КЪРВАВИ КНИГИ: КЪРВАВА ЦЕНА

ТАНЯ ХЪФ

ГЛАВА 1 - ANN1E

ГЛАВА 2 - TITSSS

ГЛАВА 3 - DARKNESS92

ГЛАВА 4 - VESI4KA

ГЛАВА 5 - DARKNESS92

ГЛАВА 6 - LERA93

ГЛАВА 7 - VESI4KA

ГЛАВА 8 - NELL8

ГЛАВА 9 - DARKNESS92

ГАВА 10 - GOTHICALWISH

ГЛАВА 11 - SHIVER_0

ГЛАВА 12 - VALZZI

ГЛАВА 13 - LERA93

ГЛАВА 14 - VESI4KA

ГЛАВА 15 - VESI4KA

ГЛАВА ПЪРВА ПРЕВОД - ANN1E

Иън бръкна дълбоко в джобовете си и се намръщи, гледайки колко е дълъг

и празен перонът.

Ръцете му замръзваха, беше в лошо настроение и нямаше никаква

представа защо се беше съгласил да се срещне с Корийн в апартамента й.

След всичко обмислено, земята между улицата и тротоара му се видя като

по-добра идея. Той насочи вниманието си към дигиталния часовник, висящ

на една сграда. 12:17. Тринадесет минути да стигне от Елингтън Уест до

Уилсън Стейшън, шест пресечки, ако си на автобус и после тичане още три

пресечки до апартамента на Корийн. Нямаше как да бъде сторено.

- Ще закъснея. Тя ще се ядоса и шансът да се сдобрим ще се изпари. -

въздъхна той. Беше му отнело два часа караници по телефона, за да я убеди

да се срещнат.

Да поддържаш връзка с Корийн може би отнемаше много време, но

изобщо не беше скучно. Господи, тази жена беше толкова темпераментна...

Устните му се извиха в усмивка, без да го усеща; другото проявление на

тази темпераментност осмисляше усилието да остане на въртележката.

Усмивката се разшири. Корийн удряше доста силно за жена, висока само

около 1,60.

Той пак хвърли поглед на часовника.

Къде, по дяволите, беше влакът?

12:20.

- Постарай се да стигнеш до 12:30 или забрави - беше казала, напълно

пренебрегвайки факта, че в неделя Комисията по превоза на Торонто,

вездесъщата КПТ, беше намалила драстично броя на влаковете в този час и

той щеше да има късмет да хване и последния.

Хубавото бе, че, когато най-накрая стигнеше там, имайки предвид времето

и факта, че и двамата имаха лекция в осем, той трябваше да остане да спи

при нея. Иън въздъхна:

- Ако изобщо ме пусне в апартамента си...

Той се отклони до най-южния край на перона и се взря в тунела. Нямаше и

следа от светлини, но усещаше вятъра срещу лицето си, а това обикновено

означаваше, че влакът не беше далеч. Той се изкашля, докато се обръщаше.

Миришеше така, сякаш нещо беше умряло там долу; миризмата беше

същата като в селска къща, когато мишка е влязла в стените и, заклещена,

се разлага там.

- Проклета мишка - измърмори той, докато търкаше носа си с юмрук.

Вонята се беше захванала за белите му дробове и той се изкашля пак.

Странно е как умът ти си играе с теб; сега, като я усещаше, миризмата

ставаше все по-силна.

После чу стъпки, идващи от тъмния тунел. Тежки стъпки, нито на

работник, който бърза да хване влака след дневна смяна, нито на скитник,

търсещ подслон. Тежки стъпки, целенасочено напредващи към него.

Иън се наслади на острия ужас, който накара сърцето му да изскочи от

гърдите и скова въздуха в гърлото му. Той знаеше, че щом се обърне, щом

погледне, обяснението щеше да е скучно и затова замръзна и се наслади на

непознатото, докато беше такова, радвайки се на прилива на адреналин и

страх, който изостряше всяко сетиво и превръщаше секундата в час.

Той не се обърна, докато стъпките не достигнаха на няколко сантиметра от

него и върху перона.

Тогава вече беше късно.

Той почти нямаше време да изкрещи.

Забивайки брадичката си в яката на палтото - беше април, но нямаше и

следа от пролет, защото беше много студено - Вики Нелсън излезе от

автобуса за Елингтън и се качи на перона.

- Е, това беше пълен провал - измърмори тя. Възрастният джентълмен,

който беше излязъл от автобуса точно зад нея, издаде въпросителен звук.

Тя му хвърли един бърз поглед и забърза. Значи не само съм “лоша

компания и толкова напрегната, че ще се пръсна”, но и си говоря сама.

Тя въздъхна. Лорънс беше красив, но не беше неин тип. Тя не беше

срещала мъж, който беше неин тип, откакто беше напуснала полицията

преди осем месеца.

- Трябваше да се досетя, че щеше да стане така, като се съгласих да изляза

с мъж, значително по-добре изглеждащ от мен. Не знам защо изобщо

приех поканата.

Това не беше напълно вярно; тя беше приела поканата, защото беше

самотна. Знаеше го, но просто не искаше да го признае.

Вече беше слязла по първия комплект стълби, които водеха до отправения

на юг перон, когато чу писъка или по-точно половината от него. Един скок

я отведе до първата площадка. От там, където бе застанала, можеше да

види само половината от всеки перон през стъклото, а нямаше следа

откъде беше дошъл писъкът. Южният беше по-близо. Взимайки по две, а

после и по три стъпала едновременно, крещеше:

- Викнете полицията!

Въпреки че никой не я чуваше, можеше да уплаши причинителя на писъка.

Девет години служба в полицията и никога не беше използвала оръжие.

Сега го искаше. През тези девет години, никога не беше чувала такъв

писък.

- Какво, по дяволите си мислиш, че правиш? - крещеше по-разумната част

от мозъка й. - Нямаш оръжие, нямаш подкрепление, не знаеш какво става

там долу! Осем месеца, откакто не си на служба и вече си забравила

всичко, на което са те научили! Какво, по дявалите, се опитваш да

докажеш?

Вики игнорира гласа и продължи да се движи. Може би наистина се

опитваше да докаже нещо. И какво от това?

Когато стигна да перона, тя веднага осъзна, че е избрала грешната страна и

за момент беше облекчена.

Фонтан кръв се изви и напръска оранжевите плочи на стената, леейки се от

плътна червена струя към деликатна шарка от пурпурни капки. На земята

по-надолу, с очи и уста, отворени над разкъсаните остатъци от гърлото му,

лежеше млад мъж. Не: тялото на млад мъж. Вечерята, която беше изяла

малко по-рано, се надигна до гърлото на Вики, но стените, изградени по

време на разследванията на други смъртни случаи, се затвориха и тя успя

да го задържи.

Вятърът в тунела започна да се увеличава и тя чу влака да идва от юг.

Звучеше близо.

Мили Боже, само това ни трябваше. В 12:35 в неделя вечерта беше

напълно възможно влакът да е празен, никой да не слезе и да не забележи

трупа и стената, напоена с кръв. Имайки предвид устройството на света

обаче, беше по-вероятно да слязат група деца и дребна възрастна дама със

слабо сърце и да се срещнат лице в лице с ококорените очи и безмълвно

крещящата уста на пресен труп.

Имаше само едно решение. Фученето на влака изпълни гарата, докато, с

туптящо сърце и адреналин, пищящ в ушите й, Вики скочи на южните

релси. Дървеният праг около релсите беше прекалено далеч, почти на

средата на редица от бетонни стълбове, така че тя скочи, опитвайки се да

не мисли за милионите волтове ток, които носеше нещото и с които

можеше да я превърне в купчина въглища. Тя се олюля за секунда на ръба

на разпределителя, проклинайки дългото си палто, а после, въпреки че

знаеше, че това беше най-глупавото нещо, което бе правила, тя погледна

към идващия влак.

Как се беше приближил толкова? Светлината беше ослепяваща, а ревът -

оглушителен. Тя замръзна, хваната в отблясъците, сигурна, че ако

продължи, щеше падне и металните колела на звяра щяха да я срежат на

парченца.

После нещо, високо колкото мъж, изтича през южния тунел. Не видя

много, само издуваща се сянка, черна срещу усилващата се светлина, но

гледката я накара да излезе от вцепенението си и я изтласка на

железопътната линия.

Пепелта хрупаше под ботушите й, метален звън, после ръцете й се

намериха на ръба на перона, тя летеше във въздуха. Светът се изпълни със

звук и светлина и нещо се докосна леко до подметката й. Ръцете й бяха

лепкави, покрити с кръв, но не беше нейната и в този момент само това

имаше значение.

Преди влакът да спре, тя хвърли палтото си върху трупа и грабна личната

си карта. Главата на машиниста се подаде.

Вики обърна кожената сгъвка в неговата посока и излая:

- Затвори вратите! Сега!

Вратите, не напълно отворени, се затвориха.

Тя се сети да диша и когато главата на мъжа пак изскочи, отсече:

- Кажете на водача да набере полицията. Кажете им, че е 10-33... няма

значение какво означава това! - тя знаеше какво ще я пита. - Ще разберат!

Не забравяйте да им кажете къде е. - хората бяха правили и по-глупави

неща. Докато той се прибираше обратно във влака, тя погледна личната си

карта и въздъхна, после вдигна очилата към носа си с пръст. Лична карта

на детектив не означаваше абсолютно нищо в случай като този, но хората

реагираха при вида на представител на властите, без да обръщат внимание

на подробности.

Тя се отдалечи от тялото. От по-близо миризмата на кръв и урина –

предницата на дънките на момчето беше мокра - лесно превъзхождаше

металната миризма на гарата. Самотно лице се взря през прозореца на най-

близкия вагона. Тя му се озъби и седна да чака. След по-малко от три

минути, Вики чу звука на сирените. За малко да извика “Ура!”.

Това бяха най-дългите три минути в живота й.

Тя ги беше прекарала в мислене, събиране на пръската кръв и позицията на

тялото и резултатът не й харесваше.

Нищо не можеше с един дъх да разкъса плътта като салфетка и толкова

бързо, че жертвата да няма време да се бори. Нищо. Но имаше нещо и то

беше в тунелите.

Тя се завъртя, докато вече можеше да вижда в тъмнината отвъд края на

влака. Косата на врата й се изправи. Чудеше се какво криеха сенките.

Побиха я тръпки, но не изцяло от студа. Тя никога не се беше смятала за

жена с въображение и знаеше, че убиецът беше вече далеч, но в този тунел

все още имаше нещо...

Характерното блъскане на обувките на полицаите по керемидите я върна

на себе си. Полиция, повикване за жестоко убийство, намират някой,

покрит с кръв, да стои до тялото - можеше да бъде оправдано, ако направят

някои изводи.

Настана хаос за няколко минути, но за щастие четири от шестте полицаи

бяха чували за Вики Победата Нелсън и след като бяха разменени

извинения, се захванаха за работа.

- ...палтото ми върху тялото, водачът извика полицията и зачаках. - Вики

гледаше как полицай Уест драска лудо в доклада и скри усмивката си.

Спомняше си какво е да си толкова млад и толкова напрегнат. Слабо.

Когато я погледна, тя кимна към тялото и попита: Искаш ли да видиш?

- О, не! - след секунда добави смутено: Така де, не трябва да разваляме

нищо преди отдел „Убийства” да пристигнат.

Отдел Убийства. Стомахът на Вики се сви и настроението й потъна. Тя

беше забравила, че вече не е начело.

Беше забравила, че не беше нищо повече от свидетел - първа на

местопрестъплението и то, само защото беше направила много глупави

неща, за да стигне до там. Униформите й напомняха за доброто старо

врече, но отдел Убийства...нейният отдел. Вече не. Тя бутна очилата към

носа си с опакото на китката си.

Шефът на отдела, детектив Уест, взирайки се, каза:

- Не мисля, че някой би имал нещо против да измиете кръвта от ръцете си.

- Благодаря. - Вики се опита да се усмихне, но игнорира незададения

въпрос. Както изглеждаше или съдейки по това, което знаеше, това беше

нейна работа. Нека нови слухове да започнат да си проправят път през

цялата полиция. - Ако нямате нищо против, бихте ли извадили кърпичките

от чантата ми...

Младият полицай бръкна нерешително с ръка в голямата кожена черна

чанта и изглеждаше облекчен, като я изкара, държейки кърпичката и с

всичките си пръсти налице. Чантата на Вики беше легенда сред Метро и

околностите.

Повечето от кръвта по ръцете й беше изсъхнала и оставила червеникави

петна по кожата й и малкото, което кърпичката не беше попила, се размаза.

Тя го изчисти, чувствайки се като Лейди Макбет.

- Унищожаване на улики?

Селучи, помисли си тя. Естествено, че ще изпратят Селучи. Това копеле

винаги ходеше прекалено тихо. Тя и Майк Селуси не се бяха разделили

като първи приятели, но докато се обръщаше към него, успя да овладее

изражението си.

- Само се опитвам да направя живота ти по-труден. - гласът и усмивката, с

които изричаше това, бяха фалшиви.

Той кимна и дълъг къдрав кичур от черната му коса падна върху лицето

му.

- Винаги най-добрата идея е да играеш по силите си. - очите му се взряха в

тялото. - Разкажи версията си на Дейв. - зад него, партньорът му помаха с

два пръста. - Ще говоря с теб после. Това палто твое ли е?

- Да, моето е. - Вики гледаше как повдига ръбовете на пропитата с кръв

материя и знаеше, че за момент нищо не съществуваше за него, освен

тялото и неговото настоящо обкръжение.

Въпреки че методите им бяха различни, той беше точен в изпълнението на

задачите си като нея - както беше, поправи се тихо - и необявеното

съревнование между тях беше прибавило напрежение в много

разследвания.

Включително и на няколко, на които не участваше никой от тях.

- Вики?

Тя отпусна челюстта си, която беше стиснала и, търкайки ръцете си,

последва Дейв Греам няколко метра нагоре по перона.

Дейв, който беше партньор на Майк Селучи само от месец, когато Вики

беше напуснала полицията и последният кървав двубой беше отминал, се

усмихна малко стеснително и каза:

- Какво ще кажеш да го направим по книгата?

Вики освободи дъхът, който не знаеше, че беше сдържала.

- Разбира се.

Да се абстрахираш от емоции в полицейска операция - международен

закон, изпълняван традиционно.

Докато си говореха, влакът, сега празен, тръгна от гарата.

-...в отговор на писъка, вие изтичахте надолу, после прекосихте релсите

пред влака, за да стигнете до тялото. Докато минавахте през тях...

Вътрешно в себе си, Вики се сви от страх. Дейв Греъм беше един от най-

неосъждащите хора в света, но дори и той не можа да скрие мнението си за

този номер, съдейки по тона му.

-...сте видяла подобна на мъж фигура, облечена в свободни дрехи, да

минава между вас и светлините. Това ли е всичко?

- Общо взето, да. - без детайлите звучеше много глупаво.

- Добре. - той затвори книгата и почеса носа си. - Е, ще се навъртате ли

наоколо?

Вики хвърли бърз поглед на фотографа, който беше направил серия от

снимки.

Тя не можеше да види Майк, но чуваше командите му от тунела,

произнесени с най-добрия му глас тип „Подаръкът от Господ за Бюрото за

Криминални Разследвания”. Долу в тунела...Косъмчетата на врата й се

изправиха, докато си спомняше чувството за нещо блуждаещо, нещо тъмно

и, ако трябваше да го назове, зло. Изведнъж й се прииска да предупреди

Селучи да внимава. Не го направи. Знаеше как ще реагира. Как тя щеше да

реагира, ако местата им бяха сменени.

- Вики? Ще останеш ли?

Беше на върха на езика й да каже не, да каже, че знаеха къде да я намерят,

ако имаха нужда от още нещо, но любопитството за това какво беше

разбрала полицията и колко дълго можеше да остане толкова близо до

работата, която беше обичала, без да се разпадне, превърнаха „не”-то в

неохотно ”За известно време.”

Щеше да бъде проклета, ако си беше тръгнала.

Докато гледаше, Селуси се качи по стълбите на перона и заговори с

криминалиста, събиращ отпечатъци, размахвайки едната си ръка назад,

към релсите. Мъжът заяви, че му трябва определено количество светлина,

за да си върши работата, но Селучи го отряза. С отвратено сумтене, той

вдигна куфарчето си и тръгна към тунела.

Очарователен както винаги, помисли си Вики, докато Селучи вдигаше

палтото й от пода и идваше към нея, отклонявайки се при съдебните

лекари, които затваряха с цип трупа в неговия оранжев полиетиленов

чувал.

- Не ми казвай - каза тя веднага, щом той се приближи достатъчно, сухият

й глас беше почти саркастичен и нямаше следа от избиващите емоции,

които бяха завързали червата й на здрави възли, - че единствените

отпечатъци на местопрестъплението са мои? - разбира се, имаше

множество отпечатъци, никои от които не бяха идентифицирани, освен

кървавите следи от ръце, които Вики беше оставила навсякъде.

- Абсолютно точно, Шерлок. - той й хвърли палтото. - А кървавата следа

води до беседката на работниците и спира там.

Вики се намръщи, докато си спомняше какво трябваше да е станало, преди

да стигне до перона.

- Провери ли южната част?

- Там изгубихме следата. – тонът му добави „На краставичар краставици не

продавай.”

Той вдигна ръка, за да предотврати следващия въпрос:

- Казах на един от полицаите да говори със стареца, докато Дейв се

занимаваше с теб, но той беше откачил. Говори само за Армагедон. Зет му

ще дойде да го вземе, а аз ще ида да го видя утре.

Вики хвърли поглед през гарата, където старецът, който я беше проследил

след автобуса по стълбите, говореше с една полицайка. Даже и от

разстояние не изглеждаше добре. Лицето му беше сиво и бръщолевеше

неконтролируемо, една мършава, с подути кокалчета ръка посягаше към

ръкава на полицайката. Връщайки вниманието си към събеседника си, тя

попита:

- Ами гарата? Затворихте ли я за нощта?

- Да. - Майк помаха към края на перона. - Искам Джейк да използва от

праха за идентифициране на отпечатъци беседката. - Проблясващите

светкавици показваха, че фотографът още работеше.

- Това не е от онези случаи, които се разгадават за няколко минути. - той

напъха ръцете си в джобовете на палтото си и се намръщи. – Въпреки че по

начина, по който превозната комисия протестираше, щеше да си

помислиш, че я затваряме в час пик-а, за да хванем някой за замърсяване.

- Какъв е случаят? - попита Вики, толкова директно, колкото можеше, без

Майк да стане подозрителен.

Той сви рамене.

- Ти ми кажи; изглежда си минала през много проблеми, за да стигнеш до

тук.

- Бях тук - отсече тя. - Предпочиташ ли да го бях игнорирала?

- Нямала си оръжие, нито подкрепление, също и представа какво е ставало.

- отбеляза Селуси това, което Вики бе забелязала по-рано. - Няма как да си

забравила всичко за осем месеца.

- А ти какво щеше да направиш? - попита тя през стиснатите си зъби.

- Нямаше да се опитвам да се самоубия, за да докажа, че още мога.

Тишината, която настана, се приземи като торба цимент върху перона и

Вики започна да скърца със зъби. Това ли беше направила? Тя погледна

надолу към върховете на ботушите си, после нагоре към Майк. С

височината си от 178 см не й се случваше често да вдига глава, за да

погледне към другите мъже, но пред Селучи, с неговите 193, се чувстваше

дребна. Мразеше да се чувства така.

- Ако ще преразказваме оттеглянето ми от полицията, изчезвам.

Той изправи двете си ръце, като жест на отегчено предаване.

- Права си. Както винаги. Съжалявам. Няма да преразказваме нищо.

- Ти започна. - прозвуча враждебно; не й пукаше. Трябваше да следва

инстинктите си и да си тръгне, след като беше дала показания. Най-

вероятно беше полудяла - да слага себе си в тази позиция, да стои на пътя

на Селучи.

Мускул на челюстта му подскочи.

- Казах, че съжалявам. Давай, бъди супергероиня, ако искаш, но може би -

добави той, а гласът му стана плътен, - Може би не искам да захвърля

четири години приятелство...

- Приятелство? - Вики вдигна вежди.

Селучи прокара пръсти през косата си, дърпайки къдриците - жест, който

правеше, когато се опитваше да се сдържа.

- Може би не искам да захвърля четири години приятелство и четири

години секс заради глупаво несъгласие!

- Само секс? Това ли е? - Вики избра лесния път, пренебрегвайки по-

съдържателната тема за несъгласието им.

Едно от малкото неща, което не беше проблем за тях, беше да се карат.

- Е, не беше само секс за мен, детективе!

И двамата крещяха.

- Казах ли, че беше само секс? - той размаха ръце, гласът му гърмеше. -

Беше страхотен секс! Невероятен секс! Беше...какво?

Полицай Уест, чиято светла кожа беше станала цялата пурпурна, скочи.

- Стоите на пътя на тялото. - каза той, заеквайки.

Псувайки едва доловимо, Селучи се дръпна към стената.

Докато болничното легло минаваше, а съдържанието на полиестерния

оранжев чувал се полюляваше на две страни, Вики сви ръцете си в юмруци

и започна да обмисля дали да не забие едно дясно кроше по класически

красивия нос на Майк Селучи. Защо му позволи да й влияе по този начин?

Отдаваше му се да разбива внимателно конструирани щитове и да

разбърква емоции, които тя мислеше, че държи под контрол.

Да върви по дяволите. Това, че беше прав, не помогна този път. Едно

ъгълче на устните й помръдна. Поне пак си говореха...

Когато ядът й мина, тя изправи пръстите си, постави глава на ръката на

Селучи и каза:

- Следващия път ще следвам правилата.

Това беше най-близкото до извинение нещо, което тя можеше да измисли и

той го знаеше.

- Защо да започваме сега? - въздъхна той. - Виж, по въпроса за

напускането; не си сляпа, Вики, можеше да останеш...

- Селучи... - тя изрече името му през стиснатите си зъби. Винаги правеше

един коментар в повече.

- Няма значение. - той се протегна и повдигна очилата към носа й. - Искаш

ли да те закарам до центъра?

Тя погледна съсипаното си палто.

- Защо не.

Докато се качваха нагоре по стълбите, той я удари леко по ръката.

- Беше ми приятно да се караме пак.

Тя се предаде - последните осем месеца бяха наказание, а не победа - и се

засмя.

- И ти ми липсваше.

Убийството беше на първа страница във всички понеделнишки вестници.

Таблоидите имаха и цветна снимка как болничното легло се изкарва от

гарата, нецензурирана снимка на чувала с тялото, върху който имаше

голямо петно на тъмния фон. Вики хвърли вестника в увеличаващата се

купчина “за рециклиране” отляво на бюрото си и започна да си гризе

нокътя на палеца. Теорията на Селучи, която той й беше разяснил с

неохота, докато я караше до центъра, включваше парамедици и някакви

лепящи се нокти.

- Като онези от филма.

- Това беше ръкавица с остриета по нея, Селучи.

- Както и да е.

Вики не повярва и знаеше, че и Майк всъщност не си вярва, но това просто

беше най-добрият модел, който можеше да измисли, преди да научат

повече факти. Последният му отговор често не съвпадаше с теорията, с

която бе започнал, но той просто мразеше да работи от нулата. Тя

предпочиташе да остави фактите да летят свободно и да види как щяха да

се подредят. Проблемът беше, че този път те не се подреждаха. Имаше

нужда от още факти.

Ръката й почти беше докоснала телефона, когато се опомни и я дръпна.

Това вече нямаше нищо общо с нея. Тя беше дала показания и това беше

нейното замесване.

Свали си очилата и изчисти едното стъкло с гънка на суичъра си.

Очертанията на света станаха неясни и размазани, сякаш гледаше в мъглив

на тунел; широк тунел, повече от задоволителен за живеене ден за ден.

Дотук беше загубила около една трета от периферното си зрение. Дотук.

Занапред щеше да става по-лошо.

Очилата коригираха само късогледството. Нищо не можеше да коригира

останалото.

- Добре, това е на Селучи. Хубаво. Имам си моя работа за вършене, - каза

си тя решително. – Такава, която мога да работя.

И трябваше да го направи. Спестяванията нямаше да й стегнат завинаги,

засега касичката й беше притеснително лека, а зрението й я принуждаваше

да отпрати повече от един потенциален клиент.

Скърцайки със зъби, тя извади огромните бели страници на Торонто и ги

сложи на скута си. За щастие, Ф. Чан, който търсеше, наследник на

стабилна сума пари от починал чичо в Хонконг, щеше да бъде един от

двадесет и шестимата в списъка..Ако не...имаше още три пълни страници с

Чан-ове, приблизително 16 колони, 1856 имена и тя се обзалагаше, че поне

половината имаха Фу във фамилията си.

Майк Селучи сигурно търсеше някой престъпник.

Тя прогони тази мисъл.

Тери Нийл се облегна на стената на асансьора, въздъхна дълбоко няколко

пъти и когато си помисли, че е изразходвала задоволително количество

енергия, вдигна ръката си достатъчно високо, че да види часовника.

- 12:17? - извика тя. Къде, по дяволите, е отишъл понеделникът и какъв

беше смисълът да се прибира? Трябва да се върне след осем часа. Тя

почувства тежестта на страниците върху бедрото си и тихичко се помоли

да вземе пълните осем часа. Компанията беше получила нужното й

количество плът за днес - проклетата аларма беше спряла, докато влизаше

в колата си в 4:20, така че, може би, щяха да я оставят тази вечер.

Вратите на асансьора се отвориха и тя се помъкна към подземния гараж.

- Тръгвам си - измърмори тя, - починете две минути.

Изкривявайки поглед надолу, заради силната светлина от флуоресцентните

лампи, тя тръгна през почти празния гараж, сянката й танцуваше като

побъркана марионетка. Винаги беше мразила студената, твърда светлина

на тези лампи - светът изглеждаше много неприветлив, хвърлен в такъв

остър релеф. А тази вечер...

Тя поклати глава. Липсата на сън я караше да мисли за глупости.

Съпротивлявайки се на желанието да продължи да гледа през рамото си, тя

най-накрая стигна до единствената полза от тези безкрайни нощи,

прекарани в извънредна работа.

- Здравей, бебчо. - тя започна да рови в джоба си за ключовете.- Липсвах

ли ти?

Отвори хечбека, премести куфарчето си - Това проклето нещо сигурно

тежи 300 килограма! – и го сложи в багажника. Подпирайки се на лактите

си, тя спря за малко - наполовина в и наполовина извън колата, вдишвайки

миризмата на нова боя, нов винил, нова пластмаса и ...

Гниеща храна. Намръщена, тя се изправи.

Поне не идваше от колата, а отвън...

Запушвайки си носа, тя затвори хечбека и се обърна. Нека охраната се

тревожи за миризмата. Единственото нещо, което искаше, беше да се

прибере. Отне й малко, за да разбере, че няма да успее.

Докато писъкът стигна до гърлото й, то беше изтръгнато и този писък се

превърна в гъргорене, а трахеята й се напълни с кръв.

Последното нещо, което видя, докато главата й падаше, бяха очертанията

на червени капки, стичащи се по новата й кола.

Последното нещо, което чу, беше упоритото „бийп, бийп, бийп” на

пейджъра си.

А последното нещо, което почувства, беше уста върху остатъците от

гърлото й.

Във вторник сутринта, първата страница на всички вестници гласеше:

“Касапинът удари отново”. Снимка на съдията на Кленовите Листа от

Торонто гледаше изпод него, а нападателят питаше - не за първи път през

този сезон - дали трябва да бъде уволнен, защото Листата бяха на дъното

на списъка с най-лошите отбори в лигата. Това беше от онези странни

оформления, при които вестникът увеличаваша продажбите си.

- Уволнете собственика. - промърмори Вики, докато вдигаше очилата си и

се вглеждаше в една малка публикация под заглавието. То гласеше

“Историята на втора страница”, а на втора страница, на която имаше

снимка на подземния гараж и истерично обяснение, дадено от жената,

която беше намерила тялото, имаше описание на труп, който беше изцяло

като този, който Вики беше намерила.

- По дяволите!

“ Майк Селучи, детектив от отдел „Убийства,” продължаваше историята,

“каза, че почти не се съмнява, че този, който е убил Тери Нийл, е убил и

Иън Редик в събота вечерта.”

Вики подозираше, че това не бе всичко, което Майк е казал, въпреки че

информацията, която беше предал, бе най-важното. Майк рядко намираше

за добре да си сътрудничи с пресата. И никога не беше учтив.

Тя прочете детайлите още веднъж и безименен страх пропълзя по пръстите

и гърба й.

Спомни си витаещото присъствие, което беше почувствала и знаеше, че

това няма да бъде краят на убийствата. Беше набрала номера преди

съзнателно да поиска да се обади.

- Майк Селучи, моля. Какво? Не, няма да оставям съобщение.

И какво щях да му кажа? – чудеше се тя, докато затваряше. Че мисля, че

това е само началото? Щеше да му хареса.

Хвърляйки вестника настрани, Вики издърпа към себе си друг градски

вестник. На страница 4 имаше същата история без половината

прилагателни имена и повечето история.

Вестникът не споменаваше, че да прережеш гърло с един замах е

невъзможно.

”Само ако можех да си спомня какво липсваше от тялото.” тя въздъхна и

потърка очите си.

През това време имаше да посети петима Фу Чан-овци...

Имаше нещо трогателно в изкопа. Ди Върн Джоунс се облегна на оградата

вдиша изпарения от бира в тъмнината, чудейки се какво можеха да

направят по въпроса. Изкопът беше негов. Първият му като началник на

групата.

Щяха да започнат рамките на сутринта, така че когато пролетта дойдеше,

щяха да бъдат готови да излеят бетона. Той погледна черните машини. Там

имаше нещо. В неговата дупка.

За кратко му се прииска да не беше решавал да минава през мястото на път

към къщи от бара. Беше след полунощ и очертанието, което беше видял до

стената, сигурно бе на някой бедняк, търсещ топло място, откъдето

ченгетата няма да го изгонят. Екипът можеше да го изхвърли на сутринта,

нямаше да навреди. Освен че имаха много скъпа техника там долу, а това

може да беше нещо друго.

- По дяволите!

Той извади ключовете си и отиде до вратата. Катинарът висеше отворен. В

мъглата и студът понякога не се захващаше, но той беше последният,

който напускаше изкопа и винаги го проверяваше, преди да си тръгне.

Нали?

- По дяволите, пак! - беше хубаво, че е наминал.

Пантите изскърцаха и вратата, залюлявайки се, се отвори.

Ди Върн изчака за секунда скърцането да спре, за да види дали звукът

беше уплашил плячката му.

Нищо.

С корем, пълен с бира, си герой, помисли си той, достатъчно трезвен да

осъзнае, че може би щеше да си намери белята и достатъчно пиян, за да не

му пука.

На половината път, очите му, свикнали със светлината, го видяха пак. С

човешки облик, движеше си прекалено бързо за пияница, изчезна зад един

от булдозерите. Колкото тихо можеше, Ди Върн се разбърза. Щеше да

хване кучия син в действие. Отклони се малко и издърпа три тръби от една

купчина боклуци. Нямаше да рискува - щеше да се бие, дори и да беше

някой плъх. Стърженето на два метала, допрени един до друг, прозвуча

неестествено силно. След обявеното му присъствие, той зареди булдозера,

отправяйки покана с вдигнато оръжие.

Някой лежеше на земята. Ди Върн успя да види обувките, стърчащи от

басейна от сенки. В този басейн - или създавайки го - се наведе друга

фигура.

Ди Върн извика отново. Фигурата стоеше изправена и обърната, а

тъмнината се завърташе около нея.

Той не беше усетил мърдане, докато тръбата не беше издърпана от ръката

му.

Почти нямаше време да вдигне другата си ръка в напразен опит да спаси

живота си. Такова нещо не съществува! простена той, докато умираше.

На вестниците от сряда сутринта, с големи букви пишеше: “Вампир дебне

из града.”

ГЛАВА ВТОРА ПРЕВОД TITSSS

Той вдигна ръката й и езикът му пробяга надолу по меката кожа от

вътрешната страна на китката й. Тя стенеше, главата й беше отметната

назад, а дъхът й излизаше затруднено.

Почти.

Той я наблюдаваше внимателно и когато тя започна да стига до финалното

изкачване, когато тялото й започна да се извива под неговото, той хвана

малка пулсираща вена в основата на палеца й между върховете на зъбите

си и я захапа. Леката болка беше за нея просто още едно усещане,

прибавено към вече претоварения й организъм. И докато тя се изкачваше

по вълните на оргазма, той пиеше. Двамата свършиха по едно и също

време. Той се приближи и внимателно махна кичур влажна махагонова

коса от лицето й.

- Благодаря ти – каза тихо.

- Не, аз ти благодаря – промърмори тя, хванала ръката му, целувайки

дланта. Те продължиха да лежат тихо за известно време; тя се унасяше и

будеше отново, докато той проследяваше светлите следи върху меките

извивки на гърдите й, плъзгайки пръстта си по сините линии на вените под

бялата й кожа. Сега той щеше да се храни, нямаше какво вече да го разсее.

Когато се увери, че коагулантът (вещество, спомагащо съсирването) в

слюнката му има ефект и малката рана на китката й няма да кърви повече,

той разплете краката си от нейните и пое към банята, за да се измие. Тя се

възбуди, докато той се обличаше.

- Хенри?

- Още съм тук, Керълайн.

- Сега. Но си тръгваш.

- Има нещо, което трябва да свърша. – издърпа пуловера над главата си, за

да се скрие от внезапната светлина на нощната лампа. Дългите години

практика го бяха направили предпазлив, но той се обърна, за да даде шанс

на чувствителните си очи да се възстановят.

- Защо не работиш през деня като нормален човек? - запротестира

Керълайн, дърпайки партньора си обратно в подножието на леглото и

гушвайки се под него. - Тогава ще имаш свободни вечери за мен – той се

усмихна и й отговори честно:

- Не мога да мисля през деня.

- Писатели - въздъхна тя.

- Писатели – съгласи се той, надвеси се над нея и я целуна по нослето. -

Ние сме от различна порода.

- Ще ми се обадиш ли?

- Веднага, щом имам време.

- Мъже!

Той се пресегна и изключи лампата.

- Това също – ловко, докато избягваше докосването на ръцете й, той я

целуна за сбогом, изниза се тихо от спалнята и мина през тъмния

апартамент. Зад себе си той чу промяната в дишането й и разбра, че е

заспала. Обикновено заспиваше веднага след като свършеха и не

разбираше кога си е тръгнал – това бе едно от нещата, които харесваше в

нея. По този начин си спестяваха споровете на тема дали да остане при нея

през нощта. Като си взе палтото и ботушите, той напусна апартамента,

наострил едното си ухо за звука на ключалката. От една страна, това беше

най-безопасното време, през цялото му съществуване. От друга – най

опасното. Кералайн нямаше представа какво в действителност беше той. За

нея той беше приятен антракт, един рядък спътник, с когото да прави

необвързващ секс. На него дори не му се налагаше да работи упорито, за да

докара нещата до този етап. Той се намръщи на отражението си във

вратите на асансьора.

- Искам още. – безпокойството му бе нараствало от определено време

насам, тормозейки го, давайки му твърде малко спокойствие. Храненето

помагаше за малко, но не беше достатъчно. Като потисна един вик на

безсилие, който го задушаваше, той се завъртя и удари с ръка

пластмасовата стена. Ударът прозвуча като изстрел във затворено

помещение и Хенри се загледа в пукнатините, разпространяващи се под

ръката му. Дланта му болеше, но насилието сякаш притъпи част от

тревогата. Никой не чакаше в лобито, за да разследва звука и Хенри

напусна сградата в почти жизнерадостно настроение. Беше студено навън.

Той завърза шала си малко по-сигурно около гърлото си и си вдигна яката.

Природата му го беше направила малко по-безчувствен към времето, но

той все още не обичаше студения вятър, минаващ надолу по гърба му.

Долната част на палтото му плющеше в краката му, но той премина двете

пресечки до Блуър, обърна се на изток и закрачи към дома си. Въпреки че

беше около 1 сутринта, в четвъртък, и пролетта сякаш бе решила да дойде

късно тази година, улиците все още не бяха празни. Трафикът още се

местеше неотклонно по градската си източно-западна ос и колкото повече

Хенри се приближаваше до Йънг енд Блуър, градската точка на пресичане,

с толкова повече хора се разминаваше по тротоара. Беше едно от нещата,

които най-много обичаше от тази част на града - фактът, че никога не беше

пуст, затова и домът му беше възможно най-близо. Два блока след Йънг,

той се вля в кръговото движение и последва кривата уличка до входната

врата на сградата, в която живееше. Когато беше млад, поживя в замъци от

всякакъв вид, в доста частни имоти в страната и дори крипта или две,

когато времената бяха лоши. Но това беше векове преди да има подходящ

дом, както и етажна собственост, която купи в сърцето на Торонто.

- Добър вечер, г-н Фицрой.

- Добър вечер. Случило ли се е нещо?

Пазачът се усмихна и тръгна към вратата.

- Тихо като гробница, сър.

Хенри Фицрой вдигна червено-златната си вежда, но изчака, докато не

отвори вратата и звънеца не спря, за да попита.

- И откъде знаеш? - Грег се ухили.

- Бях охрана в гробището Маунт Плезънт. – Хенри поклати глава и се

усмихна приятно.

- Трябваше да знам, че имаш отговор.

- Да, сър, приятна вечер.

Тежката стъклена врата предотврати всякакви допълнителни разговори,

така че когато Грег взе вестника си, Хенри му помаха безшумно за лека

нощ и влезна в асансьора. После рязко спря. И се обърна с лице към

стъклото. „ВАМПИР БРОДИ ИЗ ГРАДА”. С устни, движещи се, докато

четеше, Грег постави вестника на бюрото си, прикривайки заглавието. Със

свят, побран в четири думи, Хенри бутна вратата да се отвори.

- Забравихте ли нещо, г-н Фицрой?

- Вестникът ти. Дай да го видя.

Стресна се от тона, но в отговор на командата Грег пусна хартията напред,

докато Хенри я грабна под ръцете му. „ВАМПИР БРОДИ ИЗ ГРАДА ”.

Бавно, правейки внимателни движения, Грег плъзна стола си обратно,

оставяйки възможно най-голяма дистанция между себе си и мъжа от

другата страна на бюрото. Не беше сигурен защо, но през 63-те години и 2

войни, никога не беше виждал изражение като това, което виждаше на

лицето на Хенри Фицрой сега. И се надяваше никога да не види отново

гнева, който беше повече от човешки гняв, или да изпита ужаса, който

предизвикваше. Беше повече, отколкото човешки дух можеше да понесе.

Моля те, Господи, не му позволявай да то обърне към мен… Минутите се

разтягаха и хартията се разкъса под стиснатите пръсти.

- Ъх, г-н Фицрой… - Лешниковите очи, напомнящи замразен дим, се

повдигнаха от четенето. Привлечен от тяхната енергия, охранителят

трябваше да преглътне веднъж - дваж, преди да довърши - Вие можете...

ъхх... да задържите вестника... - страхът в гласа на Грег проникна през

яростта. Имаше опасност в страха. Хенри покри с внимателно

изработената цивилизована маска лицето си, прикривайки следите от

хищничество по него.

- Мразя този вид търсене на сензации! Той пусна вестника на бюрото. Грег

скочи и столът му се удари в задната стена, с което завърши отстъплението

му. - Тази игра със страховете на обществото е безотговорна журналистика

- въздъхна Хенри и прикри гнева с патината на уморена досада. 450 години

на практика правят фалшивото лице правдоподобно, независимо от това

колко неудобно е прилагането му напоследък; кара всички да изглеждаме

зле. Грег въздъхна на свой ред и избърса влажните си длани в бедрата си,

сграбчвайки обяснението.

– Предполагам, че писателите са един вид чувствителни за това –

предположи той.

- Някои от нас - съгласи се Хенри. – Сигурен ли си за вестника? Че мога да

го задържа?

- Няма проблем, г-н Фицрой. Просто проверявах хокейните резултати.

Той вече беше започнал да забравя какво е видял, добавяйки обясненията,

които правеха обяснението възможно и поносимо, но не плъзна стола

обратно до бюрото, докато вратата на асансьора не се затвори и

индикаторната светлина не започна да се катери.

С мускулите си, усукани от напрежение и все още изправен, Хенри се

концентрираше да диша, да контролира гнева, толкова, колкото можеше. В

тази епоха неговият вид оцеляваше чрез смесване с околните и той бе

направил потенциално голяма грешка - да остави реакцията си да направи

такова шоу. Да разреши на истинската си същност да се появи на

повърхността. В празен асансьор не можеше да нанесе вреда, но да

направи това пред смъртни беше друг въпрос. Не че той очакваше Грег

изведнъж да го посочи с пръст и да закрещи „Вампир!”... Вината, която

чувстваше към изплашения старец, подпомагаше овладяването на гнева.

Той харесваше Грег; в този свят на равенство и демокрация беше добре да

срещне човек, желаещ да прислужва. Отношението му напомняше на

мъжете, които работеха в имението, когато той беше момче, и го отнесе

обратно, поне за кратко, към едно по-просто време. Спуснал плътно

бариерите си, той спря асансьора на четиринадесетия етаж, задържайки

вратата, за да може госпожа Хъгс и нейното куче да влязат. Голямото

животно крачеше зад нея, сковано, с щръкнали косми на гърба и дълбоко

от гърдите му излизаше ръмжащ тътен. Както винаги г-жа Хъгс издаде

извиняващ се звук.

- Наистина не разбирам, г-н Фицрой. Оуен обикновено е толкова сладко

куче. Той никога… Оуен!

Кучето трепереше в желанието си да атакува и затова маневрираше с

огромното си тяло между собственичката си и мъжа на вратата, оставяйки

най-голямата възможна дистанция между нея и потенциалната заплаха.

- Не се притеснявайте за това, г-жо Хъгс. – Хенри махна ръката си,

оставяйки вратата да се затвори. – Не можете да очаквате Оуен да харесва

всеки. – точно преди вратата да се затвори, той се усмихна на кучето.

Догът разпозна оголването на зъби за заплаха и се накани да нападне.

Хенри сложи възможно най-милата си усмивка, когато обезумелият лай

заглъхна надолу. Законът на глутницата беше лесен, най-силният властва.

Но Оуен винаги пътуваше с г-жа Хъгс , а Хенри се съмняваше, че тя би

могла да разбере. Тъй като той не желаеше неговата съседка да се отчужди,

той се примиряваше с враждебността на дога. Беше жалко. Той харесваше

кучета и би било толкова лесно да постави на мястото му Оуен.

Влязъл веднъж в апартамента и с врата, безопасно затворена зад него, той

погледна страницата отново и изръмжа. „Вампир броди из града”. Телата

на Тери Нийл и ДеВерн Джоунс бяха намерени с източена кръв. Изглежда

заглавието беше точно. А той знаеше, че не го беше направил. С внезапно

движение на китката, той хвърли вестника през стаята, което му достави

незначително удовлетворение - да гледа как страниците трептят на пода

като ранени птици. - Проклятие! Проклятие! Проклятие! Отивайки към

прозореца, той свали палтото си и го хвърли на дивана, след това рязко

дръпна пердетата, които блокираха гледката към града. Вампирите бяха

самотен вид, не се търсеха едни други и не проследяваха местата, из които

техните братя и сестри бродеха. Въпреки че той подозираше, че споделя

своята територия с други вампири, съществуваше ясна граница, разделяща

местата на придвижване, живеене, хранене на тези обитатели в светлината

и сенките на нощта и Хенри не беше по-осведомен за тях от хората, сред

които се движеха. И най-лошото, ако убиецът беше вампир, то беше дете,

един от новопроменените - само новородените се нуждаеха от такива

количества кръв и биха убили с такава брутална страст. - Не е мое. – каза

той на нощта, облегнал челото си срещу хладното стъкло. Беше толкова

молитва, колкото и изявление. Всеки един от неговия вид се страхуваше,

че променените ще се превърнат в чудовища - случайно дете, случайна

промяна. Но той беше внимателен; никога не се хранеше отново, докато

кръвта не се подновеше напълно, никога не поемаше риска кръвта му да се

прехвърли. Той може би щеше да има дете някой ден, но то щеше да се

промени по свой избор, както бе сторил и той навремето, а и той щеше да

бъде там да го охранява и да го насочва. Не, не бе негово. Но той нямаше

да го остави да тормози града. Страхът нямаше шанс от векове, също така

реакцията на хората и на тероризирания град може да бързо да доведе до

горящи факли и заострени колове… или еквивалента от двадесети век -

лаборатория.

- А аз не искам да бъда закрепен на лабораторна маса за остатъка от

живота ми, когато ще ми отрежат главата и ще напълнят устата ми с чесън.

– каза той на нощта. Можеше да намери новородения преди полицията да

го открие, защото техните отговори биха разкрили повече въпроси,

отколкото решения. Да намери новородения и да го унищожи, защото без

кръвна връзка, той нямаше да може да го контролира.

- А после – вдигна глава и се озъби, – ще намеря създателя му.

- Добро утро г-жо Кополус.

– Здравей, скъпа, станала си рано.

– Не можах да заспя – каза й Вики, тръгнала по пътя си към задната част на

магазина, където хладилниците бръмчаха - а и ми свърши млякото.

- Вземи от това в плик, на разпродажба е.

- Не харесвам в плик - с ъгъла на окото си тя видя г-жа Кополус да

изразява безшумно и неблагоприятно мнение...за нежеланието й да спести

45 цента. Тя грабна една кана и се върна на тезгяха.

- Вестниците не са ли излезли все още?

- Тук са, скъпа, тука са. - Тя се наведе над връзките, скривайки заглавията с

тежкото си тяло. Когато се изправи, плесна едно копие на всеки сутрешен

вестник, отдолу, под касовия апарат. "SABERS ПОБЕЖДАВАТ LEAFS С

10:2."

Вики изпусна дъха, който не беше усетила, че е сдържала. Ако таблоида не

споменаваше друго убийство – освен касапницата в окръжните финали, -

щеше да изглежда все едно града бе имал безопасна нощ.

- Тези ужасяващи неща... ти се бъркаш в тях, нали?

- Какви ужасяващи неща, г-жо Кополус? – тя загреба рестото си, след

което се върна и грабна едно великденско яйце със сметана. Какво, по

дяволите - имаше причина да празнува!. Г-жа Кополус поклати глава, но

дали причината беше в яйцето или живота като цяло, Вики не би могла да

каже.

- Правиш физиономии към вестника, както когато онези малки момичета

бяха убити.

- Това беше преди две години! Две години и цял живот.

- Помня, две години. Но сега не е твой ред да се занимаваш с тези

кръвопийци. – чекмеджето на касата изгърмя с ненужна сила. - Този път

нещата са мръсни.

- Никога не са били чисти – запротестира Вики, взимайки вестника под

мишница.

- Знаеш какво имам предвид. - тонът на продавачката не остави никакво

място за аргументи.

- Да, знам какво искаш да кажеш.

Тя се обърна да си ходи, но спря и се върна към гишето.

- Г-жо Кополус, вярвате ли във вампирите?

Старата жена махна изразително ръката си.

- Не вярвам в тях – каза тя с вежди, наведени надолу, подчертаващи

акцента. – Има повече неща на небето и земята...

Вики се усмихна

- Шекспир? - нейната фраза не смекчи жената. - Само защото идва от поет,

не означава, че не е истина.

Когато Вики се върна в блока си – триетажна кафява сграда в сърцето на

Китайския квартал - беше 7 и 14 и съседния квартал беше започнал да се

събужда. Тя обмисляше възможността да отиде да тича, преди нивото на

въглеродния окис да се повиши твърде много, но промени решението си,

когато пое експериментално въздух. Пролетта може и да беше дошла, но

времето щеше да може да се тича, когато температурата отразяваше

наистина сезона. Вземайки по две стъпала наведнъж, тя благодари на

щастливата генетична комбинация, която й беше дала атлетично тяло с

минимална маса за носене. Въпреки че - вече беше на 31, кой знае колко

още щеше да продължи това… Леко чувство на вина обзе мисълта й през

рутинната безплатна проверка на тегло, докато гледаше новините от 7 и 30.

До 8 и 28 тя прегледа бегло всичките три вестника, изпи кана и половина

чай и приготви фактурата за случая Фуу Чан. Накланяйки стола си

обратно, тя почисти очилата си и светът й се сви до едно петно от

измазания таван. Повече неща на небето и земята… Тя не знаеше дали да

вярва във вампирите, но определено вярваше в собствените си сетива, дори

и някои от тях да бяха в по-малки количества, пак бяха надеждни в края на

краищата. Нещо странно беше станало в онзи тунел - никой човек не би

могъл да удари по този начин. Фраза от статия от вестника от сряда се

задържа в главата й: „Източник от следствието докладва, че телата на Тери

Нийл и ДеВерне Джоунс са били с източена кръв”. Тя знаеше, че това не бе

нейна работа… Брандън Синг винаги беше на бюрото си в офиса на

следствието - всяка сутрин от 8 и 30. Имаше чаша чай и кравайче и беше

напълно достъпен до 8 и 45. Въпреки че тя вече не бе в позиция за

официален разговор, все пак служителите на следствието биваха назначени

от правителството и тя все още плащаше данъци. Посегна към тефтерчето

си с адреси и телефони. По дяволите, след Селучи колко по-лошо можеше

да стане?

- Д-р Синг, моля. Да, ще почакам.

„Защо те питат?” чудеше се Вики, чукайки по очилата си със свободната си

ръка. Не е като да имаш избор.

- Доктор Синг е на телефона.

- Брандън? Вики Нексън е.

Неговият тежки Оксфордски акцент прозвуча на телефона облекчено.

- Виктория. Добре е, че те чувам. Заета ли беше, откакто напусна

службата?

- Доста заета. – приизна Вики, като метна краката си на ъгъла на бюрото.

Д-р Брандън Синг беше единствения човек от смъртта на баба й по

майчина линия през седемдесетте, който я наричаше „Виктория”.

Тя никога не бе успяла да реши кое от двете беше – старомоден светски

чар или чиста перверзия, той знаеше прекалено добре, че тя не обича да

чува пълното си име.

– Отворих своя детективска кантора.

– Бях чул слух по този въпрос, да. Но и… - в съзнанието си Вики можеше

да види как хирургическите му ръце разрязват въздуха… - слух, също, че

си ослепяла като камък и продаваш моливи на ъгъла на улицата.

– Не. Достатъчно – гняв изцеждаше жизнеността на гласа й. Гласът на

Брандън се затопли в контраст.

– Виктория, съжалявам. Знаеш, че не съм тактичен мъж, никога не съм

имал голям шанс да проявя обноски... - Беше стар шегаджия, връщайки се

назад към първата им среща по време на аутопсия на добре известен

наркоман. – И така – той направи пауза, за да поеме една глътка, звукът на

дискретно разстояние от слушалката – какво мога да направя за теб? Вики

никога не бе намирала навика на Брандън, да минава направо към главното

с малък предговор, за объркващ и оценяваше това, че той никога не

търсеше тактичност, когато не би предложил същото в отговор. Не ми губи

времето, аз съм зает мъж - гласеше тонът на всеки разговор, който той

водеше.

– Статията във вчерашния вестник, загубата на кръв при Нийл и Джоунс,

истина ли беше?

По-официалният синтаксис на думите му се завърна:

– Не осъзнавам с какво си замесена в случая?

- Всъщност, не съм. Но аз намерих първото тяло.

– Разкажи ми.

Така и направи тя; информацията беше предпочитана разменна монета

между служителите на града, дори и тя да не бе вече точно държавен

служител.

– И твоето професионално мнение е? – попита Брандън, когато тя

приключи, с внимателно-неутрален глас.

– В моя професионален опит – повтори Вики както думите, така и тонът –

базиран на три години в отдел Убийства, нямам представа какво може да е

направило раната, която видях. Нито един удар не би могъл да премине

през кожата и мускулите и хрущяла. – От другата страна на линията

Брандън въздъхна.

– Да, да, знам какво се е случило, и честно казано, нямам повече идеи от

теб. А се занимава с такъв вид неща значително повече от три години. И за

да отговоря на истинския въпрос, историята от вестника по същество е

вярна; не знам дали е бил вампир или прахосмукачка, но Нийл и Джоунс

бяха почти напълно изцедени.

– Изцедени? – Значи не става въпрос просто за масивна загуба на кръв,

като от вида, който се очаква при нараняване на гърлото. – О, Господи!

Тя чу как Брандън си пое още една глътка.

– Напълно – съгласи се Брандън сухо – Това, разбира се, не бива да става

известно повече, отколкото вече е.

- Разбира се.

– Тогава, ако имаш цялата информация, от която се нуждаеш…

- Да, благодаря ти, Брандън.

- Удоволствието е мое, Виктория.

Седеше и се взираше в нищото, обмисляйки възможните изводи, когато

телефонът започна да бибипка, настоятелно напомняйки й, че все още не е

затворила, и я извади от унеса й.

Изцедена – повтори. - По дяволите. – Тя се чудеше какво официалното

разследване ще изкара от това. – Не, бъди честна. Чудиш се какво Майк

Целучи ще направи. – Е, тя нямаше да се обади и а разбере. Все пак, беше

едно от нещата, които едни приятели могат да обсъдят, ако единият от тях

беше ченге, а другият – бивше ченге. Обаче той със сигурност ще каже

нещо остро, особено ако мисли, че използвам целия инцидент като

извинение, за да се навъртам около представителите на системата. – Дали?

Тя мислеше за това, докато се заслуша в бягането на тригодишното дете

горе, напред-назад, напред-назад в хола. Беше успокояващ, всичко-е наред-

със-света, звук и тя използва отсечения му ритъм, за да задържи

разпилените си мисли, за да се запази от пропадането в самосъжалението,

което беше замъглило голяма част от последните осем месеца. Не, реши

накрая тя, тя не би използвала тези смъртни случаи като опит да се вкопчи

в нещо от това, от което е трябвало да се откаже. Просто и ясно, тя бе

любопитна. Любопитна по начин, по който никой не би бил при подобни

обстоятелства, различното беше, че тя имаше начин да задоволи своето

любопитство.

- И ако Целучи не разбере това - промърмори тя, докато набираше, - той

може да ни отстрани от пътя си и да си го завре в …..

- Добро утро, Майк Селучи, ако обичате. Да, ще изчакам.

Някой ден - тя сложи телефона под брадичката си и се опита да отвори

много стар екземпляр на вестник Спасител - ще кажа, не, няма да изчакам

и ще докарам нечия секретарка до силен истеричен припадък.

- Селучи на телефона.

- Добро утро. Вики е.

- Да. Какво? – той определено не звучеше развълнуван. – Ще усложняваш

живота ми с ново тяло или това е социално обаждане в… - Вики провери

часовника си по време на паузата докато Селучи проверяваше. - девет без

две…

- 8.58. – той я игнорира.

- ...в четвъртък сутринта?

- Няма тяло, Селучи. Просто се чудих какво си намерил досега.

- Това е полицейска информация, Вики, и в случая, ти май си забравила, че

вече не си ченге.

Определението заболя, но не толкова, колкото очакваше. Е, двама души

можеха да играят тази игра.

- Стигнал си до задънена улица, а? Пълен застой?

Тя прелистваше вестника достатъчно шумно, за да чуе безспорно

шумоленето.

- Като че ли вестника имаше отговора.

Клатейки главата си, тя остави слушалката далеч от ухото си, с цел да не

оглушее от бурно изразеното му становище за някои репортери, техните

предци и потомци. Тя се ухили. Определено се забавляваше с това.

- Добър опит, Майк, но звъннах в офиса и рапортът беше абсолютно верен.

- Добре, защо просто не чуеш доклада ми, докато си на телефона. Или аз

мога да изпратя някой с копие на файла и няма съмнение за теб и твоята

партньорка детектив Нанси Дрю - ще можете да решите случая си до обяд.

- Защо не обсъдим това като интелигентни хора на вечеря? – На вечеря?

Милостиви Боже, това аз ли го казах?

- Вечеря?

О, прекрасно. От пени за паунд, както казваше баба.

- Да, вечеря, знаеш, където хората сядат вечерта и пъхат храна в устата си.

- А, вечеря. Защо не каза така? – Вики можеше да чуе усмивката в гласа му

и устата и оформи отговора. Майк Селучи беше единствения мъж, когото

тя бе срещала, чиито настроения се сменяха толкова бързо, колкото и

нейните. Може би това беше, каквото…

- Ти черпиш?

Той беше освен това стиснато копеле.

- Защо не. Ще го приспадна го като бизнес разход; консултация с най-

добрите в града. - Той смръкна.

- Отне ти доста време да си спомниш това. Ще бъда там около 7.

- Там съм.

Тя затвори, избута очилата си нагоре по носа и се зачуди какво смята да

прави. Като че ли, докато говореха – добре, докато ние се отдавахме на

словесния спаринг, който ни замества разговорите – почти като преди тези

последните 8 месеца, преди да се започнат тези битки. Или може би просто

това тяхно приятелство беше достатъчно силно да остане непокътнато,

откакто тя напусна. Или може би, просто може би, тя бе успяла да вземе в

ръце живота си.

- И се надявам да не лапна по-голям залък, отколкото мога да сдъвча. –

промърмори на празния апартамент.

ГЛАВА ТРЕТА

ПРЕВОДАЧ DARKNESS92

Препъвайки се наляво, за да избегне удара на заредената раница, Норман

Бърдуел се наклони към здрав млад мъж в кожено яке York University и се

намери обратно в коридора извън залата за лекции. Променяйки хвадката

си върху пластмасовата дръжка на аташето си, той изправи тесните си

рамена и опита отново. Често си мислеше, че излизащите студенти трябва

да бъдат принудени да се движат в дисциплинирани колони през лявата

страна на двойните врата, така че студентите идващи рано за следващия

клас да могат да влязат без съпротива през дясната.

Плъзвайки се настрани между две млади жени, които, несъзнаващи

присъствието на Норман, продължиха да обсъждат сексистките

несправедливости на контрола върху раждането и сушилните, той влезе в

стаята и се запъти за мястото си.

Норман обичаше да пристига рано, така че да може да сяда точно в средата

на третия ред, късметлийската му седалка още от първата година, когато бе

написал перфектно листа си с висша математика тук. Взимаше вечерния

клас по социология, защото бе дочул две шеги в кафетерията

споменаващи, че това е чудесен начин да срещнеш момичета. До сега

нямаше много късмет. Изпъвайки новата си кожена вратовръзка, той се

зачуди дали може би не трябва да попита за яке.

Когато се плъзна на седалката си аташето му се притисна между две

облегалки на втория ред и то се изтръгна от ръката му. Навеждайки се да

го освободи, механическият му молив се освободи от защитния му джоб и

се превъртя обратно в тъмнината.

- Ох, мамка му - промърмори той, падайки на колене. Беше

експериментирал с псувни напоследък, надявайки се, че ще го накарат да

звучи по мачо. Нямаше видим успех.

Имаше легенди за това какво се крие под седалките в залите за лекции в

Йорк Университи, но всичко, което Норман откри, освен молива си - който

имаше едва от неделя вечерта и не искаше да го изгуби - беше спретнато

навито копие от вестника от сряда. Пъхвайки молива там, където

принадлежеше, Норман разпъна хартията на коляното си. Професорът,

знаеше той, щеше да е тук с петнадесет минути закъснение; имаше

достатъчно време да чете вестници.

- "ВАМПИР ВИЛНЕЕ ИЗ ГРАДА"!

С треперещи пръсти той го разтвори към историята.

- Я нахрани Бърдуел. - Дебеловратият млад мъж ръкна с лакът приятеля си.

- Станал е бял като призрак.

Търкайки насинените ребра получателя на това деликатно самочувствие

погледна надолу към самотната фигура на третия ред от залата.

- Какво да ти кажа? - ухили се той. - Призрак, смотаняк; все едно и също.

- Никога не съм знаел - прошепна Норман надолу към черните печатарски

букви. - Кълна с в Бог, никога не съм знаел. Не е моя вина.

Той... не, то каза, че трябва да бъде нахранено. Норман не е питал къде или

как. Може би признаваше сега, защото не искаше да знае. Не позволявай

на никого да те види, беше неговата единствена инструкция.

Той отлепи влажните си длани нагоре от вестникарската хартия и ги

вдигна, зацапани и треперещи, във въздуха, когато тържествено обеща:

- Никога отново, обещавам никога отново.

* * *

Гонгът прозвуча за друга поръчка Печена Патица, и докато отекваше през

ресторанта богати тихи разговори на сладкодумните се явяваха на поне три

различни езика, Вики вдигна лъжица пълна с горещо кисела супа към

устните си и зяпна спекулативно към Майк Селучи. Той беше почти

чаровен за първият половин час от вечерта, и тя поемаше колкото много

можеше.

Преглътна и му даде най-дбрия си не ми давай никакви глупости, приятел,

включена съм за усмивката ти.

- Така. Все още ли се държиш здраво за този абсурден ангелски прах и

теорията за ноктите на Фреди Крюгер?

Целучи погледна надолу към часовника си.

- Тридесет и две минути и седемнадесет секунди. - Той поклати главата си

печално, дебела кафява къдрица падна долу над очите му. - И до тук се бях

обзаложил с Дейв, че не можеш да изтраеш половин час. Току що ми

изгуби пет долара, Вики. Това хубаво ли е?

- Спри оплакванията. - Тя гонеше парчето зелен лук около ръба на купата

си. - В края на крайщата, аз плащам за вечерята. Сега отговори на въпроса.

- И тук си мислех, че сте след удоволствието на компанията ми.

Тя наистина мразеше, когато гласът му подбере тази саркастична нотка.

Без да я чува за осем месеца не беше намалило антипатията й.

- Ще удовлетворя компанията ти право към кухнята, ако не отговориш на

въпроса.

- Мамка му, Вики. - Лъжицата му се хлопна в чинията. - Трябва ли да

обсъждаме това, докато ядем?

Яденето нямаше нищо общо с това; те дискутираха всеки случай, който

някога са имали, по отделно и заедно над храната. Вики бутна празната си

чиния на страна и сплете пръстите си заедно. Беше възможно сега, когато

тя напусна полицията, той да не обсъжда убийствата си нея. Възможно, но

не много вероятно.

Поне се молеше да бъде не много вероятно.

- Ако можеш да ме погледнеш право в очите - каза тихо тя - и да ми кажеш,

че не искаш да говориш с мен за това, ще се оттегля.

Технически той знаеше, че трябва да направи точно това - да погледне в

очите й и да й каже, че не иска да говори за това. Бюрото по криминални

изследвания взимаше на лек прицел изследователите, които не могат да си

държат устите затворени. Но Вики беше една от най-добрите, три засилени

повишения и две призовки удостоверяващи това, и най-важното, рекорда й

разрешени престъпления беше почти най-високия в отдела.

Почтеността го насили да признае, макар че го признаваше мълчаливо, че

статистически рекордите й бяха толкова добри, колкото й неговите, той

просто беше три години по-дълго в това. Захвърлям ли тези средства?

зачуди се, когато тишината се удължи. Отказвам ли да взема

преимущество от талант и умения, само защото собственикът на тези

таланти и умения е станал цивилен? Той се опитваше да държи личните си

чувства далеч от решението.

Погледна я точно в очите й каза тихо:

- Добре, гении, имаш ли по-добра идея от РСР-та и нокти?

- Трудно ще дойда с по-лоша - изсумтя тя, облягайки се назад да позволи

на сервитьорката им да замести купите с димящи чинии с храна.

Благодарна за възможността да възвърне хладнокръвието си, Вики се

заигра с китайските пръчици за ядене и се надяваше, че той няма да

осъзнае, колко много означаваше това за нея. Самата тя не го беше

осъзнала, докато сърцето й не се рестартира с отговорите и почувства част

от себе си, която мислеше, че е умряла, когато напусна полицията, да се

връща бавно към живот. Реакцията й, знаеше тя, трябваше да бъде

невидима за случайни наблюдатели, но Майк Селуси беше всичко друго,

освен това.

Моля те, Господи, просто го остави да си мисли, че разкъсва мозъка ми. Не

му давай да знае, колко много се нуждая от това.

За пръв път от много време Бог изглежда слушаше.

- Твоята по-добра идея? - запита Майк многозначително, когато те бяха

сами с ястията си. И да е забелязал успокоението й, той не даде никакъв

знак и това беше достатъчно добре за Вики.

- Малко е трудно да правя хипотези без информация - подтикна.

Той се усмихна и тя разбра, не за пръв път, защо свидетелите от който и да

е било пол искаха да изплюят червата си към този мъж.

- Хипотеза. Голяма дума. Кръстословици ли правиш отново?

- Да, между преследването на интернацонални крадци на бижута. Изплюй

го, Селучи.

Тук поне имаше по-малко следи във втората сцена, отколкото в първата.

Няма отпечатъци на жертвите, няма следи от влачене, никой не е видял

убиеца да влиза или излиза от подземния гараж.

- И сцената беше на няколко часа, докато пристигнем...

- Ти каза, че следите в подлеза водят до изработена ниша.

Той кимна, мръщейки се към снежното грахово зърно.

- Кръв по цялата задна стена. Следата водеше в ниша, но нищо не

извеждаше навън.

- До задната стена?

- Мислиш за тайни коридори?

Малко смутено тя кимна.

- Всичко е разгледано, това би било отговор, с който бих живял. - Той

поклати главата си и къдрицата падна напред отново. - Нищо освен

мръсотия. Проверихме.

Макар че ДеВърн Джоунс бе намерен с парче изтръгната кожа стисната в

юмрука му, мръсотията беше всичко, което успяха да намерят на третото

местопрестъпление. Мръсотия и захвърлена хартия бърбореща за

апокалипсис.

- Чакай малко... - Вики се намръщи, концентрирайки се, тогава бутна

плъзналите се надолу очила обратно нагоре по носа си.

- Мъжът в подлеза не каза ли нещо за апокалипсис?

- Не. Армагедон.

- Същото нещо.

Селучи въздъхна с преувеличена енергия.

- Искаш да ми кажеш, че не е един човек, а четери такива на коне?

Благодаря. Много ми помогна.

- Предполагам си проверил за някаква връзка между жертвите. Нещо в

което да намерим мотив?

- Мотив! - Той зашлеви челото си с дланта на ръката си. - И защо не се

сетих за това?

Вики промуши гъба и промърмори:

- Тарикат.

- Не, няма връзка, няма видим мотив. Все още търсим. - Той сви рамене за

ясния възглед, в който търсенето можеше да обърне.

- Култове?

- Вики, говорил съм с повече особняци и космически случаи в последните

няколко дни, отколкото през последните години. - Той се ухили. - С

изключение на сегашната компания, разбира се.

Те бяха почти обратно в апартамента й, ръката й се мужна в прегъвката на

ръката му, за да я води през тъмнината, когато тя попита:

- Обмисли ли това, че може би има нещо в тази вампирска теория?

Тя тропна с петата си на неговия вик от смях.

- Сериозна съм, Селучи!

- Не, аз съм Серизония Селуси. Загубила си си ума. - Той я завлече обратно

до себе си. - Вампири не съществуват.

- Сигурен ли си в това? Има много неща...

- Недей - предупреди я - започва да ми цитираш Шекспир. Тази реплика ми

бе цитирана толкова често напоследък, че започвам да си мисля, че

полицейската жестокост е, мамка му добра идея.

Те извиха нагоре по пътя за сградата на Вики.

- Трябва да признаеш, че вампир пасва на всичките параметри. - Вики не

вярваше, че е бил вампир, повече отколкото Селучи вярваше, но беше

толкова лесно да се потропа по клетката му...

Той изсумтя.

- Правилно. Нещо скита из града в смокинг мърморейки си "Искам да

изпия кръвта ти".

- Имаш ли по-добър заподозрян?

- Да. Голям пич от РСР с нокти-клещи.

- Не си обратно на тази глупава теория, нали?

- Глупава!

- Да. Глупава.

- Не би могла да забележиш логическия ход на фактите, ако те не те бяха

ухапали по задника!

- Поне не съм толкова заклещена в собствената си интелигентност, че чак

да съм сляпа за външните възможности!

- Външни възможности? Ти си нямаш и на идея какво става!

- Нито пък ти!

Те стояха и дишаха тежко един към друг за няколко секунди, след това

Вики бутна очилата си нагоре по носа и зарови за ключовете си.

- Оставаш ли нощта?

Прозвуча като предизвикателство.

- Да. Оставам.

Така прозвуча и отговора.

По някое време по-късно Вики се отмести да достигне особено

чувствителното място и реши, когато получи очаквания неизразим

отговор, че имаше времена, когато наистина нямаше нужда да виждаш

какво правиш и нощната слепота не означаваше много.

* * *

Капитан Раймънд Роксбороф погледна надолу към гъвкавата и свита

форма на каютния му преслужник, и се зачуди как може да е бил толкова

сляп. Отпускайки се, той си спомни много добре за младия Смит, който

беше с разрошени синьо-черни къдрици и сапфирени очи, но никога, дори

и за момент не бе подозирал, че това момче не беше момче изобщо. Макар

че, капитанът трябваше да си го признае, това беше решение на някак си

тежките чувства, които бе имал напоследък.

- Предполагам имаш обяснение за това - провлачено каза той, лягайки

назад срещу вратата на каютата, и скръствайки бронзовите от слънцето си

очи около мускулните си гърди.

Младото лейди-момиче, наистина, можеше да бъде не повече от

седемнадесет - стиснало бялата издутинка на гърдите си, която я бе

предала, и с другата ръка бутна влажна къдрица, последица от

прекъснатото миене на лицето си.

- Трябва да отида до Ямайка, - каза гордо тя, макар че ниският й глас

съдържаше следа от трептене - и това беше единственият начин, който

успях да измисля.

- Можеше да си платиш за преминаването - предложи капитана сухо,

погледът му пътувайки оценяващо по деликатната извивка на рамената й.

- Нямам с какво да платя.

Той се изправи и престъпа напред, усмихвайки се.

- Мисля, че подценяваш чара си.

- Хайде, Смит изритай го право в откритото желание. - Хенри Фицрой се

облегна назад в стола си и потърка слепоочията си. Колко точно голям

боклук искаше той да бъде капитана? Не трябваше ли добрата натура на

героя да побеждава игривия похот, или той изобщо имаше ли по-добра

натура? И колко голям герой би бил той, ако беше без една такава?

- И честно, скъпи мой - той въздъхна. - Не ми пука. - Запамети нощната си

работа и след това изключи системата. Той обикновенно се наслаждаваше

да отваря глави от нова книга, да опознава характерите, изкривявайки ги да

паснат с искането на сюжета, но този път...

Превъртайки стола си назад от бюрото, той се зазяпа навън от прозореца в

офиса му към спящия град. Някъде там отвън, скрит в тъмнината, ловец се

скиташе - сляп, луд, задвижван от жаждата за кръв и глад. Той се бе заклел

да го спре, но той нямаше и най-малката идея как да започне. Как може

местоположението на някакъв убиец да бъде предвидено?

С друга въздишка се изправи. Бяха минали двадесет и четири часа без

смърт.

Може би проблема сам се бе решил. Той грабна палтото си и се насочи

извън апартамента си.

Сутрешният вестник би трябвало да е отвън сега, ще взема един и...

Чакайки за асансьора той провери часовника си. 6:10. Беше много по-

късно, отколкото си мислеше. ...и вярвам че ще мога да се върна обратно

без запалване. Изгрев беше около 6:30, ако си спомняше правилно. Щеше

да има време, но трябваше да знае, ако е имало друго убийство. Преди

товара на напълно нелогичната вина, който носеше за дето не бе намерил и

спрял детето, да е станал още по-тежък.

Националният вестник си имаше кутия точно отвън сградата му.

Заглавието съдържаше реч, която Главния Министър бе току що изказал

във Филипините за северно/южните отношения.

- И се обзалагам, че работи върху южната най-малко от средата на май -

каза Хенри, придърпвайки коженото си палто по стегнато около гърлото,

когато студеният вятър се понесе около сградата и напълни със сълзи

очите му.

Най-близката кутия на таблоидите беше надолу от квартала и през улицата.

Всъщост нямаше нужда да се търси друг местен вестник, Хенри имаше

голяма вяра в заглавията на таблоидите. Той чакаше в светлината, докато

потока от сутрешния час образува почти здрава линия от движеща се

стомана по Блъд Стрийт, след това пресече, търсейки за промяна.

- "ЛИЙФС" ГУБЯТ.

Може би смърт на надеждите за плейофите, но не смъртта, за която Хенри

трябваше да се тревожи. С чувство на дълбоко успокоение - леко окрасено

с раздразнение; "Лийфс" бяха най-лошата категория в NHL, все пак - той

подгъна вестника под рамото си, обърна се и осъзна, че слънцето е на път

да прочисти хоризонта.

Можеше да почувства потрепването на края на света, и зае цялата си сила

да не се паникьосва.

Асансьорът, червената светлина, заглавията, всичко бе отнело повече

време, отколкото трябваше. Сега той бе позволил това да се случи след

повече от четери стотин и петдесет години надбягване със слънцето,

безопасността не беше важна сега. Връщането в убежището на

апартамента си беше единственото нещо, което имаше значение. Той

можеше да почувства слънцето по ръбовете на съзнанието си, не

физическо присъствие, не още, макар че това и горенето биха дошли всеки

момент, а осъзнаването на заплахата, на близоста му със смъртта.

Светлината от която се нуждаеше беше червена сега, малка имитация на

слънце в кутия. Туптенето на сърцето му броеше секундите, Хенри се

хвърли на улицата. Спирачки квичаха и бронята на бесен непоклатим ван

се търна в бедрото му като ласка. Той игнорира внезапната болка и

проклятията на шофьора, блъсна дланта си върху капака на кола почти

достатъчно малка за да прескочи, и да излети през пространството едва

молитва по широко от извиващото му се тяло.

Небето стана сиво, след това розово, и накрая златно.

Кожените подметки се блъскаха в тротоара, Хенри спринтираше под една

сянка, знаейки, че огънят я поглъщаше зад него и се наведе на петите си.

Теророът се бореше с летаргията, че дневна светлина се обвиваше около

вида му, и терора победи. Той стигна опушената стъклена врата на

сградата си секунди преди слънцето.

То докосна само гърба на едната ръка, твърде бавно отнесена на

безопасност.

Прегръщайки изприщената длан срещу гърдите си, Хенри използва

болката като стимул да се запъти към асансьора. Макар че разсеяната

светлина не можеше вече да го изгори, той все още беше в опасност.

- Добре ли сте, господин Фитсрой? - Пазачът се намръщи, когато бутна

жужащата вътрешна врата.

Неспособен да се фокусира, Хенри насили главата си към посоката, в която

пазачът може да е.

- Мигрена - прошепна той и се наклони напред.

Чисто изкуствената светлина в асансьора го свести малко, и бе способен да

върви надолу по коридора, тътрейки само част от тежестта си по стената.

Оплаши се за момент, че ключовете му бяха отвъд останалата му сръчност,

но някак успя да отвори тежката врата, затвори я и заключи зад него. Тук

беше безопасно.

Безопасно. Тази дума сама го носеше към скривалището на спалнята,

където дебели зазидани прозорци спираха слънцето. Той се олюля,

въздъхна и най-накрая отпусна, рухвайки на леглото и позволявайки деня

да го успокои.

* * *

- Вики, моля те!

Вики се смръщи, посещението на очен лекар никога не я е изпълвала с

това, което можеше да се нарече добро настроение, и всичкото това

фокосиране на дясно около, ляво око и причиняваше ужасно главоболие.

- Какво? - измърмори тя през стиснати зъби - само случаен резултат от

поставената и на определеното място брадичка.

- Гледаш право в центъра на мишената-тест.

- И?

Доктор Андърсън прикри въздишка и, с търпение развито по време на

отглеждането на две деца, обясни, не за пръв път, тонът й беше уклончив и

неясно успокояващ.

- Като гледаш право в целта анулираш ефекта на теста, и просто ще трябва

да го направим отново отначало.

И те биха го направили. Отново и отново, ако се наложи. Задържайки

остър коментар зад тънката линия на устните си, Вики се опита да

сътрудничи.

- Е? – подтикна тя най-накрая, когато Д-р. Андърсън угаси светлината от

периметъра и й жестикулира да вдигне главата си.

- Не се е влошило...

Вики се облегна назад, гледайки лицето на докторката.

- А подобрило ли се е? – запита остро.

Този път Д-р. Андърсън не си направи труда да скрие въздишката си.

- Вики, както ти казах преди, пигментозата на ретината не се подобрява.

Никога. Става само по-зле. Или, - тя превъртя периметъра обратно към

стената – ако си наистина късметлийка дегенерацията ще достигне

определена точка и няма да отиде по-далеч.

- Достигнала ли съм тази точка?

- Само времето ще каже. Голяма късметлийка си била до сега, – продължи

тя, вдигайки ръце да предотврати следващият коментар на Вики – във

всеки случай тази болест се придружава с други типове нервни

заболявания.

- Глухота, леко забавяне, преждевременна старост и затлъстяване –

изсумтя Вики. – Преминахме през всичко в началото и нищо от това не

променя факта, че нямам ефикасно нощно виждане, външният ъгъл на

периферното ми зрение се е преместило двадесет и пет градуса, и внезапно

съм станала късогледа.

- Това можеше да се случи така или иначе.

Вики бутна очилата нагоре по носа си.

- Много удобно. Кога да очаквам да ослепея?

Ноктите на дясната ръка на Д-р. Андърсън се отблеязоха на подложката на

рецептата.

- Може никога да не ослепееш и, въпреки състоянието ти, в момента имаш

перфектно функционално зрение. Това не трябва да те огорчава.

- Състоянието ми, - озъби се Вики, ставайки и посягайки за палтото си –

както го наричате, ми струваше напускането на работа. Обичах това, че

правех по-доброто за този град превръщащ се в яма със слуз, и ако всичко

това е едно и също за теб, препдочитам да си бъда огорчена. – Не тръшна

силно вратата на излизане.

* * *

- Какво има, скъпа, не изглеждаш щастлива?

- Не беше чудесен ден, госпожо Кополус.

Старата жена изцъка с език и поклати главата си към голямата чанта със

сирени топки, която Вики бе поставила в ъгъла.

- Така и виждам, така и виждам. Трябва да ядеш истинска храна, скъпа, ако

искаш да се чувстваш по-добре. Тези неща не са добри за теб. И прави

пръстите ти оранжеви.

Вики пое рестото и го пусна из дебрите на чантата си. Скоро трябваше да

се разправя с малкото дрънчащо състояние някъде там долу.

- Някой настроения, госпожо Кополус, само нездравозловната храна може

да оправи.

Телефонът й звънеше, когато достигна апартамента си.

- Да, какво?

- Има нещо в звука на сладките ти тонове, което прави този целия

злощастен ден да си заслужава.

- Напъхай чорап в устата си, Селучи. – Балансирайки телефона под

брадичката си, Вики се забори с палтото си. – К‟фо искаш?

- Боже ми, звучи все едно някой носи тесни обувки.

Срещу всякакво предразположение Вики стисна зъби. Използването му на

тази лична кулминационна точка в разговорите винаги й действаше. Той го

знаеше също.

- Не, не съм станала от грешната страна на леглото тази сутрин – каза му,

хващайки стола от офиса си, и мятайки се долу на него. – Както ти много

добре знаеш. Но току що се връщам от посещение при очен лекар.

- Ах. – Тя можеше да си го представи да се обляга назад, с крака горе на

бюрото. Всеки началник, който някога е имал, се бе опитвал да го откаже

от тези навици с без видим успех. – Очният лекар на гибелта. По-добре ли

е?

Ако той звучеше съчуствено, тя би хвърлила телефона през стаята, но той

само звучеше заинтересован.

- Не става по-добре, Селучи.

- Ох, не знам; четох тази статия, която казва, че големите дози витамин А и

Е могат да подобрят зрителното поле и повишат адаптацията към тъмно. –

Той очевидно цитираше.

Вики не можеше да реши ядосана ли да е или поласкана, за това, че той бе

чел. Отдавайки се на настроението...

- Направи нещо по-полезно със свободното си време, Селучи, само

абеталипопротенинаемия включва биохимични дефекти – той не беше

едиснтвеният четящ – и не това имам.

- Абеталипопротеинемия – поправи произнушението й той – и извинявай,

че ми пука. Намерих също и няколко хора водещи напълно нормален

живот с това, което имаш и ти. – Направи пауза и тя го чу да отпива от

нещо, което без съмнение беше студено кафе. – Не – продължи той, гласа

му избираше ръб – че ти някога си живяла това, което може да се нарече

нормален живот.

Тя игнорира последния коментар, вдигна черен маркер и започна да

очертава отчаянието с него по гърба на сметката от кредитната си карта.

- Живея напълно норален живот – отсече тя.

- Бягайки и криейки се? – Тонът му пропусна сарказма, но не много. –

Можеше да останеш в отдела...

- Знаех си, че ще започнеш отново. – Тя изплю думите измежду стиснатите

си зъби, но ядосаният глас на Майк Селучи прегази речта, която щеше да

каже и горчивината в нея затвори устата й.

- ... но ох, не, не можеше да понесеш мисълта, че няма да си горещия

шибан детектив вече, светлокосото момиче с всичките отговори, че ще

бъдеш част от екипа. Напусна, защото не можеше да понесеш да не бъдеш

на върха на стълба, и ако не можеш да си на върха няма да играеш. За това

избяга. Все си кофичката и лопатката и напусна, мамка му! Тръгна си от

мен, Нелсън, не само от работата!

През всичките борби - след диагностиката и оставката – това искаше той

да й каже. Това обобщаваше часовете спорене, крещенето лице в лице и

затръшваните врати. Вики знаеше, знаеше го по начина, по който го

знаеше, когато намери ключа, малкото изглеждащо незначително нещо,

което разреши случая. Всичко в това последно изречение казваше това е.

- Ти би направил същото нещо, Селучи – каза тихо, и макар че кокалчетата

й бяха бели около слушалката, тя я постави нежно обратно върху

телефона. След това метна маркера в другата си ръка и през стаята.

Гневът й отлетя с него.

Него наистина го е грижа за теб, Вики. Защо това е такъв проблем?

Защото е лесно да се стигне до любовници, а достатъчно добри приятели,

на които можеш да крещиш, са рядкост.

Прекарвайки двете си ръце през косата си тя въздъхна. Той беше прав и тя

го бе признала с отговора си. Колкото по- скоро той осъзнаеше, че тя също

е права, те щяха да могат да продължат с изграждането на нови

параментри на връзката им. Освен, внезапно й се яви, миналата нощ бе

прощалното представление, което му даваше възможност най-сетне да се

прочисти.

Ако е било това, тя бутна очилата нагоре по носа си, поне имам последни

думи. С такива потръгнали неща не беше много голяма утеха.

- Е, ако това не е старият Норман. Как я караш Норман? Нещо против, ако

седнем?

Без да изчака за отговор младият мъж придърпа от под масата стол и седна.

Останалите четерима от компанията му шумно последваха примера му.

Когато боренето за място приключи, Норман се оказа затиснат между

двамата широкоплещести спортисти, които познаваше само като Роджър и

Бил, трима от другите зяпаха над кръглата маса три млади дами. Разпозна

блондинката – обикновенно я виждаше да виси на ръката на Роджър – и

след като момичето до Бил беше ужасно мила с него, той предположи, че е

с него. Това остави тази от ляво като допълнителна. Той се ухили вълчи

към нея. Беше упражнявал хиленето си в банята.

Тя изглеждаше объркана, след това изсумтя и се извърна настрани.

- Беше наистина мило от страна на стария Норман да запази тази маса за

нас, нали Бил?

- Разбира се, че беше. – Бил се наведе малко по-близко и Норман изпъшка

за въздух, когато наличното му място се стесни драстично. – Ако не беше

стария Норман, до сега да сме насядали по пода.

Норман се огледа. Петъчната тълпа в „Кок и Бъл” бе напълнила кръчмата в

мазето.

- Ами, аз, ух... – Той сви рамене. – Аз, ъх, знаех, че идвате.

- Рабира се, че знаеше – Бил му се ухили, малко смутен да намери, че

задръстеняка Бърдуел беше поне толкова висок, колкото и той самия беше.

– Тъкмо казвах на Роджър преди да влезем, че няма да е петък вечер, ако

не прекараме част от нея със стария ни Норман.

Роджър се изсмя и трите момичета се ухилиха. Норман не схвана шегата,

но се нагласяше с вниманието.

Той купи първата поръчка от бири.

- Все пак, това си ми е масата.

- И единствената празна в това място – измърмори блондинката.

Купи и втората поръчка също.

- Защото имам много, много пари.

Пачката от двайсетачки, която изкара от джоба на анорака си – пет стотин

долара в малки немаркирани банкноти бе третото нещо, за което бе

попитал – причиниха едновременно падане на ченета около масата.

- Исусе Христе, Норман, какво си направил, ограбил банка?

- Не ми трябва да обирам банка – каза безгрижно Норман. – И има

достатъчно много от там, от където тези идват.

Той настоя да купи и третата и четвъртата поръчка, намиращ се под

въздействието на вносната бира.

- Вносната бира е класическа – довери на облеченото с кожено яке рамо на

Роджър, който си бе извърнал ухото извън обсега за да чуе. – Наистина

хваща мацките.

- Мацки? – Ехото имаше опасен ръб в себе си.

- Имайки предвид източника, Хелън. – Бил сръчно премахна чашата от

ръката й – двете, ръката и чашата, бяха застрашително вдигнати нагоре – и

я пресуши. – Ти просто хабеше бирата.

Петимата избухнаха в смях отново и отново, неразбирайки защо, Норман

се присъидени. Никой не би помислил, че не е схавал.

Когато започнаха да стават той стана с тях. Стаята се изкриви. Никога не

бе поглъщал четери бири в бърза последователност преди. Всъщност, не

беше напълно сигурен, дали изобщо някога е пил четери бири.

- Къде отиваме?

- Ние отиваме на частно парти – каза му Бил, набитата му ръка го бутна

обратно на стола.

- Ти просто стой тук, Норман – Роджър го потупа по другото рамо.

Объркан, Норман гледаше от един към друг. Те си тръгваха без него?

- Исусе, това е все едно да риташ кутре – промърмори Бил.

Роджър кимна в съгласие.

- Ух, виж, Норман, само с покани е. Бихме те взели, ако можехме...

Те напускаха без него. Той посочи над масата, гласът му бе обвинително

хленчене.

- Но тя се предполага да бъде за мен.

Израженията на вина и симпатия се промениха в отвращение и Норман

бързо се озова сам, гласът на Хелън бе отнесен навътре от вратата, някак

доловим въпреки нивото на шум в кръчмата.

- Бих му върнала обратно бирата, ако не мразех толкова много да

повръщам.

Опитвайки се неуспешно да помаха на сервитьорката, Норман се намръщи

в бирените кръгове на масата. Тя трябваше да бъде за него. Той знаеше, че

беше. Бяха го измамили. С върха на треперещ пръст той издърпа

петточковата звезда върху облятата с течност маса, поръчката му от деня

преди да е забравил. Бе им ги показал.

Внезапно стомахът му запротестира и той излетя към тоалетните, с ръка

затиснала устата си.

Ще им покажа, помисли си той с клатеща се глава над тоалетната чиния.

Но може би.... не днес.

* * *

Хенри връчи двадесетачка на младия мъж седнал точно иззад вратата.

- Какво има тази вечер? – Той не трябваше да крещи напълно, за да може

да се чуе над музиката, но все пак, нощта беше млада.

- Обикновенното. – Три ролки билети бяха издърпани от левия джоб на

прекалено големия размер суичър, докато парите се плъзгаха в десния му.

Малко по-късно – ежечасовите клубове бяха преминали на билети, така че

ако, или по-точно когато, бъдат хванати можеха да спорят, че не продават

питиета. Само билети.

- Тогава, трябва да бъде обичайното, предполагам.

- Добре. Три газирани води. – Двойката билети смени ръцете. – Знаеш ли,

Хенри, плащаш адски много за пикня и мехурчета.

Хенри му се ухили и преметна ръка над плота.

- Плащам за атмосфера, Томас.

- Атмосфера е задника ми – Томас изсумтя меко. – Ей, тъкмо си спомних,

Алекс има сандък с наполовина прилично бургунско вино...

Нямаше нужда от по-силен мъж от Хенри Фицрой за да устои.

- Не, благодаря, Томас, не пия... вино. – Обърна се да срещне стаята и, само

за момент, видя друго събиране.

Дрехите, ярки коприни като на пуяк, лъскави, и дантелите превръщаха

протежението на стаята в блестящ каледоскоп от цветове. Той мразеше да

идва в двора и би се появил само, ако баща му настояваше. Фалшивото

ласкателство, постоянните интриги за позиция и сила, душата

разрушаваща балансиращия акт, който трябва да се изпълнява, за да държи

и блока и кладата притиснати в отчаяние; всичко това постави младия Дюк

от Ричмоновия Гребен на ръба.

Докато си проправяше пътя през салона всяко лице, което се обърна да го

посрещне, носеше еднакво изражение – маска на нетрайно веселие над

досадата, подозрителността и еднакво смесения страх.

Тогава тежкият хеви метълълски ритъм на Андракс докара „Зелени

ръкави” обратно в миналото. Коприната и бижутата се завъртяха в черна

кожа, замаска и пластмаса. Крехкото веселие сега само покриваше скуката.

Хенри предположи, че това е подобрение.

Трябваше да съм на улицата, помисли си той, вървейки към кухнята/бар,

изчиствайки от главата си минали дискусии за неотдавнашни убийства и

съществата, които обвиняваха. Няма да намеря детето тук горе.... Но

детето не се бе хранило от вторник вечерта, и може би е преминало през

яростта и се е преместило към следващата част от метаморфозата си. Но

родителите... Ръцете му се свиха в юмруци, дясната се опъваше болезнено

срещу превръзката и мехурите под нея. Родителите все още трябва да

бъдат намерени. Това той можеше да направи тук горе. Два пъти преди в

таванското помещение на Алекс бе усещал друг хищник във въздуха.

Тогава трябваше да го пусне, кървавата миризма на толкова много хора

правеше преследването на съперника пълно губене на време. Тази вечер,

ако се случи отново, няма да бъде губене на време.

Внезапно забеляза, че пътя бе отворен пред него и докато вървеше през

претъпканата стая бързо проучи изражението си. Мъж и жена се бяха

събрали тук, с нарисувани лица и скъпоценни клатещи се метали, те все

пак бяха достатъчно близо до примитивните си начала, за да разпознаят

ловец вървящ сред тях.

Вече са три пъти; пазачът, слънцето и това.Ще предизвикаш полицейски

надзор върху себе си, ако не си по внимателен, идиот. Какво му имаше на

него напоследък?

- Хей, Хенри, мина дълго време от момчето ти боклукчия. – Алекс,

собственикът на таванската обви дълга, гола ръка около рамената на

Хенри, пъхна отворена бутилка от вода в ръцете му и го насочи пъргаво

надалеч от бара. – Има някой, който има нужда да те види, монахо.

- Някой, който има нужда да ме види? – Хенри позволи да бъде

направляван. Това беше начина, по който повечето хора се справяха с

Алекс, съпротивата просто отнемаше твърде много енергия. – Кой?

Алекс се ухили от неговата гледна точна с превъзходство четири крачки

височина, и намигна недвусмислено.

- Ах, сега, това ще бъде издаване. Какво си направил на ръката си?

Хенри погледна надолу към превръзката. Дори и в слабо осветеното

студио тя изглежда светеше срещу черната кожа на ръкавела му. – Изгорих

се.

- Изгарянето е лошо нещо, монахо. Готвеше ли?

- И така можеш да го кажеш. – Устните му се извъртяха, макар че сурово

си каза, че не е смешно.

- Какъв е майтапа?

- Ще отнеме много време за обясняване. Какво ще кажеш ти да ми

обясниш нещо?

- Ти питай, монахо. Аз отговарям.

- За какво е фалшивият Ямайски акцент?

- Фалшив? – Гласът на Алекс нарасна над музиката и половин дузина хора

се наведоха, когато завъртя свободната си ръка. – Фалшив? Няма нищо

фалшиво в този акцент, монахо. Връщам се обратно към корените си.

- Алекс, ти си от Халифакс.

- Имам по-дълбоки корени, да знаеш. – Той побутна напред по-нисък мъж

и, изоставяйки акцента, добави:

- Ето ти го, фъстък, доставен както пожела.

Жената седнала на стълбите до заключеното студио на Алекс се изправи

значително по-ниска дори и от шестте стъпки височина на Хенри. Липсата

й на тегло, комбинирано с торбести дънки и суичър с доста по-голям

тазмер, й даваше вид на бездомник с голяма разлика между това и

подрязаната платинена коса и напрегнатостта на изражението й.

Изплъзвайки се от ръката на Алекс, Хенри изплълни перфектен поклон от

шестнадесети век – не че хората в стаята можеха да го разпознаят като от

шестнадесети.

- Изабел – произнесе смутено.

Изабел изсумтя, посегна, грабна реверите му и издърпа устата му към

нейната.

Хенри отвърна на целувката запалено, изкусно отделяйки езика й от

острите крайща на зъбите му. Не беше сигурен, дали ще се храни тази

вечер. Но сега вече беше.

- Ами, ако вие двамата ще се задоволявате с такава страстна

хетеросексуалност в моята къща, аз тръгвам. – С преувеличено увиснала

китка Алекс замахна и се понесе към тълпата.

- Ще смени индивидуалността си отново, докато стигне вратата – отбеляза

Хенри, сядайки на стъпалото. Протежението на бедрата им се докоснаха и

той можеше да почувства глада си да ръмжи.

- Алекс има повече маски, от всеки друг, който познавам – съгласи се

Изабел, възвръщайки си бирената бутилка, и късайки етикета.

Хенри прокара един пръст по извивката на веждата й. Беше избелена близо

до бяло, за да си съвпадне с косата й.

- Всички носим маски.

- Изабел вдигна веждата изпод пръста му.

- Колко проницателно. И всички ли махаме маските си в полунощ?

- Не. – Не можеше да спре меланхолията да звучи в гласа му, докато осъзна

източника ново негодуване. Беше толкова дълго, толкова много дълго,

откакто бе способен да се довери на някого с истинската си същност и

всичко, което мислеше. Толкова дълго, откакто беше способен да намери

смъртен, с който може да изгради връзка базирана на повече от секс и

кръв. И това, че дете може да бъде създадено от най-дълбоката връзка,

която вампир и смъртен могат да споделят, след това изостават, изострят

самотата си до разрязващ ръб.

Той почувства ръката на Изабел да гали бузата му, видя обърканото

съчувствие на лицето му, и с вътрешно проклятие осъзна, че маската му се

бе изплъзнала за втори път тази вечер. Ако не намери някой, който да го

приеме скоро, страхуваше се, че избора можеше да му бъде отнет, нуждите

му го излагаха без значение дали искаше или не.

- Е – с усилие той се завърна към сегашния момент – как беше

ангажимента?

- Беше март. Беше горещо. – Тя сви рамене, завръщайки се към момента с

него, ако това беше каквото той искаше. – Няма много друго за добавяне.

Ако не можеш да споделяш реалноста, има много по-лоши неща,

отколкото да има с кого да споделяш маските. Погледа му попадна към

беглата линия от синьо, изчезваща зад ръба на суичъра й, и мисълта за

кръв движеща се толкова близо под повърхността забърза дишането му.

Беше глад, не лудост, но, той предполагаше, че на края се оказваха едно и

също нещо.

- За колко си в града?

- Само тази вечер и утре.

- Тогава не трябва да губим времето, което имаме.

Тя усука пръстите си около неговите, внимателно отбягвайки превръзката,

и го придърпа към себе си.

- Помислих си, че никога няма да попиташ.

* * *

Събота вечерта в 11:15 Норман осъзна, че въглищата му за хибачи* са

свършили и единственият местен магазин, в който можеше да ги намери,

затваряше в девет. Обмисли обстоятелствата и реши, че е най-добре да не

се меси с работещата система.

Събота вечер премина тихо.

Неделя вечерта...

* * *

- Мамка му. Мамка му! МАМКА МУ!

Госпожа Кополус изцъка с език и се намръщи. Не заради ругатните на

Вики, които използваше всеки друг ден, а на заглавието на вестника лежащ

сега на ъгъла й.

- ВАМПИР УБИВА СТУДЕНТ; Млад мъж намерен изцеден от кръв във

Йорк Милс.

*HIBACHI – ЯПОНСКО ЗАГРЯВАЩО УСТРОЙСТВО. ИЗПОЛЗВА СЕ ЗА ГОТВЕНЕ. НЕЩО КАТО БАРБЕКЮ, САМО

ЧЕ ВЪТРЕ В КУХНЯТА.

ГЛАВА 4 ПРЕВОДАЧ VESI4KA

- Господи, погледнете стария Норман.

- Защо? - попита Роджър, измъквайки главата си от шкафчето за да се

обърне. Можеше да почувства как устата му буквално се отваря от

изненада - "Господи" не го описва достатъчно добре, човече. Иска ми се

Бил да беше тук за да види това.

- Къде е той?

Роджър потрепера без да сваля очи от превзетото великолепие на Норман

Бърдуел.

-Нямам идея. Но ще съжалява, ако пропусне това.

Добре запознат с очите вперени в него, Норман напери походката си с една

идея повече. Веригата, висяща от новото му черно кожено яке, иззвъня

леко срещу кръста му. Той погледна бегло надолу към сребърните токове

на автентичните си каубойски ботуши, и се зачуди

дали е трябвало да си взима и шпори. Новите му черни дънки, доста по-

стегнати отколкото беше носил до сега, издаваха почти самодоволнен звук

при търкането си.

Показа им. Мислеха, че той не е готин, нали? Мислеха, че е някакъв

загубеняк? Е, сега щяха да мислят различно. Норман повдигна брадичката

си нагоре. Искаха готино? Беше им дал

нещо наистина невероятно. Тази вечер щеше да поиска червено Порше.

Щеше да се научи да шофира по-късно.

- Какво, по дяволите беше това?

Роджър се ухили.

- Сега не се ли радваш, че не закъсня? - попита той, сръгвайки Бил

приятелски в ребрата. - Отнема ти дъха, а?

- Ако с това имаш предвид, че те кара да ти се гади, си близко. - Бил се

обърна към шкафчето си и поклати глава. – Как, по дяволите, плаща за

всичко това?

- Отиди го попитай.

- Защо не... Бил се изправи и отстъпи от шкафчето точно, когато Норман

мина наблизо.

Норман го видя, позволи очите им да се срещнат за секунда, след това

продължи, подсмихвайки

се.

- Ха! Отрязах те. Да видим дали ти харесва.

С въпроса за сметките замрял на устните му, Бил остана загледан, докато

не се Роджър доближи и

удари ръката му.

- Хей, какво има?

Бил поклати глава.

- Има нещо различно в Бърдуел.

Роджър изсумтя.

- Да, нови заплахи и държание. Но под всичко това той си е все същият

стар Норман загубенякът.

- Предполагам си прав.

Но не беше. И това не беше нещо, което Бил можеше да разбере.

Почувства се все едно е бръкнал под леглото и е намерил нещо развалено,

което се е размазало по пръстите му -

нормално и всекидневно действие, което се е объркало ужасно много.

Норман знаеше, че е направил впечатление - Норман, който в момент на

обида беше решил, че не му пука, че ще загине непознат - пристъпи важно

напред.

* * *

- Виктория Нелсън?

- Да? - Вики погледна надолу към младата жена, почти момиче, което

изглеждаше така, все е едно е излязлo от пубертета само преди часове и

стоеше пред вратата на апартамента и. - Ако продавате нещо...

- Виктория Нелсън, частният детектив?

Вики се замисли за секунда преди да отговори и след това каза бавно:

- Да...?

- Имам задача за вас.

Това беше казано с напрегнат тон, какъвто само млад човек може да

използва, и Вики усети как едва скрива усмивката си.

Момичето разтърси неестествено перфектните си червени кърдици за да ги

махне от лицето си.

- Мога да си платя, ако се тревожите за това.

Тъй като въпроса за парите изобщо не беше хрумвал на Вики, тя се

размърда некомфортно.

Погледите им се срещнаха за момент.

"Цветни контактни лещи, знаех си. Е, подхождат си с косата" - после тя

добави със същият необещаващ тон:

- Повечето хора се обаждат първо.

- Помислих си да го направя. - Потрепването беше малко, незначително и

гласа й беше

абсолютно неизвинителен. - Реших, че ще ви бъде по-трудно да ми

откажете да поемете случая лично.

Вики осъзна как е отворила вратата още по-широко.

- Предполагам, че ще е добре да влезете.

Работата не беше толкова рядка за да взима случаи от деца, но нямаше да

навреди да чуе какво има да казва момичето. - Още тридесет секунди в

коридора и господин Чин ще се покаже в коридора да види какво става.

- Господин Чин?

- Възрастният човек, който живее на долният етаж и обича да знае какво се

случва и претендира, че не знае английски.

Минавайки покрай Вики, момичето подсмръкна леко, очевидно

неодобряващо.

- Може би наистина не знае английски - отбеляза тя.

Този път Вики не скри усмивката си.

- Господин Чин говори английски от много по-дълго време, отколкото

двете заедно сме живяли. Родителите му са дошли от Ванкувър през 80-те

години на 19 век. Преподавал е в унивеситет. Все още преподава

английски като втори език в Китайският Културен Център.

Ясно зелените и очи се присвиха обвиняващо и тя погледна към Вики.

- Не ми харесва да се отнасят снизходително с мен - каза тя.

Вики кимна, докато затваряше вратата.

- Аз също.

По време на мълчанието, което последва, Вики почти можеше да чуе

разговорът им отново, всяка

фраза, всяка дума тествана за нюанс.

- О - каза най-накрая момичето. – Съжалявам. - После повдигна вежда и с

усмивка предложи

компромисно решение - Няма да го правя повече, ако и вие не го правите.

- Съгласна. - Вики поведе напред към малката дневна, избутвайки уреда за

чистене на кожени неща

назад към кабинета си. Никога не беше приемала клиент или дори

потенциален клиент в офиса, и имаше няколко проблема.

- Сега ще донеса стол от кухнята.

- Няма проблем. Това е добре. - Сваляйки палтото си тя седна на шкафа за

багаж на Вики - А сега за работата...

- Още не - Вики издърпа собственият си стол от бюрото и седна - Първо, за

теб. Как се казваш?

- Корийн. Корийн Фъргюс. - Тя продължи веднага, очевидно решила, че

името и покрива всички

незначителни детайли. - И искам да намерите вампира, който тероризира

града.

- Аха. - Беше твърде рано в понеделник и последната смърт беше твърде

скоро. - Майкъл

Селучи ли те накара да го направиш?

- Кой?

- Няма значение. - Поклащайки глава Вики се изправи. - Виж, не знам кой

те е накарал да направиш това, но можеш да се върнеш при тях и да...

-Иън Ридик беше мой... - тя се намръщи, търсейки думата, която щеше да

опише подходящо връзката им - ...любовник.

- Иън Ридик - Вики повтори и седна обратно. Иън Ридик, първата жертва.

Тялото, което тя беше намерила осакатено на метростанция Еглингтън

Уест.

- Искам да намерите нещото, което го е убило.

- Виж, Корийн - гласа и спадна до професионалният успокояващ тон, който

полицайте по света трябваше да овладеят. – Разбирам, колко си разстроена,

но не мислиш ли, че това е работа на

властите?

- Не.

Имаше нещо особено непокорно в това "не". Вики нагласи очилата си по-

нагоре на носа си и потърси отговор, докато Корийн продължи.

- Те настояват в това, че търсят човек, отказвайки да признаят, че вестника

може да е прав; отказвайки дори да допуснат нещо извън малкият им

ограничен святоглед.

- Отказвайки да допуснат, че убиеца наистина е вампир?

- Точно така.

-Вестника не вярва наистина във вампирите, нали знаеш?

Корийн отметна косите си от лицето.

- Е и? Уликите все още съвпадат. Кръвта все още липсва. Обзалагам се, че

и Иън е щял да бъде източен, ако не е бил намерен толкова бързо.

"Тя не знае, че съм била аз. Слава Богу." Отново го видя, лицето му

застинало в маска на ужас над зеещата червена рана на гърлото му. Зееща

червена рана... не, беше нещо повече - цялата предна част на гърлото му

беше откъсната. Не разкъсана, откъсната. Ето това

липсваше,несъответствието, което я беше измъчвало повече от седмица.

Къде беше предната част на гърлото на Иън Ридик?

- ...е, ще го направите ли?

Вики бавно изплува от спомените си.

- Нека да се изясним. Искаш да намеря убиеца на Иън, работейки по

версията, че наистина е вампир? Прилепи, ковчези, всичките глупости?

- Да.

- И когато го намеря, да го промуша с кол през сърцето?

- Създанията на нощта трудно ще бъдат привикани на процес - отбеляза с

право Корийн с опасен блясък в очите си. - Иън трябва да бъде отмъстен.

Не се натъжавай, озлобявай се. Това беше класическо решение за скръб,

което Вики не одобряваше напълно.

- Защо аз? - попита тя.

Корийн изправи гръб.

- Вие бяхте единственият частен детектив жена в указателя.

Това поне имаше някакъв смисъл и обясняваше странното съвпадение

Корийн да се появи пред вратата на жената, намерила тялото на Иън.

- Извън всякакви капани и... - тя не успя да си спомни остатъка от цитата,

но беше започнала да усеща как се е чувствал Богарт. - Няма да е ефтино.

"За какво я предупреждавам? Няма да ловувам вампири."

- Мога да си позволя най-доброто. Баща ми ми праща огромно количество

пари като издръжка. Избяга с изпълнителният си асистент, когато бях в

колежа.

Вики поклати глава.

- Моят избяга със секретарката си, когато бях в шести клас и не получих и

цент от него. Времената се менят. Беше ли млада и красива?

- Той - поправи я Корийн. - И да, беше хубав. Те отвориха нова адвокатска

кантора на Бахамите.

- Както казах, времената се менят. - Вики повдигна нагоре очилата си и

примижа. Ловене на вампири. Освен, че не трябваше да е така. Просто

трябва да намери каквото, или който беше убил

Иън Ридик. Точно каквото щеше да направи, ако още беше в полицията.

Господ знаеше, че им

липсват служители и няма да откажат помощ.

Корийн, която беше задържала погледа си върху лицето на по-възрастната

жена, се усмихна триумфално и се разрови за чековата си крижка.

- Майкъл Селучи моля.

- Момент.

Вики почукваше леко с нокти по повърхността на слушалката, и изчака да

прехвърлят обаждането.

Гърлото на Иън Ридик липсваше и Селучи, арогантният нещастник, не се

беше сетил да каже дали

е било намерено или дали другите тела са били в това състояние. Не и

пукаше особено дали и се сърдеше, защото на всяка цена щеше да говори с

него.

- Криминалното бюро за разледвания, детектив Греъм.

- Дейв? Вики Нелсън е. Трябва да говоря със Селучи.

- Той не е тук в момента, Вики. Мога ли да помогна?

От предишен опит Вики знаеше, че Дейв е по-лош, ако изобщо беше

възможно, лъжец и от нея. А щом можеше да лъже толкова уверено за

важни неща, той не го правеше просто за да предпази

патьора си. Селучи изчезваше, когато станеше напечено.

- Имам нужда от услуга.

- Казвай.

Положението се усложняваше. Трбяваше да прозвучи, все едно знае повече

от колкото в действителност знае, или Дейв щеше да отстъпи до

официалните реплики. Въпреки това, с малко

късмет, и с навика да му отговаря на зададените въпроси можеше да се

задържи в отдела с години.

- Някои намери ли парчето от гърлото, което беше изчезнало от първото

тяло?

- Не.

До тук добре.

- Ами останалите?

- Нито следа.

- Дори от това от миналата нощ?

- Него също. Защо?

- Просто се чудех. Благодаря Дейв. Кажи на партньора си, че е задник. -

Затвори и се загледа в отсрещната стена. Може би Селучи държеше

информацията настрана за сделка в бъдеще. Може би. Може би той беше

забравил да и каже. Ха!

А може би прасетата можеха да летят, но тя се съмняваше.

Точно сега имаше други важни неща, за които да мисли. Като например,

какво същество би могло да си тръгне с шест квадратни инча от гърло и с

половин литър кръв?

Метрото изфуча от Еглингтън Уест към Лоурес и с мигновенното

опустяването на станцията Вики нарочно отиде при входа за работници в

южният край на северната платформа. Това вече беше

нейното разседване и тя не можеше да понесе да работи с информация от

втора ръка. Щеше сама да види нишата, където убиеца беше изчезнал.

Най-отгоре върху ниските стълби тя се спря, кръвта й шумяща

неестествено силно в ушите й.

Винаги се беше смятала за имунизирана срещу абсурдни суеверия,

нахлувания на спомени и кошмари, но изправена срещу тунела виещ се

тъмен и привидно безкраен като леговището на

някои огромен червей, внезапно не можеше да направи последната стъпка

за да слезе от платформата. Малките косъмчета на врата й настръхнаха и

тя си спомни как в нощта, в която Иън

Ридик умря беше сигурна, че има нещо смъртоносно криещо се в тунела.

Самото чувство не се беше върнало, но сам по себе си спомена беше

достатъчно силен за да я спре.

"Това е абсурдно. Стегни се, Нелсън. Няма нищо в този тунел, което може

да те нарани."

Десният и крак направи около половин крачка.

"Най-лошото, на което можеш да попаднеш, е охранител от TTC и да си

изпросиш глоба."

Левият и крак се премести и задмина десният.

"За Бога държиш се като някой глупав тийнейджър във филм на

ужасите."

Тогава застана на първото стъпало. На второто. На третото. След това се

оказа върху тясната ивица, която осигуряваше сигурно преминаване по

отсрещната релса.

"Виждаш ли. Няма нищо."

Тя изтри внезапно запотените си длани в палтото си, и бръкна в чантата за

да потърси

фенерчето, след което със задоволително тежкият предмет в ръката тя

освети тунела.

Предпочиташе да не го използва. Извън силната флуоресцентна светлина в

станцията, тунела

изглеждаше повече като в нереален здрач, но след като нощното и виждане

се беше влошило до точка, в която дори и здрачът изглеждаше

непроницаем… Ядът, който изпита, когато се срещна с

трудността породена от състоянието й, изми и последният страх.

Надяваше се нищо да не се крие по пътя и. Като за начало щеше да го

освети.

Избутвайки очилата си нагоре, и с поглед заключен върху светлият лъч

светлина Вики се

придвижи внимателно по пътеката. Ако влаковете бяха по разписание, и

докато ТТС не зависеха от

Мусолини, което беше така - следващият нямаше да мине за още, тя

светещия циферблат на часовника си - осем минути. Достатъчно време.

Тя достигна до първота работническа ниша с оставащи шест минути и се

намръщи неодобрително, забелязвайки следите оставени от разследващите

полицаи.

- Разбира се, момчета - промърмори тя, шарейки с фенерчето по бетонната

стена. - Оставете бъркотията за следващия посетител.

Дупката, която екипът на Селучи беше издълбал, беше на нивото на кръста

й в центъра на задната стена, и с около осем инча диаметър. Стъпвайки

върху парчета бетон, Вики се придвижи напред,

за да огледа по-добре. Там, както беше казал и Селучи, нямаше нищо друго

освен прах и мръсотия зад разкопките.

- Значи, ако не е дошъл тук, - промърмори тя - къде е...

В този момент тя забеляза пукнатина, която вървеше по дължината на

стената през изследователската дупка. По-близкият поглед почти допря

носа и в бетона. Слабата следа от позната миризма я накара да извади

швейцарското си ножче, и внимателно да вземе парченца от крайщата на

пукнатината.

Люспите по края на безупречната стомана бяха червено-кафяви на

светлината на фенера. Можеха да бъдат ръжда. Вики опита една от тях.

Можеха да бъдат ръжда, но не бяха. Тя имаше доста

добра представа чия кръв бе намерила, но въпреки това събра останалите

по ножчето частички в наилоново пликче. След това приклекна и мина с

острието под пукнатината и най отгоре на

голямата дупка.

Докато го правеше нямаше идея защо го прави. По-голямата част от кръвта

на Иън беше

разпръсната по стената на спирката на метрото. Едва ли беше останала

много по дрехите на убиеца, за да капе по цялата пукнатина в бетона, дори

да беше носил хартиени кърпички и да е

стоял прилепен до стената в продължение на цялата нощ.

Когато извади ножчето, зацапано с мръсотия и парченца цимент, по него

имаше още червено-кафяви люспици. Те отидоха в друго пликче и тя

повтори бързо процедурата в долната част на голямата дупка, постигайки

същият резултат.

Ревът на метрото беше добре дошъл и единственото заключение, до което

Вики беше стигнала за нормалния вид ужас, докато нишата се разтърси и

хиляди тонове желязо профучаха наблизо беше, че каквото и да бе убило

Иън Ридик, някак си беше успяло да мине през пукнатината в бетонната

стена.

А това беше абсурдно, нали?

Като най-големият производител и търговец на едро на полиестерни

облекла, Сигман Инкорпорейтед не се помещаваше в типично добре

охранявана сграда. От убийството на Тери Нийл в подземният паркинг се

бяха опитали да затегнат нещата. Въпреки новите четири и половина

страници правила за достъп, пазачът на партера хвърли бърз поглед, когато

Вики мина покрай него, след което се върна обратно към книгата си.

Облечена със сиви кадифени панталони, черни ботуши за преход и тъмно

яке, тя можеше да бъде една от стотиците жени, които минаваха от там

всеки ден и от него не се очакваше, а и нямаше стимул, да спира всички

тях. Определено не беше от пресата - пазачът се беше научил да

разпознава дамите и господата от петото съсловие, и да ги предава на

съответните власти. Не изглеждаше като ченге и въпреки това, ченгетата

винаги се представяха. Изглеждаше така, сякаш знаеше къде отива, затова

пазачът реши да не се намесва. По негово мнение на света нямаше да са му

излишни още няколко такива хора, които знаят къде отиват.

В два и половина следобед в подземният паркинг нямаше хора, което

обясняваше и защо Вики беше там точно по това време. Тя излезе от

асансьора и се намръщи на флуоресцентните лампи.

"Защо по дяволите нямат охранителни камери тук долу?" запита се тя,

докато ехото от стъпките й отекваше в мръсните бетонни стени.

Дори без протритите и избелели тебеширени знаци тя можеше да каже

къде беше паднало тялото.

Заобикалящите го коли бяха наблъскани една до друга, оставяйки отворено

пространство от около три места, като че ли насилствената смърт беше

някак заразна.

Тя откри това, за което беше дошла да гледа, заровено под почти античен

син ръждив седан. С прехапана долна устна тя извади ножчето от колана

си и коленичи до пукнатината. Ножчето

навлезе изцяло, но така и не докосна дъното, което изглеждаше далеч.

Червено-кафявите люспици, които излязоха полепнали по стоманата със

сигурност не бяха изпаднали от таратайката.

Тя се отпусна обратно на токчетата си и промърмори:

- Наистина не ми харесва как изглежда това.

Вземайки мраморно парче от дъното на чантата си, тя се придвижи под

ъгъл 45 градуса от пукнатината.

Последвалите експерименти не донесоха нищо неочаквано. Кръвта или

каквото и да е било друго, нямаше начин да е изминала пътя от тялото до

пукнатината по никой естествен начин.

- Не че изобщо има нещо обичайно във всичко това... - промърмори тя,

прибирайки третата подред торбичка със засъхнала кръв в чантата си при

другите заедно с мраморното парче.

Вместо да мине обратно през сградата, тя се изкачи по кулообразно

изграденият път и излезе на Западано Сейнт Клеър Авеню.

- Извинете?

Обслуждащият на бутката вдигна очи от списанието си.

Вики помаха с ръка надолу към пътя в посока на гаража:

- Знаете ли какво има под най-долният слой бетон?

Той погледна в посоката, която му показваше, погледна обратно към нея и

повтори:

- Под бетона?

- Да.

- Земя, госпожо.

Тя се усмихна и мина през бариерата.

- Благодаря, много ми помогнахте. Ще се оправя сама.

Телената ограда изскърца и се огъна леко под тежестта на Вики, докато тя

прескачаше за

да стигне до строителната площадка. В момента тя представляваше малко

повече от огромна дупка в земята запълнена със по-малки дупки пълни с

кална вода. Всички машини бяха преместени и работата беше спряна.

Нямаше как Вики да знае дали е заради времето или заради убийстовото.

- Е. - Зарови тя ръцете си обратно в джобовете на палтото си. - Тук

определено има кал.

Ако беше имало изобщо някаква кръв, вече беше много далеч от това да

бъде забелязана.

- Няма проблем Вики. - Раджет Мохадеван пъхна трите пликчета от

сандвичи в джоба на лабораторното си сако. - Мога да ги пусна преди да се

прибера довечера вкъщи без някои да забележи. Ще бъдеш ли наоколо?

- Не. - Вики забеляза следата от разбиране по лицето на лаборанта, но

реши да го игнорира.

Раджет и правеше услуга все пак.

- Ако не съм вкъщи можеш да оставиш съобщение на

телефонният секретар.

- Същият номер?

- Същият.

Раджет се ухили.

- Същото съобщение?

Вики усети как се усмихна широко в отговор. След последният път, когато

я бяха потърсили от лабораторията на отдела вкъщи, беше последвал един

от най-ожесточените й скандали със Селучи.

- Различно съобщение.

- Жалко. - Погледна я Раджет с преувеличен поглед на разочарование,

когато Вики се запъти към вратата. - Забравила съм някои от местата,

където му каза да си завре правилника. - Тя козирува като спомен от

минали дни, когато Вики беше все още напрегната млада жена в униформа,

след което се върна към доклада, който довършваше преди да я прекъснат.

Докато вървеше към предверието и познатите бели плочки в коридора я

обвиваха като стари приятели, Вики се замисли дали да се отправи към

офиса и да провери дали Селучи си беше на бюрото.

Можеше да му каже за пукнатините, да разбере дали има някаква

информация за нея и... не.

Съдейки по настроението му последният път, когато бяха разговаряли и

спрямо факта, че не се беше обаждал през почивните дни, ако тя се

появеше сега щеше просто да прекъсне работата му,

а това беше нещо, което и двамата не правеха. Работата, бивайки каквато и

да е, беше на първо

място и пукнатините бяха допълнтелни въпроси, не отговори.

Беше излязла напълно от сградата, когато осъзна, че мисълта да види

някои друг на това, което някога е било бюрото й, не се е отразило на

решението и по никакъв начин. С чувство, че е

предала миналото си, тя загърна раменете си, за да ги предпази от хадното

време в късния следобед и тръгна към къщи.

От години Вики все си обещаваше да си купи наистина добра колекция

енциклопедии. И от години все отлагаше.Тази, която имаше беше купила

от бакалницата за пет долара и деветдесет и девет цента, като всеки том

идваше с всеки десет долара по сметката. Нямаше особено много за

вампирите.

- Легендарни създания, аха, Централна Европа, Граф Дракула, Брам

Стокър...

Вики избута очилата си нагоре и се опита да си спомни образа, създаден от

Стокър за Дракула.

Беше гледала пиесата преди години и мислеше, че може и да е чела

книгата в гимназията преди век или два.

- Бил е по-силен, по-бърз и сетивата му са били по-изострени от нашите... -

тя избори характеристиките на пръстите си. - Спял е по цял ден, излизал е

нощем и е движел с човек ядящ

мухи. И паяци.

Правейки отвратена гримаса, тя се върна към енциклопедията.

- Вампирът - прочете тя - е способен да се превръша в прилепи, вълци,

мъгла или пара. - Способността да се превръща с мъгла или пара обяснява

пукнатините, осъзна тя. Кръвта на жертвите, като по-тежка обаче би могла

да се утаи по неравният път. - А същество, което се е

надигнало от гроба не би имало проблем с придвижването през нея. -

Отбелязвайки си място със стара сметка от телефон, тя се отмести от

облегалката и пусна телевизора внезапно изпитала нужда от шум в

апартамента.

- Това е лудост - промърмори тя, отваряйки отново книгата, и четейки

вървеше.

Истината и фантазията бяха по-близки едно до друго, отколкото й беше

приятно, определено твърде близо за да се стои мирно.

Останалата част съдържаше начини за справяне със съществата, тръгващи

от колове от ясен през синапово семе до разпятието, впускайки се в

подробни обяснения за забиването на кола, обезглавяването и изгарянето.

Вики остави тънкият том да падне и да се затвори, и надигна глава за да

погледне през прозореца. Въпреки, че уличната лампа светеше на по-малко

от три метра от апартамента и, тя

осезаемо усещаше присъствието на тъмнината притискаща се към

стъклото. За такова легендарно същество методите за унищожението му

определено се приемаха много насериозно.

* * *

Зад полицейската барикада нещо се наведе ниско над мястото, където беше

намерено четвъртото тяло. Нощта не можеше да скрие тайните си от него и

за разлика от другите, които бяха търсили, той знаеше какво точно търси,

но не го намери.

- Нищо - промърмори си Хенри, стоейки там. – И все пак трябваше да има

нещо тук. - Дете от неговият вид

можеше да успее да заличи следите си от човешки преследвачи, но не и от

собственият си вид.

Той надигна глава и ноздрите му потрепнаха подушвайки бриза. Котка, не,

две, ловуваха по своему, щеше да вали преди да се зазори и...

Той се намръщи и веждите му помръднаха надолу, обрзувайки бръчки на

челото му. И какво?

Познаваше аромата на смъртта във всичките й възможни прояви и на фона

на остатъците от убийството от сутринта, това беше изпарение на нещо по-

старо, по-гадно, почти познато.

Спомените му се върнаха около четристотин и петдесет години наазад.

Някъде там...

Полицейската кола почти беше стигнала до него, преди да я забележи и

малкото слънце в сърцето на прожектора вече светеше преди да помръдне.

- За Бога! Видя ли това?

- Да видя кое? - Помощник полицай Войтович се зазяпа през прозореца

към широкото ветрило от светлина, пръскаща се от покрива на бавно

движеща се колса.

- Не знам. - Полицай Харпър се сниши към кормилото и се взря покрай

партньора си. - Мога да се закълна, че видях мъж да стои в очертаното от

барикадите пространство точно, когато

светнах прожектора.

Войтович изсумтя.

- Щяхме да го видим. Никой не се движи, толкова бързо. А и - тя размаха

ръката си към гледката зад прозореца - няма къде да се скрие тук. - Това

включваше тротоара, огражденята и просторна

кална поляна. Въпреки, че черни сенки се точеха от всяка неравност, никоя

не беше достатъчно голяма за да скрие човек.

- Дали не трябва да излезем и да проверим?

- Ти си шефа.

- Е... - нищо не се движеше между сенките и осветеното пространство.

Харпър поклати глава. Нощта го караше да настръхва напоследък,

опъвайки, и късайки нервите му. - Предполагам си права. Там няма нищо.

- Разбира се, че съм права. - Колата продължи по пресечката и тя се

пресегна да изключи прожектора. - Просто оставяш всичките вампирски

глупости да ти влияят.

- Не вярваш във вампири, нали?

- Разбира се, че не. - Войтович се настани по-удобно на седалката. - Само

не ми казвай, че ти вярваш?

Беше ред на Харпър да изсумти:

- Аз - каза и сухо той - бях проверен.

Обратно на моравата, една от сенките лежеше с лице притиснато към калта

и си спомняше. Тук миризмата беше по-силна, смесена с една трета земя и

кръв,и отми вековете.

Беше Лондон - 1593. Елизабет беше на трона от известно време. Той беше

мъртъв от петдесет и седем години. Прибираше се от театъра, където току

що беше гледал премиерата на "Ричард

трети". Като цяло се беше забавлявал, въпреки че имаше чувството, че

сценаристите са си позволили някои волности с характера на краля. В една

набраздена алея млад мъж със слаба фигура и рошава, но тъмна красива

коса, много пиян и клатушкащ се сякаш гонеше сянката си,

носеше същата миризма.

Хенри вече се беше хранил от някаква курва зад театъра, но дори и да не

беше нямаше да се храни от този човек. Миризмата беше достатъчна за да

го накара да внимава, а не особено трезвият блестящ поглед само го беше

накарал да застане още по-нащрек.

- Най-скромно, моля за извиниение - гласа му, глас на учен човек,

заваляше до степен, до която едва се разбираше. - Бях в Ада тази нощ и

имам малко проблеми с връщането от там.

Той се беше разкикотил тогава, и беше отправил треперещ поклон в посока

на Хенри. - Кристофър Марлоу на вашите услуги милорд. Бихте ли

отделили няколко пенита за пиене?

- Кристофър Марлоу - повтори Хенри меко в нощта, повече от четири

стотин години след като този нещастен човек беше починал. Той се

завъртя по гърб и се загледа в преминаващите облаци закриващи звездите.

Въпреки, че беше чел пиесата точно след посмъртната и публикация през

1604 година, тази вечер той се зачуди, колко проучвания точно е правил

Марлоу преди да напише "Трагичната история на Доктор Фауст".

* * *

- Вики, Раджет е. Съжалявам, че ти звъня толкова късно, 11:15 е,

понеделник вечер, предполагам си си легнала, но мислех, че би искала да

знаеш резултатите от тестовете. Имаш попадения в кръвта от Иън Ридик и

Тери Нийл. Не знам какво си открила, но дано помогне.

ГЛАВА 5 ПРЕВОДАЧ DARKNESS92

“въпреки, че полицейският отдел отказва да пуска изложението си за сега,

офисът на Коронер потвърди, че Марк Томпсън, петата жертва, също е бил

с изцедена кръв. Местният жител, който желае да остане анонимен,

живеещ в района Дон Милс Роуд и Свети Денис Драйв, се кълне, че е

видял огромен прилеп да прелетява покрай балкона му точно в момента,

преди тялото да бъде намерено”. Исусe Хростосе! – Вики удари вестника

долу в стегнато ватирания куп и го метна към далечната стена. – Огромни

прилепи! Нищо чудно, че иска да остане анонимен. Мамка му!

Внезапният писък на телефона я повдигна на около четири инча от стола.

Мръщейки се, тя отговори, но в последния момент се досети, че

обаждането трябва да е по работа и промени отговора си съобразно това.

Изръмжаване…

- Какво!

...рядко впечатляваше потенциалните клиенти.

- Говори частен детектив Нелсън.

- Виждала ли си днешният вестник от сутринта?!

Гласът беше млад, женски, и не веднага разпознаем.

- Кой е, моля?

- Аз съм. Корийн Фъргюс. Виждала ли си вестника?

- Да, Корийн, видях го, но...

- Ами, тогава това го доказва значи, нали?

- Доказва какво? – Пъхайки телефона под брадичкта си Вики достигна до

кафето си. Имаше чувството, че ще се нуждае от него.

- За вампирите. Ето го свидетеля. Някой го е видял! – Гласът на Корийн бе

избрал тържествуващ тон. Вики пое дълбок дъх.

- Огромният прилеп може да е всичко, Корийн. Вееща се торба за боклук,

сянката от самолет, пране падащо от друг балкон.

- И може да е също и огромен прилеп. Ще говориш с този човек, нали?

Не беше точно въпрос, и въпреки, че Вики бе обмисляла да не мисли да се

опитва да намери анонимният източник в натъпканите като сардели

апартаменти и градски къщички около Свети Денис Драйв, да говори с

този човек бе следващата логична стъпка. Тя успокои Корийн, обеща да й

се обади веднага, след като има някакви резултати и затвори.

- Като да търсиш изгла в купа сено. – Но трябваше да бъде сторено;

свидетел можеше да разтвори широко случая.

Тя приключи кафето си и провери часовника си. Имаше едно нещо, което

искаше да провери, преди да затропа по тротоара. 8:43. Отрязването е

близо, но Брандън все още трябва да е на бюрото си.

И беше.

След разменените поздравления – поне, напълно повърхностни – Вики

приплъзна причината за обаждането й.

- ... и ти и аз знаем, че си намерил неща, които не си казал на вестниците.

- Това е самата истина, Виктория. – Следователя дори не се преструваше,

че не разбира. – Но както знаеш много добре, не мога да кажа тези неща на

теб също. Съжалявам, но ти не си вече част от полицията.

- Но бях наета да работа по случая. – Бързо тя му очерта уместните части

от посещението на Корийн, оставяйки настрана всякакво споменаване за

вярванията на младата дама, като свръхестествената идентичност на

убиеца или последното телефонно обаждане.

- Ти си била наета като частен гражданин, Виктория, и като такъв ти

нямаш право на повече информация, отколкото всеки друг частен

гражданин.

Вики потули въздишка и обсъди как най-добре да достигне това. Когато

Брандън Синг имаше предвид не, той го казваше, направо без завъртулки.

И след това затръшваше телефона. Колкото по-дълго оставаше разположен

да говори, толкова по-дълго бе разположен да бъде убеден.

- Виж, Брандън, знаеш рекорда ми. И знаеш, че имам толкова добър шанс,

колкото и всеки друг в града, да разреша случая. И знаеш, че го искаш

разрешен. Ще бъда с по-добър шанс, ако имам всичката възможна

информация.

- Съгласен, но някак това смачква бдителността.

- Бдителност? Вярвай ми, Брандън, няма да се облека в някакъв глупав

костюм и да скачам наоколо, правейки града безопасен за добрите хора. –

Тя драскаше символа на прилеп на тетрадката си, след това набързо смачка

страницата и я метна настрани. Под обстоятелствата прилепите не бяха

особено подходящ мотив. – Всичко, което ще правя, е да разследвам.

Кълна се, ще предам всичко, което се окаже в Насилствено Престъпление.

- Вярвам ти, Виктория. – Той направи пауза и Вики, въртейки се с

нетърпение, скочи в тишината.

- С убиец от този калибър на свобода, може ли града да си позволи да не

ме има в случая, дори и на помощна позиция?

- Мислиш високо за себе си, нали?

Тя чу усмивката в гласа му и знаеше, че го има. Доктор Брандън Синг

обичаше да използва всеки възможен източник, и докато той лично

можеше да предпочита малко по неинтуитивни предложения от нея, той

трябваше да признае това:

Победата Нелсън („Виктория” = „Victory” – победа) определено

представляваше ценен източник. Ако мислеше високо за себе си, то не

беше без причина.

- Много добре – каза той най-накрая, тонът му дори по злокобен от

обикновенно, сякаш за да се поправи за малкото отпускане в началото. –

Но има много малко, което вестниците не знаят, и не знам дали ще ти е от

полза за теб. – Той пое дълбок дъх и дори обкръжаващият го шум около

телефонната линия сякаш замълча, за да слуша. – Намерихме на всички,

освен на първата жертва, субстанция много като слюнка...

- Много като слюнка? – прекъсна Вики. – Как може нещо да бъде „много

като слюнка”?

- Нищо не може. Но това е. Още повече, на всяко тяло до сега,

включително и на младия Ридик, липсва предната половина от гърлото.

- Вече открих това.

- Разбира се. – За момент Вики бе разтревожена, че ще се обиди от

прекъсването й, но той продължи. – Единственото друго нещо, което пазим

от пресата, се отнася за третото тяло, високия мъж ДеВърн Джоунс. Той

беше стиснал откъснато парче тънка мембрана в ръката си.

- Мембрана?

- Да.

- Като прилепово крило?

- Забележително подобно, да.

Сега бе ред на Вики да диша дълбоко. Нещо много приличащо на слюнка и

прилепово крило.

- Разбирам защо не си казал на вестниците.

Целучи затвори телефона и посегна за вестника. Не можеше да реши, дали

извинението бе направено по-лесно, защото Вики си беше извън

апартамента, или по-трудно, защото трябваше да говори на тъпата машина.

Както и да е. Вече бе сторено и следващия ход бе нейн.

Секунда по-късно Дейв Грахам почти успя да грабне кафето си от опасния

път, когато партньора му тръшна вестника на бюрото.

- Видя ли тези глупости? – запита Целучи.

- Ъх, огромния прилеп?

- Заеби прилепа! Тези копелета намерили свидетел и не си направили

труда да ни осведомят!

- Но ние се бяхме насочили към Свети Денис тази сутрин...

- Даа – Целучи се сви в якето си и погледна гневно Дейв да става от стола

си – но ние се отправяме надолу първи. Свидетел може да разтвори този

случай и не искам да пилея времето си, ако те имат име.

- Име на някой, който вижда огромни прилепи – промърмори Дейв, но се

нахвърли върху собственото си палто и последва партньора си в коридора.

– Мислиш ли, че наистина може да е вампир? – попита той, докато го

настигаше.

Целучи дори не си обърка крачката,

- Не започвай и ти – изръмжа той.

- Кой е?

- Полиция, господин Боуан. Трябва да поговорим с вас. – Целучи държеше

значката си вдигната към шпионката и чакаше. След дълъг момент той чу

верижката да се освобождава и две, не три ключалки щракнаха. Той

престъпа назад до партньора си, когато вратата бавно се отвори.

Старият мъж надникна към тях през влажни очи.

- Ти ли си детектив-сержант Майкъл Целучи?

- Да, но... – Сигурно зрението на стария мъж не беше достатъчно добро, за

да прочете АйДи –то.

- Тя каза, че вероятно ще дойдеш тази сутрин. – Той отвори по-широко

вратата и се премести от пътя. – Влизай, влизай.

Детективите размениха озадачени погледи, докато влизаха в малкия

апартамент. Докато стария мъж заключваше отново вратите, Целучи

огледа наоколо. Тежки одеяла бяха окачени по стените, върху прозорците

и вратата за балкона, и всякаква светлина в това място бе изключена.

Имаше Библия на масичката за кафе и чаша за вода до нея, която

миришеше на скоч. Каквото и да е видял стария мъж, явно то е причината

да вдигне барикади и да посегне за успокоение.

Дейс се настани внимателно на хлътналия фотьойл.

- Кой каза, че ще бъдем тук тази сутрин, г-н Боуан?

- Младата дама, която току що си тръгна. Всъщност, изненадан съм, че не

сте се разминали на паркинга. Добро момиче, наистина любезно.

- Това добро, наистина любезно момиче има ли си име? – попита Целучи

през стиснати зъби.

Старият мъж пусна хриптящ смях.

- Тя каза, че ще реагирате така. – Клатейки главата си, той вдигна бизнес

картичка от кухненската си маса и я пусна в ръката на Целучи.

Навеждайки се над рамото на партньора си Дейв едва имаше шанса да я

прочете, преди Целучи да затвори юмрука си.

- Какво друго каза, г-ца Нелсън?

- Ох, тя изглеждаше наистина обезпокоена, че ще сътруднича с вас,

господа. Че ще ви кажа всичко, което казах на нея. Разбира се, аз нямах

намерение да правя друго, макар че нямам никаква идея какво полицията

може да направи. Повече работа за екзорсистите или... – Прозявка, която

заплаши да разцепи на две лицето му, отряза потока от думи. – Ще ме

извинявате, но не поспах много добре снощи. Мога ли да ви донеса чаша

чай? Чайника е все още горещ. – Когато и двамата мъже отказаха, той се

настани долу в износено кресло и загледа очакващо от единия към другия.

– Ще ми задавате въпроси, или просто искате да започна от самото начало

и да го разкажа с мои думи?

- Започни от самото начало и го разкажи с твои думи. – Целучи бе чувал

Вики да дава тези инструкции хиляди пъти, и нямаше съмнение, че сега

чуваше ехото й. Гневът му бе изчезнал в неохотно оценяване на

разбирането й със свидетелите. В каквото и настроение да го бе намерила

Вики, го е оставила добре подготвен за тяхното посещение. – Използвай

свои думи, ние ще питаме, ако трябва.

- Добре. – Г-н Боуан потърка ръцете си, очевидно наслаждавайки се на

секундите си хванат с публика, за разлика от ужаса му през миналата нощ.

– Беше точно след полунощ, знам това, защото изключих телевозира в

полунощ, както винаги правя. Ами, бях по пътя си към леглото, за това

изключих светлините, тогава си помислих, че може да изляза на балкона и

да огледам около сградата, за всеки случай. Понякога – довери той,

навеждайки се напред – виждаме деца да се мотаят в храстите долу.

Докато Дейв кимаше разбиращо Целучи прикри усмивка. Г-н Боуан без

съмнение прекарваше голяма част от времето си отвън на балкона,

проверявайки квартала.... и съседите. Бинокълът на земята до креслото

носеше нямо свидетелско показание.

Миналата нощ той едва престъпал навън, преди да осъзнае, че нещо не е

наред.

- Беше миризмата. Като развалени айца, само че по-лошо. Тогава се появи,

голям като живота и двойно по отвратителен, и бе толкова близо, че можех

да посегна и да го докосна – ако бях толкова изкуфял, колкото дъщеря ми,

работеща в закона смята, че съм. Крилата бяха разперени около седем или

осем крачки. – Направи пауза за ефект. – Огромният прилеп. Носферату.

Вампир. Намерете гробницата му, господа, и ще намерете убиеца си.

- Можете ли да опишете съществото?

- Ако питате дали мога да го индефицирам, не. Казвам ви истината, то

изчезна толкова ужасно бързо, че видях повече очертания. Но ще ви кажа и

това – гласът му нарасна до сериозен и нотка на терор пропълзи в него –

това нещо имаше очи, които не съм виждал на никое друго живо същество,

и се моля на Бог да не видя повече. Жълти бяха и студени, и знам, че ако те

погледнаха назад към мен, аз нямаше да издържа много след първия

поглед. Беше зло, господа, истинско зло, не разводнения вид зло, на който

човечеството се моли, а студеният незагрижен вид, който идва от самото

старо време. Сега съм стар и мъртав, и достигнах доста голяма

общителност през последните години; нищо повече не ме плаши, освен

това, това изкарва светите ангели от мен. – Той преглътна тежко и

претърси и двете им лица. - Можете да ми повярвате или не – онзи

репортер не ми повярва, когато слоязох долу да видя за какво са сирените –

но знам какво видях, и знам какво почувствах.

Колкото и да искаше да вземе страната на репортера, който бе писал г-н

Боуен като забавен стар глупак, Целучи се оказа невъзможен да отхвърли

това, което стария мъж бе видял. И това, което стария мъж бе почувствал.

Нещо в гласа му или изражението му надигна косъмчетата по задната част

на врата на Целучи, и въпреки, че интелекта спореше срещу него,

инстинктите вибрираха на ръба на вярването.

Искаше му са да поговори за това с Вики, но нямаше да й даде това

удоволствие.

- Господи, мразя тези машини. – Тежката преувеличена въздишка, която

последва, бе записана с пълната си отегчеост. – Добре, аз бях реагирал

почти по същия начин. Може би сме били еднакви трънове в задника. Така

че, аз съм прав, ти си права, и двамата сме прави, нека започнем отначало.

– Касетата изсъска тихо за няколко секунди, докато фоновите звуци –

буботенето на два дълбоки спорещи гласа, отсечения удър на ръчна стара

пишеща машина, и непрекъснатото звънене на други телефони – нараснаха

по-силни. След това гласът на Целучи се завърна, носейки достатъчно

ръбчета, за да покаже, че наистина е мислел това, което каза. – И стига си

мамила партньора ми за поверителна информация. Той е добър човек, не

че ти би разпознала такъв, и му причиняваш сърцебиене. – Затвори без да

казва дочуване.

Вики се ухили надолу към отговарящата машина. Майк Целучи не беше

по-добър в извиненията от нея. За него това беше позитивно изтънчено. И

очевидно бе оставено преди да говори с господин Боуен и да разбере, че е

била там първа. Всякакви други съобщения оставени след това би носили

съвсем различен тон.

Намирането на анонимният източник на таблоидите бе изненадващо лесно.

Първият човек, когото бе заговорила, изсумтя и каза: „Искаш стария

Боуан? Ако някой виде нещо тук наоколо, то това е той. Без значение

неговата собствена шибана работа.” След това бе извил главата си към

Свети Денис със достатъчно сила да хвърли перуката си надолу над очите

си.

А колкото до онова, което стария Боумен е видял... Колкото и да мразеше

Вики да си го признае, вече започваше да мисли, че Корийн може да не е

толкова надалеч зарязана в полето, както показа първото впечатление.

Чудеше се, дали трябва да се обади на Целучи. Можеха да споделят

впечатленията си от г-н Боуен и близката му среща.

- Наах. – Тя поклати главата си. По-добре му дай време да се охлади пръв.

Разпъвайки детайлната карта на Торонто, която току що бе купила, върху

кухненската маса, реши да му се обади по-късно. Точно сега имаше работа

за вършене.

Беше лесно да се забрави колко голям е Торонто. Бе погълнал всякакви по-

малки местенца, докато е растял, и не показваше никакви знаци за спиране.

Ядрото в долния град, картинката, която всеки носеше за града,

представляваше много малка част от целия град.

Вики надраска червен кръг около метро станцията Еглинтън Уест, друг

около приблизително позицията на сградата на Сигман на свети Клаир

Уест, и трети около строящата се сграда на Саймингтън Авеню, където

ДеВърн Джоунс бе умрял. След това се намръщи и нарисува права линия

през всичките три. Оставяйки настрана малките неточности в поставянето

на второто и третото място, линията разполовяваше всичките три кръга,

преминавайки от югозапад до североизток през града.

Оказа се, че новите два смъртни случаи нямат никаква връзка с първите

три, но изглежда са започнали сами нова линия.

И имаше повече.

- Никой не може да е толкова глупав – промърмори Вики, ровейки в

бюрото си за линия.

Първите два смъртни случаи бяха в основата си на еднакво разстояние

един от друг, а колкото до четвъртия и петия; далеч от точните по

математическите стандарти, но твърде близо, за да бъдат чиста случайност.

- Никой не може да толкова глупав – каза отново тя, пляскайки с линията

по дланта си. Втората линия вървеше от северозапад към югоисток и

отмерваше кръг с център Уудбайн и Мортимър. Вики бе разположена да

заложи всякакви шансове, че между полунощ и зазоряване шесто тяло ще

се окаже на линията.

Точно на запад от университета Йорк линиите се пресичаха.

- Х маркира мястото. – Вики бутна очилата нагоре по носа си, намръщи се,

и ги бутна отново нагоре. Беше твърде лесно. Трябва да има уловка. –

Добре... – Хвърляйки линията на картата тя поставяше пръстите си на

точки. – Първа възможност; убиецът иска да бъде намерен. Втора

възможност; убиецът е толкова способен да нарисува линии на карта,

колкото съм и аз и е направил тази схема, което не означава нищо изобщо,

и си седи гърчейки черва, докато се смее на проклетия глупак от

полицията, който е паднал в капана. – За да предложи този пример тя и

полицията си бяха в основата едни и същи. – Възможност три – започна тя

към третия пръст, сякаш той може да има отговора – ловуваме за вампир,

дори докато вампира ловива нас, и кой по дяволите знае как мисли

вампирът.

Целучи бе толкова способен, колкото и нея да рисува черти на карта, но

все пак тя посегна към телефона. Понякога очевидното му отбягваше. За

нейна изненада той вече беше навътре в нещата. Реакцията му не беше

изненада за нея изобщо.

- Научи баба си да смуче яйца, Вики.

- Значи мога ли да приема, че най-добрите от Торонто ще бъдат събрани

тази вечер в Мортимър и Уудбайн?

- Можеш да приемаш каквото си искаш, никога не съм бил способен да те

спра, но ако си мислиш, че ти и малкя ти детектив Нанси Дрю ще бъдете

някъде наблизо, помисли отново.

- Какво ще направиш? – Как смее той да й нарежда? – Ще ме арестуваш?

- Ако се наложи, да. – Тонът му казваше, че ще направи точно това. – Ти не

си вече от полицията, фактически си сляпа през нощта, и е по-вероятно да

свършиш като труп, отколкото като герой.

- Нямам нужда да ме дундуркаш, Целучи!

- Тогава се дръж като възрастен и си стой вкъщи!

Те тряснаха слушаките на практика едновременно. Той знаеше, че тя ще

бъде там, и тя знаеше, че той го знае. Още повече, тя изобщо не се

съмняваше, че ако пътищата им се пресекат, той ще я заключи с решаващи

обвинения за нейно собствено добро.

Той беше прав. Тя бе фактически сляпа през нощта.

Но полицията издирваше мъж, а Вики не вярваше вече, че мъж има нещо

общо с тези убийства. Сляпа или не, ако тя е там може дори да заглади

разликите.

Сега, какво да прави докато се стъмни? Може би имаше време да

поразгледа наоколо и да намери какво имаше на улицата.

- Поне не ми викаше за г-н Боуан – промърмори си тя, докато си обличаше

обратно палтото.

- Йо, Виктория, не сме се виждали от дълго време.

- Да, минаха няколко месеца. Как я караш, Тони?

Тони сви тънките си рамене под дънкеното яке.

- Добре.

- Чист ли си?

Изстреля й поглед с ъгълчето на едно бледо синьо око.

- Чух, че не си ченге вече. Няма за какво да ти казвам.

Вики сви рамене в отговор.

- Не. Няма.

Вървяха в тишина за момент, провирайки се през тълпите, които обикаляха

нагоре и надолу по Уонг Стрийт. Когато спряха в светлините на Уелесли

Тони въздъхна.

- Добре, чист съм. Щастлива ли си сега? Щеше да ме заебеш и оставиш

сам?

Тя се ухили.

- Винаги ли е толкова лесно?

-Не, с теб не е. Слушай – той помаха ръка към ресторанта на ъгъла, по

празен от останалата си конкуренция – ако ще ми хабиш времето, поне

можеш да ми купиш обяд.

Тя му купи обяд, но не и бирата, която искаше, и го разпита за чувството

на улицата.

- Чувство за какво? – попита той, тъпчейки огромна пълна лъжица с пюре

от картофи в устата си. – Секс? Наркотици? Рок анд рол?

- За нещата, които се крият в нощта.

Той метна ръката си нагоре в класическата традиция от Хамър филмите.

- Ах, вампирът.

Вики пое глътна от хладкото кафе, зачуди се как е оцеляла да го поие

толкова години в полицията, и зачака. Тони бе най добрите й очи и уши на

улицата. Не беше точно доносник, а повече барометър, наистина закачен в

настроенията и чувствата, и въпреки че никога не е споменавал

подробности, я е насочвал към правилната посока повече от един път.

Беше на деветнайсет сега. Беше на петнадесет, когато за пръв път го вкара

в играта.

- Чувството на улицата... – Той методично разстилаше на последното рулце

четвърт масло. – Чувството на улицата казва, че вестниците са прави този

път.

- Вампир?

Той надникна нагоре към нея от дебелите ресни на миглите си.

- Убиец-не-човек, това казва улицата. Смучи кръв, нали? Вампир е

достатъчно добро име за това. Ченгетата няма да го хванат, защото търсят

човек. – Той се ухили. – И без това, ченгетата в този град не струват и едно

лайно. Не са както бяха.

- Е, благодаря ти много. – Тя го наблюдаваше как търкаше до бяло чинията

си, и попита: - Тони, вярваш ли във вампири?

Той дръпна малко кръстче от изпод ризата си.

- Вярвам в оставането жив.

Вън от рестуранта, обръщайки яките си нагоре срещу вятъра, го попита

дали се нуждае от пари. Тя не можеше да го прибере от улицата, той

нямаше да приеме помощта й, за това му даваше каквото щеше да вземе.

Целучи го наричаше бяло-средно-стъкло-за-виновни-пари. Докато си

признаваше, че е бил вероятно прав, Вики го игнорира.

- Нааах – Тони бутна кичур от бледо кафява коса от лицето си. – Добре съм

с парите.

- Друсаш ли се?

- Защо? Не можеш да ме арестуваш; искаш да ме наемеш?

- Искам да те цапна. Не си ли чул, че има епидемия?

Той затанцува извън обхвата й.

- Хей, внимателен съм. Както казах, - и само за секунда той изглеждаше

много, много по-стар за годините си – вярвам в оставането жив.

- Вики, не ми пука какво казва твоя обуздан човек казва, и не ми пука

какво „чувството на улицата е”, няма такива неща като вампири, а ти си

губиш разсъдъка.

Вики отдели телефона от ухото си преди Целучи да трясне слушалката

долу. Клатейки главата си, тя затвори своя телефон значително по нежно.

Добре, тя му бе казала. Направи го против преценките си, и знаейки каква

ще бъде реакцията му. Без значение какво ще стане тази вечер, съвестта й

беше чиста.

- И не, че аз вярвам във вампири – отбеляза тя на празния апартамент,

облягайки се назад за да се изпъне на облегалката. – Вярвам в държането

на ума си отворен. – И, добави тихичко и сурово в главата си, аз също

вярвам в оставането жив. До фотьойла й чантата й стоеше надута от

следобедните покупки.

В 11:48 Вики престъпа извън буса Уудбайн пътуващ към север за

Мортимър. За момент тя се облегна на прозореца на малък градински

магазин на ъгъла, давайки си време да свикне с тъмнината. Там под

уличната лампа зрението й функционираше. На няколко метра далечина

имаше застъпване на две светлини, създавайки двойно сенчест здрач, тя

знаеше, че няма да може да му се довери. Щеще да бъде още по-лошо на

главната улица. Извади фенерчето си от чантата и го задържа в готовност,

за всеки случай.

През пълното със сенки разстояние тя видя уличен знак работещ през

малкия си спектър и реши да пресече улицата. Без истинска причина,

съществото може да е появи на източната страна на Уудбайн, точно

толкова лесно, както и да запад, но изглеждаше като правилното нещо да

направи. Движнието винаги е било далеч по-умно от чакането.

„Терис Милк Март” от северната страна на Мортимър се оказа отворено –

единствената сграда непосредствено до кватала все още ярко осветена – за

това тя пресече към него.

Мога да задам няколко въпроса. Да купя пакет чипс. Да разбера... МАМКА

МУ! Двама мъже от разследването бяха в магазина, говорейки с навъсено

изглеждащ тийнейджър, който тя можеше да приеме, че не беше

собственика. Със сълзящи очи от внезапния поглед към флуоресцентите

светлини, тя заотстъпва надолу по шестте стъпала, които взе много по-

бързо, отколкото когато се изкачваше. Видя незабелязаната кола южно

през Мортимър в паркинга Бреуерс Ретайл – довери се на правителството

да освети площат от асфалт в почти полунощ – и се насочи в обратната

посока, склонна да заложи всичко, че Целучи я бе споменал в иструкциите

си към мъжете си.

Ако си спомняше правилно, къщите очертаващи улицата бяха малки,

почти идентични, закачени, жилище за едно семейство. Не е сорта квартал

за който ще помислиш, че ще привлече вампир. Не, че тя очакваше

съществото наистина да се появи в Уудбайн; улицата беше твърде добре

осветена, имаше трафик, с твърде добри възможности за свидетели. Не, тя

залагаше парите си в един от тихите квартални улици натъпкани отзад.

За Холборн, без причина мислеше за него, зави на запад. Уличните

светлини тук бяха по раздалечени и тя бързаше от едно осветено островче

от зрение към друго, доверявайки се на бюрокрацията и градските планове

да държи тротара под краката си. Тя се хлъзна на едно място върху

купчинка мръсотия, чантата й плъзгайки се от рамото й, и удряйки

ръбовете си грубо в колената й. Снопът светлина от фенерчето й заигра

върху малка конструкция издигаща се за да запълни място, което преди без

съмнение е било по-дълго от обикновен страничен двор. Съществото бе

убило преди при същите обстоятелства, но някак тя знаеше, че нямаше да

го направи тоново. Тръгна напред.

Внезапният писък на сирена изпрати сърцето й в гърлото и тя се завъртя,

фенерчето вдигнато като оръжие. В ъгъла ръмжеше мотор от станцията,

свистейки със спирачки се обърна на север към Уудбайн.

-Трещят те нервите, а Вики? – промърмори тя на себе си, взимайки дълбох

успокояващ дъх. Кръвта туптеше в ушите й почти достатъчно силно, за да

ехти и изпотявя, а това залепваше ръкавите й по дланите. Все още

разтърсена от реакцията си, тя успя до следващата улична лампа и се

облегна на стълба.

Потокът светлина почти достигаше до къщата, не много далечна за Вики

да види сградата. Частта от моравата изглеждаше добре поддържана – на

пук на пролетната кал – и един край късо постригани рози, за да издържат

през зимата, чакаха пролетта. Това беше квартал на работническата класа,

знаеше тя, и, имайки предвид моравите, Вики бе склонна да се басира, че

повечето семейства тук са италиански или португалски, тъй като и на двете

им пукаше за моравата. Ако беше така повечето къщи щяха да бъдат

декирирани с нарисувани икони на светци или на Дева Мария, или на

самия Христос.

Тя се зачуди колко защита ще имат тези икони, когато убиецът пристигне.

Нагоре по улицата две златни кръгчета отбелязваха бавно движеща се

кола. За Вики те изглеждаха като очите на някой огромен звяр, след като

тъмнината скриваше формата, която следваше, и фаровете бяха

единственото, което тя можеше да види. Но тогава тя нямаше нужда да

види повече, за да индифицира полицейска кола. Само полицаите от

наблюдението се движеха с такава точна непроменяща се скорост. Тя

самата го е правила твърде много пъти, за да сбърка сега. Борейки се с

импулса да избяга от гледката им, тя се обърна и закрачи уверено нагоре

по пътечката, бъркайки в чантата си за въображаемия ключодържател.

Колата мъркаше зад нея.

Движейки се обратно към тротоара, Вики се съмняваше, че късметът й ще

продълж още дълго. Целучи е пропил тази област с хората си. Рано или

късно тя щеше да попадне на някой, който познава – вероятно дори Целучи

– и не мислеше какво ще обяснява, какво прави скитаща се посредата на

полицейско преследване.

Тя продължи на запад по Холборн, подреждайки аргументите си.

Помислих си, че можете да използвате добълнителен чифт очи. Но пък,

можеха ли? Съмнявам се, че си подготвен да се разправяте с вампир.

Истина, но пък ще премине като плъхове в цистерна за алкохол. Нямаш

право да ме държиш настрана. Само че те/той имаха. Всички права. Ето

защо имаше закони срещу самоубийството.

И какво правя тук, все пак?И това повече или по-малко глупаво е от да се

натоварвам в метро станцията с единственото препядствие, което само

един Бог знае. Тъмнината се притискаше около нея, чакайки за отговор.

Какво се опитвам да докажа?

Това, че въпреки всичко аз все още мога да бъде пълноправна част от

обществото. Тя изсумтя. От друга страна има множество от напълно

деятелни части от обществото, на които едва ли ще попадна тази вечер.

Което доведе тихият разпит обратно на „какво точно се опитва тя да

докаже”, и Вики реши да го остави така, както е. Нещата бяха достатъчно

трудни сега и без да ги дълбае повече в самоанализа.

На ъгъла на Уодмаунт тя спря. Тройната линия от улични лампи изчезваше

в далечината на две страни и право напред. Окачените златни глобуси

беше всичко, което можеше да види. Търсейки като ловджийско куче за

следа, тя изпълни дробовете си с хладния нощен въздух. Всичко, което

можеше да усети, беше земя, влажност и мухъл, свежо изложени от края на

зимата. Нормално тя харесваше миризмата. Тази вечер й напомняше за

гробове, и издърпа якето си по плътно около себе си, за да я пази от

внезапния хлад. В далечина имаше звук от трафик, а по-нататъка от

кучешки лай.

Нямаше много избор измежду посоките, за това се обърна на нейно ляво и

се запъти внимателно на юг.

Врата на кола се тръшна.

В отговор сърцето на Вики се блъсна в ребрата й. Това беше. Бе толкова

сигурна, както никога до сега в живота си.

Започна да бяга. Отначало бавно, запозната с това, че една грешна стъпка

можеше да завърши с падане или по-лошо. Фенерчето й остана изгасено;

тя имаше нужда от поставените улични лампи да я пазят, а лъчът от

фенерчето ограничаваше гледката й. На Бейкър Стриит тя се заби в

спирачка.

На къде сега? Другите й сетива тренираха за да се реваншират заради

слепотата й.

Метал изсфистя срещу дърво; нокти се насилиха да освободят хвадката си.

Изток. Тя се обърна и забяга към него, спъна се, падна, стана и продължи,

доверявайки се на краката си да намерят пътя, който не можеше да вижда.

Петдесет бягащи крачки остават до ъгъла, гледка на сянка пресечи пътя й.

Плъзна се надолу към тясната пътечка между две сгради, и когато Вики я

последва, отговаряйки на инстинктите си за лов, тя можеше да види

червени фенери горящи на около стотина ярда разстояние.

Миришеше, все едно нещо бе умряло на края на алеята. Като онази стара

жена, която бе намерена третата седмица от последния август, но която бе

убита в малката си задушна стая около първи юли.

Тя можеше да чуе работещ двигател, движение върху чакъл, и шум, който

не искаше да индефицира.

Злото, което се движеше бавно в тунела на метростанцията, бе едва най-

слабият послеобраз на злото, което я чакаше сега тук.

Сянка, очертанията му неопределени, премина между Вики и лъча

светлина от уличната лампа. Ръката й се търкаше по стена от фалшиви

тухли, и дясната й държеше фенерчето пред нея, като риболовно копие,

Вики тръгна тежко нагоре към шосето без да обръща внимание на малкия,

пронизителен глас на причината, която искаше да разбере какво по

дяволите тя си мисли, че прави.

Нещо изпищя и звука й докара половин дузина стъпчици по гръба й.

Всяко куче в квартала започна да вие.

Игнорирайки студената пот избиваща по тялото й и възелът от страх,

който правеше всяка глъдка въздух борба, Вики се насили да тръгне

напред отново; шестте стъпки са спечелени, и тогава още шест...

Наполовина облегнала се на багажник на кола тя включи фенерчето си.

Ужас проблясна точно в най-далечната част на зрението й, където врата на

дървен гараж висеше случайно на една единствена изкривена панта.

Тъмнина изглежда се движеше в тъмнината и съзнанието на Вики се

защити от него, толкова бързо и с такава сляпа паника, че я обеди, че нищо

не е пълзяло там изобщо.

Хванат в светлината млад мъж се преви, едната му ръка бе вдигната да

защити очите му от погледа. В краката му – тяло; брадат мъж, над

трийсетте, под четирийсетте, кръвта все още се изливаше от унищоженото

му гърло, втвърдявайки се и съсирвайки на чакъла. Бил е мъртав още преди

да удари земята, само мъртвите падат с такова пълно пренебрежение към

себе си, което им дава вида на захвърлени марионетки.

Всичко това Вики пое на едно зърване. След това клекналият мъж се

изправи, отвореното му палто разстилайки се, и ограждайки го като големи

черни кожени крила. Той пое стъпка към нея, лицето му бе извратено и

очите презрителни, почти затворени. Кръв бе опетнила дланите и пръстите

му като лъскав пурпурен цвят.

Ровейки в чантата си за тежкия сребърен кръст , който получи този

следобед – и не наистина наистина, Бог да й е на помощ, очакваше да

използва – Вики пое дъх за да закрещи за подкрепление. Или може би

просто да извика. Никога не разбра как той взе още една стъпка напред, и

по едно време той бе всичко, което тя виждаше.

Хенри хвана младата жена, когато тя падна и я постави нежно на чакъла.

Той не искаше да прави това, но не можеше да й позволи да изкрещи.

Имаше твърде много неща, които не можеше да обясни на полицията.

Тя ме видя наведен над тялото, помисли си той, докато изключваше

фенерчето й и го пъхаше в чантата й. Неговите твърде чувствителни очи

посрещнаха завръщането на нощта. Чувстваше ги като че ли са били

набити на горещи железа. Добре ме огледа също. Мамка му. Първичното

му чувство му казваше, че трябваше да я убие, преди да е имала

възможността да го разкрие. Той имаше достатъчно сила да го направи да

изглежда не по различно от другите смъртни случаи. Тогава щеше да е в

безпоасност.

Хенри се обърна към тялото – сега месо, нищо повече – и погледна към

чакъления под на гаража, където убиеца се бе хранил. Тази нощ бе

доказала, че смъртните случаи по никакъв случай не са негова

отговорност.

- По дяволите! – каза го този път силно, а когато достигнаха сирени и

затръшвания на врати на коли в края на шосето му напомниха, че се

нуждае незабавно от действие. Падайки на едно коляно вдигна жената в

несъзнание на рамото си и грабна чантата й в свободната си ръка. Теглото

не беше никакъв проблем; както всички от неговия вид, той беше

прекомерно силен, но люлеещите й се движения бяха опасно странни.

- Твърде проклето висока в този век – промърмори той, прескачайки

веригата, която заключваше оградата ограждаща задния двор, и изчезна с

товара си към нощта.

ГЛАВА 6 ПРЕВОДАЧ LERA93

Изпразвайки съдържанието на голямата черна чанта върху масата за кафе,

Хенри падна на колене и започна да разглежда цялата тази бъркотия.

Намери нещо, което приличаше на лична карта; портфейл, още една карта,

нищо интересно. Нищо.

Нищо ли? Невъзможно. Тези дни никой не пътуваше без лична карта, нито

дори тези, които пътуваха само през нощта. Намери две карти, вмъкнати в

последната преграда, поставени в таен джоб, който не беше достижим,

освен ако не пребъркаш всичко.

- Виктория Нелсън, частен детектив. – Изпусна дъха си, който не бе

осъзнал че задържа, и продължи да рови през останалите й документи.”

Частен дедектив, слава богу.” Смяташе, че е попаднал на някакъв

неуниформен полицай, подстрекаващ градския лов на издирвания мъж.

Беше установил през вековете, че полицията, каквито и да са слабостите й,

сама се грижеше за себе си. Частен детектив, макар че бе и частен

гражданин, и като такъв явно още не се водеше изчезнала.

Изправяки се на крака, Хенри се вгледа в жената в безсъзнание, лежаща на

дивана му. Въпреки че не я намираше за много противна, би я убил, за да

се защити. Надяваше се, че този път няма де е нужно. Загърна се с палтото

си и се замисли, какво ще й каже като се събуди...

... ако се събуди.

Биенето на сърцето й изпълваше апартамента, ритъмът му беше почти два

пъти по-бърз от неговия. Подканяше го да се нахрани, но той удържаше

глада.

Погледна към часовника си. 2:13. Щеше да съмне след четири часа. Ако

имаше мозъчно сътресение...

Не искаше да я удря. Да нокаутираш даден човек с един единствен удар

беше доста трудно, независимо какво показваха по филмите и телевизията.

Практиката през вековете го беше научила, къде и как да удари, но никоя

експертиза не можеше да промени факта, че си ударен в задната част на

главата, смазвайки черепа и меките тъкани върху костите.

„ И е доста привлекателен череп – забеляза той когато погледна от по-

близо, - въпреки че ширината на челюстта показва, че притежава голямо

упорство.” Провери отново картата й. Тридесет и една. Косата й беше

тъмно руса/ светло кестенява коса - намръщи се щом не откри бели кичури

в косата й, но все пак бяха започнали да се образуват леки бръчки около

очите. Когато беше „жив”, тридесет и една беше средна възраст. Сега

изглеждаше, че се приема за възрастен.

Не беше гримирана, одобри това и нейната деликатна бледо-златиста кожа

на бузите, я караше да изглежда като кадифе.

И на допир беше като кадифе... Отдръпна ръката си като успокои глада си.

Това беше желание, но не беше необходимо и нямаше да позволи да го

контролира.

Малки мускулчета по лицето й се раздвижиха и тя отвори очи. Както

косата й нямаше точно определен цвят, така и очите й нямаха; нито сини

или пък сиви, не бяха и зелени. Върхът на езика и овлажни устните й и тя

срещна погледа му без страх.

- Кучи син – каза ясно и се изправи.

Вики тръгна напред като възнамеряваше да получи информация, но усети

кръв да капе от ушите й. Бореше се срещу това. Болката и, о, Господи,

нараняванията, не обещаваха нищо добро. Трябваше да разбере къде е, как

се е озовала тук...

Появи се мъжко лице на няколко инча над нейното, лице, което разпозна.

- Кучи син – каза тя. Думите, помръдването на челюстта й, изпратиха нови

потръпвания от болка в главата й. Направи всичко възможно, за да ги

игнорира. Последния път когато видя това лице и тяло, без съмнение

закачено за него, то се надигаше от касапницата и я нападна. Въпреки че

не си спомяше добре, как я беше ударил и донесъл тук, където и да беше.

Опита се да огледа около него, да има напредстава за случващото се около

нея, но стаята, ако беше стая, беше твърде тъмна. Можеше ли да използва

нещо?

„Аз съм напълно облечена, лежа на диван в компанията на някакъв

полудял убиец и въпреки че останалата част от тялото ми функционира,

главата ми се пръска от болка.”Явно имаше едно единствено нещо, което

можеше да направи. Бързо се отласна от дивана.

За съжаление гравитацията се оказа по-силна от идеята.

Когато се удари в пода, започна да й се вие свят като виждаше зелени и

златни светлинки от към вътрешната страна на очите си, и тогава тя отново

потъна в тъмнината.

Втория път, когато Вики си възвърна съзнанието, стана по-бързо от първия

и сега разграничаваше повече нещата. Този път запази очите си затворени.

- Това беше наистина много глупава постъпка – чу гласа на мъжа някъде

над дясното й рамо. Тя не успори казаното от него. – Сигурно няма да

повярваш – продължи той – но не искам да те убия.

За нейно учудване тя му повярва. Може би беше заради тона, или заради

тембъра или заради леда, който държеше срещу челюстта й. Може би

мозъкът й се беше размекнал, това беше най-вероятното.

- Не съм искал да те наранявам. Съжалявам за – усети как нежно постави

леда върху подутото - това, но нямах време да обясня.

Вики леко отвори едното око и после другото.

– Да обясниш какво? – Овала на лицето му се появи в леко задимена

светлина. Искаше й се да го огледа по-добре.

- Не аз убих този мъж. Пристигнах при тялото точно преди теб.

- Така ли? – Сега осъзна какво беше грешното. – Къде са очилата ми?

- Твоите... о да. – Лицето му изчезна за миг, след което отново се появи.

Тя изчака със затворени очи, когато той постави очилата й върху лицето й,

точно къде трябваше да бъдат и ги постави нежно върху носа й. Когато

отвори отново очите си, нещата не се бяха променили много.

- Можеш ли да пуснеш лампата?

Вики усещаше смайването му, когато той стана. Явно тя не реагираше

както той очакваше; ако искаше терор, трябваше да изчака до по-късно, в

момента главата я болеше твърде много за да прави тупурдия. И освен

това, ако се окажеше, че той е убиецът, тя нямаше да може да направи

абсолютно нищо.

Светлината, въпреки че не беше достатъчно силна, за да премахне сенките

от далечните ъгли, все пак помогна. От мястото, където лежеше, можеше

да види скъпа стрео уредба и края на етажерка със стъклени вратички.

Бавно като внимаваше за главата си, сякаш беше като яйце в лъжица, тя

седна.

- Сигурна ли си, че това е мъдро решение?

Не беше. Но нямаше да го признае.

- Добре съм – отвърна тя, като прочисти гърлото си. Свали леко очилата

си.

Не й приличаше на някакъв полудял убиец. „ Добре Вики, ти си умна,

опиши със двадесет и пет думи или по-малко полудял убиец.” Не можеше

да каже какъв цвят бяха очите му, въпреки че нейното вътрешно аз каза

светло кафяви, но неговите вежди и мигли бяха по-тъмно червено от

ягодово-русата му коса - цвят получаващ се на слънце. Лицето му беше

широко, но не пълно – лице, което изразяваше честност, а устата му

съдържаше възможно най-малката следа от лъка на Купидон. „Определено

е привлекателен.” Обмисли височината му спрямо уредбата и добави. „ Но

нисък.”

- Значи – каза тя, облягайки се внимателно на дивана, запазвайки тона си

сякаш преговаряше. „ Говори с тях – казваше книгата с правила, откъдето

беше научила всичко – спечели доверието им.” - Защо трябва да ти вярвам,

че нямаш нищо общо с прерязването гърлото на онзи мъж?

Хенри пристъпи напред и й подаде леда.

- Ти беше точно зад мен – отвърна й тихо. – Би трябвало да си видяла...

Какво? Беше видяла тялото, а той се беше надвесил над него, светлините

идващи от колата, изкъртената врата на гаража и тъмнината зад нея. „

Тъмнината се завъртя срещу мрака и после изчезна.” Не. Тя поклати глава,

физическата болка от което й причини второ замисляне. „ Тъмнината се

завъртя срещу мрака и после изчезна.” Не можеше да задържи въздуха си и

започна да се бори срещу силните ръце, които я стискаха.

- Не...

- Да.

Постепенно, под неговия втренчен поглед и докосване, тя се успокои.

- Какво... – Устните й изсъхнаха и опита отново – Какво беше това?

- Демон.

- Демоните не... – „Тъмнината се завъртя срещу мрака и после изчезна.” –

Ооо…

Изправяйки се, Хенри почти се усмихна. Той на практика виждаше как тя

осмисля фактите, приема доказателствата и пригодява мирогледа си за да

пасне. Не изглеждаше щастлива относно това, но се справи. Беше

впечетлен.

Вики си пое въздух. „Окей, значи демон.” Това определено беше отговорът

на всички въпроси и я караше да се чувства гадно.

- Защо беше там? – Беше щастлива да отбележи, че гласът й бе почти

нормален.

Какво трябваше да й каже? Въпреки че не беше много възприемчива, не че

я винеше, не беше много и вражески настроена. Истината, тогава, или поне

толкова от нея, колкото бе безопасно.

- Преследвах един демон. Но просто акъсням малко. Не му позволявах да

се храни, но не успях да го спра убийството. – Леко се намръщи – А защо

бяхте вие там, госпожице Нелсън?

„Значи е намерил картата ми.” За първи път Вики осъзна, че нещата от

чантата й бяха изсипани върху опушеното стъкло на масичката за кафе.

Чесънът, семената синап, Библията, кръста – всички разпръснати във ясна

разбираема гледка. Леко изсумтя.

- Преследвах един вампир.

За нейна изненада, след един недоверчив поглед надолу към съдържанието

на чантата й, сякаш и той за ги виждаше за пръв път там, този, който я

плени, ловецът на демони, метна назад главата си и изрева във смях.

* * *

Хенри, херцог на Ричмънд, усещаше нейния несигурен поглед върху себе

си. Когато и да погледнеше към нея, тя винаги се вглеждаше в него, но

всеки път щом се опиташе да прихване погледа й, тя снишаваше миглите

си и поглеждаше примирено към чинията пред нея, дългите й извити мигли

– мигли тъй черни, че бе сигурен, че са боядисани – спускащи се към

живите й бузи. Дори си помисли, че се е усмихнала веднъж, но явно е било

просто номер на светлината.

Докато Сър Томас, седящ от лявата му страна, разказваше за някаква овца,

той завъртя между пръстите си едно грозденце и се опита да се сети, коя

може да бъде тази лейди. Сигурно беше част на местната аристокрация,

поканена в Шерифхътън за деня, но той със сигурност щеше да си спомни,

ако я беше видял с домакинството по време на пътуването на север от

Лондон. Малката част от роклята, която можеше да види, беше черна.

Беше ли вдовица или просто носеше рокля в такъв цвят, просто защото

знаеше колко много й отива и имаше ли въобще съпруг, който също беше

тук?

За първи път от седмици се радваше, че Съри беше решил да не дойде с

него.” Жените никога не ме забелязват, когато той е с мен.”

„Ето тя се усмихна. Убеден съм в това.” Избърса смачканото грозде от

ръцете си в панталона си, и посегна за чашата си с вино, изпразвайки

деликатното стъкло на чашата на една неистова глъдка. Не можеше да

издържа повече.

- Сър Томас.

- ... разбира се, най-добрия овен за целта... Да милорд?

Хенри се приближи до рицаря; не искаше останалите от масата да чуят,

намираше го достатъчно смешно. Едва приемаше срама, който глупакат на

баща му, Уил Сомърс, му бе лепнал като беше написал нещо за него.

„Въпреки че има неговото лице, не може да поддържа кралскато му

величие.”

- Сър Томас, коя е тази жена, седяща до сър Гилс и неговата дама?

- Жена ли милорд?

- Да, жена. – Трябваше му доста голямо усилие, но младия херцог запази

нивото на гласа си и се успокои. Сър Томас беше ценен, беше верен

управител на Шерифхътън през дългите години когато той беше във

Франция и дори за възрастта си му дължеше уважение. – Тази в черно.

Точно до съл Гилс и дамата му.

- Ааа, тази до сър Гилс... - сър Томас се наведе напред. Дамата, за която

ставаше въпрос се беше вгледала въздържано в чинията си. – Тя е от

семейство Бесуик.

- Бесуик? – Нима това красиво същество беше омъжено за Бесуик? Но

баронът беше на възрастта на сър Томас. Хенри не можеше да повярва. –

Но той е толкова стар!

- Той е мъртав, милород.- Сър Томас се подсмихна. – Но срещна

създадтеля си много щастлив, поне така предполагам. Тя е сладка и

изглежда, че приема смъртта на стария доста тежко. Видях достатъчно от

нея, докато той беше жив и сега по-малко.

- Колко време са били женени?

- Месец... не, два.

- И тя живее в замъка Бесуик?

Сър Томас се намръщи.

- Ако можеш да наречеш това разпадащо се нещо замък, тогава да, милорд.

- Ако можеш да наречеш тази купчина замък – Хенри помаха с ръка към

огромната зала, относително непроменена от дванайсети век – можеш да

наречеш всяко нещо замък.

- Това е кралска резиденция – запротестира сър Томас намусено.

„Тя наистина се усмихна. Видях го ясно. Усмихна се. На мен.”

- И където тя живее, ще бъде Рая на земята – измърмори Хенри замечтано,

забравяйки за момент къде беше, губейки се в тази усмивка.

Сър Томас избухна в смях отворил широко уста, задави се с глъдката си

бира, и трябваше да бъде силно потупан по гърба, привличайки внимание,

което Хенри се надяваше да избегне.

- Трябва да внимавате, когато се вълнувате, добри ми рицарю - отбеляза

архиепископа на Йорк като останалите побързаха да се върнат към техните

разговори.

- Не аз Ваша светлост, – отвърна сър Томас – а нашия скъп херцог.

Когато почувства лицето си да почервенява, Хенри прокле Тюдорите

затова, че кожата му винаги го издаваше, когато се изчерви, въпреки че

беше доста млад - едва на шестнадесет лета.

По-късно, когато музикантите започнаха да свирят в старата галерия,

Хенри мина покрай гостите, опитвайки се - успешно, помисли си той - да

скрие своята цел. Сега те го наблюдаваха и един или двама щяха да кажат

всичко на баща му.

Когато най-сетне той премина през залата към нея, тя събра нейните черни

и сиви поли в една ръка и се насочи към отворените врати, към двора на

замъка. Хенри я последва. Тя го чакаше, сякаш сама се досещаше, на

второто стъпало, достатъчно далеч от врата в тъмнината, но достатъчно

близко, за да я намери.

- Горещо е, ъм, горещо е в залата, нали?

Тя се обърна срещу него, лицето и гърдите й блещукаха в бяло.

- Август е.

- Така е наистина. – Всъщност те не бяха единствена двойка, търсеща

отмора от тази гореща, задимена зала, но останалите се отдръпнаха

дискретно, когато видяха херцога да пристига. – Не се страхуваш от

нощния хлад?

- Не. Обичам нощта.

Гласът й му напомняше на морето и смяташе, че също тъй лесно може да

го завлачи надалеч. Вътре под осветлинието от факли, той си бе помисил,

че не е много по-възрастна от него, но отвън, под звездите, тя изглеждаше

неостаряваща. Облиза устните си, които изведнъж станаха сухи и се

замисли какво повече може да каже.

- Не присъстваше на лова днес.

- Не.

- Искаш да кажеш, че не ловуваш?

Въпреки тъмнината, тя прихвана неговия поглед.

- О, ловувам.

Хенри преглътна твърде тежко. Ако трите години във Френския двор не го

бяха научили на нищо друго, то поне се беше научил да разпознава покана

от красива жена. Надявайки се, че ръката му не е влажна, той й подаде

ръка.

- Имаш ли си име? – попита той, щом тя му подаде студените си пръсти.

- Кристина.

- Вампир? – Хенри се вгледа в Кристина с изненада. – Просто се

пошегувах.

- Така ли? – Тя извърна поглед от прозореца, като беше скръстила ръце

пред гърдите си. – Така ме нарича Норфолк.

- Норфолк е един ревнив глупак. – Хенри подозираше, че баща му беше

изпратил херцогът на Норфолк да го наглежда, защото беше останал в

Шерифхътън, резиденция, която не харесваше, и през септември. Също

така подозираше, че единствената причина, поради която не му беше

заръчано да се прибере обратно в Двора, е че баща му бе тайно одобрил

флиртуването с по-стара и много красива вдовица. Не беше толкова

глупав, за да си мисли, че баща му не знае.

- Така ли смяташ? Може би е така. - Абаносовите й вежди се намръщиха. –

Чудил ли си се, Хенри, защо ме виждаш само през нощта?

- Докато имам възможността да те виждам...

- Никога ли не си се чудил защо не си ме виждал да ям или пия?

- Ти ходиш по банкети – изпротестира Хенри леко объркан. Той просто се

беше пошегувал.

- Но никога не си ме виждал да ям или пия – настоя Кристина. – И точно

тази вечер си обясни сам за себе си моята сила.

- Защо ми казваш това? – Неговият живот се беше завъртял около часовете

прекарани заедно в неговото балдахинено легло. Тя беше перфектна. Не

можеше да я види по друг начин.

- Норфолк ме нарече вампир. - Очите й се спряха върху неговите и ги

задържаха въпреки, че си опита да отклони поглед. - Другата стъпка е да го

докажеш. Той ще ти каже, че ако не съм това, което той казва, тогава със

сигурност ще дойда при теб през деня – спря се, след което повиши глас. –

И ти, чудейки се, ще заповядаш това да стане. И аз или ще избягам и

никога няма да ме видиш, или ще умра.

- Никога не бих ти заповядал...

- Би го направил ако смяташ, че не съм вампир. Ето защо ти го казвам.

Хенри отвори уста и я затвори шокиран и когато най-сетне проговори

гласът му беше доста по-различен от нормалния.

– Но аз съм виждал да получаваш причастие.

- Аз съм добра католичка, както и ти, Хенри. Може би по-добра, тъй като

ти имаш повече да губиш, докато кралската работа намалява литургиите,

на които ходиш. – Тя се усмихна леко тъжно. – Не съм дете на дявола.

Родена съм от двама смъртни родители.

Никога не беше я виждал през деня. Не я беше виждал да яде или пие.

Притежаваше сила далеч по-голяма от пола и размерите й. Но беше

получила причастия и беше изпълнила нощите му с наслада

- Родена. – гласът беше почти станал нормален – кога?

- 1327, годината когато Едуард III се качи на трона. Дядото на дядо ти още

не е бил роден.

Не беше трудно да мислиш за нея като неостаряваща красота, завинаги

непроменена през вековете. От тук нататък не беше трудно да повярваш на

останалото.

Вампир.

Тя видя съгласието, което се изписа на лицето му и разтвори широко ръце.

Свободната роба, която носеше падна на пода и тя му позволи да погледне

настрани, въпреки че знаеше, че не иска.

- Ще ме изгониш ли? – попита меко, изливайки красотата си върху него –

Ще ме предадеш ли на кладата? Или ще имаш силата да мe обичаш и да

бъдеш обичан в замяна?

Светлината, идваща от камината, хвърли сянката й върху гоблените на

стената. Ангел или демон, Хенри всъщност не се интересуваше от това.

Беше негова и ако това прокълнеше и отнесеше душата му в ада, тогава

нека бъде така.

Той отвори ръцете си в отговор.

Когато се сгуши в него, той докосна абаносовата й коса с устни и

прошепна.

- Защо никога не си се хранила от мен?

- Напротив. Хранила съм се.

Той се намръщи.

- Никога не съм имал белег на шията...

- Шията е твърде публично място – можеше да почувства усмивката й

срещу гърдите си. – И не съм целувала само шията ти.

Дори след като почервеня, тя се спусна надолу, за да докаже гледната си

точка и по някакъв начин, знаейки, че се е хранила от него, докато му е

доставяла удоволствие от такава висота, той си помисли, че няма да понесе

екстаза. Адът ще си заслужава.

- Това беше твоя идея, нали? – Херцогът на Норфолк наведе главата си.

Очите му бяха хлътнали в сенки, а дълбоките черти около уста му не бяха

там преди месец.

– Да, – призна той тежко – но е за твое собствено добро, Хенри.

- За мое добро? – Хенри се разсмя леко. – Мисля, че е повече за твое добро.

Така ще се приближиш до трона. – Видя, че по-стария мъж потръпна и се

зарадва. Не вярваше, че Норфолк наистина го използва за да се добере до

трона; херцогът беше доказал прятелството си много пъти, но Хенри точно

се беше върнал от ожесточен разговор с баща си и искаше да изпусне

парата.

Ще се ожениш за Мари, дъщерята на Норфолк, преди края на този месец.

Ще прекараш Коледа в Двореца и после ще се върнеш към земите си в

Ричмънд, и няма да се връщаш в Шерифхътън отново.

Норфолк въздъхна и сложи изтощената ръка си на рамото на Хенри.

Неговия собствен разговор с бащата на младия херцог също не беше

приятен.

- Това, което не знае, го подозира; предложих това като единствения изход

за теб.

Хенри разтърси свободната си ръка. Никога да не отиде отново в

Шерифхътън. Никога да не я види отново. Никога да не чуе гласа й или да

почувства докосването й. Никога да не я докосне в замяна. Стисна зъби, за

да не извика.

- Ти не разбираш – изръмжа в отговор и се спусна надолу по коридора,

преди сълзите, които започваха да се стичат, да го засрамят.

- Кристина! – Изтича към нея, падайки на колене и положи главата си в

скута й. За момент света за него бяха положените й ръце върху главата му

и звука на гласа й. Когато най-накрая имаше сили да се отдръпне, беше

само за да види лицето й.

- Какво правиш тук? Татко и Норфолк подозират и ако те намерят тук...

Погали със студени пръсти главата му.

- Няма да ме намерят. Имам безопасно убежище за през деня и няма да се

виждаме толкова често през нощта, иначе ще разберат за нас. – Спря се и

приближи глава му към гърдите си. – Заминавам, но не можех да си

тръгна, без да ти кажа довиждане.

- Заминаваш? – повтори Хенри глуповато.

Тя забеляза това и косата й се спусна надолу.

- Стана много опасно за мен в Англия.

- Но къде...

- Франция, мисля. За сега.

Хенри хвана двете й ръце в своите.

- Вземи ме със себе си. Не мога да живея без теб.

Появи се крива усмивка на лицето й.

- Не можеш точно да живееш с мен – напомни му тя.

- Да живея, да умра, да не живея, или да стана безсмъртен.- Изправи се на

крака и разтвори ръце. - Не ме интересува стига да съм с теб.

- Ти си много млад.

Тези думи не го убедиха и можеше да види колебанието върху лицето. Тя

го искаше! Ооо, благословени Исусе и всички светии, тя го искаше.

- На колко беше, когато умря? – настоя той.

Тя прехапа устни.

- Седемнадесет.

- Ще съм на седемнадесет след два месеца. – Той отново падна на колене. –

Не можеш ли да изчакаш?

- Два месеца...

- Само два. – Не можеше да сдържа триумфа в гласа си. – После ще ме

имаш до края на света.

Засмя се и го докосна по гърдите.

- Твърде голямо самочувствие имате, милорд.

- Така е – съгласи се той, с леко променен глас.

- Ако съпругата ти влезе...

- Мари? Тя има собствени стаи и е щастлива да стои в тях. – Още на

колене, той я бутна върху леглото.

Два месеца по-късно започна да се храни нощем, пиейки колкото можеше

да понесе на вечер.

Норфолк постави пазачи пред вратата му. Хенри ги отпрати за първи път

през живота си.

Два месеца след това, докато почтени доктори скубеха косите си и се

чудеха върху неговата слабост, докато Норфолк претърсваше навсякъде из

квартала, но напразно, тя го дръпна към гърдата си отново и той засмука от

кръвта на вечния живот.

* * *

- Нека го изясним; ти си копелето на Хенри VIII?

- Точно така. – Хенри Фитцрой, преди херцог на Ричмънд и Самърсет,

граф на Нотингам, и рицар на Жартиерата, наклони челото си към

хладното стъкло на прозореца и погледна надолу към светлините на

Торонто. Беше минало много време от както беше разказал историята;

беше забравил как го изтощаваше.

Вики погледна надолу към книгата за Тюдорите, отворена върху скута й и

се зачете в един параграф.

- Пише, че си умрял на седемнадесет.

Излизайки от летаргията, Хенри се обърна към нея.

- Да и изглеждам чудесно.

- Не изглеждаш на седемнадесет – отбеляза. – Някъде около двадест бих

казала, не по-млад.

Той се сви.

- Остаряваме, но много бавно.

Не го пише тук, но нямаше ли някаква мистерия около погребението ти? –

Единия ъгъл на устата й се изви нагоре в изненадано изражение, най-

доброто, което можеше да направи като се има впредвид състоянието на

челюстта й. – Имам отличен по история.

- Не е ли необичайна степен за човек с твоята професия?

Имаше предвид частен детектив, осъзна тя, но беше също толкова

необичайно, колкото и за ченге. Де да получаваше монета за всеки път

когато някой, обикновено висш офицер, сбръчкан като някой кестен

казваше: тези, които не се поучат от историята, ще повторят същите

грешки, щеше да бъде богата.

- Не ме е забавила - отвърна му леко рязко.

- Погребението?

- А да, със сигурност не беше това, което очаквах. – Събра ръцете си, за да

спрат да треперят и въпреки, че се бореше, спомените отново го превзеха...

* * *

Вървеше объркан и дезориентиран. Бавно, възстанови сърцебиенето си и

се върна в съзнание. Никога не беше попадал в такава тъмнина и, въпреки

че Кристина го увери че няма нищо страшно, той започна да се

паникьосва. Това негово безпокойство започна да се повишава, когато се

опита да повдигне капака на гробницата, но не успя. Не камък, а здраво

дърво го обгръщаше толкова добре, че повдигането и спадането на гърдите

му се блъскаха в капака. Всичко наоколо миришеше на земя.

Не беше благородна гробница, а общ гроб.

Крещя, докато гърлото му не го заболя, въртеше се и и мяташе в малкото

пространство, въпреки че дървото изскърца един или два пъти, беше

невъзможно тежестта на земята да се премести.

Спря се, осъзнавайки, че щом унищожи кофчега, ще бъде обвит от пръстта,

а това би било по-лошо. Това стана, когато се появи глада. Нямаше си

напредства, колко дълго ще лежи, парализиран от страха, обезомял в

своята борба, здравият му разум тъкмо го беше предал, когато чу

потропване от лопата над него в пръстта.

* * *

- Знаеш, – каза той, погалвайки лицето си с ръка, терор все още ехтеше

бледо иззад думите му – че има много добра причина повечето вампири да

са били аристократи; от криптата е много по-лесно да излезеш. Бяха ме

погребали добре и доста на дълбоко и отне на Кристина три дни, за да ме

намери и да ме освободи. – Понякога, дори след векове, когато се

събудеше вечер, той се връщаше пак там. Сам. В тъмнината. Изправяйки

се пред вечността.

- Значи баща ти – тя се спря, защото имаше леки затруднения със

следващото, – Хенри VIII наистина е подозирал?

Хенри се засмя, но в този смях се съдържаше много малко хумор.

- Ооо, много повече от подозрение. По-късно разбрах, че е наредил някой

да ме прободе в сърцето, да напълни устата ми с чесън и да зашие устните

ми, да отсече главата ми и да я погребе отделно. Благодаря на Господ, че

Норфолк си остана истински приятел до края.

- Отново си го видял?

- Няколко пъти. Разбра ме по-добре, отколкото си мислех.

- Какво стана с Кристина?

- Съпроводи ме през цялото това безумие след промяната. Защитаваше ме

през годината когато спях, за да може тялото ми да приеме промяната.

Научи ме как да се храня без да убивам. И тогава си тръгна.

- Тръгна си? – веждите на Вики се вдигнаха високо. – След всичко това, тя

си е тръгнала?

Хенри се обърна и се загледа в светлините от улицата. Може би беше там

някъде, това никога нямаше да разбере. Не, трябваше да признае леко

тъжно, че му пукаше.

- Когато връзката между родител/дете приключи предпочитаме да

ловуваме сами. По-близките връзки се оформят, когато се храним, а не

можем да се храним едни от други. – Докосна с ръка стъклото. –

Емоционалната връзка, любов ако искаш я наречи, която предлагаме на

някой смъртен, не оцелява след промяната.

- Но ти все още можеш...

- Да, но не е същото. – Той се оттърси от меланхолията и я погледна

отново. – Това също е твърде тясно свързано с храненето.

- Оо. Тогава историите за вампирското...ъм..

- Мъжество? – Тук Хенри се усмихна. – Вярно е. Но се постига с практика.

Вики усети сърцето си в гърлото и трябваше да отклони погледа си.

Четиристотин и петдесет години практика... Неволно стисна зъби и

почувства болка в челюстта си, а това беше добро отвличане на

вниманието.”Не и тази вечер, имам главоболие.” Затвори книгата, която

беше в скута й, внимателно я постави настрани и се вгледа в часовника.

4:43. „Чувала съм много добри изповеди, но тази...” Имаше и вариант,

разбира се, да не повярва на всичко това. Да се махне от апартамента и от

този откачен случай, да извика хората с бели престилки да заключат

господин Фитцрой, копелето на Хенри VIII и т.н, и т.н. Но тя му вярваше и

се опитваше да се убеди мислено, че това е лъжа.

- Защо ми каза всичко това? – попита най-накрая.

Хенри леко се сви.

- По начина, по който го виждах имах два варианта. Можех да ти се доверя

или да те убия. Ако първо ти повярвам – разтвори ръце – и открия, че е

било лоша идея, мога пак да те убия, преди да ми навредиш по някакъв

начин.

- Почакай малко! Не съм толкова лесна за убиване. – Той стоеше до

прозореца; десет, може би дванадест стъпки по-далеч. Едно сърцебиене по-

късно, той стоеше зад нея на дивана, с двете си ръце около врата й. Не би

могла да го спре. Дори не го беше видяла.

- Ооо – каза тя.

Махна ръцете си от нея и продължи, сякаш не беше прекъснат.

- Но ако те убия първо, просто ще свърши ей, така. А мисля, че можем да

си помогнем един на друг.

- Как? - От толкова близо изглеждаше неустоим и й се прииска да се

помръдне. Или да се приближи. „Четиристотин и петдесет години създават

силна личност.”, отбеляза тя, фокусирайки поглед върху бялата кадифена

тапицерия.

- Демонът ловува през нощта. Както и аз. Но този, който призовава демона

е смъртен и живее живота си през деня.

- Предлагаш ми да станем екип?

- Докато хванем демона, да.

Погали тапицерията и после погледна отново към него.”Светло кафяви

очи. Бях права.”

- Защо ти пука?

- За демона ли? – Хенри замръзна и погледна отново към прозореца – Няма

определена причина, но вестниците обвиняват вампирите и подлагат

всички на голяма опасност. – Долу пробляснаха светлините на кола, която

спря на улица Джарвис. – До скоро и аз мислех, че е някой от моя вид;

дете, изоставено, необучено.

- Оставено нарочно да се оправя само?

- Може би. Може би родителя няма и напредства, че е оставил дете.

- Мислех, че каза, че трябва да има емоционална връзка.

- Не, казах, че тя не оцелява след промяната, не казах че трябва да

съществува. Моя вид може да създава деца безразборно и без да иска,

както твоя вид. Технически, всичко, от което се нуждае вампира е да се

нахрани повече и смъртния също да се нахрани.

- Да се нахрани в отговор? Как по дяволите това ще стане?

Той погледна към нея.

- Аз взимам, – каза сухо той – ти не хапеш.

Вики усети бузите си да горят и помени темата.

- Ти търсеше детето?

- Тази вечер ли? – Той поклати глава. – Не, тази вечер знаех, че търся

демон. – Седна на дивана и застана срещу нея, с ръце върху дървото. –

Когато убийствата спрат, историите ще спрат, а вампирите отново ще се

превърнат в мит. Предпочитаме го така. Всъщност доста се трудим за да

поддържаме мита. Ако вестниците убедят читателите, че сме истински,

могат да ни намерят – навиците ни са твърде добре са известни. –

Прихвана погледа й, задържа го и оголи зъби. – Аз например не

възнамерявам да бъда забит с кол в сърцето заради нещо, което не съм

направил.

Когато я осободи – и тя отказваше да се вдетенява, не можеше да погледне

настрани, освен ако той не й позволеше. Вики прибра нещата си от масата

в чантата си и замръзна. Въпреки че се изправи пред него, тя се фокусира

около дясното му рамо.

- Трябва да си помисля. – Държеше глада си колкото се може по-

неутрален. – Това, което ми каза... е, трябва да го обмисля. – Доста

глупаво, но беше най-доброто, което можеше да направи.

Хенри кимна.

- Разбирам.

- Мога ли да вървя тогава?

- Да, можеш.

Тя кимна в отговор, бръкна в джоба си за ръкавиците и тръгна към вратата.

- Виктория.

Тя не вярваше, че имената имат такава сила, или че тяхното произнасяне

също би й повлияло така, но не можа да се спре да не се обърне и погледне

в него.

- Благодаря, че не предложи да разкажа всичко това на полицията.

Тя изсумтя.

- На полицията? Да не би да изглеждам глупава?

Той се усмихна.

- Не, не изглеждаш.

„Имал много време, докато усъвършенства тази усмивка”, напомни на себе

си тя, опитвайки се да успокои сърцето си. Докосна вратата зад себе си,

отвори я и избяга. Въпреки близостта, се спря да си поеме дъх.”Вампири.

Демони. Не те учат на такива глупости в полицейската академия...”

СЕДМА ГЛАВА ПРЕВОД - VESI4KA

Тъй като улиците във вътрешността на града съвсем не бяха тъмни, а и

успя да излезе на Уудбейн с далеч по-малко налична светлина, Вики реши

да рискува да се прибере пеша. Тя изправи яката си срещу вятъра, зарови

ръцете си с ръкавици на тях дълбоко в джобовете си по-скоро по навик,

отколкото за да си осигури допълнителна топлина, и закрачи на запад по

улица Блур. Не беше чак толкова далеч, а тя имаше нужда да помисли.

Хладният вятър беше приятен срещу челюстта и и сякаш намаляваше

пулсирането в главата и. Въпреки че трябваше да внимава колко дълбоко

се забиват токовете и в земята, ходенето все пак си оставаше по-добро

пред друсането на задната седалка на някое такси.

А тя имаше нужда да помисли.

Вампири и демони, или поне вампир и демон. След осем години в

полицията беше виждала доста странни неща и и се беше наложило да

повярва в неща, които повечето нормалнио полицаи и социални работници

хора предпочитаха да игнорират. Съпоставено с някои от жестокостите,

които силните прилагаха над слабите, вампирите и демоните не бяха чак

толкова трудни за преглъщане. А вампирите изглежда бяха от добрите.

Тя го видя отново как се усмихва и строго си наложи да спре да реагира на

спомена. На улица Йънг зави на юг, изчаквайки да светне зелено по-скоро

по навик, отколкото от необходимост. Въпреки че не беше особено

осветена, пресечката не беше тъмна, а движението все още беше нарядко.

Не беше единственият човек наблизо, улица Йънг никога не се изпразваше

напълно, но останалите, чиято работа или начин на живот ги държеше

навън в часовете между полунощ и разсъмване, се дърпаха незабележимо

от пътя й.

- Това е защото вървиш като полицай – беше и обяснил Тони веднъж –

След известно време всички развивате едни и същи навици. Със или без

униформа, вече няма значение.

Вики не намери причина да не му повярва, беше виждала ефекта сама.

Също както не виждаше причина да не вярва на Хенри Фидцрой – тя също

беше видяла демона.

Мрак се завихри в мрака и после изчезна. Беше видяла само намек за

форма да потъва в земята и беше благодарна за това. Смътните очертания,

които си спомняше, всяваха достатъчно страх у нея и умът й

продължаваше да страни от спомена. Въпреки всичко си спомняше

миризмата на гниене перфектно.

Но не беше видяното или миризмата, което я убеди, че Хенри говори

истината. И двете биха могли да бъдат фалшифицирани, въпреки че си

нямаше представа как и защо. Собствената й реакция я убеждаваше.

Собственият й ужас. Отказът на ума й да извика обратно ясен спомен от

това, което бе видяла. Чувството за злост, насищане и студ, идващи от

тъмнината.

Вики се загърна по-плътно с якето си. Студът, който беше сковал тялото й,

нямаше нищо общо с температурата през нощта.

Демон. Поне вече знаеха какво търсят. Знаеха? Не, тя знаеше. Усмивка

изкриви устните й при мисълта как обяснява всичко това на Майк Селучи.

Той не беше там, щеше да помисли, че е откачила.

„За Бога, ако не бях там, сама щях да мисля, че съм полудяла!”

Освен това не можеше да каже на Селучи, без да издаде Хенри.

Хенри… Вампир. Ако не беше такъв, какъвто твърдеше, защо му беше

нужно да минава през всичките проблеми около създаване на толкова

сложна история?!

„Няма значение” упрекна се тя. Глупав въпрос. Тя познаваше патологични

лъжци, беше арестувала няколко, беше работила с един и „защо” никога не

беше въпрос, с който се затормозяваха.

Историята на Хенри беше толкова сложна, че трябваше да е истина. Нали

така?

На ъгъла на улица Колидж тя се спря. Само на пресечка на запад можеше

да види светлините на главното управление на полицията. Би могла да

отиде, да си вземе кафе, да поговори с някой, който би разбрал. За вампири

и демони, да бе! Изведнъж сградата й се стори ужасно далеч. Можеше да

мине покрай нея, да продължи на запад по улица Хъртън и към къщи, но

не беше уморена и не искаше да се затваря между четирите стени, докато

не успее да махне всичката тъмнина от сенките. Тя проследи една кола да

се влачи наблизо, топлината и светлината на празната сигурност на

шофьора, и продължи на юг към Дъндас.

Достигайки до стъклената бетонна и доста впечатляваща сграда на Ийтън

Център, тя чу камбаните на катедралата Свети Майкъл да известяват часа.

През деня обкръжаващият градски шум заглушаваше вика им, но в тихото

спокойно време преди зазоряване те отекваха през сърцето на долната част

на града. По-малки камбани се присъединяваха, но камбаните на Свети

Майкъл надделяваха над тях.

Не особено сигурна защо точно го прави, Вики последва звука. Веднъж

беше гонила дилър по стъпалата на катедралата преди години, когато все

още носеше униформа. Той се беше опитал да отвори вратите, за да измоли

убежище. Но те бяха заключени. Изглежда дори и Бог не се доверяваше на

нощта в центъра на големият град. Дилърът се беше борил през целият път

до колата и изобщо не сметна за забавно това, че Вики и партньорът й

настояваха да се обръщат към него с името Квазимодо.

Тя очакваше тежките дървени врати да са заключени и сега, но за нейна

изненада те се отвориха тихо. Също толкова тихо тя се вмъкна вътре и ги

затвори зад себе си.

„Тишина, моля!” гласеше един знак на стойка наблизо „Тече седмицата на

Светото бдение.”

Солидните й гумени обувки поскърцваха тихо по пода, докато Вики се

придвижваше към светилището. Само около половината светлини бяха

включени, създавайки в църквата нереален, почти древен здрач. Вики

можеше да вижда, но защото и само защото не се опитваше да фокусира

върху нищо извън характерното. Свещеник беше коленичил пред олтара и

първите няколко редици от църковни пейки бяха запълнени с отдалечени

една от друга ниски и набити жени, облечени в черно, които изглеждаха

като замесени от едно и също тесто. Лекото мърморене, което Вики взе за

молитва, и още по-тихото прищракване на броеници не смущаваше

тежкото затишие, надвиснало над сградата. Чакаха, или поне такова

впечатление оставяха. Какво, Вики нямаше идея. Трептенето на пламък

хвана окото й и тя се плъзна на една странична пейка, докато не успя да

погледне в нишата, разположена в южната стена. Три или четири снопа

свещи в червени стъклени съдове се издигаха до стенописа, който беше

осветяван от светлината на един единствен прожектор. Мадоната, облечена

в синьо и бяло, държеше ръцете си разперени, като че да прегърне целия

свят. Усмивката й предлагаше спокойствие, а художникът беше уловил

определена тъга около очите й.

Като много други от поколението й, Вики беше възпитавана с неособено

голяма представа за християнството. Можеше да различава символите на

църквата и знаеше историческия разказ, но това беше всичко. Не за пръв

път се чудеше дали не е изпуснала нещо важно. Махайки ръкавиците си, тя

седна на една пейка.

„Дори не знам дали вярвам в Бог” – призна си тя извинително пред

стенописа – „Но не вярвах и във вампири преди тази нощ.”

В катедралата беше топло и дрямката от следобяда й се струваше много

далеч. Бавно се плъзна незабелязано върху полираната дървена пейка и

бавно лицето на Мадоната започна да се размазва…

В далечината нещо се счупи с онзи трясък, който подсказва на опитното

ухо, че е хвърлено със сила на пода. Вики се раздвижи на пейката, отвори

очи, но не можа да събере достатъчно сили, за да помръдне повече. Тя

стоеше прегърбена на пейката, впримчена в странна умора, докато звуците

на разруха се приближаваха все повече. Можеше да чуе крясъци на мъже,

по-скоро доволни, отколкото ядосани, но не можеше да разбере думите. В

нишата светлината изглежда беше изгоряла. Обгърната от сянката и

осветена само от трептящи свещи, Мадоната продължаваше да се усмихва,

тъжно разперила ръце към света. Вики се намръщи. Свещите бяха ниски,

дебели и бели, восъка се стичаше неравномерно, за да се втвърди в

металните съдове и на каменният под.

Но свещите преди бяха в буркани… и подът, подът беше покрит с килим…

Трясък, по-висок и по-силен от останалите я накара да се стресне, но не

прогони мудността, която я държеше на пейката.

Първото, което видя, беше острието на брадвата, след това дръжката й, а

след това и човека, който я държеше. Той връхлетя върху страничното

крило на черквата от предната й част, от олтара. Върху тъмните му дрехи

имаше следи от прах и през разтворената предница на изпънатия от

гърдите му кожен елек Вики видя блясъка на злато. Светлина на свещ

хвърляше отблясъци по парченцата от начупени стъкла, захванати в

горната част широките му ботуши, обърната наобратно. Пот беше

потъмнила черната му къса коса, недвусмислено отрязана така, че да

следва очертанията на главата му, устните му дръпнати назад, за да

разкрият жълтите плочки на зъбите му.

Той се спря с олюляване на входа на нишата, пое си дъх и вдигна брадвата.

Тя се застина на косъм от усмивката на Мадоната, дръжката й се бе

ударила във вдигнатата ръка на младия мъж, който изведнъж се беше

появил на пътя й. Мъжа с брадвата изруга и се опита да издърпа обратно

оръжието. Брадвата остана точно там, където си беше.

От мястото където беше Вики, се видя как младият мъж завъртя леко

китката си наполовина и сниши ръката си, но вероятно беше направил

повече, защото мъжа с брадвата изруга отново, отпусна хватката си и

загуби равновесие. Той се препъна назад и Вики за пръв път успя да огледа

по-добре младия мъж, който сега държеше брадвата пред тялото си.

Хенри. Редиците трептящи пламъчета зад него изваждаха на показ

златисто-червените отблясъци в косите му и образуваха нещо като ореол

около главата му. Беше облечен в цветовете на Мадоната – ленти от

снежно бяла дантела на яката и ръкавите, бяла риза, издуваща се през

цепнатите ръкави на бледосиния му жакет. Очите му, помръкнали, се

смръщиха и ръцете му се придвижиха внезапно. Дръжката на брадвата се

пречупи наполовина. Звука от счупването отекна из нишата, малко по-

късно последван и от тропота на парчетата, които удариха пода. Вики не

видя Хенри да помръдва, но следващото нещо, което видя, беше как той

вдига пред себе си човека с брадвата. Краката му бяха на около фут във

въздуха от пода.

- Благословената Дева е под моя протекция – каза той и тихите му думи

съдържаха в себе си повече заплаха, отколкото всяко оръжие.

Устата на човека с брадвата се разтваряше и затваряше обратно, но

никакви думи не излизаха от там. Той висеше отпуснат и ужасен. Когато го

пусна, той падна на коленете си, очевидно без да може да свали очите си от

лицето на Хенри.

За Вики вампирът изглеждаше като ангел-отмъстител, готов да извади във

всеки момент огнен меч и да прониже враговете на Бог с него. Очевидно

човекът с брадвата беше съгласен с това, защото промърмори тихо и

вдигна треперещите си ръце умолително.

Хенри отстъпи и позволи на пленника си да отклони поглед.

- Върви си – заповяда той.

Все още на колене, мъжа с брадвата тръгна, отстъпвайки назад, докато не

излезе от полезрението на Вики. Хенри го следи още около момент, след

което се обърна, прекръсти се и коленичи. Над приведената му глава Вики

срещна нарисуваните очи на Мадоната. Нейните собствени клепки

натежаха и по своя собствена воля се затвориха бавно. Когато ги отвори

след секунда светлината се беше завърнала, свещите бяха в червените си

съдове и червено-златиста глава беше наведена под фреската.

Неспособността й да помръдне беше изчезнала, затова тя се изправи на

крака и се измъкна от пейката, насочвайки се към нишата.

- Хенри…

При произнасянето на името му той се прекръсти и се обърна към нея,

закопчавайки черното си кожено палто докато се движеше.

- Какво…

Той поклати глава, сложи пръст на устните си и, хващайки я за ръката,

нежно я изведе от светилището.

- Приятна ли беше дрямката? – попита я той, пускайки ръката й, след като

тежката дървена врата се затвори зад тях.

- Дрямка? – повтори Вики, прокарвайки пръсти през косите си – Да, да,

предполагам, че беше така.

Хенри се взря в лицето й с разтревожен поглед.

- Добре ли си? Главата ти понесе доста силен удар по-рано?

- Не, добре съм – очевидно е било само сън – Нямаш акцент. – Обаче беше

имал в съня й.

- Загубих го преди години. Дойдох в Канада точно след Първата световна

война. Сигурна ли си, че си добре?

- Казах ти, добре съм – тръгна да слиза тя по стълбите на катедралата.

Хенри въздъхна и я последва. Спомняше си, че съня след мозъчно

сътресение не винаги е нещо хубаво, но пък беше влязъл в църквата точно

след нея. Не беше спала особено дълго време.

„Беше просто сън” каза си твърдо Вики, докато двамата се отправяха на

север. С вампири и демони мога да се справя, но религиозните видения са

вън от играта. Въпреки че определено си нямаше идея защо трябва да

сънува как Хенри Фидцрой защитава фреска на Дева Мария от - както

изглеждаше - някои от пуританите на Кромуел. Може би това беше знак.

Може би беше от удара в главата. Каквото и да беше, оставащите й

съмнения за негово дяволско екс-височество изглежда се бяха изпарили от

главата й. Но макар по-скоро да би се доверила на подсъзнанието си да го

разшифрова, отколкото на Бог, тя реши все пак да си държи очите

отворени. Просто за всеки случай. Я чакай малко…

- Проследил си ме!

Хенри се усмихна предпазливо.

- Току що ти доверих тайна, която може да ме убие. Трябваше да видя как

ще постъпиш с нея.

Въпреки раздразнението си, трябваше да признае, че той има право.

- И?

Той сви рамене.

- Ти ми кажи.

Вики вдигна презрамката на раницата си обратно на рамото си.

- Мисля – каза тя бавно, – че си прав. Бихме могли да постигнем повече,

работейки заедно. Така че засега се сдоби с партньор – тя се препъна в

тъмна пукнатина на паважа, закрепи се преди Хенри да успее да й помогне

и добави сухо – Но мисля, че трябва да знаеш, че главно работя през деня –

Не му беше сега времето да му казва защо. Не още.

Хенри кимна.

- Дните не са лоши. Аз, като доста чувствителен към слънчевата светлина,

предпочитам да работя нощем. Двамата покриваме цялото денонощие. А

като говорим за дни – той погледна на изток, където можеше да почувства

приближаването на зората – Трябва да тръгвам. Може ли да го обсъдим

утре вечер?

- Кога?

- Около два часа след залез? Ще имам време да хапна.

Той беше изчезнал преди тя да има време да реагира. Или да се съгласи.

- Да видим кой ще играе честно утре вечер – изсумтя тя и се отправи на

запад към дома си. Слънцето вече се беше показало на хоризонта, когато

стигна до апартамента си и с прозявки, които заплашваха да откачат

челюстта от лицето й, тя се просна право в леглото си. Само за да бъде

грубо събудена след около 45 минути…

- КЪДЕ! БЕШЕ! – Селучи натъртваше всяка дума силно. Вики, чиито

реакции никога не бяха били особено бързи след събуждане, всъщност го

остави да довърши изречението си преди да успее да сложи ръцете си

между неговите и да махне хватката му от раменете си.

- За какво, по дяволите, говориш, Селучи?! – настоя тя, защитавайки очите

си от блясъка на светлината над главата му с едната си ръка и взимайки

очилата си от нощното шкафче с другата.

- Един от униформените видял жена, която изглеждала точно като теб, да

бъде натиквана в БМВ последен модел, точно след полунощ на не повече

от пет пресечки от последното тяло. Искаш ли да ми кажеш, че не си била

в района Уудбин нощес?

Вики се отпусна назад и въздъхна. Тя избута очилата си нагоре.

- Какво ти влиза в работата?

Нямаше смисъл да обяснява на Селучи, докато не се успокои.

- Ще ти кажа какво го прави моя работа – той скочи от леглото и започна

да кръстосва спалнята – три стъпки и се обръщаше, три стъпки и се

обръщаше – Била си насред полицейско разследване, ето какво го прави

моя работа. Била си… - той спря внезапно. Очите му помръкнаха и той

посочи обвинително с пръст Вики – Какво те е ударило?

- Нищо.

- Нищото не оставя черно-лилава синина с големината на грейпфрут на

челюстта ти – изръмжа Селучи – той е бил, нали? Този който те е

натоварил в колата си – той седна обратно на леглото и обърна лицето на

Вики срещу светлината.

- Ти си луд! – избута тя ръката му – След като така и така няма да ми

позволиш да си доспя, докато не задоволиш напълно неоснователното си

любопитство – Да, бях в района. И както непрекъснато ми повтаряш, не

виждам добре в тъмното – усмихна се кисело тя – Беше прав за нещо.

Накара ли те да се почувстваш по-добре?

Той и отвърна с подобна усмивка и изръмжа:

- Продължавай.

- Отидох с един приятел. Когато се блъснах в стълб, той ме заведе у тях за

да се увери, че съм добре. Достатъчно ли е? – тя махна с ръка към вратата

и легна обратно на възглавниците – Сега се разкарай!

- Достатъчно е, по дяволите – той удари с ръката си по леглото – Заедно с

партньора ми сте най-лошите лъжци в света и в момента ми говориш

първокласни глупости. Кой е този приятел?

- Не е твоя работа.

- И къде те заведе?

- Също не е твоя работа – тя седна пак и приближи лицето си до неговото –

Ревнуваш ли, Селучи?

- Да ревнувам?! По дяволите, Вики! – той вдигна ръцете си, сякаш за да я

разтърси отново, но ги остави да паднат обратно, докато очите на Вики

помръкнаха и собствените й ръце се надигнаха – Имам шест тела, Вики, не

искам ти да си седмото.

Гласа и се понижи опасно много:

- Но ти можеш да бъдеш на първия ред на битката, така ли?

- Това какво общо има с каквото и да е? Имам половината проклета

полиция със себе си! А ти си сама!

- О, - тя хвана предната част на якето му и внезапно го завлече напред,

докато носовете им не се докоснаха – Значи си загрижен? – тя каза думите

през стиснати зъби. От това челюстта я болеше, но поне я спираше да му

разкъса гърлото.

- Разбира се, че бях загрижен.

- ТОГАВА ЗАЩО НЕ КАЗА, ВМЕСТО ДА МЕ ОБВИНЯВАШ И

НАПАДАШ?! – тя го бутна назад толкова силно, че го изхвърли от леглото

и той трябваше да се придвижи доста бързо, за да се изправи на крака.

- Е? – сръчка го тя, когато вече беше възвърнал баланса си.

Той избута назад една тежка къдрица от челото си и въздъхна изглеждайки

доста глуповато.

- Ами… аз… не знам.

Скръстила ръце на гърдите си, Вики се отпусна внимателно назад към

възглавниците. Спрямо факта, че би направила абсолютно също при

подобни обстоятелства предполагаше, че трябваше да остави нещата да

отшумят. А и челюстта я болеше, цялата глава я болеше, и вече имаше

адреналин в кръвта, достатъчен да я държи будна цяла седмица.

- Бил ли си си вкъщи изобщо?

Селучи разтърка очи изморено с ръка .

- Не, още не.

Оставяйки очилата си обратно на нощното шкафче, тя потупа леглото до

себе си. Малко след това нещо и хрумна.

- Чакай малко – наблюдавай челюстта ми – ти ми върна ключа от

апартамента преди месеци – беше го хвърлил по нея, ако трябва да сме

точни.

- Направих копие.

- Каза ми, че няма копия!

- Вики, ти си лош лъжец. Аз съм доста добър. Ау, това заболя!

- Това беше целта.

- Не мамо, не съм болна. Просто седях до късно вчера вечерта да работя

върху случаи – Вики закрепи телефона си между рамото и ухото си и си

наля чаша кафе. На отсрещната страна на линията тя чу как майка й

въздиша дълбоко:

- Вики, знаеш ли, надявах се, че когато напуснеш полицията, ще мога да

спра да се притеснявам за теб. А ето че сега е три следобед и ти даже не си

станала.

Какво общо имаше първото със второто, убягна изцяло на Вики.

- Мамо, станала съм. Пия кафе – тя отпи шумно – Говоря с теб. Какво

повече искаш?

- Искам да си намериш нормална работа.

Вики беше наясно колко горда беше майка и с двете й полицейски грамоти

и остави това без коментар. Знаеше, че след време, ако вече не се беше

случило, фразата „дъщеря ми, частният детектив” ще започне да

разнообразява разговорите им точно както „дъщеря ми, криминалистката”.

- Още повече, че гласът ти звучи смешно, Вики.

- Блъснах се в стълб. Имам подутина на брадичката си. Малко ме боли,

когато говоря.

- Това тази нощ ли се случи?

-Да, мамо.

- Знаеш, че не можеш да виждаш в тъмното…

Беше ред на Вики да въздъхне:

- Мамо, започваш да звучиш като Селучи – като по команда Селучи излезе

от спалнята загащвайки ризата в панталоните си. Вики му помаха с каната

за кафе, но той поклати глава и напъха ръце в палтото си – Задръж за

малко, мамо – Тя покри слушалката с ръка и го погледна критично – Ако

ще продължаваме така, трябва да донесеш тук самобръсначка. Изглеждаш

като терорист.

Той потърка брадата си и повдигна рамене.

- Имам в офиса.

- А резервни дрехи?

- Ще преживеят вчерашната ми риза няколко часа – той се наведе и я

целуна нежно, внимавайки да не натиска прекалено много

разпространяващата се зелено – лилава синина – Предполагам, няма да ме

послушаш, ако ти кажа да внимаваш?

Тя отвърна на целувката възможно най- ентусиазирано и после каза:

- Предполагам няма да ме послушаш, ако ти кажа да спреш да ме

покровителстваш, мамка му?

Той се намръщи.

- Заради това, че те моля да си внимателна?

- Защото приемаш, че няма да бъда. Защото приемаш, че ще направя нещо

глупаво.

- Добре – разпери той ръце, отказвайки се – А какво ще кажеш за „Не

прави нищо, което аз не бих направил”?

Тя си помисли да каже: „Тази нощ ще правя посещение при вампир, какво

мислиш по въпроса”, но реши да не го прави и вместо него каза:

- Нали каза, че не искаш да направя нещо глупаво?

Той се усмихна.

- Ще ти се обадя – каза и той и си тръгна.

- Там ли си още, мамо?

- Няма да ми позволят да си тръгна преди пет, мила, къде да съм? За какво

беше всичко това?

- Майк Селучи тъкмо си тръгваше – тя взе телефона под ръка и

благодарение на ултра-дългия кабел отиде да си направи тост.

- Значи пак излизаш с него?

Последното парче хляб беше леко прегоряло по краищата. Тя го хвърли на

боклука и си взе кутия безименни шоколадови бисквити.

- Така изглежда.

- Знаеш какво казват за пролетта и увлеченията на младите мъже.

В гласа й имаше колебание, затова Вики смени темата. Майка й беше

харесала Селучи от няколкото пъти, когато се бяха виждали, просто

мислеше, че и двамата ще са по-добре с някой друг, който е по-спокоен.

- Пролет ли е? – порива на вятъра навяваше нещо, което трябваше да е

дъжд, но приличаше повече на сняг, на прозореца.

- Април е, скъпа. Това значи, че е пролет.

- Така ли? А времето какво е при теб?

Майка й се засмя.

- Вали сняг.

Вики изтърси трохите от бисквитите от блузата си и си взе още кафе.

- Мамо, това ще струва на отдела цяло състояние – майка й беше работила

осемнадесет години като частна секретарка на декана на факултета по

биология към университета Куин, Кингстън и използваше привилегиите,

които това и даваше, колкото беше възможно по-често – Знаеш, че обичам

да си говорим, но имаше ли някаква определена причина да ми звъниш?

- Е, питах се дали ще си идваш за Великден.

- Великден?

- Да, този уикенд е. Не съм на работа утре и в понеделник, така че можем

да прекараме целите четири дни заедно.

Тъмнина, демони, вампири и шест тела с насилствено изтръгнат от тях

живот.

- Не мисля, мамо. Случаят, по който работя, може да се разплете във всеки

момент…

След като изслуша още няколко баналности и обеща да се обажда, Вики

затвори и отиде на тренажора си да отработи както бисквитите, така и

чувството за вина.

- Хенри, Керълайн е. Имам билети за „Фантома” за четвърти май. Каза, че

би искал да я видиш и ето я и възможността. Обади ми се тези дни, ако си

свободен.

Беше единственото съобщение оставено на машината. Хенри поклати

глава с неясно чувство на разочарование. Нямаше причини Вики Нелсън да

се обади. Нямаше и причина той да иска това.

- Добре – каза той, гледайки отражението си в античното огледало над

телефона и масичката, на която стоеше – Кажи ми защо й се доверих?

Обстоятелствата? – той поклати глава – Точно обстоятелствата показват,

че трябва да се отърва от нея. Далеч по-добро решение и далеч по-малък

риск. Опитай отново. Напомня ти на някой? Ако живееш достатъчно

дълго, а ти ще го направиш, всеки ще ти напомня за някого.

Извръщайки се от огледалото, той въздъхна и прокара пръсти през косите

си. Можеше да го отрича колкото си иска, но тя наистина му напомняше на

някого, ако не по външност, то по характер.

Джиневра Треши беше първата смъртна, на която се беше доверил след

превръщането. Имаше и други, с които той си беше играл на доверие, но в

нейните обятия той беше себе си, без нужда да бъде нещо повече. Или по-

малко.

Когато откри, че не може да живее в Англия, принадлежаща на Елизабет –

беше както твърде много, така и твърде малко като Англия-та която той

познаваше – той се беше преместил на юг, към Италия и най-накрая във

Венеция. Венеция имаше какво да предложи на такива като него, тъй като

древният град се будеше нощем и в сенките му той можеше да се храни

както избере.

Имаше карнавал, спомняше си той, и Джиневра стоеше на Сан Марко,

почти на края на площада, наблюдавайки как тълпата се движи напред-

назад пред нея като жив калейдоскоп. Беше изглеждала така истинска сред

всички маскирани, когато се беше приближил. Когато си беше тръгнала я

беше последвал до къщата на баща й, където беше прекарал с нея остатъка

от нощта, разучавайки името и положението и.

Джиневра Треши. Дори след триста години и много смъртни след нея,

името все още звучеше в устата му като благословия.

Последвалата нощ, докато слугите в къщата спяха и къщата беше тиха и

тъмна, той се беше промъкнал в стаята й. Биенето на сърцето й го беше

завело до леглото и той леко беше отметнал завесите. Почти на тридесет и

вдовица от три години, тя не беше хубава, но беше толкова жива – дори в

съня си – че осъзна как я гледа. Само за да осъзнае, няколко секунди по-

късно, че тя също го гледа.

- Не искам да ви карам да прибързвате – беше казала тя сухо – но започвам

да се плаша и бих искала да знам трябва ли да крещя?

Беше смятал да я убеди, че всичко това е сън, но осъзна, че не може.

Прекараха около година нощите си заедно.

- Манастир – повдигна се на лакътя си Хенри, измъквайки дълъг кичур

абаносова коса от задната част на врата си – Прощавай, скъпа, но ще кажа,

че не мисля, че монашеският живот ще ти хареса.

- Не се шегувам, Енрико. Отивам утре със бенедиктинските сестри след

ранната служба.

За момент Хенри не можеше да проговори. Мисълта за Джиневра

заключена далеч от света го порази почти колкото физически удар.

- Защо? – каза накрая той.

Тя се изправи и прегърна колене с ръцете си.

- Имах избор - Сестрите или Джузепе Лемо – устните й се стиснаха, сякаш

беше вкусила нещо кисело – Манастирът изглеждаше по-добрият избор.

- Но защо да избираш изобщо?

Тя се усмихна и поклати глава.

- С твоите години толкова дълго извън света си забравил няколко неща,

любов моя. Баща ми ме иска за сеньор Лемо, но той с удоволствие ще ме

даде и на Бог, стига да махне прекалено учената си дъщеря от къщи – гласа

й беше станал сериозен и тя прокара пръст по голите гърди на Хенри – Той

се страхува от Инквизицията, Екрико. Бои се, че ще доведа папските

хрътки до семейството, – устните й се изкривиха – или че ще бъде

принуден да ме отлъчи.

Хенри я гледаше изненадан.

-Инквизицията? Но ти не си направила нищо...

И двете и вежди се повдигнаха:

- Лежа тук с теб, а за някои дори това, без дори да знаят какво си, би било

достатъчно. Ако знаеха, че доброволно се отдавам на Ангела на мрака… -

тя обърна китката си така, че малката рана като дупчица да се види – дори

изгарянето ще е прекалено добро за мен.

Сложеният пръст върху устните му го спря, когато се опита да проговори:

- Да, да, никой не знае, но аз съм също така жена, която смее да използва

ума си, а това е напълно достатъчно в тези времена. Ако съпругът ми беше

умрял и ме беше оставил богата, или ако бях родила син, който да носи

името му – раменете му се надигнаха и после се отпуснаха – За

съжаление…

Той хвана ръката й.

- Имаш и друг избор.

- Не – въздъхна тя. Дъхът й потрепери, когато го изпусна – Мислих дълго и

усилено за това, Енрико, и не мога да поема по твоя път. Нуждата ми да

живея такава, каквато съм, ме поставя в опасност в момента, просто не

мога да съществувам зад маските, зад които си принуден да живееш.

Това беше истината и той го знаеше, но това не означаваше, че му беше по-

леко да я приеме.

- Когато бях променен…

- Когато си бил променен – прекъсна го тя – Страстта е била толкова

силна, че не е оставила място на никакво рационално мислене, никаква

възможност да се помисли какво ще стане след това. Въпреки, че обичам

страстта – ръката и се плъзна между краката му – не мога да загубя себе си

заради нея.

Той я повали обратно назад върху възглавницата, пленявайки я под себе

си.

- Не е нужно това да приключва.

Тя се засмя.

- Познавам те, Енрико – очите и се притвориха и тя поднесе устните си към

неговите – Ще можеш ли да правиш това с монахиня?

След момент на шок той се засмя и се наведе към нея.

- Ако си толкова сигурна… - промърмори той срещу устните й.

- Така е. Ако ще се отдавам свободата си, нека да е на Бог, а не на мъж.

Единственото, което можеше да направи, беше да уважи решението й.

Болеше да я загуби, но с месеците, които последваха болката се уталожи и

му беше достатъчно да знае че Сестрите я пазят. Въпреки че помисли да си

тръгне, Хенри остана във Венеция, без желание да среже последната

свързваща нишка.

Провидението му донесе новината, че Сестрите не бяха успели да я опазят

достатъчно добре. Подшушнати слухове, дочути в тъмно кафене, твърдяха,

че Хрътките са дошли за Джиневра Треши, отнели й правата пред

манастира, заявили, че общува с Дявола, и че ще я дадат за пример. Била е

в техни ръце три седмици.

Три седмици изпълнени с огън, желязо и болка.

Искаше му се да порази цитаделата им, както Христос портите на Ада, но

се насили да сдържа яростта си. Нямаше да може да я спаси ако се хвърли

в лапите на Инквизитора. Ако все още нещо беше останало от нея за

спасяване.

Бяха заели едно крило от двореца на дожа – а дожът определено искаше да

работи с Рим. Миризмата на смърт се носеше през коридорите и залите

като мъгла и миризмата на кръвта оставяше толкова ясна следа, че дори

смъртен би могъл да я проследи.

Той я откри да виси, както я бяха оставили. Китките й бяха здраво вързани

зад гърба, грубо въже се люлееше и си личеше, че е било използвано да я

вдига във въздуха. Железни тежести висяха на изгорените и глезени.

Очевидно бяха започнали с бой и бяха включвали все по-силни и

болезнени начини за убеждаване с времето. Беше мъртва само от няколко

часа.

- „признала че има връзки с дявола, беше опростена и даде душата си на

Бог” – той потри пръсти в брадата си – Доста задоволително. Тялото й да

върнем на Сестрите или на семейството й?

По-старите Доминиканци свиха рамене:

- Не виждам разликата. Тя… Кой си ти?

Хенри се усмихна.

- Аз съм отмъщението – каза той затваряйки вратата зад себе си и

залоствайки я.

***

- Отмъщението… - Хенри въздъхна и изтри потните си длани в дънките си.

Папските хрътки бяха умрели в ужас и молейки за живота си, но това не

беше върнало Джиневра. Нищо не беше, докато Вики не беше разровила

спомените. Тя беше реална в своя собствен свят както Джиневра беше била

и ако не беше внимателен, щеше да стане също толкова реална и в неговия.

Беше го искал, нали? Някой, на когото да се довери. Някой, който да вижда

под маските. Той се обърна отново, за да види отражението си в

огледалото. Останалите, мъжете и жените, в чиито животи беше влизал

през годините от Джиневра насам, никога не го бяха докосвали по този

начин.

- Дръж я на разстояние – предупреди се той – Поне докато демонът не бъде

победен.

Отражението му изглеждаше несигурно и той въздъхна.

- Само се надявам да успея.

Момичето се втурна зад тежката маса, сапфирените и очи блестяха.

- Мислех си, че сте джентълмен, сър!

- И си права, Смит – капитанът се поклони с лукаво движение, като не

сваляше осмиващия си поглед от плячката си – Или трябва да е мис Смит?

Няма значение. Както каза, бях джентълмен. Ще разбереш, че се отказах от

титлата преди известно време – той нанесе удар, но тя се сви гъвкаво от

пътя му.

- Ако направите още едно движение към мен, ще пищя.

- Давай, пищи – каза Роксброт, нагласяйки едното си стройно бедро срещу

масата – Няма да те спра. Въпреки че ще ме заболи да деля такава ценна

плячка с екипажа си.

- Фицрой, какви са тези глупости?

- Хенри, моля, не Фицрой – той запамети файла и изключи компютъра – а

тези глупости – каза й той направо - са новата ми книга.

- Твоето какво? – попита Вики, избутвайки очилата си нагоре. Беше го

последвала от вратата на апартамента в малкият офис, въпреки че той беше

помолил да го изчака за минута в дневната. Ако отиваше да си затвори

ковчега, тя трябваше да го види – Наистина ли четеш тези неща?

Хенри въздъхна, дръпна една книга от полицата над бюрото си и и я

подаде.

- Не. Всъщност, пиша тези неща.

- О. – на корицата на книгата частично разсъблечена млада жена беше

страстно и въпреки това сдържано притисната в прегръдките на млад

изцяло гол мъж. Корицата казваше, че действието описано в романа е

„късните 1800”, но прическите и грима и на двамата герои видимо не

отговаряха на периода. Бледо лилав курсивен шрифт оформяше както

заглавието, така и името на автора – „Господарят на съдбата” от Елизабет

Фицрой.

- Елизабет Фицрой? – попита Вики, връщайки книгата.

Хенри я постави обратно на рафта, отмести стола от бюрото и стана,

усмихвайки се язвително:

-Защо не Елизабет Фицрой? Тя има същото право над името, колкото и аз.

Представката „Фиц” беше име на извънбрачно дете и беше давано на

признатите „случайни” деца. „Рой” идентифицираше бащата като краля.

- Не си се съгласил с развода?

Усмивката се сви още повече.

- Аз винаги бях лоялен поданик на краля, баща ми – той се спря и се

смръщи, сякаш се опитваше да си спомни. Звучеше по-малко присмехулно,

когато продължи – Харесвах нейно величество кралица Катерин. Беше

много мила с едно много объркано момче, което беше захвърлено в

ситуация, която не разбираше, и за която не го беше особено грижа. Мери,

принцесата, която можеше да ме игнорира или дори да направи нещо по-

лошо, ме прие за свой брат – гласът му се извиси – Не харесвах майката на

Елизабет и чувствата бяха взаимни. Като се има предвид, че всички

засегнати страни сега са преминали отвъд, не, не бях съгласен с развода.

Вики погледна обратно към полицата с романи, докато Хенри учтиво, но

неумолимо я изведе от офиса си.

- Предполагам имаш доста материал за сюжети – промърмори тя

несигурно.

- Имам – призна той, питайки се как някои хора намираха за по-лесно да

приемат, че някой е вампир, отколкото, че пише любовни романи.

- Предполагам можеш да се разплатиш с много хора от миналото си по

този начин – от всички странни възможности, които Вики си беше

представяла за тазвечерната среща със стар над четири века вампирясал

незаконен син на Хенри осми, никоя не беше включвала възможността той

да е – какъв беше термина – драскач на розови романчета.

Той се ухили и поклати глава.

- Ако мислиш за роднините ми, квит съм с повечето от тях. Все още съм

жив. Но не заради това пиша. Добър съм в това, живея добре от това и през

повечето време се забавлявам така - той й посочи дивана и седна на

противоположния му край – Можех да съществувам от хранене до хранене,

но определено предпочитам да живея удобно, отколкото в някой пълен с

мишки мавзолей.

- Но ако си тук от толкова дълго – зачуди се Вики, настанявайки се в

същия ъгъл, който беше напуснала рано тази сутрин – защо не си богат?

- Богат?

Вики намираше гърленият му смях за много атрактивен и в същото време

откри че предполага за… мисловен шамар я върна обратно в настоящия

разговор.

- Е, да – продължи той – Можех да купя IBM за няколко пенита през

деветстотин-и-която-и-да-беше, но кой да знае. Аз съм вампир, не

ясновидец. А сега – той взе парче марля от дънките си – мога ли да те

попитам нещо?

- Давай.

- Защо повярва в това, което ти казах?

- Защото видях демона, а ти нямаше причина да ме лъжеш – нямаше нужда

да му казва за съня-или-видение в църквата. Нямаше нищо общо с

решението й и без това.

- Това ли е?

- Аз не съм сложна личност. Сега – изимитира тя тона му – достатъчно за

нас. Как ще хванем демона?

Добре, съгласи се мълчаливо Хенри. Щом искаш така, така да бъде,

достатъчно за нас.

- Ние не. Аз. – наклони глава той към нейния край на дивана – Ти хващаш

мъжа или жената, който го вика.

- Добре – проследяване на източника беше добре познато на Вики и тя

щеше да се радва да стои колкото е възможно по-далеч от онази

отблъскваща тъмна част на случая. Тя постави дясното си ходило върху

лявото коляно и стисна ръце около глезена си – Откъде си толкова

сигурен, че си имаме работа с един човек, а не сборище на вещици или

някакъв култ?

- Фокусираното искане е огромна част от това, което извиква демона и

повечето групи просто не могат да достигнат нужното единодушие – той

сви рамене – Спрямо успеваемостта шансът е добър да е един човек.

Тя също повдигна рамене.

- Значи следваме шанса. Някакви отличителни знаци, за които да се

оглеждам?

Хенри изпъна ръката си и забарабани с пръсти по тапицерията.

- Ако питаш дали има определен тип хора, които викат демони, не. Е, - той

се смръщи след като размисли – в някакъв смисъл има. Без изключения, те

са хора, търсещи лесното решение, начин да постигнат това, което искат,

без да работят за него.

- Току-що описа начина на живот на милиони хора – каза му сухо Вики –

Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

- От демона се искат материални блага, нямаше да му е нужно да убива,

ако си стоеше в капана на пентаграма, за да отговаря на въпроси. Търси

някой, сдобил се внезапно с голямо богатство, пари, коли. И понеже

демоните не могат да създават, всичко трябва да идва от някъде.

- Можем да го заловим за притежание на крадени вещи? – нямаше да могат

да маркират всяка банкнота, която съществува, но луксозните коли,

бижутата и оборудване бяха проследими. Пулса на Вики се учести, докато

през ума й минаваха възможностите, отворили се в случая. Да! Ръцете й се

свиха в юмруци и удариха триумфално въздуха. Беше само въпрос на

време. Той беше в ръцете им. Или тя.

- Още нещо – предупреди Хенри, като се опитваше да не й се усмихва –

Как му казваха? Затваряне в себе си? Колкото повече контакти има

индивида с демони, толкова по-нестабилен или нестабилна ще става.

- Така ли? Е, това е още една следа, но трябва да си много откачен, за да се

отличаваш тези дни. Ами демона?

- Демонът не е особено могъщ.

Вики изсумтя.

- Ти може и да можеш да разкъсаш гърлото на човек с един единствен удар

– тя спря и Хенри кимна в отговор на незададеният въпрос – но никой

друг, когото познавам не може. Демонът си е достатъчно силен.

Хенри поклати глава.

- Не и според демоните. Трябва да се храни всеки път, когато бъде извикан,

за да може да влияе на нещата в този свят.

- Значи смъртните случаи са били храненията му? Напълно случайни?

- Не са значели нищо за този, който го контролира, ако това питаш. Ако

демонът убива бизнес-противници или лични врагове на отделен човек, то

полицията щеше да е успяла да го или я намери до сега. Не, демонът е

избрал от кого и кога да се храни.

Вики се намръщи.

- Но имаше определена външна прилика.

- Моето предположение е, че демонът, който е извикан, е под контрола на

друг, по-могъщ демон и се опитва да оформи името му върху града.

- О.

Хенри изчака търпеливо, докато Вики възприемаше тази нова информация.

- Защо?

Всъщност тя не беше сигурна, че иска да знае. Или че има нужда да пита.

- Достъп, неограничен достъп за по-силния демон и колкото още от

неговият вид искат да преминат.

- И колко още смъртни случаи ще има, докато името бъде завършено?

- Няма начин да знаем.

- Един? Два? Трябва да имаш някаква представа – сопна се тя. С едната си

ръка й беше дал надежда, с другата й я бе отнел. Кучият му син – Колко

смъртни случаи има в едно демонично име?

- Зависи от демона. – докато Вики се мръщеше, той отиде до библиотеката

и отвори едната стъклена вратичка. Книгата, която взе, беше с размера на

речник и подвързана в кожа. Може би някога бе била червена, преди с

годините на държане да потъмнее до износено и мръсно черно. Той отново

седна, този път по-близо, изви тъмната патинена закопчалка и отвори

книгата.

- Писано е на ръка – учуди се Вики, докосвайки края на страницата. Тя

бързо отдръпна пръстите си. Пергаментът беше топъл на допир, също като

нещо неприлично живо.

- Много е стара – Хенри игнорира реакцията и, беше реагирал по същия

начин първия път, когато беше докоснал книгата – Това са демонични

имена. Има двадесет и седем от тях и няма никакъв начин да знаем дали

авторът е открил всички.

Имената, изписани с тъмно гъсто мастило в неприятно ъгловат шрифт,

бяха предимно от по седем и осем букви.

- Демонът не е приключил изобщо – каза тя с благодарност. Все още

имаше време да открие копелето зад всичко това.

Хенри поклати глава с неприятното чувство от това, че попарва ентусиазма

й.

- Няма да изписва цялото име, само символа за него – той прелисти

няколко страници напред. Списъка с имена беше повторен и до всяко от

тях имаше съответстващ геометричен знак. Някои бяха много лесни –

Писмеността е сравнително скорошно явление – промърмори Хенри –

Знаците са всичко, от което в действителност има нужда.

Вики преглътна. Устата й внезапно беше пресъхнала. Някои от знаците

бяха много лесни.

Хенри тихо затвори книгата и я върна на рафта. Когато се обърна да я

погледне разпери ръце в безпомощен жест.

- За съжаление, не мога да спра демона, преди да убие отново.

- Защо не?

- Защото трябва да съм там, подготвен за него. Вчера той довърши втората

част от модела.

- Тогава може би е довършил…

- Не, щяхме да знаем, ако беше.

- Но следващата смърт, тази която започва модела от начало, може да

завърши…

- Не, още не. Дори и най-малко сложните имена не могат да бъдат

завършени толкова бързо.

- Беше подготвен миналата нощ – той беше там, точно като нея – Защо не

го спря тогава? – но в такъв случаи, защо и тя не беше?

- Да го спра? – в смеха му имаше малко хумор – Движеше се толкова

бързо, че едва го видях. Но след следващия път, след като вече знам срещу

какво се изправям, ще го чакам. Мога да го заловя и унищожа.

Това звучеше окуражаващо, но щеше да има път след следващия.

- Правил ли си го преди?

Имаше нужда от уверение, но Хенри, който знаеше, че може да я накара да

повярва в каквото избере да й каже откри, че не може да я излъже.

- Е, не съм – не беше успял да лъже и Джиневра, още една прилика между

двете жени, която досега не беше открил.

Вики си пое дълбоко дъх и повдигна края на пуловера си.

- Хенри, колко зле ще стане ако именуваният демон се освободи?

- Колко зле? – той въздъхна и се облегна на библиотеката – С риск да бъда

сметнат за шеговит, адът ще се разтвори.

ГЛАВА 8 ПРЕВОД NELL8

Норман огледа „Петел и бик” и се намръщи. В четвъртък, петък и събота

вечер - нощите, които отделяше за сваляне на мацки - пристигаше рано, за

да бъде сигурен, че ще вземе маса. Досега това означаваше, че ако дойде

към 9.30 или 10.00, би му се наложило да споделя масата с друг. Тази

вечер, четвъртък преди дългата Великденска ваканция, студентската

кръчма беше толкова празна, сякаш нямаше да има компания цялата нощ.

Не е готино да се прибереш вкъщи за Великден, помисли си той

самодоволно, търкайки пръст нагоре и надолу по запотената чаша с

диетична джинджифилова бира. Родителите му бяха разочаровани, но той

беше непреклонен. Много готини момчета прекарваха около университета

целия уикенд и Норман Бърдуел беше сега наистина готин.

Той въздъхна. Те обаче явно не ходеха в „Петел и бик”. Той щеше да се

откаже и да отиде у дома отдавна, ако не беше червенокосата, която

държеше съд на масата в ъгъла. Тя бе толкова прекрасна, всичко, което

Норман някога е искал от една жена, и той отдавна я наблюдаваше с

обожание от часовете им по Сравнителни религии. Тя не бе много висока,

но горящата й коса й предоставяше присъствие, а няколкото сантиметра

повече в други области компенсираха липсата й на височина. Норман

можеше да си представи да разкъсва ризата й и просто гледа нежната

хълмиста плът отдолу. Тя щеше да му се усмихне с желание и той

внимателно щеше се протегне да я докосне. Въображението му не стигаше

отвъд това, така че той повтори сцената отново и отново, като гледаше

през стаята.

Бира или две по-късно и гласовете на масата в ъгъла започнаха да се

повишават.

- Но аз ти казвам, има доказателства - възкликна червенокосата, - за

убиеца, че е създание на нощта.

- Слез на земята, Корийн.

Името й беше Корийн! Сърцето на Норман влезе в неправилен ритъм и той

се наведе напред, напрягайки се да чуе по-ясно.

- Ами липсващата кръв? – Попита Корийн. – Всяка жертва източена

напълно.

- Психо, - смънка един от нейните спътници.

- Гигантска пиявица, - предположи друг. – Гигантска пиявица,

лигавеща се по улиците на града, докато не намери жертва и тогава ...

Слърп! – Той изсмука бирата, нагаждайки действието към думата. Групата

на масата простена и го затрупа в хвърлени салфетки и след това гласът на

Корийн се покачи над бръщолевенето.

- Казвам ви, няма нищо нормално в тези смъртни случаи!

- Нищо естествено в гигантски пиявици също, - промърмори висока,

руса жена в ярко розова фланелка.

Корийн се обърна към нея. – Знаеш какво искам да кажа, Джанет. И аз не

съм единственият човек, който мисли така!

- Говориш за историите във вестниците? Вампир вилнее из града и

всичко това? – Джанет въздъхна сърдечно и поклати глава. – Корийн, те не

вярват в тази глупост, просто се опитват да продават вестници.

- Не е глупост! – Настоя Корийн, блъсвайки празната си чаша в

масата. – Иън е бил убит от вампир! – Устата й изтъня в упорита линия и

останалите на масата обмениха изразителни погледи. Един по един, те се

извиниха и разотидоха.

Корийн дори не погледна, като Норман седна в наскоро освободения стол

на Джанет. Тя мислеше за това колко глупаво всичките й така наречени

приятели щяха да изглеждат, когато частният й детектив намери вампира и

го унищожи. Щяха да спрат да й се смеят тогава.

Норман, след няколко минути отделени за изработване на най-добрите

неща за казване, опита колебливо, - Здрасти. – Леденият поглед, който

получи в отговор, го отблъсна малко, но той го преглътна и продължи.

Можеше никога да не има друга възможност като тази. – Само, ъ-ъ, исках

да знаеш, че, ъ-ъ, аз ти вярвам.

- Вярваш в какво? – Въпросът беше само бегло по-малко леден от

погледа.

- Ами, вярвам ти. За вампирите. – Норман понижи гласа си. – И всичко

останало.

Начинът, по който той каза “и всичко останало”, изпрати тръпки по гърба

на Корийн. Тя огледа по-отблизо и помисли, че може смътно да го помни

от един от класовете си, макар че не знаеше от кой. Нито пък можеше да

бъде сигурна, дали липсата на ясна памет имаше нещо общо с него или с

каната бира, която току-що изпи.

- Знам, - продължи той, оглеждайки наоколо, за да е сигурен, че никой

няма да чуе, - че има повече за света, отколкото повечето хора смятат. И

знам какво е да ти се присмиват. – Той произнесе последните думи с

такова чувство, че тя трябваше да им повярва и вярвайки им, да повярва в

останалото.

- Няма значение какво знаем. – Тя го мушна в гърдите с нокът, само

бегло по-малко блестящо червен от косата й. – Не можем да докажем

нищо.

- Аз мога. Имам напълно неоспоримо доказателство в апартамента си.

– Той се усмихна на изненадания й поглед и кимна, акцентирайки. И най-

добрата част от това е, помисли си той, почти триейки ръцете си в

очакване, това не е края. Аз имам доказателството и когато й го покажа, тя

ще падне в ръцете ми и ... Отново въображението му го препъна, но не го

беше грижа, че фантазията му се провали; скоро щеше да е реалност.

- Можеш да ми помогнеш да докажа, че вампир е убил Иън? –

Брилянтните зелени очи пламнаха и Норман, втрещен, се намери заекващ.

- В-вампир ... – Замислен за доказателството, което можеше да й

предложи, той забрави, че тя очакваше вампири.

Корийн прие повторението като потвърждение. – Добре. – Тя на практика

го завлече на краката му и после навън от „Петел и бик”. Тя не беше много

голяма, осъзна Норман, но беше доста силна. – Ще вземем моята кола. Тя е

вън на паркинга.

Безразсъдството й забави малко, като стигнаха до вратите и спря напълно

пред редицата с платени телефони. Тя се намръщи и взе внезапно решение.

- Имаш ли 25 цента?

Норман измъкна от джоба си и ги подаде. Той искаше да й даде света;

какво са двадесет и пет цента? Когато Корийн набра, той се промъкваше до

нея, така че бе застанал достатъчно близо, за да чуе перфектно.

- Здравейте, Корийн Фергус е. О, съжалявам, заспали ли бяхте? – Тя се

изви да погледне часовника си. – Да, предполагам. Но трябва да чуете това.

Разбира се, че е за вампира. Защо иначе ще ти звъня? Виж, срещнах един

човек, който твърди, че има неоспоримо доказателство... в апартамента

му... . Дай ми малко почивка. Ти си мой детектив, а не майка. – Много

малко й оставаше да тресне телефонната слушалка с всички сили обратно

на мястото й.

- Някои хора – промърмори тя, - са толкова злобни, когато ги

събудиш. Хайде. – Тя го бутна леко в посока на паркинга. – Смъртта на

Иън ще бъде отмъстена, дори ако трябва да направя всичко сама.

Норман, внезапно осъзнавайки, че той, а не вампирът, от който Корийн

изглеждаше обсебена, бе донякъде отговорен за смъртта на Иън, се зачуди

какво да прави. Нищо, реши той, набързо си закопча колана, когато

Корийн изхвърча със скърцане на гуми. Тя ще дойде в апартамента ми,

това е най-важното. След като е там, мога да се справя с останалото.

Гърдите му се изпъчиха, като мислеше какво е постигнал. Когато й

покажа, ще бъде толкова впечатлена, че ще забрави за вампира и Иън.

Апартаментът на Норман бе разположен във висок блок – един от

няколкото напълно еднакви, накацали по равнината западно от Нюйорксия

университет и напълно несъответстващи с околностите. Той посочи

паркинг за посетители и с едно око върху патрулката на нюйоркската

регионална полиция, която я следеше последната четвърт миля, Корийн се

придвижи към първото свободно място и изключи двигателя.

Полицейската кола продължи и Корийн, добре запозната, че не трябва да

шофира изобщо, след като е изпила три халби бира, въздъхна с

облекчение.

Докато Норман бърникаше за ключовете си, тя гледаше през стъклените

врати в бежовото и кафяво лоби и се чудеше как би могъл да е сигурен, че

е в точната сграда.

В асансьора тропаше с пръсти по стена от неръждаема стомана. Ако не се

чувстваше толкова жалка в кръчмата, че умът й да зацикли, нямаше да

отиде никъде с Норман Бърдуел. Осъзна кой е той в момента, в който го

видя под ярките светлини на паркинга. Ако Нюйоркският университет има

абсолютен чешит, това бе той.

Освен... Тя се намръщи, спомняйки си. Освен че звучеше все едно знае

нещо, а заради Иън тя трябваше да следва всяка следа. Може би има

повече в него, отколкото вижда окото. Погледна към Норман, който й се

усмихваше по начин, който не й хареса, и изведнъж осъзна къде се вписва

той. Той е Ренфийлд за вампира! Човешкият подчинен, който не само

улеснява положението на господаря си в съвременния свят, но който в

някои случаи издейства...

Ръката й отиде на гърлото й и мъничкото златно разпятие, което нейният

дядо й беше дал на първото й причастие. Ако Норман “Чешитът” Бърдуел

смята, че ще я предостави като късно нощно похапване на неживия си

господар, щеше да е в доста голяма изненада. Тя потупа чантата си и

успокоението набъбна от пръскащия пистолет пълен със светена вода. Не

се страхуваше да го използва и беше гледала достатъчно филми за

вампири, за да знае какъв ще е ефекта. Светената вода няма да повлияе на

Норман, разбира се, но Норман не беше голяма заплаха.

- Когато започнах това, исках да се преместя на четиринадесетия етаж,

- Норман й каза, успявайки да постави ключовете в ключалката въпреки

треперещите си ръце. Наистина водя момиче в апартамента си! – Тъй като

четиринадесетия етаж всъщност е тринадесети, но нямаха свободни стаи,

така че все още съм на деветия.

- Има много психическа значимост в числото девет, - Корийн

промърмори, минавайки покрай него към апартамент. Входната пътека, с

килера си за палта и синтетична черга, открита към една голяма стая, която

не изглеждаше да съдържа ковчег. Стар диван, покрит с ръчно изработено

одеяло, беше избутан до една стена и син метален куфар служеше за

масичка за кафе. Сгушен в ъгъла, до вратата водеща до балкона, беше

квадратен пластмасов вентилатор и малко бюро погребано под

компютърна техника. В другия край на стаята, готварска печка, хладилник

и мивка наредени около маса от хром и винил с два съответстващи стола.

Носът на Корийн се набръчка. Цялото място изглеждаше безупречно, но

имаше ясно доловима смехотворна миризма. Тогава забеляза, че всяка

свободна плоска повърхност имаше най-малко по един масивен освежител

за въздух; малки пластмасови гъби, миди и фалшиви кристални подноси с

бонбони. Цялостният ефект беше леко съкрушителен.

- Може ли да взема палтото ти? – Той трябваше да повиши глас, за да

се чуе над стереото в горния апартамент.

- Не. – Тя кихна и извади кърпичка от джоба си. – Имаш ли баня? –

Всичката бира, като че ли изведнъж премина през системата й.

- О, да. – Той отвори една врата, която едновременно водеше към

дрешник и баня. – Ето тук.

Тя се освежава! Помисли си той и почти танцувайки, спретнато закачи

собственото си палто. Има момиче в банята ми и тя се освежава! Той

чистеше апартамента всеки четвъртък, именно за такъв случай. И сега то

ставаше. Бършейки влажни длани срещу бедрата си, се чудеше дали трябва

да изкара чипса и соса. Не, реши той, опитвайки се да се настани в

безгрижна поза на дивана, ще остане за по-късно. За след това.

Излизайки от банята, Корийн огледа огромния килер. Все още никакъв

ковчег; изглеждаше, като че е в безопасност. Дрехите на Норман бяха

подредени прилежно по вид, ризите заедно, панталоните заедно, сив

костюм от полиестер висящ на отделно място. Обувките му, чифт кафяви

мокасини и чифт чисти маратонки, бяха наредени до стената. Въпреки че

да нямаше нерви да проверява чекмеджетата на скрина му, Корийн сметна

Норман за типа мъж, който би сгънал бельото си. Сгушено в един ъгъл и

изглеждащо много не на място, на върха на пластмасова щайга за мляко бе

разположено едно hibachi. Би проучила съдържанието на сандъка, но над

миризмата на синтетични рози се разнасяше някаква друга, която изглежда

идваше от същия ъгъл. От нея и изпитата бира започна да й се повдига.

Вероятно е някакъв лабораторен проект, върху който работи в къщи. Умът

й произведе образа на Норман в дълга бяла дреха, свързани кабели на

електроди за шията на последното му творение и й се наложи да потисне

кикот, като влезе в главната стая.

Тя не хареса изражението, което съзря на лицето на Норман, като седна на

другия край на дивана и започна да мисли, че е направила огромна грешка,

идвайки тук. – Е? – настоя тя. – Каза, че имаш да ми покажеш нещо, нещо,

което ще докаже съществуването на вампира на останалия свят. – Ако той

не беше Ренфийлд, тя нямаше представа какво има предвид.

Норман се намръщи. Това ли беше казал? Не смяташе, че е казал това. –

Аз, аз, ъ-ъ, имам нещо да ти покажа, но то не е точно вампир.

Корийн изсумтя и се изправи, насочвайки се към вратата. – Да, обзалагам

се. – Да й покаже нещо действително. Ако й го покажеше, тя щеше да го

отреже.

- Не, наистина. – Норман също се изправи, залитащ малко на петите на

каубойските си ботуши. – Това, което мога да ти покажа, ще докаже, че

свръхестествените сили съществуват в този град. Не може да бъде много

голяма крачката от това до вампирите. Може ли?

- Не. – Въпреки хленчещия тон, той наистина звучеше все едно знае за

какво говори. – Предполагам, че не е.

- Така, няма ли да седнеш отново?

Той пристъпи крачка към нея, а тя взе три крачки назад. – Не. Благодаря.

Ще остана права. – Тя можеше да почувства как контролът върху

темперамента й се изплъзва. – Какво трябва да ми покажеш?

Норман застана гордо и, след кратко ровичкане, успя да провре палците си

зад гайките на колана си. Това ще я впечатли. – Мога да призовавам

демони.

- Демони?

Той кимна. Сега тя ще бъде негова и ще забрави всичко за мъртвия си

приятел и глупавата си теория за вампира.

Корийн добави конична шапка със звезди и магическа пръчка към

предишния образ на Норман и чудовището и този път не можа да спре

кикота да се изплъзне. Нерви, толкова много колкото никога, предизвикаха

реакцията, въпреки реномето му, тя почти повярва, че казва истината и

беше готова да се убеди.

Норман нямаше начин да знае това.

Тя ми се присмива. Как смее да ми се присмива, след като бях

единственият, който не й се присмя. Как смее! Несвързано с болката и

гнева, Норман се гмурна напред и сграбчи раменете на Корийн, разбивайки

устата си в нейната с достатъчно сила да разцепи горната си устна срещу

зъбите й. Той дори не усети тази слаба болка, като започна да търка тялото

си, от устата към бедрата, надолу по меката й гъвкава дължина. Той щеше

да я научи да не му се присмива!

Следващата болка изкара въздуха му и го изпрати олюляващо назад,

произвеждайки малки скимтящи звуци. Придвижвайки се до ръба на

багажника, той седна, държейки се за чатала и наблюдавайки как светът

става червен, и оранжев, и черен.

Корийн удари бутона на асансьора за лобито, смъмряйки се за това, че е

толкова глупава. – Призоваване на демони, да, вярно, - изръмжа тя,

ритайки стената от неръждаема стомана. – И аз почти му повярвах. Беше

просто още една свалка. – Изключвайки това, само за момент, като я хвана,

лицето му се изкриви и в този момент тя беше наистина уплашена. Той

почти не изглеждаше като човек. Но атаката бе нещо, с което тя се беше

научила да се справя много отдавна и моментът отмина.

- Мъжете са такива копелета, - тя информира възрастния, и каква

изненада, източно индийски джентълмен, чакащ на партера.

На вратата тя откри, че една от новите й червени кожени ръкавици беше

паднала от джоба на якето й по време на сбиването и все още беше в

апартамента на Норман. – Страхотно, просто страхотно. – Тя обмисли да

се върне за нея – знаеше, че може да се справи с Норман в битка – но реши

да не го прави. Ако има възможността да сключи ръцете си около

мършавия му врат, най-вероятно ще го удуши.

Раменете й се изгърбиха срещу вятъра, тя отиде към колата си и успокои

измъчващите я чувства, като подпали гумите си по паркинга.

Когато болката намаля, гневът нарасна.

Тя ми се присмиваше. Споделих тайната на века с някакво глупаво

момиче, което вярва във вампири, и тя ми се присмя. Внимателно, в

случай, че краката му не го държат, Норман стана. Всички винаги ми се

присмиват. Последният избран да играе бейзбол. Никога облечен поне

малко като другите деца. Те дори ми се присмиват, когато получавам

отлични оценки на тестовете. Той спря да им казва за всичко това в крайна

сметка; за оценките „шест плюс”, за проектите, използвани като помощни

средства от учителите, за спечелването на училищните съревнования по

природни науки три години подред, за четенето на “Война и мир” през

уикенда. Те не се интересуваха от неговите триумфи. Те винаги се смееха.

Точно както тя се засмя.

Гневът изгори остатъка от болката.

Като раздалечи внимателно колене, Норман избута сандъка до стената,

след това сграбчи одеялото от дивана и го окачи на половин дузина куки,

които беше поставил над вратата на апартамента. Тежкият плат ще улови

повечето от миризмите преди да достигнат до хола. За останалото, отвори

вратата на балкона около два инча и използва един от ароматизаторите във

формата на гъба, за да й попречи да се затвори. Игнорирайки внезапния

поток от студен въздух и увеличаващия се шум отгоре, той бутна

вентилатора здраво срещу пролуката и го пусна.

След това отиде в килера за hibachi-то и пластмасовата щайга за мляко.

Малкото барбекю постави толкова близо колкото можа до вентилатора.

После построи пирамида от три парчета брикети, потопи ги в

запалителната течност и драсна клечка кибрит. Вентилаторът и силните

ветрове около сградата се погрижиха за почти всичкия дим и, тъй като

беше изключил детектора си за дим и четирите, които бяха в коридора на

деветия етаж, не се безпокоеше за малкото количество дим, което

оставаше. Той остави огъня да се разгори, докато изкара цветните

тебешири, за да нарисува пентаграмата.

Безвосъчната теракотена настилка не задържаше тебешира, затова Норман

всъщност използваше пастели от креда. Не изглеждаше да има разлика. На

всеки от петте края на пентаграмата слагаше по две свещи; черна, девет

инча висока, и червена, шест инча висока. Наложило му се бе да ги отреже

и двете от дванайски и осмици и беше открил, че някои от черните бяха

всъщност тъмно виолетови. Не изглеждаше и това да има значение.

Свещите светеха, той коленичи пред нажежените сега въглища и започна

стъпките по призоваване на демона.

Беше купил шест инча от осемнадесет каратова златна верижка от магазин

в Чайнатаун. С чифт ножици за нокти, той отряза три или четири брънки и

ги пусна в нажеженото червено сърце от въгленови брикети. Норман

знаеше, че hibachi не би могло наистина да дава достатъчно топлина, за да

разтопи дори и такова малко парче злато, но въпреки че пресяваше

останалата пепел всеки път, никога нямаше отговарящ на метал блясък.

Тамянът идваше от един модерен хранителен магазин на ул. Bloor Street

West. Той нямаше представа за какво използват другите хора ярките

оранжеви люспи – не можеше да си представи да ги яде, въпреки че

предполагаше, че може да са подправка. Половината шепа, която той

хвърли в топлината, се запали бавно, създавайки плътен остър дим, с който

вентилаторът почти успя да се справи.

Кашляйки и триейки гърба на едната си ръка през сълзливи очи, той се

протегна за последната съставка. Смирната идваше от магазин

специализиращ в масла и есенции и създаване на лични запазени

парфюми. Унция след унция, тя беше се оказала по-скъпа от златото.

Внимателно, използвайки пластмасовия измервателен прибор, който майка

му му беше дала, когато се изнесе, той капна една осма от чаена лъжичка

върху жаравата.

Тежкият мирис на тамян се засили още и въздухът в апартамента придоби

горчив вкус, който покри вътрешността на устата и носа на Норман.

Първата вечер, когато опита това, почти спря със смирната, почти беше

неспособен да премине през тежестта на историята, която идваше с нея. От

векове смирната е била използвана за третиране на мъртвите и всички

онези векове на смърт биваха освободени всеки път, когато маслото се

изливаше върху жаравата. Втория път можеше да пренебрегва мъртвите

със знанието за идващото по-лошо. При това, седмо подред призоваване,

то вече не го разсейваше от задачата му.

Стерилните игли, идентични с тези на Червения кръст използвани за

първоначално взимане на кръв от донори, купи от хирургическа къща за

доставки. Обикновено мразеше тази част, но тази вечер гневът

преминаваше през него без почивка. Малката болка се разпростря надолу

от върха на пръста му, докато не се присъедини към пулсиращата между

краката му и внезапно сексуално напрежение почти го изхвърли от

ритуала.

Дишането му се накъса, но той някак си успя да запази контрол.

Три капки кръв върху жаравата и когато всяка капка падаше, произнасяше

дума за призоваване.

Думите намери в един от текстовете, използвани в класа му по

сравнителни религии. Той сам създаде ритуала от равни части изследване

и здрав разум. Всеки можеше да го направи, си помисли самодоволно. Но

само аз го направих.

Въздухът над центъра на пентаграмата трепереше и се промени, все едно

нещо го притискаше отвътре. Норман стоеше и чакаше, мръщейки се, като

миризмата на горящи подправки отстъпи място на зловонен мирис на

гнило и ритъмът на стереото на съседите отстъпи място на звук, който

бучи едва доловимо в мозъка и костите.

Демонът, когато дойде, беше с човешки размери и неясна човешка форма и

още по-отвратителен, поради леката прилика.

Норман, дишайки повърхностно през устата си, пристъпи към края на

пентаграмата. – Аз те призовах, - заяви. – Аз съм твоят господар.

Демонът наклони главата си и чертите му се променяха с движението, все

едно нямаше череп под влажната кожа, покриваща лицето му. – Ти си

господарят, - съгласи се той, въпреки че месестата дупка за уста не се

адаптираше към постоянните му движения, за да произнесе думите.

- Трябва да правиш, каквото ти заповядам.

Огромните и безклепачни жълти очи сканираха периметъра на своя затвор.

– Да, - призна той най-сетне.

- Някой ми се присмя тази вечер. Не искам тя отново някога да ми се

присмива.

Демонът чакаше търпеливо, очаквайки допълнителни инструкции, цветът

му се променяше от мръсно черно към зеленикаво-кафяво и обратно.

- Убий я! – Ето, каза го. Стисна ръцете си, за да спре треперенето им.

Почувства се десет фута висок, непобедим. Беше взел таксата най-сетне и

приемаше силата, която беше негова по право! Бученето ставаше все по-

мощно, докато цялото му тяло не вибрираше с него.

- Кого да убия? – попита демона.

Леко развеселеният тон го върна обратно на земята, разтрисащ се от ярост.

– НЕ МИ СЕ ПРИСМИВАЙ! – Пристъпи напред и, спомняйки си навреме,

усука краката си под неудобен ъгъл, за да избегне пресичането на

пентаграмата.

Скокът на демона в отговор ги изведе почти нос до нос.

- Ха! – Норман изплю думата напред, дори като пристъпи назад. – Ти

си точно като тях! Мислиш си, че си толкова велик и си мислиш, че аз съм

боклук! Ами, просто помни, че ти си там вътре, а аз тук вън. Аз те

призовах! Аз те контролирам! АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ!

Равнодушен като поток от сярна киселина, демонът застана обратно в

центъра на пентаграма. – Ти си господаря, - невъзмутимо каза. – Кого да

убия?

Развеселеността остана в гласа на съществото, карайки Норман почти да

избухне от гняв. През червената мъгла, той осъзна, че крещейки Убий

Корийн! на демона, няма да постигне нищо. Трябваше да помисли. Как да

намериш един човек в град от над три милиона? Отиде до далечната стена

и обратно, оплитайки петата на дясната си обувка и почти не падна.

Когато, след много залитане, си възвърна баланса, се наведе и взе парчето

червена кожа, което почти го събори.

- Ето!

Демонът промуши ръкавицата във въздуха с шест инчов нокът, свободните

гънки на кожата висяха между ръката и тялото му, плющейки стегнато при

движението.

Норман се усмихна. – Намери ръкавицата, която пасва на тази и убий

човека, който я притежава. Не позволявай никой друг да те види. Върни се

в пентаграмата, когато приключиш.

Миризмата на гнило се задържа във въздуха и след като демонът изчезна,

отвратителен ефект, който само времето щеше премахне. Смучейки

пръста, който убоде, Норман пристъпи важно до прозореца и погледна в

нощта.

- Никой, - обеща, - никога няма да ми се присмива отново. – Няма

повече играчки, няма повече дрехи, няма повече компютри; ще вземе

силата си тази вечер и когато демонът се върне, добре нахранен с кръвта на

Корийн, ще го изпрати после като символ на тази сила. Нещо, което света

ще бъде принуден да уважава.

Пулсиращият ритъм ставаше все по-мощен и Норман се търкаше срещу

прозореца, с бедра, поклащащи се в ритъм.

* * *

Все още кипяща, Корийн спря на паркинга на Макдоналдс. Норман

Бърдуел. Не можеше да повярва, че дори е говорила с Норман Бърдуел,

позволявайки си да се върне в апартамента му с него. Той звучеше ужасно

правдоподобно в кръчмата. Тя поклати главата си на собствената си

доверчивост. Разбира се, не разбра кой е той в кръчмата, но все пак...

- Надявам се, че оценяваш това, Иън, - каза в нощта, хлопвайки

вратата на колата и заключвайки я. – Когато се зарекох да намеря убиеца

ти, никога не съм предполагала, че трябва да се справям с похотта на

някакъв откаченяк. – Беше станало студено и тя бръкна в джоба за

ръкавиците си, преди да си спомни, че сега притежаваше само ръкавица,

едната. Скърцайки със зъби, влезе вътре. С някои настроения само голяма

порция картофи може да се справи.

По пътя си към тезгяха, забеляза познато лице и заобиколи.

- Хей, Джанет. Мислех, че всички отивате при Алисън?

Джанет погледна нагоре и поклати глава. – Дълга история, - промърмори

през хапка от бургер.

Корийн изсумтя и хвърли останалата й ръкавица долу на свободното

съседно място. Под флуоресцентните светлини изглеждаше почти

неприлично светло. – Така ли? Ами, аз имам една по-дълга. Не си тръгвай.

Малко по-късно, Джанет беше вторачена в Корийн от учудване, ябълковия

пай напълно забравен на половината път към отворената й уста.

- ... така че го ритнах в топките и напуснах. – Пое голяма глътка

диетична кола. – И се обзалагам, че никога няма да видя другата си

ръкавица също, - добави тъжно.

Джанет затвори устата си със звучна прозявка. – Норман Бърдуел? –

изломоти.

- Да, знам. – Корийн въздъхна. Не трябваше да казва на Джанет. Слава

Богу, че бяха в началото на дълъг уикенд; това може да забави

разпространението на историята. – Като пълна глупачка. Трябва да е било

от бирата.

- Няма достатъчно бира на света – не, във Вселената – за да ме накара

да отида където и да е с този мръсник, - декларира Джанет, въртейки очи.

Корийн смачка лука, превърна бургера си в чиста каша. – Той каза, че знае

нещо за съществото, което уби Иън, - промърмори тя глупаво. Наистина не

трябваше да казва на Джанет. Какво можеше да си помисли?

- Вярно, - изсумтя Джанет, - друг безстрашен ловец на вампири и ти

си го последвала.

Очите на Корийн се присвиха. – Не се подигравай с това.

- Да се подигравам? Точно толкова вероятно е да откриеш, че демонът

на Норман е убил Иън, колкото и някакъв глупав вампир. – Тя знаеше, че

думите са грешка в момента, в който напуснаха устата й, но тогава беше

твърде късно.

- Вампирите са били исторически документирани и всички факти

пасват...

Двадесет и три минути по-късно – Джанет засичаше времето на лекцията с

едва доловими погледи към часовника си - Корийн спря внезапно и се

изправи. – Трябва да отида до тоалетната, - каза тя, - изчакай ме. Сега се

връщам.

- По никаква кървава вероятност, - промърмори Джанет в секундата, в

която Корийн изчезна надолу по стълбите към мазето. Като изрови нещата

си от купчината, тя се отправи към вратата, свивайки се в якето си, щом

излезе. Харесваше Корийн, но ако чуеше само още една дума за вампири,

тя самата щеше да ухапе някого. Всеки вампир, с когото Корийн се

сблъска, можеше да претендира за самозащита.

На вратата откри, че е взела останалата червена ръкавица на Корийн. По

дяволите! Връщам я и още от часа на граф Дракула. Стоя там за момент,

плясвайки кожените пръсти в дланта си, разкъсвана между това да направи

правилното нещо и това да избяга, за да спаси здравия си разум.

Здравият разум печели.

Като яркото осветление превърна върха на издигащата се глава на Корийн

в пламък, Джанет пъхна ръкавицата в джоба си, завъртайки се на пети, и

избяга в нощта. Ако тичам, си помисли и съчета действието с него, може

да се забелязвам на светлините на паркинга, като Корийн погледне през

прозореца. В обкръжаващия мрак ще бъде в безопасност.

* * *

Той изникна от земята. Пътуваше по този начин, защото така нямаше

нужда да хаби енергия, за да остане невидим. А докато не се нахранеше,

имаше малко енергия за губене. Усети плячката над себе си, но чакаше,

следвайки, докато вече не можеше да почувства никакви други животи.

Тогава той изникна.

Стремежът да убива беше силен, почти непреодолим. Така бе наредено от

неговия “господар” и природата му, викаща го да се храни. Единствено

страхът от това, което би донесъл неуспехът, съумя да отклони

смъртоносния удар, който инстинктът бе започнал, така че да удари кост, а

не мека тъкан.

Плячката извика и се сгърчи, тиха сега, но все още жива.

Копнееше да излочи топлата кръв, която изпълни нощта с мирис на храна,

но знаеше, че храненето, веднъж започнало, не можеше да бъде спряно и

че това не беше мястото, набелязано за смъртта. Събирайки плячката,

обърна лицето си към вятъра и започна да тича, използвайки и трите си

свободни крайника. Не можеше да вземе жертвата в земята, нито можеше

да отиде в небето с толкова тежък товар. Трябваше да се довери на

скоростта, че ще го запази незабележим.

Жертвата щеше да умре. Щеше да се подчини на своя “господар” за това,

но щеше да се подчини и на по-стар господар също и жертвата щеше да

умре в схемата.

Незабелязана, съсипаната червена ръкавица лежеше точно в края на

светлините на паркинга. До нея лежеше тъмно червено петно, вече

замръзващо.

ГЛАВА 9 ПРЕВОД DARKNESS92

- „И да повторим топ новината ни, странните смъртни случаи в Торонто

продължават със седмо тяло, намерено рано тази сутрин от полицай на

Фоксрън Авеню, южно от Окдейл Голф и Кънтри Клуб. Изследователите

по убийството са потвърдили на място само, че смъртта е настъпила след

ужасяващ удар в гърлото и не се казва, дали жертвата също е била с

изцедена кръв. Полицията не дава името, очаквайки роднините му да бъдат

осведомени.

- Времето в южен Онтарио ще бъде по-студено от нормалното за сезона

и...”

Вики разпъна ръка и изключи радиото, след това полежа за момент на

тежката скамейка, слушайки звуците на града, убеждавайки се, че

буботенето на далечен камион не е заплаха от хиляди ноктести крака, и че

високото остро пищене на изток е само сирена.

- За сега, никакви демонски шайки. – Тя се пресегна и допря дланта си на

паркетния под. – Докосвам дърво. – Изглежда, че все още има време да се

намери копелето, отговарящо за тези убийства и да се счупи всяка

костичка в...

Прекъсвайки мисълта си, тя се изправи и отиде във всекидневната, където

бе закачила картата на града на стената. Отмъщението беше много хубаво,

но да не спираш да мислиш за него помрачава по-притискащия проблем:

намирането на онази измет.

Първите шест убийства бяха се случили в нощите на неделя, понеделник и

вторник, със само една седмица разделяща ги. Убийството този вторник

развали пентаграмата. Изкривявайки погледа си към картата, Вики обгради

Фоксрън Авеню. Тя нямаше идея как това пасва географски, или дали

изобщо пасваше географски, или дали това разваляше пентаграмата на

парчета.

Тя надигна очилата си нагоре по носа и се насили да отпусне ченето си.

Хенри може да играе „свържи точките” тази сутрин, след като се събуди;

но тя имаше други следи да следва.

Ако Хенри беше прав и демонът получаваше откраднати неща за всеки

живот, тези неща трябва да са били докладвани за изчезнали. Намери

нещата, и ще намериш призоваващия демона. Намери призоваващия

демона, спри убийствата. Всичко беше много просто; тя просто трябваше

да провери всеки появил се доклад в града за последните три седмици и да

отбележи необикновените и необяснени кражби.

- Което – въздъхна тя – трябва да ми отнеме само около две години. – И

тези две години търсени бяха безкрайно по-добре, отколкото да стои още

някоя секунда на задника си, безпомощна. Бедата беше, че с осемнайсет

участъка, не знаеше от къде да започне.

Тя тракаше по картата с молива си. Сутрешните доклади в 31 районно би

трябвало да имат детайли за смъртта, които по радиото да не са пуснали.

Детайли, от които Хенри може да се нуждае, за да отбележи следващото

място, следващото убийство. Освен това, две линии от предишните шест

убийства се кръстосваха в 31 район. Това може да е безсмислено сега, но

все пак беше място, от където да започнеш.

Стиснала кесията, съдържаща четири понички – две с ягодово желе и две с

шоколадова глазура – в едната ръка и торбичката с придружаващите ги

кафета в другата, Вики наведе глава и зави по ъгъла към Нор-финч Драйв.

С болницата Йорк-Финч зад гърба й нищо не стоеше между нея и злия

северозападен вятър, освен полицейската станция и няколко квадратни

мили индустриална пустош. Нисък и солиден, 31 участък беше лоша

преграда срещу вятъра.

Патрулна кола излезе от паркинга, когато тя пристигна. Вики спря да я

погледа как завива на изток по Финч Авеню. В 9:20 Разпети петък

сутринта трафикът беше минимален и би било лесно да получиш грешното

впечатление, че градът се е възползвал от възможността – религиозния

празник спазван само от около една трета от населението - да си поспи.

Градът, както Вики добре знаеше, никога не правеше нещо толкова

спокойно. Ако оплакванията за трафика бяха малко, то тогава семейните

оплаквания ще се повишат, докато любящите семейства прекарват целия

ден заедно. А пък в посоката, в която колата бе поела по пътя Джейн-

Финч, имаше все по-малко работа, от която да можеш да си вземеш

почивка; там настроението на хората бе на ръба на избухването – и то в

най-добрите дни.

Преди, когато беше в униформа, прекара почти година, работейки в 31-во.

Припомняйки си по-съществени части от тогава, докато продължаваше

към управлението, осъзна, че работата в полицията не й липсва изобщо.

- И ако това не е Победата (Виктори) Нелсън, изчезнала, но не забравена.

Какво те води до гъза на географията на този град?

- Просто мисълта да видя усмихнатото ти лице, Джими. – Вики пусна двете

чанти на ъгъла и побутна очилата нагоре по носа си със замръзнали

пръсти. – Пролет е и, както лястовиците, се връщам към Капистрано.

Сержантът наоколо ли е?

- Да, той е във...

- Не е нейна проклета работа къде е той! – протътна глас, който би

разтърсил някоя по-малко здраво строена сграда. След него в дежурната се

появи сержант Стенли Илджон, мина покрай Джими и дойде до гишето. –

Каза, че ще си тук до девет – обвини я той. – Закъсня.

Тихичко Вики повдигна чантата с понички.

- Подкуп – изпръхтя сержанта, краищата на хубаво извитите му мустаци

потрепераха от силата на издишването. – Ами, стига си стояла с палеца в

задника си. Влез тук е седни. А ти – той погледна надолу към Джими –

връщай се на работа.

Джими, който работеше, му се ухили и го игнорира. Вики направи както й

бяха казали, и когато сержант Илджон се настани на служебното си бюро,

тя издърпа стол и седна пред него.

Няколко момента по-късно сержанта педантично избърса изпадалата захар

от предницата на колосаната си риза.

- Така, и ти, и аз знаем, че да ти позволя да прочетеш докладите е строго

против правилата на отдела.

- Да, сержант. – Ако някой друг беше дежурен тук в момента, вероятно

щеше да й се наложи да поиска услуги от по-отгоре.

- И двамата знаем, че ти безочливо използваш репутацията си на човек,

правещ чудеса, за да заобикаляш тези правила.

- Да, Сержант. – Илджон беше първият препоръчал я за повишение, и бе

разглеждал доклада за арестите й като доказателство за оценката си.

Когато тя напусна полицията, той я извика, смачка ръцете й от

ръкостискане и буквално й заповяда да направи нещо със живота си. Той

не беше точно помагащ човек, но безцеремонната му доброта бе нещо, на

което можеше да се опре, когато Майк Селучи я обвини, че бяга.

- И ако хвана, че някой ни е издал, ще им кажа, че си използвала

способностите си по ръкопашен бой, в който вие частните детективи би

трябвало да сте толкова добри, и си прочела докладите над кървящото ми

тяло.

- Да те понапляскам ли малко? – Макар че той беше едва малко над

минимума височина за полицай, имаше слух, че Стенли Илджон никога не

е губил битка. С каквото и да е.

- Не се прави на умна.

- Извинявам се, сержант.

Той затрака с един квадратен пръст по папката, лежаща на бюрото му и

лицето му стана сериозно.

- Наистина ли мислиш, че можеш да направиш нещо по въпроса? – запита

той.

Вики кимна.

- Точно сега – каза му равно – аз имам по-добър шанс от който и да е било

друг в града.

Илджон се втренчи за дълъг момент в нея.

- И аз мога да драскам линии върху картата – каза най-накрая. – И когато

свържеш първите шест смъртни случаи, пресечната им точка маркира

мястото точно на север от тук. Всяко ченге в станцията наблюдава за нещо

странно, нещо, което ще отбележи убиеца и ти можеш да се обзаложиш, че

тези доклади – с кратко, нестабилно помахване посочи събралите се

доклади от последните няколко седмици, които висяха на стената до

бюрото, - са преминали през няколко сита. Преминали са през всеки един

тук и през момчетата и момичетата от старото ти игрище.

- Но не и през мен.

Той кимна в съгласие.

- Не и през теб. – Дланите му удариха листовете на бюрото му. – Тази

последна смърт беше на моя територия, и я приемам лично. Ако знаеш

нещо, което не си ни казала, изплюй го сега.

Има демон, който пише име с кръв през града. Ако не го спрем това ще

бъде само началото.

От къде знаеш?

Вампир ми каза.

Тя го погледна право в очите и излъга.

- Всичко, което знам, съм казала на Майк Селучи. Той е главния по този

случай. Просто мисля, че ще помогне, ако огледам сама.

Очите на Илджон се присвиха. Тя можеше да каже, че не й вярва. Не

напълно.

Бавно, след момент, който се разтягаше до всичкото време, в което са

работили заедно, той бутна папката по бюрото.

- Искам това да бъде последната жертва – измърмори той.

Не и толкова, колкото аз искам, помисли си Вики.

Колко жертви в името на демона?

Тя наведе главата си за да чете.

- Жертви едно и седем са били и двамата студенти в Йорк Юнивърсити. Не

е много силна връзка, за да основеш издирване на това.

Селучи въздъхна.

- Вики, до сега съм базирал издирвания на връзки, много по-слаби от това.

Обади се за да ми усложниш живота, или имаш нещо градивно да кажеш?

Вики увиваше кабела на телефона около пръстите си. Късно следобед,

когато пристигна в 52 районно, търсенето й всъщност не бе намерило

нищо. Един от униформените, влизащ в смяна бе я дочул да говори на

сержанта за необикновени случаи, и я бе разказал за един, за който го бяха

повикали.

Проблема беше, тя не можеше да измисли как да сервира информацията на

Селучи.

- Значи ще сгъстиш претърсването в Йорк? – запита вместо това тя.

Той въздъхна отново.

- Да. За сега. Защо?

Тя пое дълбок дъх. Наистина нямаше лесен начин да се направи това.

- Не ме питай как знам, защото няма да ми повярваш, но има много голям

шанс човека, който търсиш, да носи черно кожено яке. Черно кожено яке

за деветстотин долара.

- Исусе Христе, Вики! Това е университет. Половината от проклетите хора

там ще са с черни кожени якета.

- Не и като това. Имам пълно описание за теб.

- И от къде го получи? Излезе от бисквитка с късметчета?

Вики отвори устата си, а след това я затвори отново. Това беше твърде

сложно.

- Не мога да ти кажа – рече най-накрая тя. – Имам спогодба с източниците

си.

- Казваш ми информацията, Вики, и обещавам на източниците ти никога да

не разберат, че си казала!

- Слушай, задник, можеш да избираш да ми повярваш или не, но не се

осмелявай да ме заплашваш! – Тя изплю описанието на якето и затръшна

слушалката. Добре. Свърши си работата, като каза на полицията каквото

знаеше. Хубаво. Сега те могат да реагират на това или не. И Майк Селучи

може да отиде право в Ада.

Освен, че това беше точно нещото, което тя отчаяно се опитваше да

предотврати.

Стискайки зъби разстроена, тя ритна кухненския стол във всекидневната и,

дишайки тежко, се изправи, гледайки надолу към изкривеното парче

мебел.

- Животът беше много по-прост – каза го, въздъхна, и отиде обратно към

телефона. Йорк Юнивърсити беше единствената връзка, която имаха, и

Корийн Фъргюс бе студентка там. Тя вероятно нямаше да може да помогне

– Селучи беше прав, намирането на едно кожено яке в района на

училището би било като намирането на един честен политик – но

определено нямаше да навреди, ако провери.

- Корийн Фъргюс, моля.

- Съжалявам, но Корийн не е тук сега. Мога ли да й предам съобщение?

- Знаете ли кога ще се върне?

- Страхувам се, че не. Тя напусна тази сутрин, за да остане с приятели за

няколко дни.

- Добре ли е? – Ако това дете се нарани, отивайки в апартамента на

някакъв непознат мъж...

- Ами, малко е шокирана; тя беше наистина добра приятелка с момичето,

чието тяло намериха миналата нощ.

Достатъчно лошо, случвайки се толкова скоро след Иън, но Слава Богу,

това беше всичко.

- Когато се прибере, ще й кажете ли, че Вики Нелсън се е обаждала?

- Разбира се. Това ли е?

И това беше, освен ако Хенри не бе разбрал нещо по-конкретно.

- Това, това или това? – Хенри погледна от картата към страницата със

символите.

- Не можеш ли да намериш следващата точка в пентаграмата? – Вики се

наведе над масата, колкото се може по-надалеч от мръсотията. Подвоуми

се да каже, че античната книга излъчваше аура на зло – което звучеше

такова хорор клише – но забеляза, че дори Хенри я докосваше колкото се

може по-рядко.

Хенри, зает с транспортира и линията, се засмя без хумор.

- Следващите три точки в трите възможни пентаграми – той посочи.

- Чудесно. – Вики се поизправи и бутна очилата нагоре по носа си. – Още

усложнения. Къде да започнем първо?

- Къде да започна първо – разсеяно я поправи Хенри. Той също се изправи,

масажирайки слепоочията си. Ярката светлина, от която Вики изглежда се

нуждаеше да функционира, му причиняваше главоболие. – Трябва да бъде

тази област тук. – Той потупа картата точно на изток от Хъмбър Ривър

между авенюта Лауренс и Елингтън. – Този модел е най-простия възможен

от трите. Теоретично, той ще бъде първият завършен.

- Теоретично?

Хенри предположи:

- Това е наука за демоните. Тук няма никакви готови отговори. Хората,

вещи в областта, имат склонността да умират млади.

Вики пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Никога нямаше готови отговори.

Трябваше да знае това досега.

- Значи, ти никога не си правил такъв вид неща преди?

- Не, всъщност не. „Такъв вид неща” не се случват много често.

- Тогава, ако нямаш нищо против разпитването ми, – тя размаха пръст към

магическата книга, от която все още внимателно се пазеше – защо имаш

едно от тези?

Хенри погледна надолу към книгата, макар че Вики можеше да каже от

изражението му, че той не я виждаше.

- Взех я от един луд мъж – каза дрезгаво той. – И не искам да говоря за

това сега.

- Добре. – Вики се забори срещу импулса да се отдръпне назад от суровия

гняв във гласа на Хенри. – Не трябва да говориш. Всичко е наред.

С усилие той остави спомена настрана и направи нещо, което се надяваше

беше примирителна усмивка.

- Съжалявам. Не исках да те уплаша.

Тя настръхна.

- Не си.

Усмивката стана още по-истинска.

- Добре.

Добре наясно с това, че й се присмиват, Вики прочисти гърлото си и смени

темата:

- Ти каза миналата вечер, че няма начин да знаем дали тези са били

демонични имена.

- Точно така. – Той се опитваше да не мисли за това.

- Значи тези смъртни случаи може да образуват име, което не е в книгата.

- Точно така, отново.

- Мамка му. – С ръце, обвити около себе си, Вики тръгна към прозореца и

постави челото си срещу студеното стъкло. Точките светлина отдолу,

всичко, което можеше да види от града, изглеждаха студени и присмиващи

се. Хиляди демонски очи в тъмнината. – Какво трябва да направим?

- Точно това, което правим. – Може и да беше риторичен въпрос, понякога

Хенри се чувстваше, че дори и на тях трябва да бъде отговорени, и той

искаше да й даде колкото комфорт можеше. – И ще се надяваме, и ще се

молим, и няма да се предадем.

Главата на Вики се изправи и се обърна да с лице към него.

- Аз никога не се предавам – каза сопнато тя.

Той се усмихна.

- Никога не съм си и помислял друго.

Той наистина има феноменална усмивка, помисли си Вики, оценявайки

начина, по който в ъглите на очите му се появяваха бръчици. Тя почувства

собствените си устни да започват да се извиват в отговор, и умствено се

разтърси, принуждавайки лицето си да не показва никакви знаци на

внезапни силни вълни на желание.

Четиристотин и петдесет години практика, тяло в средата на двайсетте,

свръхестествени сили...

Хенри чу сърцето й да забързва и чувствителния му нос долови ново

ухание. Не се беше хранил от четирийсет и осем часа и щеше да се нуждае

скоро от това. Ако тя ме иска, би било глупаво да я отхвърля... Имайки

дълго време, след като бе надраснал нуждата да се доказва, като

принуждава резултата – той знаеше, че може да вземе каквото си поиска –

щеше й позволи да направи първата крачка. И какво за обещанията да

остане незамесен, докато не се справи с демона? Ами някои обещания са

направени, за да не бъдат спазени.

Сърцебиенето й започна да се успокоява, и макар да възхваляваше

самоконтрола й, той не си даде труда да скрие разочарованието си.

- Значи. – Думата се закачи и Вики прочисти гърлото си. - Това е смешно.

На трийсет и една съм. Не на седемнайсет. – Научих някои неща горе в 31

районно, които може да имат някаква връзка със случая.

- Ох? – Хенри вдигна червено-златна вежда и се настани на ръба на масата.

Вики, която беше готова да даде предните си зъби, за да може да вдигне

една едничка вежда без цялото й чело да се намесва, се намръщи на

физиономията, която той направи. Е, трябваше да признае, че не мислеше,

че той бе наясно с това как светлината от полилея полираше косата му, и

как кафявите панталони от рипсено кадифе, които носеше, се опъваха

около мускулестите му бедра. С усилие тя върна мозъка си обратно към

издирването. Сега не му беше времето за такива неща; каквито и неща да

се окажеха в крайна сметка те.

- Няколко хора, повечето служители на местния МакДоналдс, докладваха

за отвратителна миризма, разнасяща се около паркинга на Джейн-Фич

Мол. Сяра и разлагащо се месо. Газ компанията изпрати някой да огледа,

но не са намерени течове.

- Демонът? – Хенри се наведе над мазата, опитвайки се да игнорира

нарастващия си глад. Беше толкова трудно с нея толкова близко и

физически, поне, когато беше толкова благоразположена. – Но никой не е

намерен...

- Има още. Някой докладвал за мечка, бягаща към разклона на Джейн

Стрийт. Полицията не се е занимавала да разследва, защото този, който се

е обадил само го е мярнал, докато е преминавал с колата си със сто

километра в час.

- Демонът. – Този път не беше въпрос.

Вики кимна.

- Странностите са хубави. – Тя се върна към масата и картата. – Моето най-

добро предположение е, че това нещо е вдигнало тялото и го е занесло тук,

за да го убие. Защо? Защото е имало хора наблизо.

- Може би този път му е казано кого да убие.

- Страхувах се, че ще кажеш това.

- Това е единственият логичен отговор – каза Хенри, изправяйки се. – Но

погледни от светлата страна.

- Няма светла страна – изръмжа Вики. Тя беше завършила деня си със

следователя по смъртни случаи.

- С риск да прозвуча като откачен оптимист – каза й Хенри сухо, - ще кажа,

че винаги има светла страна. Или поне страна, която е по-малко тъмна. Ако

демонът е бил инструктиран да убие тази млада жена, може би полицията

ще може да открие връзката между нея и господаря му.

- И ако то само се е отдавало на демонска перверзност?

- Тогава не сме по-надалеч от сега. Сега, ако ме извиниш, заради

разваленото си разписание, по-добре да изляза на Хъмбър в случай, че

демонът е извикан отново тази вечер.

На вратата Вики спря, внезапна ужасяваща мисъл изтри цвета от лицето й.

- Какво спира това нещо от престъпване в нечия къща? Където не можеш

да го видиш? Където не можеш да го спреш?

- Демоните – каза й Хенри, усмихвайки се успокоително, докато затягаше

колана на непромокаемото си палто, - не могат да влизат в къщи на

смъртни, освен като не са изрично поканени.

- Мислех, че това се отнася за вампирите?

С една ръка на кръста й Хенри я побутна твърдо навън в коридора.

- Господин Стокър – каза той, като заключи вратата, - се е отдал на

мечтания.

Хенри се облегна на гробищната ограда и огледа малката колекция от тихи

гробове. Те бяха, в по-голямата си част, плочи от стари камъни с еднакъв

размер и възраст. Няколкото мраморни паметници изглеждаха превзети и

не на място.

На запад гробището се сблъскваше с речната система Хъмбър Ривър и

мърморенето на прииждащата вода изпълваше нощта със звук. На север

лежеше жилищна площ. На изток и юг имаше свободни земи. Той се

зачуди дали гробището има нещо общо с липсата на напредък. Дори и в

години на развитието на науката, мъртвите често са се считали за лоши

съседи. Хенри не можеше да разбере защо; мъртвите никога не надънваха

Туистед Систърс на 130 децибела в три сутринта.

Можеше да почувства, не модела, но предчувствието за него. Поток от зло,

чакащо промяната си, чакащо последното убийство, което ще го стовари

върху света. Това чувство, което повдигна косъмчетата на врата му и го

накара да ръмжи, беше достатъчно силно, за да го убеди, че е избрал

правилно. Това име ще бъде първото за довършване; този демон лорд ще е

първият, откъснал се от тъмнината и започнал да убива.

Той трябваше да убие по-малкия демон в секундите между появяването му

и убийствения му удар - веднъж кръвта докосне ли земята, той щеше да

може да се свърже с демонския си господар. За съжаление, моделът

позволяваше по-голяма зона, отколкото той можеше да наблюдава

наведнъж, за това направи единственото нещо, което можеше – вървеше в

петоъгълник извън границите, които пентаграмата позволяваше, оставяйки

последните шест инча незатворени. Когато демонът влезеше в него, за да

нападне живо същество – независимо вътре или вън от него, той щеше да

го затвори. Такъв краткотраен затвор няма да изтрае повече от няколко

секунди, но би му дал контрол достатъчно дълго, за да стигне до демона

и...

- ... и да го спра. – Хенри въздъхна и се обърна нагоре яката на палтото си.

– Временно. – Бедата беше, че по-малките демони бяха твърде лесно

заменими. Ако той спре този, нямаше нищо, което да спре „господаря” му

да извика друг. За щастие, тези демони, както повечето самохвалковци, не

харесваха болката и може би щеше да го убеди да говори.

- Ако може да говори. – Той пъхна ръцете си в джобовете си и се облегна

на оградата. Имаше слух, че не всички от тях можеха.

Имаше допълнително усложнение, което не беше съобщил на Вики,

защото знаеше, че тя ще се присмее. Тази вечер, по света милиони хора

плачат, че Христос е мъртъв. Този век може и да бе загубил способността

си да вярва, но Хенри не беше. Повечето религии бяха отбелязали ден на

тъмнина в календара си и, разпространен от християнската църква, това

беше един от най-силните. Ако демонът се завърне преди Христос да се

издигне отново, то той ще бъде по-силен и опасен, по-труден за спиране.

Той погледна часовника си. 11:40. Обвързан към векове традиции, демонът

ще бъде извикан - ако изобщо ще бъде викан тази вечер – в полунощ.

Според Вики предишните убийства са се случили между полунощ и един

часа. Той се зачуди, как полицията може да е пропуснала такава очевидна

следа.

Вятърът мяташе палтото му около колената му и вдигаше светли кичури от

косата му. Като всички големи хищници той можеше да остане

неподвижен толкова дълго, колкото ловът изискваше, с изострени сетива

за виждане, чуване или помирисване на жертвата.

Полунощ премина.

Хенри усети сърцето от тъмнина да приближава и потокът зло се засили

моментално. Напрегна се. Той трябваше да се движи между един удар на

сърцето и следващия.

Тогава потокът започна да изчезва.

Когато опасността изчезна, Хенри провери часовника си отново. 1:20. За

тази вечер, по каквато и да е причина, опасността бе преминала.

Облекчението го накара да клюмне на оградата, хилейки се глупаво. Не

чакаше с нетърпение битката. Беше благодарен за отложеното изпълнение.

Насочи се обратно надолу към града, може би за да се отбие при Каролайн,

да си хапне малко, да прекара часовете до изгрев без да се тревожи, че

може да бъде разкъсан на парчета от тайфа от Ада.

- Спокойно е, нали?

Белокосият мъж никога нямаше да узнае колко близо до смъртта се

намираше. Само завръщащата се вълна от пентаграма, усещането за смърт,

спря удара на Хенри.

- Изплаших ли те?

- Не. – Нощта скри ловеца, докато Хенри се бореше да възвърне

цивилизованата си маска. – Сепнахте ме, това е всичко. – Вятърът от

реката не му бе позволил да усети кръвта му и звука от водата бе заглушил

приближаващите стъпки. Беше извинимо, че са го изненадали. Беше също

и смущаващо.

- Не живеете ли тук наоколо?

- Не. – Докато се приближаваше Хенри преработи първоначалното си

впечатление за възрастта на мъжа. Не повече от петдесет, спретнат и

атлетичен с вид на мъж, който работи отвън.

- Така си и помислих, иначе бих ви запомнил. – Очите му бяха бледо сини

и сиво; една вена пулсираше под загорялата му от слънцето кожа. – Често

се разхождам през нощта, когато не мога да заспя.

С висящи ръце до избелелите си дънки той чакаше обяснението на Хенри.

Ръбести кокалчета на ръцете доказваха за минали битки и някак Хенри се

съмняваше, че е загубил много от тях.

- Чаках някой. – Останалият адреналин го държеше под напрежение, макар

че забавление беше започнало да го отмива. – Не се появи. – Той отговори

на усмивката на по-стария мъж с една своя, хвана бледо синия поглед му и

го задържа. Водейки го към сенките на гробището, позволявайки глада да

нарасне, той обмисли този край на няколкото последни часа и,

задушавайки истеричен смях, Хенри осъзна, че има истина в нещо, в което

винаги е вярвал; Светът не е само странен, колкото си представяш, той е

по-странен отколкото си представяш – вампир, чакащ демон,и обикалящ

гробище. Понякога обичам този век.

- Детективе? Имам предвид, госпожо Нелсън? – Младият полицай се

изчерви при грешката си и прочисти гърлото си. – Сержантът, хъм, каза, че

може би искате да чуете за обаждането, което имах тази сутрин.

Вики погледна нагоре от купчината доклади и повдигна очилата си нагоре

по носа. Зачуди се кога бяха започнали да позволяват на деца да се

присъединяват към полицията. Или откога двайсетгодишните започнаха да

изглежда толкова млади, да му се не знае!

Изправяйки се малко, повече полицаят започна да чете от записките си.

- В 8:02 тази сутрин, събота, 23 март, господин Джон Роуз от Бърчмонт

Авеню 42 съобщи за липсващи от колекцията му пистолети. Каза, че

колекцията, включително липсващите неща, е била държана заключена в

сандък, сложен зад фалшива стена в мазето на господин Роуз. Нито

ключалката, нито стената изглеждат пипани и господин Роуз се кълне, че

само той и жена му знаят комбинацията. Самата къща не показва следи от

влизане с взлом. Всички хартии и документи изглеждат в ред и...

- Полицай?

- Да, госпожо?

- Какво липсва от колекцията на господин Роуз?

- Госпожо?

Вики въздъхна. Имаше безсънни нощи и дълъг ден.

- Какво оръжие липсва?

- Ох. – Полицаят се изчерви отново и погледна надолу към бележките си. –

Ам, липсващото нещо е руска военна пушка, АК-47. С амуниции, госпожо.

- Мамка му!

- Да, госпожо.

- Не мога да повярвам! – Норман изрита кутията с вестници, върха на

спортната му обувка, блъскаща се в метала издаде много задоволително

„буум”. Той бе спрял да чете историята на предната страница за седмата

жертва и откри, че глупавия демон бе убил грешното момиче. И което

беше още по лошо, демонът бе убил момичето в сряда вечер, а той бе

разбрал чак събота!

Корийн се е разхождала наоколо два дни повече!

Туптенето, което не беше изчезнало с демона, както винаги бе ставало

досега, се засили.

Той издърпа портмонето си от джоба на панталоните си, мърморейки:

- Една нормална страна би трябвало да има по-добри информационни

услуги. – Ако знаеше за това вчера, щеше да извика демона миналата

вечер, вместо да прекара времето в нета, търсейки някой, който може да му

каже как да работи с новия си пистолет. Твърде жалко, че не успях да

взема това в клас. Тогава всички щяха да ме забележат. И което наистина

го беше разярило бе, че демона се бе върнал сряда и след това бе изчезнал,

донесе му пушката без дори да му каже, че се е провалил.

Когато видя, че съботният вестник струва долар и двайсет и пет той за

малко да си промени мнението, но историята донякъде беше за него; и

затова, макар и недоволен, пъхна монета в дупката. Освен това, имаше

нужда да знае какво е направил демона, за да може да намери начин как да

го накаже тази вечер. Докато е хванат в капан в пентаграмата, трябва да

има начин да може да го нарани.

С вестник, закрепен под мишницата си – той дори би взел два, но едно

издание беше достатъчно обемисто – тръгна към малкия магазин на ъгъла

за торбичка брикети. Имаше само една останала, а се нуждаеше от три за

ритуала.

За съжаление не му достигаха седемдесет и шест цента.

- Какво!

- Въглищата са три долара и петдесет и девет цента, плюс двайсет и пет

цента такса, което става три долара и осемдесет и четири цента. Вие имаше

само три долара и осем цента.

- Вижте, ще ви дължа.

Старата жена поклати глава.

- Съжалявам, не вярвам.

Очите на Норман се присвиха.

- Роден съм в тази страна. Имам права. – Той посегна за чантата, но тя я

премести иззад щанда.

- Не ви вярвам – повтори тя по-твърдо.

Той беше на половината път за торбата покрай щанда, когато старата жена

вдигна метла и тръгна към него. Загребвайки парите си той го удари на

бързо отстъпване.

Може би знае кунг-фу или нещо. Той пъхна вестника под ръката си и

тръгна към апартамента си. По пътя ритна отново кутията за вестници.

Най-близката банка затваряше в шест. Нямаше да успее. Трябваше да се

отправи към мола утре, за да намери някоя отворена.

Всичко беше по вина на старата жена. След като измисли подходящо

наказание за демона и се подсигури, че Корийн получи своето, може би ще

направи нещо за проблема с имигрантите.

Туптенето все още нарастваше.

- Виж това!

Търкайки лице с ръцете си, Вики отговори без да поглежда.

- Видях го. Аз ги купих, помниш ли?

- Целият град ума си ли е загубил?

- Целият град е уплашен, Хенри. – Тя сложи обратно очилата си и

въздъхна. Макар че нямаше никакво намерение да му казва, тя беше спала

миналата вечер с лампата включена; докато все още беше будна, сърцето й

се бе качило в гърлото й и бе плувнала в пот, сигурна, че нещо се е

изкачвало по комина към прозореца й. – Ти си имал време от 1536 година

насам да свикнеш с насилствената смърт. Останалите от нас просто не са

били такива късметлии.

Като че ли да се реваншират за липсата на новини пред Разпети Петък,

всичките три вестника от събота изобразяваха седмата жертва на първата

страница, подчертавайки, че това тяло също е било с изцедена кръв, и

всичките три сериозни национални вестника най-накрая скочиха към

изгодната позиции да съдържат статии за вампири, рубрики за вампири,

исторически и научни изследвания за вампирите – и всичко това, докато

твърдяха, че такива същества не съществуват.

- Знаеш ли какъв ще бъде резултатът от всичко това? – Хенри метна

вестника, който държеше, долу на креслото, където страниците се

разделиха и половината падна на земята.

Вики се извърна да го погледне, докато той се придвижваше извън

границата на зрението й.

- По-високи тиражи? – запита тя, прикривайки прозявка. Очите й боляха от

деня, прекаран в четене на доклади, и новините, които техният призоваващ

демон се бе върнал към по-обичайните оръжия бяха точно това, което тя се

нуждаеше да чуе.

Хенри, неспособен да остане мирен, прекоси стаята с четири ядосани

крачки, обърна се и дойде отново. Подпирайки ръцете си върху креслото,

той се наведе към нея.

- Права си, хората се страхуват. Вестниците, по каквато и да е причина,

дадоха на страха им име. Вампир. – Изправи се и прекара една ръка през

косата си. – Хората, които пишат тези истории не вярват във вампири, и

повечето хора четящи тези истории не вярват във вампири, но тук говорим

за култура, където хората знаят астрологическия си знак по-добре от

кръвната си група. Някъде там някой взема това насериозно и прекарва

времето си в острене на колове.

Вики се намръщи. Той го каза достатъчно ясно и тя определено нямаше да

спори с него за същността на съвременниците си.

- Една от местните телевизии показва „Дракула” тази вечер.

- О, супер. – Хенри вдигна и двете си ръце и започна да крачи отново. –

Още гориво във огъня. Вики, и двамата знаем, че има поне един вампир,

живеещ във Торонто и аз лично предпочитам да няма някакъв селянин,

полудял заради безумието на медиите, да направи нещо, за което ще

съжалявам, заради малкия извод, че никога не ме е виждала на дневна

светлина. – Той спря и пое дълбоко въздух. – И най-лошото е, че няма едно

проклето нещо, което да направя за това.

Вики се изправи и отиде да застане до него на прозореца. Тя разбираше как

се чувства той.

- Съмнявам се, че ще има някакво значение, но имам приятелка, която

пише колонка за човешки интереси в един вестник. Ще й се обадя и ще я

питам дали ще може да обори някое от тези.

- Какво ще й кажеш?

- Точно каквото ти ми каза. – Ухили се тя. – Освен частта за вампира,

живеещ в Торонто.

Хенри успя да извади една начупена усмивка в отговор.

- Благодаря ти. Тя най-вероятно ще си помисли, че си губиш ума.

Вики сви рамене.

- Преди бях ченге. Тя си мисли, че съм си загубила ума преди много

години.

Спряла очи в отражението си на стъклото, Вики осъзна за пръв път, че

Хенри Фицрой, роден през шестнайсти век е с четири инча по-нисък от

нея. Поне четири инча. Признат сноб относно височината, тя беше малко

изненадана да открие, че това нямаше значение. Ушите й бяха толкова

червени, колкото бяха и на младия полицай от този следобед. Тя прочисти

гърлото си и запита:

- Ще се връщаш ли обратно в Хъмбър днес?

Отражението на Хенри кимна мрачно.

- И всяка друга нощ, докато нещо се случи.

Аника Хендъл току що бе свършила изтощаваща смяна в спешното. Когато

паркира колата на алеята зад къщата си се запрепъва по пътя, всичко за

което можеше да мисли, бе леглото. Тя не ги видя, докато почти не

достигна портата.

Роджър, по-големият брат, стоеше на горното стъпало. Бил, по-младият,

стоеше в студената градина, облегнал се на къщата. Нещо – изглеждаше

като пръчка за хокей, макар че светлината беше твърде лоша за да се каже

със сигурност – бе облегнато на стената до него. Те двамата и асортимент

от „приятели” бяха наели съседната къща и макар че Аника се бе

оплаквала на хазяина им заради някой случаи за шума, за мръсотията, тя не

бе успяла да се отърве от тях. Те очевидно са прекарали нощта, пиейки.

Можеше да помирише бирата.

- Добро утро, госпожице Хендъл.

Точно от каквото се нуждаеше, сблъсък с Туидълди и Туидълдъм.

- Какво мога да направя за вас, господа? – Както обикновено, те бяха или

твърде бавни, или твърде пияни за да може сарказмът да има някакъв

ефект, но не бе се отказала от надеждата си.

- Ами... – Усмивката на Роджър беше най-лекия процеп по сивото му

овално лице. – Можете да ни кажете защо никога не ви виждаме през деня.

Аника въздъхна; тя беше твърде уморена, за да се справя с каквато и

идиотска идея да имаха сега.

- Нощна сестра съм – каза тя, говорейки бавно и ясно. – Затова работя през

нощта.

- Не е убедително. – Роджър пое друга голяма глътка от бутилката в лявата

си ръка. Дясната му продължаваше да клати нещо в скута му. – Никой не

работи нощни през цялото време.

- Аз работя. – Това беше смешно. Тя закрачи напред. – Сега се връщайте

там, от където сте дошли преди да се обадя... – Ръцете, сграбчили рамената

й напълно я изненадаха.

- Да се обадиш на кой? – запита Бил, прилепвайки я към тялото си.

Внезапно уплашена тя се заизвива като луда, опитвайки се да се освободи.

- Ние тримата – гласът на Роджър изглежда идваше от далечина – просто

ще стоим тук, докато слънцето изгрее. Тогава ще видим.

Те бяха луди. И двамата бяха луди. Паниката й даде силата, от която се

нуждаеше и се изтръгна от хватката на Бил. Падна на предните стълби.

Това не може да се случва. Трябваше да се добере до къщата. В къщата ще

бъде в безопасност.

Тя видя Роджър да става. Тя можеше да премине през него. Да го отблъсне

от пътя.

Тогава видя хокейния стик в ръката му.

Силата на удара я запрати обратно на моравата.

Не можеше да си поеме достатъчно въздух през разрухата в носа и устата,

си за да извика.

Лицето й се опетни в кръв, покатери на колене и лакти и опита да залази

обратно към къщата. Ако мога да стигна до къщат,а ще бъда в безопасност.

- Слънцето изгрява. Тя се опитва да влезе вътре.

- Това е достатъчно за мен.

Хокейният стик бе заострен в единия си край и със силата на двамата

мъже, които се опираха на него, премина през якето и униформата и кокала

и плътта, докато не спря в пръстта под тях.

Когато първия лъч от слънцето достигна гаража, Аника изрита още веднъж

и застина.

- Сега ще видим – отбеляза Роджър, връщайки бирата си.

Слънчевата светлина се премести по двора, докосна бялата обувка и нежно

се разпръсна по тялото. Кръвта по замразената пръст гореше с

тъмночервена светлина.

- Нищо не става! – Бил се обърна към брат си, очите изцъклени в

пергаменотово бялото лице. – Тя трябваше да се превърне в пръст,

Роджър!

Роджър направи две стъпки назад, чувствайки се много зле.

ГЛАВА 10 ПРЕВОД GOTHICALWISH

- Всичко да се изправят за словото на Господ. Четем днес от Евангелието

на свети Матей, глава двадесет и осма, стихове от първи до седми.

Блажено е словото господне.

- И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде

Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана голям

трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от

вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а

дрехата му - бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха

и станаха като мъртви. Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте

се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както

беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та

обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва

ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви.. – така свършва поучението.

Ореолът почти стигнал до покрива на църквата и точно в този момент

вярата във вечния живот, както обещал Христянския господ, била

достатъчна да издигне блестяща стена между света и силите на мрака.

Жалко, че не издържала дълго.

* * *

Ръце пляскаха зад тях, братята бяха изведени от полицейската барикада на

алеята. Любопитни съседи се надигаха напред, после обратно, като живо

море, пречупващо се под натиска на стената от сини униформи. Нито един

мъж не забеляза свидетелите. Роджър, миришещ на бълвоч, обезводнен, на

който му се повдигаше постоянно и Уилям, който плачеше тихо, с почти

затворени очи. Бяха блъснати, не особено нежно, в една от патрулните

коли, чиито прозорци се хлопнаха точно пред половин дузината медийни

камери. Игнориращи въпросите на репортерите, двама от полицаите се

покатериха в колата и с пусната сирена започнаха да маневрират по

претъпканата лента на другото платно. Други двама добавиха телата си

към живата стена, която блокираше гледката към двора.

- Никой да не разговаря с медиите. – беше им казал детективът, който беше

поел случая, тонът му спиращ разногласията.

Тялото дойде следващо, прибрано в чувала за трупове. Заради

подскачането на носилката напомняше за страховита пародия на живота.

Дузина бели дробове издишаха, прозорците се затвориха отново, и на

всичкото отгоре, телевизионен репортер започна да мърмори директния си

репортаж от местопрестъплението. Слабата антисептична миризма на

оборудването на детектива остави почти видима следа през сутрешния

влажен въздух.

- Видях я, преди да я сложат в торбата. – довери една съседка на

жадно слушащата публика. Тя спря, наслаждавайки се на чувството за

сила, и затегна пролетното си палто по-плътно върху карираната

фланелена нощница.

- Лицето й беше като халосано и краката й бяха раздалечени. -

Кимайки важно, тя добави. – Знаете какво значи това.

Слушателите повториха кимането й. Когато товарната кола на детектива се

отдалечи, полицейската барикада се раздели на отделни мъже и жени,

които бързо отстъпиха от пътя, когато Майк Селучи и партньорът му

излязоха от двора.

- Вземете показания от всеки, който е видял нещо или си мисли, че е видял.

– нареди Селучи.

По всяко друго време той би се изумил от реакцията, която това подканяне

провокираше в тълпата - част от нея започваше да се надува, а другата

тихо се измъкваше, но тази сутрин той беше далеч отвъд изумлението.

Безсмислието на това убийство го беше обвило в ярост, толкова студена, че

той се съмняваше, че някога ще се появи топлота в него.

Репортерите, заради които историята придоби повече реалност от това

което се бе всъщност случило, надникваха напред, изисквайки някакви

твърдения от полицията. Двамата детективи от отдел „Убийства” се бутаха

мълчаливо между тях, докато не влезнаха в колата. Използваха

елементарния инстинкт за самосъхранение, който пречеше на репортерите

да не блокират пътя им. Когато Селучи отвори своята врата, Дейв се

наведе напред и измърмори:

- Трябва да кажем нещо, Майк, или един Бог знае какво ще измислят.

Селучи се намръщи на партньора си, но Дейв отказваше да отстъпи.

- Аз ще го направя, ако ти не желаеш.

- Не. – Намръщен, той погледна глутницата чакали. – Аника Хендъл е

мъртва, заради магарешките истории за вампири, които вие, боклуци,

разпространявате. Вие сте толкова отговорни, колкото са и онези двамата

кретени, които отведохме. Съвършена история. Надявам се, че сте горди с

нея. – Плъзгащ се зад волана, той трясна вратата на колата с достатъчна

сила, за да изкънти между къщите на съседите. Един репортер се отдръпна

от смаяната купчина, микрофонът се включи, но Дейв Греъм поклати

глава.

- Аз не бих, - той предложи тихичко. С микрофон все още във въздуха,

репортерът спря и цялата хайка гледаше как двамата детективи отпътуват.

Неестествената тишина продължи, докато колата не изчезна от края на

алеята, и тогава глас зад тях подтикна хайката отново в действие.

- Видях я, преди ченгетата да я напъхат в чувала.

* * *

- Все още ли имаш приятелка в оня вестник?

- Селучи? – Вики седна обратно в стола с регулируема облегалка,

поставяйки телефона в скута си. – За какво, по дяволите, говориш?

- Оная Фелоус, тази която пишеше за таблоида, все още ли се виждаш с

нея? – Вики се намръщи.

- Е, не се виждам с нея, не точно.

- За бога, Вики, сега не е времето да бъдеш свенлива. Не те питам дали

спиш с нея; говориш ли с нея или не?

- Да.

В действителност, Вики се канеше да й се обади този следобед да види

какво може да направи, за да успокои опасенията на Хенри за тълпата

селяни, хукнали на мъст с колове и чесън. Какви ли шантави глупости си е

мислил Селучи за Ан Фелоус в този същия ден? Та те са се срещали само

веднъж и не се спогодиха особено - прекараха целия купон обикаляйки се

като предпазливи кучета, търсещи разголен гръклян.

- Защо? – попита го.

- Вземи си химикалка и хартия, има някои неща които искам да й

предадеш. – Неговия тон изпрати Вики да тършува в джоба на специалния

стол, на който бе седнала. Когато той започна да говори, тя вече бе открила

химикалка и опетнен с кафе бележник. Когато той завърши, тя изруга тихо.

- Боже господи, Майк, да предположа ли, че шефовете не знаят, че ми

предаваш тази информация? – тя го чу да въздиша уморено и преди да е

проговорил, каза:

- Няма значение. Глупав въпрос.

- Не искам това да се случва отново, Вики. Вестникарите го започнаха,

могат и да го завършат.

Вики погледна към детайлите от живота и смъртта на Аника Хендъл,

надраскани набързо на три листа хартия с нейния точен отчетлив почерк, и

разбра гневът и неудовлетворението на Селучи. Ехото му погали

гръбначния й стълб като студен пръст.

- Ще направя каквото мога.

- Да се надяваме, че ще е достатъчно. – Тя разпозна завършека на това

твърдение, знаеше, че се кани да затвори и извика името му. Секундите,

които трябваше да чака, преди да разбере, че я е чул, бяха най–дългите,

които бе преживявала от доста време насам.

- Какво? – изръмжа той.

- Ще бъда вкъщи довечера. – Тя можеше да го чуе как диша, така че

знаеше, че той е все още на линията.

- Мерси. - каза най – накрая той и щракването, когато сложи телефонната

слушалка, беше почти нежно.

От мястото, където седеше - до задната стена на Дрюкси - Вики виждаше

вратата толкова, както и Блуур и Йонг през огромните прозорци. Тя реши,

че тази история беше твърде важна, за да има шанс за недоразбиране по

телефона и убеди Ан да се срещнат тук за обяд. Лице-в-лице, тя знаеше, че

има по – голям шанс да убеди водещата на рубриката. Пресата имаше

отговорността да направи така, че да няма друга Аника Хендъл.

Тя отпи от картонената си чаша за кафе. Хенри искаше историята на

пресата за „‟вампирската ситуация‟‟ да бъде спряна, за да защити себе си и

Вики беше склонна да направи, каквото можеше. Тя би трябвало да е

осъзнала, че Хенри не беше единственият в опасност. Картонената чаша се

обърна и тя изруга, когато горещото кафе се разсипа върху ръката и.

- Леле, какъв детектив! Можех да те ударя в главата с тухла четворка и

никога нямаше да забележиш, че съм вече тук.

- Как...?

- Дойдох през малката вратичка в източния ъгъл, о, разследващата.

Ан Фелоус се плъзна на седалката от другата страна на Вики и изпразни

първото от четирите пакетчета захар в кафето си.

- Сега, какво е толкова важно, че трябваше да ме изкарате на отвън на

дъжда?

Докато разбъркваше сместа с бъркалката си, Вики се чудеше от къде да

започне.

- Жена беше убита тази сутрин...

- Мразя да ти спуквам мехура, сладурче, но жени биват убити всяка

сутрин. Какво й е толкоз специално на тази, че си решила да споделиш с

мен?

- Това е различно. Говори ли с екипа във вестника си днес? Или гледа ли

новините?

Ан направи физиономия над периферията на сандвича си с говеждо месо и

сирене кайзер.

- Дай ми почивка, Вики. Великден е аз съм в почивка. Достатъчно лошо е,

че трябва да се търкалям в тези лайна цяла седмица.

- Хубаво, тогава, нека ти кажа за Аника Хендъл. – Вики хвърли поглед на

записките си, по-скоро, за да подреди мислите си, отколкото за

информация. - Всичко започна с вестниците и техните вампирски

истории...

- Не и ти! Не би повярвала на откачените случаи, за които се обаждат на

вестниците през последните седмици. – Ан отпи глътка кафе, смръщи се и

си сложи друго пакетче захар. – Не ми казвай, че децата са уплашени и че

ти искаш да напиша, че няма такова нещо като вампирите.

Вики си помисли за Хенри, скрит далеч от дневната светлина, едва на два

блока разстояние от магазина за деликатеси и после за младата жена, която

била набучена със стик за хокей, силата на удара, не само убиваща я, но и я

заковава за земята като пеперуда на карфица.

- Точно това искам да напишеш. – каза тя през стиснати зъби. После

извади всеки отвратителен детайл от историята на Аника, като че тя е била

на мястото на очевидците, всякакви емоции преминаха през гласа й. Това

беше единствения начин, с който можеше да се измъкне, без крещене или

хвърляне на нещо. Ан остави рано сандвича си и повече не го вдигна.

- Пресата започна това, - заключи Вики. – и тя ще го завърши.

- Защо ми се обади? Имаше репортери на всякъде на мястото на

произшествието.

- Защото, веднъж ти ми каза, че разликата между рубриката и репортера е,

че рубриката не само има удобството да задава въпроси, но и се опитва да

отговори на тях. -Веждите на Ан се повдигнаха.

- Спомняш си това?

- Не забравям много неща.

Двете жени погледнаха долу в записките и Ан изсумтя нежно.

- Късметлийката ти. – Тя ги премести и ги напъха в раницата. Вики кимна

одобрително. – Ще направя каквото мога, но не давам обещания.

Навсякъде из града има чешити и не всички от тях четат моите материали.

Предполагам, че не мога да попитам от къде взе тази информация?

Повечето от нея беше забавена, не бе пусната нормално от пресата.

– Няма значение. – Тя се изправи. – Не мога да свърша работата, без да

споменавам името на Селучи. Надявам се, че осъзнаваш, че провали

неделния ми ден.

Вики кимна и смачка празната си чаша. – Честит Великден.

- Хенри Фитзроу не е способен да дойде на телефона в момента, но ако

оставите името и номера си и причина за обаждането след сигнала, той ще

се свърже с вас колкото се може по–скоро. Благодаря ви. Ако това си ти,

Бренда, ще приключа в срок. Спри да се тревожиш.

Когато съобщението отзвуча, Вики се зачуди коя беше Бренда и в какво

беше замесена. Тогава тя си спомни капитан Мачо и младата жена с

тежкия бюст. Идеята за вампир с телефонен секретар продължаваше да я

изумява дори и да осъзнаваше, че е практически въпрос – създания на

нощта, добре дошли в двайсти век.

- Хенри, Вики е. Виж, няма смисъл да идвам насам тази вечер. Не знаем

нищо ново и аз определено не мога да ти помогна с твоя дял. Ако нещо се

случи, обади ми се. Ако не се, аз ще ти се обадя утре. – Тя се смръщи,

когато затвори телефона. Мразеше да разговаря с телефонни секретари -

гласът й звучеше като този на Джак Уеб, правещ описание на старите

епизоди на Драгнет.

- Ядох сирене по датски, - промърмори тя, слагайки очилата на носа си. – А

в петък, понички.

Взимайки якето и чантата си, тя се насочи към вратата. Селучи отиде на

гарата и се очакваше да прекара Великден в дома на баба си, заедно с

разнородни лели, чичовци, братовчеди и децата им. Случваше се на всеки

празник и нямаше достатъчно добро извинение, което да го накара да

излезе, ако не работеше. Ако не можеше да вземе каквото му е нужно от

тях - а, като се има предвид случилото се с Аника Хендъл, независимо от

това колко обичливо и подкрепящо бе семейството му, не можеха да

разберат яростта и неудовлетвореността му – едва ли щеше да приключи

по–рано от осем. Тя имаше време да мине през докладите на цял един

отдел този следобед.

Когато заключваше вратата, телефонът започна да звъни. Тя спря, взираща

се в апартамента през шест инчовата пролука. Не би могъл да е Хенри. Не

би бил Селучи. Корийн все още беше извън града. Вероятно беше майка й.

Тя затвори вратата. Не искаше да се занимава с нея и желанието да й вмени

вина, която не изпитваше.

- ...както и всички кабели, енергиен лост, и стабилизатор на вълни. На

кратко, цялата система. – Вики проби листа на доклада с края на молива

си. Познанията й по компютри биха могли да бъдат копирани на главата на

карфица и все още да има място за двойка ангели танцуващи танго. Но, ако

беше прочела правилно цифрите, системата, която беше открадната от

заключения и охраняван компютърен магазин, караше малкия й компютър

в апартамента да изглежда като сметало. При това ръчно.

- Бре, бре, бре. И това ако не e Крилатата Победа.

Устните на Вики се отдръпнаха в озъбване. Тя измести озъбването с

милиметър в двата краища, като почти направи усмивка.

- Главен сержант Гaлън, какво неочаквано удоволствие.

Без да прикрива своето озъбване, Галън грабна докладите от бюрото и

извъртя туловището си, за да застане лице в лице с дежурния сержант.

- Какво, по дяволите, прави тази цивилна тук? – той разклати юмрука си с

документите. И от къде взе разрешително да чете тези?

- Ами...аз – дежурния сержант започна

Галън го пресече.

- Коя, по дяволите си ти? Това е моето управление и аз казвам кой идва и

кой не. – той обърна тумбака си в посока на Вики и тя бързо стана, преди

да се окаже заклещена зад бюрото.

- Тази цивилна няма никаква шибана работа в тази сграда, без значение

колко велик детектив е била!

- Да не си докарате инфаркт, главен сержант. – Вики се напъха в якето си и

преметна чантата върху рамото си. – Тъкмо си тръгвах.

- Ужасно си права, тръгваш си и никога повече няма да се върнеш отново,

Нелсън, запомни това. – Вените на шията му изпъкнаха и бледите му очи

пламнаха с ненавист. – Не ме интересува на кой е трябвало да духаш, за да

получиш ранга си, но в момента го нямаш. Запомни това, също!

Вики усети, че мускулите на челюстта й започват да треперят от усилието

да се контролира. В дясната й ръка моливът се счупи, а изпукването на

натрошено дърво издрънча в тихото управление като изстрел.

Радиооператорът подскочи, но нито тя, нито дежурния сержант издадоха

звук. Изглежда не дишаха. Движейки се с крехка прецизност, Вики пусна

двете парчета молив в кошчето за боклук и направи крачка напред. Светът

и се съсредоточи в двете воднисто сини очи под сребристо-сивите вежди,

които се взираха в нея. Тя направи нова стъпка, със толкова силно

стиснати зъби, че ушите й запищяха.

- Давай. – каза подигравателно той. – Опитай да ме удариш. Ще те

закопчея с белезници толкова бързо, че няма да осъзнаеш какво се е

случило.

Със зъби и нокти, Вики успя да запази самообладание. И да го изгубеше,

това нямаше доведе до нищо и колкото и да мразеше да го признае, Галън

беше прав. Нейният ранг вече не я предпазваше от него, нито от системата.

Маневрирайки някак през червената мараня на яростта си, тя успя да се

махне от управлението. По стълбите, тя започна да трепери и се наложи да

се облегне на стената, докато спря. Зад гърба си чу гласа на Галън да се

повишава отново. Дежурният сержант бе задържал силата на гнева си и

това я вбесяваше - не можеше да направи нищо, за да го спре. Ако знаеше,

че главният сержант ще се дойде в управлението през почивния си ден,

дори ордите на Ада не биха могли да я закарат там.

Галън отчаяно искаше да бъде детектив, затова никога не сваляше

униформата. Той игнорираше факта, че в много отношения главните

сержанти управляваха полицията, той искаше да бъде инспектор толкова

много, че би могъл да го вкуси. Но беше пропуснат два пъти за повишение

и знаеше, че сега никога нямаше да успее. Той мразеше Вики - първо,

защото бе жена, която е побеждавала момчета в собствените им игри и я

мразеше напълно и абсолютно заради мъмренето, което отнесе, след като

тя го бе заварила да малтретира един задържан в килията.

Вики върна отношението. Силата винаги привлича тези, които ще

злоупотребяват с нея. Никога не беше забравила тази реплика от

ориентировъчната лекция в полицейската академия. А през някои дни

беше по–лесно да ги помни, отколкото в други.

Прекалено нервна, за да разчита на градския транспорт, тя помаха на

такси, мислейки, че двайсет долара ще бъдат достатъчно, за да я закара

вкъщи. Този следобед не беше пълна загуба. Тя щеше да се обади на

приятел, който познаваше компютрите от типа на откраднатата система и

щеше провери за каква точно можеше да се използва. За какво ли не, тя

подозираше, но никога не боли да попиташ. А може би по този начин щяха

да научат още нещо за онзи, които призоваваше демони. Тя се присви

върху застояло миришещата тапицерия, когато дъжда запръска срещу

мръсните прозорци на таксито. В края на краищата, колко хакери с черни

кожени якета, автомати и техни лични демони може да има в Торонто?

* * *

Селучи се появи точно в девет.

Вики хвърли един поглед на лицето му и каза:

- Лекували са те с детски ръкавици.

- Сякаш ходеха по черупки от яйца. – съгласи се той, гледащ навъсено.

- Правят го за добро.

- Не ми казвай за какво го правят. – той хвърли палтото си върху стол. –

Знам, за какво го правят.

Последвалата битка ги остави и двамата изтощени и изцедени. Когато

всичко свърши, когато всичко свърши с неизбежни резултати, Вики махна

влажната коса от челото на Селучи и го целуна нежно. Той въздъхна без да

отваря очи, но ръцете му я прегърнаха още по-силно.

Тя подбра чаршафа с върха на единия си пръст и го подръпна върху тях,

след това се протегна отново и загаси лампата.

Имаше много добра причина повечето от ченгетата да се обърнат към

допинг от един или друг вид. През целите четири години от тяхната

връзка, докато Вики не напусна отряда, тя се държеше като безопасната

преграда на Майк Селучи, и той направи същото за нея. Просто защото

ситуацията се промени, не значеше, че и това трябва да се промени. Тя не

знаеше, какво беше правил през тези осем месеца, през които не си

говореха. Пък и не искаше да знае.

Премествайки малко тежестта си, тя затвори очите си. Освен това, ако

трябваше да си признае честно, не й се искаше да спи сама. Би било хубаво

да имаш топло тяло до себе си, за което да се държи, когато кошмарите се

появят.

* * *

Дърветата, заобикалящи гробищния склон се превиваха почти на две от

вятъра, техните силуети диви и неравни. Хенри трепереше. Три нощи в

чакане го направиха раздразнителен и копнеещ за конфронтация от

какъвто и да било вид. Дори и да загуби, би било по – добре от това. В

знанията му по демонология имаше големи празноти и неговото

въображение услужливо продължаваше да ги запълва.

Пътеката на силата, все още чакаща котва, с която да се задържи в този

свят, пулсираше враждебно, потискана от Великден и символичното

въздигане на Христос.

После се промени.

Пулсирането се засили, мракът се задълбочи в нещо различно от нощта.

Някъде там, Хенри знаеше, пентаграмата беше нарисувана, огънят беше

осветен, и призоваването започнало. Той се напрегна, сетивно напрежение,

готов да затвори собствената си пентаграма от първия знак. Това беше.

Ако не успееше да спре по-низшия демон тогава, след него щеше да дойде

по-великият и с това - краят на света. Дясната му ръка се издигна и

направи кръстен знак.

- Господи, предай ми силата си. – помоли се той.

Следващото нещо, което осъзна беше, че е коленичил на влажната земя,

сълзи стичащи се от чувствителните му към светлината очи, а остатъчни

изображения танцуваха в победа в от вътрешната страна на клепачите му.

* * *

Третата капка кръв падна в жарта, и въздухът над пентаграмата потрепери

и се промени. Нормън седна на петите си и зачака. Този следобед откри

къде живееше Корийн – ученическите записи в Йорк

били почти обидно лесни за хакване. Тази вечер нямаше да има повече

грешки и тя щеше да си плати за това, което му стори.

Пулсирането в главата му нарасна, докато не му се струваше сякаш

целият свят дрънчеше с него.

Той се намръщи, когато блещукането се увеличи по – явно и неясното

очертание на демона се появи. Изглеждаше сякаш се бореше срещу нещо,

замахващ срещу невидим противник. Отвори устата си в беззвучен писък и

рязко пентаграмата се изчисти.

В същия миг, жарта в скарата пламна с такава сила, че Норман трябваше да

се хвърли назад или щеше да бъде погълнат. Пулсирането се превърна във

високо хленчене. Той запуши ушите си, но то продължаваше още и още и

още.

След три или четири секунди на шест-футови пламъци, закалената стомана

на скарата се стопи до лава, пламъците изчезнаха, а поривът на вятъра от

центъра на пентаграмата не само изгаси свещите, но и ги захвърли срещу

далечната стена, където се разбиха.

- Това не е в-възможно. – той запелтечи във внезапната тишина. Ушите му

все още ехтяха, но дори и пулсирането да замря, останаха

болки в пустотата, където беше. Докато част от съзнанието му се

трепереше от страх, другата не вярваше в това, което беше видял с очите

си. Нажежила се достатъчно да се разтопи чугунената скара би заела целия

апартамент за построяването. Той протегна треперещата си ръка и докосна

басейна от метал, който напомняше на дребно барбекю. Пръстите му

изчвърчаха и след едно сърцебиене, той усети болката.

Болеше твърде много, за да крещи.

* * *

Когато зрението му се възвърна, Хенри се изправи на крака. Не беше удрян

така силно с векове. Той си нямаше и на идея защо не предположи, че

именно Демонът-господар си пробива път. Но не бе предположил нито за

секунда, дори и през първия ужасен миг на слепота.

- Е, кой беше той? –попита, облегнал се на бетонения ангел и бършещ

калта от коленете си.

Той едвам усещаше очертанията на името. Демонът бе отстъпил възможно

най-далеч, без да се връща в Ада изцяло.

- Някакви идеи господин или госпожа... – той се обърна, за да прочете

името на надгробния камък. Издълбан в камъка в краката на ангела, беше

отговорът.

CHRISTUS RESURREXIT! Христос возкресе!

Хенри Фитзроу, вампир, отгледан като добър католик, падна на коленете

си и се помоли на Дева Мария – за всеки случай.

ГЛАВА 11 ПРЕВОД SHIVER_O

Корийн се плъзна покрай двойните врати секунди преди часът да започне и

си проправи път към групата на своите приятели. Очите й пазеха

деликатни следи от малкото сън и многото плач. Дори ярко червената й

плитка изглеждаше помръкнала.

Приятелите й се отдръпнаха и й позволиха да се настани на безопасно

място в техния кръг, показвайки й едновременно лица на симпатия и шок.

Въпреки че Джанет беше приятелка на всички, Корийн я бе видяла

последна и това я караше да чувства непосредствена тъга, която лицата на

другите не биха могли да изразяват.

Никой от тях, най-малкото Корийн, не забеляза омразата, която

преминаваше през лицето на Норман Бърдуел всеки път, когато

погледнеше в тяхна посока.

Как се осмелява да живее, когато й казах, че трябва да умре?

Пулсирането се беше завърнало през нощта, всеки трепет уверяваше

Норман, че той все още притежава силата, всеки трепет настояваше, че

Корийн ще си плати.

Тя се превърна в символ на всеки, който някога му се е подигравал. На

всяка уличница, която разтваряше краката си за онези от футболния отбор,

но не и за него. На всеки глупак, който го буташе встрани, сякаш той не

беше там. Само че той БЕШЕ там и щеше да го докаже. Щеше да отприщи

демона си върху всички тях, но първо Корийн трябваше да умре.

Много внимателно той премести бинтованата си ръка от скута си към

облегалката на стола. След като фактически прекара цяла безсънна нощ,

беше наминал през медицинския кабинет преди училище. Ако за това

стигаха студентските му осигуровки, изобщо не беше доволен. Първо,

накараха го да си изчака реда след двама души, дошли преди него, след

като беше очевидно, че той изпитваше по-голяма болка от тях, после онази

тъпа крава го нарани, докато му слагаше марлята. Дори не пожелаха да

чуят историята, която беше съчинил за това, което се случи.

Куфарчето се крепеше по странен начин на коленете му, когато той

издърпа малкия черен тефтер, който си беше купил, за да записва

телефонните номера на момичетата. Първите 5 страници бяха откъснати и

на следващата останала под името Корийн той записа Студентски

медицински център.

От сега нататък Норман Бърдуел щеше да им го върне.

Той не разбираше какво се обърка снощи. Беше изпълнил ритуала

безгрешно. Нещо се беше намесило и спряло демона, неговия демон.

Норман се намръщи.

Очевидно имаше по-могъщи неща от съществото, което беше призовал.

Това не му харесваше. Изобщо не му харесваше. Как смееше това нещо да

се забърква с него?

Виждаше само едно решение. Трябваше да призове по-силен демон.

След лекцията той се насочи към изхода на стаята и застана между вратата

и професора. През годините беше научил, че най-добрият начин да

получиш отговори е като блокираш пътя за бягство на събеседника си.

- Професор Ли? Трябва да говоря с вас.

Професорът примирено постави тежкото си куфарче на катедрата. Искаше

да бъде на линия, когато студентите му имат нужда от него, защото

знаеше, че няколко прости отговора биха могли да улеснят работата през

целия семестър. Само че Норман Бърдуел би го притиснал така

единствено, за да докаже собственото си остроумие.

- Какво има Норман?

Какво има? Пулсирането беше станало толкова силно, че му беше трудно

да мисли.

- Става дума за темата ми за семинара – успя да скалъпи той. – Преди

казахте, че освен приемници на второстепенни демони, съществуват и

демонски господари. Мога ли да смятам, че те са по-могъщи?

- Да, Норман – за кратко професорът се почуди какво ли е направил

Норман с пръстите си.

- Тогава... как можеш да разбереш какво ще получиш? Искам да кажа, ако

призовеш демон, как можеш да си сигурен, че ще получиш господар?

Професорът повдигна вежди. Това май щеше да е доста интересен

семинар. Да кажем.

- Ритуалите за призоваване на демони са много сложни, Норман...

Норман прикри подигравателната си усмивка. Ритуалите бяха

неопределени, но едва ли сложни. Разбира се, надали би могъл да убеди

професора в това.

- Как можеш да различиш господаря–демон?

- Ами, като за начало ти трябва име.

- Откъде може да се намери име?

- Не смятам да правя проучването ти вместо теб, Норман – професорът

взе куфарчето си и се насочи към вратата, очаквайки Норман да се

отдръпне от пътя му.

Ала Норман не помръдна от мястото си. Професорът въздъхна и се

предаде:

– Предлагам да поговориш с доктор Сагара в библиотеката за редки книги

на университета в Торонто. Възможно е тя да има нещо, което да ти

помогне.

Норман претегли за миг стойността на тази информация, след което кимна,

отстъпвайки към дъската. Беше по-малко отколкото му беше необходимо,

но поне беше някакво начало, а той все още имаше десет часа до полунощ.

- Добре. Ще се обадя на д-р Сагара и ще й кажа, че ще наминеш.

Едва озовал се на безопасно място в коридора, професорът се изсмя. Почти

му се искаше да бъде там, за да види сблъсъка на непобедимата сила с

неподвижния обект. Почти.

Няколко снежинки се залепиха върху лицето на Норман, докато той

чакаше автобуса. Прехвърляше теглото си от крак на крак, доволен, че

носи каубойските си ботуши, които го изолираха от студа. Черното кожено

яке го топлеше, въпреки че студът продължаваше да шиба врата му.

Когато автобусът пристигна, той се приближи към бордюра, само за да

бъде повлечен от чакащата тълпа студенти чак до ръба. Всичките му опити

да си върне мястото бяха напразни и накрая той се отказа, притиснат и

бесен.

Само почакай... Норман смени позицията на куфарчето си без да обръща

внимание на това как то се притиска към пищяла на човека до него. Когато

призова демона – господар, няма да има повече ръбове, автобуси или остри

лакти. Той се взря във високия слаб човек, на когото принадлежеше

въпросният лакът. Стига да му се отдадеше шанс, този приятел отиваше

право в списъка.

***

Вики си позволи да бъде уловена в потока от студенти и изблъскана заедно

с тях през задната врата на автобуса. Напрегнатото слухтене по време на

дългото пътуване я беше научило на две неща – че нещата не се бяха

променили много от времето, когато самата тя беше студентка, и че думата

„ казва” явно е излязла от употреба.

- ... и тате вика „ ако ще взимаш колата, трябва да знам къде ще ходиш и...”

Най-потискащото беше това, че въпросното момиче вероятно е магистър

по английски.

Отново на тротоара, Вики закопча якето си и хвърли бърз поглед обратно

към автобуса. Вратите тъкмо се заваряха зад последните студенти,

втурнали се към двора на университета, и, докато все още го наблюдаваше,

препълненото превозно средство потегли напред. Е, значи това беше;

нямаше как да си промени мнението в близките четирийсет минути.

Почувства се малко глупаво, но това беше най-добрата идея, която й

хрумна. С малко късмет шефът на компютърния отдел би имал възможност

– и желание – да й каже кой би могъл да придобие и използва откраднатата

компютърна система. Корийн може би имаше някаква информация, която

да помогне в разгадаването на загадката след като в крайна сметка бе

студент тук, но когато Вики се обади у тях тази сутрин към 08:30, никой не

отговори.

Намествайки очилата на носа си, тя започна от паркинга, оглеждайки

мястото за черни кожени якета. Както Селучи беше отбелязал, цял куп

момчета и момичета носеха такива. Вики знаеше много добре, че

физическите характеристики на човек нямат нищо общо със способността

му да извърши престъпление, но все пак се вглеждаше. Определено би

трябвало да си личи злото в човек, който призовава демони.

* * *

Норман седна на първата свободна седалка. Ранената му ръка би трябвало

да му осигури място в момента, в който се качи на автобуса, но никой от

егоистичните му самовлюбени колеги не би станал, въпреки че той се беше

вгледал в някои. Все още намръщен, той извади калкулатор от джоба на

ризата си и започна да пресмята времето, което се налагаше да прекара в

центъра на града. В момента пропускаше лекция по аналитична геометрия.

Това беше първата лекция, която някога изобщо изпускаше. Не му пукаше.

Колкото и отлични оценки да беше натрупал – пазеше бройка на всяка

оценка, която някога е получавал – в последните няколко дни беше

осъзнал, че има и по-важни неща.

Като това да си отмъстиш.

Когато автобусът най-после достигна метрото, Норман беше потънал в

приятни мечти за това как ще реорганизира света и всички глупаци ще

бъда поставени на мястото им, а той щеше да получи признанието и

жените, които заслужаваше. Той тръгна с вирната брадичка и танцова

стъпка към влака, без да обръща внимание на повдигнатите вежди и

подсилванията, които го следваха. Свят, управляван от Норман Бърдуел,

щеше да цени Норман Бърдуел.

- Доктор Сагара?

- Какво?

Норман беше леко изненадан от плама в гласа на възрастната сама, все още

не беше поискал нищо от нея.

- Професор Лий каза, че трябва да говоря с вас.

- За какво? – тя се взря в него над ръба на очилата си.

- Правя проучване върху демоните...

- Онези от борда на директорите? – тя се изкикоти, после поклати

глава при пълната липса на реакция от негова страна. – Това беше шега.

- Оу – Норман се наведе към нея, раздразнен от липсата на светлина.

Достатъчно лошо беше, че библиотеката за редки книги беше толкова

тъмна – малко флуоресцентни лампи биха били прилично начало, докато

цялата тази смрадлива бъркотия не бъде прехвърлена на компютър - но

наистина не беше необходимо всичко това да се отнася и до офисите.

Месинговата лампа хвърляше златни отблясъци върху бюрото, но лицето

на доктор Сагара оставаше в сянка. Огледа се наоколо за ключ на стената,

но не успя да намери такъв.

- Е? – доктор Сагара притисна пръстите си към бюрото. – Какво общо има

вашия проект с мен според професор Лий? Беше доста неясен по телефона.

- Нуждая се от информация за демоните господари - гласът му се извиси с

ритъма на пулсирането.

- Тогава ви трябва гримоар.

- Какво?

- Казах – тя говореше много бавно и отчетливо, сякаш обясняваше на

идиот, - че ви трябва гримоар – древна, на практика митична книга,

свързана с демоните.

Норман отстъпи назад, извивайки се леко, когато опря до лампата на

бюрото.

- Имате ли такъв?

- Ами вашият професор Лий мисли, че имам.

Скърцайки със зъби, Норман си помисли, че университетът трябва да

обръща повече внимание на пенсионираните си кадри. Тази старица

очевидно беше изкуфяла.

- Имате ли?

- Не – тя сключи пръсти и се облегна на стола си. – Но ако все пак се

нуждаете от такъв, предлагам да се свържете с един младеж на име Хенри

Фицрой. Дойде да ме посети, когато се премести в Торонто. Изглеждаше

точно като баща си. Баща му имаше голяма страст към антикварните

стоки, по-точно книгите. Той дари част от книгите в колекцията ни. Само

един Бог знае какво е наследил младия Хенри.

- Значи този Хенри Фицрой има гримоар?

- Да ви приличам на Господ? Не зная какво притежава, но той е най-

добрият вариант, с който разполагате.

Норман извади електронния си бележник от куфарчето.

- Имате ли номера му?

- Да, но няма да ви го дам. Имате името му, потърсете го. Ако го няма

в указателя, значи не иска да му досаждат.

Норман я изгледа смаяно. Не би могла да не му каже, нали? Пулсирането

продължаваше да барабани в ушите му. Да, би могла.

- Приятен ден, млади човече.

Норман продължи да се взира. Доктор Сагара въздъхна.

- Приятен ден – повтори тя по-твърдо.

- Трябва да ми кажете...

- Не трябва да ви казвам нищо – мърморенето оглавяваше списъка с

отрицателни характеристики, които не можеше да търпи. – Напуснете.

- Не можете да ми говорите така – възрази Норман.

- Мога да говоря както си поискам. Имам властта за това. Сега ще

напуснете ли или да повикам охраната?

Дишайки тежко, той се обърна и с отправи към вратата.

Доктор Сагара го наблюдаваше със сключени вежди как си тръгва.

Професор Лий щеше да научи затова. Явно още й се сърдеше заради онова

4 минус.

Тя ще съжалява. Норман се насочи към замъглената тишина на стаята за

редки книги и се заклатушка към въртележката на входа. Всички ще

съжаляват. Изходът беше до бюрото на пазача. Всички, които ми се

подиграват, ще умрат.

Той се блъсна във вратата и заклещи куфарчето си между нея и бюрото.

Стържещият звук предизвика учудено възклицание у пазача.

- Не, не ми е необходима помощта ви – изръмжа Норман. Размахвайки

бинтованата си ръка, той издърпа куфарчето и го смачка още по-силно. –

Вината е изцяло ваша – изръмжа отново, когато пазачът дойде да провери

какво може да се направи. – Ако строяхте тези неща както трябва, щеше да

има повече място!

- Ако вие внимавахте повече, докато минавахте покрай тях... –

измърмори пазачът, бърникайки из механизма с надеждата, че няма да се

наложи да извика екипа по поддръжка на сградата.

- Не можете да ми говорите така. Вината не беше моя – въпреки

странната си позиция, Норман успя да се изтегли и да погледне човека

право в очите. – Кой е началникът ви?

- Какво... – пазачът, който никога не се беше смятал за изобретателен

човек, имаше странното усещане, че зад погледа над този гневен младеж се

крие нещо отвъд човешките представи. Мускулите на краката му изведнъж

отслабнаха и той изпита отчайващо желание да погледне в страни.

- Началникът ви, кой е той? Смятам да направя оплакване и вие ще си

изгубите работата.

- И аз какво?

- Чухте ме – с последно повдигане куфарчето най-после беше

освободено, дълбоко надраскано от едната страна. – Само почакайте –

Норман излезе заднешком през вратата, помитайки двама студенти, които

се опитваха да влязат. Той отново се развика на объркания пазач – Ще

видите!

Чувстваше се вече по-добре когато вървеше по улица Блър. С всяка стъпка

си представяше как издърпва една от онези така наречени редки книги от

полиците, хвърляйки ги на тротоара пред себе си или ритайки ги под

колите. Все още леко задъхан, той влезе в телефонната кабинка на газ

станцията и погледна името, която онази луда старица му беше дала.

Хенри Фицрой нямаше отбелязан номер.

Оставяйки книгата да се изплъзне от ръката му, Норман почти се изсмя.

Ако си въобразяваха, че нещо толкова дребно може да го спре...

На път към апартамента си той добави доктор Сагара, пазачът в

библиотеката и един досаден контрольор в черната си книга. Не се

тревожеше от липсата на достатъчно имена, със сигурност един демон

господар би бил достатъчно силен, за да работи и без имена.

Веднъж оказал се вкъщи, той отбележи и съседа от горния етаж. Най-вече

заради това, че ритъмът на хеви метъла, който гърмеше през тавана му

само усилваше пулсирането в главата му.

Да пробие защитата на телефонната система му отне по-малко време,

отколкото очакваше, дори като се има предвид, че пишеше с едната си

ръка. Единственият Хенри Фицрой, когото откри, живееше на улица

Източен Блър, номер 278, район 1407. като се има предвид близостта на

Йонг и Блър, Норман предполагаше, че сградата е разделена между богати

собственици. Той огледа собствения си малък апартамент. Веднага щом

призовеше господаря демон, щеше да си осигури подобен адрес и стила на

живот, който заслужаваше.

Но първо трябваше да се сдобие с гримоара, който със сигурност беше

собственост на Хенри Фицрой - онази побъркана старица очевидно само се

правеше на важна.

Естествено, Хенри Фицрой не би му заел книгата, нямаше смисъл дори да

го пита. Хората, които живееха на подобни места, бяха прекалено

грижливи към нещата, които притежаваха. Само защото имаха много пари,

не забелязваха света наоколо си и дори и една напълно основателна молба,

каквато беше заемането на книга, би била отхвърлена.

- Той вероятно дори не знае какво притежава, мисли си, че е просто

някаква скъпа стара книга. Аз знам как да я използвам. Това я прави моя по

право – не се смяташе за кражба взимането на книга, която по право би

трябвало да бъде негова.

Норман се обърна и погледна надолу към металното езерце, което преди

беше хибачи (японска скаричка за печене на месо). Имаше само един

начин да вземе собствеността си от онази високо охранявана сграда.

* * *

- Случи ли се нещо интересно днес? – попита Грег, смъквайки се в наскоро

освободения стол. Май трябваше да изчака още малко – седалката беше

все още топла. Мразеше да сяда на столове, затоплени от нечий чужд

задник.

- Колата на господин Поуст от 1620 отново блокира на средата на рампата

- изсмя се Тим и почеса брадата си. – Всеки път, когато се опитваше да я

вкара, се плъзгаше назад, целият паникьосан и шашнат. Най-накрая я

остави да стигне чак до вратата и започна наново. Почти умрях от смях.

- Някои хора – заключи Грег, - просто не стават за шофьори. – Той се

наведе и вдигне един пак от пода до бюрото. – Какво е това?

Дневният пазач направи пауза, наполовина облякъл хокейното си яке,

докато униформеният му пуловер висеше на мястото си на закачалката.

- О, това ли? Дойде този следобед, UPS от Ню Йорк. За онзи писател

от четиринайсети етаж, позвъних у тях и оставих съобщение на секретаря.

Грег върна пакета на пода.

- Предполагам, че г-н Фицрой ще слезе по-късно да си го прибере.

- Вероятно – Тим направи пауза от другата страна на бюрото. – Знаеш

ли, Грег, мислех си.

- Това е опасно – измърмори по-възрастният пазач.

- Не, това е сериозно. Мислех си за г-н Фицрой. Вече от четири месеца

съм тук и никога не съм го виждал. Никога не съм го виждал да слиза за

пощата си, нито да изкарва колата си – той вдигна ръка, посочвайки

пакета. – Дори никога не съм успявал да се свържа с него по телефона,

винаги се включва секретарят му.

- Аз го виждам през повечето вечери – отбеляза Грег, облягайки се на

стола си.

- Да, това имам предвид. Ти го виждаш през нощта. Обзалагам се, че

никога не си го виждал след изгрев.

- Накъде биеш? – намръщи се Грег.

- Онези убийства, с източената от тялото кръв, мисля, че е бил г-н

Фицрой. Според мен той е вампир.

- А според мен ти си се побъркал – каза Грег сухо, оставяйки предните

крака на стола да тупнат на пода. – Хенри Фицрой е писател. Не може да

очакваш от него да се държи като нормалните хора. И относно онези

вампири... – той се наведе и извади копие от днешния вестник от коженото

си куфарче. – По-добре прочети това.

Страниците в действителност съобщаваха за плейофите след всичките

седем игри и първата страница в действителност беше посветена на хокей.

Аника Хендъл трябваше да се задоволи със страница номер две.

Тим прочете статията, а веждите му се смръщваха все повече над някои от

по-дългите думи. Когато най-после приключи, Грег вдигна ръка, за да

предотврати реакцията му и обърна страницата. Колонката на Ан Фелоус

не апелираше към здравия разум на читателите й. Тя беше представила

смъртта на Аника Хендъл, използвайки всяка възможна емоция, която се

очакваше. Тя обвиняваше основно медиите, признавайки и собствения си

принос и изисквайки да се прекрати тактиката на сплашване. Нима по

улиците няма достатъчно насилие и без ние самите да го увеличаваме?

- Измислили са си цялата история с вампирите?

- Така изглежда, нали?

- Само за да си продават вестниците – Тим поклати глава отвратено.

Той бутна вестника обратно върху бюрото, посочвайки снимката на първа

страница. – Мислиш ли, че Лийфс ще се справят тази година?

- Мисля, че има по-голяма вероятност Хенри Фицрой да е вампир –

Грег помаха на по-младия пазач, докато той напусна сградата, след което

заобиколи бюрото си и отиде да отвори вратата на г-жа Хюс и нейното

куче.

- Долу, Оуен, той не иска да го целуваш!

Бършейки лицето си, Грег наблюдаваше как огромното куче скача в

асансьора, влачейки г-жа Хюс след себе си. Фоайето винаги изглеждаше

малко по-малко след като Оуен минеше оттук. Той отбеляза, че

ключалката на вътрешната врата леко заяжда – не беше голяма работа, но

трябваше да говори за това с поддръжката – преди отново да се върне зад

бюрото си и да вземе вестника си.

Тогава изведнъж се спря. Предизвикан или от миризмата на печатарско

мастило или от новото издание, той се сети за първата вечер, в която

историята с вампирите излезе наяве. Спомни си реакцията на Хенри

Фицрой на заглавието във вестника и осъзна, че Тим е прав. Никога не

беше виждал онзи човек преди залез.

- И все пак – потрепери той, - човек има право да работи и да спи, в които

часове на деня си избере. – Но не можеше да се отърве от спомена за дивия

гняв, който проблесна за миг в очите на младия мъж тогава. Нито пък да се

от чувството за безпокойство, което го погали по врата с ледени пръсти.

* * *

Докато нощта се спускаше над града, Хенри се размърда. Усещаше

чаршафите, обгръщащи голото му тяло, които оставяха отделни линийки

върху кожата му. Усещаше и лекият полъх, който галеше бузата му като

бебешко дихание. Усещаше също и трите милиона души, които живееха

животите си край него и какафонията от всичко това почти го оглуши

преди той да успее да се измъкне и отново да се потопи в тишината. Най-

накрая усети себе си. Очите му се отвориха и той се взря в тъмнината.

Мразеше начина, по който се събужда, мразеше продължителната

уязвимост. Когато най-накрая дойдеха за него, щеше да е точно в този миг;

не в часовете на забвение, а в сянката между светлината и тъмнината,

тогава щеше да усети кола и да осъзнае смъртта си, безсилен да я

предотврати.

Беше се случвало и докато растеше – приближавайки се все повече до

деня, с по няколко секунди всеки път – но никога не ставаше по-бързо.

Събуждаше се както когато беше смъртен – бавно.

Векове по-рано беше попитал Кристина как е при нея.

- Като да се събуждам от дълбок сън - в един момент ме няма, в

следващия съм там.

- Сънуваш ли?

Тя се претърколи от своята страна.

- Не, никой от нас не може.

- Мисля, че това ми липсва повече от всичко.

Усмихвайки се, тя одраска вътрешната страна на бедрото му.

- Учим се да сънуваме, докато се събудим. Искаш ли да ти покажа

как?

Понякога в минутите преди да се събуди, той чуваше гласове от миналото

си – приятели, любовници, врагове, дори веднъж баща му, който го караше

да се размърда, за да не закъснеят. За повече от четиристотин години, това

беше най-близкото до сън, което беше преживявал.

Той седна и се протегна, изведнъж изпитал тревога. В пълна тишина той

стана от леглото и мина през килима, стъпвайки на голия под в спалнята.

Ако в апартамента имаше живо същество, щеше да го усети.

Мястото беше празно, но безпокойството остана.

Хенри се изкъпа и се облече, осъзнавайки все по-ясно, че нещо не е наред –

задълбаваше все повече в това усещане, насилвайки се да разбере какво е.

Когато слезе до фоайето да си вземе пакета, чувството се засили. Маската

на цивилизованост му позволи да си размени любезности с Грег и да

пофлиртува малко със старата г-жа Макензи, докато останалата част от

него претърсваше десетки хиляди усещания, опитвайки да открие

опасността.

Насочвайки се обратно към асансьора, той усети очите на пазача,

втренчени в себе си, затова се обърна и се усмихна, преди вратата да се

отвори и да влезе вътре. Затварящите се стоманени врати му попречиха да

види изражението на Грег. Каквото и да тревожеше възрастния човек,

щеше да се оправя с него по-късно.

* * *

- Частни разследвания, Нелсън – тъй като нямаше как да знае дали не се

обаждат потенциални клиенти, тя беше решила да приеме, че всички,

които звънят са такива. Майка й възразяваше н това, но пък тя по принцип

възразяваше срещу цял куп неща, които Нелсън нямаше намерение да

промени.

- Вики, Хенри е. Виж, мисля, че трябва да наминеш тази вечер.

- Защо? Измислил си нещо ново, за което да говорим преди да излезеш?

- Няма да излизам.

- Какво? – тя свали краката си от бюрото и се взря в телефона. – Трябва да

имаш добра причина, за да си останеш у дома.

- Не точно – тя го чу да въздиша. – Просто имам някакво предчувствие.

- Вампирска интуиция? – изсумтя Вики.

- Ако предпочиташ.

- Значи тази вечер ще си останеш вкъщи само защото имаш предчувствие?

- Най-общо, да.

- Просто ще оставиш демоните да тичат на спокойствие из целия град,

докато преследваш някакво предчувствие?

- Не мисля, че тази вечер ще има демони.

- Какво? Защо не?

- Заради случилото се снощи. Когато Божията сила ни обгърна и каза „Не”.

- Какво е казала?

- И аз самият не разбирам много...

- Какво е станало снощи, Фицрой? – изсъска тя през стиснати зъби. Беше

разпитвала враждебни свидетели, които разказвах много по-детайлно.

- Виж, ще ти кажа като дойдеш – не смяташе да обяснява религиозни

истории на жена, израсла през двайсти век, по телефона. Достатъчно

проблеми имаше докато я убеди в това, което е видяла.

- Това предчувствие има ли нещо общо със случилото се снощи?

- Не.

- Тогава защо...

- Слушай, Вики, с времето се научих да се доверявам на усещанията си. А

съм сигурен, че и ти в миналото си следвала някои предчувствия.

Вики намести очилата на носа си. Нямаше кой знае какъв избор, когато

ставаше дума за това – трябваше да приеме, че той знае какво прави.

Всъщност да повярва във вампирите беше по-лесно.

- Добре, трябва да се погрижа за някои неща тук, но ще дойда

възможно най-скоро.

- Добре.

Той звучеше толкова по-различно от друг път, че Вики се намръщи.

- Хенри, станало ли е нещо?

- Да. ... не – отново въздъхна. – Просто ела, когато можеш.

Слушай, имам... проклет да е! – Вики погледна слушалката, от която се

чуваше високият сигнал „свободно”, който я информираше, че на Хенри

Фицрой не му пука какво е казала. И въпреки това се очакваше тя да

зареже всичко и да тича към дома му, защото той имал предчувствие. –

Само това ми трябваше – промърмори, ровейки из чантата си. – Вампир с

депресия.

Списъкът от професора по компютърни науки най-накрая й беше осигурил

23 имена, все ученици, които според него биха могли да използват

потенциала на откраднатата компютърна програма. Въпреки че, както

беше отбелязал, най-отдадените на домашните програми обикновено не ги

използваха за друго, освен за да играят игри.

- И дори вие самата бихте могли да използвате някоя с тези параметри

– беше добавил той.

Той не знаеше кои от тези 23-ма носят кожени якета, просто това не беше

от нещата, на които професорът обръщаше внимание.

- Случайно някой от тях да се е държал странно напоследък?

- Госпожице Нелсън, в тази област всички се държат странно – усмихна й

се той уморено.

Вики погледна часовника си – беше 9:27. Как, по дяволите, беше станало

толкова късно? Ако случайно Селучи все още не беше на бюрото си –

нямаше го, когато започна да го търси след 4 този следобед – тя щеше да

се свърже с централата. Все още го нямаше. Не беше и вкъщи.

Оставяйки още едно съобщение, Вики затвори.

- Е, не може да каже, че не съм опитала да споделя всичката важна

информация .

Тя закачи списъка на дъската с бележки над бюрото. Всъщност не беше

много сигурна колко точно надеждни са тези имена. Шансът изобщо да

означават нещо беше съвсем малък, но засега беше единственият шанс,

който имаха, и тези 23 имена все пак й даваха някакъв начален старт.

9:46. Най-добре беше да тръгва към Хенри и да разбере какво точно се е

случило вчера.

- Божието провидение. Да.

Като оставим демоните и края на света в страни, не можеше да се сети

какво толкова би направило такова силно впечатление на 450-годишен

вампир.

- Като оставим демоните и края на света.. – тя взе телефона, за да

извика такси. – Ставам ужасно безразлична към края на света.

Ръката й беше на слушалката, когато телефонът иззвъня и сърцето й се

качи в гърлото от внезапния рязък звук.

- Добре – тя си пое дълбоко дъх – може би не съм толкова

безразлична. – на третото позвъняване вече реши, че си е възвърнала

достатъчно от самоконтрола, за да може да отговори.

- Здравей, миличка, лош момент ли уцелвам?

- Тъкмо излизах, мамо – само още пет минути и щеше да е излязла.

Майка й явно имаше шесто чувство за тези неща.

- По това време?

- Още дори няма десет.

- Зная, скъпа, но е тъмно, а и с твоите очи...

- Мамо, очите ми са си наред. Ще минавам само по добре осветени

улици и обещавам да бъда внимателна. Сега наистина трябва да тръгвам.

- Сама ли излизаш?

- Имам среща с някого.

- Не е с Майкъл Селучи?

- Не, мамо.

- О... – Вики почти можеше да чуе как майка й наостря уши. – Как се

казва?

- Хенри Фицрой – защо не? Освен ако не затвореше, нямаше друг начин да

разкара майка си от телефона след като любопитството й е останало

незадоволено.

- С какво се занимава?

- Писател е – докато отговаряше на въпросите на майка си, истината щеше

да е достатъчна. Все пак майка й надали щеше да попита „ А той член ли е

на Кръвосмучещите немъртви?”

- Какво мисли Майкъл по въпроса?

- Какво да мисли? Много добре знаеш, че с Майкъл нямаме такъв вид

отношения.

- Както казваш, мила. Този Хенри Фицрой добре ли изглежда?

Тя се замисли за момент.

- Да. И освен това има определено присъствие... – гласът й заглъхна,

когато се замисли.

Майка й се засмя.

- Звучи сериозно.

Това я върна на основния въпрос.

- Наистина е много сериозно, мамо, затова вече трябва да тръгвам.

- Много добре. Надявах се, след като не можа да се прибереш за

Великден, да прекараш малко време с мен. Прекарах толкова тих празник,

гледах малко телевизия, вечерях сама, легнах си рано.

Това, че Вики беше напълно наясно, че я манипулират, не помогна особено

много. Никога не помагаше.

- Добре мамо, мога да отделя няколко минутки.

- Не искам да те притискам, мила.

- Майко...

Почти един час по-късно, Вики остави слушалката на мястото й и

простена. Никога не беше срещала някой като майка й, толкова способен

да запълва времето си с глупости.

- Поне светът не свърши през това време – промърмори тя, набирайки

номера на Хенри.

- Хенри Фицрой в момента не може да отговори....

- На всичко отгоре! – тя затвори по средата на съобщението. – Първо

ме кани да отида, а после изчезва.

Надали го беше сполетяла преждевременна смърт, докато майка й я беше

задържала на телефона. Съмняваше се изобщо на вампирите да им хрумва

да си включат телефонния секретар, докато отсъстват.

Загърна се с палтото си, грабна чантата си и тръгна към апартамента

включвайки собствения си секретар преди да излезе.

Придвижвайки се предпазливо, тя стигна до тъмната пътека на тротоара,

след което се насочи към по-светлата част, която очертаваше улица

Колидж. Смяташе да извика такси, но ако Хенри изобщо не беше вкъщи,

тогава предпочиташе да повърви.

Опитът на майка й да привлече внимание към нейната неспособност да

вижда, нямаше нищо общо с това решение. Нищо.

* * *

Хенри сграбчи телефона, стисна зъби, когато затвориха преди изобщо да

оставят съобщение. Имаше няколко неща, които мразеше повече от

всичко, а това се случваше за трети път тази вечер. Повече по навик

включваше секретаря, когато пишеше, но имаше намерение да вдигне

слушалката, ако се обади Вики. Разбира се, не би могъл да познае кой

звъни, след като никой не говореше. Погледна часовника си. 11:10. да не

би нещо да се е объркало? Набра номера й и изслуша пълното й съобщение

преди да затвори – то не му казваше абсолютно нищо.

Къде е тя?

Хрумна му да отиде до апартамента й и да я потърси, но почти моментално

отхвърли идеята. Чувството, че трябва да остане вкъщи, беше по-силно от

всякога, държейки го в непрекъснато безпокойство.

След като така или иначе нямаше да ходи, щеше да опита да използва това

безпокойство в писането си.

Смит отстъпи назад, сапфирените й очи бяха широко отворени, и взе от

поставката острия бръснач на капитана.

- Приближи само още една крачка – предупреди тя, а в гласа й се

улавяше интригуваща уловка, - и ще те намушкам.

Не вървеше добре.Той въздъхна, запази файла и изключи компютъра. Защо

Вики се бавеше толкова?

Неспособен да остане спокоен, той отиде във всекидневната и се загледа в

града. За първи път, откакто купи апартамента, светлините не можеха да го

очароват. Мислеше си само как изчезват и тъмнината се разпростира,

докато светът се изгуби в нея.

Отправи се към стереоуредбата, включи я, извади диска, после го върна и я

изключи. После започна да измерва дължината на всекидневната. Назад

напред, назад – напред, назад...

Дори и през стъклените врати на библиотеката можеше да усети

присъствието на гримоара, но за разлика от Вики, той го наричаше зъл без

дори да се замисли. Преди по-малко от сто години този беше последният

от трите истински гримоара, останали в света, или поне така му бяха

казали, а пък той нямаше причина да се съмнява в човека, който го каза, не

и сега.

* * *

- Значи вие сте Хенри Фицрой – доктор О‟Мара хвана ръката на

Хенри, големите му бледи очи блестяха. – Чувал съм толкова много за вас

от Алфред, че сякаш вече ви познавам.

А вие – отговори Хенри, сваляйки вечерните ръкавици, които носеше, и

отвърна на поздрава, използвайки необходимата сила. Косъмчетата на

врата му бяха настръхнали и той си помисли, че да изглежда по-силен от

човека пред себе си би било също толкова опасно, колкото и ако изглежда

по-слаб. – Алфред истински ви се възхищава.

Отпускайки ръката на Хенри, д-р О‟Мара потупа Алфред по рамото.

- Наистина ли?

- Не че съм му казал нещо, докторе, просто... – думите на доктора бяха

прозвучали остро и уважаемият Алфред Уейвърли побърза да запълни

тишината, която последва, докато раменете му потръпваха нервно.

- Той ви цитира непрекъснато – завърши Хенри, използвайки най-

обезоръжаващата си усмивка.

- Цитира ме? – строгото изражение се смекчи. – Е, предполагам, че можем

да поспорим по въпроса.

Алфред светна, очите му заблестяха над леко зачервените бузи, ужасеното

изражение, което беше накарало Хенри да се намеси, беше изчезнало

сякаш никога не е съществувало.

- Бихте ли ме извинили, г-н Фицрой, имам да свърша още много неща

– докторът махна с ръка. – Алфред ще ви представи на другите гости.

Хенри наклони глава, наблюдавайки с присвити очи как домакинът му

напуска стаята.

Станалите десетина гости бяха млади мъже, повечето приличаха на

уважаемия Алфред, богати, отегчени безделници. Хенри вече познаваше

трима от тях. Останалите му бяха непознати.

- Е, какво мислиш? – попита Алфред, приемайки чаша уиски от

безличен слуга, след като го беше представил и двамата отново бяха сами.

- Мисля, че ти ме заблуди ужасно – отвърна Хенри, отказвайки питие.

– Това трудно може да се определи като свърталище на порочността.

Усмивката на Алфред помръкна в краищата, на светлината от газовата

лампа лицето му изглеждаше по-бледо от обикновено.

- По дяволите, Хенри, никога не съм казвал подобно нещо – той плъзна

пръст по ръба на чашата с уиски. – Късметлия си, че си тук, да знаеш.

Винаги е имало само 12 поканени и доктор О‟Мара специално пожела да

присъстваш след като Чарлз...ами, претърпя онзи инцидент.

Инцидент... Чарлз беше мъртъв, но викторианската чувствителност на

Алфред просто не му позволяваше да изрече думата.

- Исках да те попитам, защо д-р О‟Мара ме покани?

- Защото му разказах всичко за теб – изчерви се Алфред.

- Всичко за мен? – предвид законите срещу хомосексуалността и

предпочитанията на Алфред, Хенри се съмняваше в това, но за негова

изненада младият мъж кимна.

- Не можах да се въздържа. Д-р О‟Мара, ами, той е точният човек, на

когото да разкажеш нещо подобно.

- Сигурен съм, че е така – измърмори Хенри, благодарейки на Бога и

на всички светии, че Алферд в действителност не знаеше какво е той. – И с

него ли спиш?

- Хенри!

Незаконороденият син на Хенри Осми, който имаше малко търпение към

обществените порядки, просто зададе въпроса отново:

- Спиш ли с него?

- Не.

- Но би го направил...

Изглеждайки едновременно и нещастен и ликуващ, Алфред кимна.

- Той е невероятен.

Съкрушителен беше думата, която би използвал Хенри. Личността на

доктора беше като приливна вълна, помитаща всички по-слаби хора по

пътя си. Хенри нямаше нямаше намерение да бъде пометен, но въпреки

това виждаше вероятността това да се случи, ако действително беше

безделникът, за когото се представяше, виждаше и как другите са вече

пометени и това не му харесваше.

Точно след единайсет докторът изчезна и някъде из дълбините на къщата

иззвъня гонг.

- Време е – прошепна Алфред, сграбчвайки ръката на Хенри. - Хайде.

За изненада на Хенри групата, цялата група, всички дванайсет млади мъже,

облечени в безукорни вечерни костюми, замарширува към мазето.

Централната стая беше осветена с факли, а в един ъгъл стърчеше каменен

блок, на който му липсваше само мраморна фигура на рицар върху капака,

за да заприлича изцяло на крипта. Около него придружителите му

започнаха да събличат дрехите си.

- Съблечи се – подкани го Алфред, подавайки му свободна черна роба.

– И облечи това.

Внезапно разбрал, Хенри трябваше да преглътне желанието си да се

изсмее. Беше доведен като дванайстия член на подземно сборище; група

аристократични хлапаци, които се обличат в черни чаршафи и подскачат

наоколо в задимено мазе. Позволи на Алфред да му помогне с

преобличането и си остана развеселен, докато доктор О‟Мара не се появи

зад олтара.

Робата на доктора беше червена, цвета на свежа кръв. В дясната си ръка

държеше човешки череп, а в лявата – древна книга. Би трябвало да

изглежда глупаво, колкото и своите подмазвачи. Но не беше. Бледите му

очи горяха и същността му, внимателно прикривана във всекидневната, в

която се бяха събрали преди, сега се разгаряше. Той сякаш изпълваше с

присъствието си и изпепеляваше стаята. Използваше гласа си, за да доведе

младите мъже до лудост, в един миг изпълваше помещението с грохот, в

следващия снижаваше тона си, сякаш го увиваше около тях и ги

привличаше все по-близо.

Отвращението на Хенри нарастваше едновременно с истерията наоколо.

Стоеше в най-дълбоката сянка, достатъчно далеч от факлите, и

наблюдаваше. Някакво усещане за опасност го държеше все още там,

тръпките, които преминаваха през гръбнака му му казваха, че колкото и

налудничаво да изглеждаше всичко това, поне докторът не играеше

никаква игра и злото, разпростиращо се от олтара, е съвсем реално.

Към полунощ две от разпознаваемите в черните роби тела държаха

съпротивляваща се котка над камъка, докато трети стискаше ножа.

- Кръв, Кръв! КРЪВ! КРЪВ!

Хенри почувства как собствената му нужда се изостря, докато ароматът на

кръвта се смесва с миризмата на дим и пот. Пеенето стана по-силно и по-

напрегнато, пулсираше като сърдечен удар, насочващо се право към него

самия. Робите започнаха да падат и заедно с плътта разкриваха, точно на

повърхността, кръв... и кръв... и кръв. Устните му се отделиха от зъбите и

той заотстъпва назад.

И тогава, над масата от гърчещи се тела по между им, той срещна очите на

доктора.

Той знае.

Ужасът проби над жаждата за кръв и го извлече от къщата. Увит само в

робата и по-уплашен, отколкото някога е бил през триста и петдесет

годишния си живот, Хенри се отправи към убежището си, стигайки малко

преди зазоряване, заспивайки с лицето на доктора пред очите си.

На следващата вечер, колкото и да не му се искаше, той се върна там.

Опасността трябваше да бъде посрещната. И елиминирана.

- Знаех, че ще се върнете – без да става от стола зад бюрото си, доктор

О‟Мара му посочи един стол. – Моля, седнете.

С изострени сетива, Хенри бавно пристъпи в стаята. С изключение на

спящите на третия етаж слуги, докторът беше единственото живо същество

в къщата. Би могъл да го убие и никой нямаше да разбере. Вместо това, той

седна, облягайки се с любопитство. Как този смъртен беше научил за него

и какво искаше?

- Вписваш се доста добре, вампире – обърна се сърдечно докторът към

него. – Ако вече не бях наясно със съществуването на твоя вид, не бих

обърнал внимание на бръщолевенето на младия Алфред. Направил си му

голямо впечатление. А и на мен. В мига, в който разбрах какво си, осъзнах,

че трябва да те имам при себе си.

- Вие убихте Чарлз, за да освободите място за мен.

- Разбира се, че го направих. Никога не може да има повече от дванайсет –

той само се изсмя на отвратената въздишка на Хенри. – Видях лицето ти,

вампире. Всичките онези животи, всичката кръв. Свежи млади гърла,

които да изтръгнеш и те биха ти се предложили с радост, ако им наредя –

той се наведе, очите му блестяха със студен пламък. – Мога да ти дам това,

всяка една нощ.

- В замяна на какво?

- Вечен живот – ръцете му се свиха в юмруци и думите издрънчаха като

звънци. – Ще ме направиш като себе си.

Това беше достатъчно, повече от достатъчно. Хенри скочи от стола и се

хвърли към гърлото на доктора. Само за да се натъкне на невидима

бариера, която го обхвана като муха в паяжина. Можеше да мърда, но не и

да се движи напред или назад. За миг опита да се бори с това, използвайки

цялата си сила и после увисна, задъхвайки се, с оголени зъби, беззвучно

ръмжене изкриви чертите му.

- По-скоро предполагах, че ще откажеш да съдействаш – докторът

заобиколи бюрото, заставайки толкова близо, че Хенри усещаше дъха му,

докато той говореше. – Мислеше ме за глупав позьор, нали, вампире?

Никога не си предполагал, че бих могъл да притежавам истинска сила,

сила, извлечена от най-тъмните кътчета, извлечена с помощта на

неизразими средства чрез деяния, които дори и ти би се уплашил да чуеш.

Тези сили те държат сега и ще продължат да те държат, докато си мой.

- Не можеш да ме принудиш да те променя – първична ярост държеше

страха далеч от гласа му.

- Може би не. Физически си много силен, а и умствено можеш да се

мериш с мен. Нито пък аз мога да те разкървавя и да пия, защото допирът

ще развали оковите ти – обръщайки се, докторът сграбчи една книга от

бюрото и я тикна пред лицето на Хенри. – Но дори и да не мога да те

принудя, имам достъп до тези, които могат.

Покритата с мазна червена подвързия книга беше същата, която бе държал

предната нощ по време на церемонията. От толкова близо злото,

излъчващо се от книгата, удари Хенр почти физически и той отново се

опита да се освободи от невидимите окови, които го държаха.

- Това – рече д-р О‟Мара, галейки книгата почти с любов – е един от

последните останали истински гримоари. Чувал съм, че в целия свят има

само още два такива. Този, който го е написал, е продал душата си в

замяна на информацията, която съдържа, но Принцът на лъжите го

прибрал преди да може да използва знанията, спечелени толкова дръзко.

Ако имахме време, скъпи ми вампире, щях да ти разкажа какво трябваше

да направя, за да се сдобия с него, но ние нямаме – ти трябва да бъдеш мой

преди съмване.

Първичното желание в очите му беше толкова поглъщащо, че на Хенри му

се пригади. Започна да се бори, съпротивлявайки се по-силно, когато чу

докторът да се смее отново и да се отдръпва.

- През месеците на церемонии, привлякох всичко необходимо, за да

контролирам демона – отбеляза О‟Мара разговорливо, навивайки килима

пред камината. – Демонът може да ми даде всичко с изключение на вечен

живот. Това ще ми го дадеш ти, а демонът ще ми осигури теб – той

погледна към издълбания пентаграм на пода – Можеш ли да се изправиш

пред Господаря на Ада, вампире? Мисля, че не.

С пресъхнала уста и накъсано дишане, Хенри вложи цялата си сила срещу

оковите. Напрягайки мускули и сухожилия, той се бореше за живота си.

Точно когато изглеждаше, че не може да удържи отчаяния си вик, дясната

му ръка се помръдна.

След като запали свещите и пусна някакъв отвратителен прах в огъня,

доктор О‟Мара отвори книгата и започна да чете.

Дясната му ръка отново помръдна, после и лявата.

В центъра на пентаграма се появи някакво сияние. Вложената в

призоваването сила отслабваше силата на оковите, осъзна Хенри. Те

отслабваха, отслабваха...

Сиянието започна да се слива, пропадайки в самото себе си и оформяйки...

С вик на ярост, Хенри се освободи и полетя напред в стаята. Преди

докторът да може да реагира, той го сграбчи, вдигна го и го хвърли с

всичка сила към далечната стена.

Главата на доктора се удари в дървената ламперия и дървото се оказа по-

издръжливо.

Изтощен и треперещ Хенри се изправи над тялото. Блясъкът в светлите

очи беше изчезнал, оставяйки ги мътно сиви. Кръвта се събираше в

основата на стената, топла и червена и Хенри, който отчаяно се нуждаеше

от храна, благодари на Бога, че мъртвата кръв не го блазнеше. Би

предпочел да умре, отколкото да се храни от този човек.

Кожата му пареше при допира, когато той вдига гримоара от пода и

изчезна в нощта.

- Трябваше да го унищожа – Хенри се загледа в гримоара с подпрени върху

стъклените вратички на шкафа разперени длани.

Така и никога не се бе запитал защо не го направи. Отговорът надали щеше

да му хареса.

* * *

- Хей, Вики!

Вики се обърна бавно в отворената телефонна кабинка, сърцето й биеше

като тъпан.

- Ама че сме нервни – изсмя се Тони. – Май чух, че вече не работиш

вечер.

- Вече не работя – поправи го Вики разсеяно, когато сърцето й се

успокои и прие нормалния си ритъм. – И изглеждам ли сякаш съм на

работа?

- Ти винаги изглеждаш, сякаш работиш.

Вики въздъхна и го огледа. Физически той не изглеждаше добре. Слоят

мръсотия, който носеше, й подсказваше, че спи трудно, а лицето му имаше

измършавял вид, който подсказваше, че не се храни редовно.

- Не изглеждаш много добре.

- Бил съм и по-добре – призна си той, - бих приел бургер и малко

картофки.

- Защо не? – телефонният секретар на Хенри доказваше, че той все

още не е на линия. – Ще м разкажеш какво правиш напоследък.

- Да ти приличам на луд? - той извъртя очи.

* * *

Трите въглена горяха под стария железен тиган, който майка му му беше

купила. Това беше първият път, в който го използваше. Златото, тамянът,

смирната, всичко беше добавено. Трите капки кръв пращяха от топлината

и Норман бързо се отдръпна назад, просто за всеки случай.

Нещо беше попречило на демона да се материализира миналата нощ, но

тъй като това се беше случило за първи път, статистически тази вечер

демонът би трябвало да успее да премине. Норман силно вярваше на

статистиката.

Въздухът в центъра на пентаграма потрепери. Бинтованите пръсти на

Норман започнаха да горят и той се зачуди дали ще се случи отново. Не би

трябвало. Статистически не би трябвало.

Не стана.

- Аз те призовах – обяви той, скачайки напред, когато демонът

напълно се материализира. – Аз съм твоят господар.

- Ти си господар – съгласи се демонът. Изглеждаше някак потиснат и

продължаваше да поглежда назад.

Норман се изсмя на този жалък глупак. След тази нощ той щеше да

контролира истински демон и нищо нямаше да може да го спре.

ГЛАВА 12 ПРЕВОД - VALZZI

- Знаеш ли какво е гримоар?

- Да, господарю. – Той се прегърби долу в точния център на пентаграмата,

все още подозрителен след болката, в която го хвърли след последното

призоваване.

- Хубаво. Ще отидеш тук. – Господарят посочи сграда, маркирана на карта.

Той преведе информацията за собствената си представа на града, много

по–цялостна и по–малко ограничена гледка.

- Ще отидеш до сградата по най–прекия път. Ще вземеш гримоара от

секция 1407 и ще го донесеш незабавно до пентаграмата по същия път. Не

позволявай на хората да те видят.

- Трябва да се храня. - Той напомни на господаря, мрачно.

- Да, добре, тогава се храни по пътя. Искам този гримоар колкото се може

по скоро. Разбираш ли?

- Да, господарю. – С течение на времето ще се храни с този, който го

повика. Било е обещано.

Можеше да усети, че Демоничния Лорд чакаше да бъде обслужен.

Можеше да усети гнева да се усилва, като се отдалечи от пътеката на

името. Знаеше, че ще усети този гняв все по–близо, когато се завърнеше от

света. Имаше изобилие от животи по маршрута и тъй като имаше толкова

много, които да избере, се нахрани най–накрая там, където живота щеше

свърши, за да бележи името на друг Демоничен Лорд. За да бъде

завършено името щяха да бъдат нужни още четири смъртни случая, но

вероятно този втори Лорд щеше защити прохода от първия, ако му се

удадеше шанс. Той не познаваше надеждата, надеждата беше чужда за

демоните, но познаваше възможността, когато я видеше и затова направи,

каквото можа. Нахрани се бързо, все пак, и пътувайки предпазливо, за да

не привлича вниманието на силата, която беше нарушила призоваването

предишната нощ. Демонът се беше сблъсквал с тази сила в миналото и

нямаше желание да го прави пак сега, сам.

Можеше да почувства гримоара, когато приближаваше сградата, която

господарят беше посочил. С разперени криле той се снижи - сянка срещу

звездите - и се настани на балкона. Призоваването от книгата се усили,

тъмната сила, реагираща на един от злия вид. Усети живот наблизо, но не

го разпозна; твърде бавен за смъртен, твърде бърз за демон. Не разбираше,

но пък и разбирането не беше нужно. Подушвайки метала около стъклото,

не беше впечатлен. Мек метал, смъртен метал.

Не се разкривай.

Ако не можеше да види улицата, тогава и хората на улицата не можеха да

го видят. Заби ноктите си в рамката и издърпа стъклото от рамката му.

* * *

Капитан Раксбороу пристъпи по–близо, ръцете му от двете му страни,

сивите му очи не изпускаха острието.

- Едва ли мислиш... – той започна. Само светкавичните рефлекси го

спасиха, когато оръжието се задвижи дъговидно напред и той отскочи

назад. Предницата на ризата му беше спретнато срязан, но кожата отдолу

не беше докосната. С усилие, той задържа темпото си.

- Започвам да губя търпение с теб, Смит.

Хенри се вцепени, с пръсти над клавиатурата. Той беше чул нещо на

балкона. Не силен шум – по - скоро като шумоленето на мъртви клони във

вятъра – но шум, който не принадлежеше на това място.

Той стигна до всекидневната за по–малко от секунди, непреодолимата

миризма на гнило месо го предупреждаваше с какво ще се сблъска. Двеста

годишните навици го накараха да отпусне ръката на бедрото си, въпреки

че той не бе носил меч от преди ранните 1800. Единственото оръжие, което

притежаваше сега, бе револвер от военните му години, обвит в мушама и

пакетиран в мазето на сградата. И не мисля, че имам време да отида да го

взема.

Създанието стоеше, силует в нощта, държащ стъклената врата между

ноктите си. Почти запълваше малкия солариум, който съединяваше

трапезарията с балкона.

През смрадта като червена връв се вплиташе миризмата на прясна кръв,

казваща на Хенри, че демонът току що се е нахранил и напомняща му

колко време е минало, откакто бе правил същото. Той се обърна с дългo,

изтръпнало дишане. Бях глупак, че не направих зашити на апартамента!

Отворена пентаграма като капана, който беше приготвил при Хъмбър. . .

.Трябваше да се досетя. Сега всичко опира до това.

- Задръж, демон, не си бил помолен да влизаш.

Големи жълти очи без клепачи се обърнаха в негова посока, лицето се

преобразува, за да се намести за движението.

- Заповядано. – каза и хвърли вратата.

Хенри се отдръпна нататък и стъклото се разби безопасно на пода, където

той беше стоял. Той се изви покрай нокти, скочи и тръшна и двата си

стиснати юмрука в главата на демона. Повърхността се срути върху себе

си като влажна запушалка, поемайки удара и после се преобрази.

Ответният удар на демона го хвана по пътя надолу и го захвърли върху

масичката за кафе, която се разби на парчета. Той се претърколи, едва

избягвайки смъртоносен удар, и се изправи на крака с една от металните

подпори в ръка. Счупеният й край бе блестящ и остър.

Демонът разсече с нокти ръката на Хенри под лакътя.

Задържащ писък, Хенри се заклатушка, почти падна и забоде подпората в

бедрото му.

Един удар на крилото почти го задържа тогава, но паниката увеличи силата

му и той си проправи път, чувстващ тъкан да отказва под петите му.

Раменете му поеха удара, предназначен за гърлото му. Той падна с него,

грабна уродливия крак и го издърпа с всичката сила, която му беше

останала. Задната част на главата на демона се оказа по–жилава от

телевизора на Хенри, но само на косъм.

* * *

- Долу, Оуен. Мълчи! – Госпожа Хюз се наведе назад, за да задържи

каишката, едвам успявайки да хване вратата и да я затвори, преди Оуен,

лаещ истерично, да скочи и да я повлече в коридора.

- Оуен, млъкни. – Тя едвам се чуваше да мисли, кучето беше толкова

гръмко. Звукът се повтори, дори по–силно от преди, когато бе затворен в

пределите на апартамента й, независимо колко голяма беше

звукоизолацията между апартаментите, звукът изглежда винаги успяваше

да нахлуе от коридора. Трябваше да изведе Оуен извън сградата, преди

комитетът на жителите да ги изхвърли.

Врата се отвори в края на коридора и съсед, който тя познаваше, леко

надникна. Той беше пенсиониран военен и имаше две малки кучета, които

тя можеше да чуе да лаят през отворената врата – без съмнение трябваше

да отговорят на безумието на Оуен.

- Какво не му е наред? – Той извика, когато беше достатъчно близо, за да

се чува.

- Не знам. – Тя се препъна и почти загуби равновесие, когато внезапно

Оуен хвърли силното си тяло срещу вратата на Хенри Фицроу, драскайки с

ноктите си около ръбовете и когато това не проработи, опитвайки се да

прокопае пътя си под вратата. Госпожа Хюз се опита да го издърпа назад

без особен успех.

Искаше й се да знае какво имаше нейният Оуен против Мистър Фицроу –

разбира се, в момента щеше да се задоволи с това да не бъдат изгонени, че

нарушаваха спокойствието.

- Оуен! Седни! – Оуен я игнорира.

- Никога не се е държал така. – обясни тя – Изведнъж започна просто да

лае, сякаш е полудял. Помислих, че ако го изведа отвън. . . .

- Ще бъде по–тихо, както и да е, - той се съгласи – Да ви помогна ли?

- Моля. – Гласът й прозвуча малко отчаяно.

Между двама им, те натикаха все още лаещия дог в асансьора.

- Не разбирам. – тя се задъхваше. – Той обикновено не би наранил и муха.

- Ами, той не е наранил нищо, освен няколко тъпанчета. – увери я той,

махайки блокиращото си коляно от пътя, когато вратата се затвори. –

Късмет!

Той можеше да чуе дълбокия гръден лай на Оуен, все още в а асансьора,

можеше да чуе и обезумялото лаене на собствените си две кучета. Тогава,

така внезапно, както започна, лаенето и спря. Той замря, намръщен, чу

последно скимтене и накрая тишина. Поклащайки глава, той влезе вътре.

* * *

С течаща от няколко рани лигава гъста жълта течност, демонът сграбчи

гримоара и увисна на балкона. Имената и заклинанията правеха книгата за

демонично знание неудобно тежка, от най–тежките предмети, с които се бе

връщал досега. И го болеше. Не-смъртният, с когото се беше сблъскал, го

беше наранил. Повечето от повърхността му се преобразуваше вяло от

сиви в черни петна, в черни петна, после пак в сиви. Дясното му ципесто

крило беше разкъсано. Той трябваше да върне гримоара на господаря, но

първо имаше нужда да се нахрани. Наранената ципа можеше да го пренесе

от тази висока сграда до земята и веднъж там, трябваше бързо да открие

живот, който да го излекува. Имаше много животи наоколо. Не мислеше,

че ще има трудности да открие някой, който да вземе. Спусна се в нощта, а

жълта течност остана да блести там, където той беше стоял.

* * *

Госпожа Хюз се усмихваше, докато слушаше Оуен, носещ се наоколо из

храстите. За нейно силно облекчение, той се успокоил в асансьора и се

държеше като агънце от тогава. Сякаш бе разбрал мисълта й, той се втурна

назад в сечището, проверяващ къде беше тя, излая щастливо и се понесе

отново. Тя знаеше, че трябваше да го държи на каишка, дори в дефилето,

но когато идваха вечерта и нямаше никой наоколо, тя винаги го пускаше да

тича – за негово и нейно удоволствие. Нито един от тях беше радостен да

се движи с темпото на другия.

Пъхайки ръце в джобовете си, тя сви рамене срещу внезапния хладен

вятър. Пролет. Някога пристигаше преди Великден - когато беше момиче -

никога не им се налагаше да носят ръкавици, когато вече бяха изминали

шестнайсет дни от април. Вятърът мина отново и госпожа Хюз набръчка

нос в отвращение. Миришеше много на нещо, с почти размерите на миеща

мечка, която е умряла в източната част и сега е в напреднал стадий на

гниене. Това, което беше по–лошо, бе начина, по който храстите

шумоляха. Това значеше, че Оуен вече я беше намерил и нямаше

съмнения, че се приготвяше да се въргаля.

- Оуен! – тя направи няколко крачки, приготвяйки каишката. – Оуен! –

Зловонния мирис на гнило месо се увеличи и тя въздъхна. Първо истерия и

сега това – тя ще прекара оставащата част от нощта, къпейки кучето. –

Оу....- Демонът съдра втората част от думата от гърлото й, хвана падащото

тяло с другата си ръка и притегли раната към кръглия и отвор на устата си.

Смучейки шумно, започна да преглъща кръвта, която му беше нужда да

оздравее. Залитна и почти изпусна плячката си, когато тежко тяло се

блъсна в него отзад и забитите му нокти оставиха следи от болка от

раменете до бедрата. Озъбвайки се, олигавено в червено, то се обърна.

Зъбите на Оуен бяха оголени, ушите му плоски срещу черепа и

собственото му ръмжене беше по–скоро като рев, когато се хвърли напред

отново. Изви се по средата на въздуха, завъртя се срещу косия удар и се

приземи тежко на три крака, кръв оцветила светлокафявото му рамо, почти

черно. Подлуден от близостта на демона, той изръмжа отново и удари

висящото късче от ципа, разкъсвайки го с мощните си челюсти. Преди

кучето да задейства масивните си врат и рамена, демонът го изрита.

Прокара дълъг нокът през реброто и го заби дълбоко на шест инча през

дължината на тялото на дога, разпилявайки блестящ куп от черва в калта.

С последно слабо поклащане на главата, Оуен успя да откъсне вече

ранената крилата ципа по–нататък, после светлината, блестяща в очите му

бавно се изпари и с последно ръмжене на омраза, той умря. Дори в смъртта

му, челюстите продължаваха да са затегнати и демонът трябваше да ги

откъсне, преди да се освободи.

Десет минути по късно, двойка тийнейджъри, търсещи усамотено място,

дойдоха долу в дефилето. Пътеката имаше няколко стъпала и скалисти

места и с очи, все още неприспособени към тъмата, беше двойно коварно.

Младият мъж пристъпваше отпред и я водеше зад себе си, в края на

техните вплетени ръце – не от някаква рицарска нужда да тества пътеката,

просто бе по-нетърпелив да стигнат там, закъдето бяха тръгнали. Когато

той започна да пада, а другата му ръка се размаха във въздуха, тя пусна

ръката, която държеше, за да не би да бъде повлечена долу, също. Той

удари земята със странен, влажен звук и полежа за момент, взирайки се в

сенките, в които не можеше да проникне.

- Пат? -Отoворът му беше почти хленчене и той се изправи назад и на

крака. И двете му ръце и колене бяха тъмни, сякаш е паднал в кал. Тя

сбръчка носа си срещу миризмата, която можеше да идентифицира, но не

напълно.

- Пат?

Очите му бяха разширени и въпреки, че устата му работеше, той не издаде

никакъв звук. Тя се намръщи и след като направи две много внимателни

крачки напред, клекна. Земята под пръстите и беше влажна и лепкава.

Миризмата се беше усилила. Постепенно, очите й се приспособиха и –

защото не бе обвързана с някакви социални очаквания за мачизъм - тя

изпищя. И продължи да пищи известно време.

* * *

Вики присви очи, опитвайки се отчаяно да приведе далечното размазване

на светлините във фокус. Тя знаеше, че ярката бяла светлина, разлята по

дефилето, трябваше да бъде прожектора на полицейска кола, въпреки че не

можеше да види колата. Можеше да чуе развълнувания брътвеж на

гласове, но не разбираше от къде идваше тълпата. Беше късно. Тя

трябваше да бъде при Хенри. Но можеше и да има нещо, с което да

помогне....С ръка на бетонената стена, заобикаляща главния офис на

ManuLife, тя зави към площада на Св. Пол и се насочи към светлината.

Никога не спираше да се изумява, как един бърз инцидент от какъвто и да

било вид, можеше да притегли тълпа – дори след полунощ в понеделник.

Никой ли от тези хора не беше на работа сутринта? Още две полицейски

коли изпищяха оттатък и двойка млади мъже затичаха към улицата да

гледат, почти блъсвайки я. Тя едвам успя да ги различи. След полунощ....

Прокарвайки пръсти по бетона, тя започна да се движи по–бързо, докато

един от гласовете, надвишавайки брътвежа, я спря в дирите й.

- . . . гърлото и изчезнало, точно като при останалите.

Хенри беше сгрешил. Демонът беше убивал и през тази нощ. Макар, че

беше тук, практически в центъра на града, на мили далеч от възможните

имена? Хенри и предчувствието, което го беше задържало в апартамента

му тази вечер...

- Проклятие! – Вярвайки на краката си, че ще открият пътеката, Вики се

обърна и започна да тича, проправяйки си път през постоянно прииждащия

поток от любопитни. Тя се препъна на бордюр, който не можеше да види,

обърса рамото си срещу слабо дефинирана мъгла, която може и да е била

стълб и килна на най–малко трима души, твърде бавни, за да се махнат от

пътя й. Трябваше да стигне до Хенри.

Когато стигна до сградата, линейка се състезаваше с група от хора, които

изтичаха по алеята след нея. Тя зави зад ъгъла на площада Св. Пол, а те я

следваха като ято внезапно вампирясали гъски.

Охранителят сигурно бе сред тях, защото когато Вики се придвижи през

вратите и влезе във фоайето, бюрото му беше празно.

- Господи, двойно проклятие! – тя се пресегна и откри ключалка, която

отваряше вътрешната врата, но както се опасяваше, той я беше заключил и

взел ключа със себе си. Твърде разярена и твърде разтревожена дори да

ругае, тя я дръпна неправилно. За нейна изненада, тя се залюля и се

отвори, ключалката протестираща като метален език, който не беше

напълно хванат.

Тя се заблъска навътре, отне и секунда да затвори след себе си – старите

навици умират трудно – състезавайки се през фоайето на вътрешната врата

и започна бясно да натиска копчетата на асансьора. Тя знаеше много

добре, че като продължаваше да ги ръчка, нямаше да стори добро, но

продължи да го прави въпреки това.

Да стигне до четиринайсетия етаж сякаш отне дни, а адреналинът я караше

да подскача срещу стените. Вратата на Хенри беше заключена. Тя беше

толкова уверена, че Хенри е в беда, че изобщо не й хрумна да почука.

Бъркайки в чантата си, тя извади шперцовете си и направи няколко

дълбоки вдишвания, за да подготви ръцете си. Въпреки, че страхът й

крещеше Побързай!, тя се насили да бавно правилната сонда и още по–

бавно да работи върху деликатните манипулатори, който щяха да заместят

ключа. След няколко агонизиращо напрегнати момента, през които тя

реши, че скъпата ключалка не е по възможностите й, точно когато си

пожела Мръсния Хари да се появи и да изкърти вратата от пантите й,

последното от резетата на бравата падна. Дишайки отново, благодарейки

на Бог, че строителите не са били особено добри с електрониката, тя

хвърли манипулаторите в чантата и отвори рязко вратата.

Вятъра, свирещ от балкона, беше издухал много от зловонието, но въпреки

това още се разнасяше миризма на развалено. Отново, тя си помисли за

старицата, която бяха открили мъртва от шест седмици, през лятото, но

този път въображението даде на тялото лицето на Хенри. Тя знаеше, че

миризмата идваше от демона, но червата й продължаваха да настояват

друго.

- Хенри?

Протягайки се зад нея, тя дръпна вратата да се затвори и опипа слепешком

за ключа за лампата. Не можеше да види нищо. Хенри можеше да бъде

мъртъв в краката й и тя никога. . . .

Той не беше точно в краката й. Лежеше опънат на ръба на канапето,

наполовина покрит с разкъсана тапицерия. И не беше мъртъв. Смъртта

имаше поза, която живите не можеха да имитират. Невъзможно за

избягване, стъкло блестеше по килима като ледена поляна. Вратата на

балкона, масичката за кафе, телевизора – частта от Вики, свикнала да

наблюдава местопрестъпления, инвентаризира различно оцветените

късчета, докато се движеше.

Хенри беше в малко по–добра форма от апартамента си.

Тя се пребори със затворената врата на солариума, която бе залепнала от

изсъхващи лепкави локвички от жълта смес, после падна на едно коляно до

канапето и сложи пръстите си върху влажната кожа на гърлото на Хенри.

Пулсът му беше толкова бавен, че всеки изброен удар идваше като

изключение.

- Това нормално ли е? Как по дяволите бих могла да знам, какво е

нормално за теб? – Възможно на –нежно тя го измъкна от тапицерията и

откри, че като по магия, костите не изглеждаха счупени.

Костите му бяха много тежки, забеляза тя, докато внимателно изправяше

ръцете и краката му. Почуди се дали това се дължи на вампиризма, или бе

наследство от смъртните му родители– не че това беше от значение сега.

Той беше нарязан и прободен на няколко места от парченцата стъкла и от

това, което предполагаше, че бяха ноктите на демона. Раните, дори и най–

дълбоките, кървяха съвсем леко, или въобще не кървяха.

Кожата му беше хладна и влажна, очите му бяха затворени и той изобщо

не реагираше. Вероятно беше в шок. И каквото и да беше валидно за

вампирските легенди, Вики знаеше, че грешаха за едно нещо. Хенри

Фитцроу не беше по-безсмъртен от нея самата; той умираше сега.

- Проклятие. Проклятие! ПРОКЛЯТИЕ!

С една ръка, придържаща тялото на Хенри, за да можеше да се плъзне на

скъсаните възглавници, тя повдигна канапето обратно, коленичи отново до

него и се протегна за чантата си. Малкото острие на швейцарското й ножче

беше най–остро - тя го използваше по–рядко - така че, нагласи връхчето

срещу кожата на китката си. Кожата се вдлъбна и тя спря, пращайки

безмълвна молитва това да проработи. За каквото и да грешаха легендите,

бяха прави за това. Не болеше толкова, колкото очакваше. Тя натисна

порязаното към устните му и зачака. Пурпурна капка се стече от ъгълчето

на устата му, чертаейки червена линия срещу бузата му. Тогава гърлото му

помръдна, съвсем леко конвулсивно преглъщане. Тя усети устните му да

обгръщат китката й и езикът му близна един-два пъти изтичащата кръв.

Косъмчетата на врата й настръхнаха и почти неволно, тя притисна раната

по–силно към устата му. Той започна да се храни, отначало смучейки лудо,

после по-спокойно, когато нещо в него осъзна, че нямаше да бъде

отхвърлен.

Дали ще разбере кога да спре? Дишането й се учести и накъса, когато

усещането тръгна по ръката й и предизвика отговор в други части на

тялото й. Бих ли била способна да го спра, ако той не успее?

Две минути, три, тя го гледаше как се храни и през това време, това беше

всичко – глад, нищо повече. Напомняше й на отроче на гърдата на майка

си; под якето, пуловера и сутиена, тя усети зърната й да се втвърдяват при

мисълта за това. Разбираше защо толкова много истории за вампири

свързваха кръвта със секса – това беше едно от най–интимните действия, в

които бе участвала.

* * *

Първо имаше болка и после имаше кръв. Нямаше нищо друго, освен кръв.

Светът беше кръвта.

* * *

Тя гледаше как съзнанието му се завръща и ръката му улови нейната,

прибавяйки налягане към това на устата му.

* * *

Той можеше да усети живота, който му доставяше кръв сега. Да го

помирише, чуе, разпознае. Воюваше с червената мътилка, която казваше,

че живота трябва да бъде негов. Толкова е лесно да се поддадеш на глада.

* * *

Тя можеше да види борбата му, когато той преглъщаше за последен път и

тогава отблъсна китката й. Тя не разбра. Можеше да усети нуждата му, да

усети нерешителността си. Тя повдигна китката си срещу устата му, а от

раната се стичаха пурпурни капки. Той я отблъсна от себе си със сила,

която я изненада, на ръката й останаха бели следи от пръстите му. За

нещастие, това беше всичката сила, която имаше, тялото му увисна отново,

главата му се клатеше върху рамото й. Болката от стискането му помогна

мъглата да изчезне, въпреки че все още й беше отчайващо трудно да

мисли. Тя смени позиция. Стаята се плъзна обратно на, после извън фокус

и тя осъзна, когато изплува от тъмнината, защо той се бе насилил да спре.

Тя не можеше да му даде цялата кръв, от която се нуждаеше, не и без да

изгуби себе си в процеса.

- Мамка му, мамка му, мамка му! – Не беше много творческо, но я накара

да се почувства по–добре. Настанявайки го обратно на канапето, тя го

потупа и извади ключовете от джобовете на панталоните му – ако искаше

да спаси живота на Хенри, нямаше повече време да губи в търсенето на

ключове. Той се нуждае от още кръв. Трябва да открия Тони..

Внезапното й изправяне на крака се оказа лоша идея, светът се завъртя

странично и тичането й до вратата приличаше повече на залитане. Как е

успял да вземе толкова много, за толкова малко време? Дишайки тежко, тя

излезе в коридора и се затътри към асансьора.

* * *

- О, господи, това е Оуен! – Оуен? Грег си проправи път през началото на

тълпата. Ако Оуен беше ранен, госпожа Хюз може да се нуждаеше от

помощта му. Оуен обаче беше повече от ранен. Челюстите на Оуен бяха

насилствено разделени толкова далеч една от друга, че главата му се беше

отделила от тялото. И госпожа Хюз беше отвъд всякаква помощ, която

можеше да й даде.

* * *

Тя трябваше да отиде до Йанг и Блоор, но тялото й не сътрудничеше.

Замаяността се увеличи ужасно, вместо да изчезне и тя се килваше от един

обект на друг, упорито отказвайки да се предаде. Край улица Чърч,

предаването беше станало наистина спорно положение.

- Йо, Виктори. – Силни ръце я сграбчиха, когато падна и се хвана за

коженото яке на Тони, докато тротоара спря да я заплашва да се изправи и

да я удари в лицето.

- Добре ли си, Виктори? Приличаш на лайно. – Тя се отблъсна от него,

сменяйки захвата си от якето към ръката му. Как, по дяволите, мога да му

кажа подобно нещо?

- Тони, имам нужда от помощта ти. – Тони изучаваше лицето й за момент,

с присвити бледи очи.

- Някой те е бил? – Вики поклати главата си и й се прииска да не го беше

правила.

- Не, не е това. Аз....

- Дрогирала си се?

- Разбира се, че не. – Неволното възмущение я накара да се изправи.

- Тогава какво, по дяволите, се е случило с теб? Преди двайсет минути

беше добре.

Тя замижа към него, ослепителният блясък от уличната лампа добави

трудност към фокусирането. Той изглеждаше повече ядосан, от колкото

загрижен.

- Ще ти обясня по пътя.

- Кой казва, че отивам някъде?

- Тони, моля те.... – Моментът, който му отне да помисли, беше най–

дългият, който бе преживявала от много време насам.

- Е, предполагам, че нямам какво по-добро да правя. – Той й позволи да го

повлече напред. – Но, обяснението трябва да бъде наистина добро.

* * *

С широко отворени очи, Грег зяпаше над рамото на плещестия полицай.

Всичко, което можеше да види от госпожа Хюз, беше клатеща се

маратонка с обърната подметка, оцветена в червено и част от анцуг –

покрит крак – следователят блокираше гледката му към тялото. Горката

госпожа Хюз. Горкият Оуен.

- Няма съмнения за това. – Следователят се изправи и даде знак на

санитарите от линейката да се погрижат за тялото. – Същото като при

останалите.

Изпълнено със страхопочитание мърморене се носеше през тълпата.

Същото като при останалите. Вампир!

При звука, един от полицейските изследователи се обърна и изгледа

гневно хълма.

- Какво, по дяволите, правят тези хора тук долу? Отведете ги обратно зад

колите! Веднага!

Грег се придвижи с останалите, но не обръщаше внимание на

спекулациите, които се разиграваха около него, беше окупиран от

собствените си мисли. Въпреки часа, той разпозна няколко наематели от

сградата си в тълпата. Хенри Фицроу не беше сред тях. Нямаше ги и много

други, той се увери в това, но отсъствието на господин Фицроу внезапно

стана важно. Оуен, който харесваше всички, никога не харесваше Хенри

Фицроу. Неспособен бе да забрави изражението, което беше видял на

повърхността на очите му, нито ужаса, който беше провокирал. Грег

нямаше съмнения, че господин Фицроу можеше да убива. Въпросът беше,

дали го бе правил?

Проправяйки си път през тълпата, Грег побърза обратно към улица Блоор.

Беше време за няколко отговора.

* * *

Вампири. Демони. Тони удряше нокътя на палеца си срещу зъбите си и

изучаваше лицето на Вики, изражението му неутрално предпазливо.

- Защо разкриваш на мен такава тайна?

Вики се подпря на стената на асансьора и си разтриваше слепоочията.

Защо наистина?

- Защото беше най–близо. Защото ми го дължиш. Защото ти вярвам, че

няма да я издадеш.

Той изглеждаше стреснат, след това доволен. Беше минало много време,

откакто някой му се бе доверил. Тя наистина му се доверяваше. Той се

усмихна и внезапно изглеждаше с години по–млад.

- Това е наистина, нали? Без майтап?

- Без майтап. – Вики се съгласи уморено.

Минавайки внимателно покрай стъклата, Тони отиде до канапето и се

загледа в Хенри, очите му разширени.

- Не изглежда много като вампир.

- Какво очакваше? Смокинг и ковчег? – Нямаше промяна, откакто нея я

нямаше; макар да не изглеждаше по–добре, той поне не изглеждаше по-

зле.

- Ей, успокой се, Виктори. Всичко това е странно, знаеш ли.

Тя въздъхна и отметна кичур червено-златиста коса от челото на Хенри.

- Знам. Съжалявам. Притеснена съм.

- Всичко е наред. – Тони погали ръката й, когато дойде при канапето. –

Разбирам притеснението ти. – той си пое дълбоко дъх и започна да

разтрива дланите срещу дънките си. – Какво трябва да направя?

Тя му показа къде да коленичи, после насочи върха на ножа си срещу

китката му.

- Може би ще е по–добре да го направя сам. – предложи той, когато тя се

спря нерешително.

- Може би трябва. – Кръвта му изглеждаше много червена върху бледата

кожа и Вики почувства ръката му да трепери, когато поднесе порязаното

към устата на Хенри.

Какво, по дяволите, правя? Тя се почуди, когато той започна да смуче и

изражението на Тони стана почти блажено. Държа се като сводник... за

един вампир.

* * *

Кръв отново, но този път нуждата не беше толкова голяма и му отне по-

малко време, докато започне да възприема света отвъд.

* * *

- Той наистина го прави. Той наистина е....

- Вампир. Да.

- Това е, ъ, интересно. – Той се измести малко и започна да придърпва

крачола на дънките си.

Понеже си спомни ясно чувството, тя изпита благодарност, че Тони не я

видя да се изчервява. Свали якето си и се насочи към банята, чудейки се

дали модерният вампир държи нещо полезно в медицинското шкафче.

Раните на Хенри не бяха по възможностите на малката аптечка, която

носеше в чантата си, въпреки че щеше да импровизира, ако се наложеше.

За нейна изненада, модерният вампир притежаваше и марля, и лепенки. Тя

ги взе, заедно с два влажни парцала, голяма кърпа и един халат, който

беше открила да виси на вратата, тя побърза обратно във всекидневната,

като се облягаше на стени и мебели, когато бе възможно. Щеше да се

погрижи за едно дълбоко прорязване на ръката на Хенри и тогава ще си

почине. Може би за няколко дни.

* * *

Като държеше с треперещи ръце ключовете, Грег отвори шкафчето в

стаята за отдих и извади едно колче за крокет от кутията му.

- Това е само предпазна мярка. – каза той на себе си, докато изучаваше

острия му връх. - Просто разумна предпазна мярка.

* * *

Опитвайки се да не мисли за дълбочината или пораженията, тя изми раната

и притискайки краищата на разкъсаната кожа и мускул колкото се може

по–близо едно до друго, ги обви с марлята. Ръката на Хенри потрепери, но

той нямаше намерение да я отдръпне.

Тони внимателно държеше очите си отклонени.

* * *

С осъзнаване, от самосебе си дойде и объркването. От кого се беше

хранил? Аромата на Вики беше непогрешим, но не познаваше младия мъж.

Можеше да усети как силата му се възвръща, да усети тялото си да

заздравява, защото кръвта, която погълна, беше повече от необходимото

просто да поддържа живота си. Сега всичко, от което имаше нужда, беше

време.

* * *

- Мисля, че той приключи.

- Спря ли?

Тони вдигна китката си.

– Това обикновено означава „приключил”. – Раната зееше леко, но само

една малка капчица кръв се търкулна под мръсния ръкав на джинсовото

яке. Вики се наведе напред.

- Хенри?

- Един момент, Виктори. – Тони се олюля назад на пети и се изправи. –

Ако ще го будиш, аз се омитам.

- Какво?

- Той не ме познава и не мисля, че би трябвало да съм тук, докато го

убеждаваш, че няма да го издам.

Секунда размисъл убеди Вики, че може би това не е лоша идея. Тя си

нямаше представа как Хенри ще приеме предателството на тайната му от

напълно непознат. На негово място, би била бясна. Последва Тони до

вратата.

- Как се чувстваш?

- Сексуално възбуден. И малко замаян. – Добави той, преди тя да може да

каже нещо. – Не мисля, че взе толкова от мен, колкото от теб. Разбира се,

аз съм по-млад.

- И по-устат. – Тя се протегна и улови рамото му, клатейки го нежно. –

Благодаря.

- Ей, не бих го пропуснал. – За секунда лицето му беше уязвимо, после

самонадеяното ухилване се завърна. – Искам да чуя какво е излязло от

всичко това.

- Ще чуеш. – Тя извади една шепа смачкани банкноти от джоба си и ги

постави в ръката му. – Пий много течности известно време. И, Тони,

опитай се да не позволиш на пазача да те види по пътя навън.

- Абе, на краставичар краставици ли ще продаваш, Виктори?

* * *

В асансьора, Грег плесна с колчето – дълго почти метър - по крака си. Не

вярваше наистина, че Хенри Фицроу е вампир, не наистина, но пък и преди

това не му се вярваше, че госпожа Хюз е мъртва - а тя безспорно беше.

Вярата, както бе осъзнал през дългия си живот, имаше много малко общо с

реалността. На четиринайсетия етаж, той скръсти рамене и пристъпи в

коридора, непоколебим да изпълни задължението си. Той не смяташе себе

си за особено смел мъж, но имаше отговорност за наемателите в сградата.

Не се бе поколебал срещу нацистите, нито пък в Корея, нямаше да се

поколебае и сега.

Спря пред вратата на Хенри Фицроу, за да провери, че крачолът му

покрива кола – нямаше да го използва, ако не беше нужно – и почука.

* * *

- Проклятие! – Вики се взря от Хенри във вратата. Не звучеше като

полиция – полицейското почукване беше непогрешимо – но да го игнорира

можеше да се окаже голяма грешка. Ако някой на улицата бе видял демона

на балкона на Хенри....

През шпионката видя изкривения образ на стария охранител от бюрото

долу. Докато гледаше, той повдигна ръката си и почука отново. Не знаеше

какво иска той и не й пукаше наистина. Той не можеше да разговаря с

Хенри и тя трябваше да се отърве от него, без да му позволява да види

бойното поле във всекидневната. Ако пазачът имаше подозрения – а от

изражението му личеше, че недоволен от нещо – тя не биваше да остави

никакво съмнение у него за това какво е правил Хенри през последните

няколко часа. А пък ако пазачът нямаше подозрение, беше важно да не

придобие.

* * *

Това е лудост, внезапно осъзна Грег. Трябваше да дойда след изгрев

слънце, когато той спи. Пръстите му се движеха нервно нагоре и надолу по

хребетите на колчето за крокет. Мога да взема шперца, и се уверя, по един

или друг начин и ....

Вратата се отвори и устата му с нея, когато се взря в жената с разрошена

коса, която го зяпаше сънливо. Беше облечена с мъжки хавлиен халат,

хлабаво висящ около тялото й.

Вики беше изключила всичките лампи, с изключение на тази директно зад

нея в предния коридор, надявайки се, че светлината й ще прикрие всичко,

което тялото й не успява. Тя изпълваше мястото между вратата и корниза,

облягайки се на двете и просто, за да бъде сигурна, пускаше горния ъгъл на

халата да се свлича леко. Тя не възнамеряваше да заслепи пазача с

красотата си, но ако разчиташе правилно възрастния мъж, тогава това беше

точния тип ситуация, който би го засрамила най–много.

Може би беше глупава идея. Това беше единственото, което й беше

хрумнало.

- Мога ли да ви помогна? – тя попита, прикривайки не съвсем фалшиво

прозяване.

- Ъм, не, аз, това е, господин Фицроу вкъщи ли си е?

- Да. – Вики се усмихна и побутна очилата на носа си. Одеждата се

измести малко по–напред по своя воля. – Но той спи. Малко е.... – тя

направи пауза, достатъчно дълго за да поаленеят ушите на пазача - ...

изтощен.

- Оу. – Грег прочисти гърлото си и се зачуди как грациозно да се измъкне

от това. Беше очевидно, че Хенри Фицроу не е бил вън от апартамента си

през последните няколко часа. Беше също така очевидно, че не е забивал

зъбите си в шията на младата жена, или в други части от анатомията й.

Към които Грег определено не гледаше.

- Аз просто, ъ-ъ, това е, имаше инцидент в клисурата и аз просто се

почудих, дали е видял нещо или чул, като обикновено е буден през нощта.

Имам предвид, аз знам, че прозорците му не гледат в тази посока....

- Не мисля, че е забелязал нещо. Той беше... – тя отново направи пауза.

Отново лицето на пазача поруменя. – ... зает.

- Вижте, наистина съжалявам, че ви притесних. Ще говоря с господин

Фицроу по друго време.

Той изглеждаше толкова депресиран, Вики импулсивно постави ръка.

- Този инцидент, случи ли се на някого, когото познавахте?

Грег кимна, отговаряйки на съчувствието в гласа й.

- Госпожа Хюз и Оуен. Оуен беше кучето й. Живееха долу в края на

коридора. – Той посочи и дишането в гръкляна на Вики спря, когато видя

какво държеше той. Той проследи погледа й и почервеня дори повече.

Светло оцветените ивици на върха на кола сякаш му се подиграваха. Той

беше забравил, че го носеше.

- Деца. – побърза да обясни той. – Оставят неща навсякъде. Просто отнасях

това, където му е мястото.

- Оу. – С усилие тя се принуди погледа си да се отклони от кола.

Показвайки твърде много интерес в него би провалило всичко. А това да го

изтръгне от ръката му и да го изхвърли го в шахтата на асансьора – което

много й се искаше да стори – можеше да бъде определено за показване на

твърде много интерес. – Съжалявам за жената и кучето й. – тя успя да

каже. Той кимна отново.

- Аз също. – Тогава се стегна и Вики практически виждаше дежурността и

отговорността да се наместват на рамената му. – Трябва да се връщам на

поста си. Съжалявам, че ви притесних. Лека нощ, мадам.

- Лека.

Той почака, докато ключалката се завъртя и тогава се насочи към

асансьора. Когато вратата се плъзна зад него, той погледна долу в кола и

поклати глава. Последният път, когато бе толкова засрамен, бе на

деветнайсет. Беше през Втората Световна Война, когато погрешка се навря

в тоалетната на женския батальон.

- Вампири, ха! Сигурно изкуфявам.

Вики се отпусна срещу вътрешността на вратата, реакцията размекна

коленете й. Това беше твърде близо. Включвайки лампата във

всекидневната, тя подбра пътя си внимателно до Хенри.

Очите му бяха отворени и той беше сложил една ръка, за да ги закрие от

ослепителния блясък.

- Чувстваш ли се по–добре? – попита тя.

- Зависи... по–добре от какво? – Той залюля краката си от канапето и седна.

Не се беше чувствал толкова лошо за доста дълго време. Вики се пресегна

и го стабилизира, когато той почти падна.

- Вероятно господин Стокър не преувеличава, когато споменава

възстановителните сили на вампирите.

Хенри опита да се усмихна. Не беше особено успешно.

- Господин Стокър е тъпанар. – Той завъртя рамената си и опъна и двата си

крака. Всичко изглежда проработи, въпреки че не напълно и не без болка.

– Кое беше момчето?

- Името му е Тони. Той е на улицата, откакто е бил дете. Много е добър в

приемането на хората каквито са.

- Дори вампири?

Тя изучаваше лицето му. Не изглеждаше ядосан.

- Дори вампири. И той знае какво е да искаш да бъдеш оставен сам.

- Доверяваш му се?

- Абсолютно. Или бих си помислила за нещо друго. Някой друг. – Макар

че тя нямаше идея, кого или какво? Не си беше помислила дори за Селучи.

Нито веднъж. Което само доказва, че дори в полу-съзнание, съм п –умна,

отколкото изглеждам. Реакцията на Селучи не би била одобрителна.

Предполагам, че бих могла да обера Червения Кръст.

- Имаше нужда от повече, но ти нямаше да...

- Не бих, - той прекъсна тихо. – Ако бях взел още, щях да взема цялата. –

Очите му, под лилавото и зеленото натъртване на челото му, бяха мрачни.

– Твърде много кръв от един човек, и рискуваме да загубим контрол. Мога

да почувствам живота ти, и мога да почувствам усилващото се желание да

го отнема. – Тогава тя се усмихна, не можеше да си помогне.

- Какво? – Хенри не намираше повод за усмивка. И двамата бяха много

близо до смъртта тази нощ.

- Реплика от детска книжка просто изскочи в главата ми: „Не изглежда

като питомен лъв”. Ти не си изобщо питомен, нали? Въпреки че изглеждаш

толкова цивилизован. - Той се замисли за момент.

- Не, предполагам, че по твоите стандарти не съм. Това плаши ли те? – И

двете й вежди се вдигнаха и спуснаха почти веднага. Тя беше твърде

уморена да удържи изражението за дълго.

– О, моля ти се!

Тогава той се усмихна и повдигна ръката й, обръщайки китката на

светлината.

- Благодаря ти. – каза той, един пръст проследявайки линията на вената й.

Всяко косъмче по тялото на Вики настръхна и тя трябваше да преглътне,

преди да проговори.

- Моля. Бих направила същото за всекиго.

Все още държейки ръката й, усмивката му нарасна, малко объркана. -

Облякла си халата ми.

Побутвайки очилата на носа си, Вики се опита да не зяпа купчината от

дрехи зарязани върху масата в трапезарията.

- Дълга история. – Тя му позволи да я придърпа до себе си и нервност

навлажни устните й. Кожата й пулсираше под ръката му. А той дори не

докосва нищо интересно.

Тогава изражението му се смени и тя се преви, за да види какво докара

погледа на ужасено недоверие. Една врата от поделението, стъкло, все още

учудващо непокътнато, се залюля отворена.

- Демонът, – Хенри й каза, гласът му отразяващ изражението му. – в него е

гримоара.

ГЛАВА 13 ПРЕВОД - LERA93

Хенри се обърна и леко се олюля.

- Трябва...

Вики го достигна и го съпроводи до канапето преди да падне.

- Какво трябва? Не си във форма да правиш каквото и да е било.

- Трябва да взема гримоара отново преди лордът- демон да бъде

призован.

- Тръскайки ръце, стана и изправи рамене.

- Ако започна сега може би ще мога да проследя демона. За да държи

гримоара трябва да бъде във физическа форма.

- И как ще го проследиш?

- Чрез миризмата му.

Вики се вгледа през балкона и после отново към Хенри.

- Забрави. Той има крила. Ще отлети. Не ме интересува какво си, не

можеш да го проследиш, ако о не остави нещо, по което да проследиш

миризмата му.

- Но...

- Няма но. Ако не беше това, което си, щеше да си мъртъв. Повярвай

ми. Може би не съм видяла вековете на смърт, които ти си преживял, но

съм видяла достатъчно, за да знам.

Тя беше права. Хенри отиде до прозореца и леко облегна челото си на

прозореца. Беше хладко и гладко, помагаше да намали болката в главата

му. Всичко работеше, но всичко болеше. Не си спомняше последния път,

когато се бе чувствал толкова слаб или бе усещал толкова голяма болка, а

тялото му сега след първоначалния прилив на енергия, която идва с

храненето, настояваше да почине и да му позволи да се възстанови.

- Ти ми спаси живота – призна той.

- Тогава не го пропилявай. – Вики почувства лека топлина, изкачваща

се по китката й. Игнорира я. Може би щяха да имат възможност да

продължат откъдето спряха, но това определено не беше времето. И всичко

по-енергично щеше да ги убие. Взе дрехите си, премести се в кухнята и

затвори една от вратите. – Направи каквото можа, сега остави някой друг

да се справи.

- Ти.

- Да виждаш някой друг?

Хенри леко се усмихна.

- Не – беше права за това. Имаше своя шанс и се провали.

- Добре. – вдигна ципа на дънките си и свали хавлията. – Можеш да се

присъединиш към мен след залез, ако си мобилен по това време.

- Дай ми ден почивка и ще бъде пак нормален. Добре де, не точно

нормален. – добави, след като Вики изсумтя в знак на несъгласие, – но

достатъчно за действие.

- Добре. Ще ти оставя съобщение, веднага щом разбера къде ще бъда.

- Имаш по-малко от двадесет и четири часа, за да намериш човека с

гримоара сред не по-малко от... три милиона души. Може и да си добро

ченге, Вики...

- Бях най-добрата – информира го тя, внимателно прокарвайки плата

по очилата си.

- Добре. Била си най-добрата. Но не все пак толкова добра. Никой не

е.

- Може би не. – тонът й не се съгласяваше, въпреки думите, – но

докато ти прекарваше нощите си в чакане демонът да атакува, аз не ги

прекарвах в седене на задника си. – сложи си внимателно очилата и седна

на канапето, за да се обуе.- Едно от нещата, които взе демона, беше част от

компютърна графична система. Явно, този тип компютри не ги правят по-

умни или по-бързи от тази конкретна машина. Днес отидох в университета

Йорк – имаше достатъчно насоки в тази посока, които ме убедиха, че има

връзка, водеща към главния на Компютърния Научен Департамент. Мой

познат от него ми даде списък с двадесет и три имена на студенти, които

биха могли да направят такава система. – Оправи се и повдигна очилата от

носа си – Така че вместо един от три милиона, имам един от двадесет и три

сред общо двете хиляди студенти.

- Ужасно. – Свали съсипаната си риза и се върна в стаята. Строполи се

на канапето и хвърли топката от плат към телевизора. – Един от двадесет и

трима... не, от две хиляди.

- Това не са невъзможни шансове. Това, което повече искам е да се

справя с всички две хиляди. Мъжете и жените са част от точно определена

групичка. Ако ги намеря, смятам, че мога да ги разпитам.

- За ден? Защото ако гримоара влезе в употреба утре вечерта, това ще

бъде времето, с което ще разполагаш преди да започне клането.

Брадичката й порозовя и веждите й се смръщиха.

- Тогава какво предлагаш? Да се предам, защото смяташ, че не може

да стане? Смяташе, че можеш да надвиеш по-слаб демон, забрави ли? –

очите й се съсредоточиха на раните му. – Не си точно непобедим, що се

отнася до това нещо.

Хенри затвори очи. Думите й го засегнаха повече от всяка предишна нейна

дума. Беше права. Беше негова вината, че взеха гримоара, негова беше

вината, че света е изправен пред угрозата на болка и смърт в такива

ужасяващи размери, че човешкият мозък не бе в състояние да ги

възприеме.

- Хенри, съжалявам. Това не беше честно.

- Но вярно.

Тя се приближи. Можеше да усети сърцебиенето й, трептящо между тях.

Обви ръката си около неговата и изчака да каже каквото искаше, което

само щеше да засили вината му.

- Да. – съгласи се тя.

Той отвори очи.

- Но ти нямаше да си живял толкова дълго, ако не се беше научил да

се поучаваш от грешките, които правиш. Когато намеря този човек, ще се

нуждая от подкрепа.

- Еее, благодаря ти много. – точно от това имаше нужда - да бъде

покровителстван от някой, чиито предци без съмнение са ровели земята на

село, за да изкарат оскъдната си прехрана, докато той самият е яздил зад

краля. Издърпа ръката си от нейната и се опита да не потрепери, когато

движението достигна раната му.

- Преди да станете толкова високомерен, Ваше Величество, може би

трябва да се замислите кого, по дяволите, мога да използвам? Повярвай ми

за това, подозрение за убийство от демон няма да впечатли полицията. Не

смятам дори, че е престъпление.

- Ами младия Тони?

- Тони върви по свой път. Освен това, това не е нещо, за което може да

ми помогне.

- Значи аз ли съм дивеча в този град?

- Ние сме.

Приковаха очи един в друг за момент и Вики изведнъж осъзна, че беше

глупаво да го правят – всички истории, всички филми за вампири

предупреждаваха, че е опасно. За миг се почувства, сякаш стоеше на ръба

на някоя пропаст и се бореше с порива да падне в нея. След което мигът

отмина и пропастта беше заместена от изморени кехлибарени очи. Тя

осъзна, че сърцето й е забързало ритъма си, че реагираше на човека, а не на

вампира. Или може би човекът бе вампир. Или вампирът - човек. Или нещо

такова. Просто прекрасно! Градът – светът дори – скоро ще избухне в

пламъци, а тя се разчувства.

- Ще трябва да започна рано. По-добре да тръгвам.

- Наистина по-добре.

Не бяха изяснили много неща.

Гледаше я как облича якето си, слушаше звука на ускореното й

сърцебиене. Беше взел малко повече от кръвта й, нямаше да успее да се

спре да вземе живота й. Храненето беше най-сладкото от всички неща и

заради него много вампири бяха умрели. Момчето беше спасило и двамата.

Тя наистина беше специална жена, само няколко други смъртни биха

успели да му устоят.

Искаше още. Още от нея. Ако оцелееха следващите двадесет и четири

часа...

Спря се на пътя си към вратата, с ръка, държаща се за един стол.

- Сега се сетих, къде беше по-рано? Продължавах да ти звъня, но

винаги отговаряше телефонния секретар.

- Затова ли дойде толкова късно?

- Е, нямаше смисъл да идвам, ако не си беше вкъщи.

- Бях тук. Оставих телефонния секретар включен. – повдигна вежди

когато нейните спаднаха.- Ти не правиш ли това?

- Ако съм си вкъщи, отговарям на обажданията.

- Ако го бях направил и ти беше тук, когато демонът пристигна...

- И двамата щяхме да сме мъртви – довърши тя.

Той кимна.

- Вики?

Ръката й беше на ключалката, но се обърна.

- Осъзнаваш, че има доста голяма възможност да се провалим? Че

можем да останем с празни ръце и да не можем да направим нищо, за да

спрем демона-лорд?

Усмихна му се и Хенри осъзна с лек шок, че не беше единственият хищник

в тази стая.

- Не – каза тя – не осъзнавам нищо такова. Почини си. – след което

вече я нямаше.

* * *

Улиците на града бяха покрити с кръв, хората тичаха по тях, крещяха и се

обръщаха към нея за спасение. Тя вдигна ръцете си, за да им помогне и

видя, че кръвта изтича от две големи рани в китките й.

- Той идва, Вики – Хенри Фицрой падна на колене пред нея и остави

кръвта да се стича по него, с отворена уста.

Тя отстъпи назад и разбра, че не може да помръдне, бетон я беше покрил

до глезените.

- Той идва, Вики – каза отново Хенри. Легна напред и започна да пие

от кръвта, стичаща се от ръцете й.

Студен вятър се появи изведнъж откъм гърба й и тя чу звука на чупещи се

камъни. Сякаш нещо много тежко се приближаваше към нея. Не можеше

да се обърне и да го види; ръцете на Хенри и бетона я държаха. Можеше да

се бори срещу поривите си и да слуша как се приближава все по-близко.

Миризмата на нещо гниещо ставаше по-силна и когато погледна надолу,

не беше Хенри, а разлагащото се тяло на стара жена, чиято уста беше

върху китката й. Зад нея се намираше това, което беше останало от Майк

Селучи.

- Защо не ми каза? – попита той през разрухата на устата си – Защо не

ми каза?

* * *

Вики потърси ключа на лампата и седна запъхтяна от проблясъците, а

сърцето й биеше болезнено. Сънят, който я събуди, беше просто

последният от цяла поредица. За съжаление, не помнеше останалите в

детайли.

С треперещи ръце си сложи очилата и погледна към часовника – беше 5:47.

Почти три часа сън.

Изключи безполезната аларма – беше я нагласила за 6:30 – и извади

краката си изпод завивките. Ако призоваващият демона вървеше по

образец, то демонът-лорд щеше да се появи в полунощ. Това й даваше

осемнадесет часа да го намери и да вземе гримоара или щеше да умре.

Сънищата бяха ужасяващи и нищо не я правеше по-разгневена от страха,

срещу който не можеше да направи нищо.

Бавно и внимателно тя стана. Портокаловия сок и двете хапчета желязо,

които взе след като се прибра, може и да й бяха помогнали да се

възстанови след загубата на кръв, но знаеше, че няма да е в най-добрата си

форма. Не и днес. Не и за известно време. Раната на китката й беше почти

излекувана, въпреки че беше леко посиняла и я болеше. Спомена от

храненето се беше смесил със съня, така че ги остави настрани, за да ги

обмисли по-късно. Имаше други по-важни неща, за които да се тревожи

сега.

Остана под душа малко повече от необходимото, опитвайки се да отмие

съня, но не можеше да се отърве от чувството, че зад нея има нещо. Беше

започнала да се чувства твърде уязвима и изложена на риск.

С кафе и още портокалов сок в ръце, тя се вгледа за момент в улицата.

Един-два прозореца бяха отворени и тя видя как младия Едмънд Нгъ се

качва в поршето си и отпрашва към завоя, за да вземе сутрешните

вестници, не знаещ, че това може да е последното му пътуване. След

осемнадесет кратки часа, войските на ада може би щяха да разкъсат града

и неговите жители.

Да намери един от двадесет и трима, сред две хиляди други. Всъщност,

като се имаше предвид, че голяма част от това бе полицейска работа,

нещата не бяха толкова лоши. Дори да успееше да намери адреса на

студента в администрацията на университета – нещо, в което не се

съмняваше – това да говори със студентите щеше да й отнеме повече

време. По принцип се знаеше кой с кого споделя вижданията си и ако

някой от тези двадесет и трима беше човекът, който търсеше, тогава поне

един от тях щеше да й го посочи.

Разбира се, съществуваше и възможността да е подредила парченцата в

погрешна картина. Това беше не само да объркаш дървото, но и цялата

гора.

Сладка тръпка премина по гърба й, но тя отказа да се обърне. Знаеше, че

апартаментът е празен, че нямаше нищо зад нея и нямаше да се остави на

въображението си – имаше достатъчно истински страхове, за да се пази от

измислените.

Имаше време за закуска преди да отиде в Йорк; нямаше смисъл да отива в

празен кампус. В 6:35 бърканите яйца и втората чаша кафе бяха почти

изчезнали. Тя се обади на Майк Селучи, остави да телефона да иззвъни три

пъти и затвори. Какво щеше да му каже?

Че смята, че знае кой е убиецът? Знаеше това още след нощта в Уудбайн,

когато срещна Хенри. Че един от двадесет и тримата компютърни гении в

университета Йорк – студент или студентка - призоваваше демона в

свободното си време и че, ако не го спреше, щеше да призове повече

отколкото тя или той можеше да понесат и щеше да унищожи целия свят?

Щеше да помисли, че е луда.

- Всичко отива към демона. Всичко. По дяволите. – компютърът,

който сочеше към един от тези двадесет и трима студенти, нямаше нищо

общо с убийствата, върху които работеше Селучи, освен тези с демона. –И

откъде знам за демона? „Един вампир ми каза.” Чудесно звучи, няма що.

Изпи докрай сока и седна на масата с повече сила, отколкото беше

необходима. Дръжката се счупи в ръцете й. С леко помръдване на ръката

си разпръсна всички части из стаята и заслуша със задоволство как се

разбиха на още по-малки парчета.

Удоволствието изчезна след един удар на сърцето.

- Едно почти сляпо бивше ченге и копелето на Хенри VIII- повтори тя,

сякаш го пееше, наистина пееше, че не беше вече полицай. Въпреки всичко

– очите й, оставката й – след случилото се през последните осем месеца, тя

все още се смяташе за полицай. Но не беше. Нямаше никакво

подкрепление, никаква подкрепа. До залез слънце беше напълно сама и ако

някой се нуждаеше от пълната информация, не беше Майк Селучи, а

Хенри Фицрой.

- По дяволите – потърка очи и леко свали очилата на носа си. Не й

помагаше разбирането, че нямаше да стигне толкова далече, ако все още бе

в системата, тези правила и закони – дори и най-гъвкавите щяха да бъдат с

вързани ръце. Не че нямаше да стигне до тук, ако никога не бе влизала в

системата и не бе получила съответната полицейска подготовка, просто

нямаше да разполага с тази информация – Явно съм в ситуация наречена

„една жена с възможност да спре Армагедон”.

Пое дълбоко дъх и отвори устата си

- Да се захващаме – яйцата паднаха тежко на дъното на стомаха й, а

гърлото й бе пресъхнало и я болеше . Перфектно. Не можеше да работи. С

малко късмет, по-късно щеше да има време да се разправя със чувствата

си.

Трябваше да занесе копие на списъка в апартамента на Хенри предишната

нощ. Не искаше да се разправя сега – нито да копира, нито пък да го

зареже.

- Хенри, Вики е – за щастие, секретарят му имаше неограничен брой

съобщения, защото списъкът с имената и нейните планове за деня и отнеха

пет минути записване. – Когато разбера повече, ще ти се обадя.

Беше вече на вратата, разправяйки се с ключалката, когато телефонът

звънна. Беше любопитна кой звъни, изчака докато съобщението мина и

сигнала се чу.

- Здравейте, госпожице Нелсън. Корийн е. Вижте, ако сте се опитвали

да се свържете с мен, съжалявам, че не бях наоколо, но бях с няколко

приятели.

Ключалката издрънча. Щеше да говори с Корийн после. По един или друг

начин, около полунощ случаят щеше да приключи.

- Просто бях доста разстроена заради мъртвото момиче, Джанет, беше

ми добра приятелка. Нямаше как да й помогна, но си мислех, че ако не бях

толкова глупава относно Норман Бърдуел, щеше да ме изчака да я закарам.

- По дяволите! – ключалката я затрудни да я отвори наново, сякаш

беше заключена. Норман Бърдуел беше едно от имената.

- Предполагам, че ако намерите вампира, който е убил Йън ще

намерите и този, който е убил Джанет, нали? Искам това да стане повече

от всичко.

Спря се и въздишката й заглъхна след затварянето.

- Ще си бъда вкъщи всеки ден ако искате да се обадите...

- Корийн? Не затваряй, аз съм, Вики Нелсън.

- О, здравейте.- звучеше леко засрамена, хваната да говори на

секретаря – Да не би да ви събудих? Вижте, съжалявам, че звъня толкова

рано, но имам изпит днес и искам да отида до библиотеката да уча.

- Няма проблем, вярвай ми. Трябва да ми кажеш за Норман Бърдуел.

- Защо? Той е смахнат.

- Важно е.

Вики можеше да усети как момичето свива рамене.

- Добре. Какво искате да знаете?

- Колко добре го познаваш?

- Молллляяя ви, казах че е смахнат. Той е в класа ми по Относителна

религиозност. Това е.

- Колко глупава си била относно него?

- Какво?

- По-рано каза, че ако не си била толкова глупава относно Норман

Бърдуел, Джанет щеше да те изчака да я закараш.

- Да, е... Нямаше да отида с него, ако не бях пийнала толкова, но той

каза, че може да докаже, че вампирите съществуват и че знае кой е убил

Йън. Е, предполагам, че не каза точно това... но нещо такова. Както и да е -

отидох в апартамента му, но всичко, което искаше е да отбележи точка с

мен. Нямаше нищо общо с вампирите.

- Дали си забелязала дали има компютърна система? Нещо доста

голямо и сложно?

- Имаше система. Не знам точно колко сложна беше. Бях заета с това

да не ме вманиачи на тема призоваване на демони.

Светът за миг спря.

- Госпожице Нелсън? Още ли сте там?

- Вярвай ми, не отивам никъде. – седна на стола до бюрото и потърси

молив.- Това е много важно, Корийн, къде живее Норман?

- Някъде на запад от кампуса.

- Можеш ли да ми дадеш точния му адрес?

- Не.

- НЕ? – Вики си поех дълбок дъх и се опита да си припомни това, че

викането няма да помогне. Задържа слушалката под брадичката си, взе

белите страници на бюрото. Бърд... Бърддал.. Бърд от Перъдайс...

- Но ако е толкова важно сигурно мога да те заведа. Все пак карах

онази вечер, значи сигурно ще мига да го намеря. Вероятно.

- Вероятно е достатъчно. – нямаше Бърдуел в справочника. Имаше

смисъл, вероятно се беше преместил в апартамента през есента, в началото

на учебната година, а новите номера бяха прибавени в края на май. – Ще

бъда тук. Къде можем да се срещнем?

- Не можем да се срещнем преди пет. Както казах, днес имам изпит.

- Корийн, това е важно.

- Както и изпита ми – тонът й не показваше възможност за компромис.

- Преди изпита...

- Наистина трябва да уча.

Добре, 5:00 беше достатъчно рано. Малко повече от два часа преди залез и

седем часа преди полунощ. Бяха открили извършителя и седем часа щяха

да са достатъчно. И освен това, викането нямаше да помогне.

- 5:00, тогава. Къде?

- Знаете ли къде е залата Бъртън?

- Мога да я намеря.

- Да се срещнем пред северните врати.

- Добре. 5:00, при северните врати на залата Бъртън, ще се видим там.

Вики затвори телефона и седна за момента, просто така. От всички

възможни ситуации, които можеха да се сбъднат, включвайки една

отчайваща последна конфронтация със самия демон-лорд, тя не си

представяше, че някой просто ще й даде отговора направо в ръцете.

Повдигна леко очилата си и разтърси глава. Не трябваше да е такава

изненада; за първи път правилните отговори бяха далече от пропастта.

Потропвайки леко върху корицата на справочника, тя набра отдел

„Помощ”, за всеки случай.

- Здравейте, търся Норман Бърдеул. Нямам адреса му, но той е някъде

в университета Йорк.

- Един момента, моля. Имаме новия номер на Н. Бърдуел...

Вики си записа номера върху корицата на справочника.

- Ще ви затрудня ли с адреса?

- Съжалявам, но не ни е разрешено да даваме такава информация.

- Ще съжалявате, ако светът свърши. – измърмори Вики, докато

прекъсваше връзката. Този отговор й носеше много голямо раздразнение.

На номера на Бърдуел отговори отново секретар и Вики бързо затвори.

- Явно ще разчитаме на Корийн.

8:17. Прозя се. Можеше да прекара остатъка от деня в търсене на Н.

Бърдуел – който може би или не е Норман. – но това, от което наистина се

нуждаше бяха четири или пет часа сън. Загубата на кръв, комбинирана с

дългата нощ – тя беше по-скоро от типа човек, който ляга рано и става

рано – доста зле й се беше отразило. Може би трябваше да излезе в Йорк,

да говори с останалите от списъка, но възможността да си доспи я

примамваше, тялото й взе независимо решение и наклони везните в тази

посока.

Олюля се към спалнята, хвърли дрехите на пода и остана будна достатъчно

дълго, че да настрои алармата за един часа. Очите й се затвориха, преди

главата й да достигне възглавницата. Обаждането на Корийн я беше

успокоило, определи каква е заплахата, и Вики разполагаше с оръжие да се

бори с кошмарите, ако отново се завърнеха.

Понякога побеждаваме със силна огнева мощ, чрез броя си или просто чрез

могъществото на оръжието си, но в повечето случаи познанието е най-

важно за нашите победи. Ако познаваш нещо, то загубва властта си над

теб.

Вики се събуди с думите на един от инструкторите в академията, звънтящи

в главата й. Той бе склонен към поетични изрази и речта му дори

наподобяваше стила на Шекспировите, но в очите на кадетите го издигаше

не просто вярата му в изреченото, а това, че през повечето време беше

прав.

Чудовището си имаше име. Норман Бърдуел. Сега можеше да бъде

победено.

След купа със супа, доматен сандвич и друга доза желязо, тя се обади на

Хенри.

- ... в момента, в който Корийн ми даде нещо от сорта на адрес, ще се

обадя и ще ти кажа. От това, което разбрах, няма да е сложно да се

справим с него, ако няма демон наоколо. Ще кажа на Корийн да ме върне в

Йорк и ще се срещнем с теб.

След като затвори, тя седна и се заслуша в сигнала, вгледала се отдалече,

опитваше се да подреди мислите си. Най-сетне реши.

- Е, не би трябвало да боли. – дали щеше да й повярва или не, все пак

беше информация, която трябваше да получи.

- Майк Селучи, моля. Да, ще изчакам.

Не беше в сградата и младият мъж на другия край на линията не можеше

да й помогне.

- Ще му кажете ли, че Вики Нелсън се е обаждала?

- Да госпожо. Това ли е? – явно не беше чувал за нея и не беше

впечатлен.

Тонът на Вики се промени. Не беше получила ранга си толкова млада, без

да е усвоила способността да се справя със сополанковци. Думите

измаршируваха стегнато и отривисто:

- Кажи му да провери студент от университета Йорк, казва се Норман

Бърдуел. Ще му каже повече, когато аз самата знам повече.

- Да сър! Искам да кажа, госпожо.

Направи лека физиономия когато затвори.

- Добре, не съм полицай вече – каза на стара своята снимка в

униформа, която стоеше на бюрото. – Това не е причина да изхвърлям

бебето, заедно с водата от ваната. Може би е време да създам изцяло нова

връзка с полицейския департамент.

Тъй като имаше време и нямаше какво друго да прави, Вики излезе на

разходка из Йорк. Беше прекарала детството си в пестене на пари от

таксита и въпреки че се оплакваше от градския транспорт заедно с всички

в Торонто, трябваше да признае, че ако не си в крещяща нужда или твърде

точен относно това как да прекараш времето си, той щеше да те закара,

където искаш приблизително в часа, който ти трябва.

През дългото пътуване до университета, тя си припомни всичко, което

знаеше, като доклад. По времето, когато достигна крайната си дестинация,

установи и крайния си въпрос. Когато хванат Норман Бърдуел, какво ще

правят с него?

Ще вземат гримоара и ще се отърват незабавно от заплахата. Вгледа се в

прозореца на сивата едноетажна промишлена сграда. Какво после?

Можеше да бъде обвинен в притежание на открадната собственост и

държане на забранено оръжие. Плесница през ръцете и няколко часа

обществен труд – ако не отхвърлят делото в съда заради формалности... и

после той отново ще призовава демони. Все пак, беше успял да убие седем

души, още преди да вземе гримоара. Трябваше да има друг варЙънт, освен

единственото крайно – и напълно неприемливо - решение, за което се сети.

Може би, ако каже на съда от къде е взел компютъра и якето и редица

други неща, щеше бъде определен като луд.

Намери го.

Вземи гримоара.

Остави полицията да се оправя с останалото.

Ухили се на отражението. Остави полицията да се справи – това

определено й звучеше привлекателно от позицията, в която сега се

намираше.

Корийн я чакаше пред вратите на залата Бъртън, червената й коса

приличаше на ярък фар в поредния дъждовен и облачен пролетен ден.

- Справих се с изпита по-бързо отколкото предполагах, че мога. – каза

тя, щом Вики я достигна. - Добре, че си подранила; щяха да умра от скука,

ако се налагаше да чакам толкова дълго. Колата ми е паркирана отзад.

След като Вики тръгна до нея, тя отмести една къдрица, която й пречеше и

въздъхна.

- Никога не съм сигурна кога приключването на работата за

минимално време е добро нещо или не. Например дали означава, че знаеш

абсолютно всичко идеално, или не знаеш нищо, а просто си мислиш, че

знаеш всичко.

Явно не изпитваше нужда от отговори, така че Вики остана мълчалива,

мислейки, че никога не е била толкова млада.

- Лично, смятам, че го надраснах. Йън винаги казваше, че няма смисъл

да мислиш, че си се провалил, когато вече е твърде късно да направиш

нещо. – изведнъж въздъхна, спомняйки си за Йън и не каза нищо повече,

докато не бяха в колата и не поеха по Шорхем Драйв.

- Норман наистина го е направил, нали?

Вики се вгледа в младата жена, чиито кокалчета бяха побели върху

кормилото.

- Какво да е направил? – попита, повече за да спечели време, а не че не

знаеше какво означава.

- Да призовава демони, точно както каза. Мислих за това, след като

говорих с теб. Няма причина да не е бил демон вместо вампир, този, който

е убил Йън и Джанет. Затова си тук, нали?

Обмисляйки възможностите, истината беше най-подходяща. Корийн

очевидно нямаше да сметне, че се е откачила, а като се вземе всичко под

внимание, това все пак бе някакво успокоение.

- Да – каза тихо, – наистина го е направил.

Корийн обърна колата на север по Хулмар Драйв, с гуми свирещи по

асфалта.

- И ти си тук, за да го спреш.

Не беше въпрос, но все пак Вики отговори.

- Не, тук съм просто да го намеря.

- Само че аз знам къде е– четири, пет, шест – той. – тя отби на

паркинга на четвъртия жилищен комплекс. – Това е неговата сграда – спря

колата на около шест метра от вратата и Вики си записа номера.

- Спомняш ли си номера на апартамента му? – попита, вглеждайки се

срещу задименото стъкло на входа.

- Девет нещо си – отвърна Корийн – Девет е могъща цифра. Сигурно

му помага в неговите заклинания.

- Добре – Вики излезе от колата и Корийн я последва.

- Смятам че, трябва да го изведем веднага.

Спирайки се по средата на пътя, Вики се вгледа в спътничката си:

- Моля?

Корийн погледна назад.

- Ти и аз. Трябва да го изведем веднага.

- Не бъди глупава, Корийн. Човекът е много опасен.

- Норман? Опасен? – тя изсумтя подигравателно – Неговият демон

може и да е опасен, но Норман е смотаняк. Мога да го изведа и сама, ако

ти не си заинтересована. – когато тръгна отново, Вики застана пред нея.

- Задръж малко, нямаме време за аматьорско геройство.

- Аматьорско геройство? – гласът на Корийн се повиши с една октава

– Вие сте уволнена, госпожице Нелсън! – завъртайки се на пети, заобиколи

блокадата на Вики и продължи към сградата.

Внимателно, Вики я последва. Остави физическата разправа като последна

възможност. Все пак, тя дори не можеше да влезе в сградата.

Вътрешната врата на лобито беше открехната и Корийн се промуши като

Елиът Нес след Капоне. Вики я последва по петите, за да я спре.

- Корийн, аз...

- Замръзнете на място, и двете.

Мъжът, който се приплъзна от палмата, беше непривлекателен. Висок и

слаб, частите на тялото му бяха все едно взети назаем от някой друг.

Имаше пластмасов протектор в джоба си, пълен с химикалки, и беше с

полиестерни панталони, стигащи няколко сантиметра над глезените му.

Корийн завъртя очи и се обърна директно към него.

- Норман, не бъди такъв...

- Корийн – ръката на Вики задържа Корийн за рамото – по-добре да

осмислим идеята на господин Бърдуел.

Ухилен до голяма степен, Норман вдигна откраднатия АК-47.

Вики нямаше намерение да залага нечий жив върху убеждението си, че

автоматът не е зареден, при условие, че добре помнеше полицейския

доклад за липсващи амуниции.

Един от четирите асансьори беше в лобито, с отворени врати. Норман

насочи двете жени към него.

- Гледах през прозореца и те видях на паркинга – каза им той – Знаех,

че си тук, за да ме спреш.

- Е, прав си... – започна Корийн, но спря щом усети здравия захват на

Вики.

Вики не изпитваше съмнение, че може да вземе пистолета на Норман, без

да нарани никого, освен него, но със сигурност нямаше да влезе в

асансьора, който както изглеждаше беше със стоманени стени. Забрави

интуицията –щеше да рикошира и в тримата. Задържа ръката си върху тази

на Корийн, когато тръгнаха по коридора към апартамента на Норман, а

цевта на автомата се местеше между тях.

Не позволявай никой да отвори тази врата, молеше се тя. Ще се справя, ако

всички останат спокойни. Не можеше да разчита на съседите, че няма да се

хвърлят неочаквано под куршумите. Трябваше да изчака да влязат в

апартамента, преди да действа.

Жилището на Норман беше отключено. Вики избута Корийн пред нея.

Момента, в който той затваря вратата... Тя чу щракването, пусна ръката на

Корийн, обърна се и беше блъсната на едната страна когато Корийн мина

покрай нея и му си нахвърли.

- По дяволите!

Сви лакътя си и се опита да избута Корийн от огневата линия. Тъмният,

почти син метал мина покрай очилата й. Погледна бързо към пръстите на

Норман върху спусъка. Корийн стисна рамото й. Тя не виждаше стоманата

заради нарушеното си зрение по периферията. Прикладът пропусна по-

тънката кост на слепоочието й на милиметри – но срещна черепа й, блъсна

я срещу стената, и всичко се сля в тъмнина.

* * *

С вежди, образуващи буквата V, Селучи прегледа телефонните съобщения,

скупчени на бюрото му и проверяваше от кого бяха. Два доклада, чичо,

Вики, химическото чистене, един от докладите отново... и отново. Леко

ръмжейки, той ги смачка и прибра в джоба си. Нямаше време за такъв вид

глупости.

Прекара деня, обикаляйки мястото, където последната жертва и кучето й

бяха намерени. Говори с двете деца, които бяха намерили тялото и с

повечето хора, които живееха в радиус от четири блока. На мястото имаше

няколко заличени отпечатъци, които предполагаха, че мъжът е бил бос,

има три пръста на крака и има дълги нокти. Никой нищо не бе видял,

въпреки че един пияница, който си бил направил бивак по-надолу в

клисурата, чул шум като от плющящи корабни платна и усетил миризма на

изгнили яйца. Полицейската лаборатория туко-що го информира, че между

зъбите на кучето има частици идентични с материята - каквато и да беше -

която ДеВерн Джоунс е държал в ръката си. А той не беше по-близко до

откриването на отговора.

Или по точно не беше близко до отговор, с който да се справи.

Много неща в рая и на земята...

Излезе от управлението и се спря по-надолу. Новите сгради на дирекциите

сякаш бяха заглушени, но той направи всичко по силите си.

Това място се нуждаеше от врати, които да можеш да затръшнеш. А

Шекспир не трябваше да се меси в проклетата му работа!

След като мина покрай бюрото, дежурният кадет му се изпречи.

- Ъм, детектив, а-а, Вики Нелсън се обади. Изглеждаше доста

настоятелна да проверите...

Селучи вдигна ръка с цел да го прекъсне.

- Записа ли го?

- Да, сър. Оставих съобщението на бюрото Ви.

- Тогава си свършил работата си.

- Да, сър, но...

- Не ми казвай как да върша своята.

Кадетът преглътна нервно, като адамовата му ябълка изпъкна на фона на

униформата.

- Няма, сър.

Мръщейки се, Селучи продължи. Имаше нужда да бъде сам, за да помисли.

Последното нещо, от което сега се нуждаеше, беше Вики.

ГЛАВА 14 ПРЕВОД: VESI4KA

Хенри излезе изпод душа и се намръщи на отражението си в голямото

огледало. По-малките рани и синини, които беше понесъл последната нощ

се бяха излекували, по-големите се лекуваха и нямаше да му причиняват

неприятности. Той развърза полиетиленовата торбичка от компреса на

ръката си и леко натисна марлята. Болеше и щеше, подозираше той, да

продължи да боли за известно време, но можеше да използва ръката, ако

внимаваше. Толкова много години бяха минали, откакто за последно беше

понесъл такава сериозна рана, че най-големият проблем идваше от това да

си спомня за нея преди да си причинява още болка.

Той се обърна леко настрани и поклати глава. Огромни зелени петна от

разсейващи се синини все още покриваха по-голямата част от тялото му.

- Всъщност изглежда познато...

***

Върха на пиката го подхвана под дясната ръка, повдигайки го от седлото.

За времето на един удар на сърцето той остана във въздуха, а след това с

рев от наблюдаващата тълпата, издигнал се до кречендо, падна на земята.

Звука от бронята му, удряща се в слегналата земя на арената прозвуча в

главата му по-силно, когато тя се удари в шлема му. Той почти нямаше

против паданията, ако не бяха толкова триж проклето шумни.

Той затвори очи.

"Само докато шума спре...."

Когато ги отвори отново, той видя лицето на Сър Гилбърт Талбойс,

съпруга на майка си.

"Откъде, по дяволите, се взе той?" - питаше се той - "Къде ми отиде

шлема" Той харесваше Сър Гилбърт, затова се опита да се усмихне.

Лицето му изглежда не функционираше.

- Можеш ли да се изправиш, Хенри? Негово Височество, кралят,

приближава.

Имаше безпокойство в гласа на Сър Гилбърт, което се просмука през

звъненето в ушите на Хенри.

Можеше ли да стане? Не беше особено сигурен. Всичко го болеше, но

изглежда нямаше нищо счупено. Кралят, който нямаше да е доволен от

това, че Хенри е бил свален от коня, щеше да е още по-недоволен, ако

продължеше да лежи в прахта. Със стиснати зъби той позволи на Сър

Гилбърт да го повдигне в седнало положение, след което, с малко помощ,

се вдигна на крака.

Хенри се олюля, но някак успя да остане прав, дори след като всички

поддържащи го ръце се махнаха. Зрението му се замъгли, след това се

фокусира отново върху краля - бляскав в червено кадифе и дреха от злато,

приближаващ от подиума на турнира. Отчаяно той се опита да събере

разпръснатите си мисли. Той не беше от любимците на баща си, откакто

неразумно беше допуснал да се разбере, че смята кралица Катрин за

истинска и единствена кралица на Англия.

Това щеше да е първият път, когато баща му говори отново с него, откакто

се беше събрал с онази лутеранска уличница. Дори след три години,

френският съвет все още шушнеше истории за по-голямата й сестра, Мери,

и Хенри не можеше да повярва, че баща му наистина беше качил Ана

Болейн на трона.

За съжаление, Крал Хенри VIII беше направил точно това.

Благодарейки на Бог, че бронята му му пречи да падне на коляно - той се

съмняваше, че ще успее да се изправи, или дори да контролира падането -

Хенри се поклони, доколкото можеше и зачака краля да заговори.

- Държиш щита си твърде далеч от тялото. Носи го по-близо и човек няма

да може да проникне зад него - царските ръце, блестящи в злато и

скъпоценни камъни повдигнаха ръката му и я сгънаха нагоре срещу

гърдите му - Носи го тук.

Хенри не можа да се стърпи и потрепери, когато краят на бронята му

потъна в една определено деликатна синина.

- Боли те, нали?

- Не, сър - да признае болката нямаше да му е от никаква конкретна полза в

този случаи.

- Е, ако не сега, то по-късно - краля се изкикоти тихо и гърлено, след което

червеникаво златни вежди се спуснаха надолу над дълбока свивка и малки

очи - Не бяхме доволни да те видим на земята.

Това беше отговорът, който значеше нещо. Хенри навлажни устните си,

поне с откровения крал Хал щеше да се справи по-лесно.

- Съжалявам, сър, и ми се иска да бяхте на моето място.

Сериозното лице почервеня опасно.

- Искаше ви се да видите вашият суверен вдигнат от седлото?

Цялото място веднага стана напълно тихо, съдиите задържаха дъха си.

- Не, сър, защото ако бяхте на моето място, сър Джон щеше да бъде на

земята.

Крал Хенри се обърна и се втренчи през арената в сър Джон Гейдж, мъж с

десет години по-млад от него и на върха на силите си. Той започна да се

смее.

- Да, наистина вярно, момко. Но младоженеца не участва в турнири,

защото се страхува да счупи копието си.

Клатушкайки се под шеговит удар по гърба, Хенри щеше да падне, ако не

беше мигновената намеса на сър Гилбърт. Той се смееше с останалите,

защото кралят беше пуснал шега, и въпреки че беше благодарен, че отново

беше спечелил благоволение, всичко, за което можеше да мисли, беше как

щеше да накисне синините си в топла вана.

*****

Хенри вдигна едната си ръка.

- Малко тънка може би, но определено със същия нюанс.

Раздвижвайки мускулите на раменете си, той се смръщи когато една от

полу-заздравелите драскотини се обади. Едно време на нараняванията им

трябваха седмици, понякога месеци, а сега оздравяваха за дни.

- Въпреки всичко една турнирна броня нямаше да ми е излишна миналата

нощ.

Миналата нощ... Той беше взел повече кръв от Вики и младия й приятел,

отколкото взимаше за месец хранения. Тя му беше спасила живота, почти с

цената на своя собствен и той беше благодарен, но това създаваше куп

усложнения. На новите усложнения щеше да им се наложи да почакат,

докато се справеха със старите.

Той си сложи часовника. 8:10. Може би Вики му беше звъняла, докато

беше под душа.

Не беше.

- Страхотно. „Норман Бърдуел, Университета на Йорк” - и „Ще ти звънна”.

Тогава звънни вече!

Той погледна телефона. Чакането беше най-лошата част от това да знае, че

гримоарът беше някъде там и по всяка вероятност щеше да бъде използван.

Той се облече. 8:20. Все още никакво обаждане.

Телефонните му указатели бяха заровени в гардероба в коридора. Той ги

прерови за всеки случаи. Никакъв Норман Бърдуел. Никакъв Бърдуел

изобщо.

Съобщението й го връзваше в апартамента. Тя очакваше той да е там,

когато се обади. Не можеше да излезе и да търси сам. Беше безсмислено

във всеки случаи, когато тя беше толкова близо.

8:56. Беше събрал повече от стъклата. Телефонът иззвъня.

- Вики?

- Моля не затваряйте. Говорите с компю...

Хенри затръшна слушалката достатъчно силно за да пропука пластмасата.

- По дяволите!

Той опита да й се обади бързо, изслуша съобщението на Вики - за трети

път след залез слънце, и то не му каза нищо ново - и затвори малко по-

внимателно. Нищо не изглеждаше повредено, освен обшивката.

9:17. Металната скрап, която някога беше телевизор и рамка на масата за

кафе бяха извлечени в коридора, готови да бъдат изхвърлени в стаята за

боклук. Не беше сигурен какво ще прави с дивана. Откровено казано, не

му пукаше за дивана. Защо тя не се обаждаше?

9:29. Имаше петна по килима и балкона все още нямаше врата, въпреки че

беше блокирал отвора с шперплат, но общо взето следите от битката бяха

премахнати от апартамента. Нямаше повече безсмислено занимание, което

да го държи настрани от мисленето. И някак си той не можеше да спре да

мисли за пречупено женско тяло, висящо от ръждясала кука.

- По дяволите, Вики, обади се!

Празното място на полицата привлече погледа му и вината, която досега

успешно криеше в залива, внезапно връхлетя барикадите. Гримоарът беше

негов. Отговорността беше негова. Ако беше по-силен. Ако беше по-силен.

Ако беше по-умен. Сигурно с четиристотин и петдесет години опит той

трябваше да може да надвие поне един сам смъртен с по-малко от една

десета от това.

Той погледна надолу към града със съжаление.

- Трябваше да...

Той остави гласа си да затихне. Нямаше нищо, което да е можел да

направи различно. Дори да беше продължил да вярва, че убиецът е

изоставено дете от неговият вид, дори Вики да не беше спънала в него,

навеждайки се над онзи труп, дори да беше решил да не йи се доверява,

нямаше да промени битката от последната нощ с демона, загубата му, и

загубата на гримоара.

Единственото нещо, което можеше да го предодврати, беше унищожението

на гримоара още когато го беше придобил в началото на 19 век и,

очевидно, не знаеше дали е можел да го унищожи, тогава или сега.

- Въпреки че - той призна с дясна ръка, леко увита около лявата, с кожа

дори по-бледа от обикновено срещу чистата белота на марлята - ако Вики

не се беше справила с уравнението, аз щях да съм мъртъв. И нямаше да

има кой да спре демоничния лорд от въздигане. Устните му се вдигнаха,

разкривайки зъбите му - Не че аз правя нещо, за да го предотвратя.

Защо не се беше обадила?

Той започна да крачи - напред-назад, напред-назад, пред прозореца.

Тя беше загубила много кръв последната нощ. Беше ли се натъкнала на

неприятност, с която е твърде слаба да се справи?

Той си спомни усещането от мъртвата плът на Джиневра по ръцете си,

когато я беше свалил. Тя беше толкова жива. Както и Вики...

Защо не се беше обадила?

***

Тя беше в съзнание от известно време и лежеше тихо, със затворени очи,

чакайки пулсирането в слепоочията й да спре. Времето беше от значение,

да, но внезапното движение щеше да я накара да повърне и тя не можеше

да види с какво би помогнало това. По-добре да почака, да събере

информация и да се раздвижи, когато това може да има ефект.

Тя облиза устните си и вкуси кръв, можеше да почувства топлата влага

течаща от носа и.

Краката й бяха вързани на глезените. Ръцете й бяха овързани от китките

почти до лактите, връзката около китките и беше изкуствена, не въже. Тя

беше обърната на една страна, коленете й повдигнати нагоре, с лявата буза

надолу върху твърда, лепкава повърхност, вероятно пода.

Някой беше махнал якето й. Очилата й не бяха на носа й. Тя се пребори с

надигащата се паника, която донесе осъзнаването.

Можеше да чуе, а и да усети, стъпки разхождащи се зад нея и гъгниво

дишане от същата посока. Норман. От противоположната посока тя

можеше да чуе кратки остри вдишвания, всяко издишване възмутено

пухтене. И Корийн.

"Значи все още е жива. Добре. И звучи ядосана, не наранена. По-добре."

Вики подозираше, че Корийн също е вързана или нямаше да е толкова

неподвижна "Което, при обстоятелствата, е нещо хубаво. Малко хора

умират по-бързо от героите-аматьори. Не," добави тя когато огнено острие

мина през задната част на главата и - "че професионалистите се справят

толкова добре."

Тя продължи да лежи за момент, представяйки си какво би станало, ако

Корийн не се беше намесила, докато новата болка се смеси със старата.

Остатъчната миризма от демона беше много силна - само в сграда

използвана от състуденти на Норман би могло да му се размине - смесена с

миризмата на дървени въглища, свещи, ароматизатор и препечена филия.

- Можеш да ми предложиш малко, нали знаеш. Умирам от глад.

- Ще ядеш след това.

Вики не беше изненадана да чуе, че Норман говори с пълна уста.

"Вероятно си бърка в носа и носи чорапи със сандали също. Страхотен тип

като цяло..."

- След кое?

- След като демонския лорд те направи моя.

- Я се осъзнай, Бърдуел! Демоните не стават толкова силни!

Норман се разсмя.

Студени пръсти се разходиха нагоре и надолу по шията на Вики и тя се

бореше със себе си за да не потръпне и да отърси нещото, в което се е

превърнал Норман Бърдуел, от открития си гръб. Беше чула мъж да се смее

така преди. На специалният отряд му трябваха седем часа да го изкара

навън, и въпреки това бяха изгубили двама заложника.

- Ще видиш - гласа му се изгуби, заглушен от филийката - Първо щях да го

накарам да те разкъса на малки парченца, наистина бавно. След това

реших да те използвам като част от ритуала за повикването на демоничния

лорд. Казах ли ти, че имам нужда от живот за това? Докато не се появихте,

щях да използвам хлапето от партера - гласа му се приближи и Вики усети

насочен пръст да бодва гърба и - Сега реших да използвам нея и да те

запазя за себе си.

- Отвращаваш ме, Бърдуел!

- НЕ КАЗВАЙ ТОВА!

Умишлено или не, Вики отвори очи точно навреме, за да види как Норман

се придвижва бързо напред и удря Корийн през лицето. Без очилата

виждаше детайлите размазани, но съдейки по звука, не беше кой знае

какъв удар.

- Нараних ли те? - попита той, ядът беше изчезнал от гласа му толкова

бързо, колкото се беше и появил.

Светлият куп от косата на Корийн се раздвижи нагоре и надолу, когато тя

отхвърли главата си назад.

- Не - каза му тя, брадичката й се вдигна. Страх се беше промъкнал в гласа

й, но все още беше значително по-малко от гнева.

- О - Норман довърши филията си и изтри пръсти в панталоните си - Е, ще

го направя.

Вики можеше да разбере и одобряваше гнева на Корийн. Тя самата беше

бясна - на Норман, на ситуацията, на безпомощността си. Въпреки че би

предпочела да високопарничи и крещи, тя задържаше внимателно гнева си

под контрол. Да го освободи сега, когато бе вързана, нямаше да е от полза

нито за нея, нито за Корийн, нито за града. Тя си пое дълбоко въздух и

бавно издиша. Усети главата си прецизно балансирана на ръба на света и

едно погрешно движение щеше да я изпрати, мятаща се във вечността.

- Извинете - не беше искала да шепне, но само това успя да направи.

Норман се обърна.

- Да?

- Чудех се... - преглътна тя. Скрий болката. Продължавай - ако може да си

получа очилата. - Вдишване, две, три, докато Норман чакаше търпеливо.

Той нямаше да ходи никъде все пак - Без тях не мога да виждам какво

правите.

- О. - тя почти можеше да чуе как веждата му се набраздява, въпреки че не

можеше да го види - Струва ми се честно да видиш това.

Той изчезна от полезрението й и тя затвори очи за момент, за да си

починат.

„Струва му се честно? Е, предполагам трябва да съм щастлива че не иска

да губи предните редове."

- Ето - той приклекна и много внимателно сложи пластмасовите рамки

обратно зад ушите й поставяйки моста леко на носа й - По-добре ли е?

Вики примигна, когато сложната плетка на задната част на черните му

каубойски ботуши внезапно се фокусира.

- Много. Благодаря.

Отблизо, преценявайки чертите без изражението му, той не изглеждаше

непривлекателен млад мъж. Може би прекалено кльощав и непохватен, но

времето щеше да се погрижи и за двете. Време, което никой от тях нямаше

-благодарение на Норман Бърдуел.

- Добре - той потупа бузата й и докосването, колкото и леко да беше,

изпрати вълни от болка през главата й - ще ти кажа, каквото казах и на нея.

Ако извикаш или издадеш какъвто и да е силен шум, ще ви убия и двете.

- Сега ще отида да си измия зъбите - продължи той, изправяйки се - мия се

след всичко което ям - той извади нещо, което приличаше на дебела

писалка от джоба си и отвинти капачката. Оказа се, че е джобна четка за

зъби с паста в дръжката - Трябва да си вземете едно от тези - каза й той със

самодоволен тон, демонстрирайки как работи - Никога не съм имал

пломба.

За щастие, той не почака за отговор.

Щастливо стечение на обстоятелствата беше поставило Корийн точно на

отсрещната страна на малката стая, като даваше шанса на Вики да не

помръдва главата си. Тя проучи младата жена за няколко секунди,

установявайки червеното петно на едната и бледа страна. Дори с очилата

имаше проблеми с фокусирането.

- Добре ли си? - попита тихо.

- Как мислиш? - Корийн не се поколеба да повиши гласа си - Вързана съм

за един от кухненските столове на Норман Бърдуел, и то с чорапи!

Вики сведе погледа си. Поне шест чорапа на крак връзваха Корийн към

хромираните крака на кухненският стол. Сиви, черни и кафяви найлонови

чорапи, разтегнати до краен предел и невъзможни за скъсване. Впечатлена

въпреки всичко, тя направи опит да дръпне собствените си окови. Те не

изглеждаха като чорапи. Тъй като изглеждаше по-безопасно от мърдането

на главата, тя плъзна ръцете си по пода, докато ги видя. Връзки. Поне

четири, може би пет – припокриващите се шарки на индийския плат

усложняваха нещата и тя не можеше да каже със сигурност - и докато

може би това се дължеше повече на нейната слабост, отколкото на

способностите на Норман, защото тя се съмняваше някога да е бил бой-

скаут, той определено си знаеше възлите.

- Щеше да му скочиш, нали?

- Какво? - Вики погледна нагоре и й се прииска да не го е правила докато

тялото й протестираше с редуващи се вълни от замайване и гадене.

- Когато дойдохме в апартамента и аз... имам предвид... Е, съжалявам.

Звучеше повече като предизвикателство, отколкото като извинение.

- Не се притеснявай за това сега - Вики преглътна, опитвайки се да не

добавя повече към локвичката лиги, събираща се под бузата и - Нека

просто се опитаме... да се измъкнем от тази каша.

- Какво си мислиш, че се опитвам да направя - Корийн направи отчаяно

движение, което доведе до отскачане на стола назад с по-малко от половин

инч - Не мога да повярвам! Наистина не мога да повярвам!

Чувайки тоновете на зараждаща се паника, Вики, с най-сухия глас, на

който беше способна, каза:

- Това е малко като... като че ли Алфред Хичкок прави "Отмъщението на

зубърите".

Корийн се втренчи в нея с изненада, подсмъркна и се усмихна някак си

разтърсено:

- Или Дейвид Крьонеберг "Мечтая за дух" - предложи тя в отговор.

Добро момиче. На Вики й отне всичката енергия, която й беше останала,

да се усмихне одобрително. Наистина имаше опасност в това, че Корийн

не възприема насериозно Норман, но опасностите бяха по-големи, ако

момичето се разпаднеше.

Борбата нанесе повече вреда на нея, отколкото на връзките й. Въпреки

това, тя продължи да се съпротивлява. Ако света щеше да свършва, тя

щеше да бъде проклета, ако му позволеше да отиде под абсурдно високият

каубойски ток на Норман Бърдуел, добавяйки обида към нараняването.

***

- Достатъчно!

Хенри се завъртя от прозореца и се метна към вратата. Той имаше име,

имаше място, беше време да се включи в лова.

- Не трябваше да чакам толкова много.

На вратата той забави, взе палтото си и успя да се появи в рамките на

нормалното, когато излизаше в коридора. Той плъзна ключа в ключалката,

отправи се към стълбите, мразейки нуждата, която го принуждаваше да

върви със скоростта на смъртен.

На приглушената светлина на стълбището той отхвърли преструвката и

започна да се придвижва толкова бързо, колкото му позволяваха болящите

го мускули.

Имаше малко по-малко от два часа преди полунощ.

Той напълно забрави, че стълбището беше част от наблюдателната система

на сградата.

****

Вики плаваше в съзнанието си, мислейки, че това трябва да спре. Всеки

път, когато се опитваше да мръдне, всеки път, когато се опитваше да

надигне глава, пропадаше в дупката. От време на време тъмнината я

привикваше, макар тя да не правеше нищо от повече от това да лежи тихо,

опитвайки се да запази силите си за друг опит да се освободи. "Трябва да

измисля нещо друго."

Цялата й борба не беше постигнала повече от утежняване на физическото

й състояние и това да разкрие часовника й.

"Седем минути след десет. Хенри сигурно е изпаднал в ярост."

"Господи, Хенри!"

Несъзнателното и потрепване донесе нова порция болка. Тя я игнорира,

изгубена във внезапния ужас.

"Забравих да го предупредя за онзи пазач!"

***

Въпреки че осъзнаваше нуждата от наблюдателните камери, Грег никога

не ги беше харесвал.

Винаги го караха да се чувства като любопитния човек. Двама или трима

пазачи на постоянна обиколка и един, заемащ централна позиция на

бюрото - такава работа би предпочел да работи.

Една камера просто не можеше да замести трениран човек на терена. Но на

тренираните мъже трябваше да им се плаща, а на камерите не,

следователно той трябваше да се примири с тях.

Когато привлекателната млада жена излезе от басейна и потърси хавлията

си, той отклони почтително очи. Може би просто остаряваше, но онези две

парчета тъкан не бяха нещо, което той би нарекъл бански костюм. Когато

погледна отново, монитора показваше само редиците коли в подземния

гараж.

Той седна обратно на стола си и нагласи черната превръзка, която носеше

в памет на Мис Хюджес и Оуен. Сградата щеше да е различна без тях. С

напредването на нощта, той все очакваше да ги види да излизат за

последната им разходка преди лягане и трябваше да си напомня, че никога

повече нямаше да ги види.

Младият човек, на когото беше обяснил, беше повдигнал едната си вежда

при вида на лентата и другата – при обяснението. Младите хора днес

нямаха истинска представа за уважение, нито към мъртвите, нито към

властта, нито към себе си. Хенри Фицрой беше един от малкото млади

хора, които беше срещнал през последните десет години, който разбираше.

Хенри Фицрой. Грег засмука долната си устна. Снощи беше направил

нещо много, много глупаво.

Беше го срам и съжаляваше за това, но не беше изцяло сигурен, че е

грешал. Както един стар сержант беше казал: "Ако върви като патица,

говори като патица и се държи като патица, то почти със сигурност е

патица." Сержантът говореше за нацистите, но Грег реши, че важи със

същата сила и за вампирите. И докато се съмняваше, че млад човек като

господин Фицрой би могъл да извърши такова ужасно убийство - нямаше

нищо безумно в погледа, който Грег беше видял в очите на господин

Фицрой преди толкова седмици, всъщност дори беше страшно разумен - то

той със сигурност не можеше да повярва, че човек като господин Фицрой

би оставил младата дама, която му е на гости, да отвори вратата по халат.

Щеше да стане и да го направи сам. Когато се беше успокоил достатъчно,

за да мисли за това, Грег разбра, че тя прикрива нещо.

Но какво?

Очите му прихванаха движение на един от мониторите и Грег се обърна

към него. Той се намръщи. Нещо черно беше трепнало покрай пожарния

изход, отправяйки се към седмия етаж - твърде бързо, за да го разпознае.

Той се пресегна към бутона за превъртане и започна активирането на

камерите по стълбището.

Секунди по-късно, камерата на петия етаж прихвана Хенри Фицрой да

тича надолу вземайки по две стъпала наведнъж с навъсен поглед.

Изглеждаше точно като всеки друг млад човек в добра форма - и лошо

настроение - който е решил да не си губи времето да чака асансьор. Тъй

като самият Грег не би ходил пеша от четиринайсетия, етаж той осъзна, че

нямаше нищо свръхестествено в това Хенри Фицрой да го прави. Нито в

начина, по който го правеше.

Въздишайки, той върна контролите обратно в произволното им

превключване.

- Ами ако не се държи като патица през цялото време? - зачуди се той на

глас.

***

Хенри беше достигнал до шестия етаж, когато насилието, което тялото му

беше понесло предната нощ го застигна и му се наложи да забави темпото

до нещо, което беше близко до темпото на смъртните. Той изръмжа,

докато се олюляваше прехвърляйки тежестта си към парапета, раздразнен

от отказа на мускулите му да работят както трябва. Вместо да докосва само

веднъж земята по време на всяко стълбище, той трябваше да използва

всяко второ стъпало.

Беше в лошо настроение, когато стигна до колата си и взе изходната рампа

от подземният гараж далеч по-бързо, отколкото трябваше, а ауспухът

стържеше по бетона. Звукът го накара да се успокои. Нямаше да стигне до

там по-бързо, ако си унищожеше колата или привлечеше вниманието на

полицията.

На бордюра, докато чакаше нетърпеливо да се смени светлината, улови

позната миризма.

- BMW? Сигурно се шегуваш! - Тони сложи ръцете си през отворения

прозорец и изцъка с език - Ако този часовник е "Ролекс" - добави меко той

- Си искам кръвта обратно.

Хенри знаеше, че е длъжник на момчето и се опита да погребе яростта,

която чувстваше. Усети как устните му се дърпат назад от зъбите и осъзна,

че не е особено успешно.

Ако Тони имаше някакви съмнения за спомените си за случилото се нощта

преди това, то изражението на Хенри щеше да го убеди, че има много

малко човечност в него. Ако ядът беше адресиран към него, той щеше да

бяга и да не спре до изгрев и сигурността. За всеки случаи, той изтегли

ръцете си извън колата.

- Помислих си, че може да искаш да поговорим...

- По-късно - ако светът оцелееше след тази нощ, щяха да говорят. Не беше

толкова важно.

- Да. Добре. По-късно е добре. Кажи... - Тони се намръщи - Виктори добре

ли е?

- Не зн... - светлината се смени. Той включи колата на скорост - знам.

Тони стоеше гледайки отдалечаването на колата със стиснати устни и ръце

заровени в джобовете. Въртеше четвърт долар отново и отново между

пръстите си.

"- Това е домашният ми номер - Вики му подаде картичката и я обърна,

така че да може той да види другия номер, написан на ръка на гърба - А

ето на кого да се обадиш, ако си в беда и не можеш да се свържеш с мен.

- Майк Селучи? - Тони поклати глава - Той не ме харесва особено,

Виктори.

- Въпреки това.

- Аз също не го харесвам особено.

- Да ти изглеждам все едно ме интересува? Обади му се въпреки всичко."

Той извади четвърт долара от джоба си и се отправи към платения телефон

на ъгъла. Четирите години, прекарани в множество джобове, бяха

измачкали визитката, но номерът на гърба все още се четеше. Вече беше

звънял на номера отпред и беше изгубил четвърт долар за глупавата

машина. Всеки знаеше, че Виктори никога не включва машината, ако си е

вкъщи.

- Трябва да говоря с Майк Селучи.

- На телефона.

- Виктори е в беда - той беше толкова сигурен, колкото никога преди за

нещо в живота си.

- Кой?

Тони завъртя очи на получателя. А го наричаха най-добрия на града. Какъв

глупак

- Вики Нелсън. Спомняш си - висока, руса, нахакана, беше ченге преди.

- Каква беда?

Добре. Селучи звучеше разтревожен.

- Не знам.

- Къде?

- Не знам - Тони можеше да чуе скърцането на зъбите от другата страна на

линията. Ако не беше толкова сериозно, щеше да се забавлява - Ти си

ченге, разкрий го.

Той затвори преди избухването. Беше направил каквото можеше.

Майк Селучи се вгледа в телефона и изпсува дълго и високо на

италиански. Зад отражението беше познал гласа на малкият човек на Вики

на улицата и това остави точно достатъчна правдоподобност, за да не бъде

пренебрегнато съобщението. Той изтърси пълен джоб с малки розови

листчета на кухненската маса и започна да ги сортира.

- Норман Бърдуел. Университет на Йорк - Той я вдигна към светлината с

напълно безсмислен жест и я хвърли обратно км останалите.

Вики никога не беше била от престъпващите правилата. Винаги беше

играла по тях, беше ги карала да работят за нея. Никога не беше отивала да

прибере заподозрян масов убиец - заподозрян психотичен масов убиец -

без подкрепление. Но ето, че сега вече нямаше подкрепление, нали така? И

може би имаше нещо за доказване...

Беше набрал по памет номера на щаба преди да си е довършил мисълта.

- Тук е Селучи. Дарел, имам нужда от телефон на някой от

администрацията на университета на Йорк. Знам, че е по средата на нощта,

искам домашен телефон. Знам, че не съм на работа. Не ми плащаш ти

извънредните, от какво, по дяволите, се оплакваш?! - той закрепи телефона

под брадичката си и придърпа раменния си кобур от облегалката на стола,

след което го намъкна през гърдите си, докато чакаше - Обади ми се

вкъщи, когато го намериш. И Дарел, дай приоритет на това. Искам този

номер за вчера.

Той се пресегна за якето си и го сложи до телефона. Мразеше да чака.

Винаги беше мразел да чака. Изрови розовото листче от купчината.

Норман Бърдуел.

- Не знам от коя шапка си извадила това име, Нелсън - изръмжа той - Но

ако дойда да те спасявам и не си наистина загазила, лош поглед и

несигурност ще са най-малките ти проблеми.

***

Норман говореше на Гримоара и беше така от известно време. Тихото му

мърморене се беше превърнало в постоянен фон, докато Вики идваше в

съзнание и пак отпадаше. От време на време чуваше думи, най-вече

засягащи как света ще се отнася сега - по начина, по който заслужава - с

Норман Бърдуел. На Вики толкова й трябваше.

- Хей, Норман!

Мърморенето спря. Вики опита да се фокусира върху Корийн. Младата

жена изгледаше... засрамена?

С гримоара плътно до гърдите му Норман пристъпи в полезрението й. Тя

потръпна при мисълта да държи толкова близо тази книга. Единственият

път, когато я докосна в апартамента на Хенри, беше накарал кожата й да

потръпне и спомена все още оставяше неприятно чувство в ума й.

- Виж, Норман, наистина трябва да отида до тоалетната - гласът на Корийн

беше нисък и напрегнат и не оставяше съмнение за искреността й и на

Вики изведнъж й се прииска да не го e казвала.

- Ъм... - Норман очевидно нямаше идея как да се справи с проблема.

Корийн въздъхна силно.

- Виж, ако ме развържеш, ще отида тихо до банята и след товаше се върна

на стола си за да ме завържеш отново. Можеш да ме държиш на прицел с

глупавата си пушка през цялото време. Наистина трябва да отида.

- Ъм...

- Демоничният ти Лорд няма да остане с добро впечатление, ако се появи и

съм напишкала пентаграмата му.

Норман се втренчи в Корийн за един дълъг миг, ръцете му гладейки нагоре

надолу тъмната кожена подвързия на гримоара.

- Няма да го направиш - каза той накрая.

- Само гледай.

Може да беше усмивката, а може да беше и нещо в тона й, но Норман

реши да не рискува.

Вики припадна пак по време на развързването и се върна обратно в

съзнание, когато Корийн, отново на сигурно на стола си, каза:

- Ами тя?

Норман стисна малко по-силно пушката.

- Тя няма значение, скоро така или иначе ще умре.

Вики беше започнала да се страхува, че той е прав. Тя просто нямаше

никакви сили да вика и всеки път, когато се бореше да се върне от

тъмнината, светът изглеждаше малко по-далеч.

"Добре, ако съм мъртва така или иначе и извикам и той ме застреля,

съседите ще извикат полиция, това нещо няма заглушител на него. Разбира

се, той може да ме удари по главата отново."

Това беше последното, което й трябваше.

"Ако накарам Корийн да изпищи също, това може да го закара до ръба и да

застреля една от нас.”

Корийн, въпреки че вярваше във вампири и демони и кой знае в какво още,

не разбираше съвсем какво беше на път да се случи.

"Помни, че това не е по нейна вина. Аз не й казах."

Залагаше живота на Корийн срещу този на града. Не беше решение, което

беше нейно право да взема. Тя го направи въпреки всичко.

"Съжалявам Корийн”:

Тя навлажни устни и си пое дълбоко дъх колкото можеше.

- Кор...

Краят на пушката удари пода на инчове от носа и, металната плоча

удряйки се в плочките. Звука и вибрацията превърнаха остатъците от

внимателно поетия й дъх в почти тих вик на болка.

"Слава Богу, че беше сложил предпазителя..."

- Млъквай - каза й Норман меко.

Тя нямаше особен избор, освен да се подчини, когато мрака отново я

погълна.

Норман се огледа из апартамента си, определено горд със себе си. Скоро

всички онези хора, които го смятаха за никой, за нищо, щяха да си платят.

Той посегна да погали отново книгата. Книгата казваше така.

10:43. Време беше да започне да рисува пентаграмата. Беше далеч по-

сложно от формата, която обикновено използваше и искаше да е сигурен,

че я е направил както трябва.

Това щеше да е най-великата нощ в живота му.

ГЛАВА 15 ПРЕВОДАЧ VESI4KA

Тя знаеше много добре, че не трябва да се приближава до непознати мъже

в коли. Беше израстнала със страховити истории за отвличания и

изнасилвания, и млади жени намерени седмици по-късно разлагащи се в

канавки. Въпреки това тя отвърна на повика, предупрежденията на майка й

изгубиха силата си в момента, в който погледна в очите на непознатия.

- Офисите на администраторите, къде са?

Тя знаеше къде са административните офиси, поне си мислеше, че знае -

всъщност не беше сигурна какво мисли изобщо вече. Тя навлажни устни и

предложи:

- Сградата "Рос"? - беше виждала офис в „Рос“, може би дори повече от

един.

- Която е къде?

Тя се обърна наполовина и посочи. Момент след това се чудеше, защо стои

всредата на булевард Сейнт Лаурънс, вглеждайки се в чифт задни

светлини, влизащи в колежа, и защо изпитва смътно чувство на

разочарование.

Хенри прегледа информационното табло и се намръщи. Само един от

показаните офиси можеше да бъде каквото му беше нужно: офиса на

студентските програми, С302. Той усети разпръскването на живот в

сградата, но щеше да се справя с това както може.

11:22. Времето му изтичаше.

Приглушената светлина беше предимство и ако някои наблюдаваше, щеше

да види само по-дълбока сянка потрепваща по дължината на тъмния

коридор.

Първото стълбище, което откри, го заведе само до втория етаж. Намери

друго, намери третия етаж и започна да следи номерата нанесени на

вратите.

322, 313, 316... 340?

Той се обърна и погледна пожарната врата, през която току-що беше

минал. Трябваше да има някакъв образец. Никой, дори в двадесети век, не

номерираше вратите напълно случайно.

- Нямам време за това - изръмжа той.

340, 342, 344, 375а...

Кръстопътен коридор разделяше номерата в две посоки. Хенри спря,

имаше гласове и те казваха неща, които той не можеше да игнорира.

- Е какво очакваш, когато викаш името на Демон повелител в храма на

съпруга му?

Храм? Съпруг? Имаше ли още групи замесени във викането на демони или

неговата предценка за само един замесен в това човек беше погрешна още

от самото начало? Нямаше време да проверява това. Но не можеше да си

позволи да не го направи.

Надолу по пресичащият коридор, зад един ъгъл, зад една врата, накрая на

коридора имаше светлина.

Изглежда няколко човека говореха наведнъж.

- Предполагам това значи, че демона има Елиас?

- Добро предположение. Какво ще правиш?

- Какво можем да направим? Чакаме.

- Можете да чакате - трети глас се издигна от глъчката - но Лекси рита

статуята и вика: "Ашуарн, Ашуарн, Ашуарн, върни го!" с цяло гърло.

Хенри спря с ръка на вратата. Имаше шест човека в стаята и никаква следа

от демонично присъствие.

Какво ставаше?

- Нищо не се случва.

- Какво имаш предвид под нищо?

- Точно каквото казах, нищо. - Младата жена седнала на главното място на

масата видя стоящия Хенри, мигащ на прага и се усмихна - Здрасти.

Изглжедаш загубен.

Те играеха игра. Това си личеше от купчинките ярко оцветени зарчета. Но

игра в която се викаха демони?

- Търся студенстките досиета...

- Определено си на грешното място - висок млад мъж подраска по тъмната

си набола брада. Търсиш ЗОС - При празното изражение на Хенри той се

ухили и продължи - Западната Офис Сграда, ЗОС, там е всичкият боклук

от този род.

- Да, но ЗОС затваря в пет – рече тя, внимателно поставяйки на масата

малка водеща фигурка, която държеше. Един от останалите играещи

погледна часовника й. - Осем минути след единадесет е. Няма да има

никой там.

Осем след единадесет. Още загубено време в безплодно търсене.

- Хей, не изглеждай толкова натъжен, човече, може би ние можем да

помогнем?

- Може би можем да играем - промърмори една от другите. Останалите я

пренебрегнаха.

Защо не? Въпреки всичко той търсеше човек викащ демони. Връзката беше

там, колкото и тънка да беше.

- Търся Норман Бърдуел.

Младата жена начело на масата изви устната си.

- Защо? - попита тя - Да не ти дължи пари?

- Познаваш ли го?

- За съжаление. - Компанията каза думите провлачено и заедно.

Те биха се разсмяли, но Хенри беше на масата преди да излезе и първият

звук. Те се спогледаха в неловка тишина и Хенри можеше да види спомени

за девет тела, гърлата им изтръгнати, надигащи се в израженията им. Не

можеше да принуди толкова голяма група, можеше само да се надява че

все още бяха достатъчно млади, за да отвърнат на авторитета.

- Трябва ми адреса му.

- Ние... ъм, играхме веднъж у тях. Грейс, не си ли го записа?

Всички наблюдаваха докато Грейс, младата жена начело на масата,

търсеше из бележките си.

Изглежда записваше всичко. Хенри се предбори с желанието да и помогне

в търсенето.

- Норман загазил ли е?

Хенри задържа очите си върху бележките, искайки тази, от която има

нужда да бъде намерена.

- Да.

Играчите най-близко до него се размърдаха по-надалеч, разпознавайки

ловеца. Секунда по-късно с наглостта на младите решиха, че те не би

трябвало да са плячката и се върнаха назад.

- Ние, ъм, спряхме да играем с него, защото взе всичко това твърде

насериозно.

- Да, започна да се държи все едно всичките неща са иситински. Сякаш се

сблъсква с магьосници и бойци и дългокраки чудовища на всеки ъгъл.

- Той е такъв загубеняк.

- Това е просто игра.

- Игра, която ние не играем - изтъкна някои.

- Норман много ли е загазил?

- Да.

Те спряха да говорят след това. Нямаха идея как да се справят с тона в

гласа на Хенри.

Грейс му подаде листа колебливо, въпреки че не беше особено сигурна

дали да му го даде.

- Чакайте малко - високият млад мъж запротестира - Аз също не харесвам

Норман, но редно ли е да даваме неговия... - Хенри се обърна изцяло към

него. Той пребледня и затвори очи.

Давайки газ на колата си, и оставяйки следи от изгоряла гума с дължината

на пракинга Хенри погледна часовника си. 11:36. Толкова малко време.

- ... и тук е последната свръзка - Норман се изправи и погледна гордо пода

на апартамента пред себе си.

Белият контур на пентаграмата почти беше затъмнен от червените и жълти

символи, които го заобикаляха. Той помилва отворената страница на

гримоара, проследявайки с върховете на пръстите си диаграмата, която

току що беше пресъздал.

- Скоро - каза му - Скоро.

Миризмата на акрилна боя, толкова близо до лицето на Вики, спомогна за

гаденето и накара очите й да парят и сърбят. Вече нямаше силата да го

игнорира и затова му устоя. Да изтърка малко от пентаграмата преди да е

засъхнала изглеждаше добра идея преди да осъзнае, че това само ще

освободи Демона повелител по-бързо за клането. Трябваше да има нещо,

което да направи. Тя нямаше, не можеше, да признае, че Норман Бърдуел е

победил.

Корийн гледаше от пентаграмата към Норман и обратно към засъхващата

боя. Беше истинско, всичко това, и докато винаги беше вярвала, едва сега

започваше наистина да вярва. Устата и изведнъж пресъхнала и със сърце и

биещо толкова силно, че усещаше как кльощавия зубър трябваше да може

да го чуе, тя се опита още по-напористо да освободи левият си крак.

Когато Норман я беше завързал отново след тоалетната, тя беше

разхлабила малко чорапите. От тогава, докато той се туткаше наоколо,

правейки кой знае какво, тя работеше върху отхлабването им, разтягайки

ги малко по-малко. Рано или късно щеше да освободи крака си. За сега ума

й отказваше да се занимава с каквото и да е друго.

Петте свещи, които Норман сложи около пентаграмата, бяха нови. Червени

и жълти спирали бяха много по-лесни за намиране от каквито и да е черни

свещи. Той държеше Гримоара със себе си, сложен под мишница, когато

имаше нужда от двете си ръце, и притиснат към гърдите си, когато нямаше

нужда от тях. Беше започнал да се чувства незавършен без него, като че ли

той се беше превърнал в част от него, дори го беше взел когато отиде да

купи ново хибачи (въглища за барбекю) от магазина този следобед. Докато

го държеше знаеше, че най-дивите му мечти щяха да се превърнат в

реалност.

Пулсирането в главата му се беше увеличило, забързало и беше станало

по-покоряващо. Тона му зависеше от действията му... а възможно беше и

реакциите му да зависят от тона му, Норман вече не беше сигурен.

Когато извади малкото барбекю от кутията му и го разположи до

балконската врата, той провери дали публиката му е заинтригувана. По-

възрастната жена беше затворила очите си отново, очилата й се бяха

смъкнали достатъчно надолу за да можетой да виджда над тях, но тя все

още дишаше и само това имаше значение. Щеше да се ядоса, ако умреше

преди да я е убил, защото щеше да се наложи да използва Корийн, а той

имаше други планове за нея. Корийн също не изглеждаше впечатлена, но

изглеждаше уплашена и това вършеше работа за сега.

- Не се смееш - мушна я той в гърба с Гримоара, установявайки с

удоволствие как тя се отдръпна от докосването му, след което приклекна,

за да сложи трите въглищни брикета.

- Няма на какво да се смея, Норман - Корийн се обърна на стола си. Беше

малко повече зад нея на една страна и тя мразеше факта, че не може да

види какво прави той. Въпреки че искаше да изкрещи, тя се опита да

задържи гласа си и да не му позволи да нарасне. Трябва да се говори

спокойно на луди хора, беше прочела в една книга. - Виж, това отиде

твърде далеч. Мис Нелсън има нужда от лекар. - Малко умоляване нямаше

да навреди. - Моля те, Норман, пусни ни и ще забравим, че изобщо сме те

виждали.

- Да ви пусна? - беше ред на Норман да и се измее. Той не мислеше, че

демона повелител щеше да му даде нещо, на което да се забавлява толкова

много. Смееше й се по начина, по който всички, през целия му живот, му

се бяха смяли. Смеха се увеличаваше и увеличаваше и тя се сви под

тежестта му. Той усети как ехото се отрази в Гримоара, усети как тялото

му започна да вибрира от звука, усети как се увива в и около туптенето в

главата му.

- Норман! - не беше много силно, но беше достатъчно за да спре смеха. Е,

добре, значи все пак има сила в едно име. Значи съм грешала за други

неща напоследък. Вики се опита да се фокусира върху лицето на младия

мъж, не успяваше да се справи и се отказа. Откачения истеричен смях

беше спрял. Това беше резултата, за който беше изразходила силата си и

трябваше да бъде дволна от победата си.

Веждите му се събраха в дълбока бръчка и Норман се намръщи на жената

на пода. Радваше се, че тя щеше да умре. Беше прогонила смеха му. Все

още намръщен, той запали свещите и изгаси лампата. Дори внезапното

поемане на дъх на Корийн, при внезапното настъпване на здрача, не успя

да подобри настроението му. Изражението му се подобри, едва когато

запали брикетите и въздуха в стаята стана син от дима на шепата тамян.

Оставаше да се направи още едно нещо.

Следващият път, когато Вики отвори очите си тя се паникьоса повече,

отколкото когато и да е било през цялата нощ. Кога се беше стъмнило

толкова?!

Тя можеше да види пет блещукащи точки светлина. Остатъка от стаята,

Корийн, Норман, бяха изчезнали. А въздуха... миришеше странно, тежко,

болезнено беше да се диша.

Господи, умирам ли?

Тя опита да помръдне, да се бори, да живее. Ръцете и краката и все още

бяха вързани. Това я успокои, забави сърцебиенето и дишането й. Ако

беше вързана, не беше мъртва. Все още не.

Светлините бяха свещи, нямаше какво друго да са, а въздуха вонеше на

тамян. Беше се започнало.

Не видя как Норман се приближава, дори не разбра, че беше там, докато

внимателно не сложи очилата и по-нагоре на носа и. Пръстите му бяха

топли, докато се бореше с ръцете й и избутваше връзките така, че да

открие лявата й китка. Тя си помисли, че може да види тънката линия,

където Хенри се беше хранил предната нощ и знаеше, че си въобразява. На

тази светлина, в това време, тя нямаше да може да види раната дори ако

цялата и ръка беше отсечена.

Усети студеното острие срещу кожата си и целувката му, когато отвори

вена. И още една. Не безопасните хоризонтални разрези, които с Тони бяха

направили, а вертикални разрези, които оставиха китката и в мрак и

усещане за топла локвичка, събираща се във вдлъбнатината на дланта и.

- Трябва да останеш жива по време на призоваването - каза й Норман,

отделяйки настрани ръцете от тялото й, правейки ги част от символите

обграждащи пентаграмата. - Затова нараних само едната китка. Не умирай

твърде бързо - тя чу издрънчаването на ножа върху пода зад нея и

отдалечаващите се стъпки.

По дяволите, разбира се, че нямаше... Ядът я изтощаваше, затова тя го

пусна на свобода. Същественото за момента беше, никога не казвай че

умираш. Особено, когато умиране означаваше да кървиш до смърт на

мръсен под, предоставяйки града си, да не споменаваме света, на

Армагедон. Обърната на лявата си страна, сърцето и не можеше да е на

повече от четири инча над пода. Като се концентира със всичка силна

върху дясната си ръка, тя успя да я вкара под лявата повдигайки лявата

възможно най-високо. Може би не четири инча, но щеше да помогне за

ограничаване на течението.

Налягането ще е ниско... Мога да издържа... часове.

Може да беше само въпрос на време, но доколкото беше възможно, тя

щеше да направи това време нейно, а не негово.

Въпреки че ухото и беше притиснато към пода от тежестта на главата и,

всичко което можеше да чуе беше меко ритмично съскане, като звука на

океана в раковина. Лежеше заслушана в това, игнорирайки напяването,

което се разнасяше нарастващо около нея.

Щеше да идентифицира сградата в комплекса дори без адреса. Силата,

която я заобикаляше, очакването за нещо зло, накара всяко косъмче по

тялото на Хенри да настръхне. Той беше извън колата преди да успее

съвсем да я спре, и през заключената врата на лобито, момент по-късно.

Подсиленото стъкло не беше достатъчно дебело, за да спре бетонното

съндъче, което той хвърли през него.

Норман хвърли последната неприятна дума във въздуха и остави лявата си

ръка да падне върху разтвореният гримоар, балансиран в дясната. Гърлото

го болеше, очите му пареха и той трепереше от вълнение, чакаше

доказателственото трептене на въздуха, което щеше да покаже че демона

идваше.

То никога не дойде.

В един момент пентаграмата беше празен и туптенето беше победен ритъм

в главата му. Секунда по-късно, без предупреждение, беше пълен и само

ехтене остана в тишината.

Норман извика и падна на колене, гримоара забравен, когато надигна

ръцете си за да покрие лицето си. Корийн скимтеше и се мяташе срещу

оковите си, съзнанието и бягащо от това, което не може да приеме. Вики се

опитваше да диша плитко през зъбите си, радостна за пръв път през живота

си, че не може да вижда.

Всеки страх, който някога беше имала, всеки кошмар, всеки ужас от

детството и до вчерашния ден дойдоха в размити форми в пентаграмата. Тя

стисна зъби при нуждата да простене и използва физическото си

състояние, болката, слабостта, да я отдели от демоничния лорд. Болеше

твърде много, за да бъде наранена повече. Нещото в пентаграмата

изглеждаше развеселено от това.

Цветове се смесваха по начини, по които не биха могли, създавайки сенки,

които караха сърцето да вехне и други, които смразваха душата,

образуваха същество с руси къдрици и сини очи и много, много бели зъби.

Стройно и безполово, то не претендираше за пол и в същото време беше и

двата.

- Достатъчно - каза демонът повелител и ужаса спадна до поносимо ниво.

То провери оковите на собсвения си затвор, а след това и живота около

него. Корийн игнорира, но до страната на Вики на пентаграма, то

приклекна и се усмихна одобрително към следите от кръв по пода.

- Значи ти си живота, който отваря път за силата ми - то се усмихна и Вики

благодари, че можеше да види само сенчесто очертание от изражението

му. - Но не сътрудничиш особено, а?

Само неотговарянето на мускулите й и даде време да се справи с

принудата да свали кървящата си китка към пода. Внезапния шок от

осъзнаването и даде сила.

- Аз... Познавам те. - Не лицето, не съществото като цяло, но аромата, о, да,

аромата познаваше.

- Аз също те познавам. - Нещо се сгърчи за секунда в очите на демона

повелител. - И този път аз спечелих. Всичко свърши, Виктория.

Тя наистина мразеше това име.

- Не и докато... дебелата жена пее.

- Шега? В твоето положение? Мисля, че силата ти би била по-добре

изразходена в молене за милост. - То се изправи и избърса ръце в

панталоните си. - Жалко, че не мога да ти позволя да живееш. Щях да си

доставя такова удоволствие от действията ти към плановете ми.

Всичко, което Вики искаше в момента, беше да има достатъчно останала

слюнка за плюене.

То се обърна към Норман, все още забулен от тамяна.

- Изправи се!

Вземайки гримоара, държейки книгата като талисман, Норман се изправи

разтреперан на краката си.

- Освободи ме!

Долната устна на Норман се издаде напред и изражението му стана

решително и упорито.

- Не. Аз те извиках. Аз съм ти господар.

Той, ако не друго, имаше силата. Имаше. Смеха на демоничния лорд

издуха прозорците на извън апартамента.

Норман започна да се приближава към пентаграмата, сякаш имаше конци

закачени за раменете му и демона повелител беше кукловода.

- Не - изхленчи той. - Аз съм господаря.

Той се бори, осъзна Вики. Тя очакваше волята му да бъде отнесена като

кибритени клечки. Надутостта и собствените интереси бяха по-силна

защита, отколкото си беше мислела.

Когато Хенри излезе от асансьора на деветия етаж, миризмата на кръв

почти го повали. Надигаше се над разпространената демонична зараза и го

дърпаше към вратата, която му трябваше. Беше заключена.

Метала издържа. Дървото на касата се разцепи и поддаде.

Вики чу шума като от много далеч. Тя го разпозна, разбра важността му,

но сякаш не можеше да се заинтересува.

Демона повелител също чу звука, но го игнорира. Вниманието му беше

отправено към Норман, който стоеше на няколко инча от ръба на

пентаграмата, потящ се и треперещ, губещ битката.

Думата изглеждаше изградена повече от съгласни и разкъсваше ушите,

така както разкъсваше и гърлото. Демоничния лорд се озъби и се обърна,

илюзията за хуманност се изплъзваше, докато се движеше. Когато видя

Хенри, чертите му се укротиха и то се усмихна.

- Каза името ми, Дете на нощта, ти ли си шампиона тук? Ти ли си дошъл да

спасиш смъртният свят от моята власт?

Хенри почувства как то се удари в ума му и той смачка надалеч

докосването, собсвеното му ръмжене бе съвсем малко по-недемонично

когато отговори:

- Върни се обратно в ямата, творение на Сатаната! Този свят не е твой!

- Творение на Сатаната? - Демона повелител поклати глава. - Показваш

възрастта си, Хенри Фицрой. Този свят не вярва в Тъмния Лорд. Ще се

забавлявам, докато го уча на това и ти не можеш да ме спреш да направя

точно, каквото искам.

- Няма да ти позволя да унищожиш този свят без бой. - Той не посмя да

свали очи от демона повелител, за да види Вики, въпреки че знаеше, че

миризмата на кръв, която изпълваше стаята беше нейна.

- Бори се колкото искаш. - То се поклони грациозно. - Ти ще загубиш.

- НЕ! - Норман се изправи с разширени крака и с гримоара тикнат

подмишница, стискайки АК-47 с достатъчно сила, че да побелеят пръстите

му. - Аз те извиках! АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯ! НЯМА ДА МЕ

ПРЕНЕБРЕГВАШ! НЯМА! НЯМА!

Краткото избухване се разпръсна из пентаграмата, почти разрязвайки

демона повелител на две. Виещ от ярост, той загуби контрол над формата

си, ставайки отново на водовъртежа от тъмнина, който беше в началото.

Като огнестрелно оръжие, помисли си Вики, когато куршумите разкъсаха

кухненските шкафове зад нея.

Шума докара Корийн в пълно съзнание. Със сила, дадена й от паниката, тя

започна да се бори срещу оковите си, хвърляйки се отчаяно от една страна

на друга, като краката на стола отскачаха на инчове от пода всеки път.

Като нощ падаща от самосебе си, демона повелител се промени и

температурата в апартамента се понижи рязко. Усмихна се, показвайки

огромни заострени зъби, които не беше имал досега. Норман отново тръгна

напред.

Светлините се включиха и сцената рязко се открои и един глас извика:

- Замръзни! Полиция!

Първия момент на замръзнали лица беше почти смешен, когато Хенри

вдигна ръка, за да прикрие очите си, а Демона повелител се обърна, за да

посрещне новата напаст, а Норман изтича към вратата, пищейки:

- Не, мой е! Не можете да ме спрете! Мой е!

Кракът на Корийн се освободи най-после от чорапа. Когато Норман

минаваше, тя го изрита. Той се опита да се бори, за да запази баланса си с

размахани ръце. Гримоарът падна на пода. Секунда по-късно Норман

падна в пентаграмата.

Но вече нямаше Норман, само писъка му остана, за времето, за което

съцето прави един-два удара. Майк Селучи стоеше при ключа за лампата, с

38 милиметров в едната ръка, а в другата, не по съзнателена воля, правеше

знакът за кръст. - Иисусе Христе - издиша той във внезапната тишина. -

Какво по дяволите става тук?

Демоничния лорд се обърна, за да го погледне.

- Но точно това се случва, детективе. Адът е дошъл тук.

Това беше по-лошо от всичко, което Селучи би могъл да си представи. Не

беше видял пънкаря с щурмовата пушка да изчезва във въздуха. Не беше

видял нещото стоящо в центъра на стаята усмихващо се.

Но беше. И продължаваше да ги вижда.

Тогава видя Вики и всички странности останаха на заден план.

- Кой направи това? - настоя той, превивайки се към нея паднал на едно

коляно. - Какво става тук!

Въпроса звучеше по-скоро отчаяно при второто му изричане. Докато той

търсеше пулс на врата й, държеше демона повелител на мушка -

очевидната заплаха, след това което беше видял, когато беше влязъл.

- Точно каквото изглежда - каза му Хенри. Очевидно непоколебимия

служител на закона беше приятел на Вики. Това, което си мислеше, че

прави тук щеше да се изясни по-късно. - Това е демоничен владетел. Той

току-що унищожи... човека, който го беше извикал и сега имаме огромни

неприятности.

- Неприятности? - попита Селучи, без да се притеснява от това дали вярва

на всичко това или не в момента.

- Да - каза демона повелител и пристъпи извън пентаграмата.

Безпроблемно изтръгна оръжието от ръката на Селучи и го изхвърли през

прозореца. Селучи видя как то изчезва без да има какво да направи, след

което с устни свити в тънка бледа линия се наведе над Вики без да обръща

внимание на ужаса, който обгръщаше сърцето му в леден юмрук,

игнорирайки всичко освен това, което можеше да промени. Борейки се с

възлите на връзките, той завърза китката и с първата връзка, която успя да

развърже.

- Няма да помогне - каза демоничния владетел наблюдателно. С цялото

внимание съсредоточено върху Вики, той се завъртя, придвижи се бързо

наоколо и се спусна към гримоара. Хенри стигна първи, грабна книгата и

се отдръпна с нея. За негова изненада демона владетел изръмжа, но не го

последва.

- Нямаш сила - осъзна той. - Ти си на този свят без сила.

- Ритуала не е завършен, - призна демона повелител с очи все още върху

книгата - докато жената не умре.

- Тогава ритуала никога няма да бъде завършен - със страхотна сила той

дръпна връзките, развързвайки кракатай и ги метна с ненужна сила през

стаята.

- Ще приключи много скоро - отбеляза демоничния лорд. - Тя умира.

- Не, не умира - изръмжа Селучи, обръщайки отпуснатото тяло на Вики по

гръб.

Напротив. На Вики и се искаше да може да усети ръката върху лицето си,

но не можеше да чувства нищо от известно време насам. Очите и пареха,

но нямаше сила да мигне. Искаше и се да не се случва така. Но беше дала

най-доброто от себе си. Беше време за почивка.

Тогава демона повелител вдигна глава и погледна право в нея със злорадо

изражение, което беше открито триумфиращо.

Когато тя умреше, той печелеше.

По дяволите, нямаше да спечели. Тя се хвана за колкото живот и беше

останал и го разтърси силно. Няма да умра. Няма да умра!

- Няма... да... умра...

- Това казах и аз. - Селучи не се занимава да се усмихне. Никой от тях

нямаше да го повярва. - Слушай.

През прозореца останал без стъкло тя можеше да чуе сирени да се

прибижават от улицата.

- Кавалерия? - попита тя.

Той кимна.

- Повиках полиция, когато стигнах до сградата - мястото изглеждаше под

обсада. Ще има и линейка с тях. Не ме интересува, колко кръв си загубила,

ще я заместят.

- Мозъчното сътресение също...

- Главата ти е достатъчно твърда за да го понесе. Няма да умреш. - Той се

извърна наполовина да погледне демона повелител, хвърляйки

убеждението си през рамо към него.

Той се усмихна нелюбезно.

- Всички смъртни умират във времето. Аз разбира се, ще се постарая това

да стане по-рано отколкото по-късно.

- През трупа ми - озъби се Селучи.

- Няма нужда - поклати глава Хенри. - Не може да я убие или щеше да го

направи в момента, в който излезе от пентаграмата. Смъртта и е свързана с

ритуала, а не може да се влияе вляе на ритуала. Може само да чака. Ако

останеш - каза му той, придвижвайки се по-близо - ще се бориш за всеки

момент. Не можем да те унищожим, но без силата ти няма да ти е лесно.

Демона повелител го гледаше как се движи, очите му присвити.

Не, осъзна Вики, не гледа него, гледа гримоара.

- Какво предлагаш? - подигра се той - Да се предам? Имам само нужда от

време, а време аз имам в излишък.

Вики избута ръката на Селучи, разваляйки покровителствената му

позиция.

- Сделка... искаш... гримоара - само ако езика и не беше толкова тежък -

Давай... развали заклинанието... твой е....

- С времето ще взема гримоара. Нямате представа как да използвате

знанието, което той съдържа. - Дори не направи опит да скрие копнежа си,

докато гледаше книгата за демонични знания. – В сделката ви няма нищо

за мен.

- Властта дадена доброволно има повече сила от властта взета насила -

Корийн стана тъмно червена, когато двамата мъже и демона повелител се

обърнаха да я погледнат - Е, така е. Всеки го знае.

- А дадената доброволно власт не е нещо често виждано от там откъдето

идваш - добави Хенри с бавно кимване. Момичето беше повдигнало доста

добра тема. - Може да изиграе решаваща роля.

- Името... написано... върху града - демоните бяха доказали че са

амбициозни.

- Ненаситна си. - Демона повелител промърмори още думи на език, който

звучеше като котешка битка и очертанията му отново започнаха да се

размиват.

- Защо да чакаш за този свят, когато можеш да имаш друг сега? - добави

Хенри - Искаш гримоара. С него можеш да контролираш други от твоя

вид. Да победиш враговете си...

- Дааа.

- Даваме ти го безплатно, ако в замяна на това нарушиш клетвата и се

върнеш откъдето си дошъл. Този, който те повика вече го няма. Нищо не

те задържа тук. Защо да чакаш, когато можеш да управляваш?

С усилие демона повелител запази формата си като протягаше ръце, които

вече не бяха съвсем с формата на ръце.

- Дай ми го. Ще изпълня сделката ви.

- Закълни се в името си.

- Кълна ссссе.

- И никога няма да използваш книгата срещу човешкият род - добави

Корийн бързо, преди Хенри да може да помръдне.

- Съдържа знание, което ще бъде използвано само срещу демоните.

Долната и устна се издаде напред.

- Закълни се въпреки това. В името си.

- Кълна ссссе. Кълна ссссе.

Хенри пристъпи напред и положи книгата в това, което беше останало от

ръцете на демона повелител.

Гримоара и демона повелител изчезнаха.

Вики започна да се киска.

Селучи погледна към нея и се намръщи.

- Какво? - каза рязко той.

- Просто се... чудех... какво ще... напишеш... в доклада си.

- Видях Хенри. - Тони приключи с последната хапка желе и сложи

купичката на таблата. – Върна се и ми каза какво се е случило. Каза, че

имам право да знам. Той е готин. Мисля, че ме проверяваше.

- Сигурно - съгласи се Вики. - Знаеш доста опасни неща за него.

Тони сви рамене.

- Аз не съм заплаха. За мен няма значение кога някой става.

- Няма значение.

Той се ухили.

- Това казах и аз.

Обувките на сестрата изскърцаха леко по пода, когато влезе в стята.

- Часовете за посещения свършиха. Можете да дойдете отново утре.

Тони погледна от сестрата към Вики и се изправи. Той се спря на вратата и

се обърна.

- Остави ми желето.

Вики направи физиономия.

- Цялото е твое - обеща тя.

Сестрата се помота наоколо за малко, преподреди одеалата, провери

уредите и превръзката, която покриваше лявата ръка на Вики от китката до

лакътя. На излизане се сблъска с Майк Селучи.

- Съжалявам, - издигайки се на пълната си височина тя блокира вратата. -

Но часовете за визитации свършиха.

Селучи внимателно я премести, и когато тя започна да настръхва, и показа

значката си.

- Полицейска работа - каза той и затвори вратата. Поклати глава заради

големите лилави кръгове под очите на Вики, изцъка към един от апаратите,

наведе се, целуна я и каза без заобикаляне:

- Изглеждаш ужасно.

- Всъщност, се чувствам доста по-добре. - Тя се протегна и отмести назад

къдрицата коса от челото му. - Вчера се чувствах ужасно. А като говорим

за вчера, къде беше?

- Писах доклада си - той се хвърли на стола, който Тони беше издърпал до

леглото й. - С право можеш да се смееш. Това е част от полицейската

работа, от която трябва да се радваш, че си свободна.

Не заболя толкова, колкото преди. С времето, подозираше тя, щеше да

спре да боли.

- Какво каза?

- Казах истината - той се усмихна на изражението й. - Добре де, не цялата.

- А Норман?

- Избягал е докато съм се опитвал да те задържа жива. За щастие шефа те

помни през розови очила и мисли, че това е задоволително основание. Има

общонационално издирване за него. - Той повдигна рамене. - Няма да

подобри списъка ми с арести, но убийствата ще спрат и мисля, че е

схаванал какво му се готви.

Вики не беше сигурна, че е съгласна но си замълча. Приличаше твърде

много на "око за око". И целия свят свърша сляп.

- Новото ти гадже е малко срамежливо.

Тя трябваше да се усмихне на тона му.

- Казах ти. Писател е. Свикнал е да е сам.

- Сигурно. А аз съм ти казвал, лоша лъжкиня си. Но съм му длъжник

заради справянето му с онази... тийнейджърка, така че ще оставя засега.

Усмивката на Вики се разшири. Корийн нямаше представа, че най-после е

срещнала своя вампир, и че същият този вампир я е убедил че повечето от

случилото се, че изобщо не се е случило. Според Корийн, във версията на

Хенри ги нямаше демона и демона повелител и беше хвърлил вината само

върху Норман Бърдуел. По един начин Норман най-после беше получил

признанието за което мечтаеше. Тя се протегна със здравата си ръка и го

сръчка в бедрото.

- Тази тийнейджърка, както я нарече, току що ми плати прилична надница

за тази малка кавга затова ще съм ти благодарна да говориш за нея с

повече респект.

Селучи направи гримаса.

- Вики, тя е вятърничава. Нямам представа как той я накара да си мълчи

за... ами... знаеш - той не можеше да го каже, това щеше да го направи

твърде реално - но изтръпвам от мисълта да отиде при пресата. А сега - той

се изправи на крака и се отправи към вратата. - Ще се махам от тук за да

поспиш.

Съня беше доста далеч. Тя скри в ръката си хапчетата, които се опитаха да

и дадат и полежа заслушана в това как болницата става все по-тиха. Беше

към 1:00, когато вратата се отвори отново.

- Будна си - каза меко той.

Тя кимна, наясно че той може да я види дори и тя да не може да види него.

- Чакаше ли ме?

Тя се опита да задържи гласа си лек.

- Е, не мислех, че ще дойдеш по време на нормалните часове за посещения

- тя усети тежестта му на едната страна на леглото.

- Не бях сигурен дали искаш да ме видиш.

- Защо не?

- Е, нямаш особено хубави спомени от времето прекарано заедно с мен.

- Не много, не. - Някои от спомените тя намираше за доста приятни, но

Вики не беше сигурна, че иска да му припомня това точно сега. С

четристотин и петдесет години опит той вече имаше достатъчно

преимущества.

Хенри се намръщи, спокоен в тъмното. Тя беше казала едно нещо, но

миризмата и...

- Трябва да ти е било трудно да влезеш тук.

- Болниците имат по някоя сянка - призна той. - Надявах се да те видя след

като излезеш...?

- Да - щеше ли да разбере какво предлагаше тя? А предлагаше ли? - Може

да вечеряме заедно.

Тя не можеше да види усмивката му, но чу смеха, а след това и хладния

натиск на пръстите му около ръката и.

- Вярваш ли в съдбата? - попита той.

- Вярвам в истината. Вярвам в справедливостта. Вярвам в приятелите си.

Вярвам в себе си. - За известно време не, но сега отново вярваше. - И

вярвам във вампири.

Устните му докоснаха кожата на китката й и топлия му дъх, когато

заговори изправи всяко косъмче по тялото и.

- Това ми е достатъчно.

БЛАГОДАРИМ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ФОРУМ

„ A WORLD I WOULD LOVE TO LIVE IN” – IF YOUR WORLD DOESN’T ALLOW YOU TO DREAM, MOVE TO ONE WHERE YOU CAN…