I.Историческо развитие на музеите

1. Същност и характеристика на музеите

Думата произлиза от латинската дума „museum“, която пък е от гръцки

произход и произлиза от „mouseion“. „Mouseion“ било мястото (понякога

храм), което било посветено на музите, покровителките на изкуствата в

гръцката митология. Музеите са учреждения, които колекционират, съхраняват

и публично излагат различни предмети с историческа ценност. Думата „музей“

се отнася както за институцията, така и за самата сграда, в която тя се

помещава.1

Музеят е европейско явление, за разлика от другите институции на паметта.

В модерната си форма той възниква в Европа през Ренесанса като

индивидуална колекция от куриозни предмети на аристократи. Националната

държава превръща музеите в стълб на своята културна идентичност. Днес в

динамичния и глобализиран свят музеят е превърнат в главно средство за

привличане на туристи. Едновременно с това той е колективна памет за пред

другите. Сбирката се приема в повечето случаи за достоверно отразяване на

историята, но нерядко самият подбор на предметите е пристрастен — той

подчертава това, което хората, подготвили дадена експозиция, приемат за

интересно или важно.

През 1981г. Международният съвет на музеите (ИКОМ) публикува

многоезичен „Музеоложки речник”, според който музеят е институция с

идеална цел. Той се създава в служба на обществото, занимава се с изследвания

на материалните свидетелства за човека и околната среда. Музеят придобива,

съхранява, експонира и най-вече предоставя с научна и образоателна цел, както

и за естетическа наслада, културно-исторически паметници и природни

образци.2 В това сложно и подробно определение се уточнява обхватът им:

- природни, исторически, археологически, етнографски местности и

паметници

1 Рибов, М. Туризмът в ерата на развлекателната индустрия, изд. “Тракия-М”, София 2008г. с. 178

2 Устав на ИКОМ, приет в Хага на 5 септември 1989 г. Чл. 2, - Цитирано по: Недков, С. Музеи и мусеология..., 1998, с.. 12

- институции за съхраняване на колекции от растения и животни:

ботанически градини, вивариуми:

- научни центрове и планетариуми и консерваторски институти и

изложбени галерии към библиотеки и архивни центрове.

В последния закон за паметниците на културата в България от 1996г. се

определя, че музеите са научни и културно-просветни институци, които

издирват, изучават, събират, придобиват, съхраняват, документират и

популяризират паметници на културата и природни образци.1 По форма на

собственост могат да са: държавни, обществени, частни. До първата половина

на ХХ век те са били предимно статично-експозиционни, по напоследък, с

оглед набиране на средства за издръжката им се налагат интерактивни методи,

включването на телевизионни филми, артистични изпълнения и т.н.

Основни елемнти на музея са: музеен предмет, колекция, музейна

експозиция, сграда, персонал, публика.3

- Музейният предмет отговаря на експоната, т.е. създаден е от дейността

на човека или природата, като я датира, документира и представя днес.

Набирането на музейните предмети става чрез: археологически разкопки,

находки при теренни експедиции на музейните работници, дарения на

граждани, задържани от митницата и органите на МВР контрабандни ценности.

Точният регламент на музейните предмети е записан в Конвенцията за мерките

на забрана и възпрепятстване на вноса, износа и прехвърляне на собственост на

нелегално притежаваните културни ценности (1972г.). Там се изброяват:

oСбирки или редки видове в зоологията, ботаниката, минералогията,

анатомията и палеонтологията.

oЦенности, касаещи историята, живота на ръководители, мислители, учени,

художници и събития от национално значение.

oРезултати от археологически разкопки

oПредмети, датиращи над 100 години, като монети, надписи и др

oЕтнографски материали

3 Апостолов, Н. Туристически ресурс, Университетско издателство –ИУ Варна, 2003г., с. 212-217

oОригинални гравюри, щампи и литографии

oЦенности от държавен интерес – картини, скулптури, направени ръчно

oРедки ръкописи и допечатно писмо, архиви, включително фотографски и

кинематографични.

oПощенски марки и други филателни атрибути

oМебелировка и музикални инструменти с над 100-годишна история

- Колекция. След придобиването на даден предмет от музея, той попълва

неговата сбирка, или колекция, и остава там почти завинаги. Когато се

представят живи образци обаче (риби, птици, животни), периодично част от тях

се отстраняват и заменят от нови. Предметите от колекцията , които са

изледвани, реставрирани и картотекирани, образуват неговия фонд. Разделят се

на: основен фонд и за представяне – предимно такива, които не съвпадат с

основната специализация или са в много еднакви екземпляри. Към колекцията

се включват още и научно-спомагателни материали: рисунки, таблици,карти,

схеми макети, копия на материала. Т е са изработени от музейните работници

или други специалисти по поръчка и служат да онагледят, сравнят и т.н., да

задълбочат представите на туриста за предметите, т.е. подпомагат етепите на

опознаване на обекта.

- Експозиция. Включва частта от колекцията, която се демонстрира на

туристите. Експозициите биват: постоянни и временни –заради юбилеи,

световно или национално честване, новооткрити ценни находки, гостуване на

други музеи и градове. За да се подберат най-ценните експонати,

предварително се изготвя научнообоснована концепция (хронологична или

тематична). В нея се посочват: логиката на подреждането, връзката между

предметите, интериорът край тях- осветление, звук и т.н.

- Сграда. Използват се три вида сгради: а) старинни къщи в оригинал

(Георги Бенковски), конаци (Етрополе), кметства, училища (Карлово); б) копия

на оригиналните сгради – исторически музей в Шумен, Павликени, Стара

Загора и др. Тук съществува и една модификация – сградата е построена с

други цели, но цялата или част от нея е приютила музейната експозиция (както

в доскорошното съжителство между Съдебната палата и Националния

исторически музей или при сегашното му - с резиденция Бояна). В

професионален музеологочен план първите два тъпа сгради са по-трудни за

строително-ремотните работи относно пожароустойчивост, отстраняване на

влага, монтаж на климатична, водна, електрическа, охранителна инсталация, но

основното им предимство е автентичната среда, чувството за истинското, за

лично присъствие на туриста в съответната епоха. Има също така малки

трудности относно размерите на помещенията, последователността и

подредбата на етажи и други подобни.

Модерните сгради облекчават стриктното подреждане на еспозицията, но не

могат да постигнат особено важната в туризма автентичност. Строително-

музеологичните изисквания са: устойчивост, независимост от климатичните

условия, обширни фондохранилища с подходящ микроклимат, противопожарна

охрана, условия за безопасност на предметите от посегателства. По отношение

на туристическите посещения обаче е много важно тяхното разположение в

микроградския ландшафт. Основното изискване е за добрата им транспортна

достъпност, а допълнителните са с екологически характер – отдалеченост от

замърсяващи промишлености, интензивни транспортни възли с много шум и

газове. Най-удобно място е централният делови район, където пристигат

повечето линии на градския транспорт (автобуси, трамваи, метро), но на леките

коли е много трудно или много скъпо. Затова се предпочитат градските

периферии, но с добре осигурен обществен транспорт.

- Публика. Многобройни проучвания на Мириам Янсен-Вербеке, Стивън

Пейдж, Кристофър Лоу и други туристолози дават доста подробна картина за

големината на туристическите посещения, тяхната национална структура,

местоживеене, социално-оразователен статус, мотивировка. Туристите могат да

се разделят на: а) туристи, които избират музеите в родния си край от

патриотични или поради икономически съображения; б) които посещават

далечни музеи, но след получена информация за мястото особено ако е мястото

на прекарване на отпуската.4 Видно е, че едни музеи могат да бъдат първичен

мотив за пътуване до този град, селище (парижкия Лувър; на Ал. Стамболийски

в с. Славовица, Пазарджишко) и вторични, когато пътуването е било заради

4

море, планина, минерални води, конференция, но заедно с това е посетен ИХМ

във Варна, Етнографският музей в Смолян, Археологическият в Хисар или

Музеят на Възраждането в Пловдив по време на международния панаир.

Според интензивността на посещенияата се разделят на пет групи:

А) Често посещаващи – три или повече пъти годишно

Б) Постоянни посетители – един или два пъти

В) Случайни посетители- за последно са били в музей преди една година

Г) Редки посетители – последното посещение е било преди 5-10 години

Д) Непосещаващи

Класификацията на Кристофъл Лоу е: интересуващи се от тематиката,

информирани предварително; прекарващи ваканцията си в курорта или града и

групово организирани посетители.

- Персонал. Първото изискване към него е добрата квалификация, която

трябва да бъде в образователните специалностти: история, философия,

география (туристическо обслужване и екскурзоводство), художествена

академия, а в специализираните музеи с научен и технически характер – от

съответстващите им: агрономство, инженери, технологични специалности,

медицина и т.н. Във функционално отношение персоналът се разделя на четири

групи: реставратори, научни експерти, уредници и екскурзоводи. Трудът на

първите три групи остава неизвестен, абстрактен за туристите. Екскурзоводите

са тези, които създават – наред с експозицията – имиджа, крайните

впечатления, и съответно от тяхното представяне зависят повторяемостта на

посещенията, положителната информация при близки и познати.

2. Развитие на музейното дело в България

НАЧАЛО НА МУЗЕЙНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Интересът на българина към миналото на отечеството му се формира,

когато се пробужда националното му съзнание.Решаваща роля за изграждане на

представата за етническа общност на българите , основаваща се на общо минало,

обитавано пространство, език и религия, играе Паисий Хилендарски,който пръв

издирва документи за българската държава и нейните владетели за написването

на „История славянобългарска” (1762г.). Този исторически труд бележи

началото на Българското възраждане (1762-1878 г.)- период, в който започва

оживено движение за събиране и съхраняване на български старини, книжовни

паметници, документи, етнографски и фолклорни материали и да се правят

опити за изследването им и тяхното популяризиране чрез излагането им в

музейни сбирки. Така се заражда музейното дело в България.5 Изключителен е

приносът на българските възрожденци , които доброволно, без ясна

методология, напътствани от руски и славянски учени, поставят основите на

една откривателска и събираческа дейност и спасяват за нас и за света ценни

културни паметници.

Съществена роля играе програмата, разработена от руския историк,

етнограф, фолклорист Юрий Венелин (1802-1839), за събиране на старини и

документи. Неговото изследване”Древните и сегашни българи”(1829 г.)привлича

вниманието на руската общественост към българската материална и духовна

култура. Последователят му Виктор Григорович предприема обиколки из

България и открива важни средновековни паметници.

Идеята в Болград (Бесарабия) да се създаде комитет за опазване на

българските старини е възприета горещо от Васил Априлов (1789-1847), който

насърчава българите да събират и популяризират историческите паметници.

Негови последователи са Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Райно

Попович- учители в първото българско светско училище в Габрово-венецът на

родолюбивото дело на В. Априлов. В резултат на тази целенасочена дейност

започват да се натрупват паметници от средновековната ни история и от по-

ново време. В България са изпратени няколко експедиции за издирване на

исторически документи и в резултат на усилията им са открити ценни

средновековни ръкописи.Важно изследване върху църквата „Св. 40 мъченици”

в Търново прави руският възпитаник д-р Хр. Даскалов (1832-1863)..

Значителен е приносът на Раковски, Цани Гинчев, Драган Цанков и др.

родолюбци, за издирването и опазването на българските исторически

паметници.

5 Недков, С., Музеи и музеология, изд. „ЛиК”, София, 1998г с. 109 и сл.

Началото на организирано музейно дело в България се полага на 30.01.1856

г., когато в гр. Свищов се създава първият музей,чиито основатели Е.

Васкидович, Г. Владиков, Хр. Филчов и др., решават, че той трябва да бъде:

“книгохранителница, съставена от разни езици и стари останки и ръкописи.”

Колекцията е съставена от дарения на ценни ръкописи, книги, монети и други

старини.

Откриването на първия български музей дава тласък за изучаването на

родната история и за издирването на паметници, разкриващи мощта и величието

на Средновековната българска държава. Култът към миналото е важен фактор за

национално осъзнаване и заразява със страстта към откривателство голяма част

от българската интелигенция.

През XVIII и XIX в. се създават читалищата като центрове на културния

живот, в които на първо място стои опазването и популяризирането на книгите

(ръкописни и печатни) на български език и на второ място музейните сбирки,

съхраняващи историческите свидетелства за средновековната държавна

традиция.

След Свищов в Шумен Сава Доброплодни създава през 1857 г. сбирка от

археологически паметници.Най- активни са читалищата в Габрово, Търново,

Лом и др.,които разширяват мрежата от родолюбиви откриватели и събирачи на

старини.

Първото ръководство за уреждане на музейни сбирки към читалищата още

преди Освобождението е дело на големия възрожденски просветител,

фолклорист , публицист , енциклопедист и писател Петко Р. Славейков(1827-

1895).Интересът му към фолклорното богатство, традиции и обичаи на

българския народ е пословичен. Той не се уморява да ги събира и популяризира

на страниците на редактираните от него вестници в Цариград - „Гайда”,

„Македония”, сп.”Читалище’’ и др. като сам изготвя и публикува Програма с

указания до българските читалища за събиране на фолклорен и исторически

материал, описване на паметници и издирване на архивни документи. Ценни

архиви и кореспонденция на българската революционна емиграция са

достигнали до нас благодарение на Христо Ботев, Иван Драсов, Левски, Захари

Стоянов и др.Така се съхраняват личният бележник на Ботев, личният архив на

Левски, редица писма и комитетски книжа, свидетелстващи за времето на

национално-освободителното движение през 70-те години на XIX век. Любен

Каравелов (1837-1879) също има съществен принос към българската старина и

фолклорна традиция. В Русия той публикува „Ръководство за фолклорни

проучвания и съобщения”, а през 1861 г. „ Паметници на народния бит на

българите”. Той изтъква необходимостта от специални хранилища, първообрази

на музеите, в които да се съхраняват и изследват намерените материали. Той

остро критикува на страниците на в.”Свобода” създаването на Музея на

империята в Цариград през 1852 г. и българите, които му сътрудничат. Той

призовава да се издирват българските, а не османските паметници , като се

използват за повдигане на националното ни самочувствие. Благодарение на

Каравелов е съхранена голяма част от архива на Българския революционен

комитет /БРЦК/, но личният му архив е доста пострадал след Освобождението.

За откриването на много исторически паметници допринасят и

многобройните краеведски изследователи, главно местни учители. Те събират

народни песни, приказки и легенди. Търсейки чрез тях споменавани местности,

те се натъкват на останки от средновековни крепости и манастири.

С особени заслуги за опазването на нашите старини е и първият български

академичен историк Марин Дринов (1838-1906). За разкриване на най-важните

факти от средновековната ни история М.Дринов работи в най-големите

европейски библиотеки и архиви. Най-важното негово откритие е Манасиевата

хроника, която той преписва, а специален копист снема прекрасните й

миниатюри. Всички свои открития М. Дринов публикува в “Периодическо

списание” на Българското книжовно дружество, чийто учредител той е през

1869 г. В “Писмо до българските читалища” (1869) М. Дринов апелира за

опазване на историческите паметници и читалищата да се превърнат в онези

центрове, в които да се съхраняват те. В отговор на това обръщение към редица

читалища се създават първообразите на музейни сбирки.

Създаването на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. се

превръща в център за ръководство на цялостната дейност по издирване и

съхраняване на писмените и веществени паметници на българската история.

Резултат от активната му дейност е първата етнографска изложба с

автентичен материал, организирана на 29 април 1873 г. в Цариград от

Благодетелното братство “Просвещение”в Цариградското читалище. Успехът на

изложбата затвърждава убеждението на мнозина, че чрез подобни изложби ще се

повдига националното самочувствие на българите и в крайна сметка ще се

стигне до създаването на един Народен музей.

Началото на музейното дело в България се полага по време на Възраждането,

най-плодотворния период в духовния живот на нацията ни. Основна негова

опора са читалищата – един типично български културен феномен, който заедно

с възникващите музейни сбирки към тях имат една основна задача –

утвърждаването на българското национално съзнание.

МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Сред първите задачи на младото Княжество след Освобождението

независимо, че след Берлинския конгрес страната е разпокъсана, са създаване

на институциите, които се заемат с дейността по събиране, опазване и

съхраняване на историческите паметници. За целта се създава нормативна база

от строги закони, защитаващи старините ни от разрушаване или изнасяне зад

граница. В приетия на 27 ноември 1889 г. “Закон за издирвание старини и за

спомагание на научни и книжовни предприятия”6 се подчертава, че всички

“неоткрити материали в старинни предмети, дето и да се намерят те,

принадлежат на държавата.”

В следващия Закон за старините от 1911 г. отново се изтъква , че “Всички

движими и недвижими старини в царството се намират под върховния надзор на

Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното

запазване и поддържане”. В Закона се посочва, че“за старини се смятат

паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до

Освобождението на България, които имат историческо, археологическо,

художествено и палеонтологическо значение”. Предвидени са строги санкции за

лица, укриващи старини , и възнаграждения за лицата, които съобщят за своето

откритие.

6 Държавен вестник бр. 13, 17 януари 1890 г./

Предприетите законови мерки са доказателство за усилията на младата

българска държава да въведе законов ред в дейностите по откриване,

съхраняване и експониране на паметниците на културата в българските земи.

Пресича се износа на старини от пределите на царството и се поставят под строг

контрол всички паметници независимо чия собственост са те. Едни от първите

културни институти, които се грижат за опазване на културно историческото ни

минало са Народният музей и Софийският университет.

Още при Временното Руско управление се правят първите стъпки към

създаването на държавен музей. Българската народна библиотека и музей е

създадена на 5 май 1879 г. Пръв неин директор е Георги Кирков, по-късно

сменен от чешкия учен Константин Иречек (1854-1918), специално поканен от

българското правителство.Той подема множество инициативи за развитието на

музея, като издирва археологически паметници, ръкописи и художествени

произведения, които да са в основата на бъдещия Народен музей.

В края на 1879 г. Министерството на народното просвещение предоставя на

Народната библиотека сградата на Буюк джамия, най-голямата джамия в

столицата, строена през XV в.

През 1892 г. се взема решение за отделяне на музея от Народната библиотека.

Към него през 1893 г. се обособяват три основни сбирки: старовековна,

етнографска и нумизматична.

Етнографският отдел през 1906 г. се преобразува в Етнографски музей, а

приемник на Народния музей става Археологическият музей. Така в страната

започват да функционират два музея: Археологически народен музей и

Етнографски народен музей. Въз основа на Закона за Народното просвещение от

1909 г. е приет Временен правилник за Народния музей. С него в музея се

обособяват четири отдела: старовековен, средновековен, нумизматичен и

художествен.

В Народния етнографски музей се обособяват два отдела: етнографски и

исторически. В етнографския отдел се съхраняват музейни предмети, свързани с

традиционния бит и култура на българите, а в историческия отдел - архива на

Българското възраждане- документи и български печатни материали. Под

ръководството на първия директор Димитър Маринов Етнографският музей

бързо разширява своята събирателска и научно-изследователска работа.

Народният етнографски музей изпраща и първите свои изложби зад

граница. На световните изложения през 1894 г. в Анверс, през 1900 г. в Париж,

през 1905 г. в Лиеж и др. са представени сбирки от етнографски предмети в

българските павилиони. През 1912 г. в Прага е организирана етнографска

изложба на българката. Следват участия в международните етнографски

изложби в Берлин, Женева, Лондон, Ню Йорк, Хага, Хелзинки и др.

През 90-те години на ХIХ век у нас се обособяват два типа музеи:

централни – държавни /известни като Народни музеи/ и местни – обществени

/читалищни и училищни сбирки прерастващи в последствие в градски или

читалищни музеи/. Местните музеи в края на ХIХ и началото на ХХ век се

създават с усилията на повсеместно сформираните Археологически дружества и

системните археологически разкопки, които се провеждат в страната.

Изключителни са заслугите на Руския археологически институт в Цариград ,

чиято експедиция за проучване на археологическите паметници у нас се

увенчава с успех. Руският византолог Ф.И.Успенски (1845-1928) през 1898 г.

заедно с Васил Златарски и Карел Шкорпил откриват край руините на

шуменското с. Абоба първата българска столица- Плиска.

Поставя се началото на системните археологически разкопки на

средновековните български столици. През следващите години са проучвани

фреските на църквите във Велико Търново, като основно внимание е отделено

на църквата “Св. 40 мъченици”, Царевец и Трапезица , правят се сондажи край

Преслав. Събраният богат археологически материал постъпва в Народния музей,

а една част - във фонда на местните музеи и музейни сбирки.

Благодарение на активната дейност на Археологическите дружества и на

многобройните ентусиасти- учители и читалищни дейци се създават множество

местни музеи в повечето градове у нас. Едни от нововъзникналите музеи след

Освобождението са в Стара Загора, в Габрово ( 1883 г.) През 1888 г. във Варна

е открита музейна сбирка , инициатори на която стават братята Шкорпил, и така

се поставя началото на музейното дело в града. Огромна е заслугата на чешките

учени за откриването на старобългарските столици Плиска, Преслав, комплекса

Мадара, доказващи могъществото на Първата българска държава. През 1901 г.

тук също започва дейността си местното археологическо дружество,което

активно се заема с научно-изследователска работа.На 31 март 1907 г.е открита

постоянна музейна експозиция, в която намират място многобройните

археологически паметници и ценни предмети. Местен музей се създава и в

Ловеч през 1895 г. През 1897 г. е създаден музеят във Видин, през същата

година възниква музей и в Кюстендил. Шуменският музей е открит през 1900 г.

от учителите Р. Попов, Ат. Чилингиров и И. Моллов.Сбирката се помещава в

сградата на училището и се използва в урочната дейност. Казанлъшкият музей е

създаден през 1901 г. от П. Топузов, който е основател и на първия полкови

музей в страната. През 1904 г. в Русе братя Шкорпил създават музейна сбирка , в

Плевен през 1903 г. се поставят основите на местния музей, открит през 1911г.

Поради финансови проблеми страната не успява да изгради стабилна държавна

музейна мрежа, доста новооткрити музеи прекратяват дейността си поради липса

на финансиране.

В началото на XX в. се създават военноисторическите музеи като нов клон

на музейното дело.Първият военен музей е открит на 23 април 1904 г. в

Казанлък в 23-ти Шипченски полк. Негов основател е о.з. поручик Петър Ив.

Топузов, създателя и на Казанлъшкия музей през 1901 г. В много поделения на

армията възникват полкови музеи, особено след Балканската и Първата световна

война.

В края на XIX и началото на XX в. се заражда обществено движение за

увековечаване на признателността на българския народ към руските

освободители. Създаденият ”Комитет Цар Освободител Александър II” развива

особено активна дейност за отбелязване на 25-годишнината от Шипченската

епопея. По негова инициатива и със средства на цялата руска общественост ,

както и с подкрепата на Олга Скобелева и граф Игнатиев, край с. Шипка е

издигнат първият у нас храм-паметник. При Привременното Руско управление

се приема идеята за откупуването и превръщането в музеи къщите, в които е

отсядал руският император Александър II ,и построяването на мавзолей в

Плевен в памет на загиналите за свободата ни воини. На 12април 1904 г. е

направена първата копка на Скобелевия парк-музей в памет на загиналите руски

воини при Плевенската обсада. С голямо общонародно честване е открит

паметникът на Цар Освободител в София през 1907 г., тържествата продължават

и в провинцията при откриването на къщите- музеи с бойни реликви от Руско-

турската война. Управлението на тези музеи е възложено на големия

възрожденец –революционер Стоян Заимов, чиито заслуги за създаването им са

значими.

Ценни реликви от национално-освободителното движение и Априлското

въстание са предадени на Националната библиотека. Родната къща на

Каблешков в Копривщица , църквата „Св. Неделя” в Батак и Дряновския

манастир са превърнати в музейни обекти и са вписани в регистъра ”Паметници

за свободата”.

Развитие бележи след Освобождението и краезнанието у нас, за което са

приети специални закони и изготвени научни програми за изследователска

работа. Започват целенасочени поселищни проучвания под ръководството на

изтъкнати наши специалисти като проф. Атанас Иширков.

МУЗЕЙНОТО ДЕЛО МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ

Войните, в които участва България в периода 1912-1918, а именно

Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война, носят негативните си

последици във всички сфери на обществено- политическия и културен живот на

страната, преживяла национална катастрофа. След войните започва процес на

бавно възстановяване , който засяга и музейното дело.В Законодателството не

настъпват сериозни изменения. По време на земеделското правителство е приет

нов Закон за народната просвета, в който е добавен раздел за народните музеи и

за военните къщи-музеи. За да се спасят от унищожение недвижимите

паметници у нас, през 1927 г. в Държавен вестник е публикуван “Списък на

народните старини”. Сред тях са и Царската, Констанцалиевата, Кандиларовата

и Д.Костовата къщи и църквите в Арбанаси, къщата на Бр. Лафчиеви в Дряново,

къщите на Б.Даскалов, Ангел Кънчев, П.Р.Славейков и Казасови в Трявна,

къщата на Алеко Константинов в Свищов, къщата на Неофит Рилски в Банско,

къщите на Т.Каблешков, Г.Бенковски и Л.Каравелов в Копривщица, къщата на

Иларион Макариополски в Елена и др., архитектурни паметници от Старият

Пловдив и др., архитектурни комплекси. В същия Списък са обявени за

народни старини и къщата на В.Левски в Карлово, на П.Р.Славейков в Търново и

ханът на Хаджи Николи в същия град.

Народният археологически музей е водещият музей в страната и през този

период. През 1920 г., когато директор става А. Протич, във фонда на музея има

44 274 предмета. Едно от най-важните събития в дейността му през 20-те години

е откриването на Вълчитрънското съкровище. Веднага след неговото намиране

през 1925 г. то е експонирано в залите на музея и предизвиква широк обществен

интерес.

През 20-те години на XX в. се отделя художественият отдел от Народния

музей и се обособява в Националната художествена галерия. През 1941 г. е

завършена новата сграда и в 1942 г. Националната художествена галерия е

открита. В нея са експонирани най-големите постижения на възрожденската ни

живопис и на съвременното българско изкуство. Там са представени всички по-

известни художници и скулптури от началото на ХХ век.

Народният етнографски музей също печели популярност у нас и в чужбина.

През есента на 1922 г. в Сен Албекс край Лондон гостува българска експозиция

от носии, шевици и музейни предмети, през 1926 г. в Прага, а през 1937 г.

музеят участва в Международна изложба на народни танци.

През 1928 г. във връзка с честването на 1 000 – годишнината от Златния век

на българската книжнина и 50-годишнината от Освобождението на София се

създава Столична библиотека, архив и музей. През 1941 г. трите институции са

преместени в нова сграда , но бомбардировките през Втората световна война я

разрушават.Съхранени са сбирките в трезорите на БНБ и в други укрития.

По повод 50-годишнината от извоюването на независимостта на българската

църква през 1921 г. се създава Църковният историко-археологически музей при

Св. Синод на Българската православна църква. Във фондовете на музея

постъпват богати колекции от икони и паметници на християнското изкуство.

Един от от най-ценните паметници в музея е уникалната икона “Св. Георги и

св. Димитър на коне” от X-XI в. , създадена чрез специална техника –

енкаустика върху барелеф.

През 1898 г е основан е най-старият природонаучен музей в страната -

Естествено-историческият, в който се съхраняват уникални образци от

българската флора и фауна.

Предмети от военната история на България намират място във

Военноисторическия музей , създаден през 1916 г. В него се обособяват два

отдела: оръжеен и исторически. След Първата световна война България е

окупирана от силите на Антантата и военните реликви от музея са укрити от

офицерите. Музеят възстановява своята дейност в края на 20-те години на XX в.,

а първата експозиция на Главния военен музей е открита на 12 май 1937 г.

В началото на 20-те години е положено началото на Военноморския

музей във Варна. Тържественото откриване на първия Морски музей в България

се извършва на 20 май 1923 г, като за главен уредник е избран всепризнатият

музеен деятел на Варна – Карел Шкорпил. В сегашната си сграда музеят

открива постоянната си експозиция през 1956 г., а от 1957 г. е експониран и

бойният кораб “Дръзки”.

Дело на военните във Варна е и мавзолеят “Владислав Варненчик”, който е

открит през 1935 г.в памет на загиналите край Варна в жестока битка с турците

през 1444 г. християнски войни, водени от Владислав III Ягело и Ян Хуниади,

на някогашното бойно поле и лобно място на полско-унгарския крал. Това е

един от най- посещаваните обекти в града. Така Варна се превръща в един от

музейните центрове на България до Втората световна война.

Между двете световни войни развитието на музейното дело по места е

затруднено. То не е подпомагано от държавата, която преживява политически и

икономически кризи, а се крепи единствено на ентусиазма и всеотдайността на

учители и читалищни деятели, посветили живота си на просветата и опазването

на историческите и културни паметници.

В навечерието на Втората световна война в България има следните държавни

музеи: Народен археологически музей, Народен етнографски музей,

Естественоисторически музей /Царския природонаучен музей/, Държавна

художествена галерия /открита през 1942 г. и унищожена от бомбардировките

през 1944 г./, Археологически музей при Народната библиотека в Пловдив,

къщите-музеи “Алеко Константинов” и “Иван Вазов”. Общо в края на 1941 г. в

страната има официално регистрирани 40 музейни сбирки съхраняващи 22 475

музейни предмета описани във фондовите им книги.

МУЗЕЙНОТО ДЕЛО СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След края на Втората световна война в България настъпват дълбоки

обществени промени. Страната попада в зоната на влияние на Съветския съюз.

Във всички сфери на обществения живот се налага комунистическата идеология.

Музеите се одържавяват, а експозициите им се представят съобразно новите

идеологически виждания за историческите процеси. Комунистическата партия

налага тоталитарния модел на управление, което й осигурява ръководство и

контрол върху всички обществени сфери . Държавата субсидира музейното дело

и то започва бързо да се развива. За това благоприятства и преминаването на

народните музеи към Българската академия на науките през 1948 г., което ги

превръща в научно- изследователски институти в областта на археологията и

етнографията.

За нуждите на Националната художествена галерия и Народния

етнографски музей е предоставен царският дворец на централния площад в

столицата. За попълване на унищожените фондове на Етнографския музей се

провеждат експедиции във всички етнографски райони на България.

Предприетите от Археологическия музей разкопки на антични и

средновековни обекти довеждат до разкриването на едни от най-ценните

тракийски паметници. В края на Втората световна война съвсем случайно е

разкрита Казанлъшката тракийска гробница – единствената до тогава със

запазени уникални стенописи (IІІ в. пр. Хр.). При изграждането на язовир

Копринка край Казанлък случайно е разкрита столицата на Одриската тракийска

държава – Севтополис.

В резултат на целенасочената държавна политика и финансиране

през 50-те години започва постепенното изграждане на музейната мрежа в

страната. След въвеждането на новото административно-териториално деление

на страната в края на 50-те години на ХХ в. се създават окръжните музеи ,

чиято дейност е субсидирана от държавата. Тя предприема и законови мерки за

опазване на възрожденските паметници. С държавен нормативен акт, приет

през 1952 г. Копривщица е обявена за архитектурен резерват, предприети са

мерки за опазване на възрожденското архитектурно наследство в Арбанаси,

Стария Пловдив, Несебър, Боженци, архитектурните шедьоври на майстор

Кольо Фичето, средновековните и възрожденски църкви и манастири.

През 1957 г. се създава Институт за паметниците на културата, по-

късно известен като Национален институт за паметниците на културата /НИПК/.

Според неговия Правилник, НИПК издирва, изучава, опазва и популяризира

недвижимите паметници на културата.

През април 1969 г. се приема Законът за паметниците на културата и

музеите.7 Този закон с много изменения и допълнения действа и до днес. В него

се посочва, че паметниците на културата са общонародно достояние и важно за-

дължение на целия народ е да ги пази и допринася за увеличаване на това бо-

гатство.

Периодът 1944 - 1989 г. се характеризира с бързо нарастване на броя на

музеите и защитените движими и недвижими паметници в страната. Държавата

чрез своите органи и Комитета за култура полага големи грижи и отпуска

значителни средства за опазване и популяризиране на културно-историческото

наследство. Голяма част от музеите получават нови модерни сгради. Най-

значимите архитектурни паметници и природни резервати влизат в Листата на

ЮНЕСКО за световното наследство като Тракийската гробница от IV в. пр. н.е.

при с. Свещари; Скалните църкви в с. Иваново (ХIII-ХIV в.); Мадарския

конник; Стария Несебър; Боянската църква (ХII-ХVIIв.); Рилския манастир

(Х-ХIХ в.); Казанлъшката тракийска гробница (III в. пр. н.е.); Природен

резерват “Сребърна”; Национален резерват “Пирин”. Създава се един от най-

атрактивните музеи “Етър”, край Габрово – първият музей на открито в

България.8 Организират се големи, представителни изложби в чужбина, особено

около отбелязването на 1 300 годишнината от създаването на Българската

държава.

Дълбоките социални промени, които настъпват в България от края на 1989г.,

дават сериозни отражения във всички области на обществения живот,

включително и в областта на културата. Музеите преживяват големи

7 Държавен вестник, бр. 29, 11.04.19698 Недков, С. Музеи на открито. С., 20001 с. 105 и сл.

трансформации. Обществената и икономическа криза, която преживява страната

се отразява негативно върху опазването на паметниците на културата и тяхното

съхраняване за бъдещите поколения.

В областта на музейното дело през преходния период се предприемат мерки

за изменения на нормативната база, създаване на национални механизми за

информация; преструктуриране на наличните ресурси и осигуряване на нови

източници на приходи; изучаване на опита на други държави; осигуряване на

условия за консервация и реставрация на движими паметници на културата;

организиране на научни изследвания; реклама и пропаганда; активизиране на

участието на българските музеи в международните програми и изяви; помощ за

поддържане и развитие на материалната база на българските музеи и галерии и

въвеждането на съвременни технологии за работа.

През 1995 г. музейната мрежа обхваща: 13 национални музея и галерии,

които пряко се финансират и управляват от Министерството на културата, 193

музея и галерии финансирани от общините, голям брой ведомствени музеи,

както и над 400 музейни сбирки към училища, читалища, обществени

организации и предприятия. Непрекъсната нараства и броя на частните галерии,

появяват се и първите частни музеи.

В първите години на прехода (1990-1993) в България, се забелязва рязък спад

на музейните посетители, но след 1995 г. се чуства постепенно нарастване на

техния брой, включително и на чужедстранните туристи.

Новият век настъпва с небивали успехи на българската археология. При

разкопки край Кърджали проф.Николай Овчаров открива скалния град

Перперикон с тракийско светилище на Дионис,едно от чудесата на Древния

свят . Едно след друго следват сензационни отрития: златната маска на

тракийския цар Терес край с. Шипка от д-р Китов 2004 г.,златната маска край с.

Татул, Момчилградско, неограбените 20 тракийски гробници и злато в могилата

Голямата косматка, наречена„Долината на тракийските царе” край Казанлък,

изящната златна колесница, която днес украсява Националния исторически

музей, открита в Синеморец от екипа на Даниела Агре , и др. Тези окрития са

притегателен център за много български и чужди туристи.

3. Развитие на музейното дело в Италия

АНТИЧНОСТ

Плиний (23-79) разказва как Тиберий наредил да пренесат статуя на Лизип в

неговия дом, но „толкова огромна била неприязъмта на римския народ”

(Плиний, Naturalis Historiae ), че се ноложило да бъде върната, където си била.

Плиний изтъква три важни елемента: 1) идеята за защита на културните блага в

израз на обществено мнение и принадлежност към обществото 2) императорът

като част от това общество се опитал да стане едноличен собственик на

културни блага 3) защитата им предвижда, че едно благо е публично ако е

гарантирана на всички неговата използваемост. За да се насърчи колективността

се наложило ограничение на частното колекционерство.

През IIв. сл. Хр с понятията за обвързаност и неотменимост римския съд

загатва за някои основни аспекти на съвременната защита във връзка с нейния

монопол като единствена гаранция за приемственост и традиция

През Средновековието преобладава мнението на Тертулиян, който считал

картините и статуите за дело на дявола, което довело до иконоборски действия и

повтроното позлване на материалите (напр. църквата Св. Сабина в Рим).

Античните колони разпръснати из римските региони са повече от седем хиляди.

В тази обща картина се различавал крал Теодорих, който съставил програма за

валоризация на римските останки (перди всичко в Равена) и се ангажирал с

опазване на сгради с художествена стойност. Това е първият официален акт за

защита и насърчаване на наследството.

ХУМАНИЗМЪТ И РЕНЕСАНСА

След Съветът в Базел, който слага край на разкола (с папата от Авиньон),

папството се връща в Рим с идеяата да се изгради нов имперски град. Раждат се

меценатството и колекционизма, които се свързват с имената на Систо IV и

Джулио II дела Ривера и техния изтънчен аристократичен вкус. Към Рим се

присъединява и Флоренция с фамилиите Медици и Ручелай (първите големи

колекционери.)9

9 Brockhaus Enzyklopadie, F.A. Brockhaus Mannheim, 1991, s. 225-227

Ренесансът проткрива миналото. Примерът от миналото заживява наново в

изкуството, като така се предава достойнство и стойност. Предишните папи като

се започне с Мартин V, показват уважение към класическите останки,

насърчават събирането на антики. Първият колекционер (скъпоценни камъни,

монети, предмети от слонова кост и порвелан) е кардинал Пиетро Барбо, който

става папа под името Павел II (1464-71).

Систо IV през 1471г. дава на римския народ за съхранение в Латерано

бронзови антики: това е първата публична сбирка, която папа дава на народа. В

момента се намира в Кампидолийо, като включва прочути статуи като

Вълчицата, Момчето с тръна, както и главата на Константин.

Хуманистите, затворени в малки помещения, стараейки се да предадат нов

живот на миналото, пренареждат парченца и фрагменти. Тези малки стаи се

наричали Музаруим студиум – и са един ранен пример за място за сбирки, което

по-късно ще се превърне в музей.

Между 15 и 16 век се възражда цолекционизмът, който бързо се

разпростанява из италианските и европейски дворове. (ярки примери са херцог

Урбино и Изабела д’Есте от Мантуа). Много скоро тази страст излиза извън

знатните дворове и заразява и градовете. Във Флоренция преобладава

антиквариатния вкус и меценацтвото на Медичите. Микланджело учи при

Бертолдо, скулптор в Градините на Бодоли в дворецът Пити, където се намират

много антични статуи и фрагменти.

В Падуа към страстта към изкуството се добавя и тази към естествените

науки. Мантеня съчетава тези две страсти в едно.В Рим и Венеция продължава

да има археологически разкрития, като напримр Лаокон, открит близо до Санта

Мария Маджоре, пренесен в двора на Белведере заедно с други статуи.

Множество благородници и заможни любители се надпреварват да закупят

антики за домовете си.

Папа Лъв Х през 1515г. назначава Рафаело (приемник на Браманте) като

негов попечител и градски консерватор. Той си поставя за цел защитата и

съхраението , като счита,че миналото не е място за ограбване, а ценност, която

се преоткрива.

Във Венеция богатите търговци предпочитали картини, рисунки и луксозно

обзавеждане, давайки тласък на меценатството. Започва ерата на Джордано,

Тициан, Палма Векио, Себастиано дел Пиомбо. Подобни богатства се защитават:

през 1527г. се съставя каталог на колекцията Вендрамин, с илюстрации на

всички картини в колекцията. Тя остава цялостна, защото се предава от

първородни наследници на първородни (Fedecommesso). Венеция е иновативна

и в друг посока. Основа на колекциите Грiмани стават дарения на града и е част

от обществените фигури, собственост на Венеция. Други колекционери обаче

продават и разпръсват толкова безсмислено наследствените колекции.

В Комо, медикът хуманист Поало Джиовио основава първият исторически

музей, с близо 400 експоната, като се използва терминът музей не само като

място, посветено на музите, но и като паметник, място за срещи и морално и

естетическо възпитание за посетителите.

През 16 век. в множество знатни дворове обсипани с произведения на

изкуството, поръчани от богати меценати. Една от първите галерии - гелария

Уфици, която се създава от Джорджо Вазари – е основава на енда нова

музеографска идея, коато се адаптира към функциите, напълно приспособявайки

наслаждаването на произвденията на изкуство към естетическото удобство и

движение.

СЕДЕМНАДЕСЕТИ ВЕК

Седемнадесети и Осемнадесети век са времето през което се умножават

галериите като символ на власт, лукс, социален престиж, създават се и много

литратурни произведение за които галериите са идеално място за събиране и

организацията им. Процъфтява и пазара на изкуството сред реставратори,

любители, експерти и колекционери. Започват да се рисуват картини

изобразяващи колекции и галерии.

През седемнадесети век възниква една модерна идеа за наследството и

неговата защита.Много интересна новост е идеята за музей която Томазо

Кампанела предлага в Слънчевия град (1602): младите да развиват своите

интелектуални способности без да се отегчават, играейки и така да научават

историческите науки. Ражда се модерната музеоложка образователна педагогика

според която в музеите децата трябва да се учат без много усилие, забавлявайки

се и в играта да усъвършенстват уменията си.

ОСЕМНАДЕСЕТИ ВЕК

От осемнадесети век буржоазията са новите потребители на изкуството:

купуват, продават, колекционират, посеяават музеи. Изкуството започва да се

счита вече за ползотворна инвестиция.

През осемнадесетии век започва също и Голямата обиколка (Grand Tour) –

време на разграбван и унищожаване не страната. За нея говори също и Гьоте,

според него тези грабежи са като обвинение отправено към италианците, че не са

на висотата на тяхното минало заради скромността на тяхното настояще и

провенционлизъм, който го характерезира. Задигнатите паметници на културата

служат као основа на редица музеи. От тогава Италия става известна като “музей

на открито”. Прави се реорганизиране на големите колекции, често по

икономически причини. Много от тях се превръщат в музеи, отворени за

обществеността, независимо дали са били замислени не като такива.

В Рим Великата обиколка и разрастването на пазара на изкуството са добра

възможност за папството да превърне фамилните колелции в почеливши.

През втората половина на века отваря първия врати от Ватиканските музеи.

Папите установяват, че паметниците на културата трябва да се съхраняват на

публично място със свободен вход и те да не се отчуждават.

Във Флоренция през 1769г. галерия Уфици става притежание на

обществените власти. През 1790г. колекциите са достъпни за обществеността

„всяка сутрин, с изключение на официалните празници.”

ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК

В Италия по примера на колекциите от неокласическата епоха като Вила

Албани и Ватиканските музеи, историците на изкуството трябва да играят

ролята на консерватори, да организират продажбите, да бъдат реставратори,

куратори.

В музеите, консерваторите поставят под въпрос дали организирането на

експозициите следва да бъда тематично (свързани с обсъжданите теми),

монографии (концентрирано около един важен паметник), разделени за училища

или региони.

Наполеон по време на завоевателкисте походи в Италия окупира Рим през

1798г. С различни мирни договори (Кампоформио и др.) претендира за огромен

брой произведения на изкуството като компенсация за щетите от войната. Тези

произведени занася в Париж, където основава Централния музей на изкуствата.

В резултат на това през 1802г. се издава едиктът Дориа, за защита на

движимите произведения, които не могат да се отнесят далече, било то от чатни

колекции или обществени. Също така се създава подробен списък на всички

архитектурни паметници, които не могат да се продават и изнасят.

През 1815г. договорът от Париж, след поражението на Франция, предвижда

възвръщане на взетите от Наполеон паметници. Италия е представена от Канова,

който успява да възвърне много от тях (напр. олтарът на Сан Дзено, на

Монтеня).

През 1820г. кардиналски едикт , Пака, определя нови стандарти и методи за

прилагането им. За да се гарантира прилагането на нормите се създава контролна

институция, в която влизат техници и експерти, със седалище в Рим, като се

превижда и комисия която да следи постоянно Изящните изкуства.

Другите държави

Тоскана: следва указанията на папската държава до XVIв. През 1854г.

Великият херцог Леополдо копира нормите от едикта Пака, както и Мария Луйза

ди Борбоне от Лука.

Неапол: в средата на XVIII век са били нужни разрешение от правителството

за да се извършат разкопки, особено след откриването на Попмпей и Херкулан

(1748г.). През 1822г. Фердинадо Борбон издал указ подобен на този от Пака и

създал Комисия по античността и изящните изкуства, за да се изберат кои ще се

съхраняват в Музея в Каподимонте.

Кралство Сардиния: няма закони до 1832г. когато Карло Алберто назначава

Съвет по античността и изящните изкуства, който поради липса на средства не

предприема никакви мерки. Кралство Сардиния обаче е единственото което не

контролира частните неприкосновени паметници, нито пък ограничава

изнасянето им. В Генуа през 1858г. се създава Консервационна комисия, която

през 1859г изготвя правилник за консервиране на античните паметници, и ще е

от значение дори и след обединението.

Венецианската република: още през края на XVI век разполага със

значителен брой архитектурни паметници и се възприема практиката да се

изготвят списъци с тези паметници от всеки дом.

СЛЕД ОБЕДИНЕНИЕТО

За първвите 30 години законите, отнасящи се до архитектурните паметници,

остават непроменени за различните бивши държави. Едва през 1902г. за пръв

път се изготвя национален закон, който е ограничен до регулиране на пазара на

изкуството (с данъци и такси).

Налице е нова заплаха: Крластво Италия, през което минават силни

миграционни потоци по времето когато се разрастват градовете и се спекулира

със собствеността, което допълнително унищожава останките от миналото

(пирамидата на Цестиа и вратата Св. Павел са разрушени от Тестачо, изграждат

се нови квартали в непордествена близост до Колизеума).

Докато уставът Албертина, който обявява частната собственост за

неприкосновнна, също така предвижда и възможността за отчуждаването й в

интрес на обществото, новият Граждански кодекс от 1870г. премахва il

fedecommesso (преминаването на културен паметник непокътнат от един човек

на друг без загуби) и мажората (от първороден син на първороден син), като

предлага по-либерална позиция. През 1870г.обаче като заради възникналата

сиуацията в Рим тези институции са възстановени, за да се избегне риска от

дисперсия на големи частни имоти.

От 1872г. започва дискусия около един единен закон, който прави първи

стъпки към закона от 1902г. за да прерасне в цялостен закон – Законът Розади от

20 юни 1909г. – първият цялостен закон за защита на архитектурните паметници

в Италия.10 Той осигурява: неотчуждаемост на държавната собственост и на

публични и частни блага, които са със стойност за обществото; ограничения по

отношение на публичните и частни културни ценности – тяхната продажба,

преместване, унищожаване или промяна. Очертава напълно организация и

администрация (централна и за провинциите) за консевация и защита на

архитектурните паметници. Друга новост е определението за движими и

10 Guiotto, L. Sociologia e Marketing dei Musei, Universita degli studi di Milano, 2009, p. 24-37

недвижими предмети със историческа, архелогическа и художествена стойност.

Целта на закона е да се запази историческата памет на народа.

ДВАДЕСЕТИ ВЕК

От началото на ХХ век вътрешната структура на италианските музеи

наследява античния стил: настройки, пресъздадаващи историческата атмосфера

около паметниците, която да бъде достоверна, отговаряща на времето си и лесно

възприемчива. Италианските галерии се превръщат в „живи музей”, напр.

замъкът Градара.

От двадесетте години, дали под влияние на другите страни, или по собствена

инициатива на директорите, изложбените зали с подчиняват на научни

критерии. Различният подход е отразено и в критериите за възстановяването:

реконструкция или консолидация.

Риформата Ботай

През 1939г. 30 години след приемането на закона Росари се стига до

основната риформа на ХХ век, предложена от министъра на образованието

Джузепе Ботай. Той дава гластност на желанията на техници, археолози и

историци които искат реоганизация и анализ на културното наслество.

За първи път се изготвя „културна програма”, разделена на различни области

(историа на изкуството, археология, архитектура, градоустройство и др.),

създава се Съвет на културата, науката и изкуствата, както и промяна в

ръководството.

Реформата Ботай съсщо така въвежда критерии и правила, за които не се е

мислело до този момент. Основава се на два закона: законът за защита на

природните ресурси и законът за защита на предмети от историческа и

художествена ценност.

През 1942г. се добавя и законът за архивите и първият национален закон за

градско и териториално планиране. Също така Гражданският кодекс през 1942,

член 822 и 824 се обвързват с Реформата Ботай.

За съжаление докато се правят важни законодателни усилия за защита на

културното наследство, войната разрушава много поизведения на изкуството По

време на войните, особено Втората световна, са изгубени множество множество

произведения на изкуството и са унищожени също толкова паметници на

културата, църкви, дворци. След войната започва тяхната реконструкция, с нови

инсталации и възстановяване на историческите сгради. Правят се се по-чести

изложбите на античното изкуство.

Член. 9 от Конституцията гласи: "Република подпомага развитието на

културата и научните изследвания. Опазване на ландшафта и историческото и

художествено наследство на нацията. "

Въпреки добрите намрения за насърчаване на защита на културното

наследство, необходимостта от рекострукция засенчва нуждите на изкуството.

Възможно е също така мащабно разрастване на големите градове, което не може

да се регулира с ефикасни мерки

Италианските архитекти се специализират в реаранжиране и корегиране. По-

извести са Карло Скарпа (Стария дворец във Верона, Querini Stampalia,

Галерията на академията и Correr във Венеция, Триест Револтела), групата BBPR

(Банфи, Белгаум и Роджърс Пересути: Замъка Сфорцеско), Г. Микелучи и И.

Гардела (Уфици), Алдо Роси, Марио Бота, Гае Ауленти (Gare d'Orsay,

Президентските конюшни), Ренцо Пиано (Centre Pompidou, музеят Клее в Берн).

От началото на седемдесетте години, музеят става притегателен център не

само заради свойте архитектурни, музеографски и музеоложки характеристики,

но и с антроположките, научно-социоложките и комуникационните. Музеят е

вече културно средище – в повечето има библиотека, организират се

мероприятия, наред с изложбите (Археологическия регионален музей в Липари и

Националният в Сибари). Друг пример е музеят на Кастело ди Риволи (ТО),

съчетаващ музейни експозиции и център на съвременните езици.

През 1975г. се цъздава Министерстввото на културата и околната среда,

което през 1998г прераства в Министерство на културното наследство и

дейности,

Националната галерия в Парма, в двореца Пилота, заедно с театъра Фарнезе,

е разработена в съответсвие с античните архитектурни стилове, представляваща

лабирит с множество проходи. Едно зрелищно изживяване е Централата

Монтемартини в Рим, където статуите са вплетени в индустриланите

производствени машини. В музеят в Кралския дворец на Генуа единият етаж е

посветен на знатните генуезки партиции, а другата част от двореца се използва

за други цели.

Библиография

1. Алексиева, С., Връзки на обществеността на културният туризъм, ПР-Туризъм Консулт, 2004, с. 23-57

2. Апостолов, Н. Туристически ресурс, Университетско издателство –ИУ Варна, 2003г., с. 212-223

3. Вестник „24 часа”, 19.05.20054. Държавен вестник5. Музеите в България. Каталог -2000 Ид. Асоциация „Музеи”, С. 20006. Недков, С., Музеи на открито, изд. „ЛиК”, София, с. 27-477. Недков, С., Музеи и музеология, изд. „ЛиК”, София, 1998г с. 109-2198. Нешков, М. и др, Културният туризъм – Бъдещето на България, изд.

„Славена”, 2010, с. 247-2729. Рибов, М. Туризмът в ерата на развлекателната индустрия, изд. “Тракия-

М”, София 2008г.10. Brockhaus Enzyklopadie, F.A. Brockhaus Mannheim, 1991, s. 225-227

11. City Tourism and Culture, ETC, WTO, Brussels, 2005 p. 41-4712. E. Hooper-Greenhill, I musei e la formazione del sapere, Il Saggiatore, 2005,

pp. 9-3613. Guiotto, L. Sociologia e Marketing dei Musei, Universita degli studi di Milano,

2009, p. 24-3714. М. Law, Christopher, Tourism in the Major Cities, International Thomson

Business Press, 1996, с. 23-5215. www.Icom.museum www.Istat.it www.nsi.bg

www.repubblica.itwww.touringclub.it