Васил Танев

Понякога в прегръдката

на времеи

пространство в живота ,безумно се преплитат смъртта ,

прогресът ,красотата и

порока !

Същността се чуди защо е

обладанаот

маниакална обич , люта

болка ,от

режисираната уж за двамаживителна

илюзия, измама !

Устните мълчат

тактично ,мозъкът се задушава ,

но светкавицата във сърцето

лиживота силно

озарява ?

Тя мечтания покой не

разрешава ,разсича разума

и поразява сетивата ,

негодувайки от наглата намеса

на смъртта, порока в

красотата !

Разум ,чувства ,вяра…смисъл…

агонизират пошло в

собствено безмислиена мъртви ,

смехотворни стойности

на вече бившето човешко уж величие !

Мракът тежко се разстила в

празните души ,

вечеря хищно с жалките

трохи човешки разум ,

неможейки гладът да

утеши !

А кървящите сърца на всички са

свитив лоното на

грозните лъжи и

нищото !

Фибрите на тялото линеят до клинична

смърт ,но устните

мълчат отново , като за

последен път !

Изчезващото слънце помръквав тъжните обятия

на нощта ,пръскайки

последни скръбни зари ,

насилствено удавени в дъжда !

Вятърът ечи , стоманено диханиеобрича

ледената земя на самота ,

изгнаническа тъмнина , … на отчаяние !

Гневът на свирепата зима

неумолимо и бавно разяжда

плътта ,

в нея ненужното ,, Аз “ бързо

изстива ,полъхва смъртта

… вечността ,

а тя със своята

ласкава тръпка

подвежда нежно

светът , мисълта ,

оковава ги в мрачна

прегръдка ,за да убие

умът, любовта !

Шумните , злокобни от

бурята улиципотъват в

кошмарния сън на нощта ,

чужди на всички съдби и тревоги ,частици от бивши

спектакли – шедьоври ,

а те не се будят дори

от камбанния

звън ,заглъхващ в триумфа на вечния лош

сън !

А самотното , дрогирано от

хорските безумия ,

последното човече ,

болезнено се е свило , колабира

до рухналите сгради в ъгълът

си обречен ,

невиждайки , неможейки да

осъзнае ,какво прогресът

с ценната му личност

без да пита нагло е

направил !

И трескаво отправило поглед в

празнотатасе опитва да си

спомни уханието на живота ,на морето , планината , цветята … красотата ,

с поглед сляп и празен търсещ

мястото ,където нявга слънцето си

беше ,

но само грозна, изкривена

сянкапред погледа перверзно се

съблече !

Умирам ! – с ужас си помисли

последното човече ,

кикотейки се плачещо ,

но знаещо , че дори смъртта

му без значение е вече !

Дъх последен , бялата въздишка

на смърттаефирно се

изплъзна от изкривената от

гърч устаи се разтвори бавно бавно в

мирисана черната мъгла !

Дойде краят ? ! Настъпи

вечността ? !Духът

грациозно , но нехайно отлита

от плътта ,

за да започне свой си - нов живот – не обещаващ

нищо ,уродлив , безумен , пошъл и жесток !

Живот случаен, , програ-миран , насила

подарен,

До

смъртта красива на следващия

ден !