13 февруари 2014, година 11, брой 2 (111) - първа част lmdbg@press.bg; bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

АРАБСКАТА ПРОЛЕТ НЕ Е КАЗАЛА ПОСЛЕДНАТА СИ ДУМА стр. 6-8С

ЪВ

МЕ

СТ

НО

И

ЗД

АН

ИЕ

С

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Павлина Колева

(На стр.2-3)

СВОБОДАТА на словото съществува само когато се прилага към изказвания, които не одобряваме. Посегателството над принципите ѝ оставя трайна

следа и надживява мотивите, които са послужили да го оправдаят, както и управниците, които са прибягнали до него, за да безчинстват. На 25 октомври 2001 г., в атмосфера на почти повсеместна паника след смър-тоносните атентати от 11 септември, един-единствен американски сенатор – Ръсел Фейнголд, гласува против Патриотичния акт – този арсенал от пагубни за свобо-дата разпоредби, подкрепени дружно в Конгреса под претекст за борба срещу тероризма. Тринадесет години и един президент по-късно тези извънредни мерки про-дължават да са със силата на закон в САЩ.

Известно е, че министрите на вътрешните работи ги е грижа повече за реда и сигурността, отколкото за свободата. Всяка заплаха ги насърчава да настояват за нови и нови репресивни механизми, които получават одобрението на разтревоженото и скандализирано на-селение. През януари Франция също забрани в името на принципа на предпазливостта редица събрания и представления, за които се смята, че не зачитат „човешкото достойнство“. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс се надигна срещу антисемитските тиради на хумориста Дийодоне, който „вече не е комик“ и чийто подход „вече не може да се нарече творчество“. Валс заплаши: „Не искам да от-

хвърлям никоя възможност, включително затягане на закона.“ (1) Но нима една демократична държава може, без да ѝ мигне окото, да приема за нормално министърът на вътрешните работи да съди в това си качество хумора и творчеството, дори когато и едното, и другото отсъстват?

През юли 1830 г. Шарл X отменя с декрет свободата на печата. Един от привържениците на краля оправдава по следния начин възстановяването на принципа за предварителна цензура, заменил жалбите в съда по повод на вече излезли публикации: „Щом се налагат наказателни мерки, значи щетата е нанесена. Вмес-то да я поправя, наказанието води до нови разисквания и скандали.“ (2) Все пак в деня след кралската заповед вестниците излизат без предварително разрешение, с помощта на различни хитрости. Хората се втурват да ги четат и коментират. В крайна сметка революцията сваля режима на Шарл X.

Близо два века по-късно бунтовниците, париите и злосторниците имат по десетки хиляди абонати на страниците си в „Туитър“. „Ютюб“ им позволява да философстват пред публика от собствената си гостна, разположени удобно в канапето пред камерата. След като се забраняват дадени представления и събрания,

сметнати за посегателство над човешкото достойн-ство, трябва ли да се санкционира разпространението на същите послания и в социалните мрежи? Това не-съмнено би означавало търговците на провокации да се окичат с ореола на жертви на „системата“ и дори най-параноич ните им обвинения да изглеждат досто-верни.

В отговор на последните инициативи на Манюел Валс бивш министър социалист изрази безпокойство-то си от „изключително назадничавите мерки, които имат за цел да се въведе своеобразен предпазен механизъм и дори предварителна морална цензура, предхождаща свободата на словото.“ Той заключи снизходително: „В този случай емоциите, гневът и негодуванието срещу безсрамието разклатиха и най-силните умове.“ (3)

(1) Интервю за Aujourd’hui en France (Днес във Франция), Париж, 28 декември 2013.

(2) Цит. по Jean-Noël Jeanneney, Les Grandes Heures de la presse qui ont fait l’histoire (Великите моменти на пресата, останали в историята), Flammarion, Париж, 2013, с. 28.

(3) „Jack Lang sur l’affaire Dieudonné: „La décision du Conseil d’Etat est une profonde régression“ (Джак Ланг по аферата „Дийодо-не“: „Решението на Държавния съвет е изключително назадничаво“), Le Monde, 13 януари 2014.

Цензори и злосторници

СХВАТКА ЗА МИНИМАЛНАТА ЗАПЛАТА

Áóíò â ÑÀÙ ñðåùó çìåéîâåòå

íà áúðçîòî õðàíåíåНаскоро президентът Барак Обама изтъкна, че основната цел на втория му мандат е да се на-малят неравенствата. Затова ще трябва да се увеличи минималната работна заплата. От седем години тя е замразена, поради което служителите в сектора за бързо хранене обявиха стачки в над сто града в САЩ.

ТОМАС ФРАНК*

*Журналист. Тази статия развива и актуализира проучване, публикувано в списание Харпърс през ноември 2013 г.

НА изхода на град Дърам в Северна Каролина автомоби-листът, поемащ по

пътя за Хилзбъро, навлиза в странна територия. Отминава кулите на университета „Дюк“ с тяхната благородна осанка и пред очите му се появя-ва върволица от заведения –

„Макдоналдс“, „Кракер Ба-рел“, „Уендис“, „Чик-фил-А“, „Арбис“, „Уофъл хаус“ (Дом на вафлите), „Боджангълс“, „Бискитвил“ (Град на бискви-тите), „Събуей“, „Тако Бел“ и „Кентъки Фрайд Чикън“ (KFC – Пържени пилета от Кентъки). Всички големи имена в секто-ра за бързо хранене са струпа-ни като на парад на площ от едва километър и половина. Ако човек мине пеша по тази жужаща артерия от асфалт и калории, ще забележи, че

от двете ѝ страни е пълно с мръсни салфетки и картонени чашки. Хората обаче най-често „се наслаждават“ на този пей-заж единствено през предното стъкло на колата под звуците на радиото. Присъствието на пешеходец край пътя обърк-ва автомобилистите, поради което разхождащият се там журналист за малко да бъде прегазен на два пъти.

Но не кола, а една мисъл ме връхлетя с пълна сила. Изведнъж осъзнах на какво се дължи безупречната ефикас-ност на заведенията за бързо хранене. Достатъчно е да ми-нете през „Дома на вафлите“, за да си дадете сметка какво се разиграва в тази индустрия. Модулни конструкции, гофре-ти на конвейер, фритюрници с по две кошници, редица от подправки, картонени чаши за кафе с оригинално пластмасо-

во капаче с огъващ се чучур, замислен така, че клиентът да отпива, без да се притеснява, че може да се полее – все сви-детелства за човешката изо-бретателност, които будят само възхищение. Да не забравяме обаче, че тази концентрирана ефикасност се постига с цената

на много отпадъци и огромно разхищение на гориво, клима-тични инсталации, земя. Зад шедьовъра на индустриал-ната изобретателност стои едно голямо разточителство от непрестанно експлоатирани ресурси и работници.

СЕРЖ АЛИМИ

Илюстрация: DESTINY SCHWARTZ, 2007

213 ФЕВРУАРИ 2014 - МОНД дипломатик

(От стр. 1)Човек се умилява при ми-

сълта какви извънредни нацио-нални усилия са положени, за да се осъществи тази револю-ция на масовата гастрономия. Субсидии за земеделието, на-поителни системи, програми за изграждане на високоскорост-ни пътища, големи строежи, с които страната се гордее от осемдесет години насам – дали всичко това не служи в крайна сметка за изграждането на една нация от заводи за манджа, своебразен път за Хилзбъро в континентален мащаб? Та-къв колективен устрем, за да могат неколцина да натрупат купища пари, докато други се разсипват от работа за нищож-на заплата!

Миналото лято в Дърам едно изключително събитие разтърси сектора за бързо хранене – служителите се вдигнаха на стачка. Акцията беше изненадваща и поради факта, че бе обявена в Северна Каролина. Щатът се слави като изключително враждебно на-строен към профсъюзите и се смята за своеобразна люлка на индустрията за бързо хранене, понеже три от гигантите в сек-тора – „Хардис“, „Боджангълс“ и „Криспи Крим“, са основани на територията му.

Стачното движение тръгва от един „Бъргър Кинг“. Разпо-ложено на някакво кръстови-ще сред нищото, заведението наподобява повече укрепление от романа „Татарската пус-тиня“, отколкото ресторант. Един ден в 6 часа сутринта шепа служители преграждат входа на сградата и започват да скандират: „Правата на ра-ботника са част от правата на човека!“ В този ранен час страстите се разпалват трудно, затова хората подхващат друг лозунг: „Не можем да оцеля-ваме с 7,25 долара!“ – намек за минималното възнагражде-ние на час (5,36 евро) в този бранш.

Скоро се появяват пред-ставители на местните нови-нарски канали, както и два полицейски патрула. Самотен клиент в заведението на „Бър-гър Кинг“ наблюдава сцената през прозореца. Наближава пиковият час, автомобилисти-те натискат клаксоните, за да изразят подкрепата си.

Към обяд стачниците ре-шават да разширят мащаба на действията си и се събират пред заведение на „Макдоналдс“ в центъра на град Дърам, а след това и пред ресторант на „Ли-тъл Сизърс“, разположен край осемлентова магистрала в град Роли. Броят им видимо расте. Струпани по тротоарите, те размахват плакати, докато децата им играят под хилави-те дръвчета, останали в тази крайградска зона. Шофьори на камиони надуват клаксоните в знак на солидарност. От време на време се чуват и обидни реплики от страна на шофьори на пикапи.

В следобедните часове стачкуващи се събират пред заведение на KFC в град Роли. В 4 часа следобед горещината не е потушила страстите на протестиращите, чийто брой вече възлиза на сто и петдесет. Към тях се е присъединил преподобният Уилям Барбър II, местен ръководител на Нацио-налната асоциация за напредък на цветнокожите. Той органи-зира седмични събрания, на които разобличава репресив-ната политика на губернатора републиканец Патрик Маккро-ри, отговорен за близо хиляда ареста на демонстранти след встъпването си в длъжност през януари 2013 г.

С внушителния си леко прегърбен от артрозата силует и с мощния си басов глас, който респектира шумното градско множество, преподобният Бар-бър държи реч пред тълпата, събрала се пред KFC. Незави-симо от броя на изработените часове, казва той, служителите в заведенията за бързо хранене никога не постигат удовлетво-рителни доходи. Това, за което настояват стачниците, добавя Барбър, е да могат да „вкусят плодовете на труда си“. Изра-зът не е случаен. Той е бил сред исканията на афроамериканци-те в южните щати след края на робството. Този ясен намек добива напълно смисъл, когато ораторът заявява: „Дойдох тук, за да ви кажа, че тези плодове са развалени. Развалени са, щом работите в KFC и с мъка успявате да си купите пилето, което приготвяте в заведение-то. Плодовете са развалени, когато трудът ви се състои в това да храните другите, но не ви позволява да изхранвате собствените си деца.“

Много неща се изписаха за невижданото социално движе-ние, заливащо от година и по-вече сектора за бързо хранене в САЩ – от Пенсилвания до щата Ню Йорк, от Род Айлънд до Южна Каролина. Кулми-нацията му беше на 5 декем-ври 2013 г., когато се проведе национална стачка в над сто града в страната. Но това, на което станахме свидетели на този ден в Северна Каролина, не беше стачка в традиционния смисъл на думата. В други щати стачните действия, подкрепени от силния синдикат на служите-лите в сектора на услугите, бяха достатъчно мащабни и доведо-ха до затваряне на редица заве-дения. Нищо подобно нямаше в Дърам и Роли, където борбата се ограничи със спорадич-ни колективни протести. Тук много малко служители спряха работа. Нито един синдикат не ги подкрепи. Единствената организирана подкрепа дойде от един колектив за защита на жителите – „Акция Северна Каролина“.

Ето защо не е никак из-ненадващо, че служителите в заведенията за бързо хранене, с които се срещнахме в Север-на Каролина, изглежда изобщо не познават работническата

Äèïëîìèðàíè ñëóæèòåëè â çðÿëà âúçðàñò

ЗА СМЕТКА на това ще-тите бяха значителни. Уилиета Дюкс, в черна

рокля и с кръстче на врата, е сменила редица нископлатени работни места в заведения на известни вериги за бързо хранене. Отдадена е на рабо-тата си и се грижи клиен тите да останат доволни. Но след като е прекарала шестнаде-сет години сред миризмите и изпаренията на горещото олио, за да отгледа двете си деца, няма средства да си наеме жилище. По-големият ѝ син я е подслонил в стаята си за гости. Същевременно собствениците на заведения-та, където е работила, шумно се поздравяват за премиите си. Един ден мениджърът на нейния екип ѝ доверил как се справя със стреса – вечер у дома се потапял в топла вана. „А аз дори нямам дом!“, въз-дъхва г-жа Дюкс. Неотдавна ръководството ѝ изпратило по куриер писмо, в което я предупреждавало за зложела-телството на синдикатите...

Лусия Гарсия е довела шестгодишния си син на стач-ния пост пред „Бъргър Кинг“. Тя работи в квартално за-ведение на „Макдоналдс“, където съдбата благосклонно ѝ отрежда по 7,95 долара на час – 70 цента над минимал-ното възнаграждение. Въпреки тази привилегия и факта, че мъжът ѝ също работи, семей-ството има достатъчно храна благодарение на провизиите, получавани от църквата. Това е непоносимо за човек, който сервира хамбургери по цял ден. „Тъжно е, споделя тя, защото така посрамвам дъ-щерите си.“

Вече всички са наясно как-ва е политиката на заплатите в сектора за бързо хранене, където работят тринадесет милиона души. Всички са чували и за довода, с който се оправдава тази политика – служителите са предимно недипломирани младежи, не издържат семейство и гледат на това първо работно място като на задължителен етап по пътя към една по-доходоносна позиция. Излиза, че да рабо-тиш в подобно заведение, е своеобразна служба в полза на нацията – съвременна вер-сия на военната повинност, изпълнявана от бащите и дя-довците ни.

Положението на служи-телите от бранша в Северна Каролина показва несъстоя-телността на тази приказка за деца. Често става въпрос за хора в зряла възраст, и то с деца. Поне един от анкетира-ните в Роли притежаваше уни-верситетска диплома. Работата си е работа и в тези гладни вре-мена заведенията с крещящи табели, които продават неосо-бено качествена храна, но пък на достъпни цени, за мнозина са единственият начин да си изкарват хляба, независимо от възраст и квалификация.

Онези, които подхващат езика на собствениците в бран-ша, не си дават сметка какви усилия е трябвало те да поло-жат, за да задържат заплатите на толкова ниско равнище. Всъщност условията на труд, наложени на персонала, са из-готвени със същата прецизност като рецептите на хамбургери-

те или капачетата на картоне-ните чашки. Изготвени са от специална инженерна наука, чиято цел е да направи служи-телите взаимозаменяеми, като шишета с майонеза.

В книгата си Нация на бързото хранене (1) журна-листът Ерик Шлосер описва маниакалната треска за стан-дартизация. Храните се дос-тавят в ресторанта замразени и се приготвят за консумация в безпогрешни машини. Не е нужна никаква специална ква-лификация, за да борави човек с тази техника. „Става дума за работни места, умишлено предназначени за хора с ниска квалификация, за нископлате-на работна ръка, пише жур-налистът. Зависимостта от работника или работничката е значително намалена поради лекотата, с която те могат да бъдат заменени.“

В този смисъл наимено-ванието „ресторант“ изглеж-да неуместно. Дори самите индустриалци предпочитат термина „хранителна систе-ма“. Ясно е, че в една такава система синдикатите не са добре дошли. Според Шлосер през 60-те и 70-те години в „Макдоналдс“ е имало „отряд от командоси“, съставен от

(1) Eric Schlosser, Fast Food Nation: The Dark Side of the All-American Meal (Нация на бързото хранене: тъмната страна на аме-риканската храна), Houghton Mifflin, Бостън, 2001. На бълг. език: Ерик Шлосер, Нация на бързото хранене, Сиела, София, 2008.

СХВАТКА ЗА

Áóíò â ÑÀÙ ñðåùó çìåéîâåòå

Субсидии за собствениците на заведения

КОЛКО харчи Вашингтон, за да осигури оцеляването на работниците и да гарантира едновременно с това конку-рентоспособността на хамбургера? Според неправител-

ствената организация „Национален проектозакон за заетостта“, която защитава правата на бедните работници, програмите за подпомагане на служителите в сектора за бързо хранене въз-лизат на около 7 милиарда долара годишно. Подобна субсидия за собствениците на заведения може да шокира в една страна, в която толкова трудещи се затънаха в блатото на бедността през последните пет години. Тревогата на американците на тази тема обаче трудно намира политическо изражение. Вярно е, че мнозинството на демократите в Сената и обкръжението на президента Барак Обама обявиха, че подкрепят идеята да се увеличи минималното възнаграждение на 10 долара за час, но малодушието им и пречките, които създават републиканците, спъват всякакъв напредък по въпроса.

Десницата е обсебена от страха, че настоящата криза може да предизвика политически сътресения, като по времето на Голямата депресия през 30-те години на XX век. Ето защо тя се стреми ожесточено да хвърли вината върху бедните и да ги накара да платят цената на рецесията. В очите на кон-серваторите наличието на нископлатени работници, които не могат да се прехранват без държавни помощи, изобщо не означава, че те би трябвало да получават по-добри заплати или да упражняват синдикалните си права. Напротив, то означавало, че трябва да се премахнат… твърде големите държавните помощи.

Така през октомври миналата година в Камарата на пред-ставителите, където имат мнозинство, републиканците прие ха текст, който ограничава драстично програмите за раздаване на хранителни купони. Навярно си мислят, че като премахнат и последните механизми за социално подпомагане, ще насър-чат трудещите се да разчитат повече „на самите себе си“.

Т. Ф.

организационна практика. Както призна една от стачку-ващите, която не се чувстваше комфортно на високите си токчета, конфликтът ги е връх-летял изненадващо. Никой не е бил подготвен за физическото предизвикателство на стачния пост. Също така никой не е ми-слил сериозно да разубеждава клиентите да прекрачват прага на заведението. Когато жегата стана непоносима, някои стач-ници се върнаха без колебание

на работното си място, за да си поръчат разхладителна напит-ка. Освен това повечето от тях нито за миг не си представяха, че със своите действия биха могли да си навлекат гнева на собственика. Това е една проблематична, но логична наивност в този щат, където синдикалните права почти не съществуват. Северна Каро-лина действително е щатът с най-нисък процент на синди-кализация в страната.

МОНД дипломатик - 13 ФЕВРУАРИ 20143

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Павлина Колева

висши служители, натоварени със задачата да изкореняват всяка наченка на синдикална дейност. Те са действали на-всякъде из страната. В по-ново време, през 2009 г., Нацио-налната асоциация за ресто-рантьорство проведе шумна кампания срещу проектозакон, улесняващ създаването на синдикати в предприятия-та. Ето защо господарите на хамбургера поддържат армия от страховити лобисти. На първо място сред тях е Ричард Бърман, основател на Центъра за свобода на потребителите, който залива медиите с обви-нителни речи срещу синдика-тите и с пледоарии в подкрепа на неотменимото право да се тъпчеш по всяко време с вред-на за здравето храна.

Общо взето американците обожават предприемачите, които стандартизират храната им. Колективното въображение е пропито от идеята да се при-ветстват великите патриоти на хранителното форматиране – пионера, въвел хамбургера на цена от 15 цента, изобретателя на фалшивата мексиканска кухня, гения, създал пицата, която се изпича за 30 секунди, строителя на сандвичи на че-тири етажа и т.н. Все славни

благодетели, обожавани от медиите, чиито мемоари се разграбват в книжарниците. Кандидатите за президент никога не пропускат да им засвидетелстват уважението си. Някои от въпросните бла-годетели дори са се впускали в надпревара за Белия дом...

Има и дребни, не толкова героични собственици, които ползват лиценза и влагат ам-бициите си в служба на дадена марка или система, измислена от други. Никога няма да до-бият славата на един Харланд Сандърс, основател на KFC, но също се отличават с инди-видуалност и инициативност, неуморно разработват нови концепции – например за пица в ескимоски стил или за сладоледи с хавайски вкус. И те са на почит в САЩ. Та нали това са „съседите ни“, както подчерта един водещ по „Фокс нюз“, отчаян от стачното дви-жение в заведенията за бързо хранене? Как да не признаем, че са „работили здраво през целия си живот и са риску-вали собствени средства“, за да осъществят американската мечта, както припомни някол-ко дни по-късно друг комен-татор по същия телевизионен канал?

Çàâåäåíèÿ â ðúöåòå íà ñïåêóëàíòè

ТЕЗИ митове са мощно оръжие. Уилърд (Мит) Ромни си спомни за това

по време на предизборната си кампания през 2012 г. В реч, произнесена в Чикаго, канди-дат-президентът републиканец възхвали „предприемаческия дух“ на Джеймс Джон Лиото, основател на веригата „Джими Джонс“. Той уточни след това, че големите имена с подобна закалка „не чакат нищо от държавата“, защото предпо-читат „да разчитат на себе си и да се питат: „Какво мога да направя, за да стана по-добър? Какво мога да направя,

за да осъществя проектите, които градя за себе си и семей-ството си?“

Макар последователите на личното усъвършенстване чрез хранителната индустрия „да не очакват нищо от дър-жавата“, държавата се грижи много за тях. Доказателство за това са пътищата, събирането на отпадъците им, заемите с изгодна лихва, които им пре-доставя. Към това се прибавя една по-неочаквана маскирана субсидия. В Северна Кароли-на, както и в останалата част от страната, редица служители в

заведенията на бързо хранене (ако ли не и повечето от тях) получават от държавата купо-ни за храна или други дарения в натура. Когато служителите изтъкват, че не могат да оцелеят с 7,25 долара на час, това не е казано образно – те наистина не са в състояние да оцелеят с минимална заплата, още по-малко да „осъществят“ какъвто и да било проект. В крайна сметка администрацията из-ползва парите на данъкоплате-ца, за да не допусне да умрат от глад и да даде възможност на собствениците на заведения-та да се радват на печалбите (вж. карето на стр. 2).

Знаем как функционират гигантите в сектора за бързо хранене. Те трупат главоза-майващи печалби, продават нискокачествена храна и раз-дават на висшите си служители щедри бонуси. Все по-често са собственост на пенсион-ни фондове или спекулатив-ни групировки. А именно те предизвикаха тази безкрайна криза, поради която толкова работници вече нямат друг избор, освен да кандидатстват за временна работа в бараките им за пържени картофи.

„Бъргър Кинг“ отлично илюстрира този механизъм. Компанията, която някога беше втората по големина верига за хамбургери, днес е играчка в ръцете на банкерите. През 1997 г. предприятието беше ку-пено от „Диаджио“, мултина-ционална компания за спиртни напитки, след което беше препродадено през 2002 г. на финансов консорциум, включващ „Голдман Сакс“ и „Бейн Капитал“ – инвести-ционния фонд, създаден от Ромни. През 2010 г. компа-нията мина под контрола на американско-бразилския фонд „3G Капитал“, който я тласна към такъв упадък, че все още не може да се съвземе. Един продължителен и болезнен конфликт със служителите ѝ може само да ѝ бъде от полза.

Има редица подобни при-мери. За веригата за пържено пиле „Боджангълс“ най-на-пред ламтеше „Фалфуриас Капитал Партнърс“. След това веригата беше погълната от инвестицион ния фонд „Адвент интернешънъл“. „Сън Капи-тал Партнърс“ пък притежава веригите „Френдлис“, „Кап-тън Дис“, „Джони Рокетс“ и „Бостън Маркет“. „Фог Кътър Капитал Груп“ и „Консюмър Капитал Партнърс“ купиха съ-ответно „Фатбъргър“ и „Смаш-бъргър“. Колкото до „Рорк Ка-питал“, собственик на „Арбис“, „Синабон“, „Карвел“ и „Моес Саутуест Грил“, увлечението му по компании от бранша ло-гично го подтикна да се сдобие и с предприятие за събиране на боклук – „Уейст Про“.

Дори лицензираните соб-ственици, които държат при-ветливото заведение за бързо хранене на ъгъла, не са вече просто „съседи“. И при тях

„Âÿðâàìå â õîðàòà“

БЪРМАН не греши. Жур-налистите бяха заменени от блогъри, работниците –

от роботи, университетските професори – от асистенти и уроци по интернет. Защо бо-гът на ефикасността да спре дотук? На драго сърце бихме подсказали на някои поли-тически ръководители да се включат в списъка...

В сектора за бързо хра-нене в Северна Каролина се роди една легендарна исто-рия. „Боди-Ноел“ е първата компания, която инвестира в заведение на „Хардис“ – верига за евтини сандвичи, изкопирани от тези в „Макдо-налдс“. С течение на времето тя се превърна в най-голямата компания, представляваща марката в САЩ. Интересно е, че „Боди-Ноел“ не е купена от пенсионен фонд и никога не е заплашвала персонала си, че може да го замени с роботи. Това е семеен бизнес, който изглежда държи на девиза си „Вярваме в хората“. Компа-нията се хвали, че е създала религиозна служба от капе-лани, която „да подкрепя слу-жителите, които имат лични и професионални грижи“. Тези трудности обаче явно не са изчезнали, понеже редица служители на предприятието се присъединиха към стачния пост пред „Бъргър Кинг“.

„Боди-Ноел“ е собственик и на плантация. В имота Роуз хил, в околностите на Нешвил (Тенеси), се издига господар-ска къща, построена в края на XVIII век от предците на фамилията Боди. Върховете и паденията, които плантацията е изживяла в своята история,

илюстрират превратностите на американския капитализъм.

Фамилията Боди продава Роуз хил в разгара на Голямата депресия през 30-те години на миналия век, която не подми-нава дори най-богатите. Успява да откупи имота си през 1979 г. благодарение на приходите от „Хардис“. Следователно благодарение на чудодейна-та намеса на заведенията за бързо хранене наследниците успяват да си върнат изгубе-ния рай. Днес господарската къща е превърната в конфе-рентен център. Предоставя се също за сватбени тържества на привърженици на южняшкия фолклор.

Алея с цъфнали боровин-кови храсти води посетителя до изкусно изработена же-лязна порта с герба на динас-тията Боди. По-надалеч се издига фееричен замък с бели безупречни стени и безупречно синьо преддверие, подпряно на четири величествени ко-лони. Натискаме звънеца, но нищо не помръдва. Роуз хил изглежда съвсем пуст. Когато човек види имота така пуст в тези дни на стачка, изведнъж изплува образът на един свят, от който работниците с техни-те грижи са изчезнали.

Усмихнатите им лица ще продължават да стоят по ре-кламните брошури на ком-паниите, но технологиите и пазарът окончателно ще са ги направили взаимозаменяеми, всеки със сребърен поднос с пържени ордьоври в ръка.

ТОМАС ФРАНК

повелите на „Уолстрийт“ над-деляха над любовта към пър-женото. Най-голямата лицен-зирана компания на „Бъргър Кинг“ е търговско предприя-тие със седалище в Сиракюз, в щата Ню Йорк, което притежа-ва 566 заведения. Президентът му прибра близо 2 милиона долара през 2011 г., включи-телно пакет от акции. Друг оператор на „Бъргър Кинг“ – „Стратегически ресторанти“, падна в торбата на фонда за инвестиции „Серберъс Ка-питал Мениджмънт“, който колекционира дялови участия в близо триста предприятия по целия свят. „Пица Хът“ от своя страна сключи основния си договор за франчайзинг с „Мерил Линч“, която след това го препродаде на фонда „Олимпъс Гроут Фънд V“. Междувременно рентиерите от „Валър екуити“ си откъс-наха дял от „Литъл Сизърс“ и „Дънкин Донатс“ чрез филиа-ла си „Сизлинг Платър“.

Директорите на заведения за бързо хранене в Северна Ка-ролина – както на компаниите с известни марки, така и на лицензираните от тях пред-приятия, не обелиха и дума

за стачките от миналото лято. По една проста причина – ако споменат за недоволството на работната си ръка, биха навре-дили на образа на бранша, за-грижен да създава илюзията, че твори семейно щастие. Нищо не накърнява репутацията на даден ресторант повече от разгневена сервитьорка пред входа на заведението, която се оплаква, че не може да вакси-нира шестмесечното си дете поради липса на средства.

Макар и ням по въпроса, секторът не пропусна да из-прати своите кучета пазачи. Стачката едва беше избухнала, когато Институтът за политика на заетостта, една от групи-те за натиск, ръководени от Бърман, пусна цяла страница в Уолстрийт джърнъл. Над снимката на японски кухнен-ски робот едно рекламно пос-лание гласеше, че действията на стачниците „не са борба срещу управлението, а борба срещу технологията“. Работ-ниците разбраха намека – ако продължават да упорстват, лесно могат да станат излиш-ни, като във всички заведения за бързо хранене в страната се разположат автомати.

МИНИМАЛНАТА ЗАПЛАТА

íà áúðçîòî õðàíåíå

Илюстрация: DESTINY SCHWARTZ, 2011

МОНД дипломатик - 13 ФЕВРУАРИ 201413 ФЕВРУАРИ 2014 - МОНД дипломатик 4 5

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Христина Костова

ИЗКУСТВОТО не може безпрекос-ловно да се подчинява на нечия чужда повеля и покорно да се

вмества в рамките, които някои смятат, че имат право да му наложат в името на изключително краткосрочни праг-матични цели. По-добре е да залага на далновидното прозрение, с което е дарен всеки истински творец и което го съпровожда в първите стъпки към опита за разрешаване на най-сложни-те противоречия на неговото време, като кара съвременниците да устремят своето съзнание към неотложната необходимост от установяване на един нов строй.

В наши дни е належащо енергично да припомним гледището на младия Маркс за ролята на писателите. Не-съмнено, то следва да се тълкува в широк смисъл, тъй като обхваща ця-лата научна и художествена област и е приложимо към всяка категория творци и изследователи. „Писателят, казва Маркс, трябва естествено да печели, за да живее и да пише, но в никакъв случай не бива да живее и пише, за да печели... Писателят по никакъв начин не бива да възприема творбите си като средство. Те са неговата цел.“

Днес повече отвсякога се налага да се отстоява това становище пред онези, които искат да подчинят умствената дейност на цели извън нея самата и в името на мними държавни съображения да се разпореждат с темите на изкуство-то, без да зачитат тяхната историческа определеност. Свободният избор на темите и абсолютната неограниченост на творческата им разработка е неоспо-римо право, за което творецът трябва да се бори. От основна важност за про-цеса на художественото съзидание е въображението да бъде освободено от всякаква принуда и под никакъв предлог да не допуска да бъде вкарано в дадена рамка. А на онези, които днес или утре ще ни натискат да склоним изкуството да е подчинено на една дисциплина, която според нас е напълно несъвместима с неговите способи, ние противопоставяме

безапелационния си отказ и осъзнатата си воля да държим на правилото: пълна свобода за изкуството.

Ние, разбира се, признаваме, че революционната държава има право да се брани от агресивната реакцион-на буржоазия, дори когато тя развява знамето на науката или изкуството. Но между такива временно наложени мерки за революционна самозащита и намерението да се дирижира интелек-туалното творчество на обществото има цяла пропаст. Докато за развитие-то на материалните производителни сили революцията трябва да изгради социалистически строй с централно планиране, то за духовната дейност, още от самото начало, тя трябва да ус-танови и подсигури анархически режим на индивидуална свобода. (…)

От казаното дотук ясно следва, че като защитаваме творческата свобода, ние не възнамеряваме въобще да оп-равдаем политическото равнодушие и сме далеч от желанието да възкресим т. нар. „чисто“ изкуство, което обикно-вено служи на най-нечистите цели на реакционерите. Не, ние твърде много уважаваме функцията на изкуството, за да му отнемем правото да влияе на съдбините на обществото. Ние смятаме, че висшата задача на изкуст-вото в нашата епоха е то да участва съзнателно и активно в подготовката на революцията. Но творецът може да е полезен на освободителната борба само ако субективно е възприел нейния социален и индивидуален заряд, ако е допуснал нейният смисъл и драма да пропият усещанията му и ако свободно търси художествено въплъщение на вътрешния си мир.

Андре Бретон и Диего Ривера

„За независимо революционно

изкуство“Манифестът, откъс от който ви предста-вяме, e съвместно дело на Андре Бретон, Диего Ривера и вероятно Лев Троцки (гос-туващ по това време на художника), въпре-ки че последният не го подписва, може би по стратегически съображения. Публикуван е във вид на позив на 25 юли 1938 г.

МУРАЛИЗМЪТ – ПОЛИТИЧЕСКИ И ХУДОЖЕСТВЕН АВАНГАРД

Âèâà Ìåêñèêî!В началото на XX век, вдъхновени от Мексиканската революция от 1910 г., група художници се обединяват в името на една жи-вопис, способна да отрази революционните каузи и въжделения. Избират за платно стените на обществени здания в града. Фреските им показват на всички срещата между традиция и съвремие, превръщането на обикновената действителност в легендарна. По този начин подписват един от най-великите манифести на ангажираното изкуство.

ЛОРАН КУР Т Е НС*

*Художествен критик към брюкселския Висш институт за изучаване на езика на пластич-ните изкуства.

ПРЕЗ 1922 г. в Мексико сити малка група художници, мо-билизирани под егидата на Секретариата за държавно

образование, трескаво се захващат за работа във вътрешния двор на стара колониална сграда. Рисуват великани: селяни, миньори, индиански ратаи, надзиратели, охранени банкери. Изо-бразяват народа, вдигнал се на оръжие, героите и потисниците му, труда и празниците, историята му и епопеята на Мексиканската революция.

През същата 1922 г., заедно с десет-ки свои колеги, въпросните художници се сдружават в Съюз на художниците, скулпторите и техническите изпълни-тели. Те подписват „Социална, поли-тическа и естетическа декларация“, посветена „на унижаваните векове наред раси, на войниците, превърна-ти в палачи от своите началници, на работниците и селяните, подложени

на издевателствата на богаташите, на интелектуалците, които не лас-каят буржоазията“ (1). Манифестът заклеймява кавалетната живопис като „свръхинтелектуална и аристократич-на“ и провъзгласява необходимостта от обществено достъпно монументално изобразително изкуство, от „възпита-телно и борческо изкуство за всички“, което се стреми да се впише в света, да изобрази един нов свят. За носител на такова изкуство са избрани фасадните стени, тъй като те представляват об-ществено пространство.

Благодарение на творческия плам и на държавната подкрепа, за около пет-десет години мексиканският мурализъм успява да създаде над хиляда и триста обществени творби – от най-обикно-вено пано за украса на библиотека до стенописи с микеланджеловски мащаби върху стотици квадратни метри. Така произведенията на муралистите (стенна живопис) никнат навсякъде във всеки-дневния живот – по улиците, в минис-терствата, болниците, университетите, профсъюзните домове... Първоначално техни автори са „великото трио“ – Хосе Клементе Ороско, Диего Ривера и Давид Алфаро Сикейрос, и първите им сърат-ници, съоснователи на движението.

Цяло едно поколение творци из-раства в делото и сиянието на мурали-зма. Следващите поколения също са подвластни на силното му въздейст-вие. Доразвиван, деконструиран или екзорсизиран, мурализмът в Мексико продължава да бъде неизбежна културна референция и зрителен пейзаж.

Начало на модерното изкуство на американския континент

Отвъд границите на страната, за цяла Латинска Америка движението се превръща в „отличително изразно средство“, в „носител на политически, социални и културни идеи във време, когато жаждата за справедливост почти автоматично се свързва с же-ланието за преоткриване на местните индиански корени“(2). Така, по думите

на мексиканския поет Октавио Пас, мурализмът бележи „началото на мо-дерното изкуство не само в Мексико, но и на целия американски континент, като основополагащо артистично дви-жение“ (3). В САЩ, може би по-неочак-вано, мексиканският модел ще повлияе творчеството на един Джаксън Полък, формиран отчасти в експерименталното ателие, открито от Сикейрос през 1936 г. в Ню Йорк.

Тази толкова мощна, така плодо-носна творческа стихия се корени в Мексиканската революция от 1910 г. водена от Франсиско Мадеро и беля-зана от ярките образи на Емилиано Сапата и Панчо Виля. Тази революция, която завършва през февруари 1917 г. с обнародването на нова Конституция, е кървава и дълга, изпълнена с вътрешни противоречия и яростен отпор на реак-ционните сили. Тя прекратява почти непрекъснатото господство (1876-1911) на президента генерал Порфирио Диас, който позволява САЩ да сложат ръка на мексиканската индустрия, Франция да зароби мексиканската култура, докато индианското население и историята му продължават да са предмет на тотално презрение (4). Революцията, аграрна и национална, бележи „откриването на Мексико от мексиканците“. Същинско „просветление“ (5).

Бъдещите муралисти получават това просветление чрез личния си опит на

войници, офицери, военни кореспон-денти... Студентите по изящни изку-ства, сред които Сикейрос и Ороско, се борят за реформа на художественото образование и бързо се политизират и радикализират в периода между 1911 и 1913 г. Присъединяват се към револю-ционната войска, участват в основава-нето на вестник Ла Вангуардия, чийто карикатурист е Ороско, а двадесетго-дишният Сикейрос е втори капитан на един от батальоните на генерал Мануел Диегес. Така тези млади хора откриват своя народ, своята страна и културното ѝ наследство. Откриват, както се изра-зява Сикейрос, „великолепните храмо-ве на нашата предиспанска култура, църквите от най-добрите колониални времена, народното изкуство, което нашите учители и майстори презира-ха“ (6). Всички те са образци на изку-ство, призвано да възпитава и обогатява духовно обществото, накратко – творби на мурализма.

Мурализмът черпи стимули и от други извори. През 1919 г. Сикейрос пътува за Европа по поръка на минис-търа на държавното образование. В Париж той се среща с Ривера, който се е установил във френската столица от 1909 г. и се е сближил с представители на авангардното изкуство, по-конкретно с кубистите. Жадни за новости, двамата са въодушевени от метафизичната жи-вопис на Джорджо де Кирико, от първи-те артистични изяви на сюрреалистите

и футуристите, изпитват възторг пред произведенията на Андреа Мантеня или творбите на Мазачо…

Въпреки разнообразието на инди-видуалните си почерци, всички пред-ставителите на движението са единни в своята преданост към едно радикално изкуство, което отразява дълбоките причини за Мексиканската револю-ция – многовековното страдание на индиан ските народи, разочарованието на креолците, копнежа на народа за земя и свобода, стремежа на интелигенцията към „мексиканската принадлежност“ и към модернизацията на изкуствата. Мурализмът се стреми да усвои това противоречие между традиция и съвре-мие, за да очертае един общ хоризонт, който се явява неразривно свързан с друг хоризонт, появил се тъкмо в този исторически момент – социалната ре-волюция, социализма.

Герои на Ороско, Сикейрос и Ривера са: Прометей – откраднал огъня от бого-вете, за да го даде на хората, Куаутемок – последният император на ацтеките, който въпреки изтезанията отказал да говори, Моктесума – олицетворение на съпротивата срещу испанския колони-затор... Героите им носят и имена като Мадеро, Сапата, Карл Маркс и Ленин – митове, вдъхновители, борци. И три-мата рисуват внушителни стенописи – размерите на Човекът, господар на вселената (1934) на Ривера са пет на

единадесет метра, което му придава назидателен, ако не и пропаганден характер, но пък открива една нова форма, едновременно изкусна, смела и леснодостъпна за всички в ежедневния им бит, с цел „да помогне на човека в борбата му да стане човек“ (7).

Историческите условия не се на-лагат с декрет, мурализмът не може да служи за универсален пример. Но той е велик образец, който успява да даде отговор на неизбежния въпрос: щом изрично говорим за необходимост от идейна ангажираност, къде и как се вписва тя в реалния живот?

(1) Тя е написана от Давид Алфаро Сикейрос и подписана от Рамон Алва де ла Канал, Хавиер Гереро, Карлос Мерида, Роберто Монтенегро, Хосе Клементе Ороско, Фермин Ревуелтас Санчес, Диего Ривера и др.

(2) Edward Lucie-Smith, Latin American Art of the 20th Century (Латиноамериканско изкуство на XX век), Thames and Hudson, Лондон, 1993.

(3) Octavio Paz, Le Signe et le Grimoire. Essais sur l’art mexicain (Знакът и гримоарът. Есета за мексиканското изкуство), Gallimard, coll. „Art et artistes“, Париж, 1995.

(4) Вж. Leslie Manigat, L’Amérique latine au XXe siècle. 1889-1929 (Латинска Америка в XX век. 1889-1929), Seuil, coll. „Histoire“, Париж, 1991.

(5) Пак там.(6) Philip Stein, Siqueiros: His Life and Works

(Сикейрос, живот и творчество), International Publishers, Ню Йорк, 1994.

(7) Diego Rivera, Ecrits sur l’art (Записки за изкуството), Ides et Calendes, coll. „Pergamine“, Ньошател, 1996.

ДИЕГО РИВЕРА.-„Смърт на капитализма“, 1928.

ДИЕГО РИВЕРА. - Южна стена на „Индустрията на Детройт“ (детайл),

Детройтски институт за изкуствата, 1932-1933.

ДИЕГО РИВЕРА. - „Човекът, господар на вселената“

(детайл), 1934.

ДИЕГО РИВЕРА. - „Диктатура“, 1936.

ДИЕГО РИВЕРА.-„Сън в един неделен следобед в централния парк“(детайл), 1946-1947.

613 ФЕВРУАРИ 2014 - МОНД дипломатик

Ðàçâåí÷àâàíåòî íà ìèòà „Ìþñþëìàíñêè áðàòÿ“

ГЛАВНИЯТ източник на тревога е новото ради-кализиране на опози-

цията и на сирийския режим. Фронтът „Ан Нусра“ и ИДИЛ, които зая вяват своята принад-лежност към „Ал Кайда“, в голяма степен се ползват от щедрата подкрепа на страните от Персийския залив. Сау-дитска Арабия също засили вмешателството си, като под-крепи групировки, които не са свързани с основаното от Осама бен Ладен терористич-ното движение. По този начин тя промени съотношението на силите в средите на опо-зицията. Сирийската редовна армия също претърпя дълбоки промени. След битката за Ку-саир през май-юни 2013 г. „Ал Кудс“ и „Хизбула“ прегру-пираха военните си сили в малки лесноподвижни части, организирани на принципа на милициите.

По тези причини чужди-

те сили не ги е много грижа дали конфликтът ще бъде прекратен. САЩ не могат да си позволят още една война и свикват с мисълта за краха на хегемонията си в Близкия изток, пък и ориентират стра-

тегията си към Азия. Според логиката на американската реална политика Вашингтон вече не разполага със средства да спре задълбочаването на сирийския конфликт. Както от-белязва в Ню Йорк таймс (1) консултантът Едуард Латуок, мъдростта повелява враждува-щите сили да бъдат оставени да се избиват взаимно колкото се може повече, защото една победа на опозиция, доми-нирана от ислямистите, би била също толкова пагубна за интересите на Запада, кол-кото и победа на клана Асад. Саудитският съюзник сигурно ще се зарадва, ако режимът в Дамаск падне, и би видял със задоволство една разпокъсана, обхваната от хаос страна. Така би се прекъснала шиитската ос, свързваща Ливан и Иран. За Техеран и Москва една неуправляема Сирия е за предпочитане пред победа на бунтовниците, стига да бъде оставен на власт някой пред-ставител на фамилията Асад, макар и в ролята на марионет-ка, каквато навремето беше президентът на Афганистан.

При това положение е

малко вероятно скоро да бъде

постигнат мир. Извършители-те на жестокостите в Сирия трябва да отговарят за дейст-вията си, но чуждите сили, които подклаждат насилието, също носят голяма част от отговорността. Гражданската война вече е толкова ужасява-ща, че едва ли някой си спомня за първите мирни протест-ни шествия, когато народът пред явя ваше просто искания за достойнство и граждански права. Може би това е най-тъжното в тази трагедия.

Чуждите сили демонстри-

рат способността си да изо-стрят местните напрежения и в Бахрейн, но по начин, съв-сем различен от този в Сирия. Първите протести на този малък остров в Персийския залив бяха израз на масов порив към демокрация. Смята се, че в апогея им е участвала близо една пета от населе-нието. Военната намеса на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) (2) уби в зародиш този колективен стремеж. Крахът на движението може да се обясни също, и дори най-вече, с грубата намеса на геополитиката и религиозни-те лозунги.

Докато в Сирия упра-

влението на алауитите е из-правено срещу население, в кое то преобладават сунитите, Бахрейн е сунитска монар-хия, населена предимно с шиити. Това обяснява защо съответните интереси на две съперничещи си сили в региона – Иран и Саудитска Арабия, се сблъскват тук с пълна сила. Като използва географската си близост, Рияд се бърка безцеремонно в де-лата на Бахрейн. Намесата на силите на СССПЗ, подкрепе-на от Запада, беше отговор на желанието на Рияд да запази Бахрейн в своята сфера на влияние.

В началото шиити и су-

нити протестираха рамо до рамо, обединени от едни и същи демократични иска-ния. Едва след саудитското вмешателство религиозната карта измести постепенно политическите цели. Тази намеса на външни интереси, които имат за цел да влияят върху местната динамика, показа обаче нестабилността на режима. Без финансовите, военните и политическите инжекции на държавите от Залива династия та Ал Халифа не би могла да разполага нито със средства, нито с нужната легитимност, за да се задържи на власт. Оцеляването ѝ вече зависи само от чуждестран-ните ѝ покровители.

В ЗОРАТА си Араб-ската пролет взриви предразсъдъците на Запада. Тя разби на

пух и прах клишето за Ориен-та, за вродената неспособност на арабите да установят демо-кратична система. Разтърси из основи убеждението, че те заслужават да бъдат упра-влявани само от деспоти. Три години по-късно ситуацията е неясна. Съмненията за изхода на процеса, който навлиза в четвъртата си фаза, не се разсейват.

През първия етап, кой-

то завърши през 2011 г., се надигна гигантска вълна от искания за достойнство и граж-дански права, подхранвана от масови спонтанни протести. При втория етап, през 2012 г., борбите се съсредоточиха върху местния контекст и се нагодиха към историческото наследство на всяка страна. В същото време някои външни сили започнаха да преориенти-рат тези конфлик ти в по-опасна посока и доведоха народите до днешното положение.

Миналата година станахме

свидетели на трети етап, беля-зан от интернационализиране на конфликта и все по-агре-сивна намеса на регио нални и западни сили. Навсякъде в Близкия изток вниманието се съсредоточи върху съпер-ничеството между сунити и шиити. Така страните и обще-ствата в региона се разединиха въз основа на религиозната принадлежност. Антагонизмът между ислямизма и светския мироглед се засили. Опасност-та произтича от факта, че гео-политическите съперничества и религиозните напрежения надделяват над специфичните особености на всяка страна и изглежда свеждат местните действащи лица до марионетки в ръцете на чужди сили.

Сравнението между Си-

рия, Бахрейн, Египет и Тунис разкрива една многоцветна палитра от международни влияния. В Сирия и Бахрейн външните намеси разпалиха огъня на гражданската война и ожесточиха най-радикално настроените въстанически

групи. В Египет западната подкрепа за авторитарната по-литика на новия режим заличи първоначалните демократични нагласи. Изглежда само Тунис върви в обнадеждаваща по-сока, тъй като е относително незасегнат от геополитиче-ските, религиоз ните и идеоло-гическите противопоставяния в региона.

Във всяка от тези страни

обаче Арабската пролет оста-ви незаличимия отпечатък на една народна мобилизация, в която гражданите осъзнаха силата си. Тази пролет откри пространства за протести, които държавата може да за-твори само с цената на репре-сии, а това ще ѝ струва скъпо в политическо отношение. Макар бъдещето да е неясно, железният ред, който господ-стваше преди, рухна напълно.

В Сирия войната се роди

от гражданско неподчинение, бързо прераснало в мащабен народен бунт. Бруталната реакция на режима при пър-вите заплашителни сигнали за бунт не успя да сплаши демонстрантите. Тя обаче сло-жи началото на разрушителен цикъл от протести и репресии. Вярно е, че военният апарат на президента Башар Асад бързо задуши надеждата за мирна революция, но впоследствие бяха привнесени геополитиче-ски сметки и религиозни зало-зи, които тласнаха въстанието към една ужасна гражданска война. До момента има данни за сто и двадесет хиляди заги-нали, два милиона и половина бежанци и четири милиона принудително разселени.

Открай време Сирия се

характеризира с разнообразие на религиозните и общност-ните си традиции. Външни сили използваха вътрешните напрежения и разрушиха тази крехка мозайка. Страната има централно значение в Близкия изток, където се сблъскват интересите на САЩ, Израел, Саудитска Арабия, Катар, Йордания, Турция и Иран. Вековното разделение в тази част на света между двете съперничещи си тенденции на исляма – сунизъм и шиизъм, беше изострено от тези амби-циозни държави в опитите им да засилят влиянието си.

Кланът на алауитите, оли-цетворяван от режима на Асад, е смятан за част от шиитска дъга, която тръгва от Иран и стига до „Хизбула“ в Ли-

ван, докато групировките на бунтовниците принадлежат в голямата си част към лагера на сунитите. Но това противопос-тавяне се разпростира върху едно доста по-нюансирано пространство. Подобно на аф-ганистанските муджахидини през 80-те години на миналия век, сирийската опозиция стра-да от липсата на сплотеност. Нейните представители в чуж-бина познават слабо или изоб-що не познават въоръжените групировки, които се сражават в Сирия. А те търсят подкрепа другаде. В северната част на страната разчитат главно на помощ от Турция и Катар. На юг пък оръжия и помощи им дават Йордания, Саудитска Арабия и САЩ.

Тази преплетена геопо-литическа подредба води до парадокси, които противоречат на чисто религиозното обясне-ние на конфликта. Саудитска Арабия посрещна с удовлетво-рение военния преврат срещу „Мюсюлманските братя“ в Египет, които впрочем са от същото вероизповедание като групировките, които тя въоръ-жава в Сирия. Неотдавнашното размразяване на ледовете меж-ду Вашингтон и Техеран също поставя под съмнение двуиз-мерната представа, прокарвана от западните медии – Израел и Саудитска Арабия се смятат за изоставени от Вашингтон в полза на Техеран и фактически се оказват съюзници.

Деленето на светски и ис-

лямски сили също дава своето отражение. Сирийската сво-бодна армия (ССА) има пре-

тенцията, че корените ѝ са светски, а по-голямата част от другите групировки съставят религиозна палитра от умере-ни ислямисти до джихадисти, близки до „Ал Кайда“, като се мине през салафитите. Трудно е да се прецени в каква степен най-радикалните фракции, като „Ахрар ал Шам“ или „Ислямската държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ), изповядват истински религиозни убежде-ния и дали не използват сим-волите за по-прозаични неща. Това разпокъсване, източник на растящи противоречия, от-вори втори фронт в лагера на бунтовниците, както показват кръвопролитните боеве в на-чалото на януари между ССА и ИДИЛ в Северна Сирия. Тези разсейки на гражданската война помагат за оцеляването на режима на Асад.

Често сирийският кон-

фликт се представя по чисто механичен начин – когато властта отслабва, опозицията се засилва, и обратно. Забравя се, че в една война парите и оръжията не са всичко. Важен е и човешкият фактор. А в това отношение недостигът на хора е трайна заплаха за режима в Дамаск. Подкре-пата от страна на иранските сили „Ал Кудс“, ливанските бойни части на „Хизбула“ и местните милиции (шабиха) е от решаващо значение, за да се поддържа военната мощ на режима. Тъй като употребата на химическо оръжие вече не е вариант, власт та зависи повече отвсякога от външните подкрепления.

(1) Edward Luttwak, „In Syria, America loses if either side wins“ (Америка губи в Сирия независимо коя страна спечели), New York Times, 24 август 2013.

(2) Шестте страни членки са Саудитска Арабия, Бахрейн, Обе-динени арабски емирства, Кувейт, Оман и Катар.

СИРИЯ, БАХРЕЙН, ЕГИПЕТ,

Àðàáñêàòà ïðîëåò íå å Три години след началото на едно движение, което отнесе диктатурите на Зин ал Абидин бен Али, Хосни Мубарак и Муамар Кадафи, протестната вълна в арабския свят, заплашена от чуждестран-ното вмешателство и религиозните разделения, се опитва да се надигне отново. И докато в Сирия се разиграва най-лошият възможен сценарий, Тунис потвърждава, че стремежът да се утвърди ролята на гражданите и да се търси компромис може да доведе до реален напредък.

ХИШАМ Б Е Н АБДАЛ А Х Е Л АЛА УИ*

*Хоноруван сътрудник на Инсти-тута за международни изследвания „Фримън Спогли“ към Станфордския университет (Калифорния). Автор на Journal d’un prince banni (Дневни-кът на един прокуден принц), който предстои да бъде публикуван от изд. „Grasset“.

МОНД дипломатик - 13 ФЕВРУАРИ 20147

(На стр.8)

Интернационализирането на конфликта провали истори-ческата възможност бахрейн-ското общество да се справи със старите си религиозни напрежения чрез демократи-чен диалог. И докато в Сирия външното вмешателство пре-дизвика експлозия, в Бахрейн то поддържа чрез изкуствено дишане един автократичен режим.

За разлика от Сирия и

Бахрейн, Египет е достатъчно силна и независима държава, за да може да даде отпор на външен натиск. Но и там в политическата драма, която се разиграва в страната, са намесени големите чужди сили. През юли 2013 г. военен преврат свали от власт охул-ваното, но легитимно прави-телство на „Мюсюлмански братя“. Навсякъде другаде по-добно брутално прекъсване на демократичния процес щеше да предизвика световно възму-щение. В случая с Египет оба-че то получи одобрението на западните правителства. САЩ и европейските им съюзници, Саудитска Арабия и съседите ѝ в Залива, а също Йордания, Мароко и Израел приеха воен-ния преврат, който ги отърва от демократично избрания, но смятан за неуправляем Моха-мед Морси.

Веднага щом новият ре-

жим пое властта, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Кувейт побързаха да му предоставят икономи-ческа помощ от 12 милиарда долара, т.е. девет пъти повече от годишната американска военна помощ от 1,3 милиар-да. Най-малко две основания обясняват избора на Рияд – датиращото от много години недоверие на уахабитския ре-жим към „Мюсюлмански бра-тя“ и страхът, че примерът на младата египетска демокрация може да подтикне народа да даде мандат за управление на ислямистки сили и да вдъхне кураж на саудитците да оспо-рят властта на държавните си ръководители.

Фактът, че Западът прие

благосклонно военния пре-врат, не повиши престижа му сред египетското население. То бе попарено от негласното послание, че една демокра-ция е приемлива само ако поставя на власт кандидати, подкрепени от чуждите сили. Ирония на историята е фа-ктът, че като обърнаха гръб на „Мюсюлмански братя“, Вашингтон и съюзниците му по своя инициатива саботи-раха съвместния проект на Запада и арабите за изгражда-не на сплотен сунитски блок, способен да спира иранското влия ние. И освен това при-чиниха едно парадоксално сближаване на външните по-литики на Саудитска Арабия и Израел.

Вярно е, че превратът на

генерал Абдел Фатах ал Сиси бе също в резултат на тежка-

та икономическа ситуация и растящата непопулярност на Морси. Дори избирателите му бяха загубили доверие в способността на правител-ството да се справи с без-работицата и корупцията. Амбициите за хегемония на „Мюсюлманските братя“, които не приемаха и най-пла-хия намек за поделяне на влас-тта, бързо сринаха доверието в тях. Те се сблъскаха също със съпротивата на държавния апарат, съставен по традиция от полицаи, съдии и т. нар. fouloul (висши функцио нери от стария режим), поначало враждебно настроени към Братството. Този „дълбо-ко традиционен“ апарат не пропусна сгодния случай да изплува на повърхността. Задачата му беше улеснена от факта, че „Мюсюлмански братя“ освободиха от длъж-ност съдии, губернатори и функцио нери с обществен престиж, за да настанят на тяхно място свои хора, и така отблъснаха потенциалните си привърженици сред левицата и салафитите.

Гневът, който се стовари

върху тях, беляза края на мита за непобедимия ислямизъм. А Братството не беше и не е революционна групировка или местен клон на междуна-роден терористичен фронт. То е по-скоро една консервативна

Îò÷åò ïðåä íàðîäà

ПО ВРЕМЕ на краткото си управление „Мю-сюлмански братя“ мно-

го внимаваха да не предприе-мат насилствено ислямизиране на обществото. Целта им беше по-скоро да консолидират политическото си господство в институциите. Неслучайно по време на преврата прави-телството на Морси се защи-таваше, като се позоваваше на законността (chara’iya), а не на ислямските норми (шериат). Опасенията на Запада да не би Арабската пролет да се превърне в ислямистка зараза в Близкия изток изглеждат доста несъстоятелни.

В Египет военният пре-

врат получи благословията на младите привърженици на движението „Тамарод“ („Въс-тание“), на Коптската църква и на либералните светски формации. Либерализмът, за

организация, проповядваща набожност, икономически либерализъм и милосърдие към най-бедните. Не предя-вяваше никакви претенции за монопол върху исляма и не поддържаше никакви връзки със салафитите или с теолозите на „Ал Азхар“ (3). Последователите му днес са в затвора или в нелегал-

който се застъпваха послед-ните, не включва политиче-ския плурализъм, явно несъв-местим с отстраняването на „Мюсюлмански братя“. След този акт плурализмът можеше да бъде зачеркнат напълно. Цензурата, наложена от новия военен режим, се оказва по-безмилостна от цензурата при режима на Хосни Мубарак. „Мюсюлмански братя“ бяха изтрити от картата с брутал-ност, непозната от епохата на президента Гамал Абдел Насър. Нещо повече, анате-мосването им беше съпът-ствано с националистическа и ксенофобска кампания, която приравняваше активистите на Братството към „терори-сти“ на заплата от чужбина. Неочаквано следствие от египетската революция, ав-торитарното президентско управление бе заменено от военна диктатура, която при-

ност. По-предпазливи или по-опитни, салафитите от партия-та „Ал Нур“ проявиха прагма-тизъм, като засвидетелстваха вярност към военния режим. Арабската пролет разнообра-зи и раздроби ислямистките среди. В същото време се появиха нови фигури извън традиционните схоластични и политически кръгове.

бягва до военно положение и узаконено насилие. Изборите не са премахнати, но протичат под строг контрол.

След забраната на „Мю-

сюлмански братя“ и раздро-бяването на политическите сили в страната естествено се наложи армията. Тя няма да напусне властта по собствено желание и ще я държи поне докато се радва на съучасти-ето на западните сили и на държавите от Персийския залив, защото смята себе си за основния стълб на обще-ството.

Египет не е жертва на

етническите и религиозните напрежения, които минират някои негови съседи. Поради това трябва да се отхвърли хи-потезата за открит конфликт. Вярно е също, че военните не могат да възстановят стария ред. Една масова репресия ще им струва скъпо в поли-тическо отношение, защото египтяните осъз наха колко голяма е силата на народната мобилизация. Съществува ре-ална опасност да се задълбочи пропастта между ислямизма и светския мироглед. Някои клонове на „Мюсюлмански братя“ могат да се изкушат да посегнат към оръжията.

Най-голямата новост оба-че е, че народът все по-кате-горично настоява за отчет. Дори по време на преврата през юли 2013 г. военни-те трябваше да обосновават действията си, след като групи граждани подеха демокра-тична инициатива, с която изразиха настоятелно безпо-койството си. Сега режимът е изправен пред труден избор – дали да съживи системата „Мубарак“ с генерал Ал Сиси, който да смени униформата с костюм и вратовръзка, или да предпочете пакистанския модел, при който гражданите имат право на глас, но оставят на военните правото на вето по важни въпроси.

На този фон туниският

преход изглежда почти като здравословна разходка. Про-веждан от местни жители, очевидно загрижени за ста-билността и спазването на де-мократичните правила, Тунис до голяма степен остана встра-ни от външните манипулации. Това се обяснява по-специално с географското положение на страната. Макар и наблюдаван отблизо от някогашната си метрополия Франция, Тунис рядко е бил сцена на сблъсъци на чуждестранни геополити-чески интереси. Туниското население е сравнително хо-могенно от религиозна гледна точка. Най-сериозният раздор след падането на президента Зин ал Абидин бен Али е про-тивоборството между исля-мистите и хората със светски мироглед.

(3) Важна институция на сунитския ислям със седалище в Кайро.

ТУНИС – ЧЕТИРИ СЪДБИ В ЕДНА РЕВОЛЮЦИЯ

êàçàëà ïîñëåäíàòà ñè äóìà

Амар Абу Бакр, преподавател по пластични изкуства, рисува по стените на Кайро, за да бъде чут гласът на революцията

813 ФЕВРУАРИ 2014 - МОНД дипломатик

Какво представлява „трансатлантическият пазар“?

Книгата на Патрик Льо Ярик „ДРАКУЛА СРЕЩУ НАРОДИТЕ. Големият трансатлантически пазар“ за първи път предлага на обществеността текста, по който от 6 юли 2013 г. Европейската комисия преговаря тайно с правител-ството на САЩ за създаване на „трансатлантически единен пазар“.

Европейската комисия и правителствата крият този текст от общество-то. В книгата съдържанието му е разшифровано и разнищено, с цел да се разберат по-добре целите му. Как се появи проектът и кой го задвижва? На кого служи?

В тази книга, в която твърденията са подкрепени с цитати, Партик Льо Ярик показва как европейските и американските ръководители се опитват да въведат една система, пагубна за демокрацията, за суверенитета на народите, за правото на качествени храни, здравеопазване, съхранена околната среда и заетост. Дракула се надига срещу народите.

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Методи Кръстев

Очаквайте следващия брой на 20 февруари 2014 г.

Вестник „МОНД дипломатик“

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ

Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ

РедакториДора Чичкова, Павлина Колева

„Монд дипломатик“ започва да излиза на български език през ноември 2004 г.

под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От началото на

2010 г. „Монд дипломатик“ излиза всеки първи и трети четвъртък на месеца

като приложение на в. „Дума“.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMIГлавен редакторPierre RIMBERTОсновател:

Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:София –1000, ул. „Позитано“ 20 А

Вестник „Дума“ (Монд дипломатик – българско издание)тел. +359 2 8773447; +359 2 9705 209, e-mail: lmdbg@press.bg; bg.mondediplo@gmail.com

www.bg.mondediplo.com

(От стр. 7) Ислямистката партия „Ена-

хда“ спечели първите свободни избори, но допусна същата грешка като „Мюсюлмански братя“ – изтълкува получения мандат като начало на абсолют-на власт. Много бързо полити-ческата обстановка се влоши след убийствата на няколко леви опозиционери и от възхода на салафитски групи, изклю-чително враждебно настроени към електоралния плурализъм. Техните заплахи предизвикаха охладняване сред населението, което не е свикнало с подобен обществен климат.

В Тунис нито един лагер не може да претендира за вър-ховенство и „Енахда“ се коа-лира с две светски партии. Либералните и прогресивните движения в крайна сметка приеха националния диалог, предложен от правителството, и се съгласиха да работят с ислямистите, с изключение на най-радикално настроените – салафитите. Всички партии се съгласиха с констатацията, че не трябва да се пренебрегва опасността от възходяща спи-рала на политическо насилие. Освен това се оказа, че разривът между религиозни и светски настроени не е толкова голям, колкото се очакваше. Стана ясно също, че разликите между умерените ислямисти и свет-ските им съперници са преодо-лими. Последните признават с по-голяма готовност значението на религията във всяка нова политическа система.

Дневният ред на демокра-

тичния преход бе подхванат отново благодарение на дина-мичното гражданско общество. Общата конфедерация на труда на Тунис, организацията на собствениците – Туниският съюз на индустрията, търговия-

та и занаятите, адвокатската гилдия и Туниската лига за човешки права участваха ак-тивно в нацио налния диалог. Те набелязаха нови цели пред правителството и призоваха да се ратифицира конституцията.

Армията има много по-мал-

ка тежест, отколкото в Египет. По-малобройна и деполитизи-рана, тя остана в казармите си след 2011 г. Бившият режим на Бен Али беше полицейски, но не беше военна диктатура. Неговото технократско и гра-бителско управление можеше спокойно да съществува без идеологическа основа. По-ради тази причина туниската революция изгони елита на бившата единствена партия, но остави непокътнати бюро-крацията и полицията, които не бяха идеологически свър-зани с режима. Запазването на тези структури допринесе да се съхрани относителната стабилност на законовия ред. Освен това бившата абсолютна власт беше създала солидни институционни структури и закони. Вярно е, че те бяха мал-ко използвани през последните десет години от управлението на Бен Али, но днес могат да се окажат полезни за изграж-дането на действаща демокра-тична система. Точно защото непотизмът на предишното управ ление беше лишен от идеология, способна да излезе отново наяве, е малко вероятно да се възстанови авторитарна-та държава.

Тунис има шанса сам да

се справи с проблемите си, без да се нуждае от благораз-положението на външните сили. Световните и регио-налните сили изиграха малка роля в протичащия преход. Вашингтон не наложи вето на участието на „Енахда“ в пра-

Îò ïîäàíèöè êúì ãðàæäàíè

АРАБСКАТА пролет на-влиза в четвъртата си година, но може да се

очаква, че вмешателството в местните конфликти ще про-дължи и ще разшири вредното си влияние. Фронтовите ге-ополитически, религиозни и идео логически линии разкъс-ват Близкия изток. Само ако се откаже да се намесва в револю-циите, външният свят може да им помогне да се възродят.

Все пак могат да се откроят

някои по-конкретни тенденции през новата година. На първо място, монархиите от Залива вероятно ще продължават да имат голяма тежест в делата на арабските си съседи. Пе-чалбите от петрола им отреж-дат решаващо влияние върху

по-бедни страни като Египет, Мароко и Йордания, тъй като помощта им за тях надхвърля тази на западния блок. Помо-щта от Запада обаче, макар и по-малка, има предимството да не зависи от цените на пе-трола, нито от настроението на принцовете.

На второ място, трябва да

се изтъкне значението на пак-товете, сключени в периода на национален преход. При други условия на демократи-зация, например в Латинска Америка, пактовете за поми-рение между съперниците бяха старателно институционали-зирани и приети от всички. В Близкия изток обаче логиката на противопоставяне взима превес над търсенето на ком-

промис. Поради това фрак-циите се избиват за властта, вместо да си я поделят.

На трето място, слабостта на местните институции плюс недалновидните намеси на чуж-дестранните сили наляха вода в мелницата на саботьорите на демократичния процес. Туни-ските салафити и фалшивите египетски либерали са лица от второстепенна важност, които няма какво да губят, ако успеят да провалят трудно договоре-ните компромиси. Колкото по-вече се разпадат институциите и се роят поставените на карта интереси, толкова повече расте влия нието на саботьорите. При крайни сценарии немощните държави не разполагат със средства да спрат порочния кръг в сферата на сигурността. В Йемен и Ливан много групи-ровки предпочитат да посегнат към оръжията, вместо да се осланят на една държава, която не е в състояние да ги закриля. По този начин те я правят още по-слаба.

И една последна, по-пози-

тивна точка, която засяга граж-данското общество. Арабските народи не се възприемат вече като поданици, а като гражда-ни, които заслужават уважение и право на глас. Когато се на-дигне нов бунт, той ще бъде по-спонтанен, по-взривоопасен и по-траен. Арабските гражда-ни бяха свидетели на екстрем-ните решения, към които тех-ните правителства са готови да прибегнат, за да се задържат на власт. Потисническите режими пък опознаха решимост та на масите да се отърват от тях. Арабската пролет не е казала последната си дума.ХИШАМ БЕН АБДАЛАХ ЕЛ АЛАУИ

СИРИЯ, БАХРЕЙН, ЕГИПЕТ, ТУНИС – ЧЕТИРИ СЪДБИ В ЕДНА РЕВОЛЮЦИЯ

Àðàáñêàòà ïðîëåò íå å êàçàëà ïîñëåäíàòà ñè äóìà

Патрик Льо Ярик „ДРАКУЛА СРЕЩУ НАРОДИТЕ. Големият трансатлантически пазар“ L'Humanité, Париж, 2013.

Патрик Льо Ярик е френски журналист и политик, директор на вестник

Юманите, евродепутат.

вителството, нито подкрепи някой кандидат. Държавите производителки на петрол от Персийския залив се въздър-жаха от открит натиск в под-крепа на предпочитаните от тях кандидати. Франция пази предпазлив неутралитет, но

продължава да бъде свързвана с непоколебимата ѝ подкрепа за Бен Али до последната секунда на управлението му. Ако бъде успешен, туниският опит би могъл да стане символ на надежда за целия регион, а може би и извън него.

Худож

ник:Амар Абу

Бакр,

Кайро

.