ОБЩЕСТВЕНИТЕ СГРАДИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1920 Г. Архитектурно-строителната история на София не е обогатена с произведенията на големите български възрожденски майстори. Старият град посреща Освобождението в състояние на строителен и стопански упадък. По това време София има 11 694 жители, 2 училища, 7 църкви, 30 джамии и текета, 10 хана, 120 дюкяна, 62 механи, 19 фурни и 3306 къщи. Изграждането на София като столица на освободена България е въпрос на себеутвърждаване за цялата нация. Затова в нея се съсредоточава духовната и строителната енергия на властта и народа. Необходимостта от столица, която да удовлетвори изискванията за показност на градската архитектура, се задоволява с огромни свободни пространства, широки булеварди, богати паркове и градини. Така България съгражда в столицата си архитектурните обекти на своите мечти. Настъпва най-светлият период в архитектурно-строителната история на града, в който обществените сгради, предназначени за всенародни нужди, се изграждат като храмове на българския дух. Тяхното присъствие повдига самочувствието на освободения народ. Липсата на дипломирани архитекти сред българските строители налага да се привлекат чуждестранни специалисти. Поканени са изтъкнати европейски майстори. Построените от тях сгради са естествено продължение на западноевропейските и руските строителни традиции. Независимо от това, те носят в себе си и нещо по-различно и по-човечно от строежите в западните градове. Чуждото влияние е преобразено и претворено на основата на българските архитектурни традиции. За по-малко от четири десетилетия (от 1879 г. до Първата световна война) са построени повече от шестдесет големи държавни и обществени сгради, десетки паметници, стотици модерни къщи. Почти всеки обект е изграден със завидно строително умение, с високи архитектурно-художествени достойнства. Постепенно се създава българска дипломирана архитектурна колегия. Още в началото на века тя поема в свои ръце изграждането на столицата. Редом с изтъкнатите европейски майстори, българските архитекти създават една нова, жизнена и демократична по своята същност архитектура. Насъщните нужди на младата българска администрация и културните новости на населението са задоволени с представителни сгради, заменили неугледните помещения от началните години след Освобождението. София постепенно се превръща в модерен европейски град, достоен за столица на България. Бурното демографско и стопанско развитие е съпроводено с всестранна строителна дейност. Наред с новите жилищни квартали, започва изграждане на все повече обществени сгради. Дворец, кметство, министерства, легации, църкви, училища, банки, поща, библиотека, читалища, печатница, търговски средища и заведения - това е част от онова, което се строи в кратки юридически срокове. Градът се задъхва в собствения си строителен ентусиазьм. Новите постройки често пъти изникват в неугледна благоустройствена среда. Териториалните рамки, определени за развитието на града, непрекъснато се разширяват и това налага постоянни промени и развитие наложени в първите градоустройствени планове на града.

През 1882 г. е създадено първото Министерство на обществените сгради. През 1888 г. кмет на София става Димитър Петков. Той успява да наложи за краткото време на своето управление (1888-1893) желязна воля в реализацията на най-съществените идеи, осигуряващи териториалното и пространственото развитие на града. Дълбоките градоустройствени преобразувания са отразени в кадастралната снимка на София, завършена от инженер Вилхелм Бартел през 1897 г. През 1884 г. по проект на арх. К. Йованович, само пет години след освобождението, е завършена сградата на Народното събрание. От историческа гледна точка тя има изключително значение не само с внушаващата респект архитектура, но и с постигнатото архитектурно пространно внушение. Една година преди Съединението народните представители се събират в една сграда - храм на идеята за постигане на националното единство. И това внушение е постигнато с удивително майсторство, с много скромност и силно изявена монументалност. С извършената по-късно от арх. Пенчо Койчев пристройка на внушителното централно фоайе, развито на две нива, сградата добива и необходимата представителност на интериора. В периода 1882-1884 г. е построена сградата на Държавната печатница по проект на виенския архитект Ф. Шванберг. Чрез автентичното „неокласическо" въздействие на мощния 100-метров корпус на производствената сграда ситуирана в сърцето на града, се подчертава голямата роля на печатното дело за младата българска държава. По проекти на чешкия архитект Колар са изградени Военното училище (1892) и Военният клуб (1895-1900). Внушителната сграда на клуба е довършена с участието на Н. Лазаров. „Ренесансовата" постройка, с неповторимото си художествено въздействие, е най-хубавият паметник за славната победа на българската армия при Сливница и Драгоман. През 1892 г. се изгражда I етап на Българската академия на науките като Министерство на външните дела. Сградата е разширена и достроена по проекти на С. Овчаров и Й. Йорданов през 1926 г. До края на века са построени внушителните сгради на старата Пощенска палата (Й. Миланов, 1893); старото Министерство на войната (А. Колар); старата Народна банка (Х. Майер, 1900), преустроена по-късно от арх. Занков в Министерство на търговията; старата Централна железопътна гара (1900); Народната библиотека на ул. „Раковски". Запазените фотоси от изчезналите вече сгради говорят красноречиво за архитектурно-художественото многообразие, съпътстващо бурното обществено строителство. Ярък пример за това са фасадите на Кредитна банка, построена по проект на италианския архитект Пернигони (1897) и Българска земеделска банка, сега Централно управление на БДЖ (Я. Ставрев, 1900). Наред с представителните сгради по това време са издигнати и най-значимите паметници в столицата: Руският паметник (1882); Докторският паметник (инж. Томашек, 1883); Паметникът на Васил Левски (А. Перукети, А. Колар, 1895). Изградени са и емблематичните за града Орлов и Лъвов мост. Тяхното пластично-художествено присъствие и символично въздействие е неразривно свързано с историята на София. На мястото, откъдето е минал първият княз на освободена България, столичани въздигат паметник за силата на българския дух, символизирай от балканския лъв. Там, където народът посреща диарбекирските заточеници, е въздигнат паметник за свободата на българския дух, символизирай от полета на внушителните орли, кацнали върху четирите пилона на моста.

Първото десетилетие на XX в. е белязано с изграждането на едни от най-значимите архитектурни обекти на столицата. В тяхното проектиране и изграждане вече се прилага конкурсната практика. Така, наред с първоначално привлечените чужденци, в София се появяват нови имена на известни европейски архитекти - Смирнов, Померанцев, австрийците Хелмер и Фелнер, французина Бреасон, италианския скулптор Арнолдо Цоки. Редом с тях набират самочувствие младите български архитекти, които често „елиминират" утвърдените европейци, предлагайки по-качествени проекти. Петко Момчилов проектира сградата на Общинската минерална баня след поредица неуспешни опити на виенския архитект Емил Фьорстер и французина Берто. В изработването на проекта участва и почти натурализираният вече Ф. Грюнангер. Строежът е завършен в груб вид до края на 1908 г. Сградата влиза в експлоатация на 1 май 1913 г. Освен изящните фасадни решения, Момчилов показва невероятно умение да моделира артистично пространствата на лечебните и плувни басейни, овладявайки пластичните възможности на железобетона в началото на неговото приложение в европейската строителна практика. Прозира идеята за творческо използване на националното наследство. Така се ражда едно ново, българско по дух и зрително въздействие движение, наречено от някои „национален романтизъм". То бе толкова силно и въздействащо, че на него се подчиняваха и „чужденците". В сгради те на Духовната академия, Централната еврейска синагога и Семинарията, трудно ще познаем почерка на Ф. Грюнангер. През 1907 г. е открита новата сграда на Народния театър, изградена по проекта на виенските архитекти Хелмер и Фелнер. Нейните съвършени пропорции и особено тържествената колонада пред главния вход я превръщат в символ на софийската архитектура. От 1904 до 1912 г. продължава строежът на храм-паметника „Св. Ал. Невски" Изграден по проект на арх. Ал. Померанцев, той е бил многократно предмет на недоброжелателни архитектурни преценки. Сложният многопланов обем е дразнел едни критици, липсата на съзвучие между тамбура на купола и камбанарията - други. Но за нас това чудо на църковната архитектура поразява въображението с мащабите на вътрешното си пространство, с вещината на художественото и техническото изпълнение, с величествсното си въздействие. Трябва човек да застане под централния купол, да обърне взор към Бог Саваот (Бог на силата), за да разбере идеята на авторите да внушат по неповторим начин чувствата, които се пораждат в тези пространства. Не във външната показност е силата на тази огромна сграда, а във внушението за вечност и духовно съвършенство. Изключително по въздействие е площадното пространство около храма. И днес, все още, това е най-внушителното по размери и дух свободно градско пространство в столицата. През 1906 г. по проект на арх. Смирнов е изградено Рисувалното училище (Художествената академия). За съжаление проектът остава и до днес неосъществен в своята цялост. През 1907 г. е открит тържествено Паметникът на Царя Освободител Александър II. Идеята възниква още през 1898 г. Проведен е международен конкурс, в който участват 31 скулптори от 13 държави. Конкурсът е спечелен от италианския скулптор Арнолдо Цоки. С изграждането на паметника се постига цялостно обемно пространствено оформяне на изключителното по своето въздействие площадно пространство пред Народното събрание. До края на следващото десетилетие са построени още много обществени сгради с разнообразно предназначение: Софийската банка на ул. „Московска" (Н. Лазаров, 1914); Търговско-индустриална та камара (Г. Фингов, 1912); Централната кооперативна банка (Н. Лазаров, 1910), надстроена през 1920 г. от Фингов. В края на десетилетието старата Народна банка е преустроена в Министерство на търговията (Н. Занков, 1919). Построени са и импозантните за тогава сгради на хотел „Империал" (К. Маричков) и Чиновническото застрахователно дружество (Фингов, Ничев, Юруков).

Архитектурният пейзаж с обогатен от специфичната архитектура на Руската църква „Св. Николай" (Смирнов). През този период се формират нови вкусове у българина и столичанина, които влияят върху облика на града. Навлизането на железобетона в строителството позволява на архитектурата да „расте" във височина. Повишеният стандарт на живота позволява употребата на все повече пластично-декоративни елементи в оформянето на сградите. Богато украсените фасади са образци за съчетание на архитектурата с приложните изкуства. От осъвременените класически елементи до увенчаните с тежки скулптурни фигури и композиции фасади, всичко е използвано за постигане на определено естетическо внушение, достигащо понякога до излишна театрална експресивност. Могъщи атланти „подпират" многоетажни еркери, величествени орли се подслоняват пред главните входове, маски и декоративни орнаменти украсяват фасадите. В някои от сградите (Чиновническо застрахователно дружество и хотел („Империал") архитектите са постигнали истинско съвършенство в пластично-художественото въздействие. В други (Централна кооперативна банка и Софийската банка), скулптурната украса е доведена до зрително пресищане. Многообразието на форми и стилове вече е дело на българските архитекти - представители на европейските школи, в които са получили архитектурното си образование. Техните творби понякога създават усещането за еклектизъм и разностилие. Но наред с това е постигната поставената цел за формиране на родна архитектурна колегия, достойна да изгради родната си столица. В началото на века започва изграждането на Софийския университет. Първоначалният проект е дело на френския архитект Бреасон, спечелил обявения през 1906 г. конкурс. В изграждането, продължило почти половин век, през различните периоди участват архитектите Н. Лазаров, Й. Миланов и Л. Константинов. Би могло да се очаква, че разнообразните художествени идеи, доминирали в отделните периоди на строителството, ще нарушат архитектурния престиж на сградата. Но вярното чувство на проектантите и усетът им са ги довели до създаването на единен хармонично изграден обем, съчетаващ всички изисквания за синтез на архитектурата с другите изкуства. Спокойната и леко огъната фасада на главното тяло завършва с могъщ купол, увенчан сякаш с лавров венец. Страничните крила също са маркирани с куполи, които олекотяват въздействието на внушителната по размери сграда. Богатата пластично-декоративна украса, артистичното решение на вътрешните пространства с мраморните облицовки, тежките дъбови ламперии и орнаментирани тавани; художествените витражи - всичко е подчинено на идеята да се създаде почит към науката. И за да подчертаят тази почит, авторите превръщат фасадата и главния вход в огромен монументално въздействащ портал, край който са поставени статуите на големите българи Евлогий и Христо Георгиеви, дарили средствата за въздигане на този колос на народното образование.

Първите четири десетилетия след Освобождението са най-плодоносните за архитектурата на столицата. Години, през които „калното и мръсно село", видяно от Каниц, се превръща в модерен европейски град. Това става в обстановката на остри политически борби, вътрешни и външни сътресения. На фона на тези изключително тежки и наситени с драматизъм събития, с много воля и дух, София успява да постигне блясъка на еврпейска столица. АРХИТЕКТУРАТА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ В общото икономическо развитие на страната между двете световни войни столицата се разширява и утвърждава бързо като важен икономически център на тогавашна България. Още в началото на 20-те години възникват голям брой нови индустриални, търговски, строителни, кредитни и застрахователни предприятия. С разширяването на вътрешния пазар при бързото нарастване на столичното население, в нея се съсредоточава все по-голяма част от средната и едрата буржоазия. Тя е седалище за всички стопански отрасли и централи на акционерни дружества. Към оформилите се финансови групи около големите софийски банки гравитират 15 до 30 родствени предприятия с общ капитал над 100 млн. лв. До създаването на архитектурен факултет към Политехниката в София (1943), българските архитекти се образоват в Западна и Централна Европа. Балканските войни и Първата световна война забавят професионалното им развитие. По-възрастните продължават да практикуват в духа на предвоенното си обучение. Онези, които завършват непосредствено преди или след войните, разгръщат професионалната си кариера през 20-те години. С творчеството на архитекти като К. Гечев (1888 -1969), Г. Овчаров (1889 -1953), Ч. Мутафов (1889 -1954), С. Белковски (1891-1962), В. Ангелова-Винарова (1902-1947) и др., в България проникват идеите на модерното мислене и ценностите на европейския рационализъм от 20-те години на XX в. Амбицията за пълноценно участие в социалния живот с нови професионални идеи и умения съвпада с обществената потребност от жилища в големите български градове, поради разрастването им с пролетаризирано селско население и хиляди бежанци от бившите български територии. Този проблем е особено сериозен в столицата, където темпът на нарастване на населението през 1920 -1934 г. (86 %) изпреварва значително останалите селища в страната (27 %). През 1920 г. 16 % от столичаните са бежанци. Съсредоточаването на по-едрата буржоазия в София, многобройното население и икономическото значение на града, привличат много хора, практикуващи свободни професии. В сравнение с 1910 г. нарастването им в столицата изпреварва по темпове общия растеж на столичното население. През 1939 г. делът им възлиза на 66,8 %. Важна част от стопански активното население са държавните и общинските служители, чийто брой през 1934 г. нараства 2,8 пъти спрямо 1910 г. Ускореното развитие на индустрията и търговията превръща столицата и в най-голям работнически център. При преброяването през 1934 г. около 1/2 от активното население в София е пролетарско и съставлява 14,5 % от работниците в страната, при 6,8% през 1910 г. При ограничените финансови и стопански възможности на държавата и нарастването на населението в столицата след войните, постановките за икономично жилище от масов тип се оказват ключови. По това време държавното, общинското и ведомственото жилищно строителство покриват твърде незначителен дял от нуждите. Между оскъдните примери на проектиране са Железничарски блокови жилища на ул. „Козлодуй" (В. Яковов, 1927), Комплекс железничарски жилища в Подуене (Г. Апостолов и Л. Михайловски).

Изход от острата жилищна криза и ширещото се стихийно застрояване в предградията, което задоволява единствено насъщни нужди без всякакво благоустройство, е т. нар. кооперативно строителство. То е самоорганизация на дребните безимотни спестители при изграждане на многоетажни апартаментни домове като по-икономичен начин за сдобиване с жилища в сравнение с индивидуалните фамилни къщи. С посредничеството на архитект или предприемач бъдещите обитатели издирват свободни градски терени. Те финансират съвместно изграждането и разпределят пропорционално на финансовото си участие от земята и етажната собственост. Кооперирането дава възможност за известен контрол над проектирането на бъдещите апартаменти. Законодателните и икономическите основи са поставени от първото следвоенно правителство на земеделците, чрез Закон за кооперативните сдружавания, Закон за облекчение на жилищните нужди и Закон за икономичните жилища (1922 г.). Първоначално се проявява недоверие към колективната собственост. Прагматизмът на българина, както и все още ограничените финансови възможности, поставят отпечатък върху поръчките и начина на тяхното изпълнение. Най-ранните проявления от 1925-1930 г. са пестеливи. Плановите решения са функционални, с минимален набор от помещения, обслужвани от коридор. Конструкцията им е традиционна - монолитна с носещи стени. Закъснението в професионалната реализация на повечето български архитекти предизвиква един продължителен разцвет на късни сецесионови отгласи и особено на „ар деко" чак до края на 20-те години. Те се наблюдават в почти всички кооперативни сгради от началния етап, като се започне от кооперативните доходни палати „Търговски дом" (Фингов, Ничев, Апостолов, инж. Агура, 1925), „Мусала" (Николов, 1925), следват кооперативни апартаментни сгради като „Регентски дом" (Бояджиев, Дебелянов, 1925), „Св. София" (Парашкеванов, 1929), „Царевец" (Гечев, 1930), „Слънце" (Гинева-Петрушева, 1929). По отношение на стила такива примери има и в редица обществени сгради - хотели и особено административни, каквато е Градското пенсионно осигуряване - характерен пример на „ар деко" (Момов, ок. 1930). От началото на 30-те години идеите на Модерното движение намират силна подкрепа сред по-младото поколение български архитекти и инженери. Те са обучени в Политехниките на Западна Европа в края на 20-те години, след като интернационалният стил се консолидира и идеите на модернизма навлизат в архитектурното образование. Между тях са Х. Берберов (1902-1955), П. Карасимеонов (1903-1980), А. Делибашев (1903-1998) и др. Чрез техните целенасочени усилия към средата на 30-те години модернизмът в архитектурата достига своята зрялост и продължава пълнокръвно развитие още почти цяло десетилетие, докато в Западна Европа той постепенно запада след 1933 г. Страстното желание на по-младите български архитекти да претворят новия дух на времето чрез коренна промяна в архитектурната изразност се сблъсква със сериозната стопанска изостаналост на страната. В строителството липсват производство на нови материали и изделия, модерна техника и технологии, достатъчно квалифицирани работници. Ограниченото научно-техническо развитие на индустрията, известен консерватизъм на художествения вкус и традиционният скептицизъм в манталитета на клиента не предразполагат професионалните среди към социални и технологични утопии, но налагат строг прагматизъм.

Тласък за масовизиране на кооперативното строителство, което от своя страна подпомага популяризирането на новите идеи, изиграва разрушителното земетресение в Югоизточна България през 1928 г. По този повод е изготвен специален Правилник (1928), задължаващ приложението на стоманобетонни конструкции. Като следствие масовото внедряване на скелетни конструктивни системи разкрива простор за нови функционално-пространствени търсения. Увеличават се помещенията, групират се в „дневен" и „нощен" тракт, разширяват се пространствените връзки между дневните помещения в т. нар. вестибюлна схема. Постепенно колективното обитаване в многоетажни съпритежателски сгради залива столицата. В резултат застрояване и по-тясна връзка с природата, изразени в идеята за градове-градини, предизвикват разгорещена полемика сред българските архитекти. Повод за това дават и някои несполуки на новото строителство в хигиената на обитаване вследствие на стремежа за максимално уплътняване на терените. Това води до компромиси с изложението, кухни без директно осветление, ниска осветеност и проветривост на помещенията, при сключено квартално застрояване и малки отстояния между сградите. Архитектурата на модернизма прераства в по-масова практика в България със стопанската стабилизация на страната към средата на 30-те години. В отговор на основателните критики за строителни неблагополучия и злоупотреби, Правилник за изграждане на София (1934) регламентира параметрите на многоетажната застройка като отстояние, етажност и дълбочина на застрояване в различни зони на града. В резултат се постигат преобладаващо по-добри условия на обитаване. Новите пространствени решения вече изцяло носят стилистиката на модернизма: нови строителни материали, оригинални попадения във формообразуването (апартаментни сгради на ул. „Александър Батенберг" и ул. „Граф Игнатиев" (Х. Берберов, 1935), на ул. „Оборище" 33 (А. Дамянов, 1938). Постепенно инициативата в многоетажното апартаментно строителство се поема от предприемачи, които подбират архитектурните решения съобразно търговските си интереси. Така отпадат водещата роля на архитекта и предварителното участие на бъдещите обитатели. В зависимост от финансовите възможности на отделните съпритежателски групи сградите са с различна градоустройствена локализация. В по-богатите решения са характерни логична асиметрична композиция от ярко контрастиращи обеми, изразяваща функционалното решение на сградата, увеличено остъкляване и простор, пестеливо разнообразие на материали, преобладаващ хоризонтализъм на пропорциите, експресивна изразност на силуета и пластиката, благодарение на добре обмислени пропорции и ритъм на елементите (апартаментни сгради „Недков" и „Урумов" на бул. „Витоша" 48 и 59 (Р. Радославов и К.Джаигозов, 1938 и 1939), апартаментна сграда на ул. „Раковски" 149 (Х. Бероеров, 1939), Доходна и апартаментна сграда, бул. „Витоша" 63 (В. Василев, 1940). Освен в строителството на жилищни, тези похвати се проявяват и в обществени сгради.

Държавното и общинското строителство от края на 20-те чак до края на 30-те години се развиват изцяло в лоното на модернизма. В повечето случаи проектите се подбират чрез конкурси, в които по правило архитектурната колегия представя много силно и масово. Благодарение на широко разпространената и конкурсна практика укрепват професионалните позиции на по-младите архитекти и влиянието на модерните идеи. Между болниците, с ясно функционално зониране и изчистена планова схема, с богато лентовидно остъкляване и преобладаващо хоризонтални пропорции, заслужават да се споменат: Работническата (днес „Царица Йоана"), Г. Овчаров, 1935; Еврейската (днес Ендокринология), Й. Йорданов, 1935, и всички нови клиники към Александровската. С характерен образ на строго функционалистична сграда с мощен силует от едри призматични обеми се налага Институтът по заразни и паразитни болести (днес Център по епидемиология и микробиология), Т. Златев и Д. Коев, 1935, изграден със средства на фондация „Рокфелер". С разрастването на търговските, финансовите и други делови дейности в столицата, строителството на административни сгради и хотели придобива съществено значение както за силуета на града, така и в стилистично отношение. Примерите от края на 30-те години в София са напълно адекватни на западноевропейските образци в модернизма от същия период: Дом на железничарите и моряците (А. Делибашев, 1938), Македонски културен институт (С. Овчаров и Й. Йорданов, 1939). Няколкото хотела от това време са забележителни въплъщения на естетическото кредо на Модерното движение: хотел и концертен комплекс „България" (С. Белковски и Й. Данчов, 1936), застрахователна компания „Секурациони Дженерали" (А. Михайловски, 1940). В края на 30-те години зачестяват техническите нововъведения като отоплителни инсталации, асансьори, метални витрини и лентовидни прозорци, наподобяващи ефекта на стена-завеса, плоски покриви както в многоетажни жилищни, така и в обществени сгради (най-често болници и санаториуми). Въпреки че в страната се внасят необходимите строителни материали и изделия и функционират фирми за инсталирането им, те не се прилагат по-масово по икономически съображения. Срещу привържениците на многоетажните апартаментни домове и колективното обитаване се опълчват защитниците на традиционната еднофамилна къща с двор - „създадена от бащи и деди в продължение на векове като продукт на бит и начин на живот". Апологетите на ортодоксалния модернизъм им отвръщат в разгорещена полемика. С повече творческа свобода и най-плътно до принципите на функционализма, още в началото на 30-те години се отличава архитектурата на еднофамилни къщи, чиито собственици са образовани представители на по-заможни кръгове от средната класа. Част от тези сгради се появяват в единични парцели в Първа (централна) градска част. Най-голям брой се срещат в изградената по-масирано след Първата световна война Трета извънградска част: къща на Г. Балкански на ул. „Загоре" 8 (Н. Ямантиев и С. Олеков, 1934). Функционалната организация на жилището обслужва гъвкаво променящите се многообразни нужди на обитателите. В повечето случаи помещенията за дневно пребиваване (хол, столова, кабинет-библиотека) се разполагат в партера, спалните с баня са на етажа. Домакинският възел (кухня, складови помещения, пералня, гараж, помещения за прислугата) се отделя със самостоятелен вход и второ (черно) стълбище за връзка с всички етажи. За кратък период от няколко години дневните помещения получават широки връзки помежду си и „преливат" към външното пространство на двора чрез големи прозорци-

витрини и веранди, често свързани чрез стълби директно с двора. В отделни примери се появява и плосък покрив-тераса. Същевременно, като продължение на горещо защитаваната връзка на жилището с двор и градина, и в противовес на космополитността на утвърждаващия се интернационален стил, от края на 20-те години се разгръща движение за „родна" архитектура. Негови кълнове се наблюдават в синхрон с тенденции в изобразителното изкуство, изразени в творческото обединение „Родно изкуство" (1919) и в литературата. Отхвърля се копирането на традицията и се защитава идеята за специфичен образ на модернизма чрез творческо претворяване на опита от миналото. Сгради от тази вълна са романтични проявления на модерното в търсенето на специфичен местен характер. Те носят в голяма степен духа на западноевропейския експресионизъм, но форми по-масивни и затворени. Примери за това се срещат в ранното творчество на Г. Овчаров (Агрономически факултет, 1930; къща на Сирак Скитник, „Борова гора" 28, 1926). Същите настроения на плавни линии, на аркирани фасадни отвори, фактура на груба мазилка или облицовка с тухла или бигор се долавят в работите и на други архитекти. Подобно на практиката в Централна Европа, в някои случаи се въвеждат стръмни „алпийски" покриви, нетипични за местната традиция. Пример за това е двуетажното застрояване в квартала с общински жилища, между бул. „А. Стамболийски" и ул. „Н. Цанов" (Т. Горанов, К. Босев и В. Сиромахов, 1939-1952). Той е изграден в духа на германските "Siedlung"-и. Още първите проявления се атакуват остро. Аналог на обявения като подходящ за масовото жилище Heimatstil (роден стил) в Германия и на национално-романтичната вълна в скандинавските страни през 30-те години, са тежненията за местна специфика: къща на К. Чапрашиков, ул. „Оборище" 19, (И. Васильов и Д. Цолов, 1930), вила Балабанов в кв. „Бояна" (С. Белковски, 1940). При поръчките на по-заможни клиенти, където едва ли финансовите съображения са определящи, може да се говори за целенасочени естетически предпочитания. В други случаи включването на традиционни елементи като скатни покриви, дървени стрехи и конзоли, фасадни наддавания, компенсира недостига на технически възможности или финанси. От друга страна, тук прозира местният прагматизъм, който отчита регионалните климатични особености, налични строителни материали, бит, стабилни психологически нагласи. Същевременно в съжителство с ъглови и лентовидни прозорци, витрини, линеарно чисти обеми, монохромност и стилизирана лаконичност, традиционните елементи нюансират, но не разрушават модернистичната система на функционално и пространствено структуриране. Търсенията на родна специфика се доразвиват в обзавеждането на заможни жилища, обединени под наименованието „български салони". Осъвременените заемки на фолклорни мотиви от традиционните жилищни и църковни интериори включват мебели, вградени шкафове, с пестелива стилизирана декорация от дърворезба или интарзия, стенни ниши и камини с каменни и тухлени облицовки, аксесоари от ковано желязо (собствен апартамент на Хр. Попов, бул. „Дондуков" 88). От средата на 30-те години постепенно определението „родна" се замества „национална". Това развитие съвпада с подобни тенденции в други художествени сфери (музика, театър, изобразително изкуство), където исканата тематика се поощрява със система от закони и награди. Настъпва композиционно сковаване - позоваване на класически принципи като симетрия, метрично редуване, ордери. Интересът към неокласически форми нараства чувствително при важни обществени сгради като министерства, банки, министрации, където модернистичната абстрактност не може да изрази държавна или финансова мощ. Всъщност до края на 20-те години в отзвучаващия късен сецесион, определян още като северногермански, се установява трайна употреба на стилизирани в различна степен класически елементи в

обществени сгради: БИАД (Г. Горанов и Б. Русев, 1930), Министерство на ОСПБ, пл. „Славейков"(В. Ангелова-Винарова, 1930), Дом на правниците, ул. „Пиротска" (С. Овчаров Й. Йорданов, 1928). Известно изчистване и преход към „ар деко" демонстрира Министерството на финансите (М. Сапарева, 1932), а съживяване на неренесансови похвати във фасадното третиране се наблюдава в Царския прородонаучен музей. Вариации върху класически ордери се представят във кни държавни сгради, изградени през периода: Съдебната палата пич и, Б. Русев, Г. Папазов, П. Загорски, 1936), Министерство на войната (1938-1944), Народната библиотека (И. Васильов и Д. Цолов, 1938-1952). Най-последователно и цялостно класическият ордер е проведен в БЗК на улица „6-ти септември" (Г. Овчаров, 1940). Масивността на тези здания отговаря на изискванията за институционална представителност. Те се отличават с планово и пространствено оптимизирани решения, с пестеливо фасадно и интериорно оформление, които те носят полъха на модернизма. Декорацията, доколкото я има, е стилизирана до символни внушения. Поради тези особености явлението се окачествява у нас стилистично като „осъвременена класика". При това то не е антагонистично на модернизма, който продължава да се разпространява успоредно с него. Събитията от Втората световна война неминуемо въздействат задържащо върху икономиката. Строителството в столицата замира постепенно между 1934 и 1944. Бомбардировките над София подлагат населението на върховно изпитание и разрушават големи сградни масиви в центъра на града. Благодарение на възстановителните работи след войната, и днес най-значителните части от обществени и жилищни сгради в столичния център датират от периода между двете световни войни. Именно те оформят ансамблово централните улици и площади и носят паметта за това време на интензивен растеж. Творческото обновление на столичната архитектура е в крак с общоевропейските архитектурни процеси, без да губи спецификата си.

ГРАДИНИТЕ НА СОФИЯ Когато на 3 април 1879 г. София е обявена за столица на България, в града е имало само една обществена градина - Градската. Тя е направена на мястото на стара турска градина, по инициатива на губернатора П. В. Алабин и под ръководството на градския архитект Антон Колар.

Още в първите месеци след Освобождението се преустройва алейната мрежа, изгражда се ниска дървена ограда, кафене кьошк за музиканти. Засажда се нова растителност и Градската градина е наречена Градина „Александър II". До края на века градината претърпява многократни преустройства, свързани с алейната мрежа, растителността, огражденията и благоустройството. По тях са работили градинарите Карл Бетц, Даниел Неф и Илия Тодоров. До Втората световна война преустройства не се правят и Градската градина запазва своя облик. След изграждането на Мавзолея започват отново основни преустройства и реконструкции: през 1951 г. от арх. Сугарев и арх. Р. Робев, 1959 г.- от същите автори, през 1976, 1978 г.- от арх. А.Агура. Тези преустройства основно променят ориентацията на градината и я отварят към Народния театър. Новата композиционна схема е в противовес на съществуващия надлъжен партер, а фонтанът драстично прекъсва главната алейна ос. Градината загубва значителни територии, характерни архитектурни елементи и най-вече вегетативни площи. Заличава се окончателно и безвъзвратно връзката с миналото, с културните пластове на най-старата градина в София. Най-значителното събитие през годините след Освобождението на България в областта на градинската дейност определено може да се счита създаването на сегашната Княз-Борисова градина. През 1882 г. енергичният столичен кмет Иван Хаджиенов (1.Х. 1881-29.IV 1883) довежда от Букурещ швейцарския градинар Даниел Неф. Според плановете на кмета първоначално е било необходимо да се създаде един голям разсадник (пепиниера), в който да се произвеждат необходимите дървета, храсти и цветя за бъдещата градина. Посадъчен материал е бил необходим и за създадените вече обществени градини, както и за улични насаждения. През пролетта на 1882 г. Даниел Неф изработва първия план на градината, организира разсадник в долната част при реката и си построява къща за живеене. През 1884 г. Неф започва изграждането на градината. Първоначално са били засадени акациеви дървета, оформени са лехи с цветя, малко езеро и всичко е било оградено с жив плет от дъб и глог. Разсадната градина под грижите на швейцарския градинар започнала да произвежда фиданки, които, освен че задоволявали обществените и дворцовите градини, се предлагали и за Продан на гражданството. Голямото количество фиданки се отличавали с богатия си видов състав. Най-масово са произвеждани акации, а наред с тях айлантус, каталпа, японска софора, черници, платани, брястове. През 1885 г. Пепиниерата вече е оформена като градина, а през 1886 г. е имала площ от 30 ha с четири основни алеи в границите на Цариградско шосе, Перловската река, старите турски гробища и жилището на Неф. До края па същата година градината е разширена и достига до Детското игрище. Освен по протежение на Цариградското шосе градината се разширява и в югозападна посока до мястото на старото игрище „Левски", засажда се гората над него и се създава голямото езеро (1889). Коренна промяна в растителния състав на градините и уличните насаждения в столицата се извършва през 1888 г., когато по препоръка на княз Фердинанд повечето от акациевите дървета трябва да се заменят с горски дъб, явор, ясен, бреза и др. Първите няколко десетки дъба са пренесени от гората в Лозенец. В следващите 3-4 години масово се засаждат широколистни дървесни видове, докарани от Пасарелската и Кокалянската гора. Към 1890 г. от Рила планина са донесени и значителни количества иглолистни дървесни видове - черен бор и смърч.

През 1906 г. за управител на градските градини и паркове в София е назначен елзасецът Йосиф Фрай. Той я преустройва въз основа на изработения от него втори план, доразвиващ идеята на Д. Неф. В изпълнението на този план Фрай засажда двете главни алеи в долната част на градината - липовата и кестеновата, а в горната част открива широката централна и двете странични алеи - от Детското игрище до Рибното езеро. По това време се изгражда и Народната чешма, по късно облицована с бигор и наречена Бигоровата чешма". И докато Даниел Неф изразявал определено предпочитанията си към акациите, то Фрай бил изключителен любител на цветята. Той създал „Розариума" на мястото на премахнатите селскостопански сгради, както и многобройните цветарници и парници, отговарящи на съвременните изисквания. През времето на Фрай градината получава и ново териториално разширение на юг от дъбовата гора до бул. „Княз Симеон Търновски" (сега бул. "Др. Цанков"). На различни места в градината се засаждат много борове и смърчови култури и постепенно овощните насаждения се заместват с декоративни дървесни и храстови видове. През своята дългогодишна дейност като общински градинар Йосиф Фрай превръща тогавашната градина „Княз Борис Търновски" в разкошен парк, който по красота и простор е съперничел на дворцовите паркове в Евксиноград и Враня. От 1934 г. за управител на службата „Градини и паркове" в София е назначен българският специалист - градинар Георги Духтев. Благодарение на него и на тогавашния кмет на града инж. Иван Иванов в парковото дело на столицата настъпва подем. Това се отразява главно в доразвитието и благоустройството на Княз-Борисовата градина. Така през пролетта на 1934 г. старият розариум се разширява и достига площ от 0,7 ha. Г. Духтев засажда около 1400 нови облагородени сортове рози. Съществен момент за оформянето на новоустроените територии в градината е изграждането през 1940 г. на „Японския кът" в частта над Рибното езеро към Цариградското шосе. Растенията за къта са изпратени от Япония чрез японския пълномощен министър в знак на приятелски чувства на японския към българския народ. Те са представители на националната японска флора. Към 1942 г. Борисовата градина заема площ от 90,5 ha, от които 68,66 ha - благоустроени и 4,4 неблагоустроени. Останалите 17,35 ha са застроени територии и се заемат от Лятната къпалия, Университетската астрономическа обсерватория, Училището на открито, Голямото езеро, игрищата „Юнак", „Левски", Тенисклуба, АЦ 23, Дипломатическия тенискорт, Колодрума и Токоизправителната станция „Юнак". В развитието на Княз-Борисовата градина се очертават три качествено различни етапа, свързани с тримата автори - Даниел Неф (1882-1900), Йосиф Фрай (1906-1934) и Георги Духтев (1934-1944). Планирането на парка се изгражда на базата на изработения от Д. Неф първи план и доразвиването му от Й. Фрай. В изграждането на плановата схема на парка се установява приемственост, която преминава от първия до третия етап, като общата схема не се променя, а само се усъвършенства. При проектиране на последната реконструкция на Борисовата градина през 1986 г. (колектив с ръководител инж. Георги Радославов) се установиха, а по късно и доказаха зависимости в композициите на авторите на градината, базирани на модулна система, която покрива цялата представителна част на градината хоризонтално и вертикално. Установява се, че Княз-Борисовата градина е планирана и в голямата си част реализирана по схеми, заимствани от образци на австро-германския парков барок. Яснотата на нейната композиция, съвършенството на пропорциите на пространствата, прецизно избраният и композиран растителен материал я правят образец и паметник на българското градинско и парково изкуство, обявен през 1986 г. През 30-те години в София се изграждат и около 60 нови квартални градини, предимно в централните части на града. Някои от тях са разположени на оживени места или кръстовища и се използват като места за чакални на открито (бани, гари) или места за преминаване (пл. „Възраждане"). Други имат многостранно предназначение. Предимно за отдих са градините, изградени при паметници (Руски паметник, Докторски паметник), култови сгради („Св. Седмочисленици", „Св. Георги", „Св. Троица", „Св. св. Кирил и Методий"). Тези квартални градини са малки по размер (1-2 ha). Композирани са предимно в геометричен стил с подчертан стремеж към симетрични и осови решения, наложени от формата,

прилежащата градска структура, наличието на композиционен център - паметник, фонтан или друг архитектурен елемент, и са повлияни от чужди образци. По отношение на растителното изграждане са постигнати значителни успехи с видовото разнообразие на използваната растителност и съчетаването й в богати растителни композиции, въпреки ограничените им територии. В годините след Втората световна война се проектират и изграждат големите градски паркове, предвидени още през 1938 г. от плана на проф. Мусман и потвърдени от следващите генерални и директивни планове на София. За основа на тяхното изграждане са послужили масовите залесявания в близките околности на града, направени още в края на миналия и началото на този век от лесовъдите Стефан Дончев, Юлиус Милде и най-вече през 1944 и 1945 г. от инж. Георги Василев. Проектирани и изграждани през различни години, големите градски паркове Западен, Южен и Северен в композиционно отношение са отражение на естетическите принципи и стилове, конюнктурно наложени от вън или защитени авторските естетически и функционални критерии. Западният парк е проектиран като класически Парк за отдих и култура (арх. Ив. Бояджиев, 1957), с подчертани осови надлъжни и напречни композиции. мощни цветни партери, скални кътове, цветна изложба, детски площадки и пай-големия атракцонен сектор. В парка са обособени две части: паркова - „Христо Смирненски", с висока степен на благоустроеност и изграденост, и лесопаркова, където са проведени само алеите. При първоначалното изграждане, както и при следващите разширения и преустройства (1960 и 1975), се подхожда изключително внимателно при боравенето със съществуващата дървесна и храстова растителност. Залесяванията от началото и средата на века в местността „Бяла тухла" са изключителна ценност за парка. Западният парк на София е основно звено в зелената система, осигуряващо връзката с Люлин планина. Той е единственото голямо петно в тази част на града, оградено от масирано жилищно и промишлено застрояване. Южният парк е структурообразуващ елемент за града и зелената му система и е предвидена по плана „Мусман" като основен зелен клин към Витоша. Идейният проект е разработен и одобрен през 1972 г. (проектантски екип с ръководител арх. М. Карлова), когато започва и неговото строителство. Териториално са обособени 4 части. В края на 70-те години, с построяването на НДК, I част отпада и се превръща в „околно пространство" - площад на двореца. В началото па 80-те години по актуализиран проект (арх. И. Щетинска) започват начални действия по реализация на П част, но поради липса на средства те са спрени. На тази част започва строителството на хотел „Хилтън". Най-значителна е реализацията на III част (арх. М. Карлова), която започва през 70-те години. Същинският Южен парк е планиран в пейзажен стил (английски парк). Планировката е подсказана от разнообразния релеф и богатството на теренни форми. Структурно в парка са обособени 4 сектора. Главният подход, изграден върху равнинната част от терена, е оформен като декоративна настилка с богати цветници с геометрични форми. В детския сектор са разположени няколко площадки, водни съоръжения и малки заведения за хранене. По стръмния скат под Правителствена болница са изградени няколко тематични изгледни площадки, които предлагат тих отдих и съзерцание. Предвидената по проект пейзажна корекция на р. Дреновичка остава нереализирана, поради голямото наводнение. На територията на Южния парк съществуваща растителност от върби и тополи има само по поречието на живописната р. Дреновичка. Останалата дървесна и храстова растителност е внесена от софийските разсадници. Северният парк е предвиден по плана „Нейков" и обхваща терени от земеделския фонд и бивш горски разсадник с площ от 107 ha. Идейният проект е изготвен през 1976 г. (инж. В. Кожухаров), а работният и екзекутивните - през 1984 г. (инж. Г. Радославов). Строителството е завършено през 1985 г. Паркът е разположен между жк „Момкова махала" и жк „Надежда" и заема важно място в зелената система като растителен пояс, който изолира жилищните територии от промишлените зони на север. Композиционно той е решен в съвременни форми, съобразени с терените и природните дадености. В композицията се разграничават 3 основни сектора. При главния подход е изградено голямо езеро и цветна изложба, обзаведени с малки архитектурни форми и градинска мебел. Детският сектор е с моделиран терен, за което са използвани материалите от изкопните работи за водните площи. Изградени са лятна читалня,

воден канал и водна площ, детски площадки и архитектурни съоръжения. Третият сектор е за тих отдих и разходки в горската част на Северния парк и се представлява от различно композирани открити и закрити пространства, преминаващи непосредствено едно към друго. Днес, когато София отново има амбициите да заеме своето достойно място сред европейските столици, сме длъжни да положим много усилия и умения, за да запазим за поколенията след нас красивите софийски градини и паркове. И ако сега нямаме възможност да строим нови, то нека спасим тези, които имаме, от всякакви териториални посегателства, незаконно строителство, изсичане, вандалско унищожаване на паркови и архитектурни елементи, от пагубни непрофесионално издържани идеи и реализации.

СЪВРЕМЕННОТО ГРАДОУСТРОЙСТВЕНО РАЗВИТИЕ (1938-1999)

С Узаконянапето на плана „Мусман" (12 април 1938 г.) се поставя началото на нов период в развитието на София. Преди това територията на града е достигнала близо 60 кв. км. Към хармонично изградената стара част на столицата са се присъединили непланомерно нови територии, чийто брой до 1938 г. достига 53. Разширението на града взима застрашителни размери. Новозастроените квартали възникват стихийно и безконтролно върху неблагоустроени нехигиенични терени. Разложителният процес обхваща постепенно и петролните градски райони. Спекулата със земята води до формирането на 27000 парцела с маломерно лице. Върху тях не е възможно да се осъществи нормално и хигиенично застрояване. Местата, предназначени за важни обществени сгради, постепенно се „стопяват". Предвидените с градоустройствените планове площади и свободни пространства се „свиват" и загубват своята представителност в полза на личните интереси.

Строежите в София по това време се ръководят от общия Закон за благоустройството и Строително-полицейския правилник. В него има само норми за изграждане на отделните сгради, без те да са последица от една обща градоустройствена идея. Сервитутните отстояния от регулационните граници допускат изграждането на многоетажни жилищни сгради на разстояние 3 m една от друга! Обитателите на много от новите кооперативни сгради са лишени от слънце и въздух за поколения напред.

И така, след близо 20 години строителен хаос, идва ред на една трезва преценка за тежкото състояние на града. Кметът инж. Иван Иванов има амбицията да въведе порядък в изграждането на столицата. Приетата Наредба-закон за застрояването на София поставя край на безсистемното разрастване на града и създава предпоставки за изработването на Общ градоустройствен план на Голяма София. Задачата е поставена на известния европейски специалист проф. арх. Адолф Мусман, проектирал градоустройствени планове на Щутгарт и Дюселдорф. Професор Мусман успява в кратък срок (само за две години) да изпълни с високо професионално умение възложета му задача. Неговият план, макар и обречен да не бъде приведен в действие има изключително значение за градоустройственото развитие на София. Дори в случаите, когато е трябвало да бъде отричан, за да се защитят други идеи и постановки, той е бил мярката за съпоставка и сравнение.

След интуитивните и смели градоустройствени идеи, заложени в първите планове, изготвени непосредствено след Освобождението, това е търпят научен анализ за състоянието на града и злощастното консумиране на неговата територия. София по това време е достигнала мащабите на големите европейски градове. Населението й е над 300 000 души, но гъстотата на обитаване е присъща за селските райони на страната (около 90 души на 1 ha). Tова е близо 25 пъти но-малко от нормативите за европейските градове. Общинските власти са поставили пред Мусман изискването „да не разширява града, а напротив, да го събере, защото не е по силите на едно 300-хилядно население сега или 600-хилядно население, както се очаква да бъде след години, да намери средства, за да уреди и благоустрои нашироко града".

Планът „Мусман" създава предпоставки за прекратяване на хаотичното застрояване на града и поставя началото на едно правилно научно и целесъобразно изграждане на София. Направен е опит да се преодолеят последиците от задръстването на централните части. В зоната извън тях

се предвижда нискоетажно, богато озеленено жилищно строителство. Идеята си за превръщане на София в градински град Мусман защитава и чрез блестящо развитата мрежа от паркове и озеленени части на града. Трите големи парка - Западният, Южният и Дървенишкият, са обединени с други свободни пространства чрез един своеобразен „зелен ринг" и превърнати в една цялостна зелена система. Мощен „зелен клин" осигурява връзката на стария град с Витоша. Озеленените пространства в района на гробищата и кв. „Хаджи Димитър", осигуряват „продухването" на града откъм Стара планина.

В плана на Мусман са направени първите сериозни и задълбочени проучвания на „съобщителната мрежа" на София. С участието на проф. Блум е проектирана съвременна транспортно-комуникационна система, която запазва и доразвива радиално-кръговата схема, съчетана с облекчителни артерии на главните входно-изходни магистрали. Направени са конкретни предложения за разширение и реконструкция на много от съществуващите софийски улици, т.е. да се подобри тяхната проходимост по отношение на градския транспорт и пешеходците. Предвидено е създаването на допълнителен вътрешен ринг чрез пробив на ул. „Парчевич", който да обслужва центъра на града във възможно най-благоприятното отстояние от геометричния му център. Доразвита е железопътната мрежа, обслужването на стария град става от специална жп гара при площад „Възраждане". В плана са означени и няколко автомобилни гари, предвидени за обслужване на разрасналата се по площ столица.

В обемно-пространствено отношение Мусман не само запазва и доразвива градския център на исторически обособилото се място, но и предвижда развитието на софийските редути като места за „музеи, обществени учреждения и паметници", разположени в обкръжението на „залесителни и водни площи".

С утвърждаването на плана от 1938 г. се ражда и идеята на Софийската община за създаване на фонд за обезщетение на гражданите, чиито имоти се отчуждават, попълван с част от подобрената стойност на облагодетелстваните от плана имоти.

Градоустройственият план е утвърден с „регулационна сила". Вероятно целта е била да се намери основание за отмяна на действащите регулационни планове и да се предприемат ускорено мерки за осъществяване на някои от предвидените с плана строителни операции.

Поради започването на Втората световна война планът не е могъл да бъде приведен в действие, а последиците от войната довеждат до неговото отричане. Освен 12 000-те разрушени сгради в Централното градско ядро, са разрушени традиционните обществени взаимоотношения. Илюзорните представи за някакво „светло бъдеще" и амбициите за нов икономически и социален порядък поставят в забвение много от идеите, заложени в плана от 1938 г.

През 1945 г., след конкурс, в който участват 35 колектива, е изработен общ градоустройствен план. Той е одобрен на 6 септември същата година от Министерския съвет, заедно със застроителен правилник и Наредба- а кои за групиране и цялостно изграждане на парцелите и кварталите в София. Планът в началната фаза има за цел да постави ред в създадения след бомбардировките строителен хаос. Допълнен съобразно новите социално-икономически постановки за развитието на страната и столицата, планът е преутвърден през 1949 г. и остава в сила до 1961 г.

В градоустройствените разработки на проф. Л. Тонев за първи път се появява т.нар. полицентрична структура, с районни центрове и строго функционално зониране на основните градообразуващи системи. Предлаганото от Мусман „пирамидално" обемно изграждане е отхвърлено с претенции за равнопоставеност на терените и желанието силуетът на града да се съобразява с топографските особености на терена. В приложените детайлни разработки за реконструкция на централната градска част доминира разбирането за паралелно „уплътняване" на територията с мощни обеми, предназначени за новата власт. Монархията е свалена и на мястото на Двореца е ситуирана огромна висока сграда. Площадното пространство около храм-

паметника „ Св. Ал. Невски" е геометризирано в правоъгълни очертания чрез две издължени сгради.

Комуникационно-транспортното решение запазва в основни линии постановките на плана от 1938 г., включително вътрешната жп гара Сердика при пл. „Възраждане" и няколкото автогари по външните рингове. Петте основни градообразуващи направления са ясно обозначени, с намерение да се свържат пряко с националната транспортна система.

В плана за първи път са заложени идеите за застрояване на казармените терени в града, както и цялостно градско отопление чрез ТЕЦ. Предвижда се населението на града да нарасне до 800 000 души, при средна гъстота на обитаване 200 жители на 1 ha.

През 1947 г. е проведен първият конкурс за реконструкция на централното градско ядро. Липсата на печелившо решение е наложила изработването на служебен вариант от арх. Данко Митов и проф. Петър Ташев. В него за първи път е маркирана идеята за т. нар. Ларго.

С постановление на Министерския съвет от 20.ХI.1951 г. е поставена задача в кратки срокове да се изгради главният център на София. Императивното изискване на властите е архитектурата на сградите да бъде „национална по форма и социалистическа по съдържание". Първоначалните градоустройствени решения предвиждат събарянето на Двореца и старата градска структура около ул. „Търговска" и бул. „Дондуков". Утвърдена е т. нар. комуникационна „вилка" „Дондуков" - „Цар Освободител". За щастие, идеите за премахване на църквата „Св. Неделя" и Банябаши джамия остават неосъществени, а проектантите на сградите успяват да съхранят за поколенията уникалния исторически комплекс „Св. Георги" и малката църква „Св. Петка Самарджийска".

През 1956 г. Министерският съвет постановява да се изготви нов Генерален план за реконструкция на София и крайградския район. Провежда се състезание между два колектива, ръководени от арх. Л. Нейков („Софпроект) и от арх. В. Сиромахов („Главпроект"). Двете разработки се отличават съществено. Проектът на Нейков залага на т. нар. „вътрешна" реконструкция на града и успява да постигне „свиване" на градската територия. Сиромахов предлага чрез овладяване на незастроените терени да се решат и проблемите, свързани с новото строителство. Окончателното изработване на плана е възложено на Нейков. След консултации с международни градоустройствени експерти, новият план е утвърден на 3.XI. 1961 г. Всъщност това е и сега действащият узаконен градоустройствен план на София.

С голяма професионална загриженост и научна обоснованост планът разглежда демографските проблеми, баланса на територията, жилищното строителство, обществените и административните сгради, проблемите на зелената система и водните площи, отдиха и спорта, промишлеността, комуникациите и транспорта, благоустройството, енергетиката и телефонизацията.

За първи път крайградският район на София е обект на градоустройствено планиране. Витоша, Люлин, Пасарелският и Искърският пролом са предмет на всестранен анализ с желание да допринесат за подобряване на жизнената среда на столичани.

Планът е разчетен за нарастване на населението до 1 050 000 жители към 1980 г., което е близо до реалните показатели, в същото време в него не е съобразено невероятно бързото развитие на автомобилния транспорт. От невярната представа за нахлуването на автомобила в градското пространство е направен неправилният извод, че транспортната мрежа ще може да понесе бъдещото натоварване без сериозни и значителни преустройства.

Натрупването на грешки в транспортните изчисления постепенно води до автомобилно задръстване в централната градска част и влошаване на условията за обитаване и обслужване на населението.

В обемно-пространствено отношение планът запазва исторически оформилата се градска структура. Това е големият шанс за нейното опазване от настъпилите в следващите години амбиции за тотална реконструкция. Отхвърлени са идеите за градове спътници, както и намеренията за изграждане на кръстовища на няколко нива в т. нар. Стар град.

През 1963 г. е проведен международен конкурс за реконструкция на Главния градски център. Повечето от премираните проекти продължават идеите за развитие на оста изток-запад, заложена в първоетапната реализация от изграждането на центъра. Решенията демонстрират пълно незачитане на исторически оформилата се градска структура. Те заличават почти изцяло цели райони, застроени с ценен ограден фонд и традиционни средища за оживление. Архитектите са увлечени от амбицията да покажат новите технологични възможности и робуват на желанието да се изявят чрез средствата на своего рода строителен гигантизъм.

Междувременно (1960-1968) в столицата са изградени десетки нови обекти и ансамбли. Те респектират с архитектурните си достойнства, без да робуват на фалшивите разбирания за монументалност (зала „Универсиада", сградата на БТА, Старата телевизионна кула, Студентският комплекс в кв. „Гео Милев", хотел „Плиска", хотел „Сердика", зала „Фестивална" и др.).

От това време са и сполучливите решения на първите жилищни комплекси - „Западен парк", „Хиподрума", „Красно село", „Ленин" (дн. „Яворов"), изградени по монолитен начин. В проекта и реализацията на комплекса "Вл. Заимов" (дн. „Я. Сакъзов") арх. Богдан Томалевски показва богатите възможности за създаване на съвременна жизнена среда при спазване за оптимална демографска наситеност. Сградите са отдръпнати от булеварда и свободното пространство е превърнато в парк. Мъдростта на това решение осигури създаването на едно от най-богато озеленените нови пространства в старата част на града.

С не по-малко усет за изграждане на жилищна среда в паркова обстановка е проектиран и комплексът „Ленин" (дн. „Яворов") от проф. арх. Вълчанов.

Изминали са само 7 години от утвърждаването на плана „Нейков". Демографската прогноза е надхвърлела, а идеите за реконструкция на съществуващия град са се оказали неосъществими. През 1968 г. е прието решение да се разработи нов план. Създадена е специализирана дирекция „Генплан" към общинската проектантска организация „Софпроект", с ръководител арх. Стефан Стайиов. Първоначалните идеи за линеарно развитие на града и овладяване на териториите около Казичене и Равно поле са отхвърлени при разглеждането на проекта през 1972 г. На 25.IV.1972 г. Министерският съвет утвърждава идейния проект за реконструкция на Главния градски център и комуникациониите решения на входно-изходните магистрали, изработени от колектив с ръководител арх. Вл. Роменски. За изготвяне на детайлните планове за отделните зони от центъра и проектите за представителните обекти са създадени творчески ателиета с участието на едни от най-изтъкнатите български архитекти. За по-малко от две години са разработени многобройни варианти за преустройството на най-важните територии: зона А (заключена меж Университета, бившия Партиен дом, бул. „Дондуков" и ул. „Аксаков"); зона Б-2 (пространството, разположено между Ларгото, площад „Възраждане", ул. „Алабин" и бул. „Сливница"); предгаровия район; територията, определена за Националния дворец на културата; жилищни райони с износен сграден фонд; района на Военното училище и др.

Особен интерес представлява постепенната еволюция в разбирането за преустройството и изграждането на най-значимата част от историческото градско ядро - зона А. След продължителни „за" и „против" тоталното преустройство, тази територия намира вярното си решение в разработката на арх. Н. Николов. Амбициите за разчистване на сгради като Военния клуб, БАН и, Двореца са „преодолени". Бул. „Цар Освободител" - софийското Корсо, възвръща и обогатява историческия си облик. Идеята за преосмисляне на функционалното предназначение на някои от съществуващите сгради на територията на зоната води до сполучливите решения с адаптацията на старата Държавна печатница за Художествена галерия

и създаването на представителната зона около паметника на Незнайния воин и църквата „Св. София".

При разработването на зона Б-2 особено значение е отдадено на проблемите, свързани с разкриването и опазването на археологическите паметници. След сериозни многогодишни проучвания площите на антична Сердика и средновековен Средец са обявени за архитектурно-исторически резерват на 1. VI. 1976 г.

Постепенно се променя и отношението към архитектурното наследство на София. На територията на Стария град са проучени и обявени за архитектурни паметници близо 700 сгради. Това влияе върху детайлните проучвания, които променят първоначалните разрушителни концепции с умерени решения, съобразени с исторически формиралите се градски структури. И така за бъдещите поколения са спасени наситените с интересни сгради райони около Централните хали, Женския пазар и Лъвов мост; ансамблите по ул. „Пиротска" и „Екзарх Йосиф".

На мястото на старите Витошки казарми възниква Националният дворец на културата. С богато решеното си околно пространство той постепенно се превърна в едно от главните културно-развлекателни средища на града. Овладяно е подземното пространство, като е изградена метростанцията пред двореца и част от метротунела по направлението север-юг. С изграждането на хотел „Витоша - Ню Отани", реконструкцията на бул. „Черни връх" и оформянето на II част от Южния парк, социокултурното и пространствено развитие на южното направление от Главния център достигна до „Лозенец".

На север започва реновирането на Гаровия район. Старата жп гара е съборена. Новоизградената гара е развита на две нива с безконфликтно насочване на пътниците към пероните на пристигащите и отпътуващите влакове. Подземното пространство на огромния предгаров площад е използвано също на две нива за паркинг, подземен гараж, търговски и информационен център. Мащабите, в които е проектиран площадът, продължително време ще затрудняват общината в желанието да завърши неговото обемно-пространствено изграждане, включващо хотелски комплекс, многоетажен търговски център, централна автогара, районен административен център и разменна поща.

В западното направление на Главния център (зона Б) бяха осъществени няколко широкомащабни обновителни операции в жилищните райони. В името на фалшивата показност и желанието за постигане на висок коефициент на интензивност бяха разрушени почти всички стари сгради, независимо от тяхната етажност и годност. В сърцето на стария град изникнаха мастодонти, претендиращи за великолепие, а всъщност разрушаващи хармоничното му историческо развитие. Гигантските сгради, разположени на недопустимо малки отстояния, създадоха студени и неприветливи вътрешноквартални пространства, в които човекът загубва своята идентичност.

Отчитайки неуспешния опит за тотална реконструкция на района, общинските власти възложиха редица градоустройствени проучвания. Чрез тях се доказаха възможностите за възприемане на „историческия подход" при реконструкцията и обновяването на старите градски части, при които ревалоризацията се постига чрез запазване не само на ценните сгради, но и исторически обособилата се градска структура. В проведените през 1979 и 1989 г. изложби на разработки за естетизиране на града, бяха представени много проекти, третиращи исторически пространства като Женския пазар, улиците „Пиротска" и „Екзарх Йосиф", площад „Славейков", пространствата около Солни пазар и Централната минерална баня, булевардите „Витоша" и „Цар Освободител". Постепенно се формира обществена нетърпимост към архитектурно-градоустройствените „изхвърляния". Усилията на общината бяха насочени към обновителни операции с по-скромни амбиции за представителност, подкрепени и от редица правителствени решения за защита на годния жилищен фонд.

През всичките тези години продължават усилията за изработване на новия Общ градоустройствен план на София. Под ръководството на арх. Стайнов през 1975 г. е изготвен вариант на плана, съобразен с препоръките от разглеждането през 1972 г. Възприетата форма на предварително обсъждане предимно с административно-управленския и политическия елит, отново обрича на неуспех сериозната и професионално издържана разработка. Този път мотивът е формален - необходимостта от обвързването на плана с Единния териториално-устройствен план на страната и развитието на новите селищни истеми. Преработката, приключена през 1979 г., е дело на колектив с ръководители арх. Стайнов и арх. М. Виделов. Използвана е нова, много по точна кадастрална основа. Извършени са допълнителни комуникационни проучвания и са изготвени нови за обемно-пространственото развитие на града и организацията на обществените центрове. За първи път е изработен цялостен макет на централната градска част в мащаб 1: 2000. В проведеното този път обществено обсъждане активно участват широк кръг професионалисти.

Планът е подложен на сериозна критика поради нерешените проблеми с диспропорциите в развитието на столицата. Обект на критика са и трудностите, произтичащи от забавеното изграждане на обектите, свързани с транспортното и общественото обслужване в новите жилищни комплекси. Отправени са възражения срещу провежданото строго функционално зониране, основаващо се на професионалните илюзии, заложени в Атинската харта. Анализите на съществуващото състояние показват крайната неефективност на чистото функционално зониране, довело до ниска степен на изграденост на новата градска среда и влошаване качествата на живота в нея.

Планът предвижда населението на града да достигне 1 250 000 души към 2000 г., като редуцира градската територия до 183 кв. км. В структурно отношение доминират три основни градообразуващи ядра: Стар град с население около 450 хил. души; Югоизточен град - около 300 хил. жители и Югозападен град с около 230 хил. жители. Исторически формиралият се градски център се допълва от новопредвидените вторични центрове. За съжаление и този път не е преодоляна тенденцията за масирано многоетажно застрояване на подвитошките терени, разположени между околовръстния път и съществуващата южна градска ивица.

Предвижда се извеждане на двете международни пътни магистрали извън пределите на града, чрез северно обходно трасе. Това създава благоприятни възможности за „отваряне" на града към четирите планини, ограждащи Софийското поле от юг и изток.

Предвидена е цялостна система за транспортно-комуникационното обслужване, обвързваща всички видове градски и извънградски транспорт, включително метрото. По-късно е направен опит за модификация на метромрежата с оглед привеждането й към реално създадената транспортна обстановка в града. В една от схемите, предложени от инж. Симеонов, е премахнат III метродиаметър, преминаващ по трасето Ботевградско шосе - бул. „Цар Борис III" - Княжево.

В зелената система все още са запазени възможностите за проникване на планината в града чрез трите мощни парка. В южната му част трасето на неосъществената идея за „Плавателен канал" умело е развито като богато озеленен водно-атрактивен общоградски обект. На изток по поречието на р. Искър е предвидено създаването на хидропарк.

В крайна сметка и този вариант на Общия градоустройствен план остава неутвърден. Преминал през политическото сито на управляващите, той трябваше да получи благословията на Първия човек в държавата, за да влезе в Народното събрание. Но тази благословия все така не идваше и не идваше. „Не зная по какви причини Тодор Живков не пожела да бъде одобрен Общият градоустройствен план на София, но той винаги с неохота слушаше поредното „докладване", след което процедурата се отклоняваше" - споделя през 1992 г. един от авторите на проекта арх. М. Виделов. Така София посрещна 100-годишнината от обявяването й за столица без нов градоустройстройствен план. От утвърждаването на стария са изтекли почти 20 години - толкова бяха неговите прогнози. Предстои един труден период, презрешенията за архитектурно-градоустройственото развитие на София щяха да бъдат много повече плод на

административно-управленческите служби, отколкото следствие от узаконените научни прогнози на Генералния план.

Независимо от създалата се „безпланова" ситуация, строителството в София продължаваше с нормални темпове. През този период и през следващите 10 г. (до 1989 г.) се осъществяват или започват важни за столицата строителни обекти. Извършена е реконструкцията на бул. „Цариградско шосе" и частта от бул. „Цар Освободител" от Орлов мост до Университета; започва и продължава изграждането на I метродиаметър в участъка от ж. К. „Люлин" до центъра; завършен е бул. „България" и правителственият комплекс край Бояна; продължава благоустрояването на първите две части от Южния парк. Изграден е Студентският град „Хр. Ботев" като комплексна строителна операция, включваща сградите на висшите учебни заведения, общежития за студентите, спортни зали и покрити басейни, търговски и културно-развлекателни обекти.

За съжаленис столицата не може да се „похвали" с подобни реализации в областта на масовото жилищно строителство, където успоредно с неговата индустриализация се поражда дълбока и труднопреодолима криза. В началото на 70-те години индустриалното строителство вече е изместило монолитния начин на строеж. Годишният капацитет на едропанелните домостроителни комбинати надвишава 11 000 жилища. Огромните жилищни формации "Младост" и „Люлин", наричани все още „комплекси", са всъщност нови крайградски райони с население от 100-120 хил. жители. Градоустройствените решения на отделните микрорайони носят белезите на посредственост, изразена в опростенческото третиране на отделния жилищен блок като обемна единица чрез която по пътя на многократно повторение може да се изгради цял жилищен квартал. Така с няколко типа повторяеми жилищни блока бяха опорочени дори някои от интересните градоустройствени идеи („Младост 1"). Липсата на средства и незаинтересоваността на столичните инвеститори води до съществени диспропорции в комплексното изграждане на новите жилищни райони Те постепенно се превърщат в извънградски, „комплекси-спални". Елементите, характерни за традиционния град, постепенно изчезват не само от строителните програми на инвеститорите, но и от градоустройствените разработки на проектантите. Архитектурното творчество в новоизградените жилищни райони пренебрегва елементарните закони за дружелюбност и човечност при общуването. Елиминирани са важни съставки от живота на хората - същността на посрещането, на разходката, на срещите и съзерцанието, на общуването. В градоустройствените решения човекът отстъпи място на схемата. Пренебрегнати са проблемите за разпределение на елементите в пространството, способни да създадат игра на светлини и сенки - огради, пътища, пасажи и входове. Улицата се стопи в огромните, безжизнени и пустеещи пространства. Водните площи и кварталните градинки бяха забравени.

Попадналите в плен на новия тип общежитие граждани бяха лишени от възможността да насочат усилията си, към подобряване качествата на жизнената среда и обърнаха поглед към интериорното си обкръжение. Така бе създадена генерация от „панелни хора" - обитатели, затворени в собствения си дом, обърнали гръб на обществото, в което живеят. Гражданите на столицата бяха пожертвани в името на нелепата жилищностроителна политика. Архитектурата попада в плен на геометрията - синоним на сухота и бездушие. Обществото постепенно формира отрицателни настроения срещу архитектурната продукция. Така архитектът стана изкупителната жертва за програмирано изградената сурова и деградирана жизнена среда, в която качеството на архитектурния образ отстъпи място на бройките построени жилища.

София посрещна и 110-ата си годишнина от обявяването й за столица без нов план. 1989 г. не бе само юбилейна за града. През ноемврийските дни на годината един след друг се сриваха диктаторските режими в Източна Европа. Свободата шестваше по улиците и в душите на хората. Промените в живота бяха толкова много и така зашеметяващи, че са трудно описуеми.

И все пак няколко събития имат особено важно значение за градоустройственото развитие на столицата и останалите населени места в страната: реституционните закони, свободният избор за заселване, шоковото обезценяване на лева и увеличението на цените.

Реституцията на национализираните имоти възвърна собствеността на десетки хиляди столичани. Това наложи сериозни промени в кадастъра на града. Заваляха искания за регулационни и застроителни промени. В новите икономически условия строителните фирми предлагаха невероятни компенсации срещу правото на строеж, достигащи до една трета от разгънатата застроена площ на обекта. В сложните взаимоотношения между собственик - строител - служител се зародиха началните прояви на професионални отклонения. Интересите на първите две страни създаваха условия за отклонения от заложените в градоустройствените планове решения. В много от комплексите и терените, определени за паркове и градини, изникваха странни подобия на архитектурни произведения, изградени в абсолютни диспропорции. Три-четириетажни сгради се проектираха и изграждаха с покриви, чиято височина понякога надвишаваше етажността на постройките. Създаваше се непълноценен жилищен фонд, който застрашително настъпваше и в старите градски части.

Общинските власти оцениха тревожната ситуация и обявиха национален конкурс за изработване на нов Общ градоустройствен план. Според програмата, конкурсът трябваше да се проведе в три фази. В първата фаза, проведена през 1990 г., са излъчени пет колектива. Те трябва да продължат чрез контрактации участието си във втората фаза на конкурса. Отличените разработки са на колективите с ръководители: И. Попов, Ал. Найденов, С. Гълъбов, Л. Панчев и П. Диков. По същество всеки от колективите разработва свободно своите идеи, без ограничения от възложителя. Това води до най-разнообразни противоречиви решения както за площоразпределението, така и за комуникационно-транспортното обслужване. Повечето от проектите попадат в плен на някаква „урбанистична гигантомания".

Работата по конкурса спря след I етап. Столицата остана отново без градоустройствен план. Бяха изминали точно 30 години от утвърждаването на плана „Нейков". Настъпи период на изясняване на целите и задачите, които следва да се поставят пред съставителите на новия план. Постепенно нещата се върнаха в традиционните рамки и тръгнаха по утъпкания път. През 1998 г. (вредното събрание прие Закон за изменение и допълнение на Закона одобрение и приложение на Общия градоустройствен план на София от 1961 г. С това се открива реалната процедура за изработването на новия Генерален план на столицата в поставения от закона тригодишен срок.

Има въпроси, чието решение не търпи отлагане. Има и проблеми, отдалечени в дистанцията на времето, за които могат да се намерят решения, чието приложение ще трае десетилетия. Блестящата идея на Мусман за Южния парк намери своята реализация след близо 40 години. Подобен подход е задължителен при избора на крайното решение за софийския метрополитен.

В заключение трябва да се спомене извършеното през десетте години на демократичните промени. Завършена е реконструкцията на бул. „Ботевградско шосе" и сложния пътен възел при гара „Подуяне". Приключи преустройството на бул. „Хр. Ботев" и ул. „Алабин", започна реконструкцията на бул. „Македония". Откри се пробивът от центъра към комплекс „Люлин".

През 1998 г. столичният кмет Стефан Софиянски откри пуснатия в частична експлоатация софийски метрополитен. Продължава с умерени дейности неговото изграждане, с намерение до края на века да достигне в сърцето на града.

Започна реконструкцията на Женския пазар и прилежащия му район. Обновени бяха много сгради - архитектурни паметници, по ул. „Пиротска" и бул. „Цар Освободител". Започна възстановяването на Централната минералня баня, която ще се адаптира за Градски музей, запазвайки и доразвивайки функциите си на водолечебен и оздравителен център.

Сто и двадесет години изминаха от обявяването на София за столица.

Те са много за един човешки живот, безкрайно малко за вечността и достатъчно дълъг период за развитието на един град. През изминалите 120 години е направено максималното за израстването на София като столица на България. на един възроден и окрилен от свободата

народ. Ако един град може да измине с такава увереност досегашното си архитектурно-градоустройствено развитие, лекувайки раните от мрачните си години, той има право да вярва бляскавото си бъдеще. С мъдростта на вечния си девиз: „Расте, но не старее!"

ИСТОРИЦИЗЪМ И МОДЕРНОСТ

Политическата обстановка у нас след Втората световна война стъпка по стъпка променя архитектурното мислене и практика. В решенията на Петия конгрес на БКП (1948) по марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт са дадени вече конкретни указания в областта на изкуствата: „... да се поведе системна борба против модернизма и формализма в областта на изобразителното изкуство у нас, както и против низкопоклонството пред съвременното западноевропейско буржоазно изкуство, като се подкрепя реалистичното направление за създаване на високохудожествени, достойни за нашето време творби...".

Преди да се стигне до официалните формулировки, съзнанието и нагласата на архитектурните среди към неизбежните бъдещи промени се проявяват в първите дни след 9 септември 1944 г. Още на 18 ноември същата година е обявен общ открит конкурс между българските архитекти и инженери за изготвяне на нов градоустройствен план на София. За участие в журито са поканени изтъкнатите съветски архитекти акад. Ал. Щусев - автор на мавзолея на Ленин и други значителни сгради, и Н. Баранов - главен архитект на Ленинград. Първа премия не се дава. Втората получава колектив при Архитектурно-градоустройствената дирекция на СГНС с ръководител арх. Л. Тонев. Независимо че в премирания проект се обръща особено внимание на центъра на столицата и тезата „..., че София трябва да бъде не само възстановена след бомбардировките, но и преобразена...", той не решава проблема га архитектурата на градския център и сградите му, защото българските архитекти още са под западноевропейските влияния. Изработеният стол конкурса общ градоустройствен план на София е одобрен през ноември 1945 г. В него за пръв път се появява пространството на пл. „9 септември" (днес пл. „Княз Александър I Батенберг") като главен площад на столицата спрямо площадите „Народно събрание", „Св. Александър Невски" „Св. Неделя".

През 1947 г. се провежда нов конкурс, специално за градоустройствено оформяне на градския център. В неговото журиране участват отново поканени известни специалисти: проф. А. Микушковиц от Прага и проф. Острогович от Загреб. Дадени са четири трети премии. Отсъствието на първа и втора премия показва, че резултатът от конкурса е все още незадоволителен, макар че се проявяват признаци на откровен „социалистически" историцизъм. България вече е република и Г Димитров - министър-председател. П. Кантарджиев получава задачата да изготви нов подробен план за центъра на София. В колектива са включени повечето от участниците в наградените проекти. Този план е одобрен лично от Г Димитров на 25.ХП. 1947 г. Същността му се изразява в: очертаване ролята на двулъчието, образувано от булевардите „Княз Ал. Дондуков" и „Руски" (сега „Цар Освободител"), където следва и мястото в неговия връх на дома на ЦК на БКП. Появява се в първичен вид идеята за „Ларгото", като значително по размери, но неоформено архитектурно пространство. Предвижда се разширение на бул. „Руски" но протежение на северната му страна с големи частични разрушавания на сградите на БАН, Военния клуб. Австрийското посолство и Италианското посолство. От този план по-късно остава само мястото и формата на дома на ЦК на БКП. За сградата през 1948 г. се обявява конкурс, спечелен от колектив с ръководител арх. П. Златев. През 1949 г. на южната страна на площада се построява мавзолеят на Г. Димитров.

Докато идеите за нов градски център се избистрят, в София са завършени няколко големи обществени сгради, чието проектиране или строителство е започнало преди войната. На първо място това е Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (Ив. Васильов и Д. Цолов). Това е един от забележителните примери на архитектурата на „обновената класика", отличаващ се с особена хармоничност на пропорциите, за разлика от подобни сгради в Италия и Германия. Завършена е и сградата на Телефонната палата. (Ст. Белковски, 1948), много по-близка до тогавашните германски влияния. От жилищните сгради могат да бъдат отбелязани кооперациите на „Сан Стефано" (Ал. Доросиев, 1949) и на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев" и бул. „България" (А. Дамянов, 1950). Архитектурата на бившия мавзолей Г. Димитров (Г. Овчаров и Р. Рибаров) е типичен вторичен продукт, скромна реплика на мавзолея на Ленин (1930). Подобно на първообраза си тя е близка на архитектурата от края на 20-те години. Едно изключение от затихващите европейски влияния е започнатата преди войната и завършена през 1946 г. малка сграда на баня „Мадара" (А. Дамянов) в духа на „късния национален романтизьм".

През декември 1950 г. се провежда конференция на Института за градоустройство и архитектура при БАН, когато с доклад на проф. Ал. Обретенов доктрината на „социалистическия реализъм" е пренесена и теоретично в България. Победата във войната е дала на СССР основание за една архитектура на триумфа в периода 1948-1953 г. Това е последният модел, който трябва да бъде внедрен у нас и останалите източноевропейски страни.

Първата стъпка е конкурсът за дом на ЦК на БКП на установеното вече място. Проектът на П. Златев се променя непрекъснато при консултации със съветски архитекти. Сградата е първият пример на „истинския социалистически реализъм" у нас. За да се отговори на тези нови виждания, достатъчно изяснени като визуални представи и йерархични равнища, през 1951 г. се изготвя и одобрява нов проект за центъра на София, включващ „Ларгото" (станало пл. „Ленин") и пл. „9-ти септември" (под двойното ръководство на П. Ташев и П. Греков). Строящата се сграда на бившия Партиен дом заема ключова позиция с две главни фасади към двата площада. В частта си за оформление на пл. „9-ти септември" - с Министерски съвет на северната страна и Опера на западната, проектът се оказва несъстоятелен. Това, което се реализира, и то не изцяло, и остава като главен и представителен паметник на „социалистическия реализъм", е архитектурният ансамбъл на „Ларгото" със сградите на Министерството на тежката промишленост (дн. Министерския съвет) и Централен универсален магазин; Министерство на електрификацията (сега Президентство) и представителен хотел „Балкан" (сега „Шератон"). Не се построява многоетажният Дом на съветите, който затваря западната страна на площада.

„Ларгото" е плод на колективно творчество под силното и определящо съветско влияние. Схемата е максимално проста - силно подчертана надлъжна ос в посока изток-запад, подсилена от почти огледалната симетрия на на фасадите на двете министерства. Претворена в план (ситуационно

решение), тя представлява типичният за ансамблите на тоталитарните общества „план-орнамент". Последният се е появил първо по времето на Рококо, като краен резултат на започналото през Ренесанса развитие. Като чертеж планът е огромен „орнамент" сам за себе си, със собствен смисъл на „декоративна единица". Архитектурата на отделната сграда може да бъде различна и заменяема, стига да отговаря на мястото и ролята си в „символовия ред" на политическата система. В конкретния случай този ред - Партиен дом срещу Дом на съветите, остава именно в София единствен пример, макар и като проект. Архитектурата на сградите е „късна социалистическа еклектика".

Домът на ЦК на БКП с купичката над западната фасада е очевидно най-съветски по дух, заедно с неуспялата да се превърне в градоустройствен акцент сграда на Физико-математическия факултет (П. Златев и колектив) в кв. „Лозенец". В същия дух са изграденият по преработен от арх. Ат. Попов съветски проект Полиграфически комбинат на бул. „Цариградско шосе" и по-малката по обем сграда на бившия Дом на българо-съветската дружба на бул. „ Евлогий Георгиев" (П. Малезанов).

В комплекса от сгради на „Ларгото" присъства и търсенето на „националната форма". Това води до различни по дух фасади. Главните фасади на двете министерства запазват неокласичния си характер. Северната фасада на днешния Министерски съвет (К. Николов и колектив) съдържа отгласи от „националния романтизъм" на съседната „Общинска баня", особено развити в посока на средновековната архитектура в интериора на представителния хол. В източната фасада на днешното Президентство (Ив. Данчов и колектив) главният обемен акцент е „средновековна" кула със сдвоени (тип „бифорий") прозорци за разлика от триделните членения на класицизма. На западната фасада на комплекса, тази на „Балкан-Шератон" (Д. Цолов и колектив) са се появили „възрожденски" еркери. Като се добави и „манастирският" характер, подсилен след поставянето на рамката на двора около ротондата „Св. Георги", еклектичният подход достига своя апогей.

По-особен случай представлява сградата „Дом на БЗНС - Опера". Идеята за Дом на БЗНС идва по време на управлението на водача на Българския земеделски народен съюз - Ал. Стамболийски (1919-1923). Проучванията започва неговият личен приятел арх. Л. Парашкеванов. Пълната с превратности политическа история на БЗНС забавя проектирането и строителството. Сградата е завършена в средата на 50-те години. Междувременно идеята за Опера на пл. „9-ти септември" е отпаднала и се решава в една и съща сграда да се разположат администрацията на БЗНС и Софийският оперен театър (залата и сцената). Последните са проектирани и като функция, и като фасади за оперна сграда. Парашкеванов достига до типичната „социалистическа еклектика" с „италианска лоджия" на източната фасада, класицистичен скулптурен фриз над главната фасада (по Шинкел), „късен национален романтизъм" в интериорите на БЗНС, специално проектиран „руски кът" в ресторанта и включване на четирилистната детелина (емблема на . БЗНС) в пластичната украса.

Не е забравено и строителството за спорта. В проектирането на Националния стадион „В. Левски" участват множество архитекти и инженери, между

които Р. Иванов, Ив. Иванчев, Д. Сугарев, Г. Бранков (1953). В съседство с него е стадионът за ръчни игри „Дружба" (Г. Хаджииванов, 1953). Спортната палата с покрит басейн на бул. „Левски" е проектирана от А. Дамянов и завършена по-късно.

„Социалистическият реализъм" (1950 -1955) в България, най-обилно представен в София, е типичен вторичен продукт с подчертана провинциалност. Неговото налагане става по политическа принуда, чрез пренос на вече готова и оформена в СССР доктрина. Собствените му качества са силно редуцирани. Търсенията на „националната форма" остават срамежливи и непълни. „Византийските" мотиви и средновековният дух се оказват по-органично вписани в официалната архитектура, отколкото „възрожденските" еркери. Възрожденското наследство е намерило слаба, но по-убедителна интерпретация в няколко малки сгради на детски градини в София. В крайна сметка останалият незавършен ансамбъл на „Ларгото" с непостроения 14-етажен Дом на съветите показва и първите признаци на утопичната природа на „социалистическия реализъм" в архитектурата.

Жилищната архитектура от този период (1950 -1955) не се отличава с особена оригиналност и принос на българските архитекти. Столицата е един от двата града, заедно с Димитровград, където са съсредоточени главните усилия за създаване на „новата жилищна среда". В други градове като Пловдив, Плевен, Кърджали, Враца и др. са направени повече или по-малко претенциозни опити за създаване на жилищни ансамбли, предимно около гаровите площади и улиците, водещи към тях (по модела на Димитровград).

Жилищните блокове в София от това време са разпръснати по някои от главните улици, булеварди и кръстовища (бул. „Ал. Стамболийски", бул. „Княз Ал. Дондуков", ул. „Г. С. Раковски", ул. „Княз Ал. Батенберг", бул. „Хр. Ботев" и др.). Единствените „следи" от по-мащабна операция за жилищно застрояване са останали в северната страна на бул. „Княз Ал. Дондуков", защото между него, бул. „В. Левски", бул. „Сливница" и централната градска част е бил замислен първият микрорайон (А). Той е един от трите, предвидени до самия център (А. Стоичков). По тогавашните схващания периферията на микрорайоните е трябвало да оформя монументално обграждащите ги улици, като централните им части трябвало да приемат училищата и отдиха. Освен жилищните блокове са предвидени проходи за влизане във вътрешността на микрорайона. По-ограничен по мащаб е ансамбълът от четирите еднакви блока на бул. „Ал. Стамболийски" (К. Босев и колектив). Между проектантите на жилищните сгради се срещат имената на архитектите Ив. Васильов и Вл. Брънеков, Ив. Ярцев и Л. Казаски, Г. Ганев и Д. Салабашев, Б. Христов, Ст. Хаджистоянов и много други, без да има особени постижения в развитието на жилището. Изключителната разпръснатост на сградите, маркиращи очертанията на днес забравени микрорайони, отново сочи нереалистичните и утопични стремежи за „отразяване" на една бъдеща „жизнерадостна" действителност. Тя се изразява и чрез декоративното изобилие на слънчогледи, птички, риби, елементи от шевици, класове и друга пластична бутафория в камък и гипс.

Периодът 1948-1955 г. се отличава с отсъствие на свободен избор и с интерпретация на внесения отвън модел. Той е следван стриктно в ограничен брой сгради, останали чужди на усещанията, нагласата и ценностната система както на архитектите, така и на гражданите. За сметка на това детските градини и изобщо малките сгради са изцяло в духа на „националната форма", каквато е и близката до София жп гара в Златица. Днес те се възприемат като своеобразни постижения.

С налагането на тази архитектура се прекъсва за известно време естественият процес на архитектурното развитие. Тя е резултат от

безкомпромисна борба срещу авангардите и модернизма, смятани за „упадъчно" (според съветската терминология) и „извратено" (според тази на националсоциализма) изкуство.

Радикалната промяна в ориентацията и творческото поведение на архитекта след 1956 г. е отново резултат на политическа промяна и отраженията й в културния и в професионалния контекст. Първите сигнали след смъртта на Сталин (1953) идват от Москва (Всесъюзно съвещание на строителите през 1954 г. и II конгрес на съветските архитекти, 1955). Новите насоки са в духа на рационалността, целесъобразността и преди всичко икономичността. Това е лексиката на модернизма, но не и формулиране на нова модерна архитектура. През 1955 г. при обсъждания на проекти за жилищни сгради проблемът се свежда до намаляване броя на колоните, балюстрадите и опростяване на детайлите, т.е. до икономичност. Представителните обществени сгради изобщо не се засягат и доктрината не се поставя под съмнение.

Решаващото политическо събитие е Априлският пленум на БКП от 1956 г. Културната среда, в която протича той, е вече променена частично, главно в средите на литератори и художници. Политическото събитие не определя само по себе си нови направления в архитектурата. Политическият поврат затваря (1948 -1950) или отваря (1956) пътищата за външни влияния в културния и в професионалния контекст и осигурява условия за друг тип архитектурно творчество. След пленума, независимо от чисто политическите му характеристики, българската архитектура и на първо място софийската, отново се включва в световния процес, доминиран от идеите на модернизма.

Нещо повече, за разлика от трудния път и драматичните противопоставяния при утвърждаване на модерните идеи в литературата, живописта и особено в театъра и музиката, модернизмът в архитектурата е първоначално толерирай и бързо след това възприет от властите като водеща в развитието линия.

Причината е в желанието на официалната власт да се самоидентифицира като носител на техническия прогрес и на „новото". Никога и никъде определението модернизъм не се споменава официално по идеологически причини. Ключова дума става новаторството. Тази парадоксална ситуация има положителен и стимулиращ ефект. Вече не е възможно архитектите да бъдат вкарани „под строй" в модернизма, след като такъв не е признат официално. Оттук идва съществуването на реален свободен избор - всеки се насочва по свой път към модерното. Не е забравен и собственият предвоенен модернистичен опит на Р. Радославов, К. Джангозов, Ас. Михайловски, П. Карасимеонов, Ат. Делибашев. Практиката в края на 50-те и през 60-те години смесва естетиката на „ортодоксалния" модернизъм, стремежа към „органична архитектура", наченки на местни интерпретации на „брутализма", пластиката и живописността на бразилската архитектура.

През 1950 -1955 г. „социалистическият реализъм" е непълен, неразвит и не съвсем „истински". След 1956 г. той не съществува като реалност, появява се изолирано и епизодично в доклади и обобщаващи статии за „архитектурата на социалистическа България" по повод на кръгли годишнини от 9.1Х.1944 г.

Първоначалният тласък в развитието на българската архитектура след 1956 г. идва от София. Още през 1957 г. се строи т. нар. Дом на СГНС (Софийски градски народен съвет) с Музей на София (ъгъла на бул. „Мария-Луиза на ул. „Екзарх Йосиф" 66, М. Пиндев). През 1960 г. е завършена първата в

София телевизионна кула на бул. „Драган Цанков" (Л. Попдонев) - модерен обем и остатъци от известна „класичност". Най-типичният и интересен пример за архитектурата на прехода е сградата на БТА (Българска телеграфна агенция), завършена през 1960 г. (Евг. Зидаров). Тя е свидетелство за собствена интерпретация на модерното и връзка с българския предвоенен опит.

Безспорен връх на модерната архитектура в София е зала „Универсиада" (Ал. Баров, Ив. Иванчев, Ив. Татаров, Д. Владишки, 1961). Тя е зрял пример за това, как се разбира и как се прави модерната архитектура. По отношение на плановата и обемната композиция, връзка на вътрешното и външното пространство, използване на материалите, пластичната украса, възможностите за многофункционално използване, сградата е решена на най-високо за тогава равнище. Зала „Универсиада" е емблематична сграда за българския модернизъм.

огавашната партийна и държавна власт си дава ясна сметка, че това не е само спортно-зрелищна зала, че модерната архитектура има свой потенциал на равнището на символите, въпреки привидната й абстрактност. Така провеждането на конгресите на БКП се премества от Партийния дом в зала „Универсиада". С това модерното направление в българската архитектура се утвърждава официално.

Строителството на спортни съоръжения, което се оказва особено подходящо за навлизане на идеите на модернизма, се отличава с един също интересен обект - покритата тенисзала „София" (Ст. Георгиева, 1964). В привидно простата схема на сградата се появява „видимият бетон", отглас на европейския и японския „брутализъм" в типичното съчетание „бетон-стъкло-дърво", без обаче присъщата им агресивност. Сградата е почти скрита в парковата среда, съобразно ценностите на „органичната архитектура".

В началото на 60-те години преходът вече е завършил и започва без колебание практикуването на модерната архитектура с предимствата и вече появилите се недостатъци. За няколко години, преди всичко в София, се появяват десетина-петнадесет сгради с административно предназначение. Днес почти всички от тях се възприемат като обикновени и дори банални обекти.

Освен като свидетелство за правенето на модерна архитектура от онова време, те определяха цял пласт от софийската архитектура. Тези административно-делови сгради трябваше да задоволят нуждите на тогавашните комитети, стопански организации, външнотърговски централи: „Машиноекспорт" (Хр. Цветков, П. Малезанов), „Родопа" (Д. Антонова, Хр. Цветков), Булгарплодекспорт" (П. Малезанов, Хр. Цветков). Единствено Министерството на транспорта (Л. Попдонев и колектив) с многоетажния си обем, влизат в конфликт с историческата среда. Сградата противопоставя възгледите за модерното на архитектите и обществеността, срещу тези на администрацията и управляващите.

Започналата през 60-те години модернистична вълна, която се разраства през 70-те, засяга всички видове сгради, като се създават нови образци. Строителството на хотели е най-разгърнато, за да се отговори на нуждите на гражданите, да се европеизира и модернизира столицата и да се оформят някои пространства със значение за града. Това са хотелите „Рила" (Г. Стоилов), „Сердика" на пл. „Левски" (Л. Пиндева), „Плиска" (Хр. Цветков, Л. Лозанов), Гранд-хотел „София" (Ал. Баров) на пл. „Народно събрание". Докато „Сердика" и „София" държат сметка за средата и съществуващия характер на два от най-характерните софийски площади, при „Рила" и особено „Плиска", авторите се възползват от по-голямата свобода, като прилагат прототипа на съвременен пасажерски хотел в България. София държи и първенството при проектиране и изграждане на комплекси за новите висши учебни заведения. Създава се

Студентският град в кв. „Дървеница". Започва строителството на студентски общежития и реконструкция на тогавашните Машинно-електротехнически, Химико-технологически и Лесотехнически институт. Изцяло нов е комплексът на Висшия икономически институт. В централната част на града, на бул. „Хр. Смирненски" се строи комплексът на Университета за архитектура, строителство и геодезия (Ат. Делибашев, Ив. Попов, М. Ангелов, Ч. Ангелов). И двата комплекса се отличават с характерна за края на десетилетието по-изявена пластичност на обемната композиция и при разработване на фасадите. Тогава е завършена и първата голяма съвременна болница в страната - Окръжната болница в жк „Младост" (В. Габровски, Ив. Бетев).

Между няколкото сгради на нови училища се отличава средното училище в кв. „Лозенец" (Вл. Роменски, Ат. Перфанов, 1964) със стремежа за връзка с терена в духа на „органичната архитектура".

Жилищното строителство и архитектура в София заемат още в края на 50-те години водеща роля. Комплексите „Заимов" (Б. Томалевски и колектив), „Ленин", сега „Яворов" (В. Вълчанов и колектив), „Изток" (П. Малезанов и колектив), „Хиподрума" (Здр. Колев по конкурсен проект на П. Ташев и Т. Данов) се отличават с умело съчетаване на зеленина, средноетажни сгради и акценти от високи единични обеми. Преобладаващите жилища са двустайни и тристайни. Те са с модерни разпределения, хол вместо вестибюл, разграничаване на групите „ден" и „нощ" и предпочитания към повече и по-големи лоджии. При средноетажните сгради се запазват почти винаги скатните покриви. Строителството е традиционно, със зидани тухлени стени на скелетна конструкция. Все още ограничените по брой на жителите програми, позволяват реализирането и на обществени заведения: куклен театър в „Заимов", кино в „Изток", хотел „Славия" в „Хиподрума", сладкарница „Фея" и жилищен блок с ресторант „Ропотамо" (В. Вълчанов) в „Яворов". Последните две сгради са най-добрите постижения от гледна точка на модерна жилищна среда.

В края на 60-те години София е все още добре озеленен, непретоварен от засилващата се урбанизация град. В много от първите комплекси алейната мрежа не предвижда места за паркиране на личните автомобили. Архитектурата е в духа на „светлия", „лек", „свеж" и безконфликтен модернизъм. Строителното изпълнение на сградите, мазилките и облицовките е на добро равнище и при общественото, и при жилищното строителство.

Загубила донякъде инерцията от първите постижения след 1956 г. и водещата си роля, в края на 60-те и началото на 70-те години софийската архитектура отново заема достойно място в общия процес на насочване към нови стойност. Изоставени са „растерните" фасади, елементарните композиции от изправена и легнала „кутия" при хотелите и административните сграда. Изоставени са и задължителната „оптимистичност" и „жизнерадостност", изразявани чрез „лека", „прозрачна" и др. архитектура на стъклото и гладките стени, според популярните тогава клишета.

Зрелият модернизъм. Новият, втори етап на следвоенния модернизъм у нас се о тличава със значително по-сложни композиционни и пластични търсения и представи. Преобладават японски за сметка на бразилски отгласи, на структуралистични за сметка на бруталистични възгледи.

Архитектурата на 70-те години е склонна към драматичност и противоречивост, съответни на развитието на световния архитектурен и културен процес. Тази връзка е относително независима от влиянията на вътрешния политически живот по няколко причини. От една страна, архитектурата у нас е завоювала определени позиции и признание от страна на властта. Самата власт се чувства достатъчно стабилна и уверена в себе си. Тя започва, независимо от отделни икономически проблеми, свързани предимно с двете световни енергийни кризи през десетилетието, да търси самоутвърждаването си на много равнища, включително и в архитектурата. Любопитно е примерно, за любителите на нумизматиката, че 70-те години предлагат най-много емисии на юбилейни сребърни монети. Върхът в това отношение е достигнат за честването на „1300 години Българска държава" през 1981 г. Още в края на 60-те години започват конкурси и проектиране на нови партийни домове, съдебни палати. В началото на 70-те години са конкурсите за Национален исторически музей. Държавен съвет, Министерство на външните работи, Външнотърговска банка, т.е. сградите на властта.

Започва проектирането и строителството на правителствената резиденция в Бояна. Възражда се и интересът към националната традиция, изчезнал почти напълно през 60-те години. Илюстрация за разликата между архитектурата на 60-те и 70-те години е сравнението между новата Централна жп гара на София (М. Бечев) и зала „Фестивална" (Ив. Татаров, 1968). Проектът на Бечев е доразвиване на идеите на спечелилия първа премия на конкурса през 1962 г. проект на архитекта от ГДР Х. Герике. Следите на „леката" и „спокойна" архитектура са явни. Подходът на Татаров в зала „Фестивална" е съвсем друг. Уникалните форми с най-голямото междуосово разстояние у нас са в действителност скрити. Ролята на конструкцията е показана частично и непряко, чрез двойните мощни опори, на които стъпва конструкцията на покрива. Тяхното въздействие се подсилва от дълбоките сенки, хвърляни от фасадните пана. И носещите, и оградните елементи са изпълнени от „видим бетон". Този брутален преход не се възприема от властите и архитектурната критика реагира на това „чуждо" нещо, навлязло в българската архитектура. Подобна е разликата между комплекса „Ропотамо" от началото на 60-те години и трите високи жилищни блока на ул. „Жолио-Кюри" (Ст. Георгиева, 1972). От едната страна, спокоен обем с характерните решетки и пергола, от другата - „раздвижен" план и обеми, и „видим бетон".

Икономическата и политическата стабилност през 70-те години успява да доведе до определен тип официална архитектура. Изоставени са похватите на „брутализма". Динамичната композиция на обемите и пластиката на фасадите се „успокояват" чрез обличането им в светлата каменна облицовка на

врачанския варовик. Парадоксално е, че подтикът идва от САЩ, от „Бостън сити хол" (Колман, Маккинъл, 1968).

В сградата на Министерството на външните работи (Б. Томалевски след спечелване на конкурс през 1970 г.) еркерно наддадените последни етажи са вариант на кметството в Бостън, в посока на „манастирското", т.е. национално звучене. В същата посока върви и организирането на сградата около вътрешен двор с кладенец.

Приемната сграда на правителствената резиденция в кв. „Бояна" (Дом № 1) е проектирана почти по същото време от арх. Ал. Баров и завършена през 1974 г. Тя доутвърждава схващането за еркерното наддаване на последния етаж като „национален мотив", необходим и в голяма степен достатъчен за осъществяване на приемствеността с националната традиция във външния облик на официалните обекти на властта и управлението. Сградата е решена симетрично, с централно тържествено пространство, изразяващо тогавашните възгледи на архитекта и на обществото за представителна архитектура. Независимо от съзнателно търсеното внушение за спокойствие, стабилност и хармония чрез легналия и относително нисък двуетажен обем и тук намира място определен стремеж за усещане на овладяно напрежение. То се постига с необичайно голямото конзолно наддаване на еркерния етаж. Това въздействие се уравновесява майсторски от живописното и спокойно решение на окръжаващата паркова среда.

Още при проектирането им, и особено след завършването, Министерството на външните работи и Дом № 1 се превръщат в модел при по-нататъшното проектиране на сградите на властта и администрацията, следван в продължение почти на петнадесет години. Архитектурата им е малко „манастирска", малко „героична", колкото „национална", толкова и интернационална. Когато в края на периода е завършен Националният дворец на културата (Ал. Баров и колектив, 1981), възниква идеята да се обяви съществуването на „архитектурна социалистическа класика" в България. Тя не успява да се наложи. Белезите на слизане от върха на вълната са явни, сградата на НДК е критикувана и в архитектурните среди, и в обществото.

За многопосочните търсения на българския архитект от това време има и други свидетелства. До старата сграда на Радио София на бул. „Др. Цанков" Г. Стоилов строи новата на Българското национално радио (проект 1971 г.). Това е първи опит за прилагане на металните конструкции в голяма обществена сграда с еркерно наддаване на всеки етаж.

В друга посока се е насочил Ж. Жеков при проектиране на театър „София". Силно изявена пластичност и малко отвори, максимално разчленяване на обемите, с известно чувство за монументалност, са средства за постигане на новата „интернационалност".

Общата мобилизация при подготовката за честване на „1300 години Българска държава" води до проектиране на нови сгради. Полагат се усилия за завършване на закъснели в строителството обекти и реконструкции на улици и градски пространства. Завършена е сградата на Булбанк (Вл. Роменски, конкурс 1972). С построяването на Висшия военномедицински институт (Й. Поцкова) се оформя обширният квартал от здравни заведения, включващ и Медицинската академия. Няколко години преди това са построени Стоматологична клиника (П. Икономов, Др. Фенерджиев, Р. Цолова), Акушерогинекологична клиника (В. Хаджистоянова, П. Икономов).

Строителството на покрити съоръжения за спорта се разгръща постепенно във връзка с организиране на състезания, свързани с европейски първенства, купи и турнири. Голяма част от тях се съсредоточава в Студентския град: Спортна зала „Хр. Ботев" (Ал. Конаклиев), Покрит плувен басейн и тренировъчна зала (Т. Господинов, Д. Савов), комплекс зали на Националната спортна академия (Кр. Миленов, Ал. Конаклиев), Зимен дворец на спорта (Ал. Конаклиев). Завършен е и плувният комплекс на ЦСКА в кв. „Гео Милев" (Г. Ганев).

Строителството на хотели се насочва към свободни терени извън центъра на града. Това е маркирано в началото и в края на периода, съответно от Парк-хотел „Москва" (Ал. Белокапов) и хотел „Родина" (Т. Кожухаров, Евл. Цветков). За стоителството на хотел „Витоша - Ню Отани" (сега „Зографски - Кемпински") е привлечен световноизвестният архитект К. Курокава. Друг пример за търсене на престижна архитектура е правителствената резиденция в гр. Банкя (П. Николов, 1984). При нея са запазени трайните ценности на модерното схващане за връзка между архитектура и природа.

След драматичните и противоречиви търсения в началото на 70-те години, в края на десетилетието и началото на следващото, наложилите се идеи на модерната архитектура започват да се изчерпват и банализират. Архитектурата на обществените сгради в София е навлязла в спокойни води. Хотели, болници, спортни зали, малкото административни сгради, се проектират на добро професионално равнище, но нямат новаторски заряд. Последен, късен опит за прилагане на изпитаната схема „представително мероприятие е реконструкцията на бул. „Витоша" в частта му до НДК с „предконгресно" оформление на магазини и ресторанти (за ХIII конгрес на БКП).

Напрежение и проблеми се очертават в друга плоскост, свързана с жилищното строителство и масовата архитектура на училища, детски градини , супермаркети. Още в края на 60-те години започва проектирането на жилищните комплекси „Младост" (Б. Томалевски и колектив) и „Люлин" (К. Бочков и колектив). Това са „градове" за повече от 100 000 жители. Те са наложени от тенденцията за индустриализирано жилищно строителство, предимно едропанелно. Докато през 1969 г. построените нови жилища по традиционните методи в България са около 60 %, през 1975 г. те са само 15 %.

Въвеждат се задължителни норми, една от които е 64 кв. м. средно за едно жилище. По-късно тя е увеличена за София на 80 кв. м.. По броя на стаите в едно жилище, според бюлетин на ООН от 1987 г., България е на последно място в Европа с 2,2 стаи през 1980 г. и 2,5 през 1986 г.

Софийската архитектурна колегия води дългогодишна борба за бавно и мъчително подобряване на т. нар. номенклатури (серии от проекти за сгради, секции). Тя остава ограничена в рамките на технологичните едропанелни системи. Израз на усилията на архитекта са няколко експериментални проекта в кв. „Мотописта", в жк „Младост". Постижение е жк „Белите брези" (Цв. Нинова, проект 1981 г.), ограничен по площ и капацитет с частично реализирана програма за обществено обслужване и озеленяване. По-живописните обемна композиция и вътрешноблокови пространства преодоляват отчуждението и анонимността на „градовете-спални".

С по-претенциозни амбиции е жилищният комплекс, известен като „Зона Б-5". Той е замислен като „представително мероприятие" с подчертана грижа за материалите, фасадите и „градското обзавеждане" (настилки, тротоари, декоративни елементи). Това се е удало най-добре в принадлежащото му средно училище (Д. Жеков) и неговия двор. Усилията са до голяма степен компрометирани от многоетажните жилищни блокове (около 20 етажа).

„Зона Б-5" не се превръща в еталон за реконструкция на жилищните квартали, както е замислена.

Относително по-успешни в архитектурно отношение са някои училищни сгради и поликлиники в жилищните комплекси. Проектираните големи обществени центрове в жк „Младост" и жк

„Люлин" и районите им остават нереализирани, като свидетелство за икономическата и политическата утопия.

Повеят на постмодернизма, съпровождан от опити за доближаване към естетиката на „хай-тек", се усеща в средата на 80-те години. На бул. „Др. Цанков" Вл. Роменски строи сградата на „Интерпред - Световен търговски център". Това е единствената, осъществена от испанска строителна фирма, претенция за доближаване до западната високотехнологична архитектура. По-друго решение, съобразено с равнището на технологията у нас, търси Ст. Парушев при реконструкцията на покрития плувен басейн „Левски-Спартак" на бул. „Арсеналски". От различните проекти в постмодерен дух само П. Столаров осъществява Приемна сграда към средновековната църква в кв. „Бояна".

Краят на 80-те години показва и осъзнат отказ от дотогавашното господство на модерните идеи, и предчувствие за бъдещи промени. Опити на млади архитекти, изразени в проекти, изчакване от страна на по-възрастното поколение, дискусии и спорове бележат няколко години на съмнения и неувереност.

"НОВОТО ЛИЦЕ" НА СТОЛИЧНАТА АРХИТЕКТУРА

След 1989 г. обществото и българската архитектура се оказаха в типична постситуация: едновременно посттоталитарна, посткомунистическа, постмодерна. Стилът на живот намери изява най-напред в големите градове, като промени радикално характера на обществените пространства - улиците и площадите. От място за регламентиран в голяма степен обществен живот, ограниченост за избора на индивида и инфантилност на градското поведение те се превърнаха в средища на спонтанни демонстрации на политическите конфликти, футболни страсти, сексуална свобода, етническа и религиозна търпимост. Появата на частната търговия, от луксозните магазини до обикновените кафенета, преобрази партерните етажи и фасадите на сградите по главните търговски улици в по-скромни подобия на европейската и американската градска среда. Към това се добави и регионалната специфика на Близкия изток, турските и арабските стоки и магазини, тук-там и някой китайски търговец. Образите на градската среда станаха продължение на образите от телевизионните новини и филми, на непознатите дотогава сателитни програми, музикални клипове и особено телевизионната реклама.

Освен шока на равнището на масовата култура, интелектуалните и културни общности, свикнали с постепенното и дозирано възприемане на „западното влияние", трябваше да усвоят в „шоков ритъм" истинския бум на книжния пазар. Общуването между културите, почиващо и на популярното, масовото, има стимулираща роля и провокира способностите на архитектите.

В началото на 90-те години тези способности бяха подложени на изпитание. В процеса на промени, чиято интензивност може да бъде сравнявана само с „европеи зирането" на страната след Освобождението (1878), собственият исторически опит за известно време остана неизползван. Българската архитектурна колегия. като част от културната общност, също имаше съзнанието за необходимостта от една „друга" и „нова" архитектура, която да намери своята самостойност. Тя имаше зад гърба си над две десетилетия практика на модернизма, единствения модернизъм, подкрепян от тогавашната власт. Имаше и първите си постмодерни прояви през 80-те години - и едните, и другите, свързани с обществените сгради. Нямаше обаче ясна представа за идващия „пазар на идеите" в архитектурата. В ежедневната конфронтация с различните ценности на новия стил трябваше да „произвежда" тази архитектура, без да има време за ос на социалните явления. Икономическите интереси налагаха борба за всеки квадратен метър, съпроводена със спекулация на терени и застроени площи. Едновременно с това се появи търсенето на „престижна" архитектура, доколкото всеки собственик на парцел беше станал състоятелен гражданин, а купувачите на бяха преди всичко новозабогатели търговци, носители на новия стил на живот. Тези утвърдили се условия, присъщи на „чуждата" действителност - западноевропейска, американска, т.е. „капиталистическа", получиха първичното си изражение в увеличаване на относителния дял на по-големите жилища (150-200 кв. м.). Наложиха се мезонетите и ателиетата на 2-3 нива в последните етажи, апартаменти в два свързани един над друг етажи, сгради за колективно. обитаване с по 10-15 жилища и подземни гаражи, т.е. отговарящи на новите социални пластове. Архитектурният образ на това строителство изразяваше и новия възглед за живота", колкото локален, толкова и космополитен.

От психологическа гледна точка новите собственици на магазини, малки и големи хотелчета, бензиностанции, игрални зали и клубове, т.е. новите капиталисти", имаха „европейски" претенции за стил на живот, но не и съответното самочувствие. Те нямаха каквото и да е отношение към някакъв авангардизъм. Неясните им вкусове и схващания за „престиж" бяха дооформени от строителните предприемачи и „масовия архитект", за съжаление млад по възраст, в баналното подражание на жилищата на богатите в края на XIX xвек Новите български богаташи се чувстваха най-уютно и сигурно като приемници и продължители на пак българските и пак нови богаташи след Освобождението. Само че тогавашните получиха не имитация на историзма и еклектиката, а автентични образци, създадени от първите български архитекти завършили в Германия, Франция и Чехия, и от архитекти чужденци. Съвременният „масов новобогаташ" и неговият архитект се отдадоха на имитации и духа на вулгарния постмодернизъм в най-лошия му вариант.

Обществото като цяло беше в плен на постмодерната манипулация. Архитектурната общност зае критична позиция към изобилието на ъглови кулички, еркери, безсмислени и нефункционални „псевдосецесионови" балкончета и „класически" балюстради, към „триминутната култура" на телевизионните реклами. Независимо от това, под енергичния импулс на духовната освободеност, възбуждащия мирис на частния интерес на строителните предприемачи и собственици на терени, жаждата на новозабогателите към представителност се обедини с глада на архитектите за „истинско" проектиране. За няколко години, предимно в южната част на столицата, се построи един почти нов град. Оформи се непрекъснат пояс, преминаващ в кварталите „Мусагеница", „Дианабад", „Лозенец", „Стрелбище", „Красно село", „Г. Делчев", „Бъкстон", разположени между най-скъпите терени в централната градска част и периферните зони. Това отговаряше на интереса на значителна група от обитателите с изяснени претенции за жизнен стандарт, нов стил на живот и оригиналност, които не искаха да се отдалечат от утвърдените и общоприети представи за престиж. Това съответства на „банката от образи" на средната класа на Запада, спомената от Ч. Дженкс в книгата му „Езикът на постмодерната архитектура". Тя се натрупва в резултат на свободните вече делови пътувания в чужбина и контакти с партньори на тяхното равнище, летните ваканции в повече или по-малко популярни международни курорти, телевизионните сериали и филмите. В нея се обединяват представите на „обуржоазените" комунисти (по популярния израз на философа Н. Бердяев), на носталгиците на предвоенната действителност („незабравимата" 1939) и на доскоро неизвестните „нови хора" без произход. Всички те са твърдо решени да се приобщят към новите идеи и да се разграничат от миналото.

Базата на този краткотраен архитектурен цъфтеж е интелектуално недостатъчна за създаването на нови принципи на формотворчество. Дори имитирането е повърхностно, повърхностна е и аналогията със ситуацията на прехода между XIX и XX в. Както тогава, така и сега, макар и по различни причини, жилищното строителство изпреварва по време общественото. Освен икономическите, от гледна точка на естетически и собствено архитектурни възгледи, причините са заложени още в средата на 80-те години.

Общността на софийските архитекти, концентрирана преди всичко в двете най-големи столични проектантски организации („Главпроект" и „Софпроект"), остана в много голяма степен вярна на идеите на модернизма до края на 80-те години. У нас няма нищо подобно на процесите в Румъния, където според вкусовете и предпочитанията на фамилията Чаушеску се очерта група от архитекти, която решително пренасочи ориентацията към постмодернизма. В София има само един отглас от тази официална за 80-те години позиция - сградата на Румънското посолство. Тя раздели и противопостави тогава мненията на архитектурната колегия в София и показва още един път, че при условията на тоталитарните управления личните вкусове на партийния връх могат да имат решаващо значение.

В България по време на „перестройката" на Горбачов нямаше оформено партийно виждане за характера на официалната обществена архитектура. От друга страна, утвърдените и водещи софийски архитекти не проявиха особена склонност към радикални промени във възгледите си.

 

Първите промени в градската архитектурна среда след 1989 г. засегнаха най-напред главните улични пространства. Така се заличи изцяло „предконгресното" оформление на отсечката от бул. „Витоша", водеща към НДК. На второ място идва нахлуването на жилищното строителство и пълният поврат в представите за архитектурата на жилищната сграда. Промените се изразиха най-рано и най-ярко в София и столицата започна да възвръща водещата си роля. За разлика от интензивността на тези два процеса, строителството на обществени сгради беше почти прекратено за десетина години (1985-1995) по споменатите икономически причини. След полувековно прекъсване се възобнови строителството на макар и малки православни храмове. Особено представителни сгради с национално значение не се строят и сега. В средата на 90-те години в обществената архитектура започна процес, колкото нов, толкова и свързан с този отпреди едно десетилетие. Няколко не особено големи, но с определящо значение реализации очертават, макар и условно, три направления в най-новото развитие на софийската, а и на българската архитектура.

Продължението на модернистичното направление е маркирано от сградата на рекламна къща „Фестинвест" на ул. „ Цар Иван Асен П" (В. Михов). Засега тя е единственото свидетелство за привързаността на немалка част от българските архитекти, особено на по-младите поколения, към естетиката на „късния модернизъм". Тази привързаност, от една страна, е собствен избор, лична творческа позиция и реакция срещу баналността на консерватизма в жилищната архитектура. От друга страна, тя е израз на осъзнат стремеж към универсалните ценности.

Второто направление е представено от сградите на Обединена българска банка на ул. „Св. София" (Д. Ангелова и др.) и на административната сграда на А.Д.А. ООД (архитекти на архитектурно-дизайнерска агенция А.Д.А.). Тези две сгради, макар и с известно закъснение, реабилитират проявената десет години преди това постмодерна чувствителност на българския архитект, затлачена по-късно от масовите представи, свързани с жилищното строителство. И при двете отсъстват „модернистичните родилни петна", компрометирали толкова други опити. Същевременно тяхната сдържана архитектура, постигнати фини съотношения между цвят и материал показват достатъчна зрялост и изчистеност на формата и детайла. По този начин и господстващата дълги години в архитектурния свят култура на постмодернизма намира своите точни попадения в София.

Опит за приближаване към една технологично по-претенциозна архитектура са административната сграда на застрахователна агенция, построена срещу хотел „Зографски - Кемпински" (Ат. Панов), и новата сграда на „Булбанк" (Д. Атанасова, В. Няголов). С това в края на 90-те години се затваря количествено ограниченият кръг на нови търсения в общественото строителство. Все пак в тях са представени главните направления в развитието на световния архитектурен процес.

Настъпилата през 1997 г. политическа, след това и икономическа стабилизация създаде условия за възстановяване на цялостния подход към проблемите на града. Гражданинът отново започна постепенно да чувства и възприема града като „свой", където може да очаква, да изисква и да участва, а не „техен" - на бюрократите и управляващите. Един град, където има свободен избор, разнообразие на реалността и простор за въображението, предоставени от културата на архитектурата в него, култура на различията и на общите ценности, създадени от сегашните и миналите поколения. В този цялостен поток от намерения и действия се включват както все още малкото на брой нови обществени сгради, така и особената грижа за рехабилитация и ревалоризация на отдавна запуснати и занемарени обществени места: улици, пространства, сгради. През 1997 г. започва осъществяването на проектите „Красива София" и „Красива България" (в частта му за столицата), с които се обновяват някои от най-красивите сгради: Военният клуб, Българската академия на науките, част от сградите на ул. „Пиротска", завършва реконструкцията на базиликата „Св. София". Реконструирано е и културното средище и спонтанно възникнал пазар на книги на открито пл. „Славейков" (Ст. Константинов, 1998). През 1998 г. Народното събрание прие закон за разработване на нов Общ градоустройствен план на София, израз на политическата и икономическата стабилизация. С

разработването на този план столичният град влиза в XXI в. и се отваря възможността за поглед в бъдещето в дълготрайната общоевропейска перспектива.