1 . Предмет и задачи на езикознанието. Деление. Фонология. Теория на фонемата  

Изследователски обект на езикознанието са всички естествени говорими

човешки езици.В зависимост от това ,какви точно проблеми си задава и

решава ,науката за езика се дели на общо и частно езикознание.

Общото езикознание е теоретична дисциплина, занимаваща се с явленията и

характеристиките, които са общовалидни и закономерно присъщи за всички езици

по света. Специална задача на общата лингвистика е изграждането на глобален

теоретичен модел на езика, на основата на който могат да се представят всички

конкретни езици. Общото езикознание също така създава и поддържа основния

фонд от специални лингвистични понятия и термини, с помощта на които могат да

се описват всякакви частни явления в отделните езици.

Частното езикознание от своя страна е по-тясна и конкретна научна област,

която има за предмет изучаването и описването на конкретен език или на дадена

група езици с общи характеристики. Частното езикознание има за задача да

представи в най-големи подробности спецификата на дадения език (или група

езици) с оглед на историческото развитие, контактите с други езици, географско

разпространение, социално и териториално членение, особености на звуковия

строй, речниковиа състав, граматиката и т.н. Наред с теоретичните задачи пред

частното езикознание винаги стоят и приложни цели – във връзка с формирането

на стандарти за книжовна употреба, издаване на различни видове речници и

справочници, публикуване на учебници и т.н.

С оглед на описването на вътрешното устройство на езика и

функционирането на неговите единици в езикознанието традиционно са се

формирали няколко основни дисциплини: фонетика и фонология (за звуковия строй

на езика), морфология (за най-малките значещи единици), лексикология,

лексикална семантика и лексикография(за речниковия състав на езика), синтаксис

( за свързването на думите в изречения), текстолингвистика (за устройството и

признаците на езиковия текст).

С оглед на основния аспект, в който се изучават езиковите явления,

съществува синхронна лингвистика ( разглежда езика в даден период от време) и

диахронна или още историческа лингвистика ( раглежда езика в неговото

развитие).

За разлини видове лингвистика се говори и във връзка с основните

изследователски подходи и методи, които се прилагат в изучаването и описването

на езика.В това отношение се разграничават например сравнително-изторическо

езикозание (с цел изследване на родствените връзки между езиците на основата на

сравнение в исторически план), съпоставително езикознание (основен метод е

съпоставянето на елементи и правила в различни езици), описателно ( посветено на

формалното описание на езиците), структурно ( ангажирано с представянето на

мрежата от отношения и зависимости между езиковите единици в абстрактната

езикова система) , функционално ( поставя на преден план възможните функции и

употреби на езиковите елементи), генеративна граматика ( описва пораждането на

изказвания въз основа на определена съвкупност от правила), критическа

лингвистика (изучаваща езика с оглед на неговата реална употреба и приписването

на конкретни смисли на езиковите изказвания в актуални ситуации на общуване),

когнитивна лингвистика (поставя акцента върху отношенията между език и

познание), социолингвистика (изучаваща с лингвистични и сцоиологически методи

широката сфера на взаимодействието между език и общество), психолингвистика

(стояща на границата между психология и лингвистика и предназначена за

изучаването на психическите и психофизичните процеси при пораждането и

възприематено на речта) и т.н.

Фонемата е звуков тип, който служи за различаване на материалния

(външния) облик на думите и техните граматични форми и който съществува

реално в речта под формата на звукове или звукови разновидности непритежаващи

различителни функции по отношение един на друг. Звуковете, които се обединяват

в една фонема като нейни учленителни и слухови разновидности се наричат

варианти или алофони.

Ян Бодуен де Куртене – полски лингвист, създал учението за фонемата,

разглежда фонемата в психологичен план. Баща на съвременната фонология е

руският учен Николай Трубецкой, автор на труда “Основи на фонологията” (1 изд.,

1939г.). Той приема диференциални признаци фонетичните признаци на гласните,

съгласните и прозодичните характеристика (интонацията и ударението). Теорията

на Трубецкой за фонемата е наречена Фонетично-релационна теория

(Релационнофизическа концепция).

2 . Езикът като обществено явление. Класификация на гласните

Фактът, че съществува връзка между език и общество, че езикът е

обществено явление, е безпорен. Едни езиковеди, като например някои от

представителите на младо граматичната школа, смятат езика за психо-физическа

дейност на индивида: езиковите явления се създавали от отделния индивид вън от

обществото; обществото било само „пасивна среда, в която съществували и се

проявявали готовите вече езикови явления“. Други, като Ян Бодуен и А.А.

Шахматов, считат като основна задача на езика да изразява психиката на

индивида. За тях езиковата реалност съществувала само в езика на индивида, а

езикът на колектива бил само фикция. Езиковедите от школата на „идеалистичната

хеофилология“ разглеждат езика като резултат от взаимодействието на две

противодействащи си сили – отделната творческа личност, която създава езиковите

форми, и инертната маса(обществото), която ги усвоявала и ги развивала по-

нататък. „Социологическата школа“ излиза от социалната същност на езика обаче

обосновавайки тая социална същност, тя отделя „езика“, като социално явление от

„речта“ като индивидуално явление. Повечето езиковеди обаче не си поставят

философския въпрос за съотношението между език и общество. Те само заключват,

че езикът е обществено явление, но не правят сериозен опит да си обяснят

същината на проблема.

1. Според най-общото им учленително място и стойноститее на форманта

F2, гласните се делят на:

- предни (високотонални) [и, е] – при изговарянето им езичната маса

се придвижва силно напред, при което в предната част на гласовия

канал се образува стеснение, а в задната – ясно изразено

уширение.

Акустическият ефект от тази конфигурация на устния резонатор е

появата на F2 в зоната на високите честоти, което прави гласните

[и, е] високотонални.

- среднозадни (умеренотонални) [ъ, а] – при тяхното учленение

езикът се изтегля назад, в резултат на което в областта на

гърлената кухина се образува стеснение, а в средната и предната

част на гласовия канал се оформя уширение с приблизително

еднакво сечение, което е основание гласните [ъ, а] да бъдат

характеризирани като среднозадни.

Акустическият ефект от така очертаната конфигурация на

гласовия канал се проявява форманта F2 в умеренотоналната зона

на спектъра.

- задни (нискотонални) [у, о ] – при изговора им езичната маса се

издръпва силно назад и нагоре към мекото небце, като в гърлената

кухина и в областта на мекото небце се образува добре изразено

стеснение, а в предната част на гласовия канал се получава

уширение, което с обтягане на устните се стеснява и закръгля.

Акустически тази конфигурация на гласовия канал поражда

честотите на F2 в ниската част на спектъра, което прави гласните

типични нискотонални.

2. Според повдигането на езика и стойностите на F1 :

При учленяването на гласните се очертават три основни

положения на езичната маса по вертикала, които предизвикват

усиление честоти в три зони в ниската част на спектъра – долна,

средна и горна.

-ниско положение – при изговор на [а]

-средно положение – при изговор на [е, о]

-високо положение – при изговор на[и,у,ъ]

3. Според големината на челюстният ъгъл, който определя обема на устния

резонатор и съсредоточаването на звуковата енергия по спектъра гласните се

делят на широки(компактни) и тесни(дифузни)

4. Според участието на устните и разпределението на F1 и F2 по спектъра

гласните образуват две групи – лабиални (бемолни) и нелабиални (небемолни).

3. Език и реч, взаимоотношение (тук се включва и език и индивид). Табу и

евфемизъм

Като цялост, с всички свои единици, конструкции и правила, езикът е

абстрактна система, която съществува в колективната памет на съответната

езикова общност. В това си качество езикът не е пряко наблюдаем. Пряко

наблюдаема е само индивидуалната реч на носителите на езика – в писмен и в

устен вид.

Речевата дейност на хората (говорене и писане, слушане и четене) винаги

протича в рамките и според правилата на някакъв тип дискурс – битов, научен,

политически и пр. – и се осъществява в контекста на актуална комуникативна

ситуация.

За първи път ясно разграничение между език и реч прави Ф. дьо Сосюр и с

това разделение на двете понятия той обвързва самите изследователски цели и

задачи на лингвистиката, като обявява за същински неин обект езика. В този

смисъл според него лингвистиката трябва първоначално да се развива като

“лингвистика на езика”, а едва след стабилизирането на науката допълнително да

се премине и към изследването на речта, което ще бъде задача на “лингвистиката

на речта”.

Под език (фр. langue) Ф. дьо Сосюр разбира “социалната страна на речевата

дейност”, това, което в “кръговото движение” на говоренето и слушането остава

приблизително еднакво за всички говорещи даден език и еднородно по природа.

Така според виждането на Сосюр на езика се приписват следните основни

характеристики:

-езикът представлява социална институция, доколкото е споделен от всички

индивиди, принадлежащи на дадена общност;

-факт е на социалната памет – съхранява се в паметта на съвкупността от

индивиди, принадлежащи към езиковата общност;

-езикът е социален продукт, който индивидът просто регистрира като външен

обект и не може сам да го създава или променя;

-той е еднороден в качеството си на (абстрактна, обобщена) система от

знаци;

-езикът е същественото в процеса на общуването между хората от една

общност, тъй като те възпроизвеждат приблизително едни и същи знаци, свързани

с приблизително едни и същи понятия.

Речта, от друга страна, е езикът в действие, употребеният в устните и

писмените изказвания език. Речта винаги е съставена чрез единиците и по

правилата на съответния език. Тя всеки път е продукт на конкретен говорещ или

пишещ индивид.

В съвременните схващания на речта се приписват следните основни

характеристики:

- речта е езикът в действие в конкретен момент, тя е “употребеният

език” в даден отделен случай на общуване;

- поради предназначеността си за другите речта има социален

характер;

- понеже е продукт на говорната или писмената дейност на конкретен

индивид, речта винаги носи ясен индивидуален отпечатък;

- за разлика от абстрактния език речта е конкретна – винаги създавана

в точно определено време и пространство от точно определен носител на езика по

конкретен повод и с конкретна цел;

- за разлика от езика речта винаги има материално проявление – във

вид на звукова или графична синтагма – или поне ясно изразен материален

субстрат (при вътрешната реч – речта наум, за самия себе си);

- за разлика от езика, който е строго систематизиран и в този смисъл

изцяло “правилен”, в речта може да има правилни и неправилни единици (единици

с грешки от всякакъв вид).

Табу е дума, заета от религиозните обичаи на индонезийските племена, у

които известни думи не бива да се употребяват, защото можели да предизвикат

нещастие. Табу се употребява в езикознанието като термин в значение, че

определени думи не трябва да се употребяват.

Сродно явление на табу е евфемизмът. Думата евфемизъм е от гръцки

произход и значи буквално „добро говорене“. Евфемизмът се употребява в

езикознанието като термин за означаване на дума или израз, която служи да

замени употребата на друга дума, станала по някакви причини неподходяща (груба,

неприлична).

4.Семиотика.

Семиотиката (понякога семиология) е научна дисциплина, която изучава знаците

както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на

това как се създава значението на един знак и също неговото разбиране, въобще

знаковите процеси (семиоза), или сигнификацията (значението) и комуникацията,

знаците, но и символите.

Формалното разделяне на семиотиката на 3 дяла:

Семантика: занимава се с отношението между знаците и техните означаеми

(референти, денотати, номинати);

Синтактика: занимава се с отношението между самите знаци и правилата,

които ги управляват (свързват);

Прагматика: занимава се с отношението между дадени знаци и интенцията

(намерението) на използващия ги

5.* Езикът като система и/или структура. (Видове системи. Свойства и елементи на

езиковата система; ниво (равнище); дефиниции за система и структура)

* Полугласна (глайд). Дифтонги. Трифтонги 

Езикът представлява много сложна система, която включва огромен брой

разнообразни по обем, строежна сложност и функции единици, между които

съществуват най-различни връзки и взаимоотношения. Тези взаимоотношения в

съвкупността си изграждат структурата на езиковата система. С оглед на това

езикът се описва като системно-структурна цялост.

Единици на езика са фонемите, сричките, акцентът, интонацията,

морфемите, граматическите значения и граматическите категории, лексемите,

конструкциите на словосъчетанията и изреченията, текстовите модели.

Езиковите единици са организирани в подсистеми – фонетична,

морфологична, лексикална, изреченска, текстова. Представителните единици на

всяка от подсистемите изграждат в общата система на езика свое йерархическо

равнище.

В зависимост от собствените си качества и от отношенията към останалите

съставки на езика езиковите единици са организирани в отделни ПОДСИСТЕМИ.

Обикновено се описват 5 езикови подсистеми: фонетична, морфологична,

лексикална, синтактична (изреченска), текстова. Всяка от тях включва относително

еднородни единици и определени правила за тяхното съчетаване, взаимно

разпределение и употреба в речта.

Представителните единици на всяка подсистема изграждат в нея собствено

ниво (равнище) на езика. Отделните езикови нива са в йерархическа връзка

помежду си, защото единиците, които влизат в тях, показват ясни отношения на по-

низши към по-висши единици, като се започне от фонемата и се върви нагоре към

текста.

ГЛАЙДОВЕТЕ (от анг. glide “плъзгам се”) са най-малобройната група

фонеми. Те се учленяват като свръхкратки звукове, съдържащи повече шум и по-

малко тон, чрез бързото приплъзване на въздушната струя през стеснение на

гласовия проход в района на устните или на твърдото небце. На тези места се

изговарят съответно лабиалният глайд у кратко // и палаталният глайд и кратко

/й/, наричан още йота.

Смята се, че в българската фонемна подсистема е представен само палаталният

глайд /й/, въпреки че в някои междуметия и думи с междуметен произход може да

се чуе и лабиалният глайд, срв. ау, бау, мяу, мяукам (с ударение върху /а/).

Особеност на глайдовете е, че те винаги са придружени от вокал, например в

комбинации като /ай/, /ой/ или /йа/, /йо/, срв. май, мой, ям, йогурт. Най-типичните

за даден език, редовно срещани в неговите думи и показващи единство в

историческия си развой комбинации от глайд и вокал се наричат дифтонги (от гр.

diphthongos –“двузвучен”). За българския език например много типични дифтонги

са /йа/, /йо/, /йу/, /йъ/, например в думи като ясен, Йовков, юли, стоя и др. Най-

характерният за немски дифтонг е /ai/, срв. ein “един”, eigen “собствен”, mein “мой”,

nein “не” и др. В класическия старогръцки характерни дифтонги са /ai/,/ei/, /oi/, /au/,

/eu/, /e:u/, /ou/, като всеки от тях е претърпял специфично развитие през следващия

византийски период.

Различават се два основни типа дифтонги. Двете гласни, които съставят

даден дифтонг могат да се намират в различно съотношение с оглед на

напрежението и ролята си при образуване на сричката. Те могат да бъдат еднакво

напрегнати, еднакви по трайност и равностойни елементи в строежа на сричката.

Този вид дифтонги можем да наречем равновесни.

Много по-често се срещат дифтонгите от втория вид, които можем да

наречем неравновесни. При тях съотношението между двата звукови елемента е

неравноправно – единияят елемент е по-напрегнат, по-отчетлив и изпъква като

носител на сричката, поради което може да бъде определен като основен, а другият

е по-малко напрегнат и не така ясен по тембър.

В зависимост от положението на основния звуков елемент неравнозвучащите

дифтонги биват два вида : низходящи и възходящи. Низходящи дифтонги са тези,

при които основната гласна стои пурва и се завършва с по-малка.

Възходящи дифтонги са тези, при които основната гласна заема второ място.

Трифтонгите са съчетание от три гласни и по-често две гласни и една

полугласна, произнесени в един учленителен акт. В българския език единственият

трифтонг е в думата яйце.

6.* Синхрония и диахрония. Отношенията между тях

* Именни граматични категории (клас и род, число, падеж, степенуване,

определеност и неопределеност)

Синхронията като план на езиково следване се свързва с определяне на

отношението между елементите в системата в едновременното им наличие.

Изучава ги в оня вид, в който те се възприемат от едно езиковоколективно

съзнание. Диахронията проследява отношението между един елемент и неговите

предишни форми последователно появили се във времето. Диахронията е свързана

с динамиката. Сосюр въвежда и абсолютизира това явление – синхронно и

диахронно.

-Падежът е типична морфологична категория, и то една от най-характерните

черти за имената в противоположност на глаголите. Той представя такава

граматическа категория, която изразява отношение на едно име към някаква друга

дума в изречението чрез специални морфеми, обикновено окончания, много по-

рядно инфикси или представки. Тази категория се среща в езици с добре развита

морфология, тя обаче не е задължителна дори и за такива езици: същите

отношения могат да се изразяват и с други граматически средства.

Чрез падежи могат да се означават различни отношения: субектно-обектни,

атрибутивни, пространствени и др. В падежната система на индоевропейските

езици могат да се различат два главни падежа : 1)падежи, които изразяват субекто-

обектни и атрибутивни отношения, и 2)такива, които означават пространствени

отношения.

-Една от характерните категории за имената в някои езици е граматическият

род. В повечето от индоевропейските и семитските езици всяко име трябва да спада

към едно от поделенията на тази категория.

-Категорията граматическо число, т.е. изразяване на единичност и

множественост, се означава по различни начини в отделните езици. Хай-често се

изразява чрез морфени, но тя се изразява и с флексия на основата, чрез

повторение на думата или на част от нея, чрез служебни думи или частици и др.

Има езици,в които тази категория не съществува, напр. китайския.

Освен единствено и множествено число в някои езици има и двойствено

число, а в езика на жителите на Огнена земя има собствени числителни до 3, при

имената има тройствено число.

-Граматиеската категория лице изразява противопоставяне на участващите в

говорния акт един към друг и всичко онова, което не участва в този акт. Тази

категория е харкерна за глагола.В езиците с развита морфология е характерно

изразяването чрез морфеми.

-В най-широк смисъл на думата категорията вид означава конкретно начина

на протичане на глаголното действие. Тя стои в тясна връзка с категорията време.

-Граматичната категория наклонение изразява модалността на изречението,

т.е. отношението към действителността. Изявителното наклонение представя

съобщение за нещо реално, действително. Други наклонения като желателно,

условно и пр. означават, че то може да се извърши само при определени условияи

пр.

7.* Синтагматика и парадигматика

* Класификация на звуковете на речта. Гласни и съгласни (обща характеристика)

Това раздвояване е въведено от Сосюр. То се базира на 2 форми на нашата

умствена дейност, които са крайно необходими за живота на езика. От една страна

думите в езика се съединяват една с друга и встъпват в отношения основани на

линейния характер на речта. Такива съчетания от линейно разположени езикови

единици наричаме синтагма. Линейната последователност (морфема + морфема р-

ъ-к-а). Отношението между единиците вътре в синтагмата се нарича

синтагматично отношение. Съвкупността от всички синтагматични отношения

се нарича синтагматика. От друга страна извън процеса на речта единиците на

езика се групират в паметта ни в определени групи наречени от Сосюр

асоциативен ред, а ние ги наричаме парадигми. Парадигма – съвкупност от

единиците на езика групирани въз основана някакъв общ признак ( обща функция ,

общ звук....), с отношение на елементите вътре в парадигмата се

нарича парадигматично отношение, а съвкупността от всички парадигматични

отношения в един език се нарича парадигматика.Парадигмата е в езика, а

синтагмата в речта. Първо е синтагматиката, а после парадигматиката.

Съвременното научно определение на двете категории звукове на речта –

гласни и съгласни – изхожда от тяхната учленителна и акустична характеристика.

1) При учленяването на гласните движението на говорните органи е

насочено само към съответно изменяне на обема и формата на главния

резонатор – устната кухина, като се оставя свободен и открит пътят на

издишаната струя. При учленяване на съгласните дейността на

говорните органи е насочена към създаване на пречка от един или друг

вид в някое място на дихателния канал; издишаната струя не преминава

свободно, а трябва да преодолее пречката с натиск или триене, което

създава характерния за дадената съгласна шум.

2) За гласните е характерно равномерно напрежение на целия говорен

апарат включително стените на резонаторните празнини. При съгласните

напрежението е локализирано в мястото на образуване учленителната

пречка по пътя на издишаната струя; при това органите, образуващи

пречката са най-напрегнати в момента, когато я преодоляват.

3) Гласните се характеризират с наличие на тонове, образувани с

резонаторните празнини, главно в устната кухина, която е настроена

различно да резонира под действието на издишаната струя. Типични за

акустичния състав на съгласните са шумовете, които възникват в

мястото на образуване учленителната пречка чрез стремителния напор

на издишната струя.

8.* Фонетични промени

* Етимология. Принципи на научната етимология. Народна етимология

а)Комбинаторни промени

-Поради самото устройство на нашите говорни органи отделните

звукове в думите при своето учленяване се нагаждат до известна степен един към

друг. Промените, които търпят звуковете при това взаимодействие, се наричат

комбинаторни, т.е. взаимнообусловени промени. Въз основа на различните условия,

при които се извършват взаимодействията на звуковете в думите, ние

разграничаваме няколко вида комбинаторни промени:

1)Асимилация/уподобяване : Асимилацията е такава комбинаторна промяна,

при която един звук се нагажда частично или напълно към друг звук.

1.1)Регресивна и прогресивна асимилация : Въз основа на това, дали

следващият звук влияе на предходния, или предходният влияе на следващия.

1.2)Частична или пълна асимилация : При пълната асимилация

единият звук се уподобява напълно с другия.

1.3) Близка и далечна асимилация : Два звука в една дума могат са си

влияят и когато не са непосредствено един до друг, дори и когато са в две отделни

думи, тясно свързани една с друга.

1.4)Палатализация : Нагаждането при произнасянето на някои

звукове и особено гърлените към следващите гласни е,и и полугласната й, което се

състои в учленяването на споменатите съгласни в по-предната част на устата, се

нарича палатализация (смекчаване).

1.5)Преглас : така се нарича изменението на гласната под ударение

под влияние на гласната в следващата сричка.

1.6) Вокална хармония : Характерно за тюркските езици е, че гласната

на наставките се нагажда по гласната на коренната сричка.

2)Дисимиляция/разподобяване : При дисимилацията два сходни звука се

„разподобяват“, т.е. се разграничават един от друг. Дисимилацията може да бъде

регресивна и прогресивна, близка и далечна.

Един особен вид дисимилация е т.нар. дисимилаторно изчезване, т.е.

изчезване на езид звук поради това, че в същата дума има втори също такъв звук.

3)Метатеза : Фонетично явление, при което два съседни звука променят

местата си.

4)Епентеза : Фонетично явление, при което между звуковете се появява нов

звук.

5)Протеза : Появяване на гласна в началото на думата пред съчетания от

съгласни.

6)Редукция : Явление, при което известни звукове губят своята

пълнозвучност.

7)Елизия и синкопа : Гласни без ударение могат съвсем да изчезнат .

б) Спонтанни промени

Спонтанни промени са такива промени, които не са обусловени от

взаимодействието на отделните звукове.

Етимология е сложда гръцка дума, съставена от etymon „истински“ и –logia

„наука“. Етимологията е оня дял от езикознанието, който изучава произхода и

историята на думата. От своя страна тя представлява дял от лексикологията.

Докато историята на думата се заминава обикновено с промените, които се

извършват в думите в рамките на наличните писмени паметници за даден език,

етимологията има за задача да проникне далеч отвъд тези граници, за да може да

установи самия произход на думите. При много случаи можем да установим

първоначалния звуков състав на думата, но не и нейния произход.

Принципи на научната етимология. За да бъде етимологията правилна, т.е.

научна, трябва на се изхожда от следните принципи: 1.точно съответствие на

звуковата страна на думите и 2.идентичност на техните значения. Понеже

фонетичните закони са различни за различните езици, при сравняване на думи от

разл. езици ние трябва да познаваме добре звуковите закони на сравняваните

езици, т.е. да знаем промените, които са се извършили в родствените езици, на

какъв звук от друг език съответства даден звук от определен език. Това се нарича

звуково съответствие.

Народна етимология. Коренно противоположна на научната етимология е

т.нар. народна етимология. Народът често нагажда думи,както и думи от родния

език, станали вече неразбираеми, към обикновени думи от собствения си език.

Причина за такова нагаждане е случайна звукова близост между думите. При

такова нагаждане думите търпят леки промени. Това явление се нарича промяна

да думите по народна етимология.

Така например в ресторантите често се казва : Моля, дайте ми листа за

ядене. Всъщност би трябвало да се каже листата, понеже това е френска дума la

liste “списък“. Обаче у нас френската дума е била идентифицирана с българската

дума лист, понеже списък на ястията е написан обикновено на лист хартия.

Често се чува полюлей, понеже думата се свързва с глагола

полюлея,полюлявам. Всъщност полилей е гръцка дума и значи приблизително

„многосвещник“.

Една особена категория представляват случаи като лимона, реше, паке,

кларне, декана, произнасяни от необразовани хора, вместо лимонада, решето,

пакет, кларнет, деканат. При тези случаи се е осъществило едно погрешно

разчленяване на думата, като крайната сричка или крайната съгласна на тия думи

е била погрешно схваната като членна морфема. Това явление, което се наблюдава

и в други езици, притежаващи членна морфема, се нарича „деглутинация

(отлепване) на члена“.

9.* Звукови закони

* Типове езикови контакти: субстрат, суперстрат, адстрат, езиков съюз

Промените в звуковата структура не стават хаотично, а се извършват по

строго определен начин. Закономерността в развоя на звуковия сроеж на думите

се означава с термина звукови (фонетични) закони.

1)Праславянските съчетания ор и ол между съгласни преминават в

български в ра и ла, в руски в оро или оло.

2)Праславянският и старобългарският звук ъ в тъй нареченото силно

положение се запазва в български, в руски минава в о, сърбохърватски – в а, а в

чешки – в е.

3)Праславянският звук Ԛ преминава с български в ъ, в руски в у,в полски в ą.

4)Праславянското съчетание dj преминава в български в жд, в руски в ж,

ползки dz.

Контактът между езиците неизбежно води до тяхното взаимно проникване.

Когато два езика се намират в близък контакт, т.е. в съседство, те взаимно си

влияят или си взаимодействат и се променят в определена

степен.Субстрат,Суперстрат и Адстрат са трите основни типа езикови контакти и

резултатите от тях.Те отраэяват отношенията между цели езици, който се срещат

на едно и също географско пространство или са съседни по между си.

1)Субстрат е слой в езика, резултат от влиянието,което оказва изчезналият

език на автохтонното население върху наложилия се език на победителите.

Местният език иэчезва,а този на победителите се налага и променя. Контакт

между два езика на една и съща територия. SUBSTERNO - постилам от

долу;подлагам или подчинявам.

2)Суперстрат е слой в езика, резултат от влиянието, което е оказал

изчезналият език на пришълците върху езика на местното население.Нещата са

обратно на Субстрат. При този тип езикови контакти местният език се е наложил

върху езика на пришълците, който се е разтворил в него.Терминът идва от

латинското наименование SUPERSTERNO - покривам;натрупвам отгоре.

3)Адстрат е езикът на пришълците, запазил се като малцинствен, но

изпитал и оказал влияние върху езика на завареното местно население, който е

общият език в дадената езикова територия. Пришълците стават малцинство, но

запазват езика си. При този тип контакти и двата езика съществуват

самостоятелно, без задължително единият да доминира над другия.

10.* Морфологично равнище. Морф, морфема, аломорфи. Отношение между

морфема и дума. Морфемика

* Основни форми на синтактичната връзка. Видове подчинителни връзки

Морфемите (от гр. morphe “форма”) са най-малките значещи единици на езика. Те са двустранни същности – имат план на изразяване, който осигурява тяхната материализация, и план на съдържание, обхващащ значенията (лексикални или граматически), на които морфемите са носители.

Всяка морфема носи в себе си минимално лексикално значение или пък граматическо значение. Лексикалните значения са свързани с назоваваните (чрез думи) неща от света, а граматическите се отнасят до признаци и отношения на назоваваните неща или на самите езикови единици. Може да се обобщи, че основната функция на морфемата е да изразява (поне едно) минимално значение в езика.

По принцип морфемите, изразяващи лексикално значение, носят в себе си една много обобщена лексикална идея, която се конкретизира едва при комбинирането на морфемата с други морфеми в състава на дадена дума. В някои езици (например в тюркските) морфемите, изразяващи граматически значения, носят в себе си само едно единствено значение. ”. В българския език и в другите индоевропейски езици обаче е много често срещано явление граматическата морфема да събира в себе си две, дори три различни значения едновременно. Например граматическият показател -е- в море носи значенията среден род и единствено число, а -то от морето изразява определеност, среден род, единствено число. По подобен начин определителният член dem в немската словоформа dem Vater (“на бащата”) изразява едновременно три граматически значения: определеност, мъжки род, дателен падеж. Във връзка с това се говори за граматически синкретизъм (от гр. synkretismos “обединяване”) –

съвместно съществуване на различни граматически значения в плана на съдържание на една морфема.

Идентифицирането на морфемите става чрез сравняване на думи, словоформи и други езикови единици, така че да се установи най-малката, неделима по-нататък в линейно отношение единица, която е носител на определено значение и навсякъде при появата си изразява именно това значение. Например морфемите, които присъстват в състава на думата безопасният, могат да се установят чрез сравняване на тази словоформа на думата с други словоформи на същата дума и чрез сравняване с други думи от българския език:

-ят: безопасният ~ безопасен, безопасни, безопасния; опасният, ужасният

-и- : безопасният ~ безопасна, безопасно; запасният, ужасният, прекрасният

-н- : безопасният ~ обезопасявам, обезопася, спася; опасен, опасният

-пас-: безопасният ~опасен, опасност, спася, спасен, спасение, запася, запас

-о- : безопасният ~ спасен, спасявам, спася; опасен, отегчен, обиден, безобиден

без- : безопасният ~ опасен, опасение, опасявам се; безлюден, безочлив, безволев

Морфемите са абстрактни (инвариантни) езикови единици, които имат свои варианти, наричани аломорфи. Всеки от аломорфите при актуалната си употреба в речта се проявява в конкретни “екземпляри”, определяни като морфи.

Аломорфи, в които варирането се получава за сметка на смяната на една фонема с друга, се определят като фонемни аломорфи. Съответно аломорфите, при които варирането е за сметка само на алофоните на дадена фонема, се наричат алофонни аломорфи.

Сред морфемите на даден език може да се забележи съвпадане по форма, т. е. морфемна омонимия, но също и съвпадане по значение, т. е. морфемна синонимия.

Думите в изречението могат да се намират в съчинителна или подчинителна връзка. При съчинителната връзка две думи или части на изречението са в равноправно положение една спрямо друга, изпълняват една и съща служба в изречението или словосъчетанието. При подчинителната връзка една дума или словосъчетание са подчинени по смисъл на друга дума или словосъчетание или те са в отношение на определяемо и определящо. Основните форми, в които се изразява зависимостта на думите и словосъчетанията в изречението, а така също и на частите на изречението, са три: съгласуване, управление и прилагане.

Съгласуването е такъв вид подчинителна връзка, при която определящият член приема граматическите значения на определяемото, при това морфологичните показатели могат да бъдат различни. При

предиктивната връзка сказуемото се съгласува с подлога, на които е граматически подчинено, като може да не приема всички категории, които са му присъщи. Това зависи от граматическите свойства на думите, които изпълняват служба на сказуемо и подлог.

Управлението е вид подчинителна връзка, при която определяемото изисква строго установена форма на определящия член, без да му налага своите граматически категории. Връзката между глагола и допълнението в българския език се изразява чрез управление на служебна дума ( предлога на). Срв. немски: Der Schüler begegnete seinem Freund, ‘Ученикът срещна своя приятел‘ (глаголът begegnen изисква дателен падеж). Der Greis gedenkt seiner schönen Jugendzeit ‚ ‘Старецът си спомня за хубавата младост‘ (глаголът gedenken се свързва с допълнение в родителен падеж).

Прилагане е вид подчинителна връзка, при която смисловото отношение между две думи или словосъчетания не е изразена чрез формата на определящия член, а главно чрез словореда. Примери за подобна връзка представят съчетанията с наречия, които като обстоятелствени думи могат да се свързват с глаголи и прилагателни, например : заминавам днес, говори тихо, изключително интересна книга и т.н.

11.* Развoй на лексикалното значение на думата. Разширяване и стесняване на

значението на думата. Наименуване по сходство на функцията.

* Ономастика. Дялове на ономастиката. Дялове на топонимията.

Названието, което думата дава на предмети и явления в сравнение с друга

дума, е нейното лексикално значение. То се определя още и като семантика на

думата.

Лексикалното значение е задължителен компонент на думата и основна

лексикално-семантична категория, която се отнася до вътрешната идеална страна

на думата. лексикалното значение характеризира думата като речникова единица и

определя комуникативната й функция в речта.

В продължение на векове и дори за сравнително по-кратко време някои думи

се променят по форма и по значение: отпадат звукове или се заместват с други,

вмъкват се нови, ударението се мести от една сричка на друга. Така възникват

различни варианти на една и съща дума като жетва-жътва,стъбло-стебло,

проблем-проблема и др. Речниковият състав непрекъснато се променя и обогатява

с нови думи и изрази, необходимостта от които се обуславя от вътрешното развитие

на обществото. Промени настъпват и в семантичната структура на думите, в

тяхното предметно-понятийно съдържание, в употребата и стилистичната им

окраска.

Причините за семантичните промени са главно две: извънлингвистични и

лингвистични. Извънлингвистичните са свързани най-напред с развитието на

обществената практика на хората, с изменения в икономическата и социалната

стуктура на обществото, в научните представи и начина на живот. Изчеването на

реалии от действителността е причина някои думи да отпаднат от активна употреба

или те да се запазят, но с променено значение. Такъв е случаят с

комсомолец,съревнование, бригадир,ударник и др. Причина за семантичния развой

може да бъде и чуждоезиковото влияние. Под влияние на английското shuttle и

българската дума совалка развива ново значение ‘космически кораб за

многократно използване’. Словесното табу и евфемизмите също водят до промени в

значението.

Причините за изменение в лексикалното значение могат да бъдат и

лингвистични или вътрешноезикови. Появата например а заета или нова дума в

речника предизвиква изменение и в значенията на сходните й по значение думи,

като между тях се създават нови синонимни и антонимни връзки. Лексикално-

граматичните промени също влияят за изменение на значението. Сегашното

деятелно причастие горещ е означавало ‘който гори,горящ’. Като прилагателно

сега има значение ‘който е с висока температура, който е много топъл’.

Промените в значенията на думата преминават през три етапа. Първият е

когато се установи новата словоупотреба с индивидуален характер, която не

изменя семантичната структура на думата. След това се създава ново значение

като лексикално-семантичен вариант в резултат на редовната му употреба, особено

ако думата се съпровожда от съществено разминаване в номинациите или тя

получи нова граматична характеристика. Третият етап води до образуване на

омоними, когато се загуби връзката между лексикално-семантичните варианти.

В историчеки план семантичните изменения се характеризират с поред

характера на промените – дали те са пълни или частични. При пълните се променя

както семантичният обем, така и съдържанието на значението. Пълна е например

промяната в значението на думата хора ’люде, човеци’ в сравнение с

първоначалното й значение ’област, страна’, с което тя престава да се употребява.

Измененеито е частично, когато се променя съдържанието на значението я

резултат на промяна на отношението към понятието. Първоначалното значение на

думата селянин ’жител на село’ променя своя семантичен обем в резултат на

емоционално-оценъчния елемент, който се влага в съдържанието на лексикалното

й значение - ’прост човек’.

Най-често семантичните промени са свързани с преносната употреба на

думите, която променя предметно-понятийното им съдържание и смяната на

предметите, назовавани с тях.

Според характера на семантичните изменения и като се съпоставят

първоначалният и следващият обем на назованото понятие се определят две

основни промени: стесняване и разширяване на значението. Под разширяване на

значението разбираме такъв семантичен процес, при който думата, означаваща

първоначално по-тясно по обем понятие, става изразител на по-широко или по-

общо понятие.

Среща се и обратното явление – стесняване на значението. Същността на

този семантичен процес се състои в това, че дума, която означава по начало по-

общо понятие, започва да изразява едно по-тясно понятие, т.е. добива едно частно

значение, което измества първоначалното.

В някои случаи новото значение на дадена дума не може да бъде изведено

пряко от старото, а просто се закрепва за дадено название поради особени

обстоятелства: новият предмет, новото явление, които трябва да бъдат

наименувани, са сходни по функция със стария предмет или старото явление, за

които езикът притежава от преди наименования. В този случай не се прибягва до

създаване на ново название, а се заема старото и по този начин една и съща дума

се използва за означаване на два различни предмета или явления. Този семантичен

процес се нарича пренасяне на названието по сходство на функцията. Например с

думата перо днес означаваме металическия писец, който е изместил пачето или

гъшето перо, служещи до средата на 19в. за писане с мастило. Има случаи, когато

названието, пренесено по функция върху нов предмет, заживява единствено с

новото си значение, а старото постепенно се е заличило.

До особен развой на думите може да се стигне по пътя на тяхната преносна

употреба. раличаваме два основни вида преноста употреба: метафора и метонимия.

Един от начините за развой на значението на думите е изменението му по

метафоричен път. Метафора е пренасяне на значението, основано на сходство

между два предмета или две явления, два признака. Често явление е пренасянето

на означения на конкретни признаци върху абстрактни понятия: пламенна любов,

пламенен привет, твърдо решение, остър ум и т.н. Възмижно е и пренасяне на

конкретни признаци върху конкретни понятия: златни ръце, златно сърце и др.

Метафората е не само ярко изразително средство в художествената

литература, но и постоянен източник за обогатяване речниковия състав на езика.

Метонимия е пренасяне на значението въз основа на някаква постоянна

връзка между два предмета или явления. Тези връзки могат да бъдат от различен

характер. Разпространен вид метонимия е означаването на съдържанието с името

на онзи предмет, в който се намира, например Изпих две чаши, Цялата зала се

вдигна на крак. Среща се и обратният случай. По метонимичен път абстрактните

имена могат да придобият предметно, конкретно значение.

Частен случай на метонимия е синедохата, която представя употреба на

дума, означаваща част на нещо, вместо дума, означаваща цялото, или

обратното.Пр. бащино огнище, родна стряха, работна ръка и др.

Ономастика - дял от лексикологията, изучаващ собствените имена в езика. С този термин се определя и съвкупностната система на собствени имена в даден език. Те образуват отделни подсистеми и са единици от речниковия състав на езика и се подчиняват на закономерностите на съответния език.

Нарицателните имена на основата на конкретни представи за еднородните предмети, изразяват общо родово понятие за тях. По своя произход са вторични, тъй като от своя страна се образуват от лексикални единици или от съществителните в езика собствени имена.

Определящи признаци за собствени имена:

- приложимост към отделен обект- определеност на обекта- единични асоциации на името с обекта- липса на връзка с понятието

Ако някой от тези признаци не е на лице, то собственото име преминава в разреда на нар. имена.

В езиците се наблюдава преминаване на нар. имена в групата на собствените и обратното – на собствените в групата на нарицателните.

Етимологичният анализ има за задача да разкрие основаващи се на фактите на близкородствените езици. Затова централно място в етимологическите изследвания заема характеристиката на най-старите ф-ми на морфологичен строеж на думата.

На етимологичен анализ се подлагат тези думи, чието значение в съвременния език е немотивирано, думи, които са претърпели фонетични, словообразуващи и аналитични изменения.

Пр: Етимологично значение на думата БЛИЗНАК.

Близнак – всяко едно от децата, родени едновременно от една майка.

Предполагащо първоначално значение е деца, които в майчината утроба са близо едно до друго.

Народна етимология – тълкуване на значението на думата, такова, каквото се представя в съзнанието на хората, според техните индувидуални асоциации. Търсена на предполагаемото значение, според случайно попаднало съзвучие.

Пр: полилей – полюлей

вазелин – мазелин

Пр: название на населени места (Горна баня, Ново село, Старо село).

Значителна част от желаните лични имена са образувани от названията на растения и цветя – Маргарита, Ягода, Роза, Детелина.

Като пример за преминаване на собсвени имена в групата на нарицателните, може да се посочат названията на физичните единици по името на техния откривател (Ом,; Ампер; Волф ).

Имена на митични герои; когато се използват за назоваването на определени човешки качества (Бай Ганьо; Дон Кихот).

Изочаването на собствените имена от лингвистична гледна точка е предизвикано от факта, че отразяват фонетичните и морфологичните особености на българския език и неговите диалекти. В собствените имена намира отражение и лексикалния състав на езика.

От извънезикова гледна точка собствените имена се изучават, тъй като носят информация от различни сфери на материалната и духовната култура на отминалите епохи. В тях се среща информация за животинския и растителен свят на миналото, за историята на българския народ. Много имена са свързани с исторически събития, народни вярвания, предания. В ономастиката се обособяват 2 основни дяла:

- антропоними- топоними

Топонимията – дял от ономастиката, изучаващ местните географски названия. С този термин се определя и съвкупността от топонимите в землището на дадено селище, район или страна. Топонимията анализира съвкупността от местни названия според назованите обекти и отразяваната информация. Разкрива общите закономерности за назоваване, развитие и разпространение. В топонимията се групират няколко предметносемантични дяла, тъй като по своя характер, назоваваните географски обекти са разнообразни, а това намира образ в тези 3 названия.

В рамките на топонимията се обособява хидронимията. Тя е дял от топонимията, изучаващ названията на естествените водни обекти (морета; реки; езера; блата).

Оронимия – дял от топонимията, изучаващ имената на сухите географски обекти (долини; хълмове).

Ойконимия – дял от топонимията, изучаващ названията на населените места.

В българското езикознание топонимичните изследвания се извършват по околии.

Антропонимия – дял от ономастиката, изучаващ възникването, развитието, отмирането, географското развитие и социалното функциониране на собствените имена на хората на дадено селище, район или страна. Тя изучава личните, бащините, фамилните и родовите имена, прякорите, псевдонимите и криптонимите. Антропологичната система на всеки език е строго специфична.

По своя произход личните имена се делят на домашни и чужди. За българския език домашните са прабългарските имена (Крум; Кубрат; Тервел), имената, които са от славянски произход (Радослав; Братислав; Славомир). Сложните имена са били типични за индоевропейските езици. Най-голям брой чужди имена влизат в българския език след приемането на християнството (византийски; еврейски; гръцки).

12.* Строеж на думата.

* Синоними, омоними, антоними, пароними.

Морфологията е дял от граматиката, който има за предмет строежа на

думата, като се абстрахира от нейното частно, лексическо значение. Най-малките

материални елементи, от които се изгражда думата, са фонемите. Покрай

фонеическия строеж на думата различаваме и морфологичен строеж на думата.

Морфемата представя най-малката материална единица, която се възприема от

нашето съзнание като носител на известно значение. Строителен материал на

морфемата са фонемите. Морфемата следователно съществува като сложна езикова

единица, която съчетава два елемента: материален (звуков), който може да бъде

представен от една или повече фонеми, и смислов или функционален елемент,

отнасящ се към лексическото значение или към граматичната същност на думата.

Омонимите са думи, които имат еднакъв звуков състав, но са различни по

значение. Можем да различим две основни групи омоними въз основа на техния

произход:

1)омоними, възникнали от различни думи

2)омоними, развили се от една и съща дума

Образуватето на омонимите от първата група се дулжи на фонетичните промени,

които претурпяват в процеса на езиковия развой. В резултат на теи промени две

(понякога и повече) думи, които са били някога малко или много различни по

звуков състав, започват да звучат напълно еднакво. Омонимите от втората

категория се получават от една и съща дума. При развитието на многозначност на

думата, на образуването на ред знаачения, разклонени от основното, връзката на

тези нови значения с основното може да отслабне постепенно и накрая да

изчезне.В резултат на това с новото основно значение се обособява като

самостоятелна речникова единица нова дума, която е фонетично тъждествена на

думата със старото основно значение. Този процес се нарича разпадане на

полисемията.Омоними се получават и в случаи, когато заемки съвпадат по гласеж с

домашни думи.

Омонимите могат да бъдат пълни и частични. Към пълните омоними се

отнасят думи, които съвпадат по гласеж във всички форми. Частични омоними са

думи, които съвпадат само някои форми и които може да се различават по

граматически категории.

Синоними са думи, които са различни по звуков и буквен строеж, но имат

сходно значение. Те съвпадат по своето основно значение, но се отличават

помежду си по различни допълнителни значения и особености в употребата.

Различаваме два вида синоними: идеографични и стилистични. Такива думи,

които изразяват едно и също понятие, но се различават помежду си по известни

смислови отсенки, се нар. идеографични синоними или лексически синоними.

Синоними, които се различават по емоционална окраска и по употреба в различни

стилове на речта, се наричат стилистични.

Антоними се наричат думи, които са напълно противиположни по значение.

Антонимията е свойствена предимно на думи, които изразяват качества, а това са

качествените прилагателни и онези съществителни, които изразяват качество или

състояние.

Паронимите са думи близки по звуков състав, но различни по лексикално

значение. (представям-предоставям, отживелица-преживелица, воден-воднист)

13.* Начин на граматично изразяване.

* Видове преносни значения: метафора, метонимия, синекдоха

Мисленето е еднакво у всички хора, но езиковите средства са различни в

отделните езици, дори в отделните етапи от тяхното развитие. Тези различни

езикови възможности за изразяване на една и съща мисъл наричаме начини на

граматично изразяване.

Различаваме следните основни начини на граматично изразяване:

1) Словоред. Редът на думите в изречението е един от най- древните и

най-простите начини на граматично изразяване. Той е характерен

за много езици: китайски, български, английски, френски и др.

Чрез словоред могат да се означат:

a. субектно-обектни отношения

b. атрибутивни отношения

c. отношение между съдържание и съдържащо

2) Друг начин на граматично изразяване е повторение на дума или

част от дума. ози начин се употребява за изразяване на

повтаряемост,привично действие, множественост и др.

3) Много разпространен начин е композицията, образуване на

сложни думи

4) Афиксация. Представлява прибавяне на морфеми към корена или

основата. Чрез афикси могхат да се изразяват различни отношения

на думите в изречението като:

a. субекто-обектни отношения

b. отношения на притежавано и притежател

c. косвено допълнение

d. предложно допълнение

Използването на афикси за означаване на отношенията на думите в

изречението се нарича падеж.

5) По-рядък начин за изразяване е т.нар. вътрешна флексия (или

флексия на основата). Чрез вътрешната флексия, т.е. чрез известни

промени вътре в строежа на думата, могат да се изразяват

различни значения. Този начин е особено характерен за

семитските езици.

6) Друг начин е използванетоо на ударението и интонацията

7) Използването на служебни думи. Те могат да се използват за

означаване на най-разнообразни отношения на думите в

изречението, например:

a. за изразяване на т.нар. косвено допълнение

b. за означаване отношение на притежавано и притежател

Пренос на сумата от един предмет на друг бъз основа на сходство или

подобие е метафора. Осъществява се на основата на сходство по

второстепенни признаци. Метафората се поражда по различни причини:

стремеж към по-ясно и конкретно название на нещо ново чрез познато,

определяне на едно явление чрез признаци на друго, желание за

експресивно изказване като чувство и оценка. Метафората не е само основа

за образна реч, но и източник на нови значения на думата, които не само

характеризират обектите, но изпълняват и комуникативна функциа – стават

езикова номинация на клас обекти.

Според въздействието на адресата и функциите им метафорите се

делят на номинативни – използват се за целите на номинацията, когнитивни

– които разкриват начина на мислене и познание на действителността, и

образни – които служат на естетическите функции на езика.

Пренасянето е свързано с изменението и развитието на функциите на

предметите. Значението се разширява чрез пренасяне въз основа на това, че

те изпълняват еднаква функция. Този вид метафора се определя като

функционално преосмисляне или функционална семантика. Същественото за

него са различията в асоциативните връзки, което се отразява на значението

и функциите на думата.

Метафорите могат да бъдат езикови(речеви), общопоетически

(образни) и авторски (индивидуални). Езиковите метафори възникват в

определен контекст, най-често художествен, и отначало се възприемат като

ярки, живи и образни. С течение на времето образността избледнява и

преносното значение започва да се възприема като пряко. Когато

преносният характер на метафората все още се осъзнава, тя се определя

като образна и общопоетическа. Общопоетическите метафори имат широка

употреба не само в поезията, но и в художествената проза, публицистиката и

разговорната реч. Авторските или индивидуалните метафори имат

необичайна и оригинална употреба : Ябълката сипе сняг.

Преносно название от един предмет на друг въз основа на постоянна

връзка между тях е метонимия. При метонимията едно и също название

получават два предмета или явления въз основа на тясно съществуваща

обективна връзка или на асоциация по съседство между тях.

Основа за метонимия могат да служат пространствени, синтагматични

и логически отношения между категории от действителността и тяхното

отражение в човешкото съзнание. Названия могат да бъдат пренесени:

1) При пространствена близост между формата или обема на

предмет и неговото съдържание

2) Когато се използва названието на място или населен пункт

вместо неговите жители

3) когато название на материал се пренася бърху резултата от

него

4) когато пренасянето е от конкретно към абстрактно значение

и когато се пренася название на действие бърху мястото на

действието или към хората, които го извършват

5) когато името на автора се използва за означаване на негово

произведение или на създадения от него модел, стил

6) когато преносът е от растението към плода му

Друга разновидност на метонимията е трансформацията на собствени

имена, в това число и географски, в нарицателни.

Употребата на метонимите може да буде свободна и в най-

разнообразен контекст или ограничена синтактично или ситуативно.

В зависимост от това се отделят лексикална – (номинативна)

метонимия, конструктивна,ситуативно обусловена.

Метонимията може да бъде езикова, речева и индивидуална.

Езиковите метонимии не преследват образност. Те се създават за

техническо опростяване на мисленето и говоренето, за да се направи

езиковият израз по-кратък.

Метонимия, която възниква между предмет и негова част, е

синекдоха. При нея с една и съща дума се назовават кактоо цялото,

така и част от него, за да се направи то представител на целия

предмет при нававането му. Синекдоха има и когато родово название

се употребява вместо видово и видово вместо родово.

14.* Развой и функциониране на езика (динамика и статика)

* Изречението като синтактична единица. Видове дефиниции на изречението.

Конститутивни признаци. Категории на изречението. Изречение и съждение

Марксизмът учи, че всичко в природата се намира в постоянно движение,

развой. Езикът дава отличен пример за това: всички страни на езика – фонетичният

строеж, морфологията и синтаксисът,лексиката, словообразуването – търпят

постоянни промени.

Езикът представя една „система от системи“ и промените, които се

извършват в него, не засягат само отделни единични факти, а цели системи.

Промените, които се извършват в езика, не са хаотични, не са случайни, а

стават по определени закони. Мар твърди, че промените в езика се определят от

промените в иконимическия строй на обществото. В негова противоположност,

Сталин показва, че езикът е особено обществено явление, което има свои

„вътрешни“ закони на развой. Тези закони са наречени „вътрешни“ понеже са

присъщи на езика като особено общ. явление, ане са привнесени отвън.

Тези закони могат да бъдат общи и специфични. Общи закони са онези,

които действат през цялото време на развоя на езика и са валидни за всички езици.

Сталин формулира следния общ закон за развоя на езика: преходът от едно

качество на езика към друго се извършва „по пътя на постепенно и продължително

натрупване на елементите на новото качество, на новата структура на езика, по

пътя на постепенно отмиране на старото качество“.

Действието на специфичните закони е определено по място и по време.

Специфични са например фонетичните закони: преходът на к,г,х>ч,ж,ш пред е,и е

станал в определен период на общославянския език, но той отдавна вече е

престанал да действа и за това днес в нашия език има думи като

килим,кибрит,килограм.

Основните причини, които предизвикват действието на закони за промени в

езика, са две – структурни и взаимодействие на езиците.

В историята на народите е често явление големи групи хора, дори цели

народи да започнат да си служат с повече от един език. Такова пулно или частично

двуезичие оказва силно влияние върху развоя на нашия език.

Промените, които се извършват я езика, не засягат изведнъж цялата му

структура, а само някои негови страни. Освен това те могат да бъдат най-

разнообразни за всеки отделен език. Затова промените в езика се определят като

разновременни и разноместни.

С понятието вътрешни закони на езика е свързано и понятието за

национална самобитност на езика. Всеки език има свой облик, своя специфика,

която се дължи на особеностите на неговия произход и развой. Това определя

националната самобитност на всеки език, която представя сумата от най-

характерните и устойчиви негови елементи.

Основните процеси в развоя на езика са разграничаване и обединяване.

Под процес на разграничаване разбираме такива изменения, които водят до

поява на различни диалекти в един единен език и по-нататък до разделяне на

същия на два или повече езици. Обратен е процесът на обединяването. В такъв

случай езин език измества друг, като в по-голяма или по-малка степен възприема

елементи на изчезналия език.