Ангел Грънчаров

ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА

ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

СОФИЯ-ПЛОВДИВ, 2010 г.СЪДЪРЖАНИЕ:

Въведение

ГЛАВА ПЪРВА: СМИСЪЛЪТ

Българското образование се нуждае не от реформа, а от същностна духовна революцияЩо е интелигентност?Крайно време е да се осъзнае същностния смисъл на образованието Псевдоученият (опит за портрет)Раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личностИма нещо много объркано в цялата образователна система…За образованието (предизвикани размисли)Без разбиране на базисните за просперитета на човека ценности животът ни неумолимо става най-жалък и окаянОфициален отговор от пресцентъра на МОМНЗа Пловдивския университет… апокалипсисът започва!

ГЛАВА ВТОРА: ПЪТЯТ

Философски ненаучен манифестЕдин вълнуващ епизод от моята младостФилософията като “локомотив” на реформата в образованиетоНякои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведенияЗащо списание от рода на сп. ИДЕИ ни е съдбовно необходимо?Издателската идея на списание ИДЕИМанифест на философското списание “ИДЕИ”Как се пише и как се защищава дисертация у нас?

ГЛАВА ТРЕТА: СЪВЕСТ И БЕЗЧЕСТИЕ

Не наливайте ново вино във вехти мехове…Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у насЕдна моя статия за науката и за морала в научните общностиБългария – страна-убийца на учители, на личностите с по-голям духовен потенциал и мащабЗащо учениците не искат да учат, защо са готови да се занимават с всичко, но само не с учене?Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощръклели?Страшно е, защото кошмарът по-скоро е вътре в нас, в душите ни...Центърът за развитие на личността HUMANUSВ канона на безличието

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: МЕТОДИТЕ

Как се преподава философия? Дали някога ще спре агонията на българското образование?Идеята и проектът за един “Център за развитие на личността”За да разберем какво е образование трябва да изследваме в дълбочина цялостния смисъл на животаПоследен фалшКога ще атакуваме образователната бюрократична цитадела?Нещо чисто и истинско, подобно на цвете, израсло върху бунището на посткомунистическата ни бездуховностНаред с простащината и примитивизма днес в българската култура има безброй стойностни неща

ГЛАВА ПЕТА: ПОВРАТЪТ

Как се подигравахме с "гениалната мъдрост" на сифилистика ЛенинДекомунизацията в университета – кога?Можем ли да разберем тайните на човешката мисъл?

2

Изкуството на мисълтаОсновният порок на всички досегашни "епични реформи" е идейната и ценностна слепотаПовратът към свободната мисълДа говориш това, което мислишАристотел-клубСмел радетел на истината и на свободата – и предвестник на ново, по-вдъхновяващо времеВлечение към духовното

ГЛАВА ШЕСТА: БЕЗНАДЕЖДНОСТ

Като родител чувствам безнадеждност и съжаление заради това, че моите деца ще трябва да минат през мелачката, наречена "образование"Днешното училище у нас е перфектно действаща система за тотално насилие над личносттаНаказан съм с "предупреждение за уволнение": подтикват ме да си взема шапката и да си идаОбразователната институция важно, гордо, величаво, непристъпно мълчиЦелите на училищното образование в БългарияЗа бездуховносттаВъпросът е не защо държавата дава неадекватно образование, а защо въобще се опитва да дава образование!За Бога, намерете начин да емигрирате!

ГЛАВА СЕДМА: ЦЕННОСТИТЕ

Ценностният вакуум в душите на младитеДописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма Емоционални инвалиди ли сме вече?! "Какво тук значи някаква си личност?!" още си вилнее със страшна сила в душитеЕдна чисто нашенска поучителна история…Лечение на душите чрез философия Свободна и жива общност от творчески мислещи хораЕдна крайно скандална и кощунствена мисъл, свързана с нашата оценка на труда на учителитеТемите от днешния зрелостен изпит по философия във Франция – моят граждански поглед Излезе "Алманах по гражданско образование" от серията "Училище по демокрация"Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров

ГЛАВА ОСМА: ЛИЧНОСТТА И ГРАЖДАНИНЪТ

Обезчовечеността на обществото ни се дължи на жестокия комунистически терор над личносттаХората жадуват за смисъл, а няма кой да им го дадеЧестит празник и поклон вам, съвременни будители на непризнателното племе!Една година от учителската стачка – защо ли никой не се сеща за нея?!Агонията на българското образование е най-ужасното престъпление на калпавите ни управнициЛичността винаги трябва да е водещото в живота ни Гражданска акция: да спрем агонията на българското образование!Истинският смисъл на образованиетоМоже ли всеки да се научи да мисли?Такова безпардонно зло никога не е съществувало из българските просториРелигията в училище – не трябва да им позволяваме да се погаврят и с най-святото!

ГЛАВА ДЕВЕТА: СВОБОДА И БОРБА

Отчаян апел към българските учители: приятели, нямаме право да бягаме от дълга си!Гражданска инициатива за оживяване на умъртвеното българско образованиеБеден, болен, прост и унизен народ се управлява най-лесно...

3

Учителската стачка показа, че европейският поврат в душите ни вече е назрялЛявата и дясната позиция спрямо учителската стачкаКак да поставим динамит в самата основа на олигархичния строй?Ще им позволим ли да превърнат страната на розите в страна на склерозите?Българските учители, нашите съвременни будителиНай-решаващ момент в битката за достойно бъдеще на нациятаГраждани, разберете: учителят-роб възпитава ученици-роби!!! Докога?!? Защо???Тъжно слово за учителяУчителстването като свещенодействиеДлъжни сме да помогнем на българския учител!И се питам: къде бъркаме, защо продължаваме да разсипваме и опропастяваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал на нацията?!

ГЛАВА ДЕСЕТА: ДОСТОЙНСТВОТО И УСПЕХЪТ

Борба за отвоюване на къшей човешко достойнствоПравителството "8:5:3" успя да настрои срещу себе си цялата нацияКакво се крие в българската душа?Симптом за това че е възможно и като нация да се заемем с най-потребнотоАз съм щастлив че не живея в България...Да отстояваме достойнството си докрай: за да не се опозорим завинаги!Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна историяСтроители на капитализма: инж. Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованиетоСпособни ли сме на гражданско благородство?Престъпление е да не подкрепим и да не насърчаваме учителите на нашите децаБългарското общество сякаш наистина е общество, съставено от подлеци…Промяната в научната и в академичната сфери ще доведе до ескалация на провалаНай-коварен и тежък проблем пред нас самите сме си ние самите"Освобождаващото" образование и обучениеВсичко в българското образование следва да бъде коренно променено и поставено на нови началаЖивотът, личностите и чувствата в едно осиротяло училищеДуховното наставничество и финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност Приобщаването на младите към ценностите на вярата може да стане само на основата на философията"Месомелачката" на човешки души, наричана "българско образование", се е дехуманизирала така, че вече има съвсем античовешки облик и характерРазсъдъчното самоцелно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудиторияДа строшим оковите на българското образование!

Въведение

Пред теб, уважаеми читателю, е една необичайна книга. Текстовете, събрани в нея, са писани в продължение на 25 години; в тях съм вложил опита и смисъла, добит през целия ми некратък досегашен живот. Зад всяка дума в тази книга стоят жизнени реалии и дадености, които са преживени и премислени, даже изстрадани изцяло и без остатък. Нищо не е "съчинено", а всичко е извлечено от "живия живот". Зад нея стоят безчет съмнения, душевни колизии, страдания, търсения, изследвания, всекидневни битки за отстояване на своята личност и достойнство. Тя не е написана от изнежен и самодоволен кабинетен учен, който предъвква някакви превъзходни абстрактни теории за "образованието на младите", изсмукани от пръстите – или почерпени от дидактичните книги.

Всичко, което съдържа книгата ми, както вече писах, е извлечено от живота, от непосредствения опит, от практиката; то е плод на рефлексията над човешката реалност, съставляваща най-интимното на онова, което наричаме "образование", "възпитание", "личностно израстване", "гражданско пробуждане". Разбира се, пишейки книгата си, съм изхождал и от някои ценности и принципи, от които никога няма да се откажа. Имам предвид ония идеи, които, макар и подмолно и неусетно, така или иначе оживотворяват, внасят смисъл и посока в случващото се в нашите училища и академии.

4

По пътя на осмислянето на преживяното в опита и на преосмислянето на вече осмисленото в целия порой от съмнения и неуверености се роди моята лична философия на образованието – и на личностното израстване, на което образованието е само елемент. На тази сплав от водещи идеи според разбирането ми следва да се подчини българското образование в този преломен и съдбовен исторически, нравствен и културен момент от живота на нацията ни. Защото има шанс за това: на основата на анализираните същностни и фундаментални принципи, ценности и идеи се постарах да изработя една удобна, практически приложима стратегия, която, убеден съм, може да доведе до така потребното движение и поврат в тресавището, наречено "българско образование".

Разбира се, не претендирам за окончателност, напротив, книгата ми е покана за дискусии, в които могат да изкристализират ония конкретни стъпки, които сме длъжни да извървим, за да постигнем действителна промяна на неблагоприятното, на крайно нерадостното статукво. По същия начин и всички мои статии, от които е съставена книгата ми, писани в конкретни ситуации, са били зов за освестяване, на който, за жалост, самодоволната от съществуването си в неограничена власт образователна бюрокрация не е обърнала и капчица внимание. Ето че дойде моментът да нанеса своя разгромяващ удар в моята дългогодишна битка с немислещата и нехаещата за случващото се държавно-политическа бюрокрация; моята книга, на която сега пиша предговора й, е този мой окончателен удар.

Наистина, безусловно е, че тъкмо тази област – идеите, ценностите, принципите, стратегически осмислените подходи за растеж на личностния потенциал на младите – е най-слабото, е ахилесовото място на нашата самозабравила се образователна бюрокрация, подкрепяна от една политическа класа, пребиваваща в самодоволство от самата себе си и от своята ефимерна величавост. Тук е и превъзходството на оная част от дейците на българското образование, съзнаващи своята духовна мисия, към която, смея да се надявам, принадлежа с цялото си сърце и душа. Защото образованието е духовен процес и растеж на личностните сили, към който ръководещата образованието бюрокрация няма абсолютно никакво отношение; напротив, има само едно крайно негативно, разрушително, съсипващо и опорочаващо всичко отношение. И това не може да е иначе: та те пребивават в два различни свята, та те са прояви на субстанции, между които няма нищо общо!

Да, интимният смисъл на случващото се в нашите училища и академии в сърцевината си е съкровена творческа еманация на човешкия дух, докато бюрокрацията живее и се разпорежда единствено с материалното, с такива неща като власт, суетност, правене на пари, кичене с ордени и титли, пъчене на парадите и пр. В духовната история на човечеството тия две сили са се намирали във вечна битка и война, която в наше време е стигнала до крайна ожесточеност и безпощадност; макар че на повърхността страничния незаинтересован наблюдател може да не забелязва и нищо.

В светлината на казаното много добре зная как ще бъде посрещната книгата ми: с мълчание ще бъде посрещната; защото ретроградната, пречещата, постоянно вредящата сила, наместила се на ръководните постове в българското образование, няма смелостта да излезе в открита честна схватка; на нея силата й е в подлостите, в изопачаването, в изкористяването, в подмолните властнически действия, които доведоха до такива фатални последици в живота на цялата нация. Но моят апел – а книгата ми е апел към освестяване – е тъкмо към потърпевшите, а не към причинителите на пораженията.

Апелирам към гражданството, към младите, към онази част от учителството, която не се е предала и която още има сили да се противопоставя на сивия отровен поток, заливащ ни отвсякъде. Защото както в музикалната ни култура имаме на най-предно място не високо стойностни, възвишени образци и примери, а шестваща и парадираща навсякъде пошла и просташка чалга, по същия начин образователната бюрокрация си е създала и продължава да насърчава вилнеенето в българското образование на посредствеността, безхарактерността, примиреността, безкултурието, бездуховността. Положението е крайно тежко и по тази причина е потребно да се активира всичко онова, което е здраво, което не е поразено в корена, което още може да се бори – и затова не е склонно да се предаде, да капитулира. Надявам се, че с книгата си ще мога да подсиля поне малко вярата му в неговата правота, защото знайно е, че без вяра нищо добро не може да се постигне на този свят.

Ще добавя и нещо друго, вече касаещо по-външната страна на книгата ми. Става дума за това, че не пожелах при съставянето и редактирането й да преработя и да дам "систематичен" вид на текстовете, от които тя биде съставена; даже не се постарах да ги подредя в някакъв ред, подвеждащ всичко във видове и родове, в глави, параграфи, раздели и пр. Направих така, понеже в един момент усетих, че нямам право от позицията на разсъдъка, налагащ такива формални правила, свеждащи се до придържане към това "както се правят нещата", да наруша жизнената достоверност, правдивостта, човечността на звученето, сиреч, да притъпя болката и конвулсиите, които са ме водили, когато в годините ми се е налагало да реагирам и да работя за промяна на гибелния развой на нещата.

Открих, че ако пренебрегна предписанията на схематизиращия разсъдък, ще постигна тъкмо онази макар и спонтанна, но истински разумна пълнота, която на всяко нещо намира точното място – понеже целият процес протича вече не в моето, а тъкмо в съпреживяващото изложението на идеите читателско съзнание. Установих, че тъкмо по този начин ще успея да ангажирам съзнанието на читателите и да го

5

превърна в нещо като втори "автор зад кадър", понеже добре зная, че книгата ми е насочена не към кой да е, а тъкмо към мислещия, към търсещия истината читател. Затова направих всичко възможно, което е по силите ми, да осигуря простор за развитие и изява на неговите собствени творчески сили. Ако всичко бях систематизирал и подредил аз, "първият автор", това щеше да бъде израз на недоверие и дори обида към читателя, ала след като открих, че съм длъжен да осигуря простор и участие на неговата интелектуална сила в дооформянето на идеите, направих така, че не докоснах и не се постарах да шлифовам "грапавините", привидната "неподреденост", "дразнещата" жизнена достоверност, "прекомерните" провокации и прочие.

Което и означава, че книгата ми е пределно диалогична, а пък авторът ù, т.е. моя милост, не изхожда от претенцията, че дава окончателни "рецепти" или пък че поднася панацеи; стремял съм се само да подтиквам към търсене, към осъзнаване, към въвличане в онова, което може да се нарече "първична непосредствена реалност" на българското образование. Разбира се, по отношение на главното, именно на идеите, ценностите, принципите, не съм допуснал никакъв компромис – и непрекъснато проявявах силна полемична страст. Понеже добре зная, че тъкмо те са духовната основа, в която може да покълнат ония добри семена, които после да ни гарантират добри плодове; важното е само почвата да е добра, както е писано в Свещеното писание.

Мога само в завършек на тия уводни думи да изразя надеждата си, че този път книгата ми няма да бъде "арестувана", както се случи с предишните ми книги, и че някак си ще стигне до читателите, за които е написана. Понеже, за жалост, у нас, в пазара на книги, има една пазарно-меркантилна цензура, която сякаш е по-страшна, е по-безпощадна и от цензурата, която комунистическата диктатура налагаше едно време. Защото, оказва се, бездуховността у нас може да бъде подклаждана не само от вредна и обречена квазиидеология, но и от криворазбрано пазарно сметкаджийство, оплодено от едно най-тъпо байганьовско безкултурие.

Давам си сметка, че книгата ми съдържа духовен заряд, който е така опасен за сега съществуващата образователна система, че е възможно самата книга да бъде отхвърлена даже инстинктивно, сякаш по рефлекс, несъзнавано, от едно антидуховно статукво, установило се в страната ни, за което духът е подобен на отрова, е подобен на самата смърт. Ала кураж ми дава само съзнанието, че нищо не може да спаси обреченото на гибел. А пък духът е самата мощ – как тогава нещо, при това обречено, да може да устои на непреодолимия му устрем?!

ГЛАВА ПЪРВА: СМИСЪЛЪТ

Българското образование се нуждае не от реформа, а от същностна духовна революция

От много време се подготвям и глася да напиша статия (или по-скоро поредица от статии), в която да развия едно по-съвременно разбиране за смисъла на образованието изобщо; понеже си давам сметка, че тъкмо в това отношение у нас са загубени ориентирите, поради което нещата са в такова окаяно положение. Идеята на едно отговарящо на потребностите на съвременността образование, сиреч, философията на едно такова образование, е първото, за което следва да мислим в този момент; а пък, разбира се, мисленето трябва да предхожда реформаторските действия, за които управниците постоянно тръбят, ала де факто нищо не предприемат. Единственото, което може да подтикне едни решителни действия по промяна на крайно тежкото статукво в българското образование е открояването на ясна, промислена, основателна, смислена идея (или философия) на съвременното, на отговарящото на нуждите на съвременността образование. Ето в тази насока ми се ще да разсъждавам тук, а също ми се иска най-вече да предизвикам по-съдържателна дискусия, каквато, за жалост, по упоменатата причина, все още не може да се отпочне.

Ще се постарая да изразя мислите си накратко, без прекалено детайлно обосноваване, понеже смятам, че по-голямата част от нещата, за които ще стане дума, са до такава степен назрели, че са станали вече саморазбиращи се, станали са едва ли не очевидни. Иска се обаче честност да бъдат признати. Ако нещо обаче е истина, то трябва да бъде прието със смирение – и за какво тогава "признаване" от наша страна тук може да става дума?!

Също така ще се постарая да изложа мислите си ясно, предпазвайки се от изкушението на нищо нe казващото пустословие, което е такъв повсеместен дефект на говоренето или на писането, особено когато стане дума за "проблемите на нашата образователна система". Самият факт, че у нас се говори постоянно за някаква система, без изобщо да се схване дори и това, че думата "система" в случая явно обозначава това фатално обстоятелство, че в интимната сфера на духовен живот, каквито по начало трябва да са образованието и формирането на личността, "системата" несъмнено означава, че е задушен, потиснат, дори усмъртен или убит тъкмо живота и живеца на едно смислено, отговарящо на нуждите на съвременния човек образование. Там, където се е настанила "системата", там е изчезнал животът (по Мамардашвили), там вее единствено смразяващото кръвта във вените дихание на смъртта. И ако в оня "светъл период на

6

образованието", свързван със социализмо-комунизма, системата явно е била необходима – та нали тогава целта беше да бъде ликвидирана самата възможност за някакъв духовен живот изобщо, не просто в образованието?! – то в условията на свобода системата е изцяло вредна, тъй като гаси, потушава, унищожава всичко живо и обичащо живота, всичко онова, което може да вирее и да дава плодове както в сферата на образованието, така и в цялостния живот на човешката общност. Ето как една езикова недомислица, свързана с постоянната несмислена употреба на думата "система" несъзнателно обозначава този безспорен факт, че българското образование отдавна се намира в агония, дори в кома. От това състояние трябва да се излезе непременно и колкото се може по-скоро.

Явно първото, от което трябва да изходим, е че на българското образование трябва да се вдъхне живот, от него трябва да бъде прогонена надвисналата от десетилетия сянка на смъртта. Всичко онова, което носи живот, което насърчава живота, трябва да бъде приветствано и подкрепено; всичко онова, от което вее леденото дихание на смъртта, от българското образование трябва да бъде безпощадно гонено. Което означава, че в българското образование най-напред трябва да бъде убита тъкмо "системата", предпоставката за неговата агония и смърт.

Ето че вече се приближаваме до първия момент в идеята на едно смислено образование: образованието по идея е израз на живот, то е основно проявление на духовен живот. Смисълът на образованието е да насърчава всички прояви на пълноценния духовен живот на личността. Но още тук имам усещането, че у нас масово не се разбира какво е това "духовен живот", даже самото понятие за "дух" и "духовност" е крайно извратено, което пък води дотам, че по никакъв начин не може да се наложи и "приеме" повсеместно разбирането, че смисъл на образованието е насърчаването на пълноценния духовен живот на личността. Но ние даже и що е "личност" съвсем не разбираме, което означава, че представите не просто на огромното мнозинство от хората, но най-вече тези на "командващата парада" образователна бюрокрация, са съвсем объркани, са съвсем нездрави. Как тогава да можем тъкмо от тях да очакваме промяна?!

Значи трябва да се вглъбим поне малко в смисъла на думички като "живот", "дух", "личност" и свързаните с тях понятия, без които изобщо не може да се постигне идеята на едно смислено и пълноценно образование на личността като проявление на духовен живот. Несмисленото образование не може да бъде пълноценно, понеже няма откъде да получи ценността си. Ние сме довели нещата дотам, че и що е "ценност" масово не се разбира – как тогава изобщо да можем да говорим за "ценно" и "неценно", пък и за "пълноценно"?!

По начало животът е чиста спонтанност, импулсивност, непринуденост, порив, необусловено от нищо желание. Повече живот в образованието, оживяването на самото образование, вдъхването на живот в него означава, че случващото се в сферата на образованието не трябва да бъде постоянно тикано в прокрустовото ложе на някакви абстрактни разсъдъчни правила, "норми", забрани и прочие. Вдъхването на живот в образованието означава не друго, а повече свобода – понеже тъкмо свободата е тази, която отговаря на вътрешното естество на самия живот: там, където няма свобода, там, където свободата е нежелана гостенка, там, където свободата е прокудена, там не може да има живот, камо ли пък "пълноценен" живот.

И ето че днешните жреци на една абстрактно-разсъдъчна тирания и диктатура над личността, която е същност на днешната ни "образователна система", веднага най-категорично ще възразят: "Но как така без правила?! Каква свобода искате? Свободата, таваришчи, не е анархия! Свободата трябва да бъде правилно ръководена! Няма пълна свобода!". Ето такива простотии непременно ще чуе всеки оня, който някога някъде се е опитал да внесе някакви искрици живот, някакви "елементи" на свобода в българското образование и в образователните учреждения на республиката ни. Дайте да се опитаме да вникнем по-добре в същината на проблема.

По принцип у нас всички уж обичат свободата, ала това, за жалост, не личи на огромното мнозинство от "уж-обичащите" я. Има една лесно разпознаваема, пък макар и старателно прикривана неприязън към свободата и свободния живот, какъвто по дефиниция трябва да е духовният живот на личността. Тя трови всеки реален порив към свобода както у дейците на българското образование, така и у неговите вечни жертви: "обучаваните", учениците, студентите. Излишно е да споменавам, че горната неприязън и дори враждебност към свободата и към автентичния живот – свободния живот – се корени в една дълбока неприязън най-вече към духа като такъв, а също така и към свободната личност като такава. Защото истински свободна може да бъде само духовната личност, личността със съответните духовни качества; само такава личност може да има усета към свободния живот, само тя може да се приобщи и да придобие неговите ценности. За да ликвидираш личността трябва да убиеш поривите към духа и свободата у нея.

Точно това се постара да направи комунизмът – обществената система, изпитваща най-люта и дива ненавист както към личността, така и към духа, също така и най-вече към живота. Комунизмът се постара да елиминира твърдите и здрави духовни устои на живота и на жизнеспособната личност; комунизмът по дефиницията на неговите първожреци е войнстващ материализъм, смъртен враг на духовното, на свободата, на живота, на личността. Сега взе ли да ви просветва защо у нас "образователната система"

7

служи на смъртта, а не на живота? Как тогава да искаме просто да реформираме, т.е. да модифицираме и "усъвършенстваме" същината на установената у нас – в тъй жестоката спрямо свободния живот епоха на комунизма – образователна система? Сега разбирате ли защо нещата с реформирането съвсем не вървят – и няма как да провървят? Сега разбирате ли какво значи изразът "да усъвършенстваме и затвърдим най-доброто в българското образование"?! Какво по-точно тук е "доброто" и "хубавото", а? Тиранията и насилието над личностите ли? Несвободата ли? Зверската ненавист спрямо свободния живот ли? Мъртвината ли? Трупният дъх на разложение и на гнилост ли?

Да, българското образование е угнетено и смазано в прокрустовото ложе на една самоцелна тирания над личността. В "образователната система" на България е игнорирано тъкмо най-свещеното човешко право на свободен и духовен живот – кое тук може да бъде "усъвършенствано" и "подобрявано"?! Пиша в този дух, за да ви подтикна към единствено спасителната мисъл: на българското образование в този момент му е нужна не някаква реформа и не някакво произволно "подобряване", нему е нужна същинска и същностна духовна революция, т.е. коренна промяна, поставяща всичко на нови основи и начала. Ако не се осъзнае това, агонията на образователната ни система ще продължи до безкрайност, а вялата реанимацията на трупа ще доведе до неминуемата му смърт. Аз много се съмнявам дали трупът на българското образование отдавна не е умрял, щом от него вее такъв дух на разложение – в такъв случай от нас се иска просто да изнесем трупа и да посеем кълновете на една коренно различно, поставено на съвсем други начала, смислено, съобразено с идеята на човека и живота образование и възпитание на личностите.

Ситуацията става особено тежка като се вземе предвид и това, че и възпитателите (учителите) са поразени от вируса на безсмислието, който е покосил живота в българското образование; ето защо се иска време да бъдат старателно отгледани възпитатели и учители, овладени от съвсем различен дух: дух на уважение към самобитната личност, на преклонение и на богоговение както спрямо самия живот и към неговата субстанциална духовна основа, така и към несъмненото условие на двете, а именно към свободата – чист израз на дух и на живот. Към свободата, която трябва да бъде обичана от цялото сърце, от цялата душа, от цялото същество, искащо да бъде човешко, искащо да се приобщи и да заживее живота в неговата пълнота и пълноценност.

Мисля, че започнахме да се приближаваме към схващането на реалната ситуация, в която се намираме – и като индивиди, и като общност. Защото едва ли може да има човек, който да не е бил повлиян от вируса на безсмислието, вилнеещ в "системата на българското образование и възпитание".

Да караме подред. Какво е нужно на една човешка личност за да заживее пълноценен живот? Как се става обаче личност, нима това не е главното? Има ли потребност днешна съвременна България от личности, влюбени в свободата и в свободния живот? Искаме ли като общност да се очовечим, сиреч, да заживеем според повелите на пълноценния, на свободния, на духовно наситения живот? Или предпочитаме да си останем в тресавището на простотията, на кухата надменнност, на презряното самочувствие на "всезнайковците", каквито постоянно бълва нашата "образователна система", които уж от всичко разбират, но в същото време де факто от нищо не разбират?! Превърнали сме се в нация от безсилно мърморещи "специалисти по всичко", която точно затова се е самообрекла на бедност, на мизерия, на разпиляване и линеене на жизнените сили, на личностния потенциал, на онова духовно богатство, което се крие в недрата на нацията, но на което не му се дава простор да се разгърне.

Защото душевното и духовното, сиреч, личностното богатство, е първооснова на материалния просперитет, духовното винаги властва над материалното. Ако не си освободим духа, ако продължим да потискаме личностното и духовното у себе си, доникъде няма да стигнем. Ще се провалим тотално и като индивиди, и като нация. Повсеместният материализъм, който като проказа владее душите на огромната част от нацията, е основанието за нашата бедност и душевно-личностна нищета. Ще ни потръгне едва когато освободим в гърдите си българският дух, така жестоко и немилостиво гонен и насилван десетилетия, да не кажа столетия.

Аз, разбира се, нямам възможност тук да изложа подробно и да анализирам основателно всички ония въпроси, които поставих в началото на по-горния абзац. Това, за щастие, вече съм го направил в своите книги, които стоят никому непотребни някъде в складовете, библиотеките и книжарниците. Тук ще се задоволя да посоча само есенцията на своите тези, изразени във философските ми книги.

На оня, който съвсем не разбира що е дух, що е личност, що е свобода, какво е животът и пр. трудно може да му бъде обяснено, още по-малко пък "доказано" защо всичко е така, а не иначе. Във всяка душа и сърце са заложени някакви искрици, на които ако се опрем, можем да постигнем разбирането на тия най-базисни "понятия", по-скоро идеи, преизпълнени с оживотворяващ смисъл. Съвсем не е чудно защо мнозинството у нас не разбира най-простите истини, на които се основава, в които се корени съществуването на човека, достойното съществуване на човека. Думата "достойнство" също трябва да бъде сложена в разреда на непонятните за мнозинството от хората у нас думи. Тия думи, които изброих, може и някак да се разбират, ала такова "разбиране", което е осветено от една дълбоко враждебна на духа, на личностното, на живота "образователна система", няма как да не е неадекватно, извратено, непълноценно, повърхностно, несмислено.

8

А пък, от друга страна погледнато, на тия, които разбират, съвсем не се налага да им бъде "обяснявано" тъкмо онова, което е така ясно, така просто, така очевидно за разбиращия. Аз ще се постарая да дам такова разбиране, което да не отегчи разбиращите, и същевременно да не затрудни, а да помогне на неразбиращите. Впрочем, съвсем не е сигурно, че тези последните могат да променят представите си така основно, че съзнанието им да се прероди – и да се овладее без остатък от идеята на едно смислено образование и възпитание на личността. Но... блажени са ония, които искат невъзможното.

Ще започна от нещо саморазбиращо се, тъй просто, колкото и забравено: образованието е подготовка за живота. Нищо друго, нищо по-различно от това. Тази е идеята на едно смислено и човечно образование и възпитание. Образованието трябва да бъде нагодено към същината както на живота, така и на човека. Тези две реалности в образованието трябва да бъдат синхронизирани – иначе доникъде не може да се стигне. Ще се стигне, впрочем, до провала – до провала ни като индивиди и като общност, като нация. Ние май съвсем сме доближили момента, в който просто трябва да осъзнаем тежестта на провала си, а това е предпоставка да почнем да се поправяме. Докато се самозаблуждаваме, че "нещата не са така сериозни" или тежки, провалът само бива насърчаван, а не надмогван.

Значи си опростихме задачата: иска се да вникнем в естеството както на човека, така и на живота. И на тази база да внесем корекции в подходите си, та образованието, както казах, да започне да хармонизира двете реалности, което е и неговата най-исконна цел. Ще продължа нататък, като само ще фиксирам очевидни за разбиращите неща, които нищо чудно да изненадат неразбиращите с тяхната очебийна простота.

Говоря за простота на положенията, които те не разбират, а не за простотата на самите неразбиращи. Впрочем, да вметна: неразбиращият е неразбиращ не защото е "прост" – думата "простота" и производните й исконно имат един най-благороден смисъл! – а тъкмо защото е "сложен", защото при него всичко е усложнено до невъзможност, защото, другояче казано, е така объркан, че повече едва ли може да бъде. Успоредно с намаляването и превъзмогването на тази куха "сложноватост" на душите на неразбиращите ще започне да се заражда и разбирането от тяхна страна на ония най-прости и базисни неща, от които зависи животът ни. Няма да се сдържа да не вметна и това, че българското образование в цялата си абсурдност и парадоксалност не прави друго, освен да усложнява простото, да прави невъзможно разбирането на саморазбиращото се. То не прави друго, освен да убива изначалното любопитство на младата личност. И ефикасно го постига. Ерго, българските простаци на най-сложните простаци на света! Да живеят, да бъдат живи и здрави!

И така, оказва се, че онова, което може да хармонизира естеството на живота с това на човека, е свободата. Защо е така ще може да се разбере само ако съзнанието, по-скоро душата, се освободи от всички най-вредни и несъстоятелни представи както за живота, така и за човека, да не говорим пък за свободата. Ето вижте колко е просто всичко, по-просто от това изобщо и не може да бъде.

Животът ката такъв, в своето изначално естество, е чиста спонтанност, желание, копнеж, страст – по онова, което придава ценност на самия живот. Животът се стреми към своята пълнота. Човекът пък иска да живее, този велик, неоценим дар – животът – който получаваме с раждането си, е наша прокоба, но и наш единствен шанс. В живота си живото трябва да прави всичко онова, което насърчава живота в неговите недра – и да се противопоставя на онова, което носи разруха на живота, сиреч, смърт. Сега разбирате ли защо всичко е тъкмо наопаки в нашата "образователна система"?

Човекът може да заживее свободно само ако разгърне в душата си усета и порива към автентичния живот, сиреч, усета и порива си към свободния живот: понеже в недрата на живота, както казахме, стои тъкмо изначалната спонтанност на заложената в нашите устои чиста динамика и импулсивност. Разбира се, това не означава, че човекът трябва да се остави на своите природни инстинкти, да си остане "див" или пък животно, или дори звяр, разкъсващ без милост жертвата си, напротив, той трябва да ги облагороди, да ги очовечи, да им придаде един духовен блясък и насока. Оказва се, че няма никакво противоречие между "жизнено", "човешко" и "духовно", понеже спойката между тях е тъкмо свободата. А що е свобода вече съвсем не може да се обясни на оня, който не чувства своя порив към свобода, трептящ в гърдите му.

"Свободата е живота ми, а животът е свобода!" – това промълви веднъж на изпита си един мой студент, на който аз понечих да пиша двойка, понеже нищичко не можеше да каже по въпросите си. Паднал му се беше, на горкия, въпроса за материята – говоря за ерата на комунизма. Аз тогава го запитах, за да му помогна, да ми каже нещичко за отношението между живот и свобода. Младежът сякаш се оживи и почна да мисли. И изтърси тия думи. Писах му шестица, тайно от доцента, разбира се. Което е показателно за ситуацията в българското образование изобщо, която от години се влошава. А се влошава понеже в него се прави тъкмо това, от което няма особен смисъл – и се обръща гръб тъкмо на истински важното и значимото: мисленето, насърчаването на творческия импулс, откривателството, адаптирането към ония задачи, което ни поднася самия живот.

Те, впрочем, творческите импулси принадлежат към разреда на истински духовните и на жизнено-устойчивите неща. Те са родствени и на свободата – нима може да има творчество без свобода?! А има ли нещо творческо в това, с което принуждаваме да се занимават нашите ученици и студенти? Едва ли има:

9

системата не позволява. Тя е направена така, че да убива творческия импулс, тя насърчава репродуцирането на чужди мисли, а не раждането на свои. Най-добри от нейна гледна точка са немислещите папагали с тренирана памет ("зубърите"), а не оригинално и самостоятелно мислещите младежи – които, сами по себе си, са същинско бедствие от гледна точка на свободоубийствената образователна система у нас. Ето че се приближихме до онова, което най-вече трябва да бъде осъзнато и проведено в едно качествено различно образование, от което съдбовно се нуждаем.

У нас поради неразбирането на принципния смисъл на образованието са сгрешени както неговата цел, така и средствата за нейното постигане. Понеже липсва яснота за тия елементарни истини, от които трябва да се тръгне. А именно: човешката душа съдържа в себе си твърде разнородни сили и способности: мислене, ум, съзнание, чувстване, воля, въображение и прочие. "Оркестърът" на тези така разнородни и с противоположна насоченост душевни сили бива дирижиран от Аз-а, от самосъзнанието, което им придава съгласуваност, хармония, концентрация в определена посока. А пък, от своя страна, душевните сили на човека се конституират на основата на чистите и коренни отношения на човека към света и към самия себе си: познавателното, ценностното и практическото. Всяка душевна сила по свой начин синтезира тия чисти отношения, т.е. пълноценен е животът на онази душа, която не потиска една или друга душевна сила, а свободно ги хармонизира с оглед на постигането на някакви значими човешки цели. Смисленото образование служи тъкмо на това съгласуване и хармонизиране на пълноценния, на неощетения с нищо душевен живот на личността, докато несмисленото, командно-манипулативно, абстрактно-разсъдъчно "образование" не прави друго, освен да ощетява душевния живот на човека; то цели да го прави не личност, надарена със свобода, а, тиранизирайки душевния му живот, го прави просто "бурмичка", най-послушен елемент на цялото (комуната) - и изпълнител на зададени от някой друг цели. Ситуацията в нашето образование е така трагична тъкмо защото то се основава на тиранията на самонадеяния разсъдък спрямо останалите душевни сили; нашето образование не прави друго, освен да ощетява пълноценния душевен и духовен живот на личността. Затова то бълва не свободни и критично мислещи личности, а безличия, самонадеяни глупаци, вманиачени "разбирачи от всичко", дилетанти със съвсем непригодна за нещо смислено "обща култура" и прочие.

Още повече се приближихме до “загадката на загадките”, касаеща основния дефект на българското образование. В това, което се нарича “българско образование”, изобщо не влизат в сметките нито пълноценната личност, нито нейния хармоничен душевен и духовен живот, нито свободата като същност на човешкото и на духовното, нито творчеството като самобитен начин за изразяване на човешка позиция. Българското образование залага на някакъв архаичен и примитивен модел, според който “даването на знания” е алфата и омегата на всичко, що се прави в него. Сиреч, българското образование се мъчи да формира “многознайковци”, които си мислят, че от всичко разбират, макар че фактически от нищо не разбират. Смисъл никакъв няма, наистина, но поне се имитира дейност: пилее се най-усърдно, както казах, човешкия, личностния, духовния, творческия капитал на индивидите и на цялата нация.

Учениците трябвало да “трупат” знания, понеже знаещите били “можещи”, те, представете си, също така ставали и “мислещи”, което съвсем не е сигурно, по-скоро е сигурно тъкмо обратното: че вървенето по този път никога няма да ги направи мислещи. В днешно време управляващите и образователните бюрократи у нас не разбират даже това, което още преди толкова векове така прекрасно го е разбирал Хераклит от Ефес, написал тия думи: “Многознайството на ум не учи…”, защото ако учеше, прибавям аз, щеше да е научило и… г-н Министъра (толкова министри се смениха, че не визирам никой конкретно от тяхната самоотвержено немислеща свита), и бюрократите от “образователната система”, и дори по-голямата част от народната природопопулация на българите. Но понеже не се забелязва такъв ефект, на нашите многознайковци явно съвсем не им се удава мисленето, поради което не се осъзнава даже това, което е съвсем близо, пред самия нос.

Българското образование е съвсем немодерно, понеже залага на представи и модели на образование, характерни за отдавна отминали времена, на времена от преди 4-5 века. Знанието съвсем не е панацея на образованието, а пък проблемът не е в самото знание – което има несъмнено достойнство – а по-скоро в изцяло сгрешения начин, по който си представят добиването на знанията. Напълно погрешно и несъвременно е даването на знания, предлагането на учениците на готови знания, на “сдъвканата кашица”, което им се туря в устата и мозъците сякаш с пинсета. Знанията не се дават, те се вземат. Знанията трябва да се резултат и продукт на проведени от самите ученици познавателни процедури и инициативи, което именно придава цялата привлекателност на придобиването на знания – и най-вече оня ефект, от който зависи смисъла, а именно, развиването на мисленето, на самостоятелното осмисляне на информацията.

В информационния век, в безбрежния океан от информация, с който сме залети, механичното усвояване на някакви наготово дадени знания е абсолютно лишена от смисъл и ефект процедура, е губене на времето както на учениците, така и на учителите. Учениците просто трябва да бъдат поставени в познавателна ситуация, в която сами да открият и постигнат съответните знания – с което ще развият и мисълта си. Иначе образованието неминуемо се превръща в преливане от пусто в празно, в каквото се е превърнало нашето образование. То се е превърнало в безкрайно витаене в омагьосани кръгове и в

10

лабиринти, от които няма никакъв изход, пък и смисълът на цялото занятие изцяло се губи. Тук аз съзирам основния дефект на нашата “образователна система”, която в този си вид погубва, потиска и блокира всеки импулс към познание, който изначално децата притежават. В резултат днес масовият ученик е тотално отвратен от всяко и всякакво знание, учениците днес масово не щат да учат, което, както и да го погледнем, е тяхна закономерна реакция на самосъхранение в абсурдната образователна система, в която са поставени и са заставени да вегетират. Казах вече: в тази система няма живот, а има потискане на живота, рушене на жизнения порив, има само мъртвина и смърт.

Нашата образователна система се стреми да развива единствено самоцелното механично усвояване на знания, което би се превърнало в нещо като зловещ тумор върху младите мозъци – и слава Богу че нашите деца са така опърничави, че не се поддават на нейните напъни да ги прави “знаещи”, “информирани”, пребогати със знания и догми. Иначе неминуемо щяха да загубят най-съществена част от своята човечност и щяха да заприличат на роботи. Днешното българско училище, пък и университетите, се мъчат да дехуманизират човешките същества на младите – и, трябва да признаем със съжаление, че сякаш успяват в тия свои попълзновения. Много прекрасни личности са погубени в тази месомелачка на индивидуалности, в която се е превърнало днешното българско училище. Оцеляло отчасти е само най-силното. Всичко останало е погубено сякаш безвъзвратно. Когато някой се пита защо сме заприличали на нация, съставена в мнозинството си сякаш от полуидиоти, нека не се чуди много коя е причината. Казах “полуидиоти” и ми се видя твърде мека думата – особено като си припомних с какво ни занимават, да речем, нашите медии, и особено “най-видните” им представители и шоумени…

Даже разсъдъкът не може да развие подобен модел на образование, камо ли пък останалите същностни човешки и духовни сили – нищо че уж разсъдъкът (умът) е органон на познанието и на знанието. Всичко останало от пребогатата със сили и способности човешка душа е изцяло елиминирано, имам предвид ценностно натоварени такива, каквито са чувствата, въображението, волята и прочие. Нашето училище се мъчи да тренира само репродуктивната памет, нищо друго. Самонадеяният кух разсъдък е станал страшен и жесток тиранин на останалите душевни сили – що се касае до случващото се в българското образование. Погледнете какви предмети предимно учат нашите ученици и студенти: все науки, все някакви наготово сервирани знания, тоест, все баналности – понеже когато съзнанието биде претоварено, то не може да поема друго, освен най-изтъркани баналности и тривиалности. “Многознайковците”, жалък продукт съвременното българско образование, не могат да знаят друго освен най-изтърканите баналности.

Затова и човешкият фактор на страната не може да се справи с отговорностите на живота - и постоянно показва отчайващо малодушие. Той просто не е подготвен за живота. Той предварително, още от най-млада възраст, сякаш е капитулирал пред предизвикателствата на живота. Той, уви, все едно е подготвян не за живот, а за безсмислено вегетиране, за разруха и за смърт. Образователната система на България, построена в годините на социализмо-комунизма, успя да вземе пълно надмощие и да порази в корена “здравите сили” на живота, духа, личността, свободата. Затова у нас е в такова незавидно положение не толкова всичко останало, колкото човешкият фактор, чиято човечност е така смазана и унизена. А от човешкия фактор зависи всичко в едно общество, което иска да е човешко, а не най-презряна и скучна комуна от безличия.

В българското училище в резултат на всичко казано цъфтят и царуват скуката, фалша, лицемерието, нагаждачеството, ценностният нихилизъм, кухарството, празното самомнение, душевната инертност; в него всичко личностно е в страшна немилост. Стигнало се е дотам, че учителите са фрапирани когато някой ученик си позволи лукса да каже какво мисли. Такъв го обявяват за “незнаещ”, понеже какво има да се мисли когато по-лесното е да се знае без да се мисли?! Оня ученик, който недоволства от хегемонията на баналностите, която му натрапват, става “черна овца” или “бяла врана” – и към такива общността от безличия е безжалостна.

В българското училище и в университетите дори и “науките за човека” са станали образец за античовечност; имам предвид начина, по който се преподават предмети като "литературознание", философия, психология, педагогика особено, етика, и пр., доколкото изобщо ги има. Изкуството като такова също е в немилост: в нашето училище обременяват децата по-скоро с някакви излишни знания за изкуството, вместо да ги оставят да се упражняват в правене на изкуство. В нашето училище общо взето нищо не се прави както трябва, а всичко е имитация на правене, на практическо отношение. Само по прашните коридори най-много да се мъдри някакъв овехтял лозунг, напомнящ ни за това, че “практиката е критерий на истината”, ала за сметка на това никой не борави със смисленото “правене” на знания, ценности, умения, възпитание. За личности, души и свободни духове да не говорим. Просто е излишно и съвсем неуместно...

В резултат “продуктите” на нашето образование са така неподготвени за живота, че по-добре щеше да е изобщо да не бяха ходили на училище. Защото когато едно нещо се прави по изцяло неподходящ начин, по-добре щеше да е изобщо да не се прави. Затуй животът е най-добрия учител, ала, за жалост, от нашите училища и университети е прогонен и прокуден тъкмо животът. За духовен живот в тях да говорим

11

пък е съвсем излишно. Затуй когато някой чуе, че нашите университети, да речем, се били превърнали в “търговски дружества” по покупко-продажба на дипломи, да не се чуди защо е така: у нас се цени не друго, не личността, духовните й качества, не отдадеността й на свободата, не пригодността й да се справя с живота, а далаверата, дребнавостта, хитруването, мизерното шмекеруване пред предизвикателствата на живота, малодушието, лъжливостта. Науката по начало е храм на истината, да не говорим пък за философията, но нима някой може да сравни съвременното българско училище, този зверилник, с храм?!

Спирам засега дотук. Скоро ще продължа, за да покажа по-конкретно сериозните дефекти на подходите, които са се утвърдили в българското образование, а също и ще пиша за това как те могат да се преодолеят. Иска се кардинална промяна и смяна даже на самите основи; онова, което е така прогнило, трябва да се събори, а пък на покълването на живота трябва да се осигури чисто място, а не развалини, отломки, бунище и прочие.

Цветето на смисленото образование няма да израсте в бурените на досегашната образователна система, които задушават в зародиш покълването на нещо ново. Иска се скалпел, за да бъдат изрязани без жалост ония тумори и ракови разсейки, които заплашват здравето на организма, наречен българско образование. Болестта на българското образование е достигнала до крайната си степен. То трябва да бъде върнато към живота. Няма да е лесно. Но за сметка на това е единствения начин да надмогнем болестта и да се предпазим от смъртта…

Що е интелигентност?

Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, станали сме “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при такова говорене е елиминирано тъкмо… мисленето, то не участва или е сведено да някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интелигентност” в това да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да “смаят” събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл и виждане на нещата. Това човешко качество няма нищо общо с надутата ученост и с празната ерудиция, дори образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото върху тях той налага печата на своята оригиналност и самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум – който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени.

Следователно мисленето не е нещо “по природа дадено” на всеки човек, то е една възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички. Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от която не всички са се “възползвали” и следователно са занемарили своето мислене, а в някои случаи направо са се отказали от него. Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко оживотворява, превъплъщава и обогатява.

Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви потенциала на своя интелект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не съществува, че хоризонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем. Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека, тя е

12

мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За мислещия човек свободното мислене е, повтарям, чудо, на което сме способни, вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”…

(Забележка: Горният текст е малък откъс от моята книга Животът на душата: психология, написана през 1994-95 г. и излязла от печат през 1997 г., изд. ЛИК, а след това претърпяла още две издания, в 1999 и 2001 г.)

Крайно време е да се осъзнае същностния смисъл на образованието

(Отворено писмо до г-н Министъра на младежта, науката и образованието)

Драги господин Министре,

Тази сутрин гледам, че на сайта на МОМН с дата 18 декември отново е публикувана “Програма за развитие на образованието, науката и младежките политики в република България (2009 – 2013 г.)”, което ме кара да си мисля, че това е вече окончателния, обогатен с предложенията от публичното обсъждане вариант. Дано не греша, макар че това едва ли е от толкова голямо значение.

През времето на публичното й обсъждане се постарах да съм в течение на дискусиите, най-сериозна от които, по мое възприятие, беше дискусията във форума на Bglog.net, инициирана и ръководена от г-н Павел Лазаров. Материалите от тази дискусия са Ви изпратени, надявам се, че Министерството им е обърнало подобаващото внимание и е отчело предложенията. Моя милост пък още на 3 септември 2009 година изпрати Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката – отправено чрез всички медии, в което аз съм изложил позицията си на едно идейно, концептуално ниво. И само в качеството си на философ и на дългогодишен преподавател в средното и висшето образование, който има погледа за най-сложните, тежки и съвсем реални проблеми, от които страда българското образование, сиреч, българското учителство, учениците, цялото общество. По времето на учителската стачка преди вече повече от две години в блога си всекидневно съм писал за тежката ситуация и за спешните, неотложни мерки, които трябва да се вземат, за да се обърнат нещата към добро, за да се спре някак си всеобщата разруха.

Накрая, тия дни в Пловдив, в Гражданския дискусионен клуб се проведе интересно обсъждане на тема Накъде върви българското училище?, която потвърди убеждението ми, че отдавна е дошъл моментът за отпочване на толкова дълго отлагана същностна, непалиативна, дълбока реформа на отношенията в това, което наричаме "българско образование". Понеже е истинско престъпление обществото да продължава да си позволява лукса с безразличие да гледа как нещата продължават да вървят от лошо към по-лошо, и то на "самотек", а пък образователната институция да продължава да действа като немислещ пожарникар, наливащ бензин с надеждата да угаси огъня и пожара. Ще си позволя в настоящето "Отворено писмо" да обобщя вижданията си, отчитащи и тревогите на ония деятели на българското образование, с които всекидневно общувам.

Ситуацията в българското училище е плачевна, да не кажа направо отчайваща. Наистина е престъпление в 21-я век една страна, претендираща да е модерна, европейска, стремяща се към просперитет, да има толкова неефективно, намиращо се в перманентна криза поне от 60 години, нерационално, несмислено, жертва на безброй тъпи експерименти, объркано из основи, административно-бюрократично по естеството си, робуващо на немодерни методи и пр. образование, каквото е нашето. От години се говори за потребността от дълбока реформа, чиновниците изписаха морета от мастило за да правят всякакви програми, концепции, да осъществяват "същностни поврати", нови и нови "правилни линии", плеяда министри се упражняваха да правят дисекция на трупа на българското образование и да търсят причинителя на болестта, а промяна към добро, разбира се, нямаше как и не можеше да има. Причините за тази ситуация съм обобщил в статията си Едропанелно-епохални програми за българското образование, сътворени от бюрокрацията, се пишат с цел нищо да не се промени, а не нещо да се промени. И ето, сега стигнахме до положението чиновническият гений да изобрети най-нова кардинална стратегия, от която обаче вее дъхът на старото, на добре познатото; клишетата, претендиращи за "новаторство", не могат да скрият умиращата всекидневно, разлагаща се и гниеща вехта същина.

Няма тук да анализирам конкретно и подробно недомислиците на тази програма, а също и нейния принципно неверен дух, понеже това би ми отнело много време. И не тази е моята цел. Искам само да заявя, че не може да се залага на бити управленско-бюрократични карти, на прашни, обвити в паяжина, прийоми за управление на "човешкия фактор", на отживяла времето си и порочна дидактика. Искат се същностни промени, които да доведат до зараждането на съвсем различна атмосфера в нашите училища. В която да почне да вее нов дух, т.е. да се почувства така потребното освобождаване и освежаване на съзнанията на всички, участващи в тази така деликатна сфера на междучовешки отношения (ученици, учители, мениджъри,

13

родители). Т.е. иска се да бъде прогонена гробната миризма и дъха на разложение, който сега излъчва българското училище. И за такава наистина същностна промяна не се искат нови и нови едропанелно-фундаментални и епохални програми, а се иска въвеждането и спазването на няколко най-прости правила от рода на следните:

● учебните планове и програми да се преосмислят с оглед идеята на съвременното образование, на смисъла, който от десетилетия се губи на българското образование, с оглед на онази цел, която се подразбира от всеки, но която образователната институция в някакво тъпо упорство не ще да признае, а именно

● цел на всяко смислено образование е подготовка на младите за живота, което означава, че водещият смисъл на заниманията в училище е насърчаването на свободната, самостоятелно мислеща, способна да изразява творческия си потенциал суверенна личност, а всичко друго следва безжалостно да бъде отхвърлено, понеже е само баласт, излишна тежест, понеже замърсява чистия смисъл на тази най-висша духовна дейност, каквато по същество е образованието; което означава, че

● потребността от подпомагане, от ефективно насърчаване на творческия потенциал на младата личност не може да стане чрез отживели времето си методики и дидактики, което означава, че те трябва да бъдат без жал изхвърлени в прашните архиви; трябва, следователно, да се освободи творческия потенциал на личността на учителя, свободната му изява в образователната и възпитателна дейност, а всичко онова, което пречи, трябва да бъде премахнато; начинът това да се случи е

● българското общество да бъде убедено най-после, че без смислено, модерно, ефективно действащо образование е осъдено на безкрайно продължаваща бедност; понеже духовната нищета е предпоставка за материалната бедност, както и личностната бедност обуславя екзистенциалната нищета и мизерия; необходими са огромни инвестиции в образователно-възпитателната сфера, за да бъде приведена до нивото, на което тя се намира в развитите страни; които ние трябва да догонваме най-вече в това, а не някое друго отношение; понеже тук, а не другаде, е коренът на нашите проблеми като държава и нация; защото

● личностното богатство е основа на всяко друго богатство; разгръщането на личностния и творчески потенциал на едно общество неумолимо ще доведе до цялостния му просперитет; личностният потенциал на човешката общност не бива в никакъв случай да се пилее без смисъл и полза; България ще се нареди сред богатите и проспериращи нации само ако заложи на истинското, на решаващото всичко останало, сиреч, на богатия по вътрешния си потенциал човешки и личностен фактор; човешката история не знае друг начин, а ний, българите, трябва да престанем да опитваме да преоткрием побългарена версия на топлата вода или пък на велосипеда; по тази причина

● трябва да се осъзнае интимния смисъл на образованието като комплексно междуличностно отношение на свободни субекти; учителят не е и не може да е единствен субект на възпитанието и образованието, истинският техен субект е личността на ученика, на младия човек; всички вехти дидактически прийоми, потискащи активността, водещата роля на ученика като субект на собствения си живот и съдба, т.е. всестранната и свободна изява на "учениковата личност" трябва да отидат по дяволите, а не да се залага тъкмо на тях; затова

● трябва да се отстрани фаталната диспропорция, крайния дисбаланс в "обучението" между знание и ценности, между естествено и хуманитарно знание, който доведе до това да бъде блокирана изявата на личността на учениците, до формиране на ощетена, едностранчива, слаба, "позитивно настроена", комплексирана личност, залагаща само на голата информираност; трябва също да се даде простор на практическото "правене" на знанието, на ценностите и в резултат и на собствената личност от самата нея; а досега, за жалост, способността за самостоятелно добиване и осмисляне на знанието и вграждането му в една по-широко скроена личност, до този момент, е изцяло блокирана в това, което се нарича "българско образование"; решаващият за зрелостта на личността фактор е нравствен и психологически; тъй като

● ценностният дефицит, който се шири в нашето общество, има за свой корен личностно-ценностната недостатъчност, от която страда българското образование; ужасният ценностен нихилизъм, приел мащаба на същинска ценностна катастрофа, бива всекидневно насърчаван в българските училища, а пък в същото време родителството и общността, сами обезверени в ценностно отношение, с пълно безразличие и недоумение гледат на случващото се; но също така трябва да се признае, че

● крайно време е да се прилага твърдо принципа за конкурсност и мандатност в избора и назначаването на училищни директори, да се направи така, щото млади хора с идеи и творчески порив да почнат да желаят да се ангажират с подобна сложна мениджърска работа, а пък престарялата гвардия от директори, останала в много случаи още от епохата на комунизма, трябва да отиде на заслужен отдих, щото тя, трябва да се признае, навреди на българското образование колкото можа и даже повече от това; безсрочно властващи директори не трябва да има, щото, за сведение на Министерството, съм длъжен да донеса, че България вече две десетилетия се мъчи да става демократична страна, което обаче не важи за образователната институция; изводът е

14

● без същностна демократизация (еманципация) на цялостните отношения в българското образование никаква промяна не може да има; ерго, това, от което се нуждаят всички в българското образование, се нарича свобода; нека паразитиращите десетилетия образователни бюрократи да узнаят най-сетне, че тъкмо те са консервативната антиреформаторска сила на старото, благодарение на която нашето образование е на дереджето, на което е, т.е. която всеотдайно задържаше и продължава да задържа зараждането и растежа на нещо ново, така жизнено необходимо на всички, които милеем за българското образование – сиреч, за бъдещето и съдбата на собствените ни деца.

Драги господин Министре,Мога да продължа в този дух още много време, защото нещата наистина са безкрайно объркани; и

се налага най-внимателно разплитане, а пък, ако се наложи, и разсичане на огромния гордиев възел, в който е стиснато до задушаване българското образование. Налага се да се разбие без жалост страшното прокрустово ложе, в което са натикани и затова цели десетилетия страдат всички, които работят или пък са жертви, бих казал дори "отпадъчни продукти" на тази иначе толкова възвишена сфера. Ако нямате смелостта да предприемете фатално важните коренни промени, ако се подведете на натиска на образователната бюрокрация, ако не обявите същинска война на нейния презрян комфорт, ако се оставите да следвате нейните едропанелни кардинални програми, наистина създадени не нещо да се промени, а нищо да не се промени, то тогава рискувате да се наредите в дългата редица на усърдните гробокопачи на българското училище, състояща се от Вашите предшественици.

Надявам се, не искате това. Захванали сте се с безкрайно тежка задача, не зная дали си давате сметка с какво точно сте се захванали. Постът, на която бяхте назначен, в наше време не може да доведе до едно сладко министерстване, състоящо се от безкрайна поредица от приспивни съвещания и безкрайни коктейли, приеми, симпозиуми, слава, пъчене по пресконференции и прочие. Длъжен съм да Ви уведомя и да Ви предупредя, драги ми господин Министре: сложиха Ви на дулото на един топ, който отдавна се напъва да гръмне, ала е така калпаво зареден, че даже не може и цял-целеничък да се взриви, а камо ли пък да произведе изстрел във вярната посока. Изобщо не Ви завиждам, напротив, състрадавам Ви.

Надявам се, ще вникнете в добронамерените предупреждения, които Ви отправям, воден и подтикван единствено от своята човешка и гражданска позиция. Надявам се ще разберете, че в трудната битка за същностна промяна на българското образование, която предстои, която вече започна, ще Ви се наложи да застанете на вярната страна. Иначе сте обречен, понеже несмислено ще продължите да подклаждате взривоопасната обстановка в него, която тлее от години. Иска ми се да вярвам, че ме разбрахте и че наистина ще се загрижите предвид тежката отговорност, с която сте се нагърбили.

За което Ви поздравявам за куража, но имам предчувствието, че недостатъчно съзнавате тежестта на бремето, което поставиха на плещите Ви. С настоящето "Отворено писмо" исках поне малко от малко да Ви помогна да доосъзнаете смисъла на случващото се и своята роля в него. А също и да провокирам заспалото ни общество белким някак, поне малко, се стресне – пък дано се позамисли и упражни така потребния граждански натиск нещо да се промени.

Нямам очаквания това да се случи, ала се надявам да стане някакво чудо...

(Забележка: Писмото е изпратено на 19 декември 2009, събота. Досега, 4 месеца по-късно, отговор няма. А по закон институциите би следвало да отговорят до един месец.)

Псевдоученият (опит за портрет)

Тази моя статия е отпечатана в брой 36 (1519) от 6 септември 1985 година на тогавашния авторитетен в-к "Народна КУЛТУРА", чийто главен редактор беше Стефан Продев. (Карикатурата към статията пък беше нарисувана от Борис Димовски.) Тогава съм бил на 26 години, моя милост в оня период току-що беше издържала конкурс за асистент по философия в ПУ "Паисий Хилендарски" (това стана през юли 1985 година), ала утвърждаването ми през есента на същата година от Факултетен съвет висеше на косъм – другарите имаха предчувствието, че за асистент има опасност да бъде избран "неправилен човек". (Което, както се оказа малко по-късно, е било едно съвсем основателно предчувствие!) В края на краищата едва на 10 октомври, когато учебните занятия в Университета бяха вече започнали, бях повикан с телеграма да се явя на работа в ПУ – избора и утвърждаването ми вече бяха минали успешно през Факултетния съвет.

Най-интересното беше, че авторът на статията "Псевдоученият", която излезе в в-к КУЛТУРА месец преди това, веднага след като се появи в катедрата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ откри, че е попаднал в общност, състояща се предимно от оня тип "учени" (с ударение върху "у"), каквито е имал неблагоразумието да опише в статията си. Когато след време катедрата разбра за статията "Псевдоученият", излязла не къде да е, а в най-авторитетният в-к КУЛТУРА (аз бях принуден в една справка да отбележа всичките си публикации), тогава катедрата, първо, единодушно ме оцени като опасен и крайно неприятен човек, и, на

15

второ място, разбра, а скоро се и убеди какво "шило" е сложила в торбата си (или, по-добре: какъв "таралеж" е вкарала в гащите си!).

Публикувам тази статия, защото едва 25 години след появата й българската държава предприе някакви по-сериозни мерки за промяна на статуквото в науката и академичната дейност у нас. Не съм убеден, че приложените мерки ще доведат до очаквания благотворен ефект: Промяната в научната и в академичната сфери ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго... Дано доведе до добро, но много се съмнявам.

Както и да е де, а също публикувам статията си от 1985 година, понеже реших да я включа в новата си книга, наречена Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, която подготвям за печат. Тия дни ще публикувам и още няколко други мои статии за науката, излезли през годините, които също ще добавя в книгата си. И така, ето текстът, написан толкова отдавна, в далечната 1985 година, когато съм бил само на 26 години:

ПСЕВДОУЧЕНИЯТ

(опит за портрет)

Живеем в последната четвърт на ХХ век. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се можем да приемем, че нашият век, независимо от всичко друго, което сполетя човечеството, е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя стана символ на прогреса.

Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия за творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път?!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и цели области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.

Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е "пробил", за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност! Ученият трябва да е скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирена скромност и най-показна работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, открития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.

А какви "учени" трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните, (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобен на праха, гъсто покрил "учените" му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава; псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползва от облагите му – нищо повече).

Псевдоученият е най-точният ветропоказател в социо-културната атмосфера – той винаги приветства пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-гражданственият, най-идеологически издържаният "учен". Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно, лакът по лакът.

Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истинския учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си...

Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък "нещо" позволява да разцъфтяват явления, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението пред тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта

16

може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.

Искам да посоча някои белези на научната дейност у нас, които според мен облагодетелстват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешнонаучните отношения.

От една страна това са програмираните конкурси за "избор" на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти); те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на "вуйчо-братовчедството", било по невидими, интимни и деликатни иначе канали, специфични за всеки случай и неустановими за външния наблюдател. Това е "протежирането", с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.

От друга страна това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)

От трета страна това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните учреждения, които в някои случаи довеждат до превръщането им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.

Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката...

Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност – за кой ли път се говори или пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, "приносно". Необходимо е обаче нещо друго.

Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен но, убеден съм, не и неразрешим проблем.

Ангел Грънчаров6 септември 1985 година

Раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност

(Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката, отправено чрез всички медии)

Уважаема госпожо Министър,

Искам публично да се обърна към Вас с някои тези и идеи, които от години предлагам чрез средствата за масова информация, но които не срещнаха никакъв отзвук сред управляващите, сред ръководните фактори на образователната институция. А проблемите пред българското образование са невероятно тежки, бих казал дори жестоки – и затова всяко отлагане на решаването им е равносилно на престъпление спрямо нацията.

Имам крехката надежда, че Вашият екип може да обърне внимание на гледната точка, към която се придържам, да вникне в аргументите ми, за да се добере до същината и смисъла на това, което трябва да бъде направено. Смея да твърдя, че съм запознат с реалността в българското образование: вече 26 години работя както в сферата на висшето, така и на средното образование. Преподавател по философия съм. Убеден съм, че на българското образование са потребни коренни реформи, нов подход, промяна – тия са ключовите думи, които ще срещнете в текста по-долу.

Надявам се представената картина на проблемите да Ви подтикне да се разтревожите истински и подобаващо. Представих възможно най-реалистично толкова тежката ситуация в българското училище, за която твърдя, че крайно опасна и нетърпяща бездействие, особено пък от страна на държавата. Смятам, че написаното по-долу може да Ви помогне да си изработите по-ясна и принципна управленска визия за онази промяна, която обществото ни дължи на българското образование.

Ще започна оттук, с нещо така просто, саморазбиращо се, но крайно недооценено:

17

За живота учим, не за училището

Това са думи на великия Сенека, които ни казват една позабравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите, а да не говорим пък за образователната институция разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на “ученето като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.

Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро, след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите.

Води се тиха, но не по-малко изтощителна война между ученици и учители,

в която учителите се мъчат все пак на нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и другите не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, поначало си е “кауза пердута”, и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.

Защото в огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че цялото упражнение просто е безсмислено. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до “програма-минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.

Искам да кажа, че като не искат да учат,

младите всъщност са съвсем прави

Това е техният интуитивен протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща. Една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието поначало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот – и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.

Там, където властва системата, оттам е прокуден животът

(по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата.

Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията

– както искат да ни внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”. Да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават така арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така отровна, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.

18

У нас вече второ десетилетие само се говори за реформа

на онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н. Всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, който всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учителите-възпитатели и, разбира се, учениците.

Ето защо всъщност

цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално

А тя се провали, а системата се разпра по всички шевове защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация. На чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.

А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до

най-първото условие на всичко останало: иска се свобода

Свобода на всички в тази т.нар. сфера на образованието, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е най-интимната сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за да покълнат, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсне пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.

А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска

да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода

И която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон-Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, които общността с право презира, защото са позволили така да бъдат унижавани.

Разбира се, за да са в тази ситуация, вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите “анархично настроени” ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната безжизнена и бюрократична система, в която са поставени. В нашите училища ще може да се внесе живот и вдъхновеност само ако по-скоро си пробие път съзнанието, че

без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадеждна

Ще кажа нещата иначе, по-директно, за да изпъкне още по-ясно същината на проблемите. Ситуацията в българското училище (средно и висше) все повече се влошава, което ескалира тревогата. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези често повтаряни констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, да се разбере защо е така.

19

Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”.

Рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образование

навежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно. Щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обикновено се позовават на “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, но това подлежи на тълкуване. Много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”. Но това съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране смисъла на ставащото.

"Имахме някога образование, с което можехме да се гордеем пред Европа и света, но всичко разрушихме”

– ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище?

Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна на пълновластните образователни инстанции, едва ли, обаче, защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! Но ето какво всъщност и наистина се случи за тия години.

В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу

свежия вятър на живота

Онова, което имахме дотогава, не беше живот: не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни. Напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да искат да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”. Те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”. На което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, същностно, човечно образование и възпитание.

На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което

Ученикът е изцяло безправен обект на въздействия,

от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълнява. Днес учениците са съвсем други: не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче, с всичко което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното.

Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави. Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичният смисъл на образованието?

Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност

В съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която уверено преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи

20

безизразни безличия. Напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност.

Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор

В което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход.

Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си.

Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието,

в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко. От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност.

От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни

Най-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който съзнателно ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот.

Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред.

Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно. Ставащото с тях е израз на една безсъзнателна увереност, че

всичко в днешното училище отдавна е демоде,

отдавна е отговаря на съвременността – и следователно трябва да отиде по дяволите. Това е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници.

Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода,

нейното отсъствие и за учителите, и за учениците. Поривът към свобода и на едните, и на другите на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода. Техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите.

Днешният учител пък е притиснат от две страни и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота.

На съвременния учител в още по-голяма степен му е нужна свобода,

21

това е “противоотровата”, която ще спаси българското образование – и ще възвърне неговия възрожденски и будителски патос. Но

ключовата дума на назрялата промяна е думата доверие

Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на отговорната си мисия. На нашия учител трябва му вярват и да не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля.

Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо.Твърдят например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме,

българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи”. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си.

Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех.

Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците?

От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са тясно свързани с потребностите на живота и най-ефективно го обслужват. Докато нашето не се справя със задачата си.

Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме и най-нещастни?!

(Забележка: Писмото е изпратено на 03 септември 2009, четвъртък.)

Има нещо много объркано в цялата образователна система…

Иде първият учебен ден. Написах нарочно Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката, ала до този момент, разбира се, реакция от медиите и институциите никаква – и никъде. Въпреки че изпратих писмото до всички медии и до най-известните блогъри. Това е, нашенска, сиреч, умряла работа. Затова за нищо не ставаме: щото масово се спи у нас. И мързелът е повсеместен. А ако не се спи, се завижда. Туйто. Страшно е.

Но гледам, че някои читатели на блога са реагирали, за мен техния отзвук е още по-ценен, ето техните коментари, които според мен поставят в дискусионен план важни проблеми:

RoYaL каза: Друга тема, която искам да зачекна, или по-скоро субтема е заплащането на въпросните (на българските) учители.

През годините съм ги винял за много неща, от некадърност до пристрастие, но винаги ми е било в съзнанието едно защо? Колко пари получават въпросните хора и достатъчно ли са те? Защо по-миналата година те стачкуваха? Защо няма никаква амбиция в тях, да бъдат пълноценни и пълнокачествени хора на работното си място? Защо и те се отнасят със същото пренебрежение към предмета, та дори и към нас?

Явно и те нямат подходящия стимул и са "последна дупка на кавала" в хранителната верига на Българското образование, след нас, учениците – естествено.

Как може едно звено, което по медиите се издига едва ли не в най-висшето в страната, да бъде третирано с такова пренебрежение от по-висшестоящите органи?

Нишката трябва да се разплете и нейният край далеч не е стигнат. Има нещо объркано в цялата образователна система, но не е едно нещо – много са.

Калоян каза: Да си отличник не е кой знай какво. Доказваш се пред себе си пред останалите. Но това е доста опасно защото може да загубиш способността си да мислиш самостоятелно. Да търсиш нови посоки, а не просто мълчаливо да се съгласяваш с предложеното.

Което трябва... да, да при мен беше ако искам :). Моята система беше 6/6/3/3.– Обратна връзка с учениците.– Голяма част от моите учители не струваха като хора, какво остава за учители.– Липсата на общ език.

22

Оттам се оставяш на течението и просто учиш. С което изпадаш в заблуда, че с наученото че чака светло бъдеще.

И накрая една любима фраза:Formal education will make you a living; self-education will make you a fortune.

За образованието (предизвикани размисли)

Ровейки се в нета, попаднах на това заглавие: “Има нещо много объркано в цялата образователна система, по-скоро не е едно нещо – много са”.

И понеже темата ми е болна, реших да почета. Тук авторът се оплакваше:… Иде първият учебен ден. Написах нарочно Отворено писмо до госпожа Министъра на

образованието, младежта и науката, ала до този момент, разбира се, реакция от медиите и институциите никаква – и никъде…

Е, казах си: Я да видя! Видях, прочетох и ще се съглася само с извода, че промяна трябва:… Защото в огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е

безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че е просто безсмислен.

и цитата от Сенека:За живота учим, не за училищетоВсичко останало е или само плюнки по „системата”, общи приказки, глупави изводи и никакви

конкретни предложения. Затова, Грънчаров, няма кой да ти отговори. Няма какво да се разисква.А аз понеже не съм съгласен с изводите ти, ще трябва да се обоснова. Прилагам цитати от писмото

ти в курсив.Нека започнем с това:... Там, където властва системата, оттам е прокуден животът (по Мамардашвили), там срещу

живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен… Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна на пълновластните образователни инстанции, едва ли, обаче, защото са го желаели…

Не мога да схвана за коя система говориш. За системата като начин за подредба и осмисляне на нещата или за някаква репресивна система? Защото аз съм завършил средното си образование през 1980 г., висшето през 1989. Освен няколко проблеми с преподаватели, но на лична основа, проблеми със системата като цяло не съм имал. Всеки може да използва установените в обществото правила за лична саморазправа. Независимо от степента на „демократичност”. Системността е необходимо условие за подредба и свързаност на разглежданите обекти. Това се отнася и до обучението. Обучението е подготовка за живота. То трябва да е ефективно и да постига пълнота за възможно най-кратко време. Което, разбира се, не означава, че може да се компресира колкото искаме знание в колкото искаме кратки срокове.

Това се отнася и до управлението на всяка общност. Всеки член трябва да знае правата и задълженията си. Членовете които имат повече и по-тежки задължения и отговорности, имат и повече права. Техните права и отговорности не съвпадат и са несъпоставими с правата и задълженията на останалите.

… А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода…

Всеки който има достойнство може да си го защити. Кое и с какво по-точно „души собствената им свобода”? Така казано е само лозунг, подстрекателство.

… без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадеждна…

Отново само си чешеш езика. Така си оставяш вратичка за да извърташ и да използваш моментни нагласи. Не обичам когато някой с много думи казва едно конкретно нищо. Това е демагогия. Човешката енергия може не само да бъде освободена, но и насочена. Ти каква посока предлагаш? Или няма значение, може и без посока? Тогава може вместо да съзидава, тази енергия да разрушава.

… всичко в днешното училище отдавна е демоде, отдавна е отговаря на съвременността и следователно трябва да отиде по дяволите…

Глупаво и безотговорно е да отприщиш бента, без да си помислил какви и върху какво ще са последствията. Това се прави от началото на „Прехода”. Благодарим!

… Това е техният интуитивен протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща. Една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека…

23

… Днес учениците са съвсем други: не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче, с всичко което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование…

… Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход…

Учениците винаги са протестирали срещу нещата, които изучават в училище. Това разбира се не означава, че знаят какво им е потребно и, че имат право да избират… поне до 16 годишна възраст. Такива са правилата. След навършване на пълнолетие имат всички права разрешени за гражданите на републиката, но дотогава има ограничения свързани с запазване на здравето им и правилното им възпитание (да бъдат истински членове на обществото спазващи законите му).

Не са учениците тези, които ще решават какво да изучават и в какво ще бъдат възпитавани. Просто това право не е тяхно. Глупак е този, който ще ги подстрекава към неподчинение.

Да, личността трябва да бъде уважавана и това е необходимо особено тогава когато тя се формира, но това е всеобщо задължение! Всяко отклонение трябва да води до наказание.

… Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред… Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор…

Хайде сега, дай определение за „автентичната свобода”!Свободата като понятие не се отнася за обществото като цяло. Тя засяга личността. Една личност е

свободна когато вътрешните и задръжки (скрупули) съответстват точно на външните ограничения наложени от обществото. Това е почти невъзможно за всяка личност в което и да е общество. Така, че не да „въвеждаме свобода в училището”, а правилно да възпитаваме подрастващите.

6 коментара:

wattie каза: Ох, занимаваш се с Грънчаров само, за да му чешеш крастата...ivo_isa каза: Не, подразни ме! А и съм прав.Хриси каза: Разбира се, че си прав! :) В блога на Блага се изказах относно въпросното писмо... но ще се повторя – Грънчаров просто е влюбен в думата "свобода", а и в думите изобщо.

По-скоро, в локумите. И в евтината слава, постигната покрай рафинираните слова. В популизма. Такива като него просто нямат отрезвяване. Язък…Ангел Грънчаров каза: Отговорих в блога си, понеже тук не приема по-дълъг коментар. Отдолу трябва да се появи линк към моя отговор...frog'n'roll каза: Това на Грънчаров не е за четене, а за лична му употреба или за приспиване. Ако и да има евентуални проблясъци, губят се из локумите.

Кое длъжностно лице ще се захване да чете такъв чаршаф? С институциите се говори кратко и ясно.Иво, търпението Ви да се занимаете с цялото това нещо е възхитително. :)

ivo_isa каза: Не е търпение. Явно "не'ам нерви". Не мога да оставя някой да ръси недомислици, особено със самочувствието на гуру и то пред толкова обширна аудитория.

Без разбиране на базисните за просперитета на човека ценности животът ни неумолимо става най-жалък и окаян

Анонимният блогър г-н ivo_isa – или г-н Зеленкон – е написал пространен критичен коментар на моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката. Нарекъл го е За Образованието (предизвикани размисли) и ви съветвам да погледнете тоя коментар, наистина е интересен – и също е твърде, твърде показателен. Наложи се там, в блога на Зеленкон, да напиша един коментар, който помествам и тук:

Драги г-н ivo_isa – или г-н Зеленкон? – благодаря Ви най-напред за коментара. Признавам си, много ми е интересно да чета Вашите "предизвикани размисли", които ми показват, че поне по отношение на Вас целта ми е постигната: замислили сте се. А има ли изобщо по-голямо благо на този свят от това: да мислим, да имаме позиция, да сме ангажирани с проблемите си, да не ги игнорираме само затова, че не ги забелязваме.

24

Аз съм човек директен и честен и затова ще Ви кажа "ребром", както се казва, какво мисля за Вашия коментар: много сте ми интересен в разсъжденията си, понеже те ми показват нещо твърде характерно за ситуацията, в която се намира българската общност изобщо. Не знам дали някой Ви го е казвал, но Вие сте твърде характерен българин. И Вашата характерност иде от това, че, подобно на мнозинството у нас, съвсем Ви липсва съзнание за свобода. Вашата реакция е знаменателен израз на това колко нещастен се чувства човекът без съзнание и даже усет за свобода, благодарение на което съвсем не разбира смисъла на случващото се. Гледа и не вижда проблемите човекът без съзнание за свобода като Вас, г-н Зеленкон. Това е ужасно! Не зная как се чувствате, но мен лично тръпки ме побиват като си представя положението, в което сте се озовали.

Човекът без съзнание за свобода, разбира се, не може никак да усети нейната липса, отсъствието й, потъпкването й. Ето на това основание Вие съвсем не успявате да разберете смисъла на моите твърдения – те са насочени към хора, които все пак имат някакво що-годе развито съзнание за свобода. А когато човек съвсем не разбира за що иде реч, на него не му остава друг изход, освен да изразява своето недоумение – и, естествено, да критикува! Ако разбираше поне малко, сам щеше да се ужаси от критиките си, които бият тъкмо по неговите собствени "мисловни конструкции". Ето по този начин аз съм склонен да оценя Вашата реакция като най-изразителен бунт на една типична жертва на българското образование, основано на принципа на потискане на свободата и индивидуалността на личността, каквато сте Вие.

Да, г-н Зеленкон, Вие сте типичен продукт и жертва на българското командно-манипулативно и насилствено образование, чиято цел е една: да фабрикува масови продукти, лишени от каквото и да било съзнание за свобода, които са щастливи и самонадеяни тъкмо от безличността си, тъкмо заради обезличаващата ги характерност. Длъжен бях да Ви кажа това, което е за Ваше добро: ако поне малко успеете да се отрезвите, ще се стреснете и ще се погрижите за погубената си от системата личност. Никога не е късно човек да отвоюва личността си, да постигне себе си, да стане свободен, отхвърляйки догмите и предразсъдъците. Желая Ви най-искрено да постигнете колкото се може по-скоро този духовен поврат!

С това, че сте анонимен, ме облекчавате пределно, за да мога да бъда толкова искрен; ако не бяхте анонимен, щях да бъда принуден да щадя самолюбието Ви, и по принуда щях да бъда половинчат. А сега Ви казах нещо безкрайно важно за Вас самия: пътят към свободата пред Вас е открит. Съберете кураж и смело тръгнете по него. Ще придобиете невероятно ценни богатства, стига да дръзнете да отвоювате самия себе си.

Илюстрация за правотата на всичко казано дотук са Вашите думи, с които завършвате критичния си опус:

Хайде сега, дай определение за „автентичната свобода”! Свободата като понятие не се отнася за обществото като цяло. Тя засяга личността. Една личност е свободна когато вътрешните и задръжки (скрупули) съответстват точно на външните ограничения наложени от обществото. Това е почти невъзможно за всяка личност в което и да е общество. Така, че не да „въвеждаме свобода в училището”, а правилно да възпитаваме подрастващите.

Ако разберете какво всъщност казвате, ще се изчервите. Ала за щастие не можете да го разберете. Но такова "щастие" нека не ви прави високомерен: то е "щастието" на нямащите понятие за високото предназначение на човека на тази земя! То е едно най-жалко и мизерно щастие на неразбиращите свободата: невероятно е, но има хора, за които думата свобода не значи абсолютно нищо! Вие сте допуснал да преживеете точно тази лична и екзистенциална драма, стигаща в крайна сметка и до трагедия. Това, че не я съзнавате, е просто защитен механизъм, който Ви дава известно съзнание за някакво мнимо, за някакво илюзорно превъзходство – и така се самозалъгвате и самоуспокоявате. От което обаче, реално погледнато, не печелите абсолютно нищо.

Тежко се живее без съзнание за автентичната свобода, г-н Зеленкон. Вие, ако сте честен поне пред себе си, може и да го признаете някой ден. Аз сега няма да Ви давам дефиниция за това що е свобода, много съм писал по тия въпроси, основна тема на всичките ми книги е тъкмо темата на свободата. И за живота, който за човека се обезсмисля тотално ако липсва тъкмо съзнание за свобода.

Ако имате желание да отхвърлите тиранията на несъзнаваната несвобода, в която пребивавате, посегнете към някоя от моите книги, потискайки погнусата си.

Моите книги са писани за друг тип хора, за ония, които имат поне неизкореним усет и влечение към свободата, но и на Вас могат да помогнат. Сигурен съм, че много ще Ви помогнат. А без разбиране на тия най-базисни за човешкия живот ценности – свобода, личност, достойнство – животът ни неумолимо става най-жалък и окаян. Както и се е получило за голяма част от многострадалната българска популация.

Тия хора не разбират и няма как да разберат, че онова, което им пречи да живеят автентично, се намира вътре, в собствените им души. И че от тях самите зависи да отхвърлят толкова пагубното бреме.

Бремето на най-жестоката тирания на неразбирането и на кухото и празно самомнение.

07 септември 2009, понеделник

25

Официален отговор от пресцентъра на МОМН

Днес получих следния имейл от пресцентъра на Министерството на образованието, младежта и науката по повод на моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката – отправено чрез всички медии от 3 септември 2009-та година:

Подател: press_mon press_mon@mon.bg добави в адресиДо: angeligdb@abv.bgangeligdb@abv.bgОтносно: Na vnimanieto na mr. Angel GrancharovДата: Четвъртък, 2009, Септември 24 13:25:27 EESTФайлове: (1) Прикрепен файл

Уважаеми господин Грънчаров,

Благодарим Ви за изразената позиция, в която личи голям професионален опит и искрена загриженост за бъдещето на образованието в нашата страна.

Доколкото анализът на актуалното състояние на училищното образование е един от етапите в планирането на ефективна политика, МОМН използва целия си ресурс за получаване на цялостна картина на проблемите в системата. Основните от тях са дефинирани в Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015 г.) и до голяма степен съвпадат с посочените във Вашето писмо.

Програмата задава принципите на промените, поставя цели и задачи и разписва конкретни мерки за превръщане на училището в желана територия за ученика и учителя и връщане на доверието в качеството на образованието. Съзнателното желание за промени, което е факт, както за обществото, така и за професионалистите, налага те да бъдат принципно осмислени и публично дискутирани.

Приемаме писмото Ви като част от тази дискусия.

Поздрави от Пресцентъра!

За Пловдивския университет… апокалипсисът започва!

Фортуна изглежда е на път да отвърне ръката си от Пловдивския университет, този местен рай за номенклатурни отрочета, комсомолски активисти и за цели семейства и фамилии с “академичен дух” – кой знае откъде взел се. Създаден преди време с указ на Тодор Живков като един вид жест към неговата сърдечна пирятелка Дража (а тя беше преизпълнена с любов и към… родната просвета!), този университет приютяваше настъпателната псевдоученост и й осигуряваше блажено съществуване под дебелата сянка на догматиката и схоластичното празнословие на класовата нáука (с ударение на първото а). Светила и корифеи на Пловдивския университет бяха, уви, не други, а Драгомир Поборников и Милена Калудова, а това е твърде многозначително за ония, които ги помнят или са чули нещо за тях. Сладката дрямка, в която живееше ПУ през последните години на “промяна”, е на път да свърши по най-неочаквания начин.

Първият жесток удар ще бъде нанесен, разбира се, от злото, наречено реституция: сградата на ПУ е собственост на католическата църква и по закон, и по право трябва да й бъде върната. Това се знаеше, че ще се случи, но ръководните другари на ПУ воглаве с ректора Никола Балабанов предпочетоха мъдрата щраусова позиция и заложиха, вероятно, на “ляв завой” в политиката. Когато преди две години група преподаватели и студенти от тогавашния Философски клуб “Аристотел” предложиха на ректора да се изпреварят събитията и чрез контакти с католическата църква да се открие Теологически факултет, другарят Балабанов даже се изчерви от възмущение: това предложение му се видя скандално и еретично, но не за друго, а защото не се било съгласувало с атеистичното му класово-партийно възпитание. Вместо Теологически факултет под почетния патронаж на Католическата църква (и тогава проблем със сградата просто нямаше да има!) бившият партиен секретар Балабанов откри правен фокултет, в който чете лекции не някой друг, а, представете си, самият… Янаки Стоилов, Балабанов съпартиец и звезда на родния партиен небосклон.

Но връщането на сградата на законните й собственици, макар да е зло за ПУ, не е най-голямото зло по логиката на тези, които го управляват. Истинското зло, което се очертава, уви, е безмерно по-страшно и иде от т.н. Закон за декомунизация на науката. Ужас и тръпки като че ли от смъртен уплах вледеняват кръвта на досегашните тартори на ПУ, които вече няма да могат да управляват и да се разпореждат със съдбите на хората, които няма да могат да ходят в командировки и ще бъдат настрана от други подобни благинки. Казват, че в последно време ректорът Балабанов крачел из Университета като че ли е в несвяст: “ножът”, хирургическото сечиво на този позакъснял закон, ще пресече и изтръгне властта от ръцете му,

26

което няма как да не довлече определени беди на многобройната му клика. Светила на “академизма” на ПУ Стефка Кабаиванска (секретар по идеологията на ОК на БКП, приютена в ПУ от другаря Балабанов след 10 ноември 1989 г., М.Калудова, партийна секретарка на ПУ и съпруга на страховития генерал Калудов, партийния секретар Вранчев и пр. символи на това академично блато вече няма да бъдат членове на академични и факултетни съвети, ректори и декани, т.е. ще си останат само “учени”, каквито, впрочем, никога не са били. Излиза, че нечувани беди и страхотии очакват тази стара гвардия, а също, да се надяваме, след време и техния легион от послушници, протежета, чада и прочие, които сладко си живяха под крилото им десетилетия.

С други думи, уважаеми читателю, апокалипсисът в ПУ започва, предстои невиждана драма и трагедия. Затова когато влезете в този университет и минете покрай нечий кабинет с облицована с кожа врата, отвътре ще чуете… парламентарните дебати по радиото! Гореупоменатите “господа” чакат “завой наляво” в политиката, който само може да ги спаси…

Но въпреки вселенския “страх и трепет”, обзел душите на номенклатурата, тя продължава да забърква каши, опитвайки се да се възползва от каквото поне може. Последната такава каша е обявеният конкурс за асистенти по философия, история, политикономия. Целта му е на мястото на уволнените политпросветчици-марксисти в ПУ да се наместят в суматохата… правоверни другари с титли от закритото АОНСУ в Пловдив, които се намъчиха от безработица и безпаричие в тези проклети демократични времена. Смята се, че докато се приложи Законът за декомунизацията и докато “властта е наша”, поне на тези изпитани кадри да се направи услуга и да се наместят на топло край така уютно димящото “академично” блато…

Че е зима и понеже за Пловдивския университет… апокалипсисът започва!

Статията е излязла в тогавашния вестник “Денонощен НОВИНАР” през юни 1992 година

ГЛАВА ВТОРА: ПЪТЯТ

Философски ненаучен манифест

Ще имате възможност да прочетете в автентичният й вид една “историческа”, но за сметка на това крайно скандална статия, наречена Философски ненаучен манифест. Тя е написана в далечната 1986 година, когато нямаше свобода словото, пък и на мисълта – противно на това, което обикновено се смята: че всеки бил свободен да си мисли каквото си иска – не беше така! Искам съвсем накратко да представя контекста, в който съм написал тогава тази статия.

В онази година аз усърдно пишех своята дисертация, наречена Философско учение за човека и формите на духа. Бях доста напреднал, но тогава станаха някои истории и аз не можах да ида в Русия да я защитя, а пък след това не можах да я защитя и тук, в България – това е цяла епопея. Но ето тогава ми хрумна да напиша пародия на тогавашната философия, в която да изложа между другото и част от идеите си, развити в дисертацията. Вече беше времето на "гласността" в Русия, и аз, крайно обнадежден и ентусиазиран, реших да пробвам доколко и у нас има условия някой да публикува това, което друг е написал, а пък този последният смело да е дръзнал да напише това, което мисли – а не това, което "трябва да се мисли". Младите, които изобщо не познават онова абсурдно време, едва ли могат да схванат защо се изразявам така, но ето и за тях една възможност да се докоснат до онази толкова задушна и наистина непоносима атмосфера на немислене, на подлости, на несвобода.

Речено-сторено, написах статията си, и я изпратих в списание "Философска мисъл", единственото философско списание тогава. След няколко месеца узнах от достоверен източник, че моята статия е стигнала до обсъждане в редколегията, но рецензентите са я обявили за "прекалено свободомислеща и нихилистична", и, разбира се, не са я пуснали. Но пък за сметка на това аз бях извикан, и ми се каза, че ще ми публикуват статията, ако я преработя така, че пак да изложа разбирането си, но не в иронична и подигравателна, а в "позитивна форма".

Крайно обнадежден, аз запретнах ръкави и написах и такава статия, която излезе в списанието, и предизвика доста голям скандал: аз там се осмелих да изпадна в непростимо волнодумство. Тия дни ще подготвя за печат и публикуваната статия, та да може читателите да сравнят коя е "по-страховита". В частен разговор с един от редколегията – той е покойник, мога да му кажа името: проф. Сава Петров, Бог да прости, голям и дълбок философ беше, също беше мой тогавашен познайник; трябва да опиша как се запознах с него, непременно ще го направя понеже е интересно – ми каза, че редколегията, в която и той членуваше, станала била пишман, че публикувала втората статия, сиреч съжалили за първата.

Както и да е, за мен тия неща са доста значими, понеже отбелязват етапи на моето интелектуално развитие. През 1986 година съм бил на 27 години. Тогава съм и написал този толкова дързък манифест. Нека тия, които ме обвиняват, че съм бил "марксист" и не пропускат да ме клъвнат дружески подобно на змии за това, да млъкнат поне малко като прочетат и двете статии. Аз пък като психолог добре знам, че тия

27

дето са така придирчиви към съвестта на някой друг, го правят само затова, че имат проблеми със собствената съвест: имат да изкупват стари вини и старо недостойнство; и по тази само причина приписват своята подлост другиму. Както и да е, да правят каквото щат...

Приятно четене на тия, които обичат да четат – и които не се страхуват от цели 10 страници философски текст!

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ

Ангел Грънчаров

Ще си позволя по-долу да изложа едно прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си го мисля, ала не се решавах да го споделя; ще го кажа, пък каквото ще да става.

Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а научността в нея беше въздигната на най-висок пиедестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противоположно на ненаучното, а това последното всеки започна да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неистинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съвети, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. не-необичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разбира се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично беше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише.

Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиалното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изцяло непознато, а това е трудна работа. Но за философите няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Енгелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на научната философия с псевдонаучността. Но все пак как беше извършено това чудо?

Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябваш само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна форма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има! (Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътвориха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто го хваща неумолима дрямка като ги слуша.)

Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепатите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр.

Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езотерическата й дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички рекорди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Философията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които постигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, заради Научността на философията...

Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често започват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спасение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да спят (тайно или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная.

В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нескромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или смекчаващо вината обстоятелство). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, образец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно

28

несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвършената научност, в никакъв случай не са ограничени хора, и могат да си позволят лукса да изслушат едно друго мнение, пък и само просто за да установят, че то изобщо съществува. Разбира се, под достойнството им е да го опровергават; и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претенция че е изцяло ненаучно.

И така, да започна да развивам ненаучните си постановки…Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съветваше ония, които не

разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише нещо, което преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненаучността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило му говорят: "Браво! Ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Цитирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи.

Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела това изказване ако се отнесе към самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност?

Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерзаната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на противоположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината.

Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешаване.

Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се разбира под научност във философията. И тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията). Същото, изразено другояче, касае въпроса за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблема за обосноваването на твърденията във философията”. Вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация и ако някой иска, нека я развие научно; подарявам му своята идея, но с едно условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише.

Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, когато искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си признаваше, че не знае; но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, пък дори и с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение!

Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на философията, тип? Защото ако е същата като научната обективност, то тогава би трябвало голяма част от философските твърдения да бъдат отхвърлени като ненаучни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и прекомерно претенциозни философи.

Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във философията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки.

Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях позитивисти! Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (научността) на естествените науки и обективността, свойствена само на философията.

Но това не е всичко. Обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение). И значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията:

29

1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се роди крайно погрешното и "ненаучно" образование, каквото е прекалено претенциозната и многократно осмивана натурфилософия и

2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред други (ценностни, нравствени, естетически или, общо казано, мирогледни) моменти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а е съвършено друга, собствено философска, обективност и научност.

Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали сметка за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък.

Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на философията е подобна на тази на математиката и логиката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? Защото ако се окаже, че е така, всичко става прекалено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и научност? Убеден съм, че сега всички философи снизходително се усмихват на моето затруднение и вярват, че то е прекалено просто разрешимо.

Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изследва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и ненаучни философи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недоразумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Авгий, които съвременната философия е устроила, за да измени така решително на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига; макар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век).

И така, научността (обективността) на математиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основава на движението на анализа във формите на логическата необходимост, т.е. на доказателствеността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограничено в рамките на една чисто логическа непротиворечивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване. Защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) субективния момент: не е математик или логик онзи, който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми.

Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мнение и убеждение 2+2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в това, той явно е вече клиент на психиатрична клиника. Но помислете си, Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост!

И тук, подобно на това, което констатирахме при частните науки, елементите на субективност (доколкото ги има), са свидетелство неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма "обективно", извън човешкото съзнание, мислене и разсъждение?

Да, ще отговоря, но тук предмет е мисленето, насочено и обусловено от външното, сиреч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е кондензирано съдържание, "не зависещо от човека, нито от човечеството" (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И значи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към която трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически позитивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература.

Следователно се видя, че във връзка със своята научност философията не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да намери своята собствено философска обективност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознанието, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията?

30

Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обективност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които научните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в него. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил.

Защото в кантовото решение е уловено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското познание, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, добивана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото философията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека със света. Затова философията е и най-трудното познание.

И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела в себе си субективността? И това ли е философската обективност?

А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени но повод на подобно еретично мнение. "Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!" (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави ненавижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл).

Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обективното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима впрочем и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходими. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобразието да преподавам "родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!)

Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърдеше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи, за да не останат без работа. Не вярвам да е заради лошата дума, производна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная думата дух, научни философе! Не се превземай!

Защото търсенето на върховното единство на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъзможно без признаването на човешкия дух, в който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, запомни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да ненавижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори... подсъдимо! Става дума за неволното човеконенавистничество на някои научни философи.

А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществуващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека. Философията, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той говори. Но как може да стане това? Защото философската научност се състои в това философията да не измени на самата себе си.

Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е самосъзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултурна реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на "духа сам по себе си", както си мислеше науколюбивия старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и съзидава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух.

31

Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки същественото на своята епоха. Епохата няма самосъзнание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание.

В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често може да се чуе: "Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха трохите." Нищожество! Богатствата на човешкия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си.

И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите "нищо човешко не е чуждо", както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е "прекалено човешко"!

Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (транссубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави "извън скобата". А извън скобата трябва да се постави не нещо друго, а само емпирическото - психологическото и физиологическото – в личността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, транссубективното в тази личност, свързващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъствуващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия.

Една от илюзиите на мнозина съвременни философи е тази, че те могат да постигнат научност (обективност) само ако поставят "извън скобите" самите себе си, т.е. философствуващия индивид извън самото философствуване. Разбира се, те си получиха заслуженото и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжизнени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и научност стана тази на мъртвината, в която не присъствуваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се занимават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. ("Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!/)

И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не присъствува личността на философа в нейния трансцедентален – чисто философски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идоли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивистична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себеподобни.

Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в позицията на класическия тип мислител Е.Ю.Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твърдения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарнираха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. "Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!" – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! "Аз… критикувам, аз съм разрушител на "старите скрижали!" – отвръщаше замечтано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски индивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това.

Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само този: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се простор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограничената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията

32

"ни рак, ни риба". Изходът може да бъде само един: философията има свой иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и религията; Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обективността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход.

Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата момента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субективно-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субективно-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено транссубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за забрана на неговата употреба. Транссубективното изразява само общочовешки значимото и ценното. Така че това транссубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на философията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фауст”).

Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смутена и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си повелява да говори този! Та той се подиграва с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни представи, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”.

Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе, освен като покажа разликата между субективизма и произвола във философията и изкуството и постиганата от тях транесубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субективна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. "Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, транссубективната значимост и ценност." Казахме вече, че транссубектизността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външно-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпирически, но в никакъв случай не трансцедентален – и транссубективен – характер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занимание на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъчително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучкване на транссубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото транссубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рождение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стремим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в тях; тези последните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на транссубективното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои "наши" изцяло научни философи. "Моля ви се, но той ни обвини в субективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!"

Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философията и в изкуството.Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: "гносеологизатори" и "онтологизатори"! Но същината на работата не е там!

Едва преди няколко години ледовете се пропукаха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценностните – т.е. транссубективните – моменти във философското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е призвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (транссубективност) и мисъл – плод на познавателно отношение – чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската територия на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да остане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна.

Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философията. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено философска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко неправилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естествено-научно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има коренна противоположност. Защото това научно знание е знание за външното,

33

обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в истината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обектна "обективност". В същото време философското знание е знание за корелацията "субект-обект" в неразчленимото й единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като транссубективно), т.е. отражението, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания. Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение правя опит да покажа, че това все още е възможно. Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще предпочете да си замълчи…

Но изчезва ли в тази трактовка познавателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не може сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се "самоцитирам" – често срещана научна практика – просто трябва да се прочете внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее.

Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личностно-транссубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битието, а философствуването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рационалното в Хегеловите “приумици”. По този начин философствуването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешки-значима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадаването на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече животът и човекът са "тайни, които трябва да бъдат разгадани (Достоевски). Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолетното течение на живота, на вечното в изплъзващите се моменти на жизненото време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като дух…

Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, неновата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света.

Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е необходима студена, безразлична към човека, прекомерно "позитивистична" философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изучават…

Да философствуваш не означава да познаваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: "Нали си имаме наука?!" (Достоевски). Да философстваш означава да проклинаш света, да гориш и да се жертваш за един човечен, уютен свят, да проправяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л.Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като насекоми се нахвърлиха върху тялото на философията! Може би за по-голямо парче хляб! Наивници! Та тя не ви познава!!!

Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продължава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната "наставница" на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в царството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това.

Как философията може да възвърне доверието към себе си?Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ пред философията. Той не

трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: "Стани това, което си!" (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Философският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш, ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден…

Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към философията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които навеки ще си останат непризнати), то за философията мълчаливо предполагат, че не

34

е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философствуването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат целите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъмни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат право.

И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – "надута ученост"! – и философски мислещия и имащ философски дух субект. Отсъствието на втората способност е непоправим недостатък и дефект.

Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се и да дам кураж на онези, които се чувствуват отговорни и призвани за философия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го направи!

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че е важно съществото на мислите, а после иде това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.)

Пловдив, 10 юни 1986 г.

Един вълнуващ епизод от моята младост

Днес-утре ще публикувам тук една моя статия, публикувана в списание ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ в далечната 1989 г. Тя се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения". Става дума за "официалния превод" на някои мои идеи, изложени във Философския ненаучен манифест, написан по-рано, който тогава, разбираше, нямаше как да бъде публикуван. И във връзка с всичко това искам да разкажа една история, която е доста показателна за ситуацията и нравите по онова време.

В периода 1986-89 година аз съм 27-30 годишен млад мъж, тогава работех в ПУ, асистент по философия. Бях твърде активен в научно-изследователската работа, твърде много пишех (научни, популярни и публицистични статии), работех също по дисертацията си, участвах във всякакви научни сесии и конференции. И някъде трябва да е било 1987 или 1988 година във Варна се проведе съвещание на преподавателите по философия в българските висши учебни заведения, в което участвах. Та във връзка с това искам да ви разкажа една случка, която има продължение, свързано с горната статия.

По онова време изучаването на т.н. "идеологически дисциплини" беше в ужасна криза: старите идеологеми и догми бяха изветрели и съвсем не можеше вече да бъдат пробутвани на студентите, а пък новите идеи не можеха да бъдат съчетани с официалната държавна идеология (маркс-ленинизма, комунизма). Много преподаватели бяха в криза, в невъзможност да преподават, още повече че веянията от Изток, свързани с перестройката на Горбачов, разклатиха още повече предишната им вяра, стереотипа на комунистическата идеология. Тогава именно група влиятелни казионни философи предприеха мерки да се внесат някои промени в програмата на изучаваното от студентите, да се даде малко по-голяма свобода за преподавателите и пр. Започнаха се дискусии, които дори стигнаха до официалния печат, а пък на тази конференция (съвещание) се обособиха и няколко "лагера".

Понеже и тия дни, 20 и колко години по-късно, все още в главите на бюрократите от образованието стои проблемът за "допустимата свобода" на преподавателите по философия, та е интересно да напомня как се е осмислял този проблем тогава; така ще забележите, че някои глави сякаш изобщо не са мръднали в представите си за тия 20 години, сиреч, времето за тях изглежда е минало съвсем напразно.

Та тогава първата група преподаватели, или първият "лагер", беше този на догматиците, които държаха въпреки всичко да се продължи преподаването на "непоклатимите истини" на марксизма-комунизма, независимо от това, че те вече се оценяваха от студентите като някакъв ужасен анахронизъм, като повей от някакви отдавна минали динозавърски времена. Тази група философи бяха само за някакви съвсем леки, козметични промени в официалната програма, по която да учат философия студентите, която си оставаше задължителна за преподавателите. Тоест, тия близки до режима тогава философи държаха на преподавателите да не се дава никаква свобода в преподаването, или, по-скоро, да им се дава някаква неистинска свобода "в пределите на догмата". Общопризнат лидер на това направление беше шефът на Философското дружество в България акад. Н.Ирибаджаков, по съвместимост изпълняващ и длъжността идеологически цербер в ЦК на БКП.

Друга група философи, сред които беше и моя милост, се придържахме към решителното и последователно алтернативно гледище: на преподавателите по философия им е жизнено-необходима

35

свобода; без свобода няма и философия. Тогава това наше гледище се оценяваше като "крайност", като подтикване на философите към произвола, към "всепозволеността", както тогава се използваше този странен израз. Ние искахме всеки преподавател да получи правото да преподава по своя собствена и оригинална програма, направена според неговите ценности и убеждения, т.е. искахме образователната институция да даде на преподавателите така необходимата им творческа свобода. Понеже оценявахме, че е крайно позорящо това недоверие на институцията (на бюрократите в институцията) към преподавателите, при което някой друг, именно овластеният чиновник, ще разрешава кое е позволено и кое не е позволено.

В тази връзка още тук искам да отбележа, че и до ден днешен у нас, по-специално в сферата на средното образование, все още не е извършена никаква промяна, т.е. на преподавателите съвсем не им се разрешава да преподават по свои оригинални програми, напротив, те биват принуждавани да преподават по някакви унифицирани, типови, безлични програми, в които бил въплътен прословутият "ДОИ", обявен за нещо като "свещена крава"; туй "ДОИ" не означава "доене", примерно, на крава, ами обозначава т.н. "държавни образователни изисквания".

Но да се върна на описанието на тогавашната ситуация. Разбира се, между двата крайни, враждуващи лагера имаше един, който предлагаше компромис между двете позиции, т.е. да има образователни изисквания от страна на държавата, контролът върху преподавателите да остане, но просто да се разшири малко периметърът на преподавателската свобода. Тези хора съзнаваха, че в условията на идеологическа диктатура, пък макар и разклатена, няма как да се даде "пълна академична свобода" на преподавателите в университетите (тогава ги наричахме "вузове"), затова скланяха към такова едно компромисно гледище.

На мен ми се струва, че този трети лагер имаше за свои лидер акад. Кирил Василев, авторитетен философ, който имаше репутацията на свободомислещ, а пък начело на "лагера на съвсем свободомислещите философи", на групата на "крайните", стоеше една групичка млади философи от СУ около Здравко Попов, Любен Сивилов, Сергей Герджиков, Цочо Бояджиев. Моя милост, както казах по-горе, се чувстваше – идейно и духовно – част от тази насока.

Да, обаче като се отпочна самото съвещание, и трите лагера се постараха да не се конфронтират, с оглед тогавашната доста опасна ситуация: в СССР на Горбачов течеше едно либерализиране на режима, което доведе до това, че почвата под краката на таварищите взе в един момент да се клати и да гори, докато у нас царуваше пълна тишина, т.е. идеологическата и всякаква друга диктатура си стоеше непокътната, а пък режимът само с половин уста говореше за "преустройство". Но тогава аз, признавам си, може би и поради младостта си, бях "прекалено краен", бях се овладял от идещия от Изток "дух на свободата", та когато се изказаха неколцина по-влиятелни и отговорни философи, взех думата и се постарах да кажа нещо, което, за зла участ, взриви залата. Една част от присъстващите, изглежда, ме взеха за провокатор, а пък друга част, кажи-речи, ме възприеха, чисто и просто, като луд.

Аз сега не мога да си спомня с подробности какво точно казах в краткото си и прекалено емоционално изказване на съвещанието, провело се не къде да е, а в АОНСУ-Варна ("АОНСУ" значи "Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП"). Но добре си спомням два принципни момента, около които се въртеше моето изказване. Първият беше за това, че е назряло времето за промени, но не за какви да е промени, а за коренни, същностни промени, другояче казано, изтърсих недообмислено, че е дошло времето за една "духовна революция". И то промени не в коя и да е, отделно взета сфера на живота, а в абсолютно всички сфери, т.е. назряла е коренна промяна на цялостните отношения в българското общество. В тази връзка изтъкнах, че философите трябва да са авангарда на промените, стига да искат да стоят близо до духовната си мисия, стига да искат да изпълнят предназначението си. И ето че изплюх камъчето в един момент: изтърсих, че на философите е нужна не някаква "контролирана свобода", която е унизителна, а се иска, а им е потребна същностна, същинска, автентична свобода, именно, "пълна свобода". По тази причина предложих да се приеме от конференцията, че преподавателите трябва да получат своето суверенно право сами да изготвят програмите си, по които преподават.

Докато говорех тия неща, в залата настъпи крайно голямо оживление. Сякаш ставаше някакъв невиждан скандал. Аз не разбирах какво толкова съм казал, понеже в тия неща вярвах, живеех с тях, ето обаче, че те се оказаха крайно необичайни за аудиторията, съставена предимно от подлизурковци на режима, от верни служители на идеологическата диктатура на комунизма. Вътрешно, спомням си добре това, се овладях от решимост да кажа каквото мисля, пък да става каквото ще: залата, която не знаеше какво точно още искам да кажа, и в която вече имаше хора, които ме освиркваха, които крещяха "Махнете го тоя бе, как може да говори такива глупости, тоя не е наред бе?!", ме провокира да стана наистина краен. И тук имах неблагоразумието да кажа нещо, което има ефекта на снаряд с компютърно прицелване, пуснат от стратегическата авиация на Съединените щати и затова точно уцелил и взривил се тъкмо в центъра на голямата зала.

Казах горе-долу това:

36

– Колеги, не разбирам на какво се дължи тази реакция на неодобрение на моите думи. Не съм казал кой знае какво, това, което казах, е нещо съвсем естествено: свободата е пространството, в което живее философията, без свобода няма философия, толкова е естествено това, какво има тук да се ръмжи и спори! Изглежда някои така са свикнали с идеологическия хомот, че явно ги е страх, че ще се чувстват съвсем безпомощни в условията на свобода. Сигурно такива освен да повтaрят догмите на марксизма друго не умеят. Пък и откъде-накъде да сме длъжни да преподаваме все този марксизъм: необходим ни е идеен плурализъм, необходима ни е свобода. Нека да има философи с всякакви идеи, не може всички да бъдем все марксисти, каква е тази унификация?! Живеем в ХХ век, не може само една-единствена философия да бъде обявена за правилна, а всички други за "неправилни"!

Казвайки тия думи, погледнах към мястото, където седеше Здравко Попов (той сега, впрочем, е български посланик в Прага), и забелязах, че той, горкият, се беше свил отдве на стола и се беше хванал с ръце за главата. Групичката на свободомислещите се чувстваше доста неуютно и гузно, понеже наистина минах прекалено много граници; но се надявах да го отдадат на моята младост и неопитност. Ала като си позволих да се провикна: "Аман от тоя марксизъм бе, на мен лично той ми е втръснал, задушавам се от него, нужно е да се отърсим от тия догми!", тогава в залата някакъв подмазвач изви на умряло, виковете да се махна от трибуната станаха така силни, че аз наистина вече повече нищо не можех да кажа и се оттеглих. Станаха след мен някои, които почнаха да замазват моя гаф, мисля, че Любен Сивилов се изказа непосредствено след мен, за да пооправи положението. Но скандалът беше направен, бомбата беше хвърлена.

Още преди да дадат почивка от вълнение излязох да запаля една цигара. В един момент съвещанието си даде почивка, хората излязоха, но забелязах, че никой не посмя да дойде при мен: държаха се всички все едно че съм прокажен. Моя милост отиде при групичката на пловдивски философи, с които бях дошъл и с някои от които работех в една и съща катедра. Ала те бързо се отдръпнаха за да не ги компрометирам, лицата им побеляха като платно, а пък моя шеф само изръмжа: като се върнем в Пловдив, добро не те чака.

Но на обеда след скандалното ми изказване, в столовата, аз, с таблата, огледах залата, за да си избера място, понечих да седна на масата на едни пловдивски философи. Един от тях, като разбра намерението ми, се задави така, че започнаха да го спасяват; не помня дали и линейка не викаха, но много сериозно се задави човекът. И тогава в един момент забелязах, че някакъв възрастен човек с очила ми маха и ме кани на своята маса. Крайно учуден, тръгнах към неговата маса, даже не вярвайки, че кани тъкмо мен; като наближих, загрях, че това е известният философ от Института по философия на БАН, Сава Петров, Бог да го прости; той отдавна вече е покойник.

Сава Петров наистина беше една знаменитост тогава, аз знаех книгите и статиите му, той беше сериозен мислител, работещ по отвлечени, неидеологизирани проблеми. Аз никога не бях общувал с него, понеже той не преподаваше в Университета, а си беше изключително изследовател, "научен работник", както се наричаше това тогава. Та Сава Петров – той, впрочем, в лице много приличаше на Хегел, т.е. имаше лице на истински философ – ме покани на масата си и докато обядвахме, ми рече доста важни неща. Ще се опитам да предам думите му по възможност по-пълно, доколкото са съхранени в моята памет.

Спомням си, че ми рече директно, че това, дето съм го рекъл, макар че беше поднесено прекалено недипломатично, си е съвсем така, че съм напълно прав: без свобода няма философия. Няма пълноценна философия, а има заместители, нещо кухо и неистинско. С.Петров ме гледаше пред дебелите стъкла на очилата си, и, леко усмихнат, продължаваше да ми говори: абе, момче, трябваше малко по-кротко да се изкажеш, а ти хвърли същинска бомба; но добре се получи де, това все някой трябваше да го каже. Даже това, че го каза ей-така, с тия груби, "несресани" мисли, може и да е за добро. Само да си нямаш проблеми, момче, затуй по време на конференцията оттук-нататък се дръж до мен, и никой няма да посмее да те пипне.

Още доста си поговорихме на онази маса тогава, един вид, си разкрихме душите. Аз го слушах и не вярвах на ушите си: той, маститият, световно известен философ, разговаря наравно с мен, и ми признава правотата, и твърди, че и той мисли като мен! Каза, че утре ще изнесе официален доклад, за който е поканен на конференцията, в който ще говори за тенденциите в преподаването на философия по света (току-що се беше върнал от Световен конгрес на философите) и ми рече да слушам внимателно: ще каже по същество същото като мен, но така, че никой няма и да мръдне. Но аз съм опитен, рече професорът, и ти един ден ще станеш такъв, а сега си зелен и млад, затова ще те закрилям доколкото мога.

Забелязах, че ония мои "приятели" от Пловдив, като ме видяха, че разговарям със самия Сава Петров, придобиха такива изражение на лицата, все едно че някой ги е шибнал с мръсен парцал право през устата. В дните на конференцията много пъти бях със Сава Петров, водехме интересни разговори, той ми каза за миналото си – горкият, не знаеше родителите си, бил е дете, когато и двамата му родители, емигранти в СССР през 30-те години, изчезнали в сталинските лагери, животът му съвсем не е бил лек! – и даже когато конференцията свърши, го изпратих до автогарата и му носех багажа. Той още там ми рече да запиша мислите си за философията и нейното преподаване, да подготвя статия, която да му я пратя, за да

37

опита да я пусне в сп. ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ, в редколегията на което беше. И наистина, написаната от мен статия излезе в списанието след време, а пък моите врагове в Пловдив онемяха, като разбраха, че съм "протеже" на самия Сава Петров. Ей такива неща ставаха тогава...

Този инцидент с моето изказване на онази конференция и след това запознаването ми със Сава Петров изиграха голяма роля в моето развитие като личност и като философ. Първо, запазих работата си в ПУ, удържах в най-тежките времена; от момента, в който ми излезе статията във ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ (после излезе още една, пак с подкрепата на С.Петров и на проф. Иван Славов, и след време и още една излезе), аз станах непоклатим, а "другарите-комунисти" успяха да ме изритат от ПУ едва в 1992 година.

Но предизвиках срещу себе си такива мощни зли сили, че никой, даже и Сава Петров, не можа да ми помогне да защитя дисертацията си; таварищите ме провалиха с поредица от най-подли и гнусни номерца. Но това са други истории, за които някога може и да пиша. А може и да не пиша, защото кому е интересно това: у нас всичко скоро ляга под дебелите пластове на забравата. Много истории се случиха в некъсия ми живот вече. Истории на човешката низост – и тук-там примесени с малки историйки на човешко благородство и достойнство...

Философията като “локомотив” на реформата в образованието

Обещах преди време да публикувам една моя статия, излязла в сп. "Философска мисъл" в далечната 1989 г., м. март. Статията се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения" и представлява идеологически допустим (за онова време) вариант на мое разбиране за философията, което съм изразил в един трактат, наречен Философски ненаучен манифест. Аз вече описах ситуацията, в която съм писал статията: Един вълнуващ епизод от моята младост.

Много добре разбирам, че някои "доброжелатели" няма да пропуснат възможността да ме осмеят за някакъв предполагаем мой конформизъм, който ще открият в отделни абзаци в тази статия, но това съвсем не ме смущава. Примерно, писал съм за "привлекателността на марксизма-ленинизма" и пр., и ония, които съвсем хал-хабер си нямат от установилите са тогава нрави ще се хванат за такива думички, за да ме подиграят. Ще се разкрещят: "Абе вижте го, сега се представя за антикомунист и антимарксо-ленинист, а тогава как хубаво се е подмазвал!" и ще посочат във всичко това някакъв мой морален дефицит. Ала трябва да им кажа за успокоение на съвестта, че ако човек тогава не повтаряше тук-там тия идеологически мантри, то и ред написано от него нямаше шанса да излезе. Тогава нямаше интернет, нямаше много вестници и списания, и за да ти излезе статия особено пък във "Философска мисъл", трябваше да спазиш доста условности, иначе щеше да я видиш публикувана на кукуво лято.

Не се оправдавам, нито пък ме е срам от нещо. Напротив, публикувам тази статия за ония, които се интересуват, защото тя е един документ от онова време, наричано "перестроечно", което у нас, за съжаление, нямаше кой знае колко перестроечни явления; у нас, за съжаление, конформизмът е преобладавал и е задушавал порива към свободомислие. Та в този контекст аз съвсем не се срамувам от своята статия, напротив, с достойнство я причислявам към ония малочислени прояви на свободомислие, които изобщо бяха възможни в онова тъмно време.

Визираната статия е мое лично предизвикателство към идеологическа диктатура на комунизма, и то още много преди той да се помине поне формално (началото на края на българския комунизъм ще дойде след 7 месеца след излизането на статията). А трябва да се отбележи, че тя повече от година след написването й беше обсъждана по редакционни съвети, връщана ми за "корекции" и пр.; т.е. статията излезе поне една година след написването й. С това не искам да се правя на "дисидент" или да очаквам признание за някакви "заслуги"; далеч съм от такава суетност.

Просто реших да публикувам всичко, което съм написал преди години, в блога си, т.е. искам то да се появи интернет и да може да се ползва свободно от интересуващите се. Захванах се да си подредя архивите и да ги кача в интернет, нищо чудно да са интересни за някой тия неща. А за студентите, изучаващи философия, те, надявам се, ще са им твърде интересни.

Странното обаче е друго. Ето, сега България е страна от Европейския съюз, у нас вече има плурализъм, демокрация, многопартийност, пазарна икономика. И тъкмо в тия времена нито един вестник, включително и изданията на моите "ценностни единомишленици" от десницата, не смее да публикува моя статия. Поради което гласът ми може да се чуе само тук, в интернет, в блога ми.

16 юли 2009, четвъртък

Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения

Ангел Грънчаров1

1 Асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”.

38

В последно време – имам предвид период от две-три години – преподаването на философия като страна на философстването, разбирано като цялостна духовна дейност в обществото, се изправи пред нови трудности и противоречия. От една страна се засили критиката към философията (и философите) в светлината на едно традиционно негативно отношение и неразбиране на спецификата на тази духовна дейност, което явно показва законна неудовлетвореност на обществото от състоянието, в което се оказаха т.нар. обществени или “идеологически” (!?) дисциплини. И ако по-рано същото това състояние на философския “фронт” кой знае защо не предизвикваше опасения (нещо повече – беше дори желано!), то сега ясно беше осъзнато, че ако нещата не се променят, ако не се намери път към живота и човека, ако не се изгонят скуката, схоластиката, догматизмът, казионното и формализмът от тези науки, ще продължава отчуждението на общественото съзнание от техните ценности, с което не се постига нищо друго, а се “… убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма…”2

От друга страна, самите философи получиха правото, отнето им по-преди, да разчупят рамките на “отживели догми и стереотипи” и “схоластични хитроумия” (М.С.Горбачов), като им беше припомнено нещо старо, но позабравено, а именно, че “търсенето на истината трябва да става чрез съпоставянето на различни гледища, чрез разчупването на предишните стереотипи”3. Това е едно от условията философията да стане привлекателна, да се преодолее снизходително-пренебрежителното отношение към нея, да се зароди наново отдавна изтлелият интерес към това, което минаваше за философия. Защото крайно време е да се преодолее абсурдната ситуация – философията да съществува единствено като средство за препитание и професионална кариера на занимаващите се с философия, а влиянието й в обществото да бъде незначително, при това, ако се погледне от една по-висша гледна точка, негативно. Но за да стане това – и като следствие от него да се появят живи и значителни философски произведения, внасящи импулс в духовния живот на нацията – трябва да се променят коренно много неща тъкмо там, където се прави философия и където тя се изправя пред най-младата и най-възприемчивата част от интелигенцията – студентството. Тук искам да поставя някои назрели проблеми на преподаването на философия във ВУЗ, които трябва да бъдат осъзнавани и решавани в трудния процес на преодоляване на сложилата се ситуация. Ще изразя своето мнение, стремейки се да схвана по възможност “същината на цялата работа” (Хегел), т.е. истинското състояние на нещата, както и да предложа начин за преодоляването му. Разбира се, това мое мнение ще бъде “дискусионно” и друго не може да бъде. Но ми се струва, че трябва вече да не употребяваме тази дума в лошия й смисъл – като синоним на нещо нетвърдо, субективно и непритежаващо единственост и всеобщност – и да се опрем предимно на позитивния й смисъл. Ясно е обаче, че едва ли някой би могъл да изкаже мнение по повдигнатия въпрос, което да не бъде спорно – защото тук се намесват интереси, а и на мнозина истината им е просто неудобна.

КАК СЕ ПРЕПОДАВАШЕ ДОСЕГА ФИЛОСОФИЯ?

Преподаването на всяка учебна дисциплина има два взаимно свързани аспекта: качество на програмата, по която се провежда обучението, и начини на поднасяне на материала, утвърдили се методики, стереотипи на преподаване и пр. Първата страна е твърде важна, определяща: заложеният в нея подход-изискване към преподавателя предпоставя спецификата на поднасяне на материала. Това в още по-голяма степен важи за философията, където се прибавя обстоятелството, че програмата по философия отразява състоянието и равнището на развитие на философската наука, утвърдилия се стил на философстване. Засега ще се абстрахирам от тези проблеми, за да представя утвърдилия се начин на преподаване.

В спомената си реч М.С.Горбачов каза: “… съществуващите засега постановки, форми и методи на преподаване на обществените науки в немалка степен допринасят за онова, което ние наричаме догматизъм, схоластика. Склонността да се търсят в “азбучните истини” рецепти, годни за всички случаи в живота, идва от учебникарството, от това, че се разчита не на творческата мисловна работа, а на самоцелното заучаване на общи постановки”4. Към това може да се добави още нещо, за да се очертае още по-пълно картината. Но тъй като преподаването на философия е адекватно отражение на състоянието на философската наука, то по необходимост трябва да ги разгледам едновременно.

Като съществена страна на явленията на деформации в живота на обществото, все по-остро чувстващи се особено през последното десетилетие, тук трябва да се посочи и състоянието, в което се оказаха в същия период обществените науки у нас, а също и философията сред тях. Точно тогава във философията като наука и във философстването като духовна дейност станаха очевидни симптомите на

2 М.С.Горбачов, Реч пред съвещанието на завеждащите катедри по обществени науки във ВУЗ – Философска мисъл, 1987, кн.1.3 Пак там.4 Пак там, с. 5.

39

едно много сериозно изопачаване на понятието за наука, отнесено към философията, и формализирането на дейността, която може да се нарече философстване (в която се включват “правенето” и преподаването на философия). Във всичките тия отношения от предишния период (40-те, 50-те, 60-те години) беше наследена една лоша инертност и закостенялост, която някога може и да е имала известно оправдание, но в последното десетилетие се изяви като чиста парадоксалност и анахронизъм. Понятието за научност, отнесено към философията, до такава степен беше изопачено, че се оформиха изцяло извъннаучни критерии и стереотипи за това, което без особено основание беше отнасяно към философията. Най-съществена роля изигра т.нар. стар, консервативен (а в друг аспект – догматичен) начин на мислене, който намери тук своя чист и завършен израз, своята “научна” и идеологическа форма. И към правенето, и към преподаването на философия се установи едно външно, схоластично, постулиращо, несъвременно отношение, което от своя страна подрони из основи отношението на обществото към философията (свеждащо се до съвсем основателно безразличие, недоверие и отчуждение на общественото съзнание от това, което минаваше за философия). Тази т.нар. философия изгуби своя патос, духа на своите класици, тя постепенно придоби ония качества, които има всяка епигонска школа или направление. И то не защото този патос и дух бяха отживели своето време, а защото бяха принудително “вкарани” във форми, в които този дух не можеше да живее пълноценно и актуално да се изявява. Като резултат от това философията, която по понятие е нещо живо, израз на пълноценния духовен живот на обществото и на неговото самосъзнание, изгуби своите истински функции – светогледни, културни и общодуховни – и на тяхно място формира и се опитваше да закрепи за себе си роли, които с основание могат да се нарекат и определят като изкуствени, външни, кухи и дори мъртви. По силата на редица обстоятелства тази т.нар. философия беше лишена от ефективната си природа, беше й отрязана възможността да влияе с нещо на общественото съзнание (да оставим това, че тя трябваше да бъде негова квинтесенция). Тя се изроди до степента да бъде непълноценен заместител на това, което трябваше да бъде философията, живата и значима за обществото философия. Затова започна да продуцира мнения, несъвпадащи с истинското и субстанциалното съдържание на епохата, позволяваше си да дава оценки, противоречащи дори на т.нар. “здрав смисъл”. На мястото на истината тя въздигна правдоподобността, а някои от философите замениха научната си съвест с компромиса, с угодното на най-близкото началство, със съображения, нямащи нищо общо с науката. Дори и гражданската отговорност на философа беше заменена с безгръбначността, лицемерието и измъкването чрез общи и никого неангажиращи “едропанелни” (К.Василев) и банални фрази. Естествено мнозина се поддадоха и станаха носители на тези явления не даром и не доброволно – и тук, както и в други сфери на живота, беше установен безжалостният механизъм, даващ простор на способната на всичко посредственост, а социалният просперитет стана за нея единствена двигателна сила! “Проблематиката” на философията, ако можеше да се говори за такава на безоблачното небе на философията, огрявано от слънцето на догматизма и празнословието, се изолира съзнателно от въпросите, над които работеше “духът на времето”, и се концентрира около псевдопроблеми или проблеми, осигуряващи вакханалията на схоластиката, безразличието и скуката. (Спасиха своите души само ония, които се приютиха в някоя периферна философска дисциплина, където можеха да работят, без да плащат такава огромна цена за спокойствието си.)

В преподаването на философия се разпространи, породен от догматизма, т.нар. “дидактично-педагогически” стил на поднасяне на материала, който беше единственото спасение на наукообразността и безличността. Безцелното или самоцелно теоретизиране, явяващо се същност на този стил, доведе до тривиализиране и банализиране на съдържанието на философията, която стана “катехизис от вечни истини” (Енгелс). Обучението се сведе до заучаването и зазубрянето на тия истини. Дидактично-педагогическият стил, пренебрегвайки всяка специфика на философското знание, се изрази в едно сухо и наукообразно поднасяне на материала, което компрометира философията в очите на изучаващите я, а тривиалното и безспорно съдържание на нейните вечни истини можеше да предизвика само насмешки и недоверие у студентите. И какво оставаше при това положение на философите освен гордо, наметнати с мантията на езотеричността, да дъвчат някакви сухи понятия, от които отдавна беше изтлял философският интерес на епохата, надявайки се да изсмучат все пак някакви сокове от тях. Този дидактичен стил, осигурил простор на философската посредственост, превръщаше студента в прост обект на обучение, изискването към който е да заучава “мъдростта”, извираща от устата на философа, признат за единствен субект. Така отношението, установило се между тях, се оказа монологично отношение на недоверие и неискреност, така пагубно за философията. Догматизмът рушеше всякаква възможност за установяване на друго отношение, защото той “… във философията, в т.ч. и нашата, е неразривно свързан с деперсонализацията на философското мислене и творчество, което само по себе си е пагубно за философията”5.

Така беше убит творческият характер на философията, възникна ужасяващо и сиво еднообразие в продуктите, определяни като философски (приличащи си като две капки вода!), а преподаването, лишено от творчески елемент, се изроди в безконечно преповтаряне на постановки, които не можеха да предизвикат

5 Проблемы перестройки и задачи философии на современном этапе – Вопросы философии, 1987, № 1.

40

траен интерес. Философията стана безпроблемна, а името философ в очите на общественото мнение – обидно прозвище. Така в аудиториите, където се “четеше” философия, се настаниха скуката и дълбокомисленото празнословие. Но така дълго не можеше да продължава.

КАКВО БЕШЕ НАПРАВЕНО ОБАЧЕ?

В тази ситуация на безпроблемност във философията постепенно съзря един проблем, който не можеше обаче да не бъде решаван: как по-нататък може да съществува подобна философия? Ясно беше едно, че така повече не може да съществува. Изчерпани бяха и средствата, които философите използваха, за да смекчат назряващия скандал в аудиториите, а именно остроумието, високомерната ерудиция, самоцелното теоретизиране, прословутият неразбираем теоретичен баласт и пр. Същевременно канонът на програмата, излиняла откъм съдържание, отприщи своеволието на отделните философи, които или започнаха да “системотворят” по един стар маниер, или да говорят каквото си искат, каквото им хрумне, каквото им дойде на устата. Единната и монолитна сграда на философията беше подкопана и се появи най-лошият плурализъм и партикуларизъм – този на произвола, на блудкавото оригиналничене, на празната маниерност. Всичко това се стовари върху главите на бедните студенти – изискванията на преподавателя, неговата самоцелна оригиналност (а често просто склеротичността му!) трябваше да бъдат заучавани по негова прищявка – или понеже все нещо трябваше да се прави. Така пък бяха предотвратени празнотата и осиротяването на аудиториите. Забележете – средството се оказа изцяло нефилософско! “Както показват данните от социологически изследвания, само около четвърт от студентите проявяват заинтересовано отношение към обществените науки, а примерно 20% от запитаните се отнасят към тях изцяло негативно. Повече от половината от студентите, получаващи сравнително високи оценки, към изучаването им се отнасят формално (“за изпита”).”6 У нас положението едва ли е по-различно, ако не е и още по-плачевно.

И ето че инстанциите се заеха да поправят положението. Без обсъждане от философските среди беше спусната нова програма.

НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?

Поставям същия въпрос, на който един наш философ7, сам поставил си го, има благоразумието да не му отговори, задоволявайки се с уклончивото “недостатъците и достойнствата й ще се проявят след няколко цикъла на обучение”. Според него главното е в “промяната на научното съдържание и на подхода при обучението, който би трябвало да бъде по-проблемен, по-евристичен, по-насочен практически”. Хубаво, но така ли е това? И нима не може да се каже все пак нова ли е новата програма?

С.Стоилков8 смята, че програмата е прогрес в сравнение със старите програми, по които се е преподавало (“сталинската” и от 50-те години насам), защото тя не само изразява обективните изисквания на социалната диалектика в наши дни, но и насочва към изясняване на перспективите на обществения прогрес…”9. Ако се абстрахираме от прекомерно възторжения тон на изявлението и от това, че той вижда разковничето в “преустройството на самите преподаватели”, по същество обаче не можем да се съгласим с неговата оценка. (Макар да му убягва същността на проблема, за което свидетелстват направените от него конкретни козметични допълнения.)

Други оценки в печата не съм срещал, запознат съм с обсъждането на програмата на съвещанието на преподавателите от ВУЗ във Варна (1987 г.), на което присъствах. На това съвещание бяха направени много ценни предложения (С.Петров, Л.Сивилов, А.Андонов и др.), които като цяло сочат определен изход от ситуацията. Особено важно предложение, което, като се има предвид неизползваемостта на повечето учебници, би могло да съдейства за излизане от задънената улица, е това да се издадат помагала за студентите (и преподавателите) по история на философията от Маркс насам, по методология на науката, съвременни философски изследвания на отделните проблеми, всички съставени върху основата на оригинални текстове (С.Петров).

И ТАКА, НА ВЪПРОСА: НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?

Съставителите са на мнение, че в новата програма е “използван нов подход при структуриране на проблемите… Акцентира се върху нейната теоретична същност и функции, социална детерминация и социална рефлексия.”10 Действително, това е въпросът – нещо ново ли е акцентирането върху теоретичната

6 Вопросы философии, 1987, № 5, с. 5.7 Л.Иванов – в: Философска мисъл, 1988, кн.6.8 С.Стоилков, Теоретико-методологически и методически проблеми. – Философска мисъл, 1988, кн. 6.9 Пак там.10 Програма по марксистко-ленинска философия за ВУЗ, с., 1988.

41

същност и функции на философията? И дали този подход би спомогнал за излизането от онова състояние при изучаването на философията?

Безспорно, философията е единство на три страни – теоретична, методологическа и светогледна. Те трябва да бъдат в органично единство и в самата философска система, и в начина, по който се поднася тя на изучаващите я. Това не означава, че тук или там не може да се окаже доминиращ единият или другият аспект в зависимост от разглежданата проблематика, макар че спецификата на философското знание изисква това единство да е налице. При преподаването на философия в зависимост от потребностите и интересите на студентите трябва да се акцентира върху някоя от трите страни. Това е т.нар. “профилирано” преподаване на философия. От друга страна, дори и при преподаването на една и съща специалност е неизбежна смяната на акцента при различните теми. Но въпреки това тази смяна винаги е относителна, тя може да повлияе върху стила на преподаването, но не да разруши единството на трите страни, което е основа на философското знание и на неговата несравнима с нищо специфика.

Но какво е наложило в единната програма, предназначена за всички ВУЗ и специалности, да се акцентира именно върху теоретичната страна? Не е ли по-разумно да се предположи, че светогледната страна на философията би могла да бъде онова средоточие, около което може да се обедини нейната проблематика като хуманитарна дисциплина предвид дефицита на подобно знание в нашите висши училища? А също и с оглед предотвратяване на зараждащите се симптоми на технократично и прагматично мислене?

Струва ми се, че съставителите на програмата са заложили на стара, при това “бита” карта. Преподаването на философия с акцент върху теорията, систематизирането и изясняването на понятия, въвеждането на нов терминологичен баласт и изкуственото опериране с абстракции не е нещо ново дори и в нашата философия. Защото, мисля, досега тя едва ли се е занимавала с нещо друго, като изключим вулгарно-идеологическите й упражнения по време и след сталинизма. Съставителите вероятно са сметнали, че теорията ще внуши у студентите преклонение пред силата на теоретичната рефлексия на философията и са видели в това нещо подобно на спасение. Струва ми се, че това е твърде стара философска илюзия, която се възражда там, където философията не може да намери път към човека и затова си наметва мантията на сложността, езотеризма, “схоластичните фокуси” (Енгелс, Ленин), студенината. След като предчувства, че не може да приобщи човека към себе си, тя застава на теоретичния пиедестал, изправя го пред себе си, почва да го мъмри като неразумен и неразбиращ, изисква от него подчинение, учене и зазубряне, лишава го от правата на свободен и равностоен субект. Впрочем, това е и принципът на авторитарното и догматичното мислене, от което е време да се откажем.Но има и нещо друго, твърде съществено. Такъв подход не съответства на хуманистичния патос на Марксовата философия, която не може да се огради от света, човека и съвременността зад стените на голямата и претенциозна теория. Човекът и неговият свят са средоточие на революционния патос на най-хуманната философия, каквато е Марксовата. Именно поради това смятам, че светогледната страна на философията, чрез която може да се изяви най-пълно хуманистичния заряд на марксизма-ленинизма като учение, трябва да стане средоточието на една бъдеща вече истински нова програма. Само така може да се преодолее “парадоксалната картина: най-интересното и увлекателното в съвременното научно познание – човекът и обществото, законите на тяхното развитие, противоречията... стремежът на човечеството към идеал, духовните търсения и разочарования, достигането до истината..., се превръщат нерядко в лекциите, а и в учебниците в нещо скучно, казионно, формално”11. Защото именно с това “... се убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма (пак там). Според мен само така може да се разруши стереотипът на безличната, деперсонализирана човешка мисъл, който се е утвърдил в нашата философия – ако се акцентира върху светогледната страна на философията. Защото тогава ценностното отношение на човека към света (и към себе си) неизбежно ще намери онова място в нашата философия, откъдето беше и прокудено по времето на сталинизма. Всъщност това не означава нищо друго, освен да се признае изконното условие на философията: свободната човешка мисъл. Като резултат от това творческият характер на марксистката философия няма да си остане само декларация.

Затова оценявам подхода, залегнал в новата програма, като недосмислица, която в никакъв случай няма да изведе нашата философия от състоянието, за което стана дума. В нея светогледната и методологическата и страна са останали само декларации. Тази лоша, безкрайно лоша декларативност е омръзнала на всички.

Моят апел за коренна преориентация в подхода на програмата не означава пренебрегване на теоретичната същност на философията. Той е насочен обаче против безцелното и никому ненужно теоретизиране, което кънти в нашите полупразни и полузадремали философски аудитории.

ДО КАКВО БИ ДОВЕЛО ПРЕПОДАВАНЕТО ПО НОВАТА ПРОГРАМА?

11 Вопросы философии, 1988, № 9.

42

Макар че програмата е прекалено „теоретична”, тя е и еклектична. Безкрайното повторение на мотиви и въпроси (дидактична цел: „Повторението е майка на знанието”), изкуствено формираните проблеми, набиващото се в очи отсъствие на система, подчинена на единен принцип, са свидетелство за това. Тук няма да изброявам факти в подкрепа на това твърдение, защото самата програма е най-силното доказателство против самата себе си. Вероятно тя, в духа на демократичност, е предоставила на преподавателите правото сами да си градят някакво единство и система. Вече казах до какво довежда това. Подходът, залегнал в програмата, акцентирането само върху теорията, ща доведе до: 1.) теоретизиране като самоцел, абстрактност и безсъдържателност; 2.) обременяване на преподаването с голям и хитроумен терминологичен баласт; 3.) невъзможност за строго теоретично и понятийно обосноваване на постановките и изтъкване на взаимната връзка между тях; 4.) неразбиране на тези постановки от студентите, които нямат и не могат да имат ясно изразен теоретичен интерес към философията. Така че тук ефектът от “строго теоретичната платформа” на програмата не е някакъв друг, а... бумерангов.

А ПО-НАТАТЪК?

Може би моето отношение към програмата ще се стори някому твърде отрицателно. Да, така е, аз смятам, че програмата унищожава всякаква възможност за установяване на диалог със студентите, за проблемно обучение и т.н. Поради неадекватността на това, което програмата изисква да им предлага, с техните духовни потребности и като реакция на тази неадекватност ще продължи отблъскването, а не приобщаването им към философията. С други думи, теоретизирането като самоцел е външно и с нищо не докосва светогледната ориентация на студента. То може да даде само сухи и безлични знания, което обаче няма да му помогне да разбере “човека и света на човека” (Маркс) и най-вече да повлияе върху личната му, субективно-интимна позиция спрямо този свят, която по редица причини, но между тях и поради вече изтъкнатите е оставена да се оформя сама по себе си, абсолютно стихийно. Това е твърде опасна тенденция към позитивизъм, сляп и безразличен към човека и собствено човешкото отношение към света, т.е. към начина, по който съвременният човек гледа света (светоглед). Последиците от този позитивистичен уклон са непредвидими, но твърде опасни. Необходимо е да се търси и намери път, по който философията да навлезе в света на човека и да му даде нещо от себе си. Тя трябва да престане да бъде така безразлична и студена към него.

Но, уви, при наличието на тази програма това е утопия. Затова я оценявам като противоречаща на една назряла духовна потребност на нашето общество, като неотговаряща на необходимостта от коренна промяна и в духовната област, доц. Стоилков. Философията не на думи, а на дело трябва да бъде жив и действен фактор на духовното развитие на обществото.

Подходът на програмата предполага едно външно усвояване на знания (“що е това”, “що е онова”, “какво казал този”, “какво казал онзи” и т.н.), т.е. даване на информация, в най-добрия случай допринасяща за развиването на една дилетанска обща култура, но в никакъв случай не внушаване на идеи, убеждаване, формиране по интимен път на духовни ценности. А в такъв случай как ще излезем насреща на ширещата се бездуховност?! И – нима не е истина?! – безидейност, антиидейност на голяма част от младите и не само млади хора.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАСЕГА РЕАЛЕН ИЗХОД ОТ СИТУАЦИЯТА?

Разбира се, рушенето е нещо по-лесно от създаването. Моето критично отношение, което, струва ми се, не е само мое, е също предпоставка за разбирането на това, какво ни е необходимо, “какво да се прави?”, накъде да се върви. Дотук предложих едно възможно виждане-проект за обща ориентация на една бъдеща, вече истински нова програма. Но в този си вид това разбиране е само проект-утопия. Защо?

Защото, от една страна, то трябва да се “разгърне” и да добие формата на нова структура на една програма. И, на второ място, защото са ни необходими преподаватели от нов тип, които да са в състояние да преподават наистина по новому. “И възпитателят трябва да бъде възпитан” – беше казал по друг повод Маркс. Не зная дали някой ще се наеме да твърди, че ние имаме такива преподаватели и възпитатели от нов тип. А ако програмата е действително нова, вече няма да може всеки да преподава философия. (По старата не е трудно всеки да бъде „обучен” и да бъде нелош философ както повечето.) Позволете ми да си кажа мнението по тези два въпроса.

Вече имаме добър прецедент, що се отнася до първия въпрос. Пред мен е новият вариант на програма по философия за съветските ВУЗ, разработен под ръководството на И. Т. Фролов, В. С. Степин, В. А. Лекторски, В. Ж. Келе. Те завършват „Заключението” на курса „Въведение към философията” с констатацията за философията като „древна, но вечно млада наука за същността на света и човека в него. Философията възвисява човека, тя вечно ще утвърждава този стремеж напред и по-високо”. А малко по-нагоре казват, че изучава философия „ ... всеки, който иска да се приобщи към върховете на човешката мъдрост, който живо го вълнуват острите въпроси за смисъла на всичко съществуващо и преди всичко

43

живота на самия човек. Такова постигане на философската мъдрост е дело на целия живот на човека, резултат е на овладяването на съкровищницата на човешката култура както на настоящето, така и на миналото” (пак там). Ето че само такъв може да бъде патосът на всяка истински нова програма по философия, а не... теоретичната същност и функции, социалната детерминация и социална рефлексия (?!).

Съветските философи, осъзнали тази потребност, разгърнаха своя принцип във формата на систематичен курс “Въведение във философията”. Може само да се приветствува такъв подход в този курс, както и самото му определяне като “Въведение...” – ясно е, че студентите няма да могат за една година да бъдат “просветлени” в цялата марксистка философия, която, впрочем, голяма част от професионалните философи не я разбират. Но какво да правим ние?

Най-лесното е да направим изключително добрия вариант на съветските философи също наша праграма (ако ни разрешат да се възползваме!). Аз лично нямам нищо против да стане това, защото у нас едва ли ще се роди в близко бъдеще нещо по-добро. А да правим собствен “модел” само за да си бъде наш, “роден”, не е чак толкова добре в светлината на най-близката история. Но също съм убеден, че като изключим незначителна част от младите философи и философите от по-средното поколение (също малка част от тях) и също съвсем малка част от философите от по-старото поколение, т.е. общо, условно казано (не съм ги броил!), 15-20-25% от българските философи, останалата част просто не могат да преподават по тази програма! (Или ако започнат да преподават, представям си каква трагикомична картина би се получила!!!) Аз смятам така, а ако не съм прав, ще се радвам много.

Другата възможност е да се разработят като компромис два-три варианта на програма, които да бъдат еднакво “задължителни”, т.е. всеки според наклонностите си да преподава по този, който иска (и може). Това е по-реалистично, а и студентите вече ще имат възможност да избират преподаватели, които да четат алтернативни курсове лекции. Но предвид това, че у нас “четат” лекции повече философите от по-старото поколение (и повечето от тях другояче просто не могат да мислят!), то това предложение ще означава, че пак поголовно ще се водят курсове от лекции… по старата програма. (И тук-там по нова програма от по-млади или по-“грамотни” възрастни философи.) Но това все пак е нещо в сравнение със сегашното поколение.

Ако ми бъде разрешено, ще обърна смисъла на един израз на Ст.Цанев “В унификацията не е спасението на нацията!”, имам предвид философската “нация”. Трябва да разберем, че философите не могат да преподават еднакво. Тогава интересно е да се позамислим защо все още им се иска на някои да спускат нови програми?

Струва ми се, че това е израз на чиновническо недоверие към нашите преподаватели. При всички други “неидеологически” дисциплини във ВУЗ преподавателите сами си правят програмите, но “при нас” не е така. Какво, ние по-лош “сорт” хора ли сме?

Кой се срамува ако студентите му се смеят когато преподава лошо? Кой носи отговорност за това какво ще научат студентите от този поток, от тази група? СВО, МНП или аз, ти, той…? Кой има научна съвест за това какви граждани на отечеството възпитава, какви ценности формира у тях? Аз, той или… Дирекция “Обществени науки”? Какви философи сме ние, какви идеали споделяме, че е толкова голямо недоверието към нас?! В края на краищата нашите дипломи не ни ли дават правото да преподаваме, ние не сме ли защитили безброй пъти това свое право, което е и отговорност, но също и изисква свобода (без свобода не може не могат да ни държат отговорни, както е сега). Има ли някаква логика в това недоверие? Вярно е, че ние сме служители на държавата, но ние сме служители, ако помислим малко повече, и на народа, чиито интереси изразява тази държава. А за нас народът не са ли тези млади хора, които всеки ден ни гледат право в очите, а и ние трябва да смеем да погледнем в очите?! Не мога да разбера защо е това тотално недоверие и също оскърбление, на което сме подложени, след като не ни вярват?

Съгласен съм, че моята собствена “кривина” на характера е голямата емоционалност, но позволете ми да запитам: има ли известна правота в думите ми? Кажете ми, убедете ме, че не съм прав, а пак “залитам”, както ми казват едва ли не всеки ден моите преки началници! Иначе не мога да се примиря, докато не разбера, защото, струва ми се, съм философ, а ако това не е съвсем вярно, то поне съм, изглежда, човек!

С всичкото това исках да кажа, че не е толкова страшно ако бъде разрешено всеки преподавател на своя отговорност да получи свободата да преподава по своя собствена оригинална програма. Зная, че е трудно, зная, че са необходими ориентири, но никому няма да бъде забранено да преподава и по старите програми, и по съветската, наистина коренно променена и обновена програма. А ако сп. “Философска мисъл” отдели място за публикуване на варианти на програми, изработени от български философи, аз съм убеден, че ще се появят поне пет-шест наистина нови варианта, от които всеки може да избира за себе си. Също могат да бъдат написани учебници от колективи от философи-съмишленици, и то за кратко време. С това подновявам предложенията си от Съвещанието на философите, проведено в Пловдив (1988 г.).

А още по-осъществимо е да бъдат създадени минимум два колектива, които да разработят два проекта на програма и два учебника върху основата на различни принципи и ориентации. Едната ориентация неизбежно ще бъде по-сциентистка или по-позитивистична ( и тук нека да развиват колкото си

44

искат теоретичната същност на философията), а другата нека да има по-хуманитарна ориентация, по-силно да бъдат застъпена светогледната страна на философията. Когато бъдат издадени тези два варианта на програма и учебници (заедно с пособия и антологии от рода на “Идеята за времето” на З.Попов и Ц.Бояджиев, но по всички раздели на философската наука), нека бъдат утвърдени от Министерството, а преподавателите нека да работят по който си искат от тях. Мисля, че така всички ще бъдат удовлетворени, а преподаването ще бъде осигурено, обновено, ще се влее живот в нашата философия.

Това е моето становище. Сигурно тук-там пак съм прекалил или “абсолютизирал”. Да го отдадем на субективността ми, която, както всяка субективност, дори и философска, е все пак не нещо друго, а тъкмо… субективност. Не зная защо, но все по-трудно напоследък изказвам обективни мнения? Преди кажи-речи налучквах “обективното”. Защо ли е така?

О, ясно, нали тогава бяхме прекалено големи “единомишленици”! Но нали всеки ден преподаваме диалектика, която твърди, че единството се постига върху основата на разнообразието, че противоречието води напред, че всичко, особено живото, е тъждество на противоположности, които преминават една в друга и се борят една с друга и т.н. Но диалектиката не е само за учебниците, нито само за студентите, тя подчинява на себе си всичко. И ние, философите, сами трябва да й се подчиним.

Горната статия е излязла в единственото списание у нас за философия преди 1989 г., именно сп. Философска мисъл, кн. 3, 1989 г.

Защо списание от рода на сп. ИДЕИ ни е съдбовно необходимо?

(Няколко думи от авторския екип на списание ИДЕИ)

Ето, както обещахме, в началото на октомври списание ИДЕИ излезе и сега започва своя нелек път до читателите си. И до спечелване на сърцата на читателите си, понеже това е единственото, на което разчитаме – нямаме средства за реклама, няма да проведем рекламна кампания, толкова сме различни, че ще бъдем същинска бяла врана на пазара на периодичните издания.

А у нас, по наша преценка, различните съвсем не се толерират. Ако си част от сивия мръсен поток на "масовата култура", на "културата за масите и за народа", ще прос(т)перираш – и ще те носят на ръце. Но ако покажеш свое лице, ако покажеш характер и физиономия, ако заложиш на нечувани за нашите условия неща – на идеи, на ценности, на чисто личностното, на автентичната духовност! – масите, овладени и зомбирани от чалга и от проституция (във всякакъв един вид), даже няма да престанат да дъвчат ако изобщо те забележат. Списание ИДЕИ тръгва на люта, пък макар и тиха битка с пошлия манталитет, с простащината, с обезличаването на огромни социални слоеве, с ширещата се и триумфираща навсякъде бездуховност. Ще търсим начин да противодействаме според силите си на ценностния вакуум, в който пребивава масовият българин, ще правим отчаяни опити да помагаме най-вече на младите да търсят свой път за излизане от ценностната катастрофа, в която се намира сега България. Ще направим онова, което трябва, пък да става каквото ще.

Списание ИДЕИ ще работи съзнателно за това да се появят истинските духовни водачи на нацията, защото, както се полага, нацията ни, намираща се в ужасна ценностна безпътица и катастрофа, не само няма такива, но и не ще да има: у нас самата духовност е в немилост, за какви духовни водачи да става изобщо дума?! Не ни се разсъждава за това докъде може да стигне една нация, в същината на която е ампутирано и убито тъкмо най-важното: духът, самосъзнанието, чувството за достойнство, влечението към автентичната свобода. Нация, в която се цени само материалното, именно парите, плюскането, щракането с пръсти и кълченето в шеметни кючеци, неумолимо се превръща в нация от дегенерати, от нравствени инвалиди, става нация, обединяваща тъкмо най-непълноценно съществуващи и нямащи съзнание за високото си човешко предназначение индивиди.

България наистина днес, като зловещ знак на преживяваната от нацията ценностна катастрофа, няма своите духовни водачи, лидери, пастири. Едно стадо, нямащо водачи и пазачи, а гонено само от стръвни вълци, доникъде няма да стигне. Че сме стадо, се знае, че само да подсвирне пастира, и стадото мигом свръща, го забелязваме всеки ден: днес огромни слоеве са зомбирани от "харизмата" на народния любимец бат ви Бойко, която успя да даде простор за разгръщане на позабравени атавизми още от времето на Тодор Живков, пък и от още по-рано. Пътят, по който е тръгнала България, не е верният, отново ще пропилеем шансовете си за просперитет в Европейския съюз, щото в Европа няма да ни държат и търпят дълго след като постоянно демонстрираме неевропейски, а руско-средноазиатски кланов и деспотичен манталитет и стил на ръководство и поведение. Трябва да се намерят и да се задействат всички спирачки за да бъде предотвратено плъзгането на страната по опасната плоскост на авторитаризма, на овчедушието, на пълното личностно обезличаване на нацията, на несвободата, на тиранията.

До последно много и всякакви приятели и "доброжелатели" ни съветват да се откажем: книжните издания нямали никакво бъдеще, трябвало, ако все пак искаме да пишем и издаваме списание, да го

45

направим онлайн-издание – и тогава можело нещичко и да стане. Така повелявали модерните времена, в които живеем. А ние сме били анахронични човеци, щом като сме смятали, че с начини, валидни за предишни епохи, можело да се оживи дремещия дух на нацията и пр. Ние обаче упорстваме, понеже добре знаем, че книжното издание си има ред неоспорими предимства. Писаното и печатано слово съдържа в себе си неизразима мистерия, която малцина са усетили. А под властта й се намират немалко души. Е, не очакваме, разбира се, комерсиален успех, и по тази причина не се плашим от неуспех от такъв род.

Защото за нас просто появата, съществуването на списание ИДЕИ, фактът, че го има и стои някъде, е вече грандиозен успех и е най-обнадеждаващо начало на нещо значимо. На нещо истинско и субстанциално – и затова велико. Самата субстанция е идея. Идеята е дух. Духът е живот. Бог е с нас. Ето извора на нашия така странен оптимизъм.

Добре знаем, че списанието ще си намери своите приятели, стига да не бъде задушено от цицоресто-чалгашарската "култура", която вилнее на пазара. По тази причина разпространителите, като видят, че в списанието ни няма цици, просто ще откажат да го разпространяват. Точно този е начина да противодействат, което обаче показва безсъзнателен страх. Подобно на животинския страх. Тъкмо това, че нашето списание няма да бъде прието с ръкопляскане от публиката, показва, че е съдбовно необходимо.

Даже тоталното мълчание, с което се чака появата му в блогосферата, е най-красноречив сигнал, че всички неволно признават значимостта на това, с което екипът на списание ИДЕИ се е захванал. Как пък нито един не се осмели и не се престраши да напише: хей, хора, ражда се ново списание, дайте да помогнем, дайте поне да го поздравим. Не, единодушно се мълчи от всички. Което е, казахме, най-красноречив жест на признание за стойност и значимост. У нас единственото възможно насърчение е мълчанието. Ако почнат да кряскат или да ръкопляскат като те забележат, значи нещо не е наред в това, с което си се захванал. Млъкнат ли, в тишина ли те посрещнат, значи си налучкал вярната посока. Българският гений, казват, е тъкмо завистта...

Списание ИДЕИ скромно и мълчаливо ще върви по избрания път. Не щем фоейрверки, не щем аплаузи, философията и мисълта не са за пазарищата и площадите. Тя върши своето дело тихо и незабележимо, но точно затова още по-мощно: понеже въздейства пряко в сърцата. "Добре работиш, славен кърт!" – нали си спомняте тези христоматийно-известни думи на философа Хегел, който именно така представя неумолимото шествие на духа.

Разбирайки това, екипът на списание ИДЕИ не чака нищо друго освен тишина и безмълвие в сферата на публичността, за да върши още по-ефективно и по най-същностен начин делото си. Ще работим за тихото запленяване на човешки души от идеите на истината, доброто, красотата, светостта – нима има по-благородно дело на този свят?!

16 ноември 2009, понеделник

Издателската идея на списание ИДЕИ

В ръцете си държите списание ИДЕИ – едно списание за философия, психология, религия, изкуство, култура. За духовна култура, но да не употребявам този термин – за да не бъда криво разбран. Понеже с него боравят у нас предимно дейците на т.н. "окултни науки и знания".

На моя призив за създаване на такова списание откликнаха неколцина ентусиасти и ме подкрепиха. Списанието, което държите в ръцете си, е наше дело. То ще бъде списание, което ще се чете най-вече от ония, които са небезразлични към истината. И които предусещат, че ако не търсим страстно и упорито ония най-базисни истини, от които зависи животът ни, то тогава неизбежно загубваме ориентир и посока. Поради което съществуването ни започва да се обезсмисля и проваля.

Списание ИДЕИ ще се списва от хора, чиито стил на мислене и писане е несъвместим със стереотипа на постмарксистко-ленинско-комунистическата идеология. У нас реформа в институциите на философията не беше направена, както не беше направена промяна и в сферата на висшето образование, за средното да не говорим. Ето защо около новото философско списание ще се обединят представителите на едно ново поколение философи, което няма нищо общо с казионната държавна философия-идеология, която господстваше у нас десетки години. Страниците на списанието ще са отворени за всички мислещи и имащи какво да кажат хора у нас, включително и за представителите на по-старото поколение: Ц. Бояджиев, К. Янакиев, Н. Василев, Ст. Пенов, Ал. Пацев, С. Герджиков и други.

Да видим как ще потръгнат работите, но ми се иска списанието да стане по-популярно – особено сред по-младите. В него ще представяме и нови книги на български философи и психолози; нещо повече, някои нови книги могат да бъдат публикувани изцяло първо тук, в списанието (в поредици). Смятам, че това е новаторско, нищо че често става така: новото е добре забравено старо. Било е време, в което философските писатели първо са публикували своите книги в поредица книжки на някое списание, а пък едва след този първи сблъсък с четящата публика (и след отчитането на първите отзиви и реакции от нейна страна) техните книги са излизали отделно, поради което и първите им издания са били много по-

46

качествени. Философската книжнина е по-особен род "литература" и тук като че ли "промотирането" на философските текстове първо в списание е сякаш задължително.

Искаме да направим едно интересно и полезно списание. У нас кризата в сферата на психологията изглежда е още по-отчайваща. По тази причина списанието ни ще е чисто философско, но няма да обръща гръб на психологията, което ще ги подтикне към повишаване на тяхната плодоносност. (Впрочем, психологията в исконния й смисъл си е част на философията.) Призовавам всички пишещи в областта на философията и психологията нека смело да изпращат свои текстове. В списание ИДЕИ критерият за публикуване е само един: талантът!

Смятам, че издателската идея на списание ИДЕИ е наистина оригинална. Да видим как ще потръгнат работите, понеже добре се знае, че у нас истински новите неща съвсем не потръгват. Щото ние, българите, сме устроени така: като забележим, че нещо е съвсем ново, като срещнем някой новатор, първо му казваме, за да го обнадеждим, следните думи: "Тази твоята, драги, дето си я намислил, съвсем няма да стане!". А пък после скръстваме ръце и почваме да гледаме сеир и да се наслаждаваме на провала на този човек. Аз се надявам, че този път ще се намерят още повече хора, които ще се включат – било като автори, било като читатели, било само с морална или пък с по-осезаема някаква подкрепа – в реализацията на това иначе важно и ценно културно и народополезно дело.

Призовавам най-вече преподавателите по философия в гимназиите, младите асистенти и докторанти, професионалните философи и психолози и всички, които се интересуват от философия и психология: отхвърлете всички скрупули, бъдете смели, решете се и елате да си сътрудничим и да издаваме новото списание. Напишете нещо, представете и свои текстове, отлежаващи по чекмеджетата. Да потръгне веднъж, пък после всички ще се убедят в полезността му. Но всяко начало е особено трудно. Най-вече у нас. Да видим. Но кой знае защо, този път съм оптимист. Не мога да си обясня защо, но е така. Може и да не е случайно, знам ли?!

Разбира се, идеята за списание ИДЕИ подлежи на доразвиване, като тук всички предложения са интересни – и ще бъдат отчетени. Списанието ще бъде на пишещите в него, а кръгът на пишещите и публикуваните в него няма да бъде затворен: всеки нов е добре дошъл. Разбира се, всеки пишещ – но това се подразбира – би се постарал да се представи в списанието с най-доброто, написано от него. Защото чудото на печатното слово е това: нищо не може да се промени, всичко остава както е отпечатано. И човек трябва да пише така, че да не съжалява – или да не се срамува после.

Автор в списанието може да бъде всеки, който има какво да каже в областта на философията, психологията, религията, изкуството, духа. Философията е нещо широко и безкрайно по обхвата на проблеми и тематични области, така че за някаква ограничителна "концептуална рамка", по мое виждане, не бива да се говори. Примерно не ми се иска списанието да провежда конкретна философска тенденция или направление: всеки пишещ, всеки философ, има свободата да развива каквито си иска идеи, принадлежащи на всякакви школи и направления. И да е изключено да се стига дотам по обичайния маниер да му отвръщат: "Благодарим, но Вашата статия не отговаря на тенденцията на нашето списание, ние сме (примерно), "неомарксисти", а пък вий не сте като нас, съжаляваме!".

На мен затова ми се иска да създадем едно плуралистично, т.е. богато на идеи списание, в което свободно съжителстват най-различни философски направления и тенденции. И които са влезли в един също така най-свободен диалог по същинските, по най-значимите проблеми и теми на съвременната философия. За философите е съществена истината, и тя трябва да бъде търсена в най-пълноценно сътрудничество на различните философски идеи и концепции. Ценна е също така оригиналността на виждането, на начина на изразяване, на прилаганите методи и прочие.

И още нещо. Обикновено се смята, че едно философско списание би имало тежест ако в "редколегията" му бъдат привлечени хора с тежки академични титли, професорски, на академици и пр. Аз не споделям това очакване, напротив, на мен ми се иска в списанието да бъдат привлечени най-вече ония, които не са достигнали върховете на професионализираната академична философия у нас, напротив, които се намират в началото на своя път, или пък са, тъй да се рече, "аутсайдери" – като моя милост например. Иска ми се в списанието да пишат хора, за които са тесни ония рамки на чисто професионалното говорене по философски теми, т.е. иска ми се в него да пишат и да се изявяват нестандартно мислещите, новаторите, неконвенционалните, сиреч бунтари, "социални нихилисти", неконформисти и прочие. Тоест да се изявяват хора, на които не им е по вкуса стилизираната, стерилната, "общоприемливо звучащата", "сресаната", "пригладена" и пр. философия.

Да, във списание ИДЕИ следва да се изявяват по-различните философски индивидуалности, които трудно могат да бъдат натикани в някакви априорно дадени рамки на "философската порядъчност". Смятам, че ме разбирате какво имам предвид; зная добре, че това, което пиша, е рисковано и твърде спорно, но ми се иска да открия хора, които споделят ако не същата, то поне сродна на изразената нагласа. Ония, които търсят съвсем друго и затова се отвращават от току-що изреченото, могат сами да преценят дали биха искали да сътрудничат на едно толкова неконвенционално, рушащо каноните, свободолюбиво и търсещо списание, каквото ми се иска да стане нашето.

47

А що се отнася до структурата на самото списание ще кажа следното: няма да има никакви ограничения за теми и проблеми. Следователно във всеки брой разделите могат да бъдат всякакви и най-различни, според предложените статии. Иска ми се да има статии от всички области на философското "знание", онтология и пр., философия на религията, на изкуството, на културата, на политиката, на историята, психология (философска преди всичко), проблеми на личностното израстване на младите (от философска и психологическа гледна точка), за ценностите и какво ли не още. Да се пише за човека, за Бога, за битието, за универсума, за свободата, истината, доброто, красотата, светостта. За всичко да се пише – както и подобава за едно автентично философско списание. Това е моето виждане и ми се иска да не си налагаме предварително някакви ограничения: това може, а това не може. Всичко може да се пише и издава, стига да е талантливо написано, стига човек да е вложил личността и душата си в него, стига да е налице творчески потенциал и съответната степен на освободеност.

И накрая нещо най-важно. Иска ми се списанието да е интересно и полезно за всеки мислещ човек, особено пък за по-младите. Иска ми се да не бъде елитарно и наукообразно, ала все пак следва да държи едно сравнително високо ниво. Но езикът, на който се пише в него, ще бъде не сух и отблъскващ, а по-понятен, по-човешки, разбираем и вълнуващ всяко човешко същество. Е, има някои хора, които не са проницаеми за никакви идеи, но те по моето убеждение са съвсем рядък случай на пълна умствена занемареност (затъпялост) – и на непроницаемост за духовното.

Ето защо според мен е дошло времето философията заговори на човешки език и да се постарае да намери достъп до всяко съзнание – и подход към всеки човек. Тя трябва да се постарае да приобщи съзнанията на съвременните хора към себе си, а не да ги отблъсква. В този смисъл списанието, което ще издаваме, следва да бъде по-популярно, колкото и неподходящо да звучи тази дума. Най-строгите и възвишени проблеми на философията следва да бъдат представяни така, че да предизвикат отклик у всяка човешка душа.

Философията трябва да оправдае по този начин съществуването си. Защото в противен случай възниква въпроса: а за какво ни е философия, за която хората и не подозират, че изобщо съществува?! Каквато зла участ сполетя и "нашата", съществуващата у нас философия. Превърнала се в суетно занимание само за "професионалисти" и се е самолишила от всякакъв достъп до съзнанията на т.н. "обикновени хора".

Така виждам нещата аз. Но съм готов да обсъдя всяко мнение на опонентите си най-внимателно. Ако някъде бъркам, ще се поправя без съжаление. Стига да ми бъде помогнато да разбера къде греша. Така че чувствайте се свободен да предлагате каквото мислите за по-добро; ще обсъдим всичко. Впрочем, идеята за едно списание за духовните неща си струва: търсят се обаче личности, които да я подкрепят, да й дадат живот.

Дойде и у нас моментът да се разбере, че личността е най-важното, решаващото, съдбовното; че без качествени личности нищо стойностно не може да се получи. Доскоро у нас се правеше така, че стойностните личности бяха отблъсвани, а триумфираха нищожествата и мерзавците. Сега трябва да стане обратното. Дали изобщо сме дорасли до дължимото ниво, че да разберем тия толкова прости зависимости? Ако не сме, списание ИДЕИ може да помогне на мнозина да ги постигнат. Това и оправдава появата и съществуването му.

Е, да си пожелаем успех – и смело да поемем по пътя! Не е лек, но пък си струва: блажени са търсещите, на тях и ще се даде.

Ангел Грънчаров (инициатор за създаването на списанието и негов главен редактор)

14 ноември 2009, събота

Манифест на философското списание “ИДЕИ”

Написаното по-долу е нещо като "манифест" на списанието, което неговите читатели вече добре познават. Текстът, който предстои да прочетете, наподобява възвание към всички, в което ще изложим по-пълно концепцията, необходимостта, идеята, смисъла, оправданието на съществуването на списание ИДЕИ. Осъзнаваме списание ИДЕИ като скромен труженик на нивата на духовното възраждане на нацията. Като верен помощник на ония, които искат да спасят душите си. Като място, където може да намери своя израз всичко онова, което има отношение към задаващия се духовен кипеж на България, без насърчаването на който сме обречени на незавидно бъдеще.

Списание ИДЕИ беше създадено в отговор на някакви отдавна назрели потребности, свързани с екзистенциалното, културното и духовното състояние на съвременния човек. Не казваме на “българина”, а на човека, понеже ни се иска списанието да не бъде свързвано с поставянето и решаването на някакви временни, локални, чисто национални въпроси; философските идеи винаги имат универсално, общочовешко

48

значение и важат за всички хора, независимо на кой край на Земята живеят. Дошло е време ние, българите, да възкресим отдавна забравени традиции, да направим потребното за да се разгори огъня на духовния живот; иска се да си помогнем, да обърнем своя взор към най-важното, към истинското, към субстанциалното и съдбовното. Т.е. да приобщим душите си към духовното, душите ни, жадни за истината – а също да помогнем да се отворят за истината душите на толкова много лутащи се, загубили своите ориентири, отхвърлени и отчаяни хора.

Пребиваваме в някаква печална духовна пустиня, от която можем да се спасим само ако съзнанията ни се овладеят от жизнеспособни идеи. Онова, от което най-много се нуждае нашето общество, са един такъв специфичен "продукт", какъвто са идеите. Защото по света от столетия шестват някакви най-жизнеспособни идеи, довели до растеж на човечността и до истински просперитет, до цялостния възход на най-развитите съвременни общества, ала за жалост, нашето общество е останало встрани от този духовен процес. В резултат на което сме в окаяното положение, в което се намираме от десетилетия.

Защо е толкова съдбовно важна за човека идеята ли? Ами защото идеята, първо, е нещо като "храната" на душата; човешката душа се храни с идеи, а ако в нея се възпита вкус към истинските, автентичните, най-жизнеспособните идеи, то тогава животът на такава една душа става възможно най-богат, пълноценен, автентичен. На второ място идеята, веднъж "попила" в душата, може да я овладее така, че да породи вдъхновение, да породи същински поврат в личностното развитие на този човек; една истинска идея има ресурса да преобрази живота на човека, да постави неговото съществуване на твърда основа, да му придаде невероятен тласък, да го импулсира към най-смислени и значими дела и постижения.

Особено жадни за идеи са душите на младите, защото на тях са им и най-потребни съответните идеи – понеже се намират в зората на живота си, а бъдещето е пред тях. Идеите, които ни направляват и вдъхновяват в живота, са нашето истинско богатство – и него именно "молци не го ядат". Жалка картина е човека, чиято душа се храни не с импулсиращи и вдъхновяващи, не със същински ползотворни идеи, а с боклуците, с отпадъците, с отвратителните сурогати на съвременната масова култура.

Ние наистина живеем в ситуация на най-ужасен духовен вакуум, пребиваваме в някаква кошмарна духовна пустиня – и е крайно време да си дадем сметка какво означава това. Налице е невероятна по последиците си ценностна катастрофа, предпоставките за която бяха заложени по времето на комунизма, пък и дори преди това. Комунизмът се опита да приучи хората да живеят без същински ценности, а да се задоволяват с фалшиви кумири и квазиценности, които именно превърнаха нивата на българската душевност и култура в безводна пустиня. Затова ако не преживеем един същностен духовен ренесанс, един поврат към истинското, към духовните ценности на човешката култура и на съвременността, сме осъдени на безконечно движение по омагьосани кръгове, при което ще линеят и ще бъдат пропилявани духовните сили на индивидите и на нацията. А това е фатално, това е разкош, който не можем да си позволим.

От друга страна погледнато, целият цивилизован свят преживява срив на ценностите, породен от прагматизирането, от меркантилизацията на съзнанията. Технологичният прогрес, невижданият преди бум на индустрията, заляла света с всякакви стоки, невероятният капиталистически възход, медийната и рекламна експанзия, изобилието и пр. си имат и обратна страна: съвременният човек в крайна сметка е поставен в условия, крайно неблагоприятни за неговото личностно, човешко, духовно развитие. Самата култура, дори духовността, станаха предимно меркантилни, превърнаха се в пошло сметкаджийство, в банална покупко-продажба, в търсене единствено на ползата и на материалния успех. Материализмът в наше време цъфти в най-уродливи форми и стана повсеместна и преобладаваща душевна нагласа на цели нации, а неговите отровни плодове пръскат навсякъде заразата на нихилизма, на аморализма, на бездушието, на злобната враждебност към духовното, чистото, истинното, възвишеното, красивото, святото. Исконни, древни и най-влиятелни духовни институции, каквито са църквата, училището, университетът, академиите, картинните галерии, музикалните зали и дори книгоиздаването се превърнаха в най-презряно печалбарство, заради което беше изгубен или извратен всеки същностен духовен импулс. Всичко това доведе дотам, че биде девалвирано и опошлено даже онова, което минава за духовност: бездуховността и антидуховността шестват необезпокоявани и парадират даже из академиите, из всички институции, призвани да бдят, да пазят и да насочват жизнено-личностната и ценностна пълноценност на човешките същества.

Сякаш пресъхнаха изворите, подхранващи изобилието на онази великолепна духовна градина, каквато по начало трябва да е човешката душа. В резултат сухите ветрове и пясъците на антидуховния материализъм задушиха и изкорениха това преизобилие от ценности, а пък човешката душа се превърна в жадна за истината пустиня, в която виреят само най-грозни чудовища и влечуги – тези на сексуалната разпуснатост, на боготворенето на тялото, на крайния разврат, на аморализма навсякъде и във всичко, на самодоволния нихилизъм, не признаващ никакви авторитети. В ситуацията на такава страшна криза, породена от вакханалията на антидуховната материалистическа перверзност, в очите на не вярващата в нищо тълпа бяха обезценени всички исконни духовни ценности, поради което се роди масовият тип човек, който с лекота се отказва и жертва своята самобитност и индивидуалност, за да насърчи в себе си единствено безликостта, безличността, безочието, безнравствеността, безскрупулността, безотговорността, безсрамието, безсмислието, дезиндивидуализацията, озлобеността, разпада и упадъка на човешкото.

49

Сякаш най-поразена е такава фундаментална сфера на духовния живот, каквато е образованието. Тук даже се е стигнало дотам, че е загубено ясното съзнание за толкова възвишения смисъл на училището като подготовка за живота, а е останала единствено някаква куха, абсурдна, парадоксална и анахронична форма, която изобщо не отговаря на духовните потребности на времето и на човека. Образованието особено у нас се е превърнало в безсмислено въртене в омагьосани кръгове, което означава не друго, а пълна дискредитация на самата идея на едно смислено, пълноценно, духовно наситено образование, без което съвременната личност на младия човек е осъдена на екзистенциална резигнация, на пропиляване на жизнените сили и на пълна безперспективност. У нас дори сме стигнали дотам, че училището, пък и университетът, вместо да насърчават духовния и личностен растеж на младата личност, самоотвержено и непрекъснато вредят, оскверняват, опошляват, изкористяват и дискредитират всичко онова, което съставлява същността и истината на едно съвременно, отговарящо на нуждите на епохата и на потребностите на човека пълноценно образование. Прокудена е даже свободата от нашите училища и университети – именно свободата, която е първото условие на смисления човешки живот. А без свобода всичко се обезценява и става фалшиво, кухо, кънтящо на празно, ала безкрайно самонадеяно в нищетата, в мизерията си.

Напълно е сгрешена целта, която в наше време си поставят българското училище и университетите в България, превърнали се, впрочем, в търговски дружества за правене на лесни пари от “образование” и от продаване на най-крещяща безличностност. Ако изобщо в тази ситуация може да се говори за някаква цел, свързана с истинските потребности на младия човек, понеже тези последните, както се оказва, изобщо не влизат никому в сметките. Робуването на отдавна изветрели откъм съдържание “методики” на една отречена от самото време дидактика, превръщаща “обучавания” в прост обект на педагогически манипулации и на някакви отвратително-перверзни насилия върху личността и нейните суверенни права, се превърна в център на абсурдната дейност, наричана “българско образование”. Така наречената “научна общност”, обслужваща скучната мъртвешка дейност, имаща някакво отдалечено подобие със смисъла на автентичното образование и с науката като такава, се превърна в сфера на най-лесен просперитет на посредствени, некадърни и нахални хора, които не правят нищо друго, освен с нокти и лакти да удържат мястото, на което нямат никакво, най-малкото пък морално право. Тази така наречена “научно-академична общност”, ако не обръщаме внимание на изключенията, броящи се на пръсти, се занимава най-вече с това да не допуска талантливите, истински призваните за наука, самостоятелно мислещите и търсещи хора. Понеже ако такъв припари до тяхната софра, то мигом ще се разбере какво всъщност представляват те самите, а именно: паразити, смучещи, подобно на кърлежи или на вампири, интелектуалните духовни сили на нацията, работещи единствено за пропиляването на нейния жизнен, личностен, интелектуален и човешки потенциал. Положението е станало нетърпимо, ала, за жалост, макар всички да сме ощетени, никой не смее да изкрещи, че повече няма да търпи, че повече няма да допуска да продължава така. И агонията продължава, и комата, в която пребивава българското образование, сякаш е станала непробудна.

И ето че стигаме до решаващия момент: на нас, българите специално, са ни нужни не просто будители, а по-скоро реаниматори, които да съберат в едно разпръснатите и пропилени жизнени сили на организма, та белким в него заблещука някакъв духовен живот. Трябва да направим крачки назад от духовната смърт, към която сме се устремили. Някой трябва да призове нацията да се освести, понеже е равностойно на гибел да продължава така. Пътят, по който вървим, е неверен, той доникъде няма да ни изведе. Нацията ни се нуждае от духовни водачи, които да я изведат на широкия магистрален път на съвременната духовна култура на човечеството, а – защо не? – нищо чудно ние, чувстващите и даващите си сметка за това, да сме призваните да проправим тия магистрали на съвременната духовност!

Във времена като нашето, в което са погубени духовните ориентири на живота, най-вече философията може да изиграе ролята на “детонатор”, който да взриви атомната духовна бомба, и то тъкмо в центъра на един блажено заспал град – или на една непробудно заспала страна. Само това, да се надяваме, може да породи оня спазъм в сърцата на нашето похъркващо си за духовното човечество, което е крайно време да отхвърли фалша и извращенията, за да се върне при истинското, субстанциалното, съдбовно важното, да се върне при онова, без което не може да се живее пълноценно, понеже без него е застрашена тъкмо нашата човечност.

В общества като нашето лъжата е станала основен жизнен модус. В ценностно отношение такова общество е тотално деморализирано, а пък нихилизмът е станал благоприятна среда за ужасен регрес, за пълна личностна демотивация, за разпространяването на най-пагубно усещане за тотална безперспективност и абсурдност, за всичко разяждащо безсмислие.

Тук искаме да очертаем онази програмна линия, която е същностно отрицание на сегашното крайно неблагоприятно за бъдещето на страната и нацията статукво. Другояче казано, искаме да опишем коя е стойностната и действителна алтернатива на бедите, сполетели древната ни държава – и толкова изстрадалия ни народ.

Безалтернативността, изразяваща загубата на ценностните ориентири, непрестанно поражда произвол, води до ценностна аморфност и до нихилизъм в съзнанията, чиято обърканост в един момент

50

достига такава степен, че вече наистина ни е все едно какво ще се случи с нас самите, а също и с така благодушния и многострадален наш народец. Главна причина да стигнем до това положение е жестоката инвазия на продажните олигархични медии, които успяват да подклаждат непрекъснато споменатия коварен ценностен дефицит.

Ето защо същностна алтернатива на сега съществуващата идейна безпътица е ценностното избистряне на съзнанията, което е най-труден, но душеспасителен процес. Тук се иска всекидневна къртовска работа на духовния елит на нацията, доколко за такъв изобщо може да се говори у нас, т.е. на интелигенцията, на малцината честни и вдъхновени от някакви ценности журналисти, писатели, интелектуалци, философи. Олигархията, за която миражната безалтернативност на съществуващото статукво е главната надежда за спасение, разполага с предани продажници, на които трябва да противопоставим най-доброто, което имаме. И то предимно из средите на младите, в които ни е надеждата – в този тежък за човечността на нацията ни момент.

Тук е разковничето е: да се работи за подбуждането на мисълта у все по-големи слоеве от нацията. В тази насока изявяването на една такава същностна духовна алтернатива ще стимулира оформянето и подсилването в съзнанията на все по-ясното разбиране – и на копнежа за коренна промяна на неблагоприятното екзистенциално статукво. Безпардонната материалистическо-олигархична гмеж в един момент ще бъде лишена от субстанциални основания и ще блесне в цялата си отчайваща интелектуална и ценностна немощ и мизерия.

Защото автентични ценности едва ли могат да се купуват; могат да се купуват само гузни съвести, но истинският талант е неподкупен. Най-мощен съюзник на толкова потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията е самият живот, който рано или късно поставя всяко нещо на мястото си. Не може “духовни стожери” на нацията ни да продължават да са “интелектуални” (простете!) мутри като Тошо Тошев, бай ви Вучков или пък Слави Трифонов, които, както и да ги погледнем, не са друго, освен израз и еманация на чудовищните жизнени деформации на прехода. И които в един момент неминуемо ще блеснат с цялата си личностно-ценностна убогост и нищета.

Падението трябва да бъде наричано падение. Всяко нещо трябва да бъде назовавано със собственото му име. Философията е незаменима помощница на човека в това безценно жизнено дело.

Трябва нещо, пък било то и малко, да бъде правено в тази насока – и ето, ние създадохме списание ИДЕИ. Иска ни се то да стане нещо като камбана, зовяща човешките сърца. Призоваваща ги да се отдадат изцяло на съкровените ритми, идещи от тяхната исконна родина: духът. Понеже, знайно е, изворите на живота са не другаде, а тъкмо в сърцата. А пък сърцето трябва да направлява ума, не обратното.

Това е нашият манифест, изразяващ нашето верую и нашата “програма”. Призоваваме всички мислещи и търсещи истината човешки същества да се присъединят към нас. Мястото, в което можем да се намерим и да общуваме най-свободно, е нашето списание ИДЕИ. Списание ИДЕИ е на всеки, който сам отнася себе си към разреда на търсещите, на незадоволяващите се с общоприетото хора. А пък тъкмо идеите са онова, което ще ни приобщи един към друг, невъобразимо ще ни обогати, ще развие духовното ни родство. Ние сме си необходими; докато сме разделени, сме слаби; ако си протегнем ръце, ще усетим силата си. Несъкрушима е силата на духа, той е самата мощ. Човекът, искащ да живее пълноценно, е обречен да служи на силата у себе си, а не на своята слабост.

Вярваме, че истината е онова, което ще ни направи свободни. Трябва да помогнем с каквото можем тъкмо тя да почне да се настанява в човешките сърца. Пристрастените към истината и към свободата хора намират в списание ИДЕИ свое уютно духовно пристанище – в бурите, тресящи съвременния свят и душите на съвременниците…

Как се пише и как се защищава дисертация у нас?

Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…

Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха

51

идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.

По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…

Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.

След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш. То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше. Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…

Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче. В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…

5 коментара:

Георги: Ако не е тайна какво точно каза на момчето?

Ангел Грънчаров: Хубав и необходим въпрос, Георги. Ето какво му казах:

Ти не се чуди на случилото се, защото системата е такава, че е пригодена да обслужва тъкмо некадърниците. Това, че си отхвърлен, всъщност е комплимент за теб: ако ти бяха ръкопляскали като на тоя, това щеше да значи, че като него нямаш никакво отношение към науката, още по-малко пък към философията. Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”, защото тя е настроена през нея да пропълзяват само червеи. Нормалните не могат да се промушат, освен ако не искат да бъдат смляни. Последната грижа на нашите “учени” е науката, те съществуват само за да дебнат да не би някой, имащ

52

отношение към науката, да се промъкне в тяхната среда. Защото такъв призван за науката носи тяхната собствена гибел. Ако в тая система пробият талантливи хора, тя ще се напука и скоро ще се сгромоляса. Тия водят война за собственото си съхранение. Псевдоучеността е жестока спрямо кадърните и не прощава. Способни са на всичко, на най-големи подлости, защото водят борба за съществуване. Страшно е, но ти си млад и може да доживееш и по-добри времена. Гледай само да си съхраниш творческия порив, и да не си погубиш таланта ако почнеш да правиш компромиси. Тогава те ще те приемат, ама така лицемерно, че накрая ще те накарат да полудееш. За да съхраниш творческия си порив, трябва да си, следователно, извън тази система. Ако искаш да влезеш вътре, раздели се с идеалите си, с творческия си порив, даже с таланта си. Вътре се иска да си като тях: низък, подъл, безпринципен, жесток, безсърдечен… Това е дилемата: сам избирай какво да стане от теб…

Kiril: Нищо не се е променило през последните 25години! Присъствах на подобна защитапрез 1982 год. – абсолютно същата отврат!!! За каква наука става въпрос? Като в Ирландия ли!?

valentina doneva: Това е самата истина, аз също бях ничие момиче и преживях този „провал“…

диди: Радвам се, че в природо-математическите специалности такива случаи са по-скоро изключение и това се дължи на факта, че една дисертация обикновено е „подплатена“ с 3-5 публикации в международни списания преминали през рецензенти и авторитетни редактори, дори често се прилага и списък на цитати. Това ограничава възможностите за произвол на съвета.

Атанас Ганчев: И Константин Гълъбов, и Янко Янев, и Найден Шейтанов,са били синове на майките с черни забрадки, но са защитили своите докторати… в престижни германски университети; знайна е тяхната съдба след това, но въпреки всичко си остават вечно живи наши съвременници. Преживявал съм гореизложената драма, разбира се, с много по-добър край, но университетски преподавател така и не станах въпреки близо десетте години, които прекарах като такъв, така че на момчето ще му бъде по-лесно в бъдеще защото е получил урок за цял живот; важни се плодовете на човешките усилия, а не подарените титли на „наши“ некадърници. От такива стигнахме дотам, от онзи, визираният голям доктор, че българската дипломация днес, никой да не брои за…, а на дипломатическата маса да сме и след Македония. Горе главата, момко, от обиди най-много боли, но един достойно бит струва повече от десет ухилени учени – без определения нататък, то се подразбира.

ГЛАВА ТРЕТА: СЪВЕСТ И БЕЗЧЕСТИЕ

Не наливайте ново вино във вехти мехове…

Защото и виното ще се похаби, и меховете ще се спукат. Така е казано в Свещеното Писание. Ала ние направихме точно обратното: искам да дам пример докъде доведе това в науката, в академичната ни общност, във висшето ни образование. „Виното“ на новото, на свободата, човечността, демокрацията и пр. го наляхме в „стари мехове“, т.е. все ония същите „нàучни кадри“ и номенклатури, които властваха преди, и сега са навсякъде, и сега командват, и пак всичко опорочават и изкористяват.

Една предварителна уговорка: навсякъде вместо „наука“ ще пиша „нàука“ – и това съвсем не е случайно. Същото се отнася и до производните: „нàучен“, „нàучни“ и пр. Защо е така ще се разбере по-нататък, макар че съм сигурен, че много хора ще разберат защо го правя още сега.

Проблемът обаче все не успяваме да го схванем в неговата цялост. Отвреме-навреме се пише за ужасяващата корупция в тази сфера: професори давали изпитите само като си платиш, дипломи се продавали за солидна сума в зелено, заверките по някои места вървели еди колко си лева и т.н. Преподаватели не си водели лекциите, ами се правели на интересни и с петте прилежни студента, дето им идвали на лекциите, си пиели кафето в кафенето, водейки вместо лекциите някакви умни интелигентски разговори. И си продавали скудоумните книжлета, понеже ги мързяло да преподават. Работели в по пет университета и бичели пари, стараейки се да бозаят от колкото се може повече „академични цицки“. Постоянно се „реформират“ и висшето образование, и закона за нàучните степени и звания, но особен напредък не се забелязва. Автономията на ВУЗ-овете беше изтълкувана от старите комунистически „нàучни“ кадри като възможност за бетониране на статуквото – и точно така си и стана. По тази причина „капитализмът“ в университетите не може да проникне и да събори прогнилите „академични структури“, създавани по съветски образец и копиращи буквално модел, създаван в 30-те години на миналия век. Системата за нàучно израстване (нàучни съвети, ВАК, писане на дисертации, присвояване на нàучна степен) беше само козметично променена, което не докосна архаичността й, административния модел, господстващ в тази така деликатна област. Преди си имахме „кандидати на нàуките“ и „доктори“, сега си имаме само „доктори“ – при това „малки“ и „големи“, което, впрочем, го няма никъде по света. Това явно беше направено

53

за да не би, не дай Боже, да се промени съветския модел на нàука, който е благодатна почва за растежа и цъфтежа, но и за безплодието на нашите „нàучни кадри“. И преди се пишеха дисертации по ялови „нàучни проблеми“, и сега се прави същото, а псевдонаучността по тази причина триумфира и е в своя апогей. Никой не мисли за науката, всички обаче са самоотвержени жреци на… нàуката.

Да не се разпростирам повече, за да не стане отегчително: в академичната област възтържествува девизът: „Промяна тук няма и не може да има!“. Защо е така? Ето малко подсещане. Спомнете си какъв вой се появи преди години по повод на прословутия „закон Панев“. Този закон предвиждаше нещо съвсем нищожно, но необходимо за начало на промените: бивши партийни секретари на БКП, нàучни номенклатури, хора, за които науката нищо не означава, но които работят само за нàуката, администратори и партийни протежета и т.н. просто за известен период да не могат да заемат изборни длъжности из университетите и нàучните институти. И се вдигна олелия до небесата: как така другарите в нàуката да не могат повече да бъдат ректори, декани, шефове на катедри?! Та те за друго изобщо не стават освен да ръководят и контролират: тяхната стихия не е да правят наука, а да осигуряват простор за вегетиране на некадърниците в нàуката! Виха и плакаха неистово няколко месеца, „свободните медии“ изляха тонове помия срещу този най-плах опит за провеждане на декомунизация и лустрация поне в сферата на академичния живот – и какво стана в края на краищата?! Ами както винаги стана това, което трябваше да стане: всичко беше спряно! Ахмед Доган, марксистки нàучен кадър впрочем – за тия, които не знаят, той иначе преди да стане политик си е бил „учен“ в такава нàучна организация каквато беше тогава Философският институт към БАН! – нареди на своите хора да гласуват против „закона Панев“. И заедно с гласовете на „обновената БСП“ в Народното събрание старите комунистически нàучни кадри си останаха да векуват, да колят и бесят, да държат и ножа, и сиренето, т.е. да правят всичко онова, заради което „Партията“ някога ги е турила и пратила на „нàучния фронт“. Понеже тия „другари“, знайно е, от наука нищичко не разбират.

Ето за тия „стари мехове“ говорех в началото, в тях беше наляно „новото вино“ на „свободния академизъм“, на „научната свобода“, на автономията на университетите и пр., а пък те, разбира се, направиха всичко зависещо от тях това „ново вино“ да прокисне и да се превърне в най-кисел и смрадлив оцет. Ето затова сме на туй дередже в „българската нàука“, ето защо у нас де факто няма наука, а имаме само нàука. Ето защо „професори“ станаха куриози като бай ви Вучко, Стефан Данаилов (министъра, от чиято „култура“ наистина е страшно: той именно пише „збогом“), зетя на Т.Живков Иван Славков също е „професор“, шоумена Хачо също е „професор“, и кой ли не още. Макар че такива не знаят що е наука, но нàуката – както произнасяше тази дума техния първосъздател бай ви Тодор Живков – е тяхната истинска стихия. Бившите „академии за обществени нàуки и социално управление към ЦК на БКП“ (АОНСУ), ковачницата на нàучни кадри и на стопанските ръководители на „Партията“, бяха провъзгласени мигновено за „свободни университети“ и се почна една, за която е жално да се приказва, още по-малко пък пише. Ето затова у нас няма наука, не се и предвижда да има, докато тази нàучна измет не бъде изметена по някакъв чудодеен начин. Но аз лично не си представям как. Тя се е вкопчила с костеливите си ръце в научните организации и изглед да бъде изтръгната оттам няма. Лошото е, че и биологичният подбор (че те няма да са вечни, и един ден ще се пенсионират и ще измрат) не помага: този тип „учени“ се възпроизвежда и тия, които са избрани от тях да се подвизават в „науката“, са същите! Защото именно те си подбират млади „нàучни кадри“, те заседават в „нàучните съвети“, те присвояват „нàучни титли“, те пишат безсмислени „нàучни трудове“, те се грижат нашата родна нàука да е така жалка, безплодна, отвратително абсурдна и тотално опорочена…

Един блогър (не мога да се сетя за името му, за което се извинявам, пък и бележката му в блогосферата е изчезнала!) писа тия дни, че лично чул как министърът похвалил страхотна „иновация“, която той, министърът, с очите си видял в… бургаския „свободен университет“. Та там, представете си, на стените на аудиториите били пробити малки прозорчета, откъдето инспекторите да следят как върви „академичния процес“! Едно време подслушваха зад вратите, така беше когато аз работех в ПУ, и ме дебнеха дали не се отклонявам от „правилната линия“. Сега обаче направо пробили прозорчета, откъдето да си следят и подслушват съвсем официално! Това не е виц, аз вярвам на човека, който го изнася като информация, и който го е чул с ушите си. И знаете ли какво: министърът останал възхитен от тази нàучна и в още по-голяма степен “академична” иновация и я препоръчва и на другите университети! Това, господа и дами, не го е имало и в средновековието, но ето че у нас го въвеждат в 21 век! И го говори министър на нàуката и на образованието в страна, членка на Европейския съюз! Невероятен резил, който обаче показва действителната ситуация у нас: по-зле не може да бъде, и то именно е така най-зле тъкмо на 17-тата година на „промените“.

А той, министърът, не е „стар мех“, ама е възпитан добре от такива „стари мехове“, които са били и си остават самоотвержени труженици на нàуката. Той дори не е комунист, ами е „царист“. Виждате обаче как научната посредственост и некадърността, как творческата импотентност на нашите академични кадри се възпроизвежда, за да става все по-уродлива. Ето защо правилно е казано: не наливайте ново вино в стари мехове! Ама ние го направихме. И ето плачевните резултати: министърът на нàуката ни е точно олицетворение и персонализация на тия плачевни резултати.

54

В Източна Германия знаете ли как изчистиха старата комунистическа нàучна измет? Ами веднага след обединението на двете Германии от Бон наредиха да се закрият и разформироват всички университети и нàучни институти в комунистическата част на Германия. Всички до един „учени“ бяха уволнени, а пък от Западна Германия бяха изпратени и командировани авторитетни учени, които да подберат и да формират новите катедри, факултети, институти и университети. Така старата безплодна и неспособна за наука комунистическа нàучна номенклатура беше изтръгната от университетите по един най-кардинален и твърд начин. Никакви компромиси не бяха направени. А у нашите университети продължават да се подвизават като труженици на нàуката все същите ония партийни и комсомолски секретари, които едно време като цербери пречеха на всеки научен и творчески порив. Кошмарно време беше тогава, не ми се спомня даже…

Пиша тия неща, защото съм ги изпитал на гърба си. Впрочем, днес ми се наложи да вляза в Пловдивския университет, където съм работил някога преди години. И се сблъсках с мои отколешни познайници, бивши партийни и комсомолски секретари, с които навремето съм водил моите си битки. В резултат на които те ме изритаха от нàучната им и „академична“ общност веднага след идването на демокрацията. И ми се стори, че там времето е спряло. Най-велик нàучен авторитет в ПУ все още си е известният ви Огнян Сапарев, проверен в битките кадър на ДС! Това говори много за тия, които разбират. Да не говоря за още по-куриозни случаи, за партийни секретари, които още се подвизават в ПУ като ректори и декани. На таблото от разписанията видях имената на много дейци на нàуката: Андрей Бунджулов, последният първи секретар на ДКМС, Янаки Стоилов и т.н. Дори Жан Виденов преподава тука.

Това е положението. Какво повече да говорим? Да изкрещим едно яко: „Да живей нàуката!“ и да замълчим като в гробища. Друго не ни остава…

(юни 24, 2007)

Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас

Синът ми наскоро беше приет за редовен студент в една от нашите родни "академии"; покрай това в съзнанието ми оживя спомена за времето, в което аз самият преживях тия незабравими вълнения. То е било в далечната 1977 година, когато бях приет за студент по философия в СУ "Св.Кл.Охридски". Но в един момент – понеже имам погледа върху актуалната ситуация в нашите "вузове" – си представих какво очаква младите, които тия дни с трепет прекрачват праговете на нашите университети: очакват ги, за съжаление, безброй разочарования. Та в тази връзка публикувам нижеследующата моя статия:

Академия, или Άκαδήμεια – тази дума води началото си от Академията на Платон, или философската школа, която великият мислител основал в свое имение-градина наблизо до Атина, посветено на митичния герой Академ. В нея той разговарял с учениците си и отчасти ги наставлявал за живота, но най-вече с тяхна помощ търсел истината за човека и за всичко онова, което може да интересува човека. “Студентите” в тази първа академия са имали право на избор, сиреч могли са да останат при Платон – или пък да идат при софистите, при киниците, при стоиците и пр.

Впрочем не е ли и сега така, та и днешните студенти могат да учат ако искат било при софисти – а с такива е пълно в нашите сегашни вузове! – било пък при днешните киници, или циници – и много такива се подвизават из нашите родни академии! А ако искат и ако изобщо имат такъв шанс могат да останат при "Платон": ала, обаче, пита се, има ли “платоновци” сред днешните наши академични величия? Повечето от които ходят из коридорите на родните ни академии с така гордо вдигнати носове, че човек веднага разбира, че у такива едва ли има нещо научно, или пък, опази Боже, академично!

Но да не избързвам. Ето нещо важно: методът на Платон не е бил дидактически – това недоразумение е постижение на по-новото време и е цъфнало като плевел в нивата на родната ни нàука! - сиреч усвояване на някаква “сума от знания”, а е бил сократически, сиреч изследователски. Учещият и ученият (учителят, професорът) съвместно, с общи усилия търсели истината. А тя е трябвало да се роди, преди това обаче е трябвало да бъде “зачената”, после пък младите дълго време са я носели в душите си, сякаш били “бременни” с нея. И такива младежи, вдъхновени от потребността и от великата мисия да родят истината, водели най-боговдъхновени разговори, та да дочакат деня, в който истината ще се появи на белия свят. И тъкмо си мислели, че вече е “хваната” и покорена, се оказва, че тя – понеже е нещо твърде фино и хвъркато, както говорел Платон! – пак отлитала някъде, а пък младите наново и наново започвали да я търсят, подтиквани от провокациите, от насърченията на своя учител.

Впрочем, дипломи тогава изобщо не раздавали, нито пък давали нàучни титли, както е сега у нас. Достатъчно било на възпитаника гордо да каже: “Аз съм ученик на Платон!” и това е било предостатъчно всички да му завидят с една благородна обаче завист. А също и те да се овладеят от същата страст по знанието, по истината и по мъдростта. Може ли сега някой у нас да каже нещо подобно? Как ще ви прозвучи някой, примерно, гордо да каже: “Аз съм възпитаник на... проф. Юлиян Вучков!”?! А се е стигнало дотам, достигнало се е до падението тъкмо Вучков да е някакво "светило", а какво ли остава за другите тогава?!

55

Но са минали векове, академичният дух, така да се каже, се е развивал и дори е “мутирал”, та да стигнем в днешно време, и то както е сега у нас. Много по-късно възникнали вече университетите, модерните академии, и тия университети имали години на възход, величие и триумфи: такова, примерно, е било времето на Св. Тома от Аквино, когато той е бил преподавател в парижката Сорбона, или в Германия, когато най-знаменити професори са били Имануел Кант, Фр. Шелинг, Георг Хегел, по-късно пък времето на Едмунд Хусерл, на Мартин Хайдегер и т.н. В България и ние сме имали възход на академичния дух във времената на проф. Ал. Балабанов, на проф. М. Арнаудов, на проф. Гьоргов, на проф. Богдан Филов, на проф. Димитър Михалчев.

Но после у нас се възцарила съветската нàука и от този момент почва наудържимо израждането и падението на нашето университетско образование, та да се стигне до жалката му участ днес, в наши дни. Казвам това, щото на някои им се иска да ни внушат, че падението било почнало в годините на демокрацията: да имат много здраве от мен обаче, много по-отрано е започнало.

Аз искам най-напред да направя опит да опиша и представя самия академичен дух, сиреч да се добера до същината, до онова, което наистина одухотворява академиите-университети. И без което те си остават нещо мъртво, превръщат се в грамади от камъни и тухли, обитавани сякаш от призраци и сенки. А благодарение на него те се преизпълват с живот, стават преизобилни на живот, и също даряват живот, палят и пръскат искрите на духовното, овладяват душите, изпълват ги с ентусиазъм и преклонение пред истински великото и величавото на този свят. Драги ми днешни студенти, познато ли ви е това чувство? Ако не ви е познато, положението у нас наистина е съвсем трагично...

Академичният дух е общочовешка ценност, той е грандиозно завоевание на културата. Той е пропит от едно искрено свободомислие и свободолюбие, от страстен копнеж по истината, също така той се свежда до неуморно търсене на смисъла. Смисълът, без който всичко на този свят губи ценността си, всичко се превръща в отломки, всичко пропада, понеже е загубило устоите си. Академичният дух се основава на истинско партньорство (диалог, общуване, дори приятелство, но не в нашенския смисъл на тази иначе прекрасна дума!) между студенти и професори, които заедно изследват, търсят, творят. Професорът от академичен тип винаги има съзнанието, че геният е някъде сред неговите студенти и затова прави всичко, та да го открие и насърчи. Той не може да понася горделивците, празнодумците, нагаждачите, подмазвачите, фукльовците и цялата тази измет, която се шляе и или “студентства”, или пък се опитва да “поакадемичествува” малко. Вдъхновеният от академичния дух професор търси тъкмо нестандартните, "лудите глави", “несретниците”, “гледащите критично под вежди” и вечно недоволните. Защото знае, че само от такива може да се чака нещо оригинално, значимо, стойностно.

А студентът от академичен тип сам себе си учи, много пита, задава най-често съвсем неудобни въпроси, не се съгласява, не кима утвърдително с глава. Всъщност студентите са носителите на решаващото условие за да има изобщо академичен дух; те обаче със своята младост – а тя е свежест най-вече на съзнанията! – са главния фактор за подем на науката, за който обаче трябва да се полагат грижи. Понеже младите хора могат да попаднат в такива отвратителни условия на средата, че да им пресекне желанието за полет във висините на духовното, в безбрежните хоризонти на знанието и на науката. Това бях длъжен специално да отбележа.

От такива търсещи студенти професорът е непрекъснато използван, той е консултант, дава някакви съвети, но не налага мнението си, подпомага, насърчава, подтиква, нищо повече. Той не чете лекции от пожълтели листи, останали от годините на неговото славно студентстване в средата на миналия век, а просто и човешки разговаря със студентите си. Академичният професор е просто по-опитният съветник в общото изследователско дело, той отчасти дава нещо от богатствата на своята душа на своя възпитаник и го импулсира, нищо повече.

Но представете си, моля ви се, какво може да даде един нашенски днешен професор или доцент (студентският фолклор неслучайно ги нарича “профанесори” и “босенти”, иде от “бос” в чисто българското значение на тази двузначна дума!), след като той просто няма нищо в себе си – как тогава да даде някому нещо?! Няма как, уви, пълно е у нас с университетски преподаватели, които, понеже няма какво да дадат, просто се гаврят със студентите и направо им губят времето: продават единственото простотията си, кухото си високомерие, надутата си “ученост”, от която на нормалните хора просто им се повръща...

А иначе истинският академичен деец се занимава с това, че прави наука (не нàука!) и то в най-живо и пълноценно личностно общуване и партньорство със своите студенти. Той не пре-по-дава науката, ами я прави с и пред студентите си, разликата е колкото от небето до земята. От тази гледна точка, кажете ми, моля, какво изобщо е останало от академичния дух в нашите многобройни и така многолюдни академии и университети?!

Е, може и да е останало нещичко, но то е към външната форма, не е обаче в субстанцията, в същността на нещата. Защо е прокуден така жестоко академичният дух от нашите “академии”? Това, струва ми се, е най-важното, за което трябва да се запитаме.

Аз писах вече по тия въпроси в статията си Не наливайте ново вино във вехти мехове... (2007 г.), в която давам своето обяснение. В статията си Крайъгълният камък на образованието (2007 г.) също съм

56

мислил по тази неблагоприятна, дори критична ситуация в българското образование. В тия две статии съм казал най-главното. Сега обаче искам да добавя още нещо.

Прекалената, плоска, едностранчива и едноизмерна “рационалност”, която идва у нас с комунизма, е виновна за плачевната ситуация в българското образование и наука, също както причина за станалото са и криворазбраните интереси. Сметката е била проста, когато е била правена "системата на висшето образование" - съществуваща и в старите, и в новите университети и "академии", понеже и тия, и другите са носители общо взето на все един и същ неизменен манталитет и стереотип. Та когато са били поставяни темелите на системата, останала непокътната до ден-днешен, се е сметнало, че някъде трябва да се прави нàука (не наука, а тъкмо нàука!), това е БАН с мрежа от институти към нея. Другаде тази рафинирана нàука се преподава. Професорът “чете” лекции, сиреч “дава” знанията, студентите прилежно си записват, четат, заучават, зазубрят, запаметяват тази смляна и предъвкана “духовна храница”, а след това я възпроизвеждат като ги изпитват. Е, те може и малко да се поупражняват в мислене, но затова си имаме семинари, упражнения, но общо взето и там работата се свежда до преподаване, учене и изпитване. Там се прави контрол кой колко учи и какво е научил. И всички са доволни, защото за професора е къде-къде по-лесно просто да преподава (да “чете” лекциите си), вместо да прави наука, за студента е много по-лесно да чете тия лекции преди изпита (те са именно “сдъвкана нàука”!) та да ги “храносмила”. И така нататък, да не се задълбавам в тази смрад, щото наистина от системата отдавна вее дъх на трупно разложение, на нищо друго. Няма кой обаче просто да вдигне и да изнесе трупа...

Мина доста време, докато тази система бъде внедрена (около 45 години!), после пък беше реформирана (уж де, наужким, не истински!), накрая пък беше мултиплицирана в никнещите като гъби най-нови академии все на базата на прочутото АОНСУ на ЦК на БКП. А сега, когато всичко вече е втвърдено, когато огромните камъни на системата са прилепнали така плътно, че и косъмче не можеш да мушнеш през тях, камо ли пък някакво острие (това са думи на мой познат, който е професор в един от елитните ни университети, и дори е началство там!), всички с учудване откриха... какво откриха ли?

Ами ето какво: професорите лошо “четат”, и дори, ако са по-модерни, изобщо не четат нищо, ами се правят само на велики и оригинални пред "колежките" в кафенето; студентите пък съвсем не четат и нищо не учат, а само се обучават в... преписване; а ние всички сме някъде страшно назад в науката, на космически разстояния се намираме от напредналите нации, а в много области сме дори направо извън процесите в световната наука. Всичко в нашата система е обърнато с главата надолу, всичко, уви, е тъкмо наопаки.

Защото не се разбират някои много прости, съвсем елементарни, драги ми Уотсъне, неща: студентът не е прост “обект на педагогическо въздействие”, а е истински и пълноценен негов субект; професорът не е единствен, своеволен и абсолютен, но крайно фалшив “субект” на това въздействие, а също е равностоен и пълноценен субект на науката, намирайки се обаче в най-тясно партньорство с младите хора, които въвежда в храма на науката. Глупаво е професорите “да четат” лекции, от тях се иска нещо много по-значимо: да излъчват духовност, дух, свобода, страст към истината, копнеж по знанието. Колцина из нашите университетски преподаватели са обаче на това ниво?! На пръсти се броят, за жалост, така е, а останалото е една научно-академична сволоч и пасмина, която само вреди и пречи, нищо не допринася.

Другояче казано, студента не го “учат” какво да мисли, а той сам себе си учи и се стреми да привикне – с помощта и насърченията на професора! – как да мисли. И ако се чудим сега защо толкова ни липсват мислещи хора, личности и творци с нужната дръзновеност, то сигурно е и затова, че академичният дух отдавна е прокуден от нашите академии.

Как може да се завърне ли? Не знам, много е трудно. Завръщането на прокудения академичен дух от нашите родни "академии" и университети е процес на раждане и растеж: иска се много време, традиции, култура, коренна промяна в съзнанията и манталитета. Трябва да се мисли и най-вече трябва да се действа в тази насока, потребни са коренни и най-смели реформи. Иска се воля за промяна и осъзнаване, че само промяната е спасителна, че без промяна всичко отива на поразия. Тук-там ако има академични труженици на истинската наука и носители на пресветлия духовен академизъм, то точно на тях трябва да се опре държавата, та да извърши жизнено необходимите промени. Защото докато тях ги има, не всичко е загубено...

(Забележка: Този текст съм го публикувал преди доста време, а самите текстове, от които се състои публикацията, съм ги писал преди много години, преди повече от 20 години (За доказателство може да послужи голям фрагмент от текста, публикуван още преди 1989 г. във в-к "Народна култура" (тогава наричан така, а сега е просто КУЛТУРА; същият текст е публикуван и другаде, в един друг вестник, именно, пловдивският вестник ИСКРА – и то в по-голям обем.). Струва ми се, че сега, когато у нас отново се говори за потребността от реформи, за това, че положението в образованието и науката у нас е нетърпимо, актуалността на написаното преди толкова време нараства – поради което го и публикувам отново. Искам да съобщя също, че в момента екип на Центъра за развитие на личността HUMANUS работи по документ за

57

потребността не просто от реформа, а от революция в българското образование. Този документ ще бъде предоставен за публично обсъждане, а резултатите от дискусията (ако има такава), заедно със самия текст, ще бъдат изпратени в Министерството и Парламентарната комисия по наука и образование.)

Една моя статия за науката и за морала в научните общности

Кратка справка: В края на 1991 година бях уволнен от Пловдивския университет, където от 1985 година бях на работа като асистент по философия. Уволни ме тогавашният ректор проф. Никола Балабанов, иначе “ядрен физик”, а по-скоро бивш активист на БКП, партиен секретар, който е излетял във висините на науката понеже е бил изстрелян там от мощния катапулт на любимата му партия. (Наскоро пък установих, че проф. Балабанов, който още се подвизава като “учен” в ПУ, е главен активист на т.н. “инициативен комитет” за издигане на Георги (Гоце) Първанов за президент – и в това си качество организира събирането на подписи в негова защита сред студентството!)

Не стига че ни уволни – заедно с мен беше уволнена и една историчка, К.Сариева, която също като мен показа привързаност към СДС и си плати за това! – но той тогава се опита и да ни окаля, да ни унизи, да ни изкара по-черни от дявола, и за тази цел написа една “разгромна” статия в стил 50-те години на ХХ век, която излезе в университетския вестник. Наложи се да му отговоря писмено, редакцията дълго усуква, ала накрая се престраши да ми даде “право на отговор”; впрочем, главен редактор тогава на това вестниче беше Емил Стоянов, брат на бъдещия президент Петър Стоянов, чиято шеметна кариера към върховете на славата ще почне съвсем скоро, когато брат му ще се възвеличи и ще застане начело на държавата. Ето в този контекст излезе кратичката моя статия, която публикувам тук, за да се разбере поне малко от по-младите какво е било онова, макар и възторжено, но и твърде гадно време:

Право на отговор

Реформата в науката и “моралът” като лицемерие

Макар че не съм имал късмета да обикна… физиката (оказала се шанс на щастливци като проф. Балабанов) аз съм човек, посветил живота си на философията – и съвсем не смятам това за нещастие. Нещо повече, философското образование и усет ми дават преимуществото да разбирам отчасти човешката природа и да се удивлявам на нейните висоти и падения, на неограничените й възможности да бъде низка и подла.

Статията на известния с публицистичните си опити проф. Балабанов е интересна не с казаното по същество (такова липсва!), а със стремежа да бъдат дискредитирани двама “колеги”, уволнени от него без всякакво законно основание, просто ей-така, само защото са били неудобни на партийно-номенклатурната “научна” каста в ПУ. Уволниха ни за “назидание” на другите и за всяване на страх; сега ще настъпи спокойствие, особено в прословутата катедра по марксизъм-ленинизъм (след “прочистването” й от “чуждите елементи” вече наистина е такава!). Оказва се, че аз съм бил един от “виновните за миналото” – по думите на увлеклия се публицист-физик. Аз не искам да отговарям на подобни смехотворни обвинения. Ако г-н Балабанов беше се потрудил да отчете възрастта ми обаче, той би трябвало да признае, че когато аз съм започнал самостоятелния си живот, това минало отдавна е било “установено, цъфнало и вързало” благодарение на старанията на партийни секретари като него.

Станалото в катедра “марксизъм-ленинизъм” е симптоматично за шансовете на реформата в университета. Щом като в тази катедра “реформа” се оказа не друго, а утвърждаването на дългогодишни поборници на априлската линия (като доц. Тина Шишкова например) и щом като тази метаморфоза не предизвика никакво противодействие в широките среди на университета, то безспорно е, че шансовете на действителната реформа са нищожни, а силите, готови за промяната, са прекалено слаби. Не разумът, а инстинктът за самосъхранение, инертната комунална психика, очакваща чудото, което вкупом всички да спаси, е, уви, доминиращото на масовата нагласа, владееща настроенията в университета. Това предопределя един крайно неблагополучен изход от ситуацията, в която се оказа това изкуствено “цяло”, т.е. един неизбежен крах. Защото животът всичко поставя на мястото му, а природата аномалии не търпи дълго време. Стремежите на физика Н. Балабанов да запази инертната система, в която се чувства толкова уютно, са обречени и напразни – и това скоро ще го разбере самият той. Не може да се върви напред без демократични отношения, без демократично съзнание и култура, без уважение към личността и без толератност. От тези “неща” няма и помен в “разгромяващата” статия на проф. Балабанов: чрез такива писания преди години бяха унищожавани личности, а сега са свидетелство за това, че миналото е живо.

Цинизмът в нея е колосален даже за морала на комуниста. “Засегнал” се бил, понеже репресивното уволнение на един философ и на един историк му се било сторило нещо като “привилегия” или “награда”, на която те нямали право, и г-н професорът протестира: “Не, всички сме маскари!”, “Не, всички бяхме еднакво

58

послушни!”. И изтъква нещо като “доказателство”: “А онзи, Ангел Грънчаров, беше в… комсомола!”. Смешно и жалко, особено когато жалостиво добавя: “Имал съм късмет, че съм обикнал физиката” – това като че ли е атестат за благонадеждност (?!). И това ако е морал, здраве му кажи!

А ето го и сюблимният момент, “изплюването на камъчето”. Допреди две години, за да стане някой асистент, се искало одобрение от ОК на БКП, разсъждава проф. Балабанов, а сега, за да остане такъв – благодарение на Закона за автономията – се иска благословията на… “клуба по интереси” на БСП, приютил се навсякъде в ПУ, особено във ФС на Филологическия факултет, към който е катедрата “марксизъм”, а най-много пък в кабинета на самия ректор, на самия проф. Балабанов!

Ето я истината, иначе на какво би се опрял г-н Балабанов за да се осмели да потъпка волята на синдикатите относно съдбата на катедра “марксизъм-ленинизъм”?!

В-к “Пловдивски университет”, 3 март 1992 година

България – страна-убийца на учители, на личностите с по-голям духовен потенциал и мащаб

Вчера почина г-н Станко Станев – пенсиониран от една година учител. Прекрасен човек, личност с най-високи нравствени качества, вярващ християнин, учител, от когото много съм се възхищавал и много съм научил. С г-н Станев бяхме и съидейници, той беше човек-демократ, с десни ценности, горещ привърженик на европеизирането на България. Бог да го прости! Ще го помним с най-добро чувство!

Но ето нещо злокобно: за няколко, за 3-4 години в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив), умряха четирима учители, или малко преди пенсия, или малко след като са се пенсионирали. От общо 70-80 работещи учители (училището е голямо) умряха четирима. Малко преди пенсия или малко след като са се вече пенсионирали. Това нещо да ви говори, драги ми дами и господа?!

Трима от починалите, за които пиша, бяха учители по математика. Големи специалисти, майстори в учителския занаят и най-уважавани от възпитаниците и колегите си. Г-н Марински, г-жа Й.Господинова и сега г-н Ст.Станев. Учители, които не допускаха никакъв компромис в професията си, който правеха всичко на най-високо ниво, които задаваха най-висок стандарт на работата в това елитно пловдивско училище. Ето, оказва се, че умират предимно и скоропостижно тъкмо най-съвестните, най-добрите учители - защо ли е така?!

Явно учителската професия, особено когато си гледаш работата не през пръсти, а истински, изчерпва човека, изсмуква жизнените му сили, знам ли?! Ето, умряха изтощени малко преди да получат пенсия или току-що след като са я получили. И какво излиза сега, дали пък не се чувства поне малко гузно нашето неблагодарно общество, стига да е способно донякъде да осъзнае истината за ужасното положение, в което са поставени българските учители?! Кой ли от нас ще е следващият в тази машина на смъртта, която се върти на засилващи се обороти?!

Плаче ми се като си спомня как току-що починалият г-н Станев – днес ще му е погребението – редовно пътуваше до София с пловдивската група учители по време на учителската стачка. Той, милият, най-живо се интересуваше и от книгите ми, много ме е подкрепял: последният път, като му поднесох като подарък последната си книга, той дълго спори и настоява да си я плати, та поне с малко да ми помогне. Взе я едва когато плати пълната й цена. И от блога ми се интересуваше много: заради него, впрочем, аз почнах първо да принтирам статиите си и да му ги давам да ги чете, а после се сетих да правя от тях вестник: така се роди в-к ГРАЖДАНИНЪ. А ето, вчера е умрял внезапно, и то не от заболяването, заради което се е подготвял за операция. Най-вероятно е получил инфаркт или инсулт. Не знам, днес ще разбера. Вчера, като се каза тъжната новина, учителите, които бяхме в учителската стая на Професионалната гимназия по електротехника и електроника сякаш онемяхме; защото в съзнанията ни се появи ето този въпрос: "Пак ли си отива колега, и то ето така, и то почти веднага след като цял живот се е раздавал на учениците, на младите, раздавал се е на неблагодарното и толкова жестоко общество?!".

Защо е неблагодарно и защо е жестоко обществото ни ли? Помислете малко: у нас всеки, които се отличава особено пък с извънредни качества и способности, т.е. е личност с някакъв по-висок духовен и интелектуален мащаб, почти винаги е мразен, презиран, подиграван. У нас личностите изобщо не се ценят, особено пък интелигентните хора, каквито по презумпция са учителите. Обществото е оставило духовно най-издигнатите си люде цял живот да живеят в мизерия – неизменна спътница в живота на всеки български учител. Капчица благодарност не проявява обществото и държавата за учителите на децата на България, за българските учители. "Какво искат тия бе, какви пари искат бе, и туй, дето получават е много, те нищо не работят бе, клатят си краката на бюрата, работят само по половин ден, какво искат още бе, и туй, дето им дават, е много?! – помните ли този глух ропот, който ехтеше по време на учителската стачка преди три години?! Ето тази неблагодарност, тази жестокост, това престъпно безразличие и недооценяване на толкова благородния труд на учителя убива най-вече според мен. Срам, срам, срам – ще се засрами ли някога поне някой когато осъзнае колко грозно се отнася цялата общност към учителите – тях ги убива всекидневно тъкмо пълната непризнателност на общество и държава спрямо техния толкова значим труд?!

59

Не ща да пиша повече. Излишно е. Не е нужно някому да обяснявам или пък някого да убеждавам какво точно се случва: ако има сърце и душа всеки би разбрал, обясненията и убежденията са излишни. Мъчно ми е че живея в такова неблагодарно, нехуманно общество, което изобщо не цени труда на духовно най-издигнатите си люде. Срам и резил, позор за всички, на които не им пука за това какво става в българските училища днес! Ето това престъпно безразличие е безжалостният убиец, който покосява всеки ден своите жертви. При нас умряха за няколко години 4-ма най-уважавани учители, а колко ли са умрели в цяла България?!

Бог да прости г-н Станко Станев, един скромен човек, прекрасен учител, личност, излъчваща духовно превъзходство! Такива хора сякаш не са потребни вече на днешните българи: и затова милостивият Бог ги прибира при себе си. За да им спести мъките, породени от това всекидневно пържене на бавния огън на престъпното българско безразличие към учителите и към "сферата на образованието". И милост към живите учители, които още се борят с всички сили на нивата на българската просвета и образование. Тия хора са герои, които заслужават дълбок поклон!

Но де ти някой да се сети за подобно нещо? У нас се покланят предимно на Азиса, на Слави Трифонова, на Ивана, все на ей-такива. А учителите – кой ги знае тях?! И кой ли пък ги счита за нещо?!

09 февруари 2010, вторник

Защо учениците не искат да учат, защо са готови да се занимават с всичко друго, но само не с учене?

Поставям този въпрос в пределно откровената му форма, щото иначе можеше да запиша и такова заглавие: "Защо липсва мотивация за учене?" и прочие. Но ми се иска да представя проблема в пределно оголен вид, та белким се разбере най-сетне и от институциите, от които зависи решаването му.

Впрочем, тия институции много често, за да се оправдаят, че самите те са крайно дезориентирани, изтъкват за извинение следното: нежеланието да се учи било световен проблем, не само наш, български. И в други региони по света учениците не щели да учат, макар че се признава с половин уста, че в други региони на света – примерно в Япония или в "малките тигърчета" на Югоизточна Азия – не само че младите учат, ами там сякаш има някаква всеобщо и масово влечение към знанието, ученето, науката и пр. Следователно, щом не младите изобщо и по принцип, а само някои млади не щат да учат, а други млади по света обичат да учат, значи трябва да се вникне в причините, породили изследваното явление, и то не пак изобщо, а според нашите специфични български условия. Щото и ние уж живеем в 21-я век, ала това май не е съвсем така.

Факт е, че у нас пиететът към знанието и ученето е по-скоро изключение, отколкото правило; другояче казано, огромната част от младите хора нямат стимул за учене, не разбират защо човек трябва да учи, не виждат и не чувстват смисъла да се учи и да се напредва по пътя на знанието. Това не е нормално обаче, понеже усвояването на знания и познания е съществена проява на нашата човечност; ако човекът (по най-популярната дефиниция) е разумно и мислещо същество, то запитайте се тогава какво става с нашата човечност ако младите хора у нас масово не могат да упражняват ума и разсъдъка си, не обичат да мислят и да търсят истината в полето на знанието и науката. Аз бих определил явлението като израз на напредваща дехуманизация на хората, като израз на обезчовечаването ни като индивиди и като общество.

Понеже думата "учене" се асоциира най-вече с усвояването на знания, то по тази причина и същността на цялото ни образование се свързва предимно с т.н. "точни науки", с естествените науки. Те са и приоритетно представени в нашите образователни програми, понеже, от друга страна, не трябва да забравяме, че живеем във века безразделното господство на науката, на знанието, на свързаната и на произтичащата от тях техника и технология. Другият клон на образованието, т.е. "хуманитарни науки", или науките, изучаващи човека, не само че е оставен на заден план, но, нещо повече, и той в наше време бива моделиран по канона на естествено-научното знание на природата. Т.е. съществува неистински, в някакъв смисъл е деформиран, понеже неговият предмет – човекът, човешкото, ценностите – е толкова различен; следователно, изисква специален подход. Тази унификация на хуманитарното познание по модела на т.н. точни науки, това елиминиране на неговата differentia specifica, нанесе огромни поражения върху съзнанията, и то до степента да се проумее, че точно тук е скрито и разковничето за решаване на общия проблем за неученето на младите. Щото неученето е тяхна защитна реакция срещу безразделната доминация, срещу грубата инвазия и срещу агресията на т.н. точно познание, което не остави място за търсене на отговори на същинските значими въпроси, които могат да вълнуват всеки човек - именно в качеството му на човек.

Понеже от много години изследвам случващото се в българското образование, понеже много усилия приложих в търсенето на по-ефикасни методи на разпространение по-специално на хуманитарното "знание" в лицето на философията (психологията), понеже започнах своя път във философията с предлагането на една оригинална теория за духовната култура (имам предвид моята дисертация "Учението за човека и формите на духа", (1987-1992 г.), искам тук да синтезирам постигнатото, и то тъкмо през призмата на

60

поставения проблем за това защо огромната част от младите не искат да учат, защо не намират смисъл в ученето. Ще се постарая да изложа твърде специфичната и сложна материя по един пределно понятен начин, поради което моля за снизхождение тъкмо експертите в тази област, които не толерират един такъв начин на изразяване.

Според резултатите на изследването на човешката душа (виж книгата ми "Животът на душата: психология", издадена в 1997 г., второ издание 1999-та г., трето 2001 г.) можем с основание да смятаме, че пълноценно съществуващата душа изразява две принципно и същностно различни отношения на човека към света и към самия себе си (Юнг ги нарича "психични функции"): познавателното и ценностното. При първото, познавателното, човекът чрез мисленето и преработването на първоначалната информация се мъчи да постигне адекватно знание за това какви са нещата сами по себе си, безотносително към самия човек (доколкото това изобщо е възможно); органон на познавателното отношение е душевната сила, наречена съзнание (ум, разсъдък, интелект, често я наричат, не съвсем основателно, и "разум"). При второто, ценностното отношение, човекът чрез чувстването (чувствата, емоциите) се опитва да постигне човешкия смисъл на нещата, т.е. какви са нещата "за мен", за самия субект, т.е. пречупено през неговите специфични вътрешни потребности; тук съществен е смисълът, ценността, човешкото значение на нещата, а органон на това коренно различно чисто отношение на човека е чувствителността, чувството.

На основата на тези две чисти и коренни отношения възникват и други, вече синтетични, отношения като практическото, при което на основата на добитите знания и представи за нещата и благодарение на постигнатия техен смисъл (ценност) за човека ние, благодарение на волята и действието, се мъчим да променяме нещата (пък и самите себе си) според един по-висш човешки смисъл – и с оглед на някакви по-висши човешки цели. Тук именно се пораждат и отделните духовни форми, а именно философията, изкуството, религията, които по особен начин синтезират в себе си и чистото познавателно, и ценностното, и практическото човешко отношение. Следователно пълноценно съществува онази личност, в която всички тия душевни сили и потребности водят най-пълноценен живот – и се изявяват съвсем свободно и непринудено, т.е. нито една не е пренебрегната, потисната, изолирана, елиминирана и пр. Казаното тук беше една необходима основа за по-нататъшните размисли – и моля за извинение ония, които не са очаквали подобни "безсмислени абстракции", т.е. очаквали са нещо по-пикантно.

Съобразно казаното току-що искам да запитам: а каква част от потребното за душите се мъчи да задоволи съвременното българско училище? В него, първо, подобно на тумор, са се разраснали тъкмо изявите предимно на едно съвсем деформирано-хипертрофирано познавателно отношение – всичките тия науки с техните често излишни "сложнотии", които нашите ученици са принудени да учат, по-скоро да зазубрят, да репрезентатират и възпроизвеждат, и то по най-пасивен, безинтересен начин, чрез ужасно насилие върху свободната спонтанност на младите души. Всичките тия природни науки, които се учат в нашите училища, и то, трябва дебело да подчертая, по един крайно старомоден, архаичен и безинтересен начин, водят до това, че главите на учениците биват тъпкани най-брутално с огромна, несмилаема информация. Т.е. в главите на учениците неизбежно се възцарява (през годините на обучението) не светлия, хармоничен и прекрасен свят на знанието, а се настанява ужасен и непоносим хаос, израз на възможно най-брутална агресия спрямо крехките им души.

В резултат на което съзнанията им, като защитна реакция, в един момент се "задръстват", "пренасищат", блокират, т.е. учениците престават изобщо да учат, правят нужното да спре бруталната агресия на "знанието", на която те са се оказали с нищо невиновни жертви. И тук трябва да изтъкна, че тяхната реакция на неприемане не само е съвсем закономерна, но тя има и позитивен смисъл: понеже всъщност по този начин, чрез неученето, младите изразяват своя бунт срещу онази едноизмерност, едностранчивост и плоскостност, в която иска да натика душите им наукообразния диктат, на който, казах, са невинна жертва. Защото младите души имат много други потребности, които този тип образование направо пренебрегва по един най-жесток начин; нормалната реакция е да се разбунтуват пренебрегнатите, потиснати душевни сили на преизпълнената с енергия млада душа – и да си отмъстят колкото се може повече. И това става като направят невъзможно и усвояването на претенциозните знания по обрисувания вече позитивистичен канон, в рамките на чисто познавателната парадигма.

В нашите училища вече са прогонени различните изкуства – рисуване, пеене – или пък са в крайно принизени (съществуват, доколкото зная, само в началния курс). От изкуствата се учи само литература, но забележете, употребих думата "учи", сиреч, и тя е превърната по позитивистичен маниер в обект на познание, а не на съпреживяване, на чувстване, на свободно и непринудено общуване с ценностите, които може да ни даде изкуството на словото в различните му форми. Децата ни тук са тормозени да учат разни наукообразни "критични" анализи, като почти нямат възможността да се наслаждават на самите произведения на изкуството. Стига се до абсурда да бъдат принуждавани да коментират романи и поеми, които не са чели – и този сурогат бива приеман за нещо "нормално", в "реда на нещата", докато всъщност си е най-ужасна извратеност.

От т.н. хуманитарни науки, науките за човека, у нас се учи комай само история, доколкото и тя с много уговорки може да бъде причислена към тази област; понеже и тя е станала жертва на един чисто

61

познавателен маниер на учене, наблягащ на голата информираност, а не на възсъздаването в съзнанията и с помощта на различни исторически извори на онази човешка и жизнена реалност на миналото, която единствена може да ни обогати с един човешки и екзистенциален смисъл, помагащ ни да се адаптираме и спрямо потребностите и задачите на своето време, на съвременността. Децата ни и тук са тормозени да усвояват разни дидактични клишета, т.е. прекалено наукообразни, абстрактни и скучни "анализи" и схеми, с които изобщо не обогатяват представата си за миналото, а, напротив, изпитват единствено все по-засилваща се скука и отвращение.

Днешните ученици не учат и не щат да учат, понеже са погнусени и отвратени от тиранията на този позитивистичен познавателен модел, който в най-хипетрофирана форма е представен в днешните образователни програми, т.е. в училищата ни. Ученето за тях затова се асоциира с непоносима сложност и обърканост, с нечовешка скука, с крайна отегченост, с мъка, изтезания, с жестоко насилие над душите им. Ето защо младите, защищаващи своята личностна суверенност, е напълно разбираемо защо не искат да учат: понеже по този начин защищават и своето право на свободен душевен живот – и на свободно развитие на собствената личност, на нейните душевни сили.

Остана да спомена някои предмети-хермафродити, от типа на география, икономика и други такива, които се преподават в най-отвратителен наукообразен и шаблонизиран вид в нашите училища, поради което също не са кой знае колко адмирирани от учениците: но на фона на убийствената скука, която излъчват другите предмети, тия изглеждат поне малко по-човешки. Същото може да се каже и за предметите от т.н. "философски цикъл", които по идея трябва да представят живото битие на философията като хранителка на духа и на свободата, а на дело в повечето от случаите са се превърнали в бастион на скуката и омерзеността спрямо духовните неща. Като човек тук неизбежно се пита: тия предмети дали пък не са въведени и не са преподавани по този отблъсващ начин с единствената цел навеки да дискредитират и философията, и психологията, и духовното, и ценностите изобщо, т.е. тяхното отвратително преподаване дали пък по косвен начин не служи тъкмо за да насърчава ширещия се аморализъм, нихилизма, скептицизма спрямо духовното, простащината и пр.?!

За това доколко толкова възвишената сфера на религията може да обогати жадуващите за истината души на младите тук не ми се налага изобщо да говоря, защото у нас вече 20 години (след 50 години зверски вилнял и тържествувал атеизъм!) инстанциите не могат да се решат и да въведат такъв предмет, като моята позиция тук и преди съм я заявявал пределно открито: по-добре че е така. По-добре че още не са въвели преподаване на религия, понеже ако го въведат, мога да си представя в каква отвратителна форма ще го преподават; след като нашето образование десетки години в ерата на комунизма и посткомунизма не правеше друго освен да дискредитира духовното по един най-пошъл и убийствен начин, то нека сега не докосва поне светите неща, та белким тяхната чистота остане ненакърнена; иначе и ако те бъдат опошлени, тогава вече никаква надежда няма да има.

Това е в основни линии моят анализ дотук; ще продължа скоро като ще се постарая вече по-популярно да илюстрирам даже с примери тезите, които тук ми се наложи да изразя в един по-концептуален и абстрактен вид. Излиза, че реакцията "неучене" на младите е съвсем закономерна, понеже благодарение на нея те някак се мъчат да съхранят своето човешко право на едно по-богато и ориентирано към същностните човешки потребности образование. Младите сложиха гриф "ненужно" на почти всичко, което им предлага днес българското училище – и това е ужасно; но то и показва, че реформата на подходите и програмите е спешно наложителна, т.е. не бива вече да се чака и час.

Понеже се разбра комай от всички, само не от образователните институции, че днешното училище не прави друго, освен да пилее по недопустим начин интелектуалния и личностен ресурс на нацията. Като пилее и времето на младите, превръщайки се в нещо като "забавачница", където ги държат против волята им само и само да не бъдат оставени да скитат като бездомни по улиците. Да, днешното училище, вместо да е храм на възвишената човечност и духовност е станало нещо като цех за евтина конфекция, който произвежда предимно брак, предимно негодни за употреба вещи. Докога, драги ми управляващи, ще търпите това нетърпимо положение?! Докога ще допускате да продължава нечовешката гавра над младите личности, наречена "българско училище"?!

31 януари 2010, неделя

Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощръклели?

Проблемът с лошата дисциплина на мнозинството от учениците в съвременните училища е всеизвестен – до степента да сме се примирили че нищо не може да се направи за подобряване на ситуацията. Децата ни днес са други – непокорни, опърничави, непослушни, не знаещи какво точно искат, безотговорни спрямо собственото си бъдеще; всякакви приказки на тая тема човек може да чуе ако стане разговор. Заради това ужасно състояние с дисциплината – днешните училища са нещо като лудници – все по-малко са младите специалисти, които биха дръзнали на тази отчаяна постъпка – да станеш учител или

62

възпитател (опази Боже!). Ниската престижност на учителската професия се дължи и на това, че всекидневната битка между ученици и учители не пресеква.

Разбира се, за да ни изглежда точно така картината, явно основанието е, че ние самите сме жертва на някакви остарели стереотипи за "примерния ученик": той трябвало да е послушен, изпълнителен, кротък и не знам си какъв още. Е, не са такива децата ни – и слава Богу че е така. Да ни опази Бог да имаме младеж, която е съвсем покорна, с немладежко поведение, с пенсионерски манталитет. Явно проблемът не е в "лошавината" на младите, а другаде. Защото те трябва да си се държат по младежки, което е обичайно за тяхната възраст. За възпитанието на младежта все още не говоря.

За да е така лоша дисциплината в часовете основната причина е друга – или са много тия причини. Те обаче трябва да се осъзнаят и да се направи нужното и възможното нещата да тръгнат към поправяне, към добро. Понеже бие на очи, че са съвсем изтървани – и образователната институция от години немее пред страшния проблем, който, както и да го погледнем, води до некачествено образование: просто няма потребните условия даже и тия ученици, колкото и да са малко, които искат да учат, да учат; за какво тогава ни е такова училище, в което не се учи, или което същинското учене и образование е последна грижа?!

В последните години си поставих специалната изследователска задача да вникна по-дълбоко в проблема с лошата дисциплина на съвременните ученици, за това защо липсва мотивация за учене, защо общо взето на младите им е безинтересно това, което учителите им предлагат, къде са грешките и на едната и на другата страна, понеже, предполагам, никой не може да отрече, че и учителите носят отговорност за ставащото; понеже, разбира се, вината не трябва да бъде хвърляна само върху едната страна - за всичко са виновни невъзпитаните и не искащите да учат ученици, които сякаш са пощръклели; такива плоски обяснения не вършат работа.

Това, че преподавам философия и психология в гимназиалната степен, и то в едно най-елитно пловдивско училище – Професионалната гимназия по електротехника и електроника – Пловдив, където учениците се подбират с изпит и конкурс – ми даваше възможност непосредствено и всекидневно да експериментирам, да наблюдавам, да анализирам и да търся. Наложи ми се да подложа своите ученици на ред изпитания, понеже се опитах да разбера проблема през призмата на потребностите, които има едно съвременно училище и образование, което заслужава това име – а всеизвестно е, че се налагат много промени както в стила и подходите на преподаване, така и на отношенията ученик-учител, училище-общество, държава-образование и прочие. Опитах се да вникна по-цялостно в проблема, и то на почвата на преподаването на една твърде необичайна и сложна хуманитарна дисциплина, каквато е философията (и психологията) – където трудностите от всякакво естество са в екстремна степен. Защото тук, по тези предмети, основното е целенасоченото взаимодействие с личността на ученика, с нейните обичайни нагласи и стереотипи, защото тук основното изискване е да бъде съхранена свободата на младите, защото тук остарели авторитарни подходи са съвсем абсурдни и неприложими, защото тук, в при тия предмети на хуманитарната област, промяната към добро трябва да тръгне и да стане нещо като "влекач" на промените към по-добро и във всички останали области.

В тази връзка ще кажа тук най-основното като резултати и обобщения, до които съм достигнал до този етап. Не претендирам, че съм намерил някакви окончателни решения, които, подобно на рецепта, могат да се прилагат от всеки. Защото тук, тази интимна и деликатна област – образованието, възпитанието, корекциите в ценностите на младите и пр. – всичко в крайна степен зависи от личността, от личността както на учителя (възпитателя), така и от личностите на самите ученици. Основна грешка в изучаването на такива проблеми е подвеждането на всички младежи под общата категория "ученици"; учениците били такива, учениците били онакива; забравя се, че те са различни, че индивидуалността, уникалността, различността на личностите тук е неизбежна, нещо повече, е желана. Щом учениците са различни, следователно и подходите към различните категории ученици трябва да бъдат различни, от което пък следва, че проблемите, пред които се изправя съвременния учител, съвсем не са за завиждане. Нека тия, които преди немного време, по времето на учителската стачка, тъпо и глухо роптаеха – "Какво искат тия учители бе, какви заплати бе, та те нищо не работят, клатят си краката само!" – се позамислят поне малко.

Проблемът наистина е комплексен, но аз ще се постарая да обходя поне няколко взаимно свързани проблеми; нямам претенцията, че мога да кажа всичко.

В клас повечето ученици не щат да слушат, не им било интересно; това, което учителите им предлагат, им се виждало излишно, не им се учи на днешните младежи – това е така, същинско изключение са учениците у нас, които разбират защо ходят на училище, които обичат и искат да учат. Неслучайно се е изпарил интереса на младите към ученето – и вероятно трябва да се вникне и в тяхната гледна точка. Никой няма да отрече, че днешното българско училище се опира на отдавна демодирани подходи и методики, че се робува на анахронични стереотипи и представи, че не се прави почти нищо за това щото българското училище най-после да закрачи в крак с новото, с модерната епоха, в която живеем. От тази гледна точка учениците са съвсем прави, че не щат да учат по този начин, по който им се предлага; и е близко до ума, че ако се промени начина, нищо чудно и да открият смисъла.

63

Като не им е интересно, като не виждат смисъл защо трябва да стоят в класните стаи, учениците "шумят", занимават се с каквото дойде, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да убият времето, и за да не умрат от скука често по най-изобретателен начин, за да не види учителят, си слушат музика от слушалките в ушите. След като нещата са в такава степен влошени, трябва да се отчете и това, че влиянията се разпространяват, че все повече млади хора постепенно биват обхващани и обзети от стелещата се навсякъде апатия към ученето, особено пък когато и спрямо най-фрапиращите примери на лошо поведение училищната институция не намира адекватния начин на противодействие.

Да вземе поне този пример: защо учениците "бягат" от часове, защо правят всякакви фокуси за да си извиняват отсъствията, защо трупат неизвинени отсъствия – и то без страх, че може да бъдат наказани. Не е случайно това, правят го, защото имат всички необходими предпоставки, за да бъдат насърчавани да го правят – и ще е цяло чудо да не го правят.

Понеже не им се учи, понеже не могат да намерят сили да издържат в час, предпочитат да са някъде другаде, в кафенето, на улицата, където и да е, само не в училище, където сякаш е станало нетърпимо. Не всички ученици правят така, но да погледнем какво става с ония, които са най-активни в това отношение. Когато някой ученик почне да трупа неизвинени отсъствия (повечето отсъствия си ги е извинил с фалшива бележка, и знае, че класният ръководител знае, че тя е фалшива, ала пак му извинява отсъствията; има добре развит и проспериращ пазар за купуване и продаване на медицински извинителни бележки за ученици, и това се знае от всички), когато мине допустимия лимит за неизвинени отсъствия (друг един абсурд: самата институция ти разрешава поне малко да нарушаваш правилата, прощава ти, да речем, съвсем "законно" да избягаш от час, поне пет пъти в годината!), тогава ученикът, според правилника, трябва да бъде наказан със "забележка"; я го накажат, я не го накажат, а най-често не го наказват, понеже ако почнат системно да го наказват, бързо ще дойде моментът, в който ученикът трябва да бъде наказан с най-тежкото наказание: изключване от училище, преместване в друго училище. Да, обаче самите ученици знаят, че учителите ще се въздържат да се стигне дотам, понеже пък ако почнат да намаляват учениците, учителите и училището ще си вкарат неща като "таралеж в гащите": ще им бъде намалена субсидията, която се дава на "глава"; значи те нямат интерес да спазват правилата, щото това бие срещу техния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това. И ето че възниква омагьосан кръг, в който, трябва да признаем това, класните допускат основните грешки, т.е. трябва да имат доблестта да си признаят вината.

Правилата са затова, за да се изпълняват и спазват; даже лошите правила са по-добри от анархията, от безредието, от хаоса, от липсата на правила. Но у нашата страна нима законността изобщо е цъфнала и вързала; нима е възможно никъде другаде да няма законност и спазване на правилата, а само в училището да има?! И ето какво става обикновено, което води до това, че самите учители (класните ръководители) в един момент сами почват да насърчават това, срещу което уж се борят, и то само "про форма".

Някой си ученик системно "бяга" от час. Почва да трупа отсъствия. За кратко време достига до степента, в която трябва да бъде наказан най-сурово. Разбира се, не го наказват. Почват да го "убеждават", да го мъмрят, да викат родителите му, но нещата са вече изпуснати, той добре знае, че няма да го накажат. А ето че ненаказаното провинение създава прецедент: щом него не го наказват, аз да не съм идиот да спазвам правилата?! Разсъждавайки по този начин, заразата почва да се разпространява, в един момент учениците масово почват да "бягат" от час; и нищо не може да се направи. Защо се е стигнало дотук ли? Кой е виновен за това ли? Ще ви кажа.

Ами виновни са учителите и директорите, които сякаш с всичко, което правят, сами ги подтикват да правят това, срещу което уж после ще ги наказват, ама не съвсем, не истински, наужким. А наказанията имат превантивно въздействие. Ненаказаното зло, ненаказаното престъпление е насърчаване и на другите да правят същото. Ако някой ученик бъде наказан навреме според правилата, това негово наказание ще накара другите да се позамислят дали да правят същото. Тук прецедентът вече играе позитивна и оздравителна роля. Иначе всичко отива по дяволите. Ето как виновни за този проблем са най-вече учителите, самата институция в тяхно лице. Защото тогава се оплакват така театрално и сърцераздирателно от "лошите ученици"?! Кой ги подтиква по пътя на нарушенията, по пътя на злото? Вятърът, който клати клоните на дърветата ли?

Ще поставя още един въпрос: за лошото поведение в час, за арогантното поведение на някои ученици, които пречат на учебния процес. Нещата тук се развиват по изложената по-горе схема или модел: някой почва да се държи невъзпитано; учителят му прави забележки, опитва се да го вкара в "правия път", нещата обаче се влошават. Пише му забележки в дневника – и нищо. При три забележки за арогантно (според правилника) поведение ученикът трябва да получи официално наказание. Ще получи ли? Вятър работа, няма да получи! И като неговото поведение не бъде наказано, това вече влияе на другите ученици: сякаш самият техен класен ръководител им казва: дръжте се неприлично в час, беснейте, лудейте, нищо няма да ви направим! Щото вие сте ни потребни, защото от вас зависят нашите заплати – ако изключим някой, ще ни намалят заплатите! Ето затуй ние нищо няма да ви направим! Лудницата трябва да бъде пълна. Ето това става. Кой е виновен ли? Ще ви кажа: виновен е погрешният стереотип на безнаказаността,

64

който вилнее в нашето общество. В конкретния случай цялата вина трябва да поеме класният ръководител (наставник).

Защото ако навреме бъде наказан, и то безкомпромисно, някакъв ученик, позволил си арогантно поведение в час, защото ако той, пък и останалите, усетят непримиримост срещу такъв род прояви, тия прояви ще пресекнат още в зародиш. Всякаква милост и жалостивост тук са просто неуместни. Защото един клас е нещо като жив организъм; жив организъм е и самото училище. Когато някъде по тялото се появи рана или цирей, чакането, увещаването, помадите и мехлемите, компромисите не помагат, те влошават положението; трябва да се действа безжалостно, както прави това хирургът, който изрязва болното място; жертва се частта, за да бъде опазено цялото; циреят трябва да бъде без жалост изрязан, за да изтече гнойта, за да бъде изтръгнато коренчето, предизвикващо гноенето – и тогава мястото ще бъде оздравено, а и целият организъм няма да пострада. В противния случай е застрашено здравето на целия организъм заради някаква си част, която си е наумила да се прави на интересна. Същото е и с общностни организми като класовете и училищата. Те са болни, защото не е било реагирано навреме, защото болестта е била оставена да се разраства, защото не й е било противодействано овреме и най-решително. Като не се направи нужното навреме, всичко после няма как да не отиде по дяволите; цяло чудо ще е да не отиде по дяволите.

И завършвам с това, което е според мен най-важно. Учителите са основен фактор, наред с учениците, и те носят основна отговорност за случващото се. Всякакви опити за оневиняване са неуместни и са опити за бягане от отговорност. Но запитвали ли сте се какво става в "учителското тяло", какви процеси се развиват сред него? Ще ви кажа нещичко, а за останалото можете да се сетите сами.

И учителите са всякакви, то така и трябва да бъде, ала в един позитивен, а не в един деструктивен смисъл. Ала у нас общо взето нещата все повече се влошават в това отношение. Не става дума за квалификация. Не става дума за това, че да си успешен учител (а учителстването е тази най-сложна и деликатна професия!) се искат ред качества от всякакво естество, а най-вече личностни, духовни. Да си учител е майсторство, то не е обикновен занаят, нещо повече, то е цяло изкуство. А са малцина учителите, които разбират това – или пък са призвани за високата длъжност да си български учител днес.

Но приемаме, че всички учители са добри, искат да са учители, не са там, защото за друго не стават. Да, обаче човешката психология и тук е водещото. Едни учители искат да са "добри" за учениците, и на тази основа допускат цяла лавина от грешки, с които подливат вода на останалите учители, на колегите си. Запитайте се какво значи "добър учител" за всички ученици, възможно ли е изобщо това? Да угодиш на всички ученици, а те са така различни, означава да си едно мекотело; да угодиш пък на най-лошите ученици, да угодиш на посредственото мнозинство, означава да дезертираш, заради собственото си спокойствие, от високата мисия да си учител. Да правиш "добро" на такива, които не го заслужават, и просто няма да оценят жеста ти, е постъпка, родствена на глупостта – или направо си е глупост. Ето как самите учители взаимно си подливат вода, защото едни искат да са "добри" и то за всичките ученици, особено пък за лошите (щото те са мнозинство, а мнозинството не трябва да бъде дразнено!), а пък други учители са "лоши", защото няма да се примирят с това мнозинствената разлагаща и деморализираща психология на калпавите ученици да доведе дотам те да им се качат на главите – защото просто искат да си вършат работа както трябва. И в резултат учителското тяло не е единно, което води дотам, че анархията бива насърчавана, а нещата продължават да стават от плачевни още по-плачевни.

Ще завърша с нещо любопитно. В нашето училище беше обявен конкурс за главни учители. В изискванията за длъжността наред с нормалните има нещо сюблимно: да няма проблеми с учениците, да няма проблем с никой клас! Опитайте се да си представите какъв е този учител, щом като магьосник няма проблеми изобщо, с никой ученик и с никой клас даже! Защото, знайно е, и Иисус Христос, който е Учител с главна буква, да дойде в днешното училище, и той едва ли ще може да постигне това щастие: да няма никакви проблеми. Какъв е този учител, който няма никакви проблеми, той да не е учител в някакво миражно ангелско училище?!

Това е положението. Не мога да кажа всичко, което имам, не мога да съобщя всички резултати от изследванията си. Много интересни казуси имам в своята практика, в които съм се мъчил да решавам най-сложни ситуации било с дадена категория ученици, било с цели класове. И понеже съм изследовател, е трябвало да провокирам учениците по такъв начин, че да изпъкне в най-изразителна форма същината на случващото се. Учителската работа е творческа, и ето, всеки ден експериментирам и търся, провокирам, изследвам. В резултат си добих славата, кажи-речи, на много странен, направо "луд" учител, на човек, който с никой не може да се разбере, станах нещо като лунатик, поради което даже някои ученици, подтикнати от класните си ръководителки, заявиха на директора, че повече не могат да издържат от своеволията на този учител, че той трябва да бъде уволнен, а ако не бъде уволнен, щели да извикат... "Господари на ефира". И ето, сега аз чакам "господарите" да ме научат какво трябва да правя в клас, за да угодя на всички ученици.

Аз пък не ща никому да угаждам. Аз искам да върша работата си както трябва. И да се уча. Защото нямам претенцията, че всичко знам. За мен е равносилно на смърт да почна да си оставам все същия, да не се развивам, да се "вдаскаля"; свободата си никога няма да пожертвам. Ето на това основание съм "най-

65

лош" и непоносим направо. И имам наглостта въпреки това да заявя, че друго и не очаквам, защото това, което ми се случва, е най-голям комплимент за мен. Непоносимо гаден съм, нали?! Така и трябва. Учител съм... уча и се уча.

25 януари 2010, понеделник

Страшно е, защото кошмарът по-скоро е вътре в нас, в душите ни...

Нали чухте по новините за оня страшен случай, в който ученик в самотния дом на починалата си баба убива приятеля си, а след това разчленява с хирургически инструменти трупа му, пък после слага частите на тялото в хладилник, накрая ги хвърля в контейнера за боклук?! Хващат го, признава си за убийството, разказва подробно за направеното, а пък майка му вчера дала кратко изявление пред медиите с думите: "Много съжалявам!". Да, точно тия думи казала, а пък синът й нищо не казал, а през цялото време си криел лицето. Убитият и убиецът трябвало да бъдат абитуриенти, но няма да отидат вече на бала. На мен ми е интересно обаче схващаме ли ние, съвременниците, за какво говори този страшен случай, какво той ни казва?!

Имам чувството, че не се схваща, пък и никой не прави и най-малък опит да изтълкува случилото се, та да се добере до неговия смисъл. Разбира се, обществеността, "общественото мнение" посреща поредната информация за необичайното зверство с пълно безразличие, понеже то си има успокоителна версия: "Ами убил го е, понеже е превъртял, това е патология, извратеност, това не е нормално!". Такова едно разбиране наистина успокоява, нищо че то всъщност и де факто нищо не казва, а издава само една най-коварна примиреност и нежелание поне да се доближиш до същността на проблема, който прави възможни такива ексцесии. А те съвсем не са изолирани: ето, оня ден пък съобщиха за някакъв развратен поп-пияница (!), който отишъл на гости при някакво момче-алкохолик на 17 години (!), какво са правили в апартамента не се знае, но в крайна сметка момчето заклало попа, а пък после мъкнало трупа и го хвърлило наблизо в тревата. И него го хванали, защото кървавата диря водела право в апартамента на момчето. Нима като се случват такива неща, и като те са вече кажи-речи ежедневие, никой няма поне малко да се уплаши, пък и току-виж да се позамисли?!

Разбира се, сигурно много от хората са уплашени, но пък, знайно е, всяко чудо за два-три дни, и после пак всичко се забравя. Преди време някакъв закла таксиметров шофьор, и то защото нямал 8 лева да му плати возенето, после се върнал у дома си, майка му, без да го пита за нищо, му изпрала кървавите дрехи, а на сутринта той неизвестно защо отишъл, та се предал в полицията. Спомняте ли си за този случай, заради който таксиметраджиите, бакшишите де, щяха за малко да свалят правителството, като блокираха с колите си Парламента на заранта след убийството? Ето, голям шум беше, а се забрави и за него. А се забравя, защото не се прави и най-малък опит да се вникне в нравствената ситуация, в която са възможни такива прояви на безчовечност и жестокост, а също и на най-крещящ релативизъм и нихилизъм спрямо самата човечност.

Казвам тия думи, защото, първо, за да убиеш за едното нищо, и то най-жестоко, говори поне това, че спрямо човешкия живот у нас битува една представа, според която той, животът, съвсем не е най-свещена ценност, напротив, може да се убие именно за едното нищо, за 8 лева, или само защото, представете си, убиецът е бил ядосан за нещо на убития! А отношението към живота е най-базисна ценност, върху която се крепи всичко останало. Щом като към живота не се таи едно преклонение, щом масовото съзнание съвсем не опитва да схване какво нещо е животът за човека, щом в общността няма усет за светостта на живота, то на тази основа вече всичко е възможно. Нещата са много свързани и преплетени, но не чак толкова сложно, както обикновено се твърди. Аз ще се опитам да изтълкувам тия зависимости, които пък, когато връзките между разните базисни ценности са прекъснати, водят наистина до най-страшни ексцесии около нас. А пък ние немеем, потънали в коварно неразбиране, изобщо не опитвайки се обаче да вникнем в проблема, в нравствената ситуация, която благоприятства такива прояви.

Това е така, защото човекът, дори и да е крайно деградирал в нравствено отношение, е все пак човек, и защото той не прави нещо, без да влага някакъв, поне минимален смисъл. Ето, да речем, убиецът на онзи поп, с деянието си нещо иска да ни каже, деянието му в някакъв смисъл е протест, вопъл към изпадналото в пълно безразличие и безчувственост общество. Същото може да се каже и за случая, в който младеж, който искал да учи за медик и хирург – сиреч за професия, в която се спасява животът! – решил внезапно да използва купените предварително, за следването си, хирургически инструменти, за да нареже на парчета собствения си приятел. И това действие не е току-така, извършителят с направеното, което наистина е ужасно, и то ужасно е най-вече за извършителя, сякаш иска нещо да ни каже, сякаш крещи нещо на нас, на хората около него, които с престъпното си безразличие сме довели нещата дотам да стават такива неща, а ние пак нищо не схващаме, понеже все едно сме си запушили ушите и затворили очите. Да, убиецът винаги даже и по най-безсъзнателен начин иска нещо да каже на общността когато върши страшното си дело. А най-страшно за обществото е когато убиецът е съвсем млад човек, ето, виждате,

66

напоследък взеха да убива кажи-речи и деца (спомняте ли си случая в Пловдив преди време, когато момиченце уби приятелката си, понеже тя била... по-красива от нея?!).

Ако възрастен и достатъчно опорочен от живота човек убие, това в някакъв смисъл е по-разбираемо: за него животът кажи-речи си е отминал, а този човек може да е крайно озлобен на живота, и по тази причина някому и за нещо да иска да си отмъсти. Но когато убиват съвсем млади хора, младежи и дори деца, които се намират пред заревото на живота си, тогава нещата са съвсем непонятни, и са безкрайно по-симптоматични в кошмарността си. Ето за такива случаи обществото трябва да се замисли най-старателно и да се опита да схване и разбере какво тези жестокости всъщност ни казват, за какво те говорят. Нищо не е лишено от смисъл в човешкия свят, работата е да постигнем този смисъл.

Ето, убиха преди време Георги Стоев, писателят-мутра, изобличителят на нашата родна мафия. Този случай е съвсем ясен и не се нуждае от особено тълкуване, смисълът в него е съвсем прост, нищо че и за него някой едва ли ще се запита и замисли особено. Например да се запита и да поиска да ни каже защо Г.Стоев е искал така настойчиво да дърпа дявола за опашката? Вместо да си мълчи, както всички ние благоразумно си мълчим: и си мълчим не само ние, обикновените граждани, ами си мълчат най-старателно и избраните от нас лица и институции, мълчи си президентът, мълчи си предложеният от него Главен прокурор, дори министърът на полицията си мълчи!!! И дори се стигна дотам по много от кошмарните случаи дори властта да не направи нищо смислено, та да намери и улови поне убийците (случаят със убитите сестри Белнейски от Пазарджик). Ето затова казвам, че е особено страшно в тия кошмарни убийства не друго, ами нашето собствено безразличие, мълчание, страшна е нашата безчувственост. Поради която ние така свикнахме и претръпнахме, че вече нищо не може дори да ни учуди, камо ли пък развълнува...

Някакъв пишман-психолог и дори "психоаналитик" (!) беше поканен от репортерките да изтълкува последния случай, и той каза няколко претенциозни нелепости, които имаха за цел да ни удивят колко този психолог е учен, но не че и нещо изобщо разбира. То и нашите психолози в мнозинството си са такива празнословци, че няма и смисъл нещо да ги питаме. И така, след като и психолозите не ни помагат, трябва ние самите да направим нещо, та да разберем и поне малко от малко да се ужасим, стоейки пред тия ужасни неща. Най-ужасното е че вече изобщо не се ужасяваме когато стават такива ужасни неща около нас...

Аз самият си имам свое обяснение и диагноза дори за такива случаи, и искам да кажа какво мисля, как аз разбирам такива кошмарни случаи, които все по-често стават в нашето ежедневие. И които ще стават още по-често ако не почнем малко от малко да схващаме и да се вразумяваме. Защото щом такива неща стават в едно общество, то това значи, че самото общество не може съвсем да е индиферентно и да не носи никаква отговорност за случващото се. Напротив, носи огромна отговорност, особено пък когато убийците са млади хора или почти деца.

За да поясня каква е моята интерпретация ще започна оттук. Представете си, че това момче, което е замислило да убие приятеля си, и за целта дори си е подготвило сатър и хирургически инструменти (!), защото така ни казаха в информацията по случая, казаха, че "имало елементи на замисъл", макар че сатърът и по начало може да си е стоял в апартамента на бабата, наличността му там не значи, че момчето е замисляло да убие приятеля си, та представете си, дали то щеше да убие, ако, да речем, приятелят му, на който му е предстояло да бъде убит, малко преди това, дори да речем от съвсем неясно предчувствие за участта си, беше започнал да разговаря най-човечно и най-приятелски с него? Аз смятам, че нямаше да убие, че нямаше това момче да бъде убито, ако с него било отреденият за убиване младеж, било някой друг, било безчувствената му майка, която счете за нужно да каже след убийството, че "много съжалявала", било някоя учителка на тия двамата младежи, било дори случаен човек на улицата даже по някакъв съвсем невинен повод им беше казал някакви сърдечни, вълнуващи, най-човечни, най-доброжелателни думички! Разбира се, че едно такова жестоко убийство е взрив, избликване на агресия, но тази агресия се е натрупвала преди това дълго време, до момента, в който избива по такъв ирационален начин. И е могло поне част от нейната енергия да беше неутрализирана някак си преди това, което означава, че убийството нямаше да стане, защото понякога в такива случаи е нужна и една капчица, за да не прелее чашата. Но тази капка е капнала и чашата е преляла.

Не искам да кажа, че убиецът по този начин трябва да бъде оправдан или поне разбран на основата на един такъв вопъл за повече човечност в нашето общество. Ние, хората, се влияем страшно много от това, което става около нас, във всеки от нас се пречупват страшно много въздействия, идещи от социума около нас. Понякога се иска съвсем малка промяна на направлението на някое въздействие и резултантната ще бъде съвсем друга. Но щом като няма никакъв шанс за такава промяна, щом като всички фактори действат все в една и съща посока, то резултатът няма как да е друг. И затова фактът, че се случват толкова често и натрапчиво такива ужасни неща около нас, а е възможно и с нас самите, е достатъчно основание да се запитаме какво толкова не е наред, та такива ексцесии са изобщо възможни.

И за да бъда по-кратък ще спра дотук с търсенето на основания за моята обяснителна версия или концепция. Ще кажа директно как аз тълкувам ситуацията, която прави възможни такива кошмарни случаи.

Обществото ни се е обезчовечило до крайна степен, дотам, че повече от това не може да бъде. Десетки години по времето на комунизма-нихилизма обществото ни е било систематично и всекидневно

67

обезчовечавано – и ето, сега дойде времето да берем страшните плодове. Около нас щъкат обзети от апатия към всичко обезчовечени, безразлични и безчувствени хора – масовият човек е точно такъв. Той е разсеян, той е потънал в най-дребнави проблеми, той не може да се вживее в болката на човека до себе си, понеже е твърде себичен, и то в най-пошлия вариант на една такава дребнава себичност, криеща ужасна дезиндивидуализираност на този наш масов безчувствен човек. Сигурен съм, че когато убият някой, то дори и съседите му си викат: "Слава Богу, че поне на нас не се случи това! Добре че се случи на съседа!" и облекчено въздъхват, а после се обръщат на другата страна и скоро захъркват в блажен сън като новородените. Ето това е истински страшното. Винаги ще има агресия, убийства, жестокост, патология около нас, но са важни нашите реакции спрямо случващото се, а също и превантивните ни реакции, които у нас изобщо липсват. Поради ширещата се така масово безчувственост, при която всеки е потънал в собствената си себична дребнавост и няма вече дори и порив към усет за смисъла на ставащото, не само че са възможни най-патологични убийства, но сякаш и самото общество насърчава убийците. Защото щом не сме направили нищичко за да ги предпазим от вълната на оформящите се в душите им грозни емоции, щом никой от хората около тях, от познатите им, не е поговорил никога с бъдещите убийци и не им е казал нито една човечна, сърдечна, топла дума, то убиецът сякаш е подтикнат да убива тъкмо от това наше безчувствено и жестоко общество. Обществото ни е пропито освен от безразличие и безчувственост също така и от една ужасна жестокост, защото наистина е жестоко да си така безразличен към това, че около теб има страдащи, мъчещи се хора, а на всички около тях съвсем не им пука, че е така. Или щом като никой не се опитва да облекчи поне малко болката от тяхната лична трагедия. И идва моментът, в който така дълго трупаната енергия от негативни емоции избликва по такъв ужасен начин, че младеж удря много пъти със сатъра по главата най-близкия си приятел, после с хирургически инструменти разчленява трупа, увива и опакова най-старателно и поотделно краката, ръцете, главата, торса (торсът, понеже е най-голям, сигурно го е разфасовал поне на три части, заедно с червата, дробовете, сърцето!), слага всичките пакети в хладилника, държи ги там два дни, а пък после преспокойно решава да ги хвърли на кучетата в контейнера.

Голяма работа, ще речете, че е станало така, та той е луд, този нещастник трябва да изгние в затвора. Да, ама представете си как една сутрин излизате на работа и виждате улично куче, което мъкне човешка ръка или крак! И дори оглозгана човешка глава може да мъкне кучето! Може малко детенце да види това куче с главата или ръката. И след като такива неща стават около нас, това, че още не сме ги видели, е въпрос на време. Аз често като ходя по паркове и сред природата имам усещане, че току-виж някъде съм намерил някоя човешка глава, оглозгана от кучетата. Това е: кошмарът е около нас, защото той преди това е бил вътре в нас, защото той си е най-вече там, в душите ни...

И когато едно обезчовечено, потънало в най-глупава пошла себичност общество с фалшиви идоли и кумири (Гоце, Боце, бат Бойко, таварищите Сидеров и Вучков, Слави Учиндолски, Азис, Глория и... Петрана и пр. и т.н.), когато едно деградиращо най-усилено в нравствено отношение общество, в което човешкият живот даже не се цени изобщо, а какво пък остава за човешката чест, когато дори сме стигнали дотам, че не умеем най-човешки да разговаряме, когато около нас е пълно с намръщени, злобни, завистливи, високомерни и отчуждени хора, как тогава в такова общество да не убиват, да не разчленяват приятелите си, да не колят попове, да не изнасилват и убиват две родни сестри и т.н, и пр.?! Разбира се, че ще убиват, защото тези убийства са просто продължение на нравствената ситуация, която ги прави възможни: винаги ще се намерят слаби индивиди, при които потенциалната злоба и жестокост, пропила отвсякъде това обезчовечено и безчувствено общество, неумолимо ще избликне и ще доведе до ексцесиите, които се случват напоследък особено често около нас.

И дори толкова често се случват, че вече не им обръщаме почти никакво внимание. Ето например, изгоряха девет наши сънародници в навечерието на "националния ни празник", ала властта не се трогна и не обяви траур по загиналите. Никой от гражданството не се възмути когато президентът обясни, че девет изгорели са нищо, щото пък за свободата ни били умрели хиляди!!! Обясни това, перчи се сияещ на тържествата, приемите и парадите, а пък когато все пак след няколко дни се обяви траура, взе че отиде да се разведри на лов, отиде да убива вълци и лисици из планината! И когато и това се разбра къде е ходил да разведрява тъгата си по изгорелите, президентът не се извини, глупости, не, напротив, обвини тия, дето са ни информирали за страстта му към лова в "дезинформация"! Какво очаквате от един доказан лъжльо: но някой от българите да се разчувства от тази колосална наглост на държавния глава?! Някой да е тръгнал от възмущение да протестира?! Някой да се е засрамил че такъв кух човек ни е президент? Не, няма такова нещо: само неколцина “интернетни плъхове” се разгневихме, а мнозинството си се прозяваше в най-сладостни душераздирателни прозевки...

Друг идиот от нашия елит, от публичните ни личности пък отишъл да убие бяла мечка в Канада и за да се похвали за това свое геройство взе че се снима с окървавената й кожа! И това беше прието като проява на добър вкус и пичовщина, на които мнозина завидеха: има си човекът парици, що да не ги харчи и пилее както си иска! Да не продължавам още, понеже ми става гадно. Всеки ден се случват отвратителни неща, а публиката изобщо не схваща тяхната отвратителност, прозява се безчувствена и сякаш съвсем обезчовечено мълчи. Ето затова е така страшно да се живее у нас, ето затова и стават такива страшни и

68

жестоки "битови историйки", както ще кажат утре нашите умни и проницателни управници по тия "криминални случаи". У нас, нали чухте, нямало друга престъпност освен битовата и... "леко организираната", някакви групички само имало, а пък мафия хептен няма: единствената страна без мафия в света сме ние: това поне нещо да ви говори?!

И народът като чуе това ще въздъхне с въздишка на облекчение и ще отиде с вяла походка към леглото да си поспи. И да сънува сладки сънища. Ще спи, понеже много е зает със своята дребнавост и дори няма време да поговори поне пет минути най-човешки със сина или с дъщерята. Няма такъв един масов нашенец половин час да иде да пита учителката как е детето му – и затова, заради тази родителска незаинтересованост, по училищата ни вече има толкова много вандали. Никой у нас също не протестира когато се сблъска с някаква крещяща несправедливост, която обаче пряко не го касаела. Никой и не подкрепя протестиращите, които пък са се сблъскали с несправедливост, която пряко ги касае. Когато забележим на улицата, че някой страда или му е мъчно, се обръщаме на другата страна, щото смятаме, че е унизително да подадеш ръка на изпаднал в беда човек, стоящ "по-долу" от теб. Ще го направиш само ако има камери наблизо, както например правят Гоце или Слави, та цяла България да научи за сълзливата им, ала така фалшива милозливост.

И така нататък до безкрайност, стига толкова, станали сме страната с най-пошла народна психология, поради което и ужасът у нас все повече ще се засилва. Докато не се сепнем и не почнем да правим нещо за да го спрем. А трябва всеки да почне от себе си – като победи собствената си безчувственост и склонностите си към обезчовечаване. Просто е, оттук се тръгва, друг начин няма, тук е спасението ни...

25 май 2008, неделя

Центърът за развитие на личността HUMANUS

Центърът за развитие на личността „HUMANUS“ е свободна и жива общност на творчески мислещи хора.

Няма по-ценно нещо на този свят от личността. Откриването на способни, творчески мислещи хора, насърчаването им в един начален, особено труден период на личностното им развитие, е главна цел на Центъра HUMANUS. Прообразът на Център HUMANUS е създаден през 1992 година, като тогава e учредeно Бюро за психологически консултации, психотеренинг и психоанализа.

По идея Центърът за развитие на личността HUMANUS е свободна общност на търсещи, творчески и изследователски настроени хора, предимно философи, психолози и социолози, историци. Той обединява и подпомага работата на своите сътрудници по най-различни начини: участие в най-свободна обмяна на идеи, дискусии, семинари, курсове, други практически форми, оказва също методологическа и методическа помощ във връзка с личната изследователска програма и прочие. Центърът не възлага определени задачи на своите членове, а разчита на свободната научна и практическа инициатива и изява на сътрудниците си, които си координират усилията – на двустранна и многостранна основа – за постигане на определени, взаимно интересуващи ги и желани цели.

Всеки, който желае да се присъедини към Центъра, трябва да си изработи (напише) кратък ескиз на проект за изследователска програма, т.е. да изложи своята идея, по която смята да работи. В съвсем свободна дискусия членовете на Центъра обсъждат неговата платформа, при което още по-добре ще изкристализират възможностите за конкретно сътрудничество с един или друг член на Центъра. Всеки в Центъра е настроен да подпомогне, напълно безкористно и благородно, останалите сътрудници, с всичко, което може да е полезен. Във всеки един момент членовете на Центъра могат да потърсят контакти помежду си и да обсъждат възникналите проблеми, а при необходимост могат да предизвикат научно-теоретична, практическо-приложна, методологическа или друга сесия на Центъра, в която ще се включат ония членове, които преценят, че темата и докладите ги интересуват.

Центърът се самоиздържа с доброволни пожертвования и вноски на неговите членове, като разходите са му минимални, понеже центърът на тежестта в такъв род сътрудничество пада върху индивидуалната изява и инициатива. Например, някои членове на Център HUMANUS имат свои частни кабинети за психологически консултации, други пък работят в научни институти, или са преподаватели във висши или средни учебни заведения, накрая, имаме и сътрудници-студенти, които също работят по свои програми, ползвайки възможностите на свободното творческо общуване и взаимно подпомагане. Когато пък организираме някаква проява – примерно, научна сесия или семинар – разходите по провеждането й (наем на помещение и пр.) се поемат от самите участници.

Най-новата инициатива на Центъра е, че започнахме издаването на списание ИДЕИ, съвсем ново списание за философия, психология и духовност, чиято първа книжка излезе в края на октомври 2009 г. Неговата цел е да привлече творчески мислещи и желаещи да се изявяват на попрището на философията и хуманитарните науки личности, като самото списание е поле за документиране на изследователските

69

достижения на членовете на Центъра. Ето това е една най-важна възможност за изява: след като в научната общност на Центъра даден човек бъде подпомогнат и насърчен да развие идеите си, след това резултатите от изследванията му ще бъдат публикувани в списанието.

Списание ИДЕИ е списание за философия, психология, религия, изкуство, култура. То е списание за небезразличните към истината – истината за нас самите като човешки същества, но също и като българи, като европейци. Длъжни да търсим страстно и упорито ония базисни истини, от които зависи животът ни; защото ако не го правим неизбежно загубваме ориентир и посока. Поради което съществуването ни започва да се обезсмисля и проваля.

Списание ИДЕИ ще се списва от хора, чиито стил на мислене и писане е несъвместим със стереотипа на постмарксистко-ленинско-комунистическата идеология. У нас реформа в институциите на философията не беше направена, както не беше направена промяна и в сферата на висшето образование, за средното да не говорим. Ето защо около новото философско списание ще се обединят представителите на едно ново поколение философи, което няма нищо общо с казионната държавна философия-идеология, която господстваше у нас десетки години. Страниците на списанието ще са отворени за всички мислещи и имащи какво да кажат хора у нас, включително и за представителите на по-старото поколение: Ц. Бояджиев, К. Янакиев, Н. Василев, Ст. Пенов, Ал. Пацев, С. Герджиков и други.

Автор в списанието може да бъде всеки, който има какво да каже в областта на философията, психологията, религията, изкуството, духа. Философията е нещо широко и безкрайно по обхвата на проблеми и тематични области, така че за някаква ограничителна "концептуална рамка", по мое виждане, не бива да се говори.

Списание ИДЕИ е плуралистично, т.е. богато на идеи списание, в което свободно съжителстват най-различни философски направления и тенденции. Които са влезли в един също така най-свободен диалог по същинските, по най-значимите проблеми и теми на съвременната философия. За философите е съществена истината, и тя трябва да бъде търсена в най-пълноценно сътрудничество на различните философски идеи и концепции. Ценна е също така оригиналността на виждането, на начина на изразяване, на прилаганите методи и прочие.

При дискусионните сбирки на Център HUMANUS, организирани от председателя на неговия КС в съвсем свободни дискусии се появяват най-нови и ползотворни идеи и инициативи за разнообразяване на дейността и сферите на коопериране на усилията. Например г-н Алесиян Пацев, философ и психолог, специализирал източна философия в Университета в Делхи, който преподава тази философия в НБУ и ПУ, създаде свой Център за будистки изследвания. В него ония членове на Центъра за развитие на личността, които имат интереси в тази област, могат да си сътрудничат още по-тясно.

Това е бъдещето: ония наши сътрудници, които напреднат в дадена област, сами стават титуляри и си основават свои центрове, в които привличат нови сътрудници. Знайно е, че този е естественият път за развитие на автентичните философски и научни общности – създаване на различни философски и научни школи – който принцип обаче в съвременната бюрократизирана сфера на държавното образование и наука у нас се оказа, че просто не работи. Ние се мъчим да му придадем живот и с постигнатото досега сме оптимисти да смятаме с пълна убеденост, че този е верният път.

Това е съвсем накратко изложена същината на нашия Център. С тази структура Центърът има големи възможности за развитие на творческия потенциал младите хора, които желаят да се включат по някакъв начин в неговата дейност.

Центърът HUMANUS се ръководи от КООРДИНАЦИОНЕН СЪВЕТ, който се състои от председател (управител) и трима члена. Председател на КС на Центъра за развитие на личността HUMANUS е неговият инициатор и създател Ангел Грънчаров, а членове са Алесиян Пацев, Стефан Пенов и Станимир Георгиев.

Ролята на ръководителя на Центъра е да свързва и координира усилията на неговите членове, като основното му внимание е насочено към работата на изследователска група по систематична и практическа философия и психология на човека, а също и към издаването на списание ИДЕИ, на което председателят на КС на Центъра за развитие на личността HUMANUS по право е главен редактор. Г-н Стефан Пенов, ст.н.с. и доктор по философия, работещ иначе в Института за философски изследвания към БАН, си има изследователска група по религиозната философия.

Принципът на структуриране на Центъра е такъв, че той е отворен за нови и нови изследвания и за привличане на нови хора, които споделят идеята на Центъра и имат потребност да общуват, да обменят всякакви идеи, да принадлежат на една жива общност от мислещи хора, каквато по естеството си е Центърът HUMANUS. Като целта му е именно подпомагане на сътрудниците му за да развият оптимално своя творчески потенциал.

Председател на КС на ЦРЛ „HUMANUS“: (Ангел Грънчаров)

София,

70

5 ноември 2009 г.

В канона на безличието

Ще има ли действителни промени в образованието?

Образованието е изключително значима сфера в духовния живот на всяко общество. Именно в тази сфера се формират интелектуално и волево младите хора – бъдещето на нацията. Затова ми се струва, че няма по-голяма опасност от тази училището да стане последният “ешелон” в духовното и културното развитие на дадена нация. Но смея да заявя, че тъкмо това се получи с нашата система на образование и възпитание. Ще се аргументирам, но преди това трябва да се запитаме:

Защо стана така?Това е сложен и “многоаспектен” въпрос; трябва да се имат предвид няколко основни предпоставки.

Първата група са общодуховните, които се заключават в следното.Най-напред това е крещящото неразбиране на образованието и възпитанието като специфични

духовни дейности по приобщаване на нечии съзнания към определени ценности (знания, общозначими истини и чувства, нравствени норми и правила). На тях се гледа като на нещо много по-прагматично: добиване на сума от знания и навици, необходими за бъдещата “социална реализация” на индивидите. Към средата на миналия век под мощното влияние на позитивистичния канон, формирал се на основата на бурния растеж на научното познание, започна постепенно да си пробива път едно такова отношение, което в ХХ век избуя до крайност. Смятам, че то се изрази в съвсем определени позитивистични и технократични тежнения в начина на мислене на епохата. Така силно занижена се оказа възпитателната функция на училището, университета, института.

Но има и чисто социални предпоставки, валидни вече не само за нашето общество. Най-напред още през 30-те години в СССР, а у нас след 9-ти септември 1944 г. бе положена основата на административно-командните методи в сферата на образованието и възпитанието. Това доведе до създаването на командно-педагогическа система с нейните методи, форми и средства за “педагогическо” въздействие. Над учителя и преподавателя се издигна йерархическата пирамида на образователната инстанция, където авторитетът се определяше от мястото, което заема съответният индивид в тази йерархия. Същевременно възпитаваният беше сведен до нивото на несвободен, несамостоен и манипулиран обект, третиран не съобразно неговата природа, а за външни, предпоставени от социума цели. Това неизбежно доведе до задушаване на активността и индивидуалността, самостоятелността на обучавания, а оттук и до невъзможността за формиране на творческо мислене. Започна да се насърчава изпълнителността и репродуктивното усвояване на знания, т.е. “зубрачеството”, което твърде се цени от възпитателите.

Като резултат от тези процеси започна да се формира тип личност на изпълнителя и конформиста още от училище. Скоро беше потъпкано личностното начало в името на един криворазбран колективизъм на основата на безличността. Духовните качества и ценностните характеристики на личността започнаха да се формират стихийно и нерегулирано – защото те не можеха да се “поберат” в една такава педагогическа система. Затова съвсем правилно на Февруарския пленум на ЦК на КПСС (1988 г.) беше заявено, че е необходим механизъм, който “… отстранява от училището неговото бюрократическо еднообразие, освобождава учителството от всякаква унификация на мисълта, поведението, действията, открива път към творческа реализация”.

Какво трябва да се направи?Аз не смятам, че пътят е този, по който се тръгна преди няколко години, когато се създаде УПК, или

пък по който се готви да тръгне сега нашето висше образование. Това е пътят на “екстензивното” развитие на образователната система, в която по същество нищо не се променя. Необходимо е коренно да се изменят подходите и механизмите, за които стана дума. Необходимо е да се съкруши командно-педагогическата система и да се конституират нови отношения на една истинска – педагогическа и възпитателна – система.

Най-напред трябва да се променят правата и отговорностите на отделните звена в системата (образователна инстанция – учител – ученик) и да се премахне опеката, която съществува по един командно-административен маниер. В самите училища е необходимо да се развият елементите на самоуправление, за които имаме традиция още от Възраждането: настоятелства, права на учителските съвети, родителски и ученически комитети с реални възможности за въздействие. Но основното е, струва ми се, признаването на учителя и ученика за свободни субекти, установяване на диалогично отношение между тях, премахване и изкореняване на дидактично-педагогическото и командно-административно отношение. Необходимо е да се разбере, че усвояването на знания, идеи и още повече пък формирането на високи ценностни качества на душата и личността е дълбоко интимен процес на взаимодействие на свободни субекти. Но, както казва Маркс, “и възпитателят трябва да бъде възпитан”. И ние трябва да признаем, че имаме огромна нужда от нов тип възпитатели, рожба на друг тип отношения в системата.

71

Ако това не бъде направено, ще продължават да се ширят нравствените деформации и безличността, изразявайки една бездуховност, която е най-голямата беда на нашето общество, изпълнена с непредвидими последици.

В-к Комсомолска ИСКРА, 14 ноември 1988 г.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: МЕТОДИТЕ

Как се преподава философия?

Да преподава човек философия не е лека работа. Много често нещата съвсем не вървят: разбира се, зависи си от хората, от преподавателя, но особено много от учещите. У нас има някакви доста остарели стереотипи за това какво трябва да прави преподавателят, които са неприложими в началото на 21 век. Необходими са много дискусии за това как по нов, съвременен начин преподаватели и ученици трябва да си партнират, та тяхното общо дело да бъде ефективно и успешно, с полза за учещите се. Аз лично съм човек, който много експериментира в преподавателската си работа. Крайно странен съм като преподавател. И често ме обвиняват за какво ли не. Благожелатели постоянно ми казват какъв трябвало да бъда. Обясняват ми как правилно "се преподавало" по моя предмет и пр. И т.н. Ето тия дни получих едно писмо от този род, написано от недоволен от мен млад човек, който има някакви претенции. Публикувам без особени изменения неговото писмо и по-долу моят отговор:

Скъпи господин Грънчаров. Пиша Ви защото се чувствам разочарован от Вас. Наистина когато човек се вслуша в думите Ви казвате неща, които наистина са адски верни и наистина могат да ни послужат за пример. Но когато се опитам да изкажа мнението си Вие винаги се опитвате да вземете думата и да ме прекъснете, винаги опонирайки моето мнение. Сега ще се опитам да изкажа мнението си без Вие да имате възможността да ме прекъснете.

Не се оплаквам, че имам 2 по Вашия предмет – един от многото съм. Оплаквам се от начина Ви на преподаване. Ако може да се нарече преподаване. Наистина – това сам да прозреш същината на един въпрос и да се докопаш до истинският му отговор е нещо безценно. Но ние не сме професори. Не сме свикнали да ни бъдат продиктувани няколко въпроса и дотам да изчерпаме темите на разговор. Не сме и хора, свикнали с това да разполагат със своята свобода на живот, пък и свобода на мислене. Ние сме хора, нуждаещи се от насоки. Съгласете се с мен, че дори Вие, навлизайки в света на Философията, сте имали нужда от насоки. Насоки от хора, докоснали се до мъдростта.

Не казвам, че имаме нужда да ни поднесете информацията наготово. Не казвам, че трябва да ни кажете "това, това и това" и ние на следващият път да Ви го издекламираме. Казвам, че имаме нужда от насоки. Имаме нужда от насоки в живота, в образованието, в какво ли не. И мога да Ви гарантирам, че и някоя друга насока по някой ваш въпрос не би ни дошла зле. :-) Не е нужна насоката да е свързана с Вашето мнение по въпроса. Може просто да ни зададете няколко ако ще риторични въпроса. Въпроси, подтикващи ни да мислят. Но не в писмена, а в устна форма. Защото ключът към знанието и разбирането помежду ни определено е разговорът.

Наистина това да можеш сам да се изправиш срещу един философски въпрос и да намериш отговора му е доста трудно. Още по-трудно е да Ви го поднесем във формата, в която Вие желаете. И дори някак да успеем да го направим Вие сякаш сте предубеден към нас. Предубеден, че всички от нас са настроени срещу Вас. И все пак мога да заявя, че жестоко се бъркате в това Ваше мнение. И все пак защо смятам, че сте предубеден към нас? Ако направите една малка справка, ще разберете, че най-високата оценка не надвишава "Добър" (4). И това някой да има 4 ще е абсолютно изключение. Знаете ли какво е настроението преди да дойде вашият час – "Еее, пак отнесохме 2-ките!"... Не че не сме се постарали да се замислим над някой въпрос, не че не сме прочели от помагалото ви или от интернет-блогът ви. Просто се нуждаем от насоки.

Четейки това мое писмо Вие би трябвало да разберете, че нито аз, нито останалата част от класа сме безразлични към предмета Ви. Не е достатъчно само ние да изявим желание за комуникация помежду ни, а е нужно и Вие да изявите желание. Но кой съм аз, че да желая каквато и да е промяна от вас? Вие си имате Ваша истина, а аз моя...

Надявам се да получа отговор на писмото ми.

Отговарям Ви на писмото. Въпреки че не мога да разбера как така тъкмо в моите часове да не сте могли да си изразите позицията, след като аз де факто друго не правя, освен да ви моля да направите точно това: да говорите. Ала почти няма такива ентусиасти, или са същинска рядкост: имам предвид хора, които са осмислили нещо и излизат с определено и твърдо разбиране. А от друга страна моята работа е да опонирам на всяко мнение. Това, че си гледам работата, не е недостатък...

72

Моята работа от друга страна не е да ви "очаровам", а да ви помагам в усвояването на някакви знания и умения. Когато някой пожелае помощ и съдействие, винаги откликвам. Разбира се, за да зададеш смислен въпрос трябва поне малко от малко да си навлязъл в проблемите; докато си извън тях, това просто няма как да се случи. Забелязали ли сте в началото на всеки час аз какво правя? Питам има ли въпроси. Какво обикновено се случва? Няма такива, нали? След като няма, аз никому няма да натрапвам своите обяснения. Помагам само на онзи, който пита, търси подкрепа, помощ, насърчение, сиреч на оня, които нещо прави, работи, опитва се, стреми се. На всички останали аз просто няма как да помогна. Защото ние с тях няма как да установим комуникация: те са извън проблемите. Разговорите и дискусиите с хора, които са извън проблемите, са наливане от пусто в празно. Под достойнството ми е да участвам в такива разговори.

Добре знам, че не сте "професори", и аз не съм такъв. И по тази причина сте се били нуждаели от насоки. Аз пък имам впечатлението, че аз друго в часовете освен да давам насоки не правя. Общо взето само аз говоря, кажи-речи. Как при това положение се оплаквате, че не давам насоки, и в същото време ме упреквате, че не млъквам. Чувствате ли противоречието?

Разбира се, аз участвам в осмислянето на всяко нещо, което някой е казал. Задавам въпроси, моята работа е да питам, но е добре преди да съм запитал, човек сам да каже каквото мисли – на спокойствие. Щом почна да питам, това в повечето случаи значи, че този човек почти нищо не ми е казал. С въпросите си аз му подавам ръка. За да не "потъне". Вместо да я поемат, много често учениците, които не са си мръднали и пръста да се подготвят по темата, още повече затъват, изтъквайки неосведомеността си. Затова се налага да пиша почти само двойки. Добре беше да бяхте казали от кой клас сте. Защото има класове, които не са като 11 ж. От него ли сте? Аз преподавам на 500 човека и не помня никакви имена. А и вие може да сте тук с измислено име, та на спокойствие да си излеете душата. Няма лошо, типично българска работа. Защо не казахте тия неща в клас?

Разбира се, аз няма да приема съвети за това как да преподавам и как да се държа нито от вас, нито от някой друг. Не ми пука, че вие тълкувате поведението ми в час като "неизпълнение на задълженията" ми. Просто не сте компетентен да оцените вярно какви са моите задължения. Когато един ден имате нужната квалификация, едва тогава можете да се изказвате по такива въпроси. Но и тогава не можете да налагате на някой друг какво било правилно да прави. Всеки решава сам за себе си – аз съм решил как да преподавам отдавна и неслучайно прилагам такъв метод. Просто ми писна да повтарям защо правя така. Ако поне малко се бяхте опитали да вникнете, щяхте да разберете отдавна.

Още повече че хора, при които липсва всякаква подготовка, самостоятелно осмисляне и пр., точно такива хора имат огромни претенции към моето преподаване. Неслучайно народът ни е казал: накарай мързеливия на работа, та да те научи на акъл. Двойки ще имат всички ученици, които нямат никаква подготовка по моя предмет. Които не полагат никакви усилия, а имат само претенции. Ще оставя и на поправителни изпити такива хора. Всеки трябва да си гледа своята работа. Ако си перфектен в своята работа, едва тогава можеш да имаш претенции към това как други хора си изпълняват задълженията, как те си гледат работата.

Това са глупости, че съм бил предубеден срещу някой. Все търсите основания да се оправдавате. Щом разбера, че някой нещо прави и търси, щом се интересува и работи, към такива хора съм безкрайно великодушен и ги насърчавам с най-високи оценки. Към тия, които нищо не правят, пък са така придирчиви към мен, ще бъда просто справедлив: крайно време е да се разбере, че всеки получава само това, което сам е придобил. И всеки ще бъде оценен по достойнство и справедливо в зависимост от постиженията, от реалните резултати. Като нищо не си постигнал, сърди се на себе си. Щом някому харесва мен да обвинява за собствените си несполуки и провали в обучението си по философия, нека да си го прави за свое самоуспокоение. Няма обаче как точно аз да призная шикалкавенето му. Нито пък ще пиша някому оценка, различна от 2, само защото на него му било хрумнало да ме шантажира или изнудва. Има един начин да постигне човек нещо в образованието си: ученето, работата, и поемането на цялата отговорност за собственото положение.

Така аз виждам нещата. Желая Ви успех!

Да, ето това са писмата, които си обменихме с един мой ученик. Възможно е аз някъде да греша, съвсем не се смятам за непогрешим. Ще предложа на всички мои ученици – сегашни и бивши – които идват в блога ми, да се включат в тази дискусия. За мен ще е интересно всяко мнение. Разбира се, аз тук, в своя отговор, не съм изложил пълно своето разбиране за това как следва да се преподава философията, което ме принуждава най-активно да участвам в самата дискусия. Нека всички бъдат пределно честни и открити, това е моето пожелание. Смятам, че като разумни хора можем да стигнем до сближаване на позициите. А иначе конфликтът е налице. За разлика от много хора аз смятам, че конфликтите и кризите са нещо твърде позитивно, и по тази причина не бива да се избягват. Сблъсъкът на позиции е нещо така естествено и полезно. Да поспорим тогава, та в спора ни да появят очертанията на една общоприемлива истина. Защото ако нещо е истина, то важи не само за някои, ами за всички...

73

25 януари 2008, петък

Дали някога ще спре агонията на българското образование?

Това е първата статия от една поредица, която скоро ще обединя под общо заглавие, което засега не мога да формулирам достатъчно прецизно и сполучливо. Но проблемът, който ме вълнува, е този: как и кога ще спре агонията на българското образование? Или иначе казано: как да намерим пътя към оживяването и възхода на българското образование? Понеже то сега наподобява нещо като гниещ труп, или, по-вярно казано – намира се в кома, предвестница на пълната смърт. И затова си заслужава според мен да се мисли в тази насока: как да намерим пътя към живота? Защото образованието, възпитанието, личностните взаимодействия не са друго, а форма на духовен живот. А днешната образователна система у нас е мъртва, тя и поначало е мъртвородена – затова и сее само смърт. Ето тази сутрин написах първата част, тия дни ще продължа.

Моят отговор на този въпрос ще бъде началото на една серия от публикации, свързани с разнищването на ситуацията в българското образование, в българското училище (средно и висше) – и на търсенето на спасителен изход от нея. Работил съм дълги години и в средното, и във висшето образование – и познавам нещата отвътре. Бидейки философ и психолог възприех този жизнено важен проблем като едно лично предизвикателство – понеже съм изследовател на човешките реалии и феномени. От доста години работя по родствени на повдигнатия проблеми, а от няколко години съсредоточих специалното си внимание към търсенето на изход от сложилата се плачевна ситуация. Тук просто ще съобщя някои от заключенията си.

Малко предистория. Няма да избегна и личния момент, нищо че разпространеният стереотип изисква личния момент да се избягва – оценяват го като неуместен. Ала в сферата на духовните неща, сред които образованието заема (или би трябвало да заема) едно от най-предните места, личностният момент не само трябва да присъства, нещо повече, трябва да бъде водещия. Защото тази е сферата на едно най-интимно отношение на личности – образованието е най-сложна сфера на непосредствено осъществяващи се, интензивни, целенасочени личностни взаимодействия, които при това се реализират изцяло практически, в непосредствения живот. Ето по тази причина и на това основание съвсем няма да изведа личностния момент "зад скобата", напротив, той ще се превърне в призмата, през която ще погледна на останалите проблеми.

През 1992 година бях уволнен от ПУ "П.Хилендарски" – след 7 години работа там. Причината да бъда уволнен формално е "съкращения в щата", но в действителност е: "личностни и професионални несъответствия", придобили една политическа окраска. Накратко казано: другарите ме изгониха от ПУ, понеже даже със самото си присъствие там смущавах статуквото – и спокойствието им.

Преживях немотивираното ми отстраняване като трагедия; не крия, че имах големи амбиции в областта на университетското образование по философия; продължавам и досега да смятам, че тази сфера е моето същинско призвание. След известно лутане какво да правя стигнах до идеята да създам частен Център за развитие на личността (дадох му името HUMANUS), в който съвсем свободно да правя това, което исках, което считах за потребно, но което ми беше забранено – понеже съществуващата образователна система беше изцяло чужда на моите иновации. Това стана в далечната 1994 година.

В Центъра заедно с група съмишленици и ентусиасти, философи, социолози и психолози по образование, започнахме интензивни изследвания в интересуващите ни области. Стремяхме се да работим не просто на едно теоретично и академично, а най-вече на едно практическо ниво: търсехме работещи идеи, които да бъдат приложени на дело, та да се постигне съществен ефект върху личността на обучаваните. В много от предприетите практически инициативи ние бяхме пионери в България: организирахме курсове по психотренинг и личностно израстване, открихме кабинети по психоанализа, започнахме работа по амбициозни проекти в области-табу, примерно в областта на психологията на пола, секса и любовта, практическата философия, модерната психология, анализът на духовните форми, антропологията. Все неща, които доскоро (до 1989 г.) бяха напълно непознати и забранени. В много от нашите инициативи се провалихме – бяхме прекалено изпреварили времето, бяхме нещо като прекалено ранни пилета – но в други постигнахме много, твърде много.

В 1991-1992 година в първото демократично правителство на Филип Димитров министър на образованието беше философът проф. Николай Василев. Той успя да наложи изучаването в средното училище на цяла серия от философски и психологически дисциплини, имащи пряко отношение към личностната област - като психология, логика, етика, философия на правото, философия, практическа философия. Това беше едно добро начало, ала след това дойдоха трудностите.

Най-напред се оказа, че липсват подготвени специалисти за преподаването на тия учебни предмети. Огромната част от досегашните "кадри" бяха подготвени и обучени за преподаването на марксизъм-ленинизъм и комунистическо "обществоведение", което в сърцевината си беше най-върл противник на личностно ориентираното образование и възпитание. Понеже акцентът там се поставяше върху "социалната

74

същност на личността", сиреч на обезличностяването й, а не върху нейната индивидуализация и просперитет на почвата на чисто личностното. Времето изискваше да се проведе същностна реформа в българското образование, която трябваше да започне от т.н. хуманитарна сфера – понеже тази област можеше да изиграе ролята на "влекач", за да се подкопае и срути овехтялата сграда на построеното по съветски модел командно-дидактично, анахронично и несъвременно, не отговарящо на нуждите на съвременността, образование и възпитание. Тук бих си позволил даже да заостря нещата: изискваше се коренна промяна, из основи, на съществуващото статукво и манталитет, т.е. беше дошло времето на една същинска духовна революция, която из основи трябваше да промени вредната, задушаващата личностността на младите система. Защото, от друга страна погледнато, всичко в тогавашното образование беше така прогнило, че просто се искаше леко побутване – за да се сгромоляса без остатък.

Но и това не беше направено. Разбира се, тогава липсваха много неща, но решаваща и фатална се оказа липсата на адекватен на времето субективен фактор, на личности, овладени от духа на свободата, от високото съзнание за мисия в толкова човечната духовна сфера на образоването, на личностното развитие и образование. Също така липсваше политическа воля за същностна промяна не само в образованието, но и във всички останали сфери на живота, поради което България безнадеждно изостана в сравнение с другите източно-европейски страни. Разбира се, в един момент изоставането в другите области (стопанската, финансовата, в сферата на собствеността и пр.) беше, макар и със закъснение, наваксано (имам предвид времето – 1997-2001 г. – на управлението на реформаторското правителство на Иван Костов), ала в духовната сфера нещата бяха така забатачени, така объркани, че продължават да са си такива и до ден днешен.

Оказа се, че за тия 20 години на преход и реформи българското образование си остана капсулирано в бронята на остарели, изцяло непригодни за живота догми и стереотипи, в него същностна реформа изобщо не беше даже начената и започната, в него, за жалост, нещата бяха оставени на самотек, на течението, водещо до пълна деградация. В българското образование се настани скуката, хаоса, безсилието на учителството нещо да промени, пълната инертност на чиновниците от образователната институция. В българското образование на възлови места се разпореждаха най-тъпи чиновници, нямащи никакво отношение към мисията на учителството и на образованието, имам предвид инспектори, директори, образователни бюрократи от среден и най-висш ранг, подковани невъзвратимо в догмите на марксизма-комунизма, а, следователно, изцяло вредни, също така паразитиращи, подобно на чакали, върху гниещия труп на българското училище и образование. А междувременно вонята от този труп продължаваше да трови духовната атмосфера в страната и живота на нацията.

Българските училища станаха нещо като лудница и като театър на абсурда: учениците не искат да учат и се бунтуват непрестанно – понеже не виждат никакъв смисъл в тая безумна агресия спрямо личностите им; учителите са безпомощни нещо да променят и се борят с отчаяността на обречените на гибел нещичко поне да спасят; а бюрократите, разбира се, пазят нищо да не се промени. Те във всичките тия години съзнателно направляваха и насърчаваха умело целия този хаос, понеже, казахме, съществуваха само за да вредят. А също и да дебнат да не би някъде "отдолу" да започне някаква промяна, която в крайна сметка ще обрече тях самите на гибел. Агонията на българското училище се задълбочаваше от година на година, ала външният наблюдател справедливо оставаше с убеждението, че на някои сили сякаш е крайно необходима една такава агония, едно такова разложение.

Явно на тия сили съвсем не им бяха нужни самостоятелно мислещи, свободни и достойни личности; на тях им бяха нужни съвсем несамостоятелни, податливи на всякакви манипулации и лъжи, несамостойни, затъпяващи "масово-типови продукти", сиреч, безлични същества-екземпляри, в които индивидуалността е на едно най-жалко ниво на развитие и изява. Изобщо някои среди явно са имали интерес младежта и нацията прогресивно да затъпяват, личността да деградира, а простотията да се вихри изцяло необезпокоявана и повсеместна. Оказа се, че на такава нация и държава култура, духовност и образование не са им нужни, напротив, са твърде опасни. Това, че една такава нация и държава по този начин биваха обричани на нескончаема бедност, сякаш също е влизало в плановете на ония сили, които вместо култура, духовност и образование у нас насърчаваха най-съзнателно развитието и апогея на чалгата. Която стана така многолика, че в днешно време всичко у нас е чалга, чалгата е така многолика, че имаме всякаква чалга и всякакви ментета – и в областта на музиката, и в областта на стопанския живот, и в областта на медиите, и в областта на политиката, т.е. във всяка една област.

В резултат сега сме стигнали дъното, от което повече надолу не може да се пада, което може да се осъзнае като се постави въпроса: кой е пръв "духовен" наставник и кумир на нацията ни? Отговорът е: или Слави, или Азис, или Вучков! Или Дим Дуков! Или някое друго такова недоразумение на природата! Друг такъв като тях нема! Някой да знае името на някакъв изтъкнат новатор в българското образование? У нас просперира наглата некадърност, а истински способните хора, т.е. личностите, които могат да бъдат двигател на промяната към добро, са поставени под непробиваем похлупак – да се задушават и да страдат от съзнанието, че са непотребни, че са вечни аутсайдери. При това положение нямаше как най-кадърното и

75

читавото от нацията ни да не избяга от тоталната просташка чалготека, в която се превърна нашата България.

Очертах в основни линии големия контекст, в който трябва да се мисли проблемът за българското образование. Сега ще пристъпя към описанието на отделните най-възлови проблеми, които трябва да бъдат решавани – понеже време и място за отстъпление вече няма.

Мимоходом обаче искам да отбележа, че в тия години, в който държавата нищо не правеше и само пречеше на промяната, за която настояваше самият живот, в Центъра за развитие на личността HUMANUS се работеше най-усилено по решаването на ред проблеми. Преценихме, че звеното, от което трябва да се започне, е средното образование, по-специално неговата гимназиална степен, на която младите хора преживяват един най-интензивен период на развитие на личностното самосъзнанието – и е престъпление да бъдат оставени на произвола. Понеже те имат жестока потребност от духовни наставници тъкмо в този период.

Учебните предмети от т.н. "философски цикъл" през 1992-1996 година се преподаваха така, че дискредитирането им в очите на младите беше неизбежно. Някои може би точно това са целели. Ние от Центъра решихме да поведем отчаяна битка за поправяне поне малко на отчаяното положение.

Тъй като у нас, да речем, психология тогава се преподаваше (в 1992-1996 г.) по един-единствен казионен учебник, който предъвкваше догмите на съветската психология от 30-те години, то най-напред се захванахме да направим адекватен на потребностите и на времето учебник. Който при това трябва да е на нивото на напредналата западна психология. В 1997 г. моят учебник Животът на душата: психология излезе от печат с неохотно дадената санкция на Министерството; учебникът ми беше одобрен, но не като учебник, а като помагало, "незадължително" за прилагане. Издателство ЛИК го издаде в 1000 бройки, които се разграбиха за броени седмици. Подготвихме ново, подобрено издание, то излезе в 1999 г., също без никаква подкрепа от Министерството, също в 1000 бройки, също свърши за броени седмици като топъл хляб. През 2001 година излезе и трето издание на учебника, ала тогава вече даже не търсихме санкцията на Министерството; беше безполезно; съветският учебник по психология си остана задължителен; появиха се други пародии на учебници по психология, които за разлика от моя получиха незабавна санкция от Министерството; някои среди надушиха, че това е златна мина и понатрупаха добри парици, издавайки учебници. На нас от Центъра ни стигаше обаче факта, че в няколко града в страната учители-ентусиасти и новатори преподават, на свой риск и отговорност, по нашия учебник; повече тогава не можахме да направим.

По същия начин разработихме и в следващите години издадохме учебници и помагала по логика, етика, философия на правото, също и по предмета, наречен "свят и личност". Същата съдба последва и тия учебници. Даже държавата направи нужното да попречи колкото може повече за да не проникнат идеите на нашия Център в български училища. Ние самите даже вече не опитвахме да получим нейната санкция за издаването им, понеже добре знаехме, че няма да я получим. Такава санкция у нас получават, драги ми български граждани, само приятелите и приближените на поредния министър на образованието-"реформатор", та и те да се облажат с някой и друг лев – защото от учебници се печели твърде добре. Ала в резултат днес учениците в масовия случай изобщо даже не си купуват вече техните калпави учебници – и отчаяните учители изобщо не могат да принудят някой ученик да си купи учебник; защото ако пък си купи, скоро разбира, че учебникът е калпав и неизползваем – и бързо го захвърля. В много от училищата по предметите от философския цикъл доведените до безизходица учители просто се преструват, че нещо правят, а учениците даже и не се преструват, че изобщо учат. Не е много по-различно положението и по повечето от хуманитарните, а също и по останалите предмети.

Нашият Център разработи освен учебници и нови, напълно модерни методики за преподаване на предметите от хуманитарния цикъл, за които продължаваме да смятаме, че трябва и могат да дадат пример, че промяна в българското образование е възможна. Това е голяма тема и ми позволете тук да не я развивам, понеже ще й отделя специално внимание в друга, нарочна статия. Тук само ще подхвърля, че основното в нашите методики е пренасянето на центъра на тежестта върху самостоятелните дирения на учениците, понеже добрият учител никога не отказва на учениците сладостта на намирането, на откритието. Т.е. нашата методика е точно обратната на разпространената – не учителят дава наготово някакви знания, които просто трябва да бъдат наизустени, а, напротив, ученикът, поставен в съответната познавателна ситуация, сам търси вариантите на решение, а учителят само го насърчава и подтиква. Ние наблягаме на онова, от което най-много се плаши българското образование, а именно, самостоятелното, свободното, личностно наситеното мислене.

Ще продължа в скоро време тия мои размисли. Надявам се, че може да се започне дискусия по казаното, та да се осмисли колкото се може по-цялостно реалната ситуация, в която се намира българското образование днес. Длъжни сме да постигнем истината за това, което става. Длъжни сме да открием къде грешим, което е предпоставка за това да се поправим. Глупаво е да се смята, че сме безгрешни – или че нещата в образователно-възпитателната сфера "все пак", макар и "криво-ляво", вървят, ерго: "И какво иска тоя Грънчаров бе, та ми се прави на интересен само?".

76

Убеден съм обаче, че хората, които са непосредствени участници в случващото се, имам предвид много от учителите, ще ме разберат. Ала само от тях не зависи почти нищо. Иска се обществен натиск за да стане изобщо нещо. А за тази цел се иска промяна в съзнанието на гражданите. Иска се те да победят примиреността си и да разберат колко е пагубна нагласата нищо да не се прави, а нещата в българското образование ако щат да идат на поразия, ако щат да вървят по дяволите. Така обаче повече не може да продължава.

24 януари 2010, неделя

Идеята и проектът за един “Център за развитие на личността”

(Нека да му дадем името HUMANUS – понеже така ще обозначим най-важното: човекът винаги и в търсене на самия себе си, на своята човечност.)

• Съществува потребност от общуване и обмен на идеи и чувства между човешките същества, всяко от които търси своята лична, дълбоко изстрадана и преживяна истина;

• Всеки от нас е личност, раз-личност, индивидуалност, самобитие, “нещо” уникално – и точно в това се състои ценността ни;

• Различията от всякакво естество между човешките същества са именно тяхното богатство;• На почвата на съществуващите различия е смислен обменът на идеи и чувства между нас,

диалогът, общуването, в което ние откриваме “родството в различността”, което ни прави човешки същества;• Различията между нас не трябва да бъдат потискани в угода на някаква абстрактна, непреживяна и

всевластна “общностност”, която в този си вид се опитва да ги потисне, елиминира и убие;• Човешките същества имат едно “свойство”, на което дължат всичко: това е свободата, която

трябва да обичаме всеотдайно;• Различията между човешките същества не трябва да бъдат потискани, напротив, в тях трябва да

се търси корена на нашата човечност;• Неприемането на индивида именно в неговата раз-личност е източник на нетолерантността, която

е враждебна на човешката същност;• Абсурдът е в това, че хората са склонни да се плашат от различията си, готови са да се откажат от

тях в угода на някаква зададена до тях “общностност” или “нормативна система”, която съвсем не иска да разбере и приеме тяхната уникалност, тяхното своеобразие и самобитност;

• В ситуацията на конфликт между личностното и деперсонализираното (безличното) приоритет трябва да бъде отдаден на първото, защото само личността (индивидът) е онова, което носи в себе си живот;

• Тайнството на живота трябва да бъде разгадано;• Съществуват истини, без които животът ни едва ли заслужава да се живее;• Същите тези истини правят живота ни пълноценен;• Истините, които дават пълнота на съществуването ни, трябва да бъдат разбрани;• Заблуда е да се смята, че истините, на които се опира индивидуалното съществуване на раз-

личностите, са изключително лични, макар че те в някакъв смисъл носят и един такъв момент;• Вероятно съществуват някои истини, които ни правят близки, които ни сродяват; благодарение на

тях ние не се чувстваме самотни в усилието си да живеем пълноценно;• Всеки от нас търси в лицето на други раз-личности онова, което го свързва с тях – и благодарение

на което може да постигне своето щастие;• Всеки от нас е “кълбо от различност”, което поражда нашето безпокойство, усещането че си

самотен, сам и отхвърлен от самодоволните общности;• Различията между нас са безкрайно многолики, ние не си приличаме изцяло в нито едно

отношение, но това не трябва да плаши, а да ни привързва един към друг;• Опитващият се да живее автентично индивид не е безразличен към ония, които правят същото;• Тази автентичност обаче трябва да бъде подложена на идентификация (съотнасяне), в рамките на

която тя постига самата себе си;• Човекът има засилена потребност от общуване в един свят, в който различията са превърнати в

извор на отчужденост;• В това общуване (диалог, обмен на идеи и чувства) се поражда прекрасното усещане за единение

на “гордите индивидуалности”, каквито без опасения трябва да бъдем;• Нищо не може да замени живото общуване между личностите, между “прекрасните

индивидуалности”, каквито ще бъдем само ако държим на различията си и не се отказваме от тях;• Интернет е една възможност този жив контакт и диалог между човешките същества да бъде

засилен. (А сега добавяме: друга такава възможност са страниците на списание ИДЕИ, създадено от

77

Центъра наскоро, а също така и една мрежа от дискусионни клубове, която започва да се създава из цялата страна. Прибавката е моя, А.Г.)

• Необходимо е да се създаде място, в което да се срещат личностите, държащи на своите различия и само така потвърждаващи човечността си;

• Различията между нас са от всякакво естество: възрастови, професионални, етнически, сексуални, религиозни, философски, морални, политически…;

• Но тези различия не трябва да поставят непроходими граници между нас, защото всички ние сме човешки същества;

• Много често обаче нашите различия издигат стени между нас, отчуждават ни един от друг, което не трябва да се допуска, срещу което трябва да се съпротивляваме;

• Стените на неразбирането трябва да бъдат съборени, ледовете на отчуждеността трябва да бъдат стопени – и това може да стане само с много човешка топлина;

• Ние се разбираме едва когато изхождаме от различията си и ги признаваме за необходими;• Мястото, в което може да стане всичко това, е един Център за развитие на личността, наречен

HUMANUS;• Той е място за срещи на една общност, в която никой не се страхува от различията си – и в която

диалогът и живото общуване е безусловен императив на съществуването;• Към тази общност може да се присъедини всеки, който споделя нейните принципи, изразени по-

горе;• Формално условие за присъединяване в нея е изискването “кандидатът” да декларира вярност

спрямо принципите й; той също трябва да ангажира общността с поне една своя идея;• Към общността могат да се присъединяват и “слушатели”, които още не считат себе си готови да

получат статута на пълноправни участници по някакви свои съображения.

(Забележка: Този документ е изготвен при създаването на Центъра през 1994 година)

За да разберем какво е образование трябва да изследваме в дълбочина цялостния смисъл на живота

Изпратиха ми от Америка една книжка, която бързам да ви препоръчам. Казва се "Образованието и смисълът на живота", авторът е Джиду Кришнамурти – индиец, голям духовен учител.

Преведох 3 изречения, които ме развълнуваха страшно много, защото казват една фундаментална, но по настоящем ужасно пренебрегвана истина:

"Образованието не е просто въпрос на трениране на ума. С тренирането може да се постигне ефективност, но не и пълнота. Ум, който е бил подложен само на трениране, ще бъде продължение на миналото и не ще може никога да открие новото. Ето защо, за да разберем какво е правилно образование, ще ни се наложи да изследваме в дълбочина цялостния смисъл на живота."

На английски идеите и изказът на Кришнамурти са брилянтни: точни, ясни, последователни и изчерпателни; на български – не чак толкова. Изглежда преводачът не е достатъчно навътре в темата...

Жалко! Дано това е единствено мой проблем, защото тази книга е евангелие! Би трябвало да я прочете всеки, желаещ да се произнесе за каквото и да било в "образованието"!

Написа: Павел Лазаров

07 януари 2010, четвъртък

Последен фалш

Един мой приятел ми съобщи наскоро потресаващия факт: бивш доцент по “научен комунизъм” се прехранва в момента като изнася в СУ “Св.Кл.Охридски” лекции за… Светия дух (?!!). Ясно е, че подобни перестроечни феномени, стигащи до неприкрит фарс, няма как да не са често срещано явление, щом трета година нищо не беше направено за ликвидирането на прословутите катедри по “марксизъм-ленинизъм” във вузовете. Те не само оцеляха, но и добиха куража, че безкрайно ще могат да паразитират.

Политикономистите, десетилетия проповядващи “преимуществата” на плановото централизирано стопанство и на тоталната държавна собственост, днес вече са страстни адепти на пазарната икономика и набързо скалъпиха курсчета по “мениджмънт и маркетинг”. На пазарната икономика те гледат както преди гледаха на “неотклонното” социалистическо строителство – като на възможност за апологетика с цел постигането на користно-кариеристичните си подбуди; в никакъв случай не подхождат от научна гледна точка, която не търпи подобни салтоморталета.

78

Преподавателите по “История на БКП”, най-идеологизираната и конюнктурна пропаганда, която е имала някога място в университетите, днес са си наметнали мантията на строги и безпристрастни “учени”, третиращи модерната история на България – и е чудно, че има наивници, които могат да вярват в една толкова съмнителна метаморфоза. Един от тях в опитите си да защити тяхната каста разви парадоксалната теза: ако ще трябва да се четат сега лекции по история на… СДС, ние сме готови да го правим: защото сме специалисти и професионалисти и сме най-добрите(?!). Досущ същото, което искат да правят комунистическите дипломати, плачещи сега за кариерата си…

“Научните комунисти” (имаше и такива!) пък направиха най-зашеметяващия скок – към дебрите на несъществуващата и отричаната от тях самите политология и, изглежда, се чувстват уютно там, щом като още не са освиркани. “Цялата работа е в смята на акцентите – дълбокомислено твърдеше един побелял доцент, цял живот вадил хляба си от теорията за диктатурата на пролетариата. – Досега отричахме буржоазната политология и хвалехме комунизма, а отсега нататък ще правим обратното: ще отричаме комунизма и ще хвалим буржоазната политология!” Тоест досущ байганьовското: “Маскари си бяхме, маскари ще си останем!”.

Същото е положението с някогашните “марксически философи” – “смята на акцентите”, “пазарна конюнктура”, “съвест под наем” и пр. Малцина са ония, които не са си продавали душите и имат моралното право да застават пред студенти. Душевният хоризонт на марксистките философи се простира в тесните граници от “Анти-Дюринг” на Енгелс до “Материализъм и емпириокритицизъм” на Ленин, но независимо от това се надяват, че никой няма да забележи фалшификацията.

Успешно завършилите метаморфози в тази сфера нямаше да минат ако съвестта и моралът бяха познати “продукти” сред пасмината бивши “идеологически работници”. Но не би: някой да е чул след пропадането на комунизма и марксизма за масови оставки на ония, които живееха от безогледното му пропагандиране?! Или пък да е станало поне едно самоубийство? Не, няма такова нещо, а има: “Ний пак сме тук!” – червенобузести, нахални, безпардонни, с лакти проправящи си пътя…

Хуманитарните и особено социалните науки са в тежка криза, тъй като не бяха друго, а безсрамна апологетика на комунистическата система. Моралната деградация на “кадрите” в тях е ужасяваща – гореказаното е само илюстрация и пример. Десетилетия възпитаваното верноподаничество и господството на лъжата в тия среди не могат да бъдат излекувани и на тяхно място да дойде (откъде?!) научната добросъвестност, обективност, честност, всеотдайното служене на истината. Липсват нормални вътрешно-научни отношения и механизми, които естествено да ограничават безскрупулната и готова на всичко посредственост – и същевременно да дават път на талантливите и способните за наука. Необходимо е час по-скоро да бъде разбита сферата на възпроизвеждащата се посредственост и нейната псевдонаука, която продължава да паразитира, уповавайки се на това, че държи командните постове в свои ръце (мнозинство във факултетни и научни съвети, атестационни комисии и пр.). Нейното упование сега е на по болшевишки превратно разбираната “демокрация”, свеждаща се до това масата некадърници, недопускащи промяната, да продължават да налагат мнозинството си и да диктуват развитието на нещата. Т.е. добре познатата ни социалистическа “демокрация” – вечното условие за съществуването на мързеливите, неспособните, заспалите.

А отстраняването на тази напаст може да стане единствено с един нов закон за науката, бързо и ефективно приложен в живота. Той трябва да бъде приоритетен след приемането на икономическите закони. Ликвидирането на катедрите по марксизъм-ленинизъм е една от първите му задачи.

Защото цинизмът на маркс-ленинските пропагандатори вече надминава всички граници и достига анекдотични измерения. Сега в техните среди е популярна една мисъл, с която искат даже признание на… заслуги. “Понеже некадърно преподавахме марксизма-ленинизма – тъй като бяхме “вътрешни опозиционери” – ние най-много допринесохме за краха на комунистическата доктрина, а оттук и на цялата система!”

Този е абсурдният финал на бързо половинвековното присъствие на марксизмо-комунизма из нашите университети.

Публикувано във в-к ВЕК-21 на 9.06.1992 година

Кога ще атакуваме образователната бюрократична цитадела?

Преди време призовах повече хора да хвърлят по някое око на новата Програма на МОМН за "кардинални и фундаментални промени" в горкото българско образование. На мен самият ми беше нужно доста време за да дойда в съзнание след като я изчетох. Тия дни се надявам да се съвзема и ще напиша своята оценка, която ще публикувам тук. Бъдете спокойни, обещавам да кажа мнението си, стига като почна да пиша да не изпадна в безсъзнание – щото наистина Програмата у мен специално буди чувства на пълно отчаяние!

79

Междувременно други хора, дейци и съмишленици на т.н. "ново образование", от известно време провеждат смислена дискусия по същите тия проблеми. Един от тях, г-н П.Лазаров, си е направил труда да обобщи изразените в дискусията предложения, което е изключително полезна работа. В диалог с него по тия въпроси обаче разбрах, че той има следното разбиране: да не бързаме с писането на статии по проблема, а първо да се опитаме да повлияем с нещичко на Министерството, та белким в Програмата бъдат внесени промени. Аз му възразих така:

Не съм съвсем съгласен с последното. Вижда ми се крайно неоправдан оптимизъм вярата, че може някак си да се повлияе на образователната бюрокрация, сътворила този документ, навяващ асоциации с Тезисите на Т.Живков за развитие на българското образование (говоря за език и стил, но също и за идеи). Статиите, публикувани из медиите, включително и в интернет, могат да повлияят някак на общественото мнение, а пък на тази основа би могло да се очаква някакъв граждански натиск, което е по-реалистично да повлияе някак на министерските бюрократи; а директните съвети към тях са безнадеждна работа.

Тях, бюрократите от МОМН (МОН), сътворили този епохален документ, и министърът не може да ги подбутне, та някакви съвети отвън ли ще им повлияят?! Ето защо според мен статиите трябва да предхождат, да са преди опитите директно да се повлияе със съвети на образователната бюрократична цитадела. Нарочно, неслучайно употребявам такива термини. Не че съм "анархолиберал" или нещо такова. Просто защото съм дълбоко убеден и твърдо смятам, че подобни едропанелно-епохални програми у нас се пишат с цел нищо да не се промени, а не нещо да се промени...

Единствено силен обществен (граждански) натиск може да повлияе на разгащилата се до крайна степен образователна бюрокрация, на която съвсем не й пука какъв е смисълът на образованието; нея я интересува единствено собственото й оцеляване. Ако й дадете някакви съвети как по-ефективно може да оцелява в създалата се нетърпимо-кризисна ситуация в българското образование, могат и да се вслушат в съветите ви; но ако почнете да давате смислени съвети за по-същностни промени, които да разклатят нейната власт, ще имате много здраве и от мен ако си мислите, че ще успеете нещо да прокарате.

Затуй: давайте първо да почваме със статиите. Потребно е да се пуснат тук-там смислени идеи за промяна, да се провокира към замисляне общественото мнение, да се зароди граждански натиск върху ръководството на МОМН, та поне малко от малко да има надеждица да се вслушат в предложенията ни. Аз мисля, че този е пътят.

Преди две години и малко повече избухна всеобща учителска стачка, продължила повече от месец; тази стачка, представляваща по същество силен и огромен граждански натиск, не можа да предизвика промени в системата, а породи само насмешките на бюрокрацията и министъра (помните ли подигравката за "седенката"!), та сега с причесани докладчета ли ще я уплашим? Така е, понеже българската образователна бюрокрация има усещането за всесилие; та нима имате илюзията, че можете да я уплашите с някакви си там умни и интелигентски забележчици и предложения?!

Нека бъдем реалисти: бъдещото развитие на българското образование зависи от надделяването на едната от двете сили, борещи се налагане на своята представа, на своята визия за бъдещето. Едната сила, безкрайно по-мощна, е тази на образователната бюрокрация, имала 60 годишна абсолютна власт, която се бори за едно-единствено нещо: да не се случи никаква промяна в статуквото, която може да застраши монополното й положение. Другата сила се състои от отделни отчаяни индивиди, дейци на образованието, които виждат пагубното развитие на нещата, искат смели промени, готови са на всякакви жертви стига нещата да си отидат на точното място – ала, за жалост, са така разединени, че за момента с нищо не застрашават статуквото и системата.

Затова ако човек се опитва да обедини и насърчи силата, искаща промени, трябва да работи за консолидирането й. Ако обаче почне да дава съвети на бюрокрацията, ако почне да търси единодействие с нея, това е заявка за минаване на нейна страна, това е отказ от подкрепа на силите, искащи същностни и радикални промени в българското образование. Бюрокрацията веднага ще ви вземе под крилото си, стига да сте й полезен. Надявам се, не това е вашата цел (имам предвид дейците на "новото образование").

Битката е безжалостна. Реформаторите са твърде слаби – и затова нищо не се случва, а бюрокрацията тържествува и си позволява да се гаври над българския учител. Моята теза е, че трябва чрез медиите (интернет) да се работи за създаването на силно гражданско настроение в полза на смелите промени, което все пак има някакъв, макар и минимален шанс да повлияе на властващата бюрокрация – ако нарасне до степен да я стресне. Иначе никакви същностни промени няма да има, а мимикрията ще продължава да цъфти както е цъфтяла и досега.

Някой може ли да ми каже какво се е променило в българското образование от 20 години насам?! Имам предвид промяна в положителна насока. Аз не знам за такава промяна. Ако вие знаете, блазе ви!

03 декември 2009, четвъртък

6 коментари:

80

Павел Лазаров каза: Съгласен съм... с повечето от нещата, които казвате, г-н Грънчаров. Дори бих казал, че ако размишлявах само рационално, бих се съгласил с всичките ви постановки, но... Ето, вижте какво написах на колегите си от Новото образование преди 2 седмици – на думите на съмишленик „Повече неща в документа са доказателство, че се твори поредният "хартиен паметник" и никой няма намерение да прилага написаното освен насън”, отговорих:

„Дори да ни се струва, че хвърляме усилията си на вятъра, според мен този път смисъл има. Какъв е точно ми е трудно да кажа... Може би работата ни по този хартиен паметник ще ни обогати по някакъв начин... Не знам.”

И още: „Вече ви споделих, че без да съм сигурен, че ще повлияем на следващата версия на Програмата, усещам, че смисъл има. Дали съм бил прав, ще разберем съвсем скоро. Сега ще обработим мненията, ще ги изпратим в МОМН, ще видим реакцията от там – по текстовете и по общата ни постановка (която е "От приемственост смисъл няма!"), ще видим дали ще променим нещо в стила им на работа и в духа на документа. Това ще ни е ориентир за бъдещото ни отношение към тази власт.”

С горното искам да ви кажа само едно – че интуицията ми, за разлика от всеки друг път(!), ми казва, че смисъл има. Други аргументи в защита на позицията си нямам.

Павел Лазаров каза: Нека добавя и това, мнението ми/ни по програмата беше поискано любезно от зам.-министър, който за мен е „добър герой”, попаднал някак си в редиците на (как ги наричате Вие? ...) „образователната бюрокрация”. Вече имах възможност да се срещна и говоря със зам.-министър Ломева (След 5-годишни непрекъснати опити да проникна в образователното министерство, с цел да представя предложения за сътрудничество!).

Знаете ли, опитах се да се поставя за малко на нейно място. Да се поставя на мястото на свестен човек, попаднал "в гнездото на осите" в ролята на ръководител. В онези условия!!? Сред хората, упражнявали „60-годишна абсолютна власт” в образованието!? Какво щях да правя аз на нейно място? Обкръжен с бездарни бюрократи!? Какво?! – Същото, каквото прави тя в момента – да търся съюзници и подкрепа за смелите си идеи извън МОМН, като питам и искам мнението на хора, демонстрирали добра воля,... като начало. Как щях да се почувствам аз, ако на молбата ми за коментар по програмния ми документ, компетентните и добронамерени общественици (журналистите ги оставяме настрана) излязат с дузина разрушителни статии и интервюта? – Умирам! Умирам и толкоз.

Аз съм за това да дадем шанс на добрите герои в управлението, с компетентните си коментари, предложения и действия. Да им дадем шанс и подкрепа, но без да им спестяваме критиките си и без да преставаме да „копаем нашето си лозе”. Ако те се възползват и реагират добре на нашия стимул – хубаво, печелим всички. Ако ли не, ... (Предлагам да бъдем оптимисти и да изоставим за момент тази хипотеза.)

Не мисля, че е случайно, г-н Грънчаров, че вчера, докато ви пишех, пред очите ми се мъдреше статията ви за книгата на Гигеренцер „Гласът на интуицията”. Аз колкото пъти съм се вслушвал в гласа на своята, толкова пъти съм се уверявал, че е имала право. Така ще е и сега, макар и да ми е невъзможно да ви противореча аргументирано. :) 03.12.09 11:50

Ангел Грънчаров каза: Разбрах Ви; дано сте прав, дано интуицията не Ви подвежда; дано е точно така, както казвате. Дай Боже! Но ми се струва, че лесно промяна няма да има; живот и здраве да е, ще видим. Прав сте обаче, че трябва да се участва по всички възможни начини; дори и игла да може някъде да се промуши, не бива да се изпуска шанса. Аз ще се радвам особено много ако се забележи твърда воля за промяна у сегашния екип на МОМН; но дългият ми опит ме кара да бъда песимист; ако животът и развитието на нещата ме опровергаят, никой няма да загуби, всички обаче ще спечелим... 03.12.09 15:01

Павел Лазаров каза: Не помня да съм казвал, че промяната ще стане лесно, г-н Грънчаров. (Аз съм от хората за които твърдение като "нещата стават много трудно" звучат положително, защото наблягам на думата стават.)Та ние едва вчера започнахме да се питаме къде точно желаем да стигнем (българското общество имам предвид). Когато имаме яснота по горния въпрос, потегляме и стигаме..., когато стигнем.

Аз съм убеден, че ако нямаме положителна промяна до този момент, то се дължи и на доскорошната ни липса на визия, на ясна цел, на конкретен и подробен образ на бъдещето. За радост, откакто го има "Новото образование", вече преодоляваме това препятствие.

Искате ли да дойдете с мен при зам.-министъра следващия път? :) Ще ви помогне да сверите часовника си (каквото и да означава това точно). 03.12.09 16:15

Ангел Грънчаров каза: Радвам се на думите Ви, че нещата са се раздвижили и шансовете за промяна растат. Дано е точно така.

При заместник министъра не ща да дойда. Не умея да повлиявам на такива хора, по-скоро мога да навредя без да искам. Впрочем, министър Игнатов ми е състудент от Петербург навремето, знаем се, живели сме в едно общежитие. Сега, след като се възвеличи, не знам дали ще мога да разговарям с него, но с него специално съм готов да говоря. И да помогна ако мога с нещо. Макар че сте абсолютно прав, че нещата ще стават адски трудно; но поне да стават...

81

Нещо чисто и истинско, подобно на цвете, израсло върху бунището на посткомунистическата ни бездуховност

Човек направо не знае вече откъде да започне... добре, да почнем някак си:Драги ми дами и господа, живеещи из днешните предели на Отечеството, замисляли ли сте се

някога за това:Ядем отвратителни фалшиви колбаси, направени от боклуци. Наскоро научих, че се правели нашите

колбаси от някакъв "биоекстрат", извлечен от кокоши трътки, мас и лой, от кожички, клюнове, крачета, нокти. Пием фалшиво безвкусно мляко, което няма нищо общо с продукта, който създават кравите и овцете. Даже "прочутото българско кисело мляко" се състои от всичко друго, но не от мляко. Изглежда млечно туй кисело мляко, но като го разбъркаш, се точи като сополи... отвратително е. Нагъваме сухо сирене, приличащо на спечена гасена вар, което е най-далечен и неистински роднина на традиционното саламурено българско сирене, което сме яли всички някога когато сме били на гости при бабите си на село. (Аз лично никога няма да забравя невероятно вкусното овче сирене, правено от бабите и от майка ми!) Ядем хляб, направен изобилно от турски набухватели (от евтина мая) и от неизвестна, загадъчна субстанция, която нищо чудно да е синтезирана по химически, по синтетичен път: ние сме нация, която още Т.Живков навремето провъзгласи за "нация техническа, нация комунистическа".

Народът ни пие нещо, наподобяващо ракия и вино, което нанася осезаеми поражения върху мозъка и само издръжливият български ген е причина още нацията ни да не е дегенерила дотам, че положението да стане нетърпимо и необратимо. Но гибелните поражения на тази скоросмъртница-шльокавица върху мозъчната дейност ясно си личат най-вече върху резултатите от парламентарните избори, отразяват се на музикалните "вкусове" на множеството (от непрестанно щракане с пръсти мнозина получиха неконтролируеми тикове на ръцете си), пиенето на шльокавица се отрази пагубно и върху намаляването на потентността и на репродуктивните способности на мъжете, което засили демографската криза в страната и прочие.

Както са ни фалшиви кренвиршите, така са ни фалшиви и неистински медиите, такова ни е и образованието, такава ни е културата, такива са ни интелектуалците, в множеството си подвизаващи се от байтодорово време. Подобни на варовитото сирене, което плюскаме, са и водещите на разните предавания по националните телевизии: за нищо не стават, пълни боклуци, ходещи компедиуми на простотия и нахалство са, нищо друго не са. Стигнали сме до падението нравствен стожер на нацията ни да е Слави Трифонов (и кукуто бай ви Вучкова), което е най-красноречив показател за степента на нравственото ни израждане. Университетите ни са фалшиви също както е фалшива каймата, от която правят нашите кебапчета и кюфтета, цвърчащи и смърдящи на всеки ъгъл. Това, че тъкмо Бокова стана българският шеф на ЮНЕСКО – световната организация за култура!!!), е все най-крещящ симптом на ужасната, на плачевната културна ситуация на всестранен упадък и дегенерация, в която се намираме...

Да продължавам ли? Сигурно още много примери могат да се дадат. Всичко не може да се изброи, затова ще дам няколко примера, които казват всичко: Милен Цветков, Иван и оня другия... как се казваше де... ??? ... Андрей май беше?, има ли смисъл да продължавам повече? Ники Кънчев! Азис! Кондю! Митьо Очите! Бате ви Бойко! Венета Райкова! Хайде стига, казах вече туй, дето исках да река.

И в целия този потоп на фалш и простотия, дето ни залива, тия дни ще се роди нещо съвсем истинско и коренно различно: философското списание ИДЕИ. Списанието на мислещите хора, доколкото такива все още се намират из Българията. Списанието за личности. Списанието за хора, които не се оригват на смесица от чесън, шкембе-чорба, долнопробна шльокавица и на кебапчета. И които не мислят само за пищни цици. Списанието на европейските българи. Списанието, което иска да противостои на всеобщия културен упадък и дегенерацията на нацията.

Очаквайте списание ИДЕИ – чисто и истинско, подобно на духовно цвете, израсло върху разлагащите се отпадъци на посткомунистическата ни бездуховност!

06 октомври 2009, вторник

Наред с простащината и примитивизма днес в българската култура има безброй стойностни неща

Винаги е лесно да се недоволства от това или онова и да се рисуват мрачни картини на обществото, още повече ако човек е интелектуалец – тогава светът по принцип му изглежда по-скоро черен и неприветлив. Като хора с десни убеждения обаче ние знаем, че хората и обществото не са и не може да са съвършени. Разбира се, стремежът трябва да е да направим и оставим света по-добър, отколкото сме го заварили, но същевременно трябва да съзнаваме, че възможностите ни в това отношение са ограничени.

За съжаление съвременните масови хранителни продукти навсякъде в т.нар. развити страни, към които принадлежи и България, са, общо взето, далеч от онова, което би трябвало да бъдат като състав и вкус. При това не става дума непременно за съзнателно нарушаване на някакви законови норми – те съвсем

82

легално може да се произведени от боклуци или с добавяне на боклуци. Върхът в това отношение са, разбира се, американците с тяхната напълно безвкусна, мазна, пълна с холестерол и генетически модифицирана храна.

На другия полюс са например индийците, които ядат „екологично чиста” и при това (не толкова по религиозни, а по финансови съборажения) предимно вегетарианска храна. Въпреки това средната продължителност на живота на американците с тяхното нездравословно хранене е едва ли не два пъти по-висока от тази на индийците, които се хранят уж „природосъобразно”. Между другото една нова (мисля, английска) студия не открива някакво особено благоприятно въздействие на екеологично чистите храни върху здравето. А какво да кажем за Холандия, в която наркотиците са повече или по-малко легални – това не е ли пълно безобразие и не води ли до тотално израждане на населението?

Пошлостта в културата, образованието и медиите не са български патент. Съвременната западна "масова култура" е почти толкова отблъскваща. Разбира се, в посткомунистическите страни има някои допълнителни отрицателни и уродливи моменти, в някаква степен съзнателно стимулирани от подмолно действащите днес „бивши” тайни служби. Неслучайно посткомунистическата мафия се интересува от чалга и има своите бизнесинтереси в тези среди, а не в Софийската филхармония или Русенската опера.

Така погледнато, не само посткомунистическа България, но целият Запад е „декадентен”. Само че с тези определения трябва да сме предпазливи. Още на Маркс и на Ленин им се струваше, че капитализмът и „най-висшият му стадий – империализмът” загниват, но не излезе така. По-късно и на Шпенглер му се привиждаше, че Западът „залязва”. Когато си потопен в едно общество, е лесно да останеш с впечатление за упадък и разруха, но то може да е съвсем измамно. Ако вярваме на Тойнби, всички други култури (китайска, индийска, египетска и пр.) с изключение на тъкмо на европейската днес са вече мъртви.

Факт е, че наред с простащината и примитивизма днес в българската култура има безброй стойностни неща, докато в периода 1944-1989 такива имаше съвсем малко на брой и повече в живописта и музиката, донякъде в киното, но в никакъв случай не в литературата, хуманитарните и социални науки, философията и т.н. Посочете ми един стойностен философски труд от епохата 1944-1989! Това е лесно обяснимо – тогава имаше догматична идеологизация и нямаше свобода. Малкото на брой качествени литературни творби бяха създадени от писатели-некомунисти от старото поколение – Станев, Талев, Димов и т.н. А какви спънки се правеха на композиторите-„формалисти” като Константин Илиев и Лазар Николов! Социалистическият реализъм не произведе абсолютно нищо стойностно.

Днес нещата са коренно различни. След 1989 г. въпреки субективното впечатление за някаква „разруха” българската култура като цяло в никакъв случай не е в упадък, а тъкмо обратно – по-скоро във възход. Вярно, преди 1989 г. за някои сектори имаше повече държавно финансиране, отколкото днес, но поради силната идеологизация и липсата на свобода резултатът беше съвсем скромен или напълно липсваше.

Има обаче и един друг момент: въпреки че сме демократи, трябва да признаем: високата култура винаги е била висока, защото е била достъпна за малцина. От своя страна масовата култура затова масова – защото е за масите. От гледна точка на високата култура тя може и да е фалш и простотия, но пък от друга страна човешкият живот е толкова кратък и така прилича на трагедия и фарс, че не можем да обвиняваме хората, които търсят утеха на нея.

В човешката история никога не е имало общество, което да се е отдавало само на висока култура - дори в често идеализираната класическа Гърция не всички са били на нивото на Сократ, Аристотел, Платон, Есхил, Софокъл, Еврипид, Тукидид и т.н. Какво да правят хорицата, които просто генетически нямат умствения капацитет и/или социалния фон, образование и т.н. да се наслаждават на произведенията на високата култура?

Трябва да призная, че и аз не съм в състояние непрекъснато да се занимавам с литература, философия и класическа музика и на моменти слизам малко „в низините”, е разбира се, не например при най-бруталната чалга и под., все пак на някакво ниво. Петроний, арбитърът на изящния вкус в „Quo vadis“ на Сенкевич, в последните часове преди самоубийството си не иска да слуша за безсмъртието на душата, а за тривиални неща от ежедневието и последни клюки.

А и какво би станало, ако всички в България знаеха из основи философия като Ангел Грънчаров например? Ами на Ангел Грънчаров би му станало много трудно да издава книги и списания и въобще да си намери работа, защото всички други също щяха да издават не по-малко качествени книги и списания и той щеше да се загуби в това море от „качествени интелектуални продукти” :):)

Иначе на добър час на новото списание!

Стоян

(Забележка: Примерът с мен създава алюзията, че моя милост се бори за някаква всеобщоразпространена "висока култура за народа" или за "духовен кипеж на масите", при който всяка

83

перачка или доячка свири на пиано, слуша Бетховен, ходи на изложби на Вежди Рашидов и в свободното си време чете "философа"... Ноам Чомски. Такива идиотизми изобщо не са минавали през главата. Тези мисли обаче са минавали през разложения мозък на бесния сифилистик Ленин, към когото изпитвам органическо отвращение и презрение. Но който още е обичан, както се изясни напоследък, от доста идиоти и ченгета, в това число и интернетни. Държа да уточня това.)

07 октомври 2009, сряда

ГЛАВА ПЕТА: ПОВРАТЪТ

Как се подигравахме с "гениалната мъдрост" на сифилистика Ленин

Иво Инджев е написал в блога си текст (Ленин се крие, но е тук), в който ни съобщава, че в София имало място, където все още можело да се види една "веществена останка" от комунистическата епоха, именно едно огромно пано на Ленин. "Физиономията на Ленин, тази еманация на комунизма, бащински се усмихва под нахлупения си каскет на централен столичен булевард от фасадата на училищна сграда. На око паното е няколко метра, на няколко метра. Но трудно ще го забележите. Става дума за руското училище на булевард „Свети Наум” (бившия „Трайчо Костов” – каква ирония за осведомените…) в квартал „Лозенец” в София." – пише Инджев.

Както обикновено става в блога му, интересни са не само неговите коментари, но и коментарите на коментарите му. Искам днес обаче да се спра на първия коментар, който привеждам дословно; някой си "Кирил Кънев" като е изчел твърдението на Иво Инджев, че от сенчестата страна на училищната сграда "... лукаво наднича Владимир Илич. Това е метафората на днешна България!", е тъжно въздъхнал от обзелата го, предполагам, носталгия и затова е написал тия знаменателни думи:

Да не забравяме, все пак, че Ленин ни е оставил най-универсалната от познатите ни дефиниции на философската категория „материя“. Така или иначе, понякога ни се налага да я „потребяваме“.

Искал е човечецът да рече, че Ленин може да е всякакъв, може да е изверг, кръволок, масов убиец, сифилистично изчадие, Сатана и прочие, но пък за сметка на това е "свръхголям философ", който ни бил оставил "най-универсалната дефиниция" на философската категория "материя". И публиката, като е прочела това, е онемяла и млъкнала в нерадостен размисъл, понеже никой кажи-речи не е компетентен да обясни какво всъщност толкова "голямо" ни е завещал във философията таваришча с каскета Ленин; сиреч, "философският гений" на Ленин е защитен "бляскаво" от тоя Кънев, зад което име нищо чудно да се крие някакъв изкукуригал тотално доцент по комунизъм, каквито с лопата да ги ринеш все още из нашите "вузове и академии" – щото тая напаст явно е безсмъртна и е неунищожима, като самата материя!

Едва доста по-надолу в коментарите един човек, с име Georgi Georgiev се освестява от тази доцентска, и затова така загадъчна хипноза по "лениновия философски гений" и тежко въздъхва:

А иначе никога не започвам работа, без да си припомня че „Материята е обективна реалност, дадена МИ в усещанията“. Ужасявам се каква катастрофа бих предизвикал, ако не го взема предвид!

Като прочетох тия реплики, в съзнанието ми оживяха доста спомени около прословутото "лениново определение на материята", защото все пак моя милост е ставала философ във времена, в които се тръбеше наляво и надясно колко "ненадминато велик е Ленин", какво "гениално откритие" той бил направил по повод на материята; спомних си как като студент по философия разни идиоти-доценти са ме карали да чета "световноисторическата философска книга" на таваришч Ленин, наречена с така загадъчното заглавие "Материализъм и емпириокритицизъм". Заглавие, пред което комунистическите кретени от разните партийни пуцове, рабфази и комунистически "академии" (АОНСУ) изпадаха в някакъв животински екстаз, щото и да се съдерат, не можеха доживотно да разберат що значи тая учена дума "емпириокритицизъм" и прочие, и прочие. Лошото да си живял дълго е че имаш много да разказваш, щото много си преживял. И щото като почнеш да разказваш ставаш твърде скучен особено за по-младите, ала днес ще поема този риск.

Та в тази връзка аз мога много да разкажа. Става дума за епизоди, преживени около това т.н. "лениново определение за материята", мога да разкажа за разни преживелици, случили се както в "Мекката на комунизма", именно "Ленинград", където завърших университетското си образование, така и приключения, които преживях след като се завърнах в България с диплома на философ – и се озовах в среда, в която разни скудоумни доценти не правеха нищо друго освен публично да въздишат пред студентите по повод "лениновата гениалност" в това прословуто "определение за материята". Въздишаха, тюхкаха се като улични проституиращи лелки по младостта си и по "нравствената чистота и непорочност", тормозеха студентите да учат "ненадминатата ленинова мъдрост", и си прибираха в резултат най-тлъстички заплати за упражняването на този най-перверзен душевен тероризъм върху душите на тогавашната младеж.

Та наистина имам какво да разкажа в тая връзка. Много спомени, случки, събития, преживелици и пр. се оживиха в съзнанието ми (все пак в тия простотии премина моята младост!), някой ден може и да напиша повече, а сега искам да разкажа две неща, касаещи тъкмо оценката на "лениновата

84

свръхгениалност" по повод на туй "определение на материята", както и ще спомена един епизод, свързан с това как моя милост преподаваше темата, свързана с определението на Ленин.

Първото ми впечатление като студент от "философските произведения" на Ленин беше, че туй не е никаква философия, че тоя човек няма никакво отношение към същинската философия, че се изказва и пише за неща, от които изобщо не разбира, и то на едно най-дилетантско и профанно ниво, че е ужасно надменен, но и прекалено зъл, че натрапва на всички в очите мита за своята "непоклатима правота", че издиша по всички линии особено що се отнася до аргументацията и логиката, че е безкрайно скучен, некадърен и прочие. (Не знам дали знаете, но като студент Ленин многократно е бил късан все на един и същ изпит по логика и, доколкото ми е известно, заради този изпит не е могъл и да се дипломира, да вземе диплома по право!) Тези мои тогавашни и ранни, при това съвсем спонтанни впечатления и открития обаче ме хвърлиха в страшен уплах: Ленин в ония времена беше нещо като комунистическа икона, какво говоря, той беше комунистическият "бог"; да си помислиш нещо лошо за него беше същинско "светотатство". И оттук-нататък моята най-голяма грижа беше да внимавам никога и никъде да не се изпусна и да кажа какво мисля, щото лошо ти се пише ако си позволиш да оцапаш "светлия ленинов образ". Та затова тоя Кънев, дето пише и то като нещо "от себе си разбиращо се" за "лениновото универсално определение на философската категория материя", признавам си, ме ядоса толкова много, щото явно и той е от ония комунистически чутури, които не увират никога, които даже и в наше време не спират да сеят отровата на проклетия им "ленинизъм".

Да, обаче в 1985 година аз станах асистент и почнах да водя занятия със студентите от ПУ; "определението на Ленин" беше в центъра на тия занятия по тогавашните програми; аз съм писал в моята книга "Страстите и бесовете български" за някои свои преживелици в тази връзка, сега ще допълня нещичко; пък и някогашните мои студенти, на които съм преподавал, са живи и здрави и винаги могат да кажат какво съм правил в часовете си тогава, да кажат прав ли съм, дали не се правя със задна дата на не знам какъв си, за "дисидент" и прочие. Трябва да се отчете, че вече беше почнала горбачовата "перестройка", духовете почнаха да се поосвобождават, а когато руските вестници и списания (щото Горбачов първо махна цензурата и оттук тръгна разклащането и разсипването по всички линии на комунистическата митология, която за няколко години се срина!) почнаха да пишат открито за злодействата на Сталин, и "лениновият ореол" почна да пуши и да мирише на изгорено човешко месо. Та тия обстоятелства, свързани с тогавашната ситуация, трябва да се вземат непременно предвид, иначе няма да се разбере как е било възможно да стане това, за което искам да ви разкажа.

Аз съм от типа непоправими идиоти, които не могат да си кривят душата; проблемът ми е, че не мога да съм мръсник и не мога да лъжа хората, гледайки ги право в очите. По тази причина ми стана от първия миг невъзможно да говоря за "епохалните и революционни ленинови философски открития"; на първо време се отплеснах по други, близки ми до сърцето теми (вместо за Ленин говорех със студентите за Платон!), обаче моят доцент (Бог да го прости!), разбира се, за друго освен за лениновото определение за материята, горкият, не можеше да говори, той само това е повтарял пред студентите, също е настоявал да учат за Ленин в моите семинари. И ето че студентите почнаха да ме подпитват да им помагам, щото ги беше страх да не ги скъса на изпита. И така аз се озовах в небрано лозе, в есенното време, когато има и пазачи, абе изобщо животът ми се стъжни. Знаех добре, че а се разбере, че "онова там асистентче" не обича Ленин, с един шут другарите щяха да ме изритат от университета.

Уста не ми се отваряха да кажа нещо за "лениновата гениалност"; а да кажа какво мисля си беше цяло престъпление; от сблъсъка на тия противоположни мотиви в един момент почнах да се поболявам. С една дума, изпаднах в ужасна "екзистенциално-душевна" криза, която за кратко изпи силите ми. Почнах да ходя като лунатик из коридорите, с часове и дни се мъчех да запиша някакви "тези" върху "лениновите открития", които да дам на студентите, да им ги продиктувам, та да си вземат изпита, ала това не ми се удаваше, щото а се замислех, веднага в душата ми се надигаше жестока, неудържима погнуса от празнословието на тоя надменен сифилистик; наистина, в един момент душевните ми сили се изчерпаха, като защитна реакция съзнанието ми блокира, и аз пред студентите вече нищичко не можех да кажа за "Ленин"; в резултат взех сериозно да се замислям дали да не си взема шапката и да се махна от университета; този период беше един от най-тежките ми, това е било през 1986 година.

След известно време се съвзех и открито "нагазих в просото", т.е. "разкрих си картите", малко по малко почнах най-иронично да говоря за "лениновите открития", после основах Философски дискусионен клуб, и т.н. Много от студентите ме разбраха що за човек съм, появиха се много мои приятели сред тях (та аз станах асистент 26 годишен!), открито почнах да говоря с тях за това какъв нещастник е тоя Ленин като "философ", че бъкел не разбира от това що е философия, а пък прословутото "лениново определение за материята" е на най-дилетантско и тавтологично ниво, все едно казва "желязото е желязо, щото е желязно" и прочие. Да, говорихме си ний в клуба тия приказки, бяхме млади, усещането, че вършим "светотатство", палеше кръвта ни, но проблемът си оставаше: на студентите им предстоеше изпит при доцента, в който трябваше знаят нещо, да се опитват схоластически да го заблудят, че "Ленин е велик", он, човечецът, чакаше само това да чуе, като чуеше, че Ленин е велик, благо се усмихваше, и пишеше най-щедри оценки.

85

Но представи си че долови иронията, тогава лошо ти се пише! Ето затова ний в клуба, след дълги размисли, измислихме следната система за безпогрешно, приятно и без инциденти вземане на изпита по философия:

Доцентът в началото на всеки изпит ме поставяше до себе си и почвахме да изпитваме двамата; в началото, както се полага, минаваха неколцина зубрачи, доцентът се разкапваше от милозливост като слушаше как хубавичко пееха за "лениновото величие" и за "гениалното лениново определение за материята". А пък после почваше да го мързи, и ми разрешаваше аз да изпитвам, а той или излизаше, или пък също изпитваше, но аз гледах при него да отиват разните "комсомолски активисти", щото на тях, като примерни партийни кариеристи, им се полагаше хубавичко да са се накълвали от лениновите догми.

При моя милост обаче идваха по-нормалните студенти, аз се бях разположил в другата страна на кабинета или залата; с тях лесно се разбирахме, намигвайки си, разговаряхме за съвсем други, истински и най-интересни философски неща, за които доцентът (специалист по "лениноведение"!), и бъкел не разбираше; шоуто беше превъзходно, понеже и на мен, пък и на студента се налагаше чат-пат да произнасяме на малко по-висок глас думичката "Ленин" или думичката "материя" (без никаква връзка, разбира се, с предмета на разговора ни и по-скоро на изпита!), доцентът, за когото тая думичка беше равностойна на най-приятна музика, наостряше уши, усмихваше се мило, ний го поглеждахме също ухилени до уши (ний обаче за съвсем друго се смеехме, ала той, горкият, не подозираше!). А след това пишех шестицата на студента, който с облекчение си тръгваше, сторвайки поклони на щастливия доцент, чието душевно настроение зависеше най-вече от това колко пъти на ден ще произнесе или ще чуе магическата, подобна на мантра, думичка "Ленин". Впрочем, думата "материя" за такива като него играеше същата роля и имаше същия ефект.

Този спомен от ония години най-вече оживя в съзнанието ми като прочетох какво пише тоя Кънев за "лениновото универсално определение на философската категория материя". Не ща да споря с него, щото добре знам, че такива глави не поумняват. И по тази причина спирам дотук, понеже имам и много други епизоди да разказвам, ала за да не стана досаден, засега спирам съвсем ненадейно точно тук.

Приятен ден на всички, които имаха търпението да дочетат тоя текст! И на нямащите това търпение също желая приятен ден! Разбирам ги напълно защо не могат да имат такова голямо търпение да четат спомени, въртящи се около "лениновото определение за материята"... човек може да умре прав от мъка и от скука, като чуе само за "лениновите епохални открития", а какво остава да изтърпи нещо повече от това...

30 септември 2009, сряда

Декомунизацията в университета – кога?

Едва ли има нужда обстойно да се описва какво представляваха тези прословути катедри “Марксизъм”. Те бяха органична част от тоталитарната комунистическа система, която трябваше да осъществява идеологическия диктат на БКП над студентската младеж, да ограничава свободомислието, да “бди” над идейната чистота, да “мобилизира” тази част на обществото за изпълнение на партийните директиви, да неутрализира “идеологическата диверсия” на Запада и пр. Кадрите в тях са назначавани след конкурс с благословията на ОК на БКП след строга проверка на произход, преданост към партийната линия, абсолютна благонадеждност. При други равни условия предимство се даваше на членовете на БКП, разбира се. Някои пък просто “прескачаха” от апарата на БКП на работа на “фронта на науката”, други ставаха “учени” като награда за успешна кариера в комсомола или след завършване на партийни школи. Ясно е, че катедрите “Марксизъм” не са се занимавали с наука, а с пропаганда на идеологията: това, което се нарича “марксистко обществознание”, не е нищо друго освен приют на догматизма и схоластиката: жалки бяха опитите то да се представя за наука, при това “най-вярната”, “истинната” и пр.

Какво трябваше да сполети тези катедри от гледна точка на казаното? Можеше ли да се очаква “реформа”, или кардиналният изход е закриването им? Закриването им и обявяването на нови конкурси, изглежда, беше най-вярното решение, но това не стана. И в страната, и в ПУ. Така започнаха да се “преустройват”, т.е. да се нагаждат към новите условия за да оцелеят. Възможно ли е обаче това?

Единственото, което можаха да постигнат, беше, че си смениха името, катедрата стана “Обществени науки”, а “История на БКП” – просто “История”, “Научен комунизъм” пък за една нощ се пречисти от заблудите си и се събуди като “Политология” (т.е. в бившата “буржоазна наука”, непризната от него самия!), “Политикономия на капитализма и социализма” стана “Икономическа теория”, а “Марксистка философия” стана просто “философия”. Тази смяна само на имената обаче не означава нищо.

Студентите обявиха миналата година бойкот на тези дисциплини, но социалистическото правителство ги спаси, като даде “творчески отпуск” на преподавателите, и то от… десетина месеца, време, в което да се преустройват. Някои млади преподаватели не искаха този отпуск, защото той означаваше санкциониране и признание на професионалната им негодност, но бяха строго смъмрени, а най-упоритите бяха наказани.

86

Но ето че с изключение на философията другите дисциплини бяха обявени за свободно избираеми по решение на факултетите. Намалени бяха и часовете, което беше допълнителният стимул за опасната дума, която взе да се чува, думата “съкращения”. Никой още не е съкратен, но думата се чува. Наближава обаче неизбежността. Това е проблем, който може да взриви отношенията в университета. БСП и БКП могат да кажат, че това не е друго, а “лов на вещици”, и да защитят верноподаниците си. Говори се, че “Клубът по интереси” на БСП вече е дал “съображенията” си на ръководството на ПУ, което в голямата си част едва ли ще престъпи партийната воля! Изтъкват се и “хуманните” аспекти – какво ще правят след това тези хора, съкратените? Ръководството знае тези неща и чака. Докога обаче може да се чака?

Основният въпрос обаче е този: трябва ли да се оставят тези дисциплини в университета? И ако трябва, как да се подберат хората, които да ги преподават?

Идеологическите дисциплини в карикатурна и вулгарна форма играеха една роля, която играят дисциплините от един общокултурен и философски цикъл, който съществува във всеки престижен университет. Тези дисциплини, курсовете от лекции от този цикъл имат исторически, културологически, философски и духовен характер. Благодарение на тях се постига универсалността на университетското образование и се преодолява едностранчивостта на тясната научна специализация. Те са изцяло свободно избираеми, но определен дял от общия брой дисциплини, които студентът трябва да изучи, са от този цикъл. В ПУ са много силни факултетите от естествено-научното направление, докато хуманитарното е твърде слабо. Затова настроението, което може да вземе връх, е тези дисциплини изобщо да бъдат прокудени, и то не за друго, а защото частните интереси на тези факултети го диктуват. Поради това тези настроения водят до решимостта по-скоро университетът да бъде провален като такъв, но дисциплините от този цикъл да бъдат изведени от него. Същевременно алтернативността, която тези философско-хуманитарни дисциплини изискват (т.е. по всяка учебна дисциплина да се четат поне два курса от двама преподаватели, а всеки студент сам да избира при кого да отиде), е твърде нежелателна, защото това означава прецедент; разпростирането на алтернативността и върху другите, специалните дисциплини ще бъде фатално за системата, а също и за всички ония, които така са вградени в нея, че при свободната избираемост няма да просъществуват. Затова съпротивата е огромна – защото промяната не е в интерес на некадърните преподаватели и на… студентите, които нямат заложби и не знаят какво търсят в един университет.

Така че надделява становището да се намери изкупителна жертва, но да се съхрани системата. Такава жертва се очертава катедрата по марксизъм. Не че тя не го заслужава, но какво ще промени това?

Този процес на очистване на университета от старата комунална психика, която успя да задуши всякакво развитие в него, всеки чист интерес и творчество, която доведе скуката и апатията даже там, където трябва да кипи най-буйния духовен и интелектуален живот, го нарекох декомунизация на системата в него. Тя е истинската промяна, за която съдбата на катедрата по марксизъм е само поводът да се “преобърне колата”. Ще се намери ли кой да го стори?

Нищо обаче не е започнало в ПУ. Приказва се за “съкращения” и за “няма пари”. Носят се всякакви слухове и приказки. Две студентски стачки, споразумения колкото щеш, промяна никаква.

В България се раждат нови университети, а тук, в Пловдив, един университет умира…

Ангел ГРЪНЧАРОВ, ст. ас. по философия в ПУ “П.Хилендарски”

Статията е излязла във в-к ГЛАС на 18 май 1991 година

Можем ли да разберем тайните на човешката мисъл?

Тази сутрин публикувам още една глава от подготвяното тия дни ново, четвърто по ред издание на моята ПСИХОЛОГИЯ. Понеже ми се стори, че в страна, в която непрекъснато и в най-масови мащаби се демонстрира крещящо отсъствие и пълна неразвитост на мислителната способност, е твърде наложително да се обсъди темата за това как и кога човек мисли. Вярно е, по този начин рискувам да пропъдя от блога си последните посетители, но риска си струва – понеже целта е твърде благородна.

Казвам това, понеже забелязвам, че колкото по-важна и сериозна тема поставя, толкова по-рязко спада посещаемостта на блога; когато обаче човек напише нещо за Бойко Борисов, за Радка Пиратка, за Слави Трифонов, и тогава несметни множества и пълчища от техни фенове се отправят към блога, за да видят дали не съм обидил прекалено много кумира им – и да го защитят, естествено. Както и да е де, ето изложение на темата за съзнанието и мисленето, която помествам под горното заглавие, съдържащо един твърде важен за българското образование проблем. Убеден съм, че написаното по-долу ще е еднакво полезно и за мислещите, и за "не толкова мислещите", но поне искащите да разберат тайните на човешката мисъл:

Удава ли ми се мисленето?

87

(Кога ли в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност?)

Приятно четене и лек ден на всички!

29 септември 2009, вторник

Целта на познавателното отношение е истината, т.е. знанието за това, което е – “такова, каквото то е”. Но за да достигне до нея душата трябва да извърви дълъг път. Нека най-напред да се запитаме така:

1.Как да разбера феномена на съзнанието?

Ще изследваме душевната способност, наречена съзнание.Приемаме, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието. Не e случайно, че

коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума (разсъдъка, интелекта) е само един етап в познанието, в нашите познавателни инициативи, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него – е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация, необходима на мисленето и явяваща се негов “материал”. Това разделяне на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем същността му. Този жив поток на съзнанието е изключително подвижен и динамичен, ако го спрем – за да можем спокойно и поотделно да “разглеждаме” съставящите го “части” и процеси – рискуваме да си създадем съвсем невярна представа. Защото “спирането” и “разкъсването” вече е унищожило най-важното – динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока сърцевина.

Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да се улови и изрази естеството на това живо съзнание – без да му се прави дисекция като че ли е един труп (както правят в моргата!). В този последния случай животът вече го няма и колкото и да са изтънчени старанията и уменията на учените патологоанатоми, най-същественото – животът! – е безвъзвратно погубен…

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко: нали светът се появява само с “включването” на съзнанието? Нали без съзнанието светът е само гъст, “лепкав” мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието?

Светът за нас възниква само чрез съзнанието, без участието на съзнанието той би бил едно нищо, потънало в инертност, груба масивност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят, “този” свят, който “имаме” и познаваме. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси – защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят (“о-свет-ено”, идва от свет-лина!) става само чрез съзнанието, те са неразделно единство, а съзнанието е тъкмо озаряващата нещата светлина.

Грешката на оня възглед е: “огледалото”, съзнанието само си стои и не участва, няма никаква заслуга за появата и съществуването на света. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание. Ако предположим, че го има без съзнанието, той, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, “нашият” свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание. Тъкмо то има основната роля за неговата поява и съществуване.

Ние възприемаме света чрез сетивата (окото, ухото, носа, кожата, езика), чрез тях осъществяваме контакт с нещата, вещите, предметите. Как външният предмет се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията, които имаме за него? Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в “мост” между нейните два бряга?

Явно това, което “имаме” в съзнанието, не е самият предмет, а неговата идеална структура, неговия образ, създаден от съзнанието и съществуващ в него. Непосредствено ни е даден не предметът “като такъв”, намиращ се извън съзнанието, а неговата поява, неговото явяване в съзнанието. Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет – например тази книга – но в съзнанието ми се явява не книгата (тя там не може да попадне!), а нещо друго, различно, именно нейният “образ”, който вече е психичен “факт на съзнанието” или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума “феноменон” – “явяващото се”, “явлението”.)

88

Ако приема, че реалната вещ е същото, което и явлението й в съзнанието, ще допусна очевидна грешка: тя е “там”, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща ето сега тази книга, а второто, феноменът, явлението, е “тук”, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата. Следователно на съзнанието ни са дадени непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание, на тях трябва да разчитаме, стремейки се към познание – но чрез тях “имаме” вещите, света.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнася се с него. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума “интенцио”, стремеж, стремление, насоченост) и представлява основна характеристика на съзнанието и неговите актове. Всички актове на съзнанието, като се тръгне от възприятието и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, съответстват на него. Интенцията конституира (създава) съзнанието (и света!), изпълвайки го със съдържание, знание и смисъл.

Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените на сетивността (усещането, съзерцанието, възприятието, представите), на които се дължи красотата на света. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. Следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Но да спрем дотук и да се запитаме нещо друго, а именно

2.Какво прави мислещият?

Незаинтересованото съзнание, което се оставя просто отворено към нещата, нахлуващи спонтанно в него, е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чиито сноп лъчи се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

Най-напред ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната повърхност. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, т.е. да отидем отвъд нея, а значи да познаем невидимата им същност, тяхното естество, цялата истина за нещата и света, се налага да мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисленето душата използва целия си потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане.

Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, разсъдък, интелект и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В мисленето съзнанието се оставя да бъде овладяно от знанието, и затова прави всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието е толкова примамлива защото се основава на увереността, че чрез знанието съзнанието ще придобие дълбоката същност на нещата, техния закон, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани?

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава дори. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, “подгонена” от своето любопитство, а преди това от удивлението си. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го притежавали всички в детството си.

Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава такава способност, то съвсем не съществува. Всъщност съзнанието за непонятност и неизвестност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението, е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието, е безмълвен – или пък ние сме се разучили да го чуем? Можем ли да чакаме от него отговор на своите въпроси и търсения?

Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме единствено на себе си: мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в скритата от погледа ни същност, в неговата сърцевина.

Така мисълта се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението и успява да го овладее и подчини на себе си. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е определил разума за законодател на природата.

89

3.Но все пак как мисля?

Психологическата страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставка с неговата логическа природа. Според логиката (науката за правилното мислене според законите на самата мисъл) хората, опитвайки се да мислят правилно, т.е. да спазват правилата на истинната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно да стигат до едни и същи изводи. Логиката не се интересува от това какво мислим, също и от това за какво мислим, а само за това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата човешка страна. Тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднакво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключително многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове. Следователно реалното протичане на мисловната активност е естествената територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се стреми да разбере защо така мислим, т.е. какви са условията и психологическите “механизми” на естествената човешка мисъл.

Най-напред тя изучава мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Ясно е, че чистата любов към знанието съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Оказва се, че обикновеното човешко мислене обслужва решаването на практически задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него. (От това следва ли, че не бива да се питаме как можем да постигнем истинското мислене?)

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. знанието, което имаме, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но поведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит, то зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той е открил за себе си в този свят. Затова мисленето на човека не е чисто и логическо, а е “сплав” от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога даже ако изходът е ясен и безспорен, то индивидът е в състояние свободно да избере нещо друго, дори и да е “неразумно” и т.н.

Мислейки, човек въпреки всичко е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата на всяко мислене – ако иска да се занимава с мислене, а не с нещо друго. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват материал на мисловната активност, онова, което подлежи на “обработване” по-нататък. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието, който представя нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредствено пред “взора” на това съзнание. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или за някоя друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено и “гъмжи” от такива феномени-представи, а мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре.

Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е т.н. представно или нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновеното мислене на хората е повече представно; то обслужва добре потребностите на живота, макар че е хаотично, несъгласувано, вътрешно противоречиво. Така нареченото същинско мислене – мисленето чрез понятия – от своя страна е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред конкретните, “плътни” представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които “познаваме” или сме виждали) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглежда” поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, или просто интересуващото ни.

Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат на това в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречен понятие (понякога го наричат “концепт” или “обща представа”). За да възникне обаче понятието, валидно вече за вид или род неща, се прилага друга процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активност на съзнанието (образуваща понятията), е първата стъпка на мисленето,

90

неговото начало: най-напред понятията трябва да бъдат направени ясни. Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и за “опериране” с тях. Тук лошо звучащата дума “опериране” (и също “боравене”) може спокойно да бъде заменена с думата игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

4.Дали мисленето не е игра?

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, като че ли наистина е в сферата на мисълта: няма нещо, което да не можем да си помислим, няма сила, която може да ни попречи да мислим така, както ние искаме – и каквото искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае предел и покой.

Свободата наистина е първото условие на мисълта, без нея мисленето ни е лишено от жизненост и дух – и затова е фалшиво, изкуствено и дори мъртвородено. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на нейния порив и на дълбокия патос на самото мислене. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява. Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението (фантазията), то подхранва неговата свободна и съзидателна мощ.

Затова мисленето е истинско царство на свободата, имащо за свой корен човешката душа (представителка в човека на вечния и надчовешки дух), която е способна да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, то само се върти в кръга на известното, на баналното и изтърканото от употреба, на стереотипното, на онова, “което си знаем и без да мислим”…

Използването на понятия (а това са думите!) и на изречения, изграждащи тъканта на мисълта, всъщност означава, че мисленето е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на “вътрешна реч”, когато говорим, ние всъщност мислим на глас и това е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно – в основата на което лежи определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването.

Противно на това, което обикновено се смята, ние много рядко знаем какво точно искаме да кажем преди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че “съзнателният контрол” и дори управление на собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство: спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото (!) ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим само отдавна известни неща; дори сме станали “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба и стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашите мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също (което ни е известно, “което си знаем”, и пр.!) и подхранвани от умствената ленивост, от която някои хора не могат да се отърват цял живот. Немислещият, неинтелигентният човек се задоволява точно с такива “мисли”, взети “назаем” или незаконно присвоени отнякъде. Излиза че при такова говорене е елиминирано тъкмо мисленето, то не участва или е сведено до някакъв минимум. Стига се дотам (и това е своеобразна “извратеност”, “перверзия” на ума!), че някои хора виждат проява на някаква “интелигентност” точно в това да говориш само заучени, отдавна казани от някой неща. Опитват се да смаят събеседника си и го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги при това за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат.

Впрочем, замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не скучае когато му говорим и сме го превърнали в слушател? Как може да бъде прогонена скуката от нашите сериозни, опитващи се да бъдат дълбоки и “интелигентни” разговори? А дали изобщо водим такива разговори? Кога в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност? Възможно ли е изобщо това?

Изкуството на мисълта

91

Да мислиш не е наука – защото ако беше, то нищо не можеше да попречи всеки да се научи да мисли истински и пълноценно. Може да се знае всичко за мисленето, но това не е достатъчно да бъдеш мислещ човек. Има учени и дори философи, които преподават, да речем, логика (и значи знаят тайните на мисълта, успели са да ги разгадаят!), но въпреки това целия маниер на разсъждението и говоренето им показва най-убедително, че не са мислещи хора. Съществува някои дефекти на мисълта, които ясно издават немислещия човек – и той не може да го скрие въпреки всичките си старания. (Напротив, всички усилия да се представи за мислещ само подчертават и правят релефна, изпъкваща неспособността му да мисли!)

Липсата на способност за съждение – казва Кант – "се нарича собствено глупост – и срещу този недостатък няма лекарство". Може да се представя по немислещ начин и самата мисъл, дори и логиката, а понякога, уви, и философията – тогава какво да кажем за необезпокояваното от нищо разпространение на немисленето в сферата на всекидневието, на общуването във всичките му форми (разговори, печат, електронни медии и пр.), изобщо на човешките отношения в цялата им многоликост?! Никой не иска да признае, че е заболял от проказата на немисленето (и безсмислието!), никой не иска да се подложи на спешно лечение, което веднъж завинаги да го отърве от нея, всеки предпочита да живее с илюзията, че "ако не повече, то поне колкото другите и аз мога да мисля". Това е така защото ако някой осъзнае, че е слаба и непълноценна мисълта му, то това вече е прогрес в неговото умствено развитие, закъсняло, но все пак проявило се един ден пробуждане на мисълта от "догматическата дрямка" (Кант), в която толкова много хора блажено пребивават.

Не бива мисълта и мисленето да бъдат подценявани – което често се случва, особено когато някой си позволи да каже по повод на току-що споделеното: "какво толкова е мисленето, защо трябва да се представя за нещо мистериозно, нима не е достатъчно да успокоим съвестта си с това: щом си човек, значи си мислещо същество?". На такива уж невинни питания трябва да отговаряме още по-страстно, подчертавайки изключителността на мисълта, нейното тайнствено, не разгадано от никой вътрешно естество.

Мисленето – там, където то наистина се е проявило в истинския си блясък и величие – е чудо, рядка възможност, дарба, с която малцина са надарени, способност, сравнима с прорицателското изкуство на древните жреци, магия и свещенодействие, чиято тайна е запечатана със сто печата и е добре пазена. Да кажеш: "да, аз съм мислещ, мисленето съвсем не ме затруднява, няма нищо по-лесно от това да мислиш" – е умопомрачителна глупост, празно самохвалство, простимо само поради това, че такива хора (а те съвсем не са рядкост!), съвсем не знаят какво правят и особено какво казват. Казано е: по-добре е нищо да не кажеш, отколкото да кажеш нищо. Вероятно за призваните за мисълта мисленето е истинско удоволствие, но те няма да тръгнат да парадират със своите способности...

Подценяващият мисленето съвсем не го познава, за него "мисля" едва ли нещо означава. Обичащият да мисли (който, следователно, е наясно с мисълта!), го прави, защото за него мисленето означава много. Непреживелият никога истинското мислене и мисъл подценява и омаловажава тяхното естество просто защото те са му чужди, защото никога не ги е срещал и намирал в себе си или, което е същото, никога не му се е случвало да мисли автентично. Да кажеш: "всички ние мислим, всички ние сме мислещи същества" (а това е опит за изравняване на човешките същества по отношение на мисленето!), е неоправдано издигане на немислещите до нивото на мислещи (или до "ранга" на мислещи!), и, следователно, също толкова неоправдано и непростимо принизяване на истински и истинно мислещите до нивото на някаква "осреднена" норма за мисловност, което, така или иначе, ги обижда.

Ние не сме равни в мисленето си по същия начин, по който не сме равни по отношение на нито една своя способност или дарба. За да не се случва такава двойна несправедливост – макар тя да е изгодна за множеството немислещи! – се иска да признаем нещо просто и ясно: мисленето, както и всичко друго, е способност, на която сме различно способни, т.е. неравни. Оттук всичко си отива на мястото, оттук произлиза естественото приемане, че за мисленето се иска талант, а упражняването му е изкуство. И така поставен, въпросът вече придобива контурите на истинското си решение: по същия начин както, да речем, не всички претендираме, че сме еднакво вещи в изкуството на рисуването, така трябва да признаем, че не сме равни и в изкуството на мисълта.

Но защо казвам всичко това? Нима някой има полза от това толкова много хора да бъдат обезсърчени в усилията си да мислят – като им се казва, че то е изкуство, до висотите на което достигат, както е и в другите изкуства, само малцина избрани? А и няма ли така да се намери най-сетне оправданието, че мнозина от нас, така или иначе, "не обичат да мислят"?

Това, че не всички еднакво изкусно можем да рисуваме, не е болка за умиране, значи може да се преживее. Но това, че не всички изкусно можем да мислим, вече ни засяга дълбоко – защото касае по някакъв начин моето отношение към живота, моята човечност, възможността ми да бъда пълноценен човек. Онези, които държат на себе си, на своята човешка самобитност и дори уникалност, държат и на това да бъде призната и способността им да мислят.

Смята се, че ако не си мислещ, не си в достатъчна степен човек. Това е така, но да помислим още малко и по-дълбоко. Всички не сме еднакви в нито едно отношение, защо тогава искаме да бъдем еднакво

92

способни в изкуството на мисълта? Нима усетът ни към живота е така пряко зависим от способността за мислене и съзнание? Защо толкова много хора не искат да се примирят, че както не са художници или просто не могат да рисуват или пък да пеят, по същия начин не са и мислители – или просто не могат да мислят пълноценно?

Немислещият не може да осъзнае своята немощ, своята неспособност да мисли. Това – че този там не мисли! – се "забелязва" отстрани, ако самият той го открие и осъзнае, това вече е отказ от "немисленето" и начало на мисленето у този човек. Пробуждането на мисълта – както и пробуждането на художественото чувство у бъдещия творец в сферата на изкуството – е предпоставката, правеща възможно всяко по-нататъшно усъвършенстване на мисленето, всяка по-нататъшна изтънченост в изкуството на мисълта, всяко достижение и творчество на попрището, свързано с изявата на умствения потенциал на човека. Изучаването на логика може да се насърчи природните склонности или заложбите, свързани с мисленето, а също и да стане тласък за отприщването на мисловната активност у всеки човек.

Това доколко всеки от нас ще преуспее в изкуството на мисълта, зависи от това, което "природата ни е отредила", от нас се иска само да не вървим против собствената си природа, да не пречим на нейното разгръщане. Свободата, от която зависи нашата човечност, изисква да отдадем на всяко нещо длъжното, т.е. на способността си да мислим да осигурим простор за изява, поле за осъществяване.

Останалото – богатствата, които мисълта може да ни даде, ценностите, които тя може да сътвори, предимствата, които, тя ни осигурява и т.н. – е единственото, за което не следва да мислим: просто защото то идва само и неизбежно. И ако раждането на една нова и чиста мисъл наистина е чудо, то тогава какво велико тайнство е раждането на мислещия човек – истинското раждане на човека!

Основният порок на всички досегашни "епични реформи" е идейната и ценностна слепота

По повод на публикацията Получих официален отговор от пресцентъра на МОМН на своето "Отворено писмо" до Министър Фандъкова един човек, г-н Беров, ме запита дали съм доволен от отговора, запита ме за моя коментар. Ето какво му отговорих, слагам го и в отделна тема, за да подчертая някои акценти, съдържащи се в отговора ми:

Не съм доволен от отговора, разбира се. Той е формален, типов, за отбиване на номера; друг и не може да бъде, защото моето "Отворено писмо" по същество е насочено срещу образователната бюрокрация, която е подготвила и изпратила този отговор. И която е главна пречка пред провеждането на по-решителни реформаторски действия за промяна на плачевното статукво. Да приеме това, да признае, че самата тя е антиреформаторската сила, която от десетилетия пречи за осъвременяването, за модернизирането на българското образование е равносилно на самоубийство. Не съм наивник да вярвам, че тази антиреформаторска бюрокрация е способна на такъв нравствен подвиг.

Иначе, формално погледнато, с половин уста признават, че констатациите ми от Писмото са верни, което е известен напредък. Преди отговаряха единствено с мълчание и най-тъпо високомерие. Но и сега не проявяват готовност за диалог, а гледат да се отърват с едно формално "потупване по рамото", санким: "Прав си, ама туй, дето ни го казваш, ний го знаем, и даже сме го записали в един коя си програма". Даже и най-подло намекват, че аз в Писмото си нищо чудно да съм изплагиатствал техните "велики идеи", т.е. че нищо ново не казвам. Излиза обаче, че щом им пиша настоятелно писмо за нещо, което те били уж вече реализирали в един "най-стратегически програмен документ", явно аз самият съм твърде неинформиран, т.е. не съм го даже чел. Което, впрочем, не е лъжа: чистосърдечно признавам, че от годините, в които ни задължаваха да изучаваме едва ли не наизуст поредната "концепция на Партията за всестранен напредък", аз имам ясно изразена алергия към такива документи на нашенската бюрокрация, просто ме втриса и не мога да ги чета. Щото са написани все по един и същ калъп: общи приказки, помпозно нищонеказване, безкрайна кухота.

А понеже някои коментатори ме обвиниха, че нищо конкретно не съм бил предлагал в "Писмото" си, и то именно с оглед за коренна промяна на ситуацията в "образователната система", т.е. че само съм бил писал на едно абстрактно идейно ниво, ще отвърна, че практическите административни мерки, които произтичат от идеите, изложени в "Писмото", съвсем не е трудно да се напишат от един екип от юристи, които да подготвят законодателна промяна.

Важното е да се осмисли на едно стратегическо ниво това, което сме длъжни да направим, щото основният порок на всички досегашни "епични реформи" в образованието беше точно този: идейна слепота, липса на ясен стратегически поглед, на принципна стратегическа визия.

А за това какво конкретно предлагам, искам да добавя поне това: аз отдавна не само съм го осъзнал и предложил, но и от години го правя практически, в работата си като преподавател по философия, като ръководител на Центъра за развитие на личността, а напоследък и като главен редактор на списание ИДЕИ.

Повратът към свободната мисъл

93

Ще опиша някои събития от миналото, от времето на моята младост, които са многозначителни предвид драматичния период, в който са се случили. В онзи период комунизмът у нас под влияние на горбачовата “перестройка” малко по малко започна да става смешен и жалък. И престана да бъде чак толкова страшен. Хората се отпуснаха и погледът им стана трезв: погледнахме на света с нови очи, а повратът в съзнанията беше невероятен. Спряхме да мълчим. Това озадачи крайно много мръсниците и те минаха в настъпление.

В този именно период режимът се реши на някои от най-големите си глупости: “възродителният процес” например. Усещайки неминуемостта на краха си, комунистите започнаха да се държат като настъпена змия, която обаче се извива да те клъцне. Аз обаче тогава бях млад и, насърчен и вдъхновен от разкритията на “гласността”, направих някои неща, от които, както ми се струва сега, не мога да се срамувам. Но нека всичко да върви поред…

На друго място (а именно в книгата “Страстите и бесовете български”, с подзаглавие “Кратка психологическа история на съвременна България”) писах за тогавашните абсурди на т.н. “комсомол”, с които ми се наложи да се сблъскам след като ме натикаха, естествено без да ме питат дали искам, в университетската организация на ДКМС. Аз тогава бях млад асистент по философия и “по традиция” трябвало да вляза в университетския комитет на комсомола, именно, да завеждам “идеологическата работа”. Стоях на тази длъжност 6 месеца, без да правя абсолютно нищо. Само си мълчах и изучавах падението и израждането на душите на студентите-кариеристи в тогавашния комсомол. Бях да ръба на отчаянието. Но когато младите натегачи в комсомола се захванаха с инициативата да правят “Паисиеви дни”, за да спрат апатията сред студентството, аз замислих нещо, което се разви постепенно в една доста интересна и показателна за тогавашните нрави история.

Понеже в тия няколко месеца, в които бях “секретар по идеологията”, не направих нищо и вече взеха да ме гледат все едно че съм извънземно, накрая предложих една своя инициатива. Захванах се да организирам “Философски дискусионен клуб”, в който студентите да обсъждат свободно най-горещите теми. Клуб, в който гласността да се реализира, но на местна почва. Понеже се беше създало странно положение: всички четяха руски вестници, тайничко ги коментираха по приятелски кръгове, но иначе у нас гласността си беше само една нищо особено не значеща дума. А руските вестници тогава започнаха да разкриват страшната истина за комунизма и пишеха все по-смело. Горбачов, който още в самото начало махна цензурата, скоро изглежда се е видял пишман: в един момент публицистите започнаха да навлизат в забранени и опасни територии. Пишеха за престъпленията на Сталин, за милионите убити без вина хора, започнаха да разсъждават за това, че комунизмът е така болен, че е съмнително дали може да се оздрави. Ние тук в България четяхме, ала мълчахме страхливо. И ето, аз реших да създам място, в което да се говори най-свободно, и то там, където за режима това е най-нежелателно: университетът. И сега ще опиша как се развиха събитията около тази моя идея за философски клуб в ПУ.

Най-напред трябваше да заблудя комсомолците, за да узаконя клуба, прикрепяйки го към казионна структура, каквато беше ДКМС-то. Иначе просто щяха ме уволнят и да разгонят клуба. Не че пак не ме уволниха, ама го направиха доста по-късно, след като години си бях играл и издевателствал над тях. Когато предложих да се създаде студентски философски клуб, активистите на УК (“университетски комитет”) на ДКМС реагираха като ударени с мокър парцал: просто не повярваха, че този странен асистент, дето мълча месеци наред на заседания, е решил да се обади. Аз се изказах доста фарисейски, за да ги заблудя, те се подведоха и гласуваха. Получих картбланш да се захвана с организацията на клуба. Аз точно това и исках.

Да, обаче вече беше наближило лятото и заедно с него и сесията. Паисиевите празници, които се изродиха в една казионна тъпа дандания, минаха, но моментът за създаване на клуб не беше подходящ. Отложих главното за есента, а през лятото реших да апробирам клуба по студентските бригади. Предложих на колегите от катедрата по “Марксизъм-ленинизъм”, в която работех (като асистент по философия), да дадат свои теми за по една-две лекции за бригадите. Аз знаех, че никой няма да се съгласи да си наруши спокойствието на ваканцията, и точно така стана: обещаха, предложиха, ама се направиха на ударени и тихомълком излязоха в отпуск след изпитите. Останах сам, и реших да изнеса няколко свои лекции в бригадите, където нашите студенти помагаха на селското стопанство.

За тия бригади трябва малко да пиша, понеже младите сега едва ли точно знаят какво представляваха. Лятно време студентите не ги оставяха да почиват и скучаят, ами ги хващаха да работят. Безплатно и “доброволно”, по тази причина, разбира се, мнозина се уреждаха да не ходят като си набавяха фалшиви медицински бележки или по друг начин. Но повечето ходеха, иначе просто нямаше да ги допуснат да продължат образованието си. В бригадите се спеше, ядеше, работеше, а пък най-хубавото на тия бригади беше, разбира се, близостта с девойките. Някои и досега вероятно с умиление си спомнят за разврата, дето цареше по тия бригади. Комсомолските активисти, които ставаха шефове на бригади – за да не работят, ами да “ръководят”! – се натискаха, защото за тях беше манна небесна да имат за подчинени толкова много и така хубави студентки. Вероятно са си живеели както някога се е живеело в Содом и Гомора едновременно, та затова толкова се натискаха. Пиша тия неща неслучайно, защото в един момент и мен взеха та ме

94

обвиниха, че съм ходел по бригадите не за друго, ами защото и аз съм бил искал нещо да намажа. Гаднярчетата от комсомола, като ме усетиха какъв съм, намериха този най-лесен начин да ме победят и дискредитират. По принципа “крадецът вика: дръжте крадеца!”. Но ето какво точно стана.

Аз си бях подготвил 4-5 лекции, като изпратих по бригадите списък с темите (мисля тогава имаше 4 бригади в различни села и една в Пловдив, в руската гимназия базирана). Предложих най-демократично всяка бригада да си избере две теми, които да изнеса. Лошото беше, че никой друг от катедрата не се нави да изнася лекции, но нямах друг избор. Бригадите направиха своите заявки и аз тръгнах.

Спомням си, че беше ужасна горещина, едно задушно пловдивско лято. Хващах сутрин автобуса и тръгвах за съответното село, където е базирана наша студентска бригада. Пристигах по някое време, студентите още бяха на работа. Когато се връщаха, обядваха, и веднага след обяда трябваше да говоря пред тях. Съзнавах, че няма да им е приятно ей-така, както са изморени и мечтаещи за леглата, да слушат някакъв лектор. Ето защо се постарах да бъда колкото се може по-кратък. Темите ми бяха, доколкото си спомням, за “гласността”, за промяната в съзнанието, за “морала”, за демокрацията, ей-такива необичайни неща. Разбира се, бях прекалено откровен и говорех само истината. И се случи чудо: изпотените и изморени студенти ме слушаха със зяпнала уста! Слушаха ме най-внимателно, защото такива неща не бяха чували. Като завършвах, се юрваха да ми задават въпроси. Разговаряхме като приятели, най-открито и без увъртания. В един момент възникваше обаче опасност да се минат всички граници: асистент по “марксистка философия” (всяка друга тогава беше забранена!) да говори така, дали пък не е провокатор?! Но младите хора се увличаха и забравяха за тия страхове, явно моята искреност ги е подкупила. Пък и аз бях млад, само на 27 години, някои студенти дори бяха по-големи по възраст от мен. Питаха все по-смело и сами казваха какво мислят. Имаше случаи, в които лекцията заедно с разискванията продължаваше 2-2,5-3 часа! Моите страхове че няма да искат да ме слушат се изпариха. Разбрах, че има почва да се създаде философски клуб: тогава потребността да говориш свободно беше невероятно голяма защото дълги години това бе забранено. Всичко беше прекрасно, само дето “шефовете”, “активистите”, натегачите от комсомола седяха встрани и слушаха със злобни и замислени лица – нещо крайно необичайно за тях. Явно си правеха сметка че се налага „немедлено“ да направят донос “там, където трябва”.

Така минаха моите лекции, само дето веднъж, признавам си, направих един гаф. Отидох в една бригада с моето момиче, просто ей-така, да й се похваля вероятно какви хубави лекции водя, я взех със себе си, пък и да се поразкара. По този повод после бяха писали в донос, че съм ходел по бригадите… за да развратнича. Интересно е как изобщо може да развратничи от един лектор, говорещ на събрание на поне 100 човека. Така и не се разбра какво са имали предвид като са писали за “разврат”. Може да са имали предвид “словесен разврат”, знае ли човек? Факт е обаче, че когато есента се върнах в катедрата, на бюрата на партийните големци вече стояха подробно написани доноси за моите “прегрешения” по бригадите. Намериха доста мръсничък начин да ми отмъстят за това, което си бях позволил. А то беше невиждано: на лекция по “политпросвета” студентите да не се прозяват, изнемогвайки от скука, както е обичайно, ами да гледат със светнали очи и да питат, да се изказват, да слушат с часове, и то без никаква принуда!

Кой знае обаче откъде ми влезе в главата обаче и една друга муха. Когато казах на катедрата за тия лекции, аз предложих, за да намеря подкрепа, лекциите да се заплащат, както си е обичайно. Комсомолът като казионна (държавна) организация си имаше бюджет и разполагаше с много пари. Рекох си, тия пари ще накарат някой поне да се хване, но сглупих: моите колеги си бичеха достатъчно пари по други линии, та никой не се подлъга. Но вече бях направил нужното лекциите да се заплащат. И ето, само аз отидох по бригадите, и в резултат вместо да се откажа от парите, аз се увълчих да си ги искам. Рекох си, откъде-накъде, другите са си почивали, аз съм се пържил в тия жеги, искам си парите. Така дадох коз на “Партията” да ме обвини не само в “морално разложение”, ами и в корист. И да направи нужното да ме изкара най-подъл и лош човек.

Като и да е, парите си ги получих след месеци разследвания, доклади, обяснения. Имах си доста главоболия и относно “моралния разврат”. Но въпреки всичко в тия събития се настървих да доведа нещата докрай и да създам клуба. Още повече че вече се бях убедил, че студентите ще ме подкрепят.

Ето и идеята на самия клуб. Той щеше да бъде нещо като ония паметни мои лекции по бригадите, ама да се събира редовно един път седмично. Пак да има лекция, ама не само от мен (ако бях само аз, щяха да ме обвинят в корист, в „мания за величие“ и в какви ли не други страшни грехове), а и от други хора. В катедрата имаше млади асистенти и аз си мислех, че поне някой ще ме подкрепи и ще се включи със свои лекции. Оказа се обаче, че те бяха много по-благоразумни от мен, и масово отказаха. За да си нямат ядове предпочетоха да стоят отстрани и да гледат сеир. Като нямах друг изход, аз се реших на дързък план: реших да каня от София най-големите и авторитетни имена в нашата философия! Сигурен бях, че тези хора ще ме подкрепят. За нищожен хонорар и пътните (които уредих да се плащат от комсомола, който и така не знаеше какво да прави с многото пари, които “Партията” щедро му отпускаше) те се съгласиха да идват да изнасят лекции. Разбира се, не за парите, ами заради идеята. Това е било есента на 1987 г., тогава се създаде клуба.

95

Доста време по-късно в София се създаде прочутият “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”. Много от създателите му обаче преди това бяха идвали в пловдивския философски дискусионен клуб към ПУ. В клуба дойдоха за период около две години философите: акад. Азаря Поликаров, акад. Кирил Василев, доц. Николай Василев (сега професор), проф. Любен Сивилов, проф. Цочо Бояджиев, доц. Здравко Попов, Красен Станчев, проф.Иван Славов, проф. Сергей Герджиков, ст.н.с. Иванка Райнова, Божидар Палюшев, сега академик, Иван Колев, ст.н.с. Стефан Пенов, Алесиян Пацев, историкът Александър Долев (от Пловдив) и много други. Всяка седмица в някоя аудитория на ПУ студентите слушаха лекция от знаменит български философ и след това водеха най-открита дискусия по всякакви въпроси. “Партията” онемя и озверя от наглостта ми. Вестниците започнаха да пишат за клуба, той стана събитие и симптом на така нежеланите от партийните бюрократи промени. Клубът се превърна в средище на свободната мисъл. Еуфорията на студентите беше невероятна: аудиториите бяха препълнени и с правостоящи. Всяка седмица на входа на университета стоеше огромно “дацзибао”, в което се обявяваше следващата тема. Започнаха да идват и всякакви хора от града за да слушат лекциите. ПУ малко по малко започна да приема образа на истински университет, а преди това винаги си е бил “висше педагогическо училище”. Но около клуба стана голяма история, която си заслужава отделен разказ. Затова да спра сега дотук…

(Ето по-долу и някои документи по темата – статии от тогавашния вестник „Комсомолска искра“ – които потвърждават верността на написаното: копие на статията „Да говориш това, което мислиш“ и също от материала „Аристотел-клуб“. Тези два документа добре показват атмосферата, в която възникна Философският дискусионен клуб към ПУ. Могат да се намерят в моя блог: http://aig-humanus.blogspot.com.)

Публикувано на май 13, 2007

Да говориш това, което мислиш

(Публикувана във в-к “Комсомолска ИСКРА”, Пловдив, 9 ноември 1987 г.)

Искам да започна с едно схващане, което е толкова необходимо, колкото и навременно.Неизбежно е установяването на кардинално нов тип отношение към младежта, което би довело до

преодоляване на “кризата на доверието”, която се усеща напоследък и от младия човек, от една страна, и от неговите ръководители, “лидери”, “наставници”, от друга. Псевдообщуването с младите хора, което кой знае защо се наложи през последните две десетилетия, се изразяваше в едно външно, демонстриращо някаква фалшива откритост, парадиращо и малко принудително отношение и затова доведе до все по засилващо се недоверие. Младите хора усещаха неискреността на това отношение, а недоверието все пак е главната пречка за установяването на диалог без условности, и това поражда мълчаливо оставане при собственото мнение, подозрителност.

Дълго време младият човек беше “отвисоко” наставляван, беше обвиняван в неразумност, “наставниците” с високо вдигнат показалец го мъмреха и това прекъсна връзката между двете страни, ако допуснем, че тя изобщо е съществувала. Младият човек, упрекван и осъждан, трябваше да потърси закономерна “реакция на защита” на своята самобитност и самодейност. И той я намери в отдръпването в своята субективност, в свободата сам да се разпорежда поне с вътрешния си свят, в нихилизма към всичко конвенционално, външно, принудително. Това беше израз на засилващото се отчуждение между младите и света на установените стойности. Израснаха стени на недоверието, изкопани бяха (с усилията на “наставниците”) пропасти на подозрителността, образуваха се ледове на неразбирането между младеж и общество – все предпоставки за голяма опасност за обществото: обезценяване на традиционните стойности и тенденции към тяхното компрометиране. Но ставащото, както винаги, не е толкова лошо: това е един от симптомите на започващата сега с преустройството и демократизацията духовна революция, в сърцевината на която може да се открие неизбежната преоценка на стойностите. Неин фокус, средоточие е откриването на път към доверието към младите. Доверието на младите не се дава просто ей-така, както наивно се заблуждавахме доскоро, за това доверие трябва всеотдайно да се воюва, както учеше Ленин.

Съзнавам, че против волята си изпаднах в толкова омразния и на мен самия тон или маниер на поучения и наставления – и то тъкмо в статия, насочена против подобна маниерност.

Как може да се прокара с общи усилия пътят към доверието на младия човек, което е насъщна нужда на съвременността? Написаното по-долу не е мое откритие, всичко е казано преди повече от 23 века от Сократ, тази “въплътена философия”, по думите на Маркс, мъдреца, чиято мъдрост и може би сега й е съдено да бъде възродена.

Именно Сократ не само открил, но и през целия си живот вървял по пътя на доверието на младите. Или по-точно казано, създал изкуството за достигане на това доверие. А младите вървели до него, защото му вярвали – доверието на младите може да се спечели само когато те бъдат убедени, че фарът, който

96

осветява техния жизнен път, излъчва светлината на истината, доброто и красотата. Именно истината, доброто и красотата – свещената триада на Платон, мълчаливият ученик на Сократ, който на млади години вървял със своя учител до смъртния му одър. И днес, след толкова векове на унижения на човешката самобитност и свобода, само философията, съчетаваща в себе си Сократовата мъдрост с прозренията на Маркс и неговия учител Хегел, изкристализирали в изкуството на диалектиката, може да доведе до така жадуваната хармония на младия човек със света.

Сократ живял в най-възвишената епоха на Елада и с право историята го запомни като квинтесенция на класическия дух на Гърция. Известно е, че той по цял ден скитал по улиците, площадите и пазарищата на Атина, а с него вървяла златната младеж на този най-свободен полис на тогавашна Гърция. Разговорите на Сократ с младите атиняни, описани от Платон, са образец на изкуството, чрез което може да се спечели доверието на младите, и наръчник за онзи, на когото в ХХ век не е безразлично дали младежта има към него същото доверие.

Някой може да се подразни, че говоря за най-мъдрия човек на Гърция и поставям Сократ на толкова висок пиедестал, а не, да речем, него. А може и да си помисли глупостта, че всичко това “не е толкова актуално”, щом като са минали 23 столетия оттогава. Когато попитали Пития кой е най-умният от гърците, тя отговорила: “Сократ, синът на Софрониск, от Атина, е най-мъдрият в Елада и в целия свят!”. В тези думи на жрицата са повярвали след това много достойни мъже, един от тях е Карл Маркс.

В ХХ век пътят към доверието на младите е много по-стръмен, изкривен и трънлив. Днешната младеж е обиждана, неслушана, навиквана, поради което е недоверчива и подозрителна. Тя има правото да бъде такава. Ако не беше такава, тя щеше да е покорна, послушна, примирена, а това е още по-лошо. Но тя е отчуждена младеж. Сократовото изкуство е вечно, защото е силно и в наше време. Защото под неговата сила може да се сгромолясат стените на недоверието, да се преодолеят пропастите на отчуждението. Изкуството на Сократ и диалектиката на Хегел и Маркс са трудни изкуства. За овладяването им се иска освен техника и дарба, и талант. Но има още нещо, което е колкото важно, толкова и просто: “Да мислиш преди да говориш, и да говориш това, което мислиш!”. През ХХ век бяха изпробвани всички средства за противодействие на свободната мисъл: бесилки, “да работиш свободно”, но под дулото на пистолета, лагери на смъртта, тотално човеконенавистничество и насилие, тоталитаризъм от фашистки тип, дори средството, наречено Берия. Но те не успяха и на свободната човешка мисъл като че ли й е дошло времето на висок глас да изяви това, което я занимава.

А нашият малък, но изстрадал народ вероятно в епохата на най-дивото робство е изрекъл простата, но голяма мъдрост: “Езикът кости няма, но кости чупи!”. Нека обаче да не я разбираме от позицията на страхливия и самоосъзнаващ се роб. Да се надяваме, че това време вече окончателно е отминало! Иначе ни чакат нови коварни изпитания.

Ангел ГРЪНЧАРОВ, асистент по философия в катедра “Марксизъм-ленинизъм” на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Миналият понеделник в Пловдивския университет се събраха първите почитатели на новия философски дискусионен клуб-лектория. Авторът е един от създателите на Клуба. Изтъкнати български философи ще гостуват с лекции по история на световната философия и проблеми на съвременната философия. Пожелаваме на клуба висок градус на истинност!

Аристотел-клуб

Оказа се, че днес обществото ни преживява един процес на преосмисляне на ценностите. Изкуството, което години наред задоволяваше някакви потребности, днес не удовлетворява; някои заседнали в съзнанието стереотипи все повече демонстрират своята парадоксалност и неразумност; неща, които вчера ни се струваха обичайни и непоклатими, днес се разбиват на “пух и прах”; на вярвания, които бяха едва ли не свещени, днес кажи-речи и децата се надсмиват. С една дума, живеем в невероятно интензивно време, в което се извършва преоценка на ценностите. Дано то обаче бъде и “рядко щастливо време, когато човек може да чувства каквото иска – и да говори каквото чувства”.

Формирането у младите хора на жизнени ценности, идеи и значими чувства – тъкмо тук философията е “инструментът”, чрез който младежта може да се приобщи към значимото на “духа на времето”, в което живеем. И това все повече се осъзнава: полупразните аудитории на университетите, в които четат казионни курсове по изкуствено фабрикувани “проблеми”, показват, че и тук нещо трябва да се промени. А какво ли трябва да се промени?

Аз вече писах по този въпрос преди време: стига толкова фалш, стига повече лицемерие, стига толкова помпозност и самоцелна “ученост”, стига отблъсване на младите от философията с това празнословие по въпроси, които не могат да събудят ничий интерес. Философията, истинската жизнена

97

философия е пулсът на епохата, в нея се съдържа квинтесенцията на съвременността и на човека, тя не може да бъде безразлична никому.

От 15 месеца в ПУ “П.Хилендарски” съществува Философски дискусионен клуб на студентите, който те нарекоха на името на Аристотел. Това време беше доста трудно, изпълнено с “възходи и падения”. Но да не се връщаме назад. В клуба бяха и академик Азаря Поликаров, и академик Кирил Василев (философи, известни със своята научна съвест, но и с гражданската си отговорност) и ще повече пък имена на по-млади представители на българската философия. Клубът проведе много интересни дискусии и като че ли доверието към него от тази есен започна да се възвръща, след като едва не замря поради престараването на някои администратори. Но, слава Богу, той все още съществува и, да се надяваме, ще продължи да съществува. Клубът стана популярен не само в Пловдив, но и в страната, той има големи приятели в София, някои от тях влиятелни учени и обществени дейци.

Какво представлява “АРИСТОТЕЛ-клуб”, както любовно го наричат неговите приятели, сега, толкова време след създаването му?

Клубът осъществява интензивна програма от лекции по заявка от страна на студентите, отправена към най-добрите специалисти по философия у нас. Тези лекции са обединени в два тематични цикъла: “Сталинските догми в марксистката философия” и “Проблеми на съвременната философия и нови изследвания”. Веднъж в седмицата в една от аудиториите на университета тече лекция, а след нея – дискусия.

Същевременно към клуба от 15 ноември работят три научно-изследователски школи: по “Теория на духовната култура”, по “История на световната философия” и по “Философия на историята”. В тях най-изявените студенти под ръководството на млади научни работници изследват самостоятелно проблеми на философията и слушат лекции по специални курсове, разработени от ръководителите на школите.

В АРИСТОТЕЛ-клуб може да идват не само студенти, а всички, които имат вътрешна потребност от философия. Тук гостуващите философи четат най-новите си изследванията. Впрочем, един философски клуб, стига да е такъв, няма нужда от реклама, само ще отбележа, че при нас сякаш се е пренесла “кухнята” на българската философия.

Ангел ГРЪНЧАРОВ, председател на Клуба

(Публикувано на 5 дек. 1988 година, в-к Комсомолска ИСКРА, Пловдив)

Смел радетел на истината и на свободата – и предвестник на ново, по-вдъхновяващо време

Велико нещо е да освободиш мисълта си – то е начало на всички начала. То е извор на свободата по принцип. Важи както за индивидите, така и за обществата, за народите. Повратът на индивида към свободната мисъл обаче стои в основата на пробуждането и разпространението на освободено съзнание сред общностите, в средите на народа. Без първото няма да го има и второто. В индивида се ражда, оттам именно тръгва всичко. Ето защо, грижейки се за собственото съзнание, ние оказваме услуга и на цялата общност – в наше лице се пробужда свободата и за нея. Даже един-единствен човек със свободна, необременена от догми мисъл е в състояние да взриви цяла една добре оформена система на немисленето. Точно на това станах свидетел и участник в ония паметни за мен времена, в които се захванах с учредяването и борбите на Философския дискусионен клуб към Пловдивския университет. Тази така показателна история на клуба започна през ноември 1987 година.

Но да започна с описание на това каква бе атмосферата в катедрата и в университета тогава. За да се разберат, така да се каже, даденостите. Мнозина и представа си нямат за тия „чудесии“, които ни се наложи тогава да живеем – ние, хората от моето поколение. Катедрата “Марксизъм-ленинизъм” в ПУ, както и във всяко висше училище тогава, се състоеше от 4 “секции” – “История на БКП”, “Политическа икономия на капитализма и социализма”, “Марксистка философия” (тя имаше още по отвратително наименование: “Диалектически и исторически материализъм”!) и, като капак на всичко, странната, но най-влиятелна дисциплина, наречена “Нàучен комунизъм”. Пиша най-подробно тия неща, защото младите няма как да ги знаят, пък и те сами по себе си говорят много. Всички студенти, от всички специалности и университети, трябваше задължително да учат тия казионни и безкрайно скучни курсове. Без да си взел изпитите си по тях по никакъв начин не можеше да получиш висше образование. Ето в такава катедра имах “неописуемото щастие” да работя съвсем млад – станах асистент по философия на 26 години.

Но още по-показателни бяха лицата, които преподаваха тия т.н. “идеологически дисциплини”. Мнозинството от преподавателите бяха бивши партийни и комсомолски активисти, които за награда бяха турени за университетски преподаватели. Една част от тях с перверзно удоволствие изпълняваха ролята си да бъдат идеологически цербери. Това бяха най-ограничени и банални хора, без и най-малки следи от интелигентност, профани и направо простаци. Но властта тогава им даваше възможността да бъдат

98

страшни. Изцяло безплодни за науката, те бяха верни служители на нàуката. В катедрата цареше дух на подмазване към началството и на най-отвратително завистничество. Още в самото начало ми беше дадено да разбера, че ако се впиша в техните норми и стереотипи на поведение, ще си живея безметежно: ала за това се искаше да стана презрян подмазвач на силните, да стана мръсник и човек без всякакво достойнство. Понеже по натура съм неконформист, моето бъдеще в тази катедра стана доста проблематично още с постъпването ми.

Разбира се, аз от самото начало направих непростими грешки. Бидейки идеалист и… наивник, аз си живеех с илюзията, че понеже това е университет, аз трябва да бъда академичен, толерантен, разбиращ се със студентите, и, разбира се, отдаден на науката. Започнах да правя малки, но дразнещи средата грешки. Например в студентските книжки при заверки и изпити пишех “философия” вместо “диамат”, както беше прието. Доцентът, при който случих да започна (Бог да го прости, той вече е покойник!), беше някак си респектиран от мен, и не ми се кара, ами дълго се чуди какво е това “философия” – той си беше “диаматовец” тотално, и нищо повече от това. Четеше лекциите си от пожълтели листове, писани някъде в началото на 50-те години. Аз пък отникъде не четях, ами на семинарите си разговарях най-човешки със студентите по някакви “отвлечени въпроси”, които, естествено, нямаха нищо общо със задължителната програма. Само отвреме-навреме им казвах с няколко изречения какво се иска да знаят за изпита (арсеналът на догматизма не е богат), и така си освобождавахме времето за по-истински разговори. Но да оставим това, аз имах неблагоразумието да направя още по-непростими грешки. Цялото си свободно време отделях за четене и писане. Още в първите месеци написах няколко статии и ги изпратих в единственото философско списание тогава, наричащо се “Философска мисъл”. Там, впрочем, още преди това беше излизала моя статия, и се оказа, че те харесаха и публикуваха още една. Това обаче ми излезе на носа: мнозинството в катедрата единодушно от този момент ме намрази, защото застраших статуквото: да вегетираш, без да създаваш нищо. Първо защото това беше голям удар от моя страна, а пък на второ място защото самите те бяха доста безплодни. Най-силно, естествено, ме намразиха тия, които много години не бяха написали никаква статия. Тогава се искаше всяка година отчет и “нормата” беше една статия (публикация) на година. На мен ми излизаха средно три на година, което, съгласете се, е доста обидно за тия, които нямат нито една. Но най-лошото беше, че аз си запретнах ръкави да пиша дисертация и често с откъси от нея излизах на разни научни сесии и конференции. Това вече не можеха да ми го простят. Скоро усетих, че съм станал ненавистен на много хора, и че съм се превърнал в “черната овца”. Да оставим това, че имах чене и често най-остро се изказвах, а от мен като новак се искаше да мълча и мило да се подмазвам. И всички ме гледаха ококорено: “Кой е пък тоя бе, абе тоя за какъв се мисли?!”. Обичайни нашенски “академични нрави”, няма що…

И ето в такава една обстановка (описах настроенията съвсем бегло, заради краткостта) аз като капак на всичко се захванах да учредявам философски дискусионен клуб на студентите. Тази идея ме обзе изцяло и аз в един момент й посветих цялото си време: клубът за мен се превърна в “идея-фикс”, в нещо най-свидно, като рожба и като дете. Катедрата първо реагира като ударена с мокър мръсен парцал по лицето, а пък после започна люта битка да превръща клуба в нещо казионно, т.е. да се меси, да опошлява и да вреди. Но аз по най-фарисейски начин му осигурих пълна независимост тъкмо като го прикрепих към Комсомола. Вярно, приемах “съвети” и “наставления”, по-скоро изслушвах ги – как иначе, та тогава Комсомолът беше “под мъдрото ръководство на Партията”! – ама си правех каквото аз искам, а също и каквото искаха студентите. Бях си намерил някои фактори в Университета, които ме подкрепяха, например шефа на тогавашното ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта) в университета доц. Георги Андреев и също завеждащия това ТНТМ към комсомола Кирил Коликов. Те подписваха всички документи, които им представях за клуба, и си личеше, че приемат тия рискове с ясното съзнание, че са солидарни с мен, защото подкрепят нещо стойностно. Искам също да спомена името на един много важен за мен човек, главен асистент от катедрата, партиен член (тогава всички бяха такива с изключение на мен, аз бях “комсомолец”!), чиято дума се чуваше, и който единствен ми даваше ценни приятелски съвети около клуба, с който водехме най-откровени разговори по всякакви въпроси, и който ме подкрепяше във всичко – Георги Грозев. Това беше един рядко интелигентен и скромен човек, личност необичайна в гадната среда около нас, и ако нямах подкрепата на този човек, аз в един момент може би нямаше да издържа.

Ето че дойде моментът да разкажа как точно се разви самата история около клуба. Значи обявих го, и започнах да търся лектори от София. Първо написах официални писма до философските катедри в СУ (по история на философията, по етика и естетика, по систематична философия) и, представете си, бързо получих най-окуражителни отговори – приемаха сътрудничество и дори “методическо ръководство” на клуба. Това последното беше за мен жизнено необходимо: с тия документи аз станах доста силен, защото усещах зад себе си мощен гръб на подкрепа. Най-много ми помогнаха философът Здравко Попов (в момента е шеф на Дипломатическия институт към МВнР, а преди години беше съветник на президента Желев) и доц. (тогава) Цочо Бояджиев, мои преподаватели в СУ, с които се знаех от времето на единствената година на моето обучение в СУ (после заминах за СССР). И ето, за първата лекция се оказа, че дойде не предвиденият и дал съгласието си акад. Азаря Поликаров (исках клубът да се открие от такава “тежка

99

личност” като академика), а именно от Здравко Попов. Защото в последния момент академикът звънна да се обади, че е настинал и че не може да дойде (той дойде по-късно обаче). И тогава аз помолих Здравко да дойде и да спаси положението, той се съгласи и наистина дойде.

В аудиторията, в която беше обявена първата лекция на новия клуб, беше препълнено. Толкова хора тази аудитория едва ли някога е побирала. Най-отпред, разбира се, седяха… хората от катедрата по марксизъм, в цял състав, барабар с шефката й: те, горките, очакваха академика! Главно защото беше “големец”, а не заради лекцията, разбира се. Аз обявих станалата промяна, публиката като че ли се разочарова (наистина това не е приятно) и представих госта Здравко Попов. Признавам си, че се безпокоях малко какво ще стане, питах се как Здравко ще овладее толкова голяма публика, и то без микрофон. Аз лично винаги много съм го уважавал и ценял като философ, но и представа си нямах за неговите ораторски способности. Той ми е водил семинари в СУ, а това е друго. Бях доста притеснен, седнах, а Здравко започна лекцията си на тема “Философията като човешка потребност” (аз бях измислил тази тема и Здравко я прие без възражения).

Той започна с тих глас, ала веднага се разбра: въздействието на този човек върху публиката е така мощно, че то мълниеносно се разнесе и обхвана всички. Става дума за невероятно силно духовно въздействие на думите му, някакви “токове” запрескачаха през телата и залата започна да го слуша със затаен дъх. Здравко си разказваше за свои най-изстрадани мисли, свързани със свободата и съществуването на човека, и то така образно, просто и ясно, че публиката, която не е слушала никога толкова чиста философия, незабавно усети трепета, че все едно присъства на някакво свещенодействие. Разбира се, хората от катедрата по марксизъм бяха шокирани, някои се преструваха, че разбират, а други скоро започнаха да се прозяват и си тръгнаха най-учтиво. Не си спомням дали някой от “тузарите” изобщо издържа до края на лекцията. В един момент срещнах погледа на Здравко и усетих весели искри в очите му, все едно ми каза: “Видя ли как успях майсторски да ги разкарам твоите неприятели!”. Останаха само студенти, и Здравко стана още по-прям и въздействащ. Публиката беше опиянена от неговата мисъл, такова чудо в ПУ никога не е имало. Пиршество на наистина свободната човешка мисъл! Точно така си бях представял клуба и Здравко успя да го постигне още от първия път. Аз бях на върха на щастието си, на моменти ту ми избиваха сълзи на очите, ту ме тресяха горещи вълни по тялото, а пък сърцето ми туптеше като бясно – аз май около емоциите около този клуб си развалих сърцето (факт е, че от тия години датира моето заболяване на сърцето). Когато Здравко приключи, студентите мълчаха докато се съвземат, но скоро започнаха да задават своите въпроси. Здравко им отговаряше най-подробно и внимателно, и благодарение на него нямаше как вече да не се усети един, без преувеличение, оксфордски дух, изцяло непознат в този университет. Настина лекцията на Здравко беше символично събитие, което показа, че в този клуб се заражда нещо невиждано, ново и симптоматично: прокуденият от “марксистите-комунисти” академичен дух започна благодарение на него да се завръща и в Пловдив.

Така започна всичко. Всяка седмица от София идваше някой от най-известните и авторитетни философи в България тогава. Тия хора, които канех, бяха така изтънчено-интелектуални, че нямаха нищо общо с вулгарната пейзанска простащина, на която бяха носители “марксистите-комунистите”. За около година и нещо дойдоха много невероятно силни и с богато духовно излъчване личности, чието въздействие върху нас, младите – и аз тогава бях млад – беше направо колосално. Но най-ценния резултат от съществуването на клуба беше, че благодарение на него се създаде една общност от млади хора, в очите на които философията значеше нещо много повече от мухлясалите марксистки догми, които тогава простовати доценти бълваха от катедрите. Благодарение на клуба изведнъж тия последните станаха това, което винаги са си били, но не се е съзнавало – станаха жалки смешници и клоуни в онази отвратителна клоунада, която “Партията” най-варварски си разиграваше, упражнявайки се във всевъзможни издевателства над човешкия род. Те загубиха страшния си ореол на “идеологически блюстители и воини” и набързо деградираха до нивото на най-обикновени мекерета.

А това означаваше, че идеологическия бастион на престъпната партия вече неудържимо започва да се напуква, което предвещаваше неизбежното му сгромолясване. В това аз виждам ролята на този скромен, но и смел радетел на истината и на свободата – и предвестник на едно ново, по-вдъхновяващо време! – в който навремето се превърна пловдивският философски дискусионен клуб. Който си остана безкрайно значимо явление и постижение на моята младост.

Публикувано на май 18, 2007

Влечение към духовното

Позволете ми да нарека така една от най-съществените тенденции на нашето време. Външният й израз е търсенето на философска и религиозна книжнина, откликът, който намират различните религиозни иноземни секти, интересът към спиритуализма във всичките му форми. Така за кратко време бяха пометени от съзнанията фалшивите стойности на комунистическия нихилизъм и материализъм, за да започне буйната

100

ферментация на едно истинско отношение към духовното и неговите ценности, което е най-висшето достижение на свободата. Защото човешкото достига своята пълнота само като израз на духовното, бидейки овладяно от духа и неговата звездна система, а “свободата е същност на духа” (Хегел). Но е вярна и другата мисъл на Хегел, повтаряща буквално думите на Христос, а именно, че само “истината прави духа свободен”. А има много неистина в това влечение към духовното и в неговата безсъзнателност, която обаче е неизбежна – пътя към духа е лъкатушещ, стръмен, мъчен, проправя се всякога от отделния индивид.

Затова твърде подозрителни са масовите и организирани начини за изявяване на някакво общо, колективно привързване към духовното и показното демонстриране на неговата мощ, каквото имахме възможността да видим при проповедите на канадския пастор Юнгрен например. Тихата вглъбеност в духа, дълбоко личностното прозрение в неговите тайни, преживяването на една интимна и даже мистична връзка с него, каквато е налице при източноправославната религиозност, се съпротивляват да приемат този технологизиран, външен, натрапващ се с бруталност протестантски подход, основан на спекулирането със свети думи и предмети. Мисионерите, претендиращи за “богоизбраност” и представящи се за “чудотворци” и “лечители”, са уязвими най-малкото заради своята многочисленост, а след това и поради невъзможността да скрият неискреността, която блика от мегафоните и мощните уредби. Дълбокото чувство за религиозност и вяра се оказва оскърбено от такава шумотевица, крайно неподходяща за изявяването им. Затова вековната традиция е създала храма с неговата акустика и символика. Разбира се, казвам това не за да пропагандирам ограничаването на религиозната свобода, а само поради принципното опасение, че подобни изяви могат само да засилват и подхранват скептицизма към религията, който имаме като наследство от половинвековното господство на “войнстващия атеизъм” на комунизма.

Същия ефект могат да имат и претендиращите за единственост религиозни секти, които щъкат из България, всяка от тях по-модерна и по-“истинна” от останалите. Твърде благодатна е почвата, даваща основата на техния ентусиазъм и енергия, налице е духовния вакуум, в който ни принуждаваха да живеем. Към това да прибавя и дълбоката криза в българската православна църква, резултат от поставянето й под контрола на атеистическия режим, което доведе до недоверие към нейните пастири и архиереи. Но роденото за нов живот религиозно чувство, проявяващо се макар и само като влечение към духовното, е онова, което пълни храмовете особено с млади хора – а нали ни учеха, че религията била на “изживяване”?! А тя е вечна духовна форма, несравнима с нищо друго, носител и хранител на човешка нравственост и култура, средоточие на непреходни и велики ценности. За всяко учение има място под духовния небосвод, но и за всяко учение си има последователи със съответната възприемчивост и чувствителност, с една или друга нагласа и предразположеност към духовното. Всеки разбира онова, което може да разбере, и на това се покланя, в той вярва. Но има и нещо друго, което не бива да забравяме: илюзия са опитите да спасиш душата си, вживявайки се в релегията на друг, не на своя, народ. Защото религията именно на твоя народ е субстанцията на неговия дух, най-дълбокото основание на неговия живот, от който неизбежно си частица, щом си живеещ и стремящ се човек. Да станеш поклонник на Буда или на Кришна е възможно, ако лекомислено си кажеш: “Защо не?!”. Но да измениш на религията на своя народ едва ли е възможно – тя вече е в теб, щом си потомък на своите деди…

А и самото търсене на “най-ефективен” или на “най-рационален” (пряк?) път за спасение, сменяйки един с друг религиозен мироглед – така, както се мерят дрехите в магазина – е просто суетност, която завършва с това, от което бягаме в религията: с нихилизма, с “вярата” в нищото.

Но всеки трябва да премине през един труден лабиринт, за да стигне до Бога, не до “своя”, а до Единния и Един Бог, добирайки се до Него по пътя, проправен от вековния живот на твоя народ…

Публикувано във в-к ВЕК-21, брой 20, год. 4, май 1993 г.

ГЛАВА ШЕСТА: БЕЗНАДЕЖДНОСТ

Като родител чувствам безнадеждност и съжаление заради това, че моите деца ще трябва да минат през мелачката, наречена "образование"

Здравейте! Аз съм родител на гимназист и второкласник. Миналата година големия ми син се сблъска челно в "елитната" гимназия, в която бе приет с тази система за унищожаване на индивидуалността. Малкият тепърва е подложен на това да стои послушен и да мисли "правилно". Така че напълно съм съгласна с всички изводи, до които сте стигнали.

Чувствата, които предизвика тази статия у мен, като родител, бяха безнадеждност и съжаление – заради това, че моите деца ще трябва да минат през мелачката, наречена "образование", точно сега и в този й вид. Някога може и да се оправят нещата, но ще бъде късно за тях. Опитвам се да обясня на синовете си, че живота налага да се балансира между оцеляването в училище, така че да не се превърнат в мишена на

101

дребнави отмъщения и заяждания от страна на учители, защото са изказали мнение и това да останат личности и да знаят кои са. Който умее да запази този баланс ще оцелее.

Макар и това да прилича на лицемерие спрямо самите нас. Защото тези години не се връщат и пораженията са огромни. Един отчаян тийнейджър може да провали живота си завинаги. Един младеж без самочувствието, че е личност едва ли ще има амбиции за нещо стойностно. А в нашето училище никой не казва на децата, че са личности. Никой не оценява това, че имат мнение различно от това на другите. Никой не стимулира опитите им да постигнат нещо. Цялата система е впрегната в това да направят децата послушни, така както навремето направиха с нас. Шшшт, тихо! За да ни е по-лесно на всички.

Две думи за учителите. Ако един учител наистина иска да научи децата на науката "Живот" той ще намери начин да го направи въпреки бюрокрацията и задължителния материал в програмата. Но моите уважения към професията на автора, но повечето му колеги просто ходят работа от 7,30 до 14 часа. Най-жалкото е, че те самите не осъзнават в какъв омагьосан кръг са попаднали. Те си отмъщават на децата (все се намира за какво), децата си отмъщават на тях. Една вечна битка, в която победител няма и всички губим. И никой не се опитва да разбере къде е проблема и да се помисли за решаването му.

Моите подозрения са, че скоро генерална реформа няма да има. Ще бъдат изгубени още много поколения. Причината е чисто политическа. Правят се козметични промени с популистки цели, защото ако се обърне системата с "хастара навън" това ще натрупа недоволство, а недоволството после ще се отрази на изборните резултати. А и защо да се напрягат чак толкова много - като след 4 години мандат ще бъдат сменени.

Една такава козметична промяна е тази недомислица с униформите. Дайте да ги натикаме тия пикльовци в униформи, та да им дойде акъла в главата и съвсем да ги уеднаквим и на външен вид. Освен това ще спечелим одобрението на възрастните и ще имитираме дейност по стягане на дисциплината. Не че одобрявам голите пъпове, ама някой замисля ли се в резултат на какво е екстравагантния начин на обличане. Всеки намира начин да покаже, че е индивидуалност и да протестира срещу системата.

Г-н Грънчаров, подкрепям всичко което сте написали, но... някак очаквах към края няколко конкретни предложения; все пак вие сте вътре в системата, кажете откъде да се започне, защото само "свобода" звучи някак голо.

Подрави!

Митова

24 септември 2009, четвъртък

Днешното училище у нас е перфектно действаща система за тотално насилие над личността

Качваме се със съпругата ми в колата и потегляме. Не ми се говори нищо, и двамата мълчим. Току-що директорът на училището, където беше на работа (тя е начална учителка) й връчи трудовата книжка: уволни я без да му мигне окото! Нещо повече, изгони я и веднага назначи на нейното място някаква жена, която е пред пенсия. Гадост, пълна мръсотия! Не ми се говори и гледам колкото се може по-бързо да се отдалеча от това село (Ръжево Конаре), където директорът на училището постъпи така отвратително с една учителка.

Но има и нещо още по-лошо. Ето, вече стават 20 дни, в които всекидневно обикаляме училищата из Пловдивско, където бяха обявили свободни места за начални учителки. Директорът я беше предупредил да си търси работа, и ние направихме всичко, за да подаде документи навсякъде, белким някъде й се усмихне щастието. Не би обаче: не й се усмихна късмета, никъде не я взеха. Навсякъде кандидатстваха по повече от 20-30 напористи кандидатки. И ето, след два дни започва учебната година, жена ми отново ще бъде без работа.

Карам колата и мълча, гадно ми е. Обаче чувам в един момент, че жена ми тихичко си плаче. Опитвала се е да крие плача си от мен. Поглеждам я и тя изхлипва, а сълзите й потичат; казва през плач:

– Защо ме уволни?! Как можа?! Какво съм направила?! Ами сега моите ученици ще питат за мен?! Те ще ме очакват на първия учебен ден! Аз трябваше да ги водя в 4-ти клас. Така добре си бяхме свикнали, а мен сега ме гони! Защо?!

Мълча, не знам какво да кажа. Оставям я да си поплаче. Да й олекне малко. Грешката й е, че много си обича работата – и се раздава на учениците си. Те я обичат, ето обаче, че директорите съвсем не я харесват. И аз даже знам защо не я харесват. Не я харесват тъкмо за това, за което я харесват учениците.

Жена ми е безкрайно светъл човек. Излъчването й е невероятно. Когато стои пред класа си, тя сияе. Излъчва доброта, излъчва безкрайно миловидна и женствена човечност. Трепти от нежност, от емоция, което покорява децата. Обича ги и не крие обичта си. Никога не им крещи, винаги търси добрата дума. Затова децата я обичат. И те ще плачат за нея както сега тя плаче за тях. Не знам какво да кажа, но и мен нещо ме стяга в гърлото.

102

Тя продължава да си плаче, аз й казвам само: "Стига, остави, не можеш да промениш нищо, примири се!". След думите ми почва да плаче още по-силно от усещането за безсилие. А така обича работата си, че й завиждам. Аз също съм учител, но мразя работа си.

В днешното училище правилата са такива, че директорите са пълни господари, сатрапи, тирани. Атмосферата е гнусна, особено пък там, където директор е човек с нищожен личностен потенциал. А това, за жалост, е масовия случай. Такива нещастни перверзници изпитват удоволствие да се гаврят с човешки същества – и особено да тъпчат личността на учителя. Да уволняват, да се разпореждат, да командват, да правят каквото им скимне. Днешното училище у нас е перфектно действаща система за тотално насилие над личността – и на учениците, и на учителите. В него комунизмът си стои непокътнат: като манталитет, като стил на мислене, като "душевност" – бих си позволил да кажа даже. Система за унижения, гаври, тъпотии, простотия е съвременното българско училище. Особено когато директор е безличен, тъп, ограничен, прост човек. Горко тогава на учителите, които са що-годе интелигентни, човечни, които са личности. Ако си личност и си учител, тежко ти: прокобата ти е жестока!

Е, знае се какво става в тия условия: всичко кадърно бива чистено, гонено, прокудено. Те, директорите, само това правят: да търсят безличници като тях самите, тях да насърчават, тях да държат, с тях да се обкръжават. А пък всичко, което не е като тях, е репресирано, гонено, пъдено, унижавано, докато – ако не го изгонят – само си вземе шапката и се махне. Отвратителна е атмосферата в такива училища, а те сякаш са повечето.

По мои наблюдения е точно така. Рядкост в съвременното училище са директори, които са по-широко скроени личности, които схващат интимния смисъл на образованието, които умеят да работят с най-финото на този свят: с "човешкия материал" ("матрьял"). Мнозинството са злобни некадърници, простаци и пълни нещастници. Такива сеят около себе си само гнус, подлост и отврат. Атмосферата в такива училища е непоносима.

В тях виреят некадърниците, подмазвачите, ония, които не се гнусят да величаят "светлата личност" на господин директора (на госпожа директорката). И да интригантстват срещу тия, които не са толкова подли и жалки като тях. Ако някой е личност, държаща на достойнството си, няма място в българските училища. И като учител, да не говорим пък за ученик. Страшна работа е, не ми се мисли вече.

Ето в такива мисли съм потънал, карайки колата, докато жена ми, след поредното си уволнение, безмълвно продължава да си плаче на седалката до мен. Сълзите й си текат дълго време. Изтощена е, горката, понеже иде 15 септември, а тя отново няма да е на работа. Не знам какво да правя вече.

Ситуацията е отчайваща, а знаете ли с какво се занимава тия дни пловдивската образователна институция? Ами шефът й Буздрев е наредил учениците да нямат право да ходят на училище "в неприличен вид", т.е. с къси панталонки и с къси поли. И с "неприлични потници, показващи ученическата плът". Простотии! Не си измислям, не се шегувам, истина е. И той като владиката Николай кански се натиска да влезе в новините на телевизиите. Срам! Отврат!

Да свършвам, не ми се пише вече. Прибрахме се мълчаливо с жена ми, тя си поплака, а от този момент ще плаче вече скрито от мен. Знам я, познавам я добре. Това е то: живот. Учителски живот...

12 септември 2009, събота

2 коментара:

kristincross каза: Господи, 12 години бях в образователната система като редови ученик! Имах много познати учители – дали мои, дали такива, които не са ми преподавали... С много от тях съм говорила, познавам съдбите им. С тази статия казвате истината за българското образование. Или по-точно системата. Младите учители не ги наемат на работа, за да могат разни пенсионирани бабки да продължават да вземат заплати, учителите, които имат идеи и искат да поощряват учениците си са "затапвани", наказвани, скастряни и запращани в ъгъла. Добре знаем, ние учениците, как стоят нещата. Само че и какво можем да направим?

И на мен ми е безкрайно мъчно, когато чуя, че от училище никой учител не си е тръгнал с хубаво. И на мен ми е мъчно да чуя, когато директорката не иска да отпусне пари за извънкласни мероприятия и на всичко отгоре, когато учениците сами имат инициативата да направят нещо - тя просто се изпречва на пътя им! Безкрайно ми е мъчно, когато мои познати, завършили студенти за учители, не могат да си намерят работа за сметка на пенсионираните бабетки, които тероризират учениците си. Мъчно ми е, когато видя разочарованието в очите на младите учители. Особено ми е мъчно за тези, малките, които сега тепърва започват училище. Защото не съм сигурна дали те ще получат нещо, дали ще успеят да извлекат есенцията или ще си блъскат главата като масата ученици, подлагани на безлична категоризация. 12.09.09 17:54

Павел Лазаров каза: Критиката към нечовешкото насилие и неадекватността на формалното училищно образование започва преди близо 150 години.

103

Пò към наши дни се откроява с радикализма си Иван Илич (Към една негова статия от 1970 г. е тази препратка тук . Ще ви бъдат интересни и коментарите под нея. Изказал се е и вашият "познат" Ivo-Isa ;) ). Сред бунтарите са и (внимание, внимание!) Лев Толстой, чиито великолепни статии, датирани 1860 г., превеждаме в момента, Уйлям Гудуйн, Пол Годман, Джон Дюи, Пауло Фрейре, Александър Нийл, и в днешно време Яков Екхт, Рон Милър, Михаил Шчетинин.

Проводници на тези идеи в България сме малко – ние, от "Новото образование" и вие, г-н Грънчаров. Но мисля, че предпоставките за разрастването на този дебат са налице. За това работим,... мисля. :)

Мъчно ми е за жена ви и за всички свестни хора като нея, които деспотичната система напоследък изхвърля с особен интензитет. (Това ще да е някакъв знак... ?!) Поздравете я от мен и я окуражете, че иде "Новото образование". В него никой не ще може да се гаври така с когото и да било (а най-малкото някой директор с учителите в неговото училище)!

Наказан съм с "предупреждение за уволнение": подтикват ме да си взема шапката и да си ида

Трета нощ не мога да спя: имам сериозен личен (професионален) проблем. Когато се изтощя от работа, лягам, от физическата изнемога заспивам, ала непълноценно, понеже душата ми не може да заспи – или спи половинчато. Крайно съм обиден и съм на кръстопът. Стана една история, заради която съм пред напускане от работа. Намериха ми майстора най-сетне тия, които искаха да ми отмъстят за толкова много неща, трупани в годините.

Накратко става дума за следното. На 19 юни в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив, където преподавам философия), се проведе конкурсен приемен изпит. Аз бях квестор в една зала, заедно с един колега, също философ. Инструктирахме децата (след 7-ми клас), многократно им изтъкнахме правилата и изискванията, за което те се и подписаха. Ала когато си предаваха работите уж най-внимателно преглеждахме дали всичко е окей, обаче се оказва, че някакъв ученик си бил написал името някъде, нарушавайки анонимността, а пък ние не сме забелязали. В резултат той е дисквалифициран, а шефът на инспектората нарежда на директора да бъдем най-строго наказани.

И ето, онзи ден ме наказаха "с последно предупреждение за уволнение". (Забележете: с "последно предупреждение" ме наказват! Как така да е "последно", след като досега никога не съм изобщо за нещо наказван или предупреждаван, и то пък особено за уволнение?!) Най-тежкото наказание, ако изключим самото "дисциплинарно уволнение". Наказание, което, веднъж наложено ми, ме подтиква към това сам да си взема шапката и да си тръгна. Изправен съм пред това решение. По тази причина не мога да спя. Напрежението, в което се намирам, е жестоко. Трябва да взема решение в близките няколко дни – ако искам да си запазя честта, трябва да напусна. Най-после се намери повод тия, на които бях трън в очите, да се разправят с мен. Сега те ликуват. Имам предвид хора от образователната институция, от инспектората.

Шефът на инспектората в Пловдив е философ. Назначи го НДСВ на тази длъжност. При БСП той се запази. Моя милост освен "гражданско-политическите" си прегрешения (едно от които е и този блог), дразнещи властта, има и доста професионални такива. Например си позволявам да работя от години по свои собствени програми, помагала, учебници. Знаете как се оценява това в нашенска, българска среда: такива като мен дразнят и тях много ги мразят.

Опазил Бог образователната институция да ти рече: "Браво, ти работиш новаторски, творчески, така и трябва, щото иначе и не бива!"; не, няма такова нещо, началството гледа на такива като мен все едно че са "вредни елементи", "престъпници" едва ли не, или поне "ненормалници". Нямам предвид директора на училището, когото извънредно много уважавам. Но в случая той беше подложен на огромен натиск да ме накаже колкото се може по-жестоко. Нищо чудно да са настоявали директно да ме уволни. Но той устоя. Ала ето че сега аз сам, предимно по морални причини, съм длъжен да си взема шапката и да си тръгна. Нямам друг избор вече.

В това училище работих цели 9 години. Никъде не съм се задържал толкова много. Винаги съм бил гонен немил-недраг: 7 години работих като асистент в Пловдивския университет, уволниха ме в 1992 г., и то по нескривани политически причини; после системата направи всичко възможно да ме сломи; дълго време бях без работа; гонеха ме от училище в училище; устройваха ми всякакви провокации; знайно е, таваришчите у нас са жестоки и никому не прощават. През 2000-та година попаднах в това училище. Директорът тогава ме взе, а после се оказа, че е бил подложен на зверски натиск да не подписва договор с мен: ей-така, обаждали му се разни "разтревожени граждани", от всякакви институции, лица и пр., и му казвали: "Не вземай този Грънчаров, той е много лош човек, ще съжаляваш!". Директорът, инж. Паунов (аз съм писал за него: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието), един наистина прекрасен човек и ръководител, пое риска и ме назначи.

В това училище имах всички условия да работя, да експериментирам, да проявя себе си. Имах така потребната ми свобода и творческа атмосфера. В резултат доведох докрай своя проект за реформа (модернизиране) на начина на преподаване на хуманитарните науки и по-специално на дисциплините от

104

философския цикъл. Благодарен съм на директора за разбирането и подкрепата. Написах и издадох учебни помагала по всички изучавани предмети: психология, логика, етика, философия на правото, философия, гражданско образование.

Разбира се, никоя от висшите инстанции не ми благодари, напротив, само трупаха злоба и жажда за мъст. И ето, намери се повод да ме изритат от системата. Уж незначителен, но мръсниците знаят, че в тази ситуация аз нямам достоен изход освен да си взема шапката и да се махна. И ето по тия причини аз трета нощ не мога да спя. Утре трябва да ида в училището и да кажа на директора решението си. То може да е само едно: напускам.

Да, напускам, ала къде ще ида после?! Жена ми, горката, също е учителка и е безработна от години. Имам чувството, че за всички тия години като не можеха на мен да отмъстят, отмъщаваха на нея, милата, а чрез нея и на мен. През тази последната година тя си намери работа, но по заместване, само за 1 година, и сега също я уволниха. Тя вече е без работа, ако и аз загубя работата си, това ще е истинска катастрофа. Синът ни е студент, току-що завърши първи курс. Ето по тия причини ме цепи главата и не мога да мигна. Тази нощ съм заспал за кратко и в един момент скочих, облян в студена пот. И със здравето хич не съм добре.

Е, имам алтернатива, но тя е унизителна. Наказан съм с "последно предупреждение за уволнение", и то без да съм имал някога изобщо някакво наказание. Това за мен е знак, че искат да ме уволнят на всяка цена. Ако си затворя очите за унижението и продължа да работя, през есента нищо не им пречи да ми устроят малък скандал и съвсем "законно" да ме уволнят. И това не е предположение, ето, вече имам и факти.

Учителската работа не е лека. Особено в днешните условия. Аз като учител не съм харесван от масовия ученик, понеже имам обичая да ги мъча, т.е. да изисквам да четат и да мислят. Имам лоша слава и една категория ученици твърде много ме мразят. И ето, онзи ден, в деня, в който ми връчиха заповедта с предупреждението за уволнение, дойде един "благожелател" и ми рече: ако искаш да си нямаш проблеми, недей да вземаш догодина този и този клас. Щото има настроения срещу теб. Ще си имаш сериозни проблеми. Ще се бунтуват учениците срещу теб.

Ето, това ми се каза директно в очите. Явно този път са решени да действат докрай. Повтарям, таваришчите нямат милост, безпощадни са, никому не прощават. Особено на тия, които си позволяват дързостта да не са като тях. В лицето на комуната аз винаги съм имал един непреклонен враг. Да водя дългогодишната си битка с нея ми е коствало много.

И най-гадното е, че те знаят, че при моето здравословно състояние тия проблеми, които ми създават, може да доведат до фатален край. Аз съм твърде зле със сърцето. От години едва-едва се крепя. И въпреки това таваришчите не отстъпват. Наистина са безпощадни. И милост никаква нямат. Нито пък са способни на човечност. Комунистът не знае що е чувство, чувството за него е слабост, комунистите, знайно е, са направени от желязо, от стомана, от бетон...

Мъча се да намеря разумен изход, мъча се да се успокоя, ето, затова и пиша, белким намеря някакъв приемлив изход. Но съм иначе твърде чувствителен и дълбоко преживявам нещата. Чувствам се съкрушен и обиден. Никаква благодарност от системата нямам, напротив, за сетен път тя ми показва, че съм излишен, ненужен за нея, вреден.

Посветих на българското образование цели 26 години. Двадесет и четири годишен бях когато започнах работа, та досега, когато съм вече 50-годишен. Работих усилено, както малцина са работили: не се щадих. И ето, че моите усилия са оценени като безполезни. И дори като вредни. А аз съм отново "враг", който трябва да бъде ликвидиран, изгонен, унизен. Този път ще го постигнат. Запретнали са си ръкавите така, че и съмнение няма какво точно искат. И на какво са способни.

13.07.2009

Образователната институция важно, гордо, величаво, непристъпно мълчи

По повод на моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката продължават да се получават най-различни отзиви – разбира се, не от институцията, към която беше адресирано писмото, а най-вече от граждани. Институцията няма да се унизи да разговаря с "обикновен деятел на образованието" като мен; институцията трябва да демонстрира своята непристъпност и величавост.

Аз, признавам си, написах това писмо най-вече за да проверя дали изобщо и доколко новият управленски екип на Министерството има все пак някакво отношение към демокрацията. Констатирам до момента: явно новите управляващи носят в себе си същия бюрократичен и антидемократичен манталитет, който носеха кажи-речи всички хора, досега управлявали България. Същностна промяна у нас, оказва се, не може да има – и няма да има. Щото същностна промяна могат да направят единствено хора, които са носители на същностно ново съзнание, разбиране и отношение. Т.е. хора, които са носители на нови идеи.

105

Не се забелязва такова нещо у толкова величавите представители на така мълчаливата образователна институция у нас.

Но ето, че има деятели на образованието, които са написали свой проект, наречен "Новото образование"; по-долу публикувам отзив от страна на техен активист, който написа тия думи като коментар в блога. А основните им идеи са изразени в тяхна "Прокламация на целите на училищното образование в България", която ще мога да коментирам едва след като я прочета по-внимателно. Ето какво пише обаче този човек:

"Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме и най-нещастни?!"

ДА! :)"Новото образование" го е направило вече. Вижте сайта ни, където между другото ще прочетете за :Нашата визия:Новото качествено образование е онова, което ще направи от българската земя страна, чиито ведри

хора живеят пълноценно, мирно и достойно. Новото качествено образование е онова, което ще повдигне духа на българската нация и ще я нареди сред най-толерантните, здрави, силни, духовно извисени нации в света.

Нашата мисия:Нашата мисия е да проектираме и построим Новото образование на България, мобилизирайки

силите на всички търсещи.Непосредствени цели:Непосредствените ни цели са две:1.Да създадем и обнародваме единен, широко споделен образ на Новото българско образование.2.Да обявим категорично и ясно дългосрочните цели на Новото българско училищно образование,

които ще обуславят всяка една дейност в тази сфера. ..."и по-нататък:"...[в момента работим по] планирането и реализацията на:● Нови задължителни административни и професионални структури;● Нови управленски инструменти и процедури за планиране, изпълнение, контрол и корекции на

дейностите;● Нова финансова отчетност на администрацията;● Нови механизми за дотиране и финансиране на училищата;● Нови правила, откъсващи образованието от политиката;● Нова информационна политика – задължителни периодични публикации съдържащи обзор на

ситуацията и план за следващия период;● Нови информационни системи за оперативните дейности, за контрол и за вземане на решения;● Нова политика за израстването и управлението на учителите;● Нова политика за въвличането на родители, бизнес и общественост в училищния живот;● Нова политика за разкапсулиране на системата на образованието и повишаване на влиянието на

обществото при вземането на решения;● Нови закони (2 на брой)."Отделете всичкото необходимо време на "Прокламацията на целите на училищното образование в

България", датирана август 2009 г. Там нещата, за които говорите - вашите желания, са изчистени и структурирани, като ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ отправни точки ЗА ВСИЧКИ заети или засегнати от образованието.

Приятно четене и... пишете :)

Автор: Павел Лазаров

10 септември 2009, четвъртък

Целите на училищното образование в България

Фундаментална цел:Училищното образование в България има за цел да запазва и развива детския творчески порив

така, че всяко дете да живее пълноценно и да придобива с радост допълнителни знания и умения, както и да спомага за израстването на детето като самостоятелно мислеща и социално отговорна личност, която се отнася към живота с ведрина, ентусиазъм и значителен обществен ангажимент .

Успешното преследване на Фундаменталната цел изисква всяка инициатива и дейност в сферата на образованието да преследва 1 или повече цели, попадащи в тези 3 направления:

106

● Развиване на уменията и умножаване на знанията на учащите● Създаване на предпоставки за успешно учене● Създаване на отзивчива и устойчива учебна среда

1.Съхраняване и доразвиване на уменията за учене и на любовта към знанието, творчеството и откривателството

2.Развиване на умения за анализиране, размисъл, аргументиране и водене на продуктивен диалог3.Постигане на езикова и математическа грамотност и придобиване на практически и технически

умения4.Стимулиране на осъзнаването на фундаменталната важност на здравословното хранене и живот5.Развиване на естетическа и културна чувствителност6.Развиване на личностни и нравствени качества7.Развиване на социална, политическа и гражданска активност8.Задоволяване на индивидуалните нужди на децата9.Поощряване на разнообразие от образователни методи10.Предоставяне на възможност за достъп до средно образование 11.Гарантиране на съразмерност между разходите за образование и възможностите на родителите12.Осигуряване на качествена информация за родителите и гарантиране на прозрачност на

училищното управление13.Постигане на динамичен баланс между нуждите и интересите в „екосистемата училище”14.Осигуряване на гъвкавост на образователните структури и отчитане на гледищата на обществото

09 септември 2009, сряда

За бездуховността

“Тъй като човекът е дух, той смее и трябва да смята себе си достоен за най-висшето; величието и могъществото на неговия дух са така големи, че той никога не може да ги надцени.”

Това са думи на великия мислител, направил твърде много за възвеличаването и прославянето на човека; но тъй като за Хегел е съществено най-вече истинното познание на човека, у него можем да намерим и всички възможни “доводи противни”: той е воювал най-много и срещу прекомерните претенции на човека на своето време, оценявайки ги като празни, суетни и безплодни. Затова, изглежда, прав е кьонигсберският мислител Имануел Кант, твърдейки, че най-важното е човек трезво да разбере на какво е способен (и да пожертва всичките си илюзии относно себе си), а след това да действа, за да стане такъв, какъвто трябва да бъде. Защото прокобата на човека е, че той трябва сам и непрекъснато да изгражда човешкото у себе си, което става негова същност едва чрез безмилостния и сам възпламеняващ себе си огън на живота и човешкото съществувание. Но един от парадоксите на ХХ век е и често изявяваното празно самомнение, че на човека е непотребно познанието на самия себе си, че нему е достатъчно да действа, да се разпростира и да господства над създавания от него свят на науката, техниката и производството, а всичко останало е “суета на суетите”. “Смири се, о, горди човече; смири се, о, празни човече!” – зовеше Достоевски, но малцина го чуха и разбраха. Те не проумяха, че създаваният от човека външен свят на материални отношения може да стане сила, враждебна и стремяща се да погуби човека, ако не се направлява от едно съзнание за дълга, призванието и отговорностите на човека, както предупреди Маркс: “Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то, значи, обстоятелствата трябва да бъдат направени човечни.”

Тук ще се опитам да извърша една дисекция на бездуховността. Но тъй като тя е безпределна, многолика и забулена в мистериозност, в нея има нещо неуловимо и изплъзващо се. Тя неусетно се всмуква в съзнанията, разполага се в тях и ги обзема, а след това диктува една линия на поведение, с която обществото е най-трудно да се пребори.

Бездуховността, ниско прекланяща се пред материалното, е пълно отрицание на духа и неговите атрибути: човечност, доброта, красота, чист свободен разум, истина и справедливост. Тя вярва, че този свят е неин, а духът е рядък и неканен гостенин в него; последното пък ú дава увереността, че в правото си е да се разправи безжалостно с него. Затова тя бърза да овладее времето, защото знае, че след това остава само прах. Да се възползва от това, което времето и мигът носят и дават, е единствената й възможност; но това е и нейната обреченост и тя го знае. Пренебрегнала и потъпкала всичко идеално, насочено в бъдещето и устремено към вечността, тя се опиянява и отдава без остатък на сегашното, мигновеното, хедонистичното, полезното, успешното. Тя не позволява нищо от временното да ù се изплъзне и да не бъде нейно притежание; тя презира всичко “не от мира сего” и за да се изтъкне, самоволно го обявява за

107

незначително, наивно, идеалистично, безполезно и достойно само за несретници и луди глави. Но тази наглост е естествена: там, където бездуховността е образец, духът е безумие.

Да се спрем на типовете и на някои проявления на тази бездуховност, да видим как действа, за да реализира своята природа.

Изглежда най-напред трябва да се разгледа наивната, сляпа и затова като че ли по-безобидна бездуховност. Става дума за бездуховността на “човека-мравка”, който, не замисляйки се, целия си живот отдава на безропотно тъчене и кърпене на чергата на своето дребно благополучие. “Да бъда и аз като другите!”, “Мъчих се цял живот, но поне децата ми да поживеят!” – това са неговите жалки мотиви и импулси, заради които пропилява живота си. Неговото еснафско самочувствие се опира на “Имам си парици, къща, женица и дечица!” и то не може да бъде разколебано, дори и целият свят да отиде на поразия. Това е бездуховността “в себе си”.

След това иде бездуховността, осъзнаваща себе си и постепенно разбиваща сферата на тази изява “в себе си”; тя вече започва да има самосъзнание, превръща се в бездуховност “за себе си”, поставя си “по-висши” цели и се изявява повече навън, обземайки все нови и нови територии. Та се отърсва от дрипите на кротостта, тя става самоуверена, нагла, самодоволна. Тя се вмъква незабелязано във всички сфери на живота като социална проказа, нейният интерес се свежда до това да опошли колкото се може повече всичко, до което се домогне. Тази бездуховност “за себе си” съзира своя враг в духа и неговите проявления и се вкопчва в безмилостна, ту скрита, ту явна борба с него. Тя е тази, която на доброто противопоставя всички всевъзможни превъплъщения на злото, на красивото – всички видове безобразно, на истината – всички форми на лъжа, подлост и лицемерие, на справедливостта – всички начини на изнудване, присвояване и грабеж. Тя се присмива на безкористността, тя издевателства над искреността, обявявайки ги за наивност; тя дори си позволява да спекулира с духовното, придавайки се благовидност, като се представя за разумната и настъпващата “истинска” и нова, а не стара, жалка, съзерцателна и поради това срамежлива и безпомощна духовност. Тази е “гордата” и самоосъзната бездуховност, която създава атмосферата и климата, в които може да си пробие път и да процъфти другата, най-висшата форма, формата на абсолютната бездуховност.

Това вече е бездуховността “в себе си и за себе си”, която воюва на предния фронт на вечния конфликт с духа, която си е поставила за цел да скалъпи и да отстоява някаква своеобразна “духовност” на бездуховността. Ясно е, че нейно поприще е попрището на науката, изкуството, философията, културата. Снобът, дилетантът, фукльовците в тези сфери са нейни самоотвержени и верни рицари, а тяхната желязна фаланга натиска с огромната си тежест. Но истинските й апостоли са псевдоученият, мнимият или припознал се в себе си художник, опортюнистът в културата, т.е. всяка самодоволна, увенчана с фалшиви лаври посредственост, представяща се едва ли не за гениалност. Е, тя често страда и афишира непризнаването си от неразумната и неподатлива тълпа, но умее да се възползва, нагажда и печели. Това е печално известният “сив поток” в културата, а да се направи така, че да пресъхне, е изглежда най-трудното. Тази бездуховност опошлява и паразитира върху творенията на талантите и гениите; тя умъртвява (доколкото може) живото в тях. За нея няма нищо свещено, тя се домогва да оскверни най-висшето. Тя се стреми, деформирайки и израждайки духовното, да създаде своеобразна митология и религия; тя изковава мъртвите идоли на бездуховността и се опитва да устрои поклонение на мъртъвците (за духовното) пред техния олтар. Това е апогеят и триумфът на бездуховността.

Но… стига. Нека да оставим мъртъвците да погребват своите мъртви. Всичко не е така отчайващо, както може би прозвуча. Защо “къртът продължава да рови там, вътре, в тъмното”. Къртът на неуморимия, тъпкан, но никога несломен и безсмъртен човешки дух.

В-к Комсомолска ИСКРА, 1 февруари 1988 г.

Въпросът е не защо държавата дава неадекватно образование, а защо въобще се опитва да дава образование!

Ето един твърде интересен отзив по моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката – отправено чрез всички медии, който поставя съществени въпроси – и с твърденията в който, колкото и странно да изглежда, съм съгласен изцяло. Прав е човекът да твърди така, вярно ми посочва и грешката. От 20 г. съзнавам тази своя грешка да работя в държавното образование – и въпреки това продължавам да живея с илюзията, че нещо може да се промени. А критикът ми го е казал превъзходно, ето, прочетете:

Не желая да се препирам с автора на тази статия, който работи за напредъка, промяната или “усъвършенстването” на държавните училища, а и преподава там. Със сигурност системата не бива да бъде погребвана преди смъртта си, но не бива и да се предполага безсмъртието й просто поради настоящото й оцеляване. Г-н Грънчаров се опитва да осъзнае признаците на идващата промяна на обществените презумпции, като в същото време активно живее с настоящите реалности. Браво! Факт е, че училището ни

108

днес живее с миналите победи и настоящите поражения. Колегата философ не разбира обаче основната философия на държавно-спонсорираните училища, затова и няма как да види решението.

Аз не съм съгласен с предложената на министерството любезна дискусия или план за промяна в системата – чиновниците не реагират на добронамерени призиви. Не се лъжете, държавата има зад себе си ресурса на милиони данъкоплатци за да поддържа в реанимация трупа на образователната система много дълго време. Трябва доста силно да ритнете по кокалчето бюрократите за да покажат признаци на живот.

Светът днес е роб на една извратена разновидност на Просвещението, която най-кратко можем да наречем култ към тоталната държава. Този култ, в близкото ни минало, се олицетворяваше от комунистическия идеал, а днес от различните разводнени форми на марксизма. Идеята, че държавата ще промени себе си е утопия. Държавата дава образование, такова каквото си ще, каквото й е угодно. Въпросът е – не защо държавата дава неадекватно образование, а защо въобще се опитва да дава образование?

Ако училищата се управляваха от истински настоятелски организации, с възрожденски дух, сиреч желание да дадат нужните и адекватни, съобразени със заобикалящият ни свят знания, на нашите деца, резултатите щяха да са съвсем различни. Проблемът е, че за това трябва да си платят тези, които искат децата им да учат. Въпросът е, че не искаме да си плащаме, искаме и вълкът да е сит, и агнето цяло. Докато всички плащаме насилствено (разбирай чрез данъци) за не-образованието на децата, резултатите ще са същите. Не може да намерите свободата, която търсите, в държавното училище, г-н Грънчаров. В държавното училище вие сте наемен работник, а работодателят ви е нагъл и коравосърдечен.

Алтернативата не е в революция срещу тоталната държава – в тази битка губите. Можете да победите безсмислието в образованието, колкото можете да зашиете морето за брега. Става ясно, че говоря за алтернативите на частните училища, които могат да са наистина частни само и тогава, когато държавата не ги стандартизира и сертифицира според собствените си шаблони. Все пак това е по-лесно, отколкото да направите от държавата възпитател, освен ако нямате чудодейни сили да възкресявате мъртъвци.

Добре е да знаете, когато говорите за САЩ или за стария добър Запад, че техните кадри са по-добри, защото са учили именно в частни образователни институции. Склонен съм да се съглася, че повечето държавни училища в САЩ са под нивото на нашите, но това не ми действа успокояващо. По-голяма част от децата в САЩ учат в частни или домашни училища и по-малко в държавни – имам преки наблюдения. Никаква реформа в нашите държавни боклукчийници няма да създаде правилата на частните или уюта и спокойствието на домашните американски училища.

Психологията на държавните училища не е по-различна от тази на държавните чиновници, вяра, че те са единственият път към истината. Това довежда до изключителна арогантност към критиците и нарастваща неефективност. Държавната система не може да генерира нещо различно от собственото си естество. Това е все едно ябълката да роди смокини. В грешна посока гледаш, приятелю! Казвам го добронамерено, не с ирония. За погрешна кауза хабите енергия! Ще минат години, ще видим.

Автор: Анонимен

За Бога, намерете начин да емигрирате!

Получих следния коментар към текста Наказан съм с "предупреждение за уволнение": подтикват ме да си взема шапката и да си ида, във връзка с който имам един важен за мен въпрос към читателите на блога, пръснати по света:

Г-н Грънчаров,Често влизам в сайта ви и мисля, че добре Ви познавам на основание на всичко прочетено. Що се

касае до сегашното стечение на обстоятелствата, аз съм сигурен, че и да напуснете, това няма да реши вашите проблеми нито в краткосрочен, нито в дългосрочен план.

Вие сте човек с разкрепостено мислене и искате да сте независим. България няма да бъде уредена държава в реално време. Независимо, че има будни личности като вас. Ужасно е да се живее в политизирано общество.

Изходът е – напуснете страната. Аз това направих преди 13 години. Преди това вземах редовно диазепам (лекарство против депресии и неврози, в случай че някой не знае) и кръвното ми беше високо. Оправих се за по-малко от година. Аз и съпругата ми сме инженери, работим и отдавна сме се разделили с "нямането", а двете ни дъщери следват в колеж. За това, което сме постигнали тук за 13 години, в България нямаше да ни стигнат два живота.

За Бога, намерете начин да емигрирате, най-добре в САЩ! България не е за хора като вас.

Това е писмото на нашия сънародник, живеещ, предполагам, в САЩ, за което много му благодаря. В тази връзка искам да отправя следния въпрос към читателите на блога, които не живеят вече в България:

109

Възможно ли е човек като мен, философ по образование, писател и публицист, на 50 навършени години, да се адаптира в нормална западна страна, при положение, че там философи, предполагам, съвсем не се търсят? Има ли начин, в такъв случай, някъде по земното кълбо да си намеря каквато и да е работа, примерно, на болногледач, на продавач или чистач в супермаркет, на метач по улиците, на мияч на съдове, на тоалетни и нещо от този род?

Ако някой ме убеди, че може да се устроя в нормална страна по този начин, и да се адаптирам на моите години в обществото им, то аз тогава непременно ще събера решимост и ще емигрирам незабавно. Щото, признавам си, до гуша ми е дошло от тукашните неразбории и от ужасната бедност, в която съм принуден да съществувам вече цели 50 години...

15 юли 2009, сряда

2 коментара:

RoujkaBG каза: Ачо, където и да отидеш са ти нужни поне още два езика, освен руският.На първо място английски и съответно немски, френски, италиански в зависимост от това, в коя

държава си.Смятам, че е по-лесно и доходно да бъдеш чистач на улицата, на тоалетни, отколкото болногледач.В Англия например български мед.сестри като болногледачки получават 5 паунда на час, а

необразованите чистачи на улици и тоалетни 10,5 паунда на час. Вече не е вярна и поговорката: "У дома и стените помагат".

Българите, където и да са – не си помагат. Винаги си пречат и въпреки това успяват. 16.07.09 18:28

Анонимен каза: За философ по образование не мога да твърдя със сигурност, но философ даже и без философско образование ще се справи с една голяма промяна като емиграция. Именно защото е философ и ще гледа философски на живота. Нямам предвид гурбетчийството в Европа. Разбира се, че трябва да се има предвид за коя точно държава става дума. В САЩ, при един сравнително добър английски, не мисля, че е невъзможно намирането на работа за философ. Всичко с времето си и разбира се не направо със слизането от самолета.

Г-н Грънчаров, вие задавате въпроса: "Има ли начин, в такъв случай, някъде по земното кълбо да си намеря каквато и да е работа, примерно, на болногледач, на продавач или чистач в супермаркет, на метач по улиците, на мияч на съдове, на тоалетни и нещо от този род?"

Да, има начин, но аз такива случаи не знам ако изключим този за болногледач. Това за чистачи, метачи и миячи са назидателни послания, които аз и вие сме чували от хора, които си нямат понятие какво е зад Океана, а много от тях и не искат да знаят. Тези приказки са и като че ли да омаловажат постигнатото от емигрантите. Абе, оправил се е ама чисти клозети. Тук времето на дивашкият капитализъм, такъв какъвто в момента е в България, е отминал отдавна и си продаваш труда с достойнство. Не ми се иска да се впускам в подробности и да ви убеждавам, че и на 50 години човек може да започне нещо ново. И ако го направя, няма как да не съм прав, защото моят опит го потвърждава.

За работа като философ вече споменах, а писател и публицист човек може да бъде навсякъде. Основният проблем е да се сдобиеш с легален статус. Не е лесно, но начини има. Задължително е да имате оправен приятел, който да ви поеме в началото. Ако вие не емигрирате, много е вероятно след някоя година да ходите на гости на децата си в чужбина. Я прехвърлете на ум колко от вашите познати или техните деца са навън.

Представете си само за момент следното. Където и да отидете виждате усмихнати хора, съвсем непознати ви поздравяват и ви питат как сте, пък макар и да е формално, винаги напълвате резервоара на колата си догоре без да се замисляте за парите, сметките ви за отопление са по-малки от дневната ви ставка, разходите за храна са 2-3 дневни ставки, не чувате чалга...

Да продължавам ли? Не преувеличавам ни най-малко, а вие за всеки случай попълвайте за Зелена карта. В случай че спечелите може да я използвате, но не е ангажимент.

*От сънародника в САЩ, който по съвпадение е завършил като вас в бившия СССР, но за инженер, и по късно се е специализирал в инженер по почти всичко.

ГЛАВА СЕДМА: ЦЕННОСТИТЕ

Ценностният вакуум в душите на младите

Ще продължа разсъждението си за ценностната ситуация, в която пребиваваме. И за начина, по който индивидуалните съзнания би могло да се приобщят към една вековна традиция на общочовешки, на

110

универсални, на абсолютните ценности на живота и т.н. Ценности, които човечеството е постигнало, но от които бяхме откъснати в резултат на половинвековната жестока, брутална инвазия на комунизма, в резултат на толкова бруталната комунистическа агресия спрямо личността. Комунизмът в корена си е несъвместим с традиционните ценности на човечеството, първа сред които е безценната и незаменима с нищо друго човешка личност.

Като се опитвам всеки ден да разговарям най-искрено и честно с младите хора открих в края на краищата следното: тяхното съзнание наистина показва и издава крещяща липса даже на един най-минимален усет към тия неща. Младите сякаш са оставени на произвола, по-скоро на този обезсмислящ всичко ценностен вакуум, на тази ценностна празнота: обществото не им е дало нищо в това отношение. Не може млад човек, напълно сам, да изобрети от нищото своите ценности: огромна е ролята тук на родителите; ценностите се предават от поколение на поколение. Тия неща не стават ей-така, от главата си или дори от пръстите си да ги изсмучеш, да ги откриеш, да ги формулираш и т.н. Съзнанията на много генерации са работили за да се оформи една такава култура на нравствени ценности, една нравствено-духовна традиция, към която можем и трябва да бъдем причастни. Но в момента не сме намерили подходящ начин да приобщим съзнанията си към нея.

Ето и днес, разговаряйки с млади хора, стана дума за това: в нашето образование дали има един такъв ценностен момент и аспект? Образованието у нас е настроено така, че да ни дава знания, акцентът, ударението е се слага върху знанията: младите да станат знаещи личности, да бъдат информирани, да имат по-знания.

Да, обаче това е съвсем недостатъчно. Особено що се отнася до хуманитарните науки или учебни дисциплини като история, философия, литература и т.н., доколкото ги има. Те първо са много малко, но също се преподават съвсем неподходящо: преподаването им се движи в невярна посока. Хуманитарните “науки” са превърнати в едно обезличностено позитивно изложение на някакви знания; всичко там трябва просто да се знае, а пък личностният момент, ценностният момент, субективният момент – т.е. какъв смисъл ти лично намираш в случилото се, в описваното, в представяното събитие или в някакви фактически обстоятелства, което именно е и същинското, най-важното за формиране на човешки и личностни реакции, човешко отношение, човешка култура, нравственост! – точно това изцяло липсва в нашето училище.

Аз обичам да им давам някакви примери; да речем, по история, учат за някакви събития от миналото. Та им викам: добре де, питат ли ви лично вие как го усещате това нещо, как го чувствате, как го преживявате?! Примерно за тези събития, да речем, след 1944 година, примерно когато учите за т.н. “народен съд”. Тогава хиляди хора са били осъдени на смърт, мнозина пък първо са били убити, а после са били съдени. А пък други хора са били изманипулирани и са били водени пред съдилищата да крещят и да искат смърт за “предателите” и пр. Понеже имали “грехове”, да речем, за това, че сме били в съюз с Германия, че са гласували в парламента така или иначе, и пр. Имали вина, за която трябвало да платят непременно със смърт.

Убит е примерно един български учен от европейски и световен мащаб, проф. Богдан Филов, който също е бил и министър-председател за известно време. Най-висшата ценност е животът – и личността, която живее – разбирате ли, няма по-висши ценности и съображения от него?! Тогава, когато са убили като кучета министрите и парламентаристите на Царство България, и са хвърлили телата им в една яма от самолетна бомба до Централните гробища, в това число и проф. Филов, и регентите, брат на Царя и пр., започват съвсем да не действат тия ценности.

И ето, от учениците и сега се иска просто да знаят, примерно, да приемем, да знаят самия факт, че така е станало, нищо повече. Е, и да могат да дадат някаква оценка, но която непременно намират в самия учебник: там пише, казват ми учениците, това, което ние трябва да имаме като оценка за случилото се, то било “правилно” или “неправилно” и пр.

Но самата личност, ти самият да го почувстваш, и то все едно че си непосредствен участник в събитието, това съвсем го няма и не се иска. Представи си, казвам на учениците си, че лично ти си там, на площада, представи си, че са те накарали да идеш, да крещиш “Убийци!”, “Смърт!”, “Убийци!”, “Смърт!” за т.н. “фашистки главорези” и пр. А огромната част от тия хора са били обвинени съвсем несправедливо, просто е трябвало да им бъде отмъстено от “народната власт”, просто е трябвало да бъдат избити, щото принадлежат към държавния елит на Царство България. Значи тогава убиват хора и личности за едното нищо, а пък тези хора са си изпълнявали дълга към държавата, така, както те са го разбирали; това са министри, това са депутати и пр., избрани от народа и според съвестта си да решават съдбата на България. Просто в тия фарсови “съдебни процеси” в 1944 г. е бил ликвидиран елита на нацията, интелектуалния, културния, политическия, държавния елит и пр. И с оглед на това са искали да изкоренят и въплъщаваните от него традиции. Тогава нацията ни всъщност все едно е била обезглавена. И прочие оценки трябва да бъдат постигнати от младите хора, но това може да стане по съвсем друг начин, като се ангажира позицията им. А това в нашите училища, за жалост, съвсем или почти не се прави.

И ето, младите хора ме слушат, а на тях съвсем не им е било предлагано да осмислят и оценяват по този начин нещата. Никой не ги е питал: “А ти лично как го чувстваш, ти самият можеш ли да си представиш

111

как следва да възприемеш случилото се тогава?”. Ами наистина е грозно това, което се е случило след 9-ти септември 1944 година: ето една всеобща и универсална оценка на случилото се тогава, която е нормално да се постави.

Обаче за да се стигне до схващането на точния смисъл на случилото се трябва най-свободно да се споделят всякакви оценки: как така ще бъдат убити, как е възможно да бъдат “съдени” в такива фарсови, нагласени “процеси”, никакво правосъдие не е било това?! За да го усетят, им викам на моите ученици: представи си, че не друг, а теб те набедят, че си някакъв “много лош”, че си направил непростими грешки и ти припишат някакъв страшен грях! Нима това, което си направил, е съвсем непростим грях, кое в случая е непростимото?! Ето, има някои неща, убийства и пр., които могат и трябва да бъдат оценени по подобаващ начин, съобразно една скала на ценностите, но подредени, йерархизирани и т.н. Младите ме слушат, пък недоумяват, щото това почти не им се предлага да правят в часовете по история, а то изглежда е най-важното: историята не е суха фактология, а откриване на човешко-личностното в съдбата на цели нации.

За да се сформира личността – ето това според мен е най-важния момент, личността в ценностно отношение, т.е. една зряла, силна личност, с твърди убеждения, това е една нейна духовна база, бих я нарекъл – трябва младите хора от най-ранна възраст, постепенно, но редовно да им се предлага да търсят смисъла. Тоест да им се предлага: добре, а ти как мислиш, ти как го усещаш, как го разбираш?! Знай: твоята позиция е важна, ти решаваш всичко! Ето, това според мен е преподаване с акцент върху най-важния, върху личностния момент. Без него всичко губи смисъла си. И какво тогава като сме знаещи?!

А у нас се е стигнало дотам, че който подхожда по този начин, дори съвсем интуитивно, настоява на своето “аз така мисля”, “аз така разбирам”, стигнало се е дотам другите още да се дразнят и да настръхват срещу него. Аз това и по себе си съм го усетил. И сега, а още повече преди: от най-ранна възраст още, пък и после. Като студент, си спомням, една професорка-рускиня ми крещеше най-редовно: “Чакай бе, кой си ти бе, какъв си ти та да мислиш?!”. Аз уча философия, й викам, как така да не бива да мисля; аз с нея съм спорил много, тя ми стана лют враг, тази професорка по етика в Санкт Петербургския университет. А дъртата комунистка беснееше и крещеше: “Как е възможна такава грандомания, кой си ти че да мислиш?! Ще ми мисли той, вижте го вие: та си само един студент?!”. “Да, обаче аз съм личност и имам право на такива преценки, това е мое свещено право!”, й отвръщах, а тя изпадаше в още по-голям бяс. Понеже в Русия думата личност съвсем доскоро се възприемаше като най-ругателна дума: “Виж го пък тоя, мисли се за личност?!”; ако те нарекат така, по-лоша ругатня едва ли може да ти се отправи…

Тогава, по времето на комунизма, се потискаше всекидневно и най-зверски личността, но до ден-днешен у нас нищичко не е направено в тази насока – да се преодолее пренебрегващото тъкмо личността образование и възпитание. И още продължава ужасния манталитет и модел, който игнорира най-важното: личността, нейното право на самостоятелна позиция и оценка, на разбиране, на вникване, на постигане на смисъла и пр.

04 юли 2009, събота

Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма

Понеже едва ли нещо ни е наред, та и капитализмът ни е най-своеобразен. Всъщност съвсем е изроден, и то до степен, че е пряка противоположност на капитализма като такъв, в неговата идея. Защото капитализъм не е нищо друго, освен пазарно общество, в което всичко, в това число и работната сила, е стока, но затова пък отношенията се уреждат винаги на принципа на свободното договаряне. И при автентичния капитализъм личността и нейната свобода и достойнство са свещени, а пък който се опитва да й нанася някакви оскърбления, непременно ще си плати, и то твърде голяма цена. Ще ви дам обаче един конкретен пример за това как нашенецът-капиталист тълкува и уважението към личността, и свободното договаряне, и пазарния строй изобщо.

Наричам обаче този наш своеобразен вид капитализъм "бандитско-комунистически" неслучайно. За бандитите няма никакъв закон или морал, в такъв случай е ясно защо наричам нашия капитализъм бандитски: защото огромното мнозинство от нашенските капиталисти не зачитат никакви правила и закони, ерго, са бандити. А пък комунистически го наричам нашия капитализъм не просто и само защото повечето капиталисти у нас са си бивши комунисти, ами защото техният манталитет все още най-нагло демонстрира нескривано и най-брутално неуважение и потискане на личността. За комуниста тъкмо личността нищо не значи, и той изпитва някакво перфидно удоволствие от унизяването й.

А ето и моя пример, който е съвсем действителен и се развива сега, в тия наши дни, в които вече уж сме в Европейския съюз. Невероятен и абсурден е моя пример, но не се учудвайте. Това е така защото невероятно абсурдна е и цялата ни действителност.

Моята позната Д.А.Г., безработна учителка, е принудена, за да оцелява, да си търси каквато и да е работа. Непосредствено дни преди Коледа е назначена за камериерка в хотел "Евро", който се намира в Пловдив, наблизо до Панаира, на бул. България-144. Започва работа, дежури по времето на всички

112

празници, обещано й е трудовият й договор да й бъде даден веднага след празниците, понеже сега "администрацията почива". И така управителят на хотела си намира една жертва, която да му работи безплатно тъкмо по празниците!

Жертвата работи 10 предпразнични, празнични и следпразнични дни. И когато след празниците попитала какво става с договора, управителят й отговаря, че вече не му е нужен персонал и е свободна да си ходи. Не дава никакво обяснение, просто й посочва вратата. Не мога да кажа, че я уволнява, понеже никакъв договор няма. На въпроса ще й плати ли, казва: да, разбира се, дай си телефона, ще ти звъннем да дойдеш да си вземеш парите за отработените надници.

И какво става ли? Нима не се сещате? Ами ясно какво става: не й плаща изобщо. Тази жена ходи всеки ден да го моли да й плати, той я залъгва най-безсрамно, и в крайна сметка й заявява, че няма да й плати. Ей-така, няма да й плати. И посърналата от унижението жена се примирява.

Да, обаче след като ми разказа случая, аз до такава степен се възмутих, че отидох да видя що представлява този наглец и да го поразпитам чувал ли е нещо за човешките права. Казах си, добре де, всички ние в такива случаи все се възмущаваме, ала никой и пръста не си мръдва, за да защити някоя личност от обидите и униженията. А така не бива.

И ето че аз отидох да говоря с управителя. Казах му, че ме интересува случая, подискутирах с него, обясних му някои неща. Бях убедителен, той поддакваше, и в един момент ми изтърси: от мен нищо не зависи, собственикът не разрешава да й платим парите. Така ли, рекох, я ми дай телефона на собственика, че искам и с него да разговарям. Не могло, понеже светиня му не трябвало да бъде обезпокоявана. Той щял сам да ми се обади. Дадох си телефона и му рекох, че ако в срок до една седмица не ми се обади, ще направя така, че ще информирам всички медии за фрапантния случай. Оня наглец ми се изсмя в лицето: не му пукало. Щяло да бъде реклама за хотела, при това безплатна. Невероятен наглец, аз, дето съм уж някакъв познавач на човешката природа, не можех да повярвам, че разговарям с нещо, което уж е човешко същество.

Мина не една, а две седмици. Разбира се, собственикът не ми се обади. И ето аз сега пиша своята дописка по случая. Ще я изпратя до всички медии. Ще ходя с тази отчаяна жена навсякъде, в прокуратура, в съдилища, в инспекция по труда, по синдикати, защото не мога да се примиря, че в наше време, когато страната е член на Европейския съюз, някакви наглеци си позволяват да тъпчат толкова арогантно и безнаказано достойнството на човешки същества. Защото да изнудиш някой да ти работи без договор и след това да не му платиш, означава, че си превърнал този някой в свой роб: а това е недопустимо в наше време! Никой няма право да ограбва по този грозен начин човешки същества! И такива наглеци, които си мислят, че всичко за тях е позволено и че няма закон в тази страна, трябва непременно да получат някакъв отпор.

Знам, че все някой може ще ми каже, че случаят бил "дребен". Че никой няма да ми обърне внимание, понеже случаят нямал обществена значимост. Виж, да речем, ако тази учителка от безсилие вземе, та се самозапали, тогава медиите ще й обърнат внимание за ден-два, ама така не става. Поне да се беше самозапалила, а така не може: да ти обърнат внимание медиите докато още си жив. Няма я сензацията, няма я "солта". Много банален е този случай. Няма нищо скандално, не е пиперлия. Виж, ако умреш, или ако скочиш от 20-я етаж, бива, ама така не става. Ако се самозапалиш, може и да ти обърнат внимание с един-два реда журналистите, ала така не може. Ще си каже това журналистът или репортерът, и със свежа и чиста съвест ще тръгне да гони своите си тъпи и "горещи" сензацийки. Или пък ще си легне да си поспи с невинна като на младенец съвест...

Ей, хора, освестете се малко бе! Абе журналисти, какво става с вас бе: болни ли сте, мъртви ли сте вече, какви сте?! Какво е това безсрамие, каква е тази безчовечна апатия, дето ни е обзела всички?! Че тук и там, а често и повсеместно страдат човешки същества, на никой не му пука. Че унижават твоя ближен ей-тука, съвсем наблизо, изобщо не ти пука, понеже вероятно той ти не е никакъв, така ли?

Аз пък ще ти кажа, че случилото се на тази учителка не е друго, а плюнка в лицето на всички нас. В лицето на хората, на съвременните българи, дето сме преизпълнени с такава непростима апатия не към друго, ами към самата човечност. Оня нагъл нещастник от пловдивския хотел "Евро" обижда всъщност не само тази жена, ами всички нас, най-нагло се хили срещу ни, гаднярски плюе и обижда всички нас. Нормалните хора знаете ли как реагират в случаи като този? Сигурен съм, че не знаете, затова ще ви кажа. Та да се изненадате поне малко.

Ами казват си така: не мога да остана безразличен, защото това, което сега са направили срещу онова там човешко същество, утре може да се случи и на мен. Затова всъщност аз се чувствам също толкова засегнат, оскърбен, застрашен и обиден, колкото и този човек, с когото са се отнесли по този начин. Ето защо аз нещо трябва да направя, та да му помогна. Та да не допусна такъв оскърбителен за нашето морално чувство прецедент. Защото не е незначителен факт това да мачкат тук или там човешки същества: престъпно е такова безразличие, именно ако си позволим да не реагираме с нищо! Така че аз ще направя всичко възможно, за да помогна на този човек и за да направя така, че справедливостта да бъде възстановена. Защото даже ако само в този конкретен случая справедливостта и човечността бъдат елиминирани, то от този момент нататък вече всичко е възможно. А пък едно такова общество, което се

113

примирява с такива неща, да не чака добро. Ето затова аз ще направя всичко, което ми е по силите та на този обиден и унизен човек да му бъде върнато достойнството. А пък в негово лице да бъде възстановено и самото понятие за достойнство. Няма да мирясам и да отстъпя докато не се случи това. За едната чест живее най-после човекът. Не сме хора ако не си помагаме и ако не сме поне малко съпричастни към неправдите, на които е подложен човека до нас. Обезчовечили сме се, щом не ни пука когато наблизо до нас или пред очите ни някой страда или го унижават…

Ето такива "банални" мисли ще минат в главата на нормалния човек, на човека, който не е загубил своята човечност. Обаче други хора като четат това просто се прозяват. Скучно им е, кви са тия глупости бре: я кажете нещо за Азиса!!!

Но аз въпреки всичко ще изпратя тази дописка до всички наши медии. Та да открия и да разбера дали в някоя от тях има хора и журналисти, които са способни на минимална човешка съпричастност. Много ми е интересен този казус. Уж случаят е съвсем дребен, а в действителност съвсем не е така. Той ни дава да разберем какви сме ние самите, днешните българи, които допуснахме да живеем в такава тотално абсурдна действителност, в която е възможно да се случват такива случаи. И то не кога да е, ами сега, в първото десетилетие на 21-я век!

Ще се зарадвам много, ако примерно хора, които прочетат това, главни редактори, мастити журналисти, репортери и репортерки, вземат, та поне малко се възмутят и рекат: тия наглеци от пловдивския хотел "Евро" няма да ги оставя така! И направят нещо, което е по силите им, което може да е малко, но да има голям ефект. Например да изпратят репортерка, която да вземе интервю от този наглец. Ще бъде сензация, повярвайте ми. Ще се зарадвам ако примерно някой журналист вземе, та реагира с нещичко на този мой апел да помогнем на тази унизена жена. Ще се зарадвам, ако нещо като обществено мнение се породи по случая. Например ако разгневени пловдивчани до такава степен са решили да не оставят случая без последствия, че отидат да протестират пред хотела. Или пък че някой адвокат рече да подкрепи тази наша съгражданка, като от нейно име реши да заведе дело срещу нарушителите на закона от хотел "Евро".

Ех, мечти, мечти... Сигурен съм, че нищо няма да стане, че никакъв ефект няма да има тази дописка, или тази моя акция. Пълно безразличие ни е обзело. Всеки се е свил и не му пука, че наблизо се гаврят с човешки същества. Важното е, че не на мен се случва това. А това вече е страшно. То е и много жалко. Не вещае добро. И то за нас самите. Не за някой друг!

24 март 2008, понеделник

2 коментари:

Анонимен каза: Г-н Грънчаров, разбирам, че за Вас този случай се е превърнал в кауза, за което искрено Ви поздравявам! За съжаление, цялото ни общество е болно и случаят на Вашата позната далеч не е изолиран – просто за някои хора измамата е начин на живот. Приемете, че го казвам от позицията на потърпевша, която, въпреки непримиримостта си към наглостта и чувството за безнаказаност, избра погрешния подход – да замълчи, защото така или иначе, няма кой да й помогне, пък и унижението и без друго е огромно.

Ще се въздържа да споделя горчивия си опит в тази насока – разчитам единствено на това, че сметката рано или късно пристига за всеки. Пожелавам Ви упоритост по пътя, който сте поел, дано фини съвести като Вашата изкарат обществото ни от вцепенението, в което е изпаднало. Успех! 27.03.08 21:18

wrong каза: Господин Грънчаров, първо искам да Ви поздравя искрено за това, което правите!Аз живея в Германия и съм студентка тук – имам възможността да сравня тукашния живот с този в

нашата родина – и повярвайте ми – докато четях вашата статия на няколко пъти се просълзих!Българите тук сме много и често се събираме, за да обсъдим ставащото в света и в нашата мила

родина. Засегнатата от Вас тема е винаги главната в нашите дискусии. България няма гражданско общество – в България всички са апатични към всичко, което се случва, непрекъснато се оплакват от най-разновиднинесправедливости, но нищо не предприемат срещу тях! Защото твърдо са убедени, че никoй няма да им обърне внимание! И това може би наистина така.

Но: ако ние сами не започнем да си търсим правата и не се опълчим срещу беззаконието и наглостта няма никаква надежда за промяна! Събуждането тръгва от единични хора – някои трябва да се обади! Така че аз в никакъв случай не смятам, че проблемът на тази жена е маловажен – точно такива проблеми не трябва да се преглъщат! Надявам се искрено вашите статии да събудят още повече хора, които да застанат зад "незначителните" си проблеми и да им дадат гласност. Ако обществото не се пробуди и не започне да прави нещо (не само да се оплаква и да псува), то нашият народ е обречен в дългосрочен план! 28.03.08 11:07

Емоционални инвалиди ли сме вече?!

114

В последните дни ме е овладяла изследователска треска: изследвам, както е обичайно за мен, човешката природа. Една малка история провокира моя интерес: Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма. Ето вчера реших да направя изследване с ученици от 12 клас в едно пловдивско училище. Поставих им следния казус и открих ужасяващи неща, за които ще спомена най-накрая:

Представете си, че седите сам в кафене. В един момент идва някаква жена на около 40 годишна възраст, видимо крайно разстроена, която, поради липса на празна маса сяда при вас, след като пита може ли. Забелязвате, че жената е наистина развълнувана силно, плаче, пали нервно една цигара, веднага я гаси. Неудобно ви е, но я питате все пак: "Извинете, госпожо, мога ли да помогна с нещо?". Тя малко по малко се отпуска пред вас, явно й печелите доверието, и през сълзи ви разказва следната своя история:

Непосредствено преди коледните празници, два-три дни преди започването им, започнах работа ей в онзи хотел като камериерка. (Жената сочи към намиращия се съвсем наблизо хотел "Евро" в Пловдив.) Иначе по професия съм учителка, но понеже дълго време съм безработна, се принудих да започна каквото и да е работа. Управителят ми каза, че мога да започна, но понеже е предпразнично време, трудовия си договор съм щяла да получа след празниците. Започнах работа, оказа се, че трябва да дежуря всеки ден тъкмо по времето на всички големи празници - Рождество и Нова година - но аз даже се радвах, защото щях да изкарам повече пари. След Нова година отидох при управителя да го попитам какво става с договора, а той ми каза, че ситуацията се е променила, повече нямат нужда от допълнителен персонал и че ме освобождава от работа. Попитах какво ще стане със заплащането, той ми отвърна да не се безпокояла, към края на месеца когато стане готова заповедта щели да ми позвънят да ида да си взема парите.

Дойде и отмина края на месеца, но никой не ми позвъня. Отидох в хотела, управителят ми се извини, понеже била станала грешка, пропуснали името ми във ведомостта, но през следващия месец непременно щели да ми платят, лично той щял да се погрижи за това. Изчаках още един месец, пак никой не ме повика, отново отидох в хотела. Управителят този път пак взе да увърта и обещава да плати, но беше крайно неубедителен. Това стана онзи ден. Вчера отново, изпълнена с подозрения, идвах в хотела да питам, пак ми обеща, ето днес пак дойдох. И той днес взе че ми се разкрещя че съм била много нахална, че му било омръзнало да ме вижда, каза, че съм явно много глупава, щом не разбирам, че няма да ми плати, каза ми да се махна и повече очите му да не ме виждат. Отнесе се с мен все едно не съм човек, а мръсно куче. И ето непосредствено след тази случка дойдох тук, в кафенето.

Точно тази история, представете си, ви разказва крайно разстроената и обидена жена. И въпросът е: каква ще бъде вашата реакция, какво ще кажете, какво ще направите, какво следва да направи един човек в такава една необичайна ситуация?

Поставих казуса, разделих класа на групи от по пет човека, казах им да обсъдят ситуацията, и всяка група за около пет минути да опита да стигне до най-естественото по тяхно общо мнение предложение за реакция. Обсъжданията по групите в различните класове (направих изследването в шест паралелки 12 клас) бяха не много оживени, но понякога и имаше известни спорове. След това оторизиран представител на всяка група трябваше да съобщи тяхното решение за реакция на думите на жената. До това се свеждаше самия експеримент. И установих следното.

Ужасих се, защото младите хора – с най-незначителни изключения! – се оказаха неспособни да се вживеят в ситуацията, сиреч оказаха се съвсем безчувствени спрямо човешката болка и страдание. Масово се разсъждаваше и се предлагаше да се каже на жената нещо такова: "Вижте какво, госпожо, учудвам се, че така наивно сте влезли в капана. Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа. Но да ви върне парите този управител забравете, нямате договор, нищо няма на хартия, безсмислено е да се опитвате да получите парите си. Не можете да го съдите, просто пийте една чаша студена вода и се успокойте: животът продължава..." Ей такива банални думи говореха младежите, сиреч говореха думи, които издаваха пълното им безразличие, даже досадата им, че тази жена с нейната история е смутила душевния им покой. Просто личеше си, че само търсят начин как да се отърват от тази натрапница, която им разказва някакви си там сълзливи истории. Мнозина от младите нарекоха обидената жена глупачка. Правилно са я уволнявали от училище щом е толкова глупава. Тръгнала да работи без договор, тая пък на кой свят живее?! С право е наказана за глупостта си. Малко й е даже, но е за нейно добро, та да разбере, че не бива да е толкова наивна. Стигнала на тия години, а не разбира, че живее в един жесток свят, в който оцеляват само най-силните и най-нахалните. И така нататък...

В излиянията на младежите, които слушах шест часа, долавях освен пълно безразличие, освен досада и една ужасила ме пълна безчувственост и неспособност за човешка съпричастност. Те не можеха да откликнат на мъката на човека до тях, на ближния. Мнозина по време на обсъжданията гаднярски се хилеха, други пък предположиха дали тази жена не е измамница, която им разказва блудкави истории та да ги изнуди да й дадат пари. Имах чувството, че тези млади хора са направо емоционални инвалиди. Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб. Не им се удаваше да постигнат една чиста и спонтанна човешка емоция. Някак чувствителността им е

115

закоравяла, и то на тази съвсем млада възраст: това е ужасно! Никой например не се възмути на постъпката на изнудвача-управител. Имах чувството, че някои даже му се възхищаваха: баси пича е тоя, как хубаво я е разкарал!

Признавам си, наистина ме овладя страх че живея в такова общество, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешката болка. И че нямат никакъв усет за справедливост, за достойнство на човека, никакво съзнание за това, че човешката личност е свещена и никой не може да си позволява да я тъпче така грозно и брутално. Имах чувството, че тия млади хора наистина са душевни и емоционални инвалиди: има ли какво да се чудим тогава защо агресията, бруталността, безчовечността у нас вилнеят така повсеместно и масово?!

В един момент за да провокирам известна съпричастност у тях, им казах: добре бе, я сега си представете, че тази там жена не ви е неизвестна, ами е собствената ви майка! И на нея може да се случи същото: как тогава ще реагирате? Е, това е друго, господине, що не казахте в началото! Какво ще направя ли? Ами ще ида да му отскубна гръкляна на онзи там управител. Това ще направя. Или ще му взривя хотела, но ще му отмъстя ако се погаври така с моята собствена майка или сестра.

Това е главното около моя експеримент. Мога още дълго да анализирам случилото се вчера, което ме потресе до дъното на душата ми. Сега не ми се прави, може би като се успокоя, тия дни ще го направя. Тази нощ, признавам си, не можах да спя, не мигнах. Та искам сега да ви запитам, скъпи ми читатели: а вие как бихте реагирали ако на вас се случи същото? Какво вие ще й кажете на непознатата женица, с която са се погаврили така? Вчера описах случая в блога, няма никаква реакция. И вие ли, скъпи ми читатели, сте с закърняла, със съвсем притъпена чувствителност?! Никакъв отклик, пълно мълчание: тоя пък за кой се мисли та ще ни смущава тук духовния покой като ни разказва тъпите си истории?! Така ли си мислите, признайте си?!

Пратих историята до всички медии: пълно мълчание, никакъв отклик до момента, а предполагам така ще е и по принцип. Само BG WATCH гледам е публикувало дописката ми. Една-две от другите медии обещаха да го направят скоро. И толкоз. Пълна апатия ни владее към всичко. Пълна погнуса. Мързи ни даже пръста си да помръднем та да помогнем на човека до нас, на който му се е случило нещо ужасно. Гледаме само как да го разкараме. Пълна отврат. Не сме хора вече явно. Не само че не сме народ, ами и хора май вече не сме. Кошмар!

26 март 2008, сряда

FlashyGuy: Нормална реакция на 12-класници. Не са работили повечето никога, не им се е случвало, не са се сблъсквали с това, заради това са такива. След пет година друга песен ще пеят.

Fittipaldi: За съжаление е така. Докато още живеят (а и някой цял живот ще са си така) на гърба на мама и на тате, все ще е така. Надявам се повечето от тях да ги очука едно хубаво живота, пък тогава може и да се замислят по-сериозно.

Nigel: Първоначалната им реакция е най-точната. При описаната ситуация наистина нищо не може да се направи, щом няма писмен договор. Дали са се хилели и злорадствали не знам, ако е така – авторът има известно право да ги съди. Но жената няма как да си вземе парите, това е реалността. В доста фирми се получава подобно нещо, напоследък наистина май по-рядко.

Мисля че по-скоро втората реакция – ще го убия, запаля и т.н. – не е реалистична. Човек често говори подобни неща в яда си, но рядко ги прави (за щастие).

Dddddd: Абсолютно неприемливо! Какво се иска от 12 клас ученици?! Ако е момиче да почне да реве с госпожата, ако е момче да иде да "набие" управителя? След като една 40 годишна жена не знае как да си иска правата, какво поставя въпроса на ученици? Още по неприятни са изводите, които си прави пишещия.

Kamvanbru: Не, реакцията съвсем не трябва да е нормална. 12-то класниците не са малки деца, за да не разберат какво става. Точно защото приемаме, че реакцията е нормална, всичко си тече по старому и обществото си пропада. Тези хора ще бъдат цвета на нацията след 10-тина години. Неуважението и липсата на състрадание към съгражданите е пагубно. Принципът "всеки по единично" е многократно доказан като грешен. Аз бих отишъл да го вида тоя какъв и що за ербап е..

Bulgarian: Кво се чуди авторката? Нали всеки ден се занимавам с млади хора. Повечето са абсолютни лайна – тъпи и невъзпитани боклуци....

Newage: Какво искате, тези деца да се вживеят в ролята на "горкият аз", която жената играе?

116

Yannnio: Е не може да се съди по 6 класа ученици за цялото ни поколение. Дори по едни 10000 ученици пак няма да се получи ясна представа. Освен това се съмнявам, че авторът е бил в не чак толкова "елитно" училище. Ако обаче е бил/била в някоя гимназия просто нямам думи. Разликата е подобна между например бакшиш и учител. И между другото много бих искал да знам какво би направил авторът на статията?Щото очевидно може да плюе нас – младите, ама като опре до вас, "дъртите", не се намира никой, който да свърши нещо полезно, признайте си го.

Опако: Идеята за подобен експеримент е много добра, но не е проведен по подходящ начин. Много по-добре щеше да бъде, ако въпросът беше зададен писмено и всеки отговаряше самостоятелно. Младите не са "душевни инвалиди", напротив, те са много чувствителни и ги боли, боли ги за това, че сме им оставили да живеят в такъв объркан свят (държава), а за това виновните са хората на възрастта на родителите им. Те обаче са се научили в този свят да прикриват чувствата си и да се правят на по-силни, отколкото са. Затова и се наблюдава това съревнование на почти обидни думи към жена, която се предполага, че трябва да събуди съчувствие. Ако условията на теста предполагаха по-личен и конфиденциален отговор, резултатите щяха да са доста по-различни. Успех !

Kiba: Добро утро събудете се – това е светът. Даже е доста по-зле ...

Mаster Li: Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб.

Ей се сега ще те опровергая! Ела да ми духнеш под пъпа, че малкия се е разлигавил нещо и плаче... или ще направиш нещо ужасно и няма да откликнеш ?!

Дейба тая журналистика тъпа дейба! Незрели хора кат тръгнат да генерализират нещата по повод било то хормонални проблеми (възраст, разбииш ли), пролет или откровена липса на интелект и... изпращяват тотално. Направо звучи като вица за педалите, навремето и вълшебниците! Пфу!

EvstatiDiulgerov: Така е много гот като анализираш другите, я кажи ти какво би направила? Ще си сложиш забрадка като на Майка Тереза и мантия като на Супермен и ще ходиш да се биеш или да наемаш адвокати за нея ли? Между другото личи ти, че си жена по мисленето... повечето сте такива и все не можете да спите, мислейки за глупости, чакам мнението ти... ти как би реагирала?

Георги Д: За мен Ангел Грънчаров е компрометиран писач, даже луд, на който не трябва да се обръща внимание, каквото и да пише.

Chipo: Историята е много тъжна, г-н Грънчаров. Но нека да започна но-отдалеч. Подобна история се случи и със сина ми преди 2 години. Работил една седмица в тенис клуб около Сан Франциско, Калифорния, без договор. Независимо че мениджъра му бил американец, роден в Америка, доста увърташе за да му изпрати чека и накрая буквално му затваряше телефона. Тогава го посъветвах да се обади в Трудовия отдел на съответното кметство. След един ден пристигна и чека. Е, това е в Америка, може би в Америка е различно – закони традиции и прочие.

Историята на жената е тъжна – измамена и ограбена. Тъжна е и реакцията на учениците – безразличие и присмех за чуждия и безразсъдна реакция ако това се случи с тях. Много по-тъжен е вашият разказ, г-н Грънчаров – та вие на практика се оплаквате от самия вас – нали и вие възпитавате тези деца, а сте пропуснали най-важната част от урока. Надявам се, че сте го направили, но поради някаква причина не сте го написали. Да, такива са израснали децата – с грешна реакция и безразличието към другия. Къде са обичта и грижовността към ближния – няма ги.

А някой научил ли ги е. Нима не се сетихте да им подскажете, че ако тръгнат да се саморазправят няма да постигнат нищо – хотела има охрана и ще ги нашамароса преди да са припарили да мениджъра. А така както са безразлични към другия няма никакъв проблем да се случи с тях – защото сами са много слаби. Така както са слаби пръстите на ръката, затова и никой не удря със широко отворени пръсти, а ги свива на юмрук за да направи от петте слаби пръста един силен юмрук.

И реакцията им на саморазправа е също грешна, по добре да потърсят някакъв по-ефективен начин. Какъв? Сигурен сам че ако се съберат и го обсъдят ще измислят наистина по-добър начин за решение на проблемът отколкото, вие г-н Грънчаров, и аз можем да измислим.

Ето това е най-страшното – недоучените ни деца! Сега се присмиват и на нещастието на другия. Вчера нещастието е било с непознатата жена, днес може да стане с нас, а утре – утре са те. Те защото днес пропуснахме най-важната част от урока – да се борят срещу злото заедно!

117

Boyko: Хе-хе, интересен експеримент. Ама на мен са ми още по интересни отговорите на хората. Повечето тук изглежда не тълкуват даденият пример като експерименталното изследване, което то е, а го взимат буквално и се опитват да му намерят “правилният” отговор, който в между прочее не съществува, тъй като въпросът е риторичен, и е зададен само с целта да определи моралното ниво на отговарящите. Така че вашите съвети и реплики като са малко неуместни.

Иначе съм съгласен, че ако на учениците им е бил даден шанс да отговорят индивидуално, може би отговорите са щели да са различни, ама заедно може да им е било по лесно да се забавляват и шегуват отколкото истински да се замислят.

Boris: Това са глупости, а психологията е лъженаука. Учениците са отговаряли така защото иначе ще ги бъзикат съучениците, че са "меки Марии"… Това, че един човек е отговорил в някакъв тест, че ще направи едикаквоси, не означава, че ще направи същото когато попадне наистина в конкретната ситуация, а там емоциите и реалният контакт е съвсем различен. И винаги съм бил скептичен към разни глупаци, които си мислят, че с тестове и въпроси могат да бръкнат в душата на хората.

Asi: Липсата на съпричастност, любов към другия, състрадание говори за духовната осакатеност. Такава виждам не само в тези младежи, но и в коментарите по-долу. Благодаря на Ангел Грънчаров за тази публикация, защото днешният човек се е превърнал в робот. Тук се повдига въпроса, доколко днешните ни деца успяват да се поставят в ситуацията на другият, да погледнат от другата страна на барикадата. Това означава да си съпричастен. Да се вживееш, да почувстваш, да съпреживееш случката на други. Едва ли има смисъл да обяснявам още какво би трябвало да бъде.

subSilver: Мъдрите китайци са казали: "Има три истини – моята истина, твоята истина и... Истината!".Вашата истина, за съжаление, е доста често срещана – повсеместно духовно падение на нацията,

особено при младите. За това, разбира се, си има и съвсем обективни причини – но нито една от тях не е извинителна...

И все пак, всяка монета има две страни. Допреди година и половина и аз се бях отчаял от духовната нищета на българина и вярвах (както повечето хора, прехвърлили трийсетте – независимо в коя епоха), че младото поколение е тръгнало в много погрешна посока и нещата не вървят никак на добре. После се случи така, че заедно с група онлайн-приятели създадохме един благотворителен сайт - www.save-darina.org. Целта на сайта беше да се съберат средства за лечение от левкемия на едно 3-годишно дете. Направих сайта, защото това беше моят начин да помогна (като родител се чувствах съпричастен), но нито аз, нито който и да е от колегите ми, които ме подкрепиха в това начинание, не сме си и представяли докъде ще стигне тази идея.

Накратко – днес този сайт се превърна в една негласна институция, благодарение на общите усилия на буквално хиляди анонимни дарители успяхме да помогнем на почти дузина деца... но целта ми тук не е да "рекламирам" сайта, а да взема отношение по темата за духовното обедняване на младото поколение.

Още в самото начало на нашата кампания, това което ме разтърси до дъното на душата ми беше точно помощта от деца на по 12-14 години. Тези деца нямаха собствени финанси, но избраха сами да подкрепят каузата ни по свои оригинални и страшно мили начини – слагаха саморъчно направени банерчета в личните си сайтове, правеха акции за събиране на средства в класовете си, разлепяха нещо като "позиви" за децата из квартала... По-късно имаше и какви ли не други инициативи в помощ на децата от сайта – благотворителни концерти в най-различни градове на страната (организирани по инициатива на самите деца), продажба на мартеници, картички и други дребни сувенири – пак за да се дарят парички за дете в беда. И още, и още, и още...

Аз лично бях удивен, трогнат и стъписан пред добрината на тези деца. И отново повярвах в доброто. И вече знам, че то не си е тръгнало от душите на децата ни – само дето ние не винаги имаме очи да го видим!

Започнах с цитат и ще завърша също с една много силна мисъл на великия Горки:"За да повярваш в доброто, трябва да започнеш да го правиш!"Българи, бъдете хора – не е толкова трудно!

С уважение: Пламен Петров, webmaster@save-darina.org

IstinaTa: Без коментар! Браво за статията!

леля: Да не забравяме, че нашите деца са наше дело. Те носят кръвта ни и се формират от нас.Няма смисъл да се сърдим на децата си – те живеят в едно объркано общество на преход, в което ценностите са доста разбъркани.

118

Много е лесно да им се сърдим и да се ужасяваме от тях и да имаме високи изисквания. Ама какво им показваме на практика?

"Не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря"

asi: Леля, съгласна съм с теб, права си. Но както каза и субСилвър истината не е еднополюсна. Не мисля, че децата ни са изцяло наше копие, аз лично говоря като дете, не като родител, понеже съм доста млада. Обичам децата, но в последно време забелязвам следната тенденция – изпростяване, жестокост. Аз също съм дете, което преживя малко от комунизма и от великия преход. Знам, че дете звучи пресилено, но се чувствам такова. На Благовещение бях на църква, а в двора имаше 2-годишно детенце, което подскачаше и си играеше само. Баба му говореше нещо със свещеника и не му обръщаше внимание. Спонтанно започнах да го наблюдавам и в един момент се ужасих. Толкова невинно и малко, нищо неразбиращо, а отиде до градинката и скъса едно цвете, хвърли го на земята и започна да го тъпче.

Ужасих се. Вече не ми изглеждаше толкова мило. отиде и скъса още няколко цвета и направи същото – тъпчеше ги и изпитваше голямо удоволствие. Забелязах, че свещеника видя същото.

Прибирайки се към нас по пътя видях едно ромско семейство с детенце на същата възраст. Пред тях имаше едно гълъбче, а циганчето му се радваше и си представяше как го гали, като правеше с ръката такива движения. Как мислите се бях почувствала? Българчето гази цветя, а ромчето се радва на живота!

Моля расистите да не опетняват темата и да правят извратени аналогии. С този пример исках да докажа, че не всичко е копие и ген, а природа, вътрешна природа. Понеже все тръбим, че сме много специални, видях обратното на това.

Boris: Все пак не е зле да се спомене, че историята учи, че колкото по-безчувствена и жестока е една нация, толкова е по-прогресираща и успешна. Римляни, испанци, англичани... Така че не е хубаво да разглеждате нещата едностранно.

Леля: boris, може и да си прав донякъде, но ако освен безчувствена, нацията е и безсамочувствена, вече малко избива на чиста злоба.

Аси, и аз това искам да кажа – че родителите късат връзката на децата с природата и с милостта. Предполагам, че дъщеря ми е на твоите години, а синът ми е на 3 години.

Не съм си позволила да се разсърдя нито на единия, нито на другия, че са такива, каквито са. Не ми отговаря позицията на безгрешен обвинител. И родителите са част от тази игра

ВНЛ: Искам да благодаря на Пламен Петров (subSilver) за мнението му и вярата в доброто. Не може да осъждаме младите и всички да слагаме под един знаменател. Като че ли очите са ни

отворени само за лошото и негативното. Ние сме тези, които възпитаваме нашите деца. Осъждайки тях, ние осъждаме нас самите. А между нас има всякакви – добри, злобни, благородни, мошеници, състрадателни, жестоки... Добро има, но малко хора искат да отворят очите си за него.

В детската психологията пише, че ако на едно дете постоянно му се казва, че е лошо детето в един момент приема това за истина и тогава няма какво да коригира неговото поведения и то си остава лошо. Такива статии подклаждат омраза и не дават стимул на младите. За съжаление нашите медии се фокусират в тази посока.

Аси, защо едно ромче да не може да е добро, а българче лошо? Защо трябва да категоризираме? Трябва да гледаме човека, а не неговата принадлежност. Проблема не е в това, че 2 годишното дете е късало цветята, а че бабата, свещеника и хората, които са забелязали това не са му казали нищо. Децата се възпитават, а не се раждат възпитани.

Обичайте децата си и бъдещето поколение, защото без любов и вяра не може да създадем истински и достойни хора.

Csexka: Не е точно така както пише човекът: че не трябва да се задават тия въпроси на 12 ти клас ученици. Наистина не е най-удачния вариант момичето да плаче, а момчето да ходи да се бие, но никой не ги кара да правят това. Мисля, че авторката е имала предвид просто хората да проявят съчувствие и да си поговорят нормално с жената, а не да я назидават и изкарват едва ли не виновна. Наистина е постъпила наивно, но не постъпва ли така всеки човек понякога? Особено жените. Ми ако момичетата не проявяват понякога наивност нали повечето от тия момчета 12 ти клас нямаше да са правили сефтето?!

А и дори да е сгрешила защо трябва да назидаваме жената??? Още повече че Хотел в центъра на Пловдив звучи доста сигурно. Какво трябва да направим като сме в такава държава?? Да ходим въоръжени ли? Ми на всеки може да се случи такова нещо, дори да не е толкова фрапантен случая пак в тая държава много хора гледат да те минат като се започне от лъженето в грамажа по пазарите, корупцията, измамите и т.н. т.е. никой не е застрахован. Според мен най-правилното е не да се дават съвети на жената какво да направи, а да се поговори нормално с нея и ако разговорът се прави интелигентно и се води в правилна

119

насока би могъл да насочи жената сама да вземе правилното решение за себе си, защото все пак е непозната и само тя си знае как да си помогне

Asi: ВНЛ, точно от това се страхувах, че ще го изтълкувате като категоризация. Исках да докажа, че няма никакво значение в каква среда живееш за вътрешната доброта. Дали си ром, дали си българин, това което е в природната ти същност е най-съществено и най-истинско. Моля да не мислите, че проявявам някакъв расизъм, далеч съм подобни идеологии. Исках да докажа, че едно нормално дете, което уж се възпитава, живее добре, проявява лека жестокост към природата, а другото дете, което едва ли получава такова внимание се държеше изключително човешки. Това ми беше мисълта.

sVinete pod noJa: Май всички мислят, че авторът е жена. Извод – тоя Ангел Грънчаров е тотален педал с блудкавите си "експерименти".

Ерик Картман: subSilver: Ако ти наистина си един от създателите на save-darina.org и още не караш CLK 6.3, значи си рядко, ама рядко тъпо копеле. От парите, които родителите на Дарина събраха от разни балами и наивници – 600 бона – поне половината останаха за тях. Ти защо мислиш отидоха в Израел, а не в Германия примерно, където има не по-лоши клиники, а цените са 5 пъти по-ниски? Правилно – защото като кажеш на чифута "На ти едни 300 бона, обаче искам документ, че си получил 600", той ти отговаря "Няма проблеми!". А германецът вика полиция.

По темата – условието на задачата не е пълно. Пропуснато е най-важното – как изглежда 40-годишната жена. Ако е стройна, запазена и с чашки "C" на сутиена – естествено, че ще я успокоя, ще я почерпя, ще я заведа на обяд после. Вечерта ще причакам управителя, ще му опра едно острие в окото, ще го наритам в бъбреците така, че две седмици да пикае кръв и ще му прибера парите, които дължи на жената плюс останалите, които са в него като компенсация. Ще ги върна на жената, ще я поканя на бар да отпразнуваме случая... и от там нещата ще поемат естествения си път към спалнята...

Но ако е някоя затлъстяла трътка с два декара задник, ще я помоля да не ми пуши на масата и няма да се занимавам с нея.

Шуменец: Това са пълни глупости. Трябва да имаме реална случка, при която можем да анализираме реакциите на хората които са били по някакъв начин засегнати от станалото, за да можем да си правим каквито и да е изводи. Иначе седнал на маса и пиещ кафе, всеки човек може да си мисли или да твърди едно или друго. Никой не може да е сигурен какво точно би направил ако изпадне реално в една или друга ситуация...

Ангел Грънчаров: Аз съм авторът на тази статия. Казвам се Ангел Грънчаров, и съм мъж :-) Понеже някои се обезпокоиха даже и по този въпрос. Не съм от Ботевград, а съм от Пловдив...

Благодаря на всички, които откликнаха и коментираха. Случаят, по който е написан моя разказ, не е измислен, а е взет от самия живот, съвсем реален е.

Темата е твърде важна и каквото зависи от мен няма да мирясам, докато действителната история не се реши благоприятно. За което е нужно и съдействие от страна на общността, каквото засега няма. А медиите, разбира се, мълчат. Аз съм писал защо и какво значи тяхното мълчание.

Asi: Май всички могат да четат и виждат, че авторът е Ангел Грънчаров и знаем името от мъжки или женски род е. И знаем, че това не е онзи Грънчаров от Войните на Тангра, а пловдивският му адаш. Спокойно.

Pif: Много се радвам, че не живея в България. Срам за тези ученици!

Dvora: Хехе, цветенца, метенца – жестокостта е присъща на децата и на предвзетите глупаци, няма жестоки мъдреци, та тия ученици приличат на едни мои далечни съученици – 8-9 годишни, които с яко настървение трепеха с камъни едно малко котенце с изджъркани вече черва и сплескано черепче, а те си продължаваха да замерват с камъни пихтията от кожа и кръв...

Баси, сигурно така трепат неверните жени в Иран...Общество на жертви и палачи, бррр

Asi: Да, Двора. Всеки е бил свидетел на подобно зверство, дори не само на котенца, но и на хора! Аз дори си имам едно такова коте в къщи, което бе прегазено и ритнато от един себевлюбен изрод, който каза, че по-добре да умрат, отколкото да носят зарази. Е, котето оживя и си е живо и здраво. радва се на живота повече, отколкото някой здрав човек би оценил.

Rainbow: И аз съм едно пухкаво коте, което има нужда от внимание... Мяууу...

120

Asi: Баууууууу

Rainbow: След малко тръгвам за вилата си, за да се видя с котаците. Два(мата) са черни, мъжки, по-големият е котка-магьосник и с него си гадая. Ще го питам за теб.

Alphabetty: Алоооо, бозавия автор да си издуха носа и да спре с глупостите. Кво очакваш от 12-то класници бе, дебил?! Е тва е, предишното поколение все ще погледне следващото, ще се хване за някоя тъпотия и ще каже "Ей, копеле, при нас не беше така!". Еми сори, майка, ама е било те точно така... и бабичките така ми разправяха, ама кво?! Ей да ти е.а и тъпата представа за света. Не ти приели статията никъде... еми като разправяш глупости?! Пусни тая анкета на работещи хора и да видим дали няма да погледнат с разбиращите очи на препатили.

Dvora: Хехе, алфабети, 12 класници са 18 годишни по всички разбирания достигнали зрелост младежи, зрелост – отбележи! Не само физическа... бъдещето на нацията, след като на тази възраст не разбират в какво общество им предстои да прекарат живота си и да приемат беззаконията, не несправедливостта, а беззаконията като природна даденост, ами наистина са на ниво джунгла инстинктивна.

Nepozna: Дъгата имал вила с котки и имал нужда от внимание. Ох, дъга, сигурен съм че отиваш до дачата за да прочетеш на спокойствие в-к "Правда" да получиш поредната доза наставления от товарищите, дето ти пълнят главата с комунизъм и тъпи манипулативни трикове и да удариш няколко злобарки, че нали пусто си без жена вече толкоз време. Отивал до вилата. Бе кажи отивам на оперативка до дачата, кво се праиш на интелигентен......

Rainbow: Тоя горния, пред мене е простак, кукувица, която снася яйцата си в чужди гнезда. Ако го видите някъде, където и да е, заплюйте го

Dddddd: Аз да питам автора, като казва "емоционални инвалиди" и "ние", кого има предвид?

Asi: Не знам автора дали ще влезе специално да ти отговори, ама то се подразбира от заглавието: хората.

Dddddd: Аси, аз ще почакам, за да му кажа според реакцията, какви изводи си правя за автора. А ти кого имаш предвид като казваш хората? Big Papa: Според принципите на правото е устния договор е договор. Дамата трябва да събере доказателства че е била на работа в този период и да ги представи пред инспекцията по труда. След приключване на проверката от инспекцията по труда да използва доказателствата и да спретне едно хубаво дело на този измамник.

Този шеф на хотел е идиот!

Talkshow: Браво alphabetty! Едно добро мнение! Нямам какво да допълня

Само Левски: Съгласен съм с младежите.Те просто протестират против простотията българска. Как може да тръгнеш да работиш без трудов договор. Това само циганите го правят, и то не всички. Заслужава си съдбата. Това, което сам си направиш, никой не може да ти го направи.

pupe6a: Еми, аз се сещам за следното:Взимам един диктофон и се връщам при въпросния хотелиер.Скришом, разбира се. И завъртам един разговор, целящ максимално описание на всичко случило ми

се досега.

Dolnito: Никъде на друго място нямаше такава вяра в светлото бъдеще и окончателната победа на доброто над злото.

nici: За съжаление е така. Това което аз ще направя е да е посъветвам да си търси до край законните си права. До всички възможни държавни институции. Защита на потребителите, инспекция по труда, финансови органи, РИОКОЗ. Пълна проверка на дейността на този управител и хотел. Едва ли е единичен случай.

Podroben: Статията разкрива един големите недъзи не само на българското, но и на всички общества. Когато става въпрос за непознат, той/тя е глупав, заслужава си съдбата, и с други думи майната му. Когато

121

става въпрос за ближен, той/ тя е мило същество, несправедливо погазено и заслужаващо пълни компенсации, дори отмъщение.

Заключението е просто – хората са гадни и егоистични. Единственото, на което можеш да разчиташ, е семейството. Има някакъв неписан закон, който винаги съм мразил от дъното на душата си: ОК е да не изпитваш каквото и да било към заобикалящите ако не са ти близки. Точно това е отношението и на управляващите към нас. Ние сме просто ресурс и проблем едновременно. И така ни и третират – като ресурс и проблем.

Човечеството има 2 основни проблема: единият е че умираме, а другият е, че сме измислили нещо, което се казва пари. Ако не умирахме щяхме да имаме време да постигнем всичко (рано или късно). Ако не се осланяхме на пари, за да постигнем или преследваме целите си, щяхме да търсим човешки ценности като средства за това: съдействие, общ интерес към по-добър живот, принадлежност към групи, които постигат нови върхове, мисия в живота, и т.н. Всички щяха да са семейство и нямаше да има изоставени в калта, а и нямаше да има кал.

Приятен ден, скъпи сънародници. Надявам се съм отворил очите поне на няколко от вас.

Kokoboi: За тоя дето е писал статията: аман от бози!

"Какво тук значи някаква си личност?!" още си вилнее със страшна сила в душите ни

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

"Онази драма", или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-вярно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото "Какво тук значи някаква си личност?!" отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно "дребни" реакции около "съвсем незначителни факти" ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност?!", щом като комунистическото "Личността и индивидът е нищо" си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обкръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала "Куйович, Муйович, Уйович...", който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешният министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков "обществената реакция" е съвсем вяла и е сведена до "буря в чаша вода", именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните "интелектуалци" на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като "национална добродетел"! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мнозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня,

122

който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална "запушеност". Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински, свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубят и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперят пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция: нали прочетохте коментарите? Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способно на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата "луд"! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в романа "Под игото"? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от "силовите спортове". Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават "правосъдие": ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са... мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на "мокри поръчки" са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни,

123

се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават "правосъдие" защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно, и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено "благоразумни" и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, "изтънчените", "интелектуалните", "префинените", "умниците" и пр. сме го загубили! Мутрата била "проста", и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, то и всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в "мисленето". Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме...

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с "онази жена" и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!! Тогава нищо чудно дори и самата Бенатова да се намеси, оборудвана с най-страдалческа физиономия колкото за пред камерата. Абе какво да ви разправям още, нима не всичко е вече ясно?!

А пък журналистите ще почнат да крещят тогава: не забравяйте да си купите нашия вестник! Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: между другото ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – щот рушат идилията ни!

29 март 2008, събота

Една чисто нашенска поучителна история…

Някъде, неизвестно къде, но сега, в тия наши дни, се случила една странна история, почти… приказка, за която искам да ви разкажа.

Един учител, в едно училище, преподавал етика. Той бил много странен човек: бил си втълпил, че трябва да прави това не както и да е (както обикновено става), а истински. Години наред този странен учител размишлявал и търсел най-добрия начин, при който учениците му наистина нещо да разберат и научат, а не (както обикновено става) да умират от скука, да се прозяват и тайно в себе си да презират етиката, пък и философията. Този учител-романтик искал да им е интересно, да ги накара по някакъв начин сами и с увлечение да търсят ония истини, които са така необходими за живота им – и без които животът едва ли заслужава да се живее. Години наред този учител експериментирал и търсел, стъпка по стъпка се приближавал към желаното. Било му много трудно, понеже образователната институция точно предписвала на учителите по етика и по философия какво точно следва да преподават и дори (в общи линии) и как да го правят. Този обаче учител, за който ви говоря, все повече се убеждавал, че “общоразпространените правила и представи” за философия са съвсем неподходящи; той все повече разбирал, че му се налага решително да ги отхвърли и на тяхно място да сътвори нещо наистина свое, което обаче върши работа и е полезно за учениците му. Така нашият герой на тази приказка в един момент осъзнал, че трябва да стане нарушител на правилата и заради идеята си той го сторил.

Още повече че образователните институции тъкмо били започнали да говорят за “реформа” и “поврат”. Това му дало кураж. И той, след като вече бил се доближил до търсеното от години, седнал, и написал едно… помагало по етика за своите ученици. В него вложил своя подход, своите идеи, всички ония

124

неща, които по разбирането му са крайно необходими и полезни за учениците. Дори направил невъзможното, но и издал това помагало, макар че много добре знаел, че образователните институции едва ли ще го одобрят ако го представи за одобрение. Всяка години излизали безчет помагала по философия и по етика, писани все от професори, които нито веднъж в живота си не са се били изправяли да преподават пред ученици, или пък от млади пробивни дамички, които обаче намирали свои хора в министерството и помагалата им лесно получавали заветния печат “Разрешено от МОН”. Правели го за печалба и пари, естествено, защото наистина се печелело много от такива учебници, със заветния щамп на министъра. Учебниците обаче им били съвсем негодни, те просто не са били писани да са годни (последна грижа на професорите и дамичките-авторки били учениците, които те, впрочем, и не познавали!) казахме, тези учебници били писани главно за пари. Нашият герой обаче, знаейки тези неща, и понеже бил непробивен човек, дори и не направил опит да получи този печат на министъра, пък и в сметките му не влизало да печели пари. Напротив, той взел заеми, за да издаде учебника си на свои средства. Казахме, той бил съвсем “непрактичен” в тия работи.

И ето, нашият герой-наивник започнал да преподава по своя учебник. Още от първия момент се убедил, че и учениците са сащисани като разбрали какво им предлага. Но той очаквал това, и факта, че се получавало точно така, го радвал неимоверно: идеята му значи работи, значи наистина е новаторска. Всяко ново нещо се възприема у нас с бясна съпротива; когато посрещат нещо с аплодисменти, бъде сигурни, че то не е новаторско или пък истински оригинално, творческо…

Той им предлагал, представете си, да мислят сами. Той нищо не им пре-по-давал, сиреч давал наготово. Задавал им някакви въпроси, по които те трябвало да мислят сами, ползвайки неговото помагало, което просто ги въвеждало в проблема и ги провокирало да търсят. То само ги насърчавало да се замислят. След това трябвало да съобщават какво са открили. Ако имали някакви трудности, в началото на всеки следващ час учителят ги питал, и едва тогава давал някакви разяснения. Значи той обърнал “методиката”: не учителят първо да казва “какво се мисли” по този въпрос, а след това да ги изпитва, а, обратното, първо сами да търсят, да навлязат в проблема със свои сили, а едва след това да питат учителя за неясните неща. Главното било да разчитат на своите собствени сили – за да изпитат радостта от откривателството.

Нещата, както обикновено става в живота, тръгнали мъчно. Учениците не били привикнали така. Било им странно че не им пре-по-дават. Било им странно, че ги питат “ти какво мислиш?”. На някои им харесвало, на други обаче, и то на мнозинството, ги карало да се чувстват некомфортно. Започнали да се чуват гласове, че “така не се прави”, те искали да се върнат към старото, което, макар и неприятно, но някак си било уютно, мило, добре познато, “изпитано” години наред. Даже родители се намерили, които започнали да протестират: “Как така – крещели те – нас някога да не са ни карали да мислим?! Каквото трябва да мисли, ученикът трябва да го намира в учебника и в думите на учителя! Иначе ученикът става съвсем несигурен: какви са тези издевателства над психиката на учениците, дами и господа?! Кой ти позволява да се гавриш с тях: трябвало да мислят сами, представете си?! А на теб нали това ти е работата, да преподаваш?! Какви времена доживяхме: да мъчат учениците, защото просто не им се работи! И т.н.”. Веднага се намерили “честни граждани”, които написали донос до “г-н инспектора”. Инспекторът се хвърлил с жар да потушава скандала. Нашият учител обаче бил твърд: така смятам, че трябва, и колкото и да е трудно, ще го правя – понеже е за доброто на учениците. Може да им е мъчно, но друг начин няма. Поемам цялата отговорност. Инспекторът обявил нашия герой за луд, но го предупредил да не дразни повече учениците и техните родители.

Но нашият учител решил пък да прави обратното: да ги дразни – защото така трябва. Продължавал в същия дух. Постепенно се появили ученици, които разбирали какво се иска от тях, и се включвали, търсели, питали, четели, размишлявали над прочетеното: учителят искал точно това, те се справяли, и получавали най-високи оценки. Но мнозинството не искало да чете помагалото на учителя. Те даже и не си го купували. Учителят направил така: сложил помагалото в интернет, за да е достъпно без пари. Тези пък, които го искали в книжен вариант, им го давал на цена, която точно покрива “производствените разходи”, без никаква печалба. Така се оказало, че помагалото струва точно колкото тостер с луканка. Но и това не помогнало: мнозинството от учениците не искали да си го набавят. Започнали да казват: “Щом той иска нашето мнение, защо пък да четем… тъпия му учебник?! Ще си “разтягаме локуми”, а пък той няма да може да ни пише двойки. Ако пък се опита да ни кара да четем, ще се оплачем… там, където трябва!”. Учителят им казал всеки да постъпи както намира за добре, да чете откъдето иска, не непременно от неговия учебник, но да ползва и всеки друг, има се предвид учебниците на упоменатите дамички и професори, които никога не са преподавали на ученици.

Ето накрая и нашата история. Заради която разказваме тази приказка.В повечето класове макар и трудно, но нещата вървели: учениците започнали да четат, да мислят

кой доколкото може, учителят ги насърчавал, най-внимателно ги слушал, дори и хубави дискусии ставали. На много ученици им ставало интересно, те дори започнали да уважават своя учител. Но само в един клас учениците масово решили да бойкотират часовете. Не четели изобщо. Когато ги изпитвал, “разтягали локуми”, абсолютно неподготвени и говорещи баналности. Когато им пишел двойки, се карали с учителя си:

125

как така, та нали искаше нашето мнение, получи го, защо ни пишеш двойка?! Появили се ученици и ученички особено, които правели всичко, за да ядосват учителя си: вдигали шум, правели се на интересни, говорели му неучтиво, опитвали се да го подиграват. Разбира се, срещнали неговия отпор. Заплашили, че ако той не отстъпи, ще го наклеветят на директора че не си върши работата. Даже говорели “Та той сам не си знае предмета, затова и не преподава! Преписал е оттук-оттам нещо в тъпия си учебник, пък сега ни кара да му четем глупостите! Той дори не знае какво иска! Няма да му позволим да се издевателства с нас! И т.н.”. Учителят им заявил, че ще прави това, което трябва, и че няма да отстъпи.

Ето че дошъл критичният момент. Учителят се разболял. Той по начало си имал заболяване на сърцето. Тези “разпри” с “непокорния клас” довели дотам, че след всеки час сърцето му излизало от ритъм. А това е опасно: в един момент сърцето му можело да спре. Приятелите на учителя му казвали да не се вживява толкова, но той бил непреклонен. И ето че в един момент му се наложило да се лекува. Лекарите му казвали, че трябва да излезе в дълъг отпуск, месеци наред. Учителят отказал. Стоял в отпуск само седмица. Върнал се в училището за да продължи.

Когато се върнал, “доброжелатели” му казали какво се говорело по негов адрес. Една жена, родител на една ученичка от този, “непокорния клас”, която работела в същото училище, на другия ден след заболяването му публично била заявила: “Дано никога не се върне повече тоя! Ще кара учениците да учат по тъпия му учебник! Печалбар неден! Как не го е срам?! Иска да забогатява на гърба на нашите ученици! Позор! Добре че се разболя най-после та да си отдъхнат учениците от него! Етика ще ми преподава, негодникът! Ако все пак се върне, крайно време е директорът да го изгони! Това повече не може да се търпи! И т.н.”, нали знаете какво говорят у нас в такива случаи…

Но учителят, казахме, се върнал. Учениците от оня клас продължавали да са нагли. Правели всичко, за да го извадят от нерви. Учителят им обаче решил да не отстъпва. Той бил човек-идеалист, и искал да доведе докрай замисленото. Той вярвал, че създаденото от него е нужно и добро за учениците. Сигурен бил, че не целият клас го мрази, знаел, че има ученици, които дори тайно му се възхищават. Но че само една групичка от “отракани”, високомерни и мързеливи ученици и ученички, която обаче задава тон в този клас, прави саботаж на часовете му. Само се молел на Бога да му даде сили, за да пречупи тяхната тъпа, обречена съпротива…

Историята в нашата странна приказка продължава. Тя се развива в наши дни. Как ли ще завърши? Как смятате?

Не знам как ви прозвуча тази наистина странна приказка. За едни може да звучи глупаво, за други не съвсем. Тя става ето сега, в наши дни, вчера…

Каква е поуката ли? Във всяка приказка се оставя слушателят й (в случая читателят) да отсъди сам…

Публикувано на декември 3, 2006

Лечение на душите чрез философия

Много хора у нас днес са така объркани, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия и усещане за безперспективност. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва и какво да мисли, и който затова така мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и публикуват някакви нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. А наистина може и трябва да се разговаря най-човешки с такива хора и така по особен начин да им се помага. Смятам, че в тази насока философията и психологията са незаменими.

Как помага философията ли?Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли

трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) започват да казват на объркания човек какво да мисли – и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии.

126

Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” бързосмилаеми мисли.

Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Един такъв начин е проясняването на най-сложните въпроси на съвременността със средствата на философията – тя има ресурса да направи това.

Ето защо аз поставям тук най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че статиите, които публикувам, все пак предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми. Ще се радвам ако му помагат не само да се ориентира и да вникне със свои сили (и с моето насърчение) в ставащото, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, смисълът е да започне да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез философия, размисли и съвсем свободни дискусии съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно; макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия.

Ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и на едно наистина здраво съзнание, което се бори да преодолява хаоса и да намира удовлетворение от своята способност да разбира, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е замисъла.Но дали това не е една утопия?Обикновено мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга по-

философска, задълбочена статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните политически чалгаджии и търговците на съвест, а също така и медиите, които като че ли целят само да ни объркват още повече и да насаждат разочарования и апатия. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: защото бяхме “оправяни” десетилетия наред от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Моите статии ще подтикват читателите да тръгнат по-уверено по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Те ще провокират читателя с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи именно за да се пробуди у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова трябва да се ориентираме към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “самолечението” на душите чрез философия, към което ще се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

А философията е само един най-мъдър, търпелив и смислен помощник в това най-трудно изкуство на самопознанието и разбирането, което ни е така необходимо в нашето преломно време. Синтезът на философия и психология е водеща нишка в моите анализи, които могат да бъдат наречени екзистенциална психоанализа. Такъв един синтез е най-плодотворен – защото под това последното се разбира именно

127

самоотверженият опит да се схване животът в неговата цялост, в неговия най-пълноценен и удовлетворяващ душите ни смисъл.

Което наистина е най-важното: защото е предпоставка за разумното живеене и за задоволството ни от самия живот.

15 ноември 2006

Свободна и жива общност от творчески мислещи хора

Вчера получих интересно писмо от един човек, дипломиран философ, който се поинтересува от работата на моя Център за развитие на личността HUMANUS и от възможностите да си сътрудничим. Често получавам подобни писма и на всяко отговарям най-внимателно: няма по-ценно нещо на този свят от личността, затова откриването на способни, творчески мислещи хора, насърчаването им в един начален, особено труден период на личностното им развитие, е главна цел на Центъра HUMANUS, създаден през 1992 година. И на този човек отговорих внимателно, пък после прецених, че може да е интересно и полезно и други, повече хора да го прочетат, та затова реших да го публикувам и тук:

Здравейте, г-н Д.,Благодаря Ви за писмото и за проявения интерес към дейността на нашия Център за развитие на

личността „HUMANUS“. Ще Ви обясня накратко какво представлява нашия Център, с какво се занимават неговите сътрудници и какви възможности за сътрудничество има между Центъра и Вас. Смятам, че при взаимен интерес имаме големи възможности за сътрудничество, от страна на Центъра никога не сме си позволили да отхвърлим обосновано предложение за работа по собствен проект или пък за работа в екип. Много е важно какви са Вашите интереси, в каква област имате желание да работите, за да открием пресечните точки и да си взаимодействаме.

По идея Центърът за развитие на личността „HUMANUS“ е свободна общност на търсещи, творчески и изследователски настроени хора, предимно философи, психолози и социолози, историци. Той обединява и подпомага работата на своите сътрудници по най-различни начини: участие в най-свободна обмяна на идеи, дискусии, семинари, курсове, други практически форми, оказва също методологическа и методическа помощ във връзка с личната изследователска програма и прочие. Центърът не възлага определени задачи на своите членове, а разчита на свободната научна и практическа инициатива и изява на сътрудниците си, които си координират усилията – на двустранна и многостранна основа – за постигане на определени, взаимно интересуващи ги и желани цели.

Всеки, който желае да се присъедини към Центъра, трябва да си изработи (напише) кратък ескиз на проект за изследователска програма, т.е. да изложи своята идея, по която смята да работи. В съвсем свободна дискусия членовете на Центъра ще обсъдят неговата платформа, при което още по-добре ще изкристализират възможностите за конкретно сътрудничество с един или друг член на Центъра. Всеки в Центъра е настроен да подпомогне, напълно безкористно и благородно, останалите сътрудници, с всичко, което може да е полезен. Във всеки един момент членовете на Центъра могат да потърсят контакти помежду си и да обсъждат възникналите проблеми, а при необходимост могат да предизвикат научно-теоретична, практическо-приложна, методологическа или друга сесия на Центъра, в която ще се включат ония членове, които преценят, че темата и докладите ги интересуват.

Центърът се самоиздържа с доброволни пожертвования и вноски на неговите членове, като разходите са му минимални, понеже центърът на тежестта в такъв род сътрудничество пада върху индивидуалната изява и инициатива. Например, някои членове на Център „HUMANUS“ имат свои частни кабинети за психологически консултации, други пък работят в научни институти, или са преподаватели във висши или средни учебни заведения, накрая, имаме и сътрудници-студенти, които също работят по свои програми, ползвайки възможностите на свободното творческо общуване и взаимно подпомагане. Когато пък организираме някаква проява – примерно, научна сесия или семинар – разходите по провеждането й (наем на помещение и пр.) се поемат от самите участници.

Най-новата инициатива на Центъра е, че започнахме издаването на списание ИДЕИ, съвсем ново списание за философия, психология и духовност, чиято първа книжка предстои да излезе съвсем скоро (може да сте се информирали за това в блоговете ми). Неговата цел е също да привлече творчески мислещи и желаещи да се изявяват на попрището на философията и хуманитарните науки индивиди, като самото списание е поле за документиране на изследователските достижения на членовете на Центъра. Ето това е една най-важна възможност за изява: след като в научната общност на Центъра даден човек бъде подпомогнат и насърчен да развие идеите си, то след това резултатите от изследванията му ще бъдат публикувани в списанието.

128

Вие ще видите и ще се убедите, че при сбирките на Центъра в съвсем свободни дискусии се появяват най-нови и ползотворни идеи и инициативи за разнообразяване на дейността и сферите на коопериране на усилията. Например г-н Алесиян Пацев, философ и психолог, специализирал източна философия в Университета в Делхи, който преподава тази философия в НБУ и ПУ, създаде свой Център за будистки изследвания. В него ония членове на Центъра за развитие на личността, които имат интереси в тази област, могат да си сътрудничат още по-тясно.

Това е бъдещето: ония наши сътрудници, които напреднат в дадена област, сами стават титуляри и си основават свои центрове, в които привличат нови сътрудници. Знайно е, че този е естественият път за развитие на автентичните философски и научни общности – създаване на различни философски и научни школи – който принцип обаче в съвременната бюрократизирана сфера на държавното образование и наука у нас се оказа, че просто не работи. Ние се мъчим да му придадем живот и с постигнатото досега сме оптимисти да смятаме с пълна убеденост, че този е верният път.

Това е съвсем накратко изложена същината на нашия Център. Смятам, че имаме големи възможности да си сътрудничим сега и в бъдеще. Често се е случвало, че когато съм обяснявал на други интересуващи се същината на нашия Център, част от тях, които са си представяли, че ще бъдат назначени на заплата като научни сътрудници, са били крайно разочаровани от този толкова непринуден, неформален и свободен подход на организация, който прилагаме в Центъра „HUMANUS“. И вежливо (или не толкова вежливо) са отказвали всяко сътрудничество, едва скривайки разочарованието си. Което на мен, като създател и ръководител на Центъра е доказателство, подобно на лакмус, че тия хора явно не са призвани за наука или за философия. Надявам се, че Вашата реакция няма да бъде като тяхната, дано е така.

Моята роля като ръководител на Центъра е да свързвам и координирам усилията на неговите членове, като основното ми внимание е насочено към работата на моята изследователска група по систематична и практическа философия и психология на човека. Г-н Стефан Пенов, ст.н.с. и доктор по философия, работещ иначе в Института за философски изследвания към БАН, си има изследователска група по религиозната философия. За г-н Пацев вече Ви казах, там, в неговия Център, се работи по проблеми на източната и по-специално на будистката философия. Г-н Александър Долев пък работи активно в областта на българската национална идея и народната ни душевност и психология.

Имаме и други, по-млади и перспективни учени, сътрудници на Центъра, които или членуват в тия групи, или пък, някои от тях, вече са на път да създадат свои секции и да си съберат свои екипи. Виждате, че принципът е напълно отворен за нови и нови изследвания и за привличане на нови хора, които споделят идеята на Центъра и имат потребност да общуват, да обменят всякакви идеи, да принадлежат на една жива общност от мислещи хора, каквато по естеството си е нашият Център „HUMANUS“. Ще се радвам и Вие да станете активен сътрудник на Центъра, което, убеден съм, ще Ви подпомогне твърде много за да развиете оптимално своя творчески потенциал.

Моля да ми представите онзи кратък ескиз на изследователска програма, в който всъщност трябва да обозначите малко по-подробно в каква област са насочени основните Ви интереси и познания и как възприемате възможността да работите при посочените условия към Центъра. За мен ще е особено интересно да ми изпратите някакви писани от Вас текстове, статии, есета и пр., като ще се радвам да мога да подбера някое за втората книжка на списание ИДЕИ, върху компонирането на която работя в момента. Тя трябва да излезе до два месеца след първата (а първата трябва да излезе до края на тази седмица), така че бихте могли да напишете и нещо ново, по своя преценка.

Това е засега, ако мога да съм Ви по-полезен с някакви допълнителни разяснения, питайте, дано и с написаното по-горе съм Ви бил все пак в някаква степен полезен.

Всичко добро, здраве и успехи!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Публикувано на октомври 27, 2009

Една крайно скандална и кощунствена мисъл, свързана с нашата оценка на труда на учителите

Не зная откъде да започна, понеже наистина това, което искам да кажа, е крайно скандално, е непоносимо скандално, показва ясно моя отвратителен характер, на който се дължи и това, че даже приятелите ми са способни да ме намразят. Но ще кажа каквото си мисля, пък ако ще целокупний болгарский народ да ме намрази. Такава ми е професията и призванието: да дразня приспаното обществено мнение, да лазя по нервите на "правилно мислещите" и на "вечно правите" и пр.

Ще почна отдалеко: тия дни учениците излязоха във ваканция. Учителите скоро също ще излязат в отпуск. В последните дни, при раздаването на бележниците и на дипломите, знайно е, много ученици поднасят на учителите си, в знак на благодарност към труда им, букет цветя: и е много умилително човек да види учителка, носеща огромен наръч букети било на 24-ти май, било сега, в края на годината.

129

Признателните ученици и родители у нас, знайно е, поднасят букет цветя на учителите, които явно имат някаква заслуга за възпитанието и формирането като личности на младото поколение. Спор няма, че ролята на учителите е велика, ала как цени труда им обществото?!

Не, няма да говоря за ниските заплати на учителите, успокойте се, няма да ви навирам в очите тази изтъркана и омръзнала на всички тема! Ще ви кажа обаче нещо наистина крайно скандално, нечувано, немислимо даже.

Ще разкажа по-подробно два случая, два епизода, та белким никой, като стигне до ужасните ми предложения и изводи, не получи от възмущение инфаркт, та да си сложа и този грях на сърцето. Ще започна отдалеко.

Преди години обществеността в Пловдив беше фрапирана от следния случай. Тогава вестниците писаха, гражданството се възмущава дълго, но всичко се забрави. Става дума за епизод, случил се във времето на жанвиденовата мизерия, която тогава най-трудно преживяха пенсионерите, а също и учителите; на първите тогава пенсиите станаха 3 долара (месечно!), а на учителите – цели 6 долара месечно (!).

Та в ония паметни дни една учителка в началния курс имала неблагоразумието да рече на децата си:

– Ученици, ето, иде денят на народния будител. Знайно е, в такива дни вашите родители купуват букет цветя, а пък вий го носите на учителките си. Но ето, цените хвърчат нагоре всеки ден, букетите са ужасно скъпи, не всеки може да си го позволи. Та в тази връзка ви моля да кажете на родителите си следното: моля ги, да не купуват цветя. А да купят по една бутилка олио, което да ми донесете вместо букет, хем олиото е два-три пъти по-евтино от букета, хем ще ми свърши на мен някаква полезна работа, понеже букетите за два дена изсъхват и трябва да ги хвърлям без полза на боклука.

Рекла бедната и наивна женица, учителка в началния курс, най-чистосърдечно си го рекла, изрекла тия толкова наивно-скандални думи, които тогава, като се разчу, предизвикаха бурното негодувание на образователната институция, на инспектората, на министерството, а най-много на самото гражданство: каква наглост, да иска вместо букет бутилка олио, таварищи, виждате ли какви са нашите учители, на какви сме поверили да възпитават младото поколение, срам и позор! Пошумя се доста по случая, вестниците писаха май цяла неделя, телевизията даже отрази скандала, гражданството изтръпна от възмущение и пр. Пък после всичко се забрави, а моя милост, понеже по една случайност познаваше тази женица, знае, че на нея й се наложи след скандала да напусне училище, понеже се беше дискредитирала дотам, че повече нямаше очи да погледне самите ученици. Пък и беше станала обект на всеобщи подигравки.

Това е първият случай, с който искам да ви въведа в проблема. А ето сега пристъпвам към втория случай. Моля да следите внимателно мисълта ми, понеже ще стане доста криволичеща.

Минаха две-три години, Костов успя да спре колапса в икономиката, стабилизира финансовата система, направи приватизацията, и в интерес на истината ще кажа, че по негово време моя милост можа за пръв път да пътува в чужбина (ако изключим СССР-ето навремето). Ходих на екскурзия първо в Турция, после се разходих и до Франция. Но ето какво научих в Турция, нашата комшийка, където цял един автобус учители ходихме на промоционална екскурзия някъде към 2000-та година требе да е било, да точно така беше.

И там наш гид беше един български турчин, преселник от времето на "голямата екскурзия" и на "възродителния процес" на Тодор Живков. И там се разговорихме за всякакви теми, човекът беше много сладкодумен, великолепен разказвач (аз за него съм писал цял един скандален и възмутителен разказ, който е нейде в книгите ми, нарича се "Кой повече обича България?"), и ето какво ни каза този човек за това как се цени труда на учителите в съвременна Турция:

– И у нас, рече той, заплатите на учителите не са кой знае колко големи, но не са и малки, абе средни са; по-малко от военните получават, но получават повече от полицаите. Но има нещо друго, което не се цени в пари, и то е огромното уважение, което учителите имат и от учениците си, и от родителите най-вече. У нас учителите са най-уважаваното съсловие. Доколко учениците уважават учителите може да се осъзнае по този факт: в селските райони най-вече класовете се огромни, по 50 ученика, ала има невероятна дисциплина, тишина, респект спрямо учителя! У нас такова нещо го няма, вий го знаете по-добре. (Нашият гид често се бъркаше с това "у нас", ту казваше за Турция "у нас", ту за България, и тия негови грешчици бяха много симпатични, а мен лично силно ме трогнаха!)

Така, ето дотук е въведението само, а сега искам да продължа какво каза оня човек, и след това пристъпвам към скандалните си изводи:

– Та учителите, рекох, са всеобщо уважавани от цялото общество – отсече още веднъж нашият гид. И ето, когато мине учебната година всеки родител се чувства длъжен да подари на учителя на своето дете някакъв подарък. Всеки, и най-бедния, и най-богатия, всички подаряват нещичко, според възможностите. Най-бедният от душа ще поднесе на учителя на детето си кутия сладкиши, да речем. А по-заможните хора поднасят значително по-богати и скъпи подаръци. Всеки нещичко подарява, ей-така, в знак на благодарност за грижите на учителя за детето му. Това, че държавата плаща заплата на учителите, им се вижда на нашите хора тук недостатъчно, нищо че тия заплати са пак от техните данъци. Не, всеки се чувства нещичко

130

от себе си да даде. Е, не е тайна, че учителите могат и да върнат в някой магазин тия подаръци, щото какво ще ги правят толкова много?! И по този начин от подаръците в края на годината учителите вземат доста пари допълнително. На това обществото гледа с разбиране, именно, че подаръците биват връщани в магазин след като учителят няма какво да прави с тях. А у нас, в България, как е: я детето поднесе на даскалицата си някакъв проскубан букет, за да отбие номера, я не. А пък никой от родителите не се сеща, че учителите също са хора, и заслужават да бъдат подпомогнати лично от благодарните родители - по какъвто и да е начин.

Рече тогава тия думи оня наш гид, и ний, бедните учители в автобуса, се спогледахме. Нищо не рекохме. А ето, мина време, и аз сега споделям своята кощунствена мисъл. Ще се постарая да се изразя пределно ясно и кратичко.

Това, че нашите родители я купят някакъв букет за учителката, я не купят, показва, че в очите на нашенеца образованието и възпитанието на детето му съвсем не значи нещо особено. У нас труда на учителя изобщо не се цени – не само от обществото като цяло, ами и индивидуално, от всеки един поотделно. Ето, в Турция ценят истински труда на учителите, и освен един дължим респект-уважение, се чувстват длъжни и малко от малко да подпомогнат материално учителите на своите деца. Това говори много. А у нас си измиват ръцете с един букет цветя, който след това учителките хвърлят в коша за боклук. Колкото е траен букета, толкова е трайна и силна народната признателност у нас към труда на учителите ни. От ден до пладне трае нашата признателност към толкова тежкия учителски труд. Това е позорно: у нас учителите не само че не ги уважават, ами и ги презират, даже им се подиграват. Помните ли какво думаше простолюдието по време на учителската стачка?! Ами поголовно викаха: "Какво искат тия бе, и това им е много, та учителите нищичко и не правят, а какви огромни ваканции имат?! А пък в училище само си седят на стола със скръстени ръце: не повишение на заплатите, а понижение заслужават нашите даскали!"

У нас обаче на лекарите всеки гледа да бутне каквото може: здравето у нас се смята за ценно, състоянието на дебелото черво стои много по-високо от състоянието на ума и душата. На лекарите бутат и пари, и подаръци, и уиски, и бонбони, и какво ли не. И това се смята за "законен израз на признателност". А на даскалята им стига един букет. Който учениците са готови да им го шибнат през лицето, щото даскалицата цяла година ги е мъчила и им се е карала да четат, да внимават, да мислят. Учителите у нас са обект на всеобщи подигравки и на пълно неуважение. Тук-там някой ученик може и да уважава учител. За родител пък да не говорим. А иначе в масовия случай като пишеш оценката на учениците вече и не те поглеждат. Понеже са се изплъзнали от “властта” ти. Поздравяват те само докато още не си им писал оценката – и това нещо говори, ама кой ли ти разбира?!

Туйто, спирам, пък вий си правете изводите. Наречете ме мръсник, както искате ме наречете, че отварям тази болезнена тема. Прокълнете ме ако щете. Напишете туй, дето всеки ден някой ми го пише в блога: "Ако на моето дете се налагаше да го учи учител като теб, веднага бих го преместил в друго училище!". Оплюйте ме колкото си искате. Аз си казах мисълта: у нас обществото хептен не цени труда на учителя. Но не само обществото не го цени, а всеки един от нас поотделно не го цени. Бързоувяхващите букети, които лицемерно подаряваме на учителите на нашите деца, са точен знак на нашето мимолетно и лицемерно признание. С тия букети просто си измиваме ръцете и се правим на ударени. Тикаме на даскалиците букети в лицата, та да не усетят колко ги презираме. А случаят с онази нещастница дето искала бутилка олио вместо букет също говори много, ама кой ли да ти го разбере. Ний сме така възвишени!!! А пък учителите на децата си ги смятаме за безплътни ангели!

Я виж ти, на какъв чист и светъл идеализъм спрямо учителите бил способен нашият толкова влюбен в кебапчетата народец?!

01 юли 2009, сряда

Темите от днешния зрелостен изпит по философия във Франция – моят граждански поглед

Автор: Сандо, текстът е взет от тук: http://sandolino.blogspot.com/2009/06/blog-post_18.html

Граждански увод

Училището, учителите, учениците...Не е необходимо да ви обяснявам на вас, смислените и отговорни граждани, че учебният процес е

преди всичко граждански процес, чрез който се цели социализирането на нашите малчугани. В училището можем да получим много знания, повечето от които рано или късно ще забравим, и единствено чувството за принадлежност към обществото остава дълбоко запечатано в съзнанието ни. В училището се научаваме да правим разлика между доброто и злото, да уважаваме себеподобните си, обществената норма и законите на държавата. Именно в училището детето излиза от естественото си, диво състояние, за да влезе в рамките на обществото.

131

Тези кратки обяснения би трябвало да ви помогнат да разберете защо във френската образователна система гражданската насоченост често взема надмощие над науката. Надявам се също така управляващите в България да си дадат сметка, че инвестициите в образованието имат далеч по-големи и важни граждански последствия от харченето на бюджетния излишък за превоз на пенсионери например.

Така че, войната срещу мислещите глави на учителите води неизменно до обезсмислянето на гражданското общество.

Днешният зрелостен изпит по философия във Франция

Учениците трябва да изберат един от трите въпроса:

1.) Абсурдно ли е да се желае невъзможното?2.) Има ли въпроси, на които нито една наука не може да даде отговор?3.) Анализирайте следния текст:

(Следва текст от Алексис дьо Токвил, “За демокрацията в Америка”)

7 commentaires:

Belomore каза: Каквито темите – такъв и изпитът. Какъвто изпитът – такива и зрелостниците. Каквито зрелостниците – продължете сами...

Тъжно е сравнението с казионните шаблони на българските кандидат-студентски изпити и матури*...Единственото съизмеримо нещо (по скромното ми мнение и информация) е изпитът по

журналистика, където обаче фарсът взима връх над всичко.Добре е да се знаят, тези работи, мерси за информацията!

*Поне по мое кандидатстудентско време, надявам се днес да е по-различно, ама не вярвам... 19 юни

2009 19:10

Ангел Грънчаров каза: На мен също ми е много интересна тази информация, понеже от много години сам преподавам философия. И я преподавам в пълно нарушение на всички инструкции, програми и директиви на Министерството, понеже те само вредят на едно отговарящо на нуждите на младежите, пък и на общността, преподаване на философията (и на предметите от т.нар. "гражданско образование".

И знаете ли какво открих сега като сравнявам своята собствена програма и стил на преподаване на философия с начина, по който са поставени въпросите във френската матура?

Ами открих нещо много интересно, а за мен изключително важно: всъщност аз за всичките тия години на търсения и на съпротива срещу нивелиращите (обезличаващи) държавни програми съм вървял в посока, която точно съвпада с тенденцията и духа на френското, а също така и на европейското образование по философия. Вървял съм във вярната посока. Това ме прави щастлив и ми дава съзнанието за изпълнен дълг.

А ето и доказателството на горните думи. За период от 10 години написах и издадох учебни помагала по всички преподавани в българското училище философски предмети: психология, логика, етика, философия на правото, философия, гражданско образование ("свят и личност"). Всичките ми помагала са написани диалогично, представляват непрекъснат диалог на автора с младите хора и зачитане на тяхното суверенно право на позиция. Пример: в моето помагало по философия, наречено "Лаборатория по философия" (с подзаглавие: Книга за опитващите се да разбират) всички теми са развити като поредици от въпроси, като към въпросите съм прибавил раздел, съдържащ кратки текстове от великите философи (нарекъл съм го ИДЕИ), също така съм добавил КАЗУСИ, накрая пък и АЛТЕРНАТИВИ на отговорите. И сега въпросите, които откривам във френската матура са от същия род и дори са идентични по формулировка на въпросите, с които е изпълнено моето помагало по философия. Същото мога да кажа и за останалите ми помагала, като там въпросите се съдържат имплицитно в самия текст. Диалогичността е основният ми методологически и методически принцип на преподаването.

Разбира се, образователната институция у нас не само че не ме подкрепи, напротив, пречеше на усилията ми, както се вижда сега, по европеизиране на преподаването по философия. Единствено помагалото ми по психология беше утвърдено от МОН, но чиновниците в инспекторатите с години наред забраняваха на учителите да преподават по него. Другите ми помагала, представени за утвърждаване в Министерството, продължават да събират праха в нечий луксозно обзаведен кабинет...

Пиша това не за да се правя на не знам какъв си, а просто за да разберат повече хора в каква тежка ситуация се намира българското образование, в каква абсурдна обстановка са принудени да съществуват

132

българските ученици и учители. Българското образование е в тежка криза от десетилетия, то е болно, неефективно, глупаво организирано, то се намира в плачевна и нетърпима ситуация. В тия избори сякаш само Синята коалиция има някои идеи за промяна, но и те, за жалост, не щат да се опрат на хора, практически ангажирани в образованието, т.е. познаващи реалната ситуация, ами говорят ангро, по принцип и пр. 20 юни 2009 06:48

Ivan каза: Философията си е философия…Господин Грънчаров: "И я преподавам в пълно нарушение на всички инструкции, програми и

директиви на Министерството, понеже те само вредят на едно отговарящо на нуждите на младежите, пък и на общността, преподаване на философията (и на предметите от т.нар. "гражданско образование".

Леле, дано има по-малко хора като вас. Аз лично винаги съм обичал нехуманитарните предмети. Физиката и математиката ми са хоби все още, въпреки, че се занимавам с програмиране. Нормите в образователната система са за да дават на човек избор как да се развие, а не всеки да му се пълни всякаква информация в главата. Във всички университети в България с хуманитарна насоченост се влиза с изпити по литература или история, а не с философия. Или може би, Вие преподавате в профилирана паралелка? Ако не – колко ли деца са изгорели с 5-ци и 4-ки ? Заради хора като вас не съм изкарал нито една шестица по музика, рисуване, език, целия клас философии (само философията е 50% от крайната оценка в дипломата за 12 клас!!!). От това и не взех стипендия преди да ги разкарат тези предмети. В УАСГ вземат предвид цялата диплома (оценка от математика, физика, химия и за капак 6 философии, които да ти убият успеха)

По статията и коментарите. В България има много кадърни хора. Образователната система е също кадърна и изобщо не съм съгласен, че кандидат студентските изпити не са на ниво – за моя в СУ имаше задачи от Анализ изучаван в първи курс. Това, че матурите са прости – ами те са си за средно образование. Може ли да бъдат сложни? А може, може – една хубава темичка по полит-философия на някой си пре-, по време-, пост-социалистически автор да търсиш под вола теле.

Замислете се, господин Грънчаров: трябва ли да изучавам профилирано два предмета, в които съм решил да се развивам и целия ми труд да бъде унищожен от "психология, логика, етика, философия на правото, философия, гражданско образование". Та то това е като една машина за бълване на политически боклук! 20 юни 2009 11:59

Ivan каза: След като прочетох че господинът наистина е ангажиран човек с доста творчество зад гърба си, реших да Ви се извиня. Тонът ми беше леко груб. Това обаче не оправдава встъпителната част на коментара Ви, още по-малко необективното мнение. 20 юни 2009 12:04

Ангел Грънчаров каза: Няма проблеми, Иван, Вашата първоначална реакция ми беше твърде полезна, понеже показва как възприема ситуацията в образованието ни човек като Вас, който в някакъв смисъл е негова жертва; не се притеснявайте, всички сме такива, с изключение на ония, които преди да тръгнат в първи клас са били изведени от родителите извън България и са учили в друга страна.

За начина на преподаване на философия може да се говори и спори много, аз цял живот се занимавам с тия проблеми, и с удоволствие бих участвал в една такава дискусия.

В ситуация като нашата трябва много да се експериментира и търси; който търси, ще намери; блажени търсещите... 20 юни 2009 19:57

САНДО каза: С поста си исках да докажа най-вече, че научното съдържание на преподаваните предмети не би послужило за нищо при липса на целенасоченост в образованието.

Не е възможно да заливаме децата си с купища знания без да сме наясно какво общество искаме да построим. В продължение на десетилетия – и тук Иван е прав – целта на образованието беше изграждането на Социалистическия човек и Комунизма. Сега обаче, в условията на демокрацията и човешките права, трябва да си дадем сметка за нуждата от гражданско образование, което да направи от децата ни модерни хора, готови да посрещнат предизвикателствата на съвременния свят.

Сами по себе си и без ефикасна образователна система знанията не са нито образование, нито възпитание. А трябва на всяка цена да образоваме децата си! Или както казва Виктор Юго – "Едно образовано дете е един спасен човек!"

Излезе "Алманах по гражданско образование" от серията "Училище по демокрация"

Вчера успях да издам сигналните бройки на едно необичайно издание. Първоначално го нарекох "Алманах по гражданско образование", като го виждах като едно помагало за обучение на учениците от последния гимназиален клас, за 12-ти клас. С тази цел и започнах да го правя. В общи линии тази цел беше

133

упорито отстоявана, но в крайна сметка, някак си дори противно на намеренията ми, книжката доби характера на четиво, което може да се ползва не само от ученици, но и от всички интересуващи се.

Та ето сега вече държа в ръцете си издание, наречено Училище по демокрация. То прилича по-скоро на списание, а не на книжка, и нищо не пречи наистина да се превърне в списание, ако се намери някой, който да подкрепи идеята. Смятам, че има нужда от едно такова издание на книжния пазар, който също бавно, но уверено придобива характера на една "книжна чалготека". Подзаглавието на книжчицата е Дискусионен клуб по гражданско образование. Тя може да се използва с полза както от учениците, изучаващи предмета "Свят и личност" в 12-ти клас, така и всички, които искат да се образоват в дадената предметна област, т.е. от ония, които са обезпокоени, че не разбират ясно смисъла на случващото се около нас и по тази причина се чувстват порядъчно объркани. Всеки, който иска да надмогне, да преодолее, да се бори с объркването си, който иска да развие до едно по-високо ниво своето личностно и гражданско съзнание, може да използва с полза за себе си това издание.

Производствената цена на брошурката е 2 лв. и 40 ст. Който иска, може да я получи на тази цена, като към нея се прибави 1 лв. разходи по изпращането. И толкова.

Аз като автор, вложил доста труд в това издание, не ща нищо. Майната му, човек не живее за едните пари на този свят. Има и по-важни неща. На мен ми стига че си изпълнявам дълга. То е най-важното. За някои хора де, не за всички. Малцина са "таксидиотите", дето мислят като мен. Нищо чудно и да съм останал последния екземпляр от това подлежащо на изчезване племе...

17 юни 2009, сряда

Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров

В преподаването си често формулирам някои казуси, които провокират доста спорове, пък и са подходящо въведение и в най-сложни човешки и житейски проблеми. Те са особено подходящи за младите хора, които е добре да привикват към заемането на позиция. А пък когато човек направи избор между някакви алтернативи, след това е много уместно да се запита кои са ценностите, които предопределят неговия избор.

Как стигам до тези казуси ли? Ами често - съвсем случайно, непреднамерено. Аз в преподаването си постоянно импровизирам. От години не си спомням случай да съм влязъл в час с предварително подготвен план и пр. Ето тези дни поставих една такава тема: ценностна идентичност на личността. Преди това (да кажа и това) разгледахме теми като "Националният идеал на българите", "Българската душа и съдба", "Българска и европейска идентичност"; ето че стигнахме по този път до темата за ценностната идентичност на човека. Впрочем, страшно са ми интересни разговорите с млади хора, на живо, разбира се. И това се дължи на обстоятелството, че са свежи съзнания, неосквернени с каквито и да било предразсъдъци. Или ако имат някакви предразсъдъци, то те не са закостенели и са податливи на промяна. Аз лично доста се увличам в тия дискусии. И откривам за себе си твърде много неща. И ето, опитвайки се да въведа младежите в темата, случайно "изобретих" един казус, който предлагам и на вас. Често поставям казуси по Фройд, по Достоевски, по Платон дори, по кой ли не, този нека да бъде по... мен, по Ангел Грънчаров. Наименованието всъщност няма особено значение. Много ще са ми интересни обаче реакциите на верните на блога негови посетители и коментатори.

Двама млади, момче и момиче, се срещат, запознават се, и, както обикновено става, между тях се появяват чувства, които се задълбочават. И на двамата им е изключително приятно заедно, скоро се влюбват, любовта ги овладява страстно и цялостно. Знайно е как се чувстват младите в такъв случай: на седмото небе се чувстват! Излизат, ходят по заведения, и в интимно отношение между тях всичко е ок, докато...

Момчето забелязва, че момичето разполага с повече пари. Купува си скъпи неща когато посещават магазините, понякога сама предлага да плати сметката, той се съгласява, защото често наистина е крайно затруднен: произлиза от най-обикновено семейство. Пропуснах да кажа, че и двамата са студенти, които учат в различни университети, но в един и същ град. Няма значение кой е този град. Забравих да кажа и това, че в този казус няма нищо измислено: всичко в него е по действителен случай. Просто превърнах една разказана ми от млад човек история в подходящ за обсъждане нравствено-психологически казус.

Един ден момичето идва на среща с чисто нова кола. Обяснява, че колата й е подарена от баща й за нейния рожден ден. Настоява да поговорят за нещо, което до момента е скрила, а именно за това, че баща й е много богат човек, бизнесмен, милионер. Момчето изслушва нейния разказ и го взема под внимание. Казва й, че за него това не е важно, че за него е важна само тя.

Всичко върви прекрасно докато един ден момичето предлага да запознае приятеля си със своето семейство. Отиват двамата в дома й, момчето е представено на родителите й, бащата е много любезен, разговаря с младежа, разпитва го какво учи, заявява му, че в неговите собствени фирми има перспектива да

134

работи и да се развива след като завърши. Момчето е интелигентно, намира общ език и с родителите й. Момичето е щастливо, че "болният проблем" за богатството на семейството е снет така безболезнено.

Минава известно време, и в отношенията им неусетно се появява напрежение. Както е обичайно, винаги в живота има някакви недоразумения, които могат да доведат до недобри последици. Да речем, момичето, както и често става, понякога закъснява за среща, да речем, с половин час. Извинява се, тя е много сърдечна, момчето преглъща гордостта си и й прощава. Обаче когато се натрупват и други от подобен род неща, в съзнанието му проблясва тази мисъл: дали тя няма да си помисли, че й прощавам, защото не искам да я загубя?! Дали няма да й мине през акъла, че след като зная, че баща й е толкова богат, ще направя всичко, за да я запазя?! И че всичко ще й простя? И други такива коварни въпроси се появяват в съзнанието му, примерно: аз я обичам най-искрено, аз съм твърде нежен с нея, но дали тя няма да си помисли, че откакто зная за баща й, сякаш повече започнах да я обичам?!

Момичето пък по свой си начин преживява случващото се. Всеки може да предположи какви мисли й минават на нея в красивата главица, особено ако има известна представа за толкова загадъчната за мъжете женска душа. Самият факт, че момичето дълго е крило факта за богатството на баща си, показва, че тя е много умна. Рядък случай за съществата на нейната възраст. Но да не задълбавам много тука, за да не предизвиквам излишни спорове.

Един ден бащата, на който момичето на няколко пъти е говорило, че приятелят й много се увлича по колите, съвсем неочаквано казва на момчето следното. Аз зная, казал той, че обичаш колите, аз също много ги обичам. И си представям как се чувстваш без кола, зная, че имаш книжка, а нямаш кола. На мен тия дни ще ми докарат чисто нова кола, и двугодишният ми Мерцедес, с който бях досега, няма кой да го кара. Искам да ти го дам да го ползваш. Не си ми длъжен за нищо, просто искам колата да е в движение. Един вид ти я подарявам! Ползвай я със здраве!

И ето, момчето попада в крайно сложна ситуация, която предопределя един доста сложен нравствен и психологически казус. Той трябва да вземе решение дали да приеме "подаръка". Не е лесна работа това решение. Трябва да прецени всичко вярно, трябва по никакъв начин да не се подведе. Какво мислите че трябва да направи, какво решение е най-доброто според вас? Вие лично как бихте постъпили в тази ситуация?

Това е казусът. Не е лесен, не е нужно човек прибързано да го решава. Момчето има два варианта: да приеме колата или да я откаже. Възможно е бъдещият му тъст просто да го пробва "колко му чини акъла". Възможно е да му прави тест, та от решението му да си направи извод колко струва и що за птица е. "Тъстът" има само една дъщеря и за него е фатално важно бъдещият му зет да има бизнес нюх. Важно е също зетят да не е глупак. Глупаво ли постъпва момчето ако приеме колата - а че иска да я приеме цялото му същество, в това нима някой се съмнява?! Ако я приеме какво ще си помисли бащата за него? Ако я откаже, как ще разбере постъпката му бащата? И какви изводи ще си направи? Ами момичето как ще оцени решението му? Дали не е поставена под въпрос тяхната любов? Не се ли оказва тази ситуация едно най-сериозно изпитание на тяхната връзка?

И ето основният въпрос: кое решение на момчето ще осигури възможно най-добра перспектива на тяхната връзка? Обосновете своя вариант на отговор. Ами това е. Приятни размисли!

декември 17, 2007

ГЛАВА ОСМА: ЛИЧНОСТТА И ГРАЖДАНИНЪТ

Обезчовечеността на обществото ни се дължи на жестокия комунистически терор над личността

Прочетох току-що една превъзходна, дълбока, написана на съвсем разбираем и човечен език статия, поставяща обаче твърде важен проблем. Статията се нарича Страната на победилата социопатия и неин автор е руският свещеник Яков Кротов. Впрочем, явлението, наречено "социопатия", е също толкова разпространено и у нас, а не само в Русия. Нищо че сме уж европейска страна.

Аз принципно споделям изцяло твърденията и изводите от анализа на свещеник Кротов. Разбира се, тъжно ми е, че у нас нямаме лица от духовния ранг на Яков Кротов, което говори, че в някои отношения сме дори по-зле и от руснаците. Защото в Русия социопатията може да е в своя апогей, но там тя винаги е срещала и твърдия отпор от страна на интелектуалци, духовни лица, писатели и пр. Русия има имена като Достоевски, Михаил Булгаков, А.Платонов, Солженицин, Сахаров, Валерия Новодворская и други, каквито ние нямаме и не сме имали. У нас социопатията – а всъщност това е термин, обозначаващ крайна степен на отчужденост от човечността, която се дължи на десетилетното господство на комунизма – не среща дължимия отпор и противодействие, поради което излиза, че у нас и интелигенцията не изпълнява своята духовна мисия. От което едва ли има нещо по-лошо нещо, което може да сполети една нация...

135

Аз исках да оспоря в известен смисъл правомерността на употребата на термина "социопатия". Защото има един друг, общоприет термин, именно термина "психопатия", който обозначава следното (според един разпространен източник):

Болестно психично състояние. Този термин се прилага в по-тесен смисъл към отклоненията, особено характерологичните (афективност, воля), водещи до противообществени прояви без видима виновност. Психопатните субекти са нестабилни, импулсивни и трудни индивиди, от чието поведение страдат най-вече околните. Тъй като са социално дезадаптирани, те често имат неприятности с правосъдието. Понятието "психопатия", създадено от К. Шнайдер (1923), е сродно е американското понятие „антисоциална личност" (DSMIII, 1983).

Та в тази връзка възниква следния проблем – понеже, както забелязвате, сякаш термините "психопатия" и "социопатия" се покриват по съдържание, което е некоректно; но трябва да имаме предвид, че у нас и психологическите теории са писани от "социопати", т.е. от... комунисти - и затова всичко е така объркано. Ако "психопатът" е "асоциална личност", и то тъкмо поради това, че вреди на обществото - а знаете, че за комуниста личността, индивидът е нищо, а социумът е всичко – то тогава няма как термин с противоположна насоченост, именно термина "социопатия", където акцентът не е върху вътрешната, психична страна, а върху външната, социалната, да обозначава същото, което обозначава и термина "психопатия". Тази именно бъркотия ме смути, и ще си позволя да дам едно търкуване, което, струва ми се, може в известна степен да преодолее объркването.

И свещеник Кротов цитира психологически справочник, според който:Диагнозата „антисоциална психопатия” или „социопатия” се поставя по няколко признака. На

първо място – безразличие към правата на другите (включително роднини и дори собствените деца). Антисоциалните психопати не приемат моралните норми. Лъжат напълно безсрамно, често са склонни към мошеничество. В повечето случаи се ръководят от собствената изгода, но само в краткосрочен план; дългосрочните и отдалечени във времето последствия на собствените им постъпки слабо ги вълнуват. За своите собствени постъпки социопатите никога не съжаляват и не са склонни да извличат от тях поуки… Силно изразена склонност да обвиняват околните или да изтъкват благовидни причини за поведението си, водещо до конфликт с обществото.

Ще се постарая да обясня затруднението с тия термини пределно просто. Значи оказва се, че "социопатът" вреди на "социума", понеже неговото поведение било "асоциално". Оказва се, че личността, която не вреди на обществото, е "социална", е със "социално приемливо поведение". Усещате ли, че критерият за "полезност" на личността е социален, ерго, е външен по отношение на личността: обществото задава нормите и цени личностите според това доколко са полезни за обществото. Следователно, критерият за ценност на личността се изнася извън нея, т.е. приема се по презумпция, че "масата", "колективът", "стадото" имат приоритет и следва да доминират над индивида. Объркването се дължи на това, че подобни теории са правени от комунисти, които всичко в крайна сметка трябва да изопачат, изкористят, извратят.

А всъщност нещата са пределно прости и разбирането им е заложено от западната философия на свободата и индивидуалността, която най-ясно е изразена от Имануел Кант. Според който личността е самоцел и самоценност, тя е автономна; човекът намира в самия себе си, а не някъде отвън, основанието за своята човечност. И ако едно общество се е обезчовечило, то това се дължи не на "субективен каприз" на този или онзи самозабравил се индивид, който, представете си, бил изпаднал в някакво суетно "асоциално поведение". Напротив, причината за обезчовечаването на общността се дължи на това, че тази общност десетилетия наред е била подложена на нечовешки натиск от една по същество антихуманна, дива, варварска, социална и дори социалитарна доктрина, имам предвид комунистическата доктрина. За която, както и името и показва, комуната стои над индивида и го моделира според себе си, т.е. отнема свободата му. Поради което тия "асоциални индивиди" са продукт на комунизма, а не са някакво случайно порождение на "асоциални тенденции" и деформации във волята, в личностното развитие и в поведението, както ни го обясняват верните на марксистко-комунистическата парадигма психолози и "философи".

Надявам се, схванахте фалшификацията в господстващите още не само в Русия, но и у нас, "социалитарно-психологически" теории. А това означава, че комунизмът в сферата на психологическата наука у нас и в Русия си стои непокътнат – и продължава да сее заразата и отровата си. Това обстоятелство е подвело и свещеник Кротов, който, разбира се, в описанието на феномена е съвсем прав, той също така схваща превъзходно и неговия генезис (почващ с разпространението на болшевишко-комунистическата напаст), ала обяснението му в понятиен (терминологичен) план малко куца - понеже, както казах, е бил подведен от справочници, правени от социалитарни позиции, които, както и подобава, изопачават реалното състояние. И прехвърлят вината от болната глава на здравата.

Защото не индивидът и не личността трябва да бъдат винени за обезчовечаването на едно общество, подложено на грозната десетилетна инвазия на най-яростната, жестока, кървава и антихуманна доктрина: комунистическата. Причините за разпространението на тази опасна т.н. "социопатия" не са психични, личностни или духовни, а са социални, исторически, външно-екзистенциални (условията, в които бяхме принудени да живеем ние, жертвите на комунизма, доведоха до обезчовечаването, дехуманизирането

136

на човешката общност като цяло). Това, което отец Кротов нарича "социопатия", са най-отвратителните метастази (разсейки) на социалното раково образование, на социалната проказа, каквато по естеството си е комунизмът.

Смятам, че е дошло времето да назоваваме нещата със собствените им имена, и да погледнем на трагедията си не през очилата на изопачаващи реалното състояние на нещата и крайно остарели, анахронични теории. По тази причина и се опитах да внеса известна яснота: понеже понякога думите са способни да замъглят същността – пък доста често и умишлено. А само тя, същността, е важна: понеже ни дава истината.

09 май 2009, събота

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор

Въпросът, който искам да поставя тук, е важен: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително – а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?

Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.

Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.

А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.

Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо

137

и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.

Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?

Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е

138

отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...

Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.

Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...

28.05.2007

Честит празник и поклон вам, съвременни будители на непризнателното племе!

Днес е денят на народните будители. Някои го схващат този празник така: да почетем своите велики люде на духовността от миналото, да им се поклоним – и толкоз. Чини ми се, че не този е смисълът на такъв празник. Миналите поколения са дали своя принос за постиженията на българското, а какъв е нашият?!

Президентът схваща този празник като ритуал по тържествена смяна на караула пред портите на Президентството (!), а пък премиерът – като повод да даде някоя и друга награда на ветераните от своята партия, щото времето, в което ще са още до обилната и така хранителна държавна ясла, неумолимо изтича. Пълна трагикомедия. Няма какво да се говори повече: управляват ни материалисти без никакъв усет към духовното. Това казва всичко. И обяснява всичко.

Има ли днешни будители и почитаме ли ги ако има? Знаем ли ги изобщо кои са? А уважаваме ли ги? Отдаваме ли им признателността си? Дали те са усетили народната любов и почит? Даваме ли им поне някакъв знак, че нацията цени тяхното дело, почита тяхната духовна мисия?

Кои са днешните будителите на нацията ни днес ли? Във всеки случай не са ония добре охранени и престарели вечни представители на "духовния елит" от комунистическо време, които още държат възловите позиции в културния живот. Такива като... да не изброявам, знаете ги до един. Втръснали са ни техните имена. Те неуморно дефилират по всички до една телевизии и вестници. Не млъкват, поучават ни, отново ни казват как следва да мислим, как било "правилно" да мислим. Това са нашите "вечно будни интелектуалци", които бодро бързат за всеки един прием при Президента – за да не изпуснат кьорсофрата с държавните пасти с уиски и пури. И които ще се избият да го придружават на държавна сметка в състава на делегациите му за чужбина. На които той връчва ордени с кофи, все едно са лимонадени капачки.

Днешните будители на българския народ са в немилост, те стоят изтикани някъде назад, в галерията, както винаги си е било у нас. Нека институциите да не ни заливат с толкова показното си лицемерие. Автентичните будители на нацията ни сега отново са анонимни, незнайни труженици, там, някъде в дълбоката глуш на провинцията, където се трудят на народната нива хиляди безименни дейци на просветата и образованието, на културата, на читалищното дело. Тях не ги канят в медиите, от тях не вземат интервюта, издателите не се напреварват да издават книгите им. Напротив, те минават през поне девет кръга на ада, когато се са захванали с някакво значимо културно и духовно дело. Никой не им подава ръка, никой не ги подкрепя, всички ги мислят за натрапници: "Вижте го пък тоя, натиска се да си издава некадърната книга! Как го не е срам?!" и така нататък – известни ли са ви тия думи?! Техните музикални произведения не се ползват с успех на българския чалгопазар, те са изтикани съвсем назад или за тях са

139

направо недостъпни музикалните предаванията на радиата и телевизиите. Техните новаторски картини не ги купува Черепа, нито пък ги рекламира лично Светлин Русев. Те не са почитани като Учиндолския херой, арогантният натрапен кумир на българската младеж. Тях няма да ги награди с орден щедрият президент, който наскоро провъзгласи за "народен будител", за създател на културни ценности (!) и награди с орден не кой да е, а самият Тодор Батков!!! Ако горкият Ботев сега беше жив, щеше пак да си умре млад и непочетен – или по-скоро щеше да умре най-вече от срам. Щото у нас винаги герои на времето, уви, са били такива като Батков, а не като Ботев...

Но въпреки пълната непризнателност, тия хора, имам предвид днешните скромни народни будители, носят жаравата на духовността и няма да допуснат да угасне нейния огън. Те никога не са били на предните редици при раздаването на награди, но и не ламтят за такива външни знаци на отличие или признание. Тяхното субстанциално излъчване отеква директно в сърцата и оставя не само следи, ами комай и дълбоки бразди. Истинската духовност си проправя път въпреки всичко и независимо от триумфа на така наглата посредственост. И тихото, самоотвержено дело на безименните труженици на народната духовност няма да пресекне въпреки шума на кресльовците, на нагаждачите, на подлизурковците, на използвачите, на цялата тази псевдокултурна напаст, която се е прилепила днес о мощния корем на г-н министъра на културата и ламти за още и още почести и награди.

Поклон вам, бедни, но горди труженици на народното просвещение и култура! Вие сте истинските крепители на духовността и будители на българското племе днес. Неблагодарната общност един ден ще осъзнае греха си пред вас, ала ще бъде късно. Така винаги е било у нас, където е особено вярна библейската мъдрост, именно: "Никой не е бил признат за пророк в собственото си отечество...". Това, че днес бляскавите ни управници се кичат с портретите на някогашните народни будители, непризнати също приживе, и умрели в бедност и лишения, е неумел опит за изпиране на гузни, на крайно мръсни съвести.

Израз е също на национален комплекс за непълноценност, понеже нацията ни сега е затънала в ужасен материализъм и най-пошъл егоизъм. Всеки чист порив към духовното у нас е осмян, поруган и подигран. У нас никой не цени най-стойностните личности, напротив, сякаш всички се чувстват длъжни да им вредят и пречат. Но въпреки всичко българският дух няма да умре, нищо че отново е в най-жестока немилост. Благодарение на тях, скромните труженици на българската култура и духовност, на които днес ние, малцината, които съзнаваме положението им, им сторваме дълбок поклон! И им се извиняваме. Заради непризнателното и потънало в дребни и пошли страсти бездуховно мнозинство...

01 ноември 2008, събота

Една година от учителската стачка – защо ли никой не се сеща за нея?!

Да, наистина, преди година точно в тия дни учителската стачка беше в своя апогей. В София, в ларгото между сградите на президентството и правителството, тогава се събираха по 70-100 000 крайно възмутени, гневни учители и граждани от цялата страна. Огромно множество от антиправителствено настроени хора, които освиркваха безотговорните и арогантни управници и отчаяно искаха реформи в образованието. И настояваха за оставките на министъра, на премиера, на правителството и на президента (особено силно беше освиркван Гоце, който тогава сигурно си е спомнил януарските дни на 1997 г., когато трепереше като лист пред гнева на яростния народ!). И ето, мина година, реформи никакви, оставки никакви, ефект никакъв. И никой даже сега сякаш и не си спомня за стачката – защо ли?!

Признавам си, и аз бях забравил и днес един приятел ми напомни и ме запита: защо не пишеш и ти за това? И се засрамих. Настина, как е възможно да не се пише за този подем на народния дух, какъвто беше взрива на недоволство от най-духовната сила на един народ – неговите учители?! Вярно е, правителството и проправителствените слугински медии умишлено мълчат, понеже много ги е страх от повторение на същите събития сега, когато недоволните са много повече. Защото сега отново тръпнем от зловещи предчувствия и си спомняме студените дни и нощи на 1996-1997 година: когато БСП дойде на власт, всичко тотално се скапва (думи на Иван Костов).

Да, чака ни ужасна, студена и тежка зима. Всичко в държавата сякаш е прогизнало от аморализъм. Всичко сякаш е пред разпад. Не знаем как ще си плащаме топлината. Ще трябва отново да избираме между храна и топло: типичен избор във всяка една епоха, в която ни управляват комунистите. Пиша това, защото като млад учител в Своге през далечната 1984-85 година едва не умрях от студ в една таванска стаичка, където живеех на квартира.

Нетърпимият студ беше затова, защото зимата тогава беше люта. И защото имаше режим на тока. (Нищо че си имахме атомна централа с всичките си реактори, токът, интересно защо, не стигаше. Виновен беше... американският империализъм, естествено!) Получавах като млад учител 155 лева заплата. 50 лева давах за наем за таванската стаичка, в която се гърчех от студ: в дефилето на река Искър зимите са много студени. А един млад човек, какъвто бях тогава – бях на 25 години! – има нужда и от дрехи, и от храна, и от развлечения. Често в онази таванска стачка си стоях, покрит с юрган, четях философски книги и гладувах.

140

Или ядях само варени картофи. Ако имаше ток за да мога да си ги сваря де. Пиша това, за да го напомня на мнозина късопаметни наши сънародници. На които комунизмът сега им се вижда едва ли не като самия рай...

Но да оставя спомените, ужасно беше и тогава. Но действителността сега отново е жестока, унизителна, грозна, нетърпима. Да си гражданин на Европейския съюз и да избираш дали да живееш на топло или дали да ядеш е крайно унизителен избор. А мнозина наши сънародници ще правят този избор през цялата зима. Мнозина от тия хора ще бъдат учители.

Припомняйки ентусиазма на морето от духовно издигнати хора, искащи преди една година оставката на престъпното и безразлично към националните интереси правителство, искам да подтикна всички към един неутешителен извод. Той се свежда до това, че сега отново, за жалост, сме примирени, мълчащи и унизени. И учители, и граждани, и цялата нация. А пък Гоце и Станишев не само че оцеляха, ами отново най-нагло и предоволни ни се хилят право в лицето. Така ни се пада, нека да ни се хилят и да ни се подиграват. Щом като им прощаваме за неща, за които други народи, с друго съзнание за чест и срам, никога не биха простили на своите управници. И не ги биха ги търпели и ден...

07 октомври 2008, вторник

Агонията на българското образование е най-ужасното престъпление на калпавите ни управници

Ето че лятото се изтърколи, ваканцията мина и нашите деца отново тръгват на училище. На първия учебен ден пак ще се държат речи за "духовната мисия на учителя", за "възвишения смисъл на знанието и образованието", ще се изприказват още много такива патетични думи и фрази, ще се размекнат нечии меланхолични сърца, току-виж някой и сълза проронил между звъна на чашите, а пък след това всички веднага ще забравим и за училището, и за учителите, и за учениците. Защото всичко в тази сфера е станало само видимост, гола форма, ритуал, изпразнен от значимо съдържание: българското образование е в страшна криза, за която сякаш никой даже и не мисли.

Изобщо не мислят за кризата в образованието тъкмо образователните институции, заети главно със самите себе си, със своята величавост, с властта, с почестите и с далаверките си. Най-много от всички не мисли за ставащото в образованието образователният министър, който отдавна, ако схващаше поне една десета част от трагичността на ситуацията, не само би си подал оставката, ами и би се лишил сам от живот. Ала той изглежда изобщо не съзнава какво става и продължава да си стои там просто като абсурден паметник върху руините на фалиралата отвсякъде образователна система.

Правителството като цяло пък изобщо не е в час и не само че няма животворна стратегия за преодоляване на краха в тази най-важна сфера на живота, но и изобщо не му пука за нищо: то се е вперило маниакално в довършването на мандата, само за това мисли, пък ако ще всичко да иде на поразия. У нас властта сега се интересува единствено от възможните облаги от нея за своите лакоми партизани. Мнозинството от народа твърдо поставя кебапчетата по-високо от всички тия лиготии, именно духовните и интелектуални излишества, понеже за него единствена форма на духовен живот си остават чалгата на Азиса и остроумието на Митю Пищова-Питона. Ние сме първата нация в света, в която десетки години образованието си остава последната дупка на кавала, и то тъкмо в най-модерната епоха на всестранен разцвет на науката, образованието, технологията. Поради което се обричаме на всестранна мизерия едва ли не за столетия напред.

Ако в друга страна се случат такива безобразия - ето, сега властта се чуди как да пръсне бюджетния излишък, как да го прелее в своите обръчи от фирми, ала за нуждите на образованието никой думичка не обелва! – то там цялата нация мигом би въстанала и би натикала вредните си управници в миша дупка. У нас миналата година учителството показа, че положението е нетърпимо, че са нужни спешни и най-дълбоки реформи, показа също решимост да поеме бремето на промените, ала властта се направи на глуха. А пък това, че нацията люпеше в туй време семки и боцкаше кюфтета с вилиците, правейки обичайните гримаси и мълвейки, звучно мляскайки: "Абе кво искат тия бе, и туй дето им се дава е много, те нещо да не работят, те комай все си седят във ваканции?!", спаси правителството и удължи неизвестно докога агонията. Устремът на учителите беше прекършен по най-подъл начин, чрез подкуп на синдикалните лидери, чрез тяхното предателство и благодарение на пълното бездушие на гражданството. Всички си отдъхнаха, а агонията на "образователната система" продължи. Когато група обезпокоени граждани написа своя призив Гражданска акция: да спрем агонията на българското образование! даже и така показно отзивчивата блогърска общност се направи на ударена и никой, разбира се, не подкрепи призива. Както, естествено, е по най-добрия български обичай.

Много пъти съм писал по тия въпроси и сега просто не ми се пише, вече няма смисъл, всичко е казано отдавна, знае се, но тия, от които всичко зависи, не щат да си мръднат и пръста: Крайъгълният камък на образованието, Не наливайте ново вино във вехти мехове…, Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас. Също така доста съм и направил нещо да се промени поне

141

в моята област, ала всичко е било напразно: дебели стени от каменни блокове нима се разбиват с глава?! (“Освобождаването” на… свободата у нас самите) Ако средното ни образование е в най-ужасна катастрофа, то висшето пък изобщо се е разложило като отдавна гниещ мъртвешки труп: останал е само някакъв оглозган скелет, червеите са свършили работата си. Най-голямото престъпление на калпавите ни управници спрямо българската нация, за което никога няма да им бъде простено, е това, че допуснаха образователната система да ощетява всекидневно хиляди млади хора, с което лишиха нацията ни от що-годе по-достойно и човечно бъдеще.

Но в шумотевицата по откриването на новата учебна година никой няма да каже нещо за кризата, банкрута и катастрофата на образованието; напротив, ще слушаме умилителни песни и слова, ще поръкопляскаме със светнали от празнота очи и след това ще си отидем при своята си вилица, при биричката и при своите си приятно миришещи кебапчета. Майната му на образованието: защо ни е образование бе, я вижте че най-богати у нас станаха тъкмо най-необразованите, най-простите, именно мутрагените?! Глупаво е да се учи, важното е да си нахален и път в живота все ще си пробиеш. Нека да учат само смотаняците, ний сме оправни, ний ще щракаме неуморно с пръсти, а пък животът ще ни даде останалото. Роди ме мамо с късмет, пък ме хвърли на смет, нали тъй беше, а, баджанак?!

13 септември 2008, събота

Личността винаги трябва да е водещото в живота ни

(Интервю в Kafene.bg)

Сайтът Kafene.bg днес, 24 юли, е публикувал интервю с мен във връзка с излизането от печат на книгата ми Страстите и бесовете български. То носи заглавието Ангел Грънчаров: На България са й нужни смели и силни хора. Също така на отделно място е представена и самата книга. За читателите на блога публикувам и тук същото интервю:

● Г-н Грънчаров, книгата Ви "Страстите и бесовете български" е отскоро факт. Как решихте да я напишете? Колко време работихте по нея?

Да, тя излезе от печат преди около месец. А иначе в преподаването на философия от много време бях забелязал, че младите хора почти нищо не знаят за трудните години на т.н. преход, или пък, което е още по-лошо, че сред тях се ширят всякакви, и то съвсем неверни, неадекватни представи за онова време. Открих също, че те няма къде да прочетат за онова време, че няма качествена литература, в която да се казва истината за комунизма, за нашите реакции спрямо него, за трудните пътища, по които вървяхме ние, българите, търсейки освобождаване от тази болест и от това зло.

Визираното впечатление се потвърди и в общуването с читателите на моя блог. Например – подобно на мнозинството от читателите и на блога ми – моят син е от “поколението на свободата” (роден е в 1989 година) и много често ме е питал и с интерес е слушал мои разкази за преживяното. През есента на миналата година ми хрумна идеята да напиша една поредица от есета за най-новата история на България, която нарекох първоначално “Кратка лична история на съвременна България”. Бях провокиран за това от разговори с млади хора и от коментари в блога. В един момент – а аз по начало обичам да разказвам разни истории – се появи и вдъхновението и ентусиазмът, без които нищо стойностно човек не може да направи. Всяка сутрин пишех по едно есе, публикувах го в блога, а през деня с интерес наблюдавах реакциите на читателите, които невероятно ме стимулираха. И така се запалих по работата, че в един момент почти забравих всичко останало: книгата ми за съвременна демократична България, за раждането и трудния растеж на младата българска демокрация в един момент започна да получава своите очертания.

Защото всички тия неща ние, от средното и по-старото поколение, сме ги изнесли на гърба си, изстрадали сме ги, та аз не трябваше нищо да изобретявам, а просто трябваше да се постарая да предам колкото се може по-плътно и цялостно преживяното. И то в един личностен (психологически), а също така и в социален (политически, културен, народностен) разрез и аспект. Разбира се, за мен беше особено важно и тълкуването, интерпретацията на случилото се, търсенето на смисъла, не се стараех да излагам само някаква фактология, а търсех най-вече личностното, опитвах се да вникна в нашите субективни реакции, да ги проумея, да ги разнищя: за мен беше важен най-вече тъкмо този смислов и ценностен аспект, който по моя преценка е и най-важното в историята. Та работата по тази книга ми отне около десетина месеца; тя е една от книгите, която сякаш съм написал на един дъх, намирайки се в невероятно вълнение и вдъхновение.

● Книгата има подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", но не е ли по-скоро политическа?

142

Личностното и психологическото (човешкото) според мен е основата на всичко останало, а пък политическото е някак си продължение на личностното, психологическото и човешкото: от това какви сме като индивиди, какво е нашето съзнание за свобода, до каква степен сме постигнали съзнанието за своите коренни човешки интереси зависи всичко останало. Историята се насочва в дълбините си от идеи и ценности, те завладяват най-напред душите, а пък след това намират своите разнолики изрази в сферата на външните прояви, на реалното историческо или политическо действие. Така че в книгата ми тия два аспекта са преплетени в степента, в която това е постижимо за публицистично-есеистичния жанр, в който написах книгата си. И нещо друго, което според мен е особено важно: в книгата ми е прокарана последователно една водеща позиция, която има и своя политически израз, и това е позицията на демократичните, на десните сили, към която винаги съм принадлежал на една чисто идейна и ценностна основа.

В този смисъл книгата ми провокира дебати, ожесточени понякога спорове, тя не може да остави никой безучастен – защото всеки от нас има все пак някаква позиция, в която вярва. Старал съм се да разгарям тия спорове, защото според мен ние имаме голяма нужда от такива очистващи душите ни разговори; защото ние като нация трябва да преживеем такъв целебен катарзис, значим именно за душевното здраве на цялата нация. Моята позиция, проведена последователно в книгата Страстите и бесовете български, е позиция на човек, на личност, на гражданин, който съвсем не крие пристрастията си, дори илюзиите си, а смело и най-категорично ги изявява именно с цел да предразположи и други хора да направят същото. Позициите се изясняват в съпоставянето им, само така може да се надмогне този коварен нихилизъм към политическото, който е другото име на апатията, на дезангажираността, на малодушието.

Към които, за съжаление, нацията ни показа слабост особено през последните години, когато с основание се питаме мнозинството у нас граждани ли са, имаме ли изобщо гражданско общество, каква е тази инертност на големи слоеве, които най-бездушно търпят колосалните злоупотреби на властващите и пр. Ето че моята принципна теза, застъпена в книгата, и тук се потвърди: водещото е личностното, индивидът и случващото се в душата му. А неговите ценности са опорната точка, около която всичко останало се върти. Така че книгата ми е не само политическа, а политическото в нея е поставено на човешка, личностна и психологическа основа. Мисля си, че съм един от малцината пишещи, които са способни да свържат тия важни аспекти в нещо цялостно и органично, което е голямо достойнство. То затова е било и си остава моя цел.

● Смятате ли, че книгата Ви би помогнала за "най-трудният поврат" – този в душите ни?

Такава е моята идея, замисълът, а пък доколко книгата ще може да има такова въздействие ще си проличи с времето. Смятам, че съдбовно се нуждаем от проясняване на ония ценности, към които страната и нацията ни просто е призвана да се приобщи: без ясно съзнание за това какви сме като индивиди и като нация, без разпространено, доминиращо, и то в най-широките слоеве, съзнание за нашите коренни човешки интереси, а също и без представа какви следва да бъдем, какви ни иска да бъдем и към какво ни е призовал самият живот, без амбицията и твърдата готовност да се променим в името на по-доброто ни бъдеще, в името на просперитета ни като общество, ние няма как да се възползваме от плодовете на свободата и на демокрацията, а също и не можем да вървим напред. А за да се преживее този духовен и ценностен процес се иска много да се разговаря, и то съвсем човечно, понеже мнозинството у нас, оказва се, се състои все от разочаровани даже от свободата и от демокрацията хора, състои се от крайно объркани, не разбиращи смисъла на случващото се и не съзнаващи своята роля в живота на нацията хора.

У нас, за съжаление, медиите не си вършат основната роля да бъдат свободен изразител и мощен стимулатор и катализатор на народния духовен живот, на народните копнежи и тревоги, у нас господстващата олигархия успя да сложи под похлупак медиите и да махне жилото им, успя да ги обезкърви, да притъпи техния водещ патос. Поради това сега имаме една обезверена, нихилистично настроена нация, в която водещ елемент са хората, които от нищо не се трогват, а се вълнуват единствено от прочувствената чалга, за които животът не е друго, а щракане с пръсти и кълчене под омайващите ритми на кючеци и гюбеци, за които пределът на мечтите са тави с топли кебапчета, паници с ухаеща на чесън шкембе-чорба и, разбира се, порядъчни дози омайваща съзнанието шльокавица или пък долнопробно винце.

Това е отчайващо, това трябва да се промени, ако не намерим сили да прекършим тази тенденция, сме осъдени много да губим и много да страдаме. Съвсем не е случайно и това, че ние от цяла Източна Европа сме последни във всяко отношение, че сме най-бедни, че изостанахме прекалено, което говори, че в нашия темперамент явно има някакви коварни дефекти, които е време да преодоляваме, с които сме длъжни да се борим всекидневно. И политическият ни процес, процесът на укрепване на нашата демокрация ще си остане болезнен, изопачен и мъчителен ако не се преодолеят тия пречки в душите, в съзнанията и в манталитета на мнозинството от народа.

● Как си представяте своя читател? Смятате ли, че бихте променил някого с книгата си?

143

Моята книга е написана за склонните към мислене и търсене на смисъла хора. Тя е книга, предназначена за свободолюбиви, толерантни, по-качествени или изтънчени в духовно отношение хора. Казвам това, въпреки че съм я писал като съм се старал да изразя възможно най-ясно и разбираемо дори и най-трудните и сложни проблеми. А за ефекта на книгата ми върху съзнанията на ония, които дръзнат да я прочетат, съм уверен: тя ще има силен пречистващ и освобождаващ ефект, който също така ще спомогне мнозина объркани, не вярващи вече в нищо, а най-малко пък в свободата и в демокрацията хора да потърсят своя път в живота.

Книгата ми е ценностно наситена, тя категорично защищава ценностите, в които вярвам, за които съм се борил и се боря и досега – включително и като съм написал самата книга. Убеден съм, че тия ценности са ни съдбовно необходими, зная добре, че разпространението им сред повече съзнания ще доведе до оня екзистенциален и нравствен поврат, който така силно, пък макар често и несъзнавано, жадува съвременната българска душа.

● Дали книгата би била интересна на хората от по-младото поколение, които не помнят и не знаят нищо за годините, за които пишете?

Да, смятам, че тази книга ще е интересна най-вече за тази категория читатели, които могат да имат към нея и един чисто познавателен интерес. А пък за другите поколения, за хората, които са преживели нашата мъчителна битка със самите себе си, до която се свеждат тия години на трудни промени, ще бъдат предразположени чрез книгата ми към разговор, който трябва да водим колкото се може по-често: защото без точна равносметка, касаеща миналото ни, която може да ни покаже нашите грешки, провали и заблуди, настоящето ни ще си продължи да бъде така объркано, несигурно и бих казал дори болезнено плашещо.

Защото ние, уви, сме заобиколени от толкова много неразбиращи и неценящи свободата си хора. Мнозина около нас съществуват непълноценно и без никаква грижа за свободата си. Свободният човек разбира и знае, че за тях е непонятен неговият сърдечен порив към свободата. Той знае, че те няма да го насърчат никога в неговите търсения на свобода и автентичност. Тогава какво ли ще произлезе, какво ли ще се случи със стремежите на влюбеното в свободата малцинство – което просто иска да живее свободно, автентично, истински и пр. – в едно такова враждебно на свободата и на личността общество? Каквото, уви, е нашето, каквото общество ни завеща комунизмът.

Как ли, впрочем, се чувства свободният човек в едно съществуване, в което е крайно самотен – що се отнася до неговата съкровена пристрастеност към свободата? Ами ясно как: противоположното на това как се чувства сред общности или групи от истински свободни хора. Когато съзре до себе си истински свободен човек, държащ на личността и на достойнството си, в сърцето и на двамата се заражда неудържима симпатия. Усещат прилив на най-искрен възторг от предчувствието за дълбоко личностно, душевно и духовно родство. Ала когато един истински свободен човек съзре до себе си мътния, неразбиращ, подобно на животинския, поглед на овладян от несвобода човек, той настръхва все едно е съзрял влечуго, а не човешко същество.

Виждате, че описанието на тия екзистенциални ситуации, които всеки от нас всекидневно преживява, търсейки и лутайки се към свободата си, се нуждаят от най-прецизно вглеждане, осмисляне и вникване. Ето в тази насока работи и моята книга: да помогне на повече хора да прояснят съзнанието си, да разберат по-добре самите себе си, да са по-наясно с недостатъците си, да се борят смело и твърдо за съвършенство и за нормален, за достоен живот. Ако книгата ми помогне поне малко за разпространението на така потребното ни съзнание за свобода, от което зависи всичко останало, то нейната цел е изцяло изпълнена.

● Имате вече 10 издадени книги. Личната Ви книга-фаворит?

Тази книга, за която говорим, Страстите и бесовете български, всъщност е 12-тата издадена моя книга. Ще кажа нещо обичайно и неизбежно: всяка своя книга я чувствам като свидна рожба, то е същото да попитате родителя кое от децата си обича най-много. Не мога да кажа коя моя книга е мой фаворит, или коя от книгите ми по моя преценка е най-добра или сполучлива. Това е работа на читателя. Разбрал съм обаче по отзиви на читатели, че някои от книгите ми са ги стимулирали за тяхното личностно израстване, което особено ме радва.

Повечето от книгите ми не са теоретични или чисто философски или психологически, а са един вид практически ориентирани: да се подпомогне търсещия, лутащия се наш съвременник, който е оставен на самия себе си в своя порив към автентичния живот. Голяма част от книгите ми се родиха като резултат на изследователски програми на ръководения от мен и създаден в 1994 година Център за развитие на личността. Една част от книгите ми се използват и за философското и психологическо образование на младите хора – в училище или в университета. А пък последните ми две издадени книги, тази, за която говорим, и предишната, наречена Българската душа и съдба (с подзаглавие “Идеи към нашата

144

философия на живота, историята и съвременността”), съставят моята философия на история и на политиката. Много важна за мен книга е книгата ми Преследване на времето (с подзаглавие “Изкуството на свободата”), която издадох в 2003 година, а също и книгата Тайнството на живота (“Въведение в практическата философия”), излязла през 2006 г. Обичам и книгата си Изкуството да се живее (“Етика на достойнството”, 2003 г.), а също и първата си книга Животът на душата (“Психология”), която излезе в три издания (1997, 1999, 2001 г.). Една свидна за мен книга е Универсумът на свободата (“Източниците на достойнството, успеха и богатството”), излязла в 2000 г. Сега работя, по-скоро се намирам в заключителния етап на работата си по книгата Изворите на живота, това е курс лекции философия, в който в най-синтезиран вид съм изложил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та досега. Така че наистина ми е много трудно да кажа коя написана от мен книга е мой пръв фаворит.

● Вие самият като страстен човек ли се определяте?

Аз съм доста импулсивен, увличащ се, емоционален човек, противно на представата, че философите са студени и просто разсъдливи хора. Способен съм да се отдам страстно на ония идеи, в които вярвам, на духовните ценности, без които животът ни би се обезсмислил. Влагам цялата си душа и сърце в писанията си, което понякога изглежда доста странно и провокиращо. Влагам огромна енергия в ония битки, които съм осъзнал, че са съдбовни: било в екзистенциален, било в граждански, било в културен, било в политически план. В моите книги човек може нагледно да се убеди докъде води синтезът на чувство и на мисъл, който ме е вдъхновявал в годините на моите търсения във философията и психологията. Не усетих как мина младостта ми, улисан в духовни занимания.

А ето че сега встъпвам в периода, който може да се обозначи като “есен” на живота ми. Според това как човек е живял и работил неговата есен или ще е плодоносна, или пък ще е изпълнена с горчивина за безсмислено пропиляното време. Ето затова смятам, че моите книги са особено полезни за младите хора, които са в зората на живота си. Завиждам им най-благородно за това, че те ще живеят във време, за което моето поколение даже не е могло и да мечтае. Но се случиха чудеса и с нас, родените по-рано: България е в Европейския съюз, същинска фантастика! Радвам се, че доживях това време; радвам се като дете на това най-голямо постижение на нашата родина! Но точно затова и много страдам като гледам, че не оползотворяваме ония грамадни шансове, които историята ни даде.

● Вашето пожелание за читателите на Kafene.bg?

На читателите на авторитетния и популярен сайт желая да постигнат мечтите си. Това ми хрумва сега, сетих се, че книгата ми за страстите и бесовете български започва с есе за българската мечта: оказва се, че ние, българите, си нямаме своя национална мечта, което може да ни изиграе и лоша шега. Затова си позволявам да апелирам: нека да осъзнаем колкото се може по-рано, че онова, от което зависи реализацията на нашите мечти, не е нито съдба, нито късмет, а че то изцяло е в наша власт. Свободата е това, което ще ни даде всичко.

Желая на всички читатели на Kafene.bg именно свободата да бъде здравото ядро на тяхната лична жизнена стратегия – и тогава успехът им е гарантиран. А най-щастливи, разбира се, са успешните хора, сиреч хората, които са се грижили на първо място за личността си. Личността винаги трябва да е водещото в живота ни. На България сега са й жизнено потребни смели, силни и енергични личности, които ще променят националната ни съдба. Нека да станем и да бъдем от тях! Крайно време е…

24 юли 2008, четвъртък

Гражданска акция: да спрем агонията на българското образование!

Открито писмо на инициативна група учители, подкрепена от ученици, интелектуалци и граждани, до българската общественост, медиите и учителството

Изминаха 7 месеца от края на учителската стачка. В това време правителството показа пълна незаинтересованост и липса даже на минимална загриженост от кризисната ситуация в българското образование. Даже имитация на стремеж към реформи не считат за нужно да демонстрират управниците ни. Явно образованието не е сред приоритетите на обръчите от фирми към партиите в управляващата коалиция.

Нито едно от исканията на учителите не беше изпълнено. Стачката завърши без подписване на споразумение, но с ангажимент правителството да работи за достигане на по-достоен статус на българския учител, а най-вече за същностна промяна на ситуацията в образованието. В резултат към 1 юли средната заплата в сектор образование в реални стойности ще бъде по-ниска в сравнение с преди стачката. При

145

двуцифрена инфлация учителските заплати не са актуализирани, което изяде мизерното увеличение от есента. Сега правителството, за да се погаври с учителите и за да им отмъсти за непослушанието, подхвърля нищожно 10% увеличение на заплатите от 1 юли. Явно изпробват предела на търпението на българския учител.

Разбра се, че учителите нямат свои професионални организации, които да защищават интересите им: след стачката Янка Такева и Крум Крумов потънаха вдън земя. Може би във всичките тия месеци бяха на Бахамските острови, където харчеха парите, които правителството им даде, за да предадат нашите интереси в края на стачката?!

Ние, учителите, сме оставени на произвола на арогантните управници, които не се посвениха да пръснат милиард и половина лева в края на миналата година, не давайки обаче и стотинка за българското образование. А по времето на стачката премиерът Станишев всекидневно се кълнеше, че ако се пипне и лев от бюджетния излишък щяло да настъпи икономическа катастрофа. С което показаха, че ни управляват тъкмо най-лъжливите, най-корумпирани и най-некадърни управници от всичките години на прехода.

Учебната година, започнала със загуба близо на два месеца учебно време, отива към края си. Стачката на учителите беше за човешко и професионално достойнство, а в резултат учителството понесе най-голямото унижение и срам. Вече месеци наред ние, учителите, грозно мълчим и чакаме. Не разбирайки нашето мълчание, премиерът Дмитриевич Станишев направи всичко, което е по силите му, за да ни унижава още повече: учителите са давани за пример на цялото общество та да знаят всички какво става с тия, които не слушат, които не са покорни. Внушението, което се цели и натрапва, явно е: който не стачкува, му вдигат заплатата, който стачкува, му я намаляват. Този урок предаде на учителството и на нацията комсомолецът Сергей Дмитриевич Станишев.

Предвид сложилата се ситуация, българският учител има един единствен шанс да заяви своята позиция:

● След като тази учебна година започна и премина при ненормална обстановка, ние, учителите, сме в правото си да обявим, че няма да я завършим.

● Това означава, че в знак на протест против отношението на управниците към българското образование ние, учителите, сме принудени да не пишем годишни оценки.

● Нека отговорността за провалената учебна година бъде поета от тези, които носят цялата вина за ситуацията в българското образование: министърът, премиерът, управляващите.

● В знак на протест против тяхното безхаберие ние, учителите, със своя граждански протест ще покажем, че не сме се примирили и че няма да се примирим никога.

● В дните до края на учебната година правителството има възможност или да изпълни исканията на учителите от стачката, или пък да поеме пълната отговорност за провала си в сферата на образованието.

● Ние, учителите, сме длъжни да предприемем този отчаян акт, с който ще върнем достойнството си и ще защитим духовния и граждански интерес на цялата нация.

● Само така ще заявим гласно своята загриженост по повод на тежката ситуация в училище, показвайки гражданска и човешка непримиримост, стигаща до твърда готовност за всекидневна борба и протести.

Призоваваме българското общество да ни подкрепи. Смятаме, че родителите на нашите ученици са морално задължени да ни подкрепят: да се примиряваме всички ние с хаоса и с ниското качество на образованието на нашите деца е престъпление пред бъдещето на цялата нация.

Дойде моментът като общество да направим нещо, за да спрем агонията на българското образование. Друг изход освен протести и борба нямаме. Наш нравствен дълг е да работим за европейско ниво на образованието на нашите деца. Нека ние, учителите, отново да дадем пример на обществото за високо гражданско и професионално съзнание. Призоваваме българските учители да ни подкрепят: чакането и пасивността наистина са гибелни и непростими...

ПОДПИСАЛИ ОТКРИТОТО ПИСМО УЧИТЕЛИ, УЧЕНИЦИ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ И ГРАЖДАНИ:

1.Ангел Иванов Грънчаров2.инж. Чавдар Николов Каменаров3.Даниел Иванов Денев4.Петър Каменов Петров5.Йордан Петров Каменов6.Татяна Иванова Колева7.Николай Тошев8.Десислава Николова9.Константин Димитров Николов10.Любомир Димитров Николов11.Димитрина Савчева Николова

146

12.Борислав Петков Цанов13.Иван Блянтов14.Ганка Лафчева15.Стоянка Костова16.Живка Василева17.Георги Христов Тодоров18.Стефан Георгиев Кралев19.Жак Асса20.Христо Михайлов21.Станко Станев22.Нели Благоева

18 май 2008, неделя

7 коментари:

Анонимен каза: Господин Грънчаров,Съжалявам , че ще ви разочаровам.Не очаквайте масова подкрепа. Правителството се постара така да очерни българските учители,че

дори те се замислят дали са прави с исканията си. Те не ги повалиха, те ги прекършиха... Поваленото може да се изправи, но прекършеното не. От тук идва и песимизма ми, че ще имате масова подкрепа. 20.05.08 16:39

Мертол Шахин каза: Мисля, че не става достатъчно ясно как да се подпишем и за това няма подкрепа. Направете по-забележим линк. 20.05.08 17:18

Ангел Грънчаров каза: Просто в коментара човек дава подкрепата си като си казва името... 21.05.08 00:11

Ангел Грънчаров каза: Защото не разрешиха петицията да се публикува в сайта петиция.ком... 21.05.08 00:12

Анонимен каза: Исканията на учителите не са за чест и достойнство, а за пари. Нима тези пари трябва да бъдат плащани от учениците с провалена година? може би така ще спечелите родители и деца на своя страна? Първо мислете после говорете глупости. 21.05.08 17:33

Ст. Попова каза: Много искам да имаме нормално образование с добре платени учители и весели знаещи деца. Но НЕ подкрепям никакви искания на учителите. Авторитетът ви пред децата е сринат, но не само заради ниските заплати, а заради мързела ви, заради колегите ви, които в училищата въртят търговийка с децата – тук частно уроче, там представителка на Орифлейм, по-нататък учителката взела под наем училищната лавка и баници продава. Вижте на какво приличат колегите ви и от изгонването на излишните бройки започнете. И министъра ви го каза. Прекланям се пред учителя, но само пред истинския – човечен, знаещ и искащ да е учител. 25.05.08 19:58

Мариана Христоскова каза: Въпреки, че принципно съм съгласна с вашите думи, аз не смятам, че формата на протест, която сте избрали, би имала някакъв ефект. Макар че, честно казано, не се и сещам за по-подходяща. За съжаление в момента учителското съсловие е потънало в някакво подобие на "черна дупка" от апатия и безверие, от която не виждам какъв е пътят за измъкване. Вероятно в създаването на браншова организация извън "шапката" на безкрайно загубилите популярност и доверие профсъюзи, в която да влизат единствено и само уважавани от цялото съсловие учители. За съжаление думите на АНОНИМЕН от 20.05 са много верни и ще трябва много време за бъде възстановена вярата ни, че можем да постигнем нещо. А какво ще е нужно за да се промени общественото мнение за българските учители, ясно изразено от Ст. Попова, наистина не знам...

Истинският смисъл на образованието

Идеята на автентичното образование е подпомагане и поощряване на самостоятелното мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало, което не се съгласува с тази идея, е излишна тежест, баласт или пречка, която неизбежно слага своя негативен отпечатък върху умовете на обучаваните, на младите хора преди всичко.

147

Учителите имат голямата отговорност да не налагат своята ограниченост – всеки човешки ум е ограничен, само Божият разум е безграничен! – върху умовете на своите ученици, а да запазят и подпомогнат природната им надареност, да насърчават всяка проява на оригиналност и самостоятелност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги натрапват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мислят със собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се ползваш от своя ум” (Кант), което е признак на мислещия и свободен човек.

Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук съвсем малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя. Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.

Всъщност при ученето учещият е активната страна, субектът, който всичко сам върши – защото именно в неговото съзнание става дълбоката трансформация на съзнанието, наречена познание, а също и разбиране. Затова самостоятелната активност на учещия е самата въвлеченост на душата му в процеса на учене и познание. И ако тя липсва, тогава никаква методика и дидактика (теории за обучението) няма да ни помогнат, както, впрочем, не са помогнали особено на никой досега!

От тази гледна точка ролята на учителя не е нищо друго освен създаването на подходящите условия – на атмосфера, психичен комфорт, при който душата иска и желае да учи и се чувства приятно при учене – за появата на подобна въвлеченост и активност на съзнанието в заниманията му с наука и познание. Учителят не бива да стреми “да дава” готови знания, които да бъдат след това механично заучавани (зазубряни). Ако един учител си позволява това, той вече се е провалил като учител. Истинският учител е този, който подобно на Сократ твърди, че “нищо не знае” и затова оставя учениците да правят опити сами да достигнат до знанието – насърчавайки и стимулирайки ги в техните усилия. Ако не възникне ситуация, благоприятстваща ученето, и нагласа, съответстваща на нея, ученето става мъчение и движение по омагьосани кръгове, а излизането от тях е безкрайно трудно. Такова механично учене е по-лошо даже от неученето, което е за предпочитане пред него: защото учейки по неподходящ начин, ние можем да намразим ученето изобщо, да се отвратим от него завинаги. Точно което, за съжаление, става от години от нас. Става нещо непростимо: пилее се интелектуалният капитал на нацията, най-ценният капитал, с която тя разполага. Това е същинско престъпление! Но щом се прави и щом се търпи, логично е да се запитаме: а дали някой съвсем умишлено не се стреми мнозинството от хората да са с непълноценно образование, т.е. да са немислещи, неразбиращи, глупави, инертни, апатични и т.н.

За това доколко порочна и извратена е представата на мнозинството от хората у нас относно ролята на учителя свидетелства поне това, че самите учители считат за най-дълбоко свое унижение и оскърбление ония случаи, в които им се налага да кажат думите “не зная”. Същевременно учениците смятат за безспорно изискване учителят всичко да знае и от всичко да разбира. Затова се срещат учители, разхождащи се със самочувствието на подвижни… британски енциклопедии; подобни екземпляри страшно се обиждат и дразнят от поставен им от техен ученик въпрос, на който те не могат да отговорят. За което сами са си виновни: тяхната позиция е силно уязвима и лесно могат да станат за присмех и посмешище – ако не са станали такива отдавна.

Подобни куриози биха изчезнали, ако всички – учители, ученици, родители, цялото общество – разберат някои прости неща. А именно, че ученето е едно човешко отношение между свободни индивиди и личности, че учители и ученици са партньори и съ-участници в тази най-свободна дейност – човешкото познание – която трябва да се осъществява непринудено, приятно, с желание и въодушевление и за двете страни. В подобна творческа атмосфера, жизнено необходима за ученето, учителят вече е партньор и сътрудник, в чиято опитност никой не може да се усъмни.

Човечността в отношенията ученик-учител е първото условие за появата на благоприятна познавателни ситуации, в които съзнанията им се поглъщат еднакво без остатък, а ученето става откривателство, живо творчество на ценности. Само в такива ситуации душата и паметта на ученика работи интензивно, с целия си капацитет.

В такива редки случаи – а защо и да не станат по-чести, от нас зависи това! – душите изпитват неописуемо наслаждение, така силно, че Аристотел с право е поставил интелектуалните удоволствия на душата на първо място сред душевните състояния, определяйки ги като истинско блаженство на духа.

02 май 2008, петък

Може ли всеки да се научи да мисли?

Действително, поддава ли се на научаване и обучение мисленето? Този въпрос съвсем не е толкова лек, колкото изглежда на пръв поглед.

148

Има неща или фактори на мисленето, които не зависят от нас. Основното е вътрешната предразположеност, нагласата на душата, ориентацията й към прояви на умствена активност. Това състояние на душата и нейно качество не може произволно да бъде предизвикано. Нагласата или се появява спонтанно и неизвестно как, или пък с каквито и да е усилия на съзнанието – не може да възникне. Начинът на протичане на мисловните процеси в този смисъл или тяхната интензивност, динамика е вътрешно обусловена и не се поддава на контрол и съзнателно регулиране.

Следователно не можем да се научим да мислим, ако нямаме тази способност заложена в себе си, ако не сме призвани да се изявяваме като истински мислещи хора. Смятам, че има природна предразположеност на душата към една или друга проява на активност и нея нищо друго не може да я замени; тук всякакви усилия са напразни. Те са равносилни на това в един момент да поискаме да имаме друга душа и да пожелаем да се откажем от собствената, да се преобразим изцяло или да подменим най-дълбоката си вътрешна същност. Но в пределите на това, което ни е от Бога дадено, ние можем да разкрием целия си душевен потенциал и да го изявим най-ефикасно. Насилие над душата е да се иска от нея повече от това, което тя има. Глупостта и умът са относителни неща, но не до такава степен, че да можем да заместим тяхното отсъствие (или елиминираме тяхното наличие). Умният човек с исполинско усилие може само да изглежда глупав или пък да играе на глупав, но не може да стане такъв, същото е и с глупавия – опитващ се да се преструва на умен или интелигентен.

Затова великият Кант с основание е смятал, че “отсъствието на способност за съждение собствено се нарича глупост и за нея няма лекарство”. Но също така никой човек не иска с основание да се идентифицира с глупака – защото никой не е изцяло разкрил потенциала на своя “умствен багаж” и не е сигурен дали накрая, на дъното няма да се окаже и... самият ум. Затова развитието на способността за мислене, която нашата душа притежава, е насъщна задача на всеки човек.

Различието в умствените способности предопределя различията, индивидуалността в начините за тяхната изява. Има проницателни умове, които с по-малък разход на енергия или по-скоро с концентрация на енергията в точната посока достигат мигновено онова, което други умове едва ли някога ще проумеят самостоятелно. Затова външната страна, или техниката на прилагане на умствената енергия, с което разполагаме, се поддава на усвояване и научаване. Тъй като τέχνη на гръцки означава умение, сръчност в правенето на нещо, в този смисъл тук беше наречено техника умението да си служим със своя ум.

Научаването на различни техники на мислене е огромният резерв за усъвършенстването на нашето мислене. Няма един-единствен и най-добър стереотип или стил на мислене, пригоден за всички случаи, а има безкрайно много индивидуални стилове, обслужващи различните ситуации – в които мисловната активност попада и от които е добре да излезе с успех. Гъвкавост на мисленето пък е основното умение, изразяващо се в способност за пренастройване на нашата мисъл съобразно ситуацията, от която трябва да намерим изход.

Гъвкавият, подвижен ум може да намери изход от всяка ситуация и да реши всеки проблем. Умът всъщност започва своята активност с това, че вижда проблеми там, където немислещият човек вижда решение. Проблематизирането на нещо е началото на мисълта, това е учудването и любопитството, за които стана вече дума. Да направи своя ум гъвкав и буден е задача на човека, от която той не може да се скрие. Начинът на прилагане на ума, на интелекта предопределя това с какъв ум и интелект всъщност разполагаме; неподходящата употреба на ума е не по-малко вредна за него от неупотребата му – стига последната да е възможна.

Ако едно научаване и образование е построено на предпоставки, разминаващи се със смисъла и целта на мисловната активност на човека, то негов резултат е изкривяване, деформация на умовете на ония, които са били подложени на него. Това може да бъде наречено осакатяване на техните умове.

Такова безпардонно зло никога не е съществувало из българските простори

На днешния ден преди около 2000 години Спасителят е прикован на кръста заради нашите грехове: способни ли сме поне на този ден да почувстваме с цялото си същество величието на неговата жертва - и готови ли сме да се покаем най-искрено?! Учителят на човечеството в тази толкова възвишена истина на свободата ни дава един незабравим нравствен пример: въпреки слабостта си имаме шанса да се преизпълним с духовна сила само ако останем насаме със себе си и пред спомена за онази Голгота най-смирено поискаме прошка за греховете си, погнусени от нерешителността си – и заради малодушието си.

Днешният ден е ден за покаяние: който се покае, ще се спаси. Който усети в сърцето си искрена скръб заради саможертвата на Спасителя, ще се пречисти. Мъката е тази, която най-ефикасно пречиства душата – и прави човека по-истински, по-благороден, по-нравствен. Тия, които са неспособни на искрено разкаяние, тия, които не се колебаят и всекидневно вървят по пътищата на злото, тия, които се смятат за непогрешими, именно гордите, високомерните, винаги правите, непознаващите съмнението – такива няма да се спасят, на тях никога няма да бъде простено. Лицемерите, които спекулират с религията, които посещават храмовете само доколкото "електоратът" ще види жеста им, тия, които, подобно на Гоце

149

Първанов, се кръстят усърдно само пред камерите, нека да получат в този ден нашето презрение. Такива никога няма да бъдат причастни на Христовия свят на истината, доброто и свободата.

Днес у нас се ширят материализмът и нихилизмът, атеизмът и произтичащия от него аморализъм. Мнозинството от хората са без непоклатимите нравствени опори на вярата и се люшкат като лодка без весла в бурния океан на живота и съществуването. Човекът без нравствени опори е способен на всичко, но най-напред такъв човек не умее да различава истината от лъжата – и доброто от злото. Нему по тази причина всичко е безразлично. На него му е все едно: едно смразяващо безразличие трови душата му всеки миг и час. Такива хора е детска играчка да бъдат излъгани и измамени, защото те в нищо не вярват, на тях им е все едно какво ще става. Такива хора са наивни като деца – и дори повече и от децата. Малодушието, душевната слабост е израз на тяхната екзистенциална непълноценност: такива хора не могат ефикасно да устройват живота си, те могат само да рушат и вредят, не да допринасят. Без възраждане на духовните сили на такъв човек той не може да застане здраво на краката си и просто няма как да тръгне уверено към онова бъдеще, което сам е избрал. Само искрената вяра в Бога може да стане фундамент на нравственото поправяне на човека и човечеството.

У нас по тази причина – духовното израждане на нацията, което наследихме от бесовщината, наречена комунизъм – всичко е изопачено, изкривено и изкористено. Каквото и да вземеш, все е недъгаво: и демокрацията ни, и културата ни, и медиите ни, и образованието ни, и икономиката ни, и какво ли не още, всичко е съвсем наопаки. Разбойниците, лъжците и измамниците триумфират във всички сфери на социалния живот. В тази ситуация точно те са овладели командни позиции и в Църквата ни: нашата българска православна църква е в ръцете на нравствено пропаднали архипастири, слуги на Сатана, верни служители на Злото, не на Бога, не на Истината. Едва ли може да има по-голяма деградация: погледнете колко арогантни са владиците ни! Те не милеят за нищо друго освен за богатства, за свещоливници, за имоти, за бизнес: владиците ни са мутри, а пък мутри, предполагам, стават владици. Или поне “архонти”. Такова безпардонно зло никога не е съществувало из българските простори.

Ето докъде сме я докарали, понеже нехаем за душите си. Нехайството към най-скъпото, което Бог ни е дал – безсмъртната душа – води до всеобща погибел. Към погибел и на нацията, и на нейния живот, и към ужасно и най-безсмислено вегетиране на общностите, води към вакханалия на аморализма и на безпътицата. Ще се спасят само ония, които се отвратят от себе си, които презрат своята склонност към бездушие и подлости, ще се спасят единствено ония, които силно възжелаят да се преродят и да възродят нравствената си сила. Без вяра и без духовни опори животът се превръща в кошмар...

Спасението е в нашите ръце, в ръцете обаче на всеки един от нас поотделно. То е лично и най-отговорно индивидуално дело. Всичко започва от отделното човешко същество. Всичко до него и свършва. От нас зависи всичко. Зависи от нашата вяра, от вярата в богочовека Христос, показал ни, че и в най-ужасни обстоятелства доброто може да се възроди, да възкръсне. Иска се само искрено желание да се изпълниш с онази истина, без която животът ни се превръща в абсурд и трагедия. Само ако престанем да се самоунижаваме, едва тогава ще станем достойни и за уважение...

25 април 2008, петък

Религията в училище – не трябва да им позволяваме да се погаврят и с най-святото!

Ето че от известно време пак се зашумя за това трябва ли да се учи религия в нашите училища. В битката се включиха не само политици и богослови, ами и синодалните старци – същите ония, които и пръста не си мръднаха толкова години да реформират и по този начин да вдъхнат поне малко живот в българската църква. Разбира се, и представителите на другите вероизповедания също изказват своята гледна точка – това е нормално. И ето че редовият гражданин, както обикновено става, вече не знае какво да мисли, поради което, общо взето, все повече и не му пука за това какво става и тепърва ще става в родните ни училища.

В тия разгорещени дебати обаче често се спори по подробностите, докато всъщност не е изяснен все още принципът. Затова много често спорещите не правят друго освен да изявяват своята ограниченост, своето неразбиране на спецификата на религията, явяваща се форма на духовен живот. Това води до доста конфузии, които обаче и спорещите, и наблюдателите, разбира се, не могат да осъзнаят като такива – защото за това се иска яснота относно най-главното, фундаменталното. Ще се постарая да изложа своето разбиране тъкмо за онова, от което зависи всичко останало: идеята, същността, истината на големия проблем за ефективността на духовните въздействия върху личността.

Аз съм преподавател по философия, а философията, наред с религията и изкуството, също е форма на изявяване на духа. Моята дисертация – незащитена, впрочем – е точно върху това, за спецификата на отделните духовни форми, нейна тема е Философско учение за човека и формите на духа. От години в своята преподавателска практика аз, в нарушение на действащите правилници, и по своя идея, съм преподавал онова духовно съдържание, което е свързано с вярата в Бога – именно в моето

150

преподаване на философията, пък и на психологията. Ето защо, смея да твърдя, съм вътре в главния проблем – вярата в Бога е най-интимно и деликатно човешко отношение! – което ми дава право да говоря по същество и по-дълбоко. А точно това не може да направи мнозинството от разгорещено дебатиращите за религията в училище, понеже те общо взето говорят общи приказки, нямащи отношение към същината на проблемите.

Аз самият, по своя инициатива, в преподаването си по философия от доста години, както казах, разглеждам теми, свързани с Бога и вярата. Почти всички най-фундаментални философски проблеми могат да бъдат осмисляни на почвата, а също и чрез езика, на който религията говори с човека, разкривайки му истината за Духа и за Бога. Например проблемът за човека във философията не може да бъде решаван ако не се осмисли и изтълкува библейското учение за първия човек. Проблемът за свободата във философията също е тясно свързан с избора, който прави Адам, нарушавайки Божията забрана; да не говорим за това, че учението на Христос не е нищо друго освен едно най-дълбоко разбиране за човешката свобода и за човешката участ на този свят. Ето защо не може да се преподава философия ако не се дава възможност в нея да заговори на своя език и самата религия, която дава, пък макар и на особена почва, свои най-дълбоки отговори на извечните човешки и философски проблеми. Защото истинската философия по начало е диалогична и полифонична.

Казах, че съм правил тези аналогии между философия и религия по свой почин, често нарушавайки, макар и формално, действащото законодателство. И по тази причина не мога сега да мълча, когато се обсъжда как да се преподава религията, но вече на законна основа. Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията преподаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни управници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани религията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувството, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколение завинаги и със сигурност да бъде отпратено в коварните обятия на атеизма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж толкова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в нашите училища.

Моята теза е: да се преподава религия в училище от неподготвени за духовна мисия хора, сиреч по съвсем неподходящ начин, е по-скоро кощунство спрямо религиозните чувства - и това не бива в никакъв случай да бъде допускано. Защото ефектът от една такава инициатива може да се сравни с ония добре известни дарове на данайците: атеизмът сега, опитвайки се да опошли по този грозен начин религията, иска да нанесе окончателно и пълно поражение на своя вековен и най-силен враг: Божията правда за човека и за човешката свобода. Защото атеизмът, трябва да признаем, успя по най-подъл начин да превземе отвътре и самата религиозна институция: оказва се, за жалост, духовните йерарси от най-високо ниво у нас са били агенти на Държавна сигурност, те и сега демонстрират без капка смущение един антидуховен материалистически манталитет. Да изброявам ли кои са тези владици при положение, че всички вече ги знаят? Нашата православна църква агонизира в страшни мъки, понеже е станала нещо като търговско дружество за управление на колосалните богатства на епархиите и на манастирите. Знаем как в зародиш беше спрян всеки опит за църковно реформиране: накрая даже духовниците от алтернативния синод бяха извадени сила от храмовете, което и турците не са го правили някога! Срам и грях, който ще лежи на съвестта на лицемера Симеон, който разпореди този грозен произвол. Сега остава атеизмът да нанесе и последния си удар: като опошли религиозното чувство и в сърцата на хората, и особено на младежта. Та да преживее най-голямото си тържество. Това обаче не трябва да бъде допускано на никаква цена и по никой начин.

Ето защо аз съм твърдо против въвеждането на предмет религия в нашите училища, да не говорим пък за предмет “вероучение”. Виждам в една такава прибързаност пъклен план за предизвикване на пълно тържество на атеизма – по същия начин както имаме в момента пълно тържество на олигархията, поразила в корена й нашата млада демокрация. Сега олигархията иска да се докопа и до сърцата на младите – тя не може да съществува ако не оскверни и опошли всичко, до което се докопа. Впрочем, в тия си инициативи нашата господстваща олигархия стъпка по стъпка следва всичко онова, което в Русия вече направи нейният вдъхновител Путин – превърнал кагебисткото "православие" в нещо като духовна опора на диктатурата си.

Но има и нещо друго, което може би е още по-важно. Историческите и богословски сведения за религията, които евентуално ще включва един учебен предмет "религия", с нищо не могат да трогнат сърцата на нашите ученици, и без това претоварени със смилането на един ужасен псевдонаучен и теоретичен баласт, който неизвестно защо още съществува в нашите образователни програми. Реформа в образованието у нас, но на принципна, чиста основа не беше направена – и никой и няма и намерение да я прави. Справка – случаят с учителската стачка. Ето защо в тази кризисна ситуация да се въвежда по един външен, лицемерен и показен начин предмет, който просто не може да вирее в задушаващата атмосфера на нашите училища, е най-малкото доста странно и подозрително. Ако адептите на въвеждането на този предмет – религия или вероучение – си мислят, че с това и по този начин вярата в сърцата на младите може

151

да бъде да бъде насърчена, горчиво се лъжат, напротив, ефектът ще е точно бумерангов. Аз вече казах, че всъщност може би точно това се и цели. Нито вярата, нито неотделимият от нея морал могат да бъдат насърчени в сърцата на младите ако всичко това се прави на една неадекватна, абсурдна основа, с неясни и подозрителни цели, без идея и концепция, просто ей-така, вероятно за да покажем, че и ний уж нещо правим. И то в една ужасна, подчертавам, ситуация, в която в нашите училища комай всичко е вече станало наопаки, не както трябва да бъде. Ето защо напъните на тия “ентусиасти”, които сега натискат да прокарат инициативата на правителството и на един изцяло дискредитиран министър, трябва да бъдат спрени с дружния отпор на всички, на които им е мило както нравственото възпитание на младежта, така и високата мисия на училището, а също и възвишеността на религията като истински духовен стожер на нацията.

Ето защо разумната позиция може да е само тази: първо цялостна и същностна идея и концепция за реформа на образованието, а едва като органична част от една такава реформа може да се мисли за въвеждането на духовен компонент на образоваността, който да има по-дълбоко отношение към самата религия. Нищо не пречи този компонент – религиозният – да бъде интегриран в съществуващото и досега обучение по психология, етика и философия. Аз лично смятам, че на почвата на философията религиозните представи и идеи на човечеството могат да бъдат най-ефективно осветявани и усвоявани. И то на една същностна, адекватна, интелигентна, чисто духовна основа. Разбира се, сегашните преподаватели по философия са негодни да понесат една такава отговорна духовна мисия, но пък къде ги онези адекватни преподаватели на религията, след като самите ни духовници са потънали в аморализъм, в най-очевиден материализъм, в безбожничество, в най-пошъл прагматизъм?! Те, духовниците ни в огромното си мнозинство, за жалост, са по-скоро предани работници не на религията, а на доскорошния атеистичен режим на комунизма. Огромната част от духовниците у нас по тази причина не могат да бъдат някакъв позитивен нравствен пример – те, както казах, са пример по-скоро на обратното, те са красноречив пример за изцяло безбожен аморализъм, нихилизъм и атеизъм! И ако е така, кой друг тогава може да преподава по подобаващ начин един такъв изтънчено и възвишено духовен предмет като религията?!

Религията и вярата в Бога по принцип не може да се преподава, тя трябва да се усети интуитивно, чрез цялата душа и сърце, не само с ума. Преподаването в училище докосва само ума, а умът именно е област на неверието, на съмненията, на отрицанието на Божията истина. Вярата в Бога е фин резултат на възпитанието в семейството, на докосването до религиозните тайнства в храмовете, на приобщаването на съзнанията до една духовна религиозна традиция на народа, която беше прекършена от атеистичния комунистически режим. И която тепърва трябва да бъде възраждана, и то на чиста основа. Ето защо на църковните старци, които сега натискат другарите си по партия и по секретни служби да въведат докато са на власт такъв предмет, искам да кажа следното: първо реформа на църквата, и то същностна, първо следва да се покаете за безобразията, които извършихте, ама искрено, после да се оттеглите в манастири, където да се молите Бог да ви прости. А пък едва после, когато на ваше място дойдат нови и чисти, духовно издигнати хора, едва когато пламъка на религиозния живот заблещука из нашите храмове, едва на тази основа може да се мисли за духовно-религиозно възпитание на младежта. А сега вашето е запрягане на каруцата пред коня, както, впрочем, винаги сте правили. Имам предвид тази комунистическа напаст, която ни управлява цели 50 години и която сега постигна невероятен реванш пак да осъществява абсурдната си власт, пак да краде, да лъже, а пък на всичко отгоре сега да иска да разпростре мръсните си ръце и до религията, та да опошли безкрайно и най-святото, и най-висшето.

Това е моята позиция: първо същностни реформи и поврат в образованието и в църковния живот, а едва на тази основа могат да се търсят ефективни начини за по-пълноценно приобщаване на младите към тайнствата на религията, на морала, на вярата в Бога. Друг начин според мен няма. Всичко друго преследва нечисти цели. Аз лично не вярвам, че комсомолци-другари като Гоце Първанов и Дмитриевич искрено са се загрижили за духовно-религиозното възпитание на младежта. Защото едно е да палиш свещи и да се кръстиш, внимателно гледайки камерите да уловят твоята кой знае как ненадейно пръкнала се “религиозност”, съвсем друго е истински да вярваш. Ако поне малко вярваха, ако не лъжеха постоянно, отдавна да се бяха поне покаяли. Аз на такива не вярвам, понеже са прекалено нагли. Ако допуснем точно такива да уреждат така потребния на нацията ни духовно-религиозен ренесанс, майка ни жална тогава.

Духовната криза у нас е страшна. Но тя ще стане още по-страшна ако в нашите родни училища всекидневно учениците бъдат отвращавани от религията. А това неминуемо ще стане ако по класните стаи несведущи хора почнат да им говорят за Бога по един крайно неподходящ, отблъскващ начин. Какво искаме най-после: и Бога ли да разгневим?!

Или на тях, на управниците ни, изобщо не им пука за Него: те в “бабини деветини”, разбира се, не вярват. Те страх от Бога нямат – това го доказаха прекрасно. Те лицемерят най-нагло, кръстейки се пред камерите и палейки свещи, мислейки си, че глупавият народ им се възхищава. Сега пък се били загрижили за вярата в Бога на младите: вяра може да даде само оня, който сам я има в сърцето си. Ето защо тия, които са доказали, че служат всеотдайно не на Бога, а на Сатана, нямат правото да посягат особено пък върху сърцата на хората. Те ще се опитат, но ние не трябва да им позволим. Защото залогът този път е прекалено голям: няма да им позволим да се погаврят тъкмо с най-святото.

152

10 февруари 2008, неделя

ГЛАВА ДЕВЕТА: СВОБОДА И БОРБА

Отчаян апел към българските учители: приятели, нямаме право да бягаме от дълга си!

Този министър и това правителство се подиграха с учителите – и с това показаха на цялата нация, че образованието на младите, а пък и разпространението на някакви духовни ценности в обществото е тяхна последна грижа. Едно такова престъпно безхаберие е непростимо и наш дълг – дълг на българския учител! – е да им покажем, че така не може да продължава повече. Натискът срещу правителството трябва да се засили, като тук залогът е бъдещето на цялата нация. В авангарда на тази борба по начало стои духовният елит на нацията, а такъв елит сме ние, учителите. Няма кой друг да направи това, за което призваните сме ние.

Стачката завърши, както и всяко друго надигане на българския дух, с предателство и с опозоряване. Споразумение със стачкуващите учители правителството не счете за нужно да подпише, което означава, че нашите управници ни презират. За да докажат това, те се погавриха с нас още веднъж като най-нагло прахосаха за каквото им скимне милиард и половина от бюджетния излишък, ала за образованието не дадоха и стотинка. А по време на стачката твърдяха, че ако се посегне на излишъка, ще настъпи кррах, апокалипсис и хиперинфлация. В новия бюджет, както сега разбираме, за образование са заложени крайно недостатъчни средства, които по общини и училища няма да стигнат дори и само за заплати, и то само до средата на годината. Министърът се провикна, че повишение на заплатите на учителите в 2008 година ще има само там, където се намерят средства. Не се посвени да каже, че на който не му харесва да е учител, да се спасява където иска. Това вече е нагло.

А какво правим в това време ние, учителите? Съзнаваме ли докъде ще ни доведе нашето малодушно мълчание след стачката? Даваме ли си сметка, че ако правителството успее да ни опозори в очите на общественото мнение, то с това губим даже и високото си морално право да бъдем наставници на младежта?! Нима не се разбира, че наш дълг е да бъдем на ниво и да даваме докрай нравствен пример на цялата нация?!

С нас се подиграват, ние мълчим. Нас ни насилват, издевателстват се с нашето достойнство, ние кротуваме. Цялото загубено за учебния процес време ни принудиха да го компенсираме, и ние склонихме: без да се смущаваме, че от това неминуемо ще пострада качеството на учебния процес. А пък негативите ще паднат не върху управниците, а ще тежат на съвестта на учителите. Защо позволяваме жертвено агне и потърпевши да са нашите ученици?! Нима имаме право, след като образователната система не им осигури нормални условия за обучение, да пишем срочни оценки без реално покритие зад тях?! Как така?! Ами това означава, че ние сами се опозоряваме – как след това ще изискваме уважение от страна на обществото?!

Правителството цели точно това: да дискредитира учителството, да съсипе неговия морален авторитет, да ни принуди да се откажем от всякаква чест и всякакво достойнство. Правителството иска отново да ни направи безкрайно унижени и послушни! Трябва да се противопоставим на тази гибелна стратегия. Ние, като духовни водачи на нацията, сме длъжни да се противопоставим с цялата решителност на ускорената путинизация на нашата страна. Ако не го направим, ще докажем, че си заслужаваме участта.

Призовавам българското учителство, което е на път да застане на колене и да проси милост от управниците, да се изправи на крака и да продължи благородната си борба. В какви конкретни форми ще се изрази тази борба подлежи на обсъждане. Като начало може би трябва да се започне с протестна акция, изразяваща се в това да откажем да напишем оценки за първия учебен срок. Като заявим ясно своите претенции към управляващите. Ако правителството не ги изпълни в определения срок, ако примерно то не пожелае да поеме конкретни ангажименти за растеж на заплатите в сектор образование през 2008 година, то тогава да заявим, че няма изобщо да завършим учебната година. Това се казва сега, в януари, а не през юли, когато вече ще сме се прецакали сами, а Станишев пак мило ще ни се усмихва подобно на триумфатор. Отново трябва най-настойчиво и категорично да се иска оставката на образователния министър: този човек ако имаше капчица достойнство отдавна да си беше подал сам оставката. Безсрамници като него чакат властта да бъде изтръгната от пръстите им насила. Ако продължават така, да им покажем, че и това може да се случи.

Длъжни сме да апелираме към обществото да ни подкрепи в името на една най-благородна кауза: бъдещето на нацията. В името на такава висока цел няма непозволени средства. Агонията на образователната система трябва спре и призвани да направим това сме ние, учителите. Ако покажем още един път смелост, обществото този път ще ни подкрепи. Ако продължим позорната си капитулация, гражданството с право ще ни презре. Една нация с презирана малодушна интелигенция наистина няма никакво бъдеще.

153

Учителите нямат водачи, правителството успя да обезглави стачката, като най-вероятно купи синдикалните лидери. Тяхната капитулация в най-решаващия момент иначе не може да се асимилира и проумее: те не са чак такива глупаци. Но всичко е възможно: ако правителството не ги е купило, явно са направили това предателство просто от вродената си глупост и низост. Но най-вероятно са ги купили. На такива не можем да имаме никакво доверие.

В тази ситуация ни остава да прибегнем до отчаяни действия. Ако тук-там в някои училища учителите се освестят и размърдат, то това ще е знак и призив към останалите. Дори само едно училище да започне да протестира, това ще бъде отчаян призив към колегията да спре гибелното малодушие от последните месеци, което не вещае нищо добро. Ние, учителите, сме обречени да работим и живеем единствено от едно най-чисто съзнание за дълг. Ако пристъпим дълга и мисията си, вече нямаме право да се наричаме учители.

Моят призив е да започнем общи действия, за да постигнем реванш и да спасим българското образование. Дошъл е моментът да спасяваме българското образование от българските управници. Такова нагло и злотворно отношение на властта към образованието не е имало и през най-безпросветните дни на турското робство. Ахмед Доган надмина по безпощадност Ахмед Ага Барутанлията.

Битката за достойнство на нацията едва тепърва започва. Начело на тази свещена борба трябва да застане българският учител – единствената институция у нас, която все още не е дискредитирана окончателно в един нравствен смисъл. Да, да си български учител днес, в условията на всеобщ морален упадък, означава да си институция. Нравствена и духовна институция! Ще спасяваме не себе си, а нещо много по-голямо, нещо истински велико. Нямаме право да бягаме от дълга си. Защото българският учител е призван да работи всекидневно за раждането на един свободомислещ, нравствен, достоен, граждански, човешки или, с една дума казано, на един европейски манталитет в живота на поставената днес в такова унизително положение българска нация. Моментът изисква от нас да не изневеряваме даже и с помисъл на своята свещена мисия.

Забележка: този наистина отчаян апел тази сутрин беше изпратен до абсолютно всички български медии - печатни, електронни, всякакви. Това ми отне няколко часа. Сега очаквам с интерес дали ще има поне някаква малка реакция, защото, съгласете се, поставям обществено значим проблем. Реакция, почти съм убеден в това, няма да има никаква. Което пак е нещо, то говори прекалено много. Който пожелае, ще разбере...

23 януари 2008, сряда

Гражданска инициатива за оживяване на умъртвеното българско образование

Мина и замина учителската стачка, а правителството си отдъхна и за да ознаменува победата си над… българското образование си позволи да се самонагради като спешно изхарчи 1 200 000 000 лева пари от "излишъка", които, разбира се, ще прелеят във фирмите на Доган, на хунвейбините на Симеона и на "другарите от БСП", естествено. За образование нямаше пари, ала за това има! На непослушните учители дори им беше казано де факто: щом стачкувате, на вас няма да дадем, но ще дадем на послушните! И правителството прецака по най-гаднярски начин тъкмо учителите. За краха и за смъртоносния колапс на "образователната система" вече никой не говори, всички гузно мълчат, сякаш са обидени на учителите че поставиха тия насъщни, но и толкова тревожни въпроси около образованието на нашите деца. На никой не му пука за бъдещето и за качеството на образованието на младежта, понеже изглежда всички са убедени, че без свястно образование "младите гаменчета" по-добре ще се уредят в живота: защо тогава да им вредим като ги мъчим да се образоват?!

Най-щастлив е, изглежда, образователният министър – щастлив е за това, че оцеля от вихрушката на учителската стачка, сиреч постигна това, което никой друг министър на образованието по света не е постигнал: да те оставят на поста след като твърдо си доказал, че не ти пука за "ресора", който управляваш. Никой не мисли вече, а най-малко пък министърът на образованието, за страшната криза, за парализата на българското образование. Българското образование вече просто е един труп, който никой не ще даже да изнесе, та по тази причина трупът вече е почнал и да смърди...

След като управниците нехаят за най-важните и съдбовни пред нацията проблеми, не остава нищо освен с решаването на тия въпроси да се захванат гражданите: да се захванем ние, хората! След като си избираме некадърни управници, които мислят само как да ни крадат и да се замогват от всякакви гешефти за наша сметка, не ни остава нищо друго освен сами да мислим и да търсим изход от плачевната ситуация, до която сме довели страната със своето безхаберие и със своята гражданска импотентност.

Трябва да се мисли и да се търсят ефективни решения, които в своята съвкупност да представляват един спешен проект за оживяване, за реанимация на българското образование, след като вече всички знаят, че то е в клинична смърт. Аз съм писал много по тия въпроси, например в статиите Крайъгълният камък на образованието и “Освобождаването” на свободата у нас самите. Съдбовно нужна ни е жизнеспособна

154

идея за едно най-съвременно и разумно образование на младото поколение у нас, нужна ни е една ефективна стратегия, защото калпавото образование обрича нацията на мижав растеж за десетки години напред, ако не и за столетия. В днешния свят все повече се осъзнава, че качеството на човешкия фактор е главното, от което зависи всичко останало. Ние обаче си позволяваме да проявяваме безхаберие и незаинтересованост тъкмо спрямо най-важното, спрямо съдбовното. По този начин обричаме себе си, своите деца и децата на нашите деца на живот в мизерия. Това е непростимо, и идните поколения няма да ни простят.

Ето на това основание предлагам да започнем един разговор за това какво трябва да се прави за да се спасява българското образование, за да се постави то на здрава основа, за да се влее живот в него. Аз вече 24 години работя в образователната област и имам достатъчен опит да направя вече окончателните си предложения за решения. Ще напиша поредица от статии по тези въпроси. Но много ме интересува доколко обществеността - а това сме всички ние, гражданите – съзнава и се интересува от търсенето на изхода и също за това как да бъдат разбити омагьосаните кръгове, в които нахалост се въртим, разпилявайки най-ценното: интелектуалният и личностен потенциал на нацията.

Ето защо питам: желаете ли да разговаряме за това как да се влее живот в замрялата образователна сфера? Съзнавате ли колко са важни тия въпроси? Защо се примирявате с пълната некадърност на управляващите, на които не им пука тъкмо за най-важното? Докога ще търпим това? Даваме ли си сметка докъде ще ни доведе нашата апатия, нашата собствена безотговорност спрямо бъдещето на страната и на нацията ни?! Искате ли заедно да мислим и да разговаряме по тези въпроси? Искате ли да търсим ние някакви решения след като няма кой друг да ги предложи? Съгласни ли сте да започнем някакви действия в тази насока, примерно да учредим гражданска инициатива за оживяване, за вливане на живот в омъртвеното вече българско образование?

Много ми е интересна реакцията на вас, читателите и гражданите, по тези и много други въпроси, свързани все с бъдещето ни като нация и общество. Ако няма никаква реакция, както и очаквам, то това означава, че си заслужаваме съдбата. Тая обаче плаха надежда че не сме отчаяни чак до такава степен. И по тази причина пиша тия предложения. Българското образование ще се оживи ще има шанс само благодарение на онова, което ние, гражданите, интелигентните хора, дейците на образованието му дадем. Ако чакаме бат ви Бойко, Азис или Гергана, а също и гмежта от техни почитатели да се заинтересуват от съдбините на българското образование, ще има много да чакаме – и изобщо няма да дочакаме този ден.

Ако обаче осъзнаем, че от нас зависи всичко, и направим каквото можем, до поврат ще се стигне, няма как иначе...

Ангел Грънчаров, преподавател по философия

03 декември 2007, понеделник

4 коментари:

insomnia1304 каза: ... 71.Имай чисто сърце ще имаш крепки убеждения. Имай крепки убеждения – ще имаш твърда воля. Имай твърда воля – ще изпълниш земното си послание

72.Чиста съвест – това е вътрешна красота, единствената красота, която не погинва.73.Учете хората – ще ги направите по умни. По-добри обаче не ще ги направите.За да ги направите по добри, потребно е да им дадете примери от самоотверженост и доблест.Добродетелта не може да бъде предмет за преподаване. Но тя е прилепчива.Най-мъдрият проповедник е мълчаливият добротворец!74.Въоръжи се с добрина и търпение, за до бъдеш силен против живота.Въоръжи се с воля, за да бъдеш силен против себе си.75.Бъди всеки ден по-добър- не по- добър от хората, ти не знаеш що се крие в душата им, но по

добър от себе си-надпреварвай се със себе си, надминавай и побеждавай себе си, тържествувай над себе си...

Ето що е духовен възход!!!

Из: Политически и философско-религиозни размишленияот: Стоян Михайловски 1927 г. 03.12.07 15:39

Аз каза: А горките учители, милеещи за благото на децата, но вземащи малки заплати решават, че не си заслужава да ги пазят от отравяне с хапчета в детската градина. Но като им се вдигнат доходите, то със сигурност ще бъдат по-загрижени и няма да е необходимо да "тровят" децата!!!! Хуманизмът и кадърност се купуват със 100%!!! 04.12.07 11:46

155

Ангел Грънчаров каза: И ти имаш зъб на учителите нещо, изглежда са ти писали двойки някога и са те тормозили да учиш :-) Как може от един съвсем изолиран случай да правиш такъв клеветнически извод за нравствения облик на учителите?! :-( 04.12.07 14:37

АЗ каза: Тази случка е показателна за отношението на голяма част от гилдията към качеството на преподаването. Когато дадем пари на един некадърен лекар, той ще се справи ли по-добре с операцията? Ами, разбира се че НЕ! Същото е и с учителите, или ти пука за бъдещето на децата, или си учител, защото не ти се работи другаде (изисква по-голямо работно време). Трябва да има контрол върху качеството на преподаването и чак тогава да се увеличат парите им. Добре ли е и хората, вземащи присърце учителската си работа и некадърните даскали да вземат еднакви заплати?

Беден, болен, прост и унизен народ се управлява най-лесно...

Попаднах на една мисъл, която ми хареса, и която преписах, та да мога да я приведа тук. Аз, оказва се, винаги съм бил нещо като ловец на мисли. Та ето и това изказване – то принадлежи на един англичанин – което така ме впечатли:

Има два начина да се контролират хората: първо, да ги държиш под страх, и, второ, да ги деморализираш. Образован, здрав и уверен народ се управлява по-трудно. А някои хора просто разсъждават по този начин: не искаме хората да са образовани, здрави и уверени, защото няма да можем да ги контролираме...

Имам чувството, че горните думи важат в пълна сила за нас, българите, сякаш са изречени по повод на нашия случай. Твърде тежък случай сме ние, впрочем. Десетки години бяхме контролирани чрез грубо насилие и страх. После комунизмът уж си отиде, изчезна страхът, но дойде несигурността. Хората стояха стъписани пред свободата и не знаеха какво да правят с нея. Тя, милата, дори не става за ядене. Докато ние, наивниците, се радвахме на свободата или поне недоумявахме пред нея, "другарите" първо ни ограбиха на няколко пъти, а пък после почнаха да ни контролират все по-успешно по метода на деморализацията. Първо завладяха всички медии. Почнаха да ни обясняват колко лоша е демокрацията, как Т.Живков се грижел за народа, разпалваха носталгия по комунизма, учеха ни да проклинаме свободата – тя, проклетата свобода, не става дори за ядене! Приучиха ни да смятаме Слави Учиндолски за пръв изразител на народната простолюдна душа, а пък гласовитите певачки Стояна, Глория, Гюрга, Азиска и Гергана станаха кумири на народа, който в екстаз щракаше с пръсти и се кълчеше в шеметни кючеци. Внушиха ни да смятаме, подобно на бай Ганя, че "всички политици са маскари", и по тази начин ний почнахме да вярваме направо в месии: Симеон, Воленчо, бат Бобо. Почнахме да мечтаем само за жежки кебапчета, за смрадлива шльокавица, за порно и за извратен секс. Намразихме политиката и почнахме да не гласуваме. Тия, дето все още гласуваха, го правеха само за пари. Образованието ни пък е в колапс от десетилетия и огромното мнозинство от младите са все по-необразовани, мързеливи и немислещи. Болниците са препълнени със страдащи хора, в чиито очи се чете пълно отчаяние, а пък за влизане в психиатрия, казват, вече трябвало подкуп. Бъдещето на нацията на изборите почнаха да го определят само циганите, комунистите и неграмотните, единствените гласоподаватели, които, разбира се, си продават гласа за пет-десет (или петдесет, заради инфлацията) лева и една-две бири. Комунистите, разбира се, си гласуват безплатно, но както и от памтивека винаги под строй...

И ето, вече сме поголовно бедни, неуки, страхливи и малодушни. Такъв унизен народ се управлява най-лесно: доказателство за верността на тази констатация е самия факт, че в момента ни управлява момчето Дмитриевич Станишев. Щом той може, оти да не може бат ви Бойко?! Секи може щом он може, и щом Симеон даже можа...

Страна на бедността като България – ние сме най-бедна нация в целия Европейски съюз, а нищо чудно и на страните от Африканския съюз да съперничим по бедност: европейците се чудят как оцеляваме изобщо с някакви си 100-150 евро заплата!!! – е рай за престъпниците и за мафията. Ето, мафиотите директно вече управляват сега само като кметове, а утре и министри ще станат. Не исках да кажа, че сегашните ни министри не са мафиоти де, напротив, точно такива са...

И какво излиза: бедни сме, защото ни контролират, а ни контролират, защото сме деморализирани, защото сме объркани, защото на нищо не вярваме, защото и на самите себе си дори не вярваме. Изводът какъв е? Ами че порочният кръг ще се разбие едва когато повярваме в себе си, едва когато презрем унизеността си и когато силно ударим по масата, искайки от управниците да ни платят всички вересии. Сиреч когато ни дойде акъла. А те, управниците, ни дължат твърде много. Най са виновни за това, че ни направиха такива: не народ, а мърша. Щом като осъзнаем какви сме, щом като се погнусим от себе си, едва тогава ще дойде повратната точка към по-добро. Е, ето това ще бъде нашият си "типинг пойнт“. С който ще объркаме плановете на ония, на другите, на учените и платени манипулатори на олигархичния възход от последните години...

156

24 ноември 2007, събота

6 коментари:

Анонимен каза: Статия, издаваща прекомерен песимизъм, макар предвид управлението на БСП той е разбираем. Но вие също сте попаднал в плена на унинието, защото също тъй ненавистно мразите всички политици, изключение Костов, комуто виждате като месия. Всеки от привържениците на Волен, мисли като вас, с едничката разлика, че на мястото на Костов вижда Сидеров. Феновете на Бойко сме по-умерени – ние не вярваме, че той може да спаси от раз България, но смятаме, че ще направи нещичко тя да е по-обитаема.

Освен това е цинично да се сравняваме с Африка. Колкото и да сме зле, те са много по-зле. Човек не бива да казва на черното бяло, грях е. 25.11.07 14:36

Ангел Грънчаров каза: Феновете на Бойко не че сте по-умерени, просто сте фантазьори; за Костов нищо не съм казал в случая, така че не е нужно вместо мен да се изказвате за моите политически предпочитания... 25.11.07 19:47

Анонимен каза: Е има си хас и да го споменете в негативна статия. За него пишете единствено цветя и рози. 25.11.07 22:42

Ангел Грънчаров каза: Не, пиша само според истината – така, както аз я разбирам; то нещо дори и да не се харесва на много хора, ако е истина, си остава такова... 25.11.07 23:33

Анонимен каза: Не, пиша само според истината – така, както аз я разбирам... именно. 26.11.07 13:43

Ани каза: Статията е страхотна! Обаче проблемът със зомбирането на нациите не идва от "другарите", това си е световен проблем. Нали не мислиш, че капацитетът на местни управляващи е достатъчен, надценяваш ги доста…

Учителската стачка показа, че европейският поврат в душите ни вече е назрял

Учителската стачка е на път да свърши. Впрочем, не се знае какво мислят стачкуващите още учители по училищата, понеже медиите услужливо не казват нищо по този въпрос. Те говорят и пишат само за изборите: заети са да описват триумфите на "батбойковистите". Немат време за друго, миличките...

Знае се едно: синдикалните лидери предадоха стачкуващите и позорно клекнаха пред управляващите. Говоря за Тренчев и за Желязко, за ревльото Желязко. Дето рева на всеки митинг като пускаха песента "Учителко любима!". Пък после не се посвени да забие нож в гърба на любимата си учителка. Всичко било театро, така ли?!

Всяко българско надигане е свършвало позорно: с измяна, с малодушие на водачите особено, с предателство. Така и сега. Но независимо от това морален победител в тази историческа стачка е онеправданият български учител. Не триумфиращото правителство, а учителите победиха. Нищо че Станишев си мисли, че е обратното: това момче изобщо може ли да мисли?! Той бил "победил", сиреч: разрухата в българското образование продължава! И каква победа е това? На това му викат "Пирова победа"...

Първо, учителите победиха, защото показаха нечувана смелост, решимост и себеотрицателност. Те стачкуваха месец и половина. Месец и половина стотина хиляди учители на нашите деца останаха без заплати и доходи: и това било възможно по нашите краища! Имало значи и идеалисти из родните български простори! Пък нека мизерниците да обвиняват българския учител че бил стачкувал за... заплати. Не, за друго стачкуваха нашите учители, но някои не могат да разберат какво е то. Но въпреки това нашите учители дадоха един урок по благородство и гражданска чест на цялата нация. Това е нещото, заради което те жертваха така много. Затова учителят днес е победителят, не Дмитриевич...

Учителите показаха непреклонна воля за промяна. Правителството показа, че не желае никаква промяна. Че ни баламосва само с пороища от нищо не значещи думи: погледнете какви мъгляви "проекти за споразумения" предлагаха другарите! Правителството показа на цялото общество, че пази единствено статуквото, сиреч че иска катастрофата на образованието на българската младеж да продължи. В нормалните страни правителствата, които си позволят да покажат така явно, че работят срещу обществения интерес, си ходят немедлено! И тия, нашите, ще си ходят, ама преди това бързат да направят още някоя и друга поразия...

Чухте ли, управляващите така се изплашиха от учителите, че Станишев освен че огради с железа и Парламент, и правителство, и Президентство, но и стигна дотам в страха си, че бил поръчал спешно 30-тина специални коли с водни струи и бронетранспортьори, та да разгонват за в бъдеще масови демонстрации в

157

столицата?! Сиреч пак това тяхното, добре известното, комунистическото: "По-добре танковете да дойдат..." Тия наистина са непоправими: но щом така ги е страх от учителите – съвсем мирни, възпитани, кротки хора - представете си как ги е страх от разгневения народ! Българи и българки, не е ли време вече да се разгневим?!

За учителската стачка, която протече пред очите ни, един ден ще се пише в учебниците по история. Българските учители показаха, че са истински европейци. Че са достойни граждани на Европа, които искат достойнство, които държат на правата си и се борят смело за тях. Които са способни на бунт за повече права и човечност – като французите, като германците, като унгарците, като чехите. Тази е същността на европейския свободолюбив манталитет. Българските учители показаха, че на никаква цена повече няма да търпят униженията. Те показаха, че единствената им мисъл е грижата за бъдещето на нацията. Затова да кажем с признателност: чест и слава на нашите учители! Тяхната морална победа е призив за освестяване на задрямалата нация. На всички ония, които не си мръднаха пръста да ги подкрепят. Нашите учители са нашите съвременни будители – и затова те са гордостта на България!

Да, приятели, нашите учители с примера си показаха, че европейският поврат в душите ни е назрял. И ако този поврат овладее и душите на другите съсловия, то България ще стане съвсем друга. Иска се малко смелост, иска се непримиримост спрямо недъзите. Иска се непримиримост спрямо арогантността на управниците. Иска се и повече честност. Иска се най-вече решимост за свободата. Ако мнозинството от гражданите по примера на българското учителство по-скоро узрее за този поврат, България наистина ще стане съвсем друга. Ще стъпим на краката си най-сетне след десетилетията страшни унижения. Дай Боже да дойде по-скоро този миг...

05 ноември 2007, понеделник

1 коментар:

Иванов каза: Статията ми хареса, да е казвам, че ме вълнува пряко. То може и затова да ми харесва...Дявол да го вземе, не е ясно дали изобщо свърши стачката или трябва ние да свършим, че да

свърши и тя?!В този смисъл тя никога няма да свърши – през тези близо два месеца учителите показаха какво

мислят за управлението в образованието и държавата, казаха онова, което беше таено от много години. Всичко това беше изречено (извикано) на висок глас и с вдигната глава защото те знаеха че са прави. Точно за това толкова дълго имаха сили да издържат, макар финансовият и йерархично-професионалния натиск да беше голям и безпардонен. Нагъл!

Едно лице беше споменало за Халеевата комета... май се оказа право това лице, даскалите заплашително озариха със светлина коалиционната нощ, и предизвикаха страх у безбожниците и досада и разтакаване у Инквизицията.

Дано не чакаме още 76 години за следващата учителска изява. Иначе, както се казваше в един български филм “… ще ми стане лошо".

Лявата и дясната позиция спрямо учителската стачка

Наистина е много важно да се съпоставят тези две принципно различни позиции, та да се откроят фундаменталните различия между тях. И то тъкмо по един такъв специфичен обществен феномен, какъвто са учителските протести и искания. Защото щом като едно такова общо взето търпеливо и алтруистично съсловие, каквото е учителството, е предизвикано да предприеме толкова решителни и дори отчаяни действия по отстояване на правата и на достойнството си, то явно са накърнени негови най-същностни и базисни интереси. Което предпоставя и изследователското предизвикателство да се вникне по-дълбоко в случващото се с оглед схващане на неговия автентичен смисъл.

В дните на стачката медиите гъмжат от повърхностни и открито манипулативни писания на самозвани "експерти", които дават меродавни, но също толкова и кухи мнения. Няма конкретно да се спирам по-подробно върху този баласт, за да не отежнявам анализа си и заради неговата чистота.

Да тръгнем от това, че учителската стачка е действие по отстояване на някакви колективни или съсловни права. Примерно право на живот, право на достойно човешко съществуване. По начало това е индивидуално човешко право. Ала тъй като хората, упражняващи тази професия, в своята общност се чувстват застрашени, индивидуалното право прераства в съсловно, в колективно. И тъй като учителите си имат синдикални организации, призвани да защищават техните професионално-колективни права, самото явление учителска стачка, и то с искане за повишаване на заплатите, се разглежда като... "ляв феномен". Защото лявото по принцип е загрижено за общности, то игнорира индивидуалното за сметка на колективното. От друга страна пък искането за "преразпределяне", за "социална справедливост", настояването "държавата нещо да даде" на това или на онова съсловие, съдържат в себе си безусловна

158

лява тенденция. Самото очакване държавата да реши тези проблеми на съсловието чрез преразпределяне на общия продукт е ляво по същината си очакване.

Парадоксът обаче е този, че и правителството е ляво, понеже съвсем ляв е министър-председателят, което означава, че лявото стачно искане на учителите би трябвало безпроблемно да бъде задоволено от управляващите, носители на същата лява социално-политическа и икономическа нагласа. Виждаме обаче, че правителството до момента се инати, прави се на разсеяно, а пък левият министър-председател се преструва на “десен”, понеже не е склонен току-така да даде повишение на учителските заплати. И лъже най-безсрамно че нямало откъде да се вземе та да се даде. И то при положение, че самият той в програмата на правителството е заложил същите леви лъжливи пожелания и обещания. Ние, впрочем, сме свикнали у нас нещата да са невъобразимо объркани, така че нека за момента да не се чудим прекалено на този външен, а иначе съвсем закономерен парадокс.

Дясната трактовка на исканията на учителите се свежда до принципното разбиране, че проблемът няма да се реши чрез искане за получаване на по-голям дял от "общата баница", а само чрез качествени реформи и промени на самите основи на тази толкова важна социална сфера. Първо десните по начало смятат, че доходите могат да растат само след като се създадат и постоянно се насърчават факторите за растеж на икономиката и на производителността на труда. Защото да има нещо за преразпределяне, то трябва по-напред да бъде създадено и произведено. Ето защо десните политици не насърчават такава психология на "разпределящата справедливост", а търсят по-фундаменталните причини за всеобщ подем, в резултат на който ще се увеличат и средствата, отделяни за тази жизнено важна социална сфера. Но след като страната кажи-речи вече 6 години се управлява с леви лъжи и обещания (оказа се, че у нас дори и царят е ляв, кажи-речи всички са леви, и удобната опозиция – Атака – също е лява!), то в този момент недостатъчния темп на растеж и дори забавянето му неумолимо водят до ескалацията на такива искания. Поради което лявото правителство трябва да си плати за лъжите, трябва да обере и всички негативи на своята принципно сгрешена управленска стратегия и философия. Затова в този момент десните подкрепят по същество левите настроения на учителите и исканията им за получаване от държавата на по-голям дял от общия продукт. Пак парадокс, но както казах у нас парадоксите са всекидневие.

Левите управници, подложени на такъв по същество ляв натиск от страна на учителството, трябва да отстъпят и ще отстъпят – макар да знаят, че след това и други слоеве ще се надигнат за по-високи заплати. А пък левите традиционно държат високи доходите само на близките до властта или вътре в самата власт прослойки – примерно това на държавната бюрокрация, на полицията, на военните. Това вероятно е рефлекс от предишните години, когато онази система се крепеше единствено на тези привилегировани прослойки. Лявата лъжа – "Гласувайте за нас, ние на всички ще дадем и за всички ще се погрижим!" – тук блясва с цялата си откровеност именно като лъжа.

Десните у нас управляваха в доста кратък период, в който трябваше да решават насъщните и най-нетърпящи отлагане проблеми за реформиране на икономиката, за приватизацията, за финансовото оздравяване на страната, за промяна за гео-стратегическата ориентация на страната ни към западната ценностна система и към нейната икономическо-политическа общност. Поради което нямаха възможността да отделят подобаващо внимание на такава деликатна сфера, каквато е образованието. Която, впрочем, изисква много усилия и дързост за принципно преустройство и промяна на самия дух, царуващ вътре в тази по същество духовна сфера на живот. Тъкмо дойде времето онова дясно правителство на Костов от 1997-2001 г. да може да пристъпи към отделяне на по-специално внимание на съпътстващите икономиката сфери, дойде време за избори и нашият паникьосан избирател избра лъжливия популист Симеон. В резултат на което у нас спряха всякакви реформи, а управляващите се отдадоха на невиждани злоупотреби. Поради което проблемите в образованието ескалираха, а унизително ниският социален и жизнен статус на учителите падна под всяко допустимо ниво. После дойде и мислещата за всичко друго, най-вече за далаверите около еврофондовете, но в никакъв случай не за образованието сегашна тристранна коалиция с нейните така лакоми “обръчи от фирми” около всяка от трите партии. Ето защо сега течащата учителска стачка е сигнална лампичка за това, че проблемите на тази сфера вече не могат да бъдат отлагани. Стига управляващите да не желаят да се издънят тотално, към което, както изглежда, най-неумолимо върви целият развой на нещата.

Та стачката все още си продължава. Учители с всякакви политически предпочитания и ориентации са рамо до рамо в тази борба и са изпълнени с решимост този път да доведат нещата докрай, до победа. Правителството най-цинично мълчи или се опъва, нищо че то е главният виновник да се стигне дотук. Такъв един ирационален инат ще доведе това правителство до неизбежен крах. Страхувайки се от предусещания крах, управляващите ще кандисат и ще увеличат заплатите на учителите – тази е моята прогноза за изход от затегналия се казус. Това трябва да стане през идващата решителна седмица. И с този акт – вдигайки заплатите на учителите – правителството просто ще ускори идването на своя неминуем провал. Което е справедлива присъда спрямо една толкова лъжлива управленска философия, която сама насърчава всички да искат от държавата, а никой да не мисли как да даде нещо на общността.

159

Накрая искам нещо да запитам: способни ли сме на гражданско благородство? Съмнявам се, но знае ли се: може пък да сме и способни вече. Какво благородство ли? Ами имам предвид ето сега, след като толкова време вече тече учителската стачка, някое съсловие, организация или пък дори някаква група от хора или дори отделни индивиди твърдо да заявят, че подкрепят исканията на учителите. Но да дадат подкрепата си не на принципа "Подкрепяме, но искаме и нашите заплати да станат по-високи!", а на един наистина благороден и безкористен принцип: "Нека сега да увеличат техните заплати, пък ние ще почакаме". Което е една толкова нужна ни проява на автентична и здрава гражданска солидарност.

Защото ако дадено съсловие, примерно лекарското, заяви това, по този начин ще бъде обезоръжено правителството, което, както забелязвате, твърди: "Няма пари, всички искат, да дадем на даскалите значи да вземем от другите". И по този начин настройва съсловия срещу съсловия, провеждайки на дело римско-комунистическа теория "Разделяй и владей". И го твърди най-нагло и то при положение, че тъкмо работа на самото правителство е да определя приоритети. Т.е. за известен период на преден план да е развитието примерно на образованието, за друг период предимство да се отдава на други сфери. Но явно такива като Станишев дори не знаят до какво се свежда работата им, понеже тия млади “надеждни другари”, както е известно, никога изобщо не са и работили някога и някъде: те с раждането си са предопределени за "ръководители". И щом правителството не си върши работата, то явно ние трябва да му я вършим. Което значи, че ние, гражданите, сами примерно да заявим: "За известно време признаваме предимство и приоритет на образованието и на учителството, понеже съзнаваме, че тази сфера е от особен обществен интерес." Възможно ли е у нас да се случи такова нещо, способни ли сме на такива себеотрицателни прояви на гражданско благородство?

Много ми се иска да сме способни на такова нещо, което ще покаже, че сме на път да узреем за демокрацията, която с други думи казано означава "самоуправление". Ако покажем, че сами можем да се управляваме, ще поставим динамит в самата основа на олигархичния строй, понеже ще се окаже, че на народ, който е способен сам да се управлява, господстваща и "ръководна" олигархия изобщо не му е нужна. А това няма как да не доведе до известни благотворни промени дори и в съзнанието на хората, които са в основата – така или иначе – на всички други промени. Ето, ако някое съсловие има доблестта да заяви: "Ние се отказваме сега от претенции, нека този път учителите да бъдат подпомогнати, те имат по-голямо право да искат увеличение на заплатите!", то това може да бъде и пример за други съсловия да заявят същото. А пък тогава Станишев няма вече да може да настройва едни срещу други – и така да прецаква всички!

Но това показва само едно: битката този път ще бъде истинска, щом са пуснати в действие такива отвратителни прийоми за напълно нечестни изнудвания от страна на правителството. И ето мъдрият извод, който управниците искат да ни внушат, сякаш сме тикви, а не хора: най-разумно е да си стоите с мизерни заплати, та да сте си спокойни и да сте доволни. По-големите заплати и пенсии ще ви доведат до големи грижи как да си харчите парите, те също са и взривоопасни: затова си мълчете в мизерията, понеже с нея сте си свикнали. Недейте да гледате това, че даже и в Африка заплатите са по-високи: ние може да сме бедни, но пък за сметка на това сме си щастливи! Румънците даже взимали по-големи заплати, ама пък цените са им много по-високи, от което излиза, че ние сме по-богати дори и от тях! А пък ние може да сме с най-ниски заплати в цяла Европа, но пък сме и с най-ниските цени, което трябва да е извор на нескончаема радост. Току-виж излезе, че сме и по-богати от европейците: защото сърцата ни са по-богати! А пък да ламти човек за пари е долна работа. И т.н., и т.н., какви ли не простотии може да се прочетат тия дни по манипулиращите медии, загубили вече всякакъв срам. И ето, като капак на всичко, дори и работодателите удариха едно рамо на правителството, поставяйки ултиматум: никакво увеличение на никакви заплати! И на никакви пенсии! Тоест господстващата олигархия си каза тежката дума, та да разберат всички кой всъщност управлява тази страна!

Разбира се, всички тия приказки са пълни глупости. Опитват се да насаждат абсолютно неоснователни страхове: повечето пари у учителите, разбира се, няма да доведат до (хипер)инфлация, а поне малко ще стимулират растежа на икономиката ни. Питайте всеки сериозен икономист ще ви го каже и докаже, защото това са елементарни неща. При това тия пари за увеличаване на учителските заплати не са кой знае колко много, та да "съсипят" икономиката ни. Увеличаването на ресурса на част от потребителите води до увеличаване на цените само в затворени икономики, в които е налице дефицит на стоки. Нашата икономика отдавна не е такава. А че ще има ескалация на исканията за по-високи заплати и пенсии това е нормално. То просто показва, че сегашното правителство трябва да си иде като провалило се. Колкото по-скоро, толкова по-добре...

Защото да каже едно правителство "Няма пари!", и то при положение, че неговата задача в управлението е тъкмо правилно да разпределя ресурсите и да се грижи за приоритетите, означава че все едно казва: "Ние не можем да управляваме!". Това казва всъщност таварищ Дмитриевич Станишев като повтаря, че нямало пари, ама сам не съзнава какво всъщност казва. Което показва и доказва още веднъж само това, което всички отдавна знаят: че не го бива за работата, която сме му поверили. И значи трябва да си иде. И то колкото по-рано, толкова по-добре…

160

14 октомври 2007, неделя

Как да поставим динамит в самата основа на олигархичния строй?

В днешния брой на в-к "Про & анти" излезе моята статия "Лявата и дясната позиция за учителската стачка". Искам тук да публикувам само финала на тази статия, в който пиша за един шанс за "гражданско благородство", пропилян или пропуснат от всички нас, или поне от мнозинството. Ето за какво става дума:

Накрая искам да запитам: способни ли сме на гражданско благородство?Какво благородство ли? Ами – обществена подкрепа! Но не на принципа “Подкрепяме, но искаме и

нашите заплати да станат по-високи!”, а на един наистина благороден и безкористен принцип: “Нека сега да увеличат техните заплати, пък ние ще почакаме”. Което е една толкова нужна ни проява на автентична и здрава гражданска солидарност.

Което значи, че ние, гражданите, да заявим: “За известно време признаваме предимство и приоритет на образованието и на учителството, понеже съзнаваме, че тази сфера е от особен обществен интерес.” Възможно ли е у нас да се случи такова нещо, способни ли сме на такива себеотрицателни прояви на гражданско благородство?

Ако го покажем, ще поставим динамит в самата основа на олигархичния строй, понеже ще се окаже, че на народ, който е способен сам да се управлява, господстваща и “ръководна” олигархия изобщо не му е нужна. Че сегашното правителство трябва да си иде като провалило се. Колкото по-скоро, толкова по-добре...

Това е. Статията е писана поне преди две седмици. Тя престоя в много редакции и беше хвърлена в коша. Тя беше мълчаливо отхвърлена, естествено, и от новия, "бойковистки" или "гербовашки" в-к СЕДЕМ. Едва сега излезе в единствения останал антикомунистически вестник у нас. Но думите, с който завършвам своята статия, си запазват силата и сега. А именно: разбра се и от децата дори, че сериозна и същностна промяна към добро у нас не само в образованието, ами и във всяка една друга сфера на живота просто не може да има докато "другарите" – комунисти, царисти, ченгета-доганисти, русофили-сидеровисти, гербоваци-бойковисти и пр. – не си идат, и то завинаги!

02 ноември 2007, петък

Ще им позволим ли да превърнат страната на розите в страна на склерозите?

Най-долнопробен царски комунизъм. Това е моята най-кратка дефиниция и характеристика на поведението на т.н. "министър на образованието и науката" в правителството на т.н. "комунистическо-царско-турска коалиция". И то, забележете, на една страна, която, тъй да се рече, е член на Европейския съюз, макар че обитава – ако се съди по поведението на управниците си! – някакво най-диво и ранно мутренско средновековие.

Видяхте ли го тоя тип как се държа пред камерите снощи? Видяхте ли колко тъпи и плоски номера извъртя този тъй наречен "юрист"? Споразумение нямало, ама на основата на "договореното от петък" бюджетът спешно бил изработен и вчера дори най-тържествено занесен до Парламента: вече нищо не можело да се направи! И понеже нямало споразумение, учителите трябвало да почнат работа: "ний ще се погрижим за всеки, стига да сведе глава, стига да позволи да го поунижим и да се погаврим още малко". А унижение е даже и това, че стачка има, но вече нямало да се преговаря по учителските искания, а и споразумение за какво ни е – откъде-накъде комунист ще уважи исканията на някакви си там човешки същества?! Пък било и те да са учители – особено пък на тях: някога комунистите да са уважавали учените, умните, възпитаните, някога да са уважавали духовния елит на нацията?! Няма нищо такова, напротив, навремето започнаха кървавото си царство с поголовното физическо избиване на целия елит, сега, накрая, ще го завършат с моралното смазване на същия. Защото ясно е: за тия промяна на може да има, бивши комунисти няма по същия начин, по който няма бивши негри! Какво от това че комунистите сега се показват дори и в амплоато на царисти, на пожарникари или на каратисти?!

Тази комунистическа арогантност трябва да бъде изкоренена до дъно, повече не бива да си позволяваме да я търпим и да се примиряваме. Защото е срам, че имаме толкова мерзки управници с най-долнопробно мутренско поведение – и дваж по-голям срам е, че ги търпим! Край, конец: ако искаме да бъдем човеци, като един трябва да се вдигнем срещу тази комунистическо-царско-турско-ченгесарска мафия и напаст!

Министърът на образованието има поведение на мутра с нежни наклонности: резил, резил е това, драги сънародници! Министър на образованието е милионер, натрупал милионите си от далавери на наш гръб – аман от наглост бе!!! Премиер пък ни е един малчик с хулигански наклонности, момче за долни и мръсни поръчки: вижте с какво перверзно удоволствие управниците ни се гаврят с нашите учители вече месец и половина?! Докога ще търпим още тия разпасали се наглеци?!

161

Не трябва да се отстъпва и на милиметър ето в този момент! Напротив, натискът върху правителството трябва да стане наудържим: защото този път вече стачкуваме по съвсем морални подбуди. Не искаме да ни унижават вече, искаме оставките на унизилите ни мутри-управници, искаме тази нагла напаст да си иде. Крайно време е. Защото тя вече отврати всички: всичко свястно си стяга багажа да бяга от тази прокълната страна: страна, осъдена на комунизъм! Но от нас зависи дали ще им позволим да изгонят децата ни в чужбина, та да превърнат нашата красива страна на розите в така лелеяната винаги от комунистите страна на склерозите! Ето тия думи на милата Блага Димитрова, Бог да я прости, ми идват в този миг в съзнанието, и искам с тях да завърша...

01 ноември 2007, четвъртък

Българските учители, нашите съвременни будители

„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние”.

Думите са на гения на България Христо Ботев. Преди 133 години от страниците на в. „Знаме” той изрича пророчеството си за благоденствието на род и отечество.

Днес сме свидетели на феномен. Най-новата българска история не познава такова значимо социално събитие като учителската стачка от септември 2007 година. В есента на народното недоволство между предизборни кебапчета, екзотични „сървайвъри” и „реалити-шоута”, сред изборен туризъм и министерски седенки от мрака на безвремието се изправи гордата фигура на българския учител. Сред хулите и нападките, карикатурите и зловонията, които се изсипват върху главата му, бедният български даскал, орисан да просвещава и да сее семената на познанието, повече от месец отстоява и защитава бъдещето на България.

Отчаян жест или урок по демокрация? Последен вопъл за загиващото българско образование или достоен избор? Подозирал ли е някой, че този кротък и интелигентен човек, винаги обречен да стои над нещата и дребните житейски несгоди, ще акумулира толкова гняв, който ще върне самочувствието на цял един народ, че не е роб. Вярвал ли е някой, че не друг, а същият този даскал, отрупван с цветя на празниците на българския дух, някога ще бъде руган, заклеймяван и разпъван на кръста на властническия цинизъм, гарниран с лумпенизирано всеядно недоволство.

Той, българският учител, в когото се клеха демократични правителства, когото даваха за пример на международни форуми на знанието, на когото втълпяваха, че е приоритет, защото формира човеци, създава личности. Колко министри се кичиха с лозунги, че образованието е онова, което ни легитимира пред света! И защо днес същите тези държавни мъже оперираха своята памет и своята съвест? Защо, в разрез с всякакви европейски норми, натикаха българското образование по сокаците, като му отредиха 4,2 % от брутния вътрешен продукт вместо необходимите 5 %. Как се стигна дотам, че същите тези родители, благодарно отрупващи учителя с цветя доскоро, днес ще съдят делото му в европейските институции, защото децата на България са ограбени? Какво се случи с българските медии? Същите тези медии, захранвани с кадри от българското училище, се превърнаха в удобен за властта цензор на ония, които ги създадоха. Нещо повече – ден след ден, емисия след емисия, издание след издание те моделират и манипулират, всяват раздори, интригантстват, сеят бури в и без това обърканата и „усукана” душа на българина и я преподреждат като пъзел.

„Какво искат тези даскали?” – френетично крещят родители. „Какво искат тези некадърници, които богатеят на чужд гръб от частни уроци?” – им пригласят модерни баби. „Тия пък откъде се взеха, че искат да разбият макрорамката на бюджета?” – пророкуват финансисти. „Хем работят малко и лошо, хем не искат да се реформират” – тръбят политици. Кълнат, плюят, храчат по нас и не се свенят нито от децата си, нито от Господ. И целият този вой българският учител би изтърпял може би като своеобразен реквием, ако не бяха естетическите претенции на разложили се от самодоволство мутреси и паши. Колко грозна и отчайваща гледка са тези учителки със стари дрехи, смачкани прически и опадали зъби, понесли плакати, надуващи свирки от магазина за 1 лев и пеещи възрожденски песни! „Ами какво ще стане с българските ученици? Как ще наваксат материала? Ах, ах, ах!” – мелодраматично припява цялото войнство на административния апарат. А ехото от пустинята им отвръща: "Машаллах! Машаллах!".

Днес, в навечерието на деня на българските будители, ние, българските учители, заявяваме:1.Реформата започва в душите! Ние започнахме нашата реформа. Управляващи, свършете си

работата – реформирайте се, вместо да си вдигате заплатите!2.Искаме образованието не просто да бъде приоритет в предизборните ви програми. Искаме, както

казват европейските ни партньори, то да е мултиплициращо се. Искаме 5 % от брутния вътрешен продукт за сектора.

162

3.Щом толкова афиширате грижа за българския ученик, издръжката на всяко дете за 2008 г. да бъде 1300 лв., за да се гарантира правото му на образование.

4.Искаме увеличение на средната брутна заплата в средното образование поетапно с по 20 % от 1 ноември от 2007 г., 1 януари 2008 %, 1 юни 2008 г. Заплатата да бъде съобразена с инфлационния индекс. Правим отстъпка и се съгласяваме да се говори за брутна, а не за основна заплата. Когато постъпваш на работа (респективно сключваш договор), не те „цанят” с брутна, а с основна заплата, но... от нас да мине!

5.Матури трябва да има тогава, когато зрелостните изпити бъдат обвързани с висшето образование и са вход за него. Докато няма връзка между средно и висше образование, матурите са само параван (прозрачен) за успеваемост и са неравен старт за ученици от малки и големи селища.

6.Частни уроци винаги е имало и ще има, както има частни и държавни лекари и стоматолози, както има частни и държавни фирми. Учител, който дава уроци, като всеки друг гражданин на Република България, по законите на страната декларира доходите си с данъчна декларация пред финансовите органи, а не пред директора на училището. Частният урок е гарант за качество, защото как един седмокласник да създаде трансформиращ преразказ, когато жанрът не се изучава в рамките на учебната програма. Българските деца са умни, но не са пророци. Някой трябва да ги учи на пророчество.

7.Външно оценяване на този етап не е възможно, защото категоризацията на българските училища е процес, чийто край се свързва с 2009 година. Всеки, който ще оценява, преди този процес да е приключил, нито ще оценява, нито ще е външен.

8.Делегираните бюджети са нещо много хубаво. Има български училища, които отдавна работят на такъв принцип. Но критериите са неясни. Ако две училища имат еднакъв брой ученици, а учителите в едното са по-квалифицирани от тези в другото, ще получат ли по-знаещите и можещите адекватен паричен израз за интелектуалния ресурс, който представляват. Кой и кога ще изработи тези критерии? Прекалено много пари остават и в общините, особено в големите.

Скъпи сънародници, българи! Нашата стачка започна с финансови искания. Опитваха се да я неглижират, да я впрегнат в партийни кола и да я развяват по площади – нищо не излезе. Днес нашата стачка е нещо много повече – тя е вик за осъзнаване. Допуснахме грешки, натрупахме стачен опит. Някои не издържаха, други не ни разбраха, за трети не съществуваме, за Българската православна църква, капсулирала се в себе си, вероятно вече сме покойници.

Велик българин е казал, че за да я има България, първо трябва да се създадат българи. Не убивайте българите, за да я има и България.

Честит да ни е празникът, скъпи български будители!

Написали: Учителите от Търговска гимназия – Бургас

31 октомври 2007, сряда

Най-решаващ момент в битката за достойно бъдеще на нацията

След като, по съвет на умния и модерно мислещ Николай Василев, правителството чака цели пет седмици учителската стачка да "спихне", и това, разбира се, не стана, тогава му се наложи да се опре на добре проверените стари комунистически способи за уталожване на енергията на бунта. А именно: да нареди на своите хора сред учителската гилдия, дори и на синдикални лидери по места, покрай гласуването за и против споразумението, да разделят учителите, да ги настроят едни срещу други! Принципът е добре познат: "Разделяй и владей".

Да всеят раздори сред учителството, та да почнат да превземат крепост след крепост, разбира се, било чрез данайски дарове, било чрез най-отровени предателства - наша отколешна българска склонност! - било чрез сплашване и груби инсинуации, това е гвоздеят на тази тактика. Сиреч правителството заложи на добре проверената комунистическа тактика "Превземи крепостта на врага изотвътре!". И така "изотвътре" почнаха да превземат крепост след крепост. За чест и хвала на учителството мнозинството не се огъна. Но коварната тактика продължава да се прилага и всички надежди вече се възлагат на нея. Целта е учителите да бъдат натикани обратно в недостойнството и мизерията, та да не дават повече "лош пример" на своите ученици, на гражданството, пък и на другите съсловия. Понеже непростимо е учителите да вдигат смело чела като свободни и достойни хора, като възпитатели на младежта и като граждани!

Сега във всяко училище вече се води жестока битка отвътре: учители срещу учители, шепата верни на "Партията" учители срещу непокорните и горди люде, които измиха срама от лицето на българския учител. В тази битка за управниците ни всички средства са позволени. Най-напред партията заложи на лицемерието: уж "грижата за учениците" бил светият мотив да се тръгва на работа, да се изменя на стачката, да се предават трайните интереси не толкова на самото учителство, ами на самата нация и на младите хора в нея. С което предателите само показаха низката си нравствена същност и природа: за комунист морал няма! Не е имало, няма и няма да има: погледнете го Серьожка Дмитриевич, та да усетите

163

какво точно имам предвид. Нему и на челото е написано че е фалшив безскрупулен "малчик" с хулигански наклонности, от който може да се чака всякаква низост...

Къде се скриха Желязко и Константин, какво стана с тяхната демонстрация на загриженост за интересите на българските учители и на младежта?! Дали пък не ги купи правителството, та така млъкнаха?! Повече нямало да преговарят, щото, представете си, "лошите учители" не кандисали на мъглявото и унизително споразумение и ги обидили: ами като няма да преговаряте, разпускайте синдикатите, и ставайте и вие обикновени граждани! На обикновена българска заплата или пенсия: Тренчев вече не е ли за пенсия?! Те само двамата с Доган останаха неуязвими на всички бури, това нещо да ви говори: като в яка скала се разбива всяка вълна, щом е насочена към богатирите от ДС!

Сега е моментът да се удържи, ако сега се прекърши, ако се поддаде на мижави данайски дарове, ако клекне, учителството няма да стъпи на крака десетилетия, а агонията в образованието ще продължава. Правителството демонстрира престъпно безхаберие и пълно нежелание нещо да променя: на тия, на нашите управници, мислещи и образовани млади хора никога не са им били нужни. На тях са им нужни само унизени, послушни и покорни хора, не граждани. Учителите трябва да издържат на колосалния медийно-правителствен натиск, на който са подложени: от достойнството не трябва да се отстъпва на никаква цена! Няма нищо по-ценно от него: нека да докажем на нашите арогантни управници, че сме непримирими срещу недъзите и искаме реформата в образованието най-после да започне. Защото всяка реформа започва и се движи от т.н. "човешки фактор": унизени възпитатели не могат да възпитават достойна и граждански активна младеж. Ако образованието наистина стане приоритет, то едва тогава тази сфера ще започне да привлича най-кадърни и стойностни хора за учители и възпитатели. Всичко друго е мимикрия, в която правителството иска да ни държи, защото българското образование наистина им е последната грижа. Те го показаха това по най-очебиен начин. Тия мислят само за своите бизнес-интереси, трябва да забогатяват, грижат се за своите обръчи от фирми, грижат се за далаверите си, сега им е паднало, докато са на власт, нали така, таварищ-министър Вълчев?

За да удържи докрай волята си за промяна, учителството трябва да не се отказва от нито едно свое искане по време на стачката, например от искането си за оставка на министър Вълчев, пък и на седенкаджията Орешарски. Тук вече трябва да натисне и гражданското общество: ако простим за тежките щети, които тия двамата с протакането си по време на стачката нанесоха на страната, не само на образованието на младежта, то това означава, че си заслужаваме участта. Тия министри трябва непременно да изгърмят като бушони, а ако малкият (Станишев) упорства и ги държи, и правителството трябва да си иде. Това са правилата на демокрацията: демокрация има само тогава, когато гражданите, демосът, е изпълнен с непримиримост спрямо злоупотребите, некадърността и безхаберието на управниците си! Ако им простим сега, това значи че се определяме сами като недостойни за демокрацията. Има ли някой, който още се съмнява в некадърността на лицето Вълчев, подвизаващо се като министър на образованието?!

Дойдоха решаващите мигове. Днес-утре излизат на улицата преподавателите от висшето образование и учените от БАН. Крайно време беше да подкрепят учителите. Учениците пък излизат на протест срещу матурите, и тях трябва да подкрепим. Утре, в Деня на будителите, всички, които искаме поврат в духовната област, трябва да сме на улиците. Сега е момента за провеждане на мощен национален митинг. Синдикатите издайнически мълчат и са се свили, щото изглежда ги купиха. Купиха лидерите им. Гражданството, всички ние, трябва да подкрепим своите учители, да подкрепим духовния елит на нацията ни. Иначе ще докажем и че като нация сме нефелни и не ставаме. Срамота е че безучастни гледаме с очите си екзекуцията на българското образование и пръста си да не мръдваме даже! А точно това става пред очите ни вече месец и половина, ако не и два: срам и резил!!! Освестете се, хора, не се опозорявайте тотално! Да покажем, че сме народ, а не стадо: крайно време е!!!

Ще завърша с това. Нещо като призив: Братя и сестри български учители: бъдете твърди и непреклонни в най-решаващия момент на

най-величавата битка за достойно бъдеще на нацията!

31 октомври 2007, сряда

2 коментари:

Анонимен каза: Единствено учителите озверяха. За пари те ще сринат бъдещето на децата. Проклети да са! 31.10.07 09:58

Ангел Грънчаров каза: Това може да го каже само най-прост, нагъл и твърдоглав комунист...

Граждани, разберете: учителят-роб възпитава ученици-роби!!! Докога?!? Защо???

164

Неуспели стачки в Европа е имало и ще има – когато правят локаут, когато проявят твърдост управници като Маргарет Тачър например и т.н. Но българската учителска стачка ще бъде сломена както Троя – с дървения кон на синдикатите. Тези, на които вярвахме, които ни “вдигнаха”, за да ни предадат и прецакат. Колко абсурдно и тъжно!

Каква огромна енергия, какво доверие трябваше да се срути?! “Достойният” ни труд от стачните лентички ще се превърне в жалко спазаряване. Големите държавни мъже Серьожа и Ахмед ни казаха колко нищожни са нашите усилия, колко некомпетентни и незначителни сме. Ние им показахме колко голям потенциал носим у себе си, как може да се стачкува интелигентно с остроумни лозунги, усмивки, песни и стихове. Срещу духа ни те възправиха цинизма на отлагането и желанието да ни пречупят с глад – като обсадена крепост. В надменността си те не сплашват, че можели дори да ни намалят заплатите! Съветват ни да вземаме подаянията и да бягаме!

Те не са очаквали че даскалът може да прояви солидарност и да заяви че съществува. Затова ни противопоставяха на родители, на работници и служители. Затова ни унизяваха ту като печалбари, ту като некадърници, ту като маргинали. Тези господа не се интересуват от това, че учителят-роб възпитава ученици-роби. Защото опростачването на нацията ги обслужва отлично. Интелектът винаги е будел подозрение. Гордостта е стряскала.

А достойнството, уви, може да се “напазарува”. И за да са сигурни че са били щедри, те ни посъветваха да се върнем в клас “с гордо вдигнати глави”. Може би за да кажем на младите, че който се е осмелил да поиска човешко възнаграждение, ще бъде смачкан с изпитания принцип “Разделяй и владей”.

Ако урокът, който трябваше да има за тема човешкото достойнство, бъде провален не без наше участие – от умора, изнемогване, малодушие или бедност – тогава организираната надменност на парвенютата ще триумфира. И афишираният приоритет “образование” ще остане само едно байганьовско намигване на властта. А обществото ще чака “златни яйца” от своите млади хора, без да е положило труда да възмезди най-важния труд: който създава морала и знанието.

Все едно да живееш с илюзията да си купиш качествени стоки от магазините за един лев. Да натовариш с очаквания бедните учители да мотивират деца, да им дават ума и сърцето си, е опасна илюзия, която засяга националната ни сигурност дори. Нали американската максима беше: “Като си много умен - къде са ти парите?” Как така двете неща могат да бъдат разделени изкуствено. С аргументи за времетраенето на нашия труд, за отпуските, и прочие профанизирани съждения, охотно насърчавани от властниците. Същите, които издигнаха заграждения пред онези, които им хвърлиха само книжни лястовички, но бяха заклеймени като “деструктивни елементи”.

За комерсиалните души на управниците е важно само едно – личното удобство и просперитет. А коренните интереси на нацията са на най-заден план.

Затова те се презастраховат като обвързват някакви си 200 милиона с хиперинфлацията, която щели да предизвикат даскалите. Френските корвети и шведските самолети, депутатските 44% към възнагражденията, и т.н и т.н. не водели към икономически апокалипсис.

Ако по времето на Симеон Велики България е била страна на духа, сега е просто страна на “разчета”, на скъпите хотели, лъскавите лимузини и нискочелите кормчии в тях. Благоговението пред учителския труд е отстъпило на недооценяване, на пренебрежение. Образованието у нас беше проядено от търгашеския нагон, от чувството, че всичко се продава и купува. Всякакви скудоумни учебници, всякакви дипломи, всякакви там “имиджи”, авторитети и лесни слави...

Може би утре велможите ще искат да ни поздравят за Деня на народните будители или 24 – ти май с лицемерни слова?! Но ние трябва да отхвърлим тартюфщината им. Защото подигравката им изкопа пропаст помежду ни. И ние винаги ще я съзираме – особено когато се опитват да флиртуват с нас.

Държава, в която полицаят и шофьорът са национален капитал, а учителят не е, горко й! Защо не отделят труда на по-можещите лекари, юристи, журналисти? Защо само учителите ще бъдат вкарвани в категории, нали хората навсякъде са различни? Здравето на нацията ли е процъфтяло, справедливостта ли се е възвърнала, четвъртата власт ли е станала морален коректив на обществото? Кой тинейджър мечтае да поеме по благородното поприще на преподавателя? Защо не виждаме наплив?

Диференцирайте заплащането на министрите, на полицаите, на военните! Мерете с един аршин! Нека най-можещите, най-първите ни хора да се ангажират с учителската професия. И как ще ги привлечете, господа? За да достигнем икономическия разцвет на Ирландия, например. Или както винаги ще сме скъпи на триците и евтини на брашното?

(Стачкуващи учители от ПТГ "Иван Райнов" – град Ямбол с нищожни корекции от мен, А.Г.)

Тъжно слово за учителя

Текстът, който имате възможност да прочетете по-долу, съм написал през далечната 1985 година, когато съм бил млад учител (няколко месеца след написването му ще бъда избран за асистент

165

по философия в ПУ "Паисий Хилендарски"). Тия дни, ровейки се в архива си, намерих тази статия, която тогава, разбира се, не беше публикувана – и не е могла да бъде публикувана. Реших да я сложа в новата си книга, наречена ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ. За мен лично интересното в нея е това, че сякаш е писана вчера – а са изминали 25 години, цял четвърт век оттогава! И понеже наближава 24 май, празникът на просветата, духовността и културата, та ми се струва уместно да ви предложа онова, което съм писал преди толкова години:

Уважаеми читателю, Учител е голяма дума и велико понятие, при споменаването на което по-високо трябва да се издигне гръдта, да затрепти нещо вътре в нас. Учител е понятие, изпълнено с висш духовен смисъл; малцина са личностите, които с живота и с деянията си са заслужили признателността на поколенията, изразявана с признаването им за учители, за истински учители.

Учител – това е духовен водач, над който не може да стои никой друг. "Учителю!" – така са се обръщали с благоговение към Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Конфуций, Буда, Христос! Малцина са ония велики мъже, които са изпълнили с най-съкровения духовен смисъл понятието учител. Първоучители на славянството са Кирил и Методий! С "Учителю!" са се обръщали към своите най-велики люде признателни поколения, племена, народи и дори човечеството като цяло. Авторитетът на тези учители е свещен - а това са духовни пастири, герои на вечния дух, апостоли на мисълта и словото, първостротели на учения и духовност. Жалък е народът, който не е имал личности, достойни да бъдат наречени негови учители; впрочем, едва ли има такъв народ. Жалък е и отделният човек, ако няма към кой да се обърне с "Учителю!", ако няма водител в безкрайните пространства на човешкия дух, където времето е спряло, където царува вечността...

"Но, моля ви се, за какво път говори този?! – ще каже някой. Нали се готвеше да говори за учителя, т.е. за това, което всички ние наричаме по-просто и непретенциозно "даскал". Какви са тези фантасмагории – "призваните", "духовни пастири", "вождове на безсмъртния дух" и прочие малоумия?! Е, вярно, учител понякога се пише и с главна буква, но това е в преносен смисъл, а тук нали щеше да става дума за учителите, за даскалите, както ги нарича нашият народ? Какво се заяжда този с нас, подиграва ли се с нас, като обърква понятията ни: едно било "даскал", друго – "учител"?! Не сме толкоз прости, и ний знаем, че понякога учтиво или в тяхно присъствие наричаме и даскалите "учители". Но това е, така да се каже, само защото така е прието по-културно да ги наричаме; даскал е малко остаряло и понамирисва на диалектизъм.

А какъв духовен смисъл да има в понятието "учител", при това "висш", "велик", бе, другари, ето това не мога да разбера?! Няма такъв смисъл, учител е просто професия, при това не е Бог знае каква професия, днес всеки може да стане учител, ама не искат. Да ме извиняват, но учители в днешно време стават ония, които на нищо друго не са способни, а способният учител ли ще ти стане?! Да не му е изпила чавка ума?! Да си трови само нервите с днешната младеж, и то за какво?! Не са им чак толкова големи заплатите, по-скоро са малки, а кой сега работи за нещо друго освен за пари?! За голото уважение ли; мерси, благодаря, не щем, на друг го дайте! Едно време уважаваха учителите, но какви учители имаше тогава – строги, взискателни, мало и голямо ги почиташе. Но си вършеха работата и затова и до днес ги помнят, благодарни им са, макар че и ни биеха тогава, но ни биеха за наше добро.

А сега какво?! Днес даскалите са меки, мекушави, шушумиги, много-много не изискват от учениците, вземат си часовете и бягат в къщи. Като притуриш към това, че съвременната младеж се занимава с какво ли не, само не с учене, какво се получава? Никой не знае докъде ще стигне тая, както е потръгнала: младите не учат и не им се учи, даскалите вдигнаха ръце и се отказаха да ги учат. Абе то нанякъде ще избие, ама знае ли се?! Какво приказвам, то вече е избило, само че ний като слепци не го забелязваме..."

И така нататък, и прочие, и ала-бала ще каже нашият масов съвременник като чуе един опит за прослава на учителите в негово присъствие; няма начин да не реагира така, всички така реагират, празни приказки днешните хора не търпят.

Започнах с висшия смисъл на понятието учител неслучайно; противопоставих го на ширещото се мнение и представа за учителите, битуваща в масовото съзнание, нарочно, преднамерено. Това ми дава възможността да навляза по-дълбоко в проблема, който ме интересува.

В печата вече се появяваха не веднъж отзиви за това, че студентите у нас не желаят да стават учители след като завършат; бяха привеждани мнения на студенти, който твърдяха, че ще станат учители само в краен случай, т.е. ако не си намерят някоя друга работа. Всички се чудят как да се отърват от нерадостната перспектива да станат учители. Това е явление, за което се крие непривлекателността и непрестижността на учителската професия – и, съоветно, по-високата престижност на другите начини за реализация на младия специалист. Не разполагам с точни данни, но безспорно е също така, че отливът на мъжете от тази професия е безспорен факт: тя става все повече женска, което също не е трудно да се обясни.

Защо престижът на учителската професия така рязко спадна и не престава да спада? - това е първият въпрос, над който си струва да се замислим. Мое мнение е, че търсенето на неговия отговор не може да се осъществи ако не се запитаме и за това на какво се дължи изменението (да употребя тази

166

индиферентна, неутрална дума) на значимостта и ролята на училището в нашия общокултурен и духовен живот (някога то е било средоточие, а сега е периферия). Това е един процес, в резултат на който – независимо от нарастването на значимостта на образованието за реализацията на индивидите! – на училището все повече се гледа като на най-архаичния културен институт на обществото с най-консервативните начини на въздействие, а това не може да не доведе, разглеждано в най-общ смисъл, до формализирането на учебния процес и изместването най-вече на неговия възпитателен компонент от силните конкуриращи центрове за култура и въздействие – радио, телевизия, кино и пр. Престижът на училището за кратко време девалвира, духовният му авторитет се стопи в очите на младото поколение, което си намери на друго място своите идоли, на които да се покланя. Но това е нещо естествено, след като училището не може да им даде нещо, с което трайно да ги привлече и ангажира.

Младите започнаха да гледат на училището като на нещо, свързано с неприятни емоции, подчинение, нещо допотопно, нещо, с което си принуден да се съобразяваш, но не от свободна воля, а заради външна необходимост, другояче казано, училището стана "необходимото зло", или, ако мога така да се изразя, едно ужасно и анахронично демоде. Всичкото това неблагоприятно отношение към училището се пренесе върху фигурата, която в съзнанието се асоциира с него, а именно, върху учителя. Без да разбере как стана така, учителят пое върху плещите си невероятно тежък товар: да се опитва да съхрани авторитета си – някогашния! – а заедно с него и социалния престиж и културната функция на самото училище, и то в парадоксалната ситуация, в която се оказа. Тоест наложи му се да запази формата на едно изтекло съдържание, кухата форма на педагогиката, непроменена от Ян Амос Коменски насам, в един модерен и из основи променен свят.

Още тогава, когато всичко това само започваше (преди, да речем, 15-20 или малко повече години) са били необходими спешни мерки, а не това бавно и с носталгия към "златното минало" нагаждане, при което мнозина учители станаха просто смешни, крачейки с празно достойнство под излинялата форма да старото си одеяние. Така се появи масово-психологическия образ на парадоксалиста-учител, на абсурдната фигура, наречена учител: ретроград, допотопно чудовище, с което никак не можеш да се разбереш, дилетант в ерата на революционизираното знание, който бълва тривиални и досадни неща, но за сметка на това е смешно-горд, с незнаеща какво иска маниакална претенциозност, повърхностен и малко прост, но за сметка на това недопускащ възражения и съмнение в някакво свое илюзорно "духовно превъзходство".

Явно е, че в тава ситуация това последното изчезна яко дим, или не, по-скоро доби комично-състрадателните си очертания в критичния поглед на масовата психика. Така постепенно израсна прословутата стена между педагог и "учещ се", която никой дълго време уж не забелязваше, но която едва днес започва да боде в очите. Става дума за неразбирането между учител и възпитаник, за несъответствието между това, което търси и е потребно на втория, и това, което може и което смята, че трябва да му даде първият.

Междувременно педагогиката – това най-инертно образувание на света! – дъвчеше старите и непоклатимите си истини, без да подозира духането на нови ветрове в социо-културната действителност и преломът в психиката на съвременното младо поколение. Не е нужно, от друга страна, да споменавам какво ставаше в коридорите и мрачните канали на образователната институция с нейния бюрократизъм и назадничавост, просто защото там не ставаше и не можеше да става нищо; покоят, яростното пазене на статуквото беше смисълът на тяхното съществуване.

Но на предния фронт на това стълкновение, което тук се опитвам да щрихирам, си остана немощната фигура на педагога-учител, живеещ със старите си разбирания и невъзможността си да вникне и да разбере това, което ставаше в душите на очакващите съвсем друго отношение и нов подход негови възпитаници. Които, впрочем, бяха и първите негови безжалостни обвинители и съдници!

И така, на застаналия "на дулото на димящия топ" учител не помогна никой – ни общественост, която, както често става у нас, изчакваше да гледа сеир, ни психологическа наука – има ли изобщо такова нещо у нас?! – която сладкодумно бърбореше за вечните си проблеми, ни инстанции, които само бдяха нещо да не се промени.

А след това дойде паметното време на училищните конфликти и сътресения, като че ли изневиделица: кой знае защо учениците станаха толкова вироглави, нямащи страх от нищо, непокорни и Бог знае какво искащи. не искали да учат, неуважаващи никой и нищо, разпуснати и не знам си какви още – зачестиха наказанията, изключванията, дори съдебните процеси за побой на учител над ученик – и обратното, но по-рядко! – и, слава Богу, че бяха забранени телесните наказания, иначе кой знае докъде щеше да се стигне. Дисциплината в училище стана химера, покоят в него премина в движение, но от всичкия шум нещата малко се промениха.

А горките учители разбраха, че от овехтелите им прийоми и методи нищо не остана, свиха се и останаха сякаш със зяпнала от удивление уста да чакат, като същевременно поизстина рвението им да се налагат и да се опитват да върнат "доброто старо време", когато учениците били други, а именно, послушни, четящи, уважаващи, вежливи и пр.

167

(Следва)

Учителстването като свещенодействие

Текстът, който ще последва, е продължение на статията Тъжно слово за учителя; всъщност, следващото по-надолу е продължение на текста от една и съща голяма (дълга) статия за списание, наречена тогава, когато е написана (1985 г.), СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ. Но тук, в блога, за прегледност, реших да я разделя на три части, като на всяка ще дам и отделно заглавие, за да е по-лесно схващането на идеята от решените да дочетат докрай цялата статия мислещи читатели. Ето продължението:

Междувременно от младите, които завършваха университета, но бяха свидетели на ситуацията в родното училище, малцина бяха тези, които "по зова на сърцето", от призвание, влязоха в класните стаи с дневник с ръка. Много от тези последните, от новите учители, за съжаление, бяха точно онези, "от които нищо друго не можело да стане", т.е. неспособните, некадърните, тройкаджиите в университета, индивидите от настъпателните кохорти мързеливи задочници, всичките випуски на едва-едва влезлите и едва завършилите пединститутите.

Започна поголовно бягство на способните, на призваните, на тия, които можеха да променят нещата и да върнат някогашната слава на учителството; а много от старите учители, които държаха на достойнството си, за свое щастие се разделиха с училището – защото излязоха в пенсия. Така постепенно в нашето училище се настани посредствеността, а след нея и сметкаджийството – някои ги привлече там повечето свободно време, през което те се отдадоха без остатък на частна практика; но тук не разбирайте само частни уроци, а всичко друго, което носи някакви доходи: химиците станаха бояджии, физиците – телевизионни техници примерно, а от всички останали специалности се заеха с отглеждането на домашни животни и пр.

Такава е кратката феноменология на духовния облик на съвременния тип учител. Той вече не е духовен лидер на общността (особено на малката общност от хора, както е било в не толкова отдалеченото минало), а на него се гледа като на обикновен интелигент-неудачник, който, ако е все пак способен, се самоизмъчва от невъзможността да защити своето достойнство и да разбие бронята на толкова неблаговидната социална роля, каквато е ролята му в очите на материално-преуспяващите "герои на нашето време" – масата от които е необразована или слабо образована. С учителите се събразяват до известна степен само в онова кратко време, в което са зависими от тях (децата им се учат при тях) и то изхождайки не от някакви духовни и безкористни, а от чисто прагматични интереси (за писане на по-високи оценки). Но ако вземем предвид, че се намериха много начини за манипулиране на тяхната воля (от типа на простия подкуп и рушвета, от типа на изнудването чрез власт или чрез нещо друго, от намеците за връщане след това до стотиците други начини, съвсем потайни и неподдаващи се на класификация...), то и от този последен остров на учителската независимост и престижност не остава нищо или почти нищо.

Разбира се, за да се появят подобни опетняващи репутацията на учителите явления са виновни и те самите, а най-много онези от тях, на които не им е мястото сред тях, т.е. на посредствеността, движена от користта и мотива за добре направената сметка. Но ако се запитаме защо тази посредственост си завоюва такова място сред нашето учителство, то отговора не е толкова труден и е само един: заради непрестижността на тази професия, заради бягството от нея на способните, на призваните, на тези, които имат духовно превъзходство, като този вакуум незабавно бе зает от некадърността и от неспособното, но практично мислещото използвачество. И значи ако нашето общество се изпълни с решимост да постави тези последните на мястото им, да се отърве от тях и с това да отстрани една от главните причини за обезценяването на учителския престиж, то трябва да създаде условия, необходими за привличането и възвръщането на ония, които са призвани и достойни да носят с чест званието български учител.

Само така ще изчезне вакуума, който днес запълва посредствеността; впрочем, тя е вездесъща и запълва всеки вакуум, който обществото има неблагоразумието да допусне и с това да й го предостави. Трябва да се спре някак бягството на талантливите и често мислещите от учителската професия, защото само те могат отново да върнат нейния блясък и да отвоюват отново нейното старо достойнство, високото от морална гледна точка място, което трябва да заема. Но това не може да стане само с пожелания, както си мислят някои сега, нито с насърчения за идеалистично себеотдаване и апостолско мисионерство в нея, както на други им се струва, а само чрез действени мерки за издигане на социалния статус на учителя в нашето общество; друг път няма, колкото и на някои да им се иска да има.

По-надолу ще посоча по какъв начин може да се повиши нечий социален статус, като сега мога да кажа само това, че тук диалектиката е проста: престижността на една професия, по-точно нейната привлекателност иде само от високия й социален статус – и обратното.

А каква е социалната роля на учителя в наше време? Всички са съгласни, че тя е неоценима, твърде важна, хуманна; но за жалост това се признава само в минути на "душевно размекване", когато си спомнят своите някогашни учители – всъщност, размекват се главно за това, че си спомнят не толкова учителите си,

168

а по-скоро тъкмо своята младост! – и си дадат сметка все пак за ролята, която те са изиграли за тяхното изграждане като личности. Но унизителното за подобно слабостно-носталгично отдаване на закъсняла дан на признателност е това, че се изхожда от ясното съзнание, че всичко това са чисто и просто и само думи.

Струва ми се, че ще изразя мисълта си по-ясно по следния начин: понякога, много рядко, вие си спомняте, че някой ви е дал нещо много голямо, без което нямаше да бъдете това, което сте, при това ви го е дал съвсем безкористно, без да иска нещо в замяна; дълбоко в себе си, там, където са корените на вашата съвест, вие чувствате, че никога няма и не можете да му се отплатите или отблагодарите, макар че съзнавате, че трябва, че сте длъжни да го направите. При цялото това раздвоение вие обаче нищо реално не предприемате и само се оправдавате, че не можете да предприемете, като че ли противното е равносилно на връщане на времето назад, е равносилно на навеки пропуснатата възможност да се реванширате поне частично. От този тип е и нашата закъсняла признателност към нашите учители. И за да завърша мисълта си ще отбележа, че това действително сложно противоречие може да се разреши ако всички ние, които поне изпитваме подобни угризения и скрупули, т.е. цялото общество, направим така, че благодарността ни към учителите да не бъде закъсняла, а на място и навреме; и само тогава съвестта ни ще бъде чиста, а пък ние няма да сме гузни. Как може да стане това? Като обществото ни повиши социалния статус на учителя; аз не зная друг начин, ако някой знае, нека го предложи.

Защото – и това тук вече няма да са само думи – ролята на учителя в обществото е несравнима с нищо друго, е най-значителната за духовното раждане и личностното израстване на неговите граждани. Все по-разпространяващият се прагматизъм на мисленето на нашия съвременник си представя, че учителят е този, който трябвало да му даде само образование; а това стократно не е така! Образованието, голото знаене за закони и правила е най-малкото, което е необходимо на човека, за да бъде човек, и което трябва да търсим при учителя. А зад него, а над него се простира необятната територия на нравствеността, на самосъзнанието, на съвестта, на чисто човешкото у човека, на възпитанието, които най-трудно се постигат и са най-висша отговорност на учителя, комуто обществото е поверило мисията да формира и да придава човечност на душите на младите.

Съвременният позитивистичен устрем към знанието, науката и... образованието, както някои го разбират, който влече след себе си тази опустошаваща и изкривяваща човешката душа външна практичност и този развилнял се и не знаещ граници прагматизъм, си мислят, че това е всичкото, което е необходимо на човека, за да живее – и това е тяхното съдбовно и най-гибелно самозаблуждение. Но тази склонност на мисленето на ХХ век, която в наглостта си стигна дотам да превърне учителя в интелигентен пролетарий, даващ на конвейра си образование, и която носи в себе си ужасяващи и непредвидими последствия, може и трябва да бъде обуздана в условията на едно саморегулиращо се общество, каквото следва да бъде нашето. Длъжни сме да направим това ако не искаме и ние да изпитаме и да понесем на гърба си страшните лутания и мятания на едноизмерния, на едностранно развития, сиреч, неразвития, духовно непросветления човек, който чувства в себе си единствено душевна и духовна празнота; нека западната цивилизация ни послужи за пример в това отношение.

Защото на нашето общество са нужни не толкова самонадеяни и простовати технократи, болезнено знаещи или "всезнаещи" позитивисти, слепи поклонници на едноизмерната наука и на схематичното знание, не безчувствени и безскрупулни прагматици (по нашему: използвачи, преуспяващи мошеници, сметкаджии, хора, чиито икони са книжните левове и пр.), грубияни, с една дума, не са ни нужни духовни недоносчета. И ако се замислим малко корените на тяхното виреене и цъфтене, поне основните от тях, а не всичките, са занижената или задушена възпитателна и хуманитарна функция на нашата просвета и на нашето образование. Казано другояче, в противоречащото на своето понятие разбиране за социална роля на учителя.

Да, на учителя не трябва да се гледа като на редови служащ, като на чиновник, който има задължението да "дава" образование, да раздава дипломи. Учителят трябва да бъде свещенодействаща фигура в обществото, всеобщо уважавана и с неоспорим авторитет, основаващ се на духовното, на културното и на личностното превъзходство. Учителят следва да стане най-високопоставена в съзнанието на обществото личност, която формира душите и личностите на младите, напътства ги в необятните пространства на духа, възпитава чисто човешки качества у тях, способства за изграждането у тях на висшите понятия за добро, дълг, съвест и човещина, развива емоционалния им свят, дава им представа за смисъла на живота и предназначението на човека; и тъкмо това е първото назначение и задължение на учителя.

А след това идват знанията, математическите истини, научните знания за природните закони, уменията за боравене с информация и... УПК. Нашето общество се нуждае от нов, хармонично развит човек; бъдете сигурни, че той няма да се появи ей-така, като награда за чакането му. Трябва да се мисли, трябва да се действа, трябва да се появят и насърчат условията за възникването му, а самият този нов човек ще бъде резултатът от усилията за постигането му. В случая говорим за едно от тези условия, а именно, за издигането на социалния статус на учителя, за признаване на неговата висока и значима социална роля.

169

Не зная доколко успях да покажа и да ви убедя, уважаеми читателю, в това колко е значим труда на учителя. Но вярвам, че всеки в себе си съзнава, че всички ние сме длъжници на нашите учители, много сме им задължени, що се отнася до помощта, която трябва да им окажем за възвръщането на някогашната слава и авторитет на българския учител. А тази слава и авторитет днес не трябва да се разглеждат като някаква патриархална идилия или утопия. Защото, убеден съм в това, пренебрежението към учителите е ярко свидетелство за духовната непълноценноста, за израждането на едно общество; и ако приемете това за упрек, нека бъде така, считайте, че съвсем съзнателно го отправям.

И така, стигнахме до най-трудния, но и най-важния въпрос: как нашето общество оценява труда на учителите? С други думи, ще призова за реално повишаване на социалния статус на българския учител.

(Следва)

Длъжни сме да помогнем на българския учител!

Текстът по-долу е последната, трета част на моята статия СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ, написана през 1985 г. Ето и предишните части: Тъжно слово за учителя и Учителстването като свещенодействие. Наближава 24 май, та ми се струва, че е уместно да помислим поне малко върху въпросите, поставени в една статия за образованието и учителстването, писана преди 25 години.

Съществува една зависимост: чувството за удовлетворение от собствения труд освен от всичко останало в голяма степен зависи и се определя от обществената оценка на неговата значимост. Съответно - подценяването от страна на обществото на действителната значимост на даден вид труд – води до усещането за неудовлетвореност, което се преживява като несправедливост и дори като оскърбление. По какъв начин в съвременните условия обществото дава израз на своята оценка на труда?

Разбира се, този израз на обществена оценка на труда се свежда до различните форми на т.н. "материално и морално стимулиране", а по-ясно, но и по-"грубо" казано – до размера на работната заплата, с което се измерва степента на сложност и престижност на учителския труд. Интересно е обаче защо на учителите не се признава правото на материален интерес при оценката на значимостта на техния труд: счита се за позорно и долно ако един учител говори за пари и разчита на тях като отплата за своя труд; затова всички ние се гнусим когато се спомене за частните уроци. Те, кой знае защо, се смятат за неоспоримо свидетелство за "нравственото падение" на един учител. Същевременно на учителите изцяло е предоставено правото на идеално и морално задоволство от своя труд – как така?!

Изобщо се смята, че на учителя е достатъчно удовлетворението от признателността, благодарността и уважението на неговите възпитаници – сякаш учителите са някакви безплътни ангелски сенки, за които материалният интерес е свидетелство за падение и греховност на помислите. Тоест, от тях се изисква чисто и безкористно служене, апостолско и платоническо мисионерство и себеотдаване. Учителят трябвало да бъде светец или най-малкото монах, отдал себе си на високото си предназначение; той не трябвало да мисли за друго, а най-вече – не дай Боже! – за материалното и за презрените пари. По този начин в нашето материалистично общество издевателстват над учителите; така посредствеността си отмъщава, защото, знайно е, за нея няма нищо по-свято от книжните парични знаци. Изглежда тя счита, че те само на нея трябва да принадлежат, че стига в наглостта си да си измисля морални и идеални императиви, за да не допусне парите да отидат в чужд джоб. Но да не падаме до нивото на тяхната дребнавост.

През последните години у нас се стигна до крещящо незачитане на реалната обществена значимост на професиите, като това повлече след себе си появяването на редица аномалии в заплащането на труда. Всъщност оказа се, че липсва критерий за оценка на обществената значимост на различните видове труд, като качеството на труда не оказва почти никакво влияние върху размера на работната заплата. Да, така е – иначе на какво се дължи това, че младият инженер получава точно толкова, колкото и пазачът-пенсионер на портала в същото предприятие, че учителят и лекарят получават два пъти по-малко от един шофьор, че барманството и келнерството станаха в очите на младото поколение най-престижните професии, че да си магазинер в кварталния магазин означава да се ползваш от най-висшия социален престиж, че толкова специалисти с висше образование не работят по специалността си и стават какви ли не – таксиметрови шофьори, ватмани на трамваи, келнери, мазачи и пр. Трябва също така открито да признаем, че рязкото падане на социалния статус на учителя се дължи най-вече на това, че той е най-ощетения в заплащането на труда, което е израз на това, че у нас, предполагам, духовно-културните дейности и стойности са обезценени до крайна степен. Категоричното нежелание на младите специалисти, завършили университетите, да стават учители, се дължи и на това - ако се абстрахираме от всички други причини, които ги карат да не искат да се реализират в тази професия. Мисля, че не се нуждае от особено изтънчено доказване това, че социалният статус на българския учител никога няма да се повиши до нивото на своето понятие, т.е. да стане такъв, какъвто по идея трябва да бъде, ако заплащането на учителския труд не стане еквивалентно на реалната

170

обществена значимост на този толкова сложен вид труд. Да, друг път няма и не ми е известно на какво се дължи това упорито нежелание да се разбере такава проста зависимост – в крайна сметка кой и къде е доказал, че учителят и особено младият учител трябва да живее в нищета?!

"У нас никой не живее в нищета!" – ще каже някой. Така е, но аз познавам учители млади специалисти, които живеят на квартира и за които е проблем да си купят една книга; и за да си купят книга, им се налага да се хранят с фасул и сланина! Младият Хегел, който също е работил като учител, също не е могъл да разбере защо не плащат както трябва на преподавателите и затова пише така когато му обявили какво ще бъде заплащането му, и то вече когато той се преместил да преподава в университет: "Но защо тази заплата трябва да бъде мършава?! Мършавостта нали не се явява необходим предикат на заплатата?! Заплатата нали може да бъде и тлъста?! Аз непременно ще намеря начин в моята бъдеща логика да обсъдя този интересен въпрос!".

Може би мнозина не знаят, но у нас учителите работят "на парче": един час струва точно 1 лев и 90 стотинки, три-четири часа на ден и сами можете да пресметнете каква му е "надницата"! Времето му пък за подготовка за уроците изобщо не се заплаща – та нали то не е труд?! Но стига съм възмущавал обществената съвест със своята дребнавост и със своя вулгарен материализъм...

Следователно повишаването на социалния статус на българския учител е назряла необходимост. Не зная дали успях да убедя някой в това, но си струва нашата общественост да се позамисли върху този "интересен" въпрос. Опитах се да покажа как може да се постигне един по-висок статус: необходимо е да се измени положението и по трите направления, за които стана дума, а именно, място и положение на учителя в обществото, обществена роля и социален престиж, обществена оценка на неговия труд. Мястото на учителя в обществото трябва да съответства на неговата изключителна и незаменима с нищо друго обществена, духовна и културна функция. Съответно на това ролята му в обществения живот следва да стане роля на духовен наставник, който не просто дава знания, но и формира високите ценностни качества на душата на младия човек. Авторитета на учителя в обществото трябва да бъде свещен и ненакърним, като се основава на духовното и личностно превъзходство. И така нататък.

Правилно, ще каже някой, но откъде да намерим такива "кадри", към които тук отправяте толкова високи изисквания?! И как да се освободим от негодните, от тези, които са неспособни да изпълняват тази висока роля?!

Няма да е лесно, ще отговоря, но трябва да създадем и да възпитаме този така потребен ни тип на учител духовен наставник. ("Възпитателят трябва да бъде възпитан!", пише Маркс) Но първото и главно условие за появата на учители с така необходимото достойнство да бъдат учители, сиреч, да имат призванието за учители, е създаването на обществени условия за тяхната дейност и изява. Тези необходими условия се свеждат в своята съвкупност до издигането на социалния статус на българския учител, което ще привлече способните и талантливите към тази професия, ще пресече бягството им от нея, ще спре нежеланието им да стават учители.

Ако някой мисли другояче и може да предложи нещо по-добро, нека го предложи, но едно е сигурното: не бива повече да си затваряме очите пред неблагополучията, които стават в нашето училище. също така, струва ми се, че е под достойнството ни само да чакаме и да гледаме сеир. Ние имаме нужда от учители, от истински учители, ние трябва да помогнем на българския учител! Нали така, съгласни ли сте?! Защото тогава стоим, какво тогава чакаме?! Чудеса ли чакаме?!

Забележка: Тази статия е написана в периода април-май 1985 година. Разбира се, тогава не е била публикувана. Намерих я тия дни в архива си, сред пожълтелите листове, написани на пишеща машина. Преписах я на чисто, за да се знае как се е мислело тогава. На моменти обаче ми се струва, че статията сякаш е писана вчера. Не зная дали вие имате такова чувство. Питам тия, които са имали търпението да прочетат такава дълга, "километрична" статия. Защото мнозинството даже ги мързи да прочете такъв текст, камо ли да си мръднат пръста с нещо да помогнат да се решат проблемите. 25 години чакане и де факто нищо не е направено за да се промени тежката ситуация в образованието; а тя за това време само се е влошавала. И колко ли още предстои да чакаме?! Докато се стегне клупът около шията ни – дотогава ли ще чакаме?!

И се питам: къде бъркаме, защо продължаваме да разсипваме и опропастяваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал на нацията?!

Писмото на едно вече американско българче - или българско американче - което публикувах под заглавието Милата баба, тя ни накара да заминем да живеем в Америка! предизвика доста коментари, а вероятно и тепърва ще предизвиква. Но не за това ми е сега думата, а за един страшен проблем, който е скрит не само в тази така сърдечно разказана история, но и в безброй други подобни истории. Искам да кажа нещичко за този жесток проблем, който имплицитно се съдържа във филма "Без думи" на една телевизия - не зная дали сте го гледали?

171

Поразителното е обаче как не се разбира същинския проблем, съдържащ се в този филм, който бива наричан "филм за изоставените деца". Не че филмът не е за изоставените деца, за тях е, но не това е основното, въпреки че то също така е много тъжно. Но има нещо още по-тъжно, за което аз не прочетох отзив - явно то не се разбира, не се съзнава. Ето за какво става дума; ако сте гледали филма, ще ме разберете веднага, но все пак трябва малко да кажа нещо за филма - за тия, които не са го гледали.

Филмът разказва основно за историята на две изоставени деца, живеещи в такъв дом, които били приятели, седели на един чин и пр. Но ето че станало така, че едното от тях било осиновено и заминало да живее с новите си родители в Швеция, а другото имало лош шанс и останало. Минали 8 години, доколкото си спомням, и ето, че българчето в Швеция (то, изглежда, не е българче, а е било по-скоро циганче, но това няма никакво значение), което тъгувало за своя някогашен приятел, идва в България, за да се срещне с него и да разбере какво се е случило, как е протекъл живота му дотук. И ето, двамата разговарят във филма, срещата е вълнуваща и прочие. Както и да е, шведчето си заминава, българчето-циганче остава. Минават още години, и ето, правят сега продължение на оня филм. И него можах да го гледам. Там има разказани още такива истории, представена е "биологичната майка" на едното циганче, зрителят разбира как живеят осиновените деца в Швеция, които иначе били много, толкова много, че осиновителите им си имали специална организация, която пък си имала сбирки и срещи и т.н.

Темата за изоставянето на децата обаче не е основната според мен в този филм, макар че явно тя е основна даже и за създателите му. Но има нещо уж "странично", което според мен е още по-важно, което е най-важното: как става така, че съвсем едни и същи деца, когато заминат и поживеят в Швеция или в друга някоя нормална страна, стават качествено различни хора, интелигентни, възпитани, абе стават хора сякаш от друга порода - аз се шашнах като видях какви стават, стават програмисти, музиканти, какви ли не! - докато тия, които нямат шанса да се измъкнат от тукашната тиня и да заминат в някоя развита и нормална страна, а остават тука, освен че продължават да живеят в отчайващи жизнени условия, и като хора, като личности, изобщо не се развиват, ами направо дегенерират, един вид стават боклуци!

Та ето в този момент изпъква нещо, което съвсем не се съзнава и не се признава: освен че живеем лошо, освен че не можем да си подредим като общество живота, правим така - което е съвсем непростително! - че и личността и бъдещето на децата си погубваме, правим ги или ги оставяме да станат дегенерати, отрепки, нравствени уроди и пр. Не става дума само за изоставените деца, за децата без родители, макар че там проблемът изпъква особено релефно, а и изобщо: как е възможно когато такова българче (циганче, щото у нас се раждат предимно цигански дечица) замине в Швеция, там то да бъде възпитано така, че да стане човек, и то модерен и знаещ човек, да стане богата личност, а тук у нас личността му не само да бъде погубена, ами и да бъде обречено на най-жалко съществуване, на всеобщ регрес и на страшна жизнена трагедия?! На този въпрос ако не си отговорим, понеже в него като във възел се събират много други въпроси, доникъде няма да стигнем.

Едното момче, заминалото за Швеция, го дават във филма как свири на цигулка, също така се занимава с компютърно програмиране; знае и шведски, и английски, нищо чудно и немски или и друг език да знае; български, разбира се, е забравило (защо ли пък му е нужно да знае езика на нацията, която така се е погаврила с него в началните години на живота му?!); говори интелигентно, личи си, че е станал страхотна личност, станал е друга порода човек, как е възможно това?! А в същото време неговото приятелче, което е останало тука, у нас, се занимава предимно с това, че рине оборски тор в един краварник, а пък с париците, които получава, си купувало предимно цигари и някаква жалка дрешка - това е всичко, което е постигнало! Не ходел на училище, нямало време, трябвало да рине кравешки лайна - казваше това момче, и се хилеше като олигофрен; а някога, като дете, е бил не по-малко свестен от оня, който имал късмета да отиде в Швеция; и говори предимно за това каква ужасна била храната в дома за изоставени, само веднъж седмично им давали кюфтета с лютеничка, а в останалите дни трябвало да ядят някакви отвратителни чорби. Ето, че у нас, за нас, тукашните хора, най-важното си остава храната, грижата за биологичното оцеляване, станали сме като скотове, а пък в другите, в нормалните страни, хората се грижат за съвсем други неща, за личността си, за културата си, за бъдещето си, за просперитета си, за разкриването на богатствата на своята личност се грижат, разбирате ли сега къде е разликата?!

Дадоха във филма и други деца, родом от България, ала имали късмета да се махнат оттука: ами и от тях впечатлението е същото: изглеждат вече като хора от друга планета, човек не знае вече как да се изрази, съвсем различни са, такива хора у нас рядко се срещат даже и сред уж "нормалните", абе интелигентни, някои с очилца, изглеждат като поети, станали са вече истински европейци, станали хора от друга порода! А пък у нас всичко ни е устроено така, че личностите масово дегенерират, пропиляват си всички качества, заложби, жизнени сили, и се отдават я на паразитиране, я на пиянство, я на тъпеене, на безпросветност, на чалгашарска простотия, на какви ли не пороци, на идиотизъм, на олигофрении всякакви! И се питам: къде бъркаме, къде е проблемът, та разсипваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал?! И образованието ни калпаво, за възпитание да не говорим; ето, у нас даже и добри семейства не успяват да възпитат родните си деца и често те стават някакви уродчета, чудовища, безскрупулни наглеци, простаци, идиоти, чешити, темерути! Има някъде основни, кардинални грешки, има нещо тотално

172

сбъркано, щом и децата си не можем да възпитаме, да ги образоваме, да ги направим ценни личности: как във Швеция това го могат, могат го не само в Швеция, а и по целия цивилизован свят, а пък ние само съсипваме човешкия потенциал на нацията си?!

Даваха във филма приемните майки на такива взети за осиновяване деца; споделяха проблемите, които е трябвало да предоляват особено в началото; едната майка, майката на онова дете, за което става дума, беше възрастна жена, била осиновила 5 деца от най-различни, изостанали като нашата, страни, и петте ги възпитала, направила ги хора - как го правят това, как го умеят?! Ами защо българи не щат да осиновят такива изоставени дечица, или ако осиновяват, то е от немай-къде; и се страхуват, щото съвсем няма да ги възпитат, и ще имат страшни проблеми; щото трябва да се намери подход, който да навлезе в душата и сърцето на едно такова пострадало и травмирано още в най-ранна възраст дете, а ние това не го можем; ние собствените си деца не можем да възпитаме, та тия ли?!

Нашата "образователно-възпитателна система" общо взето само разваля децата, а не им помага да станат ценни личности, способни да се реализират успешно в живота. Имали сме били не знам си каква система, били сме не знам си колко по-умни от западняците (?!), ала ето, били сме, неизвестно защо, съвсем нещастни, та в нищо почти не ни върви - ако не отчетем всестранния разцвет на чалгата и на простотията из българските предели. Тъжна картина сме, какво да се говори повече, но въпреки това трябва непрестанно да се търси разковничето. Защото е въпрос на оцеляване.

Да, има нещо най-важно, в което особено много бъркаме, и заради което не можем да изявим човешкия си потенциал, а го погубваме. А също така и пропиляваме почти без остатък жизнените си сили и шансове. Кое е то трябва непременно да се открие - и да се започне промяната оттам. Ама как да започнем тая промяна, като самите ние явно сме твърде много увредени?! И възможно ли е такива дефектни хора изобщо нещо да променят, щом като себе си първом са безсилни да променят?!

6 юни 2010 г.

ГЛАВА ДЕСЕТА: ДОСТОЙНСТВОТО И УСПЕХЪТ

Борба за отвоюване на къшей човешко достойнство

Скъпи учители, всички очаквания, че синдикатите ще ви предадат, се сбъднаха изцяло след снощната новина. Първо, договореното увеличение за полугодието е малко над 20 %, което на годишна база прави 10%. С 20-те процента от ноември, се оказва, че увеличението няма и 40%, което е доста по-малко от планираното нарастване на депутатските възнаграждения с 44%!

Освен това, премахваме и 13-тата заплата, която ще ви отнемат, и ето че още намалява нарастването. Освен това – за награда предстои баташко клане, опаковано като "оптимизация". Освен това обещават нови 470 млн. за образование, което е 4.2% от брутния продукт – което не е лошо. Но няма ангажимент за такъв дял занапред.

Освен това, няма защитен текст, че договореното нарастване на възнаграждението е обвързано с текущото ценово равнище. И при отклонения от някакви граници следва нещо друго, което също да се договори. Жалко...

Типичните резултати на поредното априлско въстание на българския народ за отвоюване на къшей човешко достойнство. Мисля, че първата ви работа, драги учители, е да погнете с тояги синдикалните лидери, особено тия от КНСБ – всички. Воюването за истина се прави с войници на истината. Освен това трябва да изпратите поздравителна телеграма до Гоце Първанов за неговия талант да приспива и хипнотизира обществото.

Какво занапред ли? Ако ме питате за мнение, моята прогноза е: напускате бойното поле, съжалявайки, че не сте учили за шофьори...

(Прочетох това мнение на някой си анонимен, което съвпада с моето. Разбира се, тепърва ще си кажа по-подробно какво мисля за предлагането ни "споразумение". И за това какво сме длъжни да направим, ако не искаме да се опозорим. Нима винаги след като направим нещо голямо, след това ще допускаме то да бъде принизено, извратено, омърсено и натикано в калта?!)

27 октомври 2007, събота

Правителството "8:5:3" успя да настрои срещу себе си цялата нация

От днес започва пета седмица на учителската стачка, парализирала тази така важна сфера на обществен живот – образованието. Вина за това, разбира се, носи само правителството на рокера Серьога Дмитриевич, който, подобно на уличен хулиган, цели четири седмици се пъчи да ни се показва колко е твърд

173

– и колко много милее за "общодържавните интереси". За щетите, нанесени от тази стачка върху огромни слоеве на нацията това глупаво момче трябва да понесе цялата отговорност: вече е малко да си отидат министрите Вълчев и Орешарски, вече трябва да си иде и премиера, и цялото правителство.

Днес точно по тази причина започват и дебатите по вота на недоверие, предизвикан от цялата опозиция – за катастрофата, провокирана от неадекватността на това правителство в сферата на образованието. Мнозинството окончателно ще се опозори, като, разбира се, ще защити правителството: надеждата им е да настройват останалите части на обществото срещу учителството. Старият римско-комунистически принцип "Разделяй и владей" отново се използва от тия управници, чиято единствена грижа е да са във властта, а пък ако ще след тях да иде потоп. И понеже и президентът Гоце Първанов, архитектът на това правителство на Доган, няма да направи нищо, за да бъдат поставени на мястото им, остава единствения начин за свалянето му: извънпарламентарен натиск от улицата.

Изглежда натам отиват нещата и ни очаква доста наситена със събития зима. Единственият начин да спрем издевателствата и разрухата, предизвикани от тия политически мекерета, е да свалим правителството, като излезем на улицата. И това скоро ще се осъзнае и предприеме от всички, които не са облагодетелствани от властта. Криза е, а пък министрите, премиерът и президентът не прекъсват задграничните си пътувания, разходките си до близки и далечни страни. Сега се видя, че си имаме страшно много екскурзианти, и то все на държавни средства. Нямало пари, но за разходки из чужбина има, нали? Поради тия безкрайни воайажи на отговорни лица от правителството проговорите, които могат да турят край на стачката, се водят от ден до пладне, съвсем като на "седенка", с огромно размотаване и най-нагъл инат от страна на правителството. У гражданството се създава впечатлението, че единствено "алчността" на учителите е причина стачката да продължава. Медиите услужливо помагат да се засилва това впечатление. Малцина са тия, които виждат, че правителството цели точно този ефект - и по тази причина води така незаинтересовано преговорите със синдикатите и със стачниците.

Правителството на тройната коалиция "8:5:3" успя да настрои срещу себе си цялата нация. Точно това показа учителската стачка, в която рямо до рамо участват учители, имащи най-различни политически ориентации, точно отговарящи на ориентациите на цялото останало население. Явно управляващите са майстори да създават срещу себе си всеобщо настроение на неприемане и съпротива, което показва, че вече съвсем се държат като обречени. Нека тогава да се изпълни участта им в най-скоро време!

22 октомври 2007, понеделник

Какво се крие в българската душа?

Преди няколко дни в сайта на радио БЪЛГАРИЯ, излъчващо за чужбина, се появи писмения вариант на мое интервю, което дадох на журналиста Красимир Мартинов. Ето го същото това интервю и тук:

Да “напипат” типичното за душата и съдбата на българина са се опитвали мнозина изследователи още в годините след българското Освобождение от турско робство във втората половина на ХІХ век. И до днес обаче те си остават не съвсем разгадани. Как историята се проектира в съзнанието ни днес и можем ли да избягаме от песимизма като начин на мислене? По този и други въпроси на българския характер Красимир Мартинов разговаря с философа Ангел Грънчаров, който наскоро се представи с нова книга, наречена Българската душа и съдба.

Според Ангел Грънчаров, да се направи категорична и общовалидна характеристика на българската душа е рисковано и не би било обективно. И все пак типичните национални черти, според него, трябва да се търсят както в миналото, така и в съвремието ни.

● Защо обаче след като имаме опит от историята си, продължаваме да повтаряме някои грешки, а демократичният преход преминава толкова мъчително?

Струва ми се, че недостатъчно ясно сме разбрали какво трябва да се промени у нас самите. Явно за да се случва всичко толкова бавно и мъчително ние сме много инертни. В дадени моменти, когато нещата станат нетърпими, се вдигаме, протестираме, настъпват някакви промени. След това обаче се изисква известно търпение, за да се развие положителното. Разбира се, важно е да не се забравят и уроците от по-близкото и по-далечното миналото. А ние, като че ли имаме къса памет, бързо забравяме. Което означава, че не сме се променили. А щом не сме се променили, значи, че не сме си направили изводите и поуките от предходни наши негативни действия.

● А не ни ли пречи историческото наследство? Често си обясняваме хода на живота ни с петвековното турско робство или пък с други чужди владичества и влияния.

174

Наистина половината ни история е минала под чуждо владичество. Наскоро разговаряхме по тези теми с приятели и водихме дълги спорове. Защо ние наричаме тези чужди владичества робство? Други народи, дори да са били под чужда власт, не го наричат робство. Какво означава това - сами себе си да определяме като роби? Ами ако пет века сме били роби, ние още пет века няма как да се оправим. Знаем историята за Мойсей, който извежда своите хора от робство и 40 години ги държи в пустинята, за да измрат онези, които доскоро са били роби, да се появят млади, нови хора, които не познават робството, които са свободни. Това ли трябва да се случи? Ние не усещаме как сами се унизяваме, често се представяме за такива, каквито искаме да бъдем, а не каквито сме в действителност. Т.е., липсва ни реализъм и спрямо историята, и особено спрямо съвременността.

● Т.е., ако търсим истината, каквато и да е тя, е по-добре, отколкото да си създаваме илюзии...

Митовете са нещо като приказки, едни красиви илюзии. И склонни по този начин да възприемат себе си и света са хора, които не се справят със задачата да мислят. Няма как да стигнеш до истината, ако не осмисляш случващото се. Не бива и лекомислено да отхвърляме и миналото. Защото то е живо вътре в нас и докато сме живи, носим спомена и влиянието му. Така например, 50-те години комунизъм нанесоха много тежки поражения върху хората, увредиха начина им на мислене и ценностите. Затова и днес повечето българи все още се чувстват крайно зависими от държавата. Ето, например, това се случва и с учителите и техния протест. Всъщност, всички ние сме данъкоплатци, т.е. тази държава зависи и от нас. Ние даваме и трябва да получаваме нещо в замяна. Всички български граждани дават, за да бъдат образовани децата им. Това не става безплатно, нито пък това е благодеяние от държавата. Т.е., ние просто трябва да държим сметка на управниците ни как работят с нашите пари. И когато кажат “Няма пари”, това показва, че лошо боравят с тях. И ние изискваме, а не просим милостиня. Същевременно виждаме как нечестно се постъпва с опитите да се настройват едни срещу други различни групи от българското общество. “За да дадем на учителите, трябва да вземем от другите” – казва министър-председателят, което е недопустимо и други народи не биха изтърпели едно такова отношение. Когато премиерът обиди една част от българските граждани, другите би трябвало да се почувстват засегнати в същата степен, защото в нейно лице той обижда и тях. Ние всички сме български граждани.

● Като негативна черта често се описва индивидуализмът на българина. Така ли е?

Да, за съжаление сме свидетели на един нездрав индивидуализъм – не се интересуваш от това какво става около теб, дори се радваш, когато на другите не им вървят нещата. А нормалното поведение е да не се занимаваш много-много с чуждите работи, а със своите. И когато видиш как някой успява, това да ти даде импулс и ти да положиш усилия да се докажеш. У нас, трябва да признаем, има страхотна завист и злоба, че някой е постигнал нещо. Всъщност, завистливият човек наказва не другиго, а себе си. Явно наслоенията от историята ни и в това отношение са много силни и трудно се преодоляват.

● Кога човек става гражданин?

Това е нещо, което все още ни липсва. В дадени моменти се опитваме да се държим като граждани, но не ни се удава. За да се промени обществото и политическия процес, трябва едно мнозинство да заеме активна гражданска позиция и да не допуска злоупотреби, най-малкото да наказва като гласува на избори. Именно изборите са най-добрият начин да накажеш някого, а не да мислиш, че като не гласуваш, наказваш всички. Така се отказваш от правото си на избор, от демокрацията. В момента имаме подобна криза на гражданското съзнание. Как се преодолява това? Чрез енергията на младите. И именно образованието тук играе огромна роля. Но то трябва да се реформира. Кошмарно е просто се губи времето на учениците и те да бъдат измъчвани с някакви наукообразни теории, които нямат приложение и никога няма да им послужат, вместо да ги оставят свободно да разсъждават, да мислят по дадени било литературни, било исторически въпроси.

Все пак целта на училището е да подготвя за истинския живот. То трябва да подготвя личности, които могат да мислят самостоятелно, за да станат граждани. Въпреки всичко смятам, че младите хора стават все по-чувствителни, когато някой се опитва да ги манипулира. Реакцията им е – неприемане и съпротива. Това показва, че ситуацията се е променила, че няма как да се върне назад, а така постепенно ще узрее и личността, ще повярва в силите си и няма да се страхува от рисковете на живота.

21 октомври 2007, неделя

Симптом за това че е възможно и като нация да се заемем с най-потребното

175

Вчера бях на националния митинг на стачкуващите учители и на работещите в образованието. Наистина е изключително ентусиазиращо да си сред толкова много слънчеви хора, усмихнати, горди, повярвали в себе си. Човек се чувства зареден с духовна сила след такива събития. И това важи дори и за индивиди като мен, които по начало не си падат по масовите и общностните прояви и “мероприятия”. Сполай на нашите арогантни управници, които с глупавото си държане така ефикасно възмутиха, импулсираха и сплотиха тези хора, та да стане в крайна сметка това, което стана: един невероятно мощен подем на духовна енергия, обединил най-интелектуалното съсловие на нацията ни. Общо взето историята си знае работата и тя просто използва тия или ония дейци, та да изпълни замислите, целите си.

Да видим как в тази ситуация ще продължават да се държат медиите. Вчера на митинга един от ораторите най-дипломатично похвали медиите за “обективното отразяване на протестите”, което обаче едва ли отговаря на истината. Защото какво да кажем за една национална телевизия, която даде трибуна на някаква доста активна активистка на “Родителско сдружение за закрила на децата от учителите”, и то само за това да покаже възмущението си тази разпалена дама – познайте от какво? Ами ясно от какво: от “прекалено големите учителски заплати”, разбира се! Тия там 650 или колко лева средна заплата в образованието се видели “твърде много” на водената от толкова благородни подбуди чувствителна иначе родителка! И тя не пропусна възможността да поплюе върху учителството заради “лакомията” му. А пък тази телевизия гордо държеше микрофоните пред устата й, стараейки се нито една плюнка да не попадне встрани и да бъде пропиляна…

Аз вестници общо взето не чета и не мога да ви информирам за манипулациите, които се съдържат там. Много често хората съвсем не забелязват, че са манипулирани: то каква ли ще е тази манипулация, за която всички веднага разбират, че е манипулация?! За да е нещо манипулация, то трябва да е фино, да подвежда, но елегантно, хитро, бих казал дори умно. Манипулиращият трябва да демонстрира най-чисти подбуди, а под тях незабележимо да си струи мръсотийката и подлостчицата. Манипулация е онова, което ти казва как да мислиш, сиреч отнема свободата ти. Ето затуй ония, които са пристрастени към свободата и към мисълта, трудно, почти невъзможно е да бъдат манипулирани. Но немислещите са именно съсловието, към което са насочени старанията на манипулаторите. А пък склонните към подлост “анализатори”, разбира се, срещу заплащане, са готови да извършат каквато и да е подлост, та да изманипулират благодушните по най-отвратителен начин.

Ето на такава манипулация станахме свидетели тия дни. Сещате ли се как всички медии бодро и радостно ни съобщиха, че “икономисти от Института по пазарна икономика” стигнали до констатацията, че едно повишение на учителските заплати щяло да предизвика страшни природни и обществени катаклизми, вещаещи неотменно дебнещия ни иначе апокалипсис. После се оказа, че тия “икономисти” били всъщност едно лице от ИПИ, едно очилцато момче, което, примигвайки, изричаше някакви нелепици, в които сериозни хора едва ли могат да повярват. Апропо, на челото на това момче все едно беше написано с огромни червени букви: “Аз лъжа, удрям туй рамо на правителството, бидейки щедро заплатен, а не току-така!”. Разбира се, челцето на туй момче не беше чак толкова широко, та да се поберат тия думи, казаното по-горе е метафора. Но ми се чини че едва ли така безкористно това момче каза думи, които са капнали като балзам върху мъченическото сърце на така изстрадалия тия дни премиер Серьога Дмитриевич. Май този последният се нуждае от срочна почивка във Виетнам с приятеля си Вигенин, естествено…

А пък блогърското съсловие, както предполагах, бидейки заето с велики вселенски проблеми, даже и не забелязва – с най-малки изключения! – случващото се в тия дни на учителска стачка и на масови протестни демонстрации, изпълнили центъра на София и на големите градове на страната. Явно блогърската аристокрация, вгледана нарцистично единствено в самата себе си и в собствената си величавост, едва ли ще намери време и сили да обърне капка внимание на такива “нискостоящо съсловие” каквото е учителството. У нас хората от “по-така” категория се познават именно по тъпата си грандомания: колкото по-кух е човек, толкова по се пъчи и се прави на недостъпен. Все едно обитава някакви висши ангелски селения, далеч от грешния и пропит от мръсотия тукашен свят. На това обикновено му се вика пълна нищета и тщеславие…

Учителите са решени да продължат стачката до победа. Ето по едно време вчера седнах на една пейка в градинката до ул.Шипка (Докторската), а пък след малко на съседната пейка седнаха няколко жени, именно учителки, дошли обаче чак от Айтос. Поразговорихме се, понеже ги попитах кога са станали и колко ли време са пътували за да дойдат до София. Казах им, разбира се, обичайната реплика в такъв случай: далече сте от столицата, но пък поне си имате море! Накрая преди раздяла жените ме попитаха: и какво, как смяташ, ще сполучи ли тази стачка? Аз изглежда ги смаях тия жени, като изтърсих: ами то това дали ще победим от нас само си зависи! Как така? – погледнаха ме с недоумение тия почти отчаяни женици. На тях явно им се чинеше, че зависело от Станишев! Ами ето така, ние сме тия, дето решаваме какво ще става, ние, гражданите, това е демокрацията. Не правителството, а хората решават, наказват управниците си, турят нови управници и така: ето това е демокрацията. Ако сме силни, ако сме твърди, ако знаем неотстъпчиво, че това, което искаме, е потребно и на цялата нация, а също е и благотворно за

176

образованието на младите, няма да отстъпим на никаква цена и ще победим. Така че именно от нас зависи, това им казах на безкрайно учудените женици от Айтос, на които мисля че дадох известна вяра.

А пък иначе учителството като цяло даде вяра на цялата нация, че е възможно хората у нас да се държат не като подло манипулирано, унизявано и плашено постоянно стадо, ами да се държат именно като граждани. Тази стачка според мен бележи началото на едно така необходимо лумване на гражданската енергия на нацията, което трябва да очакваме в близките месеци и година-две. В резултат на което нещата да си отидат на мястото, а пък самозабравилата се и така арогантна олигархия да бъде натикана където й е мястото: далеч от властта. Аз смятам, че това не само е възможно да бъде направено, ами и че спешно се налага да се заемем с него като най-насъщна задача. Учителите ни дадоха пример, че това е възможно…

19 октомври 2007, петък

Аз съм щастлив че не живея в България...

Но прочетох за стачката на българските учители и искам да изразя пълната си подкрепа! Още повече че един прост (повтарям: прост!) шофьор в градски транспорт, който дори не умее да се държи нормално с пътниците си, взема 3 пъти повече от един учител! А е още по-срамно и трагично, че един също толкова прост митничар, получава очевидно достатъчно за да кара Мерцедес и да има 5 къщи...

Аз не съм кой знае колко преуспял, но докъдето съм стигнал, съм стигнал с ум и разум и много труд, а познанията, които имам, се дължат на търпението и любовта, с които същите тези учители са ме учили. Никога не съм учителствувал лично, но си мисля, че хората които го правят и особено за символичното заплащане (а то не е символично отскоро!), заслужават поклон.

Учителите с всичките си недостатъци са може би единствената непокварена интелигенция в България! И ако българинът не ги подкрепи сега ще докаже че е напълно оскотял и си заслужава говеждата участ!

Учителите са на ниски заплати от десетилетия. Като казвам ниски не ги сравнявам с тези в чужбина, а с тези на всички останали в България. Учителите (в голямата си част поне) не вземат подкупи за разлика от доктори, чиновници, магистрати, депутати и т.н. Нито правят теманета на всеки новоизлюпил се мафиот-богаташ, както прави така наречената ни "творческа интелигенция". (Без да коментирам доколко в последните години тя е творческа или интелигенция...)

Учителите нямат нереалистични искания (като примерно простите таксиджии, на които 1000лв/мес им се видяха малко за основното им образование). Или като докторите, които плачат за западни заплати, но без западните отговорности и данъци...

Учителите заслужават онова, което искат.Комунистите, предателите и продажниците (опа, да не забравим агентите!) не им го дават. Долу

комунистите! Долу предателите и агентите! Долу синчетата на червените велможи, завършили в чужбина! На стачка докато не паднат!

С вас сме, български учители! Ние, стотиците хиляди, които сме далеч, но милеем за България. И искаме най-сетне да я видим свободна от пипалата на октопода...

(Прочетох този отзив като коментар ето тук и реших да го публикувам, понеже ме развълнува. Дано развълнува и вас. Щото ако не ви развълнува или скочите да доказвате "колко неправилно мисли този българин от странство", сме я овапсали направо!)

14 октомври 2007, неделя

Да отстояваме достойнството си докрай: за да не се опозорим завинаги!

Вече 9-ти ден стачкуваме ефективно, а правителството 9-ти ден, съвсем по щраусовски, си крие главата в пясъка. В редките моменти, когато я вади оттам, то е само за да ни каже, че няма да води преговорите под натиск и "с ултиматуми". Тоест шантажът е: ако учителите не отстъпим от исканията си още от самото начало преди преговорите, то преговори просто няма да има! Това обаче е нагло. И също с най-невероятен цинизъм управляващите се позовават на нашата интелигентност.

И тук е редно да се запитаме: какво разбират под интелигентност министрите и премиерът? Явно според тях да си интелигентен означава да си малодушен, безпринципен, лесно податлив на манипулация, комплексиран, боязлив, приемащ унижението като неизменна част от битието си.

Защо облечените във власт възприемат така учителското съсловие? Отговорът е прост: защото самите ние го позволихме. 17 години търпяхме какво ли не, защото част от педагогическото майсторство е и умението да се поставиш на мястото на другия.

177

И така докато в страната течеше преходът и се извършваше първоначалното натрупване на капитали, докато се източваха банки, криеха се данъци, купуваха се мерцедеси, докато "умните се наумуваха, лудите налудуваха", ние все влизахме в нечие положение.

Влизахме в положението на учениците, които закъсняваха за час или въобще не идваха на училище. Или пък на тези без тетрадка и учебник, защото са социално слаби и нямат необходимите средства за пътуване и за учебни пособия.

Влизахме в положението на родителите, които не идваха на родителски срещи, не се интересуваха как се развиват децата им в училище и дори не познаваха нас – техните учители. И правеха всичко това с оправданието, че работят много, за да оцеляват семействата им.

Влизахме в положението на директорите и експертите, които се надпреварваха да ни обясняват какви са нашите задължения и какви правата на ученика и неговия родител.

И най-сетне влизахме в положението и на министерството и приемахме безропотно безкрайната поредица от министри - всеки със своя идея за реформа в образованието...

Никой обаче не влезе в нашето положение!И някъде, по средата на всичко това нас, учителите и училището като цяло, престанаха да ни

уважават. И се научиха, даже свикнаха да ни тъпчат. А ние търпяхме! Търпяхме, защото освен учители, сме и майки и бащи, съпруги и съпрузи. Защото ние също имаме семейства. И не само търпяхме, но и забравихме за достойнството си, лично и професионално: защото сме бедни. Някак си дори успяхме да приемем идеята, че бирникът е положителният герой, а Андрешко – престъпникът. Защото положителният герой, този, от когото всички се възхищават днес, е силният на деня – с тиква обаче върху раменете си, ала с дълбок и пълен джоб.

Свикнахме и да ни манипулират с обещания за светлото бъдеще, което ни припомня една друга нерадостна епоха от нашата история. И ни навежда на размисли относно истинската същност на днешните ни управници…

Но вече край! Баста! Стига толкова! До гуша ни дойде! Дойде най-после времето да се събудим от дългия сън! Дойде време разделно, в което всеки от нас трябва да определи мястото си в обществото. И да го отстоява с цялото си достойнство.

И именно истинският учител у нас е този, който пази от ветровете на бурното ни съвремие слабото, но все още мъждукащо пламъче на българската духовност. Стачкуващият учител вече усети силата си, духовното си превъзходство, от което извира и поруганата му гордост. Да, ние вече не сме безмълвни, слаби и унизени: днешният учител израсна и вече е интелигентът, който е решен да се бори докрай. И ще се борим до победа: никой няма да ни пречупи! Защото нашата победа е победа за целия народ, за нашите ученици и за българското образование...

А другият, малодушният, слабият, онзи сред нас, който е готов да започне да се вайка, забравяйки за всякакво достойнство, сам ще разбере, че мястото му не е сред нас. А пък в българското образование място за случайни хора вече няма. Дойде време да се разбере това. Както, впрочем, дойде времето всички да разберат, че вече няма място и за случайни хора в държавното управление…

“Преклонената глава сабя не я сече”, казва народът, но и никой вече не уважава тази презряна "мъдрост". Защото ако ние самите не се научим на себеуважение, няма как да накараме другите да ни уважават.

Приятели, колеги, съграждани, българи: нека всички заедно да извървим докрай пътя в борбата ни за човешко достойнство, за същностни реформи в българското образование и за по-достойно заплащане на нашия така благороден труд. Нека да сме единни докрай и да не отстъпваме пред натиска на институциите, които сами се опозориха, категорично показвайки, че ситуацията в българското образование е последната им грижа. Да не забравяме и да не изневеряваме в този решаващ момент на общобългарския девиз Съединението прави силата! Бог е с нас!

(На основата на "Размисли на една стачкуваща учителка", текст, подписан с името Моника и публикуван като коментар в блога ми, който си позволих съвсем леко да преработя и допълня. А.Г.)

04 октомври 2007, четвъртък

Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история

Един приятел вчера ми разказа следната поучителна, пък макар и невероятна история. Той е учител в едно елитно училище в Пловдив – професионална гимназия по електротехника и електроника – прекрасен компютърен специалист е, инженер. Аз и друг път съм писал за това училище и за неговия директор, а именно статията Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. А учителят, който ми разказа самата история, е инж. Атанас Атанасов. Казвам всички тия неща, за да е съвсем достоверна историята, която ще разкажа кажи-речи с неговите думи.

178

Завежда инж. Атанасов група ученици от пловдивската гимназия във Франция на производствен стаж. Който е прочел статията за директора на същата гимназия инж.Паунов вече знае, че това елитно училище в Пловдив има невероятни постижения в полето на европейската интеграция. И то още дълго време преди България официално да влезе в Европейския съюз. Групата наши ученици се установява в град Шатилон Сюр Сен, а тамошното училище, с което имат тясна връзка, се нарича Лицей "Дезире Низар". Към нашата група ученици бил прикрепен техният заместник-директор, а именно мосю Ноел Естра. Всички тия факти, повтарям, са нужни именно за пълната достоверност на невероятната история, която ще ви разкажа.

А ето и самата история. Ще я предам от единствено число, както ми я разказа инж. Атанасов, за да звучи историята съвсем автентично. Та този мосю Естра ни водеше навсякъде - казва ми инж. Атанасов - показваше ни това-онова, обясняваше ни нещата. Отначало беше един такъв важен и студен, но много учтив, ала постепенно се сближихме, почнахме да разговаряме по какви ли не теми. Дори и вицове почнахме да си разказваме, да се смеем, станахме приятели. И както си разговаряхме съвсем непринудено, стана дума и онзи мосю Естра изведнъж попита: Абе вие, учителите, в България колко пари получавате като заплата? Аз му казвам на този мосю Естра: 200 евро. Увеличих малко и закръглих, та да изглежда по-солидна нашата тукашна заплата, няма да се излагаме я. Той обаче ме погледна крайно изненадан и ме помоли да му запиша цифрата, смятайки, че има някаква грешка. Написах му я, той погледна и, озадачен крайно, сложи една нула отзад, и каза: Може би имате предвид това? Не, повтарям му: 200 евро, и зачертавам нулата. Оня ме погледна като че ли гръм го е ударил. Човекът не можеше да повярва и дори рече: Не, това не е възможно, вие се шегувате с мен! Или пък ме лъжете?! И аз почвам да му казвам, че съм съвсем сериозен, че това е самата истина, ето, ако иска да попитаме учениците, които бяха наблизо и работеха, няма да се лъжем я. Мосю Естра ме гледаше с недоверие, горкият човек не можеше да асимилира тази цифра. И почна да ме пита: колко струва бензина, колко струва това, колко струва онова. Отговарях му, а той възкликваше всеки път: Се импосибл, се импосибл, сиреч това е невъзможно, това е невъзможно!

В един момент г-н Естра, съвсем отчаян, но някак си и възмутен, скочи да ми показва колко пък вземат френските учители. Извади папка с разпечатки, и показа фиша на един учител, който в това време преподаваше в съседния кабинет, и на който, както се оказа, му оставала една година до пенсия. Той вземаше 3200 евро. Сиреч за месец вземаше толкова, колкото аз, един български учител с висше образование, инженер, вземах кажи-речи за две години. Но при това, този преподавател със заплата от 3200 евро се оказа, че е среднист, просто е специалист в професията, който го ползват да преподава практика на учениците и му плащат за това заплата. А пък истинските преподаватели или учители във Франция вземат заплати, които започват от 5000 евро и растат нагоре в зависимост от стажа и други неща. По тази причина за преподаватели по практика слагат среднисти, защото ако сложат инженер, трябва да му плащат в пъти по-голяма заплата, както плащат и на всички други учители. Сега пък аз се хванах за главата. Каза ми се също, че това е редовната му заплата, а че лекторските часове се заплащат там допълнително, и то по около 100 евро на час! Санким за два часа преподаване един френски учител взема колкото заплатата за цял месец работа на един български учител! Ето по тази причина уважаваният мосю Естра дълго не можеше да повярва като му казах, че заплатата на български учител е 200 евро, а пък само ние си знаем, че тя и толкова не е, тя си е реално 150 евро.

И горкият мосю Естра най-после започна да пита така: Ами вие в такъв случай как живеете? Ами оправяме се някак – какво друго да му отговоря?! Човекът много се натъжи. И от този момент като започна да ни кани на кафе цялата група, да ни черпи, непрекъснато ни водеше тук-там и плащаше той. Явно изглежда се почувства задължен да помогне поне малко на бедните си европейски събратя, изпаднали в крайна бедност. Французите наистина са крайно сърдечни, но и по тази причина дори състрадателни хора...

Ето тази история ми разказа инж. Атанас Атанасов, перфектен специалист по компютърните технологии от елитната Пловдивската гимназия по електротехника и електроника. Какво да каже човек - нищо не може да каже. Тъжна и най-вече унизителна работа е тази: как ние, българите, се отнасяме към своите учители. И най-вече позорно е това как българските управници, българската държава съвсем не цени труда на българското учителство. Знае се добре, че без специално внимание към образованието и поставянето му като приоритет и българската икономика в крайна сметка не може да просперира, знае се и е отдавна доказано, че образованието стои в основата на икономическия просперитет, а оттук и на материалното благоденствие на нацията. Пък и, защо не, и на духовното и личностно израстване на човешките същества, съставляващи тази нация. Без съвременно, качествено, напредничаво образование за наникъде не сме.

Ето това ми разказа моят приятел инж.Атанас Атанасов, Наско, от елитната гимназия по електроника и електротехника в Пловдив. Този човек подобно на някакъв себеотрицателен възрожденец въпреки всичко стои тук, в България, вместо да бие шута на тази неблагодарна държава и да иде да работи в чужбина, където такива специалисти като него се търсят като топъл хляб. Представяте ли си, имаме такива прекрасни специалисти и учители, а ги държим тук при най-унизителни условия. И дори на всичкото отгоре често роптаем срещу учителите ни. И сме им крайно неблагодарни, въпреки че те правят чудеса в условията, в които са поставени.

179

Учителите ни били такива или онакива, чува се оттук-оттам, а пък медиите охотно тиражират всякакви, дори и най-несправедливи "мнения". А аз пък смятам, че учителите ни са не по-лоши от своите европейски събратя, а може би са и много по-добри. Но както всички ние, българите като цяло, сме доста пострадали от историческите превратности, така са ощетени и всички съсловия, групи и индивиди. Някои обаче не го и съзнават даже. Станишев пък настройва едни съсловия срещу други, та да си дърпаме мизерния комат хляб и да вадим залъка хляб ако може и от устата на другия - и да го натикаме в собствената уста. Чухте ли го вчера какво каза по телевизията? Срамна работа е тази, как не разбират тези хора, че така не се управлява държава! Принципът "Разделяй и владей", настройвай всички сега срещу учителите, утре срещу лекарите, после пък срещу миньорите, не върви да се ползва в наше време. Но нашите управници без срам го използват, сякаш са рудименти, изкопаеми от едно друго, отдавна отминало време. За жалост така е, и затова нещата у нас са толкова объркани, че даже не е за приказване...

25 септември 2007, вторник

Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието

Преди около месец благодарение на медиите в цялата страна нашумя историята за онази ученичка от една елитна пловдивска гимназия, която направи стриптийз пред кабинета на директора и беше заснета на видеоклипче от нейни съученици. То не бяха коментари, то не бяха интервюта, то не бяха прочувствени анализи и морални вопли. С една дума, за една глупост се шумя доста дълго. Но най-интересното е, че нито една медия не се сети да каже поне няколко хубави думи за тази елитна гимназия, чиито ръководител е героя на моя разказ: инж. Венелин Паунов. Занимаваха публиката със “сензационния инцидент”, но изпуснаха значимото, онова, за което наистина си заслужава да се говори. Не мога тук да не констатирам поне това: медиите у нас си позволяват да служат тъкмо на опростачването на нацията, гонейки някакви тъпи сензации и криейки в същото време онова, с което тя може да се гордее. Ето за да запълня тази празнина пиша своя разказ.

Ако отидете в Пловдив за по-дълго време и стане дума за професионалната гимназия по електротехника и електроника, то няма как да не ви кажат за нейния директор поне това: “Той е голяма работа, много способен човек, такива като него са рядкост!”. А пловдивчани не хвърлят думите си на вятъра: аз бях чувал как мълвата разказва за Венелин Паунов чудновати неща дълго преди да бях имал възможността да се запозная с него. И понеже съм психолог и философ, съм страшно впечатлен след като го опознах отблизо. Искам да разкажа не само свои възприятия, но и ония неща, които всички единодушно признават у този рядък човек.

Той наистина е един блестящ мениджър в образованието, а образованието пък наистина е най-сложна и деликатна сфера на управление, което прави примера му още по-показателен и значим. Ще ви разкажа най-напред някои факти за гимназията, та всеки сам да си прави изводите.

Какво ще кажете за едно наше средно училище, наистина елитно, съществуващо в нашенските си тъдявашни условия, което печели със свои проекти финансиране по програми на Европейския съюз – и това не става от вчера, а от години?! Какво ще кажете за едно училище, което с тези средства изпраща свои ученици на производствени стажове в Германия, Франция, Испания, където те работят в най-престижни фирми? За какво пък ви говори факта, че неговите възпитаници получават най-възторжени отзиви за работата си от германски, френски и испански работодатели? И това на фона на нашенската бъркотия, при която, по признание на официалните институции, ние усвояваме едва 20% от средствата, идващи от Европейския съюз? Какво ще кажете за едно българско училище, в което – независимо от това, че и то съществува в условията на нашенската несъстояла се все още действителна реформа на образованието – благодарение на редкия организационен талант на ръководителя му съществуват най-творчески условия за изява както на учителите, така и на учениците?! Вие – сигурен съм в това – едва ли познавате наши учители, които да не се оплакват от работата си, от това, че и институциите, и обществеността, са крайно непризнателни за техния труд и техните усилия. Ето пък аз ви казвам, и това е самата истина, че има една гимназия, и тя е тази, която ръководи Венелин Паунов, и в нея учителите се чувстват удовлетворени от условията, които той е създал за труд и от начина, по който насърчава тяхната изява, отнасяйки се към тях като най-ценен капитал на ръководената от него институция – нима това у нас е възможно?! Какъв е този мениджърски талант у него, какъв е този подход, та този човек успява на всеки учител и служител да каже най-подходящите думи и то така, че от тези човечни думи хората от неговия екип да се чувстват винаги окрилени, насърчени и импулсирани за най-пълноценна изява?! Ето още един факт: всички, които познават инж. Паунов, единодушно разбират и признават, че този човек, със своите способности, ако не се занимаваше с една толкова неблагодарна област като образованието, а се беше захванал и приложил своя талант в някакъв свой бизнес, то той отдавна щеше да е милионер. Каква е тази самопожертвувателност у този човек, какво е това негово съзнание за дълг пред младите и пред неблагодарното общество, та е отдал всичките си сили, дарба и цялата си душа и сърце на едно училище, за което наистина в Пловдив хората

180

говорят с респект и дори с искрено уважение?! Вие можете ли да си представите, че може да съществува у нас един директор на училище, който да е способен и с последния ученик, дори и с тия, които са се провинили най-сериозно, да говори най-сърдечно, човешки и дори приятелски, да се вълнува за бъдещето им така, както едва ли се вълнуват и техните родители?! И в резултат всеки ученик, разговарял с него, да се чувства окрилен от това, че неговата личност не е най-грозно потъпкана, а в нея директорът е открил зрънце на доброто – та нима наистина е възможно това?!

Мисля, че не е нужно да задавам повече въпроси от този род. Струва ми се че успях да ви намекна за най-важното и най-рядкото в един такъв талант, който обаче медиите, пък и институциите съвсем не ценят. На мен лично ми стана много болно като видях как журналисти от електронните медии разговарят с него, с каква надменност задават въпросите си, как след това жестоко орязват думите му и така монтират интервютата му, за да го изкарат едва ли не глупак – имам предвид наскоро нашумелия случай с ученичката-стриптизьорка. Настина, много, да не кажа абсолютното мнозинство от директори на наши училища заслужават едно такова отношение: тях и без особени старания журналистите могат да ги представят като глупаци. Но Венелин Паунов е от малкото изключения, когато не посредствени и карикатурни образи са ръководители на наши образователни институции – да имаме достойнството да признаем, че ситуацията в тази област у нас е плачевна. А, напротив, той принадлежи към съвсем редките случаи, когато един толкова способен човек с истински талант на мениджър се е отдал на съвсем безкористно служене на българското образование. И то до такава степен, че постиженията му са сравними с европейските стандарти за образование, за управление, за съвременни и най-авангардни методи за отношение към този най-фин капитал на едно общество – младите хора и тяхното образование и възпитание, а също и възпитателите на младежта, учителите.

С една дума казано, в Пловдив има една гимназия, чиито директор е успял да я издигне на такова високо европейско ниво, че искам да обърна внимание на господин Министъра: ПГЕЕ-Пловдив (Професионална гимназия по електротехника и електроника), както съвсем безлично е наречено ръководеното от инж.В.Паунов училище, заслужава да бъде официално обявено за Първа европейска гимназия по електроника и електротехника, сиреч ПЕГЕЕ, ако толкова държим на тези съкращения. Уважаеми господин министър, бихте ли добавили тази една буквичка в наименованието на ръководеното от този елитен мениджър образователно учреждение?

Разбира се, направеното от този човек съвсем не е официално признато и удостоверено като постижение и основание за гордост. Съвсем друг тип ръководители печелят овациите на образователните бюрократични институции – тях ги награждават и ни ги сочат за “пример”. По тази причина само той – Венелин Паунов, този самоотвержен строител на капитализма в българското образование – си знае колко главоболия е имал и има с официалните институции, за да пробива стени и да провежда своите иновации. Казах, че само общественото мнение в Пловдив високо цени постиженията на инж. Паунов. Това съвсем не е малко. Но и България като цяло трябва да знае за него.

Защото именно такива личности са ни нужни – и ако техния пример зарази и много други, едва тогава ще настъпи така желания поврат в българското образование. Личностите с мениджърски талант и култура са особено драгоценни в това наше – въпреки всичко – все пак забележително време. При капитализма личността и нейният талант решават всичко, не “кадрите”. Да не говорим колко по-важно е това пък за образованието и възпитанието.

Публикувано на 2 декември 2006 год.

(Публикувано също в: в-к Парижки вести сайта, Актуално.ком, сайта Клуб.бг, в сайта Антен Ер, в сайта EuroChicago.сом, в-к Дума, в-к Седем.)

Способни ли сме на гражданско благородство?

Съмнявам се, но знае ли се: може пък да сме и способни вече. Какво благородство ли? Ами имам предвид ето сега, когато почна и вече тече учителската стачка, някое съсловие, организация или пък дори някаква група от хора или дори отделни индивиди твърдо да заявят, че подкрепят исканията на учителите. Но да не дадат подкрепата си на принципа "Подкрепяме, но искаме и нашите заплати да станат по-високи!", а на един наистина благороден и безкористен принцип: "Нека сега да увеличат техните заплати, пък ние ще почакаме".

Защото ако дадено съсловие, примерно лекарското, заяви това, по този начин ще бъде обезоръжено правителството, което, както забелязвате, твърди: "Нема пари, всички искат, да дадем на даскалите значи да вземем от другите". И по този начин настройва съсловия срещу съсловия, провеждайки на дело римско-комунистическа теория "Разделяй и владей". И го твърди най-нагло и то при положение, че тъкмо работа на самото правителство е да определя приоритети, т.е. за известен период на преден план да е развитието примерно на образованието, за друг период предимство да се отдава на други сфери. Но явно

181

такива като Станишев дори не знаят до какво се свежда работата им, понеже тия другари, както е известно, никога изобщо не са и работили някога и някъде: те с раждането си са предопределени за "ръководители". И щом правителството не си върши работата, то явно ние трябва да му я вършим. Което значи, че ние, гражданите, сами примерно да заявим: "За известно време признаваме предимство и приоритет на образованието и на учителството, понеже съзнаваме, че тази сфера е от особен обществен интерес." Възможно ли е у нас да се случи такова нещо, способни ли сме на такива себеотрицателни прояви на гражданско благородство?

Много ми се иска да сме способни на такова нещо, което ще покаже, че сме на път да узреем за демокрацията, която с други думи казано означава "самоуправление". Ако покажем, че сами можем да се управляваме, ще поставим динамит в самата основа на олигархичния строй, понеже ще се окаже, че на народ, който е способен сам да се управлява, господстваща и "ръководна" олигархия изобщо не му е нужна. А това няма как да не доведе до известни благотворни промени дори и в съзнанието на хората, които са в основата – така или иначе – на всички други промени. Ето, ако някое съсловие има доблестта да заяви: "Ние се отказваме сега от претенции, нека този път учителите да бъдат подпомогнати, те имат по-голямо право да искат увеличение на заплатите!", то това може да бъде и пример за други съсловия да заявят същото, а пък тогава Станишев няма вече да може да настройва едни срещу други – и така да прецаква всички!

Защо, примерно, такъв жест не направят, да речем, шофьорите, имам предвид тези от градския транспорт в София? Или, да речем, таксиметровите шофьори? Или, защо не, примерно, и медиците? Или пък миньорите? Или които да са, стига да имат по-развито гражданско съзнание – как мислите, възможно ли е такова нещо да се случи у нас в тия дни?

Аз лично ще се радвам много ако такова нещо се случи. И по тази причина, за да дам известен пример, предлагам да направим публична гражданска подписка в подкрепа на исканията на учителите. Ще обявя тази подписка в следващия пост. Ще се радвам читателите на моя блог да са от първите, които ще докажат на дело, че у нас е възможна такава самоотвержена постъпка на гражданско достойнство и благородство. Като се подпишат в подписката. Вие как мислите, колко ли човека ще се подпишат? Да видим, ще се радвам песимистичните оракули, които обикновено познават, този път да бъдат опровергани най-решително...

24 септември 2007, понеделник

Престъпление е да не подкрепим и да не насърчаваме учителите на нашите деца

От понеделник учителите в цяла България са в ефективна стачка. В самото начало на учебната година ще спрат занятията в училищата заради унизителното заплащане на учителския труд, което е грозна неблагодарност от страна на обществото към техните така благородни усилия и грижи за младите. Отношение към учителството и образованието е най-точен показател за това доколко дадено общество разбира собствените си интереси – и доколко показва престъпно нехайство за собственото си бъдеще. Учителите с това си действие дават урок по гражданска зрялост и човешко достойнство на цялото общество и точно по тази причина трябва да бъдат подкрепени от всички нас.

Свидетели сме как ръководещият образованието министър направи всичко, за да настрои срещу протеста на учителите всички други съсловия и сектори на гражданското общество. Направи също така нужното да разедини учителството с най-лъжливи обещания, подли заплахи и най-тъпи подигравки. Такъв човек е позор за нацията да остане на поста си: учителите искат и неговата оставка. Същото се отнася с още по-голямо основание за министър-председателя Станишев: човекът без нито един трудов стаж в живота си си позволява също да настройва обществото срещу учителите. Това са хора без елементарна култура, това са хора с колосална наглост, срам за нацията че ги е допуснала така да безобразничат. Учителите със своята стачка ни дават сигнал, че е крайно време ние, българите, да се надигнем, и да въведем най-после ред в опосканата от некадърни, лъжливи и крадливи управници наша България. Престъпление е да не ги подкрепим и да не ги насърчаваме.

Угодническите на властта медии също правят всичко възможно да саботират стачката и да настройват хората срещу учителите: примерно по БТВ в новините беше доведена някаква майка, която дръпна прочувствено сълзливо слово, че заради стачката нямало кой да гледа детето й. Същата обаче се издаде, че имала фирма с персонал и трябвало да работи, но тя не могла да си губи времето (?!) заради собственото си дете. Щом плаща заплати на цял персонал, тази майка би могла да плати някой да й гледа и детето. Като е толкова богата защо не си даде детето в частно училище? Страшна е простотията на една част от хората у нас, която е така изгодна за управляващите, скъпи дами и господа! По този начин те – окрилени от мисълта, че и народът ни е слаб и бездушен! – продължават да насърчават същите тези управници в безконтролните им злоупотреби и издевателства с търпението ни.

Има всякакви хора, и това е естествено и нормално. Някои почнаха вече да мърморят, че учителите ни били не знам какви си, че не работели, и че дори нямали "моралното право" да искат по-високи заплати.

182

Дори и "видни интелектуалци" без никакъв свян се счетоха за длъжни и те да хвърлят по някой и друг камък в бостана на учителството. Има много хора с мизерни души около нас, но не те трябва да задават нравствения облик на нацията. Дошло е време да изчистим душите си от страха, подлостта, завистта, малодушието – все презрени долни страсти, заради които като нация много сме си патили. Дошло е време да проявим гражданска доблест и човешка съпричастност, за да подкрепим духовната сила на нашето общество, каквато е българското учителство. И да ги подкрепяме до победния ден на стачката, да ги насърчаваме, да се възхищаваме на смелостта им, да не допускаме и те да проявят слабост. Слабите и унизени учители са позор за нацията ни!

Сега е време цялата общност да подкрепи учителите. В съседна Румъния учителите стачкуваха 28 дена. Стачката им е била успешна. Мнозинството от учителите у нас са готови да направят същото и ако трябва да стачкуват дори по-дълго, но стачката да победи. Учителите докато стачкуват по закон трябва да стоят по 8 часа в училището, без да получават и стотинка. За времето, в което стачкуват, няма да получават заплати. Те са готови на лишения и жертви в защита и заради човешкото си право на достоен труд и на уважение от страна на обществото за техния най-сложен, но и така благороден труд. Ето защо цялата общност трябва да застане зад учителите и да ги насърчава. Учителите ни не трябва да покажат и миг слабост или колебание, защото са напълно прави. И защото техният протест отговаря на коренните интереси на всички нас. И ние не трябва да сме слаби и малодушни, а трябва да ги подкрепяме до победата. Това е достойното поведение на едно зряло, здраво, достойно, свободно и силно общество. А не подло да мърморим "Щом на тях ще дадат, значи вземат от нас, защо пък да ги подкрепяме?!".

Ето какво обаче пише някой в коментара си в един сайт: Поклон пред Българските учители, за мъжеството, което проявяват в името на България! Този човек ни дава пример за достойна човешка и гражданска позиция в дните на стачката. Радващо е, че има и такива българи!

Впрочем, Д.Вълчев и Станишев на презряната българска подлост залагат, не на друго, та така коварно подстрекават "народонаселението" сега да възроптае срещу учителите, преди време срещу лекарите или пък дори срещу шофьорите или миньорите. Ние като общество и нация сме длъжни да покажем на нашите управници, че вече не сме така лесно манипулируемо стадо, а сме достойни граждани не само на България, но и на Европейския съюз.

И с това ще измием предишния срам от стари поражение и недостойнство не само като застанем зад учителите, ами и като още сега ги поздравим: чест и хвала на българския учител за смелостта и за гражданската доблест! Поклон пред вас, български учители! Гордеем се с вас! Бъдете неотстъпчиви, защото сте прави!

22 септември 2007, събота

Българското общество сякаш наистина е общество, съставено от подлеци…

Ето доказателство, ето какво пише един блогър: "Пристигам на работа и докато сърбам кафето си, гледам водещото заглавие на в-к Труд “До

920 лв. учителска заплата”. Уплаших се – хептен ще пропадне образователната система! Учителите трябва да са бедни, трябва да са мизерни. Поне добрите учители. Слушал съм, че в Лондон голяма част от студентките по предучилищна педагогика подпомагат образованието си чрез проституция и стриптийз барове. Тези жени след това се грижат за младите англичани… и май се справят добре."

Това е една доста показателна "обществена реакция" спрямо учителството ни.Учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството

си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода. Която всекидневно унижава и мачка тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон-Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, които общността с право презира, защото са позволили така да бъдат унижавани. Разбира се, за да са в тази ситуация, вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите “анархично настроени” ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната безжизнена и бюрократична система, в която са поставени. В нашите училища ще може да се внесе живот и вдъхновеност само ако по-скоро си пробие път съзнанието, че без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадеждна. Това писах преди няколко дена в една статия, в която се опитвам се да покажа по-дълбоките причини за сегашната ситуация в училище.

Впрочем, учителите ни ще успеят в почващата от днес стачка само ако са твърди докрай. Ако не се поблазнят от лъжливи обещания за светло бъдеще. И ако защитят достойнството си сега и тук. Крайно време е да осъзнаят, че са избрано съсловие, което работи в най-важната "сфера": духовният живот на нацията. Да осъзнаят, че са духовен елит и че имат най-възвишена мисия – каквото и да говорят ония, които

183

им имат зъб. А зъб на учителите имат само най-големите калпазани когато са били ученици. Сред тях изглежда е и министърът на учителите. Съвсем нормално за страна, в която всичко е тъкмо наопаки...

Този министър показа, че изобщо не уважава тия, които ръководи. Напротив, презира ги. Тръгна из страната да раздумва учителите, залъгвайки ги с празни приказки. И с това само показа, че дълбоко в себе си ги смята за крайно тъпи и прости. Сега пък шантажира директорите, ето прочетете. Непрекъснато и с всяка своя стъпка показва, че има невисоко мнение за учителството. И че презира учителите беззаветно. На мен пък ми е много чудно защо учителите не му искат оставката в тази стачка. Оставка за доказана некадърност и непригодност да бъде министър. Тогава иначе щеше да се държи и нямаше да бъде така арогантен...

16 септември 2007, неделя

Промяната в научната и в академичната сфери ще доведе до ескалация на провала

Пред мен е един документ: ЗАКОН за развитието на академичния състав в Република България. Законът е кратък и въвежда изцяло нова “технология” за придобиване на “научни степени и звания”. Звучи крайно революционно, но дали обаче с него ще се постигне желания поврат? Съмнявам се много, имам убеждението, че ефектът от въвеждането на регламентите по този закон ще доведе до нежелан и неочакван за създателите му ефект. Ето защо мисля така.

Понеже нещата не са поставени на чиста основа. А именно: да се вземат механично положения и норми от страни, с друг, коренно различен манталитет и с други традиции, и да се "присаждат" у нас може да доведе до извращаването, и то тотално, на духа и характера на самата идея; тоест, можем да очакваме резултати, диаметрално противоположни на очакваните. Говоря за предложения нов начин за "придобиване" на научни степени, а също и за заемането на нови академични длъжности. "Побългаряването" и на най-напредничавото, пък и на онова, което работи перфектно в други страни, ще влоши крайно неблагоприятната ситуация. Под "побългаряване" разбирам пречупването през призмата на господстващите у нас съзнание и манталитет на иначе добре работещи норми и механизми, т.е. изтълкуването им в смисъл, противоположен на автентичния. Тоест, всичко може да бъде изопачено до неузнаваемост, понеже у нас липсват необходимите за действието на тия норми условия: съответно ниво на академично съзнание, липсва научна общност в истинския смисъл на тази дума, липсват ценностите и духа на автентичния академизъм, а всичко е псевдо, всичко е извратено, обезценено, изопачено, побългарено, всичко, още по-точно казано, е комуноидизирано. От тази гледна точка аз лично не си представям как някога изобщо може да бъде постигнат някакъв поврат към по-добро. Трябва да се случи нещо екстремно, примерно, да паднат камъни от небето, които да улучат нашите "академии", и то по-скоро не самите академии, ами ръководните им академични състави, та да се отървем някак от тая напаст – и да започнем на чисто, на празно място. Това обаче е фантастика.

Още нещичко ме мъчи и искам да кажа в тази връзка. Дайте да поразсъждаваме. Дайте да си представим какво представляват тия малки "научни общности", каквито представляват нашите днешни университети. Дайте да се запитаме какво, собствено, е "научното" в тях? Има ли изобщо самоотвержени жреци на науката, или имаме някакви партийно назначени от "време оно" бюрократи, нямащи никакво отношение към науката, или по-скоро изпълнени с презрение към автентичната наука и към автентичните учени? Нима не съзнавате, че ние фактически имаме някакви капсулирани, провинциални по дух структури, лишени от здрави ценности, в които съществуват злотворни отношения на завист, клиентелизъм и скука, които се самоизяждат в безполезни борби за пари, заплати, власт, постове, за правото на безпроблемно вегетиране в сфера, към която те нямат абсолютно никакво отношение, сиреч, заели са неполагащи им се места, които с всички сили бранят, и то тъкмо от ония, които са призвани за наука? У нас по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото самоотвержен и идеалистично настроен труженик на автентичната наука да успее да влезе и да се утвърди в тия т.н. "академични общности". Ако има такива, те са същинско чудо и са незначителни изключения, потвърждаващи правилото. Та такъв самоотвержен труженик на автентичната наука и на автентичния академизъм ще бъде изяден с парцалите от тая жадна за постове, пари, титли и прочие академична напаст, на която последна грижа й е науката, академичността, ценностите на знанието и т.н. – ще бъде изяден и с кокалите си само ако припари до тяхната общност и със самото това застраши презрения им покой, отвратителното им статукво. Добре де, може ли изобщо в такава ситуация нещо ново и потребно да бъде изменено, и то така, че да проработи, да доведе до желаните резултати?

Има един пункт, по който единодушно се мълчи, който е взривоопасен, и по който нито една "реформаторска власт" не смее да пипне, щото ако пипне там, ще настъпи вселенски катаклизъм и нищо чудно и галактиките да изчезнат в открилата се черна дупка. Ето го решаващия всичко момент, изваждам го както е в самия закон: "Всички права, като заплащане, предимство при участие в конкурси и други, свързани с научните степени и научните звания, придобити при условията и по реда на Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ) се запазват". Всички до сега вихрещи се из нашите

184

академии "научни жреци" от байтодорово време, които само те си знаят как са се докопали, с нокти и лакти, до заветните непроветриви местенца из академиите, си остават непобутнати, а именно те са носителите на оня злотворен дух на застой и гниене, без промяната на който абсолютно нищо не може да се промени. Тая напаст ще изтълкува всяко нововъведение в своя полза, ще го изопачи така, че даже и създателите му няма да го познаят. Докато тая напаст, която при това се и самовъзпроизвежда, не бъде изгонена позорно от местата в науката и академиите, които е узурпирала в нарушение на всички принципи на морала още в комунистическо време, някаква промяна към добро не може да има, напротив, нещата ще се влошават. Тоест, ще си останем с това, което сме, а именно, да нямаме наука, а да имаме пародия на наука, да се преструваме, че и ний уж имаме наука. А ний си имаме не наука, а нáука, най-първокласна тодорживкова нáука. Между наука и нАука (нáука) няма нищо общо, подобието между тях е подвеждащо.

Разбира се, че тази господстваща самозванска напаст, която не дава в институтите и академиите на покълнат и най-малки кълнове на пълноценен научен и академичен живот, ще изтълкува новия закон изцяло в своя полза. И ще го изврати така, че тежко и горко на българската нáука кажи-речи за столетия напред. Играе си с огъня тоя министър, ще предизвика злите сили, и ще стане пишман в един момент, че е хвърлил камък в толкова застоялото "академично" блато. Ще се раздвижат заспалите чудовища и ще стане страшно. Какво ще стане ли? Ще ви кажа.

Първо, всички сега разпореждащи се в катедрите и институтите "вечно управляющи" от байтодорово време та досега ментори ще почнат да си произвеждат доктори така, че майка ще почне да жали, да реве и да вие даже. Разбира се, че най-напред ще произведат в доктори своите некадърни синове и щерки, а после и цялата си рода. В един момент всеки, които може да плати, ще стане доктор – по която си хареса наука, "предметна област" и в академия по избор. Нищо чудно и Азис в тая обстановка да стане доктор и професор по чалгопеене; изобщо няма да се учудя, помнете ми думата, че точно това ще стане. Партиите пък, които си имат свои хора из съответните академии, ще си произведат в доктори целия си ръководен кадър плюс жените и любовниците на тоя кадър. Разбира се, старата блудница БСП ще бъде начело на тия извращения, както винаги си е било. Досега цялата тромава бюрократична система за произвеждане на "кандидати на нáуките" и на доктори, с ВАК и със специализираните научни съвети все пак слагаше някакви бариери пред апетитите, а сега вече няма да има никакви бариери. Майка ни жална какво ще стане, не ми се мисли даже. Горките младежи, горките студенти, горката българска наука, дойде момента тая напаст да разтерзае всичко по пътя си! А тя е лакома и всеядна, и няма никакви скрупули, неслучайно има такива бляскави учители по наглост и безсрамие: другарите, слезли някога от кошарите из планините, имам предвид "народните партизани", таваришчите-комунисти, после най-нагло са се наместили и настанили където са си харесали – в нáука, в академии, в армия, в икономика, навсякъде. Нищо не са оставили ей-така, без да го осквернят, опошлят, изкористят, извратят, изопачат до крайна, невъобразима степен.

Предвижданията ми са лоши, очакванията ми са, че към добро скоро няма да тръгнем, а злотворните тенденции, на които бяхме жертва досега, просто ще бъдат отприщени, щото се махат и последните спирачки пред тях. В Германия или в Америка няма нищо лошо, напротив, добро е самият университет, всяка катедра и пр. да си създава и произвежда своя академичен състав; но там са все хора, призвани за наука, там некадърниците са изключение, а тук са масовия случай. Там има научни общности, тук няма и не може да има; у нас има всичко друго, приятелски, роднински кръгове, партийни котерии, какво ли не, а само за наука и за академичност няма място из нашите научни учреждения и академии. Затова у нас всичко ще бъде наопаки, безкрайно опошлено и изкористено. Страшно ще стане. Промяната при това положение ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго.

Но кой знае, може би това е предпоставката за да осъзнаем какво трябва да направим: когато всичко се сгромоляса, когато даже животът в тая страна стане хептен невъзможен, може би тогава ще се наложи да вземем голямата метла и да изметем тия боклуци, да остържем тия налепи, да изчистим цялата тая смрад. Натам отиват работите; ние оказва се, не сме способни да усъвършенстваме съществуващото, а можем да се освестим само при пълно сгромолясване, при пропадане на всичко, когато ножът опре о кокала; а преди това всеки ще продължава да върти дребничките си далаверки, тарикатлъци и мизерийки.

27 април 2010 г.

Най-коварен и тежък проблем пред нас самите сме си ние самите

Сега много се шуми за това дали е изтекла информация за темите на матурата по литература, тоест дали някой приближен до Министерството не я е продал и не е получил за това прилични парици. Не зная как стоят работите по този въпрос, напълно е възможно, ако съдим по разпространения у нас манталитет. Но искам да обърна внимание на нещо друго, на което едва ли някой ще се сети да обърне.

Вчера бях квестор в едно училище, пазих дванадесетокласниците да не преписват. Не ми се пише особено как мина изпита, проблеми особени нямаше. Но едно нещо ми направи впечатление от репликите, които чат-пат учениците (все още са ученици, макар и че вече са "изучени" в някакъв смисъл) обменяха, и

185

преди началото на изпита, и по време на изпита. То по време на изпита е забранено да се говори, но в един момент едно хубавичко момиченце изстена и изрече тия думи, сякаш разговаряйки със себе си:

– Та значи тъй, Иван Вазов е първият български лицензиран писател, нали така бе, а?!Другите си пишеха и не й обърнаха особено внимание, а аз се замислих. Само едно момче май

схвана нещо и рече:– Да бе да, права си, той освен че е лицензиран, е и патентовал длъжността си! – рече това и се

усмихна, което издаде, че у него специално нищо чудно все още и да блещукаха някакви искрици здрав разум.

Аз, фрапиран от чутото, зинах и понечих нещо да кажа, ала се сдържах, щото като едното нищо с една реплика бих предизвикал цяла дискусия, ала моментът за такава беше твърде неподходящ. Интересното е, че почти никой от присъстващите в залата екзаменирани, предимно момичета, не реагира никак на странните думи на мислещото на глас момиче с възхитителни светли коси.

И си замълчах, а останах с нерадостните си мисли. После прегледах и теста, който им бяха дали, не ща да давам оценката си на такъв един тип изпитване с тестове, щото мнението ми ще прозвучи прекалено скандално. Обаче ще кажа поне това: смятам, че едно обучение по хуманитарни предмети, чиито резултати могат да се оценяват чрез тест, коренно се разминава със смисъла и същината на хуманитарното образование изобщо. А литературата, бидейки вид изкуство, няма начин да не принадлежи на хуманитарното познание; обаче една хуманитарна дисциплина да загуби човечността си, което дава възможност да бъде алгоритимизирана в тестове, е наистина съвсем скандално.

Та в светлината на казаното така спонтанно произнесената реплика на красивата блондинка-дипломантка – впрочем, тя в един момент ме попита, пак спонтанно, "дипломат" и "дипломант" синоними ли са, щото имало и такъв "мъчен" въпрос в теста?! – е твърде показателна за сгрешеността на типа обучение, на който младите у нас са подложени. И на който са жертва. Нищо чудно това, което тя промълви, да не е просто "бисер", а да го е прочела от някой "модернистичен" учебник; дядо Вазов, представяте ли си, бил "първият лицензиран български писател"!!!

И така, забелязах вчера, че младите момчета и момичета, които бяха на матура, най-много бяха затруднени от това, което според мен е най-същественото, от това, на което най-добре трябва да са подготвени в едно обучение по предмет, наричащ се "български език и литература": "свободното съчинение", което трябваше да напишат. Най-напред дълго мислиха и решаваха какво да пишат; дадени им бяха две възможности: "научно-интерпретативно съчинение" или "есе". Близо половината време, около два часа, им бяха нужни да пишат текст от една страничка, който моя милост примерно (понеже им бяха дали откъси от многострадалния Вазов, които са една добра основа за разсъждение) би написала за десет минути, нищо че не съм "литератор". Но най-ужасното беше, че това, което би следвало да е най-лесното за тях, след като са учили цели 12 години предмети, наричащи се "родна реч омайна, сладка" и "български език и литература", за тях се оказа най-трудно и най-неприятно; виж, папагалските отговори от теста сякаш не ги затрудниха особено (учениците, при които аз бях, бяха от едно най-елитно пловдивско училище и явно "знаеха"), но съчинението страшно много ги затрудни и даже изпоти; някои от тях изобщо се отказаха нещичко да напишат, щото явно мозъчетата им нищичко не можаха да родят...

Обучават ги, предполагам, така по български и литература, пък и по другите предмети, че резултатът е: пълна неспособност на младите да мислят! Главите им са натъпкани с клишета и с чужди мисли, а свои мисли, уви, липсват. Изказвам мое наблюдение, основано на това, че вече 27 години преподавам философия все на млади хора. Не е лесно тъкмо философия да преподаваш на младежи и девойки, които съществуващата образователно-педагогично-дидактична система ги е обучила предимно на едно основно нещо: да не мислят.

Нещата в българското образование хич не са леки, а са много объркани. За сметка на това на обществото хич, ама хич не му пука заради ставащото там. У нас такива неща като образование, култура, личност, духовност и пр. не се ценят особено. Затова имаме такова образование, каквото заслужаваме. И правителството ни е такова. Всичко ни е такова. А са такива, защото ние самите, каквито сме, сме главният проблем. Да, най-коварен и най-тежък проблем пред самите нас сме си ние самите...

15 май 2010, събота

"Освобождаващото" образование и обучение

Вчера бях гост в студиото на Камен Коларов в БТВ-Пловдив и разговаряхме за образованието. Лично аз не съм доволен от представянето си; цял ден обмислях кое е най-важното, върху кое да акцентирам в краткото време на едно телевизионно предаване, ала ето, оказа се, че – сега като гледам клипчето констатирам това – съм изпуснал много съществени, и дори най-съществените моменти. Всяка медия си има свои изисквания, а пък за адаптирането към тях се иска време; аз не успях да се

186

адаптирам и ето, изпуснал съм да кажа много важни неща. Но за щастие имам блог и в него мога да допълня онова, което много исках да кажа, ала не успях да кажа.

Всъщност, като се замислям сега върху този проблем, откривам, че за десетина минутки наистина е невъзможно да се каже онова, което съм казал в цяла една книга – или което искам да кажа. А проблемът, по който се изказвах, е така сложен и заплетен, че за разнищването му се иска и много време, и много "пространство". И най-вече – много хора, които твърдо са решени да поставят всяко нещо на собственото му място, сиреч, да победят объркването, хаоса, подмяната и пр.

Но има и нещо друго. След предаването открих – благодарение на въпросите на журналиста – нещо, което сякаш съм пренебрегнал; забелязвате как той няколко пъти ме пита да кажа "нещо по-конкретно, което трябва да се направи или промени", също така изказва впечатлението си, че всичко, което казвам, му звучало "абстрактно" и "пожелателно", а пък за мен е много важно това дали се изразявам така, че да бъда разбран. И ето че сега откривам, че наистина трябва "по-конкретно" да изразя разбирането си по някои възлови проблеми – и да предложа изпълними практически, т.е., работещи решения, та на тази основа по-добре да се осъзнае това, което предлагам. Вижда се, как човек даже и от провала си може да извлече полза; подтикнат съм сега от друг ъгъл да погледна на проблемите. Понеже иначе онова, върху което моето съзнание определя като най-важно, не изглежда същото в очите на хора, които не се занимават с преподаване или с образование. А пък тези хора искат да разберат някак си по-нагледно за какво точно става дума; т.е. проблемът, който се изправя тук пред мен, е този за "съобщаемостта", за намирането на път към съзнанието на читателя, и то такъв път, по който като се тръгне, да се постигне по-голяма адекватност със собствените негови виждания и представи. И така, ето, искат от мен "по-конкретни", дори "по-нагледни" неща, които трябва да бъдат направени, за да се промени ситуацията в образованието; окей, аз ще се постарая да изпълня това изискване.

И ето, сега сядам да напиша една статия в този дух, която ще вмъкна в ръкописа на книгата. Благодарен съм на интервюиращия че ме накара да погледна под този ъгъл на нещата. От много време съм работил по проблема за това как преподавателят би следвало да се опитва да въздейства най-ефикасно върху съзнанието и ценностите на "обучаемия"; ето сега ще покажа как може да стане това. Ще покажа различните варианти за общуване и ще посоча предимствата на оня, който е истински съвременен. И ще се окаже, че онова, което най-напред трябва да бъде направено, за да потръгнат нещата към поправяне в българското образование, е смяната на стила на общуване между "обучавани" и "обучаващи", т.е. същностна промяна на отношенията между тях, в резултат на което младите хора ще бъдат поставени в една коренно различна ситуация – в сравнение със сегашната и обичайната, която за тях, както е известно, общо взето е изпълнена предимно със скука, с неприятни емоции, с груб натиск върху личността и съзнанията им. Известно е, че все по-трудно е да се намери "общ език" с младите хора, аз тук ще покажа кои са средствата, благодарение на които може да стане това. Но пък в крайна сметка ще се разбере как и кога, а също така и защо става така, че трудът на учителя е толкова благодатен – и ще се осъзнае също за каква по-точно благодатност става дума. Но нека да караме всичко подред; понеже нещата са сложни – сложни в простотата си; най-сложно и трудно за изразяване е тъкмо най-простото.

Ще се постарая да бъда съвсем кратък, понеже проблемът може да бъде разнищен основателно в цяла една отделна книга. Ще се опитам да се съсредоточа върху най-важното в т.н. "преподаване", в т.н. "организация на учебния час", в "структурата на урока", в "типа отношения преподавател-обучаем" и пр. Смисълът е да се открие най-ефективния подход, който при това е наистина работещ, годен да се прилага от много и най-различни по манталитет и по настройка преподаватели; понеже общо взето днешните учители се мъчат в една абсурдна и сгрешена в корена си ситуация, в която си поставят нереалистични, а пък на всичкото отгоре и объркани, неясни, фалшиви цели.

Как протича един "типов" учебен час днес? Ами общо взето така протича:Преподавателят (преподавателката) влиза усмихнат и се опитва в първите минути да установи

контакт със съзнанията на учениците, които в междучасието са се занимавали с нещо съвсем друго, примерно, напоследък е много популярно да играят... карти. Или да дъвчат, да ядат. Трябва нещо да направи та да им помогне да се пренастроят; щото от тях се иска коренна промяна на нагласата. В училище доминираща е една познавателна нагласа, а пък тази нагласа не възниква току-така. Ако липсва самата нагласа, по-нататъшните усилия на преподавателя да накара учениците да почнат да мислят остават безполезни.

Различните преподаватели по най-различен начин се стараят да се "намъкнат" в съзнанието на учениците. Аз си спомням едно време мой преподавател по математика, много добър, впрочем (Кирил Петров се казваше, да спомена името му с благодарност!), който първите няколко минутки ни занимаваше с най-различни тривиални неща, които обаче превъзходно ни настройваха да го слушаме, да го гледаме с интерес; примерно, този човек ни казваше някаква весела, смешна историйка, като вземаше повод за нея от държането на някой ученик, или пък дори от някакъв детайл в облеклото му, или от каквото му щукне в главата. Ставаше така, че се извършваше същинско тайнство, ние (аз тогава бях ученик) започвахме да го гледаме в устата, и то, както се казва, със затаен дъх, и тъкмо когато вече душите ни се отпускаха, учителят

187

ни по математика рязко сменяше темата, обръщаше се към черната дъска, за кратко време ни преподаваше новия урок, и докато скуката успее отново да ни овладее (математиката общо взето е скучна материя за повечето хора), той вече постигаше целта си, един вид, успяваше да ни подведе така, че да се заслушаме, и след това да ни "даде" онова, което следваше да бъде "пре-по-дадено". Излишно е да споменавам – в ония времена имаше превъзходни учители! – че той успяваше да изложи математическата материя бляскаво, при това динамично, разбираемо, ясно и пр., но най-интересното беше, че след първоначалното "отваряне" на съзнанията ни той успяваше да "напъха" там и надлежния учебен материал, и то преди съзнанията ни отново да се затворят, а пък мислите ни бъдат заети с друго. Този човек успяваше всичките 45 минути на часа да ги запълни така, че ученикът просто не можеше и миг да "шавне" или да се разсее; разбира се, за да се получи това тайнство, се иска талант, умения, качества, които са редки и при учителите. Но това е било преди 35-40 години, а трябва да вземем предвид, че тогава и децата (учениците) бяха други, твърде различни в сравнение с днешните.

Ние тогава, в онова време, в което аз бях ученик – хайдеее, и аз почнах с наставленията и спомените, сякаш съм пенсионер! – бяхме все пак твърде послушни и наплашени, един вид системата тогава беше такава, че "няма мърдане", или, другояче казано, ако мога да използвам любимия лаф на Тодор Живков: "немаше лабаво", а се държеше твърдо, стискаше се със здрава ръка, често направо за гърлото. Учителите имаха властта и авторитета, пък и някои специфични права (примерно, да ни удрят по главата, да ни дърпат уши, и то така силно, че на някои ученици бяха почнали да им израстват кажи-речи почти магарешки уши и пр.), а и самата атмосфера тогава не предразполагаше към някакви своеволия или недисциплинираност. Сега обаче ситуацията е коренно променена, учениците са съвсем други, което десетократно усложнява работата на учителя. Учител с оня тогавашен манталитет, имам предвид разпространения, "авторитарно-командния", в днешни условия е направо загубен, той мигом става и абсурден, неадекватен, сиреч, смешен и жалък. И безпомощен. Такъв учител няма друг избор освен да си вземе шапката (или, ако е жена, каквото там друго може да си вземе) и да се махне.

В днешно време трябва да се разбираш с учениците, пак да си налагаш волята, ама по-фино, префинено, по-деликатно, един вид да ги подведеш, и те, без да се усетят, "да заиграят по свирката" ти; но това, общо взето, трудно се удава, ако вземем предвид, че за по-голямата част от учениците ученето е последната им грижа в този живот. И какво може и трябва да бъде направено в тези условия, какви са вариантите за действие?

Има два алтернативни начина, единият от които почти повсеместно се практикува, а другият, ако изобщо някъде се практикува, се прилага плахо, неуверено, понеже той влиза в конфликт и противоречие с много здрави укоренени представи за "преподаването" изобщо. Ще се опитам по-плътно да опиша и двата подхода, та да се откроят различията помежду им.

Първият. Учителят пре-по-дава, ученикът слуша. Учителят знае, ученикът е невежа и тепърва трябва да узнае. Учителят е знаещ, ученикът е незнаещ. Смисълът е и ученикът що-годе да започне нещичко да знае (поназнайва). Учителят е субект, ученикът е обект на неговите въздействия (върху съзнанието). Учителят "дава" знания, ученикът, общо взето, се дърпа да ги "вземе", един вид казва "Абе за какво ми са на мен тия неща?!", ала учителят трябва да надделее и някак да натика знанията в главите на учениците. Е, вярно, че като ги натика по някакъв принудителен, неподходящ начин там, те там, в главите на учениците, ще стоят "ден до пладне"; ама нали, формално погледнато, "все нещо е влязло в главите им", сиреч, учителят си е свършил работата. Дълготраен ефект в тия неща тук не се търси, а се търси само временен, ефимерен, краткотраен; един вид, каквито са ни всички останали български работи, такива са и тук. И тук се преструваме, че уж нещо правим, че уж си гледаме работата. Абе да става там нещо в училищните кабинети, да ги занимават там децата, голяма работа, че нещата не били "както трябва" - то пък кой ли знае как и какво трябва в тия объркани времена, в които живеем?!

Вторият подход. Аз бих си позволил да го нарека (и много пъти съм го наричал така) сократически, докато първият е чисто и просто дидактически, а той е също така и демодиран (архаичен) до крайност, или по-скоро средновековен. Запомнете от мен, дидактиката е много вредна "наука", тя може би е най-вредната наука, която е сътворил човешкият ум. Та какво представлява т.н. сократически метод за "преподаване".

Той е обратен на първия, на дидактическия. Учителят не ще нищо да дава (наготово), дърпа се и не ще да дава, а дори се и прави на "незнаещ". (Известни са думите на Сократ "Аз знам, че нищо не знам!" – кой ли съвременен учител би се осмелил да каже такова нещо пред учениците и дали ще го търпи и ден на тази работа г-н Инспекторът ако все пак дръзне да го каже?!) Първото, което прави учителят, е да помогне на учениците да осъзнаят незнанието си и да почувстват потребност да тръгнат по пътя към знанието. Без това първо условие всичко се обезсмисля. Не учителят да натрапва на учениците някакви знания, а да им помогне да се пробуди у тях стремеж към знанието, или да победи това, което днешните учителя с горчивина казват: "Днешните ученици нямат мотивация към учене!"; ами как да имат, като учителите с всичко, което правят, им пречат да се роди такава мотивация?! А тя може да се роди само в душата на самия ученик, при това трябва да се вземе предвид, че учениците ни са различни, твърде различни. И слава Богу, че е така; ако бяха еднакви, горко ни!

188

Иска се въображение и майсторство, та учителят да подбуди учениците към това да почнат да искат знания. Примерно може да им намекне, че лично той много би искал да разбере как "стоят нещата" тук или там, да постигне истината за това или онова, да сподели, че много е търсил, ала истината, за жалост, все не му се удава и сякаш е неуловима. За преподаването на философия този метод е превъзходен, за другите науки може и да е по-различно, ала аз искам да изразя принципа, пък преподавателите по т.н. "точни" науки сами да си направят изводите какво могат да променят в подхода си.

Основното е учениците да бъдат предразположени сами да поискат да търсят знанието; да им се даде да разберат, че наготово да им се дават някакви знания, без търсене, изследване, откривателство и пр. е губене на време, е нещо, лишено от особен смисъл. Хубавото на науките е тъкмо това: изследването, търсенето, поривът към откривателство, увличането по пътя към знанието и истината. И най-важното е: никакво "пре-по-даване"! Нищо в тоя живот не се дава наготово – този е основният урок, който нашите ученици трябва да научат в нашите училища. Ако него поне научат, научили са най-главното. Нищо наготово, никаква готованковщина! А у нас, както сами се досещате, всичко е тъкмо наопаки: пълно е у нас с претенциозни готованковци, които всичко искат наготово да получават; дори са недоволни от държавата и от управниците, че не им пускат благата право в широко зиналите усти на мечтаещата само да лапа народна природопопулация. Това е положението, у нас всичко е тъкмо наопаки в сравнение с това как трябва да бъде.

Примерно, учителят може да каже: искате ли да знаете това? Искате ли за узнаете и научите как стоят нещата в еди-коя си област на науката? Интересно е да се разбере истината по този или онзи научен проблем, но то може да е истински интересно само за оня, който сам почне да се мъчи да изследва и иска сам да достигне до истината. Ония, които искат всичко наготово нищо особено няма да постигнат. Те всъщност няма и какво да правят, освен да скучаят. Със скуката в нашите училища трябва да започне безпощадна война. Имам предвид със скуката по отношение на добиването на знания. Скуката ще бъде победена когато на учениците им се даде шанс сами да изследват и да търсят истината и знанието. Оставиш ли ги да скучаят и да чакат всичко наготово, не се чуди защо им става скучно. Ами скучно ще им е, какво друго да им е?!

И ето че "пре-по-давателят" според древните сократови – и според най-съвременните! – разбирания нищичко никому не трябва да дава, а трябва да го остави да си го вземе и получи сам. Искаш ли да знаеш? Моля, заповядай: почвай да търсиш, почвай да четеш, почвай да изследваш, опитвай, проверявай, открий го сам и т.н. От мен не чакай нищо наготово. Аз, учителят, мога да ти помагам, но основната работа трябва да я свършиш сам. Щото ти си ученикът, а ученик е оня, който учи: учи сам, учи се, осъществява оная специфична дейност, наречена учене. Не го учат, а (сам се) учи: превъзходно и вълнуващо нещо е това да учиш, моля, господа учители, недейте да пречите на своите ученици да изпитат тази радост!

Такъв ученик не чака нищо наготово, а сам търси. Да бъде поставен ученикът в една автентична познавателна ситуация, да се роди нагласа към изследване, търсене и откривателство е главното, което трябва да се случи. На ученика трябва да му се даде шанса да изпита радостта на откривателството, да стане откривател. Учениците трябва да разберат, че ученето е същинска и най-отговорна работа, дейност, е практика, а не дремане по чиновете, слушане, тъпеене и пр. Не били "послушни" днешните ученици - ами как да са послушни, след като работата им не е само да слушат, а работата им е друга: сами да търсят, да се стремят, да "практикуват" знанието, а не да го "консумират"! Оставиш ли ги да чакат и да слушат, първото, което ще се случи, че даже и да те слушат, драги ми учителю, на повечето ученици ще им се приспи, колкото и красноречив и велеречив оратор да си ти! Толкова са прости тия неща, нима още не се разбират?!

Учителят е партньор, който обаче не бива да изземва основната активност и дейност, не бива да е монополист, не бива да подценява и пренебрегва учениците си, а трябва да остави основната тежест върху тях; да им каже "Можете, вярвам във вас, справете се сами, намерете изход от ситуацията, в която сте поставени! Отникъде не чакайте помощ, вие можете!". Това прави добрият и съвременен учител. Ето че в такъв случай обичайната и остаряла дидактика отива по дяволите, бива разбита на пух и прах. И точно така трябва да бъде, точно това трябва да се случи с нея.

Трябва да се вярва, че младите съзнания на учениците могат да намерят изход от всяка, дори и най-сложната познавателна ситуация или задача. Те помежду си също трябва да си партнират, примерно, учителят разделя класа на "изследователски групи", и им възлага задачи; нека после сами да се оправят както намерят за добре. Когато учениците привикнат към този нов метод, за тях ученето ще придобие смисъл, да не говорим за това, че ще им стане интересно. Щото тук нещата придобиват характера на най-свободната човешка дейност, каквато е играта. (Не бива училището да погасява детската любов и отданесот към игрите, напротив, трябва да я насърчава и стимулира. Защото всичко в човешките отношения всъщност е игра. Но това е отделна тема.) Те, учениците, трябва с общи усилия, с приноса обаче на всеки от тях, да решават определени познавателни задачи и да правят проекти за практическото решаване на едни или други проблеми.

189

Сега стана ли ви ясно защо днешните българи не мога да правят свестни проекти за усвояване на парите от европейските фондове? Ами просто е разгадаването на тая загадка: ами защото българското образование хал хабер си няма от това как се правят истински проекти, не е научило никой на това, а тия неща трябва да се учат от най-ранна възраст, те са най-обичайното нещо, което трябва да се случва в училище: да решават изследователски задачи и да правят проекти за решаване на конкретни или на специфични за дадената научна област проблеми.

Когато нещо стане проблем за съзнанието на младия човек, тогава ситуацията коренно се променя. Младите хора, човешките същества по начало имат в себе си инстинкт да търсят изход и да решават проблемите. Примерно, като се развали компютъра им, как успяват да се справят с проблема? Ами ще извикат веднъж-дваж по-опитния им приятел да свърши цялата работа, ала в един момент ще разберат, че истинското е друго: сам да почнеш да търсиш изход и да започнеш да се справяш сам. Като си поблъска главата над някакъв проблем, младият човек ще изпита неимоверна радост, когато го реши сам; веднъж решен даден проблем, решението остава в главата завинаги. Ако друг ти дава готови решения, тяхната практическа полезност е нулева, понеже не си опитал сам и в резултат забравяш, няма начин да не забравиш. Но което си открил и направил сам, остава за цял живот.

Тия са двете алтернативи. Може да има и градации на степените на самостоятелност, на дозирането на индивидуално и екипно, на ролята и намесата на учителя и пр., но основното е тежестта да падне върху "обучаваните". При дидактичната система, която, да си признаем, е повсеместно разпространена из нашите училища, степента на самостоятелност на учещите е почти нулева, клони към нулата. Или, другояче казано, степента на свобода е нищожна, или пък съвсем липсва. Щото, както знае оня, който е прочел нещичко от моята книга за образованието, той е несъмнено е разбрал, че ключовата дума на промяната в българските училища е думата свобода. Свободата е благотворна и благодатна, а липсата на свобода е на смъртта подобна. Ученето е живот, за човека животът без свобода е лишен от смисъл, т.е. не е живот. Правете си сметка колко тежка е ситуацията в нашите училища без свобода - без свободата са и учениците, и учителите, и дори образователните мениджъри, директорите. Никой почти няма свобода, автентична свобода в българското образование.

Или ако има, тя е изопачена и е станала "свободия", или, по-скоро, се е превърнала в произвол, в хаос и анархия, щото думата "свободия" е крайно лоша, неподходяща дума. "Свободията" няма нищо общо със свободата, затова изобщо не трябва да има общ корен с думата свобода, която е най-възвишена дума и понятие. Това, че у нас често употребяват думата "свободия" означава, че съвсем не разбират какво е свободата. А свободата няма нищо общо с произвола, нито пък с ината, с тъпото своеволие, с хаоса и с анархията: за каква "свободия" в такъв случай да става тук дума?!

Това е в общи линии. Нека да се задоволя този път с това. Аз лично съм изстрадал тия неща, понеже вече много години преподавам философия: "най-неподходящия" за българската материалистична душа "учебен предмет"; да преподаваш философия у Българско е все едно да продаваш кожуси на Екватора или хладилници на ескимосите (ако мога да използвам тия банални примери). Кажи-речи никой у нас не чувства нужда от философия и от ценности. А пък тоя, който изпитва някаква нужда, го мислят за луд, за безумец: там, където простотията е норма, там мъдростта няма начин да не е безумие и дори патология. И съм открил в тази тежка, преживяна от мен като преподавател по философия ситуация истините, за които става дума в моите книги, също и в тази, в книгата ми за образованието, която сега четете; за които стана дума и в този текст, който пък ще стане заключителна част от нея.

Мен лично ме смятат за много лош учител по-голямата част от учениците, щото ги оставям да се мъчат и почти нищо не им давам наготово, а те са привикнали почти всичко да им се дава наготово: как тогава, след като съм такъв скъперник, да не стана най-ненавистен?! Аз съм станал безжалостен, станал съм нещо като "злодей", който изпитва удоволствие да гледа как учениците му се мъчат да проумеят нещата сами, да осмислят, да се ориентират. Разбира се, за моите часове по философия аз съм им дал всички необходими за успешно навлизане в материала условия: помагалата, които съм написал и съм издал, и които те могат да ползват (който обаче иска да ги ползва, съвсем не е задължително това!). Направил съм нужното който иска, да постигне много.

А всеки се вижда принуден да поиска нещичко да постигне, щото иначе двойката му ще е най-малкия проблем; понеже моята работа е постоянно да ги подтиквам да осъзнаят колко безценни и съдбовно важни за живота са ония "абстрактни неща", за които говори философията. Който иска да се провали в живота си, моля и пожалуйста, да не учи философия (нито пък психология, нито пък етика!). Е, ще има една мизерна тройка, но главното – да стане мислеща, търсеща, амбициозна, работеща за успеха си личност – няма да го постигне; и вината си е само негова.

И аз, подобно на хирург, постоянно и жестоко бъркам тъкмо в тази рана. Безпощаден съм в това отношение: като не искаш да си успешна личност, като искаш да си с бедно, инертно съзнание, като си готов сам да се обречеш да бъдеш неразбиращ, страдащ от предразсъдъци "масов" човек – моля, бъди си такъв, не учи философия, не мисли, не търси, остави се на произвола и на безделничеството. Твой си е избора, аз никого към нищо не ща да принуждавам. Това казвам на учениците си; банален съм станал в това

190

отношение. Но нищо, нека ме мразят, за тяхно добро е. Моята работа е да ги дразня, провокирам, да ги мъча и да се издевателствам над тях.

И знаете ли какво се получава след като съм станал, кажи-речи, абсурден човек в рамките на една образователна система, която съвсем не ме разбира – и не ме приема? Ами забелязал съм, че тук-там все пак има мои ученици, които успяват да измъкнат съзнанието си от жестокия канон и диктат на манипулативното и подтикващо ги към безличностност образование! И такива млади хора, вярвам в това, докато са живи, ще са ми благодарни че съм им помогнал поне малко да постигнат тази безмерно ценна мъдрост. Те, такива мои ученици, всъщност, често ми се обаждат, пишат ми, звънят ми по телефона, някои от тях ми идват дори на гости – независимо в кой край на света се намират. Радващо за мен е, че тия мои някогашни ученици водят жестока битка за личностно самодоказване и реализация, и аз вярвам, че ще успеят да постигнат много. А някои вече много са постигнали и дори са преуспели. Няма как да не преуспее такъв човек, истинско чудо ще е да не преуспее, щом всъщност отлично е решил загадката – и задачата! – на самия живот...

Затова е така благодатен трудът на учителя. Велика по смисъла си е тази "професия". Е, голяма работа, че обществото е съвсем неблагодарно спрямо оценката на нашия труд: истинското е онази светлина в очите на признателните ученици, на които ти си дал някакъв безценен тласък в живота, и то в най-решаващите за бъдещето им години.

Това май не трябваше да го казвам и пиша, ама както и да е, изтърсих го: но нека и "доброжелателите" ми да има за какво да се хванат, нека и тям да доставя малко радост – за изпосталелите им от мъка и от скука сърца и души...

Всичко в българското образование следва да бъде коренно променено и поставено на нови начала

В разговора за образованието в студиото на предаването МЕСТНО ВРЕМЕ по БНТ-Пловдив водещият Камен Коларов в един момент ме попита: "Е, добре, но какво по-конкретно трябва да се промени?", и аз тогава, в бързането, изрекох следното "Ами всичко, из основи, трябва да се промени!", а той възкликна: "Не е ли много радикално това?!". По този момент от разговора, като гледам сега клипчето с неговия запис, тогава не можах да бъда много убедителен; ето затова сега се връщам към него, за да кажа онова, което тогава не успях. Наистина темата беше огромна, не е за учудване, че стана така, но пък за сметка на това нищо не пречи да се връщаме отново и отново към нея.

Впрочем, ще правя това, т.е. ще се връщам към темата за образованието колкото се наложи - и докато прогоня всички читатели на блога си. Казвам това, защото открих, че като напиша коментар по някаква актуална, предимно политическа тема, блогът ми загрява от посещения, тук почва да ври от коментари и пр., а като напиша нещо за образование или за други такива "незначителни" и "скучни" духовни проблеми, в блога ми се отбиват, вестват и остават неколцина най-верни негови приятели. Това казвам между другото, то все нещо показва...

И така, защо смятам, че трябва да се промени всичко в българското образование, та то да бъде поставено на здрава и съвременна основа? Как така "всичко" и защо "всичко", нима все нещичко от досегашната "система на образование" не следва да пожалим и да оставим?!

Аз бих започнал оттук: в българското образование трябва да се възцари съвършено друг дух. Потребна е друга, съвсем различна "атмосфера". Дух на съвременността, който да прогони остарели и анахронични, изцяло несъвременни форми и отношения, които особено много ни пречат дори и в този момент, а да не говорим колко много са ни пречели и преди това, в един голям исторически период от повече от пет-шест десетилетия. Значи новото българско образование трябва да бъде поставено на съвършено нова основа, ако искаме да е ново; то да бъде подчинено на съвършено различен принцип, та да се "отпушат" ония бентове, които задържаха и задържат творческата енергия и личностната изява и на учениците, и на учителите.

Аз вече многократно повтарям, че това, от което най-много се нуждае българското образование, е "нещото", наречено свобода. Благодарение на свободата в българското образование ще се възцари нов дух, духа на съвременността, на творчеството, на личностната изява. Благодарение пък на този нов дух ще бъдат заложени основите на бъдещия ни просперитет като нация и държава. Ето по-надолу ще се постарая да детайлизирам тази моя теза.

Но да вметна нещо, което може да поразведри обстановката. Философите се занимават с това да "дават" идеи, или поне да спомагат за раждането на някакви идеи в нечии глави. Това е работата и призванието на философите. Реализацията пък на тези идеи, привеждането им действие, "въвеждането" им в живота вече не е работа на философите; тук се искат по-други умения. Значи философите отговарят предимно на въпроса "Защо?", в който се съдържа генералния смисъл на нещата, оттук пък произлиза отговора на въпроса "Какво?" ("Какво трябва да бъде?", "Какво трябва да стане?" и пр.), а изводите за това "Как?" нещо трябва да бъде направено, би следвало да се извлекат от по-практични и делови хора, каквито философите не са (макар че като човешки същества им се налага да бъдат и такива).

191

Затова като го попиташ някой философ: "Добре де, ти казваш това и онова, ама кажи как може това да стане?", тогава философът би следвало с основание да отговори: "А, не знам, аз давам идеята, а пък вие си поблъскайте главата как да я реализирате!". Впрочем, да се роди една идея е най-главното, ако идеята овладее душите, то всичко останало на тази основа ще дойде само; просто се иска хора, овладени от идеята, а пък такива хора няма как да не изнамерят потребните средства и методи за осъществяването на идеята. Разбира се, реалността никога не може да стане "идеална", сиреч, точно отговаряща на идеята, ала пък стремежът към съвършенството, което носи в себе си всяка идея, е нещо като двигател на прогреса при нас, човешките същества. Но аз май отново се отклоних; да продължа по подетия по-горе въпрос.

Да, наистина всичко трябва да се промени в българското образование. Тия неща във връзка с епохалните приказки за "реформата в българското образование", които се изприказваха в последните 20 години, отдавна се предъвкват, ала нищо повече от това не се прави. Защото се иска воля, готовност и решимост да се поемат и някои рискове. Ще почна да изброявам няколко сфери или отношения, които се нуждаят от непременна и то най-скорошна, решителна, смела промяна:

● Държавата и нейната бюрокрация трябва да отстъпят от своята монополна и хегемонна роля в сферата на образованието, а на тази основа да се отприщи градивната и творческа енергия на активните индивиди и на малките общности, на обществеността, на сдруженията на самите родители, учители, ученици, студенти и пр. Другояче казано, изисква се пълно "раздържавяване" на сферата на българското образование, потребна е "приватизация" на училищата. Сиреч това, което беше направено в икономиката и търговията, донякъде в здравеопазването, същото така трябва да бъде направено и в сферата на образованието. Понеже тази сфера още повече се нуждае от вдъхването на живот в нея, което може да стане само по пътя на свободната инициатива на предприемчивите граждани - и на заинтересованите от образованието общности.

Кои общности са заинтересовани от образованието ли? Всички уж сме заинтересовани да имаме качествено образование, ала разпиляването на отговорността, което се случва чрез настаняването на държавата с нейната бюрокрация с толкова специфичната духовна дейност, каквато е образователната, доведе до блокиране на енергията на истински заинтересованите, а това са самите ученици, техните родители, учителите, бизнесът (който има потребност от най-качествени специалисти), гражданството в дадените населени места, общините.

● Всички тия групи до този момент са лишени от възможността да влияят, а вместо това имаме едно монополно и решаващо всичко влияние (власт и всевластие) на заинтересованата единствено от собственото си оцеляване държавна образователна администрация-бюрокрация. Училищата трябва да минат под контрола било на частни лица, които искат да се посветят на тази дейност, и по тази причина са готови да поемат всички отговорности за нея, било под контрола на избрани по демократичен път от самите родители и гражданството училищни настоятелства, които да решават всички въпроси, включително и финансовите. Нещо повече, трябва да решават дори и въпросите, свързани с това какво би следвало да учат учениците в съответното училище; в тази последната насока огромна следва да бъде ролята и на самите учители.

● А както досега беше и продължава да е, именно, държавата да изготвя "типови учебни програми", убиващи възможността за личностна и професионална творческа изява на учителите, практиката показа това, е изцяло вредно за образованието и неговото качество. Нещо повече, всеки преподавател сам, отчитайки особените индивидуални потребности и интереси на учещите и съобразявайки се с целите, които самите родители и учениците държат да бъдат постигнати, би следвало да изработва свои лични авторски учебни програми, което пък ще вдъхне живот и ще внесе импулси за развитие на творческата изява на преподавателите.

● Така учителският труд само така ще стане престижен и качествен, ще почне да привлича най-качествени специалисти. Разбира се, в тези условия некадърните учители сами се откажат от непосилната за тях задача да бъдат учители, ще останат най-способните. И също така ще бъдат привличани тъкмо способните, призваните за тая "професия" млади специалисти. А пък в резултат, естествено, самите училища (настоятелства, родителски колегии, образователни мениджъри и пр.) ще се стремят да привличат чрез по-високо заплащане тъкмо най-добрите учители; ще възникне "свободен пазар на призваните за учителския труд", дори конкуренция на учителите вътре в самото училище и между училищата: всеки ще се стреми да покаже най-доброто от себе си, като критерият за оценка на учителския труд ще може да бъде оценен по гъвкави скали, включващи и крайните резултати, постигнати от учителите.

● За това какво трябва да се промени в сферата на методите за организация на преподаването и обучението вече писах; основното е, че учителите трябва да създават всички потребни условия за разгръщане на интереса, творческите способности, познавателните инициативи на самите ученици и пр., а как може да стане това може да се разбере, примерно, в моята статия за "Освобождаващото" образование и обучение;

● Още веднъж да наблегна: учениците следва да имат право на избор на учебни предмети с оглед на своите индивидуални потребности. Общите за цял клас или за цялото българско образование "типови

192

програми" трябва незабавно да изчезнат и да останат единствено като останки в бъдещия музей на рудиментите на унифициращото и деизиндивидуализиращо комунистическо образование и възпитание. Разбира се, че учебните предмети трябва да бъдат разделени в няколко групи, за всеки предмет, на основата на добре премислена точкова система да се въведат съответното количество точки, а пък всеки ученик, за да получи диплома, следва да набере съответните точки за всяка от годините на неговото образование.

● Понятието "клас" трябва да отпадне; на негово място ще възникват динамични и мобилни групи от ученици, избрали съответния предмет и преподавател. Учениците ще посещават дадения предмет според осъзнати свои интереси, а пък преподавателите най-сетне ще получат възможността да изявят своите творчески способности и да дадат най-доброто от себе си.

● Понятията "министерство на образованието" (и "министър на образованието") ще изчезнат и ще се забравят както отдавна не съществуват оруеловските "министерство на мисленето" или "министерство на истината" (или "министър на медиите"!). Ако пък все пак останат, техните функции ще бъдат ограничени до минимум, и то не да се натрапва никакъв "задължителен образователен стандарт" (тия стандарти - било за образованието, било за културата, не са работа на държавата и на нейните чиновници; какво ще кажете, да речем, "министерството на културата" да въведе "държавни изисквания" в областта на литературното творчество на поетите и писателите, на художниците, на музикантите?! Не че това не сме го имали в паметната ера на комунизма!). Потребителите на "образователни продукти" следва да решават всичко, всичко следва да се сведе до доказаната в практиката "пазарна ефективност", сиреч, пазарът, свободният пазар и тук следва да стане основен регулатор, а пък всички останали отношения ще се наместят благодарение на спонтанността и недостижимата иначе рационалност на пазара. А държавата в тази област, в областта на образованието, простете, няма начин да не се държи така, както се държат слоновете в стъкларските магазини!

И така нататък - наистина във всички моменти, страни, форми, отношения и пр. на българското образование се налага същностна и принципна промяна; аз даже, както забелязахте, тук не говорих отделно за "висше", "средно", "низше" и прочие образование, понеже проблемите на всички нива на "образователната система" у нас са идентични, са все едни и същи. Като се преосмислят целите, и то тъкмо най-фундаменталните, същностните, като се осмисли базисният смисъл, т.е. като се изработи на тази основа една философия на образованието, а на тази пък основа се създаде действена стратегия, всичко останало трябва да се трансформира и промени според новите начала; т.е. всичко в българското образование следва да се постави на нови начала.

И само така нещата могат да потръгнат, и иначе козметичните нерешителни промени, на които сме свидетели, могат да се уподобят на усилията на старателния погребален козметик, който се стреми да скрие белезите на разложение и смърт, но не и да оживи трупа - преди погребването му. А аз продължавам да твърдя, че българското образование не е нищо друго освен един труп, който при това вече ужасно смърди; ала всички се преструват, че не усещат вонята, идеща от напредналото му разложение - и се залъгват, че един по-силен парфюмец може да реши проблема.

Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище Събуждам се по някое време и скоро разбирам, че вече не мога да заспя. Доста време се въртя, обзет от

порой мисли, от които няма отърване. Няма начин, ставам. Часът е 3.29 сутринта. Днес съм на работа и трябва да ставам и по-рано. Пускам компютъра, ето ме на линия съвсем рано, не ми се спи. Нека да спят блажените щастливци с чиста съвест, със съвест като младенците, аз не мога.

Вчера се откри учебната година и при нас, в моето училище – ПГЕЕ (Професионална гимназия по електротехника и електроника) в Пловдив. Както си му е реда се откри, макар че тази година има и промени: имаме нов директор (Стоянка Анастасова), а пък колоси на гимназията като Венелин Паунов, вече бивш директор (аз за него съм писал тук: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието), Жак Асса, доайен на училището, работил в него от създаването преди повече от 45 години (за него пък трябва да напиша, понеже е голяма личност), Иван Блянтов, учител по математика (последният от голямата четворка знаменити математици в това училище, освен него в нея влизаха и В.Марински, Й.Господинова и Ст.Станев, вече покойници, Бог да ги прости, първите двама починаха преди да се пенсионират, а пък последният, г-н Станев, почина година след като се пенсионира), Катя Колева и още много други. Училището осиротя без тия заслужили преподаватели и колоритни личности от голям мащаб, но какво да се прави, казваме, че "животът е такъв, не можеш да го спреш". Тъжно е без тях, такава е човешката душа, а пък аз съм сантиментален човек и го изживявам, понеже много се бях привързал, а и съм консервативен.

"Шефът", както го наричаха всички, и учители, и ученици (ето някои отзиви предимно на бивши наши ученици, сега студенти, за инж. Паунов), вчера беше дошъл на откриването на учебната година, ръкувахме се, каза "Поканиха ме, не мога да откажа!", а после забелязах, че гледа тържеството с блеснали от вълнение очи. Този човек се беше така привързал към училището, че живееше с него, за него училището беше станало сякаш част от него самия, от душата и личността му. Рядкост е да се намери такъв енергичен, ентусиазиран ръководител, който, каквото и да

193

говорят някои, умееше да създава настроение сред всички, да създава онова, без което училището се превръща в грамада от бетон, а именно, създаваше неговия дух.

Без него училището вече съвсем няма да е същото, въпреки че той сякаш е вградил себе си в него, ала нещо голямо изчезва безвъзвратно. Е, ще остане спомена, защото, както казах, животът е безпощаден. Преди време, когато от инспектората представиха новия директор и благодариха на шефа "за неговата неуморна дейност" – впрочем, дейността му наистина си беше неуморна в съвсем буквалния смисъл на тази дума! – той, милият, така се развълнува, че дума не можа да каже, силната емоция го задуши, и той промълви само това: "Остарях, съжалявам, остарях, приятели!" – и се разплака. За него животът му беше училището, отдал се беше без остатък на него, всичко от себе си даваше – това никой не може да му го отрече.

Питаха го вчера колеги как е сега животът, той, пролича си, че тежко изживява промяната, рече: "Ами на вилата стоя, това-онова, но няма какво да се прави!", а пък аз му рекох: "Трябва да си намерите нови занимания!", а пък той преглътна. Какво нещо е животът, да се чуди и мае човек: ето аз, примерно, не знам защо, но си мечтая да се пенсионирам – дай Боже да доживея и да оцелея дотогава! – понеже ми се иска да се отдам изцяло на моите занимания. Т.е. на писането, четенето, книгите, смятам, че изобщо не мога да скучая като имам да чета и да пиша толкова книги още! А ето, трагедията на шефа, излиза, е голяма, за него училището беше това, което за мен са книгите; ако някой ми отнеме възможността да пиша и чета книги, аз, чини ми се, в същия миг ще умра. Дано г-н Паунов се адаптира по-леко, дано преживее голямата жизнена промяна, дай Боже!

Да кажа нещо и за г-н Жак Асса, не мога да не кажа нещо и за него. Той не дойде вчера, представям си пък на него колко му е било мъчно. Тоя велик човек, подобно на шефа, живееше с това училище и беше се превърнал в нещо като негова емблема; стане ли дума за "тета" в Пловдив, всеки, който е имал нещо общо с това училище, ще се плесне в челото и ще каже: "Хей, а как е Асса, още ли е там?!". Знаменит човек беше той, невероятен педагог, колоритна личност, винаги усмихнат, е, учениците по-добре знаят как с усмивка им пишеше двойките и ги връщаше от изпити – докато не научат, при него нямаше компромис, нямаше пощада. Но защо говоря "беше", той, Асса, да му дава Бог здраве, е някъде, но това, че вчера го нямаше на тържеството, за мен, пък и за мнозина, беше непоносимо. Ето че "тета" загуби основната си опора, колосът, който го крепеше. Той беше нещо като непоклатим темел и като скала, върху която беше изградено това училище – не като сграда, а като институция. Не знам как ще понесем отсъствието му, тежко ще бъде, особено за меланхолици като мен, които много преживяват неща от този род.

Вчера като мислех за тия неща, отвреме-навреме усещах, че направо ми се плаче: страшно нещо е животът, и е безпощаден, никому не прощава! И най-лошото, което още може да се каже, е че животът лети, фърчи, не спира и миг шеметните си обороти, които с годините нарастват. Ето, на 51 години съм, и усетих вече това; представям си как ли пък се чувстват по-старите от мене! И най-коварно е чувството за невъзвратимост: преживяното, веднъж станало и случило се, отлита в миналото и вече не може да се върне. И младостта, и жизнените сили чезнат, намаляват, тялото старее, ала душата ни, горката, си е все същата: духът не старее, не може да остарее, стига да го има! Ето, че тия хора - Асса, Блянтов, Паунов, Колева, останалите – носеха и пръскаха от духа си наоколо, не се щадяха, даваха всичко от себе си – на младите, на училището, на човеците, на страната си най-сетне.

За Асса ми е мъчно още повече и за това, че той беше стълб и на ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ – основател и най-деен участник в дискусиите. Той е универсална по познанията си личност, той е нещо като енциклопедистите от миналите векове, нищо чудно да е последният българин от такъв мащаб; рядкост са, повтарям, хората като него. Аз много преди да започна работа с него в едно и също училище го знаех, бях присъствал на негови лекции в един клуб, наричаше се клуб "2001" в Младежкия дом, а ето, че ни било съдено и заедно да работим. Научих много от него, повлия ми, понеже кажи-речи всяко междучасие бяхме с заедно, обсъждахме какви ли не въпроси. И колко ли пъти, увлечени в разговора по коридора, закъснявахме за час; а пък учениците от вратата, пред която говорехме, най-любезно ни успокояваха с думите: "Няма нищо, поговорете си, ний не щем да прекъсвате сладкия си разговор заради нас!" – и ни гледаха ухилени. Те и учениците ни са специални в това наше училище, колоритни са, както се казва, "голяма работа" са нашите ученици, ама за тях приказката ми нека да остане за друг път, щото отплесна ли се пък за тях, спиране няма. Жал ми е че не можах да се разделя с Асса, не сме се виждали от преди ваканцията, дано дойде някой ден да поговорим отново. Сигурно ще дойде, щото имам чувството, че душата на тоя човек е вградена така в нашето училище, че едва ли някой може да я извади от неговите стени.

Почти същото, което написах за Асса, важи и за г-н Иван Блянтов. Духовит събеседник и бляскав преподавател; всяваше респект у всички, и у ученици, и у родители, и у колеги. Също такъв колос в българското – или поне в пловдивското – образование като Асса. И като Катя Колева. Личности с духовно излъчване и с духовно превъзходство, които просто няма как някой друг да ги замени. Личността, когато я има, е съвсем незаменима. И като се извади някоя личност отнякъде, зейва празнина. Затова казвам, че училището ни осиротя.

Преди няколко дена – аз още бях отпуска – минах през училището и видях Иван Блянтов да седи в кафенето, намиращо се в самото училище. Бързах нещо и отдалеко му рекох: "Здрасти, тия дни ще се видим и ще говорим!" и понечих да тръгна към колата си. А той рече: "Няма да се видим! Тръгвам си!". Няма как, при тия думи отидох при него, и той, в своя си стил, усмихнат, поясни:

– Абе нали знаеш, криза е, оказа се, че в бюджета нямало заделени пари за памперсите на такива като мен, та ни освободиха всички до един пенсионери!

Каза тия думи като се смееше със заразителната си усмивка. Поговорихме съвсем малко, и в един момент дойде една колежка та ме заговори, и разговорът ми с г-н Блянтов остана незавършен. Затуй ми се иска и той да мине някой ден през училището, та да си довършим разговора. Страх ме е да не излезе, че съм коравосърдечен и съм подценил проблема му. Макар че нашите разговори край нямат.

С него, примерно, имаме напълно еднакви политически убеждения и ценности; с Асса имаме диаметрално противоположни – е, не съвсем де, но, да речем, несъвместими – ала пак се уважаваме, щото и двамата сме диалогични и възпитани хора. Та искам да кажа, че е много приятно да общувам с тия хора, казах, от голям мащаб, и се

194

питам: какво ли е било тяхното – на Паунов, Асса, Блянтов, Колева... – въздействие върху душите на младите, щом на мен, дъртака, така силно повлияха?! Сигурно е било неоценимо и твърде мощно. Дали обаче те самите си дават сметка за това? Едва ли сега си дават, но след години непременно ще си дадат. Това е животът, такъв е животът. Кой не си спомня с умиление за своите учители? Само непоправимите темерути, изродите и пълните простаци.

Шефът често ме е спирал по коридорите и с тих глас, оглеждайки се, на ухо ми шепнеше, за да не чуе друг: "Абе, Ангеле, имам един въпрос към теб: можеш ли да ми кажеш какво да правим с тая простотия у нас бе, човече? Задушава ни отвсякъде! Не се търпи вече! Ето, ти си философ, трябва да можеш да ми отговориш на въпроса. По цял ден мисля за това, е, какво ще кажеш?". Аз му казвам нещо, обсъждаме набързо темата, стигаме до общи възгледи (няма да казвам засега какви), а той, стенейки, и държейки се за главата, отминава, а пък аз отивам в час. А пък обичайния, стандартния му въпрос, който задаваше не само на мен, си беше, разбира се, този: "Хей, Ангеле, доволен си от живота, нали?!" и докато измислиш що да му отвърнеш, той отминаваше, забързан да свърши някоя работа. Такъв беше нашият директор. Тъжно е, но това е животът за нас, човеците: няма вечни неща, а най-невечни сме ние, хората.

Но има нещо вечно и у нас: душите ни, емоциите ни, спомените, преживяното, човешкото помежду ни. Тия неща остават завинаги. И трябва да ценим тъкмо тях, а не преходното, мимолетното. Онова, което най-вече се цени у нас – за жалост...

Та такива ми ти работи. Живот. Какво повече да каже човек?Аз затова повтарям във всичките си статии и книги: трябва да се извади от българското училище всичко онова,

което пречи на живота. Образованието е живот, нещо повече, то е най-висша форма на живота: то е духовен живот. А има много неща в "системата", които се мъчат да задушават живота. Както и да е. Не за това ми е думата сега. Хубавото е, че аз накрая случих на директор, а иначе преди това съм имал толкова битки с директори-профани, че не ми се мисли за това...

Шефът ми обеща да дири спонсори за книгата ми за образованието, но после, улисан в други работи, изглежда забрави. Може сега като е пенсионер, да се сети, знам ли? Поне има време за мислене, за което най-вече му завиждам. И на него, и на Асса, и на Блянтов. Онова, което остава от живота ни, са нашите мисли. Заради мислите, колкото и странно да ви изглежда, си и струва да живее човекът. Без мисли сме едно нищо. Ако пък са записани мислите ни, ще останат и след нас, завинаги. Най-ценното, което човек може да направи, е да запише мислите си и да ги завещае на бъдните поколения. Ето заради това си струва да се живее. Така мислят непоправимите идиоти като мен: философите...

Ала при пенсионерите, предполагам, най-тежкото е тъкмо това: имат време за мислене, а няма с кой да споделят мислите си. За учителите-пенсионери, които пък цял живот са си вадили хляба с говорене – щях за малко да кажа с езика, ама се получава глупава двусмислица! – това противоречие, изглежда, е непоносимо. И затова ще мисля да измислим нещо, което да предложим за нашите нови пенсионери от училището ни: трябва да им се дава възможност барем веднъж в месеца да идват и да ни изнасят нещо като лекция – на която да излагат мислите си. Не знам дали си давате сметка, но мислите на такива хора са безкрайно ценни. Но да цени чужди мисли може само оня, който сам "има мисли". Философският (граждански де, но то е същото) дискусионен клуб ще мисли да направи нещо по въпроса...

Та да се върна на думата си, на това, заради което почнах да пиша това есе. (Отклоних се доста, май вече и аз почвам да склерозирам. Нищо чудно за философите тия разрушителни за мозъка процеси да настъпват на по-ранна възраст. Ще видим, скоро ще проучим практически как стои тоя въпрос.) Значи мина тържеството, аз се повъртях в училището (не съм класен), и по едно време рекох да си тръгна за в къщи.

В къщи жена ми, милата, тихичко си плачеше. Знаете, тя също е учителка, но е безработна; при това обича училището толкова, колкото аз го мразя (е, не го мразя съвсем де, но казвам така, за да се получи изречението). Най-много безработните учителки плачат – ако не го знаете, да ви го кажа аз – тъкмо на 15 септември. А след това не по-малко плачат на 24 май. Понеже тях, излиза, системата ги е оценила като излишни, като ненужни. А те, горките, обичат училището много повече от другите, от работещите учители. Защото човешката душа е устроена така, че най-много ценим това, което нямаме.

Та подарих на моята безработна жена-учителка цветята, които бяха подарили на мен. Тя като докосна цветята ревна с глас. Когато работеше, се връщаше отрупана с букети на този ден. Когато е без работа сякаш рухва тая жена. Пиша това, за да го прочете поне един от ония повече от 30 коравосърдечни директори, при които тя кандидатства за работа, ала те я отрязаха без капка жалост. Оцениха я като излишна, нищо че е с две магистърски дипломи: за начална учителка и по английски език. За радост, директори от този сорт не четат блогове в интернет. Те имат други "четива" и "книжки", към които са привързани. Мълвата упорито твърди, че ако нямаш връзки или ако не дадеш подкуп, забрави някой директор да те вземе на работа. Сигурно има нещо вярно в тия слухове...

А пък за моята жена имам чувството, че е беззащитната жертва, на която моите врагове си отмъщават, понеже на мен кажи-речи нищо не могат да ми направят – освен да ми вземат здравето, което с тия шантажи успяват прогресиращо. Забелязал съм, че откак пък имам блог, в който всеки ден пиша, "моите политически приятели", които са все на ръководни места, направиха така, че жена ми съвсем да не може да си намери работа. Но да оставя тая тема, тя е особено мъчителна.

И така, тежка се очертава да бъде тази учебна година, особено за моето семейство, което има злата участ да е "учителско". Аз жена ми за нищо не виня, понеже тя като жена подобава да е учителка. Ама аз какво правя та се подвизавам в тая област, уж съм мъж, ала какъв мъж съм щом като не мога даже да изхраня семейството си?! Защото може би не знаете, но учителите в нашата страна са подложени на нещо като геноцид – с тия заплати. И с тая жестока неблагодарност от страна на обществото, което се сеща за тях само два пъти в годината: на 15 септември и на 24 май.

Духовното наставничество и финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност

195

Отворено писмо до Омбудсмана на Републиката, до Президента, до Синода и до Премиера във връзка с духовната катастрофа на нацията ни

До Омбудсмана на Република България г-н Константин Пенчев

Копие: до Президента на Република България Г.Първанов;Копие: до Премиер-министъра г-н Бойко Борисов;Копие: до Светия Синод на Българската Православна Църква

За сведение: До Министъра на образованието, младежта и науката г-н Сергий Игнатов

Уважаеми г-н Омбудсман,

В последните в публичното пространство имах възможността да срещна твърде много, и то предимно съвсем некомпететни мнения по въпроса трябва ли да се въвежда учебен предмет "религия" (или дори "вероучение") в нашите училища. Твърде интересно и любопитно ми беше да се запозная с толкова наивния начин, по който се обосноваваше самата потребност от един такъв предмет – или пък се опонираше на идеята за въвеждането му.

Адептите на незабавното въвеждане на такъв предмет в училищата, предполагам, ще се постараят да окажат натиск върху премиера Борисов, което пък, като изхождам от установилия се авторитарен начин на вземане на решения в държавната ни власт напоследък, неизбежно ще доведе дотам, че той, воден от популистични мотиви, ще им угоди, което пък грози да бъде направена голяма грешка – заради едно такова непремислено решение. Защото това ще застраши най-значими, базисни права на всички нас, гражданите, особено на младите хора, бъдещето на нацията – и ще доведе до окончателен провал българското образование. Ето по тази причина ми се налага да реагирам с достъпните ми средства, щото у нас гласът на такива като мен, дето от много години непосредствено се занимаваме с нравственото, личностно и ценностно укрепване на младежта, съвсем не може да се чуе.

Г-н Омбудсман,Пиша Ви това писмо поне да дам известна гласност на очерталия се проблем, който трябва да се види в

неговата пълнота и цялост; имам крехката надежда ако не медиите, то поне някакви по-активни части на гражданското общество, приютили се в интернет, да стигнат, благодарение на това мое Отворено писмо, до едно по-зряло убеждение за това какво става и какво именно трябва да се прави за излизане от тежкото положение в духовната област, в областта на подготовката на младите за живота.

Ще започна с това: и Синодът на БПЦ, и другите (лица и институции, примерно Президентът на България), които настояват този въпрос с учебния предмет "религия" да се реши незабавно, ни навират в очите съображението, че това щяло да спомогне за нравственото възпитание на младите, т.е. щяло да бъде някакво ефективно противодействие на ширещия се аморализъм, на нихилизма и на простащината в обществото ни. Позволете ми да не се съглася с един такъв сякаш общоразпространен в общественото ни пространство аргумент, който показва основно неразбиране на това как би следвало – в нашата модерна епоха – да се осъществява едно отговарящо на реалните нужди на младите хора образование и възпитание.

Други пък смятат, че просвещението, сиреч, голата информираност на младите и обременяването им с някакви исторически сведения за религията щяло да изиграе ролята на нещо като панацея за спасяването на душите им. Което също показва, че такива хора съвсем не съзнават какво точно казват. Защото формирането на ценностните устои на личността съвсем не става по един такъв механичен начин, напротив, то е интимен духовен процес, имащ твърде много фактори – и културни, и обществени, и духовни, и исторически, и индивидуални, и личностни, и народнопсихологически, и какви ли не още. Следователно "бъркането" и намесата в неговата сърцевина с неподходящи ръце и инструменти няма как да не доведе до още по-голямо объркване от това, от което и в момента страда неефективното ни образование – и особено пък възпитанието на младите.

Казаното по-горе показва, че с настояването незабавно да се въведе предмет "религия" (или пък "вероучение") адептите на тази стъпка преследват цели, съвсем различни от декларираните. Убеден съм, че толкова изтъкваната и даже навирана в очите ни "грижа за нравственото укрепване на душите на младите" е нещо като смокиново листо, скриващо срамотията на пълната незаинтересованост на синодалните старци, пък и на повечето от останалите ратовници в тази шумна кампания, от реалните проблеми и от същинските духовни потребности на младите хора. Защото, ако допуснем, че старците от Синода поне малко, и то истински и честно, се бяха заинтересовали, те отдавна щяха да са започнали да правят нещо реално в това отношение. А не, както и стана в тия 20 години, само да си скубят брадите за разпределянето на свещоливници, на църкви, на манастири и на други толкова съблазнителни църковни имоти. Да оставим настрана набиващата се в очите пълна неангажираност на нашите "духовни" водачи с онази велика духовна мисия, която им е завещал Учителят на човечеството Христос. Позволете ми аз лично изобщо да не вярвам, че верни служители на Сатана могат да се заинтересоват толкова искрено от духовното укрепване на душите на младите – както се мъчат да се представят и да ни убедят. Нека да не бъдем пълни наивници и да мислим и говорим по-сериозно.

Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална и нейни симптоми са тъкмо неизпълнението от страна най-вече на високопоставените служители на Църквата на тяхната иначе толкова възвишена духовна мисия – наред с всичко останало. Обществото ни продължава да деградира в личностно и нравствено отношение, като това разложение съвсем не може да бъде спряно с външни, не докосващи същината на проблемите и напълно демонстративни ченгесарско-популистки "мероприятия", чиято цел е точно обратната на така старателно навираната в очите ни. Никой не пречи на църковните йерарси и на техните подопечни клирици да си вършат работата, да наставляват паството си с нравствени проповеди, да положат известна духовна грижа и за по-младите, за болните, за страдащите, още повече че

196

имат всичките за това условия и прекрасна "материална база", завещана от предците ни. Но сега се оказва, че те не само изцяло са дезертирали от мисията си, ами и, виждаме, показват охота и си мечтаят да я прехвърлят върху една съвсем друга институция – каквато е училището. Която, разбира се, си има други цели и много различно предназначение. Правят го, предполагам, за да могат необезпокоявани от нищо да пътешестват от банкет на банкет, каквито господстващата олигархия устройва в тяхна чест, да си носят спокойно подарените им от разни георгигерговци скъпоценни часовници с цена от по 20 000 евро, колкото, предполагам, струва половин храм. Не зная на какво разчитат такива, и скверните богаташи, и техните "духовни наставници", "духовниците с антидуховно поведение": нима си мислят, че могат по този начин да си купят благоразположението на Бога?! С това, разбира се, могат да предизвикат само Неговия гняв. Жалкото е, че точно те не могат да осъзнаят това, което показва дълбината на нравственото им падение.

Духовното и нравствено наставничество в училищата и в другите културни учреждения е твърде тънък, фин, интимен процес. То не може да се осъществява с неподходящи средства – защото иначе всичко ще досъсипем. Искам да предложа ония най-спешни мерки, които не само могат, но и трябва в момента да се приведат в действие – ако искаме да имаме някакъв що-годе позитивен ефект. А не да се занимаваме с едропанелните масови "мероприятия" на материалистичните ни владици, на пустословните нагли пишман-"националисти" от рода на президента Гоце Първанов и неговите другари по службите от ДС като Божо Димитров. Мероприятия, които, разбира се, не само наподобяват едновремешното тотално "комунистическо възпитание на младежта и на цялата нация", ами изглежда са досущ същото – като разликата е че сега кагебистко-путинското "православие" е призвано да заеме мястото на предишната марксистко-комунистическа идеология. Знаем, че такива са способни да си менят фалшивите "богове", от Ленин директно да скачат ако требе чак на Заратустра, на Буда, на Мохамед, на Тангра, пък и на който друг им скимне, готови са, ако трябва, да се покатоличат и помюсюлманчат даже, стига да са до благинките на властта, до нейния толкова ароматно димящ кокал.

Аз написах книга със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, в която представих вижданията си по целостта от проблеми, в които се е оплело българското образование. Изпратих ръкописа на институциите, които би трябвало да са заинтересовани от решаването на тия проблеми, ала те продължават да пребивават в бездействие, упоени сякаш от тамяна на собствената си величавост. Примерно министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов продължава да мълчи и да не отговаря на три мои Отворени писма, публикувани и в блога ми. Ето тук моите предложения за поправяне на положението в училище в интересуващото ни отношение, свързано с нравственото, духовно-личностното укрепване на душите на младите.

● Духовните ценности на човечеството в сферата на образованието от поне 2500 години са в прерогативите на философията. Даже в "най-тъмното" Средновековие философията не е била изгонена от университетите, както това беше направено у нас през последните 20 години. Днес философия у нас учат само студентите по специалност философия с някои "присъдружни" специалности, а във всички останали специалности на университетите философията беше прокудена и на места най-грубо изритана. И то с едно най-користно съображение: преподавателите по другите предмети да вземат часовете и хляба на философите. В условията на тотален материализъм-нихилизъм в обществения живот да се посегне на философията беше съвсем логично, ала едва ли може да бъде оправдано. Автономията на университетите, сиреч, свободата им, пък беше изтълкувана най-прагматично: беше посегнато на хранителката на духовната свобода, именно на философията – и тя беше изгонена от българските университети. Изцяло в пълномощията на държавата е да промени държавните образователни изисквания за т.н. "висше образование" и стандартът да бъде променен така, че дипломи за бакалавър, магистър и доктор да не може да получи никой, който не е преминал поне един най-основателен курс по философия. Защо е необходимо това ли? Просто е, но ще ви кажа.

Ами защото университетът подготвя учителите, бъдещите наставници на младежта. Ето за какво е потребно те да учат философия: за да укрепнат те самите в духовно отношение! Ако бъдещите възпитатели на младежта не са укрепнали нравствено, ценностно, културно, личностно и духовно, то как тогава те ще могат да пренесат духовната светлина в душите на най-младите, на учениците?! Не можеш да дадеш от онова, което сам нямаш. Ако душата на бъдещите наставници на младежта е празна, то няма защо да се чудим, че духовно-личностната празнота е обладала вече толкова много поколения, а пък нихилизмът-материализмът си се шири необезпокояван и триумфира повсеместно. Ето защо спешно трябва да се въведе предмет философия за абсолютно всички специалности на университетите, а най-напред – на специалностите, които подготвят бъдещи учители. Не трябва конят да се поставя зад каруцата: тия, които сега искат въвеждане на предмет "религия" в средните, основни и начални училища обаче правят точно това. Защото откъде ще се вземат тия просветлени наставници на младежта в духовно отношение, след като държавата е прерязала самата възможност да имаме просветители и духовно просветени наставници с нужната подготовка?!

● В средното образование пък и сега си имаме предмети от т.н. "философски цикъл", които би следвало да се занимават тъкмо с това: да подпомагат младите в тяхното духовно и личностно узряване и укрепване. Разбира се, тия предмети са с крайно недостатъчни часове, което и обяснява ниската им ефективност. Да не говорим за казионните "стандартни програми" по тия предмети, които лишават учителя от така потребната му свобода, първото условие на духовното наставничество и просвещение. Защото в тази духовна област учителят трябва да има пълния набор от условия, за да носи тежката си мисия. Първото условие в тази насока е свободата. След като сте вързали днешните преподаватели с тежките вериги на едни обездуховени (бездуховни) позитивистични програми по философия, етика, психология и пр., в такъв случай нямате правото да ги вините, че ефектът от тяхната дейност бил недостатъчен или нищожен. Ето защо спешно трябва да бъдат счупени веригите, в които са оковани нашите многострадални преподаватели по философия, а те самите, убеден съм в това, в условията на жизнено потребната им свобода, ще намерят най-ефективните начини за духовно общуване и просветление на младежта.

197

● Разбира се, философите, работещи в нашите училища и университети, трябва да бъдат подкрепени в усилията си. В момента скандално е, че предметът "философия" е категоризиран от самото Министерство към категорията на "лесните предмети" заедно с... физическото възпитание! Учителите по философия по тази причина имат най-големите годишни нормативи от учебни часове, което също създава непреодолими пречки за ефективността на работата им. Може би вече ще стане век от времето, в което модерната психология обоснова положението, че ефективно общуване, докосващо личностната, душевна и духовна сфера, може да става само в малки групи от по 8-10 или максимум 12 човека, ала у нас никой не зачита тия научно-обосновани правила. Затова у нас класове от по 26-30-32 ученика еднакво – все съвсем неефективно, впрочем! – "учат" и точни науки, и хуманитарни, в това число и философските дисциплини. Което и е предпоставката за нищожния ефект от колосалните, ала предварително обречени усилия на духовните наставници на младежта, каквито трябва да са най-вече преподавателите по хуманитарните дисциплини, в това число и по философия.

Духовното наставничество и толкова финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност съвсем не може да се сравни с преподаването и усвояването на точните естествено-научни, математически и технически знания. А у нас на "часовникарите на човешки души", каквито са психолозите и философите, държавата е връчила по един... тежък чук (!) за да вършат работата си: е, не става така, искат се най-фини инструменти! Докато не се предоставят на учителите от хуманитарната сфера и на тези по философските предмети така потребните им условия и "инструменти" за да си вършат работата, дотогава нямаме право да очакваме никаква промяна към добро в тази, повтарям, толкова фина и деликатна област – "инженерството" на човешките души. (Употребявам тази съвсем неподходяща фраза, та белким ме разберат и ония, които... едва ли някога ще разберат какво изобщо пиша и казвам!).

● Тук не си струва да обосновавам колко са негодни учебниците в цялата хуманитарна сфера, по които би трябвало да учат нашите ученици. Разбира се, никой от авторите на учебници не го вълнува от това доколко учебника му е изобщо използваем, щото до този момент Министерството утвърждаваше учебниците по един тертип: всеки нов министър уреждаше да се издадат учебниците на всичките му приятели, на цялата му рода до девето коляно, и, естествено, на партийните му съратници с най-тежки академични титли, ала без никакъв морал. Разбира се, в тази сфера трябва да се промени всичко из основи, като принципът трябва да е: да пишат учебниците тия, които ще преподават след това по тях. Учители трябва да пишат учебниците, по които преподават учители, а не професори, които никога не са заставали пред ученици.

Специално пък в областта на философските предмети, сиреч, на предметите от чистата духовна сфера, именно етиката, психологията, философията, трябва да се проведат истински конкурси за издаването на алтернативни учебници, от които да избират не толкова преподавателите, а най-вече самите ученици при посредничеството на преподавателя. Моя милост специално е написала и издала на свои средства (!) учебници и учебни помагала по всички предмети от т.н. "философски цикъл", което, както се оказва, означава, че един скромен гражданин и учител като мен е свършил работата на цялата държава! А държавата в това време, заедно с неизброимия си легион от чиновници, най-вероятно е люпила семки и се е чесала по темето – или между краката (простете!).

Това са някои от местата, където трябва да се пипне, та да потръгнат малко от малко работите в духовната и нравствената сфера и личностното израстване на младите. Вижда се, че предмет "религия" в училище е изцяло неуместен за едно модерно образование – и ако се въведе, само ненужно би дублирал това, което вече се прави, пък макар и на неадекватна форма, в цялата хуманитарна сфера на обучението. Тия, които настояват да се въведе предмет "религия" или пък "вероучение" в училище, ако искат да бъдат последователни, по същата логика трябва да издигнат искането свещениците от църквите да бъдат заместени от... учителите по философия! Това е ядрото на скандално несмислената логика, която ни се поднася, завита в мазната хартия на някаква лицемерна и фалшива "грижа" за нравственото укрепване на младежта.

Никога религията, даже и в епохата на пълната си доминация, не е задушавала така философията, както се предлага сега от нашите религиозни "новатори" от типа на "православния" талибанин Николай "Пловдивски". Дори и при комунизма, който беше нещо като най-тъпа "религия" от материалистично-нихилистичен тип, философията все пак продължаваше да съществува, пък макар и в несвободна, извратена форма, в университетите и училищата. Т.е. дори и тогава блещукаха някакви искрици духовен живот, които сега искат да ги погасят – като изгонят философията, символ и въплъщение на чистата духовност, окончателно от университета, така и от училището. Разбира се, това не бива да бъде допускано, иначе горко ни!

Ще завърша с нещо лично, колкото и да изглежда неподходящо това. Аз бях жив свидетел какво се случи с философията в първите години на свободата, имам предвид веднага след 1989 г. Оказа се, че у нас самата свобода беше употребена така, че да задуши... самата свобода: само ний, българите – е, и руснаците де! – ги умеем тия неща. Ето какво стана в Пловдивския университет, където тогава бях преподавател по философия.

Аз, разбира се, не само бях от ония, които приветстваха промяната и полъха на свобода, а бях и от ония, които са правили нещо да не се задушим съвсем в условията и на комунистическия бездуховен режим. През 1987 г. бях създал ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ като неформална студентска организация, който беше приет много добре от студентите и дори от някои от тогавашните медии (все пак вече беше почнала "перестройката"!). Клубът беше приветстван от младите толкова възторжено, колкото студено и със злобно, със скърцане на зъби, се видяха принудени да го приемат официалните лица – партийни секретари, декани, ректор. Ний в този клуб две години преди падането на режима показахме на дело как трябва да се реформира онова тогавашно казионно "идеологическо възпитание". Партийните бонзи, макар и злобно, някак ни изтърпяха, и то по една-единствена причина: "партията" им се преструваше, че уж щяла да се "преустройва".

Както и да е, падна Тодор Живков, и се отпочнаха "промените". Ето какво беше направено в духовната област.Първо и най-напред така добре "подкованите" марксистко-комунисто-идеологически кадри се захванаха с това

най-умело да мимикрират, да се дегизират. Така например доценти по "научен комунизъм", след известно недоумение с какво да се занимават, се преквалифицираха в какви ли не; аз лично знам един такъв доцент от СУ, който най-

198

авангардно се захвана да преподава... "богоучение"! Опита се един "бог" – сифилистикът Ленин – да го замени с друг; този другият пак си беше същият Сатана, на който нашият доцент е служил цял живот, но както и да е.

Прие се Закон за академичната автономия, за който и моя милост ратуваше; веднага, след като го приеха, академичните и факултетните съвети, сиреч, другарите от "все онази същата партия", почнаха да гонят преподавателите по философия, да променят програмите и то така, че скоро философията беше прогонена от почти всички специалности и факултети. А там, където остана, както и се случи в ПУ, тя почна да се води от доверени лица на предишния бездуховен режим, т.е. беше предадена в ръцете на лица, които да я дискредитират окончателно. Естествено, моя милост беше прогонена от университета най-напред, с един най-великолепен шут, щото другарите много ми бяха натрупали – и имаха за какво да ми отмъщават.

Моя милост заедно с прогонената и поругана философия трябваше да отиде там, където се приюти и тя, именно, в средните училища, в гимназиите. Един министър на просветата от първото демократично правителство на България, именно философът Николай Василев – той, впрочем, беше лектор в нашия Философски дискусионен клуб от преди 1989 г. заедно с баща си, академик Кирил Василев! – въведе основните философски предмети, които съществуват и досега. В тия години непрестанно съм работил за да си изпълнявам достойно духовната мисия на философ, за което, естествено, съм бил гонен от училище в училище; разбира се, никой не ми е бил признателен, а кажи-речи всички ме намразиха.

Както и да е, това показва само – щото историята ми се разви в типични наши български и родни превъзходни условия – че съм бил на прав път; щото ако ме бяха подкрепили с нещо или пък – опази Боже! – ако ме бяха похвалили, явно е щяло да стане защото съм предал ценностите на живота си. Не им предоставих това щастие...

Извинявам се за илюстративното лично отклонение. Аз вече казах какво мисля и какво следва да се направи – ако държавните институции са поне малко заинтересовани от духовно-личностното здраве на нашията, явяващо се главна предпоставка за материалния й просперитет, който никога няма да бъде постигнат само с икономически средства. Ако лично Вие, г-н Омбудсман – пък и другите лица, въплъщаващи основните институции в държавата ни, на които пращам копие от това Отворено писмо – все пак сте водени от известно съзнание за човешки, граждански, държавен и народностен дълг в дейността си, няма да се успокоите докато не направите нужното да се помръднат нещата от мъртвата точка. В което, признавам си, дълбоко се съмнявам. Но което, като гражданин на моята страна, съм длъжен най-настойчиво и без прекъсване да изисквам от всички вас – докато не се размърдате най-сетне!

Приобщаването на младите към ценностите на вярата може да стане само на основата на философията

Блогърът, адвокатът и вече политикът (член на Националното ръководство на ДСБ) Радан Кънев е написал кратък текст под заглавие Три лаически аргумента "ЗА" предмет "Религия" в училище. В него излага твърде любопитни аргументи, на които си струва да се отдели внимание; ето ги, ще ги сложа тук с кратък коментар от мен:

1.Просветата и познанието по въпросите на религията не са проповед.Добре, приемам този аргумент, той е, както се казва, близко до ума – и до разсъдъка. Но веднага възниква

следния въпрос: щом като се настоява за "познание на религията", т.е. за елементарно информиране на младите за нея, то защо това познание трябва да се осъществява на религиозна почва и основа? От друга страна всяка духовна форма – а те са три: философия, изкуство и религия – съдържа в себе си три компонента, именно познавателен, ценностен и практически. Който се интересува повече по въпроса може да прочете моето изследване УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА И ФОРМИТЕ НА ДУХА (дисертация), където най-основателно съм се аргументирал и разяснил спецификата на всяка духовна форма. Да се игнорират другите два и да се изведе на преден план само единия, познавателния момент и аспект в религията, ще доведе до непълноценно, едностранчиво представяне на толкова дълбокия смисъл, скрит, в случая, в такава духовна форма, каквато е религията. Вие всъщност искате религията да се представя просветителски и научно, сиреч, разсъдъчно, теоретично и пр., а това означава тя да се преподава като наука, което пък неизбежно ще убие спецификата на религията като форма за изявяване на човешкия дух. Бих ви запитал: а защо, водени от тази логика, не предложите точната наука да се преподава... религиозно, та да отиде всяко нещо на мястото, което произволно му отреждате? Сиреч, всичко да бъде изопачено и не на мястото си! Но да премина към втория аргумент на Р.Кънев, а именно:

2. Концепцията, която ни се предлага, не предвижда конфесионално вероучение, допуска алтернативи и залага на светски преподаватели със светско образование. Накратко – Църквата не "влиза в училище" – училището запазва светския си характер, а Църквата – духовния си характер.

Много ми е интересно как хора, занимаващи се с други дейности, несвързани с образованието, се изказват така "компетентно" тъкмо за образованието. Но това е характерно за политиците: да се изказват нахакано за проблеми, от които само си мислят, че разбират. А нашите политици отдавна се мъчат да ни убедят, че разбират от всичко.

Добре, като вероучение религията няма да се изучава, т.е. няма да се изучава религията в собственото й съдържание и смисъл, а ще бъде изучавана превратно, едностранчиво, изопачено (теоретически, познавателно, исторически, "културологично" и както искате още все в този смисъл). Това означава на учениците да се представя една изопачена представа за религията, която при това много зависи от собствените убеждения на преподавателя. Представяте ли си какво ще се получи от всичкото това?

Ами ще се получи пълен хаос, а също и ще се роди едно непълноценно, грубо, убиващо интимния характер на религията образование. Т.е. на учениците ще се поднася една крайно бедна представа за религията, с която, всъщност, ще се постигне точно бумерангов ефект: да се засили скептицизма на младите спрямо религията, да се даде стимул на ширещото се неверие в Бога, на ширещия се атеизъм, на разлагащия душите нихилизъм и материализъм. Ето защо аз смятам, че ония, които ей-така, изневиделица, изведнъж се сетиха за въвеждането на предмет религия, включително и старците от Синода, преследват с това някакви скрити, подмолни, но затова пък действителни цели: а именно да подпомогнат "възпитанието" на младежта в представите на атеизма, безбожничеството, неверието,

199

нихилизма, материализма. Да не забравяме, че доста от тия владици са "бивши" агенти на комунистическата и атеистична ДС – нима може да се допусне, че имат някакви други, а не предимно атеистични и материалистични цели?!

Аз обаче бих поставил въпроса иначе: религията като духовна форма може да се преподава адекватно и подобаващо само на почвата на философията, именно, като философия на религията. Защо не се апелира тъкмо за това, което няма да оскверни и изопачи вътрешния значим смисъл на религията, а се иска някакво позитивно, скучно, абстрактно "познание" на религията? Ито след като, както казах, такова едно образование и познание неминуемо ще има обратен ефект! Ние и в момента имаме философско образование на младите, учещи в горния курс, ако просто се увеличат часовете по философия, етика, психология (а "познанието" на религията има и такива аспекти, именно философски, етически, психологически!), проблемът с по-пълното осмисляне и вникване на младите в религията би се решил, и то на адекватна основа!

При това имаме и подготвени за тази цел преподаватели, преподавателите по философия, които са (или поне трябва да бъдат – а също и могат да бъдат!) най-компетентни по тия въпроси, като към тях могат да бъдат привлечени и богословите. Ето защо според мен ако искаме нашите деца да получат някакво все пак по-духовно, на духовна основа поставено и по-пълноценно отношение и разбиране на религията (а не чисто и просто, пък и само "познание!), то това може да стане ако обучението по религия бъде включено в програмите по философия (етика, психология, също и по часовете по личностно израстване в 12-ти клас, т.е. т.н. предмет "Свят и личност", който още няма избистрена концепция и замисъл), а пък за целта бъдат увеличени часовете по тия предмети.

А що се отнася до религиозното възпитание и образование на по-младите, примерно в началния и основен курс на училищата, то за това е напълно достатъчно, по моя преценка, по добре подготвена от богослови програма, да се четат, било в часа на класа, било в часовете по литература, текстове от Светото Писание, да се обсъждат, а пък класовете, както сега биват водени на театър, да бъдат също така водени и на църква – поне няколко пъти в годината, и то от учителите си. Иска се по-гъвкаво отношение и разбиране на тия проблеми, тук не бива да се мисли толкова банално и опростено: ще въвеждаме предмет религия, и то, представете си, само на познавателна основа! Което, както се постарах да покажа, е съвсем недостатъчно, щото религиозните представи съдържат и други, твърде значими измерения, имащи ценностен и практически характер. Ако се игнорират тъкмо те, тогава религията ще бъде представяна превратно и изопачено, т.е. ще бъде обиждана, даже освернявана. Това ли искате?!

А ето и третия момент в тезата на Кънев:3.На въпроса "Светското образование трябва ли да е ценностно неутрално?", моят отговор е "НЕ!"Аз снощи реагирах по тази теза, ето какво написах тогава като коментар в блога на Радан Кънев:Такова нещо като "ценностно неутрално образование", приложено по-специално към изучаването на предмети

от хуманитарната област (и духовните неща, да речем, философията) е безсмислица, е нещо като... скопено, а значи и неплодоносно образование. То е същото да забраниш на точните науки да съдържат в себе си... знания, понеже тъкмо ценностите са водещото при хуманитарните предмети и тези от духовната област. Мисля, че когато политици се занимават с по-специална проблематика трябва да са особено внимателни, за да не се излагат, както се получава в случая. Ще напиша още по повода, но ще изчакам да разбера становището на проф. Калин Янакиев, чието мнение в случая трябва да е меродавно за ДСБ, защото той именно е специалистът по тия проблеми...

Сега искам само нещо да допълня. Хубаво е, че Р.Кънев е разбрал, че такова чудо като "ценностно неутрално образование" просто не може да има, тъй като даже знанието е ценност. "Ценностно неутрално образовани" са, струва ми се, пълните простаци и идиоти, т.е. съвсем несмислените хора, ако такива изобщо можем да си представим, че съществуват.

Религията пък се опира на една велика за човека ценност, вярата, която по достойнството си не само съперничи на знанието, но така подпомага това последното, че без нея изобщо не може да бъде постигната истината, най-висшата за човека ценност (наред със свободата). Вяра и знание се взаимно допълват и само заедно постигат една цялост, хармоничност, многоизмерност на човешкото отношение и разбиране на съществуващото и мястото на човека в него. Ето защо е непростително тъкмо вярата и религията да се "преподават" познавателно, както по-горе, кой знае защо, апелира не само Радан Кънев, но и, предполагам, и други политици от ДСБ, които не са така навътре в проблема, както, да речем, е проф. Калин Янакиев. Интересна ми е позицията на Костов, щото той е показал, че е човек, небезразличен към духовното.

Но по тия въпроси трябва да бъдат питани, оказва се, специалистите, хората, които с това се занимават, а именно, с духовното възпитание на младежта – философите. Умният политик се познава по това, че не счита за унизително да пита по по-специалните въпроси експертите; само глупавият и самонадеяният политик си мисли, че от всичко разбира и по всички въпроси се изказва "компетентно" и нахакано, с една претенция за безапелационна правота. Ние точно от такива политици много сме си патили.

Нека не допуснем сега подобни да нахлуят в толкова възвишената, деликатна и интимна сфера на личностно-духовното и да окажат по този начин на образованието и училището една, както се казва, "мечешка услуга", т.е. да развалят всичко. Както са свикнали да правят във всички други области.

"Месомелачката" на човешки души, наричана "българско образование", се е дехуманизирала така, че вече има съвсем античовешки облик и характер

До Сергей Игнатов,

Министър на образованието, младежта и науката

Копие за сведение: ПАВЛИНКА КАЦАРОВА,

200

Началник на РИО-Пловдив

Уважаеми г-н Министър,

Пиша Ви, бидейки подтикнат от най-фрапантен случай на нарушаване на човешките и професионални права в структури на ръководената от Вас институция. Касае се за системния тормоз от страна на директори на училища спрямо съпругата ми Д. А. Грънчарова, учител в началния курс, завършила е също следдипломна специализация "НУП с английски език" (а сега предстои дипломирането й по магистратура "Английски език и методика"). От дипломирането й през 1992 година та досега тя е работила все на срочни трудови договори (и по заместване за няколко месеца) и е била, респективно, поне 18 пъти пращана на борсата като "безработен", сиреч, по-скоро като излишен (човек и учител). Много пъти е била без работа повече от 12 месеца, без всякакви обезщетения, което, както и да го погледне човек, не може да се оцени иначе, освен като недопустим терор над личността й – и над семейството ни.

Явно има неща в системата на назначаване на учители, които водят до крещящата й недемократичност, несъвременност, неефективност. Първо, всевластието на директорите води до самозабравяне от тяхна страна в по-голямата част от случаите, до пълен произвол при назначаването на учителите, до корупция в ужасни мащаби. Попитайте който си искате учител, който се е напатил от тази "система", т.е. който е бил безработен, или пък, като съпругата ми, е бил "системно безработен", и той ще Ви каже, че в днешно време е истинско чудо да спечелиш "конкурс" за учителско място без подкуп за директора или без връзки. Наистина, мога да потвърдя това, понеже, след като безброй много пъти съм представял лично аз документите на съпругата ми за кандидатстване съм срещал невинно-нагли погледи на директори, изразяващи следната емоция: "Ама как така "просто кандидатства", чий човек е Вашата съпруга, какво носите и какво ще дадете, нима не се сещате, че току-така не стават тия неща?! Не ми се правете на наивник!".

На второ място много от назначените на "постоянно място" учители стават нещо като "тромб" в кръвоносната система на образованието – по същия начин, по който отдавна са станали също такива "тромби" огромната част от несменяемите, назначени сякаш пожизнено или до гроб директори. В Пловдив, да речем, имаме крещящи примери в това отношение, да речем, директора на СОУ "П.Хилендарски" (или директора на Математическата гимназия), който е на поста си от ерата на славния Тодор Живков – и нищо чудно да го е надминал по времетраене на пребиваването на властнически пост!

Един учител, назначен за постоянно, блокира едно учителско място – и няма никакви особени стимули за повишаване на квалификацията си. В същото време млади, способни учители, системно безработни, обикалящи от училище в училище, не само постоянно биват жестоко обиждани, но и имат нищожни шансове да се реализират по специалността си. Разбира се, потърпевшите от липсата на стимули за усъвършенстване на учителите, вегетиращи на "постоянно място", са учениците: не се чудете защо качеството на нашето образование постоянно пада. Една от причините за това е анализираният чуден феномен. Понеже месомелачката на човешки души, наричана "българско образование", във всичките си компоненти се е дехуманизирала така, че вече има съвсем античовешки облик и характер.

Може много да се пише, но не искам да бъда излишно обстоятелствен. Вече стана ясно за какво става дума. Така нещата повече не може и не бива да продължават. Жестоко е много преподаватели (и данъкоплатци) да бъдат системно обиждани, тормозени, тероризирани от самозабравили се директори на държавни училища в собствената си държава. Директори, които, при това, са нещо като мафия: познават се, звънят си по телефоните, и ако някои репресирани и тормозени от произвола им учители, както е случаят със съпругата ми, са си позволили някога лукса да реагират при несправедливост, или пък могат да бъдат защитени от някой по нравствени подбуди, такива са обречени за вечни времена да бъдат безработни. И то заради тази толкова наглата "директорска солидарност", заради инстинкта на директорите за самозащита и по възможност вечно оцеляване на директорските места.

Системата за образование и за професионална реализация на учителите е устроена така, че всичко кадърно, достойно, имащо чувство за справедливост, всичко онова, което е решено да не търпи униженията, бива оценявано като "ненужен елемент" – и бива безжалостно отхвърляно. В тази система могат да вегетират предимно нагаждачите, мълчаливите, подлизурковците, конформистите, посредствените, сиреч ония, които са далеч от съзнанието за мисия – което иначе неизбежно се свързва с тази толкова благородна професия. Представете си в резултат какво поколение възпитават тия толкова унижени и деморализирани възпитатели – сещате ли за какво по-точно става дума, а, драги ми г-н Министър?!

В периода за назначаване на учители тази година ние двамата със съпругата ми обиколихме десетки села в областта около Пловдив, подадохме документи за участие в поне 50 (!) обречени "конкурса" за учителски места – в училища било в гр. Пловдив, било в околностите му. Можете ли да познаете какъв е резултатът от тия обречени наши усилия? Ще Ви кажа: в нито едно (!) училище съпругата ми този път даже не беше поканена дори на събеседване (!), което е страшно обидно! Пък и показва, че вече директорите не се и опитват да създават поне някаква видимост за "конкурсност", да не говорим пък за демократичност или справедливост. Назначават си, предполагам, няма как да е иначе, само такива, за които или има ходатайства, или пък се дава подкуп.

Това е нетърпимо – не зная как Вие, драги ми г-н Министър, оценявате този факт, аз го оценявам така: по този начин системата в ръководеното от Вас Министерство показва, че съвсем не й е нужен специалист с две висши образования (магистратури)! В крайна сметка излиза, че системата "най-учтиво" покани съпругата ми да емигрира, т.е. да бъде прогонена от България, защото, както се оказва, от нейните способности и познания тук обществото няма нужда. Заедно с нея трябва да емигрирам и аз, който също съм учител (с най-високата по установените критерии квалификация). Ето че излиза, че нашият случай най-ясно показва какъв е механизмът за "неестествен отбор" на учителите в българското образование, при който са съвсем ненужни тъкмо ония, които са най-добрите, най-квалифицираните, сиреч, най-нужните, ако се изходи от потребностите на учениците!

201

Завършвам своето Открито писмо с надеждата и пожеланието най-успешно да продължите да управлявате една система на образование, която всеки ден открито, съвсем безсрамно, демонстрира своя античовешки характер. Приятно министерстване!

С уважение: Ангел Грънчаров, преподавател по философия

(Аз съм Ваш състудент от Санкт-Петербурския държавен университет, в който учихме в периода 1980-1985 г. и дори живяхме в едно и също общежитие – на ул. "Шевченко"-25 на Василиевския остров)

Разсъдъчното самоцелно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория

(Размисли върху замисъла за изобретяване на един възможен Етичен кодекс в моето училище)

За мен това е голямо предизвикателство – имам предвид идеята и предложението в училището, в което работя, ПГЕЕ-Пловдив, да бъде създаден Етичен кодекс – понеже човешките отношения и човешките нрави са сфера, в който много съм мислил, работил, писал. С интерес и с удоволствие бих участвал в създаването на такъв Кодекс, който да съществува наред с Правилника на училището, но смятам, че преди това би следвало да си дадем сметка върху следното: защо е необходим такъв един документ, какъв е смисъла от него? Ако не си отговорим на него, съществува риск да се занимаваме с нещо, което не си заслужава усилията.

Добре известно е, че моралът е сфера, в която действа неписаното право – предписанията на което при това не бива да имат задължителен или принуждаващ характер. Опасно е да се изисква да бъдем добри не заради своя избор и по своя воля, а защото така са ни задължили. Опасно е, понеже в противен случай всичко се обезсмисля: тогава в един момент ще бъде подкопана самата възможност за даване на нравствени оценки на постъпките, т.е. за нравствено съдене, именно за отсъждане на това какво е добро и какво е зло в сферата на морала.

Помислете малко: дадено нещо може да има нравствен смисъл или ценност не иначе, а тъкмо защото то е самостоятелно избрано и предпочетено от някой, т.е. само защото то е негова лична заслуга или негово личностно постижение. Ако някой или нещо ни задължава или принуждава да сме добри, включително и поради страха от порицание или наказание, тогава дори и да сме добри, нашата доброта се обезценява откъм нравствен смисъл. Самият Бог е оставил хората сами да избират между доброто и злото – и мъдро се е предпазил от изкушението да ги впрегне в робуването на една външна, принудителна морална необходимост, която, ако се допусне, обезсмисля в нравствено отношение постъпките. Все пак ние сме човешки същества, неслучайно надарени от толкова мъдрия си Създател със свободна воля, която именно ни дава шанса сами, самостоятелно и свободно да проправяме свой личен път към доброто – и истината, и свободата. Ако този момент на нравствен избор бъде елиминиран, ние сме застрашени от това да се превърнем в нещо като роботи; тогава ще правим добро не защото така сме пожелали, и не защото сме го предпочели пред злото, а защото в мозъците ни, да речем, е вграден чип, който да ни принуждава да вършим все добри неща. Мъдрият Бог е могъл да устрои нашата човечност именно така, ала той се е отказал: и благодарение на даруваната ни от Създателя свобода всеки човек носи пълната отговорност за себе си, за постъпките си, за бъдещето си.

Просто е: ако някой прави добро под натиск, той после и не може да бъде държан отговорен за направеното; тогава хората няма как да бъдат съдени за това, което правят. Тогава нито могат да бъдат похвалени за доброто, което са сторили, нито пък да бъдат порицани за лошото и злото, което са допуснали. В тази връзка ми хрумва да разкажа една история от древността.

Тя показва, че дори и древните хора, по-специално гърците, които са вярвали не в свободата (за тях свободата е била нещо природно, давано от рождение; по рождение хората според техните представи били свободни и роби, а не иначе), а са вярвали в съдбата, все пак в един момент почват да съзнават, че ако всичко в живота на човека е предопределено отвън или отгоре, то тогава всичко може да се обезсмисли; та ето сега и самата история:

Някакъв смъртен, отличаващ се с “лош” характер, но и с известно все пак остроумие, който живял живота си, тъй да се рече, “на широка ръка”, един вид пищно и без прекалени ограничения, веднага след смъртта си бил изправен пред Зевс, който се изпуснал и му рекъл следното:

– Ей, ти знаеш ли, че си голям грешник? Знаеш ли, че заслужаваш наказание?– Чакай малко, Зевсе, не разбирам, как така?! Може ли да те попитам нещо?– Може, ама бъди кратък, питай – рекъл Зевс и си погледнал часовника.– Зевсе, не е ли вярно, че всичко, което се случва в живота на един човек, е предопределено от съдбата?– Така е – отвърнал Зевс и почнал нервно да потропва с крак, щото усетил, че тоя няма намерение да бъде

кратък щом почва толкова отдалеко.– Тъй, а не е ли вярно, че едната от Мойрите (богините на съдбата, казвам го за несведущите аз, А.Г.) преде

нишката на живота, другата предрича това, което трябва да се изпълни, а пък третата държи ножицата, та да отреже изпредената нишка, та да я отреже когато дойде момента за това? Вярно ли е това, що думам?

– Вярно е, ама давай по-накратко! – измърморил почналия да губи вече търпение бог.– Окей – рекъл смъртника и продължил – а не е ли вярно, че това, което предричат Мойрите, неумолимо ще се

изпълни, и никой, дори и боговете, не могат да го отменят?– Точно така е, тук си съвсем прав! – изстенал Зевс, който почнал да предусеща накъде бие и за какво намеква

тоя нахалник.– Зевсе, а нима не е истина, че ти самият носиш не друга титла, а тъкмо тази: “Върховен Бог и изпълнител на

Съдбата”?

202

– Точно тази е длъжността ми. Ама гледай по-скоро да привършиш с въпросите си – рекъл Зевс, с любопитство очаквайки да види докъде ще го отведе тоя нахалник.

– Та ето, следи внимателно мисълта ми, Зевсе: щом всичко в живота ми е било предопределено от Мойрите, щом никой, даже ти самият, не можеш да отмениш онова, що е предречено от тях, то тогава защо мен съдиш? Защо тогава ме нарече “грешник”, а? Та нима не виждаш, че аз нямам никаква вина за всичко онова, което ми се е случило!При тоя неочакван удар право в челото Зевс за малко щял да политне от изненада, ала се съвзел бързо и

успял през стиснати от безсилие зъби да промълви само ето това: “Но ти освен че си грешник си бил и голям софист бе!?”. Но като помислил малко, няма как, можал да каже на този умен все пак човек и следното: “Върви си бързо докато не си ме ядосал! И само гледай да не научиш и други смъртни да ми задават такива въпроси!”

Та ето така се спасил тоя остроумен човек и то във времена, в които древните съвсем не са разбирали и оценявали по достойнство човешката свобода; повтарям, тогава те вярвали не в свободата, а в съдбата. Минали са много векове оттогава, цялата човешка история и философия са работили за това да култивират в днешните, модерни хора, едно развито и пълноценно съзнание и самосъзнание за свобода, и ето, в крайна сметка сега ние обсъждаме трябва ли или не трябва да си създадем един Етичен кодекс, с който сами да пожертваме свободата си да правим само това, което сами сме преценили, че е добро. Когато някой друг почне да ни подсказва какво следва да правим, дори и този “друг” да е един остроумно написан Етичен кодекс, нещата няма да потръгнат на добре, щото сами сме се отказали от най-ценното, което имаме, а именно свободата.

Това дотук е едно съвсем общо изходно съображение. Нека да се опитаме да го осмислим по-пълно.На това място някой може да каже: добре де, но това че има Етичен кодекс съвсем не значи, че свободата ни

да правим каквото искаме, е елиминирана? Нали пак всеки сам ще преценява дали да изпълнява предписанията на този Кодекс или да не ги изпълнява, сиреч, да ги нарушава? С какво тогава е посегнато на свободата ни?

На това възражение ще отвърна така:Всеки кодекс е нещо като “законник”, т.е. като си направим нравствен кодекс, ние значи сме си предписали

едно все пак задължаващо “законно” поведение, докато всичко останало, разминаващо се с неговите предписания, ще се окаже “незаконно”, или поне укоримо на едно формално основание. Във всеки писан закон, пък било то и нравствен (тук съм длъжен специално да наблегна, че нравствените закони, за разлика от законите на правото, са неписани!) се изброяват някакви норми на поведение, една част от които са толерирани, а другата част – обявявани за недопустими, укорими, незаконни, подлежащи на наказателна санкция. На това основание в разглеждания случай ще се окаже, че върху поведението на индивида ще се окаже допълнителен външен натиск от страна на общността, което ще означава, че е посегнато на свободата му. Защото като нарушиш предписанията на един писан нравствен закон, ти официално ще бъдеш обявен за “нарушител”, един вид за нещо като “вреден човек”, който си позволява поведение, укоримо от позициите на едно толкова желано “обществено щастие”.

Това, простете, обаче ми намирисва на комунизъм. Само при комунизма комуната си позволяваше по всякакви начини, включително и чрез най-груб натиск и интервенция върху съзнанията, да ограничава свободата на индивидите, при което, разбира се, те съвсем не станаха по-нравствени или по-добри. Напротив, това доведе, както добре знаем, до всеобща безотговорност, и то тъкмо затова, защото ако искаш някой да бъде изцяло отговорен, остави го свободно и сам да решава; когато му се месиш в делата или решаваш вместо него, тогава ти поемаш отговорността. Ето затова ония, които мразят комунизма за това, че е ощетил и навредил на живота им, имат пълното основание за такава една емоция. Впрочем, това са хора, които държат на свободата, за които свободата е свещен и ненакърним фундаментален принцип на човешкото съществуване.

По-възрастните си спомняме, че навремето дъщерята на комунистическия диктатор на България Т.Живков, именно Людмила Живкова, беше наложила създаването на един абсурден “Морален кодекс на строителя на комунизма”, който се оказа пародия на всякакъв морал и унижение за нормалното, на здравото морално чувство на човека. Разбира се, този крещящ с глупостта си експеримент би следвало да служи за обеца на ухото на ония, които все още, както забелязваме, имат охотата да ни натрапват някакви “морални окови”, вероятно само затова, защото лично те се плашат от свободата, тъй като не са усетили и оценили нейната величавост. Предполагам, че някой скучаещ от безделничество чиновник в Министерството е измислил и наредил този анахронизъм с писането на Етични кодекси по училищата, за да симулира активност пред своя началник, именно Министъра. Все пак някак тия хора би следвало да оправдаят заплатите си…

Аз лично твърдо възразявам да се измисля някакъв сборник от разсъдъчни “нравствени норми”, какъвто може да е един такъв Етичен кодекс, и то не само на тия, донякъде само формални, а и на вътрешни, същностни основания. Ето някои от тях:

Моралът е сфера не само на разсъдъка, способен да твори и измисля всякакви правила – общо взето съвсем безсилни да повлияят с нещо на поведението – но той е преди всичко сфера на нашата автентична човечност, в която основно място заемат чувствата. Чувството за срам, да речем, или чувствата за достойнство, за справедливост, за дължимо и непристойно, за вина, за отговорност и пр. са основният вътрешен регулатор на поведението ни. А пък човешката съвест е оня Божи глас в гърдите на човека, който отеква в душата ни при всяка съблазън за кривнем от правия път. В такъв случай тия, които се захванат да пишат един възможен Етичен кодекс, трябва да имат таланта на поети, щото, както е известно, сферата на чувствата е сфера на поезията – и на музиката. За да може някакво предписание на такъв един Етичен кодекс да почне да въздейства на чувствата или върху т.н. “емоционална сфера”, то трябва да де е представено в поетична форма, която единствена може да задвижи емоционалния отклик и съпреживяването в душата на читателя. Ако изхождаме от това, един ефикасен, а не само формален и разсъдъчен Кодекс в сферата на нравите трябва да бъде написан от поет от ранга, да речем, на Шекспир. Но дори и тогава се съмнявам, че той ще може да обхване всички трепети на душата, понеже пък, от друга страна погледнато, човешката душа и нейните емоции са необхватни и неподлежащи на систематизиране. На това основание смятам, че един

203

непоетичен и предимно разсъдъчен Сборник от “нравствени правила” ще бъде изцяло безсилен с нещо да повлияе на емоционалната сфера на личността, поради което той ще бъде изцяло безполезен, т.е. ще бъде нещо като излишен лукс.

Но има и нещо друго, което пък касае сферата на религията, която единствена е способна най-мощно да влияе на емоционално-нравствената сфера. Дали един човек ще предразположен да прави добро или зло зависи най-вече от вярата и от неверието му в Бога. Идеята за Бога именно внася в сферата на моралното момент на абсолютност. В противен случай ако всеки сам, воден единствено от своя субективен каприз, решава какво следва или не следва да прави, тогава в сферата на морала се настанява нихилизмът. Според който човек може да прави всичко, което му скимне, щото няма нищо, което да може отвън да го задължи да предпочете дадено нещо пред всичко останало. Атеизмът (безбожничеството) и абсурдната “вяра в науката” са кръвните братя на нихилизма, според който в сферата на морала няма нищо абсолютно, а там всичко е относително, сиреч, човек може да прави всичко, което му се прииска, което му скимне, понеже, оказва се, “всичко било позволено” или разрешено.

Така нихилизмът – тоест абсурдната “вяра в нищото”, както се превежда тая дума с латински корен – отричайки всякаква абсолютност, сиреч, общозадължителност в сферата на морала, отрича също така и възможността за истина в моралната сфера; т.е. тогава се оказва, че има толкова “истини”, колкото и хора. Което пък именно означава, че изобщо няма истина. Защото ако някой каже за една укорима постъпка, че е “добра”, а пък друг каже, че е “лоша”, то ако и двамата са прави, то това ще насърчи всеки да си прави каквото му скимне. И тогава никой няма да може дори да бъде укоряван, че е сторил нещо, примерно, накърняващо достойнството на друг човек. Нихилистите често се мъчат да се представят за крайни защитници на свободата, ала тяхната позиция обслужва не свободата, а чистия произвол, който няма нищо общо с автентично разбраната свобода. Та не ето тези основания ми се струва, че следва да признаем следното:

Един евентуален Етичен кодекс просто няма как да замени неоценимата роля на религията в сферата на морала. Ние сме християнски народ, етичните правила, от които следва да се води човекът, искащ да е нравствен, са правилата на Божия закон на морала (който, впрочем, под друга форма е налице във всички останали религии, именно ислям, будизъм и пр.). Значи в евентуален светски Етичен кодекс трябва изцяло да се елиминира тъкмо онова, което обуславя автентичното нравствено чувство: а именно вярата в Бога. Не може в такъв Етичен кодекс да се пише за Бог и за Божия закон. Той би следвало да е по-прагматичен, позитивен, казах също така и разсъдъчен, което, както и да го погледне човек, ще го направи съвсем неефективен и безполезен. А и могъл да допринесе за още по-пълното дискредитиране на моралната сфера, щото едно разсъдъчно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория. И особено пък онази част от нея, която усеща, че моралното е толкова възвишено, че с него не бива да се злоупотребява, т.е. то не бива да се опошлява и осквернява.

Бих могъл да приведа още основания, заради които да обоснова положението, че самата идея за един Етичен кодекс съдържа прекалено много противоречия. Но ще спра засега дотук. Искам само да илюстрирам казаното с пример за да подпомогна разбирането на ония, които дотук не са могли ясно да осъзнаят за що собствено иде реч в тоя вече дългичък мисловен опус.

Да се опитаме да си представим как ще изглежда едно правило от такъв един хипотетичен Етичен кодекс. Нека да се опитаме да формулираме едно такова саморазбиращо се правило. Примерно това:

● “Длъжни сме да уважаваме личността на другия, не бива да накърняваме достойнството му!”Или● “Не прави на другия това, което не искаш да сторят и на теб!”Да примем, че едно правило от Етичния кодекс звучи именно така. Какво обаче за същото казва религията, по-

специално Христовата религия; знаем всички какво, казва ето това:● Обичай ближния си!Усещате ли сега за що собствено иде реч? Разбира се, известното изречение от Свещеното писание е много

по-въздействащо и духовния му патос рефлектира директно в сърцето. Разсъдъчното писано етично правило е безсилно с нещо да докосне човешкото сърце, поради което е и неефикасно и безполезно, а и твърде скучновато.

Ако една морална “система” се гради на скуката, а не на някакъв що-годе възвишен духовен патос, то такава морална система няма никакво бъдеще. И респективно: няма никакво бъдеще и оня народ, който не цени собственото си духовно наследство, наследството на историческата, на религиозната и на културната си традиция, т.е. няма никакво бъдеще народът, който се отрича, и то съвсем безпричинно, от своята собствена духовна същност, от нравствения идеал на предците си. И в замяна на това си позволява лукса да си прави скучновати етични кодекси, които са неспособни с нещо да трогнат човешкото сърце…

Да строшим оковите на българското образование!

През последните две седмици в часовете по психология и етика, които водя, прожектирах на учениците два филма на Федерико Фелини: "Амаркорд" (на учещите психология) и "Нощите на Кабирия" (на изучаващите етика). Понеже филмите са дълги (120 минути), наложи се прожекцията да продължи 3 учебни часа от по 40 минути. Поради дефицит на време не можах да доведа замисъла си докрай, а именно в час да се разгори дискусия, учениците да могат да споделят впечатленията си, в замяна на това им предложих всеки да опише преценката си за филма писмено. И ето, тия дни чета купчина писмени работи с разсъждения на ученици за филмите на Фелини. Искам тук накратко да кажа какво констатирах в крайна сметка.

Безспорно е, че днешните млади хора общо взето съвсем не познават и не са привикнали да възприемат произведения от този род, именно произведения на истинското киноизкуство. Това, което те гледат, към което са привикнали, общо взето са произведения на филмовата индустрия, които не заслужават да се нарекат изкуство, а са нещо като филмова конфекция. Страшна е деформацията на съзнанията, по-скоро на душите, която причиняват тия

204

непълноценни филми; констатирах, че по-голямата част от учениците не успяват да се вживеят с цялата си душа във филма, да почувстват онзи смисъл, който струи от екрана - и да се заразят с емоцията, която режисьорът, в случая Фелини, е вложил в творбата си.

За да се възприеме пълноценно филм на Фелини се иска човек да остави душата си освободена от нагласите на всекидневието и отворена за проникването в нея на онази богата амалгама от образи и звуци, каквато по същество е един негов филм. Общо взето по-голямата част от учениците не успяха да постигнат тази незангажираност на съзнанието, необходима за пълноценното възприемане на вложения във филма смисъл, поради което тия младежи откровено си заявяват, че "почти нищо не са разбрали" от него. Аз един такъв резултат го очаквах, понеже и преди, в други случаи, съм констатирал някаква ужасна безчувственост или емоционална притъпеност, която формира в душите на младите днешното поставено на неверни основи образование.

Същевременно обаче установих, че на моменти магията на истинското изкуство успяваше въпреки всичко да увлече в своя могъщ емоционален порой душите на повечето от тия млади хора, а пък една част от учениците явно се развълнуваха дотам, че твърдо заявиха, че искат да гледат всички филми на Фелини; някои скоро се похвалиха, че вече си били "свалили" филмите на Фелини и започнали да ги гледат в домашна обстановка, което говори много. Смятам, че само този резултат да беше постигнат от моята инициатива - все пак учениците в час никога не бяха гледали цял филм! - то смятам, че времето, което отделих за това, съвсем не е отишло напразно. Въпреки че от "педагогична гледна точка", убеден съм, ще бъда подложен на критики - ако образователната институция разбере за моето "дидактично" своеволие.

Както и да е, аз лично смятам, че дидактиката и педагогиката с техните предписания съществуват само за това да бъдат игнорирани и нарушавани. Понеже общуването с младите няма как да не е свободно, личностно, творческо и непринудено отношение, което може да бъде убито ако се подчини на изкуствените разсъдъчни правила на дидактиката-педагогиката.

Радващо е, че една малка част от учениците бяха така силно впечатлени от филмите на Фелини, че когато им казах да се опитат да опишат впечатлението си, твърдо ми заявиха, че им трябвало много време да опитат да сторят това; явно са имали какво да кажат, пожелаха в къщи на спокойствие да пишат, с което аз веднага се съгласих. И ето, тия дни, четейки писмените им работи, откривам, че някои ученици са написали превъзходни и богати на смисъл анализи.

Аз лично смятам, че онова, което се прави в час, трябва да се съобразява с мащаба на най-силните, на най-добрите, на елитните ученици, трябва да отговаря на техните потребности, именно, трябва да се прицелва в една по-значима цел, а не да се мъчи да угажда на посредствените и на слабаците, та да служи на тяхната умствена и душевна ленивост. Когато обаче нивото е съобразено с потребностите на най-добрите, на елитните ученици, ще стане така, че те ще почнат да "дърпат" останалите напред, а не, както обикновено става в нашенски условия, ленивото мнозинство да ощетява и да накърнява интереса тъкмо на най-способните. И да е нещо като воденичен камък на вратовете им.

Изобщо с тази иновация - да прожектирам цял филм на Фелини в час по етика или по психология - аз обаче се прецелвах в още по-висока и достойна за съвременното образование цел. Това, което се прави в нашите училища, в основни линии не е друго, освен упражняване в едно досадно "умуване" и теоретизиране. Докато младите хора, разбира се, нямат и не могат да имат един такъв чист теоретичен интерес, напротив, техният интерес би следвало да е по-общ и богат, именно, следва да е по-пълноценен човешки интерес. Какво имам предвид ли? Ще се поясня.

Ще дам фрапантен пример: какво обикновено правят нашите ученици в часовете по литература (или история, да речем)? Ами биват принуждавани не да се наслаждават на самите произведения на изкуството (или на така вълнуващите деяния на историческите личности) и да споделят чувствата си и преценките си по този повод, ами биват насилвани да заучават някакви досадни разсъдъчни коментари и анализи на "литературоведите" и на лишените от усет за духа на самата история историци. Стига се до абсурда, че учениците по литература изучават не самата литература, ами изучават... учебниците по литература, докато пък по история учениците не изучават самата история, ами учат разсъдъчните трактовки на историци за историята, които често нямат нищо общо с интимното на самата човешка история!

По тази причина на нашите ученици се предлага обезчовечено съдържание по предмети, които по идея би следвало да са най-човечни, пък после се чудим защо младите хора (пък и хората изобщо у нас!) били безчувствени, способни на ужасни прояви на безчовечност, защо били с инертни, невъзприемчиви за духовното души. Другояче казано, нашето образование е не просто обездуховено и бездушно, ами дори носи в себе си и една ясно доловима антидуховна потенция - като вземем предвид това, че тъкмо духовното е квинтесенция на автентично и на същностно човешкото. А след като ние си позволяваме лукса да формираме в училище личностите на младите по един обезличностен и дехуманизиран (бездуховен) начин, нямаме право след това да се чудим защо младите били "такива и онакива", да се възмущаваме лицемерно от тяхната арогантност, от тяхната отдаденост на простащината, на безцеремонното деперсонализирано отношение както към собствената, така и към личността на другия, на "ближния".

Само пълноценното общуване с истинското изкуство може да противодейства ефективно на ширещата се в душите безчувственост, също така на безличността и на антидуховността, която пък е друга дума за обозначаване на безразделното господство у нас на материализма, на нихилизма, на аморализма, на простащината. Разсъдъчното, наукообразно и дидактично образование и възпитание е откъснато от нуждите на живота и по тази причина не е в състояние да влияе на онова, което може да направи личностите на младите хора жизнеустойчиви и отдадени на интимния патос на автентичния живот. Такова образование по-скоро вреди на младите, отколкото да ги прави адаптивни спрямо потребностите на самия живот; то носи в себе си толкова вредна антидуховна и безжизнена потенция, че трябва да бъде оценено като абсурдно и отхвърлено незабавно, без снизхождение и без жалост.

Това обаче не става и толкова непълноценният образователен модел на несвободата, унаследен от комунизма, продължава да трови душите на младите и да ги прави духовни и емоционални инвалиди. Последствията от това безхаберие са страшни, ала, понеже съвсем не се съзнават, не предизвикват в обществото ни някаква особена

205

обезпокоеност, което всъщност е истински страшното. И по тази причина, ето, да речем, нашите ученици сега протестират, искайки държавата да им върне зимната ваканция (този протест, впрочем, е съвсем оправдан), но би трябвало най-вече да протестират срещу неадекватното спрямо нуждите на живота и на съвременността образование, игнориращо най-ценното, което имат: личността, нашето истинско богатство! Сега разбирате ли защо сме най-бедни в Европа? Защото личностната бедност е основата и предпоставката за всяка друга нищета и мизерия!

А сега да се върна на темата си. Смятам, че в нашето училище само изкуството и философията могат да противодействат на опасните позитивистични тенденции, застрашили най-важното: неговата пригодност за живота. Затова, разбира се, трябва основно да се променят учебните програми, ала за целта най-напред трябва да промени самия образователен модел, който трябва да се съобрази с една добре премислена и съвсем съвременна философия и стратегия на новото българско образование (виж: ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ). Тук искам в тази връзка да вметна следното.

Онзи ден по телефона ми се обади секретарката на Омбудсмана на Република България, която ми съобщи, че моето Писмо до Омбудсмана на Републиката относно духовната катастрофа на нацията ни било получено, било "заведено" с входящ номер, обърнато било също така внимание на Министерството, което, тъй да се рече, било поставено в известност за него, но след като нямало "нарушение" на закон и пр., било изпратено в... архив! Толкова! "Няма нарушение на конкретен правен казус или закон" и "няма искане за възстановяване на справедливостта", това е разбирането на Омбудсмана, който, въпреки че е призван да се бори срещу произвола на институциите (на бюрокрацията) спрямо правата на гражданите, изглежда сам вече се е обюрократизирал дотам, че е станал, както виждате, съюзник на самата бюрокрация в битката й срещу гражданите!

Нашенска работа, т.е. жалка работа! Срам! Безочие! Но какво да говорим, та нали и тия бюрократи са продукт на същата тази порочна образователна система?! Как тогава да очакваме да осъзнаят и да почнат борба с дефектите й - или поне малко да се разтревожат?!

Ще завърша с това: младите имат огромна потребност от общуване с образци на истинското изкуство - и на автентичната (ненаукообразна) философия. Ако изкуството и философията (пък и религията, защо не!) си обединят силите, убеден, съм, могат да спрат гибелните тенденции в българското образование, а и в българския живот като цяло. Дехуманизацията (обезчовечеността, безчовечността) на българското образование трябва да бъде спряна незабавно. Незабавно също така трябва да започне работа за внедряване на духовните ценности на човечеството в българското училище, защото само духът е този, който може да влезе в битка с простащината, нравствения нихилизъм, материализма, обезличностеността и бездуховността - и да ги срази, т.е. да спечели битката. А ето как е сега: аз сега се чувствам "нарушител" само затова, че съм прожектирал в учебно време филм на Фелини - или пък че съм нарушил официалната програма по философия, вмествайки в нея онова, за което образователните бюрократи никога няма да се сетят.

Такива като мен ги наказват, че нарушават правилата - как обаче в нашето училище може да се случи нещо ново, ако изобщо няма такива "нарушители", т.е. ако всички сме все изпълнителни и послушни?! Затова: долу убийствените правила! Длъжни сме да започнем незабавно бунт, та да строшим оковите, в които е окован самия дух на българското образование. Защото ако не го направим, горко ни! Нищо добро не ни очаква.

Та нали в училището е началото на всички начала: как изобщо можем да спим спокойно, след като всичко там е така объркано?!

206