те няма в тази къща.

И тогава сложих траурчето, както му викаш, да знае тя, че шега не бива, и аз винаги да се сещам каква дума съм дал. И така цели четиридесет години. Разминавал съм се очи в очи с нея, но без да й проговоря.

Работех като полски, а в съ-бота и неделя копаех кладенци на частно за някой лев отгоре. Спестих си пари и си направих къща точно до моята. Но само-тата омръзва. Добре, че много песни знаех, та си ги спомнях и животът ми беше по-лек. Постепенно стигнах дотам, че ми помагаше само алкохолът да преживея. И така досега. Траурът махнах онзи ден, когато тя се спомина.

Голам удар беше за мене туй тогава, момче. Такава мъка не съм чувствал и носил тука, в сър-цето си. Какво беше туй сърце, силно ли, слабо ли, но не можах да понеса обидата и не можах да й простя.

- Хайде сега, Бог да прости и наздраве за нас – живите.

Дрънченето на хлопките започна постепенно да стихва. Овцете една, по една налягаха. Беше се стъмнило. Младият ов-чар стоеше върху голям бял ка-мък и гледаше някъде в мрака.

Три сестри юди излязоха от своето измерение и кацнаха в една гора.

- Нека да се разделим - пред-ложи най-голямата. - Утре, кога-то пак се съберем, всяка от нас ще разкаже какво е видяла.

- Добре - съгласиха се оста-налите, разпериха белите си кри-ле и полетяха в нощта.

Най-малката сестра се насо-чи към стадото на младия овчар.

Той извади кавала си и завсири бавна, тъжна мелодия. Малката юда чу музиката и се приземи на поляната. Кавалът сякаш разказваше за мъките и страданията на хората. Тя се по-чувства много странно, защото в нейното измерение не същест-вуваше тъга. Всички бяха весели и щастливи. А в тази изпълнена с мъка мелодия, се съдържаше страшно много красота. Тя легна на поляната. Заслушана в музика-та се унесе и заспа.

На сутринта овчарят стана и започна да дои овцете в голям меден бакър. Изведнъж съгледа красивото същество, което спеше на земята, окъпано в светлина.

Колко красива беше само! По-красива и от най-красивия сън!

Наведе се над нея. Притвори очи и вдъхна аромата от бялата й, лебедова шия. Погледна нежните,

като росна капка устни и му се прииска вечно да отпива от тях. Извади ножица от торбата си и отряза бързо перата й. Тя се съ-буди и го погледна. Очите й бяха тъмно зелени и сякаш съдържаха всички тайни на морското дъно.

- Защо го направи? - попита тя.

- Искам да бъдеш моя - от-върна той, хвана я за ръката и я поведе към дома си.

Влязоха в голямата къща. Овчарят отвори вратата на спалнята, вдигна вълшебното същество, постави го на леглото и двамата потънаха в тайнството на любовта.

От този ден нататък заживя-ха заедно. Човекът и юдата. Също като в приказките. И още през първата година тя му роди мъж-ка рожба.

Веднъж, като наблюдаваха залеза, чуха че овцете блеят уп-лашено. Отидоха да проверят, какво става. Вълци бяха напад-нали стадото им. Те се втурнаха да ги гонят. Един вълк обаче подуши детето и се доближи до него. Захапа го и го понесе на-пред. Майката се обърна и видя звярът, който отмъкваше сина й. Разпищя се и хукна след него. Животното усети, че си има ра-бота с вълшебно същество, пусна жертвата и побягна уплашено. Тя вдигна детото от земята и се загледа в зейналата рана. Не знаеше какво да стори. Дойде мъжът й и бързо направи пре-връзка. Захапаното място обаче се възпали. Налагаха го с билки.

Детето се гърчеше от треска и непрестанно плачеше. Юдата се чувстваше странно. В нейното измерение нямаше мъка. Тя не знаеше как да реагира. Накрая Бог се смили над тях и детето оживя. Бяха много щастливи.

За благодарност овчарят за-кла агне. Започнаха да варят кур-бан в двора на къщата си. Случи се така обаче, че една искра изхвръкна от огъня и подпали плевнята. Те започнаха да носят кофи с вода от кладенеца и да ги хвърлят срещу огъня. Мъчеха се с всички сили, но напразно. Пожарът обхвана и къщата, и я изгори до основи. Отчаяни, те седяха и гледаха как домът им из-чезва. Бяха останали без подслон над главите си. Юдата все повече

съжаляваше, че е дошла тук.Още на следващия ден се

заеха да строят нова къща. Само двамата. По цял ден се трудеха. Тя правеше тухли от кирпич и ги оставяше на слънце да изсъхнат, а той зидаше. Работата вървеше бавно и трудно. Юдата непрес-танно си спомняше за радостта и щастието в своето измерение. След няколко месеца бяха вече готови и тя се помоли на мъжа си:

- Моля те, остави перата ми да пораснат. Да ида да видя семейството си, за малко. После пак ще се върна.

Съжали я той, защото беше израстнал сирак, без майка и баща. И ето, че само за няколко дни перата й порастнаха. Тя раз-пери криле и полетя.

Кацна на мястото, от където бяха дошли навремето със сес-трите си. Изрече няколко думи и във въздуха се появи кръгъл енергиен портал. Тя премина през него и се озова в друго из-мерение, където времето и прос-транството не съществуваха.

Отиде в двореца на своя баща краля. Там се бяха събрали всички юди. Пееха и танцуваха под звуците на вълшебните си инструменти. Като я видяха, започнаха да танцуват още по-лудешки.

Тя разказа на баща си, какво й се беше случило.

- Моля ти се, татко, направи така, че да могат съпругът и дете-то ми да дойдат тук.

- Знаеш, че е невъзможно.

Ако мъжът ти дойде при нас, това ще го обърка и смути. Непрекъснато ще се съмнява в нещата, които вижда. Всичко ще му се струва невероятно и нео-бяснимо. А пък за детето ти, ще помолим Бог да пуска гъста мъг-ла, да го храни, нежна роса, да го пои и ясно слънце да го къпе. А ти остани при нас и се радвай на живота. Не мисли вече за тях. Просто танцувай.

Тя се опита да последва съ-вета на баща си, хвана се между двете си сестри и се понесе в магията на танца. Изведнъж обаче, се сети за мъката, която бликаше от музиката на хората. Припомни си трудните моменти, които бяха изживели със съпруга си. В нейното измерение нямаше тъга. Тя не разбираше мъката, но харесваше красотата, която се съдържаше в нея.

Пусна се от хорото и полетя. Стигна до определеното място и произнесе магическите слова. Енергийния портал се отвори. Тя премина през него и влезе в другото измерение. Тръгна да върви бавно, като наблюдаваше залеза. Изведнъж чу отнякъде да свири кавал. Излетя и се насочи към посоката, от която идваше музиката. Видя насред една по-ляна мъжът й, който свиреше на малкото им момченце. Около тах бяха налягали овцете, които ся-каш също слушаха.

Тя кацна при семейството си. От радост мъжът й засвири с още по-голяма мъка. Музиката се понесе към небето и то заплака.

СТОЯН ЧОБАНОВ

МЪКА

АНГЕЛ ЧОБАНОВ

МЪКА

РАЗКАЗИ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 11

на водите на голямата река про-вокират авторите за по-кратки и наситени с лирика творби).

След години на тишина Русе отново има своето литератур-но издание - това е списанието „Брод“, което дойде преди седем

години като носител на тради-цията на литературния алманах „Светлоструй“. Списанието е отворено за добра литература на автори, които творят както по поречието на Дунав, така и от други брегове.

За трета година провеж-

даме в града и литературните празници „Русе пише“ - всяка година в навечерието на Деня на будителите писателите и читате-лите си дават среща пред една от емблематичните сгради в Русе - Доходното здание, като превръ-щат празника в истинско цветно

място за творческо общуване. Надяваме се в едни по-добри /а не кризисни като сегашните/ да направим от този празник една територия на духовността без граници, в която да участват не само русенци. Защото - какво е човекът без словото? Това е

нашата най-голяма и щастлива привилегия, която ние в Русе се опитваме да пазим и да правим по-полезна и необходима.

НЕЛИ ПИГУЛЕВА, поет, преводач, редактор

в списание „Брод“, Русе

НЕЛИ ПИГУЛЕВА

РИБАТА

Беззвучно се потапя във водата.Завиждам й. Завиждам й за лекотата,

с която тя излиза от проблемите. Едва ли са от мойте по-големи те.

По метода, по метода на рибатаопитвам да потъна аз във зимата.

Снегът да ме затрупа, да затрупакато мече, заспало във хралупата,

и да се размразя едва напролет -когато рибите излизат от подмолите.

Да вдишам топъл въздух със хрилете си.И да обърна гръб завинаги на

страховете си.

. . . Сянката на брадвата - овала на отсечения дъб.

Сянката на кораба -акулата със счупения зъб.

Сянката на корена - развлеченият облак по дъното небесно.

Сянката на моя вик - прекраснанеразбрана песен.

Сянката на къщата - зазидано смирение.

В сянката на мислите са легнали омачканидрехите на моите съмнения.

МАНУЕЛА СИМЕОНОВА

СТИХОВЕТЕ

Връхлитат в мен като светкавици,с космично тайнство ме изпълват.Всеки стих е среднощно разпятие. След него утрото ми е изплакан бисер...На чупливите си рамене пришиваттовара ми от светлини и от измами.Защо съм още жива ли? Те са причината - доброволно изгарят на моите клади.Само те разчупват тайните ми

съкровени.Люлеят ме между езичество и строга

вяра...

Те са любовта на Бог към мене.Аз съм земното присъствие на

любовта му...

СОЛ

Не една суета ме разкъса от милости.С парчетата душа и времето кървеше.Тъмнеех тъй, че идеше ми да убивам...Но само сол браздеше по лицето ми.И не от християнско примирениенавих душата си и я приспах под

камъка.(Тежеше, пустият, като простреляна

надежда...)И чух как сол в сърцето се прокрадва.Горчива сол са извървените ми

пътища!Не знам по-мъдра ли съм,

но съм по-корава...

Само понякога се разплаквам насън - за онези, дето не познават раните...

КРАСИМИР МАНЕВ

НА ЧАША ВИНО

Помниш ли,когато късната вечерни пошепна,че е време да се събличаме?И оня блус на Адамо,когато и телатаи душите ни танцувахав стаята топла,а на бумтящата печка зайчетони гледашеусмихнато от тавана.Помниш ли - уморените си въздишки утолявахмес виното,което на вересия купихмеот нон-стопана ъгъла на деня?И пак и пак се любихме - като за първи и последен път.Помниш ли? Беше като на кино...

За това си спомням сега,със тебе седнал на чаша вино.

СЕЛСКИ МАЙКИ

Замислени като икони,стареят майките без нас.Със спомени и мисли гонятумората си в труден час.Залутани в селцата роднипо къщиците, тъй добри -далеч от градските ни моди,безсънни, с валидол в зори...Те носят неспокойни раниот синове, от дъщери.Кога ли мисъл ще остане - с присъствие да ги дарим?...Ще ни прости ли времето, не

зная - забравата, заетостта?

Да можехме поне билет за раяда им купим някой ден.

Когато се разсърдят на света.

От стр. 1

ГОСТУВА НИ СПИСАНИЕ „БРОД“

РУСЕ - КУЛТУРЕНИ ДУХОВЕН ЦЕНТЪР

Ето ги, ето и моите връст-ници от 31 набор, моите скъ-пи розовски съученици - те бързат заедно с мен с букетче-та цветя в ръцете си за своето първо „Аз, Буки…”, за своя първи час! Пред широко от-ворените врати на училището ни очакват с ведрата си ус-мивка нашите първи учители. От стените на коридорите и в класните ни стаи ни гледат с искрящите си очи български-те апостоли и воеводи – Бо-тев, Левски, Стефан Караджа, Хаджи Димитър. Пред нас сияят от утринното слънце, ухаещите на бор нови чинове, които винаги ще запомнят нашите детски учудени и въз-торжени лица.

Ето тук, в това училище,

в това мое „Аз, Буки…”, ние засричахме за първи път над буквара с врабците и лясто-виците; полетявахме заедно с тях по време на ваканциите край Тунджа, в полето или по китните поляни на Сър-нена гора. Тук за първи път в живота си ние украсявахме като омагьосани с божури, здравец и синчец портретите на светите братя – Кирил и Методий. Тук звучаха нашите детско-юношески гласове с песента „Върви, народе, въз-родени” или със стиховете на Ботев и Вазов. В това мое първо „Аз, Буки…” учителка-та ни Марийка Даскалова ме избра за цар и ме короняса в пиесата „Бисерка”, а моят пръв учител Станчо Василев

ИВАН НАНЕВ

МОЕТО АЗ, БУКИ

Всеки камък тук, в основите вграден,

е белязан с мойто родно българско „Аз,Буки…”!С онзи порив на дедите дръзновен,с жаждата им към просвета, към наука.

Всяка песен, поздрав, стих и благослов,старата липа, брезичките край двораме зареждат с обич, с вяра и любови със детството щастливо ми говорят.

Чуруликат ми напролет с птичите гнезда,на оная малка сцена все ме викат,сричат с мене думичката „свобода”и шептят ми вечер с Тунджа белолика.

ме дегизира с бастуна си и с меката си шапка като дядо Славейков в драматизацията на поемата „Извора на Бело-ногата” и предрече бъдещите ми срещи с Мелпомена.

От тук, от това „Аз, Буки…”, от това огнище от жива жарава – ние поехме навремето - всеки по своя път, по своята пътека в живо-та си. Но винаги се връщахме отново и отново, за да коле-ничим пред него и да вземем огън за сърцата си и криле за мечтите си!

(Откъс от автобиогра-фичната книга под печат на актьора и писателя Иван Нанев)

ТВОРЦИ, ТВОРБИ, КНИГИ

Художник Димитър Атанасов

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 12Евгений

Степанов – из-вестен писател и издател в Москва, автор на повече от 20 книги из-лезли в Русия, САЩ, Румъ-ния, България, Генерален директор и главен редактор на Издателски холдинг „Запад-Консулт”, член на Пре-зидиума на Московската писа-телска организация, отговаря на въпросите на главния редактор на в.”Литература и Общество” при краткото си посещение във Варна в средата на м. ноември 2010 г.

- Защо книгата намира вече по-голямо място в живота на съ-временника, независимо от това, че нашето време днес е елек-тронно време и време на онлайн общуването?

- Аз не бих се поддал на оптимизъм, още повече за кни-гата. В книгоиздателския бранш работя над 20 години и имам преки наблюдения. Виждам, че тиражите на книгите рязко на-маляват. Да се продадат книги е много трудно. А търсенето, особено на поезията днес, не е

никак голямо. Често пътувам в метрото или с друг транспорт и наблюдавам следната картина: хората четат все повече и повече електронни книги. Какво е бъде-щето на печатните издания – не знам. Предполагам, че тиражите на хубавите книги ще намаляват и в бъдеще.

- Всички говорят за възраж-дане на интереса към поезията. Така ли е в Русия, в САЩ, в евро-пейските страни, които постоян-но посещавате?

- Действително сега има раз-цвет на поезията. И на силабото-ническата, и на комбинаторната, и на визуалната... Но, освен това, няма институт за пропаганда на поезията – в Москва няма едно държавно списание за поезия, няма институт за критика, който често да дава оценки на ставащо-то в литературния процес. Зато-ва зачестиха прославянията на отявлени (влиятелни и не бедни) графомани, а истинските талан-ти не ги забелязват. Ето, напри-мер, великата Белла Ахмадулина, която наскоро си отиде от нас: за последните десет години нея нито веднъж не я отпечатаха

в голямото руско литературно списание „Новый мир”. Затова пък там постоянно се печата главния редактор на това списа-ние и неговата съпруга.

- Как се отразява, според Вас, глобализмът на литературата?

- Отразява се – да, и още как! Дойде диктатурата на комерси-алното – когато не качеството на произведението диктува търсе-нето на произведението, а името. Развъртането на името. РR (пер-соналният рейтинг) сега е по-значим от самия текст. Големите световни издателства определят политиката, а малките издател-ства постоянно се закриват. Ако влезете в големите магазини на Москва, ще видите там колко малко поетични книги на малки издателства има. А преди всичко – развъртяните имена на попу-лярните поети-песнопойци или в най-добрия случай – класика. А къде е талантливата младеж?

- В какво се изразява днес добрият тон в литературата т.е. да го наречем така – прогресът в нея?

- Прогресът в литература-та се изразява в това да не се

ВСЕВОЛОДКУЗНЕЦОВ ОБРАЗЪТ МУ ВДЪХНОВЯВА,СВЕТЪЛ

На светлата памет на Сергей Александрович Есенин

Тази шепа черноземна пръст – нежна, българска и свята, с нас дойде в Русия като кръстот страната братска – с брата.

Дадоха ми я с любов за път – малка шепа пръст, свещенна:„Изсипи я тихо в някой къттам на гроба, непременно...” .

Да. За тях е също гений той – нашият лирик свръхтънък...И духа обсебва като свой,разтревожен и разпънат...

Образът му вдъхновява, светъл,всички млади и големи.Гласът съдбовен на поета – в сърцата да звучи – кален е!

Ето, шепа черноземна пръст – нежна, българска и свята, с нас дойде в Русия като кръстот страна – свещенна, с брата...

... Нас животът тук ни е обрекъл на сняг и вятър – зима канска...С образ вдъхновяваш светълцялата страна балканска!

5 февруари 2009, Новогиреево,Денят на официалното откриване

на годината на България в Русия

нареждаш на пазаря. Много е важно да бъдеш самия себе си и да не чакаш от участието си в литературата медена питка.

- Кое е общото и различното между днешния литературен процес и литературния процес преди двадесет и няколко годи-ни?

- Преди двадесет и няколко години имаше диктат на иде-ологическия пазар. Сега има диктат на комерсиалния пазар т.е. в същността си нищо не се е изменило. Ако преди писателите от моята страна бяха длъжни да пишат за верността си към иде-алите на марксизма-ленинизма и родната комунистическа партия, то сега писателите пишат за бан-дитите и проститутките… Тър-сенето диктува предлагането. И с т и н с к а т а л и т е р а т у р а с е п о я в я в а в ъ п р е к и о б щ и т е т е н д е н ц и и. Истинският писател винаги върви напреки – срещу епохата.

- Какво е Вашето лично учас-тие в този процес?

- Издателство „Запад-Кон-султ”, което аз създадох преди повече от седем години, се зани-

мава в частност с некомерсиални проекти. Ние издаваме списания за поезия и за проза: „Децата на Ра”, „Крещатик” „Зинзивер” „Знание-сила. Фантастика”, „Футурум АРТ”, „Другите”, вест-ниците „Литературни известия” и „Поетоград”, алманах „Иля”. Всички тези издания са некомер-сиални проекти, които показват развитието на съвременната руска литература.

От началото на 2010 година нашият вестник „Литературни известия” започна да се поддър-жа финансово и информацион-но от Федералното агентство „Россотрудничество”. Значи, ние станахме нужни и на държавата. Това мен много ме радва. Значи, ние можем да направим още много за благото на литерату-рата.

-На кой литературен жанр отдавате предпочитание?

-От младите си години аз съм верен на поезията. Обичам Пушкин, поетите от Сребърния век, Давид Бурлюк, Георги Ива-нов. В момента пиша докторска дисертация за съвременната поезия.

В ЧАС ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

На моите съкурсници

Студенти днес сме всички ние – четем и пишем, нещо зубрим...Незабелязано – в речта се крие – на български да си побъбрим...

Славяни сме по дух, по кръв сме – също,

и трябва славно да живеем!Освен нас кой умее мъжкинад дружбата си да копнее?!

От векове и беззаветно...И брат да чувства силно рамо...Душата от любов просветна,остава да говорим само!

Студенти днес сме всички ние – четем и пишем, нещо зубрим...Без думи – със сърцата – стил е,по български да си побъбрим!

17.05.2009,Български културен институт

ЗАЩО НЕ ЛЕТЯ СЪС САМОЛЕТ

– Защо не отлетиш със самолет?Тъй до България е два, три часа...– От влака виждам всичко аз навред –там стават, мисля си, и чудесата...

Във влака мога аз да се отпусна,да си почивам и да съзерцавам...Към видимите цели да се спусна,на запознанства да се наслаждавам.

И да попиша, малко да си помечтая,а в паметта си миналото да възвърна,да чувствам – към приятелите пътя

зная – към домовете, към душите им съм

тръгнал...

26.05.2010, Москва,Български културен институт

ЧОВЕКЪТ ОТ СОЛИКАМСК

На Николай Симеонович Бухаринов

Не си стар ти. И – духом, млад си. Родината ти е Урал.В Соликамск – в чудесен град си,вдъхновение той ти е дал.

За тебе знае и столицата, и „мечата бърлога” знае...Словото – ангелска птица – в сърцето ти все витае.

И намираш разбиране – лириката ти е желана...

Днес и Варна в нея взира се,отделила ти е внимание.

Затвърждава се мнението –

да те четат е интересно:на руските поети – приятелят Пенев,те е превел чудесно!

12 юни 2010г., МоскваДен на Независимостта на Русия

ЕСЕНИНСКИ БУЛЕВАРД

Пилотна страница на приложение за съвременна руска литература

„НЕ СЕ НАРЕЖДАЙТЕ НА ПАЗАРЯ!”

НО

ВОИ

ЗЛЕЗ

ЛИ

КН

ИГИ

НА

БЪ

ЛГА

РСК

И П

ИС

АТЕЛ

И В

РУС

ИЯ

В П

РЕВО

Д Н

А В

СЕВ

ОЛ

ОД

КУ

ЗНЕЦ

ОВ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 13В. „ЛИТЕРАТУРА И ОБЩЕСТВО” И В. „ПАРЕКОРДЗАГАНИ ЦАЙН”:НАШИЯТ ГЛАС

международно и национално ЕЛО. Участието на Нураир Нурикян – многократен олим-пийски, световен и европейски шампион по вдигане на тежести, на мс Георги Кюркчийски – уп-равител на ОББ – гр. Пловдив и малобройната, но силна група шахматисти от гр. Варна, напра-ви състезанието много съдържа-

телно и емоционално. Турнирът се проведе по

швейцарската система в 7 кръга по 15 мин. на всеки състезател или общо 30 минути игрово време по Правилника на ФИДЕ. Жребият за всеки кръг се опре-деляше от квалифицирания и с компютърна грамотност по шах Здравко Недев – Международен арбитър на ФИДЕ и Главен съ-дия на турнира. Пръв помощник на З.Недев бе Левон Ованезов, също международен арбитър на ФИДЕ, както и международният майстор Ружка Генова – съдия републиканска категория.

Надпреварата, продължила през целия ден, бе много оспор-вана. Международният майстор Атанас Куртенков и майсторите на спорта водеха ожесточена битка за първото място. Кръс-тосваха шпаги на черно-белите

квадрати с богати умения както в дебюта, така и в мител шпил и не по-малко в ендшпил в края на играта. Щастието се усмихна на талантливия мс Христо Ивели-нов от гр. Варна, който постигна 6 точки от 7 възможни. С по 5,5 точки разделиха второ и трето място мм Атанас Куртенков и мс

Димитър Илчев от гр. Пловдив. Мс Георги Кюркчийски също с 5,5 точки, но с по-слаб коефици-ент се нареди на 4-тото място. Александър Куртенков, който смело крачи по стъпките на баща си, постигна 5 точки – на пето място в крайното класира-не. В шестицата с по 4,5 точки се включиха: ветеранът, рутинира-ният шахматист мс Петър Лян-

гов от Асеновград, км Констан-тин Георгиев и км Мардирос Л. Минасян от Варна. Последният се класира най-добре от десетте участвали с арменски произход шахматисти – от гр. Пловдив и от гр. Варна.

Всички състезатели, заели честата до 10-то, получиха па-рични награди. Допълнителни награди получиха Нуниг Кафе-джиян, Гарабед Томасян от гр. Пловдив и Георги Александров от гр. Варна.

Състезателите единодушно изразиха удовлетворение от работата на организаторите от Парекордзаган за предоставе-ните добри условия – залата за игра, озвучаването и реферира-нето, както и шахматен турнир без такса, специална грамота за участие за всеки един и не на последно място – премиерата и

получаване на книгата „Нашият шахматен дом 1990 – 2010 г.”. А споделеното желание турнирът да бъде начало на една система от шахматни срещи и турнири, бе възприето от ръководството на „Паракордзаган” и неговият председател г-н Рупен Чавушян.

НА МЪГЪРДИЧ ХАЧИКЯН

На 5-я На-ционален поетичен конкурс „Мила Родина” – „Камчий-ски дни на поезията 2010г.” на

Община Долни чифлик, провеж-дан под патронажа на кмета г-н Борислав Натов, поетът Мъгърдич Хачикян получи 3-та награда за стихотворението си „Родино моя”.

РОДИНО МОЯ

Родино моя, майко свята,земя на нашите деди,ти извор си на светлината,даряваш с дух, каляваш днес

души.

И сигурни сме в твойта сила,и често търсим твоя свод – закрила даваш ни, закрила,житейски знания за цял живот.

Народът ни е храбър, малък,с дух несломим от векове,измъчван, изтерзан – от камък,не скланя той глава пред

врагове.

Познати и незнайни днес герои,отдали са без страх един живот,за да премине бързеи, пороис неопетнено име българският

род…

И паметта ти, скъпа моя майко,таим дълбоко в свойте умове – за бъдещето да оставим святипослания за свойте синове.

100 ГОДИНИ ОБЩОАРМЕНСКИ БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СЪЮЗ

„ПАРЕКОРДЗАГАН” От стр. 1

Уважаваната и известна оперна певица от град Пловдив– Силва Долмаян наскоро изпрати писмо до редакцията на в. „Ли-тература и Общество”, в което подчертава: „Ще удовлетворя породеното у вас любопитство и най-вече желание да отразите нещичко за големия музикант Хайгашот Агасян, с когото бях състудентка в Държавната кон-серватория – София. Познанството ми с Хайго започна през 1972 г., когато ме приеха в Консерваторията. Той ми е не само състудент, но и сме родени в една и съща година – 1953-та. Софиянец е с пловдив-ски корени по баща и с варненски по майчина линия. Специалността му от Консерваторията е виола. След завършва-нето започна от студент-ския театър във ВИТИЗ (днес – НАТФИЗ) – му-зикално оформление, а след това се премести на работа в „Младежки театър” – София като музикант. Хайго напра-ви завидна музикална кариера и стана популярен особено ко-гато композираше по стихове на поета Недялко Йорданов и изнасяха заедно спектакли. Той написа и химна на Арменското училище „В. и К. Тютюнджиян” в гр.Пловдив. Заедно с него сме и на арменската самодейна сце-на от много отдавна – в редица градове. Той създаде прекрасно музикално семейство – съпруга-та му е пианистка, синът – също. Познавам Хайго като земен, контактен и обаятелен човек, притежаващ завиден дар слово и голяма любов към музиката и арменската култура.

Нас, арменците-студенти, когато учехме, ни събираше у тях – в дома си срещу софий-ската опера и започвахме да се веселим с китара, с пиано, с пес-ни. В съседната стая обикновено неговата леля заедно с имени-тата в миналото певица Надя Афеян – мецосопрано, играеха бридж или разговаряха за опера, за музика… Хайгашот Агасян произхожда от ерудирано, инте-лигентно семейство със съвре-менно мислене, проявяващо се непрекъснато. Гордост за мен и за нашата нация е, че го има и никога не забравя арменските си корени. В неделя можете да го видите в софийската армен-ска църква, където пали свещ, а после отива в кафенето и играе шах или табла с всеки, който по-

иска, без да проявява грандома-ния или надменност. Изпитвам дълбоко уважение към него като музикант и човек.”

Наистина, написаното от Силва Таниелян–Долмаян за композитора, музиканта Хай-гашот Агасян, ни сближи с две големи фигури на изкуството. Но коя е тя? Едно откритие на интелектуалеца Левон Ованезов

или отдавна съществуваща ве-личина на оперния небосклон? Преценете сами: „Завърших пло-вдивското музикално училище и Консерваторията в София – оперно пеене при проф. Цветана Дякович, майка на диригента Иван Маринов, работил във Ва-рна. Познавам варненската опер-на прима Ана–Мари Папазян –

и двете сме ученички на проф. Дякович. Работих като солист в Пловдивската и Бла-гоевградската опери, от 1980-та – в хора на операта в Пловдив. Лауреат съм на международния оперен фестивал в Карлови Вари – Словакия. 32 години не слязох от оперните сцени в страната – с варненския оперен хор също обиколихме света и разнесохме оперната слава на България. Обичам класиката, евър-грийни-те – те възпитават, ненавиждам чалгата и агресивната музика, която пробужда омраза, нена-вист. Баща ми Таниел Таниелян бе солист на хоровете в Пловдив и член на Църковното насто-ятелство, сестра му – почетен член на Парекордзаган.Синът ми бе член на редколегията на в. „Парекордзагани цайн”. Рад-вам се много на това сериозно и активно сътрудничество между двата вестника: „Литература и Общество” и „Парекордзагани цайн” и му желая единствено възход.”

СЛОВо

СИЛВА ДОЛМАЯН: „ЛЮБОВТА КЪМ ЧОВЕКА И ЛЮБОВТА КЪМ ИЗКУСТВОТО СА В ОСНОВАТА

НА ЖИВОТА”

НАГРАДА ЗА ПОЕЗИЯ

ПродължениеЕдно от нейните последствия беше и нарастването на антитурските и проарменските настроения в из-раелското общество. Те намериха израз в демонстрациите пред тур-ското посолство в Тел Авив, кьдето присьстващите крещяха лозунги в подкрепа на Армения и на кюрд-ското национално-освободително движение. Организатор на про-явата, сьстояла се на 03. 06. 2010 беше известният изрелски арабист и специалист по регионалната безопасност Гай Бехор. Тьй като той я огласи предварително чрез Интернет-блога си, успя да сьбере много хора, предимно активисти на младежкото движение на парти-ята “Ихуд ха Леуми” и на управля-ващата партия “Ликуд”. Дойдоха и депутатите от Кнесета Мири Регев и Дани Данон. Тези хора явно ще бьдат в основата на бьдещето изра-

ГЕОРГИ КОЛАРОВ

ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА

ЕРЕВАН – РЕАЛНОСТ, ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА,

ПРОГНОЗИ, ПЕРСПЕКТИВИ

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 14 В. „ЛИТЕРАТУРА И ОБЩЕСТВО” И В. „ПАРЕКОРДЗАГАНИ ЦАЙН”:НАШИЯТ ГЛАС

Доц. д-р МАСИС ХАДЖОЛЯН

АРМЕНСКИ ПРИНОСИ КЪМНАЦИОНАЛНАТА КУЛТУРА

Плодот-ворните бъл-гаро-армен-ски връзки са безспорно установени и доказани в историог-рафията на двата народа.

От съ-ществено значение за историята на българския народ имат сведенията, които дава древната арменска лите-ратура за неговия произход, негови-те прастари земи, пребиваването на българите и в Армения. Безценни източници в тези насоки са данните на историка Ехише – V в., старата арменска география “Ашхарацуйц” (в превод – Показател на света) от 7в., арменската история на Мовсес Хоренаци – V в., историкът Ованес Драсханакертци (ІХ в.), “ История на халифите” на Хевонд (VІІІ в.) .

Един уважаван учен в Бълга-рия, проф. д-р В. Тотомянц, през 1937 година издава книгата “Ролята на арменците в цивилизацията на народите”. В нея той представя като принос към културата на България участието на арменци в духовния й живот през VІІІ – ІХ в. , чрез създа-ването на първата християнска секта на Балканите – павликиянство, дала своето име на гр.Павликени и своите корени на богомилството. Посочва се и значението на Бачков-ския манастир, основан от арменеца Григори Бакурян през 1083 година. Към тези факти трябва да се приба-ви и това, че византийския патри-арх Фотий (820-891 г.), етнически арменец, е един от инициаторите за покръстването на българския народ по време на кан, а след това – княз, Борис І през 863-864 г., с което бъл-гарската държава се приобщава към ценностите на европейската христи-янска цивилизация.

След като Армения първа в света приема християнството като държавна религия през 301 г., там се започва масирано църковно строителство, което се развива и църковната архитектура оказва въздействие върху тази на Визан-тия, западноевропейските държави, както и на България, даже и отпреди образуване на българската държава – раннохристиянски църкви от ІV-V в. в местността Джавар тепе във Ва-рна, базиликата до крепостната сте-на в Монтана, базиликата в кв. Горни Лозенец София, тази до с. Овчарево, Търговишка област и др., през ІХ и Х в. –златната кръгла църква във Велики Преслав, костницата на Ба-чковския монастир и др.

За времето на Възраждането, историческата наука подчертава значението на издателската дейност на българска литература, която се осъществява активно в Цариград. От 214 български книги, издадени в чуждоезикови печатници в Цари-град, 202 са печатани в арменски пе-чатници. Особено близки са връзки-те между основателя на българското книгопечатане Татевос Дивитчан (1810-1878 г.), който е владеел и бъл-гарски език, с Константин Огняно-вич, Найден Геров, Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Славейков, Тодор Бурмов, Стоян Чомаков, Га-врил Кръстевич и др. Той е учител на първите букволеяри, словослага-тели и печатари-българи – Начо и Иван Ямболиеви, Христо Бъчваров, Илия Блъсков и др., които по-късно дават своя дял в просветното дело на България. В такава дейност е анга-жирана и печатницата на арменската конгрегация на мъхитаристите (мо-нашеско католическо братство) във Виена .

В същия исторически период българското обществено движение за самостоятелна църква се подкре-

пя както от обикновените арменци, така и от арменския патриарх в Цариград Мъгърдич Хримиян. Той е първия официален орган, който признава създаването на самосто-ятелната българска екзархия през 1872 година и установява връзки с нея.

В периода след Освобождени-ето и до днешни дни много видни арменци участват в развитието на българската националната култура. Сред тях е проф. д-р Александър Ба-лабанов (1879 – 1955 г.) , литературо-вед, преводач, поет и критик, с баща арменец и майка-българка. Оскар Искендер (поч. 1907 г.) е доктор по философия, публицист и първият директор на Българската телеграфна агенция (1898 г.). Архитект Торос Тороманян проектира сгради във Варна и Русе. Натан Амирханян-Князев (1872-1949 г.) е диригент на Софийската опера , автор на операта “Иванко” и други музикални творби, музикален деятел във Варна. Проф. Григор Ахаронян (1896- 1980 г.), склуптор, е автор на бюстовете на Пею Яворов в България и Армения.

През двадесетте години на ми-налия век, в България се създава българо-арменско дружество с пред-седател проф. д-р Гавраил И. Каца-ров, което развива народополезна дейност.

През м.септември 1924 г. , Га-рабед Айдинян, инж. Емануел Дже-рахов, иконом Хорен Джамджиян, Крикор Асланян и Кеворк Куюмджи-ян, от името на арменската общност в България, подаряват златен кръст за олтара на катедралата “ Алексан-дър Невски” в София, при неговото освещаване, в знак на голямата й благодарност към българския народ.

На 18 август 1935 година в София, се издига паметник на Пею Яворов с надпис: “ от признателни-те арменци”, а Яворовото “ Арменци” се превежда на арменски език още през 1909 година. Такъв паметник е изграден и в Армения, гр. Ереван, поставен в двора на училището, което носи неговото име.

Арменската литература е из-точник на българска преводна литература. През 1910 година, в антологията на Иван Андрейчин “ Цветя от всички полета” се включ-ват преведени стихове на Рафи, , Саят-нова, Нахапет Кочак, Бедрос Сурян, Аведик Исаакян, Аведис Ахаронян и др. Тези и други армен-ски автори се представят в антоло-гията на Коста Динолов “ Арменска поезия” през 1942 година. В по-ново време, арменска литература се пре-вежда от Андрей Германов, Григор Ленков, Димо Боляров, Александър Миланов, Агоп Мелконян, Михран Бохосян, Севда Севан и др. Особено мащабно и плодотворно е делото на Агоп Орманджиян . Превежда се и арменска научна литература. В съ-щия период, Никола Инджов напис-ва пътеписа си за Армения “ Висоти и Подножия” (1977 г.), а Върбан Стаматов – “ С лодка до Арарат” (1954 г.). С широка известност се ползва романът- трилогия на Севда Севан (Франсухи Бахчеджян, 1945-2009 г., “ Родосто, Родосто”, “ Някъде на Балканите”, “ Дер Зор”. Благодатно е творчеството на писателя-фантаст Агоп Мелконян (1949-2006 г.).

Развива се и арменска преводна литература на български произ-ведения – “ Бай Ганьо” на Алеко Константинов, “ Вражалец” на Ст.Л.Костов, стихотворенията на Христо Ботев и на Пею Яворов, “ Време разделно” на Антон Дончев,

разказите на Елин Пелин, трилогия-та на Севда Севан, сборникът “ Бъл-гарски разкази” и др.

В периодичния печат развиват дългогодишна дейност на полето на българо-арменските културни връз-ки Гаро Хайрабедян – главен редак-тор на вестник “Ереван” (София), Вартануш Топакбашян – журналист и главен редактор на вестника от 1998 г., Рупен Чавушян – издател на вестник “ Парекордзагани цайн” (Пловдив) и Хрипсиме Ерниасян – отговорен редактор на вестника, Едуард Сарафян – директор и Хари Нигохосян – главен редактор на в-к “Вахан” (Пловдив). Михран Бохосян полага големи интелектуални уси-лия, включително с предавания за арменската общност в теливизион-ния канал “Скат”. Към тази плеада се присъединява и националния вестник, издаван във Варна, “Лите-ратура и общество” с главен редак-тор Станислав Пенев .

В сферата на изкуството през годините се изявяват оперните певци Соня Хамерник, Мари Крико-рян – заслужил артист, Алис Багда-сарян, Ани-Мари Папазян, Беатрис Бояджиян, Наталия Афеян, Силва Даниелян, Алис Боварян, Зармайр Нишанян, Нъварт Хъмаяк. В попму-зиката, с международна известност се ползват баща и син Бедрос и Фи-лип Киркорови (от Варна). С инте-рес се посреща изкуството на Хилда Казасян. Сред инструменталистите са Сета, Арусяк и Саркис Балтаян. В съсловието на композиторите имат утвърдено име Арам Берберян-Да-тев (почетен гражданин на Варна), Саркис Балтаян, Артин Потурлян, Хайгашод Агасян, Вили Казасян, Бедрос Папазян. Дълги години в хоровото дирижиране заемат видно място Киркор Киркоров, доц. Кир-кор Четинян, а в музикалната педа-гогика – Гаро Балтаян.

В театралното изкуство остава с незабравимо име и светла памет режисьорът Крикор Азарян. Широ-ко известни са режисьорът Бохос Афеян и телевизионния деятел и режисьор Хачо Бояджиев, теливизи-онният журналист Кеворк Кеворкян, радиожурналистът Еди Емирян, артистът-илюзионист Астор (Ан-траник Арабаджиян). Сред худож-ниците са Аведис Асланян, Воскан Атамян, Едмонд Демирджиян , Хени Агопян, Нъварт Апкарян, Ончо Карамфилян, Ишхат Тигохосян.

В научно-преподавателската дейност и в организацията на нау-ката и висшето образование дават значителен принос десетки арменци с научни степени и звания, изявени в БАН и университетите в столи-цата и други градове в страната. Те са посочвани поименно в трудове и справочници. Техен далечен пред-чета е един от най-видните пред-ставители на арменската медицина Амирдовлат Амиасаци (ХV в.), кой-то живее в Пловдив десет години, пише медицински трудове, практи-кува, преподава, изучава лечебни средства.

Макар и непълно, изказаното е достатъчно за да покаже как арме-нците в България навлизат дълбоко в литературата, науката и изкуство-то и допринасят за тяхното развитие. В тези сфери няма малки и големи народи и етноси в тях. Талантът, целеустремеността, волята и трудо-любието на всяка личност са онези фактори, които тласкат културата и я представят и възпроизвеждат в света.

елско-арменско сьтрудничество на високо равнище. Те издигнаха пла-кати сьс знак за равенство между Реджеп Тайип Ердоган и Махмуд Ахмадинеджад. Тук обаче влизат в противоречие с позициите на ар-менските си коллеги.Арман Киракосян смята, че от-ношенията с Иран са нормални и посочва сьвместните проекти в сферата на енергетиката и транс-порта. Той дава за пример факта, че голямата арменска община се ползва с всички права, радва се на уважението на другите граждани на страната и има двама предста-вители в иранския Парламент. Според него, за 20 години неза-висимо развитие на Република Армения между двете дьржави никога не е имало никакви пробле-ми. Посочва обаче, че Техеран се старае да поддьржа такива отно-шения с всички страни от Южен Кавказ. Сьжалява, че санкциите сьздават проблеми и че Република Армения е дльжна да ги спазва, но изтьква че и Ереван не желае в региона да има регионални лидери с ядрено орьжие. Сьщевременно категорично подкрепя развитието на ядрената енергетика за мирни цели, която е приоритет и на Ре-публика Армения. Надява се на мирно разрешаване на конфликта. Игор Мурадян е още по-голям оп-тимист в този случай. Той смята, че за в бьдеще ирано-американските отношения ще станат партньорски, без да се налага смяна на режима в Техеран. Според него, гаранция за това е арийското самосьзнание на иранския елит. Александьр Марка-ров от своя страна оценява Иран едновременно като изход и като не много надежден партньор за страната си. Той обаче подчертава взаимния икономически интерес от развитието на отношенията. Според него, те не трябва да пре-крачват определена граница. Рубен Сафрастян смята, че Армения е много задьлжена на Иран за реал-ната помощ по време на блокадата. Той спорно определя отношенията между двете дьржави и народи като дружески от хилядолетия насам!? Според него, Иран играе важна роля в региона и опитите тя да бьде принизена могат да доведат до много сериозни последствия, включително и за Армения. Александьр Искандарян сьщо е на мнение, че санкциите влияят на много добрите армено-ирански отношения. Според него, е много трудно да се оцелява само с две от-крити граници и вижда проява на висшо дипломатическо искуство завоюването на статус на един-ствената страна в света, на която САЩ позволяват да развива тесни врьзки с Иран и нямат никакви вьзражения срещу този процес. Той посочва като доказателство по-строения газопровод (срещу който в началото са се обявили и Москва и Вашингтон) и строящите се ж. п. линия и магистрала. Оценява втория газопровод, снабдяващ Ар-мения с руски газ през територията на Грузия (не спрял да работи дори по време на руско-грузинския конфликт през август 2008), като доказателство за професионализма на арменските дипломати, успели да обяснят на московските си коле-ги защо не могат да признаят не-зависимостта на Абхазия и Южна Осетия и защо Ереван сьтрудничи

с Тбилиси. Александьр Маркаров подчертава важността на Грузия за Армения, нагледно де-монстрирана по време на сьщия конфликт,

когато в резултат на блокирането на северната арменска граница, страната понесе загуби за 248 ми-лиона долара. Той е уверен в сьхра-няването и развитието на парт-ньорските отношения между двете дьржави, за което навярно има го-лямо значение неговият тбилиски произход. На сьщото мнение е и Арман Киракосян, който подчерта-ва факта, че през грузинската гра-ница влиза 70% от арменския внос. Той потвьрждава, че проблемите на арменската диаспора в Грузия (тре-та по големина в света) се решават конструктивно на най-високо рав-нище. За него най-важното е ува-жението кьм арменската култура и конфесионалният статус на армен-ската цьрква в Грузия. Не смята, че предстои целенасочено прогонване и изселване на арменците от при-надлежащата в момента на Грузия област Джавахк (Джавахетия), с цел повторно заселване там на про-гонените от Сталин месхетински турци и обезпечаване на благо-приятни и безопасни условия за новите транспортни и енергийни коридори между Азербайджан и Турция. Рубен Сафрастян набляга на хилядолетните (1?!) приятел-ски отношения между арменския и грузинския народи, поставени през август 2008г. на сериозно изпитание. Той се гордее, че ар-менската дипломация е излязла с чест от него и е сьхранила добрите си отношения и с двете страни в конфликта. Според него, Грузия е оценила по достойнство вьздьр-жането на арменската страна от признаването на Абхазия и Южна Осетия. Игор Мурадян е убеден, че запазването на териториалната цялост на Грузия е от жизнено ва-жно значение за националната си-гурност на Армения. Той не мисли, че появата на непредсказуеми не-зависими дьржави на северната и северозападната арменски граници ще сьздаде по благоприятна геопо-литическа ситуация от сегашната. Според него, дори и да присьедини в бьдеще Джавахк, Армения не може да получи излаз на Черно море. Тук трябва да добавим, че в Абхазия и в Краснодарския край на Руската федерация арменците вече са значителен процент от на-селението и при определена насока на демографските и миграционни-те процеси биха могли да станат и мнозинство. Вахан Тер-Гевондян завижда, че Грузия изпреварва Армения по отношение на евроатлантическата интеграция. Той подчертава, че сближаването с ЕС е в интерес на Армения и на целия регион, но изключва варианта за членството на Ереван в НАТО. Според него, в отношението на европейските институции кьм Закавказието се чувства фалш. Те не приемат южнокавказките дьржави като сьюзници. Европейските ценности навлизат в региона, но процесьт протича твьрде вяло.

КРАЙ

ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕРЕВАН – РЕАЛНОСТ, ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА, ПРОГНОЗИ, ПЕРСПЕКТИВИ

От стр. 13

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 15АФОРИЗМИ

Съдружници: единият си плюе на ръцете, другият – на краката.

Най-много бури вилнеят в чашата на търпението.

Не превивай гръб – ще ти се качат на главата!

Не позволявай да те носят на ръце. Могат да те изпуснат.

За да се увериш в глупостта на някого – поласкай го!

Вдигна летвата, за да може спокойно да минава под нея.

Въртиш ли се около жена си като пергел, ставаш кръгла нула.

ДИМИТЪР АТАНАСОВ

Творческото амплоа на Димитър Атанасов (1949) е да рисува карикатури, да пише епиграми, афоризми и малки басни. Добър познат на нашата сатирична гилдия с участие-то си в конкурси и изложби у нас и в чужбина. Включен е в „ Антология на българския афоризъм”, „Антология на бал-канския афоризъм” и в много други авторитетни алманаси и сборници. Носител е на награди от изложби и конкурси – на-ционални и регионални. Автор на пет книги и два алманаха. Д. Атанасов е съосновател на клуба на хумористите „Жарава”

– Кубрат, на който е несменяем председател от 1988 година; ак-тивен организатор и участник в Националния конкурс за хумор и сатира „Жарава”… Конкурсът в Кубрат, със сътрудници и ут-върдени сатирици-участници, покрива цялата територия на страната. По регламент журито на конкурса се определя от Бо-рис Арнаудов от Българското национално радио. В него са участвали такива изявени сати-рици като Доньо Донев, Виктор Самуилов, Румен Леонидов и др. Сред многобройните участници в конкурса „Жарава” – Кубрат са и познатите имена на Тур-хан Расиев, Георги Бербенков, Живко Сотиров, Панчо Недев, Димитър Ъглен и др.

Кръглите нули в математиката, за разлика от човешките, се надуват само когато стоят зад единицата.

Как да потънат от срам, когато са празноглави?

Хората са като писмата – не са ли препоръчани, трудно стигат където трябва.

Докато се заливаш от смях, внимавай да не те насапунисат!

Знаменитостите са като маслените картини – трябва да се гледат от разстояние.

Понякога будната съвест е вид сомнамбулизъм .

За каква гледна точка могат да ми говорят безочливите?!

Никой няма да ти се разсърди, че си го ударил… на молба.

Не казвай азбучни истини на неграмотен!

В борбата за място под слънцето мнозина бързат да се наврат под сянката.

Знаете ли, че на кулата в Пиза й е наложена мярка за неотклонение?

Защо да се боря със себе си, като не сме в една категория?

Открехнаха му прозореца към света и той взе, че настина.

Грешките се прощават, успехите – не!

Силната ракия е като хубава-та жена - бързо те хваща.

Скачат ли цените на дребно – закъсваме я на едро.

Когато началникът е глупав, подчинените му бързо захитря-ват.

Да, Народното събрание е ковачница на закони. Но защо все народът трябва да бъде наковал-нята?!

Когато на едно място се събе-рат само хитреци-законотворци, обикновено се вземат най-глупа-ви решения!

Навъдиха се днес много воде-щи… Пък до никъде не стигаме!

Сваляш ли шапка на всеки – може и без глава да останеш!

Най-силно удрят тези, които се правят на ударени.

Постоянно се ядем един дру-ги, а все още има ненаядени!

Спорят ли само лъжци – не чакай да чуеш истината.

Днес държавата ни слабее най-много от силните на деня!

У нас всеки си има едно на ум. Как тогава сметката на дър-жавата да излезе вярна?

„Гладна мечка хоро не иг-рае…” Но гладен човек – всичко играе!

Пазете се от тия, които много обичат силно да мразят!

Пред Закона всички сме рав-ни. А пред Съда!?

Ако вярваш на тия, които само те хвалят, значи си започнал да оглупяваш!

„Равнодушие”-то не значи, че душите ни са равни!

С изпрани пари се вършат най-мръсните дела.

Самочувствието е като жи-вотоспасяващо лекарство. Ако е малко – лошо. Ако е много – още по-лошо!

От стр. 16

МИНКО МИНКОВ

ЗОВ

Добри Войников написал е някога„Криворазбраната цивилизация”.Няма ли го да напише сега пък – „Криворазбраната ни демокрация.”

БЪЛГАРСКА РАБОТА

Музикална академия,Театрална академия,Военна академия,Художествена академия,Стопанска академия,Медицинска академия…

На върха стои, обаче – Спортна академия!

НА ЕДНА ЧАЛГАДЖИЙКА

Пее ли пее песни юнашки – по силикон и по тънки прашки.

ИДЕАЛИЗЪМ

Където има огромни пари,там има огромна корупция.В културата няма изобщо корупция,защото там няма изобщо пари!

* * *

Крале, царе и властелинипогребвали ги със конете!...Предлагам днешните мискинида ги погребват с мерцедеси!

* * *

Не знам човек със престъплениеда е умрял от притеснение!

БЪЛГАРСКИ СИМПОЗИУМ

На купона се бяха събралиГаля Свирката, Дичо Травестита,Нина Прашката, Сульо Баретатада изследват с научни средствадемографския срив на планетата.

СМЕХЪТ НА АРТИСТАХудожник Димитър Атанасов

ХУМОРЪТ НЕ Е ОТ ВЧЕРА

Варна, бр. 5-6 (11-12), декември, 2010 г. 16

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯГлавен редактор: Станислав Пенев

РЕДАКТОРИ: Венета Терзиева,Панчо Недев - зам. главен редак-тор, Сия Папазова – зам. главен редактор, Славейко Чамурлийски,

доц. д-р Христо Ганев - зам. главен редакторРЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ:Диан Даскалов, Елка Няголова,Елица Виденова, д-р Георги Венин, доц. д-р Димитър Русев,

доц. д-р Димитър Кънев,доц. д-р Димитър Стайков,Людмила Богословова,доц. д-р Масис Хаджолян,

Ръкописи не се рецензират, не севръщат.

Не се приемат текстове по-големиот 5 страници (64 знака, 30 реда на страница).Предимство имат материалите,изпратени на електронния адрес или на дискета, CD или DVD.

Електронен адрес (e-mail):litobshtestvo@abv.bg;ISSN 1313-826X

Адрес на редакцията:Варна, ул. „Драган Цанков” № 18

„АНИ” ООД се създава през 1996 г. с основен предмет на дейност – производство на хляб и хлебни изделия. От 2000 г. дружеството разширя-ва дейността си и във Варна.През 2005 г. фирма „АНИ” ООД въвежда в експлоатация новоизградена сграда (храни-телен комбинат) с обща площ от 8000 кв.м и прилежаща земя от 17 960 кв.м, включва-ща: мелница, хлебозавод, цех за пакетаж, цех за макаронени изделия, склад на едро, цех за производство на безалкохол-ни напитки и сладкарски цех.Приоритет в дейността е раз-работването на здравословни и екологично чисти продукти, отговарящи на съвременните тенденции в храненето, както и обновяване на предлаганите продукти с привлекателен външен вид. За всичко това се грижат висококвалифи-цирани и опитни работници. Фирмата произвежда широка гама от хляб, закуски и мака-ронени изделия.Продукцията се реализира чрез добре изградена дистри-буторска мрежа във Варна и в цяла Североизточна Бълга-рия. Фирмата се е доказала на регионалния пазар с каче-ството на предлаганите от нея стоки, предпочитани и търсе-ни от крайния потребител.

Издание на “Сдружение Литературно Общество - Варна“

Когато ръждата избие по листата, дърветата се сгушват и сякаш правят равно-сметка, както и аз си правя рав-носметка в края на всяка кален-

дарна година: орехи и ябълки пак няма да има в мазето ми. Хубаво е, че децата си имат пристанище, могат да пуснат котва и при мен след дълги пътешествия. Другото е негатив: разумните мисли се утаяват в съзнанието ми, фалши-вите – изплуват нагоре и бързеят ги отвлича. Сигурно в късна есен с всекиго е така: и за политици, и за връстници. Я да се увия в одеяло-то, пък ще му мислим напролет!

Много от състезанията се печелят с непочтени средства. Ами аз пропуснах уроците по кражба, лицемерие и безчестие, при кои да се строявам? Стрелката ми сочи все по пътя към самотата. И колко му е на мислите да отлитат към

други галактики и вселени. Ще разпитвам тамошните властимащи дали и те са притеснени като наши-те? Не, не – забръмчава в съзнани-ето ми – изпратили ги на Земята. Питам за моите сподвижници - да, прибрали са ги свестните, да. Нали и без това поетът бил писал „Свестните считат за луди…” Аз пък загасих Диогеновия фенер – не ми е потребен вече…

Истинският стопанин и най-дълбоката бразда да изоре няма да се умори, когато хлябът му е сладък. Ще се катери, ще се спу-ска по стръмнините цял живот и пак ще е щастлив. Но качи ли се готованин на гърба му, сигурно му е сгромолясването. Или пък да реши познание с богатия да споде-ли. Същото е валидно и за глупака. Защото мрази височините, квака си в блатото, запушва с восък уши-те си, когато славей пропее. С най-старото ренде да го одялкаш, пак ще пропука някъде. Светлина му даваш, със злато я гаси. Да е чешит, да му простиш, а той - счупено гърне в изоставен манастир…

ВАСИЛКАРАКАШЕВ

Васил Карака-шев (1934) е роден в гр. Белослав. С този град и с из-вестния в цяла Европа Стъкларски завод, който за съжаление вече го няма, е свързан целият му трудов и творчески живот. Първите си сатирични материали печата още през да-лечната 1957 година. Сега сътруд-ничи редовно на много регионал-ни и централни издания. Името му под интересни афоризми, диалози, анекдоти, епиграми ще срещнете във вестниците „Трета възраст”, „Футбол”, „Народен спорт”, „Народно дело”, „Черно-морие”. Сътрудничи активно на Радио София, Радио Варна, Радио Шумен. На спортната ни публи-ка името му е известно като дъл-гогодишен спортен коментатор на футболни срещи – в продълже-ние на 33 години е предавал над 500 мача от футболното ни пър-венство! Самият той е известен футболист. Играл е в отборите на „Академик” – Варна и „Ватев” – Белослав… Като изпълнител на авторски сатирични материали се е явявал на много регионални и национални фестивали и пре-гледи – в личната му колекция ще видите десетки грамоти, дипло-ми, медали и отличия. Пет пъти поред е бил носител на престиж-ната награда „Сребърен лист” от националния фестивал „Лис-топад на спомените”- Варна… Неотдавна, на своя 75 годишен юбилей, Васил Каракашев полу-чи заслужена почит и уважение от много вестникарски и теле-визионни редакции. А от род-

ния град? – питаме с любопитство. „Е, и от Белослав – отговаря неохотно сатирикът и добавя с присъщото си чувство за хумор, - но… „тук съм по-малко известен / по-неже съм местен!” За нашите читатели В. Каракашев предлага нови афоризми, които

е кръстил

ОТГЛЕДАНИ МИСЛИ

Ако дълго спориш с глупа-ка, бъди сигурен, че сте станали двама!

Говориш ли много, бъди сигу-рен, че си изпуснал най-важното.

Докато се радваше на късме-та си, баницата беше изядена от тези, които бяха без късмет.

На забравянето това му е ху-бавото, че не можеш да се сетиш, за какво си се ядосал.

Мъж, който спи отделно от жена си и от зъбите си е съвсем остарял!

Лудите често казват големи истини, но щом нормалните ги чуят, правят се на луди, че не са ги чули.

Българинът се лъже само три пъти – преди, по време и след изборите.

Най-опасни са тези, които не говорят, но им се чува думата!

* * *Философите се мъчат да об-

общят законите на хаоса. Но ако той беше закономерен, нямаше да е хаос. Хаосът няма основа-ния; само редът задължително има причини – или причинители. Но навярно хаосът постепенно се самоорганизира и подрежда. Или предсталява бъркотия от безраз-борно омешани порядъци. Нека науката се занимава с частнокон-кретното. Общото е безсмислено. Или не?

Нали средният ум се съмня-ва в големите умове, защото съ-поставя своята проницателност с тяхната – като при това подлага тяхната „на съда” на своята! Той е неминуемо самонадеян. Сред-ният интелект не приема никаква философска система, а неговата средна проницателност вижда света в самонеобуздано безредие; той е склонен скептично да от-рича всяка схема, но не за друго, а понеже не е в състояние (не му е дадено) да забележи някакви общи начала, принципи и зако-номерности на действителността.

За да се извлече система от

видимия хаос, който ни зао-бикаля, се иска прозорливост, която средният интелигент не притежава. В неговите очи тък-мо височинността на гениите ги прави съмнителни – а как иначе, след като му се мержелеят от подножието на интелектуалната му плиткост!

* * *Дали нашият садизъм се из-

тънчва или се изтънчва разбира-нето ни за садизъм, сиреч усетът ни за садизъм?

Помните ли? Празнично украсена зала, програмка, въл-нение, детешарски очарователна атмосфера. Осми март. Наоко-ло, естествено – просълзените майки. И ето го – „сюблимния” миг: вие се спускате да дадете най-хубавия подарък на своята майка, тя ви прегръща разчувст-вана, хвали ви, целува ви, бъбри щастлива, излива възхитата си от умението да изберете точно

това, което й трябва... Но вашите очички попиват чуждите подаръ-ци – колко по-красиви, по-скъпи неща подаряват другите деца! Сърчицето ви се свива, негодува; вие искате вашата майка да има най-хубавото! Вие сте малки, не разбирате, че това е без значение за нея; вие сте наивен дребосък, свърхчувствително глупаче и очите ви се пълнят със солена влага... (У детето завистта не е предразсъдък, както у възраст-ните презрението се има за по-рок.)

Садизмът е скуката на порас-налите деца.

* * *Когато някой ви каже: „Ця-

лата обкръжаваща действител-ност е измама, аз съм в час. Зная всичко, така че ми се махайте от главата! Вестниците лъжат – и нашите, и техните... Учителите са гола вода, аз ги слагам в малкия си джоб. Абе, то е ясно като бял боб, излишно е да ви обяснявам, какво да доказвам, ще ви изва-ди очите!”, такъв отрича, без да търси; предпоставя отрицанието на познанието: загърбва, преди да е познал. Такива ситни госпо-динчовци не са чували за Зенон или Платон, те не проумяват максимата „Колкото повече зная, толкова повече зная, че не зная.” Наопаки – тяхната нихилистична многознайковщина я перифрази-ра така: „Колкото повече не зная, толкова повече зная, че зная!”

Само невежеството може да се смята за всезнаещо. Ако глу-паците не бяха толкова сигурни в онова, което уж знаят, те щяха да се приближат към мъдростта.

Из „Не съм Чоран”

ГЕОРГИ ВЕНИН

„...ВИЕ ИСКАТЕ...„

СТОЙЧО БОЖКОВ - гост от Пловдив

СЧУПЕНО ГЪРНЕВ ИЗОСТАВЕН МАНАСТИР

На стр. 15