Цветана Балабанова

СЪДБИ...

София, 2011

2

© Цветана БалабановаСофия, 2011 г.

ISBN: 978-954-799-956-5

Отпечатано от „Верен“ ЕООД

3

ази история започва някъде около 1933 година...Бях на 3-4 години, когато мама и татко миказаха, че у нас ще дойде да живее една кварти-

рантка. С моя „жизнен опит“ аз попитах: „студентка ли?“Тогава родителите ми ми обясниха, че това ще бъде еднавъзрастна дама – госпожа Ана д-р Хаканова – и аз в никакъвслучай не бива да й казвам „бабо Анке“, защото тя ще сеобиди. Внесоха багажите, подредиха ги в стаята и нипоканиха да се запознаем.

Старата жена беше много интелигентна и приветлива.Веднага каза, че ще се обръща към нас като към близкихора – ще ни нарича „госпожа Руске, господин Ганчо иЦецка-пиленце“. Предупреди, че ще има много гости – имадве дъщери, зет и син, има братя и сестри и много роднини,близки и приятели. Още същия следобед дойдоха дъщеря йВера и зет й Георги и й донесоха две-три купички с току-щосготвено ядене. В онези времена нямаше хладилници иприготвянето и запазването на храната беше постояннагрижа. В продължение на десетина години Вера и ГеоргиЖелязкови идваха всеки ден, донасяха разни неща за яденена майката и в хода на разговорите ни малко по малко ниразказваха части от живота на рода си.

Госпожа Хаканова била дъщеря на видното пловдивскосемейство Гешови. Брат й, Иван Евстратиев Гешов, ебележита фигура в новата българска история. Другите йдвама братя Димитър и Евлоги идваха често да я навестят.Сестра й Олга беше омъжена за генерал и живееше влуксозна къща на ул. „Славянска“ 13. Без стеснение всички

Т

4

Гешовци единодушно казваха , че имат още една сестра –Харитина, но тя направила така, че целият им род не я считаза своя.

По-голямата дъщеря на госпожа Хаканова – Марийка,живееше на нашата улица „Хаджи Димитър“. Тя бешежурналистка, бедна, нещастна, но с много високосамочувствие. Синът Стефан, адвокат, за десетте годинидойде само два пъти при майка си.

Госпожа Хаканова рязко се различаваше от всичкибабички на нейната възраст. Тя не домакинстваше, не плете-ше, не шиеше. Всяка сутрин прочиташе вестника, многочесто идваше при мама да сподели какво е прочела: „Боже,госпожа Руске, тази година в Индия умрели от глад 4милиона души“ „Тука има много хубава статия за успехитена Тодор Мазаров във Виенската опера“. След това пишешеписма – имаше много обширна кореспонденция, подготвяшематериали за „ Вестник на жената“, на който сътрудничешередовно, написа и издаде няколко готварски книги...

Когато дойде време да ме записват в забавачка, всемейството ни атмосферата натежа. „Не мога да плащам занемска забавачка“, заяви баща ми, „съседите са богати, ноние не сме“.Тогава госпожа Хаканова скромно ми пред-ложи: „Цецка-пиленце, ако искаш да научиш чужд език, азще те науча френски. Немският се употребява в учреж-денията, а френският е езика на салоните, на културата.“

От началото всеки втори ден аз сядах като ученичкапред учителката и повтарях всичко, на което тя ме учеше.Особено трудно ми беше с глаголите. Както самата тя ги еучила, старата дама с ангелско търпение ме караше даспрягам всеки глагол във всички времена. Постепенноразговорите ни преминаха изцяло на френски. Двете дъщерина Хаканова проявиха голям ентусиазъм към инициативата

5

на майка си, постепенно и те, пък и други гости на дома имзапочнаха да говорят с мен на френски, подаряваха ми книгиот младите години на Хаканова, разказваха ми на френскилюбопитни истории, преписваха ми френски стихове, приидването на някой по-знатен гостенин домакинята меподканяше да кажа на френски някое стихотворение и следпохвалата заявяваше, че да ми предава знанията си е станалосмисъл на живота й. Откъде знаеше френски тази скромнажена? Много приятели, на които съм разказвала нейнатаистория, ме подканяха, настояваха да напиша тези спомени.Е, добре, по-добре късно, отколкото никога.

След кървавото потушаване на Априлското въстаниепрез 1876 г. Иван Евстратиев Гешов, който е завършил вис-шето си образование в Манчестър и е кореспондент навестник „Таймс“ в България, съдейства на Международнатаанкетна комисия, която разследва и доказва башибозушкитеизстъпления в нашата страна. Неговите публикации в„Таймс“ през 1877 г. стават причина турските власти да гоосъдят на смърт. Но благодарение на енергичната намеса начуждите дипломати в Цариград тази присъда се заменя съсзаточение в Диарбекир.

Заточават цялото семейство – бащата и майката, всичкидеца, родствениците, а също и слуги и слугини – 26 души.Хаканова разказваше, че се натоварили на една кола-платформа и километър по километър пътували от Пловдивдо Цариград под слънцето и под дъжда, с всякаквитрудности, неудобства и страдания… Като пристигнали вЦариград, турците ги заточили в една голяма къща наотвъдната страна на Босфора.

Тогава Евстрати Гешов – бащата, издействал Анка –най-голямата от дъщерите – да бъде записана да учи въвфренския колеж. Понеже е дъщеря на семейство заточени,

6

всяка сутрин едно турско заптие я съпровождало от къщи доучилище и след края на занятията я връщало обратно. Тяплачела, че я е срам да върви като арестантка, но баща йказвал, че като порасне, ще оцени колко е важно да научишфренски.

Много интересни случки си спомняше тя от учили-щето, но едно нещо от техния режим „се стовари“ и на мой-та глава. Ученичките били обучавани и строго задължаванида говорят тихо и приветливо, никога да не повишават глас,колкото и да са сърдити или развълнувани, да се държат„като госпожици“. И много пъти у нас, когато аз споделяхнещо с висок тон (когато бях ядосана и когато вече бяхнавлязла във френския), г-жа Хаканова ме прекъсваше: „Хасега повтори това, което каза, само че с кадифен глас, нализнаеш, че „C’est le ton qui fait la chanson“1.

За голяма радост на цялата къща, като свършила вой-ната, те били свободни да се върнат в Родината. Отнововсички на колата, отново мъки, но и страхове – как ли щезаварят къщата си, чифлика си в Дермен дере, край Пловдив(днес с. Първенец). Заварили ги – ограбени, изгорени, пору-тени. Почнали отново...

През това време Анка станала стройна красавица зарадост и гордост на родителите си. „Тополакис“ й казваламайка й, което било израз на майчините чувства...

В Пловдив животът кипял... Един руски граф, дошъл подипломатически дела, загубил ума и дума по българскатахубавица. Поръчал и от Петербург докарали каляската му,лъснали я, конете с пера на главите, лакеите заели места втържествени ливреи. Той седнал в нея и с пълен блясък до-шъл в дома на Евстрати Гешов да иска ръката на дъщеряму...

1 „Мелодията прави песента“

7

Г-жа Ана д-р Хаканова с малката Цецкаи братчето й Петърчо

8

Не му я дали. „Много е далеч, дъще, нито ти ще можешда дойдеш да ни видиш, нито ние с майка ти ще стигнемдотам.“

Следващата сцена е била многократно разказвана (икоментирана от нас). От вратата проехтява гласът на госпо-даря: „Анка, Анка, ела тук!“ „Сега, тате, сега, само да дръп-на тигана от печката, че ще ми загори грис-халвата“. Анкаслиза, баща й стои на вратата и й казва: „Целувай ръка!“ Тяведнага му целува ръка и едва след това пита: „Защо, бетате?“ „Сгодих те!“ „За кого?“ „За доктор Хаканов“ „Оу бе,тате, той е много стар и грозен!“ „Да мълчиш, той е първиятбългарски дипломиран лекар, с него няма да бъдеш нигладна, ни жадна!“

Георги Хаканов е политически деец в Източна Руме-лия. Участник е в националноосвободителното движение.Завършил е Медицинското училище в Букурещ. По време наРуско-турската война е лекар в Търново, известен с помощ-та, която оказва на ранени руски войници и българи –бежанци от Старозагорско. След Освобождението живее вПловдив. Той е сред основателите на Либералната партия наИзточна Румелия, директор е в правителството на ИзточнаРумелия, председател на Областното събрание.

Доктор Хаканов е на 37 години, Анка – на 19. “Аз необичах мъжа си, но много го уважавах. Веднага след венчав-ката заминахме на сватбено пътешествие.“ Франция, Па-риж – българската красавица, говореща отличен френски,гледа дворци и музеи, очарова много хора от френския елит(години по-късно, когато Едуард Ерио е в България, тя говижда в операта в София, той си спомня за срещите им вПариж, а тя го моли за снизхождение към българите иБългария). След Париж младоженците отиват за малко вБерлин, а после във Виена. Когато се връщат у нас, след

9

Съединението на Княжество България и Източна Румелия,семейството се установява в София. Доктор Хаканов ставауправител на Александровската болница и лекар нацарското семейство.

Установявайки се в София в 1893 г., семейство Хака-нови си строи внушителна къща с 25 стаи, раждат им сеедно след друго децата: Марийка, Вера и Стефан. Те водятоживен светски живот, почти винаги са канени на приеми,балове, празненства в двореца, във всички богатски домове,в дипломатическите среди. Говори се, че след Султана РачоПетрова Ана д-р Хаканова е втората по красота жена вБългария.

Децата растат безгрижни, отлични ученици са и правятразлични щуротии. Когато Марийка си поканва приятелкиот хайлайфа, Верка и Стефчо, за да я изложат, си отрязват сножица пръстите на чорапите, разпридат малко от конците ив този вид се появяват пред гостите.

Хаканова избягваше да говори за миналото вполитически план. Тя поддържаше голяма кореспонденция смного от роднините си и обект на писмата й бяхачеститявания, благопожелания, умни, древни съвети. Всякагодина един лакей в ливрея от къщата на Яблански, когатокършеха люляка в двора им, й донасяше по един колосаленбукет люляк, та ние пригаждахме всички съдове плюсвазите, за да го поберем. Разбира се, следваше благодар-ствено-хвалебно, благославящо писмо.

Следва катастрофата... Уважаваният патер фамилияс ев командировка в Париж, когато пристига телеграмата занеговата гибел.

Ана остава вдовица без никакви доходи, безспестявания, просто изпада от „обществото“. Близки на д-рХаканов успяват да й издействат от Народното събрание

10

народна пенсия. Тя дава под наем на френското посолство25-стайната си къща и наема малък апартамент с по еднастая за нея, дъщерите и сина. Секват всички светскиангажименти, семейството започва да живее скромно „кактовсички“

Един ден втората дъщеря Вера заявява: „Аз току-що сеназначих учителка в първоначалното училище „Св.Св.Седмочисленици“. Вкъщи – олелия: „Ка-а-ак може – викаМарийка – една Хаканова да преподава на сополивитешопчета!“... Но Вера твърдо отстоява решението си:„Учителската професия е благословена още от библейсковреме и аз не виждам нищо унизително в това да бъдаучителка.“

Вкъщи се получава писмо. Негово Величество царФердинанд кани госпожица и госпожа Хаканова на среща вдвореца. И царят, и бившата светска лъвица са поостарели,поузрели и разговорът е съвсем неофициален, човешки. „Неможе без съпруга в двореца. Уговорено е да се оженя запринцеса Елеонора. Но тя не знае български. Допитах се доминистъра на просвещението проф. Иван Шишманов и тойми каза, че от всички учителки в България най-добрата, най-подходящата е госпожица Хаканова. Вие, госпожице Вера,бихте ли заминали за няколко месеца във Виена дапонаучите бъдещата царица да разбира и да говорибългарски?“

Вера заминава. Майка й получава телеграма – “Vera estarrivée en bonne santé et pas trop fatiguée“2 – Елеонора.

2 Вера пристигна в добро здраве и не много уморена

11

Учебникът по история за училищата в Ориента, по койтоХаканова е изучавала френски език и цивилизация

12

Много скромната, много културна, знаеща френски,немски и руски език Вера помага на принцесата да научибългарски и те двете така се привързват една към друга, че сидването си в България Елеонора моли – и Фердинанд сесъгласява – Вера Хаканова да й стане първата придворнадама...

Много пъти Вера е споделяла с нас някои моменти отживота в двореца. Например, царицата е била длъжна всекиден да облича нова рокля (приготвена в чужбина от най-реномирани тогава магазини ). Но що се отнася до спалнятай, тя не позволява на калъфите на възглавниците и на чар-шафите й да има и най-малката бастичка, бродерийка, дан-телка.

Веднъж Елеонора силно се разстроила от това, чеФердинанд довел в двореца една красивичка певичка отнякакъв бардак от Виена ли, от Будапеща ли. Освен че билаоскърбена като жена, това я излагало и унижавало предцелия народ. Уж случайно в този ден в двореца дошълстарозагорският владика Методи Кусевич да види четиритекняжески деца. Направило му впечатление, че царицата емного бледа, разговорил я и като си тръгвал от двореца,поръчал да кажат на царя, че има извънредно важносъбитие, заради което той още днес иска аудиенция.Фердинанд го приел. „Ваше величество идвам да си говоримкато мъж с мъж. Вие знаете, че и аз, като тръгна за Европа,подрязвам брадичката си, за да мога да посещавам някоиместа. Но в България това не може да става, българскиятнарод е твърде консервативен, твърде добродетелен и тойняма да изтърпи това предизвикателство. Дайте й на тазижена пари, подаръци, но до довечера тя трябва да напусне идвореца, и България.“

13

Цар, цар, ама се подчинил Фердинанд. Певичката сеопитала да прави сцени, но била изпроводена.

Един път монархът подарил някакво влакче на сина сиБорис, но детето не го харесало и го хвърлило на земята.Тогава бащата така го набил с бастуна си, че придворните сеуплашили да не го осакати. Като минало известно време ня-кои от царедворците му казали: „Ваше величество, струвашели си за едно влакче!...“ „А-а, аз утре държава ще муоставя“, казал Фердинанд, „ако той сега хвърли играчката,утре как ще постъпи с държавата?“

Една вечер в двореца имало концерт. Голям оркестърсвирел в един от салоните пред избрана хайлайфна публика.Но в последния миг преди започването Фердинанд сеогледал и тъй като Вера Хаканова била най-близо до него, йпоръчал да отиде и да съобщи нещо на някакъв придворен.Като се върнала в салона, видяла, че Фердинанд е седналтака, че да има едно място и за нея. Тя седнала тихичко и сочи попитала: „Какво свирят?“ Тогава царят й пошепнал:„Чуете ли голяма тупурдия, да знаете, че това е Вагнер!“

На един рожден ден на царица Елеонора, като седналисутринта да закусват, тя отворила салфетката, сгъната дочинията й, и видяла подаръка си – някакво красиво бижу.Настанало оживление на масата, тя благодарила наФердинанд за вниманието и изказала възхищението си открасотата на брошката. Някой от придворните запитал каквиса скъпоценните камъни, монтирани на нея. “Вероятноалександрит“, казала Елеонора. „Как можахте да го кажете,та Вие като коронована особа трябва да познаватескъпоценните камъни – креснал Фердинанд, – това сабрилянти! Може ли един цар да подарява евтинджийскикамъни!“... Елеонора се разплакала, станала от масата,закуската се разпаднала, участващите се разотишли..

14

Не мога да си спомня кога и къде се е случило това, ноВера ни го е казвала няколко пъти. Било на един царскиприем в Русия. Сред поканените била и българскатаделегация, начело с цар Фердинанд. В минутите предизапочването, когато всички се събрали, него го нямало...Много притеснена, царица Елеонора почнала да го оправ-дава: „Ах, Негово величество е толкова точен, че вероятнонещо му се е случило.“ И като го видяла, че идва, за да гоподсети да се извини, запитала: „Нещо сериозно ли има,Ваше величество, Вашето закъснение ни разтревожи, Вие,който сте толкова точен...“ А той се обърнал към руския цари свитата около него и изтърсил: „La vièille ment!3 Нищо неми се е случило, просто закъснях!“ Ако бях на мястото наЕлеонора, щях да кажа „отвори се земьо, погълни ме!“

Нека да разкажем как са ставали баловете в двореца.Главният интендант, който държал връзка с европейскитемагазини, поръчвал примерно на една фирма във Виена – наедикоя си дата, за честването на тезоименния ден на Негововеличество трябва да се доставят комплект тоалети зацарицата, за княгините и за придворните дами, които виеимате в списъка (в него били записани точно всички раз-мери). Там не само трябвало да изготвят поръчания тоалет(рокля, фуста, чорапи, ветрило, обувки, ръкавици до лакътя,наметало), но всичко да бъде подбрано в един цвят – при-мерно небесносин – и всички тоалети на групата клиенткида си хармонират цветово и – много важно! – да не се пов-тарят с дрехите, ушити миналата година. Някъде 15-20 днипреди празника и Вера Хаканова, както другите, получавалавкъщи грамадна кутия, в която били подредени всички нещаза бала. 3 Дъртата лъже!

15

Следва разказът на старата Хаканова: „В уречения дени час пред къщи спираше дворцовата карета. Аз предва-рително бях приготвила на една табличка бонбони, слад-киши, малки чашки с ликьор, за да почерпя кочияшите.Излизаха комшиите, спираха се и минувачите по улицата. Икакво мислите – моята дъщеря, загърнала се с пелерина доземята от най- прост док, притичва, качва се в каретата,пуска перденцата и казва: „Карай бързо, че закъсняваме!“„Вера, мамина, защо правиш така, ами съседите не могат дати се порадват“. „Мамо, грехота е да парадирам, ти знаеш ликакви бедни, гладни хора има. Как кашлят туберкулознитедечица, които посетихме в приюта миналата седмица...“

Преди една Цветница госпожа Вера ми донесеподарък – един поднос с купчина бели сладкиши, правенилично от нея. „А-а-а, това са годенишките курабии. Те ниожениха!“ – разказа Георги Желязков. По време на войнатацарица Елеонора и някоя от придворните й дами посеща-вали болниците с ранени войници. Веднъж Вера видяла наедно легло встрани от вратата някакъв ранен, спряла се донего и го попитала има ли нужда от нещо, например данапише писмо на близките си, тя би му го написала. „Азняма на кого да пиша. Нямам никакви близки.“ – отвърналраненият. Това я трогнало. Продължили да говорят, тяразбрала, че насреща й е културен човек, и за да не скучае,му предложила да му изпрати някоя книга за четене. „Сголямо удоволствие“ – казал той. Заедно с книгата получили подносче с годенишки курабии.

Последвали благодарности, оздравяване, срещи...Докато един ден адвокатът Георги Желязков посетил г-жаАна д-р Хаканова и поискал ръката на дъщеря й Вера.Разбира се, че му отказали – че кой е той, дето даже няма исемейство – на 4 години останал кръгъл сирак, – а и клони

16

към червените! През 1907 г. той е бил изключен отУниверситета заради освиркването на царя пред Народниятеатър. Това било мнението и на Марийка, и на Стефан.Обеднялата аристокрация не искала да се смеша спростолюдието... Без да вдига скандали, Вера само казала намайка си: „Имаш си една стара мома Марийка, сега ще сиимаш и една стара мома Вера.“

За съдбата на Марийка вече никой не си спомня, никойне знае как живя тази журналистка. Много красива, знаещаняколко езика, свиреща отлично на пиано и най-важното –обладаваща необикновен мецосопран, Марийка завършва сотличен успех Музикалното училище и дава един голям,много престижен концерт, на който присъства културниятелит на София. Отзивите на тогавашните музикалниавторитети Добри Христов, Маестро Георги Атанасов и др.са високи, те заявяват, че младата певица може веднага дабъде назначена в операта, да пее у нас и в чужбина. Само чеедин друг авторитет, Петър Михов, заявява: „Аз не искам дасе въртиш в този кръг на гуляйджии, избирай: или с мен,или с тях.“ Марийка избира него. Тя скъсва с музиката истава журналистка – сътрудничи на вестник „Мир“, наразлични културни вестници, които плащат много малко, ноподдържат самочувствието й на културна аристократка.Връх на бедата й или начало на всички последващи беди егибелта на Петър Михов.

Деец на Вътрешната македоно-одринска революционнаорганизация, организирал Велешкия революционен район наВМОРО, през 1902 г. той е арестуван и затворен в “Кур-шумли хан“ в Скопие, където турските власти инсцениратсамоубийството му. Но Марийка НЕ ВЯРВА, че Петър емъртъв, тя го чака цял живот...

17

Вера Желязкова

18

Седмица след разговора между майка и дъщеря повъпроса за старите моми Вера се поразболява нещо, вдигамалка температура, но лекарят на двореца предписва „дапази къщата“. В продължение на един месец всеки денцарица Елеонора идва с каретата у тях да я види.

Като продължило боледуването, лекарят извиква май-ката и й казва: „Вашата дъщеря е болна от „нервна тубер-кулоза“. Трябва да се намерят причините и да се отстранят,иначе развитието ще достигне до истинска туберкулоза.“

Хаканова лично отива на пощата и телеграфира: „МилиГеорги, Вера тежко болна, ела веднага. Мама Анка“. ГеоргиЖелязков пристига в София и, както се шегувахме у нас,връчва на бабата кутията с бонбоните, на сестрата – букета сцветята, а на болната – една мъжка прегръдка. За еднаседмица тя оздравява,, температурата й изчезва, цветът налицето й се възвръща.. Когато съобщава в двореца, че сиподава оставката и ще отиде да живее с мъжа си във Варна,Вера получава неочаквано „благоволение“

„Сватбата ще се състои в църквата „Св. Св. Седмо-численици“ и ние с царицата ще бъдем кумове“, казва царФердинанд.“ „В никакъв случай! – скача Георги. – Аз вцърква няма да се венчея и няма да допусна Фердинанд да сетупа в гърдите, че е подчинил един комунист.“

Вера казва на Елеонора какъв проблем възниква иФердинанд, като разбрал,че сватбата се гласи не в църква, авкъщи, отказва да кумува. Елеонора става кума, а сватбата ев апартамента, в който живеели...

Като станали отделно семейство и щели да живеят въвВарна, възникнал въпросът за наследството – за 25-стайнатакъща (на това място сега се издига Телефонната палата наСофия).

19

Издания на Вестник за жената

20

Продали я, разделили парите на четири и Вера веднагаси купила една много хубава къща във Варна. Ана, Марийкаи Стефан се посъветвали с техния добър познат – министърана финансите – къде да си вложат парите. Било тежкотовреме на инфлациите, когато германците натоварвали еднаколичка с пачки банкноти и отивали с нея да си купят единхляб... Той ги посъветвал да ги внесат в една унгарска банка,защото тя изглеждала най-солидна. Внесли ги. След шестмесеца банката фалирала... (Ей тъй се управлявалифинансите и на Царство България!)

Веднъж баща ми донесе билети за тържествено утро вНародния театър по повод някаква кръгла годишнина наИван Вазов. Отидохме всичките – и нашето семейство, и г-жа Хаканова. Но как отидохме – за нея бяхме поръчалифайтон (имаше още файтони в София – рядко, но сенамираха). И представете си, Хаканова и файтонджията сепознаха! И поведоха разговор... Докато ние нагласяхме настъпалото на файтона един по един краката й, за да явдигнем да седне на седалката, файтонджията се обърна ирече „Море Акановице, Акановице, каква беше катоперперуга, а сега каква си станала.“ Тежко въздишайки и отфизическото напрежение, и от мъка, че я познаха как еизпаднала, тя отговори: „Ех, бай Славе, едно време бях катоперперуга, ама сега станах като жаба...“

Но матинето в Народния театър беше бляскаво, всичкиголеми артисти на България изпълниха някои от най-известните стихотворения на Вазов. И госпожа Хаканова,която е била лично позната с него, беше неизказано доволнаи много пъти повтаряше: „Господин Ганчо ми направитакава добрина, все едно построи манастир...“

21

Георги Желязков

Докато са във Варна, Вера и Георги Желязкови живеятот неговите хонорари като адвокат. Десетилетия по-късно,като ми даваше една френска книга, от нея изпадна някакволистче. Това беше преведен от нея откъс от някой от светов-ните енциклопедисти, който пишеше за демокрацията, затова, че силната държава трябва да създава условия за демо-крация.

„Аз помагах на Георги да обогатява пледоариите си соткъси от световната литература – каза Вера – Тогава многонеща още не бяха преведени на български и съдиите не гизнаеха.“..

Та, във Варна от време на време на гости на младотосемейство идват от Евксиноград княгините Евдокия и

22

Надежда. Имат какво да си спомнят, като са израснали сгоспожа Вера. Разговорите текат приятно, тя подава намасата лека вечеря, става вече късно и им предлага дапреспят у тях – в стаята за гости има голямо двойно легло икнягините се настаняват удобно в него. На другата сутринГеорги предупреждава жена си, че ще имат гостенин отСъветска Русия. Това е Васил Коларов (тогава генераленсекретар на Коминтерна), който пристига нелегално с лодкаот Одеса, облечен като учител по музика, с тъмносини очилаи с един куп нотни албуми под мишница. Тъкмо естрашното време след 9 юнския преврат. Желязковипосрещнат Коларов, нагостяват го и вечерта го настаняватда спи в леглото, дето предната нощ са спали княгините.Следващата задача е по-сложна: г-жа Желязкова трябва дапътува заедно с Васил Коларов за София. „Вера – поръчваГеорги, – ако ви арестуват, ако има опасност да стрелятсрещу Васил Коларов, ти ще застанеш пред него – те тебняма да посмеят да те закачат.“ „Добре, Георги“, казва Вера.Още на гара Горна Оряховица някакъв офицер познаваКоларов, арестуват и него, и Вера и тръгват с обратния влаккъм Варна. „Защо Вие сте се заела да ескортирате тозичовек?“, пита някакъв висш полицай. “Аз случайно пътувахв купето с него“, казва тя. “Не е вярно, Вашият мъж призна,че той ви е изпратил да го придружавате“. „Той може да ви еказал каквото си поискате, но аз ви казвам, че пътувах вкупето, без да знам кои са другите пътници.“

Арестуваният Васил Коларов е затворен в ареста наказармата във Варна. Властта, която го преследва, още незнае, че той е генерален секретар на Коминтерна. На другияден пристигат Георги Димитров и жена му ЛюбицаИвошевич. И Вера отново приготвя вечеря и настанявагостите си в същата стая, на същото легло...

23

Васил КоларовГеорги Димитровсъс съпругата сиЛюба Ивошевич

На сутринта Георги Желязков завежда ГеоргиДимитров в ареста в VIII приморски полк и казва наначалника: „Тука е пристигнал братовчедът на ВасилКоларов. Разреши им свиждане, разбира се, във вашеприсъствие, да се видят за малко“. Разрешил. Влизат встаята, в която присъства младичкият офицер Боян Бянов.Георги Димитров сяда до Васил Коларов на леглото,застлано със сиво войнишко одеяло, допират глави и втечение на половин час Коларов предава директивите наКоминтерна: България веднага да реагира напревратаджиите, да се вдигне въоръжено въстание. „А презтова време – припомня Георги Желязков – аз на висок гласразказвах на Боян всички нецензурни вицове, които знаех,

24

смеейки се високо, за да не достигне до него и думичка оттова, дето двамата си говорят.“

Двайсет и три години по-късно, една вечер през 1946 г.,когато съпрузите Желязкови вече се канят да си лягат всофийския си апартамент, на вратата се звъни. Двама младимъже им носят покана за държавния прием в двореца иказват, че долу ги чака кола. Разстоянието от жилището наул. „Искър“ 19 до приема е една педя, но „другаритеЖелязкови“ са извозени и въведени в салоните на двореца.Спомняла ли си е нещо от пребиваването си тук госпожаВера?... В този миг и Георги Димитров, и Васил Коларовидват при двамата, поздравяват ги най-сърдечно, спомнят ситяхното едновремешно гостоприемство. И не само това –припомнят, че във Варна, където Георги отговарял запрехвърлянето на нелегални през Черно море, дваматасъпрузи развивали голяма дейност.

Но момента, в който Коларов бил освободен от ареста,било крайно наложително той да пътува за София. И отновоВера тръгнала с него. Този път не ги арестували.Изпълнявайки указанието, тя го предала на непознатнелегален другар на 5-те кюшета... и веднага се върнала.

Желязкови продали къщата си във Варна и си купилиапартамент в София. Според тогавашните възгледидомакинята трябвало да има слугинче. “Всяка домакиня –казваше старата Хаканова – трябва непременно да бъденаучена от майка си да работи всичко вкъщи – и да готви, ида прави туршии, сладка, компоти, баници, козунаци, дачисти, да поддържа градинка, да шие и да бродира, защотокогато търсят мома за омъжване, хората си казват: тя е отдобро семейство, майка й я е „изпекла“ хубаво, ще може даръководи домакинството на мъжа си, да учи слугите си и даизисква от тях.

25

Но Вера, като е научена да прави всичко вкъщи, трябваза престиж да има домашна помощничка. Отива тя наслугинския пазар, харесва едно момиченце на около 12години, спазарява се с майка му какво то ще работи, колкотя ще му плаща и го завежда вкъщи. И още в първите дни итя, и Георги така обикват малката Добринка, че я записват впрогимназията и Вера, вместо да получи помощ, сенатоварва още повече. По някакъв повод изпратиха малкотомомиченце да донесе нещо за ядене на г-жа Хаканова и товеднага легна и на нейното сърце. Тя често питаше как сеучи Добринка, как живеят вкъщи... „Защото, госпожа Руске,аз от децата си съм имала много тревоги – особено отСтефан. – сподели майката. – Той беше във военнотоучилище, когато, за да не отиде да воюва на фронта, сипростреля крака... Че грижи за това да оздравее, че даизбегне военния съд, че да не се разчуе... След това той сеожени за едно момиче, родиха си дъщеричка и толкова лошоживяха, че като се разведоха, майката смени името ифамилията на детето и направи всичко Стефан да не може даго вижда. А той се интересува само от ядене и пиене. И такааз съм без внучета. Такава ми била съдбата...“

Може би трябваше да бъда по-строга майка, но аз гижалех, че са сираци… Нали си ги чувала да казват: „ние вдетството си сме живели много добре, свикнали сме само нахубавото, затова през целия си живот сме нещастни.“ А виж,случаят с този решителен баща, дето „отрязал“ сина си и тойвлязъл във верния път… Не си ли чувала тая история – тя емного известна. Един почитан търговец изпратил сина си даследва в Германия, но синът го ударил на живот. И няколкопъти, вместо да се похвали с хубави бележки, младежътприплаквал за още пари… Накрая поставил ултиматум: аконе ми изпратите еди каква си сума, ще се убия. Вероятно е

26

бил хлътнал на комар. И какво мислиш – бащата личноотишъл в пощата и написал телеграма „УБИЙ СЕ!“Телеграмата имала потресаващо въздействие. Синът си далсметка, че родителите му не са милионери, че те муизпращат пари, като правят големи икономии вкъщи, и тойтрябва да бъде достоен за тях. Постъпил на работа,завършил университета, без да иска повече нито лев, и катосе върнал в България, като основал своя кантора, окачилтелеграмата в рамка на видно място на стената.

В 1938 г. татко купи радио. Сега, като си спомням,всеки от нас имаше собствена важна причина да му серадва – братчето ми, защото слушаше приказките, четени вдетския радиочас от артиста Никола Балабанов, аз – защотосе опивах от валсовете на Щраус, родителите ми – защотоследяха с тревога международното положение. Но изглежда,че най-доволен е бил Георги Желязков. През цялото времена войната, когато полицията запечатваше бутоните нарадиоапаратите на гражданите, за да не могат да слушатРадио Лондон и Радио Москва, когато екипи полицаи савлизали по всяко време на деня и нощта у тях да проверяватслушат ли радио, той им е показвал – „Нямам радио,гледайте, нямам!“

А привечер, идвайки у нас с тасчетата храна за старатаХакановица, те оглеждали улицата, двора ни и спокойно„заемаха местата си“ в нашата кухня, край радиото.Понякога или моите родители, или те помолваха моя милостда излезе да види има ли някой подслушвач край сградата.Слава богу, нямаше. Но нашето жилище се ползваше суважение, защото съседите знаеха, че у нас живее „дворцовадама“. За именния й ден, за Коледа, Великден и другиголеми празници у нея гостуваха много видни хора – веднъждаже госпожа Евдокия Богдан Филова идва. Аз изпълнявах

27

задачата да отварям входната врата и да поднасям на гоститебонбони (които те донасяха). Само че, докато в стаята севодеха светски разговори, в кухнята на масата лежешекартата с отбелязаните завоювани градове и държави.

Веднъж г-жа Хаканова ме помоли да занеса нагоспожица Марийка някаква книга или вестник. Като секачих на втория етаж на къщата, попаднах в един хол, детопо навика на онова време вратите на стаите не бяхазатворени. През полуотворената врата на стаята на Марийкавидях, че тя е коленичила пред един „самодеен олтар“ –едно табло със снимката на хубав мъж, с кръст и иконка.Досрамя ме. Почаках, докато тя се молеше. „Аз коленичапред твоята любов, аз моля Бога да се върнеш...“ Вдигнахлек шум във вестибюла, Марийка чу, излезе, покани ме встаята си и ми каза: „Ето това е моят мъж. Като дойде да мевземе, ще отидем на сватбено пътешествие в Париж, акоискаш и тебе ще вземем с нас.“ Върнах се вкъщи и разказахна мама какво видях и чух. „Тя е луда, горката. Толковагодини толкова хора – и свои, и чужди й казват, че той емъртъв, а тя не иска да повярва“ – рече мама.

Случи се така, че госпожица Марийка не дойде примайка си няколко дни подред. Отидоха до стаята й, но тя безаключена. След това Марийка се появи, затвориха се двете,дълго говориха и когато тя си отиде, старата Хаканова дойдепри мама да се изплаче... По някое време след смъртта наПетър Михов някакъв негов приятел и съратник написаледно писмо до Марийка, молейки я за парична помощ. Тя„изгребала“ всички малки сумички, които имала, и му гипратила, твърдо убедена, че от съображение за секретносттой посредничи между нея и Петър. И оттогава започналосистемно изнудване – тя пести пари и праща „на любимиямъж“, посредникът благодари с витиевати фрази, на които

28

тя вярва. Марийка получаваше от майка си една четвърт отпенсията й, за да си плаща наема, а за всичко друготрябваше да си печели сама пари. Един път тя помоли мамада й сипе една чиния с ядене, защото била много заета и неуспяла да си сготви. Но по начина, по който дъвчеше игълташе едрите залъци, ние с мама разбрахме, че тя не е ялаот няколко дена.

През 1939 г. един ден г-жа Хаканова и двете й дъщерини поканиха с мама в стаята й да видим „едно музейнобижу“, защото са принудени да го продадат. Това беше еднамного изящна златна табакера, в горния десен край синкрустиран платинен герб. Тя е била подарена от царФердинанд на д-р Хаканов за израждането напрестолонаследника, бъдещия цар Борис ІІІ. След един часдойде някаква богата полякиня, купи табакерата и я отнесе.Мама изказа съжаление, че ценната реликва ще напуснеБългария, но трите жени с пълно разбиране казаха, че тия220 000 лв. (равностойността по онова време на единчетиристаен апартамент), които са получили за нея, ще импомогнат да решат някои много важни проблеми.

Когато продадоха златната табакера на д-р Хаканов иМарийка взела своята четвърт, тя се качила на влака изаминала за Париж. Намерила адреса. Позвънила. Показал сеприятелят и се затюхкал: „Какъв лош късмет, госпожицеХаканова, Петър е в командировка в Лондон за два месеца иот съображения за секретност не ми е оставил адреса си.“Повярвала на „лошия си късмет„, нещастната жена веднагаотишла на гарата да си купи обратен билет за София, безизобщо да види Париж, без да спре в хотела си. Първотонещо, като се върна, беше, че се довери и оплака на майкаси – хем похарчи пари, хем не го видя. И никакъв съвет на

29

майка й не измени на йота убеждението й, че Петър я обичаи ще дойде при нея. Гибелна любов!

Вера Желязкова тайно от майка си продължавашесвоята благотворителна дейност. Тя посещаваше някои отбогатските си роднини, получаваше от тях хубави старидрехи, свиваше ги в денкове и ги изпращаше на няколкоопределени адреси в провинцията. И строго бешепредупредила получателите, като й пишат, писмата им дабъдат „без никакви благодарности“. Само веднъж тянаправи изключение и ни прочете едно писмо. Имаше един„подопечен“ белогвардеец, който в началото на войнатапроявил патриотизма си и полицията го изселила. Вера мупратила колет. Той й писал: „Ура, стал Сливен знаменит, стех пор как в нем Орлов сидит!“ Тогава разбрахме, че тядружи и с руснаци...

Мама влезе вкъщи и направо отиде и почука на врататана г-жа Хаканова. Като влезе при нея, тя разтвори пакета,който носеше и каза: „Исках най-напред да покажа на Васкакво съм си купила“. „Хм“, рекох си аз, „плат някакъв“. Ностарата госпожа възхитена възкликна: „Ох, госпожа Руске,чудесен плат си си купила, вносен е, нали?“ „Английски!“„Ето, познах по качеството. Виж, сега ще го смачкам вшепата си и като го пусна той сам ще се оправи. Така сепроверява доброто качество. Само че трябва да си намеришмного добра шивачка. Слушай, не прави икономия. Добреушитата дреха подчертава красотата на плата. Да бъдешгосподарка в този костюм!“ „Защото мама смята“, вмеси се вразговора току-що влязлата госпожа Вера – „че сегашнатамода не е добра...“ „Ами да“, каза Хаканова, „сега всички саоблечени еднакво. Едно време като вървеше жената, пооблеклото й си личеше дама ли е тя, господарка ли е, илислугиня.“

30

След това, след всяко връщане от проба при някакъвизвестен шивач, мама споделяше със старомодната, но всеоще ценена арбитърка на красотата, какви чужбинскижурнали е гледала, какви са тенденциите на модата. Икогато се върна вкъщи, облечена в новия тъмносин костюм,с бяла блузка, всички й честитяха, че била станала„господарка“.

„Цецка пиленце, ела да чуеш една приказка, която щеразкажа на майка ти, да я знаеш и ти.“ Признавам, не помнядобре приказката, арабска ли беше, турска ли, но смисълът ипоуката ми се врязаха завинаги. Каквито и изпитания,страдания и мъки се стоварваха на главния герой, накрая тойказваше „одагичер“ – и това ще мине. Много пъти, принякоя неприятност вкъщи, все някой от нас, посочвайки сглава към стаята на старата мъдра жена, казваше с усмивка„одагичер“.

В онези години се случи един много голям скандал, закойто софиянци, по-правилно софиянки се разделиха на двев мнението си за това кой е виновен. Не знам как плъзнаслухът, че един високопоставен чиновник от Външнотоминистерство поканил една своя позната да пият кафе всладкарница „България“. Това беше най-новото, елегантно,модерно заведение в столицата. Прозорците му бяха простоостъклена стена и отвън се виждаше всичко. Та една познатана този чиновник позвънила по телефона на жена му: „Тикърпиш чорапи вкъщи, а знаеш ли къде е мъжът ти, с коя е икакво правят?“ В миг освирепялата съпруга дотичала, влязлав сладкарницата, спряла се до масата и вдигнала скандал.Говореше се нещо за плесници, за клетви… На следния денчиновникът, както и трябвало, си подал оставката и подалзаявление за развод. „Ама това е толкова невинно нещо –кафе, да пиеш кафе, и то не тайно, пред очите на целия

31

град“ – вълнуваше се госпожа Вера. „Как може съпругата дасе държи така. Ако трябва да се карат и да се бият у дома, нотой е висш чиновник и не може да го злепоставяш“ –добавяше Марийка. „Най-лошо е постъпила приятелката“ –наблегна майка им. „Със своето обаждане по телефона тя естанала причина не само за скандала, но и затова две дечицав досегашното благополучно семейство да останат безбаща.“ С моя детски акъл тогава аз започнах да преценявамсправедливо ли е когато жена ти кърпи чорапи вкъщи(защото тогава чорапите се кърпеха във всички семейства)ти да каниш която и да е позната на сладкарница – при това„България“. И тая съпруга толкова ли е глупава, че отива дасе излага пред чуждите хора. За подлата постъпка на„приятелката“ всички бяхме единодушни.

Моето братче Петърчо беше много добро дете, но… неможеше да говори. Разбираше какво му казваме, но вотговор казваше някакви нечленоразделни звуци „люнгу-люнгу“. Нито лекарите разбираха какво му е, нитомолитвите, четени в църкви и манастири, нищо непомагаше. И веднъж, както бяхме двамата във вестибюла,той каза две цели свързани изречения. Аз така се развиках,че и мама дотича, и госпожа Хаканова отвори широковратата на стаята си. „Петьо проговори, проговори!“ „Невикай, да не го стреснеш. Кажи, мойто момче, кажи ми бабоАнке!“ От този момент четиригодишният Петърчопроговори всичко – изговаряше правилно думите,подреждаше изреченията, просто оздравя детето.

„Госпожа Руске, ще трябва да направиш курбан“ – казаг-жа Хаканова.

Приготовленията за курбана не можеха да бъдат катона село – нямаше откъде да вземем казани, канчета, гюмове.Мама направи всичко като за женски жур – баници,

32

сладкиши, бисквити, сиропи, чай. Взехме от съседитестолове, чинии, прибори. Двете дъщери на Хакановадойдоха от по-рано, за да помагат да разтеглим масите, данаместим столовете, да подредят вазите с цветя. Аз дежуряхна вратата. По някое време отварям на звъна и съседкатаГанева ми връчва един голям букет. “Ама ние вече нямамесвободни вази, а гостите ще донесат още цветя“ – вълнувамсе аз. “А аз ще донеса още вази“ – казва тя и отива в свояапартамент. “Цецинко, коя е тази госпожа?“ – пита мегоспожа Вера. „Майката на Ваня и Милка.“ “Но тя е много,много хубава, как не сме я виждали досега. Госпожа Руске,моля ви, направете така, че Георги, като дойде, да седне донея. Това ще му достави голямо удоволствие.“ И Георгинаистина седна до майката на моите другарки и аз тогава„видях“ каква необикновена красавица е тя – с големите ситопли кафяви очи, с буйната си вълниста черна коса, с лицекато праскова, осветено от интелигентност и доброта.Докато старата Хаканова режеше в кухнята някакъвспециален сладкиш, аз чух как двете й дъщери си разменяхадоброжелателни закачки за това какъв хубав е този курбанза Георги, особено при такава очарователна съседка. Тука вмоята главица започнаха да се появяват съмнения. Как можесъпругът да говори с жена, с която току-що са го запознали(още не употребявах думите „да флиртува“) и жена му,вместо да ревнува, се радва, че той изпитва удоволствие оттова ново познанство! Да, ако я сравниш със съпругата,която направи скандала в сладкарница “България“, коя щеспечели по точки?

Горещ летен ден. Два часа след обед. Някой дискретнозвъни на вратата. Отварям – един много възрастен, красив,интелигентен и елегантен мъж (просто лорд) ми казва:„Искам да говоря с г-жа Хаканова“. Влизайки в светския тон

33

на разговора, аз, тогавашното хлапе, му казах, че многосъжалявам, но тя спи и той трябва да дойде друг път, защотоаз не мога да я събудя“. „Аз много ви моля да я събудите.Дошъл съм от чужбина...“ Оставям го в антрето, влизам въввестибюла, чукам на вратата и, за да се изфукам, казвам нафренски: „Един господин настоява да ви събудя...“. „Едингосподин“, извиква силно той, „льо женерал Ганчев!“Хаканова се почувства като гръмната! Веднага ме помоли дапокана гостенина да седне във вестибюла и да вляза да йпомогна. Тя си вчеса косата, напудри си лицето, сложи сипразничното жабо с брошката със скъпоценен камък, огледастаята дали е добре подредена и се появи на вратата.Срещата между двамата беше затрогваща. „Ето къдеживея“ – показа тя стаята – „тука ми е писалището, тукастоловата, тука дневната. Единствената ми радост е, че учатова дете на френски. Цецка, нали ще ни кажеш оновастихотворение на Виктор Юго!“ Когато „льо женералГанчев“ си отиде, Хаканова ни показа един плик – той идонесъл лично писмо от цар Фердинанд. „Ние много хубавоси поговорихме с генерала за младите години. Ех, минало...Но добре, че още ме помнят... Сега ще трябва да напиша нацаря един хубав отговор...“

Една вечер баща ми отишъл при г-жа Хаканова и казал:„Бабо Анке, няма да ми се сърдиш, но ние ще трябва да серазделим с тебе. Вече 10 години, откакто живееш у нас.Децата пораснаха и не може повече да спим четирима в еднастая.“ „Ба какò, ба какò!“ – реагирала по старешки бабаАнка, – „Разбирам, ама ако може – намерете ми стая някъдеблизо до вас. Аз толкова свикнах с вас, толкова ви обичам,като мои родни деца.“ За добър късмет намерихме стая насъседната улица „Аксаков“ в една едноетажна къща достудентската менза. Всеки обед, като отивах да купя хляб от

34

фурната, която беше на отсрещния тротоар, Хаканова мечакаше на отворения прозорец на своята стая. Ниепродължавахме да споделяме всичко, както когато тяживееше под нашия покрив. Мама ходеше да я види и ужвсичко знаеше за готварството от дългото си съжителство стази многоопитна жена, често се случваше да научи някоянова тайна... Разбира се, Вера и Георги Желязковипродължаваха да идват „на радио“ в нашата кухня. Това –докато почнаха бомбардировките.

През зимата на 1943 г., в началото на новогодишнатаваканция, ние се сбогувахме с баба Анка – с течение нагодините тя ни беше станала истинска баба. Баща ми бешенаел стая в едно софийско село, за да живеем защитени отевентуални бомбардировки. Последва голямата бомбарди-ровка на 10 януари 1944 г, при която ние от село гледахмекато на филм как англо-американските самолети хвърляхабомбите над София – и през деня, и през нощта. Всуматохата не успяхме да разберем кои от близките ни хоракъде са... След това чухме от съкварталци, че при всякавъздушна тревога госпожица Марийка извеждала майка сиот паянтовата къща и заедно с другите съседи отивали вмазето на отсрещната 5-етажна солидна кооперация. Катоизлезли оттам след поредната бомбардировка, някаквасъседка извикала: „Бабо Анке, ние да сме живи, къщите ниизгоряха!“... Изгоряло всичко, даже една дрешка, еднанощница не останала. Георги Желязков натоварил жена си,балдъзата и тъщата си и с тълпите бягащи софиянци сеозовали в някакво софийско село. Кметът наредил всичкиизбягали да бъдат настанени и нашите четириманещастници били напъхани в една стаичка – нямало храна,не било отоплено, нямало завивки. „Това на какво прилича,как ще живеем така!“ – разпищяла се Марийка.“ „Тогава –

35

спомняше си много пъти Вера – с кротък глас се обадимама: „Не се сърдете, мили, това е божие наказание, трябвада му се подчиним“. Това били последните й думи.

Прочетохме във вестника едно малко каренце –некролог за смъртта на Ана д-р Хаканова. Плакахме. СледДевети септември 1944 г. софиянци се върнаха вразрушения, обгорен град. Ходихме на мястото на пожара напоследното жилище на тази необикновенна жена. Самокамъни и пепел. Изгорели бяха и мебелите – прекраснототрюмо от абанос, с дърворезба като врата на църковен олтар,с огледало до тавана, и великолепния бюфет от ореховодърво, пълен с чинии от английски порцелан, и дивана, накойто сядаха толкова много известни гости, и голямата масас натрупани на купчинки списания, и „моята слабост“ –скритото и изваждано само веднъж в годината, за да сепроветри, ветрило от грамадни щраусови пера с блестящиседефени дръжки. Едва тогава аз установих в колко хубаваобстановка е живеела госпожа Хаканова, а и аз, бидейкичесто в стаята й. Но, разбира се, много по-важно, бихподчертала определящо, решаващо, беше присъствието насамата стопанка на стаята.

Много мили, радостни, сърдечни бяха срещите ни сдвете дъщери Хаканови. Една сутрин Георги Желязковдойде вкъщи (те, разбира се, имаха вече радио) и сподели смайка ми: „Госпожа Руске, предложиха ми да ме назначатглавен обвинител на Народния съд“. И докато ние с мама дареагираме, той продължи: “И аз отказах. Ами нали половинСофия е пълна с аристократи – роднини на жена ми, те ще яобсадят, ще й падат на колене, ще я молят да ходатайствапред мен. Не-е, жена ми ми е по-скъпа от всички на света!“

Веднъж, когато Вера и Георги бяха на гости у нас, аззапочнах да разказвам колко ми е интересен романът

36

„Тихият Дон“ от Шолохов, който току-що се беше появил вкнижните магазини. „Знам, аз съм го чела няколко пъти“,каза Вера, и кротичко обясни, че по времето на войнатанякакви полицаи-цензори два-три пъти идвали у тях да гоконфискуват и тя ги убедила, че това не е политическочетиво, а литература с голямо културно значение, и тя имдава честната си дума, че няма да го дава на други да гочетат, нито ще споделя с когото и да било, че го чете. Те йповярвали и й го оставили. Тогава аз, може би нетактично, язапитах вярно ли е това, което научих, че по време напроцеса на Вапцаров тя се е явила в съда като свидетел нанеговата защита. „Да, вярно е, ТРЯБВАШЕ да го направя!“ –каза тя и приключи този разговор...

На ул. „Цар Шишман“, там, където сега е 133 училище,едно време имаше една голяма механа. В нея идвахаинтелектуалци от целия град. Собственикът бай Димитър гипознаваше лично и им подбираше специални вина. Еднапривечер баща ми ме изпрати да купя един литър вино, за дапочерпи Георги и Вера Желязкови. Като влизам в механата,виждам на най-близката до входа маса чичо Георги.Подадох шишето на бай Димитър, посочих му ГеоргиЖелязков и весело казах: „Дай ми от виното, дето сега ще гичерпим ние вкъщи“. И след това попитах: „А къде е госпожаВера?“ „Чакам я, ще дойде всеки момент“, каза Желязков икато се обърна към механджията, му каза: „Ти налипознаваш моята Вера?“

„Познавам я“, отговори бай Димитър „ЖЕНА-СЪРЦЕ!“На другия ден споделих с нашите какво определение

даде бай Димитър на Вера Желязкова и на всички ни се видятолкова истинско, толкова точно, че много пъти след това,като станеше дума за Вера, казвахме Жената-сърце!

37

Много години по-късно някой от роднините наХаканови ни разказа, че след 9 септември 1944 г.злополучният посредник приел госпожица Марийка влуксозния си кабинет в София и й казал, че много, много йблагодари за помощта, която тя му е оказвала, че тойсъвестно си е отбелязвал през годините всеки запис от нея.Сега е получил някаква значителна сума – нещо катоемигрантско обезщетение от държавата – и я пита как да йсе отплати – като й даде наведнъж цялата сума, или като йнаправи доживотна пенсия. Що се отнася до Петър, тятрябва да е разбрала, че той отдавна е „на другия свят“.Марийка Хаканова се изправя насреща му и гордо му казва:„Аз от вас нищо не искам. Вие разбихте живота ми. Каквоповече да говорим!“ И си излиза.

Но гордостта си е гордост, а все пак трябва да се плащанаем, да се яде, особено когато мама е умряла и няма вечепомощ от нейната пенсия. Следват години на мизерия, наотчаяние. Как да се обръща за помощ към всеки от близкитей, от познатите й, които в продължение на години й казваха,че е луда, загдето не иска да повярва в смъртта на любимиячовек! Тогава един журналист от старата гвардия й предлагада сключат договор – той да я гледа до края на живота й, атя да му остави цялата си архива –много документи, писмана исторически личности, на културни дейци. Тя обитавашеедна стая на ъгъла на бул. „Витоша“ и „Солунска“ и хазаитей се отнасяли много лошо с нея. Смъртта й просто е билаизбавление.

Изкушавам се накрая да разкажа за моята сватба. Ние сМихаил искахме тя да не бъде по старите традиции, искахмемалко, но млади гости. Но понеже този ден по календара билна свети Григор, съпрузите Желязкови дошли... на имен денна баща ми Ганчо. Радост, честитки, тостове. “Пожелавам ви

38

такава любов, каквато имахме ние с Вера“, каза Георги.„Вие знаете ли каква жена е тя! В целия свят няма другакато нея. Аз два пъти съм бягал, веднъж за една година,веднъж – за две, и тя ме чакаше.“ „Да – потвърди тя, – притова нямаше нито писмо, нито каквато и да е вест жив ли е,но аз знаех, че ще си дойде“.

„Когато избягах първия път, нямаше никакво време дай се обадя, просто ме срещнаха двама другари и ми казаха:„Полицията отива в момента у вас да те арестува, на еди коеси място на брега е лодката за Одеса, тебе чакат, за датръгнете“. „Хвърлих се аз в лодката, а те не успели хляб дасложат, само една пита кашкавал и няколко дини. Че като низамъчи една жажда, че трябваше да се научим как се пишкаи ака...„ „Георги, мили, не бива на сватба да се говоряттакива неща“ „Ама чакай, бе Вера, аз трябва да им обясня натези млади хора как се пътува с дни за Съветска Русия,когато морето е бурно и лодкарят заклина вятъра да спре...“

Не знам какво запомниха гостите ни от нашата сватба,но ние с мъжа ми помнехме благословията на ГеоргиЖелязков.

Много мил спомен ми са няколкото картички от г-жаВера.

Мила ми Цецка, честит хубавия твой пролетенпразник, старинната римска Флоралия в чест на богинятаФлора. Най-горещи пожелания за теб и скъпите ти близкиот твоята любяща леля Вера. Цецка, виж каква красотаима в най-великата художница – природата!

Цветница 1957.

39

Мила ми Цецка,от все сърце ви честитя второто сладко момченце.

Тази млада щастлива родителска двойка толкова много мизаприлича на Вас, затова Ви я изпращам. С най-горещиблагопожелания и с моята дълбока преданност. 1957 г.април. Вера

Честит имен ден, скъпа Цецка! Най-топли пожеланияза Вас двама и за сладките Ви дечица. Целува те твоялюбяща Вера.... 6ІV.1958 г.

При последната ми среща с Вера Желязкова, когатовече Георги го нямаше, тя ми се похвали, че току-що сеомъжила внучката й Жанка (Добринка имаше две деца –Жанка и Живко), че тя й подарила едно хубаво кристалноогледало в художествено изработена сребърна рамка,„защото нали любовта прави хората богати.“

Моля, драги читатели, повярвайте, че всяка дума в тозиразказ е истинска, че тука няма измишльотини, че описа-нието на случките е напълно автентично. Десет години сатри хиляди шестстотин и петдесет дни и през това време азсъм трупала трохичка по трохичка впечатления и поуки и умене е назрявала мисълта, че край нас живеят необикновенихора, които, въпреки смяната на политическите режими, повсяко време, при всички обстоятелства с човещината сиозаряват света.