ВИХРЕН БУЗОВ

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ПО ФИЛОСОФИЯ

Учебно помагало за студенти по хуманитарни и социални науки

Велико Търново 2007

2

Това учебно помагало представлява кратко и популярно въведение в основните проблеми на философията. То не е преразказ на казаното от различни философски школи и автори, нито тяхна история, а включва конспективно изложение на аргументи, тези и решения, въпроси и текстове за анализ и коментари. Целта на автора е да разкрие същността на философията като постоянна дискусия по сравнително ограничен брой изключително значими за всеки човек и за човечеството като цяло проблеми, които едва ли се поддават на окончателно разрешаване. Тя не е и не може да бъде затворена кабинетна дисциплина, а съвкупност от практически мотивирани изследвания и търсения с многостранно приложно значение. Това разбиране оправдава и подреждането, и селекцията на проблемите в следващите страници. Идеята му е да предизвика желанието на читателите за самостоятелно мислене върху тях и за запознаване с текстовете на философски класици.

Учебното помагало е предназначено за студенти по хуманитарни и социални науки, които имат курс по философия или по някоя специализирана философска дисциплина в своята учебна програма. Може да се използва също от ученици и кандидат-студенти с влечение към философията, защото съдържа елементи от учебния материал за средното училище и програмите за кандидатстване в университетите, както и от всеки читател с трайни интереси към най-общата същност на света, обществото и познанието.

3

СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение.....................................................................................................4 I. Предмет и методи на философията..............................................5 1. Единство и многообразие на философията..........................................5 2. Философията и другите форми на духовна култура...........................8 3. Философското изследване...................................................................10 II. Теория на познанието...................................................................15 1. Познанието като процес и резултат....................................................15 2. Източници, степени и форми на познанието.....................................17 3. Границите на познанието.....................................................................20 4. Теории за истината...............................................................................22 III. Философия на научното изследване..............................................25 1. Структура и динамика на научното знание.......................................25 2. Методологични проблеми на социалните и хуманитарните науки.29 IV. Философското разбиране за света..................................................31 1. Битие, природа, космос.........................................................................31 2. Типове метафизични проблеми............................................................33 3. Език и значение......................................................................................35 V.Философското познание за обществото и социалните институции................................................................................................40 1. Възникване и същност на обществото.................................................40 2. Личност и общество..............................................................................43 3.Държава и гражданско общество..........................................................44 4. Проблемът за същността на правото...................................................48 5. Глобализацията – надежди и тревоги..................................................54 VI. Проблеми на практическата философия......................................56 1.Проблемът за човешката свобода.........................................................56 2. Модели на рационалните решения......................................................62 3. Нравственост и ценности......................................................................67 4. Справедливост........................................................................................70 Заключение.................................................................................................72 Литература..................................................................................................73

4

ВЪВЕДЕНИЕ

Посвещавам на проф.д.ф.н. Николай Николов, истински академичен философ и приятел

Най-определено може да се каже какво философията не е. Тя не е

изкуство, не е религия, нито набор от крайни решения на вечни въпроси. Не може да бъде сближена особено и с природните науки, защото въплъщава съвсем различен тип рационалност. Нейното отнасяне към хуманитаристиката или към социалните изследвания също ни изправя пред сериозни трудности. Философията не е идеология, нито специфичен светоглед, нито занимание, изживяващо времето си и превръщащо се в политически коректно мъдруване по кафенета. Категорично трябва да се отхвърли и нейното отъждествяване от всекидневното съзнание с празнословие или представата за философите като автори на налудничави всеобхватни обяснения на света без практическо приложение.

Читателите на това пособие ще се убедят, че философията е сериозна интелектуална дейност с многовековна история. В нея не може да се очаква линеен прогрес, а многообразие от конкуриращи се становища, идеи, концепции. Читателите ще се приближат към разбирането, че тя има свои реални проблеми, с много от които са се сблъсквали по един или друг начин и са мислили за възможности за тяхното решаване. И дори да приемем, че тя, по думите на Фр. Вайсман от 1956 г., “не е твърде подобна на природните науки” и в нея няма доказателства, това “не означава, че във философията не съществуват аргументи. Такива има със сигурност, - продължава с основание авторитетния представител на Виенския кръг - а философите от първи ранг са били признавани за такива, именно благодарение на оригиналността на своите аргументи, макар че те не действат по такъв начин, по който се проявяват в математиката или в природните науки” (WAISMANN,Fr.,1961,447).

Именно като жива дискусия по реални проблеми със съответни евристични наброски за пътищата на тяхното решаване е представена философията в следващите страници. Учебникарският характер на книгата и желанието тя да бъде практически потребна оправдават липсата на изчерпателно и исторически автентично представяне на идеите на различните философски школи, както и на сравнително цялостен обзор на философската проблематика. Интересът е по-скоро към логическата и методологическа обоснованост на дадено решение на поставен проблем, а не към историческия и библиографски контекст, в който то е било защитавано. Изложението е фрагментарно, но именно фрагментарността в една или друга степен характеризира съществуването на знанието в нашата

5

постмодерна епоха. Не бива да се забравя и предназначението на тази книга на подпорка и илюстративен материал към живия диалог с преподавателя. И подтик към четене на оригинални текстове.

Този подход в изложението определено ще предизвика читателя към размишление и дискусия, ще даде възможност за открояване на критическия характер на философската рационалност. В нея доминират плурализмът на възможни решения и стремежът те да бъдат аргументирани по най-убедителен начин. Особен акцент в изложението е тясната обвързаност на философската проблематика с езика и с възможностите за разрешаване на нейните загадки чрез отчитането на тази връзка в духа на аналитичното философстване.

Независимо от обстоятелството, че истинското ангажиране с философията и философстването започва с разбирането, че тя не може да бъде представена достатъчно адекватно в учебници, речници или енциклопедии, следващото изложение се опира на някои истински образци в жанра като “Проблеми и направления във философията” на Казимеж Айдукевич (AJDUKIEWICZ, K., 2003), един от най-забележителните представители на полската аналитична традиция. Тя е част от аналитичното движение в съвременната философия, което се втурва към философската проблематика с оръжията на логическия и езиков анализ. Тази книга е едно скромно признание за моята обвързаност с този тип философстване.

I.ПРЕДМЕТ И МЕТОДИ НА ФИЛОСОФИЯТА

1. Единство и многообразие на философията 1. Предварително изброяване на (някои от) философските

дисциплини: - онтология (или метафизика) – учение за битието, категориално

описание на света; - теория на познанието (гносеология, епистемология) – учение за

същността и възможността на познанието; - логика – изследване на законите на мисленето, на формалните

зависимости между езиково изразените мисли, които ни принуждават по неемпиричен път да приемем едни на основата на други, вече приети;

- етика – учение за доброто, за най-общата същност на нравствената регулация на човешкото поведение;

- естетика – учение за красивото; - философска антропология – изследване на произхода и

същността на човека;

6

- социална философия – учение за същността и развитието на обществото;

- практическа философия – обединява изследванията върху човешката дейност и определящите я нормативни системи;

- приложна философия (философия на (науката, политиката, правото, икономиката, езика и др.)).

Ако философията съществува чрез множество различни дисциплини, какво определя нейното единство? Единство и многообразие на философията: търсене на единното, фундаменталните основания на съществуващото (синтетичен характер на философията).

2. Три измерения на философията и философстването: А) Философията – основа на светогледната ориентация: - светоглед – система от възгледи за света като цяло и мястото на

човека в него; - открива проблематичността на отношението свят-човек, тя е питане

и ориентир за мястото на човека в цялостното битие и за смисъла на човешкото съществуване;

- всички философски въпроси са жизнено мотивирани; - философията – идеология и социална теория за изменение и

преобразуване на света. Б) Философията – най-обща теория за света и най-обща методология на

научното познание: - тя е най-общо теоретично познание за всеопределящото, за

всеобщата същност на света, за най-общите определения на битието; - основен въпрос: за отношението между битие и познание, реалност и

мислене (всички останали проблеми на философията се основават на неговото решаване);

- философията възниква като онтология, от която се извеждат гносеологията, логиката, етиката и останалите философски дисциплини;

- философският език е умозрителен – термини (един смисъл), категории (най-общите определения на съществуващото), понятия (различните определения в единство);

- философията – метод (гр. metodos - път), средство за реализиране на познанието, най-обща методология на научното изследване.

В) Философията като социокултурен феномен: - предметно-смислово знание за човека, природата и обществото; - социална практика: приложно значение; - философията – самосъзнание на културата; културата: свят от

ценности и смисли, общуване, диалог на определени сфери и дейности; - философията е основа за осмисляне на културната промяна и културното развитие (процеси) (философия на културата).

7

3. Проблемът за спецификата на философията: А) Философията – наука или дейност: - проблемът за смисъла, предмета и основанията на философската

дейност стои в началото на философстването; - връзка на проблема с всички останали философски и светогледно-

културни теми. Б) Как се развива философията: - единство на историческо и логическо – при определяне предмета на

философията (Хегел) (Историята на философията повтаря основните моменти във философския познавателен процес, тя е форма на битието на самата философия).

- В действителност философията се развива чрез умножаване на различни философски позиции и тяхната постоянна дискусия.

В) Ценност и полза от философията: - търсене на пределните смислови основания на съществуващото и на

човешкия живот; - рационализиране на “философстването” на всекидневието; - истинските философски въпроси не получават окончателен и

изчерпателен отговор. 4. Възникване на философията: А) преход от мит към логос (“теорийно” мислене): - митът е органична слятост на символен образ и смисъл; - “логос” – разумно слово, обяснение, аргумент, понятие. Б) Философията и практическата мъдрост (“Седемте мъдреци”, философия идва от гр. “любов към мъдростта”); В) Търсене на единството в многообразието (под знака на четирите

стихии (вода, огън, земя, въздух) и тяхното движение): - Талес “Всичко произлиза от водата”; - Анаксимандър – “безпределното” (“апейрон”); - Анаксимен – “въздух”; - Хераклит от Ефес – “огън” (“Огненият логос”); Как може да обясните мисълта на Хераклит “Природата обича да се

крие”? - Парменид (Елейска школа) – същността на света е

самотъждественото и вечно битие; - Питагор – “числото” (количествените измерения на реалността); - Анаксагор – “Нус” (Вселенският Ум); - Емпедокъл – “Любов” и “Вражда” – във всяко нещо има

противодействащи си сили; - Левкип и Демокрит – “атомите” и “пустотата” (традиция на

атомизма).

8

Г) Философията и добродетелният живот – антропологическата ориентация на софистите и Сократ:

- софисти – “Човекът е мярка на всички неща” (Протагор); - Сократ отъждествява добродетелта и знанието; - диалектиката и иронията на Сократ – “Диалози” на Платон; - стоиците сравняват логиката с оградата на една градина, дърветата – с философското учения за природата, а плодовете им – с етиката. Д) Фигурата на философа в Античността – мъдрец (“Седемте

мъдреци”), аристократ на духа, учител, разобличител, самотник, бунтар, политически съветник, свободен интелектуалец.

2. Философията и другите форми на духовна култура

1. Философия и наука А) Спецификата на философското отношение към света: - синоптичност – разкрива света в неговата цялост, просветлява

Универсума, докато науката се ограничава само със своята предметна област;

- опира се на категориите (философски абстракции, понятия), които изразяват пределността на съществуващото и на езика, универсалните определения на битието, подреждат света;

Те са собствените имена на Универсума (универсалии), представляват форми на езиковото, познавателното и предметното отношение на човека към действителността и изразяват най-общите фундаментални измерения на тези отношения, най-общите родове в езика.

- в познавателно отношение категориите са модели за схващане, разбиране и пресъздаване на света;

- философията като съзнание за човека и за света е винаги предметно-смислово-ценностно съзнание, тя включва човека с неговите ценности и отношение към света;

-синтетичност - синтез на научно знание и светоглед (тя е образование и наука, методология и еманация на духовната култура, знание и дълженствуване).

Коментирайте аргументите “за” и “против” следното определение за философията на П. Стросън (СТРОСЪН, П., 1996, 25): “Мисля, че има общо съгласие относно това, че философията, за разлика от природните науки или клоновете на точното познание, не се занимава с една определена сфера но човешкото мислене. Философията приема за свое поле на изследване човешкото мислене въобще. Разбира се, човешкото мислене въобще е изключително сложно нещо, включващо неопределено голям обхват от понятия и идеи. Но в този неопределено голям обхват могат да се разграничат определен брой фундаментални, общи, всепроникващи понятия или типове понятия, които взети заедно съставляват структурата, в рамките на която е възможен всеки конкретен акт на човешкото мислене. Ще дам пример за някои от тях като назова

9

понятията за предмет, свойство, събитие, съзнание и тяло, познание и мнение, истина, значение, необходимост, съществуване, идентичност, действие, причинност и обяснение. За мен целта на философията е да изясни или да обясни същността на тези понятия като такива и тяхната взаимовръзка.”

Б) Специфика на научното познание и отношение към света: - топологичност – ограничено е до дадена предметна област, до

обяснението на определен фрагмент от реалността, до изследване на “място” от реалността, на клас от явления;

- използване на предметни методи на изследване (наблюдение, експеримент, моделиране);

- формулиране на закони – предметна и методологична свързаност на научната теория;

- истинни и проверими резултати. В) Взаимодействието на философията и науките:

- философията е най-обща методология – служи като евристика на научното изследване и разкрива познавателните възможности на научните методи;

- философията спомага за конструиране на научните картини на света; - философията изяснява същността на категориите и на общонаучните

понятия, тя е анализ и критика на познанието; - науката снабдява философските обобщения с емпиричен материал –

научни факти, закони; - науката съдейства за преосмисляне на някои философски категории

и общонаучни понятия (Напр. времето в класическата и в съвременната физика води до преосмислянето му като категория).

- Коментирайте следната мисъл от “Логико-философския трактат” на Л. Витгенщайн – “4.111. Философията не е една от естествените науки. (Думата “философия” трябва да означава нещо, което се намира над или под, но не до естествените науки).” Къде може да се намира философията?

Г) Философията и социалните науки: - философията е основа на светогледната ориентация, задава ценности

и смисли, методи за интерпретация и разбиране; - прогресът в тях – чрез плурализъм на позиции и критическа

дискусия. - могат да служат като идеологии за преобразуване на обществото. 2. Философия и религия А) Тяхното взаимодействие и противопоставяне в историята: - през Средновековието: 1) философията като “слугиня на теологията”

(Тертулиан), 2) доктрината за “двете истини” на св. Тома от Аквино – истините на вярата и истините на разума (едните се отнасят до човешкия свят, другите до изследването на природата);

- философията води до рационализиране на теологията;

10

- Новото време – секуларизация на обществото (освобождаване от опеката на църквата и религията), философия, религия и наука;

- философията не е теология: изисква критика и аргументираност на тезите, докато теологията се отличава с догматичност, безкритичност – вяра в канона, свещенните текстове.

Б) Специфика на религиозното отношение към света: - търсене на Абсолют – “Бог е любов!”; - религиозна вяра – “Вярвам, защото е абсурдно!” (Тертулиан); - отнася се до моралните ценности, които регулират човешките

отношения. В) Философията не е религия (теология): - Проблемът за Бога във философията: универсален разум (Нус),

Абсолют, творец и творение, идеята за Бог като регулативна идея; - търси доказателства за съществуването на Бога. 3.Философия и изкуство: А) Спецификата на изкуствто: - творческо отражение на действителността; - използва многообразие от художествени изразни форми. Б) Философията като теория и изкуството: - теоретикът идеално пресъздава света чрез категории и модели; - ценностно отношение към света има и във философията и в

изкуството; - философията заимства определени художествено-символни изразни

средства от изкуството (Платон “Диалози”). 4. Философията – самосъзнание на културата

3. Философското изследване

I. Класическите философски методи: съмнение, интуиция, диалог, диалектика 1. В началото е съмнението: съмнение и познание А) Да философстваш означава да се съмняваш: - философията започва с удивлението (Аристотел); - “Философията трябва да започне с объркване, предизвикано от

самата нея – трябва да се съмняваме във всичко!” (Хегел); - методологическа роля на съмнението – чрез него се отърсваме от

заблужденията, натрупани от нашия всекидневен живот. Коментирайте мисълта на Р. Декарт от “Разсъждения за метода”: “За

да открием истината, нужно е поне веднъж в живота си да подложим всичко на съмнение, доколкото това е възможно.” Може ли да се съмняваме във всичко?

11

Б) Скептическите аргументи срещу достоверността на познанието (Пирон): 1) различия по сетива на живите същества, 2) различията между хората, 3) различията между петте сетива, 4) различия в човешките състояния, 5) влияние на положението и разстоянието на нещата, 6) влияние на примесите, 7) влияние на количествата, 8) относителност на нещата, каквито ни се “явяват”; 9) дали нещата се срещат по-често или по-рядко, 10) различия в нравите, обичаите и законите.

Скептицизмът е философия, която поставя под съмнение възможността за достигането на достоверно познание.

В) “Идолите” на Френсис Бейкън (“Нов органон”, 1621 г.) отклоняват от вярното познание:

- “идоли на рода” – човек винаги привнася нещо от себе си в природата;

- “идоли на пещерата” – всеки има своя “вътрешна” пещера; - “идоли на площада” – поддаване на мнения слухове; - “идоли на театъра” – и собствените ни мнения ни подвеждат. Дискутирайте основанията ни да отличим живота от сънуването? Г) Платоновият “мит за пещерата”(“Държавата”): сенките и хората

(Философът познава света на същностите). Д) Чарлз Пърс (“Как да направим идеите си ясни”) – в началото на

познанието стои проблем, който поражда съмнение, водещо до фрустрация, отказ от действие и до изследване, насочено към формирането на устойчиво убеждение.

Д) Доверие срещу съмнение: постижима ли е истината и има ли критерий за нейното постигане?

- Философията търси фундаменталните изходни основания на философстването, неговата несъмнена изходна точка – за Декарт това е положението: “Мисля, следователно съществувам!” Приемате ли твърдението за несъмненост на това положение?

- Истина и вероятност – има ли истинността степени (на вероятност)? 2. Интуицията като философски метод: А) Интелектуален поглед зад “повърхността” на нещата – (етимология

– лат. intueor – вглеждам се, съзирам удивен) съзерцание, наглед, прозрение, почуда, тя дава прозрения на мъдреца, снабдява научното изследване с непосредствена истина;

Б) Интелект или интуиция? Анри Бергсон (“Интелект и интуиция”) смята, че интелектът

(разсъдък, разум, рефлексия) работи с абстракции, не се отнася до реалния свят, той е неживото, статичното, съставното, пространственото. На него се противопоставя интуицията – живото, времевото, движението, простото.

В) Интуицията – прозрение, виждане на същността, свръхсетивно познание или съкратен рационален процес?

12

3. Диалог. Диалогичност на човешкото познание А) Възникване на диалога като метод в Древна Гърция – софистика; Б) Диалогът на Сократ: - равенство на събеседниците пред истината; - мъдростта е свързана и с умението за задаване на въпроси, не само за

намиране на отговори; - помага на събеседника да разкрие душата си за откриване на

истината (“майевтика” – акуширане на истината); - ролята на иронията; - диалогът е толерантен разговор; - безкрайност на диалога – връзки с други теми, търсене на истината. В) Диалогичността на човешкото познание: - резултатите – насочени към опонент, публика; - търсене на обоснованост, убеждаващо въздействие; - познание чрез общуване – среща на различни тези (плурализъм),

гледни точки, борба на идеи. 4. Диалектиката като философски метод А) Две страни на проблема за дилакеткита: - теория за водене на дискусии, за методите на изследване и доказване

на истината (елеати, Сократ, Платон, Аристотел); - учение за всеобщата връзка на нещата, за законите на движението и

развитието; Б) Диалектиката се опира на противоречията: - През Античността “стихийна диалектика” – изменчивост,

противоречивост на нещата; - В спора – диалектическите умозаключения само случайно водят към

истината (Аристотел “Топика”). В) Диалектиката на субекта – в саморазвитие на понятията (идеите): - Триадата на Хегел – Теза-Антитеза-Синтеза – единствен правилен

метод на познание, самодвижение на мисълта; - Законите на диалектиката: 1) единство и борба на

противоположностите, 2) преминаване на количествените изменения в качествени, 3) отрицание на отрицанието.

II.Модерните философски методи: феноменология, херменевтика,

критика, анализ на езика 1. Феноменология – създадена от Е. Хусерл (1859-1938 г.)

А) Описание на явленията, на възприятията – всяко явление е видимо от определена гледна точка (“феномен” – явление);

Б) Светът – съвкупност от смисли (Хората не живеят в идентични светове), хоризонт на смисъла;

13

В) Философията – “строга наука” – отстраняване на натуралистичните предразсъдъци, които скриват истината;

Г) Феноменологичното движение – М. Хайдегер, Ж. П. Сартър, М. Шелер.

2.Херменевтиката – метод за разбиране А) В. Дилтай – разбирането е метод на хуманитарните науки за

разлика от обяснението, метод на природознанието; Б) Изкуството да разбираме – в хуманитарното знание: - “херменевтиката” тръгва от тълкуването на пророчествата,

свещенните книги; - разкриване на значенията на символите (Х. Г. Гадамер “Истина и

метод”) В) Тълкуването (интерпретацията) – текст и контекст: - всяко действие е разбираемо като текст чрез безкрайно много

контексти; - разбирането – схващане на смисъла, проектиране на текста в неговия

социокултурен контекст, вчувстване. 3.Критиката – рационалната критическа дискусия (К. Попър 1902-1994) А) Насочена е срещу догматизма и табутата, разобличаване на

несъстоятелните възгледи и идеологиите; Б) Плурализъм на позиции – страните тръгват от възможно най-

големи различия между тях, води до взаимно обогатяване; В) Отхвърляне на “мита за общата рамка” (класическия възглед за

дискусията на Платон, Аристотел) – тезата, че в дискусията се ражда истината, че тя е една и може да бъде открита в колективно търсене от страните като те следват общи рамки, признават взаимно аргументите си.

Г) Различаване на истината от илюзията; Д) Попър: критичността характеризира рационалността. Рационалното

познание чрез критическа дискусия; Е) Модерната европейска култура е богата, защото е сблъсък на

различки “рамки”, на различни култури, налагането на една култура над останалите е културен империализъм (“Митът за рамката”, 1987 г.).

4. Методи за анализ на езика – аналитичното движение (Дж. Мур, Б.

Ръсел, Г. Фреге, Лвовско-Варшавска школа, Лингвистическа философия, Виенски кръг и др. автори и школи от ХIX-XX век):

А) Философските проблеми са породени от грешки в употребата на езика и задача на философията е тяхното отстраняване – философията е анализ и критика на езика, дейност по изясняване на значенията, а логико-

14

лингвистичният анализ на езика е ключ към изследване на реалността и знанието;

Б) Основни методи за анализ на езика: - Експликация - (Р. Карнап) – трансформация на повече или по-

малко неточното понятие (explicandum) в точно (explicatum) или замяна на първото от второто. Експлицираното понятие може да идва от всекидневния, предтеоретичния или метафизически език. Експликатумът се характеризира чрез прецизни правила за употреба и може да влиза в емпирични или логически закони.

- Парафраза - (К. Айдукевич) – превод на философско-онтологическата концепция на езика на логически понятия с цел прецизен анализ на проблема, който се предхожда от установяване на предварителна корелация между речниците на философската онтология и логиката.

- Аргументация чрез примерни случаи (лингвистична философия) – съмнението, че дадено нещо е Х (“Х е Х”) се отхвърля чрез показване, че Х попада под стандартното значение на “Х”,т.е., че е типичен случай на това, което даден термин описва.

- Пресупозиция (Г. Фреге, Б. Ръсел) – метод за разкриване на предпоставеното от дадени езикови изрази съществуване на обекти.

5.Общо заключение за спецификата на философската аргументация А) Философските проблеми най-често не предполагат еднозначно

решение с “Да” или “Не”, нито краен отговор и споделено съгласие от всички страни. Това не се отнася за тези, които по една или друга причина са минали в предметната сфера на частните науки. Философът задава въпроси за същностните определения на нещата, на битието, от една “отстранена” позиция.

Б) Философията съществува като постоянна дискусия на различни школи и направления по сравнително ограничен кръг фундаментални проблеми, като пролиферация (умножаване) и сблъсък на алтернативни решения;

В) Философските аргументи съдържат формален и херменевтичен (интерпретативен) елемент, които взаимно се допълват;

Г) Задачата на философията не е да решава проблемите по начина, по който учените решават научните. Тя по-скоро се изразява в репродуцирането във всяка епоха на определени философски позиции и се осъществява по механизма на пролиферацията. Те са изказани на езика на своята епоха и ползват аргументи, отвеждащи към мисленето на епохата.

15

II.ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО

1. Познанието като процес и резултат

1. Основните проблеми на теорията на познанието: А) Гносеология (от гр. gnosis – познание или “учение за познанието),

теория на познанието, епистемология (от гр. episteme – знание (научно) или “учение за научното знание”) – различни наименования на основна философска дисциплина, която има за предмет произхода, битието, развитието и възможността на познанието изобщо. Нашето изложение започва именно с нея, защото всички основни философски проблеми могат да бъдат разгледани като породени от анализа на познанието;

Б) Изучава два контекста (терминът е на Х. Райхенбах, 1949 г.): 1) развитието на познанието (създаването на ново знание, акта на откритието), 2) познанието като резултат (знание) – истина и обоснованост;

Някои автори отнасят проблематиката за създаването на ново знание преди всичко към гносеологията, която съдържа и психологически подходи и понятия, докато епистемологията се занимава с анализа на резултатите на познанието, с обосноваването на знанието.

В) Основни проблеми: - същност и структура на познанието; - същност на познавателния образ; - познавателните възможности на човека – границите на познанието; - истината; - структура и динамика на научното знание. 2. Познанието – припомняне, съзерцание или дейност: А) Субект-обектното отношение (S-O) определя структурата на познанието: - субект може да бъде човекът, но доколкото познанието е обществен

процес, такава роля се отнася до обществото като цяло; - Може ли субекти на познанието да бъдат животните? А “мислещите”

машини? Може ли познанието да се сведе до преработка на фрагменти информация?

- обект на познанието може да бъде всичко. Б) Проблемът за същността на познанието се отнася до изясняване на

отношението между субекта и обекта;

16

В) Платон (“Менон”) – познанието е припомняне на онова, което е било известно на душата, връщане към света на идеите (идеалните образци на нещата);

Г) Познанието – пасивно съзерцание: - философският емпиризъм (Дж. Лок, Д. Хюм) – чрез сетивен опит

(данни); - рационализъм (Р. Декарт, Г. Лайбниц) – чрез “вродени идеи” или

априорни конструкции – предварително знание на разума за законите и понятията на математиката, науките, понятието за Бог и др.;

Д) Познанието – отражение на обекта от субекта чрез познавателни образи:

- основни решения: 1) репрезентационизъм (Демокрит) – образите са материални излъчвания, посредници между субекта и нещата; 2) презентационизъм – без посредници, познанието е отношение между субекта и обекта.

- познавателният образ е идеален (субективен) по форма и обективен по съдържание;

- Хипотезата за отражението (Т. Павлов) – има ли в неживата материя свойство, “родствено с усещането”, което да предхожда възникването на психичното?

- Съзнанието – способност за познание. Психично и съзнателно. Съзнанието – свойство на високоорганизираната материя (мозъка), несводимо до материалното. Проблемът за същността на съзнанието в неговото отношение към реалността е предмет на философията на съзнанието.

Е) Познанието като дейност (Фр. Бейкън “Нов органон”): - активност на човешкия стремеж към познание – за овладяване и

подчиняване на силите на природата (Дж. Бруно, Г. Галилей, Бейкън – “Знанието е сила”);

- интерес към средствата за осъществяването на познание. 3. Процесуални възгледи за познанието: А) Активна дейност на субекта по овладяване на обекта – съвпадение

между развитието на субекта и развитието на реалността (немския идеализъм – Хегел, марксизма);

Б) Предметната истинност на познанието се проверява в практиката (“Тезиси за Фойербах”, К. Маркс).

4. Знанието от гледна точка на епистемологията: А) Знанието е резултат на познавателния процес. То се разглежда като

съвкупност (система) от обосновани истинни убеждения;

17

Б) Формалната епистемология разкрива следните основни промени в системата от приети знания К на субекта с оглед на дадено ново твърдение р:

- разширение – новото твърдение р се прибавя към системата К; - свиване – без прибавяне на нови факти субектът отхвърля

твърдението р, в което е бил убеден и всички твърдения, които то влече; - ревизия – приемането на новото твърдение р влече отхвърляне от

системата на всички твърдения, които са в противоречие с него (разширение с последващо свиване).

Тези процеси описват динамиката на всяка една система от знания.

2. Източници, степени и форми на познанието

1. Отношението между източниците, степените и формите на познанието:

Източници Степени Форми Опит Сетивна Сетивно Разум Рационална Логическо

Интуиция? Интуитивна? Интуитивно? Съществува дискусия за същността на интуицията, в която всяко от

становищата я свежда до някой от другите източници – тя е форма на свръхсетивно познание, непосредствено “виждане” на истината или съкратен рационален процес? Може ли тя да има свое собствено място?

Класическият философски проблем за отношението между източниците и степените на познанието има две страни и различни отговори, които ще бъдат схематично представени по-нататък.

2. Генетичен проблем за познанието – отнася се до ролята и

мястото на съответните източници на познанието в неговото осъществяване:

А) Генетичен емпиризъм, или сенсуализъм, (Дж. Лок, Д. Хюм и др. представители на британския емпиризъм от XVII-XVIII век): опитът (данните от сетивата) има основно значение за фактическия произход на нашите понятия и съждения. Мислите и абстрактните понятия се получават чрез обработка на сетивния материал (анализ и синтез) и за всяко понятие може да се покаже неговия произход от опитните данни. В човешкия разум няма нищо, което да не е преминало преди това през сетивата. Той е tabula rasa (лат. “чиста дъска”), върху която единствено опитът остава следи.

Б) Генетичен рационализъм (Р. Декарт, Г. Лайбниц и др.): разумът има основно значение за осъществяването на познанието. Някои наши понятия и убеждения са “вродени” – разумът ни е така устроен, че по необходимост конструира определени понятия и достига до определени

18

мисли, независимо от показанията на сетивата. “Вродени” в този смисъл са понятията и законите на математиката, природознанието, логиката, идеята за Бог и др. Съдържанието на нашите понятия, идеи и убеждения не се определя от опита, той може само да предизвика тяхното актуализиране.

Какво представлява “вродените” идеи? Потърсете отговора чрез анализ на следното положение на Р. Декарт от съчинението му “Обяснение на човешкия ум, или разумната душа” (1647 г.): “...аз никога не съм писал и не съм считал, че умът се нуждае от вродени идеи, които са нещо различно от неговата способност за мислене; но когато съм отбелязвал, че притежавам някои мисли, които съм получил не от външните обекти и не благодарение на самоопределението на моята воля, но изключително на основата на присъщата ми способност за мислене, то, доколкото съм отличавал идеите, или понятията, които се явяват форми на тези мисли, от другите, външни, или придобити, то съм нарекъл първите от тези идеи вродени. Правя това в смисъла, в който считаме плодовитостта вродено качество за някои семейства...”.

3. Методологичен проблем за познанието – отнася се до ролята и

мястото на съответните източници на познанието в обосноваването на неговите резултати:

А) Методологичен емпиризъм – резултатите на познанието получават своето обосноваване по непосредствен или опосредстван начин от данните на опита. В крайната версия на тази концепция дори законите на науката, аксиомите на математиката и законите на логиката са получени чрез обобщаване на опитните данни. Умереният емпиризъм признава извънопитен характер на някои съждения като например аналитичните. Аналитични са например положенията на математиката.

- Пояснение за отношението между типовете съждения:

Аналитични – истинността им се определя единствено от значението на думите в тях (напр. “Минутата има 60 секунди”)

Синтетични - тяхната истинност или признаване изискват излизане от областта на значенията, извънлогични предпоставки (напр. “Телата са тежки”)

Априорните (от лат. a priori – “преди опита”)твърдения могат да бъдат приети (отхвърлени) без позоваване на опита.

Апостериорните (от лат. a posteriori – след опита) са такива, че тяхното приемане (отхвърляне) се осъществява на основата на опита.

От Кант идва третирането на аналитичните твърдения като

неинформативни, пояснителни, а не разширяващи знанието. Критерии за аналитичност по Кант: 1) предикатът (P) се съдържа скрито в понятието ни за субекта (S), 2) мисленето на тяхната противоположност ни води до противоречие (“Телата са протяжни”).

19

- Към методологичния емпиризъм можем да отнесем концепцията на Виенския кръг за научното познание. Ще я представим с цитат от “Интелектуалната автобиография” на Р. Карнап (1963 г.): “Според първоначалната концепция системата на познанието, макар и разширяваща своя обхват, се разглежда като затворена система в следния смисъл. Ние бяхме приели, че има някакво “твърдо дъно” на познанието, познанието на непосредствено даденото, което е несъмнено. За всеки друг вид познание се предполагаше, че се опира стабилно на тази основа и неговите въпроси са по подобен начин еднозначно разрешими. Това беше картината, която описах в “Логическия строеж на света”, подкрепена от влиянието на доктрината на Мах за усещанията като елементи на всяко познание, от Ръселовия логически атомизъм и накрая от тезата на Витгенщайн, че всички положения са функции по истинност на елементарни положения...Важна черта в нашата методологическа позиция беше ударението върху хипотетичния характер на природните закони и по-конкретно на физическите теории”.

- Методологичният емпиризъм вижда в опитните данни (изреченията с опитни термини) сигурния фундамент на познанието – по думите на М. Шлик, водач на Виенския кръг (“За фундамента на познанието”, 1934 г.): “И ние се връщаме тук отново към нашите “констатации”. Те винаги имат формата “тук сега така и така”, например: “тук съвпадат две черни точки”, или “тук жълтото граничи със синьо”, или “тук сега боли” и т.н. Общо за всички тези твърдения е, че в тях влизат демонстративни термини, имащи смисъла на пряк жест, т.е. правилата за тяхната употреба отчитат, че при построяването на изреченията, в които те се срещат, съществува някакъв опит и вниманието е насочено към нещо наблюдаемо...Както и да се отличават, следователно, “констатациите” от аналитичните изречения, общо за тях е това, че тяхното разбиране е в същото време и тяхна верификация: схващам техния смисъл едновременно с тяхната истинност...И в двата случая имаме работа с абсолютна правилност.”

- Дискутирайте въпроса за достоверността на сетивните данни – могат ли те да бъдат търсения сигурен и истинен фундамент на познанието? Припомнете си скептическите възражения по този въпрос!

Б) Методологичен рационализъм (априоризъм) – обосноваването на резултатите на познанието се осъществява на основата на разума, който като способност предхожда и подрежда материала на опита.

Априористка е концепцията на И. Кант за познанието, развита в “Критика на чистия разум” (1781 г., 1992 бълг.). Той дели рационалната степен на познанието на разсъдък и разум. Разсъдъкът чрез априорна система от категории подрежда и осмисля сетивния опит (феномените). Например, ние имаме опит, че “Слънцето затопля камъка”, което може да бъде подведено под категорията “причина”: “Слънцето е причина за затоплянето на камъка”.

4. Рационално и ирационално като оценки на познанието: А) В този контекст рационалното се противопоставя не на

емпиричното, а на ирационалното като оценки на познанието от гледна точка на неговото съотнасяне с определени норми. Проблемът за рационалността на познанието опира до установяването на такива

20

специфични негови характеристики, които се изразяват в неговата адекватност, ефективност, определеност, последователност, непротиворечивост.

Б) К. Айдукевич определя рационалното познание като интерсубективно съобщаемо и проверимо чрез обективни методи. Резултатите на рационалното познание могат да бъдат предадени на друг и подложени на критическа проверка.

В) Парадигмален образец за рационално познание е научното познание, но такава оценка можем да отнесем и към други форми на познанието – плурализъм на рационалността и типовете рационални оценки.

3. Границите на познанието

1. Познавателните възможности на човека А) Познаваем ли е светът – доколко познанието може да обхване

обекта: - познавателен оптимизъм – всичко е познаваемо; - агностицизъм – ограничения (обективни и субективни) пред

способностите за осъществяване на познание; - скептизъм – съмнения във възможността за постигане на достоверно

познание. Б) Опират до възможностите на субекта за развитие, до неговите

познавателни средства, до възможностите за познание на реалността чрез опита и разума.

2. Иманентен проблем за познанието: отнася се до неговата

възможност да прекрачи отвъд граничите на сетивния опит: (transcedere - лат. “прекрачвам”; in+maneo - лат. “оставам вътре”) А) Формулировка на проблема: в състояние ли е познаващият субект

да има познание за нещо, което не е негово собствено психично преживяване. Този проблем често се нарича “проблем за трансценденцията”, а предметите, лежащи извън границите на опита за познаващия субект са трансцендентни предмети. Последните се разбират като външни за познаващия субект – те не са негово собствено психично преживяване.

Б) Иманентен идеализъм е позицията, която отхвърля възможността на познаващия субект да прекрачи в своите познавателни актове границите на своята собствена иманентна сфера, границите на сетивния опит.

Класически пример е концепцията на Джордж Беркли (1685-1753 г.). Според него съществува само това, което е възприемано чрез сетивата (лат. Esse ist percipi). Предметите са само съчетания от сетивни идеи, съвкупности от възприемани свойства. Те нямат независимо от

21

възприемането съществуване. Беркли проявява известна непоследователност като признава форми на познание, които могат да прекрачат границите на сетивното – такова е познанието на собствената душа и “другите съзнания” (другите хора), такова е и Божественото познание, за което могат да съществуват невъзприети от субекта предмети. Д. Хюм продължава тази линия в по-краен вариант като отрича и единството на духовната субстанция – тя е само последователност от възприятия.

В) Иманентен реализъм е гледната точка, според която познаващият субект е в състояние да прекрачи в неговите познавателни актове собствената си иманентна сфера, да отиде отвъд сетивните граници като обхване съществуващите обективно неща. Джон Лок е представител на такъв тип философска позиция.

Г) Дискусията между идеализма и реализма за сетивното възприятие и неговия предмет:

- за иманентния идеализъм предмета на познание става съдържание на съзнанието (психично преживяване);

- за иманентния реализъм познаващият субект в осъществяването на акта на познанието се отнася към нещо отвъд себе си, което не е негово съдържание на съзнанието (интенционално отношение). В това отношение се достига до обективизация на предмета на познанието.

3.Втора страна на проблема за границите на познанието: разбирането на трансцендентните предмети

А) Формулировка на проблема: дали действително съществуващите предмети са достъпни на познанието или то се отнася само до някакви мисловни конструкции, несъществуващи в действителност. В този втори смисъл трансцендентите предмети се разглеждат като такива, които съществуват в действителност, за разлика от тези, чието съществуване е само в мисълта.

Б) Трансцедентален идеализъм – действително съществуващите предмети не са достъпни на познанието, то се отнася само определени мисловни конструкции. “Трансцеденталии” от схоластическата философия се разбират пределно общи понятия, надхвърлящи родовите и схващани мисловно. Към това разбиране се прибавя третирането им във философията на Кант като разумно непостижими, априорни форми на съзнанието. Трансцендентното е “отвъдно” за познавателните способности в предметен смисъл, трансцеденталното – в познавателен.

Трансцедентален идеализъм е концепцията на Кант от “Критика на чистия разум”. Познанието достига до сетивните явления (феномени) и не може да обхване нещата-в-себе-си. Разсъдъкът подрежда сетивните данни чрез своята априорна система от категории, той е систематизираща способност. Идеите (Бог, свят като цяло, душа) имат специална роля – на

22

тях се опира склонността на разума към надскачане границите на познанието, тези идеи имат регулативен характер.

В) Реализмът противопоставя на трансцеденталния идеализъм тезата, че дадените в нашия опит предмети съществуват реално и независимо от познаващия субект. Материалистическите концепции най-често приемат реалистка позиция в онтологията.

4.Границите на познанието и границите на науката А) Една трета страна на въпроса за границите на познанието се отнася

до тяхното отношение към границите на научното изследване. Може ли да се твърди, че границите на познанието са определени от възможностите на предметните научни методи – наблюдение и експеримент?

Б) Позитивизмът отъждествява границите на познанието с границите на науката. За тази философска традиция действителността може да бъде позната само на основата на опита и чрез научни методи. Х. Спенсър (1820-1903 г.) смята, че научното изследване непрекъснато разширява областта на познаваемото и стеснява тази на непознаваемото. В границата между тях работи философията.

В) За постпозитивистката философия на науката (П. Файерабенд) съществува плурализъм на формите на рационалността. Рационалността на природознанието се различава от тази на социалните и хуманитарните науки, както и от практическата рационалност. Границите на науката не могат да се отнасят до всяко познание.

4. Теории за истината

1.Проблемът за истината от гледна точка на теорията на познанието (основни аспекти): - субстрат (носител) на истинността – основни претенденти са

изреченията, убежденията, теориите, мислите; - природа (дефиниция) на истината; - критерий за истината – очевидност, непротиворечивост,

практиката; - абсолютна и относителна истина; - истина и вероятност – степени на обоснованост на знанието; - истинност в науката. Нашето разглеждане на теориите за истината неизбежно трябва да

отчете най-сериозните възражения срещу тях и възможните им отговори.

2. Кореспондентната теория за истината (Аристотел, схоластика, материализъм, научен реализъм):

А) Истината е съответствие между знание и реалност, изречението и света, нещата и разума (Лат. Veritas est adequatio rei et intellectus);

23

Б) Критерий за истината – очевидност (в Античността), практиката като дейността на субекта по усвояване, овладяване на реалността;

- Аргумент за критерия (Фр. Бредли)– как можем да установим адекватността на самия критерий, чрез който установяваме съответствието между знание и реалност? Търсенето на друг критерий за това ни води до безкраен регрес. Налага се извод, че не съществува критерий за достоверно познание. Как можем да избегнем тук “умножаването” на критерии?

В) Аргументи срещу кореспондентната теория за истината: - опира се на “порочен кръг” – вече трябва да познаваме реалността, за

да можем да я сравняваме с познанието (знанието); - стационарна представа за познанието – познавателният процес вече е

завършил; - У. Джеймз я нарича “теория за копирането” – за какво съответствие

става дума: подобие или отражение на реалността? Може ли познанието да “копира” цялата Вселена?

Г) Семантическа дефиниция за истината (А. Тарски, 1933 г.) е опит за формално представяне на кореспондентната теория – основната идея е истинността да се построи като предикат в метаезика на разглежданата теория. Изречението p ще бъде истинно в дадената теория, ако в нейната метатеория е доказуемо T(p), където Т означава металогическата истинност на p. Неговият парадигмален пример е X е истинно, ако и само ако p (“Снегът е бял” е истинно, ако и само ако снегът е бял”).

3.Кохерентната теория за истината (английското неохегелианство

XIX-XX век, втора версия в неопозитивизма – О. Нойрат, К. Хемпел през ХХ век):

А) Истината се разкрива във вътрешната съгласуваност и взаимозаменимост на елементите в една система от знания, съгласие на мислите помежду им. За неохегелианците истината е характеристика на цялото.

Б) Основен критерий е непротиворечивостта на системата – може ли тя да бъде достатъчна за идентифициране на истинността? Не е ли възможно да се изгради непротиворечива система от лъжи?

В) Неохегелианците (Фр. Бредли) смятат, че обикновените човешки истини са в най-добрия случай частични, съдържащи някаква степен на истинност, доколкото са изразени от непълни съждения. Не предпоставят ли те по някакъв начин кореспондентната теория?

Г) Втората версия на кохерентната теория (неопозитивизъм): М. Шлик “За фундамента на познанието” (1934 г.): “Но какво въобще остава в качеството на критерий за истинност? Доколкото се предполага, не това, че всички научни изречения трябва да се съгласуват с някакви определени протоколни изречения, а по-скоро това, че всички изречения трябва да се съгласуват едно с друго – с този резултат, че всяко отделно изречение се разглежда като можещо по принцип да бъде

24

поправено, то истината може да се заключава единствено във взаимното съгласие на изреченията.”

В рамките на Виенския кръг се смята, че основа за изследване на кохерентността са протоколните изречения на учените от техните лаборатории, т.е. единични съобщения, в които се приписват на индивидуални предмети наблюдаеми свойства. Затова те въвеждат и допълнителни критерии като консенсус и простота.

4.Прагматическата теория за истината (американски прагматизъм

– Ч. Пърс, У. Джеймз, Дж. Дюи) А) Как се развива познанието: проблем, който поражда съмнение и за

чието отстраняване се предприема изследване, имащо за цел да установи устойчиво убеждение. Само то може да бъде основа за действие. Съмнението се третира в психологически смисъл като търсене, фрустрация.

Б) Истината се идентифицира с полезността, ефикасността на идеята за преодоляване на съмнението и постигане на устойчиви убеждения;

В) Абсолютната истина като регулативна идея, ориентир на познанието (практически недостижимата крайна точка на съгласие на изследователите на даден проблем): Ч. Пърс “Как да направим идеите си ясни” (1878 г.): “Различните хора могат да започнат от съвсем противоположни гледни точки, но напредването на изследването, но изследването ги води, независимо от волята им, към едно и също заключение. Тази активност на мисълта, която ни води не накъдето искаме, а към предначертана цел, напомня волята на съдбата. Никаква смяна на гледната точка, никакъв избор на други факти за изследване, нито дори естествената склонност на ума не могат да позволят на човек да избегне предопределеното мнение. Тази голяма надежда е въплътена в схващането за истина и реалност. Под истина разбираме мнението, чиято съдба е да бъде прието накрая от всички изследователи. Обектът на това мнение е реален.”

5. Истината като консенсус (Ю. Хабермас, К. Апел и др.)

А) Истинността се свежда до приемане чрез общо съгласие от определени субекти;

Б) Хабермас се опира на неговата теория за дискурса (“Теории за истината”, 1973 г.) – модел на форма на живот, диалог, регулиран от етични правила, чиято цел е консенсуса. В идеалната ситуация на говорене се спазват изискванията за правдивост, валидност, отвореност и правилност на речевите актове. Социалните конфликти се решават чрез рационална дискусия, която има за цел постигането на консенсус.

В) Общото съгласие е спорен критерий за истинност – не е изключено съгласие относно лъжата.

6. Основни концепции за истинността на научното знание:

25

А) Релативизъм – истинността е субективна, изменчива, изцяло подвластна на времето и ситуацията (Р. Рорти);

Б) Конвенционализъм – истината е плод на съгласие (споразумение) на компетентната общност, ръководена от удобство, простота и други принципи (А. Поанкаре);

В) Инструментализъм – теориите са инструменти за подреждане на сетивните данни, безотносителни са към истинността (Б. Ван Фраасен);

Г) Научен реализъм – научните теории изучават независима от субекта реалност, достигат до обективно истинно знание за нея. Привърженици на научния реализъм са повече от големите изследователи в природните науки.

III. ФИЛОСОФИЯ НА НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ

1. Структура и динамика на научното знание

1. Предмет на философията на науката (научното изследване): А) Изучава същността и структурата на научното познание от гледна

точка на неговата достоверност и обоснованост; Б) Разглежда научното познание в аспектите на неговото създаване,

развитие и обосноваване; В) Пресечни точки с логиката и методологията на науката. 2. Основни форми на научното знание: хипотеза, теория, закон I. Научните хипотези А) Хипотезата – форма на развитие на науката. Хипотезите се състоят

от основания и извлеченото от тях предположение. Получават се чрез обработка на опитни данни, техния анализ и синтез. Хипотезите съдържат предполагаемо, вероятно знание, недостатъчно потвърдено от опита.

Б) Видове научни хипотези: - общи и частни;

- работни – в началния етап на изследването; - Хипотези ad hoc (лат. “за това”) – похват за решаване на

противоречие на знанието с данните, при което то се нагажда към тях и само към тях (Напр. “Растенията се развиват, защото имат “жизнена сила”).

В) Правила за подбор на “добри” хипотези: - непротиворечивост по отношение емпиричните основания; - принципна проверимост в опита; - най-висока степен на емпирична и теоретична обоснованост;

26

- висока информативност (обяснителна сила); - предсказваща сила.

Г) Хипотетико-дедуктивен метод - издигане на хипотези, извеждане на дедуктивни следствия от тях и проверка на тези следствия в опита, което води до развитие на хипотезите. Основен метод на модерната наука.

II. Същност на научните теории А) Основни характеристики на теоретичното знание: - предметна свързаност - съществуване на еднородни по своята

същност множества от явления, до които се отнасят твърденията на теорията;

- област - множеството от всички конкретни предмети и явления, за чието обяснение теорията е конструирана;

- методологична свързаност – единство на методите на теорията; - формулирането на закони е основна задача на теориите; - системен характер. Б) Функции на научните теории: - описателна – описват определен клас явления; - обяснителна; - предсказваща; - систематизираща – свързват цели области на знанието (напр.

изследването на квантовите явления). В) Възгледи за структурата на научните теории: - Съждителен: теориите са системи от съждения (пропозиции),

съставени от абстрактен формализъм, концептуална схема, правила за съответствие и емпирична интерпретация (съдържание);

- Несъждителен (структурализъм) – теориите са съвкупности от модели и възнамерявани приложения.

3. Моделите на научното развитие: А) Описват динамиката на науката, как се развива научното познание

и човешкото познание изобщо; Б) В плен на методологичния натурализъм: за образец на научно

познание се приема това в природознанието, а неговият метод се смята за универсален;

В) Проблем за научната рационалност: търсене на универсални характеристики на научния метод, които да бъдат основание за разграничение (демаркация, “проблем за демаркацията”) на наука и ненаука;

Г) Два типа модели: - интерналистки – обясняват развитието на науката чрез “вътрешни”

фактори (неопозитивизъм, К. Попър); - екстерналистки – включват в обяснението “външни” (социални,

психологически, икономически и др.) фактори.

27

4. Моделът на Карл Попър (1902-1994 г.): А) Основни съчинения: “Логика на научното откритие” (1934 г.),

“Обективното знание. Еволюционен подход” (1971 г.); Б) Опира се на асиметрията между потвърждение (англ. confirmation)

на хипотезите от емпирични следствия и опровержението: от гледна точка на логиката безкрайно много потвърждения на хипотезата от нейните следствия не са достатъчни да я докажат, единствено повишават или намаляват нейната вероятност, а едно само негативно следствие е достатъчно да я опровергае.

В) Научната рационалност се измерва със стремежа към критически опровержения (фалсификация): за научните теории могат да бъдат посочени условията, при които могат да бъдат опровергани в опита;

Г) Възможността на една хипотеза да издържи сериозните опити за критическо опровержение се разкрива чрез нейната степен на подкрепа (англ. - corroboration);

Д) Опровержението не води до окончателно отхвърляне на научната хипотеза, а само до нейното коригиране и подобряване. Цялото научно знание има хипотетичен характер и по принцип подлежи на критическо опровержение.

Коментирайте следното изказване на К. Попър от “Логиката на научното откритие”: “Но аз, разбира се, ще приема една система за емпирична, или научна, само ако тя може да бъде проверена чрез опит. Тези съображения навеждат на мисълта, че за критерий за демаркация трябва да се вземе не верифицируемостта, а фалсифицируемостта на една система. С други думи: аз няма да изисквам от една научна система способността да бъде подбрана веднъж завинаги в положителен смисъл, но аз ще изисквам логическата й форма да е такава, че да може да бъде подбрана с помощта на емпирични проверки в отрицателен смисъл: една емпирична научна система трябва да се поддава на опровергаване от опита.”

5. Моделът на Томас Кун (1922-1996 г.) – парадигмите и научните

общества А) Основно съчинение: “Структурата на научните революции” (1962

г.); Б) Теоретичната натовареност на опитните данни: отрича

съществуването на независим от теорията език на наблюдението, което се признава от неопозитивистите.

В) Понятието “парадигма”: - Т. Кун: “постижения, които една определена научна общност признава в

течение на определено време за основа на по-нататъшната си практика...Те са могли да играят такава роля, защото са имали две съществени общи характеристики: били са достатъчно новаторски, за да привлекат устойчива група от привърженици, откъсвайки ги от конкурентни форми на научна дейност, и същевременно са били достатъчно незавършени, за да оставят на практикуващите от новополучилата се група най-различни проблеми за разрешаване...С избора му (на термина, б.а.) искам да внуша

28

мисълта, че някои възприети примери от действителната научна практика – примери, които включват съвместно закони, теории, тяхното приложение и употребата на инструменти – стават модели, от които произлизат отделни, вътрешно съгласувани традиции в научното изследване.”

- В “Приложение от 1969 г.” Т. Кун ги определя като “дисциплинарни матрици”, за да покаже тяхната изключителна роля за детерминиране поведението на учените. Парадигмата налага на учените модел на разбиране на света и образци за научно поведение;

Г) Парадигмата и научната революция: - Приемането на дадена парадигма характеризира периода на

“нормална наука”. В нея се решават проблеми, зададени от парадигмата. За Т. Кун тя изглежда така: “Неща за доизпипване – това занимава повечето

учени в течение на цялата им кариера. Те съставляват това, което наричам тук нормална наука. Погледнато отблизо, исторически или в съвременната лаборатория, това начинание изглежда като опит да се натика природата в предварително конструираната и сравнително нееластична клетка, предоставена от парадигмата.”

- Смяната на парадигми е научната революция. Това става с решение на научното общество и затова трябва да е налице силен конкурент на парадигмата, готов да заеме нейното място. По думите на Т. Кун “както в политическите революции, също и при избора на парадигма няма по-висш стандарт от съгласието на съответната общност. Следователно, за да открием как се осъществяват научните революции, ние ще трябва да разгледаме не само въздействието на природата и логиката, а също и техниките на убеждаваща аргументация, които имат ефект в твърде особените групи, образуващи общността на учените.”

Д) Дискутирайте отношението между вътрешни и социални фактори в научната революция в Европа през XVII-XVIII век.

6.Епистемологичният анархизъм на Паул Файерабенд (1924-1994) А) Основни съчинения: “Против метода. Изложение на една

анархистка теория на познанието” (1975 г.), “Науката в свободното общество” (1978 г.);

Б) Противопоставя се на идеята за универсален метод на науката и за методологията като система от правила за научно поведение. Науката винаги се е развивала чрез разрушаване на методологичната принуда, която ограничава научната свобода;

В) На основата на анализа на действителното поведение на учените формулира “контраправила”:

- “контраиндукция” – да се формулират несъвместими с фактите хипотези и теории;

- “пролиферацията” (умножаването) на алтернативни хипотези и теории;

- “ползата от забравените идеи” – да не се отхвърлят несъвместимите с фактите хипотези и теории, защото рано или късно могат да бъдат полезни;

29

- “Всичко е позволено!” – основен принцип, който осигурява прогреса на науката.

Г) Науката е само една от многото конкуриращи се традиции. Традиция е всяка идеология, която има последователи. На нито една не трябва да се дава предимство и в това е функцията на държавата. “Шовинизмът” на науката трябва да бъде отречен чрез нейното отделяне от държавата.

Д) Епистемологичният анархизъм на Файерабенд отстоява плурализма на формите на рационалното познание и има “терапевтична” функция – основната му цел е създаването на “нова теория за развитието на нашите идеи”.

2. Методологични проблеми на социалните и хуманитарните науки

1. Общи и частни методологии

А) Методът (от гр.път, средство) е теория, която се прилага за получаването на ново знание. Използваната теория е методология.

Ролята на общи методологии в науките могат да играят философията и математиката – те дават средства, инструменти, евристики, за откриването на ново знание, за анализ и обобщаване на познавателните резултати.

Б) Общата методология на науките изследва използваните в тях познавателни методи, формите и начините за получаване и съхранение на научното знание, нормите и идеалите на научната дейност. Общата методология има описателни и нормативни функции. Тя е преди всичко философска дисциплина, чието проблемно поле се кръстосва с тези на логиката, епистемологията, онтологията, когнитивните науки. Общата методология на науките широко използва математически методи за анализ на познанието и представяне на своите резултати.

В) Всяка частна наука се занимава и със своите собствени специални методи (методологии на частните науки) от гледище на познавателното им значение, по-конкретните характеристики на изследователската дейност в тях, типичните норми и принципи.

2.Разделението на природознанието и науките за духа (В. Дилтай

(1833-1911)) А) Разделението е по предмет и метод: природознанието изследва

природата и негов основен метод е научното обяснение (логически дедуктивен извод от общ закон), докато науките за духа (социалните и хуманитарните науки) изследват човека и обществото. Техен основен метод е разбирането.

30

Б) Предмет на социалните науки са човешките действия в социален и групов план (М. Вебер).

3. Методологичните особености на социалните и хуманитарните

науки: А) Изследват човешките действия с оглед на техните мотиви,

интереси, норми, правила; Б) Многовариантност и многостепенност на интерпретацията; В) Не използват наблюдението и експеримента, както в

природознанието – нееднозначност, неопределеност, неповторимост на резултатите;

Г) По-силна от природознанието взаимна детерминираност на хипотезите (теоретичните модели) и емпиричните данни;

Д) Зависимост от идеологични и философски предпоставки – в тези науки е налице не постъпателен прогрес, а постоянна дискусия на школи и направления;

Е) Изборът на хипотези и теории е ценностно натоварен; значима роля на ценностите и оценките;

Ж) Нормативен характер. 4. Единството на обяснение и разбиране А) Модел на К. Хемпел за научното обяснение: дедуктивен извод на

емпиричния факт от общ закон. Б) Антипозитивистичната философия на науката от началото на XX век

обявява “разбирането” за метод на “науките за духа” (социални и хуманитарни) като го противопоставя на “обяснението” като метод на природознанието. Разбирането се разглежда като интенционален акт на интерпретация, а обяснението като логически извод от общ научен закон.

Единството им е в техния прагматически характер и в тяхната обща структура – разбирането е подвеждане под ценност, а обяснението – под закон.

5. Факти и обобщения в социалните и хуманитарните науки А) Емил Дюркайм за социалните факти (“Избрано”, 1994 г., бълг.пр.):

“Социален факт е всеки фиксиран или не начин на действие, способен да упражнява външна принуда върху индивида; или още, който е всеобщо разпространен в дадено общество, независимо от индивидуалните си проявления...”;

Б) Аласдър Макинтайър (“След добродетелта”, 1981 г.) за обобщенията в социалните науки: “Те се основават на доста сериозно изследване, но индуктивно обоснованата им същност се разкрива благодарение на провала да се доближат до законосъобразността. Няма значение колко добре ограничени са те, най-добрите от тях ще трябва да съжителстват с контрапримери, доколкото постоянното създаване на контрапримери е специфика на човешкия живот. Освен това, никога няма да сме в състояние да кажем дори за най-добрите обобщения какъв е точно техния

31

обхват. Оттук, разбира се, следва, че те не съдържат ясно определена съвкупност от контрафактични условни положения. Те ще бъдат предшествани не от всеобщи количествени показатели, но от фрази като “характерно е за повечето...”.

Коментирайте разликата между обобщенията (хипотези, теории) в природните и в социалните науки!

В) За социалните и хуманитарните науки не важи моделът на К. Попър за опровержението, а по-скоро неговата идея за рационалната критическа дискусия – постоянна дискусия на различни гледни точки, която се характеризира с плурализъм и критичност.

IV. ФИЛОСОФСКОТО РАЗБИРАНЕ ЗА СВЕТА

1. Битие, природа, космос 1. Метафизика и онтология А) Терминологични пояснения: метафизика (от гр. ta meta ta physica –

“отвърд природата”) идва от едноименното съчинение на Аристотел, което се състои от негови лекции, издадени след съчинението “Физика”; онтология (от гр. to on+logos – “учение за съществуващото) е термин, въведен от немския схоласт Гоклениус в неговия “Философски лексикон” през 1613 г. За отношението между тях виж специално С. Марков “Философски лексикон” (МАРКОВ, С., 2003, 166-169).

Б) Метафизиката е учение за пределните основания (принципи) на съществуващото, онтологията – категориално учение за битието, описание на света в неговите най-общи аспекти.

В) В съвременната философия възможността за изграждането на всеобхватни метафизически обяснения (модели) на света е поставена под съмнение, а решение на метафизическите (онтологическите) проблеми най-често се търси чрез анализ на езика.

2. Светът като преходност и вечност – битие и небитие: А) Битие – философска категория за означаване на необходимото

единство на всичко съществуващо; Б) Парменид (Елейска школа) – само битието съществува в

действителност, нищото не съществува, единство на битие и мислене; В) Философията акцентира на разликата между същност и

съществуване; Г) Във философията на Новото време се разглеждат степени на

битието: битие, същност, действителност; Д) Битието е вечно, съществуването се осмисля във времето:

32

- времето не съществува (Зенон) – допускането, че съществува води до парадокси;

- времето е човешка форма – Кант го разглежда като форма, в която нашите сетива възприемат предметите;

- времето е мярка на движението, то е само настояще, тече от миналото към бъдещето, необратимо.

Коментирайте мисълта на първия философ Талес – “Най-мъдро е времето, то открива всичко.”!

3. Причина, случайност, самоизменение А) Дискусията за причино-следствените отношения между нещата: - детерминизмът (“Демон на Лаплас”) – всичко в света е причинно

обусловено, сегашното състояние на системата определя нейното бъдещо състояние;

- Д. Хюм разглежда причинността като асоциация на представи, свързването им е по навик, причинността няма обективно съществуване.

Б) Случайното съществува обективно – съвременната наука открива хаоса и необратимостта. Епикур се противопоставя на крайния детерминизъм на Демокрит като посочва възможността на атомите да се отклоняват произволно от техните орбити – самоизменение и свобода.

4. Природа, мит, космос, символ: А) Схващането за природата в мита: -“метаморфозата” е основен принцип на митологичното мислене –

всяко нещо може да се превърне в нещо друго; - природните елементи (четирите стихии): земята (център на света),

водата (пречистващата сила), въздух (сроден с душата), огън; - природният ландшафт – планината (Боговете), гората, реката, небето

и звездите – зодиакалните знаци. Б) Природата като космос – за античния човек (Платон “Теетет”): - подредено, огромно тяло, което обема в себе си многообразието на

нещата; - единен, краен, обозрим – космосът е жив, обхваща цялото битие в

себе си, гърците си го представят като огромна сфера (съвършено тяло), изпълнена с енергия;

- космосът е устойчиво и съръзмерно битие, гигантско хармонично цяло (хармония – съвършен, вечен, нравствен и естетически образец), познаваем и разбираем;

- съставен от четирите природни елемента. В) Природата като символ – за средновековния човек: - “сътворена природа” – “от нищо”, зависима, нямаща собствена

енергия; - в нея символично е закодирана божествената воля;

33

- астрология – човешкият живот е определен от небесните знаци; - алхимия – трансмутации, проникване в тайните на божественото

творение. Г) Природата като обект на човешките усилия – в епохата на Новото

време и съвременността: - човекът овладява природата чрез Разума и науката (Фр. Бейкън

“Знанието е сила”); - екологичният проблем – ограниченост на природните ресурси, тя е

заплашена от унищожение от дейността на човека. 5. Бог и свят А) Бог е абсолютният творец на света – един, вечен, всемогъщ,

създава света “от нищо”; Б) Съвършенство – няма неосъществени възможности, той е пълнота,

всезнаещ, аргумент от понятието за него; В) Бог и човек – човекът е “образ и подобие божие”: - грехопадението – символ на необходимия преход от телесното към

духовното съществуване на човека; - Богочовекът Христос – неговият подвиг е духовен. Г) Вяра и разум: тяхното противопоставяне (Тертулиан), учението за

двете истини; Д) Аргументи за съществуването на Бога (св. Тома от Аквино): 1)

движението (първодвигател), 2) от причините (първоначалната причина), 3) възможност и необходимост, 4) степени на съществуване (най-съввършеното битие, 5) от целесъобразност.

2.Типове метафизични проблеми

I. Метафизични проблеми, свързани с анализа на познанието 1. Проблемът за съществуване на идеалните предмети А) Връзка със спора за съществуването на универсалиите през

Средновековието – как съществуват общите същности (понятия) по отношение на телесните неща (предметите):

- Реализъм – обективно съществуване на общите същности (понятия): 1) Краен – като самостоятелни същности (идеите на Платон), 2) Умерен – чрез телесните неща като техни общи свойства (Аристотел).

- Номинализъм – общото няма свое обективно съществуване, а е само име в езика: 1)Краен – съществуват само индивидуалните неща (Росцилин), 2) Умерен (концептуализъм) – общото може да се мисли като понятие (П. Абелар).

Този спор е свързан с епистемологичния спор между емпиристи и рационалисти за източниците на познанието.

34

Б) Решенията на метафизичния идеализъм за съществуването на идеалните обекти:

- субективен идеализъм (Дж. Беркли, Д. Хюм) – телата съществуват само като наши субективни възприятия;

- обективен идеализъм – общите понятия имат самостоятелно съществуване (Платон, Хегел). За Хегел действително се развиват само понятията, идеите, не природата. Те имат своя диалектическа йерархия.

В) Метафизичният реализъм: в наивната му форма предполага, че нещата съществуват в дословния смисъл на думата. Критичният реализъм предлага аргументи за обективното съществуване на нещата.

II. Метафизични проблеми при анализа на природата 2.Проблемът за субстанцията и началото (основата) на света: А) Формулировка: за съществуването на какви субстанции можем да

говорим, каква е основата (основното начало) на света. Този проблем е в тясна връзка с основния философски въпрос – за отношението между телесно и духовно, материално и идеално.

Б) Дуализъм – съществуват както духовни, така и телесни субстанции:

- Краен (св. Августин, Декарт) – душата и тялото съществуват самостоятелно (не се нуждаят от нищо друго за своето съществуване), но са субстаниции от един ред и влизат във взаимодействие;

- Умерен (Аристотел, св. Тома от Аквино, в по-модерна версия К. Попър) – За Аристотел субстанции са индивидуалните предмети. Във всяко тяло различаваме материя и форма. Тялото и душата не са същности от един ред – душата като форма е съвкупност от съществени свойства на човека, тя съществува както свойствата – чрез тялото.

В “Обективното знание” (1971 г.) К. Попър развива своята теория за взаимодействието на физично и психично. Свят 1 е светът на физическите обекти. Свят 2 е светът на индивидуалните съзнания, Свят 3 е светът на обективното знание – всички духовни продукти на човешката дейност, които са се отделили от своя създател и са заживели относително самостоятелно съществуване. Свят 2 опосредства взаимодействието на другите два свята. Обективото знание е създадено от човека.

В) Монизмът (от гр. manos – един) – съществува само една субстанция:

- Материализъм – съществуват само материални субстанции или само телата са субстанции, духовното е техен продукт или свойство. Механистичният материализъм (Бюхнер, Фогт, Молешот) разглежда разглежда даже психичните явления като физични, материални процеси (физиологични процеси в мозъка). Диалектическият материализъм (К. Маркс, Ф. Енгелс) приема идеалното за свойство на високоорганизираната материя.

35

Първите философи поставят в основата на света една материална субстанция. За Талес това е водата, за Анаксимен – въздуха, за Хераклит – огъня, за Анаксимандър – безличния апейрон.

- Идеализмът – действително съществува само духовната субстанция (идеалното). Тази позиция често е наричана спиритуализъм. Можем да я отнесем към някой представители на субективния идеализъм, иманентния идеализъм.

- Действителен монизъм – теория за идентичността. Пример е концепцията на Б. Спиноза (“Етика”, 1677), който приема за идентични духовното и телесното. Съществува само една субстанция, която има духовни и материални атрибути.

- Иманентният монизъм на Д. Хюм (“Трактат за човешката природа” 1739-1740 г.) – не съществуват нито телесни, нито духовни субстанции. Душите и телата са само съвкупности от елементи, дадени непосредствено в сетивния опит.

3. Проблемът за структурата на света – основни аспекти: А) Спорът за причинно-следствените отношения в природата: Принцип на причинността: всяко явление е следствие на някаква

причина. Детерминизмът приписва универсален характер на този принцип, докато индетерминизмът смята, че не всичко в света е следствие на някаква причина, а има място и за случайността.

Б) Анализ на причинното отношение: чрез понятията за действие и сила, чрез понятието за необходимост, при причинното отношение имаме материално-енергетичен обмен между причината и следствието;

В) Проблемът за предвиждането: дали явленията в природата могат да бъдат обхванати в закономерности, така че да може да се предвиди развитието на всички бъдещи явления на основата на анализа на сегашното състояние? Детерминизмът в класическата и в съвременната наука.

Г) Проблемът за свободата на волята: дали човешката воля е подчинена на общия принцип за причинността, може ли човек да променя хода на събитията? Детерминизъм и индетерминизъм по въпроса за свободата на волята – Демокрит и Епикур.

Д) Спорът за целесъобразния строеж на света: Финализмът (телеология – от гр. telos – цел) приема, че светът е

целесъобразно устроен, докато механизмът го отрича, смятайки, че всички явления протичат като в някакъв механизъм, който не е ръководен от цели. Позицията на Аристотел, който приема целева причина, може да бъде определена като антропоморфичен финализъм. Целевата причина е актуализиращата се в развиващия се предмет негова форма.

3. Език и значение

36

1.Предмет на съвременната философия на езика А) Тя изследва същността на езика в неговото отношение към

реалността и човешкото съзнание; Б) Различни пластове във философията на езика: онтологически

(изразяването на реалността чрез езика), който е определящ за природата на разкриване на езиковите значения, епистемологически (езикът като средство за познание, истинност на езиковите изрази, проблеми за превода и интерпретацията), логически (структура на езика и отношения на изводимост между езиково изразените мисли, типове езиков дискурс), социален (език и общество). Езикът обуславя всички сфери на човешка дейност и може да бъде изследван като познавателно съдържание и като самостоятелен обект.

2.Езикът като система от словесни знаци: А) Знакът е материална структура или явление, специално създадени

от някого, при което установени правила на значението предписват свързването им с мисли (а оттук и с обекти) от определен тип;

Б) Ситуацията на знакова комуникация съдържа два субективни полюса: създател и получател на знаковото съобщение.

В) Семиотиката (от гр. sema - знак)– обща теория за знаците и знаковите системи (три равнища на изследване):

- Синтаксис: изучава структурата на знаците и знаковите системи сами по себе си;

- Семантика (от гр. semanticos – значение, означаващо): изучава отношенията на означаване между знаците и обектите;

- Прагматика: човешкия аспект на употреба на знаците за различни цели.

Сред имената на нейните създатели важно място заема Чарлз Пърс, който смята, че цялото човешко познание се състои в знаков превод.

Г) От семиотично гледище различаваме следните групи езикови правила:

- правила, задаващи речниковия състав на дадения език по типове и брой прости знаци; - Правила за формиране: 1) правила за конструиране на сложни изрази от простите словесни знаци; 2)правила, определящи съответните синтактични (граматични) категории. - Дедуктивни правила: аксиоматични (винаги истинни изречения: “Вали

или не вали”) и изводни (отношения на изводимост сред езиковите изрази); - Правила, очертаващи универсума на дадения език (множеството от обекти, до, които той се отнася);

37

- Правила за означаване на обектите в езика – за съотнасянето им с думи или изрази; - Правила за истинност.

Помислете кои правила са синтактични и кои семантични? Могат ли да бъдат обособени в специална група прагматическите правила на езика?

Д) Същност на езиковите правила: За Л. Витгенщайн (“Философски изследвания”, 1951 г.) те имат статута

на конвенции, приети от общността на говорещите езика. Именно общото съгласие определя кое е правилно и неправилно в езиковото поведение. В този смисъл публичните значения са обективни за индивида. Неспазването на езиковите правила води до неразбиране – това определя техния нормативен характер.

Е) Семиотичните функции на езиковите изрази: познавателна, комуникативна, експресивна, директивна (упражняване на влияние върху поведението), перформативна (изпълняване на действия чрез думи).

3. Основни теми и проблеми в развитието на семантическото

направление във философията на езика (Г. Фреге, Б. Ръсел, А. Тарски, Виенски кръг):

А) Философията на езика се развива като теория, чиито главен проблем е значението, отношението между думите и нещата. Изследват се синтактическите и семантическите свойства на езиковите конструкции и системи, проблемите за значението, референцията, предикацията, истината, типовете съществуващи обекти в света, търсят се логическите корени на грешките в употребата на езика, довели до метафизически злоупотреби.

Б) Проблемът за значението – Г. Фреге (“За смисъла и значението”, 1892 г.):

- Денотат и значение на името. Името е основна семиотична категория, израз, който означава обект (предмет). Предметът или множеството от предмети, които името означава са неговият денотат (от англ. denote – означавам). Значението (смисълът) на името се определя от начина, по който то представя денотата. Името означава, или назовава, своя денотат и изразява неговото значение (смисъл). Различни имена могат да имат един и същ денотат. Името има значение в контекста на изречението.

- Референция и десигнат. Референция (от англ. refer to – отнасям се) – отношението между съответния езиков фрагмент (име, изречение), означавания от него обект (състояние на нещата), или референт и употребяващите езика. Десигнат – множеството от обекти, които са носители на определен предикат (характеристика). Предикатите са

38

функции, които съпоставят верностни стойности “истина” и “неистина” на техните аргументи-обекти.

- Значението на изреченията. Изреченията означават определено състояние на нещата и изразяват съответно значение. Последното е мисълта в тях, това, което се утвърждава или отрича, носителят на истинността, оставащото при техния превод на един или друг език. То може да се нарече “съждение”, “твърдение” или “пропозиция” (от англ. proposition). Фреге смята значенията на изреченията за обективни. В платонистки дух той заявява, че “този, който мисли не създава мислите: той трябва да ги приема такива, каквито са. Те могат да бъдат истинни даже и без да са формулирани от никого”.

Съгласни ли сте с оценката на М. Дамет, че “концепцията на Г. Фреге за мислите и конституиращите ги смисли е митологична” (“Фреге и другите философи”, 1996 г.)?

- Верификацията като критерий за значението (Виенски кръг). В) “Вродените граматики” и структурата на езика (Н. Чомски,

“Синтактичните структури”, 1957 г., “Език и съзнание”, 1972 г.): - допускане, че всички естествени езици притежават една и съща

структура и трансформации на базисно, най-дълбоко равнище; - нашият личен сетивен опит не би бил достатъчен да научим езика,

освен ако по-голяма част от неговата дълбока структура не беше вече наше притежание по генетичен път;

- постулираме една универсална граматика, която стои в основата на всички езици, независимо от различията на повърхностно равнище – връзката между тях е в наличието на обща синтактична структура, в нейното използване от ментален механизъм, който изразява лингвистичната компетентност.

Намирате ли връзка между “вродените идеи” на Декарт и хипотезата на Чомски?

Г) Език и съществуване: проблеми на референцията, типология на съществуващите обекти;

Хипотезата на Е. Сепир и Б. Уорф – структурата на езика определя структурата на нашите представи за света (нашата онтология).

Д) Анализ и критика на езика с цел отстраняване на злоупотребите и грешките в него, които пораждат философските проблеми:

Коментирайте следните твърдения на Л. Витгенщайн от “Логико-философски трактат” (1921 г.) и “Философски изследвания” (1953 г.):

1)”4.003. Повечето положения и въпроси, които са били написани на философски теми, не са неверни, а безсмислени. Затова ние изобщо не можем да отговорим на въпроси от този вид, а да установим тяхната безмисленост. Повечето въпроси и положения на философите се основават на това, че ние не разбираме логиката на езика си. (Това са въпроси от вида дали доброто е повече или по-малко идентично от красивото). И не е чудно, че най-дълбоките проблеми всъщност не са никакви проблеми.”;

39

2) “6.53. Правилният философски метод всъщност би бил този: Да не се казва нищо освен това, което може да бъде казано – следователно – пропозициите на естествената наука, т.е. нещо, което няма нищо общо с философията, - и тогава, ако някой иска да каже нещо метафизическо, да му се посочи, че на определени знаци в своите пропозиции той не е дал никакво значение. Този метод за него би бил неудовлетворителен – той не би имал чувството, че ние го учим на философия – но той би бил единственият строго правилен метод.”

3) “7. За което не може да се говори, за него не трябва да се мълчи”. За кое “не може да се говори” (смислено)? 4) “фр.109 (ФИ) Философията е борба срещу омагьосването на разума със

средствата на езика ни”. Колко различни значения на формата на глагола “съм” можете да

откриете в следните примери: 1) “Иван е дежурен”, 2) “Съдията е юрист”, 3) “Шаро е куче”, 4) “Битието е”?

4. Основни теми и проблеми в развитието на прагматическото

направление в съвременната философия на езика (От 50-те години на ХХ век – “Късният” Л. Витгенщайн, лингвистическа философия, теории за речевите актове – Дж. Остин, Дж. Сърл, П. Грайс и др.)

А) Езикова комуникация и конвенции: Л. Витгенщайн във “Философски изследвания” показва невъзможността да се конструира личен, или персонален, език (фр.258). Езиковата общност приема езиковите значения, езиковите правила имат конвенционален характер и само те определят кое е правилно в употребата на езика. Значението на езика е неговата употреба. Езиковите правила могат да бъдат разгледани като опити за решаване на т.нар. проблем за координацията – съгласуване на действията в резултат на независимо решение на действащите лица при доминиращо съвпадение на техните интереси. “Късният” Витгенщайн подлага на анализ езика в контекста на съзнанието, човешката дейност и обществената комуникация, разгледани като “езикови игри”.

Б) Теории за речевите актове: - Дж. Остин (“Как с думи се вършат неща”, 1962 г.) разграничава

локутивни (от лат. locutio, англ. locution – “израз”, “начин на изразяване”) актове (“казване на нещо”), илокутивни актове (от лат. in+locution – “при казването на нещо”), перлокутивни актове (от лат. per+locution – “чрез казването на нещо”). Първите се отнасят до значението на самия израз, вторите до целите на изказващия даден израз, третите – до постигнатите ефекти върху слушащия. Те имат своя различна логика и прагматически особености.

- Дж. Сърл (“Речевите актове”, 1969 г.; “Интенционалност”, 1983 г.) настоява на паралелизма между интенционалните състояния (насоченост на психичните актове към обект) и типовете речеви актове. Начинът, по който езикът представя реалността е разширение и реализация на начина

40

на нейното представяне от съзнанието. Речевите актове (твърдения, директиви, задължения, декларации, експресиви) се изпълняват чрез постигането на определени извънезикови или социални цели.

В) Език и съзнание – днешните аналитици са убедени, че същността на езика и езиковата комуникация не може да бъде конструирана без прагматическите понятия за езикова общност, конвенции, правила, ментални и речеви актове, без поставянето на езика в рамките на един по-широк модел на съзнанието и психиката, на тяхната взаимна зависимост с познанието и действията.

- С него са свързани проблемите за интерпретацията и разбирането на езиковите съобщения. У. Куайн (“Дума и обект”, 1953 г.) поставя проблема за неопределеността на превода – всеки превод (интерпретация) е изначално неопределен, поради различните онтологии на говорещия и преводача, множеството възможни преводи и липсата на критерий за избора на адекватен такъв.

Г) Езикът и основанията на действията: Д. Дейвидсън (“Изследвания върху истината и интерпретацията”,

1984 г.) – той търси необходимата зависимост между теорията за езика и теорията за действията в опосредстващата роля на убежденията и намеренията на агента. За него основанието за действието, което извършва човек е неговата причина. Действията могат да бъдат описани чрез намеренията (интенциите) за реализирането им и техните следствия. Психологическите събития не са обясними и предсказуеми по същия начин както физическите. Отношенията между първите не са закономерни и това ги прави аномални. Те са свързани в една обща структура от кохерентни нагласи и убеждения, която може да претендира за рационалност.

V. ФИЛОСОФСКОТО ПОЗНАНИЕ ЗА ОБЩЕСТВОТО И

СОЦИАЛНИТЕ ИНСТИТУЦИИ

1. Възникване и същност на обществото

1. Общество и природа – ролята на труда: А) Обществото възниква преди около 1 млн. години – примитивна

трудова дейност, приспособяване на първите хора към изискванията на трудовата дейност и към заобикалящата среда (промени – анатомични, морфо-физиологични, възникване на съзнанието и речта);

Б) Невъзможност за хората повече да се осъществява обмяна на вещества с природата от биологичен тип – преминаване към постоянна събирателна и производствена дейност чрез оръдия на труда, трудът (производството и възпроизводството на непосредствения живот) се налага като основен начин на съществуване;

41

В) Стадните форми на организация се усъвършенстват – преминаване към активно изменение на природата, производство на материалния живот и условията за живот на социално равнище;

Г) Роля на езика и съзнанието – социална кохезия, целенасочена дейност, обуславят трудовата дейност.

2. Обществото – условие за човешкото съществуване: А) Общност и общество: общността е човешка група, в която

индивидите са свързани кръвно (генетично) или чрез общи вярвания (племе), тя е органична, докато обществото е сложно материално образувание. Биологичната (стадната) общност и биологичният индивид са неразкъсваемо цяло, но човекът не се разтваря без остатък в обществото.

Б) Обществото – действително обединение на автономни човешки индивиди, интегриране и акумулиране на техните способности, труд, сила:

- то е средство за оцеляване на човека в неблагоприятните природни условия – опосредства неговите отношения с несоциалната среда (обществен труд, обществено съзнание, комуникация);

- запазването на общността и обществото – средство за запазване на индивида;

- преходът от стадна към обществена форма на съществуване – основна роля на социалния инстинкт (живот с “другите”), труда, речевата комуникация;

- Човекът – “обществено животно” (Аристотел), което го отличава от всички останали живи същества.

В) Трудът е решаващ социогенен фактор и материална основа на общественото развитие: обществените структури и отношения са единствено възможна форма за разгръщане на процеса на труда и единствен начин за тяхното съществуване.

3. Обществото – саморазвиваща се и саморегулираща се система: А) Особено материално образувание – в основата му е системата от

материални обществени отношения, които детерминират духовните фактори;

Б) Същността на социалния живот е в разгръщането и развитието на дейността на хората;

В) Обществото включва хората като субекти на своята история, съвкупността (системата) от дейности за производството и възпроизводството им като хора, също и на условията за тяхното съществуване (материална и духовна култура), обществените отношения и отношенията общество-природа;

Г) Видовете дейност (материално-производствена, управленска, политическа, охранителна, семейно-битова и др.) са основа на съответните обществени сфери (подсистеми) – материално производство, духовна

42

дейност, политически живот, обществено управление и др. Системообразуващ фактор е трудът – производството на човешкото съществуване и неговите материални условия.

Д) Функционалната диференциация на съвременните общества (Н. Луман) – тези сфери (подсистеми) придобиват все по-голяма автономия, изграждат свои собствени норми и образци, но и едновременно с това се интегрират, влизат в отношения на конкуренция и взаимодействие;

Е) Културна и етническа диференциация на съвременните общества (мултикултурализъм).

4. Философски концепции за същността на обществото: А) Всеобщо споразумение (“обществен договор”), прието от хората,

заплашени от самоунищожение в “естественото състояние” (Т. Хобс, Дж. Лок, Ж.Ж. Русо, Кант);

Б) Психологически теории – спойката на обществото е в духовни фактори (“обществен” инстинкт, емоции, религиозен морал, воля и т.н.)

В) Организмична теория (Х. Спенсър) – обществото е организъм, функциите на организма са подобни на тези на класите в обществото;

Г) Либерализъм – съвкупност от автономни индивиди, които взаимно си признават правата и се въздържат от вреди;

Д) Материално образувание от нов тип – социална материя (материализъм в обществознанието).

5. Общество и история: А) Историята е особена част от природата, в която освен законът и

случаят действа човешкият избор. Историята представлява разгръщане на човешката свобода, което гарантира универсалността.

Б) Човешката история е ход на културите във времето, в който се сменят форма след форма. Кога започва човешката история: 1) с появата на държавите, 2) с появата на разума и човешката разумна дейност, 3) с освобождаването на човека (Маркс – “същинската история на човечеството” не е започнала). Има ли край историята?

Съгласни ли сте с тезата на Фр. Фукуяма, че “краят на историята” е победата на либералната демокрация по света?

В) Историята – цикличен или прогресивно развиващ се процес: - циклични възгледи – повторяемост, кръговост в историята

(Античността – Платон, Аристотел; О. Шпенглер, А. Тойнби), развитието винаги включва възход и упадък;

- прогресивно (постъпателно) развитие на историята (Хегел, Маркс) – историята е реализиране на Разума, разгръщане на същностните сили и свободата на човека.

Г) Съществуват ли обективни закони на историческия процес:

43

- “историцизъм” (Платон, Хегел, Маркс) – термин, с който К. Попър (“Нищетата на историцизма”, бълг. изд. 2000 г.) означава тезата, че историята се развива според общи обективни закони и може да се обяснява и предсказва;

- критиката на К. Попър – няма обективни закони, историята е непредсказуема, в нея доминират субективни фактори.

Д) Дискусията за движещите сили на историята: - духовни фактори (идеализъм) – Разумът, волята на великите

личности, Бог, общата воля и др. - материални фактори – историята е материален процес, нейното

развитие се обяснява с отношенията между производителните сили и производствените отношения, с дейността на класите (съвкупност от хора с общо положение по отношение на собствеността и разпределението на материалните блага в обществото).

6. Общество и природа – екологичните проблеми: А) Човечеството може да се самоунищожи чрез унищожаването на

природната среда – войни и оръжия, замърсяване на природата, свръхинтензивно използване на природните ресурси – те не достигат, а човечеството нараства кризисно (малтусианство);

Б) Пътища за решаване на екологичните проблеми: сътрудничество ивзаимопомощ, намаляване на раждаемостта, вредните емисии, опазването на природната среда, “Римският клуб” – световно сътрудничество в решаване на екологичните проблеми.

2. Личност и общество

1. Личността – “ансамбъл от обществени отношения”: А) Човешката идентичност – Азът е източник на самосъзнанието ни,

на чувството ни за уникална индивидуалност; Б) Външната, общностна идентичност е трудно отделима от

представата за себе си – в обществото човек играе различни роли, реализира своите цели като член на различни общности;

В) Личността се изгражда в обществената комуникация; Г) Човекът е продукт на своя труд, на социални закономерности,

биологичното е снето в него. Социалната природа на човека е разкрита от френските материалисти, либерализма, марксизма.

2. Личността или обществото: кое има предимство – личният или

общественият интерес? А) Личността в исторически аспект – първобитната община

(подчинение на реда), човекът в античния полис (град-държава) Средновековието – манастирската общност – равенство пред Бога,

44

казармата, комунистическата идея – социалното равенство, човекът-маса – усредненият човек (Das Man) – Ортега-и-Гасет, Хайдегер.

Б) Човекът-индивидуалист – изначална зависимост от обществото, индивидуализмът е плод на социалното освобождаване на човека:

- “Модерният човек” – свободна воля, Ренесанс, егоизмът – сам срещу “другите”, космополитизъм;

- Комуникативният човек – в многообразието от обществени отношения.

В) Дискусията между либерализма и комунитаризма: - Либерализмът (Дж. Лок, Т. Хобс, Дж. Ст. Мил и др.) – свободите на

индивида имат предимство пред общото благо, държавата трябва да ги охронява и разширява, общността е инструмент за охрана и реализация на свободите и интересите на индивида, защита на негативното разбиране за свободата (“свобода от...”) – ограничаване на всякаква опека над личността;

- Комунитаризъм (от англ. community – общност) – предимство на общия интерес, общото благо, личността се реализира само чрез общността, акцент на задълженията, произтичащи от членството на индивида в общността и на общностните ценности – солидарност, взаимопомощ, сътрудничество (З. Бауман, А. Макинтайър).

3.Обществото гарантира правата на личността: А) Правата – основни защитени начини на реализация на свободата –

собственост, равенство, свобода на словото, на сдруженията и др.; Идеята за правата на човека е от XVIII в. във френската “Декларация

за правата на човека и гражданина” (1789 г.), те залягат в “Декларацията за независимост” на САЩ, във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948 г.)

Б) Негативно разбиране на правата – “свобода от...” опеката на институциите, държавата, обществото;

В) Позитивни права – равенство, собственост, труд, образование, свободи за....

Спорът за “естествените права” – присъщи на човека като такъв за разлика от тези, които са фиксирани в закона.

3. Държава и гражданско общество

1. Възникване на държавата А) При социалното разслояване на обществото – при възникване на

общественото разделение на труда, частната собственост и класите; Б) С цел предотвратяване на вътрешни вражди и премахване на

опасността от външен противник – с цел съхраняване на обществото;

45

В) Етапи в нейното развитие: древна, антична (градове-държави), средновековна, модерна, съвременна.

2. Същност на държавата – основни определения: А) организирана общност от хора по повод на разпределението на

властта и защитата на заетата от тях територия; Б) политическа общност (“политическо тяло” или система от властни

институции – Х. Келзен) – организирана в рамките на дадена територия, притежаваща правителство и имаща суверенитет във вътрешните и външните дела;

В) политическа организация на икономически господстващата класа с цел подчиняване на класовите противници (марксизъм);

Г) организация за надзор и насилие над индивида (анархизъм, Прудон).

3. Функции на държавата: А) Суверенитет – държава, която управлява сама себе си е суверенна

(Ж.Ж. Русо); Б) Държавата обуздава войната на всеки срещу всеки – извежда хората

от “естественото състояние” (Т. Хобс “Левиатан”), те сключват споразумение да се предпазват от взаимни вреди (теории за “обществения договор” – Хобс, Лок, Русо);

В) “Публична власт” – създаване и прилагане на закони (налагане на правила, териториална организация на населението), на апарат за управление и принуда;

Г) Гарантира правата на човека – чрез разделението на властите в модерната държава (изпълнителна, законодателна и съдебна – те взаимно се контролират и предпазват).

Посочете институции, които са представители на всяка от трите власти в нашата страна?

Д) Съхраняване на общите интереси на обществото – собственост върху природните ресурси, инфраструктурата, грижа за екологията, образованието, социалните права;

Е) Гарантиране на финансовата стабилност – чрез банките и лихвите. Съвременната държава заставя частната собственост да работи за

общите интереси на обществото. Държавата защитава предимно частни интереси, но по необходимост трябва да пази и общите (обществени и общосоциални функции), за да предпази обществото от дезинтеграция.

4. Формите на държавно управление: А) Република (от лат. res publica – публични дела) – при нея начело на

държавата стои изрбан пряко или непряко от народа орган;

46

Б) Монархия – суверен е монархът, който унаследява властта (абсолютна и конституционна монархия).

Те следва да се различават от типовете държавно управление. В античната политическа мисъл се прави разлика между 1) демокрация (суверен е народът), 2) монархия, 3) олигархия (управление на аристокрацията), 4) плутокрация – управление на избрани (богати, знатни).

5. Формите на държавно устройство: А) Унитарна държава – населена от един народ; Б) Федерация – политическо обединение, което отразява

представителството на различни народи, общности. 6. Типовете държави: А) Според реализацията на демократичния принцип за власт на

закона: 1) правова (демократична) държава – равенство на всички пред закона, изборност на всички органи, плурализъм, разделение на властите и др., 2) диктатура – погазване на демократичните принципи.

Б) Според начина на упражняване на властта: 1) тоталитарни – властта и информацията е съсредоточена в едни ръце, властта върху хората е неограничена (Фр. фон Хайек), всички граждани са подчинени на цели и стремежи на определена тотална власт (политическа, икономическа); 2) демократични – суверен е народът, демокрация – пряка и представителна.

В) Демократичните държави могат да се изграждат като 1) либерални – правомощията на държавата за намеса в живота на гражданите са минимални и ограничени (“минимална държава”), 2) социални – солидарност, развита система на социално подпомагане.

Г) Според обхвата на правомощията на президентската власт се разграничават: 1) президентска република (Русия, Франция), 2) парламентарна република. България е парламентарна република.

7. Нацията и националният въпрос: А) Нацията – обединение на хората на основата на общ стопански

живот, обща територия (държава), културна памет, език и др.; Б) Националният въпрос – за образуването на национални държави

през ХVIII-XIX век в Европа (Италия, Германия и др.). Актуален ли е и днес националният въпрос във връзка с войните на

Балканите? 8. Глобалното общество и националните държави: А) Глобализацията – обективен процес на преодоляване на

националните граници, на икономическо обединение и политическо сътрудничество;

47

Б) Основни фактори на глобализацията са медиите, новите информационни и комуникационни технологии, дейността на транснационалните корпорации, международните договори между страните, културното сътрудничество, екологичните проблеми;

В) Намалява ли значението на националната държава в епохата на глобализацията? Според Ф. Фукуяма (“Строежът на държавата. Управление и световен ред през XXI век”, 2003 ) не намалява значението на националната държава – ограничава се обхвата на нейните функции за сметка на капацитета (силата) на тяхното реализиране.

Г) Големият въпрос пред националните държави, които влизат в наднационални обединения е могат ли да предадат своя суверенитет на някаква централна власт? Така в проекта за Обединена Европа се борят два проекта – “Единно правителство” или “Европа на отечествата (нациите)”, която представлява обединение и сътрудничество на равноправни партньори.

9. Правният ред и гражданското общество: А) Правният ред е системата на действащото право (правни норми) в

дадена държава; Б) Историята на идеята за “гражданско общество” – въведено през

ХVIII век от Фергюсън, в теориите за “естественото право” – то е синоним на политическото общество, на държавата;

В) Схващания за гражданското общество: - то е обществото, което създава и подчинява държавата на своите

цели и интереси (тя е инструмент на свободните и автономни индивиди за постигане на техните цели – Дж. Лок);

- Хегел – цялото додържавно и недържавно (гражданско) общество; - Маркс – икономическата база (съвкупността от частните

икономически интереси на хората); - гражданското общество съществува в плуралистична политическа

система и контролира властта на държавата (Гелнер); - гражданското общество е общността на свободните индивиди,

приемащи легитимния правов ред и упражняващи контрол върху всяка превишаваща правото власт.

Г) Форми на граждански контрол върху властта: - “Правото на народите на бунт е свещено” (Великата френска

революция); - неправителствени организации, медии, обществени форми на

протест – критика и контрол на властния произвол. 10. Демокрацията – мнима или действителна? А) Мнима ли е съвременната демокрация: - все по-малко хора участват в изборите;

48

- властовите елити са недостъпни за обикновените хора, те не могат да влязат в политиката;

- обществото е подчинено на могъщата власт на транснационални корпорации и медии;

- формалното равенство пред закона – хората не са равни в мястото си в обществото, таланти и способности, в разпределението на облагите и тежестите.

Б) Действителна ли е съвременната демокрация: - гражданското общество контролира властта; - избори и избирателни права; - плурализъм и критика.

4. Проблемът за същността на правото

1. Предмет и задачи на философията на правото: А) Философията на правото изучава мястото на правото в цялостното

битие и неговото значение във връзка с човека, истината, доброто и справедливостта;

Б) Дж. Остин (“Определяне областта на юриспруденцията”, 1832 г.) говори за аналитична и нормативна юриспруденция като първата осъществява логически анализ на основните понятия на правото (право, задължение, виновност, оправдание, отговорност), а втората – рационална критика и оценка на юридическата практика (морална, икономическа, психологическа).

В) Главната задача на философа на правото е аналитична (концептуална). Философският анализ не се отнася до обикновената (речникова) употреба на тези понятия, а представлява нейно рационално обхващане (разбиране), заедно с практиките, в които тя е вплетена. Философът открива противоречия, търси рационална реконструкция и коригира употребата на тези понятия. Философията предлага стандарти за рационална критика и оценка на правната система и на юридическата практика.

2. Методологическата многопластовост на изследване на правото:

четири пласта на изследване и съответни типове битие: А) Отговорите на въпроса “Какво е правото?” се обосновани от начина

на неговото познание, а също и от разрешаването на проблема “Как се изследва правото?”. Описанието на правните явления, разбирането на тяхната същност (онтология), предполага определен начин за тяхното познание и избор на съответни методи и изследователски техники (епистемология).

Б) Пластове на изследване на правото, типове битие и методи на изследване:

49

- Логично-езиков – правото като система от норми (нормативно битие), изследвани като езикови изрази със средствата на логиката и науките за езика;

- Социологичен – правото като социален факт (социално битие), изследвано чрез методите и техниките на социалните науки;

- Психичен (психологически) – правото като явление на съзнанието (психическо битие) – изследвано чрез средства на социалната психология и философията на съзнанието и действията;

- Аксиологически – правото като “свят на ценности и задължения” (правото като ценност) – със средствата на аксиологията и херменевтиката.

Може ли да говорим за материален пласт на изследване на правото (книгите и други писмени знаци със закони)? Оправдано ли е да се говори за вещно битие на правото?

В) Дялове на философията на правото: - Онтология на правото: правото като онтологически сложно явление

(система от норми, социален факт, психичен факт, ценност); - Епистемология на правото: характер и източници на правното

познание; тълкуване и разбиране на правните текстове; вероятност и достоверност на юридическите решения; познаваемост на правото;

- Правна логика – специфика на юридическите разсъждения, правната аргументация, развитие на правните системи, деонтична логика;

- Етика и аксиология на правото: правото като система от ценности, право и справедливост;

- Правото като обект на социалната философия: отношение между право и общество, право и държава, право и социални интереси;

3. Правният позитивизъм – правото като система от норми: А) Основни идеи на правния позитивизъм: - разделителната теза: отхвърляне на взаимната зависимост между

морал и право, съществуващо и дължимо; - правото – система от норми, установени в законите, позитивно

(писано) право; - единствен източник на правото са правните текстове, зад чиято

валидност стои нормативния авторитет на държавните органи; - нормите са правила, които се прилагат за решаването на казуси, при

липса на такива съдията сам създава право – основна задача на правника е тълкуването на текстове;

- юридическите разсъждения се подчиняват на строга логика с дедуктивен характер и правните текстове подлежат на изследване с аналитични методи;

- -съдебните решения: приложение на правила, а материалната истина е цел на съдебния процес.

50

Представители: Дж. Остин (1790-1859), Х. Келзен (1881-1973)(H. Kelsen), Х. Харт (H. Hart) (1907-1992), Дж. Раз (р.1939).

Б) Дж. Остин – правото е команда на суверена; В) Х. Келзен (“Чисто учение за правото”, 1934 г.): - Онтологичен и епистемологичен (езиков) дуализъм на битие и

дължимо; - В езика дължимото се изразява единствено чрез норми – правото е

система от норми. То може да бъде изследвано чрез нормативен (формално-догматичен метод), който изключва всякакви социологически, психологически и други неправни фактори;

- Нормата съществува само в система – нормативната система е йерархична, автономна, самоорганизираща се и саморазвиваща се цялост.

Г) “Моделът на правилата” на Х. Харт: - Две черти на правните системи: 1) приемственост на авторитета,

който създава правото (последователност от различни законодатели), 2) трайност на законите дълго след изчезване на техния създател (Концепцията на Остин предполага законите да престанат да действат без техния суверен);

- Правото – “единство от първични и вторични правила”, то дава правомощия, налага задължения, неговата задължителност е нормативна, не фактуална;

- Първичните правила уреждат отношенията в “предправния (неправния) свят” – те са насочени към всички индивиди в социалната група и им казват как да действат при определени обстоятелства, служат като стандарти за критика и за оправдание на санкцията;

- Вторичните правила специфицират начините, по които първичните правила могат да бъдат въвеждани, осигурявани, елиминирани, променяни:

1) правила за разпознаване – идентифициране на действащите норми в обществото;

2) правила за промяна: установяват нормативните авторитети; 3) правила за отсъждане (adjudication) – механизми за решаване на

противоречия между първичните правила. Вторичните правила установяват власт и авторитети, дават на правото

статуса на система. 4. Теориите за естественото право: А) Основни тези: - зависимост на правото от морала – едно правило не може да се

счита за част от правото, ако не е морално допустимо; - има поне някои закони, които са в логическа зависимост за тяхната

валидност от морални стандарти; -моралният ред се разглежда като част от природния – природата

фиксира цели за човешките същества в естествения ред на нещата (които

51

може да са привнесени там от Бога), а моралният дълг е действие в съответствие с тези цели;

- естественото право произтича от човешката същност; - една система за социална принуда е право само, ако е в съответствие

с тези функции. ! Телеологизъм – природата и мястото на човека в нея се разглеждат в

термините на цели и намерения. Б) Класически представители: Платон, Аристотел, Цицерон, Св. Тома

от Аквино; В) Съвременни представители: Л. Фулър (L. Fuller) (1902-1978), Р.

Дуоркин (R. Dworkin), Дж. Ролс (J. Rawlse), Ю. Хабермас (J. Habermas). Г) Основни дискусионни проблеми между правния позитивизъм и

теориите за естественото право: - отношението между право и морал – от пълно разделяне до

взаимна зависимост; - валидността на правото – от социални конвенции, определящи

нормативни авторитети или от морални стандарти; - приложението на нормите към трудните дела (казуси) и свободата на съдийското решение (discretion). Помислете за възражения срещу теориите за естественото право! Има

ли морално-неутрални закони? Съгласни ли сте с А. Рос, че “няма идеология, която да не може да бъде защитавана чрез позоваване на закона на природата”?

Д) Класическият натурализъм на св. Тома от Аквино: - Четири вида право: (1) вечно (законите, които ръководят природата на

една вечна вселена); (2) естествено – тези предписания на вечното право, които ръководят поведението на съществата, притежаващи разум и свободна воля; (3) човешко право – постановено от човешките същества и валидно само, ако е в съгласие с естественото право; 4) божествено.

- Дискутирайте следното твърдение на св. Тома от Аквино: “Правото не е нищо друго, освен порядък на разума за общо добро, постановен от

някой, който има грижа за обществото”. Е) Най-видният съвременен представител на теориите за естественото

право е Роналд Дуоркин (Да се отнасяме към правата сериозно, бълг.изд. 2003) – той критикува “модела на правилата” на Харт, че няма концепция за решаването на “трудните дела” (Пример: Rigs v. Palmer (1889 г.) – Има ли право внук да наследи своя дядо, ако го е убил с такава цел и юридически е негов пряк наследник). В тях съдиите прибягват до стандарти с морална природа:

- Принципи (principles) – изисквания, които произтичат от разбирането за справедливост и морални ценности, описват права, доколкото претенциите за признаване на права имат дистрибутивен характер. (Напр. “Никой не може да спечели от своето злодеяние”);

52

- Политическите стратегии (policies) – разкриват определени социални цели за подобряване съществуващото състояние на нещата. Такова е например изискването за ограничаване достъпа на децата до наркотици и алкохол. Често Дуоркин нарича и двата типа стандарти “принципи”.

Съществени са различията между принципи и норми: 1) нормите задължават по принципа “всичко или нищо”, могат да се прилагат към казуса или не, да бъдат изпълнени или не; 2) принципите не предписват конкретно поведение и не влекат точно определени правни последици – могат да бъдат изпълнени в различна степен (напр. защитата на доброто на детето в семейните спорове); 3) при конфликти между норми едната важи, другата не (съгласно стълкновителните норми от римското право), докато с принципите не е така, един може да важи наред с друг, при което няма установена абсолютна тяхна йрерахия; 4) принципите са основания (reasons) – едно основание не може да престане да бъде такова, даже, ако другото има по-голяма сила.

5. Психологическата теория за правото: А) Основни представители: Л. Петражицки (L. Petrazycki) (1867-1931),

Й. Ланде (поч.1954) (J. Lande), Ж. Сталев (1912-2005); Б) Основни идеи (по Петражицки, Теория на държавата и правото

във връзка с теорията за морала, 1909-1910): - Връзката на съжденията с поведението – не от външния, а от

вътрешния свят на човека (Волята – активна, съзнанието и чувствата – пасивни, преживяванията – пасивно-активни);

- Правните явления се различават от моралните според вида субективни преживявания: първите са атрибутивно-императивни (едновременно задължаващи и признаващи правомощия), вторите са едностранно императивни, без пораждане на претенции;

- Количеството на правните явления се измерва с количеството правни преживявания: в обществения живот правото има по-важна роля от морала, защото стои на стража на свободите и правата на личността, докато моралът се отнася по-скоро до сферата на лукса;

- Понятие за интуитивно право – липсват представи за нормотворчески факти, отъждествява се със справедливостта изобщо, резултат от вътрешното самоопределение на индивида, стандарти за оценка на позитивното право;

- Нова дисциплина “Политика на правото” – да го разглежда като психически фактор, да изследва неговото влияние върху пораждането на определени мотиви за действие, променящи индивидуалната психика и действащи на колективното поведение, служи за предвиждане на промените от въвеждането на нови правни норми;

- Постоянна еволюция в областта на правото – социален реформизъм.

53

В) Обяснение на възникването на правото (Ж. Сталев, Нормативната сила на фактическото, 1997) – на основата на свойството на съзнанието да превръща фактическото (трайното, повтарящото се в колективното поведение) в нормативно (изискуемо, дължимо).

Анализирайте психологическото обяснение за възникване на правото! Представете аргументи “за” и “против”. Къде в това обяснение е мястото на кодификацията на правото?

Дискутирайте основанията за третирането на психическото битие на правото като основно? Зависимо ли е то от социалните фактори?

6. Американският правен реализъм: А) Представители: Дж. Бентам (1748-1832) (J. Bentham)

(предшественик), Оливър В. Холмс (1841-1935) (O. Holmes), Джером Франк (1889-1957) (J. Frank), Карл Люелин (1893-1966) (K. Llewellin), Р. Паунд (1870-1964) (R. Pound) .

Програмна роля имат статията на Холмс Пътят на правото, 1897 и книгата на Франк Природа и източници на правото, 1909.

Б) Основни идеи: - отричат нормативния характер на правото – то е конкретната

практика на съда и администрацията; - правото не е система от правила, които съдията взема и прилага

механично за решаване на казуси: общите правила не решават делата, те трябва да позволяват на съдията свободна игра, защото казусът може да бъде решен по много начини и решаването му е функция на психологическия темперамент на съдията,социалната класа и ценности;

- повече реализъм за правото – обясняват защо решенията фактически се вземат, правото – “предсказване на това, което съдът ще реши” (О. Холмс), т.е. юристите трябва да предвиждат следствията от действието на правната норма;

- позоваването на норма в решението – дан на “основния юридически мит” (Дж. Франк);

- функционалното изследване на правото – в светлината на постиганите от него социални цели – Дж. Грей – “правото е това, което съдиите признават за такова в отсъждането” (Природа и източници на правото, 1909 г.);

- правото – средство за реализация на обществени цели, формира се в практиката на обществените правила за поведение (К. Люелин, Юриспруденция, 1962)

В) Проблеми и критики срещу американския реализъм: - не изследва същността на правото, а неговото съществуване в живота

на личността и обществото; - правото не може да ръководи поведението на вземащите правни

решения, ако е самото това поведение или “прогноза” за него;

54

- Как ще обясним какво прави съдът? Съдебното решение не само се обяснява, а се обосновава рационално – не се прокарва разлика между релевантно и ирелевантно в правните решения.

Г) “Прозренията” на американския реализъм: - разкрива, че прилагането на правото зависи съществено от

перспективата, която дадена личност има за него; - скептицизъм по отношение “модела на правилата” и всяка обща

абстрактна теория за правото, показва, че те нямат теория за “трудните дела”;

- технологична визия за правото – средство за решаване на социални конфликти, за съгласуване на интересите към социални компромиси (Р. Паунд – въвежда термина “социално инженерство” – Социално управление чрез право, 1942)

В най-съвременните дискусии се променят акцентите във философските дискусии за същността на правото – от проблема за неговото отношение към морала интересът се премества към мястото на правото в сложната социална система и неговите социални функции.

Можем ли да заключим, че разгледаните философски концепции за правото извеждат напред едно от типовете битие на това сложно явление, без да го разглеждат в необходимото тяхно единство?

5. Глобализацията – надежди и тревоги

1. Дилемата глобализация или универсализация: А) Глобализацията е процес на обединяване на икономките в световен

мащаб, на преодоляване на политическите граници (към “световно правителство”?), на повсеместно налагане на ценностите и социално-икономическата организация от западен тип – демокрация, пазарна икономика, власт на закона;

Б) Глобализацията е обективен процес, който има иономически, политически, екологически и културни аспекти:

– интернационализация на производството и свободно движение на хора, стоки, капитали;

- знанието (информацията) се превръща в основен икономически ресурс, който произвежда благосъстояние (“общество на знанието”) – прогресът в икономиката и социалната сфера зависи от развитието на знанието (науката, информационните технологии);

- преодоляване на политическите граници, поява на редица транснационални обединения и транснационални субекти (те могат да произвеждат там, където работната сила е най-евтина и да плащат данъци, там, където са най-ниски);

55

- сътрудничество срещу световните екологични заплахи (болести, войни, имиграция, замърсяване на природата) и в използването на постиженията на науката и технологиите;

- преодоляване на пространствените разстояния и съкращаване на времевите интервали на развитието;

- световен пазар на културата. В) Фактори за развитие на глобализацията: - икономика (транснационална) – световно производство, търговия и

технологии; - медии и комуникации, Инетрнет (Светът – “голямо село” по думите

на Маршъл Маклуън); -политическо сътрудничество и сближаване; - културно сътрудничество – сближаване на културите. Г) Универсализацията е свързана със стремежа към световна история

на човечеството, към обединение на всички хора (глобално общество) – световната история никога не е била действително реализирана (за едни тя е в глобалното господство на дадена “империя”, за Маркс – освобождаването на човека, за Ф. Фукуяма – в реализирането на ценностите на либералната демокрация);

Д) Еднополюсен свят с едноличното господство на една сила (САЩ?) или многополюсен свят с търсене на баланси в международните отношения?

2. Глобализацията и социалния проблем: А) Два проекта за осъществяване на глобализацията: - проект на глобализма – световно господство на най-богатите страни

и транснационалните корпорации (икономическа глобализация), повсеместно налагане на ценностите на “западната” цивилизация – демокрация и пазарна икономика;

- алтернативен глобализъм (социална глобализация) – икономическата глобализация не решава социалния проблем (увеличаването на дистанцията между богатите и бедните страни – от 30:1 в първата половина на ХХ век, до към 80:1 в наши дни, ръстът на дълговете на най-бедните страни, 2 млрд. души живеят под границата на бедността, ограничен достъп до ценностите на глобализацията).

Б) Пътища за решаването на социалния проблем: световно сътрудничество срещу бедността и другите глобални заплахи, облекчаване тежестта на дълговете на най-бедните страни.

В) Заражда се глобално гражданско общество – обединение на хората, приемащи ценностите на демокрацията и социалната глобализация, световни организации, протестите добиват глобални мащаби.

Спомнете си от медиите за световни протестни акции на алтернативните глобалисти! Посетете един от техните форуми –

56

www.zmag.org. Вярно ли е, че антиглобалистите се обявяват против консумацията на “Кока кола” и хамбургерите от “Макдоналдс”? Потърсете книгите на Ноам Чомски върху съвременната политика. Проведете дискусия “Какво всъщност искат антиглобалистите?”.

3.Култура и цивилизация в глобалното общество: А) Възможно ли е съхраняването на културната идентичност на

малките народи в глобалното общество? Б) Глобализацията неизбежно трябва да се съобразява с “локалните”

ценности, за да продава своите продукти – всеки народ влиза със своите достижения, а световната култура е единство в многообразието;

В) Дискутирайте тезата на С. Хънтингтън, че бъдещите войни ще са плод на културните различия между “цивилизациите”! Има ли “сблъсък на цивилизациите”? Какво е мястото на социалните (икономическите) причини и на културните различия в съвременните военни и политически конфликти?

4. Европейската ориентация на България: А) Европейската идентичност и “границите” на Европа – кое

характеризира европейската цивилизация и имат ли тези ценности нещо общо с нашата национална история?

Идеята за единна Европа има философски произход. Тя не е само днешна “Западна Европа”, защото тези ценности се зараждат в Древна Гърция.

Б) Европейският съюз – единна европейска нация (единна държава) или доброволно обединение на народи (“Европа на отечествата”)? Смятате ли, че отхвърлянето на проекта за Европейска конституция и приемането на новия Договор за Европа означава победа на втората тенденция?

VI. ПРОБЛЕМИ НА ПРАКТИЧЕСКАТА ФИЛОСОФИЯ

1. Проблемът за човешката свобода

I. Човекът като обект на практическата философия 1. Предмет на практическата философия: А) Разграничението между “теоретическо” и “практическо” във

философията: -В “Метафизика” Аристотел дели знанието на практическо, творческо

и умозрително и заявява, че “началото на творческите актове е в творящия: било това ум, изкуство или някаква сила, а началото на практическите действия – в действащия като негово решение, защото извършеното и решението са едно и също” (Аристотел 2000, Метафизика, 1025в, 20-25);

57

- свързано е с делението на теоретически и практически разум – първият е “съзерцаващ”, вторият е “целеви” (към практическото знание се отнасят етиката и политиката, към теоретическото – физиката (науката за природата), математиката, теологията;

- философията се дели на теоретична и умозрителна (“първа” философия, метафизика) и практическа – до човека и неговата дейност);

- теоретическото се характеризира най-често със системност, неутилитарност, спекулативност, налагане на модели върху реалността, практическото е емпирично, утилитарно, свързано с ценности и ценностно отношение (моралната сфера), с човешките действия и цели.

Б) Понятието “практика” във философията: - методологически насочвана емпирична дейност по проверката на

теории; - предметно-сетивна дейност по овладяване на реалността от човека; - социална практика – дейност в социален контекст; - идентична с “опит” – сетивна дейност. В) Практическата философия – осмисляне най-общата същност и

характеристиките на човешката дейност в нейните отношения към реалността и познанието.

2. Философските решения за същността на човека: А) Философски схващания за човека – многообразие от решения: - човекът е специфична жива форма, съзнателен и самосъзнателен,

смъртен със съзнание за смъртността си; - човекът е единство на биологично и социално – “социално животно”

(Аристотел); - човекът е свободен и отговорен за своите действия – основни негови

качества са език, способност за труд, съзнание, живот в общество; човекът е homo faber – човек-създател, сам възпроизвежда своите условия за живот;

- религиозни обяснения – човекът е сътворен от Бога; - антропологията – човек е резултат от еволюцията на живота на

земята (теорията на Ч. Дарвин – преди около 3 млн. години – австралопитек, 1 млн. години – homo habitus – произвеждащ оръдия на труда, питекантроп (кроманьонец, неандерталец)).

Западната цивилизация е антропоцентрична – разглежда човека като център на света, образ и подобие божие.

Б) Антропологичната проблематика във философията: - започва в Античността със софистите и Сократ, които търсят

природата на човека (Протагор – “Човекът е мярка на всички неща”, добродетелите – живот според природата, разумният (мъдрият е добродетелен);

- антропологията – философско изследване на човека (произход, същност, развитие...);

58

- етиката – учение за морала (човешките добродетели), за регулацията на човешкото поведение;

- всички останали философски дисциплини поставят въпроси, свързани с природата и мястото на човека, философията е основа на светогледната ориентация – възгледите за света като цяло и за мястото на човека в него.

В) Развитие на философските представи за същността на човека: - Античността – единство на човек и космос: произход на човека

(“Митът на Протагор” – Платон “Протагор”: защо най-беззащитното същество става господар на природата? От Прометей – изкуствата и огъня), античният човек е свързан с полиса, единство на човек и космос (свят) – закономерност и целесъобразност в света и човека, добродетелният живот е живот според природата;

- Средновековието – Бог и човек: Бог създава човека по свой образ и подобие, религията изисква възстановяване на разкъсаната връзка между тях, търси Абсолют отвъд хоризонта на ограниченото човешко битие;

Решения на проблема за свободата на волята: човешката воля е винаги свободна, но не винаги е добра, формална свобода на волята – “свободен волеви избор” (Св. Августин – Божия и земния град, стремеж към истината и живот в лъжа, любов към себе си).

- Новото време – човекът е суверен: подчиняването на природата с усилията на творческия разум (науката), природата, обществото и човека се развиват по едни и същи закони, тези на разума.

През ХVІІІ-ХІХ век се подлага на изследване социалната природа на човека – либералната философия, френските материалисти, марксизма.

3. Човекът – тяло и душа, съзнание и дух: А) Проблемът за отношението между тяло и душа: - тялото е пространствено-времева форма, високо-организирано цяло,

то е “храм за душата”; - душата (психиката) е движещото (мислещото) начало, невидимата

същност на човека; - в религията - душата е безсмъртна и след смъртта на тялото поема

път към други светове. Б) Психофизическият проблем – разумност и телесност, психично и

физично: - кое е първично – къде се намира психиката и как нематериалното

може да контролира материалното (Спомнете си проблема за субстанцията!);

- какво представлява психичното – свойство, функция, самостоятелна реалност? Една от най-продължителните дискусии в съвременната философия се отнася до възможността за натуралистко обяснение на психичното.

59

В) Съзнание и дух: - съзнанието отличава човека от животните, то е способността за

познание, за развитието му като субект; - в различни философски концепции съзнанието е насоченост на Аза

към предметите в света и към самия себе си (самосъзнание) (Е. Хусерл), свойство на най-високо организираната материя (мозъка) (марксизъм), непосредствено знаене, свидетелстване за живота (философията на живота) и др.;

- духът се появява като категория в християнския светоглед, в своята рационална форма той е третиран като обективна или като субективна реалност – непротяжна, времева или вечна, безкрайна или крайна, за идеализма е субстанция, за материализма – продукт на развитие на материята.

Проблемите за същността на съзнанието, за отношението между психично и физично, за менталната причинност и редица други се разглеждат в рамките на съвременната философия на съзнанието (philosophy of mind).

Г) Човекът е крайно същество – смъртта е край, неизвестност, разрушение.

4.Човекът – между животните и Бога: А) Бог е абсолютен и трансцендентен, създател на света и на човека,

открива се в света чрез творението, както и в свещените текстове; Б) За човешкия разум Бог е безкраен, съвършен, всеобхватен,

всезнаещ и всемогъщ (Аргумент на Анселм от Кентърбъри) – тези черти са пределна проекция на човешката относителност, крайност, несъвършенство, проблематичност и ограничена мощ;

В) Религията търси възстановяване на разкъсаната връзка между човека и Бога;

Г) Човекът е най-висшето земно създание, има обща природа с всички хора;

Д) Човекът живее в общество, разумен. ІІ. Философските тълкувания на свободата 5. Светогледно значение на проблема за човешката свобода: А) Философията – основа на светогледната ориентация; Б) Философстването – реализация на свободата; В) Целта на историята е разширяването на човешката свобода – затова

темата за свободата е основна за философията. Г) Философски аспекти на проблема за човешката свобода: - в етиката – свободата е съзнателен избор на доброто, който

осъществяваме в постъпките си, доброволен и непринуден избор на начин на постъпване, тя е свързана с отговорността;

60

- свобода на волята – знание за алтернативите, избор на решение, реализация на същностните човешки сили и възможности (тема във философията на религията, която тематизира отношението между Бога и човешките дела, в онтологията и във философията на действието - същност на човешката съзнателна дейност);

- във философията на правото свободата е едно от основните човешки права (свобода на волята, на мисълта, на сдруженията и др.), позитивна и негативна свобода;

- в естетиката – свобода на творчеството (изкуството). 7. Философски определения на свободата: А) свобода на съзнанието, независимо от обстоятелствата (Късна Стоа,

Ж. П. Сартър); Б) “осъзната необходимост” и действие на човека в съответствие с

неговите възможности, знания и способност за избор на определено действие (в дейностно ориентираната философия на Новото време);

В) в субектната философия – проявление на свободната воля на човека, реализация на неговите същностни сили и възможности, развитие, което съвпада с развитието на нещата, диалектика на свобода и несвобода (Хегел, Маркс);

Г) в либералната философия на Новото време (Дж. Лок, Дж. Ст. Мил) – автономия на индивида, независимост от опеката на държавата, институциите, общността (индивидуализъм), акцент върху негативната свобода (“свобода от...”);

Д) Е. Фром (“Бягство от свободата”, 1941 г.) – дихотомията позитивна и негативна свобода, “бягството от свободата” е отказ от личен избор (форми – конформизъм, послушание, загуба на индивидуалност), свободата изисква отговорност за резултата на избора;

8. Свобода и детерминизъм А) Отношението между свобода и необходимост в онтологична

перспектива: необходимостта е законът, същественото общо между нещата, тя се проявява чрез случайността, случайността характеризира отделното, единичното явление, отклонението от правилото;

Б) Детерминизъм и индетерминизъм: - детерминизмът – всеобща определеност, необходимост на нещата,

състоянието на една система е зависимо от нейното състояние във всеки предходен момент (“Демон на Лаплас”), всеобща причинна обусловеност;

Крайният детерминизъм (Демокрит смята, че всичко е причинно обусловено, част от причинна верига) отхвърля свободната воля, но още Епикур допуска възможност за произволно отклонение на атомите от траекториите им, обективна случайност, което оставя място за свободата.

61

- индетерминизъм – доминира случайността, не всичко е причинно предопределено, оставя място за свободната воля.

В) Свободата не е просто “осъзната необходимост” (Енгелс), а непринуден избор, съзнателно решение за действие, реализация на същността на субекта с неговите сили, предпочитания, знания;

Г) Хората не са свободни в избора на обективните условия за тяхната дейност, а в избора на цели и действия, доколкото винаги съществуват множество възможности (алтернативи), може също чрез избора си да ускорят или да забавят реализацията на едни или други условия.

Отговорете на въпросите: 1) Свободен ли е човек в отношенията си с природата?; 2) Докъде се простира свободата на човека в отношенията с другите хора; 3) Може ли нещо без съзнание да бъде свободно?

9. Видове свобода. Конкретност на свободата: А) Свобода: 1) в избора на цели или средства, 2) субективна или

обективна, 3) абсолютна или относителна; Б) Свободата е конкретна и относителна – съществува доколкото

хората притежават реални възможности за избор и реализация на предпочитанията им, които съответстват на техните интереси и не са принудени от външни обстоятелства да постъпват против тях.

10. Сложният механизъм на свободния избор: А) Първи етап: мисловно действие, водещо до вземане на решение –

оценка на алтернативите, осмисляне на целта, ползите от избора на всяко действие;

Б) Втори етап: практическо действие, в процеса на което се осъществява взетото решение, резултата от акта на осъществяване на избора;

В) Във философията се заражда идеята, че човек е рационален, когато избира според най-голямата очаквана полза (утилитаризма на Дж. Бентам, Дж. Ст. Мил). Принципите на рационалния избор се изследват в теорията на решенията.

11. Свободата е избор, риск и отговорност: А) Свободата е свойство на волята на разумните същества; Б) За Кант основният закон на свободния избор е категорическият

императив, който изисква човек да се отнася към другия като цел, не като към средство;

В) За Запада свободата е сила, мощ, настъпление на човека в света, власт над природата, за Изтока – постигане на хармония със света;

Г) Свободата предполага отговорност – чувство и съзнание за предварителна преценка на ползата за обществото от постъпките ни и за

62

обвързаността им с целите и очакванията на другите, отговорността е самовзискателност;

Д) Съгласни ли сте с Ж. П. Сартър, че “другото определение на свободата е отговорност”? Той смята, че човек избира въпреки реалностите линията си на поведение и така той избира себе си – избирайки себе си, той е отговорен за това, което той е. Осмисленото съществуване в света се осъществява чрез солидарност и съпричастност с другите – оттук и тоталната отговорност на човека за всички негови действия. Може ли човек да бъде отговорен за бедността в света? А за екологичната криза?

12. Екзистенциализмът: свобода и екзистенция: А) “екзистенция” – индивидуалното битие, изразява уникалността на

всеки човек и неговата съдба, битието като основа на човешката индивидуалност;

Б) Всеки човек търси личната си свобода в дълбините на своята екзистенция: екзистенция и свобода са тъждествени и заменими величини, екзистенцията е единственото истинно съществуване на човека;

В) Човекът е неговата свобода – тя се мисли извън обществото, изборът е недетерминиран, необусловен, човек се разглежда като “захвърлен в света”, той намира дадени и независещи от него условия на съществуване.

13. Развитието на обществото и на държавата – гаранция за

свободата А) Прогресът на обществото и държавата се измерва с разширяването

на свободите на личността; Б) С освобождаването на човека започва действителната история на

човечеството (Маркс); В) За К. Попър свободно е “отвореното общество”, което гарантира

плурализъм и възможности за критическа дискусия.

2. Модели на рационалните решения

1. Проблем за рационалността на човешките действия: А) Четири подхода към същността на понятието за рационалност

(“рационално” интуитивно означава “даване на смисъл”, съответствие в определена “пропорция”, лат. ratio):

- философско понятие: в класическата рационалистическа традиция на Просвещението – обществото, природата, човека се разглеждат като подчинени на едни и същи закони на Разума (“Проект на модерността”) – това е контекстът на противопоставянето рационално-ирационално във философията;

63

- методологично понятие за рационалност – търсене на универсални характеристики на научния метод, които да позволят разграничението между наука и ненаука;

- практическо понятие – съвкупност от правила за рационален избор на определено действие, в този смисъл рационалността изразява приемането от оценяващия на определени норми, на които това действие се подчинява;

- социокултурно понятие – ефективност на средствата, водещи до постигането на определени социални цели.

Понятието за рационалност е свързано с търсенето на универсални характеристики на човешкото познание и действие.

Б) Типове рационалност на действията: - инструментална и аксиологическа – първата може да се нарече

още технологична или икономическа, защото се опира на подбора на такива средства, които гарантират достигане на целта с минимални разходи, докато втората е свързана с критериите за селекция на “добри” цели;

- инструменталната рационалност може да има различни форми на проява – по отношение на организациите тя е организационна рационалност, в практическите ситуации на алтернативен избор може да се определи и като дейностна рационалност, изразяваща ефективността на избора;

- формална и културна (определен аспект на горното деление) – първата предполага наличието на обективни критерии и мерки за избор, разбирани количествено, втората е свързана с избора на цели и има своята основа в социалния и културния опит;

- субективна и обективна – в първия смисъл тя изразява приемането от оценяващия на определени норми, на които се подчинява дадено действие, във втория е свързана със съвпадение на действието с обективното положение на нещата.

Необходимо е увеличаване на типовете оценки за рационалност на действията извън традиционното “рационално-ирационално”. Има действия, които не са рационални, но не са и ирационални, а просто нерационални, което не означава безразлични относно целта. Има и действия, които не са ирационални, но не са и рационални. Посочете примери!

2. Теорията на решенията – интердисциплинарна област: А) Тя изгражда модели за осмисляне на рационалността на човешките

действия – обединява математически, статистически, икономически, психологически, логически изследвания;

Б) Основно значение в нейното развитие имат конструирането на две понятия:

64

- вероятност – от математическата теория на вероятностите, използва се субективното понятие за вероятност, което се измерва със склонността на действащия субект да сключи облог за истинността на дадено положение;

- полза – от етиката на утилитаризма (Дж. Бентам, Дж. Ст. Мил), където човешкото поведение се разглежда като определено от принципа на ползата (стремеж към най-голямо удоволствие за най-голям брой хора), подобно понятие използва и Австрийската икономическа школа (Фр. Визер, К. Менгер) за осмисляне на икономическото поведение на хората, то се схваща като ориентирано към максимизиране на ресурсите с минимални разходи.

Формалният апарат и най-общите резултати на теорията на решенията са постигнати в книгата на Дж. ф. Нойман и О. Моргенщерн “Теория на игрите и икономическото поведение”.

Разгледайте следния текст и помислете защо В. Щегмюлер акцентира именно на този проблем: “Можем да отделим в историята две направления, които са влезли в съвременните изследвания по логика на решенията и в определена степен са се слели в тях. Те съответстват на двете най-важни понятия от теория на решенията: понятието за субективна полза, изразявано от някаква функция на ползата, и понятието за субективна, или лична, вероятност, изразявано от някаква вероятностна функция. Изследванията на понятията за субективна полза и субективна ценност са възникнали в областта на икономическата наука, при което решаващата крачка в това направление е била направена от представителите на споменатата австрийска школа за изучаване на потребностите. Най-важният проблем в тази област е за измерването или, казано по-добре, за метризацията, на субективните съображения за ползата във вид на функция на ползата. Волфганг Щегмюлер “Логиката на решенията (Рационалната теория на решенията)”, 1973, (р.пр. 1987, с.318-319)

3. Проблемът за вземане на решение: Проблемът за решение (D) се дефинира като наредена тройка (A,S,u),

където A е множеството на алтернативните възможности за действие, познати на субекта - naaa ,..., 21 , S е множеството на възможните състояния на нещата, които съпътстват избора и върху които този избор не влияе - msss ,..., 21 , а u е полезността за субекта на резултатите от избраните действия. Последната се измерва количествено с оглед ранга на неговите предпочитания (оценки). Предполага се, че всеки рационален субект разполага с последователно подреждане на предпочитанията си. Най-простият избор се реализира при сравняване на ползите от две действия:

1s 2s 1a x y 2a u v

Променливите x, y, u, v могат да бъдат заменени от числови измерители на нашите оценки за ползата от едно или друго действие.

65

Очакваната полза от избора на първото действие се пресмята по формулата:

.1.1 pypxEU a В първо приближение може да се каже, че теорията на решенията

приема, че хората избират рационално, когато се стремят към максимизация на очакваната полза. Различните модели (стратегии) на вземане на решение зависят от наличната информация на субекта за действията, състоянията на света и техните вероятности.

В простия случай на колебание в есенен ден дали да излезем с палто, интерпретация на действията са съответно “излизам навън с палто” и “излизам без палто”, състоянията на нещата – “студено време” и “топло време”. Ясно е например, че x се предпочита пред y.

4. Основни стратегии (модели) на вземане на решение: А) Вземане на решение при сигурност - определеност на

информацията, доказателствата, че ще се случи дадено състояние на света са толкова големи, че игнорираме възможностите да сгрешим – тогава стратегията е за избор на опцията (действието) с най-висока стойност на ползата.

Б) Вземане на решение при пълна несигурност (неоснователни решения) – не знаем нищо, даже вероятностите да се случи определено състояние на нещата. Първата стратегия е да се избере най-добата опция от наличните такива, след като разделим възможностите на по-добри и по-лоши. Ако няма най-добра, търсим удовлетворителна, или “достатъчно добра” такава.Тя гарантира минимална степен на печалба сред възможните загуби. Тази стратегия води до предпочитаната опция, при условие, че съществува само една такава. Ако предпочитана опция не съществува възможностите са две:

- “игра на сигурното” – търси се най-ниската опция за всяка стойност на печалба и след това се залага на най-високата такава от най-ниските възможни;

- “игрова стратегия” – намиране на най-високите стойности за всяко подлежащо на избор действие и избор на най-високата от всички стойности.

В) Вземане на решение при непълнота на информацията и риск – разполагаме с непълна информация за възможните състояния на света. Тогава рационалната стратегия е да се избере това действие, което ни носи максимална стойност на очакваната полза. Тя се измерва по простата формула в т.3. Така в нашия пример можем да разполагаме с прогноза за студено време. Доколкото прогнозите се сбъдват с около 70%, вече имаме стойност на вероятността. Остава да уточним приписваните ползи на двете действия и да смятаме.

66

5.Принципи за рационалността на действията: А) Правило за максимизация на очакваната полза: да се избере онова

действие, което носи максимална стойност на очакваната полза; Б) Правило за най-голяма сигурност (maximin принцип): реализиране

на такова действие, което дава максимален резултат сред множеството минимални резултати или минимална загуба сред множеството максимални;

В) Правило за избор на сигурното в несигурното (sure thing принцип): да изберем онова действие от възможните алтернативи, което винаги дава резултат не по-лош от останалите, макар да не знаем кое точно състояние на нещата ще стане факт.

6. Най-популярни възражения срещу теорията на решенията: А)Могат ли да бъдат различни критериите за рационалния избор на

цели от тези за рационалния избор на действия? Б) Съществуват количествено неизразими ценности. Дайте примери!

Можем ли да правим сравнения между тях? В) Човекът не е “всезнаещ калкулатор” и не може винаги да смята по

сложни методики кое действие да извърши. Г) Индивидуализъм – нейният агент е един абстрактен “Робинзон”,

който действа извън социалния контекст и се стреми към задоволяване на егоистичен интерес;

Д) Интернализъм – действията се обясняват чрез субективните му съображения, а решенията му не оказват влияние на това, кое състояние на света ще се случи. Необходима е теория, която да обхваща каузалната зависимост между решението и състоянието на света (каузална теория на решенията).

Теорията на решенията се опира изключително на инструменталната интерпретация на понятието за рационалност. Възможно ли е да се въведат други принципи за селекция на “добри” цели?

7. Модели на вземането на колективни решения: А) Главният резултат на теорията на решенията в нейния опит да

моделира социалните отношения е заключението, че максимизацията на индивидуалната полза на всеки не води до максимизация на общата полза.

Б) Теорията на игрите е важна част от теорията на решенията – за социалните науки нейните модели изпълняват същата функция, която математическите модели за природните науки. Игрова ситуация имаме, когато всеки от действащите агенти знае всички опции (възможни действия) на всеки друг и какви резултати могат да се получат от съответните комбинации от действия. Различават се игри с нулева и с ненулева сума. При първите печалбата за едни е загуба за други и се налага формирането на коалиции, които неизбежно ощетяват някоя страна.

67

Й. Хьойзинха в “Homo ludens” разкрива, че играта е съществен елемент във всяка човешка дейност. Смятате ли, че игровите модели могат да изразят същността на социалните отношения?

В) Основните типове стратегии в социалния избор са: - корпоративни – тръгват от индивидуалните функции на ползата, за

да търсят максимизация на общата функция, реализират се чрез коалиционни споразумения;

- кооперативни – тръгват от общата полза, за да постигнат максимизация на индивидуалните функции на ползата, кооперативните решения не влошават положението на никоя от страните, но не винаги са рационални.

Теорията на социалния избор е най-развита в областта на изследването на политическото поведение. Тя има редица интересни приложения.

3. Нравственост и ценности

I. Философското изследване на ценностите 1. Етиката – философска наука за морала (нравствеността): А) Етиката (от гр. “етос” – нрав, обичай) изучава системата на

етическите категориии, най-общите определения на морала като социално явление (добро и зло, дължимо, дълг и съвест, свобода и отговорност и др.);

Б) Моралът (нравствеността) като социално явление включва нравствено съзнание, нравствено поведение и нравствени отношения:

- нравствено съзнание – съзнание за моралните норми и принципи, най-общи представи за добро и зло;

- нравствено поведение – всички постъпки, извършени с участието на човешката воля и съзнание;

- нравствени отношения – връзки и взаимоотношения на личността с другите хора, с обществото, които се основават на едни или други морални принципи и норми.

2. Ценностна система, ценност, оценка: А) Аксиологията е философското учение за ценностите и оценките; Б) Оценката е положително или негативно преживяване на определен

предмет, на неговото значение за човека с оглед на определена характеристика (параметър), тя не е чисто емоционален, а познавателен акт, включва елемент на познание на предмета;

В) Оценката е основа на свободния избор на действие – всеки човек или група хора си изграждат система от оценки на социалните факти (ценностна система, система на предпочитанията), която се характеризира с подреждане и редица други логически свойства;

Г) Ценностите – обективни или субективни:

68

- ценността зависи от позитивната или негативната оценка на субекта; - ценността се конструира в акта на оценката – необходимост от

ценностен критерий; - ако ценностите са само субективни, как тогава се достига до

съвпадения в оценките на хората за дадени предмети? 3. Моралната оценка и поведението: А) Моралната оценка изразява одобрение или неодобрение на дадена

човешка постъпка с оглед нейното съответствие на определени морални норми и принципи;

Б) Тя е особено измерване на човешкото поведение и проявлението на неговите морални качества – последните са трайни прояви на отношение и поведение с оглед на интересите на общността, обществото;

В) Моралните оценки и моралните качества биват положителни и отрицателни.

II. Категориите добро и зло 4. Доброто и злото като морални оценки: А) Доброто е положителна морална оценка на постъпките и моралните

качества на хората – добро е всичко, което служи за развитието на личността и обществото;

Б) Злото е отрицателна оценка на постъпките и моралните качества на хората – то нанася вреди на обществото, на общността, препятства развитието на личността.

5. Античната етика като етика на доброто: А) Доброто се схваща като закон на човешката природа, то е всичко,

което носи удоволствие (полезно удоволствие, умереност и сдържаност – Демокрит);

Б) За Платон Доброто е в царството на идеите (“Държавата” – то е идея, всеобща универсална причина за всичко и за самата себе си, то е Благо, Единното), той отъждествява добродетел и разумност;

В) За Аристотел добродетелта е златна среда между две крайности (“Никомахова етика”);

Г) Евдемонизъм – доброто се отъждествява с щастието, стремежа към щастлив живот (За Епикур доброто е удоволствие, което е условие за щастлив живот, а по-висши са само духовните наслади;

Д) Идеалът на стоиците е природосъобразният живот – те отъждествяват дълг и добродетел като цел и смисъл на човешкия живот, добродетелният човек изпълнява произтичащите от дълга задължения към обществото.

6. Доброто и личния интерес – етиката през Новото време:

69

А) Науката и разумът – основни средства за решаване на нравствените проблеми; индивидуализъм и секуларизация;

Б) Доброто се проявява в стремежа на човека към удоволствие и щастие, в разумното отношение към удовлетворяване на своите интереси (утилитаризмът на Дж. Бентам и Дж. Ст. Мил – избор според ползата за най-много хора);

В) Кант е против “егоиста по природа”, той поставя дължимото пред доброто – категорически императив (“Действай така, че никога да не се отнасяш към човечеството както в твое лице, така и в лицето на всеки друг, само като средство, а винаги същевременно и като цел”).

7. Доброто и дължимото като нравствени регулатори:

А) Тяхната връзка е основата на системата на етическите категории – те регулират човешкото поведение, установяват задължения и забрани;

Б) Единството на добро и дължимо, оценка и предписание за действие намира израз в нравствените цели, изискванията и образците, които обществото изгражда и отнася към личността, те се трансформират в личностна ценностна ориентация;

В) Свободата е съзнателен избор на доброто в човешките постъпки: целта е единството на добро и дължимо, в този аспект доброто е свързано с нравствената цел и отговорност;

Г) Нравствената мяра на поведението е зависима от нравствените еталони и норми на обществото.

III. Дълг и съвест, чест и достойнство 8. Дългът – съзнание за принадлежност към обществото: А) той е чувство и съзнание за необходимо изпълнение на

изискванията и нормите на обществото; Б) Дълг и дисциплина – подчиняване на определен ред, създаден в

различни области на живота; В) Видове дълг: обществен, патриотичен, другарски и др. 9.Философски определения на съвестта: А) Знание и оценка за изпълнението на дълга, вътрешна опора на

човека при вземането на морални решения; Б) Самооценка на собствените ни постъпки, самоконтрол на

поведението ни; В) Вродено морално знание – за това как да се направи морален избор; Г) Вътрешен съд – нямаме контрол над него; Д) В нея са проявяват положителни качества (естественост и

непринуденост, искреност, откровеност, честност) и отрицателни (“нечиста” съвест, ллицемерие, лъжа, измама, самомнение).

70

10. Чест и достойнство: А) Признание и заслуги – признанието е изразено положително

отношение към постиженията на личността, заслугите – успешни, полезни резултати;

Б) Чест и гордост: - честта е самосъзнание за положителната оценка, която обществото

дава на нашите постъпки, тя е неделима от уважението към личността, тя ни дава особено чувство на гордост, увереност в собственото достойнство;

- честният човек се отличава с безкористност, правдивост, истинност, самокритичност.

В) Достойнството е чувството и съзнанието на личността за нейното значение в живота на групата и на обществото – в него е залегнала идеята за равенството между хората, задължени сме да уважаваме всеки човек;

Г) Чест и честолюбие: честта е признание, а честолюбието е изразен стремеж на човека към признание на неговото достойнство;

Д) Отрицателни качества: самоунижение – липса на увереност в собственото достойнство, раболепие – пълен отказ от свободен избор, надценяване на Аза – парвенющина, суета, лекомислие;

Е) Благоразумие – поведение според нравствената мяра.

11. Нравствена свобода и отговорност: А) Свободата като освобождаване (“свобода от...”): - волята е способност на човека да противостои на нежелани

въздействия и да реализира желани цели; - вътрешна свобода – на съзнанието; - свободата в социален аспект – човешката история е отвоюване на

свободата (Хегел), свободата е във взаимно признаване на правата на хората.

Б) Свободата като избор – предполага отговорност, нравствената свобода е избор на доброто.

4. Справедливост

1. Понятията справедливост и несправедливост: А) По-конкретни от добро и зло – съотношение между няколко

явления от гледна точка на разпределението на благата между хората (между труд и възнаграждение, действие и отплата, достойнства и обществено признание, права и задължения и т.н.);

Б) В представите (понятията) за тях съществуващото или несъществуващото положение на нещата се характеризира като такова, каквото трябва да бъде, като съответстващо на същността и правата на човека;

В) Справедливостта като интердисциплинарно понятие:

71

- в етиката – разпределение на доброто; - в икономиката – разпределение на определени блага между хората; - в правото – равенство на всички пред закона, честен и открит процес,

право на защита, презумпция за невинност и т.н. (принципи на “честния и справедлив” съдебен процес). В съвременните дискусии около правото се поставя въпроса дали изискването за справедливост противоречи на принципа за установяване на обективната истина.

За Аристотел справедливостта винаги е съгласие с определени правила.

2. Формули на справедливостта: А) по рождение – феодална; Б) дистрибутивна (разпределителна) – “според заслугите”, с оглед

степента на изпълнение на задачите (в бюрократични и тоталитарни държави);

В) Фр. А. фон Хайек (неолиберализма) – възнаграждение според ценността, която действията на дадена личност имат за другите в действителност, намиращо израз в цената, която хората са склонни да признаят;

Смятате ли, че пазарното стопанство гарантира реализацията на формулата на справедливостта в разбирането на Ф. фон Хайек?

Г) Универсална справедливост – от всекиго според възможностите, на всеки според потребностите (подобен тип социална справедливост е възможен в богато и социално еднородно общество, идея за опекунска държава).

Може ли да се твърди, че справедливост и свобода се изключват взаимно, доколкото е невъзможно да се изгради обективна скала за измерване на заслугите и потребностите.

3. Равенство в разпределението или равенство на възможностите: А) Уравнителна справедливост – равно разпределение на благата

(“равенство в крайните резултати”) с цел решаване на социалния проблем. Х. Перелман препоръчва да се различава от разделителната (дистрибутивна) справедливост, която предполага еднакво разпределение на тежестите;

Б) Равенство на възможностите (процедурна справедливост). 4. Теорията на Джон Ролс за справедливостта: А) Джон Ролс (1921-2002 г.) – “Теория на справедливостта”, 1971 г. –

водещ представител на съвременната либерална философия; Б) Основни идеи: - разглежда обществото като колективно начинание с оглед

постигането на взаимна полза;

72

- несправедливостта е по-лесна за определяна от справедливостта – неравенства, които не са от полза за всички;

- Принципи на справедливостта: Първи: Всяка личност е длъжна да има равно право по отношение най-

широка и цялостна система на равни основни свободи, която да може да се съгласува с подобна система за всички;

Втори: Социалните и икономически неравенства трябва да бъдат така разпределени, че:

1) да бъдат с най-голяма полза за най-онеправданите, оставайки в съгласие с първия принцип;

2) да са свързани с достъпност на институции и положение в условията на автентично равенство на шансовете.

В) Значение на теорията на Ролс: той се стреми към създаване на институции и механизми, които да неутрализират последиците от незаслужените облаги и обременености в обществото. Незаслужени са например обременености, които произтичат от неравномерното разпределение на дарования и способности по рождение.

Справедливостта се отнася до социалната структура като цяло. Институциите като основни обществени структури са публични системи от правила, които водят хората към общи действия с цел най-голяма сума на ползите и следва да гарантират на всеки достъп до приходите.

Съгласни ли сте с Ролс, че “както истината в системата на знанието, така справедливостта е първа характеристика на обществените институции”?

5. Справедливостта и социалната държава: А) Държавата има преди всичко общосоциални функции – гарантира

определени компенсации на най-онеправданите в разпределението на облагите в обществото;

Б) Многообразие на социалните функции на държавата; В) Социалната държава се характеризира с власт на закона, но

равенството пред закона е допълнено с определени социални права.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Внимателният читател на тази книга може да остане неудовлетворен

от непълнотата в изброяването на философските проблеми и в представянето на основните пътища за тяхното решаване. Първата може да бъде оправдана с избора на определени принципи на тяхната селекция, сред който най-важно значение имат тяхната актуалност, практическа стойност и представителност за доминиращите тенденции във философските дискусии. Втората е свързана с желанието за подтикване на

73

читателите към самостоятелно търсене и разсъждение по проблемите. Интересите към философията могат да бъдат развивани в живи дискусии на лекции и семинари, както и с четене на оригинални произведения.

Пособието няма претенции и за енциклопедично изложение. Това е категорично невъзможно, защото става дума за хилядолетни традиции на дискусии по фундаментални проблеми. Тези “кратки бележки” представляват своеобразен конспективен репортаж за тези дискусии, които има за цел да ги постави пред читателя в една относително актуална форма. На места е дадена думата на самите участници с техни автентични цитати, на други определени тези са преразказани със съответните аргументи. Този подход предполага не само известно разнообразие в изложението, но и съзнателно търсене на провокация към читателя да се насочи към самите оригинални произведения или по-подробни исторически изследвания.

Книгата може да служи на студентите при подготовка на тяхното изложение за семинари или по въпросниците за изпити по философия, както и по специализирани философски дисциплини. Определено ще бъде полезна и на учениците, които се готвят за матура или кандидат-студентски изпит по философия. Тя би послужила и на всеки читател с по-дълбоки интереси към философските проблеми, защото му посочва определени пътища, по които би могъл да тръгне.

ЛИТЕРАТУРА

1. БЕК, У., 2002, Що е глобализация, “Критика и хуманизъм”; 2. БУЗОВ,В.,.1996, Рационалност, познание, култура – в: “Философия и култура”

(Съст. Р. Данкова), УИ “Св. св. Кирил и Методий”, Диоген, ВТ, с.253-294; 3. БУЗОВ,В., 2002, Философия на езика, “Одри”; 4. БУЗОВ,В., 2003, Философска логика, “Пик”, ВТ; 5. БУЗОВ,В. , 2007, Логика на решенията или как да бъдем ефективни при

вземането на решения, УИ “Св. св. Кирил и Методий”, ВТ; 6. БУЗОВ, В., 2007, Бележки по логика и философия на правото. Учебно пособие

за студенти по право, философия, социални и политически науки, “Одри”; 7. ВИТГЕНЩАЙН,Л.,1988, Избрани съчинения, С. , “Наука и изкуство”; 8. КАПРИЕВ, Г., О. Георгиев, 2001, Философия за 11 клас – задължителна

подготовка, “И. Богоров”; 9. КОЛЕВ, И., Р. Пожарлиев, 2001, Философия за 11 клас – задължителна

подготовка, “Анубис”; 10. КОЛЕВ, И., Д. Тафков, Р. Пожарлиев, Етика и право за Х клас – задължителна

подготовка, “Анубис”; 11. МАКАРИЕВ, Пл. (съставител), 1993, Научното познание, “Просвета”; 12. МАРКОВ, С., 2003, Философски лексикон, “Слово”; 13. СИВИЛОВ, Л. (съст.), 1992, Теории за истината Ч. І, УИ “Св. Климент

Охридски”;

74

14. AJDUKIEWICZ, K., 2003, Zagadnienia i kierunki filozofii. Teoria poznania. Metafizyka, Kety, Warszawa;

15. WAISMANN,Fr.,1961, How I See Philosophy – in: Lewis,H. (ed.), Contemporary British Philosophy,3rd series London, 447-490;

16. WOLENSKI,J.,1996, Argumentacje filozoficzne – w: Wolenski,J., W stronie logiki, Krakow, Aureus, 11-35.

17. WOLENSKI, J., 2003, Epistemologia, T.I-III, Aureus, Krakow;