Ако не познаваме характера и уче-нието на Христос, можем да предполо-жим, че тук става дума за всички пла-чещи и скърбящи. Но според мен това не се отнася за една част от тях – за тези, които плачат от самосъжаление, защото не са получили от живота неща, за които са достойни, защото им се случват неприятности, които не са за-служили, и не идва щастието, което им се полага. Това са хората, чийто център на живота са самите те. Егоизмът е про-тивен на Христос, Той неведнъж препо-ръчва на слушателите Си да се отрекат от себе си и никъде не обещава бла-женство на хленчещите себелюбци.

Христос нарича щастливи онези, чиито плач и скръб имат друг произ-ход – като осъзнаят, че са погинали в очите на Бога поради греховния си живот, те се смиряват пред Него и Го молят за прошка и спасение. Скръбта им е скръб по Бога, тя ги води към Него и именно от Него те приемат утешение, когато им прости и планината от грехо-ве падне от раменете им.

Блаженството на получилите прош-ка не изключва нови скърби, но чове-кът, който е приел Христос като свой Спасител, който е роден от Бога, се раз-личава от всеки друг – той придобива способността да скърби и да се радва

едновременно. Естествената човешка скръб не му е чужда, но радостта му от спасението е постоянна. Скръбта не може да го завладее, така че да се удави в нея. Той става силна личност, способна да носи тежък товар и да не се огъне. По-подробно по тази тема че-тете в статиите на В. Фурника „Блажени скърбящите, защото ще се утешат”, А. Ужакова „Страдащ – жив” и В. Давидюк „Не се срамувай от сълзите”.

Няколко материала в този брой са посветени на темата за наркотиците и наркоманията, която е извор на стра-дания за много хора в нашата държа-ва и по целия свят. Препоръчваме ви

да се запознаете с един дълбок анализ на процесите в обществото, които до-веждат до бума на наркозависимостта, - това е статията на И. Медведева и Т. Шишова „Сага за наркотиците”. Както и да прочетете потресаващото свидетел-ство на М. Любенов за това, как е ста-нал наркоман и как благодарение на скръбта по Бога, зародила се в душата му след много разговори и молитви с него на приятелите му християни, е излязъл от черната дупка на зависи-мостта.

Напълно вероятно е след изобилст-ващите материали в медиите, които целят да ви развеселят и да ви настро-ят безгрижно, статиите за плача и за скърбите тук да ви се сторят доста твърда храна. Но може би те са точно това, което е нужно на всеки от нас, за да изплаче мъката си пред Бог Отец и като дете да се успокои в прегръд-ките Му.

олко често употребяваме дума-та „блажени” във всекидневния си речник? На съвременния българин тя звучи архаично.

Но той използва непрекъснато друг из-раз: „Блазя ти.” Намерих по-добра работа – „блазя ти”, имам спокоен съпруг, който не пие и не пуши – „блазя ти”, заминавам за чужбина – „блазя ти”. Дълбоко в себе си човекът признава: „Искам и на мен да ми се случи, и аз да го преживея.” Ако слезем на по-долните етажи в сърцето си, а защо не и в „мазето”, където рядко стъпваме, защото там понякога мирише и е мръсно, тъмно и неуютно, ще откри-ем желания, които държим в плен и чи-ето пускане на свобода ни се струва не-реално. Едно от тях е да живеем блажен живот във всички отношения. Кой не би искал да не боледува, да забрави поне за миг, че всичко се плаща и се постига с пот, да не усеща глад и жажда, да бъде задоволен във всяко отношение? На практика животът преминава в скръб и въздишки, а блаженството, за което човек копнее повече от всичко, остава в неговите мечти до сетния му дъх. Ця-

не лъже, не преувеличава, затова тряб-ва да възприемаме сериозно Неговото обещание.

Думата „блажен” в буквален превод от гръцки език (maka,rioj) означава „щаст-лив, блажен; богат, имотен; непознаващ всекидневните нужди”. Човекът се стре-ми към това, работи, прави всичко въз-можно един ден да забогатее дотолкова, че да не познава всекидневните нужди.

Но нека да видим втората дума от текста в Матей 5:4 – „скърбящите”. На гръцки тя идва от глагола pente,w – „скър-бя, жаля, оплаквам”. Има се предвид болка, която е толкова силна, че човек не може да я скрие в себе си. Всеки от нас познава подобна вътрешна бол-

състояние на практика сменя блажен-ството. Милиарди хора, които днес на-селяват земята, съществуват, потопени в скръб. Кой както може, се бори за цен-ните мигове, които наричаме „живот”. Но Онзи, Който ни е сътворил и познава нашето лягане и ставане, отново отваря пред нас вратата обратно към блажен-ството. Нещо повече, Той обещава на хо-рата, че в скърбите си могат да познаят блаженството. Преди две хиляди години Христос, Божият Син, в Проповедта на планината посочва блаженства, които можем да изпитаме още тук и сега. Едно от тях се отнася за скърбящите. Ако тези думи бяха изречени от обикновен чо-век, бихме се усъмнили в тях, но Христос

лата борба в този живот е за капка щас-тие, да изпиташ поне за миг какво значи блаженство.

Защо се получава така? Още от пър-вите страници на Библията читателят открива, че сме създадени да живеем в блаженство. И тук е истинската причина за страданието. Човек страда не толко-ва от непосилната тежест на работата си, колкото от това, че не преживява прекъснатата връзка със своя Творец, Който винаги е бил и ще бъде източни-кът на всяко блаженство за него. Когато осъзнае този факт, човекът е убеден, че вън от Господ за него няма добро и в присъствието на Твореца е „пълна ра-дост” (Пс. 5:11) Няма по-велико прозре-ние от това откровение, засвидетелства-но в Писанието. Пак там, „в началото”, в Едемската градина човекът разбира, че го очакват много скърби. Скръбта като

и знаят как да се измъкнем. Устроени сме така, че опознаваме в сравнение с това, през което сами сме преминали. И чуждата болка не чувстваме като своята, защото не сме я преживели. Но Бог ни разбира и знае колко ни е трудно, кога-то в молитва споделяме тревогите си. Той буквално преживява скърбите ни. Ето защо Бог има право да ни говори за скръб, само Той е способен да докосне нежно там, където най-много боли, без да ни нарани. Така Бог в Словото Си де-ликатно и внимателно, но изключително обективно насочва към произхода на скърбите ни.

Ето как е представен този процес в Посланията на ап. Павел - човек, изпи-

Бога, така че никаква вреда да не пре-търпите от нас.” Следва стихът, в който е даден отговорът на въпроса: „Защото скръбта по Бога произвежда неизмен-но покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (7:10). Павел тук потвърждава Христовите думи: „Блаже-ни скърбящите.” Апостолът казва на ко-ринтяните, че са блажени, защото тази скръб по Бога ги е довела до спасително покаяние. И така, според Павел същест-вуват два вида скръб: първата е по Бога, а втората - по света.

По времето на апостола Римска-та империя е в своя разцвет. Тогава в обществото ясно се разграничават две класи - на много богатите и много бед-

ните. И всички тези хора имат скръб. Едните скърбят, защото се чудят какво да правят, от всичко са опитали, всичко са разбрали и вече не ги задоволяват го-лемите пиршества. Римските аристокра-ти харчат страшно много пари за храна, която дори не се изяжда. Мнозина от тях отиват на подобни пирувания със специални прахчета и средства, които им помагат да повърнат поетата храна, за да си хапнат отново. Тези хора имат вътрешна скръб, но не и представа как да я успокоят. Отделени от Бога, те се опитват по някакъв начин да запълнят празнотата в душата си. От друга страна, бедняците също имат скръб и смятат, че ако задоволят земните си нужди, ще ста-нат блажени. Това ни е познато и днес. Хората са тръгнали да купуват скъпи коли с повече конски сили, големи къщи с басейни, активи в мощни корпорации. Младежите се безпокоят за смартфони-те и външния си вид, бизнесмените – за рейтинга на компаниите си. Америка скърби за това, че губи влияние. Едни преяждат, други умират от глад и ця-лото общество бушува, защото не знае с какво да задоволи желанията си. Тази скръб бавно и сигурно ги отвежда към смъртта.

На противоположния бряг е ап. Па-вел, който пише за скръбта по Бога – нещо, до което светът със своята логика и разум не може да достигне. А Павел е получил това откровение от Светия Дух. Може би, когато апостолът изслед-ва скръбта по Бога, си спомня за Юда, който предава Христос на властите. Накрая този човек осъзнава грешката си и изпитва скръб, но тя го довежда не до покаяние, а до разкаяние (Мат. 27:3). Скръбта по света води до смърт, а скръбта по Бога - до спасително покая-ние. Юда излиза разтревожен от свеще-

ка. Болка от това, че сме извършили грешка, която не можем да си простим и за която дълбоко съжаляваме. Но тук Христос говори за скръб като тази, кога-то загубиш близък човек. Тя не може да бъде скрита и се изразява с много сълзи.

Ако свържем думата „блажен”, която означава „щастлив и непознаващ нуж-ди”, с думата „скърбящ” поради загубата на близък човек, ще получим едно твър-де противоречиво твърдение: щастливи са скърбящите, защото те ще се утешат. За каква скръб става въпрос? Кои са щастливи, задето скърбят по този на-чин?

За да отговорим, ще се обърнем към Свещеното Писание. Далеч съм от ми-сълта, че някой от нас би се качил на са-молет, ако разбере, че той се управлява от човек, който няма правоспособност на пилот. Но именно това се случва във всекидневието ни. Защо позволяваме на хора като нас, които имат същите скър-би, да ни учат как да намерим изход от кризата? Философи и психолози, пси-хотерапевти, врачки, политици смеят да ни уверяват, че напълно ни разбират

тал много скръб в живота си. Във Второ-то послание към коринтяните 7:4-5 той пише: „Голямо доверие имам към вас, много се хваля с вас; изпълнен съм с уте-ха, преизобилствам с радост при цялата наша скръб. Защото, когато дойдохме в Македония, плътта ни нямаше ника-къв покой; отвред бяхме в утеснение: отвън – нападения, а отвътре – страхо-ве.” Много интересно състояние: „отвън – нападения, а отвътре - страхове”. Ние познаваме ап. Павел, който се бори с безбожници и юдаисти и наистина е „духовен великан”. Тук обаче той не го-вори за това. По-нататък в същия пасаж апостолът споменава друго (явно изоб-личително) Послание, което е изпратил преди до коринтяните и което ги е нас-кърбило: „Сега се радвам не за това, че се наскърбихте, а че се наскърбихте за покаяние, понеже се наскърбихте по

празничен ден. Нашият празник е друг - емоции около именниците, наздрави-ци, изобилно похапване на отрупана маса. Утрешният ден обаче ни връща в суровата реалност и животът ни облича с дрипавата дреха на скръбта отново... А Христос скърби, плаче, защото хора-та не виждат, че вратата е отворена, не искат да Го признаят за свой Спасител. Той отива на Голгота, за да се натовари с чуждите скърби. За да не ги носим ние.

„Той беше презрян и унизен пред хората, Мъж на скърби и изпитал недъ-зи, и ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние за нищо не Го смятахме. Но Той взе върху Себе Си на-шите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе на-ранен за нашите грехове и мъчен за на-шите беззакония. Наказанието за нашия мир беше върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:3-5).

Докато живее на земята, Христос носи тази скръб в Себе Си. Той предлага на Своите ученици: „Вземете игото Ми, вземете Моята скръб и я носете.” Господ Иисус иска да види Свои наследници днес, иска ние да носим тази скръб. В Библията откриваме правилното отно-шение към скръбта. Животът на Давид и Саул е ярък пример за това. Както всеки от нас, тези хора често допускат грешки. Когато съгрешават, виждаме и двамата да скърбят. Но защо скръбта на Давид довежда до спасително покаяние, а грешката на Саул го лишава от всичко - царството, семейството му - и накрая го покосява смъртта? Всъщност единият се покайва, и то публично, другият просто се разкайва. Едно е да се разкаеш, друго е да се покаеш пред Бога. В света и днес мнозина се разкайват за греховете си. Чувам, че съжаляват за едно или друго свое действие, като мислят, че скръбта им е угодна на Бога. И така се молят: „Господи, съжалявам за това, което на-правих.” Но Бог очаква да чуе: „Господи, покайвам се за греховете си.”

В последно време в християнството е много разпространено т.нар. еванге-лие на просперитета. Хората смятат, че Бог прави всичко, за да се радват, да жи-веят щастливо, спокойно. Какви изпи-

ниците и единственото, което изпитва, е съжаление за извършеното, скръб от това, което виждат очите му. Тази скръб го довежда до бесилото.

В същата злокобна нощ и друг апос-тол предава Христос, но неговата скръб го довежда до покаяние. Когато петелът пропява три пъти, Петър осъзнава кол-ко дълбоко е съгрешил. След няколко дни жените виждат празния гроб и ан-гелът им предава думите на Христос, че ще ги чака в Галилея: „Идете, кажете на учениците Му и на Петър” (Марк 16:7). Забележете, Христос ги кара да кажат не на Юда, а на Петър да отиде там. В своето Първо послание ап. Петър пише, че Христос слиза в ада преди възкресе-нието Си (3:19-20). Нека си представим, че по пътя натам или обратно Той е ви-дял Юда, очите им са се срещнали за по-следен път, но вече е било късно. Дано в скръбта си намерим сили да потърсим Бога тук, на тази земя. Да разберем, че

сме съгрешили срещу Господ. Както Пе-тър, който преживява скръбта, довела го до покаяние. А вследствие на това - и до неговото вечно спасение. Скръбта по Бога е онова, в което Христос очаква да пребъдваме като Негови ученици. Бог иска днес от нас да имаме правилно отношение към скръбта, да изберем за какво и за кого да скърбим.

Христос казва: „Вземете Моето иго... защото е благо” (Мат. 11:29-30). През це-лия Си земен живот Той скърби в сър-цето Си заради това, което вижда - че Неговият народ загива в своите грехо-ве. Всяка година на празника Цветни-ца около църквите виждаме радостни хора, застанали на опашка с клонки в ръце, въоръжени със завидно търпение да получат благословение. Ще се пре-жалим, ще постоим, дори без крака да останем. Но докато стоим и се радваме, шегуваме се и се смеем, чуваме ли рида-нията на Христос? Така посреща Той този

тания, каква бедност?! Провери живота си, мили приятелю, да не би да имаш грях и това да е причината да страдаш. Щом има скръб в живота ти, си под Бо-жие проклятие. Божието дете не може да скърби. В действителност думите в Библията се вадят от контекста и стават претекст, за да се оправдае по някакъв начин поведението на онези, които са се заблудили в църквите. Но някой трябва да им каже, че самият Бог се подписва под тези думи: „Ще дойде време, когато хората няма да търпят здравото учение, а водени от своите похоти, ще си събе-рат учители да им гъделичкат слуха; ще отвърнат слуха си от истината и ще се обърнат към басни” (II Тим. 4:3-4). Сещам се за една реклама, която разбуни мно-го духове в града ни, защото се задържа по билбордовете доста време. На нея се виждаше гола жена, която рекламираше местна цифрова телевизия. Отдолу има-ше надпис: „Бъди свързан, не бъди об-вързан.” Под този наслов минава хрис-тиянският живот на много българи днес.

Ап. Павел обаче продължава: „Но ти във всичко бодърствай, скърби претър-пи, делото на благовестител извърши, службата си добре изпълни” (ст. 5).

В Библията няма да видим великите мъже на вярата да прекарват живота си в непрестанно веселие. В много случаи те скърбят и именно тази скръб води до тяхното духовно израстване, а след това и до събуждането на народа. Често Бог допуска скръб в живота ни, защо-то скръбта поражда смирение. Всич-ки знаем от опит: ако стоя прав, колко далеч ще скоча от мястото си? Метър, метър и половина. А колко ще скоча, ако приклекна и се засиля, пак от мяс-то? Разбира се, много по-далеч. За да се придвижим напред, Господ ни снишава, смирява ни чрез скърби и изпитания, за да може да ни изтласка напред. Питам се бърка ли Давид, когато казва: „Добре ми е, че пострадах, за да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71). Той е цар, има абсолютно всичко, което би могъл да си позволи човек по неговото време, но споделя: „От очите ми водни потоци текат, задето не пазят Твоя Закон” (Пс. 118:136). Давид има такава скръб по Бога, която не спира с личното му по-

идолопоклонство и блудство. Невед-нъж, когато проследявам една или дру-га практика в християнството, откривам тези „моавски и амонски” дъщери вътре в църквите. Колко много е взело хрис-тиянството от езичеството! Боядисахме оградите на сърцата си, а вътре често оставаме същите верни поклонници на езическите ритуали. Искам да попи-там теб, скъпи мой читателю, стоиш ли твърдо във вярата? Държиш ли на Бо-жието? Ще се съгласиш ли с думите на Давид: „Казах на Господ: „Ти си Господ мой; моите блага са непотребни за Тебе. Към светиите, които са на земята, и към Твоите избраници – към тях е цялото ми желание. Нека се умножават скърбите на онези, които тичат към чужди бого-ве” (Пс. 15:2-4)?

В последно време не ни липсват зна-ния. По думите на един проповедник, ако днес попитаме християнина кой е Христос, той може да даде дефиниция поне от сто думи. И често не се разбира

към тях и им казва: „Дъщери йерусалим-ски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си” (23:28). Църквата днес има нужда да плаче за себе си и за чeдата си. Дяволът и сега прави всичко възможно да не скърбим за своето по-каяние, за покаянието на близките ни, на чедата ни.

Най-важната роля на Църквата не се състои в провеждане на богослужения и спазване на обреди, а в застъпване за народа ни, за България, за мястото, къ-дето живеем. Църквата ще придобие ав-торитет и ще се умножи, когато започне по-често да скърби. Нека Бог ни научи да скърбим повече за своя живот, за живота на нашите близки, за народа ни.

Тогава ще бъдем блажени.

каяние, а го кара да застане в пролом за своя народ. Това е другата страна на скръбта по Бога.

Бъркат ли Ездра и народът му, когато плачат пред Бога: „Докато Ездра се моле-ше и изповядваше така, плачейки и мя-тайки се в Божия дом, се стече при него твърде голямо събрание от израилтя-ни... защото и народът плачеше много горчиво. Тогава се обади Шехания, син на Йехиил от синовете Еламови, и каза на Ездра: „Прегрешихме пред нашия Бог, че си взехме другоплеменни жени от на-родите на тази земя. Но има още надеж-да за Израил” (Ездр. 10:1-2).

Ето защо всички трябва да плачем за България. Навремето и у нас народът е престъпил и е взел чужди дъщери за своите синове, вкарали българите в

за кого говори. Разполагаме с интернет, с изобилие от библиотеки, имаме свобо-да, имаме всичко, но виждаме, че сред Божиите хора намалява страхът от Бога. Намалява тази скръб, която Бог иска да види. Знаете ли защо Църквата днес е толкова слаба? Защото в света има свет-ска скръб, а в Църквата липсва скръбта по Бога. Съвременната Църква забрави какво е да скърби по Бога, тя продължа-ва да гони човешки амбиции. Христови-те чеда мислят най-вече как да се сдоби-ят със сграда, планират да отворят един или друг бизнес и забравят да застанат в пролом за Църквата, за народа, за града, в който живеят. В Евангелието от Лука се описва как Христос върви по пътя към Голгота. Следва Го голямо множество, жените плачат за Него, а Той се обръща

в упорита безотговорност пред живота, до последния ни дъх. Постъпваме леко-мислено, угаждаме на своите прищевки и похоти, не желаем да се сбогуваме с капризите и греховете си. Като мантра повтаряме думите: „Всички живеят така.“ Всички лъжат така, всички изме-нят на съпружеския обет, всички зло-словят, всички крадат по малко, всички ласкаят, всички лицемерят.

„Всички хора сме грешни.“ Целият свят живее с тази „спасителна“ форму-ла. Ако е „като всички“, може на преда-телството да отговориш с предателство, на интригата - с интрига, на злобата – със злоба. Може да не се бориш за семейството си, за децата. Може да не отстъпваш, да не прощаваш. Може да отмъстиш и да изчакаш момента да нанесеш удар. Може да клюкарстваш, да доносничиш и да осъждаш. Човекът мисли удивително парадоксално: щас-тието е мое, лично; богатството е мое, неделимо е; здравето е мое, собстве-но; удоволствието е мое, индивидуал-но; греховете са наши, общи. Като при всички.

* * *Светът е изпълнен със скърби, про-

блеми, тревоги и безизходни ситуации. Сълзи и обиди бушуват в обществото като в огромен аквариум. Неслучайно по телевизията и по радиото толкова предавания се водят от психолози. Кол-ко различни токшоута са посветени на страшни и болни теми: развод, раздяла с деца, самота, свади, завист, клевети, безкрайни съдебни дела.

Често там участват хора, които спо-делят опита си. И винаги като възвишен светъл акорд накрая звучат „правилни-те“ думи за прошката. Прошка към себе си (това неизменно е на първо място), към враговете, близки и далечни, прош-ка за всички грехове и подлости. И зри-телите щастливо бършат сълзите си на умиление.

еседката, обвита от лозата, беше огряна от залязващото слънце. Дългоочакваната ве-черна прохлада се спускаше

над града. Докато минаваше покрай беседката, един млад човек забеляза възрастна жена вътре. Тя седеше на дъсчената пейка и беше подпряла с длани сбръчканото си лице. Фигурата й навяваше тиха печал, обреченост и неясно очакване.

– Какво сте се натъжили така? – вежливо я попита младежът, като първо я поздрави с уважение.

– Е, сине, годините вървят. Ето, за-мислих се за смъртта – как ли ще е там?

– Какво толкова мислите? Както за всички, така и за вас.

– Там е работата, че не искам като всички.

* * *Колко често чуваме безгрижната

успокояваща фраза: „Като всички.“ Смисълът й е нещо като - какво да му мислиш, всички ще бъдем там, никой още не се е връщал, че да разкаже. Такива фрази „патерици“ ни поддържат

икой не се учудва на сълзи-те. Те се проливат като водни потоци.

Още Достоевски пише, че „земята, от кората до центъра си, е пропита със сълзи и кръв”.

След идването на греха страдания-та изпълват земята. Общо взето, стра-дат всички хора. Всеки може да каже: „Аз съм човек, изпитал мъка.”

„Ала човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре” (Йов 5:7).

Страда цялото творение: „Знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Римл. 8:22).

Вижте прозорците на многоетажни-те блокове – зад всеки от тях има толко-ва проблеми, мъка, болка и сълзи. Хо-рата плачат от съкрушение и смирение, плачат от злоба и омраза.

Не се срещат често наистина жиз-нерадостни хора. При славяните като цяло усмивките не изобилстват. И не-

рядко зад усмивката се крие доста горчилка и насмешка, в много случаи – над самия себе си. Обикновено хората предпочитат да страдат мълчаливо.

Страдат и тези, които са извършили много злини, и невинните деца.

Страдат добрите хора. И колкото по-добър е човекът, толкова по-дълбока е скръбта му. „Сумата от страданията на душата е пропорционална на степента на нейното съвършенство” (Анри-Фре-дерик Амиел).

Алексей Толстой казва, че Бетовен е „подслушал” звуците на своя реквием в риданията на природата.

„Понякога най-голямото страдание е липсата на страдание” (Владимир Марцинковски). Защото да не страдаш, означава да не участваш в живота, да бъдеш излишен.

Човекът е готов да преживее вся-какви страдания, ако разбира техния смисъл, но отнемете му вярата в смисъ-ла на това, което понася, и той в миг ще се пречупи.

След тежките изпитания на невин-ния Йов идва ред на благоденствието до края на живота му.

„Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71) – казва Давид.

Страданието ни кара да бъдем снизходителни към другия, възпитава отзивчивост към чуждата мъка и раз-биране на човешката душа.

Страданията правят човека по-силен, но същевременно и по-мек. „Тъга е по-добро от смях; защото кога-то е печално лицето, сърцето става по-добро” (Екл. 7:3).

Някой беше казал: „Не се страхувай от ударите на великия резец, който от-сича от мрамора отломките, прикри-ващи дивна красота, – божественият Художник я съзира със Своето всевиж-дащо око.”

Затова животът на християните на земята никога няма да бъде лек. След грехопадението заради целта, към ко-

ято Бог ни води, и заради онова, кое-то иска да направи от нас, животът ни няма как да бъде лек.

Страданията не просто ни правят по-добри, но и изработват у нас спо-собност да правим другите по-добри. Това е кръстният път на всички водачи, подвижници и праведници, умрели за човешката слава, за да живеят за Божи-ята слава, загърбили човешките тради-ции и мнения, застанали срещу всички като „медна стена”, с лице като кремък.

„Сине мой, ако си решил да служиш на Господ, приготви душата си за из-кушение. Защото златото се изпитва в огъня, а хората, угодни на Бога, – в гор-нилото на унищожението.”

В мидата попада песъчинка, която дразни тялото на мекотелото, и за да се защити, тя отделя седефена течност, обгръщаща песъчинката. Процесът продължава години наред. Така се ражда перлата, красотата на короните и огърлиците. Така се ражда всяка кра-сота.

Трънът в тялото на ап. Павел го из-бавя от гордостта и го пази в смирение и съкрушение.

Когато Иисус Христос изрича бла-женствата, дали има предвид, че всич-ки плачещи, всички скърбящи ще бъдат

дотолкова утешени, че вместо сълзи в живота им ще настъпи блаженство?

Мисля, че Той говори за сълзите на съкрушение и покаяние, когато хората осъзнават до болка своята греховност пред Светия Бог. Тяхното отчаяние от това състояние е толкова силно, че съкрушението им се проявява в плач и сълзи. Вече нищо не ги привлича, имат само едно желание – да се освободят от тази сърдечна болка. По същия на-чин се съкрушаваме и плачем заради нашата невярност и грубост към ближ-ните ни. Или не можем да заспим, за-щото осъзнаваме, че постъпката ни е причинила болка на някого.

Праведниците са плакали много за себе си и за другите. Плачат Давид, Йеремия, Петър, Павел. Дори Христос, когато гледа загиващия Йерусалим, плаче.

Плачът за погиващите, за собстве-ното несъвършенство и невярност – това е скръбта, която има перспектива да получи блажена утеха.

Не е страшно, когато сърцето се разбива на късове. Страшно е, когато става твърдо като камък.

Ако сълзите са следствие от съкру-шение и покаяние, това е блаженство.

От такива сълзи не се срамувай...

ТЕХНОЛОГИЯ НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА НАРКОМАНИ

Създателите на контракултурата са я нарекли много точно „култура на рока-секса-наркотиците“. Именно в тази после-дователност тийнейджърите и младежите се въвличат в нейната орбита. Първо за-почват да слушат рок певците, от чиято

може. Такъв е и механизмът на прехода от „леки“ към „по-тежки“ наркотици. След-ват психически и физически срив. А края наркоманът обикновено възприема като отдавна желано освобождение.

За последните 40 години Англия и Америка са направили много за разпро-страняването на културата „рок-секс-нар-котици“. Ако разгледаме куп младежко-юношески списания и хиляди младежки телевизионни програми, ще се убедим, че различията в тях са чисто формални, а идеологията и технологията са абсолютно идентични: те приобщават целенасочено младите към тази култура. Преди всичко чрез младежкия жаргон, свързан с нар-костихията. Думите не са просто съчета-ние от звуци. Те настройват човека към определено отношение спрямо реалнос-тта. Eдно е да кажеш: „Той си инжектира наркотик, има халюцинации и бълнува.“ Съвсем друго е: „Той се е разбил, разгло-бил се е.”

Огромна роля играят и персонажите, които се изтъкват в младежките масме-

това се говори много и разюздано. Съще-временно се насажда лекото, повърхност-но отношение към живота, раздухват се егоизмът и претенциите към другите при рязко намаляване на самокритиката. По всякакъв начин се дискредитират роди-телите. И това е разбираемо – нали имен-но те предават на децата традиционните модели на поведение.

Проводниците на културата рок-секс-наркотици се грижат много и за нивото на материалите в масмедиите. Целта е то да бъде колкото може по-ниско – това и пря-ко, и косвено способства за оглупяване. Пряко, защото не е нужно да си напрягаш мозъка. А косвено, защото подобен деби-лен текст се възприема от тийнейджърите като еталон. За каквото и да става дума в материала, всичко непременно се под-правя със смях. Този смях е специален: не е добра усмивка или умна ирония, нито смях през сълзи, дори не е унищожителен сарказъм. Това е тъп, безсмислен смях, породен от онова, което на жаргон се на-рича „много яко“. Да си сложиш халка на

музика и текстове се активизира сферата на влеченията. После, като подражават на своите кумири, се отдават на „свободна любов“. Но „свободната любов“, ако на-ричаме нещата с истинските им имена, е разврат. Старателно потисканото и от това още по-мъчително чувство на срам довежда до депресии. А тях също тряб-ва да криеш, иначе как ще си готин? Така възниква жаждата „да се откъснеш“, „да от-летиш“. По-далече от опротивелия живот.

Западните изследователи на поведе-нието на наркоманите отдавна са извели алгоритъма: В ТЕЧЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ПЪРВАТА СЛУЧАЙНА ВРЪЗКА МНО-ЗИНА ТИЙНЕЙДЖЪРИ ОПИТВАТ НАРКО-ТИЦИ. По-нататък се завърта порочният кръг. Връщането от „чудния свят“ предиз-виква още по-остро и нетърпимо „гадене от живота“ (както Сартър е нарекъл това състояние). И мечтаеш само за едно: по-скоро да се „боцнеш” отново. Музиката и сексът сами по себе си вече не спасяват дори за кратко. Без „трева“ или хапчета не

дии като пример. Това са хора бохеми, които, меко казано, не блестят с висока нравственост: рок звезди, топ модели, ху-дожници постмодернисти, киноактьори и т.н. В разказите за тях винаги има нещо „пикантно“. При тийнейджърите, кога от-кровено, кога по-завоалирано, но с пос-тоянна упоритост се стимулира сексуал-ността, която на тази възраст не е трудно да събудиш: тя кипва мигновено. А тук за

пъпа, е „много яко“. Възрастна жена падна – „яко!“ На някого разбили главата, така че мозъкът му се пръснал във всички посоки, това също е „яко“.

От средата на 80-те тодини архитекти-те на промяната започват да действат и в Русия, водени от съображения за личното си благополучие – повече пари и стреми-телна кариера. Просто казано, предават народа си. Тогава руската държавна поли-тика в областта на наркоманията се про-меня радикално. Фактически се отварят всички шлюзи. Наркотичната контракул-тура се втурва като порой, който днес не само не секва, а придобива все по-голяма мощ.

Но нека помислим как трябва да действа наркомафията, когато, от една страна, по всякакъв начин е поддържана от някои властимащи ведомства и „отдел-ни представители“, от друга, е заинтере-сована от максимален брой потенциални клиенти, а, от трета, усеща нарастващия гняв на обществото.

Всъщност във връзка с по-строгите закони тя може изобщо да не се вълну-ва: само някой да се обади, че са нужни по-строги норми, в „свободната“ преса моментално се надига вик за груби нару-шения на човешките права. И дори пар-ламентаристите, посмели да кажат нещо, млъкват уплашено.

Да вземем обаче недоволното об-щество – тъкмо там е проблемът. Защото родителите, които са се сблъскали с нар-команията на живо, а не само по вестни-ците, не са съгласни да се примирят с нея като с някакъв непобедим рок. Трябва ли да бъдат успокоени? Безусловно. Но как да се постигне това без загуби? Начин има и той е проверен през вековете: да се яхне вълната на народния гняв и да се насочи в безопасно русло. Кое в случая е безопас-но? Да се пренасочи вниманието от прес-

тъпника към жертвата – защо да се борим с наркомафията, тя все едно е непобеди-ма, както жегата през лятото и снега през зимата. По-добре (ето го пренасочването на стрелката!) децата да се обучават на безопасно поведение. Къде? В училище. А къде са най-многото клиенти? Разбира се, именно там. Значи, вербуването на клиенти трябва да протече в училище под лозунга „профилактика”.

…В училищните програми няма да срещнеш правдив разказ за това, че поч-ти всички младежки масмедии осъщест-вяват „промоция“ на наркотиците сред масите. Там няма нито дума и за въздейст-вието на „тежкия рок“ върху психиката на подрастващите. Най-много да се спо-мене, че в дискотеките се раздават нар-котици. Но дори тогава за криминалните престъпници се говори много извисено. Наричат ги „търговци с бяла смърт“. А на подрастващите само дай нещо романтич-но. Забележете, в романтична светлина се представят и подлецът, търгуващ с отро-ва, и самата отрова. Като резултат вместо гнусливо отвращение възниква омаяност от злото.

И образът на наркомана не предиз-виква дори малко отвращение. Той е като всички, в никакъв случай не бива да се пренебрегва, с него трябва да се дружи. „Желанието на човека да взема наркоти-ци се приема като факт... Към потребителя на наркотици се отнасят с уважение, както към всеки пълноправен член на общест-вото“ (програма „Намаляване на вредите“, „Лекари без граници” ).

А в програмата „Искам да проведа обучение“ много ясно се казва какво е

това прословуто намаляване на вредата: „Достатъчно трудно е изведнъж да стиг-неш до най-безопасното поведение. А може би човек и не цели това... Би могло да се започне и от малки изменения. Тук се предлага схема за намаляване на риска:

1. Не започвай да употребяваш нарко-тици. Ако си започнал – спри.

2. Ако употребяваш наркотици, не го прави с инжекции.

3. Ако все пак си слагаш наркотик ве-нозно, употребявай само нова (стерилна) спринцовка.

4. Ако нямаш възможност всеки път да си служиш със стерилна спринцовка, поне никога не използвай чужда.

5. Ако ползваш чужда спринцовка, ви-наги я дезинфекцирай.“

Какво ледено сърце трябва да имаш, за да построиш такава „хуманна“ йерар-хия! По тази логика лекарите изобщо не трябва да връщат самоубийците към жи-вота. Може ли да оказваш натиск върху човека?! Той прави свободния си избор. Наш граждански дълг е само да му осигу-рим инструкция – не се самоубивай, ако си започнал – спри. Ако не спреш, поне не се обесвай, има по-съвременни, по-циви-лизовани начини. Ако все пак си решил да си сложиш примката, поне вземи ново въже. Ако нямаш ново под ръка, поне не ползвай чуждо. Ако пък се възползваш от чуждо, не забравяй да го дизинфекцираш след предишния човек.

Моделът за намаляване на вредата фактически ориентира младите нарко-мани към колкото може по-„безопасно“ самоубийство.

И заявеният в програмите „медицин-ски модел“ е не по-малко „хуманен“. При него „химическата зависимост се разглеж-да като заболяване, а зависимият – като човек, страдащ от хронична прогресира-ща болест“. Симптоматична е и целта на работата: „Целта... е началото на оздравя-ването на индивида – процес, който про-дължава през целия му живот.“

Завидна симбиоза, нали? Едни цял жи-вот тровят, други цял живот лекуват. Ори-гинално е обаче лечението, което про-дължава до самата смърт на наркомана. На разбираем език това означава, че той до смъртта си ще употребява наркотици.

Наблягането върху темата за болестта, при това тежка, хронична, продължаваща цял живот, изпълнява в „антинаркотични-те“ програми многостранна функция:

– Първо, сваля отговорността от нар-комана: какво да искаш от болен човек.

– Второ, всеки, който посмее да по-рицава наркомана, автоматично се при-числява към злодеите: нима може да по-

рицаваш и без това нещастния гърбушко за неговата гърбица? Така се създава пре-обърната ценностна система: осъжда се не порокът, а хората, които дръзват да го изобличават.

– Трето, внушава се, че всеки може да стане наркоман, защото никой не е за-страхован срещу болести. В Методичес-кото ръководство недвусмислено се каз-ва, че специалистите препоръчват борба срещу убеждението: „Това не може да се случи с мен.“ И всеки тийнейджър започва да мисли: с мен непременно ще се случи. Когато младежите разменят мнения, се изяснява, че с ВСИЧКИ може да се случи. Как се държат повечето хора, когато осъз-наят неизбежността на някакво явление? Престават да се съпротивляват, покоряват се на съдбата. Още повече тийнейджъри-те, при които стадното чувство е особено силно.

– Четвърто, пренасочването на раз-говора за наркоманията в плоскостта на болестта спомага за вербуване на нови „болни“, защото за болния се грижат, жа-лят го, предпазват го от трудности. А на много тийнейджъри толкова им липсва това! Според наблюденията на нарколо-зите в анамнезата на почти всички нарко-мани се говори за разрушени отношения с родителите, чувство за самота, липса на любов. „Ако се разболея, ще ме обичат повече“ – не като отчетлива мисъл, а като асоциативна сянка минава през глава-та на младежа, когато той чува за „тежка, хронична, неизлечима болест“.

– Пето, концепцията за наркомания-та като тежка болест парадоксално гали слуха на родителите. Това би трябвало да ги изплаши, но уплахата остава само в горния слой на съзнанието. В дълбочина „медицинският модел“ успокоява съвест-та им. Нима можеш да опазиш детето от грип? Особено тийнейджъра – той е и в училище, на улицата, в транспорта, в ма-газина, на гости у приятели. Практически всички препоръки към родителите на наркомана се свеждат до необходимост-та да се обърнат към лекар. Няма нужда родителят да преразглежда живота си, да се покайва, да се опитва да разбере за как-во е виновен, какво не е направил, кога е спестил време за разходка, четене заедно или разговор, какво е мислил и говорил, с кого е общувал, какви филми е гледал, ле-жейки изморено на дивана след работа, какви вестници е оставял на масата, като е забравял за детското любопитство. Из-лишно е всичко това да се анализира, нуж-но е просто да се довериш на мнението на компетентния специалист. Той е умен, ще даде съвет как да се живее по-нататък.

– И накрая, шесто, „медицинският модел“ напълно изключва търсенето и наказването на престъпниците. Само по-бъркан човек ще търси кой е разпростра-нил вируса на грипа и къде е първоизточ-никът.

А междувременно източникът на нар-команията може би живее в съседния вход, за което знае поне половината блок. Разбира се, в държава, реално заинтере-сувана от борбата с наркоманията, с таки-ва „източници“ преди всичко се разправя полицията. Но и в обстановка на излишна държавна снизходителност обществото разполага с напълно ефективен лост за въздействие. Този лост е общественото мнение. Никой човек, дори престъпни-кът, не иска да бъде опозорен, да го со-чат с пръст като негодник. И училищните програми биха могли да ориентират уче-ниците към съответно отношение спрямо наркотърговците. Още повече, че с нар-котърговията сред тях обикновено се за-нимават техни връстници, т.е. тук липсва дори възрастовият пиетет. В детския игро-ви арсенал със сигурност биха се намери-ли средства за такова противопоставяне. Но медицинският модел за профилактика на наркоманията по никакъв начин не цели това.

…Нещо повече, под предлог да се осигури достоверна информация на уче-ниците авторите на „профилактичните“ програми разрушават цялата поне мал-ко предпазна ориентация, която децата обикновено получават от родителите си. Техните указания се обявяват за митове, т.е. небивалици, лъжи. Тези „митове“ са:

а) Наркоманията е вредна привичка.б) Достатъчно е веднъж да си инжекти-

раш наркотик, за да станеш наркоман.в) Всички наркомани са свършени

хора: заразени с ХИВ и престъпници.г) Наркоманията е неизлечима.д) Не трябва да се омъжваш за нарко-

ман.Е, на какво ще градите родителската

си профилактика? Защото на децата не просто ще кажат, че вашите заплахи са лъжа, а и ще ги снабдят със „статистиче-ски данни, които развенчават митовете“ (Методическото ръководство). Против науката си безсилен. Остава още само и на децата от предучилищна възраст да се обясни, че не всеки чичко, който им пред-лага на улицата бонбонче, а после ги кани да се поразходят, е „лош“. И че статисти-ката оборва подобен „мит“. Наистина, да-леч не всички чичковци са „лоши“ (както и между наркоманите има незаразени с ХИВ). Но логиката на децата и тийнейджъ-рите е строго двуполюсна, без нюанси.

Ако им казваш „не всички“, „невинаги“, те чуват „всички не...“, „винаги не...“ Затова оп-ределена степен от предпазната митоло-гия в случая просто е необходима.

– Може ли пристрастяването към нар-котиците да се разглежда като вреден на-вик? – Може! Нали не е полезен в края на краищата!

– Случва ли се човек, инжектирал си веднъж наркотик, да стане наркоман? – Случва се.

– Ако ХИВ инфекцията се разпростра-нява сред наркоманите с днешната ско-рост, след няколко години практически всички наркомани ще станат ХИВ пози-тивни. А твърдението за престъпността на наркоманите е напълно вярно и сега, за-щото продажбата на наркотици с немеди-цински цели в Русия (както и в България, б. пр.) е забранена, следователно нарко-маните ги добиват по незаконен път.

– Що се отнася до неизлечимостта на наркоманията, според признанието на самите нарколози дори най-ефективните медицински методики дават устойчива ремисия (избавяне от наркозависимостта за продължителен срок) само в 4–6% от случаите. Това „излечима” болест ли е?

– А да се омъжваш за наркоман, наис-тина не бива. Може би това не е полити-чески коректно и звучи дискриминацион-но, но би било жалко за дъщерята. Такъв мъж и на врага си не пожелаваш, какво остава за родната ти дъщеря!

ДЕЛОВИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ„Добре, де. А какво да се прави тога-

ва?“ – ще попита смаяният читател.Трябва преди всичко да се помисли

какво ще попречи на наркотърговците да се чувстват свободно. И да се насочим именно натам, а не да помагаме на дете-убийците.

Най-важното е да се приемат по-стро-ги закони и да се следи за тяхното изпъл-нение. Без това е смешно да се говори за

каквото и да било. В „най-общочовешката“ страна на света, САЩ, много години са се чели профилактични лекции за вредата от тютюнопушенето. Резултатът е бил напъл-но противоположен, особено в средите на подрастващите. После са забранили със закон пушенето на обществени места (в някои щати – дори вкъщи!), започнали са да глобяват, да уволняват от работа – и са решили проблема. Сега американците не пушат. А пушенето съвсем не е така со-циално опасно, както наркоманията.

Необходимо е да се промени отноше-нието към наркоманите (по-точно, да се върне предишното отношение). Хората, заболели от чума или холера, които, за разлика от наркоманите, съвсем не са ви-новни за своята болест, се изолират в ле-чебни заведения и на никого не му идва наум да крещи за нарушени човешки пра-ва. А наркоманите енергично въвличат заобикалящите ги в своята орбита, т.е. в известен смисъл са много заразни.

Ако се изпълнят тези две условия, а и масмедиите спрат да прокарват нар-котичната масова култура, въздухът ще се изчисти дотолкова, че няма да е нуж-на никаква профилактична педагогика. Именно в тази посока трябва да насочат своите усилия родителите, учителите и всички хора, нелишени от елементарно състрадание към децата.

Докато властта проявява безграничен либерализъм към наркопрестъпниците, разбира се, на децата трябва да се дава някаква информация. Но не онази, която

МУЗИКАТА КАТО ПОТРЕБНОСТ

Музиката, подобно на всеки език, служи за пренос на информация. Уникалното при нея е, че е единствен по рода си език, който не използва опреде-лен код, а въздейства асоциативно не-посредствено в съзнанието, чрез слуха.

Всеки избира музиката, която рад-ва неговия слух, според личното си предпочитание. Необяснимата нужда от красота, хармония и ред ни подтиква да слушаме конкретна музика. Да, това е необходимост за много хора. Нашият музикален избор задоволява определен глад и копнеж. Провокираните от музи-ката различни чувства често са в унисон с вътрешното ни състояние, което ни кара да усещаме хармония и стабил-ност. Колко е хубаво, когато сме щастли-ви и си пуснем позната, енергична музи-ка! Какво убежище се оказва музиката на любимия ни изпълнител!

За едни хора музиката е приятно раз-влечение, съпътстващ елемент, докато за други е жизнена необходимост. Но не-зависимо към коя категория спадаме, е важно да знаем, че изборът на музиката не е маловажен фактор в живота ни или

просто аксесоар, подобно на това, дали ще изберем кафяви чорапи или розов гердан. Този избор носи последствия.

Какво прави Бог при човека, покаял се за греховете си и започнал нов живот? Дава му ново сърце: „Който е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (ІІ Кор. 5:17).

Нов живот, нови желания и най-ве-че – нови потребности. В контекста на християнския живот е редно всеки да анализира мотивацията си да слуша определена музика и извора на тази по-требност – дали е духовна, или плътска? Всяко нещо, което приемаме у себе си чрез сетивата, ни променя по някакъв начин. Всяка информация, влязла през ушите ни, намира своето място някъде в съзнанието. Така и музиката като носи-тел на многопластова информация, като елемент, способен да бъде „натоварен“ с въздействието на духовни сили, не бива да бъде избирана с лека ръка, безкри-тично, по инерция, единствено заради някакви предпочитания.

И неохраняваната порта пропуска всичко – както чистата музика, така и музиката с корени, пиещи сокове от пъкъла. За християнина е изключител-но важно да поеме отговорност за тази порта към града Душа, защото музиката, веднъж преминала стените с наше поз-воление или наше безхаберие, води към много ясни договорни отношения. Като меню с едно ястие – поръчано, пригот-вено, платено и консумирано.

МУЗИКАТА КАТО ДОГОВОРВсеки, който някога е инсталирал

какъвто и да било софтуеър на своя компютър, знае, че накрая трябва да потвърди действията си, като кликне върху опцията „Приемам“. При музиката този бутон е наречен „Play“.

Всяка песен, която слушаме, е по-добно предложение – тя има свои ка-чества, параметри и условия, които не се променят в зависимост от претен-циите на нейния слушател. Музиката не изменя същността си и не се впе-

Мнозина християни днес казват: „Слушам тази музика просто защото ми харесва.“ „Не се задълбочавам в текста на песента, това е само музика.“ „Музи-ката не е нещо важно, какво толкова?“

Известният християнски писател Джон Бъниан в своята книга „Духовна-та война“ говори за ушите и очите на човека като порта към душата му. Ако въз основа на тази алегория приемем, че душата е град и сетивата са порти, през които може да се влезе отвън, излиза, че всички християни, чиято по-зиция цитирахме, оставят една от ва-жните порти към душата си не просто неохранявана, а широко отворена за всеки зложелател.

чатлява от това, дали си християнин, какви ценности имаш, одобряваш или не изпълнителя. Тя е като дъжд – ако не излезеш по време на пороя, ще ос-танеш сух. Решението да пуснем през портата на душата си определена ин-формация е изцяло наше и Бог ни е дал тази свобода, доверие и най-вече отговорност сами да избираме какво да слушаме. Пропуснем ли дадена музика през своята „ушна“ порта, неминуемо влизаме в договорни отношения и по-дир това жънем последствията от ре-шението си (позитивни или негативни).

Но как да преценим коя музика е добра за слушане? Нужно ли е всеки да има музикално образование, да пра-ви нотен разбор на любимите си пес-ни? Какви са критериите, по които мо-жем да избираме? До известна степен отговорът на този въпрос се намира в чинията ни.

Въпросът е как подбира храната си „професионалният” християнин. И изоб-що има ли право човек, поел по стъпки-те на Христос, да не се отнася „профе-сионално“ към спасителната за душата му вяра и жизненоважното му духовно здраве?

Какви са критериите, по които днес избираш с какво да нахраниш душата си, и каква стража си поставил на ушна-та порта, водеща към нея?

Текстът на песента е първият кри-терий, който трябва да ни проговори – богопротивна ли е темата? Засяга ли аспекти, за които Бог ясно е изразил не-одобрението Си? Например блудство, сребролюбие, идолопоклонство, бунт, омраза, насилие и т.н. Нужно е да сме прилежни и немързеливи по отношение на текста и ако определени музикални произведения са редовен наш посети-тел, да изследваме искрено какви про-блеми се поставят и как те са свързани със светостта – една от най-важните характеристики на Бога, която за нас е основа за пълноценен, благословен и плодоносен християнски живот.

Защото, ако приемаме на драго сър-це музика, противна на Бога, а в също-то време копнеем за святост, чистота, дълбоки откровения от Него и богата ду-ховна реколта в служението ни, нашата позиция е лицемерна, а животът ни се разминава с онова, към което се стре-мим. Мнозина християни днес казват, че слушат само „добрите“ песни на някой светски изпълнител или състав, в кои-то не се пее за нищо богопротивно. Но това, че в един текст няма цинични думи или пряк подтик към зло, още не го прави добър. Бог казва: „Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як. 3:11).

Следващият критерий е за автор-ството. Не би било напразно усилие за никой християнин да получи поне мини-мална информация за любимия си из-пълнител или група. Кой е той? Какво е отношението му към Бога? Какви са по-стъпките му? Защото в Божието Слово четем: „В усърдието не бъдете лениви, духом бъдете пламенни, на Господ слу-жете“ (Римл. 12:11).

Тъй като всяко нещо може да спо-собства за изграждане или за упадък на човека, си струва усърдието и в подбирането на музиката. За живия Бог няма маловажни неща. Както чистата боговдъхновена музика берем от дър-вото Христос, така и светската музика берем от дървото свят. „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отец“ (І Йоан 2:15).

Да спре да слуша определени лю-бими изпълнители, за младия човек не-съмнено е трудно дело. Проблемът е, че доста вярващи не са убедени в него-вата необходимост и все повтарят: „Как-во толкова?“ Но всеки външен фактор, всичко, идващо от света, чуждо на вяра-та – филми, книги, музика, – оставя своя отпечатък върху духовното ни здраве.

Когато слушаме светска популяр-на музика, тъпчем новия, очистения от греха човек с мазни вафли и маргарини, пълни с Е–та, стабилизатори и най-вече овкусители. Не е за учудване, ако подир това пиршество не успяваме да вкусим дълбочините на Бога, защото макар да изглежда безобидно, това е храна, коя-то лека-полека ни кара да затлъстяваме духовно.

МУЗИКАТА КАТО ХРАНАВниманието ни към избора на музи-

ката, която слушаме, трябва да е подоб-но на вниманието, с което избираме хра-ната си. Както не всяка храна е полезна за здравето на нашето тяло, така и не всяка музика е полезна за духовното ни здраве. „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволе-но, но не всичко е за поука“ (І Кор. 10:23).

Как избира храната си един профе-сионален спортист? На първо място той си е направил труда да научи от какво се нуждае тялото му, за да функциони-ра пълноценно, кои са съставките, които трябва да приема умерено, кои са неже-лателни и кои – направо отровни. Тогава спортистът взима съзнателно решение с какво да се храни именно за да постигне резултатите, към които се стреми. Веро-ятно е далеч от ума ни да си представим колко торти, вафли и мекици са отърва-ли кожата си, защото не са намерили място в менюто на професионалния спортист.

МУЗИКАТА КАТО ОСВЕЩЕНИЕ С всяка следваща песен пропускаме

една много важна възможност за въз-държание, а с това – и за освещение. Пропускаме възможността за „жертва“ от наша страна – да не задоволим коп-нежа си да чуем дадена песен, но да уго-дим на Светия Бог, дал живота Си за нас.

„Няма да сложа пред очите си нищо беззаконно“ – казва псалмопевецът (Пс. 100:3). Но ако днес бяхме интервюирали цар Давид като музикант, той със сигур-ност би казал: „Няма да сложа пред уши-те си нищо беззаконно.“

Никоя, дори наглед най-нищожната крачка към освещаване и утвърждаване на вярата не е излишна. И за никоя крач-ка, която бихме направили към Бога, Той не би казал: „Какво толкова? Това е просто крачица.“

Пътят към небесното царство е те-сен: „Влезте през тясната врата, защото широка е вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тясна е вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7:13–14).

Вървенето по тесния път неминуе-мо ще наложи някои лишения, отказ от твърде вкусни за плътта ни неща. Лесно е да познаем греха в прелюбодейство-то, пиянството, кражбата, убийството, идолопоклонството, но много по-труд-но е да го забележим в изпятото или изсвиреното от любимия ни музикален изпълнител. А и колко често се самоза-блуждаваме, че заради удоволствието от музиката и ритъма ще загърбим пос-ланието й. Това удоволствие неусетно се

К

намесва като ходатай пред християнска-та критична оценка с нейните въпроси: какво всъщност слушам, откъде идва то и какво оставя у мен, благословено ли е, или не?

В любимата си музика намираме съпричастност, разбиране. Но и ние ста-ваме съпричастни към нея и ако това е музика, извираща от друго място, а не благословена от Бога, без да усетим, ня-как между другото изпадаме в идолопок-лонство. Горчиво, но факт.

Ако не намираме утеха в искрената молитва пред Бога, но се успокоява-ме с любимите си светски песни, ако не намираме мотивация чрез Божието Слово, но я откриваме в светски ритми, има реална опасност в живота ни Бог да отстъпва мястото Си на нашата музика. Защото, когато човек направи избор, Бог не се натрапва, а отстъпва. И така, чрез безхаберие и нежелание за съразпятие гоним Христос от определени сфери на живота си. А никой християнин, жадуващ

поне малко за духовен напредък и усъ-вършенстване, не желае това.

Бог не е безразличен към нищо от всекидневието ни, затова небрежното отношение към музиката, която съвсем не е нещо дребно, би било единствено в ущърб на духовното ни развитие. Нека поканим Бога във всяка сфера от бити-ето ни, дори във времето за почивка. И да си зададем въпроса – този филм, кни-га или музика мерзост ли е в очите Му? Мерзост ли е това в ушите Му? И ако

сами не можем да си отговорим, нека „изпитваме духовете“ и търсим искрено мъдрост от Бога. Най-вече – нека имаме готовност да чуем гласа Му по всеки въпрос, свързан с духовното ни здра-ве… Включително музиката.

Водех го до съзнателно решение да се покае за своето отстъпление от Бога и да отхвърли гнета на демоните, които го бяха обладали, когато им се бе посветил. Целта беше да стигне до акт на отричане от Луцифер, защото знаех, че е нереално да се очаква истински дълбока промяна, докато не бъдат прогонени злите духове от него.

В определения за отричането ден, след много увещания и огромни вътреш-ни и външни трудности той дойде. Беше направил списък с духовните грехове, от които се налагаше да се отрече, както и от самия дявол.

След молитвата ни ми каза, че няма сили да извърши този акт. Наблюдавах с тревога как пръстите му побеляваха,

и други подобни случаи, разбрах, че ли-чността на момчето вече бе изключена и започват да се проявяват духовете, кои-то го бяха обладали. Хванах дланите му, обърнах ги надолу и иронично заявих на демона: „Не, не нагоре – надолу ги насочи! Енергията ти не идва от небето, а от ада!“

В този момент злият дух обърна бав-но очите на момчето към мен и започна да се приближава, насочил разперените си пръсти към гърлото ми с очевидното намерение да ме удуши. Не може да се опише погледът на обладан човек – таки-ва зловещи очи не е способен да пресъз-даде никой специален киноефект.

С гробовен глас демонът ми каза: „Мра-а-а-зя те! “

последен път се беше проявил чрез него. До края отричането мина без съпротива.

След няколко дни се случи нещо уди-вително. Младежът беше получил имейл от неизвестен подател, в който имаше картинка на плюшено мече с кратко пос-лание: „Липсваш ми! Алистър Кроули1.“ И двамата знаехме кой е действителният подател - беше очевидно, че писмото е вдъхновено свръхестествено.

Чрез могъщата благодат на Иисус Христос и цялостната духовна профилак-тика момчето придоби чудесна свобода и животът му коренно се преобрази. Но се изискваше още духовна работа, за да се стабилизира и да прекъсне изцяло връз-ките си със света на тази черна във всяко отношение музика. Х. изхвърли от дома си всички свои касети, дискове и всякак-ви сатанински и металистки атрибути. Настоявах да замени черните си дрехи с умерени, а Господ го благослови, като въведе голям порядък в живота и всеки-дневието му. Неговите мечти за растеж в черните изкуства се замениха с желание да живее за Божията слава.

Х. завърши висше техническо образо-вание и сега работи по специалността си, служи посветено в своята църква и живее чист живот. На фона на множеството хрис-тиянски общества, където отровната му-зика успя да намери почва и да разврати мнозина, с огромна радост наблюдавах как Христос разру-ши смъртоносните планове на Луцифер за това момче.

докато стискаше силно чашата с кафето, което му бях направил. С мрачен поглед повтаряше, че не може да се отрече от дявола и от неговата музика. Изведнъж с крясък запокити пълната чаша към стена-та. Докато чистехме пораженията в офиса, усетих, че момчето се отрезви и започна да разбира страшното си състояние.

Когато повтаряше след мен точките на отричането от демоните (от магии, окулт-ни и други грехове), процесът вървеше спокойно. Но в момента, в който понечи да повтори фразата: „Сатана, отричам се от метъл музиката и от твоето влияние в живота ми чрез нея!“, у него настъпи рязка промяна. Очите му се помрачиха и целият почервенял, издигна ръцете си с дланите нагоре и започна да приема чрез тях енергия от въздуха. Тъй като съм имал

Отвърнах: „Знам. И аз те мразя, са-тана! В името на Иисус, заповядвам ти, излез от Х.! А аз съм напълно защитен от моя Господ!“

Когато ръцете му стигнаха на десети-на сантиметра от гърлото ми, като че се сблъскаха със защитно поле около мен и той не можа да продължи. След като се вторачи в мен за последен път със зловещ поглед, ръмжейки, контролираният от де-мона човек се отдръпна и безсилно пусна ръцете си.

Тогава младежът излезе от транса, погледна ме с прояснени очи и запи-та учудено: „Какво стана?!“ Оказа се, че не помни почти нищо от трите минути, в които личността му беше изключена. Когато му разказах, той се мотивира и с решимост се отрече от демона, който за

1 Алистър Кроули – най-известният съвременен окултист, черен маг и сатанист. (Х. беше чел много от книгите му.)

оден съм в София през 1982 г. До 13-годишна възраст живях като нормално дете. Тогава на един училищен лагер започнах

покрай по-големите да слушам рок гру-пата „Нирвана”. Тази група ме привлече още от първия път, когато я чух. Бързо си набавих доста списания, статии, плакати за „Нирвана”. Единствената личност, която придоби значение и се превърна в извор на вдъхновение и смисъл на живот за мен, бе Кърт Кобейн, солистът на групата. Всяка сутрин, когато се събуждах, скачах от леглото и още сънен тичах да си пусна любимата банда. Слушах тази музика по цели дни и жадувах да се оприличавам все повече на тях. Вече знаех, че Кобейн е бил наркоман (зависим от хероин, ме-дикаменти, алкохол) и се е самоубил. Силната ми любов към него постепенно разрушаваше нагласата, която бяха из-градили родителите и учителите ми, че наркотиците са лош порок. Разбирах, че дрогата е била едно от основните сред-ства, вдъхновявали музиканта. Дълбоко в мен покълваше фикс идеята да опитам дрога, за да се приближа до това, което е живял и чувствал моят идол. По-късно разбрах, че тази група ми бе „подарък” от дявола.

В училище вече се бях запознал с един младеж – Боби, – който също като мен беше луд фен на „Нирвана”. Боби беше по-голям от мен. От моя блок имах и други приятели – Ник и Фил, – с които бях израснал. Те също харесваха такава музика.

Един ден Боби ме покани у тях да разгледам неговата колекция от плакати, фланелки и видеоконцерти на любимата ни група. Бях изключително заинтригу-ван от цялото това “съкровище”. Но изне-надите не свършваха. Боби отвори един

шкаф в стаята си. Най-малко очаквах да видя това – там беше пълно с марихуана (трева). Боби ми каза, че това е най-без-обидното, което се предлага, и вече го е пробвал, но не е нещо особено. Направи една цигара, запали я и ми даде да си дръпна. Казах си: голяма работа, що пък не, няма да умра, я. Общо взето, нищо не ми се случи.

По това време Фил и аз вече имахме силно желание да се занимаваме с музи-ка. Фил бе добър китарист, а аз се учех на барабани, които бяхме направили соб-ственоръчно. Боби също се присъедини към нас и заформихме нещо като групич-ка. Ходехме понякога в едно музикално студио на репетиции. Много се кефех в какви „герои” се превръщахме с моите приятели.

голяма, станах най-общителният човек на света, целият ми срам се скри за известно време. Мислех, че в този момент светът и всичко в него ми принадлежат. Бях „царят на света”.

Тогава разбрах какво е изпитвал моят идол Кобейн под въздействието на дро-гата и за голямо съжаление това бе мо-ята орисия през следващите дванадесет години.

След около седмица Фил вече беше взел хероин венозно (на инжекция) и ми се хвалеше какво невъобразимо усещане (филинг) било при венозното приемане на „материала”. Събрахме се у Боби. Той имаше хероин и аз реших да се надрусам на „помпа” (венозно). Направиха ми мал-ка доза. Беше неприятно, когато иглата разкъса кожата ми и след това – вената.

Но еуфорията беше поне три пъти по-силна, отколкото при хероина на цигара. Забравих дискомфорта от иглата. Бях изу-мен как може толкова малко прашец да прави така различно всичко около мен и най-вече – вътре в мен. Огромна привър-заност и „любов” изпитах в този момент към хората около мен – Боби, Фил и едно момиче. Започнах да им благодаря за хе-роина и да им обяснявам, че на земята няма по-яко нещо от „материала”. Чувст-вах необятна свобода, която ми отваряше

Веднъж седяхме в училищния двор и Фил донесе една цигара, която беше на-пълнил с хероин, останал от предишния ден. Каза ми, че е хероин, и ако искам, да си дръпна – било много яко. Любопит-ството ме изгаряше. Дръпнах си и извед-нъж всичко се промени. Приятна топлина обзе цялото ми тяло, устата ми пресъхна и усетих необяснима радост. Когато се изправих да си тръгвам, все едно не вър-вях, ами летях над земята. Еуфорията бе

Всекидневната употреба ме прев-ръщаше в изкусен лъжец. Налагаше се непрекъснато да лъжа родителите ми, най-вече за пари. В началото ми беше не-приятно, но мисълта, че след една лъжич-ка ще се надрусам отново, притъпяваше съвестта ми. Започнах да приемам лъжа-та като необходимост. Така придобих още един порок като „подарък” от дявола, без да ми се наложи да се изсилвам много – лъжата. Родителите ми забелязваха, че нещо се случва с мен, но не знаеха как да реагират. Майка ми ме питаше защо съм замаян всяка вечер, защо ми се затварят очите, докато разговарят с мен, защо съм толкова емоционален на моменти, а после като че ли съм мъртъв, защо съм пребледнял, защо спя до толкова късно, защо не се интересувам от всекиднев-ните си задължения вкъщи. Най-често й казвах, че съм пил бира и при мен няма проблеми.

Започнах да пропадам сериозно. Ко-гато се събуждах, мисълта за хероина не ме оставяше, докато не си го набавя. Ако случайно не успеех да взема пари от на-шите, измислях хиляди комбинации (най-вече незаконни), за да го имам. Дрогата се превърна в приоритет за мен. След като вземех дозата си, можех да обърна вни-мание на всичко и всеки. Много тъжно ми ставаше, когато си давах сметка, че е така: с дрога „живея”, без дрога съм мър-тъв. Страхувах се, че в момента, в който нямам наркотик, не съм пълноценен и достоен за общуване. Придобих и такива страхове. Общо взето, наркоманията не ми предлагаше нищо положително, чрез нея лепвах върху себе си само отрицател-ни качества: „подаръците” на лукавия.

Бяха изминали около две години, от-както бях започнал да слушам „Нирвана”, и музиката им не ми беше омръзнала. Те вече не издаваха нова музика, но аз про-дължавах да се въртя в омагьосания кръг и да им се покланям с пълна сила. Ходех

много врати. Никакви притеснения не ме тревожеха. Като че ли огромна празни-на вътре в мен се запълни. Усещането от хероина е като при пиян човек, който току-що е открил „любовта на живота си”. На пръв поглед всичко е прекрасно, но пияният не мисли, че на другия ден, ко-гато изтрезнее, ще съжалява за избора си, защото жената всъщност е алчна, его-истка, използвачка и иска живота му на всяка цена, а в замяна му дава мимолетно плътско удоволствие. Точно така се по-чувствах и аз, а на другия ден съвестта ми говореше, че нещо мирише в целия този „романс”. За съжаление тогава не можех да разбера намеренията на жената (херо-ина), само знаех, че го искам с пълна сила. И така, новият ми „подарък” от дявола се наричаше хероин.

по много рок концерти и „куфеех” като луд, правех „пого” (блъскане с все сила в другите от публиката под мощните звуци на китарите и ревовете на изпълнители-те), след което често бях окървавен, во-ден от невъобразима агресия. Една част от мен се радваше, че вървя по пътя на саморазрушението и продължавам кау-зата на Кърт Кобейн – бунт срещу всичко и всички.

Лятото на 1998 г. отидох с приятели на море. С Ник, Влад и другите отседнах-ме при братовчеда на Ник – Драг. Бяхме си взели един грам хероин, но свърши бързо. Драг ни каза, че в Бургас хората се друсали с други неща. Ставаше въпрос за медикаменти – комбинация от кодеин и глутетамид. Те надрусват около 10 пъти по-силно от хероина и ефектът им не пре-минава така бързо, а продължава около 24 часа в зависимост от дозата.

Купихме си ги свободно от аптеката и ги изпихме. След около половин час всичко пред очите ми придоби голям

В началото не взимах наркотика постоянно, само веднъж седмично. С течение на времето увеличих употре-бата. Тогава финанси, общо взето, не ми липсваха. Родителите ми имаха пълно доверие и каквото исках, ми даваха. Не бях ограничен и в други отношения – да имам вечерен час, да питат с кого изли-зам, с какво се занимавам нaвън и т.н.

Не след дълго се запознахме с нов приятел от „Люлин 7”, който пласираше хероин. Той беше доста по-голям от мен и беше навлязъл в сърцевината на херо-иновата зависимост. Постепенно си да-дох сметка, че съм при него всяка вечер. Бях само на 15 години и се превръщах в истински наркоман, който с всеки изми-нал ден затъва все повече и повече. Още не мислех, че това е сериозен проблем. Имах усещането, че когато реша, мога да оставя този лош порок, но за момента не ми се налага, защото се „кефех” максимал-но от дрогата.

контраст, устата ми пресъхна, кожата ме засърбя (от кодеина, който е метилмор-фин), отново станах много контактен, чувствителен. Това продължи до другия ден. Беше много по-силно от хероина и много по-евтино. Като се прибрах в Со-фия, започнах да се дрогирам с новите хапчета. Дори се заблуждавах, че са по-добри от хероина и по-здравословни.

Тъй като набавянето на кодеин и глу-тетамид по това време беше безпроблем-но, защото се продаваха без рецепти в аптеките, изградих силна зависимост от тях. Струваха стотинки и ги имаше почти навсякъде в София. Отначало взимах по 10 хапчета кодеин с 2 глутетамид. Така изкарах около 3-4 месеца, след което спрях за един ден и направо се сринах. Бях си докарал много силна абстиненция (състояние на наркотичен глад, при кой-то се наблюдават симптоми като гадене, повръщане, разстройство, главоболие, студени и топли вълни, хрема, болки в ставите, в корема, апатия, депресия, аг-ресия, неспокойствие, раздразнение от всичко и всички, отчаяние и т.н.). Мислех, че ще умра. От хероина не бях имал тол-кова силни кризи, но хапчетата са друго. По-силният и дълъг ефект на дрогата дава своите последствия, когато я нямаш. След година употреба бях увеличил доза-та 5 пъти (50:10 хапчета на ден). Започнах бързо да се разпадам физически, чупеха ми се зъбите поради липса на калций. Личната ми хигиена куцаше сериозно. Къпех се веднъж в месеца. Не се решех, а имах дълга коса, не си миех зъбите,

рядко се преобличах, рядко се бръснех и си миех лицето. Под токсично влияние често се изгарях до кръв от цигарите, но не усещах болка. Всичките ми панталони бяха на дупки от цигарите. Често, когато силните опиати ме унасяха, като седях ня-къде, се събуждах след време изкривен в странни пози. Да се движа изправен, беше голямо предизвикателство, когато бях дрогиран. Жалка гледка, младеж на 15-16 години, а вече развалина.

След още 1-2 години бях качил драс-тично дозата – 150:30 на ден. Освен хап-четата започнах да пия доста алкохол. По това време все още се движехме, по-точ-но, се друсахме на компании. Фрапира-щото беше, че всеки от нас се „кефеше” на дрогата и знаеше, че бъдещето му не е розово, но с новата доза притъпяваше настоящето, като позволяваше на сатана да го държи сляп за реалността чрез фал-шивия мир, който получаваше от дрогата. Така живях дълго, лъган от сатана, че съм създаден за дрогата.

Днес разбирам, че години наред съм бил употребяван от самия дявол. На мно-го млади хора съм „рекламирал” дрогата и те са започвали да се дрогират, буквал-но съм ги „зарибявал”. Намеренията ми не бяха злонамерени, просто исках и те да вкусят от „свободата”, която изпитвах под въздействието на наркотиците. За съжа-ление някои от тях вече не са сред живи-те. Поради моето нежелание да приема истината, че наркотиците ме водят към гибел, предоставях чудесна възможност

на сатана да ме управлява и да контро-лира напълно живота и действията ми, дори да се намесва чрез мен в живота на други хора. Когато идвах на себе си, дори за малко, съвестта ми ме изгаряше за нещата, които вършех. На моменти не проумявах как е възможно тези работи да ги върша аз. Като че ли друг ги праве-ше чрез мен, но вината поемах винаги аз. Разбирах, че не бива, но след свършения факт не можех нищо да променя, остава-ше ми само да съжалявам и да се обвиня-вам до края на дните си. Най-голям ужас изпитвах, когато усещах, че действието на наркотика отминава, защото реалността се приближаваше. Тя беше моят най-го-лям кошмар. Все по-често имах натрап-чиви мисли за самоубийство. Не намирах смисъл. Бях взел решение, че ако не съм умрял до двадесет и седмата си година, тогава ще сложа край на живота си. Ко-бейн се самоуби на двадесет и седем.

До този момент вече бях постъпвал в психиатрия. В клиниката за рехабили-тация на наркозависими и алкохолици в Суходол бях за две седмици по настоява-не на родителите ми. Понеже бях непъл-нолетен, непременно трябваше да съм с придружител – баща ми. След като изля-зох, веднага продължих да взимам. Нищо не се бе променило, жадувах с всичка сила да се надрусам и да не ме занимават с глупости. Нашите ме водеха на множе-ство лекари, специалисти в областта на зависимостите. Правеха различни про-грами за лечението ми, но уви!

Полека-лека изнасях имуществото на родителите ми от къщи. Доверието им към мен се бе разрушило отдавна и ме подкрепяха все по-малко финансово. Практически не ми оставаше друго, освен да крада от къщи, за да се поддържам „жив”. Залагах всичко, от което можех да си набавя някой лев, – видео, касетофон, телефони и т.н. Ако ми паднеха пари в брой, също не им прощавах. Знаех всяко скришно място вкъщи, където майка ми, братята ми или баща ми можеха да оста-вят пари. Така „подаръците” от лукавия валяха като порой към мен. Новият се наричаше кражба.

Започнах да си имам неприятности с полицията за притежание на наркоти-ци, побоища, тормоз над родителите ми. На един рожден ден след значителна употреба на наркотици и много алкохол се скарах с моя най-голям брат. След сло-

весната свада аз му посегнах и се сбихме. Той ме преби, бях окървавен от юмруци-те му. Заслужавах си го. Щом се изтръгнах от ръцете му, изпаднах в агресивен шок, като видях кръвта. Прибрах се бързо, взех най-големия нож, който имахме вкъ-щи, и излязох да го търся. Когато го наме-рих, му подадох ръка, уж да се сдобрим, а криех ножа зад себе си. Той също ми подаде ръка, аз го намушках в слабините и продължих да го удрям с ножа. Стекоха се мои приятели, дотича и майка ми и ни разтърваха.

Дойдоха полиция и „Бърза помощ”. Мен отведоха в следствения арест, а брат ми – в болницата за животоспася-ваща операция. Знам, че Бог опази моя брат жив по чуден начин. След като съм го пробол първия път, ножът се счупил в него и аз съм продължил да го удрям само с дръжката, обезумял от агресията и омразата, с които сатана ме бе умопом-рачил в този момент. Лекарите му спа-сили живота, като овладели вътрешния кръвоизлив, причинен от спукване (след пробождането) на далака. В крайна смет-ка остана без далак. Също по чуден на-чин ме освободиха след три дни арест и наказание три месеца изпитателен срок. Бях непълнолетен, но това си беше опит за предумишлено убийство. Брат ми ме пожали и не повдигна обвинение срещу мен. След този случай той не ми говори дълго, а аз започнах да се замислям се-риозно в какво се бях забъркал с нарко-тиците. Може би тогава за пръв път поже-лах да се освободя по някакъв начин от зависимостта.

Тук за пореден път се вижда „щед-ростта” на сатана към мен. Последният му „трофей” бе опит за убийство.

Скоро след това един от добрите ми приятели, с когото бях израсъл, взе свръхдоза. Водих тежка борба да го държа буден, за да не спре да диша. Броени часове, след като се разде-лихме, е умрял от задушаване при пов-ръщане. Последните му думи били: „Къде е Марио? Къде?...” След този случай наши-те ме държаха няколко дни упоен, за да не изпадна в шок от новината за Влади. После починаха и други момчета, за кои-то също бях отговорен, че пропаднаха в света на дрогата. Товарът върху мен ста-ваше непоносим. Не намирах покой дори когато бях под въздействието на опиати-те, алкохола и дрогата.

Неприятностите нямаха край. Дяво-лът се гавреше по най-различни начини с мен. Когато не успявах да намеря сред-ства за поредната доза, се молех на Бога да ми помогне, но тогава винаги оставах ненадрусан и с времето си казах, че Бог изобщо не Го е грижа за мен. Един път в момент на гняв призовах сатана да ми по-могне да се надрусам. Реших, че за тези неща сигурно ще удари едно рамо. За не-щастие го удари и за нула време се „опра-вих“. Направи чудо и ми изпаднаха пари от нищото. Това се превърна в практика.

Бях на около двадесет години, когато се наложи да напуснем жилището ни в „Люлин 6” поради неплащани от години сметки. Имах немалък принос за това. Родителите ми не успяваха да покрият нито сметките, нито нуждите на семейст-вото. Вторият ми баща, с когото живеех-ме, беше болен от рак доста години, но въпреки това ни издържаше, доколкото бе възможно. Майка ми вече беше със силно разбита нервна система, с тремор на главата. За да е спокойна, взимаше ле-карства (успокоителни) през деня и през нощта. Двамата ми големи братя пиеха доста. Малкият ми брат, който беше на шест-седем годинки, не живееше в среда, подходяща за дете.

След като принудително напуснах-ме жилището, останахме на улицата. Семейството ни се разпръсна. Майка, малкият ми брат и тате отидоха в приют за бездомни за няколко месеца. Големи-те ми братя Митко и Милен отидоха при тяхна приятелка, а аз останах сам. Живеех в близката горичка, където преди години баба ми се грижеше за едно място с ба-рачка. Баща ми и майка ми говориха с мен, че ако не спра да се друсам, ще ме

изоставят наистина, защото разрушавах всичко и всеки около мен. След като им изтече срокът в дома, дойдоха да живеят заедно с мен на мястото. Въпреки критич-ното състояние, в което се намирахме, не намирах сили и мотивация да се променя.

Един път прекалих, докато за пореден път изнудвах майка да ми даде пари за дозата, от която се нуждаех. Позволих си да я ударя. Изпотроших всичко в дърве-ната барака. Малкият ми брат се уплаши много, не спираше да плаче. Тя повика по-лиция и ме арестуваха отново. Когато ме освободиха, не намерих никого в почупе-ната барака. Бяха ме изоставили. Отчаях се и много се ядосах. Нямах средства, не можех да работя, никой от братята ми не искаше да ме вижда, не знаех къде са отишли нашите, никой от някогашните ми познати вече не искаше да говори с мен.

Станах буквално като демон, който се рее в нищото. Можех единствено да про-ся пари, на което се бях научил с години-те. Просех цели дни по улици и пазари. Всичко, което припечелвах, давах за ко-деин и алкохол, а за храна не се притесня-вах – в кофите все се намираше по нещо. Нямах обувки и ходех бос. Не бях се мил много време, миришех отвратително, с огромна дълга коса и дълга брада. Хора-та ме заобикаляха отдалече, полицията не ме оставяше на мира. Когато се друсах с хероин от ромската махала, използвах мръсни спринцовки от земята. Все едно ми беше кога и от какво ще пукна.

Аничка Дяконова се запоз-нах в магаданския Дом на радиото, докато прослуш-вахме предаването, в кое-то тя участваше като млад

радиокореспондент.Предаването беше остро и интерес-

но. Но не то ме порази. Темата за дет-ската престъпност в нашата страна за съжаление не е нова. И радиото, и те-левизията много често се обръщат към нея.

Силно впечатление ми направи това младо крехко момиче, което, въоръжено с тежкия си касетофон, ходи в дискотеки и свърталища на отхвърлени младежи, за да интервюира тези, които са избрали да живеят от позицията на силата.

Най-интересното е, че, без да се съ-гласява с тяхната гледна точка за сми-съла на живота, Аничка не ги презира, а ги съжалява. Нарича ги заблудени и нещастни.

- С какво започва мафията? - дъл-бокомислено разсъждава тя от лентата, която прослушваме заедно.

- С картинката в твоя буквар - отго-варя мъжки глас.

- Е, не точно с картинката, а с учи-лището. Това вече е безспорно. И изоб-що, какво е мафия? За това ще говорим днес…

- Имам един познат, който се е сблъскал с това явление от днешния жи-вот - подема Аня. - Той отказа да говори пред микрофон. Та човекът е горе-долу в такава ситуация: има криминална гру-пировка, която върши различни неща - търговия, продажба на наркотици и т.н. Компанията се състои от млади хора - осемнайсет-деветнайсетгодишни, - а тези, които са по-млади (моят познат е на шестнайсет), използват в ролята на „глупаци”. На въпроса ми произвол ли е това, можеш ли да се пребориш с него, събеседникът ми отговори, че произ-вол там всъщност няма, но при някои обстоятелства могат да те преметнат. Например вземаш за продажба опреде-лено количество „слама”, т.е. наркотик, а тя по някакви причини се загубва. Е, то-гава попадаш в ръцете им, могат да ти поискат много голяма сума пари или да те набият доста яко, могат да оберат апартамента ти. А може да се стигне и до убийство.

В полицията не можеш да се обадиш – обвързан си. Ако се оплачеш, ще бутнат в затвора този, който ти е навредил, но приятелите му остават на свобода. Те ще ти отмъстят. Тогава вече чувстваш и безпомощност, и злоба пред тази сила, въпреки че преди да те преметнат, си се гордеел, че са те приели в такава ком-пания: защото ти се е струвало, че не си сам, зад гърба ти има сила. Но умният се учи от чуждите грешки, а глупавият - от своите.

Продължавахме да слушаме записа с гласа на Аничка:

- Помолих събеседника ми да раз-каже как самият той е попаднал в тази компания. Ето как ми отговори:

- Приятели ме доведоха. Пийнахме и това беше всичко, вече бях свой… Едно-

интервюта от нашите връстници, а пос-ле с редактора подготвяме предаването. То излиза в ефир под рубриката „По за-коните на улицата“. Разговаряме с „готи-ните” момчета от улицата. И знаете ли, не изпитвам към тях никаква ненавист, злоба, дори ме боли за тях. Техният живот е затворен кръг. Те трябва някак си да излязат оттам, защото отвсякъде ги заобикалят жестоките закони на ули-цата… Кажете - тя прекъсва сама себе си, - хареса ли ви нашето предаване? Само че откровено… - добавя Аня.

- Не много - признавам си честно.- Защо?- Защото не отговаря на поставения

от теб въпрос…- А вие знаете ли как да се помогне

на тези младежи? – пита Аня без зао-бикалки.

- Знам - отговарям тихо, - но искам и ти да го узнаеш и разбереш… Кажи ми, как се отнасяш към Бога? Вярваш ли в Неговото съществуване?

Момичето се замисли, после каза плахо:

- Аз не отричам Бога, но и не мога да кажа, че съм вярваща. Не знам…

- Досега си взимала интервюта от момчетата и момичетата на улицата. А не искаш ли да поговориш за смисъла на живота с вярващи младежи? Може би те ще ти отговорят.

- Но аз не познавам вярващи младе-жи…

- А искаш ли да те запозная?Тя не отговори веднага.Трябва ли да казвам, че се вълнувах

много, докато я чаках в деня на срещата ни. Усещах, че това момиче търси отго-вори на своите жизненоважни въпроси, търси мъчително, и се молех.

образието ми беше омръзнало, искаше ми се някак да се разсея. А и къде друга-де ще намериш „трева“, алкохол? Само в такава компания. - И накрая обобщи: - Ако няма кой да те защити, обади се в полицията, въоръжи се с нож, направи нещо. Колкото повече се страхуваш от тях, толкова по-зле за теб.

- Такава е мрачната картина. И какво да се направи? - завърши Аня.

Наистина, какво да се направи?Слушам предаването и внимателно

наблюдавам Аничка. Музикална па-уза - и тя е на дискотека в комплекса за култура и спорт. Тук се събират гру-пировките, тук се продава „трева“ и се правят други мръсни сделки под звуците на рок-н-рола.

Музикална пауза - и тя е в друго свърталище с „готини” момчета и моми-чета.

- Какво е това - пита ги Аня, - начин да оцелееш, или…

- Просто - отговаря й момчешки глас - сега всеки печели както може. Време-то е такова, че високи морални принци-пи вече няма. Всеки живее както иска и прави онова, което намира за нужно и изгодно за самия себе си. В нашата страна днес никой няма да промени това. Нито полицията, нито властта, ни-кой на света. Сега живеем като в гората: силният изяжда слабия. И всички имат един проблем - да оцелеят. Човешкият живот струва една стотинка. Ако не уда-риш пръв, теб ще ударят. Джунгла… Аз например се надявам само на себе си. По-добре ти самият да биеш, отколкото да бъдеш бит. Без пари си никой. Сива маса.

Музикална пауза - и Аня Дяконова разговаря с представител на служба-та за безопасност в хотел „Магадан“. Тъжно е впечатлението от тази беседа. Като поръсва изобилно думите си със смешки, равнодушният страж на реда всъщност избягва отговора на въпроса какво да се направи.

И все пак, какво да се направи, за да не попадат тийнейджърите в беда, да не се убиват един друг и да не живеят по законите на джунглата, т.е. на улицата? Какво да се направи, така че единайсет-годишни момчета да не крадат шапки от минувачите, да не събличат дрехите на пияните, да не вземат парите за хляб и мляко на безпомощни възрастни жени, да не лишават по-малките от и без това оскъдните училищни обеди и закуски? Какво да се направи?!

По време на предаването Аничка седеше срещу мен. Замислена и тиха. От време на време усещах върху себе си нейния внимателен, питащ поглед. Моята поява в Магаданското радио след двайсет години беше своеобразна сензация. Аня знаеше от разказите на бившите ми колеги каква бях някога, а сега виждаше каква съм станала. Изпит-вахме необяснима симпатия една към друга, както се казва, от пръв поглед. Накрая седнахме в някакъв кабинет и момичето ми разказа, че е на петнайсет, че учи втори курс в лицея. Майка й ра-ботела като инженер, а баща й бил пре-подавател в института, физик, кандидат на науките.

- Кажи ми, Аня, баща ти и майка ти атеисти ли са?

- Не - отвръща тя, - те не отричат Бога. Много интелигентни хора са, баща ми е от дворянски род. И двамата се отнасят с много уважение към вярата и към вярващите хора.

- А ти с какво се занимаваш в Дома на радиото?

- Водя предаване за тийнейджъ-ри - доверително ми разказва Аничка, - нарекохме го „По случай“. Участват няколко момчета и момичета. Вземаме

Аня дойде навреме. Като влязохме в църквата, заварихме събралите се по моя молба младежи… Тук бяха и по-малките, и учениците от началното учи-лище, и по-големите, дошли за своите музикални занимания.

В началото момчетата и момичетата се притесняваха от непознатата девой-ка, отговаряха плахо, но после се раз-приказваха. Аз седях отстрани и слушах разговора им…

Почти на всички от най-малките Аня зададе един и същ въпрос:

- Защо дойдохте тук?- Защото е хубаво! - й отвръщаха те.- Защо е хубаво? - продължаваше

да пита Аничка.- Защото тук с нас е нашият Бог

Иисус Христос – отговори смело едно рижаво момиче.

- Откъде знаеш?- Знам. Христос обича малките деца.- И ние Го обичаме много, много! -

добави първолак с очила.Когато попита кой ги е довел в църква-

та, децата започнаха така развълнувано и откровено да разказват за своите баби и дядовци, приятели от училище, съсе-ди и познати, че зашеметената Аничка ги слушаше с отворена уста и сама се чувстваше като тяхната приятелка.

- Тук ни доведе самият Бог! - важно обобщи същият буен първолак с очила.

- Защото Той не иска грешникът да загине - подкрепи го едно по-голямо момче.

…А после, като свършиха с му-зикалните си занимания, към раз-говора се присъединиха и по-голе-мите. Видях, че техните наистина сериозни и дълбоки размишления съвсем объркаха Аничка. Усеща-ше се, че такива интервюта още не е взимала.

- Стига да се уповаваме на Иисус Христос, и всичко ще бъде добре - каза Марина. - С Бога може да се преживее всичко: всяка обида, всяка загуба. Той дава сили не само да забравиш обидата, но и да простиш. Толкова ми е добре с Бога!

- Казвам се Андрей. Живея в Мага-дан вече трийсет години. До четвърти клас бях добър ученик. Докато не умря баща ми… След това бях оставен на самия себе си, възпитанието ми факти-чески премина на улицата… По принци-па: който е по-силен, оцелява. После с голяма мъка завърших училище. Майка ми някак се опитваше да се бори с „ули-цата“, но не й се отдаде. Бях оставен на самотек. Привлякоха ме в една компа-ния. Там взех в ръка първата си цигара, първата чаша алкохол, за да приличам на приятелите си. По-точно лъжеприяте-ли. После се научих да се бия и да кра-да. Появиха се наркотиците, които ме хвърлиха в онази пропаст, от която може да те извади само нашият Спасител Ии-сус Христос. Станах по-силен от дру-гите. Имах и власт, и пари… И успех… Свирех в оркестъра на един ресторант, занимавах се с източни бойни изкуства. Мнозина ми завиждаха, стараеха се да приличат на мен. Сега разбирам колко отвратителен е бил животът ми. Сила-та не е най-важното. Христос ни учи да живеем по закона на любовта. Любовта е най-важното.

- А как дойдохте в църквата? - тихо попита Аня.

- Не мога да кажа, че аз дойдох. Гос-под ме доведе. Сега се опитвам да пред-пазя младите хора от грешките, които аз направих.

- Какво бихте пожелали на онези младежи, които в момента са на ръба на пропастта, над които властват вино-то, наркотиците, парите?

- Бих им казал: „Не търсете лидер между ближните си! Не търсете лидер между хората! Направете стъпка към Бога - и ще бъдете спасени! Ще разбе-рете какво е истинска любов и истинско щастие, няма вече да искате да живее-те за сметка на другите. Христос ще ви научи да обичате ближните си и да се молите за враговете си.”

След разговора за наша обща радост Аничка остана в църквата за вечерното богослужение. Виждах как се тревожи душата й, как се вълнува, като се докос-ва до нещо, засега не много ясно за нея, но толкова нужно.

Тя седеше неподвижно, сякаш се вглеждаше в себе си и преосмисляше онази истина, която чуваше за първи път.

- Какво очаквате от този живот?- Аз вярвам във вечността. Вярвам в

скорошната ми среща с Иисус Христос! Само да не падна, да измина този път с Господ, всичко да преживея, всичко да простя, до края да остана вярна на Не-говата любов - ето какво е най-важното за мен в този живот.

Аня се обърна към Владимир, сту-дент в Педагогическия институт:

- Момчетата от улицата казват, че животът трябва да върви по законите на джунглата: оцелява силният, а слабият е длъжен да му се подчини. Вие споделя-те ли тази гледна точка?

- Не! Насилието никога няма да по-беди. Може да заплашиш човека, да го удариш, дори накрая да го убиеш… Но онзи, който постъпва така, не може да бъде силен вечно. Старост, болест, смърт - и на хоризонта се появява ня-кой по-силен. Ние трябва да се обича-ме, да се отнасяме един към друг като братя. Не бива да караме по-слабия да прави нещо за нас само защото сме по-силни от него. Христос ни обича и ни учи да обичаме ближния си.

Седя, слушам и чувствам, че нещо липсва в разговора. Нещо, което да пос-лужи като отговор на онзи въпрос, кой-то беше зададен в началото… Нали се събрахме, за да отговорим на него. И се моля на Господ да ни помогне.

- Позволете ми да ви разкажа за себе си - в разговора се включва ръко-водителят на музикалната група.

предлагат халтурните преводи от англий-ски и холандски. За съжаление в днешната ситуация ще се наложи да се казва, че сре-щу младите се води истинска война: кова-рен враг ги подтиква към самоубийство, като им внушава неуморно, че това всъщ-ност е път към пълноценен живот и насла-ди, че е висше благо. А най-важното – че това е техният свободен избор.

Полезно е да се засяга тийнейджър-ското самолюбие, като се обяснява, че наркотърговците смятат младите хора за идиоти, че в езика на наркомафията да пробуташ наркотично вещество на довер-чиво момченце, е: „да хванеш маймуна“. Че информационната отрова се представя в

Всъщност не се изразихме съвсем точ-но, когато казахме, че заплахите за здра-вето ще минат покрай ушите на младите. Част от тях са особено мнителни и ще се невротизират, ще се вторачат в драгоцен-ното си здраве, ще се превърнат в мрачни хипохондрици. А прекаленото фиксиране върху здравето, както е известно, го разру-шава. При другите ще се задейства духът на противопоставяне и те могат да опитат наркотици демонстративно, за да докажат своето безстрашие.

И ако трябва да кажем цялата истина за наркотиците, не може да пропуснем най-важното. Наркоманията е не само престъпление и не просто болест. Тя е преди всичко духовна болест, форма на обладаност. Човек вече не принадлежи на

Защото в „общочовешката“ представа за здравословен начин на живот (и в учи-лищните програми) напълно липсват по-нятия като „грях“, „разврат“, „целомъдрие“, „въздържание“, „покаяние“, „съвест“. И нес-лучайно.

Това е казано много точно в книгата „От какво искат да ни „спасят“ (Москва, Даниловски благовестник, 2011): „Божията благодат може да се изгуби само заради греха и ако Господ я отнеме от съгреши-лия, човек става безпомощен, слаб, без-волев и беззащитен както при нападение от зли хора, движени от зли духове, така и при непосредствено въздействие на самите демони... Въздържанието е най-силният начин за защита на християнина от това посегателство. Ето защо демоните

сладникава хуманистична опаковка. И ум-ните хора трябва да развиват у себе си ин-телектуален и нравствен усет, за да позна-ват тази отрова отдалече, без да я пробват на вкус. Както опитните сапьори усещат миниран терен на най-неочаквани места.

Важно е да се казва, че наркоманията обикновено е съдба на хора без развитие и знания, които се питат какво да правят със себе си и времето си. Ако някой въз-рази, като изтъкне успешния живот на рок певците, да се отговори, че умът не е тях-ната най-силна страна.

За тийнейджърите е въздействаща ис-тината, че наркоманите не познават щас-тието на любовта. Всичко най-интересно в живота ги подминава и хората ги избягват като прокажени.

Такива аргументи са силни пред мла-дите. А разказите как ще се разклати здра-вето им и дори за смъртната заплаха мина-ват покрай ушите им. От болести и смърт се плашат децата и невярващите стари хора. А младите, които навлизат в период на физически разцвет, се чувстват неуяз-вими. У тях са програмирани безстрашие, стремеж към риск, без които не е възмож-но познаването на света. Човечеството отдавна щеше да се изроди и да изчезне от лицето на земята, ако младежите смята-ха за най-висша ценност своето здраве и живот. Никой нямаше да участва в битки, да открива континенти, да пробва върху себе си нова ваксина, да гаси пожари, да пресушава блата, да строи градове. Дори нямаше да рискува да създаде семейство.

себе си, не се владее. ВЛАДЕЯТ НЕГО. Дума-та „обладаност“ обикновено се употребява без допълнение, за да не се привлича още повече злото. Защото човекът може да бъде обладан от бесове, както пише в Биб-лията. Така че, ако нещата се нарекат с ис-тинските им имена, наркоманията е форма на обладаност от бесове. Не е ли това при-чината да са толкова жалки резултатите от най-разнообразните медицински, в това число психотерапевтични, усилия на ле-карите нарколози?

И, обратно, поразителен е броят на изцелените, минали през християнските центрове за рехабилитация… А колко случаи има, когато наркомани са се въз-становявали дори без рехабилитационни центрове – просто са започвали да ходят на църква, да се изповядват!

На практика те също са заменяли пагубния си начин на живот със здраво-словен. Само че друг, не „общочовешки“.

и техните „агенти“ с всички сили се стараят да изключат напълно от съзнанието на хо-рата самото споменаване на каквото и да било въздържание. В онези случаи, когато „агентите“ не могат да водят открита бор-ба с Църквата, те дори нямат нищо против да поговорят лицемерно за нравствената полза от нея. Но трябва да си даваме ясна сметка, че те са готови да търпят само та-кава Църква, от чието учение е напълно изключено понятието за борбата с греха, с демоните (за тях изобщо е по-добре да се мълчи!) и, разбира се, въздържанието като начин на борба с демоничното въздейст-вие върху плътта, разума и емоционалната сфера на човека.“

След време се чухме, разбрахме се в кой ден ще му бъде удобно да погово-рим и ето, стоя пред входа на блока, об-хванат от вълнение. Винаги се чувствам така, когато ми предстои среща с човек, който има особено призвание от Бога.

– Е, здравей! – гласът на Борис е все така силен и звучен. – Заповядай. От-давна те чакаме, обядът изстина вече...

Закашля се. Виждам, че това го из-мъчва, и крия състраданието си зад бодрия поздрав и искрената радост от срещата. След обяда вадя от чантата си бележника и фотоапарата.

– Борисе, във влака записах ня-колко въпроса, които бих искал да ти задам. Съгласен ли си?

– Разбира се.– Мнозина читатели на нашето спи-

сание те познават от твоите книги, лекции и радиопредавания. Разкажи малко за себе си...

– Роден съм през 1949 г. в Урал, къде-то родителите ми бяха в изгнание. През август с Анушка празнувахме 43 години съвместен живот. Имаме четири деца. Едната ни дъщеря Господ вече прибра при Себе Си. Когато дойдох в Германия през 1977 г., кандидатствах в библейско училище, после получих висше бого-словско образование. Станах пастир. В продължение на седемнадесет години подготвях и записвах християнски ради-опредавания на руски език. Четиринаде-сет години заемах щатно място в Транс-световното радио – мисия, посветила се на разпространяването на Евангелието по радиото. Още три години работих като нещатен сътрудник. Последните го-дини служих като пастир в баптистките църкви в Германия.

– Твоята книга „Окултизмът – по-глед под маската” предизвика истин-ско вълнение. Как стигна до убежде-

нието, че е необходимо да напишеш тази книга?

– В началото на деветдесетте години бившият Съветски съюз беше буквално залят от окултни книги, вестници, списа-ния и телевизионни предавания. „Всич-ки сили на ада” със страшна сила се устремиха към оставената от комунис-тическата идеология празнина. Докато отговарях на въпросите на радиослуша-телите, подготвих едно предаване, след това второ, после цяла серия от преда-вания. В тях нямаше нищо философско и абстрактно, те отговаряха на злобо-дневните проблеми. От ръкописите към тези радиопредавания в продължение на две години приготвих книга, като по-стоянно допълвах новите въпроси, с които слушателите буквално ме затруп-ваха, и отделни статии. Това не е научна

Звъня по телефона на моя при-ятел Борис Зудерман. Чакам дълго. Никой не вдига слушал-

ката. На следващия ден отново се оп-итвам да се свържа – положението е същото. Накрая неочаквано отговаря женски глас. Представям се, казвам, че бих искал да говоря с Борис. „В момента не може да говори по теле-фона...” В слушалката се чува, явно от другата стая, тежка, мъчителна кашлица. Обхваща ме безпокойство.

По електронната поща получих писмо от Борис, което той беше раз-пратил на всичките си познати. Раз-съждаваше за смъртта. Реших да го посетя.

монография, а християнски, библейски отговор спрямо нашествието на силите на тъмнината.

– Борисе, ти казваш, че усещаш как се отронват последните песъчинки в часовника на живота ти. Как се отна-сяш към времето? Към годините, ме-сеците, седмиците, дните...

– Ценността на времето в моето възприятие нарасна многократно. Сега гледам по съвсем друг начин на това, къде ми отива времето. Започнах мно-го повече да го ценя. Помниш ли текста от Свещеното Писание: „Като скъпите времето, защото дните са лукави.” Сега го възприемам доста по-ярко. Особено съжалявам, че пропилях много време, като четох ненужни книги, водих празни разговори. Ето, спомням си разходките

ко радикален. Видях, че Бог има Свои пътища, които се различават от моето разбиране за обръщането към вярата, особено сред мюсюлманите, които днес идват при Него. Този начин на обръща-не към християнството, който има аналог може би само в Свещеното Писание, за мен е нещо изцяло ново, важно и инте-ресно. Да го кажем така: видях, че моите духовни закони не отразяват пълнотата на Божиите истини. Уверен съм, че като новороден християнин имам вечен жи-вот, но допускам, че не разбирам всичко около въпросите за спасението. Естест-вено, недопустимо е учението да се ос-новава на личен опит, има едно мерило – Свещеното Писание. Личният опит си остава личен опит, но ако го изключим напълно, бих имал опасения.

– За кого се отнася Проповедта на планината? За какво всъщност гово-ри в нея Иисус?

– Мисля, че за учениците Проповедта на планината е била точно онова „ново”, за което току-що говорихме. Можели ли са съвременниците на Иисус Христос да живеят според правилата, форму-лирани от Него? Разбира се, че не. Там Той представя на света принципите на Своето царство. Хората не са способни да живеят така. Той обаче е способен. Неговият живот в нас ни позволява да живеем според Неговите принципи. Ис-тинското християнство се отличава от теорията именно по това: то живее Не-говия живот, с Неговата сила и власт, с Неговата свобода и могъществото на Неговата благодат.

– Познаваш ли хора, които живеят по този начин? На практика. Бедни по дух, плачещи, кротки и блажени?

– Да. Би било много тъжно, ако не познавах такива хора. Спомням си едно празненство. Бяхме на маса. До мен се-деше наш общ приятел. Той се грижеше за всички, подаваше хляба и напитките, следеше да не би нещо да не ни достига. На този празник той сигурно беше най-високопоставеният според църковната йерархия. А служеше толкова непрес-торено. Личеше си, че винаги постъпва така. Хора като него има много повече, отколкото мислим, но не се забелязват.

– Ако разсъждаваме чисто по чо-вешки, не ти остава дълго да чакаш преминаването във вечността. Сега сигурно размишляваш много за жи-вота и за смъртта, за това, какво е ценно и важно. Какво в твоя живот е останало важно и какво е загубило ценността си?

– Преди година и половина лекарите ми даваха два-три месеца живот. Сега смятат, че ми остават няколко седмици. Казах им, че ми трябват няколко ме-сеца, за да довърша онова, което съм планирал, което е крайно необходи-мо да се направи. Но ние с теб знаем, че вярващите не умират – идват да ги приберат. Така че нашето време е във властта на нашия Господ. Да се върнем на въпроса ти. На втори план се измес-тиха някои неща, които преди играеха по-голяма роля, отколкото днес, напри-мер къде и как живея, имам ли къща и градина и т.н. При мен настъпи реална преоценка на ценностите. На първи план излязоха моите отношения с Бога. Това стана най-главното в живота ми. Обърнах внимание на някои области от взаимоотношенията ми с Бога, на неща, които не бяха съвсем наред: нарекох ги „неизорано поле”. С Божията помощ успях да изора тези участъци от моето „жизнено поле”. Един от тях беше тра-гичната смърт на нашата дъщеря. Изми-наха дванадесет години от смъртта й, а в душата си още таях обида към Бога, не разбирах Неговата воля и пътищата Му. Много се радвам, че с Негова помощ и този подвластен на скръбта участък е из-оран. За мен има огромно значение се-мейството – какво бих правил без него?! Радвам се, че до мен е моята жена, че децата са близо, че синът ми е пастир на църквата, която посещаваме. По-точ-но, тя ни посещава. Усещам грижата на църквата и не само на нашата. Когато разбрах диагнозата си, горчиво плаках. Плаках заради моите грешки и грехове, заради изгубеното време и пропуснати-те възможности. Плаках, струва ми се, цял ден. И разбрах, че в живота ми няма нищо по-важно от откритите, добри и синовни взаимоотношения с Бога. Уте-ха намерих в думите, които чух от Него:

с жена ми и съжалявам, че тогава не си говорехме за важното и ценното, което насърчава и вдъхновява, а си бъбрехме за това-онова. И още нещо си мисля. Подобно на много други християни, не спрях, не се замислих, дори не обърнах внимание на исторически важните мо-менти. Бяхме свидетели на такива ве-лики събития, а живеехме все едно не се е случило нищо особено. Важността на настоящето, за разлика от миналото и бъдещето, ето какво усещам в момента изключително остро.

– Как би определил своето отноше-ние към християнството в неговата теория и практика?

– С много по-голямо уважение, от-колкото преди, се отнасям към различ-ното от моето разбиране за учението на Иисус Христос. Мисля, че станах по-мал-

„...Защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на чо-веците прегрешенията им.” Къде може да се намери такова утешение, ако не в Божието Слово и в общението с Бога?!

– На идване пътувах с влак и на гарата се качих на трамвай №1, както ми каза по телефона... След извест-но време забелязах, че пътувам в обратната посока, защото се озовах извън града. Когато говорихме с теб по телефона, си представих картата на Брауншвайг и линията на трамвая на север от гарата. Така и тръгнах. А е трябвало да отида на юг. Не може ли да се получи същото и в нашия духовен живот? Откъде знаеш, че „пътуваш в правилната посока”? Как човек може да бъде сигурен, че е на прав път?

– Нашият ориентир трябва да бъде извън нас. Затова се ръководим не от нашите чувства, опит и представи, а от вярното Божие Слово. То реално ни води в правилната насока. Показва ни какви сме всъщност. Говори ни какъв е Бог. Открива ни пътя към Бога и ни на-сочва в нашия живот с Него. Словото Бо-жие е слово на Бога, това са Неговите

Когато получите това писмо, вече няма да съм сред живите. По-точно, ще бъда дори много жив, само че не в този свят. Помолих моите деца, след като премина във веч-ността, да разпратят това писмо като мой последен поздрав към вас. Няма нужда да отговаряте, защото децата ми не могат да четат на руски, а жена ми не може да чете заради лошото си зрение.

С голямо удоволствие бих ви съобщил какво преживявам в момента. Но не мога. Вярвам обаче, че всичко, което изпитвам, превъзхожда несравнимо нашата фанта-зия. Сега, когато пиша тези редове, съм из-пълнен с любопитство. Толкова ми се иска поне с крайчеца на окото си да надникна в света на Бога, да видя всичко, което ни е приготвил, да видя Иисус. Сигурен съм, че е прекрасно. Когато четете тези редове, аз вече ще виждам всичко това.

Господ ми даде чудесен живот, в който освен многото лишения и страдания имаше и удивителни събития, преживявания и по-даръци. Едно от най-хубавите ми преживя-вания бяхте вие, мои скъпи приятели. Като започна от братята и сестрите в църквите, където служих. След това - всичките ми скъ-пи слушатели, които в продължение на мно-го години поддържаха моето служение по радиото. После - моите студенти. Това беше всъщност най-интересната част от служе-нието ми. Благодаря много на всички, кои-то по време на пътуванията ми ме возеха, хранеха и ми осигуряваха подслон. Един от братята искам специално да спомена. Това е Виталий Козубовски от Киев, мой приятел и сътрудник. Колко часове прекарахме заед-но, докато пътувахме с влак или кола! Колко интересни теми обсъждахме! Виталий, ще ми липсваш много.

Не казвам „сбогом”, казвам ви „довижда-не”. Толкова ми се иска да ви видя всички там, при нозете на Христос. А после вечно да пеем слава на Него. Моля ви, положете всички усилия да попаднете там!

До срещата ни при нозете на Христос!Бъдете благословени!

Ваш Борис Зудерман

P.S. СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ!думи към нас. Ето, ти се обади, попита как да стигнеш до дома ни и жена ми ти отговори. Така и Бог, Неговото Слово – то ни говори. Разбира се, ако му вярва-ме. Това е необходимо условие. Ако ти не беше повярвал на жена ми, никога нямаше да стигнеш до нас...

– Какво те радва, Борисе?– Семейството, църквата и перс-

пективата скоро да достигна целта. Семейството е голяма утеха и огромна помощ за мен. Църквата напоследък започнах да възприемам като нещо все-

ленско, всеобщо и реално. Това, че и аз принадлежа към тази

вселенска общност от хора и към Бога, за мен е

голяма радост. Откровено казано, вече се радвам, че

съм толкова близко до целта. Не бих искал да изминавам отново

последния участък от моя път...– На сбогуване какво би искал да

кажеш на читателите на списанието, Борисе?

– Не забравяйте какво е най-важното в живота.

– Благодаря за откровения разго-вор. Нека Господ, твоят Бог, те благо-слови със Своя мир и ти даде радост от общуването с Него!

* * *Прибрах се вкъщи. Записах разго-

вора. Звъня на Борис Зудерман, за да уточним някои детайли. Чакам дълго. Никой не вдига слушалката. Безпокой-ство обхваща душата ми. Изминаха ня-колко дни. Сутринта ми се обажда синът на Борис, пастир Виктор Зудерман:

– Искам да ви кажа, че вчера Господ прибра баща ми.

Изказвам съболезнования, замислям се и усещам: с думи не можеш да изра-зиш дълбоката си печал.

Борис сега е там, той вижда и чува това, което ние не можем нито да видим, нито да чуем, нито ни е дадено да раз-берем, докато сами не преминем тази граница.

оявила съм се на бял свят в една неделна утрин. Родители-те ми много се зарадвали, тъй като вече имали двама синове

и очаквали дъщеря. Три години подред бях любимото дете в семейството, но когато се роди по-малката ми сестра, за мен всичко се промени. Намразих я, защото ревнувах и се чувствах ненужна и изоставена.

Колкото по-голяма ставах, толкова повече растеше у мен стремежът към самостоятелност

възраст започнах да търся вниманието на момчетата - нещо, което изобщо не харесваше на баща ми. Страдах заради отношенията с него - всичките ми прия-телки имаха повече свобода от мен. Чес-то бягах от училище, за да се повеселя с приятелите си. Но все пак, някъде дъл-боко в душата си чувствах неудовлетво-рение.

Той вече не ми се доверяваше, а пък и прекалено често го подвеждах. Така си изградих моя собствена вяра в Бога, т.е. стоварвах върху Него цялата отговор-ност, ако нещо в живота ми не потръг-ваше, но се боях от Него, чувствах, че може и да ме накаже. За мен Бог беше добър само тогава, когато всичко върве-ше според моите желания.

и самоутвърждаване, което силно ус-ложни отношенията с баща ми. Макар че ме обичаше по своему, той ме обгради с ограничения и забрани. Това стана при-чина все повече да се затворя в себе си.

Първите занятия в училище бяха истинско мъчение за мен. Бях толкова недружелюбна и срамежлива, че това скоро се отрази на успеха ми. Изградиха си мнение за мен, че съм мечтателна и разсеяна натура.

А аз копнеех по-бързо да порасна. Помня, че най-голямата радост на три-надесетия ми рожден беше мисълта, че на следващата година ще стана на четиринадесет. От тринадесетгодишна

Задавах си въпроса дали животът ми има някакъв смисъл. И още на тези годи-ни мечтаех за човек, който да ме обича и да ми принадлежи. Но моите приятели един след друг разбиваха илюзията ми. По това време започнах да си пиша с едно момче от Америка. Веднъж той ми каза, че се е покаял и е посветил живота си на Иисус Христос. Сподели, че това го прави много щастлив. Думите му ме заинтригуваха и аз също реших да по-вярвам в този Иисус. Започнах да чета по малко от Библията, исках да се за-позная по-отблизо с младежите от една християнска общност, но баща ми за съ-жаление забрани и това, защото предпо-лагаше, че става въпрос за секта.

Бях на петнайсет, когато се запознах с бъдещия ми съпруг. Това беше спокоен, уравновесен и тър-пелив човек. С него ми беше много при-ятно, особено след безкрайните споро-ве с баща ми. Започнахме често да се срещаме и се учудвах, че родителите ми ми предоставиха пълна свобода и не възразяваха срещу нашите отношения. Не мина много време и разбрах, че съм бременна. Зарадвахме се, въпреки че аз бях само на шестнайсет, а той – на двайсет години. След като навърших се-демнайсет, получих разрешение да се омъжа. Два месеца по-късно ни се роди дъщеря.

С удоволствие се занимавах с детето си. Обградих го с любов и внимание и се зарекох, че моето дете никога няма да има нужда от нищо. Бях щастлива. Но след това се появи някаква неудовлет-

вореност, исках да ми се възхищават, да се прекланят пред мен. Жадувах за лю-бов и комплименти. Мъжът ми много се грижеше за мен, но аз поставях такива изисквания, че той просто не беше в със-тояние да ги изпълни. В крайна сметка това се отрази на взаимоотношенията ни и започнахме все по-често да се кара-ме. В този период на него му направиха операция на крака и се наложи да оста-не вкъщи четири месеца. Той вършеше доста работа, грижеше се трогателно за дъщеря ни, но в нашия тесен апарта-мент скоро започнахме да си лазим по нервите. Без да мисля много, се обадих на приятелката ми и се разбрахме да

излезем на ресторант. Определено ни хареса и започнахме все по-често да хо-дим там. Мъжът ми не противоречеше на моите желания, а и ми се струваше, че в семейството никой не се нуждае от мен и не ме ценят достатъчно. Така ресторантите и кафенетата станаха мой втори дом. Забелязах, че се харесвам на мъжете, и скоро тръгнах от ръка на ръка. Всичко ми беше безразлично. Мо-ето семейство вече не означаваше нищо за мен.

След като с мъжа ми си дадохме сметка, че имаме големи дългове, на-мерих добре платена работа като фото-модел. Скоро започнаха да ме снимат в разни неприлични пози, а после ми се наложи да премина към порнография. Над нищо не се замислях. Важни бяха само парите, а ние имахме нужда от тях. Желанията ми се увеличаваха, а и мъ-жете взеха да искат все повече от мен. Скоро се стигна до това, че започнах да се продавам. Съвестта ми беше мъртва. Ужасните грехове, в които живеех, бяха замъглили напълно очите ми. Мъжът ми не подозираше нищо и мислеше, че си правя безобидни снимки.

Когато дъщеря ни навърши годинка, се преместихме в голям апартамент. До нас живееше един проповедник с жена си и двете си деца. Отначало не общувах с тях, често им се присмивах. Но веднъж съпругата на проповедника звънна и попита дали не съм съгласна понякога да наглеждам децата й. Съгла-сих се, защото така можех да я помоля за същото.

Тогава с мъжа ми често се карахме и накрая решихме да се разведем. Това по някакъв начин ме накара да се замис-ля над живота си и си зададох въпроса дали в него има нещо добро и чисто? От-говорих си – единственото добро и чисто беше дъщеря ми. Когато го разбрах, си помислих какви ще са последствията за нея от нашия развод. Започнах да убеж-давам мъжа ми да не се развеждаме. Помирихме се и поисках да родя още едно дете с надеждата, че това ще ми помогне да променя живота си. Скоро забременях, но последва спонтанен аборт. И когато това се случи отново, съвестта ми проговори, още повече, че и преди бях направила няколко аборта. Забременях за трети път и когато отно-

Но това е като на кино. В живота, след като изчезнат емоциите, човек остава с разбито сърце, изтерзана душа и разум, изгубил ори-ентир. Търсим съвет от приятели, познати. Те се опират на своя опит, на своите преживявания. А този опит обикновено е трагичен и греховен. Често тяхната помощ и подкрепа е като пречупе-на тръстика, „която, ако някой се опре на нея, ще му влезе в ръката и ще я промуши“ (IV Цар. 18:21).

Какво ще те посъвет-ва разведеният човек? Да се разведеш. Той е избрал такъв път за раз-решаване на възникна-лите проблеми и сега го

препоръчва наляво и надясно. Какво ще те посъветва предателят? Да пре-дадеш. Това е неговият начин на жи-вот. Какво ще те посъветва рушветчи-ята? Всички въпроси да се решават с помощта на рушвета, тъй като той ги решава именно така.

И съветите на тези хора ни пас-ват. Харесват ни. Ние страдаме и ни се предлага изхода: „Ти си достоен за утеха, вземи си я.“ Не е важно по какъв начин ще получиш тази утеха. Всички постъпват така.

Е, какво, и съвет ли не можеш да поискаш? Поискай, разбира се. Жи-тейският опит, духовният път, прежи-вените години при всички народи и през всички времена са се ползвали със заслужено уважение. Но за всяка дума, казана от човек, е нужна про-верка в Божието Слово.

* * *Освен проблемите има и всеки-

дневна рутина, потискащ бит, посто-янни „болежки“. Ами, като при всички. И можеш да си позволиш слабости.

— Живяхме като всички, но пък имаме за какво да си спомняме - каз-ва отминаващото поколение, докато всмуква дима от цигарата, стисната с беззъба, сбръчкана уста.

— Живеем като всички, но пък ще имаме какво да си спомняме - повта-ря след тях младото поколение, под-пухнало след бурна нощ.

Разбира се, че ще има. Но дали ще искат да си го спомнят? А ще се наложи. На всички.

Хората цял живот търсят щастие. Като всички. Не разполагат обаче с неговите компоненти: мир и любов, покой и стабилност. Човек събира късчета от това щастие – своето, чуждото. Късчета, различни по фор-ма, размер и цвят. От тази мозайка се опитва да направи картина на щаст-ливия живот, а се получава картина на абсурда. В края на живота е още по-страшно – късчетата са разбърк-ват в счупена стъклена бутилка, която ти остава само да съзерцаваш с без-крайната мантра:

во се появиха усложнения, отидох на лекар. Съседката любезно се съгласи да наглежда дъщеря ми. Не можех да повярвам на онова, което ми каза докто-рът. В ушите ми звучаха думите му:

— Имате извънматочна бременност. Спешно трябва да ви оперираме и веро-ятно повече няма да имате деца.

Горчиво се упреквах и се обвиня-вах. Знаех, че това са последствия от разгулния ми живот. Когато отидох при съседката за дъщеря си, тя ме попита защо съм толкова потисната. Не сдър-жах сълзите си и разказах на тази жена за своя живот и за това, как Бог ме на-казва за миналото ми. Тя ми отговори, че Христос е дошъл, за да ни освободи от нашите грехове, и че мога да получа прошка за греховете си и да променя жи-вота си. Но аз бях толкова разстроена, че не можех да разбера за какво ми го-вори. Жената предложи да оставя дъще-ря си при нея, докато съм в болницата. Когато след упойката дойдох на себе си, медицинската сестра с усмивка ми каза:

— Не се притеснявайте, беше само спонтанен аборт и ще можете да имате още много деца.

Не можех да повярвам на ушите си, нито да се овладея, сълзите не спира-ха да се стичат по бузите ми. След това дойде някакво облекчение, сякаш заед-но със сълзите се отмиваха и греховете ми. Неочаквано реших да се обадя на нашия съсед, проповедника. Казах му, че предавам живота си на Иисус Хрис-тос, че напълно Му се доверявам и се моля Той да ми помогне да променя съ-ществуването си. Трудно е да опиша с каква радост и любов се изпълни сърце-то ми след този разговор.

Когато се прибрах, имах чувството, че целият свят се е променил. Опитах се да махна от живота си всичко, което моят Господ не би одобрил. Макар че с някои навици и слабости се наложи да се боря дълго и упорито, постепенно Бог ми помагаше да се освободя от тях. Моят съсед и жена му ме подкрепяха трогателно, с любов и доверие. Те ми помогнаха да се разделя с миналото си.

Половин година след като се покаях и приех Иисус Христос, заедно с мъжа ми ни поканиха да прекараме почивните дни с хората от една църква. В неделя, по време на сутрешната служба, пас-тирът говореше за това, как се е обър-нал към Иисус Христос. Моето минало с всичките му подробности веднага застана пред очите ми и се почувствах толкова нищожна, че едва успях да се овладея. И когато пастирът в края на своята проповед каза, че ако някой има въпроси, е готов да отговори, отидох при него. Разказах за миналото си, за това, какво ми тежи и не ми дава покой. За това, че мъжът ми не знае нищо за мое-то минало, че ме е страх да призная, тъй като се опасявам, че щом разбере, ще се разведе с мен. Пастирът ме изслуша внимателно и ме посъветва все пак да си призная всичко пред мъжа ми, защото той може да разбере от странични хора, а чистосърдечното признание само ще очисти нашите взаимоотношения. Помо-лихме се заедно Господ Бог да подари на мен и на мъжа ми сили да понесем и това изпитание.

Докъсно говорихме двамата със съпруга ми. Когато му разказвах всич-ко, треперех и се обливах в сълзи, и с цялата си душа молех Господ да напра-ви чудо. В себе си бях решила, че ако

мъжът ми поиска да се разведе с мен, значи такава е Божията воля. Той слу-шаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Позволи ми да споделя всичко, после започна да ми задава въпроси – искаше да изясни изцяло подробностите. На-края силите ме оставиха и замълчах в очакване на отговор. Изведнъж се случи нещо невероятно: мъжът ми хвана двете ми ръце и каза:

— Прощавам ти. Струваше ми се, че се е побъркал.

Но той все повтаряше: — Прощавам ти. Внезапно ми дойде мисълта, че са-

мият той не разбира откъде има сили да ми прости. Всъщност действаше според волята на нашия Господ Бог. Тази вечер имаше голямо значение и за двама ни. По-късно съпругът ми при никакви об-стоятелства не ми напомни за моето минало. За мен станаха насърчителни думите от Посланието към римляните: „Всички съгрешиха и са лишени от сла-вата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христос Иисус” (3:23-24).

Онази вечер Господ Бог ни даде такава благодат. След това мъжът ми също повярва в Иисус Христос и ние станахме щастливи родители на три дъ-щери. Знаем, че не всеки ден се случват чудеса, подобни на преживяното през онази паметна вечер, но Светият Дух, който живее в нас, ни укрепва. Радвам се, че след като преминах през мрак и бури, получих спасение от властта на греха. Христос ме изведе на пътя към щастливата вечност.

— Има какво да си спомням... Като всички...

* * *Животът е труден и тежък – това

е банална истина. С годините я раз-бираш все по-добре. Идва опитът, на-трупват се способи и методи за пре-одоляване на кризите. Но е толкова важно на какво се основават те.

Думите „както винаги“ и „като всич-ки“ имат алтернатива: човекът може да избере опита на света или опита на Библията. Първото е по-приятно, то лекува нашите обиди, подхранва самолюбието ни, утешава съвестта ни. Второто често е трудно да се при-еме, тъй като изисква смирение, чес-тен поглед към себе си и действител-ността около нас.

А изборът, както винаги и като при всички, зависи от самия човек.

алко шокиращо звучи, нали?

Възможно е да се пи-тате за две неща: първо,

как страдащ ще е равносилно на жив и, второ, какво общо имат тийнейджърите, за които е предназначен този текст? На-дявам се да отговоря и на двата въпроса.

В Матей 5:4 (РИ) е написано: „Бла-жени скърбящите, защото те ще се уте-шат.” Ето някои от синонимите на думата „скърбящ” според Българския синони-мен речник: нажален, неутешим, тъжен, печален. А смисълът на думата „скръб” позволява да говорим за нейните раз-новидности: естествена, греховна и ду-ховна.

Естествената, или природната, най-често е скръб за някой близък, когото си загубил. Човек не избира тези обстоя-телства и за него е непосилно да се кон-тролира. Мисля, че разбирате за какво говоря.

Вторият вид е греховната скръб. Това е копнеж или неистово желание за нещо, което Бог не е дал на човека да притежава и той е неутешим. Тук има два изхода. Първо, да осъзнаеш, че щом Бог не ти дава онова, за което жадуваш, за теб така е по-добре, защото Той вижда нещата мащабно. Представете си един гоблен. Когато погледнеш лицевата му част, тя е изключително красива и изкус-но направена, но ако го обърнеш откъм гърба, виждаш възелчета, кръстосани конци и други несъвършенства. Ние, хо-рата, обикновено не виждаме красива-та, лицевата част, а - възлите и висящите конци. Мислим си, че така не е добре, и се опитваме да предприемем действия по човешки, но усилията ни се увенчават с неуспех. Нужно е обаче да се доверим на Създателя си, Който вижда Картина-та. В Римляни 8:28 е написано: „На онези, които обичат Бога... всичко съдейства за добро.”

Вторият изход е да отстояваме „ма-гарешки” желанието си. В Стария Завет четем за много хора с такъв магарешки инат. Ще дам за пример един от тях - Ахав (III Цар. 21:1-19). В ст. 4 там се казва: „Ахав се върна у дома си развълнуван и огорчен от думите, които му бе казал изреелецът Навутей: „Няма да ти дам

че страда от корнеална абразия (нару-шена повърхност на роговицата на око-то). Окото е един от най-чувствителните органи в човешкото тяло и въпреки това Ашлин изобщо не изпитва болка, дори там.

Сетивата осъществяват връзката между организма на човека и външния свят, който го заобикаля. Ако опрете ръ-ката си до гореща повърхност, нервната система ще изпрати сигнал до мозъка, че тялото ви е в опасност, то ще изпи-та болка и ще се задейства рефлексът, чрез който ще отдръпнете ръката си. А сега представете си, че не можете да изпитвате болка, като това момиче. С други думи, тялото ви е неспособно да разпознае опасността. Тогава може да се нараните до такава степен, че да изгу-бите живота си, без дори да подозирате, защото нямате усещане за болка.

и това го наскърбява. Колкото повече се приближаваме до Бога, толкова повече се изостря чувствителността ни към гре-ха. От момента, в който се покаем, у нас се заражда и започва да расте непоно-симостта към греха. И скръбта ни се ум-ножава, защото осъзнаваме колко сме грешни и недостойни за Божията любов и милост. Разбираме, че сме нищо и ни-кой пред Него и въпреки това Той ни е възлюбил (Йоан 3:16) и е изпратил най-скъпото, което притежава – Своя Син, - за да спаси нас, недостойните. Всичко, което Бог е направил за нас чрез Господ Иисус Христос, ни кара да скърбим за това, че сме грешни, и същевременно да Го обичаме и да се радваме, че сме по-знали Неговата милост.

И така, какво се получава в края на земния ни живот, ако, разбира се, вър-вим по пътя на освещението: скръбта ни заради нашата грешна природа е из-ключително голяма, но, от друга страна, сме щастливи, блажени и утешени, че

Май често правим точно това, без да си даваме сметка.

Третият вид скръб е духовната. Това е скръб за греховете, които сме извърши-ли срещу Бога. За да разберете какво се опитвам да кажа, ще дам пример с едно изключително рядко генетично заболя-ване – вродена нечувствителност към болката (CIPA - congenital insensitivity to pain with anhidrosis). Ашлин Блокър - мо-миче, диагностицирано с това заболява-не, от самото си раждане не е плакало, защото не чувства глад и не изпитва дискомфорт от пълния памперс. Когато е на осем месеца, нейните родители я за-веждат на очен лекар, където откриват,

И така, ако сетивата ти не действат, не чувстваш болка.

Труповете не усещат болка, но ние, живите хора, я изпитваме.

По същия начин е и с духовния ни живот. Ако нямаш сетива за греха, не можеш да скърбиш за това, че си го из-вършил. Неслучайно хората се разделят на два типа: едните са грешни, а другите осъзнават, че са грешни.

Човекът, който е познал Бога, из-следва Неговата свята природа и върви по пътя на освещението, онзи, който не спира да търси и открива Божията лю-бов, все по-ясно вижда и разпознава своята грешна, несъвършена природа

сме познали милостта на Бога и сме при-ели Неговия Син Иисус Христос като свой Спасител.

В началото говорихме за три вида скръб - естествена, греховна и духовна. Първите два е много вероятно вече да сме изпитали, но от нас зависи дали ще пре-живеем третия вид - духовната скръб. За-щото духовната скръб отвежда до Бога, Кой-то ни обича безкрай-но и иска да прекара вечността с нас.

1.Цар на Асирия и Вавилон (681-669 г. пр. Хр.), който наследява баща си Се-нахирим (ІV Цар. 19:37) 9.Две от книгите в Стария Завет 10.Четвъртият син на Аарон, свещеник в Израил 11.Общото название за жените на един мъж в страните, където е прието многоженството 13.Нота 15.Украшение 17.Назва-ние, наименование 19.Произведение на Адам Мицкевич 20.Огненотечна си-ликатна маса, която се излива от вулкан, магма 22.Важна подправка за храна,

с която Христос сравнява Своите последователи (Мат. 5:13) 23.Хижа на Витоша 24.Върховно египетско божество 25.Предприятия за разрабо-тване на находища от полезни изкопаеми 27.Арамейското название на нивата, закупена със сребърниците на Юда Искариотски, което в пре-вод означава „Кръвна нива“(Деян. 1:19) 29.Син на Юда и брат близнак на Фарес (Бит. 38 гл.) 30.Предишното име на съвременната държава Египет (инициали) 32.Вид иглолистно дърво 34.Помощник и писар на пророк Йеремия (Йер. 36, 43 гл.) 36.Нота 38.Месец от еврейския кален-дар 39.Сирийско божество (ІV Цар. 5:18) 41.Голямо помещение в про-мишлена сграда 43.Столицата на едноименно царство в Мала Азия (X-XI в. сл. Хр.) 44.Финикийско божество на умиращата и възраждащата се природа, почитано също в Гърция и Рим 46.Вторият съдия на Израил (Съд. 3 гл.) 48.Наш бивш министър на външните работи и председател

на Атлантическия клуб 49.Древен японски театър 50.Местност в Палестина, където се установява Авраам, а по-късно и Яков (Бит. 12, 33 гл.), впоследствие важен град за Израил в хълмистата земя на Ефрем 51.Израилски цар, убит от слугата си (ІІІ Цар. 16 гл.) 53.Новопосадено лозе 54.Одоламец, приятел на Юда (Бит. 38 гл.) 56.Цвят на кожата 58.Река в Сирия, спомената от Нееман (ІV Цар. 5:12) 60.Марка руски вертолети 61.Настоящата столица на Палестинската ав-тономия на Западния бряг.

1.Думите, изречени от Христос на кръста, които в превод означават: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“(Мат. 27:46) 2.Партия от игра на тенис 3.Един от евнусите на цар Асуир (Ест. 4 гл.) 4.Литературен жанр 5.Прибор, механизъм 6.Дървен стълб, греда 7.Машинен елемент 8.Голяма река в Африка, символ на древния Египет 12.Едно от наклоненията на лада (другото е мажор) 14.На-

род, който произлиза от внука на Исав и носи неговото име, - противник на Израил 16.Територия край р. Ефрат, обитавана от потомците на Еден (ІV Цар. 19:12) 18.Название на камъка, издигнат от Самуил в чест на по-бедата над филистимците (І Цар. 7:12) 21.Евреин християнин от Коринт, майстор на шатри и приятел на ап. Павел (Деян. 18 гл.) 26.Популярно бо-жество сред ханаанските народи 28.Общото название на всички видове облекло, които ползват хората 31.Столицата на древната държава Амон 33.Аморейски цар, който заедно с още трима царе е бил победен от Исус Навин (Ис. Нав.10 гл.) 35.Приспособление за гимнастика 37.Роб, който избягал от господаря си Филимон и после повярвал чрез служението на

ап. Павел (Филим. 1:10; Кол. 4:9) 40.Градът, в който са откарани в плен някои вениаминци, синове на Аод (І Лет. 8:6) 42.Система за организация на тоновете в музиката по височина 45.Списък на книги, предмети, документи и т.н. 47.По-малката сестра на Оола - двете жени са символ на Юдея и Израил в книгата Йезекиил (23 гл.) 52.Син на Сим и внук на Ной, родоначалник на народи (Бит. 10:21-22) 55.Син на Севегон, който открива горещи извори в пустинята (Бит. 36:24) 57.Южен плод 58.Мярка за повърхнина 59.Препарат за почистване на петна.