Списание "Безусловно". Епизод 2: Четири брадви и едно...

4.98 ЛВ.

СЛОВОТО НА СВОБОДАТАЕПИЗОД 2/2009

ПРОДУКЦИЯ НА ЛИТЕРАТУРЕН КРЪГ „БЕЗУСЛОВНО”

БЛОГЪТНА СМЪРТТА

ПАЛЕЦЪТНА ЛЕСТЪР

13СТАНИ

БОГАТ! ДОКАЗАНИ

СТЪПКИ

КЪМ ГОЛЕМИТЕ ПАРИВ БЪЛГАРИЯ

ПРОЗА ПОЕЗИЯ ПУБЛИЦИСТИКА

ОТКЪДЕ ИДВАТ АНГЕЛИТЕ

СТРАХЪТОТ ОГЛЕДАЛОТО

ПЕТЛЕТОДИК

КРАЛСКИ ХРОНИКИДВОЙНИЯТ НАСЛЕДНИК

1

ГЛАСЪТ НАЕПИЗОД 2 / 2009

ПРОДУКЦИЯ НА“МЕЙКЪР АРТС” СД

ЗА ЛИТЕРАТУРЕН КРЪГ“БЕЗУСЛОВНО”

Основатели:Чавдар Агайн

Борис Зл. Павлов

Продуцент и режисьорБорис Зл. ПАвлов

Асистент режисьори:Петър КАлиновАндрей МиКов

СценаристиАвторите

Костюми и гримБъстър ПАрКър

Оператор & специални ефекти

МейКър Артс

Разпространение и реклама:0887 0558210886 0714520885 826961

Епистоларни връзки[email protected]

Адрес:софия 1618, ул. „675” №7

ISSN 1313-9282

Авторите носят отговорност пред себе си и пред читателите.

Всички права запазени. никаква част от това издание

не може да бъде размножавана, съхранявана или разпространявана

под каквато и да е форма, както и по електронен, механичен, фотокопирен, записен или какъвто

и да е друг начин, без предварително разрешение

на издателите или авторите.

БЕЗУСЛОВНО

През 1941 година нашият приятел Франклин Рузвелт

провъзгласи своята теория за четирите основни свободи, които

се полагат на всички човешки същества.

Ей ги на - по ред на номерата: Свобода на словото,

Свобода на изповеданието, Свобода от принуда,

Свобода от страх. Задаваме си въпросите доколко

тези прекрасно дефинирани благини съществуват в

Отечеството.Има ли свобода на словото

или страхливите ни медии са изцяло подчинени на цензурата и

автоцензурата?Има ли свобода на изповеданията или просто България се напълни с мракобесни секти, които зомбират, тровят и самоубиват съзнанието на хиляди хора?Има ли свобода от принуда или всекидневно ни насилват да вършим неща, противни на личната ни природа?Има ли свобода от страх или постоянно треперим за себе си, за близките си, за имуществото си?Не е нужно да си отговаряте на тези въпроси. Риторични са.Всъщност свободата е като баницата - реже я и я яде онзи, който я има.За съжаление при нас все още са кът материалите, от които се прави самата баница.

Петър Калинов,Асистент режисьор

Именно!Борис Зл. ПавловПродуцент и режисьор

2


Безусловно е сцената – ти си артистът!Бъди писател! Не се стеснявай! Пиши в Безусловно!Бъди поет! Повярвай! Пиши в Безусловно!Бъди журналист!Забрави за страха! Пиши в Безусловно! Безусловно е сцената, от която се нуждаеш!Ти си артистът, от който се нуждае Безусловно!

Екипът на списание „Безусловно” дава шанс

на всички таланти. Ако искаШ и ТВОЯТ талант

да не остане анонимен пишИ ни на E-mail:[email protected]

3


ЕПиЗоД 2

раЗКаЗи

Диана ДоДова - Дориана

вПетлето Дик

Lord deSwordв

Хроники на Любителя Пчелар...

вЛаДиМир ваСиЛЕвв

Зад вратата на нужника

Лина ГУрДЖЕвав

Изборът

ЙорДан ЛоЗановв

Къде ми е кафето?

СтаниСЛав СтоЙчЕвв

Страхът от огледалото

в роЛитЕ:

рУМЕн роМановв

Есенен дюнев

МиХаЕЛа ЕДрЕвав

Откъде идват ангелите

СвЕтоСЛав МинчЕвв

ТВ импресия

ПЪтЕПиСтанЯ атанаСова

в„Шведски Крале” и има ли

в Швеция „шведки”?

наДЯ МиХаЙЛовав

Dreamed travel

авторитЕ на BGLOG.NET

вБЛОГЪТ НА СМЪРТТА

чавДар аГаЙн и БориС ЗЛ. ПавЛов

представят:ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР

аЛЕКСанДЪр КЪЛБовв

КРАЛСКИ ХРОНИКИДВОЙНИЯТ НАСЛЕДНИК

отКЪС

4


Гледаш се в огледалото и не вярваш колко си оста-ряла. Ей тия коси бяха кестеняви, сега имат сребристи нишки. Обичаш да ги решиш всяка вечер преди лягане – по четиридесет пъти напред и четиридесет пъти на-зад. Зловещ ритуал за спиране на времето сякаш. Взи-раш се в очите си – зачервени от търкане, току-що си махнала грима с памучен тампон, напоен с крем. Какво можем да направим за очите, какво – питаш се. Нищо! Нищо не можеш да направиш – и очите ти са остарели, толкова са привикнали да бъдат красиви, че са оста-рели от красота. Красиви ли? Няма такова нещо – очи като очи, никой не е забелязвал нищо особено в тях. Дори, че едното е зеленикаво, а другото – топлокафяво. Иначе щеше да знаеш, нали? Поне някой щеше да ти е казвал „В очите ти плува моята страст”! Усещаш лекич-ко боцкане от едната страна на дясната гърда. Толкова е незначително, че отново не му обръщаш внимание. Нали лекарите бяха казали, че било уж някога от кър-менето – запушило се някъде каналче и си останала с болката. Да те пощипва отвреме навреме като похотли-вец. Сещаш ли се за петлето Дик?

х х х

Дик стоеше вдървен пред ксерокса и псуваше наум. Тъпият тонер пак е свършил. В началото Дик беше момчето-житен бегач. Момче за всичко – от правене-то и носенето на кафе до безкрайното ксерокопиране в бокса. Постепенно започна да му възлагаш смислени задачи, а Дик проявяваше невероятната храброст на начинаещия и се блъскаше до късна доба в решаването им, макар задачата да представляваше съставянето на проста покана към някой длъжник.

Отвреме навреме му подхвърляш по някоя троха – усмихваш му се, навеждаш се над него да те поми-рише, да те поиска. Така по-лесно го юркаш и той не ти се сърди. Сега Дик псуваше наум и ти отново трябваше да му хвърляш трошици. Приближи се и се отърка у него, колкото да се навре парфюмът ти в ноздрите му. Дик отстъпи от ксерокса, остави на теб да се оправяш.

- Хей, Дики! Кога ще изхвърлиш пълната кофа с дъжд? – му викаш.

- Каква кофа... и дъжд? – пита Дик объркан.- Тоя дето ти е на бедното детско сърчице и се изли-

ва на лицето ти! – хилиш се, спасяваш дечкото от обър-кването му. Всички деца имат нужда от подкрепа.

х х х

Като казах похотливец и ти се присети за онова не-доносче отпреди много, много години, с което се раз-минахте на улицата и те ощипа болезнено по едната гърда. Не си спомняш коя, може и същата тая да е, ко-ято лекарите казват, че твоите бебета са изсукали до дъно и само една болка са оставили. Та тогава, когато се размина с онзи на улицата и той те ощипа зверски, ти се почувства ужасно. Не толкова от болката, колкото от унижение – почувства се мръсница с големи гърди, която е създадена да служи само за да я щипят разни с надървени пишки. Много гадно ти стана, нали? Пом-

ниш! Вероятно затова днес, преди да посегнат, ти първа оголваш зъби. Както правиш обичайно с Дики.

Остави четката за коса настрани и пак погледни в ог-ледалото – нищо ново! Нищо ново, миличка, няма да от-криеш там! Все същите вехти новини. На тоалетката ти стоят наредени всичките ти тежкарски женски пособия, сякаш отлежавали с години пунктоации и епитети. Тво-ят мъж хърка тихичко в леглото. Отдавна е заспал. Ето, че ти е умилително. Стани и придърпай завивката му!

х х х После момчето направи невъзможното да избяга от

теб. Винаги бягаше, защото ти си по-умната, по-голя-мата и по-тежката. Ти си Дама Пика, а той е петлето Дики, дълъг като статуя и с глас, който произвежда не-особено впечатлителна модерация от звуци.

- Хей, Дики! Харесвам те, защото знаеш кога да слу-шаш и кога да не слушаш! – му казваш мило.

- Ъ?- Мамка му, Дики! Защо нищо не разбираш от тия

работи?- Ти си ми шеф, Ди! Какво искаш от мен, остави ме

на мира!

Петлето Дик? Диана ДоДова - Дориана

РАЗКАЗИ

# Рене Магрит

5


Няма значение, малък! Ще пораснеш и ще разбе-реш! Това ли си помисли, Ди? А може и никога да не стане това, нали си Дама Пика и си зловеща, а злове-щото не може да бъде усвоено, а само атакувано по на-длежния ред!

х х х

Не помниш как беше точно като беше на двадесет и три, но си сигурна, че в никакъв случай не е било как-то е сега. Поглеждаш отново спящото тяло в леглото. С него бяхте точно на двадесет и три, нали? Сега на колко сте – на тридесет, на четиридесет? Не, че е от значение. Нали разбра, че за теб вече нищо не е от значение. Я, да видим какво има в огледалото, искаш ли? Хей, Ди, не си съвсем за изхвърляне! Нищо, че и сега никой не ти казва „В очите ти плува моята страст”! Може би само си го мисли? Поглеждаш го този някой отново – може би си го мисли насън, а? Глупости!

На двадесет и три беше просто инструмент. Сега си „Боркенхаген“ или „Страдивариус“. На такива скъпи и изящни неща могат да свирят само истински виртуози. Които свирят с възхищение. Без значение дали свири някой предкласик или ранния Дизи Гилеспи... Невина-ги. Не на всяка цена. Просто свирят. Мъжът ти Дизи Гилеспи ли е? А, Ди?

х х х

Питаш се защо проследи Дик до колата му. Има още много въпроси да си задаваш. Понеже си минала възрастта за свалки и ти е неудобно в кожата на куч-ката, затова го направи тайно – да го наблюдаваш в момент, когато Дики мисли, че е интимен. Момичето му видя ли? И тя като него на двадесет и три трябва да беше, не повече. Може и по-малко. Какъв е тоя кан-тар, миличка, който си извадила, защо мериш хората по възрастта им? Мери ги по акъла им, така се прави! Иначе никаква римска вълчица няма да си, а проклета обикновена кучка!

Тъжно ти стана, защото ти напомни, че не си млада и не можеш да си позволиш никога повече да бъдеш случаен евтин инструмент. А понякога така ти се иска! Само защото на такива не им влияе обективната дейст-вителност. На един „Страдивари“ му влияе дори влаж-ността под стъклената витрина...

След това разбра защо Дик се страхуваше от теб. Дойде ти като просветление – внезапно и болезнено, джаста-праста и хайде у казана! Ди, ти вриш в казана отдавна, само че моментът не беше дошъл да го осъзна-еш. Добре, че взеха петлето на работа при теб, да ти по-каже кое-как и да почнеш да плуваш към брега – дърта си, моето момиче, не ставаш вече за тия работи! Няма смисъл да висиш зад колите и да ги шпионираш като ревнива тъпанарка!

х х х

Да се съблечеш пред случаен мъж означава да се разкриеш напълно. Недей да го правиш, Ди! Никой няма да види прекрасното отвъд увисналите гърди и целулита! В спалнята няма подходящо огледало за външността ти – надзърташ и виждаш само незадоволе-ни страсти, опростено забавно изречение и многоточие в края на реда. Това виждаш. Съпругът ти отдавна не се опитва да те убеждава в противното. Забравил е за човека, да ти кажа. Ползва само жената, оголялата плът и сръчността.

Но иначе човекът си стои там отзад и се усмихва като зад огледало, в което оглеждащият се не знае, че го гледат и му се усмихват...Кола маската ти се е разте-кла, Ди! Забравила си я в онова чекмедже най-отдолу. Я, иди до кофата в кухнята и я изхвърли, тихичко на пръсти иди. Да не събудиш онзи в леглото. Ти чу ли нещо? Струва ти се, че е птица, която се е блъснала в тъмния прозорец. Не?

Не е птица май, може би фантазията ти! Или мъжът ти, мила! Спи с угоена съвест и пръцка под завивките.

х х х

- Дики, много си хубав днес! – песенчица ли пее де-войката? Защо ти се струва, че светът се върти в очите й като циганско колело? Хубава е! А ти си жалка! Недей се оглежда сега отвътре, че по-зле ще стане!

- Обичай ме, Дики! Хайде да идем на кино! А по-сле в пиано бара, весело ще бъде! – чурулика малката човекоядка. Е, хайде сега! Не се натъжавай. Стой си там зад кюшето, зад задницата на паркирания „Опел“ и трай. Няма нужда да се излагаш – младежите отиват да се забавляват! Иначе ти какво ще му предложиш на петлето, а? Няма какво! Ей, това щях да ти кажа! Пет-лето и то няма да види човека зад огледалото – ще си мие зъбите, ще се кокори, но няма да те види. Ще види едни увиснали цици и големи претенции. Вдигай се и си отивай към къщи, Ди! С пръдльото поне не ти тежи целулитният задник.

Светофарът е удобен случай да ги подминеш, да идеш на отсрещния тротоар, все едно никога не си ги наблюдавала, не си била тук. Времето е случайно ху-баво и светлият прахоляк на града блести в косите ти – днес си ги пуснала, хубава си, загадъчна. Направи се, че не ги виждаш! Правилно! Подмини ги!

- Хей, Ди! – подвикна петлето Дик. – Ела с нас! Оти-ваме на кино, а после в пиано бара! Весело ще бъде!

Какви ти ги говори бедният малчуган? Пак е обър-кал дрескода на ситуациите. Неловко ти стана. Започ-на да бъркаш в чантата си, все едно си забравила нещо съществено в офиса. Мамка му, защо те закача хлапето, трябваше просто да го подминеш!

- Здравей, Ди! – лъчезарно ти казва малката русалка. – Много ми е разказвано за теб!

Махай се, скъпа, махай се! Иди си у дома! Преглъ-щай! Браво! Чудесна си! Никой не може като теб да се владее, нали! Усмихна се бавно, свежо, като все едно си пускала хвърчила. Прекрасна усмивка излезе, милич-ка! Хлапетата вече са я разпознали, знаят за теб! Знаят, че искаш да напуснеш света с достойнство, с танцова стъпка и обвита в цигарен дим. Отива ти да си такава!

Тичаш бързо. Трябваше да седнеш пред тоалетката. Потребност някаква, сама не разбираш каква точно. Трябва да се огледаш, трябва да намериш онова мал-кото хубаво, дето е останало в очите ти. В същите ония очи, зачервени от търкане, не, не защото си махнала грима си. А от какво – ще се запиташ!? Как от какво, миличка! Току-що си отстранила от очите любовта с памучен тампон, напоен с крем и комплекси. Какво мо-жем да направим за очите, какво – питаш се отново!? Нищо! Нищо не можеш да направиш, Ди – и очите ти са остарели, толкова са привикнали да бъдат красиви, че са остарели от любов. Любов ли? Няма такова нещо – очи като очи, никой не е забелязвал нищо особено в тях. Дори, че едното е зеленикаво, а другото – топлока-фяво. Иначе щеше да знаеш, нали? Поне някой щеше да ти е казвал „В очите ти плува моята страст”?...#

6


Хроники на Любителя Пчелар...? Lord deSword

3. Една най-обикновена сутрин...

Мъжът остави катаната на поставката над камината и взе двете вакизашита от съседната поставка. Привърза ги към специално пригодените за това добавки на шлифера си и застана пред огледалото да види дали си личат. Доволен от видяното излезе от къщата и без да заключва се отправи на разходка.

Слънцето едва бе напекло и по тревата, избуяла в цепна-тините по тротоара, все още имаше обилно количество роса, която бързо измокри кубинките му. Не бързаше заникъде – автобусът му заминаваше чак в късния следобед и той бе решил да прекара по-голямата част от оставащото му време, разхождайки се без определена цел.

Навлизайки в покрайнините на града, мина покрай ня-какъв склад за строителни материали и му направи впечат-ление, че на всеки 5-6 метра, покрай оградата, има вързано по едно куче, като общият им брой беше около десет. Пове-чето бяха обикновена улична превъзходна, но имаше една каракачанска овчарка, която беше достатъчно едра някое 10 годишно хлапе да я яхне вместо кон. Мъжът спря погледа си на нея няколко секунди, възхищавайки се на прекрасния екземпляр. След около петдесетина метра мина покрай пор-тите на склада, откъдето изведнъж изскочиха две развързани кучета и му се нахвърлиха с бесен лай и оголени зъби. Срав-нително едри животни, над 30 кг всяко, но мъжът не трепна, просто се обърна към тях и им изръмжа, тихо и приглушено. Кучетата явно се стреснаха, защото се спряха на няколко ме-тра от него и продължиха да се зъбят и да лаят, но не сме-

еха да се приближат. След няколко секунди се показа някакъв мъж, среден на ръст, с

прошарена коса и започна да ги вика. Мъжът с шлифера му извика:

- Човек, връзвай си кучетата!- Нали не са те ухапали!?

- Е, ти к‘во, чакаш да ухапят някого, за да вземеш мерки ли? Ами дай да дам на 5 го-дишно дете зареден пистолет

и само да го гледам как го разнася с оправдани-

ето: „Нали не е застреляло

н и к о г о . “ Като ис-каш ку-чета, или ги връз-вай, или направи,

така че да не могат да излязат от двора ти, все пак не са пинчерчета.

К у ч к а -рят махна с ръка:

- Няма да ги връзвам, нямам каишки. Айде върви на май-ната си! - при което се обърна и понечи да си тръгне.

Трябваха му само няколко мига да погледа гърба на от-далечаващия се мъж, преди лицето му да добие каменно изражение. Тръгна към прошарения мъж, което предизвика истеричен лай от страна на кучетата. Едното от развързани-те кучета, явно почувствало се на свой терен в двора, се спус-на, но поредното леко изръмжаване на мъжа му подейства като стоп палка и то присви опашка между краката си и се задоволи леко да ръмжи от безопасно разстояние. Собстве-никът му се бе обърнал вече и виждайки приближаващия мъж, докопа една сопа, която бе подпряна наблизо. Замахна да удари приближаващия се мъж, но не свари – един бърз ритник в гърдите го изпрати залитащ няколко метра назад, докато накрая не падна по гръб върху чакъла. Мъжът не го удостои и с поглед, а продължи покрай него още преди да е паднал, насочвайки се към каракачанката. Пътьом извади единия вакизаши от шлифера си. Вече всички кучета лаеха неистово. Каракачанката не правеше изключение, но когато мъжът стигна до нея, кучето, явно усетило какво го чака, се опита да се спаси, скривайки се под импровизирания навес и продължи да лае оттам. Мъжът хвана синджира и започна да изтегля кучето към себе си. То се замята с всички сили и започна да лае още по-усилено, но лаят му вече наподобява-ше повече квичене, нямащо нищо общо с предишния дрез-гав лай. За момент в очите на мъжа се появи намек за сълзи. Кучето наистина бе прекрасно и той му се възхищаваше, но това бе само за миг. Леко тръсване на главата го отърси от тези чувства и в очите му пак се появи онзи студен поглед. „Такива шибани копелета трябва да бъдат научени на урок, независимо от цената!“ С едно силно дръпване придърпа ку-чето към себе си, докато едновременно с това с другата ръка нанесе мушкащ удар, пронизвайки го през врата и гръдния кош по дължина, забивайки поне три четвърти от поло-винметровото острие. Скимтенето на животното премина в гърголене и то започна да се гърчи на земята, хъхрейки. Собственикът му се бе приближил и гледаше безпомощно оръжието на мъжа. Очите му се наляха със сълзи, които за-почнаха да се стичат по бузата му. Опита се да каже нещо, но в този момент поредният ритник от страна на мъжа в черно го запрати на земята, още по-бързо и от предния път. Когато падна по гръб, мъжът с шлифера го настъпи с коляно в гър-лото и му просъска:

- Заслужаваш да те пречукам заради това, което ме нака-ра да направя, но после трябва да те лежа като за свестен. Ето ти една свободна каишка, не ме карай да ти освобождавам втора...

Все още коленичил върху него, мъжът отряза парче от връхната му дреха и се изправи, избърсвайки острието от кръвта. След това се обърна и си тръгна, хвърляйки парчето плат на земята и прибирайки вакизашито. Зад гърба му се чуваха ридания:

- Кучето ми... кученцето ми... Сара...

4. Един най-обикновен взлом...

Изведнъж се сепна и отвори очи. В един миг по-скоро усещаше, отколкото чуваше в главата си леко бучене, а в следващия вече знаеше, че лежи в леглото си. Умората и

7


сънливостта се бяха изпарили още с отварянето на клепа-чите. Усети, че е заспал с дрехите, но не помръдна и мус-кулче. Заслуша се. Нещо го бе събудило, а за да се случи толкова внезапно, нещото едва ли е с добри намерения. Бързо огледа стаята, движейки само очите си. Всичко бе спокойно. Навън имаше пълнолуние и стаята бе добре ос-ветена от лунната светлина.

Тъкмо се канеше пак да се отпусне, когато видя една сянка да се прехвърля през парапета на балкона. Леко и безшумно се извъртя настрани. Също така безшумно мах-на завивката и се изправи. Беше гол, но това ни най-малко не го притесняваше. Сянката помагаше на друга сянка да се прехвърли на балкона. С две бързи крачки, движейки се само на пръсти, се долепи до стената на няколко санти-метра от отворената част на прозореца. Спеше на отворен прозорец дори и през зимата и явно кандидат-крадците го бяха забелязали на лунната светлина и бяха решили да си опитат късмета. „Толкова по-зле за тях” – помисли си. Една ръка отмести леко пердето и някаква глава се вмъкна, ог-леждайки се. Дишането му спря за миг. След малко първи-ят крадец се вмъкна и започна да оглежда. Някой друг би действал веднага, но не и той. Изчака вторият да се подаде и когато единият крак на крадеца беше вътре се отлепи от стената. С мълниеносен ритник в гърба запрати първия срещу гардероба, където той си удари главата и падна на земята. Преди вторият да успее да реагира по какъвто и да е било начин, го хвана за главата и заби коляното си в лицето му, след което, хващайки го за врата, го изтегли навътре. Изтегли го целия вътре и го пусна. Крадецът се сгромоляса на пода, но още не бе паднал изцяло, когато получи повто-рен ритник в лицето, този път с горната част на ходилото. Крадецът се преобърна по гръб, но мъжът не го изчака – прескочи го и стовари коляното си с цялата си тежест върху гръбнака на първия, който се опитваше да се изправи. При-тиснат между гардероба и стокилограмовия си нападател, гръбнакът на злочестия крадец изпука грозно, карайки го да издаде приглушен стон. Нападателят не се задържа дъл-го върху крадеца – отскочи още един път, настрани, извър-тайки се във въздуха, така че да се приземи между двамата с лице към тях и, нанасяйки саблен удар в тила на крадеца, целящ да запрати лицето му в гардероба, го зашемети за известно време. Вторият бе успял да се окопити от удара и вече се бе наполовина изправил, когато мъжът просто го хвана изотзад и му счупи врата. Крадецът се строполи като труп, какъвто вече беше. Мъжът мислено се засмя на иронията за част от секундата, след което веднага върна мислите си в настоящето и се обърна да види какво прави вторият крадец. Видя го да помръдва леко. Приближи и го хвана с лявата ръка за косата отзад. Вдигна главата му леко, след което стовари дясната си в тила му, изпращайки го в безсъзнание.

Светна лампата и се огледа – като изключим набра-ния килим, стаята изглеждаше непокътната. До леглото му имаше сгънати дънки и тениска. Облече ги и излезе от стаята. Върна се обут с кубинки и облякъл черно яке. Отвори вратата с рамо, защото ръцете му бяха заети да си връзва косата. Огледа двамата крадци – бяха младежи на не повече от 16-17 години, средни на ръст и мургави. Из-прави крадеца със счупения врат и започна да го оглежда за евентуални полепнали по него косми. Мислено се поз-драви, че бе пуснал прахосмукачката преди да си легне. Намери един дълъг косъм и го махна. Огледа крадеца още един път старателно и след това го прехвърли наполовина през прозореца. Огледа и панталоните му, след което хва-на краката на крадеца и го прехвърли на балкона. Напра-ви същото и с другия, след което изгаси лампата и се из-мъкна през прозореца. Балконът беше точно над гаража и това всъщност беше причината двамата да успеят да се по-

катерят до втория етаж на къщата. Хвърли мъртвия долу, а след това и изпадналия в безсъзнание. Тъкмо прекрачи парапета и се канеше да се спусне при тях, когато, явно от удара, крадецът се свести и започна да мърда. Това нака-ра мъжът да скочи с двата крака върху гърба му директно от балкона. Комбинацията от войнишки кубинки и сто-килограмов мъж, скачащ от метър и половина височина, накара гръбнакът и гръдният кош на младежа да изпукат по начин, неоставящ и съмнение, че едва ли е останало здраво ребро. Мъжът хвана всеки от крадците за по един крак и ги задърпа към ръба на гаража. Там ги хвърли един по един на земята и скочи до тях. Затегли ги пак по същия начин до портата и там ги пусна. Излезе на улицата и се огледа – не видя никой. Всички спяха, дори и уличното ос-ветление бе спряно. Хвана крадците и ги изтегли на ули-цата, а след това и покрай дворовете. Влачи ги около двес-та метра до една ограда, направена от П-образни профи-ли, които бяха отрязани в горната си част под ъгъл, което ги правеше на много остри колове. Хвана единия крадец, в тъмното не знаеше дали е живият или не и го вдигна, така че коремът му да опре в едно от остриетата. След което го хвана за краката и дръпна рязко, нанизвайки тялото през целия гръден кош. Повтори същото и с втория, при което се чу леко хъхрене. Явно това бе живият. „Не е задълго” – помисли си.

Върна се и се качи на гаража. Извади от джоба си за-палка със светодиод и на светлината му огледа внимател-но всичко. Не забеляза следи от кръв и се качи на балкона, където повтори огледа. Останал доволен, влезе в къщата през прозореца и запали лампата. Оправи стаята, огледа още един път за издайнически следи, след което доволен затвори прозореца и излезе през вратата. На улицата пред двора огледа пак за следи и след като не намери нищо, което да посочи, че крадците са опитвали да оберат точно неговата къща, тръгна в посока обратна на посоката, в ко-ято бе завлякъл крадците.

***Звънецът я събуди. Беше кратък, но настойчив. Някой

звънеше на вратата. Достатъчно кратко, за да не бъде чут от комшиите и достатъчно често, че да я събуди и да не ос-тави съмнение, че иска да му се отвори. Погледна джи-ес-ем-а, оставен на полицата над главата й. Показваше 3:45. Кой шибаняк звънеше по това време? Наметна халата си върху нощницата и отиде до вратата. Светна в коридора и погледна през шпионката. Навън бе тъмно, но луната ос-ветяваше площадката на етажа. Имаше една сянка точно на средата. Беше застанала така, че луната да я осветява и въпреки че не можа да види лицето, стойката и ръстът бяха доста позната комбинация. Отвори вратата.

- Крис!?- Здравей, Алекс.- Луд ли си? Знаеш ли колко е часът?- Да... И за двата въпроса. – добави след около двесе-

кундна пауза.Незнайно защо отговорът не я изненада. Двамата се

гледаха мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което тя изведнъж се осъзна.

- Ела – каза и отвори вратата широко, като същевре-менно се отмести, така че той да може да влезе. Без да се колебае нито миг, мъжът влезе вътре и затвори вратата след себе си. Облегна се на нея и погледна жената пред себе си. Беше леко разрошена, но това сякаш още повече подчертаваше красотата й.

- Кога си дойде? – попита Алекс, за да наруши мълча-нието.

- Този следобед. Какъв е шансът да съм дошъл при теб някъде към десет тази вечер?

8


Жената леко повдигна вежди.- Пак ли си раздавал правосъдие? – с лек укор каза тя.- Двама мургавелковци влязоха през прозореца у нас.

– сви рамене той, сякаш това бе най-естественото нещо.- Трябва да престанеш. Знам, че смяташ, че така про-

чистваш обществото от боклуците, но трябва да преста-неш. Някой ден ще те хванат и никой няма да пита дали това са били светци или демони, просто ще те затворят.

Отново настъпи неловко мълчание. Мъжът гледаше към нея, но не я виждаше, умът му блуждаеше нанякъде. После погледът му пак се проясни и той пусна една лека усмивка.

- Май сега съдбата ми е в твои ръце.Тя го погледна закачливо. В очите й заиграха палави

пламъчета.- Нали знаеш, че всяко нещо си има цена!?Усмивката му стана още по-широка и той впери очи в

деколтето на нощницата й:- Честно казано на това се надявах.

Тя се изсмя звънко.- Какво им направи?- Утре ще разбереш. Сигурно целият град ще говори

за това.Тя отново повдигна вежди.- Пак ли си се правил на оригинален? Както и да е,

утре цял ден ще съм заета да си получавам дължимото от теб. – при тези думи обви ръце около кръста му и прити-сна тялото си до неговото. – Не си се вясвал цяла вечност, за да пропилявам този шанс за клюки, които така или ина-че скоро ще науча и без да го искам. – пламъчетата в очите й пак заиграха. – Надявам се, че малкото ти приключение не те е изтощило?

Той също я хвана през кръста и притисна таза й още по-силно към себе си. Наведе се леко към лицето й. Очите им бяха на няколко сантиметра едни от други.

- Защо не провериш? – и преди да дочака отговор впи устни в нейните... #

Зад вратата на нужника? владимир ваСиЛЕв

24 септември. Изминаха два дни от Деня на независимостта, но това не беше достатъчно време, за

да спре да се усеща вонята от така наречените празненства. И всички бяхме патриоти, защото така трябваше. И патриотизмът бе пълен, по български. Такъв какъвто винаги е бил - просто ей така за фасон. А всъщност всички чакат единствено заветния миг, когато ще седнат зад масата и ще се наплюскат. Това чакат всички, яденето и пиенето, а патри-отизмът остава само по телевизията - да ни видят хората какви родолюбци сме. И след наплюскването идва и най-великият момент за всеки „истински” патриот, а именно гордо да пристъпи зад вратата на парламентарната си трибуна или казано просто да влезе в НУЖНИКА.

Там той придобива смелост и е готов да коли и да беси (естествено само на ум или може би на съвсем тих тон) всички дръзнали да не бъдат патриоти. И така едно след друго се редуваха силни и отчетливи поздрави към най-близкия роднина от женски пол (което се споделяше на всеослушание, че чак и съседите да чуят), а след това по-скоро се поми-рисваше и резултатът от тази поредна присъда.

Огряван единствено от примигващата бледожълта крушка от магазина за едно левче, „патриотът” има за задача да обърне внимание на наболелите проблеми на обществото. Те трябва да бъдат разисквани многократно, след което разбира се политиците трябва да бъдат оплюти за това как провалят живота ни и как ние сме бедните овчици в техните ръце. И тук отново присъда. След нея сякаш някъде от канала му идва инициатива и сила и си казва като истински гражданин на една модерна демократична страна - „Ще проме-ня нещата. Няма да се оставя да бъде воден като овца към заколението! Ще ги оправя аз тях”.

И така зад тесните стени на нужника, опиянен от „омайния” аромат и евтиния си парфюм той става всемогъщ и е готов да промени живота си! Той стиска зъби, напъва се с всичка сила, за да роди някоя гениална идея, напъва се, напъва се, още по силно се напъва и ражда, ражда една нещо голямо, нещо истинско, нещо миризливо, той ражда едно...(лайно).

И сякаш тук патриотизмът, революционният дух и желанието за промяна кротко се спускат надолу в канала и от тях остава само лека болка южно от изгубения безвъзвратно гръбначен стълб на „патриота”. Нищо друго не му остава, освен да си забърше задните части с тоалетна хартия тип вестник, да нахлузи гащи и да излезе от нужника...

До следващото парламентарно заседание... около 3 март! #

9


изборът? Лина ГУрДЖЕва

Къде ми е кафето?? Йордан ЛоЗанов

Светът се срути. Всичко свърши – животът, любовта, радостта. Дори лъчите на слънцето вече не топлеха. Оста-на само студенина, нищо. Той си беше отишъл, а с него и душата й. Това, което беше останало от нея, беше празно, жалко подобие на човешко същество. А светът изведнъж стана мрачен, безличен, неприветлив.

Единственото, което я поддържаше, сигурният знак, че е още жива, беше болката. Силната, неизмерима мъка, която завинаги щеше да владее сърцето й. Искаше да ута-ложи тази непоносима болка, да забрави.

Така или иначе вече нищо нямаше смисъл, защото той нямаше да се върне и да придаде цвят на сивото ежедне-вие. Отсега знаеше, че спомените скоро ще избледнеят, че ще престанат да й дават сили в трудни моменти. Някой ден дори нямаше да може да си спомни лицето му. Ще копнее отново да гледа на света по този начин, на който той я научи, но няма да може, защото времето е неумо-лимо.

Трябваше да заспи. Да потъне в забравата, където мрачните мисли нямаше да могат да я последват. Не знае-ше дори колко хапчета е изпила – две не стигаха, трябваше и силна упойка, за да победи скръбта, гнева, страха. Теч-ността от бутилката опари гърлото й.

Събуди се от слънчевия лъч, осветил лицето й. Защо й беше толкова трудно да отвори очите си – сякаш кле-пачите й бяха натежали. Намираше се в непозната бяла стая, не лежеше в собственото си легло. В друг свят ли бе

попаднала? Сърцето й трепна от вълнение. И тогава забе-ляза иглата, забита в ръката й. Имаше и тръбички в носа, а до слуха й достигаха човешки гласове, стъпки. Не беше в друг свят – беше се върнала и сега очевидно бе в болница. Не бе успяла да избяга.

Тогава видя, че до нейното легло имаше друго, на него спеше сестра й. Дори в съня нейното лице изглеждаше напрегнато. Тъмните кръгове под очите издаваха повече от една безсънна нощ. Умиление, съжаление, обич изпъл-ниха сърцето, за което се съмняваше, че може да чувства отново. Този път чувството за вина надделя. На този свят имаше толкова хора, в чиито души сега цареше страх, че може да изгубят и нея. Ужас я обзе от това, което беше на-правила – да се предаде, да причини същата болка, която тя изпитваше. Как щеше да ги погледне в очите сега?

Трябваше да понесе последствията от постъпката си. Надяваше се да получи прошка – от тях и от него, но със сигурност й предстоеше да се бори, за да възвърне уваже-нието на мнозина. Със сигурност обаче знаеше, че няма да изгуби обичта на любимите си хора. Да, пред нея стоеше животът – с трудностите, с хубавите моменти, най-вече с отговорностите. И тя избра живота.

А понякога, когато чуеше тяхната песен или отидеше на тяхното място пред очите й щеше да изниква лицето му. Тя ясно щеше да чува гласа му и щеше да се усмихва, макар и със сълзи на очи. #

Събуждам се. Нещо ми пробива главата. Пак ли се на-пих снощи? Не помня да съм пил, не съм пил. Ясно, съсе-дът отстрани се опитва да прокопае тунел през моя апар-тамент, под претекст, че прави ремонт. Търпя, как няма да търпя, нали в момента, в който вдигна повечко шум, се вика полиция. Но аз съм толерантен.

Ставам. Отивам да си правя кафе. Няма кафе. Не съм купил кафе, а пък съседът отгоре марширува. Продължа-вам да търпя. Включвам телевизора с надежда да се разсъ-ня. Новини: „Мъж боцка деца със спринцовка“, „Отвли-чат син на бизнесмен“. Какво ли ме интересува , имам си собствени проблеми.

Почвам да чистя апартамента. Каквото и да правя, как-то и да се опитвам да се разсея, съзнанието ми все се кон-центрира върху неуспехите в живота. Не мога да си наме-ря работа - некадърен съм. Не мога да призная чувствата си на момичето, което обичам - некадърен съм. Интерес-ни заключения, дали са верни? Би трябвало, всички ми го повтарят, а щом те го казват, трябва да е истина.

Аз съм толерантен, търпя. Новините продължават. За-кръглен плешив чичко говори нещо: „Общо взето...“. Как-вото е общо, сте го взели, а аз какво взех ? Неуспехи, лоши спомени и сметки. Е, поне съм взел нещо, нали? Съседът продължава да копае стената, а аз продължавам да търпя. Толерантността е странно нещо. Отивам да купя кафе, но за жалост продължавам да мисля.

Мисля колко би било хубаво, ако не мисля. Тази мисъл бива изместена от старата мисъл за живота ми. Поглеждам си колата, някой ми е откъртил емблемата. Детето на съсе-да, който копае тунел в апартамента ми, държи емблема, но аз търпя. Отминавам и отивам до магазина.

Бъркам в джоба си и напипвам само непостигнати меч-ти и жълти стотинки. Нали съм безработен, нямам пари. Прибирам се, а конструкцията на тунела е спряла. Какво ми остава сега, освен да легна да спя. Какво като е обяд.

Лягам с надеждата, че като се събудя утре сутринта, животът ми ще се е оправил. #

10


Страхът от огледалото? Станислав СтоЙчЕв

Винаги, когато минавах покрай него, полагах неимо-верни усилия, за да го избегна. Страхувах се. Сигурно ще ме помислиш за луд. Какво толкова страшно може да има в едно огледало? И сега ще ти отговоря. Почакай. Стар съм вече. Мисълта ми не тече тъй бързо, както като бях на твоята възраст. Преди може да е била буйна река, но сега е спокойно съхнещо планинско поточе. Огледалото може да покаже реалността. Ето, казах го. Аз се страхувам от нея. Не съм се поглеждал от близо три години. Излизам само до магазина. Минавам покрай едно заведение и го гле-дам изпод вежди пътьом. Защо, ще попиташ ти? Защото ми напомня за реалността. Неизменната и непроменлива реалност е следната - обичах този бар, той беше всичко за мен. Но ето, че вече не мога да го посещавам със същия ентусиазъм, с който го посещавах когато бях, да кажем, на трийсет. Не мога и пет минути да изкарам във въпросния бар. Паля една цигара и наблюдавам нежните млади съз-дания и техните ухажори. Повдига ми се! Реалност!

- Здравей, сладкишче. Искам да те изям. - Ще каже ня-кой младеж с прекалено голямо самочувствие.

Ще последва кикотене от страна на невежото момиче. Момчето ще го приеме като знак, че нещата се развиват в не-гова полза. В същия момент шумно ще се тресне вратата с та-белка „Изход” и, за мое съжаление, ще прикрие ругатнята ми.

- МАЙНАТА ВИ!Искам да ме чуят някой ден. Искам да застана пред тях

и да им разваля цялото удоволствие от живота. Но знам, че няма да го направя. Защото съм страхливец.

Ще продължа надолу по улицата и ще преглътна всич-ко. Ще се примиря с фактите. След бара са наредени ста-ри къщи. Като ги гледам сега си мисля, че ако има земе-тресение, всички ще изпопадат без време като грижливо подредено домино. Те още повече ме депресират. Стари приятели. Стари спомени.

Стигам до магазина, купувам два хляба рязани, крен-вирш, лютеница и задължително алкохол.

* * *

Не си спомням какво съм правил миналия ден. Събуж-дам се към единадесет часа, в главата ми сякаш се води битка. Махмурлук. Лежа перфектно неподвижен докъм два-три часа следобед. Тогава вече мога да направя пър-вото си движение за деня. Отвивам одеялото, с което съм завит. Стига ми толкова. След половин час вече съм седнал на разтурения диван, където от две години спя. Грубите ми ръце обгръщат голото ми теме, където преди много го-дини е имало коса. Останалото от нея облича черепа ми като сива парцалива поличка.

- Здравей! Този поздрав нямаше за цел да ми вдигне самочувст-

вието, че не съм сам. С него човекът, седнал на фотьойла в ъгъла на стаята, заявяваше, че съществува. Без грешка бих го причислил към „заминалите от този свят”. Но гърдите му тежко се надигаха. Той продължаваше да живее. Пая-жина, натежала като парцал, се надвисваше над фигурата му, като злите очи на дявола, броящ дните му живот. И двамата ни очакваше ада. И двамата го знаехме. Не искаме обаче да го признаем.

- Здрасти, старец.- Мери си приказките, ветеране!

Това беше нашата малка закачка, с която започвахме заедно деня. И двамата избухнахме в лек смях. И двамата се закашляхме. Сложихме юмруци пред устите си и при-крихме окапалите си зъби. И двамата бяхме пътници.

Стоян беше мой колега и приятел. Имаше ключ за апартамента ми. Посещаваше ме много често, поради простата причина, че нямаше какво друго да прави с жи-вота си. Започнахме деня си с алкохол.

- Как е животът? – започна той.- Самотен. Как, по дяволите, стигнахме до тук? Никой

не се грижи за нас. Потънали сме в океан от забрава.- Проклетите деца са виновни. Аз давам, давам, а на-

края нищо. Инвестирам във въздуха. Заминаха и двете в чужбина. Синът е още ерген, а момичето се е хванало с някакъв мъж, който сам по себе си има пари, които ние не сме виждали през живота си. И говоря само за облеклото му, по дяволите.

Мога да го слушам с часове. И точно това правех. Не съм годен вече за нищо повече. Благодарен съм на Бога, че още имам добър слух и сила да надигна чашката.

- Жена ми...Ах, тази мръсница...Нататък не си спомням. Но докато припадах забеля-

зах, че бутилката е на привършване. Това ме накара да се усмихна. Завесата на забравата се спусна.

# Даниел Розин

11


Събудих се няколко часа (или няколко века) по-късно. Коридорът пред мен се разтягаше като пластилин. Не

му се виждаше краят. Почувствах се изправен пред желе-зопътен път, чийто релси се приближават и се събират в една точка, поставена грижовно върху перфектната линия на хоризонта. Пак съм пиян. Знаех си. Но сега е различно. Сега съм сам. Няма кой да ми помогне. И се лутам из ня-какъв коридор. Скринът ми е познат, както и сребърният хубав чайник, заобиколен от малки симпатични сребърни чашки за чай. Досущ като въртележка с център чайника. В него виждам отражението си. Изкривено. Сякаш дърпано надясно, наляво и пак надясно от зли невидими ръце. Сре-щу скрина, отдясно, има наредени снимки.

Коридорът рязко се наклони. Поеми си въздух. Нищо лошо няма да се случи.Но нищо не помагаше.Коридорът продължаваше да потъва.Полудявам ли? Или съм много пиян?- Ти си един жалък пияница!Това беше гласът на жена ми, идваше от една от сним-

ките. Беше обвинителен, остър като бръснач.- Ти никога не ми помагаше, не помагаше и на децата

в училище! Аз ли трябва да върша всичко? И ти имаш от-говорности!

Жена ми се караше, а беше мъртва от десет години. Опитвах се да разбера как става този фокус? Нищо не ми идваше на ум. Имах ли изобщо ум, при който нещо да идва?

Замислих се.Тази вечер удивителни въпроси ми идваха на гости.

Но оставаше главният въпрос - как си докарах това състоя-ние? Придвижих се напред.

- УМРИ!Викът излезе от друга снимка, беше на жена ми, две

мнения по този въпрос няма. Удари ме като юмрук. Полю-лях се малко, но запазих равновесие.

Изведнъж коридорът възвърна нормалната си дължи-на. Като заредена прашка изстреля жена ми. Между нас сега имаше една плюнка разстояние.

Черни кичури падаха пред лицето й, като изсъхнал, лишен от живот храсталак. В очите й се четеше недву-смислена омраза. Светеха като фарове на кола. Бедстви-ето приближаваше с главоломна скорост. Устните й бяха напукани.

Не говореше. Само ме дразни с присъствието си. Ви-наги го е правила. Аз съм стар, по дяволите! Поклатих не-вярващо глава, сякаш не вярвах, че съм на толкова години. Образът на жена ми изчезна със същата бързина, с която се беше появил. Не ми се мисли за нея, но през последните няколко години само това правя. Странно нещо е живо-тът! Да! Когато бях на тридесет, четиридесет години из-

общо не ми пукаше къде е и какво прави жена ми. Защото знаех, дявол да го вземе! Тя си беше вкъщи. Гледаше деца-та, грижеше се за къщата. А аз къде бях през това време? Присъствах неизменно в бара, свалях мадами, а когато не ми вървеше - плащах на проститутка. За да си вдигна са-мочувствието, не за друго. И мога да ви кажа - тези моми-чета по баровете не си поплюват. Искат мъж, който може да ги задоволи. Сега мога да погледна назад към тези мои изневери с усмивка. С ръка на сърцето си мога да кажа, че се оправях с жените по онова време. Носех костюм, вра-товръзка, изобщо бях голяма клечка. Пръсках пари. Жена ми търпеше. Изпълняваше си безукорно задълженията. Знаеше кой носи парите вкъщи и се примиряваше с всич-ки мои прищевки. Не ми пукаше за жена ми! Ето, казах си го. Никога през живота си не съм я понасял. Хората, за които работя, имаха изисквания. Първото важно условие беше - създай семейство. Второто - бъди верен на парти-ята. И третото (собствена изработка) - пилей пари и не обръщай никакво внимание на жената и децата. Спазих първото, до дъното на душата си бях верен на второто. Но защо, по дяволите, трябваше да включвам в играта и тре-тото правило. Измишльотина. Абсурд.

Както казах по-рано, нещата вървяха добре само в на-чалото. След няколко години стана непоносимо. Десет го-дини по-късно стигнахме до развод.

* * *

Разтърсих ужасните спомени от миналото с една чаш-ка. Приготвих се за баня. Тази част мразя най-много, за-щото трябва да се съблича. Аз мразя тялото си. Банята е тясна. Клетка. А аз животно. Не поглеждам огледалото. То не съществува за мен. Пускам душа. Спирала от сапуниса-на вода се изтича в канала, а с нея и жалкото ми минало. Стоя така поне двайсет минути. Само аз, звукът от шуртя-ща вода и самотата. Изведнъж усещам тежест в гърдите. Ето това е, свърши се. Краят! Превивам се на две. Хващам се за малката мивка. Полагам неимоверни усилия, за да се изправя. И тогава става това, което избягвам няколко годи-ни. Погледнах се в огледалото. Започна да ми причернява пред очите. Целият ми живот профуча пред очите ми като влак, пътуващ през нощта. Наблюдавах подбрани с опре-делена цел епизоди от живота си. Бях ужасен баща, ужасен съпруг, добър любовник. Не си представях така смъртта. Представях си я в леглото или поне в нетрезво състояние. Нищо не се получава, както го искаме. Нито последният миг от живота ни. Героите от подбраните епизоди започ-наха да ми се хилят - някои бяха още живи, други си бяха отишли преди мен. Но всички те ми се присмиваха. Ся-каш наблюдаваха комедийно шоу. Моята лична драма. #

12


Есенен дюнер? румен роМанов

Хубав следобед. Есенен. Литват пожълтели листата над улицата. Придават цвят на сивотата й. И на хората по нея.

Нареждам се на опашка пред бърза закуска „Дюнер“. Арабите ловко въртят ножовете, режат късо-ве агнешко, ухае, далеч се носи ми-ризмата на печено. Загледан в глут-ница кучета, наредени на почетно разстояние от щанда, зървам зад тях мъж в сив шлифер, вехт пан-талон и тъмни очила. Седи търпе-ливо сред четириногите, не бърза заникъде. Денят за него е свършил още преди години, докато е строил светлото бъдеще на наследниците си. Тогава е избухнала ацетиле-новата горелка, докато се е старал плана да изпълни, премии да зара-боти. Сега просто се наслаждава на ароматите, на шума на опашката; да се чувства част от живота му е достатъчно. Не му е нужно повече. Може би само малко храна, но е свикнал и гладен да ляга. Неволно е станал фен на лечебния глад, та и на шейсетте, които явно преми-нава, е запазил младежката си фи-гура.

По обувките, обути на бос крак, стари и ожулени, личат следи от опит за скорошно почистване. Ризата му, макар измачка-на под разтворения шлифер, изглежда чиста. Няколко-дневната му брада, посребрена, неоформена, придава на лицето му страдалчески, но одухотворен вид. Като че ли бръчките по челото не са от неволи, а за да изглежда зами-слено, придават му мъдрост.

Опашката помръдва, бързат хората, десетина са, а все едно пред стадиона тълпата виждам, на път за вечното дерби. Пристъпват от крак на крак, люшкат се неспокой-но наляво - надясно. Отпред се смушкват нещо, сгълчават се, някой споменава нечия майка, избухва караница.

Патрулната двойка полицаи не забелязва нищо неред-но, съсредоточени са в разговор по уоки-токито. Отмина-ват, тътрейки крака. Веднъж да стигнат колата, пеш не е работа.

Пред мен още петима до заветния шибър. Ухае, та се не трае. Вратата на фургона се отваря, излиза момче в омазнена престилка. Големите петна кетчуп са като кър-вави пръски сред грунда от майонеза. Трудно е да се оп-редели цвета й. Момчето носи кесийка.

- Къци, къци! - Мами кучетата, доближават го настър-вено, но с недоверие.

Хвърля им мръвки, внимава да не пропусне някое, от-праща ги. Явно не им е първица. Всяко поема пая си и го сдъвква в движение. Надолу към пристанището, нагоре към гарата. Към следващия щанд за бърза закуска, подси-гуряващ съществуването им.

Незрящият остава сам. Без конкуренция е. Момчето не го и забелязва. Хлопва отново вратата на

фургона. Шишът с месото се вър-ти, разнася апетитна омая на две пресечки оттук. Блестят ножовете на арабчетата, бързо, делово. Под-хвърлят нещо неразбрано, смеят се гръмогласно, почти по балкан-ски. Капки пот се стичат по чела-та им, киното отсреща е отворило след прожекцията, върволицата се изнизва на два потока, единият се насочва към „Дюнер“-а. Високият оглежда месото, разтревожен е, звъ-ни по телефона, разпалено обясня-ва нещо. Няма да стигне за всички, трябва срочна доставка.

След мен вече над двайсет чове-ка, пред мен трима. Слепият мъж е встрани, на безопасно разстояние.

Жълтите листа придобиват не-очаквания цвят на вечерта, която бърза за следващата прожекция. Къс е есенният ден, бързо се мрък-ва.

Светлините от неона неангажи-ращо сочат посоки за началото на нощен живот. Преминават група младежи, засмени, бързащи заня-къде, шумни. Богат е изборът им, купонът за тях едва сега започва.

Най-после идва редът ми. Мом-чето ми бърбори нещо припряно, не го разбирам със скромните си

познания по арабски, а и той не набляга много на българ-ския, сменят табелата, зачеркват цената на нарисуваното парче мръвка, аха, свършило е, а няма доставка. Какво остана, питам, сочат фритюрника - пържени картофки и огромни листа маруля. Вземам две порции от първото, не ми се спори, махам се от опашката, търся с поглед мъжа в шлифера.

Там си е, приближавам, докосвам го. Обръща глава към мен, лицето му отблизо изглежда още по-бледо и изпито. Поставям в ръката му кесийката с картофките, опитвам се гласът ми да не прозвучи съжалително. Напротив - нехай-но, все едно всеки ден ми се случва да го правя:

- Приятел, от фургона ти пращат това.Кимва с глава, нищо не казва, а знае, че го лъжа. Мом-

четата никога не се сещат, те са слепи за него. Може би, ако беше куче...

Остава си така, с леко вирната брадичка нагоре, все едно загледан в нещо над покривите.

Застанал до него, също поглеждам. Виждам само ожу-ления калкан на съседната сграда, а над него бледото лице на луната.

Какво интересно може да види незрящ в безизразния й лик?

Откъм Дунав подухва, потрепвам, пронизва ме, все едно е декември.

Такова е и в душата ми, студено и замръзващо. По улицата се задават няколко кучета. Мъкнат се мър-

зеливо, нахранени са за днес, търсят топлината на грее-щия от пълни витрини град. #

13


откъде идват ангелите? Михаела ЕДрЕва

Живели някога хора с крила. Безскрупулни, интели-гентни, жестоки, но и много красиви били те. Благодаре-ние на тези свои качества, бързо се издигнали над остана-лите и започнали да управляват света.

На жестокия крал се родила дъщеричка. Кралицата била много щастлива, че е дала живот на толкова красиво и кротко бeбе. И кралят бил доволен. За първи път след раждането на сина им жестокото му лице било прорязано от някакво подобие на усмивка.

Вечерта дошла орисницата. Жената погледнала бебе-то и с ужас промълвила:

- Ще бъде много красива, много нежна и чувствителна. Ще обича и мрази силно. Ще умре млада... от ръката на брат си...

- Лъжеш! - креснал кралят.- Има един начин да провериш истината - тихо казала

орисницата.Кралят я погледнал яростно и заповядал да донесат

Кинжала на Истината. Сребърното оръжие било гравира-но изкусно с дракон - Вестителя на Истината. Кралят го взел и забил ядно в гръдта на орисницата. Тя се свлякла мъртва на земята, а драконът оповестил, че е казала исти-ната.

Притеснена за дъщеря си, кралицата се затворила с нея в златна кула с решетки. Растяла красивата принце-са и слушала приказките на майка си. Виждала света само през златните решетки и той й се струвал нереален и пре-красен. Желанието й да го опознае се засилвало с всяка изминала година. Приказките на майка й започнали да й омръзват и тя поискала да полети. Кралицата не искала да я пусне, но след като преценила, че така дъщеря и ще е по-далеч от брат си, се съгласила и отключила златните ре-шетки. Принцесата се качила на перваза, разперила крила и скочила. Вятърът я понесъл и за първи път от 18 години тя се почувствала свободна. Летяла принцесата над земите си и се дивяла на чудната им красота. Колко прекрасно било всичко! И океанът, и планината, и равнините били много по-хубави отколкото й разказвала майка й.

Обиколила принцесата територията си и решила, че е време да опознае народа си. Слязла долу. Какво било учудването й, когато видяла мизерията и грозотата на обикновените хора без крила. Тръгнала сред тях. Нався-къде, откъдето минела, хората се отдръпвали от нея, рес-пектирани от чисто белите й крила. Принцесата се натъ-жила, че хората не отвръщат на усмивката й с усмивка. Тя започнала да носи широка пелерина, която да прикрива белоснежните криле. Навсякъде принцесата слушала колко много хората мразят новия владетел - брат й, как ненавиждат всички крилати хора, заради тяхната жесто-кост, за това как не правят нищо за народа. Принцесата плачела от тежките думи на хората. Чувствала се самотна и нещастна, не искала вече да има крила, щом в очите на всички това значело жестокост. Една нощ по пълнолуние тя извадила ножа си и отрязала крилете. Мигом ослепяла. Красивите й очи вече не виждали. Бялоседефената кожа придобила сивкав оттенък, ръцете й се набръчкали, гар-вановата коса посивяла и загубила блясъка си. Изящните дрехи се превърнали в дрипи.

Хората не я отбягвали, тя била една от тях. Но вече не се усмихвала. Принцесата искала да отвори очите на брат си, да му покаже колко е грозно да си жесток и немилос-

тив. Тя тръгнала бавно към двореца. Успяла да се промък-не и горда застанала пред краля.

-Дойдох да отворя очите Ви, кралю!Той погледнал просякинята пред себе си и се изсмял.-Коя си ти, че ще ми отваряш очите? Една сляпа про-

сякиня!-Сестра ви, господарю. Народът ви страда. Вие сте без-

милостен владетел. Никой не ви обича, хората се страху-ват от вас, мразят ви!

-Лъжеш!- креснал кралят. - От самото начало - ти не си сестра ми! А народът ми ме обожава!

-Има само един начин да проверим истината - промъл-вила принцесата.

Кралят взел Кинжала на Истината и го забил в сърцето й.

Драконът обявил:-Тя казва истината!Трупът изведнъж възвърнал красотата си, крилете

отново поникнали. Виждайки сестра си мъртва, нещо се пречупило в младия крал. Раздал цялото си богатство по равно на народа и научил що е милост.

Така се родили ангелите. #

14


тв импресия ? Светослав МинчЕв

Седя си аз, зяпам мача по телевизията, а пред мен, как-то му е редът, на масата има и ракийка, и салатка. Честно да си кажа, чувствам се малко почерпен и много нещастен. Нали така подобава на стабилен мъж, в златната възраст, със сивеещи коси и добре оформено бирено шкембенце. Нежната ми половинка, като по-трезвата част от семей-ството, възмутена от честите спортни предавания по те-левизията, дипломатично се е оттеглила в съседната стая и си чете книжка. А двете ни съвместни произведения, много нахални и много сладки, вършеят из цялата къща. Отвреме навреме спират при мен да попитат за резултата, да ме потупат дружелюбно по главата и безмилостно да ме подяждат откъм мезето.

Тъжно ми е, не разбира се заради семейната идилия, която изглежда почти съвършена.

Лошото е, че футболната такава съвсем я няма. Време-то си минава и след тридесет и пет не само социологиче-ските агенции те вадят от списъка на младите хора. И сам се чувствам не само понатежал, а и доста поизхабен - рабо-та, неприятности, борба за насъщния.

И макар днес да играе любимият тим и стадионът да си е на същото място, разстоянието ми се вижда голямо, а отиването дотам непостижимо усилие. Предпочитам все по-често преживяването (дали не трябва да кажа преживя-нето?) пред синия екран.

От година-две вече не излизам да ритам и в махалата. Не, че някой ме спира, просто вече тръпката я няма и удо-волствието си е отишло неусетно, както младостта. Три де-сетилетия се учехме на зрелост, докато тя сама дойде при нас без да пита. Учехме се как да съхраняваме разума и нервите, да не хвърляме излишни емоции, да приемаме нещата уравновесено, философски.

Накрая проклетото равновесие се оказа на една везна с равнодушието. А във футбола щом не съзираш предиш-ния копнеж по разтърсващата емоция на играта и прием-аш философски и победата, и поражението, време е да сложиш край. Мястото на футболните обувки е на пирона или в албума със спомени. А твоето - на удобното канапе с чаша ракия на масата.

Да, нещата не са същите, даже ми се струва, че и фут-болът не е същият, както в романтичните стари времена.

Ето и сега - гледам на малкия екран как поредната ге-нерация „любимци“ играе с отбор от Албиона и разбира се - губи. И, ако трябва да сме честни, губи съвсем логич-но. Нали в тия мътни времена местните престъпници по-еха клубовете, за да си изперат парите. То бяха уговорени мачове, то екшъни, циркове и кабаретни водевилчета в тоя шампионат - здраве му кажи!

Призовите места заемат никакви отборчета с фалши-ви звезди. И щом излязат на международната сцена знаят само едно - да ядат стабилен бой, гарниран с порядъчна порция унижение.

То и по международното поле като че ли има повече тръни, отколкото цветя. В днешните евротурнири пове-чето неща май се решават извън терена. Играят милиони

долари, сфери на влияние, голяма политика. Търгашите от ФИФА и УЕФА „дирижират“ жребия и много рядко допускат изненади. А последното световно първенство бе толкова опорочено, толкова нагласено за една велика сила, която прегърна силом купата, че, гледайки от хи-ляди километри разстояние, мен ме беше срам. Срам за футбола, за „феърплея“, за циничния урок по изтъргува-на слава.

С две словца, време е да се поучим от чичко Андерсен и да извикаме „Царят е гол!“ и приказката свърши.

Понятия като „честна игра“ и „безпристрастно съ-дийство“ са елементи от романтичното минало на нашето незабравимо детство. А радостта от футбола? На тоя наи-вен въпрос вече мога да се посмея и сам.

Радост от футбола не изпитват дори тия скъпоплатени и разлигавени момченца, които подтичват около топката почти цял мач.

Трябва им само един гол, за да стане сензация - елими-ниран фаворит, слава и известност, която не заслужават и не на последно място „скромна“ премия с размера на годишната ми заплата. Но като гледам вялите им движе-ния, отпуснатите им безволеви личица, те вече са приели поражението. За кой ли път!?

Единствено стоперът май не се е примирил. А докол-кото си спомням е на моите години и му е време да пре-жали младежките илюзии. Вече не е в най-добра форма, тромавичък е, но искрицата изглежда още мъждука в него. Гледам го как пъпли упорито към вратата на противника, заобиколен от чуждите защитници, изоставен от своите и ми се иска да му извикам:

- Наборе, къде? Срещу времето ли си тръгнал да до-казваш, че си по-млад от младите? Футболът умира, на терена играят пачки банкноти. Само ти не сдаваш екипа. Викат ти Кайзера, ама по-скоро приличаш на един сме-шен, упорит и безнадеждно обречен Дон Кихот - рицаря на зелената поляна.

Ветеранът не може да ме чуе, разбира се. Ето го, из-лъгва един противник, промъква се между двама и понеже въздухът му явно свършва дотук с последни сили праща към вратата един неистов, отчаян, невероятен шут.

Гледам като омагьосан как топката се стрелва напред, почти облизва пръстите на плонжиращия вратар, закача горната греда и сякаш без желание почва да тупка зад гол-линията.

Времето тече на забавен кадър и през главата ми мина-ват какви ли не мисли.

Разбирам, че точно на това се е надявала оскотялата и омерзена душица в мен. Мисля си, че годините ще си каз-ват своето, но човек никога не трябва да загърбва мечтата. Че за моето поколение и за футбола още има надежда. Че даже изпечените мошеници в международен мащаб не могат да убият чудото, да го подчинят и контролират.

Коментаторът крещи, стадионът дивее в неописуем възторг. Аз плача на глас пред мигащия екран и се закле-вам, че още утре отново ще изляза да поритам. #

bezuslovno.blogspot.com

15


„Шведски Крале” и има ли в Швеция „шведки”?? таня атанаСова

чаСт 2Е, излезе, че в чужбина все нещо не ни пас-

ва на нас българите, най-готините сред готините. Може да сме придирчиви, но е безспорен факт, че сме буй-на и суйна нация, с барутни чувства. Разбираме от всичко на света, но най-вече от политика, футбол и жени. Сръчни сме, можем да си сковем полица за книги от обикновени дъски, без 20 страници ръководство за сглобяване, а някои по-ъпгрейднати от нас – дори и цяла библиотечка, като преди това надлежно сме си изчели и книжките, които ще редим на нея. Щедри сме, и ако някой много хареса лю-бимото ни шалче и го повтори повече от два пъти, с което надминава кръга на обичайната любезност, просто го сва-ляме от врата си и казваме „За тебе е, защото виждам, че мнoго ти харесва” (щото всички сме чели „Нежна е нощта” и знаем какво се казва там някъде между 15-а и 25-а страница) и протестираме взаимно, докато накрая го приеме. Такива сме ние - и хубави, и лоши...

Е, имаме си и от ония българи, заради които няма дя-вол до казана ни, защото „той не е на нашата маса” – и трябва да се самообслужваме. Но тук аз идеалистично по-гледнато говоря само за позитивните БГ качества, които имат вашите приятели, и заради които вие си ги обичате – а не за типа българин, които хвърля да речем банановите си обелки през прозореца на 35-годишния си Форд, за да се види, че е заможен и яде банани... Да, от прозореца на същия онзи Форд, който той припалва старателно всяка събота под прозорците ви по потник, докато си свирка по-следните хитове на Маслина или Вулгара… А ако успее добре да запали Форда след припалването – ще ви огласи ежедневието с едно волуме на мах. Тца-тца!!!

Тоя българин не е обект на моя коментар. Говоря за по-зитивните български качества, които имат готините хора около нас – за тези сносни средностатистически българи ми е речта. Иначе си имаме достатъчно ЖК комплекси за репрезентативна извадка на грозотията около нас, имаме си дори Столипиново тук в красивия ни Пловдив, но тия представители ще ги игнорираме от извадката, щото ис-каме за малко да ни е розово и оптимистично.

И така - нека вземем добрата половина/четвъртина/шестнайсетина (то след тоя крусейд по чужбина кой знае колко са останали) от хубавата ни нация….Та, заради тези свестни хора, когато кажем българин, си представя-ме нещо оправно, напористо, по-интелигентно или пък средноинтелигентно, понякога доста знаещо, понякога с чувство за хумор, а може и по-тъпичко, но цветно, винаги доста цветно. Аз поне това си представям....

Е, след това предисловие – да си дойда на думата. За Швецията....

Е, цветът в Швеция е светлопастелен. Трудно ми е да си представя яркоцветни хора там – сигурно ги има, но ние просто не видяхме такива, защото бяхме потопени в автентична шведска среда, далеч от всякакъв евентуален емигрантски колорит. Както казва героят на Джак Ни-кълсън в хубавия филм “Колкото – толкова”: “Сигурно има много щастливи хора, но те просто не са в тази кола....” В Швеция беше много тихо, много спокойно, все пастелно – чак нерви да те хванат. Все се чудих защо Тарковски не

е заминал за Норвегия или за съседна му Финландия, на-пример? Вероятно щото те всичките са еднакви, а Швеция поне е дала нещо сериозно на киното – инак в цяла Скан-динавия си е все тъй спокойно, тихо; животът тече бавно и равномерно, до полуда..

И съвсем непукистично. Видяхме например мощната около 55-годишна съсед-

ка на домакина ни (размери: 160 см височина, и 140-120-130 см ширина, няма и светлосянка от мечтаните разме-ри 90-60-90 ) да пренася по син потник и сини къси, ама здраво къси, панталонки огромни плочи за покриване на двора им. Да си кажем правата, това с носенето на яките плочи не всеки мъж в България го може – изисква се мно-го як гръб и здрави мишци... А шведката си ги носи като куцо пиле домат, че и около нея разни комшии поспир-ват да си говорят, и тя с плочата в ръце тоже, без да му мисли много. Усмихната, лъчезарна, отхвърля ги една по една, докато си хортува с комшулука. Хубавото е, че ни-кой нищо нередно не отчита в облеклото й…. Аз тук съм свикнала, като влизам в стая с хора, да си гълтам въздуха дълбоко за по-заслабващ вид и да не го изпускам, докато не ми се завие свят и да поема към припадъка. А тя си се смее къдраво, съседите си стърчат около нея, тя си държи трийсетина кила плоча и... мухабет, братче. Пак да пов-торя: никой, ама НИКОЙ, не вижда НИЩО нередно…. Пълен непукизъм. Сигурно си е хубаво това.

Размечтах се завистливо. Това дори за моите смели мечти за женско равенство е малко прекалено – някак си лишаващо е откъм коректив. Верно е, че жените тук, в БГ, си колабират ежедневно от системен глад, щото ха са хап-нали и вече никой повече няма да ги забележи. Обаче нека приемем, че тези прегладнели дами се причисляват към ония българи, дето ги игнорирахме малко по-рано, нали така?

По статистика, мъжете ни харесвали и с известни (дори и неизвестни) дефекти... Но ние българките не се искаме с дефекти! Ние се мразим неистово, ако се отличаваме от плаката на Маслина – това за жалост важи често дори и за онези, които мразят музиката на Маслина, защото слу-шат жени като Annie Lenox, Gwen Stefani, Joni Mitchell или каквото друго женско певческо име ви мине през ум. А перфектната физика на Маслина (хайде сега, не всичко е

П Ъ Т Е П И С

16


само силиконова долина – има си и рождени заложености момичето) определено определя физическите стандарти на женския пол у нас.

Там, в Швеция, Викито Силвстед не бяха я чували „почти съвсем”, както обичам да казвам. Не само в затън-тения север на сраната им, но и хора от Стокхолм. Хай-де де, не на нас тия – ние, балканските субекти я знаем, а скандинавските субекти – не. Че къде дават така? Оба-че, факт, там физически стандарти за мерки и теглилки няма – хората искат да са здрави, в добра кондиция и най-вече много спокойни (сякаш, че някога са били нервни). Толкова са спокойни, че дори и когато могат да работят малко повечко за добиването на по-висок стандарт не ис-кат - защото животът им така си е много добре. Няма да се продават на дявола за по-голяма къща, я! Животът им е в релси, нищо не се случва години наред, освен, не дай си Боже, някоя болест. Това е то Швеция, при истинските шведи от плът и кръв....

Та след чутовните ни подвизи с авиокомпания LOT, ние успешно акостираме на летище Арланда в Стокхолм. Хубаво и спретнато летище. Много хубаво, дори. Някак домашно ти става, да си събуеш обувките и да си ходиш наоколо по капли. Което обяснява чорапоходещите око-ло нас. Да не зяпат мокета може би? Добре организирано, чисто, завидяхме им. Навсякъде щъкат деца. Лежат на мо-кета, седят на мокета, играят на мокета.. Всяко семейство е с поне 3 деца. Това дето ви го разказвам сега, вие сте го чували вече и го знаете, ама нека пак ви го разкажа – нали е пътепис, пък и не ми вземате думата засега, та нека го кажа, макар и като стара новина:

Държавата поема голяма част от разходите по отглеж-дане на децата, което е част от страхотната социална поли-тика на Швеция, уникална за тях. Още в Стокхолм бяхме шокирани, че билетът за влака дори на нашия собствен 11-годишен син Калоян, яко българче по произход, а не тяхно хилаво шведче, също е безплатен. Хайде де!?! И за чуждите ли? Да, защото за Швеция явно всички деца на света са общи, интернационално богатство един вид – и си остават деца чак до 18 годишна възраст, и пътуват безплат-но дотогава в автобуси и влакове. А онези пък 18-годишни „деца” до навършване на 25 години движат на половин цена. Защо? Защото са млади, още учат и все още не рабо-тят активно. Надявам се, че го разбрахте и смелихте като информация, защото на мен ми трябваха минути да ос-ъзная, че синът ми, там в чуждата Швеция, се цени като „тяхно дете“ - за какъвто любимата ми България явно не го брои изобщо....

Е, може шведските мацки да са по-различни от пред-ставата ни от „Шведски Крале” насам, и да не са като из-вадени от „Playboy”, но шведските деца са много сладки и по много на брой в едно домакинство. Както казах, лежат си по мокета из летището, което парна моето майчино око – някак прекалено като у дома си ми се стори, но на втори поглед осъзнах, че може и да си похапнат на пода – аз и в болници съм била в нашето БГ, но такава чистота не е приета добре у нас при празните бутилки и огризки, раз-хвърляни артистично навсякъде.

Като казах бутилки и огризки, ми идва наум, че всеки би трябвало да реши нещата на семейно ниво с личния си пример. В нашето семейство не хвърляме боклуци по тро-тоари и улици. Да не си помислите, че си ги ядем повтор-но – един вид рециклиране? Не – културно си ги трупаме в колата в торбичка, която после изхвърляме на боклука. Е, скучно е, но е правилно и най-вече: така ни харесва и така искаме да живеем. Та, изненадата ни беше, че явно ние, в нашата обществена единица сме станали по-шведи в това отношение. В Швеция всички правеха така. Гледаш, носят торбичка с боклук от колата си и я сложат в казана.

Някои казани там стават и за лежане вътре; не отговарят на БГ стандарта за вмирисан казан, пълен с течащи воня-щи торби и прегърнат от насипен боклук без торби... Мен са ме „замеряли” по магистралата с пластмасови шишета от минерална вода, излетели от колата пред мен. Кеф! Като хърделисти караме из града – караш, караш, хоп пре-пятствие, караш, караш, хоп препятствие... Това те държи нащрек, не дава да се отпуснеш ни за миг.

Швеция се натрапва на вниманието ти най-напред с усещането, че всичко е много чисто, много уредено, в ня-кои отношения – чак стерилно. Говорят тихо, ама много тихо. Аз не бях съзнавала досега, че може би съм си малко глуха, докато не почнаха да ми шепнат шведи наоколо… Бащата казва нещо тихичко и децата веднага хукват да го правят. Какво, аз нищо не чух? А те – чули. Няма „Ама, защо точно сега?”, „Какво съм направил/а, че ме караш да чета книга?”, „Може ли да си легна в 23.30, вместо в 22.00, защо-то има кеч по телевизията?” и други жизнеутвърждаващи мераци. Онези дечица просто прошепват ОК и бегом да изпълняват казаното. Те и нашите често го изпълняват, но някак децибелите ни са по-„Кустурица-гиби”. Смехът ни е по-гръмовен (когато например моят Буб се смее в кино, става заразно наоколо и всички отпочват в един глас с него, а на мен вече не ми е смешно, а ми става твърде свен-ливо някак…)

А шведите са други. Различна бяла раса от нас. Което не значи нещо лошо – просто хората сме различни. Дори физически: нашето семейство е по-широкостволесто, а шведските ни домакини бяха нашата пълна противопо-ложност – дълги и безумно тънки. Колкото са тесни на та-лията или ханша (по избор, няма разлика), толкова са и на раменете. С по-къси трупове и с много дълги крака. Жор-ко твърди, че са такива по силата на Дарвиновото прис-пособяване, заради високите треви и рязането на дърва в гората – да газят из храстите, без да си оставят скъпоцен-ните органи да се клатят като боровинки по храстчетата. Ние сме кестеняви и кафявооки, а те са бели, бели, бели... Отвсякъде. Нямат цвят, нямат мирис.

От летището се натоварваме на влак за на север…. Много на север. По средата на пътя се прехвърляме на влакче тип новите ни дизелови мотриси. Няма да казвам чисто, защото става вече прекалена тафтология - вие вече си научихте урока и това определено сте го запомнили. Природата по пътя беше покъртителна – зелена, някак подредена и каква още? - Да, мнооооого чиста. Почти на финала, когато пасажерите вече бяхме в абсолютно каме-рен състав, мотрисата взе, че спря, и машинистът и кон-дукторката слязоха за по цигарка на перона. След 15-ина минути, без никакви обяснения, после си продължихме. Сигурно сме изчаквали линията да се освободи, защото

17


maker-arts.comДИГИТАЛЕН И ОфСЕТОВ ПЕчАТ

иначе би било супер лежерно хей така, просто да си почи-нат от дългия път.

В 23.30 най-после стигаме северната си дестинация. Из-лишно е да ви казвам, че си беше светло. Като че ли беше 20.30 в БГ през юли. Абе, всъщност, леко го няма слънцето в очите ти, но си е светло. Така остава до 23:45 ч., когато за-лязва за малко (за около час и 10 мин.), но изобщо не става 100% тъмно, а някак сумрачно. После, от 1 ч. нататък - пак ден.... и така цяла нощ си спят пак на светло. Сигурно от това откачат! На мен лично, обаче, много ми хареса да си стоя до полунощ на светло. Обичам да ми е светло.

Нашият домакин, когото ще взема да нарека с кодово-то име ФЗап, защото е луд по Франк Заппа, е човек подо-зрително организиран за музикант. Иска ред и дисципли-на. Вие да не вземете да си помислите, че не го харесвам, защото го подбъзиквам. Не – това е само в името на лите-ратурата. Нашият шведски пич ФЗап си е много точен и готин човек, само че на нас ни е малко множко различен – а тъкмо това му е интересното, нали?

Та, ФЗапът ни посрещна и тъкмо полагаме ужасно морни снаги на дървената пейчица край кухненската му маса – и той, хоп, скача веднага да ни прочете план-графи-ка за престоя ни - написан на лист!!! И закачен на корко-вата дъска на стената, истински домашен бюлетин-борд. Не е за вярване. Ден по ден, час по час. Чете най-сериозно и задълбочено пред леко смаяния, но любящ поглед на новата му гаджка (за нея ще чакате малко, преди да дам сводка).

Ето тогава осъзнах доколко ние българите сме хули-ганска нация. Няма такъв ред – идва ти гост, ти просто казваш „Кажи сега, пич, какво искаш, къде искаш? Спи колкото си искаш и хич да не ти пука – на гости си ми”…. А там – не, никаква лежерност, бързо в строя.

На следващия сутрин – верно, тръба, проверка пред строя, организирана разходка, предвидено барбекю за вечеря, като единствения VIP гост е барабанистът на със-

тава на ФЗап... Никакви отклонения от правилния слово-ред. Всичко трябва да е организирано, опънато по черта. А това значи, че хлапетата нямат междинни хранения. А вечерята почва в колко, познайте? 18 ч. ли чух? – грешен отговор. 20 ч. ли чух? – грешен отговор. Неееее, вечерята се планира между 16 и 17 ч., в разгара на следобеда. Който не вярва – да спира да чете! Доверие трябва да си имаме – закъде пътепис без доверие???

Ден първи: тръгваме на кратка организирана раз-ходка из града-село... Омайна селска хубост, нацъфна-ли храсталаци, голяма река, усмихнати съседи, пепе-руди, пейзажности. На втората пряка едното от трите дечица-момченца (хайде да отгатнем кое точно се ос-мелява самоволно да гъкне в строя? – правилно, оно-ва балканчето, кръстено на цар Калоян, а не на Франк Заппа) намеква, че го мъчи известен глад. О, ужас!! И веднага откриваме причината за стройността на дру-гите две момченца (на възраст 11 и 13 год.) – мда, явно чист глад, братче, от живота в строя. И те в един глас също прошепват свито, че ги мъчи лют глад…. Хайде, изядоха ни сапуна. Отиде разходката под строй, отиде точният час за барбекюто (трайте, ще ви кажа и със-тавките на барбекюто, щото ще вземете да решите, че са били пържолки по български...) – хайде, ако искате пауза-двуминутка за хапване и подкрепление - и ще ви чакам за следващия абзац, че ние българчетата като прочетем за мамбо и трябва да се подкрепим преди да продължим.

Та, таткото видимо се вкисна и се ядоса на подра-стващите, ама някак дълбоко и изотвътре, тип „Швар-ци разгневен”. Пролича му на кроткия швед и верно му отиде редът и организацията на всяко събитие, а тъкмо се беше зазяпал жизнеутвърждаващо по снажна мото-циклетистка в черен кожен костюм и хубав балкон. Тук му е мястото да кажа, че пичът вече си има гаджка. Три години след раздялата с почти-съпругата си. Сега чете-те внимателно – няма да повтарям: момата (актриса в куклен театър, живееща в град на 500-600 км от негово-то градче-селце) е било сваляна от него собственоръчно в продължение на цяла година !?!?! Значи, девет месеца той се готви да я свали, понапива се от вълнение, до-страшава го и се отказва да я сваля, пише песни за нея, никой не ги харесва, той пише други, някой ги харесва, пак се готви психически, отдръпва се отново, после пак се приготвя – като Стефка за скок над 2-та метра, само дето тя на десетата секунда ги е скочила, а при него подготовката глътва една година...

После внезапно ФЗап се умопомрачава, казва на 10-ия месец „кво пък, не ми пука” и я кани на вечеря. И тя, коя-то междувременно все още не се е оженила и родила дете (щото са минали повече от 9 месеца…) – какво? Приема!!!!!

А междувременно той задръства пощата и isq-то ни със споделки как тече подготовката на свалката и безспир-ни въпроси за съвет, щото в неговите очи ние тука на Бал-

18


каните сме много печени по свалките. Дори допуснахме, че пичът ходи, да речем, и на вечеря с мацката с лаптоп под масата – тя му говори, той пише: „Майни, цааааааар съм, пииииииич съм!!!” А след малко: „Край, загинах, тя не се усмихна – к’во прайм сега?” И така, те по шведски излизат на срещи, вечерят, говорят си за музика, театър и въобще изкуства. После той я изпраща. Вие к’во – да не чакате нещо в повече? Нищо няма да дочакате. Той е швед и тя е шведка. Истински, 100%-ви, без примеси, оцветители и консерванти.

Как са се скачили на 12-ия месец – ум не ми побира. Явно лампата в спалнята е дала на късо, защото е светна-ла сигурно 3 пъти за две седмици, а шведската лампа не е подготвена да издържа на такова натоварване. Май реал-ното темпо на местните лампи е да светват около веднъж месечно. Дали е от светлината навън 24 часа цяло лято, че затова им „омекват свещите“, както казваше нашият лю-бим Марк Твен? Който има отговор – моля да даде свойта дан за разгадаване на тази мистерия.

А иначе, верно, всяка къща има лампа на прозореца на спалнята… Помислих си, че ходя на друга планета. Като ония мацки, дето им говори Чоки и те предвиждат кога ще имате двойка по информатика или дали на Ани ще й дойде…. Лампа – свет, загас! Много загас, изведнъж, за радост на комшулука – свет! И кексче за заслаждане! Така и не разбрах на 100% истина ли е това...

Та нашият ФЗап, който иначе работи сериозна и свръхуморителна работа във фирма, обучаваща хора в online support, по цели 6 ч. на ден - от 8 ч. до 14 ч. Това е то, здрава работа е нужна. Казва, че иначе можел да работи и до 18 ч. дневно и можел да остане под пари, и можел да си позволи по-голяма къща и всичко там друго по-добро, ама кой ще има време да слуша тогава Франк Заппа? И Spice Girls? Той разбира от музика, но Spice Girls харесва по при-чини гореспоменати в част 1 от пътеписа ми. За него тези каки май са като легално порно. Има техните автографи, пръстови отпечатъци, снимки под полите и се е осмелил дори да им изпрати дискове на своята група (Боже, това е вече смелост!). Единствено Гери Халиуел, вероятно пора-ди шведската си жилка, му писала да продължават „в този дух”! Кой дух?

Настаниха ни като гости в „Музикалната стая” на подземния етаж в къщата – тази Светая Светих! Все едно да им постелим тук в „Александър Невски”… „Ех, май е трябвало да работи поне по 12 ч. дневно „пичът”, отсече моят Буб. „Тогава вратата на банята им щеше да се заключва и щяхме да се чувстваме по-комфортно, отколкото като на студентска бригада”. Като седнеш в тоалетната, не знаеш в кой миг неосъзната от дългия сън по светло шведска ръка ще дръпне вратата (която естествено се отваря навън, че накъде иначе? - за да не може да се залостиш с чепче под вратата изотвътре, да речем....). Така че много не ти спори прекарването в тоалетната. И с къпането беше така, някак по-срамежливо и прибързанко, отгоре-отгоре. Като в оня виц „каквото направим с единия крак – това е”..... Кранът на мивката в банята работеше като онзи от филма за Мис-тър Бийн в Америка – дръпнеш ръчката нагоре и все едно си се понапишкал в панталоните. Но иначе пък звукоза-писната уредба в стаята на групата струваше колкото три Lexus-a.

Ливадите пред шведските къщите са просто умопом-рачително зелено зелени. Окосени, изчистени. Ливадата на нашия стар другар ФЗап е също много, много зелена, но не от най-подредените. Той е артист по душа и призва-ние - той иска естественост. Имаше дори някаква странна артистична „инсталация” – нали така им казват, която за жалост се оказа не произведение на изкуството, а просто огромен куп натрошени дъски с пироните по тях за автен-

Книгите, които препрочитамеи които предпочитаме

ГРИГОР ЛИЛОВТайният проект „Бойко Борисов“„Кайлас“

един от основ-ните литера-турни герои на „Безусловно“ г-н Премиерът вече се сдоби с политически трилър, посветен на неговия път към властта.

АРТЪР ХЕЙЛИЛетище„Кръгозор“

Хейли пише този здрав бестселър в далечната 1968 година и браво на „Кръгозор“, че го преиздават днес, във времената когато БГА „Балкан“ отдавна е история.

ИВАН ХАДжИЙСКИМоралната карта на България„Захарий Стоянов“

Бихме препоръчали тази книга като основно четиво на приятелчетата, дето киснат в парла-мента.Произведението ще е от изключителна полза за тях, стига да не са забравили да четат, разбира се.

19


тичност, нахвърлени в двора му - останали от бараката, която съседката му срутила, за да построи нещо по-смис-лено. Пропуснах да кажа, че съседката всъщност му е ста-нала съседка, след като той й е продал втората си, по-мал-ка къща за гости в двора си (т.е. къщата, дето някога е била предназначена за такива като нас, му мамка!!!). Продал я, защото не знаел какво да я прави тая втора къща. Колеба-ел се. Не можел да реши. Май не му трябвала, понеже вече имал една къщица – за какво му е и такава за гости? Не му трябвала и по-добра кола... Добре си бил така...

ФЗапът се брои нещо като разведен, по-скоро е раз-делен с дългогодишното си гадже - майка на децата му, защото тя не приела инертността му и сериозната му лю-бителска музикална кариера. Че такъв мъж за изпускане ли е?! Той свири всеки ден (+/- през ден) по N брой часа дневно с групата си, а тя искала от него да постигне/по-стигнат нещо повече за семейството си. Еснафка! Сега да не вземете да си помислите, че тя прави нещо по-така (да речем, че е някакъв изпълнителен директор на корпора-ция в северното градче до полярния кръг или тем-подоб-но нещо?) – о не, съвсем не - тя е самоука художничка (там почти всяка домакиня се оказа самоука художничка – явно е заразно по този край), а в добавък, за акцент, тя отглеж-да и различни животни. Декоративни. И то вкъщи, където всеки от семейството й е алергичен към нещо различно. И определено към точно отглежданите животни.

Но ние сме гадни и не искаме да разберем – това е тест за любовта към природата. Сега тя е вече омъжена (с под-пис и докюмент) за компютърен специалист, на англий-ски-казано: CTO (демек – шеф) в някакъв отдел. Те имат ферма с няколко къщи и бараки и тя законно, под благо-склонния поглед на нововенчания, гледа 5 заека, които се множат бързо, по заешки, плюс 20-ина бели гълъба, някои с лош характер (?!?), дузина папагалчета в клетка вътре в самата кухня (Буб каза: „Дано това, което току-що сдъвках, е дребно северно-скандинавско картофче, защото инак убивам готвачката...”), 4-5 котки от различна порода и разбира се, куче (което явно не остава гладно с целия тоя щъкащ ди-веч наоколо...).

Сега да оставя кроткия фермерски живот на люби-телите художници и гаражни музиканти и да премина плавно към повече адреналин – да речем, да я отпочна те-мата за високите скорости.

Един от кардиналните въпроси, които ни мъчиха еже-дневно по време на веселия ни престой там беше: „За как-во са им мощни нови коли на шведите?”. Освен за престиж, което си е синоним на “гъзария”, но по-евфемистично казано – все пак, защо й е на Гудрун Йохансон Тойота/Волво/ или-каквато-там-друга-кола с 200 коня (всъщност в северна Швеция нямаше много други марки – първата преобладаваше, щото снеговете там са сериозни и не са за Волвото, вече от концерна Форд). Ами че тя, както и съ-пругът Свен Густавсон, кара с 50 км/ч в града, и с 90 км/ч на страхотните пътища извън града. Задминаваха ни само мургави водачи с мюсюлманска вяра – араби, кюрди, тур-ци и прочие…. Това се оказа доволно изнервящо за джи-гити като нас.

Излезе от страничен път автомобилът и се спре да чака….. В далечината се вижда точица, която ще стане кола след около 3 минути минимум. Шведът, обаче, чака, макар и да няма кола на пътя – той си чака точицата. Газ, бе хора! Няма газ. Това е то дисциплината. Срам ме да си призная, но и в това сме различни… Тежи ни дясното кра-че там долу. По-ниските и по-южните нации са май по-хард. В Гърция и Италия си е доста хард. Дори пътната полиция в Италия се нарича Polizia Stradale - сигурно са се „настрадали” с това движение там.

Хайде чао до после! … Следва продължение. #

Филмите, които трябва да се видят.Някои отново, другите - сега

Седморката на Блейк(1977)

навремето Бнт излъчи първите два сезона от тази култова фантастична английска сага.Горещо препоръчваме на младото поколение да го изрови и да го гледа.всеки кадър с участието на Пол дароу в ролята на ейвън е безценен.

Двойници(2009)

Много хора приеха новия филм на Брус Уилис със смесени чувства. няма страшно, не може да се угоди на всеки.винаги може да направите интере-сен паралел между „двойници“ и „12 маймуни“. струва си усилието.

Власт на идиотите(2006)

Ако този филм е накарал поне един от всички, които са го гледали, да про-чете поне още една книга, то той не е направен напразно.

20


Dreamed travel ? надя МиХаЙЛова

28.09.2008 г., 09:30 ч.Прекрасен ден – слънчев и топъл. Денят на заминава-

нето ми. Трябваше да пътувам за Полша. Бях приета да из-карам едносеместриален стаж в Ягелонския университет в Краков, Полша.

Един от най-радостните ми дни. Мечтаех да посетя Полша, да почувствам ритъма на тамошния живот. Ето, че и този ден дойде! Щастие! Трябваше да пътувам с мо-ята колежка Алекс. Бяхме свързани чрез обща мечта, щя-хме да споделяме обща съдба през следващите месеци.

Взехме си скоростно довиждане с близките, дошли да ни изпратят, качихме се на автобуса и потеглихме. Колкото повече се отдалечавахме от близките ни съще-ства, толкова повече парченца се отронваха от душата и сърцето ми. В този момент сякаш една здрава верига се късаше бавно и болезнено – това беше веригата на обичта. С отдалечаването на автобуса все по-силно се запечатва-ха в съзнанието ми разплаканите лица. Трябваше да съм щастлива! Най-накрая мечтата ми беше на път да стане реалност. Деляха ме само 22 часа път.

С минаването на българската граница носталгията ме напусна. Опитвах се да се съсредоточа само и единствено върху предстоящите събития.

12:00 ч.Успешно минахме КПП „Градина”. У мен се надигаше

все по-голямо вълнение. Усещах лудо туптене в гърдите си, пулсът ми прескачаше като на жребец пробягал десет-ки километри. Нямах търпение да усетя асфалтов път под краката си.

29.09.2008 г., 11:45 ч.Уморени, гладни, жадни и обилно изпотени вече бя-

хме във Вроцлав, Полша. По план трябваше да се оба-дим на нашия координатор, който имаше грижата за настаняването ни в студентски дом по време на престоя. След уговорки и умело изиграване на предварително измислен диалог, набрахме номера на пан Ковалски. Сигнал „свободно“ и… ето, че той вдигна. Стояхме една до друга и се опитвахме да разберем какво ни говори. Най-честите ни думи бяха “Co?“ (Какво?) и “Prosze?” (Моля?). Това не беше от липса на знания по езика. Оп-равданието ни – до нас се бяха настанили двама възраст-ни индивида от полски произход, видимо почерпени със силен концентрат. Водеха високо „интелигентен” разговор – след всяка втора фраза се мяташе думичката „kurwa” (нещо като да го еба в българския език). Впе-чатление номер 1: „Да го еба, и те не си поплюват, а уж бяха народа на пановете и панитата (западноевропей-ска култура и цивилизация). Къде са им обноските?” Та, да се върнем на разговора. Оказа се, че може да ни приеме след няколко дни. Да, какво щяхме да правим през това време без подслон и достатъчно пари в себе си? Мислихме, мислихме... и накрая решихме да отпъту-ваме към Краков и там да преценим ситуацията. Взехме първия автобус в тази посока.

Минаха 5 ужасно дълги часа, след още 1 щяхме да сме пристигнали. Последните 60 минути бяха най-тежки. Умората си казваше думата – клепачите ни се притваряха, а нагла настинка се бе вкопчила в нашите тела и не ни даваше миг покой.

18:30 ч. (същия ден)Вече сме в Краков. Ами сега? Посоката беше само една

– Дом студентски Пиаст. Може би щяхме да имаме късмет и да намерим подслон. Повикахме си такси, натоварихме куфарите и хайде към общежитието. Оказа се, че шофьор-ът е много мил и добре настроен към българите. Прове-дохме интересен разговор за времето и Черноморието на прилично развален полски език.

19:30 ч.Пред Пиаст. Красиво е! На рецепцията бяха макси-

мално любезни и усмихнати. Прибраха ни паспортите и ни дадоха стая за една вечер. Стаята беше много уютна и приветлива, но това го оценихме едва на следващия ден, тъй като след влизането последва бърз душ и незабавно лягане.

30.09.2008 г., 08:30 ч.Днес беше денят за организационните въпроси. Вче-

рашният беше далеч от нас, полският език ни звучеше като рецитал пуснат на развалена плоча. Сега всяка дума имаше смисъл, чуваше се ясно и отчетливо.

Наредихме се на опашка, за да се запишем за петмесе-чен престой в Пиаст. Нашите имена трябваше да фигури-рат в списъците с одобрените - да, ама не. След два часа чакане, научихме, че не сме в никакви списъци. Веднага потърсихме нашия координатор - естествено, и там тряб-ваше да се чака, поне имаше полза – уреди ни стая. Бъл-

Ягелонски университет

21


гария вече не ми липсваше. В Полша си имаше всичко – опашки, бюрократщина и безпардонни типове, които те пререждат. Вземи си чекай и кат’ се обърнеш и животът ти минал по опашките. В края на деня бяхме официално настанени. Една задача отметната, а бяха куп организа-ционни въпроси.

01.10.2008 г., 09:00 ч.Време беше да потърсим господата от институци-

ята, която ни беше одобрила. Целта беше да разберем кога ще ни бъде направен първият превод на обещаната стипендия. Телефонът вдигна една много любезна дама, която обясни с изключително възприемащи се думи, че нищо не зависи от нея. Отчаяни, но все още обнадеж-дени, решихме да изчакаме паричната помощ. Разчита-хме на джобните си пари. И така, всеки ден чакахме и се надявахме. Записахме се на лекции. Животът в Краков течеше с пълна пара. Всеки четвъртък имаше купони и то какви – безкрайно удоволствие. Завързахме контакти с много чужденци, но всичко това ни костваше значи-телни средства. Всеки ден звъняхме по телефона, за да се информираме за положението в България, но отговор нямаше. И така измина цял месец. Средствата ни дос-тигнаха своя минимум. От десет дни бяхме минали на най-евтината супа и мечти за козметиката на Vichy. Къ-дето и да си красотата е важна, а суетата не е излишна. Ядяхме колкото да се намира нещо в стомасите ни. Уте-ха ни носеше само Висла. Само на нейния бряг, там под крепостта Вавел, забравяхме поне за малко проблемите.

След изтощително чакане, страдание и глад на 01.11.2008 г. от българското посолство в Полша се свър-заха с нас и ни уведомиха, че знаят за нас и че в срок от два дни ще ни изпратят стипендии. Чудесно, но вече нямаше къде да живеем. Бяхме платили наем само за един месец. След щателно премисляне на обстоятел-ствата, стигнахме до единодушното решение, че ще чакаме паричния превод. Проблемът със спането беше решен – щяхме да спим под един мост на Висла или в дома на двама загорели старчоци. Предложиха ни под-слон и коняк. Най-вероятно са се надявали на нашето съгласие и тайно са копнеели за свежата ни плът. Това беше нормално като се има предвид къде ги срещнахме – евтина пенсионерска закусвалня. Да се помни – ня-махме пари. Не му мислихме много и… отказахме. Из-брахме моста. Вече си представяхме как ловим гълъби и ги печем на брега на Висла. Ммм, звучеше добре – месо. За здравия организъм и красивата кожа са необходими витамини и разнообразна храна. Не съм убедена, оба-че, че в гълъбовото месо можехме да намерим всичко това, но защо да сме капризни!? Разбира се, не бяхме толкова озверели и не ядохме гълъби. Всяко уважаващо себе си човешко същество не би си позволило да убива и изяжда птичките, които използват балкона му за то-алетна. Все пак остават два дена… 2 нощи студ, 2 дена глад, 48 часа – мизерия...

Две денонощия по-късно:В 10:00 часа бяхме в най-близката банка. Обяснихме

каква е ситуацията. Служителката изкара една магиче-ска конфигурация по клавишите на клавиатурата и… имаше превод! Не можехме да повярваме! Най-сетне ще ядем, ще се изкъпем и ще сме на топло.

От този ден нещата се промениха в положителна на-сока. Всеки месец имахме стипендии, покрив над глава-та си и храна.

28.02.2009 г.Пристигнахме в България! Студ без гълъби. #

Музика за душата, ритми за краката

KISSSonic Boom (2009)

Задължителен албум за истинския фен.100 % KISS, без набухватели и консерванти.

W.A.S.P.Babylon(2009)

има какво да чуят младите. Чичко Блеки е във вихъра си. Здрава жица от старата гвардия.

ЩурцитеНа прага на сърцето(2008)

Грехота е да не се чуят новите 12 песни на титаните на българския рок.

Pink FloydThe Dark Side of the Moon(1973)

списание Rolling Stone нарежда албума на 43-то място в списъка на 500-те най-велики албуми на всички времена. от 1973 година насам в световен мащаб са продадени над 45 000 000 копия. и има защо.

22


ОТКЪС

Блогът на смъртта(роман от авторите на BGLOG.net)

Глава 3Корпорация аниспинНаписано от Веселин

На ъгъла на „Тринадесета“ и „Шест-десет и пета“ гордо се издигаше масив-на постройка, чийто стоманени стени проблясваха величествено, а на върха й с едри букви в платинен нюанс изпъква-ше името „АНИСПИН Корпорейшън“… Това бе отделът за борба с тютюнопуше-нето, а името „Аниспин“ се срещаше на върховете на сградите в още 23 щата и над 30 държави...

От средата на 2005 до днешни дни АНИСПИН се бе превърнала в най-ус-пешната организация, бореща се с тю-тюнопушенето и разпространението на марихуана… Корпорацията действаше в пълен унисон със световните служби за сигурност, които позволяваха на ганг-стера Аурин и бандата му да изпълняват мръсните поръчки… В резултат, мафи-отски босове, лидери в производството на цигари и разпространението на ма-рихуана, бяха последователно застреля-ни в Сицилия, Мадрид, София, Москва и Вашингтон… Цените на цигарите се бяха повишили десетократно, а тъй като основните потребители на тютюневите изделия се намираха в България, про-центът на пушачите бе намалял главо-ломно… Цените продължаваха да се по-вишават, а бизнесът на Лирика западаше…

Лирикът бе навлязъл в подземния свят след редица взривове, които бе осъществил… Името му беше спря-гано в огромен списък от атентати, най известните от които бяха взривът на парламента в София през 2008 и срутването на Айфеловата кула през 2011, което срут-ване впоследствие се бе оказало причинено от редица подземни взривове… След всеки атентат бе намирано по едно стихотворение, оставено в близост до мястото на произшествието… Оттам бе произлязло и прозвище-то на бомбаджията…

Когато Ейс Коук зазвъня на вратата на Лирика и нервно я изрита няколко пъти, той завършваше поред-ното си стихотворение… Беше се отказал отдавна от бизнеса и мръсните игри... До 2015 бе изчистил напъл-но името си, а след това се бе отдал на творческа карие-ра и досега бяха издадени 3 негови стихосбирки, които моментално се бяха превърнали в бестселъри, заради старата му слава… С парите, които бе спечелил, се бе подсигурил до края на живота си и сега една от малкото компании, все още произвеждащи тютюневи изделия, бе негова… Тя не бе голяма и от години беше на загуба, защото плащаше огромни такси на АНИСПИН Корпо-рейшън, за да съществува… А корпорацията не смееше да я затрие… Първо, защото тютюневата компанийка не бе насочена с цел разпространението на цигари на голям кръг потребители, и Второ, защото се страхува-

ше, че ще последват нови взривове… За старите си при-ятели Ейс Коук и Борис Лирикът си оставаше Веско, а те бяха ежедневно снабдявани със стек от най-добрите цигари и кутия хавански пури… Също така „българ-ското бренди“ в домовете на Ейс и Лирика никога не свършваше, а качеството му бе превъзходно….

Веско влезе в дома на Коук, а на малката холска ма-сичка бе оставен включен титаниев лаптоп… Когато седнаха на коженото сепаре и погледнаха мрачния ек-ран, тръпки побиха и двамата

- Кво става пък сега? - обади се дрезгаво Коук, - До-сега бе включен!

Още преди да има възможността да му бъде отго-ворено каквото и да било, лаптопът се включи от само себе си, а на екрана излезе отново мрачният сайт… С огнени букви се четеше следното съобщение :

Ще се извие димИ огън пак ще пропълзявамежду безброй преплитащи се тихо сгради…А гръм и пукот, и отломкиЩе ехтят и ще прехвърчатНад главите на случайни минувачи…След секунда на екрана се появиха новинарските

емисии, които отдавна не се излъчваха по телевизията, а бяха свободно разпространявани из мрежата… След заснетите кадри с Ейс Коук и „Твореца“ следваше мате-риал за „Лирика“… Същото онова стихотворение беше в ръцете на главния секретар на министерството на въ-

23


трешните работи Георге Ата, а новинарските емисии прогърмяха, че една от основните сгради на корпора-ция „АНИСПИН“ е взривена… Жертвите до момента се отчитаха на 12, като окончателният им брой бе в не-известност и се покачваше с всяка изминала минута…

-Ейс, братле, накиснали са ни много грубо! – с мъка проговори Лирика. – А тъпото стихотворение изобщо не може да се сравнява с моите… –Имаме си работа с аматьори!

-Знам! Най-гадното е, че всички сме в кюпа, Весо! И че не сме сторили нищо… А тези хора не са никакви аматьори… Трябва да предприемем някакви мерки!

В този момент телефоните и на двамата зазвъняха (това бе нова опция на мобилните оператори, позволя-ваща да се набират няколко души едновременно)

От другата страна на линията беше Борис…

Глава 4Голямото напушванеНаписано от Stratovarius

Предговор:Годината е 2015. Нищо не е такова, каквото го позна-

ваме сега. И по точно:Компанията Майкрософт се отказа от пазара на

Операционни системи, просто вече никой не искаше да ползва нещо на което пише Windows. След това се пре-ориентира в производството на шоколадови бонбони, но поради необясними причини бонбоните и не бяха шоколадови, а като че ли бяха направени от печени картофи. Никой не искаше да ги яде, защото мислеха, че ще си навлекат неприятности с босовете на карто-фения бизнес.

След този неуспешен опит да се преорганизира, ни-кой не чу нищо за Майкрософт близо 3 години. След това започна да се шуми, че има нещо общо с изгражда-нето на новия човешки град на МАРС, но така и никой не им повярва.

С времето Майкрософт се превърна в голям кон-церн за производство на Трева за лична употреба - 1 500 000 тона на година. „Майкроweed”.

След взрива на може би най-важната сграда на „АНИСПИН Корпорейшън” положението на Веско и на Ace Coke не беше никак розово. Особено ако успееха да намерят стихотворението, записано на златна плоч-ка до взривената сграда, всички полицай и мафиоти (на които още дължи пари) щяха да го търсят или за да го очистят, или за да си вземат парите, или ( най – доброто за него) просто да го тикнат зад решетките да излежи 5-те си доживотни присъди. 4 от които са с право да бъде освободен след 15 години ( при добро поведение ), а при останалата една няма такова право.

Лирикът веднага разбра че нещата не отиват на до-бре. Обаче като закоравял бомбаджия запази спокой-ствие. Попита спокойно събеседника си:

-Хей нали се сещаш за тоя пич Teri, винаги ми е от-тървал кожата, нали?! Той е най-добрият Адвокат, ко-гото познавам.

-Прав си, така е, сигурно защото работи с най-до-брите наемни убийци на планетата.

Но те не подозираха, че сегашните им проблеми са нищожни в сравнение с тези, които им предстоят.

Сградата на „АНИСПИН Корпорейшън” беше само прикритие. Цялата Фирма беше прикритие на корпора-

Игрите, които си струват - и времето, и кавгите

Call Of Duty 42007Activision

Call Of Duty 4 се играе от стотици хиляди души и е сочена за най-големия хит за 2007 г.За някои е елементарна пуцалка, но истинските й фенове застрелват всеки, който се осмели да каже това.

FEAR2005Vivendi Games

определено по-добра от FEAR 2.държи в напрежение от първата до последната секунда.Жалко, че нивата са твърде малко.

FIFA 2010EA

настолна игра за БФс, Мъри и други нему подобни.тъкмо ще научат как да местят футболистите по терена, без да стават за смях в реалния свят.

24


цията „Фантом”, финансирана от Пентагона. Тя се за-нимава със развитието на нови системи за разузнаване и разработка на модерни оръжия. Тази корпорация всъщ-ност стои почти зад всеки голям Фармацевтичен и Тютю-нообработващ концерн в света. В последните години тя се разви до такава степен, че нито законът, нито Майкрософт можеха да я спрат да извършва неморалните си експери-менти с хора. Един от тези експерименти беше „StarLight”. С негова „помощ” искаха да рaзберат какво влияние оказ-ват медиите на човешката психика… Така и не успяха.

След атаката над корпорация „Фантом” се събраха всички нейни акционери, за да решат какво да правят. Решиха, че атаката е имала за цел да разклати позици-ите им. Веднага заподозряха Майкрософт или Извън-земните. След дълги преговори решиха, че е време за сериозни действия. Единственият, който можеше да се опълчи срещу тази сила беше един смахнат Извънземен с мания за унищожение – Лорд Stratovarius.

Лорд Stratovarius:Той раздели Силата на две страни и сам премина

на Тъмната, за да може да спи до късно – понеже слън-цето му блестеше в очите рано сутрин. Причината да не гръмне слънцето беше, че обичаше да ходи на плаж отвреме навреме, а това му беше любимото слънце, дру-гите 2 ги гръмна още преди 3 876 години.

Оръжия:Сини светкавици, Лазерен Меч (зелен), лека картеч-

ница и устройство не по-голямо от обикновен писто-лет, с което можеше да изстрелва мини бомби, които са 100 пъти по унищожителни от целия ядрен арсенал на земята.

След 10-минутния разговор, който проведоха с него, уговориха всички детайли около сделката, включител-но и заплащането. 10 минути са адски много, понеже Stratovarius живее на планетата bglog.orion.D13 или по кратко D13. И сметките на „Фантом” за телефон вече бяха космически (в буквалния смисъл).

Той получи за задача да открие кой е виновен за Взрива и да го очисти.

Пристигайки на земята обаче, Лорд Stratovarius реши първо да посети своите добри приятели Веско и Ace и да пийнат по биричка. Естествено, както винаги с пълно бойно снаряжение.

Седнаха тримката да пият. Stratovarius случайно погледна към Титаниевия Лаптоп.

-Хммм отново си в занаята значи, кой е щастливецът този път.

-Не съм аз бе, Starto, некви аматъори са гръмнали „АНИСПИН Корпорейшън” и сега ша натопят мен, ма няма са притесняваш - Teri ша мъ измъкне.

-Никой няма да те измъкне – обясни му как стоят нещата.

След това тримцата заедно, вече на по 6 големи ракии и няколко бутилки бира, решиха, че трябва да набедят Майкрософт (по този начин тази компания поне веднъж щеше да изпълни желанията на клиентите си)….

След дълго умуване, най вече от страна на Ace (Ве-ско беше заспал, a Stratovarius отдавна не беше идвал на земята и за да убие малко време се завря в някакъв пуб-личен дом, но някакъв портиер го изнерви и той изби всички и след това взриви сградата ), решиха, че първо трябва да спасят Тревата и тогава да пуснат Stratovarius да разруши всичко, както си иска. Но имаше проблем:

Реколтата от 2 години се складираше, понеже по-край бета тестовете се оказа, че тревата била негодна за пушене – ставала повече за салата.

Така тримата решиха направо да гърмят, но кой да предположи, че Веско, все още полузадрямал, не е прочел правилно табелката, където пишело всъщност - „Ние отиваме за салата, ще отложим бета тестовете на тревата с 2 години“.

След могъща експлозия, гъст черен дим се разнесе навсякъде, облаците покриваха бавно цялата земя,

Веско: НА КОЙ МУ ПУКА :)), да се приберем да пийнем, после ще идем до публичния дом.

Лорд Startovarius: Кой по точно, този дето е при теб на ъгъла ??

-Да.-Точно там няма да е :). Имали са злополука с плъхо-

ве – прегризали някакви газови тръби и всичко литнало във въздуха.

Чу се телефонен звън, беше PDA -то на Веско, някой го канеше на разговор в Skype - беше Борис … #

25


Глава III

Беше някъде около осем вечерта, когато шефовете на отдели във вестник “Ню Йорк Доминатор” се събраха на планьорка. Всички започнаха да дрънкат обичайните глупости – кой къде се е напил и каква мадама е чукал. Шефът на спортния отдел Лари Дънстън обра овациите с историята за близначките, която лансираше от няколко дена. Ърнест мълчеше и се правеше, че слуша, когато се-кретарката му влезе.

- Съжалявам, г-н Голдчанс, но г-н Крейвън ви търси по телефона и каза, че е спешно.

На Ърнест му беше ясно, че щом шефът на полицията иска да говори лично с него, значи нещо сериозно се е слу-чило. Ако беше обикновена новина, щяха да се свържат с Хъмфри или с Брет.

- Свържи ме, Силвия. Съжалявам, господа, но ще се на-ложи да продължим след малко.

Когато всички излязоха, Ърнест вдигна телефона.- Какво има, Спенсър? – попита той.- Добър вечер, г-н Голдчанс. Не знам как да ви го кажа...- Карай по същество, Спенсър, прекъсваш ми планьор-

ката.- Баща ви е мъртъв.Ърнест се заслуша в ехото на слушалката, докато се оп-

итваше да възприеме новината, но въпреки това не му се отдаде.

- Това е невъзможно, баща ми е безсмъртен. Това е просто поредният атентат – каза уверено той.

- Този път атентатът е успешен, уверявам ви. Има и още нещо... Главата на баща ви я няма...

- Не може да бъде... това... просто... не... – от очите на Ърнест избиха няколко сълзи и се плъзнаха бавно по бузи-те му. – Къде се намира баща ми в момента?

- Ако обичате, първо да дойдете в полицейското упра-вление за...

- Г-н Крейвън, къде е баща ми?- Все още е в Болницата на края на града, но ...- Благодаря ви. Ще се видим по-късно. Ърнест затвори телефона и се замисли. Той обичаше

много баща си и още не можеше да повярва, че накрая са го докопали. Спомни си за първия път, когато баща му го заведе на лунапарк и на него много му хареса. След това му купи лунапарка като подарък за 10-ия рожден ден. Спомни си и за първия път, когато видя Ферари, след ко-ето получи от баща си 12 различни модела на Ферари за 12-ия си рожден ден. Спомни си и за деня, когато прочете първия си вестник. Баща му купи най-големия нюйорк-ски вестник и му го подари за 16-ия рожден ден. Така на 16 години Ърнест Голдчанс стана собственик и главен ре-дактор на „Ню Йорк Доминатор” – вестника с най-голям тираж в цялото западно полукълбо. С много усилия и се-риозна доза инат Ърнест успя до голяма степен да съсипе вестника – на първо време изхвърли всички шефове на от-дели и назначи свои съученици на тяхно място. След това промени изцяло тематиката на вестника и от сериозно политическо и икономическо издание той го превърна в нещо средно между хард-вариант на „Плейбой” и олеко-тена версия на „Спортс илюстрейтид”. Цялата тази опе-

рация отне голяма част от стабилната аудитория на вест-ника, но му спечели и много нови почитатели, така че в крайна сметка тиражът си остана същия. С течение на вре-мето обаче Ърнест и съучениците му пораснаха и възста-новиха част от предишния облик на вестника. В момента горе-долу половината от 148-те страници на изданието се заемаха от вътрешни, външни, икономически и спортни новини, а другата половина си оставаше за порното. Тази печеливша тематична комбинация правеше „Доминатор” най-четения вестник в целия свят.

Ърнест натисна бутона на комуникатора и повика Хъмфри и Брет при себе си. Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета му.

- Момчета, освиткали са дъртия.- Пак ли, бе! А бе, не им ли писна на тия млекари да

правят глупости – каза Брет, без дори да се опита да скрие досадата си. Той беше съученик на Ърнест и въпреки 15-годишния си стаж в „Доминатор”-а разбираше от жур-налистика толкова, колкото пиян студент от хубави жени. Беше шеф на вътрешния отдел на вестника.

- Тоя път дядката наистина е дал фира. Без майтап – каза Ърнест, докато се почесваше по носа.

- Я, д’е.. мама му – каза Хъмфри с ледено спокойствие и извади нова цигара от пакета „Боро”. Хъмфри не беше

Чавдар Агайн и Борис Зл. Павлов представят:Палецът на Лестър

? Джеймс КУПЪр

26


съученик на Ърнест. Беше на около 45, не много висок, но не и нисък, добре сложен, но не едър. Беше от стара-та генерация в „Доминатор”-а – най-добрият фотограф не само във вътрешния отдел, а и в целия вестник. Беше видял много, беше се бил много и беше изпил много - съ-ответно малко неща можеха да го стреснат. Винаги беше спокоен и винаги имаше димящо „Боро” в устата. Истин-ското му име беше Джонатан Стюарт, но незнайно защо всички му викаха Хъмфри.

- Ама, ти сериозно ли говориш? – попита обезпокоено Брет. – За Бога, Ърнест, наистина съжалявам.

- Няма к’во да съжаляваш, ами се дигайте с Хъмфри и по задачи. Отивайте в Болницата на края на града и се връ-щайте бързо с историята. Искам ново чело за утре. Убий-ството на английската кралица ще остане за другиден.

- За Бога, Ърнест, осем и половина вечерта е. Имам сре-ща в „Тоби’с” – проплака Брет.

- А бе ти с тоя Бог к’во? Да не си го слагате тайничко? А знаеш ли колко ми пука за срещата ти. Заминавай веднага, копеленце мазно, че ще ти откъсна мизерните топчици и ще ти ги навра в ушите за по-добра акустика!

- Добре бе, споко. К’во си се развикал. Тръгваме – каза Брет и задърпа Хъмфри от стаята.

Хъмфри отиде до бюрото си, взе фотоапарата и шап-ката си и двамата с Брет се запътиха към асансьора. Когато вратата се отвори, от него излезе един усмихнат човек с го-лям букет червени рози и ги попита къде се намира каби-нета на Ърнест Голдчанс. Те му посочиха вратата в дъното на коридора и влязоха в асансьора.

- Ега ти, тоя е разбрал по-бързо и от нас. Сигурно е чен-ге – каза Брет, докато слизаха надолу с асансьора.

- Не е ченге. Имам гадното чувство, че съм го виждал някъде – каза Хъмфри, – обаче не мога да си спомня къде.

- Няма значение – каза Брет.Никой от тях и от останалите 512 служители на вестни-

ка не видя 33-калибрения „Колт” със заглушител, скрит в букета от 33 червени рози.

Глава ІV

Последната къща на 75-та улица бе обвита с лоша сла-ва и дузини използвани презервативи. Старите хора от квартала избягваха да минават покрай нея, особено вечер, а по-смелите тийнейджъри водеха в мрачните й, пропити с влага и дъх на плесен, стаи гаджетата си, за да изучават задълбочено и на практика способите за правене на деца и ловене на трипер.

Когато собственикът на къщата изчезна мистериозно преди повече от десет години и чиновниците от общината не успяха да намерят нито един негов наследник, бе реше-но домът да бъде обявен за продан.

Купувач така и не се появи, докато през един слънчев ден наблюдателна клюкарка от квартала огласи с мощен писък улицата. Отзовалите се на повика й съседи видяха с очите си онова, което бе накарало местният еквивалент на Агенция “Ройтерс” да извиси глас, достоен за прима на Миланската скала.

Табелата, на която пишеше “Обявено за продан”, бе

обърната наопаки. На гърба й с едър разкривен почерк и червени букви, имитиращи кръв, някой бе оставил след-ното послание: “Продадена на дявола!”.

По-късно на същия ден се оказа, че мастилото, използ-вано за написването на съобщението, наистина е съставе-но предимно от кръв, чийто източник лежеше обезглавен в хола на първия етаж.

Хората от квартала запомниха деня на тази трагедия – вторник, но не защото бяха много паметливи, а защото вторник се превърна в „деня на Къщата на Дявола”.

- Истина ви казвам! – обясняваше в кръчмата Джони Бирата по този повод на всеки, който имаше желание да го слуша. - Не минава вторник без в тая съборетина да се появи още някой труп с отрязана глава. Що не вземат да я съборят бараката шибана, мътните го взели!

Хъмфри, който знаеше тази история – бе снимал поне осем от обезглавените жертви – веднага изгради хипотеза.

- Слушай, Брет – каза той на шефа си като го дръпна силно за лакътя, - давай да се махаме от болницата. Искам да те заведа на мястото, където е сензацията.

- Не ме дърпай, глупако! – озъби му се Брет. – Това е костюм за хиляда кредита! Освен това никъде не мърдам. Малкият Голдчанс жив ще ме одере, ако разбере, че труп-ът на баща му е изчезнал оттук, а ние с теб, вместо да на-правим опит да разберем къде, по дяволите, е шибаното тяло, си развяваме задниците из Ню Йорк.

Брет все още не можеше да проумее как така от една болница могат да изчезват пациенти. Когато двамата с фо-тографа пристигнаха в Болницата на края на града, там вече цареше паника. Първо, бяха убили най-влиятелния им пациент; второ – бяха му задигнали главата и на това отгоре тялото му също бе изчезнало.

- А ченгетата разправяха, че всичко е под контрол – измърмори Брет. – Такъв коментар ще напиша за тъпите куки, че зъбите им ще изпадат!

- Стига си дрънкал глупости – настойчиво каза Хъм-фри. – Тук повече нищо няма да разберем, но се обзала-гам, че знам къде е трупът на стареца. И ако ме последваш, може и да се издигнеш в йерархията.

- И къде мислиш, че е? На Марс? – саркастично му се ухили Брет.

- Не толкова далеч. На около три километра оттук.- И къде по-точно?- В „Къщата на Дявола”.- Ти си превъртял.- Може и да съм, но днес е вторник. Разбираш ли –

вторник – повтори много бавно и отчетливо Хъмфри.

И докато фотографът уговаряше своя шеф да пред-приемат едно малко сензационно пътуване до тленните останки на таткото на биг боса, една много красива жена – онази, от мокрите сънища на всички мъже – различна според всеки вкус, бавно се качи в черен “Понтиак”, запа-ли цигара и включи на скорост.

Телефонът в колата й звънна.- Ти ли си, Еди? – попита тя, макар да знаеше, че е той.

– Носиш ли главата? #

maker-arts.comДИГИТАЛЕН И ОфСЕТОВ ПЕчАТ

27


КраЛСКи ХрониКиДвоЙниЯт наСЛЕДниК

роман от Александър Кълбов

ПрологвярностТрябваше да изпълня дълга си.Нямах друг избор.Разбира се, на теория винаги

имаш избор. Но на практика не вся-ка от възможностите предлага пра-вилното решение и шанс да поемеш по верния път. Като се замисля, пра-вилният избор винаги е този, който най-малко ти се нрави. Предопре-деление, съдба, закон на природата – наречете го както си искате. Но е така. Замислял съм се и върху вари-анта да не се спра над нито един из-бор. Но кой знае дали така нямаше да стане по-зле. Бездействието често е по-лошо от погрешното действие.

Винаги съм бил верен на народа си. И не смятах да го предам сега. А и на пръв поглед изглеждаше тол-кова лесно – просто пътешествие, последвано от издирване. Никога не бих предположил, че ще загубя толкова много... или пък, че ще спечеля толкова много. Да не говорим за нещата, които ми бяха разкрити. Сенки от миналото, чиито образи най-по-сле изплуваха над мъглата от лъжи и станаха ясни за мен...

Един принц винаги бива учен да бъде слуга на народа си, да поставя общото благо над своето. Дълги години вярвах в това и все още вярвам.

Просто сега ми се струва, че личното ми щастие заема по-главна роля в живота ми отпреди.

Глава първаПластове от вековеЖитните класове се полюшнаха за пореден път от повея

на вятъра, задухал от изток към равнините на Геррад. По-клащаха се бавно и монотонно, понесени в лек танц. Вятърът описваше вълна след вълна, опасвайки полята, простиращи се по всички хълмове и стигащи чак до хоризонта. Плодо-родна земя, необезпокоявана през годините, потънала в мир, спокойствие и тишина.

И има защо.Всеки историк би ви казал, че многобройните опити за

превземане или опустошаване на Геррад са били не само безплодни, но и безсмислени. Като столица на Сангредон, още от самото си построяване преди две хилядолетия, гра-дът си бе изградил здрава и почти непробиваема защита, уповавайки се на факта, че бъде ли превзет или унищожен, цялото кралство пада в ръцете на завоевателите. Естествено Геррад притежаваше и отлична войска. Все пак той се сла-веше с една от най-добрите драконови армии в света. А и тролската пехота безотказно оказваше своето смазващо въз-действие върху физическото и психическото състояние на

противниците. Столицата разпола-гаше и с тридесет хилядна конница, десет хилядна флота, хиляда обсад-ни машини, осемстотин стрелци, седемстотин катапулта и петстотин тежки пехотинци. А всичко това накуп бе способно да сломи всеки нападател.

Специално драконите бяха изди-рени доста трудно. А условието да бъдат сто допълнително усложнило задачата и разширило пределите на града двойно. Особено за някои по-редки видове се наложило да се изпратят ловци чак в планината Ог-нени зъбери. Освен това, опитомя-ването на дракони не е лесна задача.

Самият Геррад бе разположен на брега на Сапфирено море. Опа-сан с три пръстеновидни рова и шест каменни стени, градът създа-ваше илюзията, че е изграден на плаващ остров. В самия му център се намираше и кралският дворец.

Стъпки отекваха по коридори-те от червен мрамор на Преддверието. Самите коридори приличаха на музеи – по стените бяха провесени гоблени, изобразяващи знаменити крале и красиви пейзажи, на пи-едестали бяха поставени купи, вази и обковани ковчежета. Таванът бе пищно изрисуван с култови животни, фигури и божества. Най-пищен бе един от сводовете, с изобразена на него Серлена – богинята на моретата и океаните, заобиколе-на от плетеница от водорасли, морски звезди и пъстроцвет-ни риби, заемащи цялата му площ.

Звуците от стъпки замряха, спирайки пред двукрила махагонова врата. Личността, на която принадлежаха, се по-спря, за да си придаде по-официален вид, и влезе.

Вестоносецът прекосяваше залата, отправен към разпо-ложения в края й трон. Стените бяха не по-малко изрису-вани от коридорите, а на тази зад престола бе изобразен и гербът на кралската фамилия – грифон и лъв, изправени на задните си крака и допрели гърбове пред крепост, изваяна върху синьо-червен фон. Колони от червен мрамор, широк пет стъпки, прикрепяха сводестия таван, изобразен като нощно небе с пълна луна по средата – наполовина златна, наполовина сребърна, оградена от дванадесет яркозелени изумруда. Гигантски килим застилаше пода, а по стените имаше окачени алебарди, мечове и секири, кръстосани над още пиедестали. Когато вестоносецът стигна до трона забе-ляза, че той всъщност е празен.

Човекът мина през вратичката, намираща се зад престо-ла, и се озова в добре позната малка стаичка, в центъра на ко-ято група мъже се бе навела над маса, скрита под отрупалите я карти и книжа. Някои от събралите се бяха военноначал-ници, други – съветници. На масата се забелязваха и чаши с недокоснато в тях вино.

Сред всички мъже ясно се открояваше един - принц Ламас, с характерните за царския род на Сангредон черти – лешниковокафяви очи, светлокестенява коса, стройна и

28


права фигура, извисяваща се повече от шест стъпки над зе-мята. Лицето му бе с остри, ясно изразени черти. В момента той бе взел думата.

- Ако заобиколим Морирските блата от запад, бихме мог-ли да притиснем бунтовниците в гръб...

- Принце, новата група в покрайнините на Крон е изоли-рана от останалите и ще бъде лесна мишена, ако потеглим...

- ... можем да изпратим две групи оттук ...- ... на север и ги притиснем в полите на планината...- Не, така откриваме западния фронт...Вестоносецът не бе сигурен, че искаше да прекъсне този

спор, но нямаше особен избор.- Ъ-хъм ... Извинете, принце... - осмели се да покаже при-

съствието си младежът.Ламас се обърна и по лицето му мигновено се разля при-

ветливо изражение.- А, Леванот, най-после! Какво ми носиш днес? Леванот преглътна сухо.- Новини, господарю. От север. И му подаде малък цилиндър, не по дълъг от дланта му.

Ламас го пое и разчупи червения восъчен печат. В продъл-жение на няколко секунди около принца се стелеше пълна тишина, нарушавана само от притесненото дишане на ос-таналите. Вестоносецът нямаше представа какво съдържа съобщението, но се надяваше да не е нещо обезпокоително.

След около минута Ламас свали свитъка и се обърна към събеседниците си

-Добри новини, господа. Това е известие от баща ми, кра-ля. Бунтовниците на север са усмирени и е постигнат взаим-но изгоден компромис върху исканията им.

Последва одобрително мърморене. Чуха се и няколко похвали.

-Има и още – продължи принцът. – Баща ми пише, че ще пристигне съвсем скоро в града. Е – продължи той, обръщай-ки се към аудиторията си – нека го посрещнем подобаващо!

-Извинете, господарю, но кога точно ще пристигне Него-во Величество? - попита с безпокойство Оскар Адулар, Пръв съветник и дясна ръка на краля. Подмазваше се при всеки удобен случай, но умът му бе остър като бръснач.

-Днес – отвърна му с усмивка престолонаследникът и на-пусна стаята.

Очакваният ефект не се забави дълго. Целият съвет за-бръмча като пчелен кошер и настана всеобща суетня, изпъл-нена с резки подвиквания от рода на: „Трябва да подготвим гвардейците...“ и „Площадът трябва да бъде освободен...“

Ламас се отправи по лабиринта от коридори към по-коите си, следван по петите от Леванот.

-Кога точно ще пристигне баща ми? - попита принцът. – Имам предвид, по кое време?

-Очакваме го всеки миг, господарю – отвърна му запъ-хтян вестоносецът.

„Едва ли с нетърпение“, помисли си Ламас и се подсмих-на.

- Леванот, имам задача за теб. Отиди и предай на лорд Вардал, лорд Менестрел, лорд Кауцуни и цялата Гвардия ве-стта за пристигането на баща ми и им кажи да се подготвят. Бързичко, ако обичаш.

- Разбира се, господарю. Веднага, господарю – запелтечи Леванот и изхвърча да изпълни заръката.

Ламас въздъхна и влезе в покоите си. Нужно бе да се преоблече подобаващо.

Стаята бе кръгла, широка и обзаведена с вкус и подчер-тана изтънченост, без прекалена пищност. Резбовани маха-гонови мебели с позлата придаваха уютност и топлота. Ги-гантското легло с балдахин и сребърните умивалник и вана до него се намираха точно срешу вратата. Подът бе застлан с пищен килим в ярки цветове, с поставени върху него кръгла масичка и удобни меки кресла. Грамадна мраморна ками-

на бе разположена на западната стена. Горящият в нея огън обвиваваше цялата стая в мека бледожълта светлина. И тук имаше гоблени и картини. От тавана, изрисуван с пейзажи и зверове, се спускаше сребърен полилей с инкрустирани в него опали.

Ламас се отпусна в едно от креслата и подреди послед-ните събития в главата си. Добре, баща му пристигаше. А това предопределяше шествие през Мраморната улица, дълги и скучни речи, бавни и скучни церемонии, глупави и скучни официалности и други – все така омразни на принца дейности. Но той знаеше, че от отговорност не се бяга. Без значение колко ти се иска.

Особено, когато си принц.Ламас се надигна и напълни ваната с гореща вода – не

обичаше слугите да вършат всичко около него. Влезе и ос-тави горещата вода да отпусне напрегнатите му мускули. Прекара в нея доста време. Щом излезе и се подсуши, об-лече една от официалните си премени – червена коприне-на куртка с извезани по нея златни лъвове и сребристобял плащ, подплатен с лисича кожа - и напусна покоите си.

Когато излезе пред двореца, принцът се смая. Или се бе забавил във ваната повече от предвиденото, или всичко просто бе подготвено страшно бързо. Кралският организа-тор разпределяше всеки един по мястото му в подготовка за дългото шествие. Отпред група тролове бе образувала по-лукръг пред тълпа зяпачи (слуховете се разнасяха бързо), за да бъдат избегнати нежелани безредици. В две редици бяха строени по десет гвардееца, а начело, естествено, бе поставен принцът. Зад него бяха лордовете и благородниците, зад тях съветниците, военачалниците и най-накрая, строени в пет прави редици – петдесет мечоносеца. Отпред двама знаме-носци държаха пряпорците на Сагредон и Геррад. Принцът пристъпи и зае мястото си най-отпред.

И така бавно, с маршова стъпка, под звуците на барабани и фанфари, шествието потегли по главната улица.

Градът не бе нито най-големият в света, нито най-кра-сивият, но определено засенчваше с великолепието си по-вечето от останалите. Грандиозни имения от бял мрамор и гранит, с позлата и сребърни орнаменти се издигаха вели-чаво към висините с множеството си кули и куполи. Мону-ментални арки пресичаха многобройните улици. Огромни паметници и статуи красяха площадите, постлани с дебели мраморни плочи.

След като пресякоха Площада на Петте луни и преми-наха покрай Храма на Меча, Ламас забеляза, че зад тях се е събрала още по-голяма тълпа. Хора, тролове, джуджета, гно-мове и дори няколко орка – всички те следваха шествената котерия с растящо нетърпение и любопитство.

Скоро шествието, вече нараснало двойно, стигна до градските порти. Звуците от барабани и фанфари секнаха, тълпата се умълча. Напрежението във въздуха можеше да се разреже с нож.

Внезапно иззад портата се дочу тропот на конски копи-та. От гърдите на Ламас се отрони напрегната въздишка. Въ-преки че му бе баща, принцът изпитваше известен страх от краля.

Крилата на портата бавно се отвориха.С горда стъпка, следван от двеста кавалеристи, през тях

премина черен породист жребец, на чийто гръб седеше крал Ригор Енглар. Кичури прошарена коса се спускаха около суровото му и изпито лице и стигаха чак до раменете му. Лешниковокафявите му очи гледаха зорко изпод гъсти-те му вежди. Леки бръчици прорязваха челото му, белег за старостта му. Но въпреки това кралят излъчваше достолепие и величие.

Ригор слезе от коня си и се отправи право към Ламас, а плащът му от червено кадифе се развяваше зад него. Прин-цът преглътна.

29


Двамата дълго се гледаха, докато накрая кралят каза ви-соко:

- Благодарен съм за внушителното посрещане, сине, но няма ли поне да прегърнеш своя старец?

- Добре дошъл, татко – засмя се Ламас и се хвърли в обя-тията на баща си.

- Е, момчето ми – положи ръка на рамото му кралят – нека да видим какви поразии си свършил, докато отсъствах.

И по знак на краля всички потеглиха обратно към дво-реца. Изглежда скучните церемонии бяха избегнати, поне засега.

***Салвин Малдик прелисти книгата и се съсредоточи вър-

ху новото заклинание. Утре бе изпитът му и се налагаше да се упражнява двойно повече. Това бе последната му година като ученик в Ордена на Заклинателите и обучението му за магьосник почти бе приключило. Учеше там вече четири го-дини и не смяташе да се провали точно накрая.

„Не предполагах, че да си магьосник ще бъде толкова трудно”, помисли си Салвин. Не, че в Ордена го впрягаха кой знае колко. Дори напротив, не помнеше преподаватели-те да са научили него и съучениците му на повече от десети-на сносни заклинания. А Салвин искаше да постигне нещо повече, да стане някой, да постигне нещо повече, да направи нещо значимо... Младият магьосник се освободи от разсейва-щите го мисли и впи поглед в новото заклинание. Калтрикс Грин, или така нареченото “Инферно”. Преподавателите в Ордена едва ли щяха дори да споменат за тази магия, което я бе направило дори още по-примамлива за Салвин. Вярно, че бе далеч над неговотo ниво, но какво пък.

Младежът се съсредоточи. Думите бавно се оформиха в съзнанието му, готови да бъдат произнесени. Магьосникът отвори уста и...

... светът пред очите му избухна. Потокът енергия, който протече през тялото му, бе неудържим, и скоро излезе извън контрол. Салвин се срина на колене. Ръцете му трепереха, тялото му се сгорещяваше, устата му пресъхна, очите му се насълзиха...

... и пламъците бликнаха. ***- Оставете ни сами – заповяда кралят и слугите в синьо-

червени ливреи напуснаха тронната зала. Ригор поднесе към напуканите си устни златен бокал,

пълен с кървавочервено вино, и бавно отпи дълга глътка, утолявайки жаждата си. След което се загледа в сина си. Мълчанието бе нарушено от наследника:

- Е, господарю, радвам се, че се завръщате в отлично здраве.

- Несъмнено.- И най-важното, постигнали сте успех – продължи Ла-

мас.- Несъмнено.- О, хайде, татко! - подхвана неофициално принцът. - Ис-

кам да знам всичко! Как постигнахте компромис, имаше ли жертви, дълги ли бяха преговорите...

- Всичко?! - повдигна вежди кралят. – Не знам дали раз-полагаме с толкова време, сине. А и съм учуден, че проявя-ваш такъв интерес към скучните подробности на диплома-цията. Накратко казано, всичко се уреди мирно и спокойно.

Ригор се отпусна в трона си и разтърка уморено слепо-очията си.

- Сега ти ми кажи – обърна се той към Ламас – как стоят нещата тук.

След кратко излагане на събития в столицата от послед-ните дни, Ламас изчака да види реакцията на баща си. Но владетелят само бе отправил замислен поглед към него.

- Знаеш ли какъв ден е утре, Ламас? - попита внезапно Ригор.

Принцът се стегна. Знаеше. Знаеше също и какво озна-чава това.

- Да, господарю.- Тогава знаеш и че...- Да, господарю – отвърна наследникът, наблягайки на

първата дума.Да, двадесет и третият рожден ден на един принц бе ва-

жно събитие в светския живот на това кралство.***Всички от семейство Малдик се намираха пред овъгле-

ните останки от дома им. Над пепелта стърчаха само някол-ко почернели греди – всичко, което бе останало от цялата къща. Улицата бе обвита във валма гъст пушек, а група хора отчаяно се опитваше да потуши остатъците от пожара.

- Не! Моля те, недей! - опита се да спре съпруга си Роман-да Малдик, когато той понечи отново да замахне към сина им.

Салвин се бе свил в краката на баща си и хлипаше. Ляво-то му око бе насинено.

- Този... негодник... трябва... да си... плати... за това... кое-то... стори ! - крещеше Фолън Малдик, докато налагаше Сал-вин където му падне.

- Той не го направи нарочно, татко! - опита се да го спре Айва, най-малката сестра на магьосника.

- Ще му... покажа аз...!- Спри, татко! - проплака и Морийн, по-голямата сестра

на Салвин, и се хвърли върху брат си, опитвайки се да го за-щити. - Няма да ти позволя да го нараниш повече!

Фолън погледна към дъщеря си и макар външно да се поуспокои, очите му продължиха да гледат кръвнишки.

- Незабавно... се махни... от... очите ми! - процеди през зъби той към Салвин, който продължаваше да хлипа. - И... да не си... посмял... да се... завърнеш! Чу ли... ме? Да не си посмял! Никога!!!

Младият магьосник се надигна и побягна с препъване по улицата, преследван от гневните викове на баща си и жалос-тивите гласове на сестрите си. От очите му продължаваха да се стичат сълзи, оставящи мокри следи по пътя зад него.

***“Глупавата традиция!”, нацупи се Ламас. “Прекалено

млад съм за това...” Обичаят в Сангредон повеляваше прин-цът да се ожени, щом навърши двадесет и три години. Така той можеше вече официално да наследи трона. „А някой интересува ли се аз дали искам да се женя? Не, разбира се!”

Подобни мисли се въртяха в ума на принца от няколко дни насам. Никога досега не бе смятал, че този ден ще на-стъпи толкова бързо. Женитба... Тази част от битието му бе изглеждала толкова далечна...

До този момент, разбира се.Да можеше само нещо да го избави от предстоящата му

съдба...Сякаш в отговор на молитвите му, в залата влетя Емпол

Папел, хронологът на палата. Под мишница бе стиснал ня-колко пожълтели свитъка, а от оцапания с мастило джоб на палтото му стърчаха краищата на няколко пачи пера. Кап-чици пот лъщяха по голото му теме, а по бледото му лице се четеше уплаха. Каква ли бе причината за това?

- Господарю... господарю... - коленичи задъхан пред кра-ля Папел.

- Какво има, Емпол? - запита спокойно Ригор. - Можеше поне да почукаш, преди да влезеш така мълниеносно.

- Господарю... има нещо, което трябва да... да знаете. Принцът... принцът не може...

- Какво не може, Папел? - попита Ригор, а в гласа му се прокрадна нотка на недоумение.

- Принцът не може да се ожени, господарю! - отвърна му на един дъх Емпол и чак тогава си пое въздух. #

30


Отвори вратата на дома си за модерната българска литература.

Абонирай се заАбонирай се за

НАчИН НА ПЛАЩАНЕ С пощенски запис софия 1618, кв. „овча купел”, ул. „675” № 7 „Мейкър Артс” сд

По банков път ПроКредит БАнК Ад – клон раковскиIBAN: BG78 PRCB 9230 1021 5796 13BIC: PRCBBGSF „Мейкър Артс” сд

ЦЕНИ ЗА АБОНАМЕНТ:(С включен ДДС)

За 12 месеца – 50 лв.За 6 месеца – 25 лв.

За 3 месеца – 12,50 лв.

Адрес за получаванеГрад п.код Ул./ж.к телефон е-mail трите имена Данни за фактураиме на фирмата Адрес дан.№ М.о.л. Булстат

Талон за абонамент за списание

талонът, изпратен на адреса на редакцията: софия, 1618, ул. „675” №7 за списание „Безусловно”, е валиден с приложено копие от платежен документ за изпратена сума. За справки: (02) 8 555 621

31


Добромир Георгиев

Здравко Грива

Петър Калинов

владимир ваСиЛЕв

Дивна

Красимир тенев

Донка чолакова

Стефан Петров

Стоил ГиГов

валентин Петров

СЛУчаЙна

анатоли Маринов

The Maker

в роЛитЕ:

ЕПиЗоД 2

СПИСАНИЕ „БЕЗУСЛОВНО” ДАВА ШАНС

НА ВСИчКИ ТАЛАНТИ. АКО ИСКАШ И ТВОЯТ ТАЛАНТ

ДА НЕ ОСТАНЕ АНОНИМЕН ПИШИ НИ НА E-MAIL: [email protected]

32


инкрустациите на слънчогледа капятНе ме плашатгръмотевицитена разширените вени –правостоящ,стърча като кулокран.Сега съм съгледвачна грешките на растежа сии намирам клечицата кибритза още по-опасна.А бушонът стар и кротъкзаравя главата мив своя пясък,който обаче е жълт.

ГлобализацияВ свят без границиталантливи уикипедианциизнасят антивирусна програмана камерна сцена,но инфектираните блогове & афектираните блогърирухват – по познат вече начин в историята – от цивилизационния мегаспектакълна някаква лицензия,представете си,за свобода на словото.

вдъхновяванеДа си пикаяна късметапрез решетона зара,но съм роденс него –събратпо пероми еДостоевски.

Ухапан от „комар”,пръскам парикато такасе оросявамозъкът мипосле.

? Добромир ГЕорГиЕв ? Здравко Грива

* * * Реставрация до късноПреселил си се в твоя свят на мислиОбърни се към света на мислителитеПоръчай си храна за вкъщиХа, хаНевероятна музика пилее дните тиПилее мислите тиЖивота минаХвани се за мотикаПодари на някого мастикаТова последното е много готино

* * * Помниш ли меПомниш ли онази гараПомниш ли онази мораваПриятно ли ти беше да сме двамаПомниш ли или сме в забраваБоли ме оттогаваПомниш ли тази застава?Помниш ли това кафене?Помниш ли дъждът до море?Помниш ли нощите насаме?Помниш ли китарата?Помниш ли пясъка, моретоКоето близо бешеВръщането нелеко ни бешеПомниш ли онази целувкаПомниш ли онези милувкиПомниш ли тези дисагиСпомням си всичко, сякаш бе вчера...Ти ме отхвърли нелепоДържах се арогантно и тъпоПомниш ли виното лекоАтмосферата празна, в кръчмата до пристанаВсичко само измама ли бешеВсичко остана в спомен и забраваСкъпо излезе да сме двамата близоПлащат други, парите къде са?Порой от обидиЗабрави меНе ми се обаждайНе ме наранявайТака ли ще се разделимТова не беше раздялаПомня всяка твоя думаКак сиИскаш ли чай от... КОПРИВАТелефонния звънКакво правишКак спаКак сиКак сиВече не знам чувство ли еИли съблазънСтранно е някак...

33


? Петър КаЛинов

№№№

Злобно гледат мнителни лицата.Падат бледни, чупят се сърцата.Плачат. Мрачно крачи си тълпата, бърза устремена.Грачи им палачът в здрача: „За поезия – забранено!”

№№№

разпиляносеме –цяло поколение.народът!?Сляп.не сесъвзема.Дреме!Хиенитекрещят,лешоядитепревземат.ад!Студено!Убихмероднатастрана от глад.имършатаядем!

№№№

Бяс.и дяволисе биятза помия.вдигатолелия.Къде съмаз?Коисме ние?Бяснодяволисе биятза помия.

№№№

Корава примкастяга ми врата.Пищи горещаплът.Светъте робна глупосттаи училищеза смърт.

№№№

Зависттае болест.Болесттае краят на света.Плъховетесе множатна воля.отровеничовецитеще мрат.

34


? владимир ваСиЛЕв

ода за БългарияНичия земя, изгоряла от лъжи.ничия земя, крещяща със сълзи.В притихналата тишина забравила, че има тя мечти.Печалният народ, изгубил своя път,печалният народ, с пресъхнала, кървяща гръд.С очи изсъхнали и бледи, смирено чака последен повей смърт.И днес един през друг във бяг смразен в жалък опит да избягат от поредния позорен ден.

? Красимир тЕнЕв

Заспива пролетният денЗаспива пролетният ден в просторите на вечер хладна, прегръдката ù безпощадна сковава всичко в мрак студен.

Така и ти скова у мен надеждата за обич вечна, безчувствена си и далечна - прегръщам те - и съм смразен.

Денят заспива уморен, обгърнат в хлад от залез късен, но утре - светло ще възкръсне...

Как искам тъй да бъде с мен: на утрото в зората хладна да си за обичта ми жадна.

Красавица “Най-хубавите ябълки свинете ги ядат.”

С неземна хубост ти си надарена, за всеки мъжки поглед си магнит. Но казано е мъдро в древен мит, че пагубно е всичко прекалено.

На мръсна похот поривът прикрит към чистата ти хубост устремен е и всичко, дето днес е съвършено, засища утре свински апетит.

Виновна ли си за това? Не зная. Устроен е по свински тоя свят! За твойта хубост принцове нехаят -

прасета, вечно гладни, я ценят. Ще стане неизбежното накрая: свинете хубостта ще осквернят.

* * * Кога започна таз игра – не зная,но искам да ú видя края.Криеш си от мене същността –чувствата, мечтите, даже яростта.Като актьор ти слагаш маска след маскаи чудя се кой си – сред толкова окраска,ти самият би ли се познал,ако можеш да се видиш цял?И докога ли тази роля ще търпишс мисълта на мен да угодиш?

илюзияСъдбата бе жестока и коварна:не можеше да си поеме дъх,забързан той да не изпуснепътеките по тоя хладък склон.И нямаше за странника подслон.Една-едничка останала му вярна,фантазията лека го съпътстваше насън.И ложето студено, постлано с мъхза миг превръщаше се в замъкна златен, знатен и със синя кръв.Прелестни девойки му стояха на нозе,както и във стана хиляди коне...Но както всичко друго, приятелката вярнанедостатък имаше – един-едничък:все не можеше да разбересън ли е или не е...

* * * Спомени, спомени. И думи красиви,чудато искриви, пенливикато шампанско в миг божествен,като отрова в тъмен час –всичко тук е описано от нас.Мъки потайни, копнежи, надеждиоплитат ни тъй дори и сега;години изминали – а пламъкът свети,отваря прозорец към минали срещии сърцето тупти, все едно са сега...

? Дивна

35


? Стефан ПЕтров? Донка чоЛаКова

виртуалноВиртуални са нашите чувства - телефони, имейли, компютри... А как искам по тялото с устни да ми пишеш усмихнат Добро утро,

да ми шепнеш на горска поляна сред планински върби и иглики, самодивската тайна премяна да забравя край две трепетлики.

Към следващото лятоМеланхоличната прегръдка на нощта ме връща към неща познати, към пусти плажове в началото на есента, към залези, нашепващи за лято.

Все още кожата ми помни лудостта на татуирано докосване, когато съблякох меланхолията на брега и тръгнах с теб към следващото лято.

Пееща стомнаНяма ръбове остри,съвършена заобленост.Аз съм пееща стомна,пълна с тайни и спомени.

На грънчаря за пръстите и за жажда в очите.В красота непотърсена колелото върти се.

Аз съм пееща стомна,утоляваща жаждата.За страстта на грънчаря в мен водата разказва.

аналогияБутилката с вино омайноприлича някак на поета:телото му – стъкло нетрайно,духът – опива умовете.

Вживява той със страст словата,а те са странно огледалона сънни тайни във душата,подобно вино отлежало.

За жадните твори поетът,даряващ сока на живота, тъй както вярата светецът,отпил пред кръста на Голгота.

влюбениОт час вали, а тях... ги няма,сред тихия небесен плач.”О, как са мокри!” – шепне дамана своя късен изпращач.

В поредната си чаша бира,се дави тъжния пияч,За огън тръгва, но замирапозакъснелият пушач.

Просвятват бързащи машинкисъс фарове и очила,а тях... ги няма... две калинки,понесени от любовта.

И как е жив, щастлив и чуден,над тях отлитащият здрач.Дано сега, по пътя влюбензамре и времето-палач.

изповедОставам сам във моя храм.И вместо свещ – гори душата...В иконите му прикованзабравям кръста на съдбата.

В параклиса на всяка нощ,витае моята молитва.Отпил от тайнствената мощ,духът в отвъдното политва.

И като в транса-лунатик,умът прелита цели ериИ питам се: “Дали за миг,човек и бог не са се слели?”

36


? Стоил ГиГов

? валентин ПЕтров

СподеленоРазплаканото малко момичесрещна един непознат човек.Той се усмихна и подаде ръка.В ръката си държеше ябълка.Извади нож и разряза ябълката на две части.Подаде едната половинка и продума:- Това е за теб, мило момиче.Малкото момиче се усмихна,болката му изчезна и то грабна половинката.Изяде я бързо.Непознатият разряза своята половинкана две и подаде едното парче на момичето.Момичето изяде и второто парче.Останалата четвъртинка отново беше разрязана на две.И така още няколко пъти.Остана едно съвсем мъничко парченце, толкова мъничко, че мъжът се поряза,когато го делеше на две половинки.От ръката му се отрони капка кръв.Момичето се ококори и прошепна:- Заболя ли те? И защо го направи?Отговорът дойде много бързо:- Не ме заболя, миличка.Просто исках половинката да бъде за теб.

равновесиеМъгла отронена от мрака запълва бавно този ден.Той няма никого да чака.Ще ме повика и ще тръгне с мен.

И няма Бог ни дявол зълда спорят за душата грешна.Неизплатен остана моят дълг – живот, любов, съдба - това е смешно.

Все по-бързо ще вървим нататък,за да достигнем края на съня.А той наистина бил толкоз кратък,че чак ми стана тъжно за деня.

Когато се разсее тъмнинатадали ще бъдем вече други? Но защои тази есен е прогонила листата,а ние пак сме същите?

Наистина защо?

водачътВодач съм аз -такава ми е Кармата -заченат с огън,раждан в буря зла.Съдбата си -да пазя живо стадото,не съм избирал -това си е Съдба.

На поглед пръв -невинно агънце,с копитца риещо пръстта.Но после виж -в очите дръзкиискрите алени ...И гордостта.

Роден да води.И да побеждава.Белязан на челото.Със звезда.Осанкатане може да се скрие...Дори под кожа на овца.

Да бъдеш пръве толкова трудно -Водачътняма право да греши.Той първи винагипосреща буритеи пръв усеща вълчите зъби.

По урвитеневидима пътека търси -край пропастта.До другата скала.Овцете в стадотопреживят -те грижи нямат.Просто си вървят.

Тъй с грижитеотлитат дните...Не помня колко зимидирих път.И пак дойде Денят.И друг ще води вечестадото.А аз ще бъда Втори -вече бивш.

За всеки другби било награда -чак до смърттаза нищода не мислиш.Във топлата безпаметностна стадотое толкова удобно да се сгушиш

...................

Роден Водач -днес стадото не водя.Самотен,на високата скалааз тръгвам към ръба.Съдбата сине съм избирал-Водач да бъда -това ми бе съдба.

37


не съмНе съм онази светла радост,която те държеше буден.По устните ми няма сладост – светът ми е горчив и труден...

Не съм жадувана надежда,която те успокоява,животът ми е тънка прежда –под пръстите ми излинява...

Какво остана? Празна чаша – шампанското не я докосна...Тъй тънка, че сама се плашаот крехкостта й смъртоносна...

* * * Денят ми мина ужасно.Също като вчера.Не искам да ти разказвам – искам само вечеря.

Денят ми мина. И посленищо не ми остана.Още си задавам въпросакак не успях да го хвана.

Денят ми мина без тебе.И беше толкова празен.Не заспивай още секунда – поне да бъде разказан.

изборЗнаеш ли къде е краят?Скрит е в дългото мълчание.Моята душа го знае,но мълчи – от състрадание.

Страдаме самостоятелно,заедно, единодушно.Нужно ли е обезателнода говорим за изкуство?

Сън сънувах за лагуна озарена в лъчи ранни....Или мълком да целунауморени, топли длани?...

1998г.

? СЛУчаЙна

ЕсенЕсен тъжна, есен златна – златно-алено сърцебавно крачи по земятас голи клони във ръце.

Цял ден плаче – тихо, глухо,за небето и земята,а в очите й угасвабез остатък синевата.

Всички пътища се скрихапод дъжда и листопада...Намери ме, аз те чакам!Само вятърът ли страда?

* * * Пустотата е липса на смисъл,незапълнено с обич пространство.Някой, който до болка е викали безсмислено непостоянство.

Пустота е когато те нямаи безсилна нощта онемява.Пустота е когато сме двама,а душата ми празна остава...

Сякаш?Докосваш ме толкова леко – сякаш вятър докосва косите ми.Целуваш ме толкова нежно –сякаш сняг се топи в очите ми...

Прегръщаш ме толкова силно – сякаш огън гори ръцете мии ме поглеждаш тъй тъжно –сякаш познаваш сърцето ми...

А всъщност не го познаваш – то е само и скрито.Само то знае тайнатакак да не бъде разбито...

38


? анатоли Маринов

непозволена любовПогледите ти твои дръзки, карат в сърцето мичувства да кипят, като в младо вино,и само обръчите на възпитанието мое,го удържат от любов непозволена към теб да заискри.Полупиян и полувлюбен чашатапрегръщам и целувам, и само винототръпчиво ми напомня за устните тивишневочервени и косата ти с цвятна опушен лешник и се питам самообръчите на виното ли пречатили и нормите закостенели на любовта ни.

вечерВечер в новините все ме плашат,със СПИН, птичи грип и луда крава,трябва май да съм доволен, че наврата, главата ми е все още здрава. Апокалипсис, липса на храна, затопляне глобално,трябва май да съм доволен, че съм жив, макар и не съвсем идеално.

От тях уплашен, ужасен с надежда чакамфилма, дано с чувства приятни и емоции да е зареден.

Ромео и Жулиета влюбени да зърна,но уви от екрана гледат ме свирепо Джак и д-р Анибал.И стреснат аз превключвам бързо на някой латино сериал преди пред екрана, от кръв и ужас да съм пребледнял.

виртуално Очи затварям, но сънят не идва на моето лице и сам-самотно е моето сърце. За мен ти си само глас и думи и разстояние помежду ни.Клавишите са твоите ръце,мониторът - твоето лице, а процесорът е твоето сърце.Сянка една в полумракана клавиатурата нещотрака, но освен думи подредени, не може да прати и чувствата си разпилени.

? The MAKER

Когато трябваКогато трябва да се раждаммахам си сърцето и ума.Те не трябват за животаводен във калта.Когато трябва да умирамвзимам само съвестта.И със нея хранячервея в пръстта.

тик-такЧасовникът има странния навикда реже на цифри моето аз.Отмерва прецизно нужното време,което продава на всеки от вас.Часовникът има странния навикда реже на цифри моето аз.Носете ме, братя, до сетния час.

39


БориС ЗЛ. ПавЛовкато

Екатерина Михайлова,Хю Грант

ПЕтЪр КаЛиновкато

Граф Монте Кристо,Хю Грант,

Волк

анДрЕЙ МиКовкато

Хю Грант

Със специалното участие на

иван ваЗов,ниКоЛа ваПЦаров,ДиМчо ДЕБЕЛЯнов,

ПЕЙо Яворов,ХриСто БотЕв

ХриСто СМирнЕнСКи,ГЕо МиЛЕв,

ЛЮБЕн КаравЕЛов,ПЕнчо СЛавЕЙКов,

СтЕФан СтаМБоЛов

в роЛитЕ:

„ТОВА Е ОСНОВАТА НА НАСЕЛЕНИЕТО В МОМЕНТА – 1 МИЛИОН ЦИГАНИ, 700-800 ХИЛЯДИ ТУРЦИ, 2 МИЛИОНА И ПОЛОВИНА ПЕНСИОНЕРИ. ЕЙ ТОВА Е СРЕЩУ ГЕРБ.“

БОЙКО БОРИСОВ,Министър-председател иосновен статистик на България

ЕПиЗоД 2

40


Костов - премиер!оле!

Панделата плачеза ваньо

Граф Монте КРИСТО*

някога имаше Българска държава. После дойде лицето иван йорданов Костов. след него остана пустиня, скръб и скърцане със зъби. Ураганът „Костов” прелетя над българските домове, бръкна дълбоко в джобовете на стопаните им и ги изпразни до дъно. Програмата на Командира беше кристална. трите й етапа бяха мъдро планирани:1. Приватизация с елементи на ликвидация.2. ликвидация с елементи на приватизация.3. ликвидация.По родните земи не остана здраво предприятие. изчезна-ха в небитието националната ни авиокомпания и цялата тежка промишленост. логиката на Братовчеда беше проста – има икономика - има проблем, няма икономика – няма проблем. на работниците им бяха предложени свежи кур-сове за преквалификация. тия от мотокарния завод стана-ха хамали,ядрените физици получиха по сергия на женския пазар, шивачките бяха превърнати в магистрални прости-тутки, а инженерите в улични просяци. Уж Командира бе здраво свързан с европа, а не докара оттам и една фирма, която да инвестира у нас и да произвежда нещо. все го влечеше към ориента, откъдето докара безумния проект „Горна Арда”, който, освен че обричаше родопите на гибел, не можеше да покрие и една стотна част от печалбите на затворените реактори на АеЦ „Козлодуй”. Убеденият ру-софоб подари на руснаците нефтохимическия комбинат в Бургас и същевременно направи всичко възможно руската газ да стига до България на безбожни цени.Целта на Костов беше категорична. Като убеден вегетариа-нец той искаше да ни превърне в глупави тревопасни, кои-то сляпо да се подчиняват на върховната му воля. разбира се, покрай всичко останало успя да ожени дъщерите си. 8 милиона, пардон, 7 милиона българи платиха цената на пищните сватби. Мавърът свърши своята работа, мавърът можеше да си върви. дранголниците по цялата необятна българска земя страст-но желаеха да приютят Костов след края на мандата му, но ваньо продължи да наглее на политическата сцена. не са малко и заблудените хорица, които продължават да му вярват. в нормалните демокрации хората, които си говорят с те-менужки или се мислят за наполеон Бонапарт обикновено ги прибират, където трябва, а не ги избират за министър-председатели. Българският избирател или е тотално изтрещял, или е просто глупав. За двайсет години няма нито едно точно попадение. то левскарите бележат по-често напоследък.Последните избори отново доказаха, че българите не разсъждават, когато избират. очевидно лицето, което си говореше с теменужките, не им служи за обеца на ухото. има още черни дупки за покоряване. Каратистът от Банкя знае как! #

Екатерина МИХАЙЛОВА*

Аман! не стига, че години наред изкарват братовчеда Костов, този славен Командир на родината по-черен и от

кюмюра, не стига, че разни кръгове около партията го слага-ха зад гърба на бат’ Борисов по разни непристойни клипове, ами сега Бойко пукнат министерски пост не му даде, пък уж

намерили общ език. да не би да е бил телешки? Че и така да е, редно беше да го споделите, г-н Генерал. срамота е!А иван е достоен да направи дубъл на премиерския пост.

Крайно време е да му бъде даден втори шанс. Я сравнете неговия кабинет с предните два, че и с актуал-ния такъв. нима в досегашните три кабинета имаше вели-

чава фигура като тате Бакърджиев, който успя да взриви (вярно от втория път) комунистическия мавзолей.

на негово място можеше много хубав Мол да се спретне, ама на - не преизбрахме правилния човек за втори

мандат.А на тези, които все още се жалват, че

Командира бил продал БГА „Балкан“ на безценица ще кажа, че всъщност това

беше много далновиден държавни-чески ход. сега, във временатата на тоталния тероризъм нито един български самолет няма да може

да бъде насочен нито към сградата на парламента, нито към народното

събрание.А я си припомнете и джазмена Божков. Че

той взимаше едва 10%, докато сега но-вите му заместници почват поне от 30.

да ме прощавате, ама по времето на Костов, ако не бъдеще за България,

то поне имаше фондация „Бъдеще за България“, дело на другарката на Командира

елена Костова.то е ясно, че властта е

сладко нещо и г-н Борисов няма даде поста си на г-н

Костов, но поне може да му

позволи да се редува с него.

Какво лошо има в това - една седми-

ца ще управлява Генерала,

една - Командира.#

41


четири брадвии едно погребениеХю ГРАНТ*

Откакто дойде на власт новият месия Бой-ко Борисов страната цъфна и върза. Да, ама не! Вместо кабинетът му да започне здрава работа и да взема мерки срещу кризата, всичките му уси-лия се насочиха в лов на вещици, само дето не се знае кои са ловците и кои вещиците.

ето така кризата набра скорост, натрупа сили и се сто-вари върху обикновения българин като Калоян Махлянов върху дребничка японка.

Значи, на нас, разбира се, ни е кеф да имаме премиер тип Шварценегер, на когото не могат да се припишат онзи особен вид наклонности, толкова характерни за бившия баш министър сергей.

Кеф ни е, също така, да слушаме харабийските Бойкови приказки от 1001 нощ, но едва ли те ще ни топлят в очерта-ващата се студена и тъмна зима.

та, като говорим за зимата се сещаме за брадва №1, ко-ято генерал-лейтенантът размаха над главите ни, а именно

фиаското с енергийните проекти.

За начало ще посочим дългоочаквания проект АеЦ „Бе-лене“, който се провали с гръм и трясък неотдавна (за което ние писахме и в предния епизод на „Безусловно“), след от-теглянето на германската компания RWе.

следва „Южен поток“, за който лично Берлускони дойде да натиска България. и там ударихме на камък, тъй като комшиите отново се оказаха по-далновидни от нас.

остава ни да се надяваме на „набуко“, но да не забра-вяме, че това е проект, датиращ още от втората световна война.

Прочее, започна

да расте безработицата.

Бавно и славно. Както се полага при кабинет без никаква ясна програма какво смята да прави за развитието на бъл-гарската икономика. досега не сме чули за въвеждане дори на една мярка за стимулиране на частния бизнес и държав-ния сектор. напротив - започват усложненията, първото от които е въвеждането на новия тип касови апарати, които ще се връзват директно към нАП. тази мярка, освен че ще на-пълни джобовете на няколкото фирми, които произвеждат и поддържат въпросните машинки (колко ли са платили, за да лансират тази идея) няма да доведе до нищо полезно.

и докато брадвата с безработицата можеше да се пред-види от всеки, то новото правителството, вместо да пред-

приеме адекватни мерки, се зае с

изграждане на полицейска държава

от беден тип.Постоянно се размахват компромати, изчезват и се по-

явяват доклади, които обаче с нищо не допринасят за раз-витието нито на икономиката, нито на социалните дейности.

Хубаво е, естествено, да има силна ръка, но тя трябва да пляска престъпниците, а не обикновените хора.

Полицейщината, налагана от Бойко, може да донесе само нови поразии и да отблъсне и малкото останали ин-веститори в България. Управлението чрез страх е доказано неефективно (справка кабинетът Костов).

най-опасна е брадвата, насочена към

здравеопазването и образованието.

орязаните бюджети в тези две сфери ни карат да ми-слим, че основната цел на новия кабинет е производството на болни малоумници, които с телешки възторг ще викат: „осанна! Бойко е новият бог!“.

Колко други брадви е предвидил новият премиер, мо-жем само да гадаем.

Та няма да е зле покрай всичките брадви Бойко да ни връчи по една лопата, за да подготвим погребението на България.#

Спасителят Дянков - новият Иисус ще нахрани народа с една пица

42


Третата Българска държава се роди след по-бедата на Русия в Руско-турската война (1877-1878). Десетки хиляди руски войници оставиха костите си по родните чукари и платиха цена-та за свободата ни. Това е безусловният факт. На някои патриоти може и да не им изнася, но проблемът си е техен. Да си бяха организирали по-добре Априлското въстание, а не панически да хващат горите при първата трудност и да оставят невинното население на произвола на съдбата. Ако искаш свобода, слагаш си главата в торбата и плащаш сам цената й, а не предиз-викваш касапница на мирно население с цел да събудиш състрадание.

странна е тази българска традиция да се казва на черното бяло и на бялото черно. или може би някой друг ни казва какво да казваме. Защото е налудничаво да предпочетеш България след Берлинския конгрес вместо България след сан стефано. в най-новата ни история, с изключение на съединението и управлението на сте-фан стамболов, когато сме с руснаците сме във възход, когато сме против тях го докарваме до кривата круша. в двете световни войни играхме срещу руснаците и постиг-нахме две национални катастрофи. от народ с претенции да бъде велика сила се превърнахме в мижитурки, които зависят от благоволението на чужди сили.

Казват, че

Русия е империя и се води от империалистическите си интереси.

възможно е. но русия никога не се е отнасяла с България като с колония, защото русия никога не е имала нужда от такава колония. Ако искаш да поробиш някого ти никога няма да му дадеш в ръце-те най-съвременните технологии и оръжия, които владееш, защото може да ги използва срещу тебе. напротив ще се стремиш да го направиш напълно зависим от собственото ти благоволение. Ще му отнемеш възможността сам да прави пари, за да зависи от твоите пари, ще му отнемеш възможност-та сам да си произвежда хляб, за

да зависи от залците, които ти ще му подхвърляш, ще му отнемеш възможността да се образова, за да зависи от прищевките на твоя мозък. По пътя на тая логика идват въпросите. Кой ни помогна да си построим атомна цен-трала и кой ни накара да я затворим? Кой ни въоръжава-ше с най-модерно оръжие и кой ни пробутва изгнили ко-рита от средата на седемдесетте години на миналия век? Кой щедро отваряше пазарите си за нашите зеленчуци, лекарства, цигари, алкохол и кой ни слага квоти дори и на въздуха? има стотици такива въпроси. А отговорът е един и същ.

Русия ни помагаше да станем хора. Европа ни направи роби.

европейските мечти винаги са ни стрували скъпо. в европа ние нямаме приятели и така наречените европей-ци обикновено ни делят, за да ни владеят. в момента ние имаме много по-голяма изгода от един съюз с русия, от-колкото от глупавото ни членство в евросъюза. не става дума за емоции, а за чист келепир. нашата съседка тур-ция реализира годишен обмен на стоки и услуги с русия за над 20 милиарда евро и почти не усеща ефектите на световната криза. на нас ни стига и половината от тази цифра, за да закрепим положението.

Двайсет години разни посредствени хорица от сорта на лицето Костов и пожарникаря Бойко се оп-итват да ме накарат да намразя Русия и руснаците и да заобичам европейските ни господари. Скъпи ком-плексари и предатели, тая работа няма как да стане. Русия и братушките са ми на сърцето, а за европейци-те и пикливите им пари ми дреме на оная...шапка! #

не искате русия?ну, погоди!ВОЛК*

43


КлАсиЧесКи въПроси КъМ КлАсиЧесКи Автори

Как оценявате 100-те дни на кабинета?Със самий ад се запознах, изчерпах всичкото блаженство и йощ отрано разумях, че няма щастье, съвършенство.

Иван Вазов,„За любовта не говори...”

Пиршеството на празник разблуденувенчано е с мрачен разкоши всечасно през блясъка чуденсе оглежда настръхнала нощ.

Христо Смирненски,„Пролетарий”

Дохождат дни, такива мрачни дни,че иде ти да виеш от ненавист.Боли в гърдите, в мутрата горчии в гърлото ръжда се наслоява.

Никола Вапцаров,„Дохождат дни”

Започва трагедията!

Гео Милев,„Септември”

Темнее ми пред очите,дните ми са черни!Аз не мога и занапредда търпя неволи

Любен Каравелов,„Свободата не ще екзарх”

И вчера побледня пред ужаса на днес.

Пенчо Славейков,„Кървава песен”

Търпях аз толкова времеи работих кат вол -вие сити сте, облечени,пък аз се гладен, гол.

Стефан Стамболов,„Кога”

Внезапно кипнала, замряна радост светлата вълнаи между нас се разпростряненарушима тишина.

Димчо Дебелянов,„Замиращи звуци”

Да беше мор, да беше чума,че в гроба гърло не гладува, ни жадува!

Пейо Яворов,„Градушка”

Ликуй, народе! Тъй овце блеяти вървят с псета подир овчарят.

Христо Ботев,„Гергьовден”

44


13 доказани стъпки към големите пари в България

Натрупване на начален капитал:1. роди се в Банкя в семейството на

служител на Мвр. това помага много за равен старт.

2. Завърши школата в симе-оново и стани пожарникар. Ще ти трябва, за да изпълниш точка 4.

3. влез в партията и из-лез, когато това стане необ-ходимо.

4. основи фирма за ох-рана на политически трупо-ве. Контактите там са много важни. опитът на бай тошо е безценен, а пък царят няма да те забрави, когато трябва - нали е добро момче.

Нови инвестиции:5. стани гадже на бан-

керка. Кинтите трябва да се управляват разумно.

6. влез в политиката, за предпочитане със симе-ончо, щото той знае как да оправи държавата за 800 дни.

7. стани главен секретар секретар на Мвр и - раз-бира се - отричай връзките си с мафията, дори Паша-та да ти се разсърди.

8. вдигни си самочувствието - сложи си генерал-ски пагони. така ще можеш да се перчиш пред огле-далото.

Удари джакпота:9. Заеми мястото на софиянски. само

този, който е бил кмет знае колко лошо е да не си кмет.

10. сформирай партия. това не е сложно в България.

11. вдигай рейтинга - я виж кви мускули имаш!

12. редактирай речите на волен сидеров и иди на из-бори.

13. вече си министър-председател. Честито!

нА вниМАнието нА ЦелоКУПниЯ БълГАрсКи нАрод

45


Гола вода Боклук резил Ужас Кошмар

ЛЕГЕНДАСтанимир Стоилов

доживяхме и Кипър да ни сгази. тоя пра-вилен футбол, дето го налага хасковското чудо на природата направи от национал-ния отбор боксова круша за аутсайдери.слава богу, че в тази компания в групата ни не бяха Малта, лихтенщайн и люксембург.Представяте ли си какъв срам щяхме да берем тогава?

Тодор Батков

тоя пич явно Чорни е спрял да го храни, та е преминал на щат в ЦсКА.такъв слаб „левски“ не бяхме виждали ни-кога. Подробности на 48-а страница.

Йорданка Фандъкова

тя, милата, иска да стане кмет на софия, а Бойко, изглежда охотно ще й разреши.не така, Фандъкова, на кого оставяш деца-та! стой си в образованието, там ти е мяс-тото, нали си даскал.столицата не е училище, госпожо!

Иван и Андрей

досадни, пошли, лигави и неграмотни. не, че даваме съвети на телевизиите, ама ще ги изчерпите съвсем тези две момченца. Бойко ще вземе да ви се разсърди най-на-края. той се появява по-рядко на екран. та в тая връзка - тия ли ще са новите минис-тър-председатели!

Симеон Дянков

така като гледаме, симеон дянков май ще е първият министър, който ще изхвърчи от Бойковия кабинет. Много глупости дрънка момчето. на него сигурно му е забавно, но положението в България е достатъчно трагично, за да се прави някакъв палячо на финансов министър. Щом сравнява бю-джета с пица, не е ли по-добре да си потър-си работа в „Мис Каприз“, примерно. Божидар Нанев

новият здравен министър закрива болни-ците в трън, Кула и радомир. и намалява бюджета с 450 млн. лева. Каква ще е след-ващата му стъпка - разширяване на гроби-щата, може би?

Александър Томов

Ако имаше конкурс „наглец на годината“ сашо томов щеше да е перманентен по-бедител. няма по-голям гьон сурат от него. не стига, че закла ЦсКА и не пое никаква отговорност. да се благодари, че не му беше потърсена такава.сега е тръгнал да се жалва от дАнс - все едно те са виновни за това, че окраде чер-вения отбор.сашо-Апашо, както справедливо го нари-чат в сектор Г, е най-добре да спре да се появява в публичното пространство.

тук попадат онези симпатяги, които по един или друг начин се излагат в публичното пространство. Представяме на вашето внимание първата “великолепна седморка”,

която, според нас, безусловно е заслужила презентацията си тук. За следващия епизод очакваме и вашите предложения на редакционния e-mail: [email protected].

46


КОРИЦИ:2 корица (4 цвята) - 400 лв. 3 корица (4 цвята) - 400 лв.4 корица (4 цвята) - 500 лв.

ВЪТРЕШНИ СТРАНИЦИ:Цяла страница:1 цвят - 190 лв.

Половин страница:1 цвят - 120 лв.

четвърт страница:1 цвят - 90 лв.

1/8 страница:1 цвят - 50 лв.

1/16 страница:1 цвят - 30 лв.

За фиксирано място: + 20%

Цените са без ДДС.

ОТСТЪПКИ:10% - за 6 поредни реклами20% - за 12 поредни реклами

Отстъпки за разпространители:При продадени до 50 броя – 1 лв./бр.При продадени от 51 до 100 броя – 1,50 лв./бр.При продадени над 100 броя – 2 лв./бр.

списанието се дава на 100% консигнация

ЗА КОНТАКТИ:

РЕКЛАМА:0887 055821;0886 071452

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ:0888 640696;0885 826961

Цяла страницаформат: 215 х 290 мм.

Половин страницаформат: 105 х 290 мм.

Половин страницаформат: 215 х 145 мм.

четвърт страницаформат: 105 х 145 мм.

1/8 страницаформат: 105 х 72 мм.

1/16 страницаформат: 52 х 72 мм.

РЕКЛАМНА ТАРИфА

47


ЕПиЗоД 2

чичо Митко е треньорът!навремето по нашите земи се играеше Футбол.

сега се играе „правилен футбол”. Между двата спорта няма нищо общо. Когато се играеше футбол имаше само три важни дни в седмицата – събота, неделя и понякога сряда. При „правилния футбол” всички дни са еднакво маловажни. Когато се играеше футбол, билетите за мача се купуваха като топъл хляб. При „правилния футбол” трябва да ти платят, за да отидеш изобщо до стадиона.

България има само един треньор по футбол – димитър Пенев. По „правилен футбол” има много специалисти, но не си заслужава да се хаби хартията и да се споменават имената им.

Хора, които не знаят от коя страна се рита топката, постоянно натяк-ват, че Пената не може да се изразява подходящо. Ами той не е даскал по философия, а футболен спец и неговата работа е да подготви отбора си, а не да дава празни интервюта. освен това майтапът е част от играта и е по-добре да пуснеш някой лаф след победен мач, отколкото надълго и на-широко да обясняваш защо си загубил. А Пеневата чета рядко губеше. Ще каже някой – имахме играчи. същите тия играчи през 1991 бяха в златна възраст, водеше ги вездесъщият иван вуцов и падаха от Швейцария. ос-вен това на половината от тия играчи лично Пената им даде път в „ЦсКА”. За пет години начело на национал-ния /1991-1996/ чичо Митко успя на два пъти да разбие световните колоси Франция и Германия, по веднъж би италия и Аржентина, направи равен и с испания /дотогава головата ни разлика от двата играни мача с иберийците беше 0:15/. до 1994 нямахме победа на световно – Пената донесе четири. до 1996 година ня-махме участие на европейско - Пената ни закара в Ан-

глия през парадния вход, записахме първа победа и за благодарност от БФс го уволниха. Злат-

ният период на българския футбол приклю-чи. Почнаха „схемите” - 4-4-2, 4-6-0, 9-1-0, „фаза защита”, „фаза нападение”, „обход-ни движения”, „тактическа дисциплина” и разни други такива, за които големият Боб Пейсли, донесъл на „ливърпул” над 20 престижни отличия, казваше „Абе тия

какви са – електротехници или крадци, че ми говорят за по-люси в играта и обходни дви-жения”. на всичкото отгоре мъжките момчета на терена

започнаха да отстъпват място на епилирани и татуирани прима-

дони, които спокойно могат да надяват пачките и да участват в представле-

нията на софийския балет. другият вариант за днешните женчовци е да се пробват в квалификациите

за световното за жени. При добър жребий имат шансове за трето място в групата.

всъщност футболът е игра за мъже, а „правилен футбол” могат да играят и бабите. страх лозе пази, ала страх футбол не играе! това е голямата сила на Пенев – той никога не се страхува да пусне „ония двамата и оня третия” и да обърне мача, не се страхува да вкара в игра „онова младото момче Барбуков”, не се страхува да пус-не централния нападател на „спортинг” ивайло йорда-нов в ролята на централен защитник /мача с Мексико през 1994/, не се страхува да играе с трима, четирима, че и петима в атака, не се страхува да играе напада-телно срещу световни шампиони. При Пената отборът правеше по една дузина положения на мач и вкарваше фантастични голове, а точно това е смисълът на фут-бола. „Правилният футбол” по природа е безмислен.#

МЪРИ*

48


Батков

? Една копродукция на иван вазов и Поп Кръстю

Подуене тесно за мойта душа е.Кога човек дойде тук да пикае,

трябва да е бил на чалгарския пирда порка юначно, да гледа сеир.

Мойта съвест инак не говоритаз синя мъка, що нося отгоре

не ме помирява с ЦСКА,и когато на Наско чуя гласами се ще да си отхапя гъза.

Доста годинСкатаваше в Левски и лапаше бой

и от чужд и от свой.На Бате Борисов предизвика гнева,

на Жилина славна бра й срама.И всяко отборче без класа и никва игра

с тима на Батков се пак подигра.Ни Чорни с парите, ни Мъри с бетона,

ни Наско с лъжите, ни Боби с изпълкомане успяха от резил да спасят

на бай ти Ганя тимът.

И агитката бодна той във сърцата,съсипа Бората идеята свята.

Той биде измамен и от Рубин,попадна в клопка тоз господин.Те рекоха подло: Щем ний четиримаИ Батков се хвана, продаде си тима.Гювечът бе близко, парите далеч.На Любо отбора готвеше сеч.

Тъй адвокатинът Батков уби духъти прати отборът по гибелен път.

О, Батков безславен!По срам и позор на Лафчис си равен.При теб ний видяхме, увистрашни падения и лоши игри.Ти донесе ни срам,но Левски остава голям.

вие ПроЧетоХте

еПиЗод 2ПродУКЦиЯ нА

литерАтУрен КръГ „БеЗУсловно”

ПРОЗА: псевдоними: Lord deSword; имена: диана додова – дориана, владимир василев, лина Гурджева, йордан лозанов, станислав стойчев, румен романов, Михаела едрева, светослав Минчев, таня Атанасова, надя Михайлова, Александър Кълбов; колективи: Авторите на BGLOG.NET, Чавдар Агайн, Борис Зл. ПавловПОЕЗИЯ: псевдоними: дивна, случайна, The Maker; имена: добромир Георгиев, Здравко Грива, Петър Калинов, владимир василев, Красимир тенев, донка Чолакова, стефан Петров, стоил Гигов, валентин Петров, Анатоли МариновПУБЛИЦИСТИКА: Екатерина Михайлова, Хю Грант - БОРИС ЗЛ. ПАВЛОВ; Граф Монте Кристо, Хю Грант, Волк - ПЕТЪР КАЛИНОВ; Хю Грант - АНДРЕЙ МИКОВ РУБРИКИ: Библиотека, Лента, Грамофон, Геймър, Гласове от отвъдното, Стани богат!, Великолепната седморка - ПАВЛОВ, КАЛИНОВ, МИКОВФУТБОЛ: Мъри - ПЕТЪР КАЛИНОВ; РИМЕЙК: Поп Кръстю - ПЕТЪР КАЛИНОВ, БОРИС ЗЛ. ПАВЛОВ

КОЙ КОЙ Е В ЕПИЗОД 2:

Списание "Безусловно". Епизод 2: Четири брадви и едно...

Documents

Transcript of Списание "Безусловно". Епизод 2: Четири брадви и едно...