Лична страница на haripetrov - СЪДЪРЖАНИЕ...
Transcript of Лична страница на haripetrov - СЪДЪРЖАНИЕ...
СЪДЪРЖАНИЕ
Първият от серията гиганти 1 В творческата лаборатория 3 Главният по контактите с вселената 6 Парадоксът на Щернер 8 Пясъчни секунди 12 Новите професии на микробите 16 Зелените коси 18 Нищо ново под слънцето 22 Животните и музиката 24 Скитите 26 Загадката Оук — решена или не? 29 100 години телефон 31
Енергия от нищо 32 Въпроси на биологията 34 Родословието на етикета 37 Ще потънат ли? 40 Африканската мечка 42 Мисли от вековете 45 Предава „Космос" 46 Тест 50 Кръстословица 51 Библиотека „Космос" Сам в джунглата 53 Корица: Хоботче на муха, гледано под микроскоп Гръб на корицата: Вулканолози
Отблизо загубваш представа за реалните очертания на кораба, защото не можещ да го сравниш с нищо наоколо. А инак 100-хи-лядният танкер „Хан Аспарух" не е самотен — на територията на корабостроителния завод „Георги Димитров" във Варна има и други негови „сродници". Но те изглеждат далеч по-земни и обикновени. Сравнението не е абстрактно. Достатъчно е да хвърлиш поглед към доковата камера — доскорошното местожителство на „Хан Аспарух", Сега там се намира друг също внушителен кораб. И все пак той доста разточително се е разположил там. А хората от завода, които са гледали 100-хилядния танкер на същото място, разказваха, че много се чудили как ще бъде изваден оттам. Камерата била станала съвсем тясна за огромните му размери.
Като тръгнеш по тесните стълби на „Хан Аспарух" и като се поразходиш по палубите, имаш чувството че изминаваш солидни разстояния и на височина, и на дължина. Внушителният пейзаж, гледан отгоре, засилва това чувство. Още в първите минути в завода дочух едно сравнение, което сигурно е доста разпространено — танкерът бил висок колкото седемнайсететажен блок. Това наистина дава вярна представа за височината му.
Но специалистите положително слушат това снизходително. Защото в техните таблици „Хан Аспарух" е известен вече с други стойности. Именно те го защищават като най-голямото постижение на нашето корабостроене. Ето някои от точните „паспортни" данни на 100-хилядния петролоносач: дължина — 242 метра, ширина — 39, височина на борда — 24, газене във вода — 17...
Още на входа на корабостроителния завод има малки макети, които разказват за по-важните празници на завода. През 1957 г. тук строели 3000-тонни кораби, в 1962 г. — 5000-тонни, в 1967 г. — 10 000-тонни, в 1971 г. — 25 000-тонни, в 1972 — 38 000-тонни.
Скокът до стохилядния танкер е направен за по-малко от двайсет години. Неговите първи „кройки" били готови още през есента на 1974 г. Думата „кройка" едва ли ще предизвика точни асоциации, защото тези огромни метални късове тежат средно 150—200 тона. Сега вече те трудно могат да се открият под пластовете боя, но за тях напомнят „кройките" на втория 100-хиля-ден танкер.
Много още неща могат да се разкажат за „Хан Аспарух". Перото на кораба — онази част с преместването на която се мени посоката на движение, тежи 72 тона. В обикновените лодки това е една дъсчица, която се върти ръчно. Тръбопроводите са дълги общо 1500 км. Двигателят има 23 хиляди конски сили мощност и ще осигури скорост от 15 мили в час. Той бил монтиран още докато танкерът се намирал в доковата камера. Монтаж извън
водата се извършва за първи път в завода. Така значително съкратили времето и могли да проверят за евентуални дефекти още на сушата. Двигателят тежи 760 тона и бил „настанен" в петролоносача с помощта на 800-тонен кран.
Същият кран пренесъл и цялата надстройка. В нея се намират командните, жилищните и служебните помещения. Надстройката е шестетажна. Жилищните помещения ще имат всички удобства и ще напомнят за уюта на жилищата на брега. Предвидени са и места за почивка: плувен басейн, кинозала, читалня с библиотека.
Целият танкер — от първите метални късове до последните вътрешноархитектурни подробности — е създаден в завода „Георги Димитров". Затова и сроковете около изработването на гиганта са сравнително кратки. За следващите негови събратя ще трябва още по-малко време, макар че първият стохиляден танкер трябваше да изтърпи всички експерименти, които съпътству-ваха утвърждаването на една нова серия кораби.
Изглежда наистина странно, че екипажът на тъй големия кораб е само от 50 души, но това показва колко съвременно и автоматизирано ще бъде всичко в него. Осигурена е 24-часова автоматична вахта. В системата за разтоварване на танкера са използувани световни постижения. То ще става с три помпи, които могат да изсмучат от резервоарите по 3000 кубически метра гориво за един час. Целият танкер ще може да се разтовари само за 13 часа. Това е едно от най-големите достойнства на кораба, като се имат предвид колко скъпо струват престоите в чуждите пристанища.
За да се осигури безопасността на екипажа, танкерът е снабден с четири спасителни лодки за по 32 души. Но защо, след като целият му екипаж е от петдесет души? Това не е случайно. Според конвенцията за защита на човешкия живот, спасителните лодки, поставени на единия борд, трябва да могат да поберат це
лия екипаж. На танкера ще има и четири надуваеми лодки.
Безопасността на самия танкер „Хан Аспарух" ще се осигурява от най-съвременна радио-навигационна апаратура. С нея той ще може да плава независимо от метеорологичните условия. Петролоносачът има още два радиолокатора и система за предпазване от сблъскване. Тази система може да следи едновременно до десет близки обекта и да предвижда промените в тяхното разположение след десетина минути.
Стохилядният танкер до края на годината трябва да бъде предаден на Българския морски флот. Месеците, които остават, ще бъдат изпълнени с упорит труд и напрежение. • Професията на корабостроителя трудно може да намери съперници по трудността си. Достатъчно е да си представим работата през зимата, на открито, във влажния морски град или да видим заварчиците, надвесени на десетки метри над земята, подобно на опитни акробати, за да разберете с колко рискове е свързано тук ежедневието. Но това едва ли ще признаят момчетата, които срещнах на „Хан Аспарух". Няма да говорят за него и хората от трите младежки бригади, които редовно са между първите в изпълнението на плановете. Заслужава си да бъдат споменати: корпусната бригада на Цветан Димитров, уча-ствувала в монтиране и изграждане на надстройката, бригадата с майстор Веселин Панайотов и бригадата, която работи по тръбите на танкера с бригадир Сидер Николов. Те са твърде популярни в завода и съвсем естествено е успехът на танкера да се свързва и с имената им.
Историята на стохилядния „Хан Аспарух" е свързана и с имената и делата и на други млади хора, участници в движението за научно и техническо творчество. Те са добри познати на онези, които следят изложбите на младежкото творчество в Пловдив. Пред тях са били поставяни най-големи отличия. На такава изложба за пръв път се
2
срещнахме с макета на „Хан Аспарух".
Разговорът ни с председателя на клуба инж. Цветан Еленков беше за разработките, свързани с танкера. Част от тях са вече внедрени. Главната цел на участниците в движението за научно и техническо творчество е да усъвършенствуват и рационализират труда на корабостроителите. Внедрена е идеята за плазмено рязане с машините „Теле-рекс", с които в най-големия корпусен цех на завода се изготвят секциите, необходими за сглобяването. Досега рязането се извършвало с газ. Плазменото е не само по-съвременно, но и резултатите са по-качествени.
Една от темите на клуба е усъвършенствуване на работата в ковачния цех. Младежите са създали машина за огъване на ленти. Досега лентите, необходими за изработването на корабите, загрявали в пещта и след това огъвали ръчно. Това се отразявало на качеството им. Внедрената машина е голям успех, още повече, че става дума за детайли, от които за кратко време трябва да се изработят хиляди.
В клуба е създаден и автомат за заваряване на двойните дъна на стохилядните танкери. Трудът на заварчика е един от най-
тежките, но основен при създаването на корабите. Затова и автоматът на младите хора е толкова ценен. Той съкращава цикъла и многократно облекчава работата.
Темите, намерили приложение при изработването на „Хан Аспарух", са вече минало за клуба за научно и техническо творчество. Но като клуб с традиции и завоювани позиции в движението, неговите участници и тази година продължават да работят сериозно. Списъкът на темите е доста обширен. Едва ли е необходимо да се изброява всичко. Но може
да бъде спомената темата „Комплексно захранване с енергии (за-варочен ток, сгъстен въздух, кислород, ацетилен, вода), на строежа на стохилядните танкери". Темата доказва, че младежите продължават да мислят как да усъвършенствуват труда на хората, които създават гиганти. И това е естествено, серията тепърва ще се разгръща. Има и други теми, но техните наименования твърде малко говорят за незапознатите с това сложно производство. Затова пък специалистите ще могат да ги оценят на прегледите.
ЛИЛЯНА ЧИЧОВСКА
В творческите лаборатории на съветските учени, на опитните полигони, край хирургическите маси и чертожните дъски — навред съветската наука е в творческо настъпление. Вдъхновени от решенията на XXV конгрес на своята партия, съветските учени постигат нови успехи, достигат нови върхове в науката. За някои от тези постижения в различни области на науката и техниката ще разкажем на читателите на списание „Космос".
У л т р а з в у к ъ т — п о м о щ н и к н о х ир у р г а
Ето ни в московската клиника по травматология, където проф. В. А. Поляков за пръв път в света успешно е използувал ултразвук за заварка на счупени кости.
Представете си следната, за съжаление често срещана по улиците и шосетата на всички страни картина. Движи се автомобил с превишена скорост. Насре-
3
ща му изскача пешеходец или друг автомобил... Автопроизшествие. Сухите отчети на органите на КАТ само регистрират станалото, нанесените щети, причините и т. н. А лекарите? Тяхната дума е последна, тяхната работа — най-отговорна. Автомобилът ще бъде поправен. Електрозаварчиците ще се погрижат за това, но човешките кости не са от метал. Могат ли да бъдат заварени? Оказва се, че могат и заваряването става с помощта на ултразвук. Хирургията е заимствувала този метод от техниката.
Откритието се родило в Московския висш технически институт „Бауман" и в Централния институт за усъвършенствуване на лекарите и според мнението на специалистите от всички страни е толкова значително, че може да се постави на едни везни с нашумелите напоследък сърдечни операции или присаждане на органи..
Пътят на откритието е дълъг повече от осем години. „ Фантазии!" Това била първата реакция на строгата наука, когато била изказана идеята да се заваряват кости с помощта на ултразвук, И прави били тогава тези, които се съмнявали в успешния изход на подобни опити. Когато за пръв път приложили ултразвуковата заварка, костите се овъглили, с една дума нищо не излязло. Но за учения упоритостта и стремежът да преодолява непреодолимото са толкова важни, колкото важно и необходимо е знанието. Ето защо първият абсолютно безуспешен опит не отчаял експериментаторите. Решили да прилепват към костите тънки капронови пластинки. Резултатът бил точно толкова неуспешен. Тогава на помощ на „бауманов-ци" дошли хирурзите от московската клиника по травматология. „Оставете тази работа с капрона, все едно организмът на човека ще го изхвърли" — такова било мнението на известния хирург В. А. Поляков, ръководител на клиниката.
А когато двата института се заангажирали, работата потръгнала. Установило се, че само мономерите под действието на ултразвуковите колебания мигновено се втвърдяват, плътно влизат в тъканта заедно с костите и образуват конгломерат, истински шев, заварка, която съединява разрушената тъкан. Тези опити обнадеждили учените. Най-напред този начин на лечение приложили върху животни със счупени кости. Опитите продължили повече от пет години, докато всички се убедили, че новият метод може да бъде приложен в клиничната практика.
Всичко това вече е история. Повече от 700 успешни операции с помощта на ултразвука като заварчик са извършили хирурзите в московската клиника по травматология. Сега по този метод работят и на други места в Съветския съюз — в Института по експериментална клинична хирургия, в Централния институт по травматология и ортопедия, в клиниките на Ленинград, Челябинск и др.
Създаден е и специален ултразвуков апарат за заваряване на кости. Наглед нищо особено. Главният му „инструмент" представлява една лопатчица, която повече прилича на широка отвертка. И с нея като с електрожен хирургът заварява счупените кости.
Заваряването с помощта на ултразвук представлява фактически изкуствено съединяване на костите. Дори се създава изкуствена костна тъкан. Но и шевът, и тази изкуствена костна тъкан, и заваръчният конгломерат постепенно се превръщат в собствена тъкан. Организмът на болния не само не ги изхвърля, а постепенно ги приема като свои. Именно в тази особеност се крие бъдещето на ултразвука в хирургия
та и травматологията, защото с негова помощ хирургът като че ли създава костта. Разбира се, това е само началото, положено от съветските учени — инженери и хирурзи. И няма съмнение, че за бъдещите им още по-големи успехи ще научим скоро.
С к о к п р е з я з о в и р н а т а с т е н а Следващата ни среща е с проектантите и създате
лите но Красноярската водноелектрическа централа в Източен Сибир — една от гигантите на съветската енергетика.
Още когато се проектирала Красноярската ВЕЦ, изникнал въпросът: как плавателните съдове ще преодоляват непреодолимата бариера — язовирната стена. Познатите начини — многостепенни шлюзове и вертикални корабоподемници тук не можели да свършат работа. Нужно било да се измисли принципно нов начин за придвижване на корабите. Съветските хидростроители блестящо се справили и с тази задача. Те са създали за пръв път и вече са пуснали в експлоатация единствения в света наклонен кора-боподемник.
Принципът, по който работи, е много прост. Самоходната корабоподемна камера представлява своеобразен шлюз на колела. По релсите тя се спуска в реката или във водохранилището. Там крилата на камерата се отварят, корабът влиза в нея и камерата по релсите се издига нагоре. Щом достигне върха, специално устройство завърта корабоподемната камера с носа към водохранилището или реката (в зависимост откъде и закъде е тръгнал корабът) и камерата по релсите отново се спуска към водата, но вече от другата страна, крилата се отварят и корабът, „прескочил" през язовирната стена, продължава своя път. Само 93 минути са нужни на плавателния съд, за да „прескочи" стометровата язовирна стена. Преимуществата на новия корабоподемник не се изчерпват само с това, че корабите преодоляват стената три пъти no-бързо, отколкото ако можеха да преминават през шлюзове. Построяването на такъв подемник е много no-евтино, отколкото строежът на шлюзове, а освен това никаква вода не се изразходва напразно. Колкото и да е гигантско водохранилището, всеки кубически метър вода е много ценен, защото 4 кубометра вода, преминали през турбините на електроцентралата, дават един киловат електроенергия. А Красноярската ВЕЦ е с мощност 6 милиона киловата електроенергия годишно.
А ето и някои технически данни за това уникално съоръжение. Корабоподемната камера, която представлява гигантска вана, в дълга 108 м, широка е 26 м и е висока 29 м. Заедно с натоварения в нея кораб тя тежи средно около осем хиляди тона. Камерата може да пренася кораби с тонаж 1500 тона и да ги издига на височина повече от сто метра. Много интересен е и механизмът, който осигурява завъртането на корабоподемната камера. Нека споменем, че той издържа натоварване от 10 хиляди тона.
Движението на корабоподемната камера се ко-мандува от специален диспечерски пулт. На пулта до дежурния диспечер е листът с натоварения график на движението по Енисей. Корабите търпеливо чакат своя ред, за да „прескочат" през язовирната стена. С н е г ъ т — с т р о и т е л е н м а т е р и а л Ето как се дошло до идеята да строят шосе от сняг.
Когато се смеси снегът с дървени стърготини, получава се здрава снежна маса. Защо да не се използува тя като строителен материал? Нали ако от такава смес се построи път, той няма да бъде така хлъзгав
4
KOTO обикновено шосе, покрито със сняг, защото снегът в сместа ще се топи по-равномерно и топенето му може да се контролира. Такива били първоначалните идеи да се използува снегът като строителен материал. По-късно архангелските учени решили да ползуват за своите цели и едно отдавна известно физическо свойство на снега —- при топенето под въздействието на вибрации снежните кристалчета се прегрупират.
Така се дошло до конструирането на машината, която строи шосета, като използува снега за строителен материал. Специална фреза, закрепена на носа на машината, загребва сняг и го прехвърля отстрани към двете горелки, които представляват нещо като горящи факли. Естествено затопления сняг започва да се топи. Тогава в действие влиза вибриращ снего-уплътнител, Под действието на вибрациите кристалната решетка на снежинките се променя, снегът се уплътнява, а прибавените в този момент дървени стърготини още повече спомагат за уплътняването, те като че ли циментират снега. При това машината е така приспособена, че вибрациите се менят в зависимост от снега, дали е по-плътен, каква е температурата и т. н.
Така „цимеитиран". снегът се нанася като асфалтова настилка на предварително набелязаното място. Получава се истинско шосе, по-високо обаче от околната равнина. Тогава по него се натрупва значително по-малко сняг и това го прави по-малко хлъзгаво. По такова шосе могат да минават и най-тежките камиони.
В Архангелск и околностите подобно шосе може да се използува шест месеца в годината. А в районите на Крайния север, там където лятото е кратко и прохладно, снегът не успява да се стопи и снежният път работи практически цяла година.
За едно денонощие снегоуплътняващата пътно-строителна машина СУМ-280 строи по 40—50 км снежно шосе, а само след 12 часа по него вече се
години. Ние просто искаме да ви запознаем с качествата на съветския електромобил.
Електромобилът не успя да се развие, той не издържа конкуренцията на двигателите с вътрешно горене, И наистина преимуществата на автомобила са огромни. Пък и в годините на неговото развитие конструкторите не Са били заплашвани от енергийна криза. Днес обаче въпросът свои по-другояче. Не само ограниченията в бензина карат конструкторите да обръщат очи към електромобила, а преди всичко твърде замърсеният от изгорелите газове въздух в големите градове. И наистина днес автомобилният парк на планетата наброява двеста и петдесет милиона автомобила. Представете си само колосалния шум от моторите и замърсения въздух, особено в големите градове, където живеят най-много хора и естествено има най-много автомобили.
И никак не е чудно, че човечеството се върна към позабравената идея за електромобила. Към него се обърнаха и московските конструктори. Техният електромобил все още няма своя строго определена физиономия, той доста прилича на обикновения автомобил. Само носът му е сякаш отрязан, нали не е нужно да се предвижда място за двигател. Впрочем и първите автомобили не са ли били близнаци на луксозните карети?
Съветските електромобили работят с променлив ток. Това им осигурява редица преимущества пред електромобилите с прав ток. Поради променливия ток техният „двигател" е три пъти по-малък и три пъти по-евтин. Но най-важното, батериите му могат да се зареждат практически от всяка розетка на градската електромрежа.
Съветските конструктори са избрали оловен акумулатор за своя електромобил. По принцип акумулаторите за електромобилите биват железовъздушни, оловни и никеложелезни. Според съветските конструктори оловните са най-сигурни, евтини и икономични. Те са с капацитет 100 ампер часа, вместо обикновените 70—80 ампер часа, което е за сметка на ком-
движат тежки камиони. На такава бързина наистина могат да завидят всички строители.
„ Ч и с т и я т " а в т о м о б и л Започнахме нашия разказ от Москва и след като
минахме през Източен Сибир и Крайния север нека отново се върнем в съветската столица. Този път няма да посещаваме научни институти и няма да смущаваме творческия труд на учени и конструктори. Просто ще се качим на един оранжев камион със смешен, сякаш отсечен нос и ще проследим неговия път по улиците на града. Това е един от първите десет съветски електромобила, които са пуснати по улиците на Москва като товарни камиони в пробна експлоатация.
Всъщност идеята за електромобила е почти на ето
пактната им конструкция и специалната смес, с която заливат електролитите на акумулатора.
Създатели на този безшумен и абсолютно „чист" автомобил са конструкторите от Всесъюзния научноизследователски институт по електромеханика. Тяхното творение при експлоатация е с 25% по-евтино от обикновения автомобил и може да служи на човека цели петнадесет години. Скоростта му е напълно задоволителна — от 40 до 110 км в час. Електромобилът може да измине 100 км без зареждане. Тези качества му дават достатъчно основание да получи „московско жителство", И това без съмнение ще стане, защото първите десет „чисти" превозни средства успешно преминават пробното изпитание.
По материали на съветския печат
Поместваме раз говора на съветския журналист Пав е л Антонов с Рудолф Пешек , член-кореспондент на Академията на ЧССР, председател на Комитета по контактите с извънземни цивилизации при Международна та академия по астронавтика. Рудолф П е ш е к оглавява научния отдел , наречен CETI: първо, това са инициалите на английското название „Къмюникейшън уит екстратерес-триъл интелиджънс" — „Връзка с извънземния разум", второ -— CETI на латински е „Кит". Една от з в е з дите на съ зве здието Кит — Тау — привлича о с о б е н о вниманието на учените. Те предполагат , че тя има планетна система, където би могло да се е зародил живот. От Тау Кит ни делят само 12,2 светлинни години.
— И тъй, мечтата за срещата с братя по разум от света на фантазията се пренесе в областта на научното познание?
— Да, Международната астро-навтична академия е сериозно учреждение и не се занимава с фантастика. За пръв път учените се събраха да обсъдят този въпрос още в 1961 година. И макар че сред тях имаше двама лауреати на Нобелова награда, не се решиха да публикуват съобщение за срещата: много хора биха се отнесли към това съобщение като към. . . да кажем събрание на спиритисти. През 1965 година аз се осмелих да заговоря гласно за това като за научен проблем на заседанието на Астронавтич-ната академия. Президиумът на академията предложи да се разпратят анкетни листове на най-големите учени, за да се изясни какво е тяхното становище към проблема. Болшинството отговориха: „Интересно; трябва да се заемем с него." И тогава бе създадена група, на която възложиха да проучи въпроса, после — временен комитет и, накрая, в 1971 година — постоянният комитет CETI. За председател избраха мен.
— Но все пак много учени се отнесоха скептично към контакта с извънземни цивилизации. Как се ре
шихте да се посветите на един тол-кова „неопределен" проблем?
— Виновна е научната ми био-графия. По специалност аз съм авиа-ционен инженер. Строях самолети преподавах аеродинамика, меха-ника на полета. После се занимавах с космонавтика и, след това — с проблема за изследване, създаване и експлоатация на уреди и апарату-ра, които биха ни помогнали да установим контакт с галактичните цивилизации. За междузвездни полети още не сме достатъчно развити в техническо отношение, а CETI е единственото логично продължение на космонавтиката. Понякога казват, че се опитваме да влезем в контакт с някого си или нещо си, без да знаем дали този „някой" или „нещо" съществуват. Обсъждаме възможните последици от контакта, а дали изобщо е осъществим? Но проблемът е толкова важен, че науката и техниката са длъжни да се заемат с решаването му. Безсмислено е да се задава въпросът — каква ще е ползата от познанието. Ето причините, които ме накараха да се заема с този „неопределен" проблем. През март 1974 година бюрото на Научния съвет по комплексния проблем „Радиоастрономия" към Академията на науките на СССР разгледа и одобри
програмата за изследванията по проблема за връзка с извънземните цивилизации. Програмата бе разработена от секцията „Издирване на космически сигнали от изкуствен произход."
В СССР завърши строежът на радиотелескопа РАТАН-600 с диаметър 600 метра (досега най-голям беше радиотелескопът на остров Пуерто Рико с диаметър 300 метра). Предвижда се да бъдат построени радиотелескопи не само на повърхността на планетата ни, но и на околоземната орбита — антените ще имат площ почти квадратен километър. С една дума, програмата е изготвена с перспектива. Надявам се също така, че американските „Викинги" ще могат да отговорят на въпроса има ли живот на Марс. Главната им цел е да търсят органични следи на „червената планета".
— Въпреки това днес науката не разполага дори и с най-малкото доказателство, че във Вселената има братя по разум. И много учени са на мнение, че няма.. .
— Не са толкова много и броят им намалява. Това са главно биолози, които смятат, че животът на Земята е не само извънредно рядко явление, а дори уникално; за пораждането на живота е необходимо невероятно стечение на толкова много закономерности и случайности, че не е възможно да се повтори. Така мислят, например, италианският биолог Маргариа, директорът на Пастьоровия институт във Франция професор Моно. Но подобни възгледи не само пораждат чувство на протест у човека, който не иска да се примири с мисълта за космическа самота, но и противоречат на научните данни.
— Нима има и данни? — Изясни се, например, че мо
лекулите — основата на живота — ги има навсякъде из космическото пространство. А тъй като животът им в космически мащаби е кратък, значи би трябвало и нови да се пораждат. В 1969 година в Австралия падна на 120 километра от Мелбърн метеорит, в който бяха открити следи от 18 аминокиселини. От тях 12 не са известни на Земята, зародили са се в други точки на Вселената, където следователно се е повторило „невероятното" стечение на закономерности и случайности, създало живота, а може би и — разума!
— Добре, аминокиселините са следи от живот във Вселената. Но има ли нещо ново напоследък в търсенето на братя по разум?
— Засега нито един сигнал, пристигнал от Космоса, не е послание от друга цивилизация. Не веднъж бяха допускани грешки, някои учени смятаха, че са открили сигнали от изкуствен произход. Заблуждаваха се и английските учени, които откриха пулсарите — звездни натрупвания, излъчващи периодично радиосигнали. Те нарекоха откритието си „малко зелено човече". Пулсарът е голямо научно откритие, но за съжаление сигналите му не ги изпращат братя по разум... Правят се опити да се уловят сигнали от звездите Ипсилон на Ери-дан и Тау Кит, но безуспешни.
— Защо именно оттам? — Защото те са едни от най-
близките до нас звезди и отговарят на условията, необходими за образуването на планетарни системи, на които е възможно да има живот. Условията са: звездата не трябва да е нито твърде млада (животът на планетата не би успял да се развие от примитивните до висшите форми), нито прекалено стара, угасваща. Трябва да бъдат изключени и двойните звезди — орбитите на планетите им са твърде сложни. За да се създаде „благодатният бульон" за зараждането на живота, планетата трябва да има орбита близка до кръговата, която да не минава нито много близо край звездата, нито твърде далеч. В нашата Галактика има около 200 милиарда звезди. Една четвърт от тях може би имат планети. А от всички тези планети на всяка стотна би могло да има живот.
— Не е ли възможно планетите край най-близките звезди да бъдат открити оптически?
— От Земята — не, тъй като планетите се крият в сиянието на звездите. Само косвено можем да съдим за тях — по „смущенията" в траекторията на движението на звездата, по затъмненията. Надявам се, че към 1980 година на околозем-на орбита ще бъде издигнат мощен телескоп, с който, както предполага мнозинството астрономи, ще могат да се видят планетите на Ипсилон Еридан и Тау Кит. Ако излезе наистина така, това ще бъде още една крачка по пътя ни към търсенето на контакти с извънземните цивилизации: ще знаем накъде да насочим радиотелескопите, с надежда само след десетилетия да получим отговор.
— Когато говорите за представителите на извънземните цивилизации, вие, както ми се стори, имате пред вид братя по разум, прилича
щи на нас. А не е ли възможно да съществуват и цивилизации от друг вид?
— Разбира се, че е възможно. Например, кибернетичната система. Но нашата земна наука смята, че условия за зараждането на цивилизация от друг вид могат да се създадат едва след стадиите на биологичното развитие. Следователно биологичният стадий е най-възможното условие за пораждането на цивилизацията, независимо от формите, които тя е способна да приеме. Важно ли е каква ще бъде цивилизацията, с която ще установим контакт: дали е биологична или не? Нас ни интересува само въпросът: дали нейните носители са създали наука и техника. Според нашите знания физическите закони действуват еднакво в цялата Вселена; следователно, тази цивилизация би трябвало да познава законите на оптиката и как се разпространяват електромагнитните вълни. А значи, тя ще може да поддържа с нас връзка. Това е главното, а не как ще изглеждат посланиците на тази цивилизация.
— Контактът с чуждия разум, още повече с чужда, непонятна за
нас цивилизация може да има и отрицателни, дори опасни последици. . .
— Да, мнозина астрономи, психолози, специалисти от други области на знанието са убедени, че контактът може да крие много неприятности за нас. Едни се опасяват, че това друго общество може да е агресивно; други — че в резултат на контакта човечеството ще изпадне в състояние на шок (могат да последват резки, революционни промени в науката, техниката, дори в мирогледа и жителите на Земята могат да решат: защо да си блъскаме главите с решаването на проблеми, щом отговорите могат да ни бъдат поднесени на табла от мъдрите представители на другата, отишла много по-напред в развитието си цивилизация)? Лично аз смятам, че евентуалните пришълци не ще бъдат нито спасители, нито изкусители на човешкия род. Разум, способен да установи контакт с друг разум, ще се стреми преди всичко към познанието; значи мисията му ще бъде дружеска.
— Как се отнасяте към „следите" от минали посещения?
— Щом допускаме възможността да съществуват извънземни цивили-
зодии, можем да допуснем и вероятността на почти невероятното, че Земята някога е била посетена от обитатели на други планети. Но ако тези същества са били на Земята, не е възможно да не са се отбили и на нашия спътник Луната. А на нея следите на пришълците биха се залазили, защото там няма вятър, който да ги заличи, нито дъжд да ги размие. Що се отнася до летящите чинии, специалният комитет, създаден в САЩ и разполагащ с достатъчно средства, за да проучи и провери всички съобщения, издаде труд от почти хиляда страници, в който категорично опровер
гава всички твърдения на привържениците на тази версия, опитващи се да докажат, че летящите чинии са реалност и че са кораби на космически пришълци. Разбира се, ако привържениците на летящите чинии неочаквано открият доказателства за правотата на тезата си, аз бих бил щастлив, защото това би свидетелствувало, че програмата на CETI е реална и перспективна.
— Как смятате — кога можем да очакваме пришълци от Космоса да почукат на нашите земни порти?
— В края на XXI век. Нужни са най-малко сто години систематично и с усърдието на мравките да по
работим с гигантските, все по-мощни и мощни радиотелескопи, за да постигнем целта си.
— Не е ли твърде песимистична тази прогноза?
— Обратно, твърде оптимистична. В случая времето е съразмерно с големината на разстоянията и величието на целта. Но, разбира се, възможно е и най-неочаквано всичките ни планове да се провалят. Във всеки случай, трябва така да работим, че след сто години да открием във Вселената братя по разум. При това трябва винаги да вярваме в щедростта на случая и щастливата звезда на човечеството.
Още през 20-те години на нашия век беше открито, че сигналите от радиостанциите, след като се отразяват многократно в йоносферата, се връщат в изходната точка и могат да бъдат зарегистрирани като своеобразно радиоехо. Времето на закъсняване на това ехо е части от секундата. Но в редки случаи е забелязано и по-голямо закъснение. Точно това явление, което и до днес няма задоволително обяснение, беше наречено „парадокс на Щермер", „световно ехо" или просто — „загадъчно ехо". В научната литература се употребява по-скромният термин — LDE (радиоехо с продължително закъснение).
През 1927—1929 година известният норвежки геофизик, професор К. Щермер в сътрудничество с д-р Ван дер Пол и инж. Й. Хале организираха серия експерименти за изучаване на LDE. Радиопредавателят в Айндхофен (Холандия), работещ на вълна 31,4 метра, предавал импулси със строго определена последователност, които Хале регистрирал в Осло. Не всички
данни от този експеримент са запазени до наши дни, но това което се знае с положителност е, че на 11 октомври 1928 година Хале и Щермер зарегистрирали първото „загадъчно ехо": отначало времето на закъсняване било три секунди, после четири... пет, а след това започнало да се мени произволно (!) от 3 до 15 секунди. LDE били наблюдавани още на, 14,15; 18 и 20 февруари 1929 година.
През 1967 година с изучаването на LDE се зае професор Ф. Крауфорд от Станфордския университет, който потвърди реалността на този феномен. Според него LDE възникват в йоносферата в резултат на сложни преобразувания на електромагнитните вълни в плазмени. Като се движат по силовите линии на геомагнитното поле, плазмените вълни се разрушават и освобождават включените в тях електромагнитни вълни, които предизвикват „тайнственото ехо".
Но това обяснение има редица слаби и неизяснени пунктове.
НОВА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА „ТАЙНСТВЕНОТО РАДИОЕХО"
През 1960 година радиоастрономът Р. Брейсуел изказа мисълта, че космичните сонди са най-икономичният и ефективен способ за установяване на първана-
чални контакти между две съседни развити цивилизации. Как би трябвало да постъпи такава сонда, влязла в околоземна орбита? Отначало, за да съобши
своето съществувание, тя трябва да улови някакъв радиосигнал със земен произход и да го върне обратно с голямо, но разумно закъснение. След като земните жители обърнат внимание на този странен сигнал и се установи двустранна връзка, ще се премине към други форми на предаване на информация: например излъчване на телевизионно изображение на участък от небето, откъдето е дошла сондата.
Но нито Брейсуел, нито някой друг в продължение на повече от десетилетие можаха да намерят конкретен пример за илюстрация на горните съображения. Това направи младият английски астроном от университета в Глазгоу Д. Лънън. Той предположи, че наблюдаваното от К. Щермер и Й. Хале през 1928 година радиоехо е предадено от космична сонда. Хипотезата на Лънън на пръв поглед изглежда фантастична. И все пак . . .
2. Шест точки от тази графика лежат надясно от вертикалната осемсекундна бариера и ние ги идентифицираме с непълното съзвездие Воловар.
3. Разположената вляво от бариерата точка на трисекундното радиоехо приемаме като звездата Епсилон от съзвездието Воловар, нарочно извадена от него с цел да разберем, че сондата е отправена именно от тази звезда.
4. Различието в разстоянието между Арктур и Епсилон Воловар на звездната карта и на графиката може да се обясни с голямото собствено движение на Арктур, ако приемем, че сондата е предала изображението на своето съзвездие, „фотографирано" много преди пребиваването й в околоземната орбита.
Предложената от Лънън интерпретация намери много опоненти преди всичко поради своята нееднозначност. Например звездата Епсилон трудно може да се идентифицира с точката на трисекундното радиоехо. Нещо повече — при малко повече въображение графиката можем спокойно да оприличим и с друго някое съзвездие. Може дори да се построи нова графика!
Звездата Епсилон от съзвездието Воловар е двойна звезда и планетите около нея са неподходящи за живот за друга някаква цивилизация. Има още твърде много спорни места и това ме накара да потърся нова интерпретация на радиоехото.
За споменатата вече серия може да се построи и друга графика. Ако разгледаме внимателно шестте точки, разположени над осемсекундната бариера (сега тя е хоризонтална), налице е поразително сходство със съзвездието Кит, а лежащата над бариерата точка на трисекундното радиоехо е звездата Тау Кит — отделена от съзвездието с цел да ни бъде показано, че именно от нея е изпратена сондата.
А. Шпилевски
М О Д Е Л З А К О Н Т А К Т ,
А Н Е Д О К А З А Т Е Л С Т В О З А Ч У Ж Д О З Е М Н А К О С М И Ч Е С К А
С О Н Д А
Хипотезата на Лънън се появи през 1973 година и предизвика значителен интерес. Мнозина видяха в нея опит да се докаже съществуването на чуждоземни космични сонди. Но Лънън не си е поставял такава цел.
Неговата схема на разсъждения е следната: Ние не знаем истинската природа на LDE. Има обаче основания да се предполага, че този феномен е свързан с наличието на сонда в околоземното пространство.
На 11 октомври 1928 година Хале и Щермер отправили в йоносферата радиосигнали през интервал от 20 секунди. В резултат те чули радиоехо с интервали между отделните сигнали, съответно 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8, 12, 15, 13, 8 и 8 секунди. Лънън се опита да обясни резултатите от този опит. Същността на неговата интерпретация е следната:
1. Уловеното радиоехо не е нищо друго освен послание от космична сонда или по-точно нейната „визитна картичка", която може да се разбере, ако се построи графика „пореден номер на отправения сигнал — време на забавяне на радиоехото" и сравним получената схема с подходящ участък от звездното небе.
Да предположим, че е така. Каква в случая трябва да е логиката на контакта? По какъв начин сондата" може да предаде на хората своето послание? Как да подхо-дим към неговата дешифровка? След така поставените въпроси по-нататъшните разсъждения имат смисъл само дотолкова, доколкото е вярно първоначалното предположение за наличието на такава сонда. Ето защо тази или някоя друга интерпретация не може да бъде доказателство за съществуването на сондата. Смисълът и значението на работата на Лънън, както тази на Шпилевски, се състои в разглеждане на модели за евентуален контакт с чужда цивилизация.
Такава постановка на въпроса е актуална и интересна. Безспорно, изпратеният от чуждоземната сонда сигнал, който ще бъде уловен на Земята, не може да носи някакъв достоверен печат за своя разумен произход. Ние можем само да подозираме на основание някакви „улики" и като се опитаме да разгадаем посланието, да потвърдим своето предположение. Тайнственото радиоехо е подходящ модел за такъв сигнал! Но истинността на изходната хипотеза за съществуването на чуждоземната сонда може да се потвърди едва след като изпратим нов, разработен в кода на сондата сигнал и на нашия сигнал, получим отговор.
Как да подходим към разгадаване на посланието? С. Лем обръща внимание на една важна подробност: „Учените са възпитани в духа на „игра с Природата". Но Природата не е „съзнателен противник". Ето защо, изучавайки например движението на електроните, физиците дори за момент не допускат мисълта, че някой нарочно е разпределил електроните по орбити, само за да ни обърне внимание върху своето съществувание. Нещо повече, подобна мисъл е наивна и недопустима." Но психологията на контакта с „чуждия разум" е различна от психологията при разгадаване тайните на природата. Процесът на установяване на контакт с чужда цивилизация също напомня игра, но твърде различна от „играта с природата".
След тези предварителни бележки нека направим анализ на предложените интерпретации!
Първата мисъл, която неволно се поражда, е: откъде на „воловарите" или на „таукитяните" е известно как ние определяме границите на съзвездията. Та нали съзвездията са определени съвършено произволно! Тази забележка е вярна, но методът, не е свързан с нашите съзвездия. В случая са дадени само някои от по-ярките звезди и очертаната по точките конфигурация, Лънън или Шпилевски отъждествяват с едно или
друго съзвездие. Така първият се спира на съзвездието Воловар, а вторият — на Кит.
Много сложен е въпросът с избора на единиците и мащаба. Използуването на еднакъв мащаб по двете оси е напълно оправдан. Но откъде сондата знае, че ние измерваме времето в секунди? Очевидно, тя е разбрала това, след като е направила предварителен анализ на уловения земен сигнал. (?)
Има още едно съображение: Ако ни бъде предоставена произволна конфигурация от точки, винаги ще успеем да намерим подходящ отрязък от картата на звездното небе, на която по-ярките звезди да са разположени по начин, близък до зададения. Можете сами да се убедите в това, ако първо си начертаете от точки някаква фигура, а после разгърнете звездния атлас. Но колкото по-точно се покрият точките от конфигурацията с разположените върху картата звезди, толкова по-малка е вероятността от случайно съвпадение. Така на първо място излиза въпросът за точността. Как" можем да говорим за точност, когато нямаме никаква предварителна уговорка със сондата относно типа на проекцията или епохата, отразена на звездната карта!
И така, Тау Кит или Епсилон Воловар? От гледна точка на съвременните представи за съществуването на живот в Космоса Тау Кит е за предпочитане. Нека споменем, че във всички проекти за евентуални междузвездни връзки тази звезда е на първо място. Но точно в това се крие опасността: винаги е възможен, макар и подсъзнателен стремеж към нагаждане спрямо съвременните предположения. В този смисъл позицията на Лънън е по-силна — не може да има никаква преднамереност в избора на Епсилон Воловар — звезда, малко подходяща за живот.
Българските любители на астрономията, начело с Илия Илиев, също предложиха свое тълкуване и дойдоха до извода, че сондата е пристигнала от съзвездието Лъв. И точно тази многозначност на интерпретацията ни кара да бъдем предпазливи. Явно, междузвездното послание трябва да се построи на друг логически принцип, изключващ всяка нееднозначност.
Предприетите опити да бъде разкрита тайната на световното ехо са нагледен и поучителен пример за трудностите, които възникват при допир с проблема на междузвездните връзки.
Л. Гиндилис, кандидат на физико-математическите
науки'
ЗАГАДКА, СЛУЧАЙНОСТ ИЛИ... ДРУГ
МАТЕМАТИЧЕСКИ П Р И Н Ц И П
За редовните читатели на сп. „Космос" темата за „тайнственото радиоехо" не е нова. Не е нова и идеята на Брейсуел за използуване на сонди като най-подходящо средство при установяване на първоначален контакт между две технически развити цивилизации. Ново е само твърдението, че пръв Лънън, изказва хипотезата: „Уловеното радиоехо не е нищо друго освен „визитната картичка" на космичната сонда, която става разбираема едва след като се построи графиката „пореден номер на отправения сигнал — време на забавяне на радиоехото".
Защото тази идея не е на Лънън! Не той пръв реши да потърси разумно начало в „щермеровото ехо" и не той пръв построи графиката „пореден номер. . . — време на забавяне на радиоехото".
Шест месеца преди Лънън да направи сензационното съобщение пред слисаните членове на Британското междупланетно дружество и американското списание ..Spaceflight" (бр. 4 от 1973 година) да публикува неговата хипотеза, сп. „Космос" (бр. 8 от 1972 година) помести статията на арх. Стойков „Загадка, случайност или шега", в която не само се лансираше
1 0
идеята", че е възможно в „щермеровото ехо" да се съдържа „закодирана" информация, но беше построена и споменатата вече графика. Разглеждаше се серията с интервали между отделните сигнали 15, 9, 4, 8, 13. 8, 12, 10, 9, 5, 8, 9 и б секунди. По описания в статията метод се получава схематичен чертеж, който арх. Стойков наподоби на космична сонда с два радиотелеско-па, които „прослушват определен участък от космич-ното пространство, приемат сигнали и сами изпращат такива".
Тази идея стана достояние на проф. Брейсуел. „Благодаря ви за находчивите графики, получени при декодиране на Щермеровите сигнали" — пише той на 1 август 1972 година в писмо до арх. Стойков. Той се интересува също дали не е получена перспективна проекция, която би дала по-пълна представа за конструкцията и външния вид на космичната радиосонда. После Лънън направи своето съобщение ,като ангажира целия международен авторитет на Британското междупланетно дружество. Много скоро неговата идея намери поддръжници и опоненти а това означаваше, че тя вече беше добила — вярна или не — право на съществувание. След Лънън последваха тълкуванията на Илиев и Шпилевски. . . И в трите случая търсенията бяха насочени към идентифициране на точките от графиките със звезди от едно или друго съзвездие. Дали това е верният път — най-добре личи от коментара на к. ф. м. н. Гиндилис.
Ето кое ни накара да се обърнем отново към арх. Стойков:
„Разглежданата от Лънън серия е само една от петте, цитирани в сп. „Нейчър" през 1928 година. А те са: 1 серия: 15, 9,4, 8, 13, 8, 12, 10,9, 5, 8,9, 6. 2 серия: 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8,12, 15, 13, 8, 8. 3 серия: 12, 14, 14, 8, 8. 4 серия: 12, 5, 8. 5 серия: 12, 8, 14, 15, 12, 7, 5, 5, 13, 8, 8, 8, 13, 9, 10, 7, 14, 6, 9, 5, 8, 9.
Какво прави впечатление: 1. Общият брой на сериите е 5. 2. Броят на сигналите в първата серия е 13, във втората — 14, в третата — 5, в четвъртата — 3,
а в петата — 22. 3. Най-голямото време на забавяне на ехото е 15 секунди.
Ако разгледаме координатната система, ще видим, че по абсцисната ос — оста, по която е нанесено вре-мето на забавяне на радиоехото — най-голямото число е 15, а по ординатната ос — 22.
Съставяме уравнението:
Какъв е изводът: отношението на най-големите числа, нанесени по координатните оси дава числото „пи". А „пи" е универсална константа за Вселената!"
Ще припомним още една статия, публикувана в сп. „Космос" (бр. 4 от 1974 година). В нея поместихме схема, получена в резултат от последователно нанасяне и на петте серии. Схемата показахме на художника Ст. Шиндаров, и без да го запознаваме с подробностите, го помолихме да. нарисува това, което вижда в него.
Едва ли всички наши читатели видяха в тази схема това, което „видя" художникът. Но остава въпросът дали специалистите по проблемите на междузвездните връзки ще видят в предложените изчисления „този друг логически принцип", за който говори Гиндилис!
Й. Костов
Бележка на редакцията: Редакцията на сп. „Космос" предлага на читателите си тези няколко серии и обявява конкурс за най-сполучливо разрешение на въпроса. Специално жури ще прецени предложенията и ще награди победителя с ръчен часовник. Краен срок за изпращане на решенията: 1. I. 1977 г.
1 !
Отвън никой не подозира богатствата, скрити в къщата. В железата и тежестите, изпълнили старата стълба, само познавачът ще отгатне части за часовници по кулите. А горе, в стаята осемдесет и пет годишният Георги Хаджиниколов стои сред многобройните си инструменти, сред кутийките със зъбни колелца, пружинки, оси и лостчета, стрелки и винтчета, верижки, баланси, капачета. И точно както преди 70 години, когато баща му го учел на ча-совникарство, така и сега майсторът поправя стари часовници.
Часовникът зад него, странно за нас, но твърде красиво произведение, пристигнал в тази къща в торба. Бил изцяло разглобен и съвсем разбъркан. Собственикът'му нямал дори снимка и Георги Хаджиниколов трябвало сам да се досети как е изглеждал механизмът, къде е било мястото на всяка една от частите.
Днес фабриките работят с хиляди и хиляди часовници от един и същ вид. Продукцията им струва толкова евтино, че ако часовникът се развали, може веднага да си купиш нов и дори да направиш опит сам да си го поправиш. Но часовниците,
които идват при стария майстор, са направени от хора, които искали да покажат и вкус, и майсторство и се надпреварвали в оригиналност и на външността и на конструкцията на механизма. — Такъв часовник бързо не
можеш да поправиш. Ако са ти го донесли цял — говори старият майстор, — отваряш, гледаш, трябва време да свикнеш ти с него и той с тебе. Ако е дошъл в торба, работата е още по-сложна. Ровиш в старите книги, търсиш подобен, понякога дори си поизмисляш нещо в конструкцията.
Преди година-две майсторът отишъл в Хасково. Трябвало да прегледа направения от него часовник на градската кула, който тридесет и осем години работел отлично.
— И там, в кулата, гледам седем големи зъбни колела, хвърлени в един ъгъл и съвсем ръждиви. Не знаем какво е това, казват ми, ще ги хвърлим. Не ги хвърляйте, отговарям им аз, защото това е старият часовник на кулата ви още от турско време. Взех седемте колела и направих часовника. Се-
Георги Хаджиниколов сред своите часовници
га са го сложили в музея. Близо седемдесет часовника
по кулите, направени от Георги Хаджиниколов, работят по наши градове и села. Всеки следващ часовник той се стремял да направи по-съвършен от предишните. А последният е направил само преди години в Телиш.
Но онова, което особено привлича посетителите на стария часовникар, не е само да си поговорят с него, а да влязат в стаята с часовниците. Още бащата на майстора започнал да
Събира интересни часовници. Едни купувал, други му подарявали. После синът продължил това занимание и където и да ходел, все се интересувал има ли нещо за купуване. Хората свикнали да му носят часовници. На едни липсвали части, други всичко си имали и пак не работели, но майсторът ги поправял и сега тази интересна колекция може да бъде гордост на всеки музей.
По лавиците в стаята стари метални английски часовници съжителствуват с пясъчния, донесен от съда. С пясъчни адвокатите мерили своята защитна реч. Щом паднела и последната песъчинка, свършвал определеният половин час и адвокатът нямал право да продължи нито дума. „Ето така" — казва часовникарят и обръща часовника. Времето потича. През тесния отвор песъчинките летят една подир друга и карат човек да усети бързотечността на времето.
Другите часовници заслужават внимание: шварцвалдският с дървените оръдия, виенският със стъкления похлупак и летящите колесници, часовникът с мраморните колонки и огледалото, съседът му — целият обсипан със седеф, часовникът
с войника, застанал на пост, свирещият — украсен с лира, металните, на които стрелките не вървят. Онези, на които липсват части, са не по-малко интересни от изцяло запазените. Два много стари, направени от желязо, работено с огън, чук и наковалня, с достойнство демонстрират своите огромни тежести и дебели въжета, които движели механизма — вместо пружина.
Но може би най-интересна е колекцията на изящните джобни часовници. Повечето от тях имат по три капака — сребърни или златни — според часовника. За да се види колко е часът, било достатъчно да се отвори първият. Другите били за красота, за тежест и за да пазят часовника от напрашване. Колкото и да се стараели някогашните майстори, не успявали да направят часовниците достатъчно херметични.
В България, онези, които донасяли от чужбина скъпи часовници, обикновено поръчвали, още един капак — дървен. По изработка той е не по-малко интересен от сребърните и злат-ните. Българите носели часовника в пояса, заедно с кесията и в много случаи до ножа и пищова. Дървеният капак бил още
13
една защита за чувствителния към сътресения механизъм. Отвътре капакът бил подплатен с кадифе. Старите майстори не обичали лепилото. Кадифето е закрепено с няколко малки сребърни пирончета, всяко от тях — с гравирана главичка. С огърлица от сребърни и златни миниатюрни пирончета, зачукани като нит-чета, съединявали и отделните части на металните капаци.
Часовниците навивали всеки ден и всеки ден по едно и също време собственикът тържествено свалял всички капаци: дървени, сребърни, златни или с черупка от костенурка, и с внимателни бавни движения навивал предмета, който хем отмервал времето, хем говорел много за състоянието и общественото положение на своя притежател.
Един от часовниците — без стъкло и с изпъкнали римски цифри — напомня за човек, който и нощем по няколко пъти е искал да знае колко е часът. Да запали газена лампа не е било просто, улично осветление нямало и човекът, без да безпокои останалите, опипвал циферблата и узнавал колко часа му остават до разсъмване. По подобен начин правели и часовниците за слепи.
Осите на часовниците закрепвали в скъпоценни камъни, а отзад, върху баланса, имало бри-лянтче, поставено за украшение. И да стои, и да го няма, това било без значение за хода на часовника. Някои часовникари се изкушавали и го вземали и по думите на Георги Хаджиниколов, оттогава тръгнала приказката, че часовникарите крадат камъните.
Самият баланс, нищо че се намира под най-последния капак и никой не го вижда, също бил изработван с голямо майсторство и прилича на скъпо
украшение. А капаците трудно могат да се опишат, защото всеки от тях си е произведение на изкуството.
До тази колекция малкото стоманено почти осемдесетго-дишно часовниче, което носим на майстора, защото не ще да върви, изглежда като Пепеляш-
14
ка. — Тези жените ги носеха на
врата — казва стопанинът. — Не бяха ни посребрени, ни позлатени.
— И колко струваха? — Чувал брашно — отвръща
старият часовникар и отговорът е колкото смешен, толкова затрудняващ. Какъв чувал, какво брашна, колко е струвало брашното тогава?
С общи. усилия превръщаме цената в днешни пари и часовни-чето излиза към двадесет, двадесет и пет лева, разбира се, ако чувалът е от големите по петдесет килограма, и това си е една съвсем прилична цена за хубав и точен днешен часовник.
Майсторът обещава да го поправи, макар че вече такива части няма. Ще го поправи и ще тръгне, както е поправил и
всичките тези минали през различни ръце и мерили времето на различни съдби красиви стари часовници. Възрастният човек пред нас е един от последните познавачи на старите механизми, един от последните представители на професия, която няма наследници.
Скоро в музея ще вземат часовниците на Георги Хаджиниколов, за да може повече хора да им се радват.
— Но тук ще остане съвсем празно!
— Няма да бъде празно --отвръща той. — Пак ще се напълни.
Майсторът търпеливо изчаква да направим и последните снимки и прибира пясъчния часовник на мястото му. Последната песъчинка на половиния час е изтекла и, навярно, много отдавна.
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА
Снимки:
ТОДОР
МИТОВ
15
ОТ незапомнени времена човекът се ползува от ..услугите" на микробите, без дори да подозира тяхното съществуване. Втасването на хляба, ферментацията на гроздената захар и. етиловия алкохол, превръщането на прясното мляко в кисело са свързани с жизнената дейност на невидимите с просто око организми. За съществуването им хората научиха едва преди 300 години. Оттогава не угасва интересът към „най-дребните животинки", открити от холандския биолог Ан-тони Льовенхук. Човешкият разум все повече надниква зад тайнствената завеса на невидимия свят. Вече са открити и изучени около 2500 вида микроби, от които около 1000 вида са бактерии и повече от 500 са вируси. Учените смятат, че това е само една десета от съществуващите на нашата планета микроорганизми.
Колкото по-дълбоко проникват учените в тайните на природата, толкова повече се възхищават на блестящата технология на миниатюрните
живи „фабрики" . И има от какво да се възхищават! Микробите растат
500 пъти по-бързо от най-високодобивните селскостопански култури и 10 000 — 50 000 пъти по-бързо от най-продуктивните животни, защото усвояват хранителните вещества с цялата си повърхност. Така за едно и също време от 10 килограма дрожди, които се отглеждат във ферментатор с обем 100 кубични метра, може да се получат толкова белтъчини, колкото от 2000 крави или грах, засят на площ от 3600 декара.
Независимо че микробната клетка има значително по-просто устройство от клетката на бозайника, тя е способна да изработи повече от хиляда фермента. Ферментите са белтъчни съединения, които ускоряват реакциите при обмяната на вещества. Една част от тях се отделят във външната среда, за да се ускори разпадането на сложните съединения до по-прости. Другите ферменти остават в самата клетка и катализират реакциите по усвояване на погълнатите от микроорганизмите вещества. Отделните ферментни механизми се включват в работа само в нужния момент. Няколко хилядни от секундата след като се появи необходимост от съответна реакция, клетката започва да отделя нужния фермент, което обуславя голямата гъвкавост и приспособимост на микробите към външните условия и хранителната среда. Затова те са толкова „невзискателни" и могат да се хранят с най-различни вещества. Учените са открили микроби, които с охота усвояват остатъци от захарно цвекло и слънчоглед, царевични кочани, отпадъци от нефтопреработвателната и газова промишленост и други индустриални и битови отпадъци. Най-продуктивните от тези микроби са намерили приложение в производст-
вото на микробни белтъчини, които се използуват като фураж.
Едноклетъчните микроби съдържат повече от 40 на сто белтъчини, които включват всички незаменими аминокиселини. Затова те се използуват за получаване на евтин и пълноценен микробен фураж за изхранването на животните. През последното десетилетие в различни страни по света бяха построени много заводи за производство на микробен фураж от най-евтини отпадъчни суровини. У нас заводи за хидролизни дрожди има в Разлог и Долна Митрополия — Плевенско.
Засега микробните белтъчини намират приложение за изхранването на животните, а в бъдеще може би те ще послужат като вкусна и пълноценна храна за хората, която по нищо няма да се отличава от традиционното меню. Промишлената микробиология фантастично бързо разширява сферите на своето производство. Днес микробните фабрики дават не само фуражни белтъчини, но и десетки други полезни биопродукти, като аминокиселини, ферменти, инсектициди, витамини, вещества, управляващи развитието на растенията и, разбира се, антибиотици.
Една твърде актуална проблема е получаване на гориво
от отпадъци, която в скоро време ще бъде разрешена с помощта на микробите. Вече са разработени няколко технологии за получаване на метан от битови и индустриални отпадъчни води. Така например в пречиствателен водоем се отглеждат бактерии и синьо-зелени водорасли. Отпадъците в замърсената вода се разпадат от бактериите до въглероден двуокис и някои други вещества, които служат като храна за водораслите. Получавайки готова храна, водораслите растат и се размножават. След това ги събират и поместват във ферментатор. В процеса на анаеробна ферментация един друг вид бактерии, хранейки се със синьо-зелени водорасли, отделят метан, който е идеално гориво. „Несмлените" остатъци от водораслите се връщат в началото на цикъла — в пречиствателния водоем, където служат като допълнителна храна на бактерии-те и водораслите. И така цикълът се затваря.
Изследванията пред последните години донесоха интересна новина. Дъното на Световния океан е покрито с висококачествена руда във вид на сфери с размер от грахово зърно до кокосов орех. В нейния състав влизат до 20 на сто манган, 15 на сто желязо и по 0,5 на сто никел, кобалт мед и други,елементи. Пресметнато е, че тази руда може да задоволи нуждите на човечеството от мед за 2000 години, от никел — за 70 000 години, a от кобалт — за 420 000 години. С помощта на белязани радиоизотопи бе доказано, че тези дънни образувания имат микробен произход, както и много други рудни находища. Някои видове микроби поглъщат металите от морската вода. Желязото и манганът, например, им са необходими за синтез на окислителни ферменти и хлорофил; кобалтът — за синтез на витамин В12. Така погълнатите метали се включват в хранителната верига: бактерии — зоопланк-тон — риби. Заедно с отпадъците от водните животни асимилираните метали се утаяват на дъното.
Смята се, че повече от природните находища на железни руди са резултат от жизнената дейност на желя-зобактериите. Те извличат от водата солите на желязото и ги изхвърлят във вид на съединения, които лесно се утаяват. Ръждивата маса, която често наблюдаваме по бреговете на някои ручеи и рекички, е резултат на тяхната дейност. Тази способност на
бактериите-„миньори" да извличат металите от водния разтвор вече намира
16
приложение при обогатяване на бедни руди и добиване на мед, желязо, магнезий, цинк, хром и други. Така се роди нов отрасъл на промишлеността — био-металургията.
Микробите гъсто населяват горните слоеве на почвата. В един грам чернозем се намират около три милиарда бактерии. Плодородието на почвата е тясно свързано с дейността на тези невидими труженици. Те не само подготвят храната за растенията, но и подобряват структурата на почвата. Поглъщайки азот от въздуха, микробите го превръщат в полезни за растенията вещества. Но при интензивното отглеждане на селскостопанските култури азотните съединения, които се намират в почвата, са недостатъчни. Затова се прибягва до наторяването, което е свързано със значителни разходи.
Защо да не накараме микробите да синтезират азотни съединения в по-големи количества? Учените си поставят за цел да принудят
бактериите да произвеждат азотни торове. Има съобщения, че вече е отгледан бактериален
мутант, който е способен да усвоява азот от въздуха, дори в присъствие на някои вещества, които подтискат дейността на обикновените азотфиксиращи бактерии.
Когато говорим за микробите, то най-често ги свързваме с болестното състояние. Обаче болестите се предизвикват от болестотворни патогенни микроби, които са само една малка част от този микросвят. А има и
микроби с „бяла престилка", които ни лекуват, предпазват от заболявания, създават лекарства.
Имунитетът — невъзприемчивостта към определени болести — може да се появи след прекарано заболяване. Обаче той може да бъде създаден и изкуствено. Това се постига чрез въвеждане на ваксина — препарат, който се състои от отслабени микроби. След ваксинацията в организма на човека или животното се появяват вещества, които противодействуват на микробните токсини и на размножаването на болестотворните
микроби. Години наред учените търсят един невидим „убиец"—
микроба, който предизвиква раковите заболявания при хората. Когато го открият, от него може би ще бъде създадена противоракова ваксина. Тогава раковата болест ще бъде победена.
Антибиотиците — мощното оръжие срещу патогенните микроби — са продукт на жизнената дейност на техни събратя, други микроби. Така човекът накара микробите-приятели да се борят с микробите-наши врагове.
В много страни се правят опити да бъдат заменени традиционните инсектициди (химични вещества, които унищожават насекомите-вредители) с
живи инсектициди — вируси, които предизвикват заболявания при вредните насекоми. Този нов начин на биологическа борба е жизнено необходим, тъй като повече от 300 вида насекоми са си изработили устойчивост към химичните инсектициди. Затова за унищожаването на вредните насекоми е необходимо да се увеличи концентрацията на химичните препарати, което води до опасност от замърсяване на околната среда.
Кой ли е този невидим „подпалвач",
който понякога причинява пожари в места, където има натрупано влажно зърно или памук, сено, торф, оборски тор? Виновни са микроорганизмите. Когато топлината, която те отделят в процеса на жизнената дейност, не може да излезе навън, температурата на хранителната среда се покачва и може да се стигне до самозапалване.
Човекът отдавна се научи да използува това „само-загряване" на някои органични вещества в парниците и оранжериите. Върху лехи с посети растения се слага оборски тор. В резултат на дейността на микробите горният слой на почвата се затопля. Повишава се и отделянето на въглероден двуокис. Всичко това е благоприятно за развитието на растенията.
„Самозатоплящият" ефект се използува не само от хората, но и от животните и насекомите. Например, един от видовете австралийски кокошки снася яйцата си в купчина от загнили листа. В тях яйцата се намират като в инкубатор. Кокошките се грижат за потомството си, като регулират температурата в „инкубатора", разравяйки или заравяйки купчината.
Голямо бедствие са пожарите в мините. Причина за тях най-често са химичните реакции, които протичат с отделяне на топлина. Достатъчно е да проникне кислород, за да се предизвика самозапалване. Вече 90 години бушува пожарът в мината „Хокинг Уелей" в САЩ. За неговото укротяване са изразходвани милиони долари. Плодородната почва се е превърнала в пустиня. За борба с подобни пожари учените от Института по минна механика при Академията на науките в Грузия решиха да използуват.
бактерии-„огнеборци". Бактериите от рода аспергилус и бацилус лесно се
приспособяват към условията на мината. Тук намират всичко, от което се нуждаят — постоянна температура около 20 градуса, повишена влажност и „любима" храна — метан. След напръскването на шахтата с разтвор от тези бактерии върху стените се образува плътен слой от микроби. Живият пласт предпазва въглищата от достъпа на кислород.
Микробите-„разузнавачи" подсказват не геолозите къде трябва да се търси нефт или природен газ. За тази цел се използуват специфични микроби, които се хранят с въглеводороди. Посявка
17
от тях се нанася върху извлеци от различни изследвани почви и се следи тяхното поведение. Ако те се развиват нормално, то в земните пластове има нефт.
Метанът понякога се натрупва в рудниците, създавайки опасност от експлозия. Но и тук на миньорите могат да помогнат
невидимите „санитари" . Това са микроби, които изяждат опасния газ. Самата
природа им е отредила почетната роля на „хигиенисти". Разлагайки различни отпадъци, трупове на животни и растения, те са едно важно звено в гигантския биологичен кръговрат на веществата.
Но колко ли нови неща ще донесе на човечеството един от най-младите отрасли на науката
— генетично инженерство. Същността на генетичното инженерство е моле
кулярна операция, в резултат на която се получават молекули с нови наследствени белези. Това стана възможно след като бе доказано, че тайнствените гени — носителите на наследствената информация — представляват отделни участъци от молекула на дезокси-рибонуклеиновата киселина (съкратено ДНК). Ако в молекулата на ДНК се включи нов ген, клетката придобива нови наследствени белези. Но къде да се намерят такива миниатюрни „хирургически инструменти", с които да се извърши операцията.
Наскоро бяха открити молекулярните „ножици" — рестрикционните ферменти. Тези ферменти се намират в клетките на живите организми и ги предпазват от проникване на чужди белтъчини. Като със сабя те разсичат „противниците" — чуждите ДНК — на определени парчета. За „зашиването" на получените пар-чета-гени се използува молекулярната „игла" — ферментът лигаза, който ги съединява с помощта на химична връзка. Получените молекули-хибриди предават на клетките нова наследствена информация. Пренасяйки генетичен материал от една клетка в друга, учените се надяват да създадат
конструирани от човека микроби С нови, изключително полезни свойства.
Първите съобщения за получаване на молекули-хибриди от ДНК на различни организми бяха направени на конференция по нуклеиновите киселини през юни 1973 г. А през следващата година бяха „конструирани" първите биологично активни молекули-хибриди, способни към съмовъзпроизвеждане в живата клетка. От-
Започна невинно. Невинно и забавно. Забавно и странно. Майката каза на бащата:
— Опазил те бог, човече, какво си направил с косата си?
Бащата мълчеше, затова майката повтори малко по-високо и по-бавно:
— Какво си правил с косата си? — С косата ли? —почуди се бащата и отиде до
огледалото. — Я виж ти! — възкликна. —Косата ми
тогава до днес молекулярната хирургия постигна големи успехи.
Извънредно интересен експеримент бе проведен през 1974 г. Ген от южноамериканска жаба бе присаден към бактериален плазмид, който след това бе внесен в бактерии коли. Опитите показаха, че присаденият ген функционира нормално в организма на бактерия. Това дава основание да се смята, че практически е възможно присаждане на гени между далечни видове организми.
Перспективите на генетичното инженерство надминават и най-смелата човешка фантазия. Молекулярната хирургия ще промени облика на много промишлени производства. Бактериите-хибриди с присадени гени, отговорни за синтеза на хормони, витамини, белтъчини, антибиотици, ще произвеждат тези ценни вещества в неограничени количества. Така например бактерии с присаден ген от копринената буба ще могат да произвеждат коприна в заводски условия. Това значително ще опрости и поевтини процеса на получаване на естествена коприна.
Генетичното инженерство ще лекува наследствени-те болести, които са свързани с дефектни гени. Може би съвсем скоро бактерии с присаден ген, който контролира синтеза на инсулин, ще помагат на болните от диабет.
Вече е постигнато присаждане на гени от азотфиксиращи към азотнефиксиращи бактерии. Внедряването на новите бактерии в селското стопанство ще спести големи разходи по производство, транспортиране и употреба на азотни торове. Освен това ще се намали замърсяването на природната вода с токсични азотни съединения, които се образуват при използуването на изкуствените торове в големи концентрации.
Микробите са естествените „санитари" на природата. Обаче отпадъците, изхвърляни от човека, надвишават техните възможности. Затова учените-генетици работят над създаване на микроби с голяма „производителност". „Конструиран" е тъй нареченият „супер-микроб'', който може да разлага нефт много по-бързо от обикновените си събратя. „Супермикробът" съдържа генетичен код от няколко вида микроби, които се хранят с нефт. Изяждайки нефтените замърсявания, новият микроб ще помага в пречистването на водните басейни от нефт.
НЕЛИ КАРАМАНЕВА
е съвсем зелена! — Мил си си главата и вместо шампоан си изпол-
зувал нещо друго — гадаеше майката. — Някаква га-дост, боя. ами да, дали са ти в магазина боя за коса, сега жените си боядисват косите. Ама че противна работа, това трябва да се измие с гореща вода.
Изплакването на косата не помогна много; според майката водата сякаш подчерта и усили зеления оттенък.
1 8
— Приличаш на палячо — заяви тя, — сложи си шап-ка, не мога да гледам това идиотско зелено. Отиваме при една позната козметичка.
Горе-долу по същото време в олтара на църквата „Света Маргарита" органистът рече на свещеника:
— Отче, извинете ме за дързостта, обаче сте си допрели главата до нещо зелено. Сигурно по невнимание. Скоро боядисваха оградата на гробищата.
— До нищо не съм си допирал главата — Свещеникът вдигна рамене, но все пак се огледа в стъклото на открехнатия прозорец. — Белите ми коси Са по-зеленели! — извика той. — Това е сигурно глупашка шега на прислужниците. Ще отида при бръснаря да ми измие главата.
Миенето на главата, въпреки многократното изплакване със студена, хладка и гореща вода, не даде никакъв резултат.
— Това вероятно е болест на космената Луковица — констатира бръснарят. — Трябва да отидете на лекар, отче!
Горе-долу по същото време един професор по математика се върна у дома, свали си шапката, отиде пред леглото, оправи си вратовръзката, приглади косата и замръзна:
— Катерино! Катерино!—извика той. — Ела тука, много те моля!
Жена му надникна в антрето. — Виж ми косата! — рече развеселеният профе
сор. — Ама че интересен цвят! Толкова съм зает, че нищо не съм забелязал. Никога не са ми казвали, че косата ми е зелена!
— Защото не е! Сериозен човек, пък си прави майтап. Къде си купил тази перука? — Жената на професора се интересуваше от перуки.
— Кълна ти се, скъпа — професорът целуна жена си по бузата, — кълна ти се, че това не е перука, а моята си коса, провери сама, ако не вярваш, дръпни — ето, виждаш ли, боли ме, значи не е перука.
— Тогава си я боядисал. —Заклевам се, че не съм — Професорът стана се
риозен. — Защо пък да я боядисвам? Може би е алергия. Ще отида да попитам съседа, той е дерматолог.
Към пет часа следобед чакалнята на доктор Форин се напълни със зеленокоси пациенти.
Към полунощ секретарят събуди полицейския инспектор и му рапортува:
— Господин инспекторе, градът ни е сполетян от особен род беда — по неизвестни причини на хората им позеленяват косите.
тът. В цялата страна, наброяваща около десет милиона жители, бяха позеленели косите на сто хиляди граждани. Парламентът реши почти единодушно (само един въздържал се), че трябва тутакси да се извика от Париж известният професор Григорис. Този учен мъж беше разрешил много комплицирани въпроси от различен характер, беше нечувано мъдър и охотно даваше съвети. Помагаше както на крале, големи държавни мъже, изтъкнати лидери и банкери, така и на обикновените хора, оплетени в конфликтите на този свят. За него се говореше, че е най-известният диагностик на нашето време, чудотворец и гениален чародей, който винаги може да намери нужното лекарство.
Професор Григорис изследва сериозно косите на сто граждани от двата пола, след което направи следното изявление в Парламента:
— Ето какво установих: позеленяват косите на хората на петдесетгодишна възраст, с малки отклонения — двама души бяха на 47 и 48 години. Изследвах сто души с различни професии; зеленото у жените изглежда по-светло. Това не е никаква болест и причините не следва да се търсят в земната атмосфера, отравяна непрекъснато от вредни газове. Преди да пристигна във вашата страна, получих покани от почти всички континенти. Единствено в Гренландия и на двата полюса не е забелязана промяна в цвета на косите. Не съм в състояние да ви обясня логично защо от няколко часа косите на хората позеленяват. Трябва Да се смята, че това е начало на нещо: да кажем зелена увертюра. Какво ще стане после е трудно да се каже, но да не изпадаме в паника. Стоте изследвани от мене случая се радват на отлично здраве и чудесно настроение — Ученият млъкна, премигна и повтори: — Чудесно настроение, казах „чудесно", така ли казах?
Председателят на Парламента стана от мястото си и се приближи до професора.
— Точно така казахте—заяви той, — така, не другояче. Има ли някакво значение това?
— Може и да има — отговори Григорис. — Явлението „позеленяване на косите" се придружава от интензифициране чувството за хумор. Това е несъмнено.
Изследваните от мене хора сами са го забелязали; твърдят, че по-рано всичко ги е забавлявало по-малко, че не са виждали толкова комични страни на нашия живот, както сега, след промяната на цвета. Членовете на президиума се спогледаха.
— В края на краищата — заяви председателят, — в
ДВА Н А У Ч Н О Ф А Н Т А С Т И Ч Н И РАЗКАЗА
ОТ ЧЕСЛАВ ХРУШЧЕВСКИ
Инспекторът беше сънен, изруга секретаря и смъкна от главата си нещо, което приличаше на нощна шапчица. Тогава секретарят плесна с ръце и се захили най-глупаво: — Хи-хи-хи, господин инспекторе, хи-хи-хи,господ ми е свидетел, косата ви, хи-хи, господи, косата ви е съвсем зелена!
Щом се съмна, градските съветници бяха извикани в Кметството, а малко по-късно се събра и Парламен-
края на краищата човек може да свикне с всичко, със зелените коси също, обаче четири милиарда души с прекрасно развито чувство за хумор, това все пак е краят на света май. Това е Апокалипсис!
— Съгласен съм с вас — рече професорът. — Но да не губим надежда. Може би явлението е временно.
Григорис седна. Около час слуша дебатите, накрая, отегчен от преливането от пусто в празно изпрати бележка на председателя с молба да бъде освободен от сесията.
1 9
Председателят му кимна и професорът излезе. Реши да се отбие у приятеля си — астроном, учен със световна слава.
Обсерваторията беше построена на хълма Свети Бернард, откъдето се виждаше целият град. Григорис имаше на разположение три вида транспорт: такси, трамвай и влак. Избра най-бавния трамвай, който се влачеше по релсите и дрънчеше. Няколко развеселени пътници се забавляваха с изумрудените си перчеми. След двайсет минути професорът слезе от трамвая и след още десет звънеше на вратата на обсерваторията. Всъщност, не звънеше, а чукаше. Астрономът беше ликвидирал електрическия звънец и закачил чудесно чукче от XIV век.
— А, ти ли си, Григорис — рече той на професора, — каква приятна изненада, разполагай се, моля — и отиде при телескопа. — Тъкмо свършвах фотографирането на звездата, наречена на мене. Удивително тяло. Тъжен ли си или изморен? Една чашка коняк ще ти дойде добре, пийни си.
— Не съм изморен — каза Григорис, — ужасен съм. У—ЖА—СЕН — продължи на срички, придружени от глътки коняк.
— Зелените коси, а? — досети се астрономът.— Да, не отричай, зелените коси са ти развалили спокойствието.
-— Развалиха ми го — потвърди Григорис. — Какво мислиш за тази работа?
— Същото, каквото и ти. — Че причината на това явление трябва да се тър
сят отвън? — Разбира се — усмихна се астрономът. — И два
мата знаем добре. Изворът на тази зеленина се намира извън нашата планета.
— Космически лъчи? — Опростяваш. — Тогава какво? — Григорис напълни втората ча
ша. — ТЕ? Друга космическа цивилизация? — Браво! — възкликна астрономът развеселен. —
Веднага позна! — С каква цел, по дяволите, променят цвета на
човешките коси ?
— Хм! — Астрономът прибра касетката с негативите и седна на масата. — Не ми се удаде лесно да намеря отговор на този въпрос. Отначало мислех, че при приближаването си към Земята техният звез-долет изпраща лъчи, които оцветяват косите в зелено. После разбрах, че те са обкръжили нашата пранета с невидима химична субстанция, под чието въздействие човешките коси позеленяват. Само полярните области не са се поддали на действието на това невероятно зелено.
— Сигурно ниската температура унищожава тази субстанция.
— Не, там са почти незаселени територии. Впрочем ТЕ знаят къде да разпръскват тези химикали.
Астрономът отвори кутия пури и покани професора; — Заповядай, чудесни са, такъв а рома т . . . — Да, наистина са извънредно ароматни — съгласи
се Григорис.
— Тези пури, този коняк, цветята във вазата, лехите навън — изброяваше астрономът, — дърветата, птиците са великолепни — колко багри, колко нюанси, звукове, аромати, — колко наслади за всички сетива!
— Защо ТЕ оцветяват косите на хората в зелено? — попита професорът. — Знаеш ли защо го правят? Заплашва ли някаква опасност нашата цивилизация?
— Не, хората не ги заплашва нищо.
— Е, ами този прилив на добро настроение? — Само ще улесни разрешаването на конфликтите.
След известно време косите ще възвърнат естествения си цвят и липсата на добро настроение и чувство за хумор отново ще стане нормално явление.
— Тогава кому е нужен този маскарад? — На ТЯХ — отвърна астрономът. — Преди сто
години на нашата планета са кацнали звездолети от голяма космическа експедиция на друга Галактика. Хиляда същества, приличащи до съвършенство на хората, са започнали да живеят тук. Разбира се, никой от земните жители не е знаел за това посещение.— Строго секретна космическа експедиция. Хиляди същества са започнали да изследват планетата и цивилизацията ни. Разпръснали са се по всички континенти, проникнали са във всички общества и кръгове.
Изгледът им е вдъхвал доверие, разсъдъкът им е възхищавал хората, личното обаяние е печелело проникнали са във всички общества и кръгове, на Земята, известни учени, конструктори, интелектуалци, творци, почти всички са създали семейства. Децата ИМ са наследили гениалните им мозъци.
— А какво е станало със звездолетите? — Върнали са се на родната планета в другата
Галактика. Съгласно плановете си, възнамеряват да дойдат след сто години на Земята, за да приберат реколтата от дейността на разузнавачите.
— Реколтата?! — учуди се професорът. — Тоест, резултатите от стогодишните изследва
ния и наблюдения на Земята и обитателите й — плодовете на онези смесени бракове — Астрономът отиде до прозореца. — Искат да си вземат потомството на хилядата разузнавачи,
— Нямат право! — нервира се професорът. —Тов а е нечовешко!
— Прав си, но ТЕ не са хора. Освен външното сходство нямат нищо човешко. ТЕ изследват Космоса вече хиляди години. Това е ТЯХНАТА работа, в това е единственият смисъл на съществуването ИМ. Би следвало да се смята, че ги ръководят същества още по-умни и стари. Нашата планета като останалите е брънка от веригата на познанието за Вселената, а тъй като ТЕ се стремят да получат максимум познание, ще направят всичко възможно да си вземат плодовете от стогодишната дейност на пратениците си. А косите оцветяват в зелено, за да разпознаят потомците на хилядата разузнавачи. Тези същества ще останат завинаги безцветни и дори смесените бракове с хора няма да ги променят. . .
— Ти си безцветен! — възкликна Григорис. — Сиви коси, почти бели, бяла кожа, все едно албинос.
— Не, това не е същото. Нашите тъкани са съвсем различни.
— Значи си от Другия Свят? — Да, и ме заплашва връщане на Безцветната
Планета. — ТЕ поддържат ли връзка с вас? — От време на време изпращат съобщения от
Космоса. Миналата година получихме заповед да се готвим за връщане. Тогава връзката се прекрати.
— Не искате да напускате Земята — каза Григорис. Астрономът стоеше пред прозореца. — Странно ли ти се вижда? — отвърна той развъл-
нуван. — Погледни тези Дървета, листата, блестящата вода в реката, послушай чуруликането на птиците, песента на щурците.... . толкова звуци, а моята планета е не само безцветна, тя мълчи, глуха е като пън, беззвучна е. Научих се да свиря на няколко инструмента, всяка моя свободна минута е препълнена
20
с музика, с музика и наблюдение на Космоса — какво чудесно съчетание! Да пийнем още по чашка, на моята родна планета изобщо не съществува усещането на вкус.
— Длъжни ли сте да се върнете? — попита Григорис и остави чашата на масата. — Не можете ли просто да откажете?
— Най-напред ще засекат местата, където пребиваваме, имат апарати, които ще открият безцветните в тълпата зеленокоси; после ще се свържат с нае пряко, ще ни принудят да се съберем на местата, предвидени за кацане на звездолетите и ще ни вземат със себе си.
— Какво значи „ще ви принудят"? — възмути се професорът. — Да не сте машини?
— Ние сме ТЕХНИ деца, винаги послушни деца.
илюстрации СТОЯН ШИНДАРОВ
Надявах се, че ще изчезнем от очите им между милиардите хора, че никога няма да могат да ни открият.
— Тези проклети зелени коси! —възкликна Григорис. —- Твоите коси също са зелени — каза астрономът. Григорис се засмя и смъкна от главата си зелената
перука. Астрономът онемя. — Съвземи се! — призоваваше го Григорис. — Да,
безцветен съм, твой брат съм, трябва да се спасяваме на всяка цена! Това е перука от човешки коси, може да ги обърка. И аз нямам намерение да напускам тази прекрасна планета.
— Перуките, перуките — шепнеше астрономът, — само перуки от човешка коса, оцветени в зелено, тогава няма да ни намерят между милиардите. Хората със зелени коси не ГИ интересуват.
— А плешивите? — Това е изключително човешко явление. Ние
никога не оплешивяваме. Нашите бели коси са здрави. Астрономът седна на бюрото и извади от чекмед
жето няколко свитъка. — Тук са имената и адресите на Безцветните.
Веднага ще се свържа с тях и ще им наредя да замаскират главите си с перуки.
— Ще им наредиш?! — учуди се Григорис. — Да, от дълги години ръководя обществото на
Безцветните, — Ръководеше — рече Григорис. — Какво значи това? — Астрономът вдигна глава
и отмести свитъците. — Какво значи „ръководеше"? Григорис съблече сакото и ризата си и астрономът
видя метален корпус. — Машина! — извика той. — ТЕ са изпратили ма
шина! Контрольор. — Вече знаеш резултатите от тази контрола. —
Григорис вдигна дясната си ръка. — Всички ще се върнете на родната си планета, а ти ще издадеш заповед за събиране на определените места. Изпратихме на Земята хиляда разузнавачи, ще се върнат десет хиляди. Прекрасен материал за изследване!
— ТЕ говорят чрез тебе — каза астрономът и се усмихна. — Ти си нещо като предавателна станция, не мога да развълнувам една машина с молби, не мога да събудя никакви чувства у тебе, ти не знаеш какво е поезията, музиката, сляп си и глух, макар и направен по образ и подобие човешки, Нескопосана карикатура! — кресна той.
Григорис отскочи. — Изплаши се, a? — присмя се астрономът. — Все
пак, конструирали са машина почти като човек. Ти се боиш, а страхът е човешко чувство.
Започна невинно, невинно и забавно, забавно и странно, А как свърши?
Вечерните вестници информираха своите читатели, че преди един час известният астроном е хвърлил от кулата на обсерваторията известния професор Григорис, който е работил над изясняване тайната на зелените коси. Григорис се е разбил в скалите. Имал е метална ризница на себе си, която сложил преди да отиде у астронома. Професорът обаче не е загинал от куршум. Астрономът отказва да даде каквито и да било обяснения. Толкова от вестниците.
Измина една година, почти една година — точно единадесет месеца след описаните събития изчезна зеленият цвят от косите на хората. Няколко седмици преди това три урагана в три часа на планетата изтриха от лицето на земята няколкостотин селища и предизвикаха сериозни разрушения в, няколко града. Пропаднаха или изчезнаха около десет хиляди души.
21
Този и онзи казват: „Нищо ново под слънцето". Лъжат, разбира се. Под нашето слънце няма нищо ново, но умните глави заедно с разните машини откриха други слънца, доста много нови и супернови звезди. И под тези слънца ли няма нищо ново? По небето има толкова много нови сияния. Ето например това, искри по Млечния път, все по-близо, все по-ярко. Космически лъч ли е? Или късче от Слънцето? Златистото кълбо лети на среща с вас, развяло розова плитка след себе си. А! Падна с грохот на земята, стресна ято врани, стресна двама млади. Момичето извика, момчето прихна и рече:
— Не пищи, това е метеор. — О т небето ли падна? — От небето.
— Още няколко метра и нищо нямаше да остане от нас... Виж, виж, той се движи!
— Оптическа измама. Камъните са неподвижни. — Движи се! — Просто се търколи по хълма. — Към нас се търкаля! — Метеор ли е, не е ли? . . . — Скърца. — По-скоро скрипти. — Студено ми е. Хайде да си ходим. — Не ставай глупава. Трябва да видим какво е това.
По небето се въртят най-различни ракети. Около Земята кръжат изкуствени спътници, астронавти... Може би някой е паднал в нашите ниви, може нещо да се е откъснало от нещо. Ще уведомим когото трябва и ще ни дадат награда.
— Не искам награда! Искам да си ходим! — викна момичето. — Виж колко е голям, като копа, сено.
—- Цвърти.. . — Нажежен е до бяло. — Аленее... — Мислиш ли, че е метеор? — Метеор е, ама железен. — Защо цвърти така? — Тревата е мокра. — Престана. — И червеното потъмнява. — Пак скърца. — Сякаш някой иска да отвори врата. . . — Метеор с врата и прозорци? — учуди се логично
момичето. — Това не е метеор — заяви момчето. — Застани зад
мен! Вратата се отваря. — И какво сега? — Нищо. Чакат сигурно да изстине съвсем. — За кого говориш? Кой чака?!
— Астронавтите. В нивата ни е паднал контейнер с астронавти.
— Паднал ли?! Така трясна, че чак земята проеча. — Отвътре излиза някаква машина. — Значи там има хора. — Не. Виж, виж, вече са две, три . . . четири... — Пет, шест, седем... осем машини? — Осем телеупралявани машини. Сигурно пробват
автоматични луноходи — перчеше се момчето. — Като кацне ракетата на Луната, ще изскочат от търбуха й. Така са конструирани, че с тяхна помощ могат да се видят лунните гори и долини. Ще изследват всичко, което трябва.
— Но те кацнаха на Земята! — Нали ти казах, че това е някакъв опит. — Те . . . те ни обкръжават! — Интересно... — четири от едната и четири от дру
гата страна. — Не исках да излизам аз от нас, ама ти — ела, та
ела, ще потичаме по росата, чудесно е на разсъмване... — Знаеш добре, че не мислех за росата. За тебе мислех. — Искаше да ме целунеш? — А ти се дърпаше, като че ли това е не знам какво
престъпление. — Стеснявах се. — Възрастните казват, че днешната младеж е много
развалена. — До мозъка на костите си. — А едно момиче е на седемнайсет години и се стесня
ва да се целува. — Ти също се стесняваше. — Моето е друго. Аз съм от несмелите мъже. Трябва
да ми вдъхнеш смелост. — И това ми било мъж, една година по-голям от мене! — Година и половина. — Говори, говори — прошепна момичето. — Като
млъкнеш и те се приближават. Когато говориш, замръзват, сякаш слушат...
— Да, имаш право. Трябва да говорим непрекъснато и да мислим как да се измъкнем от този капан. Не знам какво може да означава всичко това?!
— Няма да ни сторят зло, нали? — Бъди спокойна, аз нали съм тука! — Сигурно са по-силни от тебе! — Масивни са, но се движат бавно и малко несръчно.
Тези фини колела не са за такава почва. Аз разбирам от такива работи.
— Разбиращ от такива ракети? — Разбирам от трактори — и той е машина, и това са
машини. Не виждам причина за паника. Ако това е пробно кацане на луноходи, ще ни разгледат, ще ни запишат гласовете и ще се върнат в ракетата.
— Ами ако имат други намерения? — Какви намерения? — Не зная. — Чел съм, че в Космоса може да има разумни същест
ва — каза момчето и въздъхна дълбоко. — Такива хора като нас?
— Това никой не знае. Предполага се, че и те изследват космическото пространство, изпращат сонди.. .
— Чувам тихо гъргорене. — А, коремът ми се обажда. — Ох, слава богу, изплаших се. Значи казваш, че дру
гите разумни същества изпращат на Земята такива сонди? — Никой никога не е срещал на нашата планета и най-
малката следа от чуждоземни същества — заяви важно младежът.
— И тъкмо ние трябваше да срещнем! — завайка се момичето.— Защо не казваш нищо?
22
— Между машините има пролуки, виждаш ли? Още сега можем да се измъкнем. После ще стегнат обръча. Ще издебна удобен момент и скачаме.
— Сякаш са враснали в земята. — Ами да стоим тогава. Нищо няма да ни направят. — Гледат ни. — И аз имам такова чувство. — Гледат и слушат, говори! — Вече не знам за какво — сви юмруци младежът.
Беше решил да се бори с машините. —Нося чанта с инструменти! — възкликна изведнъж той. — Ще ги по-чопля тези колички. Ето, виж, френски ключ.
— Защо викаш? — За да чуят. Аз съм механик. Механик съм! Разбира
те ли? — Боя се, че не разбират. — Но сигурно ги ръководят интелигентни същества! —- Тогава им кажи да си приберат тези гадни машини. — Издайте заповед да влязат в контейнера! Чувате
ли, нека се приберат! Машините замигаха със зелените си рефлектори. — Искат да ни виждат по-добре. — Изкарват някакви жици и топки.. . — Това са антени и микрофони. — Искат да ни чуват по-добре? — Ние сме хора, живи, разумни същества! Знаете ли
какво е това „човек"? — Човекът — затрака една от машините — е нашият
главен проблем. Физическата и психическата му същност не подлежат на съмнение. Той мисли, значи съществува,, но ако не мисли? В Космоса непрекъснато се говори
за човека, за силата и мощта му, за великодушието и мъдростта му, за това, че притежава необикновено чувство за хумор, което го издига над другите същества, обитаващи белите светове, зелените, червените, черните светове. Тези разкази кръстосват от планета на планета, но никой никога по време на пътешествие не е срещал човек. Все търсим и търсим следите му. Търсим от пам-тивека, защото във всяка приказка в края на краищата има зрънце истина, но тези зърна не пускат кълнове.
— А ние? Тя?! Аз? ! . . . — извика момчето. — Какво вие? — Той е човек! — заубеждава ги момичето. — Честна
дума! Всяка сутрин ходи на работа. Живеем в онова село зад гората. Той пътува с влак до града. Днес стана по-рано, почука на прозореца ми и аз изскочих от къщи. Искаше да ме целуне, но не се осмели. Той е човек, добър човек.
— И- тя е човек, момиче. Ние сме хора. — Всеки може да каже така — изграчи машината. — И пак се приближават! Ще ни смажат! — Не, няма да им дам! Имам френски ключ в чантата. —Показват се метални ръце с метални пръсти. — Изкуствени ръце. — Боже, мили, повдигат ни! — Пусни! Остави ме! — А сега пък ни слагат на някаква платформа. — Какво има тука? — попита машината и разтърси
чантата на механика. — Инструменти. — Какви? — Ключове, поялници, отвертки, гресьорка...
23
— Гресьорка ли? — заскърца машината. — Пусни ме, дяволе, ще ми счупиш ръката! Да, гре
сьорка, казах ти вече. Гледайте, пълна е с грес, чудесен, мазен грес!
— Грес! Най-сетне! От памтивека търсим грес. Гре-сирайте ни! О, о, да, тука и тука... Даваме царство за една капка грес!
— Сега вярвате ли, че сме хора? — Вярваме, вие сте гресьорки, гресирайте, гресирайте,
де, какво чакате? — Не мога да си мръдна ръката! Машините сложиха обратно на земята момчето и
момичето. — Грес. грес, изгаряме за капчица грес — бъбреха
те жалко, — Една капка няма да ви стигне — рече механикът. —
Трябва да ви гресирам както му е ред. — Трябва, трябва. Какво чакате, хайде! — Този грес няма да стигне за всички ви. Най-много
за една-две... — Най-много за две? — машините бяха явно разтре
вожени. А механикът беше вече господар на положението. Извади гресьорката от чантата и я хвърли между металните чудовища. Те заскърцаха тутакси и засветиха.
— Бият се! — възкликна момичето. — Бият се за гресьорката — потвърди момчето. — Удрят се с огромна сила! — Битка, истинска битка на машини! — Ще се унищожат една-друга.
— Точно затова им хвърлих гресьорката. — Ти си много умен. — Е, обикновен механик съм, но разбирам от машини.
Гледай, истинско бойно поле. Само „трупове". — Какво ще правим с това старо желязо? — Ще дойда с трактора и ще го закарам в работилни
цата. Сигурно ще потрябва. Например за един скутер или мотоциклет...
— И ще отидем на екскурзия! — При езерото. — Езерото е най-красиво нощем. Пълно е със звезди,
защото небето се оглежда във водата. И няма нужда човек да вири глава нагоре.
— Ще ми уловиш ли една звезда? — Ще ти уловя. Една, две... Ако поискаш, сто ще ти
уловя. — И какво ще правим с тях? — Ще ги окачим на елхите. Те вървяха бързо към станцията и от време на време
се обръщаха назад. Купчината разбити машини се чернееше на фона на розовото небе. Звездолетът от Другата Галактика обикаляше около Земята, компютрите анализираха информацията за срещата с титаните, унищожили машините.
„Разполагат със страшно оръжие! — заключи началникът на експедицията. — Безпощадни са! Това са същества без сърца. Заплашва ни страшна опасност. Да се махаме оттук! Да се махаме!"
Преведе от полски Силвия Борисова
През 1975 година прочетох едно кратко, но много интересно съобщение. В него се казваше, че женският кит Хайда — атракционна „звезда" на аквариума „Виктория" в Британска Колумбия, станала извънредно тъжна И необщителна след смъртта на другаря си Чимо. Притежателите на аквариума повикали на помощ специалисти, но техните препоръки не давали желания резултат, Хайда продължавала да бъда тъжна, линеела и често лягала „в дрейф", ката са оставяла водите на големия басейн да я носят в произволни посоки. Започнала да се отказва и от храна. За да я изкарат от това почти летаргично състояние, започнали да я хранят с любимия й специалитет „кокоше мляко". Приготвяли го от 4 килограма разбита сметана, 60 яйца и 30 литра обогатено на витамини краве мляко. Това „вълшебно" меню по-съживило малко нещастното животно, но меланхолията не го напускала. Един ден известен джазов флей-тист съвсем случайно изсвирил няколко мелодии в близост до аква
риума. Най-неочаквано за всички, Хайда проявила необичайно повишен интерес към изпълненията на музиканта и след концерта възстановила почти напълно доброто си настроение. От този ден нататък започнали да устройват редовни концерти чрез магнитофонии записи и Хайда отново станала веселата и забавна любимка на посетителите на аквариума.
Прочитайки горните редове, но е изключено някои от нашите читатели да останат не само учудени, но и да се усъмнят в достоверността на описания случай. Затова бързам да съобщя че музиката не е монопол само за човека. Биолозите убедително доказаха, че някои представители на отделните класове животни са или добри певци, или проявяват интерес и с увлечение слушат музикални изпълнения. В подкрепа на описания преди малко случай мога да добавя, че сред морските бозайници не само нитовете, а също тюлените и техните „братовчеди" — морските лъвове като че ли се омайват, когато слушат изпълнения на
класическа или лека музика. През цялото време на концерта животните остават наполовина потопени във водата и стоят с притворени очи, докато трае изпълнението на мелодията. В миналото някои ловци са използувани тази слабост на тюлените към музикални удоволствия и са ги примамвали е музика.
А моряците от един съветски изследователски кораб описват случай на странно „музикално" предпочитание, проявено от един кит-кашалот. Малобройна група от екипажа на кораба се насочила към брега на тих залив с лодка, на която имало монтиран дизелов двигател. Изведнъж на няколко десетки метра от тях се появил огромен кашалот, който заплувал успоредно с лодката на необичайно близко разстояние. Учудени от поведението му, хората решили да спрат мотора. Тогава се случило нещо съвсем невероятно — китът не само не се отдалечил от лодката, но започнал да проявява признаци на агресивност! Уплашени, моряците отново пуснали мотора и заплавали към бре-
24
га. Тогава забелязали, че щом чуло характерния звук на дизеловия мотор, животното веднага се успокоило. Решили да се уверят в предположението си, че на кита това изпълнявано „на дизел" соло явно се нрави, те отново спрели мотора Кашалотът незабавно реагирал заплашително. Соловият концерт на ди-зел за кита продължил до момента, докато лодката не навлязла в по-плитките води на заливчета. Едва тогава любителят на странни музикални усещания обърнал гръб на лодката и изчезнал в безбрежната морска шир. Разбира се, този случай е твърде далеч от истинските музикални увлечения на китовете и ки-тообразните. Но интересно би било ако можеше да се разбере, защо на този кашалот толкова много се харесало характерното и равномерно боботене на дизеловия мотор.
Сред насекомите безспорни свирци и изпълнители на приятни мелодии са щурците и скакалците. Те нямат гласови органи, подобни на притежаваните от другите животни. Тези изкусни свирци възпроизвеждат мелодиите си с помощта на... крилцата! За да „пее", щурецът търка едното си крило много бързо (стотици пъти в минута) върху миниатюрно образувание, което прилича на пиличка. То се намира върху другото крило. „Пиличката" може да се забележи под прозрачните крилца. Броят на зъбците на „пиличката" е 100. Някои щурци „леят" с тонове до 4600 трептения в секунда, а други могат да възпроизведат тонове и с 41 000 трептения в секунда. Разбира се, последните но могат да се доловят от нас, тъй като човешкото ухо долавя тонове с трептения максимално до 18 000 в секундата. Скакалците пеят, като търкат прозрачните си крилца в покривните крила
Изглежда, че сред влечугите единствени крокодилите проявяват някакъв що-годе интерес към музиката. Млади крокодилчета от една зоологическа градина дълго време стояли над водата при изпълнението на няколко приятни мелодии и също като че ли са вслушвали внимателно в изпълнението им. Противно на широко разпространеното вярване, змиите са абсолютно нечувствителни към музиката, защото не притежават слухов апарат и са съвършено глухи, Затова напълно безпочвени са Твърденията на някои хора, че имало змияри (дори и у нас!), които чрез свирене примамвали змиите да напускат скривалищата си. Голямата заблуда идва от Индия, страната, в която има твърде много змиеукротители. Като гледа филмирани демонстрации на дресирани змии, всеки може да остане с убеждението, че свирката на индуса притежава истинска магическа сила Всъщност, отровната змия на следи ритъма на музиката, която змиеукротителят изпълнява, а ритмичното движение на държащите свирката ръце, с която човекът
многократно и е нанасял болезнени удари по време на продължителните и мъчителни за влечугото дресирайки.
Вероятно само най-коравосърдеч-ният човек не би се трогнал от прекрасните песни на скорците, овесар-ките, дроздовете, славеите и другите пойни птички. Затова и толкова много хора с голяма любов отглеждат в къщите си нашенските пойни видове, които с песните си им доставят истинско удоволствие.
Ето как хубаво именитият български писател Чудомир описва в един от разказите си песента на скореца! „Един чер като дявол скорец си опитва флейтата на големия орех у Павлови. Извие, извие на тънко изчурулика нещо, та ти замае главата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, захласнат в слънцето". И наистина, певческите способности на скорците са извънредно големи. Но освен мелодичните си песни, тази птичка притежава и невероятно големи звукоподражателни способности. Наред с гласовете на редица птици, тя маже да имитира квакането на жаба, „пеенето" на жерава, цвиленето на малко конче, а понякога дори и такива несвойствени за тази птица звуци, като стърженето на пила или автомобилен клаксон. Отглеждани в кафези, тези птици с лекота запаметяват и възпроизвеждат цели мелодии, а други са в състояния да изговарят и отделни думи.
Не бива обаче да оставаме с убеждението, че едно голямо множество от птиците са песнопойци. Напротив, сред огромното видово разнообразие на птичия с в я т от тропиците само 1% от тях притежават мелодичен глас, докато при нашенските мънички и невзрачни (в сравнение с пищната красота на гората при тропическите птици) представители на птичата фауна песнопойците достигат до 10%.
Сред бозайниците като най-добри певци до този момент са се проявили тюлените, някои делфини и кучетата. Известни са певческите способности на един вид тюлени, които с великолепен контраалт могат да повтарят цели музикални фрази. В редица страни по Света с голяма популярност се ползуват така наречените „кучешки" концерти. Има някои породи кучата, които с неподозирано майсторство повтарят след господаря си изпят от него рефрен, като вият или мелодично лаят в унисон с човешкия глас в същата музикална гама Има кучета, които след старателна подготовка стават солисти дори на цял оркестър, Пишещият тези редове няколкократно е слушал изпълненията на едно такова „пеещо" куче, което особено добре се справяше с популярната английска детска песничка „пеещи звънчета".
Музиката оказва наистина голямо влияние върху настроението на ку
четата. Когато техните господари изпълняват миньорни пиеси или меланхолични романси, животните стават тъжни и тревожни. И обратното — при изпълнението на весели и игриви мелодии, кучетата веднага са готови да се разлудеят. Но най-интересното е това, че при изпълнение на класическа симфонична музика, кучетата стоят винаги сериозни и слушат с голямо внимание.
Отзивчиви на музиката са и кръвожадните вълци, чакали, леопарди и някои други хищници. Както и при кучетата, веселите мелодии ги привличат, докато тъжните и провлечени акорди явно им правят неприятно впечатление.
Известният специалист по поведението на човекоподобните маймуни К. Карпентър Твърди, че само ги-боните могат да лаят истински като хората. Изучавайки живота на тези висши маймуни в Тайланд, той имал възможност дълго време да слуша ежедневните хорови „концерти" на гневните. Карпентър пиша, че концертът започвал в ранни зори, още преди слънцето да пръсне животворните си лъчи над джунглата. Той се състоял от една и съща мелодия, която започвала обикновено от нотата „ми", преминавала една актова по-гора и след това изпълнявали трели. Гледката, която представлявали пеещите дългоръки човекоподобни маймуни, била извънредно интересна и занимателна. Щом силата на изпълняваните трели достигала своя максимум, гибоните започвали да треперят с цялото си тяло, след което звукът се понижавал с четвърт тон, постепенно заглъхвал и „песента" се подемала отново.
Колкото и смехотворно да звучи, като че ли има известна доза истина в твърденето на отделни автори, че кравите също обичат да слушат музика. Има запазени дори редица картини на стари майстори, на които е изобразено как музиканти свирят по време на доене. Една от най-известните такива картини носи надписа „Мляко от доволни крави". В по-нови времена някои фермери са монтирали радиоприемници или грамофони в краварниците си, за да увеличат млеконадоя. Дали в подобни твърдения има известна доза истина, ще покажат бъдещите изследвания по тази твърде спорен въпрос, Една неоспорима истина обаче е, че чановете и звънците, които нашите овчари закачат по шиите на овцете и кравите, със своя мелодичен звън влияят успокояващо и благотворно върху организма на животните, А това се отразява положително и на продуктивността им, За съвременните селскостопански специалисти вече е съвършено ясно, че животните от намиращи се в близост до летища ферми проявяват симптоми на стрес. Те намаляват продуктивността си, стават лесно раздразнителни и лесно влошават здравословната си състояние,
Г, ВАСИЛЕВ
През месец юни в Археологическия музей в София бе показана изложбата „Изкуството на скитите". Хиляди посетители на изложбата с възхищение разглеждаха изумителните произведения на скитското изкуство, изработени преди повече от 2500 години, в онези далечни времена, когато са се раждали и умирали велики царства, а всички спорни въпроси са се решавали със силата на меча.
Кой е бил този народ, чиито бойни подвизи са били не no-малко прославени от ювелирното му изкуство? Битките отшумяват, победите и пораженията се забравят, а изкуството остава недокоснато през вековете. Лопатата на археолога го изрови от земята след двадесет и пет века, за да разкаже то за един отдавна изчезнал народ.
„ . . .Те са живели отвъд реката Хе-рос и земите им се простирали от Та-врикия до река Танаис. Родът им е произлязъл от младия син на Херакъл и полужената полуехидна, на която горната част на тялото е като на жена, а долната като змия. Те погребвали своите царе в огромни могили край бреговете иа Борисфен и смятали всички останали скити за свои роби..."
Така разказва Херодот за племената на скитите. Неговият разказ е непонятен за незнаещия и богат — за археолога. Нека се опитаме да разберем какво ни съобщава „бащата на историята". Център на скитската държава, според него, е територията на причер-номорските степи от Крим (Таврикия)
до река Дон (Танаис). В тази безкрайна, безбрежна равнина с бледосиньо, почти лилаво небе, като гърбици на огромни камили, откакто свят светува се издигат могили. Кой ги е създал? И защо? ... Само смътни легенди за скрити в могилите несметни богатства тревожат въображението и ръководят пакостната ръка на иманярите. И наистина, ту тук, ту там, по време на оран някой ще намери златни или сребърни предмети с чудновати форми, метални пластинки, наконечници на стрели, потъмнели от времето съдове. И ето ги, иманярите отново се разшетват.
Така е било и през 1851 година. Четирима селяни в покрайнините на Никопол (град по крайбрежието на река Днепър) копаят наречената от местното население Луговая могила,- защото им трябва пясък за строеж. Оказало се, че могилата таи златни и сребърни изделия с изобразени по тях странни животни. Скоро руските археолози се заинтересували от предметите, проучили могилата и открили богато погребение с повече от седемстотин златни предмета с изображения на митични животни — приказни лъвове, пантери, птици. Тогава археолозите си припомнили думите на Херодот! Родила се науката за скитите, от мрака на историята един отдавна изчезнал народ започнал да разказва за себе си. За сто и петдесет години били проучени могилите Чертомлик, Солоха, Хайма-нова, Толстая... Фактическият материал се натрупвал, предмети, предме
ти, погребения. И по тях археолозите гадаят, защото скитите не са оставили нито големи градове, нито смайващи въображението строежи, нито някакъв писмен знак. Скитите не са имали писменост.
В просторната шатра е топло и приятно. Върху меката кожа се е отпуснал могъщият владетел. Лицето му носи белезите на много битки. Погледът му е вперен в златния съд е кумис — млечното вино на скитите, но владетелят не го вижда. Ръката му не се докосва до изящния ритон. Той трябва да реши дали да се намеси в спора между двамата синове на мъртвия боспорски владетел Перисад. Една година измина, откакто Перисад загина при твърде тайнствени обстоятелства, а синовете му още не могат да се споразумеят кой ще царствува в Пантекапея. А сега единият от тях Евмел го моли за помощ. Всъщност Евмел не признава, че без помощта на скитското оръжие не ще успее да удържи победа. Той само предлага на скитския владетел приятелство, съюз и вечен мир между двата народа. Може би ще трябва скъпо да заплати за това приятелство? Но какво значи животът на стотици или хиляди скитски воини? Не това смущава техния владетел. Историята на неговото племе царски скити учи, че те не трябва да вярват на елините и не трябва да воюват с тях. Не загина ли в битката с Филип Македонски Атей, един от най-славните му прадеди, чиято сила и воля подчини в една държава многобройните и разпръснати скитски племена.
Безшумно при владетеля влезе един от слугите. В ръцете си държи бронзова ойнохоя — гърне, от което син-
ват вино. Владетелят трепва. Ето на дръжката на гърнето гръцкият майстор е прикрепил като украшение гла-вите на сатир и Вакх.
Владетелят се изправя. Със своите меки кожени ботуши той стъпва съвсем безшумно, върху късия кафтан, който не стига до коленете, намята горната си дреха — овчи кожух с кожата навътре и украсен с пухкави кожи по края. Отмята с ръка кожената завеса на шатрата и поема дълбоко хладния въздух. Дига очи към небето. Безброй звезди мигат там горе, сякаш залепени в черния мрак. Приближава слуга е лък и тетива в ръка. Друг довежда ниското пъргаво конче. Но владетелят отминава, без да ги погледне. Те го следват мълчаливо. В тишината на нощта царят на скитите минава край притихналите шатри. Воините му спят тих и спокоен сън, спят и конете им, спят и овцете.
Спят и жената, и синът на владетеля. Спят непробуден, вечен сън. Там в степта се издига тяхната могила, висока повече от девет метра. Той пожела синът да бъде погребан при майка си. Там има място и за него, в центъра на гробницата. Когато завърши земният му път, владетелят ще намери Покой при своите близки. Безброй
Сега в гробницата лежат петима погребани. Жена му е с висока кони-ческа шапка на главата, направена от кожа и обшита цялата със златни фигурки и пластинки. Той сам пожела покойницата да бъде погребана е най-хубавите си дрехи, роба е дълги разширяващи се на края ръкави и обшита с два реда златни плочици. Ботушките й също са обшити със злато. Нищо не е забравено. Редом с царицата са любимите й украшения: масивни златни обици, на които е изобразена седнала на трои богиня в молитвено протегнати нагоре ръце, златна гривна с изобразените нея фигури на седем лъва, които преследват кон, още три златни гривни и единадесет златни пръстена. Не бяха пропуснати и тоалетните принадлежности на младата жена, бронзовото огледало и дори черната лакирана гръцка чаша.
Мъката на владетеля беше голяма, когато погребваха мъртвата, а мощта му — безкрайна и той пожела това погребение да бъде най-богатото от всич
ки, които помни народът на скитите. Трима души последваха младата жена в сетното й жилище: готвачката, до която поставиха бронзов съд, коня-рът до погребалната колесница и един воин с положени до него лък и колчан с остри стрели. Така владетелят щеше да бъде спокоен, че мъртвата ще има всичко, което пожелае, и сигурни слуги, които веднага ще отгатват желанията й.
Това беше преди три години, когато се роди синът му. Тогава владетелят вярваше, че има на кого да остави царската власт, така както я наследи от своя баща. Но преди пет луни престолонаследникът бе погребан до майка си. В малкия дървен и украсен с алабастър ковчег положиха момчето. Не забравиха и символите на царската власт — същите като на майката — голяма златна гривна, златен пръстен, златни обици. Костюмът на сина му беше целият обшит със златни плочи с изобразени по тях различни фигури.
Владетелят се отърси от мрачните мисли. Защо ли напоследък толкова често си спомня за своите близки? Дали защото го чакат при себе си?
Е, какво, ще покаже на боспорците на какво са способни неговите воини, нека видят колко бързи са конете на скитите, колко точни са стрелите им. Изтънчените боспорци наричат скитите „диваци". Нищо! За пръв път този
нощ лицето на владетеля се отпусна, устните му се разтегнаха в усмивка. Диваци! „Но кожите, които купувате от нас, са хубави, нали? И пшеницата, от която правите хляба си, също е отрасла в полята на скитите."
Внезапно той спря. Плесна с ръце, подадоха му с мълчалив поклон любимия кон. Скитският цар се метна върху него, животното, усетило познатия товар и меките върхове на ботушите, забити в хълбоците си, полетя напред. Към лагера на боспореца Евмел.
Когато владетелят пристигна, блясъкът на звездите беше почнал да избледнява. Въпреки ранния час Евмел не спеше. Той дори не беше лягал. Мъчеше го неизвестният отговор на скитския цар. Когато скитът влезе в шатрата на своя бъдещ приятел и съюзник, видя лице, на което горяха само две огромни трескави очи.
Скитът прекрачи към Евмел. Отмести сребърния свещник. Кимна мълчаливо е глава.
— Ти дойде — произнесе Евмел.— Слушай... Боговете са с нас. Не се колебай! Утре аз ще бъда архонт на Боспорското царство. Ще смъкна брат си Притаи. Но нужна ми е твоята дружба. Моята войска е малобройна, а ти си владетел на скитското царство. Не са ли скитите най-добрите конници в света.. . Кълна ти се, не ще съжаляваш
че си ми помогнал. Ние е теб ще живеем като братя. Ти ще владееш степите, а аз — крайбрежието. Меотида и Понт ще бъдат само наши.
— Но вие понтийците сте лукави и лесно се отказвате от думите си — прекъсни скитът дългата реч на Евмел. — Много пъти се е случвало днес да говорите едно, а утре да вършите друго. Как мога да вярвам, че, вземеш ли властта, укрепиш ли се, ти няма, да обърнеш войските си срещу народа на скитите?
Евмел очакваше тези д уш и беше готов с отговоря. Той само плесна с ръце, слугата-роб донесе две чаши.
— Кълна се — каза Евмел, — че ще ти бъда верен като брат, не ще ти изменя в боя, не ще те изоставя в беда.
Тези клетвени думи успокоиха скита. Той също дигна чаша и потопи своя меч в чашата на боспореца. Такъв беше обичаят на неговите прадеди.
После боспорецът разтвори дрехата си, развърза коженото шнурче на тила си и подаде масивното златно украшение на своя скитски съюзник.
Това беше златен полумесец, необикновено красив, изработен от най-добрите златари в Пантекапия. Полумесецът беше украсен с глави на лъвове
и с три реда фигури на хора, цветя и животни. Най-горе бяха изваяни овчари, крави и кобили — знак на богатство н благоденствие. В средата ред цветя и треви — знак на безсмъртие и вечност. А най-долу грифони, които разкъсват коне — знак на безпределна сила.
Владетелят на скитите пое златния пекторал и го окачи на гърдите си. За него, свикнал да получава всичко само със силата на оръжието си, клетвата на боспореца и този знак на сила, благополучие и вечност бяха нещо ново, нещо, което го караше да вярва на младия мъж. Той щеше да подкрепи Евмел.
А Евмел по пътя към властта не се спираше пред никакви клетви, коварство и подаръци...
Дали срещата на двамата, за която разказахме, наистина е станала — никой не може да каже. Само Диодор Сицилийски пише, че синовете на бос-порския владетел Евмел и Притан разрешили спора за властта в царството с помощта на могъщия владетел на съседна Скития. А прекрасният пекто-рал, който скитският владетел получава като залог за вярност? Той бе намерен преди пет години от украински археолози при разкопки на Толстая могила в покрайнините на град Ор-джоникидзе.
Разкопките на Толстая могила — най-богатото и безспорно царско погребение се превърнаха в събитие от голяма важност не само за скитолози-те, но и за цялата съветска археология. Толстая могила представлява двойна гробница. В страничната е погребана знатна скитника, по всяка вероятност скитска царица, редом с нея —момченце на две-три годинки. Очевидно престолонаследник, защото в ръката му е поставена, масивна златна гривна. Също такава гривна има н в ръката, на покойната царица. Според Херодот злат
ната гривна е символ на властта или по-точно на наследствената власт. Археолозите предполагат, че това е гробница на царско семейство.
Централната гробница, в която е погребан владетелят, за съжаление е била ограбена. Ограбени са не само ценни предмети на прекрасното скитско изкуство, нанесени са непоправими поражения за археологичната наука.
Но да надникнем за миг във вечното жилище на могъщия скитски владетел, може би същия този непобедим воин, с чиято помощ Боспорското царство е уредило вътрешните си работи. Към погребалната камера води тесен кладенец, подпрян с дървени подпори. Там долу в дълбините на миналото съвременните археолози прокараха електрически кабел и телефон. И едва тогава пристъпиха към работа.
Пред очите се открива стая, висока около два метра. На средата лежи този, който с желязна ръка е водел непобедимата си конница по степта. Редом с него е положен мечът му, прояден от ръждата, и потъмняла от времето сребърна чаша. И само толкова. Всичко останало отдавна е било ограбено.
За щастие престъпната ръка на има-нярите не е достигнала до страничната гробница, в която ся се запазили непокътнати телата и вещите на съпругата и сина на царя.
И изведнъж... В малкия коридор, който свързва погребалната камера с входа, нещо блясва. Нечия грижлива ръка е скрила там, за да бъдат винаги до любимия владетел два предмета — пекторал (нагръдно златно украшение) с изобразени сцени от живота по това време и железен меч, скрит във великолепна златна ножница, украсена с фигурите на фантастични животни.
Редом с мъртвия цар в странично отделение били принесени в жертва любимите му шест коня, украсени с богата амуниция от злато и сребро.
До тях се белеят костите и на тримата коняри, най-възрастният от които е въоръжен с два ножа и лък със стрели, а на врата му виси златна гривна.
Когато археолозите се заели да направят равносметка на изключително богатата находка на Толстая могила, от само себе си като най-голяма ценност се наложил златният пекторал. Не защото е от чисто злато, а защото фигурите по него, повече от двадесет на брой, показват изключителното майсторство на създателя му, владеел в съвършенство най-сложната техника на леенето и защото пекторалът може да разкаже на археолози, етнографи и изкуствоведи за живота, вярванията и бита на този отдавна изчезнал народ.
В заключение нека се опитаме да сумираме това, което знаем за скитите.
Ще се окаже, че знаем твърде малко въпреки многобройните златни, сребърни и бронзови предмети, които днес са в ръцете на археолозите. Ще се окаже, че дори не знаем как се е наричал този народ. Скити? Наричаме ги така, защото така ги нарича Херодот. Наистина в своята "История" той разказва за живота, обичаите и погребалните ри-руали на скитските племена. Но много от географските названия на Херодот са изтрити от паметта на историята и днешната наука само гадае и предполага какво е имал предвид античният автор. Например загадъчният Херос, за който пише Херодот и чието местонахождение съобщава точно, все още не е намерен. Чудно ли е тогава, че не знаем откъде са дошли скитите, какъв е техният произход? Не е открит
нито един паметник от ранната история на скитите. Кои са техните царе? Как са се наричали? Известен е само Атей, успял в средата на IV век пр. и. е. да подчини всички скитски племена и загинал през 339 г. пр. и. е. в сражение с Филип Македонски. И защо през III век от н. е. скитското царство прекратило съществуването си? Та нали в началото на нашата ера Скития е била реална сила, с която са се съобразявали дори в знатния Рим?
На тези въпроси може би ще отговорят бъдещите археологични находки, защото в степите на Крим и При-черноморието има още много могили, които старателно са съхранили през хилядолетията тайната на скитската държава.
МАГДАЛЕНА ИСАЕВА
В брой 2 от 1976 година на нашето списание беше поместена статията на Виталий Бабенко „Загадката нг остров Оук". В кея се разказваше за безуспешните опити на няколко поколения авантюристи и изследователи да издирят предполагаемото съкровище, скрито в подземните галерии на малкия остров Оук — разположен на източното крайбрежие на Канада. Публикуван беше и тайнственият „сукски надпис", останал неразчетен до наши дни.
Но ето че съветският учен А. Н. Власов — лингвист, кандидат на техническите науки, с чиято помощ беше разчетен Ситовският надпис в Родопите, надписът в черквата „Света София" в Истамбул и още ред други старинни текстове — предложи ново тълкуване на „сукския надпис".
Разшифровката на А. Н. Власов е интересна за нас не толкова че би спомогнала да се намери заровеното на остров Оук предполагаемо съкровище, колкото със своя строго научен подход за разчитане на заши-фровани тестове.
„Ще започна с крайния резултат от разшифровката, направена на основата на латински език:
Quadr (um) aequor (is) hic. Auru (m)ab ecce a 2x8l +2x90 p (edes) dis (tantiae) dei (ec) t (um)
(Някои окончания, дори части от думите в текста са изпуснати)
А ето и буквалният превод: „Тук плочата е на нивото на морето, (водата —А. В.) Златото е спуснато на разстояние 162+180 фута оттук."
Нека разгледаме как е бил зашифрован текстът. Всяка дешифровка започва с установяване колко че
сто се повтаря даден знак в надписа. Понеже текстът е твърде къс, това може да направи всеки сам. И така, „наклонената чертичка с две точки" се среща пет пъти. Също пет пъти има поставено „двоеточие" — ако приемем за два знака поставените едно до друго две двое-
точия. Знае се, че най-употребяваните звуци, съответно букви от азбуката, са гласните. Нека ги подчертаем:
От подчертаното с две черти съчетание следва, че средният от трите знака — „незавършеният правоъгълник" — е съгласна. (Не може да има три гласни една след друга). В началото на втория ред същият този знак се повтаря два пъти един след друг:
Явно, „триъгълникът от точки" е гласна буква. Нека подчертаем известните ни до този момент гласни с една черта, а съгласните — с две:
Последните четири знака от текста са:
Разчитането на цифрите е не по-малко интересно от дешифрирането на останалия текст, но ние няма да се спрем на него, защото по принцип методът е същият. Ще дадем само коментара на Ю. Кнорозов, доктор на историческите науки, по повод направената деши-фровка:
„Както си спомняме от „Загадката на остров Оук" първата плоча с надпис била намерена от Мак-Хинс през 1804 година при разкопка на засипания кладенец. През 1896 година в същия този кладенец била монтирана сонда, която измъкнала на повърхността парче пергаментна хартия. На нея ясно личали буквите W и Y. Втората плоча със зашифрован надпис била открита през 1965 година от експедицията на Рестал, но той не счел за нужно да я публикува. По това време първата плоча била вече безследно изчезнала.
Съдейки по разположението на залива, по подземните ходове и водоотводнителни канали, малкият остров трябва да е служел някому за база. А щом е бил обитаван, то напълно е възможно да има и скрити съкровища.
Използуването на шифри датира от древни времена и нищо чудно, че надписът, свързан с укриването на съкровища, бил закодиран. През XVI и XVII век били широко разпространени, в това число и сред пиратите, различни прости шифри, основани на замяна буквите от азбуката с други букви, числа или условни знаци. По това време Йоан Трофимий и Бейкън Веру-ламски разработили далеч по-сложни шифри. В шифрите си Трофимий използувал няколко секретни азбуки, които редувал във всяка нова фраза. Подобни шифри се употребявали до времето на Наполеон.
Дешифровката на тайнописи, при които буквите са заменени със знаци от секретна азбука, не представлява особена трудност, стига текстът да е достатъчно дълъг.
Но в случая надписът е твърде къс. Той включва
30
Можем да направим извода, че „пресечената окръжност" и „римско две" са съгласни.
Най-често срещаните гласни в романските езици са: а, е и i. Те би трябвало да отговарят на „наклонената черта с две точки", „двоеточието" и „триъгълника от точки". Кой знак на коя буква съответствува засега е неизвестно. След много опити, няма да се спирам на тях, дойдох до заключението, че „наклонената черта. . . " отговаря на буквата „а", „триъгълникът от точки" — на „е" и „двоеточието" — на „i". Нека заменим знаците със съответствуващите им букви:
Съчетанието от букви и знаци от края на първия ред и началото на втория неволно напомня
на латинското словосъчетание „ав ессе а", което означава „оттук на".
По смисъл то може да има място в подобен надпис. (Не трябва да забравяме, че духовенството и образованите люде от XV—XVII век владеели добре латинския език.)
Ако допуснем, че „оукският надпис" е на латински език, то краят на втория ред трябва да представлява някакво глаголно окончание — най-вероятно „eit", а съчетанието от „българско те" — „двоеточие" и „незавършен правоъгълник" — очевидно „hic", тоест „тук".
Да препишем отново текста, като поставим известните ни букви:
Да разгледаме следната част от текста:
Както подсказва надписът, на някакво разстояние „оттук" — цифрите все още не сме в състояние да разчетем — е скрито „НЕЩО". И това „НЕЩО" трябва да го открием. То започва с буквата „а", докато втората и четвъртата буква са еднакви. В латинския език най-добре към дадения текст подхожда думата „aurum" — злато, съкровище. Само че тя е написана съкратено, без последната буква.
Така ние разчетохме още няколко знака. Нека и тях заместим в текста:
Третият знак от първия ред може да означава една от съгласните: „в", „с", „d", „р" или „t" — ред, подсказан от групирането на всички възможни латински думи, които започват с буквеното съчетание ..Хауг", в което X и У са неизвестни букви. Но „в", „с" и „t" са вече известни. Следователно „пресечената окръжност" може да бъде или „d", или „р". Да опитаме с „d".
Това е думата „quadrum" — „четириъгълна каменна плоча". Не става ли дума за същата тази плоча, на която е издълбан надписът! Нека допълним текста:
плоча тук злато
оттук на (цифри?) Втората дума от ПЪРВИЯ ред поражда съмнението
дали правилно сме разчели „двойното двоеточие". Понеже плочата била намерена на повърхността на подземната вода, то би трябвало да я прочетем като „aequor (is)" — „водно ниво". Следователно „двойното двоеточие" е отделен знак и се чете като „о", а „стрелката" —като „ае". Последните знаци от втория ред, веднага след предполагаемите цифри, са:
Доколкото в текста, както вече се уверихме, са възприети съкращения, той може да се прочете така:
dis (tantiae) dei (es) t (urn) разстояние спуснато
И наистина, ако в шахтата има съкровище, то обезателно някога от някого трябва да е спуснато.
Остава да разчетем и цифрите.. ."
всичко 39 знака, част от които се повтарят. Секретната азбука е представена само със 17 знака и е непълна. Надписът е направен без разделяне на думите — нещо, което се среща твърде често в подобни случаи. Фактът, че нито едно от съчетанията не се повтаря, затруднява неимоверно дешифровката. Ето защо смятам, че А. Власов е прочел това , което му се е искало да прочете.
Дешифровката на професор Рос Вилхелм: „Започнете от деление 80. Сипете в шахтата царевица или просо. Ф.", основана на близостта на кода с един от шифрите, описан в трактата по тайнопис на Джовани Батиста Порта, също не можем да приемем за достоверна. Възможно е дори думите „царевица" и „просо" да имат някакво друго, секретно значение — строителите на подземни съоръжения и ходници открай време имали свой таен език и азбука.
В тълкуването на А. Власов, а също и на Рос Вилхелм, са взети предвид конкретните резултати от разкопки
те, а това винаги крие опасност от неволно подвеждане или неточност. И все пак анализът на Власов представлява интерес със свободата и оригиналността на допускането, с логичността на подхода".
КЪМ НАШИТЕ ЧИТАТЕЛИ Редакцията на списание „Космос" смята, че
нашите читатели също могат да предложат интересни решения на „Загадката Оук". Затова
ОБЯВЯВА КОНКУРС ЗА ДЕШИФРИРАНЕ НА НАДПИСА.
Срок на конкурса 1.1. 1977 година. Дешифров-ките с обяснение за приложения метод, името и адреса ма участника в конкурса да се изпращат на адреса на редакцията —- София, бул. „Ленин" 47.
Жури от специалисти ще присъди две награди — часовници. Решенията ще бъдат обявени в брой 2 от 1977 година.
Ало, чувате ли ме? . .. .Добре/ Искам да ви разкажа историята на говорещата кутийка. Но преди да започна, трябва да обясня чудноватото „ало" Това била фразата, с която повиканият трябвало да съобщи пред микрофона, че чува. Веднага след това със светкавична бързина той трябвало да премести микрофона до ухото, тъй като при първите апарати слушането и говоренето ставало през една и съща мембрана.
Не мисля да разказвам подробно за случая с говорещата кутийка. Но този епизод е славен и интересен. Това се е случило на 14. II. 1876 година. На тази дата в Патентното бюро в американския град Бостон влязъл 29-годи-шен младеж с брада и подал заявка за патент на идеята за телефонен апарат. Това станало около 2 часа след обед. Малко по-късно — около 4 часа, в подобно бюро, само че в Чикаго, т. е. няколкостотин километра на запад, мъж с подобен вид, но малко по-възрастен, също подал подобна заявка. Първият от мъжете се казвал Александър Грахам Бел, вторият — Илай-ша Грей. И двамата били много уважавани хора, но стечението на обстоятелствата ги довело до конфликт, който не останал безупречен. Спорът за приоритет се
водел от двете страни под девиза „целта оправдава средствата". Американските съдебни органи не били в състояние да решат дали първенството на откритието тряб-ва се присъди на Бел или на Грей. Адвокатите на противниците воювали за всяка минута от онзи проклет ден, когато двамата гениални мъже практически по едно и също време поднесли на света блестящата идея. След известно време спорът достигнал такива размери, че журналистите го нарекли „война за телефона". За правата си започнал да претендира и италианецът Антонио Ноки, който доказвал, че апарат на същите принципи той патентовал още през 1871 г. В спора се намесил и Едисън, който блестящо усьвършенствувал слушалката на Бел. Патентните разпри нямали край, тъй като в шпалира на чакащите слава и пари междувременно се наредили и други лица и фирми. И всъщност с право: практически телефонният апарат се раждаше крачка по крачка, както всеки по-сложен механизъм на модерното време.
Двадесет и пет годишната война за телефона силно разочаровала Бел и той скоро напуснал бойното поле. Обаче трябва да добавим, че въпреки всичко спорът
бил спечелен от него. Може би дори не били решаващи тези два часа предимство, тъй като те никога не могли да бъдат доказани с точност — съответните служители в патентните бюра в Бостон и Чикаго не предполагали, че съдбата ще постави пред тях ребус и никой от тях не погледнал в онзи критичен момент стрелката на часовника. И ако въпреки всичко сензационното откритие беше присъдено на Бел, причината вероятно е в това, че той заедно със своя асистент Уат-сън първи осъществи успешен телефонен разговор. Последният се състоял между първия и приземния етаж на неговата къща. Бел телефонирал, изричайки историческите думи: „Уатсън, елате бързо тук!" Втората причина вероятно е фактът, че Бел малко по-рано получил патента за своето изобретение. И на трето място — Бел много бързо успял да вдъхне живот на своя недодялан апарат.
След дългата борба за патента единствен легитимиран „баща на говорещата кутия" останал Александър Грахам Бел — величествена фигура от историята на техниката, който умеел да прави и много други неща. Бел бил човек с пословична активност и всестранни интереси: той дал тласък на
3 1
Човечеството е застрашено от енергиен глад. За да получат енергия, хората строят гигантски водноелектрически станции, изгарят скъпоценен нефт, въглища, торф и шисти, но запасите от тях не са безкрайни. Извличат природния газ — той също след време ще свърши, изсичат горите и нанасят непоправима вреда на природата. В това неуморно търсене хората забравиха само ед
но: човек носи в себе си голяма потенциална енергия. Любителите на цифри отдавна са пресметнали, че всеки грам мазнина в човешкото тяло съдържа 9,3 килокалории енергия. Това е напълно достатъчно да се нагрее литър вода до 9°С За едно денонощие в състояние на покой възрастният човек отделя 2400 ккал. Това е достатъчно, за да кипнат 24 л вода. Топлината, която отделя цялото земно население, би могла да загрее до 100 градуса една голяма река. Наистина жалко, че всичко това пропада на вятъра. Ако хората се научат да улавят тази топлина и да я превръщат в елек
трическа или механична енергия, те ще получат евтина енергия.
Този въпрос не дава покой на неуморните изобретатели. Само за сто и петдесет години те са предложили безброй повече или по-малко реални проекти за извличане на тази енергия. Така да се каже между другото.
Един от последните проекти принадлежи на Лев Юриев. Той пише:
„Тъй като дъждовните капки, паднали на земята, се събират в ручейчета, а те се сливат в огромни реки, така и отделните пешеходци, като се движат в обща посока, образуват многолюдни потоци. И както реките, преградени с язовирна стена, отдават своята енергия на водноелектрическите станции, така и човешките потоци, преградени поне на едно място, могат да бъдат източник на огромна енергия.
И Лев Юриев предлага „преградата" да бъде в метрото. Влиза човек в станцията на метрото, пуска
32
раждането на грамофона — някогашните восъчни цилиндри, на които се прашел записът, са негово откритие. Той конструирал първата климатична уредба, проектирал хидроплан, организирал изграждането на телефонната мрежа в Америка, създал няколко диагностични апарата. Бел отделял внимание върху модерното отглеждане на овце и написал статии на тази тема. Бихме могли да назовем и редица други области, противоположни една на друга, към които Бел проявявал ин
терес и има безспорен принос. Той успял да постигне невъзможното благодарение на изключителната си работоспособност. Работел буквално денем и нощем, упорито, системно и задълбочено. На стари години, вече физически изтощен, наел стенограф и цели дни му диктувал детайлите и принципите на своите технически хрумвания и фантазии.
За Бел казват, че бил чудак — неприветлив, неразговорлив и надменен и така безсмислено последователен, че дори когато му идвали гости, пожелавал им приятно забавление и се затварял да пише.
Но има две неща, които придават на неговия живот почти свръхестествени размери. Първото: Бел в действителност бил до смърт болен човек — имал туберкулоза. Бащата на Александър вероятно за да го предпази, по препоръка на лекар напуснал със семейството си Лондон и се преместил в Канада, където въздухът бил no-добър за поразените бели дробове на сина му. Въпреки че организмът на Бел бил толкова дълбоко засегнат, той издържал на голямото напрежение до 75 години. Вторият факт е още по-интересен: Бел, почетният доктор на естествените науки, медицината, правото и философията бил във всички тези области, дори и в техниката самоук. Той бил още учител на глухонеми.
Изобретението на Бел е изключение, което потвърждава правилото: бащата на говорещата кутийка признал, че не е искал да конструира телефон, а апарат, който да помогне на глухонемите да разбират физиологията на гласа. Много опити той направил с пълно непознаване на електротехниката. Дори основната идея му хрумнала по погрешка — той погрешно разбрал немския оригинал на книгата за електричеството от Хелмхолц, Ако не бяха лошите познания по немски, той не би се решил да прави експерименти. . .
И така, говорещата кутийка имала успех. Със светкавична бързина сензацията обиколила света. През април 1876 г. била показана на континентална изложба във Филаделфия. Бразилският император Дон Педро й направил първата реклама с историческото възклицание: „Господи, та тя говори!" Още през август Бел организирал поставянето на проводници за първата трикилометрова телефонна линия. Пет години след това всички големи градове в Европа и Америка били обхванати от телефонни връзки. Говорещата кутийка стана най-модерният предмет. Човек завъртява ръчката и се чувал весел вик: „Ало. Кой е на телефона?"
инж. ЦЕЦИЛИЯ ДЕЛЧЕВА
на входа монета в апарата и при зелена светлина може да продължи. Тук той би могъл незабелязано да докосне устройство което да трансформира неговото движение в енергия. Например, да настъпи пластинка, която от едната страна е повдигната с около десет сантиметра. Под тази пластинка ще има пружини, изчислени така, че под тежестта на 50 г да се свиват, да натискат специален лост и чрез зъбна предавка да задействуват двигател.
Щом човекът премине през пластинката, безшумно и плавно тя ще се върне в първоначалното си положение. Във върховите часове средно на всеки десет секунди на нея ще стъпва пътник на метрото. Ако един двигател се привежда в движение от 10 пластинки, то ще може равномерно да произвежда енергия. Тази енергия може да се събира в мощни акумулатори и да се използува за нуждите на самото метро.
Лев Юриев е пресметнал, че работата, която ще извърши един пътник на метрото, ще бъде около 50 джаула. А през пластинките, сложени на входа на всички станции на московското метро, за един ден ще минават 5 млн. души, които общо ще свършат 250 млн. дж. Толкова работа върши за 17 минути 100-тонен воден поток, падащ от височината на петнадесететажен блок.
Но порядък в движението на пешеходците има не само в метрото. Хората вървят в една посока и в часовете преди интересни спортни състезания на стадиона. И Лев Юриев предлага 100 000 запалянковци, още докато късат билетите им на входа, да свършат незабелязано 500 000 дж. работа, което би стигнало да се осветява стадионът по време на мача. Или хилядите зрители, изпълнили вечер кината, сами да произвеждат енергията, необходима за работа на прожекционните апарати.
Тези цифри впечатляват, още повече, че сме свикнали да употребяваме понятието мощност, а не джаул. Енергийната криза е тема, обсъждана на всички езици и това води до голям брой малко смешновати, но и доста рационални идеи.
Хората от различни възрасти и с най-разнообразно социално положение имат „навика" да дишат. В нор-
мално състояние гръдният кош извършва 16 движения в минута. В денонощието —23 000, за един месец — повече от половин милион. Ж. Бергалия от Алжир е решил, че това в никакъв случай не бива да се прахосва и е запатентовал устройство за превръщане на дихателните движения на гръдния кош в енергия (патентът носи № 11984000 във Франция). Краищата на тънък стоманен пояс са съединени с гума и тук има малка мотовилка. Тя преобразува възвратно-постъпателните движения на краищата на лентата във въртеливо движение и го предава на малък двигател. Той работи и зарежда акумулатор. Енергията би могла да се използува за бръснене, за работа на транзисторен радиоприемник или на фенерче. За да се зареди по-бързо акумулаторът, трябва да се диша по-често, а това е възможно, ако бягаме или се смеем силно. Бъдете всеки ден в компания, в която вицовете се леят като река и вашият енергиен запас ще бъде пълен догоре!
Ето, че при по-внимателно изучаване на проблемата
или когато нуждата ни застави, могат да се намерят най-неочаквани решения. Доказано е, че големите концертни зали и театри не е необходимо да се отопляват дори през зимата. Те могат да се топлят за сметка... на зрителите. Но важно условие за това е внимателно подготвеният репертоар! Работата е в това, че когато човек усилено ръкопляска, топлината, отделяна от тялото му, се увеличава с една четвърт. 3500 зрители по време на хубав концерт или сполучлива премиера ще създадат топлина, достатъчна да стопли в зимен ден двадесет шестстайни апартамента.
Да се ръкопляска по време на работа не е прието. Тогава как по-евтино да стоплим служебното помещение? Много просто. Като използуваме топлината, излъчвана от работещите в сградата хора и топлината от осветителните тела и различните уреди. На този принцип в английския град Честър е построено четири-етажно здание без парно отопление.
Друг проект подобно този на Юриев, предлага по тротоарите да бъдат разпръснати дискове, подкрепяни отдолу с пружини. Минувачите без да съзнават, ще стъпват върху тях и чрез система от лостове ще вършат полезна работа. Но дали няма да се спъват в дисковете или да ги заобикалят?
Проектът на американеца Рейноулдс, патентован под № 3345989, предлага човекът да бъде използу-ван като електрически акумулатор. Единият електрод да бъде платинова пластинка, защита под кожата, другият — пластинка, поставена в стомаха или в червата. Ролята на електролит успешно ще изпълняват кръвта, лимфната течност и дори стомашният сок. С подобно устройство може да се захранва сърдечен стимулатор. Няма да има нужда нито от батерия, нито от всевъзможни проводници, при това сигурността ще бъде гарантирана.
„Главата на студено, стомахът — гладен, а краката — на топло" — е казвал Суворов. И ето че французинът Пол Брюгер предложил „самозатоплящи се обувки" (патент № 1594790). Между подметките и стелките на обувките има пласт с клетъчна структура. При ходене кракът натиска върху него, клетките се свиват, след това се разпускат и въздухът в обувката се движи. От бързото свиване и разпускане въздухът в обувките се загрява, затопля краката и в същото време го проветрява.
Американецът А. Бауер е патентовал скиорски обувки с генератор, закрепен над тока и свързан със ската чрез пружината за стягане на обувката. При движение на ските роторът на генератора се върти и краката сами топлят себе си.
Пиезоелектрическите и други някои кристали при натиск генерират енергия. Американецът К. Ервин предлага да се поставят няколко такива кристала в подметките. Като вървите, натискате с всички сили върху кристалите, те излъчват топлина и греят краката ви.
А, Прудников е решил, че човек трябва да си има по-голям запас от енергия. Той предлага в токовете на обувките да се направи минидвигател. Две пластинки, Натискани, като вървим ту с петата, ту с пръстите, ще задвижат „електрообувковия" генератор. Какво ще правите с енергията си е ваша работа. Може да се бръснете пътьом, да греете вода, а като замръзнете — да се топлите.
В процеса на търсения неочаквано се реши проблема за проветряването на обувките. Това е необходимо особено лете и най-вече за хората, принудени да работят с гумени или от изкуствена кожа ботуши. За такива е подходящо новото изобретение „Вентилирана обув-
33
ка", получило авторско свидетелство № 350453. Източник на енергия е самият собственик на обувката или на ботуша. Той натиска пружината, скрита в тока. На всяка стъпка обувката се проветрява. С такова нещо спокойно може да върви дори из Сахара.
Жените вече не са доволни от обикновените украшения и за тях са изобретени украшения с камъчета, коИТО светят, захранвани от миниатюрни батерийки. Но това може да стане и без допълнителен източник за захранване. Патент № 383924 са стъклени обици, които започват да светят, щом се приближи към тях някакъв предмет. Причина за светенето е душевното
вълнение на самата притежателка на огърлицата, обиците или брошката.
Търсенето на евтина енергия продължава и, изглежда, няма да престане. Но наистина представете си колко огромна енергия би могло да се събере, ако жителите на градове като Токио, Ню Йорк, Бомбай или Рио де Жанейро само по два-три пъти дневно се докосват или минават през някакъв преобразовател на енергия, така както си вървят по улиците.
По материали на „Техника" молодежи"
Защо насекомите имат здрави крила? Всеки човек, който поне веднъж в
живота си е хващал муха, знае, че крилата й, макар и необикновено тънки, са доста здрави, еластични и гъвкави. Колкото и да е странно, но насекомите дължат това на . . . кръвта си. Не се опитвайте да късате крилцата на разни пеперудки и бръмбарчета, за да проверите този научен
факт. Ако все пак го сторите, ще видите, че няма да потече нито капчица кръв, а откъснатите крилца ще останат точно такива, каквито бяха преди да ги откъснете, такива ще бъдат и след няколко години, ако ги поставите под стъклен похлупак, както са например в музейните колекции.
И все пак крилцата на насекомите са снабдени с кръв или по-точно с хемолимфа — така се нарича течността, която изпълнява функциите на кръвта.
Крилцата на насекомите са покрити с мрежа от жилчици. По разположението и числото на тези жилчици учените до голяма степен систематизират крилатите насекоми. Именно жилките по крилцата на древните насекоми най-добре са запазени и те са главният признак, по който учените определят вида на отдавна измрялото насекомо.
Когато едно насекомо изпълзява от обвивката на какавидата, неговите крилца представляват меки сбръчкани листенца, с които то не може да прелети дори пет сантиметра. И
точно тогава на помощ идва кръвта. Под налягане много десетки атмосфери (помислете си колко тънки са жилчиците, толкова тънки, че понякога с просто око не се забелязват) тя навлиза в тънките жилчици-тръ-бички, които пронизват крилцата.
Тогава крилцата се превръщат в еластични и яки армирани пластинки и могат с голям успех да преодоляват съпротивлението на въздуха. При насекомите, които са прекрасни летци, по предния край на крилата преминава особено яка жилка, в която се натрупва най-много кръв. На тази жилка се пада и най-голямото натоварване при полета.
Ето затова крилата на насекомите са здрави.
Как китовете хранят своите малки? Този въпрос не е безсмислен, по
него и досега сред учените съществуват различни мнения. Работата е в това, че китовете почти постоянно са във водата. Дори когато се показват на повърхността, значителна част от тялото им остава под водата. Обикновено се показва горната част на главата с дихателните отвори и само за миг се мярка част от масивния гръб.
Освен това китообразните нямат меки устни, с които почти всички бозайници на земята хващат майчината гръд. Значи малкото китче първо не може само да суче и второ при храненето ще трябва неизбежно да гълта голямо количество морска вода.
Оказа се, че майката сама впръсква мляко в устата на малкото с помощта на особени пръстеновидни мускули, които обхващат млечната жлеза. Малкото китче трябва само да поглъща струйката, която със силата на струя от маркуч се „излива" в устата му. Според известния съветски специалист по китовете Б. Зенкович струята мляко, която като фонтан избликва от гърдите на майката, пронизва водата на два метра разстояние.
А как стои въпросът с морската вода, съвсем излишна при храненето на малкото китче? Веднъж кали-нин градският учен Будиленко наблюдавал морската повърхност от вертолет. Странен предмет, който
34
стърчал над водата и приличал на пън, привлякъл вниманието му. Помолил летеца да се спуснат по-ниско и с голямо учудване видял женски кит да стърчи вертикално с глава под водата, като на повърхността се показвало вимето. Около нея плувало малко китче. Женската постояла така една-две минути, преобърнала се, изпуснала фонтан и заела предишното си положение. Така един от китовете — китът-гърбач разкри тайната на своята „млечна кухня".
У кого,тече синя кръв?
Винаги се е казвало, че само в жилите на потомствените аристократи тече синя кръв. Естествено това са само приказки, макар че в природата наистина съществува синя кръв. Само че не у аристократите, а най-вече у главоногите: октоподи, кал-мари, сепии. Истинска синя кръв, понякога ясносиня, понякога бледо синя, зависи от това дали е венозна или артериална.
Всички знаем, че кръвта на човека и топлокръвните животни е алено-червена, ако е артериална и тъмночервена, ако е венозна. Това зависи от цвета на хемоглобина—веществото, което активно присъединява и отдава кислорода. А в кръвта на главоногите (и при някои ракообразни) вместо хемоглобин, съдържащ желязо, има хемоцианин, в състава на който влиза мед. Спомнете си какъв цвят има синият камък и веднага ще ви стане ясно защо в жилите на тези животни тече синя кръв. Яркосинята е артериална, бледоси-нята — венозна.
Нека само мимоходом споменем, Че има животни, чиято кръв не би предизвикала никакви вълнения у поетите, защото е безцветна. Такава кръв притежава далечният прадядо на всички гръбначни животни — лан-цетникът или амфиоксусът.
Защо треперим от студ? Ако нямаха мускули, хората и
животните не биха могли да напра
вят нито едно движение. Няма да можем да стъпим на краката си, да обърнем глава, да отместим поглед или да мръднем пръста си.
Погледнете действията на двама спортисти — гребец и гюлетласкач. Единият енергично приближава до тялото си дръжките на веслата, като преодолява съпротивлението на водата, другият обратно — с цялата си сила изхвърля напред ръката си, като се, стреми при това да придаде на гюлето по-голяма начална скорост. Единият дърпа, другият бута. У единия много добре са развити мускулите, които дърпат, а у другия. .. и у другия силно са развити мускулите, които дърпат.
Мускулите не могат да бутат, те само се свиват. Но едни мускули дърпат костта на една страна, а други — на противоположната. Такива мускули се наричат антагонисти. Каквато и работа да извършва-ме, нашите мускули се свиват и разпускат. При това мускулите никога не се разхлабват напълно. Обикновено те се намират в така нареченото състояние на тонус, т. е. частично свиване. При свиването на мускулите се отделя топлина, и то в голямо количество и при усилена физическа работа човек се изпотява. Затова пък, когато ни е студено, започваме да треперим. Това също е работа на мускулите, само че непроизволна. И все пак защо треперим? Защото бързото свиване на мускулите — треперенето — способствува за отделянето на топлина и по такъв начин за поддържането на нормална температура.
Кои от животните дъвчат? Това е най-простото нещо — имаш
ли зъби, дъвчи колкото си искаш. И все пак не всички животни дъвчат.
Акулата или щуката, пък и крокодилът имат уста, пълна със зъби, и то какви, и все пак не дъвчат. В най-добрия случай с мощните си челюсти откъсват парчета месо, а
най-често поглъщат цялата си плячка наведнъж, така да се каже, без да са я сдъвкали.
В животинското царство се случва така, че понякога погълнатият е по-голям от този, който го е погълнал. Така е при някои хищни дьлбо-коморски риби. Едрите питони поглъщат цели овни и дори антилопи. Змиите също не дъвчат. Те просто нямат с какво да дъвчат. Наистина имат зъби, но те не са за дъвчене. Нито рибите, нито земноводните, нито влечугите. Никой от тях не дъвче. Тази чест и без съмнение това удобство е предоставено само на бозайниците. Само бозайниците имат подвижни устни и бузи и което е най-важно различни зъби.
Наистина щуката и крокодилът нямат нужда да търсят зъби назаем, но всичките им зъби са напълно еднакви, способни само да задържат храната или да хващат плячката. А зъбите на бозайниците са специализирани: резците и намиращите се зад тях кучешки зъби служат, за да се захване плячката, да се убие и да се задържи. А кътниците и лъже-кътниците са с твърде неравна повърхност и с това помагат храната да се надроби на ситни частици, т. е. добре да се сдъвче.
Трябва обаче да се каже, че не всички бозайници дъвчат храната си. Но тези, които не дъвчат, като например китообразните, просто са загубили способността да дъвчат,
защото са се приспособили към храна с определени морски организми. Обаче прадедите на китовете са дъвчели като всички останали бозайници.
Защо рибата мирише на риба? Тези, които са опитвали месото
на китовете и тюлените, знаят, че макар напълно да прилича на месото на бозайниците (например месото на кита прилича на младо телешко), то силно мирише на риба. Добрите готвачи най-напред държат в оцет месото на китовете и тюлените, за да „убият" миризмата на риба и след това го готвят. А на Далечния Изток може да ви се случи да опитате свинско или пилешко месо. което мирише на риба. Защо?
Просто защото в храненето на свинете и пилетата рибата е заела твърде голямо място. Излиза, че свинята и пилето могат да миришат на риба, защото са се хранили с риба. Но нали малките рибки, които също миришат на риба, се хранят главно с планктонни рачета, пък да не забравяме, че съществуват и напълно тревоядни риби. А и тяхната миризма е като на риба.
Да се върнем към веригата „едра риба — дребна риба — планктонни рачета" и да добавим още едно звено. Рачетата се хранят с растителен и животински планктон. Това е огромно количество плуващи в дебелия воден слой едноклетъчни организми. И именно миризмата на най-простите планктонни организми има специфичния „дъх на риба". И се получава нещо като щафета — по-големите поглъщат по-малките и миризмата на рибата достига до нашата трапеза. Какво общо има между морската
звезда и крачещия екскаватор? Общото е начинът, по който се
придвижват. Морската звезда притежава съвсем различна, наречена амбулакрална система, която й помага преди всичко при придвижването и отчасти при дишането. Тази амбулакрална система е позната само при бодлокожите.
Представете си такава хидравлична система: за основа вертикален ствол и радиални канали, от каналите разклонения. Всяка двойка разклонения е резервоар за мъничък крик и именно този крик е малкото амбулакрално краче, което е способно да се изпъва и свива. Накрая на крачето има малко смукало. Системата работи пределно просто. Резервоарът се свива и прехвърля морската вода в своето краче. Но както е известно, водата практически не може да се свива. Затова крачето се изпъва, става жилаво и се опира в първото попаднало му препятствие. Същото нещо става едновременно и с много други съседни крачета-крикове. Те се закрепват със своите смукала, започват да се свиват и придърпват тялото на морската звезда на своя страна, след което водата отново се прехвърля в резервоарите, а това дава възможност и на другите крачета-крикове да се закрепят и да повлекат морската звезда по-нататък.
Морската вода постъпва в тази система напълно свободно, тъй като основният вертикален ствол е съединен с морето посредством пла
стинка с множество тънки (малки отвори). Разбира се, при такъв начин на придвижване не може да се развие голяма скорост. Но затова пък придвижването е сигурно при всякаква пресечена местност. Също като при крачещия екскаватор. Какви са на цвят очите на животните? Очите на котката са зелени, на
козата — сивозеленикави. А на останалите животни? На тези, които дъвчат, и на тези, които не дъвчат, на гризачите и на хищниците, на едрите и на дребните, на косматите и на тези, които нямат гъста козина?
Очите на повечето животни са кафяви на цвят с различни оттенъци. Те могат да бъдат големи и съвсем малки, с овални зеници, като при китовете и копитните животни, с кръгли зеници като при кучетата
и маймуните. Обаче всички те имат кафяви очи, понякога по-тъмни, понякога по-светли, с жълтеникав оттенък, но все пак в един цвят.
Впрочем цветът на окото се определя не от цвета на пигмента, а от неговото разположение и плътност. Хората имат сини очи не защото пигментът е син на цвят. Пигментът е най-обикновен, тъмен, но е разположен на задната страна на ириса и
при отражението се получава илюзията за син цвят. Зърната на тъмния пигмент, които са разсеяни на предната страна на ириса правят очите тъмносини, а ако там се е натрупал много пигмент, очите са тъмни, кафяви или дори почти черни, т. е. такива, каквито са очите на повечето животни.
На коя страна изпускат фонтана си кашалотите?
Зъбатите китове и специално каша-лотите-гиганти са страшно несиметрични. Костите от лявата страна на черепа на кашалота са значително по-масивни, отколкото от дясната
страна. Дясната им ноздра е почти напълно зарасти ала и те дишат само през лявата, затова и фонтанът на кашалота не прилича на никой друг. Той е насочен примерно под ъгъл от 45° напред и наляво.
Всички зъбати китове (към тях се отнасят също така и делфините, косатката и нарвалът) са много добри плувци, защото за разлика от беззъбите китове, които спокойно прецеждат любимия си планктон, те са принудени да ловят риба и главоноги, които също са добри плувци.
Още от миналия век учените си блъскат главата над загадката на несиметричния череп. Какви ли не хипотези са предлагали. Смятали, че това е резултат на случайно изменение, което се оказало полезно и затова било унаследено. Но подобно обяснение не дава яснота каква полза имат китовете от своята не-симетричност. В началото на XX век един немски учен твърдял, че дясната перка на опашката на зъбатия кит е по-голяма от лявата и когато удря с опашката си по водата, китът се накланя наляво и лявата страна на главата му изпитва по-голямо натоварване, затова е и по-масивна. Но после се изяснило, че не са малко случаите, в които лявата перка на
опашката превъзхожда- дясната, а много често и двете перки са еднакви.
С този въпрос се заел съветският учен В. Шулейкин, който наблюдавал движението на делфини в аквариум. Той открил, че делфинът плува не само за сметка на работата с опашката, но при това извива и пялото си тяло. Извива се като тирбушон или свредел, при това с лява резба. А опашката на делфина не само се маха нагоре-надолу, тя също извършва връщателни движения. Делфинът като че ли се „навинтва" във водата, а самият не се преобръща. Шулейкин остроумно се досетил, че при торпедото има втори винт, който се върти в противоположна посока. Делфинът има само една опашка и въпреки това си е намерил изход от положението. Тогава потърсили обяснението в асиметрията на черепа. Лявата страна на черепа е по-масивна. Значи, ако делфинът плаваше напред, без да върти опашката си, той би се завинтвал във водата и би се въртял както обикновения винт, т. е. надясно.
Ето защо им е нужна тази асиметрия на зъбатите китове. Тя стабилизира тялото на животното, преодолява вредната сила, която се стреми да го върти около оста му.
Човешкото общество още в първобитния стадий на своето развитие е. създало някои елементарни норми на поведение в колектива. Те помагали на човека, който ежедневно и ежечасно трябвало да отстоява своето право на съществуване. Тези „правила" помагали да се създаде у хората чувство на взаимопомощ, чувство за колективност. С течение на времето се родили различни неписани заповеди, които се спазвали отначало само от членовете на рода, а след това и от цялото племе.
Далечен отзвук от онези векове е съществуващият и в наши дни закон на тайгата, който задължава ловецът, ползувал построената далеч в тайгата колиба, да остави там запас от дърва, кибрит и храна, без да познава оня, който по-късно ще се възползува от всичко това. По същия начин и жителят на пустинята никога няма да замърси кладенеца, от който може би ще зависи животът на пътниците след него.
Когато възникнали първите елементи на идеология, представена отначало главно в изкуството и религията, те започнали да влияят върху всички страни на обществения бит, в това число и върху нормите на поведение. Особена роля изиграла религията, която дълго била господствуваща форма на идеология.
Тя налагала своя отпечатък върху всички страни в живота на обществото и върху нормите за поведение на човека. Под нейно влияние у различните народи са се създали правила, които днес се наричат етикет.
Много правила от съвременния етикет — и тези, които остават неоспорими, и онези, които отмират, но все пак понякога се спазват — имат древен и често пъти ритуален произход, или по някакъв начин са били свързани с вярата на човека в задгробните сили.
Например, разпространеният сред много народи обичай за гостоприемството. Хората били убедени, че ако откажат да приемат пришълеца в дома си, или сторят това недостатъчно сърдечно, ще наскърбят боговете и духовете, които покровителствуват дома. Бедуините нападали кервани, престрашили се да пресекат пустинята и вземали от тях всичко — дори храната и водата, оставяйки нещастните пътници без всякаква помощ. Но ако същите тези пътешественици успявали да попаднат в шатрата на някой бедуин и да поискат подслон, техният живот ставал неприкосновен в очите на чергарите. Поднасяли им всичко, което имали, предлагали им своята постеля. За човека, прекрачил прага на къщата и най-бедният бедуин колел овца, а членовете на семейството миели краката на пътника и му при-
37
служвали. Кавказките планинци също не помагали на чужден
ците при среща в планината. Но ако странник почукал на вратата и помолел за подслон, винаги му разрешавали да пренощува и обилно го гощавали. Голяма роля играел страхът, лошото гостоприемство да не разгневи душата на обожествяваните прадеди. И днес народите на Кавказ се славят с голямо гостоприемство, но то вече не е свързано със суеверията.
У чергаруващите калмици е съществувал неписан, но строго спазван закон, който наказвал негостоприемните домакини. Онзи, който отказвал да утоли с кумис жаждата на пътника, се задължавал да заплати глобата „сидрара" — цял овен.
При италианците било прието да уверяват гостенина, че в негова власт се намират не само подслонилият го дом, но имуществото и семейството на домакина. Но въпреки голямата сърдечност, домакинът безкрайно би се удивил, ако гостенинът приеме сериозно тези уверения.
Ритуален характер е имало и строгото спазване на тържествено дадената дума. Достатъчно е да си спомним за римския пълководец Регул, пленен от картаген-ците. Когато римляните започвали да печелят войната, пленникът помолил да го пуснат за малко и се заклел, че ще се върне. В Рим Регул не само не убеждавал своите съотечественици да сключат мир, на което враговете разчитали, но напротив, призовавал да продължат войната. Верен на дадената дума, Регул се върнал в Картаген, макар да знаел, че го очаква смърт. И наистина, картагенците затворили героя в сандък, набит отвътре с гвоздеи и бавно го умъртвили.
Кое накарало Регул да се върне, а картагенците да го пуснат и спокойно да изчакат пристигането на пленника обратно? Като давали дума, древните се заклевали в боговете, а по време на християнството — в библията. Да измамиш, означавало да оскърбиш боговете, а на това никой не би се решил.
А ето и друг пример. По стойността на папските индулгенции от XV век може да се съди кои грехове са се считали за най-тежки в средновековна Европа: колкото по-страшен бил извършеният грях, толкова по-скъпо трябвало да се плати. Човек, убил майка си или баща си, можел да получи опрощение за греха си, като купи индулгенция за един златен дукат. Който убиел свещеник, трябвало да плати четири дуката, за изнасилване и грабеж се отсъждали два дуката. А хората, нарушили дадената дума, плащали по цели девет дуката.
От това, разбира се, не бива да се прави извод, че по онова време не е имало лъжци. Поклонниците на „доброто старо време" не бива да забравят многобройните примери на коварство и лъжа, с които е изпълнена
историята на миналото. В годините, в които измамниците били облагани с непосилна парична глоба, чеш
кият реформатор Ян Хус бил поканен в Констанц на църковен събор. Немският император му издал специална грамота за сигурност, която гарантирала неговата безопасност. Но Хус бил предателски задържан и хвърлен в затвора, а след това изгорен жив съгласно присъдата на същия църковен събор, на който пристигнал за обмяна на мнения. Палачите обосновали праволи-нейността на своята измама: знаете ли, грамотата за сигурност била издадена за защита от произвола, а решението на събора е законно, следователно произвол не е допуснат.
Така в 1399 г. няколко едри феодали вдигнали в Рим въстание против папа Бонифаций IX. Въстанието било потушено, затворниците незабавно осъдени на обесване. Но в момента нямало палач. Тогава папата обявил, че арестантът, който се съгласи да обеси останалите, ще бъде помилван. Един от затворниците приел предложението и със собствените си ръце обесил всички осъдени, между които били баща му и братята му.
Новоизпеченият палач свършил своето пъклено дело и поискал да си отиде, но Бонифаций IX заповядал на стражата да го хванат. „Ти също ще бъдеш обесен" — заявил папата. Тогава тълпата римляни, Която мълчаливо наблюдавала случилото се на площада, се възмутила. Тя дружно се вдигнала в защита на негодника. Едва ли ненавистният убиец е бил симпатичен на хората. В негово лице те просто защищавали остатъците на своето разколебано доверие в дадената дума.
Проявата на вежливост, както проявата на гостоприемство, спазването на дадената дума и особено проявата на почтителност към вишестоящото лице също е носила ритуален характер. Това личи най-силно от правилата на придворния етикет. Открай време лич
ността на монарха се считала за свещена, а в редица случаи дори била обожествявана. В много Държави през древността, а в някои страни и до наши дни — поданиците се приближавали до трона с нисък поклон, някъде дори лазели и удряли челото си в пода.
В древността в Сиам пред името на краля винаги трябвало да прибавят епитета „златен". На Хавайските острови спазването на придворния етикет, вся-чески поддържано от жреците, стигнало до фанатична жестокост. За оскърбител на боговете се смятал всеки, който при появяването на краля се намира на някакво възвишение. Веднага залавяли нещастника и го екзекутирали. Убивали и онези, които се осмелявали в присъствието на краля да вдигнат ръка. Смятали, че наказването на „престъпниците" възстановява кралското достойнство и умилостивява боговете.
В Европа на монарсите поднасяли вода, вино и други напитки, само заставайки пред тях на колене. В Испания никой не смеел да докосне кралицата. Ако някой наруши правилото, например, за да помогне на кралицата, която е паднала от коня, придворният след това бил длъжен завинаги да напусне двора.
38
Като спазвали строго подобен придворен етикет, който по природа бил съвсем ритуален, хората всъщност най-малко се грижели за удобството на монарсите, заради което сякаш се правело всичко това. Френската аристократка Жана-Хенрйета де Кампан в своите „Спомени за частния живот на кралица Мария-Антоанета" разказва как в един много студен зимен ден кралицата стояла съвършено гола в лошо отоплената си спалня и треперела от студ, докато придворната дама, съгласно изискванията на етикета, трябвало първо да си постави ръкавици и после да облече бельо на господарката си, В този момент при нейно величество дошла една хер-цогиня. Съгласно традицията, сега тя имала, честта да облече кралицата. Последвала дълга размяна на любезности между придворната дама и херцогинята, докато най-после херцогинята на свой ред си сложила ръкавици и взела ризата на кралицата. Но точно тогава в спалнята се появила принцесата и. честта да -облече кралицата се падала вече на нея. Отново размяна на любезности между принцесата и херцогинята, а през това време жертвата на целия този церемониал тракала със зъби, посиняла от студ.
Религиите различно обяснявали отделни конкретни явления от реалния живот и затова в някои страни етикетът за определено явление бил разработван до най-големи подробности, а в други — отсъствувал съвсем.
Всеки морален принцип възниква исторически, на определена степен ,в общественото развитие. И когато запази своето значение и в следващите епохи, обикновено се изпълва с ново съдържание, което отговаря на по-широките исторически възможности на прогресивните класи. Комунистическата нравственост, например, възприема и развива всичко най-хубаво от предишния морал. И това, разбира се, се отразява пряко върху правилата за поведение на човека в обществото.
Много правила, дошли до нас от далечни векове, живеят и днес, но по същество загубили своя първоначален смисъл и своята ритуална основа. Например „правото" на жените да бъдат с покрита глава и там, където: мъжът е длъжен да свали шапката си. Днес това изглежда като привилегия на „слабия" пол. А каква всъщност е работата?
Жената е била безправно, поробено същество. Църквата е утвърждавала и укрепвала това положение. Като е обявявало жената за същество от по-нисш вид, християнството чрез устата на апостол Павел е провъзгласило: „Мъжът не бива да си покрива главата, защото той е образ и слава божия; а жената е слава на мъжа. Защото не мъжът е от жената, а жената — от мъжа, и не мъжът е създаден за жената, а жената — за мъжа. Затова жената трябва да има на своята глава знак за власт над нея . . . " (I послание към жителите на Коринт, гл. 11 с. 7—10.)
И оттогава жените покриват главата си във всички тържествени случаи, по-специално на погребения и по време на богослужение. Но постепенно този обичай
започва да се възприема в духа на по-късни времена: мъжете, знаете ли, са длъжни на всички обществени места, а още повече в църква да снемат шапка. А жените във вид на „привилегия" имат право да остават е покрита глава.
Ето и друг пример, когато промяната на обществените отношения е довела до нови правила за поведение и демократизиране на старите: ние и днес ставаме, когато към нас се обърне по-възрастен човек, но сега това не е свързано с някакви съсловни привилегии.
В човешкото общество просто трябват неписани правила за поведение, за отношения един към друг. Не бива да забравяме, че в правилата за поведение винаги при-съствува предишният опит и традиции, които, за съжаление, не винаги са прогресивни. Съвременният, добре възпитан човек в подобни ситуации е твърде демократичен. Може дори да се каже, че той избягва скрупо-льозното и безусловно съобразяване със старите правила на етикета. Това обаче съвсем не означава, че етикетът е ненужен, че той трябва да бъде отменен, както понякога младите хора заявяват на своите баби и с това изпадат в друга крайност.
Смята се, че възникналата през XVII век секта на квакерите, разпространена днес в Англия и САЩ, е отхвърлила етикета. Хората от тази секта се обръщали към другите на „ти" и пред никого не сваляли шапка. Всъщност, вместо общоприетия етикет, квакерите фактически създали свой, при това от първата четвърт на XIX век. Принудени да се съобразяват с условностите на обкръжаващото ги общество, те предпочели да се откажат съвсем от шапките. В книгата на М. И. Пиляев „Забележителни чудаци и оригинали" (1898 г.) се говори за англичани, които се разхождали по Невския проспект без шапки в най-лют студ. Авторът обяснява, че тези чужденци били квакери, на които собственото вероучение забранявало да снемат шапка пред когото и да било, а столичният петербургски етикет задължавал да се прави това пред знатни особи, каквито те биха могли да срещнат по пътя си.
Неуспехът, който претърпяха квакерите и другите врагове на етикета, е напълно понятен. Макар много церемонии и форми за почитане, породени от феодалните нрави и съсловните различия да имат култов произход и отдавна да са отживели или да поотпадат сега, някои стари правила запазват своето значение и в наше време и вероятно ще останат и за в бъдеше, тъй като отразяват важни общочовешки морално-етични норми, без които са немислими нормалните отношения между хората. Етикетът е понятие социално-историческо, а това означава чисто земно, и съвсем не дължи появата си на религията. Просто религиозната идеология е включвала в себе си подходящи общочовешки норми за морал и е създавала и свои, които са се отразявали в правилата за поведение, на човека.
Ж. ОРЛОВА
Милиони квадратни километри земя в Гренландия и в Антарктика— северната и южна точки на земното кълбо — са покрити с лед, дебел хиляди метри. Свирепи снежни бури и температури по-ниски от —80 °С са натрупали повече от пет милиона кубически километра лед по голите простори на земните полюси. Ако хората продължат със същото темпо да използуват нефт, въглища, природен газ и ядрена енергия, ветровете и океанските течения ще пренесат част от произведената топлина към полюсите. Температурата на полярните зони ще
се повиши и ледът ще се стопи. Катастрофата ще набира сили
малко по-малко. Отначало топенето ще бъде почти незабележимо. То ще започне в Атлантическия океан, където ледът е най-тънък и разположен близо до центровете с развита индустрия. Някои хора ще забележат, че през лятото използуват климатичните инсталации много повече, отколкото в предишните години, а през зимата уредите за отопление сякаш вече не са тъй необходими. Други ще се учудват, че броят на топлинните вълни в градовете се увеличава и ще се тревожат, че ударите и инфарктите сред възрастните и сред преуморените хора са зачестили. Но повечето навярно ще продължат да се занимават с ежедневните си грижи, без да обръщат внимание на бавните климатични промени.
Същевременно електростанциите и атомните реактори в целия свят ще работят все по-усилено, за да отговорят на все по-големите енергийни нужди на цивилизацията. Ако консумацията на топлинна енергия расте само с 4 до 6% годишно, то девет десети от антарктическия лед ще се стопи само за няколко десетилетия.
равнище. В Бангладеш най-голямата оризопроизводителна област се състои от стотици малки острови, които са почти,на нивото на океана. Всеки ден хиляди селяни доплуват от по-високите земи до островите и обработват оризовите полета. През ноември 1971 г. в сезона на мусоните една гигантска буря понесе близо петметрови вълни, мина през островите и погуби около 300 000 души, които работеха в оризовите полета.
Скоро след това международната организация на червения кръст съобщи, че на островчетата ще построи специални платформи, високи по шест метра, на които полските работници да се приютяват по време на буря. Платформите ще бъдат широки около 30 м дълги над 45 и хиляди хора заедно с добитъка си ще могат да се скрият в тях в случай на нужда. На всяка платформа ще има предварително поставена вода и храна и хората ще използуват тези запаси, докато дойде помощта.
Всичко това може да е достатъчно, за да се спасят хората днес, но би било съвсем безполезно, ако нивото на водите в самия океан порастне с половин или повече метра. Очевидно трябва да се помисли за много повече неща.
Макар ледът върху полюсите да се топи с нарастваща скорост, в първите години на топлинното замърсяване на атмосферата водата ще се покачва бавно. Инженерите и техниците ще могат да строят през няколко години нови диги около главните населени райони по крайбрежията.
Невъзможно е да се предвиди всяка подробност на нещастията, които ще се стоварят върху света, щом водите започнат да се увеличават. Сигурно е, обаче, че по северния бряг на Англия, по бреговете на Белгия, Бангладеш, Холандия и в ниските места на Източен Тексас, надигащият се океан ще бъде безмилостен. Скоро ледът тъй бързо ще започне да се топи, че много крайбрежни градове ще трябва да се изоставят, незави-
40
се топят, водата в моретата ще се надига с по няколко сантиметра годишно и всяко лято курортистите ще откриват, че зимни бури и необикновено високи приливи са отнесли част от любимите им плажове. После далечните полярни ле
дени шапки ще започнат бързо да губят своя товар и телевизията все по-често ще показва на своите зрители кадри за високи води, нахлули през изминалата нощ. Ден след ден сблъсъкът между набъбналия океан и крайбрежните градове ще прераства във все по-сериозен конфликт.
Скоро след като високите води станат обикновено ежеседмично и дори ежедневно събитие, буйни води и свирепи приливи ще пометат сградите, и пристанищата по крайбрежията на Токио и Йо-кохама. Ако в средата на следвалото столетие палатът Ама-лиенборг в Копенхаген и новата опера в Сидней все още продължават да съществуват, те често ще бъдат наводнявани от приливите.
Страните с ниски равнинни крайбрежия ще страдат повече от страните, чийто бряг е издигнат на двадесет, четиридесет, шестдесет метра над морското
Когато и последният прилив на ледени водопади от Антарктика нахлуе в моретата и океаните, водите на Световния океан ще се повишат със седемдесет метра.
И днес в много от крайбрежните градове приливи, които изглеждат случайни, предизвикват големи наводнения. На се-вер от Лос Анжелиз приливите често са придружени от бури и вълни с необикновено голяма сила. Те ерозират плажовете7~йод-копават къщите, построени до самия бряг. Когато ледените шапки започнат съвсем видимо да
симо дали имат диги или не. Амстердам и Венеция, ако Венеция успее да се справи по някакъв начин с другите си проблеми, които и без това ще я потопят, ще бъдат първите градове, завладяни от моретата. Една четвърт от Бомбай лежи върху земи по-ниски от морското равнище. По-голямата част от този град е построена върху площи, отвоювани от морето и те не ще преживеят дори първите метри на покачването на водата.
В градове като Токио, Ню Йорк и Рим. които са разположени близо до морското равнище, втурналият се океан отначало ще се разлее като няколкосан-тиметров слой вода по улиците. Това може би не звучи застрашително, пешеходни пътеки могат да се направят и над нивото на улиците. Но разрушенията в града скоро ще станат нещо обикновено. Главното транспортно средство — метрото ще бъде затворено често, а може и пос-
тоянно, за да могат инженерите да го пресушават и да възстановяват повредите в мрежата от тунели и станции.
Тъй като много от ниско разположените градове като Вашингтон, Кейптаун и Осло са важни съобщителни центрове, навярно учените и инженерите ще се опитат да ги превърнат в един по-късен вариант на Венеция.
Водата, разбира се, няма да се покачи само за да погуби градове като Балтимор, Ню Орлеан. Амстердам, Ротердам. Тя ще погълне и територии, разположени далеч в сушата и преди всичко плодородните ниски земи, които са край устията на реките. Някои по-високи територии около западното крайбрежие на Северна и Южна Америка няма да се наводнят. Но грамадната долина на река Амазонка ще се превърне в залив, който ще се вмъкне в най-широката частна Южна Америка. Централна и Северна Америка също ще загубят много земя. Полуостров Юкатан и голяма част от западния мексикански бряг ще потънат под вълните. Флорида ще ги последва. Това ще бъде съд
бата и на земите около гигантския Мисисипи. Делтите на реките Колорадо, Сакраменто и Колумбия ще потънат, по времето, когато ледените шапки ще бъдат към края си.
Голяма част от Норвегия ще остане над водата. Финландия ще загуби по-голямата част от земите си край Балтийско море. Швеция ще остане без Стокхолм. Нагоре по Сена морските води ще тръгнат към Париж, по Темза — към Лондон, по Тибър — към Рим, по река По — към Милано.
Така океанът ще покрие голяма част от поречията на главните реки и ще удави обширни плодородни земи. Все по-трудно ще бъде да се отглеждат посеви. Площите, които ще останат, не ще могат да изхранват населението на земята.
От петдесетте днешни най-големи градове на земното кълбо, чието население е от 16,5 до 2,2 милиона (според данни от преброяването през 1966 г.) след стопяването на ледените шапки, 29 ще бъдат под водата. Между тях освен Ню Йорк, Токио, Лондон, Осака, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, ще бъдат още: Бомбай, Калкута, Кайро, Филаделфия, Берлин, Ленинград, Бостон, Сеул, Джакарта, Рим, Сидней, Хамбург. В двадесет и деветте застрашени града днес живеят 144 млн. души.
Дали катастрофата е неизбежна? Възможно ли е човечеството да бъде сполетяно от такава трагедия?
Преди всичко трябва да се каже, че тези картини на наводнения, потънали милионни градове и залепи плодородни земи са повече рожба на въображението на хора,нямащи солидна научна подготовка, отколкото на реални изчисления и предвиждания.
Температурата на земната атмосфера се повишава, но толкова бавно и с такива нищожни стойности, че ще бъдат нужни не по-малко от двеста години, за да започне топене на вечните ледове. Ясно е, че за двеста години човечеството ще съумее да намери средства и начини да предотврати вредните последици от
това повишение на температурата.
Освен това трябва да се има предвид, че всяко топене на ледовете не е еднопосочен, процес. Веднъж започнало, то Може да прекъсне и други фактори. Да предизвикат отново заледяване. Всички тези процеси биха могли достатъчно точно да бъдат предсказани.
И третият, най-важен фактор, който прави невъзможни тези трагични картини на планетарно бедствие, е човешкото общество. Човекът, въоръжен с науката и техниката, съвсем няма да гледа безучастно как сляпата стихия се готви да потопи милионни градове в океана. Още сега науката прави опити да управлява климата. Към края на нашия век управляването на климата ще бъде реалност, а какво остава за след двеста години!
И така, на въпроса „Ще потънат ли?" човешкото знание твърдо отговаря:
— Не, няма да потънат!
Л. Асенова
Когато тръгнах от Найроби за Уганда, реших да не се поддавам на съблазните на новото шосе, което свързва двете източноафрикан-ски републики, а въпреки късния час да се възползувам от планинския път, След кенийския град Кихала започват глухи райони, където обикновено не пускат туристите. Именно там извих от пътя и започнах да се мятам по склоновете на Елгон.
Отдавна ми се искаше да посетя този отдалечен край на Африка. Елгон е древен вулкан, по склоновете му минава границата между Кения и Уганда. Това е не просто планина, а величествен планински масив, покрит със синкаво-черни гори. Той се извисява над великите африкански пропасти, които се простират на изток по посока на необятните, почти недокоснати от човешка ръка лавови плата. Да си призная, към тези места ме привличаха не само красотите на природата, но за това ще разкажа малко по-долу...
В този късен следобеден час, когато слънцето беше почти залязло, а меката му светлина все още просветваше някъде отдолу, настъпваха удивителни минути. Въздухът ми се струваше някак си плътен, осезаем. Сенките се източваха, а след това мигновено изчезваха. Върху земята се спускаше полумрак, който размиваше контурите на сновящите по пътя велосипедисти, на жените, които сякаш се плъзгаха по склоновете с товар на главата си и което е най-опасно за местните гуляйджии,които вече бяха успели да се напият с бананово питие — помбе. Да запалиш в такова време фаровете е празна работа. Дори и най-силната светлина от автомобилните фарове се устремява няколко метра напред, а след това се отразява в сивкавия пропит с изпарения въздух, връща се обратно и ослепява водача.
Освен това пътят, който ме чакаше, не беше от най-добрите и аз сметнах, че ще бъде по-разумно да не пътувам нощем през този
планински район, а да преспя в колата.
Приготвих си на бърза ръка леглото, вечерях и изключих фаровете. Покритите с гъсти гори полегати склонове на планината започнаха да светят с някаква призрачна зеленикава светлина. Имах чувството, че на гигантската сцена на природата се извършва смяна на декорите и някаква невидима ръка повдига една след друга кулисите.
Хората от племето покот, които | някога са пасели своите стада на алпийските поляни на загасналия вулкан, нарекли тази планина „Об-Доиньо Елгоон" — „Хълм, който има формата на гръд". Тяхната легенда гласи, че покотският клан елкони е произлязъл от една велика и добра жена. Наричали я Майка. Тя имала толкова много деца, че нямала сили да изхрани всичките. Тогава се превърнала в голяма планина. „Не мога да ви изхраня всичките с млякото си — казала Май-ката на прощаване със своите синове и дъщери. — Затова отглеждайте добитък по тези хълмове и ще бъдете щастливи."
Старата легенда има и съвременно продължение. Рядко, много рядко изгасналият вулкан затреперва и зловещ тътен се разнася от неговите недра. „Това е Майката, която се сърди на вазунгу (белите, европейците) — казват хората от племето покот. — Ще дойде време и тя ще защити своите деца и тогава хората елкони отново ще пият от млякото на Майката."
Но през тази нощ Елгон мирно спеше.
Събудих се късно, може би защото в колата беше тъмно, по всички прозорци бяха полепнали любопитните физиономии на местните хлапета, които безмълвно чакаха да се събудя.
Денят, който започваше, обещаваше да бъде мрачен и дъждовен. Къде се намира върхът на Елгон? Трудно беше да се определи дори това. Оловните облаци като плътна пелена бяха покрили планината.
Автомобилът ми едва пълзеше по извиващата се нагоре неравна пътека.
Това е едно от най-удивителните кътчета на Източна Африка. Тук практически никой не идва. И никак не е чудно, че тази така рядко посещавана планина си има своя тайна. За пръв път я научих не тук, а още в Кения.
Връщах се от захарните плантации в Кисуму и спрях да закуся в малко ресторантче. Върху листа с менюта, който келнерът ми подаде, прочетох названието на заведението „Нанди-беър". Нанди, така се нарича племето, което живее в този район. Но беър? Нали на английски беър означава мечка? Защо са си спомнили за това животно точно тук? С изключение на Атласките планини в отсамната страна на Сахара и в Африка досега не са открити никакви следи нито от жива, нито от изкопаема мечка. Запитах възрастния индиец, който държеше ресторанта.
— Колкото е по-загадъчно названието на едно заведение, толкова повече са посетителите в него — важно ми отговори той, навивайки на пръста си кичур от черната си брада. — Но работата не е само в това. Живея в Найдиленд вече шестдесет и осем години и през всичките тези години чувам разговори за тази мечка. Англичаните я наричат нанди-беър. Ловците нанди и кипсигис, особено преди четиридесет-петдесет години, когато по тези места нямаше пътища и плантации, често разказваха, че са срещали в планинските лесове свиреп звяр, който се изправял на задните си крака и се катерел по дърветата.
— Да не би да е било маймуна? — И аз мислех така, докато пре
ди войната един след друг не се повториха няколко страшни случая. В района върлуваше епидемия от шап и добитъкът масово измираше, просто така на пътя се търкаляха труповете. След това епидемията премина, а от най-затънтените селца все no-често за-
42
почнаха да идват вести, че някакъв страшен звяр напада хората. Очевидно, когато добитъкът масово измираше, е имало много храна за него и този звяр се е размножил. До убитите намираха следи, които не приличаха нито на следите на лъв, нито на следите на леопард. Още повече пък на маймуна.
— И сега стават ли подобни неща?
— Не. През последните години някак си забравиха за мечката, но нанди и кипсигис, особено възрастните ловци твърдят, че в пещерите и в хралупите на големите дървета живее някакво много силно и загадъчно животно.
Прегледах някои книги, сведения на ловни експедиции, поговорих с водачи на сафари и установих, че авторитетното мнение с недоверие се отнася към идеята за съществуването на някаква африканска мечка. И все пак дори по тези случайни източници можеше да се определи мястото, където обитава това полуфантастично животно. Това беше Нандиленд, гористите планински стръмнини в земите на племето покот и предпла-нините на Елгон.
По-късно случаят ме отведе в Западна Кения в град Китала заедно с Боб Фостьр — един от най-възрастните кенийски ловци, отличен познавач на Елгон и планините на Централна Кения. Опитах се да понауча и от него нещичко за тайнственото животно.
— Не обичам да се връщам на тази тема — с болка в гласа каза той. — През двадесетте години, когато бях по-млад, животното няколко пъти почти беше в ръцете ми. Но вие знаете какво значи ловна сполука? Всеки път нещо се случваше и ми пречеше. А когато после отварях дума, че съм видял животното, започваха да ми се смеят.
— Значи вие все пак сте виждали мечката?
— Не мога със сигурност да твърдя, че беше мечка. Но това беше голямо животно, по-голямо от човека, много силно й без съмнение все още неизвестно. През 1928 година ловувах близо до Елгон, на река Грик, когато при мен дотича човек от името на вожда на племето багваре със съобщението, че по техните земи се е появила ду-бу — мечката. Оставих всичко и забързах към селото. През изтеклата нощ дубу беше разрушил един птичарник, с удара на лапата си беше съборил оградата и беше изчезнал. Багваре са смели ловци. Те ловуват с щит и панга (дълъг
нож, които се използува при селскостопанските работи) и не се боят да застанат лице срещу лице с леопард. Щом чули шум през нощта, изскочили на двора, но като видели дубу, отстъпили. Кой знае защо този звяр им вдъхва суеверен страх.
Отправих се по следата, която отвеждаше в планината и по тъмно достигнах една пещера. Кучето ми я претърси, но тя беше празна. Качих се на едно дърво и така в засада прекарах цялата нощ. Напразно. Следващата нощ отново бях на пост пред пещерата. Нощта беше тъмна, но зрението ми не е по-лошо, отколкото на котка. Изведнъж някъде от долу се разнесе шум, вгледах се и разорах, че към мен върви „тя". Животното* беше много едро.
Реших веднага да не стрелям, а най-напред да разгледам дубу. Животното вървеше бавно, на четирите си лапи, клатушкайки се. Нищо не мога да кажа за цвета на козината му, но тя беше дълга, а ушите му големи и кръгли. Дубу се мушно в пещерата, но скоро излезе и се закатери на дървото. Стигна до средата на стъблото, спря се и неспокойно засумтя, после се спусна надолу. Очевидно ме усети.
Дубу застана на задните си лапи, изведнъж зарева и се насочи към моето дърво. Повярвайте ми, никога преди и никога след това не съм чувал подобен рев — вибриращ, изпълнен със сила и ярост. Нервите ми изневериха, грабнах оръжието, но стволът се закачи за едно клонче и куршумът прелетя покрай животното. Дубу удари стъблото с мощната си лапа и се скри в тъмнината.
Когато се съмна, видях по кората на дървото драскотини от ноктите, на които спокойно би могъл да завиди всеки лъв. А от дървото, на което през нощта се беше покатерило животното, висеше полуоглоз-ганото тяло на глиган. Очевидно, дубу го е оставил там и се е връщал да си довърши яденето. Прекарах на дървото още една седмица, но животното не се върна повече. Африканците казват, че дубу никога не се връща на това място, на което се е срещал с човек.
— И това беше вашата първа и последна среща, така ли? — попитах.
— О не. Три години по-късно трябваше да търся нови ловни участъци в района на планината Секер, на изток от Елгон. Към полунощ спътниците ми заминаха за Китала, а аз се настаних да спя в колата. Събудих се от шум, който може да
чуе само ловец. Подобно животно, може би само малко по-дребно с преливаща се на лунната светлина кафеникава козина, стоеше на десет метра от колата и изучаваше хвърлените вечерта консервни кутии. Исках да грабна пушката, но с ужас си спомних, че тя остана a палатката, където вечеряхме. Ко
гото се опитвах да стигна до палатката, животното ме забеляза и със ситен тръс се скри, като стискаше между зъбите си проблясваща на лунната светлина консервна кутия. Това се случи в земите на племето покот, които наричат звяра чемисет.
Разказът на Боб Фостър много ме заинтересува и сега, когато се готвех да пътувам към Елгон, взех със себе си много снимки на животни, сред които имаше и изображения на мечки, просто така от любопитство. В малкото селце Кабуро-рон, край изворите на същата река Грик, почерпих местните ловци с няколко кутии цигари „Краснопрес-ненские" и им показах снимките. Ловците нарекоха със своите имена лъва, слона, носорога, веднага си признаха, че никога не са виждали морж и бяла мечка, дълго се смяха над тигъра, наричаха го „раиран
43
леопард". Те не бяха виждали австралийското торбесто мече-коала, но щом видяха нашата обикновена кафява мечка, удивено ахнаха ,,Че-мисет!" Старците не пожелаха повече да гледат мечката. Според поверието в чемисет живее зъл нощен дух. Младежта остана по-равнодушна към снимката на мечката, наричаше го със същото име чемисет, а някои го нарекоха дубу. Децата започнаха да ме уверяват, че са виждали такова животно сред камъните, които обграждат кратера но Елгон. Същото нещо се повтори и в две други малки селца, където показвах снимките.
В никакъв случай не се ласкаех от мисълта, че ще дам никакъв съществен принос в разрешаването на загадката с африканската мечка. Елгон просто сам по себе си ме привличаше.
В малкото селце Киесовери, след като привърших поредния експеримент със снимките на мечката, се обърнах към омвами, старей-шината, с молба да ми даде водач в горите. Знаех, че наред с продажбата на кафе и банани един от главните доходи на местните жители идваше от бракониерството. Следователно все ще има хора, които познават тайните пътечки, отвеждащи към върховете на разположените наблизо езера, където ходят на водопой животните, пък и към самия кратер, където спокойно си живеят много животни. Може би и
чемисет, кой знае... Омвами смукна дълбоко от „крас-
нопресненската", присви хитро очи и премина към откровен разговор.
— Щом господинът знае, че моите хора ходят в планината, то той знае и защо ходят там. Ще ви дам хора, но внимавайте да не би моята услуга да се превърне в неприятност за селцето. Трудно ще ви бъде да свършите всичко за един ден. по-добре се пригответе да отсъст-вувате два дни.
Благодарих на омвами и го уверих, че няма да има никакви неприятности и докато още беше светло, забързах към намиращата се наблизо пещера. Неотдавнашните изследвания но археолозите от уган-дийския университет Макере показаха, че пещерата е била заселена от човека още в каменния век. И сега по решение на правителството цялата територия около пещерата беше обявена за резерват. На главния път срещу пещерата беше поставен указател: „Историческа естествена пещера". Тя представлява обширна дупка, застлана със слама, от дъното й навътре водеха изолирани помещения. Под тъмния свод се виждаха няколко кръгли позеленели предмета, които първоначално сметнах за костенурки. Като се вгледах, разбрах, че това са камъни, покрити с мъх. В продължение на много векове те са служили за маси на овчарите от племето покот, който може би са се криели тук и оттук са отбива
ли атаките на свирепия чемисет. В гората беше тъмно и тихо.
Но достатъчно беше първият лъч на слънцето да се промъкне между сплетената над главите ни шатра от клоните на дърветата и зеленикавата мъгла се разсея. Мигновено, като че по даден знак от диригентска палка, над главите ни се разнесе трясък, пляскане, замяркоха се някакви сенки. Това бяха десетките маймуни-колобуси, които сякаш си правеха утринната гимнастика и затова се люлееха на клончетата и издаваха нещо средно между крясък и кудкудякане сякаш привет-ствуваха настъпващото утро. Планинското ехо подхвана техните крясъци и като силен многогласен хор ги разнесе по цялата гора.
След три часа стана значително по-студено. Влажен пронизващ вятър задуха някъде отгоре, като че ли направо от небето сякаш за да ни напомни, че въпреки близостта на екватора тук понякога има и сняг и град. Над долината се издигнаха кълбета пара — навярно там имаше горещи минерални извори. Скоро те се сляха с пелената на облаците, които се спускат отгоре и обвиха всичко наоколо със сивкава влажна мъгла.
Може би той беше някъде съвсем близо, този чемисет или дубу? Но би било твърде самонадеяно да седнем и да го чакаме да се покаже така изведнъж. По-добре да приемем, че той въобще не съществува.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ НАИСТИНА АФРИКАНСКА МЕЧКА? Наистина съществува ли афри
канска мечка? Известният белгийски зоолог Бернар Ейвелман посветил целия си живот на изследването на тайнствени животни и събрал обширна колекция от свидетелства на очевидци, които през различни времена са се срещали с чемисет. Техните разкази са подробно изложени в нашумялото книга но Ейвелман. Но въпреки пъпната убеденост на учения неговите аргументи не разсейват съмненията.
Преди двадесет-тридесет години можехме да се позоваваме на това, че геологичната летопис на Източна Африка е слабо изучена, но сега след като бяха направени много проучва-ния, положението се измени. И палеонтолозите в един глас казват: на юг от Сахара никога не са живели нито мечки, нито животни, които да приличат на мечките. Тези данни напълно се съгласуват със съвременното разпространение на семейството мечки. Очевидно центърът, от
който са се разсеяли тези хищници, се е намирал някъде в Евразия, откъдето мечките по-късно са се преселили в Северна и Южна Америка. Сега един вид (бялата мечка) живее в полярните райони, друг вид (кафявата мечка) населява Европа, Азия и Северна Америка, три вида (хима-лайската, малайската и бърнестата) се срещат сама в Азия, а един вид — барибал се среща само в Северна Америка. И най-после, откъснат от семейството си, в Южна Америка живее сравнително по-дребната „очилата" мечка.
Някога кафявата мечка е живеела и в някои планини на Северна Африка. Но сега дори в сводните за бозайниците в Африка не се споменава, че там живеят мечки. Обаче твърде привлекателна изглежда хипотезата, че е възможно в онези отдалечени времена, когато Сахара още не е била пустиня, мечките да са проникнали далеч на юг и да са се запазили там на отделни изолирани групички. Впро
чем към тази хипотеза се обръщат и всички, които вярват в съществуването на чемисет и нанди-беър.
Но ние черпим аргументите си от биологията на съвременните мечки. Всички мечки (с изключение на бялата) са всеядни. Ако африканските мечки са останали верни на традициите, тяхното присъствие веднага би се набило в очите на първите изследователи: мечката винаги разравя мравуняците по пътя си, преобръща камъните, раздробява гнилите пънове, обелва кората от стеблата на падналите дървета, мачка и рови тревата. С други думи, да се разбере дали е една гора има мечка, съвсем не е сложна работа, дори за неспециалиста. А няма сведения че подобни неща са забелязани в Африка.
Показателен е и фактът, че на фреските, открити през последните десетилетия в Сахара и отнасящи се до дълбока древност, отсъствуват изображения на мечки, докато другите африкански животни са широко
44
предоставени. По-нататък, мечките са много
подвижно. В Азия, например, кафявата мечка, жител на тайгата, често пъти отива на стотици километри в тундрата. Затова много трудно е да се допусне, че по непонят-ни причини африканската мечка се е оказала такъв консерватор и не напуска района на планинските гори на Елгон.
И най-накрая последното и най-главното. Защо досега в ръцете на
зоолозите не е попаднала нито кожа, нито кост, нито дори един-едничък косъм от африканска мечка? Нали ако се съди по разказите не веднъж са я срещали и въоръжени хора, и истински ловци, които имат зачислени в сметката си убити лъвове и слонове. Но всеки път се случвало нещо случайно и непредвидено — ту пушката се закачила за клонче, ту пък останала в палатката, или още кой знае какво... Защо такива случайности не възникват, когато ста
ва дума за лъв или слон?
Необикновеното, тайнственото, необяснимото винаги привлича хората. Това е естествено склонност и едва ли има смисъл да я обсъждаме. Но уви, отсъствието на материални следи ни кара днес да смятаме, че увлекателната история за чемисет е само плод на фантазията.
в. Флинт, кандидат на биологическите науки
МИСЛИ ОТ ВЕКОВЕТЕ Казват, че философите и истинските мъдреци
били равнодушни. Това не е истина. Равнодушието е парализ на душата, преждевременна смърт.
Колкото по-високо е умственото и нравствено ниво на човека, толкова по-голямо удоволствие му доставя животът.
Във всеки от нас има твърде много винтове, колела и клапани. По тази причина ние не можем да съдим за другите по първо впечатление или по два-три външни признака.
Без труд няма чист и радостен живот. Празният живот не може да бъде чист. Честта не може да се отнеме, но може да се
загуби. А. П. Чехов
Блажен е този, който на младини е бил млад; блажен е този, който навреме е узрял.
Злобни са само глупците. Наистина слънцето изгрява всеки ден, но все
пак упоритият Галилей е прав. В една кола не можеш да впрегнеш коня и тре
петната кошута. Мечтите и годините не се връщат. Жалък е този, на когото съвестта е нечиста.
А. С. Пушкин
През важни епохи понякога в най-обикновения човек се разгаря искра на геройство и тогава той извършва дела, за които не му е минавало през ум.
Не всички ни гали съдбата; всеки си има своя ден, всеки си има своя час.
Пуст е този човек, който е изпълнен само със себе си.
М. Ю. Лермонтов
С колата на миналото няма да стигнеш много далеч.
Човекът е украшението на света. Най-голямата наслада, най-висшата радост в
живота — това е да чувствуваш себе си нужен и близък на хората.
Мъдростта на живота винаги е по-дълбока и по-широка от мъдростта на хората.
Самодоволният човек — това е тумор в гър
дите на обществото. Не бъдете равнодушни, защото равнодушието
е смъртоносно за душата на човека. Когато не познаваш миналото, не можеш да
разбереш сегашното и целта на бъдещето. Не е страшно да се посмееш на себе си. Само
критиката е също тъй необходима, както е необходимо измиването.
Подбирайте приятелите си внимателно, защото има хора, които са като заразна болест.
Истинският, живият човек винаги ще се стреми към някъде, към нещо.
Бъдещето принадлежи на хората на честния труд. Трябва да се научим да ценим труда като творчество.
Клеветата и лъжата — това са узаконени методи на еснафите. Личният егоизъм е роден баща на подлостта.
Максим Горки
Без книги светът е тъмен, а човешкият ум — беден. Когато вървиш винаги обърнат към слънцето,
ти никога няма да видиш сянка. Когато радостта е примесена с бръчки, тя е
очарователна. Някакъв ореол озарява радостната старост.
Върховният съд, това е съдът на съвестта. Виктор Юго
Моите книги са вода. Книгите на великите гении—вино. Вода пие всеки.
Човек е бил създаден през последния ден от сътворението, когато бог вече се е уморил.
Кои са истинските измерения на един афоризъм? — Минимум звук, максимум смисъл.-
Избягвайте тези, които се стремят да подкопаят вашата вяра в себе си. Тази черта е присъща на дребните хора. Великият човек, напротив, внушава чувството, че и вие можете да станете велик.
Най-добрият начин да ободриш себе си — това е да ободриш някой друг.
Марк Твен
45
ЛУННИЯТ ДЖОМОЛУНГМА Съветската автоматична станция
„Сонда-8" извърши множество изследвания на невидимата част на Луната. Бяха фотографирани „моретата" и лунните кратери в западната част и в южния полюс на невидимата страна. Тук се наброяват 17 планински вериги. На базата на снимките от различни ракурси е била изчислена височината на повече от 500 точки от повърхността на тази част. Оказва се, че в планинските вериги на южния лунен полюс има истински гигант — връх, който е по-висок от Джомо-лунгма (Еверест) с повече от километър. Сред дивата лунна пустош този връх прави поразително впечатление.
ВИТРИНАТА ПРОДАВА СТОКИ В отчетния доклад на XXV кон
грес но КПСС бе казано: „Не трябва да разчитаме на привличането на допълнителна работна сипа, а на повишаването на производителността на труда". В изпълнение на тази насока институтите за вътрешна търговия е СССР разработват един нов принцип в търговията, който ще се окаже много ефективен.
Установено е, че около 70 % от всички покупки в продоволствените магазини са на сума до една рубла. Значи в два случая от три касите приемат монети, а не банкноти. Освен това значителна част от магазините имат обедна почивка и са затворени през нощта. А витрината
ЗАБОЛЯВАНИЯ И ГЕНИ Съветските генетици от АН на
СССР са установили, че дефектите в гените у човека могат да се проявяват по различен и често пъти твърде скрит начин. Така например генетични причини могат да бъдат в основата на Хронични пневмонии, не-
винаги е пред погледа но купувача. Тогава защо витрината да не продава?
Ето как изглежда в проектите един магазин, в който и витрината е продавач. На самата витрина има изложени стоки с тяхната цена и кодов номер. Отвън пред магазина е поставен автомат, който чрез конвейер е свързан със склада на магазина. На автомата има отвор за монетите, табло и диск за набиране на цифри както при телефоните. Купувачът решава какво да си купи, пуска необходимото количество монети в автомата. На таблото светва сумата, която автоматът е получил. След това купувачът набира с диска кода на стоката, която желае. Електронноизчислителна машина проверява дали монетите са редовни и дали сумата отговаря на исканата стока. На таблото светва сметката. Ако всичко е редовно, машината задействува конвейера и исканата стока се появява в автомата. Търгуващата витрина е така устроена, че би могла да връща остатъка от сумата. Тук е възможно да се търгува не само със стоки, които са малки по обем, но и с по-големи. На снимките — магазини, които в порядъка на опит се готвят да търгуват по новия начин.
„Техника и наука" — СССР
ДИАМАНТЕНАТА БОРСА На „Пеликанстраат" 62 в Ант
верпен се намира най-голямата борса в света за сурови диаманти. Спадането на лирата и на долара, нарастващите признаци на криза в капиталистическия свят карат много вложители да търсят по-сигурно приложение на парите си. Това предизвика значително раздвижване на диамантената борса. (Снимката вляво.) А в подземията на борсата, в бронирани касетки, лежат нешлифо-вани диаманти и брилянти за ми-
46
фрити, поражения на костите и черния дроб. Регистрирани са около 400 наследствени аномалии в обмяната на веществата, които са изле-чими при условие, че навреме бъдат установени. Сега в някои московски медицински заведения са разработени системи за доказване наследствените нарушения в обмяната. Скоро в големите градове в СССР ще бъдат открити биохимични лаборатории, които ще имат главна задача да обследват нарушенията на обмяната у малки деца. ИЗКУСТВЕНИ БЕДРЕНИ СТАВИ
Замяната на бедрената става с изкуствена става е твърде сложна операция, която не винаги се удава на хирурзите. Под ръководството на проф. К. Сиваш е била конструирана бедрена става от нов тип и разработен метод за оперативната замяна. Опитът е показал високата ценност на метода. Изкуствените бедрени стави на проф. Сиваш вече се използуват в много чуждестранни медицински учреждения. Лицензия за такива стави е закупена и в САЩ.
„Советский союз" — СССР
лиони лири стерлинги. Те само менят собствениците си, без да променят мястото си. (Снимката вдясно.)
„НОЩНАТА СТРАЖА" Е ОТНОВО В МУЗЕЯ
В Амстердамския Рийксмузеум на 14 септември 1975 г. един безработен учител нападна прочутата картина на Рембранд „Нощна стража". Като крещеше „Бог ме е пратил.!", бившият учител нанесе на Картината 13 тежки разреза с бръснач. Картината беше сериозно повредена — даже един къс дълъг 28 см на 6 см бе напълно откъснат от нея. (Снимката показва картината веднага след повреждането •)
„Нощната стража" е рисувана от Рембранд през 1642 година. Тя е дълга 488 см и висока 359 см. През дългата си история картината е била повреждана 63 пъти. Още в 1715 г., когато е трябвало да бъде пренесена от залата на стрелците в Амстердам в кметството, картината е била скъсена, за да може да се постави на новото място — просто са били изрязани три образа вляво. (Снимката показва залата на стрелци
те в Амстердам в тогавашна обстановка.) В началото на XIX век картината за пръв път е била атакувана с бръснач от един побъркан. През втората световна война „Нощната стража" е била държана свита на руло във влажен бункер и също е понесла повреди.
Реставрацията след последните повреди (снимката долу) продължи дълго. Тя бе извършвана под погледите на всички посетители на музея. Особеното е,
че реставрацията сне от картината нощния полумрак и се оказа, че „Нощната стража" е всъщност „Дневна стража".
НБИ ГДР
МАМУТИТЕ СА СЕ ОТРАВЯЛИ Големите гробници на мамути в
различни части на света винаги са привличали вниманието на изследователите. На какви причини се е дължало масовото измиране? Изказвани са различни хипотези — за липса на храна, епидемии и пр. Една интересна хипотеза е предложена напоследък от Ралф Каршър, химик от Колумбийския университет. Той е изследвал кости от мамути за съдържание на живак. Резултатите са били поразителни. В някои гробници на мамути се установява, че съдържанието на живак в костите на загиналите мамути надвишава три пъти допустимата норма за съдържание на живак в рибата, употребявана за храна понастоящем.
Откъде е дошъл живакът в костите? Каршър предполага, че водите са отмивали живачни съединения от близки планини и през почвата живакът се е натрупвал в растителността, с която мамутите са се хранили.
НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ БУТИЛКАТА — ИЗЯЖТЕ Я!
Проблемът за отпадъците взема все по-застрашителни размери- Най-тежък е той с пластмасовите отпадъци, понеже те не гният и не се разрушават от атмосферните условия. Предложена е пластмаса, коя-
то има известни хранителни свойства. Бутилката от такава пластмаса може да бъде сварена и, макар да няма особено привлекателен вкус, все пак може да бъде изядена...
ДЕЛОТО НА УДАВНИЦИТЕ. . . е в техните собствени ръце! По
точно — върху ръцете им. Малкият
ФАЛШИФИКАТОРИ НА РЪКОПИСИ
Масовото измамничество в капиталистическия свят взема все по-оригинални форми. Инфлацията заставя богатите да търсят начини да вложат своите пари в сигурни ценности и за такива ценности често им се препоръчват стари ръкописи. Понастоящем се е създала цяла индустрия за фабрикуване на „стари" ръкописи. Даже експертите не винаги могат да отличат един действително стар ръкопис от фалшивия. Хартията за такива ръкописи се произвежда по едновремешния начин, тя се подлага на изкуствено стареене, организирани са печатници със стари букви, подбират се багрила с подходящ състав и пр. Понякога експертизите са толкова скъпи, че колекционерите предпочитат да притежават
пакет върху гърба на ръката съдържа надуваем балон. Когато човекът започне да потъва, е достатъчно да натисне клавиша на пакета. Балонът за броени секунди се пълни с въгледвуокис под налягане. Двата балона са достатъчни, за да изведат на повърхността удавника. И, понеже са оцветени яркооранжево, те се забелязват отдалеч.
„Сайънс дайджест" — САЩ един добре направен фалшификат, отколкото да дават много пари за разобличаването му.
„Сианс е авенир" — Франция
ТАКА МОЖЕ ДА БЪДЕ СПАСЕНА ВЕНЕЦИЯ
През последните десет години повече от двеста пъти водите на Адриатическо море наводняваха Венеция. ЮНЕСКО отпусна кредит от 1,2 милиарда марки, за да се вземат необходимите мерки за запазване на кул
турните ценности. Бяха предложени различни проекти: да се отдели лагуната от морето със земен насип с шлюз за водния транспорт, да се повдигнат потъналите зони на Венеция с бетонни инжекции и други. Общите недостатъци на тези проекти са, че изискват много средства и време за осъществяване. От друга страна, постоянното отделяне на лагуната от морето ще доведе до чувствително нарушаване на хидро-геологичното и хидробиологичното равновесие на района.
Италиански инженери разработиха приемлив план: трите устия на лагуната се затварят само при опасност от наводнение. За целта огромни гъвкави маркучи се пълнят посредством помпи с морска вода и преграждат лагуната. След като премине опасността, водата се изпомпва и маркучите лягат на дъното.
Тази идея не е нова. Нещо повече, в Холандия вече е изградена и пусната в действие такъв вид защита. Системата излиза 20 до 40 % по-евтино от класическите средства и не затруднява корабоплаването. Подобно на мидите, при спокойно състояние маркучите автоматично се прибират в стоманена черупка. На скиците е показано как функционира съоръжението. На дъното е монтирана стоманена черупка, в която е поместен маркучът. Когато помпите почнат да го пълнят с вода, заработват две клапи, които отварят черупката и маркучът заема определената му форма.
Това трябва да се осъществи и във Венеция. С маркучи от найлонова тъкан с водонепроницаемо покритие е направен експериментален модел в делтата на река По. За напълване и изпразване на „бента" в двата му края са монтирани по три помпи — общо шест, задвижвани от
48
два дизелови двигателя. Управлението се извършва от отделен център, в който постъпва информация за приливите и отливите и за корабоплаването в лагуната.
Въпросът за преграждането на лагуната, освен техническите, има и някои практически страни. В момента интензивността на водния транспорт в лагуната е толкова голяма, че се налага корабите да чакат с дни да влязат в пристанището на Венеция. Поради това е немислимо издигането на постоянен насип с шлюз.
Този проект може да се реализира за около две години и ще струва от 75 до 110 милиона марки. Остава италианското правителство да реши дали желае да спаси града. Защото само ако се прекратят наводненията, може да се помисли за опазване на архитектурните паметници на Венеция.
„Хоби" — ГФР
НА БОРБА СЪС СЛЕПОТАТА Тази година Световната здравна ор
ганизация издигна по случай 7 април — Международния ден на здравето — девиза „ДА СЕ ПРЕДВИДИ И ПРЕДОТВРАТИ СЛЕПОТАТА". Задачата на девиза е да привлече вниманието на световната общественост върху все по-нарастващата слепота в света и да се започне борба за нейното предотвратяване.
По данни на СЗО днес в света има от 10 до 16 милиона слепи и други десетки милиони заплашени от слепота. Ако не се вземат бързи и ефи-касни мерки тези цифри след около 25 години ще се удвоят.
Особено разпространена е слепотата в развиващите се страни. Така например в някои страни на Африка тя достига от 300 до 1150 души на 100 000 жители. В Етиопия от 380 до 450 души, в Северен Камерун — 684, Малави —724 , Сиера Леоне — 952, Северна Нигерия — 1000, Кения — 1050—1150.
В Азия съотношението е следното: в Шри Ланка — 470, в Ирак — 500— 1000, Пакистан — 1000, Хонгконг — 1400, Саудитска Арабия — 3000, Йемен — 4000 и т. н.
в Латинска Америка разпространението е от 80—90 на 100 хиляди жители. В Австралия — 222, в Нова Зеландия — 135 и Полинезия — 145.
В Европа съотношението е между 51 за Белгия и 272 за Исландия.
В САЩ съотношението е 214, като общият брой на слепите се изчислява на 385 000 души.
Колкото до причините, които предизвикват слепотата, те се разделят главно на две: В развитите страни — злополуките, дегенеративните изменения и наследствените болести, в развиващите се страни — ин-фекциозните болести (онкоцеркоза, трахома и ксерофталмия).
Изчислява се, че от онкоцеркоза (болест, която се причинява от една мушичка, наречена симула, която с ухапването на човека вкарва в кръвта му миниатюрни червейчета, които се размножават с учудваща бързина и нанасят поражения на кожата и главно на очите) боледуват около 20 милиона души. Най-засегнати райони от нея са басейнът на Горна Волта (Африка) и някои области в Централна и Южна Америка.
От трахома боледуват около 400 до 500 милиона души в света, от които около 2 милиона са напълно слепи. Особено засегнати от нея са Северна Африка, Средният Изток, Азия (само в Индия има около 120 милиона души), Източна и Западна Африка и отчасти Латинска Америка.
Ксерофталмията, която се поражда от недохранване, е главна причина за слепотата в Индонезия, в някои райони на Индия и в други страни на Източна Азия, а така също и някои части на Централна Америка и Африка. Днес жертвите на това заболяване се изчисляват на около 100 000 слепи. Особено засегнати са децата. В Ява например 75 % от случаите на слепота сред момчетата и 6 2 % сред момичетата на 12 го
дишна възраст са вследствие на ксерофталмия.
Интересно е да се отбележи, че инфекциозните болести като причина за слепотата, заемат първо място и в т а к и в а страни като САЩ и Канада, докато травмите заемат второ и трето място.
Световната здравна организация счита, че днес обществото и медицината могат успешно да се преборят със слепотата. Главните усилия трябва да бъдат насочени към борба с инфекциозните заболявания в развиващите се страни и с травмите в развитите страни.
По материали на Световната здравна организация.
PREVOIR ЕТ PREVENIR LA CECITE
БЪДЕЩЕТО НА ГРОБИЩАТА Какво бъдеще могат да имат гро
бищата? От гледището на големите градове въпросът не е толкова абсурден. В Бостон, например, гробищата заемат 3 5 % от незастроена-та градска площ. Подобно е положението на много други места.
Намерили са се урбанисти, които са извършили подробни изследвания защо хората посещават гробищата. Оказало се е, че почитта към умрелите членове на семействата съвсем не е единствената причина, която кара хората да отиват в гробищата. Те заместват в значителна степен липсващите градски паркове. Урбанистите са наблюдавали 41 гробища в продължение на 200 часа. По техните изчисления 726 души са отишли там, за да посетят гробове на близки, 657 — да посетят гробове на исторически лица, 323 — са се отбили да си починат след пътуване с автомобил, 256 — да се разходят, 218 — почивали са след пътуване с мотоциклет, 40 — да разходят кучетата си, 35 — да спортуват и т. н.
Тези урбанисти идват до извода, че след като гробищата и без друго се използуват като паркове, то не е лошо да се уредят изцяло като паркове — с ресторанти, спортни зали и пр.
49
ЖЕЛЕЗНИЦИТЕ
1. Първата железопътна линия в света е свързвала: а) Манчестър—Ливерпул б) Вашингтон—Балтимор
в) Хага—Ротердам г) Стоктьн—Дарлингтън 2. Първата железопътна линия в света е била откри-
а) 1838 1868 в) 1825 г) 1905 3. Конструкторът на първия парен локомотив в
света е: а) Джордж Стивънсън в) Е. А. и И. Е. Черепанови
в) Г. Лавале г) И. И. Ползунов 4. Първият железопътен тунел е построен по ли
нията: а) Лондон—Дувър б) Манчестър—Ливерпул в) Бо-
лоня—Рим г) Брюксел—Остенде 5. Първият спален вагон е бил пуснат в движение в: а) 1834 б) 1872 в) 1899 г)1905 6. Първият ресторант-вагон е пуснат в движение в: а) 1848 б) 1867 в) 1872 е) 1883 7. Първата комбинация в едно цяло на двигател с\
вагон, т. е. първата мотриса е била построена в: а) 1829 б) 1889 в) 1908 1918 8. Първата железопътна линия на Балканския по
луостров е била открита в: а) 1842 б) 1860 в) 1866 г) 1885 9. Първата железопътната линия на Балканския полу
остров е свързвала: а) Букурещ—Гюргево б) Русе—Варна в) Белград—
Ниш г)Черна вода—Кюстенджа 10. Първата железопътна линия, построена на тери
торията на България, е открита в: а) 1852 б) 1866 в) 1869 г)1874 11. Първата железопътна линия у нас е свързвала: а) Ямбол—Свиленград б) Белово—Любимец в) Па
зарджик—София г) Русе—Варна. 12. Първата железопътна линия в Русия е била по
строена в: а)1831 б) 1837 в) 1848 г) 1859
13. Първата железопътна линия в Русия е свързвала: а) Москва—Киев б) Ленинград (тогава Петербург)—
Павловск в) Москва—Смоленск г) Тула—Москва 14. Най-правата линия в света Петербург—Москва
(дълга около 650 км) е открита в: а) 1848 б) 1851 в) 1864 г) 1871 15. Най-дългата железопътна линия в света в: а) Истанбул— Лондон б) Транссибирската в) Транс-
американската (Южноамериканската) г) Трансхима-лайската
16 Транссибирската железопътна линия е открита: а) 1891 6) 1905 в) 1916 г) 1919
ОТ
ГО
ВО
РИ
Н
А
КР
ЪС
ТО
С
ЛО
ВИ
ЦА
ТА
О
Т
БР
. 7
ИМАТЕ ЛИ ПРОСТРАНСТВЕНО ВЪОБРАЖЕНИЕ?
1. Девет часа ли показва часовникът или дванайсет и петнадесет?
2. Кръгла ли е масичката или квадратна? 3. Дясна ли е обувката или лява? 4. За шах ли е кутията с квадратчетата или не? 5. Коя от лъжиците е по-лека? 6. От последните четири фигури едната е са
мо ключ, другата — само ключалка, а останалите две
1 могат да бъдат изображение и на ключ,
и на ключалка. Можете ли да отгатнете кое какво е?
so
КРЪСТОСЛОВИЦА
ВОДОРАВНО: 1. Генетична структура, която се среща в свободно състояние в плазмата на клетката. 7. Болестно зачервяване на кожата. 14, Град в Гърция. 16. Аминокиселина, разпространена в живата природа. 17. Въглеводороден едновалентен радикал. 18. Съединение на йода с метал. 21. Френски живописец (1840—1926). 22. Едно от съзвездията. 23. Дървесен или метилов спирт. 24. Част от съчинение, обособена в отделна книга. 25. Река в ДРВ. 27. Немски математик (1826—1866). 29. Инициалите, на наш архитект, един от участниците в изграждането на Мавзолей „Георги Димитров" (1889—1953). 30. Продукт от термичното разлагане на горива и масла, отложен по стените на горивните камери на двигатели с вътрешно горене, газови турбини и др. 33. Пустиня в Индия и Пакистан. 34. Руски конструктор-оръжейник (1849—1902). 36. Пръстеновиден остров, който загражда плитка лагуна. 38. Преживно бозайно животно от рода на камилите. 39. Сплав от никел с алуминий, манган, силиций. 40. Форма от чугун или стомана, в която се излива разтопен метал, за да се получат слитъци. 42. Основна обработка на почвата. 44. Испански скулптор и живописец (1601—1667). 46. Руски изследовател на Арктика (1709-неизв.). 48. Английска мярка за дължина. 50. Швейцарски живописец (1810—1864). 52. Град във Франция. 53. Тържествено шествие. 55. Корейска мярка за дължина. 56. Звезда от съзвездие Телец. 58. Български авиоконструк-тор (1896—1961). 59. Френски математик, академик (1652—1719). 60. Упорство. 62. Старо сте-нобитно оръдие. 63. Кръвоносен съд. 64. Процес на преминаване на твърдо кристално вещество в течно състояние. 66. Основна част на висшата математика, която обхваща диференциалното и интегралното смятане. 68. Село в Русенски окръг, където са намерени скални църкви. 69. Рид в Родопите.
ОТВЕСНО: 1. Подвижни части, прикрепени към задната част на крилата на самолета. 2. Зеленикава корица, която се образува върху медни или бронзови изделия под въздействие на влага или въздух. 3. Част от окото. 4. Модел съветски автомобили. 5. Машинна част. 6. Немски физик, лекар (1814—1878). 8. Радиоактивен елемент, благороден газ. 9. Марка съветски самолети. 10, Съветски физик, академик (1895— 1971). 11. Бозайник от разреда хищници. 12. Подклас гръбначни от класа кръглоусти с удължено змиевидно тяло. 13. Тревисто растение с жълти, бели или розови цветове. 15. Френски математик (1865—1963). 19. Възпаление на външното или средното ухо. 20. Френски географ, професор (1914). 26. Съветски геолог, лауреат
на Ленинска награда (1902—1945). 28. Форма на управление в Римската империя от III век. 31. Английска мярка за течности и зърнени храни. 32. Български цар (неизв.-997). 34. Дребна тесно-носа маймуна. 35. Съединение на салициловата киселина с фенол. 37. Влакнодайно растение. 38. Английски философ (1632—1704). 41. Група измрели мекотели от класа на главоногите. 43. Силна отрова, получена от някои тропически растения, която се употребява за намазване на стрели. 45. Фермент, който разлага скорбялата и гликогена и спомага за превръщането им в малтоза и декстрин. 47. Български математик (1857—1925). 48. Най-малката геологическа единица за време, характеризираща се с определени скали и вкаменелости от животни и растения. 49. Тегло на опаковката. 51. Произведение, което няма подпис и не се знае авторът му. 53. Наш зоолог, орнитолог (1889—1950). 54. Английски физикохимик (1870—1956). 57. Запушалка. 59. Уред, който под влияние на различни въздействия автоматично отваря или затваря скачена токова верига. 61. Френски историк (1828—1893). 63. Единица за мощност. 65. Японски старинен театрален жанр. 67. Река в СССР в басейна на р. Терек.
МАРИЯ ФРАНГОВА
51
ЦИГУЛКАТА
Инспектор Стрезов взе цигулката в ръка, завъртя я от всички страни, докато прочете надписа.
— Вие може би не знаете, но точно такава цигулка е открадната, и то само преди няколко дни — обърна се Стрезов към Свищовлиев, млад, 32-годишен мъж с права кестенява коса.
Свищовлиев вдигна рамене и продължи да стои прав до библиотеката.
— Как можете да окажете, че цигулката е ваша? — Не мога — усмихна се Свищовлиев. — А как според вас
мога да докажа, че това бюро е останало от баща ми . . . че това бижу е от майка ми . . . или пък, че тази книга е купена от дядо ми във Виена през 1911 година. Просто ще трябва да приемете всичко на доверие.
— За да приема всичко на доверие — с възможно най-спокоен тон каза Стрезов, — трябва поне да ми разправите някаква история, която да звучи достатъчно правдоподобно. .. Ето например като тази с книгата. Дядо ви — човек състоятелен, е търговски нюх —- посетил Виена през 1911 година. Влязъл в магазинчето на неизвестен букинист и купил книгата главно заради антикварната й стойност.. . Ето тук даже има подписът на вашия дядо и годината.
— По време на същото това пътуване дядо ми е купил и цигулката — каза Свищовлиев и продължи да се усмихва нагло.
- Стрезов не обичаше наглите хора. А този беше точно такъв, понеже знаеше добре, че съмнението в кражба все още не е доказателство.
— Дядо ви сигурно е свирил на цигулка?
— Да. В местния любителски оркестър от времето преди Първата световна война.
— Имате пи някакви снимки на дядо си от онова време? Свищовлиев извади овехтял албум: — Ако има нещо, то трябва да е тук. Стрезов прелистваше твърдите страници на семейния ал
бум. Дядото със заливана коса и мустачки в компания с млади госпожици, дядото на кея на Виенското пристанище, дядото с цигулка в ръка.
— Мисля, че всичко в ясно — каза Свищовлиев и посочи тържествуващо снимката,
— Да — отвърна Стрезов. — А сега ще трябва да дойдете с мен в районното управление, за да дадете пъпни показания как сте откраднали цигулката!
Как инспектор Стрезов разбра, че точно тази е откраднатата цигулка?
ЛОГИКАТА РЕШИ: Инсценирана кражба
Кандиларов пристига на паркинга пред хотел „Балкан", без инспектор Стрезов да му съобщи на кой точно паркинг се намира автомобилът. Явно, колата е оставена там от Кандила ров или от някой друг, но с негово знание.
ОТГОВОРИ НА ТЕСТОВЕТЕ
О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А
„ И м а т е л и п р о с т р а н с т в е н о в ъ о б р а ж е н и е ? "
1. Ч а с о в н и к ъ т п о к а з в а 12 ч а с а и 1 5 м и н у т и .
Р ъ ч н и т е ч а с о в н и ц и с е н о с я т н а л я в а т а р ъ к а и
в и н т ч е т о з а н а в и в а н е е р а з п о л о ж е н о в и н а г и о т
д я с н о .
2 . М а с а т а е к в а д р а т н а . П р и е д н а к р ъ г л а м а с а
к р а к а т а т р я б в а д а с е р а з п о л о ж а т п о - н а в ъ т р е ,
з а д а м о ж е и ч е т и р и т е к р а к а н а м а с а т а д а с е в п и
ш а т в о к р ъ ж н о с т т а .
3 . О б у в к а т а е л я в а . К а т а р а м и т е в и н а г и с е п о
с т а в я т о т в ъ н ш н а т а с т р а н а , з а д а н е с ъ з д а в а т н е у
д о б с т в а п р и х о д е н е . .
4 . Д в е т е п о л о в и н и н а к у т и я т а н е с а е д н а к в о
д е б е л и , с л е д о в а т е л н о т о в а н е м о ж е д а б ъ д е ш а х
м а т н а д ъ с к а . Т е н я м а д а о б р а з у в а т е д н а р а в н а
п л о с к о с т .
5 . Д я с н а т а л ъ ж и ц а е п о - л е к а о т л я в а т а . Д о п ъ л
н и т е л н и т е л и н и и п о к а з в а т , ч е т я и м а в д л ъ б н а
т и н а , т . е. , ч е е г о ф р и р а н а , а т о в а с е п р а в и с а м о н а
п р е д м е т и , и з р а б о т е н и о т т ъ н к о л и с т н и м а т е р и а
л и , з а д а с е у в е л и ч и т в ъ р д о с т т а и м .
6 . И з о б р а ж е н и е т о „ а " е с а м о к л ю ч . И з о б р а ж е
н и е т о „ г " — с а м о к л ю ч а л к а . О с т а н а л и т е , к а к т о
е п о к а з а н о н а р и с у н к а т а , м о г а т д а б ъ д а т и к л ю ч ,
и к л ю ч а л к а .
О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А „ Ж Е Л Е З Н И Ц И Т Е "
1 г. 2 в. 3 а. 4 б. 5 б, 6 г. 7 а ( м о т р и с а т а „ Н о в ъ л т и " ) .
8 б. 9 г. 10 б. 11 г. 12 б, 13 б . 14 б. 15 б ( о к о л о 8000 к м ) .
16 в.
5 2
ВИКТОР НОРУУД
От малък мечтаех за интересни пътешествия. Привличаха ме всички малко изследвани земи. По време на войната на един търговски кораб срещнах Бил Ендрюс. Той ми показа камък с хладен блясък и безупречна форма. Сега вече зная, че това бе най-малко десеткаратов диамант. Малко по малко Бил ми разказа цялата история.
Летял си той над Бразилия на старо самолетче и търсел нови участъци с каучукови дървета за една бразилска компания.
Застигнала го буря. Бил се отклонил от пътя и близо до гаянобразилската граница управлението на самолета отказало. Ендрюс скочил с парашут и повредил гръбначния си стълб, но сред мрачните скали открил диаманти. Всъщност, не цели камъни, а много белези, които му говорели, че мястото не е за пренебрегване. Болен и с оскъдни запаси, той не можел да направи нещо повече, освен да маркира мястото и да си направи карта. После стигнал някак си до река Малуера, направил сал и заплувал по течението й. Там някъде един кораб, плаващ за Амазонка, го взел на борда си.
Бил ми предложи да отидем заедно, след като свърши войната. От този ден, при всеки удобен случай, ние обсъждахме плана на нашата експедиция. Възможността да отида в джунглите на Гаяна бе за мен много привлекателна, дори разказите за диамантите да се окажеха чиста измислица.
В следващия рейс на нашите военни кораби Бил плаваше на танкера, а аз — на кораба, натоварен с боеприпасите. И друг път ми се бе случвало да виждам подобно нещо, но сега за пръв път наблюдавах всичко отблизо. Танкерът, който секунда преди това спокойно се поклащаше на вълните, изведнъж се превърна в полетяла към небето купчина от сгърчени горящи късове метал.
След година мисълта да пътешествувам и да изучавам
непознати места отново ме подсети за Гаяна. Моите издатели се съгласиха да финансират експедицията, в която щях да изследвам района, изобразен на схемата на Бил Ендрюс. Чрез няколко географски дружества се убедих, че обектите, отбелязани от Бил, действително съществуват.. Набавих си екземпляр и от единствената направена за този район аеронавигационна карта. Няколко месеца изучавах книги за Гаяна, за диамантите, за начините, по които се добиват, за относителното им тегло, за карати и за всичко останало.
Накрая, уверен, че ще съумея да различа диаманта от кварц, и злато от пирит, аз се качих на параход за остров Тринидад. Бях си направил ваксина против шест страшни тропически болести. Отрязах си апандисита, защото в последно време няколко пъти се бе обадил. Застраховах багажа си. Поръчах си специален кожен пояс, широк десет сантиметра и с многобройни джобчета за компас, иглички, конци, въдички, кибрит в непромокаема кутия, запасен магазин за пушката, малка аптечка, стъкло, с което лесно бих могъл да си запаля огън като фокусирам слънчевите лъчи, географски карти и някои по-малки, но много важни инструменти. В един от джобовете имах сто патрона за пушката и двадесет и пет за автоматичния пистолет. Останалия багаж щях да нося в раница и между него не най-маловажни бяха едни тъмни очила и учебникът по минералогия.
Топлите морски ветрове миришат на приключения и романтика. На гребена на голяма, лениво поклащаща се вълна лежи сребърната светлина на луната. Точно както в туристическите проспекти. Но по време на дългото си пътуване няколко пъти слизах по пристанищата и действителността се оказваше съвсем друга.
Спрях и в Гваделупа. Мръсен бряг, отвратителна миризма на отпадъци, нестихващ шум от автомобилни
53
клаксони. При вида на жалките бордеи, струпани от необработен жълт камък и изгнили дъски и покрити с ръждиви железарии, изчезнаха и последните ми илюзии. По всичко личеше, че тук няма канализация. На всяка крачка — купища гнили черупки от кокосови орехи, кори от плодове, глави от риби и всякакви други боклуци. Редом с блестящите американски и френски автомобили по разбитите улици трещяха каруци, запрегнати с тромави, гърбави бикове. Коне, свини, кокошки и кучета се въртяха край негърските деца и техните унили родители.
По стръмна пътека се спуснах към самотен пясъчен бряг. Златист пясък, палми, бадемови и ванилови дървета. Зад бялата пяна край кораловите рифове се виждаше удивително синьо море. Мярна се плавник на акула. Някаква птица с пронизителен писък, се хвърли надолу, а после спокойно закръжи над стадо блестящи рибки, плаващо покрай брега. Далеч от мръсните и зловонни колиби всичко изглеждаше като рай . . .
Отплавах още същата нощ. После от Тринидад взех самолет до Джорджтаун. Шумът и мръсотията и тук бяха същите, но трябваше да си купя храна за пътешествието, защото по-нататък това щеше да ми струва много по-скъпо. След това отново натоварих на кораб целия си, вече твърде увеличен багаж и така стигнах до Бартика. Оттук към вътрешността на Гаяна можех да продължа само през джунглата, защото по реката имаше опасни стръмнини и много водопади.
Качих се в камион, който бе целият натъпкан с бидони, солена риба, свинско месо, чували с брашно и ориз, многобройни сандъци и дузина също така натоварени с багаж негри. Настаних се на единствения брезентов стол, закачен зад кабината на шофьора. През цялото време държах в ръце заредената си пушка с надеждата да застрелям дива свиня, ягуар или пума, тъй като тези животни имат обичай да се появяват в покрайнините на гората в ранните часове на деня.
Камионът боботеше по изровения път. Острите камъни, с които бе обсипан пътят, можеха да разпорят и най-здравите гуми. Промъквахме се сред високи дървета, обрасли гъсто С причудливи лиани. Това бе нерадостен свят на гниене и разрушение, на тишина и злово-ние. Само дълбоко някъде под дебелия слой от спарени ръждиво-кафяви листа се криеше живот. От време на време приглушен птичи вик или трясък от падащо дърво нарушаваха зловещото мълчание. Рядко прелиташе някоя птица.
С всеки километър пътят ставаше все по-труден, коловозите — все по-дълбоки. Камионът подскачаше и се накланяше, минавайки по разклатените дървени мостчета, прехвърлени над дълбоки дерета. Счупена шина или скъсана спирачка тук биха били същинска катастрофа. Понякога почти вертикално се хвърляхме в дълбоки ями и после бавно изпълзявахме, устремени към небето.
Щом слънцето изгря, топлината му проникна през зеленината. От земята, дърветата и всичко наоколо се за-издига пара. Скоро под навеса на каросерията стана задушно като в турска баня. Слънчевата светлина почти не пробиваше гъсто сплетените клони, но горещината се вмъкна навсякъде. Тялото ми гореше непоносимо, особено стъпалата. Свалих ботушите, но нямаше никаква възможност да си протегна краката.. .
Преваляше обяд, когато се затресохме по още по-каменист път. Скоро заваля дъжд, който превърна пътуването ни в лазене през кална каша.
Нощувахме в самотен хан, построен на кръстопът. Следващия ден подскачахме през сива, безлюдна местност и най-накрая стигнахме в Исано. Спирачките из-
скърцаха и камионът спря. Пътят свърши. По-нататък можеше да се върви само пеша или с лодка.
Преспах в една голяма гола стая. Щом собственикът на този „хотел" запали опушената газена лампа, по пода се замятаха плъхове и хукнаха към дупките и цепнатините. Отвратителни паяци замряха в паяжините си. Хлебарки, по-дълги от половин длан, престанаха да се суетят и само леко мърдаха мустаците си. Но щом хвърлих багажа на пода, те се разбягаха встрани.
Навън се бе стъмнило съвсем. Застанах на неравните стъпала и се вгледах в мрака. Слушах гласовете на джунглата, заобикаляща ме от всички страни. Някъде в клоните на едно дърво изплашено писна птица. Светнах с фенерчето си. Птиче с великолепни перца — червени, зелени и сини, се бе заплело в лепкавите нишки на гъста паяжина, опъната между два големи клона. Диаметърът на паяжината бе не по-малко от два метра. Паякът, космато чудовище, едро колкото юмрука ми, се бе навел над треперещата птичка. Светлината накара чудовището да застине в напрегнато очакване. Очите му проблясваха като мъниста.
Щом допрях ножа до паяжината, паякът бавно пропълзя назад и изчезна в тъмнината. Птичето отново изпищя, подхвръкна към покрива, но след миг тупна на земята. Паякът бе успял да го рани смъртоносно.
Само след два дни отново се сетих за птичето. Този път жертвата бях аз. Бях се запознал с братята Лоберт, млади, хубави индианци. Вечерта край огъня им разказах за пътешествието с надеждата, че ще се съгласят да дойдат с мен. Хектор, един от братята, бе полегнал на койката. Изведнъж с вик скочи. Върху голите му гърди се бе „приземил" огромен гладен паяк!
Без да мисли, Хектор хвърли чудовището право към мен. Тутакси спрях да чистя пушката и объркан скочих. Мярналият се във въздуха паяк падна на рамото ми. В следващата секунда той се напъха под ризата ми. Смачках го, но той вече бе успял да ме захапе по корема с яките си челюсти. Болката бе ужасна. Без да губя нито секунда, извадих противоотровен серум. Раната вече бе подпухнала и гореше. Повръщаше ми се здравата и се принудих да седна.
Но след няколко минути противоотровата задействува и гаденето престана. От двете рани върху корема ми течеше кръв. Кожата край тях се бе издула и покрила с бели мехури. Няколко часа по-късно вече не изпитвах никакви неприятни усещания, беше ми останала само болката от ухапването. Ако се вярваше на братята, това спокойно могло да завърши със смърт.
Индианецът Чарли Братята Лоберт не пожелаха да ме придружат в опас
ното ми пътуване. Те твърдяха, че единственият човек, който би могъл да ме заведе до планината Акараи и навярно да ме върне жив, бил индианецът Чарли. Той познавал джунглата като петте си пръста и дори разбирал всички индиански диалекти.
Но когато видях този човек, той не ми направи никакво особено впечатление. Пред мен стоеше слаб човек с цвят на старо дърво и сбръчкан като печена ябълка. Косите му все още бяха съвсем черни, а под тях святкаха дребните му като мъниста очи. В тях се криеше бездна от мъдрост. Индианецът бе облечен в дрипава риза в неопределен цвят, с наполовина откъсната яка и без ръкави. Панталоните му бяха също тъй мръсни и окъсани. Краката му — целите в белези, а кожата им — груба и напукана.
— Здрасти — обърна се той към мене. — Търсил си ме.
Чарли се съгласи да дойде. Наех още няколко млади момчета, за да пренесат багажа ни до селището на ин-
54
дианците акаваи. Предстояха ни още петдесет километра, докато стигнем до реката, където можехме да продължим с лодка.
След два дни се разплатих с момчетата и двамата с Чарли натоварихме лодката. Реката бе стремителна и широка. Стараехме се да се държим близо до брега. Там течението бе доста спокойно и можехме да плаваме срещу него. Движехме се едва-едва. От време на време помагахме на жално стенещия мотор, като гребяхме с весла. Бях направил мрежа против комарите. Сутрин, когато нашествието на насекомите ставаше почти непоносимо, пусках мрежата от всички страни и се наслаждавахме на относително спокойствие.
Ленивият крайбрежен вятър носеше до нас мириса на гниеща зеленина и сладникав аромат на восъчните цветове на лианите. Диханието на джунглата бе отвратително. Джунглите могат да бъдат ад, могат до смърт да измъчат жертвата си, но кой знае защо, в тях има нещо, не мога да го определя точно какво, което отново и отново привлича пътешественика. И той се връща към тях всеки път, докато най-накрая се случи неизбежното и от човека остане купчина оглозгани кости край някой мравуняк.
Не знаех какво ме очаква зад следващия завой, нито дори зад отделния храст. Предстоеше ни дълъг и безкрайно тежък път. Сега пред нас имаше само джунгла, река и няколко селища с индианци. Повечето индианци бяха виждали бял човек веднъж на десет или двадесет години, а много не бяха срещали въобще.
Спяхме в лодката, спирахме някъде близо до брега. Чувахме как нощем ягуарите бродят край нас. Моторът на няколко пъти се поразваляше, но като цяло той се оказа много по-надежден, отколкото си го бях представял. Всеки ден навлизахме все по-дълбоко в мрачната гора. Мехурите от веслата заздравяваха, кожата ми загрубя и плаването започна да ми доставя удоволствие. Заприличах на дявол.
След месец реката много се стесни, джунглата стана по-гъста и мрачна. С падането на нощта започваше хаос от звуци, който не спираше до сутринта. Оръжието и другите ни неща започнаха да се повреждат от влагата. Непрекъснато дебело смазвах патроните и пушката. Кожените неща се покриха със зеленикава плесен, конците, с които бяха ушити, загниха. Така се потях, че всяка вечер трябваше да пера панталоните си, за да изтраят по-дълго. Ботушите си също постоянно мажех, защото щяха да ми трябват дълго.
Моето пране винаги забавляваше Чарли. Той въобще не сваляше дрехите си. Веднъж му дадох парче сапун и го посъветвах да си изпере ризата, преди съвсем да е изгнила. После го видях да я сапунисва старателно, без да я съблича и да се плиска с вода, за да отмие пяната. Оттогава престанах да му давам съвети.
В реката живееха всякакви същества, някои от тях — много опасни. Огромни риби често изскачаха до самата ни лодка, а веднъж триметрова риба трион едва не ни потопи, когато се пльосна обратно в реката. Само с един удар на страшното си оръжие тя можеше да пререже човека на две.
Един ден видяхме да върви по реката петнист елен. Водата достигаше до корема му и от това, че се движеше бавно, разбрах, че някаква сила го дърпаше назад — може би кракът му бе счупен. Широко отворените му кръвясали очи бяха изцъклени от болка и ужас. Във водата край него проблясваха сребърни стрели. Пирани! Чак до мене достигаше щракането на дяволските им зъби, които късаха тялото на безпомощното животно. Всяка негова капка кръв усилваше яростта на хищниците. Поисках да стрелям и да прекратя страданието му, но в
този миг еленът се скри под водата. Тя направо закипя. Хищниците се въртяха и скачаха около жертвата си. Изведнъж еленът събра последните си сили и отново се показа над повърхността. По изранената му глава струеше кръв, очите му бяха изскочили съвсем, а през увисналите ивици от месо и кожа се белееше костта.
Стрелях. Еленът падна и съвършено обезумелите риби превърнаха водата в кървава пяна. Моята догадка се оказа вярна. В крака на елена се бе вкопчил капан, от ония, които поставят индианците. Кръвта от ранения крак бе привлякла рибите, когато еленът бе поискан да пие вода.
Малко след зловещото място слязохме на брега да си починем. Още чувах звука на тракащите челюсти, когато Чарли предупредително вдигна ръка. Погледнах пред себе си и видях пълзящ килим. Блестящ черен поток вървеше през повалените дървета, спускаше се през рововете, изкатерваше се по камъните или ги заобикаляше от двете им страни.
Мравки! Милиони и милиони мравки! Шумът от движението им приличаше на силно шумолене на сухи листа. Първите мравки вече бяха достигнали малък ручей. Те се спряха и в паника се замятаха на всички страни, но ония отзад напираха и ги набутаха право във водата. Хиляди мравки се мятаха в ручея, а останалите продължаваха през телата им и безжалостно си проправяха път към моста от трупове.
Ето кой, всъщност, бе истинският владетел на джунглата. Черната армада се движеше към своята цел и никаква преграда не бе в състояние да я спре. Тя изяждаше всичко по пътя си, оставяше след себе си само ивица гола земя. Там, откъдето мравките бяха минали, не се виждаше ни орех, ни плод. Валяха се само празни черупки. Тук-там лежаха купчинки пера, оглозгани останки от птици, змии, яйчни черупки. Това не бяха ония малки мравки, които в нашите стра
ни ни досаждат, щом седнем на тревата, а истински гиганти, дълги повече от пет сантиметра. Мравките имаха забележителна дисциплина. Те бяха една организирана армия с разузнавачи в началото на колоната и по фланговете. В авангарда и в ариегарда вървяха мравки-вой-ници с особено мощни челюсти. В средата бяха мравките-работници и всяка носеше мравешко яйце, къс от листо
55
или нещо друго. В плантациите подобно нашествие предизвиква ужас. След него остава разрушение, болест и глад.
Колоната пред нас бе широка само няколко метра. Заобиколихме я и изведнъж се натъкнахме на страшно доказателство за ненаситността на мравките. На земята, притиснат от дънера на едно дърво, лежеше човешки скелет със счупени ребра и съвсем оглозган. Дали нещастникът е чувал приближаването на мравешката армия. Може би индианецът бе умрял преди още да дойде черната орда. А може би тихичко бе вървял след мен и Чарли. Кой би могъл да отговори сега на този въпрос?
Изчезващите племена Една сутрин Чарли ми се видя особено весел. След
час той насочи лодката към брега, изтегли я на полегатия склон и измърмори:
— Индианците ваи-ваи. Скоро ще ги видим. През дърветата съзрях няколко къщи и дим от огньове,
но не се мяркаше никакъв човек. Чарли извика нещо, после приклекна и запуши лула. Зад храстите се почувствува някакво оживление и скоро оттам се измъкнаха няколко индианци. Те бяха голи, носеха само малки прес-тилчици от памучна тъкан. Блестящите им черни коси бяха сресани назад и пъхнати в дълги дървени тръбички, украсени с птичи пера, крила от бръмбари и животински зъби. Всички носеха стрели и копия.
След тях нерешително се показа ниска млада жена. На шията й висеше гердан от препарирани колибри. Птиченцата бяха запазили цялото си великолепие, всичките си ярки багри, дори човките и крачката им бяха в прекрасно състояние. На рамото на жената стоеше зелен папагал.
После към групата се присъединиха още две жени и двама малчугани. Едната жена бе сбръчкана старица, наметнала костеливите си рамене с кожа от ягуар, другата — девойка на около петнадесет години. Девойката срамежливо се усмихваше и откриваше черни зъби. Тя носеше голям лък и заплашително остри стрели. От храстите се измъкнаха и десетгодишно момче с корем, покрит с дребни бели мехури. Кожата между пръстите на краката му бе силно напукана и от раните му течеше жълта гной. Появи се и млада жена с две дечица.
— Други няма, измрели са — каза Чарли. — Скоро никой няма да остане.
Той се обърна и с подчертано усърдие взе да разтоварва лодката. Разбрах, че виждам последните представители на един умиращ народ, на едно легендарно племе. Само преди сто години на север От Амазонка са живели много племена. Те наброявали стотици хиляди души. А сега в цяла Гаяна са останали само шест племена и броят на хората им катастрофално намалява. Преди три години един грип унищожил последните индианци от племето тарума. И сега изглежда бе,дошъл редът на племето ваи-ваи.
Хвърлихме в огъня клони и всички индианци се струпаха около Чарли, който измъкваше от лодката разни вещи и ги трупаше върху пясъка. Раздадох на мъжете тютюн, сол, въдици и кибрит. Индианците ги взеха охотно, но без особен възторг. Имах малко млечен шоколад в специална тропическа опаковка и почерпих с него децата. За десет секунди те се омазаха целите. Възрастните също пожелаха да го опитат. Навярно биха изяли и опаковката, ако не бях ги спрял навреме. Възрастните индианци разговаряха и с удоволствие дъвчеха силния тютюн, който им бях дал. Бях го донесъл, за да го пушат, но щом искаха да го дъвчат, нека си го дъвчат.
Закачиха над огъня голям котел и пъхнаха в него воняща смес от сушена риба, сланина, корени и жилаво папагалско месо. Виждаха се само четири колиби, при
това едната се използуваше за склад, а другата стоеше; празна. В останалите живееха всичките седемнадесет души. Можех да си представя каква весела нощ ни очаква. След вечеря Чарли ми показа no-голямата хижа и аз окачих хамака си там, като се стараех да не обръщам внимание на всевъзможните аромати. По стените висяха многобройни украшения, които индианците си окачват само в тържествени случаи.
Някои от Тях бяха изумителни. В кошници от палмово лико лежаха гребени от притъпени шипове, пъхнати в голяма маймунска кост, тиквени бутилки, оцветени в червено, черно, жълто и синьо, флейти от бедрена кост на елени, свирки от птиче перо, огърлици от цели птичета, нанизани на връвчица, и наметала с вплетени в тъканта им пера от колибри, украсени по краищата със стъклени мъниста.
Опитах се да закупя някои от тези богатства. Индианците охотно ми дадоха дребни украшения, флейти и чанти от палмово лико, но за нищо на света не искаха да се разделят с ритуалните си маски, с лъковете, стрелите и особено с копията. Но аз бях доволен и от това, което най-после получих — малък обреден барабан.
Както и предполагах, нощта съвсем не бе от леките. Вождът, двамата старци и старицата спаха в малката хижа, а останалите — в голямата. Трима младежи, младата жена и двете девойки се разположиха на нарове, покрити със суха трева и животински кожи. Децата се напъхаха в хамаци. Сред хижата запалиха огън и отровният му дим изпълни цялото помещение. Отнякъде се носеше мирис на сушена риба.
За сън не можеше и да се мисли. Младежите хъркаха, Чарли хъркаше, десетгодишното момче хъркаше също. Щом огънят взе да загасва, вътре се промъкнаха няколко кученца. Те затършуваха из хижата, откриха вонящата риба и се сбиха за нея. Тогава no-голямата девойка стана, сграбчи пръчка и с все сила заудря по гърба на най-близкото кученце.
Зад стената звучеше гласът на джунглата. Тихо се полюшвах в хамака си, обливах се в пот, вслушвах се в хора отзвуци и проклинах и дима, и миризмите. С нетърпение чаках да се съмне. На сутринта бях почти сляп и удушен. Болеше ме всяка кост на тялото.
Напуснах селището без особено съжаление. Трябваше да запалим мотора на лодката, за да се справим със силното насрещно течение. Стигнахме и до място, което бе невъзможно да преминем с лодка. На сто метра от нас,притиснат от тесен пролом, кипеше стремителен поток. В хаоса от пяна и пръски се мяркаха върховете на остри камъни. Тук за пръв път ни се случи да влачим лодката. Изсичахме й път сред гъсталака и я издърпвахме.
Това бе убийствено бавна работа, но само така можехме да преодолеем побеснелия поток. Чарли каза, че участъкът с прагове продължавал няколко километра и завършвал със серия от водопади.
Полумъртви от горещина и жажда, стигнахме до брега на тиха рекичка, която влачеше водите си на югоизток. В далечината се виждаха непристъпните скали на мрачния черен хребет на Аракаи. Дотам ни оставаха най-малко четиридесет километра, макар да изглеждаха съвсем близко. В последните два дни бяхме изминали не повече от пет километра, на това отгоре лодката ни се проби на няколко места.
Поправихме я, пуснахме я в реката и я вързахме в сянката на високите папрати. После с удоволствие се захванахме с яденето. Както си гледах към реката, изведнъж си помислих, че ей в онова място, където тя прави остър завой, навярно има златни наноси. Вече бях срещнал такива участъци и бях извадил от тях около половин килограм злато и доста диаманти. Това говореше, че бях
56
избрал верен маршрут. Направихме бент и заработихме потопени до гърди
във водата. Копаех белезникава глина, пълнех с нея ситото, но не откривах никакви следи от злато и диаманти. Опитах и на други места, но все така безуспешно. На три метра от мен Чарли също чупеше глина и хвърляше цели парчета в ситото. Той внимателно ги проми и когато изля побелялата вода, в мрежата му светна злато. Самородният къс тежеше деветдесет грама! Чарли измъкна още един, после опразни ситото и отново го напълни с глина. Този път той „улови" дузина самородни късове и купчинка златоносен пясък. Завоят на реката бе истински капан за тежките минерали и те здраво затъваха на това място в глината.
Като промихме още шестстотин грама злато, решихме, че повече едва ли ще намерим и взехме да чистим калта от себе си. И изведнъж под панталоните си намерих много пиявици. Няколко се бяха вкопчили в слабите крака на Чарли. Отървахме се от гадинките, като ги поръсихме със сол и отново потеглихме на път. На това място реката бе доста спокойна и можехме да не включваме мотора.
Но скоро реката съвсем се стесни. Джунглата плътно се затвори около нас, дърветата се сплетоха в същинска завеса, през която едва се промъкваше дневната светлина. Навсякъде се чувствуваше мирис на гнило и разложение. Огромни стволове с гнила сърцевина застрашително се накланяха над водата. От някои бе останала само обвивката — скърцаща черупка, готова да се разпадне на чисти При първия порив на вятъра. Мухи и комари се носеха на цели ята, а предпазната ни мрежа се бе така изпокъсала от всичките тия клони и тръни, че много малко ни помагаше. Отчаяни, ние покривахме главите си с брезент. Шумът от мотора се носеше на много километри из зловещите безмълвни джунгли. Разшаваха се и кайманите, почти невидими сред тревите. Между гъстите тъмни водорасли змиите взеха да размотават кълбата си.
На много места непроходим хаос от препречени клони ни принуждаваше да измъкваме лодката на брега, да изсичаме път и да се промъкваме напред, докато отново се доберем до открита вода. Ние по-често газехме кал до колене, отколкото плавахме с лодка. Това бе същински ад. Вече не бях гол до кръста, независимо от задуха. Надянах якето си, а към шапките закрепихме мрежи против комарите и ги вързахме около шиите си.
От съмнало до мръкнало потта ми не засъхваше, а ръцете и раменете ми съвсем не можеха да се опазят от синини и удари. Дори и Чарли бе страшно измъчен, въпреки грубата си кожа. Загубих всякаква представа за времето. Дърпахме, влачехме, сечахме, потяхме се, ругаехме. Всеки изминат метър бе същинска победа. Изкачвахме възвишения, като използувахме корените на дърветата за стъпала. Но те често се оказваха гнили, а земята край тях бе тъй размита от последните дъждове, че ние се свличахме обратно. Понякога въжето се скъсваше, лодката с грохот падаше в гъстите храсти, а ние — след нея и образувахме объркано кълбо от ръце, крака и въжета. Така се страхувах да не настъпя някоя змия!
Понякога попадахме в ями, пълни със застояла вода. Те се криеха в гъсталаците и бе невъзможно да ги забележим навреме. На други места трябваше да пълзим и ние пълзяхме по кафявия килим от гнили мокри листа, а оттам изпълзяваха хиляди свирепи мравки и ни хапеха. Острата трева режеше ръцете ни, а счупените клони дереха дрехите и кожата ни.
За каквото и да се захванеше човек, всичко бе гнило или гъмжеше от мравки и стоножки. Веднъж един скорпион се опита да ужили Чарли по лявата пета, но жилото му не успя да проникне през дебелата твърда кожа на индианеца. Но скорпионът би могъл да се вкопчи не само в петата.. .
И когато достигнахме до по-дълбоки места на реката и най-накрая можехме да седнем в лодката и да откъснем от себе си отвратителните пиявици, почти винаги се оказваше, че коритото е натъпкано с водорасли и не е възможно да се използува моторът. И ние започвахме да гребем.
На два пъти ме удари ток от електрическа змиорка. Всичко това страшно изопваше нервите. Не знаех какво е следващото, което ме очаква: змия ли ще ме клъвне по крака или внезапно от мрачната гора ще се появи анакон-да и ще се обвие около мен. Чарли като че ли не се безпокоеше. Лицето му не издаваше нищо. Той се отнасяше спокойно към всичко и без да се замисля, бродеше бос из водата.
След някое време вече можехме да включим мотора. Но щом неговото боботене наруши тишината, чух рев и силен плясък от каймани. Те се появиха и сред корените на дърветата, и в тясната река. Изскачаха от крайбрежната кал и един през друг бързаха към водата. Чарли вместо да намали мотора, неочаквано го включи с пълна сила и лодката се втурна напред. Обърнах се към него и го обсипах с всички ругатни, които съществуват, а в това време лодката се вряза в гъмжащата маса. Едва не политнах през борда.
Едва сега Чарли намали, сграбчи веслото и удари по гърба най-близкия кайман. Лодката заподскача заплашително. Стрелях в ревящите чудовища, като се мъчех да улуча святкащите им бели кореми. Кайманите се замя-таха на всички страни. Те бяха буквално под нас и над нас. Едни се пъхаха под лодката, а други се мъчеха да влязат в нея. Удряха с опашки по водата, мокреха ни от главата до петите, а едно от чудовищата захапа носа на лодката и заплашваше да го счупи като яйчна черупка.
Стрелях в окото му и щом се преобърна по корем, другите се нахвърлиха върху него. Малинови пръски
S7
полетяха високо във въздуха. В купчината се появи някаква празнина и Чарли, като отблъсна лодката в гърба на едно от чудовищата, пусна мотора.
Отдъхнах си, но съвсем за кратко. Малко no-нагоре по реката с трясък взе да пада някакво дърво. На половината му път го задържаха лиани. Но то с всички сили взе да натиска друго дърво и го счупи до самите му корени. Не успяхме да предотвратим опасността. Лодката ни се вряза в купчината клони. Дебел гъвкав клон ме удари през гърдите. Трябваше или да се извия силно, или да скоча през борда. Аз се извих, като се стараех да не изпускам клона, за да не удари Чарли. Но клонът бе твърде гъвкав и тутакси се измъкна от влажните ми длани. Чарли забеляза това, наведе се бързо, клонът прелетя над главата му и удари резервоара на мотора.
С раздиращ звук моторът плясна във водата и изчезна, като остави след себе си пътека от мехурчета. Само по-лупразният бидон, с вече ненужния бензин, напомняше, че някога сме имали механизирано транспортно средство.
Кошмарното пътешествие След три дни си направихме лагер на брега на една ре
кичка, която се вливаше в Ескибо. Цялото пространство около нас бе залято от водата на изсипалия се преди това проливен дъжд. На юг между блатата и подножието на скалисти планини се виждаше ивица черен пясък, обсипан с парчета от камъни. Зад пясъка се издигаха стръмни, силно разрушени скали, прорязани с безброй пукнатини. Сред разноцветните скали се оттичаха водите, които се бяха излели над планината по време на последния порой. Всичко съвпадаше с описанията на Бил Ендрюс. Един зад друг се бяха строили седемте планински върха, които Бил бе нарекъл „седемте джуджета". На юг и на изток масивни скали образуваха съвсем непристъпна бариера. Но точно между тях се промъкваше дере, осеяно с едри камъни. То се издигаше нагоре към обвития в мъгли връх и се загубваше в лабиринт от проломи, каньони и пропасти.
Мястото което ни трябваше, бе някъде там. Изтеглихме лодката на пясъка и я вързахме към издатината на една скала. Всичко необходимо понесохме на гръб. Щом заизкачвахме дерето, отново ни заваля дъждът —
още един предвестник на дъждовния сезон. Цял час дъждът яростно удряше земята. Накрая взе да поспира, но небето си остана сиво и по него продължаваха да плуват зловещи облаци.
Техният вид съвсем не ми харесваше. Бяхме се промъкнали през гъстите джунгли и лепкавите блата и сега хич не ми се искаше да стоим два или три месеца по върховете на планината и да чакаме края на дъждовете. А от североизток явно пристигаше буря. Чарли каза, че е възможно сезонът на дъждовете да започне по-рано през тази година, но че ние все още имаме достатъчно време, макар че би било много по-добре да се откажа от плановете си и да се върна обратно с него, щом водата в Ескибо се покачи.
Вечерта пак заваля и така до сутринта. Прекарахме нощта в пещера на склона на планината. Целия следващ ден се катерихме нагоре, заобикаляхме грамадните камъни, минавахме през лабиринт от ручеи и проломи, обрасли с папрати и бодливи храсти.
Целия по-следващ ден отново вървяхме нагоре и се ориентирахме главно по „Седемте джуджета", защото разрушените скали, каменните сипеи и сухите реки абсолютно си приличаха. Дървета срещахме рядко. Тук те трябваше да водят отчаяна борба за съществуване. Сред чакъла бяха разхвърляни кристали кварц и те пречупваха светлината и светеха с всички цветове на дъгата. Гигантски гущери изскачаха от купчините камъни, а в гъстите папрати пропълзяваха гърмящи змии. Нито една
подробност не се изплъзваше от острите очи на Чарли. Без него бих могъл с месеци да се въртя тук и да не открия нищо друго освен кварц. Чарли се ориентираше по мъха на скалите, по самите скали и дори по посоката на вятъра.
Най-накрая открихме някои от ориентирите, поставени от Бил. Но те обхващаха площ от няколко квадратни километра и аз много се страхувах че до дъждовния сезон не ще успеем да изследваме дори половината от мястото. Сега страшно съжалявах за всяко наше спиране по пътя.
До края на седмицата не намерихме нито един диамант. От време на време ни валеше дъжд, особено през нощта. Коритата на сухите до този момент реки се напълниха с вода, а сред каменните сипеи се появиха езерца. Целият вид на местността се промени и търсенето стана още по-трудно. Но ние продължавахме да търсим от изгрев до залез и оставахме знаци в местността, където вече сме били, за да не се объркаме. Понякога слънцето успяваше да пробие облаците и над земята се понасяше гъста пара. Но после неумолимите облаци настъпваха отново и слънцето изчезваше. Нощите бяха студени, често — ветровити. Сутрин планините бяха обвити в мъгла.
Трябваше да намерим остатъците от самолета на Бил, но в такава дива местност бе все едно да търсиш игла в купа сено. И ето, че една сутрин Чарли се натъкна на ръждива табакера. Претърсихме наоколо и скоро открихме и други вещи: бутилка, пълна с плесен, и консерва, издута от налягането на газовете. Точно тогава изгря слънцето и много ни помогна. Някакъв предмет блесна. Затичахме се натам и видяхме счупен бинокъл, увиснал на кожения си каиш. Израслите зад него папрати дори за тридесет години не бяха успели да скрият напълно следите от падането на тежък предмет. Мъртви, прекършени корени стърчаха между тях като изсъхнали нокти.
Изсякохме си пътечка в гъстите храсти и папрати и замряхме. Сред кривите корени стърчаха остатъците на стар биплан. Носът му дълбоко се бе зарил в земята, опашката му — стърчеше към небето, а едно от крилата се бе откъснало и висеше върху счупен клон. Всичко изглеждаше точно както ми го бе разказал Бил Ендрюс. Затърсихме мястото на находището, което трябваше да бъде някъде тук и пак не го открихме.
Намерихме го чак след два дни. Построихме си лагер до него. Трябваше само да гребем пясък с лопатите, да го хвърляме в ситата и да го промиваме. Вода имаше достатъчно в ручеите. Работехме като бесни. Всеки ден ни валеше дъжд и нивото на водата непрекъснато се покачваше.
Когато започвахме да работим, водата ни стигаше до глезените, а след няколко дни се вдигна до коленете. Сега двамата трябваше да пресяваме с едно сито, вместо всеки да работи поотделно. Всяко сито ни носеше парченца от диаманти, често намирахме и цели камъни от половин, един, два и дори от три карата. Намереното бе много слаб намек за огромните богатства, които се криеха тук и които бихме могли да измъкнем само с взрив. За съжаление ние нямахме.
Често в ситото попадаше и злато. Договорихме се с Чарли, че той ще получи половината от всичко. Вятърът тресеше крехката ни колиба и заплашваше да изтръгне стълбовете й. Хранехме се как да е. Закусвахме набързо, а вечеряхме едва с идването на мрака. Нощите ни се струваха безкрайно дълги.
Разбира се, като стояхме все още тук, ние направо предизвиквахме съдбата, но аз силно вярвах в способностите на Чарли. Работехме, без да поглеждаме небето макар и двамата много добре да разбирахме, че все пак щ< трябва да си тръгнем. Най-накрая в една нощ небесата се разтвориха и от тях се изля същински потоп. Малките
58
ручейчета се превърнаха в стремителни потоци, а нашият ручей — в море, което заля всичко наоколо. В черното небе избухваха ярки мълнии, а от гръмотевиците се тресяха дори самите скали. Едва след едно денонощие безумието взе да стихва. Водата струеше от безбройните цепнатини, тичаше по камъните и се вливаше в обширните набъбнали блата. Меката почва около лагера ни се превърна в лепкава кал.
Трябваше да тръгваме колкото си може по-бързо. — Никога не съм виждал такъв порой — каза Чарли. —
Лошо, много лошо. Сега реките са станали бързи и навсякъде има прагове. Ескибо е много опасна река.
Дъждът все още не бе спрял, когато напуснахме лагера. Тръгнах си неохотно, макар че нямаше за какво да съжалявам. Намерихме стара индианска пътека. Долу под нас се разстилаха мрачните джунгли. Чарли по-сочи с ръка някаква проблясваща в далечината широка река. От планината не изглеждаше трудно да се доберем до нея, но аз много добре знаех, че слезем ли долу, истински зелен хаос ще се затвори около нас. В Бразилия стъпи ли пътешественикът встрани от пътечката, направи ли завой в храсталаците, той вече се е заблудил безнадеждно. Може никога да не се измъкне от джунглата, ако няма компас, макар от спасителната пътечка да го делят не повече от петдесет метра.
След дни, които се различаваха помежду си само по дълбочината на пропастите, конто заобикаляхме, по силата на дъжда и по нашествието на различни насекоми, стигнахме до мястото, където според мен трябваше да бъде лодката ни. Не можахме да я намерим веднага. Набъбналата река не бе стигнала все още до нея, но брезентът не бе успял да я защити от пороите както трябва. Някои от нашите вещи плаваха във водата, макар че по-голямата част от имуществото ни не бе се намокрило. Влагата бе проникнала в полиетиленовите торбички с
брашно, сол и сухари. След известен ремонт лодката бе готова да плава по
реката. Събрахме дърва за огън, но когато се опитах да излея
върху тях малко бензин, оказа се, че по някакъв начин той е изтекъл от бидона. Това бе жесток удар за нас. Бях разчитал, че бензинът ще ни помогне по-лесно да палим огън из пътя.
Най-накрая запалихме огън, сложихме върху него котле с вода и от мокрите ни дрипи се заиздига пара. През цялото време говорехме и говорехме и никога до този миг не бях предполагал, че Чарли може да бъде тъй разговорлив. Сякаш огромна тежест се бе свалила от раменете му.
Но не успяхме дълго да се наслаждаваме на топлината. Вятърът внезапно се промени. Косите струи на дъжда заудряха право в скалата, под която се бяхме скрили, а капките засъскаха върху нажежените въглени и пламъкът угасна пред очите ни. Почувствувах как Чарли с все сила взе да ме дърпа. В блясъка на мълниите видях как мощен поток се носеше през широкото устие на сухото доскоро дере. Той преобърна лодката и я повлече към блатата. Хвърлихме се към нея, обърнахме я, метнахме вътре вещите си и скочихме след нея. Но котвата здраво бе заседнала сред криви корени, а въжето бе съвсем надеждно вързано за лодката. Оставаше ни само да чакаме.
След минута се чу гръм, оглушителен като взрив от бомба и от върховете се изсипа град от камъни. Още веднъж блесна светкавица и освети устремената към нас четириметрова пенеста вълна. Върху лодката ни се изсипаха тонове кипяща ревяща вода. Въжето се скъса като конец и лодката се изправи почти вертикално. После вълната я блъсна и взе да я подхвърля и преобръща. Оглушал, аз се намерих под водата. Кръвта заудря в ушите ми, дробовете ми се раздраха на части.
Нещо с все сила ме удари в бедрото и несъзнателно се залових за него. Пръстите ми се впиха в остър камък, но вълната пак ме подхвърли и аз безпомощно се захващах за кипящата вода. . .
Отровата ма блатата Лежах на някакви камъни полузадушен, изтерзан, по
чудо останал жив и молех небето по-скоро да прати благословеното утро. Отново мълния и сред острите камъни забелязах купчина дрипи и щръкналите изпод тях ръце и крака. Това бе Чарли, но кой знае дали жив или мъртъв. Бедрото силно ме болеше. С голям труд се отървах от гъстите клони, които ме бяха затиснали и като проклинах своята скованост и ужасната болка в крака, се изправих на крака.
Чарли лежеше по гръб, широко разтворил ръце. Устата му стоеше отворена. Приличаше на бездиханен труп, но когато се опитах да го повдигна, той взе да шава и заруга. Във водата бе загубил всичките си диаманти, старата си шапка и голяма част от ризата. Бяха му останали скъсаните панталони, счупената лула и, ръждясалия мачете, който все още стоеше в ножницата, закачена с въженце на кръста му.
Усетих пристъп на треска. Часовете, прекарани в безсъзнание върху мократа земя, не бяха минали безнаказано. От всички лекарства, които биха могли да ми помогнат в случая, бяха ми останали само три хапчета. Цялото ни имущество бе потънало някъде в блатата. Сега трябваше някак си да построим сал и да плаваме с него по течението на реката с надеждата да се спасим.
Чарли съвсем машинално изпълняваше нарежданията ми. Той бе зашеметен и подтиснат от случилото се. Малко се развесели, едва след като му обещах част от своите диаманти. В пясъка намерихме котвата с въжето. Вързахме с него няколко дървета и пуснахме във водата при-
59
митивния сал. Едва сега оцених колко разумна е била идеята ми за кожения пояс с многото джобчета, в които имахме риболовни принадлежности и малък запас от храна.
От лодката ни бе останала само една безнадеждно разбита купчина. Намерихме няколко неща и между тях моята шапка, която се бе закачила на един гвоздей. В плитчините открих пушката си, малко патрони, няколко консерви, парче брезент, цялото плесенясало, част от аптечната ни и кутия е никому ненужните вече лампички за фотосветкавица.
Чарли съзря своята пушка на дъно на дълбока яма, пълна с вода. Близо до нас, на клонче, надвесено над самата река, се мярна парче от съдрана тъкан. В нея много трудно можеше да се познае част от ризата на Чарли, която струваше две хиляди долара — нали към яката й бе завързана торбичката му с диаманти. Ами ако те бяха оцелели?
Чарли се хвърли във водата, без да се замисля, сграбчи дрипата и усмихвайки се до уши, тръгна обратно. Изведнъж силно извика и а черните му очи светна смъртен ужас. Помислих, че му се е схванал кракът и затова го улових под мишниците и го изтеглих от водата. След него се показа зелено-черна лабария, една от най-отровните змии на Гаяна.
Това така ме потресе, че мигом забравих треската си. Ритнах виещото се чудовище обратно а блатото, сложих Чарли с лице към земята, измъкнах ножа си и разрязах крака там, където се виждаха следи от ухапването. Кръвта удари като струя. Чарли завика, но нямаше друг изход. Взех въжето, е което той връзваше панталоните си и здраво стегнах бедрото му. В раната напъхах кристали калиев перманганат. После откъснах парче от ризата си и бинтовах раната му. Напалих огън и поставих Чарли край огъня.
Когато завърших цялата операция, коленете ми трепереха, потта се лееше от мен като град. Бях необикно-но слаб и страшно ми «е повръщаше.
Съдраната риза на Чарли все още плаваше недалеч от нас, но торбичката с диамантите бе изчезнала някъде сред коренаците. От носа, ушите и устата на индианеца потече кръв. Мястото около ухапването посиня и се поду. Очите му потъмняха, зениците му се свиха. Започна да капе и дъжд- Покрих Чарли с куртката си и се наведох, за да вмъкна ботушите си под малкия навес, който бях направил и изведнъж всичко бясно се завъртя пред очите ми, остра болка прониза главата ми. Земята започна стремително да се надига към мен и с все сила ме блъсна в лицето. . .
Когато отворих очи, дълго не разбрах къде се намирам. Нощта бе настъпила, дъждът — спрял. Лежах по гръб, вдървен и замръзнал и до кръв разчесвах изхапаното си от насекоми тяло. Реката още повече се бе покачила. Мътна вода се плискаше навсякъде сред стволовете на дърветата. Нашата височинка бе потънала с още петнадесет сантиметра във водата. Чарли бе изчезнал...
Изведнъж чух хрипкав вопъл, който премина в ужасяващ протяжен стон. Събрах всичките си сили, превъзмогнах болката си и станах. Тогава видях Чарли. Той се поклащаше сред дърветата и се отдалечаваше от реката. Опитах се да извикам, но от устните ми се откъсна само хрипкав звук. Сложих ботушите си, взех пушката и тръгнах след него.
Върху плътния килим от гнили листа ясно личаха отпечатъците от босите крака на Чарли. Като проклинах и него, и собствената си слабост, тръгнах по следите на индианеца, който вече се бе загубил от погледа ми. По-нататък клоните се сплетоха тъй гъсто, че вече между тях не проникваше лунната светлина. С мъка си пробивах път напред и ето, че излязох на полянка светла като
дек. Под светлината на луната видях Чарли, паднал на земята. Изглежда моята груба хирургическа операция и лекарството навреме бяха спрели действието на смъртоносната отрова. В този миг чух силен плясък. Отнякъде пропълзя кайман, след него — още един. Стрелях в очите на първия, той се преобърна и с рев се затъркаля по склона. Огледах се и видях, че между дърветата пропълзяват и други. Сякаш цялата джунгла бе пълна с каймани.
Бързо се обърнах към Чарли, за да го вдигна от земята. Не повярвах на очите си. Той се бе изправил на крака и с несигурна походка вървеше точно към кайманите. Край полуотворената му уста имаше пяна. В очите му гореше безумен огън. Каква глупост направих, че не го вързах още тогава в лагера. Разбира се, ако бях здрав, щях да се досетя да сторя това, но треската бе замъглила мислите ми. Не видях, когато Чарли падна, чух само плясък във водата. Раздаде се оглушителен рев, щракнаха остри зъби. Чарли закрещя. Той лежеше в някаква черна яма, пълна с вода. Дузина огромни каймани се хвърлиха към него. Един се вкопчи в подутия му крак. Стрелях. Във водата тутакси закипя мръсна пяна, чудовищата през глава се хвърлиха към своя ранен другар. Стрелях отново, право в злобно горящите очи на един шестметров кайман, който вече се готвеше да отхапе крака на Чарли.
Не знам как успях да измъкна индианеца. Натоварих го на раменете си и тръгнах. Кайманите бавно запълзяха след мен. Усещах ги зад гърба си. Стараех се да вървя колкото си може no-бързо, но през цялото време се плъзгах назад. До самия ми крак щракнаха челюсти. Едно от чудовищата ме удари с опашката си по бедрото. Паднах, изпуснах Чарли, но тутакси го сграбчих отново и отчаяно се за катерих нагоре.
Друг кайман с рев се хвърли върху мен. Ударих го с безполезната вече пушка, патроните за нея бях свършил. От силния удар дървената й част се разлетя на парчета, но аз продължавах яростно да удрям каймана е онова, което бе останало и да се катеря по склона. Сега крачех зад-нешком, стараех се да стъпвам колкото може по-здраво и същевременно удрях наляво и надясно, докато желязото съвсем се изкриви. Добрах се до височинната и в този миг луната се скри.
Само секунда преди това и хълмът и водата бяха ярко осветени, а сега всичко потъна в непрогледен мрак. Опитах се да направя крачка встрани, но се блъснах в едно дърво. После нещо живо допря крака ми. Ужасен страх ме скова. Ритнах на посоки, спънах се в някакъв преда-телски корен и полетях напред. Някакъв клон ме удари по челото, паднах и си изкълчих коляното. Бедният Чарли, вече съвсем отпуснат и навярно мъртъв, се свлече от раменете ми и се плъзна надолу в тъмнината.
Отново се чу шум, удари, плясък във водата и тракане на челюсти. Бледата светлина озари мястото на трагедията и страшните подробности завинаги се запечатаха в паметта ми. Сега вече бях сам, съвсем сам и загубен сред безкрайни блата и джунгли, прострели се на хиляди квадратни километри...
От лагера ни бяха останали две парчета полуизгнил брезент, няколко консерви говеждо и фасул и мокри дрипи над купчинката изстинала пепел. Сърцето ми се свиваше от мъка. Стараех се да обмисля своето положение, но мозъкът ми отказваше да работи. Страшно ми се* искаше да спя.
Погледът ми попадна на патроните, наредени в пояса ми. Сега вече нямаше да ми потрябват. Глътнах последните противомаларийни хапчета, постлах на земята якето си и заспах. Ту се обливах в пот, ту треперех от студ. Единият ми крак замръзваше, а другият буквално се опичаше на огъня, който бях успял да запаля, На разсъмване пристъпът на треска премина. Главата ми се прояс-
60
ни и вече можех да стоя на крака. Водата бе стигнала почти до мен. Опитах се да мисля
как мога да направя сал. Имах малко кибрит, консерви, които при най-строга диета щяха да ми стигнат за няколко дни, ножа на Чарли, къс от въже и двете парчета брезент. На единствената равна площадка край огъня направих сал от дебели дървета. Едното парче брезент постлах върху тях, за да не може водата да се плиска през дупките. С компаса проверих посоката. Отблъснах се с един Прът и заплавах със сала сред стволовете на дърветата, По-рано на това място бе бряг и по него растяха храсти колкото човешки бой. Сега тук се бе настанила бързата река: Успявах да избегна някак си почти всички опасни места. От време на време дъвчех от ония листа, с които индианците лекуват малария. Ято щъркели закрещя, вдигна се нагоре и закръжи над джунглата. Когато салът мина край мястото, където те бяха стояли, разбрах причината за уплахата им. Във водата имаше най-малко седемметрова анаконда.
През нощта отново ме валя дъжд. На следващата нощ — също. Скоростта на реката явно се увеличаваше. Някъде водата минаваше над места, които доскоро са били островчета и аз трябваше внимателно да ги заобикалям.
Една нощ, както обикновено, се мъчех да заспя, под тежките капки на започващия дъжд. Навесът, който си бях направил на брега, все пак малко ме пазеше. Изведнъж ме обхвана тревожно усещане. Сякаш някой се прокрадваше към мен. Дочух няколко приглушени думи и разбрах, че се говори на испански.
— Кой е там? Какво искате? — извиках и. Няколко секунди бе мъртва тишина, а после между
дърветата една след друга взеха да се появяват някакви дрипави фигури. Станах и преброих двадесет души с мачете в ръце. Изглеждаха ужасно.
— Не бой се, амиго! — каза един от тях на английски, след като забеляза, че имам нож и пистолет. Навярно това бе главатарят им. — Ние сме чисто и просто гладни момчета, но приятели на англичаните. Търсихме злато и попаднахме в беда.
— Нямам храна. Загубих всичко по време на наводнението— отговорих аз.
— Ти какво, сам ли си? Лицата на бандитите се озъбиха хищно. Те вкупом
тръгнаха към мен. Стрелях в земята. Изстрелът не прозвуча много силно, но тълпата спря. Никой от тях нямаше пистолет. После нещо блесна а лунната светлина. Неволно наведох глава, но бях закъснял със секунди. Ножът ме удари край ухото. Мигом ослепях, хиляди огньове пламнаха в главата ми. После ме обви пълен мрак и паднах. Бандитите ме заудряха с дръжките на ножовете си. Чувах как главатарят им крещеше по испански да не ме убиват, защото навярно знам къде има злато. . .
Когато се свестих, бандитите се бяха разположили край огромен огън и страшно се караха за моите диаманти. Бе съвсем тъмно. Много от бандитите бяха вече пияни. Болеше ме навсякъде, над ухото ми се бе спекла кръв. Стараех се да не мърдам. После бавно пропълзях в гъстата сянка. Те дори не бяха се погрижили да ме завържат. Не се и съмнявах, че щяха да ме убият преди да си тръгнат. Чувствувах страшна слабост. Ръката ми бе силно подута. Пипнешком открих три от филмовите си ленти, все още добре завити. Съвършено механично ги взех и ги пъхнах в джоба на куртката си. Бандата ми бе отмъкнала всичко, освен скъсаните ми ботуши и мръсните дрипи. Нямах дори кибрит.
След като се отдалечих Достатъчно, накъсах малко лековити листа, защото отново имах пристъп на треска. После привързах ранената си ръка. Върху раните на главата си сложих също листа. Облаците от комари ме
довеждаха до изстъпление и за да ме оставят на мира, намазах всички открити места по тялото си с воняща кал.
Вече не знаех къде съм. Нямаше планини, които биха могли да ми послужат за ориентир. Тръгнах по малък ручей с надеждата да ме заведе до някоя голяма река, но той се вля в езерце, разляло се между криви коренища. Вмъкнах се все по-дълбоко и дълбоко в лабиринта от сиво-зелени дънери. Това бе истински ад. Стараех се да подтисна тревогата си и да свикна с мисълта, че още дълго ще се промъквам през Тези дебри. Движех се механично, чупех клони, катерех се, ругаех, падах. После отново се спусна нощ и заедно с нея дойде и страхът.
Намерих си „бърлога" сред корените на огромно дърво. В дупката можеха да се скрият поне трима души. Наглеждаше, сякаш нощта няма да има край. Отвсякъде се носеха тайнствени плясъци, вой и рев на алигатори. Край мен летяха прилепи. Посред нощ с все сила заваля дъжд. Но аз заспах и спах независимо от всичко, бях просто труп от изтощение.
Тази адска нощ бе само първата от многото такива нощи. Мъченията ми едва сега започваха. Буквално умирах от глад. Не намирах никакви плодове, успявах да изровя само по някой корен. Щом срещнех езеро или ручей, с часове се опитвах да пробода някоя риба със заострения край на една пръчка, но моите усилия да сторя това с лявата си ръка, която бе по-здрава, бяха почти смехотворни
61
Нощите сега прекарвах без огън в непрогледен черен мрак и почти полудявах. Всеки час ми се струваше вечност, всеки звук — заплаха. Денем страховете ми също неотстъпно вървяха с мен. Страхувах се, че ще ме свали ужасна болест, или че ще срещна опасен звяр. Често не можех да открия никаква вода освен кални гьолове, пълни със зеленясала тиня и пиех от тях.
Понякога дълго блуждаех от едно място на друго и обратно, без да съзнавам какво правя. В минута на просветление се досетих да вържа за дръжката на ножа, който кой знае как ми бе останал, здраво и тънко влакно, и да го навивам около китката си, когато си лягам да спя. Това ощърбено острие сега ми бе по-скъпо от всички диаманти и от всякакво злато.
Веднъж убих маймуна. Тя седеше на едно дърво и наблюдаваше някакво яйце, което бе паднало на зеления мъх, без да се счупи. Исках да го сграбча и да го изпия, но щастлива мисъл ми дойде наум. Отдалечих се малко и както очаквах, маймуната заподскача надолу и аз с все сила хвърлих ножа си в нея. Попаднах право в главата й. Изядох я цялата. Оставих само оглозганите кости и червата. Към тях мигом се налепиха мравки.
Друг път намерих тиква с напълно изядена сърцевина. В нея се бе заселил огромен паяк. Внимателно я измих и я напълних с вода. Запалих огън с помощта на стъклото, което се откри в пояса ми, нагрях вода в тиквеното „котле" и взех да снемам превръзката си. Краищата на пръстите ми бяха станали сиво-бели. От раните, причинени ми от бандитите, течеше гной. Докато ги промивах изпитвах и душевни, и физически мъки. Сложих им лековити листа и отново ги бинтовах. После си сварих силен тонизиращ чай от противомаларийни листа.
След един ден открих пчелин. Заудрях с ножа по дървото. От пукнатините му излетя златист рояк и кацна на подветрената страна на съседното дърво. Няколко пче
ли се вмъкнаха под ризата ми, но не ме ужилиха. Медът бе смесен с восък и малко мръсен, но аз жадно поглъщах парче след парче, докато не взеха да ме мъчат мухи. Ухапването им приличаше на убождане с нажежена игла. Сграбчих малко глина и се намазах целия.
Случваха ми се и „сити" дни, но през последните две денонощия на пътешествието си не срещнах дори жаба. През всичките тези часове с тъга си спомнях за една костенурка, която бях изял наведнъж. Но не можех да си правя запаси, защото всичко тъй бързо се разваляше по тези места. Пък и мравките изяждаха дори повече, отколкото успявах да изям аз.
Всячески се стараех да пазя силите си. Ако пътечката, по която се промъквах, свършваше, то аз тръгвах направо през джунглата, докато открия нова и не се опитвах да си изсичам път. Все пак рано или късно трябваше да изляза на река.
Навярно бях загубил двадесет килограма. Небето над мен бе все така сиво и зловещо, но между гъстите облаци се опитваше да се покаже и слънцето.
Един ден гората свърши. Пред мен се разстилаха високи тръстики и не можех да видя какво има зад тях. Зави ми се свят, притъмня ми, но това премина бързо. Направих няколко крачки напред. Тръстиката запращя, краката ми зашляпаха във вода. Вървях все по-напред и по-напред, като отмествах тръстиките с ръце.
Изведнъж растителността свърши. Широка и стремителна река носеше буйните си води пред мен. Посоката им бе от запад на изток. Това навярно бе Касикаитю. Най-после. . .
Петдесет крачки по-надолу, на самия бряг, под сенките на надвисналите клони, дебела негърка и индианец седяха в лодка от дървесна кора. Те най-спокойно си ловяха риба. . .
62
Татуировката представлява изкуствено нанесени по кожата на човека изображения. Извънредно много е разпространена сред населението на Тихоокеанските острови, откъдето изглежда идва и наименованието. Джеймс Кук пише в дневника си: „Тялото се покрива с рисунки или, както тук казват, Ice т а т у и р а."
Багрилото се вкарва в кожата и образът остава траен. В по-широк смисъл на думата с татуировка се означават и изображенията върху кожата, нанесени с боя във връзка с ритуали. Тия изображения са нетрайни — могат да се измиват.
Трудно е да се отговори на въпроса къде и кога за първи път е направена татуировката. Археологическите находки и писмените паметници говорят за наличие на татуировки в най-дълбока древност. Ако се съди по намерените статуетки, още акадите (семитско племе, заселено в Месопотамия в праисторическо време) са татуирали телата си. Татуировки са открити и по египетските мумии. Траките, които населявали Балканския полуостров от III хилядолетие преди н. е., също се татуирали.
Техническото изпълнение на татуировките, независимо от отделните битови особености, съдържа много общи елементи. Траките използвали игли; татуировката имала син цвят. А ето как известният мореплавател Дж. Кук описва татуирането на остров Таити: „За тази цел кожата се надрасква с едно малко сечиво, но не толкова дълбоко, че да кърви. Инструментът се състои от кокал или мида с резец от остри зъбци или връхчета от три до двадесет на брой. Тези връхчета се потопяват в сажди и кокосово масло и резецът се поставя на онова място на кожата, което трябва да се татуира. След това с една пръчка се удря по дръжката. Черната боя, която се втрива в малките рани на кожата, никога не се разсейва. Операцията е болезнена и за оздравяването са необходими много дни. Рисунките са или четириъгълници, кръгове, полумесеци или груби фигури на хора, птици и кучета.
Какво е било предназначението на татуировката в миналото? На първо място трябва да отбележим религиозно обредният й характер. Свързана е например с древните обичаи за изпитване издръжливостта на юношите при настъпване на пълнолетие. Такъв е характерът й и като магическа защита против зли духове и въздействия. Когато индиански племена от Америка се вдигали на война, извършвали поредица от обреди, един от които е бил и да си нашарят лицата и телата. На остров Пасха първата татуировка се правела на 7-годишна възраст, татуировката се считала за табу.
С дълбоко древно значение е татуировката като отличителен знак за родова или племенна принадлежност и социално-йерархична определеност. Египетски фараони татуирали на челата си змия — кобра.
На остров Пасха татуировката откроявала йерархическата стълбица. Според Артемидор у траките били татуирани благородните деца, а у гетите ~- робите; агатирсите се татуирали според произхода си — благородните повече, останалите — по-малко, но с едни и същи рисунки.
Изглежда значително по-късно възниква ползуване-то на татуировката като средство за разкрасяване. Като украшение тя вече се ползува по-масово, докато като ритуално средство или отличителен знак се употребява само от отделни лица (вождове, жреци) или определени групи. При украшението е важно и мястото. Красивите таитяни пазят лицата си от татуировки. Не особено красивите жители на Великденските острови са „татуирани по цялото тяло, най-силно на лицето".
Според някои проучвания, при траките били татуирани само жените. Съществува поверие, че били татуирани за първи път, след като разкъсали Орфей, за наказание. На тая легенда могат да се направят няколко възражения. Съществува фрагмент от ваза (началото на V в. пр. н. е.), където се вижда тракийка над убивания Орфей и тая тракийка е вече татуирана. От друга страна, татуировката (еленче на дясното рамо) буди възхищение с изяществото си и служи по-скоро като елемент за разкрасяване, отколкото като белег на позор; и накрая — малко вероятно е да се губи време и пилее сръчност за татуировката, като знак на безчестие, когато има други начини много no-лесни и бързи (например дамгосване с нагорещен предмет). По-вероятно е татуирането при тракийките да е свързано с религиозните обреди по култа към Дионисий.
Поради изостаналост в социално-икономическото си развитие, поради откъснатост от останалия свят и днес все още срещаме тук-там татуировката с нейното древ-ностно значение.
Ив Мансие в пътуванията си по Амазонка и нейните притоци, фотографирал един индианец Караокас с черни рисунки по лицето, направени със сок от жени-папо и с татуирани кръгове под очите — последните са отличителният знак на това племе.
А. Фидлер също сочи татуировката като знак на племенно отличие на индианците по р. Ориноко.
Н. Гъпи посещава изолирани племена в северната част на Бразилия. Ето как описва татуировъчните при-готовления за празник при уай-уайците: „И двамата младежи бяха нарисувани целите с яркочервена боя, на гърдите с по-тъмни ивици; по страните — по-сложни орнаменти: кръстове, зигзаги от червена и черна боя".
А за Мауаяните пише: „Мауаяните се готвеха за празника. Те се разкрасяваха. Мажеха ръцете си с червена боя и я натриваха върху кожата; мъжете украсяваха гърдите си с тъмночервени и черни ивици, жените рисуваха кръгове по цялото тяло — от врата до коленете. После започна грижливо разкрасяване на лицата. С тъпички лопатки се нанасяха върху страните, челата и носа чертички и кръстчета, зигзаги."
При подобни случаи аборигените в Австралия си нанасят по тялото бели ивици. И днес, ако се изправите край свещената за индусите река Ганг по време на поклонение, ще видите червени кръгове по челата на жените и бели ивици по челата на мъжете.
На много места в Южна Америка и Африка обаче татуировката в древния си аспект избледнява и се показва вече като фолклорна особеност пред жадните за сензация фото- и кинокамери.
Днес много повече привлича вниманието трайната татуировка, която за съжаление е добила голямо разпространение, и то съвсем не при изостанали е културно отношение народи. Предполага се, че тая татуировка е пренесена от островите на Тихия океан или от Югоизточна Азия.
Техниката в т. н. цивилизован свят, разбира се, е много подобрена. В Лондон и други пристанищни градове и сега има салони, където се извършва татуировка. Пътешественици сочат Колон (в зоната на Панамския канал) за класическо място, където се правят татуировки. Във Франция някой си Брюно работи с електрическо перо, което прави татуировката почти безболезнена.
Много по-често обаче и днес татуировката се прави примитивно, не се отличава от древността. Използува се обикновена игла, а за багрило — туш.
Като куриоз се споменава за Айброзий Петрушкевич,
63
покрил цялото си тяло с татуирани образи на исторически личности (2 милиона убождания!), които показвал на цирковата арена срещу, заплащане.
Кои се татуират? Преди време татуировката беше нещо като отличителен знак за моряците и затворниците, Когато анализираме мотивите за това запазено и днес пристрастие към татуировката, трябва да отчетем няколко момента. От една страна, това е слабост към екзотичното. Масовизирана сред моряците, тя дори придобива елемент на професионален ,белег Тоя елемент по-късно почва да се копира и от хора, които никога не са виждали море и не са стъпвали на кораб, но у които е съществувало непреодолимо влечение към пътешествия. Моряците обаче са се срещали в своите пътешествия и с други знаци, имащи подобен характер, например мускетите. Но защо именно татуировката се е разпространила сред тях? Може би тук съществена роля е изиграла трайността на татуировката. Установено е, че татуировката може да се запази на жив човек 64 години след извършването й, На трупове тя се задържа дори 1-—2 месеца след престоя им под водата. Оттук значението й за определяне самоличността на моряк, загинал при корабокрушение.
Преобладаващи фигури по моряците: котва, фар, чайки, дати. Напоследък твърде много се татуират с тях и миньорите. По-други са мотивите за татуиране при криминалните затворници. Многото свободно време, с което разполагат, и обзелата ги скука дава възможност преди всичко за нанасяне на много по брой татуировки; има затворници, татуирани по цялото тяло. Сюжетното разнообразие е голямо. Преобладава обаче образът на жената. От животните се среща най-често лъв, орел, змия; от растенията -— палма и детелина. Текстове с най-различно съдържание, мъка за пропиляната младост, надежда в бедата, спомени за близки, протест срещу обществото. Често пъти образите са свързани с живота на татуиращия, а не на татуирания. Когато криминалният престъпник е на свобода, избягва да се татуира. Има и изключения —- японският гангстер Якуза спазва традицията да покрива тялото си със сложни татуировки, схващани като знаци за храброст.
По данни от САЩ във федералния поправителен дом 65,2 % от затворените са татуирани. Но татуиров-ката се разпространи и обхваща все по-големи и разнообразни слоеве от населението. И Брюно не напразно се хвали, че негови клиенти сае и младежи, и възрастни,
генерални директори, няколко министри и двама държавни глави.
Твърде разнообразна е групата на случайно татуираните. Тук татуировките са обикновено единични. Правят се като резултат от случайни хрумвания, под влияние на преходни настроения. Най-често са израз на подражание и снобизъм. При тях обикновено татуировката в знак за спомен. Изобилствуват дати (на раждане, на влизане в казармата, постъпване или завършване на училище), имена (на родни градове, на любими, на близки, на футболни отбори, на приятели и пр.). От тая група татуирани са и най-големият брой правещи отчаяни опити да изличат татуировката.
Понякога татуировката е израз на болестно състояние (психопатия, шизофрения). Наш болен от шизофрения една година преди да се прояви болестта започва да се татуира: татуировките правят впечатление със своята причудливост — твърде аналогична на рисунките при шизофреници.
Макар и рядко, но все пак съществуват случаи и на насилствено татуиране.
П. Неруда свидетелствува, че хитлеристите татуи-рали в концлагера номер на ръката на неговия приятел — художника Алваро Гевара.
Чудна и различна е съдбата на татуирания. Но едно е общо — татуировката винаги и при всички е носела много повече мъки отколкото удоволствие.
В криминалистиката татуировката се използува за идентифициране на престъпници или мъртъвци с неустановена самоличност.
У нас татуировката не се приема добре от обществеността. И ако към единичните татуировки се проявява известна търпимост, то към множествените отношението е дори враждебно. Много от татуираните съжаляват за стореното и търсят начини за премахването на татуировените образи. За съжаление все още не разполагаме с подходящи средства за това. Сравнително добри са резултатите с „размиването" на багрилото; но това значи бод по бод да се повтори цялата татуировка, и то по много болезнен начин. Употребата на лазерния лъч не е популяризирана. Най-ефектен е оперативният метод, но често оставя грозни белези.
В заключение трябва да подчертаем, че по своята същност татуировката е назадничаво и в отделни аспекти антисоциално явление.
д-р РАЙНО ХРИСТОВ, канд. на мед. науки
КОСМОС — научно-художествено списание за юноши Издание на ЦК на ДКМС. Година XV, брой 8
Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл, редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ
Художник: засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ
Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст. н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст. н. с. канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ,
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:— София, бул. „Ленин" 47, IV етаж. тел, 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3.60 лв. Цена на отделен брой 40 ст. Дадена за печат но1. VII. 1976г. формат 60x90/8. Държавна печатница „Георги
Димитров". Печатни коли 8. Тираж 110 000.