3.Възникване на науката за МО

Може би първа към международните отношения се обръща историята.Тя разглежда

миналото и развитието на отношенията върху световната сцена, разкрива смисъла и

съдържанието на сегашното им състояние и позволява да се прозре възможното

бъдеще. В течение на векове развитието на международните отношения се отразява и

изучава само в рамките на общата история.

За едни от първите виждания за отношенията между държавите допринася

международното право. В античния свят се откриват наченките на отделни негови еле-

менти, но по онова време то още не е възникнало. Дори блестящите със своята

способност да анализират и да обобщават римски юристи, въвеждайки и употребявайки

понятието „право на народите" (jus gentium) разглеждат неговото съдържание като част

от правото на римската държава, уреждащо отношенията с чужденците. Все пак в

практиката и на Древна Елада, и на античния Рим отчетливо се утвърждават много

практически положения, които по-късно ще залегнат в основата на международното

право.Възникват международни обичаи - началният, най-дълбок и неизсъхващ корен на

международното право. Зараждането на неговата доктрина открива път към

особеностите на неговия обект-МО

През XVI век върху основата на дошлото от древността понятие за „право на народите"

(jus gentium ) испанецът Филипе де Витторио въвежда понятието и основаните на него

разсъждения за „право между народите", а през XVII век холандският юрист Хуго

Гроций публикува труда си „ За правото на мира и войната". Неговият труд е

предхождан от трудове на автори катоНиколо Макиавели („Князът"), БалтазарАйала(

„За правото на войната и военните учреждения") , Алберико Джентили и др. Но Гроций

първи очертава цялостно международното право, като самостоятелна система от

естествено възникнали правни норми, регулиращи международните отношения.

Допринасят и трудовете наЖан Боден , Жан Жак Русо, Рене Дидро и други.

Силен тласък за изучаване на МО дава първата световна война. Тя предизвиква

вниманието към тази сфера на МО.Инициативата на У. Уилсън да бъде създадена

световна политическа международна организация, която обхващайки направлението на

международните отношения да може да защити установеното с Версайската мирна

система статукво и да спомага да се предотврати повтарянето на катастрофата от 1914-

1919 г. вече съдържа в ясна форма идеята за целостността и значението на

международната система. В западните страни възникват първите самостоятелни научни

институти за изучаване на въпросите на мира и войната ( английският Кралски

институт за международни изследвания , Брукинският институт). МО започват да се

изследват и преподават в много университети. Интензивно се развиват

международното право и неговата теория. Разработват се и се изследват международни

проблеми, но като общо правило, и тогава, когато предметът на изследванията е

проблем на международните отношения, подходът все още остава исторически. В

изследването на международните отношения решително преобладава емпирико-

теоретичният подход, теорията на международните отношения още не е възникнала

като самостоятелно научно направление. Историята на МО е напълно оформена като

част от историческите изследвания. Започва да се очертава процес на интензивно

формиране на отделни направления и школи.

Въздействието на втората световна война е подобно на въздействието от първата - след

нея възникват нови научни институти, предимно в Европа и в САЩ . Най-активна роля

в науката за международните отношения започват да имат американски учени.

Успоредно със западните институти възникват и се развиват институти в

социалистическите страни(Московският ).Блоковото разделение на света наложи

отпечатък и върху научните изследвания при МО. В по-голяма степен на Изток,

отколкото на Запад изследванията на МО търпят силното влияние на идеологическите

различия. Влиянието е негативно.

1)Всъщност МО стават предмет на изучаване от множество науки, всяка от тях ги

разглежда от различен аспект:

• Теорията па международните отношения изследва същността на тези отношения,

характеристиките на действащите върху световната сцена субекти на отношенията,

възникването, устройството, действието на тяхната система, нейните състояния,

подсис-темното й разнообразие, особеностите на нейните подсистеми.

• Историята на международните отношения разглежда развитието върху световната

сцена като процес, изследва направлението и формите на промените в отношенията,

съществували в различни времена.

• Теорията на външната политика изучава същността на външнополитическите

отношения, формирането и управлението на външната политика, вземането на

външнополитическите решения, средствата, с които външната политика постига целите

си.

• Историята на външната политика изучава развитието на външнополитическото

поведение на дадена страна или група страни, взаимодействията им с друтите

участници в международното общуване.

• Теорията на МПП изучава системата от правни норми, регулиращи международните

отношения и определящи правата и задълженията на държавите в процеса на тяхното

сътрудничество и съперничество.

2)Със задълбочаване на познанието се развива процес на вътрешно

диференциране в рамките на различните клонове на науката за МО:

• Теория на международната сигурност,

• Теория на .международните конфликти,

• Дипломация и дипломатическо изкуство,

• Международен протокол,

• Теория на дипломатическото преговаряне и др.

3)Различни сфери на МО се изучават и от други научни дисциплини, например

икономическите науки, военните науки, социологията, политологията,

философията, психологията и др.:

• Международни икономически отношения,

• Военнополитическа стратегия,

• Геополитика

• Социология на международните отношения,

• Психология на международните отношения и др.

Както бе вече изтъкнато, формирането на ТМО е сравнително ново явление. Като

самостоятелно научно направление тя възниква през средата на XX век, главно след

втората световна война. Особено интензивно е развитието през периода на 50-70-те

години. Преди това съществуват изследвания в теоретичен план, но те третират

отделни аспекти или проблеми, липсва им концептуален подход.

Катастрофалните последици от определено развитие на МО(Студената война)

направиха така, че разработването на теорията стана един от инструментите за

запазването на мира. В тези условия интересът към международните отношения застана

в центъра на вниманието на политиците и учените. Обаче нуждата да се познават

закономерностите в развитието на международната система порасна много по-

иитензивно, отколкото можеше да расте и се развива самото познание за нея.

Въпросите ставаха повече, отколкото научнообоснованите им отговори. Към МО се

насочиха изследователи от отдавна вече оформили се и обособили се клонове на

науката: историци, юристи, социолози, философи, военни, политолози и други , които

обаче свързват МО със своята област. Задържа се процесът на разработването на обща

ТМО.

Проявите на явлението се очертаха в няколко насоки. 1)определени изследователи се насочиха към решаване на проблема, без да свързват

изучаването на МО с определен клон на науката. Международните отношения са тол-

кова разнообразни, разсъждаваха те. че следва да се изучават от множеството различни

науки.

2) проявите на желанието да се „монополизира" изучаването на тези материя от някой

вече съществуващ клон на обществените науки

3) изучаването на МО следва да бъде предмет на социологията. Ставало дума за

социални отношения. Подобен аргумент също няма достатъчно основание.

4) МО не следвало да се разглеждат като предмет на изучаване от отделен научен клон,

тъй като изучаването им представлявало само един раздел от

политологията.Политическите отношения са основно и водещо ядро в МО. Но все пак

те остават една част, една от подсистемите на общата система. Наред с тях системата

включва много други отношения: икономически, юридически, военностратегически,

етнически и т.н.

С една дума, изучаването на МО следва да се разглежда като самостоятелен клон

на обществените науки, тъй като предметът е достатъчно обособен.

И историята, и политологията, и социологията, и другите обществени науки разглеждат

обществените отношения. Да се каже, че науката за МО не е клон на която и да е от

тези науки означава само, че този клон на науката също има свой особен предмет,

методи, категориален апарат, свой научен инструментариум. ТМО заема централно

място, тъй като осигурява комплексен поглед върху цялата система на трансграничните

социални отношения .МО са поле, в което намират приложение познанията и на

юристи, и на историци, и на икономисти, и на военни, и на политолози и т.н., но тези

специалисти не могат да заместят специалиста по МО.

Решаващо значение за формирането на ТМО имат две обстоятелства. Никоя теория не

може да възникне преди да се натрупа информацията за нейния предмет и преди това

натрупване да премине определено равнище. В средата на XX столетие този предел бе

преминат. Второто обстоятелство бе възникването и бързото развитие на световната

система. В известен смисъл самото формиране на обща и единна ТМО е последица от

възникването на обща и единна световна система на МО.

Неслучайно Съединените щати и Съветският съюз са страните, в които най-напред и

най-бързо се разви теорията. В условията на студената война имаха цялостен поглед

върху световната система.

-САЩ- характерно е почти едновременното възникване на множество направления и

школи. Щедро финансирана от правителството научната общественост изпълни важна

социална поръчка. Предложени бяха различни гледища, използвани бяха различни

методи - от структурно-функционалния анализ, социалното моделиране,

бихейвиорализма, до опитите за математическо моделиране. Прелом към

общоконцептуален подход към изучаването на МО бележат два почти едновременно

публикувани труда - „Изследването на международните отношения" от К. Райт и

особено „Системата и процесът на международните отношения" от М.Каплан. Но

водещо направление на изследванията и с най-силно влияние върху съдържателната им

страна дава школата на «политическия реализъм", свързана с името на проф.

Х.Моргентау и капиталния му труд „Политическите отношения между нациите.

-СССР- в края на XIX век и през XX век силно влияние оказва марксизмът,

разглеждащ историческото развитие като закономерен процес и стремящ се да разкрие

и изследва теоретичния му модел и движещите го сили. Съпротива оказа убеждението,

че изследването на МО по никакъв начин не следвало да бъде отделяно от общия поток

на историята. На опитите да се създаде обща ТМО в някои научни среди се гледаше

като па ревизиони-зъм. Заслугата за разработването и утвърждаването на ТМО в

социалистическите държави принадлежи на проф. В. И. Гантман и на групирани около

него млади изследователи като В. Размеров. К. П. Зуев, Е. А. Поздняков. В. Г.

Барановски, Н. А. Косолапов и др,Характерно е, че първият ход към теорията беше под

формата на колективен труд, критично разглеждащ теориите за международните

отношения в западния свят: „Съвременните буржоазни теории за международните

отношения" . Решителната крачка бе направена през 1984 г. с труда „Система,

структура и развитие на съвременните международни отношения"

- България- МО започват да се изучават предимно в рамките на историята. В центъра

на вниманието са Балканите и политическите отношения на страната. Научните

центрове са предимно в СУ и в БАН. През периода между двете световни войни са

публикувани значителни трудове, посветени на българската дипломатическа история.

Най-стара традиция за изучаване и преподаване има международното публично право в

Юридическия факултет на Софийския университет. В 1974 г. е създаден Институт за

външна политика „Иван Башев" като научноизследователско звено.Няколко години по-

късно е създаден нов научен институт - Институт за международни отношения и

социалистическа интеграция (ИМОСИ). Образуват се два научни института към

Българската академия на науките: Институт по международни отношения и външна

политика и Институт по световно стопанство и международни икономически

отношения.

Демократичните промени след 1989 г. поставиха начало на нов период на научното

търсене и възстановяване на връзките със световната наука. Освен в УНСС, в

подготовката на специалисти по международни отношения се включиха редица висши

учебни заведения - Нов български университет. Варненски свободен университет и др.

Специалност „Международни отношения" бе открита и в Юридическия факултет на

Софийския университет. Теория и история на МО и външната политика започнаха да се

преподават във факултетите по право, история, журналистика и политология на много

държавни и частни висши училища.

За съжаление, поради различни причини прекрати съществуването си единственият в

страната Институт за международни отношения и външна политика към Президиума на

БАН и събираните през годините научни специалисти се разпръснаха. Но в същото

време към проблемите на МО насочиха интересите си възникналите частни асоциации

и институти. Те обаче е най-вероятно да се съсредоточат главно към изследвания с

практическа насоченост. Може да се очаква, че интересът към науката за МО ще

продължи да се увеличава, но за неопределено време в центъра на вниманието ще бъдат

прагматичните проблеми и в много по-малка степен теорията.

5.Проблемът за дефиницията

ТMO е относително нов клон на на¬учното познание , свър¬зан най-вече със

значението, което международните отношения при¬добиха в съвременния свят. В

научния свят все още не се е наложила и не е станала общоприета дефиницията за

терминa „MO".

В ТМО сходство на мненията все още не е постигнато. Няма общоприета дефиниция за

МО и за тяхната система, която да обедини мненията на изследователите.

Разнообразието на дефинициите за МО ве¬роятно ще намалява с развитието и със

задълбочаването на познанието.Поради твърде голямото много¬образие на

определенията за МО би могло да се каже, че все още не може да се говори за единна,

общоприета дефи¬ниция за предмета и същността на МО теория. Обилната

изследователска литература говори за дефиниции , които често се отнасят no-скоро към

теорията на външната политика, отколкото към ТМО. Така през втората половина на

XX век. Възниква една обширна, сложна, често противоречива и объркана

„инфраструктура" на науката за МО.

И все пак различията в разбирането за МО не е непреодолима пречка за възникването

на по¬вече или по-малко определена обща теория. В теоре¬тичните разработки,

посветени на МО, има из¬градени съвпадащи мнения, преценки и изводи, които

формират основите на теоретичното познание.

Солидно изходно поле за постигането на общите гледища е общото раз¬биране, че МО

не са хаос от случайни явления, връзки и взаимни влияния, че в убеждението за

привидната им разнопосочност и безпорядъчност се проявява всъщност

недостатъч¬ното ни познание за тях, че в международното развитие има вътрешна

логика, че съществуват ред и закономерности, които позволяват да се изгради

ефективен и практически полезен модел. Общо е убеждението за тяхната системност.

Всеобщо е схващането, че тяхното опознаване е нужно не само за разбиране на общото

развитие на света и обществото, но и за потребностите на практическата политика.

Касае се за особена сфера на социалните отношения, а от това следва, че и за МО

определящи са всички общи закономерности на обще¬ственото развитие.

Обаче наред със сходствата различията са много. За целта най-подходя¬що е да се

приведат определенията на някои от онези изследователи през периода на формирането

на ТМО, които имат най-значителна роля за това.

1)Един от тях например е М. Каплан, чийто труд „Sistem and Process in International

Politics" е публикуван в САЩ през 1957 г. и изигра голяма роля за утвърждаването на

системния подход при изучаването на международните отношения. Той ги определя по

следния, малко странен и доста неясен начин: „Множество променливи, които ш

разлика от заобикалящата ги среда се отнасят едни към други така. както

закономерностите в пове¬дението им определят не само вътрешните им

взаимодействия, по и взаимодействията между променливите извън тяхното

множе¬ства".

2)Пет години по-късно, през 1962 г. в Париж излезе капиталният труд на големия

френски социолог и теоретик на МО П.Арон „Paix et guerre entre les nations: " Аз

определям като международна система, писа той, съвокупиостта от политически

единици, които поддържат постоянни отношения и са способни да бъдат въвлечени във

всеобща война"

Както се вижда, за разлика от Каплан, Арон свежда представата за МО до

междудържавните отношения и при това счита, че способността да се участва във

всеобща война е един от системообразуващите фактори.

3)През 1969 г. Фрепкел публикува в Лондон труд: „International Politcs. Conflict and

Harmony". Според него понятието „международна система" изразява ..множество

политически единици, които взаимодействат по определен ред" Вижда се, че в

понятието „международна система" авторът е включил не само държави, а изобшо

субекти на политически международни отношения.

4)Недълго след него друг изследовател,М Мерл, в издаден в Париж труд „Sociologie dcr

relations internationales" (1974 г.) изрази мнението, че според него под „МО" следвало да

се разбира „комплекс от разнообразни отношения или потоци, които пресичат

границите или се стремят да ги пресе¬кат" , твърдейки, че те образували система, която

според него изобщо била лишена от външна среда.

Причините за толкова голямо разминаване на определенията са много. Сред тях

значение имат както все още неизграденият единен категориален и терминологичен

апарат на формиращата се теория, неяс¬нотите относно структурата, компонентите и

съставните елементи на системата, така и външните влияния на изпълнените с

конфронтация и напрежение отношения върху световната сцена през годините на

студе¬ната война. Голяма роля изигра и обстоятелството, че новият системен и

теоретичен подход към изучаването на МО бързо привлече вниманието на учени, които

бяха твърде различни по научна формация : историци, политолози, юристи, военни

специалисти, философи, социолози и много други. При това всеки от тях с гледната

точка и категориалното мислене от областта на предишните им научни интереси. И

понеже в сравнително кратък период, преди да с възникнала и утвърдила някаква

общоприета концептуална основа, научната книж¬нина в тази област извънредно бързо

се умножи, всяко по-нататъшно разширяване на кръга на изказаните определения

увеличаваше още по¬вече разнообразието на несходните становища.Докато някои от

изсле¬дователите приемаха, че кръгът на страни в отношенията, наричани

международни, обхваща всички трансгранични отношения, т.е отноше¬ния и на

физически лица, и на обществени формации и групи, и нации, и държави, и групи

държави и т.н., други свеждаха международните отно¬шения почти само до

външнополитически отношения между правител¬ствата. За някои, като например

Арнолд Волтср международните отно¬шения не са друго, освен много динамична

система от трансгранични отношения, импулсите за промените в която идват отвътре,

„подобно на взаимодействията на топки върху билярдната маса". Други, в отли¬ка от

него извеждаха на първо място влиянието на външната среда. До¬като някои

подчертават разнообразието на отношенията - политически, военни, държавни и

недържавни, икономически, културни и т. н., други ги свеждат само до

междудържавните политически отношения, Както посочихме, много характерно за

изследванията през този период е сил¬но изразеното смесване на теорията на

международните отношения с теорията на външната политика, въпреки че се касае за

много различни явления. Представата за онова, което следва да се определя като основ-

но съдържание на международните отношения, се оказва с много раз¬лично

съдържание - докато някои виждат в отношенията преди всичко преследване на общи

цели, други подобно на Х. Моргентау считат, че международните отношения не са

друго освен широко поле на силови взаимодействия и че тези отношения се свеждат до

непрестанна борба за надмощие.

Вероятно определена част от несполуките да се достигне до сход¬ство в разбирането за

международната система се дължат и на това, че не се забелязваше една от най-

основните характеристики на международ¬ната система - нейната полиструктурност.

Тер¬минът „МО" е общоприет почти на всички езици, а и съдържа двата основни

елемента, необходими при всяко дефиниране. -„отношения" определя родовата

принадлежност на предмета, а оп¬ределението „международни" изразява неговата

видова специфика (diferentia specifica). Отношението е израз на връзката и

взаимодействието на две или повече страни, определяни обикновено като негови

субекти. Международни са само онези социални отно¬шения, които пресичат

държавните граници. Това са трансгранични со¬циални отношения.

Следователно:МО са отношения между държави и групи държави, нации и други

социални формации, кои¬то пресичайки държавна граница се реализират върху

междуна¬родната сцена

Би могло да се каже, че терминът „международни" има съществени не¬достатъци. Ако

се приеме, че под „народ" се разбира населе¬нието, живеещо в една и съща държава и

притежаващо нейното гражданство, възниква неяснота. Народите не общуват един с

друг непос¬редствено, не осъществяват непосредствени и поради това масови взаи-

модействия като единен и неделим субект. Народите като цяло, като взаимо¬действащи

страни на отношенията върху международната сцена се изя¬вяват посредством

съответната им държава.

Самият термин „МО" обаче е много по-нов от онова, което изразява. Международни

отношения съществуват от хи¬лядолетия, но терминът се появява сравнително скоро.

Появата му бе¬лежи промяната във възприемането на международните

взаимодействия. Утвърждава се през XVIII век. Изразява се мнение, че авторството

при¬надлежи на английския философ И. Бентъм (1748-1832).

Междудържавните отношения несъмнено образуват ядрото на отношенията върху

международната сце¬на. Те са основни субекти на МО. Но освен тях социалните

отношения включват и отношения на други субекти, които не са междудържавни,

защото субектите им не са държави. Следователно, понятието „междудържавни

отношения" не съвпада с понятието „международни отношения", тъй като е много по-

тясно от него. Междудържавните отношения са МО , но не всички международни

отношения са междудържавни отноше¬ния. Междудържавните са само част от МО.

Субекти, както ще видим по-нататък, са много други социални формации.

Следователно тер¬минът „международни" е несъвършен. Недържавните формации,

които действат като страни в трансгранични отношения , мо¬гат да са част от народа,

но съвсем определено остават нещо различно от него.

Може би, за да излязат от затруднениетонякои автори предпо¬читат да говорят за „МО

в широк смисъл” и за „МО в тесен смисъл" на този термин. В широ¬кото си значение,

според тях терминът „МО" тряб¬ва да включва както междудържавните, така и

недържавните трансгра¬нични отношения, докато в тесния си смисъл терминът „МО"

следва да е синоним на междудържавни отношения. По този начин обаче проблемът не

се решава, усложнява се още повече и терми¬нологичната неточност се увеличава.

Познавателно-философски подход - според този подход се правят

оценъчни изводи, се търси смисълът, целите и начин на живота на

общество и как това свързано с политиката на една държава.Търси се

истината, доброто и правилното като регулативен фактор в държавата.

При този подход трудно се разграничава политически и социален

живот.

Практико-политически подход – съществува на база на доказаните

знания, няма обективна истина, международни отношения се разглеждат

през полтическата призма. Много важно място заема анализирането на

ситуацията и изграждането на външна политиката зависи от това.

Външната политика на съответните държави се формира според

няколко фактора: 1) какво е стратегическото и положение ( дали се

отнася към центровете на сила или е малка държава) 2) какви са

граничните отношения с други държави( дали има конфликтни възли в

този регион 3) конкретни ситуационни отношения

Практико-ценностен подход – изграждане на държавните интституции,

механизми и норми, като регулативен фактор, представящ най-високата

ценност за обществото( тъй като се постига със съгласие на всички) .

Основната цел на държавата е оцеляването и самозащитата – има

право да действа по морал, но той е различен от този на индивида (може да

действа по различен морал при различни обстоятелства.

4. Студената война – обща характеристика, основни понятия, политически

отношения

За времевата рамка има различни мнения и точна дата не може да бъде посочена.

Студената война (СВ) започва с края Втората световна война. Много често за начало на

СВ се цитира речта на Чърчил от 1946 г., в която той използва този термин “студена

война“, но с това се отбелязва по-скоро вече започнал период. Има дори възгледи, че

началото на СВ трябва да се търси още по-назад във времето - 1917 год. с избухваAнето

на ВОСР в царска Русия. Но това е наличие на предпоставка, а не директна причина. За

край на СВ също нямаме точна дата, а поредица от събития през периода 1989-91 г.:

обединението на Германия, падането на Берлинската стена, разпадането на СССР,

падането на комунистическите режими в Източна Европа, Лондонската декларация на

Съвета на НАТО 1990 г. за изработване на нова концепция на блока съобразно новите

политически реалности, в която се посочва настъпилия край на СВ черно на бяло. СВ

започва средата на 40-те г. и приключва края на 80-те – началото на 90-те г. СВ се

определя като състояние на МО, а не като събитие, не война в класическия смисъл на

думата. Това е противопоставяне, конфронтация, която през годините има различна

интензивност. Има периода н аразведряване, затопляне на отношенията има и периоди

на крайно изостряне. Между кого е противопоставянето? – между САЩ и Русия, между

две системи, които са различни в обществено-политически аспект, в икономически

план, идеологически и други направления. Противопоставянето е между двата блока,

начело с техните лидери.

Характеристики на СВ:

• Системата на МО се определя като биполярна, двуполюсна структурна

конфигурация, като са на лице два центъра на силата.

• В рамките на двата блока системата е йерархична – начело на съответния блок

имаме един лидер. Има ясна диференциация на ролите – ясно е кой е сателита и кой е

центъра на силата.

• Характеризират се със строг вътрешен контрол и строга вътрешна дисциплина.

• Наличие на ядрени и конвенционално оръжие в системата. Голяма категория са

оръжията за масово унищожение – ядрено, биологическо, химическо. Всичко, което не

е за масово унищожение е конвенционално.

• Неограничен характер на войните, т. е. географското им разпространение – във

всяка точка на света има локални конфликти (войни).

• Сериозна надпревара във въоръжаването (особено ядреното). Парадокс, че е

налице страх от пряка война, а има надпревара.

• За целия период на СВ няма пряк въоръжен сблъсък на двете сили. Техните

интереси се сблъскват в локалните конфликти, но директен сблъсък няма. Той е само

теоретически, психологически.

• Непрестанен стремеж за изграждане на образа на врага, дезинформация на врага

и на собственото население, непрестанни убеждения за преимуществото на собствената

система.

СВ започва от противопоставянето в Европа и става глобална. Интересите започват да

се сблъскват и в Третия свят.

Политическите отношения се основават на външнополитически концепции.

Много активни във формулиране на външнополитически концепции са САЩ –

Доктрини:

1. Първата доктрина, която се счита за негласно обявяване на СВ е доктрината Труман.

Тя е оповестена в конгреса 1947 г. Визира оказване на помощ на Гърция и Турция. В

Гърция се води гражданска война и е заплашена от комунистически метежи. А Турция

има обща граница със СССР и се възприема също за заплаха от проникване на

комунизма. Със закон се отпускат 400 млн. $ за тези две държави. САЩ поема

ангажимент да оказва помощ от всякакво естество. САЩ окончателно скъсва със своя

изолационизъм във външната си политика в Европа. Доктрината Труман е заявка, че ще

се намесват в европейските дела дори и в мирно време. Тази доктрина се превръща в

модел към който САЩ веве ще се придържат, с оглед сдържане на комунизма.

2. Доктрина Айзенхауър – 1957 г. Провокирана от Суецката криза 1956 г. С нея САЩ

заявяват, че Близкият изток е сфера на техни жизнени интереси, заявка за сфера на

влияние.

3. Друга доктрина обосновава американските интереси в Латинска Америка -

доктрината Джонсън - 1965 г. С нея САЩ заяват, че няма да допуснат в Латинска

Америка да се създаде още една комунистическа държава след Куба. Те ще помагат на

всяка една латиноамериканска държава, която преследва близки на американските

интереси. Оказва се, че след тази доктрина САЩ започват да подкрепят

недемократични, авторитарни режими, стига да се борят срещу комунизма.

4. Доктрина Картър – 80-те год. Оповестява се заради нахлуването на СССР в

Афганистан 1979 г. САЩ заявява, че сфера на американските интереси е Персийския

залив, които ще бранят, ако трябва и с военна сила.

СССР е доста по-скромен на фона на америнканските доктрини.

1. Доктрината Брежнев – Отнася се до дисциплината в Източния блок. Идеите

изкристализирват постепенно, но в края на 60-те г. на конгреса на Полската

комунистическа партия, Брежнев я формулира. Нарича се още доктрина за ограничения

суверенитет. Дава право на лидера на СССР да се намесва във вътрешните работи на

държави, които са заплашени от външни сили.

Отношениятата във военно-стратегически план са сложни и високо теоретизирани.

Взаимно сдържане - основен теоретичен модел, от който се ръководят отношенията.

Два смисъла: политически и военен.

• В политически план се разбира ограничаване влиянието на другия блок и

разпространяването му чрез бойкоти на международни форуми и конференции,

оказване помощ на приятелски държави, противопоставяне в Съвета за сигурност –

блокиране на решения, вето.

• Във военно-стратегически план се разбира сплашване с оръжията, които всеки

притежава, с националната си мощ, демонстрира се желание за ядрена война (политика

на сплашване).

Концепция за първия и втория ядрен удар и за гарантираното унищожение.

I-ви ядрен удар – обикновено е контрасилов. Държавата, която нанася първа удара го

насочва срещу носителите на оръжията на противника.

II-ри ядрен удар – насочен е срещу държавата, която нанася първият удар. Свързан е

със способността на съответната държава да оцелее след първия удар и да е запазила

достатъчно оръжия, за да нанесе второ удар – обикновено е контраценностен. Вторият

(ответен) удар е насочен срещу населени места, промишлени обекти, инфрастуктура.

След втори удар, ще настъпи взаимно гарантирано унищожение. Целта на втория удар е

да нанесе на първата държава неприемливи щети (50 % загуба на население и 30 % на

материален фонд).

Военно-стратегически паритет - равенство:

• В тесен смисъл – приблизително равенство между двете супер сили, равно

количество оръжие в областта на ядреното оръжие.

• В широк смисъл – равни възможности на двете сили да нанесат втори ответен

удар.

Ядрено оръжие: Дефиницията се съдържа в договора от Тлателолко – 60-те г. – Всяко

устройство, което може да освободи ядрена енергия, неконтролирана, която може да се

използва за военни цели.

Във военно-стратегически план се оформят три концепции:

1. Атомна дипломация – доминира 1945-50 год., след бомбардировката над Япония. По

това време само едната супер сила САЩ има ядрено оръжие и го е използвала.

Дипломацията е атомна, защото САЩ определя и развитието на МО, като това е силова

дипломация. САЩ започва да разтваря т. нар. “ядрен чадър”. 1949 г. СССР има също

ядрено оръжие и идва

2. Доктрината за масирано възмездие – 50-60-те г. Характерно е, че и двете сили

имат ядрено оръжие, но САЩ все още притежават повече и започва надпревара във

въоръжаването. Ако избухне военен конфликт се предвижда пълно и неограничено

използване на ядреното оръжие, което ще доведе до гарантирано взаимно унищожение.

3. През 60-те г. доктрината за масирано възмездие е заменена с доктрина за гъвкаво

реагиране - двете супер сили са се изравнили и са достигнали паритета. Тази доктрина

при военен сблъсък предвижда:

• Ограничаване употребата на ядрено оръжие

• В географски аспект – да не се удрят гъсто населени места

• да не се употребява оръжие по-мощно от това, което САЩ използва срещу

Япония

• политически ограничения – т. е. да не се търси повод за въоръжен сблъсък.

Всяка сила да преследва оптимални цели.

• да има съответствие на вида оръжие, което се използва.

Причини за началото на СВ:

1. Протоворечията между държавите от антихитлеристката коалиция с оглед

следвоенното устройство на света. А иначе по време на Втората световна война имат

завидно разбирателство.

Причини за края на СВ:

1. Непосредствени – идването на власт на Горбачов 1985 г. и неговата реформа,

наречена “Перестройка”, но избраният от него начин за подобряване на соц. системата

катализират процеси, които довеждат до разпадането й.

2. Международни – либералните идеи на Запада, навлизат и на Изток, а и тези идеи се

използват от лидерите на държавите. “Имперско свръхразпростиране” – обяснява се от

Пол Джонсън. Идеята е, че всяка империя има цикъл на живот, има апагей и свиване на

империята. Става въпрос за СССР.

3. Дълбоки причини – комунистическата идеология губи рейтинга си, своята

легитимност.Икономически крах на СССР, който води до разпадане на Източния блок.

5. Студената война – военностратегически отношения.

Регионално и локални конфликти в годините на

“студената война”

Германски и Берлински въпрос.

По решението от Ялта Германия е разделена на 4 зони. 1947 САЩ и Англия обединяват

зоните си, а през 1948 и Франция се присъединява. Самият Берлин също е разделен на

зони – източна и западна. Проблемът е в западния сектор, който се е превърнал в

образование подобно на анклав. Берлинската криза е свързана с противопоставяне на

интересите м/у супер-силите. През 1948 год. западните държави провеждат парична

реформа – въвеждат западногерманската марка.

СССР използва това и налага блокада на Западен Берлин, което провокира 1-вата

Берлинска криза. Освен по въздуха, по никакъв друг начин не е могло да бъде снабдено

населението с храни и други неща, което продължава една година. Резултати от

кризата:

o Налага се ембарго на стоките от източна Европа;

o Създава се ФРГ и след месец и ГДР, което се превръща в мини модел на

“студената война”;

o Западен Берлин остава с особен статутът не е част нито от ФРГ, нито от ГДР;

Двете д-ви не се признават взаимно. Формира се доктрината Холщайн, според, която

ФРГ не създава и отказва да създаде отношения с д-ви, които поддържа някакви

отношения с ФРГ, което продължава до 70-те год.

През 1958 – 62 год. СССР което провокира 2-ра Берлинска криза, която се свързва със

заплахите на Хручов във връзка със статута на Западен Берлин и с това, че той се явява

място за прехвърляне на запад. Заплахите и ултиматумите продължават и се изразява в

това, че СССР ще сключи договор с ГДР и ще му предаде управлението. В заплахите и

ултиматумите се поставят все нови срокове, които не се изпълняват докато се достига

до 1961 год., когато се издига и Берлинската стена и страстите се успокояват.

Тази непоследователност на външната политика на СССР е съпроводена и

продиктувана от Карибската криза.

За положителното развитие на отношенията м/у ФРГ и д-вите от източния блок

изиграва Вили Бранд със сключването на Московския договор със СССР, а после с

Полша, Чехословакия и с ГДР. Слага се край на доктрината Холщайн.

През 1971 се сключва четиристранно споразумение за Западен Берлин под

протектората на великите сили, но окончателно Германския въпрос се решава с

обединението на двете Германии през 19990 год.

Карибска криза – 1962 год.

Двете супер сили са изправни една с/у друга и са на прага на война. Това се сочи като

най-критичния момент по време на студената война. Тя е най-кратка, но и най-

интензивна. Нарича се още Кубинска криза. Х-ка:

o Цели да укрепи режима в Куба

o Цели да дестабилизира режима на Кастро

o Постоянни доставки на оръжие за Куба;

o Разполагане на руски ракети на кубинска територия, които могат да достигнат

до всяка една точка на САЩ;

o САЩ правят морска блокада на Куба;

Кризата се разрешава чрез дипломатически пазарлък - СССР да изтегли своите ракети

от Куба, а САЩ от Турция.

Войната в Корея – СССР и САЩ участват в нея чрез подкрепа - непряко

противопоставяне -1950 год. До Втората световна война Корея е била Японска колония.

След войната я разделят на две окупационни зони по 38 паралел. Идеята е в двете части

на страната да се проведат едновременно и паралелно избори, след което да се излъчи

едно правителство. Това не става и още през 1948 се обявява създаването на двете

държави – Северна Корея и Южна Корея. Последват поредици от погранични

конфликти, като комунистите в северната част дори със военни действия искат да

постигнат обединение. При едно от нападенията м/ународната общност реагира, че

това е агресия и по силата на резолюция на съвета за сигурност ООН изпраща

въоръжени сили предимно американски. След намета и двете супер-сили отново

започват да се сплашват. През 1953 год. се подписа примирие, с което се установява, че

по 38 паралел минава границата – демаркационна линия.

Виетнамски конфликт – Виетнам е Френска колония известна като Индокитай. Там

започва силно антиколониално движение ръководено от Хо Ши Мин. Движението е

под силното влияние на комунистическите идеи. 1954 год. се провежда конференция в

Женева с което приключва Френския период. Виетнам се разделя на две части по 17

паралел северен и южен. Прави се опит да се приложи модела от Корея, но и тук не се

получава. На север се изтеглят комунистите начело с Хо Ши Мин, а войските се

наричат Виет мин, на юг се установяват френските сили и верните на тях виетнамци.

На юг остават и партизани, които наричат Виет конг. От 1964 започва американския

период от развитието на Виетнамския конфликт. САЩ започват да подкрепят режима в

Южен Виетнам с експерти, но и самият марионетен режим търси американската

помощ, а самото население е против режима.От 1964 год. се иска и по-осезаемо

американско присъствие – вече и военно. Отношенията м/у двете части на страната са

обтегнати с погранични конфликти.

Северен Виетнам противопоставяне Южен Виетнам

- подкрепян от въздушни удари - правителствени войски

СССР и Китай - американски войски, които

подкрепа подкрепят правителството

- Виет конг

Решение на Виетнамския конфликт – Опити да се реши конфликта на дипломатично

ниво.

o Участието на американски войски в конфликта е необосновано от м/ународна

гледна точка, защото това не е американска война и намесата на въоръжените сили не е

по решение на съвета за сигурност както в Корея.

o 1969 год. – оповестена е доктрината Никсън за изтегляне на американските

войски от Виетнам. С нея САЩ оповестяват, че ще се въздържат от намеса в други

подобни конфликти.

o След Парижкото споразумение м/у представители на САЩ, Сев. Виетнам, Южен

Виетнам и Виет конг

- незабавно спиране на огъня

- Започва изтеглянето

- дава се право на самоопределяне на Виетнам.

След изтеглянето на американските войските на Северен Виетнам се възползват от

отслабената сила на южните войски, превземат Сайгон и установяват комунистически

режим в страната.

6. Разведряване. Хелзинкски процес

Първата надежда за разведряване (Р) е след смъртта на Сталин - 53 г. В

западните държави се прокрадва идеята, че Хрусчов ще е по-склонен на диалог. За

истинско разведряване говорим от средата на 60 до средата на 70 г. Прояви на Р в

политически план – това е времето, когато се сключват поредица от договори в Европа,

ФРГ провежда Източна политика, времето, когато стартира Хелзинкския процес. Във

военен план – това е времето, когато масираното възмездие е заменено с политика на

гъвкава реагиране. В рамките на НАТО 1967 г. се съставя АРМЕЛ (бойно пано на

НАТО), т. е. продължава надпреварата във въоръжаването, но съчетана със стремеж

към диалог между двата блока. Започват да се сключват международни договори за

контрол над въоръженията. Хелзинкският процес е венеца на Р. Предпоставки: чисто

концептуални промени - от средата на 60–те г. и конкретни събития: 1. 1966 г. генерал

де Гол посещава Москва. Това е първото посещение на западен политик на изток,

първата форма на контакт. След това посещение у западните държави се поражда

идеята за диференциран подход към държавите от източния блок. 2. 1966 г. ПКК на

среща в Букурещ отправя апел към западните държави за диалог. Този апел остава без

последици. 3. Началото на 70-те г. предмета на сключените договори на ФРГ е че се

закрепва политическото и социалното статукво на Европа. Тези договори дават вече

предпоставки за стартирането на Хелзинкския комитет.

Той стартира като Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ).

Открива се 1973 г. Участват всички европейски държави + САЩ, Канада, СССР. На

съвещанието се обсъждат три групи въпроси, известни като трите кошници,

разработени в три работни групи: І гр. проблеми обхваща Програми за сигурността в

Европа. ІІ гр. проблеми са икономическото1 научно, техническо сътрудничество. ІІІ гр.

проблеми са хуманитарни въпроси + правата на човека, образование, култура, лични

връзки между хората. Всяка една от тези три работни групи изготвя текст на

заключителния документ. Документът, който се подписва през 1973 г. е заключителния

акт от Хелзинки. Той не е международен договор, а това е политически документ.

Първата част на заключителния документ съдържа две неща: 1. Декларация на

принципите и 2. Мерки за укрепване на доверието – държавите да приемат така, че да

не се стига до въоръжен конфликт. Втората кошница – никой не се интересува от тези

проблеми. Трета – засяга човешкото измерение. Западният блок е най-заинтересован от

третата кошница, а източният блок тук е най-уязвим. Разоръжаването е тема, която не

се обсъжда, все още е табу. В заключителния акт от Хелзинки и предвидено диалога,

контактите да продължат и занапред и това трябва да стане така: 1. На всеки 3 г. да се

провежда общоевропейски форум. 2. Между тези форуми да се провеждат периодични

експертни срещи. Поради тази причина се говори за Хелзински процес. Наистина, след

това се провеждат много европейски форуми в различни европейски градове. Дори

когато отношенията между двата блока се изострят, Хелзинкския процес не прекъсва и

това остава често единствената форма на контакт помежду им. Той се осъществява и

през Студената война. 1990 г. се приема Парижката харта за нова Европа. Започват да

се създават институции, сгради на СССЕ. През 1999 г. СССЕ се трансформира в ОССЕ.

4.Системен подход в МО – по лекция на Пантев

В своята еволюция теорията за МО достигат равнище на зрялост, така че МО да

с определи като наука и изучаването им да почива на цялостна научна база, чрез

прилагането на системния подход за изучаването на МО. Десетилетия наред с МО са се

занимавали МПП, военните науки, историята на МО, имало е претенции на много други

традиционни науки. През 60-те години се утвърждава мнението, че

интердисциплинарният подход е най-подходящ. По-късно възниква тезата, че МО са

обект на науката за МО.

Системният подход се използва първо в биологията, по-точно в генетиката.

Според подхода към проблема трябва да се подхожда като един сложен организъм. Този

подход започва да се заимства от други области, а на определен етап и от обществените

науки. Самите обществени отношения започват да се разглеждат като много сложни,

динамични, развиващи се и разглеждането им става невъзможно с традиционните

подходи. Изследователите откриват полезни идеи именно с този организмистичен

подход.

По-късно самият системен подход започва да търпи вътрешна еволюция, докато

се стигне до момента, в който се утвърждава мнението, че той е научен подход. През 60-

те години започват първите опити в сферата на МО да се използват някои познавателни

перспективи от системния подход.

Първото качество на СП е, че той се стреми да изучи даден обект в неговата

цялост – принцип на целостта. Когато разглеждаме някакъв сложен обществено-

политически проблем, не се интересуваме от една или две страни от този проблем, а

търсим дефиниране в неговата цялост. Няма други шансове да се стигне до полезни

изводи. Не бихме могли да разберем случващото се на Балканите след Студената война,

ако се концентрираме само на Балканите.

Второто характерно за СП качество е притежаваното от всяка система на

специфични интегративни свойства. Всеки обект може да се разглежда като система за

конкретен анализ. Тази система се различава от останалите поради наличието на

специфични за нея интегративни свойства.

Следващо свойство е т.нар. хомеостазис на система – сложните динамични,

развиващи се системи притежават това качество. Това е способността на системата да

запазва устойчивото си състояние и структура, независимо от смущаващите

въздействия на околната среда. Това качество е важно, за да се разбере системата – как

функционира и как се регулира.

Следваща характеристика на СП е, че всяка система е съставена от специфични

елементи – има специфичен морфологичен строеж. Много често проблемите на

морфологията и проблемите на структурата се смесват.

Структурата на системата е следващото качество. Тя е особеният специфичен

начин на свързване и съотнасяне на елементите на системата.

На следващо място е качеството външна среда. Всяка една система се влияе от

различни фактори. В съответния период и ситуация има набор от фактори, които

оказват съществено въздействие върху функционирането, структурното изграждане и

развитието на системата. Това е външна среда на системата.

Системният подход е най-общ, той чертае рамките на проблема, с който се

заемаме.

Разсъждавайки за международните отношения, възниква въпросът кой вид МО

ни интересува – спортните, политическите, военните, търговските и т.н. Това, което

„системниците” са успели с анализи да откроят е, че във всеки от видовете МО по един

или друг начин рефлектира политическото отношение на държавата. Т.е. пред скоба,

преди всички други видове се извеждат политическите междудържавни отношения.

Именно те са база за анализ.

Елементен състав (морфология) на системата на МО

1. Няма съмнение, че основен елемент на системата на МО е държавата.

2. Друг основен елемент на системата на МО са международните организации –

правителствени и неправителствени; национални неправителствени организации.

Тенденцията е броят, разнообразието и качеството на международните организации да

нараства.

3. Отделният индивид – спорове за международна правосубектност на отделния

индивид. Отношението към правата на човека води до извеждането на човека в

международните отношения на преден план.

Външна среда

Факторите на външната среда в системата на МО имат два източника –

природната среда и социално-икономическата система (във всичките им детайли).

Говорейки за социално-икономическите фактори, нямаме предвид само това, което се

случва глобално, а и социално-икономическите системи на отделните държави.

Важността на тази система е огромно.

Факторите на природната среда също трябва да се отчитат и разглеждат като

непосредствена среда в системата на МО. Изобщо връзката човек-природа, общество-

природа не може да бъде пренебрегната.

Структура

Основна закономерност на съществуването на всяка една система е нейният

структурен строеж. Най-общата характеристика е, че специфичният начин на свързване

характеризират нейната структура. Търсенето на т.нар. структура инвариант е било

целта, която са си поставили системниците. Около две десетилетия този въпрос търси и

намира приблизителния си отговор. Не могат да бъдат разглеждани като равностойни

всички видове МО.

Препрочитайки историята на МО и на дипломацията, изследователите са

разбрали, че в различните исторически периоди една група държави чрез отношенията

по между си по съществен начин влияят на всичко друго, което се случва в МО –

Великите сили. Именно те са правили впечатление като конфигурация на

взаимоотношения, които влияят върху всичко останало. Великите сили се променят –

някои страни отстъпват от тази група, други се издигат. По същия начин се оформят

групи държави, на чело, на които стоят други по-силни държави и това предопределя

отношенията. Разглеждайки тези повтарящи се конфигурации на отношения, те биват

определяни като отношение между центрове на сила или центросилови отношения. Те

имат една трайна характеристика – на инвариант на структурата (непроменливо,

постоянен). Това е определяща характеристика на структурното изграждане на

системата и позволява във всяка една нова конкретна ситуация, независимо от това кои

са новите Велики сили, да се запазят отношенията между тях.

В отделните исторически периоди винаги е имало отношения между държави,

които се отличават с високо напрежение, бързо развиващи се отношения, острота на

отношенията. Това позволява да се открои нова инвариантна характеристика на това

второ структурно равнище – конфликтни възли на противоречието. Когато анализираме

структурата, трябва да характеризираме това структурно равнище, да го определим и да

анализираме има ли връзка с това, което ни интересува.

Третото равнище е конкретно ситуационното равнище.

Външната среда и взаимодействията с нея.

Външна среда на системата на МО е онова, което е извън нея и с което по един или

друг начин тя взаимодейства.

Външните гра¬ници на системата на МО са пределите, до които се простират нейните

елементи, действат нейните закономернос¬ти и се осъществяват движенията в нея.

Външните граници са израз на нейната обособеност и цялостност.

Границите и средата на системата активно взаимодействат. Между тях съществува

мрежа от пра¬ви и обратни връзки.

МО и тяхната система са част, системен ком¬понент на човешкото общество. Това

общество представлява външната среда на системата на МО. Ефективността на

въздействието на тази среда зависи от степента на организираност и системност на

човешкото общество.

От това може да се изведат няколко заключения:

• Промените в системата на МО след¬ва да се разглеждат като част от промените на

обществото като цяло. Но съвсем не и обратното. Промените на обществото като цяло

не са част от промените в системата на МО.Това са промени извън границите на

системата.

• Закономерностите в общото развитие на човеш¬кото общество са действителни

закони и в сферата на МО, защото тези отношения са част от него. Но

закономерностите в МО могат да се различават от тях и могат да не действат извън

външните граници на системата.

• МО, състоянията и развитието на тяхната система не могат да бъдат изследвани и

задоволи¬телно обяснявани, ако не се разглеждат в общия контекст на обществените

отношения въобще.

Взаимодействието между системата на МО и нейната среда е сложно. Затова

взаимодействието между тях става едновременно не само на рав¬нище системата като

цяло и средата като цяло, но заедно с това и на множество други структурни

подравнища. Средата не влияе върху МО само като един общ фон. Отделни нейни

елементи взаимодействат специфично с отделни елементи на МО.

Вътрешнополитически процеси в ня¬коя държава, промени във формите на

собствеността или изобщо някак¬ви други социални промени в нея са явления, които са

извън системата на МО и се отнасят към външната среда. Но те могат да имат голямо

влияние върху МО.(Пр.:Един държавен преврат може диаметрално да промени

външните отно¬шения на всяка държава-срут¬ване на Съветския съюз, повлякло след

себе си разпадането на Варшавския договор, на СИВ и на световната социалистическа

общност/На свой ред събитията в сферата на МО въздействаха върху външната

социална среда, като способстваха за бързи изменения на социал¬ни структури в много

от държавите от Източна Европа).

И системата, и средата й се изменят непрекъснато. Промените стават нееднакво.

Въздействията, както в рамките на системата , така и между системата и нейната

външна среда могат да се раз¬глеждат като разлчни импулси-2 вида:.

• Част от тях са отклоняващи импулси, тъй като я привеждат към състояния,

различаващи се от съществуващото. Те предизвикват промени , могат да бъдат

конструктивни, полезни, положителни, но могат да са и неконструктивни, вредни,

отрица-телни. Изискването да се развива международното сътрудниче¬ство, за да се

предпази светът от планетарна екологична катаст¬рофа е пример за силен положителен

източник за положителни импулси.

• Друг вид са компенсаторните импулси-съдействат да се възстанови състоянието в

системата, които я връщат към предишното й състояние и така могат да съдействат за

поддържане на нейното равновесие и равновесието й със зао¬бикалящата я среда.

Ако отклоняващите импулси са първични, компенсаторните са вторични в смисъл, че

те се проявяват в ответ на отклоняващи импулси. Съотношението между тези импулси

може да бъде различно и да се променя във времето.

Въздействието на импулсите, идващо от средата към системата и обратно, става по

различни линии на връзка, по различни канали на въздействията. Основният от тях е

външната политика на държавите. В сферата на тази политика се формират

външнополитическите цели и се определят действията, които внасят промени. Това

придава особено зна¬чение на сферата на държавните и политическите отношения

върху МО. Една от важните задачи на ТМО е да очертае мястото и значението на тези

импулси, както и възможните им деформации. Преследвайки външнополитическите си

цели, държавите самостоятелно или съчетавайки усилията си най-бързо могат да

предизвикват промените. Те са, които определят основните еле¬менти на вътрешния

ред, правилата, които го регулират.

Ако хората, цялото човечество се приеме като част от живата и не¬живата природа,

природната среда също може на свой ред да се преце¬нява като външна среда на

човечеството. Въздействието на природната среда върху МО също се осъществява с

отклоняващи и компенсаторни импулси. Въздей¬ствието върху МО на импулсите,

идващи от про¬мените в природната среда, поначало се опосредства от държавите и от

другите обществени системи. То се проявява и в МО. Много бавно протичащите

промени в природата, в сравнение с обществото , я характеризират като фактор, имащ

висока устойчивост и в много случаи действащ като ограничител на едни или други

тенденции в МО. В други от случаите, когато например се касае за решаване на

общочовешки про¬блеми, тя действа и като фактор, който подтиква и насочва

динамиката на МО.

Една от пресечните точки на взаимодействията между природната среда и МО са

глобалните проблеми. Основни сред тях са свързани със запазването на природата,

нейните ресурси и нейното равновесие. В съвременните условия запазването на

природна-та среда от вредни въздействия, както и нейното възстановяване са пред¬мет

на усилия на цялото международно общество. Много от промените в природата, често

предизвикани от неразумна човешка дейност, по са¬мото си естество са трансгранични

и предизвикват появата на общи или противоречиви трансгранични интереси.

Възникват проблеми, които не могат да бъдат решавани по друг начин, освен чрез

съгласувани усилия на много страни, а някои от тях и на цялото човечество.

Субекти на МО

Числеността на действащите в системата на МО субекти е голяма и постоянно се

променя поради появата на нови и отпадането на съществуващи до този момент

субекти. За някои субекти, каквито са държавите, качеството им на субекти на МО е

присъщо с тяхното възникване. Те не се нуждаят да бъдат признавани.Затова тяхната

субектност се определя като първична субектност. Но при други субекти, особено

когато отношенията се регулират юридически, взаимното признаване на това качество

може да е предпоставка за установяване на трансгранични отношения. В този случай

субектността им се определя като производна, вторична субектност.

Връзки и взаимодействие възникват между сходни, принадлежащи към една и съща

разновидност субекти. Субектите на МО трябва да притежават:

•Трангранични интереси, да съзнават тези интереси и да имат волята да ги защитят или

реализират

•Организираност, включваща способност да бъдат представлявани като неделимо цяло

в отношения с други субекти

•Способност да вземат самостоятелни решения в процеса на трансграничното общуване

•Възможност да извършват действия в сферата на международните отношения

Съществуват съставни субекти- възможно е едната страна в отношението да е

отделен, единичен субект, а другата страна да са множество от субекти, страна да е

съставен субект. Такъв би бил случаят, когато една държава установи и поддържа

отношения с един международен съюз.

Истина е, че в голям брой случаи многостранните отношения могат да се разложат на

отделни двустранни отношения. Но това невинаги е възможно. Някои групи субекти

встъпват в отношения като неделимо цяло, като една, макар и съставена от много

субекти страна. При такива ситуации комплексният, съставният субект изразява

интереси, преследва цели, проявява воля, взема решения, действа и т. н. по начин,

различен от съставляващите го субекти. Това изключва възможността да се разглежда

другояче, освен като самостоятелен и неделим субект, наравно със субектите, които го

съставляват. Неговата субектност е различна от тяхната, тя е единна и не се дели.

Субекти на МО са държавите, международните структури, в които те участват, както и

множество други недържавни обществени формации, които водени от своите интереси

осъществяват дейности върху международната сцена, влизайки в отношения помежду

си. В отделни и много ограничени случаи, такива може да са и отделните физически

личности. Почти във всички случаи се касае за признавана от защитаващото основните

права на човека международно право международноправна субектност на отделния

индивид, обстоятелство. което го прави субект на международни юридически

отношения.

1)Междудържавните отношения.Държавите са основен и много активен субект на

МО.Междудържавните отношения имат структурноопределящо значение за цялата

система на МО.Държавите винаги са субекти на МО. Междудържавните отношения са

най-динамичната част от МО. Те имат решаваща роля за начините, формите и

условията, в които се осъществяват отношенията във всички останали области на

отношения върху международната сцена.От това следва, че най-значителни и бързи

промени в световната система като цяло могат да се постигат, когато се внасят промени

в междудържавните отношения. Между държавите и общностите от държави се гради и

функционира основната нормативна регулираща международните отношения система -

юридическата. Държавите, техните групировки, съюзи, организации, общности и други

подобни, са основните носители на юридически права и задължения. Те са субекти на

МП и разполагат с първична и всестранна правоспособност.

Субекти на МО са и групи от държави. Това са съставни субекти. Такива са

множество правителствени международни организации, междудържавни съюзи,

коалиции, интеграционни общности др. Те обединяват държави, съчетават сили.

способстват за сътрудничество, насочено към постигане на общи цели. Но не всички

групирания на държави имат международна субектност. Държавите могат да се

групират за сътрудничество в различни области или да поемат задължения да си

оказват различни форми на взаимопомощ. Взаимодействието им в този случай се

ограничава само между тях и не касае трети страни. С трети страни те поддържат

отношения всяка поотделно. Тези групировки на държавите не се проявяват като

субекти на МО. Те поддържат отношения само в рамките на своята група.

Върху световната арена възникват коалиции, обединения, групировки, организации,

съюзи, съставени от държави. Трябва да отговарят на определени условия:

• Групата държави, образуващи организация, съюз. общност и т.н. трябва да има.

постоянна структура, позволяваща на групата да предприема действия от свое име и

като едно цяло, различно от отделните участващи в нея държави.

• Групата трябва да има структури и процедури, които да й позволяват да взема

самостоятелни решения

• Нужно е да разполага с институционни елементи, които да я представят като нещо

различно от участващите в нея страни.

2)Неправителствени субекти.Несравнимо превъзхожда числеността на другите

субекти. Могат да бъдат отнесени към три основни групи:

1.Формации, които са създавани от държавите и в които държавите участват, но които

не са държавни органи и действат като самостоятелни стопански и правни единици.

Такива са държавни фирми и стопански организации,банки, фондове, ,фондации,

общности и др.

2.Формации, които не са създадени от държавите и в които държавите не

участват(МИО). Такива са частни предприятия, тръстове, концерни, корпорации и

транснационалните компании.

3.Субекти на МО от смесен тип, в които участват както държави, така и недържавни

формации. Не се регулират от МП.

Субектите установяват отношения и връзки предимно с онези, които са им сходни.

•Субектите на МО формално са независими в своите отношения.

•Субектите са свободни да избират сами вариантите на своето поведение.

•Субектите са юридически равнопоставени.

•Редица потребности субектите могат да задоволяват само като установяват и

поддържат отношения помежду си.

Има субекти на МО, които са универсални. Те не само установяват отношения с други

субекти още със своята поява, но и се изявяват като активни субекти във всички сфери

на МО - държавите. Но във всяка отделна сфера на МО има субекти, които се изявяват

в това качество само в нейните рамки. Върху международната сцена се проявяват два

много различни вида международна субектност -универсална международна

субектност и специализирана, ограничена международна субектност. Съответно с

това и субектите са или с универсална субектност, или са субекти с ограничена

субектност.

13.Ролята на физическите лица в МО.

Физическите лица по общо правило, но с изключение на точно определени

случаи, не са субекти на МО. Но значението и ролята им в процеса на

международното общуване са големи. Проявяват се в няколко направления.

Независимо от това дали страни в тях са цялата човешка общност, отделни държави,

групи от държави или неправителствени социални формации, МО винаги са начин,за

реализиране на интересите на хората.В основата на МО са справедливи интереси на

отделния човек. Но това не го прави субект на МО. И държавата е начин да се защитят

интересите на отделния индивид, но това обстоятелство не прави неговия статус

еднакъв със статуса на държавата. Отношенията между държавите са международни

отношения, обаче отношенията между физическите липа и държавата не са МО.

И все пак една от новите тенденции в процеса на международното общуване,

появила се през втората половина на XX век и утвърждаваща се много бързо е

осъзнаването, че съществуват основни, жизнени и присъщи на всички хора

интереси и че между тяхната защита и състоянието на МО има връзка и

зависимост. Укрепва общото разбиране, че тяхната политическа и правна защита е

задължение не само на отделната държава, но трябва да е грижа и на цялата

международна общност. Резултатът е, че се появи, формира и разви цяло направление,

отделен клон на съвременното МП - защитата на основните общочовешки права и

свободи. Възникването на правни и политически механизми и институции за

международна защита на тези права и свободи превръща защитата им в обект на

международните отношения. При това обект с растящо значение. Тенденцията още

повече се утвърждава и с появата на наддържавни правни и политически механизми за

интернационална защита на основните права и свободи при особено тежките

посегателства върху тях. - агресивна война, геноцид, апартейд, тероризъм и др.

Възникнала е лична международна наказателноправна отговорност и за

отделните индивиди.Например за военни престъпления или за престъпления против

човечността. Така отделните индивиди стават преки носители на определен кръг от

международноправни права и задължения, стават субект на международноправни

отношения. А тези отношения са част от общата система на МО. Но както беше

отбелязано, тези случаи се ограничават почти изключително в сферата на правото.

Физическите лица в определени случаи, при определен гръг основни тяхни права

придобиват и международно правна субектност, но от това не следва, че те стават

субекти на МО.

Още по-активна и значителна е ролята на физическите лица като изразители на

волята и интересите на държавите и другите субекти на МО. Тези субекти не могат

да волеизявяват, освен чрез индивиди, чрез физически лица, които са правомощни да

правят това от тяхно име. Физически лица персонифицират субектите па МО. Така, без

да стават субекти на МО, те придобиват голямо значение в международното общуване.

Само онези, сравнително немногобройни индивиди, които са правомощни да

извършват това. Така те внасят в осъществяването на МО и управлението на тяхната

система много влиятелен и силно изразен субективен елемент. Защото като интерес и

воля, като решение и действие на съответната страна в МО, на съответния субект на

МО, било държава или група от държави, се приема онова, което е изразено чрез тази

персонификация. Решаващо значение придобива формално изразените от правомощ-

ната личност държавни интереси , а не реалните интереси.

Правомощната физическа личност, държавникът, политикът, дипломатът или

президентът на международния икономически концерн в края на краищата постъпват

така, както разбират интересите на субекта, който персонифицират. Вземат

политическото, стопанското или друго решение съобразно със своите убеждения,

интелигентност и информираност, а нерядко и под влияние на своя темперамент и

емоции. Ето защо, при анализите на ситуациите в МО и особено при прогнозирането на

тяхното възможно развитие ролята на качествата на отделни персонифицираши

субектите на МО физически личности се вземат предвид като важни елементи на ре-

алнйте или на възможните ситуации. Смяна на президент, премиер, министър на

външните работи може да предизвика значителни промени в поведението на държавата

и с това - в нейните отношения с другите държави. Разбира се, влиянието на

физическата личност зависи преди всичко от поста, който заема в държавния апарат и

от нейните правомощия да взема решения в областта на МО.

Структура и структурни конфигурации (монополярна , биполярна ,

многополярна).

Наличието на стабилни, непроменящи се връзки и отношения спомага системата

да запазва за дълго време основните си .Тези стабилни, постоянни, устойчиви

отношения образуват структурата на системата.

Структурата определя вътрешната организация на системата. Тя е специфичен и

устойчив начин на свързване на отделните й подсистеми и елементи. Изразява

вътрешния й ред. Структурата стабилно специфицира международната система,

спомага да бъде различавана от другите системи.

Структурата свързва устойчиво взаимоотношения върху световната сцена. Така тя

играе важна роля за запазване целостта на системата .Структурата играе важна и

активна роля при взаимодействията с външната среда на системата. Тя е от значение и

за определяне на външните граници на системата.Затова структурата може да се

дефинира като итариант на системата

Структурата се променя.Устойчивостта, за която става дума. означава само, че

промените тук стават по-трудно и по-бавно.

Структурата спомага за запазването и поддържането на системния хомеостазис. Колкото по-радикални са промените в структурата, толкова по-съществени са

измененията в системата като цяло. Най-радикалният начин да се внесат промени в

системата е да се въздейства върху структурните отношения в нея.

Структурата възниква едновременно с възникването на системата. Тъй като

основните начала, върху които се гради структурата са едновременно и основни начала

на самата система (отсъствие на висша власт и център на управление в нея. суверенност

и независимост на субектите, ненамеса и равноправие между тях и т. н.), никой от

субектите не е в състояние едностранно, радикално и отведнъж да наложи на другите

субекти нова структура на системата. От това не следва, че субектите на

международните отношения са изобщо безсилни да променят структурно системата, в

която се осъществяват техните отношения.

Структурата се проявява като своеобразна „памет", свързваша миналото,

текущия момент и бъдещето на системата. Без познаване на структурата не е

възможно надеждно прогнозиране.

При изучаването на структурата на системата трябва да се прави разлика между

структурата на системата като цяло и структурите на нейните подсистеми. Много

важна нейна особеност е, че системата на МО принадлежи към категорията на

полиструктурпите системи. Полиструктурността на системата на МО се изразява в

това, че всяка от подсистемите, интеграционни общности, съюзи, организации или

формирани според характера на отношенията (право, политика, икономика и т. н.) имат

устройства и структури, които са съвсем несходни. Това им позволява да функционират

и да се развиват по различни начини, темпове и насоки, в условия на относителна

независимост едни от други, но винаги в рамките и под основните зависимости от

общата система..Полиструктурността на системата на международните отношения

увеличава разнообразието в нея, усложнява движението в системата и я прави по-

гъвкава и адаптивна.

Съществуват зависимости между структурата и функциите на системата. Структурните промени са свързани с изменения на способите, чрез които системата

може да постига едни или други цели. било като цяло. било на отделни участващи в нея

страни.

Структурни конфигурации могат да възникват във всички части на общата

система. Това явление е най-силно изразено в сферата на междудържавните

отношения.Техните центрове на силови и други взаимодействия имат първостепенно

значение и за всички останали сфери на отношенията. Формата на тези центрове може

да бъде различна: сфери на преобладаващо влияние, блокове, съюзи, организации,

интеграционни общности и други.

Възможностите за конфигурация на обшата структура на световната система на

междудържавни отношения са три основни модела, в зависимост от броя на

центровете (полюсите ):

• моноцентрична (монополярна. еднополюсна) структурна конфигурация

• билолярна (бицентрична, двуполюсна) структурна конфигурация

• полицентрична (многополюсна) структурна конфигурация

При първите два основни модела има само един вариант, но при третия модел

вариантите могат да са много, в зависимост от броя на полюсите.

2)Преобладаващо е мнението, че биполярността е неизменно присъща на структурата

на МО. Глобализирането на системата съвпадна с пълното разделяне на света на сфери

за влияние и колониално господство в края на XIX и началото на XX век и световните

противоречия, свързани с борбата за тяхното преразпределяне. Основна ос стана

въпросът за промяна на статуквото или за неговото ревизиране. Това доведе до

формирането на двата противоположни съюза -Антантата и Тройния съюз и първата

световна война между тях ,след 1917 г. социалистическа Русия и останалия свят ,

антифашистката коалиция и фашисткия блок , студената война между Изтока и Запада.

Около тях отново се групираха почти да края на столетието мощни съюзи и

блокове.Биполярното разделяне на световните отношения след втората световна

война-появата на така наречения „трети свят" , конфронтация между Китай и СССР и

между СССР и СФРЮ .

1,3)Рухването на тоталитаритарния сталински и постсталински модел на

„административен социализъм" в СССР и други страни от източния блок откриха

възможност да се преодолее биполярната конфронтационна структура на системата и

да се премине към изграждане на демократичен и многополюсен свят. В същото време

обаче, бързото разрушаване на компенсаторните балансиращи елементи на предишната

биполярна система откри възможност за развитието й както към моноцентризъм, така и

към полицентризъм.

Според други изследователи, от гледна точка на способността на държавите да водят

голяма термоядрена война, през втората половина на XX век светът е останал както

преди в състояние на биполярност и било вероятно да остане така задълго-само две

държави разполагат с необходимия ресурс за водене на стратегическа ядрена война. От

друга страна много държави (при това не само средни, но дори и малки държави) са се

обзавели с ядрено оръжие и са способни да водят малки войни-полицентричност.

Някои политици и изследователи поддържат тезата, че биполярната структурна

конфигурация има преимущества пред другите два модела - еднополюсния и

многополюсния. Като основни аргументи най-често посочват това, че в този вид тя

била по-устойчива, предвидима и се поддавала по-лесно на контрол , но се дебалансира

много по-бързо и лесно. При нея възможностите да се маневрира, за да се възстанови

равновесието, са крайно ограничени. При разрушаването на единия от центровете е по-

вероятно преминаването на системата към монополярна конфигурация, а това е най-

лошият вариант. Особено неблагоприятна е билолярната конфигурация за малките

държави. Биполярността затваря малките в тесните предели на двата полюса. При нея

изборът им никак не е голям. Те по-лесно биват принудени да се групират около по-

големите и силни партньори

Всяка конфронтация е двуполюсна. Затова конфронтацията става най-

естественото състояние на биполярността.

Оценката, която преобладава е в полза на многополюсния модел за световните

отношения. Най-често тя се прави чрез съпоставката му с двуполюсността.

Динамичните резерви на многополюсната конфигурация са несравнимо повече и

откриват повече възможности за поддържане на динамичното й равновесие. А това е

благоприятно за поддържането на мира и сигурността, за ефективно функциониране на

системата в полза на всички нейни участници. Мултиполярността е подходяща при

групиране на съвпадащи интереси. за неконфронтационни отношения и развитие на

многостранно сътрудничество. При нея възможностите за постигане на цели чрез

разнообразно международно общуване са неизмеримо повече, спектърът на

възможните комбинации е широк, свободата на посоките на действията е висока.Мул

ти полярността съдържа повече възможности за малките страни за сътрудничество.

Мултиполярната конфигурация позволява да се тушират конфликтите и да се намалява

взаимното им влияние. Тя спомага за търсене и намиране на компромисни решения.

Много важно нейно качество е способността й да локализира конфликтите в рамките на

различни регионални субструктури. Обратно на това, биполярната структурна

конфигурация на световната система съдържа в себе си способност да извежда кризите

до върха. За разлика от полицентричната конфигурация, на биполярността липсва

балансиращият регулатор, каквито са третите сили. Тя разделя отношенията в три

основни групи:

• отношения между центровете и страните, които са включени в тях

• отношения между страните, включени в един и същи център

• отношения на страните в общ център и аутсайдерите, онези които остават отвън.

Заедно с това обаче, при подобна конфигурация тези три групи отношения придобиват

неравностойно значение. Главна, решаваща става първата група.

Моноцентризмът възниква, когато много дълбоко се дебалансира съотношението

на силите в определен комплекс на отношения или в пялата система. Тъй като тази

конфигурация създава само един център на доминиране, тя въвежда под една или друга

форма елементи, наподобяващи власт и управление, характерни за вътрешнодържавния

правен и политически ред. В най-завършена и крайна форма конфигурацията води към

това, че самите отношения върху световната сцена започват да губят онова, което ги

характеризира като международни.Това е конфигурация на хегемонизъм в

международните отношения, изразяващ се в доминирането на една сила - отделна

държава или мало-числена, но действаща единно група силни държави. От всички

варианти тя е най-неблагоприятна за международната общност, за нормалното

функциониране на системата на МО. Моноцентризмът се утвърждава със сила.

Моноцентризмът ограничава свободата и независимостта на другите субекти и по този

начин разрушава компенсаторните елементи на системата

В реалните отношения върху международната арена елементите на

моноцентризъм. на биполярност и на мултиполярност съществуват паралелно,

преплитат се, свързват се, рушат се и се заменят едни с други. Много често те

съществуват в едно и също време в различни части и сфери на международната

система.

Различията при процесите, произтичащи в различни сфери и подсистеми на

международната система - политическа, икономическа, военна и др. - значително

усложняват структурното разнообразие, тъй като дават възможност за възникване на

несъвпадащи структурни конфигурации. В средата на XX век. биполярносгга бе ясно

очертана във всички сфери на МО.-два центъра в политиката, икономиката, военното

противопоставяне и т. н. През следващите десетилетия под влияние на икономическото

възраждане на западноевропейските държави и Япония, както и на бързото развитие на

икономическата, а по-късно и на политическата интеграция в Западна Европа

възникнаха предпоставките в световната икономика да започне възникването на повече

от два центъра и формиране на многополюсна, а не на двуполюсна структурна

конфигурация. Създаването в Източна Европа на интеграционната структура на СИВ

ускори развитието в тази посока. В края на столетието многополярността в световната

икономика се очерта много ясно, докато биполярността се запази в сферата на военното

противопоставяне и международната политика. Рухването на източния блок,

разпадането на СССР, социалистическата общност, СИВ и ОВД разрушиха полити-

ческата и военностратегическата двуполюсност на света. В новия век светът навлезе в

условия на политическо и военно превъзходство на една единствена суперсила – САЩ ,

претендираща открито за световна хегемония.

Системата на Международните отношения след края на Студената война –

основни проблеми и тенденции

След края на студената война започва да се гради нова глобална

структурна система – зависимостта на интересите между отделните участници.

Разкрива се тенденция на неантагонистична основа на системата на МО. Случват се

редица локални конфликти, при което се засилва тази конфликтна тенденция в МО;

След Студената война системата на МО вече не е биполярна. Тази

антагонистична основа ще се разширява и задълбочава.

Друга тенденция е, че водеща роля имат развитите западни демокрации –

т. нар. водещи държави: САЩ разполага с достатъчно ресурси за глобална политика,

Великобритания, Франция, Германия, Япония.

На преден план излизат регионалните отношения, възникват

икономически формации: ЕС, НАФТА (Североамериканско сдружение за свободна

търговия между САЩ и Мексико), ЦЕФТА (Централноевропейско сдружение за

свободна търговия), G-24; АПЕК и др.

Активизиране на двустранните отношения.

След като системата вече не е биполярна се говори за това колко центъра

на сила има. Основен въпрос е каква е системата понастоящем? Дали е универсална или

йерархическа, еднополюсна или многополюсна. Отговор дава Хенри Кисинджър.

Според него никоя държава не е влияела толкова осезателно върху системата на МО,

както САЩ. Подходът на САЩ прагматичен и пресметлив, определен от

икономическите им интереси. От друга страна техният подход е най-идеологизиран.

Очертава две основни тенденции във външната политика на САЩ: тенденция към

изолационизъм – развитие на ценности и идеали в собствената си страна; тенденция,

свързана с присъщото им мисионерство в останалия свят – износ на ценности и

идеали. Х. Кисинджър взема отношение и се опитва да даде визия на т. нар. Нов

световен ред. Налице са и действат на глобално равнище две тенденции: 1.все по-

нарастваща глобализация и 2. засилваща се фрагментация. Според него новия световен

ред не е лишен от смутове. Свързани са с появата на три групи участници в системата,

които претендират да са нации, но не притежават характеристиките нации. Това са:

Етническите отломки от бивши империи (СССР, Югословия);

Постколониалните държави – при тях границите им са административно

очертани;

Държави от континентален тип, които претендират да са нации, но не са

(Индия, Китай).

Самият Кисинджър посочва, че в новия световен ред има център на сила. Той защитава

водещата роля на САЩ. 1. САЩ, 2. Русия, 3. Китай, 4. Япония, 5. Индия, 6. Обединена

Европа.

Друг изследовател на МО - Сбигнев Бжежински по-краен изследовател на

новия световен ред: Определя системата на МО като йерархична. Той не говори за

центрове насила. Неговата теза е, че единствено САЩ има статут на глобална супер

сила, защото единствен САЩ отговаря на всички критерии за глобална мощ.

Критериите са:

Икономическа мощ;

Военна мощ;

Технологична и информационна мощ;

Културна мощ– свързва се с масовост, разпространеност, привлекателност;

По-различна теза за МО на Самюел Хънтингтън:

Разглежда МО и новия световен ред през призмата на цивилизациите и

културата. Основната негова теза му е, че истинският сблъсък е между цивилизациите.

Най-тежките конфликти са цивилизационните сблъсъци – става въпрос за сблъсък

между културни идентичности, както и религиозната идентичност. Говори за няколко

цивилизации:

Синоитска (Китай, но не само тя);

Ислямска (тюркска, персиийска субцивилизации)

Индуистка – с водеща Индия

Западна цивилизация – почива на западното християнство, но говори и за

североатлантическа и отнася към нея – Америка, Австралия, Нова Зеландия

Латино-американска цивилизация

Руско-православна цивилизация –

Африканска цивилизация - с водеща ЮАР

Според Хънтингтън най-лесно може да си сътрудничат държави с еднаква културна

идентичност

- Форми на нейното движение и развитие.

Международните отношения в никакъв случай не са хаотични.Понятието

„системност” е основно в теорията на МО и то създава основата, върху

която се изграждат представите за разнообразните трансгранични

взаимоотношения.Понятията за „система” и „системност” са в основата на

цялото научно познание.

МО са своеобразен начин да се излезе извън рамките на държавно-

териториалното разделение на света.Системата на МО е насочена към

преодоляване разпокъсаността на световното общество.Възстановяването

на цялостта му е социалната функция на системата.Тя трябва да създаде

благоприятна външна среда, необходима за развитието на световното

общество, за разширяване възможностите за международно общуване и

сътрудничество. Нормалното състояние на системата на МО е това, при

което международното общуване протича свободно и е във взаимен

интерес, т.е. сътрудничеството е естественото състояние на

международната система. Извеждането на системата от това състояние

нарушава нормалното й функциониране.

Взаимодействието между компонентите и елементите на системата, както

и между системата и външната среда, довежда до процеси на изменение на

състоянията – това е движението на системата.Променя се поведението на

субектите, възникват нови структурни конфигурации, появяват се нови,

респективно престават да съществуват стари центрове на сътрудничество и

съперничество. И именно това вътрешно и непрестанно движение

характеризира системата като динамична. В системата на МО не настъпват

скообразни качествени промени, независимо колко големи промени

настъпват в политическото и икономическото устройство на субектите,

независимо от това дали едни субекти изчезват, а други се появяват.

Начинът, по който системата се изменя, е еволюционен, а не

революционен. Неотменимо качество на структурата на системата е

нейната устойчивост за продължителни периоди от време. Разбира се,

устойчивостта не бива да се разбира като неизменност. Структурните

отношения се разкриват само в процеса на движение на системата, в

процеса на нейното функциониране и развитие. Промените в структурата

на системата са по-трайни и дълбоки, защото засягат вътрешния й ред, те

променят самия й начин на движение в системата, свързват се с развитието

й.

20 век е богат на големи събития и промени върху световната сцена : две

световни войни с интервал между тях от една 20 години; продължила

четири десетилетия и половина студена война и пр. Трудно е да се отрече,

че всички опити коренно да се измени системата са завършили

неуспешно.Революция, държавен преврат, идване на нова политическа

сила на власт и пр. могат да причинят радикални промени по отношение на

външната политика на една държава или да разрушат съществуващите

икономически връзки. В рамките на много кратко време цялата вътрешна

система на социални отношения може да се преустрои. В системата на

международните отношения обаче движението е различно. В отделни

области са възможни внезапни промени на отношенията под влиянието на

разнообразни причини, но като цяло световната система остава стабилна.

Тази важна особеност на движението на системата на международните

отношения се свързва преди всичко със съчетанието на две основни

причини.На първо място, това е наличието на компесаторни механизми и

на активната роля на самуправлението в системата. Това позволява на

системата, променяйки се, да запази основните си параметри. На второ

място, отсъствието на общ център, който да бъде в състояние бързо да

налага промените в системата. Разбира се, трябва отново да се подчертае,

че системата на МО търпи изменения. Напр., в началото на 21 век

системата е променена в сравнение с периода от края на Втората световна

война. За да отговори на новата обстановка, системата премина в нови

състояния, развива се, но това става в продължителни и плавни процеси. За

универсалната система на МО са характерни еволютивните начини за

промяна и развитие.

Причините за промяна в системата на МО са много различни, те са

свързани както с отделните елементи и компоненти на системата, така и с

външната среда. Влиянието, което един външен и един вътрешен фактор

може да окаже, е много различно.Дори при различни условия един и същ

фактор може да има различен ефект върху системата. Системата на МО е

динамична, а заедно с това и много сложна.Промените в нея, формите на

нейното движение и съответните закономерности, които ги определят, са

извънредно сложни за анализиране. Основна причина за това е и друга

важна особеност на международната система, а именно това, че

вътрешното й движение се проявява в нея като цяло и заедно с това в

множеството нейни подсистеми.Системата на МО има много широко

множество на динамични равнища, като на всяко равнище ефектът от едно

и също събитие има различно значение и последствия.

Движението в международната система става по два основни начина.При

първия начин, след като външни или вътрешни въздействия предизвикат

промяна в нея, тя се връща към предишното си състояние под влияние на

стабилните връзки между елементите й. Този начин се дефинира като

функциониране на системата.Например, вследствие на Втората световна

война Германия престава да бъде Велика сила и бива разделена.Днес

обаче, Германия, която постига единството си, е водещ елемент в

Европа.При втория начин на движение, след като веднъж системата се е

отклонила от състоянието си, тя не се връща напълно към него, а

преминава към ново. В този случай говорим за развитие на системата.

Основната разлика, която може да се открои между двата начина на

движение в системата е това, че в първия случай тя съхранява основните

параметри на структурата си, докато във втория случай, промените засягат

нейната структура.

В процесана движение системата на МО гравитира около едно

относително стабилно, свързано със запазване на основните й качества

състояние, а именно хомеостазиса на системата.Израз на стабилността на

системата е стремежът й да запази това състояние. Системата на МО е

социална система и поради това за нея е характерна една особеност, която

отличава запазването на хомеостатичното състояние при системи от такъв

вид, в сравнение със системи от биологичен и механичен тип. При

биологичните и механичните системи хомеостазисът се запазва почти

винаги чрез връщане към съществуващото състояние, т.е. чрез процес на

функциониране на системата. При системата на МО съхраняването на

хомеостазиса се осъществява преди всичко чрез постоянното й развитие,

чрез преминаването на системата в нови състояния, т.е. основната форма

на движение на системата на МО е развитието й.

Системата на МО е извънредно гъвкава и подвижна. Движението на

системата обаче не е безразборно и хаотично. За него са характерни

типични, повтарящи се промени. При сходни ситуации промените също са

сходни. Като част от човешкото общество системата на МО е подчинена на

общите закономерности в общественото развитие.

Много от движенията на системата се предизвикват от външни явления, от

процеси, развиващи се извън нея. Външната сфера на системата на МО е

онова, което остава извън нея и с което по един или друг начин тя си

взаимодейства. Промените в международната система трябва да се

разглеждат като част от промените на обществото като цяло.

Закономерностите в цялостното развитие на световното общество оказват

влияние върху сферата на МО. Международните отношения, развитието на

системата им, промените на техните състояния не биха могли да бъдат

разбрани и осмислени правилно извън общия контекст на обществените

отношения.

Външнополитически потребности, интереси и цели

Политика – Средство за реализиране на интереси, но за да се осъществи е

необходимо:

- Да се доловят, формират и насочат интересите.

- Да се определят взаимните отношения на интереса.

- Да се открият оптимални варианти за съчетаване на интересите.

- Да се намерят най-подходящите и достъпни средства за реализирането им.

В политиката е абсолютно недопустимо дейците да се ръководят от своите

лични отношения – гъвкавост, въображение, способност за нестандартно мислене. Но

все пак политиката си има свои железни правила и закони, извън които гъвкавостта не

бива да излиза. Политиката не бива да се строи на лични връзки и предпочитания, тъй

като хората си отиват, но националните интереси остават.

При решаване на външнополитически въпроси емоционалните предпочитания

трябва да остават настрана, като остават само реалистичните и обективните преценки.

Не трябва да се забравя, че личният интерес може да съвпадне с външнополитическия,

но винаги остава на заден план. Дори категорията “приятелски отношения” се лишава

от битовото си съдържание и става израз на трайно съвпадане на интереси.

Потребност – обективният елемент на интереса, отсъствието на нещо, което е

необходимо или полезно за съществуването, развитието и благоденствието на

външнополитическия субект.

Интерес – осъзната потребност. Зад всяко политическо отношение се крие

комплекс от интереси, които се съчетават, преплитат и взаимодействат. Не всяка

потребност, обаче, предопределя интерес. Субектът в даден момент може да се окаже

особено чувствителен към дадени потребности, а в следващия да е склонен да ги

пренебрегне.

Обективен интерес – потребност, която още не е осъзната.

Лъжлив интерес – интерес, не подкрепен от потребност.

Понякога е трудно да се определи собственият външнополитически интерес, а

още повече – чуждия. Често политическите интереси се прикриват. Когато

използването на неистина бъде разкрито, това е важен сигнал за повишено внимание и

аналитична проверка. Съществуват няколко основни начина на действие при такива

ситуации, които се осъществяват едновременно и паралелно:

- Чрез органите за външно разузнаване и от други източници се търси

допълнителна информация за взети, но скривани решения или за ценностната и

приоритетна система.

- От приятелски и съюзни страни се събират сведения относно декларациите за

разбиранията за своите интереси, които даденият партньор прави пред тях, за

изказвания на негови дипломати при други случаи.

- Съпоставят се декларираните и показваните външнополитически интереси и

намерения с реалните действия в рамките на по-продължителен период.

- Аналитично се проучват обективните потребности, които биха могли да

предизвикат декларирания или показания интерес. Връзката потребност-интерес

може да послужи за разконспириране на истината и факти, свързани с нея.

- Съпоставят се декларирания от партньора интерес с други негови показани

интереси. Липсата на хармония е сигурен знак, че налице може да е

недобросъвестност.

Целеполагането – много отговорна база в осъществяването на външната

политика. Интересът може да не предизвика поставянето на цел, ако

външнополитическото ръководство счете, че не е съществен или няма възможности да

го реализира. Въз основа на събраната информация се правят анализи и прогнози и се

вземат т. нар. модални решения.

Външнополитическата цел – представлява съзнателно и желано изменение или

запазване на определено състояние на международните отношения, което в някаква

степен зависи от действието или бездействието на участниците. Съдържа ясно изразен

волеви момент – т.е. субективно отношение към бъдещото състояние. Представлява

мислено, идеално предвиждане на желания резултат, т.е. свързана е с бъдещо

състояние.

Два елемента при определяне на външнополитическите цели:

1. обективен – съответствие или несъответствие м/у целенасоченото поведение с

факторите, които не могат да бъдат променени по волята на субекта.

2. субективен – избор на най-желания вариант на едно ново състояние на

международната реалност.

Целта е зависима от Интереса и Субективното разбиране на този интерес от

ръководството на външната политика, т.е. Целта е функция от Интереса и Неговото

разбиране.

Фази на външнополитическата активност:

- Анализ на обстановката и съпоставяне със собствените интереси

/съответствието е стимул за развитието на процеса/.

- Определяне на нови състояния на реалността. /могат да бъдат благоприятни и

неблагоприятни за субекта/.

- Преценка на постижимостта или невъзможността да бъдат предотвратени тези

състояния /в съответствие с наличните ресурси, съотношението усилия –

средства/.

- Избиране на желаното ново състояние на реалността /формулирането му като

цел и тази цел става основание за действие или бездействие/.

Съществува неразривна връзка м/у целите и средствата. Формулирането на

целта означава, че има ефективни средства за постигането и. Средството е винаги

подчинено на целта, а тя определя кръга възможни средства. Политическата цел, обаче,

определя, но не оправдава средствата. Начинът представлява комбинация от

допълващи се едно друго средства за постигане на целта.

Дърво на целите – Съгласуването на целите се извършва на основата на висша

стратегическа външнополитическа цел. Съществува йерархична зависимост, в която

отричането на висшата цел е критерий за отричане на подчинената цел. Образува се

вертикална и хоризонтална мрежа от връзки м/у различните външнополитически цели,

важен процес, където е т. нар. разлагане на целите на няколко по-ограничени,

постигането на всяка от които е етап в постигането на висшата. Графично това се

поставя чрез Дърво на целите – основен метод във външнополитическия анализ.

Между целите може да съществува:

- Пряка връзка – постигането на една цел е стъпка към постигането на друга.

- Косвена връзка – висша и съподчинена цел не произлизат една от друга.

По съдържание те определят:

- Отношението на субординация – вертикала, съподчиняване.

- Координация – постигането на всяка цел не зависи от постигането на другите.

За да се осъществи ефективна външна политика трябва да се вземат предвид

всички цели и връзки м/у тях. Дейността по целеполагането се състои както в

избягването на целева несъвместимост /постигането на една цел прави невъзможно

постигането на друга/, така и установяването на положителни взаимодействия м/у

целите.

Избор на най-подходящ вариант/начин (различават се по използваните

средства – принцип на различието на средствата) за постигане на една и съща цел

(принцип на тъждеството на целите).

Изборът се базира на анализ на динамическите качества на ситуацията, водещ

до:

- Ситуация, която е достатъчно стабилна, за да не се очакват значителни промени.

- Ситуация, която независимо от средствата се мени бързо.

- Ситуация, която в момента е стабилна, но за в бъдеще могат да настъпят

значителни промени.

- Ситуация, която бързо се мени, но има перспективи за стабилизирането и.

Изборът на максимален вариант определя най-благоприятния

външнополитически резултат. Достатъчно е да се сравнят предполагаемите крайни

резултати от очакваната комбинация от средства и начини. Основното изискване при

сравнението е крайният резултат да е реално достижим.

Максималният вариант не винаги е най-подходящия, особено при динамични

международни ситуации. Това налага да се избере максимален вариант за конкретната

ситуация, който в по-малка степен изпитва негативното въздействие на променящите се

условия.

Три основни вида цели във външната политика:

1. Сигурно осъществими

2. Възможно осъществими – могат да се осъществят при определени условия.

3. Запасни – определят се алтернативно – ако постигането на основната цел стане

частично или напълно невъзможно. Постигането им представлява по-малък

интерес от постигането на главната цел и е свързано с повече усилия, средства и

време.

Ефективност на политиката – основна нейна характеристика. Означава

съвпадение на желания с реалния резултат. Постижимостта е абсолютно необходимо

условие, без което целта и усилията стават безпредметни. Ефективността е функция

от целите и възможностите.

Перманентни външнополитически цели – те са мащабни и остават постоянни

през продължителни исторически периоди – безкраен ред от последователно

регулирани дългосрочни програми. В процеса на разчленяване особено важна роля

играе обратната информация, позволяваща извършването на текущ контрол и преценка

на ефективността на всеки отделен етап.

Управление и регулиране на системата на МО

В регулирането на МО преобладават стихийните фактори. Това прави процесите в

системата на МО труднопредвидими. Съществуват и съзнателни фактори. Нараства

стремежът към намаляване броя на стихийните фактори (пример – Балканите; няма

държава на Балканите коята да не е обвързана с НАТО и ЕС). Важен момент в

управлението на системата на МО е степента на централизацията на управленската

система. Нужни са наднационални органи, които имат универсална компетентност.

Теория на управлението – всяка система (биологична, техническа, обществена) се

характеризира със едно свойство наречено управление. Приема се, че всяка една

система притежава това основно свойство. Ако няма такова свойство, неуправляемите

системи се саморазрушават ( дезорганизация-хаос-конфликти). Социалното управление

е въздействие върху обществото, за да бъде поставено в ред, да бъде запазена

качествената му специфика да се осъвършенства и развива.

Управлението може да бъде стихийно, когато се оказва действие върху

системата в резултат на преплитане на маса случайни актове.

Съзнателно управление- свързано с дейността на обществените институции и

организации. Счита се, че в системата на МО доминират стихийните регулиращи

процеси. При отсъствие на единен регулационен център, много от резултатите се

постигат чрез бавно и мъчително съгласуване на интереси. Според някои автори

(американски юристи и международници) упр. Система е преди всичко съзнателна и

изградуна.

В системата на МО възниква своеобразен управленски феномен – съчетанване

на стихийни и съзнателни фактори. Това става при липсата на единен управляващ

орган. Заместителят на еднния субект са множеството субекти (около 200 суверенни

държави), които съгласуват дейността си на международната арена. Тези субеки

определят съзнателно управленския елемент на системата на МО.

Нараства тенденцията за увеличаване броя на международните организации.

Появата им е доказателство за нарастване тежестта на съзнателният компонент. Чрез

нарастване интензитета във взаимодействието между субектие се постига висока

степен на интензивност на контактите, каквато е в отделните интеграционни общности.

Множество субекти да изработват управленчески импулси – свързва се с

отсъствието на минимум централизация. Социалният ред не може да се постигне без

този минимум. Този въпрос е свързан с качеството на съгласуваност между отделните

субекти.

След ВСВ поради големия брой жертви политиците осъзнаха, че е необходима

действаща международна институция и затова се съгласиха в случай на агресия

международната общност да наложи правов ред.

При конфликта в Косово – в СС 12 държави бяха за военна интервенция, Русия и

Китай - наложиха вето. МП беше погазено. В Косово – масово нарушение на

човешките права. Това дълго време беше приемливо. Русия и Китай говориха за

съдбата на 2 млн. Души като нещо приемлива. Другите 12 държави поеха

отговорността да прекратят погазването на човешките права. Нарушение на

хуманитарното право е недопустимо в поведението на ВС. В тази ситуация и едните и

другите ВС защитаваха лични интереси, т.е. те пренебрегнаха моралния си дълг към

международната общност – те като ВС да предотвратят такива събития.

Роля на нормативното регулиране на системата на международните отношения.

Международно право и международен морал.

Системният характер на международните отношения предполага изработването,

съществуването, действието на ред, по който да се определя и регулира

взаимодействието между системата. Целесъобразност е условието, на което следва да

отговаря този ред – да съответства на предназначението на системата, да служи за

постигане на целите, за които тя е създадена. Отношенията на страните, участващи в

МО, трябва да се съобразяват с реда в системата. Мотивът за това е общият интерес,

който създава системата и е един от основните източници за импулсите, поддържащи

нейната цялост и единство. Тези правила (редът) оформят нормативната система на

международните отношения. Нормите са задължителни правила за поведение, приети

за задължителни и общопризнати, които субектите на международното право създават

в процеса на тяхното общуване. Тези норми образуват взаимнозависими системи,

наричани регулативни подсистеми на МО. Универсалните регулативни нормативни

подсистеми са юридическата и моралната. Те действат по отношение на цялата

международна същност.

Юридическата нормативна подсистема включва общозадължителни принципи и норми

– правила за поведение на субектите. Юридическата подсистема очертава единство на

международните права и задължения. Международното право е предназначено да

действа в особена социална среда, като включва общност от суверенни и равноправни

субекти, над които не стои никаква власт. Когато тези субекти чрез съгласуване на

волите помежду си създадат наднационална структура (ЕС), това става с доброволно

отдаване на част от суверенитета си. Спецификата на международното общество не

позволява в него да се прилагат непосредствено принципите, правилата, нормите на

някоя национална правна система. Така се налага прилагането на специална, отделна и

много специфична правна система, която да регулира МО – Международното публично

право (МПП). Международноправната система се отличава с цялостност, която

отразява целостността и обособеността на системата от социални отношения, за чието

нормативно регулиране е предназначена. Това е система, която е изградена върху

началата на координацията, субектите в нея са свързани чрез хоризонтални връзки.

Само по себе си възникването й е резултат от общото съгласие, плод на консенсус

между страните, участващи в международното общуване. Особеното на

международното право е, че то регулира системата на международните отношения като

цяло, но не е насочено пряко към всичкото разнообразие от международни отношения.

В много случаи политическите, икономическите, военностратегическите, културните и

др. отношения се регулират и политически, но това става в конкретни ситуации без да

обхваща цялата им съвкупност. Международните отношения могат да бъдат

политически, но не всички са такива.

Субекти на международното право са тези държави, организации от държави, народи,

нации, международни правителствени организации и други, които притежават

свойството правосубектност. То на свой ред включва две категории:

правоспособност – да носят права и да поемат задължения;

дееспособност – със собствени действия да реализират тези права и да признават

задълженията си.

Кръгът на международноправните субекти изключва някои от субектите на

международните отношения въобще – политическа партия, стопанска фирма. Тези

субекти на МО са правоспособни в рамките на други правни системи.

Регулираните от международното право междудържавни отношения са най-

динамичната и влиятелна подсистема на МО. Те образуват ядрото на системата.

Регулативните функции на МПП са в сферата на:

1) решаващо влияние върху всички останали отношения;

Управляема система ли са международните отношения?

Касае се за управление на системата, на нейното общо състояние, на нейната

стабилност и ефективността й, а не за управление на едни или други конкретни

отношения. Имат се предвид както отношения между две страни, така и отношения

между група страни. В първия случай страните винаги решават какви ще са техните

отношения. Колкото повече стават обектите, толкова по-сложно става и управлението

на техните отношения. Между възможността да се влияе върху отношенията и броя на

страните, участващи в тях, съществува обратна зависимост. Да се управлява една

система означава да се овладее нейното поведение, то да се подчини на волята и

разума, да се откриват нови възможности за повишаване на нейната ефективност. Да се

овладее системата на международните отношения означава да се постигнат

възможности тя постоянно да се оптимизира и да може надлежно да се избегнат

нежеланите състояния на кризи и конфликти. Всички модели за идеални системи на

международни отношения са се оказали утопични. Тезата, твърдяща, че системата на

международните отношения не се поддава на разумно управление се смята за силно

преувеличена. Всяка социална система (а системата на МО е именно такава) е

създадена целево, възникнала е, за да послужи за задоволяване на определени

потребности на обществото. Системата на МО е целева и е управляема система.

Тенденцията на намаляващите възможности на отделния субект да й влияе, когато

расте броят на участващите в отношенията страни, може да бъде преодоляна, ако

субектите намерят път към своето единство. На системата на международните

отношения управлението е присъщо. И като самоуправление, и като съзнателно,

целенасочено управление.

Управление и самоуправление на системата

Самоуправление

Колкото по-голяма и сложна е една система, толкова по-нужно е тя да може да се

самоуправлява. Възниква потребност не само от децентрализация, но и от

установяването на автоматично действащи по определен начин механизми, които да

поддържат вътрешното равновесие, основните характеристики, целостта на системата,

както и взаимодействието й с външната среда. Самоуправлението на системата на МО

предполага съществуването на ефикасни компенсаторни механизми, благодарение на

които импулсите, извеждащи системата от равновесното й състояние, пораждат

импулси в обратно посока, тласкащи я да възстанови предишното си състояние и да

запазва своята цялост и основни характеристики. Суверенността, независимостта и

равноправието на субектите са важни условия за съществуването и действието на тези

компенсаторни механизми. Последните се проявяват особено отчетливо в сферите на

силовото равновесие. Ефективно средство за поддържането на подходящо съотношение

на силите е образуването на целево организирани подсистеми като съюзи, коалиции,

блокове, интеграционни и други общности. Самоуправлението е фактор, с който

субектите е необходимо да се съобразяват. Управленските импулси върху системата са

свързани главно с външнополитическата активност на субектите, докато

компенсаторните импулси са свързани главно с механизми на нейното самоуправление.

Равновесното състояние на системата, поддържането на нейния хомеостазис,

нормалното й функциониране и развитие много зависят от взаимодействието между

нейното управление и самоуправление. Съотношението между управлението и

самоуправлението в системата силно зависи от нейните структурни конфигурации.

Управление

Управлението се разкрива във възможността чрез целенасочено поведение участниците

в международните отношения да привеждат своите отношения, а и системата като цяло

в нови, желани от тях състояния, да запазват съществуващи състояния или да връщат

системата и нейните елементи към състояния, от които тя е била отклонена. Тази

възможност съществува на всички равнища на системата. Не трябва да се пренебрегва

ролята на недържавните субекти в системата – големи концерни, транснационални

компании, банки и други, които разполагат със средства за влияние – финанси,

икономически потенциал, политически връзки. Те превъзхождат средствата, с които

разполагат някои малки и средни държави. Тези недържавни субекти имат само

ограничена субектност и понякога постигат целите си като въздействат на

правителствата и посредством тях – върху политически и други отношения. Външната

политика следва да се преценява и изследва и като едно управленско поведение към

системата на международните отношения като цяло или към отделни нейни елементи.

Реакцията на системата и на отделните нейни подсистеми настъпва като общ резултат

от сумирането и преработването на импулсите от нея съобразно с нейните механизми, с

нейните структурни и подсистемни особености и закономерности. Наблюдава се

своеобразен мултипликационен ефект, при който въздействието на

външнополитическия импулс многократно се засилва. Импулсът само пуска в ход или

насочва в една или друга посока механизми на самоуправлението на системата, които

веднъж приведени в движение продължават да действат автоматично или поне

независимо от последващи управленски импулси. Закономерността на поведението на

системата често се разкрива само статистически, не като твърди правила, а като

тенденции и нейното поведение, подтиквано и направлявано от идващи по линията на

външната политика на субектите импулси. 16. Формиране на външнополитическите

интереси. Национални интереси. Ценностни и приоритетни системи.

Външнополитически доктрини. Роля на обективните и субективните фактори при

определяне на националните интереси.

Формирането на външнополитическите интереси на една държава трябва да стане при

отчитането на следните фактори:

Когато се взима решение, което ще засегне други държави, се отчита въздействието на

факторите на вътрешната социална среда – включително особеното значение на

демографския фактор (етносоциален компонент) и социално-политическата структура

Фактори на външната социална среда. Обкръжението на една държава или има

ключово значение – всичко, което се извършва спрямо съседните държави или извън

конкретен регион има рефлексия върху другите държави, които реагират. Важен е

въпросът на принадлежност към военнополитически съюз и степента на интегрираност

на една държава в системата на МО. Накрая, но не на последно място се отчитат

общото състояние и тенденциите в развитието на системата на МО.

Всяка външна политика трябва вярно да се определя от националния интерес,

съобразено с всички промени в него. Най-здравата основа на външната политика трябва

да са интересите на нацията като цяло. Външната политика е призвана да защитава със

законни средства тези интереси и да търси разумно и приемливо съчетание с

интересите на другите нации. Националните интереси имат обективна основа –

жизнените потребности на нацията. Въпреки че са трайни по своя характер,

националните интереси могат и да се изменят. Еднократното и изчерпателното им

формулиране е невъзможно, тъй като те са свързани с постоянно променящата се

международна среда. Много от тях се определят от непреходни и трайни елементи като

факторите на външната околна среда – релеф, географско положение, природни

богатства, конфликтност на границите. Други са свързани с исторически възникнали

дадености. Защитата на националните интереси, независимост, сигурност,

териториална цялост, суверенитет и др. непреходни ценности също оказват влияние във

формирането на националната външна политика. Осъзнаването на националните

интереси е субективният фактор при определянето на националната външна политика.

Изисква се наличието на определена степен на национално единство, консенсус по

въпросите на тяхното съдържание. Роля на гаранция за надеждното свързване на

външната политика с националните интереси играе общественият контрол,

демократичността на вътрешния политически живот, както и откритостта и гласността

на националната външна политика.

Основните идеи, от които се ръководи външнополитическото поведение, се

формулират като ценности на външната политика. Ценностите не са конкретно

предписание за действие за разлика от приоритетите. Те са важен критерий за

целесъобразност и правилност на отделните решения, както и за съответствието им с

приети други решения преди това. Тази функция може да се реализира само когато

ценностите вярно отразяват действителността и когато последователно и неотклонно се

прилагат. Те представляват връзката между отдалечени едно от друго

външнополитически решения. Те осигуряват устойчивост и последователност на

външнополитическия курс. От друга страна ценностите осмислят основите на външната

политика и внасят прозрачност. Ясното определение и провъзгласяване на ценностите,

от които се ръководи външната политика, я прави по-разбираема за обществото. Те

имат и пропагандна функция – от тях зависи и степента на обществена подкрепа.

Ценностите очертават границите, до които могат да се разпростират политическите

компромиси и основите, на които могат да се постигат консенсуси. Приоритетите на

външната политика непосредствено се свързват с пътищата и начините за решаване на

задача или следване на определен политически курс в рамките на продължителен срок.

В редица случаи ценностите и интересите намират всестранно разгръщане,

конкретизиране и обосноваване във външнополитическите доктрини.

Всяко външнополитическо решение е свързано с прогнозиране. С него се занимават

специализирани звена и служби на външнополитическия апарат, научни организации и

институти. Предвиждането е крайният продукт от тяхната дейност и е начин да

обслужват външнополитическия процес. Функция на всяко външнополитическо

прогнозиране е да намалява риска при външнополитическото поведение. Към

външнополитическо прогнозиране се прибягва главно за определяне на възможността

да настъпи някакво събитие, да възникне определена ситуация, да се очертаят

направленията и формите за развитието на някакъв процес и др. Широко се използват

основните методи за теоретичните изследвания – анализ и синтез, дедукция и

индукция.

Външнополитически експертизи и прогнозиране

. ПРОГНОЗИРАНЕ и методи за външнополитическо прогнозиране

Всяко външнополитическо решение е свързано с прогнозиране. С него се занимават

специализирани звена и служби на външнополитическия апарат, научни организации и

институти. Предвиждането е крайният продукт от тяхната дейност и е начин да

обслужват външнополитическия процес. Функция на всяко външнополитическо

прогнозиране е да намалява риска при външнополитическото поведение. Към

външнополитическо прогнозиране се прибягва главно за определяне на възможността

да настъпи някакво събитие, да възникне определена ситуация, да се очертаят

направленията и формите за развитието на някакъв процес и др. Широко се използват

основните методи за теоретичните изследвания – анализ и синтез, дедукция и

индукция.

Условия за подобряване на прогнозите:

подобряване и увеличаване на използваната информация (по отношение на фактите,

закономерностите и тенденциите

повишаване изискванията за прецизност на логическата обработка

съкращаване периода на прогнозата

повишаване равнището на нейната неопределеност

въвеждане на приоритети за вероятност на вариантите

увеличаване дълбочинността на обработката на фактическия материал

Разработване на алтернативни варианти за решенията – броят им зависи от условията,

знанията и професионализма на лицата, които ги разработват (обикновено политици и

дипломати); обикновено се сравняват три варианта – два крайни и един компромисен;

връзката между тях; ограничителни условия; вторична информация

Критерии за избора:

- запазване на националното единство

- запазване на сигурността

- съхраняване на националната роля

- създаване на прецедент

- запазване на репутацията

- запазване на международния стандарт

Прогнозирането е важен въпрос в проблематиката на ТМО, който касае

възможността на малките страни да развият адекватен прогнозен и преговорен

потенциал, който да компенсира недостига на силови ресурси.

Външнополитическото прогнозиране се състои в разработването на прогнози с

цел повишаване на ефективността на ВнП на държавите чрез най - пълно използване на

възможностите на ситуацията в МО с цел постигане на собствени ВнП цели. ВнП

прогнозиране е разработване на представи и образи за:

1. за възможното и вероятното състояние на самата система на МО като цяло, на

регионалните системи и на соц-икон. система на определена страна в определен бъдещ

момент. Освен познание за състоянието на системата, то може да бъде за системата на

МО, регионалната система или отделна страна. Заниманието с отделна страна също

влиза в ареала на ТМО

2. за вероятните обективни тенденции на изменение и развитие на едни или

други елементи и подсистеми на системата на МО в течение на определен бъдещ

период.

3. за възможната, вероятна насоченост и интензивност на действията на една или

друга държава или група държави в областта на МО

Прогнозирането в МО се оценява като една от най-сложните соц. функции. Тя

търси тясна връзка между определянето на интересите и поставянето на целите, от една

страна, и прогнозирането на МО от друга.

Прогнозиране: Разграничението е свързано с това, че предвиждането е индивидуална дейност,

свързана с изграждане на образа за бъдещето, а прогнозирането е компетенция на

управниците, включваща събиране на информация, прогнози, взимане на решения,

обратна връзка. Прогнозирането е свързано с онези проценти, свързани с вторичната

информация, която сваля неопределеността от бъдещето, намалява риска, увеличава

сигурността. То изисква съсредоточаване върху онези факти, проблеми, тенденции,

които присъстват днес в настоящето, но в които все по-задълбочено се оформят

характеристиките на новото, на бъдещето.

Точността на прогнозирането на МО може да се повиши, като :

•се подобри качествено и се разшири количествено използваната информация

•се повишат изискванията за прецизност на логическата обработка

•се съкрати периодът на прогнозата

•се повиши равнището на нейната неопределеност (различни варианти на

прогноза)

•въвеждане на приоритети за вероятност: на вариантите

• се увеличи дълбочинността на обработката на фактическия материал

С оглед различните функции има и различни прогнози:

- Ориентировъчна прогноза – не е свързана със създаването на план, тя цели да

очертае перспективите за развитие на един проблем.

- Нормативна прогноза – ние определяме условията при които е възможно да

постигнем желаната от нас цел.

- Предупредителна прогноза – насочена е към снижаване на опасностите.

- Оперативна прогноза – свързана е с онези явления, които могат да настъпят в

резултат от едно или друго решение на субектите на външната политика.

С оглед субектите прогнозата бива: индивидуална и колективна.

Колективното прогнозиране има преимущество, тъй като се използват интелектуалният

потенциал и знанията на повече хора, използват се експерти, които обсъждат,

критикуват се взаимно и накрая достигат до общо мнение. Но и недостатъците са

големи: участващите си влияят взаимно, а и полученият резултат се постига с

компромис, при който всеки от участниците отстъпва от онова, което според него е

истина. А това може да навреди на безпристрастността и точността на получения

резултат.

В процеса на прогнозирането на МО широко се използват методите - анализ и

синтез, дедукция и индукция. Интуитивното предвиждане също не бива да се

подценява, защото в основата си то също се основава на професионални и научни

познания и умения. Интуитивният избор съкращава много аналитичната работа. По

същество той я допълва. Различията между тези два начина, логическо

обоснованото прогнозиране и хипотетичното предвиждане, се разкриват в

няколко направления:

•Логично изведената и обоснована прогноза е резултат на съзнателен процес,

докато хипотезата е допускане

•Логически изведената прогноза се основава на конкретни факти и

закономерности, на осъзнавана информация, докато основанието да се формулира

хипотезата е обстоятелството, че тя задоволително обяснява фактите.

•Логичното предвиждане най-често се използва при изследване на процеси и

развиващи се явления, а хипотезите имат много по-широко приложение.

•Логическите предвиждания се основават преди всичко на дедукция, докато

хипотезите - на индукция.

Тези дава метода обаче вървят заедно и се допълват взаимно

В практиката в областта на прогнозирането на МО и външната политика

сравнително широко се използват т. нар. Делфийски метод на колективно

прогнозиране и имитационните игри. 1)Същността на Делфииския метод се състои в това, че участниците отговарят

мотивирано и писмено на поставените им въпроси, без пряко да контактуват и да си

влияят. В същото време се запазва възможността да се запознаят и да критикуват

изложените анонимни мнения, като ги разменят взаимно. Намира се средна преценка,

след което се иска допълнителна обосновка за най-крайните мнения. Процедурата се

повтаря, докато становищата се сближат.

2)Методът на имитационните игри извършва се личностно имитационно

моделиране на ситуации или процеси. Когато играта се използва за прогнозиране в

областта на външната политика , квалифицирани лица се опитват да персонифицират

различни звена на външнополитическия механизъм, участващи във вземането на

външнополитическите решения. Когато се прогнозират или изследват процеси в МО,

участниците се опитват да представят възможното поведение на съответните страни

при дадени ситуации. Решенията се анализират от контролна група, определят се

техните резултати и предполагаемата нова ситуация се съобщава на командите. Те

реагират с нови решения.Цикълът се повтаря многократно.Приложението на

имитационните игри обикновено е ограничено, главно в областта на остро

конфликтните ситуации.

Експертизи: Външнополитическата експертиза – това е използването на знанията на личности,

които имат съответната професионална подготовка. Експертите могат да бъдат вътрешни

(които работят в системата на външната политика) и външни. Създават се специализирани

научни институти към външните ведомства – специални съвети, комисии, комитети,

проблемни групи, консултативни поделения. Те подготвят различни практически проучвания,

изследвания и справки. Понякога учени се включват и пряко в дипломатическите преговори

при решаване на сложни и важни въпроси – това позволява по-бърз обмен на информация и

експертът по-бързо да навлиза в проблематиката. Освен заангажирането на определен експерт е

възможно и да се заангажира цял институт, група от научни работници или на отделни учени за

изследването на проблем, който интересува практическото ръководство на външната политика.

Видове експертизи - експертизата също може да бъде вътрешна и външна.

Използването на експертизата не винаги става в достатъчно широк мащаб, но също така е вярно

и че понякога тя създава неудобства: нужно е време, за да се изготви (да се получи становището

на различни експерти); нужни са усилия; експертизата създава опониране при обсъждането на

определен проблем (експертите могат да се превърнат в опоненти).

Експертизата се използва при обсъждане на различни варианти на решение по въпроси,

които са много важни. Съществуват две опасности за външнополитическия функционер при

използване възможностите на експертизата:

3. Ако той проявява самоувереност, това би обезсмислило експертизата.

Външнополитическият функционер трябва да умее да се вслушва в мнението на

експертите.

4. Функционерът може да се предовери на мнението на експертите. В този случай

решението ще го вземат те, а не той.

Подсистема на политическите отношения.Понятие за вътрешна и външна

политика.Взаимодействия между тях.

Политическите MO и тяхната подсистема заемат централно място в общата

световна система на MO. Политиката е неразделно свързана с държавите, а те са уни-

версални субекти на МО.Върху световната сцена държавите осъществяват

международна културна политика, международна финансова и валутна политика,

международна правна политика, политика в областта на религията и т.н. Проявява се

плътно проникване на политиката във всички други подсистеми на общата система.

Държавната външна политика е най-ефективното средство за управленско въздействие

върху международните отношения, тъй като влиянието на държавите върху тях е най-

голямо. Интересите на нациите, на гражданите и на образуваните от тях различни

социални групи ( партии, движения, организации, икономически и други структури и

т.н.) най-успешно се защитават с универсалните средства на държавната политика. От

състоянието на международните политически отношения в най-висока степен зависи

общото състояние на МО. Политическата международна конфронтация е в състояние

да блокира или да благоприятства отношенията във всички останали сфери на

трансграничните отношения. Заедно с това и състоянието на отношенията във всички

друти сфери оказва силно влияние върху развитието на политическите отношения.

Тази роля на политическите отношения ги прави пресечна точка на разнообразните

интереси. Съчетаването на това обстоятелство с мощното влияние на държавната

политика позволява да се управляват, модифицират и балансират процеси, развиващи

се в другите подсистеми. Това обяснява ролята на политическите решения при сложни

многоаспектни въпроси.

Политическите отношения не са винаги междудържавни, обаче междудържавните

отношения винаги са политически отношения. В най-широкия житейски смисъл

терминът „политика" се отнася за всяко поведение, което преследва определена цел и

следва някаква стратегия и тактика за нейното постигане.

Терминът е дошъл в съвременните езици от старогръцки,но ако трябва да се даде

съвременното определение на термина, би трябвало то да бъде следното: „Политиката е

поведение, което се състои в упражняване на власт, в действия за нейното получаване

или в действия за нейното запазване."

Нужно е да се прави много ясна разлика между онова, което се определя като

външна политика и онова, което се определя като МО. Външната политика е

определено целево поведение в МО. Осъществява се върху международната

сцена.Външнополитическите отношения са само вид МО. Отнасят се за различни

неща(МО и ВПО) :

• всички отношения върху световната сцена са външнополитически отношения. Много

отношения в рамките на общата система на международни отношения изобщо нямат

политически характер. Те могат да са икономически, културни, спортни или други.

• самата външна политика се формира в социална и политическа среда, която коренно

се различава от системата на МО.

Външната политикa -oт една страна, тя се реализира в сферата на MO, но от друга

страна се определя, формира и се ръководи от вътрешнополитическите взаимодействия.

Външната политика е резултат на вътрешнополитически процес. MO са резултат от

поведението, от действията, от взаимодействието на интересите на два или повече

субекта, докато външната политика винаги остава израз на интересите и

поведението на един единствен (самостоятелен или съставен) субект на MO.

•Вътрешнополитическите процеси, определящи външната политика, имат

закономерности и форми, различни от онези, които действат е MO. Въздействат им

други фактори. В частност много no-голяма и различна е ролята на субективния фактор.

Регулират се не от МП, което урежда МО, а от националното право на съответната

страна. МО им влияят, но те се ръководят преди всичко от вътрешнополитическите

реалности на отделната държава. В основата на възникването на МО са общосоциални

потребности и интереси, докато външната политика, макар да не може да пренебрегва

интересите на другите, на съперниците или на партньорите, винаги остава национална

по своя характер.

•МО възникват поради съчетаването на трансгранични интереси, а външната политика

се проявява като усилия да се управлява развитието на международните отношения в

посока, благоприятна за нейния субект.

Националният характер на външната политика се признава от международната

общност и от международноправния ред. МП защитава независимостта на

външната политика.

Политиката е неразделно свързана с понятието „власт",винаги се има предвид

политическа власт, има се предвид публична власт, упражнявана от правомощни лица и

от името на организираното в държава общество.

1)В рамките на вътрешните отношения властта е правомощие на държавни органи,

осъществявано от единен властен център, който единствен определя поддържания от

властта ред в отношенията. Тази власт предимно във формата на закон се упражнява по

отношение на отделните индивиди, граждани на държавата. Нейната ефективност се

обезпечава със специална система от органи за принудително въздействие: полиция,

армия. съд. прокуратура и т.н.

2)В МО понятието означава способност да се осъществява ефективно влияние върху

поведението на другите, за реализиране и защита на собствените интереси и за постига-

нето на преследваните цели.

Общоприето е политиката да се дели на външна политика и вътрешна политика. Основанието е, че политическите отношения в единия или в другия случай се

осъществяват в много различни социални среди.

Вътрешнополитическите отношения се развиват в условията на вътрешен държавен

ред, при наличието на единен център на върховна власт и правна и политическа

субординация. Всяка държава суверенно определя вътрешния си ред и го защитава с

принудителните си действия. При външнополитическите отношения тези условия

липсват.

МО предполагат отношения между два или повече независими субекта, над които не

стои висша власт. Между тях може да възникват различни отношения на влияния и

сила, да се развиват разнообразни съчетания на борби и сътрудничество, но това само

размества центровете на сила и влияние, без да създава един единствен център на

държавна власт за цялата система. Върху световната сцена също има ред, но този ред се

създава, упражнява и защитава по съвършено различен начин. Държавите и другите

субекти на отношенията могат да създават структури, които могат да изискват от тях

едно или друго поведение, но това те правят .Но школата на „политическия реализъм”

счита, че МО се свеждат до непрестанна борба за власт и надмощие в световните дела.

Много тясна е връзката между вътрешната и външната политика на една и съща

държава. Свързва ги субектът - касае се за вътрешна и външна политика на една и

съща държава, на една и съща социална общност. Касае се за политическо поведение в

различни среди, но предизвикано от единен комплекс на интереси, ценностни критерии

и приоритети. Познаването на вътрешните процеси в една страна може много да обясни

и да помогне да се предвидят вариантите на нейното външно поведение, както и

нейното вътрешнополитическо поведение разкрива особеностите и закономерностите

на процеси, развиващи се в международната среда.

Сведенията за вътрешното състояние, вътрешния ред и вътрешната политика на всяка

държава са много нужни, за да се прецени правилно външната й политика - минала,

текуща или бъдеща. Основните цели на вътрешната и външната политика са сходни. От

своя страна външната политика винаги се стреми да осигурява максимално

благоприятни условия за политическото, икономическото, културното и въобще за

социалното развитие на съответната страна. При равни други условия

вътрешнополитическите съображения преобладават над външнополитическите.

Външнополитическият курс на Държавата се определя в условията на

вътрешнополитическите реалности и от органи, които са елемент на вътрешната

структура на държавите. Външната политика на всяка държава се ражда в резултат от

вътрешнополитически процес.

Зависимостите между вътрешната и външната политика правят международната

общност силно заинтересована от вътрешните процеси на отделните страни, въпреки че

няма правото да се намесва по начин, чрез който да ги определя. Тя може обаче винаги

да изрази своето отношение към тях и да реагира по начин да може да защити

интересите си.Правителствата могат да си влияят, променяйки естеството на взаимните

си отношения. Но не и да определят насилствено какъв да бъде този ред. Единственото

правосъобразно изключение се съдържа в чл. 2 на Устава на ООН, в който се

определя правото на Съвета за сигурност при прилагане на правилата на глава VII от

устава да приема мерки, засягащи вътрешните компетенции на страна, която е

нарушила международния мир и сигурност с извършила акт на агресия. Но подобно

право не може да си присвоява никоя държава или правителство.

Принципи и принципност на външната политика.

Много и различни са изискванията на обществото към външната политика.

Нейната успешност в много висока степен зависи от обществената подкрепа за

следвания от нея курс.

Демократична външна политика е възможно да се формира само от свободно общество,

в демократични държави. Не би могло да се очакват демократични, зачитащи

свободата, правото и справедливостта междудържавни отношения от недемократични

държави. Недемократичната вътрешна политика налага своя отпечатък и в следваната

от държавата външна политика. Демократичността в МО може да има солидно

основание в демократичността на вътрешното устройство и политическите процеси в

отделните негови участници. Трагичните събития от 30-те и 40-те години, свързани с

историята на фашизма и неговата външнополитическа доктрина и практика, съдбата на

Австрия, Чехословакия, Полша и на много други страни през втората световна война са

убедителен пример за това, След втората световна война намесата в Унгария и

Чехословакия, извършена от техните съюзници от Варшавския договор, отново

потвърди правилото. Когато правителството на една държава извърши акт на агресия

против друга държава, едва ли може да има основания да твърди,че ръководи

демократична страна. Ако се проследи цялата история на МО, може да се установи, че в

определени периоди са съществували лидери, които са били демократични държави, но

никога демократични хегемони.

Върху външнополитическото поведение на всяка държава влияят множество

фактори. Външната политика трябва да изхожда от реалистични и ясно осъзнавани ин-

тереси. Външната политика трябва да цели да защити интересите на държавата и

нейните граждани в отношенията с другите страни. Тя се стреми така да влияе върху

международната среда, че средата да бъде максимално благоприятна за страната.

Интересите и само интересите следва да бъдат нейният ръководен мотив. Когато

,обаче,при вземането на външнополитическите решения, и още повече при

определянето на външнополитическия курс, връх започнат да вземат лични интереси на

политиците, различни емоции и едностранчиви предпочитания или когато външната

политика загърби заради партийни или други парциални, групови интереси, онова,

което е нужно на нацията. Недопустимо е външната политика да се основава на чувства

към „големия брат" или към „братската страна". „Филиите" и „фобиите" често се

използват от политиците за манипулиране на общественото мнение, но те не са

присъщи на правилно водена външна политика. Политиците и дипломатите не бива за

миг да забравят, че интересите не зависят от чувствата също така, както чувствата не

променят интересите. Не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че

политическите чувства и политическите интереси се пораждат и се променят от

фактори, които са много различни. Те могат да съвпадат, но могат да са

противоположни и несъвместими.

В същото време опитните държавници и политици добре знаят, че когато обхванат

масите, емоциите се превръщат в материална сила и че тази сила може да бъде много

полезно средство за подкрепа в постигането на външнополитически цели, за активно и

решително подкрепяне на следвания външнополитически курс. За тази цел те нерядко

манипулират общественото мнение, насърчават и култивират емоционалните нагласи в

него, като се стремят да получават от това желаните от тях политически дивиденти.

Понякога националните емоции могат да сплотяват нациите много повече,

отколкото съзнанието за националните им интереси. Дори и в този случай обаче

емоциите на нациите служат само като средство на политиката и в никой случай не

трябва да стават неин владетел. Външната политика никога и при никакви

обстоятелства не трябва да позволява да бъде сантиментална. При нея дори

приятелството е недопустимо да бъде емоционално, както е при индивидите. Външната

полктика трябва неизменно да бъде лишена от чувства, а ако все пак се допусне

някакво чувство, то единственото може да бъде любовта към собствената страна и

нейния народ.Във външнополитическите отношения приятелството не е емоционална

категория, а се основава само на интереси. В този смисъл приятелството означава само

трайно съвпадане нз интересите, както и неприятелството не е друго, освен трайно

несъвпадение и противопоставяне на несъвместими интереси. Съперниците не са не-

приятели, а неприятелите могат и да си сътрудничат.

Във външната политика и МО няма и не може да има постоянни приятели и постоянни

неприятели. Чувствата често са по-стабилни от интересите. Понеже интересите в

международната среда се променят под влиянието на много фактори и обстоятелства,

кръговете на приятелите и противниците не остават постоянни. Понякога се променят

драстично бързо. В международната среда никое правителство не може да иска или да

очаква от партньорите си неща, които да излизат извън кръга на техните интереси.

Единственият мотиватор на външнополитическото поведение трябва да бъдат

интересите. Разбира се интереси, които са съвместими с изискванията на правото,

справедливостта и на международната общност.

Национални интереси и външна политика.

Външната политика на всяка държава защитава едновременно много интереси -

национални, интернационални, групови, индивидуални. Но между различните

интереси, които тя защитава в отношенията с другите държави, трябва да има ясни

приоритетни разграничения. Основните интереси трябва неизменно да са интересите на

нацията.Необходимо условие за подкрепата на външната политика от обществото е

ясното разбиране на националните интереси, последователната, активна и мъдра тяхна

защита и непрестанната грижа да се обезпечава външната сигурност. Това не би било

възможно без правилна преценка за възможното и невъзможното, без здрав

политически реализъм, Както при всяка политика, и външната политика остава винаги

„изкуство за възможното". В нея са опасни емоциите, идеологическите и други

пристрастия, които неизбежно снижават възможностите й да прави реалистични

преценки.

Според някои националните интереси не следвало да се определят като ръководни

начала на външната политика,тъй като тези интереси не могли да бъдат определяни

достатъчно ясно.Затова външната политика трябвало просто да изхожда от разумен

прагматизъм. Но прагматизмът се лишава от смисъл, ако в основата му не са поставени

ясно осъзнавани цели и интереси. Външнополитическият прагматизъм винаги трябва да

остава целенасочено поведение.

И все пак едно от достойнствата на големите политици и дипломати е тъкмо

способността им вярно да разбират интересите на нацията и заедно с това да долавят

всички промени в тях. Основен белег за политическата зрялост на всяка нация са

нейната способност да осъзнава вярно и навреме своите интереси и способността й

върху тази основа да се обединява за тяхното постигане. Никоя нация не би могла

да защити в отношенията си с другите нации интересите си, ако сама не ги

съзнава и не подкрепя в тази насока външнополитическия курс на държавата си.

А външната политика е призвана да защитава със законни средства тези

интереси, да търси разумното и приемливото им съчетаване с интересите на

другите нации. По своя смисъл и съдържание националните интереси са винаги много

по-близко до общочовешките, отколкото всички други интереси - партийни, класови,

съсловни, етнически, религиозни или други партикуларни интереси.

Необходимо е обаче да се направи ясно разграничение и между самите национални

интереси. Има съществена разлика, защото едни от тях са:

1) вътрешнополитически- борбата с престъпността и корупцията в страната, за-

пазването на реда в държавата или запазването единството на нацията са вътрешни

национални интереси.Те не засягат пряко интересите на други нации, не се реализират

или защитават върху международната сцена,а в сферата на вътрешната политика.

2)външнополитически-защитата на суверенитета и независимостта на страната или на

териториалната й неприкосновеност са . Външната политика защитава именно такива

международни интереси и те се отстояват в сферата на МО. Субекти на между-

народните национални интереси са нациите и те предимно чрез външната политика на

държавите ги отстояват върху световната сцена. Смесването на тези толкова различни

национални интереси крие неблагоприятни последици както за вътрешната, така и за

външната политика.

Между вътрешните и външните национални интереси има връзка и съответствия.

Те представляват единен комплекс и поради това нарушаването на едните обикновено

вреди на другите. Но в същото време разграничението остава, защото реализацията и

защитата се осъществяват със специфични за всяка от двете разновидности средства. А

и по същество се различават.

1)Реализацията и защитата на вътрешните национални интереси се постига от

вътрешни средства.Международната практика многократно е показвала, че опитите да

се уреждат въпроси, свързани с вътрешни национални интереси със средствата на

външен натиск или външна намеса, например с нейна помощ да се осигури граждански

мир или да се прекратят вътрешни етнически или религиозни конфликти, е

непродуктивен. В повечето случаи вместо да се решат проблемите, те се задълбочават,

а се пораждат и нови, още по-сложни.

2)От друга страна, извънредно неблагоприятно е,когато външната политика започне да

изхожда не от същинските международни национални интереси, а от

вътрешнополитически съображения и интереси. Употребата на външната политика за

вътрешни цели е практика много вредна за страната, в която това става. Такава

практика е съблазнителна за борещите се вътрешни политически сили, но за нацио-

налните интереси тя е опасна, понякога е и пагубна. Прибягването към нея показва, че

съответната сила поставя собствените интереси по-високо от националните и поради

това е готова да ги жертва, само за да получи егоистична изгода. Изменяйки на

национални интереси, такава сила става опасна и за нацията.

Националните интереси имат само една обективна основа - жизнените

потребности на нацията. Всяко извеждане като национални на потребности и

интереси, които всъщност са партикуларни, уврежда същинските национални интереси.

Интересите на части от нацията могат да съвпадат с националните, но могат и да не

съвпадат. Когато не съвпадат, за да бъдат надеждно защитени, националните интереси

трябва да имат абсолютен приоритет.

Защитаваните в МО национални интереси са трайни, но не са неизменни. Свързани са с променящата се международна среда. Но те не се променят всеки ден.

Много от тях са свързани с непреходни или много трайни елементи в средата, каквито

са географското разположение или исторически възникнали дадености. А и в кръга на

тези интереси остава защитата на непреходни ценности, като национална независимост,

външна сигурност, суверенитет, равенство или възможността за свободното развитие и

благоденствие на нацията.

Защитата в МО на националните интереси не означава да се върви по линията на

противопоставяне на справедливи и правосъобразни интереси на други нации. В

огромния брой случаи реализирането на националните интереси не засяга интересите

на другите нации.Когато наистина има противоречия, пътят на разумния компромис е

най-вярната линия за външнополитическо поведение.

Нужно е потребностите да се осъзнаят и трябва националните интереси да бъдат

достатъчно ясно и точно изведени от тях.

Истинската гаранция за надеждно свързване на външната политика с тях винаги остава

общественият контрол над външнополитическите решения, над външнополитическия

курс на страната и над сключваните от нея политически, икономически и други

съглашения и договори. Предпоставката е демократичността на вътрешния

политически живот на нацията и откритостта и гласността на следваната от

правителството външна политика.

20.Дипломация и дипломатически отношения.

Дипломатическите отношения заемат особено място в общия комплекс на

междудържавните отношения. Те са един от начините за тяхното осъществяване.

Поддържат се между държавите от специализирана система от органи, използващи

мирни начини и способи за постигане на външнополитическите цели на държавите.

Към дипломатическата дейност се отнася и официалната дейност на ръководителите на

държавата, на министерствата на външните работи, на съответните служби в тези

министерства, както и дейността на техни служители, дейността на официалните

делегации в международните организации, конференции и срещи. Тъй като тези

отношения се осъществяват винаги чрез държавни органи и от името на държавата и

тъй като чрез тях се поддържа непрекъснато взаимно представителство на държавите,

те винаги са политически отношения, независимо от това какви въпроси уреждат -

икономически, юридически, културни, военни или други отношения. Това е едно от

проявленията на универсалната международна субектност на държавите. Дипломацията

е най-главното и ефективно средство на външната политика.

Дипломатическите отношения са форма на непрекъснато във времето представителство

на държавите една пред друга. Те са основният инструмент за уреждане на възникващи

проблеми, за съгласуване на интересите и за подготвяне на споразуменията за тяхното

задоволяване. Заедно с това, поддържането на дипломатически отношения чрез по-

стоянни представителства е един от най-важните източници и канали за взаимно

информиране на правителствата, за предприемане на своевременните им реакции в

променящата се обстановка, за избягване на недоразуменията и грешките, които иначе

биха могли да имат много неблагоприятни последици.

Заедно с поддържането на дипломатически отношения, външнополитическите цели на

държавите се постигат и чрез дейността на други органи, осъществяващи отношения,

пресичащи държавни граници, но непредставляващи дипломатическа дейност. Така

например, един поддържан в странство културен център би развивал специфичната си

дейност в областта на културата. Неговата дейност не ще се отнася към сферата на

дипломацията, макар винаги да остава свързана с целите на външната политика.

За разлика от другите международни отношения (включително и останалите форми на

външнополитически отношения ), дипломатическите отношения не възникват

автоматично. За да възникнат е потребен специален акт, изразяващ съгласието на двете

страни. Дипломатическите отношения винаги имат договорна основа, която се отнася

за размяна на постоянни дипломатически представителства, за тяхното седалище и за

техния клас. Но макар за установяването им да е нужно взаимно съгласие,

прекратяването им поначало е едностранен акт. Поддържането на дипломатически

отношения улеснява сътрудничеството между страните, но не е условие, без което да е

невъзможно съществуването и на други форми и начини за отношения и връзки

(например икономически или културни отношения, спорадични политически връзки и

др.), без да бъдат установени дипломатически отношения.

Установяването на дипломатически отношения изразява заинтересованост и желание у

страните да развиват отношенията си. Едностранното им прекъсване представлява

крайно недружелюбен акт, показващ, че извършващата го страна вече не намира за

възможно уреждането на отношения по пътя на контакти и преговори. Много често

този акт предхожда въоръжен конфликт. Състоянието на война автоматично прекратява

дипломатическите отношения, но краят на войната не води към автоматичното им

възстановяване.

Възникващи проблеми в отношения на държави, които не са установили

дипломатически отношения и не поддържат поради това постоянни дипломатически

представителства, могат да се уреждат и чрез външнополитически представителства ad

hoc, т.е. чрез изпращане на временни мисии. Обикновено така се постъпва след края на

война, която е прекъснала нормалните дипломатически отношения през периода до

тяхното възстановяване. Например отношенията между България и САЩ, СССР и

Великобритания след края на втората световна война, от сключването на примирието

през 1944 г. до влизането в сила на мирния договор от 1947 г., бяха поддържани чрез

Съюзническа контролна комисия. Но в огромния брой случаи, когато възникнат

проблеми в двустранните отношения или в отношенията между повече страни се

изпращат делегации, упълномощени да преговарят и да сключат споразумение за

тяхното решаване. По същия начин се постъпва при сесиите на международните

правителствени организации, освен в случаите, когато към тях има учредено постоянно

представителство.

Термините „дипломатически" и „дипломация" идват от гръцката дума „диплома", която

е означавала прегънат на две лист или две плоскости, прилепени така, че помежду им

да се запази написан върху тях текст. При формирането на термина се е имало предвид,

че се касаело за документ, удостоверяващ положението и правомощията на отиващо да

преговаря лице, т.е. дипломатът е лице, притежаващо „диплома". В наши дни този

документ се нарича „акредитивно писмо", но такова писмо се дава не на всички

дипломати, а само на ръководителите на постоянните дипломатически мисии.

Останалите дипломати не се акредитират по този начин, а се изпращат и се отзовават в

постоянните представителства от ръководството на външнополитическото ведомство

на всяка държава. Принадлежността на лицето към дипломацията се определя със

съответно решение на управомощения държавен орган и с даването на това лице на

дипломатически ранг. Терминът „дипломация"не е връстник на самата дипломация. Тя

е съществувала и в древността, а терминът се е появил през XVII век, когато

дипломацията се е професионализирала.

Всъщност думата „дипломация" не се употребява еднозначно. Използва се в три

различни значения :

• Схваната като название па дейност, тя означава съвкупността от качества, умения и

способности за постигане на благоприятни споразумения. В зависимост от равнището

на дейността, за която се отнасят, може да се касае за качества, умения и способности

на националната дипломация въобще или за качества, умения и способности на

индивиди, занимаващи се с дипломация.

• Схваната като функции па специализирана система от органи, тя означава активност,

целяща поддържане на постоянни връзки и представяне на държавата в отношенията й

с другите субекти на международни отношения (държави, съюзи, международни

организации и други); водене на преговори за разрешаване на съществуващи проблеми;

подготовка и сключване на договори и споразумения, уреждащи междудържавните

отношения; участие в международни организации, конференции и срещи и др.

• Схващана в третото си значение, като система от органи, тя се употребява като

синоним на самата специализирана система от държавни органи, предназначени да

осъществяват дипломатическата дейност.

Често се поставя въпросът дали схващана като вид дейност дипломацията е наука или е

изкуство. Съображенията, че дипломацията е наука се основават на обстоятелството, че

за да се осъществява успешно тази дейност, е потребна специална подготовка, нужни са

знания : езици, международно право, история, икономика, география, сведения за

страната, където ще се осъществява дипломатическата дейност и още много друго. В

развитите страни съществуват специални институти, школи и висши училища, където

се обучават дипломатически кадри.

Съображенията в подкрепа на втората теза се основават на обстоятелството, че макар

да е нужно дипломатът да бъде културен, образован и подготвен човек, това съвсем не

е достатъчно. Дори и да се завършат няколко художествени академии и висши

училища, велик художник не се става, ако липсва талант. С дипломацията е също така.

Дипломатът трябва да има талант, природни дарби, голям опит и качества, които не

всеки човек притежава ( наблюдателност, тактичност в поведението, личен чар, бързи

реакции, търпение и здрави нерви, широка култура, способност да общува и да

установява контакти, красноречие, въображение и разкованост на съжденията, умение

да се държи в обществото и още много друго), които не могат да се научат по учебник.

Верният отговор съчетава едното и другото - дипломацията е и наука, и изкуство, които

се постигат нелесно в продължение на годините и не от всеки човек. Противно на някои

убеждения, дипломатическата работа е много отговорна и трудна. Дори такива,

изглеждащи на лаика дейности от сферата на „сладък живот" като посещаване на

приеми, коктейли, обеди и вечери, поддържането на връзки, пътувания и живот в

чужбина, занимания със спорт, посещения на концерти и театрални представления и

много други активности често са неразделна част от трудовото ежедневие на

дипломата. И при тях той винаги е нащрек, отговорно трябва да преценява всичките си

жестове и постъпки, да предава и да събира информация, да установява полезни връзки.

Впрочем, тези дейности съставляват малка и съвсем не най-важната част от неговата

заетост. Основната част е свързана с извършването на пряка служебна дейност,

подготвяне и четене на официална и неофициална документация, поддържане на

официални и неофициални контакти, участие в преговори, уреждане на

административни въпроси и много друго.

Дипломатическият труд е творчески труд, изискващ трезво мислене и способност да се

вземат нестандартни решения. Заедно с това от дипломата се изисква способност да се

поемат големи отговорности и желязна дисциплина. Както чиновниците, дипломатите

са държавни служители. Но с това приликата почти се изчерпва. Разликата е, че всички

други служители представляват службата си в рамките на работното си време, докато

дипломатите представляват нацията и държавата си през всеки час от денонощието.

Другите държавни служители осъществяват професионалната си дейност в отношения

със своите съграждани, докато дипломатите правят това в отношения с чужди

граждани, с други правителства и в други държави. Дипломатът не е просто висш и

висококвалифициран чиновник, а е лице, което представлява своята страна в друга

държава. Предприеманите от него действия ангажират не отделната служба, а

държавата, която той представлява.

Дипломатът не би могъл да изпълнява добре своите отговорни функции, ако не се

ползва с доверието на своите партньори в страната, където е акредитиран. Затова преди

изпращането на всеки нов ръководител на постоянно дипломатическо представителство

е необходимо да се поиска агреман, т.е. изрично изразено съгласие на приемащата

страна даденото лице да заеме този пост. За останалите дипломати това не се прави, но

приемащата страна винаги може да ги приеме. По правило искането за агремана се

прави в свободна форма и конфиденциално. В съответствие с правилата на

международната вежливост, отговорът се дава във възможния най-кратък срок. Когато

той е положителен, това означава, че новият ръководител на постоянното

дипломатическо представителство е „persona grata" {желана личност). Когато

приемащата страна има някакви резерви към лицето, за което се иска агреман, тя най-

често не изразява изрично отрицателното си становище, а просто не отговаря на

направеното искане. След изтичане на разумен срок поискалата агремана страна

разбира подадения знак, че трябва да търси друго решение.

За да изпълнява свободно сложните си и отговорни функции в страната, където е

акредитиран, намирайки се в чужбина, дипломатът се ползва от редица привилегии и

имунитети: лична неприкосновеност, неприкосновеност на жилищните и служебните

помещения, освобождаване от данъци и мита, свобода да поддържа връзка със

собственото правителство (включително шифрована) и други. С неговите лични приви-

легии и имунитети се ползват и членовете на неговото семейство. С определени, но с

no-ограничен обем привилегии и имунитети се ползват членовете на

недипломатическия администативно-технически и обслужващ персонал в

представителствата в чужбина (при условие, че не са гражданина приемащата

държава).

Имунитетите и привилегиите не правят дипломата безотговорен. Напротив, те още

повече подчертават неговите отговорности и в никой случай той не трябва да

злоупотребява с тях. Нищо не може да свали и отговорността пред неговия народ,

правителството, законите на неговата държава и съвестта му. Личната

неприкосновеност не го освобождава от задължението да спазва и законите на страната,

в която се намира. В случай, че ги наруши, той може да бъде обявен за „persona non

grata" (нежелана личност) и трябва да напусне страната, в която е акредитиран.

Изпълнявайки функцията си да следи политиката и политическия живот в страната, в

която е акредитиран, дипломатът е „очи и уши" на своето правителство. От качеството

на неговата информация в голяма степен зависят и вземането на правилни

външнополитически решения, и състоянието на отношенията с неговата страна.

Ежедневие му е непрестанният стремеж да събира информация, но за да постига това,

той не следва да нарушава законите на приелата го държава. Не трябва и да се намесва

по никакъв начин във вътрешните й работи. Дипломатите не трябва да са шпиони.

И все пак, колкото и категорично да е последното правило, в практиката то се нарушава

от почти всички държави. Дипломатическото прикритие често се използва от агенти,

работещи за външнополитическото разузнаване. Независимо от толкова широкото

разпространение на тази практика, не може да не се признае, че тя се отразява

неблагоприятно както на дипломацията, така и на разузнаването.

Служебното положение и старшинството на дипломатите се изразяват от утвърдилите

се първоначално като обичай, а днес и с юридически правила, дипломатически класове

и рангове. Класовете са свързани с равнището на постоянното дипломатическо

представителство, определят се по споразумение между поддържащите

дипломатическите отношения страни и обикновено се дават на неговия ръководител

(главата на постоянното представителство). Съгласно Виенската конвенция за

дипломатическите отношения от 1961 г. теса три:

• Посланик или нунций (последното название се употребява, когато се касае за

представител на Ватикана).

• Пълномощен министър или интернунций

• Шарже д"афср (изпълняващ длъжността).

Дипломатите от първите два класа се акредитират към държавните глави, а тези, които

са от третия - към министъра на външните работи

Дипломатическите рангове са служебни звания на дипломатическия персонал в

съответното постоянно представителство или министерство на външните работи и

определят мястото, което дипломатът заема в йерархията на дипломатическата служба.

Съществуват различия в отделните страни, но в основното тези рангове са сходни в

дипломатическите служби на почти всички държави;

• Посланик

• Пълномощен министър

• Легационен съветник

• Легационен секретар

• Аташе

Всеки ранг може да има различни степени - например „първи секретар", „втори

секретар" или „трети секретар". Дават се от ръководителя на външнополитическото

ведомство.

Дипломатическите класове и рангове имат значение само за старшинството и за

дипломатическия протокол. Във всичко останало положението на дипломатите е

еднакво - ползват еднакви привилегии и имунитети, уважение и защита на личността и

достойнството от приелата ги страна.

Отношението между външната политика и дипломацията е както между цел и средство.

Дипломацията е средство на мирната външна политика. Политиката определя

качествата на дипломацията, основните й задачи, методите и средствата, с които си

служи. Но дипломацията не е единственото средство на външната политика. Външната

политика използва паралелно с дипломацията много и различни средства и не всички

от тях се отнасят към политическата сфера - икономически връзки и влияния, културно

проникване, идеологически внушения, финансов натиск и много друго. Обикновено

тези средства се определят като парадипломатичсски средства. Практиката на някои

страни не се отказва и от средства, кош о плътно се приближават или напълно съвпадат

с диверсията, политическия и икономическия шантаж, психологическата война,

дезинформациите, подкупването на политически лидери и много друго от този род.

При все че с тези средства също се преследват външнополитически цели. те нямат

общо с дипломацията и противоречат не само на законността и морала, но рушат

нормалните, естествените и взаимноизгодни външнополитически отношения.

Най-широко практикуваните методи, към които прибягва дипломацията са:

• двустранни и многостранни преговори

• официални и неофициални срещи и разговори

• конференции и съвещания

• подготвяне и сключване на международни договори и споразумения

• предаване и получаване на външнополитическа информация

• огласяване на документи и други материали и др.

Основно значение имат двустранните отношения, които държавите поддържат една с

друга. Обаче наред с поддържането на отношения между държавите на двустранна

основа, развитието на международните отношения все повече тласка към формите на

многостранна дипломация, изразяваща се в дипломатическа дейност , в която

едновременно участват повече от две страни. Средища на такава дейност са бързо уве-

личаващите броя си международни правителствени организации. Значението на

многостранната дипломация особено пораства в наши дни не само защото тя е основно

средство за решаване на жизнено важни за всички страни глобални проблеми, но и

защото се прилага широко в увеличаващите своето значение международни

правителствени организации и интеграционни форми и структури.

При дипломатическите контакти и срещите, на конференции, при визити, приеми и

други форми на дипломатическата активност общуването е устно. Непосредствените

контакти, в които устно могат да се дадат или да се получат допълнителни пояснения,

търпеливо да се обсъди проблемът и заедно да се потърсят вариантите за неговото

решаване са най-гъвкавата форма на дипломатическата активност. В нея ярко изпъкват

личностните качества на дипломата, неговият професионализъм, умението му

мигновено и точно да реагира, да убеждава, да аргументира, да маневрира и да търси

взаимноприемливи решения.

В тази си дейност дипломатът се води от дадените му инструкции. Той няма право да

ги нарушава. Но възможно ли е да се напише инструкция как при всеки конкретен

случай да се държи със събеседника си, как да го предразположи, как да се

аргументира, какъв вариант на лично поведение да възприеме и много друго?

Дипломатът трябва да знае какво може да каже, как да го каже, а ако е потребно и кога

да премълчи. От значение са не само неговата образованост, култура, научна

подготовка, но тъкмо в тези случаи на преден план излиза дипломацията като изкуство.

Погрешно е мнението, че в този род дейност най-важното е умението да се манипулира

с истината по такъв начин, че да се заблуди партньора, макар понякога и това да се

прави. Използването на неистини може да създава предимства, но те траят докато стане

известна истината, а и използването им се заплаща скъпо, тъй като трайно рушат

ценности, каквито са достойнството и кредитът на доверие. Добрата дипломация не си

служи с лъжи.

В дипломацията значително място заема и писмената форма. Дипломатическата

преписка позволява точно и категорично да се формулират становищата на страните.

Неспециалистите често се оплакват, че в дипломатическите документи езикът бил сух,

често се срещали скучни повторения и еднообразни фрази. По този повод е добре да се

напомни, че това не всякога е предизвикано от липса на въображение или на лите-

ратурен талант. Породено е от необходимост. Дипломатическата преписка не е

литературно произведение. Нужна е прецизност и често еднообразните фрази не са

израз на езикова бедност, а са резултат от използването на политически формули, по

съдържанието на които вече има единно разбиране. Всеки дипломатически документ

като че ли трябва да се чете по три пъти :

• първият път - за да се узнае какво е казано,

• вторият път - за да се узнае какво не е казано и

• третият път - за да се прецени как а казано.

В тези документи формата често има не по-малко значение от съдържанието. Понякога

в обширен документ no-важно е не онова. което е написано, а отсъствието на

положение, което се е съдържало по дадения въпрос в предишните документи, или

изразяването на известни неща с нов нюанс, по нов начин, в друга връзка или дори

ново подреждане на въпросите.

Основната писмена форма са дипломатическите ноти. Други документи са паметните

записки (изложение, което пояснява позицията по определен въпрос), меморандумите

(подробно юридическо или фактическо излагане и аргументиране на гледището по

определен въпрос }, декларациите, посланията на ръководители от най-висок ранг и

други.

Стеснявайки приложното поле на дипломацията, конфронтацията в условията на

студената война наложи отпечатък върху дипломатически те изявления и преписки,

извеждайки на преден план силно изразени пропагандни функции. В много случаи

правителствата започнаха да гледат на дипломатическите документи не като на

средство да сближат становищата и да постигнат споразумение, а като оръжие на

пропагандата, като начин да се влияе върху обществеността и да се създава и поддържа

пред нея собственият благоприятен образ. Така дипломатическата преписка биваше

отклонявана от прякото й предназначение, изпълваше се с нападки, предназначаваше се

не да улеснява решаването на проблемите, а да притиска политически и да злепоставя

противната страна. Вероятно тази практика никога няма да се изостави, но при всички

случаи тя отклонява дипломацията от нейното истинско предназначение.

В дипломатическата практика все по-широко се застъпват документи, които не са

адресирани пряко към определени страни и поради това според някои те също могли да

се отнасят към дипломатическата преписка, Това са декларации и официални

съобщения за печата, в които се изяснява отношение към събития или към принципи на

правото и политиката, официални публични обръщения на правителствата и пар-

ламентите, публични изказвания на държавни ръководители в медиите и други.

Непосредственото лично общуване и дипломатическата преписка не са единствените

начини за предаване на дипломатическата информация. Има още един начин, който за

разлика от предишните два е невер-бален. Значението му обаче съвсем не е малко. Това

е езикът на мълчаливите дипломатически жестове. Касае се за съзнателни постъпки,

които имат смислово съдържание.

Не е възможно да се състави речник кадипломатическите жестове. Всичко зависи от

конкретната обстановка. Неслучайно в дипломатическата практика много неща в

поведението на дипломатите или в изразните форми на дипломатическата преписка са

закрепени с твърдо следвана традиция. Действат строги правила на етикета, протокола

и международната вежливост. Има стереотипи за поведение, които са общоприети.

Всяко отклонение от обичайното може да бъде преценявано като знак, като

многозначителен сигнал. Жест може да бъде пропускането на някоя фраза, която преди

това многократно е била употребявана в преписката, неуважителното отношение към

дипломатическия представител, изпращането за среща или преговори на дипломат с по-

нисък ранг. неочаквано извикване на ръководителя на постоянното представител-

З ] О ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ство в страната му „за доклад", неоправдано отсъствие от прием, военни маневри в

навечерието на важни преговори и много други действия или бездействия.

За опитния дипломат неща, които нищо не биха означавали за неопитния наблюдател,

могат да означават много. Разбира се, за да се „чете" мълчаливия език на дипломацията

са нужни подготовка, наблюдателност, опит, професионализъм. Още повече, че всеки

дипломатически жест трябва не само навреме да бъде забелязан, но и трябва да се

изтълкува, за да се открие истинският му смисъл. Не винаги този смисъл е ясен и

еднозначен.

Неяснотата и двусмислеността на някои жестове понякога създава неудобства. Но в

много случаи тя е много удобна, тъй като прехвърля отговорността да се забележи и да

се изтълкува жестът върху онзи или върху онези, за които той е предназначен. Освен

това жестът по-малко ангажира, тъй като винаги може да бъде отречен. Някои

мълчаливи дипломатически постъпки могат да имат ясен адрес, но в други случаи

могат да предават информация за всеки, който може да ги забележи и „прочете".

Наред с четенето на дипломатическите жестове опитният дипломат умее „да чете" и

много непреднамерени постъпки на неговите партньори или в поведението на

наблюдаваната от него страна. Те също могат да му донесат важна информация.

Между вербалните и невербалните форми за предаване на информация отношението

може да бъде различно и това дипломатът също трябва да схване навреме. Езикът на

жестовете може да подчертава и така да засилва значението на онова, което е казано

или написано в дипломатическите документи. Напълно е възможно и обратното -

жестът да има значение противоположно на онова, което се декларира във вербалните и

писмените форми, може да му придава друг смисъл и дори да го лишава от значение.

В теорията на международните отношения е широко разпространено разбирането, че

начините да се постигат външнополитическите цели са три:

• Убеждаване, че интересите на страните съвпадат или че може да се намери начин да

бъдат едновременно задоволени

• Компромис, когато споразумението се постига с взаимни отстъпки.

задоволяващи частично интересите на страните

• Налагане волята на една или няколко от страните съссила Наистина е много трудно

да се отрече, че поотделно или в различни

съчетания външната политика на много страни си служи и с трите сред-

ства. Но същността на дипломацията се проявява само в първите две средства -

взаимното убеждаване и компромиса. Независимо от това, дали се използва пряко или

косвено, силата ограничава или дори много често прави излишна дипломацията.

Същинската цел на дипломацията, резултатът от нейните усилия е постигането на

споразумение, което да реши възникналите проблеми. Употребата на силата

обезсмисля другите начини, а и наложеното със сила не е основано на истинско

споразумение. По същество то не е плод на дипломацията. Когато на сцената излезе

употребата или заплахата със сила, функцията на дипломацията се свежда до простото

регистриране на онова, което е принудително наложено. Дипломацията не може да

замени напълно силата, но и силата не може да замени напълно дипломацията

Дипломацията предполага партньорство, допуска съперничество, но не и откровена

вражда. Изисква контакти и преговори, чиято крайна цел е постигането на

споразумение. От това следва, че няма място за дипломация, когато се изисква

капитулация от другата страна. Формулата „или всичко, или нищо" не е формула на

добрата дипломация. Убеждаването и компромисът, двата същински способа на

дипломацията обикновено вървят заедно, съчетават се, проникват един в друг,

преплитат се взаимно. Никой от тях не е по-маловажен, нито пък който и да е от тях

може да бъде напълно излишен. Постигнатото по дипломатически път остава трайно,

докато наложеното със сила трае само толкова, колкото се запазва силовото

превъзходство.

Като субекти на международни отношения държавите са равни само в едно отношение

- в сферата на правото. Те са равноправни. Но във всяко друго отношение те се

различават : по численост и състав на населението, по размери на територията, по

природни и географски условия, по равнище на политическо, икономическо или

културно развитие, по военна сила и по много други неща. Това прави твърде утопична

идеята, че с помощта на дипломацията може да се постигне в международните-

отношения такова органично съчетаване на външнополитическите интереси, че върху

международната сцена да се възпари безметежно панбратсгво. непоколебимо ,.братско

единство". Обективните различия между държавите и различните условия, в които те се

намират, винаги пораждат различни потребности, а от тях произтичат различните им

интереси, ценностни критерии и външнополитически приоритети. Не винаги онова,

което е добро за една страна, е добро и за другите страни.

312 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

Противоречията на интересите и следователно противоречиеята във

външнополитическото поведение не могат да бъдат премахнати, винаги ще

съществуват. Те са също така естествени и постоянни явления, както и в много други

случаи съвпадането на интересите. Затова дипломация ще съществува, докато

съществуват междудържавни отношения. Мъдрата дипломация не храни илюзии, че

може да пренебрегва интересите, свои или чужди, но тя трябва да умее да се опира на

тях, да борави с тях, да ги съчетава или да ги противопоставя.

Несъгласието с партньора не противоречи на добрия тон в международното общуване.

Нещо повече, „безкрайно преданият", съгласният с всичко послушен партньор е много

удобен за другите, затова те го хвалят, потупват го по рамото, но той скоро заплаща

старанието си с основателно неуважение, а нерядко и с нескривано презрение към него.

Добра дипломация не може да се прави на колене. Тя се основава на баланса на

интересите, а не на благодеяния и „безплатни" отстъпки. Във външната политика

въобще и в дипломацията в частност, нищо не следва да се прави даром. защото всичко

трябва да има цена. Външната политика, а оттук и дипломацията, винаги е била родна

сестра на бизнеса -дипломацията е бизнес с интереси. Тя е най-потребна, където може

да се прояви мнимо или основателно несъвпадане на интересите, където е нужно не да

се изострят, а да се омекотяват и решават противоречията. Разбира се, добрата

дипломация остава полезна и между приятелите, за да задълбочава и да разширява

разбирателството и сътрудничеството между тях.

Като начин за постигане на споразумение, убеждаването изисква не само превъзходно

познаване на общото в интересите, но и умение убедително и аргументирано то да бъде

разкривано, да бъде показвано и доказвано. Последното е нужно, защото е възможно

другата страна не винаги да съзнава общия интерес. Може и самото противоречие на

интересите да е мнимо, тъй като задоволяването на единия интерес да не пречи с общи

усилия да бъде задоволен и насрещният интерес. Убеждаването е най-ефикасно, когато

почива на реалности, а не на неволни грешки, на скриване на истини, а още по-малко на

преднамерено заблуждение. Дипломатическото общуване не е диалог на хитреци, всеки

от които се стреми да излъже другия.

Умението да се постига споразумение по пътя на компромисите е умение да се

съчетават интереси и да се постигат споразумения чрез

взаимни отстъпки. Дипломатическото майсторство най-ярко се проявява в

реализирането на вариант, при който се жертват второстепенни неща. за да се постигне

или да се запази главното. Това е възможно, защото често онова, което е най-главно за

едната страна, може да няма същото значение за другата страна. Компромисът не е

възможен, ако не се води диалог или ако на партньора се гледа като на враг.

Възможността да се намерят повече допирни и съвпадащи точки, т.е. широтата на

дипломатическото маневрено поле при търсенето на компромисни решения, зависи

много от умението да се разчленяваг проблемите по такъв начин, че да може да се

открият различни ценностни преценки за отделните им елементи (свои и насрещни),

като неизменно се проявяват търпение и добра воля.

Един от начините да се разшири маневреното поле и така да пораснат възможностите

да се постигне дипломатически компромис е свързването на няколко различни въпроса

в едно цяло, т.нар. „линкидж". Когато общият коктейл от въпроси е добре съставен и в

него са включени наистина въпроси, по които страните могат в различна степен да

постигат движение, което да ги сближава, резултатите могат да са много добри.

Понякога обаче линкиджът се използва и с противоположна цел. В пакета се включва

въпрос, по който двете страни или някоя от тях заема непримирима позиция. Това

издига непреодолимо препятствие за постигане на споразумение и преговорите се

провалят.

Тайната може да бъде едно от необходимите средства на дипломацията, но може да

бъде и една от качествените й характеристики. Наивно е да се мисли, че някога

дипломацията може да се откаже от дипломатическата тайна. Когато обаче става

въпрос за скриване на истинските цели и за заблуждаване на обществото, тъй като тези

цели и интереси са му чужди, когато дипломацията се бои от гласността, истината и от-

критостта, тъй като влиза в противоречие със законността и морала, такава дипломация

е тайна дипломация. В този случай се касае за обща характеристика на

дипломатическата активност, за общо качество на самата дипломация, а не за напълно

естественото и необходимо използване на тайната като средство да се обезпечават

независимостта и свободата в преценките на правителствата и дипломатите и защитата

на информацията при дипломатическото общуване. Тайната дипломация е характерна

за недемократичните държави и тоталитарните общества. Тя разцъфтява, щом

вьншната политика се откъсне от здравия национа-

314 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

лен интерес, влезе в конфликт с правото и морала или пренебрегне общочовешките

ценности и бъде поставена в услуга на теснопартийни, лични или други егоистични

интереси. Това е дипломация на сделки зад гърба на обшеството, дипломация на

дворци, резиденции и тайни кабинети. Тайната дипломация не може да се основава на

здрава социална опора и е чужда на демократизма в международните отношения.

Като наука и като изкуство дипломацията изисква висок професионализъм. Наивно е да

се разчита, че тази толкова специализирана дейност може да се осъществява от улиците

и площадите или от всеки индивид. Обаче заедно с това дипломацията се нуждае от

широка социална опора. Нуждае се от демократизъм, от яснота и публичност на целите,

от гласност и прозрачност. Ако това отсъства, тя ще се лиши от толкова нужната й

обществена подкрепа, и вътрешна, и международна. Впрочем, дипломацията дължи

тази гласност, яснота и прозрачност, тъй като дипломатите боравят не с личните си

интереси, а с интересите на обществото, на нацията, а понякога и на цялото човечество.

Дипломацията винаги придобива качеството на тайна дипломация, когато пожелае да

избегне обществения контрол.

И все пак. наивно е да се мисли, че демократичността изисква от добрата дипломация

да се откаже от използването на тайната. Секретността е потребна на дипломацията

като едно от естествените и поради това законни нейни средства. Без нужната

дискретност дипломатическата дейност би срещнала сериозни затруднения, а и в някои

случаи просто не би била възможна. Намиращият се в странство дипломат не може да

допусне всеки да има достъп до информацията, с която разполага. Поддържайки

постоянна връзка с правителството на своята страна, той трябва да има възможност да

държи в строга тайна преценките си за политическите дейци или за политическите

събития в страната, където е акредитиран. Не бива да се бои, че някои негови верни, но

неблагоприятни и неласкави оценки могат да навредят на нормалните отношения.

Трябва да е напълно освободен от външни влияния. Тайната обезпечава тази негова

свобода. В навечерието на отговорни и сложни преговори, при които с взаимни усилия

и отстъпки трябва да се търси взаимноизгодният компромис, липсата на тайната за

първоначалните и за запасните позиции, за пределите на допустимите отстъпки или за

възможните ходове и предложения може да разруши стимула у насрещния партньор да

извърви добросъвестно своята част от пътя към взаимноприемливото

1.2 Политика и политически отношения 315

решение. Не случайно една от основните привилегии и имунитети, от които

дипломатът правосъобразно се ползва, са свързани с правото му да поддържа

шифрована и строго секретна връзка с ръководството на своята страна, както и

неприкосновеността на неговите лични и служебни помещения. Дипломатическите

архиви, кореспонденцията и дипломатическата поща са неприкосновени, за да се запази

дипломатическата тайна.

Правилната, достатъчна и навременна информация е абсолютно необходима, за да се

вземат правилни външнополитически решения. Да се разполага с такава информация е

преимущество. В процеса на дипломатическото взаимодействие при равни други

условия преимуществото винаги е на страната на по-информирания. В редица случаи,

като се използва дипломатическата тайна, лишаването на съперника от определена

информация също може да дава предимство. Но това не означава да се лъже.

Естествено, тези положения не трябва да се абсолютизират. Те не дават основание за

правило, което да е безпогрешно и еднозначно и чието следване винаги да дава

положителни резултати. Всяко нещо има разумни предели. Има своята мяра, която ако

се наруши, може да предизвика ефект, противоположен на желания. Възможни са

ситуации, при които грешката на контрагента, на съперника или на противника може да

се окаже изгодна, но при други условия тя може да бъде по-опасна и по-трагична от

собствените грешки. Неинформираният или заблуждаващ се противник може да бъде

непредвидим и поради това неговото поведение да стане несравнимо по-опасно.

Поради това умението да се намира понякога доста деликатната граница между тайната

дипломация и дипломатическата тайна е крайно необходима. Опиращата се на

реалистични преценки, на обективната истина, на искреността, добросъвестността и

добрата воля дипломация укрепва доверието между партньорите и получава надеждна

подкрепа. Голямото умение на дипломата не е сръчността да се крият истинските Цели

и намерения, за да се злепоставя партньорът, а умението да се разкрият интересите,

връзките между тях и да се борави с тях така, че те надеждно и изгодно да се съчетават.

Оставайки през вековете едно от средствата на дипломацията, дипломатическата тайна

е много далече от съзнателната дезинформация, която изобщо е присъща на тайната

дипломация.

1. Подсистема на военностратегическите отношения. Проблемът за

глобалното военностратегическо равновесие и проблемът за контрола над

въоръженията и разоръжаването.

Точността изисква този вид подсистемни отношения да се определят не като „военни

отношения", а като „военностратегически отношения". Военни са отношенията между

воюващи страни. Войната е състояние на международни отношения, което също

формира между воюващите страни подсистемно обособени отношения, но то е

различно от онова, което се определя като военностратегически отношения.

Военностратегическите отношения са отношения в условията на мир. Определящ

при тях е стремежът да се постигат стратегически политически цели, като се търси

опора във възможностите на военната сила, без тя непосредствено да се

употребява. Такова поведение невинаги е израз на агресивност или на друга проява,

нарушаваща международноправния и политическия ред, тъй като активността в тази

сфера на трансграничните отношения може да се определя и от желанието да не се

допусне злонамерено използване на военна сила от евентуален съперник или

противник или да се води от склонност да се търсят допълнителни гаранции за

международна сигурност. Развиването на отбранителен потенциал от всяка страна

е в съответствие с естественото и неотменимо нейно право на индивидуална и

колективна самоотбрана против нападение или друго въоръжено посегателство на

териториалната й цялост или политическата й независимост.

Тази сфера на отношенията е една от най-чувствителните към промените в

международната система. Раймон Арон с основание сравнява международното

общество с общество, съставено от субекти, всеки от които ревниво следи някой реален

или потенциален съперник да не получи над него силово превъзходство.

Нарушаването на военното равновесие дава едностранни предимства, а когато е в

полза на голяма и силна държава, открива възможности за установяването на нейната

хегемония в регионален или в световен мащаб. Заплахите за сигурността на другите

може да изхождат само от големи и силни партньори, малките и слабите не създават

такива проблеми.

Въоръжените сили са предназначени да зашитават националните интереси и да

гарантират международната сигурност на държавата, също както дипломацията и

другите средства на външната политика. Разликата не е в целите, а е в начините,

чрез които това се постига. По същество въоръжените сили също са предназначени да

служат за постигане на външнополитически цели. Военните структури на държавите

поначало са предназначени за действия в сферата на международните отношения.

Тези отношения имат силно изразена специфика, структура, динамика,

закономерности, приоритети и фактори, които определят развитието им. При тях

резултатите не се постигат нито чрез външнополитически съображения, нито с

помощта на сръчни дипломатически комбинации. Решаващото значение и

последната дума имат военните фактори -брой и качество на дивизиите, ракетите,

авиационните и морските фло-тилии и другите компоненти на военните възможности

на държавите. Наред с политическата, икономическата и другите подсистеми,

военностратегическите отношения образуват обособена и относително само-

стоятелна структурна подсистема на международни отношения.

Тези отношения възникват и се формират в съответствие с различните

възможности на страните, в случай на употреба на въоръжено насилие да

постигат военно превъзходство. Те са винаги политически и почти всякога са

междудържавни. Политически са, защото военното превъзходство, потенциално или

постигнато реално в току що завършил въоръжен конфликт, никога не е самоцелно.

Само по себе си то не обезпечава преимущества и придобивки. Военното

превъзходство всякога е средство за постигане на цели, които са извън рамките на

чистата военна стратегия. То е средство за постигане на политически цели, и това

означава, че войната неизменно остава разновидност на политическите отношения.

Непосредствената употреба на въоръженото насилие в международните

отношения, каквато е войната, според класическата формулировка на Клаузевиц не е

друго, освен „продължение на политиката с други средства". Различието между

мира и войната не е различие в целите, а е различие в средствата за постигането

им. Следва също така, че организацията, подготовката и ръководенето на

дейностите за поддържане или увеличаване на военния потенциал на всяка

страна, също са неделимо свързани с политически цели.

И все пак. въпреки обстоятелството, че състоянието на война е форма на политически

отношения, военностратегическата сфера на международни отношения запазва

обособеността и относителната си самостоятелност.

Отношенията във военностратегическата подсистема на международни

отношения са в тясна връзка и много активно взаимодействат и с другите

подсистемни отношения, особено с отношенията на конфликти и войни. Но не бива

да се смесват. Свързани са, но са различни. Подсистемата на военностратегическите

отношения е структурна подсистема, тя е постоянно съществуващ елемент в

международните отношения, докато международните конфликти и войни спорадично

формират подсистеми на отношения, които нямат структурно естество.

Съществуването на военностратегячески отношения не противоречи на движението,

функционирането и развитието на универсалната система на международни отношения.

Поддържането на военностратегическите отношения не предполага непременно

конфликтност и в тях международното сътрудничество може също да намира

естествено и полезно развитие, докато международните конфликти и войните напълно

разрушават сътрудничеството. Те са негово категорично и пълно отрицание.

Поради относителната самостоятелност и подсистемна обособеност на

военностратегическите отношения, и в тях, подобно на други някои подсистеми,

субектите на отношенията могат да имат положение и роля, коренно различаващи

се от значението и ролята, които могат да имат в другите подсистеми.

Поведението на субектите в тази подсистема се определя от закономерностите и

изискванията на военната стратегия. Тя винаги остава подчинена на

политическата стратегия, но специфичните й цели, свързани с постигане или

запазване на решаващо превъзходство над въоръжените сили на противника, не са

тъждествени с правилата, закономерностите и целите на политическата стратегия.

Функцията на военната сила като гарант на сигурността на държавата, на нейната

териториална цялост и политическа независимост е съществена. Държавите, които имат

мощни армии са желани партньори и съюзници. Те могат уверено да защитават своите

интереси. Обратно на това, слабите във военно отношение страни често са изложени на

заплахи и опасности. Все пак те не са в безизходно положение, защото в меж-

дународната система има много начини и средства военностратегическите отношения

да бъдат управлявани и поддържани в благоприятни варианти. Най-често използваните

за тази цел средства са военните съюзи, които позволяват да се запълва недостигът на

собствена военна сила с военната сила на съюзник или на съюзници. По тази линия на

връзка, управлението на военностратегическите отношения на държавите ефек-

тивно взаимодейства с дипломацията и с другите средства на външната политика.

Умелата дипломация и успешната външна политика могат да влияят върху

военностратегическите преимущества на съперниците и евентуалните противници, а

дори и да ги лишааат от преимущество.

Колкото и голямо да е значението на военностратегическия потенциал на държавите,

неговите възможности не са безгранични. Употребата па военната сила не може да

решава всички проблеми и не може да постига всички цели. Тя неизменно остава в

рамките на ограниченията на възможностите па силата в .международните отношения,

които по друг повод бяха вече разгледани.

Изключително голямо става значението на военностратегическите отношения в

условията на международно напрежение и конфронтация.

Икономическите връзки и особено икономическият потенциал на всяка страна

имат много голямо значение и за нейния военен потенциал. Поддържането му

зависи непосредствено от състоянието на националната икономика.

Практическият опит постоянно потвърждава правилото, че когато военната сила

започне да играе водеща роля в международните отношения и отношенията във

военностратегическата сфера започнат да доминират, ролята па дипломацията и на

приемливите компромиси бива силно ограничена.

От снижаването на конфронтацията и по този начин от снижаване на ролята, която

военностратегическите отношения заемат в общия комплекс на международните

отношения, са заинтересовани много страни, големи и малки. Но особено са

заинтересовани малките страни, защото техните военностратегически възможности са

винаги ограничени от обективни обстоятелства: територия, население, материални

ресурси и т.н.

Една от най-сериозните последици от развитието на международните отношения във

военностратегическата им сфера след втората световна война стана надпреварата във

въоръжаването. В продължение на близо половин столетие опитите да се спре този

процес и да се постигнат договорености за разоръжаване натрупаха толкова много ини-

циативи и предложения, че с тях започнаха трудно да се справят дори експертите, а

идеологизацията на международните отношения и външната политика преместваше

тази активност на правителствата от сферата на практическата дейност в сферата на

външнополитическата пропаганда. Твърдението на Ханс Моргентау, че разоръжаването

е химера, като че намери многократни и убедителни потвърждения. Много

изследователи и на Запад, и на Изток изразиха становището, че в условията на

социално и идеологически разделен свят въоръженият мир е неблагоприятно и опасно,

но неизбежно състояние. Надпреварата във въоръжаването е станала постоянен и

неизбежен елемент на следвоенния период.

Надпреварата във въоръжаването изостря политическите отношения и създава

препятствия за намиране на взаимноприемливи решения на международните

проблеми, дестабилизира военностратегическата обстановка, подкопава

взаимното доверие, възлага тежко бреме върху икономиката и забавя нейното

развитие, предизвиква структурни социални, политически и икономически

деформации. Създава условия в сферата на международните икономически отношения

на предна позиция да излезе носещата големи печалби международна търговия с

оръжия, която пък на свой ред още повече деформира структурната конфигурация

на международната система и открива големи възможности за възникване на

трайни огнища на регионални въоръжени конфликти.

Всяка международна надпревара във въоръжаването разкрива тревожни и опасни

закономерности. Повишаването на въоръженията и въоръжените сили на всяка от

страните неизбежно води към аналогично поведение у другата или другите страни, а

това на свой ред подтиква първата страна да полага нови усилия в тази посока. Така

лесно възниква порочен кръг, при който надпреварата във въоръжаването започва да

получава сама от себе си импулси за ускоряващо се развитие. Затварянето на кръга

от положителни преки и обратни връзки, превръща надпреварата в една своеобразна

подсистема от взаимоотношения с подчертана специфика и относително

самостоятелна динамика. Тъй като включилите се в оръжейната надпревара

съперници никога не са напълно сигурни, че противникът не ще ги изпревари, те се

стремят да се „презапасят" с въоръжение. Започнала, надпреварата няма краен

предел.

Така процесът на неспирно въоръжаване започва да се откъсва от прякото

влияние на политическите отношения, а върху вземането на отговорни

външнополитически решения на противостоящите страни постепенно доминиращо

влияние започват да оказват военните, а не политическите ръководства.

Дипломацията облича военна униформа. Вместо политическата стратегия да

доминира над военната стратегия, нещата противоестествено започват да се обръщат и

военната стратегия се лишава от политическа мъдрост.

С развитието на високите военни технологии дистанцията между развитите

научно и икономически страни, които са основните доставчици на въоръжения и

страните-потребителки, се увеличава. Проектирането и производството на най-

ефективните, а и все по-скъпи оръжия става достъпно за бързо свиващ се кръг от

държави. Ще припомним, че обезпечаването на огромни печалби от военните

доставки прави страните-производителки заинтересовани от съществуването на

противоречия и конфликти между техните клиенти. Тази надпревара се отразява зле

върху стопанското развитие на последните и още повече отваря ножицата на

неравностойностите в икономическите равнища. Това не импулсира, а спъва

световната търговия и затруднява решаването на социалните, продоволствените,

здравните и други проблеми у страните-потребителки. Увеличаването на

дистанцията между развитите и неразвитите страни, между световния Север и Юг,

между богатите и бедните, още повече усложнява проблемите, като създава нови

огнища на противоречия и конфликти. Така се предизвиква затваряне на други порочни

кръгове, тъй като конфликтността на свой ред импулсира надпреварата във

въоръжаването.

Въпреки че след като се появят в областта на военното производство, много технически

новости успешно преминават в гражданската промишленост, оръжейната надпревара

силно вреди на научния и техническия прогрес. Заангажира голям научен и

производствен потенциал за продукция, предназначена да убива или разрушава. Върху

научноизследователската сфера се разпростира свързаната с военното противо-

поставяне секретност на научните изследвания и техните резултати. Започват да се

свиват и отношенията в научната и образователната сфера.

И все пак, може би най-зловредната последица от надпреварата във въоръжаването

е появата на нови и нови ефикасни средства за масово унищожение в условия на

растяща нестабилност на международния ред. Надпреварата увеличава

способността на човечеството да се самоунищожи. Научният прогрес, и особено ускоряващият се напредък в областта на военната техника

води към поява в международните отношения на още един порочен кръг, при който

прогресът в сферата на военната техника започва сам да разрушава собствените

си постижения. Утвърждава се тенденция към бързо морално остаряване на

въоръженията. Възниква нужда все по-често те да бъдат заменяни с нови, по-

съвършени, но и по общо правило и по-скъпи въоръжения.

След Втората световна война и създаването на ООН, на въпросите за спиране на

надпреварата във въоръжаването и за договарянето на стъпки за реално

разоръжаване бе отделяно значително внимание, както в рамките на организацията,

така и извън нея. Като възложи на Генералната асамблея на ООН разглеждането на

общите принципи за сътрудничеството за поддържането на международния мир и

сигурност, Уставът на ООН специално отбеляза сред тях принципите относно

разоръжаването и регулирането на въоръженията. Значителен напредък до началото на

80-те години обаче не можа да бъде постигнат. А и темповете на ограничения и твърде

муден напредък далече не съответстваха на темповете на ефективната надпревара във

въоръжаването. Възникна тревожна ситуация, при която темповете на дипломацията

започнаха катастрофално да изостават след темповете на въоръжаването и

развитието на унищожителните военни технологии. В тези условия ставаше така, че

дори неголемите успехи да се постигне известен напредък в областта на регулирането

на въоръжениятар практически се анулираха от постиженията в развитието на военните

технологии.

Като известен успех да се ограничи надпреварата във въоръжаването през тези години

следва все пак специално да се отбележи договорното ограничаване на

разпространението на ядреното оръжие и създаването на безядрени зони в някои части

на света.

Взаимното сдържане и военностратегическото равновесие близо половин век бяха

начини да се поддържа световният мир чрез въоръжаване. В тях не само нямаше

достатъчна степен на сигурност, но сами по себе си те бяха престъпно неморални.

Основаваха се на ситуация, при която населението биваше превърнато в заложник на

мира. Освен това, сдържането не е единственият начин да се съхранява стабилността на

международния мир и сигурността.

С нищо не може да бъде отменена алтернативата пред държавниците, политиците и

дипломатите - „мир и сигурност чрез индивидуално въоръжаване или мир и сигурност

чрез колективно разоръжаване". Разоръжаването е другият, при това много по-

надежден и по-малко струващ начин за запазването на мира и сигурността в

международната система. Значението му се определя преди всичко от това, че

ефективно осъществено, то е единствената материална гаранция за международния

мир и сигурност: против злоупотребата с военната сила. Не трябва да се подценяват и

другите инструменти за подобна защита -политически, икономически и други. Но

външнополитическият курс на всяка страна под влияние на вътрешните и политически

процеси може да се променя за дни, внезапно и бързо. Единствено разоръжаването е

в състояние да гарантира военностратегическите отношения от внезапни поврати,

от изненади и трагични грешки. При ефективно намалени въоръжени сили

фактически, реално, материално се снижава възможността на страните да прибягват

към тях. Разоръжените страни практически не могат да воюват, а

ремилитаризирането им изисква време и не крие изненади.

Гарантирането на мира и сигурността чрез разоръжаване обаче има особеност - за

разлика от въоръжаването, разоръжаването не може да се постига едностранно,

постига се чрез едновременно двустранно или многостранно балансирано

снижаване равнището на въоръженията и въоръжените сили. Освен това, като

продукт на конфронтацията, въоръжаването е едностранен процес, който предизвиква

аналогична реакция у съперниците и противниците. Съперникът може да бъде

принуден да се въоръжава, но той без употреба на оръжието не може да бъде заставен

да се разоръжава. Обратно, на въоръжаването развитие не е възможно да се предизвика

като едностранен акт, дори при най-добра воля. Едностранното разоръжаване може да

дебалансира военното равновесие.

Голямата опасност от употребата на ядреното оръжие и обстоятелството, че то е

притежавано от ограничен брой държавир очерта две паралелни линии на усилията,

насочени към постигане на разоръжаването:

• от една страна, ядрено разоръжаване

• от друга страна, разоръжаване в сферата на другите, наричани най-често

„класически", „обикновени" или „традиционни" въоръжения.

Това допълнително усложни процеса и забави неговото развитие.

През средата на 70-те години се оформи още едно направление на усилията да се

намали остротата на военностратегическата конфронтация и така да се съдейства за

ограничаване на надпреварата във въоръжаването - договорното въвеждане на мерки за

укрепване на доверието (например раздалечаване на въоръжените сили, взаимна

информация за военни маневри, размяна на военни наблюдатели и др.).

Преговорите за разоръжаване през тези години очертаха характерните за тях

трудности в няколко направления:

• Едни от тях бяха свързани с липса на съгласие по въпроса как да се процедира - дали

да се пристъпва към пълно и всеобщо или към частично разоръжаване.

• Извънредно трудни се оказаха въпросите, свързани с взаимния контрол. Всяка от

страните държеше да разполага с начини да контролира въоръжаването на другата, без

да бъде склонна да позволява това на своя противник, поне в степента, в която той би

искал да може.

• Различната структура на въоръжените сили, различията във въоръженията и

асиметрията на въоръженията и въоръжените сили затрудняваха намирането па общи

показатели, според които да може да се осъществяват стъпките към разоръжаването,

без да се получават едностранни предимства.

• Проблемите ставаха още по-сложни поради недостатък на информация и прозрачност,

налагана отвоенната секретност.

• Много спорове предизвикваше въпросът за онзи предел, до който едно или друго

намаляване на въоръжените сили не би увреждало на отбранителната способност на

някоя от страните.

• Нелесни се оказваха въпросите за темповете и етапите на мерките, които следваше

последователно да бъдат осъществявани. Впрочем, и самата тази последователност

ставаше предмет на различия.

• Трудни за преодоляване проблеми пораждаше обстоятелството, че при въпросите на

разоръжаването често се налага едновременно участие и съгласие на много широк кръг

страни, а някои от тях изразяваха резерви.

И все пак, основните причини за неуспехите на преговорите за разоръжаване през

онези години не се състояха толкова в сложността и отговорността на проблемите или в

несъгласията относно технологията на процеса. Главните причини бяха политически.

Конфронтацията и идеологизирането на външната политика, превръщаха преговорите в

политически театър, в който страните отиват да преговарят, не защото вярват, че може

да се постигне споразумение, а дори и не защото желаят такова споразумение, а за да

утвърдят външнополитическия си имидж, неискрено да покажат добра воля, да получат

идеологически дивиденти и когато успех не бъде постигнат, да прехвърлят

политическата отговорност за неуспеха върху другата страна. Не беше без значение и

обстоятелството, че всеки неуспех на преговорите за разоръжаване откриваше нови

равнища на безкрайната спирала на въоръжаването, като обезпечаваше и

получаването на обществена и парламентарна подкрепа за нови военни кредити.

Прояви се парадоксален ефект в международната система, при който поредни

неуспехи на преговорите за разоръжаване даваха нов тласък на въоръжаването.

Значение имаше и обстоятелството, че надпреварата във въоръжаването и

произтичащата от това заплаха спомагаха хегемоните в противопоставените

военнополитически съюзи и блокове по-успешно да поддържат в тях съюзната и

блоковата дисциплина.

Препятствия за по-значителни стъпки към разоръжаване и от двете страни на

желязната завеса между Изтока и Запада произтичаха не само от инерцията на

конфронтационното мислене, основано на убеждението, че като се постигне

решително военно превъзходство може да се вземе връх над противника, на

натрупаното недоверие, на идеологическите схеми, при които страните взаимно се

гледаха като „империи на злото" или „царство на разбойническия империализъм".

Незрими пречки поставяше военнопромишленият комплекс, образувал се от

сливането на промишлената и военната върхушка от двете страни на желязната завеса.

И все пак, военностратегическата подсистема на международните отношения, която е

съществувала през вековете не може да бъде ликвидирана. Тя ще продължи да

съществува, защото е необходима. Както вече посочихме, би било твърде опростено и в

много отношения невярно убеждението, че военностратегическите отношения са една

сфера, където непрекъснато и изключително се подготвят насилието и войната, че те са

отношения, от които произтичат само заплахи и негативни влияния. Полезно е отново

да се припомни, че военната сила може да бъде предназначена и за отбрана, за борба

против агресията, за отблъскване на въоръжено нападение, за борба за

национална независимост, за защита на международното право и на

справедливостта.

Международното право безусловно признава тези възможности. Това категорично е

изразено и в Устава на ООН. Член 51 на устава определя като неотменимо правото на

всяка държава да прибягва към индивидуална и колективна самоотбрана срещу

въоръжено нападение. Няма пречки страните-членки на ООН да сключват помежду си

регионални споразумения или да създават регионални органи за поддържане на

международния мир и сигурност, които да са подходящи за действия, в това число и

действия от принудително естество.

В лицето на ООН международната общност също разполага с възможността да

прибягва към въоръжената сила за защита на международния мир и сигурност и за

противодействие на агресията и тероризма. Организацията може да възлага на

членуващи в нея държави да прибягват към действия от военно естество, ако обста-

новката изисква това.

Стремежът в условията на растяща взаимозависимост да се установи надежден,

основан на правото и справедливостта международен ред, за първи път в края на 80-

те години откри възможности и за реално разоръжаване. Постигнато бе известно

съкращаване на въоръженията, в това число и на стратегически ядрени и ракетни

арсенали на САЩ и Русия. Натрупаните през толкова десетилетия предубеждения и

стереотипи, а и деликатността на проблемите, изискват упорита и продължителна

работа на дипломацията на бившите противници за създаването на международен свят,

в който въоръженията и въоръжените сили на държавите да бъдат поддържани

само в пределите на една незаплашваща другите разумна достатъчност. За

съжаление обаче това все още са възможности, но не и реалности.

2. Определение на понятието за интеграция в международните отношения.

Теоретични модели за интеграцията в международните отношения.

Особености на функционалната интеграция: сектори на интеграцията.

В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е

много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение,

което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като

самостоятелен субект, следващ собствена линия на поведение, но се изразява и в

толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на

национални политически и икономически структури. Докато при съюзите става

сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при

интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват

самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но

постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават

наднационални органи. Това постепенно води към .хармонизиране и единство на

техните интереси. Доведена докрай, интеграцията може да създаде структури от

конфедеративен и федеративен тип.

Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в

политическата, икономическата или военната област, но може изцяло да обхване

всички области на живота в участващите страни.

Интеграцията е начин да се отговори на бързо развиващото се международно

разделение на труда и на растящата взаимозависимост между различни страни. Тя

създава по-широки политически и стопански пространства. В областта на

икономическите връзки позволява да се създадат по-обширни пазарни и стопански

пространства и чрез това да се осигурят благоприятни условия в конкуренцията с

външните партньори.

Предпоставките за интеграция могат да възникват естествено, но самото интегриране

не се утвърждава стихийно, то е резултат от целенасочени решения за създаване на

интеграционна общност.

Интеграцията създава едно повече или по-малко изразено институционно сливане на

държави, изразено, оформено и утвърдено с юридически инструменти.. Тя не възниква

стихийно и има ясно изразена политическа и правна форма, защото съединява в едно не

само поведението и условията на съществуването на субектите, но и самите субекти.

Интегрирането създава общи наднационални институционни органи и структури.

Поради регионалното си естество, интеграцията създава общности с външни граници,

които отделят образуваните общности от останалия международен свят.

Международната интеграция вътрешно, в рамките на създаваните от нея общности,

обединява и органично съединява участващите в нея страни, но заедно с това външно

ги отделя от онези, които остават отвън. По този начин в една или друга степен тя

изтрива вътрешни граници, като едновременно издига ясно очертани външни граници.

През 90-те години Шенгенските споразумения на държавите, участващи в Европейския

съюз много убедително показаха това на страните, които не участваха в съюза.

Изграждането на интеграционните общности е много удобно средство да се защитят

интереси на интегриралите се в единна общност страни по отношение на трети страни

или на други интеграционни общности. Интеграцията може успешно да се използва

като инструмент за утвърждаване и защита на либералната демокрация и на свободната

пазарна икономика, но само в нейните собствени рамки.

Непосредствен резултат от интеграцията е появата на нов правоспособен съставен

субект на международни отношения, при това с влияние и възможности много по-

големи от влиянието и възможностите на която и да е от участващите страни.

Непосредствен резултат от интеграцията винаги е възникването на нов силов център, а

това я прави един от начините да се влияе върху равновесието на силите в

международната система.

Интеграцията в МО е процес, чрез който се постига едно наднационално състояние,

при което по-голямата политическа единица извършва онази работа, която

традиционно се извършва от националните правителства – от политическа гледна точка

най деликатният проблем е този, свързан с националните интереси. Интеграцията е

процес, чрез който политическите действащи лица, единици, образувания, се

убеждават, че трябва да прехвърлят очакванията си, политическата си дейност към

един нов по-голям център, чиито институции притежават или изискват юрисдикция,

която надхвърля рамките на държавите.

Интеграцията е плод на бързо развиваща се взаимозависимост, на необходимост да се

разчупят рамките на държавните граници и потребности и да се създават широки

политически, икономически и правни пространства, които да осигуряват свободно

движение на хората, стоките и услугите. Очаква се процесът да отвори път към

развитие на всички страни и да доведе ди разцвета и благосъстоянието на техните

жители. С интеграцията се свързват желани да се разпространяват и утвърждават

ценностите на демокрацията и пазарната икономика.

Съществуват два основни теоретични модела на интеграция.

Първият модел е федеративният (политически и конституционноправен), при който

на основата на бързи конституционни и правни решения се основава федерация или

конфедерация и след това се търсят решения на другите въпроси. Типичен пример за

този модел са САЩ.

Другият основен модел на интеграция е функционалният. При него категорично се

отхвърлят бързите конституционни и правни решения и интеграцията се насочва

към отделни сектори на международните отношения.

По отношение на икономическия сектор интеграцията се осъществява в конкретни

подобласти:

- възникване на общи пазари (спомагащи общата икономическа дейност за

повишаване на икономическия потенциал, премахване на търговските бариери,

свободното движение на стоки, капитали и хора)

- политика по отношение на селското стопанство – най-тежката и сложна

политика, защото е икономическа подобласт, която има особено тясна връзка с

запазването на националната идентичност и специфика на отделните държави-

членки. Дефинирането на обща политика в тази област е придружено от тежки

вътрешнополитически и социални брожения. Колкото е по-слаба икономиката

на една новоприета държава, толкова по-бавно и мъчително ще става

адаптирането.

- аграрна политика

- трудово- правна стандартизация и съответната практика: включва отношения

между работодатели и работници, цена на заплащане, труд, норма на

експлоатация на работниците, отпуски, почивни дни. Отношението капитал-

труд има ключово значение. Без да бъдат уредени тези отношения,

интеграционните процеси не могат да се задълбочат .

- дълбок соц -икон. смисъл на присъединяването е свързан с очакването да има

по-висока ефективност в управлението, иначе ще възникне проблем в интегр.

процеси.

- способността да се осигурява достатъчно количество капитал, така че да се

реализират процесите, както и да се осигури обща среда за размяна между

участващигте в интеграционните процеси банки. Важен индикатор за прогреса

на интеграционните процеси е развитието на финансовите институции на

интеграционните общност и на валутите

Що се отнася до социалния сектор много е важно изграждането на единна обществена

тъкан, взаимодействието между интегрираните народи и споделянето на общи

ценности. Социалната област предполага и изисква по-висока степен на взаимна

толерантност и на общност.

За развитието на политическия сектор от съществено значение е въпросът за

патриотизма и лоялността към нацията и прехвърлянето им на наднационално

ниво, което започва да се осъществява до голяма степен, и това се вижда с раждането

на нови наднационални институции.

Взаимодействието между отделните сектори на интеграцията се дължи на т.нар. ефект

на разпространението, при който при ръст на някой от секторите, това влияе и върху

другите сектори.

Типичен пример за функционалния модел на интеграция е ЕС. В областта на

сигурността и отбраната НАТО се нуждае от партньор по глобалните въпроси и ЕС е

подходящ за това, но общата външна политика между двете интеграционни общности

все още е предстояща.

Теоретически модели за осъществяване на интеграцията в МО:

(1)Функционален

(2)Политически или конституционноправен

.

3. Цели на интеграцията. Предпоставки за осъществяване на интеграцията.

Регионални интеграционни общности.

В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е

много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение,

което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като

самостоятелен субект, следващ собствена линия на поведение, но се изразява и в

толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на

наднационални политически и икономически структури. Докато при съюзите става

сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при

интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват

самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но

постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават

наднационални органи. Това постепенно води към хармонизиране и единство на

техните интереси. Доведена до край, интеграцията може да създаде структури от

конфедеративен и федеративен принцип.

Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в

политическата, икономическата или военната област, но може изцяло да обхване

всички области на живота в участващите страни.

Предпоставките за интеграцията са няколко и зависят както от външната, така и

от вътрешната политика на страните.

Едно от най-важните условия за интеграция е наличието на взаимна търпимост на

културно равнище.

Друга важна предпоставка е наличието на идентични външнополитически цели и

наличие на взаимна изгода за интегриращите се, т.е. едва ли не в каква степен

интегрирането ще подпомогне управленските разходи.

За да има интеграция, обаче, трябва да са налице политически контакти както на

управленско, така и на индивидуално равнище и в тази връзка споделянето на

общи ценности е от изключително значение.

Условие за интеграция е и наличието на сравнително продължителна история на

мирни отношения.

Накрая, но не на последно място трябва да са налице „външни условия”, за да се

осъществи процеса на интеграция.

Една от първите прояви на икономическа интеграция още преди края на Втората

световна война(1943-1944 г.) беше сключването на икономически съюз между Белгия,

Холандия и Люксембург, станал основа след края на войната за развита икономическа

общност- Бенелюкс.

През 1952 г. влезе в сила договор между Белгия, Италия, Люксембург, Холандия,

Франция и ФРГ, който обедини тяхната металургична, железнорудна и каменовъглена

промишленост. Възниква т.нар. „Обединение за въглищата и стоманата”. По-късно

към съединението се присъединиха Великобритания, Дания, Ирландия и Гърция. Нова

стъпка става подписването на през 1957 г. в Рим на договор, създаващ Европейска

икономическа общност. По силата на договора, постепенно, на отделни етапи, се

формира Общ пазар, като между страните се премахва митническото облагане и

количествените ограничения за внос и износ на стоки, по отношение на третите страни

се въвежда митническа тарифа и съгласувана търговска политика, създават се условия

за свободно движение на работна сила, капитали и услуги, възприема се единна

политика в областта на селското стопанство и транспорта. Уеднаквяват се и

икономическата, социалната, валутната, инвестиционната политика и се въвежда

парично обръщение.

Заедно с Римския договор бе подписан договор, създаващ Евратом (Европейска

общност за атомна енергия)- международна организация, установяваща единни за

страните правила за внос и преработка на разпадащи се материали, за експлоатация на

атомни реактори и електроцентрали и за съвместни изследвания.

През следващите години тези трансформации се сляха, като обединиха в едно своите

ръководни органи. Възниква Европейската общност- най-развитото и мощно

интеграционно обединение в съвременния свят. Започнала в икономическата сфера,

след 70-е години европейската интеграция все повече се превръща и в политическа

интеграция, играеща голяма самостоятелна роля в световните политически отношения.

След приемането на единния европейски акт през 1986 г. европейската интеграционна

система беше отново всеобхватно реформирана с подписването на Маастрих през 1992

на договор на Европейски съюз. Договорът влиза в сила на 1 ноември 1993 г. и

очертава пореден важен етап на интегрирането в Европа, основано както и преди , на

структурите и взаимодействията на европейските общности, но допълнено с обща

политика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудничеството в

правосъдието и вътрешните работи. Важна стъпка напред беше отказването на

повечето страни от предишните им национални валути и приемането на обща за всички

валутна единица „евро”.

През 2003 г. няколко държави в съюза пристъпиха към изграждане на общи, различни

от тези на НАТО въоръжени сили за бързо реагиране. Нова роля и нови възможности

откри активната политика на Европейския съюз към разширяване чрез включване на

нови европейски страни. Особено след свързаните с косовската криза събития на

Балканите, с конфликта с Югославия и с войната на оглавена от САЩ коалиция против

Ирак, в ЕС намират място тенденции към заемане на самостоятелни

външнополитически позиции и към отстояване на европейската идентичност, заедно с

поддържането на атлантическата солидарност със САЩ, Канада и НАТО.

Образуването на регионални интеграционни общества в края на XX век се прояви в

различни части на света. В сравнение с Европа, тези части не са все още толкова

развити, някои от тях са още в процес на изграждане, но като цяло те ясно очертават

устойчива тенденция в развитието на международните отношения.

На основата на Латиноамериканската организация за свободна търговия в Южна

Америка през 70-е години възниква Латиноамериканската интеграционна общност,

поставяща си цел да създаде общ пазар и да развие икономическото сътрудничество

между участващите в нея страни (Аржентина, Боливия, Бразилия, Перу, Венецуела,

Колумбия, Мексико, Парагвай, Уругвай, Чили и Еквадор).

През 1991 г. Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай създават Южен общ пазар. От

1996 г. към него със статус на асоцииран член се присъединява Чили. Между петте

страни съществува зона за свободен обмен като първа стъпка за пълно изграждане на

общия пазар.

Зона с голям икономически потенциал е Северноамериканската асоциация за

свободна търговия. През 1988 г. САЩ и Канада сключват договор за свободен

икономически обмен, а през април 1992 г. е подписан нов договор, с който към NAFTA

се присъединява Мексико. Предвижда се пълна либерализация на търговията между

трите държави да се осъществи напълно през следващото десетилетие.

С цел да се развие регионалното икономическо сътрудничество, да се утвърди открита

интернационална система за търговци, да се стимулира частния сектор в икономиката и

да се либерализират инвестициите, през 1989 г. по инициатива на Австралия се

формира зоната на Азиатско- тихоокеанското икономическо сътрудничество. В

него членуват 19 държави: Австралия, Бруней, Канада, Китай, Кирибати, Малайзия,

Маршалови острови, Нова Зеландия, Папуа- Нова Гвинея, Република Корея, Руската

федерация (от 1997 г.), Сингапур, САЩ, Тайланд, Филипините, Хонконг и Чили. АПЕЦ

взема общите си решения с консенсус. Те имат характер на препоръки. Предвижда се за

по- слабо развитите страни зоната да буде напълно формирана до 2020 г.

Целите на интеграцията в МО:

1. централизиране на икономическия и политически потенциал

2. чрез интеграцията да се преодолеят потенциалните конфликти между съседните

държави (регионалните конфликти).

Фактори за успешно осъществяване на интеграцията:

1. умелото упражняване на т.нар. междусекторно разпространение (spill over effect)-

това зависи от доброто функциониране на институциите (ЕС)

2. нарастване на икономическото взаимодействие- постепенен и елементарен двигател

на интеграционните процеси.

3. взаимодействие на елита- дейци, изпращани на работа в общоевропйски институции,

да се връщат и да поемат ръководни функции в националните си държави.

4. формиране на регионални групи на интереси по най-различни въпроси, особено

такива с неправителствен характер, с което се придава допълнителен ефект при

интеграцията.

5. широка обществена подкрепа за интеграцията

6. правен процес- от особено значение са наднационалните институции и решенията,

които се взимат от тях..

4. Източници, същност, структура на международния конфликт.

Същност: Международният конфликт е ситуация, при която едната или двете

страни са пристъпили към едностранно решаване на проблема и се опитват да

заставят другата страна да приеме условия, които те считат за уместни.

Разграничението между кризата и конфликта е действието, а не същността на проблема

или на спора. При конфликта едната или двете страни пристъпват към

принудително действие. Когато той избухне, ситуацията коренно се променя.

Страните (или някоя от тях) не желаят да сътрудничат за намиране на приемливо

решение. Стратегията на тяхното поведение започва да се основава на победа, а не на

споразумение. Принудителните действия невинаги се изразяват в пряко използване на

военна сила, но могат да бъдат косвено използвани. Такова може да бъде прибягването

към ултимативна заплаха с нейната употреба. Действията могат да бъдат и от

политическо, и от икономическо или от правно естество. Обаче най-сериозна е

ситуацията, при която в действие се поставят въоръжените сили на страните.

Три основни направления:

• Автори, принадлежащи към първото направление, разглеждат този тип международни

отношения върху световната сцена като естествено и неизбежно явление, чиито корени

са заложени в обективното несъвпадане и несъвместимост на много от интересите,

определящи поведението на субектите на международните отношения. Според тях,

противопоставянето на интереси закономерно поражда конфликтите.

• Други считат, че несъвместимостта на интересите е само предпоставка за възможното

възникване на конфликти, а решаващо значение има субективният фактор. Хората и

техните общества са по природата си агресивни и когато някой се противопостави на

техните стремления, възниква конфликт. Някои, по-умерени, считат, че без

агресивността изобщо да е присъща на хората и обществото, във всички случаи

причината за конфликтите се крие в нежелание или неспособност на правителствата да

си сътрудничат за намиране на взаимно приемливо решение на възникващи пред тях

проблеми.

• Трето направление изследователи намират, че конфликтите винаги са сложно

съчетание на обективни и субективни компоненти, тъй като преоценявайки гледището

си за заетата позиция, страните могат да открият път към сътрудничеството, нужно за

намиране на общо решение, макар че и тогава, когато сътрудничеството възникне, то не

може да премахне обективното несъвпадане между техните потребности и интереси.

Преобладаващо е гледището, че макар да са чести, конфликтите са ненормално

явление в международната система, че те противоречат на нейната цел и че пречат

на нормалното й функциониране.

Понятията „конфликт" и „конфронтация" не са еднозначни. Те не трябва да се

смесват, макар това често да се прави. Двете явления имат близка връзка. И

конфронтацията, и конфликтите деформират международната система със своя

деструктивен характер. Конфликтът е един от факторите, поради които възниква,

набира сила и острота конфронтацията. В нейната основа винаги се намира остър

сблъсък на конфликтни интереси. Възникнала, тя създава условия за развитието на

конфликти. При нея и малките международни противоречия могат да имат много тежки

последици. Тя сковава действията на дипломацията за развързване на конфликтните

възли. При нея различията между страните бързо и лесно стават остри конфликти, а

съществуващите конфликти трудно се преодоляват и решават. При взаимодействието

между двете явления решително доминират положителните обратни връзки, които

засилват взаимодействията. И на двете е присъща тенденция към ескалация. Всяко ново

конфликтно противопоставяне засилва конфронтацията, а след това конфронтацията на

свой ред активира и изостря конфликтното противопоставяне.

Конфликтите възникват при сблъсък на страните по конкретен проблем. При

конфликтите може да доминира и рационалното поведение, насочено към благоприятно

за съответната страна решаване на проблем. Не всеки конфликт води към

конфронтация, а и сама по себе си конфронтацията не предизвиква неизбежно

конфликтите. Възникналият в условията на конфронтацията конфликт може да се

развие бързо и да бъде приключен, но конфронтацията да остане. В много случаи

конфликти върху международната сцена възникват бързо и протичат много активно,

докато конфронтацията е трайно състояние на отношенията, което има ниска динамика,

голяма инерционност, възниква и се развива по-бавно, но за преодоляването му са

нужни повече време и повече усилия. От всички емоции неприязънта умира най-бавно.

В основата на всеки международен конфликт се намира противоречие на

интереси. Но не всяко противоречие на интереси предизвиква конфликт.

Конфликтните отношения се основават на противоречия на интереси, които

страните преценяват като първостепенни и ги намират за толкова важни, че са

готови да действат по начин, нарушаващ нормалното им и неконфликтно

международно общуване. Значението на интересите, заангажирани в конфликтното

отношение, може да бъде различно и това обикновено определя остротата на конфликта

и мястото, което той ще заеме в общия комплекс на отношения между страните му.

Възможно е конфликтът да разруши напълно нормалните отношения, но също тъй е

възможно да се ограничи само в определен сектор на отношенията и страните да

запазят нормалното си общуване и дори активното си сътрудничество в други сектори.

Всеки конфликт възпроизвежда някакво противоречие, но го възпроизвежда в

много остра форма. Толкова остра, че импулсите за решаването му чрез взаимни

отстъпки се оказват подтиснати. Противоречието не би довело до конфликт, ако някоя

от страните, считайки, че засегнатият й интерес не е толкова съществен, се окаже

готова да отстъпи. Оттук следва, че съществува зависимост между възможността да

възникне международен конфликт и твърдостта в позицията на заангажираните в

него страни. Но от това не следва, че конфликтите върху световната сцена избухват

поради действието само на субективни фактори, и не следва, че те всякога са резултат

от неотстъпчиво поведение. Формирането на външнополитическите интереси винаги

съдържа и силно изразени субективни елементи, тъй като интересите възникват като

процес на осъзнаване на потребности. Но заедно с това трябва отново да се припомни,

че независимо от това, интересите не губят обективната си основа, тъй като

потребностите са обективни състояния. От това следва само, че неотстъпчивостта на

страните, заемането от тях на непримирима позиция, е не повече от един от

субективните фактори, който допълнително усложнява пътя към решение на

конфликта. Във всички случаи обаче, твърдата позиция на която и да е от страните,

нейната решителна неотстъпчивост предизвиква аналогична реакция у другата страна.

Обратното влияние на тази реакция на свой ред въздейства върху първата страна.

Възниква много опасен затворен кръг от взаимни влияния, който води към

засилване на противопоставянето. И все пак, само по себе си осъзнаването на

противоречието, на значението на засегнатите интереси или твърдостта на позициит,е

не означават неизбежно възникване на конфликтна ситуация. Това са необходими

условия, но е потребно още нешо. Международният конфликт се заражда като

колизия на интереси и би останал пo-скоро само възможен или вероятен, ако

развитието бъде спряно на това равнище, ако колизията на интереси не прерасне в

колизия на действия, ако не прерасне в конфликтно поведение. Но когато последното

стане факт, конфликтът се екстериоризира и така намира формата на своята открита

външна проява. Противоречието приема острата си форма тогава, когато страните

или едната от тях предприеме действие, пряко насочено към едностранно

решаване на противоречието в нейна полза. Ситуацията приема особено сериозен

обрат, когато това действие съдържа силови елементи.

Централна, основна, определяща ос на всеки международен конфликт е едно

двустранно отношение на противоположни интереси. По същество конфликтът

винаги е двустранно коифронтационно отношение. Но като негови участници могат

да се включат много страни. И когато като страна в конфликт участва някакво

множество от субекти, между тях възниква понякога много сложна система от връзки,

зависимости и отношения, имащи вторичен характер, тъй като произтичат от

качеството им на страни в отношението.

Между страните, намиращи се на една и съща страна в основното конфликтно

противоречие, се установяват отношения на сътрудничество, единодействие, на

фактическо или юридически оформено съюзяване. Така че в рамките на конфликта

възниква сложен и подвижен комплекс, който включва не само отношения на

конфронтация и борба, но и отношения на взаимна подкрепа и сътрудничество.

Все пак, най-голямо остава значението на основното конфликтно противоречие.

Разрешаването на конфликта винаги е разрешаване на основното конфликтно

противоречие. Многообразието на интересите, които могат да бъдат заангажирани, води до голямо

разнообразие на международните конфликти. Те могат да се развиват в сферата на

глобалните отношения и да засягат цялата система, но могат да протичат само в

регионални рамки, образувайки местни подсистеми на конфликтни отношения. Могат

да са резултат от едностранна агресивна активност на една от страните, може да

възникнат поради двустранна агресивност. Могат да протичат интензивно и остро, но

има конфликти, които протичат с различна интензивност дълго време и могат да се

отделят в група на „конфликти с ниска интензивност" или на „тлеещи конфликти".

Такива конфликти задълго създават огнища, които съдържат опасност от внезапна

ескалация.

Типологията на международните конфликти е разнообразна. В зависимост от избрания

критерий, конфликтите могат да бъдат отнесени към различни класификационни групи.

Ако за класификационен критерий се избере естеството на конфликтния проблем,

международните конфликти могат да бъдат :

• териториални

• политически

• дипломатически

• икономически

• етнически

• религиозни

• идеологически и т.н.

Особено остри са териториалните конфликти, но конфликтите на религиозна или

идеологическа основа се преодоляват много трудно. Ако критерий е качеството на

страните, конфликтите могат да бъдат:

• конфликти, в които и двете страни са държави

• конфликти между неправителствени субекти на международни отношения

• конфликти, в които едната страна е държава (или държави), а другата страна няма

това качество, тъй като е неправителствен субект на международни отношения

С оглед на средствата, които използват страните една против друга, конфликтите могат

да бъдат:

• конфликти, в които страните не прибягват пряко към въоръжена сила

• въоръжени конфликти

С най-тежки последици са въоръжените конфликти. Техните последици са тежки не

само за страните, но и за цялата международна обш-ност. Международните войни

нарушават международния мир и сигурност и увреждат много страни, които не

участват в конфликта.

Преценявани с оглед на броя на участващите страни и териториалния им обхват,

конфликтите биват:

• двустранни

• регионални

• глобални

Според скоростта на тяхното протичане, конфликтите могат да бъдат отнесени към

модела на:

• конфликти с висока интензивност

• „тлеещи" конфликти, конфликти с ниска интензивност

Конфликтите с ниска интензивност понякога могат да траят десетилетия, променяйки

периодично интензивността си.

Теоретиците различават, с оглед връзката мслсду печалбата и загубата па страните в

резултат от конфликта, моделите на:

• конфликти с нулева сума

• конфликти с ненулева сума

За разлика от сътрудничеството, което не може да възникне, да се развива и да се

управлява едностранно, без съгласието на другата страна, възникването на

международния конфликт е резултат от едностранен силов акт, който превръща

кризата в ефективен конфликт. Когато това стане, другата страна, дори и да се

стреми да избегне конфликта, няма избор за поведение. Встъпва като страна във

възникналото конфликтно отношение.

Когато предизвикалата конфликта страна (или предизвикалите конфликта страни) е

избрала стратегията на победата, конфликтната ситуация се развива по схемата на

„игра с нулева сума". Поне в началото такава е стратегията на страната, която

пристъпва към насилствени действия. Другата страна и в това отношение е поставена в

безалтернативно положение, защото промяната на схемата предполага сътрудничество,

а за сътрудничеството е нужно съгласие за възникването му. И тъй като няма други

правила, а желаният резултат е една наложена чрез силово надмощие победа,

естественият предел на взаимните силови действия са силовите потенциали на

страните. Всяко увеличаване на силовия натиск активизира ответните силови усилия на

противоположната страна. В тези условия изчерпването на силовите възможности и с

това способността успешно да се противопоставя на която и да е от страните, означава

поражение и победно тържество на другата страна. Последицата е, че във всеки

подобен конфликт е заложена естествена тенденция към ескалация. Тя не зависи от

величината на страните или от мащаба на конфликта.

Движейки се по възходящата линия на своето развитие, конфликтната ситуация, която

не зависи от едностранна воля на страните, става все по-малко управляема. Затова

търсенето на изход към прекратяването на международните конфликти е по-успешно в

началото, отколкото в по-късните етапи на тяхното развитие.

Върху кризисните, а още повече при конфликтните международни отношения, силно

влияние обикновено оказва и връзката между вътрешната и външната политика,

между вътрешнополитическите и външнополитическите ситуации, в които се намират

страните в конфликта.

Мкар за избухването на конфликтите да е достатъчна едностранната воля и действие на

която и да е от страните, за прекратяването им е потребно съгласие и на двете

страни. Началото на конфликтите се предизвиква с едностранен акт, но те се

прекратяват и от тях се излиза само с двустранен акт. Последното изисква особен

вид сътрудничество между страните, насочено към приемливо и за двете решение.

Основателен е изводът на един от бележитите изследователи на международните

конфликти Джон Бъртън, че възстановяването на комуникациите между страните с

решаващото условие за намиране на изход от всяка конфликтна ситуация. Обаче сама

по себе си комуникацията не е достатъчна. Тя трябва да бъде и ефективна. Важни усло-

вия за това cas:

• Разменяната информация да не се изопачава, да бъде точна и навременна и да се

обработва с колкото може по-малко емоции и предразсъдъци

• Да е налице конфиденциален стремеж да се набележат въпроси, относно които да има

обща заинтересованост от тяхното решаване

• Ако дискусията по тях започне, тя да бъде строго ограничавана само в техните рамки

• Страните добре да разбират, че споразумение ще бъде възможно, само ако всяка от

тях бъде заинтересована то да бъде спазвано

• В много случаи дискретността на контактите и преговорите е крайно необходима.

Общественото мнение в участващите в преговорите страни, под влияние на вкоренили

се стереотипи и предразсъдъци, може да настоява за позиции, които да пречат за

постигане на консенсус или компромис.

• Комуникацията става безполезна, ако страните или дори някоя от тях се води or

формулата „Или всичко, или нищо". Тогава единственият възможен край на

конфликтните взаимодействия е победата на една от страните.

Изключително трудни за контрол са конфликтите, в основата на които са различия,

свързани с религии, които са превърнати в идеологии или идеологии, които са

превърнати в религии. Такива конфликти се основават на догматични и застинали

становища, които са слабо свързани с реалностите. Те подтискат нормалната оценка на

интересите. Възможностите за конструктивна комуникация в тези случаи биват

дълбоко увредени и това пречи за намирането на общ език, дори когато комуникацията

не е напълно прекъсната.

Подсистемната обособеност на конфликтите отделя отношенията между

намиращите се в конфликта страни от отношенията между другите държави, които са

запазили неутралитет. Но конфликтните отношения и свързаните с тях взаимодействия

на страните се развиват в рамките на общата система и затова й влияят неблагоприятно.

Могат да вредят на страни, които не участват в тях. Особена опасност представлява

способността на конфликтните ситуации да предизвикват трудно предвидими и

понякога неподдаващи се на контрол верижни реакции в Системата. Обективни

последици от тях могат да станат тежки поражения на природната среда, разрушаващи

екологичното равновесие. Поради това, макар ненамесата на третите страни винаги да

остава един от ефективните начини за локализиране на конфликтите, третите страни и

заедно с това цялата международна общност са заинтересовани от предотвратяването

им, а когато са възникнали, заинтересовани са от тяхното уреждане и прекратяване.

Под международен конфликт се разбира случай на изостряне на отношенията

между две държави, и то крайно изостряне, или между групи държави, което

изостряне на отношенията може да бъде породено и от вътрешни, радикални

проблеми на държавите.

Под международен конфликт се разбира отклонение от нормалното

функциониране на системата, което отклонение е породено от вътрешни за

системата причини, поради нарушаване на равновесието в системата между

различните структурни равнища.

Определение за международен конфликт – отклонение, породено от вътрешно-

системни причини, т.е. причините за конфликта се дължат на събития, случващи се в

МО. Отклонение от нормалното, обичайното развитие на МО, което обичайно развитие

на МО предполага спазване на нормите, неупотреба на сила и т.н.

Теорията на външната политика под „международен конфликт” разбира остро

противопоставяне между външнополитическите интереси на държавите.

Международният конфликт представлява политическо отношение между 2 или

повече страни, между 2 или повече участника в МО, в основата на което лежи

противоречие. Противоречието може да е от всякакво естество – политическо,

икономическо, религиозно. Това политическо отношение между участниците

възпроизвежда в остра форма противоречието, което е в основата.

Понятие за международен конфликт:

Случай на остро противопоставяне между две или група държави. То е породено

от радикални промени за участниците в конфликта.

Според други възгледи, международния конфликт (МК) е изкривяване на

системата на МО поради вътрешни структурни изменения.

Според трети изследователи, МК е противопоставяне, породено от сблъсък на

външнополитически интереси на държавите.

Друго определение: МК е политическо отношение между субектите на МО и то

възпроизвежда в остра форма противоречие.

Структура на международните конфликти – трябва да се изясни кои са участниците,

причините (корените) и кой е повода.

1. Участници – могат да бъдат преки и косвени, както и съюзници на участниците в

МК.

2. Причини: - да са трайни, постоянни във времето; - внезапно възникнали.

3. Поводи: много и разнообразни са.

Във връзка с участниците трябва да се изясни въпроса с ресурсите - материални,

човешки, военни (в какво състояние са и колко бързо могат да бъдат мобилизирани),

идеологически (степен на единство на нацията), вътрешнополитически (характера на

политическия режим в държавата, политическите лагери), външнополитически (тази

държава част ли е от някаква коалиция, блок от световен мащаб, какво е

разпределението на силите в коалицията).

Освен ресурсите трябва да се държи сметка за равнището на претенциите на

участниците в конфликта. Необходимо е да се анализира, има ли съответствие между

ресурсите и претенциите на участниците.

5. Фази, управление и разрешаване на международния конфликт.

Фази в развитието на един международен конфликт:

1. фаза, в рамките на която се оформят политическите отношения на противоречие.

2. фаза, в която всеки от участниците в конфликта определя целите си, които ще

преследва в конфликта; стратегията, която ще прилага.

3. когато в конфликта вече се въвличат и трети за конфликта страни (всеки от

участниците задейства съюзниците си)

4. когато се оформя и възниква международна криза (в рамките на 4-тата фаза имаме

крайно изостряне на конфликта, но той все още остава в рамките на политическите

отношения)

5. поява на военния фактор (правят се демонстрации на военната сила, с която

разполагат участниците)

6. фаза на международния военен конфликт.

Фази на международния конфликт: различни възгледи.

Според устава на ООН:

1. Спорове, които не са от естество да застрашават световния мир и сигурност;

2. Спорове, чието продължаване застрашава световния мир и сигурност и изискват

от световната организация намеса за разрешаването им;

3. Заплаха за мира;

4. Нарушаване на мира;

5. Акт на агресия - само Съвета за сигурност може да ги обяви.

Според Херман Кан има 44 фази, като последните са свързани с ядрена война и

унищожение.

Руски учени разглеждат няколко фази: 1. Разногласия. 2. Търкания. 3. Поява на

напрежение. 4. Спор. 5. Инцидент. 6. Стълкновение. 7. Военна демонстрация. 8.

Ограничена локална война. 9. Широко мащабна война. 10. Световна война.

Разрешаване на МК

Управление на кризи и конфликти - цялата съвкупност от действия от всякакво

естество (военно, политическо, хуманитарно), които имат за цел да наложат контрол

върху конфликта и да се направлява развитието му в посока приключване. Какви

форми може да приеме това управление на кризи? Говорим за:

превенция на конфликта – изобщо да не се допусне дадено противоречие да

прерастне в конфликт. Осъществява се със средствата на дипломацията. Ако все пак се

стигне да конфликт говорим за

умиротворяване – peace-making. Предприемат се действия за управление,

решаване и прекратяване на вече започнал конфликт. То може да се осъществи с:

1. Мирни (невоенни) средства. Те са средствата по чл. 33 от Устава на ООН. Те се

предприемат от самите участници в конфликта: посредничество, помирение, анкета,

добри услуги, за да се стигне до арбитраж и съдебно решение на спора. Други

невоенни средства са мерките по чл. 41 от УООН - предприемат се от Съвета за

сигурност и не са свързани с употреба на военна сила. Това са: прекъсване на

дипломатическите отношения и комуникации и икономическите отношения с цел

умиротворяване.

2. Военни средства – те са по чл. 42 от УООН и се предприемат от Съвета за

сигурност. Това са: военни демонстрации, блокади, за да се стигне до използване на

военна сила. Използва се термина: peace-enforcement - налагане на мира.

Peace-keeping - мироопазване (сините каски на ООН). Налице е присъствие на

територията на конфликта, след като е постигнат вече мира, с цел да не се възобнови

конфликта. Най-често се изпращат военни контингенти на територията на конфликта.

Тяхното присъствие е мироопазващо.

Заключителната фаза на управлението на конфликта – peace-building - изграждане на

мира. След като конфликтът е овладян, се предприема изграждане на мира. Конкретни

мерки за постконфликтно устройство на региона – връщане на бежанци, провеждане на

избори, изграждане на местни органи на реда.

Разрешаването на международните конфликти се свързва с „управлението на кризи” -

система или съвкупност от дейности от всякакъв характер (дипломатически,

политически, икономически, военен и хуманитеране характер), като целта им е да

се установи контрол върху конфликта и след това този, който управлява

конфликта да го насочи в желаната от него посока. Обикновено желаната от него

посока е разрешаването. При „управлението на кризи” има намеса на трети страни,

които могат да бъдат държави, но основно са международни организации. Те

предприемат всички тези действия, за да контролират и насочат конфликта по посока

на неговото разрешаване.

4 категории действия:

Предотвратяване (превенция): Превенцията включва всички възможни дейности,

които варират от дипломатически акции и стигат до разполагане на войски. Целта е да

се пречи на зараждащият се конфликт да избухне.Примери за превенция са:

инициативи за преговори, дипломатически сондажи, инициативи на трети страни за

преговори между тези, между които е противоречието, международни комисии за

установяване на фактите или за извършване на инспекции на място, инициативите,

опитите да се проведат консултации и т.н.

Установяване на мира (умиротворяване): peace-making, конфликтът вече е започнал

и умиротворяването като елемент от управлението на кризи предполага действия, които

могат да бъдат както с мирни, така и с военни средства. Това са действия за

прекратяване на вече започналия конфликт. И мирните, и военните средства са

предвидени в устава на ООН.

Мирни средства: мерките, които са предвидени в чл. 33, гл. 6 на Устава на ООН.

Това са мерки за решаване на споровете, които включват посредничество, преговори,

международни анкети, помирения, помирителни процедури и съдебно или

арбитражно уреждане на спора. Мерките, предвидени в чл. 33 се предприемат от

страните по спора. Това е последната възможност, която се дава на самите

участници в спора сами да разрешат конфликта помежду си. На този етап Съветът

за сигурност на ООН може да препоръча на страните в конфликта прибягването до

някои от тези мерки, предвидени в чл. 33. Ако страните в конфликта не са успели да го

разрешат, включително и след прилагане на чл.33, в следващата стъпка Съветът за

сигурност се опитва да разреши конфликта, приемайки мерки. Мерките по чл. 41 се

наричат „мерки, несвързани с употреба на въоръжена сила”. Тези мерки могат да се

изразят в прекъсване (частично или пълно) на дипломатически отношения с участници

в конфликта, на икономически отношения. Тези мерки предвиждат и частично или

пълно прекъсване на всякакви комуникационни връзки от всякакво естество.

Военни средства: също са предвидени в Устава и се предприемат отново от Съвета за

сигурност. Тези мерки включват военни демонстрации, блокади, за да се стигне до

действия със сухопътни, въздушни и военоморски сили на ООН. Това е крайната

мярка, която може да се предприеме. ООН не разполага с армия, а когато се наложи

изпращането на въоръжени сили, ООН се обръща за целта към държавите-членки,

които прецени, и те предоставят на организацията въоръжени контингенти. Така че

ООН действа посредством национални въоръжени контингенти, които обаче се

приемат за действащи от името на ООН и под негова егида.

Когато умиротворяването се осъществява с военни средства, имаме нов термин –

Налагане на мира (peace-enforcement). Налагането на мира се осъществява без

съгласието на участниците в международния конфликт. Съветът за сигурност не се

интересува от това, тъй като има по Устав изключителното правомощие при агресия да

предприеме съответните мерки.

Мироопазване (поддържане на реда, peace-keeping). Осъществява се от

мироопазващите сили на ООН. Основното е, че съставът, функциите, мандатът на им не

произтича пряко от самия Устав на ООН. Мироопазващите операции, които ООН

извършва, не са предвидени в самия Устав. Тези операции са регламентирани по-късно

с резолюция. Може да е свързан с присъствие и с представители на други

международни организации (НАТО, ОСЕ). Когато peace-keeping-ът се осъществява от

представители на регионални организации, това става след съгласуване със Съвета за

сигурност. Peace-keeping-ът се свързва с присъствие в регионите на конфликта на

полицейски части, военни наблюдатели, хуманитарни части. Всички те се грижат за

поддържавнето на мира. Мироопазването става със съгласието на заинтересованите

страни, включително и със съгласието на непосредствените участници.

Изграждане на мира (peace-building). Означава действия, които се предприемат след

приключването на конфликта, чиято цел е да не се допусне връщане към конфликта,

повторно разразяване. Изграждането на мира може да се изрази чрез разоръжаване на

участниците в конфликта, оказване на помощ за репатриране на бежанци или оказване

на помощ да се организират избори, за да се излъчи ново правителство.

6. Операции по поддържане на мира, следконфликтна рехабилитация.

The Need for Peacekeeping

ООН е основана на 24.10.1945г., следвайки две световни войни, като целта й да

предпази следващите поколения от бича на войната. От създаването си насам, ООН е

призовавана множество пъти да предотвратява спорове от прерастването им във войни,

да убеждава противоположните страни да използват заседателната маса вместо силата

на оръжието, както и да спомага възстановяването на мира при вече избухнал

конфликт. През годините ООН е спомогнала да бъдат въздържани и прекратени

множество конфликти, при голяма част от които това се е случвало чрез разгръщане на

мироопазващи операции.

The Evolution of Peacekeeping

Мироопазващата роля на ООН се основава на принципа, че едно безпристрастно

присъствие на мястото, може да облекчи напрежението между враждебно настроени

страни, и да се създаде условия за политически преговори. Мироопазването може да

помогне за преодоляването на пропастта между прекратяване на военните действия и

траен мир, но само, ако страните в конфликта имат политическата воля, необходима за

да достигане на тази цел. Първоначално разработено като средство за справяне с

междудържавни конфликти, мироопазването все повече се използва в

вътрешнодържавни конфликти и граждански войни, които често се характеризират с

множество въоръжени фракции с различни политически цели и разединени линии на

командване.

Тези реалности, особено след края на 80те, доведоха до еволюция в структурата на

мироопазващи мисии. Голям брой мироопазващи операции все още се основава на

"традиционния" модел на военна операция, разгърната в подкрепа на дадена

политическа дейност. Тези операции са свързани с военни задачи, като например

наблюдение на примирието и патрулиране на буферни зони между враждебни страни, и

се извършват от миротворци от ООН, които могат да бъдат въоръжени или не, и които

са известни като "сини каски" или "сини барети". Въпреки, че и минали военни

наблюдателни мисии са включвали също така невоенни задачи, все по-голям брой

мироопазващи операции на ООН се превръщат в многостранни мисии.

От многостранните мироопазващи операции може да се изисква да:

• Съдействат при прилагането на всеобхватно мирно споразумение;

• Наблюдение над за прекратяване на огъня или прекратяване на враждебните действия,

с цел да се даде пространство за политически преговори и за мирното уреждане на

споровете;

• Осигуряване на сигурна среда, чрез насърчаване връщането към нормалния цивилен

живот;

• Предотвратяване на появата или разпростиране на конфликта извън конкретните

граници;

• Съпровождане на държавите или териториите през процеса на достигане до стабилно

правителство, основано на демократични ценности, добро управление и

икономическото развитие;

• Администрирането на конкретна територия, в рамките на преходния период,

извършвайки всички функции, нормално присъщи на правителството.

Докато военния персонал остава жизненоважен елемент за повечето операции, цивилни

граждани също се наемат с растящ брой отговорности, които могат да включват:

• Подпомагане изпълнението на сложни мирни споразумения, като поддържат връзката

с представители на гражданското общество;

• Подкрепа при осъществяването на хуманитарна помощ;

• Подпомагане с разоръжаването, демобилизацията и реинтеграцията на бившите

бойци;

• Наблюдение и провеждане на избори;

• Засилване върховенството на закона, включително съдействие със съдебната реформа

и обучение на граждански полиция;

• Насърчаване на зачитането на човешките права и разследването на предполагаеми

нарушения;

• Подпомагане със следконфликтното възстановяване и рехабилитация;

• Учредяване на преходна администрация в рамките на конкретната територия

Мироопазването се е доказало като един от най-ефективните инструменти на

разположение на ООН, за подпомагане на придвижването на страните по трудния път

от конфликт към мир.

Мироопазването се базира на три основни принципа:

Съгласие между страните

Безпристрастност

Неизползване на сила, с изключение на случаи на самозащита

Съвременните многостранни операции по поддържане на мира биват използвани не

само с цел запзване мира и сигурността, но също така с идеята да съпровождат и

напътстват политическата дейност, да защитават гражданите, да подпомагат

разоръжаването, демобилизацията и реинтеграцията на бившите бойци, да спомагат

организирането на избори, да защитават и дават публичност на човешките права и да

съдействат за възстановяване върховенството на закона.

Role of the Department of Peacekeeping Operations

Департаметът за операциите по поддържане на мира е учреден като отделен

департамент към Секретариата на ООН през 1992г., и е отговорен за планирането,

ръководството, разгръщането, подпомагането на всички мироопазващи операции.

Establishing Peacekeeping Operations

Мироопазващи операции се установяват от Съвета за сигурност, който съгласно

Хартата на ООН, е органът с основна отговорност за международния мир и сигурност.

Във всеки един случай, трябва да бъде проектирана нова мисия, чиито компоненти да

бъдат пригодени към изискванията на конкретната ситуация. Тъй като ООН не

разполага със собствена армия или полиция, следва Организацията да генерира тези

мощности от държавите-членки, и да набере международен и национален цивилен

персонал, както изисква мандатът на мисията.

Няма точно определена последователност на събитията, съпътстващи учредяването на

една мироопазваща операция, но в повечето случаи, възниква някакъв вид комбинация

от следните събития:

Consultations/peace agreements. Консултации / мирни споразумения. С развитието или влошаването на даден конфликт,

или достигането на опониращите страни до някакво съгласие, се състоят консултации

между държавите-членки, Секретариата, засегнатите страни в съответния регион,

страни, допринасящи с човешки и други ресурси, по отношение на евентуалната

необходимост от присъствие на ООН и формата, която то трябва да приеме. Особено

важно е засегнатите страни да предоставят съгласието си за намесата на ООН. Често

една или повече от страните ще настоява, като предварително условие за подписване на

мирно споразумение, на ролята на ООН за проверка на споразумението и помощ в

процеса на прилагането му. Мирните споразумения често чертаят контурите на всяка

бъдеща операция на ООН и ООН може да осигури, по време на преговорите фаза,

ценни съвети за вида на мандата, че ООН ще бъде в състояние да приложи въз основа

на своя капацитет, експертиза и предишен опит, ако Съветът за сигурност се съгласи да

одобри такъв мандат. В този ред на мисли, ранните консултации със Съвета за

сигурност и държавите-членки са от съществено значение, за да се установи дали те са

готови да подкрепят курса на действие, предвиден от ООН, както и да предоставят

необходимите ресурси.

Мисия за техническа оценка. Веднага щом условията за сигурност позволяват,

интегрирана мисия за оценяване, в която участват съответните отдели на ООН, фондове

и програми, отпътува за страната или територията, където мисията следва да бъде

учредена, за да се оцени цялостното състояние на сигурността, политическите,

хуманитарните, човешките права, военната ситуация на бойното поле, и отраженията

на тези фактори върху операцията.

Доклад на генералния секретар. Генералният секретар отправя препоръки към Съвета

за сигурност, взимайки предвид констатациите и препоръките на мисията за оценяване,

на възможностите за организиране на мироопазваща операция, включително нейният

обем и ресурси.

Резолюция на Съвета за сигурност: Съветът за сигурност приема резолюция, с която се

разрешава разгръщането на операцията, и се определят нейния размер и мандат.

Подобни решения изискват най-малко 9 от 15 гласа в полза, и са обект на правото на

вето на някоя от петте постоянни страни-членки на Съвета - Китай, Франция, Русия,

Обединеното кралство и Съединените щати. Бюджетът и ресурсите на мисията

подлежат на одобрението на Общото събрание.

Назначаване на висше длъжностно лице. Генералният секретар назначава висше

длъжностно лице, което да оглави операцията.

Планиране. В същото време протича планирането на политическите, военни,

организационни, транспортни, административни и др.аспекти на мироопазващата

операция, ръководено от съответния специален представител и департаментът по

мироопазващите операции. Фазата на планиране обикновено е свързана с учредяването

на седалище и работна група или интегрирана силова мисия, с участието на всички

релевантни департаменти на ООН, фондове и програми.

Принос на войски и други ресурси. Държавите-членки се приканват да допринесат с

войски и гражданска полиция, ако е необходимо, както и с запаси, оборудване,

транспортна и логистична подкрепа.

Разгръщането на мисията се развива възможно най-бързо, вземайки предвид

политическите условия и тези по сигурността, като най-често стартира с

предварителното изпращане на екип, който да учреди седалище на мисията, след което

постепенно да се надграждат компоненти, за да се обхванат всички аспекти и региони,

предвидени в мандата на мисията. Генералният секретар редовно се отчита пред Съвета

за сигурност, относно дейностите по операцията. Съветът за сигурност подновява и

регулира мандата на мисията, както се изисква, докато мисията не бъде изпълнена или

прекратена.

Повече от половин век след учредяването на първата операция на ООН, размерът и

обхвата на мироопазващите операции на ООН са се разширили драстично. ООН може

да допринесе с уникални способности и ресурси за разрешаването на конфликти,

спомагайки за облекчаване страданието на хората, засегнати от войната и съдействайки

им за реконструкцията на следконфликтните общества. Многостранни мироопазващи

операции обаче не могат да бъдат разгръщане просто така, и няма един универсален

модел, който да служи винаги. За да бъдат успешни, мироопазващите операции трябва

да има ясно зададени отговорности и адекватни ресурси, и трябва да бъдат пригодени

към политически, регионални и други реалности на въпросната страна или територия.

Най-важно от всичко обаче - те трябва да отговорят на желанията и стремежите на

местното население. Само тогава комплексните мироопазващи операции ще послужат

като един наистина ефективен инструмент, в борбата на ООН за един мирен свят –

целта, поставена при създаването на организацията.

Мироопазващите операции на ООН обикновено предоставят някои от основните

елементи, необходими за поддържането на мира в разкъсвани от войната общества.

Тези елементи могат да включват:

• Улесняване и наблюдение на сключването на споразумение за прекратяване на

военните действия и създаване на атмосфера на сигурност;

• Подпомагане на процеса на политически диалог и преговори;

• Разоръжаване и демобилизиране на военни и разработване на стратегия за тяхното

реинтегриране в цивилния живот;

• Подкрепа и наблюдение на национален изборен процес;

• Наблюдения на спазването на човешките права;

• Съдействие при създаването на институции на добро управление и върховенство на

закона, включително наблюдение и наставничество спрямо местните правоприлагащи

органи.

ООН дефинира операциите по поддържане на мира като "изпращането на

международни военни и цивилни служители в условията на конфликт, със съгласието

на страните по конфликта, с цел да спре или въздържи враждебните действия, или да

контролира и надзирава процеса на мирно споразумение." Операциите по поддържане

на мира първоначално са разработени, за да се третират с конфликти между две страни.

Изисквания към на мироопазващите сили включват поддръжка на примирията и

разделяне на силите, превантивно разполагане; защита на хуманитарните операции и

прилагането на всеобхватно мирно споразумение. Съвременните конфликти, обаче, са

много по-сложни. В резултат на това, от днешните миротворци се изисква много повече

от това в предишни мисии, особено по отношение на дейности по изграждането на

мира.

23.ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА СИГУРНОСТТА. НАЦИОНАЛНА МЕЖДУНАРОДНА

СИГУРНОСТ

Концепцията за национална сигурност – Първото определение за национална

сигурност е дадено от един изследовател на МО – това е Уолкър. Според това определение

сигурността е състояние, в което може да се намира всяка една държава, когато на

тази държава не й се налага да жертва своите законни интереси, за да избегне войната

и също така националната сигурност е състояние, в което държавата може да защити

при необходимост своите интереси, включително и чрез война. Проблемът на тази

дефиниция е, че в нея се набляга на употребата на силата и по-конкретно на въоръжения

аспект на силата. Това е дефиниция на националната сигурност, тъй като в нея се посочва

като субект на сигурността само държавата.

По-късно на ниво международна общност са преодолени недостатъците на тази

дефиниция и в средата на 80-те години на 20 в. в рамките на ОН е дадена нова, по-

съвършена дефиниция на сигурността, която е по-съвършена. Тази дефиниция е, че

сигурността отново се определя като състояние, само че сигурността е състояние, в

което държавите считат, че за тях няма опасност от въоръжено нападение,

политически натиск или икономическа принуда. Това определение е несъмнено по-

добро и защото то почита и другите възможности и други възможни заплахи за сигурността

освен въоръжената сила. Включва се и възможността за политически и икономически

натиск.Тази дефиниция е станала възможна поради факта, че около 10-ина години по-рано е

дадено определение за това що е агресия. Това е станало през 1973 г. До голяма степен

проблемът да се даде дефиниция за сигурността се е свързвал с проблема да се даде

дефиниция за агресия.

Агресията се определя като извършване на въоръжено нападение, с което се

нарушава териториалната цялост и суверенитетът на дадена държава.

Понастоящем също са правени опити да се определи какво е сигурност, но вече да се

определи какво се разбира под „международна сигурност”. В ТМО повечето изследователи

се придържат към следното работно определение на международната сигурност: тя се

разбира като състояние на МО на отделните участници в системата, но и на цялата

система на МО, при което състояние няма опасности и заплахи за техните интереси, а

ако пък възникнат такива опасности или заплахи за интересите са налице достатъчно

надеждни средства, за да бъдат преодоляни.

В теорията на сигурността и на МО се говори за 4 подхода към сигурността, 4

доктрини в сферата на сигурността. Това са:

1. Пацифизъм

2. Милитаризъм

3. Изолационизъм

4. Интервенциолизъм

Под „пацифизъм” се разбира абсолютизиране на мира за сметка на войната, като

при пацифизма, когато се прави преценка за сигурността, субектите на МО се интересуват и

за тях критерии не е военната сила на другите субекти, а критерий за тях е целите,

принципите, от които се ръководят другите субекти в МО или поне заявяват.

При милитаризма е точно обратното. Войната се абсолютизира за сметка на мира и

участниците в системата на МО не се интересуват и не отчитат какви принципи, ценности,

цели са декларирали другите участници в МО. Те се интересуват и се ръководят само от

военната сила на другите.

„Изолационизмът” – при него съответният участник в МО се пази от системата,

изолира се от нея, с идеята да не си внася несигурност отвън, тъй като смята, че системата

извън него е източник на несигурност, на заплахи за собствената му сигурност и за да не си

привнася несигурност, се изолира. При изолационизма това, че доктрината е

изолационистична, не означава, че този участник не общува с другите участници в МО, но

в общуването си той посочва на другите участници в системата, но не им налага начините,

принципите, средствата, с които могат да си послужат те, за да си увеличат и те собствената

сигурност.

При интервенциолизма даденият субект на МО възприема следният подход: не

като се изолира от останалите, а като се опитва да направи системата извън него по-сигурна

и за да я направи такава, той й изнася, трансплантира й сигурност. При интервенциолизма

даденият участник в МО, някоя държава се опитва да им налага собствените си принципи и

разбирания за гарантиране на сигурността.

Различните държави възприемат една или друга от тези доктрини, но възприемането

на една доктрина не е константно във времето. Възможно е една държава в отношенията си

с друга държава да практикува една концепция, а в отношенията си с друга държава – друга

концепция – напр. САЩ.

В теорията на сигурността се говори за различни видове сигурност. Едни от най-

разпространените класификации са следните:

Едната класификация е според източника или посоката, от която идват заплахите на

сигурността – дали тези заплахи понякога могат да произтичат от вътрешно-политически

събития, могат да произтичат и от развитие на международната обстановка. Според този

критерии сигурността е:

- вътрешна

- външна

Втората класификация е според естеството на въздействие на сигурността – дали

това въздействие е от материален или от нематериален характер. В този случай говорим за:

- твърда сигурност – при тях има опит за влияние върху едни субекти от други чрез

въоръжена сила

- мека сигурност – при нея се правят опити за нематериално въздействие чрез

информация, пропаганда, насърчаване.

Тази класификация се свързва с концепцията за „тоягата и моркова”. Тоягата е

твърдата сигурност, а морковът е меката сигурност.

Обектите и субектите на сигурността.

Обект на сигурността е всичко онова, което външната политика на една

държава се опитва да го съхрани, да го промени или ако го няма, да го придобие. Под

всичко това се разбира някаква ценност за външната политика на държавите.

За да се превърне съответната ценност в обект на сигурност съответната държава

трябва да има средствата и възможностите тази ценност да я брани.

Обектът на сигурността – тази ценност – може да бъде както от материален, така и

от нематериален характер. Материални ценности може да бъде териториалната цялост на

държавата, опазване, разширяване на границите й. Ценности от нематериален характер са

напр. опазването на юридическата независимост на държавата, защита на суверенитета й,

опазването на единството на нацията.

Когато теорията на сигурността направи връзка с теорията на външната политика се

стига до заключението: обект на сигурността са националните интереси на всяка една

държава, тъй като те винаги са абсолютна ценност за съответната държава. Подреждат

се приоритетни скали на всяка една държава.

Във връзка с националния интерес, трябва да се уточни, че той трябва да отговаря на

някои условия, за да бъде обект на сигурност. Тези условия са:

- националният интерес да е осъзнат. Неосъзнатият интерес не е ценност, не е

обект на сигурност. При него в теорията се приема, че съответната държава обективно има

потребност, необходимост от нещо, но към дадения момент не го съзнава, не го формулира

и не го превръща в приоритет на външната си политика.

- националният интерес да е реален. Може да има и „лъжлив интерес”. При него

дадена държава може да пропагандира, че за нея национален приоритет е ............, но

обективно това не е истина. Понятията „национален интерес” и „държавен интерес” не

винаги съвпадат, тъй като е възможно да има многонационална държава като политическа

единица, но в рамките на тази държава да има различни етноси, които да имат различни

интереси, включително и от тези на държавата.

Субект на сигурността. Всички субекти на МО са субекти и на сигурността. Субектите на сигурността са:

- субекти на международното право – най-малката група

- субекти на МО

- субекти на сигурността

Субектите на международното право: първият и основен субект е държавата. Тя

е с първична международна правосубектност и е с пълния кръг от правомощия, които

характеризират международната правосубектност. Освен държавата субект на

международното публично право са международните организации. Те имат договорна

правосубектност, в смисъл, тяхната международна правосубектност произтича от

международния договор, който държавите са сключили и с който са създали съответните

организации. Субекти на международното право са и нациите, борещи се за национално

освобождение. Спорен е въпросът дали отделните физически лица са субекти на

международното право. Приема се, че са възможни случаи, когато и отделните индивиди

могат да станат субекти на международното право.

Субектите на МО са всички субекти на международното право + физическите

лица,субекти могат да бъдат не само международни организации, но и неправителствени

организации. Субекти на МО могат да бъдат и ДНК – това са транснационалните

корпорации.

Субектите на международната сигурност е най-широкото понятие. Това са всички

субекти на МО + международната общност като цяло.

Някои изследователи в МО говорят също така за форуми и равнища на

сигурността. Има различни възгледи. Приема се, че формите на сигурността са 2:

- индивидуална сигурност – говорим за сигурността на всяка отделна държава;

- колективна сигурност.

Има възглед за 3 равнища на сигурността:

- националното – тук говорим за национална сигурност, която като форма е

индивидуална;

- равнището на регионалната сигурност – според този възглед регионалната

сигурност съответства на формата колективна;

- равнището на цялата международна общност – тук говорим за глобална,

универсална сигурност.

В теорията на сигурността са въведени понятията “безопасност” и „гарантирана

надеждност”. В ТМО се приема, че тези 2 понятия са 2 различни състояния на

международната сигурност, т.е. идеята е, че безопасност и сигурност не са синоними, а

просто сигурността обхваща безопасността.

Безопасност е състояние на сигурността, при което няма вероятност да

възникнат заплахи за нея или ако има такава вероятност, тя е минимална.

Под „гарантирана надеждност” се разбира състояние на сигурността, когато

вероятност да възникнат заплахи има и дори такива заплахи са възникнали, но

съответните субекти разполагат с достатъчно средства и потенциал да преодолеят

заплахите и да се справят с тях. Тогава състоянието е „гарантирана надеждност”.

В теорията на сигурността се разграничава опасността за сигурността и заплахата

за сигурността. При опасността надделява обективният елемент. Под опасност се разбира

обективно развитие на МО. Заплахата се свързва със субективния елемент, тъй като в

теорията за сигурността се счита, че заплахата за сигурността се свързва с поведението

на другите участници, защото те предприемат съответните действия, с които вредят

на сигурността на другите.

Проблеми на сигурността. ООН и опазването на международния мир и сигурност

І. Нива на сигурността:

1. Сигурност на индивида – най-ниско.

2. Групова сигурност – на група хора, обособени по етнически, религиозен

и друг признак.

3. Сигурността на държавата – съществуване на държавата, нейният

суверенитет, политическа, икономическа независимост. Тези три нива дават

националната сигурност.

4. Колективна сигурност – сигурност на група държави или общност от

държави (обединени в организация или блок), с цел осигуряване на сигурноста им.

Това ниво се нарича още сигурност на общност.

5. Сигурност на цялото човечество – всеобща, универсална сигурност. От

3 до 5 - международна сигурност.

ІІ. Подходи на сигурността:

1. Системата на изолационизма – предотвратяване внасянето на несигурност

от външния свят. Системата сочи ценностите, признаците, които водят до

сигурността.

2. Интервенционизъм – система, която не само, че не се изолира от външния

свят, но и се опитва да наложи на външния свят свои норми, принципи, идеали като

гаранция за сигурност, т. е. изнася сигурността навън.

3. Пацифизъм – абсолютизира се мира за сметка на военна сила. Тази

система се ръководи не от силата на другия, а от принципи, които той декларира.

4. Милитаризъм – обратно, абсолютизира се силата за сметка на мира.

Прави се преценка на противника не това какви принципи декларира, а по реалната

му мощ.

ІІІ. Класификация на видовите сигурност:

1. Според критерият от каква посока идват заплахите на сигурността, говорим за

външна и вътрешна сигурност.

2. Според това какъв е характера на средствата за въздействие, говорим за твърда

(материално въздействие – теория на “тоягата”) и мека (влияние на импулси от

нематериален характер - теория на “моркова” – манипулации, дезинформации)

сигурност.

ІV. Форми на сигурност – индивидуална (национална) и колективна.

V. Равнища на сигурност – национална, регионална (колективна) и всеобща

(универсална) сигурност.

VІ. Дефиниция за национална сигурност (НС): Според Уолтър Липман – НС е

състояние, при което на държавата не й се налага да жертва законните си интереси, за

да избегне война; състояние, при което държавата би загубила интересите си чрез

война. В това определение сигурността се разглежда през призмата на силата и

военните аспекти.

Международна сигурност - състояние на МО на държавите, а и на цялата система

като цяло, при което не съществуват заплахи и опасности, а ако такива възникнат,

съществуват достатъчно ефективни средства, за да се преодолеят.

Дефиниция в рамките на ООН - състояние, при което за държавите не съществува

опасност от въоръжено нападение, икономически натиск или политическа принуда.

VІІ. Субекти и обекти на сигурност:

Субекти - всички субекти на МО са и субекти на сигурността – това са

държавите, формациите от държави, всички обществени формации. Новият

елемент е, че като субект на сигурността се разглежда цялото човечество.

Обекти – обект на сигурността всичко това, което една държава се опитва

да придобие, промени или съхрани. Става въпрос за някаква ценност – това е

интереса на държавите, въз основа на който се формулира външно-политически

интерес. Обекта бива: материален (териториалната цялост на държавата) и

нематериален (политическата независимост и суверенитета).

Две са критичните ситуации за обекта на сигурност: заплаха или опасност.

При заплахата доминира субективния елемент – други субекти на

МО извършват действия, които могат да накърнят обекта на сигурност на

дадена държава.

При опасността преобладава обективния елемент. Може да бъде

увреден обекта на сигурност на държавата, без да е целено това.

VІІІ. Лъжлив интерес и неосъзнат интерес – това са случаите, при които интереса

на една държава не се превръща в обект на сигурност

Лъжлив интерес - имаме, когато държавата претендира за дадени потребности,

които реално няма.

Неосъзнат интерес – държавата има потребности, но не ги осъзнава и не тръгва

да ги защитава.

И една трета възможност има – когато държавата има осъзната

потребност, но няма възможност да я постигне (няма ресурса, не знае как или не

може да подбере правилния момент).

За да има обект на сигурност, държавата трябва да има потенциал и средства да го

защитава.

ІХ. Сигурност и безопасност - съществуват две състояния на сигурност:

1. Безопасност – при нея няма заплаха и опасност за обектите на сигурност в една

държава или е много малка.

2. Гарантирана надеждност – свързана е със заплаха, която е вече възникнала, но

гарантирана надеждност има, когато държавата разполага с достатъчно средства, за да

преодолее тези заплахи.

Х. ООН и опазването на международния мир и сигурност. В рамките на ООН:

Общо събрание (ОС) и Съвет за сигурност (СС).

Когато има огнище на напрежение, само СС може да предприеме конкретни мерки,

свързани с международния мир и сигурност (ММС). СС носи главната отговорност за

подържане на ММС. Тази отговорност е неделима и оттук произтича принципа за

единство на действие – СС действа от името на държавите. СС може да бъде сезиран от

Общото събрание, от генералния секретар на организацията, от всяка държава или да

се самосезира. СС се занимава със спорове между държава членка и държава нечленка

на организацията. Основание е самата заплаха, която представлява възникналия спор за

ММС. СС не е правораздавателна институция, а предприема мерки за опазване на

ММС.

Механизъм за опазване на ММС: 1. Ако две държави имат различия, самите те си

решават спора. Тук СС се намесва като им дава препоръки за решаване на спора с

мирни средства (чл. 33). 2. Ако те не могат сами да решат спора, го отнасят към СС. 3.

Следващият етап е, когато СС разглежда спора. Той прави опит да даде на държавите

още една възможност да си решат спора сами, като им препоръчва временни мерки,

като следи дали държавата прилага тези мерки. 4. Ако и на този етап спорът не се реши,

СС сам предприема мерки (които не са временни, както по-горе) и санкции, които са

задължителни за държавите по спора. Такива мерки са:

превантивни и последващи.

преки (предприети от СС) и косвени (уставът на ООН предвижда

възможност при конфликт, че действия могат да предприемат регионални

организации (НАТО, ОССЕ), с разрешението на СС).

мерки по чл. 41, които не са свързани с употреба на военна сила.

мерки по чл. 42, които са свързани с употреба на военна сила. Основания за

предизвикване на действия: заплаха за мира, нарушаване на мира, акт на агресия.

IV. Заплахи за международната сигурност.

Заплахите за международната сигурност създават условия за развитието на

регионални и глобални търкания. Международният трафик на наркотици например и

свързаната с него международна организирана престъпност насърчават прането на пари

и създават възможност за финансиране на неправителствени въоръжени сили.

Международните престъпни канали отслабват ефективния държавен контрол по

границите на държавата и върху нейната територия. Те подкопават властта на

държавите и разпростирайки своята дейност, спъват икономическото развитие. По този

начин се създават условия за процеси на радикализация, която може да доведе до

екстремизъм и тероризъм. В този процес екстремисти и престъпници обикновено

развиват близки връзки с цел извличане на печалба от нестабилността на централната

власт, условията за която в много случаи са създадени от тях.

Заплахите за международната сигурност всъщност са дестабилизиращ фактор във

всяка криза, която изисква намесата на международната общност в лицето на ООН. Те

използват уязвимостта на държавите, поставени в кризисно положение, като правят

процеса по възстановяване на реда и икономическа стабилизация по-труден и

продължителен.

Прогнозите на администрацията на президента Обама и други източници

посочиха през 2012 г. пет големи предизвикателства пред американската и глобалната

сигурност през идните десетилетия. Те са:

1) Биологични оръжия: През 2009 г. Белият дом публикува Национална стратегия за

предотвратяване на биологични заплахи, чийто лайтмотив беше идеята, че биологични

оръжия би могло да бъдат използвани при терористична атака. Според представители

на властта, за да се премахне възможността смъртносни вируси да бъдат превърнати в

оръжия за масово унищожение, едно от най-сложните предизвикателства е

получаването на навременна и точна информация за евентуални атаки. Агенцията за

редуциране на заплахите срещу отбраната разполага с екип от изследователи, работещи

върху тези проблеми. Остава обаче опасението, че скоростта на проучванията им не е

достатъчно бърза.

2) Ядрени оръжия: Огромни складови запаси от ядрени оръжия са примамлива цел за

държави или групировки, насочени против САЩ и техните съюзници. Търговията с

деликатни ядрени материали на черния пазар е от особено значение за американските

агенции по сигурността. „Перспективата „Ал-Кайда” или друга терористична

организация да се сдобие с ядрено оръжие представлява непосредствена и извънредна

заплаха за международната сигурност”, се казва в административен доклад. Не

съществуват високотехнологични сензори за разбиване на черни пазари, за откриване

или регистриране на пренос на ядрени материали, нито пък има финансови механизми

за прекъсване на тази опасна търговия. Многообещаващият опит на Департамента по

вътрешна сигурност да открива радиоактивни материали на американските пристанища

бе помрачен от технологични затруднения. Анализаторите вярват, че макар изцяло

завършено ядрено оръжие да е почти невъзможно за построяване от терористична

групировка, по-вероятен сценарий би била по-примитивна бомба, съдържаща само

няколко грама радиоактивен материал.

3) Кибератаки: Проникването в защитена мрежа се разглежда като едно от най-

сериозните предизвикателства за националната сигурност, обществения ред и

икономиката. В този случай технологията е нож с две остриета. „Самите технологии,

които ни дадоха властта да водим и създаваме, предоставиха възможност на

престъпните хакери, организираните престъпни групи, терористичните мрежи и други

напреднали нации да разбиват инфраструктура, жизненоважна за нашата икономика,

търговия, обществена безопасност и армия”, заявяват от Белия дом. Срещу подобна

заплаха, която се отличава с трайност и бързо усложняване, ще са необходими средства

отвъд традиционните.

4) Климатични промени: През 21 в. климатичните промени могат да повлияят върху

сигурността. Повишаването на морските равнища, жестоките суши, топенето на

полярните шапки, други по-чести и унищожителни природни стихии могат да увеличат

необходимостта от хуманитарна помощ и помощ при бедствия. Катастрофалните

природни явления могат да доведат до нови конфликти за бежанци и ресурси, което ще

изисква увеличаване на американската военна помощ. Научната общност все още не е

категорична какво е необходимо да се направи, за да се обърне процесът и

климатичните промени да се върнат в старото положение.

5) Транснационална престъпност: Американските агенции за сигурност и вътрешни

работи разглеждат мрежите на транснационалната престъпност като проблеми на

националната сигурност. Тези групировки предизвикват нестабилност и унищожават

управленските институции чрез корупция. Транснационалните престъпни организации

са генерирали безпрецедентно богатство и власт чрез наркотърговия, кражба на

оръжие, трафик на хора и други незаконни дейности. Те разширяват обсега си, като се

обединяват с терористични организации, представители на властта и някои от

държавните служби за сигурност. „Дори развитата американска технология за

наблюдение не е способна да се справи с тази заплаха”, по думите на американски

чиновник.

V. Мерки срещу заплахите за международната сигурност.

Международната общност е приела няколко конвенции, насочени срещу

заплахите за международната сигурност:

- Единната конвенция за наркотичните вещества от 1961 г.;

- Конвенцията за психотропните вещества от 1971 г.;

- Конвенцията на ООН срещу незаконния трафик на наркотични и психотропни

вещества от 1988 г.;

- Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност от 2000 г.;

- Конвенцията на ООН срещу корупцията от 2003 г.

По проблемите, свързани с актовете на тероризъм, особено във връзка с морски и

въздухоплавателни средства също има приети голям брой международни конвенции.

Такива са:

- Конвенцията за предотвратяване на противозаконно завземане на въздухоплавателни

средства (1970 г.);

- Конвенцията за предотвратяване на незаконни актове против сигурността на

гражданската авиация (1971 г.);

- Конвенцията за предотвратяване на терористичните бомбардировки (1997 г.);

- Конвенцията за предотвратяване на финансирането на тероризма (1999 г.);

- Конвенцията за предотвратяване на актове на ядрен тероризъм (2005 г.).

По отношение на тероризма, липсва общоприета и единна дефиниция на

понятието. Много изследователи на разглежданата проблематика са предлагали свои

определения. В посочените международни актове „тероризъм” се използва като

оперативно понятие. ООН също е правила опити да изясни съдържанието на термина.

Има приети две резолюции по въпроса: резолюция на ОС на ООН 51/210 (1996 г.) и

резолюция на СС на ООН 1566 (2004 г.). Резолюцията на ОС на ООН дефинира

понятието „тероризъм” чрез изброяване на действия, които съставляват актове на

тероризъм. Според международноправника Антонио Касезе, това е една приемлива

дефиниция.

В последните десетилетия технологичният прогрес, отворените граници и

свободните пазари създадоха повече презгранични възможности за престъпните

групировки. В резултат на това организираната престъпност се диверсифицира,

премина в глобална и достигна макроикономически пропорции. Тя разви още по-

стегнати връзки с трафика на наркотици, корупцията и тероризма. Понастоящем

международната организирана престъпност представлява дори по-голяма заплаха за

националната и глобалната сигурност, отколкото при приемането на Конвенцията

срещу транснационалната организирана престъпност. Никоя част от света не е

имунизирана от нея. Особено уязвими са следконфликтните региони, други райони,

където върховенството на закона не се зачита, и неразвитите страни.

16. Роля на ОССЕ, НАТО и ЕС в сферата на международната и регионална

сигурност

І. ОССЕ е най-голямата регионална организация за сигурност, която обхваща

над 50 държави членки. Периметърът й на действие е много широк – Централна Азия,

Прибалтийските републики, Средиземноморските държави, Северна Америка.

Подходи на ОССЕ за осъществяване на сигурност:

1. ОССЕ прилага всеобхватен подход към сигурността – развива всички аспекти на

сигурността (не само военни, но и икономически, хуманитарни, екологични и др.).

2. ОССЕ действа и развива дейност на всеки един етап от развитието на даден

конфликт

3. Разрешаване на конфликта – дейностите са свързани с изпращане на експерти,

оказване на помощ за изготвяне на конституция; превенция и управление на кризи и

конфликти, тяхното разрешаване и постконфликтно устройство.

Основни инструменти на ОССЕ за осъществяване на дейността:

1. Мисиите и полевите дейности на организацията – ОССЕ има такива

мисии, както на Балкани (бивша Югославия), така и в Централна Азия, Чечня и др.;

2. Лични представители на председателя на ОССЕ с посреднически и

помирителни функции;

3. Насочващи групи – групи от няколко експерти със задача управление

на кризи. Избират се от регистър;

4. Мисии за провеждане на анкети, установяване на факти с цел

решаване на конфликта, анкетни комисии.

Механизми и процедури, които се прилагат в рамките на ОССЕ за

осъществяване на дейността:

1. В хуманитарно измерение основен е т. нар. Виенски механизъм – свързан е

със ситуации, в които съществува заплаха за правата на човека. Виенският механизъм

се свързва със следното:

държавите да си предоставят една на друга информация за такива

ситуации;

една държава може да изиска такава информация от друга държава;

една държава да привлича вниманието на други държави върху даден

проблем;

възможността този проблем да се постави за разглеждане от тази

организация.

2. Механизъм за консултации и сътрудничество при спешни ситуации –

Берлински 3. Механизъм за консултации и сътрудничество за опасни инциденти

4. Механизъм на ОССЕ за мирно уреждане на спорове и конфликти

ІІ. НАТО – Създадена е през 1949 г., на основата на Северно-атлантическия

договор, като регионална, отбранителна организация за колективна сигурност.

Основно предназначение е опазване на сигурността на нейните членове чрез военни и

политически средства, като основното средство е поддържането на добро ниво на

националните им отбранителни потенциали и изграждане на колективен отбранителен

фактор.

Функциониране на организацията:

Чл. 2. Държавите членки на НАТО имат задължението да си сътрудничат

икономически. В случай на опасност за сигурността, се провеждат консултации между

тях.

Чл. 5. Повод за съюзяване. Въоръжено нападение срещу държава, членка на НАТО,

автоматично се счита като нападение върху всички държави членки на НАТО, като те

се задължават да окажат помощ върху нападната държава.

Чл. 51 от Устава на ООН предвижда правото на държавите за индивидуална и

колективна защита.

НАТО е длъжна да уведомява СС за мерките, които е предприела и да получи

одобрение. Определя се и територията на НАТО - свързва Западна Европа с Америка

през Атлантика + територията на Турция. НАТО е израз на т. нар. Атлантическа връзка,

обвързването на сигурността на Западна Европа със сигурността на САЩ.

Края на 80-те и началото на 90-те г. НАТО се трансформира. Съвета на НАТО

приема:

1. Лондонска декларация за новата стратегическа концепция на НАТО – 1990 г.;

2. Римска декларация – доразработва се концепцията – 1991 г. Акцентът се поставя

върху новите заплахи за мира и сигурността. Отделя се голямо внимание на

сътрудничеството и диалогът с държави, които са извън НАТО. Израз на тази идея са

две инициативи на НАТО:

т. нар. САСС – Северно-атлантически съвет за сътрудничество

т. нар. Партньорство за мир - сътрудничеството на НАТО с държави от

Централна и Източна Европа. Реализира се в рамките на САСС, като се предприемат

конкретни действия.

3. Нова стратегическа концепция - сътрудничество на НАТО с ООН и обща

политика в ЕС – 1992 г. в Маастрихт.

ІІІ. ЕС – Европейски съюз – За ЕС започва да се говори през 1992 г. след

договора в Маастрихт. Неговата структура се представя като гръцки съюз. Шапката е

ЕС.

1-ви стълб са трите интеграционни общности (1950 г.). Подписан е договорът,

създаващ Европейска икономическа общност. През следващите години Европейската

икономическа общност се слива с други две формации: Обединение за въглищата и

стоманата и ЕВРОАТОМ (Европейска общност за атомна енергетика), като трите

формации обединяват ведно своите ръководни органи. Така възниква Европейската

общност – най-развитото и мощно интеграционно обединение в съвременния свят.

Основният политически орган на Европейската общност е Европейският съвет,

съставен от държавните ръководители на страните участнички. Друг орган е

Европейският парламент, в който заседават депутати, избирани според национални

квоти.

2-ри стълб - договорът от новата обща политика на ЕС и политиката за сигурност;

3-ти стълб – сътрудничество между държавите членки. ЕС се определя като

общата рамка.

С договора от Маастрихт се урежда първоначално отбраната и сигурността.

Механизмът е, ако ЕС реши да предприема действия, той ще използва Западно

Европейски съюз (ЗЕС), който е военна организация. ЗЕС е член на НАТО, неговият

европейски стълб. Ресурсите на ЗЕС са под командването на НАТО. Декларация на

съвета на ЗЕС - Петерсбургска декларация - 1992 г. Формулират се задачите, които

ще решава ЗЕС: хуманитарни мисии и спасителни операции, управление на кризи,

опазване на мира.

1997 г. Амстердамски договор, с който се правят редица промени в областта на

сигурността. Наричат го прогресивно формулиране на политиката. Амстердамският

договор включва в себе си Петербуркските задачи, които се превръщат в задачи на ЕС.

След този договор се предприемат поредица от конкретни действия и на редица

европейски форуми се вземат важни решения в областта на мира и сигурността.

Кьолн – 1999 г. – на Европейският съвет се взема решение ЕС да има

собствени въоръжени сили за собствени действия.

Хелзинки – 1999 г. на Европейския съвет се взема решение, продължение на

Кьолн, според което, държавите членки трябва да имат готовност да участват с техни

контингенти, с цел да се създадат европейски сили за бързо реагиране. Там се вземат

решения да се изградят военни и политически структури на ЕС - Военен персонал на

ЕС; Агенция по отбрана на ЕС, Военен комитет на ЕС.

Амстердамският договор предвижда интегрирането на ЗЕС в ЕС.

17. Проблеми на разоръжаването. Основни договори в областта на ядрените

оръжия, средствата за масово унищожение и конвенционалните оръжия

Основни понятия – разоръжаване, съкращаване, замразяване, контрол.

Разоръжаване – съвкупност от действия и мерки, които се предприемат с цел

прекратяване на надпреварата във въоръжаването; мерки и действия, предприети с цел

ликвидиране на оръжия. Крайната фаза би била освобождаване от всички оръжия.

Съкращаване на оръжията – намаляване на броя на оръжията.

Замразяване на въоръженията – да не се допуска увеличаване на броя на

оръжията, производството и разпространяването на нов вид оръжия.

Контрол над въоръженията – възможността на държавите, да разполагат с

оръжие в съответствие с определени квоти.

І. Направления на разоръжаването, свързани с конвенционалните оръжия.

1. Договор за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ). 1989

г. започват преговори във Виена по повод конвенционалните оръжия в Европа, които

приключват с договорът ДОБСЕ през 1990 г., под егидата на ОССЕ. Договорът,

фиксира таванът на въоръженията за НАТО и Варшавския договор. ДОБСЕ предвижда

всички оръжия, над този таван, да се унищожат на основата на блоков принцип.

2. Споразумение за адаптация на ДОВСЕ. Среща на ОССЕ в Истанбул,

съобразно новите реалности, след разпадане на Варшавския договор. Споразумението

са основава не на блоков принцип, а на териториален – територията на Европа.

3. Конвенция за пълно неизползване на противопехотните мини, като

държави подписали конвенцията, се задължават да предоставят средства за откриване и

унищожаване на съществуващите мини.

ІІ. Направление за разоръжаване в областта на химическото и бактериологическо

оръжие (ХБО). Женевски протокол за забрана употребата на ХБО по време на война.

Този протокол не предвижда количествено съкращаване на оръжие. Протоколът е от

голямо значение, защото дава основание за задълбочаване на проблемите около ХБО.

70-те год. приема се отделна Конвенция за бактериологическите оръжия – пълна

забрана на използването се постига. 90-те год. – добавя се Конвенция за химическите

оръжия, като се създава и организация за следене спазването на конвенцията.

ІІІ. Трето направление – ядрено разоръжаване:

1. Да се ограничи географията на ядреното оръжие (ЯО) – Договор за

неразпространение на ЯО (1968 г.): дели държавите на ядрени (САЩ, СССР, Китай,

Франция, Англия) и неядрени. Прагови държави – всички държави, които разработват

ЯО. По силата на този договор, по никакъв начин не трябва да се помага на неядрените

държави да се сдобият с ЯО. Този договор дава право на всички държави да използват

атомната енергия за мирни цели. Спазването на договора се контролира от

Международната организация за атомна енергия. Механизмите за контрол са:

инспекция на място; изготвяне на доклади за притежаване на оръжие; на всеки 5 г.

държавите, страни по договора провеждат конференция.

2. Договор за забрана на използването на ЯО в морските и океанските дъна и

техните недра - 1971 г. Определят се и се обявяват безядрените зони – това е

територия, която може да е населена или ненаселена, в която не само е забранено

разработването, но и съхраняването на ЯО. Безядрените зони стават само по силата на

международен договор, с които се въвежда и безязрен режим, включително и

гаранции за спазване на този режим. Безядрени зони са: Латинска Америка;

Южната част на Тихия океан; дъната на моретата и океаните; Луната и Космоса;

Африка; Антарктида; остров Малта – самообява се;

3. Забрана за опитите с ЯО.

Основен договор - 1973 г. - забрана за опитите с ядрено оръжие във водата,

въздуха и на сушата, като остават само опитите под земята;

Договор за пълна забрана на опитите с ядрено оръжие 1995 г. За да влезе в

сила решението на този договор, той трябва да е подписан от 44 държави, но за сега не

е влязъл в сила – САЩ, Китай не са подписали.

Усилия на международната общност за съкращаване и пълно унищожаване на ЯО:

1. Двустранни преговори между двете големи сили. 1969-1972 г. – договорености:

САЛТ-1 за ограничаване на ядреното оръжие, САЛТ-2 – подписан, но не е влязъл в

сила.

От началото на 90-те г. са преговорите СТАРТ - три кръга двустранни преговори между

Русия и САЩ за съкращаване на ядрените арсенали. 1987 год. двете супер сили

сключват Вашингтонския договор за унищожаване на ядрени ракетите със среден и

малък обсег на действие. Това на практика е унищожаване на цял клас ядрено оръжие.

Външнополитическа стратегия на малките държави

Съществуват няколко фактора:

1. географско положение- стратегическото положение на тази държава за ВС.

Времето е изключително важен фактор в политиката. Съдържанието на отношенията

между ВС се променя, следователно се променя значението на геогр. положение на

малките държави.

2. променящите се фази на властовия цикъл на центровете- има отражение върху

остротата на тези центрове и политиката им върху малките държави. Следователно е

необходим постоянен анализ на ВнП на света. Нещо малко може да се окаже

съществено и да рефлектира върху ВнП решения. Малкото ресурси, с които разполагат

малките държави , както и други отстъстващи неща, могат да бъда компенсиране с

международни преговори.

3. натрупания опит в отношенията между малката страна и всички други активни

центрове на сила на м-н сцена. Съответната страна трябва да е способна да натрупва

знанието от предхождащите периоди, да може да го използва. Не е логично да не се

използва опитът от 15 годишни активни отношения с един център ( СССР- България).

Моралът за малките държави е по-достъпен.

4. съществуване на многостранни рамки за сътрудничество по въпросите на

сигурността. Умението да се формулират собствените интереси в м-н аспект е от

голямо значение за ВнП. В България- проблемът с либиците ни в Либия- ключ към

справяне с въпроса са ООН и ЕС. Многостранният подход е ключов за ЕС.

5. формиране на национална ВнП стратегия, роля и участие в процеса на решаване

на въпроси от глобален дневен ред, свързани със сигурността. Важна е степента на

интегрираност в МО

По времето на Студената война е нереално Великобритания да води ВнП в

ущърб на арабските страни (Либия). Националната роля, според К. Холски, влияее

върху процеса на формиране на ВнП стратегия и действие, взимащите пол. решения,

дефинициите, правилата, които са подходящи за държавите им + функциите, които тя

трябва да изпълнява. Стратегиите, от своя страна, могат да променят националните

роли.

Типични нац. роли:

1. “регионален защитник”

2. “медиатор- интегратор”

3. “регионален лидер”

4. “верен съюзник”- няма само негативна окраска. Това е начина да се извличат

ползи от преговорния процес.

5. “пример за др. държави”

6. “независим”

Определяща е позицията на ВС и тази на съседните държави.

Адекватните водещи външнополитически стратегии на България, действащи в

системно единство днес и в обозримо бъдеще – следващите 15-20 години, които влияят

върху международните преговори по сигурността на малката ни страна, са следните:

1. универсалистка стратегия

2. стратегия спрямо САЩ като водеща държава в процеста на глобализацията и

единствената суперсила за следващите поне 10-20 години

3. евроатлантическа стратегия и нейните конкретни проекции в балкано-

черноморския регион.

Универсалистката външнополитическа стратегия – отношението към демокрацията,

ПЧ, съвременното МП, околната среда, ОМУ и поразяване, борбата с тероризма.

• Утвърждаването на демокрацията, осъществяването на демократични реформи

са дейности залегнали в „Европейската стратегия за сигурност”. България като член на

ЕС е призвана да реализира на практика този подход чрез действена външна политика.

• Уважението и спазването на човешките права – зачитането и защитата на

човешките права все повече се утвърждава като условие, без което е невъзможно

нормалното провеждане на международните отношения ( участие на България в

Косовската криза 1999 г – макар първоначално оценявана двусмислено, позицията в

защита на хуманитарната интервенция постепенно започна да придобива тежест в МО

и да се формира един нов принцип на съвременото МП за правото на намеса на

международната общност във вътрешните работи на държава, нарушаваща ПЧ на

собствените си граждани)

• Запазването и възстановяването на околната среда – въпрос на инстинкт за

оцеляване на нацията и обществото съвместно с останалите хора на планетата Земя.

• Отношение към МП – въпрос на морален дълг и външнополитически избор е

дали една малка страна да се присъедини към държавите, подкрепящи утвърждаването

на МП и международните институции. Нормите и институциите, създадени за

урегулиране на на МО, формират по-сигурна управленска среда за малките държави.

• ОМУ -. Специфичното във военно-ядрените аспекти на българската

универсалистка стратегия следва да бъде акцинтирането на два елемента: от

Европейската стратегия за сигурност: първо, че трансатлантическата връзка е

незаменима и, второ, че международният ред днес и в бъдеще следва да се основава на

активен мултилатерализъм. Необходим е внимателен анализ с участието на дейци от

двете страни на Атлантика, за да се намерят реалистичните формули в прилагането на

стратегиите на неразпространението и контраразпространението по конкретни поводи,

каквито са тези за Иран и Северна Корея.

Тероризъм и борбата срещу него – в процес на формиране е концепция за

трансатлантическа отечествена сигурност, покриваща територията на ЕС и САЩ и с

главен акцент върху изпреварващото и превантивното действие, отговора и справянето

с последиците на евентуална терористична активност.

Либия си спечели отсрочка по въпросите за външния натиск за демокрация чрез отказа

си от формирането си като ядрена сила и Д разполагаща с бактериологично и

химическо оръжие.

Стратегия спрямо САЩ – отразява степента на приспособеност на българските

ценности и интереси на сигурност към тези на водещата държава в процеса на

глобализацията и единствената суперсила за следващите 10 -20 години.

Централни проблеми на този свят са тези за сигурността и имат ясни и

непосредствени за България геополитически характеристики: приключване на

процесите на стабилизация и продължаване на демократизацията на Западните

Балкани; превръщането на широкото пространство, обхващащо района на Черно и

Каспийско море в стабилна зона на кръстопътя н астратегическите коридори Изток-

Запад и Север – Юг; реализирането на провиб в системните трансформационни

процеси към демокрация и стабилност в района на широкия Близък Изток, в който

намира геополитически приют най-опасната форма на съвременния тероризъм –

ислямският есктремизъм.

Външнополитическите роли и задачи на страната са свързани, както с

непосредствения геополитически район, към който принадлежи, така и със зъдачите и

ролите, които започна да играе като член на НАТО и ЕС.

Присъствието на американски военни съоръжения в Ксово, България и Румъния

създават допълнителни трайни гаранции за стабилността в Балканско-Черноморския

район. България придобива допълнителна доза свобода на маневриране спрямо

непосредствената велика геополитическа сила - Русия, както и спрямо регионалната

сила Турция. Тази специална стратегическа връзка със САЩ е също така съществена

допълнителна гаранция в сложните, деликатни, но и нелишени от опити за доминиране

и налагане на волята на големите държави отношения в ЕС.

Евроатлантическата стратегия – поради своите по-ограничени способности по-

слабите и малки страни могат да формират интереса си за членство в съюз от държави

не само за да засилят военната си сигурност, а и за да постигнат редица невоенни

изгоди каквито са например засилване на търговията, на икономическата активност,

укрепване на вътрешнополитическата ситуация и авторитета на съответното

правителство. Съюзните връзки могад да намалят дипломатическата гъвкавост на

малките страни за предотвратяване на външнополитическите кризи до степен на

пълномащабен военен сблъсък, оставяйки несигурна възможността съюзниците да се

придържат към обещанията за военна помощ в случай на въоръжен конфликт.

Формирането на външнополитически коалици, както и борбата за сплотеност на съюза

са подходи за предотвратяване на подобни ситуации.

Многостранният характер на Алианса и правилото на единодушието при вземането на

решения е важна гаранция за интересите на малките страни от НАТО. Независимо от

неравенството на ДЧ във военните им ресурси, всяка една от тях може на практика да

наложи вето на д взиманите от организацията решения. Възможността всякакви

вътрешни конфликти в НАТО да бъдат третирани и разрешавани по демократичен път

съществено компенсира опасенията за попадане в зависимост от една или друга по-

голяма страна-членка.

Евроатлантическата стратегия на България има и друг ключов компонент, който

е свързан с членството на страната в ЕС. Членството на Бълагрия в ЕС е най-мащабното

предизвикателство пред суверенното съществуване на малката ни страна. Рисковете са

свързани ст толкова очевидния стремеж на големите и водещи държави в ЕС – особено

Франция и Германия да индуцират около своите политики полюси на влияие.тези

национални пориви на ключови страни на ЕС са своеобразна реакция и опит за

компенсация на недостатъчната зрялост на самия европейски интеграционен процес,

все още несъумяващ да превърне Съюза в равностоен на САЩ партньор. Тежко

предизвикателство пред евроатлантическата стратегия на България с оглед на

членството и в ЕС ще бъде участието при формирането и реализацията на ОВППС и

Общата европейска политика на сигурност и отбрана.

ЕС и интеграция

Ако се падне въпрос за интеграцията, трябва да се наблегне на ВнП и отбрана +

проблема за СС. Федерация- НЕ!

1. Предпоставки за интеграцията:

- взаимна търпимост

- наричие на идентични ВнП цели

- наличие на положителен контекст на управленско и индивидуално равнище

- споделяне на общи ценности

- наличие на взаимна изгода от интегрирането

- наличие на убеденост, че чрез интеграцията ще се подобри икон. развитие

- предпоставка може да бъде някое политическо или м-н събитие.

2. Стимули за създаване на ЕС:

- подобряване на икон. състояние в Европа

- противопоставяне на Варшавския договор

- противопоставяне на САЩ

3. Определение- Интеграцията е процес, чрез който политически действащите лица,

единици или образувания се убеждават, че трябва да прехвърлят очакванията си,

политическите си действия и лоялност към един нов по-голям център, чиито

институции притежават или изискват юрисдикция, която надхвърля рамките на

предишните държави.