Май 2017, година 14, брой 5 bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 10 стр.

стр. 8-10ДОНБАС СЕ УЧИ ДА ЖИВЕЕ САМО

Н Л

А Й

Н

КОГАТО един хаотичен президент, слабо загрижен да научи онова, което не знае, е главнокомандващ на най-силната армия в света, би било добре да

има повече предпазни мерки. Когато Тръмп заповяда на генералите си да бомбардират Сирия и да започнат военноморски маневри в Азия, той спечели овациите на американските депутати – републиканци и демократи, но и на почти всички медии, включително в Европа. Един френски национален всекидневник дори прецени, че „ударите в Сирия“ са „нещо като освобождение“ (1). Петдесет и девет ракети, изстреляни срещу военновъз-душна база в Близкия изток, почти преобразиха един президент, затънал в непопулярност, аматьорство и непотизъм, в решителен и чувствителен човек, който не може да сдържи своята хуманност пред снимките на „хубавите бебета, жестоко убити в една варварска атака“. Този хвалебствен концерт е особено тревожен в днешния международен климат, зареден с напрежение, защото Тръмп обожава да бъде превъзнасян.

През февруари 1961 г., три дни преди да напусне

властта, президентът Дуайт Айзенхауер предупреди съ-

народниците си за опасността от „един военнопромишлен комплекс, чието влияние – икономическо, политическо и дори духовно, се чувства във всеки град, щат и адми-нистрация“. Ако съдим по постоянните преобръщания на сегашния президент на САЩ в последните седмици, този „комплекс“ съвсем не е стоял със скръстени ръце. На 15 януари Тръмп смяташе, че „НАТО вече е изиграло ролята си“, а на 13 април – че „НАТО още не е непо-требно“. Преди няколко месеца очакваше Русия да стане „съюзник“, а на 12 април стигна до извода, че отношенията между Вашингтон и Москва са паднали „на най-ниската си точка, откакто съществуват“.

Руският премиер Дмитрий Медведев заключи, че

скоро „след вдигането на изборната мъглата“ Тръмп е бил „пречупен от властовата система“ във Вашингтон. Отново е бил овладян от „дълбоката власт“, която никога не забравя стратегическите си приоритети, независимо от смяната на обитателите на Белия дом. Най-привързаните към американската империя републиканци и демократи могат да се похвалят – Тръмп може да прилича на марио-

нетка, но вече не е „марионетка на Кремъл“ (2). Тук „дълбоката власт“ спечели битката.

Ако Айзенхауер можеше да възкръсне, сигурно щеше

да добави към „военнопромишления комплекс“ и медиите. Непрекъснатият информационен поток обича напреже-нието, обича войната. И водещите коментатори все по-често се присъединяват към високопарните изявления, че момчетата, които гинат във въоръжените конфликти, вече не са наборници, а „доброволци“. Разбира се, най-често от пролетариата. Централните американски вестници публикуваха 47 уводни статии за американските „удари“ в Сирия. Само една беше против... (3).

(1) Либерасион, Париж, 9 април 2017 г.]](2) Вж. „Руски марионетки“, Монд дипломатик, януари 2017 г.,

http://bg.mondediplo.com/article1517.html.(3) Adam Johnson, „Out of 47 Major Editorials on Trump’s Syria

Strikes, Only One Opposed“ (От 47 уводни статии за ударите на Тръмп в Сирия само една е против), Fairness &Accuracy in Reporting (FAIR), 11 април 2017.

Дълбоката власт СЕРЖ АЛИМИ

Êîé ïàëè Âåíåöóåëà? Венецуела продължава да бъде тема за медиите. Информацията обаче се свежда до изречения от вида „Днес загина 42-и младеж“ или „Манифестация срещу прави-телството на Мадуро с безредици в столицата“. При какви обстоя-телства е загинал младежът, кой е причинителят, кой е организи-рал безредиците, какво казват съдебните органи – не се съобщава. За огромните манифестации в подкрепа на правителството едва се споменава.

B Е Н КО KЪН Е В

В СЪЩОТО време демон-страции има и в други латиноамерикански дър-жави. В Аржентина расте

недоволството от дясното правител-ство на Макри, но и за там големите медии мълчат. В Еквадор изборите за президент спечели последовател на Рафаел Кореа с името Ленин, тази новина обаче е неприятна. В Бразилия искат оставката на пре-зидента Темер заради корупция. А всички знаеха колко е корумпиран, още когато организира преврата срещу Дилма Русеф. Информацията обаче е тенденциозна, разчита се на инерцията.

Положението във Венецуела е трудно, защото страната зависи от петрола, и когато цената му спадне с 300%, кризата е неизбежна. Тази икономическа структурата обаче

е изградена от венецуелския елит още от началото на ХХ век. Днес, въпреки кризата, правителството на Мадуро полага всички усилия, за да поддържа програмите за социално слаби. Търси диалог с опозиция-та, но тя отказва, а инициативата му беше подкрепена дори от папа Франциск.

Президентът предложи да се свика Учредително събрание – нещо, което опозицията иска от две години. Сега обаче е против. Възприела е линията да се под-държа хаос в страната, за да падне правителството. Така се стига до методи, които безпристрастни на-блюдателите нарекоха чиста проба фашизъм. Платени банди създават безредици, разпространяват по интернет адреси и снимки на ра-ботещи в държавните институции

и болници, които подкрепят идеите на Чавес, разпращат закани от рода „Да нямате никога мир“. Крещят, че лекарствата не достигат, но преди няколко дни запалиха склад за ме-дикаменти. Оплакват се, че липсват стоки, но ги крият и изнасят контра-бандно. Посолствата на Венецуела в държави на няколко континента осъмват под обсада. Заради органи-зираните размирици Мадуро е бил принуден да изпрати военни части в пограничните райони с Колумбия.

Въпросът е кой и как създава тази огромна организация.

Отговора търси и журналис-тът от Латиноамериканската информационна агенция ALAI Едуардо Тамайо (На стр. 2).

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

Ôðàíöèÿ - à ñåãà íàêúäå?

ОТМИНА шумотевицата, вече е из-вестен най-младият президент на Франция. Всички са настроени за работа. Наближават много важни из-

бори – на 18 юни ще се избират новите депута-ти в Националното събрание. Всички щабове са на крак, разпределят се ролите, обмислят се стратегиите. Няма време за почивка.

На пръв поглед победата на Еманюел Макрон беше убедителна, въпреки страха от изненади. 66% гласуваха за Макрон, 34% – за Марин льо Пен. Но рекорден брой избира-тели се въздържаха – около 25%, рекорден е и броят на белите и невалидните бюлетини – 12%. Или общо 36,94% се оказват против Макрон. И против Льо Пен, естествено.

На втория тур много хора подкрепиха Макрон само за да попречат на Марин льо Пен да стигне до президентския пост. Ня-кои журналисти „препредадоха“ мнението, че трябвало да се избира между холерата и чумата! При това положение колко гласове остават действително за Макрон?

С други думи, управлението му няма да мине гладко. 61% от хората смятат, че той не трябва да получава пълно мнозинство в парламента. Съюзниците му заявяват, че не са му дали карт бланш. Повечето от левите и от десните избиратели, които го предпочетоха пред Льо Пен, ще се върнат към първоначал-ните си убеждения.

Коментарите на проф. Венко Кънев, директор на българското издание на

Le Monde diplomatique, за президентските избори във Франция

четете на стр.5-7.

С крясъци „Мрете, чависти!“ платени банди на опозицията подпалиха през последната седмица двама младежи в Каракас. Снимка: Marco Bello / Reuters.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

2МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

ЕДУ А Р ДО ТАМАЙО*

ДОМИНИРАЩИТЕ частни медии изграждат един опо-рочен разказ за насилието във Венецуела, който оформя

мнението на широки слоеве от насе-лението и дори на някои прогресивни интелектуалци. Според този разказ всички загинали – 42-ма от 3 април досега, както и ранените около 700 души, са по вина на Николас Мадуро. Представят правителството му като „диктатура или режим, който вар-варски репресира народа“.

Невинни жертви

Първите данни, събрани от вене-цуелското правителство за обстоятел-ствата, при които от началото на април са загинали 39 души (1), показват следното: 18 от тях не са били на про-тестите, 7 са участвали, 9 са загинали от токов удар в едно търговско заведе-ние по време на нощни безчинства в сектора Валье, в Каракас, където ул-традесни групи нападнаха и ограбиха детска градина. Пет случая все още се разследват.

От тези данни се вижда, че 46% от жертвите са невинни хора, оказали се в близост до безредиците. Като Алме-лина Карильо, например, която е била ударена от бутилка с лед, хвърлена от здание в Ла Канделария (Каракас) по група чависти (привърженици на идеите на Чавес).

Медиите информират, че четирима

души – Хайро Ортис Бустаманте, Да-ниел Келис Арака, Кристиан Очоа Со-риано и Грусени Антонио Канелан, са убити от полицията. По същото време обаче загубиха живота си сержантът от Боливарската национална гвардия Неумар Санклементе Бариос и поли-цаят Херардо Барера. От тези шест случая поне два са в полето на фал-шивите новини, защото убитите са жертви на безчинстващи групи, а се приписват на правителството на Мадуро.

Двуличие

Телевизията представя новини и картини, когато се намесва Боливар-ската национална гвардия, но скрива нападенията на групи от десницата срещу болници, училища и обществе-ни сгради. Не се интересува дали слу-чаите се разследват, кои са жертвите и при какви обстоятелства са загубили живота си, кои са отговорни за това, какви оръжия са използвани, кой фи-нансира насилието, нито пък какви са целите и методите.

Разследващата журналистика дъл-

жи много на Венецуела, но естествено никога няма да бъде приложена от корпоративните медии, които в рам-ките на една международна кампания демонизираха Уго Чавес дълги години (фактически от самото му встъпване в длъжност през 1999 г. ), а днес с още по-голяма сила действат срещу Ма-дуро, разпространявайки изкривена представа за Венецуела. Сега медиите подкрепят открито дясната опозиция в стремежа да разклатят и унищожат боливарската революция.

Най-известните водачи на опози-цията – Рамос Алуп и Хулио Борхес, проявяват двуличие, когато говорят за венецуелския конфликт. Казват, че манифестациите са мирни и се дължат на недоволството на народа поради трудното положение, в което се намира Венецуела, но никога не осъждат наси-лието на своите привърженици.

Други са по-откровени. Фреди Ге-

вара, ръководител на „Народна воля“ и зам.-председател на Народното събрание, казва: „Избраха ме, за да сваля това проклето правителство“. Виждаме го в Ютюб как поздравява закачулените, които тероризират Ка-ракас и страната (2). Лилиан Тинтори, съпруга на Леополдо Лопес, който е в затвора след безчинствата през 2014 г., когато загинаха 43 души и бяха ранени 700, казва: „Жертвите не са били на-празни“. От началото на април са вече 42, дали са достатъчни за нея?

Венецуела да стане неуправляема

Целта на насилието е ясна – да се създаде хаос и страната да стане неу-правляема, за да бъде свален Мадуро. След като през декември 2015 г. опо-зицията спечели парламентарните из-бори, председателят на Националното събрание Енри Рамос Алуп заяви без притеснения, че целта му е да свалят правителството до 6 месеца. После на три пъти без никакви основания обявиха, че Мадуро е свален. Отказаха диалога за търсене на мирни реше-ния, предложен от Мадуро и от папа Франциск, подкрепен от Латиноамери-канската организация УНАСУР. Сега искат незабавни избори, освобождение на „политическите затворници“ и отваряне на „хуманитарен канал за снабдяване с лекарства и храни“.

Стратегията на насилието се до-пълва от други средства, като икономи-ческа дестабилизация (манипулиране курса на долара спрямо боливара, съз-даване на недостиг на основни про-дукти и лекарства), призив за външна интервенция, опити за международна изолация на Венецуела, офанзива на Организацията на американските дър-

жави (ОЕА), ръководена от Луис Ал-магро, враждебност на САЩ, и т.н.

Зелена светлина за терора

На 3 април Организацията на американските държави (3) прие резолюция за прилагане на между-американската Демократична харта спрямо Венецуела, което даде зелена светлина на опозицията да реализира своите дестабилизиращи цели, както заяви външната министърка Делси Родригес. Офанзивата на крайната десница се поддържа в международен план от десни политици като Луис Алмагро (председател на ОЕА), Педро Пабло Кучински (президент на Перу), Доналд Тръмп, Мишел Темер (ко-румпираният президент на Бразилия, един от организаторите на преврата срещу Дилма Русеф), Маурисио Макри (десният президент на Аржентина, вкарал страната в дълбока криза), Пеня Нието (десният президент на Мексико), Мариано Рахой в Испания, отхвърлян от всички, Хуан Мануел Сантос и Алваро Урибе (президент и бивш президент на Колумбия) и от висшето духовенство на венецуелската католическа църква.

Сега се навлиза в нова, още по-бру-тална фаза. Обсаждат се венецуелските посолства в редица страни, използват се огнестрелни оръжия, поставят се деца начело на манифестациите. Сце-нарият е известен от Украйна, Сирия и други страни.

Венецуелската десница вече не се

интересува от човешките жертви, нито от ресурси (тъй като е много добре финансирана), нито от евентуалните последствия. Не уважава демокра-тичните правила (например срока, за който е избран Мадуро – до 2018 г.), не мисли, че това може да доведе до братоубийствена война. И пренебрегва друга важна подробност – подкрепата, която има правителството на Мадуро от една несломима част от населението (чависткия военно-граждански съюз). А тя е решена, въпреки икономически-те трудности, да продължи и задълбочи революцията чрез свикване на Нацио-нално учредително събрание, както

и да не позволи повторение на удари като превратите в Хондурас, Парагвай и Бразилия.

В действителност привържениците на Чавес, които съставляват огромна част от народа, са непрестанно моби-лизирани в защита на революцията. Те проведоха многолюдни манифестации на 19 април и 1 май. На първомайска-та манифестация Мадуро оповести свикването на Национално учреди-телно събрание, с цел да се постигне споразумение и решение на трудната икономическа, политическа и социал-на ситуация чрез диалог.

По-усъвършенствани методи

През последните 40 дни десницата използва нови методи за дестабилиза-ция – провежда акции всеки ден, де-нем и нощем, не почива през уикенда, нито през празничните дни (Великден и Деня на майката). Протестите, обикновено мирни, започват сутрин и траят до към дванайсет или един на обяд. Към 3 или 4 часа следобяд започват безчинствата на различни групи и продължават до късно през нощта.

Сред най-разпространените акции са преграждане на улици и булеварди, тормоз на държавни чиновници и при-върженици на Чавес, нападения на об-ществени сгради, казарми, медицински и образователни центрове, палежи на автобуси, ограбване на частни магази-ни, убийства на чависти.

Îïîðî÷åí ðàçêàç çà íàñèëèåòî âúâ Âåíåöóåëà

* Журналист от Латиноамериканската ин-формационна агенция ALAI.

(На стр.12)

(1) Данните са представени на 12 май 2017 в Каракас, в Дните за разискване, орга-низирани от Министерството на външните работи на Венецуела във връзка с Национал-ното учредително събрание.

( 2 ) h t t p s : / /www . y o u t u b e . c om/watch?v=iUfcjaind.

(3) Организацията на американските държави (ОЕА) със седалище в САЩ, които осигуряват и 60% от бюджета ѝ, побърза да изключи Куба още в най-ранния етап на ре-волюцията през 1962 г. Сега Венецуела обяви, че напуска тази организация, която нарушава собствените си правила и се намесва брутално във вътрешните работи на страната (Бел. на българската редакция).

Водещите медии по-често пропускат да показват демонстрациите в подкрепа на Мадуро.

МОНД дипломатик - МАЙ 20173

Във Франция вече е съставено новото правителство. Министър-пред-седателят Eдуар Филип и министърът на икономиката Брюно льо Мер са хора с ултранеолиберални разбирания. Идват от традиционната десница и това ясно показва каква ще бъде политиката на президента Еманюел Макрон в икономическата област.

Във външнополитическата той вече демонстрира проевропейската си насоченост, като избра за първо посещение Германия и Ангела Меркел. Веднага след това отиде в Мали, което показва, че не може да се очаква промяна и във военната доктрина на Франция. Френските войски, изпратени там от Оланд за 6 месеца, вече навършиха три години и са разположени в пет околни страни.

Традиционната десница в лицето на партия „Републиканците“ е пред

разпад. 180 нейни депутати призоваха да бъде поета подадената от Макрон ръка. В отговор двамата министри, които влязоха в правителството му, бяха изключени от партията.

В същото положение е и десницата на Марин льо Пен – Националният фронт. Племенницата ѝ Марион Марешал льо Пен напусна политиката.

Дясната ѝ ръка Флориан Филипо организира собствено движение. Никола Дюпон-Енян и движението му „Франция, стани“ се оттеглят от съюза с Националния фронт.

Социалистическата партия със своите 6% на президентските избори е в крайно тежко положение. Кандидатът ѝ за президент Беноа Амон орга-низира собствено движение. 80 социалистически депутати се предложиха за участие в предстоящите избори за Национална асамблея от движението на Макрон. В новото правителство бяха назначени министри и от Социа-листическата партия.

Левицата на Меланшон, която с право се нарича левица, засега е единна. Движението му „Непокорна Франция“ има шансове да спечели доста депу-татски места, но по-малко от гласовете, подадени лично за Меланшон в президентската надпревара. Разединението вляво продължава. Няма разбира-телство с Комунистическата партия, нито с другите малки леви партии.

Очертава се Меланшон да бъде главната опозиция отляво в бъдещия парламент. Марин льо Пен също претендира, че ще бъде единствената истинска опозиция. Всичко ще стане ясно на 18 юни.

СЛЕД първия тур на президентските из-бори във Франция страстите не утихна-

ха, а се разпалиха още повече. Започна двубоят между Марин льо Пен и Еманюел Макрон с лозунгите им, съответно „Да изберем Франция“ и „Заедно с Франция“. Много патрио-тично.

Какво остана? Изводи мно-го, всяка партия ги понаглася, но има и неоспорими факти.

Сред най-важните е, че Националният фронт отново стигна до финала. Марин льо Пен се класира втора, но с нейната партия вече всички се съобразяват.

Социалистическата партия пък претърпя пълен провал, с 6,2% от вота на избирателите. Дължи го на най-непопуляр-ния президент на Франция в годините на Петата република – социалиста Франсоа Оланд. Макар че за свой кандидат социалистите избраха Беноа Амон от групата на парламен-таристите, които критикуваха и понякога дори се противо-поставяха на политиката на Оланд и Валс, хората не му оказаха доверие. Същото може да се каже и за традиционната десница. Франсоа Фийон не успя да изведе „Републиканци-те“ до втория тур. Личните му афери не го смутиха, в крайна сметка какво са в тези среди един милион евро, или три костюма за 48 хиляди евро, но не се получи. Сега съпартиецът му Никола Саркози призовава на втория тур да се гласува за Макрон. Приликата между двете партии е, че проведоха първични избори, но в послед-ствие босовете и на едната, и на другата предадоха своя кан-дидат. В крайна смета личните сметки и борбата за постове се оказаха по-силни. А се оп-лакват, че масите не им вярват, въпреки сърцераздирателните призиви за сплотеност.

Всичко това доведе до ново разпределение на сили-

Ïëàñòîâåòå âúâ Ôðàíöèÿ ñå ðàçìåñòèõà

те във Франция. Със спече-лените 19,62% от гласовете днес Жан-Люк Меланшон олицетворява най-силната лява тенденция в страната. Ако движението му „Непо-корна Франция“ се превърне в партия, тя несъмнено ще бъде по-влиятелна от соци-алистическата. Меланшон печели все повече привърже-ници. Ако малките партии и движения с лява ориентация, получили по 1-1,5% от гла-совете, бяха насочили своите избиратели към Меланшон, на балотажа вероятно щеше да бъде той. Ако говорим за принципи, следваше да се очаква и Социалистическата партия да го подкрепи, но за нея беше важно да изкара 5%, за да си покрие разходите. Интересното при Меланшон е също и това, че движението му спечели в много от голе-мите градове, където се на-режда веднага след Макрон, пред социалистите и пред традиционната десница на Фийон. Освен това за него са гласували най-висок процент от младежите: 30%. Това обе-щава бъдеще.

Другата новост в тези из-бори е появата на Еманюел Макрон. Както и да се поглед-не, той е част от системата, срещу която се обявиха поне 8 от 11-те кандидати за прези-дент – и от ляво, и от дясно. Не се разграничиха от системата социалистът Амон и пред-ставителят на традиционната десница Фийон, а кандидатът, който твърдо я подкрепи, беше именно Макрон.

Защо толкова кандидати се заявиха като антисистемни и поискаха Франция да излезе от Европейския съюз и НАТО, да изостави еврото, да напус-не Шенген, да се премахне Европейската комисия и т.н.? Поради бурно нарастващото недоволство, което ясно се прояви с Брекзит. Но този 1%, който управлява Франция и света, видя опасността още преди повече от година. По-бедата на традиционната дес-ница съвсем не беше сигурна след управлението на Саркози, на когото народът отказа втори мандат. А покорният Франсоа Оланд дори не се кандидатира повторно. Трябваше нова фи-

гура и така бе изфабрикуван Макрон. Всички влиятелни фактори се впрегнаха в тази задача. Той има данни – произ-лиза от социалдемокрацията, но изповядва твърд неолибера-лизъм, млад, минал през бан-ката на Ротшилд, министър на икономиката при Оланд, автор на закон в полза на собствени-ците и т.н. Медиите заработи-ха за него. За една година го превърнаха в най-обещаващия политик на Франция, макар че звучи кухо, говори с клишета и празни лозунги.

Разликата между него и Марин льо Пен в първия тур обаче е малка. Затова сега отново се издигна лозунгът за обединение в „републикан-ски фронт“ срещу опасност-та. Този лозунг бе развят за първи път преди 15 години, когато Жак Ширак остана срещу бащата на сегашната претендентка Жан-Мари льо Пен. Използваха го и на об-ластните избори през 2015 г., когато Марин льо Пен спечели най-много гласове, но не взе управлението на областите, в които беше първа.

Веднага след първия тур на президентските избори со-циалистът Амон призова да се гласува за Макрон. Партията на Фийон заяви същото, но през зъби. Ръководителят на дясното движение „Франция, стани!“ Енян, с почти 5% от вота, не даде ориентация за подкрепа на Макрон. Мелан-шон след няколко дни напрег-нато очакване само заяви: нито глас за Льо Пен. А председа-телят на Комунистическата партия, който отсъстваше през цялата кампания, въпреки че на теория поддържаше Меланшон, се появи веднага след обявяването на резулта-тите, колкото да призове да се гласува за системата, т.е. за Макрон.

Медийната машина си на-мери новите врагове, всички се нахвърлиха върху „рене-гатите“, които ще бъдат обя-вени за виновни, ако спечели Марин льо Пен. Макрон пък нападна Меланшон, сякаш той нещо му дължи, после нахока Марин льо Пен, че отишла при работниците, чиято фабрика предстои да бъде затворена. Медиите веднага откликнаха, като казаха, че това било долен удар.

Едно е ясно, „републикан-ският фронт“ явно не е убеди-телен. Какво ще се случи на втория тур, предстои да видим, но отсега много хора заявяват, че няма да гласуват нито за единия, нито за другия канди-дат. В много френски градове млади хора манифестират и срещу двамата кандидати. Те квалифицират Марин льо Пен като ксенофобка и расистка, а Макрон – като представител на олигархията. Маневрата с Макрон отблъсна още хора от политиката.

Но на 20 юни предстоят парламентарни избори... Ра-ботата на медиите не е при-ключила.

29 април 2017 г.БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

В ОЧАКВАНЕ НА 18 ЮНИ

4МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

È îòíîâî Ìåëàíøîí...

НА 3 май се състоя те-левизионният дву-бой между Еманюел Макрон и Марин

льо Пен. Казвам „двубой“ и ми се струва, че прекалявам, но за френските журналисти това беше боксов мач, бой, меле, битка с всякакви при-лагателни, т.е. сензация – за пръв път на финала са двама кандидати от нетрадиционни-те партии.

16 500 000 зрители са гледали сблъсъка на „край-ните финанси“ с „крайната десница“, както ги определи Меланшон. Оказва се обаче, че мнозина са угасили теле-визора далеч пред края на предаването, продължило 2,5 часа. Като цяло публиката е била с поне 1 милион по-мал-ко, отколкото на предишните избори през 2012. И съвсем далеч от 30-те милиона през 1981 г., когато Митеран се противопостави на Жискар Д’Eстен.

Остава ден до неделя, а надали някога е имало толкова много хора, които не знаят за кого да дадат вота си. Очаква се, че 53% ще гласуват „про-тив“, а не по убеждение. На първия тур 10 милиона от 47-те милиона избиратели не отидоха до изборните бюра. За втория засега е пълна не-известност.

Според водещата на де-бата, той бил „невероятно ожесточен“, явно не е гледала случката в македонския парла-мент... Но двамата кандидати наистина нямаха задръжки. Според Марин льо Пен Ма-крон въплъщава всички нега-тиви на неолибералния свят – представител на финансите, банкер, привърженик на ди-вата глобализация, без проект за Франция, „млад отвън – стар отвътре“, защитник на провалилите се рецепти на неолиберализма и т.н.

Последва отговорът по адрес на Льо Пен – липса на финес, лъжи и глупости, раси-зъм, ксенофобия, смъртоносен за Франция проект, хаос и т.н. А хроникьорът от икономиче-ския вестник Лез Еко Едуард Тетро написа в своя статия, че програмата на Льо Пен е „икономическата политика на полковник Чавес, (...) подвизи-те на Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и на Ким Чен Ун в Северна Ко-рея, на Фидел Кастро в Куба, амбициите на Ленин, Сталин, Хрушчов и Брежнев в СССР“. Това се казва проницателен анализ! Как човек да разбере кое е ляво и кое е дясно?

И все пак в програмата на Марин льо Пен фигурират

Áîé, áîêñ, ìåëå èëè... ôðåíñêè èçáîðè?

някои точки, които бяха па-тент на левицата – планирана реиндустриализация, връщане на пенсионната възраст на 60 години, борба срещу укрива-нето на данъци и свободната търговия, национализиране на аутобаните и т.н. Лъскавите технократи вият, че това е по-пулизъм. Ако е така, то именно те го докараха.

Още в първите десет ми-нути на дебата много хора са минали на други програми. И добре са направили, защото до края нивото беше ниско, ниско... особено, когато става въпрос за бъдещ президент на Франция.

За журналистите и „по-литическата класа“, която коментира след това дебата и която бе съставена все от привърженици на Макрон, той бил спечелил. Моментално излязоха числа – 61-62% за Макрон и 38-39% за Льо Пен, тоест, Макрон си е вдигнал рейтинга с 1-2%. Голям ре-зултат. Тези числа ги обявиха веднага след първия тур като прогноза за втория.

Но да не забравяме, че Еманюел Макрон е създа-ние на медиите. Както казва журналистката Мари Бенилд, „Неговата либерална, проат-лантическа, проевропейска и модернистка реч е като синтез от уводните статии на вестниците Монд, Либераси-он, Обс, Експрес...“ От една година се говори най-много за него и всички опортюнисти в политиката бързо се присъ-единиха към движението му „Напред!“.

Макрон обаче претенди-ра, че не е нито ляв, нито де-сен, а е французин (от каква ли националност са други-те?), че представлява про-греса, модерността, Европа. Но Марин льо Пен твърди, че той на практика продава Франция с безконтролната дерегулация.

Макрон произлиза от со-циалистите, които изостави когато му се предостави въз-можност. Отиде по-надясно и от тях, а те отдавна са вдясно. По този начин изтласкаха тра-диционната десница съвсем надясно. А Марин льо Пен накъде да отиде, след като в стремежа си да ѝ отнеме гласове десницата възприе сходни на нейните позиции? Тогава Льо Пен пое курс... наляво. Речите ѝ са в защита на обикновените хора, сре-щу делокализациите, срещу безжалостната глобализация, която превръща всичко в сто-ка, срещу синдиката на соб-ствениците, срещу системата

„Всички срещу всички“, за солидарност, за суверенитет, за добри отношения с Русия, срещу икономическата и со-циалната бруталност, която приписва на Макрон. Но кога-то се чуят думите ѝ за чужде-нците, за имигрантите...

Интересно е, че и двамата кандидати, говорят, че ще „закрилят“ хората, и това ми напомня речите на всички „бащи на нациите“.

Въпреки оптимистичните 60 на 40%, изглежда, че не всичко е сигурно. Пропаганд-ната машина работи на пълни обороти в полза на Макрон, срещу Льо Пен. В подкрепа на Макрон се намесиха пре-зидентът Франсоа Оланд, премиерът Бернар Казньоф и серия изтъкнати социалисти и известни политици от дес-ницата като Никола Саркози. Даже се обърнаха към Барак Обама. В кратък клип, който всички канали въртят, той каз-ва, че Макрон е добрият пре-зидент. Никой не протестира, че това е намеса във вътреш-ните работи на Франция. Но ако го беше казал Владимир Путин...

В тези последни дни „ме-лето“ е за чуждите гласове. Десният Никола Дюпон-Енян вече присъедини своите почти пет процента към Льо Пен. Сега се дърлят за 20-те про-цента на Меланшон, който даде само едно указание – да не се гласува за Марин льо Пен. Според сондажите, 38% от привържениците на Меланшон биха гласували за Макрон. Този път, както ни-кога през последните години, сондажите бяха много близо до истината.

Два главни синдиката – CGT и FO, застанаха на същата позиция , близки-ят до десницата профсъюз CFDT препоръча Макрон. Малките леви партии се произнесоха главно срещу двамата кандидати с лозунга „Нито-нито". Разбра се също, че телевизионния дебат не е допринесъл с нищо за избора на нерешилите за кого да гла-суват. Какво ще стане, урните ще покажат. Едно е сигурно – тези, които ще си останат вкъщи, и гласуващите с бяла бюлетина ще се увеличат. Сигурно е също, че когото и да изберат сега, след 5 години отвратените от политиката ще са много повече.

Но вече гледаме към пар-ламентарните избори през юни!

6 май 2017БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

ОЧЕВИДНО най-важната новина от първия тур на президентски-те избори във Франция е напредъкът на Жан-Люк Меланшон и движението му „Непокорна Франция“. Той е на трето място,

но в сравнение с изборите от 2012 г. подкрепата за него е нараснала с 65%. Не му достигнаха едва 620 хиляди гласа, за да се класира за балотажа. За Франция с нейните 47 милиона избиратели това не е никак много.

А ето и още малко числа: за Меланшон са гласували 7 милиона и 60 хиляди души, или 19,62% от избирателите. От тях 84% са негови убедени привърженици. И нещо още по-важно – подкрепили са го 30% от младежите. В 38 от 95 френски департамента има най-добър резултат. Той е пръв в редица градове, управлявани от социалисти-те, като Лил (с 29,9%), където Мартин Обри, една от най-видните личности на Социалистическата партия, е кмет на града. Пръв е и в градове, управлявани от десницата, като Марсилия (с 25%), което е невероятен успех. Пръв е в градчето Иври на Манюел Валс, в Хавър – с 39%, в Тулуз – с 29,2%, в Гренобъл – с 28,9%, в Авиньон (градът на папите) – с 28%, в Монпелие – с 31%, в Сан Етиен – с 25%, и в някои малки градчета, като Жоенвилие – с 47%, Курньоф – с 44%. Внушителни проценти има и в други големи градове, където не е пръв, като в Бордо – 23%, Страсбург – 24%, Рен – 26%, Нант – 25%, Амиен – 25%.

На какво се дължи този успех? За пръв път от доста отдавна много хора получиха възможността да гласуват не за по-малкото зло, а по убеждение. Но основното е последователната, принципна политика на Меланшон. Той въплъти социалистическите стойности, без празни обещания, без невероятни съюзи и изборни коалиции, с една програма в полза на трудовите хора и срещу неспираните от нищо своеволия на капитала.

От друга страна, за пръв път формулата за „полезния вот“ не даде очаквания резултат. Не действа и формулата за „републиканския фронт“, т.е. „Всички срещу Марин льо Пен“, което ще рече „Всички за Макрон“. А провалът на традиционната десница, представяна от Фийон, който беше министър-председател на Саркози, и провалът на социалистическото правителство на Оланд с Манюел Валс показаха колко хората вече не приемат неолиберализма. Така че за втория тур останаха един срещу друг „крайните финанси“ – с Макрон, и „крайната десница“– с Льо Пен.

Но се отчита, че във Франция 65% от хората няма да бъдат представени политически.

Със своето високомерие Макрон поиска избирателите на Ме-ланшон не само да гласуват за него, но и да се присъединят към движението му „Франция напред!“ В отговор Меланшон не призова за подкрепа на някой от кандидатите във втория тур – от уважение към избирателите си, както заяви. А на призива на Марин льо Пен към избирателите му отговори, че няма да гласува за нея.

Но погледите вече са отправени към бъдещето. На 20 юни пред-стоят важните избори за парламент. Очаква се привържениците на Меланшон да бъдат добре представени в 451 избирателни района от общо 577. Освен това 10 милиона французи не гласуваха сега, разочаровани от еднаквата политика на двете традиционни партии, тоест, от технократичния неолиберален елит, който се е поставил в услуга на финансите. Там са резервите на Меланшон. Франция става все по-непокорна.

29 април 2017БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

МОНД дипломатик - МАЙ 20175

(От стр. 1)

Ôðàíöèÿ - à ñåãà íàêúäå?

ОСЕМ от 11-те кандидати за пре-зидент във Франция в отмина-лите избори се обявиха против

„системата“. Самоопределиха се като „антисистемни“. Но когато човек се замисли, системата – това всъщност е представителната демокрация. Което означава, че точно срещу нея се борят „антисистемните“.

Според тях системата, тоест де-мокрацията, е пълна с недостатъци – корупция, непотизъм, хората не са равни пред закона, много безработица, много бездомници… Е, как да ги оборим тогава, ние, привържениците на демо-крацията? Казваме, че всичко става с избори и представителите на народа управляват.

Сега научаваме, че движението на Еманюел Макрон, преименувано на „Републиката напред!“, вече е избрало 450 кандидати за депутати от 15 хиля-ди подадени кандидатури, и трябва да одобри още стотина, до 577. Някои не отговаряли на критериите – като Ма-нюел Валс.

„Всички одобрени кандидати ще подпишат един и същ договор с нацията и ще защищават един общ проект …“, може да се прочете на сайта на Макрон. А по Радио „Франс ентер“ той каза: „Всеки одобрен кандидат ще подпише заедно с мен договор с нацията, тоест, че поема задължението да гласува с мен големите проекти, тоест, да под-държа нашия проект. Така няма да има отцепници“. Ето и още едно негово по-раншно изявление: „Така никой канди-дат не ще може да изрази несъгласие със същината на нашия проект“.

Малко медии коментираха тези думи, които всъщност са в пряко про-тиворечие с конституцията. Член 27 от френския основен закон гласи: „Всеки наложен мандат е невалиден. Правото на глас на членовете на парламента е лично.“ Технократите от ХХI век обаче очевидно имат особено виждане за де-мокрацията.

Но какво ли мислят за нея работ-ниците, които в един хубав понеделник виждат, че през уикенда предприятието

им е изнесено в Китай? Или хората, които вече не могат да се лекуват, за-щото здравеопазването е недостъпен лукс? Или безработните? Или бездом-ните?…

Според сондажите 65% от францу-зите не са представени в парламента. А когато Никола Саркози като президент беше паднал на 20% одобрение, или пък когато наследникът му на поста Франсоа Оланд се срина до 13-14% подкрепа, то-гава пък колко ли французи са смятали, че управниците зачитат мнението им?

Впрочем, какво пречи на един бъдещ депутат да подпише договора, замислен от Макрон, след като 80 социалисти от сегашния парламент вече са подали кандидатурите си, за да представляват Макрон в новия състав на Националното събрание? Не знам колко от традицион-ната десницата са направили същото, но определено са доста. Да не говорим колко депутати измениха на мандата, даден им от хората, гласували за тях! Явно за днешните политици моралът и убежденията не са много важни.

Освен това всеки кандидат-депутат на Макрон ще трябва да внесе от 20 до 30 хиляди евро. Откъде ще им дойдат? Никой не разисква откъде дойдоха и парите за мощната кампания на новоиз-брания френски президент. Наем за тол-кова зали, афиши и листовки, експерти, транспорт, телохранители… Мълчание! Изглежда, теренът е миниран. Както при кампаниите в САЩ.

Въпросът е как в представителната демокрация човек може да стане пред-ставител на народа, ако няма наистина много средства.

Казват, че демокрацията имала много недостатъци, но нямало нищо по-добро от нея. Сигурно затова я изнасят и налагат в страните от Близкия изток – от което после произлизат безкрайни войни и печалби за военнопромишления комплекс. Или пък впрягат всички сили, за да съборят правителствата в онези страни, където се опитват да измислят друга демокрация – като в Куба, Венецуела, Еквадор…

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

Тази хубава дума „демокрация“ и превъплъщенията ѝ във Франция

Сега сме в царството на хипотезите – кой ще бъде министър-председателят на Макрон, какво правителство ще състави, колко депутати ще спечели всяка партия или движение и т.н. Партиите са в трескаво състояние. Макрон вече напусна председателство-то на движението си „Напред!“, което отсега нататък ще се каз-ва „Републиката напред!“

Марин льо Пен заяви, че Националният фронт ще бъде изцяло преустроен. Племен-ничката ѝ Марион Марешал льо Пен, третото поколение от клана, обяви, че напуска политиката. Това предполага нови хора и нова програма, в която може би ще се избегнат конфликтните моменти. Вероятно ще сме-нят името, защото Национален фронт е много обвързано с ба-щата Жан-Мари льо Пен.

Традиционната десницата избра за водач на своята пре-дизборна кампания Франсоа Бароен, човек от поколението на Макрон, със същата като неговата кариера. Той се надя-ваше да стане министър-пред-седател на Франсоа Фийон, ако кандидатът на „Републи-канците“ беше спечелил избо-рите. Сега Бароен заявява, че ще спечели парламента и ще стане министър-председател, но на... Макрон.

Двамата млади политици са си лика-прилика, минали са през едни и същи универси-тети, присъединяваха се към

всеки изгряващ политик и го напускаха, когато залязваше. Бароен има по-дълго досие в това отношение, бил е до всеки водещ политик отдясно. Ма-крон пък побърза да заяви, че не е социалист и не е доведен син на Оланд, въпреки че точно при него направи кариера. Напусна и Социалистическата партия. Традиционната десница е доста разтърсена и не е обединена.

А отляво крахът на Социа-листическата партия е пълен. Тя още няма водач за парла-ментарните избори, не иска програмата на Амон, защото е губеща политически, въпреки че е модерна и прогресивна, но друга няма. Много от фигу-рите им вече се присъединиха или гледат към Макрон. Сега той ще раздава постовете, а освен това е казал, че ще има избраници от „гражданското общество“ и от други партии.

Това е стратегията на уп-равляващите финанси – обеди-нение на десницата и левицата (на „официалната левица“, разбира се) в името на ста-билността на държавата. Това на практика означава да се неутрализира левицата и да се остави много малко простран-ство за други партии.

Най-мелодраматичен е случаят на Манюел Валс. След като изостави Оланд, който го направи министър-председа-тел, и подкрепи Макрон, сега той пожела да стане депутат под знамето на Макрон. Дори заяви, че Социалистическата партия е мъртва. С други думи, иска да му бъдат платени

услугите. Председателят на социалистите обаче го за-плаши, че ще бъде изключен от партията. Най-смешното обаче е, че и Макрон не го желае. Говорителите на „На-пред!“ му обясниха, че няма значение кой какъв е бил, и ако иска да стане депутат, да подаде кандидатурата си като всички останали в срок от 24 часа. После комисията щяла да реши дали да го издигне в неговия град. Където пък вече беше победен от Жан-Люк Меланшон. Когато Валс представи кандидатурата си, пък му обясниха, че... не отго-варя на изискванията. Борбата за постове понякога води до големи унижения.

Много бързо видни поли-тици се преориентират към печелившия. Заразата е толко-ва голяма, че ръководителите на двете традиционни партии заплашиха, че ще изключат всеки, който се присъедини към Макрон. А после се оп-лакват, че хората са загубили вярата в политиците!

Макар журналистите да премълчат някои неудобни фа-кти, безспорно е, че занапред левицата ще бъде представля-вана от Жан-Люк Меланшон. Движението му „Непокорна Франция“ се мобилизира за предстоящите парламентарни избори. Меланшон призовава неколкократно към единство. Но след преговори с Френската комунистическа партия съобщи, че няма да има споразумение.

На първия тур на прези-дентските избори „Непокорна

Франция“ спечели почти 20%, или над 7 милиона гласове. По френската изборна система обаче на големия брой гласо-ве не винаги отговоря голям брой депутати. Френската комунистическата партия, с горе-долу 2% от гласовете, има 10 депутати, а Марин льо Пен – само 2.

Социалистът Беноа Амон призова за единство, малките партии – също. Ако го бяха постигнали предварително, резултатът на изборите ня-маше да е такъв. Левицата е разединена. „Непокорна Франция“ е движение, липсват ѝ структури, но тя обединява хората срещу влошаващите се условия за живот и срещу политиката, която ги игнорира вече три десетилетия. Всички политици бяха подели идеята, че е време да се сложи край на този вид управление през последните 20 години. Но това беше за изборите, а сега...

Макрон е считан за про-дължител на системата. Той обяви, че първата му задача е да обнови Кодекса на труда, като „либерализира труда“. Това оз-начава, че работещите ще бъдат уволнявани много по-лесно, ще се намалят работодателските вноски за здравно осигуряване, пенсии и т.н. – чиста неолибе-рална политика. Макрон желае да отиде по-далеч от Закона за труда, срещу който французите се бориха в продължение на три месеца, но правителство на Валс все пак го въведе, като прескочи парламента. Президентът обяви също, че ще управлява чрез декрети, за да ставало всичко

по-бързо, и то през летните ваканционни месеци.

Сега политолози и наблю-датели гадаят за характера на Макрон – студен, пресметлив, упорит... Той взимал инициа-тивите и предлагал решенията. Вече го критикуват и отляво, и отдясно. Десницата го напада, че не защищава републиката, левицата – за крайния му либе-рализъм. Показателно е, че най-сърдечните поздравления идват от Германия, от Барак Обама и фамилията Клинтън, от Белгия, и т.н. Френската телевизия не спомена българските поздрав-ления, но съобщи, че Полша го критикува, че Турция има задръжки, че в Англия се готвят за трудни преговори с него...

А Макрон заяви, че ще се вслушва в чуждите мнения, но нищо няма да го отклони от начертания път. И заради крайнолибералната му про-грама и решимостта му да я приложи, още на следващия ден след избора му по улици-те на Париж манифестираха хиляди хора.

Движението „Нито единия, нито другия“ се трансформира в движение за защита на соци-алните придобивки, срещу по-литиката на Макрон. Израства една нова левица на мястото на социалистите, които отдавна вече са социалдемократи. Ни-кой няма търпение за първите 100 дни отсрочка. Не се очер-тава новоизбраният президент да има спокоен мандат.

10 май 2017БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

6МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

4,6

3,5 4,

6 7,4 10

,8

2,5

6,3

5,8

17,4

18,5

17,2

17,2

24,5

14,8

19,2

26,8

9,9

7,5

20,5

19,2

11,0

6,0

11,0

16,4

12,6

27,4

6,0 7,

7 9,5

27,8

17,2

6,8

15,8

13,5

14,6

14,9

17,4

8,1

8,7

16,6

14,8

9,8

17,5

14,2

9,5

24,4

21,8

14,1

24,8

19,7

19,4

19,2

16,9

16,5

15,4

13,2

Източник: Eurostat, «Labour Force Survey», 2015,et «Statistiques de l’UE sur les revenuset les conditions de vie» (EU-SILC), 2014.

1.

Ръководникадри

ИСПАНИЯ

ГЪРЦИЯ

ГЕРМАНИЯ

ФРАНЦИЯ

ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

РУМЪНИЯ

ПОЛША

ШВЕЦИЯ

20 000

10 00015 000

5 0000

20 000

10 00015 000

5 0000

20 000

10 00015 000

5 0000

25 000

20 000

10 00015 000

5 0000

20 000

10 00015 000

5 0000

25 000

20 000

10 00015 000

5 0000

25 00030 000

20 000

10 00015 000

5 000

35 000

0

25 00030 000

И Г Г Ф ВБ Р П Ш

И Г Г Ф ВБ Р П Ш

И Г Г Ф ВБ Р П Ш

И Г Г Ф ВБ Р П Ш

И Г Г Ф ВБ Р П Ш

И Г Г Ф ВБ Р П ШВисши интелектуални професии

Социалноикономически групи в % от активно заетото население Общо за Европейския съюз

Брутен годишен медианен доход1

в евро по паритет на покупателна способност Общо за Европейския съюз

Посредническипрофесии

Свободнипрофесии

Квалифицирани служители

Квалифицирани работници

Нискоквалифицирани или неквалифицирани

На единица потребление (или на човек от домакинство)

Общество от седем семействаКАК да се определят социалните класи

в международен мащаб? Икономисти-те разделят групите според разликата

в доходите, социолозите поставят ударени-ето върху мястото в социо-професионална-та йерархия. Но класификациите варират в зависимост от държавите, те съответстват на историята на социалните групи и на тех-ните представителства. Например, френс-ката категория „кадри“ няма точен еквива-лент във Великобритания, където се прави разлика между мениджъри (ръководители) и професионалисти (експерти). Поради тези специфични черти международните сравнения са деликатни, още повече че не съществува напълно консенсусна таблица на класите в европейски мащаб.

До неотдавна европейският статисти-чески институт Евростат не публикуваше хармонизирани таблици според социо-

професионалната позиция на европей-ците. И все още не го прави според сек-тора на заетост (публичен – частен). Това ограничава нашето знание за Европа до неравенствата между страните (1) и така прави невидими неравенствата между социалните класи и сред самите тях.

Неотдавна изследователите разрабо-

тиха класификация, наречена European Socio-economic Groups (ESeG) (2). Тя позволява да се оформят седем социо-професионални групи: ръководни кадри, висши интелектуални професии, по-среднически професии, приравнени към специалистите, дребни самостоятелни професии, квалифицирани служители, квалифицирани работници и нискоквали-фицирани или съвсем неквалифицирани наемни работници. В един по-прецизен мащаб класификацията различава три-десет подгрупи, въз основа на които сме

изградили европейско социално простран-ство, разделено на три: народни класи, средни класи и висши класи.

Най-долу на европейската социална

стълбица, към европейските народни кла-си се причисляват нискоквалифицираните наемни работници (чистачи, ратаи, прода-вачи и т.н)., квалифицираните работници (шофьори, работниците в занаятите, в строителството, индустрията и т.н.), както и санитарите, занаятчиите и селскостопан-ските работници.

Като средна класа се определят търго-вците, квалифицираните служители (офис служители, полицаи), упражняващите посреднически професии, като медицин-ските сестри, компютърните специалисти и техници, преподавателите и т.н., както и самостоятелните хотелиери и ресторан-тьори или управители.

Най-отгоре като членове на висшите класи се причисляват основната част от представителите на либералните и инте-лектуалните професии (лекари, инжене-ри, адвокати, магистрати т.н.), висшите кадри и работодателите.

СЕДРИК ЮГРЕ, ЕТИЕН ПЕНИСА

И АЛЕКСИС СПИР

(1) Étienne Penissat и Jay Rowell, „Note de recherche sur la fabrique de la nomenclature socio-économique européenne EseC“ (Кратко изследване за създаването на европейската социално-икономи-ческа номенклатура EseC), *Actes de la recherche en sciences sociales*, № 191-192, Париж, 2012.

(2) Michel Amar, François Gleizes и Monique Meron, „Les Européens au travail en sept catégories socio-économiques“ (Работещите европейци в седем социално-икономически категории), *Insee Insee Références – La France dans l’Union européenne*, Париж, 2014.

ФРАНЦИЯ В ОГЛЕДАЛОТО НА ЕВРОПА

Ìåòàìîðôîçè íà íàðîäíèòå êëàñè Заварчик, гледачка, служителка на гише, шофьор... В народните класи на Европа настъпиха големи промени. Като се започне от Лондон, та чак до Букурещ, те загубиха най-много в кризата. Във Франция животът на скромните наемни работници си остава малко познат за професионалните поли-тици. За тях те често са сива маса, чиято съдба трябва да оплакват, за да печелят гласовете им.

СЕДРИК ЮГРЕ , ЕТИ ЕН ПЕНИС А И АЛЕКСИС СПИР*

* Социолози, автори на труда Со-циалните класи в Европа. Картина на новите неравенства на Стария континент, който предстои да пусне издателство „Агон“, Марсилия, през септември 2017 г.

ОТ НЯКОЛКО го-дини непрекъснато излизат данни за за-дълбочаване на не-

равенствата. Това разтревожи и най-либералните междуна-родни експерти. Дори Све-товната банка се безпокои от нарастването на доходите на единия процент най-богати хора в света. Обвинението към глобалните плутократи, както ги нарича сръбският икономист Бранко Миланович (1), бе последвано от тревожни доклади за бъдещето на сред-ните класи. Много по-малко вълнение обаче предизвиква съдбата на народните класи, макар че именно те платиха най-тежката дан за растящото интернационализиране на капитала и за конкуренцията между наемните работници.

По какво си приличат или

се различават френските на-родни класи от тези на други европейски страни? Едно статистическо проучване дава възможност да се изясни този въпрос. Първата особеност е значителната тежест на тре-тичния сектор във Франция, по-специално на гледачките и домашните помощнички (2). Има много болногледачи,

помощник-възпитатели, по-мощници в детските градини или в домовете (16% от на-родните класи). Техният дял е значително по-малък в Ис-пания (7%), в Италия (5%), в Германия (едва 4%), в Гърция и Полша (1%). В сравнение с други страни, във Франция доста по-многобройни са и слугините (15% от народните класи) – поне онези, които работят законно.

Макар заетите в тези сек-

тори често да са по-добре пла-тени и с по-добра подготовка, отколкото другаде в Европа, тяхната численост променя в дълбочина морфологията на френските народни класи. Феминизирането им е много по-ясно изразено във Франция (46%), отколкото във всички други страни, по-специално Германия (39%), Полша (37%), Гърция (35%) и Италия (34%). На това отговаря по-голям дял заети на непълно работно вре-ме, много често по принуда. И накрая, характерното за тези трудещи се от обслужването е тяхната младост, като сред тях има много повече чужденци, отколкото в другите фракции на народните класи.

В сравнение с този нов

пролетариат професиите в ин-дустрията (предимно мъжки, силно засегнати от безработи-цата и преструктуриранията) продължават да западат. От-ливът на квалифицирани ра-

ботници от индустрията засяга цяла Европа, но е по-подчер-тан във Франция. Народните класи обхващат все повече слабо квалифицираните ра-ботници и служители. Техният дял беше нараснал значително през 90-те години, а от 2000 до 2009 г. се увеличи от 10% на 12% от заетото население над 15-годишна възраст. И макар квалифицираните да остават мнозинство сред работниците, техният глобален дял намаля от 21% на 16% (3).

Тази типично професио-

нална структура произтича от последователното провеждане на политика, която цели да прехвърли последиците от международната конкуренция върху най-уязвимите слое-ве на наемните работници. Френската индустрия, която не е особено специализирана и обхваща главно производ-ствата от средната гама, беше подложена на тази конкурен-ция. В автомобилостроенето,

например, конструкторите преместиха цели дялове от производството в Източна Ев-ропа (завода на „Рено“ в Ново место, Словения) и Южна Европа (завода на „Пежо“ и „Ситроен“ в Мангуалде, Пор-тугалия). Техните германски конкуренти „Даймлер“ и БМВ делокализираха само произ-водството на резервни части и запазиха заводите за монтаж на националната територия.

Насърчаването на слабо

квалифицирания труд чрез намаляване на социалните удръжки, поощряването на „умерените“ заплати и много-бройните данъчни поощрения за домакинствата, прибягващи до лични помощници, доведе до тези резултати. Структурата на френските народни класи вече се доближава повече до тази във Великобритания, от-колкото на Германия – разши-ряване на сектора на услугите, несигурност на статута на ра-ботещия, временни договори,

Ïîëèòèêà íà íåñèãóðíîñòòà

ЛИБЕРАЛНИТЕ комен-татори задължително се жалват от по-мал-

ката продължителност на ра-ботното време във Франция, но забравят да споменат по-трудните условия на труд, в сравнение с други страни. От тази гледна точка Франция се доближава повече до Гърция, отколкото до Великобритания: 79% от народните класи са обременени с по-тежки налози (78% в Гърция и 67% във Ве-ликобритания), 79% работят прави (82% в Гърция и 75%

във Великобритания), 45% работят в пушек и прах (43% в Гърция, 33% във Великобри-тания) и накрая – 59% работят на шум (61% в Гърция и едва 47% във Великобритания).

Грешка би било тази осо-

беност да обяснява с по-сил-ното присъствие на имигранти, отношението към които по традиция не е така добро, а и техните претенции са по-мал-ки, в сравнение с тези на уста-новилите се работници. Във Франция делът на чужденците

(1) Branko Milanović, Global Inequality: A New Approach for the Age of Globalization (Глобално неравен-ство: нов подход за ерата на гло-бализацията), Харвард Юнивърсити Прес, Кембридж (Масачузетс), 2016.

(2) Christelle Avril, Les Aides à domicile. Un autre monde populaire

(Домашните помощници. Един друг народен свят), Париж, 2014.

(3) Cécile Brousse и François Gleizes, „Les transformations du paysage social européen de 2000 à 2009“ (Тран-сформациите на европейския соци-ален пейзаж от 2000 до 2009), Insee Références-Emploi et salaires, Париж, 2011.

МОНД дипломатик - МАЙ 20177

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

1 183,4 206,5276,4

700,5

2 938,4 1 616,7

163,01 158,7

6 571,3 474,9493,9

1 112,8 2 739,8

1 749,9

9 825,3 3 154,7

2 075,1 1 887,7

2 707,8

11 969,2 2 531,2

562,73 135,1

2 091,7 3 648,5

9 497,7 2 768,6

1 272,2 2 305,5

3 151,4

502,28 217,5

2 053,3 5 662,0

.

2,40,40,61,4

5,83,20,32,3

13,10,91,02,25,53,5

19,66,34,13,85,4

23,85,01,16,24,27,3

18,95,52,54,66,3

1,016,4

4,111,3

ПРЕВРЪЩАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО В ЕЛЕКТОРАТТеми и залози

Национална идентичност, ред, сигурност, семейство (десница на ценностите)

Собственост, предприятия, данъчна система, отговорност (десница на интересите)

Многообразие, толерантност, културен либерализъм, права(левица на ценностите)

Заплати, условия на труд, общест-вени услуги, социална сигурност (левица на интересите)

Нови икономически, институционални, екологични и технологични модели(оптимистична визия за бъдещето)

Протекционизъм, монетарен и бюджетен суверенитет (за край на глобализацията) Дял на темите

в посланията

Социални коалиции, към които се стремят кандидатите

Амон Социалистическа

партия

Льо Пен Национален

фронтФийон

„Републиканците“Макрон „Напред!“

Меланшон „Непокорна Франция“

Обща численост на населението над 18 г.: 50 301 90099 400 заети, чиято професия не е известна, не са представени тук.Безработните, които вече са работили, са записани по последната упражнявана от тях професия.

Соци

ална

стр

укту

ра н

а ф

ренс

кото

нас

елен

ие н

ад 1

8 г.

през

201

5

Дял на населението над 18 г., в проценти Брой в хиляди Жени

Кадри, висши интелектуални професии Либерални професии

Кадри на държавна службаПрофесори, учени, работещи в IT сектора и развлекателния отрасъл

Административни или търговски кадри и инженери на предприятияПенсионери

Посреднически професииУчители, специалисти в здравеопазването, социалната сфера, в държ.служби

Административни и търговски посреднически професии в предприятияТехници, майстори, ръководители на бригади

Пенсионери

Служители Граждански служители и служители в държавната сфера

Полицаи и военниАдминистративни служители в предприятия,търговски служители

Персонал, обслужващ пряко частни лицаПенсионери

РаботнициКвалифицирани работници в индустрията и занаятчийството

Квалифицирани работници в областта на логистиката, шофьориНеквалифицирани работници в индустрията, занаятите и земеделието

Пенсионери

Неработещи (не пенсионери)Безработни, които никога не са работили

Ученици, студенти Други неработещи, жени домакини

Земеделски производители Едри земеделски производители

Дребни и средни земеделски производителиПенсионери

Занаятчии, търговци и ръковод.на предприятияЗанаятчии и търговци

Ръководители на предприятия с над 10 работнициПенсионери

Източник: Insee (Национален институт за статистика и икономически изследвания), Анкета заетост 2015.

Разчитане на таблицата: Според нашето тълкуване на програмите, основните теми, повдигнати от Франсоа Фийон по време на кампанията за първия тур на президентските избори 2017, целяха да се мобилизира една коалиция, съставена преди всичко от земеделци, занаятчии, търговци, ръководители на предприятия, квалифицирани кадри и хора, които упражняват посреднически професии в частния сектор, и с особено внимание към пенсионерите.

CÉCILE MARINPIERRE RIMBERT

Социална мобилизация, електорално участие

сред народните класи (9%) е по-нисък, отколкото във всички останали европейски страни (14% – в Германия, 22% – в Испания, 16% – в Гърция, 12% – във Великобритания, 19% – в Италия). Обяснението е друга-де. През последните двадесет години работодателите решиха да засилят значително труда, с цел да увеличат производител-ността в ущърб на заетостта, но също и да инвестират в нови технологии и в по-добри ус-ловия на труд. Подобно на Ис-пания и Португалия, Франция се характеризира с по-голям дял временни работни места, изискващи ниска квалифика-ция (4). Вярно е, че мащабите на неформалната икономика в страните от Южна Европа ограничават обхвата на това сравнение. Но все пак, ако се вземат под внимание само легално работещите наемни работници, френските народни класи са изложени на по-голяма несигурност и на влошени ус-ловия на труд, в сравнение със сходни европейски страни.

Делът на хората с дипломи

обаче е относително голям, по-висок, отколкото в Испания, Гърция и Италия, и е сходен с този във Великобритания. Това съчетание на добро обра-зование и много неблагоприят-ни условия на труд може да се окаже взривоопасно в полити-чески план. Още през 2006 г. Изследователският център за проучване и наблюдение на условията на живот (Crédoc) разкри, че сред настояващите за радикални реформи по-мно-гобройни са хората с непосто-янна работа и безработните, отколкото онези със стабилна работа (5). Разбира се, неща-

та не са толкова прости. При безработните и непостоянно работещите три пъти по-често се среща невписването в изби-рателните списъци, отколкото при кадрите, висшистите и хората на интелектуалния труд. А към това трябва да се прибавят и последиците от по-голямия брой въздържали се.

Изпаднали в несигурност,

изтощени от все по-интен-зивния труд и от агресивното му управление, френските народни класи все пак могат на разчитат на някои предпазни мерки. Социалната държава е изградила за тях и за сред-ните класи известна защита срещу кризата. Според едно европейско изследване за до-ходите и условията на живот, макар „умерените“ заплати да предполагат в края на ме-сеца финансови трудности за народните класи (за 72% във Франция, срещу 55% във Вели-кобритания, 31% в Германия и 95% в Гърция), много по-малък във Франция е броят на онези, които рискуват да изпаднат под прага на бедността – 17%, срещу 23% в Германия и 30% в Гърция и в Испания. Герман-ските и британските елити са избрали да упражнят макси-мален натиск върху заплатите, под претекст че ще намалее безработицата – трудещите се с ниски заплати през 2014 бяха над 20% в Германия и Англия и едва 9% във Франция (6).

Макар и подкопана от

драстичните съкращения на разходите, системата за соци-ална защита все още позволява на работещите от народните класи да получават някои ме-дицински услуги. Във Фран-

ция едва 7% заявяват, че са отказали да се лекуват по ико-номически причини. Но ако се вземат предвид неработещите и безработните, пропастта се задълбочава. Според едно изследване на „Комънуелс Фънд“, 17% от лицата с доход, по-нисък от средния, заявяват, че е трябвало да се откажат от медицинските услуги. За Холандия този процент е 13, а за Германия – 27. Намалява-нето на разходите за здравео-пазване, обещано от няколко кандидати за президент, може да отслаби още повече онова, което се е запазило от програ-мата на Националния съвет на съпротивата в областта на закрилата на хората.

И още една защитна пре-

града – значителният публи-чен и полупубличен сектор. Във Франция в него са заети от 16% до 26% от народните класи, или доста повече, от-колкото във Великобритания (15–22%) и най-вече в Герма-ния и Испания (7–12%). Макар държавният сектор все повече да използва подизпълнители или временни работници, зае-тостта там си остава по-сигур-на, отколкото в частния сектор. Такъв е по-специално случаят на болногледачите в болници-те, помощниците в детските градини и яслите, работещите в столове и заетите в общини-те, а също на значителна част от домашните прислужнички, боклукчиите и пощаджиите. Това островче обяснява защо чувството за социална неси-гурност във Франция не е осо-бено силно. Сред народните класи едва 12% се страхуват, че ще изгубят работата си през следващите шест месеца,

което е сравнимо с Германия и Великобритания, но доста под средното за Европа.

Така народните класи от

публичния сектор се явяват последната крепост на ста-билност в силно деструкту-рирания от кризата и глоба-лизацията свят. Тя е обаче обсадена крепост. Мечтата да станат държавни чиновници, която дълго време крепеше децата на служителите и ра-ботниците като възможност за социално израстване, се из-парява, тъй като се повишават изискванията на приемните конкурсите и се съкращава броят на местата.

В сравнение с ниско ква-

лифицираните трудещи се от частния третичен сектор, народните класи от публичния са също в по-изгодна позиция да предявяват искания, незави-симо дали става въпрос за бол-ногледачки в болниците или за административен персонал. Профсъюзното членство и участието в акциите е по-ши-роко. Като вземат на мушка „неравенствата“ в статута на частния и публичния сектор и обещават масови съкраще-ния на държавни служители (без да уточняват профила на „ощастливените“ да загубят

работата си), Емануел Ма-крон и десницата несъмнено са решени да се заемат най-напред с онези, които все още се съпротивляват.

Политиката да се поставят

в конкуренция намиращите се най-долу на социалната стълбица се води повече или по-малко умишлено от средата на 80-те години. Тя задълбо-чи вътрешното разделение и изостри противопоставяне-то по статут, пол, произход и култура, както и между поколенията. Този разрив с тежки последици позволява по-добре да се разбере защо някои фракции от народните класи престанаха да вярват в освобождението на трудещите се от самите тях, защо други се съюзяват с дребните нацио-нални, протекционистки рабо-тодатели срещу имигрантите, възприемани като конкуренти, и защо други пък се вкопчват в идеята за възможен съюз със средните класи. Поради липса на възможност да се присъединят към една обща перспектива, има риск те да се откажат от политическа ак-тивност и да оставят на други да решават вместо тях.

(4) Thomas Amossé, „Les conditions du travail en Europe dans les années 2000: de fortes inégalités sociales“ (Условията на труд в Европа през 2000 – силно социално неравенство), в сборника Les Risques du travail. Pour ne pas perdre savie à la gagner (Рисковете на труда. Да не загубим живота си, докато се стремим да го осигурим“, под редакцията на Annie Thébaud-Mony, Philippe Davezies, Laurent Vogel и Serge Volkoff, Ла Декуверт, Париж, 2015.

(5) David Alibert, Régis Bigot и David Foucaud, „Les effets de l’instabilité professionnelle sur certaines attitudes et opinions des Français, depuis le début des années 1980“ (Ефектът на професионалната нестабилност върху поведението и мненията на французите), Cahier de recherche, № 225, Crédoc, Paris, 2006.

(6) Евростат, „Enquête sur la structure des salaires“ (Изследване върху структурата на заплатите), Люксембург, 8 декември 2016.

8МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

Киев пред дилемата

Луганск

Донецк

Мариопол

ЛУГАНСК

ДОНЕЦК

Гнутово

Майорск

Маринка

Новотроицке

СтаницаЛуганская

Донец

Калм

иус

ДНР

ЛНР

УКРАЙНА

РУСИЯ

УКРАЙНА

Крим

Киев

0 100 km

« Народнирепублики »

самопровъзгласили се

на Донецк(ДНР)

на Луганск(ЛНР)

ВъглищнаминаПът

Пропускателенпункт

Източник:InformationAnalysis Center,National Securityof Ukraine ; Olegzima.Agnès Stienne

СПЕЦИ А ЛН А П Р А Т Е НИ Ч К А ЕЛЕН РИШАР

УКРАИНСКИТЕ власти трябва да решат един трънлив въпрос: дали да

установят санитарен коридор по протежение на сепаратист-ките територии, поддържани военно и финансово от Русия, или да насърчават икономиче-ски и административни връзки с населението, с перспективата да си върнат Донбас? От отго-вора, който Киев ще даде на този въпрос, зависи до голяма степен бъдещето на Минските споразумения, подписани през 2015 г. Те предвиждат автоно-мен статут на Донецк и Луганск, в замяна на което да бъде въз-становен контролът на Украйна върху тези територии и върху границата ѝ с Русия.

След дълги месеци ко-лебание президентът Петро Порошенко внезапно се насочи към първото решение. Това стана под натиска на най-не-преклонната част от Радата (парламента) и гражданското общество. На 25 януари т.г.

крайно националистически настроени активисти от до-броволческите батальони и демилитаризираните военни от „антитерористичната опе-рация“ в Донбас заеха позиции на няколко железопътни линии, за да спрат всяка „търговия с окупатора“. Те блокират най-вече влаковите композиции с въглища от тези райони, които въпреки войната, продължават да снабдяват топлоелектриче-ските централи, осигуряващи 15% от годишното производ-ство на електроенергия. На 15 март, два дни след неуспешен опит на полицията да прогони демонстрантите и въпреки обя-веното извънредно положение в енергетиката, Съветът за на-ционална сигурност и отбрана оповести забраната, този път официална, за всякакво дви-жение на стоки от и към т.нар. окупирани територии. Този поврат доведе до окончателна загуба на основните промиш-лени и минни активи, реквизи-рани от самопровъзгласилите се репуб лики в отговор на блокадите. Сега правителство-то се опитва да вземе отново инициативата в свои ръце.

Насърчени от опозицион-ната партия „Самопомощ“, която се самоопределя като

последователка на европей-ската християндемократическа линия, група от 27 депутати внесе през юли 2016 г. проек-тозакон „за временно окупи-раните територии“, който все още не е гласуван. Някои депутати, бивши членове на доброволческите батальони, взеха участие в блокадите, с което значително навредиха на умерения политически об-лик, афиширан от тази партия в чужбина. Текстът уточнява, че „задълженията за изпла-щане на пенсии и социални помощи (на населението) се полагат изцяло на Русия като държава-окупатор“. Освен това, той предвижда драстично намаляване на движението на хора и стоки (извън хуманитар-ните доставки). „Войниците понякога получават заповед да прекъснат офанзивата, за да пропуснат вагоните с въглища. Това е едновремен-но неразбираемо за нашите войници и несъвместимо с им-перативите на националната сигурност“, обяснява Оксана Сироид, заместник-предсе-дателка на Радата и член на „Самопомощ“, която ни прие в кабинета си в парламента, особено спокоен в края на се-сията. Според проектозакона, снабдяването с вода, горива

и енергия би трябвало да се прекрати, така че да се оформи „санитарен коридор“, който да предотвратява доставките на оръжия. След като терито-риите бъдат възвърнати – в неопределено бъдеще – насе-лението ще бъде подложено през един преходен период на военновременния закон и на ограничения по отношение свободата на информация. С известна отстъпчивост де-путатката не изключва поми-рение „само по отношение на хората, сътрудничили по необходимост“, както тя на-рича населението, останало да живее на територията на самопровъзгласилите се ре-публики поради липса на друга възможност. Никаква амнистия естествено не се предвижда за участвали в сраженията или работили в администрацията.

ПОДГОТВЯ се и конкурентен проектозакон. „Не бива

сами да се отказваме от оку-пираните територии, да ги изолираме или да изграждаме някаква стена“, протестира депутатът Мустафа Найем (от „Блока на Петро Порошенко“), автор на проекта. Докато ни оп-исва някаква форма на влияние, която би изпразнила тези те-

СЕПАРАТИСТКИ РАЙОН, НЕПРИЗНАТ

Äîíáàñ ñå ó÷è Три години след началото на конфликта между Киев и сепаратисткия район Донбас не се задава никакво решение. Украинският президент Пьотр Порошенко се колебае между налагането на плът-на блокада и възстановяването на контролирани икономически връзки. От страната на Донецк населението се организира в очакване на хипоте-тична военна интервенция.

СПЕЦИ А Л Е Н П Р А Т Е НИК ЛОИК РАМИР ЕC

СТРЕЛЯХА по сградата през нощта на 3 срещу 4 февруа-ри, отворихме отново мага-зина на 20-ти тази седмица.“

Загърната в красив шал и палто, прода-вачката ни показва щетите, нанесени от украинската армия, преди да се заеме да посреща клиентите. Въздушната вълна е избила прозорците на магази-на. Както цялата околност на Донецк, квартал „Киевски“ носи белезите на конфликта, който противопоставя правителството в Киев и сепаратист-ките милиции на Донбас, неофициално подкрепяни от Москва. Продънените сгради и фасадите, надупчени от от-ломки на снаряди, напомнят за жесто-костта на една война, която от 2014 г. досега е отнела живота на десет хи-ляди души. „До последния момент не вярвах, че собствената ни армия ще е способна да стреля по нас!“, възкликва Саша, жител на Донецк, проправяйки си път между кратерите по улиците на квартала. Докато и двата лагера броят жертвите, перспективите за връщане на самопровъзгласилите се „народни републики“ Донецк (ДНР) и Луганск (ЛНР) към Киевска Украйна се отдалечават. Заедно с това се губят и крайните цели на мирните договори от Минск, подписани през февруари 2015 г. между Русия, Украйна и двете западни гарантки Франция и Герма-ния. Същевременно в сепаратистките територии животът възстановява нор-малния си ход с подкрепата на Москва и далеч от столицата.

Създадена след референдума от 11 май 2014 г. ДНР не е призната от нито една държава-членка на ООН, нито дори от Русия. Въпреки това „Републиката“, както я наричат тук, добива с всеки изминал ден все по-ясни очертания. Върху фасадите на официалните сгради синьо-жълтото украинско знаме е заместено от фла-га на ДНР – на черно-синьо-червен фон е изобразен двуглавият орел, фигуриращ също и върху руския герб. „Преди войната имахме 800 ученици, а днес само 665“, обяснява Андрей Удовиенко – директор на 61 училище в квартал „Киевски“. Във входното антре са изложени снимки на вете-рани и „герои“, загинали по време на „Великата отечествена война“ срещу нацистка Германия (1941-1945), ре-дом с портретите на няколко млади милиционери, убити по време на не-отдавнашния конфликт. „Всички те са бивши ученици на нашето училище, уточнява директорът. В разгара на битките, между 2014 и 2015 г., в про-дължение на шест месеца занятията се провеждаха задочно. Училището

беше засегнато от бомбардировки-те. Родители и учители участвахме доброволно в реконструкцията“, обяснява Удовиенко с мека усмивка, контрастираща с внушителната му фи-гура. „Учителите получаваха помощи от ДНР – 3000 гривни от септември 2014 до април 2015 г. (между 130 и 180 евро по курса, който претърпя големи промени през този период) вместо 4000 гривни преди войната (350 евро

по курса от 1 януари 2014). Днес ДНР ни изплаща истински заплати, между 10 000 и 12000 рубли месечно (между 170 и 200 евро).“

В центъра на Донецк влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка, деца играят или карат пластмасови велосипедчета. Само тук-таме надписи „Скривалище“, последвани от указа-телни стрелки, нарушават привидно

мирната атмосфера. Внезапен взрив, последван от втори, шум от престрелка напомнят, че фронтът е само на някол-ко километра. От началото на годината зачестяват въоръжените сблъсъци на фона на търговската блокада между Киев и сепаратистките райони. През зимата напрежението бе съсредоточено около водопречиствателната станция „Ясиноватая“, в покрайнините на До-нецк, превзета от украинската армия

* Журналист.

„

МОНД дипломатик - МАЙ 20179

да наказва или приобщаваритории от жизнените им сили и би превърнала Украйна в притегателно място за живе-ене за донбаската младеж, нашият събеседник чертае схема. Украйна е представена в западния лагер, с изключение на крайната източна част, която остава в рамките на „бившия СССР“. „Трябва да действаме спрямо Донбас както Запа-дът действа в Украйна след разпадането на Съветския съюз, коментира депутатът, като финансираме активно гражданското общество, за да го откъснем от съветско-то минало, с което да спо-собстваме за издигането на лидери, които ще говорят за демокрация и свобода на сло-вото.“ Според него стипендии и специални програми за прием в университетите ще позволят да бъдат привлечени част от 50-те хиляди зрелостници годишно от донбаските гимназии.

ДВАТА ПОДХОДА се раз-личават по отношение на

метода, но съвпадат в главното – признават неконтролираните от Киев зони за територии под окупация. Вписването в закона на думата „окупация“ окончателно би обезсмислило

плахата политика, застъпвана от Министерството на времен-но окупираните територии и преселниците, създадено през април 2016 г. През януари т.г. министърът Вадим Черних предложи план за реинтегра-ция на Донбас с 14 мерки: улеснения за предприятията, програми за подкрепа на ук-раинския език, спортни със-тезания, достъп на местното население до стоки от първа необходимост и до социални помощи. Така целта би била „да се воюва за завладяване на душите и сърцата“, вместо за военна победа. Но институция-та не разполага с необходими-те средства да осъществи тази програма. „Нашият бюджет е 25 милиона гривни (875 000 евро), а се нуждаем от близо 2 милиона повече, само за да покрием разходите за запла-ти и работни помещения“, признава заместник-министъ-рът Георги Тука, седнал зад бюро, над което виси снимка на опожарена кола на фона на индустриален пейзаж. „Бивш войник от Азовския батальон, станал военен фотограф, е заснел тази снимка в Авдив-ка“, градче от покрайнините на Донецк под контрола на

правителствените сили, раз-положено от другата страна на разделителната линия, където от началото на годината отново се разгоряха сражения.

Хората, работещи в зони близки до фронта, се безпокоят от хуманитарните последици от блокадата, при положение че инфраструктурите, засегна-ти от бойните действия, не се взимат предвид при очертава-не на демаркационната линия. Така например, регионалната компания за водоснабдяване на района на Донецк „Вода Донбас“ осигурява експлоа-тацията на пречиствателните станции от двете страни на фронта. „Очакваме решение на проблема с водата от гледна точка на Минските споразумения“, споделя Вик-тор Заводовски, отговорник по финансовата част. Доказател-ство за това, че една мярка, целяща да лиши от питейна вода самообявилите се ре-публики, е на практика не-възможна. Каналът „Донецк–Донбас“ тръгва от Словянск, на територия, контролирана от Киев, пресича демаркаци-онната линия, за да снабдява Донецк, и отново я преминава в посока на пристанището Мариупол, което се владее от

армията. На територията на Донецката народна република (ДНР) компанията има седем (от общо единадесет) хиляди служители. Някои от тях полу-чават заплатите си в рубли (в брой), а други (именно тези, които са принудени редовно да пресичат границата) – в грив-ни. „Откакто съществува блокадата, поради липса на специални пропуски, не можем да изпращаме материали за поддръжка на съоръженията в ДНР. Дори хлор получаваме от Русия под формата на хуманитарна помощ.“

За да изпревари проектите за признаване на статут на оку-пирани територии, Порошенко обяви един предстоящ закон за „възстановяване на терито-риалната цялост на Украйна“. (Нашите западни партньори) не биха разбрали защо Ук-райна иска подкрепа (…) след като в самата страна част от политическите сили са си поставили за цел да се освободят от част от Дон-бас и да отпратят в Русия няколко милиона украинци“, заяви той през март в Съвета за национална сигурност и отбрана. Изглежда, че засега му е невъзможно да спре този доста напреднал процес.

НИТО ОТ УКРАЙНА, НИТО ОТ РУСИЯ

äà æèâåå ñàìна 27 февруари. Тя захранва квартали, разположени от двете страни на разде-лителната линия.

През нощта улиците са празни. Вечерният час забранява движение на цивилни от 23 часа и 6 часа сутринта. В града господства само ехото на гър-межите. На сутринта движението на колите и автобусите оживява улиците и заличава спомена от среднощните бит-ки. По пладне кафенетата се изпълват със студенти – момчета и момичета. Забили нос в екраните на телефоните, те се възползват от обедната почивка, преди да се завърнат в аудиториите.

Изтичането на кадри открива възможност за социален възход

„По време на войната 30% от студентите и преподавателите напуснаха учебното заведение. Сту-дентите се завърнаха, но не и всички професори“, отбелязва Лариса Кас-тровет, предлагайки ни чаша чай. Тя е ректор на Академията за стопанско и административно управление, където ни посреща днес, и е издигната на този пост през ноември 2014 г. след замина-ването на нейния предшественик. Защо някои хора предпочитат да останат? На този въпрос две студентки, запитани в учебната зала, дават отговор, който им изглежда очевиден: „Защото тук сме си у дома“.

Заминаването на голям брой ръ-ководни кадри създаде празнина и позволи нови хора да бъдат назначени на ключови позиции в администраци-ята. От тази възможност за социално

издигане се възползваха доста кадри, сред които и самият президент на ДНР Александър Захарченко, по професия електромонтьор. Бившата основна учи-телка Мая Перагова пишела статии в пресата „за (собствено) удоволствие“. „Антитерористичната операция“ сре-щу проруските бунтовници, започната през май 2014 г. от правителството, произлязло от „революцията на дос-тойнството“, обаче променила съдбата ѝ. Сега ръководи отдел в Министер-ството на информацията и добре резю-мира импровизираното превземане на институциите през първите две години на конфликта, по-специално в сектора на медиите: „Когато ръководителите на местния телевизионен канал К61 (днес Първи канал на републиката) избягаха, операторите запазиха тех-никата. Същото се случи във вестни-ците. Главните редактори заминаха, но журналистите продължиха да издават вестниците, без каквото и да било възнаграждение. В началото дори сами ги раздаваха на населени-ето, тъй като пощата престана да функционира.“

Според украинското Министерство на социалната политика 1,6 милиона жители на Крим или Донбас са избяга-ли от войната. Трудно е да се определи броят на живеещите в самопровъз-гласилите се републики. Те обхващат най-урбанизираните зони на областта, в които преди войната е имало 6,5 милиона жители. Там според ООН в момента 2,3 милиона души се нуждаят от хуманитарна помощ.

За да се справят с трудностите, много хора се научиха да живеят с по един крак от всяка страна на фрон-

товата линия. През ноември 2014 г. украинското правителство прекрати изплащането на пенсии на живеещите в Крим и в неконтролираните от Киев територии и въведе специална про-цедура за преселниците (1). „Някои пенсионери тогава се регистрираха у роднини с местожителство от укра-инската страна, в резултат получава-ха две пенсии – украинската и тази на ДНР. Тази практика се среща все по-рядко, тъй като украинските власти засилиха контрола. Вече трябва да се явяваш лично на гишето веднъж на три месеца, за да получиш пенсията“, обяснява Андрей К., млад работник в строителна фирма. Общо 800 000 до 1 милион души, официално смятани за преселници, редовно преминават през един от петте пункта, задръстени постоянно с хора, това са 20 000 до 25 000 души ежедневно. Това число

достигна близо 42 000 в края на март, когато беше затегнат контролът по местопребиваването на пенсионерите и ползващите социални помощи.

„Аз съм един от малкото чуж-денци с банкова карта!“, възкликва с широка усмивка Мигел Пуертас, испански гражданин, който показва една от 500-те хиляди нови карти, издадени от „Централната банка на републиката“. Те са валидни само на територията на ДНР. Активен блогър, противник на „революцията на дос-тойнството“, която доведе до свалянето на проруския украински президент Виктор Янукович през февруари 2014 г., г-н Пуертас напуснал Литва и прис-тигнал в Донецк през лятото на 2016 г. Упражнява професията си като пре-подавател в Националния технически университет на Донецк. „Преди ми плащаха в брой. Сега с картата ще мога да тегля направо рубли и дори да си плащам бирата на бара!“

Още през май 2014 г. поради нес-табилната ситуация украинските банки в Донецк започнаха да затварят аген-циите си, преди окончателно да преус-тановят дейността си в целия сепара-тистки регион. Жителите без пропуск за украинската територия трябваше да ползват услугите на импровизира-ни „нерегламентирани банки“, които взимаха 10% от транзакцията (2). „За да получиш кеш, трябваше да минеш през частен агент. Срещу превод на пари по Интернет, той ти връчва-ше сумата, след като си заделяше комисионната и изтегляше парите на украинска територия“, спомня си Андрей К.

В отговор на това на 7 октомври 2014 г. ДНР създаде Централна банка на републиката (ЦБР). През нея пре-минават разноските по недвижимите имоти, както и пенсиите, изплащани в рубли. През пролетта на 2015 г. близо 90% от стопанските транзакции се извършваха в руска валута. През май 2015 г. ЦБР, подобно на банка-

(1) „Humanitarian response plan 2017 - Ukraine“, доклад на Бюрото за координа-ция на хуманитарните дейности на ООН (UNOCHA), www.humanitarianresponse.info, novembre 2016.

(2) Stéphane Jourdain, „À Donetsk, les habitants condamnés au système D face aux banques fermées“ (Поради затваряне на бан-ките, жителите на Донецк са принудени да теглят пари по втория начин), Agence France-Presse, 1 март 2015.

(На стр. 10)

Снимките са направени от автора в Донецк през февруари-март 2017 г.

10МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

та в Луганск, откри международна сметка в една банка на Южна Осетия – отцепническа република на Грузия, призната през 2008 г. от Москва, през която вероятно преминават и руските финансови помощи.

Кремъл не признава нито една от двете сепаратистки републики, но руският президент Владимир Путин направи допълнителна крачка към нормализиране на живота на тези те-ритории, като подписа на 18 февруари т.г. указ за „временно“ признаване на паспортите, регистрационните номера на колите, удостоверенията за раждане и граждански брак и други документи, издавани от властите, до прилагането на споразуменията от Минск.

Русификацията на територията се крие в детайлите

От валутата до часовия пояс, съвпадащ вече с московското време, русификацията на тази територия се крие в детайлите на всекидневния живот. Включително в училището, къ-дето руският език доминира повече от всякога. „Още първия учебен ден през септември 2014 г. правителството в Киев отказа да ни изпрати новите учебници. Тогава използвахме руски-те учебници, разказва г-н Удовиенко. Увеличихме часовете по руски език и сега вече изпитната сесия в края на гимназиалния курс включва задължи-телен изпит по руски, а не по украин-ски. Увеличихме частта на руските автори в часовете по литература, без да премахваме украинските. В програмата по география добавихме карти на Донбас“. ДНР признава двата езика – руски и украински, въпреки че официалният статут на последния за малко не бе отменен през 2015 г. (3). Родителите решават на какъв език ще учи детето им. „Още през октомври 2014 г. броят на часовете по украин-ски спадна до 4%, срещу 15% по-рано. На първия учебен ден през 2016 г. от осемдесет ученика в първи клас (се-демгодишните), само един пожела да учи на украински. Предложихме му да се премести в друго училище, недалеч от нашето, където има съответен клас“, посочи нашият събеседник. На въпроса дали според него е възможно обратно присъединяване към Украйна, г-н Удовиенко отговори: „Не и при се-гашното правителство в Киев.“

„Тук управлява народът“, пише върху големите рекламни пана в цен-търа на града. На главната улица порт-ретът на Михаил Толстих, по-известен под псевдонима Гиви, е в стотици екземпляри. Командирът, прославил се по време на битката за летището на Донецк през есента на 2014 г., загина при атентат на 8 февруари т.г. Възвеличавайки своите герои, млада-та „държава“ се кичи с атрибутите на суверенитета. Полицейските коли на улицата, свежо пребоядисани, са в цве-товете на ДНР, както и отличителните знаци на служителите. В магазините някои продукти, като бисквитите или колбасите, носят етикет „Произведено в ДНР“ с цветовете на знамето.

Макар икономическата помощ, осигурявана от Москва, да не е тайна

за никого и да е от основно значение за функционирането на институциите, новите власти бързо се постараха да усвоят някои местни ресурси. Потъ-нал във фотьойла си, Луис Ернандо Муньос, шеф на фирма за внос на ко-лумбийско кафе, устроил се в Донецк от тридесет години, твърди че, през първата фаза на войната (2014-2015 г.) няколко магазина били отчуждени. Това се наложило, за да се образува нова верига от „супермаркети на републиката“, която станала твърде популярна поради достъпните си цени. „Зная, че оборотът от тези магазини се внасяше във фондове, използвани за изплащане на разни неща, включител-но на пенсиите. Това беше начин да се стабилизира ситуацията“, казва г-н Муньос, като премълчава кой се облагодетелства пряко и кои са дру-гите предназначения на тази форма на данъчно облагане. На втория етап властите се насочили към малките и средните предприятия. „От лятото на 2016 г. те са подложени на силен натиск да се пререгистрират и да пла-щат данъци на републиката“, уверява ни отговорникът на една от програмите за развитие на ООН, пожелал да остане анонимен. Програмата е действала до декември 2016 г. в Донецк.

Преди Киев да загуби контрола, повечето мини и промишлени пред-приятия бяха официално регистрирани в Украйна. Там плащаха и данъци, за да запазят достъпа си до националния пазар. Залогът беше особено важен за металургията, чиито продукти – от же-лязната руда до стоманата, като се мине през въглищата – доскоро се търгуваха от едната и другата страна на демар-кационната линия. Поради неспособ-ността на украинското правителство да вдигне блокадите, организирани от националистите, президентът на ДНР Захарченко оповести на 1 март реквизирането на 43 предприятия (основно мини и активи в металур-гичния сектор), собственост на Ринат Ахметов. Произхождащият от Донбас (4) олигарх Ахметов за известно време поддържаше лагера на сепаратистите, преди да премине на страната на Киев. Собственикът на дружество „Систем Капитал Мениджмънт Холдинг“ също трябваше да се раздели със стадиона „Донбас Арена“, където редовно раз-даваше хуманитарна помощ – залог за влияние сред населението на Донецк. Според данни, съобщени от данъчната администрация на една депутатка, 8 от реквизираните предприятия са пла-щали близо 1,3 милиарда гривни (45 милиона евро) данъци годишно.

Видяно от Донецк, сближаването с Москва се дължи не толкова на из-блици на национализъм, колкото на инициативите на Киев, които целят да задълбочат разкола със самопровъз-гласилите се републики. „Да се наци-онализират (големите предприятия) не е нито добро, нито лошо – то е необходимост за запазване на работ-ните места и дейността“, отбелязва г-жа Яна Хоменко, професор в Кате-драта по международна икономика на Националния технически университет на Донецк. „Поради блокадата сме принудени да пласираме продукцията си в Русия“, обяснява тя под одобри-телния поглед на шефката си Людмила Шабалина. А последната добавя в заключение: „Украйна ни принуди да реагираме на блокадата.“ В началото

на конфликта, през 2014 г., г-н Муньос плащал 10 000 долара на камион за преминаване през граничните постове на националистическите милиции. След засилването на контрола през 2015 г. „стана невъзможно да се внесе каквото и да било“, твърди той. Него-вите продукти сега „преминават през Русия, съвсем легално“.

Мимолетната република Донецк-Кривой рог

На 14 март 2017 г. властите на ДНР съобщиха за пренасочване на първите композиции въглища към Русия, а в същото време украинското правител-ство обяви внос на антрацит от Южна Африка. Като шести световен произ-водител на въглища руският съсед не изпитва никаква нужда от внос на тази суровина. „Решението е изцяло поли-тическо. Целта е да се избегне тук пълен срив и Русия да наследи хаос на своята граница“ , предполага Муньос. Част от въглищата на Донбас биха могли, заобикаляйки през Русия, да намерят път към…Украйна. Проучване на сайта на Радио „Свобода“ разкри, че въглищата, използвани от металургич-ния комбинат „Азовстал“, разположен недалеч от Мариопол (на територията, контролирана от Киев), се доставят с шлепове от Русия, но произлизат, според местен източник, от мините в сепаратистките територии (5).

Политиката на Украйна далеч не пречи на растящата автономия на ДНР, по-скоро я насочва на изток. Огромният славянски съсед изглежда предлага разумно решение за въз-становяване на стабилността, докато Киев от ден на ден се отдалечава все повече от хората на Донбас. На фа-садата на огромната правителствена сграда на ДНР, бившо седалище на регионалното правителство, все още

личи отпечатъкът от тризъбеца – из-тръгнат символ на украинския герб. „Можеш да научиш много за един народ, ако разгледаш паметниците му. Тук статуята на украинския поет Тарас Шевченко стои редом до по-го-лямата на Ленин. Но тази на Артьом е още по-показателна“, обяснява г-н Пуертас на излизане от аудиторията, в която току-що е изнесъл лекция. Този революционер-болшевик, чието истин-ско име е Фьодор Андреевич Сергеев, се смята за основател на мимолетната република Донецк-Кривой рог през февруари 1918 г., като продължение на Октомврийската революция в Пет-роград. Това е епизод от Гражданската война, която разкъсва Украйна между Червената армия, войските на укра-инския националист Симон Петлюра, Бялата армия на генерал Антон Дени-кин и Въстаническата селска армия на анархиста Нестор Махно. В крайна сметка тази автономна република е присъединена към Украинската съвет-ска социалистическа република през февруари 1919 г., а последната на свой ред е включена в СССР през 1922 г. „Нещата тук имат стари корени“, заключава дяволито г-н Пуертас.

(3) „Les législateurs de la DNR pour le retrait du statut de seconde langue officielle à l’ukrainien“ (Законодателите на ДВР се произ-насят за оттегляне на статута на украинския като втори официален език – на руски), Dan-news.info, 6 ноември 2015.

(4) Вж. Jean-Arnault Dérens и Laurent Geslin, „Ukraine, d’une oligarchie à l’autre“ (Ук-райна – от една олигархия към друга), Le Monde diplomatique, април 2014.

(5) „Les entreprises d’Akhmetov reçoivent du charbon des Républiques populaires de Donetsk et de Lougansk, en transitant par la Russie“ (Фир-мите на Ахметов получават въглища през Ру-сия от Донецка и Луганска народна република – на руски), 23 март 2017, Radiosvoboda.org.

ЛОИК РАМИРЕC

СЕПАРАТИСТКИ РАЙОН, НЕПРИЗНАТ НИТО ОТ УКРАЙНА, НИТО ОТ РУСИЯ

Äîíáàñ ñå ó÷è äà æèâåå ñàì(От стр. 9)

LE MONDE DIPLOMATIQUE Превод Станимир Делчев

МОНД дипломатик - МАЙ 201711ВЪПРЕКИ САНКЦИИТЕ СЕВЕРНА КОРЕЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗПЪЛНЯВА ЯДРЕНАТА СИ ПРОГРАМА

Ðàöèîíàëíîñòòà íà Ïõåíÿí

Заплахи и американско ембарго последваха прово-кациите и военните опити на Северна Корея. След като изпрати самолетоносач в Японско море, пре-зидентът на САЩ поиска Китай да се намеси по-активно. Малко е вероятно обаче, ако Пекин вземе по-крути мерки спрямо Пхенян, севернокорейските ръководители да се откажат от ядрените оръжия, които са станали тяхна застраховка за живот.

ФИЛИП ПОНС*

* Журналист, автор на „Северна Корея. Една мутираща партизанска държава“, Галимар, Париж, 2016.

НАПРЕЖЕНИЕТО на Корейския полу-остров нарасна след големия военен па-

рад, организиран в Пхенян по случай годишнината от рожде-нието на основателя на държа-вата Ким Ир Сен (1912-1994) и създаването на народната армия, в съчетание с изпраща-нето на военноморска армада в Японско море (наричано от корейците Източно море). Гръмотевиците и светкавици-те, които си размениха Доналд Тръмп и Ким Чен Ун, и двамата готови за бой, според приказки-те им, увеличиха треската във ведомствата.

Тези изблици са чести след

примирието, сключено между Севера и Юга (1950-1953), кое-то така и не беше последвано от мирен договор. Американските заплахи за военна намеса не са от вчера. Те бяха размахани и през 1969 г., когато Корейската народнодемократична репу-блика (КНДР) свали шпионски самолет над своя територия, но тогава президентът Никсън прецени, че е твърде рисковано да премине към действие. За военна намеса се заговори от-ново през 1994 г., когато беше потвърдено, че Северна Корея произвежда плутоний. И в този случай администрацията на Бил Клинтън беше готова за атака, но тя беше предотврате-

на от изненадващо посещение в Пхенян на бившия американ-ски президент Джими Картър, който се срещна с Ким Ир Сен. По-късно и администрацията на Джорж Буш-баща заплашва неколкократно Северна Корея с нападение.

Тръмп бърза да приключи със „стратегията на тър-пението“ (дипломатически застой плюс санкции) на пред-шественика си Обама, чиято администрацията не съумя да спре севернокорейския на-предък в областта на ядрените оръжия и балистичните раке-ти. Това бързане обаче носи риска от грешки в оценката на положението. Още повече, че Тръмп не познава сложността на случая, нито дори най-еле-ментарните факти от историята на полуострова, който според него „някога е бил китайски“ (1). Това незнание се утежнява от радикализма на съветниците му по сигурността. Заплахите или прибягването до сила няма да решат проблема. От основа-ването си през 1948 г. насам Ко-рейската народнодемократична република се противопоставя на великите сили. Не само на САЩ, но и на своите отколеш-ни покровители Китай и СССР. Днес тя отново яростно показ-ва своята независимост, като предизвиква както Вашингтон, така и Пекин.

Ïðîïóñíàòàòà âúçìîæíîñò îò 1994 ã.

ИЗВЪН личната отго-ворност за кризата, предизвикана от два-

ма избухливи ръководите-

ли, днешното напрежение разкрива в каква задънена улица е влязла практикува-ната над 25 години от САЩ и съюзниците им политика, която се концентрира само върху неразпространение-то на атомните оръжия, но

забравя по какви причини севернокорейските ръково-дители искаха да се сдобият с такова оръжие.

Осъзнавайки, че могат да

разчитат единствено на собст-вените си сили, в края на 80-те години, с помощта на СССР, те изпълниха своята ядрена програма за граждански цели, която в последствие тайно преориентираха към военна употреба. Сгромолясването на СССР и развитието на Ки-тай предполагаха по-голяма уязвимост за Северна Корея и това я подтикна да продъл-жи програмата си, най-вече в сътрудничество с Пакис-тан. Американските атаки срещу Ирак, Афганистан и сега срещу Сирия затвърдиха убеждението, че само прите-жаването на атомни бомби може да спаси страната от същата съдба.

Може би през 90-те го-

дини имаше възможност Се-верна Корея да се откаже от ядрените си амбиции срещу гаранции за сигурност и икономическа помощ. Такава беше целта на Рамковото спо-разумение от 1994 г., което предвиждаше да се замрази производството на плутоний в замяна на нормализиране на отношенията със САЩ, прекратяване на санкциите и изграждане на два леководни реактора, предполагащи по-малък риск. Американците никога не изпълниха поетите задължения. Скоро след това ги нарушиха и корейците. Те се снабдиха с оборудване за обогатяване на уран, като същевременно под наблюде-нието на Международната агенция за атомна енергия изпълняваха задължението да не произвеждат плутоний. През 2002 г. Джордж Буш обяви споразумението за невалидно, под претекст че програмата за обогатяване на уран е вече в оператив-на фаза. Но това не е било вярно, признаха през 2007 г. американските разузна-вателни служби (2). Което напомня за манипулирането на данните , оправдаващи нахлуването в Ирак. Така че

в основата на втората ядрена криза със Северна Корея е една лъжа на държавно ниво, чиято цел бе да се предизвика конфронтация, с надеждата, че режимът ще падне. Тази стратегия постигна обратен ефект. Освободен от задъл-женията по споразумението от 1994 г. и въпреки междуна-родните санкции, през 2006 г. Пхенян направи първия си опит с атомна бомба.

Днес положението е раз-лично. Притежаването на въз-пиращи оръжия е основопо-лагащ елемент на държавата, записан в конституцията. И въпреки съмненията в спо-собността на Северна Корея да намали размерите на ядре-ните глави и да напредне по отношение на балистичните ракети, страната вече при-тежава ядрено оръжие. През октомври 2016 г. бившият директор на американското разузнаване Джеймс Клапър не скри мнението си, че да се накара Пхенян да се откаже от ядреното оръжие, „най-вероятно е загубена кауза“ (Агенция Франс прес, 26 ок-томври 2016 г.).

Американската политика

се е вторачила в неразпростра-нението на ядрените оръжия и се надява, че режимът ще падне. Макар фактите да оп-ровергават надеждите ѝ вече 20 години, тази задна мисъл подхранва една недалновидна стратегия, която се колебае между диалога и противопос-тавянето. Докато стратегията на Пхенян е с дългосрочна перспектива.

Северна Корея проведе

вече пет ядрени опита и може да извърши още един. След втората криза, предизвикана от Буш, севернокорейските ядрени и балистични програ-ми вече не са, пък и никога

не са били, разменна монета в преговори – те са страте-гическа необходимост. Да се откаже от тези оръжия, би било самоубийствено за ре-жима. Той не само няма да е в състояние да оправдае стра-данията на народа, наложени от нуждите на отбраната и в ущърб на благосъстоянието на страната, но и ще се окаже под заплахата от външна ата-ка, като в Ирак.

Предвид провала на аме-

риканската политика и потреб-ността на севернокорейския режим да поддържа сила, спо-собна да отказва евентуалните нападатели, каква е позицията в тази криза на главните дър-жави в региона – двете Кореи и Китай.

Въпреки повтаряните до

втръсване квалификации за севернокорейския режим като ирационален и непредвидим, той следва линия, от която ни-кога не се отклонява. Пхенян желае да бъде признат като независима сила с ядрено оръжие, да получи гаранции за своята сигурност, да норма-лизира отношенията си с Ва-шингтон и оттам да придобие международно признание, да се измъкне от икономическия хаос, като ускори реформите, започнати през последни-те десет години, особено с идването на власт на Ким Чен Ун (3). Тези реформи позволиха появата на една хибридна икономика, съче-таваща планиране и частна инициатива. Свидетелство за това е бурното преобразяване на Пхенян, осеян с небостър-гачи, нови булеварди и тър-говски центрове, ресторанти и увеселителни паркове (4). Подобрение, макар и не тол-кова голямо, се забелязва и в провинцията, но недоимъкът продължава.

(1) Интервю в Уолстрийт джърнал, Ню Йорк, 4 април 2017.

(2) Декларация на Джоузеф де Трани , отговорен за разуз-наването, пред Конгреса, Монд, 19 юли 2007 г.

(3) Вж. Патрик Морюс, „Се-верна Корея вижда себе си като

бъдещ дракон“, Монд диплома-тик в Дума, 20 февруари 2014, http://bg.mondediplo.com/article1176.html.

(4) Вж. Мартин Бюлар, „Пъ-туване с добра охрана из Северна Корея“, Le Мonde diplomatique, август 2015 г.

(На стр. 12)

SONG BYEOK – „Нашият Генералисимус“, 2010.

12МАЙ 2017 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венка Кънев

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април

2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg;

bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

(От стр. 11)

Превод от испански Венко Кънев

Ïðîòèâîðå÷èâè êèòàéñêè èíòåðåñè

ВЪПРЕКИ САНКЦИИТЕ СЕВЕРНА КОРЕЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗПЪЛНЯВА ЯДРЕНАТА СИ ПРОГРАМА

Ðàöèîíàëíîñòòà íà ÏõåíÿíИкономическият възход е

много важен за режима. Ким Чен Ун елиминира брутално всяка евентуална вътрешна опозиция и държи здраво стра-ната. Напрежението и противо-поставянето са в негова услуга. Населението споделя един вроден патриотизъм, свойствен на всички корейци, но изведен до крайност в Корейската на-роднодемократична републи-ка. Създал се е манталитет на живот в обсада. Заплахите, че ще бъдат превантивно бомбар-дирани, засилват у корейците чувството за несигурност.

Друг постоянен елемент на

севернокорейската политика е утвърждаването на национал-ната независимост. Това озна-чава, че се отхвърля вековната зависимост на полуострова от Китай. Лесно е – и не е съвсем невярно – да се стовари върху Пекин (както прави Вашинг-тон) отговорността за провала на политиката на санкции сре-щу Северна Корея. Китай ги гласува в Съвета за сигурност, но ги прилага умерено.

При всички положения

„отношенията между двете братски страни“ никога не са били изцяло сърдечни. Поколе-

ПЕКИН няма да спечели нищо, ако регионът се дестабилизира. Затова

китайският президент Си Цзинпин демонстрира по-го-ляма твърдост спрямо Пхенян. Той прекъсна в началото на май вноса на въглища, но пък в други области търговията се увеличава. Сред интелектуал-ците се чуват гласове, които критикуват умерено Пхенян. Един от тях е на историка от Шанхайския университет Чен Зихуа, изследовател на Корейската война. На конфе-ренция през март в Далиан той заяви, че Корейската народ-нодемократична република е „дестабилизиращ фактор на границата с Китай“, който поставя под заплаха „основ-ните национални интереси“. Едно авторитетно мнение, което показва също така, че корейският въпрос е сред ред-ките теми на дебат, позволени от властта. Имат ли обаче тези критики някакво влияние вър-ху партийното ръководство и военната йерархия? На умере-ното засилване на китайските

нието на другарите по оръжие във войната срещу японските окупатори, после в Корейската война 1950-1953 вече го няма, но дори тогава в провъзгла-сената дружба се вмъкваха стари сръдни. Нормализира-нето на отношенията между Сеул и Пекин след 1992 г. показва това.

Китай, най-големият тър-

говски партньор на Корейската народнодемократична репу-блика, несъмнено притежава средства за натиск, но той има и други приоритети освен САЩ. Пхенян се възползва от това, тъй като китайските ръ-ководители не са благосклонни за една ядрена Корея, но още по-малко са склонни да я при-тиснат до стената и задушат. Сгромолясването ѝ би породи-ло много рискове – гражданска война до границата, приток на бежанци, който може да дес-табилизира граничната област Янбиан, където живее голямо мнозинство от корейски произ-ход. Най-голям е обаче рискът от евентуално обединение под егидата на Южна Корея, което би означавало Китай да има на границата си един съюзник на САЩ и на самите американски войски. През 1950 г. Китай за-губи един милион души, за да отблъсне съюзническите сили

(американците), стигнали до река Ялу (Амнок на корейски).

Малко вероятно е да приеме същото днес.

санкции Пхенян отговори със залп от словесни атаки, чиято острота е непозната от Културната революция насам, както и с нови изстрелвания на ракети и отказ да бъдат приети пратениците на Пекин. Това изсилване ли е?

Засега китайската полити-ка остава непроменена – САЩ и Северна Корея трябва да преговарят. Вашингтон иска да пречупи със сила Корей-ската народнодемократична република. Пекин иска тя да еволюира икономически, включвайки я в регионалното развитие и прогресивно нама-лявайки по този начин риска от дестабилизация. Това пред-полага ядреният въпрос да не бъде приоритетен и по него да се дискутира в рамките на общи преговори. САЩ обаче поставят като предварително условие за каквито и да било преговори Пхенян да се отка-же от ядреното оръжие.

Към всичко това трябва да

прибавим още един фактор –

позицията на Южна Корея след президентските избори, които се проведоха на 9 май. Новоизбраният президент Мун Дже-ин е благосклонен към разговори със Северна Корея. Според него досегаш-ната по-твърда политика към Пхенян не е довела до нищо добро. Той смята, че трябва да се предоговори споразу-мението за разполагане на американски противоракетен чадър в Южна Корея, което засяга дълбоко Пекин.

Всяка политика, която се

стреми да успокои напрежение-то, трябва да вземе предвид три фактора: севернокорейските ръководители не са ирацио-нални, но са решени да поемат рискове, режимът не е на път да падне и няма да се откаже от ядрените оръжия. Друго, което САЩ не трябва да забравят, е, че при всяка атака срещу Корейската народнодемокра-тична република ще последва контраатака. Сеул е на 50 км от севернокорейските батареи, а американските бази в Оки-нава са достижими за техните ракети. Мястото за маневри е малко, а рискът – голям.

ФИЛИП ПОНС

Целта е да се демобилизират во-енните и полицията, да се пречи на придвижването на хората, да се пре-късва работният ден в учрежденията, търговските и образователните центро-ве, с други думи – да се възпрепятства нормалният живот на хората. Търсят се политически облаги чрез насилствени акции, които населението, включител-но чавистите и базовите организации на опозицията от „Маса за демокра-тично единство“ (MUD), отхвърлят решително, съдейки по социологиче-ските сондажи.

Боливарската национална гвардия,

натоварена да поддържа обществения ред, както и други органи за сигур-ност, са обект на атаки от безчин-стващите групи. Двама служители на Националната гвардия бяха убити, по обяд на 15 април трима държавни служители (Хорхе Ескандон, Рейнал-до Алварадо и Андрес Оспина) бяха ранени по време на манифестация на Източната магистрала, в община Нагуанагуа, щата Карабобо (4). Слу-жителите често са обект на обиди и нападения с коктейли „Молотов“,

изкуствени бомбички, боя и камъни. През последните дни срещу полиция-та хвърляха буркани с изпражнения и урина, наречени пупутов, което добре характеризира подстрекателите на подобни действия (5).

Според Антонио Гонсалес Пласман, активист в защитата на човешките права, тези акции „имат явната цел да предизвикат бурна реакция от страна на полицията, възмущение и нова мобилизация на опозицията. Така ще могат да продължат да говорят за репресивната държава, която се крепи единствено на силата, упражнявана срещу една мирна част на обществото“ (6).

Опозицията и някои неправи-

телствени организации твърдят, че полицията нарушава човешките права – грубо отношение в момента на за-държането, използване на пистолети с гумени куршуми и т.н. Президентът Мадуро заяви, че силите за сигурност уважават конституционното право за мирни манифестации, намесват се без оръжие в някои безредици, за да умиротворят участниците, и използ-ват сълзотворен газ и водни струи

според конкретната ситуация. Той каза също, че служителите на реда, свързани с репресивни действия, са на разположение на правосъдието, но че същото се отнася и за авторите на т.н. гуаримбас, манифестации с вандалски прояви, които потапят Венецуела в траур.

Най-важното нещо в този момент

обаче, по-важно от правителствените мерки, е мирът не само във Венецуела, но и на целия континент, мирът, който може да бъде нарушен от външна на-меса, под претекст за „хуманитарна криза“. Както стана на други места на планетата.

(4) Телесур, Венецуелското правосъдие разследва раняването на трима полицаи на протестна манифестация: http://www.telesurtv.net/news/MP-venezolano-investiga-heridas-a-tres-policias-en-protestas--20170515-0049.html.

(5) Алваро Верси Ранхел, „Битката на идеите, според венецуелската пупутокрация“, http://www.alainet.org/es/articulo/185439.

(6) Дуглас Боливар, „Очевидно е, че има ориентация да не се убива“, интервю с Антонио Гансалес Плесман, http://www.alainet.org/es/articulo/185443.

ЕДУАРДО ТАМАЙО

Îïîðî÷åí ðàçêàç çà íàñèëèåòî âúâ Âåíåöóåëà

(От стр.2)