˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2 1/2 - bsph.org · ˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2...

Брой 26

1,50 лв.

4-10.07.2012

Год. 21

Нещо за хуманизма

Ще се пропука договорът,

подписът ще се изтрие

ще залинеят имената

на Данте, Еразъм и Волтер,

ще стихне вярата,

гласът на всеки следващ папа

по-тих ще е,

дошли са Фройд, Шоа

и комунизмът,

дошъл е на септември драматизмът

(у някои е драматичен месец

от по-отдавна),

нов век тече,

и нови хора

историята сричат

Миглена Николчина

Галина Георгиева

БГ ЛИТЕРАТУРОЗНЕНИЕ: РАДОСВЕТ КОЛАРОВ

Александър Панов

Елка Трайкова

Добромир Григоров

Боян Манчев

Дарин Тенев

Еньо Стоянов

КРИТИКА

Боряна Ангелова

Вероника Вълкова

Веселин Геренов

Деница Петрова

Живка Колева

Ивайло Иванов

Илияна Иванова

НОВА БЪЛГАРСКА

Марин Бодаков

Калин Михайлов

Борис Маргов

Васил Тоновски

Яна Пункина

Îòâîðåíà ëèòåðàòóðà 2 1/2

Амелия Личева

не се повтаря нищо

повтаря се

не се повтаря

едно дете се ражда

като въпросителна,

която иска да научи

още за човека,

за тялото,

къде отива то

и връща ли се,

с ума какво се случва,

с паметта и сетивата

и свободата в крайна сметка

в какво се изразява

2 Литературен вестник 4-10.07.2012

Ч Е С Т И Т О

Н. В. Гогол

ДУХОВНА ПРОЗА

Доколко творчеството на един автор се вписва в контекста на неговата вяра? И как в светлината на предсмъртния Гоголев запис: „Бъдете живи, а не мъртви души” следва да се чете неговото творчество? Отговор на тези, а и на много други въпроси ни дава томът „Духовна проза” на Н. В. Гогол, с който фондация „Комунитас” представя неизвестни на българския читател творби, белязали последния етап от християнското обръщане на големия писател.

К О Н К У Р С И

За ДЕСЕТА поредна година онлайн списанията eRunsMagazine и LiterNet обявяватконкурс за Кратка проза 2012.

УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕПриемат се до три непубликувани кратки прози в обем до 1800 знака, изпратени по имейл. Няма изисквания за тема или за употреба на ключова дума.

Конкурсът е анонимен. Текстовете (във формат: *.doc / *.txt / *.rtf) да бъдат прикрепени към писмото в отделен файл, несъдържащ информация за автора. В имейла впишете трите имена на автора и имейл за обратна връзка. Не се допуска участие с псевдоним.

СРОКОВЕТекстове се приемат от 1 юни до 31 юли 2012 г. Победителите се обявяват на 1 септември 2012 г.

ЗА КОРЕСПОНДЕНЦИЯИзпращайте текстовете на адрес: [email protected].

ЖУРИ. Николай Фенерски . Веселин Веселинов . Георги Чобанов

НАГРАДИПървите три наградени текста ще бъдат преведени на английски и публикувани в електронните списания eRunsMagazine и LiterNet, а техните автори ще получат специални грамоти.

За спечелилия Първа награда е предвидена сумата от 100 лева.

За пръв път българскa медия с най-високия приз от Comenius EduMedia Awards 2012

На 22 юни 2012 г. в Берлин бяха обявени и връчени Comenius EduMedia Awards 2012 - европейски награди за образцови образователни медии, основаващи се на информационно-комуникационни технологии. Наградите са връчени на тържествена церемония в Дома на занаятите лично от проф. д-р Герхард Е. Ортнер, главен изпълнителен директор на GPI, председател на журито, и от д-р Дорис Пак, член на Европейския парламент и председател на Комисията по културата, младежта, образованието, медиите и спорта.

За пръв път българска медия е отличена с най-високия приз – “Медал”, от високоавторитетното международно жури. Това признание завоюва групата от сайтове на LiterNet Медиа, ситуирана във Варна – литературно-хуманитарният портал LiterNet – http://liternet.bg, новинарският сайт “Културни новини” – http://kulturni-novini.info, платформата за продажба на нови, стари и антикварни

книги “Книжен пазар” – http://knizhen-pazar.net, електронна книжарница “Книгосвят” – http://knigosviat.net, уебкаталогът

задачата на журито е била да отличи подходящи образователни медии за съответните целеви групи като пример за следване.Наградите се присъждат от международно жури от медийни експерти, съставено от десет европейски страни. Решенията на журито се основават на научни процедури за оценка въз основа на критериите за качество на Института за образование и медии (GPI) (http://www.comenius-award.de). В журито и тази година имаше сериозно българско участие в лицето на проф. Магдалена Калайджиева, специалист по информатика, философия и управление на науката в областта на техническите науки.Дружеството за педагогика и информация награди през тази година с Comenius EduMedia “Печат” 159 участници, с което удостовери, че продуктите им притежават високи образователни и медийни качества. Но най-желани са наградите Comenius EduMedia “Медал”, които се присъждат за изключителни, образцови мултимедийни продукти. След втория етап на журирането в тази най-висока категория бяха определени 25 победители, разпределени в 4 категории. Засиленото участие и качеството на развиващите се дигитални медии показват, че значението на електронното обучение и на смесеното обучение в различните му форми е прераснало в процес на учене през целия живот. Тенденцията през 2012 г. ясно сочи увеличаване на интернет-базираните мултимедийни системи за обучение и информация, особено на цифровите медии за образование и професионално развитие. Последно, но не на последно място, Comenius EduMedia Awards през последните години допринесe за качеството на ИКТ-базираните образователни медии, което се е увеличило значително и разликите в качеството на представените продукти от различните страни са намалени.

Конкурсът се подпомага от Европейската комисия по програмата “Учене през целия живот”.

“За култура” – http://zakultura.info, и др. Високият приз, даден в категория Общи мултимедийни продукти (AMP), беше връчен по време на тържествената церемония на представителя на LiterNet д-р Борис Минков, лектор в Хумболтовия университет.

*Наградите на името на големия европейски педагог Ян Амос Коменски са най-престижните немски и европейски награди в тази област. За 17-та поредна година те привлякоха много издатели, медии, създатели на софтуер, образователни институции, поканени за участие от Дружеството за педагогика и информация (GPI). Наградите Comenius EduMedia целят да насърчат добрите педагогически практики, образователните иновации, ценността на съдържанието и артистичността на мултимедийните продукти, основаващи се на ИКТ технологии. Кандидатстващите мултимедийни продукти се състезават в следните 4 категории: Дидактически мултимедийни продукти (DMP), Общи мултимедийни продукти (AMP), преподаване и изучаване на системи за управление (LMS), компютърни игри, повишаващи компетентността и насърчаващи потенциала (CKP). В надпреварата през 2012 г. участваха повече от 200 образователни медии и продукти. Броят на участниците отбелязва сериозен ръст – според организаторите от GPI, в сравнение с началото на наградите през 1995 г., като те се разпределят вече между кандидати от 3 континента - Европа, Северна Америка и Азия. Страните-участнички за 2012 г. са Германия, България, Китай, Франция, Гърция, Италия, Япония, Канада, Хърватия, Люксембург, Холандия, Австрия, Румъния, Швейцария, Словения, Чешката република, Унгария, Кипър. Тази широта демонстрира колко впечатляващо голям е цифровият медиен пазар за учене с помощта на технологиите и колко бързо нараства търсенето на образование и знания в съвременното общество. Затова

LiterNet Медиа с европейска награда за

мултимедийни иновации

Н О В О

ЧЕТВЪРТИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА

УЧИТЕЛИ 2012

За четвърта поредна година издателска къща „Анубис” и издателство” Булвест 2000” обявяват Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна. Официални партньори на конкурса отново ще са Синдикатът на българските учители, в. „Учителско дело”, в. „Аз Буки” и в. „Сега”. Тази година „Литературен вестник”и образователната медия “teacher.bg” също ще подкрепят инициативата, а журито в състав Бойко Ламбовски, проф. Боян Биолчев и проф. Валери Стефанов ще присъди три специални награди в категориите разказ, есе и поезия. Наградите ще бъдат по избор: почивка за двама в България или електронен четец.Най-добрите произведения периодично ще бъдат публикувани от нашите медийни партньори, а след приключването на конкурса предстои издаването им в общ сборник. Правила за участие:• Всеки учител има право да участва с до три произведения - стихотворения, кратки разкази или есета (до 5000 знака). • Не се допускат за участие произведения, които са били публикувани в печатни или електронни издания и/или са участвали в този, или други конкурси. • Изпращаните творби следва да бъдат придружени от кратка информация за автора, включваща: трите имена, училище/детска градина, преподаван предмет, точен адрес, телефон и имейл за връзка.• Крайният срок за изпращане на материалите е 24 август 2012 г. включително. Резултатите ще бъдат обявени в началото на октомври 2012 г., а награждаването ще се състои в навечерието на Деня на народните будители.• Творби, които не отговарят на посочените изисквания, няма да бъдат разглеждани от журито.Моля изпращайте материалите само по електронен път на адрес:[email protected]

Ново заглавие в поредицата

„Християнска библиотека” на фондация „Комунитас”

3Литературен вестник 4-10.07.2012

I.

Бях абсолютно убеден, че тази книга няма да се забележи в подобаваща степен, изчаках няколко месеца - напълно неумишлено, при това - и когато се събудих от психологическия си блокаж и вцепенение, какво да видя, в какво да се убедя?... Ами тя действително не била забелязана, аз вероятно съм станал цял „профетик”. Как ги пророкувам тези тежки за душата ми неща, не мога да разбера, по-добре слънце и пролет да бях пророкувал, ама де тази интуиция и тоя език. Възможни са и други някои пророчества, в разни сфери на живота - ченгетата, които пребиха проф. Янко Янков, няма да бъдат никога разкрити, политиците, които пируваха с Цар Киро, няма да грейнат с обявените си имена, когато дойде двадесет и четвърти май, по телевизора ще ти говори пак Божидар Димитров - ченге от Държавна сигурност, или акад. Георги Марков – също така, оттам обаче няма никога да заговорим аз или ти. Когато утре дойде навършк за десети ноември, от там ще ти говорят принцовете на късния комунизъм - понастоящем властващите тарикатчета, ухилени натурници и медийни лапацала - оттам обаче няма никога да заговорят съидейниците на Илия Минев, Фреди Фосколо, Благой Топузлиев, Петър Манолов или Петър Бояджиев. Ние винаги ще имаме плазмодия на медийния интелектуалец – и няма никога да имаме достатъчно присъствие на тези светли и достойни имена.

В такъв единен случай теб не ти остава нищо друго, освен да се заключиш отвътре на стаята, да вземеш един кухненски нож за борба и отбрана и да си поръчаш книгите на Златомир Златанов, Христо Трендафилов, Минко Бенчев и Атанас Славов, да потърсиш в „Нов Златорог” старата есеистика на Драгомир Петров и да пишеш само за онова, което действително си заслужава спорове и обговаряне – защото те са някаква тайфа и шайка тези „имена”, един на друг си подмиват чреслата, един на друг си пишат хубави рецензии и си правят „мили очи”. Искаш ли да бъдеш нравствено мекотело? Искаш ли да преживееш, като тях, морален крах? Ами, недей да пишеш само за едни и същи тогава, те са някакво коренище от приятели, като дръпнеш единия корен, и тутакси като влечуги наизскачват всичките. Недей да пишеш само за едно-и-също, то не е хайдегеровска вариация, то не е и Платоновото Едно!...

Книгата на Ириния Делина също трудно се поддава на описания. Тя е асимволическа, ако решим да си послужим с езика на Миглена Николчина, и по това действително си схожда с беззнаковите небеса на отчаянието в нас. Смисълът в нея се движи така, че ти в началото на всяка нова фраза виждаш някаква пределна трепетност и крехкост, виждаш някаква прозрачност, лекота и яснота, които от един момент нататък – като падане на слънчев лъч във водно огледало – се пречупват така, че ти оставаш просто изумен от тайнството в дълбочината на живота, от онова, което пее, смее се, ликува и трепти от дъното на тази тайнствено усложнена и свръхразумна повърхност. И това е постоянен асемантичен процес. Също тъй безпределен и независещ от конкретната житейска воля на своята авторка - това са нови измерения на свободата, това е онзи феминизъм, за който жадува душата ми - прекрачване на границите и докосване до безпредела на Непостижимото в един Космически глобализиран свят.

А иначе, в социалния си свят Ириния Делина е антиглобалистка и има за приятел антиглобалист. Тя не се повлиява от това дали в момента сме дванадесети век и Инквизицията шества

по Църковни Събори, или пък някое ухилено, неостаряло тарикатче шества по шумните медии чрез хуманитарен „дебат”. Тя знае – инквизицията е все същата, модите - крехки и временни, вечна е само Комсомолската мая, прокапала като мистично откровение от небесата; вечно е също и онова, което спи на топло в женските ти сънища и будува в дъното на огорченото ти подсъзнание и бленува по Живота, и самото то дава живот. Тя е отвека феминистка, още от Адамово време и, да, действително книгата е „по Люс Иригаре”, защото в нейните статии и книги (гадая си само!) се говори именно за това – че жената е въпрос, че тя не се влияе от това, кой бил притичал до чужбина и се награбил с хуманитарен ресурс. Дано съм прав в отчаяните си гадания - и в романтизма на трагичните си спомени - защото на „добрите”, „лошите” и „злите” ги делят онези от бившия кръг „Синтез” и някой ден специално ще напиша статия по този въпрос. Да се знае на чия позиция заставам. Най-вече зад окопа на „добрите”, под техните траншейни небеса. Те ще ми пазят душицата, докато воюват червените демони, критикуващи стачката на Сугарев или скандала между Фуко и Владислав Тодоров. (Между Андрей Бунджулов и Битието, по-скоро!) Ето, тези са някои от критериите, на много хора ще им окапят ушите, а пък аз се оттеглих в дъното на паметта. И там се сблъсках с основния философски въпрос – за механизма на човешката ни памет, за конгломерата от мнемотехнически способности. Използвам случая да го поставя само - помните ли Анонима Анонимова?... Също като Ева Адамова, и нея никой не я помни вече. (Виж, друга работа си е Ружа Доцинска, тя и до днеска сътворява талантливи стихове!...) Жените, които – като Рубльовата Света Троица – сред лоното на тайнствено общение и несподелима споделеност първи път преведоха Люс Иригаре у нас и тутакси ме влюбиха и в този тип особено мислене, и от моите чресла прокапа солената капка и на този дискурс.

Де, гиди, златни години!... Лепа Брена е на мода сега!... Докато в книгата на Ириния Делина се разказва за следното!...

В тази книга се говори за това – че човек е роден; че има небе, луна и звезди, че има тяло и душа, които са в такава конгломератна връзка и зависимост помежду си, че човеку и на ум не е дохождало какво е това да си жена. Че нашите професори изобщо не го чувстват женския въпрос, него обаче прекрасно го усеща Ивайло, който след тежка, шестгодишна страхова невроза стана полулесбийка – получовек (нещо като къртица и търтей ведно) и прекрасно ги разбира и усеща той всичките тези неща. Не винаги обаче има сили да ги изрази. Много е мощна тази тяхна енергия, тя затова така ме и завладя, като Орфей - и евридикостта, като Ефрем Сириец - и благодатта, като еротиката - ироничния дискурс!...

„Ти виждал ли си как върви жена?...”

И аз като Ани Илков дълги години не бях виждал, обаче когато след шестгодишен фобиен застой най-сетне излязох от вкъщи и отидох до градската болница да си извадя медицински лист - гледам, те цъфнали и тръгнали едни жени, не мога да ти го опиша и да го обясня. Направо – паднах и се трупясах по гръб!... Не епилепсия, наум паднах по гръб и така си полежах в мисълта – толкова ми харесаха всичките тези жени. Ти разбираш ли – всичко е хубаво у жената, едно лошо няма у нея и най-важното, тя е много красива и приятна наглед. Жената няма никога да те пребие и изпотроши с бухалка, тя няма никога да те прониже с пика, лоша дума, мутра или остър поглед, тя няма никога

да сграбчи с грубите ръце и тресне, тресне, тресне върху плочника главата на майка ти – ето, виждаш ли колко е хубаво да се общува с жена?... Трябва да се отбягват всякакви срещи от третия вид, всякакви контакти с мутри-и-хуманитаристи, с прото-шенгенски натегачи и рационалисти-недораслеци. Аз, като боледувах страховата си невроза (да ми е жива и здрава и тя!), само с жени съм си общувал през цялото това безкрайно време. Те, като дишат с гърдите си, и ми пъдят страха. Изцеляват ме, един вид, и от тоя недъг. И тогава именно, тогава в един ден аз съгледах това!...

Земята е красива и спокойна,такава я за първи път видях,след толкова години на тревога,брожение и страх.

Ето, за това се разказва в настоящата книга, достатъчно ясен ли бях? Това си шепнех в двора на троянската болница, докато гледах жените - и ероса на битието, който възкресява, изцелява, успокоява и преобразява душите ни. За асистент в Софийския университет - толкова дълбоко преживени стихове!... С по-плитко преживени, бих ви препоръчал да не ставате асистенти, защото се излагате пред мен, звездите, птиците и небесата, пред хората и синевата на света.

На литналите гълъби крилетеразсейват утринната синеваи слънцето в безброй искрици светипо росната трева.

Една тревога само ни разтърсва,една тревога в тази простота,неугасимият копнеж да търсимвсе нова красота.

Ето, за това се разказва в настоящата история – за „новата красота”, която прекрачва граници, запрети, предели и норми - отвъд страховете, отвъд небосвода и безкрая на хоризонта дори - и която е колкото по-недостижима, толкова по-желана и мечтана от мен. „Ръката, която не може да пише, не може да гали!” Ръката на Иринрс Делина пише прекрасно! Чрез нея – като Аполинерова птица – душата ми се сдобива с ново крило и се укрепва от твърдата почва над Бездната, възкръсвайки в романтиката на светоусещането си по небесата, възвръщайки способността си да лети.

II.

И за Пътя също така се разказва в този компендиум от ерос и хуманитарно знание, за Пътя към високото себеосъществяване и за творчеството като стихия и пароксичен процес. Не, не е драма от Иван Радоев, не е елегичен стих от Давидков, много по-сложно са обвързани и завъртени тук нещата, до много по-дълбоки базисни основи и ухаещи опорни точки се докосва векторът и на този полуироничен дискурс. Защото книгата има и втора част - и в нея бавно и съкровищно пред нас се откроява образът на Джезуалдо - майстор на кантоси и сонети, лютиер и създател на художествени форми „средна ръка”. И - нищо повече от това, един антураж от приятели, домашни чудовища и прислуга, нормалната дворцова обстановка за един провинциален аристократ от четиринайсети век. Само че – случва се нещо непредвидено и за нашите професори и хуманитари дори – защото те поне не са убийци в буквалния смисъл

на думата – те поне донос никому не са написали, едно ходатайство за асистент не са завъртели – докато нашият герой така го завъртява центрофугата на живота, така се завъртат и извъртат покрай него всичките неща, че той убива, не след дълго, собствената си жена. Да - той убива жена си!... Трагичен факт! И с утежняващи вината обстоятелства при това. Няма съд, няма присъда - мутренска аристокрация, като в момента у нас, обаче чудотворството на това радикално деяние не остава само. Тъкмо фактът на убийството отключва тутакси неподозирани обеми и възможности и у нашия скромен герой - и той от майстор на кантоси и сонети „средна ръка”, лютиер и самодеен творец се превръща, несъзнато и за себе си, в истински гений. Да – в истински гений!, демонизмът на художественото творчество, помислете и върху този въпрос. Тук има и една жестока отпратка към Шекспир, и към Том Стопард с „Розенкранц и Гилденстерн”, както справедливо е отбелязано в умната анотация, докато в първата книга отпратката е към „Жустин” и невъзможия Маркиз дьо Сад.

Да, женският ерос!... И демонизмът на всяко истинско-дълбоко писане.

Диптих за иконите? По-сложно дори!... Преведена на английски и така умножена, книгата е пълноценна като квадрофония!... Представям си я като четири огромни, тежки купчини от мощни тонколони, скупчени върху четирите краища на полето й – върху стадиона на живота ни – и аз надувам свирката пред микрофончето на скайпа, да събера стотиците й и стотици хиляди нейни почитатели. Ще насядаме върху зелената морава да отпразнуваме това, което е наистина достойно и е свойствено за обожание. Не твоята несбъднатост на Запад, господин медийно лапацало, не иронизма на натурническите претенции – а финото ликро на всеки женски крак, който спокоен се връща от там, а еросът и светлите, небесни извори на всяко истинско и боговдъхновено писане.

ИВАЙЛО ИВАНОВ

Ириния Делина, „Аз, Жустин, или неволите на невинността. Джезуалдо, или неволите на жестокостта”, изд. „Алтера”, С., 2011

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

Новата красота

4

В И Т Р И Н А П Р О Ч И Т И

Литературен вестник 4-10.07.2012

Анархията не означава хаос, а напротив, ред, при условие че никой не го съблюдава. Колкото и парадоксално да звучи, редът според анархизма следва да е предзададен, априори, вроден – цари пълна хармония между хората, между тях и природата. В съвременните революционни времена, следвайки събитията от Арабската пролет, през окупирай „Уолстрийт”, „Орлов мост” и пр., наяве излиза стремежът към детронирането на официалната власт и буквалното й изземване от множеството. Създава се хоризонтално управление – от мнозинството граждани, равни помежду си, диктуващи правилата на управляващите. Зад тези протести стоят многолюдните тълпи, обединени от дадена идея, а не лидерът, вождът, партията или авторитетът. Знак ли е това, че обществото ни е дорасло до анархизма? В поредицата филми „Духът на времето“, станали изключително популярни в последните години, надълго се обяснява как монетарната система не може да продължава в този си вид, до каква степен политическата система е опорочена, как глобалното ни общество има нужда от саморегулация, стъпваща на взаимното уважение между хората и опазването на околната среда. Макар и неофициално, филмите в основата си пропагандират анархизма. Те постигат ефекта, който е имала през 19-и век, има и сега, творбата на Михаил Бакунин „Държавност и анархия“. В нея Бакунин надълго изброява исторически факти, водещи до следните заключения.Дсегашните форми на управление не са довели до нищо положително: „При монархията чиновниците угнетяват и грабят народа за най-голяма изгода на привилегированите класи – в името на монархията; При републиката чиновниците по същия начин ще угнетяват и грабят народа за същите джобове и класи, само че в името на народната воля... На хората съвсем няма да им е по-леко, ако палката, с която ги бият, бъде наричана „народната палка“ (с. 35). Тези заключения Бакунин подкрепя с множество примери от историята на различните държави. Поставяйки под съмнение „прогреса“, той стига до поредната констатация, че „Държавата именно означава насилие, господство чрез насилие, замаскирано по възможност, а в

Държавността и анархията

на Михаил Бакунинкраен случай - безцеремонно и откровено“ (с. 36). Животът ни се управлява от едрите земевладелци, банкерите, корумпираните политици и привилеги-рованите класи. Те чрез държавата поставят личния си интерес пред националния. Въобще може

ли да говорим за национален - етнически и какъвто и да било интерес, пита Бакунин, и отговаря, че подобни аспирации винаги са потапяли в кръв народите и не са довели до нищо положително. Въстанията в Германия, революцията във Франция довеждат единствено до това, че бюргерът или буржоата запазват положението си, жертвайки и род, и родина в името на личното си благополучие. В Италия положението не е по-различно, там бедстващият пролетариат е до такава степен смазан, че според Бакунин той по-скоро ще умре, отколкото да въстане. Благодарение на Интернационала обаче по природа страстният „млад“ пролетариат ще осъзнае положението си. Малките държави, каквито са Швейцария, Белгия, Нидерландия, Дания и Швеция, не биха могли да останат спокойни и политически неактивни, защото влизат в сметките на Германската империя. Определено според Бакунин, а после историята ни показва, че е бил прав, Германия е държава със сериозни имперски намерения. Единствената държава, която може да й се противопостави, е Русия, а за да й се противопостави, тя трябва да приобщи славяните. Трудно може да стане това обаче, като се имат предвид отношенията между Полша и Русия. Бакунин подробно описва противопоставянето на славяни и немци, тяхното положение в различните държави – Чехия, Унгария, България и пр. Безспорно стремежът на общностите, етническите

и религиозни групи да съставят държави води единствено до войни, жертви и мизерия. Войните се водят според Бакунин за повече територия – природни блага, по религиозни, етнически причини, т.е. да се облагодетелства някоя държава за сметка на друга. Но това облагодетелстване не води до всеобщо благо за народа й, а само на съответния държавен елит. Бакунин вярва в младите образовани хора, те са в състояние да проумеят фалша на държавата и да вдигнат революция. Това, което им пречи е мизерията, съблазънта от спокойствието и сигурността на държавната служба или липса на обединителен фактор. Всеобщото благо е прекалено абстрактна цел. Българското издание на „Държавност и анархия“ е обогатено със студията на доц. Емилия Минева „Анархизмът на Михаил Бакунин“, която запознава читателя с биографията на Бакунин, очертава парадигмата, в която се намира социалната му теория, изброява някои от ключовите имена и идеи, свързани с анархизма. Други книги, засягащи анархизма, достъпни на български език, са: антологията „Класици на анархизма“ (съст. доц. Емилия Минева, изд. „Кванти“, 2005) и „Михаил Бакунин: Избрани статии за и от него“ (съст. Георги Константинов, изд. „Шрапнел“, 2004). Тепърва интересът към анархизма и неговото приложение ще расте, особено в епохата на интернет, където всички сме просто част от множеството. Протестите срещу АКТА доказаха, че няма да позволим вмешателство в правото ни да бъдем равни и свободни в нета. Регулацията и управлението в интернет се оказа трудно и почти невъзможно, държавата, авторитетите, материалното състояние, принадлежността на някого към определена класа не станаха толкова очевидни и определящи, както се очакваше. Ето че до известна степен анархията е възможна – в интернет.

БОРЯНА АНГЕЛОВА

Михаил Бакунин, “Държавност и анархия”, прев. Димитър Мирчев, студия: Емилия Минева, С., Изток-Запад, 2011.

1. Защо „Физика на тъгата”?Още от заглавието си текстът насочва вниманието си към естеството на тъгата. Авторът в много интервюта казва, че дълго време се е колебаел как да озаглави текста си, като е държал ключовата дума в наименованието да е „тъга”. Какво репрезентира тази тъга? Чия е тази тъга? Как може абстракцията, наречена тъга, да се характеризира физически? Георги Господинов провокира читателя и го въвежда в една игра на съзнанието между елементарното и сложното, между физичното и метафизичното. Тъгата е обединяващ фактор, а когато тя е споделена между писател, герой и читател, това я прави по-лека.

2. Автобиографизъм, автогероизъм и автотекстуалностДругa постмодерна техника е афинитетът на Господинов към автобиографичното. Георги Господинов обича да се заиграва със своята личност и къде реално, къде нереално, да се представя в текстовете си. В „Естествен роман” героят му е назован с името Георги Господинов, но същевременно той се среща и с един

клошар, носещ неговото име и в чието битие след време се превъплъщава. Във „Физика на тъгата” липсва конкретното назоваване на реалното фамилно име на автора, но името Георги е вметнато многократно, дори косвено чрез дядото на героя. С други думи може да гледаме на текста „Физика на тъгата” като на едно продължение и една нова проекция на Георги Господинов.

„Автотекстуалността - ако модифицираме термина на Люсиен Деленбах (Dдllenbach 1976: 27) и означим с него връзката между текстове в творчеството на един и същ автор - създава благоприятни условия за появата на херменевтично отношение между два текста..”1

Как събирачът на истории се превърна в купувача на истории? Ако в „Естествен роман” героят на Господинов крадеше истории от подслушани разговори в кафенетата, то във „Физика на тъгата” той е еволюирал в купувача на истории. Героят се определя като „времевладелец” и купувач на „минало” и най-вече на

1 Коларов, Р., „Херменевтичната

автотекстуалност у Достоевски”, LiterNet,

22.03.2008, № 3 (100).

„тъга”, тъй като „щастливите истории, не вървят добре”. В един от последните фрагменти на „Физика на тъгата” - „Разказвачът и неговият убиец” - Минотавъра използва „хода” на Шехерезада, където освен интертекстовото свързване с „Хиляда и една нощ” има намигване към Фуко (известния му пример за разказвача и смъртта с Шехерезада).

„Виждам ги вървят заедно из коридорите на градове и подземия, плетящи паралелни лабиринти от нишките на историите си, самите оплетени в тях. И нищо вече не може да ги раздели, разказвача и неговия убиец.”

За да има „Смърт на автора”, той има нуждата от своя „убиец” (читател), те са неразделни и сдвоени в съвременната литература. Постмодерният автор има нужда от своя убиец и колкото по-дълго задържи интереса му, толкова повече забавя смъртта си, друг е въпросът, ако убиецът умре преди автора, какво би се случило тогава, дали авторите ще изчезнат масово и ще бъдат забравени като динозаврите?

Лабирините на постмодернизма в романа

„Физика на тъгата”

на стр. 6

К Р И Т И Ч Е С К А Р А Б О Т И Л Н И Ц А

Боян Манчев, „Логика на политическото”, изд. „Изток-Запад”, С., 2012След „Невъобразимото. Опити по философията на образа“ (2003), „Тялото-Метаморфоза“ (2007), “L’alteration du monde“ (Paris, 2009) и “La Metamorphose et l’Instant - Desorganisation de la vie” (Paris, 2009) и “Miracolo” (Milano, 2011) новата теоретична книга на Боян Манчев идва отново да разбие и пренареди философските парадигми днес. Основната задача на монографията е разсубективиране на политическото, основано на политическа херменевтика на трагедията на Софокъл “Едип цар” и на полемичен прочит на ключови текстове на модерната политическа философия.

Александър Байтошев, „Прах и драскотини”, ИК „Жанет – 45“, Пл., 2012Дебютната стихосбирка на Александър Байтошев ни дава достъп до херметизирания свят на един интроверт. „Прах и драскотини“ е изключително въздействаща поезия, дължаща силата си на едновременното изразяване на студенина и скрита страст. Това е изчистена, аскетична, вглъбена книга, като заедно с това успява да заяви сериозна ерудиция. Влиянията и припознаванията на традиции са „разклонени“ между имена на поети и имена на художници.

Антоний Петров, „Е_липса”, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2012Третата стихосбирка на Антоний Петров е иронична, ненаивна, вулгарна, болезнено откровена, отказваща да интимничи - все особености на почерка, които можехме да видим изработени и в книгите му с поезия „Съвсем“ и „Вестибулария“. Онова, което идва неочаквано за читателя на „Е_липса“ е нескритата авторова погнуса от реалността и търсене на убежища във въображаемото или ако

тълкуваме заглавието – във виртуалното.

5

Хуго фон Хофманстал, „Жената без сянка”, изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2012, 160 с., 14,90 лв.,Превод и послеслов: Теодора КарамелскаТретата книга от поредицата, оформена, както и другите две, с деликатната естетика на Яна Левиева и изящното превеждане на Теодора Карамелска, автор и на послеслов, който заразява с емпатията си. „Син” модернизъм, шепоти от приказки с феи и духове, цветове от сънища, любови – рисувано поле, в което те сграбчват страстите на онези, които не е ясно дали обичат повече себе си или другия (има ли по-вечна неяснота относно обичането…), бил той любим/а или пък (не)възможно дете. Капаните на съвместността, привличаща и убиваща като наркотик, в нежните ръце на Хофманстал и предизвикателната трансверсалност на КХ.

В И Т Р И Н А


„Единствен син” е вторият роман на Стефан Одеги, преведен на български. През 2009 г. „Факел експрес” издаде „Теория на облаците”, дебютния роман на Одеги, с който той печели наградите „Морис Жоньовоа“ на Френската академия и „Черна карта“. Във Франция „Единствен син” също не остава незабелязан – номиниран е за „Гонкур“ и „Медичи“ и печели наградата „Ле дьо маго“.Действието се развива в Париж през ХVІІІ век. Обхванат е целият век, Стария режим и Революцията. Целият живот е видян като един огромен театрален спектакъл, където се сменят само декорите и където разказвачът Франсоа Русо изпълнява старателно ролите си. Повествованието му е обърнато колкото към читателя, толкова и към брата на разказвача - Жан-Жак Русо.Франсоа Русо е по-големият брат на философа, за който в „Изповедите” е отделено едно изречение. Франсоа Русо е маргиналът, който разкрива обратната страна на проекта на Русо, онова освобождение на човека, което за щастие Жан-Жак не доживява да види осъществено. „Май добре направи, че умря преди Революцията, която се осланя на теб, но и те удавя понякога в океан от сладникави, сметанени, отвратителни хвалебствия - или в морета от гилотинена кръв.”Младостта на Франсоа е разказана предимно през телесните удоволствия. В книгата не липсват моменти на секс с красиви и грозни жени, дори с мъже. Франсоа е часовникар, но и изобретател на сексиграчки за богати и разглезени дами и благородници. И през цялото време на разказа се обръща към единствения син на баща си. За Жан-Жак той е мъртъв от дълги години. Това сякаш дава право

на Франсоа да разкрие историята на живота си, без да спестява нищо, дори урока по мастурбация, който получава от майка си, когато е едва на шест години. Така постепенно той разкрива различните роли, които е играл в спектакъла на живота. Със

своето почти стогодишно съществуване се превръща в свидетел на най-важния век за Франция. Сменя различни професии и занимания през годините. Глезеник на граф хомосексуалист, беглец от Женева в Париж, часовникар, майстор в парижки бардак. Една механична патица го амбицира да изобрети механичен човек, предназначен за сексуални услуги, което му отнема много време и усилия, а и опитът не се оказва съвсем успешен. Една от най-интересните му роли обаче е тази на затворник в Бастилията. „Аз, дето никога не бях мислил за утрешния ден, щях да прекарам двайсет и седем години в Бастилията; чак по-късно, и то през мнението на околните, прочетох колко ужасно било всичко това.” Най-голямото му развлечение по време на 27-годишния му престой там е приятелството с маркиз Дьо Сад, с когото споделя общата съдба на затворника, но и общи тайни, в които са замесени ръкописи на маркиза.Революцията прекъсва престоя му там, който всъщност не е бил толкова ужасен. Затворниците в емблематичния за „тиранията” затвор не са жестоко

изтезавани, напротив – Франсоа си има квартира в града, която посещава от време на време и после доброволно се връща в затвора. Революционерите обаче разрушават Бастилията, а един амбициозен предприемач продава камъните, с които е строена, като сувенири. Революцията се оказва една фалшива борба, която не води до никакви промени, но пък Франсоа Русо се превръща в нещо като почетен герой заради затворничеството си. За него това е поредната роля. Бил е свидетел на времето преди Революцията, живее и след нея, но не превъзнася нито миналото, нито промените, защото всъщност нищо кой знае какво не се променя.Не липсва и любовна история, която се случва вече към края на живота на Франсоа Русо. Героят е израснал с годините, плътското удоволствие вече не е най-голямата му радост, разказът придобива друго измерение: „Обичах Софи. Пиша тези думи и перото пада от ръката ми, и плача. Да говорим за нещо друго, че не мога да се спра”.В романа има всичко за всеки – сексистории, понякога доста груби и далеч от еротизма; изобретения; революция, след която не следва това, за което се е водила. Книгата първоначално шокира леко, но постепенно очарова с различния поглед, който отправя към този толкова важен за Франция ХVІІІ век и спокойно би се харесала на любителите на историческия роман, както и на тези, които търсят нещо ново и оригинално.

ИЛИЯНА ИВАНОВА

Стефан Одеги, „Единствен син”, прев. Валентин Маринов-Пело. ИК „Факел Експрес“, 2011.

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Театърът на живота

Захващайки книгата „Как да забравиш една жена“, усещаш как толкова модерният, чак постмодерен език на Дан Лунгу те приплъзва леко между редовете, носейки със себе си екзистенциални прозрения и евтина бира. Това са 260 страници стегнат текст, без излишни препинателни знаци, междуметия, пряка реч или възклицания. Книгата е всекидневна. За всекидневието. За рутината. Може да се чете, докато се чака яденето да изстине, или да се доопече. Или да изпере пералнята. Или докато свършиш със среднощната молитва. „Елегантен словесен балет“, игра на думи, на усещания, на аромати.Всичко се случва някъде около Букурещ. Щефан, Бодо, Раду, дачия и мамалига. Аромат на жожоба и миризма на пържени картофи. Седиш на кухненската маса и говориш ти, докато в спалнята той говори на някой друг. Той – Анди – обезверен скептик, чиято приятелка – Марга, го напуска след над едногодишна връзка. Той сам трябва да намери себе си, да намери вярата, да намери отговора. „Той бил опърпан журналист с ограничен достъп до информация“ и със задачата да направи репортаж за евангелистките църкви. Анди приема нещата малко по-сериозно и остава да живее при евангелиста Сет няколко месеца.Тясното пространство на гарсониерата те отвежда в безкрайните възможности на времето. Бягаш от редакцията на вестника до евангелистката църква и разгръщайки Библията, прочиташ жълта статия. Андрея, Луана, Марга, Бианка, всички те се превръщат в една жена, която трябва да се забрави. А Анди се лута в гарсониерата, преминава от едната в другата врата, пуши и иска бира на човешка цена. Бележките, една след друга му съобщават, че нещата не вървят, a той някой ден ще разбере. Семейните скандали от горния етаж и любовта, на която го учи Господ, го съпровождат в търсенето на отговора „как да я забравя?“Може би основното впечатление е, че книгата разказва за историята на Анди. Книгата разказва много повече от една история. Финият момент със смесването на различни първолични наративи прави съпреживяването и вникването в психологията на типажите много плавно и лесно. Самооценката на героите кара и читателят да изпада в състояние на саморефлексия. И така

пластовете един по един се наслагват и създават цялостната картина, цялостната история. А картина изглежда като схематично представена логистика на съжителството, сякаш ти си в гарсониерата и ти трябва да слезеш до долу да купиш кафе.

Постоянен сблъсък между всекидневното и трансцедентното. Между жълтите статии и библейските притчи. Докато това се случва, Дан Лунгу е някъде отгоре, отвъд Господ, отвъд мистерията на липсващата Марга, отвъд действието и страниците.Въпреки че Марга не е червена бабичка, лекият полъх на социализм се усеща като от скъп френски парфюм, чието шишенце е „Сделано в СССР“.Връзката на Анди и Марга е повърхноста. На нивото на епидермиса. Толкова трайна, колкото слой крем. Крем, който попива надълбоко, оказва своето хидратиращо действие и после, с първото изпотяване се е превърнал в отпадък на кожата.Когато връзката приключи, човек някак си е хвърлен в социума, в реалността. Едновременно става получовек, но и цял, сам. Единственото, което може да направи е да запали цигара. Или да вземе някои от авторовите нестандартни съвети като например да живее в дома на евангелистки свещеник, и докато разговаря за Бог, да пие бира.Библейските цитати и диалози, с които е изпъстрено повествованието, задават въпроси, затварят и отварят хоризонти. Карат да се замислиш дали любовта към една жена е нещо субстанциално, нещо трайно? Дали вярата всъщност не е по- силна от всичко и дали любовта към и на Бог е любовта в цялата й плътност и пространственост?Всъщност в реалния времеви пласт връзката на Анди със Сет - евангелиста- е с пъти по-истинска, по-дълбока и по-силна отколкото връзката на Анди с Марга.Изобщо в действията на Марга липсва рационал. Така и не става ясно, защо напуска, какъв е мотивът й. Читателят

може да съпреживее детството й, но не и настоящия й живот. Извън вестника. Извън разказа на Анди.Както самата книга ни показва „обясненията нямат никакво място при раздялата. Те не могат да са други, освен дребнави и егоистични. Истината е никъде. Интелигентните хора усещат това. Затова казват, че заминават за известно време, и вече никога не се завръщат, или пък чисто и просто изчезват. Какво има да обясняваш?“Авторът дава множество примери за изкуствена страна на живота. За празното битуване на хората. За наднормалното битуване. На места в сюжета се забелязват ремарки към поведнието на психично болните, към диагнози, към специализирани клиники.С истинско майсторство Дан Лунгу успява да не натрапи мнението си, отношението към деликатните въпроси, засегнати в книгата. Гласът на един православен мъж звучи като женски или евангелистки, но това не носи нито следа от дискриминация или цинизъм. Ако романът се разглежда като любовен, то къде ли се е скрила тази любовна централна случка? Да не би в бележката за раздяла? Или в празните гардероби? Или в неплатения наем? Идеалът за женственост е размит през бутилката алкохол и размазан под слоя крем. От всички жени в живота на Анди нито една не носи ореола на святост и чиста любов.Разказът е наистина лек (дали това не е и лекотата и прозрачността на превода от Лора Ненковска). Толкова лек, че усещането за реалност се размива и читателят се понася по тънката граница на съня и молитвения транс. „Каза си, че хората живеят в различни светове. За някои всичко е във вестника, за други всичко е в Библията. По средата се намира друга категория луди, които вярват единствено в книгите.“

ДЕНИЦА ПЕТРОВА

Дан Лунгу, „Как да забравиш една жена“, прев. Лора Ненковска, изд. „Колбри”, 2011.

Непосилната лекота на забравата

Рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”

Кребийон син, „Заблудите на сърцето и ума”, изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2012, 320 с., 18,90 лв.Превод и послеслов: Антоанета КолеваВ поредицата „Трансверсали”, замислена по понятие на Дельоз/Гатари и разгръщаща се в групички от книги (в същата поредица се появиха четирите тома на Бланшо), издателството сега възхищава с три разказа за инициирането - в женското, еротичното, светското. Първият е прочутото произведение на либертинеца, станал емблема на високото Просвещение. На неговия изящен стил и доставяща сетивно удоволствие ирония може да завиди всеки. Книгата е огледало за жанра „имитация на мемоари”, съчетава романна теория, трактат по (не)морал и най-важното - самия съвършен роман на диалога. Забележително четиво, което те съоръжава с набор първокачествени остриета на ума и езика. Придружено с послеслов на преводача, доставящ не по-малко удоволствие.

Ж.-А. дьо Реверони Сен-Сир, „Полиска, или модерната перверзност”, изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2012, 256 с., 17,90 лв.Превод: Антоанета КолеваВторото от „тройката” в поредица „Трансверсали” - литературен образец, в който всеки, отегчен „интелектуал” или ентусиазиран експериментатор, може да открие и нови места за гледане към езика и тялото. Или нови начини за докосването им. Авторът е емблема на ранномодерната литература, един от първите алхимици, смесили просвещенски-любовното и модернистки-Черното при търсенето си как пътят към удоволствието минава през болка. Съперник на Сад, любимец на Фуко, майстор на вплитането на сюжет в сюжет, до световъртежност, както и на спиращи дъха въпроси, загърнати в подвеждащо просто разказване. Четиво за лято и смях или за многопосочни теоретични употреби – въпрос на избор, всеки ще е в десетката.


3. От „Аз сме” до „Аз бяхме”

„Какво значение има кой говори?”С. Бекет

Използвам този цитат на Бекет, за да въведа още едно от измеренията на постмодерното в текста. Героят на Г. Господинов е така нареченият от него емпат, който влиза в тялото и съпреживява съдбата на заобикалящите го същества (хора, охлюви, мравки и какво ли още не). Ако в „Естествен роман” има наченки за това какво ли е да си муха или пчела, съществува ли пчелен роман и „Библия на мухите”, то тук се наблюдава развитие в съпреживяването. Нещо повече, освен че героят влиза в тялото и съзнанието на заобикалящите го, той успява да промени –събитията и случващото се. Господинов стопява времевите и пространствените граници и успява да се внедри като машина на времето в неосъзнатото и да създаде една негова вероятна проекция. Говоренето от формата „Аз сме” задава полифония и трансперсоналност. В дадени моменти от текста читателят се губи в нишката на разказа и не разбира кой говори (малкото момче, дядото, Минотавъра или някой друг). До голяма степен речта на героите по-скоро не се различава. Търсен ефект на Господинов е именно това - чрез емпата читателят също да се превърне в такъв - да се отделя от физическото си тяло, да се изгуби в лабиринта на текста и да се възприеме като трансперсоналното „Аз сме”.

4. Преконцептуализиране на мита за МинотавъраМногократното употребяване на Минотавъра и на неговия топос лабиринта непрекъснато се преплитат в текста. Романът е изграден като лабиринт – „...може да се чете, започвайки от средата към края , после към началото. Това не накърнява възприятието, макар че фрагментите, които раздиплят меланхолията, са подчинени на линейността на времето.”2 Фабулата на текста не е толкова важна, колкото „нишката” (подобна на тази на Арианда), която трябва да следваме във вътрешния свят на героя емпат. Маниерът на „лабиринтното” писане е познат от епохата на барока и до голяма степен възкресен от постмодернисти като Умберто Еко. Лабиринтът няма начало, а има много краища, както е и романът на Господинов. Постмодернизмът, подобно на лабиринта, предлага различни решения за писане, четене и анализиране. Минотавъра е на възраст почти колкото тази на литературата. Той е субстратният интертекст във „Физика на тъгата”, с тази разлика, че Георги Господинов го представя в една нова за българската аудитория светлина. Авторът изрежда доста голяма част от текстове, представящи Минотавъра, като започва с първоизточника - мита, минава през Овидий, Плутарх, Еврипид, Данте и дори стига до измерения извън литературата като филмите и електронните игри, които изобразяват Минотавъра като свиреп звяр. В защита на своя „брат Минотавъра” (както го нарича в текста) героят емпат има един помощник-адвокат и това е „г-н Хорхе”. Всъщност не Георги Господинов е първият автор, разглежащ Минотавъра като жертва и минорен образ. На българска почва може би е пръв, но около 50 години преди него Борхес в един свой кратък разказ „Домът на Астерий” представя Минотавъра като тъжен и самотен образ, чакащ спасението си в лицето на своя убиец. Минотавъра на Господинов е продължение на Минотавъра на Борхес. Разликата е, че тук проекцията на Минотавъра е много по-разгърната и съпреживяна. Самият

2 Маринова, В., „По следите на тъгата”,

LiterNet, 24.02.2012, № 2 (147).

Господинов е един добър последовател на Борхес. Аржентинецът е известен със своите мистификации и бароковото цитиране, това е една от запазените му марки и подобно на него Господинов се мистифицира и самоцитира чрез имагинерния Гаустин. Господинов в игра и диалог с Борхес, един спокоен разговор и продължение по лабиринта на библиотеката и книгите (идиличният рай на Хорхе Луис Борхес).

5. Рециклиране на миналотоГероят на Господинов изпада в търсене на изгубеното време и ни връща във времената на комунизма, една безкрайна и явно все още неизчерпана тема в българската съвременна литература. Като че ли това е неизбежно, имайки предвид детството на героя, роден през 1968. Живеенето в мазето в това време е също свързващ мотив с Лабиринта. Тук ще отворя една скоба за това, че желано или не, думата „мазе” е навлязла като дума от английски, но едно от значенията на английското “maze” е именно „лабиринт”. Като че ли точно тези смутни времена на социалистическа България са разковничето и основната причина малкият емпат да се сближи толкова с Минотавъра. Интересен е историческият поглед на героя към това отминало време, който наподобява идеите на Бодрияр за „рециклиране на миналото”, дори до някаква степен разкаянието. Господинов представя идиотизма на режима, но и до голяма степен репрезентира романтичните моменти на своето детство.Индианските имена от детството, вдъхновени от „Чингачгук”, снимките, картичките, първите любовни трепети, които са парелно представени със събитията от света:„Първа целувка с момичеУмира БрежневВтора целувка (отново с момиче)Умира ЧерненкоТрета целувка...Умира Андропов.Аз ли ги убивам?Първи несръчен секс в парка.Чернобил.”

5.1. Половият въпрос през социализма в текстаГеорги Господинов отделя внимание и на проблема за сексуалността през това херметизирано време. Първото опознаване на секса чрез „Мъжът и жената интимно”, рекламите за бельо и чорапогащници, „златните момичета” от художествената гимнастика, „Трите грации” на Рубенс, „Голата маха” на Гоя, романът „Бел Ами” и „митичната” 28-а страница на „Кръстникът”. Гледайки го от настоящето, това буди сантименталност в героя, но и същевременно насмешка по отминалия социализъм.

5.2. Хиперреален комунизъмОт друга страна, е представен и страшният „хиперреален комунизъм”, който режисира един от приятелите на героя в малкото градче Т. Като цяло връщането на героя в градчето Т. показва една застинала провинциална посткомунистическа обстановка, която до голяма степен наподобява онова време. Най-силен е моментът в главата „Машина за минало”, в която героят се озовава отново в градчето Т., където като че ли се е върнал 50 години назад:

„Последния път, когато се върнах в Т., забелязах странни неща. Възстановили са паметника от 1980 на площада. Можех да се закълна, че преди седмица го нямаше.”„Забелязах, че вестниците идват ден по-късно, интернет няма, а в магазините продават само два вида салам и кренвирши.”

„Долу наистина маршируваха ученици, в същите униформи като преди 50 години.”„Сигурно снимат филм.”

След което героят е арестуван от униформените и се среща с режисьора на цялата тази „възстановка” на миналото, един негов стар познайник от детството.

„ - Какви са тия циркове в града, филм ли снимаш? Да не си станал режисьор?- Не, по-сериозно е. Започнал съм един проект. Накъсо, връшам 30 години назад. И без това тук нищо не се е променило. Правя най-големия музей. Музей на миналото, на социализма, както искаш.”

В края на главата главният герой представя всичко това като кошмар, от който той успява да се събуди, което връща съзнанието към реалността, и в това си решение ни оттегля от хиперреалното, оттласквайки го към имагинерното.

6. Живот като на киноТемата за интервръзката между киното и литературата е друг афинитет на Господинов, доказателство за това е изследването „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век” (2005). Господинов успява да представи киното като част от ежедневието и живота ни. Това се наблюдава в текста чрез вече изброените „Чингачгук”, разплакването на дъщерята на героя, докато са в Германия и виждат немски офицери, облечени като нацисти при заснемането на филм, но най-силно фиксираната идея за киното като реалност е представена чрез Жулиета от градчето Т. Накратко, тя е психично нестабилна и влюбена в Ален Делон, праща му писма и чака момента, в който французинът ще дойде до град Т. и ще я вземе със себе си. Героят на романа поставя под съмнение реалността на „героите на нашето време” като Брад Пит, Анджелина Джоли и Ален Делон.

„Култът към киното и към звездите е последният голям мит на съвременността. Идолите от екрана са вътрешноприсъщи на протичането на живота в образи. Те са система от луксозни полуфабрикати, блестящ синтез на стереотипите на живот и любов. Те въплъщават една-единствена страст – страстта към образа. Те са мечтата, мигновената визуализация, незабавната транскрипция, материалният колаж, фетиши, които имат нещо общо не с въображаемото, а с материалната фикция на образа”3

И ако според Бодрияр Америка е кинематографична и извън киносалона, то постмодернизмът отдавна е фиксирал кинематографичността в западната култура.

7. Saddest place IN the WorldТъгата на „световната есен” не е обзела само България. Един от най-интересните моменти в романа е пътуването и описването на градовете и хотелите в различни точки по света. Ако в едно посткомунистическо общество като България решението е пътуването извън страната, за достигане до щастието, то според героя на романа към днешна дата това вече не е така. Пътуването в различните градове също е лабиринт, Господинов прави референция към Барт и неговата идея, че градът е най-големият лабиринт. Ако трябва да се определи мотивът за пътуването през постмодернизма, то това няма да е онова пътуване през Ренесанса или Просвещението, то е лабиринтното пътуване. Екзотиката му се крие в това, че има пътища и изходи много и те всички си приличат по-един или друг начин, защото въздухът на съвременния свят е един и същ. Лабиринтът на пътуването в 21. век е намирането на еднообразието в разнообразността.В крайна сметка героят прави заключението, че The saddest place IS the World.

8. Новият Ноев ковчег

„За “Физика на тъгата” би могло да се напише и доста по-просто: тя изявява дълбинното сродство между Георги Господинов и Йордан Радичков. Най-вече романиста Радичков, особено с “Ноев ковчег”. Ако се абстрахираме от

3 Панчева, Е., А. Личева, М. Янакиева,

„Теория на литературата от Платон до

постмодернизма”, „Колибри”, С., 2007, с. 478.

различните стилистики, ще открием общия модел – романът, който не е роман, защото се разплита във всевъзможни посоки и истории, ироничните игри с фигурата на разказвача, който коментира разказаното, магичното превръщане на нещата в думи и на думите в неща...”4

Ноевият ковчег, подобно на мита за Минотавъра, е един сложен палимпсест. Естествено, неговият генезис е Библията, но на интертекстово равнище се откриват и някои хоризонти с Радичковия „Ноев ковчег”. Какъв е проблемът с апокалипсиса и какво следва след него? Решението след апокалипсиса е Ноевият ковчег. Той е базата данни, ДНК-то на нашия живот, култура и цивилизация, ако дойде апокалипсис, то големият страх на емпата е това, че след него отново ще има живот. Емпатът събира различни истории и вещи, нужни за поколенията напред, в различни кашони и една кутия от шевна машина „Сингер” „отпреди девети”, което в текста е сравнено с „отпреди Христа”. Събирането на истории е също един вид емпатия, архивиране на живот и време, неща, нужни, за да възкресят транс-аза на цяла една цивилизация в едно постапокалиптично поколение. Тъй като ден след апокапсиса няма да има вестници, ирония на съдбата, за това, че най-голямото събитие няма да бъде отразено (отново препратка към медийното събитие като реално - Бодрияр), информацията трябва да бъде съхранена някак си. Всъщност идеята за запазване на някаква информация е вид комуникация и опит за контакт с други или бъдещи видове. Всеки човек, който си води дневник, тайно се надява, че един ден ще бъде прочетен от някого. Ноевият ковчег и совалките са една алегория на трезора на нашата идентичност. С дигиталазирането на света и Ноевите ковчези се променят:

„Оригиналът беше с дължина триста лакти, ширината му - петдесет, а височината му - трийсет лакти, разделен на три ката. Сега е един диск.”

Сред многото начини за опазване на видовете героят на Господинов стига до извода, че най-добрият ноев ковчег е книгата:

„Само книгата е вечна, само нейните корици ще изплуват над вълните, само тварите вътре, между страниците, където гъмжи от живот, ще оцелеят. И като видят нова земя, ще се плодят и умножават.”„И записаното ще се напълни с кръв и ще оживее съвършено. И „лъвът” ще се превърне в лъв, „конят” ще изцвили като кон, „враната” ще излети от листата с грозен грак... И Минотавъра ще излезе на светло.”

Стилистичното начало на всяко изречение с „И” е референция към библейското пророческо „И”. Постмодерната идея, че литературата отдавна е излязла от книгата, е силно заявена и тук. Било то чрез совалката, която да осъществи контакт с извънземните, с пародираната совалка на социалистите, които да изпратят съобщение до бъдещия вид „хомо комунистикос” или чрез кутиите, кашоните и книгите, ние хората сме като че ли малко тъжни и самотни и търсим своя контакт с бъдещето, защото, за добро или лошо, Апокалипсисът едва ли ще е краят.

„Физика на тъгата” е текст, който дава възможност за много прочити. Бегло успях да разгледам само някои от пластовете в него, а остават още много неразгледани или недотам разгледани измерения в текста. Реших да пиша за този роман поради емпатията, която събуди в мен, но не очаквах да ме затрудни толкова много рефлексията върху текст, който така харесвам. Оплетох се в лабиринт и мога да кажа, че попаднах в капана на Господинов. Мощта на романа е трансперсоналността, която дава на читателите това, което със сигурност Господинов търси, а именно да открият себе си в геро(я)ите.

ВЕСЕЛИН ГЕРЕНОВ

4 Б. Пенчев, „Господинов, тъгата и

Минотавъра”. - Капитал light, 5.01.2012.

Лабирините на постмодернизма...от стр. 4


7

Равновесие в хаоса


На Пето Авеню, в една от богаташките къщи срещу Сентръл Парк, живеят Хомър и Лангли, ексцентрични отшелници и бездетни наследници на известен заможен род. Братята Колиър са реални личности, чийто нестандартен живот се превръща в градска легенда след нелепата им смърт в края на 40-те, става и сюжет на книги, пиеси, филми. В своя последен роман Е. Л. Доктороу („Рагтайм”, „Езерото на гмурците”, „Жития на поети”, „Били Батгейт”, „Световно изложение”) пренаписва историята на братята Колиър и, верен на стила си, свободно преплита документалистика и фикция. Докато братята Колиър в действителност умират няколко години след Втората световна война, то в книгата те надживяват войната във Виетнам и Лятото на любовта.И двамата братя са белязани от съдбата с някакъв недъг. Хомър е незрящ, а Лангли – ветеран от войната с увредени от боен газ бели дробове. Освен това и на двамата не им върви с жените. Лангли се увлича по силни и амбициозни представителки на нежния пол, които изповядват радикални политически възгледи. Хомър пък цял живот бленува по невинно 16-годишно момиче, някогашната му ученичка по пиано. След като родителите на Хомър и Лангли умират, покосени от пандемията на испанския грип през 1918, всеки от двамата търси начини да осмисли съществуването си. Хомър се отдава изцяло на музиката и дори успява да си осигури скромни доходи като пианист в киносалон. Докато Хомър е мечтателен и наивен и често търси утеха в своите фантазии, Лангли е неумолим скептик, презиращ

бога и човешката раса. Проектът на живота му е колкото впечатляващо амбициозен, толкова и налудничав – да напише вечно злободневен вестник, който в един-единствен брой да обобщава американската действителност. Така на хората повече няма да им се налага да се абонират за ежедневници, тъй като вече ще разполагат с едно издание, което е актуално за всички времена. С течение на годините поведението на Лангли става все по-патологично. Обзет от маниакална колекционерска страст, той събира всевъзможни вехтории, като превръща някогашния бляскав дом на семейство Колиър в склад за пиана, пишещи машини, стари вестници и гуми. На мястото на ореховата маса с 18 стола в трапезарията, той поставя антикварен форд, с който се опитва да произвежда електричество. Идеята се проваля, но бракуваният автомобил, подобно на всички довлечени от Лангли вещи, остава в жилището десетилетия наред. Оригинален избор на автора е да представи случващото се именно през погледа на слепеца Хомър, който – противно на биографичните факти – в книгата е представен като по-младия брат. Хомър изгубва зрението си още като младеж, а с напредването на възрастта постепенно го напускат и останалите сетива. Героят често се обръща към мистериозната си муза Жаклин Ру, френска писателка с пленителен глас на пушачка. Тя се появява ненадейно в живота му като ангел-спасител, а после заминава и никога повече не се завръща, подобно на всички хора, които напускат дома и живота на Колиър. „Така хора излизат от живота ни и всичко,

което можем да си спомним, е тяхната човечност – нещо малко и променливо, без суверенна власт, което проблясва на промеждутъци у всекиго.” Романът следва линията на основните събития, белязали американската история през двадесети век. Голямата война, бурните 20-те години и Сухият режим, Голямата депресия, Втората световна война, войната в Корея, политическите убийства през 60-те, войната във Виетнам и хипи движението са единствените ориентири, които отмерват хода на времето за двамата братя. Поведението им често е неконвенционално – по време на Сухия режим устройват танцови забави за народа в къщата си на Пето Авеню,

а когато Япония напада Пърл Харбър, укриват японско семейство в дома си. Разочаровани от хода на историята и от собственото си безсилие, Хомър и Лангли се оттеглят от светския живот на Ню Йорк, като се отдават на аристократично мрачно настроение. Поставят черни капаци на прозорците си и обявяват война на системата. Изправят се решително срещу градската бюрокрация, банките, електрическата компания, превръщат неплащането на сметки в свой съзнателно отстояван принцип. Накрая изтръгват и телефонния кабел, като по този начин прекъсват всичките си връзки с външния свят. В името на свободата се отказват и от електричество, а вода си наливат с бидони в парка, които пренасят в стари детски колички. Облечени досущ като клошари, бунтарите стават мишена за подигравки от страна на възмутени съседи и играещи в парка дечурлига, събуждат интереса и на пресата. Нарастващата им изолираност от външния свят и удобствата на цивилизацията ги затваря все повече във фаталния капан на самотата и лудостта. Разказът заглъхва бавно в мрак и мълчание. Лабиринтът от вехтории, събирани през годините от Лангли, накрая се срутва върху него и го премазва. Печалната съдба на по-младия брат, напълно сляп, глух и безпомощен, е да дочака смъртта си в дома гробница.

ЖИВКА КОЛЕВА

Е. Л. Доктороу, „Хомър и Лангли”, прев. от английски Иглика Василева, изд. Алтера, С., 2010

Сборникът с разкази ,,Симетрия” е най-новата книга на българския писател Захари Карабашлиев. Дебютният му раман ,,18% сиво”, който излиза през 2008 г. претърпява четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията ,,Голямото четене”. ,,18% сиво” печели ,,Цветето на читателите” - литературна награда, присъждана за търговски успех на книгата от веригата книжарници ,,Хеликон”. Освен проза Захари Карабашлиев пише и пиеси. Пиесата му ,,Откат” получава голямата награда на конкурса ,,Нова българска драма” (2008 г.), а пиесата ,,Неделя вечер” – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, ,,Аскеер”. Първият сборник с разкази на Захари Карабашлиев е от 2009 г. и носи заглавието ,,Кратка история на самолета”. Втората му книга с разкази е сборникът със заглавие ,,Симетрия”, който излиза през 2011 г.Тематичното ядро, около което могат да бъдат обединени разказите в сборника, е фигурата на писателя. Сборникът конструира идеята за сложността на това да си писател, принуден да се доказва предимно на чужда територия, където, колкото и да си добър и талантлив, не те познават и следователно си никой. Героите в разказите са сложни, измъчвани от вътрешни противоречия въпреки непукисткия вид, който си придават. Терзаят ги мисли, характерни в голяма степен за хората на изкуството, а именно: животът и смъртта, невъзвратимостта на миналото, невъзможността за постигане на планираното бъдеще... Те са различни като характер, интереси, лична и професионална реализация. Това, което ги обединява и прави единни, е любовта към писането, възможността за случването и реализирането на себе си чрез писане. Първият разказ в сборника се казва ,,Симетрия” и очевидно тай дава заглавието на целия цикъл. В този първи разказ освен фигурата на писателя, неуспял да намери издател на романа си, присъства и една жена, също писателка, коята свързва героя със своя агент, за

да му помогне да издаде книгата си, но неуспешно. Заглавието на разказа и по този начин и на целия сборник идва от заглавието на учебника ,,Хаос и симетрия”, който чете барманът в бара. Така още в самото начало на цикъла се поставя въпросът за симетрията и хаоса като присъстващи в живота, неотменимо свързани с него. Човекът като разположен между хаоса и симетрията и лутащ се непрестанно между двете. Това е основополагащата точка, която удържа единната линия на повествование в целия цикъл. Героите в останалите разкази си задават въпроси, търсят отговори, намират ги понякога у себе си, понякога у другите, но непрекъснато се лутат между хаоса и симетрията в света и в себе си. Героят в разказа ,,Очите на госпожа Милевска” е писател, който иска да пише за смъртта, но го тревожи един много съществен въпрос – дали хората умират с отворени или със затворени очи. Край на терзанията му слага случайното обаждане на неговата добра


Бунтари вехтошари

знае, симетрията е навсякъде”. Героят му казва, че не вярва в симетрията, и барманът го пита: ,,А можеш ли да вярваш в хаоса?” Въпросът остава без отговор. Финалът остава отворен, за да може всеки от героите в разказите, от една страна, и читателите, от друга, да си дадат отговор сами за себе си - хаос или симетрия?

ВЕРОНИКА ВЪЛКОВА

Захари Карабашлиев, ,,Симетрия”, ИК „Сиела”, С., 2011

Живка Колева и Вероника Вълкова в момента завършват магистратура

„Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а Веселин Геренов е

IV курс „Българска филология” в същия университет. Текстовете им участват в конкурса на ЛВ и фонд „13 века България“

за литературнокритически рецензии. Авторите на номинираните текстове ще имат възможността да участват

в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и

редакторите на „Литературен вестник”. За участие в конкурса се приемат

литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената

литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през

2011 и 2012 г. Текстовете (с посочено име на автора, дата на раждане,

телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2012 г. на адрес:

[email protected].

Рубриката се издава

с подкрепата на НДФ

“13 века България”.

стара позната доктор Огнянова, която, като посветена сякаш в тайните на смъртта, му разкрива истината - човек умира с отворени очи. Не става ясно дали този отговор удовлетворява писателя, но може би внася някакъв ред, някава симетрия в неговия хаос. Героят в разказа ,,Равновесие” Валентин Андреев Петров е най-обикновен охранител в банка, неслучен писател, който търси равновесие във всичко, но изглежда, не може да го намери в себе си. Той си мисли, че трябва най-накрая да започне да пише, че има да напише толкова неща, които са му се случили и продължават да му се случват, но нещо в него сякаш го спира и не може да го реализира. Неслученият писател, неслученият даскал и най-вече неслученото равновесие – това е банковият охранител Валентин Андреев Петров. В края на разказа всяка надежда за сбъдване, макар и на един от бляновете, е загубена. Надежда няма, защото Валентин Андреев Петров е на прага на смъртта, която го сполетява ненадейно и неочаквано, нарушавайки цикличността на времето, на ежедневието, в което е потопен. В желанието за писане той сякаш открива едно друго себе си и онзи спасителен кораб, който ще го извади от нетърпимите вътрешни борби в търсене на равновесието. Единствено сигурна е смъртта и само чрез нея може би Валентин Андреев Петров ще може да постигне някакъв баланс, симетрия. Тя ще му даде възможност да се избави от вътрешните терзания по нереализирането на най-големия блян - да напише това, което има да каже.В сборника с разкази на Захари Карабашлиев ,,Симетрия” героите писатели или нереализирани такива опитват да постигнат в себе си симетрията, равновесието, за което непрестанно говори Валентин Андреев Петров. Бягат от хаоса в света, за да търсят хармонията в себе си и в писането. Когато героят в първия разказ вижда какво чете барманът в бара - учебник по квантова физика ,,Хаос и симетрия”, констатира, че животите ни са хаос. Барманът му отговаря: ,,На пръв поглед така изглежда. Но кой

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


ГОСПОЖИЦА ЮЛИЯ от Аугуст Стриндберг. Режисура и изпълнение Анна Петерсон, Театър „Интима” – Стокхолм, Швеция. Спектакълът

е представен в основната програма на 20-ия Международен театрален фестивал “Варненско лято” и “Световен театър в София”, юни, 2012.

Самият факт на гостуването на спектакъл от театъра, основан от самия Аугуст Стриндберг през 1907 г. - Театър „Интима” (в буквален превод Интимен театър), е сам по себе си събитие в принципно бедния откъм международно присъствие театрален живот в България. Авторското представление на актрисата и режисьор Анна Петерсон (част от програмата на юбилейното издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и „Световен театър в София” – www.theatrefest-varna.org) се превърна в нещо повече - то бе не просто добър пример за това как изглежда качественият съвременен театър, но и показа по нов начин текст, който принципно се счита за познат. Да остане автентичен и свеж в интерпретацията на пиеса, която е била поставяна буквално без прекъсване повече от век, е трудно постижима цел за всеки артист и Анна Петерсон не тръгва по посоката на преднамереното оригиналничене, макар и решението й да изиграе сама трите роли от пиесата да прилича точно на това. То е едновременно радикално и концептуално, и в този смисъл се родее с някои от най-често използваните ходове на режисьорския театър, но в случая с Петерсон, инстинктът на актриса (при това не просто добра, а виртуозна) я спасява от клопката да изпадне в нещо, което Умберто Еко би нарекъл „свръхинтерпретация”. Превръщането на „Госпожица Юлия” в моноспектакъл не е само, за да се демонстрират завидни актьорски умения, макар и на сцената Анна Петерсон действително да прилича на уверена в себе си примадона, която се заиграва с много сложна ария. То е код на четене и приближаване към смисъла на текста, които зрителят е поканен да извърши заедно с актрисата в близо 90-те минути, в които ще бъдат заедно. Събудена е театралността, такава каквато е завещана в разбиранията на Бертолт Брехт – като форма на реален диалог между играещия и гледащия. Прочутият „ефект на отчуждение” е проведен на всички възможни нива. Няма психология и персонажи, а актьор-разказвач, който „показва” всичко. Представлението не позволява и никакво надничане във въображаем, художествен свят. Този ход е поставен особено запомнящо се и категорично в самото негово начало. Публиката влиза в салона и погледът й се спира върху

декор, който е сякаш недовършен - два стола, маса с покривка, ваза с цветя, осветена рамка на прозорец с полюшвана от вятъра завеса. Сред тях се виждат прожектори на стойки, а зад тях е опънат огромен екран. Какво е това? Намек за кухнята на госпожица Юлия? Намек за филмова площадка? „Интимният театър” на Стриндберг и „епическият театър” на Брехт заедно? Самото представление започва, когато неочаквано от зрителната зала тръгва един оператор с насочена към сцената камера. През неговия обектив бедният сценичен реквизит за кратко време заприличва върху екрана на реалистичен филмов декор, след което той фокусира в мащабен едър план един от най-дребните и фактически неразпознаваеми след пети ред в залата детайли, и спира. Целият екран вече е зает от хладния синкав блясък на метален бръснач. Тук част от публиката ще се разсмее, а друга ще затаи дъх в любопитство (а може би и напрежение) - едната половина познава пиесата и знае, че с този бръснач на финала Юлия прерязва гърлото си и се забавлява съучастнически с ироничното намигване, а другата половина е все още учудена от ненадейната поява на нещо, което сякаш предвещава филм на ужасите. Само след секунди излиза и актрисата и едрият план се премества върху нейното лице, а след няколко минути, буквално още с първия диалог по пиеса между Жан и Кристин, тя изнася целия реквизит от сцената и там остават единствено големият екран и прожекторите. С този жест от сцената си отиват натурализмът, психологията, „вярата и наивността”. Остава театърът в неговата материалност, физическият терен, който прави театралното преживяване реално, а не чисто въображаемо. Налице е всичко необходимо – сцена и гледаща зала, актьор, пиеса. Обменът на смисли и значения отвъд тях се превръща в автентична игра, актуално действие и договаряне - тук и сега. Анна Петерсон излага „Госпожица Юлия” като читател, актриса и режисьор едновременно, но очаква и от зрителя да направи същото – той трябва заедно с нея да прочете/изслуша текста, да се вживее или опита да влезе под кожата на неговите герои, да открие и подреди смисъла в разказваната история. Единственото, което му обещава, е да бъде опитен водач, който няма да показва лесни маршрути, а ще изостри сетивата и засили удоволствието от самото прекосяване на пътя. Тя се гмурва в начинанието със страхотна охота и бързо повлича публиката след себе си. Майсторството и забавата в самата игра действат заразително – Петерсон преминава през диалога и емоциите със сериозността и вниманието към детайла на психологическа актриса и с лекотата и иронията на комедиен импровизатор; притежава подчертано театрална експресивност и владее до съвършенство онова рядко срещано умение да създава цели герои и взаимоотношения само с една смяна на интонацията или повдигане на веждата; демонстративно жонглира с трите роли, но и не се страхува да застане отстрани и да започне да анализира и иронизира самата себе си. Един от най-смешните моменти в спектакъла е фактически един от най-драматичните в пиесата – изстъплението на Юлия около убийството на птичката, но Анна Петерсон

представя сцената като отчаян опит на уморена актриса, стараеща се да придаде правдоподобност на преувеличено драматичната сцена, под натиска на вечно недоволен режисьор. Спектакълът обаче далеч не спира само при иронията и пародията на сценичните клишета и самозабравящата се понякога сериозност, с която се поставя Стриндберг. Нито е чисто и просто постмодерна деконструкция от типа да развенчаем натрупаните заблуди и „големи разкази” около пиесата, за да видим какво ще остане. Той върши и двете неща, но и нещо повече. И тъкмо в това нещо „повече” заработва неговата магия. На сцената до Анна Петерсон неотлъчно стои и операторът Макс Марклунд като втори „играч”. Той не спира да снима играта й, и да я манипулира и миксира живо с видеа, които напомнят сюрреалната интензивност и хумор от киното на Дейвид Линч: Юлия поглежда в окото на Жан, за да махне падналата вътре прашинка и през зеницата му минава кървава светкавица; Юлия разказва сънищата си, лицето й се размножава върху екрана, а монологът й се превръща в обсесивни и натрапчиви думи; зелени петна от пърхащи крила и шокиращ едър план, в който актрисата отхапва с уста главата на птичката. Видеоизображенията са подчинени на силно театрална стратегия, която оформя „гестуси” (в смисъла на Брехт като „основен жест”), насочени към загадките на текста. Те отварят черни дупки, които пречат на зрителя само да се забавлява или хладно да анализира. Тъкмо тези „смущения” са и най-сигурното доказателство за респекта и вярата, с които представлението чете Стриндберг. Нима „Госпожица Юлия” не е пиеса втренчена в необяснимите места на човешката природа и нима в нея най-дългите монолози не са всъщност разкази на сънища и фантазии. И няма ли в нея една героиня, която говори насън и друга, която приключва с живота си сякаш сънува (Госпожицата: Аз вече спя! Цялата стая ме обгръща като дим.... а вие, вие приличате на желязна печка...”).

АСЕН ТЕРЗИЕВ

„Госпожица Юлия” в 2012

През 2012, когато целият свят отбелязва сто години от смъртта на Стриндберг, съвсем резонно обективите са насочени към него и творческото му завещание. Докато навсякъде текат конференции, осмислящи творбите му, изложби, експониращи картините и целият изобразителен корпус, който е оставил в наследство, то в родния Стокхолм, в театъра, създаден от него преди повече от век, се ражда за пореден път една от най-

емблематичните му драми – „Госпожица Юлия“. И може би вниманието към тази постановка нямаше да бъде толкова голямо, респективно и очакванията към нея, ако това беше Националният театър на Хондурас или Камерун. Но тук говорим за театър „Интима“ и Анна Петерсон, която спокойно минава за звезда на Кралския драматичен и Стокхолмския градски театър и това някак неминуемо поражда необходимостта от класа във всяко измерение. От избора на пиесата, през прочита й до реализацията, която остана по-скоро дискусионна за българската фестивална, театрална и най-вече регулярна публика, не се намери отговор на въпроса: Защо се случи така?Накратко: „Г-ца Юлия“ на Петерсон напомня много

на популярните преди години стерео картинки, които, гледани по определен начин придобиват триизмерност. Тя събира в едно образите на Юлия, Жан и Кристин и така минава през цялата пиеса. И като че ли това минаване се оказа недостатъчно за наостреното зрителско око. А как впрочем се играе натуралистична драма във

второто десетилетие на ХХI век?И докато поставям рамки и задавам парадигми за това каква трябва да е Юлия, а каква не сме я видели, рискувам сам да попадна в клишетата, от които тя така очевидно се опитва да избяга. Представлението се ражда като резултат от изследователски проект на Стокхолмската академия за драматично изкуство. Самата Анна интервюира и се среща с много творци в областта на киното и театъра, търсейки как да разнообрази разказа, да раздвижи образа, ползвайки телесната интерпретация на актьорите. Така се достига до решението за деконструирането на текста. Спектакълът е построен така, че запазвайки основните авторови конструкти, режисурата и актьорското изпълнение (в случая едно и също лице) да могат спокойно да коментират и вкарват бележки под линия. Брехтовото присъствие на Петерсон, което веднъж виждаме в отричането от единия образ и преминаването в другия, втори път в непрестанното пресичане на четвъртата стена до пълното й обезличаване, работи устремено в тази посока. И така докато стигнем до включването на публиката, с която Петерсон категорично заявява отказа си от това да наречем спектакъла й - моно. Затова и ако схванем актрисата като триглава ламя вероятно ще бъде по-лесно смляна и изконсумирана постановката. Само че тази квази-скандинавска митология никак не върви при Стриндберг и зрителят чака да види три броя актьори, конфликт, развръзки... Клишетата, с които всяка гениална драма е била натоварвана през годините, трудно биват превъзмогвани и всеки нов прочит ирационално ни впуска в съпоставителни действия. Затова и спокойно можем да кажем, че Анна Петерсон прави още една крачка напред с деконструкцията на рецептивните нагласи. Така на практика имаме двойно деконструиране, а от там и реинтерпретиране на основни фрагменти от „Госпожица Юлия“. Превключването от Жан в Кристин, от Кристин в режисьора, който я поставя, от там в актрисата, която я изиграва със всички възможни

за тях автокоментари, е само един възможен опит за разбиване на клишето. Има няколко неща, които бих определил като истински попадания в работата й. Това са собствено авторските ремарки, които Петерсон си позволява да сложи и които de facto разчупват текста на Стриндберг. За първи път имаме „инструкция за самоубийство“ или всичко онова между Жан и Юлия, което на финала преминава твърде метафорично, сега е описано като в учебник. Въпросите, които Анна Петерсон задава, са не по-малко интересни: Защо г-ца Юлия трябва да си отнеме живота? Защо не Жан? Защо все жените трябва да се самоубиват в световната драматургия? От Антигона през Офелия до Юлия и Хеда Габлер - край нямат. Но както казва Петерсон: „Какво ни интересува каква е вината, нали пак аз трябва да я нося“.На колкото и смел опит да сме свидетели обаче, остава един привкус от нещо неслучило се. Поне варненската премиера ярко напомняше за това. Като репетиция, в която дежурното осветление и импровизирания мизансцен са най-малкият ти проблем. По-скоро липсата на категоричност в изразните средства и неизведената докрай позиция към авторовия текст проблематизират цялото. Силно дискусионно е и присъствието на камерата и живия оператор на сцената. Повечето визуални ефекти на Макс Марклунд стоят външно и рядко са продължение на актьорския изказ под друга форма. Затова са и като придатък, макар да има нещо симпатично в това воайорство. Опасността винаги съществува щом опитът е да изиграеш три образа, всеки със своя ярък background, саморежисирайки се и едновременно с това отчуждавайки се от тази си роля. Да, не са изведени до край нито ботушите, нито толкова сполучливия в началото бръснач, който виждаме на фокус. Да, позамърсен е жанрът и не е нито театрален спектакъл, нито пърформанс-лекция, нито кинопрожекция, но какво пък? Петерсон е направила своя опит и както казва Стриндберг: Ако се провали, има време и да го повтори.

МИХАИЛ БАЙКОВ

„Клишето” Госпожица Юлия

Сцена от спектакъла.

Сцена от спектакъла.


О Т В О Р Е Н А Л И Т Е Р А Т У Р А

Миглена Николчина

Употребата на думата „премиера” във връзка с излизането на книга възникна след падането на комунизма. Ако някой е наясно с генеалогията на този феномен, ще е добре да разкаже. Преди това премиери имаха сценичните събития, които предполагаха повторение; изложбите се откриваха; а книгите просто излизаха от печат. Още помня как баща ми се появи вкъщи сияйно ухилен, с екземпляри от първата си книга, закрепени по някакъв хитър начин около главата му като корона. Това му беше премиерата. „Литературните четения” и „срещите с читатели”, които наблягаха на живото общуване между автор и аудитория, не бяха свързани с прясната поява на книги, а с други повели, произтичащи от културно-масовата дейност на трудовите колективи.

Иначе казано, общото усещане беше, че подобни срещи - плод на организация и водене под строй - са по-неавтентични и идеологически деформирани от печатното битие на литературата. И все пак - не винаги и не съвсем. Имаше особени места и конкретни случаи на завладяващи авторски изяви. Ако поетически четения могат да бъдат изредени сред най-бурните предвестници на политическите промени през 1989 година, зад тях трябва да е имало история на изградени очаквания. (Единият ми пример е поименно атакуващата властимащите поема, която Петър Манолов прочете в двора на Софийския университет пред полудяла от възторг и прогизнала от летен порой тълпа; вторият е четенето в 65 аудитория, когато конна милиция се опитваше да спре напиращите да влязат ценители на поезията.) От друга страна, взаимното четене на творби в приятелски кръг (то обаче се случваше „нямо” - около масата с вино и сирене циркулираха ръкописи, които се изчитаха наум и след това обсъждаха) нерядко придобиваше статута на институция, тъй като по този именно начин се оформяше един алтернативен литературен свят. Противостоящ на официалния.

Всичко това нямаше никаква връзка с конкретните появи на книги. През деветдесетте години на миналия век обаче

опита да отговори, като пряко се обърне към своите публики.

3. Сривът на книгоразпространението. През целия този период площад „Славейков“ беше на практика единственото място, където можеше да се разбере нещо за новопоявяващите се книги. Издания като „Литературен вестник”, които се опитваха да вършат такава работа, също трябваше да се борят за място в запушената разпространителска мрежа.

От началото на новото хилядолетие тази конфигурация се променя отново. Започна да се усеща присъствието на мощни издателства със залог в българската литература – „Жанет-45“ и по-късно „Сиела“ наред с други, по-малки, но също грижливи. Появиха се сериозни разпространителски вериги и първите големи книжарници, както и чудото на „Български книжици” и „Нисим”. Появиха се талантливи автори, които влязоха в повече или по-малко (не)честиви дослуци с телевизията. Появиха се големи литературни награди. И най-сетне огромни промени настъпиха по линия на влизането на интернет в тези процеси - като медиатор и като поле за преки срещи. В тази променена среда премиерите продължават да упорстват, но перформативните изяви на литературата добиха нови измерения и набраха нов арсенал от средства. Тук несъмнено трябва да се спомене Ясен Атанасов, който чрез София: Поетики успешно разработи формулата на големите мащаби - много и разнообразни поети и белетристи в комбинация с обичани музиканти, които да мобилизират пъстра, активна и многочислена публика. Множество по-големи или по-малки издания на тази формула - какъвто беше случаят с [акорд:еон] - потвърдиха нейната успешност.

За мене все пак е загадка защо аз лично се изкушавам от подобни форми. Та аз по-скоро не разбирам при слушане! Винаги ми е нужно да виждам текста. И все пак не само се радвам като публика, не само се включвам, а дори организирам. Защо? Мисля, че е от самата възможност за среща. Ползите са, така да се каже, паралитературни. Говорената литература е провокация, фонтан от възможности, които минават отвъд нея. Оттук желанието ми да събера поезията с музика, но и с точните науки (Грация и гравитация, При Мамута) или да възпроизведа по един по-формализиран начин лабораторните четения от поет към поета, които бяха толкова важни през 1980-те (При Овцата). В този втори вариант срещата е със самия капацитет на езика да прави свят, стига да е споделен.

изведнъж премиерите станаха задължителни. Изскочиха като Атина от главата на Зевс в пълно сценарно снаряжение: критик или друг автор похвалва книгата, авторът или поканен за целта актьор чете от нея, добронамерената публика ръкопляска и дай боже, я купува. Едно просто обяснение би било, че вече не се налагаше никой да разрешава случването на подобни събития. От самото начало имаше известно объркване относно дължимото на действащите лица. Помня как в първата половина на 1990-те вече много болния Георги Рупчев го бяха поканили да представи една доста посредствена книга на девойка, чийто забогатял съпруг се бе превърнал от любовта в покровител на поезията. Премиерата беше в изчезнало вече лъскаво (за епохата) ново заведение на „Шишман”: трябваше да пренесат Рупчев на ръце на горния му етаж, откъдето да говори. Бедният гений беше пренебрегнал вкусовете и критериите си с надеждата да спечели някой лев: поетесата и съпругът обаче бяха преценили, че едната слава ще му е достатъчна и бяха наблегнали на питиетата и закуските за дебеловратите си читатели.

През една от онези години Георги Цанков беше преброил 2000 нови стихосбирки! Много от тях се издаваха без посредничеството на издателства (или с посредничеството на издателства, които просто си слагаха логото без никаква допълнителна грижа, била тя редакторска или разпространителска). Разпространението практически се беше сринало. Така че повечето от тези книги си оставаха със статута на събитие от личния живот на авторите си, нещо, което да бъде споделено с неколцина приятели, повод за купон. По-интересен е въпросът защо премиерите купони и други перформативни форми се оказаха формулата и на издателствата, които сериозно се опитваха да провеждат някаква програма, и на авторите, които разбираха залозите на смисленото участие в литературните процеси. Би могло да се каже дори, че 1990-те бяха особено чувствителни към факта, че влизането в литературата изисква нещо повече от талант, че то трябва да разчита на допълнителни стратегии. Тази стратегическа нагласа се разиграваше карнавално и игрово - примерът тук неизбежно е четворката „кръг „Мисъл” - 2” - Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов. Оттласквайки се от забележителния поетичен, теоретичен и педагогически прочит на българската литературна история от страна на - най-непосредствено - Ани Илков, но и на други страстни позитивни или негативни интерпретатори като Александър Кьосев и Димитър Камбуров - те наложиха едно преминаване от писмено към устно и театрално, което трайно беляза битуването на новата литература.

Да го кажа пак: битката за удържането на българската литература в нейната континюитетност (т.е. като имаща минало и бъдеще освен настоящето на премиерата) през 1990-те години прие устно-театралното като свой същностен модус. Дали това отваряне към живите публики не е симптом за свиване и затваряне е тук въпросът. Бихме могли да изредим следните фактори, чийто натиск през 1990-те наложи този феномен:

1. Изчезването (не непременно буквално, а като функция) на предходните политически и идеологически белязани институции, които подреждаха литературното поле (Съюз на писателите с неговите административни йерархии, Годишни прегледи, официални печатни органи, престижни кафенета, страстно жадувани почивни станции, миропомазани критици, контрактации и награди и пр.).

2. Налаганият от телевизиите и масовите вестници стил на задушевно бърборене с претенцията за въвличане на аудиторията в диалог. (В това отношение възходът на интернет им поднесе лоша изненада.) Иначе казано, на тази псевдонепосредственост, която при това подчертано пренебрегваше литературните сложнотии, литературата се

Говорената литература


Трите най-ярки литературни събития в периода 2000- 2010?

1) За мен едно от централните събития в българската литературна публичност е, че литературата вече не вярва в своето „високо призвание”. И това, струва ми се, е явление с изцяло положителен знак. Тук визирам онази претенция за призвание и онзи патос, характерни не само за писателите отпреди демократичните промени, но и за по-съвременни автори, които още живеят с нагласата, че литературата може да има висок обществен статус и да повдига към високи идеали. Странно и заслужаващо специален коментар е излизането на литературата на улицата – разните хепънинги, флашмобове, четения на открито, в паркове и градинки, градски фестивали и пр. Това на пръв поглед демократично отваряне, загърбило сякаш високопоставеността (пребиваваща в капсулирано състояние) на литературата обаче, още не значи вписване, слизане и „сливане с народа”, далеч не значи. Напротив, много често е налице същата високомерно патетична поза на призванието. Тук се наблюдава една двойственост в поведението и нагласата. От една страна е налице примамване на публиката, но от друга, то се прави сякаш от позиция на една затворена, уж небрежна патетичност с жест на низхождане. Демократичният жест трябва по-скоро да бъде обратен – публиката да отива при високата литература. И имено в това е една от основните разлики между литературната ситуация от 90-те на 20 век и тази от последното десетилетие. Днес литературата безспорно присъства в градското пространство, но не произвежда „градски” ефекти.

Непатетична и едновременно „улична” например е литературата на Ани Илков – знакова фигура за 90-те. Но подобна на нея почти липсва. Днес е наблюдаема една тенденция, която като че ли не надхвърля нито поетиката, нито социалния жест на творчеството на Алън Гинзбърг и Джак Керуак. Това е литература, която търси провокацията и скандала, която мисли себе си като „обществената плесница”. Но тя опитва да направи пробива отвътре, да предизвика шок откъм уникалността на авторовия свят, откъм неповторимостта на авторовото отчаяние, забравяйки, че имаме десетилетия напластявания след „битническата вълна”, че днес почти нищо, което се свежда до персоналния, до частния живот/свят на автора не може да бъде провокация. Ние не живеем в 60-те, още по-малко в Америка. Тук и сега са нужни други жестове. Вярвам, че само острото врязване в автентичния социален и колективен живот може да осигури актуалност и поместеност. Макар на вид вляла се в „публичното”, днешната ни родна поезия например остава в приватното, в частното, а „общностното”, „политическото” стои неизговорено и неоформено. Политическото мисля широко, като действие в общността, като действие, реч, избор, ангажимент сред тези, с които споделяш света. Политическото като част от „човешката ситуация”, като публичното, общото, като живот отвъд домакинството, отвъд частното. Политическото може да „присъства” поне по два начина – тематично и формално. Тематичното присъствие предлага послание, директно, вербално, съдържателно ангажиране с проблеми, въпроси, аспекти от публичния свят (политически и социален). Формалното присъствие е чрез новата форма, чрез новата техника; то изисква похват, прицелен като политически жест. Самата форма е носител на политически заряд. Често пъти тя е антиестетична, претенцията й е, че е удар срещу естетиката (най-вече традиционната). Или ако следваме духа на Валтер Бенямин, ще питаме не как стои дадено произведение спрямо производствените отношения на епохата, а как то стои в тях? И тук „бавната” и „трудна” – както откъм писане, доколкото не разчита на привнесена традиция, а залага на изработени, в полето на социалната рамка, похвати, така и откъм четене, доколкото буди „остранение” (по Шкловски) и спрямо себе си, и спрямо средата – поезията на Ани Илков е почти самотен екземпляр. Тя работи с политическото наравно с него, на една нога, откъм пика на сложния и многопластов политически (градски) живот, а не извън него – явна форма на ескейпизъм, или въпреки него – скрита форма на патетична високомерност. Така че избягала от онова официозно „призвание”, на което трябваше да отговаря преди 1989, днес литературата трябва да пробва да се опази от друго, самоналожeно, „призвание”. И в тази

посока радостното е, че все пак има пробиви.

2) Другата тенденция, която може да се отличи като събитие, е частичното завръщане на българската литература в медийното пространство. Особено в последните години пресата и новите автори започнаха да се интересуват един от друг (връзка, която беше някак скъсана през 90-те или засягаше само автори, принадлежащи, грубо казано, на миналото) и започнаха да се (взаимно)отразяват. Вече дори и нищо да не са чели, „разни хора с разни идеали” могат да разпознаят двама-трима български автори, при това от новите и „младите” – например Георги Господинов, Калин Терзийски, Алек Попов. Днес литературата трудно пробива не защото е „маргинална” или „изтикана в ъгъла”, а защото има много и различни форми на развлечение, каквито не допреди 20, а само допреди 10 години не съществуваха. Тоест днес литературата се оказва в една жестока, трудно контролируема ситуация на конкуренция с многообразни и силно агресивни форми на ентертейнмънт, които на свой ред се борят за пространство в медиите. Така литературата попада в среда на съревнование с други форми на „отмора” и „забавление” (и не можем да очакваме, че няма да бъде приемана и през тази й функция), където трябва да настоява за вниманието на публиката, да го изисква и да го удържа. Сред цялото това многообразие от форми на отмора някои медии припознават и литературата.

3) Но и тук е голямото предизвикателство пред литературата – да примамва тази публика, но и да не се превръща просто в неин „отдушник”. Тя трябва да забавлява читателите си, но и да ги еманципира, да ги „остранява” от себе си и най-вече от света, който изгражда. Все повече ми се иска да чета неща, които – тъй както ме отвеждат другаде, в „други светове” – чрез своите „остранностяващи” похвати, ме връщат в тук и сега на реалното. Сиреч иска ми се да има по-ангажирана литература, по-политически адекватна на времето си. И тук отново не става дума само за тематиката, а най-вече за формата на тази литература и за нейните похвати. Пак ще си послужа като пример с поезията на Ани Илков, която директно може да бъде разпозната като политическа поезия, защото работи не откъм персоналността, откъм лирическия аз или авторовата позиция, а откъм социалното – както тематично, така и формално. Пряко се врязва в социалното през своите похвати и езиковост. Всъщност тъкмо през своята „литературност”, която обаче оголва и себе си, и контекста – оголва „полиса” и собствената си вписаност в него. Тъкмо работата с езика е това, което отличава литературата на дадена епоха от тази на друга епоха

и тъкмо тя е маркерът, имплантирал „духа на града”. Редно е да се запитаме: днешната българска градска литература търси ли ангажираност, или предпочита да вирее в пречистената сфера на естетиката?

Какво отличава литературата и литературните събития в този период?

Сред отличителните белези на литературата от периода някои са очевидни – излизане на литературата на улицата, опитът й да привлича и директно да комуникира с публиката по време на т.нар. отворени събития, да се превръща в зрелище, в част от колорита на площада. Това отчасти е положително явление. Извън това обаче остава отворен въпросът – доколко и как литературата е ангажирана с живота на града, а не е просто негов фон или проява, как изговаря полиса, доколко е политически жест за съпротива, а не просто „естетическа” автоматизация на стереотипите за модерния град. Друг важен белег е, че на медийно ниво литературата вече има своите „нови герои”, нови легитиматори. Но това пък отваря въпроса за тяхната отговорност. Изградени като такива, тези нови герои какъв публичен образ на литературата и литературността създават, как влияят върху социалния й ефект? Какво е литературното събитие на бъдещето?

За мен литературното събитие на бъдещето се очертава като по-малко литературно и повече културно. Все повече форми на литературност виждаме в други видове изкуство – киното, блогърската журналистика, гейм индустрията, телевизионните сериали дори. Говоря за една миграция на литературността, която пробива в другите форми на (съвременната) култура и която всъщност може да удържи литературността. Може би литературата все повече излиза от себе си и се осъзнава като част от определени културни форми на съпротивата – срещу мейнстрийма,

клишето, познатото, повторяемото и пр. Литературата, излязла от своята капсулираност, но понесла целия заряд от похвати, техники и стратегии на изразяване и осмисляне на света има ресурс да захрани огромни полета от актуални форми на изкуство и ентертейнмънт, без с това да се свежда до пошло опредметяване, а напротив – се съхрани и устои и през тези си модификации като

пространство на критика и съпротива.

И друго важно. Бъдещето на литературата е пряко свързано с интернет. Все повече хора ползват електронни четци и все по-малко български книги, за съжаление, могат да се четат чрез тях. За цяло поколение хора, ако дадена книга не е в нета, ако не могат да си я купят за пет, десет или колкото и да е лева, тя все едно не съществува. И тук има върху какво да се работи, има редица неясноти за това как и къде текстове могат да попадат във виртуалното пространство. Затова колкото по-бързо се изготви законодателна и търговска рамка, регулираща тези отношения, толкова по-добре за българските автори и техните читатели. За мен едно от събитията на последното десетилетие (с риск да си навлека гнева на много автори) е появата на сайта „читанка инфо”, защото хиляди хора четат през него. Писателите имат нужда от публика, за да са такива, иначе се превръщат в самопроизвеждаща се автореференциална система. Затова (нарушени или не правата им) е по-добре те да имат своята публика. В „писател” те произвеждат твоите читатели, а не печалбата (от хартиения носител). В някакъв смисъл демократизирането на литературата в посока неконвенционални носители, функционирането и ползването й на ръба на закона също е политически жест. Жест, който съдържа в себе си самия заряд на литературата като съпротива (в случая срещу едно трайно, но силно ретроградно законодателство и мислене на авторското /(потребителско) право. Отвъд този дебат, който е сложен и е друг, за мен е събитие, че българската литература криво-ляво, по един или друг начин намира своята публика.

ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

За литературата като ресурс на политическото

О Т В О Р Е Н А Л И Т Е Р А Т У Р А


Никос Кавадиас

Navigare necesse est vivere non est necessere1

ЧЕРНО МОРЕ... Параход „Анзулета”. Гледам звездите с бинокъл. Никога не съм виждал по-ясно небе. Никога преди не съм усещал както тази вечер омаята на звездите. Най-ярката звезда на съзвездието „Телец” - възхитителният Алдебаран – лъчи в цялото ми тяло отровата на чародейството си. Алтаир2 - алфата на съзвездието „Орел”, Алферац3 – най-ярката звезда на съзвездието „Андромеда”.

Ахенар на съзвездието „Еридан”4, Белатрикс5, Алфар6 и Растабан7 и още хиляди други светлинни координати, които арабите първи са нарекли с най-очарователните имена, които човек би могъл да си представи. Кръговратите, които описват по небесния свод, предопределят съдбата ни, владеят живота ни, направляват стъпките ни. Средновековните астрономи са били големи поети.Свързали са орбитата на човешката земя с орбитата на звездите.Хората, които живеят в градовете, ги гледат нощем от терасите на големите летни заведения или по време на излетите, които предприемат с лодки, докато редом с тях седят любимите им същества. Въздействието, което те имат върху техния живот, е безкрайно по-голямо и страховито. На този кораб сме двайсет и петима души. От първия капитан до огняря всички са с измъчени лица, с измъчени тела. Тук на корабите, в тези плаващи железни корита, смъртта не дебне както в градовете. Гледа ни непрекъснато в очите. Докато огнярят загребва с лопатата въглищата, за да ги хвърли в пещта, докато кормчията направлява кораба в южния вятър острия или във влажния югоизточен сироко, докато капитанът прави замервания със секстанта8.Тази страховита стихия, която прерязва сякаш с нож железните повърхности, разкъсва ламарините, умъртвява по коварен начин тялото, приспива го и го умъртвява. Обаянието на морето е преплетено с омаята на звездите. Когато Слънцето и Луната застават в една линия или както казват астрономите, когато се озоват в „сизигия”9, тогава и двете с невидими сили оказват въздействие върху морето и неговите хора. Повечето моряци псуват морето по най-неописуем начин, но никога не биха могли да работят на сушата. Съществуват две категории морски хора. Онези от първата категория приемат морето като професия - повечето от тях свикват с него и колкото и да ги е осакатила работата им, техните занимания неутрализират омаята му, както бакъреният пръстен, нахлузен около врата на котката,

1 Да пътуваш на кораб е нужно, да живееш не е нужно (итал.)

– Бел. прев.2 Алтаир - най-ярката звезда от съзвездието „Орел”. На

арабски името на съзвездието означава „летящата”. Орел

е екваториално съзвездие, през което преминава един от

най-красивите участъци на Млечния път. Съзвездието има

формата на митологичната птица, която в продължение на

години кълвала прикования към скалата Прометей, наказан от

боговете, защото дал на хората божествения огън. След като

Прометей бил освободен от Херкулес, орелът бил поставен от

боговете на небесния свод като съзвездие. – Бел. прев. 3 Алферац или Сирах - пълното име, дадено на звездата от

древните арабски астрономи, е „Сиррах ал-Фарас”, което

означава „пъпът на коня”, тъй като по-рано тя била включена

в квадрата, образуващ съседното съзвездие „Пегас“. Сега тя

символизира главата на Андромеда. - Бел. прев.4 „Еридан” е съзвездие от Южното полукълбо, представяно като

река. Наименованието му на старогръцки е Ириданос. Едно

от четирийсет и осемте съзвездия, описани от астронома

Клавдий Птолемей през 2. в. сл. Хр. - Бел. прев.5 Белатрикс (γ), „амазонката“, е на лявото рамо на „Орион”.

„Орион” е вероятно най-известното екваториално съзвездие, тъй

като ярките звезди и близостта до небесния екватор го правят

видимо в по-голямата част от планетата Земя. Народното

българско наименование на „Орион” е „Рало”. – Бел. прев.6 Алфа на съзвездието „Кентавър” е най-ярката и най-близката

до слънцето звезда в южното съзвездие „Кентавър” и четвърта

по яркост на небесния свод. – Бел. прев.7 Втората по яркост звезда от околополюсното съзвездие

„Дракон”, което е винаги над хоризонта, без да изгрява или залязва,

сякаш на стража, на което се дължи и името му. – Бел. прев.8 Секстант - уред за измерване на ъгъла между Слънцето или

някоя звезда и точка от хоризонта. Името произлиза от

латинската дума за „една шеста” – sextans. Секстантът

се използва предимно като навигационен уред за определяне

географските координати на наблюдателя чрез измерване на

ъгловата височина на различни небесни тела в даден момент.

- Бел. прев.9 В астрономията – конфигурация по права линия на две или три

небесни тела в една и съща гравитационна система. – Бел. прев.

обезсилва болестта lamarin10.Драмата се разиграва с малцина. С онези, които не са могли да неутрализират неговото вълшебно очарование и неизлечимо са просмукани от отровата му. Човек може да свикне с морето за един месец. Но може и никога да не свикне. В бурно море корабът се движи по най-разнообразни начини.Съобразно времето. Свикваш с изменянето на курса на кораба11, но не свикваш с люшкането му. Когато новаците получавали световъртеж, старите моряци на корабите ги вдигали час преди разсъмване и след като им нареждали да напълнят ведро с морска вода, потапяли вътре главите им три пъти, казвайки им да повтарят някоя вулгарна псувня по адрес на морето! След това, докато от главата им се стичала вода, а очите им сълзели от морската сол, им посочвали да погледнат към малката звезда Мицар, която се намира под двете последни звезди на „Голямата Мечка” - онази, която арабските моряци използвали, за да изпробват зрението си. Не знам дали това ги е излекувало, но ми се ще да вярвам, че е така!Онези, които обичат встрастено морето, не могат никога – това е доказано – да станат професионални морски хора. А ако някога успеят да станат такива, ще престанат да го обичат. Сигурно сте чували за онези моряци, които живеят повече по пристанищните докове, гледайки корабите да отплават, и работят като преводачи за чуждестранните екипажи. Именно те са неизлечимите! Работили са като огняри, матроси, корабни стюарди, въглищари, но никога не са се специализирали и не са се задържали повече от месец на една и съща работа на един и същи кораб. Никога не са могли да свикнат с морето.Замайват се от него. Препъват се там, където други вървят по права линия, прещипват си пръстите на вратите, не могат да управляват руля, макар че познават компаса също колкото и умелите моряци. Поболяват се и искат да се върнат на сушата, плачейки. Съзираш в погледа им странен блясък. А в изпръхналите им лица има нещо налудничаво.Тях ги презират и ги наричат „бичкомбери”12.Най-умелите моряци в целия свят са тези от Анам13. Побират в себе си цялото очарование на моретата и на звездите, без то да им навреди.Някога видях в Хайфон капитани анамци. Бяха облечени в копринени роби, носеха широки островърхи сламени шапки и ходеха боси. Пушеха огромни лули, пълни с опиум и чакаха на брега да натоварят за Тихоокеанските острови каиците си, най-странните плавателни съдове, които съм виждал в живота си; платната им бяха от рогозки и имаха най-причудливи форми.Пътуват винаги без компас. Измерват ъгловата височина на различните небесни тела с две стъкла, които държат с пръсти. Удрят по фуниевидни рупори с някакви квадратни ножове и изгонват ветровете със заклинания. Често пъти курсът им ги извежда до чудновати коралови острови. Това не са моряци, а магьосници!От всички обезумели от любов към морето най-много обичам „бичкомберите”. Може би защото съм техен събрат!

Преведе от гръцки ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА

10 Lamarin (вен.) - болест, която поразява и подлудява котките на

товарните кораби. – Бел. прев.11 В оригинала: от италианското „poggia”: изменение курса на

кораба. - Бел. прев.12 От английското „beachcomber”, наименование, използвано

за чистещите плажовете с гребла, буквално „разчесващи

плажовете”. В коментара си към брой на литературната

притурка. „Вивлиотики” на в. „Елефтеротипия”, посветен на

Н. Кавадиас, гръцкият литературен изследовател Г. Зевелакис

пише, че сред моряците бил разпространен изразът „Гледай да не

станеш „бичкомбер”. - Бел. прев.13 Някогашно царство (3. век-1428), империя (1428-1884) и френски

протекторат (1884-1945) в Източен Индокитай, днес част от

Виетнам. – Бел. прев.

През 2010 г. се изпълниха сто години от рождението на поета Никос Кавадиас (1910-1975). Годината бе посветена на

него от Министерството на културата и Националания център на книгата на Гърция.

Наричан „поетът на морската шир”, прекарал голяма част от живота си като моряк -

радист на презокеански кораби, Кавадиас е роден на 11 януари 1910 в Николск-Усурийск (област Харбин в Манджурия), където баща

му има търговска кантора за снабдяване със стоки предимно на руската царска армия. Родителите му са от остров Кефалония в

Йонийско море. През 1914 г., с избухването на Първата световна война, семейството се завръща в Гърция, а бащата се занимава

още известно време със своето предприятие там, до пълното му разоряване. През 1928

г. Н. Кавадиас поема на първото си морско пътешествие като юнга. От 1954 до 1974 г.

пътува непрестанно със съвсем кратки прекъсвания. Основните му произведения

са стихосбирките „Марабу” (1933), „Морска омара” (1947), „На вахта” (1954), „Траверс” (1975), повестта „Ли” (1987), „На войната/

на коня ми” (1987). Песните на композитора Танос Микруцикос са запечатали стиховете му

дълбоко в паметта на всеки грък.В литературната история на Гърция

Кавадиас е смятан за поета на морето, на непостижимата любов, но и на атмосферата, произтичаща от взаимоотношенията между

моряците и жените по пристанищата, между хората с различен културен статус.

Метафората на плаването и морската стихия е определяща за неговата поезия, а основните

мотиви в творчеството му са жестоката самота на душата, отчаяното бягство в една

постоянно несбъдната любов, разяждащата агония от безвъзвратния ход на времето и

смъртта. Емблематичен за тези терзания е стихът му: „Освен родната ти майка, никой за

теб не си и спомня в туй страховито гибелно пътуване”.

Един съвременен Одисей. С тази разлика, че Кавадиас не е мечтал никога за завръщане на сушата, не е тъгувал за своята Итака. Напротив, копнеел е да се потопи „в някое

дълбоко море на далечните Индии”, нещо, което не успява да осъществи и издъхва на сушата, в Атина. Радистът на товарните кораби, поет и писател на странстването,

любител на морето, пристанищата и жените, приятел и брат с моряците на корабите, не

се числи към онези поети, които възхваляват Гърция, природата, историята, хората на страната. Няма да го откриете в Егейско

море или на някой гръцки остров. Кавадиас е постоянно в движение. Намира се някъде

между Перу и Далечния изток, в Африка и в Западна Европа. Изправен лице в лице с природните стихии и хората по света,

копнежите му се реят между небето, морето и странстването.

Изказът на Кавадиас притежава театралност, отличава се с космополитен

привкус и мултикултурни влияния. Стиховете му съдържат препратки към живописта

на Гоя, фигурите на Модиляни, картините на Джорджоне, а също така и цели поеми,

посветени на Лорка и на Че Гевара.

Здравка Михайлова

Попътни писма от плаването

Моряци


Най-добрият

читател, когото

познавамАлександър Панов

Беше пролетта на 1985 г. От няколко месеца бях на специализация в Естония, закъдето заминах с надеждата да се срещна с легендарния по това време Ю. М. Лотман. Бях пред защита на дисертация и когато най-сетне успях да проникна в катедрата на Университета в Тарту, един от въпросите, които естествено възникнаха, беше за темата, върху която работя. В резултат на обсъжданията се появи и рецензия за дисертацията ми, подписана лично от Юрий Михайлович. Днес по-младите колеги едва ли могат да си представят вълнението, което подобен акт предизвикваше у всички нас.Когато през март същата година се върнах за малко в София, за да защитавам дисертацията, съвсем естествено новината за рецензията на Лотман предизвика фурор. Радосвет предложи лично той да я прочете пред Научния съвет. И го направи блестящо – с фонетиката и интонацията на истински руснак, нещо, което много трудно ни се удава на нас българите. (За доносите и неприятностите, които последваха, ще премълча, все пак сега темата е друга.)Припомням този случай, за да имам възможност да поговоря за „руското“ у Радосвет. То, разбира се, не се изчерпва нито с изящното владеене на езика, нито със задълбоченото познаване постиженията на рускоезичното литературознание. Говоря по-скоро за онова чувство на отговорност към научния предмет, от една страна, и към хората, които се занимават с литература, от друга, така характерни за руската интелигенция и които са толкова проблематични за нас българите, колкото са фонетиката и интонацията на руския език. По-късно открих и една друга проява на това чувство за отговорност – способността на Радосвет Коларов да чете и слуша онова, което са написали другите. Неговото умение да вниква в неподозирани дълбочини на художествения текст, който анализира, е всеизвестно. Оказа се обаче, че той може от първо чуване да осмисли всяка идея, всяка литературоведска концепция. И не само да я разбере, но и да й намери слабите места. Когато напиша нещо, на което държа, винаги гледам то да попадне пред очите на Радосвет. Знам, че ще види неща, за които не съм се досетил или не съм изяснил убедително. А ако похвали нещо, то значи наистина съм се справил, наистина съм напипал интересна тема. Защото Радосвет никога не си позволява да хвали и критикува „по принцип“, просто защото не, имал време да се запознае по-внимателно с текста. Една такава представа е направо абсурдна за него. И това у нас, където се смята за нормално да се изкажеш, а понякога дори и да напишеш рецензия за текст, който си прехвърлил отгоре-отгоре или дори въобще не си прочел.Затова когато днес празнуваме седемдесетия му рожден ден, бих искал да му пожелая освен здраве и творческо дълголетие, още и късмета да намери повече последователи на своето отношение към заниманията с литература – задълбочено и отговорно, така както се защитава позиция.

Словото

като мисия и

отговорностЕлка Трайкова

Кръстопътното юбилейно пространство ни провокира да прекрачваме границата между спомена и бъдещето, въвлича ни в неусетно разплитащите се паралели между житейски и литературни сюжети. Те неизбежно маркират знаците по пътя на познанството ми с Радосвет Коларов. По този път има много споделени разговори, без ненужни думи и фалшиви жестове. Дори в това приятелско и колегиално общуване, Радосвет деликатно насочва към вглеждане зад очевидната видимост на общото ни битие, обременено от ежедневни страхове, грехове и грижи. С финия се интелектуален скептицизъм, без да ограничава въображението си, в играта между шегата и себеиронията, той непрестанно се усъмнява в смисъла на написаните текстове, обличащи литературата в непроменливи формули и модерни клишета. За него разговорът е избор, в който не просто трябва да употребяваш точните изрази, а още по-малко да търсиш еднаквите думи, за да постигнеш разбиране. Разговорът е не само говорене, а и мълчание между посветени, което ти позволява да проникнеш в света на другия. А всеки, прекрачил прага на неговия свят, е респектиран от високия морален смисъл на отказа да правиш интелектуални компромиси, на свободата да отстояваш своя избор в едно не-свободно време. В него откриваме отговори на незададени въпроси и получаваме повече знание и идеи, отколкото заслужаваме. Концентриран в пространствата на своите анализи, Радосвет Коларов вярва, че литературознанието е мисия, неподвластна на лесните изкушения на славата и манипулативните принуди на времето. Затова неговите книги издържат предизвикателствата на динамичните промени в хуманитарната наука. Те притежават нещо рядко срещано в българското литературознание – собствен, уникален стил. А сложното случване на неговото изглаждане бихме могли да проследим, като отново си припомним как той, изследвайки смисъла на звука и хармонизирайки звученето на смисъла, навлизайки в трагичния кръг на „Хоро” и в дълбинните пластове на литературните творби, възвръща паметта на словото, но не чрез повторение на познатото, а чрез сътворение на нови теоретични модели.Книгите на Радосвет Коларов очертават духовното пространство на българското литературознание и през ХХI век, а личността му е еталон за опазено достойнство и мерило за отговорността на интелигента, необременен и непроменен от времето, на рицаря, обречен на словото.Честит празник, учителю!

Радосвет Коларов

в Музея на

литературатаДобромир Григоров

Опитах се да си представя как би се чувствал Радосвет Коларов в Музея на литературата. Още в началото искам да уточня, че в Музея той едва ли би приел ръководни постове – администрирането никога не е било сред любимите му занимания, а в редките случаи, когато все пак е поемал отговорността да тегли от това неизбежно зло, не се е чувствал в свои води.Музеите като институция на паметта ни дават моментна снимка, която в своите увлекателни сюжети утвърждава идеята за застиналост и непроменимост на календарното време. Така например в завършен вид се представя историята на импресионизма в живописта, битката на трите империи край Аустерлиц, златните съкровища на инките, ограбени от Ернан Кортес и пр.И така, как Радосвет Коларов би се чувствал в Музея на литературата?Най-напред той не би издържал дълго в залата, където художествената литература е сведена до инструмент на политическото послание, а персонажите и събитията са наредени до своите неизбежни социални/исторически прототипи. В тази зала е ясна и мисията на литературнокритическото писане, което вербализира единствено правилната истина за изкуството. Несъгласието на Радосвет Коларов би започнало с усъмняването в това как една „сложна и противоречиво организирана постройка” като литературното произведение може да бъде толкова лесно достъпна за своите читатели. Не всяка книга кани читателите си да влязат в нея повторно, би добавил той, дори и да ги е завладяла с богатството на тропите си, със съвършената си стихова мелодика или увлекателната си сюжетност. В следващата зала, където са представени класиците на националния литературен канон, Радосвет Коларов би встъпил със смесени чувства. Искрената почит едва ли би надмогнала еретичното несъгласие. Застоялият въздух в пространството на канона консервира непроменливи стойности, които затрудняват читателя в пренареждането на музейната експозиция. „Яснотата, простотата и неподправеността” на литературната класика биха станали много по-достъпни, когато нейните изразни средства се подложат на машинен анализ. С други думи, когато поетическата фонология се изведе от контекста на авангардната поезия, за да се приложи върху проза, която никога не е вкусвала тези формални експерименти. Затова в тази зала Радосвет Коларов би се заел с подреждането на звукописа в прозата на Елин Пелин. Така идеята за фонологията на прозата (жест на съпричастност към идеята за литературознанието като точна наука) намира приложение в огромния брой перфокарти, изработени с помощта на машинната статистика на Института по математика и информатика.И други зали на музея вероятно няма да са притегателно място за Радосвет Коларов. Той скептично ще подмине афишите и плакатите от хепънинги или научни конференции, отбелязващи за пореден път социалната смърт на литературата. Част от експозициите ще го отблъснат с твърдението, че днешната интердисциплинарност не се нуждае от феноменологичното вглеждане в текстовата емпирия.Радосвет Коларов не би могъл да изрази себе си в Музея на литературата – това не е мястото, където „животът се проявява като текст, а писането като живот”. Литературата в неговия живот не е загубила основанията си на изследователско поле – тя не е галерия от грижливо консервирани експонати на интелектуалната история, а пространство на непрекъснато променящата се връзка между възприятията и техния предмет. Неспокойното съзнание, което съхранява тази променливост, общува пълноценно със света и присъства трайно в него.

П О В Т О Р Е Н И Е И С Ъ Т В О Р Е Н И Е


За постоянството на мисълта и страстта на

теориятаБоян Манчев

Мисъл, която настоява да води, подвежда. Единствено мисъл, която постоянства – упорства, стои в своето място, устоява – може да даде пример, който да бъде следван. Мисълта, която постоянства, е мисъл, която отстоява – въпросите, понятията, пространството, силата си.Мисълта, която постоянства, е борба – постоянството не е статика, а едновременно деятелност и събитие, движение и изтръгване, stasis. Както образът на Вазовия Паисий според Радосвет Коларов, мисълта се „изтръгва от себе си”, „излиза от един образ” и „минава” в друг. Мисълта се преобразява и нейното преображение, преображение в творба, е нейно постоянство: творбата е автопойетична, защото деятелната потенция на мисълта я твори отвътре, в структурната й необходимост, повтаря-преобразява я с полиморфната възможност на желанието си. Мисълта, която търси себе си като творба, се повтаря-твори като теория; самоорганизираща се в комплексност и напрежение мисъл. Литературната теория тогава би била теория на мисълта, която твори себе си – света, като творба. Радосвет Коларов оголи похвата на една склерозирала метафора: „студеното съвършенство на теорията”. Всеки текст на Коларов свидетелства: отвъд „хладното й съвършенство” стои и устоява усилие, воля, желание, страст. Патосът на теорията е отговор на желанието на творбата. Радосвет Коларов, близък на напрегнатите, преобръщащи космоса автори, би могъл да повтори думите на Лотреамон: „Аритметика! Алгебра! Геометрия! (...) Този, който не ви познава, е безумец! (...) Но този, който ви познава и цени, не ламти за никакво друго благо на земята” („Песните на Малдорор”, прев. Стефан Гечев).Мисълта е сила, която, постоянствайки, твори и радва света. Затова: признателност за мисълта, която породи възможност и желание да бъде следвана – мисълта на Радосвет Коларов.

П О В Т О Р Е Н И Е И С Ъ Т В О Р Е Н И Е

В теорията

скритата

надеждаДарин Тенев

Литературознанието е поле, чиято модност, сполетяла го щастливо за известно време, сякаш отмина – било поради вътрешните му трансформации и деформации, било поради насоката на преображение на света, в който живеем. Модата обаче не доведе – по структурни причини и за късмет – до отговор на най-важни въпроси, свързани с неговия обект, литературата; въпроси, касаещи факта на литературата, това, че и как има такова нещо като литература. А отминаването на модата може би накара част от онези, въвлечени в полето, да се откажат да задават подобни важни въпроси: дали защото се прие, че подобни въпроси не са от значение при заниманието с конкретни произведения и литературноисторически въпроси, или пък поради това, че самото питане изглежда компрометиращо в новата констелация на научните приоритети, където приложимост и ефикасност на резултатите са съчетани с изиксването за опростеност и бързина на работния процес.Има обаче хора, които не само не се отказаха от полето на литературознанието, но и – неприемайки позицията на вечна ирония – продължиха да работят върху важни и определящи за полето и обекта му (литературата) въпроси с научната дързост, стремяща се към истинско познание за литературата, дори то да е достижимо само с цената на некласически решения и сложна теория, изискваща време и усилия, повече, отколкото конюнктурата днес е склонна да приеме. На съвременната българска сцена Радосвет Коларов е сред най-значимите имена, които попадат в тази немногобройна група. Книгите и статиите му са пример за упорството, с което един литературовед продължава да търси истини за литературата без страха да поправя себе си и да навлиза в нови територии, откриващи хоризонти не само пред литературната теория, но и пред литературната история, когнитивната психология, епистемологията, семиотиката. Юбилеят е повод, един сред много, да продължим препрочитането на направеното от Радосвет Коларов.На няколко реда едва ли може да се очертае в достатъчна степен дори и един от аспектите на неговата работа, затова тук пределно повърхностно ще се задоволя да посоча само едно от силните теоретични предложения, свидетелство за някои от по-скорошните му разработки, имащи силата да преначертаят границите на полето и да променят разбирането ни за факта на литературата. В „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността” (2009) той предлага – ни повече, ни по-малко – една нова парадигма за понятието „инвариант”. Изправен пред проблема за едновременното наличие на програмираност и импровизация, на предзададеност и непредзададеност по отношение на версии, мотиви, смисъл и т.н. в литературното творчество на даден автор, Коларов започва да разработва една теория за виртуалното, която му позволява да се откъсне от традиционните и класически разбирания за инвариант. Програмираност и импровизация спират да си противоречат от момента, в който видим като част от правилото (от програмата или от матрицата) собствената му менливост. Така той говори за матрицата като „пораждащ механизъм, който едновременно задава конкретната работа на междутекстовите процеси и сам бива попълван и модифициран от нея” (с. 96). Но това означава, че инвариантът предпоставя своята недостатъчност и поради това може да функционира като инвариант единствено в постоянната си трансформация при всяко проявяване в конкретен вариант. Така указаната нечистота на правилото е остатъчна свобода в самите произведения и в междутекстовите пространства между тях, а следователно – непредзададеност и пространство за всеки път уникални импровизации. Това некласическо решение на един стар поне колкото „Поетика”-та на Аристотел проблем може днес да не възхити много хора. Но това няма значение. Прозренията често са осъдени на несвоевременност. А в случая с Радосвет Коларов те свидетелстват за една научна строгост, от която все още продължаваме да се учим. Строгост, пораждаща теории, които не са продукт на мода и не следват, а предхождат своето време.

Сътворение и

модификацииЕньо Стоянов

Струва ми се възможно в дългогодишните изследвания на Радосвет Коларов да се очертае контурът на поне една спояваща нишка, на една „трансмодална идея“, която има чертите по-скоро на постоянстващ проблем, отколкото на устойчив продукт: при какви условия възниква нещо ново в литературата и в познанието? Инак речено, става въпрос за условията за креативност, постоянно изпитвани в редица негови текстове. Подемането на въпроса за творческия процес дължи своята специфичност тук на особената преплетеност на възникването на новото със старото, схванато не като предзададеност, а по-скоро като потенциално поле, върху което активно се разчертават множество трансформации. В този смисъл новото е представено не като радикално прекъсване, а като непрекъсната вариативност без опори в нещо изначално. Съответно ефектът на внезапност на новото се дължи не на неговия трансцендентен спрямо даден порядък произход, а на самата непредвидимост на посоките на вариативна трансформация. Несъмнено най-отчетливата проява на този проблем е заложен в темата за автореминисценциите, теоретично реконцептуализирана в последната книга на Коларов, посветена на автотекстуалността. Но това е питане, което можем да открием не само в „Повторение и сътворение“, но дори още в „Звук и смисъл“. Дори „метафонията“ в това класическо изследване функционира не като някаква заявка за намерена същност на литературата, а като своеобразен структурен преобразувател, който се нуждае от съпътстващия усилвател на прагматичните фактори, от които в крайна сметка зависи самото усилване на фонемите в смисли. Дотук съсредоточавах вниманието върху преобразуванията на опита в литературата, но не бива да пропускаме и съпътстващото го настояване на измененията в опита за литература. Всъщност Радосвет Коларов нееднократно е подчертавал, че онова, което практикува, е един своеобразен интердисциплинарен подход. Но тази епистемологична позиция не бива да се смесва с наложилата се представа за интердисциплинарността като еклектично поле, описвано с един универсализиращ и унифициран език, подчинен на правила за максимална достъпност и пълна преводимост. В начина, по който Коларов задвижва на терена на литературознанието понятия от областта на математиката, когнитивистиката, квантовата механика и пр. се улавя необходимостта от постоянно протичащо предоговоряне на заварените граници на предметните области на знанието не в името на премахването им под знака на увереността в някакво приспособено предназначение или установена полезност, а отново в светлината на изискването за перманентни модификации и трансформации с ефекти на непредвидимост. Разбира се, казаното дотук е свръхобобщено, необходимо частично и самї ще подлежи на трансформации, които, вярвам, бъдещите изследователски проекти на Радосвет Коларов несъмнено ще наложат.


Нови колажи

На Стефан Гечев

Общество без хора рецитира автоматизма на градакато добре смазан механизъм

Един бакалин отваря антология в гробищния парк –чистилище за интелигенти и туроператори

На майка си в буквата

На майка си в буквата на ентъртейнмънта съм мойто деридаВ нечувания рефрен на бащината далида и мами блу велвет на едната книгаВ мазалото на писмото на пазарния площад на пъпа на смисълаВ двойния отродителен падежВ отиване и връщане на езика зад зъбите имам един български и той не е мойВ неозначаващото отсъствие съм и рефренът и хлябът

Легионът на нощта

Прашната пътека в дънотонаникъде не води... Лабиринтъте измислица. Стъпките самиподсказват за посоката в кервана с шепнещите думи.Обърнал страница на притчаталъжлива, виждаш - розовиятхраст гори в огнището на залеза.

Миг преди смърттаи с писъците на пожара,шиповете пак в мастилото на пиршеството са призвани.Една муха опърлена по пясъкапълзи, отнасяйки добрата веств хобота си: От запад легионът на нощтанастъпва...

И после нека воините да сащурци, в прохладата на песента им нека тъпанът на бунта веченда прелива. Нека и завесата над синьото се спусне, прологътнад прашната пътека.Тишината само в мършатакрайпътна... Помиярите от разни раси вият приветливо.

Проклетата порта

Защо ли не затварят тази порта проклетите съседи?Всяка нощ глутницата успява някак да приклещи котка.Понякога намира се да метне някой саксияили керемидаи куцащият котарак се скрива под някоя паркирана кола.

Но тази нощ е късно -звукът напомня отдалеч на детски смях,излязъл погрешка от гърлото на сдавено животно -избликващо пренебрежение към степаните козинина тези, които просто следват инстинктите си.

Така е лесно да повярвам, че не съм видялакак всяко куче дърпа на своята страна,измислям си накуцващо животно,скрито в мотора на стара лада.Измислям си, че утре сутрин няма да го има този труп.

Лежи у мен животното - живо, треперещо,покрито още със ледената лига на смъртта.

Но как ли ще заспя сега със котката и кучето у нас?Не спирам да се питам кога инстинктите ще надделеят?Кога ще се пречупи крехката преграда,кога ще се кършат вратове,кога ще се вадят очи?

Оставам будна.Слушам как домът ми хърка, мърка и сумти блажено,готов във всеки миг да се завърне към първичнотокръвопролитие.Оставам будна да затварям до безкрайпроклетата порта.

Опитомяване

Тези моменти на очакване са тесни:чадърите стържат по стените,жената зад прозореца няма да отвори сбръчканата си уста,докосванията на непознатите са заплашителни.

Най-добре е да не скачаш още от перваза,не и докато паницата ти се пълни редовно,а дъждът навън се подиграва с теб.

Свободата вероятно е само врабче,което няма да остане дълго в ноктите ти.

Лимбо

И ето:пролетта отменя идването си.Ти продължаваш да киснеш в подлезакато в чистилище.Разбираш:съкрушени значи счупеникато вратове под шалове и облаци,като бабички върху леда,като тавана, който се пукна от плач.Влачиш крака между рая и ада на изходите,топлиш се с дъха на продавачките на вестницизастинал между потоците от граждани,дошли специално да те прекосяти да се почувстват чисти.След тебе продължава да се влачи кучето, наречено Надежда.

Тавански прозорец

Гарвани, гълъби, ангели -всякаква пъплеща гад,която пълзикаца по покривите,пищидебне момчето от денонощнотода продаде кутия бисквити

градът не дишаподготвя се за удара на обедаот рано сутринта

тролея не може да го извлеченито до рая нито до ада

Падането на гласа

На мястото на тялото сивидях червеношийка,краката й - по-тънки от косите митръпнеха.

Опитах се да прочета вика сив кръглите очи -дали при всеки полетпренася падането ми? Може ли птица да се превърне в камък?Да паднат от небето изречения?

Да се омачкат крилете на желаниетокато хартията от баница, която въпреки скованата прилежностсе приземява извън кошчето.

На мястото на тялото сивидях червеношийка,а те са сиви, нервни птичета -освен ако ги гледаш в полет.

Охлюви

Представяш ли си да загубим белезите си?Да се превърнем в голи охлюви,незащитени от грешките си,изложени на хищници, пресъхване и неуспех.

Представяш ли си да се втурнем като охлюви след някоя мечта,

повлекли шлейфовете си с пайети,олекнали до глупост и пияни от студа,да губим пътя, да изкачваме стени,да ни ядат и тъпчат,спокойно да стоим докато ни гази звънтящият трамвай.

Представяш ли си как събираме парчетата от релситеи лазим,освободени от смазващата тежест на предпазливостта.

Тези тела не искат да събират белези.Когато грапавият път ги наранява,те го целувати оставят следите си по него.

Топка

И това не е ден - тя не се върти.Облаците застиват над градината.Март е успано влечуго в студа -с ръце премества търбуха сив новия сезон,хвърля топка на кучето си.Не мърда звукът от стъпките -само кучето тича,само топката се върти.

!

по Борхес

Вълнитекротко прибиратнощта обратно

Пускам монетав джобана лодкаря

В плиткото на самотатане чувам музика

Хиляди послания

Сподавеншепотот гърлотона бутилка –

Два-трипръстапрахпослестихове

Амбалажътне носихилядипослания

Яна Пункина

Васил Тоновски

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

15

Есхатон

!

Ако Бог не ни улови,ще ни улови някой друг, волното плуване в океана е илюзия –и то каква!Акулите дебнат – ще се нахранят ли с нас,или Той със Себе Си ще ни нахрани...

!

Не можеблагодатният огън да слезе сред тътен, който те оглушава – нужна е тишина.

В нея умира душатаза шумните гласовеи се ражда за тихия глас на своя Възлюбен.

И тогаваможе да възликува тя,благоговейно.

!

При Бога няма да отидасъс моето CVи няма да Му кажа:Боже,виж колко съм постигнал,виж!

Бог знае моите провали,познава мойте висини –как дреболии ме разпалват,как често съм така унил,че нямам сили да погледна дажекъм Разпнатия Негов Син –единствен Той да ми е важен,единствен Той да ме спаси...

...И да възкръсна за живота,във който сме едно с Христа –Той върши святата Си воляу мен,а аз Му казвам:“Да”.

!

Смъртта е близка реалност – да не я пренебрегваме,да не я сгъвамев шкафакато стара хавлия. Иначепаметта нище трябвада бъде разтърсвана – силно и неведнъж.

Смърттае на една ръкаразстояние,няма и толкоз,понякогастава дума за милиметри,за косъм –между нас и нейната реалност.


Самюъл Тейлър Колридж

Време, истинско и въображаемо

Алегория

В откритите планински ширини(не знам къде, но бе магично място),крила като на щраус устремили,без край се надпреварват две деца, сестра и брат! тя – надалеч пред брата; но бяга все извърната назад момчето гледа, слуша как върви, защото той е сляп, уви!По равно и неравно преминава,не знае – пръв ли, сетен ли остава.

Нещо детинско, но много естествено(написано в Германия)

Крила да имах само две, да бях перната птица само, към теб бих литнал, скъпа моя,но мислейки така, без дело, все тук стоя.

Но в своя сън към теб летя, в съня съм винаги до теб! Светът е цял на някой там,но будя се и де съм аз? Сам, все тъй сам.

Монархът моли ме за сън, но с радост се в зори пробуждам, макар сънят ми да е минал,човек очите си по тъмно, затвори ли – пак спи.

Желание

Където истинска любов гори, желанието е чистият й пламък,тя отразява земната ни рамка,със смисъл, който по-висок остава –езикът на сърцето ни предава.

На Природата(1820)

Наистина е може би внушениев творения да търся да почерпядълбок, прочувствен, вътрешен възторг;в цветя, в листа край мен да проследяуроци на любов и свидна милост.Да бъде, нека, та дори цял святда подиграе тази вяра, няма какда носи страх, обърканост, унилост.Така с олтара свой насред полята,с резбовано небе като тавани диви, сладко дъхащи цветя - като принесен само Теб тамян,единствен Бог! Ти няма да презреши мен, свещеник с тази бедна жертва.

Преведе от английски НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

Смъртта е близо,алав паметта ни ясна мисъл свети:Когато залюлее се земята,не бива да се качвамена никой асансьор,освен на този,нагоре който вози и събирасмирените сърца.

(22.05.12.)

!

Късчето от вечносттаби трябвалода я “носи”цялата,нали?И такова късчеможе да съм азможе да си ти –

малък, тъй малък,но цял и единен все пак –не безформено създание, без ясни ръбовеи очертания, не някой в кула затворензад девет врати,забулен в свещен полумрак,не възнесен високонад тъпи тълпи.

Просто късче от вечносттатук и сега –сред скучни или интереснигрешници,от които сме и ние,нали?

Все едно от кои.

З А Г У Б Е Н И В П Р Е В О Д А Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Калин Михайлов

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩИ БРОЯ Камелия Спасова, Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Из ръкописа „Северна

тетрадка“ На Зорница

Опознаванене е просветнало след осемще се стъмни пред три следобедкоремът на съня е плосъки светлината идва тукот чая в книгата

Той пишенедохранени стихотворения.Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.Но продължават да ядат гърдата муи сладко ритат.

Огънче пред вратата1.Много дни никой не ме е докосвал,няма какво да докосна от себе си.Подът на моята тайна поддаваето тук.

2.сън на северсред топлата градска подмишница,в къща с дупка на палеца,дим от кораб

Като тази кулаВ годинитепреправяна без нужда(значително по-ниска от преди),отдавна не е фар, не е казарма,склопен параклис,няма рицари.

И ти сама се грижиш за скромния музейбез посетители.

Да се чете буквалноедър снягпрехвърча през менс думи, падащи като цели стихове,думи, чезнещи над петите,в слабините

Учебна тревога Н. М.И този ден:като лилия без име,като лопата без гроб.Като монах без Бог.

Няма пръст, на която да падне снегът,просто пада.

ИзтърсакътОт тишината козината оредява,изчезва пикочен мехур, изчезва пол… И бавно се превръщам в шип,безкраeн и самотeн.Безработeн.

Симпатичен съм:с мила тържественостизтезавам езика на прокудения окупатор –плашливо и с купища грешки

Петле и рибаМоята тайнае празнично златно петле над мъглите.Щом се върти непрестанно, на всички посочваизточника на студа.

Откъснати нашивкиКакво пазя и крия от себе си всички години? -не се сещам - и няма нужда.(Войник, който чете нелегално на пост.По елховата буза пробягват десетки самотни елени,гръб до гръб.)

Плътта е орденНе посягам под своя пояс.Няма да убивам тишинатана неоправения й, но чист креват.

От всеки крайНяма никакви доказателства, че съм бил тук.Девет кротки рибарски хора,от всеки кът на простичката катедрала,премрежват окото на спомена.

Борис Маргов

!едно таковаособенокатода счупиш пламъкс дъхособенона пролетда протегне пръсти стръкособеноизрасъл да забие зъбивълкособенобезгласенда завиеспоменмлъкособенопонякога е по-добре да помълчим

!щастливи моимилибедни приятелидалище ни стигнат средстваи силимонета да сложимв устата на някогос коготосме прахосали делницихиляди

!дъщеря ми ме пита усмихнатозащо са толкова дебели врабцитепита меплахозагадъчнонощта обича ли днитеплачеи иска ми малко вниманиепод веждигледа ме скритомама къде епитаядосаноотвръщамболен от истинаспи спокойно детето митии тя сте измислени

!наближава денятв койтоще раздам любимите си книгина странницище бъдановуверенпочти свободенще скъсамс думитебуквитеняма да тежиезикътище е в устата мище ми вярва и ще я обичам

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Марин Бодаков

˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2 1/2 - bsph.org · ˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2...

Documents

Transcript of ˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2 1/2 - bsph.org · ˛òâîðåíà ºŁòåðàòóðà 2...