А сега нека приказките да започнат.

Тези приказки , с които нашите майки и татковци раснаха и които стигнаха до нас.

Тези приказки не чакат, те ни теглят към един свят, дето има сребърни гори, седефени лодки , кристални дворци, захарни петлета и палави котета.

Като ги четете си пригответе нещо сладко, защото не е възможно да четете как смешното захарно петле разквасва устните на болното дете и да не ви се прияде нещо подобно.

Трябва ви и кърпичка- обикновена, не вълшебна.

Защото няма как да не пророните сълза,

когато четете за куция гъдулар Грозьо и

за Снежното момиче.

Или пък за старият щърк, който иска да си остане в родината, защото „никъде дъгата не е тъй хубава, както тук, никъде песента на щурците вечер не е тъй радостна, никъде димът на комините не е тъй топъл както там, дето си пазил с крила малките си ….”

Има и такива едни приказки, дето са хем смешни, хем някак тревожни.

Как да не се загрижи човек за котарака Мър-мър, който се изгуби в големия град? Гладен, опърпан и въпреки това смел!

И внимавайте как се отнасяте към всички малки същества.

Защото дори щурчетата ни учат на добро, като ни пеят: „Ние сме мънички, но виждаме и знаем всичко.

Ние пеем най-хубавите песни.

Ние никого не мразим. Всички обичаме.

И на всички носим утеха и радост. Кри-кри-кри.”

Ей, да не заспахте?! Почакайте малко!

Искам да ви кажа, че всички играчки са цели и здрави.

Защото щурчето Кри-кри ги натовари в каляската от синьо стъкло и ги откара високо в елмазените палати на Сънчо.

А какви веселия стават там, в Слънчовите дворци!

Всички са там, и майката на доброто момче е там и раздава медени питки. И на мен даде….

Хайде, какво чакате!

Ето-синята каляска се задава.

Качвайте се в нея и на добър път към приказното царство, оставено ни от Константин Константинов.