Година от юбилеи · 2011-03-20 · Хигинс от „Пигмалион” в...

2.-8.03.2011 Год. 20

Брой 71,50 лв.

ЛВ се готви за скОК

ОЧАКВАЙТЕ

Поетите и Вестникътблаготворително юбилейно четене

С участието на:

Амелия Личева Ани Илков Божана Апостолова Бойко Ламбовски Бойко Пенчев Борис Роканов

ВБВ Виргиня Захариева Владимир Левчев Галя Николова Георги Господинов Димитър

Кенаров Едвин Сугарев Екатерина Йосифова Елин Рахнев Емануил Видински Емил Христов Иван Димитров Иван Ланджев Иван Теофилов

Иван Христов Иван Цанев Илко Димитров Йордан Ефтимов Калин Михайлов Камелия

Спасова Красимира Джисова Малина Томова Марин Бодаков Мария Калинова Мария

Липискова Миглена Николчина Мирела Иванова Мирослав Христов Надежда Радулова Николай Бойков Палми Ранчев Петър Чухов Пламен

Антов Пламен Дойнов Поли Муканова Румен Баросов Румен Леонидов Силвия Чолева Стефан

Иванов Яница Радева Ясен Атанасов ЯRсен Василев

12 март 2011 г., 18:00 ч.,

Аула на СУ „Св. Климент Охридски”

(Не)юбилейни четения

Никола Иванов за Първан Стефанов

Пламен Дойнов за „Присъствие” на Николай Кънчев

Елена Борисова за „Грешница” на Ваня Петкова

Тибор Залан за унгарската литература преди и след 1989 г.

Нова българска

Весела ЛяховаДимитър Клингов

Преди няколко дни една поетеса ми писа с приятелска ирония: „Вече един месец празнуваме 20-годишнината на „Литературен вестник”. И като се огледах – какво да видя – цялата година осеяна с толкова юбилеи, при това все важни и литературни, че реших да ги инвентаризирам.Започвам с две 80-годишнини – на Първан Стефанов (1 януари) и Иван Теофилов (24 март). Продължавам с две 70-годишнини – на Екатерина Йосифова (4 юни) и Иван Цанев (30 ноември). И още две такива – на Станислав Стратиев (9 септември) и Димитър Коруджиев (26 декември).100-годишнината на Стефан Гечев (29 януари) като че ли вече трябва да сдвоим със 130-годишнината на неговия баща – един от най-даровитите и недоосъществени български критици Алберт Гечев (11 октомври). Още две 130-годишнини – на Димитър Подвързачов (6 октомври) и Стилиян Чилингиров (26 октомври) заедно със 120-годишнина на Константин Петканов (29 декември) и 110-годишнина на Димитър Пантелеев (16 ноември) окръглят подканата да помним българската литература до Втората световна война и какво се случва с голяма част от реномираните й представители след това.75-годишнината на Николай Кънчев (25 ноември) отбелязваме като единствена, въпреки че и Стефан Цанев достига същата юбилейна възраст (7 август).

Защо да премълчаваме 90-годишните юбилеи на Борис Априлов и дори на Иван Рудников и Николай Зидаров...Но достатъчно автори! Да кажем за книгите – от кръгли по-кръгли юбилеи заковават: „Стихотворения” (1901) от П. К. Яворов; сборникът „Разкази. Том 2” [с „Гераците” вътре, 1911] от Елин Пелин; календарчето „Експресионистично календарче” (1921) от Гео Милев, романът „Тютюн” (1951) от Димитър Димов, стихосбирката „Баладично пътуване” (1961) от Христо Фотев, романът „Лице” (1981) от Блага Димитрова... Книгите също имат възраст. Да я почетем.Може някой да ми подскаже, че юбилеи през 2011-а – при това едни от най-кръглите – имат още Ванга и Тодор Живков. Техните 100-годишнини също трябва да бъдат отбелязани. Но не с възпоменателни ритуали, а с вещи прочити на архиви и на позабравени публикации за тези личности.Всеки избира как да празнува или да подмине един юбилей. Струва ми се, че литератори, изследователи и писатели могат да постъпят по единствения смислен начин – като извикат думите и образите на своите юбиляри и поговорят с тях честно и проникновено. Празникът ще се получи от само себе си.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Година от юбилеи

2 Литературен вестник 2-8.03.2011

Творбата на Том Хупър „Речта на краля” е класически, коректен и достоверен исторически филм, който зад привидно абсурдния си анекдотичен и скверен конфликт, прави точен и проникновен анализ на британското общество в навечерието на най-драматичния конфликт, пред който е изправено и в който трябва да воюва буквално на живот и смърт за своето оцеляване и бъдеща победа.Никога не съм приемал говорния дефект, пък бил той и на аристоркрат, за някакъв непреодолим проблем, но се оказва, че в Англия всичко става много сериозно, ако си херцог на Йорк и в един прекрасен ден, 11 декември 1936 г., брат ти абдикира и ти трябва да го наследиш като крал Джордж VI.Конституционните изисквания са спазени, премиерът Болдуин е сменен от Невил Чембърлейн, но ти трябва да произнесеш четири клетви в Уестминстърското абатство, за да станеш легитимен владетел. Лошото е, че заекваш, а още по-неприятно е, че церемонията трябва да се заснеме на филмова лента. Така срамният ти недостатък ще стане достояние на целия свят, особено в съпоставка с харизматичните диктаторски лидери и оратори Хитлер и Сталин.Хупър и сценаристът му Дейвид Сидлър много деликатно и прецизно подхождат към щекотливата тема, използвайки опита на Стивън Фриърс от неговия шедьовър „Кралицата” (2006). Постановчикът повдига завесата и хвърля премерен поглед към един нелицеприятен кралски недъг, фиксирайки етапите, усилията и героите, които все пак успяват да го преодолеят.Албърт Фредерик Артър Джордж

Уиндзор („Бърти”) се мъчи с дефекта си още от 1925 г., и от куриозния си провал на стадион „Уембли”, но резултатите винаги са плачевни. Минават девет години и съпругата му Елизабет Боуз - Лайън открива неуспелия актьор и странен логопед – австралиецът Лайънъл Лог, който с много такт, умения и новаторски подход (диафрагмено дишане) постига чудото – успява да излекува монарха и го мотивира да говори, макар и с усилия, гладко и с патос. Първо на коронацията си с четири кратки церемониални отговора, а след това и в знаменитата си радиореч по BBC на 3 септември 1939 г., предавана за нацията и целия свят.Режисьорът Том Хупър е верен на историческата правда при пресъздаването аромата и фактурата на епохата, като в тази насока усилията му са синхронизирани с тези на оператора Дани Коен, сценографа Ив Стюарт, костюмограф Джени Бийвън и композитора Александър Десплат.Актьорският състав е подбран безупречно и е на завидна висота. Аз лично бях впечатлен от точните попадения за Тимоти Спол – Чърчил, Клер Блум – кралицата майка Мери, Гай Пиърс – крал Едуард VII, Майкъл Гембън – крал Джордж V, Дерек Джейкъби - архиепископът Космо Гордън Ланг, Антъни Андрюс – Стенли Болдуин и Хелена Бонъм-Картър – кралица Елизабет. Но над всички с елмазен блясък се откроява дуетът Колин Фърт – Джордж VI и Джефри Ръш – Лайънъл Лог.В този тандем е постигната удивителна симбиоза. В него майсторски са претворени всички същности проблеми и конфликти,

тормозещи английската общност през 30-те години на миналия век – от социалното неравенство и кастовите предразсъдъци, до незнанието как живее твоя сънародник и за какво мечтае той.В тази по същество Шекспирова драма, напомняща поразително „Фалстаф”, се оказва, че типично по британски конфликтите се тушират и преодоляват, редовият гражданин може да стане съюзник на самия монарх, за да му помогне в най-важната държавна мисия, да го моделира като проф. Хигинс от „Пигмалион” в сериозен и готов на саможертва владетел, истински обединител на нацията, който се представя в своята величава светлина точно на 3 септември 1939 г., когато обявява на своите сънародници, че войната с Германия трябва да бъде спечелена на всяка цена. С неговия триумф, истински апотеоз на непобедимия британски дух, завършва и филмът на Хупър. От финалните му надписи разбрах, че кралят и логопедът запазват приятелството си, нещо, в което бях напълно сигурен.„Речта на краля” е може би най-стойностният филм за 2010 г., реализиран с подкрепата на Британската лотария. Той печели очакваните от него награди и пари, а ние тепърва ще съпоставяме кралската реч от 3 септември 1939 г. с тази на Хитлер от 22 юни 1941 и Сталин от 3 юли 1941 г.

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Речта на краля”, 2010, реж. Том Хупър, 118 минути, световен разпространител „The Wainsten Company” и „Momentum Pictures”

Здравка Евтимова с номинация в САЩ

Разказът на Здравка Евтимова “Tossing” („Подхвърляйки”), публикуван в американското литературно списание Anderbo през 2010 г., е един от 84-те разказа, публикувани в литературни издания в САЩ през миналата година, номиниран от американски литературни критици и редактори за наградата Million Writers Award 2011.Това е уебсайтът, на който може да се видят всичките 84 разказа, номинирани за наградата Million Writers Award 2011 в САЩ:http://www.jasonsanford.com/jason/2011/02/editor-nominations-for-2011-million-writers-award.html?cid=6a00e54eede2ca8834014e5f42c297970cТова е уебсайтът, на който може да бъде прочетен разказът на Здравка Евтимова “Tossing”: http://www.anderbo.com/anderbo1/afiction-048.html

ЛВ

П О Д К А Н А

П А Р Т Е Р

„Речта на краля”

1910-а на Михаил НеделчевПрез цялата 2010 година Михаил Неделчев пишеше тази книга. Иначе малкото по обем издание „1910: Сюжети от литературната година” функционира като своеобразен аналитичен попътен дневник на честванията на 1910-а, протекли особено интензивно през отминалите 12 месеца.Освен двата текста, четени на конференцията в НБУ на 18 юни („Синтезът на годината” и „Волята за представителност и (може би) окончателност”), Михаил Неделчев прибавя в книгата другите си юбилейни текстове – „Литературната идеология на единствената книга” (от кръглата маса „Подир сенките на облаците, подир сто лета”, 9 април в Бургас), „Трагическият диалог Яворов–Мина през 1910 година” (от конференцията „Аз не живея, аз горя”, 16 юли в Поморие), „Два „забравени” текста на Петко Тодоров и Пейо Яворов от полемиката около Славянския събор в София”. Това са сюжети от литературоведската година 2010-а. Отворени към аудиторията, която слуша текста на публичните форуми, обърнати и към други текстове, но и насочени към самите себе си – в книгата те се препращат един към друг, дописват се, дотълкуват се, отново и отново обещават следващи сюжети, нюанси, уточнявания... Една несвършваща книга. Нейната неокончателност изглежда точно обратната на „волята за представителност и окончателност”, която Михаил Неделчев разпознава в 1910-а. Такова е обаче говорещото,

пледиращото, искрящото от идеи литературознание – то винаги има още какво да оповести, но и в какво да се вслуша.Разбира се, няма как да не забележим и в тази книга старото пристрастие на М. Неделчев към П. К. Яворов (почти три текста за него!), макар да си представяме, че 1910-а е повече година на П. П. Славейков, отколкото на поета, който се заканва да покаже „На Острова на блажените” от Айфеловата кула на цяла Европа.По-важното е обаче, че тази книга така чете знаците на 1910-а, които дълбоко са отпечатани в тялото на литературния канон, че без да игнорира канона, фино го доуточнява, припомня позабравените му колебания, осветява периферни персони и творби, които всъщност изцяло му подражават.

Най-влиятелнатаВсеки инвентаризиращ поглед върху календарния диапазон на 1910-а се убеждава в събитийната и литературната преизпълненост на онези дванадесет месеца.През 1910-а литературата се състоява като събитие, по-точно – като поле, наситено от събития, които придобиват мълниеносна важност, но и излъчват трайни ефекти. Какво ще рече това? Чрез своите най-изтъкнати представители и институции българската литература откроява собствената си значимост в социалното пространство, като същевременно започва да прояснява собствения си образ чрез серия от бъдещи образцови произведения, които през следващите години ще стават все по-образцови, т.е. ще придобиват каноничен статус. В перспектива много събития могат да бъдат преценени и като началото на края, защото стартират ерозиращи деавтономизиращи литературното поле процеси, но в контекста на 1910-а надделява демонстрацията на зрялост, на пълнота на литературните присъствия и осъществявания, които в литературноисторическа проекция очертават това време като едно от най-наситените, най-плодоносните. Но което е и по-важно – то е сред най-вдъхновяващите за по-нататъшни литературни търсения. Редица следващи години подражават на 1910-а, следват примерите й, дори я преписват.Можем да го кажем и така: 1910-а е най-влиятелната година в историята на българската литература.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Г О Д И Н И Т Е Н А Л И Т Е Р А Т У Р А Т А

1910: прощални бележкиДепартамент „Нова българистика” на Нов български университет

Кани академичната и писателската общност да участва в

Националната научна конференция

„Иван Цанев в българската литература и култура”

В чест на 70 години от рождението на поета

Конференцията ще се проведе в края на ноември 2011 година в София

Времето за представяне на всеки доклад не бива да надвишава 15 минути.

Краен срок за заявяване на теми: 15 октомври 2011 г.

Адреси за подаване на заявки:Пламен Дойнов – [email protected]Телефон за контакти: НБУ – (02) 8110 112;

Такса за правоучастие няма.Командировъчните разходи са за сметка на участниците.

След конференциите за Иван Теофилов, Иван Динков, Николай Кънчев, Константин Павлов, Биньо Иванов, Христо Фотев и Екатерина Йосифова, това е осмият форум в рамките на модула „Персоналии” от научно-изследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)”, осъществявана от департамент „Нова българистика” на Нов български университет.Текстовете от конференцията за Иван Цанев ще бъдат публикувани в книга осма от поредицата Библиотека „Личности” на изд. “Кралица Маб” и департамент “Нова българистика” на НБУ.

A B R O A D

Започна Националният конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев”

Всяко поредно издание на Националния конкурс „Рашко Сугарев” за къс разказ на млади автори до 35 години, публикуван в пресата или в книга през 2010 година носи изненади.

• Изпращайте вашите творби в 2 екземпляра, къде и кога са публикувани с кратка автобиография и телефон за връзка на адрес: София, 1421кв. Лозенец, пл. “Проф. Васил Геров” № 1

Национален дарителски фонд „13 века България”за Конкурса „Рашко Сугарев”

• Краен срок 10.04.2011 г.

К О Н К У Р С

3Литературен вестник 2-8.03.2011

Текстът е представен на форума „Унгарската литература през

последните петнадесет години”, проведен на 25 октомври 2010 г. в София, организиран от Фондация

“Цедруш” с подкрепата на MASZRE – Репрографско сдружение на

унгарските автори и издатели на специализирана и художествена

литература.

В зората на унгарската смяна на режима, в празничното време на къпане в еуфорията от привидността за свобода и демокрация, на новозавладяване на отечество и позиции, написах едно есе, озаглавено “Тъжният Златен век”. В него твърдях не друго, а че Кадаровият режим, или последното десетилетие на постсталинистката ера, е бил златният век на унгарската култура. Есето предизвика гневни изблици, не го разбраха, защото не искаха да разберат какво искам да кажа, и ме обвиниха, че оплаквам излишно изсмукващата прекалено много енергия и често осакатяваща епоха на социализма.

Докато аз единствено твърдях, естествено достатъчно аргументирано, че системата вече беше прекалено слаба, за да се меси във формирането на ценностните системи на културата, и в частност на литературата, в тематизирането й, за сметка на това още беше достатъчно силна да даде материалната база на културата, в това число и на литературните движения. И доразвивах, че формирането на худо-жественолитературните йерархии и приоритети практически вече не бе в партийна зависимост, тоест начело на йерархическата стълбица попадаха не творци, подкрепящи и възхваляващи режима, и така кръгът на награждаваните от държавата се разшири с такива, които не подкрепяха режима, но и не се обявяваха открито срещу него. В държавно подкрепяните списания на практика беше осъществена свобода на словото, открито критикуваща държавата, писатели и поети – наистина метафорично, – но смело можеха да критикуват режима, можеха да поставят в кавички великия Съветски съюз, нещо повече, тема вече можеше да бъде и революцията от 1956 година, без да бъде заклеймявана като контрареволюция. Писателите от емигрантските среди и от унгарските малцинства в съседните ни страни свободно можеха да публикуват в списанията, художниците им можеха да правят изложби на реномирани места, можеха да изнасят концерти, можеха да присъстват, да станат част от всеобщия унгарски литературен канон.

Всичко това се случваше с държавно финансиране, с привиден, но в действителност вече недействащ държавен контрол.

Тъжният Златен век бе сменен от Новия век на Щастливата демокрация. На мястото на еднопартийната система се създадоха партии, чуваха се, а на моменти се и издигаха гласовете на граждански организации, в пресата се пишеха неща, немислими дотогава, в стил и с думи, които унгарската преса след четиридесет и пета не познава или дори и да е познавала някога, то отдавна е забравила. Нововъзникналите партии мереха сили на свободни избори, сформира се нов парламент, изглеждаше, че всички пътища водят към Ханаан. Да оставим сега настрана това, че фалираха и продължават едно след друго да фалират придобилите свободата

О Б М Я Н А Н А О П И Т

си, правото си на самоопределение нови общества в Източно-централна Европа, че се опитват като бедни роднини на богатия Запад да се вкопчат в оцеляването, че за някои от рицарите на свободата се разбра, че са по-корумпирани и крадат и грабят повече и от предшествениците си, че се връщат политически властови сфери, че населението, народът, както обикновено се казва, някогашният мотор и реализатор на промените, се лишава от илюзиите си, деморализира се и се амортизира, това не е част от темата ни, поне не тук и сега.

Вместо това нека разгледаме какво се случи в литературата, поне в най-общи линии да нахвърлим видяното, та поне донякъде да разберем това, което наблюдаваме днес.

Новото разпределение на властта протече и в литературата.

Този процес беше предхождан от едно голямо разочарование, загуба на илюзии. При предишната власт повечето се стремяха да се изявяват в двойствена писателска роля. От една страна, в ролята на онзи, в чийто хабитат, но най-вече в чиято дейност функционираше един вид контрол, тоест на човек дразнещ властта, но знаещ къде е границата, защото малкият цензор, насаден в главата му, с вдигнат пръст му сочеше къде не бива да пресича прага на търпимост. Така може да присъства постоянно в пресата и медиите. От друга страна, считащ за важно да изработи за пред обществеността легендата, че има творби, които са в чекмеджето, това дори се наричаше “работа за чекмеджето”, тези творби са твърди и жестоко антиобществени, както се твърдеше, но те, естествено, не можеха да бъдат издадени дори творецът им да би пожелал, демонстрирайки немалка смелост, да излезе с тях пред широката общественост. А пък поетът е казал, че котката не може да лови мишки едновременно и вън, и вътре.

За всеобща изненада след смяната на режима от предполагаемите чекмеджета на практика не излезе нито едно произведение, което да не би могло да бъде издадено, или пък да би могло, в ерата на посткомунизма и това, естествено, беше трикът, и то не само властови, на Тъжния Златен век. През който на практика всяка критика можеше да бъде издадена и дори за нея се плащаше от критикувания − а какво да прави писателят без мита за съпротивата!

Литературата пристъпи към разгрома на старата институционална система.

Особено се отличиха в това писателите и поетите, неполучили дотогава много възможности за публикация, които, естествено, не отдаваха своето оставане на заден план на ограничения си или липсващ талант, а започнаха да го обясняват с политически причини. Внезапно всеки втори средноталантлив или направо бездарен писател се превърна в политически преследван и естествено, което беше най-очевидното, си приписваше роля в петдесет и шеста, което тогава, а може би и след това не подлежеше на проверка. Положението малко напомняше за времето, когато, след идването на власт на комунистите, в самия край на четиридесетте години, изведнъж в страната се пръкнаха толкова партизани, че ако съществуването им отговаряше на истината, то окупацията на Унгария от немците или нямаше да се случи, или нямаше да изтрае и два-три дни. Разбира се, по-трезвомислещите направиха паралела – ако толкова писатели са били въстаници, борци за свобода през петдесет и шеста, колкото

претендираха за това, то бихме изхвърлили от страната си не руснаците, ами и китайците дори.

Интересно, че нападките не бяха отправяни към някогашните партийни писатели, слуги на властта, а към редакторите от отминалия период. Все по-често се повдигаше обвинението, че всички те са комунисти, безогледни слуги на режима, палачи на литературата. Става въпрос за редакторите на списания.

Позволете ми едно кратко, лично отклонение. Почти едно десетилетие преди началото на смяната на режима, тоест по времето на Тъжния Златен век, доста млад, попаднах като редактор в списание “Кортарш” (Съвременник), което тогава беше водещото в страната. Случи се по интересен начин. Тъй като официално не спадах нито към демократичната, нито към народническата опозиция, но като частен опозиционер, който никога не е носил партийната книжка до сърцето си – понеже никога не е притежавал такава, – за когото подобаващо забавление предоставяха годините, прекарани без работа, защото никъде не получавах интелектуална или поне отговаряща на образованието ми работа, когото се опитваха да сплашат надзорниците и надзорът, можех да попадна в централно литературно списание само след като един от ръководните му сътрудници, значителен и авторитетен драматург, казва се Геза Пашканди, гарантира, че аз като сътрудник на списанието няма да взривявам, да правя и разпространявам самиздати. Ако ли не, заедно с мен ще изхвърчи и той. Толкова за сталинисткото минало на някои редактори…

Е, когато споменатото по-горе преследване започна, се отвратих от всичко, оставих редакторската си работа и за всеобщо удивление се оттеглих от литературата – тъкмо тогава, във времето, когато всеки се стремеше да навлезе в нея, защото изглеждаше, че се откриват новите пространства, че се очертават новите възможности.

Какви са последствията от това да се разпадне литературната ценностна система? Това, че възникващият хаос се опитва да скрие същността си с един вид нова форма. Очевидно следва най-гръмогласните, най-агресивните да се окажат в центъра на събитията, ценностите да бъдат поставени в кавички, макар те да попадат между тях едва по-късно. За по-дълъг и по-кратък период от време управлението се поема от хора, чийто неприкриван даже интерес е отсега нататък да редактират, издават книги, да осъждат на живот и смърт създадените и изтикани от тях на повърхността креатури, личности подобни на тях, мислещи и евентуално говорещи на тяхното ниво.

Очевидно е, че критиката все още би могла да наложи ред сред викачите, ако такава съществуваше. Но интересно, че критиката след известно време сякаш замълча, оттегли се в охлювената си къщичка, престана да бъде рамото на везните, в конкретния случай да бъде професионален ориентир в управлението на процесите. За това защо стана така може да има най-различни обяснения. Едно от най-очевидните обяснения е, че различните по ориентация нови форуми очакваха от нея присъди, диктувани от тях, и един поне донякъде ценящ себе си интелигент не може да приеме подобно нещо. Другата причина, на която по-късно ще се върна, е недостигът на пари, засегнал и литературата. Изпари се сигурната грижа на държавната меценатура за издаването

на списанията, за заплащането на авторите, за хоноруването на вторичната литература, в това число и критиката. Активните дотогава критици си направиха сметка какво означава да се прочете, осмисли и да се напише текстът за дадената за рецензия книга, по-точно от финансова гледна точка. Означава несъмнен фалит, ако се сравнят вложенията и възвращаемостта. А всичко достига дори границите на комичното с това, че днес вече на критика се налага дори сам да закупува творбата, обект на критиката му, и познавайки днешните цени на книгите, не е нужно изданието да е луксозно, та в дадения случай покупката да надхвърли материалните възможности на рецензента или пък да отнесе по-голямата част от хонорара за мнението му за книгата. Очевидно от никого не може да се очаква от въодушевление и почтени намерения да се превърне в обеднял интелигент, така че критиката се превърна в частно хоби за неколцина по-заможни.

Впрочем обедняването на интелигенцията в наши дни ще стане осезаема реалност, като в това число здраво влизат и литераторите.

Това състояние, тоест счупването на стрелката на компаса, или по-просто изваждането на стрелката на компаса, доведе до това, че след известно време литературата започна да се характеризира с пълен ценностен релативизъм. Фалитът се засили от това, че в една криворазбрана, или може би истинска демокрация куцо и сакато може да издаде творбите си в книжна форма, в литературната стокова джунгла вече не само читателят не може да се ориентира, но и критик би се оглеждал объркано, тоест ако имаше кой да се оглежда.

Как са нещата в това отношение днес? Промените са значителни, но вкусът в устата, ако може да се каже, е още по-горчив. Критиката отново се съживява, но покрай специфични преференции, върната към живот в специфична симбиоза. Докато някога, в прокълнатото време, както днес наричаме ерата на Кадар, се стремяхме да си извоюваме литература с разнообразие на теченията – от авангард до неоромантика, с доста скромни резултати, то в наши дни се формира “партийнонасочената литература”. Тази категория не е официална, аз я използвам и в дадения случай си позволявам дори и правото да греша. Различните форуми, по непредвиден начин, се устроиха според прикрито политически или поне идеологически гледни точки, подбират, приемат авторите си и отхвърлят силите на другата страна, понякога много по-добри от техните. Естествено, другата страна също не се колебае при подбора на методите и средствата на ответния удар. Така че в литературата се създаде една нова съпротива, която по нищо не наподобява предишната, а и самата дума съпротива крайно неточно отразява явлението.

По времето на Тъжния Златен век имаше два определящи полюса, противостоящи един на друг. Една определяща себе си като социалистическа система

По следите на Тъжния Златен век

Тибор Залан

на стр. 6


Междинното поле на прехода – това на 90-те години от ХХ век – е все още много близо до нас, затова и още е облъчвано от живите страсти на участниците. Едни заклеймяват младата литературна вълна, защото е просто различна, други ненавиждат страта литературна гвардия, защото я считат за изчерпана. В началото на ХХ век възелът между политика, идеология и литература се разхлаби почти до изчезване и сблъсъците между различните естетики, поколения и групи се очертаха по същество, на базата на взаимното зачитане на характеристиките. Нещо повече: след изтеклото десетилетие на ХХІ век осмислянето на литературата все повече се оцежда от примитивния възторг или ненавист към себе си и другия, за да застине в реномирани тези, в осмислени коренни изводи за причините, породили съвременни явления.Ето в този отърсил се от спонтанните страсти момент се появи важна книга: “Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Специфика” от Пламен Антов. Веднага бързам да направя нужен за мен паралел: тази книга асоциативно кореспондира с друга, не по-малко значима за същото изследователско поле книга – на Пламен Дойнов “Българската поезия в края на ХХ век”. Двете изследвания стъпват върху един и същи исторически отрязък, но това на Дойнов има амбицията (и успява) да изгради максимален литературен и естетически контекст, да види младата поетична вълна като провокация, исторически претекст, сблъсък и в крайна сметка – като само едната част от българската поезия в краевековието. Пламен Антов, напротив, гради своята книга точно върху явлението постмодернизъм и неговите най-същностни български характеристики. Така или иначе, двете книги са до този момент, а мисля, че и в историята на литературната ни наука, важен глас при осмислянето на най-новия ни литературен период. Всъщност Антов прави нещо необичайно. Той започва свето мегаизследване с том 3, като изрично декларира подхода си отзад напред. Той представя най-напред завършеното вече явление на 90-те, разпиляно и стопило се като естетика и претенция в началото на ХХІ век, за да се върне в предстоящите томове към корените, направили го възможно. Интересният подход “come beak” се оказва не просто атрактивен като решение, но и верен в исторически план, защото противно на повърхностното мнение, че българският постмодернизъм е апликирано явление, насила привнесена игра и жажда по обратното на патетиката, то оказва се, че постмодернизмът отдавна е зреел в недрата на сериозното, клишираното, цялостното и накрая – е избухнал в готов продукт през 90-те години на ХХ век. Пламен Антов прави широка, а за изумление и логична, загребка чак до дъното на ХХ век, където разложението на цялото, игровото снизхождение, долницата имат своите корени. Нещо повече, ироничният език, обратното, дефектите, осъждащата българска страст на установеното са положени във Възраждането ни, период, който по презумпция съществува в масовата представа като патетика, а не като трагика. “История славянобългарская” от Паисий Хилендарски, противно на канона и всъщност на патриотичния учебникарски патос, задава модела на българската модерност, на “българската меланхолия”, както авторът обобщава. Ето как из дълбините, вътрешно присъщ като

тъга, постомедернизмът ни от края на ХХ век обосновава себе си не като чуждо явление, а като поле, очаквало своята публичност, своята липса на цензура, своята освободеност, за да се подиграе на установеното, за да поиграе с презираните атрибути на официоза, за да разхвърля маските на толкова фалшиви ценности, и накрая – да завърши себе си и да се обърне към градивното. Голямата ценност на тази книга е в идеята, че нищо не бива да се предозира: нито патетиката и сериозното, нито шутовското, обратното и деструктивното. Ироничният и несъгласният поглед към нещата винаги, оказва се, е съпътствал сериозното, канонното, градивното, цялостното в българската поезия. Големият смисъл на идеята е не че всичко има своето опако и не може да бъде еднострунно, а че иронията априори е присъща на българския мироглед. Нека в този план си припомним Каравелов, Ботев, Вазов, Елин Пелин, Радичков, та техните дискурси всякак жонглират с двусмислието и двуизмерността на хората и нещата. Така че и постмодернизмът ни е не чуждица, а българска необходимост. Оттук нататък Пламен Антов гради смела теза: постмодернизмът ни е силен напън напред от родно към българско. Ако родното е крайно обтекаемо – от личното до колективното – то българското е силно стеснено, и пак за учудване, истински патриотично. В своята деструкция постмодернизмът просто подхваща разни нишки на българското, разни долници, за да оформи паралелен глас на конюнктурите, алтернатива на представителното, за да напипа раната на пренебрегнатите, унижените, недопусканите и бедните в салона на образцовия списък на българската емблематичност. Трябва да се знае: дворцовото, фаворизираното никога не може да е единствено; паралелно на него винаги, заглушен или не, гъгне гласът на обратното. Както се казва, законът на хармонията. Постмодерната линия е всъщност преобръщането и разглобяването; иронизирането и снизяването; карнавалното и шутовското; тялото и битът; в крайна сметка – постмодерното е органична заложба у човека. Тя е вид спасение от властта, тя е дуализмът на енергиите, тя е ръбът, в който се сцепват високото и ниското, сборичкват се и за миг могат да разменят местата си. И така – безконечно. Неслучайно Антов включва българския “обратен” културен герой бай Ганьо, който далеч преди края на ХХ век е заявил такава двуполюсност, която е аксиома не само на оптимистичното живеене чрез тялото, но и “воля за деконструиране”, низовото придърпване на идеологиите, “генерализация на природата”, вечно живата в душата ни нишка, избухваща и затихваща, но жилава в еволюцията на културното ни съзнание. На основата на художествените текстове на постмодернизма

Пламен Антов доказва травестията на официализирани понятия като патриотизъм, канон, национално, българско, селско и урбанистично. Голямата му заслуга е, че вижда (а всъщност и доказва) не само техния дуализъм в разните обществени и естетически контексти, но и тяхното постоянно преливане едно в друго, което на практика говори, че никога не може да съществува монологично общество или монологична естетика. Книгата е сериозна реплика не само към тези, които злонамерено се правят, че 90-те години раждат предимно снобизъм и калкирани чужди модели, но и към абсолютизираните радетели на самия постмодернизъм, които от своя страна отказваха дълго време да видят контекста на самото явление. Така критическият разказ, бавно и подробно, се връща назад във времето на 90-те, 80-те, 60-те на миналия век, та до началото на Възраждането ни, за да докажат, че нищо не е случайно в една национална литература, както и нищо не е само като живот и претенция. Точно в тази си идея изследването на Антов допълва мащабната панорама на краевековната ни поезия, която изгражда Пламен Дойнов в споменатата вече своя книга. За българския постмодернизъм има “две централни идеологически структури – комунизмът и българското”. Дълго време те са били фетиши в културното ни съзнание, много повече склонно към идеологизации, отколкото към естетическо мислене. Националната и комунистическата идеология дълго време са държали в плен ХІХ и ХХ век. Тяхната монументалност е заглушавала гласове, лични идентификации, самотни и крехки поети, които контекстът е маргинализирал и на които литератураната ни критика е в дълг. Точно това поражда и “бума” на постмодернизма, органично постарал се да разруши, за да отсее и други, различни кълнове в българската лирика. Това е реванш, подмолно чакал своето “отмъщение” към канони, създавани с помощта на политическа власт, на господстващи идеологии, поддържани с помощта на институции, моди, масови вкусове или цели европейски контексти, по неизбежност посетили и България. Всъщност изследването работи с една популярна теза, релефно изведена още от Александър Кьосев през 80-те години на миналия век: а именно че според нуждите на ситуацията – литературна и обществена – в културното съзнание избуяват ярко определени естетически линии, които хармонират с вътрешните нужди на публиката. Естествено е, че след спонтанния, митичен и едър наратив на поколението от 60-те и отчасти на 70-те години в литературното поле “ще избухне” ироничното, низовото, карнавалното, деструктивното, травестийното. След тази много дълбинна и мотивирана картина на българските корени на постмодернизма ни от края на миналия век Пламен Антов се насочва към по-скоро културологични анализи първо на бащите на тази естетика – Константин Павлов и Николай Кънчев, а после и към най-ярките им деца – Ани Илков, Георги Господинов, Златомир Златанов, антологичният проект “Българската поезия от Герова насам” с автори Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов и Георги Господинов. След книгата на Пламен Дойнов, която обосновава контекста, “събира” емпиричния материал, публикува и анализира манифести, т.е. организира и дълбоко подготвя голямата нива, идва “по-частната” книга на Пламен Антов, която вече има почвата да се занимава и с текстология, и с вътрешните сюжети и образи, и с преобръщанията на последния познат ни канон, и то чрез фини разрези на художествените

П Р И П И С К И

Завършването на постмодернизма.Неговото историзиране и теоретизиране

Керана Ангелова, „Улицата на пеперудите”, ИК „Знаци”, Бургас, 2010, 276 с., 12 лв.Новият роман на Керана Ангелова е сплетен от множество малки фини истории, преливащи една в друга, увиващи се в протяжния ритъм и ленивата метафорика на късен златист следобед. Както можем да се досетим, целият свят се е струпал на една улица, чиято единствена посока е навътре. Навътре в историите и историята, навътре в поезията и баналността на съществуването, навътре в опита да бъдеш едновременно в Бургас, Монтерей, София и Хавана, да кажем... Българската литература има един автор с почерк, дошъл сякаш от други, екзотични светове, а Бургас – своя съвременен класик.

В И Т Р И Н А

Владислав Христов, „Снимки на деца. Кратки прози”, изд. „АРС”, Благоевград, 2010, 104 с., 6, 60 лв.Дали това са „кратки прози”, както настоява подзаглавието на книгата, или стихотворения в проза – можем да спорим. Похвална е тази скромност при именуването на жанра от автора, който е далеч по-виртуозен от мнозина, които опитват да правят наративна поезия. Защото виждаме, чуваме една отчетливо ритмизирана проза, особено във втория и третия цикъл. Всяка къса история обикновено тръгва от проблясък на гледка, но след това в гледката се врязва мисълта на пишещия човек. Така светва процеп и той постепенно се разширява, всмуквайки в себе си други малки гледки, асоциации, спомени. И в тази калейдоскопична фуния – черна дупка – потъва целият свят, крехък, иронически чуплив. Много фотогенично писане.

Румен Спасов, „Пак родени”, ИК „Сетива”, С., 2010, 64 с.Тънката стихосбирка представя почти всички лирически текстове на Румен Спасов по повод неговата 50-годишнина. Но книгата не бива да се разглежда като късен поетически дебют на един от най-действените хуманитаристи в България и основател на литературния кръг „Стрелец 2”. Тя просто допълва образа му на отдадена на конкретни културни и граждански каузи личност. Стиховете са се трупали във времето – пестеливи, по едно-две на три-четири години, прозиращи в ситуации, хора

и предмети. Ту римувано-песенни, ту силно прозаизирани – но винаги ориентирани към важни послания и стъписващи признания. Лирически дневник на етическия самоградеж, на самоусилието.


текстове на постмодерната ни поезия. За да се наложи важен литературноисторически извод: “Българските 90 започват като отложен модернистки порив към свобода, към влизане в своята модерност чрез разтваряне към актуалното, тук-и-сегашното, политическото, чрез задвижване на замразената от комунизма история. Поради своята тридесетилетна закъснялост обаче те се оказват аберационно поместени в един същностно променен – вече не модерен, а постмодерен и постисторически – контекст, доминиран от морален ригоризъм, от катострофичен скепсис и постисторическа стагнация, от масова култура и масово манипулиране на индивидуалните съзнания в свръхтехнологизираното постиндустриално западно общество”. Всъщност всички си спомняме ярките разделителни линии, които през 90-те години се изтегляха с войнствен патос. Разлики между поколения, между кръгове, между издания, между писателски съюзи, и... почти на последно място – между естетики. Ако Пламен Дойнов направи опит да види контекста, без да воюва с различията, а да оплете в логика разните мотивации и диференциации, то Антов, вече от дистанцията на по-дълго време, разкрива вътрешната логика на постмодернизма и го легитимира като неслучайно явление. Ниското, гротескното, делничното, изобщо българската долница винаги е била алтернативата на образцовия национален списък, менящ своите ценности и фетиши според еволюцията на културните ни модели. Ето как постмодернизмът като манталитет отдавна е дублирал “високите” символи и разкази за българското, за да избухне в края на ХХ век, продиктуван от умората от несломимия педагогически модел на социализма, от скуката от натрапени и задължителни ценности и начини на представяне на света, от патетиката на силни и дълготрайни идеологии, чиято монолитност се подкопава от модерния ход на времето. Според Антов постмодернизмът е “ляв” по природа, както всъщност са леви и родителите му – всички онези предходни културни модели, срещу които разгневеното дете “постмодернизъм” се държи неприлично, но в крайна сметка, пораствайки, разбира, че човек не избира родителите си и трябва да отчете своята свързаност с тях.Ясно е, че освен на фините конкретни анализи книгата на Пламен Антов е заложила на едра историческа концепция, чрез която се доказва неслучайността на явленията в една национална култура. И още нещо историческо: книгата е прощаване с постмодернизма, тъй като и самите участници в него са разбрали своята завършеност в този си аспект. Но трябва да се признае: това е третата естетика (след символизма и експресионизма, тук изключвам идеологията на “Мисъл”, която е компактна като метатекст, но разнобойна като естетика), която огражда територия, заявява себе си чрез манифести, ангажира кръг от автори и в крайна сметка – заделя парче от националното литературно време за себе си.

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА

Пламен Антов, „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Специфика”, ИК „Жанет-45”, Пловдив, 2010.

Кореспонденцията, осмислена от Мария Огойска, ми напомни една саркастичната фраза на финансовия министър и поет Христо Белчев (да, убитият съпруг на Мара), който, връщайки се от учение в чужбина, отронва: “Българският народ не обича пасти. Той яде хляб.” Защото превъзходната публикация на ИК “Петко Венедиков” е от онези пасти, за които се налага наистина образован вкус, вкус на изкуствовед, историк или културен философ - и не съм сигурен дали ще усетя пълноценно сладостта му докрай. Ала като инфектиран от медиите поет, борещ се с болестта си, ще опитам:Фактите са ясни: креспонденцията между Захарий Хр. Зограф и Неофит П. П. Рилски се разполага между 1835 и 1853 година. В това издание за първи път писанията на зографина се публикуват като самостоятелен корпус и както заявява съставителката, нейната задача е била “да бъде представено цялото богатство от взаимоотношенията на Учителя и Иконописеца на фона и на вътрешните съотнасяния на различните общности, с които те са свързани.” Огойска е разчела отново всички писма, до които е могла да достигне, но тук бих искал да се спра преди всичко върху нейната прекрасна студия “Светът на Захарий Зограф и Неофит Рилски, прочетен в кореспонденцията им”, защото написаното от Мария приспособява езиковото ни съзнание да се адаптира към екстравагантен полет с машината на времето. Сложният и плътен, висококалоричен градеж на студията ме убеждава, че Мария Огойска всеобхватно познава, осмисля и, нещо повече, обича предмета на своето изследване, без нито веднъж да наруши остроумната дистанция към своите персонажи. Тя създава невъобразимо нагнетен, кипящ от информация свят, като майсторски възсъздадените от нея връзки между “българските неща” могат еднозначно да се определят като преоткрито богатство. Авторката рязко разтваря дверите на съзнанието ни към живите възрожденски противоречия и тайни, задушени от по-късни митологии или пък изтърбушени от нуждата на институциите да сведат историята до лесна, привидно годна за образователни цели схема. Затова студията към “Междуписанията” е тъкан, чиито гъсти и енергични бодове блещукат в ръцете на читателя. Сякаш си в авантюрна книга за вярата, нацията, културата... В „Опасни връзки” на Отечеството. Вече имах възможността да споделя възхитатата си от мамещия лабиринт на всяко нейно изречение, в което ту се отваря зимник, ту килер към тайните на историята. Или липсва всякакъв глагол, а ти, читателю, главоломно летиш напред.Нещо повече, в света на Захарий Зограф и Неофит Рилски разпознаваме и днес натрупващите се безредно (в смисъла, придаден от Богдан Богданов на тази дума) една над друга множество всевъзможни по характера си социални мрежи – етнически, религиозни, идеологически, разбира се, икономически...

Това, което шокира, е, че най-вероятно техният свят и нашият свят напълно съвпадат по трудност и необозримост. Съществената разлика обаче е, че промените в технологията на комуникацията (и преди всичко нарастването на нейната скорост) от ръкописната кореспонденция между Захарий Зограф и Неофит Рилски до наши дни – дни, опасани от непрестанни имейл, скайп, туитър и фейсбук връзки, е в ущърб на качеството на самата комуникация. Това мое откритие, разбира се, е много простодушно, но и не мога да не се възхитя на интелектуалното усърдие и отговорността пред словото и другия, с което са обмисляни, подсторвани от писмовници и внимателно писани обменяните между Учителя и Ученика, между зографа и духовника писма. Очакването на “благовремие” – или онзи сгоден случай, за да напишеш най-пълноценното писмо и го проводиш към своя кореспондент. И как тези писма несигурно са пътували по т.нар. оказиони (доверени и недотам доверени лица, които да ги предадат на получателя)… Може би именно това забавяне в комуникацията, от наша гледна точка, е предизвиквало “вдаването в езика”, за което говори Огойска – един език в крайна сметка дарил ни усещането за “най-българското”, най-ускореното време...Защото ако “Междуписанията” на Захарий Зограф и Неофит Рилски ни поставят купища сладки въпроси, то за мен преди всичко загадките се въртят около скоростта и “любословесния” смисъл на историческото време, видени през образованието, вярата, образа. И понеже стигнах до скоростта на времето, ще привърша със спомен за светогорския рай, където щастливо съм усещал изчезването на часовете, минутите и секундите – в полза на едно лично Възраждане. Нека споделя подозрението, че макар да няма право да стъпи в Атон, преброждайки със Захарий Зограф и Неофит Рилски толкова много и неясни, и вълнуващи земи, Мария Огойска е очертала с книгата си взаимоучителната метода на просветения дух и неговите възвишени територии. Картографирала е Светата гора на едно приятелство, приятелство между иконописеца и свещенослужителя, разхубавило дай боже завинаги българския свят. И дано намерим благовремие – за „Междуписания”. И за себе си.

МАРИН БОДАКОВ

Думи от представянето на книгата в Националната галерия

Мария Огойска, «Междуписания. Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски», изд. „Петко Венедиков”, С., 2010, с помощта на НДФ „13 века България”

П Р Е М И Е Р А

Благовремие

П. К. Яворов, „Стихотворения”, издание на Стефан Георгиев, Варна, 1901.Преди 110 години над вълнолома на българската поезия между Анхиало и Варна изгрява нова звезда, която по онова време вече огрява и София. Преобразеният в Яворов бивш Крачолов удря в сърцето българския поетически език от онова време – демонстрира стил, на който всеки (всеки!) поет – от Вазов до Пенчо Славейков – могат да завидят. И завиждат. Една „Калиопа” само стига. Вярно е, че в стихосбирката се мяркат недостанали стихове като „Мъгли покриха небесата...” и „Прости”, но също е вярно, че те са махнати от автора още при второто издание от 1904 г. Грешката му е, че отстранява и една поема – „Забравена”, но кой може да знае предварително всичко. Няма друг дебют в българската поезия, който да изпраща автора си директно в сърцето на канона. Е, „Пролетен вятър” на Фурнаджиев – ще кажете, – но не точно в сърцето.

Р Е Т Р О В И Т Р И Н А

Димитър Димов, „Тютюн”, изд. „Народна култура”, С., 1951.Преди 60 години Димитър Димов изпълнява заканата си да напише такъв роман, чрез който да докаже, че е истински „нов писател” на социалистическия реализъм и едновременно с това да подскаже на Караславов, Вежинов и прочее, че може да се пише и четивен соцреализъм, а не след петата страница читателят да вие от скука. И го прави толкова майсторски, че същите онези (Караславов, Вежинов и пр.) му подготвят истински капан. Но за щастие Червенков решава да дочете романа, да нахока критиците му, да защити „Тютюн”, но и горещо да препоръча преработката на текста. Случаят утвърждава нов лозунг в литературата на НРБ: Убий писателя! Да живей романът!

П Р И П И С К И

Блага Димитрова, „Лице”, изд. „Български писател”, С., 1981.Преди 30 години този роман е отпечатан в тираж 35 000, но скоро е надушен – разпространените бройки са иззети от книжарниците, а останалите от печатницата. Въпреки извършената предпубликационна цензура, премахнала някои страници, се оказва, че прочистването е недостатъчно. Затова романът, който иначе се опитва да продължи темите от българското „размразяване”, разказвайки отново за несбъднали се комунистически идеали и недоизживени травми отпреди и след 1944 г., влиза в графата „забранена литература” и дори остава под ключ в затвор за книги. Така хайката срещу него измества фокуса и малцина виждат, че той представлява версия на един реформиран соцреализъм. Нищо повече. Все пак това е една последните хайки срещу книги в НРБ. С „Хайка за вълци” ще бъдат по-внимателни.

6 Литературен вестник 2-8.03.2011

със своите привърженици, част от които бяха откровено партийни писатели, а така и любимци и фактори във властта, а другата част просто симпатизираха на режима, респективно един противостоящ на системата лагер, открито дефиниращ се като такъв или изразяващ и осъществяващ съпротивата с поведението си. Фронтовете бяха открити, можеше точно да се знае кой на кого е противник, в дадения случай враг, и в двата лагера цареше единство, обуславяно от залога – запазването или свалянето на властта.

Днешната формация реализира пълното объркване и оплитане на тези фронтове. Разби се единството на тези, които заедно атакуваха властта, които искаха заедно да извоюват докрай литературните движения и течения за себе си, за своите съмишленици и днес досегашните “бойни другари” се устроиха около различни идеологически интереси, нерядко противостоейки си напълно, често в тясно съюзничество със слугите на стария режим или с наследилите ги организации. Вместо един общ се появиха много различни противници, излезли преди всичко от редовете на онези, с които навремето заедно са приемали съществуващите екзистенциални и творческо-екзистенциални изпитания и реални опасности. И понеже идеологическото обособяване можеше да бъде свързано и с естетически доводи и обособления, започна играта “изтикай другия”. (Докато по времето на Тъжния Златен век различните течения и гледищата, различни от централната директива се наслаждаваха, в рамките на общ консенсус, на симпатията и подкрепата на всички представители на литературата, то сега дори и естетическите различия биха могли да се превърнат в средства и цели на отхвърляне и нападки. В тази битка отново се включи критиката, която този път подреди редиците си по специфични гледни точки. Критиците на отделните лагери удостояват с възторженото си внимание единствено творците от своя лагер, тези от противниковите лагери се опитват да унищожат най-остро и най-крайно, а за непринадлежащите към никой лагер просто мълчат, което е равностойно на това те да бъдат под прицел отвсякъде. (Премълчаването като критическа практика е може би най-тежкото мъчение спрямо едни творец.) Тази принизила се до апологетика критика с панeгиричните си излияния значително изкривява в своя посока порядъка на създадените ценности във всяка от страните и във всеки лагер, вече далеч няма консенсус по това на какво ниво творят творците, създаващи ценности, няма единна гледна точка или обща мярка, няма я вътрешната ценностна система, която все още съществуваше през Тъжния Златен век, когато писателите помежду си установяваха каква сила представлява собственото им изкуство и това на другарите им и го поднасяха на властта, която не можа да вклини хората си между тях. Днес в ценностната система на някой от лагерите дори случайно не би могъл да се побере дори най-добрият от представителите на друго паство, единната литература е заместена от много малки литератури, много малки сърдити княжества, както в Германия от ХVІІІ век. С тази значителна разлика, че тези княжества

са в постоянна битка едно с друго, опитвайки се да си изкопчат постоянни властови и материални предимства. Откъде всъщност? Очевидно

от централния бюджет, защото държавата все пак съществува, финансови средства все пак има, само трябва да бъдат измъкнати с песен от джобовете й.

Мирното съвместно съжителство изглежда все по-непостижимо, засега практиката на противостоянието е по-силна.

Освен естетическо-идеологическите различности тези писателски бандерии (вид военно унгарско подразделение, издържано от благородник, ХV-ХVI век) се разграничават и от друга много важна гледна точка – от вече споменатите пари и от активното и доходно участие в тяхното разпределение. Досегашната държавна меценатура се разчупи в система от конкурси, при които в комисиите влизат представители на държавата и на отделните страни в определено количество и в моментно съотношение. Очевидно всеки се стреми да предостави отпусканите средства на своите фаворити и така компромисите с противниковия лагер се изразяват в това какъв резултат за какъв резултат склоняват да заменят. Ти гласуваш за моя човек, аз давам на твоя издател, ти гласуваш за моя издател. Това донякъде напомня за парламентарната практика, при която битките между народните представители се разгарят само когато избирателите могат да ги гледат по телевизията или да ги слушат по радиото. А иначе в “парламентарното ежедневие” текат мирен съвместен харчлък и тих пазарлък, откак демократичният пръстен на властта преминава в нови и нови ръце, всъщност насам-натам, насам-натам, оформяйки особен сеитбооборот.

Разделението в литературата се засилва и от това, че досегашният писателски съюз се разпадна на три и между тези три съюза няма проходимост, само надвикване. Разбираемо е, че единият се дефинира като обвързан с националните ценности, другият като носител на либерални стойности, третият като умерена сила, като умерено радикална организация, питам се само защо да не се вместват – ако изобщо е нужно да има писателски съюз, защото изобщо не съм убеден дали, освен като организация за защита на интереси, все още е необходимо съществуването на такъв, – та значи защо да не се вместват в една голяма, толерантна организация тези три стремежа. Може би понеже три разновидности за измъкване на пари имат по-голям шанс от една? В това трудно ще повярвам.

Естествено, отново “го отнасят”, за да се изразя по пещенски, онези, които не принадлежат към никоя партия, които като свободомислещи писатели биха желали да ориентират творбите си спрямо някоя правда. На тези форуми за разпределение на пари те не се явяват в ничий кръг на интереси и така най-често не получават дори пукнат петак за книгите и проектите си. Могат да вървят с правдата си по дяволите. Често ме питат, ако съществува тази правда, около която се препъват останалите извън кръга, и ако нейното съществуване не е толкова релативно, колкото изглежда, то дали тя е в средата, защото ако е така, тогава хората, стоящи в средата, винаги са прави. Дълго време и аз смятах, че ако човек стои в средата, то той е намерил точката на истината и оттам вижда по-остро, по-ясно. Днес обаче за мен не подлежи на съмнение, че правдата само в най-редки случаи намира смятаната за идеална среда. Правдата е подвижен ентитет, появява се ту тук, ту там, независимо от партии и идеологии, и аз като свободомислещ интелигент съм длъжен да заемам позиция винаги там, където смятам, че съм видял появата

й. Независимо от това в чие поле се появява, независимо от това в дадена дискусия привидно на чия позиция съм застанал. Това, разбира се, може да постави търсещия под подозрението за политически ветропоказател, но то би било вярно само ако постоянното движение ставаше заради някакви осезаеми облаги, а не по морална принуда.

Но нека си признаем, в литературата истинският голям губещ от смяната на режима е поезията. Докато прозата моментално изскочи напред и си извоюва относително престижно място в очакванията и оценките, докато драмата преживява обновяването си, бидейки жанр, градящ се на конфликтни ситуации, а днешна Унгария може би вече се крепи единствено на ужасната грамада от конфликти, то лириката като такава загуби увереност, а беше водещият жанр на Тъжния Златен век, най-важната и най-признатата форма на изява, радваща се на доста голям читателски кръг и доста високи читателски изисквания. Причината за това е, че поезията имаше едно неизречено споразумение с читателя си. Общоизвестно е, че литературата си позволяваше, можеше да си позволи повече от другите изразни форми – изобразителното изкуство, скулптурата, киното, музиката. И най-вече поезията. Защо точно поезията? Епиката облича същността си в история, така лесно и просто може да бъде дешифрирано това, което казва, което възнамерява да каже. Драмата, с поставения в центъра й конфликт, с героите си, движещи се в реалното й или виртуално време, също веднага се издава, ако се ангажира с оповестяването на съдържания, заявления, които атакуват или дори разклащат основите на режима.

Лириката обаче разполага със средство, което прави, може да направи, недосегаемо съдържанието на стиха, и това е метафората. Неслучайно поезията на Тъжния Златен век се характеризира с едва ли не прекалена метафоричност. Всеизвестно е, че метафората има една сравняваща и една сравнявана част и наличието на сравняващата позволява сравняваната да не се явява с голата си същност. Изказвам нещо, което може да се разбира по най-различни начини. Знакът се появява, означеното може да се умножи. Какво имам предвид? Появата на мотива на един танк или дори на откъсването на едно цвете в стихотворението недвусмислено намеква за насилие, но според читателската дешифровка говори за руското присъствие и за потъпкването на революцията от петдесет и шеста. Споменаването на сабя в стихотворението може да символизира борбата, свободата, борбата за свобода, но с един вид дешифриране може да се превърне в жест на подкрепа на антикомунистически чувства. Бихме могли да изброяваме още. Читателят винаги очакваше “посланието”, потвърждението, че творците на перото не са го изоставили на произвола на съдбата, че “мълчаливата съпротива” все пак продължава, вербализирана в стиховете. Случваше се взаимно намигване, по-точно всеки знаеше, че с появата на такова стихотворение се пишеше някаква важна, обща история.

Със смяната на режима тези съдържания станаха анахронични и излишни, намигванията вече нямаха смисъл, политическата роля, принудата към метафоричен изказ на поезията загубиха своята значителност. Едновременно с това загубиха почва под краката си много поети, чиято поезия дотогава се крепеше на постоянно

кодираните политически послания, те генерираха интереса към нея. Присъствието на актуалностите на деня в литературното произведение обаче е като вестникарска новина, с времето се излющва от него, ако актуалността изчезне от епохата, по този начин много цялостни творчества се надупчиха, раздрипаха, защото не съумяха наред с етичните разкрития да наложат присъствие и с естетическа сила.

Тъй че неслучайно оредя лагерът на интересуващите се от поезия. Аз все пак казвам, че унгарската поезия сега намери мястото си, защото след отказа си от една приета по принуда обществено-политическа роля достигна до своята същност: оставя се изключително на естетическата си форма на съществуване. Този вид, смятана от мнозина за стерилна поезия привлича много по-малко читатели от преди. Това ме радва, тъй като поезията, също както и музиката, винаги са били личното развлечение на мандарините. Стихотворението е предаване на неуловими вътрешни съдържания чрез особеното подреждане, издигането до отношение на думите. С това си свойство най-много наподобява музиката. И нека си признаем, сериозната музика и днес има малко почитатели, ако не броим множеството сноби, които в крайна сметка издържат концертните зали и оперите.

И все пак за какво служат стиховете, пита един мой приятел критик в едно кафене, малко преди да приключа тези кратки, откъслечни разсъждения. След като никой не ги приема сериозно, никой не ги чете, след като обществото леко презира и осмива странните птици, разголващи душите си. Не можах да му отговоря. Казах му само, че стиховете се пишат, но откъде идват, какво ги подбужда, не зная. Както и потокът просто избликва от планинския склон. Идват от времето и се връщат в него след подобаващото си ежедневно съществуване. Така че поезията не трябва да бъде съжалявана, и най-вече не трябва да се боим за нея.

Казаното дотук бе малко парченце от една голяма торта. Цялата торта е с различен, може би по-добър, а може би по-лош вкус, както споменах тук. Намерението ми беше да разсъждавам, не мога да предложа нито решения, нито посоки. Чисто и просто ми беше приятно да поразмишлявам над това, доколко е валидно едно предсказание отпреди двайсет години през 2010-а. По всичко личи, че за жалост съм се оказал добър пророк. След Тъжния Златен век не попаднахме в Ханаан, а, с леко преувеличение, се лутаме в пустинята. Не изключвам възможността нещата да съзреят, да се подредят и дори да не настъпи златен, то ще се зададе поне един сребърничък век. За това съществуват отлични форуми и творци, само че разпръснато, в дисхармония, самотно и често прокълнато. Ако приемем или разберем практиката на тази разпръснатост, може би дори ще съумеем да я обърнем в своя полза и тогава един такъв доклад ще е по-малко горчив, отколкото се получи моят.

Преведе от унгарски ЮЛИЯ КРУМОВА

По следите на...от стр. 3

О Б М Я Н А Н А О П И Т


Елена Борисова е студентка в програма „Език и литература” на Нов български

университет. Лауреат на множество конкурси по теория и история на

литературата. Член на студентския екип към научноизследователската програма „Литературата на НРБ (1946–1990)” на

департамент „Нова българистика” на НБУ.

Елена Борисова

Когато заговорим за 1968 година, първото нещо, което изниква в главата ни, са Пражката пролет и книгата с „народни” епиграми на Радой Ралин „Люти чушки”. На 21 август членките на Варшавския договор, в това число и България, окупират Чехословакия, за да възвърнат комунистическия ред. Докато чехите се изправят срещу танковете с телата си, в България Деветият световен фестивал на младежта е в своя разгар. Ето това е – в кратко и бедно резюме – 1968 година.Ето как обобщено изглежда ситуацията през погледа на един от водещите ни историци на литературата и критиката от онази епоха: „Ако тя е адмиративна или поне вежливо незаинтересувана към почерците на новата предметност (Иван Цанев с дебюта му „Седмица”) и на новата античност (Иван Теофилов с „Амфитеатър”), това не означава, че същата тази критика не проявява изключителна старателност при извършването на редица наказателни операции срещу най-радикалните литературни практики през 68-а – Николай Кънчев в „Колкото синапено зърно”, Ваня Петкова в „Грешница”, Радой Ралин в „Люти чушки”...” (Дойнов 2009: 26.)Стихосбирката на Ваня Петкова „Грешница” е наистина показателна за 1968-а. Още в началните стихове се разкрива разноликата натура на лирическия Аз, радикалната патетика, с която си служи. Петкова е от хората, които с еднаква сила и плам пишат политически и еротични стихотворения, вглъбена в своя поетически свят, но с действена представа за картината на съвремието. Много хора си спомнят В. Петкова като онази „грешница», имала дързостта да пише „пошла”, дори „порнографска» поезия. Зад образите обаче се откроява протестът на човека, неговата борба за доказване и очертаване на неприкосновено лично пространство.Творческият път на поетесата започва с дебютната й книга „Солени ветрове” (1965), следвана от „Куршуми в пясъка” (1967), „Привличане” (1967), „Грешница” (1968)... Разбира се, след това тя издава немалко стихосбирки, но като че ли „Грешница” се явява най-яркият синтез на поетическите й превъплъщения.Критиката проявява охранителната си природа почти веднага след публикацията на книгата. Макар сред разгромяващите гласове на Драган Ничев (Ничев 1969: 4) и Никола Боздуганов (Боздуганов 1969: 65) се наблюдават и позитивните реакции на Мариана Тодорова (Тодорова 1976: 154), Любен Георгиев (Георгиев 1969: 188) и Огнян Сапарев (Сапарев 1972: 222).„Хубавите стихове са се превърнали в камуфлаж на един мотив, от който прозира естетическа грозота и бягство от обществените проблеми” – коментира с възмущение Драган Ничев. Сред подбраната китка от неласкателни слова прочитаме още: „Тя говори с гласа на незадоволената женска плът (...) и във всяко стихотворение боричкането „между плътта с плътта» е най-висш израз, „най-истинската» връзка между мъжа и жената.» В края на своята текстова ария Ничев изважда дидактическата палка и с нея продължава да нарежда: „През вековете българският народ е изградил своя национална етика и морал и са му органически противни разюзданите еротични излияния. Не можеш да бъдеш новатор там, където други с трясък са се провалили чрез еротичните си литературни упражнения” (Ничев 1969: 4).„Ненаситната самка” (лирическата героиня), изглежда, живее „някъде извън

пространството – без координати, без обществени ангажименти и вълнения. Това е някаква егоцентричка, за която физиологичният момент в любовта е превърнат в култ.” Всичките изблици на сексуални излияния на невъздържаната млада поетеса от тогавашна гледна точка могат спокойно да се назоват „разюздана порнография”. Но в такъв случай, какво ли са разбирали ренесансовите мислители и хуманисти, когато са апологизирали правото на свободен емоционален избор на човека или античните хора с епикурейската свобода?Още първите критици прозират, че има нещо багрянинско в стиховете на В. Петкова, дотолкова, че можем да откроим придобилия нова сила женски вик в поезията. Тръгнала по вече отъпканите пътеки на своята „духовна майка”, младата поетеса изненадва със смелите си попадения. Тя не се свени да отхапе от райската ябълка – „като змеица се извих/ и впих във теб уста” – с ясното съзнание, че ще бъде „изхвърлена от рая”. Аскетичната и обявена за аморална поезия радикализира представа за любовта в „Грешница”. „Това не е еротика, а алчност, стремеж да се изживее колкото може по-консумативно живота” – пише за нея Никола Боздуганов.Промяната на светоусещането е видима от първата стихосбирка до „Грешница”. Любовта у В. Петкова не се ограничава до определен субект, а ескалира до порядъка на четирите стихии: Огън, Земя, Въздух, Вода.

Огън:Извивай се в мен (... )Първичен, оранжев и див.Облизвай ме лудо и лудо горенаот твоя ненаситен език,нека с пепел остана в тревите,но да бъда до края жена.

Земя:Близка си ми.Хвърлям се на тебе.(...)Исках вярна да останана дърветата,цветята и на птиците... („Върху Земята”)

Въздух:Ще бъда все онази, с ветровете сплелажадуващи и ненаситни бедра... („Такава съм”)

Вода:Приеми ме. Посрещни ме (...)всеотдайно, голо и могъщо (...)Нека стена във косите ти, да вия,нека се извивам цялата... („Пред морето”)

Напук на множеството нападки за „полова разпуснатост” поетесата продължава да дълбае в кладенеца на своя духовно-телесен опит – защото изваждането наяве на първичните инстинкти е част от идеята за екзистенциално освобождаване. „Бях жена събудена от глада”, споделя героинята, впускайки се в „сладки сражения между плътта със плътта”, докато „ветровете с омекнали човки” кълват нейните „малки и остри гърди”. Неусетно сме насочени към една естетизирана представа за интимност с цялата природа:

Но жена като голо крайбрежие,да поглеждаш безпаметно всяко желание,като прилив над теб неизбежен. (...)да пълзят върху теб ненаситни вълни,да те граби дъжда с пръсти локви (...)Като кошута с опъната шия да виешсред брадатите храсти и борове обли (...)Колко е хубаво да бъдеш женавъв мига на голямото сливанеи със цялата кипнала, млада земяот преливане към преливане –да останеш жена.

Авторката е наясно с последствията от писането си и експлицитно предизвиква своите съдници без свян, следвайки багрянинския модел:

Ето – аз съм грешница.Казвам това, което мисля,целувам устни, които искам (...)Има закони измислени,които трябва да ме унищожат.В хиляди листове изписани

зазвучават няколко години след издаването на „Грешница” – като изключим текста на Любен Георгиев през същата година: „Нейните стихове – заявява критикът – хвърлят едно предизвикателство: в общо взето целомъдрената българска поезия, характерна със свенливия си реализъм, заговорва с първична сила една жена, търсеща в любовта не само упованието, а и насладата...”Докато гласовете на Д. Ничев и Н. Боздуганов настояват, че „еротичните и сексуални излияния ни се поднасят с претенцията за виталност и еманципираност» и „все същата елементарност на чувствата – еднопосочни, първични...», Л. Георгиев споделя: „Еротичното начало, с което Ваня Петкова влезе в поезията ни, е засилено, без обаче да е доведено до грубите форми на отблъскващата порнография. (...) Ваня Петкова притежава невероятната способност да ни разкрива всеки път любовната игра по новому, без нито едно повторение.”Оказваме се въвлечени в полемичен спор около стихосбирката, а Л. Георгиев иронично намигва към своите колеги: „Винаги могат да се намерят очилати моралисти, които ще ни цитират изказвания на класиците срещу половата разпуснатост (...) Но в последно време тяхната агресивност като че спадна, тъй като им се отвори много работа – всеки роман, всяка повест (...) предлагат достатъчно и предостатъчно материал за възмущение на благородните девици. А призивите към монашеска строгост се чуват само от фейлетоните... “Разбира се, следват Иван Спасов (Спасов 1983: 127), Огнян Сапарев (Сапарев 1972: 222), Мариана Тодорова и Стефан Коларов (Коларов 1978: 136), които периодично преразглеждат „Грешница», когато някоя от темите в нея е засегната и в новите й стихосбирки, но се изказват положително.Сексуалната патетика определено разлайва обществеността. В „Грешница” пулсира жаждата на епохата за свобода. Свобода и на плътта. И някак не можем да подминем въпроса: има ли стихосбирката място сред алтернативните гласове на 60-те години? Тепърва предстоят подробни прочити, където ще откриваме скрити кодове и ще ги тълкуваме. Факт е, че през 1968-а стихосбирката е разгромена – „В крайна сметка това са организационно-идеологически операции по санкциониране на художествените опити за постигане на поне частична автономия на литературата спрямо дискурса на властта.” (Дойнов 2009: 26)Не бихме могли да съдим това време, защото не сме го живели. Трябва да го разказваме безпристрастно, позовавайки се на фактите – доколкото е възможно. Факт е, че през 1968 година книгата на Радой Ралин „Люти чушки” е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат, защото сривала „икономическата политика на държавата”. Факт е, че много от книгите са буквално затваряни за неопределено време в „затвори”.

ЛитератураБоздуганов, Никола. 1969. Егоцентризъм и поезия. Пламък 13 (10).Георгиев, Любен. 1969. Ваня Петкова. В: Георгиев, Любен. Млади поети. София: „Народна младеж”.Бочев, Димитър. 2009. Видимо и невидимо робство: опитът на 1968-а. В: Пламен Дойнов (съст.), 1968. Година на гневното слънце. София – между

Париж и Прага. Пражката пролет и българската

литература. София: „Нов български университет” и „Сиела”.Дойнов, Пламен. 2009: Хроники и граници на 1968 година. В: Пламен Дойнов (съст.), 1968. Година на

гневното слънце. София – между Париж и Прага.

Пражката пролет и българската литература. София: „Нов български университет” и „Сиела”.Коларов, Стефан. 1978. Самобитно дарование. Пламък 6.Марков, Георги. 1990. Задочни репортажи за

България. София: „Профиздат”.Ничев, Драган. 1969. Не новаторство – анахронизъм. Пулс 7 (4).Петкова, Ваня. 1967. Куршуми в пясъка. София: „Народна младеж”.Петкова, Ваня. 1968. Грешница. София: „Държавно военно издателство”.Сапарев, Огнян. 1972. Бяло и черно. Септември 10.Спасов, Иван. 1983. Моята младост свети. Пламък 3.Тодорова, Марина. 1976. Три млади поетеси. В: Алманах „Простори” 2

„Разкъсана от ласките ръка”Случаят „Грешница” (1968)

1 0 0 % Н Б У

мойте присъди тежат.Алчни ръце се протягаткъм душата ми с грешни пръсти.Безпътни нозе се надбягватда ме разпънат на кръста.Хиляди слънца фалшивиизгряват, за да ме ослепят.

В това стихотворение, дало името на самата книга, се откроява протестът на героинята, негодуванието й от потискането на свободата, на нейното слово. Тя е наясно, че благополучието е придружавано от множество посегателства над нея. Въпреки това, пряко заявява позицията си:

Но аз ще си остана грешницасред всичките враждебни виковеи след всяка грешкапиша стихове.

Никола Боздуганов пише за стиховете й: „Освен, че самата тя „ще си остане грешница сред всички враждебни викове”, с какво предизвикателство призовава към индивидуалност: „Бъди такъв какъвто си – непроменлив...” (...) Ще помислим, че това е апология на волята и оптимизма, и защо не, когато лирическият герой в новата й стихосбирка е зареден с пренебрежение към „алчните ръце”, „фалшивите слънца” (...) Но срещу коя действителност се самосъхранява поетесата на волността и вечната жажда, езичницата и самката? Къде вижда тия „диви потоци, с лава готови да я претопят”? В социалистическото ни ежедневие или в собственото си въображение?”Сред цялата палитра от самооценки, неусетно в „Грешница” се натъкваме на стиха: „Омразата безкрайно ни е нужна” – още едно неподходящо изказване. В него обаче е фиксирана важна страна на ленинистко-сталинистката идеология, в която не може да се живее, без да се мрази. Подобна ситуация откриваме в „Задочни репортажи за България” на Георги Марков, където човек е поставен пред избор: „Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал „Силно да любиш и мразиш!” („Ехото от студентските години” – в: Марков 1990: 12-13).В „Грешница” любовта е оголена до физиология:

Да отидеш със жена в полетои да я оставиш непокътната! (...)Грях си сторил! (...)Да отидеш със жена в полетои жена непроменена да я върнеш,както е била, преди да тръгне.Ах, дано във камък се превърнеш!...

Подобни места в стихосбирката обаче се редуват с относително приемливи за официалната естетика политически обобщения:

Земята вече не е цяла.Разядена от тумор и експлозии,от гибелни огньове разтопена,тя ражда днес последните си рози,и се прощава с цялата вселена.Земята е безкрайно уморенаи чудо е ако любов с любовна пътя някъде се срещнат...

Тя (Земята) е „паднала свята икона”, пълна „със жадни мадони, за любов подлудели” и „светици родили незаконни синове”. Бремето, което носи, постепенно довежда до нейната гибел. „Нямам тайни” заявява поетесата, усещайки призванието да естетизира и едновременно да изведе профанността на Любовта, където разумът е отстъпил място на плътта, а нормативните бариери са преодолени. Въпреки силния поетичен ореол, който се изгражда в книгата, носталгичната копнежност по миналото взема връх над опустошената от борби, с чувствата и враговете си, героиня.

Вървим. Вървят следите ни зад нас (...)и плува в езеро от тишиназемята топла, както някога.Било ли е това далечно някога? (...)Подавам ти разкъсана от ласките ръкаи устни обгорели от пожарите.

Както всеки поет и В. Петкова има свои симпатизанти сред критиците, колкото и безцеремонно да разгръща своето въображение. Техните гласове обаче

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 2-8.03.2011

На 19 февруари 2011 в Малък градски театър “Зад канала” се състоя премиерата на “Под контрол” от Фредерик Зонтаг, превод Елена Церовска, режисьор Младен Алексиев, сценография и костюми Евгения Сърбева, музика Емилиян Гацов, видео Любомир Драганов [PhormatikVideoLab], участват Илка Зафирова, Светлана Янчева, Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Иван Петрушинов, Александър Кадиев, Пенко Господинов, Евгени Будинов и Емил Котев.

Дори с дребните си недостатъци (като няколко по-протяжни сцени) новата премиера в Малък градски театър „Зад канала” категорично се нарежда сред най-силните театрални събития за сезона и оттук нататък може да служи веднъж като добър пример за качествен сценичен опит върху фрагментарна, постмодерна драматургия, и втори път за това какво означава мултимедията в театъра да се използва смислено. Това е най-завършената и зряла работа на младия режисьор Младен Алексиев, в която в най-задълбочен и сложен вид е демонстриран неговият интерес към най-новата драматургия и опитите за експериментиране със средствата на съвременния театрален език. И не на последно място, „Под контрол” е рефлективен и актуален спектакъл - един от малкото в страната, които имат право на самочувствието, че са в крак със случващото се по европейските сцени. Актуалната тема е донякъде подсказана в самото заглавие – „Под контрол” е представление за режимите на управление и прилагане на власт. Пиесата на също младия френски драматург Фредерик Зонтаг (доколкото изобщо „пиеса” е подходящо определение за един текст за театър, който по-скоро прилича на драматургичен пъзел от персонажи и взаимоотношения, където общата картина може да се сглоби по няколко различни начина) е белязана от усета за абсурд на Кафка и антиутопизма на Оруел. Тя оставя зрителя да надникне в един напълно изкривен и объркан свят, контролиран от сякаш излезли от „Процесът” чиновници, в който подобно на Големия брат от „1984”, всичко е под постоянно наблюдение. Героите, които го населяват, са лишени от характер и същност – те са само движещи се фигури в система, организирана в необясним, но неумолимо йерархичен ред (извън системата те се превръщат в абсолютно нищо, както се случва с една от героините на Светлана Янчева, която изгубвайки паспорта си, повече не може да бъде и самата себе си). Различното при Зонтаг обаче е, че макар и написан изцяло в разпознаваемия стил на антиутопиите, доминиран от абсурдни ситуации и език, обхождащ всички регистри на изкуствената, официална или силно формализирана реч (персонажите говорят повече като документи, филми или книги, отколкото като хора), в неговия текст не става дума за някакъв фантазмен тоталитарен режим. Макар и тук над всичко да се извисяват невидимите властови фигури на някакъв Управник и анонимните очи зад наблюдаващите камери, по-сложният въпрос, който „Под контрол” поставя не е какво означава да се живее в свят, в който човек е непрекъснато наблюдаван и някак вечно под охрана, а какво става с него, когато свикне с това. С откриването на този проблем представлението успява да напипа една чувствителна и нова рана – такава, с която хората живеят сравнително отскоро, и която героите на Оруел не познават. Фактически мястото на фиктивния тоталитарен режим от антиутопичните истории, тук е заето от медиите, които не просто създават някаква всепоглъщаща и огромна паяжина, а нещо далеч по

фино и невидимо – атмосферата, в която героите дишат. В постмодерния свят „Големият брат” отдавна не е някакъв конкретен образ, който макар и измислен все пак човек да може да си

представи или види (така както се виждаше лицето на диктатора от плакатите и телевизионните екрани във филмовата версия на „1984”). В постмодерния свят, „Големият брат” е нещо напълно абстрактно, безформено и ... странно – той не е нито лице, нито очи – той е гледна точка.Спектакълът „Под контрол” започва оттам, откъдето започва всеки един, който се е родил след края на 60-те – от телевизора. Първото нещо, което се случва с всеки човек, до който света достига през малкия екран, е че в крайна сметка той изцяло интериоризира страничната гледна точка. Той започва да превръща и разбира живота си като филм и инсталира в главата си своя собствена камера, с която постоянно се следи. Нещо подобно се случва с героинята на Ирини Жамбонас, чрез която зрителя, е поканен да влезе в лабиринта от образи на „Под контрол”. Нейното въвеждане става върху ефектен театрален декор (сценография Евгения Сърбева). От горната част, почти до средата на сцената е спуснат екран, който отрязва самата сцена като правоъгълник и я прави да заприлича на екран. Получават се все едно два екрана – долният е триизмерен, театрален (както всичко друго в театъра той е нещо като екран вместо истински екран) и стерилно декориран като телевизионно студио с диван, офис стол, маса и снимаща камера; докато над него, горният е плосък, двуизмерен и съвсем истински – голо платно, опънато за прожекция. Ирини Жамбонас се появява в ролята на Актриса, разположена в триизмерния, „театрален” екран. Тя говори обърната към един оператор, а камерата уголемява нейното лице върху големия, „истински” екран над сцената. Така медийният образ на Актрисата се обръща в експресивен едър план към зрителите. Тя произнася дълъг монолог, с който признава, че вече знае, че животът й прилича на телевизионен сериал, че всичко в него е замислено, за да има драматичен ефект, че иска да напусне и моли да спрат да я снимат. Тревогата, с която звучат думите й, успява да отекне в онова интимно място, където всеки съвременен човек понякога се пита дали наистина животът му не е потискащо изкуствен. Такова силно начало може и да заблуди зрителя, че оттук нататък ще се разгърне история като в популярния филм „Шоуто на Труман”, където Джим Кери играеше точно такъв симпатичен персонаж, роден в сапунена опера. Но спектакълът не позволява на публиката толкова бързи и лесни идентификации, и изобщо не й дава история, която като въртележка да я забавлява със силни усещания и

качване на адреналина, докато тя си стои добре закопчана в седалката. Това, което започва като разказ, скоро се разпада на отделни фрагменти. Героинята на Ирини Жамбонас изчезва, за да се покаже чак накрая (в един поразително ефектен и отварящ място за много размисли финал, който от уважение към бъдещите зрители на спектакъла няма да издавам), след което пред публиката се показва и още един,

особен актьор в представлението. Евгени Будинов и Емил Котев, в ролите на „надзиратели”, въвеждат новобранеца Пенко Господинов във вътрешността на театъра. Чрез скритите камери, зрителите в залата могат да следят цялата им „обиколка” и така успяват да надзърнат в онези места, които обикновено остават скрити за очите им, като например, кабината, от която се контролират звуковите ефекти в спектакъла... Така към актьорите се прибавя още едно действащо лице – самата театрална сцена, като машина за илюзии. Оттук насетне започват да се изсипват парчетата от самия пъзел – редуват се нямащи пряка сюжетна връзка отделни сцени, появяват се най-различни и колоритни персонажи (почти всички актьори в спектакъла играят по няколко роли), като това, което ги обединява е, че всички те са възможни вариации (човешки, ситуационни) на заглавието - „Под контрол”. На места спектакълът се движи като добро скечшоу (в драматургично и актьорско отношение има истински карикатурни находки като политически коректните журналисти на Иван Петрушинов и Евгени Будинов или шпионката-шизофреничка, шпионираща в два противникови лагера на Христина Караиванова), на други стряскащо напомня реалната действителност отвън (сцената с новините за Нашия управник, макар и да е сред най-абсурдните, не може да не предизвика неприятно реалистични асоциации за това, което ни залива по истинската телевизия), но крайната му цел не нито сатирата, нито забавлението. Всъщност не се сещам да друг спектакъл от този сезон, на който да подхожда повече клишето „кара те да мислиш” и това е причината да се случва повече като неясна главоблъсканица, отколкото като подредена история – той постоянно разсмива и обърква, за да не спира да напомня, че нищо не е това, което изглежда.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

„Под контрол” - антиутопия без диктатор

Сцени от “Под контрол” от Фредерик Зонтаг, режисьор Младен Алексиев, Малък градски

театър “Зад канала”


Никола Иванов

Първан Стефанов е сред неколцината ни национални поети на своето поколение, чиято лирика харесах още преди години при първия прочит на поетичните му книги. Времето по категоричен начин потвърди оценката ми за неговата поезия. Разбира се, че от тогава до днес поетът претърпя развитие, но още в ранната си поезия той бе открил себе си, своята индивидуална лирическа същност. В неговите стихове въздишки е уловена същността на естетическите вълнения, разшифровани са много красиви и тревожни преживявания. По неоспорим начин Първан Стефанов доказва, че с минимум думи може да се нарисува лирична картина. Неговата поезия е лаконична, с изявена чувствителност и усет за най-дребните детайли.Неслучайно през 70-те години на миналия век литературната критика прояви усет към тъй наречената “тиха” лирика. Тя бе реакция и опозиция на оглушаването от барабаните на предходното десетилетие. Самата “тиха” лирика бе своеобразна съпротива срещу гръмката и “модна” тогава поезия. Но “тихата” лирика бе сама по себе си поетична. Когато е стойностна и значима, тя кънти в душите ни много по-трайно и внушително.Ако трябва да потърсим българска генеалогия на поезията на Първан Стефанов, ще я открием най-вече у Далчев. Но Първан Стефанов е по-лиричен, по-емоционален от Далчев. Твърде рано Първан Стефанов намери и съответния поетически изказ на своите лирически изповеди – по-скоро бавна, ритмична лирика, отколкото бързоритмичен песенен стил, който доминира в българската поетическа традиция. Неговата склонност към живописност е по-скоро бавна – импресионистка, но с определена вътрешна динамика.Имаше моменти, когато в определението “тиха” лирика се привнасяше и един негативен нюанс, в смисъл безопасна, унесена в собствените си блянове, откъсната от действителността, неактивна и незасягаща силните на деня. Подобни разсъждения се опровергават и от нещо любопитно, но според мен показателно, в заглавията на негови стихосбирки. Предпочитано заглавие от Първан Стефанов е “Насрещно време”. Така е озаглавена негова стихосбирка от далечната 1966 година, както и последният му сборник “Избрано” от 2005 година. Винаги съм смятал, че кръщавките на книгите носят скрит смисъл и внушават определен подтекст. И замисляйки се над този факт, можем да открием известна символика в полза на същността на поезията и изкуството въобще – то винаги е насреща, т.е. срещу живота на своето време, всякога е срещу, винаги е “анти”, иначе просто рискува да стане ненужно, непотребно. Това всъщност отличава истинския талант от нелишения от талант, който няма характер. А Първан Стефанов през годините постоянно е доказвал, че освен талант има и характер.Така че Първан-Стефановата лирика съвсем не е откъсната от действителността, а е изцяло в нея. Защото да въздействаш върху най-фините усещания на човека и да го осъзнаваш като хармония, винаги го противопоставяш на грубата действителност. И волно или неволно го подтикваш към ропот и бунт срещу тези, от които произтичат несъвършенствата - властимащите.Ако трябва да си послужа с едно по-общо определение за тази поезия, то безспорно ще бъде с акцент върху нейната лирична същност. Първан Стефанов създава една непринудена лирична атмосфера в стиховете си, която подвежда, че лесно се постига. Това обаче е само измамно и привидно, защото зад външната й обвивка се откроява художникът на словото, който винаги работи с най-фините поетически инструменти и на места се получава усещането, че това е пределът, възможното за словото. Ето част от красивата картина в стихотворението “Гост”:

Сама сред утринния димстоеше вишна разцъфтялаи сякаш да се поздравим –помахваше със клонка бяла.

Пламен Дойнов

Пътят на Николай Кънчев до дебютната му стихосбирка не изненадва нито с постоянните си зигзаги и паузи, нито с отсрочванията и условностите, с които е обграден. Малко след средата на 50-те години (вероятно точно през 1957 г.) младият поет започва да печата в периодиката. Краткото му следване на българска филология в Софийския университет е достатъчно, за да му отвори път в средите на университетско-литературната публичност – в кръжоците, в таванските квартири, в студентската и младежката преса. Стиховете му започват да се появяват в „Студентска трибуна” и „Народна младеж”, но и все по-често в „Литературен фронт”. Участва в студентския сборник „Искри” (1962), в годишните сборници „Поезия ’61”, „Поезия ’62” и др. Първите (устни) отзиви са по-скоро окуражителни. Затова той отнася ръкописа на първата си книга в издателство „Български писател” вероятно още около 1960 – жест, който е очакван в контекста на подобни ходове, извършени от други дебютанти.Започва етапа на изчакването, на разговорите с редакторите, на обещанията, на преработките и дописванията, на търсенето на най-подходящото време за появата на стихосбирката. Някъде в началото на студията си за Кънчев Енчо Мутафов вмята уж между другото израза „закъснялата пет години за издаване първа книга „Присъствие”1, а самият Кънчев в едно късно интервю споменава: „След, общо взето, положителното посрещане в началото на 60-те години настана постепенно забавяне на литературното участие. Първата ми стихосбирка „Присъствие” излезе с известно закъснение”2.Някаква смътна представа за закъснението можем да придобием, ако прочетем как в издателство „Български писател” насрочват и отстрочват печатането на Кънчевия дебют. На редакторски съвет, проведен на 20 декември 1962 г., Иван Бурин, който по това време е завеждащ отдел „Поезия”, докладва, че проекто-стихосбирката на Ваня Петкова е „много добра” и „предлага да й се потърси място в плана още през 1963”, а стихосбирката от Никола (!) Кънчев е „също добра”, но да се планира за 1964 г. Решението на съвета утвърждава това предложение3.Проектирана за 1964-а, стихосбирката на Кънчев остава в режим на доработване, налагано от сменящата се конюнктура. Тя е пряко зависима от политико-идеологическите сътресения като това след речта на Тодор Живков от 15 април 1963 г., но и от „субективни фактори” като постоянното текучество сред редакторите, които пряко отговарят за ръкописа на младия поет – сменят се Валери Петров, Блага Димитрова, Кръстьо Станишев... Едва при последния „Присъствие” става факт.Междувременно ситуацията се изостря и от една специфична форма на цензура, която все по-често ще се изтъква като „обективна” пречка за публикуване на една или друга книга – дефицитът на хартия. Темата звучи твърде настойчиво, рефренно на редакторските съвети, особено при обсъждането на отпуснатите минимални квоти за издаване на поезия. Обемът на стихосбирка се движи около 3-4 печатни коли, а тиражът – около 2000 бройки. На 11 април 1963 г. Блага Димитрова заявява, че „издаването на поезия у нас е пред катастрофа” и че „стоят книги, които са на високо равнище и не можем да издадем”, изброявайки имената на Иван Динков, Станка Пенчева, Николай Кънчев, Ваня Петкова, Димитър Стефанов4. Директорът Петър Пондев обосновава ограниченията с „липса на хартия”, с „големите загуби, които поезията носи на издателството” и с публикуването на „достатъчно слаби и посредствени

стихове”5. Към тези „аргументи” бихме прибавили и сравнително малкия дял издавана поезия в другите издателства по това време, което насочва основната вълна от стихотворни ръкописи към ведомственото издателство на СБП.Във всеки случай ресурсно-икономически аргументираната принуда за съкращаване на заглавия в годишния план на издателството, на тиражите и на обема от стихотворения в една книга произвежда специфичен цензорски ефект. Първо, много от ръкописите преминават през филтъра на планирането за съответната година. Второ, вече приетият по принцип ръкопис се подлага на съкращения и подмени, за да стигне до приемлив обем – така се отстраняват редица „спорни” по политико-естетитечески съображения текстове, над които и без това тегне заплахата да отпаднат и затова се махат превантивно, за да се вмести цялата книга в отпуснатите й печатни коли. Трето, в хода на работата с редактора се установява, че дори сред останалите в ръкописа стихотворения не е намерен точният тематично-стилистичен баланс и авторът често е заставен да съкращава, размества, дописва и прекомпозира книгата си.Можем да назовем този вид контрол върху издаваните книги цензура на дефицита. Тя е изключително ефективна тъкмо спрямо стихосбирките, чиито отделни текстове подлежат на относително по-леки субституции и трансформации. В първата половина на 60-те години ръкописът на Николай Кънчев попада точно в този политико-идеологически обсег на управление на дефицита като част от системата за осъществяване на предпубликационен надзор, контрол и принуда.

*Още в предварителните (преди книгата) публикации проличават две особености в почерка на Кънчев, които през годините ще се затвърдят в ясно разпознаваеми белези. Първият белег – почти абсолютната липса на тематичен компромис с доктрината на социалистическия реализъм. Не че няма стихове „за мира” или „за труда”. На пръв поглед те са си там – има ги и в периодиката, и в дебютната книга. Но демонстрират такава обработка на темата, че на практика я преобразяват, изтеглят в езикова територия, където значенията започват да се променят. Случва се нещо, което забелязваме и при други алтернативни на соцреализма автори: почеркът изземва темата, детривиализира я, лишава я от нейната идеологическа баналност. Така Николай Кънчев остъргва пропагандно-лирическия гланц, за да оголи лирическата ситуация или сюжет до тяхната езикова направа или до екзистенциалните бездни, които клишираният модел иначе прикрива.Вторият белег, който почеркът на Николай Кънчев оставя в публикациите преди дебютната си книга, е решаващ за разпознаването на новия поет – формирането на специфичен езиков поетически модел, основан на сентенциозно-парадоксалните изкази, извличащи философски значения от обработката на природните образи с почерк, който притежава дълбока памет за езика. Така още в ранната поезия на Кънчев започва процес, който може да бъде наречен намаляване на „действителността” за сметка на езиковата реалност, по-точно – проверка на достоверността на „действителността” чрез безкрайните възможности на езика. Младият поет усилва несъответствията между знак и референция, за да бъдат

Към 75 години от рождението на Николай Кънчев

„Присъствие”: нестопленият дебют (1965)

Към 80-годишнината на Първан Стефанов

Авторът на „Насрещно време”

на стр. 12на стр. 10

(ÍÅ)ÞÁÈËÅÉÍÈ

ÏÐÎ×ÈÒÈ


намерени нови значения тъкмо в такива привидни разминавания. Работи върху буквалността на света, проверява обемите на речта, издръжливостта на знаците.В ранно стихотворение като „ХХ век” (публикувано в сборниците „Искри” и „Поезия ’62”, но не и в „Присъствие”)6 Николай Кънчев остава фасциниран от иконичното разчитане на римските цифри. Изписването на века се явява в образите на „два хикса”, на зачеркващи линии, на кръстове. Лирическият говорител се пита какво зачеркват. И отговаря скептично – „Нека да допуснем: злото.” Ето че „ХХ век” попада в групата на „гражданските” стихотворения, но само според етикета. В него няма нито следа от оптимистическа увереност и политико-идеологическа тенденциозност. Накрая „двата хикса” са припознати и като кръстопътища, но пък липсва яснота по кой път трябва да поеме човечеството. Поетът само неопределено предупреждава:

ХХ век.Това са два големи кръстопътя.Накъде ще се поеме?Не забравяйте: внимателно!

За какво да се внимава? За опазването на мира? За победата на комунизма? За кого? За приятеля? За врага? За човека? Няма отговор. И според замисъла на младия поет не може да има категоричен отговор. Николай Кънчев оставя вратата на възприятията и на тълкуванията широко отворена. Той само следва релефа на цифрата, на буквата, на гледката, за да умножи възможностите на езика да изразява, дори с цената на това да води до недоумение, до неразбиране, до прословутата неяснота. При това „ХХ век” е само един все още семпъл пример за езиковия поетически модел, който тепърва ще се открои по-представително в стихосбирката „Присъствие” и след това.Въпреки планирането за 1964-а дебютната книга на Николай Кънчев успява да дочака началото на своето сбъдване в началото на 1965-а – подписана е за печат на 5 януари. Младият поет обаче ще трябва да се зареди с още малко търпение.

*Когато „Присъствие” излиза от печат (според редакторското каре на 25 април 1965 г.), Николай Кънчев няма още навършени 29 години. Както вече се подразбра, повечето от връстниците му са издали по това време втори, трети и четвърти книги, но това изоставане не може да помрачи радостта на дебютанта. Най-после той може да бъде официално забелязан. Нищо, че корицата на художника Иван Кожухаров не впечатлява – сивосини преливащи се хоризонтални линии (снежна равнина? облачно небе? едва развълнувало се море?), закован в центъра на полето надпис на заглавието, а малкото име на автора – леко „зачертано” от хоризонталните линии. Получила се е своеобразна автоиронична реплика: зачертаното име на корицата разколебава присъствието.Беглото преглеждане на съдържанието установява три цикъла с общо 42 стихотворения и един триптих. Първите два цикъла са заявени максимално неутрално – нямат заглавия, само са номерирани (І и ІІ), а третият изниква почти внезапно с името „Грузия, 1964”.Очевидно, след като в края на 1962 г. е планиран за издаване през 1964-а, ръкописът е преработван и дописван, преди да влезе в печатницата. Днес, макар и с известна несигурност, можем да различим някои следи от намеса на редакторско-цензорска ръка.Ето цялото стихотворение „Тъжно сравнение” според публикацията му в „Присъствие”:

Знаеш ли какво са хората?

Знаеш ли какво е виното?

Навярно са едно и също.

Защото често ги затваряха, за да ги направят по-добри...

Остроумието на съответствието личи и в този вариант. Само че съвсем очевидно е, че в текста е извършена „малка корекция”, която притъпява

полемичната му острота и ироничната му многозначност. В края един глагол се е преобразил в минало време, протичащо съвсем не място в иначе изграденото в сегашно

време стихотворение. Ето как е нецензурираният финал:

Защото често ги затварят, за да ги направят по-добри...

Променени са само две букви: вместо затварят, нечия бдителна ръка е отпратила опасното значение в миналото – затваряха. Така цензурата предполага, че охранява настоящето и обезопасява актуалните политически импликации в текста. Едва ли успява. Но по-същественото е, че частично разрушава цялостната естественост на стихотворението, в което „хората” и „виното” са изравнени във функцията си на философски субстанции. Леко е накърнена и ироническата стратегия на текста, който препраща и към вапцаровски лирически сюжет („в затвора попаднал на хора и станал човек”), и към пропагандните клишета от епохата на НРБ, според които „социалистическият затвор” поправя хората и ги превръща в пълноценни или даже в добри граждани на „социалистическото общество”. Казано с повече социален патос, всъщност „Тъжно сравнение” уязвява онези, които злоупотребяват с проблема за добротата. Николай Кънчев обаче трудно се примирява с цензорската намеса, защото още в книгата си с избрани стихотворения „Редом с всички мигове” (1986) възстановява автентичния вариант на текста.Плод на друга вътрешноиздателска намеса е допълнителното вграждане на цикъла „Грузия, 1964”. Най-вероятно той е проектиран в последния момент като ключово идейно-тематично алиби на книгата. Не е ясно кой и как стимулира младия поет да обособи и композира част от стиховете си в този цикъл. Това е някаква редакторско-издателска маневра, с която се цели да бъде набавена повече действителност в текстовете на Кънчев. Ясното обозначение – Грузия и прилежната датировка 1964 в заглавието на цикъла осигуряват относително стабилна референциална рамка: конкретно място, точно време. Наистина през 1963-а Николай Кънчев посещава Грузия. Изпратен е по линия на международния младежки писателски обмен, за да изучава грузинския език и литература, за да превежда местната поезия на български. Мястото е подходящо – съветска република, запазила ореола си на периферно на руското, екзотично културно пространство. Това пребиваване дава възможност Кънчев да демонстрира, че разполага със стихотворения на „съвременна тема” под знака на преживяната поезия.Цикълът „Грузия, 1964” обаче само е опаковал стихове, които иначе не притежават обещаната в наименованието референциалност. От общо десет текста в този цикъл можем да откроим едва четири („Момичета”, „Колхида”, „Тициан Табидзе”, „Отдалечаване”), чиито конкретни следи отвеждат към грузинското. Останалите поемат в други тематични посоки. Разбира се, напълно е възможно при тях връзката с Грузия да е по-банална (например да са мислени/писани там) или по-сложна (да са обусловени подтекстово, да влизат в асоциативни мрежи и пр.). Същественото е обаче, че цикълът възниква някак неподготвен както в общата композиция на книгата, така и спрямо почерка на Кънчев, който – за разлика от редица автори в априлското поколение – принципно избягва конкретни позовавания и датировки. Този трети, последен цикъл в „Присъствие” остава с видими белези от тенденциозно търсен баланс, с който издателството неуспешно се опитва чрез прекомпозиране на

наличните текстове да приведе дебютната стихосбирка в удобен за издаване вид.Това са най-забележимите намеси на цензурата в „Присъствие”. Има и други, които личат предимно в отсъстващите, т.е. в отпадналите от книгата стихотворения. Но малцина от публиката се досещат за тях. И четенето може да започне.

*Критиката не бърза с оценките си. Минават месеци, докато се заговори за „Присъствие”. Първата публична реакция е на Максим Наимович, който през юни 65-а в „Литературен фронт” на практика приветства дебютите на Николай Кънчев и Ваня Петкова. Известният с участието си във всякакви погромаджийски кампании соцреалистически критик се обръща с „писмо” до младите поети, като избира за пример два полюсно разположени дебюта през 1965-а („Солени ветрове” и „Присъствие”), изтъква „тая първична, мощна, неудържима виталност”, идваща още от Багряна и „сега в нова светлина и в нови форми у Ваня Петкова”, противопоставяйки я на „интелектуалната поезия”, изпълнена с „примери на криворазбран поетичен интелектуализъм”. Но веднага насърчително уточнява: „Стихосбирката на Николай Кънчев – „Присъствие” – в никакъв случай не може да бъде отнесена към тях.”7 Наимович цитира стихотворението „Нищо извън вярата не може...” и възкликва, че „идейно-художествената концепция е постигната уверено, със завидна простота и лаконизъм” и че при Кънчев такива текстове „дават лице на първата му книга”. И натъртва: Такава поезия не можем да отречем; срещаме се с интересен, талантлив автор. Общата оценка отзвънява мажорно, но критикът охотно споделя своята тревога и „противоречиво чувство”, формулирайки ядрото от аргументи, с които стихосбирката само след два месеца ще бъде атакувана: „камерна изолираност”; опити „проблемите на времето” да бъдат „решени в някакъв абстрактен план като „вечни”, „общочовешки” етични проблеми”; „в своята цялост стихосбирката е проектирана извън времето и пространството”, „в нея липсва нашата, българската реалност”.В духа на все още неприключилото „размразяване” Наимович демонстрира известна толерантност, намирайки добри думи за „интелектуализма” на Кънчев – припознат за част от многообразието на съвременната поезия. Критикът предпочита да му даде шанс, като все пак се опитва да насочи младия поет в „правилна” соцреалистическа посока. Окуражавайки го цялостно, не пропуска да му покаже „грешките” и „опасностите”, които го дебнат, ако не ги поправи. Този нов либерален тласък в доктрината на соцреализма е особено характерен за 1965/1966 г., когато речта на Живков от април 1963-а не тежи над автори и институции с такава сила, а откъм СССР след свалянето на Хрушчов все още не се долавят нови политико-идеологически сигнали.Като цяло критиката заема някаква междинна позиция спрямо „Присъствие” (между плюс и минус), клоняща все пак повече към отрицание. За отбелязване е още как в един момент – с настъпването на 1966-а – броят на отрицателните рецензии започва да взема връх. Вероятно се стимулира ответна реакция, която се стреми да създаде около първоначалното одобрение на книгата негативно поле или поне среда за дискусионни противоречия.Такъв рефлекс показва Иван Вандов, който в „Народна култура” опонира, че Максим Наимович прави „мечешка услуга” на Ваня Петкова и Николай Кънчев, когато ги изтъква. Възраженията на Вандов са особено силни към Петкова, но пък общата му оценка, че не може да съществува лирика „извън времето и пространството” пряко се отнася към Кънчев.8

През август 65-а излизат рецензиите на Е. Прохаскова и на И. Спасов, които усилват негативните квалификации, подсказани още в текста на Наимович. Прохаскова извежда като заглавие една метафорична оценка, която чак до 80-те години ще бъде активирана по адрес на Николай-Кънчевото творчество – „Присъствие, което не топли”9. Тя е сред искрено разочарованите критици, защото за нея е безспорно, че Николай Кънчев е поет, заради желанието „да прочетеш стиховете му на глас”, „действеността на многото им глаголни форми”, „простотата и същевременно образната наситеност на поетическата реч”, но...: „Поезията му е астрално далечна и студена, отчуждено затворена в себе си.(...) и ни изключва от съучастие. А често и от взаиморазбирането.(...) в много случаи поднесената крайна форма е някакъв неразбираем императив(...) Струва ми се, че в случая нещата опират до друго – до разбирането на Кънчев за поезията, за нейната същност и предназначение. Опират до отношението на поета към поетичното творчество като към процес, самозадоволяващ се, изчерпващ се вътре в себе си(...) Някакъв привиден аристократизъм, надменно чуждеене усещам в тая поезия, съзнателно спуснати бариери...” Иначе Прохаскова намира за нужно да изтъкне стихотворения, които показват, че поетът може да пише и по друг (може би топъл) начин – изброява

„Присъствие”...от стр. 9


седем заглавия. Това е демонстрация на типична критическа грижа: Кънчев изповядва идеи за поезията, които го изправят срещу самия себе си. Но по-впечатляващо е как рецезензентката долавя, че това писане е резултат от същностно осмисляне на предназначението на творчеството, че става въпрос за различна философия на поезията. Нека го кажем иначе – за избор на език. Точно този избор обърква дори добронамерено настроените критици. Затова не е чудно, че Прохаскова не успява да си обясни поне „първия план” на значението в цитираната от нея финална строфа на стихотворението „Познавам самотата...”:

Припомням си ония времена, когато неочаквано и странно лъвът дойде от своята пустиня и украси на храбите челата.

Тези стихове са обявени за „непроницаем императив”. Вероятно тълкувателните усилия са блокирани от началните редове, в които лирическият герой съобщава, че обожава невинно белите стени на самотата. Финалът обаче предлага контрастно разгърната алегория, предлагаща в себе си ключ за отваряне поне на първата врата на възприятието. Времената, когато лъвът украси на храбрите челата – могат да бъда припознати като епохата, когато българските въстаници слагат калпачета с лъвчета и тръгват срещу поробителите. Има времена, когато лъвът напуска пустинята си, човекът – самотата си, за да бъде избрана силата, действието. Преразказано по този тривиален начин, разбира се, от алегорическата виртуозност на Кънчевото слово не остава нищо. Защо обаче тълкуването през 65-а не стига до този смисъл?Далеч по-неумолим е Иван Спасов. Той като че ли няма соцреалистически илюзии по отношение на Николай Кънчев: „Това е творчество, лишено от чертите на времето и националността. Никаква българска багра, никаква българска емоционална озвученост, никаква общност с динамичната епоха, в която живеем. Лирическият му герой носи психика, моделирана кибернетично.(...) явен афинитет към мъглявото, алогичното, граждански неутралното.(...) не може да му вдъхне топлота, която да ободрява, да звучи актуално(...) нещо много важно осъствува(...) образът на времето и образът на българина. Без тях, хитрувайки, авторът иска да влезе в поезията, като залага на добре изиграно дълбокомислие.”10

Вече няма как Кънчев да заблуди бдителната критика. Тя вижда „хитруването”, т.е. целенасоченото изплъзване на почерка от принципите на социалистическия реализъм, подмяната на преките политически ангажименти с философско-екзистенциални казуси, които нямат еднозанчно решение. Както забелязва Светлозар Игов, „ред от първите оценки за Николай Кънчев говорят не за това, че тя е неразбираема, а за това, че е разбрана, но е осъден разбраният в нея смисъл”11. За последователните соцреалисти „алогичното” е съседно, пряко свързано с „граждански неутралното”. За тях неутралитетът е недопустим и с никаква общочовешка грижа не може да се симулира препоръчваната пристрастна политическа позиция. Те знаят: „неяснотата” рано или късно се прояснява в алтернатива. При това – докато чакат проясняването – не се отказват да я тълкуват и изпадат в нелепи ситуации, както Спасов, когато предлага тълкуване на финала на стихотворението „Присъствие”:

Това ще го направяаз самият – защото съм ухото на стените!

Критикът възкликва: „Ухо на стените” – т.е. подслушвач!” Сякаш няма кой да прочете цялото стихотворение и да проумее, че в него се наслагват пластове на сложна съпричастност към „далечните и близките”, че поетовото присъствие прониква във въздуха и предметите, че е етическо всеприсъствие. Така „ухото на стените” всъщност е своеобразно вселенско ухо, улавящо болките и тайните на всички. Лирическият герой чува – всеки е сам в страданието си и „всеки се бои / да не простене,/ защото ще го разберат оттатък”. Но в отдаденото на Другия вслушване се съдържа и един двусмислен обрат: лирическият герой чува мислите на другите, но едновременно с това се зарича да открие кой слуша тези мисли. Да слушаш слушането. Може би критикът вече би възкликнал: Двоен подслушвач! Всички тези недоумения още един път доказват многофункционалната несигурност в твърденията, на която разчита почеркът на Кънчев, съзнателно рискувайки критиците да останат несигурни в това, дали присъства.Отзивите от 1966 г. на Драган Ничев и Атанас Лазовски идват за да потвърдят възприетия курс към изтласкване на дебюта в зоната на спорната или дори неуспялата литература. Лазовски обещаващо заявява, че поезията на Кънчев му допада, но предпочита да не го хвали, а да посочи несъвършенствата й, защото

– „Така мога да бъда по-полезен за по-нататъшното развитие на поета”. Както виждаме, критическата грижа се разраства. Затова са отбелязани: „болезненост на светоусещането”; „маниерите на интелектуалната суетност”; „поетически флир с философията”; „подчертаната поза на мъдруващ човек”; натрапва „индивидуалното си самочувствие” и пр. Пожеланието е: „необходимо му е духовно здраве и уравновесеност, за да овладее таланта си и проблемите, с които живее”12.В целия критически текст прозира някаква „психобиографична” информация, с която Лазовски разполага. Според него, Николай Кънчев ту е преживял „нещо незнайно”, но не го изразява добре, ту се усеща „нещо нездраво”, ту не му достигат качества за писане на философска лирика, защото тя е за „уравновесените, съзерцателни натури”. Пожеланията за „духовно здраве и уравновесеност” са на ръба на добрия тон. Обвиненията в „неяснота” продължават като усъмнявания в „здравето” на пишещия субект – логическа операция, което пряко води до ценностно елиминиране на всеки сложен под подозрение автор.При Драган Ничев няма нови негативни квалификации, но пък се отхвърлят някои от вече утвърдените в предишни рецензии похвали. Ничев очаквано твърди, че няма да открием „образа на нашия съвременник” в „Присъствие”, че „лиричният герой е човек без съвременна биография и изглежда захвърлен някъде във времето и пространството”, но и релативизира адмирациите по отношение на стихотворението „Нищо извън вярата не може...”, в което до поантата му се стига след поредица от „мъдрувания”. И този критик се впуска в самонадеян опит да разчете един от текстовете. За стихотворението „Страна” той негодува: „Вижте каква „песен” е изпял за своята родина.” После продължава да заклеймява „преднамерено мъглявата образност”13. Но какво да кажем, когато лирическият текст „Страна” съвсем не може да бъде отнесен към „патриотичната тема” – за никаква родина и България не може да става дума в него. Ето някои стихове от него:

Аз се лутах.А ето страната на несравнимата чистота, изразена навред от росата.(...)Спете, мисли, разбрах, че сте змии, че гнездо ви е моята плът.Пак е пролет.И щъркели има.Ще се справят те някога с вас.Разпростирай се, приказен климат на страната, в която съм аз.(...)не отвявайте нивга бездушно тази страна!

Очевидно за лирическия герой „страната на несравнимата чистота” е моята страна на благословеното съществуване, извънредното въобразено място, където можеш да бъдеш друг, освободен от мислите, някакъв не-себе си дори – в лоното на истинската свобода. В тази страна не може да се живее, в нея само се попада понякога. Никакво отпращане към България и българското в случая не може да има. Но впрочем това е един от похватите на безсилната в разбирането критика – да вменява прототипи и референции, да привиди (умишлено или поради невежество) намерения за съответствия там, където ги няма.

*Да се върнем сега към подминатите позитивни оценки за „Присъствие” от 1965 г., макар в контекста на 60-те дори те понякога да звучат компромисно и подвеждащо приятелски. Не че в онази идеологическа среда това не е една от малкото възможности да бъде подкрепено такова алтернативно писане, т.е. като го обявиш за политически коректно, дори за соцреалистическо. Става дума за важна (може би най-важната!) подкрепа – приятелската, човешката. Проблемът е, че видяна в литературноисторически ракурс, позитивната критика от 1965-а в повечето случаи се държи съвсем предано неразбиращо – доброжелателно, но непроникновено. В стремежа си да му осигури политестетическо алиби, тя разпознава идеологическа насоченост у Кънчев там, където я няма, а му признава качества на почерка, на които той изобщо не държи и дори решително игнорира. Но и нещо повече, тя е убедена във валидността на аргументите си, т.е. вярва на алибито, което сама създава.Най-характерен представител на такъв тип критика е приветственият текст на Дамян Дамянов, който се заема да „оправдава” своя закъснял в дебюта си връстник: „Неговите жизнени концепции и поетични покрития на тези концепции бяха още неоформени, мъгляви. Останки от тази мъглявина се прокрадват

още тук-там и в книгата му, но нека не забравяме, че Кънчев винаги е бил поет с предразположение към едно сложно поетично мислене(...) Ако у Кънчев още се среща сляпата абстракция, мъгливостта на фразата и пр., те са специфичности, които ще съпътствуват творчеството му още дълго време, защото поетът съзнателно (в никакъв случай маниерно обаче) и доброволно се е разпънал на кръста на сложното, трагично-хуманното, на дълбокото в поезията.” Дамянов настоява, че посрещането на „Присъствие” би трябвало „да се превърне в празник”14.Симптоматично е как адмиративните оценки на Дамянов звучат или между другото, или с уговорки, почти извинително защитно. Той знае какво атакуват или биха атакували „отрицателите” в дебюта на неговия колега и приятел. Затова благосклонният му поглед е готов да преувеличи оптимистическите проекции и съвременните акценти в „Присъствие”, да обяви за вътрешно присъщи на Кънчев, т.е. за автентични и неподправени „абстракциите” и парадоксите в лириката му.Забележителна е реакцията на Светлозар Игов – авторът на може би най-професионалната рецензия за „Присъствие”15. Впрочем става дума за текст, написан от един 20-годишен критик – факт достатъчен, за да проявим с късна дата евентуално снизхождение, което обаче в случая не се налага. Съвсем младият Игов провежда невероятно умела защита и апология на Кънчевия дебют – обезопасява всички пунктове, по които соцреалистическата критика нанася удари. Ще ги изброим. За съвременността: „Изразителната поетическа индивидуалност на Николай Кънчев е отразила в себе си безпокойствието на едно драматично време, над което витае зловещата атомна сянка.(...) Повечето стихотворения на Николай Кънчев(...) са родени в един съвременен социалнопсихологически климат(...) Това не е бягство от „големия свят на обществения живот, а едно по-ефикасно [художествено] навлизане в него...”За интелектуализма: „Силата на някакви инертни литературни представи ни кара да намираме в поезия с преобладаващ интелектуален тон емоционална сухота. В стихотворенията на Николай Кънчев има много от онова, което наричаме „емоционална сила”.За разликите между пишещ човек и лирически герой, между „живот” и текст, за вчувстването и иронията: „Да идентифицираме автора с онова, от което самият той чрез един дискретен ироничен акцент е искал да ни отчужди – циничното политическо равнодушие – би означавало да се изравним с естетическото дебелокожие и слухтящата подозрителност на литературния неодогматизъм.”За оптимизма и топлотата: „Николай Кънчев е поет на зрелия, не патетичен оптимизъм. Той е изпълнен с тревожност за съдбата на човека и света, с копнежност за тяхното бъдеще. Това е дискретната топлина на неговите стихотворения.”Игов успява да отговори по всички обвинения. Всъщност той очертава образа на Кънчев като един от най-ярките български поети от 60-те години, вписан в модерни европейски традиции, свързан и с „народността” чрез използването на фолклора и „образното народно мислене”, автор на образи, които не са „еднопланови”, а предполагат повече от една интерпретация. Критикът се справя още с деликатната задача да представи Кънчев и в ролята на класово осъзнат автор. Това той извършва, цитирайки редове от стихотворението за Тициан Табидзе – „прекрасен поет, трагично загинал в една година, когато цъфтеше втората съветска петилетка”:

Розата не е украса – верую е тя.На възпяваната класа.На реалността.

на стр. 14


Да рисуваш и изобразяваш красотата в едни некрасиви времена е преди всичко протест и несъгласие със ставащото около теб. А може ли някой да твърди, че човешката история е била красива, още повече пък днешната...?! Да призоваваш към хармония и красота, е да жадуваш Свободата! Първан Стефанов очевидно не е привърженик на поетичната бъбривост и многословие. Чрез лириката си той показва, че размерът и големината на стихотворението не играе никаква роля и значение, важна е неговата съдържателно-философска дълбочина, художествено въздействие и поетичност. Доказва го и стихотворението “Сутрешна прогноза”:

Дреб от облаци.И киша.И нечисто...Вятърът ще вее тънко, топло, обло...Атмосферното налягане остава Низко...Времето и днес ще бъде подло. Или пък прекрасното “Светулки”, от което ще цитирам само едно четиристишие:

И страшно ни е нужно да надникнем в рисунките на нашите деца,където с простите чертички никнебезхитростният образ на света.

Тези творби убедително говорят, че Първан-Стефановата лирика изобщо не е откъсната от действителността. От една страна, те ни показват един, в известна степен, съзерцателен натюрел, съхраняващ чрез впечатляващи живописни картини изтичащото време. Оттук и подчертаната живописност на тази лирика, склонността й да изразява “невидимото” време чрез “видимото” пространство. Картинно-живописното е в основата на лирическата поетика на Първан Стефанов, но съвсем не й липсва социалност, заедно със съзерцателната й пластичност.Природата е главен персонаж в лириката на Първан Стефанов, но тя никога не е самоцел, защото е неразривно свързана с човека и неговото битие, той е неотделима част от нея. Красивите стихове са смислени, философски уплътнени, екзистенциално дълбоки. Тази лирика изповядва силна социалност на фона на своята висока поетичност:

Убихме Христа. И ония се върнаха в храма.Възможни са всякакви грехове:патриотите могат света да превърнат в пламък.

тревожно споделя поетът. И колко е прав! Страховете му са интуитивни, но безпогрешни. Загубването на доброто и човечността просто заплашва съществуването на човека и човечеството. Човешкият живот само на думи е абсолютна ценност. Иначе всекидневно сме свидетели на неговото опровержение. Поетът мечтае не за отчуждение, а за нежност и човешка топлина. Истинските поети са Дон Кихоти на своите времена.И едва ли е случаен фактът, че един от любимите световни образи на Първан Стефанов е именно Дон Кихот. Неслучайно има две негови стихотворения, посветени на Рицаря на печалния образ. Особено въздействаща е поантата въпрос в “Пак за Дон Кихот”:

На шлема ти нащърбения гребенсе люшка в такт с унилия ти ход...И ние ли сме смешни като тебе?И накъде ни водиш, Дон Кихот?

Изобщо поезията на Първан Стефанов много повече задава въпроси, отколкото дава готови отговори и рецепти.Тоя поет има своите исторически и творчески персонажи, пред които сякаш стои на съд. В стиховете му се мяркат и бродят Константин-Кирил и Самуиловите воини, Пушкин и Анна

Керн, Висоцки и други първенци на духовността. Покъртително е стихотворението “Жените на умрелите поети”.Интимната лирика е сред предпочитаните от Първан Стефанов. Чувствата в тези му стихотворения са пределно чисти, творбите са характеризират със своя словесен рисунък и финес. Интимното чувство обаче често е унизявано, защото е принудено да среща стените на живота и от тия съприкосновения и сблъсъци човешката душа е наранена и насълзена. И поетът ни напомня за детската чистота, която не трябва да закърнява в сетивата ни:

Не стига мъдростта на философите,за да смекчи контура си

суров.На нас ни трябва и сълза от строфите,

с които сме се вричали в любов.

(“Най-трудното”)

В това стихотворение емблематичната дума е “сълза”.При Първан Стефанов изящната лирика е съчетана с дълбоки философски прозрения, с неочаквани асоциации, които предизвикват стиховете му:

Водата долу съществува в цвете,в трева, във пеперуда, в слънчоглед.Но щом се задържи по върховете – изгубва пулс, превръща се на лед.

И съществува там по триста векачрез блясъка и чрез студа.Науката твърди, че у човекаосемдесет процента е вода.

В случая изтънчената пейзажна лирика на Първан Стефанов е метафоричен размисъл за природата, рода, спомена, кръвта, свободата, истината. Лирическият Аз се стреми да задържи виденията, които преминават пред него, да запечата мигновенията като образи и състояния. И винаги посланията му са тревожни, макар че лириката му е по човешки топла и сърдечна, а сетивността му е филигранна. Не можем да останем безразлични пред красотата, която ни разкрива поетът, а я съпреживяваме, той ни помага да я преоткрием и да я запаметим емоционално. И когато решим, в дни на радост или тъга и униние, да я извадим от дълбините на паметта си и да я възпроизведем чрез сетивата си.Въпреки разнообразието на състояния, на сезони, на пейзажи, в това многогласие можем да открием една доминанта – това е мъдростта, философската дълбочина на чувствата и преживяванията. Първан Стефанов възпява природата, сякаш потъва и се разтваря в нея, превръща се в нейна неразделна част. Той прави от невидимото видимо, скритата красота става явна, извежда красотата от нейната прикритост и ни я поднася в цялото й съвършенство и божественост. Стихотворението “Планина” ни вълнува с красивата пасторална картина и връзката с миналото. Изобщо споменът играе много съществена роля при този поет. Впечатлява ни идиличната картина в “Пресекнала песен”:

Слънце. Дъщеричката се мъчида обърне котката по гръб.Мама, седнала до свойто внуче,на престилката подшива ръб.

Поетичният свят на Първан Стефанов е релефен, ухаещ, звучен. Някак си те вмъква и включва в себе си, защото не те оставя безразличен, а възбужда сетивата ти. Живописните словесни пейзажи в тая лирика са красиви и въздействащи, често предизвикват читателското ни възхищение, защото носят впечатляващи послания и промисъл. Макар че природният свят на поета ни предлага и морални оценки, естеството се движи по своите закони, всичко е по местата си – вятърът, слънцето, водата, цялата флора и фауна изпълват сетивата ни. Но не ни напуска тревогата.Първан Стефанов търси и вгражда визуално и звуково ключовите си художествени образи. Стиховете му ни допадат със своята изповедна интонация и топла образност, завладяват ни със своите художествени детайли. Поетът проявява възможностите си на художник, реди думи и образи с впечатляваща художествена мярка. Тайната на тази поезия е в нейната простота и естественост, музикалността в тази лирика е несъмнена. Неслучайно в заглавията на няколко стихотворения присъства и думата “песен”.

Първан Стефанов възкресява миналото като морален коректив на настоящето. Бащата, майката, дядото са сред персонажите в лириката му. Но в неговата поезия няма нищо дидактично. Лирическият Аз често съзерцава, мисли и съзерцава. Поетът не се хлъзга по повърхността на видяното и усетеното, пази се от врявата на външното и по този начин запазва собствения си по-духовен и по-ценностен свят. Изобщо лаконизмът и пестеливостта на тази лирика е неин характерен белег. Те произтичат от съдържанието и смисъла на стиховете. Поетичният глас на Първан Стефанов е някак си приглушен, насочен към самия него, той не кънти, не се натрапва агресивно, защото поетът е една вглъбена лирична натура, на която е удобно в света на думите. Стихотворението “Крепост” например впечатлява с отсъствието на високи тонове, с далчевския си патриотизъм.Поезията на Първан Стефанов е лирика, в която лирическият Аз се съпротивлява на ставащото около него. С присъщата си деликатност поетът ни сепва, защото уцелва раната дълбоко в сърцевината й. Върви с тихи стъпки около проблемите, но изведнъж стъпва точно там, където трябва. Например в стихотворението “Отчуждение”, което е от 1958 година!:

Студени улици. Студени здания.Студено ми е като никой път.Превърнали сме дните в разстояния,които вече страшно ни делят.

Гнезда си свиваме под свои стрехи.От болката на другите не ни боли.И става тъй, че в новите си дрехине сме това, което сме били.

И често пъти като зимен вятър един въпрос плющи над съвестта:защо и добрината на сърцатаще трябва да захвърлим с бедността?

Въжето на войнишката ни служба,полека се разнищва на влакна.Ценим се повече по ранг и служба,сдружаваме се по величина.

О, колко ме измъчва туй изкуство.И се боя, че в тоя свят голям на митинги и колективни чувствабих могъл да остана страшно сам.

Причината за това вълнение е същата, която трепти в дълбочината на всяко лирическо дарование – свръхчувствителност към живота. Лирическият Аз преживява действителността като огромно събитие и усеща себе си като катализатор и негов център. Във всеки един миг могат да го ранят с толкова пронизващ импулс от ставащото около него, че поетът няма сили да понесе мълчаливо случващото се. Лирикът смята, че Вселената жадува да изкаже своя тайнствен смисъл за това, което смята за необходимо за човека и което я тревожи, чрез неговия глас, чрез неговите думи.Актуалността на стихотворението “Отчуждение” е извън всякакво съмнение. От една страна, то бе реакция срещу фалшивия колективизъм на тоталитарните времена, когато е писано, а от друга страна, важи с пълна сила за модерния човек, защото алиенацията е сред основните световни проблеми, пред световния човек и човешката цивилизация. Поезията на Първан Стефанов разкрива деликатния лик на чувствителния, непрестанно драматично преживяващ проблемите около себе си творец. Нужни са му свобода и самота за самовглъбяване в неговия си свят, в който му е най-уютно. Той често търси дистанцията, по-страничния ракурс, обича да е сред естеството на природата. В този негов специфичен самотен свят се раждат стиховете му, често афористични и независимо от тяхната драматичност, той търси и намира своята лична хармония. Всъщност той си знае доколко спокоен и хармоничен е вътрешният му свят. Но това усещане, което създават творбите му, идва от натрупаната мъдрост, която провокира сетивата, душата и ума за прозрения, някои от които звучат с библейска мъдрост.Преди това казахме, че лириката на Първан Стефанов е неспокойна и драматична. Твърде характерно в този смисъл е стихотворението “Близост”:

Защо най-близките си, боже мой, най-лошо ги раняваме при допир.Дали защото тъкмо срещу свой

Авторът на „Насрещно време”от стр. 9


те нямат за ответен удар опит.Стои пред тебе близкият човекнезащитен като в библейско чудо.И твойта грубост и при допир лек го поразява и го мъчи лудо.

А двойно повече се мъчиш ти.И взрян през космоса от теб до него –от там долавяш своите черти,от твоя глас в гласа му чуваш ехо.

На всички хора се усещаш брат.И предпочиташ теб да са ранили.Но как да върнеш камъка назад?И чакаш благослов. А няма милост.

Първан Стефанов предпочита молитвата и смирението пред плесницата и обидата, защото той е поет на доброто, а не на злобата и ударите под кръста и в гърба. Някои от стихотворенията са преклонение пред любовта и жената. Чувствата в тях са много чисти, търси се близост и откровеност. На места срещаме и романтика, която е породена от вярата, надеждата и откровеността, макар да се усеща и лека резигнация.С годините Първан Стефанов усъвършенства поетичния си изказ, образната си система, художествените му усилия се реализират на все по-високо ниво. Той е сред поетите, които опровергават утвърдилото се разбиране, че поезията е изкуство предимно на младостта, когато сетивата са по-свежи, чувствата по-неизхабени. Със стихотворения като “Пасторално” той оборва подобни твърдения:

Аз влязох в тоя свят като Исус,повел дванадесет овце на паша.Тревата имаше на утро вкус.И цялата природа беше наша.

Денят светлееше от кукуряк.Денят преливаше от оптимизъм.И ние с гугли, бели като сняг,за проповед с апостолите влизахме.

Но лятото ни би със прах и дъжд.През зимата зад хълма виха вълци.И забелязах изумен веднъж,че сменяха овцете ми цвета си.

Едната посивя като вълче.(Ах, страшно ми прилича да съм в сиво!)И тъй поред... което ще рече, че всичко към защитен цвят отива.

...Сега край асфалтирания път и край масивите от тежко житодванадесет вълчета ме пасати ми е сигурно, и ми е сито...

Това е творба с невероятно силна емоционална, нравствена и социална енергия. С подобни стихове Първан Стефанов по неоспорим и категоричен начин доказва дарбата си за остра наблюдателност, защото силните и чувствени негови творби обхващат еднакво умело както най-съкровените и незабележими неща, така и хода на света в неговата цялост. Такива творби излъчват една будна етична тревога. От подобни стихове расте и се уголемява скръбта, увеличава се мъката. В този смисъл бих посочил и стихотворения като “По клона катеричка...”, посветено на Иван Цанев, “Есен”, “Мълчание”, посветено на Христо Фотев, “Триптих за Атлантида”, “Емигрантите ни” и някои други. Тези негови творби излъчват мекота, литературна деликатност, пастелност. И същевременно са проникнати от тревога за морала, за увеличаващата се грубост и абсурдност в живота. При Първан Стефанов етичната непримиримост се слива с финеса на душата.Поезията на Първан Стефанов се опира на онези “изконни ценности”, към които човечеството ще се завърне след краха им през изтеклия XX век. Защото те са генетично и незаличимо заложени у човека и са неизбежна част от неговата същност. Това са ценностите, на които истинската литература никога не е изневерявала. Значимият поет се отличава от редовия по своите емблематични стихотворения, които го ситуират в националната му литература и му отреждат и гарантират място в нея. Когато споменем името на този поет, веднага от паметта ни изплуват тези стихове. Няма никакво съмнение, че Първан Стефанов има такива лирични творби и това е най-сигурният знак за неговото трайно творческо присъствие в българската литература. Той е сред неколцината ни съвременни престижни поети, които бележат развитието на националната ни лирика през последните десетилетия.

Танцът на негърката

Припадна нощ на сцената и сякаш

лесът на Конго зашумя пред нас.

Девойката се втурна в полумрака

и затанцува с дива, южна страст.

Навярно гръмотевици среднощни

в тропическите лесове на юг

са изковали стъпките разкошни

на танца, който тя играе тук.

Лети, трепери черното й тяло,

напред се люшне и простре ръце...

От слънцето ли тъй е почерняло?

От мъката ли в младото сърце?

Танцува чернокожата! А ние

мълчим. И люта болка ни души.

Тъй вятърът свиреп тръстика вие

и крехкото й стебълце троши.

Танцува чернокожата! Едва ли

сте виждали до днеска танц такъв.

Навярно тъй се вие всяко тяло,

когато от сърцето капе кръв.

Танцувай, негърко! Ти по-красива

навярно никога не си била.

Така сред джунглата лъкът се свива,

преди да литне гневната стрела.

Варшава, 1955

Жените на умрелите поети

На В. Броневска

Готвачки. Музи на безсмъртни песни.

Благословени. И проклети.

Какво не бяха? Земни и небесни.

Сега са само клети.

Мъжете си трагично надживели,

те още продължават

да мъкнат на ръце поизтънели

посмъртната им слава

като поднос – и да ни канят мълком

да бъдем съпричастни.

С една Задушница, безкрайно дълга,

живеят те и гаснат.

И се поклащат в някаква омая,

и се усмихват тихо...

Какво си спомнят? Ада или рая?

Не знае никой.

Сняг в Берлин

Пресечени улици. Пресечени вени.

Пристегнати здраво. Но пак кърви.

И болката някак подземно стене.

Или с патерици върви.

А стегът се усмихва, хитрува, щипе

децата по розовите страни.

Навее преспа и кани бащите

на играта

от преди двете войни.

Но болката все е нова. И нова.

С новия ден. И с новата нощ.

Моят ден се опитва

с преспи да я бинтова –

под шева й забравил хирургически нож.

1980

Внезапно

Отдръпна се като видение

животът ми неизживян.

Отлагах срещи,

стълкновения,

от нерешителност, от свян -

додето, изумен и сребърен,

открих с връхлитаща тъга,

че съм отложил просто себе си...

Но за кога? Но за кога?

* * *

На Добри Жотев

Убихме Христа. И ония се върнаха в храма.

Възможни са всякакви грехове:

Патриотите могат света да превърнат в пламък.

Лошите хора – да пишат добри стихове...

Над далечни провинции гъста забрава никне.

Една сива мъгла е размила лица и черти.

И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш.

И объркан се питаш: а кой си самия ти?

Все по-яростно сменяме дрехи и къщи.

Летуваме в планината. Зимуваме на море.

И ни пазят оръжия все по-могъщи.

И живеем, естествено, все по-добре.

И все по-самотни поетите бродят.

И вият космически ветрове.

Страх ме е, страх ме е от народи,

които

не четат стихове.

1987

Първан Стефанов


Игов почти оставя цитатът да говори сам за себе си, допълвайки го от смътния коментар: „Болката, която носи поетът, е ранимост от жестоката подозрителност към носителите на красотата.” Така оставен, този пасаж изглежда повече от политически коректен. Впрочем нарочно конструираният и прибавен цикъл „Грузия” донякъде свършва работата, заради която е поместен в дебютната книга – подвежда част от официалната критика (Драган Ничев например е доволен, че младият поет изучава живота в съветската република и му дава съвет по-нататък да „развива успехите си” от грузинските си текстове), но пък малцина обхващат цялата сложна комбинаторика, приложена от Кънчев в този цикъл.Да вземем конкретния пример. Игов едва загатва (не може да сподели или няма как тогава да познава) цялата трагедия и символно натоварения контекст, които стоят зад стихотворението за Тициан Табидзе. Да отбележим, че цялото заглавие на творбата е „Тициан Табидзе. 1937” – това е годината на смъртта на грузинския поет. Думите на Игов – как тогава цъфти втората съветска петилетка – биха били схванати само като жестока ирония. Всъщност тогава цъфти Големият терор, а Тициан Табидзе е жертва тъкмо на това сталинско-бериевско масово изтребление. Обвинен е за „вредителска работа на фронта на литературата и изкуството” и за шпионаж „в полза на френското разузнаване”. Така стихотворението започва да излъчва съвсем различни значения. Със сигурност при пребиваването си в Грузия Николай Кънчев се потапя в митологията около техния голям поет, присъства на последиците от наскоро осъществената реабилитация на Табидзе. Несъмнено знае песента на Булат Окуджава „Размишления пред дома, където е живял Тициан Табидзе” (написана през 1960/1961), а живее в Грузия точно когато тече скандалът около стихотворението на Юнна Мориц „В памет на Тициан Табидзе”, публикувано в сп. „Юност” и предизвикало близо десетгодишна забрана поетесата да печата свои книги.Да напишеш текст за Табидзе е своеобразно посвещение в братството на осъждащите насилието и бранещите свободата на поезията. Николай Кънчев извършва този акт дискретно и по този начин участва в невидимия кръг на поетическата солидарност (от поета – за поета), като същевременно създава впечатление сред официалните литературни среди в НРБ, че изпълнява едва ли някакъв „интернационален дълг”. Разбира се, това е за сметка на тяхната неосведоменост и невежество. Така обаче стават възможни стиховете, в които се осъществява трансформацията на символа: розата от верую на „възпяваната класа” се превръща в мишена.

Пречи ли? С какво ти пречи, подъл шарлатан?Крачи Тициан обречен.Изстрел. Тициан!...

В лявата си гръд вторачен, мисли той в мъгла: как така... мишена значи, розата била.

Любопитно е да сравним, че безпардонното обръщение към сталинско-бериевския убиец „подъл шарлатан” (на Н. Кънчев) е близко до директната обида „кретен” (на Ю. Мориц). Стихотворението на Кънчев не е толкова гневно като това на руската поетеса, но осъзнаването, че розата всъщност е мишена носи повече обобщителна сила – по този белег палачите разпознават своите жертви именно сред „своите”.Подобно резонно тълкуване остава неразкрито през 1965/1966 г. Зоните на неразбирането около „Присъствие” са много повече отколкото точките на разбиране. Любопитно е как реагират и т.нар. „обикновени читатели”, според една доста проблематична анкета на вестник „Пулс”. Все пак в нея участват близо 500 читатели, които дават мнение за някои от 32-те стихосбирки от млади поети, отпечатани през 1965 г. На последните места са книгите на Никола Инджов („Тихол с петела” – 4 положителни гласа срещу 74 отрицателни), Костантин Павлов („Стихове” – 10 срещу 67) и Николай Кънчев („Присъствие” – 15 срещу 30)16, което ще рече, че Кънчевата стихосбирка е най-

нехаресваният дебют сред „обикновените читатели” на „Пулс”.Неразбирането на „Присъствие” е повсеместно. Въпреки тази видимост обаче, първата книга на

Николай Кънчев формира малка общност от ценители на неговата поезия (най-вече професионални литератори), които с времето все повече изострят сетивата си към новия тип писане, предлагано от автора на „Колкото синапеното зърно”. За да бъдат реконструирани основанията на тези предпочитания, трябва да бъдат препрочетени стиховете от „Присъствие” – този път без посредничеството на първите рецензенти.

*В „Присъствие” можем да изброим около пет политически коректни лирически текста, в това число и трите стихотворения от единствения триптих „Запознаване с войната”. Но за каква политкоректност говорим? Например в „Кал” се описва как след падналия дъжд „една умъдряла ръка” изважда кирките и скоро „всички гонеха вече кубиците”, но в целия текст – външно посветен на труда – се разгръща сложно осмисляне на образа на калта: птиците правят от нея гнездата си, но пък хората често се замерват с кал. На финала на стихотворението: трудът изравнява човека с птиците. Но да забележим: това не е трудът, който в смисъла на марксистко-ленинската пропаганда изгражда „новия човек” на социализма, а трудът като етическа категория в традиционните измерения на християнско-народностна добродетел.Дори когато разработва тематичните полета на поезията за „мира” или за „труда” почеркът на Кънчев ги изтегля в пространствата на всечовешкото – не ги разделя с актуални идеологически линии, а ги свързва с философски традиции и етически взаимозависимости. Вместо принципите на социалистическия реализъм поетът предлага принципи на битието, всеприложими във всяко време и пространство. Особено в първия цикъл от „Присъствие” се набиват в очи множество оптимистически поанти:Аз разнасям по всички страни семената на нови дървета! („Вятърът”)Лудостта ще ми даде безкрая да си разпростра сърцето! („Убеждавам се от всичко...”)Нощта е всъщност само един угаснал ден. („Вечност”)Земята хърка в кратерите глухо – създавай утринта! („Сън”) и т.н.Соцреалистическата критика е готова да му признае този оптимизъм, но изглежда объркана, защото не винаги е сигурна към каква реалност да отнесе тези хвърлени напосоки визионерски мостове. Тя е объркана от дистанцията между почерк и действителност, от изплъзването на алегориите от референциалните рамки, от синтетичните образи (вятър, птици, нощ, ден, сън...), които принадлежат към вечния каталог на поезията и философията, а поетът очевидно не предпочита други синтетични образи от каталога на соцреализма (народ, партия, работници, комунисти...). Затова колебанията непрекъснато изплуват изпод пластовете подозрителност: Какво ще родят новите дървета, чиито семена разнася вятърът във „Вятър”? За коя страна иде реч в „Страна”? Защо тази възторжена освободеност от себе си във „Вечер” не превръща лирическия герой в колективист? Какви са тези чудесни времена, които очаква той в „Копнеж”, щом там не личи екстазът от сбъдване на комунистическата утопия, а успокоеното равновесие в съществуването, когато дървото само ще къса плодовете си? Над какво и към какво ще разпростре сърцето си лирическият герой в „Убеждавам се от всичко...”? Критиката в НРБ традиционно проявява афинитет към клетвените интонации. В средата на 60-те вече е свикнала с факта, че комунистическият речник е експроприирал думата „вяра”. Може би затова критиците охотно посочват стихотворението „Нищо извън вярата не може...” за пример, който младият поет трябва да следва. Особено финалните редове:

Светът съвсем не е вълшебен, но може да се измени, ако човек не измени!

Това е най-приветстваното стихотворение от книгата „Присъствие”. Критиката скрито се тревожи, че не може да верифицира тази вяра, но самонадеяно допуска, че промяната на света означава единствено тържество на комунистическата идея. Само че съвсем не е сигурно на какво не бива да се измени, за да бъде изменен светът. Когато се насили да бъде доброжелателна, критиката открива знаци

за благонадеждност и уверено допуска, че не бива да се изменя на Родината, на Идеята, на Класата и пр. Но точно споменатият синтетичен лаконизъм в Кънчевото писане крие обеми от значения, които не могат да бъдат управлявани от бдителни политестетически интерпретации. Така цитираното стихотворение се оказва, че казва друго – че човек не трябва да измени нито на себе си, нито на вярата си – и в екзистенциалния, и в библейския смисъл на тези думи.След прекосяването на първия цикъл тълкуванията стават още по-разколебани. Новият езиков поетически модел, предложен от Николай Кънчев – в завършен или в полуготов вид – най-ясно личи почти изцяло във втория и в някои текстове на първия и третия („грузинския”) цикъл.Още в „Облаци” (ранно стихотворение, включено в първия цикъл) проследяваме метафорчино изграждане, което обзема целия текст – изпаряващата се топлина от раните на войниците се издига и остава в небесата, докато не завали дъжд:

- Разказвайте за свойто образуване!... –И облаците цяла вечер плакаха.

Движението на водата през агрегатните й състояния описва метафорична парабола. Това е двойно и тройно кодирана траектория. В първи план: кървава влага – пара – облаци – дъжд. Във втори план: смърт – майчино страдание – разговор с облаците – плач. В трети план: подземно – земно – небесно – космично – и обратно надолу. Съвпадат езикът на страданието и езикът на природата по начин, който трудно позволява да бъдат отделени една от друга двете дискурсивни реалности. Подобно сдвояване на различни референциални рамки ни отвежда към постмодерния нонсенс, макар „Облаци” все още да е само предчувствие за този тип писане.По-нататък обаче в книгата – в текстове като „Дете”, „Посвещение”, „Кои са те”, „Това, което търся”, „Дъно”, „Хоризонт” и особено в „Скука” наблюдаваме нещо, което Брайън Макхейл фиксира за текстове от постомодерната поезия: Смислите и речникът на стихотворенията „са раздвоени между две референциални рамки” – те взаимно се опитват да се подчинят една друга, но никоя от тях не доминира и така „всяка от тях функционира като метафора за другата”17.В „Дете” тайнството при отсъствието на вятъра се завърта в малка вихрушка от обмен на образи – листата са следи от стъпки, но прошумолявайки, някой невидим отминава; може би вятърът отива да види вятъра. В „Това, което търся” писмеността на пейзажа от хълмове, реки и равнини прелива в писмеността на мисълта – взаимно се разчитат и само крайните, непрестанните заключения могат да ограничат безкрайните им възможности да произвеждат нови и нови значения. В „Посвещение” загадъчната лична история за страха от биячите в детството, загнезден някога по време на сбиване на панаир, прораства в тайна, проблясваща като брошката, която лирическият герой никога не сваля; травмата от детството е не просто недоизречена и премълчана, а сдъвкана, вгъната в болката на вече порастващия човек – травматичният дискурс е вербално проигран като недостиг на думи, остава с прехапан език. В „Скука” моделът вече е напълно изграден:

Следя през неподвижния си поглед: пет бивола.Това са континентите.Лежат си във водата и преживят.Доскоро пасли са трева, но – точка.Намирам се в една прозявка между земята и небето.

Тук смесването и равнопоставянето на двете гледни точки – пасторално-селската и географско-вселенската – са в пределната си яснота. Биволите са континенти, но и континентите са биволи. Всеки от двата образа реферира другия, т.е. функционират във взаимното препращане на значения помежду си. Искат да се обяснят един друг, но не успяват. Може би затова в последните два стиха отново скучаенето е разпределено по равно – между неназования лирически герой и целия свят. Кънчев намира формулата за интензивно производство на смисъл в поетическата реч. Тази формула се основава не на постоянни алегорически

„Присъствие”...от стр. 11


Димитър Клингов е роден на 26 май 1949 г. в с. Брежани, Благоевградско. До IV кл. учи в родното

си село, през 1960 г. умира майка му и семейството му се изселва в с. Воден, Разградско. Завършва българска филология – във Великотърновския

университет. Дълги години работи като учител. През 2006 г. издава книга за деца „Биволската

кожа”. През 2008 г. излиза посмъртно издадената му книга с разкази „Свидетел пред Бога”.

Димитър Клингов умира внезапно на 5 ноември 2007 г.

Димитър Клингов

Свидетел пред БогаАз ще ти стана свидетел, въпреки че предпазливите ни учат от край време: не ставай свидетел!...Без свидетели не може, Пресветли! Не свидетел в безредната тълпа, не като развихрен съдник в безумно зрелище, който реди огнени слова и всезнаещ, разплюнчен, разгневен раздава правотата, която единствено той е видял, чул и разбрал. Ще ти стана свидетел с мълчанието си и ще ти подам ръка, докато станеш, докато ти отмине учестеното дишане. Като усетя, че можеш и сам, ще се порадвам на Светлината, която си скътал в сърцето си през годините на земята, защото свидетели ни трябват и тогава, когато сме сами – като разминирваме взривно устройство; изнасяме детско телце от пламнала къща или се влюбваме за първи път.Свидетелят ни връща към ония времена, когато и стари жени са се изправяли, пускайки хурка и вретено щом минело момче покрай тях, та било то дори да е още в кошуля. Зачитали го като божий пратеник. Не със закони, а с песни се лъчеше човещината между човеците, доброто – от злото. Свидетелят следеше споделена ли е храната между сития и гладния, по-сляп ли е окатият от лишения за светлината, защо хромият изпреварва здравия. Помни, Пресветли! Помни и препредавай!...Деветдесет и тригодишният свещеник Йосиф се сепна блажено в леглото, едва ли не, че шестокрили серафими го люлееха като младенец. Той прекара пръсти през бялата си брада, но не побърза да стане. Отдавна не водеше служба, но почти всеки ден ходеше на черква. Календарът се бе запечатал в паметта му. Днешният ден на „Пророк Иеремия” като че го върна назад във вековете. Не е било нужно Иеремия да плаче за Йерасулим. Ето че след изкуплението на греха, Йерасулим отново укрепна. Рано или късно всичко се съгражда, щом е по Божията воля.Млад го ръкоположиха за свещеник и при една от първите му самостоятелни служби в един неделен ден бе дошъл престарял богомолец, който наяве бе разказал това, което му се присъни сега, в ранната първомайска утрин.Снажен и горд, силен и самоуверен пред вярващите християни, Йосиф честно и непоколебимо бранеше кръста Господен, та бе пропуснал думите на стареца покрай ушите си, без да вложи труд да запомни мъдрите съвети.След толкова много години, днес прекрои и пресметна живота си. Явиха му се много от тия, които бе утешавал при загуба на близки, венчания, кръщенета, молитви за плодородие по нивите на моми и невести. Троняски на нови къщи и още каквото пожелят миряните. Нищо не бе забравил...Сънят и реалността като че се сляха. Чу утринната камбана и започна да се облича. Прекръсти се пред извехтялата икона, а в това време слънцето като никога засия на прозореца и стъклото се стече като вода на пода. В слънцето блаженият свещеник видя лицето на престарелия вярващ – богомолеца от младините си.Йосиф разбра окончателно, че е дошъл краят, но не се уплаши от знамението, а неволно издума:- Но аз още нямам свидетел пред Бога... Искам да навестя близките си.„За теб всички вярващи са близки, а аз не съм единственият ти свидетел пред Бога” – отекна, като от амвона, гласът и сиянието изчезна така, както бе дошло. Само стъклото се бе разбило на ситно проблясващи по пода стъкълца.Старият свещеник приседна на леглото, понечи да се прекръсти, но ръката му остана немощна, кафявите му очи смирено се затвориха.Един бял гълъб излетя през счупения прозорец.

Изповедта на Кирил- Бог с теб!- Бог с теб!Така изрекоха едно след друго две късо подстригани момичета, облечени със сини ученически манти, закопчани с бели якички. Плеснаха се ръка в ръка и се разделиха.Кирил за първи път чу странното сбогуване. Пожеланието помежду им го стресна, въпреки че живееше срещу голямото градско училище и бе чувал какво ли не от учениците, които често му се подиграваха, когато започваше да твърди, че от двамата братя славянски първоучители Светец е бил само Кирил, а Методий си е останал смъртен скитник. Когато се завържеше препирня, той заключаваше философски: и аз съм светец!Нормалният градски живот отдавна го бе изплюл. Тарашеше кофите за смет, където често намираше прехраната си. Живееше безцелно. Обличаше се с дрехи, подарени му от милостиви хора, които не го познаваха или намерени по сметищата. Прегърбен, с неизменната стара раница на гръб, небръснат и нисък, приличаше повече на охлюв, настанил се в корубата на костенурка. Ръцете му наподобяваха пипала – мършави и сбръчкани, а очите му – дебнещи като на див звяр, готов всеки момент да се нахвърли върху плячката си. Не се возеше на никакви превози, едно че беше крадлив и го пъдеха, друго, че вонеше. Затова светът за него започваше и свършваше в този град. Най-далечното място, до където бе стигал, бе железопътната гара, отстояща на пет-шест километра от града, където изкусно пребъркваше чужд багаж или джобове.Отдавна не бе мислил, не бе мечтал, не бе тъгувал, а сега дори се разплака, въпреки че минаваше петдесетте. Това сбогуване откликна в душата му като стон за лек, като молитва от майка му за онзи ден, в който, едва-едва проходил, донесе едно още топло яйце от съседския полог. Прозря младата Руфинка, според народното верую, какво го очаква, но се помоли яйцето да не е снесено от черна кокошка, защото синът й ще изгние някой ден по занданите.Спомина се без време, омъчнена, огорчена от кончината на мъжа си, проклинайки дамгосаното от съдбата единствено дете.Мислите му го върнаха четиридесет години назад и реши да се изповяда. Да помоли Бог за прошка.Въпреки че бе неделя, в черквата богомолците бяха малко. Сутрешната служба свърши бързо и Кирил помоли стария свещеник да го изповяда пред всички богомолци. Въпреки че изповедта бе тайнство, той разреши.- Завършвахме покрива на новата ни къща. Оставаше да се подмажат капаците. Майсторите ръботеха с мерак, а в пещта до старата полусрутена къща се печеше шиле, като за курбан. Още повече се радваха майсторите на предварителната уговорка, при която тате се врече, ако завършат къщата навреме, да даде и на петимата по два златни наполеона отделно от надниците.Свършиха работа майсторите и се започна с ядене и пиене. Около трапезата се навъртаха и съседи, и приятели на баща ми. Подеха се и песни като на веселба, а баща ми захвана „Руфинкината”, при която всичко живо замря. Като свърши песента, най-старият от майсторите где на шега, где наистина подсети за разплащането. Не му беше удобно да се обърне направо към баща ми Първан, а косо подхвърли дума за златните пари към стопанката да бръкне дълбоко в родопския сандък. Тя не знаеше, че баща ми им е обещал злато и се изчерви, но продължи женската си работа.Баща ми стана, влезе в старата къща, позабави се, а като излезе – жълт като восък. Гласът му кух, а устните свити, като на излъгано дете. Майка ми ме погледна изпитателно, но... майчино сърце!Не ме попита нищо. Аз ги бях заровил в кокошарника, още като чух да се пазарят за строежа. Мълчах си и все едно нищо не знам. Заизнизаха се първо майсторите, а после и останалите. Всичко опустя като след градушка. На другата сутрин намерихме баща ми, обесил се в новата къща...Много от богомолците бяха просълзени, а други се чудеха как е носил тайната си цели четирийсет години.Кирил направи две крачки пред царската врата на олтара и изсипа малко гърне. Златото заигра под светлините на свещите.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

отпратки, които установяват изобразителни връзки с разнородни референциални полета, а на взаимното многозначно тълкуване, протичащо между различните дискурсивни равнища в текста, което често превръща стихотворението в самодостатъчна сфера. Ефектът на авторефлексивността се проявява не само в границите на цялата поезия на Кънчев, когато една творба понякога тълкува другата (както забелязва Светлозар Игов в своя по-късна рецензия18), а често и в пространството на едно стихотворение – когато семантичната дифузия обзема целия текст и тълкуването му (или тълкуванията) се намират по-скоро вътре в него, отколкото в някоя външна, опорна точка от „действителността”. При това, този ефект откриваме още в дебюта „Присъствие”.

*Стана ясно, че през 1965/1966 г. „Присъствие” не задоволява изискванията за топла лирика. Очевидно се дистанцира от доминиращия концепт за преживяна поезия. Задава посока на поетическо писане, което тепърва ще печели проникновени привърженици. Критиката и публиката като цяло остават студени към този дебют. Той стои като непреодолима загадка дори за благосклонните прочити – с изключение на публикувания отзив от Светлозар Игов. Неразбрана, непроумяна книга в средата на 60-те, почти забравена някъде далече назад във врявата на приключващото „размразяване”. Един нестоплен дебют, към който обаче литературната история трябва постоянно да се завръща. Защото няма право на нова забрава.

1 Мутафов, Енчо. Николай Кънчев. Бялата врана – В: Мутафов, Е. Промяна в сетивата, С., 1983, с. 186.2 Вж. Истината е във виното, не в бозата [интервю на Искра Крапачева] – Стандарт, 15.12.2006.3 ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 17, л. 135–136.4 ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 41.5 Пак там, л. 40.6 Тук стихотворението се разглежда и цитира по: Кънчев, Николай. ХХ век – В: Искри. Сборник. Стихове. Разкази, С., 1962, с. 26.7 Наимович, Максим. Писмо без обръщение – Литературен фронт, бр. 24, 10.06.1965.8 Вж. Вандов, Иван. Лирика и съвременност – Народна култура, бр. 31 ,1965.9 Прохаскова, Емилия. Присъствие, което не топли – Народна младеж, бр. 233, 1965.10 Спасов, Иван. Мъртвилото на обективизма – Отечествен фронт, бр. 6521, 25.08.1965.11 Игов, Светлозар. Поезията на Николай Кънчев, С., 1990, с. 22.12 Лазовски, Атанас. Противоречиво своеобразие – Септември, кн. 3/ 1966, с. 235–238.13 Ничев, Драган. Пред собствените бариери – Литературен фронт, бр. 7, 10.02.1966.14 Дамянов, Д. П. Николай Кънчев, „Присъствие” – Пламък, кн. 9/ 1965, с. 106–107.15 Игов, Светлозар. [Рубрика: „Сред поетичните книги”] Николай Кънчев. „Присъствие”– Младеж, кн. 8/ 1965, с. 42–43.16 Вж. Анкета „Млади поети и млади читатели – 1965” – Пулс, бр. 4, 22.02.1966.17 Вж. McHale, Brian. Making nonsense of postmodernist poetry – In: Language, text and context. Essays in stylistics, London and New York, 1992, p. 13.18 Игов, Светлозар. Появяване в нищото – Литературен форум, бр. 14, 14 – 20.04.1998.

Публикува се със съкращения.

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnik; http://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/ВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова Издава Фондация "Литературен вестник"

Печат: „Илиндeн 2000” ISSN 1310 - 9561

Весела Ляхова

Престоят на влака беше само три минути. Пътниците слязоха и бързо поеха дневните си маршрути из столичния град. На перона до пълното му опустяване остана дребна суха жена, загърната срещу бръснещия вятър с шарена селска кърпа. Тя прибута самоделната метална количка, натоварена с кашони, и се насочи към изхода. Не бързаше като другите, още не беше свикнала с големия град, всичко й беше чуждо, макар да знаеше пътя – през градинката до трамвая и след две спирки слиза. Не гони работно време, но и нейната работа си има тънкости: да се разположи добре на тротоара, да подреди прибрано сгъваемата масичка, да е досами трамвайната спирка, та всеки, който слиза или се качва, да огледа стоката, без да загуби нито една излишна минута и да си напазарува пътьом. Не биваше да бъде прекалено рано на мястото, за да не премръзне, но пък трябваше да изпревари отварянето на съседните хранителни магазини. Днес освен млякото носеше пресен лук и коприва; зелените им листа се подаваха от раздърпаните от пренасяне и тежести кашони и със свежестта си подсещаха, че някъде пролетта е дошла. Когато се залови с тая работа, се срамуваше и страхуваше. Тя не беше търговски човек, цял живот беше работила на село покрай животните и на полето, ставите й се бяха изкривили от селския труд. Можеше да произведе най-вкусния зеленчук и най-масленото мляко, но да ги изложи на продан пред хората, тепърва се учеше. Трябваше да признае, че ако не беше съседката, оперена, десетина години по-млада от нея вдовица, надали би се сетила как да се справя с немотията.– Какво толкова има – увещаваше я тя, отдавна завладяла терен на столичната улица. – Да не си го крала млякото! Или пък да е отровно. Даваш го на внучето си! Софиянци да не са по-специални от него! Че няма как да вкусят истинско мляко, ако не им занесем ние! На тях им е омръзнало от изкуствените боклуци, които им продават…Жената сама се убеди: градските хора наистина изкупуваха млякото на бърза ръка. За няколко дни се сдоби с постоянни клиентки, които я научиха и я търсеха в определеното време. Познаваше ги, дори се мъчеше да отгадае какви са, с какво се занимават. Ето например младите бързат, грабват млякото, дори не я поглеждат, плащат и бягат. Кога го приготвят това мляко, като са цял ден навън… Като нейната дъщеря – и тя градска жена стана, по цял ден залепне на някое бюро и се блещи в някакви сметки и числа. Омъжи се в далечен град, та едва си виждат очите по Коледа и Великден. Видеше ли млада жена, за дъщеря си се сещаше и й дожаляваше…Виж, възрастните госпожи не ги жалеше. Сухи и кокалести като нея, със сбръчкани петньосани ръце, ама се облекли по модата, накъдрили си косите, напомадили си лицата, щъкат по плочника на разходка. И като заоглеждат стоката, като я заопипват, като заразпитват, като че ли знаят откъде иде всичкото това, дето го ядат! И на всяко нещо кусур намират, само и само да отбият от цената.– Няма да им се даваш, – учеше я съседката й. – Хич да не се мислят за господарки.Имаше особено една госпожа – ниска, трътлеста, с рядка тупирана косица, на нищо не приличаше, но наконтена. Та впиваше тя боядисаните си нокти в стоката, обръщаше я от всички страни, само дето не я захапваше със зъби. Знаеха я всички търговци на улицата и като я видеха да се задава, покриваха масичките си и си предаваха:– Министершата, министершата.Кой знае дали беше истина, но се носеше, че тази е жената на някакъв министър от Тошовото време. Тя отдавна не им помнеше имената, а пък за жените им – да не говорим…Уличната търговия, макар и само два-три пъти в седмицата, й хареса: излезе от сутринта, не се пречкат с дядото, гледа оня ми ти град, наслуша се на шумовете му, диви се на хаоса му, каталяса, сякаш е прекопала пет декара лозе, па се прибере доволна от спокойствието на село. А още повече заради джобчето, пълно с шумящи банкноти, за един ден – колкото половин пенсия. Завъртяха се и у тях пари. Че то преди какво беше – с две земеделски пенсии не могат лекарствата да си купят и тока да си платят. Ма на когото и да кажеш, тая е толкова изтъркана, че няма да ти обърне внимание. А нали и тя като баба трябва да даде на внучето си, да му каже: нђ от мен да си купиш, каквото ти се иска.

Синът й втора година е в Испания, а семейството му тука чака да прати пари. Там бере ягоди, грозде, каквото има. Когато замина, рече му: защо не береш тука ягоди и грозде, и тук има ягоди и грозде. А той я пресече – ягоди може да има, пари няма! Не можа да се разбере цял живот с тия пущини парите, все й объркваха живота. Заради тях при две деца къщата й е празна – едното в чужбина, другото далече… Слезе на своята спирка, но веднага видя, че мястото й до дървото беше вече заето, друга една селянка от по-близките села беше преварила. Беше наредила върху кашона няколко стръка магданоз и две парчета тънка розова сланина. Изгледа я победоносно – за това място ставаха най-лютите спорове. Съседката й беше я научила: – Не се предавай на другите, но не влизай в ненужни разпри. Права е, всички от това малко пазарище, което ставаше сутрин на централния тротоар, бяха като нея, скърпваха месеца, продавайки излишната продукция на собствения си двор. Всъщност едва сега разбра, че в една селска къща всичко става за продан: било наниз люти чушки, било снопче лозови листа, било бурканче смокиново сладко. Жената поздрави съседката си по сергия, пристегна кърпата около главата си и се зае да разопакова кашоните. Бръснеше лют вятър, чак дърветата потръпваха зиморничаво въпреки пролетното слънце. Всеки път се чудеше как точно да нареди нещата. Големите бутилки с мляко все натежаваха върху паянтовата стойка и рискуваха да обърнат всичко на земята. Първите клиентки минаха и търговията се отпуши. В петък е така, последният работен ден от седмицата, купува се за почивните дни. Освен това няма опасност от проверки, служителите се настройват за предстоящата почивка и не им се занимава с уличните търговци. Старицата трябваше да признае, че досега само беше чувала, но не беше виждала тия проверки. Съседката й беше втълпила:– Истинските ни врагове са проверяващите. Ако ти дойде сам, лесно, буташ му едно мляко или каквото там продаваш, той ти се скарва, пък прибере тестето с актовете. Особено ако е от общината. Затова е важно да продадеш рано, те почват работа от девет, докато си изпият кафето, докато се накундят, стане единайсет. Виж, като са повече, няма как да подадеш на всички. Тогава е важно да ги видиш навреме и да не си от първите им жертви. Изгаря първия, когото хванат.– И какво му правят?– Акт му съставят. И му конфискуват продукцията.– Че къде ще носят това мляко, другите неща?– В кофата! Като са много, никой не смее да си го вземе за себе си.– Как в кофата – недоумяваше старицата. – Да хвърлиш храната в боклука е голям грях!– Грях не грях – хвърлят! Пука им на тях, че това е твоят труд. Техният е да го изхвърлят!Не беше за вярване всичкото това, което й разправяше съседката, но тя имаше едно наум и спазваше напътствията й да държи стоката така, че види ли опасност, с две движения да я събере и да изсфиряса.На стари години да ме правят престъпник, мислеше си тя. Толкова ли не може да е разрешено да продава! Щом като хората търсят стоката й, защо да не им я продава? И като не намираше смисъл в тия забрани, казваше си: бай, бабо, да те не срещне мечка!Продавачката често-често броеше бутилките мляко и връзките лук – пет по-малко, още три по-малко, сега още две… Почти не останаха, окуражаваше се сама и пристъпваше от крак на крак. С късмета на начинаещия успяваше да продаде рано-рано и да хване обедния влак за обратно. Размечта се какво ще купи на най-малкото си внуче и се загледа в приближаващия трамвай. Дано да слязат повече хора. Нагласи се да ги подкани, както правят другите търговци: хайде на домашното мляко. Изневиделица един бял микробус изпревари трамвая и се закова на спирката току под носа й. Преди да разбере какво става, от него изскочиха трима униформени мъже, втурнаха се на тротоара и се насочиха към търговците, сякаш гонеха някого. С крайчеца на окото си селянката видя, че съседите й мигновено заприбираха подвижните сергии, а две по-чевръсти циганки дръпнаха циповете на чантите

си и притичаха да се качат на спиращия трамвай. Всички избягаха, само възрастната жена остана като закована, забравила всички инструкции за справяне в критичната обстановка. Полицаите за миг я заградиха. Бяха млади мъже, на възрастта на сина й, яки и стегнати в униформите си. Тя ги зяпна с широко отворени очи, свита между тях ниска, прегърбена, безпомощна. Те й поискаха документите. Беше слисана, чак не разбираше какво й говорят. В главата й нахлуха всякакви мисли: ами ако я арестуват? Колко ли ще я глобят? Дали ще има пари да се върне? Майчице, какъв резил! Да ме сгащят, сякаш съм откраднала!– Дайте си документите за производител – продължаваха да я изпитват полицаите.– Какъв е тоя документ? – събра сили тя най-сетне да отвърне.– От общината се дава – хладно обясниха пазителите на реда. – Ясно, нямаш! Значи нямаш право да продаваш дори на пазара. А за тука – хич да не говорим.– Защо бе, момче? – Жената смутено пребъркваше джобовете си, за да извади паспорта, но той някъде се губеше между треперещите й пръсти.– Забранено е и ти много добре знаеш! Нямаш право да продаваш мляко на тротоара! Може да се развали.– Не е развалено, много си е хубаво! Аз не съм лъжкиня да продавам развалена стока!– Няма какво да се обясняваме. – Какво ще ме правите? – с треперещ глас попита тя.– Ще ти пишем акт.– Какъв акт?– Наказателен!– Брей, трябва да съм много страшна, щом трима души сте ме обкръжили и ще ме наказвате!Наоколо минувачи бързаха в разни посоки. Единият от полицаите с досада погледна старицата и рече:– Ти да не мислиш, че ни е много драго да правим хайки за такива като тебе.– Ми защо ги правите? – дойде й сила от думите му. Стори й се, че долови съчувствие. Най сетне извади картата си, увита в найлонче.– Задача – отвърна другият, като я гледаше отвисоко. – Ако си седите у дома, никой няма да ви закача…– У дома, да… но ако месецът е от десет дни! Щото за толкова свършва пенсията.– Хайде, събирай сергията! – заповяда същият. Той беше най-нетърпелив, непрекъснато потропваше с крака и се оглеждаше наоколо. Жената прибра млякото и лука, приготви се да ги върже за самоделната количка, но този я спря. И докато колегата му попълваше акта, той вдигна кашона със силните си ръце и го захвърли в близкия контейнер за боклуци.Жената не можа дори да гъкне и макар да й бяха казвали, че постъпват така, изненадата и огорчението й я оставиха безмълвна, като няма. Лицето й се сбърчи, пожълтяло от студа. Тя проследи момъка с очи. Той изхвърли тежкия кашон с едно движение, изтупа ръце, оправи куртката си и влезе на топло в колата. Помисли си: колко е силен, като сина й, а тя едвам прибутва стоката до тротоара. В това време другият полицай й поднесе един голям лист и й посочи къде да се подпише. Жената се зачуди, но само за миг – нито знаеше какво да прочете в тая хартия, нито как да го оспори. Дори да беше смъртната й присъда, тя щеше да я подпише, само и само да се отърве от стърчащите край нея униформени мъже и от срамното съжаление, което предизвикваше у непознатите минувачи. Без да продума, постави една драскулка. Сетне сгъна хартията на четири, извади портмонето си и я пътна вътре. Онези прибраха документите си и бавно, след като й заръчаха да си тръгва веднага, отидоха при колегата си в колата. Жената постоя известно време загледана по тях, завърза връзките на празната количка и се отстрани от тротоара. За по-малко от пет минути минувачите се смениха с други, надали остана човек, който да е разбрал какво е станало, но ядът и унижението владееха съзнанието й. Нямаше какво да прави, тръгна към гарата. След час-два е обедният влак. Седна на пейката в чакалнята. Леденият вятър сякаш не беше спирал и сякаш никаква пролет не се задава. Цветна найлонова торбичка се беше закачила за вратата, която не се затваряше, и се вееше като знаме. Точно над главата на уморената старица високоговорителят, включен между гаровите съобщения на някаква радиостанция, с бодър глас отчиташе успехите на министерството, пожънати срещу престъпността в държавата. Жената, затънала в мислите си, нямаше да чуе нито дума, ако пътникът на пейката до нея не беше измърморил срещу радиото:– Лъжци!

Уличната търговкаН О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Година от юбилеи · 2011-03-20 · Хигинс от „Пигмалион” в...

Documents

Transcript of Година от юбилеи · 2011-03-20 · Хигинс от „Пигмалион” в...