Списание „Наука и техника“scifi.nickmch.info/Фантастично...

Проект „Фантастично читалище“

Сборник от научно-фантастични произведения

Списание „Наука и техника“

☼

1978 г.

София, 2016

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Библиография

Библиография

Ахилесовата точка

Научно-фантастичен разказ. Автор

Михаил Пухов. Превод от руски Л.

Стоилов. Списание „Наука и техника“,

брой 1 от 7–13.І.1978 г.





брой 2 от 14–20.І.1978 г.

Конят пасе в маковото поле

Научно-фантастичен разказ. Автор Джон

Бранър. Превод от руски Л. Стоилов.

Списание „Наука и техника“, брой 3 от

21–27.І.1978 г.


Научно-фантастичен разказ. Автор Джон

Бранър. Превод от руски Л. Стоилов.


28.І.–3.ІІ.1978 г.

Звезда блестяща

Научно-фантастичен разказ. Автор Марк

Клифтън. Превод от английски Аглика

Маркова. Списание „Наука и техника“,

брой 5 от 4–10.ІІ.1978 г.





брой 6 от 11–17.ІІ.1978 г.





брой 7 от 18–24.ІІ.1978 г.





брой 8 от 25.ІІ.–3.ІІІ.1978 г.

Грешката

Научно-фантастичен разказ. Автор Лев

Еджубов. Превод от руски Л. Стоилов.

Списание „Наука и техника“, брой 9 от 4–

10.ІІІ.1978 г.

Грешката




11–17.ІІІ.1978 г.

Грешката




18–24.ІІІ.1978 г.

Грешката


Еджубов. Превод от руски Любомир


брой 12 от 25–31.ІІІ.1978 г.

Последният враг

Научно-фантастичен разказ. Автор Ромас

Калонайтис. Превод от руски Любомир


брой 13 от 1–7.ІV.1978 г.



Научно-фантастичен разказ. Автор Ромас

Калонайтис. Превод от руски Любомир


брой 14 от 1–7.ІV.1978 г.

По собствени пътища към слънцето


Владимир Григориев. Превод от руски

Любомир Стоилов. Списание „Наука и

техника“, брой 15 от 8–14.ІV.1978 г.

Надежда


Владимир Грешнов. Превод от руски Л.


брой 16 от 15–21.ІV.1978 г.

Надежда


Владимир Грешнов. Превод от руски Л.


брой 17 от 29.ІV.–5.V.1978 г.

Надежда




6–12.V.1978 г.

Островът на страха


Гюнтер Крупкат. Списание „Наука и

техника“, брой 19 от 13–19.V.1978 г.




техника“, брой 20 от 20–26.V.1978 г.




техника“, брой 21 от 27.V.–2.VІ.1978 г.

Патрулна служба


Витолд Зегалски. Списание „Наука и

техника“, брой 22 от 3–9.VІ.1978 г.









Появата на норманеца

Научно-фантастичен разказ. Автор Уилям

Уолинг. Превод от английски Александър

Хрусанов. Списание „Наука и техника“, брой

25 от 24–30.VІ.1978 г.



Уолинг. Превод от английски Ал.

Хрусанов. Списание „Наука и техника“,

брой 26 от 1–7.VІІ.1978 г.



Уолинг. Превод от английски Ал.


брой 27 от 8–14.VІІ.1978 г.

Новият продукт на фирмата „Секай”


Сакуйо Комацу. Списание „Наука и

техника“, брой 28 от 15–21.VІІ.1978 г.



Научно-фантастичен разказ. Автор Сакио

Комацу. Списание „Наука и техника“, брой

29 от 22–28.VІІ.1978 г.



Сакийо Коматцу. Списание „Наука и

техника“, брой 30 от 29.VІІ.–4.VІІІ.1978 г.

Наследство

Научно-фантастичен разказ. Автор Артър

Кларк. Списание „Наука и техника“, брой

31 от 5–11.VІІІ.1978 г.

Дървеният меч

Научно-фантастичен разказ. Автор Г. К.

Честъртън. Списание „Наука и техника“,

брой 32 от 12–18.VІІІ.1978 г.


Научно-фантастичен разказ. Автор Г. К.

Честъртън. Списание „Наука и техника“,

брой 33 от 19–25.VІІІ.1978 г.

Преговори

Научно-фантастичен разказ. Автор Так

Хелъс. Превод от английски Ал.


брой 34 от 26.VІІІ.–1.ІХ.1978 г.

Преговори




брой 35 от 2–8.ІХ.1978 г.

Преговори




брой 36 от 9–15.ІХ.1978 г.

Нахлуване

Научно-фантастичен разказ. Автор Борис

Руденко. Превод от руски Л. Стоилов.


16–22.ІХ.1978 г.

Нахлуване

Научно-фантастичен разказ. Автор Борис

Руденко. Превод от руски Л. Стоилов.


23–29.ІХ.1978 г.

Огледалото


Сергей Смирнов. Списание „Наука и

техника“, брой 39 от 30.ІХ.–6.Х.1978 г.

Грешката на професор Ив Ломбар


Франсоа де Клозе. Списание „Наука и

техника“, брой 40 от 7–13.Х.1978 г.

Терминатор




брой 41 от 14–20.Х.1978 г.





брой 42 от 21–27.Х.1978 г.





брой 43 от 28.Х.–3.ХІ.1978 г.


Писма от различни години

Научно-фантастичен разказ. Автор Кир

Буличов. Превод от руски Л. Стоилов.


4–10.ХІ.1978 г.


Научно-фантастичен разказ. Автор Кир

Буличов. Превод от руски Любомир


брой 45 от 11–17.ХІ.1978 г.


Научно-фантастичен разказ. Автор К.

Буличов. Превод от руски Л. Стоилов.


18–24.ХІ.1978 г.

Ателие за Сикейрос


Леонид Панасенко. Превод от руски Л.


брой 47 от 25.ХІ–1.ХІІ.1978 г.

Блуждаещата шамандура

Научно-фантастичен разказ. Автор А.

Бертрам Чандлър. Превод от английски

Ал. Хрусанов. Списание „Наука и техника“,

брой 48 от 2–8.ХІІ.1978 г.




Ал. Хрусанов. Списание „Наука и

техника“, брой 49 от 9–15.ХІІ.1978 г.




Ал. Хрусанов. Списание „Наука и

техника“, брой 50 от 16–22.ХІІ.1978 г.

Родословие

Научно-фантастичен разказ. Автор Франк

Хърбърт. Превод от английски Ал.


брой 51 от 23–29.ХІІ.1978 г.


Научно-фантастичен разказ. Автор Франк

Хърбърт. Превод от английски Ал.


брой 52 от 29.VІІ.–4.VІІІ.1978 г.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Ахилесовата точка


Научно-фантастичен разказ

Михаил Пухов

(Продължава от бр. 52/1977 г.)

– Представяте ли си какво изпитвахме

тогава?

В отговор Гудков се усмихна.

– А какво изпитахме след едно

денонощие, когато предаването се

прекрати? – каза Коровин. – Но

екзолингвистите заявиха, че записаната

информация им е напълно достатъчна. А

след това…

– Те не получиха ли някакъв резултат?

– запита Гудков. Той гледаше към

Коровин, без да мигне.

– Щеше да бъде може би по-добре, ако

не бяха получили. Мнозина смятат

наистина така. Знаете ли какво

представляваха тези сигнали?

Коровин направи пауза.

– Оказа се, че на половин парсек от

Слънцето нечий чужд звездолет е

получил авария.

– Значи това е било SOS?

– Да – каза Коровин. – При това от

текста беше ясно, че родната им планета

се намира някъде много далеч, близо до

центъра на Галактиката. И те се

обръщаха за помощ към най-близките

населени светове, т. е. към нас. А ние

разчетохме едва след една година

тяхното предаване.

Гудков не каза нищо. Той сведе очи и

се вгледа в пръстите на ръката си, които

сега лежаха върху облегалката на

креслото.

– Възможно е те още да са живи – каза

Коровин. – Възможно е да не сме чак

толкова закъснели с дешифрирането. Но

какво от това? Ние няма да можем да им

отидем на помощ, дори и след половин

век.

За известно време в кабината настана

тишина.

– Очевидно е, че раничко сме се заели

с тази работа – каза Гудков,

разглеждайки неподвижните си пръсти.

– С коя работа? – неохотно запита

Коровин.

– С екзосоциологията. С търсенето на

контакт с други цивилизации. Още не сме

узрели достатъчно. И технически, и

морално.

– Според мен всяка космическа

дейност е свързана с отговорност – каза

Коровин.

Гудков помълча.

– Възможно е и да сте прави. Но на

практика всичко е иначе. Сега вие по

работа ли сте?

– Да – каза Коровин. – Отивам на

Титан за експертиза.


– Открили ли са нещо там?

– Както винаги – каза Коровин. –

Камък, който прилича на тухла.

– Ясно.

– Все пак, ние някога ще осъществим

това – каза Коровин. – Все някога ще

открием истински материални следи. Ще

намерим предмет, при който само един

поглед ще е достатъчен, за да се разбере

откъде произхожда.

Той въздъхна.

– А дотогава се налага да се работи по

съвместителство. Снимаме документални

филми, пишем популярни статии.

Понякога става добре. Мисля си, че и

сега ще се получи. Темата е много

интересна. Представяте ли си всичко

това върху екрана, от зрителната зала.

Далечното Слънце. Мракът. Едрите

планове на големите планети.

Разтегнатата колона на камата. Музиката

и палмите в пътническите салони. И за

контраст – мощните противометеоритни

батареи. Секундите на тревога. И нашият

катер, прикриващ най-уязвимите посоки…

– Ясно – каза Гудков. – Но според мен

вие трябва да разкриете темата по-

широко. Трябва да дадете Границата,

предния край на битката. Човекът срещу

природата. Да покажете Човека, водещ

тази борба. Затворен в метални кутийки,

лишен от елементарни удобства,

страдащ от недостиг на енергия и

ограничените възможности за движение.

Човекът, който поставя на карта всичко.

Който се сражава и побеждава.

– Не се безпокойте – каза Коровин. –

Аз ще направя правдиво произведение.

3

Две денонощия по-късно по време на

закуската, разглеждайки бордовия

фотоалбум на катера, Коровин каза,

обръщайки се към Гудков.

– Какви красавци! И снимките са много

хубави. Кой ги е правил?

Гудков се усмихна.

– Никой. По-точно фотороботът на

базата. Преснети са от магнитен запис.

Коровин с увлечение прелистваше

страниците на албума. Какво само

нямаше тука! И слабите искрици на

границата на телескопното зрение. И

близки ярки огънчета. И накрая

метеорити отблизо. Каменни и метални,

кълбовидни, цилиндрични и

пирамидални, гладки и неравни, ледени

айсберги и прости отломъци, сиви, жълти,

кафяви, сини, всички метеори на света

сякаш бяха събрани тук в албума с

дебели твърди страници.

– Истински красавци! – още веднъж

повтори Коровин. Това все ваши ли са?

Гудков кимна. На лицето му се появи

лек оттенък на гордост.

– И ще продължавате да твърдите, че

метеоритите се срещат рядко?

– Вие вече имате собствен опит – каза

Гудков.


През изминалите две денонощия

монтираните на камата мощни локатори

за далечен обзор засякоха в техния

сектор само един малък отломък, но и

той се движеше встрани и не се наложи

да бъде унищожаван. Това се

съгласуваше с метеосводката, обещаваща

по един метеорит на пет дни.

– Прав сте – каза Коровин. – Оказва

се, че и тук понякога ти се иска да

промениш обстановката.

За две денонощия Космосът в кабината

не се беше увеличил. Наблюдателните

екрани сякаш бяха се превърнали в

картини – пейзажът в тях застина, тъй

като нищо не можеше да се измени.

Звездите си оставаха по местата си, защото

никакви междупланетни полети не могат

да объркат рисунката на съзвездията.

Камата висеше на екрана за задно

наблюдение. Взаимното разположение на

катера и камата си оставаше предишното

и той също изглеждаше като нарисуван в

синевата на телевизионния екран.

Наистина тук беше и Юпитер. Пред тях,

тъй като камата трябваше да се

възползува от неговата гравитация, за да

набере скорост по пътя си към Сатурн. За

два дни Юпитер стана малко по-ярък, но

това беше незабележимо с просто око.

– Тук няма нищо удивително или

странно – каза Гудков. – Например преди

аз работех в близкия Космос с оси. Возех

боксьори до станцията.

– Извинете, къде сте работили?

– С орбитални самолети, с оси. Карах

хора до станцията. Тази станция я

наричаха Близък ОКС или съкратено

БОКС. Затова онези, които работеха на

нея, се наричаха боксьори. Или пък

боксити, кой както му харесваше.

– Ясно – каза Коровин. Разговорът им

навлизаше в обикновено и

непретенциозно русло.

– И какво си мислите? – продължи

Гудков. – Знаете ли защо напуснах оттам?

От скука. Не защото там има малко

произшествия. Напротив, непрекъснати

аварии и инциденти. Но не ви пожелавам

да присъствувате при подобна авария.

– Защо?

– Защото няма да ви дадат даже и

пръста си да помръднете. Ще направят

всичко вместо вас.

– Кой?

– Центърът, кой друг – каза Гудков. –

Те имат такава организация, специално

за целта. Тя и така се нарича – Център за

управление на полетите. И работят яката

тези юнаци.

– И затова ли решихте да се

прехвърлите тук?

– Отчасти – каза Гудков. – Тук е много

по-свободно. Има хора, които смятат, че

безопасността трябва да е над всичко. Аз

не съм сред тях.

– Кажете ми – проговори Коровин след

късо мълчание – какво ще направите, ако

срещнете твърде голям метеорит, с

размера на астероид? Особено такъв,


който с обикновени средства не можете

да унищожите. Какво ще направите тогава?

– Не ви разбирам. Обекти до сто тона

ние разстрелваме със сигурност. Ако ви

заплашва нещо грандиозно, щурманът на

камата успява да преизчисли програмата

и да се измъкне. Дори с малка тяга това е

така, защото станцията, която следи

курса, засича всеки голям метеорит на

твърде голямо разстояние.

– Ако тази станция недооцени

заплахата?

– Ясно – каза Гудков. – По принцип,

разбира се, е възможно да стане такова

нещо. Но какво трябва да се направи, аз

не знам. Никога не съм попадал в

подобни ситуации.

– Ето защо питам – каза Коровин. –

Разправят, че понякога конвойният

изстрелва целия си боен запас, но не

успява да унищожи метеорита. Тогава

той се хвърля на таран. Разправят, че

имало такива случаи.

Гудков мълчеше, свел сивите си очи и

потупвайки с дясната си длан по

широката облегалка. След това погледна

сериозно към Коровин.

– Не, едва ли. Аз бих знаел. И защо

пилотът трябва да загива? Той може да

се катапултира и другите да го приберат.

Те замълчаха. В настъпилата тишина

внезапно се пробуди и оживя

високоговорителят. Цяла минута той

хъркаше, без да каже нищо. След това

произнесе с метален, нечовешки глас:

– „Рубин-5“, „Рубин-5“, тук е базата.

„Рубин-5“, вика ви базата. Бойна тревога

във вашия сектор.

(Следва)





(Продължава от бр. 1)

4

За въображаемия наблюдател,

издигнал се над камата към Северния

полюс на света, патрулираният сектор се

простираше пред него, вляво от

траекторията на кервана. Конвойният

катер се намираше във върха на

образуващия се конус, на хиляда

километра от камата. Локаторите за

далечно откриване засичат метеорит със

средни размери на сто пъти по-голямо

разстояние. При скорост на сближаване

от порядъка на сто километра в секунда

за всички останали действия се

разполага с 15-20 минути. Радиусът на

действие на атомните торпеда е десет

хиляди километра. Когато се разчита, че

ще се задействуват около тавана на

далекобойността си, те трябва да се

изстрелват веднага след сигнала за

тревога, за да могат да достигнат

навреме мястото за среща с целта.

Сега от страна на Юпитер,

заплашвайки камата с челно сблъскване,

се приближаваше метеорит с маса около

един тон. На това място върху курсовия

екран, където метеоритът би трябвало да

се намира, висеше бледна точка.

Образът се синтезираше от бордовата

изчислителна машина според данните,

получели от диспечерската. Бордовите

локатори на катера засега не виждаха

метеорита. Обикновено атомните

торпеда стартират сляпо и до

преминаването им към самонасочване

тяхното движение се управлява според

данните, получавани от камата.

Всичко, което се изискваше от Коровин

при получаване на сигнал за тревога,

вече беше направено от него. За миг той

се почувствува като автомобилен

състезател, надяна на главата си

прозрачния калпак на шлема, опъна

върху пръстите си ръкавиците и пристегна

към креслото ремъците. Седалката

доловимо го притискаше отдолу, тъй като

катерът променяше позицията си,

измествайки се към точката на срещата.

Катерът се придвижи, подчинявайки се на

Гудков, който сякаш се беше приготвил

още преди сигнала за тревогата.

– Добре – деловито каза Гудков. –

Договорихме се. Ще пусна още една. Все

пак това са хиляда килограма.

Той натисна нещо и пред тях послушно

се запали нов екран. Познатите им

съзвездия се разлюляха няколкократно

на различни страни, след което

постепенно се успокоиха. На втория


малък екран небето вече беше

неподвижно. Той беше се запалил преди

минута и половина. А в центъра на пулта

за управление, в еднометровия

прозрачен кристал две ярки искри

бледнееха и забавяха движението си

върху звездния фон. Гудков ги насочваше

така, че те се приближаваха към

бледното огънче на целта.

– Не беше задължително да се пускат

торпедата – каза Гудков. – Метеоритът не

е голям и щяха да са ни достатъчни

бластерите за близък бой. Наистина

отдавна не съм работил с тях. Все ми се

случва да действувам предимно на

далечни разстояния, и то с торпеда. Но

защо ви е толкова много оптика?

Пред Коровин бяха разположени

неговите лични оръжия. Освободени от

калъфите, заредени и готови за снимки

бяха една кинокамера и два

фотоапарата. Те лежаха върху широките

странични облегалки на креслото.

– Ще видите – каза Коровин. – Искам

да заснема процеса на приближаването

върху кинолента, за да дам общата

картина. А отблизо ще снимам само с

фотокамерите. Те са две, защото не

искам да презареждам.

– Друго имам предвид. Та нали всичко

се фиксира върху магнитна лента. Защо

ви е да снимате?

Коровин се засмя.

– Магнетофонът не разбира нищо от

композиция – каза той. – Но все пак вие

нали ще ми разрешите да ползувам част

от записите за филма?

– Естествено. Това първият филм ли

ви е?

– Засега последният – каза Коровин. –

Направил съм няколко десетки.

– А, виж ти – каза Гудков. – Тогава

приберете камерите от облегалката.

Окачете ги на себе си. Иначе ще се

изтърсят.

– Правилно – съгласи се Коровин. –

Ще ги окача, за да ми е по-удобно, когато

снимам.

Те замълчаха. Двете искри върху

курсовия екран през това време

избледняха. Те вече се бяха приближили

плътно към светлинката на целта. Но

фактически не се движеха, тъй като

торпедата се отдалечаваха от катера

почти по зрителната ос. Над екраните

върху таблото изскачаха цифри. Те

показваха разстоянието от снарядите до

целта. Други цифри, които се появяваха

по-ниско, говореха за разстоянието от

целта до катера. Под тях трети ред от

цифри даваха разстоянието между

метеорита и камата.

– Гледайте – каза Гудков.

Коровин вдигна кинокамерата и се

вгледа в екрана на бордовото телеоко на

торпедата. До центъра на екрана той с

мъка различи едва забележима бледна

точка. Гудков каза с официален тон:

– Целта е в зрителното поле на

първото торпедо.


Коровин за миг вдигна очи и

изненадано погледна пилота. Оказа се, че

той говори по микрофона с диспечерския

пункт. Коровин отново започна да снима.

Внимателно пренесе кадъра на главния

екран, върху който една от искричките се

сля с целта, станала през това време

много по-ярка. След това насочи

камерата така, че да хване в зрителното

поле профила на Гудков, говорещ по

микрофона с камата.

– Преминавам към пряко съпровождане

– каза Гудков. – Поразяване на целта

след тридесет секунди.

Коровин засне в едър план неговите

твърди метални пръсти върху клавишите

за управление на торпедата. Целта върху

малкия екран се беше изместила в

центъра. Тя ставаше все по-ярка.

– Второто торпедо е в рамките на

оптическата видимост – каза Гудков на

далечния диспечер в камата. Върху втория

малък екран трепна микроскопично огънче.

Подчинявайки се на пръстите на Гудков,

то тръгна към центъра. Коровин

продължаваше да снима.

– Поразяване на целта от първото

торпедо след двадесет секунди – каза

Гудков.

Коровин улови във визьора светлинното

табло. Разстоянието от снарядите до целта

беше 2160 километра. Разстоянието от

целта до катера – 9870 километра.

Разстоянието между катера и камата

беше както обикновено хиляда километра.

– Гледайте – дочу Коровин внезапно

шепота на Гудков, изменен от двата

скафандъра. Той беше се откъснал за

миг от управлението. Коровин проследи

погледа му и видя познатото

изображение върху втория малък екран.

И в този миг Коровин разбра какво е

станало. Първото торпедо беше минало

край целта, без да експлодира. Сега

историята се повтаряше.

– Двадесет секунди – каза Гудков.

Лентата на Коровин се свърши и в ръцете

му се появи втората фотокамера. Тя

щракаше съвършено независимо от

неговите желания. Той гледаше

невероятния немислим предмет,

напомнящ метална колба или половинка

на гира, стремително нарастващ върху

екрана на торпедния телескоп. Но след

това той изчезна и сякаш само им се

беше присънило или дошло като

халюцинация в награда за дългата скука

на дежурството.

– „Рубин-5“, „Рубин-5“ – каза базата с

метален нечовешки глас. – „Рубин-5“,

търси ви базата. Защо целта не е

унищожена?…

Високоговорителят замлъкна на

половин дума, внезапно, сякаш бяха го

изключили. Върху главния екран се появи

бавно наедряваща асиметрична точка.

– Ето го – каза Гудков. – Нашите

телескопи го хванаха.

Рисунката на съзвездията върху

малките екрани изгуби устойчивостта си.


Звездите започнаха да се въртят.

Торпедата, станали неуправляеми,

губеха стабилизацията си.

– Едва не забравих – каза Гудков.

Малките екрани угаснаха едновременно

с двете нетърпимо ярки избухвания върху

главния екран от отсамната страна на

звездите. Известно време там не можеше

да се различи нищо, но двойната

свръхнова постепенно избледня и от

взрива остана бавно разтапящо се

облаче, върху чийто фон бързо

увеличаваше размерите си странният

цилиндър с кълбовидно разширение на

неповредения си край.

– Сигурен ли сте, че това не е наше? –

запита Гудков неочаквано спокойно.

Коровин кимна. Устата му беше

пресъхнала и той не можеше да каже

нищо, но още веднъж кимна, без да

престава да прави снимки.

На тавана на кабината, над

дистанционните индикатори пламна

надпис: „Дистанция на лазерен огън.“

– Тридесет секунди до срещата – каза

Гудков.

Коровин гледаше екрана през визьора

и трескаво натискаше спусъка. Ето, тя се

приближава. Красива, цилиндрична,

кълбовидна. Чужда, извънземна,

произведена в недостъпните дълбини на

вселената. Беше долетяла в Системата,

оставяйки зад себе си десетки и стотици

светлинни години. Ето че се приближава,

и то само за да я унищожат те.

– Лентата – каза той, преобръщайки с

мъка изсъхналия си език. – Свърши ми се

лентата.

Коровин отпусна камерата върху

гърдите си. Цифрите върху индикатора

на разстоянията все повече намаляваха.

На тавана на кабината все още гореше

надписа: „Дистанция за лазерен огън.“

Странната колба се надигаше от

дълбините на курсовия екран. Гудков я

гледаше от своето кресло мълчаливо и

съсредоточено. В кабината беше горещо.

Коровин започна да разкопчава

ремъците.

– Престанете – разнесе се в наушниците

му изкривеният глас на Гудков. – Та вие

сте мъж в края на краищата!…

Коровин не можеше да намери токата.

Той се дърпаше от ремъците, мъчеше се

да ги скъса, но те можеха да издържат на

стократни натоварвания. За него в

кабината сякаш нищо не беше останало.

Само лепкавата паяжина на ремъците,

дантелата от матови петна в мерника на

курсовия локатор и Гудков с неговия

поглед на ловец. Неговите жестоки метални

пръсти лежаха върху клавиатурата.

– Не – беззвучно каза Коровин. Все пак

той се измъкна от задушаващите го

ремъци. – Не!…

Сега целта висеше в центъра на

курсовия екран, небивало красива

небесна, с някаква непонятна за никого

красота, като се започне от сложния

орнамент от тъмни петна върху


оригиналната повърхност на сферите и

се свърши с вълнистите накъсани и с

остри ръбове краища на цилиндъра.

Проклетата тока на края също се откопча.

Но вече беше късно.

Екранът побеля, а след това стана

просто ослепителен, очите им престанаха

да виждат и когато катерът бе друснат от

облака газообразни и още неуспели да се

разнесат остатъци, вече нищо не беше

останало и върху всичко лежеше черният

квадрат, отпечатващ мястото на взрива.

Остана само тишина и пустота. И така

беше дълго.

– Разберете – каза Гудков. – Ако бяхме

я пропуснали, щяха да я унищожат

батареите на камата. Разбира се, ако

успееха.

Коровин не отговори нищо.

– От нея във всеки случай не би

останало нищо – каза Гудков – и от

кервана също. Все пак това са сто

километра в секунда.

Коровин мълчеше.

– Да не си мислите, че не разбирам –

каза Гудков. – Разбирам ви прекрасно.

Коровин мълчеше, гледайки в сляпото

петно на екрана.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Конят пасе в маковото поле



Джон Бранър

– Добро утро, докторе! – поздрави

младата регистраторка влезлия във

вестибюла на „Паре поликлиник“.

– Добро утро, мила! – промърмори в

отговор доктор Каспър Мински, насочвайки

се с широки крачки към своя кабинет.

До идването на първия пациент имаше

още няколко минути и докторът си поръча

чашка кафе, която веднага се появи от

монтирания върху бюрото му прибор за

обслужване и след това включи телефакса,

като натисна копчето на „последните

новини“. От отвора на телефакса веднага

изпълзя хартиена лента с новостите от

всички краища на Земята, Марс, орбиталната

станция на Венера, колониите на

астероидите и дори от луните на

далечния Юпитер. Сърбайки кафето си,

докторът започна да преглежда текста.

И в този миг той престана да вижда

света в розово.

Още първият ред от информациите

гласеше: назрява сериозна криза, която е

толкова сериозна, че може да избухне

веднага. Авторът на статията намекваше

именно за това. Днес, в шест часа

сутринта по лондонско време, президентът

на Марс, избран от двата милиона

колонисти на планетата, беше извикал

посланика на Земята и му предложил да

напусне територията на Червената

планета със следващия космоплан. Това

означаваше, че Марс прекъсва

дипломатическите си отношения със

Земята. Президентът беше заявил: ако

Земята не изпрати официални извинения

и 50 милиона междупланетни кредити,

посланика ще последват всички намиращи

се на Марс земни граждани.

Интересно, помисли си доктор Мински,

какво би могло да предизвика подобен

скандал? Та нали колонията на Марс

съществува вече тридесет години и

никога не е имало такъв конфликт.

Той прочете още два пъти

информацията на телефакса – дали не е

пропуснал нещо, – но не намери ключ

към обяснение на загадката. В този

момент нещо щракна и се дочу слабо

позвъняване – така телефаксът съобщаваше

за пристигането на външна кореспонденция.

Доктор Мински въздъхна и протегна ръка

към появилия се в отвора на машината

хартиен език. Разбира се, телефаксът

беше хубаво нещо, защото обикновеното

изпращане на писма по пощата заема

много повече време, но в замяна на това

по-рано всяко писмо имаше свой облик и

индивидуалност. Сега обаче всичко беше

унифицирано и подредено като…


Но какво е това? Това е съвсем

необикновено писмо! То беше изпратено

по междупланетен лъч и значи авторът му

се намира някъде в Космоса на милиони

и милиони мили оттук. В ъгъла на писмото

имаше цифров код, от който следваше,

че писмото е дошло от Марс. От Марс?

– Но аз не познавам никого на Марс –

възкликна неволно докторът.

Що се отнася до текста… докторът го

прочете два пъти и втория път дори на

глас. Дали не му се присънва нещо?

„Големият и тромав кон пасе сред

полето с бледосини макове.“

Няколко мига докторът смаяно гледаше

листа, но след това вниманието му бе

привлечено от някакъв звук в приемната

– както винаги той беше оставил вратата

леко открехната. С това той подсказваше, че

в случай на остра необходимост пациентът

може да бъде приет и преди девет часа.

Сега от съседната стая се разнасяше

плач – плачеше момченце на 5-6 години.

Като остави настрана тайнственото

послание, докторът скочи и се приближи

към вратата. Когато надзърна, той видя

своята стара пациентка мисис Бауън и

нейното осиновено дете Тими. Тя и мъжът

й го бяха осиновили, когато научиха, че е

по-добре да нямат собствени деца.

– Здравейте, докторе! – стана мисис

Бауън от креслото. – Извинете, че ми се

налага да ви безпокоя, но на бедния Тими

тази нощ му се присъни много страшен

сън и затова…

– Излишно е да се извинявате, мисис

Бауън – спря я докторът, вдигайки слабата

си ръка. – Да влезем в кабинета и да

видим с какво мога да помогна.

Уви, с малко, тъжно призна на себе си

доктор Мински, когато вратата се затвори

зад мисис Бауън и детето. Тими беше

намерен на улицата на 2 и половина

години, когато още не можеше да каже

името си. Не бяха намерени каквито и да

било следи от неговите родители. Мистър

и мисис Бауън бяха добри и отзивчиви

хора, така че докторът дори за секунда не

се усъмни, че те нямат никаква вина за

измъчващите детето кошмари. Но нали и

по време на сън човешкият мозък може

да проникне и в най-отдалечените кътчета

на паметта и да раздвижи някои дълбоки

и никога не идвали наяве спомени. През

деня мозъкът събира маса нови сведения

и впечатления, а през нощта той почива,

като ги разпределя по…

Телефонът иззвъня и докторът

машинално погледна екрана. Като трепна

леко, той стана от въртящото се кресло.

Неразбираемото сутрешно писмо от Марс

беше абсолютно излетяло от главата му,

но сега, ако се вярва на запалените върху

екрана на видеофона думи, го търсеха от

Станцията за орбитална връзка,

разположена на спътника, през който

минаваха всички сигнали, изпращани от

населените планети на Слънчевата система.

Виж, това беше нещо!


Какво пък, помисли си докторът,

вероятно сега ще стане ясно защо е

получил това толкова загадъчно послание.

Като надзърна бързо в приемната и се

убеди, че там няма пациенти, нуждаещи

се от бърза помощ, той включи видеофона.

На екрана се появи млад човек с

изтощено лице. Под очите му имаше

черни кръгове, сякаш не е спал през нощта.

– Доктор Мински? – запита той.

– Да, аз съм.

– Казвам се Онорио Блаз и съм

сътрудник на Станцията за орбитална

връзка. Извинете за безпокойството, но

искам да ви задам един въпрос. Не сте ли

получавали наскоро писмо от Космоса?

– Получих само преди няколко минути.

Ето го, то е на бюрото ми. А в какво се

състои работата?

– В него има ли някакъв смисъл?

Доктор Мински изненадано премигна.

– Честно казано, мистър Блаз, не. Но

защо ме питате за това?

– Моля да ми повярвате, докторе, че

работата е много важна и крайно срочна.

Така че просто нямам право да губя време

за подробности. Моля ви, прочетете ми

какво е написано в писмото. И освен това

откъде е изпратено.

Смръщил гъстите си вежди, доктор

Мински изпълни молбата.

– Ясно – измърмори Блаз. – Смятате

ли, че някой би могъл да ви изпрати от

Марс такова съобщение?

– Не. Аз въобще нямам никакви познати

на Марс. А вие какво, очевидно имате

неприятности?

– Неприятности! Докторе, вие дори

наполовина не можете да си представите

какво става в момента! Ние се намираме

на границата на междупланетна война –

ето какво става сега!

– Какво? Аз прочетох днес за кризата и

нима това е толкова сериозно?

– По начало това беше само типично

за президента на Марс гневно избухване

и нищо повече. В края на краищата той

може да бъде разбран – в една сложна

ситуация нервите на всекиго могат да

изневерят. Вие знаете, че техните проблеми

им стигат: ту с този нов купол в Сън Лейк

Сити, ту поради бактерии измира цялата

им реколта от водорасли, а освен това и

зимата през изминалата година беше

ужасна. Но вие сте чували за всичко това

– той махна неопределено с ръка. –

Разбира се, те там всички треперят за

своята независимост и в това няма нищо

изненадващо, тъй като те доброволно са

емигрирали, прехвърляйки се в един свят,

който не е много подходящ за хора. През

последната седмица лъчите за съобщения

буквално се пръскаха от изобилие на

съобщения – умиротворяващи, успокояващи,

смекчаващи и примиряващи – и всичко

това се строполи като гръм. Тази сутрин

посланикът на Земята в буквалния смисъл

на думата е бил изхвърлен от кабинета

на президента. Нима може мълчаливо да


се преглътне подобно нещо, още повече,

щом става дума за дипломат?

– Да, но какво отношение има това

към… – доктор Мински погледна към

хартията пред себе си – …„тромавия кон

в маковото поле“?

– Ами, никакво. Но изглежда, че цялата

тази бъркотия започна с едно странно

послание, чийто източник не ни се удава

да открием. В това послание – ако се

вярва на правителството на Марс – се

съобщава, че предложението на Земята

да окаже на марсовите колонисти помощ

за преодоляването на временните

трудности не е нищо друго освен част от

заговор. Идеята на този заговор била

проста – да се възстанови марсовото

подчинение на Земята и да се лишат

колонистите от завоюваната с толкова

труд независимост.

– И това не е единственото послание –

заинтересовано запита доктор Мински, –

чийто източник не ви е ясен?

– Не е единственото. Те идват с

десетки, а нали на нас не ни става

известно за всички, така че може би те са

стотици. За щастие посланията, които

засякохме, по един или друг начин

напомнят на полученото от вас – това са

или откъслеци от разговор, или поетични

редове, или направо някакви глупости. Но

цялата работа е там, че подобни

съобщения не би трябвало да има! Нали

ние тук на Станцията за орбитална

връзка осъществяваме връзката между

всички заселени планети в Слънчевата

система и контролираме всички

междуконтинентални сигнали, минаващи

през свързочния спътник, тъй като да се

предават сигнали дори на другата страна

на планетата става много по-лесно през

Космоса. Нашите съоръжения са най-

новите; компютрите ни са най-

съвременните и най-сложните, почти

сами мислят!… Те се справят прекрасно с

милиони преминаващи през спътника

сигнали и изведнъж, ни в клин, ни в

ръкав… Вижте моля ви, какво послание е

получил един човек в Ню Джърси: „Угроза

и смърт, огън и вода, всичко, което е

построено, ще се сгромоляса завинаги.“ А

ето какво е получил един чилиец – на

испански, разбира се, но аз имам превода

му: „Пустинните пътеки на Космоса лежат

далече от дома ми, но скоро всичко ще се

промени…“ Някога слушали ли сте

подобна глупост?

– Ами… – доктор Мински се покашля. –

Чувал съм, и то доста често. В края на

краищата зад раменете ми са петдесет

години лечебна практика и за това време

съм видял различни пациенти, налагало

ми се е да се боря и с халюцинации и

други заболявания на главния мозък.

– А сега моля да ме извините, докторе.

Трябва да проверя още осем или десет

такива съобщения.

– Разбира се, разбира се, извинете, че

ви забавих – каза доктор Мински и

връзката прекъсна.


Към десет и половина докторът вече

беше свършил да приема и преди да

започне визитация на лежащо болните,

реши да се порови малко в литературата

за сънуването. Искаше му се да

предложи на малкия Тими Бауън нещо по-

съществено от успокоителните таблетки.

Вече се готвеше да натисне съответния

код на библиотечния компютър, когато

изведнъж му хрумна една мисъл. Като

помисли малко, той щракна с пръсти и

кодира компютъра за съвършено друга

информация.

След внимателно изучаване на

материалите на четири различни езика,

разбира се, преведени от компютъра,

докторът си поръча чашка кафе и бавно я

изпи.

– А защо всъщност да не е така? –

каза той в пространството. – В такова

отчаяно положение трябва да се опитат

всички средства!

И докторът включи апарата. Да се

добере до необходимия му абонат се

оказа не чак толкова просто и се наложи

да преодолее бариерата от предварителни

въпроси и обяснения. Чак след това на

екрана се появи лицето на Блаз. Той

изглеждаше още по-уморен.

– Ето ви и вас, доктор Мински –

въздъхна той. – Извинете, но нямам

буквално нито секунда свободно време.

Положението се влошава катастрофално!

– Зная! – изръмжа доктор Мински. –

Прочетох! Отговорете ми бързо на един

въпрос. Вашите канали за връзка не са

ли подложени напоследък на големи

претоварвания?

– Претоварвания? Не, разбира се…

имам предвид, че не е имало никакви

аварии или нарушения в работния режим.

Ако някой възел би се претоварил и

излязъл от строя, ние веднага щяхме да

отстраним повредата.

– Но нали количеството на пропусканите

от вас сигнали е нараснало? Може би

дори е нараснало много?

– И още как! Спътникът бръмчи като

пчелен кошер!

– Значи сте близо до режима на

максималното натоварване?

Блаз изглеждаше озадачен.

– Естествено, да…

– Щом е така, моля ви веднага да

изпратите някой за мен. Изглежда, ще

мога да намеря ключа за решаването на

проблема. А дотогава пресортирайте по

степен на важност съобщенията, които

постъпват при вас. Някои от тях вероятно

могат да потърпят час или два – не ги

препращайте и натоварването на

съоръженията веднага ще намалее.

Блаз внимателно гледаше към него от

екрана. Накрая въздъхна и вдигна

рамене.

– Добре, в края на краищата е все

едно: и за едно, и за седем прегрешения

присъдата е една!


– А продължавате ли да получавате

тайнствените послания? – запита доктор

Мински.

– Да, дявол да ги вземе! След нашия

сутрешен разговор засякохме още

тринадесет парчета.

– Направете каквото ви казах и ще

видите, че няма да съм успял още да

стигна до вашия спътник и съобщенията ще

престанат. – Но в себе си предпазливо

добави: – Най-малкото трябва да спрат…

(Следва)




Джон Бранър


Пътешествието започна в

космопристанището „Гудуин Сендз“ и

съвсем не беше тежко. Младият офицер

от Въздушно-космическите сили, който го

съпровождаше от Земята, явно беше

смутен – всеки момент ще се разгори

най-голямата междупланетна криза, а го

карат да изпълнява такова глупаво

поръчение!

Дишайки тежко, след необичайното

маневриране при състояние на

безтегловност, докторът последва

офицера от стиковъчната камера в

приемната камера на станцията, в която

въртенето създаваше илюзия за

нормална гравитация. Флоуресцентните

лампи светеха с ярка и твърда светлина.

Докторът се почувствува някак не на

мястото си. А и къде изчезна

придружаващият го офицер? В този

момент вратата се открехна и се появи

Блаз. Той изглеждаше така, сякаш върху

раменете му се е струпало цялото бреме

на вековете.

– Доктор Мински – стисна той ръката

на доктора без особен ентусиазъм, –

моля ви, елате с мен. Наредено ми е да

ви отведа направо при мистер Мариво,

шефа на Станцията, и ние трябва да му

обясним защо съм ви поканил тук. При

това обяснението трябва да бъде

обосновано и разумно. Струва ми се, че

аз се поувлякох! За вашия полет ми

представиха огромна сметка!

– Искате да кажете, че вашите шефове

не са приели предложението ми

сериозно? – възкликна поразен докторът.

– Сериозно? Вие се шегувате.

– Но поне намалиха ли натоварването

върху вашите компютри?

– Чрез сортиране сигналите по степен

на важност? Дори и не са помислили за

това. За цялата си история спътникът не

е пропускал такова количество сигнали

както днес. В това няма нищо

изненадващо – та нали всяка минута

може да избухне междупланетна криза?

– Да, разбира се, че ще избухне, ако

продължавате в същия дух! – кипна

докторът. – А нелепите послания още ли

се получават?

– Да, но вече не само до Земята, но и

до Марс, Йо, Церера, въобще почти до

всички планети! Със стотици!

– Тогава водете ме при този ваш

Мариво, и то по-бързо!

Когато Блаз и доктор Мински влязоха в

кабинета, Мариво разговаряше

едновременно по три телефона. Той


направи на влезлите сърдит знак с ръка

да не му пречат, докато не свърши

разговора.

– Да, генерале! – викаше той в

микрофона. – Заповедта ще бъде

издадена веднага! Съгласен съм, не е

възможно да се търпи повече. На Марс

съвсем са се побъркали! Поведението им

е непростимо!

– Обвинявате колонистите на Марс, а

за всичко сте виновни вие самите! –

развика се внезапно доктор Мински,

пристъпи напред и предизвикателно се

спря пред Мариво.

За миг той се вцепени.

– А кой сте вие, дявол да го вземе? –

запита той.

– Сър, това е доктор Мински от Лондон

– с разтреперан глас обясни Блаз. – Вие

си спомняте, че аз…

– Аха, виж ти. Помня – Мариво се

облегна в креслото си и в гласа му се

появиха ръмжащите тонове на тигър,

забелязал апетитна антилопа. – Доктор

по какво, извинете? По медицина, ако не

бъркам? И твърдите, че на вас ви е

известна причината за кризата?

– Мисля, че да. Вие сте струпали тук

маса най-сложно оборудване, имащо

способността, така да се каже, да мисли

самостоятелно и ето че сега му се налага

да преработва безпрецедентно

количество сигнали…

– Какво странно има в това, след като

сме на ръба на войната! – избухна Мариво.

– Да, но това положение се създаде,

след като президентът на Марс беше

изкаран извън себе си! И той може да

бъде разбран и извинен. Чакайте! –

доктор Мински вдигна широката си длан,

сякаш се опитваше да задържи Мариво в

креслото. – Вие нали не успяхте да

откриете източника на посланията, които

изкараха от кожата му президента?

– Ами да – Мариво облиза устни. – Но

в това няма нищо необикновено –

съществуват известни… хм… официални

канали, до които ние нямаме достъп.

Необикновеното е друго…

– Голямото количество неизвестно

откъде взели се послания, нямащи

никакво отношение към правителството?

Ясно, ясно. Значи някакви секретни

дипломатически съобщения преминават

през вашата система постоянно. Очевидно

те са кодирани… или шифровани? –

полуусмихнат, той се обърна към Блаз.

– Разбира се, та нали са секретни.

– А вашето компютърно устройство

разбира ли тези кодове и шифри?

– Да, струва ми се, може да се каже, че

компютърът ги разбира.

– Което значи, че съдържанието на

шифрованите системи е известно на

компютъра, а на вас не е. На вас ви е

известно само количеството на

предаваните сигнали.

Мариво кимна.

– Сега, когато аз влязох – продължи

Мински, – вие разговаряхте с генерала. В


случай на подобна криза военните

вероятно имат, както те го казват,

планове за извънредно положение?

– Разбира се!

– А как смятате, кодираните съобщения,

предавани напоследък в огромно

количество, могат ли да бъдат по някакъв

начин свързани с тези планове, например

с отбраната на Земята в случай на

нападение от Космоса?

– Естествено! И ако войната наистина

започне, те ще нанесат своя първи удар

именно тук, ще ударят по спътника, на

който се намираме ние с вас! А аз вместо

да подготвям Станцията за аварийна

евакуация, седя и слушам един изкуфял

старец!

– Между другото, аз още не съм

свършил! За последен път ви повтарям,

че за кризата сте виновни самите вие! Та

нали вие сте шефът! Именно заради това

точно вие сте виновен!

Като разтвори пръсти, той почука с тях

по края на бюрото.

– Сънувате ли понякога, мистър

Мариво? – неочаквано запита докторът.

– Какво общо имат тук сънищата?

– Точно те имат нещо общо! Нима не

сте забелязали в тези загадъчни

послания една особеност? В тях образите

сякаш са взети от някакви съновидения!

Не сте ли забелязали, Блаз? – обърна се

той към младия човек. – Дайте няколко

примера и може би вашият шеф ще ме

разбере.

Изплашен и изненадан, но готов да се

хване за всяка сламка, Блаз притвори

очи, мъчейки се да си спомни.

– Ами например в едно от тях ставаше

дума за космически кораб на дъното на

морето, пред чиито илюминатори плуват

риби. В друго – за скелет, танцуващ джига,

и още едно – за голям воден часовник,

който вместо „тик-так“ прави „кап-кап“…

– Стига с тези идиотски глупости! –

избухна Мариво. – Ще ме принудите да

извикам охраната и да ви изхвърля оттук!

– Както постъпиха със земния посланик

на Марс – добави доктор Мински. –

Държите се невероятно глупаво, а изходът

е толкова прост – необходимо е да се

намали количеството на пропусканите

сигнали и нищо повече. След няколко

часа положението ще се нормализира.

– Вие не сте с всичкия си!

– Не е вярно! – Блаз щракна с пръсти.

Той сякаш беше озарен от прозрение. –

Разбрах го накъде бие!

– Тогава говорете, само че без много

приказки – заповяда Мариво.

– Добре, сър! Ние твърдим навсякъде,

че нашите компютри са толкова

съвършени, че всъщност могат да мислят

самостоятелно. Но нима сме се

замисляли какво може да значи това?

Това значи, че те съставят сами за себе

си програмата и сами себе си

инструктират. Ние само ги монтираме и

включваме, а по-нататък само от време

на време осъществяваме текущ ремонт.


Компютрите не са длъжни да казват какво

правят с получените съобщения. Те сами

прочитат адреса, разработват маршрута

и предават съобщенията и дори поправят

възможните грешки, които могат да се

появят поради такива фактори като

звездния радиошум.

Доктор Мински сияеше.

– Точно така, както правим самите ние

– каза той. – Откровено казано, тази

мисъл ми подсказа едно малко момче,

което днес ми беше пациент. Мистър

Мариво! На вас вероятно ви е известно,

че по време на сън събитията на

изминалия ден сякаш се класират и

разпределят по съответните ъгълчета на

нашата памет. Понякога се случва така,

че едно събитие, на което ние в първия

момент не сме придали голямо значение,

може да съдържа в себе си силен

емоционален заряд. И мозъкът не винаги

успява да „разпредели“ точно такова

събитие. В този случай човек на сутринта

помни добре сънуваното от него. А ако

пък сънят е много страшен, той дори

може да ви събуди през нощта и това

означава, че ви мъчи кошмар. Сега нека

вземем вашите компютри, които са

твърде съвършени машини. Те получават

постоянно информация от десетина

различни свята и очевидно също трябва

да осъществяват едно своеобразно

класиране, като отделят нужното от

ненужното, да речем, с оглед

преразглеждането на собствените

инструкции – та нали тези инструкции са

длъжни да съответствуват на конкретно

поставената задача?

– Разбира се! Компютрите изпълняват

такава работа самостоятелно вече от

двадесет години. – Мариво машинално

приглади косите си. – За целта на тях им

се дава тъй нареченото „време на

задържане“ – и за това време те

отстраняват от своите вериги вече

ненужните инструкции.

– Време за задържане? А това някаква

постоянна величина ли е? И кой я е

определил? Вероятно производителите

на съоръженията?

– Разбира се. В ръководството по

експлоатацията са посочени границите,

които не трябва да се надвишават.

– Аха! – доктор Мински се наклони

напред. – Ето, както ми се струва,

открихме причината за всичко! Искате да

кажете, че съществуват граници, които не

могат да се превишават при обикновени

обстоятелства?

– Вие сте прав! – Блаз вече беше

разбрал всичко. Той направи няколко

крачки напред и спря пред шефа си. –

Сър, докторът е напълно прав. Ние ще

изтървем нещо, което е ужасно очевидно.

Веднага щом се появиха първите

признаци за кризата, броят на

официалните шифровани сигнали се

увеличи, нали? Вие сам наскоро казахте,

че в случай на война на едно от първите

нападения ще бъде подложен именно


нашият спътник. А нали компютърът

разбира кодираните съобщения, той е

длъжен да ги разбира, иначе как би могъл

да се убеди, че смущенията не влияят

върху верността на предаваната от него

информация? И ето че той е разбрал от

каква опасност е заплашен. Ако се отчете

и това, че в същото време на него му се е

наложило да работи в режим на

максимално натоварване, появата на

странните съобщения вече не изглежда

толкова противоестествена.

– Вие сте един способен млад човек –

одобрително каза доктор Мински. –

Компютърът е разбрал, че неговото

съществуване се намира под угроза.

Неговото обикновено време за сън е

необходимо да се увеличи… – докторът

изсумтя и веднага се поправи. – Исках да

кажа, да се увеличи обикновеното време

за задържане, защото иначе компютърът

не успява да разбере смисъла на

предаваните от него кодирани съобщения.

С други думи, сега вашият компютър

страда от халюцинациите, от каквито

страда и човек, ако в продължение на

няколко дни нима възможност да си отспи

както трябва. А за да разсортирова и

оцени тревожните съобщения, свързани с

неговата собствена безопасност, на

компютъра очевидно е оставало само едно

– да използува веригите, предназначени за

подновяване на инструкциите и за

преразглеждане на своята собствена

програма. Така компютърът е заболял от

истинско възпаление на мозъка!

Настъпи дълга пауза. Внезапно

Мариво се хвърли към телефоните и

започна с отсечен глас да дава заповеди,

да се закрият всички връзки по

междупланетните линии, да се предават

само най-важните кодирани съобщения,

обърна се към военните и

дипломатическите власти с молба да

преразгледат създалата се ситуация с

оглед предположението, че съобщението,

предизвикало гнева на президента на

Марс, е резултат на грешка на

компютъра…

Като издърпа доктор Мински встрани,

Блаз горещо му стисна ръката.

– Докторе! – възкликна той – не знам

как сте успели да стигнете до всичко това

– та нали на нас, тук на самото място не

ни хрумна нищо такова в главата, – но

съм сигурен, че вашата версия ще се

потвърди и затова… безкрайно ви

благодаря. Ще ви каже благодаря и

целият свят, ще видите.

Изведнъж лицето на доктор Мински

стана сурово.

– Някога отнасял ли се е животът с вас

жестоко? – запита той.

Блаз замига неразбиращо.

– Тази сутрин в приемния ми час

доведоха едно момченце, което също е

мъчено от кошмари и то не можа да ми

обясни защо. Та това е разбираемо – то е


получило психическа травма, бидейки

още съвсем малко.

– Не е могло да ви обясни… –

замислено повтори Блаз.

– Именно. Това не е можел да стори и

вашият компютър. Той няма възможност

да сподели с вас мислите си и изведнъж

от едно кодирано официално съобщение

разбира, че го заплашва нападение и

унищожаване – доктор Мински вдигна

рамене. – При подобно положение кой

няма да започне да сънува кошмари?

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Звезда блестяща



Марк Клифтън

Петък, 11 юни

Едно момиченце на три години не би

трябвало да е толкова интелигентно, че

само да изреже и слепи лентата на

Мьобиус.

Или дори ако случайно стори това, не

би трябвало да отиде толкова далеч в

разсъжденията си, че да вземе една от

боичките си и грижливо да прекара

непрекъснатата линия, за да докаже, че

тя има само една повърхност.

Или ако по някакво странно

съвпадение момиченцето и това направи

и ако „това“ наистина е само случайност,

как тогава да си обясня защо тая моя

палавница – а тя е невероятно палава! –

седя половин час, цял половин час,

подпряла брадичка на ръката си, с

поглед, вперен в пространството пред

нея, мислейки така съсредоточено, че ми

бе направо болно да я гледам.

Бях седнал в креслото и преглеждах

някои материали. Стар1 седеше на пода в

кръга светлина, който хвърляше лампата,

с изтъпени ножици и парченца хартия.

Продължителното мълчание ме накара

да погледна към нея в момента, в който

тя слепваше двата края на хартията. За

миг реших, че случайно е превила

наполовина хартиената ивица, преди да

затвори кръга. Тя я повдигна с пухкавите

си пръстчета, а аз се усмихнах вътрешно.

„Едно малко дете оформя загадката на

времето“, размишлявах аз.

Но вместо да захвърли ивицата или да

я разкъса, както би постъпило всяко друго

дете, тя внимателно я превъртя и после я

обърна, изучавайки я от всички страни.

След това взе една боичка и започна

да прекарва линията. Правеше го, като че

ли потвърждаваше вече достигнато

заключение!

За мен това бе горчиво потвърждение.

Дълго си затварях очите, но вече няма да

мога да се правя, че не разбирам. Стар е

свръхинтелигентна!

Половин час я наблюдавах, седнала

на пода, едното коленце подвито под нея,

брадичката – облегната върху ръката й,

неподвижна. Удивлението бе разширило

очите й, вглеждаше се в потенциалните

възможности на явлението, което бе

открила.

Трудно се гледаше това дете след

смъртта на жена ми. Сега пък и този

проблем. Да можеше Стар да бъде поне

нормално глупава, като други деца!

Докато я наблюдавах, се реших. Щом

едно дете е обременено, значи е

обременено и толкова. Няма какво да се


лъжем. Тогава родителят трябва да го

научи да компенсира. Ако не друго, поне

ще я подготвя за горчивините, които аз

самият съм изпитал. Може отрано да се

научи да не трепва пред тях. Ще

използувам необходимите ми измервания,

за да изчисля съответната степен на

интелигентност, и по този начин да видя

доколко сериозни ще са трудностите ни.

Само 20 точки разлика в коефициента за

интелигентност могат напълно да

изменят същността на проблема. Дете с

коефициент 140 живее в свят, който

изобщо няма нищо общо със света на

дете със 100 и свят, за който дете с

коефициент 120 има само смътно понятие.

Въпросите, които вълнуват или интригуват

дете с коефициент 160, засягат едно дете

със 140 толкова, колкото полетът на

птицата може да засегне полската мишка.

Не трябва да сгреша, разрешавайки

проблеми на единия тип, ако тя е от друг.

Междувременно не трябва да се тревожа

прекалено.

– Това се нарича „лента на Мьобиус“,

Стар – прекъснах мислите й аз.

Тя се стресна и изплава от унеса си.

Не ми харесаха очите й, които ми хвърлиха

бърз, почти крадлив поглед, сякаш я бях

уловил да върши нещо некрасиво.

– Да не би вече някой да го е

направил? – запита тя разочаровано.

Тя знаеше какво е открила! Скръб се

разля в душата ми и ме обзе страх.

Продължих небрежно:

– Човек на име Мьобиус. Много отдавна.

Ще ти разкажа някой път, когато пораснеш.

– Сега. Когато съм малка – заповяда

тя, като се намръщи. – И не ми казвай.

Чети ми.

Какво имаше предвид? Аха, сигурно

перифразира мои думи в случаи, когато

са ми били нужни факти, а не подбрани

обобщения. Само това е!

– Великолепно, госпожице! – вдигнах

вежди и я изгледах ужким страшно, с

поглед, който друг път я караше щастливо

да се киска. – Ще те отуча да бърбориш!

Тя остана съвършено сериозна.

Намерих разработка на въпроса в една

физика. Езикът там в никакъв случай не

бе лесен и освен това й четях колкото

можех по-бързо. Намерението ми беше

да я накарам да признае, че не разбира,

за да й го преведа на по-прост език.

А тя какво?

– Много бавно четеш, бе татко! – оплака

се тя, по детски раздразнителна. – Кажеш

една дума. След това имам много време

за мислене. Сетне – кажеш друга дума.

Знаех какво има предвид. Спомням си,

когато бях дете, как мислите ми се

стрелкаха насам-натам между бавно

отронваните думи на възрастните около

мен. В онези кратки моменти се

появяваха и изчезваха цели вселени.

– Е, та? – запитах аз.

– Е, та? – имитира ме тя дяволито. –

Научи ме да чета. Тогава ще мога да

мисля толкова набързо, колкото искам.


– Бързо – поправих я аз със слаб глас.

– Думата е „бързо“, наречие.

Погледът й изразяваше нетърпение,

като че бе прозряла опита на един

възрастен да покаже на младежа

неговото невежество. Почувствувах се

последен тъпак!

1 септември

Какво ли не се случи през последните

няколко месеца! Няколко пъти се опитвах

да заговоря със Стар за нейното

нещастие. Но тя смайващо ловко извърта

разговора, като че ли знае предварително

какво се опитвам да кажа и то не я

интересува. Може би въпреки блестящия

си ум тя е твърде млада, за да разбере

колко враждебно се отнася светът към

интелигентността.

Някои от съседите, които ни посещават,

се забавляват да я гледат как седи на

пода, разгърнала енциклопедия, голяма

колкото самата нея, и бързо прелиства

страниците. Само Стар и аз знаем, че тя

чете страниците със скоростта, с която ги

обръща. Коментарите на съседите

предотвратих с думите: „Обича да гледа

картинките.“

Те й говорят по бебешки… и тя им

отговаря по бебешки! Откъде се е научила,

че трябва да го прави?

Месеци минаха, докато грижливо и

подробно правех всички измервания и

изчисления за коефициента на нейната

интелигентност, за бързината й на

ориентиране, на реакции – всички

препоръчвани параметри за измерване

на нещо, за което нямаме и понятие.

Или таблиците не струват, или Стар е

извън всякакви параметри.

Добре, Пит Хоумз, как възнамеряваш

да формулираш тези проблеми и да я

защищаваш от тях, когато не ти е ясно

какви са? Трябва да имам концепция.

Трябва да съм в състояние да разбирам

поне малко трудностите, пред които тя

ще се изправи. Не мога да стоя със

скръстени ръце!

Само спокойно. Никой не знае по-

добре от тебе колко излишно е да се

опитваш да се мериш с по-висша категория.

Колко учени, работници и работодатели

се бяха опитвали да се мерят с тебе? Ти

ги гледаше, съжаляваше ги, сравняваше

ги с магаре, излязло на конни надбягвания.

Я опитай сега себе си да поставиш на

мястото на магарето? Винаги ги

обвиняваше: как не разбират, че не

трябва и да се опитват да се равняват по

тебе!

Но сега става дума за собствената ми

дъщеря! Трябва да разбера!

1 октомври

Стар е вече на четири години и според

щатското законодателство умът й е

достатъчно развит, за да посещава

забавачка. Отново се опитвах да я

подготвя за онова, което може би я

очаква. Тя изслуша около две изречения

и промени темата. Така че не можах да

разбера – дали знае отговорите вече?


Или изобщо не й идва наум, че е

изправена пред проблем?

Изпотен от тревога, вчера сутринта я

заведох в забавачката за първи път.

Снощи седях на стола си и четях. След

като поигра с куклите си, тя отиде към

библиотеката и взе книга с приказки.

Това е друга нейна особеност. Схваща

неизмеримо бързо, а притежава всички

нормални реакции на момиченце. Обича

куклите си, обича приказки, обича да

играе на възрастна. Не, не е урод!

Тя ми донесе книгата с приказките.

– Тате, прочети ми една приказка –

помоли ме съвсем сериозно. Погледнах я

смаяно.

– Откога? Иди си прочети сама някоя

приказка.

Тя вдигна вежди, подражавайки на

любимия ми жест.

– Децата на моя възраст не могат да

четат – поучи ме тя педантично. – Аз не

мога да се науча да чета, докато не ида в

първи клас. Четенето е трудна работа, а

аз съм много малка.

Тя бе намерила лек за нещастието си

– конформизъм! Вече се бе научила да

прикрива интелигентността си. Колко от

нас претърпяват крушение, докато го

научат! Но не е необходимо да го криеш и

от мене, Стар! Не и от мене!

Добре – можех да приема играта й,

щом го желае!

– Хареса ли ти в забавачката? –

зададох й стандартния въпрос.

– Ами да! – възкликна тя възторжено. –

Много беше интересно.

– И какво научи днес, малката?

Тя веднага поде играта:

– Ами, че много. Опитвах се да изрязвам

фигурки от хартия, но все изпущах

ножицата. – Не криеше ли сериозното й

изражение дяволитостта на малък горски

дух?

– Виж какво – предупредих я аз. – Не

прекалявай. Това е точно толкова опасно,

колкото и да се покажеш необикновено

умна. Смята се, че всички трябва да бъдете

горе-долу еднакво развити. Единствено

това се приема. Едно четиригодишно

момиченце би трябвало да знае как да

изрязва хартиени фигурки без да изпуща

ножицата.

– Така ли? – запита тя и се замисли. –

Май това е най-трудното нали, тате? Да

знаеш колко трябва да знаеш?

– Да, това е най-трудното – отвърнах

аз убедено.

– Всъщност всичко е наред – успокои

ме тя. – Една от „глупавите“ ми показа как

да ги режа, така че сега поне тя ме харесва.

Тя просто ме взе под свое покровителство и

каза на другите деца и те да ме харесват.

И те слушат, защото тя е отговорничката.

Мисля, че добре мина все пак.

„Не, не!“, викаше душата ми. Та тя

вече знаеше да върти другите на пръста

си! След това вихрушката на мислите ми

се насочи другаде: за първи път тя гласно

класира нормалните хора в категорията


„глупави“, но думата се бе изплъзнала от

устата й така естествено, че аз знаех: тя

отдавна мисли по този начин. Вихърът от

мисли се насочи към трета страна.

– Да, в случая може би си постъпила

правилно – отстъпих аз. – Искам да кажа,

що се отнася до онова момиченце. Но не

забравяй, че те наблюдава и учителка. А

тя е по-умна.

– Искаш да кажеш, тате, че е по-

голяма – поправи ме Стар.

– И може би по-умна. Откъде да знаеш?

– Знам. Само дето е по-голяма –

въздъхна тя.

(Следва)

1 Звезда (англ.). Б. пр.





(Продължение от бр. 5)

Мисля, че преминах в отбрана поради

разрастващия се в мен страх.

– Много добре – казах аз натъртено. –

Мно-ого добре. В такъв случай от нея има

какво да научиш. Доста усилия са

необходими, за да се научиш как да

бъдеш глупава. – Спомних си собствения

си безпокоен живот на възрастен и

помислих: „На мен самия понякога ми се

струва, че няма да се науча.“

Кълна се, че не го казах на глас! Но

Стар ме потупа утешително по рамото и ми

отговори, сякаш бях изрекъл тези думи:

– Така е, тате, защото ти си само почти

блестящ. Ти си „между“, а това е по-трудно,

отколкото да бъдеш наистина блестящ.

– „Между“? Какво е „между“? – бърборех

аз, за да прикрия объркването си.

– Ами нали именно това искам да ти

обясня, бе тате! – отвърна тя отчаяно. –

Не схващаш достатъчно бързо. „Между“,

разбира се, значи „междинен“. Другите

хора са глупави, аз съм блестяща, а ти си

между нас. Аз си измислих тези имена

още като малка.

Мили Боже! Не стига, че е неизмеримо

умна, ами е и телепат! Но това е

положението, Пит. Ти можеш да имаш

предимство пред нея, когато се касае до

логика. Но когато става дума за

телепатия…

– Стар! – възкликнах аз. – Четеш ли

мислите на други хора?

– Разбира се, тате – отвърна тя, като

че ли бях задал въпрос за нещо най-

естествено.

– Можеш ли да ме научиш как?

Тя ме погледна дяволито:

– Ти вече учиш по малко. Но си толкова

бавен! Дори не разбираш, че вече учиш.

В гласа й прозвуча тъжен копнеж,

нотка на самота.

– Искам… – каза тя и млъкна.

– Какво искаш?

– Сега разбираш ли какво имам

предвид, тате? Опитваш се, но си бавен.

Но аз знаех. Знаех, че тя вече копнее

за другар, чиито умствени способности да

са равни на нейните.

Един баща, Стар, е готов да се раздели

с дъщеря си… все някога…, но не

толкова скоро.

Не толкова скоро…

Отново през юни

В съседната къща се нанесе едно

семейство. Стар каза, че името им е Хауъл.

Бил и Рут Хауъл. Имат син, Робърт,

изглежда малко по-голям от Стар, която

скоро ще навърши пет години. Стар явно


веднага се е сприятелила с Робърт. Той е

възпитано момче и подхождащо другарче

за нея. Но аз съм неспокоен. Стар по

някакъв начин е свързана с преместването

им тук. Убедена съм. И съм убеден също,

макар малко да съм го виждал, че Робърт

също е „блестящ“ и също е телепат.

Възможно ли е, след като не намира у

мен достатъчно бърза реакция, Стар да е

потърсила и да е влязла в досег с друг

телепат? Не, прекалено фантастично е.

Дори да е вярно, как би могла тя да подреди

обстоятелствата така, че да доведе Робърт

в къщата до нас? Семейството е живяло в

друг град. Чиста случайност е, че съседите

ни се преместиха и къщата им бе обявена

за продан.

Чиста случайност ли? Та колко често

се срещат сред нас „блестящи“? Доколко

е възможно единият случайно да се

премести да живее до другия?

Знам, че Робърт е телепат, защото,

докато пиша това, усещам как той го

чете. Дори долавям мисълта му: „Ох,

извинявайте, мистър Хоумз! Не исках да

надничам. Наистина не исках!“

Въобразявам ли си? Или Стар вече ме

учи на такива неща?

„Не е хубаво да четеш чужди мисли,

освен ако те помолят, Робърт“, помислих

си аз в отговор, и то доста строго. Просто

направих експеримент.

„Знам, мистър Хоумз. Извинявайте.“ А

той е в леглото си, в къщата отсреща,

през шосето.

„Тате, той наистина не го направи

нарочно!“ – А Стар е в своето легло, в тая

къща.

Невъзможно ми е да опиша чувствата

си. Идва време, когато думите са съдове

без съдържание. Но към тревожното ми

очакване се примесва слаба благодарност

за това, че ме учат да бъда поне малко

телепат.

Събота, 11 август

Реших да се пошегувам. Не съм виждал

Джим Пиътър близо месец, фактически –

откакто му отпуснаха средства за

изследвания в музея. Не е лошо да го

измъкна от дупката му и най-подходяща

за целта ще е тая рекламна монетка,

която Стар изпусна.

Много странна монетка. Без съмнение

– ужасно таен талисман – на дружеството

„Млади галактици“. Да, но по нея няма нито

рисунки, нито разните му там завъртулки,

които обикновено се виждат по такива

реклами. Просто странна на вид монета,

дори не съвсем кръгла, бронзова, ако се

съди по външния й вид. Груба на пипане.

Сигурно ги секат с милиони, без да

променят матрицата. Но тъкмо случай да

я пратя на Джим, за да го поразмърдам.

Той знае как да оцени добрата шега. Как

ли би се почувствувал, ако знаеше, че и

той е само „междинен“.

Понеделник, 13 август

Седя пред бюрото и се взирам пред

себе си вече час. Не знам какво да мисля.


Днес около обяд Джим ми позвъни в

службата.

– Слушай Пит, какви шеги си правиш?

Захилих се вътрешно, но се направих,

че не разбирам.

– Шеги? За какво говориш? Какви

шеги? – попитах го аз.

– Монетата. Монетата – той беше

нетърпелив. – Не си ли спомняш, че ми

изпрати монета по пощата?

– А, монетата? – престорих се, че си

спомням. – Ами нали си важен учен по

анализа на металите, толкова важен, да

ти се не види, че не си в състояние да се

срещаш със старите си приятели, та

рекох по този начин да ти напомня за

себе си.

– Добре, казвай – рече той с нисък

глас. – Откъде я взе? – беше сериозен.

– О, стига, Джим. Сега да не вземеш

да се цупиш? Признавам, че се пошегувах.

Нещо, което Стар изтърва в къщи оня ден

– явно някой производител си прави

реклама пред децата.

– Питър, аз ти говоря съвсем сериозно.

Това не е рекламна дреболия.

– Означава нещо, така ли?

В колежа Джим имаше навика да

връща тъпкано всяка шега.

– Не знам какво означава. Къде я е

намерила Стар? – гласът му звучеше

доста рязко.

– Не знам – отвърнах аз. Беше

започнало да ми омръзва; шегата вече не

ми беше по вкуса. – Не съм я питал.

Знаеш, че децата мъкнат в къщи всякакви

боклуци. Не може един баща да знае

какво е купено срещу три кибритени

кутийки и десет цента.

– Това не е купено с три кутийки и десет

цента – отмерваше равно думите си. –

Това не е купено никъде, за никаква цена.

Истината е, ако ще говорим логично, че

тази монета изобщо не съществува.

Аз се изсмях гръмогласно. Това по-

подхождаше на Джим – беше си останал

същият.

– Върна ми го, признавам. Квит сме.

Хайде да ни дойдеш на вечеря в някой от

близките дни.

– Идвам, приятелю – тези думи той

изговори пак така мрачно. – И то още

довечера. Веднага щом се върнеш в

къщи. Не ти играя никакъв номер. Можеш

ли да го разбереш с магарешкия си инат?

Казваш, че си го взел от Стар, и аз,

разбира се, ти вярвам. Но това не е

играчка. Истинско е. – След това додаде,

крайно озадачен и замислен: – И в

същото време не е истинско.

Обзе ме ужас. Но хубавото на Джим е,

че щом кажеш „предавам се“, той веднага

ти разгадава гатанката.

– Освен да ми обясниш какво ти е

дошло наум – казах аз трезво.

– Това очаквах да чуя. Досега можахме

да разберем за монетата следното: явно

е от време, което предхожда това на

египтяните. Излята е ръчно. Направена е

от бронз, който отдавна вече не се


получава. Според нас е на около четири

хиляди години.

– Та това е нещо просто – заспорих аз.

– Сто на сто сега някой нумизмат оревава

света за нея. Без съмнение той я е

загубил и Стар я е намерила. Сигурно в

музеите и частните колекции такива

стари монети има купища.

Разсъждавах не заради Джим. Той

знаеше тези неща и без да му ги казвам.

Той ме изчака да свърша.

– Второ. Тук в музея работи един от

най-големите специалисти-нумизмати в

света. Щом проверих от какъв метал е

монетата, занесох му я. Сега се хвани за

бюрото си, Пит. Той твърди, че такава

монета другаде в света няма: нито в

музей, нито в частна колекция.

– Вие, музейните плъхове, понякога

откачате. Я слез на земята! Някъде, някога,

някой колекционер я е набарал в някое

екзотично кътче и си е замълчал. Аз ли да

ти разправям какви са колекционерите и

как си седят в затъмнени стаи и се опиват

от някой боклук, без да кажат нищо никому…

– Добре, умнико! – прекъсна ме той. –

Трето! Тази монета е най-малко на

четири хиляди години и същевременно е

чисто нова! Как ще обясниш това?

– Нова? – попитах аз немощно. – Не те

разбирам.

– Старите монети се изтриват. От

пипане ръбовете им се закръгляват.

Повърхността се окислява. Молекулярната

структура се променя, кристализира. Тази

монета не е изтрита, не е окислена, в нея

няма молекулярни промени. Все едно, че

е сечена вчера. Къде я е намерила Стар?

– Чакай малко – примолих се аз.

Започнах да си припомням. Събота

сутрин. Стар и Робърт играят. Като се

замислям сега – доста странна игра.

Доста необикновена.

Стар се хвърля в стаята и застава

пред полицата с енциклопедията. Робърт

брои на глас в задния двор, застанал зад

едно дърво. За момент Стар се втренчва

в енциклопедията. Веднъж я чух да

мърмори: „Добро място.“ Или може би

просто си го е помислила и аз съм

доловил мисълта й. Напоследък доста

често ми се случва.

След това Стар отново хуква навън.

Миг след това Робърт се втурва и застава

пред същата полица. Отново изтичва

навън. Няколко минути тишина, която се

разкъсва от бурен смях и викове. Скоро

Стар влиза отново.

„Как ме намира? – я чух да си мисли

веднъж. – Не мога да разбера и не мога

да му внуша да ми каже.“

Именно в такова минутно затишие ме

повика Рут.

– Пит, знаеш ли къде са децата?

Време е да си изпият млякото и да си

изядат бисквитите.

Бил и Рут са много мили към Стар, да

са живи и здрави. Отидох към прозореца.

– Не знам, Рут – отвърнах. – Тука бяха

само преди няколко минути.


– Не се тревожа много – рече тя. Мина

през кухненската врата и застана на

стъпалата. – Те знаят, че не трябва да

пресичат сами. Много са малки за това

нещо. Сигурно са у Мерили. Като се

върнат, кажи им да дойдат при мен.

– Добре, Рут.

Малко по-късно децата се втурнаха в

къщата. Успях да ги задържа дотолкова,

че да им кажа за млякото и бисквитите.

– Пу, заплюта! – викна Робърт на Стар.

Сблъскаха се на прага и избягаха през

предната врата. Тогава забелязах, че

Стар е изтървала монетката, взех я и я

изпратих на Джим Пиътър.

– Джим – казах аз в слушалката. – Там

ли си още?

– Да, и чакам отговор.

– Джим, ела веднага в къщи. Аз ще

изляза от работа още сега. Ти ще можеш

ли да се измъкнеш?

– Дали ще мога? Та шефът каза да

зарежа всичко друго докато не открия

произхода на тази монета. У вас съм

след петнайсет минути.

(Следва)






Когато Джим се измъкваше от колата

си, на лицето му беше изписано жадно

очакване. Не знаех, че ужасът, който

изпитвах, е изписан върху лицето ми, но

когато ме видя, той стана сериозен.

– Какво има, Пит? За Бога, какво? –

почти прошепна той.

– Не знам. Или не съм сигурен. Влез.

…Отначало това беше невинна сцена

– тъй невинна и мирна. Три дечица, които

си играят на криеница в задния двор.

Мерили, съседското момиченце,

пристъпваше към дървото.

– Само да си знаете! Или ще се криете,

където мога да ви намеря, или не играя!

– Но къде можем да се крием,

Мерили? – спореше Робърт високо. Като

всички момченца, при разговор той вика с

всичка сила. – Ето ти гаража, ето ти

дърветата, ето ти храстите. Трябва да

търсиш навсякъде, Мерили!

– И след това ще има други къщи, и

дървета, и храсти – весело викна Стар. –

И там трябва да търсиш.

– Да! – заприглася й Робърт. – А преди

е имало много-много къщи и дървета,

особено дървета. И там трябва да

търсиш.

Мерили тръсна раздразнено глава.

– Не знам за какво говорите и не ме

интересува. Искам да се криете, където

мога да ви намирам!

Тя залепи лице на дървото и започна

да брои. Да бях сам, щях да съм сигурен,

че зрението ми изменя или че съм жертва

на халюцинация. Но Джим беше до мене

и той също видя. Мерили започна да

брои, но другите двама не избягаха. Стар

хвана ръката на Робърт и те просто

останаха на мястото си. За миг

очертанията им като че ли затрептяха… и

те изчезнаха, без преди това да са

направили и крачка!

Джим и аз стояхме втрещени пред

прозореца. Погледнах го. Лицето му беше

бяло, но сигурно не по-бяло от моето.

След това видяхме как въздухът

отново затрептя. Стар и веднага след нея

Робърт се материализираха от въздуха и

хукнаха към дървото, крещейки: „Заплюх

се! Заплюх се!“ Мерили наду гайдата и

избяга при майка си.

Викнах Стар и Робърт в къщи. Те

дойдоха, като все още се държаха за

ръце, малко засрамени, малко нахални.

Как да започна? Какво, по дяволите, да

кажа?

– Не е съвсем честно. Мерили не може

да ви последва там – аз, разбира се,


налучквах, но поне имах някаква искрица.

Стар побледня така, че луничките по

нослето й проличаха ясно, въпреки загара.

Робърт се изчерви и яростно се нахвърли

върху нея.

– Аз ти казах. Стар! Не ти ли казвах?

Казвах ти, че не е честно! – обвини я той.

След това се обърна към мен. – Но

Мерили и без това не може да играе на

криеница. Тя е глупава.

– Нека не говорим за Мерили, Робърт.

Стар, къде бяхте?

– Няма нищо, бе, тате – тя започна да се

отбранява, като се опитваше да омаловажи

всичко. – Ние така си играем с нея. Отиваме

наблизо. Би трябвало да ни намира.

– Не извъртай! Къде отидохте и как

отидохте?

Джим пристъпи и й показа бронзовата

монета.

– Разбираш ли, Стар – каза той тихо. –

Ние намерихме това.

– Не съм длъжна да ви обяснявам игрите

си – тя едва не плачеше. – И двамата сте

само „между“. Не бихте могли да разберете.

– След това, пълна с угризения, се обърна

към мене. – Тате, хиляди пъти се опитвах

да ти го внуша. Честна дума. Но ти не се

поддаваш! – тя мушна ръка в ръката на

Робърт. – А Робърт го прави много хубаво –

това бе изречено превзето, сякаш му

правеше комплимент задето правилно си

служи с вилицата. – Но той сигурно е по-

добър и от мене, защото винаги ме намира,

не знам как.

– Ще ти кажа как, Стар! – възкликна

Робърт разгорещено. Имах чувството, че

сега, когато ние, възрастните, не бяхме

разбрали нещо, той се опитваше да се

извини. – Ти никога не действуваш с

въображение. Не съм виждал някой с

толкова малко въображение.

– Не е вярно, имам въображение! –

възрази му тя високо. – Кой измисли

играта, ти ли? Аз! Кой ти каза как да го

правим? Аз!

– Вярно, да! – изкрещя и той. – Но ти

винаги трябва да погледнеш в книга, за

да използуваш извънсензорното си

възприятие и какво? Оставяш отпечатък в

книгата. Аз отивам, вземам енциклопедията

и чрез извънсензорното си възприятие

разбирам къде си… и отивам там… и те

откривам. Съвсем просто.

Стар го зяпна смаяна.

– Въобще не ми е дошло наум! – рече

тя.

Джим и аз стояхме и значението на

разговора им проникваше бавно в

скептичните ни умове.

– Все пак – каза Робърт – нямаш никакво

въображение. – Той се отпусна на пода и

кръстоса крака. – Не можеш да се

телепортираш в място, което никога не е

съществувало.

Тя клекна до него.

– На пък, мога! Какво ще кажеш за

лунните хора? Те още не съществуват!

Той я погледна с детинско отвращение.


– Ох, Стар, съществували са! Знаеш

това! – той разпери ръце като съдия по

бейзбол. – Това време не е настъпило

още за татко ти, да речем, но вече е

съществувало за някого като… като

например онези неща от Арктур.

– Ама и ти не си се телепортирал в

място, което не е съществувало –

спореше Стар. – А, де!

Махнах към Джим да седне и самият аз

се отпуснах върху един стол. Ако не

друго, поне облегалките на стола бяха

солидни под ръцете ми.

– Почакайте малко, деца – прекъснах

аз техните извъртания. – Нека да

започнем отначало. Доколкото можах да

разбера, вие сте намерили начин да

пътувате до места в миналото или в

бъдещето.

– Ами, разбира се, бе, тате – Стар

отмина това мое изречение с небрежно

свиване на раменете. – Просто се

телепортираме чрез извънсензорно

възприятие там, където искаме да идем.

Няма нищо лошо!

И това бяха деца, които са прекалено

малки, за да пресичат улицата!

– Добре, добре – отвърнах аз и се

учудих, че гласът ми звучи така, сякаш

децата се караха кое да изяде по-

голямото парче торта. – Не знам дали е

вредно или не. Ще трябва да обмисля. Но

сега ми кажете как го постигате.

– Най-лесно би било, ако можех да ти

го внуша!

– Добре приеми, че съм глупав и ми го

обясни с думи.

– Нали си спомняш лентата на

Мьобиус?

Спомнях си, да. И си спомнях колко

отдавна я беше открила тя. Преди повече

от година – и нейният активен блестящ

ум беше работил, беше търсил нови

възможности. А аз смятах, че го е

забравила!

– Дето съединяваш двата края на

ивица хартия и я извърташ, за да

направиш една повърхност.

– Да – отвърнах. – Всички знаем

лентата на Мьобиус.

Джим изглеждаше изненадан. Не му

бях разправил какво се бе случило преди

повече от година.

– След това вземаш един лист,

извиваш го и съединяваш крайчеца със

самия него, така че се получава много

странен съд.

– Бутилката на Клайн – намеси се

Джим. Тя го погледна с облекчение.

– Значи го знаете. Така е по-лесно.

Тогава следващата стъпка. Вземаш един

куб… – лицето й помръкна от ново

съмнение и тя обясни: – С ръце не мога

да го изобразя. Трябва пак чрез

извънсензорно възприятие, защото и без

това става дума за имагинерен куб.

Тя ни погледна въпросително. Кимнах

й да продължи.

– Правиш чрез ИСВ прегънатия куб

почти по същия начин, по който и


бутилката на Клайн. Сега! Ако го

направиш достатъчно обемен и голям и

около себе си, един вид ти самият да се

извиеш наполовина от средата, тогава

можеш да се телепортираш където си

искаш. И това е всичко – завърши тя

набързо.

– Къде сте ходили? – запитах я спокойно.

Ще трябва да обмисля техниката на

действията си. Знаех достатъчно физика,

за да ми е ясно, че по този начин се

изграждат измеренията. Линия, равнина,

куб – евклидовата физика. Лентата на

Мьобиус, бутилката на Клайн, безименният

прегънат куб – физиката на Айнщайн. Да,

възможно бе.

– Ами, къде ли не – отвърна Стар

мъгляво. – При римляните, египтяните…

разни такива места.

– И в едно от тези места взехте

монетата? – попита Джим. Много добре

успяваше да запази тона си безразличен.

Знаех каква възбуда изпитва, знаех как се

мяркат във въображението му видения за

богатството на познанията, които можеха

да му се открият.

– Аз я намерих, тате – отвърна Стар на

въпроса на Джим. Беше готова да се

разплаче. – Намерих я в праха и тъкмо

Робърт щеше да ме хване… Бързо

изчезнах и забравих, че е у мен – тя ме

погледна умолително. – Не съм искала да

я открадна, тате. Където и да сме били,

нищо не съм крала. И исках да я отнеса

обратно, където я намерих, честна дума.

Но я изпуснах отново и ти внуших да я

вземеш. Знам, че съм много лоша.

Прокарах ръка по челото си.

– Нека забравим за малко въпроса за

доброто и лошото – слепоочията ми

пулсираха. – А как стои въпросът с

отиването в бъдещето?

Робърт се обади със светнали очи:

– Няма никакво бъдеще, мистър Хоумз.

Непрекъснато го повтарям на Стар, но тя

не може да разсъждава – тя е момиче.

Всичко е минало. Винаги само минало.

Джим го изгледа втрещен и отвори уста

да протестира. Кимнах му предупредително.

– Защо не ми разкажеш по-подробно,

Робърт?

– Ами… – започна той с тънък глас и

се намръщи – малко е трудно да го

обясня. Стар е „блестяща“ и даже тя не го

разбира точно. Защото аз, разбира се,

съм по-голям – той я погледна с

превъзходство. След това настроението

му се промени и я защити. – Но когато

Стар стане колкото мене, ще го разбере!

Потупа я утешително по рамото. Беше

на почтената възраст шест години.

– Отиваш в миналото. В Египет и

Атлантида. Но това не е много отдавна –

добави той с презрение. – И още по-

назад, и още по-назад, и най-неочаквано

е вече бъдеще.

– Аз не го направих по този начин –

Стар упорито отметна глава. – Аз стигнах

до бъдещето по логичен път. Изчислих

какво ще стане след време, отидох там,


пак изчислих. И така нататък. И така

нататък. И аз мога да разсъждавам!

– То е същото бъдеще – уведоми ни

Робърт догматично. – Няма как иначе,

защото то е всичко онова, което някога се

е случвало. – Обърна се към Стар. – Ти

не можа да намериш Рая, защото Адам и

Ева никога не са съществували – след

това се обърна към мене: – А и хората са

произлезли от хора.

Джим така се наведе напред, че едва

не се задуши, със зачервено лице и

изпулени очи.

– Как така? – смогна да избъбри той.

Робърт устреми поглед в далечината.

– Как да ви обясня… преди много,

много време… знаете какво искам да

кажа… хората забъркали една каша…

Голяма бъркотия… И по онова време

имало хора, които измислили да пътуват

като Стар и мене. Така че, когато светът

щял да експлодира и да образува нова

звезда, много от тях се телепортирали

обратно във времето, когато Земята била

млада, и започнали всичко отново.

Джим гледаше Робърт втрещено,

неспособен да говори.

– Не разбирам – казах аз.

– Не всички били способни да го

направят – обясни Робърт търпеливо. –

Само няколко „блестящи“. Но те обградили

много други хора и ги взели със себе си. –

На тази точка и неговите обяснения

станаха мъгляви. – Предполагам, че по-

късно „блестящите“ изгубили интереса си

към глупавите или нещо подобно. И

глупавите затъвали все по-ниско и накрая

станали като животните. И почитали

„блестящите“ като богове. – Робърт ме

погледна и сви рамене. – Не знам как е

станало. Бил съм само няколко пъти. Не

е много интересно. И накрая – завърши

той – „блестящите“ изчезнали.

– Да знаех само къде са отишли! –

въздъхна Стар. Това беше въздишка на

самотен човек. Безпомощно посегнах, хванах

ръката й и отново се обърнах към Робърт.

– Все още не разбирам.

Той грабна ножици, парче целофанена

лента и лист хартия. Бързо изряза ивица,

изви я наполовина и я залепи. След това

написа бързо върху лентата на Мьобиус:

„Пещерни хора. Онези хора. Тези хора,

хора Му, хора от Атлантида, египтяни,

хора от историята, ние – сегашните хора,

атомни хора, лунни хора, планетни хора,

звездни хора…“

– Ето – каза той. – На ивицата няма

повече място. Изписал съм я цялата.

След звездните хора веднага пак идват

пещерните. Съединени, дават едно. И то

не е нито минало, нито бъдеще. Просто

съществува. Не разбирате ли?

– Да можех да проумея как блестящите

са напуснали лентата на Мьобиус! – каза

Стар с копнеж.

Бях чул достатъчно.

– Слушайте, деца – помолих ги аз, – не

зная дали тая игра е опасна или не. Ще

вземе да ви изяде някой лъв…


– Ох, тате! – Стар изпищя от възторг. –

Ами ние ще се телепортираме оттам.

– И то много бързо – изкикоти се

Робърт.

– Въпреки това трябва да обмисля

всичко – настоях упорито аз. – Аз съм

само „междинен“, Стар, но съм ти баща, а

ти си малка и трябва да ме слушаш.

– Винаги те слушам – рече тя послушно.

– Тъй ли? А защо напущаш къщата?

Не смятам, че като посещаваш древните

гърци и звездните хора, си стоиш у дома.

– Но ти не си ми казал, тате. Ти ми

каза да не пресичам улицата. Аз никога

не пресичам улицата. Нали Робърт?

Пресекли ли сме улицата?!

– Никаква улица не сме пресичали,

мистър Хоумз – потвърди Робърт.

– Боже! – възкликна Джим и продължи

да се опитва да запали цигара.

– Добре. Добре! Няма вече да напущате

нашето време – предупредих ги аз.

– Чакай! – викна Джим. Това беше вик

на болка. Той счупи цигарата си с

неочаквано отчаяние и я хвърли в

пепелника. – Музеят, Пит! – замоли се

той. – Помисли си какво може да означава

това! Карти! Снимки, екземпляри,

образци, записи на гласове! И не само от

исторически места, но и от звездните

хора. Пит! Звездните хора! Не могат ли

децата да ходят там, където е

безопасно? Аз дори няма да ги моля да

поемат рискове, но…

– Не, Джим – рекох аз със съжаление.

– Зная – музеят… но се касае за дъщеря

ми.

– Вярно – съгласи се той, като сподави

въздишката си. – Сигурно и аз щях да

разсъждавам така.

(Следва)






Обърнах се към хлапетата.

– Стар и Робърт, искам да ми

обещаете, че няма да напущате

сегашното време, докато не ви позволя.

Не ще мога да ви накажа, ако нарушите

обещанието си, защото не мога да дойда

след вас. Но искам честната ви дума, че

няма да напущате нашето време.

– Обещаваме – и двамата вдигнаха

ръце, като че ли се заклеваха пред съда.

– Вече няма да напущаме нашето време.

Оставих ги да идат в задния двор.

Джим и аз дълго време се гледахме и

дишахме тежко, сякаш бяхме тичали.

– Извинявай – казах аз накрая.

– Зная. И аз съжалявам. Но не ти се

сърдя. За момент забравих какво означава

една дъщеря – помълча, устните му

мръднаха иронично и добави: – Представям

си как бих разказал всичко това в музея.

– Нали няма да го направиш? –

запитах го разтревожено.

– За да ме помислят за луд или да ме

скъсат от подигравки? Не съм толкова

глупав.

10 септември

Наистина ли го постигам? За секунда

нещо премина през главата ми като

светкавица. Съсредоточавах се върху

победния поход на Цезар към Рим. За

частица от секундата успях! Стоях на

шосето и гледах. Но – много странно –

всичко беше все още картина; аз бях

единственото подвижно нещо. И след това,

също така внезапно, всичко изчезна. Дали

не е било само халюцинация? Нещо, което

съм видял само поради голямото си

съсредоточаване и огромното си желание?

Нека да помислим. Мислено си

изобразяваш куб. След това по пътя на

извънсензорното възприятие го огъваш

наполовина и слепваш краищата… не,

когато огъването е наполовина,

равнината е само една. Слепваш

равнината около себе си…

Понякога смятам, че съм го постигнал.

Понякога се отчайвам. Защо не бях

„блестящ“, вместо да съм „междинен“!

23 октомври

Направо не разбирам защо съм вдигал

такъв шум около телепортирането! Та то

е най-простото нещо на света! Не се

изисква никакво усилие и дете може да го

постигне. Звучи комично, като зная, че не

друг, а две деца ми показаха как да го

правя, но искам да кажа, че е много лесно

и почти всяко дете може да се научи.

Проблемът е да се разберат етапите…

Не, не да се разберат, не е правилно да


се изразя така, защото и аз не ги

разбирам, а просто да се пресметнат

етапите в процеса. И никаква опасност не

съществува. Нищо чудно, че отначало

съм смятал картината за неподвижна –

скоростта е невероятна. Например този

куршум, в чиято траектория попаднах,

можах да го пресрещна и да вървя

успоредно с него, докато той летеше през

въздуха. А за двамата мъже, които се

дуелираха, сигурно съм бил само някаква

моментна искрица движение.

Ето защо хлапетата се смяха на моите

безпокойства. Дори да се материализират в

центъра на ядрена експлозия, тя ще е

тъй бавна в сравнение с тяхната скорост,

че ще могат да се телепортират обратно,

преди да пострадат. Разбирате ли,

експлозията не може да пътува по-бързо

от светлината, докато за скоростта на

мисълта няма граници.

И все пак не съм им разрешил още да

се телепортират извън нашето време.

Най-напред бих искал да проуча

внимателно всички векове; не искам да

рискувам, макар да зная, че лесно могат

да се отърват от всяка беда. Това е вярно,

но Робърт твърдеше, че „блестящите“ са

се върнали от бъдещето отново в началото,

което означава, че те са в състояние пак

да минат през времето и да вземат със

себе си и трима ни, а един от тях може да

се окаже враждебно настроен…

Чувствувам се много гузен пред Джим,

защото не съм взел досега неговите

фотоапарати, кутии за образци и

магнетофони. Но и за това има време.

Има достатъчно време, след като

доловя същността на историята без да

съм обременен от всякакви апарати.

Когато говорим за историята, трябва

да кажа колко зле са се справили със

задачата си историците! Например:

Английският крал Джордж III не е бил

нито луд, нито малоумен. Признавам, че

не беше много приятен човек – не

виждам как някой би могъл да е свестен

при цялото ласкателство, на което бях

свидетел, но той беше жертва на

разширяващата се империя и фермента

на индустриалната революция. Но

същото се отнася и за всички други

европейски владетели от онова време.

Той действително се е проявил по-добре

от френския Людовик. Джордж поне

запази поста и главата си.

От друга страна, Джон Уилкис Бут

наистина беше психопат. Можело е да

бъде излекуван, ако тогава са разполагали

с нашите методи на психолечение и,

разбира се, Линкълн нямаше да бъде

убит. Изпитвах почти непреодолимо

желание да предотвратя убийството, но

не посмях – Бог знае какви последствия

щеше да има за историята. Странно, но

Линкълн изглеждаше по-малко изненадан

от всички други, когато стреляха по него,

тъжен и емоционално наранен, поне

толкова, колкото и физически, но човек

може да се закълне, че го е очаквал.


Хеопс бе много разтревожен от броя

на робите, които умираха, докато се

строеше пирамидата. Те не можеха да се

заменят лесно. През най-горещата част

на деня им даваше четири часа почивка и

ми се струва, че нямаше други роби в

страната, които да бяха така добре

хранени и настанени.

Не успях да открия никакви следи от

Атлантида или Лемурия, само слухове за

далечни земи – не забравяйте, че по

онова време няколкостотин километра

бяха голямо разстояние – потънали в

морето. При преувеличените географски

понятия на древните големият остров

беше еднакъв с континент. Естествено,

някои острови са изчезвали, като няколко

хиляди селяни и овчари са се издавяли.

Вероятно това е бил източникът на

легендите.

Колумб беше вироглав. Мислеше вече

да се връща, когато моряците се

разбунтуваха и това го накара да се

заинати. Все още не мога да разбера какво

измъчваше Чингис хан и Александър

Велики – много щеше да ми помогне, ако

знаех езиците им, защото големите им

кампании започнаха по-скоро като

ваканционни екскурзии или изследователски

пътешествия. Хубавата Елена беше

достатъчно привлекателна, но всъщност

представляваше само повод за войната.

Имаше няколко опита да се обединят

индианските племена, но движението се

проваляше всеки път от жаждата за жени

и роби. Смятам, че ако бяха обединени и

знаеха каква ще бъде съдбата им, те

щяха да запазят Америка за себе си.

Поне можеха да закупят оръжия и

инструменти и да индустриализират до

известна степен страната, както

направиха японците. Признавам, че това

са предположения, но ако бяха успели,

светът щеше да бъде съвсем различен.

Някой ден ще изложа всичко това в

пълна и коригирана история на

човечеството със снимки и нека след

това „специалистите“ се побъркат от

спорове.

Не проникнах много надалеч в

бъдещето. Не се доближих до звездните

хора или както Робърт ни обясни – назад

към началото. Става въпрос за

обмисляне на пътя, а аз не съм

„блестящ“. Когато и ако го намеря, ще

взема Робърт и Стар за водачи.

Това, което видях от бъдещето, не

беше много добро, но не беше и много

лошо. Действителната бъркотия е

настъпила едва когато звездните хора са

се появили в далечното бъдеще на

историята, ако трябва да се вярва на

Робърт, а аз мисля, че той е прав. Не

мога да си представя какви ще бъдат

затрудненията, но трябва да са нещо

изключително, щом като те не ще могат

да се справят с тях при изключително

напредналата техника, с която ще

разполагат. А може и това да е отговорът.

Това е почти така и за нас сега.


Петък, 14 ноември

Рут и Бил заминаха на двудневна

екскурзия и Робърт остана у нас. Той е

добро дете и не ми причинява никакви

грижи. Той и Стар удържаха на думата си,

но в момента замислят нещо друго.

Чувствувам го и състоянието на ужасено

очакване се върна. Напоследък са

тайнствени. Заварвам ги да се

съсредоточават интензивно; след това

въздишат раздразнено и накрая избухват

в необясним смях.

– Спомнете си какво ми обещахте –

предупредих Стар, когато и Робърт беше

в стаята.

– Няма да го нарушим, тате – отвърна

тя сериозно.

И двамата изрекоха едновременно:

– Вече няма да напускаме нашето време!

Но отново избухнаха в смях!

Ще трябва да ги държа под око. Каква

полза от това – не зная. Замислят нещо,

но как да ги спра? Да ги затворя в стаите

им? Да ги набия?

Питам се какво би препоръчал някой друг.

* * *

Децата са изчезнали!

Цял час ги чаках. Зная, че не биха

стояли толкова дълго, ако можеха да се

върнат. Трябва да са се натъкнали на

нещо необяснимо. Може да са

„блестящи“, но все още са деца!

Имам някои следи. Те обещаха да не

излизат от сегашното време. Колкото и да

е хитра. Стар никога не е нарушавала

обещание към мен, искам да кажа –

нарушение такова, каквото го разбира

нейната типично женска психика.

Следователно те са в нашето време.

Няколко пъти Стар споменаваше, че

иска да знае къде са древните,

„блестящите“… Как са напуснали лентата

на Мьобиус. Тук трябва да се търси

отговорът. Имаме пътешествие по една-

единствена повърхност. Имаме линия,

имаме равнина, имаме куб. След това имаме

свръхкуб. Това е логичната прогресия в

математиката. „Блестящите“ сигурно са

разсъждавали по този начин. Сега аз ще

трябва да извърша същото, но без

предимството да съм блестящ. Да видим

мога ли.

Като редуцираме настоящето-миналото-

бъдещето на човека до лентата на Мьобиус,

изключваме едно измерение. Лентата е

двуизмерна, тъй като няма дълбочина

(естествено, за лентата на Мьобиус е

невъзможно да има дълбочина – тя има

само една повърхност). Като ги сведем до

две измерения, става възможно да пътуваме,

където искаме по нея през третото

измерение. Попадаме в третото измерение,

когато се обвиваме в изкривения куб. Да

направим още една крачка в още едно

измерение. С една дума, в свръхкуб. За

да получим еквивалент на лентата на

Мьобиус с дълбочина, трябва да влезем

в четвъртото измерение, което, по мое

мнение, е единственият начин, по който

блестящите са успели да излязат от


затворения цикъл на минало-сегашно-

бъдеще-минало. Стигнали са до

заключението, че им трябва само още

едно измерение. Ясно е, че Стар и

Робърт са разсъждавали по същия начин:

те не са искали да нарушат обещанието

си да не напущат настоящото време и са

удържали думата си по доста непочтен

начин, като са слезли от лентата на

Мьобиус в друго сегашно време.

Всички тези обяснения излагам на

хартия заради тебе, Джим Пиътър, тъй

като знам, първо, че и ти си „междинен“

като мене и, второ, че откакто съм ти

показал онази монета, изпусната от Стар,

ти непрекъснато мислиш какво е станало.

Пиша ти с надеждата, че ще успееш да

обясниш на Бил и Рут Хауъл всичко… или

поне толкова, че да разберат истината за

своя син Робърт и моята дъщеря Стар,

както и къде може да са отишли децата.

Оставям тези бележки на видно място,

така че да могат да се намерят, когато ти,

Бил и Рут ни търсите. Ако прочетете тези

бележки, значи не съм успял да намеря

децата. Има и друга възможност: да ги

намеря, но да не успеем да се върнем

обратно на тази лента на Мьобиус. Може

би „там“ времето има други стойности или

изобщо не съществува. Никой не може да

каже какво ме очаква, когато напусна

лентата.

Бил и Рут, иска ми се да ви дам

надежда, че ще доведа Робърт обратно.

Но мога само да го желая. Може да се

окаже, че и този копнеж е напразен като

копнежа по Стар… моята Стар!

Сега се опитвам да си представя шест

куба и да ги сгъна един в друг така, че

всеки ъгъл да е прав. Не е лесно, но мога

да го направя, като използувам добре

всеки миг съсредоточаване, както ме

научиха децата. Чудесно: получих шестте

куба, където всеки ъгъл е прав. И сега

ако, докато сгъвам, огъна наполовина,

чрез извънсензорното си възприятие,

свръхкуба около себе си…

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Грешката

Грешката


Лев Еджубов

Спаси го това, че не спря веднага, а

направи още три-четири крачки по

пътечката. С тези излишни крачки той

промени разположението на трите

фигури и сега хищникът, изскочил от

храстите, трябваше да вземе ново

решение. И тримата замряха на

пътечката – той, неговата самка и детето

им. Пътечката тук, на открития участък,

се извиваше в остра дъга и детето,

изпъчило издутия си рахитичен корем и

полюлявайки се на извитите си крачета,

стоеше безпомощно на нейния прашен и

отъпкан връх. Хищникът се намираше в

центъра. Едър, с гладка и лъскава

козина, притиснал се към земята в

стегната и готова за скок топка. Мъжът

стоеше на единия край на дъгата, тя – на

другия, на еднакво разстояние от малкото.

В първия момент, когато се обърна от

шума, той бе обхванат от страх. Не,

изплаши се не от хищника. Просто за миг

разбра, че сега всичко зависи не от него,

дори не и от хищника, а от нея, от

самката, която стоеше на пътеката с

пръчка в ръка. Когато той огриза парчето

дърво при разклонението и после с

каменното стъргало бавно изпили сухите

жили, тя негодуващо скимтеше и го

буташе с юмрук в гърба. Тя искаше да

яде, а той преряза дървото не така, както

винаги, а това значеше, че и не както

трябва. Но когато в замяна на счупената

пръчка беше вече готова новата, тя се

успокои. Леко разширяващият се прав

клон завършваше с тежка издутина, от

едната страна на която сгърчеше твърд

отрязък. С такава тояга можеше да се

нанесе и удар, и да се захване клонче с

плодове. След време, когато пръчката

стана гладка, тя обичаше да я държи в

ръце.

Те вървяха по пътеката един след

друг, тя напред, детето в средата, и той с

тоягата отзад. Този, у когото е тоягата,

трябва да върви отзад и близо до

групата. Те и двамата знаеха това добре

и никога не нарушаваха това важно

правило. Разбира се, по-добре той да

върви отзад. Но тя също беше достатъчно

внимателна, а слухът й беше дори по-

остър. И когато тя спря и го докосна с

ръка, той й даде сопата, а сам тръгна

спокойно пред детето.

На най-опасното място, там, където

пътеката заобикаляше храстите, самката

видя в гъстака нещо за ядене и без да

подаде някакъв знак, се спря. И ето че

сега те и тримата стоят на пътеката, а в

центъра между тях се е присвил за скок


едър хищник. Самецът разбираше, че

хищникът няма да се хвърли върху

малкото. Докато родителите му са живи,

те ще се сражават за него. Затова

хищникът ще избере или самката, или

самеца. Сега всичко зависи от нея. Тя

непременно трябва да се хвърли първа

към животното. Тогава, грабвайки

подходящ камък, той ще се хвърли на

помощ и ще му се удаде да прогони

хищника. Но изведнъж той съвършено

ясно разбра, че тя може да вземе друго

решение – погрешно и съдбоносно за

него, а дори и за тримата. Та без него и

самката, и малкото са обречени на гибел.

Цялата тази редица от мисли прелетя

някъде под ниското му изпъкнало чело и

изчезна, като остави само резултата –

ясното разбиране на това, което може да

настъпи. Той целият се напрегна в

очакване, наклонил напред глава върху

дебела и къса шия. Но в дълбините на

съзнанието му се таеше още някакво

друго чувство. Ако той би могъл да

разсъждава и запомня своите мисли,

възможно би било да разбере, че това е

недоумението. Действувайки правилно

през целия път, тя, неговата другарка и

майка на тяхното дете, на най-опасното

място кой знае защо беше допуснала

най-груба грешка.

След няколкостотин хиляди години

самците при аналогични случаи ще твърдят,

че им се паднала самка, на която те не

могат да се облегнат и която може да те

подведе в най-решителния момент.

– Точно така и ще кажа: на нея не

можеш да разчиташ и тя може да те

подведе в най-решителния момент.

Всичко това той си го повтаря

многократно, гледайки зеленото табло за

съобщения. Накрая то пламна с ярки

светлини и от скритите в стените и тавана

високоговорители се разнесе сух и

повелителен глас:

– Станете! Съдът идва!

Той се изправи и едва сега видя, че

предната стена е закрита със завеса,

както в широкоекранна кинозала.

Завесата трепна и започна да се отваря.

Появи се командното табло на огромна

електронноизчислителна машина. Към

него, примигвайки, гледаха многобройни

разноцветни светлинки, укоризнено му

кимаха стрелките на някакви прибори, а

от двете страни на машината от

широките отвори насмешливо плезеха

езици широки хартиени ленти.

Под самия таван от широките

хромирани ивици напираха огромните

медни букви на надписа „Темида“, а под

тях се мъдреха акуратни емайлирани

таблички с черни надписи: „Блок за оценка

на доказателствата“, „Блок за свидетелските

показания“, „Блок за кръстосан разпит“,

„Система за анализ на веществените

доказателства“ и още много други

таблички, които той не успя да разгледа.


В средата на машината с щракане се

отвори един капак и се откри зъбеста

метална уста.

– Кажете си името – безстрастно

нареди машината.

Той каза името си и протегна заявлението.

– Кажете характера на делото –

разпореди машината.

– Аз съм за бракоразводно – смутено

промълви той – с жена ми. На нея не

можеш да се облегнеш…

– Исковите заявления се приемат в

левия долен ъгъл – съобщи „Темида“.

Той видя как край табличката „Вкарване

на искови заявления“ запремигва ярко

зелено око и се появиха валяци като на

пишеща машина. Само че бяха два, и то

един до друг. Той приближи ръката си до

валяците, те се завъртяха и започнаха да

вмъкват неговото заявление с къси

дърпания, сякаш предъвквайки и с мъка

преглъщайки хартията.

– Повторете накратко основната

причина за развода.

– На нея не можеш да разчиташ и тя

може да те подведе във всеки момент –

каза той със слаб и треперлив глас.

Машината замига хитро, разнесе се

меко бръмчене и хартиените ленти

отстрани станаха толкова дълги, че

започнаха да изпълват хромираните

кошове, поставени направо на пода.

– В момента липсва причина за развод

– сухо констатира „Темида“. – Съобщавате,

че тя може да ви подведе във всеки

момент. Следователно постъпката, която

служи за основа на исковото заявление,

още не е извършена. Вашето дело ще

бъде разгледано само след настъпването

на посочения момент.

Той искаше да възрази, но грубо го

бутнаха и пред очите на „Темида“ застана

мъж в къси панталони и сако до коленете,

с голям брой златни копчета. С ръка той

държеше едно от копчетата, а с другата

сочеше към ищеца.

– Обвинението – каза той с тържествен

глас – ходатайствува за незабавно

разглеждане на делото предвид на

неговия обществен интерес. Семейството

е същност и база. Същността е

неделима, а базата е неприкосновена.

Заявлението на ищеца в рамките на

гражданското съдопроизводство е

престъпно и почива на недоказуеми

намерения. Невъзможността да разчиташ

на член от семейството не е основание за

развод. Възможното поведение на

съпругата се определя от момента.

Моментът на свой ред се определя от

преценката. По този начин поведението

може да бъде спряно в стадия на

нарушението. Следователно мотивите на

ищеца не са обосновани.

Той говори и още нещо, но ищецът и

обвинителят бяха обвити от мек и лепкав

облак, и обвинителят неочаквано се стопи,

а на неговото място се появи същество с

някакво неопределено разлято лице, но с

внушителна фигура. Фигурата беше


облечена в блестяща адвокатска мантия,

а на главата й се мъдреше метална каска

от времето на Първата световна война.

– Известно е, че най-добрата форма

на защита е нападението – каза това

същество с добре поставен глас. – Оттук

може да се направи изводът, че, хе-хе,

обвинението е най-добрият метод за

защита. Ръководейки се от този принцип,

ще си позволя да избера обекта на

обвинението. Обвинителят не подхожда

за тази цел, тъй като, ако се изходи от

правилата на формалната логика,

обвинението на обвинителя е всъщност

защита. Що се отнася до защищавания,

то нападението срещу него е служебна

функция на адвоката и тя е безпогрешна.

Адвокатът вдигна многозначително

пръст към тавана, а след това вяло и

неохотно го отпусна надолу.

– Обаче – в гласа му зазвуча съжаление

– изпълнението на служебните функции

винаги е свързано със затруднения, а

често е и нежелателно. Поради това ще си

позволя обвинението срещу подзащитния

да заменя с нападение срещу

непогрешимостта. Ваша електронна

светлост, непогрешимостта е смърт, а

животът се изгражда върху грешки. Що се

отнася до съдебния процес, то той започва

поради грешки и протича погрешно, бори

се с грешките, съгласява се с тях и

завършва с погрешното твърдение за

липсата на грешка в това, което погрешно

се нарича безпогрешно решение. Казват,

че не греши само този, който нищо не

прави. Това твърдение е грешно от

начало до край, тъй като безделникът

допуска продължаваща във времето

грешка. А онзи, който прави нещичко?

Нима той би могъл да мине без грешки?

Адвокатът се завъртя рязко на високите

си токове и посочи с пръст ищеца.

– Ако се върнем към моя доверител –

провъзгласи той, – ще стане очевидна

погрешността, а следователно и разумността

на неговото поведение. През целия си

живот той е правил нещо и следователно

е извършвал и грешки. А веднъж той е

видял своята бъдеща жена и й предложил

най-безгрешния път към извършването на

най-голямата грешка. Останалите грешки

са били съществено по-малки, обърнете

внимание, ваша електронна светлост,

значително по-малки от грешката, довела

го пред вашите многоцветни очи и силен

високоговорител. При това тази най-

голяма грешка той направил, без дори да

се замисли, докато над всяка друга по-

малка той поне малко се е блъскал и си е

мислил дали си струва да я прави.

Той спря пред дебелата кафеникава

врата и се замисли:

„Може би дойдох напразно? Сигурно

не си заслужава да правя това?“

Вместо да се обърне и си отиде, той

решително натисна копчето на звънеца и

се ослуша: на площадката беше тихо и

картечното дрънчене на звънеца се чуваше

отчетливо. Вратата се отвори доста


бързо. Разбира се, трябваше да позвъни

по-кратко и не толкова настойчиво – в

рамката на вратата се мъдреше полугола

фигура със сънено и разтревожено лице.

– Гранаткин? – в гласа се долавяше

удивление, смесено с неудоволствие. –

Нещо сериозно ли е? Или може би просто

не знаеш колко е часът?

Михаил изсумтя презрително и потъна

в дълбините на своята ергенска квартира.

Гранаткин внимателно изтри обувките си

в гофрираната каучукова изтривалка и тръгна

след Михаил, гледайки с неприязън как

той шляпа с меките си домашни пантофи

и в движение включва светлината на

полилея, лампиона и дори лампата върху

бюрото. Михаил облече спортен халат,

явно предназначен за боксьори, и като се

пльосна в креслото, покани с жест

неочаквания си гост да седне.

– Предполагам, че нищо лошо не ти се

е случило в работата – започна той да

размишлява, без да дочака каквото и да е

обяснение от страна на Гранаткин. –

Началството не е толкова неразумно, че

да те изхвърли. Дори и трохички от разум

са напълно достатъчни на един

администратор, за да осъзнае печалния

факт, че нищо по-добро не може да

получи в замяна.

Михаил погледна очаквателно към

Василий, но той мълчеше и се усмихваше

някак си криво.

– Да се опитаме да задълбаем в други

области – продължи Михаил. – През нощта

човек може да налети на неприятности в

обществени места като гари, ресторанти,

пристанища, входове и направо на

улицата. Най-често тези неприятности са

свързани с грабители, милиция, алкохолни

напитки, разбира се, с жени. Но всичко

това няма към тебе никакво отношение.

Крадците са твърде разумни, за да се

досетят, че в джобовете ти няма повече

от една рубла, икономисана от обеда в

диетичния стол. Милицията не се

интересува от такива като тебе. Сигурен

съм, че дори и посред нощ не си пресякъл

неправилно улицата, а си стигнал до ъгъла

и си минал през подлеза. Алкохолните

напитки? Глупости! Повече от микроскопична

чашка преди вечеря… Остават жените.

Това е област на големи изненади. Но за

човек, отдал се изцяло на дома, безумно

влюбен в жена си, занимаващ се сериозно

с ремонта на апартамента…

– Стига – стана решително Василий,

загаси лампата върху бюрото, обърна се

към лампиона и решително дръпна късото

шнурче с мъничко пухкаво пуделче накрая.

След това се приближи до Михаил,

наведе се почти до самото му лице и

каза, отсичайки всяка дума:

– Напуснах дома и ще се разведа с

Татяна!

(Следва)


Грешката




Михаил се изправи бавно, пресече

стаята по някаква невероятно сложна

траектория и отново включи светлината

на абажура и настолната лампа. За малко

се спря край бюрото и едва след това се

върна към креслото си.

– Е, добре – каза той с равен глас. – Ти

си напуснал дома си… Това можеше и да

не го казваш. Такова съобщение след

среднощното ти звънене съдържа нулева

информация. Остава само втората част

на твоята фраза, така да се каже,

футурологичната.

Известно време той мълча, разглеждаше

косматите си крака, стърчащи изпод

мъхестия халат, и едва след това

продължи с пресилен присмех:

– Значи ще се развеждаш… Също не

съдържа много информация. Естествено,

в три часа след полунощ нито един съд

няма да ти приеме заявлението и ще ти

се наложи да чакаш най-малко още

седем часа. Виж това вече е важно за

човек, който умее да мисли. На теб ти е

известно, че аз принадлежа именно към

този вид хора и ми е ясно защо си се

явил при мене.

– Е, защо? – запита раздразнено

Василий.

– Дошъл си, за да мога до десет часа

сутринта – времето, в което отварят

съдилищата – да те накарам да се

откажеш от тази съдбоносна стъпка и те

върна в лоното на…

– Разбира се, сега ти ще изложиш

подробно целия ход на разсъжденията,

които са те довели до тази идиотска мисъл.

– Естествено. Аз съм човек обичащ

точността и ненавиждащ неяснотите. И

така, ходът на разсъжденията е следният.

Ти, както е известно и на двама ни, си

излязъл от къщи в три часа през нощта и

си тръгнал към мене. Нима след един

приличен семеен скандал не би могъл да

се поразходиш из града? Нима не би

могъл да отидеш в института и да

поработиш там до сутринта? Та това не

би изненадало никого. Всички биха

решили, че проверяваш поредната си

налудничава идея, която ти е хрумнала

през нощта. Ти идваш при мене. При

мене, при човека, който познава Таня от

много години и ще я защити.

– Всички, кой знае защо, все за нея

мислят. А аз? Какво? За теб аз нищо ли

не знача?

– Не, откъде накъде? Ти за мен

значиш нещо повече от Таня. Разбира се,

ако тя е намислила да те убие с ютия или


да те отрови с някаква екзотична

отрова… Дори ако само ти е изменила…

Аз съм изцяло на твоя страна и съм готов

да съчиним заедно заявлението за

развода.

– О, боже – Василий удари с юмрук по

коляното си. – Защо дрънкаш всички тези

излишни неща? Защо ти са тези ютии и

отрови! И дори не ми е изменяла… Та

нима хората само за такива работи се

развеждат. Може би би било хиляди пъти

по-добре, ако тя… Така поне всичко би

станало веднага ясно и не би имало

никакви пътища за връщане. А така

животът ми е непоносим, а като че няма

никакви видими причини за това.

Василий спря с жест Михаил, който

отново направи опит да анализира

положението, и продължи:

– Разбираш ли, тя не е сигурен човек и

това се проявява във всяка дреболия,

във всеки неин жест, на всяка крачка. В

нейното отношение към мене в края на

краищата. Та аз правя всичко за нея,

давам й всичко… А тя… На нея не можеш

да разчиташ… Тя може да те подведе в

най-неподходящия момент.

– Ти откъде знаеш какво ще стане

утре. И кой момент може да се смята за

подходящ и кой не. Някакви си общи

приказки.

– Не ме разбра правилно. Не

предполагам, а съм сигурен, че тя може

да ме подведе. Та тя цял живот само това

и прави – да ме подвежда. Разбира се,

става дума все за дреболии… Но когато

те са много, когато всеки ден това ти се

набива в главата…

– Въпреки всичко нищо не разбирам.

Какво ти прави тя? Не съм забелязал

такова нещо у Татяна…

– Не си ли забелязвал? И то при твоята

наблюдателност! Знаеш ли например с

какво се започна днес? Минаваше шест

часът вечерта, когато тя се обади по

телефона в къщи и каза, че излиза от

работа. А дори да върви пеша, това

прави петнадесет минути. Пишех нещо и

не гледах часовника. А след това

погледнах и изтръпнах – беше изминал

час и половина. Обадих се по телефона

до службата й, но там ми казаха, че си е

тръгнала навреме. След още един час

разбрах, че трябва да я търся по болниците

и милицията. Но реших предварително да

изтичам по пътя до работата й. Та нали

би могло да й се случи нещо и по пътя.

Изскачам от къщи, а тя стои до входа и

най-спокойно си говори със съседката.

Виждаш ли, съседката има неприятности

с мъжа си и трябва да й се посъчувствува.

А това, че аз едва не се побърках,

разбира се, не я интересува. И при това

пред къщи. А би могла да отскочи за една

минута и да ми каже да не се тревожа. Но

защо да го прави? Много я интересувам

аз и моите тревоги.

– Интересна ситуация – усмихна се

Михаил. – Е, добре, а ти запита ли я защо

тя…


– Разбира се. И знаеш ли какво ми

отговори? „Какво искаш от мене? Не те

разбирам. Та аз веднага след работа се

прибрах в къщи. Бързах, тичах като

ненормална. А ти отгоре на всичко ми

искаш сметка.“

Михаил престана да се хили и с някакъв

нов интерес погледна към Василий.

– Слушай, та всичко това е много

интересно. Направила всичко така, както

се полага на една добра жена. Бързала,

тичала и изведнъж в последния момент –

грешка, грешно решение. Сякаш тя вече

си е в къщи, стои на прага. Тя има

усещането, че си е дошла в къщи, а оттук

и неверния извод, че за това всички

трябва да знаят. Разбира се, този извод е

подсъзнателен… Тя е трябвало да се

досети за нещо съвсем дребно, а именно,

че ти съвсем не си могъл да знаеш за

нейното идване. Но за малко човек може

да сбърка. Колко интересно е всичко

това! Ти даже не си представяш колко е

интересно.

– На теб може и да е интересно. Но

знаеш ли на мен какво ми е? Особено

когато това се повтаря всеки ден.

– Всеки ден ли казваш? Да, това

очевидно може да става и всеки ден.

Слушай, Василий, ще ти задам още един

въпрос. Само не се изненадвай, а ми

отговори напълно сериозно.

– Какъв е въпросът?

– Засега още не съм го измислил. Дай

ми да си помисля няколко минути. Ясен

ми е само принципът, на който трябва да

почива този въпрос. Сега ще приготвя

нещо да хапнем. Имам хубаво коняче. Ще

сложа вода за кафе.

Михаил скочи и като потриваше ръце

от удоволствие, изтича в кухнята. Там той

изтрака с някакви съдове, тръшна вратата

на хладилника и изведнъж изкрещя от

кухнята:

– Измислих въпроса. Готви се.

Върна се в стаята, свали халата и

започна да намъква спортен екип. Виждаше

се, че още мисли върху въпроса, който се

готвеше да зададе. Вече облечен, той

отново се настани в креслото и сега

погледна сериозно към Василий.

– Имай предвид, че въпросът е важен.

Само не си измисляй, а ми отговори

точно.

Василий кимна и започна нетърпеливо

да барабани с пръсти по кожените

облегалки на креслото.

– Кажи ми, Василий… – настъпи дълга

пауза. – Кажи ми, Василий… Татяна често

ли изкипява млякото, когато го вари?

Василий скочи и се хвана за главата.

– Кога най-сетне ще свършиш с твоите

идиотски шеги! – развика се той. – Аз вече

не зная какво правя. Може би всичките ми

работи ще идат по дяволите. Може би ще

мога да виждам собствения си син само в

неделя. Няма да мога да работя даже. А

ти ми се навираш с някакво си мляко.

– Я си седни на мястото и не крещи из

целия апартамент. Не се готвя да се


шегувам с тебе. Въпросът се отнася към

това, защо ти си дошъл при мене.

– Добре, добре. Ще ти отговоря. Да, тя

вари за Петя мляко всеки ден и всеки ден

то изкипява. Между другото това е също

доказателство за нейното безразлично

отношение към мен. Поради това всеки

ден ми се налага да мия печката. Колко

пъти съм й казвал, молил съм я. Нула

внимание.

– А ти наблюдавал ли си някога как

става това при нея – изкипяването?…

– Съвсем скоро я наблюдавах специално.

Престорих се, че чета вестник… и че млякото

съвсем не ме интересува. Няколко

минути тя стоя, като гледаше втренчено в

тенджерата. Внимаваше и след това

изведнъж се обърна. И в този момент…

Михаил скочи на крака и започна да

ръкопляска от удоволствие.

– Слушай, Васка, ти не можеш дори да

си представиш какво ми съобщи сега. Та

това всичко е по моята тема… Разкош! А

ние някак си сме забравили да пренесем

този модел върху съвременната

популация. Просто някакво затъмнение.

Досега строяхме само хипотези, а тук

моля – обектът е налице и дори може да

се организира експеримент.

– Ти какво, побърка ли се? Готвиш се

да изграждаш научната си кариера върху

моето нещастие. А аз дойдох при тебе за

съвет. Забрави ли?

– Не, не съм забравил. Но ти разбираш

ли, че в това се корени такъв рядък случай.

С един удар – два заека. В живота не се

случва така. А сега моля ти се. И твоят

въпрос е решим, и моята тема…

Внезапно Михаил спря и вдигна пръст.

– Стоп. Налага се да прекъснем. Сега

ще възври чайникът. При мен той няма да

изкипи. Аз не съм ти някаква си Татяна.

Те седяха на твърдите табуретки в

малката чистичка кухня. Михаил с апетит

ядеше сандвичи, обръщаше в широко

отворената си уста мъничките тумбести

чашки с коняк и пиеше от грамадната

глинена чаша някаква гъста течност.

Василий отпиваше на малки глътки кафе

от чашката си. До храната, както се полага

при семейни трагедии, не се докосваше.

Първоначално той слушаше Михаил без

всякакъв интерес, с нетърпението на човек,

който мисли само как да прехвърли

разговора върху интересуващата го тема.

Но постепенно започна да разбира връзката

между разказа на Михаил и това, което го

беше довело през нощта при приятеля.

– Разбираш ли – говореше Михаил, –

този биолог естествено, се появи с празни

ръце. Направо с празен джоб и празна глава.

Нула. Сякаш не му е била поставяна

задача. Или по-точно поставяна му е, но

от типа: „Иди не знам къде. И донеси не

знам какво.“ А аз съм математик. На мене

ми е необходимо всичко да е

разпределено по полиците, за да е

напълно ясно. Но веднага се виждаше, че

този човек може да върши работа и е

фанатик. И аз му простих неграмотността.


Идеята му беше следната: съществуват

интереси на отделния индивид и интереси

на популацията. В първобитното общество

тези интереси в много отношения не са

съвпадали. Ти например имаш лоша

генетична болест, но на тебе ти се живее.

А за популацията като цяло е по-изгодно

ти да лъснеш петалата, да не живееш и

да не оставиш потомство. В това е именно

въпросът: как природата е решила този

проблем. Върху кого е възложила грижата

за отделния индивид и върху кого за

популацията като цяло. И какъв е

механизмът на разпределянето на тези

обязаности. Точно тогава разработих

собствена система за кинаджиите. На тях

им трябвало да получат образна картина

на сцените, но това да стане без актьори

и снимки. Аз разработих именно това,

което им беше необходимо. В машината

се вкарват основните характеристики на

личностите – външният им вид,

обстановката, сценарият и прочие. И върху

екрана на телевизионното устройство

една ЕИМ може да покаже всякакъв брой

варианти на различни сцени. Нещо като

съставян за миг мултфилм, само че

значително по-естествен. Разбира се, аз

направих тази система много по-сложна,

отколкото искаше инвеститорът. И тя се

оказа напълно пригодна за този биолог.

Когато му разказах за възможностите на

тази система, той се впи в мен и заяви, че

никъде няма да мръдне, докато не

извъртим поне един модел. Общо взето,

ние не излязохме от квартирата ми два

месеца. Излизахме само за тютюн и ядене.

Подаващ пулт и екранно устройство бях

монтирал тук отдавна. Така се работеше

по-удобно. И знаеш ли, получиха се

много интересни неща. Постепенно

започна да се очертава следната

картина: грижата за отделната личност

природата е възложила на мъжа. Той се

грижи за себе си, за своята самка и на

първо място за потомците. След това за

интересите на племето. Какво му е дала

природата за изпълнението на тази

функция? Много неща. Сила, ловкост,

твърдост и точни движения. Но най-

главното – рационалност и възможност

при сложни житейски обстоятелства да

извежда дълга верига от безпогрешни

разсъждения. Нека да са неосъзнати, но

безпогрешни. А ето че на жената

природата е възложила по-важна задача

– грижата за популацията като цяло. И

знаеш ли с какво е въоръжила жената,

тази природа-хитрец? Няма да се сетиш

за нищо на света.

(Следва)


Грешката




Михаил бутна чашката си настрана и

направи многозначителна пауза.

– За опазване на популацията природата

е снабдила жената с мощно средство –

гласът на Михаил зазвънтя. – Тя е

снабдила жената с възможността да

греши! Това не значи, че и мъжът не

прави грешки или че жената не може да

действува безгрешно… Не, разбира се.

Просто дължината на веригите от

безгрешни разсъждения при жената се

оказват статистично по-къси, отколкото

при мъжа. Това е всичко. Просто и

гениално. Нима не е така?

– Е и какво? – Василий гледаше

недоумяващо тържествуващия Михаил. –

Добре, тя прави по-често грешки от мъжа.

А какво общо има с това популацията?

Колкото повече грешки, толкова по-малко

шансове да оживее популацията.

– Ето тук се лъжеш. В първобитното

общество огромна роля е играел

естественият отбор. Грешката само е

засилвала фактора на отбора, а това

означава, че е трябвало да подобрява

популацията. Но това не е достатъчно,

защото видът на човекообразните е

можел да попадне в благоприятни

условия и тогава естественият отбор би

започнал да действува твърде слабо. И в

този момент на помощ на човечеството

винаги е идвала жената. Колкото по-

добри са били условията, толкова по-

често тя е трябвало да прави грешки,

съдбоносни за отделните личности и

преди всичко за самците. Това именно

уравновесявало рационализма на мъжете.

Та те със своята загриженост са били

готови да предпазват всекиго от гибел. А

в резултат на това биха могли да обрекат

на измиране популацията. Способността

на самката да прави грешки е велико

благо, на което човечеството е задължено

за своето съществуване. Този навик да се

правят постоянно грешки е заставял

самците да бъдат на висотата на своите

възможности и да намират изход от най-

невероятни положения. Това през цялото

време е изостряло техния ум, издръжливост

и памет. А тези, които не са можели да се

приспособят, да си изработят сложен

комплекс в борбата за съществуване…

Общо взето, оставали само умните и

силните… И това направило човека

господар на Земята…

– Започвам да се досещам накъде

клониш. – Василий си наля от горещото

питие. – Но на мен днес нещо не ми се

спори с теб, макар и да чувствувам, че в


твоята хипотеза може да се намерят

слаби места.

– Аз пък не се готвя да споря с теб.

Виж го ти. Намери се опонент. На мен ми

стига критиката от страна на специалистите.

А на тебе просто сега ще ти покажа нещо.

Да идем в кабинета.

Василий беше влизал тук само няколко

пъти. Михаил не обичаше в тази стая да

влизат външни хора. Може би това се

обясняваше с това, че за разлика от

останалите части на апартамента тук

цареше хаос и бъркотия. Книги и списания

се търкаляха по пода и креслата, топки

смачкана хартия и накъсани перфокарти

просто покриваха килима около плетеното

пластмасово кошче. Относителен ред

цареше само в ъгъла, където стоеше

миниатюрен подавателен пулт, печатащо

устройство и огромен телевизионен екран.

Михаил се приближи до пулта и

натисна няколко клавиша. След това каза

спокойно и деловито в микрофона:

– Серьожа, не се стряскай, тук е Жеберин.

Ако съм те разбудил, можеш да ме наругаеш.

– Казвай какво искаш – веднага се

разнесе от високоговорителя. – Тук сме на

зор и нямам време да се разправям с тебе.

– Серьожа, ти знаеш, че съм сериозен

човек. Няма за глупости среднощ…

– А бе кой не те знае тебе. Казвай,

разправяй бързо какво ти трябва.

– Добре, добре. Аз накъсо. Включи моя

телик към деветнадесети куб и дай онази

програма, ти я помниш, от осма серия…

– Да не е онзи модел, който вие с

режисьора?…

– Серьожа, не задавай излишни въпроси.

При мен има външни хора – прекъсна

Михаил говорещия. – Да, правилно си ме

разбрал. Юнак. От осма серия, модел

четиристотин и четиринадесети. Чакам.

– Включи телика си. След една минута

ще получиш образ.

Екранът на телевизора се освети и

Василий видя поляна, по която като дъга

преминаваше пътечка. От едната страна,

близо до пътечката растяха гъсти храсти.

– Ето ти мястото на действието – каза

Михаил. – Сега ще започнем да го

запълваме. Моделът ще бъде следният:

по пътечката вървят самец, самка и

хилаво рахитично дете. Самката е

допуснала грешка и без да предупреди

самеца, е изостанала от групата, въпреки

че единственото им оръжие – сопата – е

именно в нейните ръце. Значи така…

Сега да разпределим участниците.

Михаил нещо баеше над пулта и на

екрана се появи най-напред обрасъл в гъсти

косми самец, с мощни бицепси, прегърбен, с

ниско чело и широки ноздри на плоския

си нос. След това на върха на дъгата се

появи кривоного дете и на известно

разстояние от него – прегърбена, плещеста,

но вече с известни елементи на изящество

самка. След това в центъра Михаил изобрази

свит на топка и готов за скок хищник.

– Нека да придвижим самеца мъничко

напред. Да приемем, че като прави


няколко излишни крачки, той е объркал

първоначалните планове на хищника,

който трябва да вземе ново решение.

Нека сме снизходителни и дадем на

невъоръжения самец още един шанс за

спасение: да нахвърляме около него

малко клони и камъни.

Михаил говореше, като в същото

време натискаше копчетата по пулта и

върху екрана необосновано и необичайно

се местеха застиналите фигури, сякаш

избирайки си по-удобни места. След това

в краката на самеца се появиха няколко

дебели пръчки и едри камъни. Една от

пръчките беше дебела колкото ръката му

и се намираше почти до самата пътечка.

– Сега всичко е на мястото си.

Разпределението на участниците е

известно на машината. Тя е получила

също така и известна допълнителна

информация. Например затова, кое е

типично поведение на самеца и на

самката. Освен това тя знае, че този

хищник няма да нападне малкото:

ползата от това би била малка, още

повече, че родителите му няма да го

изоставят и той няма да може да го изяде

спокойно. Е, разбира се, освен това в

модела е вложено условието, че на

самеца е възложена грижата за

семейството, а на самката – за

популацията като цяло. Моделът трябва

да ни покаже какво е типичното

поведение на самеца и самката в

дадената ситуация. Сега аз ще се включа

към моделния блок на машината, която

се намира там при Серьожа, и ще

разиграем тази ситуация на телика. Гледай.

Преценяването на ситуацията отне на

самеца само миг. Още един миг отиде за

подготовка и търсене на начин за защита.

Клоните, търкалящи се под краката му,

бяха непригодни за тази цел. Те бяха

много тънки, а пръчката, която се

намираше съвсем близо, беше прекалено

голяма и нямаше да може да я вдигне

достатъчно бързо. Камъните бяха малко

встрани и нямаше да стигне до тях

веднага. Те биха могли да свършат

работа по-късно, когато битката с

хищника започнеше. Но сега в този миг

той беше напълно обезоръжен. Оставаше

само възможността да скочи встрани. Но

това няма да спаси самката и малкото,

следователно не трябва да се прави.

Той търсеше трескаво изход и

внезапно вълната на радост и злоба

едновременно го обхвана целия. Изходът

беше намерен и сега цялото му същество

се беше устремило към битката с

хищника, осмелил се да нападне него,

самката и детето му. Сега трябваше само

да дочака нейното решение и тогава или

да се хвърли към камъните, или самката

му щеше да отскочи встрани, или…

Той целият се напрегна, сви леко

колене и почти докосна с дългите си ръце

земята. И в този миг самката скочи. Не, тя

скочи не към хищника. Тя скочи към

детето и го закри с широката си фигура.


Почти в този миг хищникът се хвърли към

самеца. Само миг преди това самецът се

беше навел бързо, хванал края на

дебелото дърво и с рязко изправяне

дръпнал нагоре. Протегнал напред лапи,

хищникът вече летеше над поляната,

когато солата се метна нагоре и въртейки

се тежко, го удари във въздуха първо по

лапите, а след това и по муцуната.

Докато животното се бранеше от

непознатото въртящо се същество,

самецът успя да вземе в двете си ръце

по един камък, а самката дотича с детето

до него. Той метна един от камъните в

хищника и той, зъбейки се и ръмжейки,

бавно се оттегли.

Екранът на телевизора угасна и само

една светла точка се затича по него, смали

се към центъра, където след секунда изчезна.

– Както виждаш, при подобна ситуация

за самката грешката е нещо типично, а

самецът се оказа на висота. На такива

като него грешките на самките не влияят.

Може би само нервите му с нейна помощ

се напрегнаха малко, но когато става

дума за естествен отбор, с подобни

дреболии не се занимават. Залогът е

твърде голям.

Василий се облегна на креслото и сега

с интерес се вгледа в Михаил. Той се

усмихна и поклати глава.

– Ако говорим за естествения отбор –

каза той със съмнение, – самката трябваше

да доведе до гибел своето рахитично

отроче, а не якия и съобразителен самец.

– Това е друга тема. Бих могъл да ти

покажа как самката се блъска от единия

край на пещерата до другия с болното си

дете на ръце, без да го изпуска, вместо

да го остави за малко и изтича за вода.

Природата и тук е снабдила самката с

достатъчно мощно оръжие – сляпата и

безумна любов към малкото. Сега

подбрах нарочно този модел, за да ти

покажа отношението на самката към

самеца. Това засяга пряко тебе, както,

вярвам, се досещаш. Е, добре,

съвременний самецо, да вървим да си

допием кафето.

Всяко явление трябва да си има име.

Предлагам откритият от нас ефект да се

нарича „парадоксът на тъщата“. Нали

добре звучи?

– Звучи чудесно – Василий се

усмихваше малко пресилено. – Само че

какво общо има тъщата? Струва ми се, че

ти полагаш грижи не за тъща ми, а за

жена ми.

Михаил наля кафето, намаза с масло

резен черен хляб и сложи върху него

парче салам. Отхапа с апетит почти една

четвърт от този грамаден сандвич и се

зае с кафето. Този път Василий също

започна да яде, макар да действуваше не

така енергично като приятеля си.

– Известен е един парадокс –

проговори накрая Михаил, – който има

пряко отношение към разглеждания от нас

проблем. Майките, които имат дъщери,

страшно им се иска да ги оженят. При


това за тази цел те винаги намират

кандидатури. А ето че майките, които

имат синове, винаги са недоволни от

кандидатките. Но ето че най-сетне

настъпва дългоочакваният момент и

младите за радост на първата майка и за

огорчение на втората се обвързват със

съответните възли. Струва ни се, че при

това положение младата булка е

обречена на вечен натиск от страна на

свекървата, а младият съпруг, напротив,

не е заплашен от нищо. Но тук на бял

свят неочаквано се появява знаменитата

и често споменавана във всички вицове

тъща. Забележете, не свекървата, която

дори не е искала да види снаха си преди

брака, а именно тъщата, която едва ли не

е падала на колене пред своя бъдещ зет.

Никога ли не си се замислял защо става

точно така?

(Следва)


Грешката




Михаил се заля във весел смях.

– Току-що ми стана ясно всичко. Това е

резултат на същата тази генетична

отживелица. Като правела верига от

малки грешки в разсъжденията, в

оценките на ситуациите, в изводите,

самката трябвало да държи в постоянно

напрежение самците. Та нали именно от

тяхната издръжливост, сила и ум е

зависело бъдещето на цялата популация.

– Значи ти предполагаш, че Татяна…

– Разбира се… Та нали тя е Жена.

Жена с голяма буква. Но не е само в нея

работата. Работата освен това е и в тебе.

Ти винаги си бил хипертрофирано

самолюбив. Вместо да се отнасяш

снизходително към дребните грешки на

своята половинка, ти си се заел с

психоанализа и си доказал на самия себе

си, че са престанали да те обичат и не

мислят за теб.

– Може би в това, което говориш, има

известна истина. Но заедно с това е

имало случаи, при които Таня ме е

поставяла в положението на този самец,

който хищникът едва не излапва.

– Не преувеличавай. Ние живеем в

цивилизован свят и най-многото, което

може да ти се случи поради грешките на

жена ти, е да си навлечеш някаква

неприятност. Главното е, че такива като

теб тълкуват погрешно женското

поведение. Може би знаменитата теза за

тайнствената психология на жената се

състои именно в това, че ние, мъжете, не

можем да разберем една проста истина:

жената греши там, където ние действуваме

безпогрешно, и напротив, тя е

безпогрешна там, където ние изглеждаме

като пълни глупаци. Разбираш ли,

различни области с големи вероятности

за неправилно решение. И това е всичко.

Поради това, че тази проста истина си е

оставала неизвестна, типове като тебе

ходят по различните инстанции и пишат

разнообразни искови молби. Затрупват

съдилищата с работа. Направо да

монтираш в тях електронноизчислителни

Темиди.

Василий неочаквано остави сандвича

настрана, отстрани недопитата си чаша и

се изправи над масата. Беше очевидно,

че е осенен от някаква невероятна мисъл.

– Какво си се ококорил в мене? –

запита Михаил предпазливо.

– А ти какво ме баламосваш? Мимоходом

съчиняваш всякакви теории. Татяна ли

спасяваш? – В гласа на Василий се

долавяше раздразнение.


– И аз изгубих за този глупак цяла нощ.

– Михаил плесна с ръце. – Откъде си

измисли това, че те будалкам?

– А този твой Серьожа…

– Какъв Серьожа?

– От изчислителния център. Сетих се

за вашия разговор. Първо не обърнах

внимание, а сега изведнъж се сетих. За

модела, който ти си извъртял на телика.

„Това е – запита те той – онзи модел,

който вие с режисьора?…“ Не с биолог си

правил този модел, а с режисьор. Това

значи, че си ми показал парче от бъдещ

филм. И това съвсем не е биологичен

модел. Ти просто измисли мимоходом

всичко останало.

Михаил стана и затича из кухнята.

– Ах, каква проницателност – крещеше

той. – Ах, каква тънка съобразителност.

Не мога. Махни кафеника от масата,

иначе ще го излея върху главата ти. Е,

добре, нека съм измислил всичко. Сега

независимо от всичко ти няма да ми

повярваш. Нека съм го измислил. Нима в

това е работата? Ти по-добре си помисли

дали всичко е вярно, или не. Та нали

всичко това става наистина поради

глупавите грешки на твоята Таня… Тя не

може иначе. А и не само тя. Та това

наистина у всички жени го има. А ти си

мъж. Къде е твоята снизходителност?

Къде е умението ти да схващаш

правилно действителността?

– Добре, успокой се – примирително

каза Василий. – Може и наистина да си

прав, макар да измисли всичко.

Импровизацията ти е изключително

сполучлива.

– Мерси. Комплиментът е изключително

деликатен. Още няколко като него и ще

те изритам през вратата. Затова нека

прекратим нашия разговор и дремнем малко.

Може би утре сутринта ти ще можеш вече

да съобразяваш малко по-добре.

Михаил се съблече и се пъхна под

одеялото. Василий сне сакото си и като

се уви в големия вълнен шал, се настани

в креслото.

– Лека нощ – промърмори Михаил. – И

нека ти се присъни страшният сън, че те

развеждат с достойна и обичаща те жена.

Василий дълго не можа да се настани

удобно, макар креслото да беше широко

и меко. Най-накрая легна настрани,

облегна глава на ръката си и започна да

заспива.

…Стоеше сам изправен пред „Темида“

и без да мига, гледаше хипнотичния танц

на многобройните сигнални светлинки. В

ушите му още звучаха заключителните

думи на неразбираемата реч на

защитника. Той апелираше пред

електронноизчислителната машина и

настойчиво искаше нещо неясно. Всяка

негова дума, взета отделно, беше

разбираема и ясна. Но същите тези думи,

свързани с усукани фрази, губеха по

тайнствен начин смисъла си и минаваха

край съзнанието, без да оставят в него

забележима следа.


– Повторете накратко основната причина

за развода – раздразнено нареди машината.

– На нея не можеш да разчиташ и тя

може да те подведе…

– Може, може – неочаквано го прекъсна

машината с креслив глас. – Тя не може, а

е длъжна да подвежда систематично. В

това е същността на генетичната защита

на популацията.

„Откъде знае машината за това –

помисли си той. – Аз не съм й казал нищо.“

И внезапно той се досети с ужас, че

„Темида“ е точно тази машина, с която се

разпорежда непознатият Серьожа и е

включена към пулта за управление в

стаята на Михаил. Той разбра, че е

обречен, и оброни глава.

– Смятате ли брака по принцип

неприемлив? – запита машината.

– Не, защо пък – промърмори той. –

Ако жената…

– Смятате ли за неприемливи каквито

и да са отношения с жена? – загърмя

„Темида“.

– Не, защо пък. Ако жената…

– Всичко е ясно – избръмча мощният

високоговорител. – Подаването на

информация е завършено. Сега всички

блокове на машината ще бъдат изолирани

за две хилядни части от секундата от

притока на нова информация и от

вероятен натиск от страна на други

електронни устройства. Това ще осигури

вземането на обективно и справедливо

решение.

Две хилядни от секундата се разтеглиха

необикновено дълго. Най-напред той

забеляза как една след друга започнаха

да гаснат светлинките, след това машината

за миг замря в неподвижност и изведнъж

затрепери ситно от усилената вътрешна

работа. След това замря облекчено и

светлинките отново пламнаха по панелите й.

– Съдът провъзгласява своето

справедливо и окончателно решение,

което не подлежи на обжалване и

оспорване. Внимание! Съдът провъзгласява

решението си.

Последва кратка тържествена пауза,

след която, като ясно разделяше думите,

„Темида“ провъзгласи:

– Разводът е безполезен. Претенциите

на ищеца са необосновани и вредни.

Той искаше да възрази, но си даде

сметка, че това няма да промени нищо.

Тогава демонстративно седна направо на

пода и показа своето несъгласие с

мнението на електронния съдия. „Темида“

за миг се поколеба. През многобройните

отвори се виждаше как в недрата й

прескачат искри и неочаквано машината

започна с шипящ извинителен шепот да

обяснява причината за своето решение.

– Борбата със способността на жената

да греши в името на запазването на

популацията е невъзможна. А напускането

на жената е грешка. Грешенето при

ликвидиране на грешка може да доведе

до безпогрешност, което само по себе си

съдържа грешка, която на свой ред е


недопустима поради безпогрешното

въздействие на греш…

Тя търтореше нещо съвсем неразбрано,

а искрите в утробата й пламтяха като

постоянен огън. И внезапно машината

със спокойния глас на Михаил нареди:

– Ставай, ставай, ставай…

Той отвори очи и видя Михаил над

себе си. Той го разтърсваше за рамото и

се усмихваше.

– Ставай. Татяна е дошла за тебе.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Последният враг



Роман Калонайтис

Слънцето залезе сякаш против волята

си и в притъмняващото небе една след

друга започнаха да пламват звездите.

Райнис вървеше бавно по пластмасовата

пътечка. Тук-там край нея растяха

тъмночервени и сиво-сини марсиански

цветя. Райнис преброи пет хиляди крачки,

спря и погледна часовника си. Светещата

стрелка беше се приближила до буквата

„Н“. „Време е да се връщам – въздъхна

той. – А утре вечер отново ще се добера

до това място и отново ще се върна.

Времето направо ме е забравило.

Потокът на събитията струи край мене. А

сигурно някъде ме чака и моят час… Но

дали не съм го пропуснал?“

Той се обърна и като отметна глава, се

загледа в небето. Почти в зенита висеше

Главата на Горгона – Райнис обичаше да

нарича звездите със старинните им

имена. Поради това някои от колегите му

го наричаха чудак. Той намигна на

Главата на Горгона и си помисли: „Някога

на Земята, на старата Земя, било нощ

като тази, а в пустинята на една стражева

кула стоял човек, странен като мене.

Обхванат от тревога и тъга, той гледал

към Главата на Горгона и й намигнал.

Омагьосан от светлината на звездата,

той се спуснал от кулата и тръгнал през

пустинята към хоризонта, към светлината

на звездата. След една година номади

намерили скелета му край един

пресъхнал кладенец. Блед летописец

взел цепнато гъшо перо и със сложни и

красиво извиващи се букви написал

върху пергамента от Алеп: „Когато човек

гледа Главата на Горгона по-дълго,

отколкото му е позволено (хвала на

всемогъщия господар на света),

премигващата звезда му донася беда!

Правоверни! Пазете се от коварното око

на демона на пустинята. Неговият поглед

е превръщал древните гърци в камък, а

вие ще легнете с белите си кости в

подножието на вечността.“ Керванджиите

разнесли тази вест из градовете и хората

вече не гледали към небето след

изгряването на Главата на Горгона.

Неизвестният часовой влязъл в паметта

на хората. На Земята не останала дори

следа от това събитие освен избелелите

редове в пергамента от Алеп, покрит с

прах в хранилището на древните

ръкописи в Дамаск. Но въпреки това то не

изчезнало и все още се носи в

пространството със скоростта на

светлината, подчинено на добре

известния закон за Съхранението,

толкова живо и истинско, както през


онази нощ в пустинята. То още не е

напуснало рамките на Галактиката и

някога (този момент би могъл да се

изчисли, като се реши уравнението на

трите ирационални пространства и се

намери единствената възможна точка на

тяхното пресичане, но за решаването на

уравненията би трябвало да се

изразходва цялата енергия на Слънцето

и ресурсите от време, останали на

Слънчевата система) ще прелети край

Земята – неуловима сянка на миналото –

и едва тогава ще се отправи към другите

галактики, за да не се върне никога

повече, и само като малка капка ще

падне в дълбините на вселенската памет.

Аз намигнах на Главата на Горгона и това

отлетя също след предишното събитие.

Така те ще се носят, без да спират, без

никога да се срещнат, разделени от

тъмната река, която ние наричаме

Време“.

Райнис се изсмя гръмко и каза:

– Превръщам се в мечтател. Утре ще

трябва да измия пода доброволно, за да

се успокоя…

Той не можа да се доизкаже. Все още

гледайки Главата на Горгона, внезапно

редом със звездата той забеляза слаба

светла точка. Тя се движеше едва-едва.

Райнис я наблюдава цели десет минути.

– Отново същият обект – тревожно

прошепна той. – Не бъркам. Преди

година прелетя на запад, край звездата

Аалмак и не можа да бъде установена

връзка с него. Няма съмнение, че това е

космически кораб – такива са се строили

в предпоследния период по тъй

наречената формула Р. Вероятно

командата е напуснала кораба, вкарвайки

го в затворена орбита. Тук той се обръща

обратно и за това се вижда за кратко.

Той млъкна и оброни глава. Тогава

мисълта узря в съзнанието му сама,

неволно. Райнис погледна още веднъж

към светлата точка. Сега тя беше съвсем

близо до Главата на Горгона. Райнис се

затича. Задъхан нахлу в базата. На

изненадания дежурен наблюдател той

посочи движещия се обект.

– Да – кимна наблюдателят, – това е

същият неизвестен космически кораб,

който беше забелязан за първи път преди

една година. Изглежда е захвърлен на

произвола на съдбата. Отправих

запитване до Земята, а те ми наредиха

да не се интересувам.

– Знаеш ли, Валдман, той ме привлича

с нещо. Вероятно ми се иска да избягам

от самия себе си и още веднъж да

поживея в миналото или да се откъсна в

бъдещето. Трябва да намеря себе си.

Или пък да загина… Ще направя на него

един кръг – искам да се избавя от

празните мечти и спомени. Ще взема

патрулната ракета и ще се опитам да

догоня този кораб. Нека наречем това

инспектиране. Съобщи така на началника

на базата. Ще се видим след една

година, ако, разбира се, се върна.


Валдман се усмихна:

– Лети, няма да те разубеждавам.

Гринин ще се разсърди, но ще се опитам

да те защитя.

Райнис изтича право на площадката,

на която стояха подготвените за полет

патрулни ракети. Само след броени

минути Валдман помаха с ръка след

огнените струи, излизащи от дюзите на

ракетата.

Райнис лежеше в тясната кабина на

патрулната ракета. В илюминатора се

виждаха няколко звезди, а на екрана за

управление светеше точица –

неизвестният космически кораб, към

който той летеше.

Да се пристане до кораба беше трудно

и опасно. Когато най-после магнитните

смукала се притиснаха към обшивката

му, Райнис въздъхна с облекчение и

известно време си почива.

„Утре другарите в базата ще се

изненадат, като не ме намерят – помисли

си той. – Валдман ще им каже закъде съм

отлетял и ще им посочи въображаемата

точка в небето. Там вече няма да има

нищо, но всички ще поклатят глава и ще

ме изпроводят мислено. Гринин ще

запише старателно в малката паметова

клетка на компютъра, че съм отпътувал

за една година в патрулен полет. Дали

ще се досетят, че съм отлетял да търся

себе си, бивш или бъдещ? Корабът вече

не може да бъде догонен. А след един

час ще се отдалечи от Марс, ще се изгуби

от очите на Валдман и ще се слее с

черното небе.“

Райнис огледа кораба през

илюминаторите. В слабата светлина на

прожекторите на патрулната ракета

металът по повърхността блестеше, като

лезвието на нов, но вече изпитан в

сражение меч. Прегънал се, Райнис

припълзя до люка, премина в

стиковъчната камера, почака, докато се

напомпи въздух, отвинти външния люк и

след минута беше в пространството

между патрулната ракета и космическия

кораб. Тренираните му очи бързо

намериха входния люк и замаскираните

дръжки.

Скоро краката му внимателно

докоснаха мекия под на коридора, водещ

към вътрешността на кораба. Стрелките

на анализаторите показваха, че въздухът

в кораба е пригоден за дишане и Райнис

най-напред свали от себе си досаждащия

му скафандър. Корабът имаше

гравитация – ходеше се леко, само

тялото му тежеше малко по-малко,

отколкото на Марс. Той мина по няколко

от коридорите и огледа редица

помещения. Нямаше жива душа.

„Екипажът е напуснал кораба –

помисли Райнис. – Решили са, че е

опасно да остават повече на него.

Вероятно автоматите са предупредили,

че корпусът на кораба може да не

издържи на някакъв насрещен поток от

енергия. Хладнокръвните командири на


експедицията са прегледали колонките от

цифри, отпечатани върху дългите

виникрилови ленти, още веднъж са

изслушали доклада на компютрите,

прочетен с мъртъв метален глас, и са

решили да отлетят. А може би някой ги е

прогонил оттука, озъртащи се изплашено,

натоварени с вещи, уреди, храна и вода.

Или пък са загинали и аз ще намеря тук

братска могила.“

Без да се задържа за дълго някъде,

той огледа всички по-главни помещения.

Никакви следи от трагедия, схватка или

авария. Автоматите работеха тихо и

скалите на приборите и лампите светеха.

Райнис реши да не обикаля повече.

Върна се в разкошно обзаведената зала

за управление. В нишите, затворени с

вратички от черно дърво, се намираха

пултовете. Някои от вратичките бяха

открехнати. В средата на залата стоеше

овалната маса на корабната служба,

покрита с дебел пласт прозрачен лак.

Всесилният прах – единствен обитател на

кораба – равномерно покриваше лака и

шарките на дървото под него едва се

долавяха. Райнис прекара ръка по

масата, оставяйки върху нея ясна следа с

пръстите си.

Той внимателно огледа залата, сякаш

се мъчеше да разкрие тайната на кораба.

Стрелките на индикаторите потрепваха,

понякога се изместваха с няколко

деления и въобще механизмите живееха

някакъв свой живот.

„Някъде трябва да има видеозапис на

корабните дневници. Иска ми се да видя

лицата на хората и да чуя човешки

гласове“ – отново помисли Райнис. Той

започна да открехва вратичките на някои

ниши, докато видя блестящия голям

екран. Върху индиевите пластинки бяха

отпечатани старателно единните символи

на космическите символи. Райнис включи

нетърпеливо видеоекрана. Той безшумно

се озари от сиво-синкава светлина и се

появи едро човешко лице, което кимна и

заговори:

– Аз съм командирът на кораба, Амонт.

Името на кораба е „Атаргат“. Той е

построен по усъвършенствувания проект

от двадесет и четвъртото поколение и се

управлява двустъпално и абсолютно

автоматично.

Лицето изчезна и върху екрана се

появи цветната схема на кораба. Райнис

натисна специалното копче, за да не

изчезне схемата и да може да я разгледа

по-добре. Той дори се наклони леко

напред, проследявайки с очи линиите на

коридорите, механизмите и системите.

Върху екрана се отразяваше собственото

му лице и противоположната стена на

залата. Изведнъж Райнис престана да

изучава схемата, защото му се стори, че

някаква фигура се мерна в залата край

масата на корабния съвет. Райнис се

обърна. В залата нямаше никой, вратите

продължаваха да бъдат затворени и

всичко си беше на мястото. Той отново


погледна към схемата, но в същото

време, без да иска, следеше с очи и

отражението на вещите върху екрана.

Внезапно Райнис трепна: сега вече

нямаше никакво съмнение, че някаква

човешка фигура се мярна по

повърхността на екрана. Човекът би

трябвало да мине между масата и

противоположната стена. Райнис се

обърна мълниеносно. Никой! В залата

нямаше никой. Райнис се разсърди на

себе си: „Ето че вече започва да ми се

привижда. Само това ми липсваше. Да, и

то още в самото начало на

пътешествието! Самотните космонавти

след продължителен полет получават

понякога халюцинации. Вероятно съвсем

съм отвикнал от Космоса.“

(Следва)




Роман Калонайтис

(Продължава от брой 13)

Той стана и сърдито се приближи до

масата. И замря. Срещу следите от

неговите пръсти, от другата страна на

масата се виждаха точно същите такива

черти в праха, сякаш някой искаше с това

да го подразни. Райнис бързо изтича

около масата и се наведе над следата.

Преди малко тази следа я нямаше.

Той надзърна под масата, отвори

вратичките на всички пултове, провери

всички ъгли, в които трудно би могъл да

се пъхне човек. Нищо! За всеки случай се

опита да измести встрани блоковете на

механизмите, защото помисли, че това би

могъл да направи някакъв робот.

– По дяволите – силно изруга той, –

мозъкът ми съвсем не е в ред. А може би

има и друг вход на залата за управление,

който не съм забелязал?

Този странен инцидент го развълнува.

Той седна пред видеодневника и

продължи да изучава схемата, но вече не

така съсредоточено, както досега: при

всеки звук трепваше и се озърташе. Но

повече не се показа никой. След като

продемонстрира схемата, командирът на

кораба представи екипажа – каза името и

фамилията на всеки поотделно. Той вече

беше започнал да разказва за първия

полет на кораба, когато Райнис чу, че се

отваря вратата, и обръщайки се, успя да

види някакъв измъкващ се навън човек.

Той затръшна вратата след себе си, но

още в следващия миг Райнис беше до

вратата. Тя не се отваряше, тайнственият

непознат я беше заключил отвън. Като я

поблъска, Райнис беше принуден да

отстъпи. Той почувствува, че сърцето му

се разтуптява и в него се промъква

тревогата. Опита да се самоутеши: „Така

всъщност е по-добре. Поне ще зная, че

това не е болното ми въображение, а жив

човек.“

Но ръцете му продължаваха да

треперят. Райнис долепи устни към

дупката на ключалката и извика с някакъв

чужд глас:

– Защо се криете? Аз попаднах на

кораба случайно и след един кръг ще се

махна!

Никой не се отзова и вратата не се

отвори. „Вероятно не ме чува – помисли

си Райнис. – Вратата е

звуконепроницаема.“ Като не знаеше как

да постъпи, той натисна копчето на

вътрешната ключалка и дори въздъхна

облекчено: „Така поне няма да може да

влезе. А аз в това време ще мога да се

овладея.“


Той припряно се върна при

видеодневника и почна да натиска един

след друг клавишите, мъчейки се да

намери последните записи. Райнис тайно

се надяваше, че в тях има сведения за

странния пасажер на кораба. Строеше

различни хипотези, една мисъл заменяше

с друга, пораждаха се неочаквани

асоциации, които само още по-силно

възбуждаха въображението.

Доста бързо намери записа за

последното пътешествие и с тревога

заслуша сухия разказ на командира на

кораба. Внезапно екранът и светлината в

залата за управление загаснаха. Райнис

трепна и в очакване на следващите

изненади опря гръб в пулта на

видеодневника. Приборите не бяха

изключени и нещо бръмчеше, тиктакаше

и дълбоко скритите ажурени решетки на

компютрите старателно охраняваха

огромното сложно творение, летящо в

междузвездното пространство.

Разнесе се някакво ново бръмчене. То

идваше от вратата. Внезапно със страшен

грохот тя се сгромоляса на пода. Лъч

светлина от коридора проникна в залата,

а заедно с него вътре се вмъкна някакъв

тъмен силует и веднага изчезна в мрака.

Райнис с мъка сдържа вика си.

Обхвана го злоба и страх. „Дебне ме“ –

реши Райнис. С мъка, с треперещ глас,

напразно мъчейки се да му предаде

твърдост и строгост, той изстиска от себе

си:

– Защо си играете? Ту бягате от

залата, ту пробивате вратата и пак се

вмъквате. Ако имате специална задача,

работете си спокойно по-нататък. Аз се

вмъкнах в кораба от чисто любопитство и

след един кръг ще се върна на Марс. Ако

са ви оставили тук за някакво нарушение,

не се страхувайте от мен. Аз съм спокоен

човек и няма да ви преча. Между другото

на Марс всички знаят, че съм тръгнал за

този кораб и ако не се върна, ще

започнат да ме търсят. – Казвайки това,

Райнис разбра, че много се страхува от

смъртта. – Престанете с тези глупости.

Уговорихме ли се?

Той замълча в очакване на отговор.

Напразно. Тайнственото същество

мълчеше, притаило се някъде в ъгъла.

„Или аз него, или той мене – реши

страхът. – По-добре аз него.“ Райнис все

още се опитваше да се успокои, да се

ориентира спокойно в създалото се

положение, но мислено вече изработваше

план. „В тъмнината няма да мога да го

хвана. Невъзможно е да открия шалтера

и това би могъл да направи само

ремонтният робот. Но докато го открия…

Трябва да измамя този непознат, да му

направя засада и той сам да падне в

ръцете ми. Ще го хвана и ще го заключа в

някоя каюта.“

Като се озърташе уплашено, готов да

се защищава, подтискайки желанието си

да побегне, той излезе от залата. След

няколко крачки в коридора забеляза


пластмасовите вратички, зад които се

намираха приборите. Между тях и

вратичките имаше място, в което можеше

да се напъха човек. Райнис се настани

там, притвори вратичката и зачака.

Пластмасата пропускаше слабо светлината,

но можеше да се види човешка фигура.

Скоро се появи някаква фигура. Веднага

щом тя отмина, Райнис изскочи от засадата

направо върху гърба на непознатия. Той

реагира светкавично и без да се обръща,

удари Райнис с някакво странно движение.

Той падна на пода и непознатият се

затича по коридора. Райнис успя да скочи

и го подгони. Човекът свърна вляво, в

радиалния коридор. Докато Райнис

изтича до ъгъла, човекът изчезна.

Нямаше никакъв смисъл да го търси в

лабиринта от стаи, тръби, проводници и

ниши, а освен това и пристъпът от

смелост на Райнис беше отминал. Винаги

беше смятал, че не се страхува от нищо,

но сега отново почувствува пареща

тревога. Така неговото дълбоко „аз“ се

защищаваше от истинската или мнима

опасност. Тренираният му мозък още се

опитваше да мисли трезво, но сърцето му

не го слушаше.

„Този гръб ми е познат – връщайки се,

си прошепна той. – Дори добре ми е

познат. Как се е озовал този гръб сред

напуснатия от всички оазис в

пространството?“

Като се върна в залата за управление,

той се опита да открие къде се включва

светлината и пултът на видеоекрана.

Като не успя да открие нищо, той вдигна

от пода предмета, с който тайнственият

непознат беше изрязал вратата на

залата. „Ще мине за оръжие“ – злобно си

помисли той, – сега вероятно ще се

наложи да се защищавам.“

Той се изправи в коридора с гръб към

стената, без да смее да влезе в тъмната

зала за управление, и започна

внимателно да се оглежда на всички

страни. Стоя така, докато краката му не

започнаха да се подкосяват от умора.

Тогава реши да бодърствува в голямата

зала, в която едната стена беше

прозрачна. Той се надяваше отново да се

успокои от гледката на звездите.

В голямата зала имаше пулт. Оттук се

даваха команди на автоматите. Райнис

не се помъчи да затвори вратата, защото

и да го стореше, врагът и без това щеше

да я изреже, счупи или унищожи по

някакъв начин. Седна пред пулта,

трескаво стискайки в ръка оръжието си –

плазмена горелка. Зад прозрачната стена

в черната пропаст на пространството

проблясваха звездите.

Гледката на вечността малко го

успокои, но състоянието на необикновена

възбуда и напрежение не го напускаше.

Тялото му беше някак си отекло и

застинало и той почти не го усещаше.

Сякаш го бяха заточили в дълбок

кладенец, от който едва се виждат

звездите. А в кладенеца той сякаш е


намерил своя живот, жалък, треперещ и

натикан в най-дълбоката пукнатина. Жал

му беше за живота, но още повече го

ядосваше собствената му страхливост и

нищожество.

„Смятах се за много силен и жадувах

за изпитания – помисли си той. – И ето че

се уплаших от един неизвестен и може би

нещастен човек. Изплаших се от неговото

странно поведение, което може би има

някаква неразбираема за мене логика.

Смятам го за полудял, а дали не съм аз

побърканият? Самотата, за която се

подготвях, летейки до близките звезди,

живеейки на пустинния Марс, и връх на

която си мислех, че ще стане точно този

полет, се оказа не щит, а слабичка

черупка. Не бих могъл да завърша

пътешествието си, без да победя този

неизвестен човек, но побеждавайки го,

ще загубя безвъзвратно своя покой.“

Райнис по-скоро почувствува, отколкото

дочу как пасажерът влезе в залата. Той

не се обърна, но всичките му мисли

отлетяха и отново бе обзет от страх,

обида, тревога и злоба. Ръцете му

затрепериха.

– Значи вие все още не искате да ми

се покажете? – запита той, без все още

да се обръща, макар вече да търсеше с

очи отражението на човека върху

блестящата повърхност на пулта. – Ние и

двамата няма да можем да останем така

много дълго. Единият ще трябва да

загуби.

Никакъв звук. Райнис почака още

малко. Изведнъж му се стори, че човекът

стои зад гърба му и се готви да направи

нещо. Като извика, той скочи от креслото

и се обърна. Зад него нямаше никой и все

пак имаше нещо. Преди това,

преминавайки през залата към пулта за

управление, той заобиколи шкафчето с

оперативната памет и дори го докосна.

Сега подивелият му поглед видя до него

второ такова шкафче.

„Аха – помисли си Райнис, – значи е

домъкнал тук празно шкафче, в което се е

скрил и изчаква.“

Той на пръсти стигна до шкафчето. „Да

става каквото ще, но аз просто трябва да

го видя“ – настойчиво мислеше той.

Сложи горелката на пода и внимателно

дръпна вратата на шкафчето. Тя дори и

не мръдна. Тогава като на сън, без да

знае какво прави, хвана горелката,

включи я с треперещи пръсти и насочи

тънкия лъч от енергия във вратата.

„Ще изрежа вратата, както направи

това и ти. А ако те обгоря, без да искам,

би трябвало да се сърдиш на себе си“ –

извика наум Райнис.

Но лъчът не успя да докосне метала.

Неочаквано силен удар изби горелката от

ръката на Райнис. Следващият удар го

свали на пода. На Райнис му се стори, че

шкафчето пада върху него. Той се сви,

затвори очи и закри с ръце главата си.

Върху него не падна нищо и след малко

той отвори очи и се огледа. Второто


шкафче вече го нямаше; успя да види

обаче как човекът побягва. Райнис успя

да го хване за крака. Непознатият се

строполи до него, дръпна се, мъчейки се

да се измъкне от ръцете на Райнис, но не

се обърна. Напротив, дори се мъчеше

Райнис да не види лицето му. Но успехът

придаде на Райнис нови сили. Той

притисна непознатия, изви ръцете му и ги

натисна с коляно. Нетърпеливо, с

любопитство и страх обърна насила

главата на човека към себе си. И извика:

към Райнис гледаше самото негово лице.

Като пусна пленника, Райнис скочи на

крака. Да, там лежеше самият той –

неговото тяло, неговото лице, неговото

облекло. Този човек беше не само негов

двойник – в него имаше нещо такова,

което Райнис смяташе за неделима

частица от самия себе си.

Райнис почувствува, че сърцето ще

изскочи от гърдите му. Непознатият

лежеше неподвижно. Пред очите на

Райнис притъмня, той се олюля и

примижа. А когато отвори отново очи,

двойникът му вече не беше на пода. До

Райнис стоеше второто шкафче.

Райнис се изсмя, изскочи от залата и

се затича по коридорите. Без да

разсъждава, той се промъкваше между

различни метални подпори, промъкваше

се през някакви дупки и се изкачваше по

стълби, докато не стигна до края – по-

нататък нямаше къде да се отиде. Той се

строполи в креслото и стисна студените и

здрави метални облегалки. В главата му

бучеше от многото мисли, спомени и

преживявания. Като заплашителни

пенести вълни мислите му щурмуваха

почти незащитената му воля, която

непрекъснато се опитваше да се

овладее. Той се огледа, сякаш търсеше

нещо, за което да се хване, и видя, че се

намира под прозрачния купол, който на

корабите наричаха панорамен пункт за

наблюдение. Зад купола проблясваха

звездите. Очите на Райнис сами

намериха Главата на Горгона, а устните

му прошепнаха:

– Ето звездата на последната минута

от живота ми. Горгона, по-добре би било

да ме превърнеш в камък. А ти успя да

направиш от мене само тапа, която плава

безпомощно върху повърхността на

времето, отнасяна от неизвестно течение

към също така неизвестен бряг.

Повярвал, че двойникът е плод на

болното му въображение, Райнис започна

да чака края. Седеше, губеше съзнание,

без да има представа колко време е

изминало. Най-накрая му се стори, че се

е отзовал в кладенеца, този път

захвърлен от някаква неизвестна сила.

Като че ли сам иска да унищожи живота

си, бори се с него, но той го побеждава.

Тогава в него нещо се преобърна.

Победата на слабия живот дотолкова го

изненада и зарадва, че всичките му

кошмарни видения изчезнаха. Райнис

почувствува необикновен прилив на сили


и разбра, че е престанал да се страхува

от смъртта. Стори му се, че силата се

излива върху него от звездите, от

Главата на Горгона.

„И все пак Главата на Горгона ми

помогна да стана каменен – усмихна се

вътрешно Райнис, – да стана камък, за

който не са страшни изненадите и

мнимите опасности. Тръгвам. Ако моят

двойник наистина съществува, толкова

по-добре. Ще науча неговата тайна, дори

ако се наложи да загина.“

Той се усмихна, като си припомни

своите блъскания и страх.

Райнис бавно се върна в залата за

управление. Там вече гореше светлината.

Приближи се до видеодневника и го

включи. Екранът светна и командирът на

кораба продължи разказа си.

Когато забеляза зад гърба си сянка,

Райнис не трепна и не се обърна. Зад

гърба му стоеше човек и ето че той го

докосна за рамото. Тогава Райнис се

обърна и инстинктивно трепна, виждайки

своя двойник. Двойникът му го покани с

жест да го последва. Те се приближиха

до другия пулт. Двойникът бързо отвори

вратичката, – зад която беше екранът.

Райнис разбра, че това е специален пулт

за словесна интерпретация. Двойникът

натисна няколко клавиша. Върху екрана

се появи надпис:

„Аз съм материално същество.“

Двойникът гледаше към Райнис. Той

кимна с глава. Тогава двойникът започна

пъргаво да натиска други клавиши.

Райнис прочете:

„Жител съм на друга звездна система.

Озовах се на този космически кораб, когато

той се спусна на една от планетите, на

които се намира нашата база. Моята раса

има вродена способност, която вие

наричате мимикрия. Искаме ли това или

не, но винаги придобиваме външността

на това същество или предмет, с които

имаме работа. Екипажът напусна кораба.

Те не успяха да се ориентират в

явлението и като не знаеха как да се

избавят от мене, си отидоха сами. Когато

пристигнахте вие на кораба, аз се

опитвах да не се показвам, но инстинктът

ми беше по-силен и аз придобивах

вашата външност и се стремях към това

да бъда редом с вас. За щастие вие

победихте себе си. Сега ще полетим

заедно. Аз не съм променял траекторията

на кораба, тъй като непрекъснато исках

да се срещна с вашите.“

Райнис отново кимна. Двойникът го

покани да отидат до прозореца и му

показа първо Главата на Горгона, а след

това и себе си.

Райнис се засмя и си помисли: „Още

съвсем малко и моите кости щяха да

останат да лежат в наблюдателния пункт

на напуснатия кораб, а съществото от

чуждата планета, приело по непонятен за

нас начин формата на моя скелет, би

чакало напразно човек, с който да влезе в

контакт. Страхът, затаил се в дълбините


на съзнанието ми, едва не ме отблъсна

от моя космически брат по-далеч,

отколкото са светлинните години, липсата

на енергия и езиковата бариера. Главата

на Горгона ми изпрати изпитание, за

което съм задължен да разкажа на

другите земни космонавти, за да помнят,

когато странствуват между звездите, че

преди да пристъпят през прага на

чуждата мисъл и чуждото време, ще им

се наложи много пъти да победят себе

си. Някъде в Космоса, в потока на

светлината вече се носи този най-главен

миг в живота ми. Но на никого не е

съдено да го догони и разбере неговата

истина, без сам да го преживее.“

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ По собствени пътища към слънцето

По собствени пътища към слънцето


Владимир Григориев

Като тропаше с токовете си,

професорът се спусна по стълбата върху

пистата и тръгна след рулона. Безшумно

килимената пътека се хвърли надалеч.

Хвърли се, но веднага удари спирачки и

се пригоди към скорост, достъпна за

човек и отвикнал от истинското си,

определено от земното притегляне тегло.

– Надясно, наляво, напред – диктуваше

някой от диспечерския пункт и професорът,

без да го вижда, му се подчиняваше с

удоволствие, плъзгайки се леко сред

разтварящата се пред рулона тълпа.

Беше приятно да имаш тегло! Приятно

беше и да се подчиняваш! Година и

половина той беше командувал всички

наведнъж, тъгувайки за времето, когато

можеше да командува само себе си. Ах,

приятно е да командуваш само себе си!

Ето тук, на Земята, го посрещат всички.

Той се връща. Всички искат да заговори,

да започне да жестикулира. А в гърлото

му сякаш е натъпкана някаква топка памук.

Какво да им каже? Каква реч да произнесе?

За това не можеш да разкажеш, нито да

напишеш…

(Само да бяха видели лицето му

тогава, когато гравитоновият щит трепна

и се огъна. И плиснаха парчета, които

вихърът на силовите линии увлече. Добре

е, че не можеха да видят всичко това!)

Хората посрещаха професора с

дълбоко мълчание.

– Никакви емоции! – беше наредил

медицинският консулт. – Нервите на

професора са опънати до краен предел!

Всъщност никой от лекарите не знаеше

дали нервите му са опънати, или не са. В

последно време психоиндикаторът даваше

съвсем неразбираеми криви за неговото

състояние. Те очертаваха листчета, пъпки,

венчета, а понякога се строяваха в

идеална равнина или летяха над осите

като птици над степта. Естествено, лекарите

се объркваха сред тези криви и дискутираха.

Правейки своите заключения, всеки от

тях се поставяше на мястото му и

казваше: „Опънати са до крайна степен!“

Да, за година и половина кабинетна

работа той беше свикнал на абсолютна,

вакуумна тишина. В херметично

затворения му кабинет, окачен в космоса

някъде между Земята и Луната, не

проникваше никакъв отзвук от земната

суета. Оттам той ръководеше и цялата

тази прекрасна, завладяваща и, няма защо

да се крие, толкова интелигентна операция,

че само няколко земни интелектуалци


решиха да вдигнат ръка, отговаряйки на

въпроса: „И все пак, кой?…“

„Да не би да ми пазят ушните

тъпанчета? – мислеше си професорът,

взирайки се тревожно в мълчащата

тълпа. – Защо мълчат?“

Разбира се, нареждането на бдителните

пазители на неговото здраве беше

излишно. Никакво хилядоусто стадионно

„ура“ не би могло да заглуши радостната

буря, която сгромолясваше вълните си в

гърдите на професора.

Големият Сборен Цветомузикален с

една десета от силата си мъркаше потпури

от протонни маршове. Професорът махна

с ръка: „По-силно!“ Диригентът изплашено

погледна музикантите.

– Още по-силно! – професорът

решително разсече с длан въздуха.

Рискувайки, една от рубиновите тръби

изпищя, разпръсквайки потоци от

разноцветни лазерни лъчи, самоходните

барабани на въздушна възглавница

гръмнаха и народът се раздвижи.

– У-р-ра-р-а! – се понесе над

сведените с почит глави.

Професорът беше понесен на ръце, а

саморазгъващият се килим се занавива

обратно.

Да, когато го изпращаха, не беше така.

Стартодромът не беше осветен, по него

се виждаха около дузина изпитани

сътрудници и мълчаливите президенти на

академиите. Приглушени звуци на

команди. „Захранващият блок…“ …

„Готов!“ … „Датчикът на критичната

маса…“ … „Готов!“ Той отлепи един от

джобовете си, пъхна в него магнетофона

и отново го залепи.

„Любовта има крила като птица!“ – се

носеше в джоба му.

Още тогава, преди старта, планът на

операцията вече се беше загнездил здраво

в главата на професора. По-мощно

силово поле, в полюсите му гравитатори

за изкривяване на пространството и така

нататък. Той сякаш беше по-спокоен от

другите, които нито знаеха този план,

нито имаха свой. Той вече беше успял да

разбере някои неща, да съпостави и

сравни данните. Но още не се решаваше

да каже нещо на глас. Да каже нещо

означаваше да изплаши мнозина, а по

него време нервите и без това наистина

бяха започнали да изневеряват. „По-

късно, след един месец, оттам“ – реши

твърдо той тогава.

Задачата се състоеше в следното.

Преди година и половина поради

случайни, както изглеждаше по начало,

външнокосмически причини скоростта на

въртенето на Земята около Слънцето се

увеличи. Да, с всеки ден тази скорост

нарастваше и нарастваше. Изчисленията

на нивото на ученическо домашно

упражнение показваха в кой ден и час

Земята, поклащайки континентите си, ще

се откъсне от вековечния си маршрут и

ще се понесе, ненаучно казано, към

преизподнята. (По-късно това изчисление


на нивото на домашно упражнение влезе

в стандартните програми за домашни

упражнения, измествайки от тях по-

частната и решавана с по-малък

ентусиазъм задача, свързана с

откъсването на Луната.)

По-сложните изчисления очертаха

траекторията на по-нататъшното

пътешествие на планетата. И едва един

твърде хитроумен комплекс от изчисления

разкри особено неприятната подробност,

че преминавайки по сложна елипсоспирала,

земното кълбо ще се вреже точно в

центъра на далечната планета Петак,

наречена така поради външното й

сходство с разпространената монета.

Тогава… В случая и без обяснения на

всички беше ясно какво следваше да

настъпи. Естествено – фойерверк от парчета!

Какви сили бяха притеглили Земята от

нейното древно и изпитано светило?

Поради каква причина траекторията

подозрително съвпадаше със самия

център на Петак? На кого това беше

необходимо?

Учебниците по физика и астрономия

сякаш бяха отнесени от някаква вихрушка

от рафтовете на книжарниците. Глави на

семейства, стряскайки се и треперейки,

измъкваха учебниците от натъпканите

чанти на децата си отличници. За запазен

учебник се предлагаше аквариум с

октопод, връзка сушени африкански глави

или левитационен комплект с

часовниково действие.

– На кого е необходимо това? А какво,

ако всъщност се окажеше, че всичко това

е необходимо на някого?… – професорът

не искаше да повярва в тази хипотеза,

обаче въпросите за вярването и

невярването вече бяха загубили

предишния си смисъл. Побира ли се в

мирогледа или не се побира, още нищо

не означаваше и поради това трябваше

всичко да се провери. И той заседна над

действуващите, функционалните модели

на Стария и Новия космос.

Там, в пулсиращия мрак на

пространствата, трептят по своите орбити

гиганти, джуджета, планети и просто

дребни рудни тела и черупки. Замръзнали

и вулканизиращи, изпепелени и току-що

набиращи сила, навлизащи в режим на

пределни мощности, но заедно с това

еднакво нищожни пред факта на

безкрайното множество от себеподобни,

те сплитат своите траектории и полета в

единен, хармоничен и дишащ спокойно

организъм. Опитай се да проследиш

всяка клетка, всеки капиляр на това

необятно и живо кълбо!

Професорът не си поставяше такава

задача. Той търсеше избирателно именно

онова, което беше нужно сега, в

необходимия момент. Ето той видя:

нищожната „Кентавър-прима“ си е

отишла, не, още не е тръгнала, но ето че

ще се откъсне и ще избяга от своето

синьо джудже. А ето че четириъгълният и

направен като пътнически куфар „Тугрик“


отплава от своя червен гигант.

Безвъзвратно. На половината път до

Петак се клати и посредствената

непригодна за живот „Ночка“. Тя беше

зафиксирана преди сто години, нанесена

нерадостно в каталога и забравена там.

Кривата й ще я извади оттам. А ето че

замина…

Такива, откъснали се от орбитите си,

професорът преброи над една дузина. В

дълга, разтеглена верига те пътуваха

безпомощно от различни позиции към една

и съща точка, през равни промеждутъци

от време – в самото сърце на Петак.

– Ах, дявол да го вземе! Красиво

пътуват! – възхитено възкликна професорът,

откъсвайки се от изчисленията. –

Красиво… – отпускайки се, повтори той.

Така опитният боец отбелязва за себе си

изяществото на коронния удар на

партньора си и едва след това потъва в

разсеяното състояние на нокаута в гроги.

Секунда или две професорът прекара

сякаш в небитието. Но веднага след това

с рязък скок на тренираната си воля се

стегна и се изправи.

– Значи не само ние бедствуваме. Значи

нещо функционира, действува и ни отнася.

Някакъв механизъм, вълнов, гравитационен.

Значи… – той каза това твърдо, с ясна

дикция през стиснатите си челюсти.

Да забрави за всичко и да мисли само

за едно. От тази секунда гимнастиката

започна да играе не по-малка роля от

уравненията и изчисленията.

Професорът първи вдигна ръка,

отговаряйки на съдбоносния през тези

дни въпрос: „Кой ще се заеме?!“ Търсеше

се решителен командир, сроковете все

повече и повече намаляваха.

„Петак е мишена. Полигон. Лъч от

гравитационни вълни, идващ от планета

в съзвездието „27EAА???…X“, обвива

Земята и я води към мишената. Целта на

експеримента на жителите на

„273EA???…X“ е да се проучи ядрото на

Земята чрез разчупването й на части чрез

удар в мишена. Сигналът за бедствие до

жителите на „273EA???…X“ е изпратен и

все някога той ще стигне до тях. Да

започнем изграждането на гравитационен

щит. Щитът е единствения изход…“ – беше

съдържанието на телеграмата, изпратена

от професора след едномесечно мълчание в

херметичната килия. Точно месец

абсолютно мълчание беше измолил

професорът.

…Автомобилният кортеж се носеше по

улиците, претъпкани с ликуващи хора.

Комитетът на любителското дружество

„КАРАЙ СВЕТИЛО!“ упражни натиск и

лекарите преоцениха ситуацията.

„Ликувайте!“ – разнесе се команда, която

беше задължителна за всички.

Пред колата постоянно се мяркаха

гигантски плакати със светещи схеми на

гравитационния щит. На някои от тях

професорът успяваше да различи

собствения си, леко поправен и мъничко

облагороден профил. Гравитационният


лъч от „273EA???…X“ беше заключен и

опръстенен. Вече се експлоатира за

мирни цели. Земята се върти на

предишното си място! Гравитационният

щит, макар и посмачкан тук-там, все пак

си върши работата.

Сега, когато кризата беше отминала,

той с право можеше да счита, че му е

потръгнало. Операцията „Завръщане към

Слънцето“ беше най-уникалният в

историята на науката експеримент,

проверка на повечето от съществуващите

теории (а кой предан на науката специалист

не мечтае за подобна всеобща проверка)

и грандиозно промишлено предприятие.

Ето кога теорията и практиката се сляха

толкова, че мнозина се намериха в

безизходица: кое от двете спечели повече

от това сливане? А „273EA???…X“ – ех,

нека се изразходват, нека продължат да

ни изпращат бездна от енергия. Усукана

от гравитационния щит в пръстен и

трансформирана, тя вече бръмчи в

линиите с високо напрежение, носи се

към обектите на голямата химия и по

царевичните полета…

Да, направо му беше потръгнало.

Плакатите с профила на професора

излитаха като птици от крайпътния

банкет и тържествуваща, но нелишена от

ирония усмивка набръчкваше лицето му.

Внезапно тези бръчки се вкамениха, а

челото му се проряза от дълбоки гънки.

Той рязко се изправи от седалката, сякаш

видя пред себе си неочаквано

препятствие и като се наведе над

шофьора, извика нещо в ухото му. Поради

рева на тълпата никой не чу какво именно

му извика професорът. Но шофьорът го

чу. Той се обърна изплашено и разпери

ръце, изпускайки за миг кормилото. Може

би с това искаше да каже, че това е нещо

невъзможно. Тогава професорът извика

още по-силно и повелително замахна с

ръка. Тогава автомобилът на професора

рязко се измъкна от общата колона, зави,

изпреварвайки, и се втурна в пресечката.

Кортежът за секунда замря, а след това,

скърцайки ръждиво със спирачките си и

трудно задържайки устрема си, замря и

също се втурна натам, в непредвидената

улица.

– По-бързо, по-бързо – настойчиво

шепнеше професорът, въпреки че колата

вече се занасяше от единия до другия

край, подобно на катер под ударите на

бурни вълни. След тях се понесе по

същия начин и целият кортеж.

– Искаме координатите на кортежа!

Искаме координатите на кортежа… – се

носеше отчаяно от диспечерските пунктове.

Но всички само вдигаха рамене.

– Тук! – нареди професорът.

Лимузината се отпусна и замря.

Професорът скочи. След него излетяха

от своите коли и хората от настигналия ги

кортеж. Сега всички видяха къде беше

избързал професорът, нарушавайки

всички инструкции за тържеството. Това

беше циклотронът, който с гигантските си


стъклопластови ъгли разрязваше градските

квартали, както носът на кораб разрязва

морското огледало. Всички знаеха, че

преди да замине за космоса, професорът

е работил тук. Табличка с надпис „Служба

за елементарни частици“ още се мъдреше

до парадния вход.

– Другари! – гласът на професора беше

преминал във фалцет. – Към главния шалтер!

И всички се хвърлиха след него през

широките стъклопластови проходи.

– Другари! – с мъка овладявайки

дишането си, каза професорът. –

Масивната дръжка на шалтера се

издигаше над главата му. – Тук преди

самото ми отлитане в тръбата на циклотрона

циркулираше частичка. Удивителна частичка.

Най-хубавата от класа на елементарните.

Искахме да я разцепим чрез удар в

мишена. С насрещен поток. Но всеки път,

долитайки до мишената, тя я

заобикаляше. Сякаш сама командуваше

себе си. Като че не й се искаше да загине.

Това ни поразяваше. Ние не можехме да

го разберем. Мислехме, че ще разберем

всичко, когато я разбием на части. И с

всеки ден я притискахме все по-близо и

по-близо до целта.

Думите на професора кънтяха в

празното пространство на голямата зала

и потъваха в меката облицовка на тавана.

Околните слушаха в мълчание, без все

още да разбират защо професорът ги е

довел тук, пред консервирания преди

година и половина циклотрон. Отнякъде

измежду плетеницата на прашните тръби

излезе човек в омаслен комбинезон. Това

беше асистент в лабораторията за

взаимодействия. В лявата му ръка още

бръмчеше датчикът за търсене на

паразитни енергопотоци. Той излезе от

някакви люкове за служебно ползване и

замря, опрял се върху мощната, полирана

от дланите пръчка на парцала за миене

на пода. Никой всъщност не му обърна

внимание.

– Притискахме я все по-близо и по-

близо – ръката на професора легна върху

емайлираната дръжка на главния шалтер, –

а след това аз полетях в космоса и

опитът беше консервиран. Частичката си

циркулира и досега. Всичките й маневри

напълно съответствуват на нашите маневри

при завръщането ни към Слънцето. Те

отговарят и на същите уравнения. Със

свой гравитационен щит. Разбирате ли?

Частичката е разумна! Може би тя също

ни е изпратила сигнал за бедствие.

Трябва да я спасим! Да се изключи

ускорителното поле… – Професорът

дръпна отчаяно дръжката към себе си.

– Късно е, професоре – тихо каза

асистентът, оставен при циклотрона. Всички

се обърнаха към него. Той стоеше, както

и преди, опрян на гладкия прът. – Вакуумната

тръба на циклотрона е пълна с въздух.

Частичката проби тръбата. Измъкна се

навън…

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Надежда

Надежда


Владимир Грешнов

Увлекателно нещо е да можеш да

измисляш географски названия: Нос на

разсъмването. Езеро на слънчевите

петна… А ние само това и правехме,

измисляхме, измисляхме. Не само ние, а

и Северната станция също. Цялата планета

беше на разположение на пришълците от

Земята, на наше разположение.

– Момчета! – ентусиазирано крещеше

Майя Забелина. – Хълмове на очакването,

харесва ли ви?

– Река на размисъла?

– Клисура на мълчанието?…

– Добре е – отвръщахме ние. Хвалехме

сами себе си: тази работа ни харесваше,

а и самата планета ни харесваше.

Харесваха ни и нашата младост и

находчивост. Давахме имена дори на

овразите: Сенчест, Замислен…

Генади Фаготин, началник на станцията и

на нашата картографска група, ни възпираше:

– Не се изсилвайте…

– Старче – отвръщахме му ние, – а

защо ни са тези глави на раменете?…

Генади беше с пет години по-стар и от

най-големия сред нас, но и той нямаше

тридесет. Картографията е наука на

младостта и на младежта.

Харесваше ни и името на планетата.

Бяхме я кръстили Надежда.

Името й не бяхме измислили ние, а

нейните откриватели. Планетата беше

открита от експедицията на Жарски. Това

беше успех. Вече стотици години как

космическите кораби напускат пределите

на Слънчевата система. Търсят планети

от земен тип. Звездите са много и

планетите са предостатъчно. Всички

търсят обаче сестра на Земята. Провървя

на Жарски. И колкото и да е странно, това

стана край една синя звезда.

Предполагаше се, че планети от земен

тип може да има само край жълтите

слънца. И изведнъж – край синя звезда…

Това беше шестата и при това последна

планета на слънце-джудже. Петте по-

близки до звездата бяха изпепелени и

разтопени. Шестата представляваше райска

градина: реки и езера като сините очи на

младо момиче!… Кислородът е двадесет

и един процента, азотът е седемдесет и

осем… Вярно е, че във въздуха имаше

много естествено електричество, което се

пораждаше от свръхкороната на звездата.

В замяна на това нямаше нито заводи, нито

градове. Напълно необитаема планета!

– Как ще я наречем – Находка,

Перла?… – запитвали тогава Жарски.

Командирът на кораба мълчал.


Каталогът на откритията наброявал

осемдесет и девет планети с органичен

живот. Дори с разумен живот. Макар и

неизмеримо по-нисък от земния,

необикновен и непривичен. Но тези

планети били заселени. Щедрата земя,

стелеща се под звездолета, не само

привличала, но и подтиквала към

предпазливост: за кого е предназначена

цялата тази щедрост?

Има планети-тресавища без нито едно

късче твърда почва. Планети-фугаси, на

които беше достатъчно да кацнеш, за да

започне почвата да избухва. Планети-тайни,

покрити с паяжини от капиляри, по които

струи лимфа. Паяжината живее и мисли…

Находка и Перла са чудесни имена. Но

всяка находка предполага, че някой я е

изгубил и всеки момент нейният стопанин

може да се намери. Перла? Кой не би се

съблазнил от нейната красота?

На позивните сигнали по всички

диапазони на скалата не отвръщал никой.

– Находка, Роберт Андреевич?…

– Надежда – отвърнал Жарски и

стъпил върху зелената земна трева.

Съгласили се с него. Имало надежда,

че планетата ще стане за земните хора

втора родина.

Океанът заема седемдесет процента

от нейната повърхност. Двата й

континента се простират от двете страни

на екватора. Самото им разположение е

определило имената им: Северен и

Южен. Между континентите из океана са

разхвърляни като шепи изумруди

многобройни острови – има къде да

поработят сериозно картографите… Разбира

се, нямало възможност да се посетят и

огледат всички. На петнадесетия ден

Жарски изпратил телеграма до Земята:

открита е планета-двойник, която е

необитаема, ако не се броят насекомите

на сушата и молюските по крайбрежните

плитчини по шелфа. И молел да се

утвърди името на планетата – Надежда.

Земята го утвърди. Изпратиха две

групи картографи. Две, защото бяха

утвърдени и две изследователски станции

– Северна и Южна, по една на всеки от

континентите на планетата. Южната

станция се ръководи от Фаготин, а

Северната – от Виктор Серенга. Те

поддържат връзка с помощта на

спътници, изстреляни от кораба-майка

„Юнона“. Корабът е отлетял по-нататък, а

на групите е дадена една година време.

Работата се изпълняваше предимно

чрез метода на заснимането. Континентите

бяха заснети от спътниците и нанесени

на картата. Уточненията и обработката на

подробностите бяха предоставени на

картографите. Всяка група разполагаше с

по три авиетки. Те се издигаха над

определената местност и след квадрат

заснемаха парцели със страни от по шест

километра. Детайлите на повърхността

се обхващаха релефно и се пренасяха

върху картата. Оставаше само да им се

измислят имена. При необходимост


авиетката можеше да се спусне в

квадрата, да се огледа всичко на самото

място и да се опипа с ръце – най-древният,

но и най-сигурен начин на изследване.

Така беше намерен и първият кристал

– чрез пипане. Натъкна се на него Ивана

Скар. Кристалът не даваше нито сянка,

нито отблясъци, или с други думи, беше

направо невидим.

Ивана правела снимки по своя паралел.

Щрак и върху лентата се фиксирал

поредният квадрат. След една минута

още веднъж щрак и отново щрак. Под нея

се носели храсталаци и блата. Сред

блатата се мярнала „педя“ гора. Ивана не

знае с какво я заинтересувала тази „педя“.

И сега дори, след толкова събития, тя не

знае. Спуснала се с авиетката на наклонения

бряг и тръгнала да изследва гората.

Измъкнала се от храсталаците на една

мъничка полянка и когато тръгнала да я

пресече, се натъкнала на нещо твърдо.

Ударила си коляното и спряла. Пред себе

си видяла плитка яма. Ръцете й обаче

напипали студените полирани ръбове на

камъка. Да, това било камък или кристал,

шлифован и изправен с острото нагоре.

Прокарвайки ръцете си отгоре надолу,

Ивана успяла да долови, че кристалът

представлява правилен шестоъгълник.

Камъкът бил висок до гърдите й, студен,

прозрачен и през него се виждала

растящата под него трева. Ивана постояла

пред него цяла минута, питайки се откъде

може да се е взел и когато болката в

удареното коляно попреминала, заобиколила

камъка и тръгнала по-нататък. Запомнила

вдлъбнатината в почвата: камъкът или

бил зарит в земята, или бил потънал в

нея от собствената си тежест. На

островчето нямало нищо повече и Ивана

като го обиколила по южния му бряг,

седнала в авиетката и излетяла.

В лагера разказа за невидимия камък,

но всеки ден носеше на групата нови и

нови впечатления и никой не обърна

внимание на Иваниния разказ. Момичето

нанесе острова на картата, нарече го Кристал

и предаде картата към общия атлас.

На втория камък се натъкна в

планините Игор Блан и това стана също

случайно. Камъкът бил полузатрупан с

пясък и се издигал на края на една урва.

Игор нямало да го забележи, ако не била

странната конфигурация на наноса: пясъкът

сякаш се бил изкатерил по някаква стена

и замръзнал така. Кристалът се издигал

колкото човешки ръст и бил толкова

прозрачен, че всяка песъчинка по него се

виждала отчетливо.

– Не съм виждал подобна прозрачност

– споделяше Игор. – И важното е, че

също е шестоъгълник!

– И какво от това – му възразяваха някои.

– Василий намери жила самородно злато.

– А Самдар – диаманти.

– И то големи като орехи! – кимаше

Самдар.

– На тази планета находките няма да

имат край.


Поговориха си и се успокоиха.

Третият камък беше намерен от

Василий Фин – този, който беше открил

самородната златна жила.

– Момчета! – извика той, когато се

върна в базата. – Има какво да се види!

Всички, които можеха, отлетяха с

Василий на трите авиетки.

Камъкът беше в гората сред една поляна

и се издигаше наравно с върховете на

най-високите дървета. През нощта имаше

буря, която беше откъснала многобройни

листа от дърветата и ги налепила по

кристала. Само поради това гигантският

прозрачен стълб беше станал видим.

– Сили небесни! – каза Самда, след

като измери стълба. – Четири обхвата!

– А колко ли тежи?

– И кой ли го е поставил тук?…

За първи път дойде мисълта за

изкуствения произход на камъка.

Камъните. Това беше третият.

– Зарежете тази работа! – каза Бърни

Скат. – Кой би могъл да го постави тук?

– И все пак?…

Вечерта в работната зала на

станцията се състоя дискусия. Като най-

транспортабилен камъкът на Ивана беше

докаран и поставен в центъра на залата.

За него ходиха Ивана, Самдар и Василий

Фин. Част от камъка оцветиха синьо с

опрашителя и изглеждаше сякаш някакво

разлято синьо петно виси във въздуха

без никаква опора.

– Какво значи всичко това? – Самдар

почука с нокът по него и камъкът зазвъня.

Беше време за почивка и около камъка

се бяха струпали обитателите на станцията.

– Изказвайте се – предложи Самдар. –

Кой какво мисли?

– Дали той е естествено или изкуствено

образувание? – подкрепи го Ивана.

– Ако е естествено – сподели Бърни, –

да речем планински кристал, би било по-

естествено да го срещаме в планините,

където следва да се очаква, че е

месторождението му. Вярно е, че

намерихме един в планините, но другите

в гора и дори в блато. На такива места не

би могъл да израсне планински кристал.

– Защо да не може?

– Защото самото му име – планински –

говори само за себе си.

– Но това е друга планета!

– Точно така… – съгласиха се Ивана и

Самдар.

– Може би камъкът се е родил в

планините, но е преместен в гората?

– От кого?

Труден въпрос. Кристалът би могъл да

бъде преместен от някого. А именно

„някой“ на планетата нямаше.

(Следва)


Надежда




– Ако предположим, че камъкът е

създаден изкуствено, то какво

представлява той? Нима е някакъв фар?

– Или пък акумулатор на енергия?

– Може би паметник?… – посипаха се

въпроси от всички страни.

– Почакайте – каза Самдар. – Това са

вече фантазии.

– Ти сам казваше – възрази Симона

Ронге – всеки да сподели какво мисли.

– Това е един нов свят – отбеляза

Фаготин. – Тук всичко е възможно.

От тази мисъл на някои им полазиха

тръпки по гърба.

– Може ли всъщност планетата да си

има стопани?…

– Оставете! – възрази с любимата си

дума Берни. – Какви стопани? Работим

вече четвърти месец и не сме срещнали

никого.

Това звучеше успокоително, а може би

на всички им се искаше да се отделят от

загадката с някакъв щит и поради това

всички започнаха да търсят естествени

причини за обяснение.

– И на Земята се срещат изумруди и

исландски шпат. Дори много големи

кристали!…

– Най-големите ги отглеждат изкуствено.

Отново се върнаха към първоначалните

предположения – към изкуствения

произход на камъка. Нещо тайнствено

лъхаше от кристала, изправен в залата.

– Сетих се – каза Фаготин – за тайната

на каменните кълба в Бразилия и Коста

Рика. Тези кълба бяха идеално издялани

и с размери от няколко сантиметра до

четири метра в диаметър. И също в

селвата и блатата. Кой и защо беше ги

направил? Или са се образували сами?…

Всички го слушаха. Генади умееше да

внесе своеобразие в разсъжденията.

– Съществува един принцип, наречен

на името на средновековния японски

монах Окама – продължи Генади, – който

гласи: „Не увеличавай броя на същините

над необходимото.“ Може би този

принцип да е бил добър за

средновековието, но през двадесетия век

от него са се ползували при сблъскване с

труднообясними факти. Дали му името

„Бръсначът на Окама“. И още нещо: от

„бръснача“ се ползували енергично

преизпълнилите плана си дървосекачи.

Генади поспря за секунда и остави

молива, който въртеше в ръцете си.

– Както всеки принцип – продължи той,

– принципът на Окама е едностранен:

каквото и да става, неясният факт трябва


да бъде обяснен с естествени причини…

Същото важи и по отношение на кълбата.

Вулканичната пепел по време на

изригване се е търкаляла по планинските

склонове. Тя кристализирала около

песъчинките и образувала монолитни

каменни кълба. Пръстта ги облепвала,

консервирала ги в себе си, а когато

времето и бурите размивали обвивката,

кълбата се появявали на бял свят в

завършен вид.

Не вярвате ли? – Генади беше

забелязал ироничните усмивки. – Аз

също не вярвам напълно. За кълбата,

големи колкото вишна, бих могъл да го

допусна. Но за тези, които са колкото

двуетажен дом!!! Принципът на Окама

допуска и друго обяснение – че кълбата

са издялани от човека през доисторическата

епоха. С каменни брадви. И то идеално.

С точност на радиуса до един микрон.

Някой от картографите се изсмя.

Генади вдигна рамене:

– С принципа на Окама може да се

обясни всичко: стартовите площадки в

долината Наска в Андите, фигурите на

космонавти по скалите на Тасили…

– Какъв успокояващ принцип – не

издържа Ивана. – Баалбек с каменни

брадви, чела съм за това…

– Да не обсъждаме двадесетия век… –

примирително каза Симона.

– Но „бръсначът“ – възкликна Фин – не

е много прецизен хирургически инструмент.

С „бръснач“ може да се заколи някой!

– Клали са – вметна Генади. –

Изключително точния календар на маите,

Антарктида на древните карти с нейните

планински вериги, скрити под

километровия пласт лед – всичко са

обяснявали, изхождайки от принципа на

монаха Окама…

– От позициите на каменоделната

техника – добави Фин.

– Ето и кристала – кимна на репликата

му Генади. – Нека предположим, че е

израсъл сам или го е породила

светкавица, която е стопила земните

пластове. Обяснение ли е това?

Обяснение. Приемете го и се успокойте…

Виждам обаче, че не ви се иска да се

успокоите – Генади с жест спря готовите

им възражения. – Не съм свършил! Искам

да илюстрирам казаното. За щастие имам

за илюстрация един съвременен пример.

Знаете, че човечеството се сблъска с

планетата на блатата Алдера, която е

населена с аборигени от епохата на

палеолита, с пещерна свирепа

организация. Построихме там космодрум

от плочи, по-големи от тези в Баалбек. И

няма защо да крием, че след това

изоставихме планетата. Може би е

съвпадение, че алдите със своите

каменни топори и досега рушат

напуснатия космодрум. Надстройките

вече са превърнати в прах… След сто

хиляди години сред алдите ще се роди

техният Нютон и техният Окама. Ще са

останали само плочите от основите на


космодрома. Някой ще се опитва да

разгадае техния произход и ще види по

тях следите от каменните топори. Тогава

„Бръсначът на Окама“ ще пререже

всякаква мисъл за възможността те да са

дело на другопланетни разузнавачи.

Към какво водя нещата? – завърши

Генади. – Кристалът ми напомня атомна

решетка. Точките, в които се пресичат

ръбовете, са възли, в които електроните

си взаимодействуват. Напомня на атом.

Прилича на някакъв символ. Ще кажете,

че това е безумна идея. Може би ще

трябва да я прережем с бръснача?…

Никой не прояви желание да си

послужи с бръснача. Ако на Земята все

още имаше загадки – тези каменни кълба,

– какво би могло да се очаква на една

неизвестна планета.

Все пак си поговориха още и Фаготин

предложи:

– Да свършваме с дискусиите. Утре ни

чака работа. И в други ден – също.

Кристала оставиха в залата на

подставката както си беше. Само го

приближиха до прозореца, за да

освободят средата на залата.

Работата продължаваше. Всичко беше

просто и ежедневно: лентите се

получаваха една след друга и се

копираха в едър план. Хората даваха

имена на планините и долините,

завършваха работата върху картите, като

оживяваха непознатата земя със своята

фантазия и топлина.

Имената се записваха на изчислителните

машини и се предаваха от едната

станция на другата, за да не се повтарят.

Но повторения ставаха.

Симона Ронге нарече едно езеро в

планинската верига на южното полукълбо

Утринно. Изчислителната машина замига

с жълтата си лампа: такова име е

избрала и Гала Синоза в северната

група.

Симона повика Гала по видеото:

– Отстъпи ми това име.

– Дори и не мисля! – отвърна Гала.

– То ми харесва много – настоя

Симона.

– На мен също ми харесва.

Симона започва да хитрува:

– Аз си го измислих по-рано от тебе.

– Кога? – пита Гала. В очите и бляскат

искрици на смях.

– В седем часа.

– А аз в седем без пет! – възразява

Гала.

– Гала… – на Симона ужасно се иска

да запази името за себе си.

– Хич и не ме моли! – Очите на Гала са

големи и сини. Красиви очи. Симона се

взира в тях и се любува на момичето.

Гала е най-младата в експедицията,

почти момиче. Името й доставя

удоволствие. Гала дори се изчервява от

обстоятелството, че трябва да спори със

Симона.

– Добре – отстъпва Симона. –

Следващия път…


– Аз ще ти отстъпя! – кима радостно с

глава Гала.

Симона посяга да загаси видеото, но

се приближава Фаготин.

– Серенга там ли е – казва той, като

кимва на Гала.

Гала се провиква:

– Виктор Андреевич!

В рамката се появява Виктор.

– Здравей – поздравява го Генади. –

Какви са новините?

– Ами всичко е нормално – отвръща

Виктор. – Работим.

– Питам за новините – подчертава

Генади.

– А… – Виктор премества рамката на

видеото върху подставката в ъгъла на

стаята. – Четири ей такива призми – се

чува гласът му. – Едната е голяма

колкото бъчва. В гората са.

– Дискутирахте ли? – пита Генади, като

показва своята призма върху масичката

до прозореца.

– Имаше нещо такова – отвръща

Серенга.

– И до какво стигнахте?

– Неясни неща.

– Ти имаш двама химици – напомня

Генади.

– Казват, че е стъкло. Прилича на

органично.

– Изкуствено?…

– Има електропроводимост като метал.

Момчетата още работят в лабораторията.

Ако има нещо интересно, ще ви съобщя.

– Съобщи.

Две-три седмици минаха спокойно.

Бяха намерени още призми и вече никой

не се изненадваше от тяхната прозрачност,

нито от местата, където се намираха – в

клисури и равнини.

В замяна на това, както Фаготин беше

предвидил, фантазията на картографите

започна да секва. По-рано, отбеляза

Генади, отколкото би следвало, защото

пред тях имаше още половин година

работа. Хората започнаха да се замислят,

да се повтарят, налегна ги и апатия.

– Нос Хатерас – предложи Берни.

– Има такъв на Земята.

– И какво от това? – започна спор. –

Нали вече приехме да наречем

полуострова Рибарски.

– Да, но после го сменихме.

Веднъж в подобен момент Симона каза:

– Реката в квадрат седемстотин и

девет на деветстотин нарекох Аунауна.

Всички се обърнаха към нея.

– Аунауна – повтори тя.

– На нищо не прилича – протестира

Игор.

– Не прилича – съгласи се Симона, –

но затова пък звучи хубаво.

– Ами, звучи! – възрази Майя. –

Аунауна…

– Не е по нашенски – стана от мястото

си Самдар.

– Дълго ли го мисли? – запита Майя.

– Мислих… – неопределено каза

Симона… – Не толкова мислих, а просто


ми звучеше в ушите, и то непрекъснато.

Сякаш някой ми го нашепва.

– И при мен се получават странни

имена – намеси се в разговора Ивана. –

Аз тук съм си извадила Зуулу, Роа…

Заобиколиха я.

– Зеее… – продължаваше Ивана.

– Откъде си ги взела?

– От тавана! – разсърди се Ивана. –

Откъде ги взимаме всички?

Но в този момент се сепна и каза

спокойно:

– Сами се появяват. Просто ми влизат

в главата сами.

– Ето, хрумна ми! – извика Берни,

който минута преди това предлагаше

носът да бъде наречен Хатерас. – Нос

Моо!

– Момчета, и на мене… – Обади се

Василий Фин. – Като някакво хавайско

наречие: река Пееке…

Берни вече нанасяше на картата нос

Моо.

– Не, стига! – възрази Ивана и написа

край планинската верига, над която от

половин час си блъскаше главата: Зуулу.

Хвърли молива и каза:

– Не мога!

– И аз не мога! – Берни бутна картата

настрана. – Магия!

– Просто ми бучи в ушите!…

Хвърлиха моливите. Ставаше нещо

странно и всички го чувствуваха.

– Почивка! – обяви Генади.

Когато всички излязоха навън, Генади

повика Северната станция. В рамката се

появи Серенга, чиито очи блестяха

възбудено.

– Какво става при вас? – запита Генади.

– Паника – отвърна Серенга.

(Следва)


Надежда




– Във връзка с имената ли?…

– Да, с имената.

Вечерта избухна буря.

И преди на планетата имаше бузи. Те

радваха обитателите на станциите,

защото светкавиците и гръмотевиците

бяха също както на Земята.

– Гледайте, гледайте – възкликваше

някой. – Каква голяма светкавица.

Многоклонест пламък обхващаше

небето и всичко избухваше в синьо или

оранжево.

– А ето една кълбовидна.

– Ето още, още…

Кълбовидни мълнии се появяваха пред

всяка буря. Те се носеха над гората и над

станцията, предизвиквайки всеобщ

възторг:

Истинско чудо…

Сега във въздуха кръжаха цели

хороводи от кълбовидни мълнии, цели

гирлянди от огнени кълба. Но никой не

викаше: „Гледайте.“ В танца на кълбата

можеше да се види закономерност. Те се

появяваха от облаците – бурята беше

суха, без нито капка дъжд – и падаха над

сградата на станцията и изглеждаше, че

ще докоснат покрива. Въпреки

стремителното си падане обаче те не го

докосваха. Издигаха се отвесно, кръжаха

във верига около постройките и дори се

изпреварваха една друга.

Обитателите на станцията бяха се

струпали на прозорците. Ударите на

гръмотевиците разтърсваха не само

въздуха, но и сградата. Клонестите

мълнии се издигаха над облаците и

избухваха почти непрекъснато;

пламъците на белия и виолетов огън

надзъртаха през облаците, обхващайки

ги ту от единия, ту от другия край, сякаш

заплашваха да ги подпалят.

– Изключете осветлението – нареди

Генади.

Електричеството беше изключено.

Тъмата нахлу в залата, а зад стъклата

бушуваха пламъците.

– Всичко става около станцията… –

каза някой.

– Така ти се струва.

– Не, не ми се струва. Станцията е в

центъра на бурята.

В редицата срещуположни прозорци

пламваха едни и същи светкавици и се

сипеха огнени кълба.

– Не ни чака добро днес – мрачно

подхвърли Василий.

– Е де, е де… – възразиха, но в

гласовете се долавяше тревога.


Междувременно танцът на кълбата

ставаше бесен.

– Видеото… – помоли Генади,

надявайки се да се свърже със Серенга.

Видеото не работеше.

– Защитното поле!

Синята завеса не пламна. Самдар

включваше и изключваше шалтера.

– Няма ток…

– Спуснете щорите на прозорците!

Капаците обаче не мръднаха. Генади

беше забравил, че няма ток.

– Вълнуваш ли се, командире? –

запита Василий.

Генади вдигна рамена. Хората бяха

напълно беззащитни пред стихията.

Водовъртежът на огнените кълба

внезапно се забави.

– Гледайте…

В отговор се разнесе звънът на счупен

прозорец. Парчетата на стъклото се

посипаха по рамката и хората се

дръпнаха от прозореца.

Огнено кълбо с големината на диня се

вмъкна през счупения отвор, за секунда

се полюля на едно място, сякаш се

отърсваше, за да провери дали не е

полепнала някоя прашинка по него от

металната рамка…

– Стойте и не мърдайте! – каза Генади.

Кълбото се повъртя под тавана и се

спусна към масата. Задържа се над

картата на Симона – картата беше почти

изпълнена – и след това бавно тръгна

към сейфа. Държеше се като обикновена

кълбовидна мълния, която може да

обиколи стаята, да се полюлее над

металните предмети и да си излезе през

същото счупено стъкло, през което е

влязло. Главното при подобни случаи е

да не се мърда и да не се създава

въздушен поток, който може да привлече

към тебе мълнията. Генади повтори още

веднъж:

– Не мърдайте.

Кълбото се задържа над сейфа,

правейки едновременно кръгови и

колебателни движения. В стаята се

почувствува миризма на планински сняг и

на озон.

– Дълго ли ще продължава това? –

запита Самдар.

– Тихо! – каза Симона.

Кълбото продължаваше да пулсира

над сейфа.

– Какво го е привлякло там? – запита

шепнешком Майя.

– Тихо…

Кълбото се откъсна от сейфа и се

понесе към прозореца.

– Така е по-добре… – каза някой

иронично.

Хората не изпитваха страх – вече бяха

свикнали. А освен това кълбото не се

приближаваше към никой от тях.

– Иди, иди навън – подканваше го

Берни. – Какво търсиш тук?

Кълбото пресече стаята и се озова до

прозореца.

– Така – каза пак Берни. – Довиждане.


Кълбото не излезе навън. То се

приближи до призмата и докосна горната

й плоскост. Трябваше да настъпи

експлозия – кълбото за първи път беше

докоснало някакъв предмет… Обаче

взрив не последва. Призмата пламна

отвътре, пронизаха я искри, които се

повъртяха и замръзнаха като грозд

френско грозде или едър хайвер.

– Акумулатор! – каза Самдар.

– Инкубатор… – поправи го Симона.

Кълбото още веднъж докосна

повърхността и още една шепа хайверени

зрънца замръзна в призмата.

– Симона е права! – каза Генади.

Кълбото се издигна към пробитата

пролука, замря, като че се сбогуваше или

искаше нещо да каже. „Сякаш се усмихна“

– щеше да забележи по-късно Самдар.

По-късно, когато вече всичко беше

станало ясно. А сега всички бяха вперили

очи в мълнията и им се искаше само

едно: тя да си отиде.

Кълбото си отиде, като че се разтвори

във въздуха.

Лампите светнаха.

– Отмина! – отдъхнаха си картографите.

Всички заговориха едновременно.

– Какво беше това?

– Празненство?…

– Не съм виждала нищо подобно в

живота си – обясняваше Симона. – Нищо

подобно.

Тя се наклони над картата.

– Момчета… – Тя отскочи назад, а

лицето й беше побеляло.

– Какво ти е? – втурнаха се останалите

към нея.

– Картата… – шепнешком промълви

Симона и се отпусна върху стола.

Картата се беше изменила. Имената,

измислени от тях за планините и хълмовете,

бяха други. Планините вместо Диамантени

се наричаха Тахее, хълмовете от

Закръглени се бяха превърнали в Баата.

Същото беше станало с ручеите в гората.

Само реката със странното име Аунауна

си беше останала както и преди…

– Нима това е направило кълбото?…

Хората се струпаха със затаен дъх

около картата.

– Кълбото ли?… – питаше Симона.

Фаготин отиде до сейфа и дръпна

вратата. Извади атласа – ръцете му

трепереха и той го хвърли върху масата.

Всички имена до едно бяха променени

върху картите.

– Електронен живот – каза Генади. –

Ето кой е господар на планетата, а не

ние.

Василий въздъхна силно, а Самдар се

обърна към прозореца:

– Сили небесни!…

Зад прозореца беше нощ – черна и

чужда. В зиг-зага на счупеното стъкло

блестеше почеркът, който беше зачертал

както работата, така и присъствието на

хората на планетата.


– Ето и тук… – посочи Майя титулния

лист, до който беше стигнала,

прелиствайки страниците на атласа.

Върху първия лист беше останала думата

НАДЕЖДА и тя беше единственото нещо,

написано на руски. Беше изчезнала само

голямата буква и в началото на думата

стоеше малка буква…

Колкото и поразяващи да бяха

събитията през последния час,

промяната на буквата от главна на малка

порази всички като гръм. Цяла минута в

залата цареше обърканост. Търсеха

обяснение и не намираха думи да се

изразят. Самдар дойде на себе си най-

бързо.

– Нима това е шанс?…

Фаготин въртеше копчетата на

предавателя, викайки кораба:

– „Юнона“ – повтаряше той. – „Юнона“…

Момчетата все още разглеждаха

титулния лист.

– Може би те търсят контакт с нас? –

продължаваше да задава въпроси Самдар.

– „Юнона“… – повтаряше Генади.

– Слушам – обади се корабът.

По гласа картографите познаха капитан

Гулаев.

– Ликвидирам работите по

картографирането. Обявявам евакуация

– каза Фаготин.

– Каква е причината? – видео връзката

се беше възстановила и сега от екрана ги

гледаха разтревожените очи на Гулаев.

Генади му доложи кратко за

произшествието. Показа му и няколко от

картите с непознатите названия. Гулаев

слушаше и кимаше с глава.

Във видеото се включи и Виктор Серенга,

който посочи към станцията с думите:

– Призмите са пълни с хайвер.

Прекратявам работата.

Капитанът на „Юнона“ се съгласи с

двамата ръководители:

– Променям курса. Чакайте ме.

След като помълча за секунда, запита:

– А сега какво ще правим с Надежда?

– Надеждата остава – отвърна Генади.

– Истинска надежда за диалог с

господарите на планетата. Тук трябва да

дойде комисията по контактите.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Островът на страха



Гюнтер Крупкат

Съвсем не бях във възторг от мисията,

която ми възложи Световният

изследователски съвет. Ставаше дума от

името на този най-висш научен гремиум

да забраня на професор Деменс неговите

по-нататъшни опити с аутогоните.

Разбира се, би могло да му се съобщи

това решение по видеофона, ако… И

именно в това беше въпросът! С това

започна всичко. Нито един вид връзка не

вършеше работа – Деменс беше

недостъпен. Той въобще не отговаряше

на повикванията. Никой не знаеше какво

е станало с него и дали е жив въобще.

Съмненията, че с него се е случило

нещо, не бяха лишени от основания. От

известно време за Деменс и за неговия

експеримент, на който той се беше

посветил изцяло с налудничаво упорство,

започнаха да се носят странни слухове.

Разправяше се, че в Деменсия, избрания

лично от него резерват, стават странни

неща, че на хората, живеещи в близките

околности, им досаждат скитащи аутогони и

някакви неизвестни конструкции.

Така аз се оказах на път за Деменсия и

сега летяхме на малка височина над

западното австралийско крайбрежие.

Полетът с гравиплан е нещо наистина

чудесно. Гравитационното устройство се

носи безшумно, без да се влияе ни най-

малко от поривите на вятъра; то се

хлъзга, издига и спуска като облаче в

тихо лятно небе.

Навътре в сушата се чернее под

лъчите на палещото слънце гъсталакът

от диви акации и евкалипти. От време на

време сред храсталака се изрязват

коритата на пресъхнали реки. Където и

да погледнеш, няма нищо живо – ни

човек, ни животно.

Внезапно сред този прашно-зелен

растителен килим израсна куп

варовикови скали. Отдалеч приличаше на

купчина бели кости.

Сред изсъхналия храсталак се виждаше

ниска полуразрушена сграда. Земята около

нея беше осея на с различни парчета. Нима

това е всичко, което е останало от Деменсия?

Още по-далеч на юг, на брега на реката

се очертаваше голямо червено-кафяво петно.

Това беше бокситовият рудник, единственото

освен Деменсия обитаемо място на много

мили наоколо. Помолих да приземят

гравиплана именно там.

Още с кацането му срещу нас се втурна

някакъв човек.

– Какво искате? – нахвърли се той върху

мене. – Може би сте докарали още от

тези дяволски неща?


Изразът на лицето ми говореше ясно,

че той се обръща не там, където трябва.

Събеседникът ми веднага смени тона си.

– Аз тук съм главен инженер. Извинете

ме за моето грубиянство. Но ми дойде до

гуша от тези чудовища. Тази история ми

втръсна!

– Именно за това съм тук – прекъснах

го аз. – Казвам се Хуман и съм пълномощник

на Световния изследователски съвет.

Разкажете ми смислено какво всъщност

става тук.

– Мога да ви кажа, че стават неща,

които са повече от странни – инженерът

избърса потното си чело. Беше тридесет

и пет градуса по Целзий на сянка… –

Поначало ние не чувствувахме много

съседството на този смахнат професор и

на неговите занимания. Но преди няколко

седмици се появиха тези… тези ауто…

– Аутогони. Кибери от първа степен.

– Така да е. Накратко, те се появиха

около рудника и започнаха да се мотаят

наоколо. Това вече не ми харесваше.

Една сутрин забелязах, че липсват три

серворобота. През следващата нощ

изчезнаха пет. И нещата тръгнаха.

На рудника работеха двеста служебни

робота. Това са специално програмирани

и изключително сигурни автомати. За

няколко дни аз изгубих петдесет от тях!

Цялото ни по-нататъшно производство е

под въпрос. Вече не искат да ми доставят

попълнения.

– А какво се е случило всъщност с тези

петдесет? Примамили ли са ги?

– Какво говорите? Тези проклети

чудовища от Деменсия ги откраднаха,

разчупиха ги като орехи и измъкнаха от

тях всичко, което им беше необходимо.

Моето търпение е изчерпано. В края на

краищата нека този проклет Деменс да

държи своите аутогони под ключ. Освен

това той е длъжен да отговаря и за

загубите ни. Изпратените от мен хора обаче

не стигнаха до Деменс. Чудовищата им

преградили пътя. И в същото време

грабежът продължаваше. Нищо друго не

ми оставаше, освен да прибягна към

самоотбрана. Ние издебнахме бандата и

я обстреляхме с неутринни пистолети.

Мислите ли, че това даде някакъв

резултат? Никакъв. Напротив, те станаха

по-агресивни и ние загубихме. Та техните

реакции са по-бързи, отколкото на хората…

От този момент ние не сме сигурни за

своята безопасност. Тези чудовища искаха

да разпорят един от нас като робот.

Ужасно е, ще ви кажа! Разбира се, вие

знаете, че запазването на живота на

всеки човек, на всяко живо същество е

върховна повеля. Но такова подивяло

чудовище може просто да не обърне

внимание на такава дреболия. Не, не може

така! Деменс ще отговаря за всичко!

Инженерът правеше впечатление на

избухлив човек, способен да преувеличава.

Но не трябваше да се съмнявам в

разбойническите нападения на аутогоните.


Вероятно цялата работа се корени в

някаква грешка при програмирането.

– Дори след тези инциденти Деменс не

подаде ли някакъв знак? – попитах аз.

– Нито веднъж – увери ме инженерът.

– А сигурни ли сте, че той въобще е още

там горе? Струва ми се, че неговите

собствени създания са пратили по

дяволите професора. И това не е за

учудване след всичко, което преживяхме.

Спомних си за опустошения дом на

върха на хребета и ме обхвана

предчувствие за беда.

– Ние ще се погрижим за професора –

казах аз – и ще направим всичко възможно

аутогоните повече да не ви нанасят щети.

– Наистина ли се готвите да отидете в

Деменсия?!

– Разбира се. Това ми е възложено.

Гравипланът се откъсна от земята и

пое на север. Беше необходимо още

веднъж да обиколим по въздуха

резервата, за да открием убежището на

професора. Не смятах, че той се е

настанил в развалините, и исках да го

открия, избягвайки да се срещам със

скитащите аутогони. Ако те вече са

нападали обикновени роботи, няма

никакво съмнение, че ще се

заинтересуват и от нашия гравиплан. А

това съвсем не влизаше в моите сметки.

И така, имах всички основания за

безпокойство, и то не само след

разговора с инженера. Добре познавах

Илифорус Деменс. С него неведнъж

бяхме спорили ожесточено. Той имаше

три докторски звания и нито една хонорис

кауза. По начало физиолог, Деменс стана

по-късно инженер-механик, а след това

учи във Факултета по кибернетика.

Безспорно той беше умен, но странен и

напълно беше в плен на идеите,

характерни за така наречените механисти.

Техните представи за един свят от

свръхразумни роботи са просто абсурдни.

Механистите смятаха, че човек само

временно е висша форма на живата

материя и сам, като биологичен автомат,

според неизменните закони на

еволюцията, ще създаде свят от идеални

машини, за да изчезне след това като

разновидност на рода. Неверен,

безсмислен и опасен извод, срещу който

навсякъде, където можех, аз се изказвах

решително. И напълно възможно е моите

спорове с Деменс да са го подтикнали да

осъществи на практика своите опасни

замисли.

Веднъж той изчезна. Никой не знаеше

къде се намира. А аз предположих, че

този закоравял инат иска да докаже

правилността на своята теория, без да

мисли, че с това ще причини вероятно

изключително големи грижи и на нас, и на

самия себе си. Когато започнаха да се

промъкват слухове за неговия експеримент,

аз препоръчах на Изследователския съвет

да се намеси. Но там се позоваха на

свободата на науката и решиха да се

почака.


…Гравипланът се плъзгаше над

Деменсия. Ние се мъчехме да видим

аутогони, но напразно. Следи от

присъствието на Деменс също нямаше.

Ние кръжихме дълго над къщата. Никакъв

признак за живот. Това запустение

подтискаше и аз продължавах да

задържам кацането, страхувайки се да не

попаднем в клопка. Аутогоните, като

високоразвити кибери, са способни на

всякакви хитрости, за да се докопат до

предполагаемия си враг. Но къде би

могъл да бъде Деменс? Нима той

наистина е напуснал областта на

експеримента? Това би било невероятно.

Деменс не е от тези, които се отказват от

това, което са замислили.

Гравилетът се спусна още по-ниско.

Слънцето вече клонеше към хоризонта и

сенките станаха по-дълги. Трябваше да

открием Деменс преди настъпването на

мрака, тъй като би било неразумно и опасно

да привличаме вниманието на аутогоните.

Под нас, увеличавайки размерите си, се

носеше плосък скален връх с отвесно

падащи сенки. Ние вече бяхме прелитали

над това място няколко пъти, но не така

ниско. Внезапно видяхме човек, който

възбудено ни подаваше знаци. Това

можеше да бъде само Деменс. На върха

имаше достатъчно място за кацане.

Когато се приземихме, Деменс,

олюлявайки се, тръгна към гравиплана.

Той никога не е бил представителен мъж,

но сега приличаше на отпуснат и изтощен

старик. Избелели и разчорлени, косите

му висяха върху изостреното му лице, а

скъсаният му и изкалян костюм по цвят

почти не се различаваше от варовика.

Под разгърдената му риза се виждаше

опънатата върху ребрата му загоряла кожа.

Непроменен беше само фанатичният

блясък на очите му, помръкнал само за

миг, когато видя мен, своя стар противник.

Той не ни приветствува като спасител с

думи на радост и благодарност, което

следваше да се очаква в неговото

положение, а възкликна тържествуващо:

– Експериментът успя, Хуман!

– На мен също така ми се стори –

отвърнах сдържано. – Къде обитавате

вие всъщност?

Той кимна към плоската вдлъбнатина в

скалата. Там от няколко пласта твърди

храсти беше направено нещо като легло,

над което се издигаше навес срещу

слънцето, направен от брезент и бодливи

клони.

– Да, мили мой, всичко протече именно

така, както предвиждах. Ще ви разкажа за

хода на експеримента от самото начало.

Но преди това един въпрос: нямате ли

случайно нещо за ядене?

Поканих го в кабината и започнах да го

гощавам с всичко, с което разполагаше

нашата бордова кухня. Той гълташе,

забравяйки, че е необходимо да дъвче

храната. Търпеливо чаках.

– Кога за последен път сте яли нещо

повече?


– Преди осем дни. – Той изтри устните

си с тилната страна на дланта си. – А

след това само кора на евкалипти.

Знаете ли, то за дълго убива апетита. За

щастие имах малко вода за пиене.

– А с какво би завършил за вас този

грандиозен експеримент, ако не бяхме

долетели?

Очите на Деменс замятаха искри.

– Отново ли искате да спорим? Това

не е честна игра. В момента аз не съм в

добра форма.

Виждах ясно, че хладнокръвието му е

изкуствено и е овладян от страх, буквално

от панически ужас.

– Да оставим тази комедия, Деменс –

казах аз. – Състоянието на вашите неща

се пред очите на всички.

Професорът отблъсна встрани

остатъците от храната.

– И какво? Аз съм доволен.

– Доволни сте, че доказахте

неизбежността на гибелта както на

Илифорус Деменс по-специално, така и

на хомо сапиенс като цяло?

– Да, щом искате да знаете. Моите

аутогони ми нанесоха пълно поражение.

Ако вас ви нямаше сега тука, аз имах

само една алтернатива: да умра от глад

на тази скала или до края на вечността

да се подчинявам на аутогоните. И ако те

заловят вашия чудесен гравиплан, вие

ще се окажете в същата примка като мене.

– Не ми е ясно. Очевидно има някаква

грешка в контактите.

– „В контактите“! – Деменс се засмя

язвително. – Вие разсъждавате като

дилетант, Хуман. Това е верижна реакция,

която веднъж изпусната, вече не се

поддава на контрол.

– Колко аутогона има във вашия

резерват?

– Около четиридесет.

– Би трябвало да знаете точното им

количество.

– Изгубих контрола. Те се репродуцират

невероятно бързо. Това е вече второто

им поколение.

– Как така? Та вие сте само от половин

година в Деменсия…

– Въпреки това, така е. Дойдох с

тридесет сервоавтомата и с тяхна помощ

построих лабораторията.

– Онези развалини?

– Сега всичко е направено на пух и

прах, прав сте. Близо до нея беше складът.

Доставих тук много суровина, отделни

възли и детайли. Големи запаси от

материал имаше отвъд океана. Още не

знаех кога и дали въобще ще използувам

тези резерви. Моят план беше еластичен

и предвиждаше различни възможности.

– А защо избрахте именно това място?

– О, съвсем не е така просто да

откриеш парче земя, откъснато от света

толкова, колкото ми беше необходимо на

мене. Това място отговаряше на моите

изисквания повече от всичко. То е

заобиколено от храсталаци, през които

най-малкото трудно се минава. Освен


това, както знаете, киберите по-охотно се

изкачват, отколкото слизат надолу. И

накрая, морето се намира достатъчно

далеч. Моите аутогони са способни да

живеят и във водата. Това е голямо

преимущество, но ако те се измъкнат под

водата, тогава и дяволът не би могъл да

ги улови. Без да губя време, се заех с

работа и след една седмица първият

аутогон беше готов. Цилиндров тип от

полисилит. Отличен материал, който

издържа разлика в температурата от

четиристотин градуса. Препоръчвам ви го

горещо. Механизмът на акумулацията –

натрупвател на опита – заема горната

третина на цилиндъра. Всичко бях

изчислил още в къщи. Капацитет

двадесет милиарда бита!

– Но това количество информационни

единици съответствува едва на знанията

на седемнадесетгодишен младеж…

– Мой скъпи Хуман, акумулативният

механизъм на човека…

– Е паметта!

– Какво? Ах, да. Човешката памет сама

за себе си е конструирана много добре.

Но функционалните й способности – уви!

Уверявам ви, че изкуствен мозък с три

стъпала и продължителен работен режим

е нещо много по-сигурно. В него нищо не

се забравя. Всичко, което е важно,

остава. Във всеки случай аз бях много

горд с моя аутогон. Антей, така го

нарекох, действуваше безупречно. През

първите дни той изучаваше околностите

и натрупваше опит. Аутогонът прояви

особен интерес към мен и моята работа.

Антей с часове стоеше в лабораторията и

гледаше как монтирам аутогони. Веднъж

дойде и ме попита за какво ми са краката.

Той нямаше такива, а се движеше, или

по-точно плуваше на АГБ-принцип.

Антигравитационният баланс според мен

е идеален начин за придвижване на

механизми с цилиндрова конструкция.

Опитах се да обясня на Антей, че

човешките крака са само една груба

грешка на природата. Показах му колко

тромава и направо безпомощна е нашата

походка, доказах му, че при ходене ние

само се прехвърляме от крак на крак и

ако загубим някой от тях, оставаме за цял

живот сакати. Аз обаче не успях да го

убедя. Напротив, той стана дързък и ме

нарече ограничен бракодел. Тогава му

забраних да пристъпва прага на

лабораторията. Последиците на това

необмислено решение се проявиха много

скоро.

(Следва)






Освен с производството на аутогони се

занимавах и с изучаване на

взаимоотношенията между Антей и

неговите сродници. По това време в

Деменсия имаше вече тридесет от тях.

Аутогоните биха могли да си въобразят,

че аз съм претоварен и не съм в

състояние да отделям достатъчно

внимание на всяко свое създание.

Разбира се, аз не опекунствувах и не ги

подчинявах на своята воля. Само при

пълна свобода и самостоятелност на

аутогоните моят експеримент имаше

някакъв смисъл. Антей се проявяваше

като най-разумен сред тях. Това беше

напълно обяснимо: беше най-стар и

поради това беше събрал и най-голям

опит. Процесът на обучението все още

изцяло и напълно занимаваше него и

останалите аутогони. Те едва ли си

обръщаха внимание един на друг, но се

подлагаха на самоусъвършенствуване. С

нетърпение чаках момента, когато

аутогоните ще достигнат първия стадий

на зрелостта. Това настъпи много скоро и

същевременно неочаквано за мене. Една

сутрин открих, че от склада е изчезнал

чувал с полисилит. Гонен от лоши

предчувствия, побързах да отида до

лабораторията и там заварих Антей. Той

беше размонтирал долната си част и си

беше прикачил два самостоятелно

конструирани крака. Това ми се стори

възмутително. Бях го замислил така

добре, бях му дал най-добрата от всички

съществуващи системи за придвижване,

а той – ето ти на – от чисто маймунско

подражание си беше прикачил два

глупави крака! Да си призная честно,

започнах да се съмнявам в правилността

на моята теория. Ще могат ли аутогоните

да станат нови примати на земята, ако

вземат човека за свой образец? Или

може би бях замислил погрешно тяхната

конструкция?

Потиснат от събитията, по цели дни

бродех из резервата и гледах безучастно

как останалите аутогони също си

прикачат крака. Все пак постепенно се

успокоих и продължих да изготвям от

остатъците на моите запаси поредните

цилиндрични типове, но вече с крака.

Каквото и да ставаше, но трябваше да се

избие у тях веднъж и завинаги стремежът

към самостроителство. Поради това не

изисквах нов материал от резервните

складове и с напрежение очаквах какво

ще последва. Първоначално не стана

нищо особено. Аутогоните бродеха по


близките и далечните околности, които

около това време вече бяха добре

изучили. Вече всичко им беше познато и

нищо не ги изненадваше. Започнаха да

скучаят и станаха раздразнителни. За да

ги ангажирам с нещо, възлагах им да

секат гората, заставях ги да чукат камъни

и цели часове се занимавах с тях на

плаца пред лабораторията. За съжаление

от това не излезе нищо свястно. Да ги

науча да маршируват в сгъстен строй

въпреки всичките ми старания не ми се

удаваше. На аутогоните беше непознато

чувството за общност. Изглеждаше, че и

тяхната логика въстава срещу

безсмислието на тези занимания.

Забелязах, че аутогоните все по-често

се ровят в складовете и лабораторията.

Разбира се, те не намираха дори и една

шепичка полисилит. Техните действия ме

забавляваха, а прикритостта им ме

настройваше подозрително. Подобно

поведение ми се струваше недостойно за

бъдещите властелини на света. Ако

аутогоните няма да станат по-добри от

хората, то цялата замяна на единия род с

другия би имала твърде малко смисъл.

Когато видях, че това пребъркване и

ровене в търсенето на полисилит едва ли

ще се прекрати някога, направо попитах

Антей какво всъщност не им достига,

след като представляват от себе си едно

съвършенство. Той ме прободе със

своите електронни очи и заяви, че иска

да продължи своята организация. За това

му е необходим материал, който аз най-

накрая съм длъжен да му дам. Обясних

на Антей, че неговият натрупвател няма

да понесе по-силни натоварвания, че е

длъжен първоначално да се опита да

приложи правилно вече натрупания опит

и чак тогава ще видя дали е необходимо

да се променя нещо в неговата

конструкция. Антей се обърна и крачейки

тежко, се отдалечи от мене, без да каже

нито дума. Липсваше му мимика и аз не

разбрах дали ме е разбрал.

През следващата нощ се събудих от

шум. Нещо кашляше, трещеше и щракаше.

Хвърлих се към лабораторията, защото

тези странни звуци идваха именно оттам.

От това, което видях там, ми се

изправиха косите. Сред помещението

стоеше Антей със свален капак на черепа

си. Беше си направил сам трепанация. В

ръцете си държеше натрупвателния

механизъм на един страшно осакатен

серворобот. Наоколо се търкаляха ръце,

крака и строшени части на корпуса.

Пълен с ярост, се нахвърлих върху

Антей, искайки да изясни какво означава

всичко това. Като ме гледаше втренчено,

той невъзмутимо заяви, че се готви от

блоковете на паметта на серва да

направи надстройка на своя мозък.

Категорично му забраних това, макар да

знаех, че моите забрани не значат нищо

за него, и се върнах в леглото си. За сън,

разбира се, не можеше и да се мисли.

Чувах тънкото бръмчене на лазерната


инсталация. Вероятно Антей заваряваше

черепа си. Стана ми просто лошо от

мисълта, че може някога да присвои и

моя жив мозък… Стига! Това са глупости.

Какво би могъл да стори с органичен мозък?

Просто нервите ми са се разклатили.

Но тази самоволност на Антей веднага

намери подражатели. След някакви си

два-три дни аз вече не разполагах с нито

един сервоавтомат. Упреквах се

безмилостно, че бях позволявал така често

на Антей да присъствува при изготвянето

на аутогоните. Той отлично знаеше

схемата на робота и беше я споделил с

останалите. Аутогоните си включваха

чуждия мозък на принципа на батериите

и с това увеличаваха мощността на

своите механизми за натрупване на опит

до ненормални размери. Аз не бих

стигнал сам никога до това. Когато се

оправих от първия шок, обмислих добре

положението. Нямаше съмнение, че

аутогоните са навлезли в някаква нова

фаза на развитие. Те бяха започнали да

живеят и действуват според своите

собствени закономерности. Наистина те

не бяха организирали общество и макар

всички да постъпваха еднакво, това всеки

правеше сам за себе си. Този факт беше

показателен и аз реших от този момент

да наблюдавам пасивно и да чакам по-

нататъшното развитие на събитията.

Сега аутогоните осъществяваха по-

крупни набези и често отсъствуваха по

цели дни. Понякога се промъквах след

тях, за да наблюдавам какво правят. Но

на мен не ми се удаваше да ги проследя

надалеч. Докато аутогоните със своите

полисилитови брони лесно се промъкваха

през проклетия гъсталак, аз оставях цели

парчета от кожата си по храсталаците от

бодли. Все по-често аутогоните се връщаха

със завладени чужди натрупватели и

други важни части. Изглеждаше, че бяха

открили някъде колония, от която крадат

и разпарят роботи от по-низша категория.

Такова нещо съвсем не влизаше в моите

планове. Поради разбираеми причини се

мъчех да не привличам вниманието, докато

експериментът се намира още в разгара

си. Внимателно избягвах видеофона поради

това, че във всяка минута можех да получа

напълно обосновани оплаквания и протести.

Аутогоните въобще престанаха да обръщат

внимание на моето присъствие. Те

хазяйничеха, както си искаха. Арена на

техните действия стана лабораторията.

Те се мотаеха там по цели дни и нощи.

Аутогоните не се нуждаеха от почивка, а

като вещество за възстановяване им беше

достатъчна шепа влажен пясък и малко

количество вар.

Хуман, изгубих дар слово, когато

открих тайната на техните занятия! Та те

фактически бяха разчели формулата за

собственото си възпроизводство. Това, за

което на мен ми бяха необходими години,

на тях им се беше удало за няколко дни.

А за изготвянето на полисилит аутогоните

бяха намерили дори ново и много по-


просто решение. От този момент те вече

можеха без помощта на човека навсякъде

и във всякакво количество да изготвят

себеподобни. Необходимите им

механизми за натрупване на опит и

известни електронни елементи те засега

още задигаха от отмъкнатите от тях

автомати. Но по всичко се виждаше, че

скоро ще преодолеят и това последно

затруднение, като изобретят натрупвател

от нов тип с неограничено самопрограмиране.

С мен, техния създател и учител, беше

свършено. Те не се нуждаеха повече от

мен. Нито Антей, така жадно следящ моите

действия, нито останалите, появили се

след него.

От този момент аз живеех в техния

свят като на чужда планета, без цел и

смисъл, и за тях не бях нищо повече от

вкаменелост на минали епохи. Дори

исках да напусна Деменсия, за да се

спася от подлудяващата ме самота.

Хеликоптерът ми беше готов за отлитане

във всяка минута. Но останах.

Аутогоните продължаваха да се

усъвършенствуват. Ако техните глави в

резултат на повторно доизграждане на

мозъка вече се нуждаеха от повече от

две трети на тяхното тяло, то започнаха

да се появяват и признаци на адаптация,

която преди това се смяташе за невъзможна:

приближаване до нещо подобно на човешка

фигура. Те постоянно се преформираха,

което при условията на полимерния

полисилит не е нещо чак толкова трудно.

Тази тенденция на развитие напълно

противоречеше на моята теория за

заместването на човека като отживяла форма

на материята. При това преобразуването

на аутогоните се извършваше в

невероятно бърз темп. „До какво ще доведе

всичко това?“ – питах се аз. Създадох път

за развитието на цикъла, но в неговия

край отново стоеше човекът – друг, по-

разумен, но все пак човек. Бедната ми глава,

Хуман! Това противоречие ми доставяше

особено много грижи. Претенциите и нуждите

на аутогоните стремително нарастваха.

Логично беше сега те да правят всичко

заедно, за да достигнат оптимално

задоволяване на своите желания. Но така

на никой от тях не му идваше наум. Всеки

се опираше на своята суперинтелектуалност

и предпочиташе индивидуалния път.

Предвидих, че еднаквите нужди на

аутогоните могат да доведат до сериозно

изостряне на отношенията между тях.

Така и стана. Единият искаше онова, което

иска и другият. Никой не отстъпваше, тъй

като никой не беше по-умен. Сблъскванията

бяха подобни на тегленето на въже.

Изходът се определяше от случайността.

Веднъж исках да изгладя спора между

два аутогона. Ставаше дума за един

сачмен шарнир. Бях намерил някъде

втори и им го дадох с надежда, че ще

настъпи мир. Нищо подобно! И единият, и

другият поискаха да имат именно първия

шарнир. Машинна логика!


Споровете и сблъскванията се

умножаваха от ден на ден. Дълбоко и дълго

размишлявах върху дълбоките причини

за тези произшествия. Нямаше съмнение,

че се приближава и назрява нещо като

буря. Когато се опитах да предизвикам

Антей на разговор по този въпрос, той

зло изръмжа нещо и ме изостави като

дете, което задава празни въпроси.

А скоро сред аутогоните избухна и битка.

Да, истинска битка, както по времето на

варварството. Аз се изкатерих на един

евкалипт и наблюдавах полесражението

от птичи поглед. Биеха се всички срещу

всички. Аутогоните се хвърляха с рев един

срещу друг. Кой ги беше научил на този

рев, на тези потърсващи звуци, остана за

мен тайна. Нито от мен, нито от някого

другиго те не можеха да са научили този

войнствен вик. Аутогоните си късаха един

на друг ръцете и краката, разбиваха

полисилитовите си черепи и си крадяха

натрупвателите. Антей се спъна в

собствения си крак и падна. Ако този идиот

беше запазил изпробвания си

антигравитационен баланс, с него нямаше

да се случи нищо. Един млад аутогон го

стъпка. Антей, моята първородна рожба,

вече го нямаше!

Не искам да ви мъча дълго със страшната

сцена, разиграла се пред очите ми, Хуман!

Към края на битката полето беше осеяно с

отломъци. Навсякъде се търкаляха паметови

блокове. Оцелелите ги събираха внимателно,

за да се надстроят. За щастие наоколо

имаше достатъчно такива блокове, защото в

противен случай борбата би се разгоряла

с нова сила. Бях толкова възбуден, че не

можах да хапна нищо. Хуман, всичко,

което беше станало тук, не оставяше

повече никакви съмнения – това беше

еволюция, истински отбор! Моите аутогони

се бяха включили във веригата на великия

еволюционен процес. Моят труд беше добил

законност пред лицето на природата.

Започнах да опаковам вещите си. Най-

късно след три дни се готвех да напусна

Деменсия и да съобщя публично, че

моята теория се е оказала правилна и

заместването на човечеството от аутогоните

е неотменимо. Всичко, което остава да

направят хората, бих казал аз в

заключение, е с достойна сериозност да

гледат в очите съдбата и с гордо спокойствие

да завършат човешката ера. Развълнуван

до дълбините на душата си, аз веднага

записах мислите си на магнетофонна

лента. След суматохата на битката беше

настъпила чудесна тишина. Победителите

бяха изчезнали. И с тях и младият

аутогон, който разруши Антей. В памет на

Антей аз му дадох името Антей Втори.

(Следва)






Със съмването бях разбуден от адски

шум. От гъсталаците се приближаваха

като орда пияници крещящи аутогони.

Подобно нещо още не беше ставало.

Трескаво започнах да съобразявам какво

става с тях. Когато аутогоните се

приближиха малко, започнах да

различавам гласовете им:

– Той също е такъв подлец!

– Да му извием врата!

– Защо му е на него натрупвател!

От тези викове зъбите ми затракаха,

защото разбрах, че те се отнасят за мене.

С разтреперани ръце събрах набързо

най-необходимото и на първо място

консерви и бидон с вода. Вече беше късно

да стигна до хеликоптера. Оставаше ми

само един шанс за спасение – да се

изкатеря на тази отвесна скала. Знаех, че

аутогоните не обичат да се изкачват по

острите склонове на скалите. Обливайки

се в пот, успях да се добера до върха. И

това стана съвсем навреме! Те вече

бързаха към скалата от всички страни.

Най-напред роботите стъпкаха моя

хеликоптер, а след това натрошиха

къщата и складовете.

Изчезването ми доведе аутогоните до

ярост. Не можех да ги позная. Очевидно

по време на своя набег те са се

натъкнали на хора, които са ги

нападнали. Ако е така, това е краят!

Нищо не може да бъде по-страшно от

аутогон, когато той усеща, че го

заплашват.

Пръв забеляза, че съм на върха Антей

Втори. Както и очаквах, той дори не се и

опита да се изкачи на скалата. Стоейки

заедно с другите си сродници в

подножието й, той извика:

– Ти моят създател ли си?

– Разбира се – отвърнах аз, – и имам

право на по-голямо уважение.

– Това е лъжа! Мене ме създаде

Антей. Ти си обикновен дармоед в света

на машините! Глупавите сервоавтомати

от рудниците са прави, че вие хората не

сте способни на нищо и живеете на наш

гръб.

Е, това вече беше прекалено.

– Виж го ти! – възмутих се аз. – А да

крадеш чужд мозък, това е разрешено,

така ли? И разбира се, за тази цел има

предостатъчно глупави сервоавтомати!

Не можах да продължа. Не ми

достигаше въздух, а шумът под мене

стана оглушителен. Аутогоните протягаха

към мен механичните си ръце. „Жалък

човешки червей! Коварен подлец! Твоето


време изтече!“ Такива изрази те можеха

да заемат само от слабо квалифицирани

автомати. Преизпълнен с горчиво

разочарование, се отвърнах от тях и

насочих мислите си към своята достойна

за съжаление съдба. Крещейки постоянно

ругатни, аутогоните в края на краищата

се разотидоха. О, те добре знаеха, че аз

не мога да се храня с мокър пясък и съм

поставен пред избора или да се предам,

или да загина от глад, оставяйки костите

си в този проклет едноличен пантеон.

Мисълта, че ще ми дойдат на помощ,

дори и не ми идваше на ум. Та те въобще

не си помагат един на друг. Ето това е,

Хуман. Това е моят отчет.

Деменс се облегна назад и очаквателно

ме погледна, готов веднага да опровергае

всяко възражение, което би се откъснало

от устата ми.

– Каква е основната програма, заложена

във вашите аутогони? – запитах аз.

– Принципът на самоутвърждението.

– И нищо повече?

– Не.

Замислено гледах през отворената

врата на гравиплановата кабина. Над

сивите очертания на степта вече се

изрязваше светлината на новия ден.

Някъде започна да вие динго и в отговор

от гората се понесе острият крясък на

изплашени папагали.

– Знаете ли, Деменс, че все още

съществуват хора, които не разбират

нашия свят и неговите взаимовръзки. Те

живеят като корабокрушенци на необитаем

остров и преизпълнени с панически страх

за съществуването си, се борят с

кошмарни видения.

– Искате да кажете, че към тях

принадлежа и аз! – той ядосано се изсмя.

– Нима това, което стана тук, е кошмарен

сън? Ако е така, то откарайте ме колкото

може по-скоро в някоя психиатрична болница!

Разпалеността на професора

предизвика у мене усмивка.

– За да бъдете излекуван от вашия

песимизъм, няма да бъде въобще

необходимо такова нещо.

– Е, тогава това е великолепно. Може

би ще благоволите да ми кажете по какъв

начин мислите да проведете моето…

хъм… лечение?

– С удоволствие. Ще говоря с аутогоните.

Той скочи на крака.

– Вие се готвите… Тогава е ясно кой

тук е побъркан!

– Не съдете прибързано.

– Ама чуйте ме! Тези момчета ще ви

разложат на атоми! Вие вярвате, че

можете да играете ролята на посредник

между човека и машината?

– Да поставяте така въпроса означава

да виждате проблема в лъжлива

светлина, уважаеми колега – възразих аз.

– Дори най-съвършената машина не

може да се сравнява с човека.

– Позволете ми да ви напомня, че

милиони хора вече са наполовина

изкуствени. Съществуват копиращи


природата заместители на всички

човешки органи. От изкуствената челюст

до синтетичното сърце. Хуман, човекът и

автоматът се приближават един към друг.

Човекът става по-автоматичен, а

автоматът – по-човекоподобен. Именно

второто е и формата на материята.

– В самата възможност да се забавя

естественият процес на стареенето на

нашия организъм и с това да се

продължава животът не виждам нищо

недостойно за човека. Сближаването, за

което говорите вие, е фикция.

Психическите процеси не се подчиняват

на математическата логика и не се

управляват по правилата на автоматиката.

Така че машината никога няма да съумее

да достигне човешките качества.

– Никога няма да стигнем до

споразумение! – промърмори Деменс.

– Аз съм оптимист. Във всеки случай

ще кацна с гравиплана край вашата

бивша лаборатория.

– Но ако се случи нещо, аз съм

пропаднал!

– Съвършено вярно. Но в замяна на

това ще можете поне да умрете с гордото

самосъзнание, че вашата теория е вярна.

Подобна перспектива съвсем не

привличаше Деменс. Мълчешком той

напусна кабината и закрачи към своето

ложе от тръни.

Стартирахме. След известно време

гравипланът вече беше над развалините

и се приземи близо до лабораторията.

Излязох от него и се огледах. Никъде не

се виждаше нито един аутогон. Може би

отново бяха тръгнали в някакъв

разбойнически поход? Като се ослушвах

и озъртах на всички страни, прекрачих

прага на лабораторията. Тук не беше

останал камък върху камък. Под краката

ми всичко хрущеше и пукаше. Парчета и

объркани кълба от магнитни и

перфорирани ленти, метални спирали,

мозъчни релета, откъснати стави и цели

фрагменти от вътрешното устройство на

аутогоните. Пълен хаос! Това, че досега

не бях видял нито едно от направените от

Деменс създания, започваше да ме

безпокои. Те би трябвало да забележат

гравиплана, а при станалото вече

легендарно любопитство на роботите би

трябвало да се очаква, че ще се намират

някъде наблизо. Но защо аутогоните се

криеха? Това приличаше на засада.

Всеки миг можеше да последва

светкавично нападение.

Бях се уговорил с моите спътници, че

ще ми сигнализират в случай на опасност

и ще издигнат гравиплана на десетметрова

височина, за да не рискуват и те. Аз знаех

как да се отбранявам. Тишината

постепенно ставаше мъчителна. Никога

не съм изпитвал страх при среща с

опасност, която можех да видя и оценя,

но да я чувствувам, без да зная откъде

идва тя и какво представлява, е

отвратително. Реших да напусна

лабораторията и да се огледам. Когато се


отправих към вратата, закачих нещо. От

полицата падна с грохот юмрук на робот,

който остана да лежи в краката ми.

Нервно го ритнах встрани и се ослушах.

Разнесе се силен трясък. А какво ли би

било, ако поради този шум не съм чул

сигнала за опасност? Струваше ми се, че

всичко е тихо.

Не, зад гърба ми нещо се движеше!

Дочух ясно скърцане на зъби – „Дявол да

го вземе“ – успях само да си кажа наум и

когато се обърнах, замрях като вкаменен.

Пред мен, изправен като колона, стоеше

гигантски аутогон и ме разглеждаше

непринудено. Първата уплаха, от която с

мъка дойдох на себе си, беше нищо в

сравнение с ужаса, който ме овладя,

когато чудовището отвори уста и

съвършено спокойно каза:

– Добър ден. Кибернетик ли сте?

– Разбира се – отвърнах аз, заеквайки.

– Какво, не се ли готвиш да ме нападнеш?

Аутогонът някакси покорно махна с

ръка.

– Ах, всичко това беше недоразумение. И

за всичко е виновен този Деменс.

– Хайде, хайде! Все пак професор

Деменс е твой прародител.

– Извинете, сър.

– Това е друго нещо. Дал ли ти е

Деменс име?

– Да. Аз съм Антей Втори.

– Аха, аз вече съм чувал за теб.

Изглежда, че ти си и най-големият глупак

от цялата шайка?

– Много съжалявам. Просто не

разбирам как можа да се случи всичко.

Вероятно нещо в мен не е в ред.

– А как можахте да се сетите за това?

– Ето как беше. След разгромяването

на лабораторията аз ровех из боклука.

Мислех си, че може би ще намеря още

едно парче мозък. Та мозък винаги е

нужен. И в този момент намерих няколко

микрофилмови книги: Анохин, Винер, Ешби,

Клаус… Прочетох ги всичките. Просто е

поразяващо какви прогнози са правили

още класиците на кибернетиката. Но те

говорят също и за границите, в които съм

поставен аз. Но какво представляват тези

граници? Въпреки цялото си желание не

можах да разбера. Не ми е ясно защо

този стар рутинер, пардон, исках да кажа

„професор“, не ми съобщи нито една

подходяща информация. Та аз не мога да

променям сам своята основна програма…

– Да, това беше грешка на Деменс,

груба грешка. Ти не си в състояние да

разбереш, че ние сме по-силни и винаги

ще бъдем такива.

– „Ние“…, какво означава това?

– Виждаш ли, че това „ние“ ти е чуждо.

Ти знаеш само „аз“. Поради това ти си

наш подчинен, та дори да си два пъти по-

умен и по-силен.

– А мога ли да се науча на това „ние“?

– Не, това ти няма да съумееш, тъй

като не си обществено същество. Такова

е само човекът. Той е висшата, социална

форма на живата материя, поне в


земната сфера. Логично ли е това, което

ти казвам?

– Когато ми говорят за „логика“,

обикновено в мен нещо звънливо

резонира. В момента не. Вероятно е

упадък на силите ми, дано поне не ме

хване някое късо съединение! Значи съм

толкова умен, колкото и човек, и все пак

много по-малко от него? Излиза, че ние

напразно така дълго сме настройвали

своя механизъм към запомняне? Това не

дава нищо?

– Да, но това не е беда. Противоречието

може да се отстрани. Малка операция, за

която не си заслужава да говорим. Аз

вече мислих по този въпрос и взех със

себе си всичко необходимо.

– Много ви благодаря, сър.

…След няколко часа отново кацнахме

на скалата на професора. Деменс ме

гледаше като привидение.

– Живи ли сте, Хуман.

– Не мога да отрека това.

– А какво става с аутогоните?

– Всичко е наред. – Разказах му за

срещата си с Антей Втори. – Аутогоните

са ваша рожба. Те са въплъщение на

безумната ви идея за гибелта на

човечеството. Чудовищата, незнаещи

нищо друго освен принципа на

самоутвърждаването, са станали по-умни

от своя творец и по този начин са

изпаднали в противоречие със самите

себе си. Механизмите за натрупване на

опит са били напълно запушени. Със

своите спътници, няколко колеги от

Философския институт, веднага пристъпих

към препрограмиране на аутогоните.

– И новата им основна програма…

– …Звучи така: „Аз служа!“ Както и

подхожда на един автомат.

– Вие смятате, че това ще помогне? –

запита Деменс.

– Това вече помогна.

Заведох го до края на скалата,

откъдето се виждаше цялата площ пред

лабораторията. Там кипеше работа:

аутогоните разчистваха развалините.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Патрулна служба



Витолд Зегалски

През последните дни дежурството в

командната кабина протичаше мъчително

бавно. Така става всеки път, когато

наближава моментът за обръщането на

кораба към Земята. Изведнъж

просторните помещения стават тесни и

само с усилия на волята се заставяш да

гледаш към екраните на локаторите,

осеяни с разположените по курса на

космолета звезди. Това продължава

дотогава, докато корабът се окаже на

траверса на последната космическа

сонда или сигнален буй. Ръчките на

управлението и мнемосхемите отново

стават нормални атрибути в живота на

пилота, разговорите в столовата се

оживяват и дори изчисляването на курса

доставя удоволствие…

Върху екраните на командната кабина

на космолета се вижда звезден прах.

Някъде в пространството се намира

космическата сонда, последният

безлюден пост на човешката

цивилизация, която наблюдава това

отдалечено кътче на небето. Всеки десет

минути се разнася нейният безстрастен

монотонен глас: „Безопасен сектор,

безопасен сектор…“

Звуковите сигнали обаче бяха само

част от работната информация, идваща

от Космоса, и поради това Берт всеки

няколко минути поглеждаше екраните на

бордовите локатори.

Светлото петно върху главния екран

беше сондата, към която се носеше

ракетата. Тя е също такава, каквато са

сондите във всички останали сектори.

Всички подобни сонди са натъпкани с

вече експонирани фотопластинки и ленти

в специални касети, предпазващи ги от

радиация. На времето, когато Берт беше

новак в патрулната служба, тези грамади,

висящи в Космоса, създаваха у него

впечатления за собствената му

нищожност и безпомощност сред

милиардите звезди. Берт се усмихна на

спомените си, провери датчиците на

атомния реактор и се свърза с

астролабораторията. На видеофона се

появи лицето на Кротан.

– Видя ли вече материалите от

касетите на сонда „СК-85“?

Кротан кимна.

– Нищо интересно, Берт. Вярно е, че

на Земята ще измъкнат нещичко, но на

мен ми се струва, че материалът е

сивичък. Макар че все пак има нещичко.

Преди няколко седмици край сондата е

преминал разреден рояк праховидни

метеорити. На фотопластинките се


виждат следите им, впрочем твърде

слаби. Най-вероятно този рояк се е

изместил край границите на секторите

128 и 129 и е пресякъл трасето Плутон-

Юпитер.

– А това не е ли главният рояк? –

запита Берт.

– Ти пък веднага главният! – изкриви

устни Кротан. – От хилядите регистрирани

метеоритни потоци само някои имаха

изпреварващ ги прахов облак. Аз вече

изпратих фотопластинките в хранилището.

А какво ново при тебе?

– Безопасен сектор – отвърна Берт,

подтискайки прозявката си. – Заеми се с

приготвянето на касетите. Ще подменим

на сондата това, което е необходимо, и в

движение ще покажем кърмата си на

Космоса. Жалко е да загубим дори и една

минутка, която е по-добре да прекараме

по булевардите или в парка. С какво се

занимава Оркен?

– Той е в шлюза за излизане с цяла

тълпа автомати и проверява капсулата.

Берт кимна, изключи видеофона и се

вгледа в екрана на локатора. Светлото

петно сега вече беше разположено в

средата на скалата; разстоянието, както и

преди, беше огромно. Щяха да изминат

още много часове, преди да станеше

възможно да започне намаляването на

скоростта. И доста време щеше да мине,

преди космолетът да загуби скорост и от

шлюза за излизане да се понесе към

сондата малката ракета с батерии, касети

и научна апаратура. В най-добрия случай

щеше да отиде цяло денонощие за

проверка на всички системи на сондата и

на тяхното консервиране. Едва след това

космолетът можеше да бъде насочен към

Земята и в продължение на дълги

седмици щеше да се вижда как нейната

искрица постепенно нараства в ярко

светещ диск.

Минутите тишина, изпълнили кабината,

бяха нарушени от сигнала на информатора.

Берт натисна копчето за приемане и се

наклони над пулта. През екрана проплава

знакът на телевизионното съобщение от

свързочния център на Ганимед, след

което се появи и лицето на диспечера.

Берт не се познаваше с този човек –

хората в района на Юпитер се сменяха на

половин година, – но ако се съдеше по

трите нашивки върху ръкава му, това

беше важна персона. Появата на

диспечера върху екрана предвещаваше

нещо сериозно.

– До патрула „Прометей“. Край

границите на секторите 128 и 129 се

премества гъст поток от метеорити, в

който е попаднала товарната ракета „РТ-

135“, летяща към Земята. На борда има

двама души. Повредите: авария в

навигационната система и вероятно в

атомния реактор. Ракетата дрейфува

сред потока и ако не й бъде оказана

помощ, може да напусне пределите на

Слънчевата система. Предлагам

космолетът „Прометей“ да промени курса


си и се запознае с обстановката. В

зависимост от нея командирът на кораба

трябва да предприеме мерки, които се

предвиждат в инструкцията за оказване

помощ на изпадналите в бедствие.

Съобщавам координатите на потока и на

намиращата се в него товарна ракета…

На Берт му се стори, че тихото

шумолене на информацията в анализатора

се превръща в грохот, стичащ се към него

от стените, от тавана, отвсякъде. На

навигационния екран светна триизмерна

карта; по нея върху фона на далечните

звезди запълзяха светлите стрелки на

векторите и започнаха да се запалват

цифри и условни знаци. Наведен, Берт

разглеждаше картината на далечния

небесен район, пронизван от потока

метеорити, един от тези рояци с

неизвестен произход, които причиняват

толкова неприятности на космическите

пилоти. Върху картата на метеоритния

рояк имаше светла ивичка; в нея блестеше

червена точка, която обозначаваше

приблизително положението на

изпадналата в беда ракета. Зелена,

извита в долната си част линия, идваща

от левия ъгъл на картата, показваше най-

късия път до района на катастрофата,

изчислен от компютъра за „Прометей“.

Берт потвърди, че е приел, и натисна

копчето за вътрешно известяване.

– Екипаж, внимание! Говори командирът

на кораба. Веднага се пригответе за

промяна на ускорението. Излизаме от

сектора в извънреден курс. Давам ви

четири минути за изпълнение на

необходимите действия. След промяната

на курса всички на съвещание в

кабината. Включвам брояча на времето.

Край на съобщението.

Той отново се наведе над пулта.

Пръстите му побягнаха по редиците от

копчета и клавиши, предизвиквайки

пулсации на светлите точки върху

индикаторните панели, резки колебания

на стрелките и танц на извитите линии

върху екраните на осцилографите. След

като завърши програмирането, Берт

седна в креслото и се облегна на

пневматичната възглавница. Гласът на

автомата, идвайки от тавана, отчиташе

монотонно секундите; в космолета

постепенно нарастваше проникващият

навсякъде вой на сирената. Берт

чувствуваше как тялото му натежава,

сякаш се налива с олово.

За кой ли път Оркен се навежда над

предавателя:

– „РТ-135“, „РТ-135“, чувате ли ме?

Говори „Прометей“. Къде се намирате, къде

се намирате? Съобщете ни координатите

си. Преминавам на приемане.

Но обзорният екран, както и преди,

беше покрит със светла мъгла. Само в

десния ъгъл проблясваха искрите на

метеоритите, които в широка няколко

хиляди километра река се лееха през

просторите на космоса. Някъде сред тях

се намираше ракетата с двамата


астронавти, затворени в бронираната

черупка на кабината и заслушани в

безкрайната тишина на космоса, която

всяка минута можеше да се превърне за

тях в грохот на разкъсващата се

конструкция.

Нещо режеше в очите на Берт. Той ги

потърка и уж случайно хвърли поглед към

Кротан и Оркен. До този момент той не

беше помислил за тях като за хора,

намиращи се под негово подчинение.

Досегашните им полети бяха преминавали

гладко и всъщност нито веднъж не беше

се създавало положение, при което да е

необходимо да командува хората и

същевременно да поема върху себе си

цялата отговорност за нареждането,

което дава. Разбира се, постоянно му се

налагаше да взима едни или други

решения, но те бяха най-банални и

свързани със сложния ритуал по

управлението на ракетата, с нейното

стартиране и пътуване по трасето на

полета, така че поради това съвсем

нямаха характера на заповеди. Тук, на

края на метеоритния поток, досегашните

отношения между него и подчинените му

трябваше да станат други.

Под яркото осветление на кабината

лицата на астронавтите изглеждаха сиви,

а умората беше засилила бръчките и

заострила чертите им, като придаваше на

лицата аскетична суровост. Полетът в

тази зона заплашваше всяка минута с

катастрофа. Вече на два пъти оръдието

на анихилатора беше стреляло по

приближаващите се метеорити,

превръщайки ги в светещи облаци. В

Берт усещането за опасност нарастваше

с всяка минута. Онези двамата в

претърпелия авария кораб се намираха в

по-добро положение. Берт беше убеден,

че те са изравнили в максимална степен

скоростта на своя кораб с тази на потока

и сега се носят заедно с него с надежда,

че рано или късно ще им бъде оказана

помощ.

– „РТ-135“, „РТ-135!“ Къде се намирате?

Съобщете вашите координати – зовеше в

микрофона Оркен. – Говори „Прометей“,

говори…

– Вече ги викаме цели четиридесет и

осем часа – каза Берт – и все се правим,

че се надяваме на отговор. Време е да

свършим с това. Прекратявам патрулирането

на тази зона. Просондирахме целия

поток. Това означава, че или трябва да

прекратим спасителната акция, тъй като

вече сме направили всичко, което изисква

от нас инструкцията, или да навлезем

навътре в потока и да ги търсим там. В

този случай бихме могли да използуваме

детектора на инфрачервено излъчване и

локализатора на източниците на

електрическо поле.

– Обръщам ви внимание върху

положението с горивото и двигателите –

Оркен говореше бавно, подбирайки с

мъка фразите си. – Ние изминахме дълъг

път. Имаше много ускорения и спирания.


Патрулирането край метеоритния поток

изчерпа нашите и без това малки

резерви. Двигателите и агрегатите за

охлаждане се намират на края на своите

технически възможности.

– Все пак разполагаме с още резерви

от гориво – намеси се Берт. – А що се

отнася до износването на съоръженията,

при тях е предвиден петпроцентов

авариен запас.

– Зная това не по-лошо от теб. Но мое

задължение е да доложа за техническото

състояние на ракетата.

– А мое задължение е да обсъдя с

екипажа целия проблем – от върна

ядосано Берт. – В края на краищата

въпросът не е само в задълженията,

произтичащи от закона за оказване

помощ на изпадналите в бедствие. Ние

изпълнихме всички предписания и

официално никой не може да ни упрекне

в нищо. Ако обаче ми се наложи да взема

решение за прекратяване на търсенето,

бих направил това само след пълната

увереност – и моя и ваша, – че е било

направено всичко, което зависи от нас, за

спасяването на астронавтите. Но такава

увереност аз нямам. Вие помните

катастрофата на „Памир“? Екипажът на

„Комета“ също не можеше да бъде

упрекнат в нищо, но когато някой от тях

се появяваше на космодрума или в клуба,

всички замлъкваха.

(Следва)






– Потокът е много гъст – забеляза

Кротан. – Измерванията показват, че

средното разстояние между метеоритите

не е повече от хиляда километра. Освен

това те имат различна скорост и което е

вече много лошо, открих и вихрови

движения. Да се навлезе в потока

означава да се подложиш на опасност,

чиято степен е трудно да се определи. Е,

разбира се, с това ще се увеличи и

резултатността на търсенето…

– Какво точно предлагаш?

– Да се влезе в потока. Шансовете да

бъде открита ракетата са минимални, но

те не могат да бъдат пренебрегнати. Освен

това потокът е интересен в научно

отношение.

– А какво смяташ ти, Оркен?

– Постъпи така, както искаш.

Състоянието на кораба ти е известно.

Мога само да ви уверя, че съоръженията,

машините и двигателната система ще

функционират нормално – в рамките на

техническите си възможности, разбира се.

Берт отиде до компютъра. Без да бърза,

той натисна няколко копчета на пулта и

след малко от отвора на анализатора

излезе лентата с резултатите. Командирът

внимателно се вгледа в нея.

– Изчисленията показват – каза той, –

че ние можем да маневрираме в потока

не повече от четиридесет часа. След

изтичането на това време теоретичната

продължителност на нашето завръщане

на Земята ще започне да се увеличава.

Най-близките околопланетни бази ще се

окажат твърде настрана и няма да могат

да ни дойдат на помощ.

В десет часа бордово време

„Прометей“ навлезе в метеоритната зона.

Външно в кабината всичко си остана

без изменение. На екраните, както и

преди, се виждаха светещи точки, но

астронавтите сега знаеха, че страшната

опасност се е доближила до кораба и ги

дебне тук, до борда. Датчиците

сигнализираха за голям брой

микрометеорити. Техният дъжд постоянно

браздеше плочите на обшивката.

Продължителното пребиваване в тези

условия можеше да доведе обшивката на

кораба до състояние, наричано на

жаргона на астронавтите „космическа

шарка“, което при резки промени в

ускорението водеше след себе си до

появата на пукнатини, обхващащи

дълбоко структурата на метала. Берт

гледаше брояча на ударите на

микрометеоритите и си мислеше за онези


сякаш разпрани и обърнати наопаки

космолети, които успяваха понякога да

открият дълги години след тяхната

катастрофа.

– Трябва да разчистим с анихилатора

наоколо – чу той зад гърба си гласа на

Оркен.

Берт не обърна глава: инженерът

имаше навик да се появява в кабината в

най-неподходящи моменти и да дава

съвети със съмнителна стойност.

– Не може – отвърна Берт, мъчейки се

да скрие раздразнението си. – Задължен

съм да икономисвам енергията на

анихилатора. Ако я прахосвам, могат да

не ни стигнат зарядите, когато се появи

пряка опасност.

– Ако не направиш това, след

завръщането си на Земята „Прометей“

ще трябва да бъде предаден за старо

желязо – промърмори Оркен.

– Не съм аз, дявол да го вземе, който е

измислил този поток! – Берт с мъка

подтисна желанието си да изгони Оркен

от кабината. – Ти направо не вярваш, че

ще ги намерим.

– А ти вярваш ли?

– Да. Аз просто съм длъжен да бъда

убеден, че нашите действия имат смисъл.

А какво ще стане с „Прометей“ след

завръщането ни, малко ме вълнува. Ще

направя всичко той да се завърне. В това

е цялата работа – да се завърнем, и то

заедно с тези двамата… А ако аз

унищожа този космически боклук, то

веднага ще отпадне възможността да се

търси в инфрачервения диапазон. Всички

по-едри метеорити ще получат собствено

излъчване.

Слаб, едва доловим тласък разтърси

корпуса на „Прометей“, след това

последва втори, по-силен, трети…

Доловимите удари следваха един след

друг и сирената отново започна да вие.

Берт се хвърли към пулта, върху който

беше се запалил сигналът за включване

на автопилота, но в този момент

чудовищна сила го хвърли към стената на

кабината, преди да успее да се хване за

облегалката на креслото. Плъзгайки се по

гъвкавата обшивка на стената, Берт видя

как Оркен се търкаля към отворения

стелаж със звездни атласи, опитвайки се

отчаяно да се впие в пластмасовите

плочки на пода, как главата на инженера

се удря в ъгъла, как омеква тялото му и

разпростряно на пода, се притиска към

редиците от дебели томове.

Берт падна на колене, инстинктивно

мъчейки се по-скоро да се добере до

закръгления ъгъл на кабината. През

мъглата, която закриваше очите му, той

виждаше безумния танц на контролните

сигнали върху таблото за автоматично

управление. Стените на кабината

вибрираха бясно, мълнии пробягваха през

екраните, а навигационните устройства

хвърляха кошмарни танцуващи сенки.

Върху видеоекраните се издуваха

образите на огнени кълба-слънца,

покрити с космат пламък, за да се

разпаднат във водопади от светлина и се


превърнат в пулсиращи ярки петна,

разкъсани фантастично от виолетови

облаци. Това беше анихилаторът, който

унищожаваше носещата се към тях

лавина от метеорити. Грохотът

изпълваше вътрешните помещения на

ракетата и оглушителният звън се смеси

със стоновете на сирената и ударите и

трясъка на чупещите се преградни стени.

Светлината бавно угасна.

Мракът продължи не повече от

няколко секунди. Под тавана сякаш се

разля някакво сияние – компютърът беше

включил аварийната електрозахранваща

мрежа. Още цяла минута ракетата беше

разтърсвана от удари; след това подът

престана да вибрира и настана тишина.

Берт се изправи на крака. В ушите му

още звънеше, пред очите му сякаш валяха

черни парцали, а в устата му горчеше.

Като се подпираше на стената, той бавно

се приближи към Оркен. Сгърчен, инженерът

лежеше настрана; лицето му, което той

беше закрил в последния момент с ръка,

не се виждаше. Берт приклекна, с мъка

разтвори скафандъра на Оркен и като

разкъса куртката му, сложи ухо върху

неговите гърди. Сърцето биеше. Внимателно

започна да опипва главата на инженера.

Под пръстите си усети малка издатина,

която направо отиваше под подуващата

се кожа към тила. Оркен изстена и по

тялото му премина тръпка.

С несигурни крачки Берт стигна до

пулта и падна в креслото. Известно време не

можа да се съсредоточи. Всичко, което

направи от момента, когато беше подхвърлен

към стената, сякаш не зависеше от неговата

воля; той действуваше като програмиран

автомат. Сега раздвоението на мислите и

чувствата му постепенно изчезваше; той

отново започваше да възприема

показанията на малкото неизлезли от

строя броячи и да осъзнава значението

на светещите цифри. „Прометей“

вървеше по курс, който съответствуваше

на посоката на движението на метеоритния

поток: навигационният автомат беше

изправил кривината на траекторията на

полета и изравнил скоростта на космолета с

тази на носещите се в космоса скали и

праховидни частици. Над сектора, който

контролираше третата секция на космолета,

пулсираше червен авариен сигнал и

показваше мястото на аварията. В тази

част на кораба се намираха и жилищните

помещения. Берт включи видеофона и се

съедини с астролабораторията. Кротан,

изтривайки с кърпа кръвта от лицето си,

при звука на видеофона вдигна глава и

погледна въпросително.

– Откривам вратата на твоя шлюз –

каза Берт. – Моля, ела веднага. Оркен е

ранен, трябва колкото може по-бързо да

го пренесем в изолатора.

– В съзнание ли е?

– Не.

Астрономът се намръщи.

Когато в кабината влезе Кротан, Берт

прекъсна наблюденията си и те заедно се

приближиха към инженера. Тялото на

Оркен сякаш се беше наляло с олово.


Астронавтите го пренесоха внимателно в

изолатора. Когато се спусна прозрачният

калпак на автомеда и главата на инженера

беше обкръжена от гъвкавите пипала на

инструментите, Берт включи диагностата.

Те гледаха сменящите се една друга

светли линии върху екрана и стрелката,

изкачваща се към горния край на скалата.

Стрелката спря на цифрата пет – това

означаваше, че състоянието на Оркен е

тежко и налага срочна хирургична

намеса. Включи се системата за избор на

програмата; температурата под калпака

започна да се понижава и се чу съскането

на изпускания кислород. Автомедът пое

работата на сърцето, по тръбичките потече

червена течност – в ритъма на бавните

движения на цилиндрите на помпащата

система. Започна операцията.

Астронавтите се прехвърлиха в

кабината. Берт започна да проверява

напрежението в разпределителната

мрежа. Неговите мисли обаче упорито се

връщаха към изолатора и Оркен, лежащ

неподвижно под пластмасовия калпак.

След това се помъчи да се концентрира

върху действията на роботите; техните

номера бързо се движеха върху

мнемосхемата на помещенията и те все

по-близо се придвижваха към мястото на

пробива. След това най-накрая се запали

ярката светлина в кабината и изгаснаха

аварийните лампи. Зад панелите и пулта се

разнесе бръмченето на трансформаторите,

екраните придобиха нормалното си ниво на

осветеност, възобнови се функционирането

на всички системи за контрол, от които сега

последователно започнаха да постъпват

потвърждения за изправността на системите.

Берт почувствува, че го изоставят и

последните остатъци от енергия и изчезва

волята му за дейност; осъществяването и

на най-малкото движение сега му се

струваше нещо невероятно трудно и

невъзможно. Кротан също полулежеше в

креслото и тъпо гледаше в илюминатора.

Берт глътна тонизираща таблетка и

затвори очи.

– Берт, събуди се. Лошо ли ти е?

Кротан го тресеше безцеремонно. Берт

отвори неохотно очи.

– Наистина се чувствувам отвратително.

Вие ми се свят – промърмори той. – Какво

се е случило?

Върху черната панела на детектора на

инфрачервени лъчи светеше неподвижна

точка.

– Това са те – каза Кротан.

Берт кимна и пренесе погледа си

върху индикатора на горивото. Стрелката

на главния прибор се намираше върху

червената резервна зона почти до самия

край.

(Следва)






– Такива ми ти работи – промърмори

Берт. – Анихилаторът и автопилотът ни

спасиха живота, но три четвърти от

горивните ни запаси сякаш не ги е имало.

Сега не можем да си позволим да

изразходваме нито един грам за

непредвидени операции, иначе никога

няма да видим Земята.

– Искаш да обръщаме назад?

– Недей да нервничиш, Кротан. Не съм

казал такова нещо. Ще изпратим до

ракетата капсула с универсален робот.

– С капсулата ще отида и аз –

предложи астрономът.

– Не, не мога да си позволя да отслабвам

екипажа – отвърна Берт и в този миг

съобрази, че думата екипаж би трябвало

да звучи най-малкото смешно при

тяхното положение. Лицето на астронома

обаче продължаваше да е сериозно.

– Ти не искаш да ме изпратиш,

страхувайки се от отговорност, ако с мен

се случи нещо. Предпочиташ да отиде

автомат. Ти винаги си разчитал

прекалено на автоматите, но има

ситуации, при които само човек е

способен да вземе решение. Може да се

окаже, че там има гориво и се наложи да

се добираме до цистерните. Освен това

би ми се искало да взема събраните от

тях материали и документацията за

срещата им с потока… Ще отида като

доброволец, за да те избавя от угризения

на съвестта.

– Няма да отидеш. В съобщението се

говореше за повреда в двигателите. Ако е

настъпило изтичане на горивото, то зад

защитния екран ще може да влезе само

роботът.

– Ти още се намираш под въздействието

на нервния шок, парализира те страхът

пред пространството и не би искал да

рискуваш повече, макар всъщност да

постави на карта всичко – нас, себе си и

„Прометей“. Само горивото на товарната

ракета може да ни осигури завръщане на

Земята.

С махване на ръката си Берт прекрати

доводите на астронома, тъй като разбра,

че започва един безполезен спор, а

нямаше нито време, нито сили за

безплодни разговори. Той би дал даже

година или две, с които щеше да се

удължи полетът до Земята, само и само

да достави Оркен на космодрума и да

измъкне тези двамата, претърпели

авария, от космическата пустота.

– Няма да отидеш, Кротан, това е

решението ми. Ти си необходим тук. Иди


в астролабораторията и приготви

подробна карта на потока и

разположението на метеоритите по

трасето на предстоящия ни полет към

Земята. Впрочем ще разработиш три

варианта за трасето на „Прометей“.

Контакт с мен ще поддържаш само по

видеофона. Можеш да вървиш.

Когато вратата се затвори, Берт

включи системата за вътрешно

наблюдение. Астрономът се поспря при

разклонението на коридора и потънал в

мисли, известно време се взира в

дълбочината на коридора, водещ към

шлюза. След това неохотно се изкачи по

стълбата в астролабораторията. Берт

изчака Кротан да влезе в помещението и

натисна копчето. Стоманена плоча закри

коридора и с това изолира Кротан от

останалите помещения на кораба.

Берт се свърза със склада и нареди на

универсалния робот да отиде в шлюза за

изстрелване на капсулата. След това

излезе от кабината и за малко се отби в

изолатора. Неподвижният Оркен лежеше

под калпака на автомеда, по тръбичките

се движеха разноцветни течности и

помпите работеха непрекъснато. Берт взе

от шкафа две капсули с приспиващ газ,

пъхна ги в джоба си, затвори зад себе си

вратата и се упъти към шлюза. Зад

стената се чуваше бученето на

автоматите, все още заети със

запушването на пробива в обшивката.

Вътрешността на кораба се тресеше от

ударите на пневматичните чукове и

пращенето на заваряващите автомати.

В шлюза около капсулата, лежаща

върху стартовата пътечка, вече чакаше

роботът. Берт огледа кълбовидното му

тяло и многочленестите му крайници.

Дори надзърна вътре, където се

намираха в свито състояние пипалата и

два комплекта инструменти: единият

беше предназначен за рязане и

заваряване на стоманени плочи, а

другият – за осъществяване на работа,

изискваща особено голяма акуратност и

точност. Роботът беше в ред и оставаше

само да го програмира. Берт се наклони

над главната панела на автомата,

отвинти предпазителя, който не

позволяваше на робота да се докосва до

човек, и промени лостчетата на кодовата

система. Ампулите с приспивателния газ

той постави в пневматична тръбичка,

съедини я с манипулатора и затръшна

панелата.

– В кабината – нареди той. Поклащайки

се, роботът се вмъкна в капсулата.

Вратата се затвори безшумно; буталото

изтласка капсулата навън през отвора на

стартовата инсталация.

– Не разбирате ли? – крещеше Берт в

микрофона. – Това е обикновен универ,

автомат, който аз изпратих при вас. С вас

говори човек.

Върху екрана в слабата светлина на

аварийните лампички Берт видя

отслабналите и обрасли в четина лица на


двамата астронавти; по страните им се

стичаше пот на тънки струйки. По пода и

по пулта се търкаляха празни консервени

кутии, кълбета от кабели и други боклуци.

– Говори Берт Паал от борда на

патрулната ракета „Прометей“. Евакуираме

ви на нашия кораб, който се намира на

разстояние…

– Лъжеш – каза внезапно космонавтът,

– ние летим вече втори месец и значи ти,

твоят глас и автоматът сте само

халюцинация.

Той се наведе към пулта и почука с

пръст по циферблата на хронометъра.

– Отново започна пристъп на тази

проклета болест – изръмжа той. – Видения

и призраци… чувствам как в мене всичко

кипи. Я слушай, Манас, дали да не изиграем

един шах? Това винаги е помагало.

– Защо да не изиграем? В края на

краищата не ни остава нищо друго.

– Сега ще наредя фигурите. Хъм, ти

също ли виждаш и чуваш този робот?

– Аз даже и не гледам към него.

Съветвам и тебе да се съсредоточиш

върху нещо друго.

– А ако все пак там има нещо?

– Не ставай дете. Там не може да има

нито човек, нито робот. Ако би казал, че

виждаш жираф или кит, това повече би

приличало на истина. Най-добре е да не

обръщаме внимание на това нещо и след

малко всичко ще изчезне и ще се изпари…

Берт разгледа чрез своя пулт техния

пулт за управление, датчиците и

часовниците, отрупани с консервени

кутии. Той се вгледа в циферблата на

хронометъра – цифрите на месеците и

дните върху средния циферблат

съществено се отличаваха от показанията

на часовниците върху неговия собствен

пулт. Тези двамата бяха убедени, че

техният полет продължава вече два

месеца. Те вече бяха приспособили своя

ритъм на сън и бодърствуване към

твърде бързо сменящите се цифри на

повредения прибор за отчитане на

времето и не можеха да повярват вече в

каквато и да е помощ от Земята. Да

бъдат убеждавани по-нататък беше

безполезно – те се наведоха над дъската

за шах и започнаха да местят фигурите.

Берт даде съответното нареждане на

универа. От тялото на автомата пръсна

тънка струйка сгъстен газ, който при

контакта си с въздуха на кабината се

превърна в малко облаче. Движенията на

пилотите се забавиха, клепките им

натежаха и фигурите паднаха от ръцете

им; двамата замряха в креслата си.

– Пренеси ги в капсулата и се връщай

в базата – нареди Берт.

Универът извади пипалата си, обгърна

с тях неподвижните тела на пилотите и се

заклатушка към вратата. Берт изключи

радиостанцията. Овладя го желание да

затвори очи, да се сгуши в меките

възглавници на креслото и да заспи.

Глътна още една тонизираща таблетка.

След няколко минути той съумя вече да


седне пред компютъра и да се заеме с

програмирането на завръщането.

Резултатите се оказаха неутешителни.

Горивото явно беше недостатъчно за

изчисленото тягово усилие. В този

момент Берт прекъсна за известно време

работата си, за да посрещне завръщащата

се капсула. Измерването на нивото на

радиоактивността потвърди предложението

му – индикаторите засияха с рубинова

светлина, а гайгеровият брояч бързо

защрака. Повърхността на капсулата

беше замърсена с гориво, изтичащо от

разкъсаните цистерни на товарната

ракета. Берт прилепи капсулата към

„Прометей“ и пусна робота през шлюза.

Той внесе двамата потънали в сън хора в

каютата, намираща се до автомеда.

Берт отново започна да изчислява

курса. Този път той подходи към

проблема по друг начин – за изходни

данни при изчисленията му служеше

запасът от хранителни продукти и

остатъкът от срока на действие

системата за регенериране на въздуха. В

резултат той получи стойността на

минималната тяга, при която можеха да

се доберат до зоната на марсианския

космодрум, преди да престанат да

функционират регенераторите на въздуха…

Най-сетне от анализатора се подаде

перфокартата. Берт погледна получения

резултат. Разликата възлизаше на

двадесет процента от горивото, което

имаха на борда. За да си осигури

необходимото допълнително ускорение,

трябваше преди осъществяването на

маневрата за обръщането да се намали

масата на „Прометей“.

Той изключи анихилатора, повика

всички автомати и им нареди да очистят

всички складове на „Прометей“, а след

това спокойно се загледа как във външния

шлюз изчезват вагонетките, пълни със

сандъците експонирани фотопластинки и

ленти, които съхраняваха информацията,

събрана от стотиците специални устройства

на автоматичните станции. През

отворените люкове роботите изваждаха

тонове запасни части за машините и

космическите сонди, аварийни

съоръжения, ролки с кабели, празните,

облицовани с олово цистерни за гориво…

Буталото на пусковото устройство

изтласкваше всичко това навън, в

космическата бездна. След това

автоматите започнаха демонтирането на

вътрешните съоръжения на ракетата.

Плазмените горелки разрязваха

стоманените прегради, стените на

шлюзовете и бронята на вътрешната

обшивка. Главният коридор на „Прометей“

трепереше под тежестта на избутваните

към шлюза още димящи от горещината

метални плочи, гръмливото ехо се

носеше през вентилационните отвори,

изпълвайки космолета с оглушителна

какофония. След това за Берт настъпи

най-неблагоприятният момент – той беше

принуден да се откаже от повечето


автомати. Като помисли, остави на борда

само универа, а на останалите заповяда

да влязат в кабината на капсулата, затвори

зад тях вратата на шлюза и дръпна

пусковата ръчка. Ракетата се отдели от

„Прометей“ и безвъзвратно изчезна в

космоса. Берт спря пред входа за

жилищните помещения и още веднъж се

огледа. Пред погледа му се намираше

огромната опустошена зала, побираща

преди това цялото най-разнообразно

бордово оборудване и техническо

осигуряване; в края на залата, зад

матовата стена-екран се намираше само

атомният реактор и двигателните

устройства. Берт бавно затвори зад себе

си вратата. В кабината натрапчиво се

носеше сигналът на видеофона.

Командирът на кораба се свърза с

астролабораторията. Върху екрана се

появи изплашеното лице на Кротан.

– Направи ли вече картата?

– Ти какво правиш, Берт? Да не си си

изгубил ума?

– Намалих масата на кораба.

– А изследователските материали?

– Изхвърлих всичко. Какво става с

картата? Надявам се, че на нея може да

се разчита?

– Но там беше почти цялата

документация на метеоритния поток?

– Много съжалявам, но бях длъжен да

намаля масата. Длъжен – разбираш ли?

Сега предай картата върху екрана и

провери околностите на кораба.

Започвам маневрата.

Берт изключи видеофона и се усмихна.

Той знаеше, че след няколко минути ще

се измъкне от метеоритния поток, след

което ще премести ръчката на пълна

тяга. А по-късно, когато изгорят

остатъците от гориво, ще настъпи дълга

поредица от мъчителни дни. Но с всеки

час той ще бъде все по-близо и по-близо

до местата, където космическите сонди

сигнализират безстрастно и постоянно.

„Безопасен сектор, безопасен сектор,

безопасен сектор…“

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Появата на норманеца



Уилям Уолинг

По дефиниция не съществува напълно

сигурен междузвезден кораб. Космонавтите

го знаят, живеят с това и понякога

загиват. Технологията на звездните

кораби е твърде сложна; огромните

празни пространства „там горе“

обезкуражават мечтите за идеалност.

Естествено, конструкторите полагат

максимални усилия, но…

Инженерите от екипа, отговарящ за

звездния кораб „Тристан“, бяха

талантливи, запознати с последните

новости в строежа на космически кораби.

Техниците, които сглобиха кораба на

орбита, бяха първокласни специалисти.

Въпреки това по време на седмата

мисия в далечния Космос „Тристан“

попадна в странни и необясними условия

– поне така изглеждаше тогава. В

средата на полета се случи нещо

нечувано. Токомаците с двоен синтез на

„Тристан“ едновременно престанаха да

действуват без никакво предупреждение.

В даден миг „Тристан“ летеше като

стрела, съществуващ само хипотетично

като поток нерелативистични вълни,

разпространяващи се с немислима

бързина през също така хипотетично n-

пространство; в следващия миг

завършващият с нещо като луковица

цилиндър от титанови сплави цопна в

прагматичната звездна светлина на

Айнщайновия свят – неподходяща за него

среда.

Отдалечена едва на една десета

парсек, най-близката планетна система

би могла да се намира и в

противоположния край на галактиката.

Звездното море е осеяно с безброй

острови, но те са отчайващо отдалечени

един от друг. Робинзон Крузо и неговите

събратя са изчезнал вид.

Старши ксенологът Грийе ван Полдър

се събуди внезапно. Обгръщаха го

тишина и пълен мрак. Почувствува как

мехурчето страх бързо се раздува и

заплашва да избухне в паника, докато

замайващите последствия от прехода

разбъркваха червата му. После –

внезапна безтегловност.

В гърлото си усещаше усилено

пулсиране, напипа слепешката

придържащата го към леглото мрежа. В

почти осезаемия мрак малкото мебели в

кабината се бяха разместили сякаш като

по магия. Липсата на тегло направи

объркването му абсолютно.

Задвижи се като плувец, удари главата

си в няколко невидими предмета и накрая

откри биоконтактната плочка, която би


трябвало да задействува пълзящата

врата. Плесна няколко пъти плочката,

като се държеше за дръжката на вратата,

за да не отлети встрани, но нищо не се

случи. Ван Полдър изруга цветисто.

Тъкмо търсеше с напипване механичния

разблокиращ механизъм, когато вратата

му се изплъзна. В отвора се появи с

краката нагоре тъмният, обрасъл с брада

Сиридар Машбраватан, осветен от

слабата светлина на аварийната лампа

върху стената на коридора. Ван Полдър

за първи път виждаше лингвиста без

тюрбан.

– Уф! Благодаря, Маш. Какво става?

– Дявол да ме вземе, ако зная нещо.

Някаква повреда в енергията. Винаги съм

се опасявал, че тези космически кофи са

смъртоносни капани. Сега вече съм

сигурен.

– Не бързай – рече ван Полдър.

Непрактичният лингвист, придружаващ го

в четири предишни експедиции,

проявяваше обичайния си добродушен

песимизъм. – Нека чуем какво се е

случило, преди да правим заключения.

Къде са другите?

– В салона.

След прехода в n-пространството,

когато псевдогравитацията обгърна

кораба, обезопасяващите перила и

въжета за условия на безтегловност бяха

прибрани. Никой от двамата учени не

смяташе себе си за „космонавт“; те

преминаха по коридора с тромавата

несръчност, характерна за жителите на

планети.

Всички членове на другите четири

групи ксенолози се опитваха да се

задържат за нещо, дори и един за друг, в

претъпкания салон за пътници на палуба

„С“, а в очите им се четеше страх.

Ксенологът Герда Малмстрьом,

ръководител на група от пет души, която

скоро трябваше да бъде спусната сред

аборигените на Плума IV, погледна изпод

разпиляната си в условията на

безтегловност дълга руса коса.

– Какво се е повредило? – попита ван

Полдър.

– Пълно прекъсване на енергията.

Закъсахме… насред Космоса. – Със

загриженост в ледено сините си очи

Герда внезапно се замисли над думите

си. – Дяволски далеч е до най-близката

бензиностанция – добави тя унило.

В същия миг в кабината за управление

на енергетичните агрегати вторият

астрогатор на кораба наблюдаваше

загрижено как главният инженер и

помощникът му се потят над дисплеите

на уредите по полукръглото табло за

управление. Главният се беше затегнал в

креслото, а помощникът му висеше във

въздуха с главата надолу. Да се разчитат

показанията в такова положение беше

обичайна практика.

– Нищо не разбирам – провлече глас

по-младият инженер. – Имаме повече от

достатъчна гъстота на плазмения поток.


Нивата на възбуждане и скоростта на

потока се държат в зелената зона. Как по

дяволите може едното устройство да

спре, а камо ли и двете?

Главният инженер изръмжа злобно,

присви очи, изразът на лицето му беше

озадачен.

– Наистина всичко е в зелената зона –

подметна той грубо. – Само дето нито

един мизерен гигават не изтича от нито

един токомак.

– Но това е… глупаво! Не е възможно.

– Разгледай показанията и се разплачи.

След продължително мълчание,

натежало от размишления, по-младият

инженер подметна предложение:

– Шефе, какво ще кажеш, ако изпълним

всички указания в ръководството по

поддържане? Можем да регулираме

отново, да прочистим линиите, после да

започнем с процедура „Г“ и да ги върнем

отново досегашното състояние. Кой

знае? Може би горивото е замърсено.

По-възрастният поклати отрицателно

глава.

– Цялата морска вода е замърсена, да

не говорим, че съдържа най-различни

соли и друга утайка. – Той махна отчаяно

с ръка. – Сам виж. Веригите на детектора

на неизправности са хиляда процента на

зелено. Компютърът твърди, че всички

пречистватели, екстракторите на

деутерий-тритий и помпите работят

нормално, като при това изсмукват много

амперчаса от ценните акумулаторни

запаси, по дяволите! Да… отговора на

тая история няма да намерим в никакво

ръководство.

Астрогаторът прехапа език. Накрая

събра достатъчно смелост, за да разкрие

присъствието си.

– Капитанът с нетърпение очаква доклад

за положението, Шефе. Интеркомът не

работи и аз… Какво да му кажа?

– Кажи му, че работим по проблема.

– Съмнявам се, че това ще го

задоволи…

– Кажи му, мистър! А сега се разкарай.

И за бога не ни се навирай под носа.

– Ест, Шефе. – Подвил опашка,

астрогаторът се изтласка от кабината и с

опасение помисли за гръмотевиците,

които щяха да се стоварят върху главата

му при завръщането в командния пост.

След няколко минути корабният лекар

застана на прага на салона за пътници на

палуба „С“. Със строг вид той потърси

ван Полдър и го повика тържествено с

пръст. Лекарят говореше съвсем тихо.

– Ван, най-добре ще е да накараш

хората си да вземат дрехите си за

излизане в Космоса и да бъдат в

готовност. Подсистемата за поддържане

на живота и други важни подсистеми

работят с ток от аварийните акумулатори.

Препоръчах на капитана да изключи

всички излишни помещения и да

стабилизира останалите на –7°C. Трябва

да облекчим изчерпването на ток от

акумулаторите.


– Седем градуса под точката на

замръзване?

– Да. Налага се. Корабът излъчва

доста бързо термална енергия.

– Съзнавам аварийните обстоятелства,

докторе, но…

– Накарайте ги да се подготвят да се

навлекат – прекъсна го лекарят с уморен

глас. – За щастие вие, изследователите,

носите със себе си дебели дрехи, което е

повече от онова, с което разполагаме ние,

бедните членове на екипажа. Предполагам,

че просто ще трябва някак си да издържим.

– Докторе, нашите съоръжения за

оцеляване са складирани в предните

трюмове – изтъкна ксенологът, – опаковани

са за хвърляне с парашути.

– Да – лекарят се почеса зад ухото. – В

такъв случай ще трябва да ги измъкнете.

Или в противен случай ще се чувствувате

твърде неудобно.

– За колко време?

– Засега няма начин дори да се правят

догадки.

– Кажете, докторе – ксенологът се

намръщи. – Другите няма да ни чуят.

Катастрофално ли е положението? Не ме

жалете. Предпочитам да зная истината.

– Катастрофално? – въздъхна

медицинският работник. – Точно обратното,

щастлив съм и съм нещастен да го кажа.

Изглежда, нашето синтезиращо енергийно

устройство е изправно.

– Не разбирам.

– Нито аз, нито някой друг може да

разбере нещо. – Лекарят свъси вежди в

недоумение. – Инженерията е в

безизходица, скачат насам-натам, гонят

опашките си. Как може да се поправи

несъществуваща неизправност?

Докато обмисляше тези думи, ксенологът

се стресна, когато един от офицерите на

кораба влетя откъм коридора. Той спря

главоломния си полет, разтворил широко

очи, задъхан.

– Доктор ван Полдър, капитанът

настоява… да дойдете веднага в

командния пост. Имаме… Няма да

повярвате сър, но… Имаме посетител.

– Какво имаме?

– Моля ви, зная, че звучи побъркано,

но е вярно. Капитан Дихтер каза да заведа

някой лингвист и всеки друг, който… би

могъл да помогне.

Ван Полдър се вгледа изпитателно в

офицера.

– Искате да кажете, че сме влезли в

контакт с друг кораб?

– Не, сър. Около нас на разстояние

светлинни години няма нищо.

– Тогава, ако мога да попитам, откъде

се е появил този „посетител“?

Русият учтив германец се обърка.

– Бих искал да зная, сър. Моля ви, елате

сега с мен. Ако откажете, капитанът

заповяда… да ви завлека.

Ксенологът с усилие се сдържа да не

се разсмее.


– Няма да се наложи. Любопитен съм

да видя дали не сте прекалили с дажбата

ракия или… – той погледна през рамо. –

Маш, Герда, елате с мен. Капитанът ни

вика в командния пост. Ако това, което ми

разправя този джентълмен, е вярно,

може да се окаже нещо интересно.

(Следва)






Наистина се оказа интересно. Напълно

спокоен, неканеният гост стоеше изправен с

гръб към пулта за комуникации. На вид

изглеждаше мъж от бялата раса на

неопределена възраст. Беше облечен в

небесносинята униформа на дежурен

офицер. Имаше светлоруса коса и тъмни

очи и в слабата светлина на аварийната

лампа над пулта за управление видът му

беше напълно обикновен.

В първия миг ван Полдър помисли, че

може би някой си прави шеги на техен

гръб, но скоро се отказа от тази мисъл.

Дълбоката тишина, обхванала командния

пост, и внимателният израз на капитана

изключваха възможността от шеги. В

неканения гост имаше нещо, което

странно не беше на мястото си. Колкото и

да се мъчеше, ван Полдър не успя да

уточни какво във външността на

посетителя го безпокоеше. Но изведнъж

го установи. Човекът стоеше твърдо на

пода, като пренебрегваше пълната липса

на гравитация. Без специалните обувки с

прилепващи подметки положението му

изглеждаше неестествено.

Заобиколен от поразените си офицери

от командния пост, капитанът не сваляше

поглед от чужденеца, дори и когато

влязоха ксенологът и придружителите му.

– Когато се появи най-напред, беше гол

– каза с потрепващ глас капитан Дихтер.

– Гол?

– Като пиле – увери ги капитанът. –

След миг, когато ни огледа, униформата

сякаш… израсна около него. Какво ще

кажете?

Ван Полдър с труд преглътна.

– Не съм… сигурен. Научихте ли нещо

друго за него?

– Нищо. Сега знаете точно толкова,

колкото и всички ние.

– Каза ли нещо?

– Нито дума. Само стои тук и се взира…

– Не би трябвало да може да стои –

рече ван Полдър.

– Зная…

Докато разглеждаше пришелеца, ван

Полдър все повече се учудваше, изпадна

почти в хипноза. Стискаше перилото край

пулта за управление с побелели пръсти.

– Маш – каза той тихо, – защо не

опиташ да го заговориш?

Машбраватан облиза устните си.

– Ще се радвам да опитам, ако

смяташ, че е възможно. Иска ми се да

имах някакви данни за неговия…


– Опитай лингва стела1 – подкани го

ксенологът.

Лингвистът, изглежда, се изненада.

– Малко странен избор за начало, но

щом казваш.

Той се придвижи, като се ловеше за

перилото на командния пулт, докато

застана на около шест метра от

пришелеца, който продължаваше да го

гледа самоуверено. Машбраватан се обърна

към чужденеца на междузвездното

търговско наречие, което звучеше

колебливо и официално. Млъкна, когато

новодошлият пристъпи неуверено напред

и затвори очи.

Внезапно лингвистът се сгърчи.

Притисна слепоочията си с ръце, сви се

като плода в утробата на майката и се

превъртя във въздуха. После извика.

Сякаш освободени от някакво заклинание,

всички се втурнаха да помагат на

размахващия крайници лингвист.

Последваха многобройни сблъсквания.

Ван Полдър забеляза в косматите ръце

на отговарящия за сигурността офицер

лазерно оръжие.

Пришелецът отвори очи и вдигна ръка.

– Звукова кодираща система, кой би

помислил! – изрече той с английско

произношение и дикция, напълно имитиращи

говора на Машбраватан. – Колко глупаво

от моя страна да не го разбера по

физическата конструкция на вашия…

Извинете моята несръчност, сър.

Намесата беше кратка, но необходима.

Неудобството бързо ще премине.

Машбраватан действително бързо се

оправи. Успя да хване нечия протегната

ръка и се остави да го издърпат до

сравнителната сигурност на перилото.

– Добре – отвърна той замаян.

– Вие ли сте отговорен за спирането

на кораба ми? – попита капитанът. Макар

роден и отрасъл в планината Харц, Клаус

Дихтер си бе спечелил реноме на човек с

пруска ефикасност. В този миг кръвното

му налягане видимо се покачваше.

По лицето на пришелеца се изписа

смайване.

– Надявам се, че не съм ви причинил

прекалено неудобство.

– Неудобство! – вратът на капитана

почервеня. – Задължени сме ви за нещо

значително повече от „неудобство“, сър.

Не мога дори да си представя какво сте

направили или защо. Но настоявам

незабавно да възстановите енергийната

ни система.

– Но вие май сте разгневен. –

Чужденецът сякаш не можеше да го

повярва. – Нима е осъдително, че ви

наложих присъствието си по това време,

че поспрях, за да се запознаем? Надявах

се, че ще седнем заедно и ще

поприказваме като съседи, може би ще

изпием заедно по чаша… медовина.

Медовина? Не, това е анахронизъм.

Може би бира, засега съм новак в тази


област. А, да – кафе. Е добре, чаша

кафе.

Макар да проявяваше високомерие и

гордост, капитан Дихтер съвсем не беше

глупак. С присвити очи той повдигна

главата си, през която минаваха

целенасочени мисли.

– С удоволствие ще ви предложим

гостоприемство, сър, веднага щом нашият

източник на енергия бъде възстановен.

Без енергия нашата атмосфера ще стане

крайно студена. След петдесет или шейсет

часа, когато се изчерпят аварийните ни

акумулатори, всички ще измрем.

– Наистина ли? – чужденецът

изглеждаше действително объркан. –

Момент, моля. Само да проверя нещо. –

Той затвори очи. – О, разбира се! Друга

глупава грешка. Трябва отново да ви

помоля за извинение. Ще си помислите,

че съм ужасно некомпетентен. Сметнах,

че двигателната ви сила… Няма значение.

Разбира се, нека имаме светлина и

топлина. Ето! Така е значително по-уютно.

Ван Полдър усети как напрежението

отслабва. До него капитан Дихтер

въздъхна облекчено, когато всички уреди

в командния пост засветиха, а

вентилаторите отново се заеха да

прочистват въздуха. Постепенно изкуствената

гравитация върна хората върху пода.

Капитан Дихтер хвана ксенолога за

ръката.

– Направете всичко възможно, ван

Полдър – прошепна той, – за да му угодите!

Накарайте го да говори. Разберете колко

време смята да ни задържи и защо по

дяволите върши всичко това. Аз отивам

към кърмата в поста за управление на

енергийните установки.

– Добре, капитане. Моля ви наредете

някой от сервитьорите да поднесе кафе и

бисквити в салона на астрогаторите.

Герда, Маш и аз ще видим какво можем

да научим.

Дихтер млясна с устни.

– Предполагам, че и вие мислите като

мен.

– За… него ли?

– Да – кимна с глава капитанът.

– Изглежда, че пред нас е същество,

което стои по-високо от нас няколко

стъпала, ван Полдър. Тъй като вие сте

специалистът по извънземни цивилизации,

оставям ви го на вас. Но моля ви да

действувате крайно внимателно.

– Ще пипаме с кадифени ръкавици.

Дихтер премига няколко пъти.

– Защо за бога – измърмори той, –

това трябваше да се случи с моя кораб?

Пришелецът се отказа както от храна,

така и от напитки, като заяви, че

предишното му изказване било символично.

Но малко време измина преди ван Полдър

да оцени майсторската му склонност към

лицемерие. През изминалия един час той

бе успял да даде точно един пряк отговор

на един въпрос, а ксенологът по интуиция

подозираше, че и той е обилно посолен с

ерудиран сарказъм. Като излъчваше


много чар, Герда Малстрьом учтиво го

попита за името му. Чужденецът се взря

настойчиво в нея, преди да й отговори.

– Скюлд – рече той весело. –

Наричайте ме Скюлд.

Подозрението за сарказъм на ван

Полдър се основаваше върху

прекъснатия дъх на Герда и нейната

изненадана физиономия. Името засегна

също някаква мнемонична струна в

собственото му подсъзнание.

Скюлд отдаде голямо значение на

факта, че те са учени-изследователи –

според него учените трябвало да се

смятат за най-благородните същества в

галактиката – заели се, както каза той, с

„изследвания сред цъфтящите по-млади

видове“. Неговото многоглаголствуване

напомни на ксенолога една холодрама, в

която главният герой бе повтарял

глупости в продължение на пет минути с

единствената цел да откаже трима

бабаити да не участвуват в събитие от

съществено значение за фабулата.

После, след като Машбраватан се бе

извинил, за да се приведе в по-приличен

вид и се бе върнал с вчесана брада и

наново завързана чалма, Скюлд без

никакво предисловие му заговори на

родния му бенгалски език, доколкото

знаеше ксенологът.

Също като ван Полдър и Герда

слушаше озадачена, докато лицето на

Машбраватан светна от радост. Двамата

си говориха щастливо в продължение на

няколко минути.

– Вашият приятел се справя отлично с

много… езици – похвали го Скюлд. –

Мога ли да попитам каква е вашата

специалност, доктор ван Полдър?

– Да отделям зърното от плявата –

отвърна той стреснат внезапно.

– Зърното от… – Скюлд бе затворил

очи. – О, да, разбирам. Много интересно

сравнение.

За да не остане по-назад, ван Полдър

на свой ред го запита:

– Мистър Скюлд, няма ли да сметнете

за много нахално, ако ви попитам каква е

вашата специалност?

– Не, ни най-малко. Май и аз смятам

себе си за учен. И обичам да върша

добри дела – услуги, ако предпочитате.

– Но, мистър Скюлд, ние не знаем

нищо за вас. Нима нямаме правото да

научим защо сте решили да спрете

кораба ни тук?

– Не, само не „мистър Скюлд“, моля ви

– захили се чужденецът. – Просто…

Скюлд. – Той имаше вид, сякаш въобще

не е чул прекия въпрос на ван Полдър.

Когато капитан Дихтер се върна

изпълнен с любопитство, Герда и Скюлд

се бяха впуснали в задълбочена

философска дискусия. Ван Полдър не

можеше да измисли приличен начин да

върне разговора към по-практични

въпроси.


Капитанът ги слуша известно време с

агонизиращо изражение на лицето.

Размърда се върху дивана и хвърли

въпросителен поглед към ван Полдер.

Ксенологът вдигна безсилно рамена.

(Следва)

1 Звезден език (лат.). Б. пр.






– Заинтригуван съм от вашето

механистично тълкуване на Вселената –

говореше Скюлд – и вашето място в нея –

„предопределението“ ви, както се

изразявате. Нима самоопределянето не е

продукт на цялостното наследство на

човечеството? Помислете по въпроса,

Герда. Всичко, което сте, или се надявате

да станете, е свързано с безкрайно дълга

верига генетично кодирани протеинови

молекули, която се простира назад до

първите клетъчни организми в древните

ви морета.

Но Герда, практичната Герда, не се

задоволяваше с такива опростени

шаблонни изрази.

– Нима намеквате, че генетичното ми

обуславяне или „наследството“, както се

изразихте, ме прави господар на съдбата

ми?

– До известна степен – отвърна Скюлд,

– когато се вземат предвид всички

сложни променливи като разума или

волята на трилионите ви предци. Най-

важното е волята.

– Аз в никакъв случай не съм се

появила по собствена воля – рече Герда.

– Така ли е? Сега ви говоря за

колективното „вие“. Драга Герда,

въобразявате ли си, че щеше да

съществува заобикалящата ни Вселена,

ако тя не се отразяваше в умовете,

волите на безбройните интелекти, които я

населяват?

– Какво? Но това е парадоксална

глупост – заяви Герда, като се заусмихва.

– Драга Герда, вероятно сте ме…

разбрали. Правилно ли го казах?

– Наричате себе си Скюлд – отвърна

Герда с особен блясък в очите. – А мога ли

да ви попитам къде са Уртр и Вертханди?

Изглежда, Скюлд изпита особено

удоволствие.

– Превъзходно! – възкликна той. – Ние

откриваме истинските качества на всеки

вид, като изследваме древните му митове.

Предполагам, че и вие постъпвате по

същия начин. И вече не смятам себе си

за толкова умен, колкото се мислех преди

малко.

На капитан Дихтер му дотегна да ги

слуша. Той пристъпи към тях и

решително се покашля.

– Слушайте, Скюлд, можем ли да обсъдим

положението ни? От няколко часа се

мотаем като изоставена развалина. Сега,

след като, хм, вие… След като е

възстановено подаването на енергия,

смятам да задействувам двигателите на


кораба. Все пак имаме разписание, което

трябва да спазваме.

Скюлд погледна цифровия дисплей за

субективното време на кораба.

– Къде, о, къде отлетяха минутите?

Темпус фугит1 и аз трябва да си вървя.

Ван Полдър се изправи с пресъхнала уста.

– Надявам се, не без да ни дадете

някакво обяснение.

Скюлд се усмихна. Поклони се на

Машбраватан и се сбогува с него на

бенгалски. След това отново се поклони

на Герда.

– Успех в начинанията ви, драга.

Желая ви всичко най-добро.

Като кимна с глава на ван Полдър, той

каза:

– Загадъчните ми на пръв поглед

действия и нежеланието ми да отговарям

на въпросите ви имат сериозни причини.

Лесните отговори няма да имат стойност

и биха могли да навредят. Главния

отговор ще разберете скоро сами.

Накрая Скюлд се поклони на капитана.

– Видерзеен, хер капитен2. Бъдете здрав!

Скюлд затрептя. След това изчезна.

В салона на астрогаторите настъпи

смаяно безмълвие. След известен период на

мълчание Маш каза замислено:

– Нали беше вълнуващо?

Капитан Дихтер изръмжа някаква

нецензурна дума.

– Нямаше да ви се струва вълнуващо,

ако трябваше да го отразявате във вашия

доклад.

– Но кой беше той всъщност? – запита

Герда, без да обръща внимание на капитана.

– Каза ни – отвърна сухо ван Полдър,

като вдигна поглед към очите на

колежката си – Скюлд. Сякаш му стана

забавно, когато споменахте другите орисници.

– Знаех си, че ще го забележите, ван

Полдър.

– Естествено. Но Скюлд обърка

родовете; и в гръцкия, и в норвежкия мит

орисниците са от женски род.

– За какво става дума? – попита

Машбраватан, а капитанът се отдръпна с

досада.

– Уртр, миналото; Вертханди, настоящето;

и Скюлд, бъдещето – орисниците, които

тъкат съдбата на човека – Герда помълча

замислено. – Скюлд, бъдещето, дали

това има някакъв скрит смисъл?

– Може би само си е правил шеги с нас

– намръщи се Маш.

– Точно така, по дяволите – избухна

ван Полдър. – Този небесен мошеник си

поигра с нас. В началото опоска вашия

мозък, Маш; след това мозъка на Герда, а

вероятно и моя и на капитана.

– Немският му език беше ужасен –

измърмори Дихтер.

– Но защо си е направил труда? – попита

Герда. – Какво спечели от всичко това?

– Вероятно просто любопитство спрямо

онова, което е прелетяло покрай него в

тъмнината – резюмира лингвистът, като

повдигна рамене.

Ван Полдър направи гримаса.


– Толкова добро обяснение, колкото и

аз бих могъл да измисля – каза той, като

скръсти ръце. – Ние нищо не успяхме да

научим, нищо; нито дори дали наистина

беше в кораба.

– Или дали въобще е материален –

вмъкна Герда.

– Глупости – възмути се Машбраватан.

– Видяхме го, чухме го…

– Но докоснахме ли го?

С измъчено изражение на лицето

капитан Дихтер плесна ръце.

– Достатъчно! Предлагам да спрем тая

гонитба на сенки и да продължим работата

си. По-късно ще имаме достатъчно време

за предположения.

Басовият глас на капитана изръмжа

авторитетно:

– Преход след петдесет секунди. Ще

бъде ли необходимо да се преизчислява,

астрогатор?

– Не, сър. Отдалечени сме само на

седем светлинни. Отклонението ни през

прекъсването е незначително. Моля за

четири-пет минути за определяне на

координати и пренасочване.

– Добре, астрогатор, действувайте. – В

същото време Дихтер покани тримата

учени да останат в командния пост. – Бих

искал да поговоря с вас, щом тръгнем.

– Разбира се, капитане.

Воят на предупреждаващата сирена

изпълни командния пост. От цифровия

дисплей над пулта на кормчията сякаш

изтичаха светлинните секунди. В

определения миг „Тристан“ стана

ирационален. Ван Полдър усети познатото

свиване на стомаха при прехода, мигновеният

„асансьорен ефект“ на частична

безтегловност. „Нормалното“ състояние се

възстанови; хилядите тонове на кораба сега

плуваха в многоизмерното n-пространство.

Голямото астрогационно табло засвети

в хаос от измервателни точки и трудно

разбираеми символи. По таблото трептяха

стереоперспективни дискове – аналози на

звездите, – преобразени от нерелативистични

енергии, сблъскващи се с датчиците по

външната повърхност на кораба със

скорости, надвишаващи няколко пъти

скоростта на светлината. Мрежата на

астрогатора бавно премина през дъга от

около пет градуса, докато компютърът

търсеше целта. Блокира върху мъничък

кръг виолетова светлина – планетата на

Плума, където отиваха Герда и екипът й,

незначителна звезда, която от далечната

Слънчева система се виждаше като

петнадесета величина.

Докато гледаха, виолетовият кръг в

центъра на мрежата набъбна, просветли

се до тъмносиньо.

Дрезгав глас някъде иззад гърба на

ван Полдър запита:

– Какво, по дяволите, е причинило

подобно нещо?

Капитан Дихтер се вдърви.

– Астрогатор, проверете системата си

за насочване, моля ви. – В гласа му се

долавяше смущение.


– Да, сър, проверявам. – Офицерът се

наведе над пулта, като натискаше

последователно различни кодиращи

бутони. – Проверих, капитане. Основната

насочваща е Ро Пупис. N-спектралният

анализ е потвърден. Ъгълът спрямо

целта е пет, запетая, седем-нула-девет-

три… Капитане, нещо не е наред!

– Господи! – Дихтер скочи. Той слезе

предпазливо от командната площадка,

загледан като хипнотизиран в

астрогационното табло. Центърът на

мрежата стоеше върху надуващия се

диск, който вече беше светлосин. После

бавно избледня до пастеленосиво, като

запълни вътрешната окръжност на

насочващата мрежа.

– Какво е това? – попита ван Полдър,

като се опасяваше от отговора.

– Нова! – осведоми го изпълнен със

страхопочитание глас отблизо. – Може би

дори свръхнова. Рано е да се каже.

Дискът заблестя в мътнооранжев цвят,

като продължаваше да се разраства…

– На мястото си, астрогатор. – Дихтер

се извърна от таблото и удари с юмрук в

отворената си длан. Погледът му беше

празен. – Подгответе пулта си, сър. Бъдете

в готовност за повторно програмиране. –

Той погледна към ксенолозите, без да ги

вижда. – Нашите координати в n-

пространството щяха да ни изхвърлят

само на деветдесет диаметъра от тая

звезда – право в катаклизма!

– Моето общество от племената або! –

Герда вдигна ръка към устата си.

– Няма ги. Сякаш никога не са

съществували.

В задушаващата тишина Машбраватан

докосна ръкава на ван Полдър.

– Ако не беше Скюлд, там щяхме да

загинем и ние – промърмори той. – През

цялото време си знаех, че човекът е на

място. Никой, който цитира Махабхарата

с такава божествена елегантност, не

може да бъде мошеник.

– И той нарече това… добра услуга –

потръпна ван Полдър.

Само след два часа смъртоносният

диск заблестя в чисто бяло, като

продължаваше да се разраства…

(Край)

1 Темпус фугит – времето тече (лат.). Б. пр.

2 Видерзеен, хер капитен – Довиждане, господин капитан (нем.). Б. пр.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Новият продукт на фирмата „Секай”



Сакуйо Комацу

Тръбният глас от високоговорителя в

чакалнята съобщи:

– Следващият, моля. Номер двадесет

и четири, влезте моля.

Морита стана.

Без да отваря уста, много тихо, почти

шепнешком, каза:

– Започва се, шефе.

В устата, в мъдреца на Морита беше

монтиран миниатюрен микрофон. В

косата, зад дясното му ухо, беше скрит също

толкова малък приемник. В приемника

прозвуча гласът на шефа, началникът на

секретариата на компанията за

електрически уреди.

– Дръж се, Морита – каза шефът.

Началникът на секретариата в момента

се намираше в сградата срещу завода. Там

на третия етаж бе наел временно жилище.

Морита се напрегна като пред скок във

вода и прекрачи прага на стаята, на вратата

на която имаше табелка с надпис: „Зала

за проверка“. Озова се в просторно

помещение, светещо от белота. Тук

ослепително блестяха металните части

на някакви сложни устройства. До масата

седеше екзаминаторът, до него стоеше

помощникът и сестрата – всички в бели

престилки.

– Хаяши Тошиюка – каза

екзаминаторът, поглеждайки анкетния

лист, – двадесет и седем години, неженен,

близки роднини няма… Вярно ли е?…

– Да, вярно е – кимна с глава Морита.

Всяка негова дума се предаваше на

шефа посредством миниатюрния микрофон.

Този чувствителен прибор улавяше не

само всяка дума, казана на глас, но и

най-малкото трептене на гласните струни,

което беше невъзможно да се открие по

нормален път. По този начин Морита

можеше спокойно да се разбира с шефа си.

Морита отговори на няколко прости

въпроса. След това на главата му поставиха

специална препаска, която беше свързана

през много проводници с някакъв апарат.

Морита се досети, че това е проверка на

интелектуалните възможности. Постара

се показателят да не бъде много висок. В

подобен род проверки най-добрата

степен е посредствеността.

– Добре – каза екзаминаторът, – да

пристъпим сега към следващата проверка.

– Това като че ли е нещо ново – чу

Морита гласа на шефа. – Не знаеш ли

какво са измислили пък сега?

– Нямам представа. Включват

проводниците към китките ми.


– Може да е детектор на лъжата? – в

гласа на шефа прозвуча тревога. – Само

да не те демаскират.

– Е, сигурно няма, все някак ще издържа.

Ако стане нужда, самохипнозата ще се

включи автоматично. Не се тревожете,

шефе… Момент… знаете ли, това е нещо

друго. Не ми прилича на детектор на

лъжата…

– Готово! – каза екзаминаторът.

Началникът на секретариата с

напрежение се вслушваше и от време на

време поглеждаше през прозореца, към

постройките на завода. Внезапно в неговата

приемателна апаратура се разнесе

оглушителен трясък. Стори му се, че ще

му се пукнат тъпанчетата. След това всичко

утихна. Връзката с Морита се прекъсна.

– Издръжливост на електричен шок

608 – с безстрастен глас съобщи лекарят.

– Дойде в съзнание много бързо –

коефициент на идване в съзнание – 7.

Прекрасни показатели. Изумително здрав

организъм.

Морита прехапа устни от болка.

Пронизваха го тръпки. Електрическият

удар беше много силен. Погледна под око

китките си, по които имаше следи от

обгаряне. Сестрата внимателно пое ръката

му и му направи инжекция. Болката

постепенно утихваше. Мускулите се

отпуснаха. Морита се почувствува по-добре.

– Преминахте прекрасно всички

проверки – каза екзаминаторът. – Остава

само да се подпише договорът и

съгласието. Моля, подпишете, ето тук и

тук.

Правейки усилие, Морита се приближи

до масата и прегледа листовете. Виеше

му се свят, пред очите му още се въртяха

зелени и червени кръгове. Договорът между

компанията за електрически прибори „Секай“

и временния работник този и този. Трудов

договор с много раздели и подраздели,

съгласно който той, временен работник, е

задължен да изпълнява това и това…

– Говеда! – каза Морита с глас, който

околните не можеха да чуят. – Не им

стигат тези глупави хартийки и идиотски

въпроси, а на всичко отгоре се гаврят…

– Дръж се приятелю – отговори шефът.

– Това е едва началото, така да се каже

цветчетата, а плодовете тепърва ще узреят…

Все още не овладял пръстите си,

Морита взе писалката и се подписа.

* * *

Ето какво бе станало един месец

преди тези събития. В специалното

помещение на петдесет и първия етаж на

фирмата за производство на

електрически уреди „Интернационал“ се

срещнаха двама души. Това помещение

беше свързано направо от асансьора с

кабинета на председателя на фирмата.

Освен вратата, която водеше към

асансьора, се намираше и друга, скрита

врата. По този начин тук можеше да се

влезе незабелязано от никого.

До бюрото седеше председателят на

фирмата, срещу него – Морита.


Председателят му показа снимка,

направена от самолет.

– Погледнете тук, моля. Това е общият

вид на завода на компанията „Секай“. В

центъра има голяма сива сграда без

прозорци. Построена е наскоро, преди

три месеца. Води се под номер 7. Това е

предприятие за продукция, чиято тайна

се пази най-строго.

– И какво произвеждат там?

– Ако знаехме това, нямаше сега да

седите срещу мен! – председателят

повиши тон.

Морита се усмихна едва забележимо,

което окончателно извади председателят

от равновесие.

– С кого имам работа, с аса на

промишленото разузнаване, както сам се

наричате, или с тъпо магаре?! Той ме пита

какво произвежда компанията „Секай“ в

предприятието с тайна продукция! Да

научите това сте длъжен вие!

– Смятам, че знаете как стои работата

в компанията „Секай“ – каза Морита

спокойно. – Целият производствен процес у

тях се държи в най-строга тайна. Те са

съвършени конспиратори. С една дума –

достойни противници на вашата фирма.

– Няма да държим сметка за парите –

изръмжа председателят, като постепенно

се успокои и извади чековата си книжка. –

Можете да посочите каквато искате сума.

И така, вашата задача е да изясните

какво произвеждат в тайната сграда,

която носи номер 7. Недейте се церемони

с тях, в такава работа всяко средство е

добро. Впрочем не се налага да ви уча на

това.

– Сумичката е добра, но е недостатъчна

– каза Морита, като погледна под око

чека. – Би било по-справедливо, ако я

утроите, разбира се, в случай на успешно

изпълнение на задачата. Освен това

имам още едно условие. Бих искал да

получа постоянна работа във вашата

фирма. Знаете ли, дотук ми е дошло от

този ежедневен риск. Много мои

приятели, хора млади, пълни с енергия,

никога вече няма да могат да разговарят

с шефа на която и да било компания,

както в момента разговарям с вас.

Умряха, както се казва, станаха жертва

на „нещастен случай по време на работа“.

Председателят изкриви устни и дълго

мълча. След това кимна с глава.

– Е, какво, съгласен съм… Когато

свършите тази задача, ще ви дадем някаква

работа. А ако се случи нещо непредвидено

и… бъдете… е-е-е… неспособен да

работите, нашата фирма се задължава

да ви изплаща пожизнено обезщетение.

Скритата врата се отвори и в стаята се

появи началникът на секретариата, Шимура.

Като се поклони на председателя и с

леко кимване поздрави необичайния гост,

каза:

– Исках да ви предупредя, Морита, че

ще работите с мен, под мое пряко

ръководство. Освен това – Шимура се

усмихна – ще бъда, ако може така да се


каже, вашата свръзка, ще поддържам

връзката между вас и председателя.

– Така, така! – Морита се засмя. Очите

му блеснаха предизвикателно. – Значи

поемате ролята на надзирател… Не

обичам, когато не ми се доверяват.

– Какво говорите, господа, не става дума

за липса на доверие – председателят

погледна двамата мъже със зле прикрита

насмешка. – Заемете се с работата,

Морита…

Компаниите „Интернационал“ и „Секай“

бяха двете най-могъщи фирми –

производителки на електрически уреди.

Случай доста рядък – обикновено най-

мощна е една фирма. Но така се бяха

стекли съдбите на двете фирми. Техните

капитали и производствен капацитет бяха

почти еднакви. Еднаква бе и подялбата

на пазарите: продукцията на фирмата

„Интернационал“, като се започне от

малките електрически крушки и се свърши

с оборудването за атомните реактори,

приличаше на продукцията на „Секай“

като две капки вода. Двете фирми се

радваха на еднакво влияние в

промишления и финансов свят. За открита

война засега не ставаше дори и дума,

фронтовите линии бяха старателно

прикрити. И въпреки всичко борбата се

водеше, а нейна арена беше преди всичко

продукцията на електротехнически новости.

– Най-важната задача сега е

производството на усъвършенствувани

електронни автомати. Ние правим всичко,

което е възможно, но и нашият противник

не щади сили поясни ръководителят на

секретариата. – Смятам, че техният

седми павилион прави проучвания точно

в тази област.

– Ако съм ви разбрал добре,

„Интернационал“ също прави подобни

изследвания.

– Хм-м… в известен смисъл –

началникът на секретариата се запъна,

поглеждайки недоволно към Морита. –

Накратко казано, продукцията на двете

фирми е достигнала възможния за дадения

етап връх на техническото съвършенство,

конкурентното намаляване на цените

също е стигнало до линията, която не

можем да прекрачим. Настъпил е

решителният момент, някой от нас трябва

да направи скок и да излезе на първо

място. Изходът е само един – да се

хвърли на пазара нов продукт, като се

изпревари противникът.

– Например?

– Е, да кажем универсален електронен

робот. Такъв апарат, който ще прави

абсолютно всичко. – Морита сви рамене.

– Това вероятно ще бъде скъпа играчка.

Цената й няма ли да уплаши купувача?

– Там е работата. Двете фирми полагат

отчаяни старания, за да понижат колкото

е възможно по-рано производствените

разходи за такива автомати. Очевидно

„Секай“ малко ни е изпреварила. Не са

построили без причина седмия павилион,

глух като затвор, в който дори мишка не


може да проникне. Вероятно там се

внедрява някакъв нов, евтин

технологически процес.

Морита се замисли, поглаждайки

крайчеца на носа си.

– Откъде ще започнем? – запита

началникът на секретариата.

– Не бързайте толкова – каза Морита.

– Бързането в такава работа може да

донесе съвсем обратни резултати. Нали

ще действуваме в леговището на врага.

Всичко трябва да се претегли и да се

обмисли точно. Най-малкото препъване

може да насочи нашите търсения по

погрешна следа. В „Секай“ също не са

идиоти, също притежават добър успех…,

а тогава може да се простим с

разрешаването на загадката!

(Следва)




Сакио Комацу


Положението се оказа по-сложно,

отколкото се смяташе. Пристигнали в

града, където се намираха предприятията

на фирмата „Секай“ Морита и началникът

на секретариата се натъкнаха на почти

непреодолима преграда – фантастичен

контрол. Информационният отдел на

фирмата работеше с точността на

автомат и със скоростта на светкавица.

Целият град бе оплетен от мрежата на

тайните агенти, които бяха на служба във

фирмата.

Малкото провинциално градче, в което

се намира мощна промишлена фирма,

често е фактически само един придатък

към нея. Така беше и тук. Градчето беше

ленно владение на „Секай“: 90% от

градския бюджет представляваха

данъците от недвижимите имоти на

фирмата; 70% от жителите на градчето,

както и техните семейства бяха

работници и чиновници на фирмата;

останалите 30% представляваха

търговците, които снабдяваха града със

стоки. Фирмата „Секай“ финансираше

построяването на пътищата и мрежата за

снабдяването с газ, субсидираше

местната полиция и пожарната команда и

дори издържаше две-три хулигански

банди. Само луд би се осмелил да се

занимава с шпионаж в тази малка, но

твърда като костелив орех държавица.

Работниците във фирмата, заплатени

добре, ценяха работното си място и

нямаха никакво намерение да дават на

когото и да било каквато и да било

информация. За всички подозрителни

лица, които се появяваха в магазините

или на обществени места, веднага

биваше информиран специалният отдел

на фирмата.

Теренът, заеман от фирмата, беше

много голям – няколко хиляди квадратни

метра; павилион № 7 се намираше в

самия център, заобиколен от другите

сгради. Около територията на фабриката

се издигаше висока стена, наоколо

нямаше нито едно дърво, нито едно

хълмче, откъдето да може да се хвърли

поглед към владенията на „Секай“.

Морита и Шимура не бързаха с

посещението на града. Чакаха. Най-после

се представи удобен случай – към града

бързаше керван от търговски коли, към

който се включиха и те. Морита караше

първата кола. В града наеха малка сграда

и окачиха над нея рекламни балончета. В

тези балончета бяха монтирани

телевизионни камери с телеобективи,


насочени към павилион № 7. В един от

техните четири фургона бе поставен добре

маскиран телевизор. Морита и Шимура

дежуреха поред пред неговия екран.

Надяваха се, че щастливият случай ще

им позволи да видят каква суровина се

доставя в павилиона. Това би могла да

бъде първата крачка към разгадаването

на тайната.

Но в продължение на четири дни в този

строго охраняван, заграден с бодлива тел

павилион влязоха едва пет души. Един от

тях возеше ръчна количка, плътно увита в

брезент. Невъзможно бе човек дори да се

сети какво съдържа количката.

– Я погледни – каза Морита, оглеждайки

внимателно лентата на телерекординга, –

този кадър е интересен. Вятърът е повдигнал

един край от брезента… Какво може да е

това?

– Отдели лентата, трябва да увеличим

кадъра – каза Шимура.

Точно така направиха. Но увеличената

снимка им изигра голям номер.

– Каква глупост! – извикаха двамата

високо.

– Истинска свинщина – избоботи Шимура.

– Да стърчим тук четири дни, само за да

видим количка, натоварена с кофи…

– За какво са им толкова кофи? –

започна да разсъждава Морита. – Слушай,

може кофите да представляват съставна

част от най-новите електронни автомати?

– Престани да дрънкаш глупости! –

пресече го началникът. – Явно е, че в

седмия павилион правят генерално

чистене или нещо подобно…

– Сигурно, почистване! Мислиш, че тези

чистници са приготвили по една кофа за

всяка прашинка – иронизира го Морита. –

Слушай, а може би тези кофи са от

специален метал, устойчив на окисляване?

Кофи, предназначени за химикал?…

Но кофите бяха от най-обикновените в

света. С много труд успяха да научат

това от местния търговец. Морита изгуби

цели два часа за сърдечен разговор с

него. В последно време той не можеше

да се оплаче от конюнктурата. Кофите,

които лежаха със стотици по магазините,

изведнъж станали доходна стока. След като

завършил строежът на седмия павилион,

търсенето им значително се увеличило.

Това беше всичко, което можа да се

изясни. Нямаше смисъл да се опитват да

изтеглят дума от устата на работниците –

те не разгласяваха тайните на фирмата.

Очевидно компанията „Секай“ бе успяла да

принуди своите служители да мълчат.

– Какво ще правим сега? – каза

раздразнено началникът на секретариата.

Търпението му вече се изчерпваше. – Да

съобщим на председателя, че седмият

павилион произвежда кофи?

– Не се нервирай… ще измислим нещо

– Морита мислеше за нещо, хванал

главата си с две ръце. – Изглежда, ще

трябва да проникнем там. Друг път няма.

– Но как?! – в гласа на шефа звучеше

огорчение. – Председателят беснее. Иска


да има резултатите веднага. На теб ти е

лесно – ти си волна птичка! Всички

мълнии ще се стоварят върху мен.

– Съчувствувам ти…

Морита разглеждаше внимателно

снимката на седмия павилион. Огромно

сиво здание без прозорци, обградено с

бодлива тел. Въоръжени пазачи пред входа.

Като че ли самият му вид бе достатъчен,

човек да се откаже да проникне в него.

И все пак информациите за седмия

павилион се натрупваха постепенно.

Наистина бяха мъгляви и приблизителни,

а освен това нямаха пряка връзка с

работата. Потвърди се само едно –

всичко, което засягаше този павилион, бе

обвито в строга тайна, достъп до която

имаше само най-висшето ръководство на

фирмата. По време на строителството на

седмия павилион били донесени много

непознати на никого устройства. На

работа са взети хора само отвън. Сега те

са почти в положение на затворници –

задължени са да останат в стените на

седмия павилион до момента, когато

окончателно се завърши работата и

новият продукт бъде пуснат на пазара.

Морита си блъскаше главата да разбере

откъде фирмата черпи работна ръка за

тайното производство. Какво значи „отвън“?

Може би тук се прехвърлят проверени

работници от другите предприятия на

фирмата, които се намират в други градове.

И ето един ден Шимура, зачервен от

възбуда, потупа Морита по рамото.

– Мътиш, мътиш откъде се взема

работната ръка. Дръж се да не паднеш,

братко! Успях да измъкна едно-друго.

Просто вземат хора от улицата!

Представяш ли си?!

– Не ми се вярва много… В града

никой нищо не знае за това…

– Защото не може да знае. Фирмата

„Секай“ стои в сянка. С това се занимава

една посредническа фирма. Сред младите,

неженени съвсем самотни момчета се

вербуват така наречените временни

работници. Луксозни условия.

– Значи това е единствената

възможност да се влезе в седмия

павилион. Да се влезе там! – в очите на

Морита светна весело пламъче.

– А как ще поддържаме връзка? –

запита Шимура. – Всичко са обмислили

хитро. Работниците живеят в почти

затворнически условия. Неженените не

се стремят много навън. Плаща им се

добре, значи ще могат да издържат

няколко месеца, докато стоката излезе на

пазара. А дори и да се промъкне там

шпионин с работническа престилка, нали

няма да може да излезе да предаде

информацията.

– Връзката е дреболия, ще измислим

нещо – Морита прехапа устни. – Само

едно ми се вижда подозрително. Защо

приемат само ергени, които нямат близки

роднини? Вероятно работата е много

опасна…

* * *


– Ей сега ще вляза в седмия павилион

– прошепна Морита. – Работниците от

другите павилиони ме гледат някак странно…

– Завиждат – отвърна шефът. – Та

нали работата в седмия павилион дава

осигуровка за цял живот?

– Не прилича на завист. Точно обратното

– с такъв поглед се изпраща мъртвец – в

гласа на Морита звучеше потиснатост.

– Не се разкисвай!

– Приближавам до павилиона. Върти

се някакъв тип, подобен на бригадир.

Аха, възнамерява да държи реч… Чуй

го… – Морита отвори леко уста.

– Пред вас е експерименталният

павилион, в който се правят изследвания

върху новата продукция. Съдбата на

нашата фирма зависи от тази стока.

Предупреждавам, че работата там не е

лека. Пълна изолация. Но всеки работник,

който работи добре, получава ежедневно

допълнителна премия. След като изтече

срокът на договора, оттам хората ще излизат

богати. Няма да им се наложи вече да

работят, за да си осигурят късчето хляб.

– Чу ли? – попита Морита. – Щом

ръководството обещава осигуровка за

цял живот, значи работата не е чиста.

Кажи на председателя, че искам

удвояване на хонорара.

– Не говори глупости! – извика Шимура.

– Добре, добре, шегувам се!

– Вие, естествено, сте длъжни да пазите

пълна тайна – продължаваше бригадирът,

– да се подчинявате на всички препоръки

на ръководството, да не нарушавате

дисциплината и да се подчинявате

безусловно на регламента…

– Вратата се отвори. Влизам… – сега

гласът на Морита беше далечен и слаб.

Явно Морита беше влязъл в зданието.

– Пристъпвам към работа.

В приемника на Шимура се чу пукане; в

седмия павилион иззвъня звънец.

– Какъв е характерът на работата? –

запита началникът на секретариата,

овладявайки с труд възбудата си.

– Не зная. Намирам се в малко,

квадратно, съвсем празно помещение.

Сам съм. Две транспортни линии. Нищо

повече. В тавана е монтирана фотоклетка.

Навярно наблюдават работниците.

В приемниците на Шимура отново се

чу трясък и пукане, след това приглушен

глас, вероятно от високоговорителя във

фирмата:

– Номера двадесет и втори, двадесет

и трети, двадесет и четвърти и двадесет

и пети! Днес ще пренасяте химикали от

белия транспортьор на червения. След

късия звънец се приготви, след втория –

пристъпи към работа. Старайте се да не

разливате разтвора…

Чуха се два звънеца, най-напред къс,

после дълъг. След това дойде шумът от

транспортната лента. Шимура усили

звука в приемниците си. Изведнъж чу

изумения вик на Морита:

– Кофите!


– Кофите?! – началникът на секретариата

притисна микрофона до устата си. –

Същите ли?

– Да. Същите, които видяхме на

снимката. Появяват се на транспортьора

една след друга…

– Какво има в тях?

– Не зная… Някаква течност, прозрачна

като вода. Без миризма… Ще се постарая

да намеря подходящ момент и да взема

проба.

– Двадесет и четвърти! – разнесе се

глас от мегафона. – Не зяпай! По-

внимателно, защото разливаш разтвора.

– Засега прекъсвам връзката –

прошепна тревожно Морита. – Ще се

свържа по-късно с теб.

* * *

– Ало! Ало!…

Гласът звучеше в самото му ухо.

Морита потърка очи и погледна към

фосфоресциращите стрелки на висящия

часовник. Показваха два часа през нощта. В

новата му спалня беше задушно.

– Научи ли що за разтвор имаше в

кофите? – каза гласът на шефа.

– Не, досега не успях да изясня нищо.

Нямам свободна минута. Превърнах се в

ходещ хронометър. Не ни позволяват

дори да си отдъхнем… Е, лека нощ…

На Морита, несвикнал с работа и

уморен от нея, много му се спеше.

– Каква „лека нощ“!? – в гласа на

началника на секретариата прозвуча

раздразнение. – Аз стоя тук като на

тръни. Минаваха вече две седмици!

Какво прави през всичкото това време?

Нищо ли не разбра?

– Нищо – Морита се обърна на другата

страна. – Вече съобщих, че работим като

затворници, по един в килия. Всеки работник

има отделно помещение. Няма контакт с

другите. Производственият процес е

раздробен на стотици малки операции.

Трудно е да разбереш и дори да се досетиш

какво се получава като краен ефект.

– Това, естествено, е добре измислено! –

цъкна Шимура. – Но то затруднява още

повече задачата ни. Ще продължиш ли да

си играеш с тези кофи, или има надежда

да ти дадат някаква друга работа?

– Утре пристъпвам към нова работа.

Повишиха ме… – Морита се прозя шумно;

тази прозявка прогърмя в ушите на Шимура

като рев на лъв. – Всичко върви нормално,

само че не бива да се ускоряват

събитията. Е, прощавай… Умирам за сън.

– Слушай!…

– Вървете по дяволите! Искаш да не

издържа ли? Няколко работници, които

дойдоха тук с мен, вече са в психиатрията.

Разбра ли? Тук сънят е единствената

почивка.

(Следва)




Сакийо Коматцу


Рано сутринта Шимура, целият

превърнал се в слух, беше пред апарата.

– Номер двадесет и четвърти! – стигна

до него гласът от мегафона. – От днес

пристъпваш към нова работа.

Началникът на секретариата се

опитваше да си представи Морита,

застанал нащрек в едно от помещенията

на седмия павилион. През тези две

седмици момъкът явно беше много

уморен. Сега не се опитваше сам да

търси връзка. Всеки път Шимура

трябваше дълго да го вика.

– Твоята задача ще бъде –

продължаваше гласът от мегафона – да

проверяваш детайла, който се движи по

десния улей, и ако върху него няма белег,

ще го преместиш в левия улей.

Разнесе се звън, забръмчаха мотори.

– Морита – раздразнено извика

шефът. – Що за детайл е това?!

– Не зная… Някакви топчета…

– Топчета?!

– Да, бели, пластмасови… Приличат

на топки за тенис на маса… А, да, това са

истински топки за пинг-понг…

Шимура не знаеше какво да мисли.

Какво значи това по дяволите Най-напред

кофи, сега топки за пинг-понг…

– Слушай, Морита, не ме ли

премяташ? За какво са им топки…

Отговор нямаше.

* * *

След изтичане на седмицата Морита

отново получи повишение. Сегашната му

задача поне в известна степен

приличаше на истинска работа. Седеше

пред табло с огромен брой копчета. При

сигнал от звънеца и мигане на лампата

натискаше нужното копче. Явно беше

станал нещо като диспечер и ръководеше

работата на транспортьорите. Обаче пак

не беше успял да разбере какво се

произвежда в седмия павилион.

– Днес чух нещо ново – каза веднъж

той със странно безцветен, лишен от

всякакви емоции глас. – Минавах край

едно от помещенията, струва ми се, че

там се намира експерименталната

лаборатория… Зад вратата се казваше:

„бързина на реакцията, степен на

добросъвестността…“

– „Степен на добросъвестността…“

Интересно… Не можа ли поне с едно око

да надзърнеш в това помещение?

– Не дрънкай глупости! Как бих се

осмелил… – гласът на Морита стана остър.

– Та нали фирмата за електрически

прибори е моя…


– Морита, какво става с тебе? – извика

Шимура ужасен.

Последните думи на Морита

прозвучаха някак особено. Или е някакво

извъртане, конспирация или… момъкът е

мръднал, не можейки да издържи

непосилните за него условия. След

дълга, мъчителна пауза отново прозвуча

несигурният глас на Морита.

– Да… аз… естествено – отново настъпи

пауза. След това заговори с обикновения

си глас, сякаш беше се отърсил от

вцепенението: – Как е председателят?

Ядосва ли се?

– Не, напоследък даже стана любезен.

Съвсем престана да кълне. Това, да си

кажа правото, много ме тревожи – оплака

се Шимура. – Като че ли сам ни

успокоява: бавно бързайте. А в гласа му –

ирония. Може вече съвсем да ни е

отписал, как мислиш?

– Всичко ще се уреди – каза бавно

Морита. – Непрекъснато напредвам. Още

две стъпала нагоре по стълбицата на

кариерата и ще открия тайната, ще имам

достъп до готовата продукция. Неотдавна

в дъното открих техния склад.

* * *

Скоро след това Морита бе преместен

на друга работа. Сега трябваше да вдига

някакъв кран. След това получи още по-

сложна работа. Шимура чувствуваше, че

силите на Морита са на изчерпване. Вече

изобщо не правеше опити да се свърже с

него, а когато шефът го повикаше, дълго

не отговаряше. Явно работата беше

изтощителна. Транспортьор, табло – това

дори в нормални условия отнема много

сили. А тук действува още и пълната

изолация – откъсването от външния свят.

От петимата работници, които бяха приети с

Морита, трима вече бяха прибрани. Хората

не издържаха нервното напрежение.

Морита най-вероятно също беше на

границата на нервното изтощение.

Шимура много се тревожеше, но с нищо

не можеше да му помогне.

Изминаха още десет дни на гробно

мълчание. Началникът ден и нощ стоеше

пред апарата, дори спеше с наушници.

Най-накрая дочака – чу напрегнатия,

развълнуван глас на Морита:

– Утре… утре ще ме повишат. Ще

стана началник отдел…

– Началник отдел? – Шимура избърса

потта от челото си. Най-после настъпи

решителният момент.

– Да… Тук устроиха хубав цирк. Сам

разбираш, момчетата се бяха изчерпали

напълно… Ръководството реши да ни

даде почивен ден и да уреди забава.

Измисли дори девиз: „Всеки прави

каквото иска.“ Бригадирът излезе напред

и каза, че разбира нашето състояние и

нашия оправдан яд към него. Така че

днес, казва, можете да стоварите своя

гняв – приближавайте се до мен и ме

бийте… Не го бих, ръката ми не се

повдигна. Та нали и той е човек и е

уморен не по-малко от нас. Но другите го


биха. Здравата си отнесе… Оказа се, че

това било клопка. Всички ги прибраха

някъде. Останах само аз. Назначиха ме

началник отдел…

– Сега ще можеш ли да видиш новия

продукт?

– Може би… – гласът звучеше глухо и

постепенно замираше. Изглежда, Морита

трудно си поемаше дъх. – Утре… по

време на обедната почивка…

На следващия ден Шимура не можеше

да си намери място. Обхващаше го

треска. Всеки миг поглеждаше часовника

си. Чуваше тракане в приемника, някакви

странични сигнали и шумове. Най-после

прозвуча звънецът, който оповестяваше

обедната почивка. Морита мълчеше.

Началникът на секретариата не издържа

напрежението и започна да вика:

– Морита, защо мълчиш?

– Ти ли си… Слушам… – Морита с

мъка превърташе езика си – Знаеш ли,

новата работа е много трудна. Страшно

съм уморен…

– Какво правиш там? Бягай до склада

и виж тези проклети нови произведения!

– От нетърпение Шимура подскачаше на

стола. – Морита, чуваш ли ме? Казвам ти,

бързай към склада!

Изглежда, Морита стана и тръгна за

някъде. В слушалките се чуваха тежките

му стъпки.

– Върви, върви, върви! Към склада с

новите продукти! Върви, върви, Морита! –

Шимура повтаряше едни и същи думи

като хипнотизатор, който иска да втълпи

мисълта си на болния.

– Аз съм… пред склада… – гласът на

Морита звучеше глухо, като че ли едва се

процеждаше през зъбите му. – Вратата

не е заключена…

– Е, отвори я, по-бързо! – Шимура

преглътна слюнката си и изтри запотените си

ръце в панталона. – Надникни вътре!

– Не… не мога – в гласа на Морита се

чувствуваше страх. – Не мога… Нямам

кураж… Нали съм… съм… чиновник на

фирмата „Секай“…

– Тъпак! Глупав тъпак! В такъв момент

ли трябва да ти пълня главата! –

началникът на секретариата крещеше

така, че на самия него му звънна в ушите.

– Полудял ли си?! Е, Морита! Мили,

овладей се, спомни си кой си ти! Ти се

агент, промишлен шпионин, който е

подписал договор с фирмата

„Интернационал“! Разбра ли?! Отвори

тогава по-бързо вратата!

Изтекоха близо две минути. Чу се

скърцане на отваряща се врата. Долавяше

се свистящото дишане на Морита.

– Е, какво има? Разбра ли що за изделия

са това? – началникът на секретариата

целият се беше превърнал в слух.

– Разбрах! – отговори най-сетне Морита.

Нито разстоянието, нито смущенията можеха

да заглушат страшното изумление в гласа

на Морита. – Да, сега разбрах какъв

продукт са произвеждали в седмия

павилион…


Прозвуча острият звук на звънеца.

Обедната почивка беше свършила,

Морита млъкна. Скръцна затваряна

врата. Чуха се стъпки.

– Морита, Морита! Излезе ли вече? –

крещеше побеснял началникът. – Къде се

дяна? Къде си? В своя кабинет? Идиот

нещастен, ти нищо не ми обясни…

Морита, отговори, заповядвам ти!

Морита не отговаряше. Връзката се

прекъсна.

* * *

– Уважаеми господа! Покорно молим

да ни извините за толкова дългото

очакване! – прозвуча в залата. Гласът на

младата дикторка беше много мелодичен. –

Ще ви представим нашата новост – новия

продукт на фирмата за електрически

прибори „Секай’“…

Екнаха фанфари. Председателят на

фирмата „Секай“ се изкачи на трибуната.

В очите му светеха победоносни

пламъчета, цялата му фигура беше

въплъщение на величието и триумфа на

победителя. През залата на елегантния

хотел премина шепот, разнесоха се

ръкопляскания, отначало слаби, след

това сърдечни и накрая подобни на гръм,

заглушаващ всички останали звуци. Между

присъствуващите беше и председателят

на фирмата „Интернационал“. Зад гърба

му се появяваше бледа сянка –

съкрушеният от нещастието, подтиснат

началник на секретариата. Председателят

на фирмата „Секай“ дръпна шнура, завесата,

която закриваше редицата кутии с еднакви

размери, се отвори. Публиката замря.

– Господа! – прозвуча дълбокият глас

на дикторката. Това е новият модел на

нашата фирма. Пред вас са хомороботи,

серия „ГР-I“. След дългогодишни

експерименти, в резултат на упорита

работа фирмата „Секай“ внедри съвсем

нов метод и технология на

производството и създаде тези прекрасни

човекоавтомати. Могат да се използуват

във всяка област. Хомороботите работят

с точността и деловитостта на машините

и с истинска човешка фантазия.

Разходите за поддържането на тяхната

енергия представляват една трета от

разходите, необходими за функционирането

на познатите ви вече канцеларски роботи…

Моля също така да обърнете внимание върху

приятната външност на тези момчета…

В отворените кутии седяха млади

хора, добре, дори елегантно облечени, с

красиви, но нищо неизразяващи лица. На

гърдите им блестеше търговският етикет

на фирмата „Секай“. Звънна звънец.

Младежите се изправиха, изскочиха от

кутиите, хвърлиха се към пишещите и

сметачните машини. Затракаха

клавишите. Хомороботите работеха с

бързината на мълнии. Залата се разтресе

от аплодисменти.

Началникът на секретариата Шимура,

прегърбен, с глава, влязла в раменете, се

приближи до председателя на фирмата

„Интернационал“.


– Господин председателю, – започна

той, заеквайки. – Аз… аз… даже не зная

какво да кажа. Моля, повярвайте ми,

преживявам тежко всичко, което се случи.

Сигурно ще е трудно да се оправдая…

но… но кой би могъл да помисли! Аз…,

естествено, се сещах, че в седмия

павилион се произвежда нещо много

оригинално и интересно… Но нищо

подобно дори не ми е минало през ума.

Председателят изпръхтя с отвращение.

– Не се тревожете, Шимура – каза той

с леден тон. – Противникът ни изпревари,

но само с една крачка. Само след

някакъв си месец нашата фирма ще

произведе точно същата стока.

– Как така?! – заекна Шимура. – Това…

това истина ли е? Но как така… Аз нищо

не зная!… Никой не ми е съобщил…

Председателят на фирмата

„Интернационал“, без да отговори нито

дума, се отправи към един от

хомороботите. Поглеждайки новия модел

на фирмата „Секай“, началникът на

секретариата облещи очи. Обля го

ледена пот.

Пред електронносметачната машина

седеше Морита и работеше с изумителна

бързина. На гърба му имаше табелка с

надпис: „Продаден“.

– Да, това е Морита – като че ли

мимоходом каза председателят на

фирмата „Интернационал“. – Асът на

промишления шпионаж направи чудесна

кариера, нали? Според мен трябва да

бъде доволен. Обикновено шпионите

свършват значително по-зле. А аз

сдържах думата си. Купих го и по този

начин му осигурих работа за цял живот…

– Купихте го? – началникът на

секретариата ту пребледняваше, ту го

заливаше червенина. – Сам ли ще се

ползувате от него, господин председателю?

– Да, възнамерявам да го направя

началник на нашия секретариат…

– А… а с мен какво ще стане? – Шимура

се подпря на стената. Струваше му се, че

сънува кошмарен сън. – Понижавате ли

ме? Или ще ме изпратите в провинцията

за неизпълнение на задача?

– Понижение? Заточение? Е, какво

говорите, мили мой! Просто ви

уволняваме – председателят бащински

потупа по рамото бившия Морита, а

понастоящем хоморобот от серията „ГР-

I“. – Това момче като че ли ще е по-

полезно. Във всеки случай няма да

продава нас и нашите интереси за пари

като вас.

– Господин председателю! Как

можете… – Шимура позеленя. – Кълна ви

се, че никога…

– Не се кълнете, скъпи мой! Не

прибавяйте към греховете си и

клетвопрестъпничество! Зная, че

работехте за двама господари – за нас и

за нашите конкуренти. Допускам също, че

и Морита се е озовал в седмия павилион

не случайно. Управата на фирмата

„Секай“ е била предупредена – не без


ваша помощ. Казано по-ясно, вие сте си

подготвили терен за отстъпление – в

случай че задачата не бъде изпълнена,

вие имахте намерение да се прехвърлите

в лагера на противника, а в случай на

успех се готвехте да пожънете лаври във

фирмата „Интернационал“. Но вие не

знаехте нищо за хомороботите и сте се

престарали. Ако трябва да кажа истината,

отдавна ви подозирах в двуличие. Затова

именно ви изпратих с Морита, за да бъдете

колкото е възможно по-далеч от тайните

на нашата фирма. Така бяхме по-спокойни.

Председателят се обърна към

треперещия, зелен като недозряла ябълка

Шимура и го измери с поглед на погнуса.

– Свободен сте! – каза му той с тънка

усмивчица. – Можете да вървите където

ви видят очите. Впрочем, ако искате,

можете да се подложите на проверка. Ако

е успешна, ще ви изпратим в нашия таен

павилион… Макар че се съмнявам дали

от такъв глупак ще може да се получи

добър хоморобот…

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Наследство

Наследство


Артър Кларк

Когато се върнахме на базата, Дейвид

вече лежеше в гипс и според уверенията

на лекаря се чувствувал превъзходно.

Нас обаче ни посрещна доста мрачно.

– Как е работата, Дейвид? – запитах

аз. – Казаха ни, че можеш да се смяташ

за новороден?!

– Разбира се, ако паднеш от височина

25 километра и се измъкнеш само със

счупени крака, вероятно трябва да се

радваш – изръмжа той в отговор. – Но

независимо от това болката не е по-

малка.

Но от по-нататъшното му мърморене

разбрахме, че от всичко най-много го

обидили с това, че не са се втурнали към

него, а в пустинята към „А-20“.

– Разсъждавай трезво, Дейвид –

възрази му Джими Денгфърд. – Веднага

щом те прибра вертолетът, базата съобщи,

че фактически ти си здрав. А „А-20“ би

могла да се сплеска като палачинка.

– „А-20“ е само една – намесих се аз, –

а пилотите-изпитатели вървят ако не по

цент за чифт, то за не повече от петак за

букет.

Дейвид ни погледна под пухкавите си

вежди и промърмори нещо по валийски.

– Прокле те с древната клетва на

друидите – обясни ми Джими. – И сега ще

се превърнеш в ряпа или въобще ще се

вкамениш.

Всички бяхме изнервени и ни трябваше

още време, за да станем отново сериозни.

Дори стоманените нерви на Дейвид получиха

сериозен удар, макар да изглеждаше най-

невъзмутим от всички ни. Много по-късно

научих, че зад неговата способност да

запазва спокойствие и в най-

невероятните положения се крие тайната

за всичко, което се беше случило.

„А-20“ беше паднала на петдесет

километра от старта. Проследихме целия

й път по радара, така че мястото на

падането ни беше известно с точност до

няколко метра… Но тогава ние още не

знаехме, че Дейвид вече го няма в ракетата.

Първият тревожен сигнал постъпи

седемдесет секунди след старта. „А-20“

се издигна на петдесет километра и

нейната траектория почти съвпадна с

изчислената. Дейвид правеше по два

километра в секунда – не твърде много,

но повече от когото и да е преди него. И

следваше „Голиат“ вече да се откъсне.

„А-20“ беше двустепенна ракета. Втората

й степен се състоеше от мъничка кабина

със свиващи се крила и при пълно

зареждане с гориво тежеше двадесет

тона.


На петдесет километра тя се издигаше

от двестатонна ракета-носител. След

изхранване на горивото си тя се

отделяше и спускаше с парашут. През

това време горната степен получаваше

достатъчна скорост, за да продължи

изкачването, и на височина шестстотин

километра преминаваше към орбитален

полет около земното кълбо. Не си

спомням кой нарече ракетите „Давид“ и

„Голиат“, но тези имена бяха веднага

подхванати и служеха като постоянен

повод за остроумия.

Така стояха нещата на теория, а на

екрана ставаше нещо нередно и ние

веднага почувствувахме бедата.

Зеленото петънце достигна делението,

означаващо петдесет километра, и

трябваше да се разпадне.

Но това не стана. Изпразненият

„Голиат“ не искаше да се раздели с

„Давид“ и го теглеше след себе си към

Земята. А „Давид“ беше безсилен –

неговите двигатели се блокираха от

ракетата-носител.

Около десет секунди всичко това се

разиграваше пред очите ни. Ние

изчакахме точно толкова, колкото трябваше,

за да изчислим нова траектория, а след

това се наблъскахме във вертолетите и

се понесохме там, където „А-20“ беше

длъжна да падне на земята.

Разбира се, не се надявахме да

намерим нещо друго освен купчина

магнезиева сплав, премазана така, сякаш

през нея е преминал булдозер. Знаехме,

че „Голият“ също така не може да отвори

парашутите си, както „Давид“ не може да

включи двигателите си. Спомням си, че

помислих кой ли ще поеме неприятното

задължение да поднесе тази страшна

вест на Мевис, но след това съобразих,

че тя слуша радиото и сама ще научи за

случилото се.

Едва повярвахме на очите си, когато

открихме и двете ракети цели и

невредими под огромния парашут. От

Дейвид никъде нямаше следа, но няколко

минути по-късно базата съобщи по

радиото, че е намерен. Наблюдателите

на втория пост уловили слабата следа на

неговия парашут и изпратили към

мястото на приземяването му вертолет.

След двадесет минути Дейвид вече бил в

болницата, но ние още няколко часа се

мотахме в пустинята около ракетите и се

договаряхме за тяхното докарване на

космодрума.

Когато най-накрая се върнахме на

базата, изпитахме удоволствието да

видим, че ненавистните ни научни

наблюдатели и цялата останала тълпа

засега стърчат отвън. Като се

измъкнахме от тях, побързахме да

отидем в болницата.

Шокът и сменилото го неочаквано

отпускане напълно ни извадиха от

релсите и ние като палави деца дълго не

можехме да се умирим. Само Дейвид

остана невъзмутим. Своето чудесно


спасение, на което нямаше равно в

историята на човечеството, той

възприемаше като нещо естествено и

отегчено се мръщеше, наблюдавайки

нашата бурна радост.

– Е – запита най-накрая Джими – какво

всъщност се случи с теб?

– Това е ваша работа да го изясните –

отвърна Дейвид. – „Голиат“ работеше

отлично, докато изгаряше горивото. След

това аз изчаках полагаемите се пет

секунди, но той все още не се откъсваше.

Тогава ударих по аварийното изхвърляне.

Лампичките замигаха, обаче не

почувствувах тласък. Натиснах още няколко

пъти, но вече разбирах, че старанията ми

са напразни. Пресметнах, че при

скоростта, която имам, ще се издигам

още три минути, а след още четири ще

направя кратерче в пустинята. И така,

оставаха ми още седем пълни минути

живот – и то, използувайки твоя любим

израз, ако се пренебрегне съпротивлението

на въздуха. А то би могло да ми подари

още няколко минути.

Знаех, че парашутът не може да се

отвори, а крилата на „Давид“ не могат да

издържат такова натоварване като „Голиат“.

Две минути изхабих за търсене на изход

от печалното положение, в което бях

попаднал.

Хубаво, че те накарах да разшириш

този въздушен шлюз. Едвам се промъкнах

през него. Като закрепих за бравата края

на спасителното въже, изпълзях през

корпуса до мястото на съединяването на

двете ракети.

Да се отвори парашутната секция отвън

е невъзможното аз предвидливо бях взел

от кабината със себе си аварийната

брадвичка. И магнезиевото покритие,

разбира се, не устоя. Не минаха дори

няколко секунди и парашутът беше

измъкнат навън. Предполагах, че все пак

трябва да има някакво съпротивление на

въздуха, но от него нямаше дори и помен.

Оставаше само да се надявам, че когато

достигнем атмосферата, куполът ще се

разтвори, стига само материята му да не

се закачи за повредения метал и не се

накъса.

Когато свърших работата, най-напред

се огледах. Видимостта беше лоша,

понеже стъклото на скафандъра беше се

изпотило (искам да ти обърна внимание

върху това обстоятелство). На север се

виждаше Сицилия и част от територията

на Италия. На юг до самия Бенгази се

простираше брегът на Либия. Под мен

беше земята, на която се бяха сражавали

Александър, Монтгомери и Ромел. Учудих

се, че тези сражения бяха предизвикали

на времето си толкова шум.

Не останах дълго навън: след три

минути ракетата трябваше да навлезе в

атмосферата. Като погледнах за

последен път увисналия като парцал

парашут, пооправих, доколкото беше

възможно, въжетата и се вмъкнах

обратно в кабината. Трябваше освен това


да излея и горивото на „Давид“, което

направих: първоначално се избавих от

кислорода, а веднага щом той се разнесе,

излях и спирта.

Тези три минути ми се сториха дяволски

дълги. Първия слаб звук дочух, когато бях

вече на двадесет и пет километра от

земята. До мен достигна свистене с много

висок тон, но съвсем тихо. Като погледнах

през илюминатора, видях, че въжетата на

парашута се опъват и куполът започва да

се отваря по малко. В същото време се

върна и усещането ми за собствено тегло.

Прелетях в свободно падане над

двадесет километра и ако бих се

приземил навреме, натоварванията щяха

да възлязат средно десет g, а от време

на време и два пъти повече. Но аз бях

вече издържал на петнадесет g, и то по

много по-незначителен повод. И така,

взех двойна доза динокаин и разхлабих

шарнирите на креслото. Спомням си, че

си помислих дали освен това да не

отпусна крилцата на „Давид“, но реших,

че те няма да помогнат. А след това,

изглежда, съм загубил съзнание.

Когато отново дойдох на себе си, беше

много горещо, тежах нормално, но почти

не владеех тялото си. Всичко ме болеше

и въртеше, а кабината сякаш на инат

вибрираше отчаяно. С много голяма мъка

се добрах до илюминатора и видях, че

пустинята се приближава стремително.

Усещането съвсем не беше от приятните.

Големият парашут беше свършил своята

работа, но аз си мислех, че тласъкът ще

бъде сигурно по-силен, отколкото би ми

се искало. Така че скочих.

Според вашите приказки излиза, че би

било по-добре за мене да остана на

кораба, но не мисля, че имам право да се

оплаквам.

Известно време стояхме мълчаливо.

След това Джими сякаш между другото

забеляза:

– Акселерометърът показва, че

натоварването е достигнало при тебе до

двадесет и един g. Наистина само за три

секунди. Натоварването основно е било

между двадесет и петнадесет g.

Изглеждаше като че ли Дейвид не

слуша и аз след малко казах:

– Е, не можем да задържаме повече

репортерите. Ти как си? Готов ли си да ги

приемеш?

Дейвид се поколеба.

– Не – каза той. – Не сега.

Като видя израза по лицата ни, той

енергично поклати глава.

– Не – каза Дейвид вече решително. –

Съвсем не е това, за което си мислите.

Готов съм още сега дори да полетя отново.

Но би ми се искало просто малко да

остана сам и да си помисля. Вие смятате,

че съм човек без нерви – продължи той –

и съм готов да рискувам, без да ме е

грижа за последствията. А това съвсем

не е така и бих искал да разберете защо.

Никога с никого не съм говорил по този

въпрос, дори с Мевис.


Вие знаете, че не съм суеверен, но

повечето материалисти си имат тайни

слабости, дори когато не искат да си

признаят това. Преди много години

сънувах странен сън. Сам за себе си той

не би значил нищо, но по-късно ми стана

известно, че подобни истории са описани

от други двама души. Една от тези

истории може би сте чели, тъй като

авторът й е Дж. У. Ден. В своята първа

книга „Експеримент с времето“ той

разказва как веднъж му се присънило, че

ужким седи в някаква много странна

машина с крила, пред непонятни прибори,

а години по-късно, когато изпробвал нов

самолет, същата тази сцена се повторила

с него наяве. Забележете, че сънят, за

който ви говоря, ми се присъни много

време преди да прочета книгата на Ден.

И, разбира се, описаната от него история

ми направи силно впечатление. Но още

по-значителен ми се стори друг случай.

Разбира се, сте чували за Игор Сикорски,

конструктора на първите граждански

летателни апарати за далечни пътувания,

така наречените „клипери“. И така, в

своята автобиографична книга, наречена

„Историята на крилото С“, той разказва за

сън, подобен на съня на Ден. На

Сикорски му се присънило, че върви по

някакъв дълъг коридор, на който от двете

страни има врати, над главата му светят

електрически лампи, а подът под краката

му вибрира. В този момент Сикорски

почувствувал, че всичко това става във

въздуха. В същото време тогава още

нямало и помен от някакви самолети и

малцина вярвали, че такова нещо е

възможно. Този сън, както и сънят на

Ден, се сбъднал след много години, когато

Сикорски изпитвал своя първи „клипер“.

Като се усмихна смутено, Дейвид

продължи:

– Вероятно вече сте се досетили какъв

беше сънят, който ми се присъни. Имайте

предвид, че не бих се намирал под такова

постоянно впечатление на съня, ако не

бяха тези толкова сходни случаи.

Сънувах, че се намирам в празна стаичка

без прозорци. Освен мен там имаше още

двама души в костюми, които тогава взех

за водолазни. Седях пред някаква

странна приборна дъска, в която беше

монтиран кръгъл екран. На екрана

виждах някакъв образ, но тогава той

беше неразбираем за мен, така че

забравих за него. Помня само, че се

обърнах към своите спътници и казах:

„Пет минути до старта, момчета!“

Впрочем за точността на думите не мога

да гарантирам. Не стана нищо повече,

тъй като в този момент се събудих. От

момента, в който станах летец-изпитател,

този сън не ми дава покой. Не, изразих се

неточно. Той ми внушава сигурност, че с

мен няма да се случи нищо… поне

дотогава, докато не се окажа в тази

кабина заедно с тези двама души. Какво

ще стане след това, не зная. Но сега

вярвам ви е ясно защо се чувствувах в


пълна безопасност, когато падах надолу

в „А-20“, както и когато извърших

принудително кацане с „А-15“. Ето сега

вече знаете всичко. Ако искате, можете

да ми се смеете. Понякога и аз сам се

смея на себе си. Едно мога да ви кажа:

дори всичко това да е глупост, този сън

за мене е много важен, тъй като

благодарение на него не изпитвам страх

в моментите на опасност.

Ние се посмяхме, а малко по-късно

Джими запита:

– Тези двамата… не ги ли позна?

Дейвид отвърна с някакво съмнение:

– Никога не съм се замислял върху

това. Не забравяй, че те бяха в

скафандри и не виждах добре лицата им.

Но според мен единият приличаше на

тебе, макар че изглеждаше много по-

стар, отколкото си ти сега. Страхувам се,

Артур, че теб те нямаше там. Прощавай.

– Радвам се да чуя това – казах аз. –

Вече ти казах, че предпочитам да оставам

на земята, за да мога да изяснявам

причините на авариите. Тази роля напълно

ме задоволява.

Джими стана.

– О’кей, Дейвид. – каза той. – Ще отида

и ще се заема с тази репортерска шайка.

А ти си поспи – със сънища или без тях. Да

не забравя да ти кажа, че „А-20“ след една

седмица ще бъде готова за повторен старт.

Мисля си, че това ще бъде последната

химическа ракета: казват, че атомните

двигатели вече са нещо почти конструирано.

Никога повече не споменахме за съня

на Дейвид, но мисля, че никой от нас не

беше забравил за него. Три месеца по-

късно Дейвид се издигна с „А-20“ на

шестстотин и осемдесет километра –

рекорд, който никога няма да бъде счупен

с апарат от този тип, тъй като никой

повече няма да произвежда химически

ракети. Незабележителното с нищо

кацане на Дейвид в долината на Нил

ознаменува с това края на тази епоха.

Минаха още три години, преди да бъде

готова „А-21“. В сравнение със своите

грамадни предшественици тя изглеждаше

съвсем мъничка и беше трудно да се

повярва, че тя е по-близо от всички тях

до космическите кораби на бъдещето.

Трябва да се каже, че по това време

ние и двамата – Джим и аз – вече

споделяхме вярата на Дейвид в неговата

щастлива съдба. Помня последните думи,

казани от Джими преди затварянето на

външния люк:

– Сега вече не е далеч, Дейвид,

времето, в което ще полетим тримата.

И аз знаех, че той само наполовина се

шегува.

Ние видяхме как „А-21“ бавно се издига

нагоре по голяма спирала и съвсем

различно от предишните ракети. Сега вече

не беше необходимо да се безпокоим за

преодоляването на земното притегляне с

помощта на подръчни средства – ядреното

гориво се намираше в самата ракета и

Дейвид не бързаше. Ракетата


продължаваше да се изкачва още бавно,

когато я изгубих от поглед и се

прехвърлих в наблюдателния пункт.

Влязох в него в момента, когато

образът върху екрана на радара вече

загасваше, а звукът на взрива достигна

до мене малко по-късно. И тук животът на

Джими се прекъсна, независимо от

неговия пророчески сън.

Следващият ми спомен се отнася към

времето, когато вертолетът на Джим,

оставяйки вдясно в далечината Сноудън,

се устреми към Конуей Уели. Никога

преди това не бяхме ходили в дома на

Дейвид и предстоящото посещение

съвсем не ни радваше. Но ние бяхме

задължени да направим това.

Докато долу планините се разтваряха

пред нас, ние си говорехме за внезапно

помраченото бъдеще и гадаехме как ще

се развият нещата сега. Нашето потиснато

състояние се усилваше от това, че

Дейвид ни беше внушил своята вяра по-

дълбоко, отколкото бяхме осъзнавали

досега. А тя се беше оказала напразна.

Ние не знаехме какво ще прави Мевис

и обсъждахме бъдещето на малкия. Сега

той сигурно трябваше да е на петнадесет

години, но аз не бях го виждал много

отдавна, а Джим въобще никога не беше

се срещал с него. Дейвид казваше, че

синът му се готви да става архитект и има

данни за това.

Мевис се държа спокойно и стегнато,

но доловимо беше се състарила от

времето на последната ни среща. Ние

поговорихме за нейните работи и за

нарежданията, които Дейвид беше

оставил в завещанието си. Още не беше

ми се налагало да играя ролята на

изпълнител на завещание, но се стараех

да давам вид, че добре съм ориентиран

във всичко това.

Тъкмо бяхме стигнали до разговора за

момчето, когато външната врата се

хлопна и то влезе. Мевис го повика и ние

чухме неговите бавно приближаващи се

стъпки. Той явно не беше очаквал

срещата с нас и очите му, когато най-

сетне се появи, бяха зачервени от сълзи.

Аз бях забравил колко много прилича

на баща си, а Джим тихо ахна.

– Здравей, Дейвид – казах аз.

Но той дори не ме погледна. Беше се

втренчил в Джим с онзи особен израз, с

който се гледа човек, когото някъде си

виждал, но не можеш да си спомниш

къде.

И тогава внезапно разбрах, че младият

Дейвид никога няма да стане архитект.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Дървеният меч



Г. К. Честъртън

В селото Грейлинг Ебот още не знаеха,

че Новото време, в което живеем и ние, е

започнало. Никой не подозираше, че всичко,

наричано „съвременно“, се е промъкнало

в Англия. Всъщност това не се знаеше

както трябва и в Лондон, макар че двама

доста умни хора – лорд Кларендън и

вероятно принц Руперт, печалният

любител на химията – да чувствуваха, че

се е променил самият въздух.

Нещо повече, всички външни признаци

говореха, че се е върнало Старото време.

Върна се Коледа; паднаха страшно много

войни; младият мургав човек с

насмешлива усмивка, на когото викаха

„ура!“ от Дувър до Уайтхол, върна в

Англия кръвта на кралете. Всички

казваха, че е дошло доброто старо

време; а в това най-вече вярваха

жителите на съмърсетското село. Но

мургавият човек не вярваше в това.

Веселият крал знаеше, че при него

весели времена не може да има. Не без

основание той смяташе своя живот за

комедия, тъй като комедията е

единствената поезия на компромиса.

Разбираше, че самият той е компромис и,

както принц Руперт, се развличаше с

играчки, на които беше съдено да се

превърнат в страшни изчадия на

днешната наука. Така си играят и с

тигърчетата, преди те да са станали по-

големи от пудели.

В селото Грейлинг Ебот беше по-лесно

да се вярва във връщането на старото

време. Всъщност то и не беше си отивало

оттук. Яростните религиозни схватки на

XVII век се изразиха тук само в това, че

местните жители се мъчеха понякога да

хванат някоя вещица, а това ставаше,

макар и рядко, и през средните векове.

Земевладелецът сър Гай Грифин се

славеше с меча си като средновековен

рицар. Той се беше сражавал при

Нюкасъл и познаваше поражението, но

местната легенда възхваляваше неговата

лична доблест и съседните графства

почитаха не толкова пълководеца, колкото

воина. Така както Брюс или Ричард

Лъвското сърце се славеха със силата на

ръката си, а не със силата на ума.

Не се измениха много неща от

средните векове и за учителя Денис

Трайън, който се прости със своето

училище, тъй като сър Гай го покани да

обучава неговите синове, умеещи до този

момент само да се бият с шпаги. Хиляди

безименни нишки свързваха Трайън със

Старото време. Той не беше пуритан, но

ходеше в черно. Както и Милтън, той


беше учил в колежа и танци, и фехтовка,

но се обличаше скромно и не носеше

шпага, тъй като според неписания закон

обучението беше нещо като богослужението,

а богослужението е свещенодействие.

Той носеше коси до рамената, но те бяха

прави, докато дворяните вече слагаха по

главите си камари от чужди къдрици.

Неговото простодушно лице в равната

рамка на косите приличаше на стара

миниатюра. Той четеше Джордж Хърбърт

и Томас Браун; и годините му не бяха много.

Сега, на прощаване, той наставляваше

един от учениците си, който се помайваше

около училището. Това беше седемгодишно

дете, измайсторило от две пръчки дървен

меч, с каквито децата си играят през

всички времена.

– Джереми – печално и шеговито му

говореше Трайън, – твоите мечове стават

все по-хубави и по-хубави. Виждам, че не

са много остри и без съмнение поради

същата причина, поради която сър

Орландо е притъпил меча си, сражавайки

се с дамата, чието име не съм запомнил.

Но такова острие ще срази великана, както

меча в ръцете на достославния Джек.

Може би това е приказка, но заедно с това е

и притча. Този, който е добър и смел, ще

победи великана. Този, който е зъл и

долен, го бият с пръчки. Но ти си добро

момче и твоят меч също е добър. Само

че помни – Трайън бързо и ласкаво се

наклони към възпитаника си – мечът е много

по-силен, когато го държиш за острието.

Той обърна дървения меч и бързо

тръгна по белия прав път, а момчето с

кръста в ръка остана да гледа след него.

Когато той чу стъпки, вече знаеше, че

това не е Джереми. Оглеждайки се, той

видя, че ученикът му наистина е останал

далеч назад, а край оградата, стара като

Плантагенетите, тича някаква девойка. Тя

беше облечена с пуританска скромност,

но не в пуританска дреха, а косите й,

измъкнали се изпод капюшона, бяха светли

и къдрави поради същата причина, поради

която и неговите бяха тъмни и прави. Той

не забеляза в нея нищо друго

забележително освен красотата й, нейното

бързане и известна излишна бледност. Но

по-нататък зад нея той видя един направо

хвърлящ се в очи човек, който изглеждаше

по-страшен от мечоносния Джереми.

Висок и важен кавалер, черен на

светлия фон на небето, вървеше бързо

по пътя. Изпод широкополата му шапка,

украсена с пера, падаха върху рамената

му буклите на неговата коса; но това не

порази Трайън. Гривата на сър Гай се

спускаше едва ли не до пояса му, тъй

като той искаше (без каквато и да е

необходимост) да покаже, че не

принадлежи към пуританите. Сър Гай

украсяваше шапката си с пера от петел,

тъй като не притежаваше други птици.

Той обаче никога не би си позволил

подобни телодвижения. Странният човек

размахваше шпагата си, сякаш всеки

момент ще я метне като копие. За


разлика от хората на двора, жителите на

Съмърсет не бяха свикнали с подобно

поведение.

Трайън още повече се изненада,

когато девойката му заговори тичешком:

– Не се бийте с него! Той победи

всички – и сър Гай и синовете му… – В

този момент тя го огледа и извика: – А

къде е шпагата ви?

– Там, където са и моите шпори,

миледи – отвърна Денис според всички

канони на Ариосто. – Аз тепърва трябва

да ги завоювам.

– Него никой не го е победил в двубой!

– тъжно каза девойката.

Трайън се усмихна и вдигна своя

бастун.

– Този, който няма шпага – каза той, –

не може да бъде победен в дуел.

Момичето го гледаше така, сякаш през

тези мигове времето беше спряло, след

това се втурна нанякъде и изчезна като

сърна. На около сто ярда по-нататък тя

изскочи от гъстака, спря за миг и се

огледа. Именно тогава Джереми Бент,

който съвсем не се готвеше да напуска

това чудно училище, където повече не

трябваше да учи, се хвърли напред.

Любопитството му беше оправдано: той

долови, че предстои небивала схватка.

Шпагата се кръстоса с единственото

оръжие на учителя, което беше пригодно

само за защита.

Денят беше ветровит и слънчев, с

една дума, прекрасен, но до този момент

дори склонният към пасторална поетичност

Трайън не беше забелязал някаква особена

красота нито в небето, нито на земята.

Сега красотата на света го потресе като

видение, тъй като той разбра, че това

видение скоро ще изчезне. Той

фехтоваше нелошо, но никой няма да

може да издържи дълго, когато няма с

какво да напада; при това противникът

му, тласкан от виното или от някакъв бяс,

се биеше не на живот, а на смърт.

Денис Трайън видя английската земя и

дивното английско небе в цялата им

слава. Така бяха виждали природата

онези, които той обичаше. Великите

поети на Англия, от Чосър до Драйдън,

владееха изкуството, което след тях

беше изгубено: те описваха природата,

но ти я виждаш реално. Когато четеш:

„Скупчвайте се в стадо, облаци“, няма

никакво съмнение, че става дума за

кълбести облаци, а не за перести. Когато

научиш от Милтън, че кулата на

принцесата се виждала през рошавите

дървета, въобще не се съмняваш, че

става дума за пролет или за есен, когато

листата не са много и дървото прилича

на метла, която мете небесата. Точно

така ясно и неосъзнато Трайън видя, че

кръглите утринни облачета, розовеейки

от едната си страна, се скупчват над

хълмовете, а тихият и милостив лес

преминава от сиво към лилаво, преди да

се слее със синевата. Смъртта с

чернопера шапка го обсипваше с


бляскащи стрели, и той още никога така

силно не беше обичал божия свят.

Отблъсквайки всяко нападение, той си

припомняше някои от своите предишни

приятелски дуели. Когато блестящото

жило на смъртта, без да прониже сърцето

му, се плъзна край неговия лакът, той

видя полянката край Темза. Когато

блясъкът на стоманата пред очите му

едва не го заслепи, той видя полянката в

Мертън така ясно, сякаш по белия път

под краката му беше израсла нейната

трева. Но видя и нещо друго. Той все по-

ясно разбираше, че ако би имал шпага,

отдавна би поразил противника си. Ако би

имал шпага, той би го пронизал, както

нож пронизва пудинг; но той нямаше

шпага. Спасяваше го ловкостта му, а

спасението на противника му се дължеше

на факта, че Денис се сражаваше с

бастун. Трайън притежаваше ясен и

точен ум, той можеше да играе по две

партии шах едновременно; и сега, като се

сражаваше, ученият учител изграждаше

верига от силогизми. Изводът беше

прост; ако противникът му мисли, че и той

е с шпага, той е лош дуелант; а ако знае,

че срещу себе си има само бастун, то той

е лош човек (в наше време биха казали

„лош спортсмен“).

И Трайън направи това, което беше

подходящо и за двата случая – спомни си

за онова нападение, което в случая беше

най-подходящо, удари противника си по

лакътя отдолу, и докато ръката му още

висеше като отсечена, изби неговата

шпага. Съдейки по израза на лицето,

противникът му без шпага беше

безпомощен и прекрасно знаеше това.

– Този, който е долен и подъл – каза

назидателно учителят, – го бият с пръчка.

Това и направи – удари три пъти по

гърба обезкуражения враг, но искрено се

изненада от това, което правеха останалите.

Около тях вече се беше събрала

значителна тълпа и в нея се отделяше

мечоносният ученик и златокъдрата

девойка. Когато Денис отново тръгна по

пътя, тълпата изрева, а няколко дворяни,

намиращи се в нея, енергично размахаха

шпагите си. Колкото и да е странно, след

това всички, включително и момичето, се

понесоха на някъде, сякаш бързаха да

съобщят за велика победа.

(Следва)




Г. К. Честъртън


Когато той достигна следващото село,

от всеки прозорец надничаха по десет

глави, жените хвърляха цветя, които

застилаха пътя. До вратите на парка на

земевладелеца, украсени с каменни

грифони, го очакваше триумфална арка.

Сам прославеният господар излезе да

го посрещне. Както и грифоните, той

приличаше и на лъв, и на орел. Лъвската

му грива беше бяла, а орловият нос –

червен. Страшният му и разсеян поглед

насочи учителя към мисълта за

възможната причина за неговото

поражение; но господарят се държеше

така изправено, стисна ръката му така

силно, поздрави го така сърдечно, че

съмненията му изчезнаха. Бъдещите

ученици гледаха пришълеца с обожание,

а той, като ги погледна, се отчая, че

някога ще могат латински и гръцки, но

ясно разбра колко лесно всеки от тях би

могъл да събори неговите кегли. И

скорошният му триумф му се стори

неразбираем и приказен като арката.

„Странно е всичко това – помисли си

той. – Не се дуелирах лошо, но не беше и

чак толкова хубаво. Смит и Уилтън ме

превъзхождаха. Не може да бъде сър Гай

и синовете да му отстъпват в двубоя с

този, който аз победих с пръчка. Вероятно

това е шега на знатните велможи,

подобна на тази в занимателното

повествование на мистер Сервантес.“

Поради тази причина той отклони

похвалите, но чистата му душа не можа

дълго да се съмнява, че го хвалят от

чисто сърце. Сър Гай и неговите синове

като малолетния Джереми виждаха в него

приказен рицар, освободил страната от

чудовището. Хората, надзъртащи от

прозорците, не принадлежаха към

благородниците; триумфалните арки не

бяха шега. Той наистина беше станал местна

светиня, но не можеше да разбере защо.

Три неща го убедиха, че всичко това е

истина. На първо място колкото и да е

странно, неговите нови ученици се

стараеха с всички сили. Хъмфри, най-

възрастният и най-висок, на три пъти склони

quis и се обърка едва на четвъртия път.

Опитите на Джефри да различи fingo и

figo биха трогнали и камък, а най-

младият, Майлс, искрено се залови за

нещастния глагол ferre. Зад всичко това

Трайън виждаше онова мълчаливо

почитание, което децата и диваците

изпитват към победителя. Тогава

английските благородници още не бяха

придобили толкова грубата си надменност


и се радваха, а не се прекланяха пред

онова, което ние наричаме спорт. Но децата

са винаги еднакви и любимият им спорт е

преклонението пред героя.

На второ място, което е още по-

удивително, почиташе го самият сър Гай.

Благородникът в никакъв случай не беше

приятен човек. Лъвското му лице беше

прекрасно и уродливо от времето, когато

го разсече страшен белег; нравът и

думите му бяха искрени и зли от времето,

когато рухнаха надеждите му за успех на

бойното поле. Но Трайън усещаше, че

ако обстоятелствата се бяха стекли

иначе, благородникът не би показал пред

него нито искреност, нито злоба.

– Кралят се върна – каза мрачно Грифин,

– а никаква полза от това. Той домъкна

френски пачаври, които играят на сцената

като момчета. Доведе панаирджийски

шарлатани като този, който победи и мене,

и всички, докато не срещна своя победител

– и той горестно и почтително се усмихна

на Трайън.

– Нима този джентълмен е от хората

на двореца? – плахо запита Трайън.

– Да – отвърна сър Гай. – Видяхте ли

лицето му?

– Гледах го в очите – каза Трайън.

– То е гримирано – каза сър Гай. – Ето

какво правят сега в Лондон. И косите му

не са негови. Но се бие сериозно, това му

признавам, както признавам, че и войските

на стария Нол се биеха сериозно. Какво

можахме да направим ние срещу тях?

Най-вече от всичко Трайън беше убеден

от начина, по който се държеше девойката

Дороти Худ. Тя се оказа дъщеря на

свещеника и често посещаваше с баща си

имението, но избягваше учителя. Той самият

беше също стеснителен и неговите деликатни

чувства му подсказаха, че тя наистина го

смята за герой. Ако всичко това беше

шега, в нея непременно щяха да посветят

прекрасната дама (тя му се струваше все

по-прекрасна с всяко нейно мярване в

алеята или зад вратите) и тогава ролята

й би била много проста. Но тя не играеше

роля; и той се улови, че съжалява за

това. Най-накрая той, без да иска, чу,

когато тя каза в съседната стая на сър Гай:

– Всички мислят, че той е магьосник,

но господ помогна на мистър Трайън

заради неговата чистота и доброта…

Веднъж, когато събра цялото си

мъжество, той я спря и й благодари за

това, че го е предупредила за опасността.

Деликатното й лице придоби съвсем

изплашен вид.

– Аз тогава още не знаех – каза тя. –

Още не си давах сметка, че вие ще се

сражавате с дявола.

– Аз и сега не зная това – каза Трайън.

– Сражавах се само с един човек, който

при това не беше много храбър.

– Всички казват, че дяволът е в нас –

простодушно възрази тя. – Така поне

казва моят баща.

Тя избяга, а Денис се замисли. Колкото

повече мислеше, толкова повече се


убеждаваше, че приказките за неговия

дуел се превръщат в легенда за светлия

рицар, който разваля злите магии.

Майлс, по-младият от братята, който

винаги се въртеше около реката, съобщи,

че селяните се събират при стария речен

завой, където някога бяха давили

вещици. Неговият брат Хъмфри тогава

подметна, че те се събират напразно, тъй

като гримираният пришълец си е заминал

за Лондон. Един час по-късно обаче Джефри

донесе друга новина: магьосникът бил

хванат по пътя за Солсбъри.

Когато воден от любопитство и тревога

Трайън излезе от вратите, тези думи се

потвърдиха: пред себе си видя истинско

селище на мъртъвци. Всички жители и на

двете села бяха изчезнали от улиците и

прозорците. Те се върнаха на зазоряване

и домъкнаха човека с омагьосаната шпага.

Днешните англичани, никога не виждали

бунт, никога не виждали истинска тълпа,

не могат да си представят какво

настъпва, когато бъде хванат магьосник.

За онези, които живееха в долината, това

беше изчадие на ада, поробител по-

страшен, по-голям и всесилен от Карл и

Кромуел. В наше време си мислят, че от

магии се плашат само глупавите бабички.

За жителите на долината съдът срещу

магьосник беше предизвикателство срещу

Сатаната, въстание на добрите ангели.

Дороти Худ се страхуваше от тълпата и

се хвана за ръката на Денис с нежност и

доверие, което би му било достатъчно за

цял живот. Но на нея дори не й хрумна в

главата да съжали магьосника.

Магьосникът стоеше на брега. Бяха

вързали ръцете му, но шпагата висеше

непокътната на пояса му, защото се

страхуваха да се докоснат до нея. Перуката

му беше паднала, главата му беше като

на кръглоглавите и гримираното му лице

изглеждаше така мерзко, като на

Велзевул. По него хвърляха каквото

намереха, дори малкият Джереми метна

своя меч, но всичко падаше не върху

него, а в реката, където се готвеха да

хвърлят и самия него.

И тогава в ярката като мълния утринна

светлина се възцари онзи рядък, но ясно

доловим дух, заради който търпят

аристокрацията и неравенството между

хората. Изкривеното от белега лице

стана скръбно до отвращение. Сър Гай се

обърна към синовете си и каза сурово:

– Ще го отведем до имението цял и

невредим. Имате шпаги. Извадете ги.

– Защо? – запита Хъмфри.

– За това – отвърна старецът, –

защото той ги изби от ръцете ни. – И той

измъкна от ножницата дългата си шпага,

която блесна на сутрешната светлина.

– Синове мои – каза той. – Само един

бог знае дали той е магьосник, или не. Но

подхожда ли на нас да си отмъщаваме

чрез тоягата на тълпата на онзи, който ни

е победил? Да го обкръжим и измъкнем

оттук, па макар срещу нас да въстанат и

хиляди змееборци.


Оголените шпаги се превърнаха около

магьосника в пръстен на островърха

ограда. Тълпата в тези времена беше по-

смела отсега, по-малко се страхуваше от

господаря. Но Грифинови бяха уважавани

за тяхната доблест и силите бяха равни.

Шпагата на сър Гай не познаваше тук по-

силна шпага от тази, която висеше

ненужна на пояса на непознатия.

Преди да се прелее кръв, пленникът

заговори.

– Ако някой благоволи да бръкне в

джоба ми – спокойно и студено каза той,

– ние ще минем без бой.

Всички мълчаха дълго. Всички до един

гледаха към този, който не се изплаши от

дявола. Гледаше и Дороти; Денис

пристъпи напред. Той измъкна от джоба

на магьосника прегънат лист, разтвори го

и започна да чете. Върху младото му и

кръгло лице се появи изненада. При

четенето на третото изречение той свали

шапка. Тълпата се взираше в него.

Цареше мълчание и самият въздух се

успокояваше.

– Това е частно писмо – каза най-сетне

Трайън – и аз нямам право да го чета на

глас. Негово величество предлага и

позволява на сър Годфри Скини да

изпробва нова шпага, изготвена от

Кралското дружество според наставленията

на лорд Уерулам, основателя на

натурфилософията и познавача на

естествените науки. Нейното острие е

намагнитено и според предположенията

на учените тя може да избие или по-точно

да измъкне от ръцете всяко оръжие.

Сър Гай се обърна към него.

– И точно такива науки ли – запита той

– наричат у нас естествени?

– Да – объркан отвърна Трайън.

– Благодаря – проговори сър Гай. –

Моите синове могат да не ги изучават.

Той се приближи до пленника и дръпна

шпагата му така, че закопчалката й се скъса.

– Ако това не беше го писал кралят –

каза той, – бих хвърлил в реката и вас.

И магнитният меч, направен от учените,

изчезна завинаги от човешките погледи; а

Трайън, гледайки във водата, видя само

как с могъщото течение се бори само

малкият дървен меч.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Преговори

Преговори


Так Хелъс

– Докога – попита вождът Едуърд

Лонглегс старши, като се гледаше в

огледалото и с две ръце наместваше в

средата на главата си бойната грива от

пера – ще трябва да се мотая тук и да

издавам нечленоразделни звуци като

някой дивак?

Той нагласи опашката от пера да пада

точно между двете му плешки и след това

погледна изображението на внука си в

огледалото.

– Докогато е необходимо – отвърна

посланикът за специални поръчения Ед

Лонглегс III, вглеждайки се намръщено в

костюма на дядо си. – Все още нещо не е

както трябва.

Вождът Лонглегс се огледа. Ботуши.

Кожени панталони и късо кожено палто с

автентична мънистена везба от племето

хопи. Автентична бойна украса за главата

от племето сиукси. Погледна внука си.

– Всичко ми се вижда в изправност.

Посланикът поклати неубедено глава.

– Не мога да разбера точно какво е.

Някак си нямаш достатъчно вид на индианец.

– Цял живот съм си бил индианец –

изръмжа вождът.

– Но нямаш вид на такъв.

Вождът Лонглегс се вгледа в

огледалото. Загорялото му лице и

гърбавият му нос бяха в тон с бойната

украса на главата.

– Най-красивият индианец, който съм

виждал.

– Не става въпрос за лицето ти.

– А за какво?

Посланикът изведнъж просия и посочи

към краката му.

– Ботушите ти.

Вождът повдигна единия си крак и

заразглежда ботуша.

– Какво им е на ботушите?

– Не са автентични.

– Те са от истинска мексиканска кожа.

– Виждам.

– Ръчна изработка.

– И това виждам. Но кой е чувал

индианец да носи каубойски ботуши?

– Аз. Цял живот съм ги носил. В

резервата всички ходят с такива ботуши.

Посланикът прояви отчаянието си.

– Дядо, ние не сме в резервата. Ще

трябва да направим силно впечатление

на няколко бледолики.

– Вече няма разлика между

бледоликите и повечето индианци. Да

вземем тебе например. Ти не си

индианец както и… и… – вождът махна с

ръка, като обхвана кораба и Луната – …

ония твари там горе.


– Иноземци – поправи го посланикът

Лонглегс.

– Както и да ги наричаш, те не са

индианци, както и ти не си. – Вождът

Лонглегс посочи с палец зад гърба си. –

Видях те там, във Вашингтон, да си

приказваш с големците. Наричаш ли го от

време на време Големия бял баща, за да

си спомни, че си индианец?

– Обръщам се към него с мистър

президент, както и всички други.

Вождът се изсмя късо, саркастично.

Насочи обвинително пръст към внука си.

– Ето на! Ти не си индианец! Всеки

индианец, който има известно себеуважение,

ще подхвърля по няколко „Големия бял

баща“ просто за да ги обърква. – Вождът

Лонглегс се захили, доволен от

неудобството, което изпитваше внукът му.

Накрая утихна. – Докъде бяхме стигнали?

– До костюма ти. Сигурен ли си, че

всичко друго е автентично?

– Горе-долу.

Посланикът се смръщи.

– Какво искаш да кажеш с това „горе-

долу“?

– Знаеш, че ми се обади в последния

миг.

– Зная. И какво от това?

– Затова трябваше да поизпрося туй-

онуй. – Той докосна бойната украса на

главата си. – Това е сиукско, но ми

казаха, че е автентично, а това… – той

докосна късото кожено палто – …е от

племето хопи, поне по-голямата част от

него. Някои от тия мъниста са

пластмасови и са шити с машина, но се

предполага, че орнаментите са хопи и…

– Има ли нещо от апахите?

– Какво те интересува? Ти няма да

различиш апах от сиукс, дори и да те ухапе.

Посланикът поклати глава сякаш не

можеше да повярва.

– Значи нищо не е апахско?

– Почти. Ако ми беше дал повече време…

– Нямахме повече време. А сега свали

тези каубойски ботуши и обуй мокасини.

– Нямам мокасини.

– Тогава ще вървиш бос.

– Бос!

– Всичко трябва да изглежда

автентично – рече посланикът Лонглегс, –

а каубойските ботуши не изглеждат така.

– А нима като съм бос, ще изглеждам

по-автентичен?

– Все пак е по-добре.

Вождът Лонглегс изръмжа, наведе се и

задърпа левия ботуш. Той лесно се

изхлузи. Десният се запъна.

– Помогни ми. Смесена кръв – каза

вождът и протегна крак.

– Дядо, престани да ме наричаш

мелез.

– Нали си такъв? Полубял, полуиндианец.

– Аз съм чист апах, също като тебе.

Вождът Лонглегс промърмори.

– Какво означава това мърморене?

– Никой чистокръвен апах нямаше да

се отнесе към индианците, както ти се

отнесе към тях.


– Какви индианци?

– В Ню Йорк. Те само искаха да им се

върне законно принадлежащата на племето

им земя, а ти… ти чичо Том-Том им я

обръсна за сметка на Големия бял баща.

– Дядо, та те искаха да им върнат

Манхатан.

– Няма значение.

– Понякога много трудно се разговаря

с тебе, дядо.

Вождът изръмжа.

– А това какво означава?

– Значи, че кракът ми се измори да

стърчи във въздуха. Свали го тоя ботуш.

Посланикът хвана ботуша за двата

края и дръпна силно.

– Внимавай! Ще ми откъснеш крака.

– Извинявай.

Докато наблюдаваше как внукът му се

бори с ботуша, вождът Лонглегс започна

да се съмнява дали е постъпил разумно,

като прие предложението на момчето.

Щом не можеше да събуе някакъв

обикновен ботуш (кракът се дърпаше и

извърташе; по челото на внука струеше

пот), как ли щеше да спасява човечеството,

включително и бледоликите.

Отначало, когато внукът му

телефонира от Вашингтон, вождът се

поколеба дали да приеме да участвува в

преговорите. Месеци след случката в

Манхатан вождът Лонглегс разправяше

наляво и надясно, че няма никакви

роднински връзки с момчето. Когато го

питаха дали не е роднина на Ед Лонглегс,

който продаде индианците, заели остров

Бедлоу, той обикновено се опитваше да

подметне, че тоя Лонглегс е семинол.

Никакъв роднина. Ако приемеше да

участвува в преговорите, можеше да

потвърди роднинските си връзки. Но все

пак момчето му беше роднина. Като

признаваше това, вождът беше принуден

да признае и още нещо по отношение на

внука си. Въпреки образованието,

получено в Харвардския университет – а

може би поради това, – той беше тъп

индианец. А според вожда Лонглегс няма

нищо по-лошо от тъп индианец освен тъп

бледолик. Той прие да участвува в

преговорите.

Когато момчето обясни положението,

че иноземни същества са окупирали

Луната, разрушили напълно базата в

Морето на спокойствието и че

унищожават всеки кораб или ракета,

изстрелвани от Земята, че президентът

иска Ед Лонглегс, който бе приключил

успешно преговорите по инцидента на

остров Бедлоу, да поговори с тях и да

сключи някакво споразумение, че Ед

Лонглегс иска вождът Лонглегс да го

придружи – когато му обясни всичко това,

вождът го нарече направо тъп индианец и

затвори телефона.

Момчето се обади повторно. Примоли

се, каза, че това е най-добрата

възможност в сегашните времена да се

покаже висотата на индианската мъдрост.

Вождът Лонглегс отвърна, че мъдрите


червенокожи си стоят в резервата, когато

зелени човечета заплашват бледоликите.

Момчето каза, че светът е в опасност.

Вождът подхвърли, че индианците винаги

са живели сред опасности. Момчето рече,

че ще се прослави семейното име. Имаш

предвид, че ще е добре за кариерата на

Ед Лонглегс, отговори вождът. Да, призна

си внукът, трудният път към

президентското място ще се облекчи.

– А защо аз, – заинтересува се вождът?

– Защото правителството е в отчаяние

– отвърна момчето.

Бяха опитали да се свържат с

иноземците по всички възможни начини.

Когато радиовръзката се оказа

безполезна, изпратиха посланици. Всеки

път, когато корабът на посланика

навлизаше в орбита около Луната,

иноземците го унищожаваха. Ед Лонглегс

видя възможността да спаси човечеството и

между другото да осигури кариерата си и

затова внуши на президента идеята за

вожда Едуърд Лонглегс старши, познавач

на древния индиански фолклор, събрал в

себе си свещени мистични прозрения,

човек в пълна хармония с природата и

самия себе си, толкова ведър, че дори

гърмящите змии можеха да го ухапят

само насила – накратко, човек, който

може да влезе в досег с всичко – земно и

неземно.

(Следва)


Преговори


Так Хелъс


Вождът Лонглегс премисли описанието

и се подвоуми, като си спомни за

последната среща с гърмяща змия.

Змията бе забила зъби в прасеца на

вожда и ако бе проявила някакви чувства,

те приличаха по-скоро на удоволствие,

отколкото на принуда. Накрая вождът

заговори.

– Аз ли?

– Да, ти.

– Но…

Всичко, увери го Ед Лонглегс, е просто

измама, безобидна хитрост, за да може

момчето да заговори с иноземците и да

спаси света. Нима вождът Лонглегс има

нещо против да се мамят бледоликите?

Разбира се, че не, отвърна вождът, но

той не одобряваше положения, при които

животът на вожда Лонглегс можеше да се

окаже в опасност.

Момчето го увери, че няма защо да се

опасява. В Харвард бяха го научили да се

справя с всякакво положение.

Въпреки убеждението си вождът

Лонглегс се остави да бъде убеден от

дълбокомислията, които преподаваха в

Харвардския университет. Още повече,

че му харесваше мисълта да измами

бледоликите, били те бледобели или

бледозелени. И отгоре на това щеше да

пътува безплатно до Вашингтон и да се

повози на ракетен кораб, ако ги наричаха

така. Щеше да го отвлече от ежедневните

пазарлъци с японската вносна компания,

доставяща глинените чирепи, които той

продава на археолозите. Накрая прие.

Докато гледаше как момчето дърпа

ботуша и усещаше болката от това

дърпане в ставите, вождът Лонглегс се

усъмни дали е постъпил разумно, като е

приел.

– Почакай – каза вождът, издърпа

ботуша от ръцете на внука си и го

постави на коляното, – остави ме аз да

опитам.

Той дръпна форта, изпъна пръсти и

изтегли крака си.

Посланикът Лонглегс обърса челото с

ръкава си.

– Добре. Да вървим.

– Къде?

– На командния пост. Почти стигнахме.

Вождът Лонглегс последва внука си в

коридора. Качиха се на асансьора и

потеглиха в мълчание. Почти през цялото

пътуване от Земята вождът Лонглегс бе

мълчал. Бяха му забранили да напуска

кабината и той се чувствуваше като

затворник. Момчето бе казало, че по този


начин ще се повиши авторитетът му – ако

го държат зад сцената до решителния

миг и тогава го извадят на показ като

спасител.

Вождът Лонглегс не даваше пет пари

за авторитета си. Искаше да разгледа

кораба. Беше му дошло наум така да

изрисува по чирепите, че археолозите да

си помислят, че апахите са произлезли от

иноземни космически пътешественици.

Щяха да се повишат продажбите. Но му

трябваха автентични рисунки. Затова

трябваше да разгледа кораба. Но дори

когато обясни положението на момчето, и

то съвсем просто и ясно, внукът му

въпреки това го остави да стои в

кабината. Харвардският университет явно

бе променил стойностите у момчето.

Вратата ги изведе в командния пост.

Там стоеше изправен с гръб към тях

някакъв човек и през широките прозорци

се вглеждаше в Луната. Човекът чу

съскането на отварящата се врата и се

обърна, като в същото време каза на

един от многобройните хора, седнали

пред командните пултове, да наблюдава

планетата.

– Да не мисли, че ще избяга нанякъде?

– пошепна вождът Лонглегс и се захили.

– Пшт! Помни, само на апахски –

предупреди го внукът му.

– Ооо – възкликна капитан Карапалида,

приближи се към тях и протегна ръка на

вожда. – Посланика и вожда Лонглегс. –

Той стисна с две ръце ръката на вожда

Лонглегс и я разтърси здравата, като се

взираше – почти с обожание – в очите му.

– Тъкмо щях да ви повикам вас двамата.

Почти сме готови да навлезем в орбита

около Луната. – Капитанът се засмя.

– Защо се хили? – попита вождът на

апахски.

– Щом навлезем в орбита,

отговорността се прехвърля върху нас.

Капитанът погледна посланика

Лонглегс с вдигнати вежди.

– Какво казва, посланик?

– Питаше дали придружаващите ни

кораби са все още с нас.

Капитан Карапалида отново насочи

вниманието си към вожда, отривисто

поклати глава и с повишен глас каза:

– Да, сър. С нас са, сър.

– Кажи му, че не съм глух.

– Той не е глух.

– О, извинете – рече объркан капитанът.

– Ако дойдете насам, ще видите ескорта

ни.

Вождът Лонглегс последва двамата

мъже към центъра на стъклената стена.

Пред тях Луната – полумесец от техния

ъгъл на виждане – висеше в

пространството подобно на лунен глобус.

Дори каквото бе останало от базата в

Морето на спокойствието, която върху

лунните глобуси приличаше на точка,

върху Луната също беше като точка. От

двете страни кораби, гиганти с носове

като луковици, проточили след себе си по

три дълги тръби и накичени със сложните


устройства на слънчевите батерии, летяха

със същата скорост и наближаваха Луната.

Само техният кораб беше снабден с

приличащ на паяк спускателен апарат.

– Кога обикновено взривяват

посланиците? – попита на апахски

вождът Лонглегс.

Внукът се намръщи.

– Какво казва? – осведоми се капитанът.

– Иска да знае кога навлизаме в

опасната зона.

– В нея сме.

– Разбирам – отвърна колебливо

посланикът. – Ще трябва да се

посъветвам с дядо си. – Той продължи на

апахски. – Какво ще правим сега?

– Откъде мога да знам, дано попаднат

всички в празни ловни полета! – Изразът

„по дяволите“ трудно се превеждаше на

апахски.

– Нали ти си мъдрецът?

– А нали ти си завършил Харвардския

университет?

– Дядо, положението е сериозно.

Опитай се да измислиш някакъв нов

подход. Човечеството се нуждае от

време. – Той посочи към Луната, която се

виждаше през прозорците.

– Тия същества притежават

необходимата техника, за да дойдат тук

от звездите и да унищожават нашите

големи птици, сякаш са дребни мухи.

– Какво искаш да кажеш с големи

птици?

– Космически кораби – отвърна на

английски посланикът.

– Аз пък винаги използувам небесно

кану.

– Както и да го наричаш, те могат да го

унищожат. Трябва да спечелим

достатъчно време, за да се изравним с

тях.

– Всичко по реда си. Дори не знаем

дали са още там долу. Може би са

отлетели. Можеш да се опиташ да

поговориш с тях.

– Добра идея. Капитане, възможно ли

е да влезем в контакт с тези същества?

– Разбира се. – Капитанът се обърна

към един от техниците и нареди да се

установи визуална аудиовръзка с

повърхността на Луната. Когато това

стана, той се обърна към посланика. – Това

е честотата, която използуваха преди.

Другите успяха да говорят тридесет

секунди, преди да ги взривят.

Вождът Лонглегс видя как внукът му

преглътна.

– Добре, ще опитаме. Къде да застанем?

– Където и да е. Камерата ще ви улови

и ще подаде сигнала по канала.

Посланикът Лонглегс изпъчи гърди и

пристъпи напред, загледа се към Луната

и вдигна ръка, разтворил длан.

– Идваме с мир от името на цялото

човечество – заяви той.

Два лъча синя светлина блеснаха от

повърхността. Придружаващите кораби


пламнаха, превърнаха се в нажежени до

синьо топки и изчезнаха.

– Май идеята не беше много

подходяща – рече вождът Лонглегс, като

наблюдаваше гаснещите искри от

експлозията.

Посланикът Лонглегс само кимна с

глава в знак на съгласие, тъй като беше

прекалено смаян, за да проговори.

– Остави ме аз да опитам – каза


Преодолял смайването си, посланикът

погледна дядо си.

– Ти?

– Какво можем да загубим?

– Живота си!

– Май се поуплаши, а? – подхвърли


– По-скоро съм предпазлив.

– Слушай, няма да направя нищо по-

лошо от тебе.

– Защо си сигурен в това?

– Ти загуби две небесни канута, прав

ли съм?

Внукът му кимна с глава.

– А аз мога да загубя само едно.

– Дядо, да ти припомня, ако не си

забелязал, че ние се намираме на него.

– Забелязал съм го – отвърна вождът

Лонглегс и пристъпи напред. – Махай се

от пътя ми.

Вождът Лонглегс вдигна дясната си

ръка към Луната.

– Хоу!

Той се вгледа в повърхността на

Луната в очакване на синия лъч. Но той

не се появи. Окуражен, той продължи.

– Говори вождът Едуърд Лонглегс.

Какво правите, вие чужденци, из нашите

ловни полета?

– Дядо, не сме сигурни дори дали

знаят английски или руски, но съм

уверен, че не знаят апахски.

– А стрелят ли?

Посланикът Лонглегс млъкна.

– Слушайте, вие бледолики –

продължи вождът Лонглегс. – Вървете да

ловувате небесните бизони в нечие друго

ловно поле. Разбрахте ли?

Внезапно на около метър пред вожда

въздухът затрептя и постепенно се появи

някакво същество – хуманоидно, двукрако,

покрито с пера от гърдите до ноктите на

краката. То напомни на вожда за някаква

кръстоска между танцьор от племето

хопи и папагал. Човката му стърчеше

също като на голям папагал. Привидение

ли е? Холографно изображение? Може

би самото същество се е телепортирало

в командния пост? Трудно беше да се

установи.

Като го видяха, членовете на екипажа

изпаднаха в паника и се втурнаха да

бягат. Толкова плътно се наблъскаха в

асансьора, че последният човек, дебел,

облян в пот мъж, трябваше да се

покатери по първата редица и останалите

трябваше да го задържат над себе си.

Вратата на асансьора се затвори и в


поста останаха само капитанът и двамата

Лонглегс.

Когато заговори, човката на

съществото, заобиколена от две присвити

очи, затрака, като удрящи се дървени

блокчета.

– Ще се срещнем с оня с перата – рече

съществото, като апахският му език с

изключение на тракането нямаше никакъв

акцент, а то поглеждаше към някакъв

предмет, скрит под перата на ръката му –

в двадесет и три часа по Гринуич.

Привидението изчезна.

(Следва)


Преговори


Так Хелъс


След като корабният лекар даде

някакво успокоително на посланика

Лонглегс, вождът и внукът му се прибраха

в кабината си, за да се подготвят за

слизане на повърхността. Вождът

Лонглегс забеляза мъката на внука си от

това, че е бил надминат в собствената му

специалност – дипломацията, – и реши

да позлорадствува.

– Разбираш ли – рече вождът

Лонглегс, докато сваляше бойното

украшение от главата си и навличаше

специалния костюм, даден му от

капитана, – просто трябва да знаеш как

да разговаряш с тия същества.

– Дядо – отвърна посланикът Лонглегс,

като закопчаваше своя костюм, –

престани да злорадствуваш.

– Не злорадствувам. Само ти казвам

кое какво е. Ако в Харвардския

университет бяха те понаучили на

мистичната индианска мъдрост, щеше да

го знаеш.

– Ти не знаеш нищо повече от мене за

мистичната индианска мъдрост.

– Зная обаче, че тия същества не

стрелят.

Привършиха обличането в мълчание.

Вождът Лонглегс, уморен да ходи бос по

студената метална палуба, нахлузи

каубойските си ботуши, тъй като се

опасяваше от артрит, а след това

намести на главата си бойната украса от

пера и я закрепи.

– Как изглеждам?

– Смешно. Бойната украса и ботушите

не отиват на костюма.

– Жалко.

– Но ти все пак ще си останеш с тях.

– Да.

– Защо?

– За да ме отличават от тебе.

Вероятно на тия същества ние всички им

изглеждаме еднакви.

– Когато се спуснем там, долу, остави

ме аз да говоря.

– Спомни си, че те пожелаха да

разговарят с мене, оня с перата.

– А знаеш ли поне нещо за работата

на посланиците?

– Те не стрелят. Само това ми трябва

да зная.

Телефонът в кабината замърка.

Посланикът Лонглегс го докосна. Появи

се лицето на един от техниците.

– Повикване по лазера от Белия дом.

– Включете го.

На екрана се появи лицето на

президента, с посивяла коса, но


благороден израз, по което личеше

умора.

– Ед – обърна се президентът към

посланика и му кимна.

– Кажете, мистър президент.

– Положението е сериозно.

– Съгласен съм, сър.

Погледът на президента се насочи

покрай посланика към леглото зад него.

– Това ли е дядо ти?

– Да, сър.

– Внушителна фигура. Говори ли

английски?

– Само апахски. Както ви казах на

конференцията, сър, той не е засегнат от

модерната цивилизация.

– Разбирам – рече президентът. След

това вдигна ръка с разперена длан към

вожда Лонглегс. – Хоу!

– Хоу! – отвърна вождът от леглото.

Президентът отново насочи

вниманието си към посланика.

– Капитанът ме осведоми за

първоначалния ви контакт със

съществата. Отначало изпитвах

съмнения относно предложението ти.

Дядо ти, макар и да е несъмнено

прозорлив, ми се стори неподходящ

дипломатически инструмент за тази

работа. Но, изглежда, че нещата се

развиват добре. Трябва да продължим

същата стратегия. Когато се спуснете на

повърхността, искам да оставиш дядо си

да води преговорите. Изглежда, че те с

желание го слушат. Получих пълномощия

от всяка страна – членка на Обединените

нации, да го оставим да сключи всякакво

споразумение, каквото той сметне за

оправдано. Нуждаем се от време, Ед, за

да се изравним технически с тия

същества. Дядо ти трябва да ни спечели

това време. Разбираш ли?

– Да, сър.

– Пожелавам ви щастие.

Екранът потъмня.

Двамата излязоха от кабината и

отидоха във въздушния шлюз, за да се

прехвърлят на апарата за спускане.

Според плана на повърхността трябваше

да се издигне геодезичен купол и да се

напълни с нормална земна атмосфера.

Съществата можеха да използуват

собствените си привидения, за да

проникнат в купола.

Като се завърза за седалката и

постави бойната украса на коленете си,

вождът Лонглегс се зае да планира

стратегията на преговорите. Апаратът за

спускане се отдели от големия кораб и

запада към лунната повърхност. Пилотът

на апарата предаваше цифрови данни на

кораба. Под тях осеяната с кратери

повърхност се приближаваше. Вождът

Лонглегс, потънал в плановете си, не й

обръщаше внимание. Когато внукът му го

попита за плановете му, вождът отвърна:

– Смятам да се държа с това същество

като с индиански агент.

Приближиха повърхността и се

стрелнаха над надупчения от кратери


терен. Накрая се показа иноземният кораб

– нестабилно изглеждаща структура,

подобна на нефтена сонда с някаква

сфера отгоре. Пилотът кацна на около

двеста метра от кулата и натисна върху

таблото копчето за геодезичния купол.

Отстрани на апарата за спускане се

разнесе шум. Стреснат, вождът Лонглегс

погледна през прозореца. Под него една

рампа точно докосваше повърхността. По

рампата върху Луната се спусна количка.

Тя спря на стотина метра встрани и от

нея изскочиха метални пръти. От

количката веднага се протегнаха

механични ръце и бързо започнаха да

сглобяват рамката на купола. Щом я

завършиха, количката напръска рамката с

пластмаса от специален накрайник,

съедини купола с апарата за спускане

чрез пластмасов тунел и се отдръпна на

десетина метра, където спря. В апарата

светна зелена светлина.

– Готово – съобщи пилотът.

– Да вървим, дядо.

– Какво значи това да вървим? –

вождът се посочи с пръст. – Птицата

пожела да говори с мене.

– Да, но…

– А и белият началник във Вашингтон

каза, че аз трябва да водя разговора.

– Зная, но…

– Никакво но. Отивам сам.

Преди внукът му да успее да възрази,

вождът Лонглегс грабна едно

задействуващо се от звук печатащо

устройство, откри входа към

пластмасовия тунел и тръгна към купола.

Макар да разбираше, че за пилота

постъпката му можеше да изглежда

проява на храброст, действителната

причина да хукне навън от апарата беше

желанието да се отърве от внука си.

Независимо от мистичната харвардска

мъдрост на момчето му липсваше здрав

разум. Само щеше да раздразни птицата

и да я накара да ги взриви.

Вождът Лонглегс влезе в купола и

постави на главата си бойната украса от

пера. Почти веднага покритото с пера

привидение затрептя и се втвърди.

Вдигна едната си завършваща с големи

нокти ръка.

– Хоу! – изтрака то.

Вождът Лонглегс със задоволство

установи, че съществото най-после е

научило английски – в апахския език

липсваха думи за някои от нещата, за

които те щяха да бъдат принудени да

говорят – и отвърна с вдигната ръка:

– Добре. Как си?

– Чудесно. Какво искаш от нас?

– Какво вие искате от нас? – контрира

го вождът Лонглегс.

– Възнамеряваме – изтрака пернатият

пратеник с прямота, на която вождът

можа само да се възхити – да завземем

всички използуваеми светове в този

ръкав на Галактиката.

– Звучи разумно. Мога ли да попитам

защо?


– Това е предопределението ни.

Висшето ни предопределение.

Вождът Лонглегс бе чувал това

изречение и преди. Повдигна рамене,

защото не можа да си спомни източника

на изказването. Като прецени противника

си, вождът Лонглегс реши, че те са същества,

които и двамата говорят еднакъв прям език.

– Хайде да оставим настрана

харвардските тънкости и да се заемем с

работа. Имам едно предложение.

– Какво предложение? – попита

съществото, като присви близките до

човката му очи.

Заеха се да преговарят. Вождът Лонглегс

предлагаше, птицата отхвърляше. Птицата

предлагаше, вождът отхвърляше. След

няколко часа тежка работа по

подробностите вождът трябваше да

признае, че птицата здравата се пазари,

по-добре от японската компания, която

произвеждаше чирепите, по-добре от

индианския агент, дори и от археолозите.

Въпреки това птицата реагираше доста

подобно на тях, та успяха да постигнат

споразумение – грубо, но задоволително.

Изготвиха звукоотпечатан документ и

го подписаха, знакът от дланта на

птицата до Х на вожда.

Вождът Лонглегс нави своя екземпляр

от договора на тръбичка взе

звукоотпечатващото устройство и тръгна

към тунела. На входа се поколеба,

защото в мисълта му се оформи въпрос.

Погледна назад.

– Как така вие се съгласихте да

разговаряте с мене, а унищожихте всички

други?

– Видяхме перата ви и ви взехме за

човек.

Вождът Лонглегс се отправи към

апаратурата за спускане със задоволено

любопитство. Апаратът излетя към

кораба на орбита около Луната. По време

на краткия полет посланикът Лонглегс

зачете договора, като с всеки нов член се

намръщваше все повече.

– Дядо – каза той, когато наближи кораба,

– това е най-неблагоприятният договор,

който съм виждал. Ти си им дал всичко.

– Аха.

Разгневен, посланикът Лонглегс

размаха документа и бодна пръст от

свободната си ръка някъде в средата.

– Погледни тук, дядо. Човечеството се

ограничава върху четирите вътрешни

планети на Слънчевата система в

продължение на сто години!

– Аха.

– Не мога да покажа на президента

такъв договор – възрази посланикът. –

Предопределението на човечеството е да

притежава звездите. Не можем само…

само… – Той вдигна ръце. – … чакай! Ти

си превърнал вътрешните планети в нещо

като… – продължаваше да размахва ръце. –

… като резерват!

– Аха.

– Само „аха“ ли можеш да казваш?

Какво ще трябва да кажа на президента?


– Кажи му, че вярвам в него. Когато

дойде времето. Големият бял баща ще

знае как да наруши договора.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Нахлуване

Нахлуване


Борис Руденко

Василий Алексеевич Кузовкин влезе в

своя апартамент. Дефицитната никелирана

брава, получена чрез един добър и много

полезен познат, щракна звънко и

категорично, в тон с душевното състояние

на домакина.

Без да бърза, Кузовкин разкопча

палтото си и го сложи върху закачалката,

като внимателно оправи гънките му. След

това застана пред огледалото, извади

гребена си и внимателно вчеса

островчето от растителност над своето

чело. От огледалото уверено и

независимо го гледаше отговорният

работник в министерството – с мярка

младеещ, плешивеещ и пълничък.

Независимо от ниския си ръст, той

изглеждаше доста представително.

Василий Алексеевич протегна устните

си като тръбичка, пошава с вежди,

поправи малко очилата си, самодоволно

изхъмка и важно влезе в хола, като не

забрави да загаси след себе си

светлината в антрето.

В хола цареше идеален ред. Василий

Алексеевич мушна краката си в меките

чехли и включи телевизора. Седна във

фотьойла, сладко се протегна и се взря в

екрана. Телевизорът забръмча привично,

но преди да се чуе звук, по екрана се

замитаха светкавици и бръмченето му

прекъсна.

„Изгорял е бушонът“ – помисли си

Кузовкин и се протегна към задната

панела. В този миг някъде над него се

разнесе слаб трясък, сякаш се скъса

плътна пергаментова хартия. В стаята

силно замириса на прегоряла изолация.

Василий Александрович погледна нагоре

и замря.

Право над него от стената се подаваше

главата и половината тяло на някакъв

слаб и разрошен човек. С отворена уста

човекът се взираше в него с най-глупав

израз на лицето си. Изработената за

дългите години на службата способност

да запазва самообладание не изостави

Василий Алексеевич и сега.

– Вие кой сте? – сърдито запита той. –

Как сте попаднали тук?

С ясно щракване човекът си затвори

устата.

– А вие? – объркано отвърна той.

– Аз? – Кузовкин се усмихна саркастично.

– Можехте да запитате и нещо по-

глупаво. Това е моят апартамент. Хайде

излизайте оттам!

Човекът се размърда, опря ръце в

стената зад себе си и погледна

безпомощно към Кузовкин:


– Въобще не мога да мръдна.

Василий Алексеевич стана и огледа

субекта по-внимателно. Това, което видя,

го порази почти така, както когато научи,

че на симпозиума в чужбина ще замине

не той, а Матюшин, началникът на другия

отдел.

В стената точно на мястото, откъдето

се подаваше непознатият, нямаше

никаква дупка. Тялото му излизаше от

стената, без ни най-малко да нарушава

нейната цялост.

Кузовкин опипа внимателно стената,

сакото и прекара пръст по линията на

техния допир някъде в областта на

корема на странния гост.

Той се сгърчи и смутено се изкикоти.

– Какво става? – объркано запита

Кузовкин.

– Гъдел ме е – отвърна непознатият и

се изчерви.

– Какво общо има тук гъделът? –

неразбиращо каза Василий Алексеевич и

изведнъж се ядоса: – Ама как попаднахте

тук, в края на краищата?

– Ех, ако знаех! – тъжно отвърна

непознатият. – Разбирате ли, ние

подготвяхме експеримент, имащ чисто

теоретично значение. Излизах от

лабораторията последен и реших още

веднъж да проверя доколко правилно са

включени веригите…

– Ами да беше си седял в твоята

лаборатория и да беше си проверявал

колкото ти се иска – подхвана Василий

Алексеевич. – Защо трябва да се скиташ

по чуждите апартаменти? А може би сте

мошеник?

– Какво говорите – безнадеждно каза

непознатият. – Аз съм инженер-електроник.

Ще ви обясня всичко. Експериментът

трябваше да докаже принципната

възможност за преместване на предмети

извън пространството. Чисто принципната

възможност, разбирате ли? На никакви

практически резултати не се разчиташе.

Той задърпа настръхналите си коси и

махна с ръка.

– Дори не бях дал натоварване, честна

дума. Просто включих стартовия

акумулатор и прозвъних тестера.

Изведнъж избухване, тласък и ето ви,

моля ви се! – Той очерта с ръка кръг

около себе си.

– А къде са ви краката и… е-е-е…

всичко останало? – подозрително запита

Кузовкин.

– Вероятно са останали там.

– Тоест, къде е това там?

– Може би, в лабораторията… –

предположи несигурно непознатият.

– Какво ме правите на балама,

любезни приятелю! – възмути се Василий

Алексеевич. – Виж го ти стайния факир!

Може би ще кажете, че там вашите

панталони също разговарят с някого?

– Ама не, какво говорите – измъчено

се намръщи непознатият. – Теорията не

предполага такова нещо. – Като се

разшава, той добави: – Ето сега


например си шавам краката. Разбирате

ме, не зная как да ви го обясня, но

очевидно две области от пространството

са се слели и тяхната граница случайно е

съвпаднала с повърхността на тази стена

и сега за страничния наблюдател аз съм

и тук, и там едновременно.

– Досещам се, че страничният

наблюдател съм аз – ядовито забеляза

Василий Алексеевич. – Надявам се, че не

ви обременявам прекалено с

присъствието си?

Непознатият отпусна глава на гърдите

си и подтиснато замълча.

– Е, и дълго ли се готвите да висите

така? – поуспокоил се малко, запита

Кузовкин.

– Нищо определено не мога да ви кажа

– отвърна непознатият с такъв тон, сякаш

ставаше дума не за възмутителното му и

противоестествено пребиваване в

неговия, на Кузовкин апартамент, а за

метеорологическия бюлетин за други ден.

Неговият тон предизвика у Василий

Алексеевич поредното избухване на

негодувание.

– Що за безотговорност! – се провикна

той със същото онова изражение, което

беше така добре познато на неговите

подчинени. – А ако бяхте в банята, в

женската баня, или пък в квартирата на

самия Теренти Фьодорович… – Той се сепна

и замълча. – Също нищо определено ли?

Та за такава разпуснатост здравата

трябва да ви наредят!

Василий Алексеевич измъкна от

джобчето си белоснежна кърпичка и попи

потта от челото и дълбоките си

плешивини.

– Не, вие ми кажете как смятате да се

измъкнете оттук? – официално настоя той.

– Вероятно трябва да се изключи

стартовото натоварване – унило каза

непознатият. – А може би и още нещо

друго. Само че сега в института вече

няма никой. Слушайте! – оживи се той. –

Позвънете на Вадим Сергеевич Байков.

Кажете му, че аз, тоест Акимов…

– Кажете номера! – Василий Алексеевич

взе от масичката за списания бележник и

молив и се приготви да записва.

– Сега – каза Акимов. – Сега. Двеста

тридесет и четири… Не, двеста тридесет

и две… – Той опипа джобовете на сакото си

и след това задраска стената зад себе си.

– Хайде, казвайте – нетърпеливо

вдигна очи Кузовкин.

– Разбирате ли – безпомощно каза

Акимов, – телефонният му номер е в

бележника ми, не го помня.

– А бележникът къде е?

– В панталоните. – Акимов тъжно

сведе глава. – В задния ми джоб.

Чувствувам го, а не мога да го стигна.

Сигурно ще се наложи да се чака до утре,

докато се появи някой в лабораторията.

Той решеше от смущение и без това

разбърканите си коси.

– Дявол да ви вземе – уморено каза

Кузовкин. – Стърчете тогава като гвоздей


в стената. Безобразно отношение,

направо безобразно.

Той не се опита да уточнява към какво,

тъй като и без това беше ясно, че има

предвид и неразбираемата работа на

Акимов, и уютното жилище на Василий

Алексеевич, и неговото, на Василий

Алексеевич, душевно равновесие.

Той направи един кръг из стаята,

стараейки се да не стъпва по мекия

килим на пода, след това погледна

часовника и внезапно плесна с ръце.

– Боже мой! Как можах да забравя?

– Случило ли се е нещо? – със

съчувствие запита Акимов.

– Той още и пита! – озъби се Кузовкин.

– Тъкмо в момента трябва да ми дойде

гост. Между другото, дама. Как ще й

обясня всичко това?

– Симпатична ли е? – запита Акимов и

се усмихна тъжно.

– Ама вие какво си позволявате? –

Василий Алексеевич дори малко се

зачерви от възмущение и зае надута

поза. – Това е моята годеница. Моля ви

да прекратите вашите двусмислени шеги.

– През ума ми не е минало нещо

такова… – обърка се Акимов.

– Точно така! Такова! Нищо такова не

може и да има – с достойнство каза

Кузовкин.

– А защо пък? – замислено произнесе

Акимов.

Василий Алексеевич впи подозрително

поглед в него и в този момент се позвъни.

Кузовкин се изтръгна от позата си и

затича из стаята.

– Ето ви, моля ви се, тя е! Какъв

кошмар! Какво ще й кажа сега? –

Запознайте се, моля, това е другарят

Акимов. Наминал е на гости, разбирате

ли, само дето си е забравил панталоните

в службата. Какъв кошмар! Какво да правя?

Целият преизпълнен със съчувствие,

Акимов запълзя и с доловимо усилие се

опита да се вмъкне по-дълбоко в стената.

Когато се убеди в безплодността на

своите опити, зашари с очи наоколо.

– Покрийте ме с нещо – със силен

шепот подсказа той на Кузовкин.

В бързината той смъкна покривката на

леглото и я хвърли на Акимов, който

ловко я подхвана във въздуха. Звънът се

повтори.

– Да не си гъкнал! – подвикна Василий

Алексеевич и се втурна към антрето.

– Васенка, защо ме караш да чакам? –

весело затъртори поруменялата от лекия

студ Елена Николаевна, хвърляйки

чантата си в ръцете на Кузовкин. – С кого

си бъбреше ти тук?

– Аз, Елена Николаевна… тоест… с

никого, разбира се – закашля се Василий

Алексеевич, скритом поглеждайки към

отворената врата на стаята.

Елена Николаевна изненадано се

вгледа в него и се ококори.

– Какво става с теб? – запита тя. – От

кога сме минали на „ви“? Има ли някой

при тебе?


– Не, не, какво говорите, Еле… тоест…

ти, Лена – забърза Василий Алексеевич.

– Че кой би могъл да бъде при мене? Аз

тъкмо тебе чакам, разбираш ли… Хайде

да отидем да похапнем! – осени го

спасителна идея. – Да! Разбира се, ще

похапнем в ресторант. Да! С една дума,

каня те на вечеря.

Като наблюдаваше внимателно

Кузовкин, Елена Николаевна стана и

тихичко се приближи към стаята.

– Ще поседнем, ще се развлечем от

житейските, така да се каже… хе-хе…

грижи… – бодро продължаваше той,

придобивайки все по-голяма сигурност и

се опитваше да й прегради пътя. –

Отдавна вече никъде не сме се

измъквали с тебе…

От стаята се разнесе подтиснат

странен звук, който напомняше на кихане.

– При тебе има някой – каза високо

Елена Николаевна, решително отблъсна

Василий Алексеевич и влезе вътре.

Като огледа разхвърляното легло и

висящото до стената видимо потрепващо

покривало, което ясно очертаваше главата

и слабите рамене на Акимов, тя мълчаливо

се обърна и се насочи към изхода.

– Леночка, къде отиваш? Хей сегичка

ще ти обясня всичко. Съвсем не е това,

което си мислиш… Това съвсем не е

жена…

– Това не ме интересува – отряза го

пътьом Елена Николаевна.

Тя спря на прага и като отхвърли леко

глава назад, се вгледа в гузно шарещите

очи на Кузовкин.

– Подлец! – гръмко каза тя, измъкна

чантата си от ръцете му и тресна зад

себе си вратата.

(Следва)


Нахлуване


Борис Руденко


Кузовкин постоя няколко секунди,

държейки се за кичура на главата си,

след това се обърна и се помъкна към

стаята.

Акимов гледаше жално към Василий

Алексеевич изпод покривалото.

– Не можахте да почакате с вашето кихане

– печално каза Кузовкин. – Да не би да ви

духа в гърба от лабораторията? Трябва

да затваряте прозорчето за проветряване.

– В носа ми влезе перце – произнесе с

убит тон Акимов. – Вероятно от

възглавницата – предположи той.

Василий Алексеевич погледна

машинално към възглавницата, въздъхна

и извади от бюфета начената бутилка

коняк и две чаши. Напълни ги и протегна

едната към Акимов.

– Ще попадне ли в стомаха ви? –

недоволно запита той. – Или пък ще си

остане тук?

Акимов за малко се замисли, въздъхна

решително и изпи коняка. Известно време

се прислушва към своите усещания и

след това каза колебливо:

– Струва ми се, че попадна!

– Че как иначе! – саркастично се изсмя

Кузовкин, който също беше изпразнил

чашата си. – При вас и в безвъздушното

пространство, и на морското дъно се

получава. Познавам аз вашата пасмина.

– Не сте прав да мислите така – обиди

се Акимов.

– Няма що – ядно каза Василий

Алексеевич и като махна с ръка, напълни

още веднъж чашите.

– И защо именно при мене? – тъжно

каза той. – Тридесет години без

„извънредни произшествия“ и на ти, моля

ви се. Та нали всеки непременно ще си

помисли защо именно в моята квартира?

А как ще обяснявам сега на Елена?

Те се чукнаха и пиха.

– Да можех да те изпратя веднага в

милицията – замечтано каза Кузовкин.

Акимов мълчаливо преживяваше

безкрайната дълбочина на своята вина.

Очите му станаха подчертано сънни.

Конякът го хвана моментално, както

обикновено става с хора, които твърде

рядко употребяват алкохол.

– Другарю Вася! – каза той с чувство. –

Не се вълнувайте толкова. Утре цялата

лаборатория ще отидем при нея, честна

дума… Ако искате, ще повторим опита

направо пред нея.

– Ще го повториш и току-виж –

промърмори Василий Алексеевич –

следващия път ще попаднеш в


зоологическата градина и там тигрите

жив ще ти откъснат главата…

Той отново леко се замечта и отново

напълни чашите.

– Не се ли умори да стоиш като

закачалка, експериментаторе? – запита

той, започвайки по малко да се изпълва

със съчувствие към Акимов.

– Ами, не, самият аз съм изненадан –

отвърна Акимов, обръщайки на всички

страни главата си. – Усещането ми е

такова, сякаш съм окачен във въздуха.

Опора не чувствам никаква, но от това

сякаш ми няма нищо. Даже е удобно.

Шията ми само леко отича.

– Само шията и нищо друго – каза

Василий Алексеевич. – На теб и без това

трябва да ти се даде по шията.

Те се чукнаха и пиха.

– Ти бъркаш, Вася! – възрази горещо

Акимов. Езикът му леко се преплиташе. –

Това е епохално откритие. Ти просто не

разбираш цялото значение на експеримента.

Това е преврат в науката!

– А ако твоите приятели не те измъкнат

от стената, какво ще правиш тогава,

Архимеде? – каза злорадо Василий

Алексеевич. – Ще ти се наложи до края

на дните си от мазилката да четеш лекции

за пространството. А освен това – той даже

се задави от удоволствие – не дай боже,

под тапетите да се навъдят дървеници.

Като попрехвърля с удоволствие тази

мисъл, Василий Алексеевич се почувствува

донякъде отмъстен.

Акимов го погледна с укор.

– Ти, Вася, си добър човек, но си

номенклатурен индивид – последните две

думи той произнесе със значително

затруднение. – Не ти достига полет на

творческата фантазия.

– Не знам какво на мен ми липсва, но

гледам, че на теб точно половината ти я

няма – убедено каза Кузовкин. – Може би

си гладен? А?

Акимов се смути отново и въздъхна.

– Ами… аз от сутринта не съм сложил

троха в устата си. Все някак си не стига

времето…

Кузовкин стана от креслото си, отиде в

кухнята и домъкна голяма купа със салата,

приготвена още от сутринта специално за

гостуването на Елена Николаевна, и парче

хляб. Той постави всичко това върху

масичката и я приближи до стената.

– Много благодаря – вежливо каза

Акимов и изяде салатата. – Вие ме

извинете за тази работа.

Той вече беше изтрезнял така бързо,

както и се беше поддал на действието на

алкохола и поради това веднага премина

на „вие“.

– А вие самият защо не вечеряте?

– Нямам апетит – изтърси Кузовкин.

Разнесе се странен мляскащ звук.

Светлината в стаята леко намаля и

фигурата на Акимов върху стената се

залюля. Той от изненада леко изохка.

Светлината примига един-два пъти и

отново засвети така ярко както и преди.


– Какво става още? – с тревога запита

Василий Алексеевич.

– Не зная – малко изплашено отвърна

Акимов. – Според мен, аз отново се

придвижих.

Василий Алексеевич се приближи към

него и за огромна своя изненада видя, че

между стената и тялото на Акимов сега

има цепка с широчина около два пръста.

Сега Акимов се подаваше не от стената,

а направо от въздуха.

Кузовкин изпита непреодолимо, почти

детинско желание да пъхне пръст в

образувалата се цепнатина и вече беше

вдигнал ръка, но на време се овладя и

скри ръцете си зад гърба.

Акимов също изучаваше много

внимателно сегашното си положение и

внимателно опипваше въздуха там,

където свършваше тялото му.

– Не ме пуска – каза той след известно

време.

– Какво не те пуска? – заинтересува се

Кузовкин.

– Ами, това самото не ме пуска – Акимов

мушна пръст в цепката. – Светлината

преминава, ето и тапетите се виждат по-

нататък, а пръста, не. Някакво недоловимо

и гъвкаво поле. Ако натиснеш по-силно,

те отблъсква. Искате ли да опитате?

– Ще мина и без това – измърмори

Василий Алексеевич, но надзърна, за да

провери дали тапетите са цели.

– Границата на пространствените области

се е преместила от стената към центъра

на стаята – продължаваше Акимов. – Ако

продължи така и по-нататък, ще се озова

точно над вашето кресло. Интересно е как

изглежда всичко това от обратната страна?

Василий Алексеевич си го представи и

потръпна.

– Много интересно – неискрено каза той.

След това разговорът потръгна някак

си вяло. Виждаше се, че Акимов се е

уморил много. В края на краищата, като

подтисна с огромно усилие поредното

прозяване, той внимателно предложи да

си лягат. Точно така и каза: да си легнем

– сякаш му оставаше само да си надене

пижамата и си измие зъбите. Василий

Алексеевич вече не спореше и не се

заяждаше.

Той сложи върху масичката за списания

един стол, а върху него една възглавница,

върху която не без удобство Акимов

облегна глава и много скоро заспа.

За Кузовкин нощта премина отвратително.

Акимов хъркаше отчаяно, което Василий

Алексеевич въобще не можеше да

понася, а сега освен това отново и отново

преживяваше станалото с Елена

Николаевна и не можеше да затвори очи,

така че цялата нощ само се въртя в

леглото.

Някъде около разсъмване, когато с

голяма мъка беше успял да задреме,

отново се разнесе противното мляскане и

столът се сгромоляса на пода – Акимов

заедно със своето пространство беше се

преместил с още няколко сантиметра.


С мъчителен стон Василий Алексеевич

стана и отново подпъхна стола с

възглавницата под главата на Акимов,

който сънено бъбреше извинения. След това

той моментално захърка отново, а Василий

Алексеевич така и не затвори очи.

Сутринта, недоспал, измъчен и

посивял, Кузовкин свари майсторски яйца

до твърдо, нахрани Акимов и застави

себе си също да похапне. Акимов се опита,

сякаш нищо не е станало, да завърже

разговор, но Василий Алексеевич решително

пресече всякакви опити за интимничене,

внимателно се избръсна, помасажира

бузите си, придобивайки необходимата

представителност, облече се и едва след

това позвъни в института на номера,

който му каза Акимов.

С тон на мърморко, но точно и

лаконично Кузовкин обясни ситуацията на

някакъв мъж, който вдигна телефонната

слушалка, след това преразказа всичко

още веднъж на друг мъж, който, съдейки

по гласа му, беше по-старши и по-важен.

Неговият разказ от време на време беше

прекъсван от развълнувани мъжки и

женски гласове, питащи жив ли е Акимов

и всичко ли е в ред с него. В края на

краищата на Василий Алексеевич му

заповядаха категорично да чака на място

и затвориха телефона.

Много скоро след това в уютната и

удобна квартира на Василий Алексеевич

нахлу цяла тълпа дългокоси и брадати,

гладко избръснати и късо подстригани

хора, сред които имаше дори и девойки в

съвсем неприлично изтъркани джинси.

Всички те викаха, крещяха, виеха и ахаха,

задаваха си един на друг и на Акимов

глупави въпроси, на които той едва

успяваше да отговори, въртейки на

всички страни главата си.

Най-сетне по нареждане на един строго

облечен мъж с едри черти на лицето

двама или трима от тях решително

избутаха навън всички останали, а

заедно с тях и Василий Алексеевич,

когото очевидно не бяха успели да

запомнят като стопанин на жилището.

Кузовкин се готвеше да възрази, но като

помисли, тръгна за министерството.

През този ден той, както обикновено,

си тръгна от работа след останалите и

както винаги акуратно заключи кабинета си.

До жилището си той се приближи с

известни опасения, но там беше тъмно и

тихо. В стаята се долавяше миризма на

тютюн, макар че всичко беше внимателно

подредено. Акимов вече го нямаше на

стената. И въпреки това неприятното

чувство не напускаше Василий Алексеевич.

Всички неща сякаш се намираха по местата

си, но всъщност не беше така и Кузовкин

ясно виждаше това. В квартирата се

усещаше остро скорошното присъствие

на компания от безцеремонни и

безотговорни хора.

На другия ден той беше повикан в

института, където вежливо и подробно го

разпитаха за обстоятелствата около


появяването на Акимов в жилището му.

За случката научиха и в работата му и на

Василий Алексеевич се наложи около

двадесет пъти в свободни разговори с

твърде отговорни лица да повтаря и

повтаря своя разказ за тази

необикновена нощ. От многократното

повтаряне разказът на Кузовкин сега

беше шлифован идеално – с дозирана

деловитост и малко хумор. Разбира се,

беше изключил напълно от разказа

епизода с Елена Николаевна, но това не

беше повлияло върху остротата на

изложението.

Малко по-късно цялата тази история

попадна на страниците на вестниците и

при това всичко беше описано, по думите

на Акимов, по най-ласкав за Василий

Алексеевич начин. Кузовкин стана

знаменитост и машинописките го

показваха в бюфета с пръст и възхитено

си шепнеха.

Около това време той вече отдавна се

беше сдобрил с Елена Николаевна, която

между другото съвсем не можеше да му

прости, че я е оставил встрани от такива

редки събития, макар да беше имала

напълно реален шанс да раздели

славата на участието в тях с Кузовкин. Те

се ожениха и след като събраха две

гарсониери, ги обмениха с доплащане за

тристаен апартамент в много добър район.

Веднъж Кузовкин видя Акимов на

улицата. Той вървеше срещу него по

тротоара със стара и изтъркана чантичка,

без шапка, в евтино карирано палто,

гледайки съсредоточено в краката си.

Василий Алексеевич спря, премина на

другата страна на улицата и закрачи към

кабинета си в министерството.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Огледалото

Огледалото


Сергей Смирнов

Когато на Андрей Северин му казаха,

че е набрана нова група за работа на

Горгона и нейната подготовка се води по

особена програма, той само се усмихна и

махна с ръка. Така или иначе на петия

или най-много на осмия ден работите на

станцията ще тръгнат така, че тя ще

заприлича на истинска лудница. Някой от

тях вероятно ще се търкаля по пода в

истеричен припадък, а останалите ще са

близо до същото състояние. След това

ще дойде безпилотен космолет и ще ги

откара на Земята. Около това време

героичните лица на новите юначаги, както

и на тези, които са били преди тях,

значително ще помръкнат. Горгона си е

Горгона. Тук от нервното претоварване

можеш наистина да се вкамениш.

Всъщност на Горгона не се занимаваха

почти с нищо друго, освен с изследването

на необяснимите ефекти, и търсеха

причините за тяхното въздействие върху

човека. По-точно търсеше се онова

НЕЩО, което предизвикваше кошмарите,

и по какъв начин ТО правеше това. За

самите кошмари вече се знаеше

фактически всичко. Това бяха

халюцинации и съновидения наяве.

Първоначално се мислеше, че всички

тези чудеса са нещо реално, но те не се

„засичаха“ от никакви прибори и това

доказваше, че са измама и илюзия. Но

каква измама! Излъгани се оказваха

всички чувства, чак до обонянието.

Ръката, протегната към „призрака“, не

преминаваше през него, а се натъкваше

на въображаемия предмет и трябваха

усилия, за да бъде помръднат. Трагични

последици наистина още не беше имало

и очевидно не би могло да има.

Това обаче не облекчаваше много

живота на хората върху Горгона. Не

можете да не се облеете в студена пот,

когато някое фантастично чудовище се

материализира от въздуха, сякаш само за

да ви изплаши до смърт. Повече от девет

дни не издържаше никой. Никой освен

Андрей Северин. Това беше една от

тайните на Горгона – така наречения

„феномен на Северин“, който беше

загадка за всички, включително и за

самия него. Никой не можеше да разбере

как той успя да работи на Горгона вече

повече от година и да не се изплаши

въобще, когато всички останали, а на

Горгона бяха идвали повече от

петдесетина, направо излизаха от строя,

тъй като нервите им не издържаха.

Подготовката на новата група малко се

забави. Отпуската на Андрей беше


удължена почти с една седмица. Това не

го изненада. Но когато го изпратиха на

Горгона сам и му казаха, че останалите

ще дойдат след него, на другия ден, той

наистина беше в правото си да се

заинтригува. И поради това при срещата

с групата започна да изучава лицата на

момчетата много по-внимателно отпреди.

Въпреки това у него не останаха никакви

по-особени впечатления. Лица като лица,

малко по-напрегнати и сурови, отколкото

у другите. Той забеляза само това, че те

някак си се стараеха да го отбягват, и

отклоняваха поглед при среща. Сякаш им

беше неудобно да живеят редом с него,

сякаш бяха в нещо виновни пред него и

сега се стесняват да му се извинят, сякаш

знаят и се страхуват да му съобщят някаква

неприятна новост, засягаща само него…

…На следния ден сутринта командирът

на групата Саша Бортников получи „бойното

си кръщение“. Андрей беше с него в

операторската, когато се появи искрящо

кълбо с огромно изпъкнало око. Кълбото

в началото се приближи към Андрей и

дълго, без да мига, се взира в него. Той

бутна кълбото встрани и то доплува до

Александър. Андрей прекъсна работата си

и започна да наблюдава разиграващата

се сцена. Кълбото се спусна право върху

ръцете на командира и той – това си

заслужаваше да се види! – дори не трепна,

а само гнуснаво шляпна кълбото с длан,

така че то отхвръкна под масата и изчезна.

Андрей беше поразен: новакът дори не

си спомни за таблетките с антигал.

…Вечерта всички се бяха събрали в

„хола“. Изведнъж лакътят на едно от

момчетата, на Виктор, се хлъзна от масата

и по пода се разля кафе. Виктор побледня и

изплашено погледна към Андрей.

– Андрей Владимирович, моля да ме

извините. Това стана случайно.

Андрей трепна. Що за абсурд…

Но всички го гледаха, цялата група.

Със съвършено сериозни лица. Те сякаш

със затаен страх очакваха какво ще каже

той. Андрей се засмя.

– Вие просто сте се побъркали!

Минаха няколко дни. Момчетата

работеха добре. Андрей се радваше, но

някаква странна тревога не го напускаше.

Веднъж той дълго не можа да заспи и

взе антигал… Все си мислеше за

причините за завидната храброст на

момчетата от новия отряд и за разни

дреболии, които няма-няма, но се

промъкваха в тяхното поведение. Накрая

той разбра, че някъде в дълбините на

душата си започва да се страхува от тези

момчета. Може би той наистина се беше

променил тук, на Горгона, беше се

приспособил към нея… но сякаш беше

престанал да разбира хората?

…Десетият ден. Пипало на октопод

висеше въз въздуха пред входа на

операторската и се навиваше на пръстени.

– Не е лошо – каза Андрей.


Пипалото сякаш съобрази, че с Андрей

няма да се справи и заплува към

Александър. Той, без да се откъсва от

работата си, го отблъсна на два пъти

встрани, но това не помогна. Тогава

Саша ловко го улови и без да го пуска,

продължи да работи.

– Добре го нареди – каза Андрей бавно

и насечено, все още съмнявайки се дали

си заслужава да започва разговор.

– Ти за кое? – Саша продължаваше да

пише в дневника.

– За нищо. Просто така. Не се ли

гнусиш?

Саша вдигна рамене.

– А ти? Та нали цяла година вече се

занимаваш с тези глупости.

И Андрей някъде дълбоко в душата си

почувствува колко всъщност това трябва

да е неприятно и страшно.

Искаше да се заеме със своята работа,

когато изведнъж в главата му нахлу кръв

и той се дръпна изплашен.

Това беше мишка, обикновена мишка,

която се стрелна по пулта и се тръкна в

ръката на Андрей.

След десет минути Андрей беше в

радиокабината. Дочака момента, когато

няма да го чуе никой, и включи предавателя.

– Голованов слуша – разнесе се от

високоговорителя познатият му глас.

– Игорка – Андрей се наклони по-

близко, за да говори по-тихо, – изпращай

кораб и колкото по-скоро, толкова по-

добре.

– С групата ли се е случило нещо? –

тревожно запита Игор.

– Не. Момчетата са юнаци, нищо не ги

стряска. Но аз съм готов. Няма да

издържа един ден повече. Това е. Край.

– Остави тези работи! – Игор сякаш

въздъхна. – Виж, това никога няма да го

повярвам.

– Говоря ти сериозно, Игорка. Ако не

изпратите кораб, на мен повече никой и

нищо няма да може да ми помогне. Ясно

ли е?

– Ясно – дочу се от високоговорителя.

– Ще има кораб.

Една нощ беше достатъчна на Андрей,

за да си навакса за цяла година. Изгълта

половин туба антигал и към сутринта

вече беше изтощен напълно. Помогнаха

му да се добере до стълбата. Чудесни

момчета. Но те бяха поразени. Като ги

гледаше, Андрей започна да разбира

източника на своето безстрашие. Преди

една година нещо в неговото съзнание се

беше включило и той престана да се бои

от кошмарите на Горгона… докато беше

страшно на другите. Колкото повече се

страхуваха другите, толкова по-

безразлично се отнасяше той към всички

тези призраци. Може би защото знаеше:

все някой трябва да се държи.

Тайната на Горгона най-сетне беше

открита. Оказа се, че причина за

халюцинациите не е някакво тайнствено

излъчване – две години бяха търсели не

там, където трябва, – а летливи масла,


отделяни от безтегловните спори на

мъховете, с които тук беше претъпкано.

Няколко молекули от тях бяха достатъчни,

за да окажат доловимо въздействие.

…Андрей се втурна в Центъра преди

срока: по времето, когато трябваше на

Земята да долетят момчетата от Горгона.

Искаше да научи подробности. Преди

това обаче му се наложи да разкаже на

Симагин, ръководителя на изследванията

на Горгона, за своите злокобни

приключения, защото неговото проваляне

беше направило в Центъра не по-малко

впечатление, отколкото разкриването на

тайната на Горгона.

За два месеца обаче Андрей беше

успял да си почине добре и сега изглеждаше

така, сякаш е готов да замине за планетата.

– Изглежда, наистина не сме отчели

някои неща. Не мислехме, че поведението

на момчетата ще те изкара от релсите –

призна си Симагин. – Решихме, че можем

да скрием временно от тебе състоянието,

в което се намираха те. А те се подготвяха

наистина по необичаен начин: половин

година суров автотренинг, фактически

самохипноза. Преди изпращането им на

Горгона те просто си внушиха, че всички

тези „призраци“ са необходима

принадлежност на живота и бита. Това е

всичко.

– И сега те не помнят какво е ставало с

тях на Горгона? – запита Андрей.

– Спомените им са най-откъслечни –

отвърна Симагин. – Сякаш е малко обидно,

но няма какво да се прави. Необходимо

беше да навлязат в този чужд свят, без

да се оглеждат.

Андрей се усмихна.

– Да победиш, като временно признаеш

врага?… Не, честна дума, не бих се

пречупил, ако те бяха почнали да хвърлят

столове или кажеха, че не могат да

работят с мен.

Андрей замълча.

В този момент вратата се отвори и

влезе Александър Бортников, ръководителят

на групата, работил на Горгона.

– А, Саша – Симагин се усмихна. –

Запознай се със знаменития Северин.

Андрей погледна към шефа си и…

прие играта.

– Казвам се Андрей – и протегна ръка.

– Александър – представи се Бортников.

– Имам усещането, че сякаш сме се

сблъсквали някъде случайно.

– Едва ли – усмихна се Андрей. –

Сигурен съм, че ви виждам за първи път.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Грешката на професор Ив Ломбар

Грешката на професор Ив Ломбар


Франсоа де Клозе

Настоящият разказ е от наскоро излезлия в Париж сборник новели „Сценарии на

бъдещето“. Взимайки за пример конкретни човешки съдби, авторът показва какви

могат да са последствията, ако едни или други научни идеи, които днес са в

начален стадий на развитие, бъдат осъществени. Младият учен и популяризатор

Франсоа де Клозе е сътрудник на френското списание „Сианс е авнир“. Негови

статии в превод се появяват и на страниците на „Наука и техника“.

Само допреди секунда все още

цареше спокойствие, отмереност и

постоянство. И изведнъж започна

суматоха, търчене и словесни излияния.

За такава смяна на настроението беше

достатъчно появяването върху телетайпа

на тази невероятна телеграма:

„…Нобеловата награда“.

Вече от няколко години колегите

предсказваха, че един прекрасен ден Ив

Ломбар ще бъде отличен от

стокхолмското жури. И въпреки това

всяка есен прогнозите не се сбъдваха.

Това оставяше у професора чувство за

лека незадоволеност. Беше наистина

досадно, че и този път са предпочели не

него. Обаче настъпваше и известно

облекчение, тъй като той трудно си

представяше себе си като герой на деня,

в ролята на своите „нобелизирани“

събратя. От времето когато научните му

трудове бяха донесли определена

известност, печатът и телевизията

многократно се бяха опитвали да го

хванат в своите мрежи, но той винаги

беше отклонявал техните предложения,

смятайки тези процедури за неприятни

изпитания. Популярността на трибун не

го привличаше, той просто беше учен.

Новината избухна и кулата от слонова

кост, която защищаваше Ломбар, рухна,

сякаш беше направена от пясък.

Журналистите го обсаждаха четиридесет

и осем часа, фотокореспондентите го

обстрелваха, телефонните звънци го

разкъсваха на части. Подчинявайки се на

неизбежното, професорът се остави да го

погълне водовъртежът на славата и вече

не съзнаваше какво говори и за какво

мисли. Ломбар се мъчеше само да устои

някак си, да издържи на бурния поток от

официални и приятелски поздравления и

да не казва прекалено много баналности

в отговор на многобройните въпроси.

Така, носейки се между официалните

церемонии и интервютата, той се оказа в


резиденцията на ДБИ – Дружеството за

биофармацевтични изследвания, в

просторния синкав салон на

шестнадесетия етаж. Ив Ломбар стоеше

сиротно, обкръжен от обикновените

сътрудници и ръководителите на

дружеството, и слушаше изказването на

генералния директор господин Дюмустие.

Под устремените към лауреата погледи

неговата фигурка на вечен студент се сви

още по-силно, а изражението на

неувереност, въобще присъщо на

неговото лице, стана още по-доловимо.

– Мой скъпи учителю – започна

господин Дюмустие, – днес, когато

стокхолмското жури ви присъди

наградата на века, мислено се връщам

към прекрасните научни резултати, които

вие постигнахте, сътрудничейки на

нашата фирма. Цялата ваша дейност се

сведе до упорити търсения, почиващи на

плодотворна идея. Мисълта, че

фармакологията не трябва да насочва

своето химическо оръжие против

враговете на човешкия организъм, че

нейната задача е главно да помогне на

нашето тяло да се самозащити, днес вече

не предизвиква съмнение. На никого днес

няма да дойде на ум да предписва

антибиотици за лекуване на

инфекциозните заболявания, да

използува токсични вещества за борба с

болните клетки или да заставя

психически непълноценни хора да гълтат

психотропни наркотици. Във века на

биологичната и дори на генетичната

фармакология ние с усмивка си мислим

за това господство на химията, в което се

отразяваше едно своеобразно

невежество. Длъжен съм да призная, че

преди двадесет години, когато ДБИ още

само пристъпваше към оказалите се

толкова перспективни изследвания на

химически синтезиращите се вещества,

не всичко изглеждаше толкова очевидно.

Когато вие тогава ми внушавахте, че

истинската медицина е заложена в самия

организъм на човека, че химическите

средства ще се окажат един прекрасен

ден толкова архаични, колкото

„пиявиците и балсамите на миналите

векове“, аз ви поддържах, финансирах

вашите изследвания, но и ръководителят

на фирмата, и аз самият се питахме няма

ли да доведат подобни идеи до пълен

банкрут. Аз се съмнявах точно толкова,

колкото ви вярвах. Разрешете ми да ви

призная това днес.

Ив Ломбар почти не слушаше

историческата екскурзия на господин

Дюмустие. Той не че беше равнодушен,

колкото загрижен. Тази Нобелова награда

се беше оказала неуместна. По-точно,

несвоевременна. Преди осем дни той

беше започнал да изпитва върху себе си

най-главния експеримент на целия свой

живот. Този експеримент той беше

подготвял тайно вече цели петнадесет

години. През 1985 година Ломбар беше

взел известна част от клетки от своя


костен мозък, размножи ги и ги замрази.

През всичките тези години те не

претърпяха никакви изменения и

продължиха да си бъдат клетки на

четиридесет и пет годишен мъж тогава,

когато той вече беше на шестдесет.

Преди три седмици той съживи тези

клетки и извърши с тях операция, която

имаше за цел с помощта на нови гени да

засили тяхната активност. След това той

ги инжектира на себе си. Тези

регенерационни клетки трябваше сега да

се разпространят в неговия организъм. Те

ще почнат да стимулират производството

на биологично вещество, което ще го

„прочисти извътре“, ще изтласка

стареещите тъкани, ще разруши

колагена, зачатъчните тумори, които

обикновено се появяват на тази възраст.

Казано по-кратко, ако всичко стане така,

както бе замислено, организмът на Ив

Ломбар трябваше да се подмлади или

най-малко значително да забави своето

стареене. Независимо от това е

необходимо да се почакат три месеца и

все пак е хубаво, че всичко ще се изясни

до пътуването до Стокхолм за

получаване на наградата.

Дотогава беше необходимо ден след

ден да следи за всички изменения. В

предстоящия объркан период това

съвсем няма да бъде просто. В момента,

в който Ломбар вече се отправяше на

церемонията в ДБИ, от лабораторията му

изпратиха резултатите от първия анализ

на кръвта, взета след опита. Той успя

само бегло да ги погледне. Но и това се

оказа достатъчно: странните цифри го

обезпокоиха.

И докато господин Дюмустие

продължаваше своята реч, всички мисли

на учения бяха концентрирани върху

листчето, лежащо в джоба му. Върху

аномалиите в собствената му кръв.

– От 1980 година вие правите –

припомни председателят – фундаменталните

открития, позволяващи да се започне

производството на интерферол – това

чудотворно антивирусно оръжие, което

до този момент на никого не беше се

удало да синтезира. Като фармацевт

винаги ще съжалявам, че не аз първи

пуснах в продажба медицинския

интерферол. Ще запазя в паметта си

победите, удържани благодарение на

това откритие над страшните вирусни

заболявания, грипа и хепатита.

Чувайки историята за интерферола, Ив

Ломбар за миг забрави своите тревоги. В

тогавашните години той нямаше

финансови контакти с ДБИ и поради това

веднага беше публикувал получените

резултати. Японците веднага поеха

информацията и изпреварвайки всички,

пристъпиха към търговска експлоатация

на неговото откритие. Днес Дюмустие си

спомняше за този случай с твърде

любезни изрази, но на времето неговият

тон беше много по-рязък. Но след това,

което беше станало, лабораторията вече


не се скъпеше на финансова подкрепа. И

слава богу, тъй като, както напомни

господин Дюмустие, изследванията, с

които той се зае през следващите години,

дълго време не донесоха никакви резултати.

– Развивайки идеята, която за вас

стана нещо натрапчиво, вие се мъчехте

да разберете защо микрофагите не винаги

успяват да унищожат болестотворните

микроби или разпространяващите се

ракови клетки. Осем години работа над

тази проблема и всички методи,

прилагани за усъвършенствуване на

имунната система, се оказаха неверни.

Някой друг би могъл да попадне под

властта на отчаянието, но вие проявихте

настойчивост независимо от това, че

много ваши изследвания се оказаха

безперспективни. Това упорство в края на

краищата се оказа възнаградено с

възможността да се установи контрол над

първите специфични имуностимуланти,

знаменитите ИСНС.

Приятно е, че преди публикуването на

тези забележителни трудове вие

предвидливо бяхте подали заявка за

необходимите патенти. За мен това е

особено радостно, тъй като по това

време професор Лорщейн, с който вие

разделяте Нобеловата награда по медицина

за 2000 година, укроти андрофините и с

това съкруши болкоуспокояващите

наркотици, съставящи една трета от

продаваната от нас стока. Трудно е да си

представим как би се развила съдбата на

нашето предприятие, ако ИСНС не бяха

се оказали техен блестящ заместник.

Ив Ломбар отново и отново се

връщаше към резултатите от анализите,

мъчейки се да ги изтълкува. Разбира се,

рязкото спадане на левкоцитите може да

говори за започващо разрушаване на

старите тъкани, но какво ще настъпи, ако

агресивността на присадените клетки

откара този процес твърде далеч?

Последният анализ трябва да бъде

съпоставен с онзи, направен един месец

преди опита. Разбира се, той би трябвало

да се подложи на по-пълно изследване,

за да може да се ориентира по-добре в

ставащите промени. Та той беше пуснал

в ход механизъм, който беше невъзможно

да се спре. Беше необходимо да се

следят и най-малките отклонения.

Съществуваше рискът да умре, борейки

се твърде активно със стареенето.

Генералният директор завършваше

своята реч. Настана времето лауреатът в

отговор да произнесе слово. Мъчително

изпитание! Ломбар започна несвързано

да бърбори някакви баналности. Той

решително не беше направен за светски

церемонии. Добре е, че той разполагаше

с много време, за да подготви

изказването си в Стокхолм.

Но Ив Ломбар разполагаше с много

малко време. През следващите седмици

състоянието на здравето му рязко се

влоши. Той беше принуден да се предаде

в ръцете на лекарите, след като им


разказа с всички подробности за тайната

на своя грандиозен опит. Те взеха

решение да извлекат клетки от костния

му мозък, да намалят тяхната активност и

след това отново да му ги инжектират с

надежда, че те ще изтласкат клетките,

които професорът си беше инжектирал

по-рано. Но допуснатата първоначално

грешка се оказа твърде сериозна. Новите

клетки бяха отхвърлени от организма и

болестта на кръвта продължи да се

развива неумолимо.

Все пак на четвъртата седмица беше

забелязано общо подобряване на

останалите биологични показатели,

подобрение, което, уви, не прекрати

прогресиращия процес. Ив Ломбар умираше,

подмладявайки се. Неуспехът, поради който

той плати с живота си, се превръщаше в

ново постижение на медицината.

В навечерието на неговата смърт, един

месец преди церемонията в Стокхолм,

неговият тридесет и пет годишен колега

д-р Бустие отдели клетки от своя костен

мозък и ги постави в хладилна камера.

Пред него имаше цели петнадесет

години, в които да разбере грешката,

струвала живота на неговия учител. На

прага на старостта той щеше да знае как

да направи себе си отново млад.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Терминатор




Двински научи кой ще му бъде

партньор в космоса при пътуването до

Европа три дни преди излитането, когато

началникът му каза:

– Няма да ти е скучно. Ще летиш с

компютър.

– С кого? – изненада се Двински.

– С компютър. На Европа са

необходими не само специалисти.

Компютърът, с който ти ще пътуваш, е

нещо необикновено. Най-последен

модел. Наред с това по време на

пътуването се готвят да го изпробват още

един път. Сам ще видиш. – Той очевидно

премълчаваше нещо.

Но през останалите три дни Двински

почти не си спомни за този разговор.

Прощаваше се с Настя. Вечерта преди

излитането той й каза:

– Сега цели две седмици ще си мисля

за тебе и никой няма да може да ми

попречи.

– Нима ще пътуваш сам?

– Ако не се смята компютърът.

– Бедният ми. Роботите са добри, но

безчувствени. Ще ти бъде мъчно. Нали?

– Не – опроверга я Двински, – ти ще

бъдеш с мене.

На другата сутрин той вече беше на

космодрума. Европа не е само континент

на Земята. Така се казва и един от

спътниците на Юпитер, на който имаше

филиал на института. Рейсовият керван с

малка тяга се движи до Юпитер два пъти

годишно – половин година дотам и

половин година обратно. В останалото

време се използуват експресите – малък

обем, никакъв комфорт и грандиозни

енергетични разходи. Но очакването е

нещо по-скъпо.

Астрогарата. Границата между земята

и небето. Две групи от хора – отлитащите

и изпращачите. Настя я нямаше – така се

бяха уговорили. Тъжно е, когато те

изпращат. Още по-тъжно е да

изпращаш… дори когато е само за една

година.

На околоземната орбита Двински го

чакаха. Не всеки ден се стартира до

Юпитер и още по-малко с експрес.

Придружиха го до хангара. Без

ускорителния блок експресът беше

малък, почти като изтребител без крила.

Пред отворения люк Двински се прости

с изпращачите. За кой ли път изслуша

последните инструкции – какво да прави

при старта и най-вече при кацането. След

това се изкачи по стълбичката в кабината

и се отпусна в креслото пред пулта за

управление.


Плъзгащите се врати се съединиха и

отделиха Двински от хората.

2.

– Здравейте – дочу той някакъв глас. –

Двински Владимир Сергеевич, нали?

Гласът звучеше равно и безцветно,

като на обикновен автомат. Но думите

бяха други. „Нали?“ – Настя също винаги

пита по този начин. Поразяващото е, че

се прощаваш с една жена и влизаш в

ракетата, а думите, които ти казва

машината, са тези, казани от жената на

прощаване. Философският смисъл на

всичко това е, че прощаването с човек е

аналог на срещата ти с машината. И

поради това думите са еднакви?

Истинска безсмислица!

– Здравейте – отвърна Двински.

– Сега се пригответе – каза същият

глас. – Стартът е скоро. Не се ли

страхувате от самотата?

– Не.

– Правилно. Има неща, които първо

трябва да се преживеят. Е, добре. Две

седмици ще бъда за вас всичко – и пилот,

и събеседник. Освен това и ще се грижа

за вас. Вместо майка. Или вместо вашето

момиче. Имате си момиче, нали?

– Годеница.

– Виждате ли, Володя, че аз мога да

гадая. Ще ми позволите ли да ви наричам

така? Вие сте на тридесет, а аз съм

малко по-стар. Все пак сме почти

връстници. Харесва ли ви моето

предложение?

– Нормално предложение – каза Двински.

– А в какъв смисъл сме връстници?

– Това е дълга история – каза

безцветно компютърът, – но пред нас има

цели две седмици. Вашата годеница я

няма тук и за вас няма кой друг да се

грижи. Освен мене. За това стегнете

коланите. Излитаме. Можете да пушите,

макар да е забранено. Димът не ми

пречи. Ако стане пожар, ние с вас ще го

загасим.

– Аз не пуша.

– Виж, това е чудесно – каза

компютърът. – Димът не ми вреди, но

мирише лошо. И никак не е приятно да

гасиш пожар.

– Вярно е, че никак не е приятно.

– Бива ви, Володя. Всичко разбирате.

Е, добре. Стегнахте ли вече коланите?

Чудесно. Сега излитаме.

3.

Претоварванията не бяха големи и не

му причиниха неудобства. Именно в това

е прелестта на стартирането от орбита.

Претоварванията са слаби, но

продължителни. При излитане от Земята

всичко е обратно.

Лек тласък му подсказа, че

ускорителният блок се е отделил и

променяйки траекторията си, се е

отправил към приемната база.

– Ускорителният се откъсна. Подгответе

се за безтегловността.

– Готов съм – каза Двински.

– Добре. Как я понасяте?


– Горе-долу…

– Чудесно – каза компютърът. – Аз

четох, че мнозина се страхуват. Самият

аз не изпитвам подобни чувства. Сетих се,

как ви харесва изразът „чувствоизпитател“?

Онзи, който изпитва различни чувства.

Точният синоним на човека…

Това настъпи. Креслото под Двински

беше издърпано. Той падаше към пода.

Но падането беше доста продължително

и Двински осъзна с разума си, че

креслото си стои на място и той все още

е вързан за него. Нищо не падаше

никъде. Това беше безтегловността.

– Вероятно е забавно – каза

компютърът. – Чел съм, че ти се струва

сякаш някой издърпва под тебе креслото.

Но това бързо ще премине, ако ти си

трениран.

То свърши. На времето Двински беше

тренирал достатъчно. Той натисна копчето

върху страничната облегалка; коланите

се хлъзнаха и изчезнаха. Двински

държеше креслото, за да не отплава.

– Никакъв комфорт, нали? – каза

компютърът. – За съжаление още е рано

за обяд. Какво ще пиете? Има чай, кафе,

различни сокове…

– Бих предпочел кафе – каза Двински.

– Правилно. Когато бях човек – каза

компютърът, – също предпочитах кафето.

4.

Бяха изминали две денонощия от

пътуването. Двински, след като си

поговори доста с компютъра, сега

избягваше разговорите. Последното

изречение го беше обезкуражило. „Когато

бях човек.“ Шега на конструкторите ли

беше това? Не. Нещо неприятно имаше в

думите на компютъра, сякаш Двински

беше облъхнат от студенината на нечие

чуждо и скрито минало. „Когато бях

човек“…

Вечерта компютърът каза:

– Напразно се стеснявате. Не мислете,

че нещо може да ме обиди. Не си

мислете, че съжалявам за нещо. Всички

смятат, че аз съм загубил. Загубил съм

нещо голямо, а съм придобил малко.

Напротив. Не съм загубил почти нищо, а

придобих твърде много. Мозък, очистен

от емоции, чисто мислене без примесите

на унищожаващите човека страсти…

Питайте ме, аз ще отговоря на вашите

въпроси.

Той замълча. Двински също мълчеше.

Вече беше разбрал, че всичко това не е

шега. Неговият спътник беше киборг –

кибернетичен организъм, човек, сраснат с

машина. Такива вече от сто години изпълваха

страниците на научнофантастичните романи.

Но какво в действителност бяха те,

Двински не беше чувал.

– Всъщност аз съм киборг –

продължаваше невидимият събеседник. –

Думата позната ли ви е?

– Да.

– Но не знаехте, че се произнася с

ударение на „и“. Вероятно сте слагали

ударението на „борг“.


– Да – каза Двински.

Ето това е човешката трагедия. Сега

на него му е важно само едно: да поставя

правилно ударенията.

Впрочем защо пък трагедия? Ако човек

се е решил на това, той го е направил

доброволно. Както сам признава,

неговото положение му харесва.

– От Европа ще ме прехвърлят на

Юпитер – продължаваше невидимият

събеседник. – Представяте ли си? Нима

това не е чудесно? Ще работя там,

където досега са били само роботи. Под

вечно ураганната атмосфера, на дъното

на океан от газове. Един во веки веков.

Това е прекрасно, нали?

Двински мълчеше.

– За вас сигурно е безразлично дали

съм аз, дали е робот – каза неговият

събеседник. – В нещо сте прав. Всички са

прави. Само не си мислете, че съм

мечтал тъкмо за това и поради него

доброволно съм се решил на сегашното

си положение. Пред нас има много време

и ще научите всичко, ако поискате да ме

слушате.

(Следва)





(Продължение от брой 41)

Смъртта е самота. Вие не сте умирали

нито веднъж. Никога не сте усещали как

се забавя и спира времето. Цяла вечност

преминава в това състояние – повече,

отколкото през целия живот. Но на вас

това интересно ли ви е? Или напразно си

говоря?

– Сигурно е интересно – като помълча,

каза Двински. – Та това наистина почти

никой не го е изпитвал. По-точно, няма

никой, който да разкаже за това.

Естествено, разговорът ставаше в същата

кабина, както и по-рано, на същото място,

ако не се смята това, че корабът беше

изминал милиони километри от

предишната точка. Всъщност Двински не

разпитваше за нищо киборга. Както

обикновено, той водеше разговора сам.

– Това е темпорален колапс – каза

киборгът. – Вие се намирате в различни

темпорални редове с целия останал свят.

В субективното време смърт няма, тъй

като от другата й страна няма съзнание,

там е нищото. Светът прескача през това,

за него то е смърт. Реална е само

чуждата смърт, собствената за индивида

не съществува.

– Това е удобна теория – каза Двински.

– Мисля, че мнозина ще се съгласят с

нея, ако разкажете това на всички:

Приятно е да се чувствуваш безсмъртен,

па макар и в собственото си време.

– Е, безсмъртието в един застинал

свят не е чак толкова сладко… Но да се

страхуваш от смъртта не си заслужава.

Вселената спира в съзнанието на

умиращия точно така, както застива в

една колапсираща звезда. Ако знаех това

в необходимия момент, мен тук нямаше

да ме има. Но смятах, че смъртта е нещо

възможно и за субекта, а след нея е

нищото. Наистина моят избор се оказа

по-хубав, отколкото предполагах. Както

виждате, сега вече съм разбрал маса

неща. Вие не можете да си представите

колко мощен инструмент е сегашният ми

мозък. Впрочем възможностите на

човешкото въображение са ограничени.

– А вашите? – запита Двински.

– Аз съм друго нещо. Та аз не съм

преминал през смъртта. Всичко беше по-

спокойно. Нещастен случай и аз изпаднах

в безсъзнание. След това направо на

хирургическата маса ми предложиха да

избирам: или-или. Разбира се, не ми

предлагаха смърт. Предлагаха ми живот,

който винаги ме е плашил. Тогава именно

реших, че е по-добре въобще да нямам

нищо, никаква обвивка. Малко преди това

се бях развел с жена си. Под нейно

влияние вероятно се беше зародила и


тази идея в главата ми. Ти, казваше ми

тя, си добър, но безчувствен. Като робот.

Ти би трябвало да бъдеш компютър.

6.

– При нас нещата не вървяха –

разказваше киборгът. – Бяхме женени от

пет години. Обичах я, но бях прекалено

ревнив. Едва сега разбирам, че съм бил

прекалено ревнив. Тогава на мен ми се

струваше, че тя е прекалено лекомислена.

– Струваше се?

– Да – каза киборгът. – Тя беше много

красива и умна. И мен понякога ме

обземаше един бяс… Дивашка история е

това ревността. У теб се ражда някаква

тревога и празнота, а след това тази

празнота потъва в нещо черно, от

дълбините. И вече си съвсем друг човек.

И правиш неща, за които после

съжаляваш. И още как съжаляваш! Но

сам убиваш всичко… Даже себе си.

– Как така? – запита Двински.

– Та аз вече бях разведен с нея –

отвърна, след като помълча, киборгът. –

Тя отиде на почивка. Внезапно една

вечер се включи видеофонът. Гледам я –

весела и спокойна. Разказва как прекарва

и се оглежда към някого. Разговорът ни

свърши, а аз не мога да си намеря място.

От какво е толкова доволна, защо е

весела, с кого е? Мрачните мисли се

рояха в главата ми, а аз нямах никакво

право на тях. Толкова по-сигурни обаче

ми изглеждаха те. Изскочих от къщи, взех

електрокабина и набрах кода на града, в

който тя почиваше. Откъснах всички

ограничители и натиснах лоста на

скоростта, докъдето можеше. Извън

града кабината се откъсна от трасето и се

вряза в гората…

Ревността е дивашка история –

продължаваше киборгът. – Сега вече

разбирам много неща. Ако беше в моя

власт да върна онова време, всичко би

било другояче… Не може да се гледа на

жената като на собствена вещ. Сто пъти

й се клех, че това няма да се повтори. И

на себе си се клех. И всичко се

повтаряше отново.

– Вие сигурен ли сте, че наистина сте

обичали? – след като помълча, запита

Двински.

– Разбира се. Сигурен съм, а и тя ме

обичаше. Та тя е такъв човек! Сигурно ме

е обичала. Сигурно и до сега ме обича.

По свой начин, разбира се. Тя почти не

говореше за това, но има неща, които се

усещат без много приказки. Нали?

– Сигурно има – съгласи се Двински.

7.

От старта измина една неделя.

Изпълнена с разговорите с киборга, тя

отлетя неусетно. Експресът преминаваше

през пояса на астероидите. Той по

традиция се смяташе за зона с повишена

метеоритна опасност. В сравнение с

останалите райони на Слънчевата

система вероятността от сблъскване тук

наистина се повишаваше хиляди пъти, но

въпреки това си оставаше нищожна.


– Може ли да си сваря сам кафе? –

запита Двински.

– Не ви ли харесва моят начин?

– Харесва ми. Но никога не съм варил

кафе в безтегловност. Сега ми се струва,

че вие го правите почти така, както един

човек на Земята. Възможно е, когато си

го направя сам, вашето да ми хареса още

повече.

– Тогава действувайте – каза киборгът.

– Наистина, това не е според правилата.

Ние сме в пояса на астероидите и се

полага пътниците да си стоят на мястото.

Може да се наложат ускорения и тласъци.

Експресът се отдалечава от метеорита, а

вие си трясвате главата в нещо. Но нека

оставим правилата. Наистина не е

възможно да не се мръднеш от креслото

четиридесет часа непрекъснато.

Двински се занимаваше с кухненския

автомат. Експресът можеше по принцип

да побере пет души. Сега четирите

кресла бяха размонтирани и имаше доста

празно място.

Кухненският автомат се намираше

отзад, вдясно от креслото на Двински. До

автомата беше илюминаторът. Зад

прозрачното стъкло започваше пустотата,

изпълнена с чернилката на небето.

Прозорец в чернотата, обсипана с дребни

звезди – като кафе, посипано със захар,

преди да го свариш по турски.

Как се прави кафе в безтегловност?

Много просто, Настенка. Това е нещо

елементарно, любима. Течността се

намагнитизира леко. Или пък се

електризира. Това първо. Джезвето също

се електризира. Или пък се

намагнитизира. Това е второ. Сега вече

това не е джезве, а магнитен капан. Ето и

магнитна чашка. Сега ще пием кафе по

турски от магнитни чашки…

Джезвето се измъкна от ръцете на

Двински. Самият той беше подхвърлен

напред – край илюминатора, с глава към

пулта, към металните му ръбове и високо

напрежение. Но той не се удари в пулта.

Пред самия пулт нещо го забави, спря и

изправи на нозе. След това го подхвърли

в креслото. След това настъпиха

претоварвания.

8.

Двински огледа кабината. Малко кафе,

само две малки чашки. Въпреки това

кабината беше оплескана солидно. Сега

той пълзеше с парцал в ръка и бършеше

петната от кафето. Киборгът му помагаше.

– Трябва да има две петна в ъгъла.

Така ли е? Още по-надясно.

– Точно така – каза Двински, забърсвайки

петното с парцала. – Как ги откривате?

Нима имате очи в кабината?

– Не – каза киборгът. – Очите ми гледат

към вселената. Но аз имам инерционни

датчици.

– Искате да кажете, че реагирате

спрямо измествания на центъра на тежестта?

– Естествено.

– На изместване, причинено от

разлятото кафе?


– Защо не?

– Необходима е феноменална точност.

– А какво знаете вие за моята точност?

– Нищо – каза Двински. Той намери и

второто петно в ъгъла. – Не, разбира се,

не. Нищо не зная този въпрос. Но всеки

сравнява по себе си. И освен това как

успяхте да маневрирате така, че да се

озова в креслото? Според мен, вие ми

спасихте живота.

– Не си заслужава да ми благодарите.

Заплашваше ни метеорит. Има много

траектории, които могат да ни избавят от

опасността. Безкрайно множество. То

съдържа безкрайно подмножество

траектории, при които инерционните сили

трябва да ви хвърлят в креслото. Какво

остава? Да се избере път, който да е

оптимален по някакъв параметър.

Например по размера на ускорението.

– Но това е твърде сложна вариационна

задача! – възкликна Двински. – Тя трябва

да бъде решена, и то мигновено! Нима

това е възможно?

– Защо не? – каза киборгът. – Ако

решението е еднозначно, процесът на

неговото намиране се свежда до превод.

Това е чиста лингвистика. Превеждате

задачата от езика на първоначалните условия

на езика на решенията. Естествено,

всички превеждат с различна скорост.

– А вие най-бързо от всички?

– Не – каза киборгът. – Както пишат в

анкетите, аз владея и двата езика

съвършено. За мен не е необходимо да

превеждам. Щом задачата е поставена,

аз веднага зная нейното решение.

– Какви неща чувам – каза Двински. –

Впрочем, ако вие правите такива неща

инстинктивно, така както аз преминавам

улицата, за мен е очевидна и същността.

Само защо не се оказах в креслото нагоре с

краката? Впрочем за вас това също е лесно.

– Естествено – каза киборгът. – Мога

да ви придам всякакво положение спрямо

кабината. Мога да ви поставя в креслото,

да притисна лицето ви към илюминатора,

да поставя ръката ви върху пулта, да ви

заставя да натиснете някое копче. Нашият

ръчен пулт е фикция. Когато корабът се

управлява от робот, пилотът винаги може

да поеме управлението. При нас такава

възможност съществува само по принцип.

Сигналът от пулта прекъсва моите команди,

но от мен зависи пултът да мълчи.

(Следва)






– Защо е направено така? – запита

Двински. Отново за секунда той долови

познатото чувство, сякаш от някъде върху

него лъхна студ. – Защо?

– Това никой не го е предвидил – каза

киборгът. – Всички мислеха, че пилотът

разполага с възможност да поеме

управлението. Всъщност не се получи

така. И това е съвсем правилно. Човек

винаги е във властта на емоциите. Той

може да получи халюцинации, може да се

побърка, може да го залее черна вълна

от дълбините на психиката му. Зная това

от опит. Малко ли неща могат да се

случат с човека!

– А с вас?

– За мое дълбоко съжаление –

монотонно каза киборгът – нищо.

9.

Двински се любуваше на Юпитер. Той

не беше виждал по-величествено

зрелище. Земята също прави

впечатление, но ние сме свикнали с нея.

Юпитер е друго нещо. Никакъв

хроникален филм не е в състояние да

предаде изгледа на Юпитер от

разстояние един милион километра.

Бездънните бездни на атмосферата,

издутините на тайфуните, ивиците на

облаците, кръглите сенки на спътниците.

И онова, за което в човешкия език още

няма подходящи думи.

Експресът догонваше Европа.

Забавянето на скоростта започна скоро

след излизането от пояса на

астероидите. Основната скорост беше

намалена. Дори и най-сложната маневра

– гравитационното забавяне в

пространството между Калисто и Ганимед

– беше вече завършена. Сега почти

погасил скоростта си, експресът се

приближаваше до Европа. Нейният

изпъстрен с петна диск, надминаващ по

размерите си Земята, наблюдавана от

стационарна орбита, висеше пред носа

на кораба. И се увеличаваше пред

погледа.

– Не сте забравили как трябва да се

държите по време на кацане? – запита

киборгът. – След няколко минути ние ще

навлезем в атмосферата. Когато

скоростта спадне до хиляда километра в

час, аз ще пусна крилата. По-точно, най-

напред спирачните парашути. Лентовият,

а след това и обикновените. Те са четири.

Те изглеждат много красиво на фона на

небето – като букет от четири цвята.

Макар че бих предпочел те да са три.

– Защо?


– Ами… четните букети се слагат на

ковчег – каза киборгът. – Парашутите ми

напомнят, че аз… не съм съвсем жив…

Известно време те мълчаха.

Европа стана по-голяма от Юпитер.

Нейната вдлъбната чаша запълваше

половината небе. Тя вече не се

увеличаваше, но очертанията на петната

й наедряваха.

– Време е да се простим – каза киборгът.

– Надявам се, че нашите разговори няма

да пропаднат напразно. Вие ми

харесвате, Володя. Главното е да пазите

своята годеница. Не се поддавайте на

ревност. Мъжът трябва да може да

прощава. Сега вече никога не бих

постъпил така, както по-рано. Би ми се

искало винаги да я обичате. Нека моята

печална история да не се повтаря.

– Вашата жена също не е била права –

каза Двински. – Според мен на нея й е

харесвало да ви мъчи. Жената трябва да

бъде друга. Разбира се, ако обича.

– Тя ме обичаше – каза киборгът. –

Има неща, които се усещат. Да не забравя:

обърнете внимание на пейзажа. Скалите

на Европа не са ви там някакви си Алпи!

А според вас каква трябва да бъде жената?

Небето в илюминатора се оцвети в

червено: корабът нажежаваше въздуха.

Скалите бяха далеч долу, диви и

незасегнати от цивилизацията. Дълги

сенки се протягаха от тях. Експресът

приближаваше към линията на терминатора

– долу аленееше и слънцето залязваше,

макар то да се намираше все още високо

над хоризонта. Още малко и щеше да се

открие тъмната страна на спътника. Там

се намираше обитаваният център и

нощта и хората вече сигурно заспиваха.

– Жената трябва да бъде добра – каза

Двински. – Като моята Настя.

– Тя се казва Настя?

– Да. А защо питате?

– Просто така – монотонно произнесе

киборгът. – Наистина е глупаво. Тя сигурно

е много красива.

– Много – каза Двински. – Макар че лицето

й постоянно ми се изплъзва и съвсем не

мога да го задържа пред себе си.

Представям си ясно само бенката на

страната й.

– Бенката на страната й?

– Да тя има голяма бенка под лявото

око. Но тя й прилича много. Само

фамилното й име не ми харесва. Но това

е нещо, което може да се поправи. Нали?

– А как е фамилното й име? – като

помълча, запита киборгът.

– Фамилното й име? – Двински каза

името. – Защо ви е това на вас?

Киборгът не отговори. За няколко мига

се възцари тишина. И внезапно тя беше

разкъсана – във високоговорителя замяука

и засвистя. Двински вече беше чувал тези

звуци. Това беше радиогласът на

Юпитер, превърнат в звуци.

Но защо киборгът беше включил

приемника, без да отговори на зададения

му въпрос?


Корабът сякаш се опря в нещо – това

бяха разпъналите се зад борда парашути,

които гасяха останалата все още скорост.

Отново безтегловност. Без

предупреждение, без покана да бъдат

затегнати коланите. Повърхността на

спътника се метна нагоре, кривна и се

преобърна. Експресът падаше. Мерна се

небето – празнина, изпълнена с чернота.

В далечината се появи странен

разноцветен букет. Четирите небесни

цветя бяха далечните парашути.

– Защо не изваждате крилата?…

Киборгът мълчеше. Или пък отговорът

му беше потънал в грохота на радиото.

– Какво става? – извика Двински.

Спътникът бавно се въртеше в

илюминаторите. Под кораба. Вляво. Вдясно.

Отново отдолу. Експресът се въртеше.

– Случило ли се е нещо?

Никакъв отговор.

Какво би могло да е станало? „За

съжаление, нищо“. Зад илюминаторите се

виждаха само небе и скали. Скалите

идваха все по-близко и небето – също. И

отвратителният хохот на радиото.

Двински се дръпна към пулта. Още не

е късно. Да включи двигателя и да пусне

крилата. С киборга беше станало нещо.

Там ще се ориентираме. Двигателят оживя

сам. Корабът се изправи. Двински беше

откъснат от креслото и изхвърлен напред

– върху острите ъгли и напрежението.

Това вече беше ставало някога веднъж.

Той не удари главата си в пулта. Нещо

го спря във въздуха. Не – всъщност той

висеше неподвижно, а нещо отдалечаваше

от него пулта, бавно въртеше около него

кабината и приближаваше към очите му

илюминаторите. И натискаше, натискаше,

натискаше стъклото на илюминатора в

лицето му.

Претоварването беше оглушително.

Двински не можеше да мръдне, но мисълта

му работеше. Имаше фрази, които

обясняваха всичко: „Роботите са добри, но

безчувствени“, „Сто пъти се клех, че това

няма да се повтори“, „Какво ме обземаше“,

„Бях готов да убия всекиго“, „Сега не бих

постъпил така“, „С мен нищо няма да се

случи“, „Казва се Настя?“, „А как е фамилното

й име?“, „И има бенка на страната си? Нали?“.

Съвпадение? Глупаво съвпадение?

Не. Не. Не!

Когато вече виждаше мястото, в което

щеше да се вреже корабът, някаква

неизвестна сила го откъсна от

илюминатора и го хвърли креслото.

10.

Двински отвори очи вече на Европа, в

болницата. До него стояха лекарите и

ръководителят на станцията.

– Браво, юнак – каза ръководителят. –

Ти кацна с кораба просто по чудо. Какво

беше станало?

Двински мълчеше.

– Ние отдавна те наблюдавахме. Всичко

си вървеше по програма и изведнъж

корабът сякаш побесня. Ти го издигна над


самата повърхност. Какво стана в края на

краищата?

– Корабът кацна под управлението на

киборга – каза Двински.

– Не. Именно той е излязъл от строя

първи. Това го знаем сигурно, но не ми са

ясни причините. Какъв компютър беше!

Почти човек. А сега…

Ръководителят на станцията се

усмихна тъжно.

– Впрочем външно всичко си е цяло,

но сега това е просто гардероб с

микросхеми. Асоциативните връзки са

разрушени, ограничителите са унищожени,

паметта е изтрита. Кибернетиците казват,

че това е невъзможно. Нима ти не си

забелязал нищо?

Двински мълчеше. Ръководителят на

станцията повтори със съжаление:

– А какъв компютър беше това! Мечта!…

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Писма от различни години



Кир Буличов

18 януари 1978 г., Москва

Скъпи Виктор Сергеевич,

Отдавна не съм Ви писала, не от

леност, а защото просто нямах време.

Всички ние се трудим (по-малко,

отколкото ни се иска) и се суетим (повече,

отколкото трябва). Освен това тази есен

е лоша за мен. Мама легна на легло два

месеца с възпаление на белите дробове,

след това синът ми хвана жесток грип,

най-добрата ми приятелка се

развеждаше с мъжа си и водеше с мен

многобройни разговори, за да ми докаже,

че всички мъже са мерзавци (аз

подозирах същото и преди това, но не го

формулирах по този начин). Така че от

лабораторията тичах по магазините и

аптеките, а след това се заемах да

лекувам моите болни. И когато утешиш

всички и се освободиш, се появява

усещането, че имаш под клепките си

пясък и си мечтаеш да поспиш за макар и

само шест часа. Но трябва да се заемеш

със собствената си работа – предимно

празна – да начукаш рецензия, да

прочетеш нечия дисертация или да

изготвиш годишния отчет… Освен това

над мен живее една строга съседка. Ако

пиша на машината след единадесет, тя

се появява по халат и ролки и ме

заплашва с милиция и с постановленията

на Градския изпълнителен комитет. Аз

вече пренасям машината в кухнята, където

я поставям върху две възглавници, но…

Имам подозрение, че съседката нарочно

ходи из апартамента и чака да започна да

пиша. Иначе на нея, самотната жена, й е

скучно. Налага ми се да ставам преди

съмване и да се натъпквам с кафе, но

това няма значение, защото въпреки

всичко не е възможно да заспя по-рано,

отколкото съм свикнала.

Не си мислете, че съм Ви избрала за

пухена жилетка, която да напоя със

сълзи. В края на краищата всеки от нас,

както е казал някакъв мъдрец, има онова

правителство, което заслужава. Очевидно

е, че в мене има някакво мазохистично

начало, защото се съгласявам да правя

тези рецензии и опонирания.

Накара ме да се „хвана за перото“ един

странен феномен, който наблюдавах през

последните дни. И в това отношение аз

чакам Вашето просветено мнение.

В началото реших, че започвам да

имам халюцинации… Не, така Вие нищо

няма да разберете. Трябва да изложа

най-напред предисторията на проблема.

Преди три години мъжът ми беше в

Индия. Там, ръководен не толкова от


каприз, колкото от желание да не

изостане от другарите си, купил от ловци

и прекара контрабанда два лемура.

(Вероятно в Москва живеят доста

екзотични животни, попаднали у нас по

подобен, в повечето случаи нелегален

път.) Той ги донесе в черни торбички, в

джобовете на шлифера си. Лемурите

очевидно са се смирили с подобно

унижение и мирували през цялото време

на митническия преглед. Тези зверчета

по начало ме умилиха. Очевидно

природата ги е направила нарочно

такива, лишавайки ги от каквито и да е

средства за защита от хищниците.

Допускам, че при изгледа на едно тънко

лори (към този вид се отнасяха и нашите

квартиранти) дори загрубялото сърце на

тигъра трепва, той свежда кръвожадния

си поглед и отива да гони някой бивол.

Представете си същество колкото

катеричка, без опашката, покрито с гъста

сива козина, с тънки паяковидни ръчички

и крачета (именно ръчички и крачета,

защото лоритата имат напълно човешки

пръсти с ноктенца от един квадратен

милиметър). Значителна част от техните

чипоноси физиономии заемат грамадните

им кестеняви очи, пълни с такъв укор и

страх, че гостите, след като поразгледат

нашите квартиранти, веднага разбират

колко изключително жесток и

отвратителен човек може да лишава от

свобода тези безпомощни мъничета.

Нашите жалки оправдания, че мъжът ми

ги е купил от ловци, които ги ловят

заради кожите им, че ги храним и държим

на топло и т. н., само засилва

враждебността към нашето семейство.

В ежедневието тези трогателни

животинки съвсем не са очарователни. Те

прекарват деня в сладък сън, а с

настъпването на нощта се измъкват от

клетката и тичат из стаите, поливайки

харесалите им предмети с миризлива урина

и посипвайки пода с кози барабонки.

След това увисват във фантастични пози

на щорите или на абажура. Те не желаят

да влизат в никакви контакти с нас,

техните господари. Не понасят никакво

галене или докосване. Зъбите им са

остри, дребни и многобройни и освен

това по тях винаги остават остатъци от

храна и раните от ухапванията не

зарастват цели седмици. Не случайно

индусите в Майсор ги смятат за отровни.

Те не изпитват никаква благодарност към

хората, не познават никого, а от това

биха имали полза. Свободното си време

прекарвахме на Птичия пазар или в

кабинетите на управителите на

зоологическите магазини (с подаръци),

тъй като лоритата се хранят само с живи

насекоми, а опитай се да осигуриш такава

храна в Москва всред зима. Вярно е

наистина, че в къщи се въдеха хлебарки,

но разпръсналите се из цялата квартира

брашнени червеи и свирещите из ъглите

щурци, разбягали се от кутийките, в които

ги донасях, допълваха тази радостна


картина. При това лоритата са

патологично страхливи и дори аз, която

изучих отлично техния егоистичен

характер и надменност, дължаща се

вероятно на съзнанието им, че са най-

древните млекопитаещи на Земята, често

се стрясках, срещайки погледа им – те си

даваха вид, че знаят със сигурност колко

внимателно ги угоявам само за да ги изям

след това. Ако не днес, то през следващата

седмица. И накрая последната беля – ние

не можехме даже вечер да отидем някъде

заедно. Някой от нас беше длъжен да

дежури в къщи, за да осъществи вечерното

хранене. Седиш, четеш и с края на окото

си виждаш как по пода пълзи беззвучно

като сянка паяк, навирил копринената си

качулка. И те гледа под око. Знае

дяволът, та ето вече втора година

живеем заедно, че няма да го докосна, но

е достатъчно да мръднеш глава и той

замира в див ужас като кататоник, а след

това, избирайки оптималния вариант за

спасение, се понася зад пердето…

А през миналата година ние не

издържахме. След известни (в определена

степен лицемерни) преживявания се

съгласихме да ги дадем на една мила

самотна девойка на петдесет години,

която живееше в самостоятелна квартира

с една котка, куче и два собствени

лемура. При това живее не в Москва, а в

Киев. В началото дори ни беше скучно

без лоритата и аз веднъж преди половин

година се съгласих да отида в една

съвършено излишна и отегчителна

командировка в Киев, за да се видя с

лемурите. Междувременно единият от

тях беше умрял. Вторият не ме позна, но

предпазливо взе от пръстите ми тлъстия

брашнен червей – скромен подарък на

московските приятели.

Извинете ме, Виктор Сергеевич, че

забравих за лаконичността – сестрата на

епистоларния жанр, а Ви написах есе на

тема „Отглеждане на тънки лорита в

домашни условия“. Но край. Преминавам

към същината, т. е. към халюцинациите.

Преди няколко вечери седях на

дивана, четейки една посредствена

дисертация и разсъждавайки как да се

откажа от опонирането срещу нея, без да

обидя смъртно автора. Изведнъж виждам

с края на окото си бавно, скитащ из

стаята лорик. Лорикът забеляза погледа

ми и замря, притиснал към гърдите си

свитата в юмруче ръчичка, и настръхна

от ужас. И изчезна. Потърках си очите и

разбрах, че съм преуморена – още малко

и ще трябва да посетя психиатъра.

Изминаха още два дни. И отново: нощ е,

седя на дивана, а сред стаята (този път

кой знае защо гледах именно в тази

точка) се появи изплашен лори и мига с

очища. Виждам го съвършено наяве, до

последното му косъмче. Разстоянието до

него да е най-много два метра. В ужас, че

са го заловили, лорито изпуска малка

локвичка и се разтваря във въздуха. Още

една халюцинация? Как е възможно?


Локвичката остана. Кълна се във всичко

свято, че локвичката си остана на място.

Избърсах я с парцала и едва след това

разбрах, че това е нещо свръхестествено.

Ето тогава се реших да ви пиша. Вие

винаги сте проявявали търпимост към

странностите на човешката психика и

най-малкото сте търсили рационално

обяснение на ирационалните явления. В

някои случаи успявахте.

Моля ви, скъпи Виктор Сергеевич, не

ме изоставяйте в своите молитви,

хвърлете снизходителен професорски

поглед върху моята жалка съдба и си

помислете какво би могло да бъде това?

Да не забравя, че не издържах и се

обадих по телефона в Киев на новата

собственица на лоритата. Тя ми съобщи с

прискърбие, че последният ни лемур е

умрял една седмица преди описаните от

мен събития. С други думи, не би могъл

да се върне в къщи като изгубила се

котка.

Оставам ваша предана ученичка.

Калерия

II

Скъпа Рима!

19 януари 1978 г., Москва

Все се каня да ти пиша, но имам

ужасно много работа. Нашата зав.

лаборатория, Калерия Петровна, за нея

вече ти писах, съвсем се е побъркала.

Не, много по-добре е да работиш под

ръководството на мъже, днешните мъже

са много по-меки и отзивчиви, а освен

това и аз умея да се оправям с тях. Но в

други отношения нашата Калерия не е

най-лошият вариант, тя все още се

поддържа и още се харесва на някои. Но

какъв ужас е да доживееш до тридесет и

толкова години и да не видиш нищо от

живота! Е добре, стига за работата. Ти ме

питаш как се развиват нашите отношения

със Саня Добряк. Отговарям ти: сложно.

И то по моя вина. Не съм достатъчно

внимателна към него и дори си

позволявам да му се присмивам, което

той не понася. Онзи ден му позволих да

ме покани на кино, а там срещнахме

някой си В. (просто една случайност през

моята бурна младост). Той ме поздрави,

а аз нямах причини да го игнорирам.

Саня побесня и през целия път до нас се

надуваше. Дори ми е смешно колко

наивни са тези мъже! Нима аз съм виновна

за моята външна привлекателност? За да

го ядосам още повече, не му разреших да

ме целуне на раздяла. Сега той не говори

с мен. Разбира се, не мога да върна

нашите отношения към нормата с един

поглед, но не се и готвя да направя това.

Той трябва да разбере по принцип, че

съществуват маса претенденти за моята

душа. А на него му правя отстъпки.

Разбираш ли какво искам да кажа?

Как са твоите работи? Вчера по

телевизията видях, че при вас времето не

го бива. Страх ме е отново да не стане

наводнение. Макар че това сигурно е

много интересно. С тебе бихме се носили


по улиците с катер и щяхме да спасяваме

жени и деца. При вас има толкова

моряци, че понякога ти завиждам, макар

да имам слабост към учените. В тях, дори

в начинаещите като Саня, има

сериозност и вътрешен ум.

Прости, че свършвам писмото –

пристигна Калерия, ненаспала се, с

подути очи, вероятно пак е работила цяла

нощ – не е лесно да си жена в науката!

Сега тя вече ме гледа косо – с какво ли

се занимавам? Сега, моя скъпа

началничке, сега…

Целувам те и скоро ще ти пратя

продължение.

Твоя вярна приятелка.

Тамара

III

Скъпа Лерочка!

Ленинград, 24 януари 1978

Понякога ми е трудно да си представя

как успявате да ръководите лабораторията,

да пишете докторат и да правите открития…

За мен вие си оставате (устойчивост на

стереотипа на родителско възприятие)

винаги момиченце, нарисувало за първи

път очите си и с това започнало новия си,

студентски живот. Сега ще се възмутите

и ще кажете, че и днес не сте стара, както

и преди сте красива, по-точно много по-

красива – жените от вашия тип

разцъфтяват около четиридесетте.

Вчера се върнах от Щатите, където

отседях своите старчески представителни

дни на симпозиума, състоящ се от

подобни на мене стари гъби, които

другите се стараят да държат по-далечко

от истинската наука, за да не объркат

нещо в нея.

Писмото ви ме зарадва и развлече.

Описвате много мило тези лемури, аз

дори надзърнах в Брема, но той знае

малко за тях. В замяна на това у Дарел

намерих описанието на подобно зверче.

Дарел пише, че тънкото лори в момента е

нещо много рядко и му напомня боксьора,

претърпял съкрушително поражение на

ринга. Ефектът се постига благодарение

на тъмните ивици козина около очите и

общата му скръбна физиономия.

Знаете ли, Лерочка, дълбоко съм

убеден в трезвостта и устойчивостта на

вашата психика. Така че хайде да оставим

халюцинациите настрана. Самата вие не

вярвате в това, а и халюцинациите не

оставят локвички върху паркета.

Разбира се, могат да се измислят цяла

поредица от външно съблазнителни

хипотези, предимно с оптически характер,

обаче мен ме грее най-вече от всички

едно отдавнашно мое хрумване. То почти

умря у мене поради липсата на

потвърждаващи факти, а ето че вие ми

писахте и нещо щракна в мозъка ми и

започнаха да се въртят нови колела…

Разбира се, със скърцане.

Някога, много отдавна се натъкнах на

бележките на един естественик, работил

с рептилии в Уганда, в които открих една

странна забележка. На него му се


случвало да наблюдава как един от

видовете ендемичен и крайно рядък вид

водна змия притежава странно свойство,

на което не се намерило обяснение. В

случай на крайна опасност тя изчезва,

фактически се разтваря във въздуха и се

появява отново след няколко секунди

(или минути). Разбира се, никой не е

обръщал внимание на тази глупост и тя

би останала незабелязана, още повече,

че самият наблюдател на явлението не

настоявал да е направил някакво

откритие. Тогава се замислих: какво ли се

случва със змиите, ако те наистина

изчезват? Това означава, че те се

пренасят някъде. Къде?

(Следва)






Хайде, казах си, да пофантазираме и

без това никой няма да разбере колко

сме лекомислени. Има два пътя за

преместване – в пространството и във

времето. И още не е известно кой от тези

пътища е по-антинаучен. Спомням си, че

водните змии са изчезвали от терариума,

т. е. мигновено са преминавали през една

непреодолима за тях преграда. Те

възниквали отново вътре в затвореното

пространство на клетката. И знаете ли,

Лерочка, тогава на мен най-много ми

хареса следната мисъл: а какво пък, ако

еволюцията някога е снабдила някои от

беззащитните си създания с един

удивителен механизъм за спасение от

опасностите? Та нали тя, тази еволюция,

е нещо много изобретателно! Да допуснем,

че съществува някаква корелация между

нивото на нервното състояние на

екземпляра – степента на опасността – и

физическия израз на този „ескапизъм“? В

миг на смъртна опасност екземплярът

осъществява мигновен преход по оста на

времето, да речем, в бъдещето.

Преследвачът губи жертвата от погледа

си, отдалечава се по своите работи и

тогава нашата спасила се жертва

благополучно се връща на мястото си.

Невероятно? Да, аз си помислих точно

същото. А като си го помислих, преминах

към други, много по-вероятни проблеми,

макар да планирах да изразходвам

известно време за проверка на тази

налудничава хипотеза. Дори исках да си

потърся зайчета за опити, по-точно

някакви същества, отдавна замрели в

еволюционно отношение – реликви в

животинския свят, които при това да нямат

силни челюсти… Трябва да отбележа, че

лемурът и по-точно тънкото лори е

идеален обект за такива опити. Защо той

не е измрял, защо не е изяден поголовно

през последните няколко милиона години?

Той не умее да бяга бързо, да се озъби

както трябва също не умее, денем въобще

вижда лошо и е напълно беззащитен…

И ето, представете си, преминават

много години и получавам писмо от

любимата си ученичка, която се оказва,

че е наблюдавала явление, което в нещо

е сходно с онова, занимавало ме толкова

в миналото. Само че на другия край на

„телефонната линия“. При вас лемурът,

който вече отдавна не съществува, се

появява отново. Появява се реално. И

изчезва. Съблазнително потвърждение

на налудничавата хипотеза (поради

липсата на други потвърждения).

Впрочем вие може да игнорирате

бълнуванията на един старец. Хайде да


сметнем, че с вас сме се позабавлявали,

разказвайки си приказки.

Предайте поздрави на вашето

уважаемо семейство. Трябва да ви видя в

Питер на биофизическата конференция

през март. Ще отделите ли една седмица?

Вашият стар и лекомислен поклонник.

В. Кострюков

IV

Римуля, здравей!

12 април 1978

Вероятно съвсем си ме забравила. И

си оправдана. Скоро вече „ябълките ще

цъфтят“, а аз дори не съм била на

фризьор вече цял месец, пълен провал!

Тези дни е и моят рожден ден, двадесет

години, значителна дата! А си спомних за

това едва днес – мама ми се обади в

лабораторията и ме пита какви са

плановете ми за вечерта, дали ще имам

гости, или ще празнувам сама. Сякаш ме

удари с нещо по главата! Знаеш ли, че

моят Саня отслабна с три кила? Такъв е

животът, както казват французите.

И всичко това поради нашата Калерия.

Тя, разбира се, е озверяла. Има планова

тема, има задачи, които стоят пред нашата

наука, а ние с какво се занимаваме?

Търсим из цялата страна лемури.

Разбира се, ти не знаеш какво е това

лемур. Лемурът е много първобитно

животинче, което почти е измряло и

живее още само в тропическите страни.

Прилича на алкохолик и винаги спи, но

въобще е истинска лапичка. Ние дори

намерихме две, но аз няма да ги храня –

ще умра, но няма – те плюскат червеи!

Живи! При нас идва Калериният учител,

един такъв тлъст професор, Кострюков от

Ленинград, който според мен тайно е

влюбен в Калерия, защото не стъпва в

лабораторията без цветя. Казах на Саня:

имай предвид, че ако не се възползуваш

от този опит, ще идеш в оставка. И той

вчера ми домъкна букет от рози за десет

рубли, дори ми е страшно как ще доживее

до аванса, но аз бях трогната искрено от

постъпката му, макар сама да му

подсказах. И си мисля, че Саня има към

мен истинско чувство. А ти как смяташ?

Кострюков и на мен ми прави мили очи,

но аз на такъв мамонт не обръщам и нула

внимание, макар да има страшна

пробивна сила. Той ни достави отнякъде

пари и според мен за нас сега работят

петнадесет други института, телефона

въобще го прекъснаха, а тези лемури

миришат, че да ти кажа право съвсем

няма да ми завидиш. Добре е поне, че

един мой поклонник (не съм ти писала за

него, тъй като той не е с нищо повече от

случаен епизод) на времето ми подари

цял флакон френски парфюм „Клима“ (нали

знаеш по четиридесет рубли парчето) и

се пръскам с него с пълна сила. А

Кострюков веднъж дойде с някакъв

шизофренен химик и му казва: „Това е

нашето немислещо прекрасно цветенце

на име Тамара, която употребява парфюм

само от марката „Клима“. Представяш ли

си, на тази възраст, а определя марката

на парфюмите по миризмата! С него


трябва да се внимава, и то как да се

внимава! Той е, общо взето,

представителен мъж и е добре запазен.

Само че аз още същия ден го отрязах.

Обръща се към мен и ме моли да

изтичам до лабораторията при Лившиц и

взема оттам култура. А аз му отвърнах:

„Аз не съм момиче за всичко.“ Наложи му

се да глътне моя отговор без вода. Макар

да съм длъжна да кажа, че тук съм

обкръжена от такова внимание, че направо

ходя над пропастта в ръжта. А през миналата

седмица те домъкнаха от някъде един

мъртъв лемур – изпратиха за него моя

бедничък Санечка. Беше истински

празник, сякаш става дума за истински жив

тигър. Домъкнаха се тридесет доктори на

науките и всички все в него гледаха, а

след това, както е прието при нас в

науката, го накълцаха на малки парченца

и гудбай, птиченце! А при това нали на

някой му се налага да мъкне плановата

работа, която никой не ни е отменял.

Общо взето, за моята жалка стотарка съм

принудена да преобръщам планини с

моите изящни пръсти.

Но нищо, научният прогрес е движеща

сила! Аз също не съм страничен човек в

науката. Ще намерим в кръвта на

лемурите „фактора T“ и ще направим

малък преврат в естествознанието (и във

физиката, разбира се). Аз пак ще ти

пиша, когато му дойде времето. Не се ли

готвиш да идваш в Москва? Бих могла да

ти покажа Кострюков. Той би ти се харесал.

Да не забравя, че Саня ме ревнува от

него. Без никакви основания.

Прегръща те твоята вярна приятелка.

Тамара

V

Здравей, Артур!

Москва, 19. X. 1978

За съжаление още не съм ти намерил

оригинални джинси, но търся и ще намеря.

Бъди спокоен и засега си походи с български.

С твоите външни данни ти и без модно

оформление можеш да минеш за

кинозвезда.

Засега не мога да отскоча до тебе.

Работата не ми позволява. Последните

месеци при нас минаха в бързане и по

тревога. Моята началничка си е набила в

главата една налудничава идея, която,

старче, няма да ти обяснявам, защото няма

да можеш да я схванеш. Ние с помощта

на приятелски научни учреждения се

опитваме да превъплътим тази идея. Вчера

при нас имаше малък празник. Съществуват

предположения, че сме успели да

синтезираме едно вещество, ще го

наречем условно „фактор T“. „T“, разбира

се, е латинско и означава „темпорален“

или „временен“. Ако всичко тръгне както

трябва, то върху нас от небето ще се

посипят премии и поздравления. Калерия

(това е моята началничка) ще защити

докторска, а аз ще получа аспирантура,

ако не получа самостоятелна лаборатория

(с какво не се шегува дяволът!), а нашият

старец Кострюков ще стане академик.

Такива са предварителните ми изчисления.


Питаш ме за личния живот. Трудно ми

е да ти отговоря. Както знаеш, в нашата

лаборатория има едно момиче, което се

казва Тамара. Тя по външност е ангел, но

по характер – дявол. Отдавна я разбрах

колко струва и се правя, че се радвам на

нейните аванси. Тази Тамарка има

далечни планове – да си пипне за мъж

някой доктор на науките, но докато

докторите не бързат да отидат в

гражданското, мене ме държи като

стратегически резерв. Не отказвам. Ако

ме държи дълго, мога и да прегрупирам

войските си и да започна настъпление в

друго направление. Пазете се, жени,

старши лаборантът Александър Добряк

не е лемур, а лъв (лемурите са едни

зверчета, с които ние сега работим).

Но стига! Поздрави, защото отивам да

горя на научния фронт!

Поздрави Валентина и Коска.

Александър

VI

Драги Виктор Сергеевич,

23 януари 1979, Москва

Работите ни вървят много лошо и се

страхувам, че по-лошо от това просто не

е възможно. Мисля, че губим битката. Вчера

ме извика при себе си Космодемянски и

внимателно ми намекна, че нашата тема

се закрива. Вие знаете, че неговата

деликатност граничи с деликатността на

булдозер, така че настроението ми не е

блестящо. Да, аз разбирам, че нашата тема

не е профилираща за института, малка

вероятност има да се получат някакви

резултати. И за народното стопанство

„факторът T“ едва ли ще даде положителен

ефект през текущата петилетка. Въпреки

това побеснях от поведението на

Космодемянски и му казах всичко, което

мислех. Ако не ме уволни, това ще

означава, че все пак науката му е по-

скъпа от личните отношения с някакви

дръпнати женички.

Така че сега сте ми нужен, и то много,

като тежка артилерия. Може би ще

позвъните в Президиума, а? Иван Семенович

ми каза, че без ваш личен разговор при

Дитятин едва ли ще е възможно да се

пробие нещо.

Новините са малко. Освен това ви

писах за тях през миналата седмица.

Тринадесетата серия с белите мишки даде

отличен нулев резултат, макар че Мямлик

(сигурно си спомняте, че това е голямото

черно лори, което получихме от Прага)

даде три изчезвания подред. Вашият

приятел Саня Добряк остана онзи ден

през нощта в лабораторията, за да не

изпусне Мямлик, ако на него му се поиска

да се върне обратно. Но според мен е

заспал, което той не иска да си признае.

Вашата прекрасна Тамарка му занесла

термос с кафе, което от разсеяност

посолила. Дори любовта на Саня към

Тамарка не успяла да накара нашия

герой да изпие тази освежителна влага.

Е добре, аз се отвлякох. Виктор

Сергеевич, помогнете!

Ваша Калерия

VII

Дълбокоуважаема Тамара!

Москва, 6 юли 1979 г.


Как е при тебе в Сухуми, вече изгоря

ли? Страшно ти завиждам. Розовата

мечта на идиота е да легне до тебе на

плажа, да слуша вълните и да гледа

синьото небе. За съжаление имам много

добре развито въображение и си

представям как отиваш вечер на

естраден концерт с някакъв мускулест

брюнет по същото време, по което ние с

Калерия стоим в празния институт и

работим заради всички.

Питаш как са при нас работите? Нищо

особено. „Факторът T“ засега не

действува. Макар че, както казва

Калерия, има обнадеждващи данни с

гущерите-гекони. Може би, може би…

Но главното не е в това. Главното е, че

вчера със собствените си очи видях

появяването на Мямлик. Калерия не ми

повярва, а аз от изненада забравих да

включа камерите. Знаеш ли, че когато

твърде дълго чакаш нещо, вече

преставаш сам да вярваш в него. Значи,

седя си в лабораторията, Калерия се

понесе на някъде и си мисля: дали да

почистя клетката на лемурите, или да

регулирам центрофугата? Аз съм момче

със златни ръце, а не като твоя мургав

брюнет, който може само да осигурява

билети за естрадни концерти.

Гледам към клетката и виждам, че

лемурите не са два, а три. Преброих ги

дори на глас. Три. Шустрик си е на място,

Мямлик си е на място, а кой е този още?

Още един Мямлик! Кълна ти се във

всичко свято, кълна се в собствената си

любов (в която ти няма да повярваш,

защото не си способна на велики

чувства), че в клетката имаше два

Мямлика.

Това продължи повече от минута. И

двата ме гледаха като шашнати, и двата

чакаха да им подхвърля извънпланови

червеи. А след това Мямлик № 2 изчезна.

А Калерия ми направи истерична сцена,

че не съм фиксирал този феномен.

Днес почти не си говорим с нея. Не

мога да търпя у нея тези наполеоновски

замашки. Няма какво, скоро ще й простя.

Нали съм великодушен. На нея също не й

е леко: мишките не искат да ходят в

бъдещето, лемурите не се фиксират,

директорът интригантствува, а аз не съм

много дисциплиниран.

Е добре, Тома, не забравяй да ми

изпратиш плажната си снимка в цял ръст,

ще я закача на отварящия се шкаф на

мястото на Брижит Бардо. На брюнета

кажи, че не го чака добро за неговата

настойчивост от твоя верен приятел А.

Добряк. Без теб ми е нещо скучничко.

Саша, Москва, 21 ноември 1979 г.

(Следва)





VIII

Москва, 21 ноември 1979 г.

Драги Виктор Сергеевич!

Благодаря за поздравленията. Разбирам,

че те носят по-скоро поощрителен

характер. Но въпреки това беше приятно

да ги получа, що се отнася до мене (и

според мен не толкова до мене, но и до

тези, които работят с мен), то основното

чувство беше неудовлетвореността. Като

при гоненето на влак. Хванал си го,

седнал си във вагона…, а по-нататък

какво? Разбира се, сега вие ще се

усмихнете и ще кажете: „По-нататък

какво? По-нататък е работата и пак

работата.“ Аз си знам какво ще кажете.

Освен това от двете наши последни

постижения първото, общо взето, не е

наша заслуга, а на Лившиц. Съставът на

фактора T беше определен от него. Ние

само му прислужвахме. А виж, що се

касае до пътуванията в бъдещето на

безименната бяла мишка, на която, както

вие твърдите, някой някога ще постави

паметник („Бяла мишка и аз между

зъбите й“), то Лившиц в това отношение

почти няма нищо общо. И всичко стана

така, както вие си го представяхте.

Нещата се оказаха в точната дозировка

и психологическите стимулатори (Ваше

досещане). Ние вкарахме нова

модификация на лемурения фактор T на

всичките дванадесет мишки, привлякохме

на работа нашия Васка, на който му

втръсна до смърт да плаши тези

нищожни гризачи със своя хищен вид,

макар да прави това неподражаемо… – и,

общо взето, една от дванадесетте мишки

изчезна. Спаси се в бъдещето от

котарака. Това е всичко и бихме могли да

сложим шампанското върху масата, но…

От това време ние повторихме опита

шест пъти условията се съблюдаваха

точно, но мишките не изчезват. Така ни се

и пада. Не трябваше да се радваме

толкова шумно и да се смятаме за

Нютоновци. Лесно е да падне ябълката

на главата. Впрочем при нас стана една

малка беля – Васка подгони беззащитния

Мямлик и успя да го стигне. Посмачка го

хубаво, а Мямлик от страх го изхапа (но

не изчезна). Васка е с подута муцуна и не

работи. Мямлик стои с подута лапа и не

работи, на прекрасната Тамара й е мъчно

за Васка, лекомисленият Саня жали

Мямлик и това доведе до дълбок

конфликт в лабораторията. Какво пък, ще

продължим да работим. Пристигайте, без

вас ни е скучно.

Калерия


IX

Москва, 27 декември 1979

Скъпа Рима!

Имаме толкова работа, толкова

работа, че нашето вече прилича на

оптимистична трагедия! Мислех си, че

няма да преживея всичко това, но

изненадващото е, че го преживях. Бях

буквално на границата на физическото си

изчезване, т. е. не буквално аз, а,

разбира се, Саня. Това е някакъв ужас, а

не човек! Знаеш ли, четох в едно

стихотворение, че някои лекари си

инжектирали чума и понякога със

смъртоносен резултат. Точно такива

типове се оказва, че ме обкръжават. С

други думи, един такъв тип.

Трудно ми е да ти обясня всичко,

защото, извини ме, но ти в науката си

празно място. Вероятно помниш, че

отделяхме фактора Т. Ако този фактор се

употребява правилно, то можеш да се

отправиш в бъдещето. Не сигурно

наистина, но все пак малко е възможно.

Лемурите умеят да правят това сами, те

имат фактор T направо в кръвта си от

рождение, а на другите същества се

налага да се инжектира факторът, освен

това те трябва и да се плашат както се

следва. За мишките си имахме котарака

Васка, такъв звяр, ще ти се вземе акъла!

Но той избяга, защото му е скучно да

плаши мишки, ако не му дават да ги яде.

Ние правехме опити буквално с хиляди,

понякога се получаваше, а понякога

изпадахме в пълна профанация. След

това при нас се появиха маймуни. С тях

също не се получаваше. Общо взето,

както казва нашата Калерия, науката не е

място за хора със слаби нерви. И е

смъртоносно права.

А на третия ден стана едно екстрено

събитие. Общо казано, нашият Санечка

устрои горещ спор с Калерия във връзка

с перспективите. На него в науката и във

всичко, разбираш ли, всичко му се иска

наведнъж. Той започна да уговаря

Калерия, че е време да се премине към

опити с хора, с доброволци. Калерия

първоначално се смееше, защото

предстоят още години и години на упорит

труд, преди да може да се приближи към

такова нещо, аз също започнах да се

присмивам на Саня и вероятно не

биваше да правя това. Той е толкова

самолюбив. А след това всички си

отидохме в къщи, а той остана още в

лабораторията и се оказа, че е

изчислявал дозата и главното е търсил за

себе си емоционалния фон (ти това няма

да го разбереш, а когато не разбираш,

гледай да пропускаш неясните думи,

защото нямам време да ти обяснявам

всичко). Той изобщо се изхитрил да

изразходва целия запас от фактор T-12.

Дванадесет е модификация на фактора,

не ме питай за подробности, защото и аз

самата не разбирам всичко. Най-общо

това е такъв фактор, който би трябвало

да гони маймунките в бъдещето. На


следващия ден в единадесет часа

сутринта, когато в лабораторията имаше

доста много хора, Саня отново започна

спор с Калерия. Започна да говори, че

науката не може да се движи напред

само с една предпазливост. А Калерия му

отговори: „А ако ти попаднеш в бъдещето

сто години напред и тази сграда вече я

няма, ти ще се сплескаш.“ А Саня й

отвърна: „Нищо подобно, защото

природата е мъдра и тя изпраща

лемурите не далече напред и дори в

такива условия, при които няма хищници

наоколо.“ Но в този момент някой от

лаборантите каза, че Саня не можеш да

го изплашиш с нищо. Как биха могли да

го изпратят в бъдещето, щом от нищо се

не бои? На Саня, разбира се, му е

приятно, че е толкова смел, и започна да

възразява, но не чак толкова много. А

след това ми каза: вземи от Артур

кутийката. Разбира се, отговорих му, че

нямам такова намерение, а той тъжно ме

помоли отново за същото. Тогава го

съжалих, а не трябваше, защото иначе

може би нямаше да се случи нищо.

Отидох при нашия механик Артур и го

попитах дали има някаква кутийка за

Саня. А той се засмя, подава ми

кутийката и ми казва: бъди внимателна,

защото за нея Саня ми плати пет рубли.

Да не си помислила да я отвориш. Аз и не

мислех. Изтичах обратно и казвам на

Саня: ето ти кутийката. А тогава Саня ни

каза: „Внимание!“. След това извади от

сака си мотоциклетна каска. Представяш

ли си, той вече бил изчислил всичко, а

ние дори не подозирахме. Извади каската

и каза: „Тамара, скъпа (аз въобще това

обръщение не го търпя, но беше

настъпил някакъв тържествен момент,

който дори не мога да ти предам с думи),

Тамара – казва, – скъпа, отвори

кутийката, която ти даде Артур.“

И аз като сомнамбул (има такова

насекомо) се приближих до него и

почувствувах, че той трепери с цялото си

тяло. Това ме смути, защото преди той

трепереше така, когато е обхванат от

пламенна страст към мене. „Отваряй!“ –

извика Саня. Аз я отворих и от кутийката

изскочиха изведнъж три големи черни

хлебарки. Възмутих се страшно. Да ми

направи такава гадна шега е направо

непростимо! Хвърлих кутийката на пода и

му казах: „Това никога няма да ти го

простя.“ Но не получих никакъв отговор!

Саня в стаята го няма! Всички викат: „Ах!

Какво стана?“ А Калерия казва съвсем

тихо: „Никога не съм мислила, че един

мъж може да се страхува толкова от

хлебарки, че да избяга в бъдещето от

тях.“ А аз й отговорих: „Не говорете така

за Саня! Той направи това за науката.“ А

Калерия отговаря: „Не исках да кажа

нищо лошо за Саня. Ако той така се

страхува от хлебарките, той е два пъти

по-мъжествен човек, щом заради

експеримента се е решил да се подложи

на такава адска мъка. Сега той е мъченик


на науката.“ Точно така казва: „Саня е

мъченик на науката.“

Ние веднага разчистихме място сред

лабораторията и започнахме да чакаме

Саня да се върне. Аз си плачех тихичко,

защото се страхувах, че с него ще се

случи нещо и няма да се върне. Та

пътешествието във времето крие много

опасности и дори една бяла мишка отиде

в бъдещето и въобще не се върна. Но

още не успях да се разплача както

трябва, а Саня вече се върна. Но

изглеждаше странно. Върна се мрачен и

дори се усмихваше тъжно, когато

започнаха да го поздравяват. Калерия

каза, че мъмрене си е осигурил и тя ще

се помъчи да го остави без премия. Но аз

се възмутих и се хвърлих към Саня,

започнах да го утешавам и да му говоря,

че е мъченик на науката. Но Саня въобще

не разговаряше с мен, а само ме

погледна тъжно и в този момент видях – о

ужас! – представяш ли си, на бузата му

имаше една страшна синина! „Ти си се

ударил?“ – изплаших се аз. „Не –

отговаря ми Саня, обръща се към

Калерия и казва: – Готов съм да понеса

заслуженото наказание.“ Но в този

момент Калерия вече беше позвънила на

Лившиц и още други надойдоха и сега

нашият Саня седи омотан в проводници и

налепен с датчици като космонавт и го

измерват и изследват. Всичко е наред,

само че той не иска да разкаже какво е

видял в бъдещето. И най-ужасното е, че

въобще не иска да говори с мен. Сякаш е

родезийски расист, а аз съм подтисната

негърка. Разбира се, ако той не беше

такъв герой, аз никога не бих почнала

поради това да се разстройвам. Мога във

всеки момент да назова осемнадесет-

двадесет души, които ще бъдат щастливи

само ако им разреша да поговорят с

мене. Не мога да си представя как ще

свърши всичко това. Синината на Саня е

съвсем ужасна и аз страшно се

страхувам да не му е заразена кръвта.

Очаквай нови писма с настъпващата

Нова година от твоята

убита от обстоятелствата

приятелка Тамара

X

Москва, 16 юли 1980 г.

Скъпи мой Виктор Сергеевич!

Не бих ви писала, защото никакви

екстраординерни събития в нашата наука

не са настъпили. Гоним маймунки и

мишки в бъдещето, но съвсем не можем

(а ще можем ли някога?) да регулираме

продължителността на пътешествията, а

и самия техен факт.

Имам обаче една любопитна новина за

вас. Може би ще се усмихнете.

Спомняте ли си, че преди половин

година Саня Добряк извърши постъпка,

която ми коства маса нерви и

обяснителни записки до Космодемянски.

В пътешествието на Добряк имаше две

тайни. Първата беше голямата подутина

на бузата му, за която Добряк не ни каза


нито дума. Втората се състоеше в

рязкото променяне на отношението му

към Тамара. Той направо престана да я

забелязва и дори се обръщаше, когато тя

плахо се приближаваше до него,

протягайки лапички. И това не беше

пресметнат ход на съблазнителя – Саня

не е способен на такива номера. Що се

отнася до Тамара, тя веднага се влюби

до смърт в Саня и колкото по-студен

изглеждаше той, толкова по-горещо

биеше нейното елегантно сърце.

И двете тези тайни се разкриха вчера.

Заседяхме се до късно в

лабораторията. Валеше, беше мрачно,

тъжно и се стъмваше. Аз пресмятах нещо

на калкулатора. Саня хранеше нашите

животинки, преди да отнесе клетката във

вивария. Той не доверява лемурите на

никого. Влезе Тамара. Тя хвърли към мен

мимолетен поглед, но според мене не ме

забеляза. Тръгна към Саня с твърдата

походка на човек, който е решил да

излети в космоса. „Саня – каза тя –

трябва да ти кажа няколко думи.“

„Слушам ви“ – каза Саня, гледайки към

клетката. „Саня, между нас се появи

някаква трагедия – каза Тамара. – Аз те

моля за обяснение.“ „Няма да получите –

каза Саня. – Ние няма за какво да

разговаряме.“ „Ти не ме обичаш повече?“

– запита Тамара. „Бих искал да те обичам

– отвърна Саня, – но не мога да търпя

съперници.“ „Ти нямаш съперници“ – каза

Тамара и изведнъж така се разрева, че

стана ясно колко са на края нервите й.

„Не вярвам“ – каза непристъпният Саня.

„Но кой е той?“ – запита Тамара. „Не зная

– каза Саня. – Видях как се прегръщате с

него, когато пътувах в бъдещето.“

„Ах! – възкликна Тамара. – Значи това

още не е станало.“ „Дали е било или ще

бъде, не е важно“ – каза Саня. „Но аз се

кълна, че обичам само тебе! – каза

Тамара – На никого и никога не съм

казвала подобни думи!“ „Какви са ти

доказателствата?“ – запита студено

Саня. Даже ми стана мъчно за момичето.

Тя сигурно не беше се признавала в

любов още на никого – просто не е

успявала, това вместо нея са го правили

по-бързо нейните поклонници „Имам

доказателства! – възкликна нашата

красавица. – Съгласна съм още утре да

отида с тебе в гражданското. Искаш ли да

се ожениш за мене, кажи де, искаш ли?

Или ще посмееш да откажеш?“

Последното изречение на Тамара

прозвуча като трагичен монолог,

предназначен да бъде чут и на балкона.

Аз дори се обърнах към тях, за да ги

помоля да намалят тона и да не

привличат вниманието на случайните

минувачи от улицата. Но не казах нищо,

защото вместо два силуета видях един –

Тамара се беше хвърлила в обятията на

Саня и той, разбира се, не беше устоял

пред такава фронтална атака.

И в този момент от вратата се разнесе

страшен вик: „Да не си посмял! Аз я


обичам!“ И още един Саня Добряк се

хвърли с юмруци върху своя двойник.

И всичко си отиде на мястото.

Трябвало Саня по време на пътуването

си да се натъкне на самия себе си,

целуващ Тамара, при това в полутъмната

лаборатория. Ясно е, че е познал Тамара,

защото е свикнал да я наблюдава

отстрани. Себе си не познал, защото не е

свикнал да се вижда отстрани.

Очевидно всичко това беше разбрано

и от Саня. От този Саня, който се

целуваше с Тамара. Той отстрани своята

възлюблена и протегна напред ръка.

Саня-пътешественикът във времето се

вряза в протегнатия юмрук на Саня-

щастливия възлюблен, хвана се за

бузата и изчезна.

Саня ходи наперен като паун,

идиотската усмивка не слиза от лицето

му и на всички любопитни, които вече са

чули от устата на Тамарочка за боя

между Саня и Саня, разправя: „Да беше

видял с каква наслада светнах по

мордата този пошъл ревнивец!“

Ето това е всичко. Ние скучаем без

вас.

Искате ли да се срещнем в бъдещето?

Ваша Калерия

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Ателие за Сикейрос

Ателие за Сикейрос


Леонид Панасенко

„А не е ли могло Канов да е умрял от

радост? Чие сърце би могло да побере и

веднага да възприеме подобно събитие?

Но не е така. В съобщението е казано

ясно – „Не успях да отскоча.“ Не е

успял… Но Канов не е от тези, които в

космоса зяпат по облаците. Освен това е

успял да предаде, че се е загледал.

Именно тук вероятно се крие нишката.

Нишката, която свързва неговото

неочаквано откритие и трагичното

отслабване на неговата предпазливост.

Но какво би могъл да види, за да не

довиди собствената си смърт?“

Момчетата отново започнаха да

спорят. Това ме ядосва. Та те също се

губят в догадки, страдат от

неизвестността и въпреки това се мъчат

да се ободряват, да отстояват своята

абсолютно „точна“ хипотеза за станалото.

– Вярно е – не се сдържам аз. – Всичко

е вярно. Хората винаги са търсили разум

във вселената. Първоначално са

мечтаели и изграждали хипотези. След

това първите ентусиасти започнали да

търсят живот сред звездите. Разбира се,

не е имало никакви факти. Нито тогава,

нито сега. Но сега сме се заели сериозно

с тази работа. Прочесваме планомерно

вселената и… определено безрезултатно,

тъй като всеки се придържа към

собствената си теория за контакта, която

си е измислил в съответствие със своята,

така да се каже, професионална

принадлежност. Всеки надзърта през

своята прозирка и се готви само през нея

да види събрата си по разум. А този

събрат може би е невероятно близо.

Необходимо е само да се обърнеш към

него по човешки, т. е. от някакви

обществени позиции. Това е всичко!

Моята неочаквана реч направи

впечатление… Наистина повече със

своята емоционална страна, отколкото

със съдържанието си.

– М-да… – поклати глава Сергей.

– Момчето расте – дълбокомислено

каза Тете – Тимофей Трошин.

– И започва да изпробва неукрепналия

си глас – добави Володя.

А Рая се изсмя.

– Кой е пък този гений – запита

Володя, – който може да твърди, че

заема общочовешки позиции? Т. е. от

името на цялото човечество?

Той притежава поразителната

способност да говори рязко, или по-точно

във всичко да осветява такива страни, за

които присъствуващите предпочитат да

мълчат. Ако трябва да бъда честен, аз


бях съгласен предварително с всяка тяхна

критика. И тримата са световни момчета.

В душата си ги смятам за най-добрият

екипаж от всички, които са на космоботите

на изследователската група „Разум“.

Някога нашата група се наричаше

„Контакт“. Годините минаваха. Контакти

все нямаше и нямаше. И постепенно дори

и най-пламенните романтици разбраха,

че главното е да бъдат от открити

мислещи същества. Докато това не стане,

за контакти да се говори е дори смешно.

Що се отнася до момчетата, то волю-

неволю всеки от тях се беше присъединил

към привържениците на някоя популярна

теория за начина, по който един разум

може да съобщи за себе си, да остави

тези злополучни, неуловими „следи“.

Повече или по-малко самостоятелна

се оказа теорията на най-тихия от нас –

на Сергей. Той предложи модел от три

свята – без органичен живот, живот без

разум и разумен свят (според него

мислещи същества непременно биха

внесли в природата макар и слабо

забележими и зашифровани, но при

окончателното им разгадаване глобални

изменения) – и се мъчеше да установи

корелационните връзки на своите модели

с реалните светове. Тете, този строг

емпирик, вярваше не в теорията, а в

старата, обнадеждваща притча, че „Който

търси, той винаги намира“. Володя

изравяше и най-малките следи на

рационалност, т. е. на геометрично

проявяваща се целесъобразност. Неговият

бляскав ум на систематик и математик-

аксиоматик притежаваше рядка интуиция.

Към какъвто и да е геометричен език да

се придържаха другите мислещи

същества, Володя вероятно би разгадал

неговите закони във всички случайни

само за страничен наблюдател прояви.

Момчетата си износваха своите теории,

често спореха до оглупяване и всеки се

мъчеше да ме покръсти, мене, зеления

практикант, в своята вяра. Но във всяка

от тях нещо не ми харесваше –

неопределеността на Серьожината,

фатализмът на Тете и бездуховността на

Володината. Търсех собствена гледна

точка, но без особен успех.

* * *

Качваме се на палубата за

наблюдения и аз за кой ли път се мъча да

уловя „чудния миг“. Сменям флумастери

и моливи, взимам пастели. Но напразно.

Рая не е никакъв модел. Нейното

променливо, летящо, „изворно“ лице

никак не ми се поддава. Отблясъци на

чувствата и промените в настроенията

пламват върху него неочаквано и угасват

като фойерверки.

– Ти си твърде своеобразен художник

– заявява след половин час Рая. –

Разкажи ми по-добре за Сикейрос. Нали

стереокопията в твоята каюта са негови

стенописи?

– Негови са. – Замълчах, представяйки

си мощния и властен полет на неговите


багри. – Той е бил внук на войник и поет.

Цялата му съдба е движение и развитие.

В Мексико през XX век Давид Алфаро

станал войник на революционната армия.

След това в Испания е вече полковник и

командир на интернационална бригада.

– Това е биография на военен, а не на

художник – замислено подхвърли Рая.

– Той сякаш е живял няколко живота.

Сърцето му се е стремяло навън, на

свобода, но малко след тридесетте си

години бива хвърлен в затвора като

комунист. След това е изселен в Таско.

Там, скитайки сред скалите, от техните

разклонения той за първи път видял и

запомнил за цял живот как аленеят

цветята с чудното име „сангре ди торос“ –

„бича кръв“. Сред тези планини той

нарисувал за една година повече от

стотина платна. Вече старец, когато

отново се оказал в тъмница, хилядите

квадратни метри на неговите фрески и

пана останали на свобода. Не, не е

случайно, че той винаги е обичал два

цвята – наситеното червено и черното…

Но в този момент из кораба се разнесе

звън. Той означаваше, че след половин

час нашият космобот ще изскочи около

планетата, край която е загинал Канов, и

от там до Земята бяха долетели откъслеци

от фразите, възбудили целия свят.

– Саша – обърна се към мен Сергей, –

включи, моля те, още веднъж записа.

Първоначално се чуваха само шумове,

но след това през бездните на

пространството се разнесе възбуденият

глас на Канов:

– …Видях Разум. Виждам го, но не

мога да повярвам. Те са такива като нас.

Те са… прекрасни – изглеждаше, че

Канов не може да намери думи. Внезапно

гласът му трепна. – Господи, каква глупост…

изглежда има разхерметизиране…

Астероид. Забравих за всичко, не успях

да отскоча… Но видях!…

Лежим в инерционните кресла и мълчим.

– Защо все пак не се е включил автоматът,

който предотвратява сблъскването с

астероиди? – запита Володя.

– Нищо не разбирам – въздиша Рая. –

Работата е станала в открития космос.

Значи Канов по всяка вероятност е видял

чужд кораб. Но откъде е могъл да знае,

че те са такива като нас?

Мълчим. Какво бихме могли да й

отговорим? Дори не знаем дали може да

се вярва на чутото. Ще успеем ли да

изясним нещо на самата планета?

Тройно иззвъняване отново се разнася из

всички кътчета на кораба. Излизаме от

подпространството. И веднага започва да

ни подхвърля от една страна на друга.

Екранът става пепеляв от изобилието на

метеорити и астероиди.

– Охо! – удиви се Тете. – Тук е

сериозна каша. Изглежда, че тази

планетка лежи точно на средата на пояс

от астероиди.

Автоматът ръководеше кацането.

Никой не пророни нито дума, но мисълта,


как е могъл Канов при тази обстановка да

го изключи, заседна в главите на всички.

* * *

– Не бих искала да отлитам оттук –

казва Рая и се взира в далечината.

Звездата още не е изгряла и вятърът

стихна напълно. Тревата се изпълни с

нощна роса – съвсем както на Земята. А

зад гъстия храсталак с цвета на видян

някога в музея стар бронз се изправяше

стената на гората. Вляво, зад силуета на

нашия космобот, се отвори пред очите ни

утринната, изпъстрена с цветя степ.

Някаква исполинска ръка сякаш я

задраска с две небрежни замацвания с

пурпур. В навечерието ние с Рая

тръгнахме да се поразходим по тревата и

едва не се заблудихме сред гъстака от

гигантски макове. Зад тях до самия

хоризонт ни примамваше верига от езера.

Часовете на почивка са къси, а аз

отново и отново с неразбираема за

другите упоритост се залавям за четката.

Разбира се, аз съм дилетант в живописта,

но наоколо има толкова красота, че

нямам сили да се сдържам. Това е свят

на освободените багри. Сочни, щедри,

ослепителни. Тук няма полутонове.

Горите и полята са мозаечни, с резки

преходи на цветовете. Черната сякаш

обгоряла гора внезапно се сменя от

зелени джунгли, в които като клин се

врязва поляна със синя трева. Подобни

контрасти са необичайни и ние бяхме

поразени от тях. После Рая взе проби и

мъгляво ни обясни, че всичко се дължи

на особеностите на почвата.

Планетата на Канов беше прекрасна,

но и… безнадеждно мъртва. Нека ми

простят тези дървета и цветя, но нали

ние не търсехме тях. Не тях!

Първите три дни почти не спахме. Все

очаквахме, че от мозаечните гори на

ивици най-сетне ще излезе някакво

неземно същество. Напразно. Приборите

бяха неми, сондите се връщаха празни и

очите ни вече отказваха да преглеждат

хилядите безполезни кадри на

аероснимките. Пъстрота и безсмислен

калейдоскоп от цветове. И нищо повече,

нито една следа от разум на планетата.

– Това трябваше да се очаква – тъжно

отбеляза между другото една вечер

Володя. – Канов през целия си живот

мечта за срещата. Ако на неговото място

бях аз, ако аз умирах край своята

последна звезда, то сигурно и на мен

биха ми се привидели братя по разум.

– Не съм сигурен – както винаги

заядливо каза Серьожа. – Ти ще си

умреш с интегрален знак на челото.

– Оставете това – намръщи се Тете. –

И Канов оставете. Той не е обещавал

никому нищо. Нашата работа е да

проверим и да доложим на Земята.

Емоциите са излишни…

Тимофей, който беше повярвал, че

една цивилизация не може да не остави

материални следи, също беше

разочарован. Неговата теория за


„сувенирите“, уви, не се потвърди… За

Володя няма защо да се говори. И

въобще нашите теории не струваха

пукната пара! Не се осъществи никаква

среща. Напразна се оказа древната мечта,

че човечеството не е самотно сред звездите.

Вчера случайно видях как Рая, изправена

на хълма, се взираше към езерата и

триеше с длани очите си. Само вятърът

се радваше неизвестно на какво. Вятърът

на цветущата, но безплодна планета.

Започнаха да се случват странни

неща, когато Тете подхвърли дума за

връщане и ние започнахме да

обобщаваме данните.

Серьожа, изчервявайки се и по-тихо от

друг път, каза:

– При мен според моята методика

коефициентът на корелацията е 0,58.

– А какви системи си сравнявал? –

сепна се Володя.

– Обобщеното описание на тази

планета с общия модел на планета с

разумен живот…

– А грешката?

– 0,6…

Тете само подсвирна.

– …Но всички планети дават 0,3-0,4, а

тази планета почти 0,6. При мен Земята

дава само 0,9.

– И в какво тук се е проявил Разумът?

– запита Тете.

– Не зная. Коефициентът говори за

подобие, но нито един от десетките

хиляди параметри не се отделя. Може би

тяхната съвкупност…

– Глупости – рязко го прекъсна

Володя. – Та това нали може да е чисто

случайно съвпадение.

– Ах, нещо тук не е така – намеси се

Рая. – А растенията?! Та нали между тях

няма борба за съществуване, те само се

репродуцират и не се размножават.

Значи на тях не им са необходими нови

територии, те не се изместват едни други.

В края на краищата Серьожа и Рая ни

натикаха в глуха улица и посяха сред нас

нещо като тревога или като надежда. Ние

останахме още една седмица, но

безрезултатно.

* * *

Прелитахме приблизително през

същата точка в околопланетното

пространство, където беше загинал

Канов. Нито на един въпрос, възникнал

във връзка с неговото съобщение и

гибел, не беше намерен отговор. Но защо

все пак не беше се включил автоматът?

И изведнъж в главата ми всичко се

завъртя. Та автоматът работи в синхрон с

локатора и ако се изключи локационната

система, цялата тази могъща

електроника става безсилна. А защо

трябва да се изключва?! За да се включи

телескопският обзор, за да се огледа

космосът не в лъчите на локатора, а със

собствените очи! Какви сме идиоти

всъщност – нима може да се види


космически живот само с помощта на

приборите!

Зад гърба на Тете се протегнах към

ръчката на автомата. Той ме хвана за

ръката.

– Какво, да не си мръднал?… Решил

си да тръгнеш по пътя на Канов?…

– Да, да, да! – развиках се аз. –

Автоматът не е работел, защото е бил

включен телескопският обзор. Той е

гледал космоса със собствените си очи.

Той… със собствените си очи… – Не ми

достигаха думи, за да им докажа, да ги

убедя.

Но това се оказа достатъчно. Като

омагьосани наблюдавахме протягащата

се ръка на Трошин и с щракването на

ръчката впихме очи в екраните…

Огромният диск на планетата беше

покрит със стотици рисунки. Живите фрески

на многоцветните гори се редуваха на

пояси и разказваха с помощта на знаците,

геометричните фигури и неизвестна

писменост историята на обитателите на

планетата. В нейния център беше

нарисувано звездно небе. Мургава

прекрасна жена бягаше там сред

светилата, водейки за ръка усмихнато

дете. Тя ни махаше за прощаване със

свободната си ръка, бързаше и все пак

съвсем не можеше да избяга.

– Виж ей тези знаци – прошепна

Володя. – Те дешифрират централната

фреска. Изглежда, че става дума за

преселване на друга звезда.

– А ето и моите „огърлици“! – извика

Рая. – Това са точно сините езера, които

видяхме.

Аз мълчах. След това, вече на Земята,

ние успяхме да разберем, че колкото и да

са здрави камъкът и металът, колкото и

да са безсмъртни сигналите,

странствуващи в космическите бездни,

истински вечен е само животът. Особено

в мащабите на цяла планета. Струва ми

се, че е било трудно мислещи същества,

отивайки си, да измислят нещо по-

разумно и сигурно от този всеобхващащ,

програмиран от природата като единно

произведение на изкуството жив и

самообновяващ се информационен

запис. Всякаква информация, отпечатана

върху планетата-пано и видима от

милиони километри.

А тогава гледах към планетата на

Канов и си спомних за Сикейрос. Преди

стотици години той пръв е записал

следната мисъл: „Леонов вече ни даде

пример, излизайки от кабината. И няма

да се изненадам, ако следващия път

вместо фотоапарат той вземе със себе си

в космоса бои. Кой знае! А може и да ми

провърви и да ме покани да изрисуваме

заедно стените на другите планети…“

Да, едва сега се убедихме, че за

истинския майстор, за истинския

художник цялата вселена е вместилище

за неговия талант. Тя е едно безбрежно

ателие. И освен това почувствувах, че в

края на краищата Канов е можел


наистина да забрави за всичко и дори за

собствената си смърт, срещайки най-

сетне в космоса дългоочаквания Разум.

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Блуждаещата шамандура



А. Бертрам Чандлър

Всъщност не би трябвало да бъде там.

Там не би трябвало да има нищо освен

редките потоци водородни атоми, които

въобще не намаляваха почти пълния

вакуум на междузвездното пространство,

и освен кораба „Едър“, следващ законния

си курс.

Не би трябвало да се намира там, но

беше, и Граймс и хората му изпитаха по-

скоро удоволствие, че се е случило нещо,

което нарушава монотонността на

продължителното пътуване.

– Определено сме в контакт, капитане

– рече фон Таненбаум, като се

вглеждаше в сферичния екран на

индикатора за наличието на маса.

– Хм… – изръмжа капитан Граймс.

После се обърна към офицера по

електронните съобщения: – Напълно

сигурен ли сте, Спаркс1 че наоколо няма

трафик?

– Напълно сигурен, капитане –

отвърна Словотни. – Няма нищо на

разстояние хиляда светлинни години.

– В такъв случай повикай Спуки2 по

интеркома и го попитай дали той не е

влязъл във връзка с някого… или нещо.

– Много добре, капитане – каза

Словотни намусен. Между офицерите,

отговарящи за електронните и псионните

комуникации, винаги съществуваше

съперничество, понякога съвсем не в

приятелски дух.

Граймс погледна иззад рамото на

навигатора към кадифено-черния екран,

към малката синьо-зелена искрица, която

лежеше встрани от блестящата нишка,

представляваща екстраполираната

траектория на кораба. Фон Таненбаум бе

нагласил маркерите за разстояние и

координати и отчиташе спокойно на глас

съответните цифри.

– При сегашната ни скорост ще го

достигнем след малко повече от три часа

– поясни той.

– Спуки казва, че от него, каквото и да

е то, няма никаква псионна емисия –

докладва Словотни.

– В такъв случай, ако е кораб, той е

изоставен – промърмори Граймс.

– Спасено имущество… – обади се

Бидл с почти щастливо изражение на

лицето.

– Имаш долнопробен търговски мозък,

Първи – рече му Граймс. „Също като

мене“, помисли той. Делът на капитана от

наградата за спасено имущество щеше

да бъде много приятна добавка към не

толкова щедрата му заплата. – Е, щом

повдигна въпроса, можеш да провериш


съоръженията за влачене, скафандрите и

всичко останало. А ти, Спаркс, можеш да

се свържеш с базата Линдисферн на

Карлоти. След няколко секунди ще съм

приготвил предварителния доклад… –

Той добави сякаш на себе си: –

Предполагам, че е по-добре да поискам

разрешение да се отклоня от курса,

макар че Галактиката няма да престане

да се върти, ако десетина чувала с поща

се забавят по пътя…

Той взе бележника за съобщения,

който му подаде Словотни, и бързо

написа: „До командуващия пощенските

кораби. Забелязахме неразпознат обект с

приблизителни координати А1763.5xZU97.75x

J222.0. Моля разрешение да разследвам.

Граймс.“

Докато се получи отговорът, Граймс

вече се бе заел да изключва „маншеновата“

тяга и започваше маневрите, чрез които

щеше да изравни траекторията и

скоростта на кораба с тези на

изоставения обект.

Отговорът гласеше: „Разрешавам, но

моля поне този път се постарай да не

объркаш някоя каша. Демиън.“

– Е, капитане, можем поне да опитаме

– рече Бидл без особена надежда.

При изключена маншенова тяга

радарът, който даваше значително по-

точни данни от индикатора за наличие на

маса, можеше да се използува отново.

Фон Таненбаум сега можеше да определи

елементите на траекторията на обекта

спрямо кораба, а след това задачата да

се приближат до него не беше трудна.

Отначало той се виждаше само като

ярко петно върху екрана, а по-късно,

когато прожекторите на „Едър“ го

задържаха в лъчите си, се видя и с

оптически средства. В началото

приличаше на една от многото звезди, но

с приближаването на кораба се превърна

в диск, който се виждаше с бинокъл и на

края с невъоръжено око.

Граймс го разглеждаше внимателно

през силно увеличаващия си бинокъл.

Беше сферичен и изглеждаше направен

от метал. По него нямаше никакви

издатини, но се виждаха някакви

маркировки, които наподобяваха букви

или цифри. Въртеше се бавно.

– Би могло да е мина… – рече Бидл,

който стоеше до Граймс край екрана за

външно наблюдение.

– Би могло… – съгласи се Граймс. – А

може и да има взривател на приближение…

– Обърна се към фон Таненбаум. – Пилот,

поддържайте сегашното отстояние,

докато не разберем какво представлява.

– Той отново се вгледа в екрана.

Космическите мини са по-скоро

отбранително, отколкото нападателно

средство и „Едър“ носеше в трюмовете си

шест парчета. Те са ужасяващо ефикасни

оръжия, когато условията за употребата

им са идеални, а те почти никога не са

такива. Когато се изхвърлят от преследван

от враг кораб, те представляват отлично


средство за разубеждаване – при

условие, че преследвачът не се движи с

междузвездна тяга. Не може да се

осъществи физически контакт освен при

синхронизация по време.

„Тук, помисли Граймс, в район на

космическото пространство, където трябва

да се използува междузвездна тяга, е

нелогично да има мина.“ От друга страна,

никога не беше излишно да се прояви

предпазливост. Спомни си думите на един

от преподавателите в Академията: „Има

стари космонавти и има храбри космонавти,

но няма стари храбри космонавти.“

– Ракетна сонда… – нареди той.

– Готова е, капитане – отвърна Бидл.

– Благодаря, Първи. След като я

изстреляш, поддържай пълен контрол

през целия й полет. Приближи я много

внимателно до шамандурата, мината или

каквото е там – не искам да пробиваш

дупки в нея. Обиколи няколко пъти

обекта, ако е възможно, и след това влез

в досег с него. – Той помълча. –

Междувременно възобнови маншеновата

тяга, но я остави да работи на празен

ход. Ако се получи голям взрив, ще

можем да започнем прецесия, преди

парчетата да ни достигнат. – Отново

помълча. – Някой от вас, джентълмени,

да има някаква блестяща идея?

– Може би ще е добре – откликна

Словотни – да подготвим лазерното

оръдие. За всеки случай.

– Изпълнявай, Спаркс. А ти, Първи, не

изстрелвай ракетата, докато не ти наредя.

– Оръдието нацелено към целта –

съобщи Словотни само след няколко

секунди.

– Добре. Хайде, Първи. Можеш да се

поупражниш в насочване на ракети.

Бидл се върна към екрана за външно

наблюдение със закрепен на очите

бинокъл и кутия за дистанционно

управление в ръцете. Той натисна един

бутон и почти веднага в полето на зрение

изплува ракетна сонда със стройна

рибоподобна форма, с блед блясък на

огъня от опашката и кръг червена

светлина към средата й, за да се вижда

постоянно от оператора. Тя бавно се

отдалечи от кораба и се отправи към

загадъчната топка, увиснала в ярката

светлина на прожекторите. Зави встрани,

за да премине на благоразумно

разстояние от целта, заобиколи я,

навлезе в орбита около нея, мъничък

спътник на малка звезда.

Граймс започна да проявява

нетърпение. Беше разбрал, че една от

най-трудните страни в дейността на

капитана е да се въздържа от намеса, но

въпреки това:

– …Първи – каза той накрая, – не

смяташ ли, че може да се приближи

малко ракетата?

– Опитвам се, сър, но не се поддава на

управление.


– Имаш ли нещо против аз да опитам?

– попита Граймс.

– Разбира се, че не, капитане. – Макар

и да не го каза на глас, подразбра се: „И

то с удоволствие“.

Граймс закрепи бинокъла на очите си и

взе кутията за дистанционно управление.

Най-напред върна ракетата към кораба,

после я преведе през остър завой, за да

свикне с управлението. Малко след това

сметна, че е успял; сякаш малко негово

копие седеше в помещението за

управление на миниатюрния кораб. Не

беше твърде различно от стимулатора за

управление на ракети.

Изправи траекторията на сондата,

изпрати я отново към загадъчното кълбо

и също като Бидл я вкара в орбита около

него. Дотук добре. Изключи тягата и,

естествено, сондата продължи да кръжи

около металната сфера. Кратко включване

на спирачния двигател – това щеше да е

достатъчно. С рязко намалена скорост

ракетата щеше да започне бавно да пада

към целта. Но не стана така – както докладва

и фон Таненбаум, който следеше радара.

Граймс помисли, че нещо не е наред.

Предметът имаше значителна маса, в

противен случай нямаше да се появи така

ярко върху екрана на индикатора за

наличие на маса. А колкото по-голяма е

масата, толкова по-силно е гравитационното

поле. Но той си каза, че съществуват

различни начини да се одере котката.

Задействува двигателите за управление,

опита се да подкара ракетата към обекта.

– Как е, пилот? – попита той.

– Какво се опитвате да направите,

капитане? – запита го на свой ред фон

Таненбаум. – Елементите на орбитата не

се променят.

– Хм… – Може би беше необходимо

нещо повече от леко подбутване. Граймс

направи необходимото – без никакъв

резултат. Нямаше нужда да поглежда към

Бидл, за да се увери, че върху лицето му

е изписано изражението „нали ви казвах“.

Така… Положението изискваше груба

сила и невежество, комбинация, която

обикновено дава резултат.

Граймс отдалечи ракетата от сферата,

върна я почти до кораба. Обърна я и с

пълно ускорение я отправи към целта.

Смяташе, че ще успее да включи

спирачния двигател, преди да се получи

увреждащ контакт – но главното беше да

се осъществи какъвто и да е досег.

Въобще не беше нужно да се безпокои.

С безсилно пламтящ двигател

ракетата летеше назад към „Едър“ с

опашката напред. Кутията за дистанционно

управление не действуваше.

– Словотни! – викна Граймс. – Огън!

Блесна заслепяваща светкавица и

после остана само облак горящи, но

безопасни газове, които продължаваха

бавно да се приближават към кораба.

– И какво ще правим сега, капитане? –

попита Бидл. – Мога ли да предложа да


докладваме подробно на базата и да

продължим пътя си?

– Можете, Първи. Това не се забранява

от закона. Но ние ще продължим

изследванията.

Граймс се беше заинатил. Беше доволен,

че „Едър“ не е натоварен с действително

спешна мисия. Чувалите с флотска поща

не бяха особено важни – поправки в уставите,

списъци с повишения, назначения…

Нямаше да е от значение дори ако никога

не стигнеха до предназначението си. Но

блуждаещата опасност за навигацията не

трябваше да се подценява. Може би

щяха да нарекат обекта на негово име:

„Лудостта на Граймс“… Захили се на тази

мисъл. Имаше по-добри начини да се

постигне безсмъртие. Но какво да прави?

„Едър“ си висеше и „нещото“ си висеше,

скоростите и направленията на дрейфа

точно синхронизирани и след хиляда

седемстотин петдесет и три стандартни

години щяха да паднат върху Алгол при

условие, че Граймс би се съгласил да

чака толкова дълго, на което, естествено,

той не беше съгласен. Огледа лицата на

офицерите, завързани с колани в креслата

си около работната маса. Те също го гледаха.

Фон Таненбаум – Русия звяр – се

хилеше весело.

– Костелив орех, капитане, но ще

съжалявам, ако си отидем, без да го счупим.

– Съгласен съм – заяви тъмният, сериозен

Словотни. – Иска ми се да разбера как

действува това поле на отблъскване.

Вители, все още неприет напълно за

член на семейството, не каза нищо.

– Ако имаше разум, с който да се

свържа, всичко щеше да е много по-

лесно… – оплака се Дийн.

– Може би е алергично към метал –

подхвърли фон Таненбаум. – Можем да

се опитаме да подведем кораба към него,

за да видим какво ще стане.

– Няма, пилот – изръмжа Граймс. –

Поне засега. Хм… може би в това има

нещо. С наличните ни средства няма да е

трудно да конструираме ракетна сонда

изцяло от пластмаса и…

– Ще трябва да има метал в системата

за насочване… – възрази Словотни.

– Няма да има система за насочване,

Спаркс. Ще бъде с твърдо гориво и

просто ще се прицелим, ще я изстреляме

и като видим какво ще стане…

– Твърдо гориво? – опъна се Бидл. –

Дори и да имахме формулата, никога

няма да успеем да изработим достатъчно

кордит или нещо подобно…

– Не е необходимо, Първи. Ще

съберем достатъчно от патроните за

личните ни оръжия. Но нямам такива

намерения.

– А какви са намеренията ви, капитане?

– Имаме графит – а това е въглерод.

Имаме най-различни химикали в

складовете и по-специално веществата

за поддръжка на хидропонната ни

система. Въглища, сяра, селитра… А

можем да използуваме калиев хлорат…


– Може и да стане – призна все още

със съмнение в гласа Бидл.

– Разбира се, че ще стане – увери го

Граймс.

(Следва)

1 Игра на думи с прякора на офицера – Спаркс = искри (англ.). – Б. пр.

2 Игра на думи с прякора на офицера – Спуки = призрачен (англ.). – Б. пр.






Действително се получи – макар

производството на барут, особено в

условията на безтегловност да не беше

толкова лесно, колкото Граймс бе

предполагал. Най-напред графитът се

оказа твърде неподходящ и първата

малка партида изгоря бавно с

отвратителна сярна смрад, която дълго

остана във въздуха въпреки усилията на

климатичната инсталация. Но имаха

въглеродни филтри за вода. Разглобиха

един от тях, разбиха го на прах в

кухненския миксер, а когато Граймс видя,

че преградите на кабината бързо се

покриват с тънък слой сажди, той нареди

да задействуват инерционната тяга.

Когато ускорението пое ролята на

гравитацията, нещата се подобриха.

Въглища 13%, селитра 75%, сяра 12%…

„Май това беше рецептата“, помисли Граймс,

като се напрягаше да си спомни лекциите

по история на артилерията. Смесиха малко

количество в сухо състояние, като го

разбъркваха внимателно с дървена лъжица.

Беше по-добре от първия опит – но не много.

И смърдеше също така отвратително.

Граймс заключи, че няма достатъчно

разстояние между частиците, за да може

пламъкът да преминава бързо.

– Спуки – рече той с отчаяние, –

можеш ли да прочетеш мислите ми?

– Противоуставно е – отвърна му с

официален тон телепатът.

– Уставът да върви по дяволите.

Посещавах най-редовно всички лекции от

курса по артилерия и съм сигурен, че

старият капитан трети ранг Далкуист

много обстойно разглеждаше историята

на артилерията, но никога не съм мислил,

че на съвременния космонавт може да му

потрябват познанията за това, как се

прави черен барут. Но тези познания са в

паметта ми, само да можех да ги извлека!

– Отпуснете се, капитане – каза му

Спуки Дийн, – отпуснете се. Изчистете

мислите си напълно. Уморен сте, капитане.

Много сте уморен. Не се съпротивявайте.

Седнете. Отпуснете всяко мускулче…

Граймс се отпусна в креслото. Да,

наистина беше много уморен… Не му

беше приятно да усеща как студени,

лепкави пръсти ровят из мозъка му. Но

имаше доверие в Дийн. Каза си напълно

уверено, че има доверие в Дийн…

– Върнете се назад във времето,

капитане, в онзи период, когато сте били

курсант в Академията… Седите на твърд

чин с другите курсанти около вас… И на

катедрата пред курса е старият капитан


трети ранг Далкуист… Виждам го с

бялата му коса, бялата брада и

избелялосините му очи, които изглеждат

огромни зад стъклата на очилата…

Виждам и всичките прекрасни малки

модели на масата пред него…

Средновековни оръдия, мортири… Той си

мърмори, а вие мислите. „Как може да

направи толкова скучен интересния

предмет?“ Задавате си въпроса: „Какво

ли ще има за вечеря тази вечер?“

Надявате се, че няма отново да е

говежди кебап… Някои от другите

курсанти се смеят. Дочухте с половин ухо

какво говори преподавателят. А именно,

че древните артилеристи, които сами

смесвали барута си, твърдели, че

единствената възможна течност е урина

от пияч на вино, като началникът

трябвало да доставя виното… И ако

поради неточна стрелба битката се

развивала зле, артилеристите винаги

можели да кажат, че това се дължи на

лошокачественото вино… А сега си

мислите дали има някакви възможности

да стане нещо с онази хубавичка

медицинска сестра…

Граймс почувствува как щръкналите

му уши се зачервяват и започват да

пламтят. Изведнъж се разбуди напълно.

Рече решително:

– Достатъчно, Спуки. Разтърси паметта

ми. И ако някой от вас, джентълмени,

смята, че ще наредя да се раздаде вино

извънредно, ще ви кажа, че греши. Ще

използуваме обикновена вода, колкото да

стане нещо като кал, ще я объркаме добре и

ще я изсушим. Не, няма да използуваме

топлина, поне вътре в кораба. Твърде

рисковано е. Но вакуумната камера е

подходяща…

– А после? – попита Бидл, заинтересуван

въпреки желанието си.

– После ще я стрием на прах.

– Няма ли да е опасно?

– Да. Но на миксера ще монтираме

голяма пластмасова купа, а готвачът ще

направи здрави пластмасови бъркалки.

Щом не използуваме метал, ще бъде

безопасно.

Приготвиха малко количество смес по

метода, изложен от Граймс. Словотни

монтира устройство за дистанционно

управление на миксера в кухнята и

всички излязоха, докато твърдата смес се

надроби и размеси. Пълната купа черно,

зърнесто вещество изглеждаше доста

безобидно, но малка част от него – взета

от купата и поставена в чиния надалеч от

останалото количество – изгоря със

задоволителна бързина, когато я

подпалиха.

– Можем да започваме производството! –

заяви тържествено Граймс. – Пиротехническа

компания „Едър“!

Хванаха се на работа и докато Граймс,

Бидл и фон Таненбаум изработваха

голямо количество черен барут, Словотни

и Вители се заеха да превърнат пет-шест

големи пластмасови бутилки в корпуси на


ракети. Бяха направени от термопласти,

така че лесно успяха да ги оформят по

необходимия начин. За да са сигурни, че

ще запазят формата си след изстрелването,

те ги обвиха със здрава изолираща

лента. После трябваше да се направи

устройство за изстрелване на ракетите –

тръба с подходящ диаметър, с екран за

пламъците и механизъм за взривяване,

чиито части взеха от обикновен пистолет.

След това всички се заеха да пълнят

ракетите с общи усилия. Тръбички от твърда

хартия, напоени с наситен разтвор от

селитра и изсушени, бяха поставени в

корпусите и центрирани, доколкото беше

възможно. Барутът бе насипан около тях

и здравата натъпкан.

Докато се занимаваха с всичко това,

Спуки Дийн, който до този миг не бе взел

никакво участие в дейността им, направи

предложение.

– Простете, че се намесвам, капитане,

но си спомних (с вашата памет) моделите

и илюстрациите, които лекторът показваше

пред курса. Старите химически ракети са

имали пръчки или перки, за да летят

направо и…

За миг Граймс се разтревожи. После

се изсмя.

– Онези ракети са се използували в

атмосферата, Спуки. Пръчките или перките

ще бъдат напълно ненужни във вакуума.

Но продължи да мисли дали ако се

поставят перки в струята изгорели газове,

те няма да помогнат да се поддържа

траекторията на ракетите. Но освен

метал на кораба нямаше друг подходящ

материал, а за употребата на метал не

трябваше и да се мисли.

За изстрелването Граймс излезе извън

кораба с фон Таненбаум. Застанаха върху

овалната облицовка на корпуса, закрепени

отгоре и от магнитните подметки на

обувките им. Освен това всеки от тях бе

завързан и с подсигуряващо въже. Не

трябваше да им се обяснява, че всяко

действие има равностойно противодействие.

Откатът на ръчно произведените ракети

можеше да ги измете от корпуса.

Граймс държеше неугледното

устройство за изстрелване, докато

навигаторът го зареди, след това бавно

го повдигна. Върху прозрачния щит бе

гравиран прицел. Макар в условията на

безтегловност оръжието да нямаше

тегло, то притежаваше инерция и беше

неудобно. Докато докара целта, която

блестеше ярко в светлината от

прожекторите на „Едър“, в центъра на

прицела, той се изпоти. Каза по

микрофона в шлема:

– Капитанът вика „Едър“. Ще стрелям.

– „Едър“ вика капитана. Разбрано –

разнесе се в отговор гласът на Бидл.

Десният палец на Граймс напипа копчето

за стрелба. Той се отдръпна неволно от

оранжевия пламък, който обля защитното

устройство и бе откъснат от кораба и

тласнат до цялото продължение на

подсигурителното въже. Изпусна ракетомета,


но той бе завързан за тялото му със

здрави, устойчиви на огън въжета. Успя

да проследи пламтящия полет на

ракетата. Тя не улучи с много малко

целта. Ако се съдеше по праволинейния

й курс, не бе отклонена от никакво

отблъскващо поле.

– Отбива нагоре… – установи Граймс.

Издърпа се по въжето точно до

предишното си място. Фон Таненбаум

вкара нова ракета в тръбата. Този път

при прицелването Граймс смяташе да

постави целта малко над центъра на

прицела. Но се наложи да се позабави;

прозрачният щит беше замъглен от дим.

За щастие бяха предвидили такава

възможност и фон Таненбаум го почисти.

Граймс се прицели и стреля.

Отново откатът го отнесе, но този път

той увисна омотан с лице в обратната

посока, с изглед към празното пространство.

Чу някой вътре в кораба да казва:

„Взриви се!“

Взриви се? Какво се е взривило?

Граймс набързо се обърна.

Загадъчното кълбо си беше все още на

мястото, но между него и „Едър“ имаше

разширяващ се облак дим, блестящи в

светлината на прожекторите парченца.

Така че вероятно неметалните снаряди

все пак нямаше да свършат нищо – или

може би тази ракета някак си се бе

взривила сама.

Заредиха третата ракета в устройството за

изстрелване. За трети път Граймс стреля

– и успя да се задържи на краката си.

Ракетата се устреми направо към целта.

Удари я и експлодира в оранжев пламък,

появи се облак бял дим, който бавно се

разсейваше.

– Има ли някакви увреждания? – попита

Граймс накрая. Не можеше да види

никакви повреди с невъоръжено око, но

хората в кораба разполагаха с мощни

бинокли.

– Не – отвърна след известно време

Бидл. – Не изглежда дори да е одраскано.

– Тогава се пригответе да приемете в

кораба пилота и мене. Трябва да решим

какво ще правим по-нататък.

Всъщност по-нататъшните им действия

бяха по-скоро нещо като шивачество,

отколкото свързани с инженерство. На

„Едър“ имаше два костюма, които наричаха

„водолазни“. Представляваха нещо като

разтегливи анцузи, опъваха се по тялото,

но бяха порести, поддържаха необходимото

налягане върху тялото, без да е необходима

неудобната броня. Бяха идеални за

работа извън кораба, позволяваха пълна

свобода на движенията – но твърде

малко космонавти ги харесваха. Човек

чувствуваше, че трябва да бъде

брониран, и то добре брониран срещу

напълно враждебната среда. Освен това

в обикновените скафандри за Космоса

бяха вградени устройства, поглъщащи

всички екскрети на човешкото тяло, имаха

малки резервоари с вода и тръбичка за

пиене, съдържаха запас от храна и


стимулиращи таблетки. (Естествено,

Граймс винаги твърдеше, че идеалният

скафандър трябва да притежава

удобства за пушачите на лула…)

Всъщност обикновеният скафандър е

миниатюрен космически кораб.

Двата костюма трябваше да се поизменят.

От шлемовете бяха демонтирани

радиостанциите с металическите им

части. Оригиналните металически

бутилки бяха заменени с пластмасови.

Съединителните и уплътнителните

елементи между шлемовете и костюмите

бяха свалени и заменени с пластмасови.

Докато се правеше всичко това, Бидл

попита:

– Кого ще изпратите, капитане?

– Няма да изпратя никого, Първи. Ще

отида аз и ако някой от вас, джентълмени,

пожелае… Не, не ти. Ти си мой

заместник. Трябва да останеш на кораба.

За изненада Дийн пристъпи напред.

– Аз ще дойда с вас, капитане.

– Ти ли, Спуки? – попита със смекчен

глас капитанът.

Телепатът се изчерви.

– Смятам… смятам, че трябва да

дойда. Онова… онова нещо там започна

да се пробужда. Сякаш ракетата послужи

като почукване по вратата…

– Защо не ни каза?

– Ами… не бях сигурен. Но усещането

се засилва. Там има нещо. Някакъв вид

разум.

– Не можеш ли да влезеш във връзка с

него?

– Непрекъснато опитвам. Но е много

неясно, много слабо. И съм с чувството,

че трябва да влезем в действителен

досег. Физически досег искам да кажа.

– Хм…

– Независимо от това вие имате нужда

от мене, капитане.

– Защо, Спуки?

Дийн посочи с глава часовника върху

китката на Граймс.

– Не трябва да имаме нищо металическо

със себе си. Как ще разберем, че сме

стояли достатъчно дълго, че трябва да се

върнем, преди да се е свършил

кислородът ни?

– А как ще узнаем, ако ти дойдеш?

– Много лесно. Някой ще седи при Фидо,

през цялото време ще гледа часовника и

ще се съсредоточи върху това. От толкова

близко разстояние Фидо ще улавя много

ясно мислите дори и на нетелепат.

Естествено, аз ще поддържам връзка с Фидо.

– Хм… – изръмжа Граймс. „Да – призна

той в себе си, – идеята е ценна“. Замисли

се кого да определи да наблюдава часовника.

Всички космонавти, с изключение на

специалистите по псионика, мразеха

органичните усилватели, така наречените

„кучешки мозъци в саламура“,

неприлично оголените мисловни кучешки

органи, плуващи в хранителен разтвор в

своите сферични контейнери.


Словотни обичаше кучета. Той ще е

най-подходящ.

Словотни съвсем не прояви възторг,

но строго му разясниха, че комуникациите

са си комуникации, независимо как се

осъществяват.

Включиха отново инерционната тяга,

за да могат по-лесно Граймс и Дийн да

облекат костюмите. Всеки от тях се

съблече и остана по гащета и специално

бельо, легна по гръб върху проснатия

костюм. Те внимателно вмъкнаха ръце в

тесните ръкавици – ръкавици, които

прилепваха още по-плътно, когато

материята им влезеше в досег с кожата.

Вкараха крака в ботушите, подпомагани

от Бидл и фон Таненбаум, които

действуваха като камериери. После

първият помощник и навигаторът

внимателно притеглиха материята нагоре

по ръцете, краката и телата, разгладиха

я, като се опитваха да поддържат

равностойно цялостно налягане. За да

довършат работата, запоиха ръбовете по

съединенията. Граймс се замисли, както

се бе замислял и преди, какво ли ще

стане, ако ефикасното лепило се

разлепи, докато човекът в костюма се

върти из почти пълния вакуум. Досега не

се бе случвало – доколкото той знаеше, –

но винаги има един първи път.

– Ще издържи – заяви накрая Бидл.

– Дано издържи – рече Граймс.

Граймс се изправи на крака с кисел

израз на лицето. Когато предприемаш

нещо опасно, бронята е много по-

подходяща от някакво бельо.

– Добре – рече той. – Изключете

инерционната тяга, веднага щом

поставим шлемовете. После ще тръгнем.

(Следва)






Тръгнаха. Всеки носеше окачени на

колана си по няколко малки ракети – по-

скоро фойерверки, – изолирани картонени

цилиндри с фрикционни запалки. Имаха и

сигнални ракети с такъв химически състав,

че можеха да горят дори във вакуум.

Малките ракети действуваха напълно

ефикасно, като ги придвижваха през

разстоянието между кораба и кълбото.

Граймс се справяше добре, Дийн не

толкова. Беше неудобно да нямаш

радиовръзка в скафандъра; беше

невъзможно да даде каквито и да било

указания на Дийн. Накрая Граймс „кацна“

идеално върху сферата, използувайки

обратно насочена ракета в точната

десета от секундата. Дийн се удари

несръчно. Поради липсата на въздух не

се чу шумът от удара, но Граймс усети

вибрациите с цялото си тяло. Докосна

шлема си до неговия.

– Наред ли си, Спуки?

– Само… съм задъхан, капитане.

Граймс тръгна напред и двамата

запълзяха по повърхността на сферата,

като прилепващите нашивки по ръкавиците,

колената, лактите и подметките им

действуваха добре – всъщност дори

прекалено добре. Но от съществено

значение беше да не губят допира с

гладката повърхност. Изследването отблизо

потвърди далечните наблюдения. Кълбото с

диаметър тридесет метра беше напълно

лишено от всякакви издатини. Белезите –

не бяха букви или цифри, познати на

земните жители – може да са били

нанесени с боя, но Граймс реши, че са

по-скоро нещо като интегрални схеми.

Той престана да лази и внимателно

допря шлема си до безшевната обшивка.

Заслуша се. Да, чуваше се съвсем слабо

бръмчене. Машини?

Повика Дийн при себе си, докосна

шлема си до неговия.

– Тук вътре нещо работи, Спуки – каза

той.

– Зная, капитане. Освен това вътре

има нещо живо. Машинен интелект,

струва ми се. И ни е усетило.

– Колко време ни остава?

Дийн замълча за няколко секунди,

отправи мислите си към псионния

усилвател на борда на „Едър“.

– Два часа и четиридесет и пет минути.

– Добре. Само да можехме да

намерим начин да влезем в тая огромна

плажна топка…

Дийн отдръпна главата си от шлема на

Граймс. Беше изпънал дясната си ръка и


сочеше нещо. Граймс се обърна и

погледна. С въртенето на топката в

светлината на прожекторите попадна

кръгло отверстие, което се увеличаваше,

докато го гледаха. След това попаднаха в

сянка, но те запълзяха към отвора. Когато

отново излязоха на светло, бяха почти до

него. Отново допряха шлемове.

– Ще дойдете ли в салона ми…? –

пошепна Граймс.

– Имам чувството… че е безопасно… –

отвърна Дийн.

– Добре. Тогава да вървим. Интересно

дали това е въздушен шлюз? Има само

един начин да разберем…

Не беше шлюз. Просто врата към

тъмна пещера, в която се извисяваха

големи, неясни форми, едва забележими

в отразените лъчи от прожекторите на

„Едър“ – после вече не се виждаха, когато

това полукълбо на малкия изкуствен свят

се превъртя в нощта. Граймс започна да

пада, защото ръкавиците му не можаха

да се задържат върху гладкия, хлъзгав

ръб на отверстието. Падаше и извика

стреснат, когато нещо се плъзна покрай

него. Но беше Дийн. Той го хвана в здрава

прегръдка, която можеше да бъде и приятна,

ако Дийн беше от противоположния пол.

– Махни си ръцете от мене, Спуки! –

заповяда му Граймс раздразнен. Но и той

се боеше от тъмното, страдаше от

някакъв първичен страх.

Отворът, през който бяха влезли,

сигурно беше вече затворен, защото в

противен случай щеше да прониква

някаква светлина от прожекторите на

„Едър“. Пълната тъмнина сякаш ги

задушаваше. Граймс опипа колана си,

като се опитваше да намери сигнална

ракета. Може би възпламеняването й в

тясното затворено пространство щеше да

бъде разрушително, но трябваше да има

светлина. Граймс не беше религиозен,

иначе щеше да се помоли.

После внезапно стана светло. Беше

меко, дифузно осветление, което не се

излъчваше от определен източник.

Отначало не се виждаше много нещо.

Вътрешната повърхност на сферата

беше гладка, стъклообразна, по-скоро

прозираща, отколкото прозрачна. Зад нея

се издигаха неясните форми, които бяха

зърнали, преди да влязат. Някои бавно се

движеха, други бяха неподвижни. Не

приличаха на никакви машини или живи

същества, каквито двамата мъже бяха

виждали.

Допряха шлемовете си.

– Усеща ни. Знае, че се нуждаем от

светлина… – пошепна Дийн.

– Какво представлява?

– Не… не смея да попитам. Прекалено…

голямо е!

И Граймс изпитваше същото чувство,

по-скоро страхопочитание, отколкото

страх, макар да призна пред себе си, че е

ужасно уплашен. Приличаше на първото

му излизане в космическото

пространство, първия път, когато бе


напуснал крехкия мехур, изпълнен със

светлина и топлина, малък човечец в

огромната празнота между световете.

Опита се да промени хода на мислите си,

като се вгледа в странните машини – ако

бяха машини – зад прозиращата

вътрешна черупка, опита се да отгатне

що за устройства са и какво вършат.

Съсредоточи вниманието си върху нещо

като въртящо се колело, светещо с

цветовете на дъгата. Сгреши.

Почувствува се въвлечен в блестящ

вихър. Опита се да се противопостави.

Напразно.

След това започнаха картините – ярки,

прости.

Появи се някакво голо, човекоподобно

същество, свило се в песъчлива дупка

сред скали. Човекоподобно? Та това

беше самият Граймс. Между мазолестите

си пети притискаше плоско парче дърво,

което стърчеше пред него. В двете си ръце

стискаше твърда пръчка и я въртеше бързо

в двете посоки върху дъската, в която

острият край на пръчката вече бе направил

жлеб. (Граймс усещаше пръчката в ръцете

си, усещаше трептенията, докато я въртеше

насам-натам.) От дупката пръкна дим,

почти невидим отначало, но все по-гъст.

Блесна малка червена искра, която

засвети, наедря. Граймс бързо хвърли

пръчката, награби шепа сухи листа и

съчки, хвърли ги върху тлеещата дъска.

Внимателно наведе глава и започна леко

да духа, като разпалваше тлеещия огън с

дъха си. Лумна пламък – отначало слаб,

колеблив. Лумна пламък и се чу пукането

на подпалените съчки. Лумна пламък и

Граймс трябваше бързо да отдръпне

главата си, за да не се изгори.

Картината се промени.

Беше нощ и семейството му клечеше

около веселия огън. Част от съзнанието

му, което не се бе подало на внушението,

си задаваше въпроса, коя ли е тази жена.

Реши кисело, че съвсем не е неговият

тип. Но знаеше, че му е съпруга, също

както знаеше, че тия човекоподобни

хлапаци са негови деца.

Беше нощ и от тъмнината, обграждаща

лагера, се разнасяше ревът и ръмженето

на нощните хищници. Но те се бояха от

огъня. Той, Граймс, бе запалил огън.

Поради това тия хищници трябваше да се

страхуват от него. Замисли се върху

блеснала в съзнанието му идея. Взе

добре оглозгана бедрена кост – него ден

щастието му се бе усмихнало и намери

не твърде разложена мърша, изоставена

от убиеца й и неоткрита от други лешояди

– и я опита в ръката си. Сякаш беше

направена да пасва в дланта му. По-

скоро от любопитство, отколкото от злоба

той замахна с нея и удари с края й по

главата на жената. Тя изпищя

сърцераздирателно. На Граймс му

липсваше език, на който да мисли, но

разбра, че по-силен удар щеше да я убие.

Неясно осъзна, че силен удар би убил

тигър…


Той…

Намери се извън сферата и Дийн беше

с него. Приближаваше го някаква

конструкция, блеснала в светлина.

Изпитваше страх – после внезапно се

озова в настоящото време и пространство.

Беше Джон Граймс, капитан на пощенския

кораб „Едър“ от Федералната служба. Това

беше неговият кораб. Домът му. Трябваше

да се върне у дома си, последван от агента

на древните, така че да бъдат направени

изследвания, преценки и планове за по-

нататъшен напредък на расата.

Корабът престана да се приближава.

Граймс изтегли една ракета от колана

си и с жест подкани Дийн да направи

същото. Възпламени ракетата и бързо се

отправи към „Едър“. Без да се обръща,

знаеше, че сферата го следва.

Макар и заслепен от прожекторите,

успя да се добере до главния шлюз без

произшествия. Дийн го последва.

Двамата мъже се вмъкнаха в малката

камера. Външната преграда се затвори.

Атмосферното налягане се повиши.

Граймс свали шлема на Дийн и изчака

той да му върне услугата.

Лицето на Дийн беше по-бледо от

обикновено, ако въобще това бе възможно.

– Капитане – каза той, – върнахме се

съвсем на време. В резервоарите ни има

въздух за не повече от няколко минути…

– Защо не ми каза?

– Не можех… – изсмя се Дийн

разтреперан. – Поучаваха ме. Ако може

да бъде от полза за някого, сега зная как

да правя колела от парчета дърво…

Гласът на Бидл се разнесе от

високоговорителя.

– Капитане! Капитане, елате в

командния пост! То… изчезна!

– Какво е изчезнало? – попита

капитанът в най-близкия микрофон.

– Онова… кълбо…

– Идваме – рече Граймс.

Да, сферата беше изчезнала. Не бе

изгаснала като духната свещ; беше се

отдалечила сякаш със скорост, близка до

скоростта на светлината. Беше изчезнала

и не беше възможно да се изследват по-

нататък възможностите и способностите й.

Дийн можа да даде някакво обяснение.

– Беше пратеник на древните. Всички

разумни раси в нашата Галактика

притежават същите легенди – боговете

слезли от небето, донесли подаръците на

огъня и оръжията, поставили човека или

местния еквивалент по пътя на напредъка…

– Веднъж и аз изпълнявах ролята на

бог – прекъсна го Граймс. – Не бях много

популярен. Но продължавай, Спуки.

– Тези древни… Кои са били? Никога

няма да узнаем. Какво ги е подтиквало –

мисионерско усърдие, алтруизъм,

продължителното развитие на планетите,

за да могат първобитните в далечното

бъдеще да ги овладеят? Всъщност не бях

изпаднал напълно под влиянието му.

Виждах нещата, които то искаше да

виждам, чувствувах всичко, което ме


караше да чувствувам, но в същото

време получавах различни странични

впечатления. То е едно от много подобни

устройства, разпратени – преди колко ли

време? – с мисионерски мисии. Машина е

и тя, както е характерно за машините, се

е повредила. Задачата е била да кацне

на някой свят, да влезе в контакт с

примитивните местни жители и да

постави начало на обучението им. Било е

програмирано също веднага да се махне,

ако кацне върху планета, чиито жители

вече използуват огън, обработват

желязото. Именно затова, макар и да не

се беше напълно разбудило, отблъсна

металната ни сонда. Затова, капитане, се

досетихте да подходим към него без

нищо металическо.

Пластмасовата ви ракета го разбуди

напълно. То сметна, че като нямаме

метал по себе си, ние сме животни, които

все още не могат да палят огън и да

използуват инструменти. И то направи

онова, за което е било предназначено –

научи ни как да палим огън, да изготвяме

инструменти и оръжия. И след това ни

последва към дома ни. Трябваше да ни

наблюдава в течение на поколения, от

време на време щеше да ни подбутва в

правилната насока. Вероятно е имало и

друго предназначение – да действува

като радиошамандура за собствениците

си, така че в подходящо време те да

могат да ни намерят и поемат.

Но дори и с ограничения си разум то

вероятно е разбрало накрая, че и ние, и

то се намираме в безвъздушното

пространство, а не върху повърхността

на някоя планета. Трябва да е осъзнало,

че щом използуваме ракети за

придвижване, вече използуваме огъня по

сложни методи. А после, когато влязохме

в явно метален космически кораб,

вероятно окончателно е разбрало всичко.

Искате ли да знаете какво беше

последното ми впечатление, преди то да

отлети?

– Разбира се, че искам да зная –

отвърна Граймс.

– На обида, разочарование и объркване.

Сякаш е разбрало, че му се подиграват.

Естествено, на него му липсва всякакво

чувство за хумор, но въпреки това

сигурно не му е било приятно да му се

присмиват.

Настъпи мълчание, нарушено от Бидл.

– И някъде – рече той, – по някое

време някой сигурно е попитал: „Къде ли

е моята блуждаеща шамандура тази нощ?“

– Искрено се надявам – каза му

Граймс, – че този някой не е наоколо и че

никога няма да се опита да открие къде е

шамандурата.

(Край)

1978 Списание „Наука и техника” ☼ Родословие



Франк Хърбърт

Когато слънцето се бе спуснало почти

до ръба на пурпурния океан и увисна там

като огромна оранжева топка – много по-

голямо от Слънцето на майката Земя,

която си спомняше с толкова носталгия, –

Крудар върна своите рибари в пристанището.

Ниският Крудар изглеждаше набит, но

под платнения костюм и той беше

мършав като всички други – само кокали

и жилави мускули. Лекарите му бяха

казали, че това е болестта на тази

планета. Наричаха я „обременяване на

тялото“, незначителни различия в

химията, гравитацията, денонощията и

дори липсата на предизвикваща приливи

и отливи луна.

Жълтата коса на Крудар, единствената

му „красота“, не беше подстригана и той я

бе прибрал в квадратна червена кърпа.

Под нея имаше широко, ниско чело,

големи хлътнали, белезникавосини очи,

прегърбен и сплеснат нос, дебели устни,

закриващи едри, неравномерно

разпределени жълти зъби, малка

брадичка, която се сливаше с къса,

набръчкана шия.

Крудар управляваше с единия си бос

крак върху румпела, като разделяше

вниманието си между платната и брега.

Бяха прекарали целия ден в района на

горното крайбрежно течение, ловиха

подобните на скариди „троди“, които

представляваха главния източник на

хранителен протеин за колонията.

Лодките бяха девет и на всички моряците

бяха капнали от умора, мълчаха със

затворени очи или се взираха безцелно.

Вечерният бриз диплеше тъмни линии

по повърхността на водата в

пристанището, раздухваше сплъстената

от пот жълта коса по тила на Крудар.

Издуваше платната и с последен тласък

вкарваше тежко натоварените лодки в

пристанището.

Хората се раздвижиха. Със скърцане и

плясък платната бяха спуснати. В

тежката забавеност на умората им всяко

нещо се вършеше с пестеливи движения.

В течението имаше „троди“ в изобилие

и Крудар бе карал хората да работят до

последните си възможности. Не се бе

наложило да ги убеждава много. Всички

разбираха нуждата. Прииждането и

изчезването на полезните същества на

тази планета не бяха изучени с

достоверна точност. В привидната

редовност се получаваха странни

празнини и прекъсвания. „Троди“ можеха


всеки миг да изчезнат в неизвестни места

– както вече се бе случвало.

В колонията бе настъпвал глад и се бе

налагало да се определят дажби за

плачещите за храна деца. Мъжете рядко

говореха за това, но винаги мислеха за

тази възможност.

„Повече от три години“, помисли

Крудар, като нарами мокрия чувал с

„троди“ и провлачи уморените си крака

през пясъка, заизкачва се по брега към

колибите, в които морските същества се

складираха и сушаха преди обработка.

Повече от три години бяха изминали,

откакто техният кораб се бе спуснал от

Космоса.

Корабът на колонията бе построен

като набор от уреди, беше пълен с

подбрани хора, домашни животни и

основните най-необходими неща – бе

изпратен да разсели хората в това далечно

място. Беше конструиран така, че да

кацне само веднъж, а след това да бъде

разчленен на различни полезни части.

Но всичко необходимо не бе стигнало

и колонията се бе принудила да

импровизира уредите и инструментите

си. Крудар установи, че все още не се

бяха заселили напълно. Повече от три

години – а три години тук бяха пет години

на майката Земя – и те все още живееха

на границата на изчезването.

Тук бяха попаднали в капан. Това

беше истината. Корабът не можеше да се

възстанови. Но дори и да станеше такова

чудо, не съществуваше необходимото гориво.

Колонията беше тук.

И всеки неин член знаеше безмилостната

истина на положението – просъществуването

им не беше осигурено. Необразованото

съзнание на Крудар го долавяше по

дребни неща, особено поради факта,

който бе забелязал, без да може да го

обясни.

Никой от тях все още не бе нарекъл

планетата с определено име. Тя беше

„тук“ или „това място“. Съществуваха и

по-озлобени названия.

Крудар пусна чувала с „троди“ върху

прага на склада и избърса челото си.

Ставите на краката и ръцете му го

боляха. Болеше го гърбът. В стомаха си

усещаше болестта на „това място“.

Отново изтри потта от челото си, свали

червената кърпа, с която предпазваше

главата си от парещото слънце. Когато

развърза кърпата, жълтата му коса се

разпиля и той я отметна към гърба.

Много скоро щеше да се стъмни.

Видя, че червената кърпа е мръсна.

Трябваше отново да се изпере. Видя му

се странно, че това парче плат,

произведено на майката Земя, щеше да

завърши дните си в „това място“.

Също като него и другите.

За миг се загледа в кърпата, преди

внимателно да я постави в един от

джобовете.


Около него рибарите му извършваха

познатия ритуал. Кафяви чували,

изплетени от местни груби нишки, се

стоварваха мокри по праговете на

колибите, които служеха за складове.

След това някои от мъжете се облягаха

на вратите, а други се просваха на пясъка.

Крудар вдигна поглед. Огньове зад

скалата над тях изпращаха дим в

тъмнеещото небе. Крудар внезапно

почувствува глад. Помисли за техничката

Хонида горе при огньовете за готвене, за

синовете им близнаци – щяха да навършат

две години следващата седмица – близо

до вратата на дългата къща, направена

от корабен метал.

Мисълта за Хонида го развълнува. Тя

го беше избрала него. Макар да имаше

на разположение мъже от учените и

техниците, тя бе отправила поглед към

работниците, за да избере онзи, когото

всички наричаха „стария грозник“. Крудар

си напомни, че не е стар. Но знаеше

източника на прякора. „Това място“ бе

направило промените при него с повече

видими признаци, отколкото при другите.

Крудар не си правеше илюзии защо са

го включили в групата заселници. Заради

мускулите и минималното му образование.

Причината се криеше в етикета, вписан в

списъка – работник. Хората, планирали

пътешествието на майката Земя, знаеха,

че има неща, които изискват здрави човешки

мускули. Хората като него, кацнали „тук“,

не бяха много на брой, но се познаваха

добре.

Сред по-висшите сфери дори бе ставал

въпрос да не се разреши на Хонида да го

избере за съпруг. Крудар го знаеше. Но

не се бе разсърдил. Дори не го бе

разтревожило и че при гласуването сред

биолозите – бяха му казали, че обсъждали

нашироко грозотата му – избора на Хонида

е бил одобрен по-скоро на философска

основа.

Крудар знаеше, че е грозен.

Знаеше също, че сегашният му глад е

добър признак. Обзе го силно желание да

види семейството си и започна да стяга

мускулите си за изкачването по брега.

Особено искаше да види близнаците –

единият с жълта коса като него, другият

мургав като Хонида. Другите жени, които

бяха ощастливени с деца, смятаха

близнаците му за недорасли и болнави,

Крудар знаеше това. Жените непрекъснато

се тревожеха за храната и почти всеки

ден тичаха при лекарите. Но докато

Хонида не се тревожеше, Крудар оставаше

спокоен. Все пак Хонида беше техник,

работеше в хидропонните градини.

Крудар провлачи голите си крака по

пясъка. Отново погледна нагоре към скалата.

Покрай нея растяха нарядко местни дървета.

Дебелите им стебла сякаш пълзяха по

земята, изкорубени, мазолести подпори на

лукообразни жълто-зелени листа, които през

дневните горещини излъчваха отровен


млечен сок. Земни соколи бяха накацали

по дърветата и мълчаливо наблюдаваха.

Птиците придаваха странна увереност

на решенията на Крудар. Какво

наблюдаваха соколите? – запита се той.

На този въпрос не можеха да отговорят

дори най-изтъкнатите мислители на

колонията. Бяха изпращали хеликоптери

да следят соколите. През нощта птиците

отлитаха от брега, спускаха се ниско над

водите, понякога си почиваха по голите

острови и в зори се връщаха.

Ръководството на колонията не желаеше

да рискува ценните си лодки за подобни

търсения и загадката на соколите остана

неразрешена.

Загадката беше двойна, защото

другите птици бяха загинали или

отлетели в неизвестни места. Гълъбите,

яребиците – дивечът и пойните птици –

всички бяха изчезнали. И домашните

птици бяха измрели, яйцата им бяха

безплодни. Крудар схващаше това като

изява на „това място“, предупреждение

към живота, дошъл от майката Земя.

Няколко мършави говеда бяха

оживели и няколко телета се бяха родили

„тук“. Но те се движеха безжизнено и по

пасищата се разнасяше мъчително

мучене. Да погледнеш в очите им беше

все едно да гледаш в открити рани. Все

още живееха малко на брой свини, но и

те бяха болнави и безжизнени като

говедата, а всички диви животни бяха

изчезнали или измрели.

С изключение на соколите.

Колко странно беше това, след като

хората, планирали заселването, бяха

хранили такива надежди за „това място“.

Докладите от изследванията бяха

възбуждащи. Планетата нямаше местни

сухоземни животни. Планета, чиито

местни растения в някои отношения не се

различаваха много от растенията на

майката Земя. И от еволюционна гледна

точка морските същества бяха примитивни.

Макар да не можеше да се изразява с

красиво полираните фрази, на които

другите се възхищаваха, Крудар знаеше

къде е направена грешка. Понякога

трябва да изследваш проблема с плътта

си, не със съзнанието си.

Вгледа се наоколо в парцаливите

облекла на хората. Това бяха неговите

хора. Той беше главният рибар, той бе

открил „троди“ и конструирал трътлестите

грозни лодки, построени съобразно

ограниченията на местния дървен

материал. Колонията продължаваше да

съществува благодарение на неговата

опитност с лодките и мрежите.

(Следва)




Франк Хърбърт


Пасажите от „троди“ отново щяха да

изчезнат, Крудар го усещаше някъде в

периферията на умореното си съзнание.

Тогава щеше да се наложи да се

предприемат непопулярни и опасни мерки,

необходими, понеже „обмисленото“ се бе

провалило. Сьомгата, която бяха развъдили

съобразно плана, бе изчезнала из

океанските простори. Калканите в

заградените басейни на колонията измираха

по неизвестни причини. Насекомите

отлитаха и никога не се връщаха.

Биолозите твърдяха, че на планетата има

храна. Защо умираха, тогава?

Царевицата на колонията имаше

странни мамули. Пшеницата израстваше

на оплешивели редици. Не можеха да се

установят познати модели на растеж или

миграция. Колонията живееше по тънкия

ръб на оцеляването, поддържаше се с

протеина от преработените „троди“ и

витамини от зеленчуците, отглеждани

хидропонно, като водата им постоянно се

филтрираше и преработваше. Авария

само в една от системите на веригата

можеше да доведе до катастрофа.

Само малка част от огромното

оранжево слънце вече се подаваше над

морския хоризонт и хората на Крудар

започнаха да се раздвижват, надигаха

изнурените си тела от пясъка, избутваха

се от местата, на които се бяха

облегнали.

– Да почваме – заповяда Крудар. –

Хайде да поставим храната вътре по

рафтовете.

– Защо? – попита някой из здрача. –

Да не мислиш, че соколите ще я изядат?

Всички знаеха, че соколите не ядат

„троди“. Крудар разбра възражението –

говореше измореното съзнание. Подобните

на скариди същества хранеха само

хората – след внимателна обработка, за

да се отстранят опасните дразнещи

вещества. Някой сокол би могъл да хване

„троди“, но го пускаше при първото

вкусване. Но какво ядяха тия вечно

чакащи птици?

Соколите знаеха нещо за „това място“,

което не беше известно на хората.

Птиците го узнаваха с плътта си, също

както Крудар търсеше познания.

Мръкна и соколите с яростен шум

отлетяха към океана. Един от хората на

Крудар запали факла и вече отпочинали

и обзети от желанието по-скоро да

изкачат стръмнината и да се приберат

при семействата си, рибарите се заеха с

работата, която трябваше да се свърши.


Лодките бяха извлечени. „Троди“ бяха

насипани на тънки слоеве по рафтовете в

колибите. Мрежите бяха обесени да се

сушат.

Докато работеше, Крудар си мислеше

за учените в техните блестящи лаборатории.

Той притежаваше страхопочитанието на

работника към знанието, но в същото

време със съзнанието на обикновен

човек разбираше, когато „по-висшите“

неща се проваляха.

Крудар не знаеше какво точно става на

конференциите на високо ниво в

управлението на колонията, но му беше

известна основната същност на

обсъжданите там мисли. Начинът, по

който осъзнаваше провала и

надвисналата катастрофа, бе лишен от

изящни средства за изразяване или

ерудиция, които да се размахват пред

хората, но неговите познания

притежаваха особен финес. Той черпеше

от древния си опит, приспособен към

особеностите на „това място“. Крудар бе

открил „троди“. Крудар бе организирал

методите за улов и опазване на

скаридите. Той не притежаваше дарбата

да обяснява с изтънчени фрази, но

съзнаваше какво може да направи и

какво представлява.

Той беше първият морски селянин тук.

Групата на Крудар привърши работата,

без да губи енергия за разговори, напусна

складовете и се заизкачва по стръмния

бряг, като пътят им се бележеше тук-там

от хора с пламтящи факли. Оранжевите

светлини и тъмните сенки бавно се

изкачваха в черния свят и окуражаваха

Крудар.

Той остана последен, провери вратите

на колибите и след това забърза да ги

настигне. Човекът пред него носеше

факла – местно дърво, напоено в масло

от „троди“. Факлата припламваше, пушеше и

излъчваше отровен дим. Светлината

разкриваше фигура на троглодит – човек,

облечен в закърпено облекло от брезент,

тялото му прекалено слабо, мускули,

които се движат по ръба на припадък.

Крудар въздъхна.

Знаеше, че на майката Земя не беше

така. Там жените чакаха на пристана

мъжете си да се върнат от морето. Деца

играеха по пясъка. Енергични ръце

помагаха в работата на брега, да се

проснат мрежите, да се пренесе уловът,

да се изтеглят лодките.

Но тук не.

А и опасностите тук не бяха като

опасностите у дома. Лодките на Крудар

никога не се отдалечаваха толкова, че да

изгубят от поглед крайбрежните скали. На

една от лодките винаги дежуреше техник

с радио за връзка с брега. Преди да

кацне окончателно, корабът на колонията

бе осеял околопланетното пространство

с различни устройства в орбита –

наблюдатели, пазачи, които да не допускат

изненади от атмосферните условия.

Построената с много труд рибарска


флотилия винаги биваше предупреждавана

навреме за бурите. В океана никога не

бяха виждали морски чудовища. В „това

място“ липсваха жестокостта и

неочакваността на моретата, които

Крудар познаваше, но въпреки това

тукашният океан беше смъртоносен.

Крудар го знаеше.

„Жените би трябвало да ни чакат на

брега“, помисли той.

Но ръководството на колонията бе

казало, че жените – и дори някои от

децата – са необходими за твърде голям

брой други работи. Индивидуалните

растения, донесени от родната планета,

изискваха специално внимание. Отделни

стебла пшеница се отглеждаха с нежни

грижи. Всяко плодно дърво съществуваше с

помощта на собствена прислужница, своя

нимфа-пазителка.

Изкачили се на скалите, рибарите видяха

дългите постройки от корабен метал.

Пръснати електрически светлини окръжаваха

градчето. Много от непавираните улици

се отдалечаваха неосветени. Разнасяха

се механични шумове и приглушени гласове.

Хората се пръснаха по собствените си

работи, вече не бяха група. Крудар повлече

крака по своята улица, към огньовете за

готвене на открито на централния площад.

Огньовете бяха необходими, за да се

пестят другите видове енергия. Някои

смятаха тези пламъци като признание на

поражението. Крудар ги смяташе за

победа. Горяха „местно“ дърво.

Знаеше, че сред хълмовете зад града

се възвишават останките от вятърните

машини, които бяха построили. Бурята,

причинила разрушенията, не ги бе

изненадала с нахлуването си, но

останаха много изненадани от силата й.

За Крудар оттогава „мислителите“ бяха

започнали да губят авторитет. Когато

местната химия и воден живот бяха

разрушили турбините в реката, която се

изливаше в залива, тези хора на

познанията се бяха смалили още повече.

Именно тогава Крудар бе започнал да

търси местни храни.

А сега, както бе чул Крудар, местният

растителен живот заплашваше

охладителните системи на атомните

генератори, като не се страхуваше от

радиацията – немислима за нищо живо.

Някои от техниците вече конструираха

парни машини от материали, които не

бяха предназначени за подобна

употреба. Но скоро те щяха да получат

местни метали – материали, които ще

бъдат устойчиви на ръждата и

разяждането на „това място“.

Можеха и да успеят – при условие, че

болестта не ги подкопае. Ако оцелееха.

Хонида го чакаше на вратата на

квартирата им, усмихната, миловидна.

Тъмната й коса беше заплетена на

плитки, увити над челото й. Кафявите очи

блестяха в приветствена усмивка.

Отблясъците на огньовете от площада

осветяваха тъмната й кожа. Високите


скули на индианския й произход, пълните

устни и гордия гърбав нос – всичко го

изпълваше с възбудата на спомените.

Крудар се замисли дали хората, които

планираха всичко, знаеха качествата й,

които го изпълваха с толкова топлота –

нейната сила и плодовитост. Тя го бе

избрала него и отново беше бременна с

негови деца – отново близнаци.

– А, моят рибар се прибра – рече тя и

го прегърна на вратата, за да ги видят

всички.

После влязоха, затвориха вратата и тя

се притисна по-пламенно към него, взря

се в лицето му, което отразено в очите й,

губеше част от грозотата си.

– Хонида – каза той, като не можеше

да намери други думи.

След малко попита за момчетата.

– Спят – отвърна тя, като го поведе

към грубата дървена маса, която той бе

направил за кухнята им.

Той кимна с глава. По-късно щеше да

отиде и да погледа синовете си. Не го

тревожеше, че спят толкова много. Вътре

в себе си усещаше причината.

На масата го чакаше приготвената от

Хонида гореща супа от „троди“. В нея

имаше домати и грах от хидропонните

градини и други неща, които знаеше, че

тя събира из околността, без да казва на

учените.

Крудар ядеше всичко, което му слагаше.

Тази вечер имаше хляб с особен вкус на

плесен, който му хареса. В светлината на

единствената лампа, която им се

разрешаваше за тази стая, той се вгледа

в парчето хляб. Беше почти пурпурно –

като морската вода. Сдъвка и преглътна.

Хонида ядеше срещу него, застанала

нащрек; изяде хляба и супата си и попита:

– Хареса ли ти хлябът?

– Хареса ми.

– Сама го направих на жаравата.

Той кимна, взе още едно парче.

Хонида му сипа още супа.

Крудар осъзна, че те се ползуват с

привилегията да се хранят сами. Много

от другите бяха предпочели общото

готвене и хранене – дори много от

техниците и от по-висшите сфери, които

имаха по-голям избор. Хонида обаче

беше видяла нещо в „това място“, което

изискваше секретност и усамотяване.

(Следва)

Списание „Наука и техника“scifi.nickmch.info/Фантастично...

Documents

Transcript of Списание „Наука и техника“scifi.nickmch.info/Фантастично...