Карол Николов

ДА ВГРАДИШ В ДАЛНИНИТЕ РАЗУМЕН ГЛАС__________________________________

РОБИНЗОН

Робинзон е волята да се живее,да се очовечава пространството около нас.Да бъдеш сам срещу безвремието, но да успеешда вградиш в далнините разумен глас.

А има пустеещ мрак и светкавици по небето,необитаем вик и древен пещерен студ,самота на края на световетеи примитивен човекоядски труд.

Така се вкопчваме с ярост в съдбата,сътворяваме покрив, берем плодовеи опрели гръб единствено на душата си,наподобяваме отвъргнати богове.

И полека-лека неудобството става предимство,приближава ехото на цялата далнина,робинзонството среща взаимности хоризонтът се изпълва с платна.

ПРОЩАВАНЕ С АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ

Отиваш си, отиваш си, Андрей.Звучи у мен душата ти победнои вика над разрухата: "Живейи в тази пролет - страшна и последна!"

Отиваш си, приятелю. Над насвисоко слънце грее необгледно. никнат семената с луда страстпрез тази пролет - шеметно последна.

А ти - сеячът, в дългия си пътпоемаш бавно с песен изповедна.И думите ти в дните ни свистятнад тази пролет - зряла и последна.

В просторите на идните лета,в душите ни за жътвите си меднище дойдеш ти далеч от вечносттаи с тази пролет - яростно последна.

ПРЕПУСКАНЕ

Да видиш мъж на кон, препусналпо камънака в утринта,изпълнил с тръпнещо предчувствиеи с тропот див безкрайността.

Ще чуеш в себе си камбанас тревожен зов да прозвъни.В присъствието на Балканаза подвиг мисъл ще те осени.

Да видиш мъж на кон, понесълдуха си горд към ясна цел.Ще се усетиш смел и весел,по пътя с конника поел.

Ще доизмислиш с порив знаменад радостта ви да плющи.И под небето - светло и голямо,ще се родиш най-после ти.

СОПОЛИВИТЕ КАМЪНИ

Дотука - винаги дотука - жени и майки, и сестриизпращат пътник за сполука,на път потеглил при зори.

И бликват сълзи на раздяла,че дълги дни ще изтекат,а устните, не издържали,не могат "Сбогом." да рекат.

Но крак на стремето положил,мъжът възсяда своя кон.И нито иска, нито можеда слуша хленчене и стон.

Зоват го пътищата спрели.Разпалва го опасността - с керваните на път поели,да язди коня си в нощта.

Затъкнал в пояса пищови,той тръгва като на война.Затуй тъжовен и съдбовен еплачът на майка и жена.

Обгърнати от планината,те свеждат тъжно раменеи гледат как в далечинатаизчезват хора и коне...

ЙОЗЪТ*

Иде йозът! Наблизо е - иде!Планината от хлопки ечи.Всеки свойта Сивушка да видие дошъл с неспокойни очи.

... И прегръщат говедата с нежност,и зоват ги с добри имена.Настрана от купа ги отвеждати им дават най-сита храна.

Сякаш с обич дошли са на свижданеотдалече при близък човеки разказват за нещо загриженона планинския свой диалект.

"Е, добре са, добре са - говорят. - Има паша нагоре, аз знам.Лани - суша. Сеното на коренизгоря. Но сега е тамам."

И стоят, и се чудят, и климат,озарявани от радостта.А в очите им - неизтощима,вечна милост и доброта...

__________________________* Стадо говеда, изкарани на паша в планината за през цялото лято. При смяна на пасището йозът понякога минава край селото.

ПРЕСКАЧАНЕ НА ОГЪН

Напролет слънцето сушис лъчи земята голаи радва нашите душитревицата набола.

Тогава с дългите метлиметеме ланска шума,а смитаме като че лиизгнили цветни думи.

На куп ги сбираме и тамна място огън палим.Дими и дълго няма плам,а само мирис кален.

Но лумва той и в дим лютивпрескачаме го ние - против нещастие, противухапване от змии.

Старинен, умен обичайда се почисти двора,почитан строго в моя крайот всичките му хора.

Цъфтят дърветата, цъфтяти дим над тях се вдига.Деца над огъня летят.Злина да ги не стига.

ПРИТЧА ЗА ОСТАРЯВАЩОТО ДЪРВО И ДЪРВАРЯ

Дървари чистеха горатаот сухопад, за да растеи с тежки брадви по коратапочукваха елите те.

Сечаха сухите дърветаи ги товареха в коли.Между зелените просветвашенебето без да го боли.

Красиво, стройно и зелено,но остаряващо все пак,едно дърво усамотеновисеше едър гъст клонак.

Не беше още за отсичане,ала дърварят пожелаи вдигна брадвата пред всичкисрещу самотната ела.

Съвсем узряло за шегата,изтръпна старото дърво.Без предизвестие тъгатаго сграбчи здраво. За какво?

Нима не можеха да скрият,че старостта му е на път?Човещина е нужна и на тия,които брадвите въртят.

УГАСНАЛИЯТ ВУЛКАН

Все още горд и величав - пил дълго огън от земята,той е забравил своя нрав,смирил е страшния си кратер.

Ала пред него, в смут обзет,духът обзира битието.Вечерният му силуетизпълва с тайнственост небето.

Горещи извори навънот дълбините му извират.Притихнал кротко в своя сън,той никога не е умирал.

И се издига над света,чело опрял о висините - и пламенее в мисълтас една могъща сила скрита.Додето някога в див часвнезапно магмата му звезднаизригне яростно у нас,обжари всичко и изчезне.

ВДОВИЦА

Ти му дължиш това напомнянеза същността му на човек.Все още в теб като бездомени безприютен бегъл ек,

той те напуска сам, отделя сев пространството, в безкрайността.От всичко негово обелена,изтръпваш в свойта голота.

И потреперваш, и наливашс напитки чашите. Мълчиш.А ние пием мълчаливои те изпиваме с очи.

Но ти смиряваш хубостта си,жизнеността - да не цъфти.И браниш своето нещастиеот мъжкия ни поглед ти.

Дълбоко, искрено и цялото те изпълва и краси.И над страстта на твойто тялов душите ни те извиси.

ПЪТНИЦИ

Къде отиват – тръгнали отрано,с багажи натоварени, с торби,понесли на далечни разстояниятревогата на своите съдби?

Какво ги гони в пътища кръстосанипреди да се замислят за подслон,та старите си къщи варакосанисменили са с хотелския балкон?

И пътищата носят ли утеха,замира ли духът успокоен,когато свличаш пътната си дреха,завърнал се дома одушевен?

Ах, мили мои, нека да ви чакатс "Добре дошли!" на пътните врати.Въртят се колелетата на влакаи времето неспирно се върти.

__________________________________

Публикувано в сп. «Везни», 2008 г., бр. 10, раздел «Поезия», стр. 184.