ВЛАДО ДАВЕРОВ

ЧУДОВИЩЕТО ДС

К н и г а т р е т а

Всяка прилика c действителни лица,

факти и обстоятелства е случайно съвпадение.

1. Първият работен ден на Досев във фирма "Акрам къмпани" предопредели

съдбата му като "момче за поръчки". В офиса никой не му обърна сериозно внимание. Секретарката любезно го поздрави, но вече бе свикнала с посещенията му и вероятно все още го смяташе за служител на МВР. Той почука на вратата и влезе в кабинета на Акрам. Двамата с Радославов го очакваха, удобно разположени във фотьойлите около луксозната маса.

— Влизай, Мосад! Сядай, вече си на своя територия — радушно го посрещна Джамал. — От днес си един от нас. Не че досега не си бил, но така е думата. Пък и ще те видим колко струваш, дали можеш да правиш пари, като си толкова умен! Няма по-важно нещо в живота, да знаеш! Радославе, въведи го в първата задача! — господарски подметна накрая арабинът. — В най-кратък срок трябва да уредиш конспиративна среща между Атанас Комшев, знаеш го кой е, и директора на РДВР! — взря се в него съвсем сериозно полковникът. — Наско лично ни помоли. — Нали не работите с него? — Така е, но ти досега не беше в течение. Разпоредиха ни отгоре да му помагаме на наша

територия. Той обаче настоява за гаранции от полицията и е време да го запознаем с нашия човек, с директора. Ти също ще присъстваш на срещата.

— Ето ти сто долара — извади от джоба си зелена банкнота арабинът. — Ще плащаш сметките където и да отидете. Най-добре в някой съседен град. Наско има хубава кола, няма да ви е проблем. А бе ти ще го измислиш, нали си от МОСАД — намигна му Джамал. — Не е проблем. — А ние тук до няколко дни ще направим една фирма на твое име, която ще действа в рамките на "Акрам къмпани". Необходими са ми някои документи — паспорт, трудова книжка, дипломи за завършено образование, медицински картон и така нататък. Нали ме разбираш, изготвяме досие на всеки служител и трябва да знаем всичко за него. Утре ще те запознаем с нашата адвокатка Спаска Бенчева, а тя е хубава жена, разведена, да не вземеш да я закачаш! — Точно сега не ми е до жени. — Нищо де, аз да те предупредя. Та тя ще ти обясни как ще регистрирате фирмата. Факир е по тези работи. И успех в съвместната дейност! — изправи

се арабинът и му стисна ръката. Радославов мълчаливо направи същото. Директорът на РДВР изобщо не се притесни, когато Досев му предаде, че

трябва да се срещне с Атанас Комшев. Дори му стана драго. Той все още го смяташе за гордост на България и за човек, допринесъл много за славата на българския спорт по света. Четеше доверчиво неговите интервюта по вестниците, в които бившият борец обстойно обясняваше защо той и колегите му са принудени да действат по подобен начин. И вътрешно бе на тяхна страна. Срещу него нямаше висящи дела, пък и братът на окръжния прокурор Русев му беше пръв приятел. Не намираше никаква основателна причина да не се видят. В уречения час Комшев ги взе със своя сааб от покрайнините на Велико Търново и без да ги осведомява в каква посока ще тръгнат, поеха към Габрово. Оказа се, че там вече имат запазена маса в едно от централните заведения. Никой не ги познаваше и не им обръщаха внимание.

— Господин Досев твърди, че сте много печен началник и може да ви се има доверие — усмихна се Комшев. Пиеше безалкохолно, докато Людмил и директорът си бяха поръчали квалитетно уиски с бадемови ядки. — Знаете, че работата ми е на ръба на закона, но няма как да бъде друга при такава обстановка. — Знаем — кимна директорът. — От вас искам само да не ми закачате момчетата, когато правят бизнес във вашия район. С прокуратурата сме се разбрали, обаче в полицията засега нямаме връзки. — Защо да не ви помагам, господин Комшев, разбира се, доколкото мога. От вас настоявам само да действате умно и да не се набивате на очи! — Какво имате предвид? — Ами вие направо изпотрошихте един магазин. Е, в такъв случай аз какво да направя! Благодарете се, че никой не пусна заявителски материал, иначе щяха да образуват дело — спокойно се облегна на стола директорът. — Зад нас стоят големи хора в София, Досев сигурно знае — продължи Комшев. — Не сме във Велико Търново случайно и също можем да ви помогнем. Ще останете доволен. Не се притеснявам да ви заявя, че и за вас ще има нещо, ако ни сложите гръб. Никой не се хаби за другия заради черните му очи, нали! — Не коментирам подобни теми! — отвърна остро директорът. — На тази среща

присъствам заради Досев, а той не е вече служител на МВР, на него може да давате пари колкото искате. Дойдох, защото съм му задължен и за да видя какво мога да направя за вас. Останалото е корупция, не желая да го обсъждам!

Атанас Комшев погледна учуден към Досев. Очевидно не очакваше подобна реакция от висшия полицай. Пък и не беше свикнал да изпада в неловко положение.

— Господин Комшев е открит човек, не е имал намерение да обижда никого — опита се да замаже конфузната ситуация Досев.

—- Открит съм естествено, явно парите ще дойдат при теб — съвсем свойски се обърна Комшев към Досев. — Да считаме, че сме се разбрали и ако има нещо, ще се търсим.

— Разбрахме се — продиктува служебния телефон на Комшев директорът. За него не знаеше нито един цивилен гражданин, както и повечето служители от МВР.

На връщане Атанас Комшев караше бясно, сякаш демонстрираше техническите възможности на автомобила. Не се притесняваше, че не спазва пътните знаци и че могат да го спрат за проверка. Знаеше кого вози. Никой нищо не можеше да му направи. Когато слязоха близо до старата автогара във Велико Търново, директорът на РДВР студено му кимна за сбогом и хвана Досев под ръка.

— Този като нищо щеше да ни убие, повече не се качвам в колата му! Ти откъде го познаваш?

— Радославов ме помоли да ви срещна. И аз не знаех, че е свързан с фирмата на Акрам — призна му съвсем честно Досев. — Ще се окаже, че много работи не знаеш ти, но така и така сме заедно, да те помоля за

една услуга! На тебе мога да се доверя. Трябват ми около две хиляди и петстотин долара. — За какво са ти? — Ще си купувам ново жилище, а старото ще го продам, пък не искам да вземам назаем от непознати. Можеш ли да уредиш нещо? — Знаеш у кого са парите. Утре ще говоря с Радославов и ще ти дам отговор. — Това не ме притеснява, стига да ги получа от теб. Не ми е удобно да се моля на Акрам

и Радославов — наведе глава директорът. — Значи сам си поиска? — плесна с ръце на другия ден Акрам. — Няма проблеми, ще му

ги дадем. — Става дума все пак за две хиляди и петстотин долара — напомни Досев. — И двадесет и пет хиляди можем да му отпуснем, само да слуша — засмя се арабинът.

— Радославе, как мислиш да оформим заема? — Щом не желае да си има работа с нас, ще му ги даде Досев и ще вземе разписка на

свое име, а след това ще решим дали да ги връща, или не. Зависи от поведението му. — Така да бъде! — съгласи се Акрам. На другия ден Досев занесе парите на директора на РДВР. Онзи саморъчно му

разписа за поръчаната сума. След това Досев се срещна с Янков, който чакаше всеки момент да дойде заповедта за освобождаване от МВР и го беше ударил на уволнение. Почти не ходеше на работа. Разговаряха за какво ли не и между другото Досев спомена, че е връчил на директора две хиляди и петстотин долара oт фирмата срещу разписка на свое име.

— Ти луд ли си, или си глупав, направо ти се чудя! — шашардиса се Янков. — Как ще вземаш разписки от хора. без парите да са твои? Та ти нямаш два по един, а даваш назаем!

— Защо драматизираш нещата? — Баткото те е подхлъзнал, но не зная какво цели. Ако директорът се похвали някъде, че си му дал пари, върви обяснявай после как си станал милионер за два дни! Ще те намразят още повече и затова мисли, като правиш нещо! — Нали сме от един отбор, не се притеснявам от Радославов. Имам му пълно доверие и не разбирам защо ти реагираш така? — Ще ти припомня какво каза веднъж Акрам — „Приятел, ама сиренето с пари!" Не се ли увери вече, че където има парични отношения, няма милост? Ако не си го разбрал, много ще патиш! Помни ми думата! 2. Във фирмата предстоеше сериозна работа. Акрам и Радославов решиха да

пробват още един път Досев дали им е достатъчно предан в екстремни ситуации. Сутринта, докато си пиеха кафето в кабинета на арабина, той загрижено се обърна към Радославов:

— Както върви, май ще вкарат нашия човек кмета в затвора. Осъдиха го на първа инстанция, макар и условно. — Знам — кимна Радославов. — Вчера говорих с него. — Този Цанко Русев направо си търси белята, не е ли време да го ликвидираме? Искам да знам и твоето мнение Досев! — погледна към Людмил палестинецът.

— Физически ли? — попита наивно Досев. — Може би имаш предвид професионално да го съсипем. — Не се прави на луд, физически естествено! Имам оръжие, което не е регистрирано никъде, пистолет с пренабити номера. — Трябва да определим време и място на екзекуцията, както и изпълнител — допълни полковникът. — Според мен ти трябва да свършиш тази работа, Людмиле — съвсем сериозно заяви Акрам. — Нали навсякъде декларираш, че си готов да умреш за партията и каузата? Сега ще те видим какъв професионалист си и дали това са празни приказки. Досев пребледня. Стана мораво син, сетне мина през всички цветове на дъгата.

Загуби представа кой крак е левият и кой десният. Дори не забеляза ехидната усмивка на Радославов.

— Казах ти, че не е лесно да се работи при нас — чу той отдалече гласа на бившия си началник. — Ха сега да те видим!

Качиха се на понтиака на Акрам и тръгнаха към Габрово. Отбиха на разклона за село Пресово, непосредствено след като излязоха от града. Арабинът караше бавно и изключително внимателно. След известно време свърнаха по черен път. Петстотин метра по-нагоре спряха на неголяма поляна. Слязоха от колата един подир друг.

— Ще ти докарат Русев тук, това е моя грижа — делово огледа околността Акрам. — Няма по-подходящо място. Като излезе на поляната, приближаваш към него, стреляш, хвърляш пистолета и бягаш към селото. В покрайнините на Присово ще те чака мой шофьор, който ще те закара до София. Ние ще ти подготвим алиби, че сме те пратили по фирмени дела в столицата.

— Измислил си го — яростно зачеса врата си Досев. — Измислил съм го естествено, за теб остава да го свършиш. Не се страхувай, само

първият път е трудно. Аз в Бейрут толкова хора съм убил и какво ли не съм виждал — направо извадени човешки вътрешности! На всичко се свиква. Пък сетне можем да те направим професионален килър. Ще се напълниш с пари — добави палестинецът, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено.

За Досев вече нямаше никакво съмнение, че Джамал беше терорист с опит, и това доста го изплаши. Самият той никога не бе убивал хора, дори да ги мразеше неистово. Съзнаваше прекрасно невъзможността да стори подобно нещо и сериозно се замисли веднага да напусне тази работа и да си търси късмета на друго място. Бедата се състоеше в пъпната връв, която го свързваше с тези хора и ясното съзнание, че никой няма да му обърне внимание, след като загуби тяхното благоразположение. По обратния път мълча като пън. Не мигна цяла нощ. Накрая взе окончателно решение — не можеше да убие човек! Той не беше престъпник. Ще им каже истината, пък да става каквото ще! На сутринта влезе стремително в кабинета на Радославов и го завари да чете вестник.

— Имаш много измъчен вид колега — иронично подхвърли бившият началник на ДС. — Какво става, взе ли решение? — Не мога да го направя, другарю полковник! Не ме разбирайте неправилно, но не ставам за подобни неща — едва не се разплака Досев. — Ако искате, уволнете ме! — Да отидем при Акрам — потупа го бащински по рамото Радославов. Влязоха вътре, без да чукат, и полковникът веднага се настани на фотьойла. — Нашият човек нещо се е уплашил — подхвърли подигравателно той. — Отказва да участва в ликвидирането на Русев. — Не бой се, Мосад — искрено се разсмя Акрам. — Просто те пробвахме. И ние не сме престъпници, а уважавани бизнесмени. Занимаваме се с почтен и законен бизнес. И ти поне знаеш, че е така. Нека този Русев друг да го съди!

Преследва и тормози нашите хора, но все някой ден ще има възмездие. — Цял живот ме пробват... — Е, малко се избъзикахме, за да видим как ще реагираш и дали няма да направиш грешка. Трябва да си по-хладнокръвен и по-разумен, а от днес си гледай вече фирмата, която ти спретнахме. Ще падне доста бачкане! — Взимаш много навътре нещата, моето момче — намеси се в разговора и Радославов.

— Докато беше действаш офицер, постоянно ни учеше какво да правим, ама като опре яйцето на дупето, става сложно, а? Едно е на приказки, друго е на дела! Подготвяй се психически за сериозни натоварвания!

Сякаш камък падна от плещите на Досев. Дори през ум не му мина, че Радославов му се подиграва. Не каза дума на Янков, въпреки че се срещаха доста често. След като напусна системата, той започна шестмесечен стаж в окръжния съд във Велико Търново. Надяваше се да стане адвокат.

Радославов през това време активно действаше да назначи на негово място своя съгражданин, когото представяше за роднина. Пътува до София няколко пъти. Посещаваше редовно НСС, където работеше неговия градски и изглежда успя да го склони. С посредничеството на Досев организираха среща във вилата на МВР в Арбанаси, взета под аренда от фирмата. Там имаше и заведение на "Акрам къмпани". Затвориха го, седнаха около подредена маса и Радославов запозна директора на РДВР с неговия бъдещ заместник и началник на службата за сигурност. Досев нямаше представа какво са говорили, но всички изглеждаха доволни. След известно време, когато назначиха човека на бившия му шеф, той в най-добро настроение заяви:

— Трябва да почерпя! Всичко се подреди така, както го исках. Как нямаше да се нареди? Радославов продължаваше да контролира

ръководството на РДВР в града. Беше жизнено необходимо за него и хората му, с оглед на бъдещите задачи. А те до една щяха да се решават с активното участие на Досев.

Във фирмата работеше като адвокат една изключително интересна жена, интелигентна и добре възпитана. Същата Спаска Бенчева, която арабинът му препоръча за консултант. Правеше впечатление нейната деловитост, личеше си, че не обича празните разговори.

— Значи вие сте новия служител Людмил Досев — посрещна го тя. — Чувала съм за вас и сега ще поискам да ми се разпишете на тази молба за регистрация на фирма.

— Може ли да ми обясните по-подробно? — Фирмата ви ще бъде ЕООД, а по късно ще ви обясня защо. Трябва да й измислите име. Доколкото разбрах не сте юрист и вероятно нямате понятие от тези работи, което е без значение, тъй като юридическите въпроси ще ги водя аз. — Както кажете — направи всичко поискано от него Досев и скромно се оттегли. Отби се директно в кабинета на Акрам, за да се консултира с него за името на фирмата. — Спаска ли те прати? — посрещна го арабинът. — Тя. — Много е печена, да знаеш! Прави се на набожна, но за пари е готова на всичко. Иначе

си върши перфектно работата. — А какво ще кажеш за фирмата? — Наречи я, както искаш. Измисли й запомнящо се американско име! Нали сега сме

братя с тях, а кой знае, някой ден може би ще те пратим в Америка по бизнес дела. Досев трудно взимаше дори елементарни решения. Излезе на улицата и си

направи дълга разходка. Искрено завидя на хората, които не разполагаха с неговите възможности, но живееха живота си безметежно и спяха спокойно. В един момент му хрумна, че всъщност няма никакво значение как ще нарече фирмата си. Върна се в офиса, влезе директно при Бенчева и небрежно подхвърли:

— Какво ще кажете за "Жорж 93"? — Харесва ми. Подпишете се тук и да тръгвам — поднесе му бланка с новото име

Бенчева. — Че може ли да се регистрира фирма без присъствието на собственика й? — наивно попита Досев. — Разбира се, това е търговско право. Съдът регистрира на ден стотици фирми, глупаво е да разкарват толкова много хора — натъпка документите си в чантата Бенчева. — Нямате представа колко фирми съм регистрирала! А засега довиждане, след два дни всичко ще е готово. Досев за пореден път остана объркан не толкова от професионализма на тези

хора, колкото от тяхната експедитивност. Още не можеше да свикне с бързината и деловитостта на частния бизнес.

3. Няколко дни по-късно Акрам извика Досев в кабинета си. Вътре вече се бе

настанил Радославов и разсеяно разлистваше списание. — Имаме нова задача за теб — сложи го на стола пред бюрото си арабинът. — От

известно време се опитваме на комисионерска основа да отпускаме кредити на различни лица, а ти имаш много връзки, до скоро беше фигура в МВР. Потърси свои бивши колеги и някои бизнесмени, на които да предложим кредитиране.

— Какво точно да им кажа? — От тях ще искаме да ни дадат документите на фирмата и печата, както и личния

паспорт на човека, който ще тегли кредита. Ние имаме грижата да ги занесем където трябва и след като уредим нещата, вие с кредитоискателя отивате в банката, за да изтеглите парите, давате ни нашето и кой от където е. Ето как ще те направим милионер — гърлено се разсмя Джамал.

— Рано му е още за милиони — надигна се Радославов. — Първо да се научи да мисли и да работи, пък тогава! Я потърси Телбис и Иванов, те са наши хора! — потупа по рамото Досев той. — Наши хора са, може пък да помогнат. Нали работят в банки!

Досев се постара да намери Иванов още същия ден. Откри го на работното му място в клона на Балканбанк и онзи искрено му се зарадва.

— Как си, началство? Забравихме се, стана бизнесмен и вече не ни броиш за хора. — А бе я не се занасяй, дошъл съм при теб с конкретна молба — обясни му подробно

Досев какво иска от него Акрам. — По този въпрос може да ти помогне твоят братовчед Недялко Йорданов. Вчера се

появи тук с един куп цигански бизнесмени, които търсят кредитиране на фирмите си. — И какво стана? — Никой не иска да им дава кредити, естествено. Провери как стоят нещата, може да ти

излезе късметът. И да не забравиш, че ако стане работата и за мен трябва да има нещо. Досев потърси Недялко Йорданов в офиса му на една от централните улици

във Велико Търново. Не бяха се виждали от месеци. Той му беше роднина по майчина линия и се разви като един от първите частни бизнесмени в града. Поддържаше контакти с различни хора. Не му беше никакъв проблем да разбере, че Досев е напуснал системата и е започнал работа в "Акрам къмпани".

— Най-после и ти се вразуми, махна се от тази полиция — прегърна го приятелски Недялко. — Там няма пари, ама и в бизнеса е доста трудно. Питаш ли ме как спя нощем!

— То остава и ти да се оплачеш, че не ти стигат парите — засмя се Досев. — Милионер си, а ние дребните какво да кажем? Виж сега защо идвам при теб — предаде му той цялата информация и задачата, която му постави Акрам. Не спести нищо и за разговора с Цоньо Иванов.

— Не е проблем да направим среща с тези цигани — успокои го роднината му. — Единия! е голям баровец, знаеш ли откога ме врънка да му уредя някой кредит! Имат залози за

стотици милиони. Още довечера ще ги извикам. — Нека първо да питам шефовете. — Добре, ще чакам да ми се обадиш. Людмил се върна в офиса и докладва на Джамал какво е свършил. Радославов

също присъства на разговора. Видимо изглеждаше доволен от свършената работа, но както винаги наложи разум.

— Трябва да действаме умно — потри челото си той. — Не бива да вдигаме много шум, а този мангал трябва изобщо да не знае кой си. — Как ще стане? — Дръж се като баровец, не му давай много обяснения! — намеси се Акрам. — Да ти

връчи документите на фирмата и личния си паспорт, нищо друго. Вземи тези двеста долара за разходи!

Недялко Йорданов запозна Досев с циганина на следващата вечер. Мангалът се появи целият накичен със златни накити. Държеше се изключително тежкарски. Срещнаха се в ресторанта на хотела в Дряново. Циганинът почти не погледна към Досев, интересуваше го единствено кога може да се уреди кредитът.

— Упълномощен съм да говоря от името на мощна финансова групировка — намеси се Людмил, за да се разбере кой командва парада. — Ще се опитаме бързо да уредим нещата, но ни трябват документите на фирмата и личния паспорт на кредитоискателя! За комисионната ще се договорим допълнително.

— Давам ти документите, бате — отвърна циганинът, — ние постоянно търсим кредити. Имаме залози за милиони в каква ли не техника, но като ни видят по банките, не искат да ни дават нищо. Дано с вас свършим работа! Ама за едно нещо ще ми обещаеш — да ми върнете всичко, ако не успеете да уредите кредит!

— Няма проблеми, имате думата ми — стисна му ръката Досев. — До няколко дни ще получите добри новини.

— Аз си знам, че щом бате Недялко е гарант, работата е сигурна — подаде циганинът фирмено разрешение за регистрация, печат и личен паспорт. — Той е човек на властта, няма от какво да се притеснявам.

После пиха по още едно питие и в най-добро настроение потеглиха към Велико Търново. Разделиха се в началото на града. Досев веднага предаде документите на палестинеца, който ги прегледа с видимо задоволство.

— Утре заминаваме с Радославов по банки из страната — плесна приятелски по бузата Досев. — А ти заедно с един мой човек ще отпътуваш за София, за да се срещнеш с Димитър Йончев! Иска да те види.

Рано сутринта Досев тръгна с най-доверения човек на Акрам. Спряха пред блока, където беше апартамента на Йончев. Той се ползваше за офис на ОСД към БСП. Натисна звънеца на входната врата и се качи сам. Шофьорът му нямаше никаква представа с кого ще се среща. Отвори жена на средна възраст, вероятно секретарка.

— Казвам се Людмил Досев и търся другаря Йончев. — Един момент — отвърна жената и изприпка навътре в коридора. Появи се отново и го покани да влезе. Заведе го до масивна врата. Отвори я и

пред Досев се откри празна стая с голямо бюро до прозореца и няколко стола отпред. Йончев се появи след десетина минути. Изглеждаше в добро настроение.

— Имам съвещание по партийна линия — разпери ръце той, — но не мога да те карам да чакаш. Все пак идваш от дълъг път.

— Нямах представа — искрено се притесни Досев. — Нищо не направихме с този Христо Гацов, не можахме да го махнем от полицията —

небрежно се настани на стола си Йончев. — Доколкото разбрах и окръжният прокурор Русев също пречи, трябва да напишеш нещо за него и да ми го донесеш.

— Няма проблеми, другарю Йончев.

— Прав си, не трябва да имаме проблеми с МВР и съдебната власт във Велико Търново. Занимаваме се със сериозна дейност, най-малко те не бива да ни пречат! Научих, че вече си в "Акрам къмпани" и имаш собствена фирма. Значи можеш да се включиш активно в бизнеса?

— Така е. — Само трябва да си на ниво. Всичко, което правим е в интерес на националната

сигурност и държавата, макар някои да не го разбират. Директорът на РДВР е наше момче, да ти подготви една справка за този Русев, а пък аз ще я внеса в комисията по национална сигурност в парламента. И да слушаш Радославов и Акрам. Те са ни опората в този регион! Прави каквото ти кажат, няма да сбъркаш!

Досев напусна апартамента на Димитър Йончев със смесени чувства. Гордееше се, че познава толкова мощен човек и че току-що е получил от него пряка задача, но се чудеше защо го пратиха чак до София, а не му сведоха задачите направо в Велико Търново. Той и без друго беше верен до гроб, нямаше нужда да го проверяват. Въпреки това се радваше на вниманието, което му отделиха и на другата сутрин напълно свеж се яви в кабинета на Акрам.

— Не можахме да уредим тези цигани — подаде му папката с документите арабинът. — Върни им ги и измисли нещо.

Досев доста се изненада. Настроението му падна до нулата по скалата на Рихтер. Нищо в него не помръдваше. Разгледа по инерция документите и му направи впечатление, че решението за регистрацията на фирмата на циганина беше изцапано с мастилено петно.

— Какво е това, шефе? — обърна се към Акрам той. — Защо е зацапан този документ? И какво точно да кажа на циганина?

— Абе я му еби майката — сопна се арабинът, — какво като е зацапано! Мъкнахме го по най-различни банки и някъде са разляли мастило, какво толкова! Пък и не си длъжен да даваш обяснение на мангала, кажи му, че не знаеш нищо!

Още същата вечер Досев извика циганина в Дряново. Върна му документите в присъствието на Йорданов, който ги караше с колата си. Циганинът внимателно огледа книжата. Ядоса се видимо на мастиленото петно.

— Дадох ви чисти документи, а вие ми връщате зацапано решение! Ако сте направили нещо нередно, глави ще хвърчат, да знаете! — развика се той.

— Господине, шефът ме увери, че няма проблеми — успокои го Досев. — Белята е станала в някаква банка, но вие по-добре от мен знаете, че тези документи не могат да служат за нищо без притежателя им. В негово отсъствие не могат да се теглят кредити.

— Прав сте — отвърна циганинът и дори се позасмя, - то може ли в България някой да не осере работата! Да им еба майката на банкерите, пълни боклуци. Ама щом бате Недялко е тук, няма от какво да се притеснявам.

Досев все още не беше навлязъл в частния бизнес и дори не усети, че циганинът с безпогрешния си инстинкт на тарикат вече се досещаше какво е станало. Освен това Досев все още слугуваше на своята безпределна лоялност. Почтеността на Акрам и Радославов не подлежаха на никакво съмнение. Продължаваше да ги смята за изключително точни и коректни хора.

Досев започна да прекарва все по-често целия си ден в офиса на "Акрам къмпани". Почти всяка вечер след края на работното време замръкваше с Джамал и Радославов, за да изпият по няколко чашки "Джони Уокър" с черен етикет. Обсъждаха различни проблеми. Фирмата "Жорж 93" беше регистрирана и се очакваше да печели милиони, но не получаваше нито конкретни задачи, нито предложения за бизнес. Само веднъж Акрам спомена на Досев, че смята да го оставя понякога да спи в офиса, да бъде нещо като охрана.

— Нали трябва да си отработваш заплатата! — допълни той. Досев наистина все по-често се събуждаше с натежала глава на дивана в

кабинета на Акрам. Той носеше много на алкохол и триста-четиристотин грама уиски

трудно биха го преборили. Не проумяваше как изпада в подобно състояние и реши за всеки случай да сподели тревогите си с Радославов.

— Ами престани да пиеш, не е задължително! — скара му се онзи. — На мен също не ми е никак приятно, когато ми казват че си спал в кабинета на Акрам. Ще го ядосаш и ще имаш проблеми.

— Да, обаче аз държа на алкохол, другарю Радославов — разпери ръце Досев. — Във ваше присъствие съм изпивал по кило ракия и нищо не ми е ставало. Направо се чудя!

— Беше на времето, моето момче. Явно си загубил тренинг. На Людмил Досев и през ум не му минаваше възможността да му слагат

медикаменти в питиетата и след това да го въртят като маша. Изпитваше безгранично доверие към палестинеца и Радославов. В офиса често идваха и други палестинци. Братята на Акрам го навестяваха постоянно, а останалите работеха в негови търговски обекти. Всички бяха свързани с ООП. Но не те интересуваха Досев.

Още с постъпването си в "Акрам къмпани" той забеляза, че поне един-два пъти седмично Акрам се затваря с двама англоговорящи чужденци. Когато се заинтересува кои са и какви са, арабинът ги представи като собственици на хотелска верига на Канарските острови. Работели заедно по голям бизнес проект. Радославов задължително присъстваше на срещите. Заключваха се и говореха с часове. Палестинецът знаеше прилично английски и превеждаше на Радославов. Държаха Досев настрани. Нямаше никаква представа какви са преговорите и какво се обсъжда. Това го разстройваше много. Държаха го далече от този контакт, което означаваше, че му нямат доверие. Когато работеше оперативно с тях, му се изповядваха като пред поп, а сега очевидно го смятаха за втора ръка човек.

— Не е хубаво така, другарю Радославов — оплака се той на бившия си шеф. — А ти какво искаш? Всичко да знаеш и да се занимаваме от сутрин до вечер с теб! —

скара му се Радославов. — Щом сме преценили, няма нужда да се месиш в тази работа! Гледай си твоята!

— Но аз практически не върша нищо. — Нали Акрам ти дава по някой и друг лев! Като ги събереш, ще се получи два пъти

повече от това, което получаваше в МВР. Живей си живота и не надничай в чуждата чинийка! Вместо да се ядоса, Досев се поуспокои. Продължи да кибичи по цял ден в

офиса, замръкваше и осъмваше там. Набиваше се в очи, че най-активните посетители са един от братята на Джамал и управителят на комплекса в Арбанаси. Понякога идваха по два-три пъти на ден. Те не го интересуваха, пък и никога не бе имал вземане-даване с тях. Досев продължаваше да се смята за част от ръководния състав заедно с Акрам и Радославов. Дори не подозираше, че именно с тези хора един ден ще бъде замесен в грандиозен скандал.

Междувременно Спаска Бенчева го покани на кафе в едно от най-елитните заведения във Велико Търново. Беше готина мадама и трудно й се отказваше.

— Трябва да се опознаем с теб, нали си служител на фирмата, на която аз съм адвокат — дружелюбно го посрещна тя. — Да знаеш, че твоите шефове са много точни хора и плащат добре.

— Знам. Купила си кола за една година. — И ти един ден ще забогатееш, но големите пари носят голяма отговорност. — Никога не съм го забравял. — Ето аз например, за да се избавя от напрежението, търся утеха в Бог. Вярвам в него и

смятам, че като се моля и живея богоугодно, той ще ми помага да преодолея житейските несгоди и трудности.

Много интересно — промърмори Досев и набързо смени темата. Замисли се съвсем сериозно какви ли са причините Бенчева да търси среща с него и дали зад това не стоят Акрам и Радославов, които се опитват да го проверяват за пореден път?

Не, едва ли! По-скоро мадамата искаше да се сближат, тъй като смяташе за сигурно бъдещето му на голям бизнесмен. Изглежда знаеше нещо, което той не знаеше, тъй като съвсем скоро го повика Акрам:

— Дойде и твоето време, Мосад — развеселен и в приповдигнато настроение го потупа по рамото той. Радославов стоеше мълчаливо встрани. Беше началото на ноември 1993 година.

— Времето е наше — опита да се пошегува Досев. — Ами може и така да се каже. Ще прехвърлим част от имуществото на "Акрам

къмпани" на твоята фирма и ще изтеглиш кредит от някоя банка, за да стартираш бизнеса. Имаме залози да изтеглиш десет милиона и веднага след това ставаш номер едно в региона!

— А ти? — Ще се оттегля за малко. Отивам на заслужена почивка. Измъчих се, пък и трябват

нови лица в бизнеса. — Имам една къща в Арбанаси, ще ти я предоставя да я ипотекираш — обади се

Радославов. — И без друго заедно ще управляваме парите ти. — Но аз нищо не разбирам от бизнес — смути се Досев. — Ще мога ли да се справя. — Счетоводителят на фирмата е стар и изпитан войн на Партията. Остава на твое

разпореждане — бодро продължи Акрам. — Както и целият антураж от секретарки, служителки и така нататък. Карай смело напред.

— Сега какво трябва да направя? — Да намериш банка от която да изтеглиш кредита! Иначе ние трябва да търсим. Но все

си мисля, че оня Цоньо Иванов, дето сега е в клона на Балканбанк ще помогне. Потърси го, той е близък с директорката, а тя била много печена!

— И какво да му кажа? — Кредитният таван на този клон е петстотин хиляди долара и това напълно ни устройва.

Шефката е близка с големия бос на централата в София Иван Миронов, който й е делегирал широки правомощия. Така, че действай!

И Досев се задейства. Изпълни стриктно указанията. Обади се на Иванов и го помоли за среща с директорката. Тя ги прие веднага. Правеше впечатление на интелигентна и решителна жена, ръководител със замах.

— Фирма "Акрам къмпани" е най-мощната в региона — изгледа благосклонно Досев тя, - но досега не са ме търсили за кредит. Щом те стоят зад вас, няма проблем. Искам само сто и петдесет процента обезпечение със залози и задължителна ипотека на недвижимо имущество.

— Ще ги получите. — И да ви предупредя — лихвения процент сега е много висок, трудно се прави бизнес.

Обмислете добре нещата! Ще ви помоля също да доведете господин Радославов на разговор при мен, за да гарантира, че всичко ще е наред. Той е влиятелен и авторитетен човек. На него може да му се има доверие.

— Ще го доведа — обеща Досев и напусна кабинета на директорката. Иванов го изпрати в най добро настроение. — Само така, мой човек! — блъсна го по гърба той. — Скоро ще те видя в мерцедес. — Голяма работа си Мосад — зарадва му се и Акрам, след като Досев докладва на него и

Радославов за проведения разговор. — Ще свършим работа! Идете с полковника при нея и й кажете, че ще осигурим залози даже за повече от сто и петдесет процента от исканата сума!

— Не съм направил нищо особено. — А бе трай сега, ще ти прехвърлим цялото оборудване на колбасарския ни цех и ще

ипотекираме къщата в Арбанаси. И почерпи жената, заведи я в някое супер заведение. Така се прави в подобни случаи.

Досев не се съмняваше, че всичко ще бъде наред, защото знаеше възможностите на фирмата. В коридора срещна Бенчева и не се сдържа да се похвали за кредита. Тя не изглеждаше особено изненадана, но се зарадва искрено.

— Да не ме забравиш, като станеш милионер! Парите променят човека. — Е, поне ще бъда независим. — Ти си симпатяга и изглеждаш интелигентен мъж. Ще се разочаровам, ако се овълчиш

като някои местни величия. — Обещавам да си остана същият — засмя се Досев. Два дни по-късно двамата с Радославов посетиха офиса на Балканбанк във

Велико Търново. Носеха икономическа обосновка и всички документи на фирма "Жорж 93". Освен тях представиха оригиналните фактури за купуване на оборудване на колбасарски цех от германски фирми, закупено от Акрам и Радославов, както и нотариален акт за къщата на Радославов в Арбанаси.

Директорката пристъпи съвсем делово към преговорите. — Господин Досев е доста млад и неопитен в бизнеса, а фирмата му е току-що

регистрирана — започна да преглежда документите директорката. — Затова ви извиках, господин Радославов. Ако реша да отпусна кредит, трябва да съм сигурна, че няма да има проблеми.

— Не се безпокойте, госпожо — усмихна се Радославов. — Нашият човек може да е млад, но е много перспективен. Доскоро беше на отговорна

работа в МВР. Винаги е бил честен и порядъчен и не случайно му помагаме да влезе в играта. — Добре, съгласна съм — кимна директорката. — Вашата гаранция ми е достатъчна.

Подгответе фактури, че цялата тази техника е на името на Досев, ще направим ипотека и действаме!

Акрам се зарадва неистово на случилото се. — Ама ти си бил страшен бе, Мосад! — възкликна той. — Като магьосник си. — Ако не бяха вашите залози и гаранции нищо нямаше да стане — скромно отвърна

Досев. Радославов се засмя, а Джамал извика секретарката на фирмата и нареди: — Доведи счетоводителя, както и моя помощник, на когото се води оборудването в цеха!

Да приготвят по една фактура, че всичко се прехвърля на Людмил. Той вече е чорбаджията. И да изтеглим пари, за да направим сделката, както пише по книгите! При мен няма това-онова, да плати на човека машините.

5. Няколко дни по късно започна техническата подготовка по изтеглянето на

кредита. Разведоха директорката на банката из цеха за колбаси, показаха й оборудването. Дадоха и всички искани от нея документи. Освен това юристконсултката на банката посети Арбанаси, за да разгледа къщата на Радославов. Направиха ипотека пред нотариус, на която присъства и съпругата на полковника. Все пак имота беше семейна собственост.

По неизвестни причини Акрам най-неочаквано изчезна. Няколко дни не се появи в офиса, не се обаждаше и по телефона. Никой нямаше представа къде е и това доста обезпокои Досев.

— Махни го Джамал, какво те интересува — успокои го Радославов. — Ние да вземем кредита, че съм намислил да правим голяма фабрика за колбаси. Ти и аз ще сме собствениците. Харесал съм си едни помещения накрая на града и веднага започваме производство. Ще печелим луди пари.

В края на месец ноември 1993 година, Досев най-сетне взе кредита. Подписваше платежните нареждания на директорката на банката и на една много засукана дама, която му беше представена като кредитен инспектор.

— Господин Досев, защо превеждате парите по сметката на фирмата на Радославов и някаква жена, която се оказа секретарка на Акрам? — изненадващо попита директорката. — Би трябвало вие да си откриете сметка и да правите преводите на нея!

— Радославов ми нареди, пък аз му имам пълно доверие. Някакъв проблем ли има? — От моя гледна точка няма, но за първи път виждам такъв механизъм на работа. Затова

и попитах. Иначе имате автономно право да превеждате парите на когото си искате. На Досев и през ум не му минаваше, че е пионката която трябва да изгори в

започналата игра за източване на банки в Северна България. Тя бе разпоредена от господарите на Акрам и Радославов, но той нямаше откъде да знае това. Беше избран за жертва след задълбочени проучвания и последователно вървеше към самоунищожението си.

Две седмици след изтеглянето на кредита от Акрам нямаше ни вест ни кост. В началото на декември офиса на фирмата започнаха да посещават твърде странни лица. Повечето се представяха за банкови служители, които търсят арабина. След като разбираха, че го няма, те си тръгваха, без да кажат нито дума. Досев се чудеше какво става и веднъж го сподели с Янков, когото посещаваше в сградата на окръжния съд. Той беше все още стажант. Призна му за кредита, но вместо да му се скара, бившият му началник искрено се зарадва.

— Така се стартира бизнес, не с един, а с десет милиона — засмя се той. — Говорих с Радославов, много те хвали. Щял си да ставаш крупен бизнесмен.

— Е, чак пък толкоз! — Нека да има и от нашите хора един милионер. Да се пукат от яд мръсниците! — Скоро ще започнем да усвояваме парите с баткото и ще ти дам няколкостотин долара

да си посрещнеш нуждите около новогодишните празници — обеща му Досев. Стана му драго, че го хвалят, но усещаше доста неясноти в положението си. От друга страна парите си бяха пари и той можеше да разполага с тях.

Една сутрин Досев подрани за работа и завари в офиса Радославов и секретарката на Акрам да подреждат някакви документи, част от които бяха разхвърляни по пода на стаята. Пенсионирания полковник доста се изненада когато го видя, обаче си замълча. Изчака го да си изпие кафето и едва след това му показа куп листа.

— Знаеш ли какво е това? — раздразнено попита той. — Нямам представа — отвърна Досев — Това са записи на заповеди на наши длъжници. Как ще си вземем парите от тях, нямам

представа! Акрам раздавал пари, та чак се забравил, а сега го няма и ние трябва да му оправяме бакиите!

— Няма ли да го изчакаме да се върне? — Кой да ти каже дали това ще стане! Уж замина до София за един ден, пък го няма цял

месец. — Нещо не е наред май? — видимо се притесни Досев. — Ами кога ще почнем да

усвояваме парите от кредита? Щом него го няма, какво чакаме! — Какви пари — намеси се секретарката на Акрам. — Откъдето дошли, там отишли. — Ти да мълчиш! — злобно я изгледа Радославов. — Ще чакаме до Нова година и ако не

се появи действаме. Не ми се коментира този въпрос. Естествено беше на Радославов да не му се говори по случая, защото той

нямаше кредити. Досев обаче се притесни не на шега. Даваше си сметка, че ако Акрам не се появи скоро, става направо заек за гръмване. Веднага се оплака на Янков. Разказа му дословно случката в офиса и му предаде думите на пенсионирания полковник.

— Тази секретарка не е в течение на нещата. Слушай Радославов, той знае какво прави! Няма да те подведе, повярвай ми.

Досев все още не беше осведомен за грандиозния скандал около Акрам. Издирваха го много хора за завличане на банки и поради тази причина се беше укрил. В края на 1993 година по вестниците се появиха първите статии срещу него, които открито го обявяваха за банков измамник. Коментираше се, че е приближен на лидери на БСП. Досев не можеше да си намери място от яд, независимо че на този

етап все още нямаше основания за безпокойство. По съвет на директорката в сметката си беше оставил един милион лева за погасяване на лихвите за три месеца напред. Било обичайна практика и той послуша съвета. Освен това имаше шестмесечен гратисен период докато започне да погасява главницата. Пък и в момента никой не го търсеше за нищо. Притесняваше се, защото по вестниците пишеха, че за залози за теглене на кредити Акрам е използвал машините от колбасарския цех, които той също бе заложил пред банката. Не можеше да си обясни как с едни и същи залози се вземат кредити от различни банки? Нямаше понятие от кредитно дело и все повече се объркваше. Попита както винаги Радославов, но онзи изнервен го сряза:

— Не се задълбочавай в тези работи, не ги разбираш! Вече ти казах, че чакаме до Нова година и след това ще му мислим.

Работата беше там, че Досев нямаше никакви налични пари. Хората около него и дума не отваряха за заплата. Направи си устата пред Радославов поне за налични.

— Ами и аз нямам много, но какво да те правя? — стисна зъби бившият му началник. — Ето ти петдесет долара да не умреш от град. Моли се арабинът да се върне час по-скоро! И да не забравя — утре Йончев ме вика в София. Като се върна, ще ти се обадя.

Пътуването на Радославов до София изненада Досев. Явно го викаха, за да разискват сериозни проблеми. Интуицията му подсказваше някакъв провал. И наистина се оказа така. Радославов му се обади още на следващия ден по телефона. Определи му среща в ресторанта на фирмата, който се намираше в сградата на общинския съвет на БСП. Имаше мрачен и угрижен вид.

— Нещата стават сложни — вгледа се в дланите си той. — Има конфликт между Луканов и Йончев, в дъното на който стои Акрам. Арабският мръсник изглежда е изиграл някакъв номер на шефа и той не иска да говори с мен. Предал на Йончев, че ми дава месец срок да върна парите, които е откраднал Джамал. Откъде да ги взема — да продам имуществото на фирмата ли? Какво да правя? Не знам!

— Какви правомощия имате, другарю полковник? — Акрам ми е дал генерално пълномощно да му управлявам имотите в страната, но нито

един лев. Вече си мисля, че изобщо няма да се върне. Скрил се е някъде този терорист и ги умее тези работи. В какво положение ни остави циганинът му с циганин, да му берем срама! Мамичката му дейба! — изпусна си нервите Радославов.

— Все пак трябва да има някакво решение. — Има и ще ти го кажа веднага. Ако до петнайсети януари Акрам не се върне в града,

отиваш в прокуратурата и пускаш жалба срещу него за измама. Накарал те е да теглиш кредит усвоен от него, а не от теб. След това уведомяваш банката за несъстоятелност по погасяване на кредита поради явно мошеничество. А има и един изключително деликатен въпрос.

— Какъв? — изтръпна Досев. — Независимо че нямаш собственост на свое име, трябва веднага да се разведеш! Да не

закачат съпругата и децата ти. Търси Бенчева и нека тя да реши как този въпрос да се разплете най-бързо! Нямам представа какво ще обясняваш у вас, това си е твоя работа. Там не мога да помогна.

Ако в този момент бяха ударили Досев с чук по главата, сигурно щеше да реагира по-адекватно. Сега мълчеше като препариран. Трудно му беше да осмисли казаното от шефа му.

— Щом е такава работата, ще търся Иван да помогне нещо, нали е юрист — промълви той. — Може би познава някой млад съдия, който да подготви развода. Но при банковата директорка няма да отида. Тя ще ме направи на мат и маскара.

— Защо смяташ така? — Ще излезе, че съм я излъгал, а аз мразя тези работи. Защо не дойдете с мен. Вие сте

голям авторитет и няма да се получат неприятни ситуации. — Никъде няма да ходя — троснато отвърна Радославов. — Оправяй се сам, не си малък.

А и това са само хипотези. Този палестинец като нищо може да се върне, поне Йончев ме

уверява, че така ще стане. Този разговор е само между нас. Запомни! — стана от масата Радославов и с бърза крачка напусна заведението.

Досев не можеше да помръдне. Беше му съвсем ясно, че всичко около него пропада и целият му живот се руши. Нямаше как да обясни на близките си за взетите кредити, пък и те нямаха никаква представа за тях. Как да поиска развод заради провала си в бизнеса, който не бе по негова вина. А и Радославов едва ли му казваше всичко. Повече от сигурно премълчаваше най-важното. Без съмнение обаче имаше огромен провал и затова бившият полковник се държеше толкова нервно и раздразнително. И за първи път говореше срещу Акрам по този начин, та те бяха близки приятели! Досев търсеше вече начин да съхрани авторитета и достойнството си след дългогодишна вярна служба в МВР. Сега изведнъж се оказа кредитен милионер без нито един лев зад гърба си. Налагаше се отново да говори с Радославов. Той го беше вкарал в тази игра, той трябваше да го изкара! Не можеше да избяга от отговорност.

6. Досев живееше като в мъгла. Дните минаваха, а той изобщо не ги забелязваше.

Пропусна дори новогодишните празници. Депресията му доста притесни хората около него, но никой не попита за нищо. Знаеха, че няма да получат отговор. Един мразовит зимен ден в началото на 1994 година домашният му телефон иззвъня късно вечерта. Гласът му беше до болка познат.

— Честита Нова година. Людмиле! Как я караш, не сме се виждали вече години — бодро го поздрави неговия бивш колега Васил Александров от областното управление на МВР в Ловеч.

— За много години, Васко — отвърна му унило Досев. — Как си се сетил за мен? — Сетих се, защото положението ти е много тежко, братко. Искам да ти помогна. — Сериозно ли говориш? — Некрологът ти се подава от джоба, приятелю! Така си я загазил, че не знам какво да ти

кажа. Утре идвам във Велико Търново, обаче намери твоя бивш шеф Радославов, за да говоря и с него. Завлекли сте сума банки!

— Никого не съм завличал. Ти какво сега, ще ме убиваш ли? — Не се прави на света вода ненапита — ядоса се Александров, — знам всичко. Ще те

чакам утре в единадесет часа на паркинга пред Интерхотела! — след което затвори. Досев познаваше добре Александров и веднага разбра, че работата е сериозна.

Започна да издирва Радославов на всички възможни телефони. Засече го едва след полунощ в дома му и набързо му обясни ситуацията. Пенсионираният полковник очевидно беше пиян.

— Тези са хора на Андрей Луканов — преплете език той. — Искат да ни сплашат. Заведи ги утре в комплекса в Арбанаси и ме чакайте. Ще дойда някъде по обяд!

Александров пристигна на паркинга пред хотела с модерна западна кола — опел. Дотогава Досев не беше виждал подобна, съвсем нов модел. Придружаваше го мъж с доста внушителен вид. Васко изглеждаше доста отслабнал и Досев загрижено го попита дали не е болен? Оказа се, че колегата му е претърпял тежка операция. В момента се възстановявал. Всичко това му обясни на път към Арбанаси, където спряха пред входа на комплекса — почивна база на МВР, която сега се стопанисваше от фирмата на Радославов. Влязоха в ресторанта. Посрещна ги управителката, доверено лице на Акрам и явно предупредена да ги чака, защото ги заведе в стаята за гости. Поръчаха обяд и зачакаха появата на Баткото.

— Този тарикат няма да дойде скоро, та да ти обясня защо съм дошъл — облегна лакти върху масата Александров. — Акрам, неговите хора и твоята фирма сте

теглили кредити с фалшиви документи от доста банки. Мен обаче ме интересува само една — Българска пощенска банка в Плевен.

— Никога не съм имал работа с тази банка! — Направили сте голяма грешка да теглите кредити оттам по подобен начин. Не знаете с

кого си имате работа и парите трябва веднага да се върнат! Акрам е агент на Радославов, знаем го със сигурност, и полковникът не може да се прави на невинна девица.

— Ама той знае всичко! — На нашите хора е казал, че не знае нищо. Ти си взел един милион на твоята фирма.

Поне тези пари върни и си оставаш чист! Досев едва не припадна. Никога не беше ходил в Плевен да тегли кредити.

Очевидно са използвали документите на фирмата му за някаква голяма фалшификация. Радославов би трябвало да знае точно за какво става въпрос. Нямаше как да е иначе, те правеха всичко с Акрам заедно.

— Какво говориш, Васко? — притесни се Досев. — Та аз не съм стъпвал в Плевен от години.

Александров се подсмихна, но си замълча. Явно беше забелязал внезапно появилия се Радославов, който се приближи до масата и без да поздрави седна.

— Господин Радославов — обърна се към него Александров, напълно индиферентен към хладното поведение на бившия полковник, — дошъл съм на посещение на добра воля. Искам да бъда разбран правилно и това е последният разговор, който водим с вас.

— Казвай! — Акрам е теглил с фалшиви документи кредити от Българска пощенска банка в Плевен.

Досев твърди, че не знае нищо, а неговата фирма е инкасирала един милион лева. Не се правете на интересни! Парите трябва да се върнат! В противен случай си поръчвайте некролози.

— Не ви познавам, господине, нито имам идея кого представлявате — изгледа го презрително Радославов.

— Аз не съм Акрам и не нося отговорност за неговите действия. Не съм взимал никакви кредити и този въпрос въобще не ме интересува. Не ме плашете, бил съм служител на МВР и знам как да се пазя.

— Имате късмет, че познавам Досев от областното управление в Ловеч, където работихме заедно. Иначе изобщо нямаше да разговарям с вас.

— И какво щеше да стане? — Направо щеше да дойде група и да ви ликвидира. Досев — обърна се към бившия си

колега Александров — чакам те утре в Плевен точно в десет часа в кафе сладкарницата на комплекс Ростов на Дон! Ще те запозная с един човек, на когото трябва да обясниш своята версия по случая.

— Той ще дойде — отговори Радославов вместо Досев. — Пък и няма нищо общо с тази работа, затова да ми го върнете жив и здрав! Оставям ти десет долара за бензин — подаде зелената банкнота бившият полковник, надигна се тежко и излезе.

— Ама ти пари и за бензин ли нямаш? — ококори се Александров. — Егати кредитния милионер! Как си позволил да те използват така!

След което плати цялата сметка и си замина. Досев тръгна още на другия ден за Плевен с раздрънканото жигули на тъста си. Александров го чакаше на уговореното място. Запозна го с представителен мъж, когото представи като кредитен инспектор на плевенския клон на Българска пощенска банка. Досев откровено им разказа всичко — от постъпването си на работа във фирма "Акрам къмпани" до настоящия момент. Онези го гледаха като изкопаемо, явно се чудеха на наивността му. Изглежда му повярваха, защото в края на разговора Александров извади пачка долари и отдели двеста от тях. Даде му ги за да живее на първо време, все пак бяха бивши колеги. На сбогуване му подхвърли:

— Ти си ми ясен, но Радославов сигурно знае доста подробности. Убедим ли се, че е в тази машинация, ще го очистим!

На връщане към Велико Търново Досев се разплака. Пътуваше сам, нямаше

кой да му види резила. Чудеше се какво ли го очаква? 7. В средата на януари 1994 година все още никой не знаеше къде е Джамал.

Радославов премести офиса на своята фирма в апартамент, разположен близо до сградата на РДВР. Продължи да управлява активите на "Акрам къмпани" сякаш нищо особено не се е случило. Назначи за лична секретарка сравнително млада жена. Беше абсолютно непозната на Досев. Представиха му я като интелектуалка, говореща два западни езика. И съвсем не била толкова тъпа и проста като секретарката на Акрам. Досев я хареса. Радославов обикновено отсъстваше и двамата си говореха дълго и изчерпателно. Въпреки това Досев обикновено го изчакваше. Посрещаше го приятелски, стискаха си ръцете и след това си тръгваше. Правеше му впечатление, че никой освен него не посещава този офис. Не беше от най- популярните сред бизнес средите в града. Една вечер обаче излезе заедно с Баткото и съвсем откровено му заяви:

— Акрам изчезна, сякаш никога не го е имало! Отивам в прокуратурата и подавам жалба срещу него още утре.

— Ами какво чакаш? — сопна се Радославов. — После иди при директорката на банката и й обясни положението, дано поне тя прояви разбиране! Арабинът ни направи за резил.

За първи път през живота си Досев не изпълни нарежданията на Радославов. Вместо да иде при директорката на банката, той се обади на заместник-окръжния прокурор Милчо Ванев. Юристът го покани в кабинета си още същия ден.

— Какво те води насам, драги ми господине? — посрещна го усмихнат прокурорът. — Разбрах, че твоят патрон Акрам го търсят от банките за не върнати кредити, а той се укрива.

— Ами аз затова съм тук, господин Ванев — разпери ръце Досев. — Арабинът ме накара да изтегля кредит от Балканбанк за десет милиона лева миналата година и след това изчезна.

— И за какво ви беше този кредит? — Уж щяхме да въртим бизнес с него и Радославов. Идвам да пусна жалба за измама.

Оказа се, че неговата фирма е залагала същото имущество, което аз заложих пред Балканбанк, пред други банки. Много съм притеснен, кажи ми какво да правя?

— Да ти кажа честно, не мога да те разбера! Беше влиятелно ченге на ръководна работа в МВР и си позволил да те въвлекат в тази мръсна игра — погледна го право в очите Ванев. — Каква е работата на Радославов в цялата тази шашмагория?

— Твърди, че не знае нищо по случая, пък и той ме накара да пусна тази жалба. Трябваше да движим бизнеса с него, но сега полковникът би отбой. Разполагал само с генерално пълномощно да управлява имотите на Акрам обаче без оборотни пари. Нямам представа какво става и къде отидоха тези милиони, които изтеглих.

— Разбрах те, напиши жалба до окръжния прокурор Цанко Русев и ми я донеси. Опиши подробно случая и наблегни на факта, че ти си измамения. И непременно разкрий ролята на Радославов!

— На Радославов? — Именно. Все ми се струва, че пред теб се прави на незаинтересуван, но знае всичко.

Старият мръсник дълги години беше шеф на ДС и няма мръсна хватка, която да не му е ясна. Действай бързо и да те вадим от тази каша!

— Сърце не ми дава да пиша срещу Радославов, точно той ме накара да дойда тук — изправи се Досев и тръгна към вратата, но точно в този момент в кабинета на Ванев влезе окръжният прокурор Русев. Той погледна намръщено Досев и сърдито се обърна към заместника си:

— Какво става тук, Милчо? — Нищо обезпокоително, господин Окръжен — уставно отговори Ванев. — Дошъл е

един бивш служител на МВР, който работи с "Акрам къмпани". Палестинецът го е накарал да

тегли кредит от клона на Балканбанк в града. После взел парите и изчезнал. — Този ли? — Този. Измамили са го по най-елементарен начин. Сигурно го познавате, казва се

Людмил Досев и дълги години работеше в МВР. Подаде жалба. — Знам го аз прекрасно този господин — злобно изсъска Русев. — Както и Радославов,

да не говорим за неговия арабин! А напоследък тук се върти и един стажант, когото доскоро знаехме като шеф на службите за сигурност. И той ли има отношение по случая?

— Янков дори не знае за какво става дума — плахо отвърна Досев. — Не ни смятахте за хора, но когато ножът опря до кокала, веднага тичате при нас да ви

оправяме. Къде бяхте по-рано? Толкова ли е трудно да забележите, че арабинът и Радославов са си най-обикновени мафиоти? Откога говоря за това, но няма кой да ме слуша.

— Другарят Радославов го знам като честен служител. — Знаеш го ти! — вбеси се окръжния прокурор. — Колко опита направихте да ме

махнете или мислите, че нямам никаква представа? Обаче се лъжете, осведомен съм за всичко в най-тънки подробности. Затова сега ще си носите последствията — затръшна вратата след себе си с всичка сила той.

В кабинета настана гробно мълчание. Тишината буквално не се издържаше. Отнякъде се появи муха, обаче и тя не посмя да бръмне и кротко се прибра в един от ъглите под прозореца. Все пак някой трябваше да говори и това стори Ванев.

— Знаеш, че не ви обича много, казвал съм ти го и преди, така че не му обръщай внимание! Имам обаче едно съмнение — възможно ли е директорката на банката и Радославов да играят заедно? Обичайната практика е да взема подкуп през главата ти, да отпуска кредит, който няма да се връща, а такива като тебе да са изкупителните жертви.

— Изключено! Жената е много порядъчна — изтри потта от челото си Досев. — Не е взела дори и стотинка, защото кредитът беше абсолютно легитимен. Всички залози са на лице, заедно с ипотеката в Арбанаси. Смятам сега да я посетя и се чудя как ще ме посрещне. Много ми е неудобно да призная злоупотребата с доверието й.

— Добре де, аз само питам. Нали затова съм прокурор — засмя се Ванев. — Но ти не бъди толкова сигурен в почтеността на директорката и Радославов — не ги познаваш добре.

— А ти познаваш ли ги? — Имам данни за тази директорка, които доказват, че е отпускала кредити за стотици

милиони на съмнителни бизнесмени, и то без никакво обезпечение. В най-скоро време ще започнем да работим по нея. Тя без съмнение не е стока както и Радославов. За него поне знаеш какво мисля. Напиши жалбата и ми я донеси — прекрати внезапно срещата заместник-прокурорът на града.

Досев естествено имаше друго мнение по въпроса. Той считаше за свой морален и човешки дълг да уведоми директорката на клона на Балканбанк за разговора си с заместник-окръжния прокурор. Определено смяташе, че казаното от Ванев не отговаря на истината.

— Радвам се да ви видя, господин Досев — радушно го посрещна тя. — Какво става, как върви бизнесът?

— Идвам по много неприятен повод — наведе глава Досев. — Сигурно ще ви създам неприятности, но не съм в състояние да обслужвам взетия кредит.

— Как така? — Току-що бях в прокуратурата и пуснах жалба срещу Акрам за измама. Залозите които

съм ви предоставил, арабинът е използвал за взимане на кредит от други банки. Уверявам ви, че нямах никаква представа за действията му.

В първия момент директорката изобщо не реагира. После леко пребледня и се облегна на перваза на прозореца. Изглеждаше по-притеснена отвсякога.

— Поставили са ви в много лошо положение. При нас е останала една сума за погасяване и след това ще трябва да внасяте ваши пари, при това с лихвите.

— Какво говорихме, какво се случи! — хвана се за главата Досев. — Не знам какво точно се мъти, но ще ви помоля да ми уредите една среща с Радославов,

все пак той ви е гарант! Ще бъде добре да си поговоря с него, защото е бизнесмен от голям

калибър и може да ви помогне. Само трябва да напише молба за вашата несъстоятелност да обслужвате кредита, за измамата на Акрам и за уведомлението ви до прокуратурата. Адресирайте я до мен и ми я донесете колкото се може по-бързо, за да задействам процедурата по завеждане на изпълнителното дело! Фирмата ви е ЕООД, нали? — побутна го с показалец тя. — Значи отговаряте в рамките на уставния си капитал.

— Благодаря ви за съвета, госпожо, но се чувствам длъжен да ви кажа още нещо. Прокурорът Ванев се е заел съвсем сериозно да ви разследва. Раздавали сте необезпечени кредити. Обявявам ви, че лично аз ви считам за изключително честна и коректна жена и никога няма да повярвам, че сте вършили нещо незаконно.

— Този прокурор ще направи добре, ако не се занимава с мен — троснато обяви директорката. — Тук всичко е в рамките на закона, да ме разследват колкото искат, не се притеснявам. Има лични амбиции, защото съм отказвала кредити на негови хора от бизнес средите.

— Исках само за ви предупредя. — Не се впрягай, той нарочно ти ги говори тези неща. Мисли какво ще правиш със себе

си и ми уреди среща с Радославов!— приключи разговора тя. 8. От края на 1993 година Досев всеки ден се виждаше с Иван Янков. Разказваше

му откровено как седят нещата около него и постоянно искаше съвет как да действа. Янков искрено се учуди на цялата история.

— Не се притеснявай, не си извършил нищо незаконно! - вдъхваше той кураж на колегата си — Все един ден всичко ще се подреди и Акрам ще се върне. Познавам го добре, не е такъв идиот за какъвто се мъчат да го представят.

— Не е само Акрам. — Радославов те уважава и няма да те изостави. Вие сте свързани здраво, нали той те

накара да напуснеш МВР и да започнеш работа в "Акрам къмпани". Може да е малко строг, но е мъжкар и държи на думата си.

Времето вървеше, обаче нещата изобщо не се подреждаха така, както предполагаше Янков. Акрам не се виждаше никакъв, Радославов също се покри. Беше дал вече разпорежданията си и Янков предложи да помогне при уреждането на развода.

— Щом Баткото е казал, няма какво да му мислиш, направо изпълнявай! Радославов си знае работата. Имам един познат, с когото стажувахме и сега стана съдия в районния съд в Елена.

— Там май наистина е подходящо. — Ще уредим юридически въпроса и никой няма да разбере. Момчето се казва

Боборанов, много е печен. Ще помогне. — Какво се иска от мен? — Уреди нещата със съпругата си, а Радославов да разпореди на Бенчева да подготви

нейните документи. Ще уредим развода до месец. Двамата с Янков продължаваха да се срещат и Досев винаги му разказваше за

всичко, което го притеснява. Включително и за посещенията си при прокурора Ванев и директорката на банката. Янков обикновено го изслушваше мълчаливо, но понякога му даваше съвети.

— Ще се държиш твърдо за Радославов. Там ти е надеждата! — вглеждаше се в него той. — Щом те е посъветвал да пуснеш жалба, значи е преценил всичко и няма какво толкова да му мислиш.

— Не всички са на твоето мнение. — Не слушай кой какво ти говори, пък и знаеш, че Ванев не е цвете за мирисане. А този

Русев си показа зъбките! Ще видим какво ще излезе от това, обаче за мен ти си оставаш невинен

и не могат да те пипнат с пръст. Не се притеснявай! Досев излизаше значително по-спокоен от тези срещи и започна все по-често

да ги търси. Освен това изненадващо му се обади адвокатката Бенчева и му предаде, че Радославов е платил всички разноски по развода.

— Къде ще разтрогваме брака? — попита го насмешливо тя. — Ако все още не си решил, да се заемам аз.

— В Елена — отвърна раздразнен Досев. — Виж се с Янков, а той ще ти обясни кого познава там.

— Няма проблеми, обаче подготви съпругата си! Да не стане някой скандал, че ще се изложим!

— Ще й кажа, че службата го налага. Тя ще ме разбере — приключи разговора Досев. Досев и Янков успяха да се срещнат с Радославов чак в края на януари 1994

година. Всъщност за срещата настояваше повече Иван. — Трябва да се видим с Баткото и да поговорим както едно време — постоянно

повтаряше той. — Искам да разбера точно какво става и ако е почтен в намеренията си, как да те вадя от това положение.

Радославов не изглеждаше особено зарадван, обаче прие да се срещнат. Запазиха маса в ресторанта на мотела, който все още се стопанисваше от "Акрам къмпани". Наложи се да го чакат повече от час. Не ги поздрави, стисна им съвсем служебно ръцете.

— Кво правиш бе, Иване, не се обаждаш. Как върви стажът? — потупа по рамото той заместника си в ДС.

— Около мен нещата стоят горе-долу прилично, другарю полковник. При Досев обаче работите са се затегнали и нямам представа защо се е стигнало дотам.

— Това сегашното нищо не е. Ако знае какви неприятности го чакат, няма да заспи. — Сериозно ли говорите? — Напълно сериозно. Снощи по телефона ми се обади арабинът и настоя да теглим още

кредити. Напълно е полудял. А Досев трябва да ми целува ръцете и краката, че го поуспокоих малко.

— Как така? — Разбрал отнякъде, че е пуснал жалба до прокуратурата и вече наел хора да го убиват.

Нито го знам къде е, нито ме интересува, но няма да стане неговата. Стига ни е командвал! Остави ме тук да му бърша лайната и се опитва отново да ми дава акъл — приключи той силно ядосан.

— И как ще действаме? — попита изненадан Досев. — Обещах му да си изтеглиш жалбата от прокуратурата и трябва да го сториш възможно

по-скоро, защото явно има източници на информация. Направо ще ти ебе майката! Защо ти трябваше да я пускаш тази жалба, глупако?

— Нали вие ми разпоредихте, другарю полковник! Изпълнявам безпрекословно нарежданията ви. Сега съм подготвил развода си и Янков знае, че ще стане всеки момент. Обаче щом се налага, ще изтегля тази жалба, въпреки че не печеля нищо. За мен така става още по-зле.

Радославов изобщо не му обърна внимание. Янков изглеждаше доста учуден. Поглеждаше боязливо ту към единия, ту към другия, но очевидно не разполагаше с необходимата информация, за да се намеси в разговора.

— Няма смисъл да го дразним този арабски терорист, ще вземе да направи някоя глупост — с по-умерен тон се опита да приключи проблема Радославов — Но жалбата наистина трябва да оттеглиш, пък след това ще му мислим. Какво стана с директорката на банката, ходи ли при нея?

— Иска среща с вас, все пак вие ми гарантирахте кредита. — Гарантирал съм го, обаче не съм го теглил. Да е мислила като го е отпускала, и да не

ми се прави на интересна! Не става! — И какво сега, сам ли да се оправям? — смая се Досев. — Нямам пари, нямам

икономически познания, не съм извършил нищо нередно, а ще излезна виновен!

— Ти пък да не мислиш, че аз имам пари? Арабинът открадна всичко. Хубаво е, че не си виновен и няма от какво да се притесняваш. Ще мине и ще замине. Нали си чекист! Сега ще те видим колко струваш — иронично подметна бившият му началник. — Трябват ти здрави нерви.

— Другарю полковник — не издържа Янков. — Ще ни кажете ли какво точно е станало и защо се стигна до този фал с Акрам?

— Нищо не знам, пък и не ме интересува. А ти си гледай своята работа и не се бъркай! Всяка коза за свой крак.

Янков леко пребледня и предпочете да замълчи. Всъщност той нямаше и на кого да отговори, защото Радославов влезе в кухненските помещения на ресторанта. Не беше никак трудно бившите ченгета да разберат намеренията му да не се връща, но за всеки случай останаха на масата още пет минути. Тръгнаха си доста потиснати.

— Радослав не е във форма, никога не съм го виждал толкова изнервен — отключи стария си москвич Янков. — Някой някого е излъгал, a сега вие двамата с него сте на топа! Бедата е, че на теб ти липсват пари, а той, каквото и да говори, все пак върти бизнес с големи активи. Може да се откупи, ако се наложи.

— Напълно съм объркан — хвана се за главата Досев — Не се обърквай, а мисли, защото стана голяма каша! В момента си кредитен милионер

без нито един лев. За арабина никой нищо не знае, обаче по всичко личи, че е настроен жестоко срещу теб и Радославов. Съветвам те да се държиш за Баткото — друго спасение нямаш.

— Ами станалото-станало — повдигна безпомощно рамене Досев. — Да уреждаме развода, вече си изтеглих жалбата от прокуратурата и пуснах молба в банката, че не мога да обслужвам кредита. Ще чакаме и дано нещо се промени!

В началото на февруари 1994 година районният съд в Елена официално разтрогна брака между Досев и съпругата му. Юридическата формулировка беше "по взаимно съгласие". Като свидетел присъства и Янков, а адвокатства Спаска Бенчева. Настроението стремително падаше към нулата. Досев върна всички във Велико Търново със старото жигули на тъста си.

— Като се оправят нещата, отново ще ви оженим — опита се да разведри обстановката адвокатката. Не се получи, но тя продължи: — Да не забравите да ме поканите на сватбата!

Досев не смееше да погледне вече бившата си съпруга. Тя очевидно не знаеше точно какво се случва. Беше порядъчна жена и тези дивотии стояха доста встрани от скромния й, подреден живот. Всъщност едва ли имаше човек със здрав разум, който би могъл да възприеме историята нормално. Тя обаче бе свикнала да се съобразява със странностите на съпруга си и с вечно променящата се обстановка около него.

9. В началото на февруари двадесет лица от Велико Търново и региона получиха

писмени покани от ЦКБ във Враца и БПБ във Плевен да се явят, за да започнат да погасяват изтеглените от тях кредити в късната есен на 1993 година. Всеки от тях дължеше по един милион лева плюс начислените лихви за няколко месеца. Людмил Досев също получи подобна покана. Определено му беше ясно какво става в Плевен, обаче кооперативната банка във Враца искрено го учуди. Паникьоса се и още същата вечер отиде в дома на Радославов.

— Не знам за какво ми говориш и не ме интересува — посрещна го бившият му началник. — Това е поредната простотия на нашият приятел Акрам! Майката ни разгони този арабин, чудя се какво да правя!

— Ама наистина ли не знаете нищо? — наивно попита Досев. — В този период бяхте неразделни.

— Я стига си говорил глупости! — прекъсна го Радославов. — Не съм престъпник и ако подозирах за какво става дума, щях да го спра.

— Има ли начин да се свържем с него. Все пак ви се е обаждал? Да се разберем като хората.

— Бе ти не знаеш ли как действат терористите? Не искам нито да го чувам, нито да го срещам! Ти също се прибирай вкъщи и не му мисли много. Каквото има да става, ще стане!

Досев естествено изпълни всичко, което му нареди Радославов. Стоеше си вкъщи и наплашено чакаше развитието на събитията. Междувременно мина в прокуратурата при Милчо Ванев и изтегли жалбата си. Прокурорът остана доста изненадан.

— Играят си с теб, колега — ядоса се той, — и аз знам, че Радославов прави всичко това. Той е в дъното на цялата афера. Ако мисли, че ще му се размине, дълбоко се лъже.

— Не съм сигурен. — Виж какво те кара да правиш! Дръпна си жалбата, сякаш нищо лошо не е станало и не

си измамен. Едва ли не доброволно си теглил този кредит, което веднага те поставя на дузпата. Попадаш лековато във всеки заложен капан.

— Ама Радославов също има проблеми. — Радославов си живее живота, дори е започнал да издава ежедневник. Поканил на

работа и моята жена. Използвал, че в момента е безработна, а все пак е опитна журналистка. — Сигурно иска да те върже. — Естествено, обаче няма да стане. Всяка вечер се караме, но тя не ме слуша. Да си чупи

главата! Досев доста се учуди от прозорливостта му. На практика нямаше откъде да

знае, че именно Радославов го накара да оттегли жалбата си. Все пак си замълча и остави на Ванев писмен отказ от оплакването си, без да подозира, че в най-скоро време двамата ще се видят по изключително неприятен повод.

Дните минаваха един след друг, еднакви като мънистата на броеница. На всичко отгоре зимата на 1994 година се случи студена и мразовита и дори близки хора се разминаваха набързо, всеки с желанието да се прибере вкъщи. Досев също не правеше изключение. Наливаше се обилно с алкохол, докато в един ранен следобед не му се обади Недялко Йорданов.

— Братовчед, при мен има едни цигани, препасали ножове на кръста. Вдигат страшна врява и се заканват.

— Какви цигани, бе? — Истински. Получили писма от банки, че дължат кредити. Нали взе документи от тях,

искат да те намеря и да се срещнете. Направи нещо, братовчед, притеснявам се да не извършат някоя глупост!

— Откъде да започна? Щом сме го докарали дотам, май ще трябва да поискам съдействие от директора на РДВР. Ти се обади на прокурора Ванев и го помоли да дойде на среща с циганите в твоя офис! Ще се опитаме да решим проблема.

— Както кажеш — кимна Йорданов. Досев изглеждаше спокоен, но всъщност доста се поуплаши. Веднага започна

да търси Радославов по телефона. Накрая го намери в дома му. Изобщо не го увърта, а направо му обясни цялата нелепост на случая.

— Престани с твоите паникьорски истории — остро му отвърна Баткото. — Не си малък, оправи се с тези мангали!

— Обадих ви се за съвет и не мисля, че трябва да ми говорите така — измънка Досев. — Точно вие бяхте най-добре запознат за начина, по който използвахме документите на тези цигани и тогава Акрам нееднократно потвърди сигурността на операцията. Какво излиза? Аз ли трябва да отговарям за изцепките му?

— Престани да ми натякваш за този арабин, още повече че не съм в час! И стига си ме занимавал с глупости! — тресна му слушалката Радославов.

Досев се вцепени до такава степен, че заприлича на издялан от камък. Сърцето му се разтупа лудо. Сетне усети непоносима болка в гръдната кост. Уплаши се да не

получи инфаркт. Стана му безпощадно ясно, че трябва да се оправя сам. Радославов нагло бягаше по допирателната. Изчака валидола под езика му да го поуспокои, взе жигулито на тъста си и потегли към дома на директора на РДВР. Отвори съпругата му. Тя го познаваше добре и знаеше че са близки с мъжа й. Той пристигна след десетина минути. Досев имаше вече дългогодишен оперативен опит и прекрасно знаеше как се подслушват подобни домове. Предложи да излезнат на въздух. Втресе го от студа и влязоха в колата. Там му разказа всичко от начало докрай.

— Нали ще ми помогнеш да решим случая! — подкара Людмил жигулито към офиса на Йорданов. Оставаше малко време до уговорената среща.

— Не се съмнявай, обаче не мога да разбера как се случи всичко това. Мислех те за милионер, а виж каква била работата! Пък и моето положение отива на зле.

— В какъв смисъл? — Очаквам всеки момент да ме сменят и на мястото ми да седне началникът на

транспортна полиция в Горна Оряховица. Оказа се личен приятел на министър Михайлов. — Той едва ли се интересува от толкова нищожна служба. — Интересува се от всичко. А най-интригуващото е, че Христо Гацов не иска да става

директор а предпочита да дърпа конците отзад. Голям играч излезе, как го подценихме! Паркираха колата недалеко от офиса на Йорданов. Пред вратата високи и

страшни на вид цигани разпалено обясняваха нещо на Йорданов и на прокурора Ванев. По едно време един от тях забеляза Людмил и изрева като вол:

— Идва тарикатът, ела да ни кажеш какви си ги надробил! Пък и се криеш! — Я по-спокойно! — отговори директорът на РДВР. — Аз съм шефът на полицията в

този град и не ми се правете на интересни, защото сега ще извикам няколко патрулни коли. Ще въведат ред за нула секунди!

— Здраве желая, господин директор — вежливо поздрави Ванев. — Тъкмо обяснявам на господа ромите, че има налице голяма измама и ние ще я разследваме. Ако нямате нищо против, да влезем в офиса и там да продължим.

Наместиха се в един от кабинетите и почти се разделиха на два лагера. От едната страна седнаха полицаите, а от другата — другарите цигани. Единият от тях гледаше Досев с огромна ненавист.

— Слушай, тарикат — извърна се той към него. — Ако ни вземат имуществото заради твоите простотии, ще те запаля, ще убия теб и семейството ти!

— По-кротко господа — намеси се Ванев, — никой нищо няма да ви вземе. Виждате, че шефът на полицията ви е дошъл на крака, за да ви обясни как стоят нещата. И сменете тона, защото веднага мога да ви вкарам в ареста за отправяне на заплаха за убийство.

— Почерни ми живота този играч, господин прокурор! — сърцераздирателно изрева напълно непознат на Досев циганин. — Да му се радвам ли?

— Никой за нищо няма да те търси! Колко пъти да ти обяснявам? От теб се иска да пуснеш жалба до прокуратурата, че са те измамили — стана нервно от стола Ванев, обиколи стаята и се обърна към Людмил:

— Ти също пусни такива жалби до Враца и Плевен, на теб поне няма какво да обяснявам. Ясно е, че Акрам запали чергата на доста банкери в страната.

— И какво да очакваме? — Ще образуваме дело и ще го обявим за издирване. Рано или късно ще го намерим. Ще

си получи той заслуженото, а вие си гледайте работата и не давайте толкова лекомислено документите си на този или онзи.

— Работата май ще се окаже политическа — намеси се мангалът, с когото Людмил навремето сключи сделката. По всяка вероятност той беше най-старшият, защото другите на секундата се надигнаха от местата си.

— А какво ще стане със жалбите? — попита прокурорът. — Утре ще ви ги донеса, обещавам ви! И повече няма да ни видите. Ако знаехме, че

Акрам е замесен, никога нямаше да се хванем на това хоро. В нашите среди той е известен като голям мошеник, така врътна едно момче, че го докара до самоубийство.

Лоши или добри, ромите все пак показаха някакво достойнство. Напуснаха кабинета без скандали и омърлушени се запътиха към колите си. Никой не си позволи да каже обидна дума, дори непознатият циганин, който през цялото време гледаше злобно Досев. Той също потегли със старото жигули към дома на директора и макар, че и на двамата не им се говореше, все пак се наложи да разменят по някоя дума.

— Да ти призная, смятам, че Радославов знае всичко за тази далавера — разтърка слепоочията си директорът. Навярно го болеше главата от толкова много цигани и полицаи. — Много е умен и не е изключено да е измислил всичко, а арабинът просто да му върши мръсната работа. Разбира се, това е само предположение.

— Не вярвам, аз го имам за повече от баща. — Това още повече ме смущава, не мога да си обясня защо те е намесил и теб, след като

бяхте толкова близки. Едно е ясно, сега той командва региона и е бизнесмен номер едно. Всички се съобразяват с него.

— Че кога не са се съобразявали? — Успя да сложи свой човек на службата на Янков и си създаде лични позиции. При тази

обстановка вече не съм му необходим, организира си нов плацдарм човекът. Други ще го информират какво става в МВР и ще го захранват с оперативни данни.

— Ами аз? — Твоята стана една, не е нито за разправяне, нито за мислене! Моли се да ме оставят

по-дълго на работа, че поне да помагам, когато мога! 10. Няколко седмици по-късно смениха директора на РДВР и на негово място

назначиха точно този, за когото досегашният директор бе уведомил Досев. Това силно го обезпокои. Основната причина бе, че той наистина се срещаше всеки ден с прокурора Цанко Русев и не го криеше. Гацов тържествуваше. Въпреки оставането на работа на старият директор, след като го понижиха с няколко степени.

Досев направо не можеше да си намери място. Постоянно търсеше Радославов по телефона, но секретарката му повтаряше стандартно, че ще му предаде обаждането и му обещаваше да го свърже. Това, разбира се, не ставаше. Досев се принуди няколко пъти да ходи до офиса, дори един ден чака цели шест часа, обаче Радославов така и не се появи. По същото време се получи писмо от окръжната прокуратура във Враца, че на основание на негова жалба е образувано наказателно производство за документна измама в особено големи размери срещу неизвестен извършител. Формулировката му се стори доста странна, защото извършителят вече беше медийна звезда. Всички вестници открито пишеха как Акрам и няколко други служители от фирмата му са теглили кредити от ЦКБ във Враца. Досев се надяваше проверката да не стигне до него и до кредита му от Балканбанк, но без особена вяра. Консултира се със счетоводителя на арабина. Той прие разговора и се държа твърде внимателно, като се има предвид деликатността на случая. Уверяваше го в лоялността на Акрам и без да го питат няколко пъти съвсем сигурно заяви, че той ще се върне и нещата ще се оправят. Настоящият шеф Радославов бил го заявил пред персонала на цялата фирма и счетоводителят безрезервно му вярвал.

— Ще го оправиш този кредит, само запази спокойствие! — разходи се нервно счетоводителят по килима на кабинета си. — И да се получат проблеми нали обезпеченията са налице! Машините са в цеха, а къщата на Радославов в Арбанаси не е мръднала.

— Аз изобщо не мога да се свържа с него. — Не можеш, обаче току-виж се разпоредил да преведем пари и да започнем да

изплащаме лихвите. — Не вярвам, господине. Той очевидно ме избягва. Нямам дори представа къде е. — Тук някъде е, защото днес говорихме по фирмени дела. Ще ти се обади и ще се

срещнете, не се паникьосвай! Спаска Бенчева се отнесе с по-голямо разбиране към Досев. Отдели доста от

времето си и нито за миг не си позволи да му се кара. Беше си жена отвсякъде. — При теб всичко е наред — успокояваше го тя. — Това, че някой фалшифицирал

документи и теглил кредити от банки във Враца и Плевен с твои документи, изобщо не бива да те интересува. Ти нали не си ходил там да теглиш кредит? Не носиш никаква отговорност за машинациите на други хора.

— Ами Балканбанк? Там съм ходил. — В Балканбанк кредитът ти е напълно законен, обезпечен със залози и ипотека. Освен

това си уведомил администрацията, че не можеш да го погасяваш. Направил си всичко необходимо по закон, какво повече искаш?

— Искам Акрам да излезе на светло! — Наскоро търсих съпругата му заради дългове по една правна услуга. Оказа се, че били

разведени с арабина, и това много ме учуди. Изглежда всички сте разведени в тази фирма. — Радославов не е. — Е, той е шефът и в неговата чиния не може да се наднича! Та удивителното в

твърдението на арабската булка е, че не знае нищо за бившия си съпруг и не се интересува. А когато Акрам превземаше бизнеса в града, тя не се отделяше от него. Цялата история е изключително мътна, нямам намерение да си боля главата напразно. И ти не се безпокой, сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Досев вярваше безусловно на адвокатката. Приемаше я като изключително компетентен юрист. Беше уверен, че няма да го подведе, освен всичко друго все повече я харесваше като жена. Въпреки това продължи да търси контакт с Радославов. Бившият му шеф изобщо не вдигаше телефона и не се появяваше никъде. И една вечер Досев реши да се напие до смърт в ресторанта на мотела, а когато му поискаха сметката, най-безцеремонно заяви, че иска да я плати лично на шефа Радославов. Тактиката му даде резултат. На другата сутрин Радославов му се обади лично и му нареди да се яви в офиса на обяд. Посрещна го като враг, а не като доверен човек.

— Кой ти дава право да се излагаш в моите заведения? — развика се той, — Дори сметката не си платил!

— С какво да я платя като нямам пари — за първи път през своя живот си позволи да противоречи на бившия си шеф Досев. — Не мога да ви намеря цяла седмица!

— И така ли реши да ме търсиш? Затънал си до гуша в лайната и както се развиват нещата, твърде е възможно двамата с теб да заминем зад граница за дълго време.

— Да заминаваме ли, какво е станало? Вчера говорих със счетоводителя и с Бенчева и те ме увериха, че около мен няма никакви проблеми. Около вас още по-малко, вашият бизнес си върви.

— Тъпата шунда Бенчева нищо не разбира. Счетоводителят е друга работа, но той не е в час. А на теб какво да ти обяснявам, чети вестниците!

— Чета ги. — Арабинът направо ни закла и е на път да ни унищожи! Двамата с теб вече не струваме

нищо, а от моя авторитет останаха трохи. Животът ми буквално виси на косъм! Всички смятат, че съм причастен, а няма на кого да обясня, че не е така. Схващаш ли положението?

— Бяхме се разбрали кредитът да бъде за наш общ бизнес. Аз сега си стоя вкъщи, не мога да ви открия по никакви канали и нямам пари даже за елементарни нужди. Докога ще продължава така?

— И аз нямам пари. Да не мислиш че лесно се управлява бизнес? Всеки месец трябва да плащам заплати и като тегля чертата, за мен остава една кръгла нула. Акрам открадна всичко и избяга.

— Как така ще открадне всичко, та аз преведох на ваша сметка два милиона лева! Няма начин да ги е взел без ваше знание!

— Измами ме по най-баналния начин. Изрева ми, че спешно му трябват пари, и аз ги изтеглих. Обеща да ги върне, но оттогава дори не съм го виждал. Вече трябва да продавам за да живея.

Досев се втрещи. Целият свят се стовари върху плещите му. Разчиташе на финансова помощ точно от Радославов, а бившият му шеф заяви, че е по-беден дори от него. Тръгна към къщи съкрушен. Затвори се за няколко дни и в крайна сметка се разболя. Не отговаряше на никакви въпроси. Не му се искаше изобщо да излиза из града и замина при родителите си на село. Там най изненадващо срещна Пламен Христозов.

11. Пламен Христозов беше обикновено селско момче. Израсна покрай нивите и

кравите, нищо свързано с труд не му бе чуждо. Родителите му много искаха да му осигурят по-добър живот. Нямаха много възможности, затова го записаха в Средното сержантско училище в Горна Оряховица. Там момчето мина на държавна издръжка, която най-малко можеше да се нарече щедра. Още тогава Христозов започна да търси алтернативни начини, за да печели допълнителни пари. Не се срамуваше от никакъв труд и използваше свободното си време да изкара някой лев. Съзнаваше прекрасно, че без прословутите финикийски знаци не струва нищо. Същевременно гледаше да не изоставя учението. Завърши с отличие, в най-добро здраве и след като го разпределиха на работа в едно от радиолокационните поделения на МНО в София, започна да гради кариера в големия град. Не се притесняваше от провинциалното си, бедно минало. Знаеше си възможностите и не се страхуваше от нищо. Ожени се за момиче, което познаваше още от Горна Оряховица. Заживяха в мир и сговор във ведомствената гарсониера и след девет месеца им се роди момиченце. Всичко вървеше екстра, ако не се брои липсата на пари.

След работа обикновено Христозов се отбиваше в някоя от кварталните кръчми на ж.к. Люлин. Изпиваше по две-три бири, за да изцеди умората и съвсем инцидентно се запозна с неколцина младежи, които определено разполагаха с неограничени финансови възможности. Естествено той не можеше да ги попита директно откъде ги имат, но беше напълно съгласен с тях, че като държавен служител ще си остане беден. Никога няма да се докосне до прелестите на живота. Едва свързваше двата края и непрекъснато мислеше откъде да си докара допълнителни доходи. Обикновено който търси, намира. През един от почивните дни, когато Христозов отново се отби след поръчаните от жена му покупки в любимата си кръчма, към него се приближи висок и здрав мъж на средна възраст.

— Вярно ли е, че сте военен и имате оръжие? — директно го запита онзи. — Вярно е — кимна Христозов. — Ще дойдете ли с мен за малко навън — учтиво го покани непознатият. — Случаят е

следният: Откриваме дискотека в центъра на София, ще ни трябват охранители с оръжие. Няма да скрия от вас, че е доста опасно и отговорно.

— Защо се спряхте на мене? — Момчетата тук ви препоръчаха като стабилен и уравновесен човек, на когото може да

се има доверие. Ще работите в извънработно време. Плащаме добре и ще се видите с пари. — Готов съм да започна от утре — съгласи се тутакси Христозов. Късметът му най-сетне

бе проработил. — Само ми кажете къде да дойда! Дискотека "Анаконда" се намираше на пъпа на София, на около петстотин

метра от министерския съвет. Христозов започна като обикновен охранител. Няколко месеца по-късно вече му имаха пълно доверие и го назначиха за шеф. Набързо се запозна с много хора и стана приятел с руснаците, които често посещаваха заведението. Повечето от тях изобщо не криеха, че са от подземния свят, но това изобщо не го притесняваше. Гледаше си работата и се радваше на допълнителните пари в семейния бюджет. Собствениците явно го харесваха. Дори го поканиха на разговор и му предложиха да го направят съдружник с дялово участие. Той веднага прие. Вече се беше убедил в тяхната стабилност. Така започна неговата кариера в бизнеса.

Христозов пътуваше къде ли не. Най-често до Москва и до кипърския град Лимасол. Мощните руски финансови групировки изпираха парите си именно в този офшорен рай. Вече разполагаше със солидни средства и си откри лична фирма със сметка в една от местните банки. Научи се бързо да управлява големи капитали. Сетне отвори офис в центъра на София, на гърба на Министерския съвет. Създаде холдинг с разнородна дейност. Когато отново се срещнаха с Досев, той вече беше собственик дори на футболния клуб в Горна Оряховица, а една от неговите фирми стоеше на входа и на изхода на Захарния комбинат. Баровецът се учуди на унилият вид на бившето ченге. Покани го в ресторанта в интерхотела.

Людмил Досев се появи в уреченото време, но Христозов се оказа на друга маса. Носеше изключително елегантен костюм. Разговаряше с няколко души, облечени по същия начин. Кимна студено и изпрати едно доста здраво момче, за да му предаде, че в момента договарят трансфер на футболисти. Помоли го да го изчака на входа на комплекса. Излезе след около половин час, придружен от охраната си. Нареди им нещо, отдели се от тях и двамата влязоха в чисто новият му понтиак.

— Какво става, бате Людмиле? — приятелски го прегърна Христозов. — Четох статията на Тамбуев "Раждането на мафията", където се казва, че си станал измамник. Какви са тези кредити и фалшификации, какво е това чудо!

— Знаеш много добре, че съм почтен човек и най-обикновен полицай. — Именно затова се учудих, не вярвах точно ти да се занимаваш с подобни машинации.

Акрам е международен измамник, но пък Радославов в момента е най-богатият човек в региона и изглежда сте направили голяма симбиоза — полицаи и престъпници. Чудя ти се на акъла!

— Голяма беля, Пламене — повдигна безпомощно рамене Людмил. — Накараха ме да изтегля кредит от десет милиона от Балканбанк, а не съм видял стотинка от тези пари.

— Теглили са и от други банки. — Вече знам, правили са го с моето решение. Станах за резил, иде ми да се обеся.

Родителите ми научават от вестниците какво става, а пък аз не смея да им обясня истината. Някакви банкери от Плевен нахлуха с охраната си у нас, все едно, че са си вкъщи и започнаха да ме разпитват по най-позорен начин. Какво да им кажа, като не знам нищо!

— Позволил си да те изиграят по най-бунашкия начин. По-добре е да нямаш пари. защото иначе щяха да те погнат рекетьорските групи.

— Ти поддържаш ли такава? — Поддържам едни момчета, които търсят неизрядни длъжници, да не им попадаш в

ръцете! Радославов поне помага ли ти, нали е милионер? — От месеци насам не отпуска грош, твърди, че и той нямал. Постоянно ме праща в

прокуратурата да пускам жалби, след което ме кара да ги изтеглям. Обаче няма на кого друг да разчитам.

— Ама какви ги говориш! — учуди се Пламен. — Ако има как, той ще те умори веднага и ще даде банкет по този повод.

— Можеш ли да ми помогнеш? — Ще се опитам. Имам познати на възлови места, но скандалът е твърде голям.

Най-лошото е, че си изтеглил жалбата си. — В края на седмицата ме викат в следствието на Враца, за да дам показания като

свидетел. — Идеално, ще те взема с мен до София и ще ти уредя превоз до Враца. Приготви се! —

извади пачка с петстотин долара и ги подаде на Досев. — Ето ти да имаш за дребни разходи, храниш жена и малки деца.

Отпътуваха за София на другия ден. Христозов го настани в хотел "Родина" и допълнително му даде джобни пари. След това го заведе в офиса си, някъде в центъра на София, където до късно вечерта цареше невероятен хаос. Хората работеха, а той стоеше като просяк отстрани. Чакаше милостиня. Христозов успя да му обърне внимание едва късно вечерта.

— Ако знаех какво напрежение е частният бизнес, никога нямаше да се захвана — оплака му се той. — До няколко дни ще се срещна с моите хора в ГП, а ти пътуваш още утре, осигурил съм ти кола и шофьор!

Врачанският следовател се оказа висок и представителен мъж в напреднала възраст. Разпита го за Акрам и кредита от Централна кооперативна банка в града. Изслуша търпеливо обясненията му, сетне хладно приключи:

— Защо не си стоя на работа в МВР, а си тръгнал да правиш бизнес с тези бандити? Ако ме лъжеш, лично аз ще ти сложа белезниците!

— Радославов ми беше началник и му имам пълно доверие — разпери ръце Досев. — Уверяваше ме, че Акрам ни е изиграл.

— Глупости — ядоса се следователят. — Радославов е в дъното на цялата работа и ние много добре го знаем. Все някога ще го пипнем!

Още с връщането си във Велико Търново Досев отиде при Радославов. Смяташе за свое задължение да го уведоми какво е станало във Врачанското следствие. Разказа му всичко. Радославов реагира емоционално:

— Тези хора няма ли най-накрая да разберат, че съм невинен! Защо ме замесват в комбинациите на арабина?

— Нямам представа, другарю полковник. — Ще ти кажа моята версия. Много мислих и смятам, че онзи мръсник Антон Николов е

замесен в атаката срещу нас. — Какво общо може да има Николов, той нищо не знае. Аз не съм го виждал от месеци.

Янков също не е говорил с него, иначе щеше да ми каже. — Голям наивник си. Врагът си е враг! Не успяха да ни вербуват преди години и сега

търсят разплата. Не съм ти казвал, но Енрико дел Белло ни посети с Акрам в офиса на мотела. — По какъв повод? — Уж да правим бизнес, обаче искаха да ни зарибят и да ни сложат прангите. Ама ние не

сме толкова лесни. Отказахме им, пък и отгоре не санкционираха контакта. — Как реагира Николов? — Оттогава открито тръгна срещу нас, но не вярвам да те е информирал по въпроса. Сега

ти трябва да му отрежеш главата, защото иначе той ще отреже твоята! Разстрелвам го като куче, ако се докаже верността на тази хипотеза.

— Едва ли има такова влияние — усъмни се Досев. — А какъв е този Христозов, с когото се срещаш, за да ти помага? Навлиза с много пари

в региона, откъде са тези пари, никой не знае. — Познавам го от дете, не е лош човек. — Ще питам Наско Комшев, не може да не е чувал за него. Обаче те съветвам да стоиш

настрани. — Човекът искрено застава зад мен. — Какво застава бе, глупако! — викна Баткото. — Търсят парите, толкова ли не можеш

да включиш. Смятат, че сме заделили нещо от изсмуканите милиони и нямат представа за далаверите на арабина!

— Но аз нямам нито лев! — Точно затова мисли как ще живееш и дали имаш нещо за продаване. Жилището ти в

Горна Оряховица седи празно.

— Този апартамент е на родителите ми. Там са вложени всичките им пари. Ще ги уморя! — Иначе ти ще умреш от глад — почука с кокалчето на показалеца по главата му

Радославов. — На когото му е слаб умът, да му е як гърбът. Айде сега оставяй ме, имам си работа!

Досев напусна офиса силно смутен. Очевидно Радославов го смяташе за пълен глупак и изглежда беше прав. Замина веднага при родителите си на село. Те наистина много се притесниха, но се съгласиха да продадат апартамента. Пък и вестниците непрекъснато пишеха за аферата "Акрам", където се цитираше неговото име. Междувременно се обади на Милчо Ванев. Поиска му съвет.

— Нищо не мога да ти помогна на този етап, ще трябва да чакаш развитието на събитията. Ще се опитам да ти направя една среща с представител на Главна прокуратура от София и дано успея. Ако това стане, разкажи всичко!

12. Иван Янков изглеждаше искрено загрижен за Досев. Посещаваше го почти

всеки ден. Разговаряха с часове и той се опитваше да го утеши и да му вдъхне надежда. Другите колеги изобщо не се сещаха за него. Една вечер бяха пийнали повечко от обикновено и Людмил му предаде дума по дума казаното от Баткото за Николов.

— Пълни глупости, мръднал е нещо шефа! — възкликна Янков. — Антон не знае абсолютно нищо, пък и не виждам основателна причина Радославов да ни разкрива чак сега, че дел Белло е идвал във Велико Търново.

— Има нещо такова. — Все пак той е обект на НСС, а ние работихме оперативно с тях и си имахме доверие.

Как ще се срещат зад гърба ни! — ядоса се Янков. — Предлагам ти веднага да се видим с Николов, без да информираме Радославов. Щом той се крие от нас и ние ще се крием от него.

— Ако го смяташ за удачно — сви глава до рамото си Досев. — Смятам го. Срещата не се оказа от най-лесните. Обадиха му се по телефона и в крайна

сметка той ги покани в дома на леля си. Посрещна ги доста намръщен. — От вестниците ли трябва да научавам какво става? — започна без предисловия

американецът. — Вие също не ни потърсихте — отвърна му Янков. — Очаквах от вас да поемете инициативата. Къде са нашите общи приятели от "Акрам

къмпани" и какво става с вас, господин Досев? Много се изненадах с тези кредитни измами, мислех ви за порядъчни хора! Все пак сте работили години за националната сигурност, а сега ви обвиняват в престъпление.

— Не сте в течение на нещата, господин Николов, и затова дойдохме да ви обясним — опита се да го успокои Янков. — Досев не е виновен, просто е подведен. Арабинът се е подиграл с него и Радославов, после е взел парите и изчезнал. Сега те да му мислят!

— За Досев ще се съглася с вас, но за Радославов никога! Категорично! Той не може да бъде изигран лесно.

— Може и да сте прав, което не прави положението на Досев по-добро. Как ще ги връща тези пари? Обаче имам един друг въпрос към вас и ще ви го задам директно: Уреждали ли сте среща на арабина и Радославов с господин дел Белло?

— Има такова нещо, но не ви информирах, защото Енрико не ми разреши — спокойно реагира Николов. — Вече не бяхме в служебни контакти, проблемът си е мой. Не можете да ме укорявате за нищо.

— Всъщност ние сме за друго при вас, господине — намеси се Досев. — Отговорете ми откровено, имате ли нещо общо с организираната от медиите кампания срещу Акрам и последвалите прокурорски проверки?

— Вашият "благодетел" Радославов ли ви внушава това? — Ние също можем да мислим. — Ако бях замесен, при всички случаи щях да се обърна към вас. Това е голяма игра и

става дума за криминално финансиране на БСП, но в такива случаи винаги изгарят бушони като господин Досев. Партията, както се знае, е непогрешима, а той може да стигне дори до затвора.

— До затвора едва ли ще стигне, защото не е вършил престъпления — скочи Янков. — Неговият случай е гражданско-правен. Тегли кредит, не може да го обслужва и започва принудително изпълнение по вземането на залозите. Обаче Досев няма имущество. Жалко, че е употребен и трудно ще се реализира, просто трябва да измислим как да му помогнем.

— Потърсете вашият приятел Берберов от НСС! — В момента е в немилост, чака да го преместят. — Трябваше да ме предупредите, че ще теглите кредит господин Досев — укорно

поклати глава Николов. — Ако ми бяхте доверили, може би щях да имам предварителна идея за излизане от ситуацията.

— А сега? — Не ви остава нищо друго, освен да тръгнете смело срещу мафията! Напишете

откровено какво знаете целия случай и ми дайте материала, аз знам на кого го занеса. Може пък да има ефект.

— Изглежда ми доста несериозно, господин Николов — повдигна рамене Янков, — едва ли ще помогне. Все пак Досев може и да напише материал, след като го обмислим. И без друго няма какво да губи.

— Мислете по-бързо, защото няма време! И ще ви помоля за пълна дискретност! — Знаете ли, господин Николов, имал съм и други предложения — намеси се Досев. —

Радославов искаше да ме заведе зад граница на "екскурзия". Вие как смятате да приема ли офертата?

— Смятах ви за професионалист, а вие сте наивник. За каква екскурзия ми говорите? Ще ви изведат зад граница и там ще ви ликвидират. По изпитания патент на ДС, те така се саморазправят с неудобните. След това ще ви прехвърлят всичките си грехове и ще си измият ръцете с вас.

— Тоест да не се съгласявам. — Щом сте невинен, няма от какво да се боите! Тук сте на своя територия и всичко е

преодолимо. Не се хващайте на подобни въдици, достатъчно се гавриха с вас! Досев и Янков напуснаха дома на лелята доста загрижени. Вместо да ги

успокои, американецът ги разтревожи още повече. Въпреки това Янков категорично отсече:

— На този човек може да се разчита и затова напиши всичко, което знаеш. — Ще го напиша, шефе, ще те послушам. Но ако Радославов разбере, ще ме разстреля

като куче. — Никой няма да знае, пък и ти не казвай нищо срещу Радославов. Изглежда той не е

замесен и е същата жертва като теб, само дето има пари. И дали има, един Господ знае, аз вече се обърках.

— А бе объркал си се... Питаш ли ме мен, не мога да спя вече от притеснения! — Ти не се поддавай на провокации и не напускай страната! — изправи се пред него

Янков. — Дори да тръгнат срещу тебе от прокуратурата, няма да се стряскаш, ти си невинен. Най-много да те задържат за няколко месеца, след което ще те пуснат и цялата тази история ще приключи.

— Не ми се вярва. — Вярвай! Те да си търсят Акрам и компания, както и някакъв си член на ВС на БСП,

когото наричали "най-младия син на партията"! Той също помагал на Джамал. Ти познаваш ли го?

— Не познавам никого, освен арабина и шефа, ти знаеш това добре. Не съм сторил нищо незаконно.

— Кой те пита, нали някой трябва да опере пешкира! Няма да задържат Баткото, я! Ти си най-удобната жертва — теглил си кредит за милиони, а нямаш стотинка — приключи разговора

Янков. Заряза Людмил на улицата и забързан тръгна да се прибира. Следващите дни Досев прекара с химикалка и бял лист в ръка на масата в

кухнята. Написа изложение, приличащо повече на новела, отколкото на сериозен документ. Очевидно нямаше опит. Колеба се дълго, но в крайна сметка предаде материала на Николов.

В началото на май 1994 година вестник „24 часа" публикува интервю с Акрам. Лично той се беше обаждал в редакцията, за да ги покани. Обвиняваше БСП и Андрей Луканов, че са организирали система за теглене на кредити от банки в цяла Северна България. Взимали огромни комисионни на гърба на арабина, а сетне се разграничили от неговите фирми. Джамал уверяваше, че не познава Димитър Йончев и че Радославов няма нищо общо с този случай. За Досев изобщо не споменаваше. И той изтръпна, след като не прочете името си. Нещата се политизираха. Оттук нататък щяха да го дебнат на всяка крачка и прокуратурата щеше да започне задължително търсене на обективната истина. Без никакво съмнение Досев ставаше мишена. Налагаше се веднага да говори с някого, но освен Радославов всички други от "Акрам къмпани" отсъстваха. Дори секретарката на палестинеца бе напуснала града.

— Ще се поразходим с колата, сигурно подслушват апартамента — предложи му Баткото. После му отвори вратата на последен модел "Алфа ромео" и потеглиха към София.

— Не исках да ви притеснявам, обаче няма към кого да се обърна — плахо начена Досев. — Този арабин вече прекали! — яростно удари с юмрук в средата на волана бившият му

шеф. — Тръгнал срещу другаря Луканов. Има ли мозък в главата си? И Йончев му дава надежди и кураж! Явно се води голяма битка в партията, а нашите ни използват като пушечно месо. Ще ни отстрелят!

— Какво съм виновен аз, досега изпълнявам само нареждания? — скумроса се Досев. — Исках да ставам бизнесмен, в което няма нищо лошо, пък и Акрам ми каза, че ще го замествам в региона.

— Хубаво го замести, няма що! — съвсем се озлоби Радославов. — Русев откога те чака да му паднеш, така че се готви да полежиш известно време. Ще ти помагам отвън доколкото мога.

— Защо не ми помагахте досега? Не сте ми давали пари от месеци и не виждам по каква причина ще задържат само мен! Аз съм изиграният, всички го виждат! Съмнявам се, че мога да разчитам на вас.

— Много взе да говориш, нещастнико! — внезапно изкрещя Радославов. Беше го стегнала шапката. — Ще изпълняваш каквото ти кажа, иначе — куршум! И ще си затваряш устата, ясно ли е!

— Спрете автомобила — за първи път твърдо му се опъна Досев. Бяха стигнали околностите на града. Слезе и тръгна абсолютно отчаян пеша към дома си. Не можеше да повярва, че Радославов му говори с такъв тон. Та нали именно той го мотивира да изтегли кредита! Запозна го с арабина и го вкара в цялата игра! Реши да разкаже всичко от игла до конец, но после се сети, че на практика нямаше никакви свидетели. Кой ще потвърди думите му? Едва ли щяха да му повярват. Радославов беше вече достатъчно богат, за да се откупи. Единствената му надежда оставаше Янков.

13. Досев и Янков се срещнаха в едно отдалечено от центъра заведение. Поръчаха

си изстудено бяло вино с мезе. Изчакаха сервитьора да се отдалечи и Людмил нетърпеливо се приведе напред. Направо хвана бика за рогата:

— Дай ми съвет какво да правя! — погледна право в очите Иван той. Сетне подробно му разказа за поведението на Радославов.

— Май се налага да бъдеш много внимателен, колега — издържа погледа му Янков. — Видимо Баткото е посветен в нещо, което не желае да ти каже. Ако те извикат пред

прокуратурата, говори само факти, иначе ще станеш за смях. — Но ти знаеш, че съм невинен! — Невинен, виновен, няма значение! Само гледай да не казваш нищо за Радославов,

защото те се опитват него да натопят в случая, той им е интересен. Пък и нищо не печелиш ако се обърнеш срещу шефа. Нямаш доказателства.

Досев буквално се слиса. Мина му през ума, че Иван може да е свързан с Радославов и да се среща с него. Поне той винаги му се бе струвал почтен човек, който не може да предаде колегата си. А всъщност нямаше представа колко е близо до истината. Радославов и Янков редовно се виждаха и обсъждаха подробно обстоятелствата около случая Досев. Иван имаше задача да докладва всичко, което Людмил върши и говори Освен това трябваше непрекъснато да му внушава да не тръгва срещу благодетеля си. И без съмнение се справяше твърде успешно. Досев постоянно си внушаваше, че е станал просто мнителен, докато в края на май го потърси прокурорът Ванев.

— Бях ти обещал да те свържа с едни хора от Главна прокуратура — кратко го осведоми той. — Те са тук и ще те чакат в шестнадесет часа в моя кабинет. Гледай да не ме изложиш, да не вземеш да се скриеш някъде!

— Ще бъда там, не се безпокой! — обеща Досев. И веднага потърси по телефона Янков, за да го уведоми. Намери го в дома му.

— Значи Ванев ти уреди среща? — привидно се изненада той. — Пак ти повтарям: внимавай какво говориш! Само конкретни факти, иначе ще помислят, че си изперкал!

— Този път ще разкажа нещата от игла до конец. Техен проблем е дали ще ми се доверят. — И нищо лошо срещу Баткото, защото никой няма да ти повярва каквото и да кажеш!

— презастрахова се Янков. — Това го знам вече — тръгна към окръжната прокуратура Людмил. Застана пред кабинета на прокурора точно в шестнадесет часа. Почука на

вратата, открехна я леко и първо видя Ванев. До него седяха завеждащия отдел "Следствен надзор" в ГП, когото познаваше отдавна, някаква жена, очевидно също прокурор и началникът на местната Служба за сигурност — отявлено протеже на Радославов. Офицерът от МВР силно го смути, но въпреки това прекрачи прага и влезе. Мигновено му стана ясно, че Радославов за всеки случай се е подсигурил. Този човек незабавно щеше да изтича при Баткото след края на срещата, за да му докладва подробностите. Четиримата разговаряха доста оживено. Когато го забелязаха, млъкнаха като шарани.

— Заповядайте, господин Досев! — покани го най-сетне Ванев след неловка пауза. — Да ви запозная с моите гости от Главна прокуратура — представи му присъстващите той, включително и офицера от полицията.

— Не желая да водим разговора пред служител на МВР! — заяви твърдо Досев. — Тук нещата не стават по ваше желание — злобно се обади началникът на местната

Служба за сигурност. — Ще присъствам, защото има причини да го правя. — Щом не ми давате избор, тогава и аз си запазвам правото да говоря само това, което

преценя — погледна косо към вътрешната врата Людмил, от която безшумно се намъкна машинописката. Тя щеше да протоколира разговора.

— Разкажете ни подробно откога познавате Акрам и следните лица — прокурорът от ГП изброи няколко имена, включително и това на Радославов. Доста от тях бяха служители на "Акрам къмпани", познати на Людмил, но някои чуваше за първи път.

Заговори сбито и ясно. Описа конкретни факти от живота си свързани с Акрам и Радославов. Изложи подробно мотивите си за напускане на бившата Държавна сигурност. Когато стигна до подготовката за вземане на кредит от Балканбанк, го прекъснаха:

— Значи твърдите, че не сте теглили други кредити, а този от Балканбанк е бил напълно законен? — не му повярва завеждащия "Следствен надзор" в ГП.

— Нямам други кредити, дори не съм ходил в други банки. А по въпроса за кредита от Балканбанк се съветвах с юристи и счетоводители и те ме увериха в пълната легитимност на операцията.

— Ще видим колко е легитимно, ще преценим — продължаваше да го притиска с въпроси прокурорът от ГП. — Искам обаче да знам кой ще връща парите, иначе...

— Иначе ще отиде в затвора, кажете му го направо, господин завеждащ отдел — изправи се нервно Ванев. — Я сега ни кажи нещо за твоя бивш началник Радославов! Всички знаем кой те вкара в тази мръсотия. Изложи истината и да решим какво да правим!

В този момент вратата на кабинета внезапно се отвори. Вътре нахлуха началникът на научно-техническия отдел на МВР, полковник от полицията и още един от неговите служители. Носеха със себе си фотоапарат върху статив. Изглеждаха смутени и объркани. Двамата познаваха много добре Досев. Не им се вярваше той да е престъпник и затова изглеждаха толкова смутени. Людмил също се учуди, после направо се паникьоса. Подобни снимки се правят на задържани лица. Сега оставаше и да го арестуват, да му еба майката!

— Не, отложете на този етап, няма нужда — вдигна ръка прокурорът от ГП, независимо че офицерът от МВР покани колегите си да останат. — Ще ви се обадим по- късно.

— Как да разбирам това посещение, господин Ванев? — попита разтревожен Досев. — Та аз съм дошъл на добра воля, за да ви обясня положението и да защитя своята невинност. Какво правите?

— Не се безпокойте, няма проблем! — успокоително се намеси прокурорката от ГП. — Започвам да мисля, че сте ме приготвили за изкупителна жертва. Не можете да

хванете другите и сте се спрели на мен! — вдигна градуса на емоциите Людмил. — Но аз жив в ареста няма да вляза, по скоро ще сложа край на живота си!

— Не говорете така, млади човече — обади се отново прокурорката, всичко това ще мине и ще замине. Щом твърдите, че сте невинен, ние ще го докажем. Млад сте, сгрешили сте, не е болка за умиране. Не се предавайте така лесно!

— Каквото и да става, парите трябва да се върнат! — повтаряше като рефрен прокурорът от ГП.

Офицерът от МВР мълча през цялото време. Срещата завърши бързо. Разделиха се, без да се сбогуват. На излизане от кабинета на Ванев Людмил забеляза окръжния прокурор Русев. Наблюдаваше го със самодоволна усмивка. Мина му през ума, че вече бяха решили съдбата му и задържането под стража е само въпрос на време. Някой го дръпна за ръкава на сакото. Досев се обърна рязко и едва не се сблъска с началника на Службата за сигурност, който го гледаше изпитателно.

— Защо сте още тук? Тичайте да докладвате на Радославов, че не съм говорил срещу него — не успя да сдържи гнева си Людмил. — Нали затова слухтяхте през цялото време!

— Изненадан съм от вашата реакция, господине — поклати глава онзи. - Вътре се държахте добре и бяхте спокоен. Какво ви става? Вие не сте добре психически. Трябва да се прегледате и да вземате лекарства. Май ще излязат прави колегите от управлението, които не са казали една добра дума за вас.

— Майната ти! — обърна му гръб Досев и си тръгна намръщен. От този момент нататък Досев прекъсна всякакви контакти с бившите си

колеги. Виждаше се единствено с Янков. Оплака му се от поведението на човека на Баткото, но Иван пренебрежително му подхвърли да не му обръща внимание. Преди известно време същият този човек му пратил Свилен Цонев с нареждане да прескочи до дирекцията, за да му предаде касата си. Явно софиянчето нищо не разбирало, пък и му били чудни мотивите на Радославов да го докара тук.

— Нямат мозък в главата си тези хора! Как ще предавам секретни материали? Та аз не съм служител. И ми пратил онзи мизерник Цонев, знаеш го какъв е мазен — ядоса се той. — Все пак ти добре си направил, че не си продумал нищо срещу Радославов.

Междувременно Досев получи поредица от хипертонични кризи. Стана

редовен клиент на спешна помощ в болницата. Усещаше как примката се затяга около шията му и вече трудно издържаше напрежението. Започна често да посещава селото на родителите си, но и там не намираше утеха. От известно време го наблюдаваха оперативно, а и беше сигурен, че подслушват телефона му. Явно го бяха нарочили като жертвено агне и то от най-високо място. Все по-често му минаваше мисълта за самоубийство. Възпираше го единствено вярата, че справедливостта може да възтържествува. Беше наивен до глупост!

Сутринта на 6 юни 1994 година служители на икономическа полиция нахлуха в къщата на съпругата му със заповед за обиск, претърсване и изземване, подписана лично от окръжния прокурор Цанко Русев. Поискаха му документите на фирма "Жорж 93" ЕООД, която той отдавна бе ликвидирал под давление на адвокат Спаска Бенчева. Служителите на икономическа полиция попълниха формално протокол за извършени процесуално-следствени действия. Подписаха го две поемни лица, съседи на Досев. После го накараха да си вземе по-топли дрехи, тръгваше с тях. Без съмнение щяха да го задържат в ареста. По пътя към сградата на полицията единият от полицаите му прошепна:

— Колега, започва истинската битка да докажеш своята невинност. Размажи мутрата на онзи мръсник Радославов, той те нагласи така! И не му прощавай!

В един часа следобед бяха в кабинета на следователя, който щеше да работи по случая.

14. Когато оперативните работници от икономическа полиция отвориха вратата,

краката на Людмил Досев се подкосиха. Разследващият се оказа съгражданин на Радославов, с когото бяха израснали заедно и който именно по предложение на Баткото беше станал председател на фондация "Сигурност и закрила" като юристконсул в РДВР. Наскоро се прехвърли на работа като следовател. Без съмнение новоизлюпеният милионер стоеше зад всичко това.

— Заповядай Людмиле, отдавна не сме се виждали — покани го онзи. — Нещо си се притеснил май?

Досев предпочете да си замълчи. Виеше му се свят, загуби представа кой крак е левият и кой десният. Леко му прилоша.

— Имаш право на едно телефонно обаждане — продължи равнодушно следователят. — От мен да мине, нали си бивш колега, ще ти разреша да се обадиш и вкъщи.

Досев набра първо телефонния номер в дома на Янков. Обясни му, че е задържан под стража с постановление на окръжния прокурор Русев. Помоли го да намери адвокат. Янков обеща да се погрижи и затвори. После се обади в дома си. Съпругата му разтревожена попита кога ще се прибере? Досев въпросително погледна към следователя, който не изпускаше нито дума от разговорите.

— Предай й, че ще ни погостуваш малко — присмехулно намигна той. — Да не се тревожи, нищо няма да ти се случи!

Досев направо се изуми от подобна наглост. Сбогува се с жена си без много обяснения. Сетне се загледа през прозореца на кабинета, докато се появи дежурният на ареста. Беше сержант от МВР, с когото се познаваха от години.

— Имаме си гостенин — продължи в шеговит тон бившият юрисконсулт, - приготви му самостоятелна килия, смени дюшека и одеялата. И не допускайте криминалните да контактуват с него, за да нямаме проблеми.

— Слушам, господин началник — уставно отговори сержантът и се обърна към Досев: - Хайде, господине, тръгвай с мен!

Пътуването към ареста на Окръжната следствена служба беше кошмарно. Не можеше да се забрави за два живота. Тръгнаха по дълъг коридор с прозорци, през които се виждаше дворът на РДВР както и пердетата на служебния кабинет, в който Людмил прекара няколко години. Едва сдържа сълзите си. Очевидно го таксуваха като човек от другата страна на барикадата, а той не се чувстваше такъв. Все още уважаваше закона и вярваше в правосъдието. Не можеше да си представи, че няма да докаже невинността си. Твърдо се надяваше да излезе с достойнство от тази конфузна ситуация. Не знаеше, а и не можеше да знае, че отдавна е принесен като изкупителна жертва в голяма политическа игра, направила го заложник на сложни и противоречиви интереси.

Вкараха го в задушна килия без прозорец. Имаше само вентилационна шахта, нар, дюшек и две одеяла. Кофата в ъгъла вонеше отвратително. Поддържаше се денонощно осветление с електрическа крушка. Тя светеше право в очите на задържания, когато легне на нара. Людмил изчака тежката масивна врата да хлопне зад гърба му, сетне чу характерния звук на ключалките. След което изтощен се просна върху дюшека. Опита да събере мислите си.

В постановлението за задържане, което му дадоха да прочете, имаше едно единствено обвинение: изтеглен с измама кредит от клона на Балканбанк - Велико Търново, от който до момента не е върната нито стотинка. Това едва ли щеше да издържи юридически. Липсваше извършено престъпление. Досев многократно се беше консултирал с адвокат Бенчева и Янков. Навярно до няколко дни щяха да го пуснат, но как щеше да издържи в тези мизерни условия? Трябваше да задоволява физиологическите си нужди във вонящата кофа. Да диша през вентилационната шахта. Да се завива с двете опърпани одеяла. Никога не се беше чувствал толкова унижен и смазан психически. Вратата на килията внезапно се отвори и млад възпълен сержант с юнашки мустаци подвикна:

— Хайде на тоалетна, и по-бързо, че няма време! Досев го виждаше за първи път. Не знаеше накъде да тръгне и какво точно да

прави. Сержантът лениво му посочи пътя и остана да го чака. Досев стигна до мръсно, захабено помещение, където имаше нужник, душ и мивка. Изми си набързо лице го и ръцете, сетне се върна в килията буквално за секунди. Това явно предизвика одобрението на сержанта. Той се усмихна доволно, хлопна вратата и отново го заключи. Изминаха пет минути и вратата отново се отвори. Този път надникна познатото лице на дежурния на ареста, който тикаше пред себе си количка. Плотът й бе отрупан с пластмасови чинии, с някаква манджа в тенджера, както и с дървени лъжици. Върху тях едва се крепеше купчина нарязан на четвъртинки хляб.

— Извинете, не съм гладен. Не желая нищо. — Я не се прави на малък! Ще ти пригладнее и ще се чудим какво да те правим —

обърна количката назад дежурният. — Храната се полага три пъти дневно, следващата дажба е чак утре сутринта. Добра е, от стола на РДВР. На теб ли да обяснявам — натика в ръцете на Досев полагащата му се дажба той и тресна вратата. Ключът пак щракна зловещо.

Людмил не мигна до сутринта. Мислите му ставаха все по-мрачни. Идваше му да си пръсне главата в стената, но трябваше някак си да издържи. Все пак беше напълно невинен. Изпика се в кофата няколко пъти, въпреки, че се задушаваше от мириса на ацетон. Призори процедурата за пускане до тоалетната се повтори. Този път придружаващият се оказа младши сержант, с когото двамата преди време членуваха в една комсомолска организация в Окръжното управление на МВР. Той го изгледа критично.

— Изхвърли съдържанието на кофата и я измий, за да не ти мирише — посъветва го сержантът. — Направи си тоалета, без да бързаш, аз ще те изчакам, не се безпокой. Ако искаш,

дори можеш да се изсереш. Досев обаче не го послуша. Притесняваше се да не се забави и да му направят

забележка. Върна се в килията след броени минути. — Казах ти да не се притесняваш, но твоя си работа — тежко въздъхна сержантът. — Не

се бой, нищо няма да ти се случи! Помня те като добър служител с авторитет, как се забърка с тези хора, заради които сега лежиш по арестите и им бършеш лайната?

След това внимателно затвори вратата и сравнително тихо я заключи. Очевидно в полицейското управление се намираха все още хора, които смятаха Досев за невинен. Дали пък не го провокираха да изтърси нещо, което може да се използва срещу него? По-добре да не говори с персонала! На всичко отгоре загуби представа за времето. Понякога арестантите от съседните килии питаха сержантите колко е часът и естествено не получаваха никакъв отговор. Много рядко някой по-сговорчив от тях ги осведомяваше. В това безвремие вратата се отвори за пореден път и дежурният се провикна:

— Излизай да те водя при следователя! Минаха по познатия коридор на ареста и кривнаха в следващия, където се

намираха кабинетите. Спряха пред вратата на бившия юрисконсулт. Когато влезе, Досев видя в стаята освен следователя, адвокат Бенчева, баща си и адвокат Людмил Мартинов. Той дълги години служеше като следовател от Народната милиция и двамата се знаеха прекрасно. Присъствието на Мартинов озадачаваше. Радославов никак не го обичаше и чувствата им бяха взаимни. Бившият началник на ДС неколкократно беше заявявал по време на изпълнение на служебни задачи, че Мартинов е параноик и ненормалник, случайно попаднал в МВР. Пък и Иван обеща на Досев да му намери добър адвокат, защо се е спрял точно на този?

— Представям защитниците ви — взе думата първи следователят. — Знам, че не са ви неизвестни, искате ли те да ви защитават?

Досев погледна към Бенчева, после извърна глава към Мартинов. Явно не му предоставяха кой знае какъв избор. Накрая кимна в знак на съгласие.

— За съжаление не мога да ви оставя насаме — продължи спокойно следователят, - има разпореждане на окръжния прокурор Русев обвиняемият да не контактува с когото и да било. Сложността на делото го налага.

— Русев не е над закона — обади се Мартинов. — И доколкото разбирам, това обвинение е скалъпено и недообосновано.

— Нашият подзащитен е невинен — допълни Бенчева. — Той не е престъпник и тегленето на един кредит не може да бъде основание за

задържане под стража. По каква причина му е наложена толкова тежка мярка за неотклонение? Би трябвало да я смените с по-лека!

— Не съм го задържал аз, а окръжният прокурор. — Ами направете предложение за смяна на мярката, имате право по закон! — намеси се

Мартинов. — Като проведем някои разпити и се убедя в неговата невинност, ще го направя. Има

време — кимна следователят. — Много поздрави от Янков — приближи се плътно до него баща му. Изглеждаше

видимо притеснен и изплашен. — Нека те да докажат престъплението, иначе сам ще се закопаеш. Пък и обвинението едва ли ще издържи пред съда.

— Не говори нищо в наше отсъствие! — прошепна в другото му ухо Бенчева. И доста заплашително допълни:

— Знаеш с кого си се забъркал. Имаш семейство, имаш деца и всички те са отвън. Досев се препоти. Веднага му стана ясно колко опасно дело се задаваше. Щом

дори баща му настояваше да мълчи и да не дава показания, значи го бяха предупредили. Той слагаше живота и сигурността на близките си над всичко и нямаше да позволи да им се случи нищо лошо.

— Имате ли да кажете нещо по повдигнатото обвинение? — започна да печата протокол за разпит следователя?

— Засега няма да даваме показания — обади се Мартинов. — Първо да видим какви свидетели ще разпитате и след това ще решим какво да правим.

— Както кажете — дописа протокола следователят. Досев послушно го подписа и служителят на правосъдието се разпореди по телефона: — Елате да приберете обвиняемия!

Междувременно поръча да го види лекар. Още същия ден го изведоха на медицински преглед в стаята на дежурния по арест. Там го очакваше лекарят на РДВР, с когото бяха в близки отношения, докато Досев служеше в МВР. Той го изгледа внимателно, но с хладен поглед. Изобщо не го накара да се съблече.

— Съжалявам, че се виждаме в такива условия. Да се надяваме нещата да се оправят и скоро да излезеш! Ще ти предпиша успокоителни за сън, знам че тук се спи трудно.

След това отново затвориха Досев в килията. 15. Така започна няколкомесечният престой на Людмил Досев в ареста на

великотърновското РДВР. Дните се нижеха безкрайно дълги и тягостни. Беше под непрекъснато вътрешно напрежение. Нямаше друг избор, налагаше се да търпи. Нямаше как да се защити. Изчакваше развитието на събитията и се надяваше скоро да го освободят. Чувстваше се като граф Монте Кристо, пък и ситуацията се оказа сходна. Държаха го невинен в ареста, за да изкупува греховете на други хора. Скоро настъпи един от най-тежките мигове в живота му. Изведоха го от килията сравнително рано и го закараха при следователя. В кабинета седяха баща му и адвокат Мартинов. Разглеждаха обемист куп документи. Баща му изглеждаше силно притеснен, с жлътнало лице. Следователят имаше предоволен вид.

— Какво е това нещо, адаш? — обърна се към него адвокат Мартинов. — Написал си един куп кредитни досиета на фалшиви фирми, с които си изтеглил десет милиона лева от Българска Пощенска Банка — Плевен. Направо не мога да повярвам! Спомняш ли си кога и къде е станало това?

— Нищо не съм писал! — отвърна силно озадачен Досев. — Попълвал съм единствено документи за кредита в Балканбанк. Другото е мръсна провокация.

— Експертизата е категорична, това е твоят почерк — усмихна се благо следователят. — И аз се учудих много, но фактите са си факти.

— Господин следовател, нещо не е наред. Искам да остана насаме с довереника си! — настоя адвокатът. — Не зная какво точно се е случило, но му вярвам. Гнусното престъпление е дело на някой друг, а сега просто искат да си измият ръцете с него.

— Вече говорихме по този въпрос, напълно невъзможно — твърдо отказа бившият юрисконсулт. — Положението му обаче много се усложнява. Обвинението се квалифицира по член 212 от НК на РБ — документна измама в особено големи размери. Трудно ще излезе от ареста при подобни обстоятелства и затова настоявам да ми обясни своята версия по случая. Или започва да говори веднага, или оттук направо в затвора! Няма прошка.

— Ами ако един ден истината излезе? Как ще се почувствате? Да употребите невинен човек за нечисти цели!

Следователят изобщо не обърна внимание на адвоката. Обади се по телефона да приберат Досев в килията и помоли останалите да освободят кабинета. Още по обратния път към килията Людмил усети как тежестта на обвинението го смазва. Очевидно Акрам и Радославов са го манипулирали: напивали са го до смърт или са му слагали наркотични вещества в уискито, след което са го убеждавали да подписва всевъзможни документи. Дано поне не беше убил човек, че тогава наистина нямаше измъкване. Не си спомняше нищичко. Обясними за другите действия за него оставаха

абсолютно необясними. Като курсант в школата на МВР Досев прочете монография на лекар, служител

на 1-во Главно управление на ДС. В нея с най-големи подробности се разказваше за използването на наркотични средства, така наречената психофармакология, като дейност на службите. Описваха се подробно медикаменти и тяхното влияние върху човека. Те можеха да докарат всеки до напълно безпомощно и беззащитно състояние, без воля да ръководи постъпките си и да разбира значението на извършеното. Цитираха се няколко случая като доказателство как по този начин са решавани доста отговорни задачи на ДС. Людмил си даваше обаче ясна сметка, че няма на кого да обясни това. Най-вероятно щяха да му се присмеят и да го обявят за луд, едва ли някой щеше да му повярва или дори да се замисли върху казаното. На всичко отгоре следователят съвсем сигурно съгласуваше действията си с Радославов. Ситуацията се очертаваше повече от отчайваща. С него беше свършено, ще му дадат двадесет години затвор, без да замислят. А той не можеше да издържи подобно унижение. Като бивш служител на МВР знаеше колко много мразят затворниците закопчаните полицаи и какво правят с тях. Самоубийството изглеждаше най-доброто решение. Обаче не му достигаше кураж и решителност за съдбовната крачка. Нямаше такава нагласа. За съжаление не беше като Тодор Русенеца, който запали дюшека в килията и предизвика пожар в знак на протест, че го държат в ареста без присъда. Това едва не коствало живота му, но Русенеца се славеше като твърд, упорит, безумно смел и готов на всичко мъж, а не мекушава и нерешителна гъба. Още повече баща му предупреди Людмил на последната им среща в кабинета на следователя: "Да не направиш някоя глупост от отчаяние! Ще доведеш майка си до гроба, няма да го понесе! Ти не си престъпник и истината рано или късно ще излезе наяве, не губи кураж!"

На втория месец разрешиха на Досев свиждане насаме с баща му и адвоката. Това стана възможно, след като окръжния съд във Велико Търново потвърди наложената му мярка за неотклонение "задържане под стража". Очевидно на този етап излизането от ареста беше химера.

— Не се предавай и няма да даваш никакви показания в мое отсъствие! — инструктира го Мартинов, подсказвайки му с жестове да бъде предпазлив, тъй като най-вероятно ги подслушваха. — Натискат те да говориш срещу Радославов, но ти нямаш никакви доказателства. Освен това той има пари, а срещу пари не се върви. Затова по-добре си мълчи.

— Вкъщи всички са живи и здрави — успокои го баща му. — Не се притеснявай за тях, а мисли за себе си. Рано или късно нещата ще се решат в твоя полза.

— Коментира ли се в пресата моето задържане? — попита между другото Досев. — Това пък защо те интересува? — Една нощ следователят ме изведе на разговор, на който присъства и Христо Гацов.

Показаха ми статия от член на ВС на БСП, Косев някакъв си, не го познавам. Пише страшни

неща! Обвинява Луканов, че организирал тази афера и го принуждавал да изпере триста милиона лева на БСП чрез приятелска банка. Какво става?

— Не си мъчи главата с глупости, това няма отношение към повдигнатото спрямо теб обвинение — нервира се кой знае защо Мартинов. — Трябваше да ме осведомиш, че Гацов е идвал при теб. Той няма право да се меси в работата на следствието. Оттук отивам при следователя да му искам обяснение!

В края на август 1994 година изненадващо преведоха Досев от следствения арест в плевенския затвор. Той беше профилиран за рецидивисти и въпреки, че обвиняемите се изолираха на отделни етажи, контактите се ограничаваха много трудно. Людмил си даваше сметка какво го очаква. Пътувайки в затворническата камионетка, той изпитваше страх. Можеше да му се случи нещо непоправимо лошо.

Постепенно безразличието надделя, тъй като вече беше набрал близо тримесечен стаж в ареста. Свикна да стои затворен и заключен. По едно време се усети, че мисли за Бога. В главата му изникваха думи на Христос, пасажи от Новия завет и макар да бе чел Библията още като ученик, помнеше почти цели страници. Там се призоваваше към покаяние и търпение. Господ изпращаше само такива изпитания които можеш да понесеш. Досев се смяташе атеист по убеждение, обаче май наистина не му оставаше нищо друго, освен да се уповава на някакво чудо и на Божията милост. Пък и изглежда постепенно променяше идеологическите си убеждения, но в никакъв случай не трябваше да го показва. Щяха да го помислят за напълно луд и да му се присмиват на воля, а това трудно се понасяше. Очевидно плевенският затвор се очертаваше като края — психически и физически, а той нямаше никакви възможности да промени каквото и да било. Стовариха го заедно с няколко други задържани пред затворническото общежитие. Досев изглеждаше най-зле от всички. Беше отслабнал повече от двадесет килограма и всичко му се виждаше в мъгла.

— Ей тарикат — провикна се униформен сержант, който го наблюдаваше внимателно. —

Я се стегни, не се стряскай толкова, иначе тук ще те изядат! По-спокойно! Людмил съвсем се шашардиса. Притесни се, затисна го безпокойство, което

трудно овладя. Записаха имената им при дежурния офицер и ги настаниха в една клетка, непосредствено до решетката на затворническия коридор на първия етаж. Точно срещу дежурната стая.

— Ало, полицая, дойде ли ни най-сетне на гости? — чу той глас откъм затворническия коридор. — Откога те чакаме, ама трябваше да докарат и твоя началник Радославов. Аз лично щях да му спукам задника на този мръсник, ама и ти сигурно ще се представиш добре.

Досев се опита да види кой говори, но не успя. Надзирателят във фоайето ядосан извика:

— Я се прибирай в килията, келеш, защото веднага ще те вкарам в карцера! Кал човешка! Сетне го поведоха с още едно младо момче по стъпалата към четвъртия етаж

на затворническото общежитие, където се намираха приемните за обвиняемите и подсъдимите. Имаше два вида решетки — външна и вътрешна, които преграждаха фоайето, а след тях дълъг коридор. Зад вътрешната решетка десетина затворници любопитно наблюдаваха новопристигналите.

— Покажете ни кой от двамата е полицая, искам да му запомня физиономията! — нареди страшен на вид циганин. Новините в затвора се разнасяха мълниеносно.

— Ей, изрод, като дойдеш на етажа ще миеш пода по цял ден, а вечер ще ти слагам сопата — подвикна му той.

Дежурният надзирател излезе от стаята си и с жест подкани затворниците да се разпръснат. Дори не продума, явно безброй пъти беше чувал подобни словоизлияния. После вкараха Досев в приемната — затворническа килия за настаняване на новопостъпилите. Там седяха, стояха или клечаха още няколко млади момчета, които въобще не му обърнаха внимание. По време на вечерната проверка дежурния офицер се вгледа внимателно в него и се разпореди:

— Този е много пребледнял, извикайте някой да го прегледа! След десетина минути вратата на килията се отключи и влезе мъж на средна

възраст с бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп, а в дясната си ръка държеше апарат за измерване на кръвно налягане.

— Докторе, не съм добре, имам стягане в сърдечната област, лошо ми е — оплака се Досев.

— Я стани прав, като разговаряш с мен! — кресна му влезлият. Оказа се, че той също е затворник, но от старите. Използваха го като санитар в медицинската служба на затвора. В цивилизацията бил фелдшер и имаше известни познания по медицина. — Какво ти е лошо, да не

мислиш, че някой се е замислил за теб ? И да умреш, голяма работа! Тука е затвор, който издържи — започна да му мери кръвното той, след което набързо го преслуша. — Няма ти нищо. И да не си посмял да ме викаш пак! — тръшна вратата бившият фелдшер.

Досев легна на затворническата вишка. Бяха му дали само дюшек и одеяло, но времето все още се задържаше топло и той не се нуждаеше от друго. От прозорците на етажа продължаваха да го заплашват, да му се заканват и да му обещават всевъзможни изненади. Този път не издържа и се разплака. Едва ли щеше да издържи в този затвор. Все пак беше интелигентен човек и не можеше да вирее сред животни.

Дочака сутринта без да мигне. Висок надзирател го поведе към административната част на затвора. Отвори му вратата на стая с надпис "Заместник-началник по режима". Вътре го очакваше подполковник в полицейска униформа в напреднала възраст.

— Лошо е, когато бивш колега попадне тук, но станалото станало — поклати глава подполковникът и покани Досев да седне на стола в ъгъла. — Единственото, което можем да ви предложим, е да ви оставим в изолация без контакт с останалите затворници. Ще бъдете заключен двадесет и четири часа, обаче пък няма да имате проблеми с тези зверове. Ако сте съгласен, напишете ми молба, че настоявате да ви изолираме по ваши съображения.

— Съгласен съм, естествено. Кача ли се на етажа, ще ме убият! — отвърна припряно Досев.

— Много емоционално преживявате нещата, не им обръщайте внимание. Наистина има големи изроди, но повечето от тях се изхвърлят колкото да направят впечатление. Тук съм отдавна и ги разбирам тези работи. Имайте ми доверие.

След което подполковникът подаде на Досев лист и химикал. 16. Няколко дни по-късно Досев се яви на разпределение. Така се наричаше

процедурата по разпределение на новопостъпилите затворници в съответните затворнически отряди. Административните служители го гледаха като извънземен. Постоянно шушукаха помежду си: "Кой е по аферата Акрам?" "Ей онзи е по аферата Акрам". Той се стараеше да не ги забелязва. Вече беше свикнал, пък и си имаше достатъчно главоболия, за да се интересува от тях. Настаниха го в изолация или в "запечатка", както гласеше затворническият термин. Постепенно загуби представа за времето, но вероятно в края на първата седмица някой му подвикна от съседния прозорец:

— Ей, Досев, аз съм Тодор Русенеца. Не се познаваме добре, обаче имаме общи приятели.

— Чувал съм за теб. — Тук съм също заради Акрам, сигурно си запознат със случая. Не се притеснявай от

нищо, няма да имаш проблеми. Русенеца наистина удържа на думата си. Когато изкарваха Досев до тоалетната

или на баня, той неизменно се оказваше в коридора и наблюдаваше придвижването му. Не допускаше някой от другите затворници да го закача. Людмил се трогна от подобен жест на внимание. Чудеше се как ще се отблагодари на този непознат за него човек, който му демонстрираше без страх грижи и уважение. Нямаше откъде да знае, че години по-късно животът ще ги срещне отново. Макар и при коренно различни обстоятелства.

В килията имаше още едно момче от цигански произход. Последваха го други двама цигани. Почти не общуваха помежду си и никой не знаеше защо комшията е тук. Лежаха на вишките, всеки потънал в мислите си. Изкараха ги няколко пъти на

"каре", както беше известен сред затворниците ежедневния престой на открито за един час. Там Досев забеляза млад мъж, за когото сетне научи, че е осъден на смърт. Засега мораториумът върху смъртното наказание, приет от парламента, спираше изпълнението на присъдата. Изглеждаше изключително зле, само кожа и кости. Говореше накъсано и несвързано. Людмил искрено се изплаши да не стане и той някой ден като него. Минаваше за заклет противник на смъртното наказание, обаче все по-често му се струваше, че е по-добре да те разстрелят, отколкото да се превърнеш в жив мъртвец.

— Запази присъствие на духа! — успокояваше го Мартинов при няколкото си адвокатски идвания. — Скоро всичко ще се реши в твоя полза.

Затворническата администрация беше определила дни за свиждане с близките. Един път на всеки две седмици от месеца. Срещите се провеждаха в малко помещение, където затворниците и близките им разговаряха разделени от телена мрежа. Събираха се доста хора, вдигаше се голям шум и трудно се чуваше. Въпреки това едва ли някой имаше намерение да се оплаква. Все пак не бяха в санаториум. Свиждането траеше половин час и Досев никога нямаше да забрави първото посещение на близките му. Дойдоха майка му, баща му, Янков и Недялко Йорданов, който ги бе докарал с колата. Двамата придържаха възрастната му майка, която едвам се крепеше на краката си. Изглеждаше видимо зле и не преставаше да плаче.

— Много си отслабнал, трябва да ядеш повече — промълви загрижено през сълзи тя. — Ако се наложи, ние ще се лишаваме, за да се храниш ти. Искаш ли да ти дойдат на свиждане съпругата и децата?

— Не, майко. Те не са посещавали арест, а аз искам да ме запомнят като нормален човек, не като затворник. Я изляза жив оттука, я не!

— Дръж се като мъж, какви ги говориш! Ще умориш родителите си — надвика околния шум Янков. — Имаш много поздрави от Радославов, каза да се държиш!

— Друго нещо не каза ли? — Започни да се правиш на луд, иначе ще продължават да искат от теб обяснения какво

си вършил, а ти с нищо не можеш да им помогнеш, защото нищо не помниш. Изпаднал си в абсурдно положение и трябва сам да се спасяваш.

— И какво да правя? — Оплаквай се, че не си добре. Искай среща с психиатър. Достатъчно си интелигентен,

ще се справиш. Досев остана като гръмнат. Ясно беше, че Радославов му дава указания чрез

Янков и то не какви да е, а да се прави на малоумен. Дали сериозно мислят това, което му говорят? Нямаше съмнение обаче, че Янков бе в близък контакт с Радославов и изпълняваше неговите нареждания. В такъв случай можеше ли да се разчита на него? Налагаше се да му зададе някои въпроси. Непременно да му ги зададе! Вярно, че няколко пъти Досев получи нервни кризи, дори го извеждаха вечер от килията да се поразтъпче. Беше започнал да се схваща и не можеше да диша. След това отново го прибираха зад заключената врата. Сигурно смятаха, че симулира. Адвокат Мартинов знаеше за тези случаи и навярно ги е споменавал при срещи с баща му и с Янков. Може би това ги бе подсетило да изберат подобна стратегия. Пък и още от времето на ареста, Досев пиеше антидепресанти и психотропни медикаменти. Те го правеха ленив и отпуснат, безразличен към ставащото наоколо. Единствено той си знаеше как всъщност се чувства. Разкри подробностите на Иван Янков и с изненада установи, че той донякъде се зарадва.

— Продължавай в същия дух! — насърчи го бившият му началник. — Оплаквай се, ходи непрекъснато при лекар, настоявай да те прегледа психиатър. На него разкажи страховете си, иначе няма спасение!

— Не съм убеден, че това е най-правилното решение — възпротиви се Досев. — Ако сега

ме изкарат луд и ме освободят след време, какво ще правя като изляза оттук? Контингент на психиатрията до края на живота си!

— Не мисли за бъдещето, то е толкова несигурно! А и положението ти е много лошо — изкриви усмивка Янков.

— Носим ти пресата, прегледай я и ще видиш какво пишат. Ще ти настръхнат косите! Аз лично съм много учуден, че те въвлякоха в политическа афера.

— Питай Радославов! — Питах го няколко пъти, но той си мълчи. Използвали са те жестоко и са те изиграли,

приятелю. Аз скоро ще стана адвокат — кандидатствам във великотърновската адвокатска колегия и чакам всеки момент да ме приемат. Тогава ще идвам да те виждам по-често като твой официален защитник.

— А защо се спря на Мартинов, кой ти го препоръча? Известно е, че Радославов не го обича много. Не беше ли по-добре Бенчева да ме защитава?

— Мартинов ми го препоръча Радославов, кой друг. Длъжен съм да се съобразявам с него. Когато ти определят гаранция, нали при Баткото ще отида да искам пари, за да я платя. А на Бенчева не може да се разчита, тя е доверен човек на Акрам. Нещата доста се промениха, но като се видим на адвокатско свиждане, ще ти съобщя всичко.

Не успяха да разменят информацията докрай, защото свиждането свърши. Майка му плака почти през цялото време. Досев се прибра разстроен в килията, обаче нямаше как да избяга от мислите си. Видимо Радославов изграждаше собствена стратегия за оцеляване, за собственото си оцеляване, естествено. Пробутваше му адвокат, когото смяташе за луд, значи се готвеше да го изолира напълно и да го остави на произвола на съдбата. Трудно му беше да проумее ролята на Янков. Дали Иван знаеше намеренията на Радославов, или го използваха "на тъмно"? Надяваше се все някога да разбере. Но можеше ли да не вярва на никого, все ще се намери човек, на когото да се довери! С Янков другаруваха отдавна и той му се струваше почтен. Поне досега не го бе лъгал и злепоставял, освен това го информираше най-редовно и му съобщаваше за конфиденциални действия. Ще продължи да му се доверява, пък да става каквото ще — реши Досев. Все още не подозираше каква огромна грешка прави.

Внезапното посещение на Недялко Йорданов също го притесни. Те бяха роднини, обаче това нямаше никакво значение. Не беше тайна, че Йорданов е много близък на прокурора Милчо Ванев. Самият той не криеше за срещите си и с Цанко Русев. Дали пък не го пращаше именно Русев, за да види в какво състояние се намира Людмил и да му докладва? Около него имаше много неизвестни, но едно беше ясно — това беше само първият кръг на ада. Ако знаеше какво точно го очаква през следващите няколко години, направо щеше да се самоубие. Но Досев нямаше откъде да го знае.

17. Една сутрин в началото на октомври 1994 година около осем часа сутринта

млад надзирател изведе Досев от килията. Разпореди му да си вземе багажа и да се приготви за пътуване. Всичко стана съвсем неочаквано и доста набързо, но Досев предпочете да си замълчи. Върна веднага чаршафите, одеялата и затворническите дрехи на „кофтито", както затворниците наричаха отговорниците по отряди, които помагаха на надзирателите. После послушно тръгна пред сержанта. Направиха му впечатление странните погледи и глухата тишина, с която го изпратиха „колегите". На двора го качиха в затворническата камионетка, вързан с белезници за някакво момче. Закараха двамата до конвойното, намиращо до централната железопътна гара

на Плевен. Там ги разделиха и настанаха Досев сам в една от клетките за затворници. — Защо те сложиха тук, колега? — приближи се до телената мрежа възрастен

мъж. — Закъде ще пътуваш? — Нищо не знам. Сутринта ме изкараха от запечатката и ме докараха. — О, щом си бил в запечатка, значи си за убийство! — сякаш се зарадва

пандизчията. — Дадоха ли ти храна, не виждам да носиш нещо. — Нито залък, но сигурно ме водят във Велико Търново за ново следствие.

Там ще ме нахранят. — Вземи малко хляб и сирене за всеки случай! — подаде му през тясна дупка къшей от

питката си и парче сирене мъжът. — Намира ми се, не се безпокой! Досев все още се впечатляваше при всяка проява на солидарност, пък била тя и

затворническа. Но беше още „пресен", не познаваше в детайли живота в този различен от нормалния свят. Тепърва му предстоеше да се срещне с жестоко, животинско отношение към човека и пълно безразличие към участта на другия. Зачуди се по едно време ще го карат ли изобщо някъде, когато трима сержанти започнаха да се подготвят за път. Всички облякоха бронежилетки, сложиха каски, въоръжиха се с автомати АК. Висок пълен майор безцеремонно разпореди:

— Този и този да се подготвят за тръгване! — посочи той Людмил и доста смачкан младеж, който досега не се забелязваше.

Изведоха ги към задния вход на конвойното. Отвън ги чакаха камионетка и лада. Офицерът се качи в служебния автомобил, после даде команда да потеглят. За десетина минути стигнаха до сградата на плевенската РДВР. На входа пушеше началникът на местната служба за сигурност, с когото Досев се познаваше още от школата в Симеоново. Кимна му едва забележимо и припряно се отдалечи.

Влязоха в сградата, изчакаха минутка, сетне тръгнаха по дълъг коридор на първия етаж. Стигнаха до широки, мозаечни стълби, където разкачиха другия затворник и го отпратиха нагоре. Досев „закопчаха" отново, след което му нахлузиха бронежилетка с надпис „Полиция". Свалиха го в двора на дирекцията. Две лади с отворени врати и джип „Роувър" стояха паркирани в редица, около тях нервно се суетяха дузина тежко въоръжени полицаи. Явно бяха групата за бързо реагиране на РДВР. Къде ли щяха да го водят с такъв усилен конвой? Досев изтръпна при мисълта, че може да е станало нещо лошо с близките му и сърцето му буквално „падна в гащите". Майорът го хвана под ръка и го намъкна в джипа. Вътре седна срещу него. Не го изпускаше от поглед. Потеглиха с включени сирени и скоро излязоха на магистралата към София.

— Не се притеснявайте! — успокои го офицерът. Досев наистина беше силно пребледнял и трепереше като лист. — Правим го за вашата лична безопасност.

— Да не са убили някой от роднините ми? - с изтънял глас попита Людмил. — Няма такова нещо. Като ви закараме там, закъдето сме тръгнали, ще ви

обяснят всичко! — отвърна неясно майорът. По пътя до столицата нямаха никакви проблеми. В града моментално

попаднаха в задръстване и пуснаха отново сирените, за да се движат по-бързо. Спряха пред непозната на Досев масивна сграда, която се оказа Централния софийски затвор. Влязоха през западния вход, където се намираше конвойната служба.

— Излизай! — нареди му сърдито нисичък сержант. Настаниха го в приемната, непосредствено до един от постовете на надзирателите. След малко мина висок майор и леко открехна вратата. Изгледа го отгоре до долу.

— Къде те хванаха? — попита злобно той. Въпросът му порази Досев. Значи го смятаха за беглец? И сигурно щяха да го третират като беглец. От съкилийници в запечатката

на Плевенския затвор беше чувал, че към бегълците се отнасят особено зле. Очевидно му бяха спретнали жестока комбинация, при това никой не си направи труда да му обясни каквото и да било.

— Тръгвай! — нареди му майорът и заедно с един надзирател го подкараха нагоре по етажите, разположени кръгообразно.

Пандизчиите наричаха тази въртележка „затворническото колело". На третия етаж спряха пред желязна врата, на която пишеше „Първи отряд". Зловещо място, за което затворниците говореха с ужас и страхопочитание. Тук държаха най-опасните престъпници, предимно обвинени в убийство. Изглежда причисляваха Досев към същата категория. Провериха внимателно първо него, сетне багажа му и го настаниха сам в килия. Тя беше с дървен под и много висок таван. Прозорецът беше обрамчен с пробита метална скара, за да влиза въздух. Нямаше легла. В ъгъла лежеше лекьосан дюшек с две одеяла. До вратата имаше кофа. Досев беше попаднал в затворническия карцер, но все още не успяваше да се ориентира. Пуснаха го за минутка до тоалетната и се появиха отново привечер, за да раздадат вечерята. Кофтито тикаше пред себе си количка с голяма бака върху нея. До баката имаше струпани една върху друга алуминиеви чинии.

— На теб не ти се полага храна, ти идваш превод от друг затвор — изръмжа сърдито той и тръшна масивната врата. Така Досев прекара първата си нощ гладен. Електрическата крушка светеше право в очите му, накъдето и да се въртеше върху зацапания дюшек.

Няколко дни по-късно мина на разпределение. По необясними причини го оставиха в Първи отряд. Заведоха го на преглед в затворническата болница, където психиатърката — жена на средна възраст, се държа доста добре с него. Досев спазваше указанията на Янков. Оплакваше се постоянно, че не може да спи и не се чувства добре. Не му беше трудно, защото наистина вече правеше впечатление на човек с видими отклонения от нормалното поведение. Явно изолацията му се отразяваше пагубно. Ако имаше възможност да се погледне отстрани, щеше с ужас да установи, че изглеждаше като програмиран да се самоунищожи и да изпълни целта на тези, които го бяха докарали до абсурдно състояние.

В затвора времето спира. Дните едва се влачат. Реалността добива някакви странни, изкривени измерения, загубваш представа за всичко, дори за себе си. Слава Богу на втората седмица го преместиха в килия с четири вишки и го изведоха на „каре". Разходката на открито правеха във вътрешния двор. Бяха неколцина изпосталели като него мъже, сред които младеж, почти момче. Той вървеше сам и бързо се запознаха. Оказа се бивш сержант от МВР, застрелял с личното си оръжие и в нетрезво състояние чужденец. Изглеждаше свестен човек. Двамата се сприятелиха и контактуваха единствено помежду си. Сред останалите се открояваше прословутият Газдов — бивш служител на ДС в така наречените „лагери на смъртта" в Ловеч и Скравена. Беше доста възрастен човек. Просто да не повярваш, че срещу него се води дело за множество убийства, когато е бил на служба. Зад Газдов мълчаливо крачеха двама смъртни, очакващи изпълнението на присъдата. Тях никой не ги заговаряше.

Пускаха Досев до тоалетната два пъти дневно за около 10-15 минути. Добре, че беше сам в килията и можеше да задоволява физиологическите си потребности необезпокояван от никого. Трудно понасяше унижението да сере там, където яде и спи. При други обстоятелства сигурно щеше да умре от срам, но сега трябваше да приеме покорно факта, ако искаше да оцелее.

— В тази килия преди време лежаха генерал Чергеланов и полковник Спасов. Както и бай Владо Тодоров, също генерал и дългогодишен заместник- началник на Първо главно. Така че е запазена марка за хора от ДС — дружелюбно го осведоми симпатичен надзирател. — Не се

предавай, виж какви хора са минали преди теб и са излезли! И ти ще излезеш. От затвор се излиза, от гроб не се излиза! — след което го отведе на свиждане.

Свижданията в Първи отряд бяха всяка първа сряда от месеца. Този път видя баща си. Разговаряха чрез телефони в голяма стая, разделена с два реда телени мрежи. Старият му съобщи, че Янков вече е станал пълноправен адвокат и скоро ще го посети. Да не губи кураж! Ще го измъкнат!

В края на октомври 1994 година надзирател отвори килията и без никакви обяснения го поведе надолу по стълбите към административната част на Софийския затвор. Вкараха го в служебен кабинет и Людмил Досев за първи път видя прокурора от Главна прокуратура Пламен Цанков. Разхождаше се по риза, под мишницата му се виждаше пистолет в кобур. На стола до бюрото му седеше младолик мъж, който не откъсваше поглед от Досев.

— Аз съм прокурорът по твоя случай - представи се Цанков, а това е служител от НСС, бивши колеги сте, така да се каже. Дошъл е да си поговорите.

Людмил си замълча. Само кимна, колкото да потвърди, че е разбрал. — Много бързо мога да ти променя мярката за неотклонение в по-лека, ако ми кажеш

истината по аферата „Акрам". Интересуват ме главните действащи лица. Димитър Йончев замесен ли е? Или става дума за човек по-нагоре, Луканов например? Усещам, че са те натопили и искат ти да обереш калая, но не трябва да им се даваш! Я виж твоя човек Радославов какви пари е получил от кредити, десетки милиони са приведени по сметки на негови фирми! А ти нямаш двайсет стотинки в джоба си — показа му куп документи прокурорът. Очевидно го обработваше да даде най-сетне показания.

— Няма да говоря без адвокат. — Така ли? И без да говориш, ще докарам твоите приятели тук да си правите разходките

заедно. Знаеш кого имам предвид. Но ти си заинтересуван да не мълчиш, истината ще бъде само в твоя полза, разбери го!

— Затова ли ме докарахте в София? — Преместихме те, защото група лица подготвяха отвличането ти. Ето — показа му

прокурорът изписани на кариран лист самопризнания. — Санитарят на затвора, също затворник, ползвал пет дена прекъсване на присъдата, когато го посетили някакви типове и го притиснали да те изкара с линейката извън затвора. Другото било тяхна работа. Щяхме да те намерим на парчета в реката, ако този човек не ни бе информирал. Ти бил ли си в течение?

Досев се стресна не на шега. Говореха открито пред него, споменаваха имена на депутати, обясниха му причината за превода в столицата. Дали този прокурор наистина бе настроен добре към него, или просто го подвеждаше да проговори? Пък и той нямаше какво толкова да разкрива. Беше използван майсторски и без да е напълно наясно с подробностите в дълбочина. Най- вероятно щеше да се оплете в лъжи. Без съмнение прокурорът се опитваше да изкопчи нещо и да го използва срещу Радославов и групата му, а след това ще го захвърли на кучетата като боклук. Глупаво е да се поддава на сладки приказки!

— Помислете си добре, господине — обади се офицерът от НСС, - ние сме с добри намерения към вас. Използвали са ви, това е ясно, но мен ме интересува какво знаете за брата на Акрам и дали той е свързан с ООП? Все пак сте бил колега, длъжен сте да ни кажете!

Досев за пореден път кимна, сякаш се съгласяваше. Въпреки това обаче, не обели нито дума. Цанков направо се разяри.

— Остави го, не може да проумее, че му мислим доброто! — развика се той. После по-кротко продължи: — Ще те пазим, ти започни да говориш, не се притеснявай! Нищо няма да ти се случи. Стига да поискат, можеха да те убият още в плевенския затвор. Нищо не ги спира, разполагат с огромни пари. Ако обаче продължаваш да мълчиш, години ще търкаш наровете тук, защото който мълчи, дълго лежи! — опита за пореден път да склони Досев прокурорът. — Ето, бях откровен с теб, показах ти документи, приемам те като бивш колега. А ти как ми се отблагодаряваш? Нека се разберем така — ще повикаме адвоката ти и ще направим пред него един хубав разпит, на който ще разкажеш всичко от игла до конец. Договорихме ли се?

— Нямам какво да добавя към разпита пред следователя във Велико Търново — повдигна рамене Досев.

— Колега, безсмислено е да продължаваме с този тип — обърна се Цанков към офицера от НСС. — Трябва да полежи, за да разбере какво му говоря! И както вървят нещата ще изкара двайсетина години на топло, да му дойде умът в главата! — После отвори ядосан вратата и нареди на стоящия пред нея надзирател да изведат задържания.

В килията Досев веднага взе лист и пълнител от химикалка. Написа писмо до адвокат Людмил Мартинов. Описа подробно срещата си с Пламен Цанков от ГП. Писмата се проверяваха от затворническата администрация и прокурора сигурно щеше да бъде предупреден, но това не го притесняваше. По-важно беше да не се допускат повече разговори с когото и да било при отсъствието на адвокат. Такива бяха указанията на Янков.

От друга страна някои неща започнаха да му се изясняват. Продължаваха да експериментират с него. Заинтересувани от изхода на делото лица му правеха всевъзможни комбинации и очевидно желаеха унищожението му. Целта им беше да го дискредитират и да го представят пред обществото като особено опасен престъпник, чието място наистина е в затвора. Не смееше дори да си помисли какво го очаква в бъдеще? По всичко личеше обаче, че става все по-лошо. Става много лошо!

18. След десетина дни Досев забеляза в карето висок на ръст и добре сложен

сравнително млад мъж, когото бившият представител на полицията му представи като Иво Карамански. Беше чувал много за него. Смятаха го за лидер в подземния свят, стар познайник на полицията отпреди промените. В миналото бил известен спортист, а сега един от основателите на така наречените силови структури. При една от обиколките Карамански се приближи към него и безцеремонно го запита:

— Ти ли си по оня случай "Акрам"? Много съм чел за вас и ви знам като големи стопански престъпници.

— И аз съм чел за теб — с известно срахопочитание отвърна Досев. — Къде е сега този арабин? Познавам го добре, няколко пъти с Васко Илиев и Комшев

сме разговаряли с него. — Не го знам къде е, мен ме задържаха, а той много отдавна изчезна от Велико Търново.

Аз обаче съм невинен, защо ме наричаш голям престъпник. Не си запознат с нещата. — Ти си бил полицай, нали? — усмихна се известният гангстер. — Между полицаите и

престъпниците има само една крачка и тя се изминава лесно. Не се впрягай! Аз също имам много приятели полицаи. И не се прави на света вода ненапита — добави той. — Тук всички са невинни, макар никой да не им вярва. Щом си влязъл, значи има защо, нали така!

От този ден Досев и Карамански разговаряха почти всяка сутрин по време на престоя на открито. Намираха различни теми. Гангстерът беше обиколил света и сладкодумно разказваше интересни истории. Едва ли можеше да се намери по-приятен събеседник. На всичко отгоре по това време той реши да се кандидатира за депутат. Очевидно целеше да получи имунитет и да сменят мярката му за неотклонение. Изживяваше се като важна личност, пък и в медиите пишеха непрекъснато за него. Карамански носеше вестниците, показваше ги на затворниците и гръмогласно коментираше статиите.

— Как мислиш, дали ще ме изберат? — обърна се към Досев той една сутрин. — Трудна работа — поклати глава бившият офицер от МВР — Системата е така

устроена, че няма да позволи подобно нещо.

— Не бъди толкова сигурен! Ако беше наясно с играта, сега нямаше да си тук — подигравчийски му намигна Карамански.

— Просто познавам системата, това се опитвам да ти обясня. Наричат те "кръстник на мафията", кой ще допусне такъв човек в политиката!

Карамански не му повярва и ядосан се отдалечи, но всичко се разви така, както го предвиди Людмил Досев. Не признаха автентичността на предоставените от Иво документи за регистрирането му като депутат и той отпадна от изборния процес. Изглеждаше видимо покрусен.

Иначе еднообразието на затворническия живот продължаваше. Дните се влачеха мудно, беше тъпо и скучно. Изолацията се понасяше все по-трудно. Добре че преместиха Досев при бившия полицай. Така имаше компания в тъжните вечерни часове. Сержантът му разказа за първите си дни в затвора. Разпределили го в единадесети отряд, но там криминални престъпници го разпознали като служител на МВР и го пребили жестоко. Наложила се да го поставят в изолация.

— За такива като нас тук е страшно, братле — примиренчески повдигаше рамене човекът. — И до ден днешен не ми е ясно как допуснах да попадна в затвора, ама на пияна глава какво ли не върши човек!

— Аз съм на същия хал — съгласи се с него Досев. — Тъпкали са ме с медикаменти и са ме принуждавали да върша каквото си поискат, но на кого да го обясня? Кой ще ми повярва?

— С медикаменти ли? — изгледа го учудено съкилийника му. Явно той също се съмняваше.

Стаята за адвокатски свиждания беше много малка и тясна. Янков влезе през отсрещната врата ухилен до уши. Вече бил пълноправен, както се изрази. Между Досев и него имаше плексигласова изолация с малко оставено разстояние отдолу, за да си разменят документи.

— Как си със здравето — попита пълноправният адвокат Янков. — Бива — отвърна уклончиво Досев. — Нали се разбрахме да се правиш на луд. Иначе не можем да ти помогнем. Никой не е

предполагал, че ще издържиш в ареста и затвора толкова дълго, затова трябва да те изкараме. — И как ще стане това? — Ще искам психиатрична експертиза в София, защото тази, коята ти правиха във

Велико Търново, беше разпоредена от Русев и под негов контрол. Тук обаче няма да могат да се месят, само трябва да ми помогнеш!

— Лежа заедно с Иво Карамански и той обеща да ми намери известен местен адвокат. — Не се доверявай на никого! Този Карамански е от милиционерската мафия, а те мразят

ДС, на теб ли да обяснявам? Ако ти намери адвокат, не говори нищо с него! Дай му нашите координати, моите или на Мартинов, ние сме в една кантора, да координираме действията. Още не са ти предявили обвинение. Когато го направят, ще настояваме да ти сменят мярката за неотклонение.

Въпреки породилите се преди съмнения, Досев продължаваше да се отнася с безгранично доверие към Янков. Приемаше казаното от него за чиста монета. Качи се доста поуспокоен в килията, твърдо убеден, че този път ще го пуснат. И че Радославов ще му плати гаранцията, принуден от Янков. Пък след това каквото сабя покаже!

За всеки случай редовно посещаваше психиатърката на затвора. Тя беше интелигентна жена и по всичко личеше, че му съчувства. Изслушваше го внимателно, записваше нещо в тефтерчето си, после му даваше указания какво да прави. През януари 1995 година, психиатърката изненадващо го посети в първи отряд. Разговорът се състоя в една от стаите, където се правеха срещи между затворниците и представителите на администрацията. Между другото му показа вестник. В него пишеше за залавянето на още двама участници в аферата "Акрам" — брата на арабина, влязъл в страната с фалшив паспорт, и най-доверения му човек, който

работеше като управител на комплекса в село Арбанаси. Психиатърката се опита да разбере дали добре познава тези хора и как според Досев ще се развие случая. Беседата се оказа последна и за двамата. Повече не допуснаха жената до пряк контакт, а него преместиха в друга килия с две млади момчета, обвинени в убийство. Това допълнително го травматизира. Без съмнение искаха да го изкарат от равновесие, за да проговори. Бяха убедени, че има много неща за казване, но жестоко се заблуждаваха. Без съмнение обаче щяха да останат доволни, ако натопи Радославов. И през ум не му минаваше, че в действителност го смятаха за особено опасен престъпник. Дори затворниците в отряда се държаха с него почтително, с което засвидетелстваха уважение към по-големия в „занаята". Така повеляваше затворническата йерархия. Един господ знаеше какво говореха помежду си, когато го обсъждаха! Поведението на някои от надзирателите също допринасяше за издигането на авторитета му. Особено на един от тях, средна възраст, разсъдлив мъж. Той го коментираше навсякъде с някаква своя интерпретация по случая. Преди да излязат на "каре" строяваха пандизлиите в коридора на отряда. Същият надзирател се разхождаше изнервен пред тях и веднъж изненадващо се развика на мръсен циганин, осъден за убийство:

— Какво се въртиш бе, мангал, на какъв се правиш? Какво бръщолевиш там, я си трай? Нямаш една стотинка в джоба и си господин Никой — надвеси се над циганина той. — Виж, вземи пример от Досев! Кредитен милионер, богат човек, а не му се чува гласът. Тарикат мъж така се държи.

Досев естествено си замълча. Подобно отношение към личността му го устройваше напълно, пък и не бе нужно да оборва никого. Още повече че мисълта му бе заета с други неща. В края на януари, в Софийския затвор докараха брата на Акрам и най-доверения служител в "Акрам къмпани". Настаниха ги също в първи отряд, но не допускаха контакт между тях и Досев. В началото на март 1995 година възстановиха следствените действия по делото "Акрам", този път в Националната следствена служба, която се помещаваше на улица „Развигор". Преведоха Досев и останалите задържани там. От пресата научиха за ареста на члена на Висшия съвет на БСП Стефан Косев, когото иронично наричаха "най- младия син на партията". Людмил не го познаваше. При влизането в НСС го претърсиха основно. Въпреки, че идваше от "запечатка" в затвора, го накараха да се съблече гол. Дори бъркаха в ануса му, за да не крие нещо там.

— Прави се с цел сигурност, мой човек — разпери ръце дежурния на ареста — стар служител на системата. — Какво ме гледаш като теле майка си?

Досев трудно понесе този срам, но в крайна сметка се примири. Беше станал за посмешище в цялата страна, какво значение имаше някакво си бъркане в задника! Веднага след това му назначиха съдебно-психиатрична експертиза. Той за пореден път отказа да дава показания. Прегледаха го дали е психично здрав и годен да участва в следствени действия, после го настаниха в сравнително широка килия с легло. Това си беше своеобразна привилегия. Дори те разбираха, че след близо година престой по арести и затвори едва щеше да издържи, ако отново го бутнеха в тясна килия с нар. Физиологическите си нужди задоволяваше както обикновено в кофа. В очите му денонощно светеше електрическа крушка, особено неприятно, ако се изпъне на леглото. Изкарваха го до тоалетна три пъти дневно. Също три пъти, но седмично излизаше на "каре" на последния етаж от сградата, където имаше просторна стая за разходка.

Междувременно в защитата на Досев се включи и Пеньо Грозев, личен адвокат на Иво Карамански. Именитият гангстер беше спазил обещанието си. Грозев се държеше внимателно с подзащитния си и поведението му подсказваше, че е

изключително квалифициран юрист. Той определено смяташе подобен юридически казус за невъзможен в друга държава. Беше убеден, че ако там постъпят така със заподозрян както с Досев в България, за правозащитните органи може да има тежки последици.

— Как е възможно да те държат толкова време, при условие че не си се укривал и не си взел нито лев! — дивеше се опитният юрист. — Това си е направо жива инквизиция! Но какво да се прави, в нашата страна няма невъзможни неща.

В психиатричната експертиза лекарите излязоха с категорично заключение, че заподозреният може да участва в следствени действия и е напълно нормален. Адвокат Мартинов твърдо настоя Людмил да напише молба до главният прокурор Иван Татарчев и да помоли за среща. Това бе единственият начин да се домогне до по-висока инстанция и да заяви категорично, че не може да издържа повече на тормоза, на който го подлагат. За негова изненада Татарчев го прие. Разговорът в кабинета на главния прокурор продължи не повече от три минути.

Възрастният юрист не го попита нищо. Изслуша търпеливо оплакването му и искането му за смяна на мярката за неотклонение. Сетне замислено го погледна над очилата си:

— Човек при такива обстоятелства трябва да се държи мъжки — каза му той. — Горе главата!

Още на другия ден Досев разбра, че са му спретнали класическа комбинация. Татарчев излезе с изявление в пресата. Съобщаваше се за среща с обвиняем по аферата "Акрам" по негово настояване. Ставало дума за конкретни факти. По този начин прокуратурата и следствието най-вероятно целяха раздвижване на делото. Внушаваше се, че едва ли не Досев е "пропял" и всички останали обвиняеми трябва да го последват. Държавните органи на всяка цена искаха да разкрият случая „Акрам" и съвсем естествено използваха всякакви възможни средства.

19. Съкилийник на Досев беше младо момче от София, следствено за множество

квартирни кражби. Не вярваше да са му пробутали "камерник". Така наричаха агентите на следствените органи, които разработваха задържани лица, лежейки заедно с тях по арести и затвори. Навярно си даваха сметка, че трудно могат да работят оперативно Досев, все пак и той беше от занаята. А и двамата почти не разговаряха. Досев предпочиташе да мисли и премисля всичко случило се дотук и да търси изход.

Всъщност нещата бяха доста простички. Българската комунистическа партия успя да трансформира политическата си власт в икономическа още в началото на прехода. Създаде свои политически "опоненти", които да я слушат, даде им възможност известно време да заемат властови позиции и по този начин корумпира значителна част от тях. Пък и парите все още бяха в партията, а както е известно, който ги притежава, разполага и с реалната власт. Никой не обръщаше внимание на отглеждането на безброй бизнесмени в този период. Всяка седмица се откриваха нови банки, чиито ръководители ставаха бивши партийни и комсомолски ръководители. Организира се дейността на така наречените силови групировки, за да наказват провинилите се и непослушните. Активните участници в този процес бяха внимателно изучавани, сетне се преценяваше на кого можеше да се има доверие и в каква степен. И въпреки съвършения сценарий, мнозина се провалиха. Тях не ги чакаше нищо добро — обикновено разстрел, а в най добрия случай — затвор. Дотук

всичко изглеждаше от ясно по-ясно, но защо той бе причислен към категорията на провалилите се, нямаше обяснение. Най-съвестно изпълняваше каквото му наредят и не беше злоупотребил с нищо. Значи съществуваше вариант за принасяне на определени хора в жертва, за да бъдат запазени други, по-ценни, които можеха да се използват в бъдеще. За Досев вече нямаше съмнение, че е една от жертвите. Времето щеше да покаже дали Радославов ще го последва. Той беше действителният виновник за всичко, което се случваше в момента, защото именно Радославов вкара Людмил в мръсната игра и го изостави, когато бившият му подчинен имаше най-голяма нужда от помощ. За съжаление при това положение изход не се очертаваше. Понякога имаше чувството, че оттук насетне животът му ще премине само по арести и затвори. Съдбата буквално се подиграваше с него. През зимата на 1993 година с Антон Найденов посетиха София и той го заведе до улица "Развигор" и до Софийския затвор. Спряха колата в тиха уличка. Отидоха пеша до високата каменна ограда, където Антон му показа етаж на висока сграда във вътрешността и неугледни на вид прозорци с решетки.

— Това е прословутото Седмо отделение на Централния софийски затвор — поклати замислено глава той. — Вижте къде съм бил и дано Господ да не дава някога да попаднете на подобно място!

А ето какво се получи. Досев лежа и в първи отряд, който беше първоприемник на бившето Седмо отделение, а сега гниеше на Развигор. Нали все някой трябваше да изкупува греховете на ДС. Защо бяха нарочили точно него, нямаше отговор. "Бог не наказва този, когото мрази" — въртеше се в главата му постоянно известната библейска мъдрост. Религията напоследък все повече го привличаше. От известно време не можеше да понася материалистическата философия и комунистическата идеология, които беше изучавал с такова усърдие и им вярваше до фанатизъм. Именно тази доктрина го направи послушен войник на партията и го докара до ада. Сега се обръщаше към Бог. Искрено се молеше да му прости, да спаси грешната му душа. Съзнаваше прекрасно, че беше служил на дявола и сега си носеше последствията.

От лятото на 1995 година започна постоянното му разтакаване нагоре-надолу. По разпореждане на главния прокурор Татарчев го преместиха в Софийския затвор, Първи отряд. В края на септември го върнаха в НСС на "Развигор", за да приключат следствието и да му предявят материалите по него. Държаха го в ареста до началото на декември, когато пак го откараха в затвора във все същия Първи отряд. Може би изпитваха особено наслаждение да го гледат как се измъчва. Пиеше ежедневно лекарства, опита се да привлече вниманието с гладна стачка, но никой не му съчувстваше и не го разбираше. Единствено прокурорът Цанков не го забравяше. Извика го в кабинета си и го разпита сам за кредита в Балканбанк, за пореден път без адвокат. Досев знаеше, че този разговор няма процесуална стойност, но въпреки това отговаряше на прокурорските въпроси. Накрая Цанков го изгледа намръщен и ядосан отсече:

— Ти не си никакъв професионалист! Под носа ти ООП и сирийското разузнаване са си вършили работата, а ти си им бил подлога. Ако това се беше случило преди Десети ноември, щяха да те разстрелят веднага — размаха ръце той. — И ако мислиш, че не съм наясно с ролята на Радославов, лъжеш се. Чета ви всичките като вестник! Да ти кажа ли каква е разликата между бащата и началника? Началникът винаги може да ти ебе майката мой човек, проумя ли какво точно искам да ти внуша?

Междувременно през септември с постановление от главна прокуратура задържаха под стража и самия Радославов. Настаниха го на "Развигор" в една килия с Карамански. Бяха го арестували отново, но Досев не знаеше причината. Намираха се през една килия от неговата и той ги чуваше вечер как пеят стари градски песни.

Радославов демонстрираше пълен непукизъм. Разполагаше с достатъчно пари, за да наеме прочутата софийска адвокатка Рени Цанова. Досев беше точно обратното — нямаше пари, липсваше му самочувствие, можеше да се надява само на някакво чудо. Но в реалния живот чудеса не стават. Беше безпределно ясно, че ще оставят мярката му за неотклонение. Преместиха го в запечатката на Софийския затвор. Адвокат Грозев забеляза пълното му изтощение и предложи нещо разумно.

— Слушай, Досев, ти видимо не си добре и не е лошо да пуснем една молба. Ще настояваме да те изпратят на лечение в психиатричната болница в Ловеч — огледа му зениците той. — Смятам, че ще приемат моите аргументи и поне няма да седиш затворен по двадесет и четири часа. С друго засега не можем да ти помогнем.

Колкото и да е странно, молбата на Грозев даде резултат. В началото на април 1996 година затворническа камионетка го откара в Ловешкия затвор. Престоят му в психиатричната клиника продължи близо десет месеца. Беше доста "по-приятен" от двегодишната му изолация. Килиите стояха отворени през деня, можеше спокойно да отиде до тоалетната или да се разходи по коридора. Лекарите се държаха със затворниците като с пациенти. Отделяха им нужното внимание и разговаряха с тях. Предлагаха им вкусна храна, която нямаше нищо общо с тази по затворническите отряди. Стаята му приличаше повече на болнична, спяха в истински легла. И все пак си беше затвор, защото ги заключваха всяка вечер. Един петъчен ден, минути преди да мине надзирателя с ключовете, при Досев влезе "колега" от съседната стая.

— Иди на решетката — намигна му той, — търси те някакъв твой съпроцесник. — Съпроцесник ли? — изненада се Досев. Излезе в коридора и наистина видя на решетката, която го отделяше от

стълбите на болницата, усмихнато до уши младо и симпатично момче. — Аз съм Стефан Косев — представи се той. — Ние сме по едно дело, нищо че не се

познаваме. Това действително беше светата истина. Досев го знаеше от вестниците като

висш функционер на БСП и недоумяваше как се е забъркал в подобна каша. Навярно са го използвали като него и след това са го изритали от играта.

— Не желая да ви виждам! — отряза го той. — Нямам нищо общо с вас. Родителите му продължаваха да го посещават два пъти месечно. Стаята за

свиждане в Ловешкия затвор беше тясна като в Плевенския. Посетители и затворници се деляха от телена мрежа, говореха на висок глас и се надвикваха, за да се чуят. След всяка подобна среща Досев се чувстваше по-зле. Мислеше непрекъснато за близките си, за децата. Не беше ги виждал от години. Чудеше се как издържат на притесненията и проблемите. Вероятно никой не се грижеше за тях, животът се оказа безпощаден. Пък и с Досев се държаха като с обикновен затворник, докато съпроцесника му беше "кофти". Имаше право да се движи на територията на целия затвор и провеждаше самостоятелни свиждания в отделна стая. Ползваше се с редица привилегии. Оставаше си "най-младият син на партията", а може би партията вече му прощаваше греховете. Но не чак дотам, че да го изкара от затвора. При поредното посещение на адвокат Янков той откровено го запита с какво е по-виновен от функционера на БСП.

— Не се дразни от глупости, защото съвсем ще се побъркаш. Вече наистина не си добре — поклати неодобрително глава адвокатът. — Какво да правим, ти си на ниско ниво, не си като Косев и Радославов. Баткото са го преместили в Беленския затвор и говорят, че дори излизал да си пие кафето в града. Ако започнеш да обръщаш внимание на всякакви приказки, ще се самоубиеш. Не им завиждай! И в златна клетка да ги затворят, все си е затвор. Продължавай да се оплакваш от болестите си, само така ще се спасиш! Всичко друго са празни приказки, повярвай ми!

И Досев му вярваше. Вярваше му дори повече отколкото на родителите си. Не

можеше правилно да преценява нещата, иначе щеше да прозре промяната в поведението и начина на мислене на Иван Янков. Той отдавна гледаше на живота по различен начин и търсеше личната изгода във всяко свое действие. Досев изобщо не го интересуваше. Просто трябваше да продължава да играе ролята на загрижен приятел, иначе току-виж излязъл от контрол и престанал да го слуша и да се съобразява с него. За Янков жизненоважен интерес представляваше контактът му с Радославов, от него имаше полза. На всичко отгоре нещата не се развиваха благоприятно за Досев.

След като се завърна от престоя си в клиниката на четвърти километър, лекарите от затворническата болница в Ловеч му подсказаха, че скоро ще го изпишат и ще го приведат отново в Софийския затвор. Отчаян, той направи първия си опит за самоубийство. Изгълта две опаковки диазепам. Четиридесетте таблетки му внесоха други затворници, които му съчувстваха в безизходната ситуация. Спасиха го случайно. Усетиха навреме интоксикацията. Цяла седмица не можа да дойде на себе си и трудно се ориентираше къде точно се намира. В началото на декември 1996 година го качиха в арестантската камионетка и го закараха директно в Софийския затвор. Настаниха го отново в Първи отряд. В карцер, както при първоначалния му прием там. На втория ден го заведоха при социалния работник, който беше началник на затворническия отряд.

— Правиш се на луд, а, искаш да се самоубиваш? — гневно го посрещна офицерът. — Стига си ни разигравал, защото ще съжаляваш, че си се родил!

На Досев обаче му беше вече все едно. И да го плашеха, и да не го плашеха, нямаше никакво значение. Щеше да изгние тук! Нямаше да издържи дълго в изолация. Не виждаше никаква перспектива освен приближаващата смърт. И тогава изненадващо се случи малко чудо.

В началото на 1997 година го извикаха на разпределение. Пратиха го на работа в отряд "Противопожарна защита", където се озова в коренно различна среда. Колеги му бяха само бивши сержанти и офицери от МНО и МВР, много рядко допускаха друго лице. Бяха на свободен режим. Даваха охрана по постове, разположени на възлови места в затвора, където евентуално можеше да се осъществи бягство или да възникне някакъв друг проблем. Движеха се денонощно отключени и ходеха безпрепятствено до тоалетната. Имаха непрекъснат достъп до топла вода и до телевизия. През дългата си изолация Досев почти беше забравил как изглежда екрана. Наистина в Ловеч им разрешаваха да гледат, но само по два-три часа дневно, докато тук необезпокояван от никого, той можеше през свободното си време да стои с часове пред телевизора. И да започне отново да се цивилизова.

Точно по това време в страната възникна революционна ситуация. Падаше от власт правителството на БСП. Доларът беше стигнал рекордни нива, имаше масови протести и безредици. Хората скандираха по улиците искането си за нови избори. Цяла България вреше и кипеше. Досев доста се изненада, когато чу, че дори Димитър Йончев е напуснал редовете на БСП. Явно след убийството на "архитекта на промените" Луканов, обстановката се беше променила до неузнаваемост. Както обикновено никой не анализираше процесите в дълбочина, правеха се повърхностни и фрагментарни коментари. А играта навлизаше в друга фаза. Скоро щяха да се появят "новите лица", които да продължат разграбването на материалната база и финансовите ресурси. Те трябваше да преминат в ръцете на "сигурни" хора, проверени в живота и в борбата бизнесмени.

20.

Междувременно битието на Досев в затвора се промени коренно. Животът му

стана по-динамичен и по своему интересен. Той като че ли отново дойде на себе си, почувства се човек. Някой беше преценил, че трябва да го изкарат на въздух, за да не деградира окончателно и да се случи нещо ужасно. Това му даде възможност да се огледа. Започна да се сблъсква ежедневно с особеностите на затворническия живот и с манталитета в затвора. Контактите му се увеличиха, което му позволяваше да наблюдава нещата отблизо.

Затворниците по отряди водеха сравнително изолиран живот. Всеки отряд имаше "кмет", нещо като отговорник по реда. Отрядите разполагаха отделно с отговарящ за тях социален работник от администрацията. Обикновено офицер с висше образование, той се занимаваше основно с превъзпитаването на пандизлиите. Осъществяваше на практика така наречената генерална и индивидуална превенция в борбата с престъпността. Социалният работник за втори отряд в Софийския затвор, към който се водеше групата ППЗ, беше бивш военен с чувство за хумор. Опитваше се да внушава кураж и оптимизъм у Досев. Постоянно повтаряше, че всяко начало има и край и неговото дело все един ден ще свърши. Ако го признаят за виновен, ще излежи присъдата си, ако го обявят за невинен, ще го пуснат веднага. Но все някога ще бъде свободен. И постепенно надеждата отново поникна в разкъсаната душа на Досев.

Като бивш оперативен работник от ДС той не можеше да не забележи, че доносничеството във всичките му форми бе особено силно развито. Почти всички затворници се обвиняваха едни други за шпионаж. И за съжаление това граничеше с истината. Знаеха се тънки подробности — нямаше скрито-покрито. И най-малките нарушения на дисциплината и установения ред ставаха известни на секундата на администрацията благодарение на доносничеството. Провинилите се затворници без забавяне бяха вкарвани в карцер или в отряди на по-строг режим.

Начело на така изградения затворнически колектив стоеше "кметът" на затвора, особено приближен на административното ръководство затворник, който се ползваше с редица облаги. На първо място разполагаше със самостоятелна килия, по-скоро стая, в която спеше, без да го заключват. Ползваше привилегията да се движи почти навсякъде самостоятелно, едва ли не като служител, и нямаше ограничения в осъществяването на контакти. Останалите затворници го ненавиждаха, определяха го като най-големият шпионин. От друга страна всички се стремяха към неговото място със съкровенното желание да се докопат до същите блага.

Досев винаги разбираше кога трябва да общува с някой затворник и кога не. Като бивш служител на МВР на агентурна работа той усещаше кои от тях се ползват оперативно от Дирекция на националната полиция. Мълчеше си и се правеше на ударен. Бившите му колеги си гледаха работата и получаваха заплата за това, а Досев от своя страна не беше загубил правилното отношение към държавността и към полицейската служба. Беше му пределно ясно, че тук не може без агенти. Как иначе ще се противодейства на замислени престъпни прояви? Някои от затворниците, които се занимаваха със събирането на оперативна информация, напористо се опитваха да се сприятелят с него. Досев не им обръщаше внимание, но се държеше почтително с тях. Гледаше да не ги обиди или засегне с неподходящи думи или изрази. Това направи впечатление на доста хора. В затвора по принцип доминираха грубата сила, бруталността, вулгарността в отношенията. Всеки жест на толерантност и тактичност се възприемаше с учудване от другите, защото дисхармонираше с обичайния стил на поведение. Естествено, че възпитаният, неагресивен и неконфликтен Досев минаваше за "шматка". Въпреки това никой не го закачаше. Щом беше в отряда за

противопожарна защита, по затворническите мерки той явно не беше случаен човек и според всички се ползваше с нечия протекция.

Така ден след ден, месец след месец, година след година Досев оцеляваше. Докога ли?

Край на книга трета.

Българският читател за първи път има възможност да научи истината за

случая "Акрам". Той е симптоматичен и разкрива връзките на комунистите с

терористични организации. Героите на тази книга не са измислени. Голяма част от тях са все още живи и могат да потвърдят истинността на моя разказ. Но все пак

не бива да се забравя, че всичко друго е фикция, съчинения на писател, който се интересува от темата.

Идеята за тази книга ми хрумна преди десетина години. Липсваше ми

достатъчно информация. Намерих я, когато най-малко очаквах. И сега Ви предлагам този текст с ясното съзнание, че не може да бъде приет еднозначно. Мъдрите ще ми простят!

Владо Даверов

ЧУДОВИЩЕТО ДС

Книга трета

ВЛАДО ДАВЕРОВ

Българска, първо издание © Владо Даверов, автор, 2008 © ИК „Световит", 2008 Предпечатна подготовка ИК „Световит", 2008 Печат „Полипринт" АД, Враца Коректор: Васил Петров Корица: Димитър Митев Издателска къща „Световит"

ж.к. „Слатина", бл. 51, вх. Б, партер тел./факс: 02/870 31 91 тел./факс: 02/871 91 56

svetovit@abv.bg HYPERLINK "http://www.svetovit.eu/" www.svetovit.eu ISBN: 978-954-9761-60-6

Цена 7.00 лв.