КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ - haripetrovharipetrov.com/chitanka/gogomir/PDF_DjVu/1987...
Transcript of КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ - haripetrovharipetrov.com/chitanka/gogomir/PDF_DjVu/1987...
КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ (5.9.1857 — 19.9.1935)
АЛБЕРТ АЙНЩАЙН (14.3.1879 — 18.4.1955)
СЪДЪРЖАНИЕ
НОВ ПОДХОД, НЕСТАНДАРТНО МИСЛЕНЕ
XV КОНГРЕС и дкмс
„Да определим своето място в изграждането и дейността на технологичните центрове, това сега е принципно нова задача пред нас.
В каква насока търсим нейното решаване? — Чрез движението за ТНТМ, по пътя на реалното участие на младежки
творчески колективи в разработването на идеи и решения върху основата на нови авангардни технологии."
Из Доклада на Бюрото на ЦК на ДКМС пред XV пленум на ЦК на Комсомола
Да се насърчава творческото мислене, да се насочи към нетрадиционните, необикновените решения на проблемите, които поставят науката и техниката — тези важни насоки ме накараха да потърся нестандартното мислене в разработките на младите специалисти от Металургичното предприятие за обработка на цветни метали „Димитър Ганев" в София. Какъв е приносът на комсомолците при ре
шаването на технологичните нужди на комбината? Как се развива и стимулира техническото и научно творчество сред младите хора?
Председателят на клуба на ТНТМ инж. Цветан Таслаков със самочувствие заяви, че техният клуб е един от големите — в него членуват 80 младежи. Той е от първите създадени в страната и още от началото участвува при решението на важни проблеми в
производството. Дълъг е списъкът на успешно
решените задачи. — Разбира се, за всяка раз
работка на клуба за ТНТМ имаме подробна документация — каза инж. Таслаков докато ме водеше през цеховете, — но много по-интересно е да се срещнете със самите творчески колективи. Младите инженери и техници от комбината има какво да споделят. Не само за реализираните вече тех-
1
Нов подход, нестандартно мислене 1 Без страх от фобос 4 Марс 7 Отвъд „стената на времет о " 10 Телевизията беше готова 1З К а р т о т е к а на загадъчните случаи 19 Реки без брегове 21 Победим ли е ракът?' 24 К у л т ъ т към змията 27 Бележити учени 31 Експедиция „Аргонавтика"
32 Миниатюрните „космически пришълци" 38
Несамотно дълго бягане 39 Как да изберем куче 42 „Тази вредна вещ — парашут ъ т " 48 Еликсирът на живота 50 Ява — градината на Изтока
54 Морските змии 56 Предава „Космос" 58 Кръстословица 62 Тест 63 Решава логиката 64 Корица: Необикновени насекоми (вж. с т . „Миниатюрни „космически пришълци") Гръб на корицата: Маска от Моконде
нологични разработки, но и за тези, Върху които работят в момента. Идеите идват по Всяко време — усмихна се той и ме насочи към колектива на инж. Кръстю Найденов и този на н. с. инж. Борислав Тар¬ чев. — Направеното от тях е от голямо значение за производствените процеси в комбината.
Инж. Кръстю Найденов бе в кабинета си, заобиколен от млади хора.
— Повечето от специалистите в колектива са под 30 години — ми обясни той ,— и може би на това се дължи непрекъснатото търсене на ново, оригинално решение на технологичните задачи в предприятието. Ние решаваме и проблеми, които не са само свързани с производството в комбината, а в други предприятия. И те са все нестандартни решения, с нов подход.
Младежкият колектив, ръководен от инж. Кръстю Найденов, разработвал стенд за центровка на големия конус на пещите в МП ,А Брежнев" — Кремиковци. Необходимо било конусът да се центрова до ми¬ лиметри, за де се уплътни пещта. Около една година младите електроинженери, електротехници и механици работили по тази задача. Сложността идвала от лошата среда за работа на датчиците. Задачата била решена успешно, уплътняването на пещите спестява енергия в пещта, подобрява условията на труд. Икономическият ефект в го-
лям. Каква в новата тема, върху която работи инженер Найденов с колектива си?
— Стенд за проверки и ремонт на входно — изходните карти на микропроцесора „Ау¬ то-Мейт" 314. Това е управляваща система към машината за изтегляне на тръби. При този стенд независимо от вида на платката (всяка карта е с различни изводи) се прави хомотация (процес на включване и изключване на различни вериги на стенда).
При управлението на този микропроцесор отпада нуждата от висококвалифициран специалист. Дори човек, бегло запознат с машината, може да
работи с нея, защото данните се обработват в микропроцесора.
В Базата за развитие и внедряване също могат да се похвалят с оригинални разработки. Една от най-интересните е новата технология за производство на медни тръби с диаметри 3,0x0,5 мм и на месингови с диаметри 4,0x0,5 мм. Ръководителят на творческия колектив, създаден в началото на тази година, н. с. инж. Борислав Тарчев разказа за разработката:
— Тръбите с малки размери от мед и от сплавите й намират широко приложение в при¬ боростроенето, апаратост¬ роенето и хладилната промишленост. Това ни накара да се заловим с тази тема. Освен това ръководството на предприятието ни оказа пълно съдействие при изпълнението на задачата.
С усвояването на производството на тези тръби в МПОЦМ „Д. Ганев" постепенно ще се спре вносът по второ направление. Ще се създаде възможност и за ефективен износ. Разработената нова технология предвижда високи технико — икономически показатели. А целият цикъл на производство на заготовки на
2
тръби 7,6x0,6 мм се извършва на базата на съществуващите технологии в предприятието. Новата технологична схема е унифицирана и създава възможности за производство и на други размери тръби. Икономическият ефект от внедряване на разработката ще възлезе на около 30 000 лв.
Творческият колектив на инж. Тарчев е сравнително скоро създаден. Но има и планове, и перспективи, и идеи. В момента работи върху още една много перспективна задача — разработването на технология за производство на медии капилярни тръби за нуждите на хладилния завод „Антон Иванов". Особеното на тези тръби е в способността им да пропускат определено количество течност или газ при определена дължина и налягане за единица време.
С търсенето на нови технологии младежките творчески колективи в МПОЦМ „Д. Ганев" решават съвсем конкретни задачи, възникнали в процеса на самото производство. Тяхното желание е да улеснят труда на хората. Стремежът за размах на творческата мисъл намира отражение в нестандартни решения. Именно
това ги обединява в работата им.
— Трудно е сам човек да направи днес нещо голямо. Колкото и добър специалист да в — казва инж. Таслаков — нужно е колективно мислене. Не сме в епохата на Айнщайн,
В подкрепа на думите му са двете задачи, върху които усилено работят всички млади специалисти в предприятието. Едната „Автоматична линия за механична обработка на отляти блокове от цветни метали" има икономически ефект 180 000 лв. А в момента се работи върху монтирането на още две такива линии.
Втората тема .Проучване и експериментиране на безотпадъчна технология за производство на цинкови ронди" е с рисков характер. Интересно ми беше да разбера смисълът на тези думи. По-възрастните специалисти не разчитали на тази технология, държали на досегашната, на изпитаната. Но младите имат сериозни аргументи за нейната ефективност и перспективност. Ръководството на предприятието е на тяхна страна, нека се работи по новата. Очакваният икономически ефект е два — три милиона лева.
И двете теми са признати за изобретение. А проблемът „внедряване"? Тук той не е проблем. Базата за експериментиране в предприятието е готова да реализира всяка нова идея.
— Младите в комбината непрекъснато търсят нетрадиционни начини за създаване на нови, по-ефективни технологии в нашата област, които да съперничат на най-добрите в света! — малко повтаряйки се ми каза инж. Таслаков на сбогуване.
И след като помълча, усмихна се и добави: „По такъв стандартен начин, ние, младите специалисти даваме своя принос за развитие на нестандартното мислене при изпълнението на партийните постановки."
КРИСТИНА РЕЛЬОВСКА Снимки: бойко Гьоклемезки
3
БЕЗ СТРАХ
През юли 1988 г. д8а автоматични космически апарата, с Вълнуващото название „фобос", ще стартират от космодрома в Байконур в интервал от няколко дена и ще се отправят към Марс. Времето избрано за начало на полета съвсем не е случайно. През 1988 г. разстоянието между Земята и четвъртата планета ще бъде минимално — около 56 милиона километра. Те ще бъдат във велико противостояние и ще са разположени на една права линия като Слънцето ще се намира от едната страна на нашия космически дом, а Марс — от другата.
Програмата на полетите е много богата и разнообразна. Ще бъдат изследвани междупланетното пространство, Слънцето, Марс и особено неговият спътник фобос, на който е назован и целият проект. Освен съветските учени, в провеждането на експериментите ще вземат участие и специалисти от Австрия, България, ГДР, Полша, Унгария, ФРГ, Финландия, франция, Чехословакия, Швейцария, Швеция, а също и представители на Европейската космическа агенция. Следователно ще бъде осъществено широко международно сътрудничество, както бе направено и при изпълнението на програмата „Вега", посветена на Халеевата комета.
Полетите на апаратите „фобос" до Марс и неговите спътници ще изискват наистина виртуозни маневрирания в космичното пространство. След стартирането апаратите първо ще излязат в око-
лоземна орбита и от нея ще се отправят към далечния Марс. Пътуването до него ще продължи около 200 денонощия, след което сондите ще влязат в силно изтеглени елипсовидни орбити, разположени в плоскостта на екватора. Перицентъ¬ рът — най-близкото разстояние, на което те ще прелитат около планетата, ще бъде около 4200 км. След ново маневриране те ще се издигнат на по-висока елипсовидна орбита с перицентър 9700 км. Върху тези първоначални орбити апаратите ще лет я т около 60 денонощия. После те ще преминат на кръгова орбита със същия радиус — 9700 км. Това ще ги сближи с фобос и ще им даде възможност да извършат подробни изследвания на Марс. Времето, за което апаратите ще правят една обиколка около планетата, ще бъде 8 часа. На тази орбита апаратите ще се намират от 35 до 140 денонощия, в зависимост от това как протича полетът. След като научната програма, която се отнася до Марс, бъде изпълнена, ще започне най-интересният раздел на операцията — догонването и непосредственото изучаване на фобос. За целта орбит а т а на апаратите ще бъде отново коригирана, така че те да прелетят над спътника на височина само около 50 метра. Относителната скорост, с която апаратите ще прелитат над повърхността на фобос ще бъде в интервала от 7 до 18 км/ч и това ще даде възможност да се направят достатъчно точни и подробни изследвания.
Червената планета — позната и загадъчна За тази наша космическа съседка вече знаем мно
го. Особено се обогатиха нашите познания след полетите на съветските изследователски апарати от типа „Марс" и на американските от типа „Ма¬ ринър" и „Викинг", въпреки това тя крие и тайни, на които все още не е намерено задоволително обяснение. Например не знаем със сигурност има ли живот там или няма.
Марс е четвъртата по ред планета и прави една обиколка около Слънцето за 687 земни денонощия. Около своята ос той се завърта сравнително бързо — за 24 часа и 41 минути. Неговият екваториален радиус е 3397 км, а масата му — 0,108 от земната.
Релефът на марсианската повърхност е твърде разнообразен. Върху него могат да се различат по-светли области с червено — оранжев цвят, които условно са наречени материци. Именно поради този преобладаващ червеникав оттенък планетата е получила името на бога на войната Марс. Други, по-
фобос
КЪМ ФОБОС
тъмни области от повърхността са обагрени в си-во-зеленикави тонове. Те са наречени морета, въпреки че там няма вода в течно състояние.
Разликите във височините на различните области са значителни и достигат от 14 до 1 в км. Има и множество загаснали вулкани с гигантски размери, някои от които с диаметър при основата над 500 км. Височината им също поразява — Арсия се издига на 27 км, Олимп на 26 км. Вулканичната дейност е спряла преди стотици милиони години, но за нейната мощ и днес свидетелствуват големите разломи, грабени, долини и каньони, с дължина до няколко хиляди километри. Подобно на Луната, цялата повърхност на планетата е осеяна с малки и големи кратери. Техните очертания обаче са загладени поради ерозиращото действие на марсиан¬ ските бури.
Особено интригуващи са дългите криволичещи долини, които много приличат на пресъхнали речни корита. Това обаче не са знаменитите марсиански канали, защото те просто не съществуват. Оказа се, че формите, които астрономите са считали за канали, са само случайни поредици от кратери и пукнатини, разположени на една линия.
Атмосферата на Марс е силно разредена. Нейното средно налягане е около 6 милибара, което е 160 пъти по-малко от налягането на въздуха при морското равнище. Тя съдържа предимно въглероден двуокис (95%) и малки количества азот, аргон, кислород и водна пара. През различните сезони нейната температура се променя от минус 125°С до няколко градуса над нулата. Върху атмосферните процеси силно влияние оказват полярните "шапки"
съветска космонавтика
на планетата. По — рано се предполагаше, че тези обширни бели петна са съставени от лед, но сега знаем, че те съдържат предимно кондензиран въглероден двуокис. Все пак в тях има и малки количества лед. През лятото белите петна намаляват — въглеродният двуокис се изпарява и атмосферното налягане над тях се повишава. Поради това възникват ураганни ветрове със скорост до 350 км/ч и дори повече. Те пораждат силни пясъчни бури и облаците прах, които се издигат на голяма височина, забулват повърхността на планетата.
Много тайни и загадки крият и естествените спътници на Марс. Тъй като са приближени на бога на войната, те са получили подходящи имена — фо¬ бос (Страх) и Деймос (Ужас). За щастие в тях няма нищо страшно или ужасно. По всяка вероятност те представляват астероиди, уловени по все още неизяснен начин от Марс и заставени да се въртят около него. Орбитите им са почти кръгови и се намират приблизително в плоскостта на екватора на планетата, фобос прави една обиколка за 7 часа и 39 минути, а Деймос — за 30 часа и 21 минути. Следователно фобос се върти по-бързо от планетата и ако бъде наблюдаван от нейната повърхност ще изгрява от запад и ще залязва на изток. Вероятно картината ще бъде твърде живописна, защото размерите на спътника са приблизително 27 на 19 км и той ще преминава само на около 6000 км над повърхността. Съгласно прогнозите след 30 до 70 милиона години фобос ще падне върху Марс, но това събитие е твърде далечно, за да ни изплаши. Размерите на Деймос са по-скромни —16
Спускаем апарат, който ща изследва повърхността на фобос
на 11 км и поради своята отдалеченост след милиони години той ще отлети в космичното пространство.
„На прицел" — Слънцето и Марс Научната програма е така планирана, че автома
тичните апарати „фобос" ще работят интензивно по времето на целия си полет. Една от първите им задачи ще бъде да ни съобщят нещо ново за Слънцето, за процесите, които се извършват върху неговата повърхност и 8 недрата му. Основното предимство в случая е, че наблюденията ще се провеждат така да се каже обемно, стереоскопично. Слънцето се изучава много интензивно, но главно от различни точки на земната повърхност или чрез космически апарати, които са изведени в около-земна орбита. Ясно в, че тези наблюдения, които се правят фронтално, под малък ъгъл, без поглед отляво или отдясно, не могат да задоволят напълно учените. Космическите сонди „фобос" имат това предимство, че през цялото време на своя полет до Марс те ще държат Слънцето „на прицел" като ъгълът, който ще се сключва между направленията Земя — Слънце и Слънце-космически апарат, ще се променя от 0° до 40*, а при отлитането от Марс той ще нарасне дори до 180°. Това ще позволи да се наблюдават по-добре Слънчевата корона и хромос¬ фера. В програмата е предвидено да се направят спектрални изследвания на рентгеновите и гама-излъчванията на активните области върху неговата повърхност. А за да бъдат проследени процесите в недрата на нашата звезда, ще се направят непрекъснати наблюдения и в оптическия диапазон на излъчванията.
Марс също ще бъде държан продължително време под прицела на всички бордови апаратури на сондите „фобос". За да се изследва релефът на неговата повърхност ще бъде използувана цветна телевизионна камера с много висока чувствителност. В нейното създаване вземат участие и български учени и конструктори. За да се изучи съставът на грунда, ще бъде задействувай радиометри-
5
На двете снимки: експеримент „Лима" за лазерно и йонно сондиране на марсианския спътник
чен спектрален комплекс, С негова помощ ще се определи съдържанието не основните елементи, от които е съставена почвата — силиций, алуминий, магнезий, сяра, желязо и др, а също и наличието на естествените радиоактивни елементи — ураний, торий и калий -40 . Важна задача е съставянето на температурна карта на Марс чрез радиометрични и фотометрични изследвания, Ще бъдат проследени денонощните и сезонните температурни промени, ще бъдат потърсени райони с вечна замръз-налост и измерена температурната инерция на повърхностните слоеве. Няма да останат без внимание атмосферата и йоносферата, Ще бъде измерено например как се променя с нарастването на височината концентрацията на водната пара, озона и частичките прах. Йоносферата ще бъде изследвана чрез метода на импулсното радиосондиране. Това ще даде възможност да се установи как се променя концентрацията на електроните в нея.
Твърде интересни ще бъдат и наблюденията Върху магнитното поле на Марс. При полетите на съветските автоматични станции бе установено, че неговото магнитно поле е хиляди пъти по-слабо от земното. Това бе изненадващо откритие, защото е известно, че планетите, които притежават подобно на Земята силно магнитно поле, се върт я т бързо около своята ос и имат течно ядро. Марс се върти достатъчно бързо, а магнитното му поле е много слабо. Може би този факт е указание, че неговата вътрешна структура се различава значително от земната. Ето още една загадка, която чака своя отговор. Той ще бъде потърсен с помощта на апаратурен плазмен комплекс, монтиран на борда на сондите. В него са включени уреди за измерване на магнитни и електрически полета, за анализ на компонентите, от които е съставена плазмата и за определяне на различните параметри
6
на нейното движение. Чрез комплекса ще бъде проследено как Слънчевият Вятър, който представлява поток от силно разредена плазма, обтича Марс и неговите околности.
Среща отблизо Кулминация на експедицията ще бъде непо
средственото изследване на фобос. Онова, което днес знаем за естествените спътници на Марс, е недостатъчно и интересът към тях е твърде голям. Те са открити през август 1877 г. от американския астроном А. Хол, Но още през 1726 г, за спътниците разказва Джонатан Суифт в своята известна сатира „Пътуванията на Гъливер". При това той доста точно е посочил характеристиките на техните орбити. Все още не е обяснено задоволително откъде бележитият писател е почерпил своите знания. И това загадъчно обстоятелство не е единствената тайна, която а свързана със спътниците на Марс. Повърхността на фобос например представлява такава гледка, която наистина може да събуди страх у неподготвения наблюдател. Тя е цялата изровена от кратери, най-големият от които — Стикни — има диаметър 10 км. Това е повече от една трета от големия размер на спътника. Но освен това неговата повърхност е покрита с множество прави успоредни бразди, широки 200—300 м и дълбоки до 30 м. Те са групирани около кратера Стикни и вероятно са възникнали при неговото образуване. Любопитно е, че на Деймос разрушенията са много по-малко ужасни. По неговата повърхност няма бразди и големи кратери, а малките са полузасипани от прахообразен реголит, чиято дебелина достига десет-
ки метра. Предполага се, че и двата спътника са останали почти непроменени от момента на тяхното образуване преди 4,6 милиарда години. Затова изучаването им ще ни позволи да прочетем нови страници от еволюцията на Слънчевата система.
При изследването на фобос ще бъдат използувани всички апаратури, който ще бъдат монтирани на борда на автоматичните едноименни сонди. С помощта на цветната телевизионна камера например, ще бъдат получени изображения на повърхността, в които ще могат да се различават детайли с дължина само няколко сантиметра. Чрез методите на инфрачервената и гама-спектроско¬ пия ще бъдат определени важни данни за топлинните и отражателните свойства на горните слоеве, за техния състав, Релефът на фобос ще бъде изследван и чрез радиолокационния комплекс. А в допълнение към традиционните ще бъдат приложени и два нови твърде оригинални метода.
Така при един от заплануваните експерименти, наречен „Лима", към повърхността на фобос ще бъде насочван мощен лазерен лъч, който ще изпарява и йонизира материалите в точката на фокусиране. Йоните ще се разлитат бързо наоколо и една малка част от тях ще бъде улавяна и анализирана 3 специален уред, монтиран на борда на сондата. В конструирането на апаратурите, предназначени за изпълнение на експеримента „Лима", участвуват и български специалисти.
При друг експеримент, наречен „Диан", към повърхността на спътника: ще бъде насочван сноп от ускорени криптонови йони. От удара на тези частици ще бъдат избити вторични йони, които също ще бъдат улавяни и анализирани. Така при прелитането на сондата на височина около 50 м ще бъде изследвана повърхността на спътника в сто различни точки.
Освен всичко изброено до тук, предвижда се върху фобос да кацне специален спускаем апарат. В
момента се разработват две различни конструкции на това съоръжение. При единия от вариантите той ще бъде дълготрайна автоматична станция (ДАС), която ще кацне върху повърхността на спътника и ще работи там продължително време. Тъй като привличането на фобос е много малко, налага се спускаемият апарат да бъде закотвен към неговата повърхност. За целта след кацането ще бъде изстрелян харпун, вързан със стоманено въженце, който ще се забие в почвата и ще свърже здраво апарата със спътника. След тази операция основната платформа на ДАС, към която са закрепени уредите и трите плоскости на слънчевите батерии, ще се повдигне на 80 см и ще започне своята работа. Отначало ще бъде определен химическият състав и физическите характеристики на почвата в мястото на кацането и чрез фототеле¬ визионно устройство ще бъдат предадени към Земята изображения на околността. При следващите ежедневни сеанси за радиовръзка ще бъде предавана телеметрична информация и ще се правят точни измервания за движението на фобос.
Не по-малко интересна е и втората разработвана конструкция на спускаемият апарат. Той ще има сферична форма и ще може да се придвижва върху повърхността на фобос чрез подскачания. Това ще му даде възможност да изследва химическите и физическите свойства на грунда в различни точки от повърхността на фобос. Кой от двата спускае¬ ми апарата ще бъде използуван, ще се определи след тяхното всестранно изпробване.
Няма съмнение, че изпълнението на програмата „фобос" през следващите няколко години ще ни направи свидетели на ново мирно проникване в тайните на космоса. Това ще бъде един смел скок напред в неизвестното, една важна практическа стъпка в изследването и овладяването на нашия общ дом — Слънчевата система.
инж. ИВАН ВЪЛЧЕВ
Ако ме запитат кое е най-интересното небесно тяло, без колебания бих отговорил — Марс. И то не само заради миналата му слава — та нали доскоро се надявахме там да живеят марсианците (или поне да са живели), но и заради бъдещето — убеден съм, че това е планетата, на която! през XX! век ще бъдат създадени първите извънземни поселения.
И така, какво представлява четвъртата планета на Слънчевата система, втората! по близост до Земята след Венера? Тя е позната ма човечеството от дълбока древност и заради червеникавия си цвят в била наречена на бога на войната, пожарищата и
кръвопролитията. А всъщност е един студен дребосък и сред деветте си посестрими — планети се нарежда по размери едва на седмо място.
Марс обикаля около Слънцето на средно разстояние 228 милиона километра, като прави една обиколка (марсианска година) за 687 дни със средна скорост 24 км/сек. Марсианското денонощие поразително прилича на земното (по-дълго е само с 41 минути) и продължава 24,6 часа. Има два съвсем малки спътника; фобос и Деймос. Диаметърът на планетата е 6794 км (на Земята 12 766 км) и има маса десет пъти по-малка от тази на Земята.
От тези физически характеристики следват няколко много важни последици — че на тази планета е много студено, че силата на притеглянето и е около 1/3 от земното (0,38 и че поради това почти не е могла да задържи атмосферата си, както и вода в течно състояние. Пък и плътността и е най-малка от четирите така наречени планети от земната група; Меркурий, Венера и Земята имат плътност все по-голяма от б г/см3, докато плътността на Марс е малко под 4 г/см3, но все пак е значително по-голяма от тази на планетите-гиганти (около 1 г/см3). Макар и да е значително по-ма-
7
Марс — снимка на различни „сезони"
лък от Земята, Марс по много показатели й прилича. Към всичко, което вече казах, трябва да добавя, че оста му е наклонена с 24° (на Земята с 23,5*), поради което там трябва да има същите сезони както на нашата планета, но те продължават значително по-дълго, защото и годината на Марс е почти два пъти по-дълга (1,88) от земната година.
Всички тези прилики (някои от които само външни и случайни) са създали първоначално (в края на XVIII век) подозрението, догадката , а по-късно и увереността, че на Марс има живот, че там има разумни същества, прочутите марсианци. Дълго време в това са били убедени и мнозинството от учените начело с най-старателните изследователи на тази планета.
Първото, почти преди два века, което е потресло астрономите, е, че на Марс, както и на Земята, на двата полюса има по една полярна „шапка". Те започват да се топят през пролетта (съответно за северното или за южното марсианско полукълбо) през лятото се разтапят и почти изчезват, за да започнат през есента да нарастват и да се възстановяват през зимата. Но освен това по повърхността на Марс през пролетта и лятото се появяват петна, които през есента бледнеят и през зимата съвсем изчезват. При това за разлика от основния цвят ( ж ъ л т о — ч е р в е н и к а в ) н а по-върхността, те изглеждат зеленикави. Как да не допуснеш, че те зи петна са растителност, която се развива през марсианските пролет и лято и изчезва през
есента и зимата. Сега учените смятат, че тези промени в оцветяването на повърхността се дължат на химически реакции, протичащи под въздействието на температурата и разтопяването на ледовете.
Земята и Марс, обикаляйки около Слънцето по своите орбити, всеки 780 дни се сближават — застават в една права линия (Слънце—Земя—Марс), при което Слънцето и Марс са в противоположни посоки, затова тези моменти се наричат противостоя¬ ния. Тогава разстоянието до Марс е най-късо. Но тъй като орбитата на Марс е значително по-елип¬ тична, при противостояние, разстоянието до тази планета може да бъде между 56 и 101 милиона километра. Когато разстоянието е най-малко, противостоянието се нарича велико. Това се случва всеки 15 или 17 години. Последното велико противостояние беше на 10 август 1971 г„ а следващото ще бъде на 18 септември 1988 г. Тогава, естествено, настъпват най-благоприятните моменти за изучаването на Марс.
Наблюдавайки Марс при поредното велико противостояние през 1877 г. италианският астроном Джовани Скиапарели забелязал по повърхността на планетата прави линии, които той лекомислено (поне от наши, съвременни позиции) нарекъл канали. Основният смисъл на тази дума на италиански е „проливи", но на останалите европейски езици с нея означават изкуствени широки ровове, по които тече вода. Това откритие направило огромно впечатление не само на астрономи
те , но и на всички хора. Един пример за ефекта от него е американският млад дипломат Пърси¬ вал Лоуел, който се отказал от професията си, построил си собствена обсерватория и посветил живота си на изучаването на Марс. И не без успех. Той „открил" десетки канали по повърхността на планетата, които я обхващали почти цялата в стройна мрежа. Как при това положение да не допуснеш, че там живеят (или поне до неотдавна са живели) марсианци — разумни същества способни да построят тези канали и то тъй близо до нас! Почти за столетие Марс става любима планета и на писателите. Те описват как хората посещават Марс и как марсианците идват на Земята (X Уелс „Войната на световете" , Ал. Богданов „Червената звезда", Р. Бредбъри „Марсиански хроники" и още много, много други).
С усъвършенствуването на те лескопите, с все по-прецизното изучаване на Марс хипотезата, че на тази планета има живот и дори разумни същества губеше привърженици. Популярно е изказването на един астроном „Моят телескоп не е достатъчно слаб, за да види каналите" Постепенно стана ясно, че това, което на някои астрономи от XIX век се е сторило като канали, всъщност са случайни подреждания на пукнатини и вериги от кратери. Но съ-крушителният удар върху всички тези хипотези нанесе космическият апарат „Маринър-4" през 1965 е., като прелетя на 10 000 км от планетата и предаде на Земята 22 фотографии. След това последваха серия съветски и американски космически сонди, които прелитаха край Марс, обикаляха около него като спътници, кацаха меко на повърхността му, фотографираха я, вземаха проби за проверка има ли там поне някакъв, макар и крайно примитивен, живот.
Уви, оказа се, че повърхността на Марс прилича много повече на лунната, отколкото на земната. Какво се знае сега за тази планета?
Поради своята отдалеченост от Слънцето и малката си маса (1/10 от земната) Марс се оказа една студена и непригодна за живот планета. Най-високата температура, измерена на екватора й. достига до 27*С на обяд, но на същото място през нощта тя пада до минус 90*С. А на полюсите студът достига до минус 140*С. Не по-благоприятни условия пред-
8
ПАНОРАМА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА лага и атмосферата й. На повърхността тя е повече от сто пъти по-разредена отколкото на земната повърхност и освен това се състои главно от въглероден двуокис, (95%), азот (2,7%), аргон (1,5%) и съвсем малки количества кислород и водни пари.
Повърхността на планетата е съставена от пясъци и камъни, в които преобладават елементите силиций и желязо. Последният (съединенията на желязото) придава характерния червеникав цвят на планетата.
Освен че е осеяна с голямо количество кратери с най-различни размери, важна специфична особеност на марсианската повърхност е рязко изразения й релеф. От една страна, там има множество извънредно високи вулка¬ нични кратери, най-големият от които е планината Олимп, висока 25 км (три пъти по-висока от Чомолунгма), широка в основата си 600 км, а кратерът има диаметър 70 км. Това е най-високата известна планина в Слънчевата система и ако я преместим на Балканския полуостров би покрила територия почти два пъти по-голяма от нашата страна. Но освен шеметни висини марсиан¬ ският ландшафт се характеризира и с непознати пукнатини. Каньонът Копратес се простира паралелно на екватора, дълъг е почти 5000 км и на места е дълбок до 6 км. Характерна особеност на марсианската атмосфера са пясъчните бури. Тя винаги е запрашена, но често там се развихрят невъобразими пясъчни бури, които понякога закриват лицето на планетата в продължение на седмици. Друго важно обстоятелство е, че на Марс не може да съществува вода в течно състояние. Тя е или лед поради ниските температури, или направо субли¬ мира в газообразно състояние поради ниското атмосферно налягане.
Ако обобщим казаното дотук, излиза, че на Марс не може да има живот: температурите са прекалено ниски; вода няма; атмосферата е крайно разредена пък и с неподходящ газов състав. Към всичко това сме длъжни да добавим, че през лятото на 1976 г. две американски междупланетни сонди „Викинг-1" и "Викинг-2" кацнаха меко на Марс, на разстояние
7500 км една от друга. И двете взеха проби от марсианския терен, изследваха го по специална за целта технология. И двете проби не можаха да открият присъствието на микроорганизми, дори на най-примитивни форми на живот.
А значи ли всичко това, че на Марс няма живот? Че никога не е имало? Че не е възможно там да се породи, да съществува живот в бъдеще? — Представете си — не значи! И то не защото авторът е някакъв фанатичен привърженик на „каналите", на „сезонната растителност", ако искате — на марсианците. А ето защо:
Преди всичко макар и двата апарата „Викинг" да не откриха живот на Марс, това още не може да бъде „окончателна присъда" за планетата. Възможно е да са били проведени неправилни експери¬ менти-проби. Търсен бе живот от земния тип, а марсианският може да е със съвсем друг хими-зъм. А може и апаратите да са попаднали на неподходящи за целта места; може другаде да се е приютил скромният, примитивният марсиански живот.
Какво дава основание на учените да се съмняват в безпогреш-
ността и окончателността на експериментите?
Преди всичко абсолютно е доказано от полетите на космическите сонди, че на Марс в миналото са текли реки (ясно се виждат пресъхналите им русла); имало е наводнения и свличания на мокра, кална почва. Доказано е, че макар и рядко огромни маси вода са заливали някои райони на Марс. Къде са се дянали те? Дали цялата вода се е изпарила и разпиляла из космическото пространство?
Доказано е също така, че полярните шапки се състоят от замръзнали въглероден двуокис и Воден, лед. Много вероятно е в дълбочините на марсианската кора да се намират големи количества замръзнала вода, така както на Земята във вечната за¬ мръзналост. Тези и някои други съображения правят допустимо предположението, че в миналото, когато атмосферата на Марс е била по-плътна и водните запаси по-богати (преди да се разпилеят из космоса), там, някога се е породил и може би досега се е запазил живот. Вярно ли е това предположение ще покажат следващите експедиции, особено когато планетата бъде посетена от хора.
Рисунки на знаменитите „канали''
9
Да, това непременно ще се случи още през XXI Век и Вероятно в самото му начало. Ето защо най-важният за нас въпрос е доколко Марс в воден да бъде населен. Веднага трябва да отговоря, че от всички планети на Слънчевата система несъмнено е най-подходящ за тази цел. А с оглед на близкото бъдеще (следващите няколко десетилетия) може да се каже — единствен подходящ. Съображенията за това са следните:
* Марс е почти толкова близък (56 мил. км) колкото и Венера (40 мил. км) — при максималното им приближаване само с 16 мил. км по-далеч, което за космическите мащаби е незначително;
* денонощието продължава практически колкото земното — на Марс смяната на деня с нощта отговаря на тези, с които сме привикнали;
* има и сезони, макар и два пъти по -дълги;
* макар и да е значително по-студено, все пак температурата на Марс е най-благоприятна за нас — температурната разлика
между най-ниската и най-високата е около 160°С, а на Земята около 140°С;
* вярно в, че атмосферата е сто пъти по-разредена и е съставена от негодни за дишане газове, но все пак съществува (пази планетата) и не пречи, както тази на Венера и планетите гиганти;
* и накрая Марс притежава дори едно предимство спрямо Земята : силата на тежестта там е само 0,38 (един 75-килоарамов човек ще тежи само 29 кг) и това ще облекчава не само ходенето и работенето на планетата, но и кацането и излитането на между¬ планетните кораби.
Всички тези обстоятелства правят възможно населяването на Марс. Разбира се, в херметизирани, добре защитени автономни помещения (навярно около еква¬ тора), а излизането на повърхността ще става само с мар¬ сиански скафандри. Когато дойде ред на Марс човечеството вече ще е построило такива поселения на Луната, която е 150 пъти по-близо, при значително по- неблаго
приятни условия, и този опит ще помогне при населяването на Марс.
Какво е необходимо за живота? Преди всичко вода — нея ще я
добиваме от леда на полюсите, от вечната замръзналост, ако не я открием да съществува направо дълбоко под почвата. От водата може да се добива неограничено количество кислород за дишане на хората и животните. А въглероден двуокис там има в огромно изобилие — 95% от атмосферата се състои от този газ, който, вкаран в оранжериите, растенията ще преработват в зелена маса и кислород.
За всичко това и за осветление, отопление, за работата на двигателите ще е необходима енергия. Това ще са усъвършенствувани и миниатюризирани атомни и тер¬ моядрени електроцентрали. Първоначално те ще бъдат захранвани с топливо, донесено от Земята, а по-нататък сигурно ще бъдат открити енергетични залежи и на Марс.
АЛЕКСАНДЪР ГЕРЕНСКИ
Беше краят на XVII век, когато Нютон написа в „Начала на натурфилософията": „Абсолютното, истинското мате¬ матично време само по себе си и по самата си същност протича равномерно, без отношение към всичко външно." Пак тогава той пръв въведе представата за абсолютното пространство — фигуративно казано, нещо като съд, торба или въобще вместилище на всички възможни физични тела, свойствата на което, както и тези на абсолютното време, не зависят от намиращите се вътре тела. Прав или не, но точно тези постулати му позволиха да изгради света на класическата механика, чиито основни закони и уравнения ползуваме до днес.
Айнщайн имаше друга представа за времето и пространството. Той отрече както
абсолютното време, така и абсолютното пространство, създавайки теорията на относителността.
Лаплас направи следния експеримент. Спря мислено времето и преди да е настъпила световна катастрофа, се опита да изследва всички възможни физични параметри. Не успя, но затова пък стигна до извода: „Онова разумно същество — писа той през 1780 година, — което във всеки даден момент би могло да познава всички движещи сили в природата и би имало пълна картина за състоянието, в което Природата се намира, би могло — стига неговия ум да успее да анализира тези данни — да изрази в едно уравнение както движението на най-големите тела в света, така и най-малките атоми. Нищо няма да е неизвестно за него и само с
един поглед то би могло да види и бъдещето на света и неговото минало..."
Само за момент си представете това „същество на Лаплас" — било човек, било ЕИМ, било дори инопланетянин или кой знае какво — което е успяло да измери в един единствен миг началните условия в живота на нашата планета и по този начин да се домогне до всичките и тайни, до смисъла на нейния „механизъм". Та това вече няма да е „същество", а истински „демон". Така го и нарекоха — „демонът на Лаплас", защото той единствен на този свят е способен в един миг да измери милиарди величини и да реши милиарди уравнения срещу възможността да прекрачи бариерата на времето.
Хърбърт Уелс нямаше познанията на тримата велики умо-
10
ве и затова постъпи по съвсем различен начин. Просто покани приятели на гости и накара домакинът, млад английски учен, да напусне компанията, за да прескочи до бъдещето със собственоръчно направена машина — нещо като велосипед, снабден с най-необикновени приспособления". Това, което младият учен видя в бъдещето, съвсем не беше толкова радващо като перспектива за човечеството, ето защо, връщайки се отново в настоящето, предпочете да предприеме следващото си пътешествие в миналото, от което повече никога не се завърна...
Така Уелс, написвайки едноименния си роман, създаде "машината на времето", способна да преодолява преградите на миналото и бъдещето — нещо, което никой човек до този момент не бе сторил, макар всеки тайничко да го бе мечтал. Защото "пътешествията във времето — както казва Робвер Шару — спадат към онези митични категории, каквито са например мечтата за вечната любов, за летене във въздуха, за изкореняване на всяко зло и премахване не абсолютно всяка несправедливост. И докато, поне теоретически, реализацията на тези мечти е възможна при някакви условия, то единствено изключение прави пътешествието във времето с "машината на Уелс".
Не защото наподобява велосипед, възможно най-неподходящо избраната техническа конструкция, макар "снабдена с най-необикновени приспособления". (Какво ще наподобява тя, е въпрос чисто технически, който в случая няма да обсъждаме.) Важното е, че нито с "машината на Уелс", нито с каквато и да е друга по конструкция "машина на времето" няма да стигнем читави до там, закъдето предварително сме се запътили. Причината е в простичкия факт, че Земята не се върти единствено около Слънцето, а ведно с него и с другите планети се е насочила със скорост по-голяма от 20 км в секунда към една определена точка от небесната сфера, намираща се някъде между съзвездията Лира и Херкулес.
Ето защо, „яхнали" „машината на времето" в хола на жилището си например и решили да се върнем само с тридесет дни назад на същото място, ние няма да се озовем в хола, а в някоя друга точка на космич¬ ното пространство и подобно на самотен корабокрушенец, за който светът нищо не знае, ни очаква неминуема гибел всред невъобразимата кос¬ мична пустош.
Що е време? Ако си представим Слънчевата система като влак, в чиято композиция съвсем естествено е включен и вагонът „Земя" ведно с нас, то
времето е онзи пейзаж зад стъклото на прозореца, който постоянно и измамно се движи пред очите ни. И макар на не¬ сведующия да се струва, че пейзажът отминава, то в действителност се движим ние в посока от миналото към бъдещето.
Въпросът е как да напуснем вагона?
Да опростим примера и се качим в друг влак, да кажем от София до Пловдив. Разстоянието изминаваме за два часа. Вземаме друго, по-бързо превозно средство и ето ни след половин час обратно в София. Вземаме трето, още по-бързо, и времето се съкращава на една минута, на десет секунди, на три, две, една... Ето че успяваме да пристигнем в момента, когато се качваме във влака на път за Пловдив!... Продължаваме да увеличаваме скоростта. Вече го няма влака, няма ни и нас, няма я дори София. Ние се носим с невъобразима скорост назад в миналото... към споменатата вече космична пустош...
Естествено, подобни скорости са невъзможни при наличие на атмосфера. Според някои специалисти те не са така немислими в условията на космическия вакуум и „машината на Уелс", поне теоретически, е възможна в една друга модификация „темпоралния космичен кораб".
...Ето че въпросният кораб се е насочил към точно определена точка в пространството — там, където се е намирала Земята на 18 юни 1815 година в единадесет часа преди обяд, по времето, когато Наполеон дал заповед на войниците си да атакуват окопалата се по хълмовете край Ва¬ терло армия на Уелингтън. Незабелязан от участниците в историческото събитие, корабът се приземява някъде наблизо и от него слиза лицето X. Сами се досещате, или поне сте чели в научната фантастика, то трябва да е взело всички предпазни мерки, щото никой да не се усъмни, че идва от друга епоха. И въпреки безкрайните му симпатии към
11
Наполеон, да предположим, че има такава, той трябва да остане бездеен и безпристрастен свидетел на неговия крах, за да не повлияе върху хода на историята, така както други посетители от бъдещето са постъпвали... или постъпват... или ще постъпват, за да не оставят никакви реални следи от своето пребиваване. (Това също ви е известно от научната фантастика.)
Въпреки всички мерки, случайности не са изключени. Особено по време на битка. Да предположим, че X. става неволна причина за смъртта на Наполеонов войник. Това, както сме свидетели, не се о т разява на хода на битката. Но в действителност войникът е останал жив, върнал се е в родното село, оженил се е, народили са се деца, внуци... и един от неговите потомци след време е участвувал в строежа на Аифеловата кула. Значи ли, че след неволната намеса от „бъдещето" просто в същата секунда на смъртта на войника, ще изчезне и онази част от Аифеловата кула, монтирана от неговия потомък! (Отново известна от фантастиката ситуация.)
Остава да приемем най-прос т о т о и най-близко до ума, но в замяна на това най-фантастичното от всички възможни
предположения — каквото и да е направил „пришълецът от бъдещето", колкото и ужасяващо да е то , то отзвукът му никога няма да стигне до настоящето, защото е станало... в друго измерение, в друг неизвестен за нас свят!
„Да си представим, пише фантастът Мюрей Лейнстър, че стигайки до разклонение, аз не мога да реша кой от двата пътя да избера. По класическия начин хвърлям във въздуха една монета и така решавам накъде да тръгна. По който и път да тръгна, ще срещна определени типографски характеристики, ще изживея определени събития. Но те никога няма да бъдат еднакви с тези, които характеризират втория път. И така както две различни шосета водят към два различни града, два различни пътя към бъдещето могат да ме отведат в две бъдеща, различни едно от друго. Докато в първото мога да разчитам на успех в живота, във второто мога да попадна под колелата на автобус. В същност бъдещата, в които можем да попаднем, са повече от едно. Ние избираме едно, но онези, които не сме избрали, също съществуват като неизминати пътища в действителността. "
Решим ли докрай да следваме
логиката на Лейнстър, приложим ли я конкретно за битката при Ватерло, то днес ние живеем в онази „темпорална отсечка", тоест в онази верига от събития във времето, в която Наполеон губи битката. Но възможностите са практически безкрайни — Наполеон печели битката, Наполеон умира на бойното поле, така че за него лично изходът от битката става без значение, Наполеон остава на остров Елба, така че няма никакви „сто дни"... Или казано с други думи — съществуват безброй измерения, с безброй планети Земя в тях и безбройно много Наполеонови двойници. А и не само негови! Тези безбройни паралелни светове неминуемо се пресичат, така че ние, без дори да си даваме сметка, вземайки едно или друго решение, преминаваме от един паралелен свят в друг. (Това също е фантастика.)
Какво реално може да се каже?
Твърди се, че седмица преди да почине Айнщайн казал в разговор относно евентуалните космични пътешествия (тогава Гагарин все още не беше полетял в Космоса, но събитието бе назряло да се случи): „Космонавтиката не само ще ни посочи пътя към звездите, но може би и пътя за пътуване във времето." Не е сигурно дали Айнщайн е казал точно тези думи или те са му приписани впоследствие, като свободно тълкувание на друга негова мисъл, но затова пък изказването на професор Шкловски е неоспорим факт: „Прогресът в изследването на Космоса ще ни даде средства да изследваме и времето."!
А дотогава, като най-добра възможност да прескачаме през „стената на времето" ни остава фантазията — било нашата собствена, било тази на професионалните фантаст и . И не смятайте тази възможност за незадоволителна. Припомнете си колко много човешки мечти са станали реалност. (По материали от чуждия печат)
12
Научнофантастичен разказ от КАТРИН МАКЛИЙН
— Какво мислите за извънземните същества, мистър Натен? Приятелски ли са настроени? Приличат ли на хората? — попита репортерът от „Нюз".
— Много приличат — отвърна слабичкият млад мъж.
Навън дъждът барабанеше по големите прозорци, замъглявайки изгледа към летището, на което Те щяха да пристигнат. Локвите по бетоновите писти приличаха на сипанчави от дъжда, в тревата, растяща между тях, блестеше от мокрота и се превиваше под поривите на вятъра.
Встрани, на почтено разстояние от мястото, където огромният космически кораб трябваше да се приземи, се забелязваха сивите сенки на колите с телевизионни камери. Екипажите им чакаха притиснати един до друг в подвижните си съоръжения. Още по-встрани, в пустите пясъци зад далечните хълмове се криеше в кръв артилерията, а далеч на хоризонта в бойна готовност стояха бом¬ бохвървачите. Те пазеха света от възможна измама от първия извънземен космически кораб, идващ на Земята.
— Знаете ли нещо за родната им планета? — попита репортерът от „Хералд".
Джоузеф Р. Натен — слабичкият млад мъж с права черна коса и уморено лице, към когото бе отправен въпросът, бе гледан с уважение от репортерите. Той очевидно беше в края на силите си и те не искаха да го притесняват допълнително, задавайки му едновременно твърде много въпроси. Утре може би той щеше да бъде една от най-големите знаменитости, които някога са се появявали 8 заглавните страници.
— Не, нищо конкретно. — Някакви предположения или умозаключения? -
настоя репортерът от „Жарела". — Техният свят за тях трябва да е както Земя
та за нас — отговори несигурно отегченият млад мъж. — Околната среда спомага за развитието на животното, но, разбира се, само в определено отношение. — Той им хвърли бърз поглед и после уклончиво погледна встрани. Пригладената черна коса бе започнала да прилепва от пот на челото.,— Това не е необходимо да означава нещо.
— Подобна на Земята — записа мърморейки един от репортерите, сякаш в отговора на бе забелязал нищо друго.
— Какво ви помогна да се свържете с тях? — попита репортерът от „Таймс".
— Смущения. Радиосмущения — след колебание отвърна Натен. — в свободното си време започнах да насочвам антената-радиоприемник към звездите. Вие знаете, че някои звезди излъчват радио-шум. По-точно нещо като радиосмущение. Хората
отдавна се вслушват в него, опитвайки се да си обяснят защо звездното излъчване на тези вълни идва на такива тласъци. Това не изглежда естествено. — Той направи пауза и се усмихна колебливо, чувствувайки, че следващото нещо, което щеше да каже, щеше да го направи знаменит. Това бе една идея, която му хрумна докато се вслушваше; една идея, която бе така проста и съвършена, както тази на Нютон, когато е видял падането на ябълката. — Аз реших, че то не е естествено и се опитах да го дешифрирам. — Той се опита да обясни явлението и да го направи очевидно. — Виждате ли, да се ускори движението на лентата, докато съобщението зазвучи като радиосмущение и след това да се излъчи е стар информационен трик. Тайните служби го използуват. Този вид писукане съм го чувал и преди.
— Искате да кажете, че те ни изпращат шифровано съобщение ли? — се поинтересува репортерът от „Нюз".
— Това не е точно шифър. Необходимо е само да го запишете и после да намалите скоростта на лентата. Те не предават информацията на нас. Ако една звезда притежава обитаеми планети и между тях съществува радиовръзка, те биха изпращали тънък интензивен лъч, за да пестят енергия. Вие разбирате, че той е също като прожектор. Теоретично един такъв интензивен лъч може да пътува безкрайно дълго, без да загуби от силата си. Обаче насочването от планета към планета би било трудно, вие не можете да очаквате, че от такова разстояние един лъч ще се задържи в целта повече от няколко секунди. Следователно, те биха могли да свият по естествен път всяко съобщение в рамките на половин до една секунда и да го изпратят няколкостотин пъти в едно по-дълго излъчване. Така те биха били сигурни, че съобщението е уловено в момента на преминаване на лъча през целта.
— Сигурно имате право — съгласи се репортерът от „Таймс".
Те се усмихнаха един на друг. — Как се случи така, че вие вместо само гласове
уловихте и телевизионно изображение? — попита репортерът от „Нюз".
— Не случайно — започна търпеливо да обяснява Натен. — Аз бях разпознал един модел на разложен образ и исках да уловя телевизионно изображение. То е разбираемо на всички езици...
Един сенатор крачеше нагоре-надолу по залата в близост до журналистите, мърморейки под нос заучената приветствена реч и нервно поглеждаше през прозорците сивата суграшица.
Срещу прозорците на дългата зала имаше малка, повдигната над нивото на пода платформа, от двете страни на която се извисяваха стройните форми на телевизионните камери, подвижните микрофони и бездействуващите прожектори, го-тови да бъдат включени, когато сенаторът започне приветствената си реч към извънземните същества. До нея се намираше овехтяло радиопредавателно устройство без кутия, която да скрива частите му и две телевизионни катодни тръби, проблясващи с голотата си от едната страна и мънкащ нещо говорител от другата. До тях имаше табло с циферблати и копчета, а на маса пред таблото бе поставен малък ръчен микрофон.
— Аз записах някои от групите писукания, идващи от съзвездието Стрелец и започнах да работя върху тях — каза Натен. — бяха ми необходими няколко месеца, за да открия синхронизираните сигнали и дори да получа образ.
В паузите, които правеше Натен, репортерът от „Таймс" откри, че несъзнателно се вслушва за шум от ракетни двигатели на бързо приближаващ космически кораб.
— Как влязохте в контакт с космическия кораб? — попита репортерът от „Пост".
— Направих копие на филма „Пролетна церемония* на Дисни-Стравински и го изпратих обратно в същото направление, от което получавахме сигналите. Само за опит. То би стигнало до тях след много години, ако въобще стигнеше, но аз мислех, че библиотеката не би имала нищо против да получи един нов запис. Две седмици по-късно, когато уловихме и забавихме нова партида записи, открихме, че ни отговарят. Съобщението очевидно
беше предназначено за нас. Представляваше края на филма на Дисни, прожектиран пред широка публика и после публиката, седяща и чакаща пред празен екран. Сигналът беше много лесен и силен. Бяхме прихванали предаване от космически кораб. Вие разбирате, че те искаха друг филм. Бяха харесали този и искаха още... — при тази мисъл той им се усмихна — Вие можете сами да ги видите. Записът е в помещението, намиращо се в дъното на залата, където лингвистите работят с механичния преводач.
Те я отвориха и влязоха пипнешком в тъмното помещение, наблъскано със сгъваеми столове, в което доминираше ярко светещ екран. Вратата зад тях се затвори и в помещението се върна пълният мрак. Остана да се чува само шумът, вдиган от репортерите, които примъкваха столовете си около екрана. Остана прав само репортерът от „Таймс". Той бе силно изненадан, сякаш бе заспал и после събуден, за да открие, че е попаднал на погрешно място.
Ярките цветове на двойния образ изглежда бяха единственото реално нещо в затъмнената стая. Независимо че образът бе неясен, той можеше да види, че в действията на екрана има нещо непривично.
ТОЙ ГЛЕДАШЕ КЪМ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЪЩЕСТВА.
Впечатлението беше, че две декизирани човешки същества се движеха странно, полутанцувайки-по¬ лукуцайки. Внимателно, като се страхуваше, че образите могат да изчезнат, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам очила с поляризирани стъкла. После завъртя едните лещи на деветдесет градуса спрямо другите и ги постави на очите си.
Двете същества незабавно дойдоха на фокус, реални и стабилни, а екранът се превърна в широк илюзорно близък прозорец, през който той ги наблюдаваше. Те се намираха в помещение със сиви стени и дискутираха нещо със сдържано вълнение. Едрият мъж в зелена туника затвори за момент пурпурните си очи, когато другият каза нещо и с гримаси направи движение с пръстите си.
ДРАМАТИЧЕН АКТЬОР. Вторият, по-дребен и с жълтозелени очи, при
стъпи до него и заговори бързо с по-нисък тон. Първият стоеше неподвижно, без да прави опит да го прекъсне.
Очевидно предложеното беше някаква изкусна измама и репортерът от „Таймс" искаше да се убеди в това. Пипнешком той потърси стол и седна.
Може би жестът е универсален — желание или отвращение, наклоняване напред или назад, напрегнатост, отпускане. Може би тези артисти бяха майстори. Сцената се смени: коридор, място, приличащо на парк, в който — той започна да разбира — се намираше космическият кораб, учебна зала. Там имаше и други същества, които разговаряха помежду си и работеха. Някои от тях разговаряха с мъжа в зелената туника и всичко беше ясно — какво се случваше или как те се чувствуваха. Говореха не един сякаш леещ се език с много къси гласни и разгорещено жестикулираха, движейки ръцете си по странен начин — не бавно, а някак необичайно.
Той игнорира езика, но след време странният им начин на движение започна да събужда у него интерес. Нещо в този начин... Той с усилие отклони съзнанието си от развитието на действието и принудително си съсредоточи вниманието върху фи-
14
ИЛЮСТРАЦИИ: 3. X. РУМЕН СКОРЧЕВ
зическата разлика; кестеняви късо подстригани ко¬ си и разноцветни очи (цветовете се виждаха ясно, защото ирисите им бяха много големи) с кръгла форма, широко разположени върху заострените им в долния край светлокафяви лица. Те бяха с дебели вратове и големи мускули на ръцете, които показваха необикновена за човек сила, но китките им бяха тънки, а пръстите, също тънки и нежни, изглежда бяха на брой повече от обикновено.
Репортерът от "Таймс" си спомни сенатора, който крачеше нагоре-надолу в залата за наблюдение, чувайки отново приветствената му реч за добре дошли. Речта не беше само празен надут жест, както предполагаше той. Тя трябваше да бъде преведена от механичния преводач и разбрана от извънземните същества.
От другата страна на светещия прозорец, какъвто беше стереоекрана, едрият главен герой в зелена туника говореше нещо на един пилот в сива униформа. Те се намираха в ярко осветената командна зала на космическия кораб.
Репортерът от „Таймс" се опита да улови нишката на действието. Той вече се интересуваше от съдбата на главния герой и му симпатизираше. Това бе, може би, в резултат на добрата му игра, част от артистичното изкуство, а този актьор можеше да бъде сценичен идол на цели слънчеви системи.
Контролираната напрегнатост, която се издаваше от потръпването на ръцете, бе твърде бърз отговор на въпроса. Униформеният, неподозиращ нищо, се обърна с гръб към него и се зае с някаква задача, която включваше и карта със светещи по нея червени точки. Движенията му бяха също като на другите. Те всички сякаш се намираха под вода или на филм със забавени движения. Другият, наблюдавайки един превключвател на таблото, се
приближаваше към него. Чуваше се тиха музика. Лицето на извънземното същество, наблюдава
що превключвателя, се беше приближило до екрана и репортерът от „Таймс" отбеляза, че ушите му представляват два симетрични и почти съвършени полукръга без видими отвори в тях. Униформеният изрече къса фраза с дълбок глас. Той все още бе с гръб към другия, който говорейки небрежно, продължаваше да се приближава към него. Превключвателят се приближаваше стереоскопично и изпълвайки екрана, стана досегаем. Ръката на другия се показа, стрелна се към превключвателя и го хвана...
Чу се остър звук. Ръката се отвори и замръзна от болка. Зад него неподвижно с оръжие в ръка стоеше фигурата на униформения. Той се беше обърнал и стрелял и сега наблюдаваше с разширени очи как мъжът в зелената туника се олюлява и пада.
Драматичното положение се задържа. Униформеният унило погледна ръката си, държаща оръжието, с което беше убил.
Един друг униформен мъж се появи и взе оръжието от отпуснатата му ръка. Обезсърчен, убиецът започна да обяснява нещо с нисък глас. В същото време музиката се засили и заглуши думите му. а екранът бавно потъмня като прозорец покрит със сива мъгла.
Музиката затихна. В тъмнината някой изръкопляска. Репортерът от „Таймс" стана тихо, излезе В ос-
лепителнобелия каменен коридор и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, сгъвайки и прибирайки замислено стереоочилата си.
Залата беше още по-препълнена с хора, отколкото преди да я напусне. Телевизионната камера и микрофоните стояха близо до своята апаратура.
15
Сенаторът се беше разположил на стол и четеше, а В далечния край на залата осем седнали В кръг мъже Водеха оживена дискусия на някаква тема. Репортерът от „Таймс" разпозна няколко, които знаеше лично. Те заемаха високи постове в науката и работеха Върху теорията на полета
Ръчно направеният предавател — приемател, настроен на предавателната вълна на обикалящия В орбита около Земята кораб, още бръмчеше, а младият мъж, който го бе включил, седеше Подпрял брадата си с юмрук на ръба на телевизионната платформа. Той не вдигна поглед при приближаването на репортера от „Таймс", но причината беше разсеяност, а не нелюбезност.
Репортерът от „Таймс" седна до него и извади пакет цигари. После си спомни за приближаващия момент на телевизионното предаване и за забраната да се пуши и наблюдавайки замислено дъждовните капки, удрящи все по-слабо стъклата на прозорците, прибра пакета обратно в джоба си.
— Какво не е в ред? — попита той. С леко поклащане на глава Натен показа, че пред¬
чувствува нещо. — ВИЕ ми кажете. — Изпитвам подозрение — отвърна репорте
рът от „Таймс". — Чисто подозрение. Всичко върви твърде гладко и всеки приема твърде много за дадено.
— Аз все още се вслушвам — каза Натен и малко се отпусна.
— Има нещо в начина, по който се движат... — Това ме безпокои и мен. — Сигурен ли сте, че се движат с тази скорост,
която видяхме на екрана? Натен погледна замислено ръцете си. — Не зная — отвърна той. — Когато завъртя
лентата по-бързо, всички те ускоряват движенията си и вие започвате да се чудите защо дрехите им не се развяват зад тях, защо вратите се затварят така бързо и въпреки това не ги чувате да се затръшват. Защо предметите падат така бързо? А ако намаля скоростта, те всички сякаш плуват. — Той погледна замислено репортера. — Не разбрах името ви.
— Казвам се Джейкъб Люк, от „Таймс" — представи се той и протегна ръка.
Натен я улови с бързо движение и здраво я стисна.
— Ще ги видим ли? — попита бавно Люк. Настъпи мълчание. Чу се само леко шумолене на
хартия, когато сенаторът обърна страница от списанието, което четеше. В другия край на залата, учените продължаваха дискусията си.
Натен отметна отново назад дългата си черна коса, която сякаш нарочно падаше на очите му, за да му попречи да вижда.
— Разбира се — внезапно се засмя младият мъж. — Разбира се, че ще ги видим. Защо пък не, когато правителството е готово да ги посрещне с приветствени речи, цялата армия се е скрила зад близкия хълм, а навсякъде наоколо има репортери и телевизионни камери? Всички радиостанции са готови да съобщят за кацането им на Земята. — Той достигна до истината без да си поеме дъх. — По дяволите! Не, те няма да кацнат тук. Има някаква грешка. Трябваше да уведомя висшите чиновници още вчера, когато пресмятанията започнаха да ми изневеряват. Не зная защо не казах нищо. Мисля, че ме беше страх. Около мене имаше твърде много
хора от най-висок ранг. Загубих смелостта си. — Натен дръпна репортера за ръкава. — Слушайте, аз не зная какво...
На предавателно — приемателното устройство светна зелена светлина. Натен не я погледна, но спря да говори. .
От високоговорителя на устройството се чу глас, говорещ на извънземния език. Сенаторът го погледна нервно и започна да оправя връзката си. Гласът престана да говори. Натен се обърна и погледна високоговорителя. Безпокойството му изглежда бе изчезнало безследно,
— Какво бе това? — полюбопитствува репортерът от „Таймс".
— Гласът каза, че са намалили достатъчно скоростта, за да започнат да навлизат в атмосферата. Предполагам, че до пет-десет минути ще бъдат тук. Това беше Бъд. Той е много развълнуван. Той каза: „Господи, на каква мрачна планета живеете!" — Натен се усмихна. — Шева.
— Какво разбират те под „мрачна"? -— попита слисан репортерът от „Таймс". — Не е възможно валежът да е върху много голяма част от Земята.
Навън дъждът намаляваше. Светлосини ивици небе проблясваха през разкъсванията на облачната покривка и се отразяваха от стичащите се по стъклата на прозорците капки. Люк се опита да помисли за някакво обяснение.
— Може би правят опит да кацнат на Венера. Това беше смешно и той го знаеше. Космиче
ският кораб следваше лъча, изпратен от Натен. На устройството отново светна зелена светли
на и те опряха да говорят, очаквайки съобщението да бъде записано, забавено и възпроизведено. Екранът внезапно оживя с картина, показваща младия мъж, който седеше на своето предавателно устройство. Той бе обърнат с гръб и наблюдаваше екрана в единия край на устройството, който показваше приближаването на огромна тъмна равнина. Когато корабът се гмурна надолу към нея, илюзията за масивност се стопи и равнината се превърна в турбулентно движещи се черни облаци. Те се разшириха в мастилена вихрушка и после чернотата погълна екрана. Младото извънземно същество — наречено от Натен Бъд — се обърна с лице към камерата, каза няколко думи и се усмихна с неговото „0". После докосна ключа и «кранът посивя.
— Той каза нещо относно избягване на кацането в морето. Те идват — с внезапно напрежение прозвуча гласът на Натен.
— Атмосферата не изглежда така — каза неочаквано репортерът от „Таймс". — Това не е земната атмосфера.
Няколко души се приближиха. — Какво казаха те? — Навлизат в атмосферата. Ще кацнат след
около пет-десет минути — осведоми ги Натен. По залата премина вълна от лека възбуда. Опера
торите отново започнаха да нагласяват обективите на телевизионните камери и да проверяват микрофона. Включиха и прожекторите, все още разговаряйки, учените станаха и отидоха към прозорците. Репортерите в залата се събраха на куп и също се отправиха натам, за да наблюдават великото събитие.
— Къде ще кацнат? — се обърна грубо към Натен репортерът от „Таймс". — Защо не направите нещо?
— Кажете ми какво да направя и ще го сторя — отвърна спокойно и без да се помръдне Натен.
16
Това не беше сарказъм. Джейкъб Люк погледна из¬ косо напрегнатото му и побледняло лице и смекчи тона.
— Можете ли да се свържете с тях? — попита той. •
— Едва след като кацнат. — А дотогава какво ще правим? — попита отно
во репортерът от „Таймс" и извади пакет цигари, но спомняйки си забраната да се пуши в залата, пак го прибра.
— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме — отвърна Натен.
Това щеше да бъде велик момент в човешката история и те като всички добри специалисти, безстрастни и вглъбени в работата си, се опитваха да забравят този факт.
След безкрайно дълго време репортерът от „Таймс" си погледна часовника. Бяха се изминали три минути. Той затаи дъх за момент, опитвайки се да чуе шума от ракетните двигатели на приближаващ се космически кораб, но... напразно. Не се чуваше нищо подобно.
Слънцето се показа иззад облаците и освети полето както гигантски прожектор осветява празна сцена.
Внезапно зелената светлина на устройството отново светна, показвайки, че е получено съобщение. Магнетофонът го записа, забави и после го подаде на високоговорителя. Той изпращя и в смълчаната в напрегнато очакване зала се разнесе висок глас.
Екранът остана сив, но гласът на Бъд каза няколко думи на своя език. Той млъкна, високоговорителят отново изпращя и екранът угасна. Когато стана ясно, че нищо повече няма да се случи и никакво съобщение относно току-що казаното няма да бъде направено, хората в залата се обърнаха с гръб към прозорците и възобновиха разговорите.
Някой каза анекдот и сам се засмя. Един от лингвинистите остана за известно вре
ме обърнат към високоговорителя, а после с учудено изражение на лицето погледна разширяващите се ивици синьо небе, които се виждаха през прозореца. Той беше разбрал.
— Тъмно е — превеждаше слабичкият дешифра¬ тор с нисък глас на репортера от "Таймс". — Вашата атмосфера е ПЛЪТНА. Точно това каза Бъд.
Изминаха още три минути. Репортерът от „Таймс" се усети, че пели цигара и тихо изруга. После духна клечката и прибра цигарата в пакета. Той се напрягаше да чуе шум от ракетни двигатели. Беше време за кацане, но въпреки това не се чуваше нищо.
На предавател — приемателя светна зелената светлина.
Съобщение. Репортерът от „Таймс" инстинктивно се изпра
ви. Натен внезапно се озова до него. Съобщението бе направено на глас, който му заприлича на гласа на Бъд. Той каза нещо и направи пауза. Изведнъж Люк разбра,
— Ние кацнахме — прошепна Натен. Вятърът метеше белия бетон на пустото лети
ще и люлееше мократа трева около него. Хората от залата погледнаха навън с надежда да чуят шума от двигателите и да зърнат в небето сребристия корпус на космическия кораб.
Натен, който бе седнал на предавателя, се размърда. Той го включи да загрее като същевременно провери и балансира показанията на уредите. Джейкъб Люк се приближи тихо и застана зад дясното му рамо, надявайки се, че би могъл с нещо да бъде полезен. Натен се полуобърна назад, сякаш да го погледне, откачи двата чифта слушалки, които висяха на механическия преводач, включи ги към приемателното устройство и подаде единия чифт на репортера.
От високоговорителя отново се чу глас. Люк бързо нагласи слушалките на ушите си. Той
се зарадва, че ще може да чуе гласа на Бъд. Тогава, сякаш идваше от много далеч, той ясно чу в слушалките записания глас на лингвиниста да произнася една английска дума. Последваха още няколко думи с гласа на някой от другите преводачи, след което от високоговорителя започна да се лее гласът на извънземното същество. Равнодушно произнесените думи се чуваха едва-едва, но въпреки това бяха учудващо ясни.
— Радарите показват, че наблизо няма здания или други признаци на цивилизация. Атмосферата около нас са регистрира от уредите гъста като лепило. Чудовищно газово налягане. Слаба гравита-ция. Изобщо липсва светлина. Вие не ни я описахте такава. Къде сте, Джо? Това не е някакъв номер, нали? — Бъд се колебаеше.
Линавинистът стоеше и слушаше, Той бавно побледня, кимна на другите лингвинисти да се приближат и им прошепна нещо.
Джоузеф Натен ги погледна враждебно, докато взимаше и включваше в преводача ръчния микрофон,
•— Джо се обажда — каза той в микрофона на чист английски език. — Аз се опитвам да фиксирам местонахождението ви по нашия сигнал. Опишете ни, ако изобщо е възможно, мястото, където сте кацнали.
Прожекторите осветяваха телевизионната платформа, която бе готова за официалното приветствие към извънземните същества. Телевизиите по света имаха готовност да изоставят предвидените по програма предавания, за да предадат едно велико събитие. В дългата зала хората продължаваха да чакат и да се вслушват за нарастващия вой на ракетните двигатели.
Този път след появяването на зелената светлина имаше дълго закъснение. Пръщенето на високоговорителя премина в непрекъснато смущение, през което те едва можеха да чуват слабия глас. Той изрече няколко думи и отново стана неразбираем. Компютърът превеждаше в слушалките им:
— Опитвам... изглежда... ремонт... — Внезапно гласът се чу по-ясно — Не мога да кажа дали резервният не е излязъл също от строя. Ще го опитаме. При следващия опит може да ви уловим по-ясно. Аз намалих силата на звука. Къде е космодро¬ мът? Повтарям. Къде е космодромът? Къде сте вие?
Натен остави ръчния микрофон, внимателно на-ласи един контролен уред върху записващия блок
на приемателя и говорейки през рамо докосна един ключ.
— Този уред ще повтори казаното последния път от мен.
После той седна и остана неестествено притихнал с полуобърната глава. сякаш внезапно бе доловил част от нещо и безуспешно се опитваше да вникне в смисъла му.
Зелената предупредителна светлина се появи, записът се включи и лицето на Бъд изпълни екрана.
— Чухме само няколко думи, Джо, и приемателят излезе от строя. Сава нагласяваме един видеоекран, за да уловим дългите вълни, които преминават през мрака и да ги превърнем във видима светлина. Скоро ще сме в състояние да изпълним докрай пешата задача Инженерите казват, че нещо не е в ред със задните двигатели, а капитанът ме накара
'да изпратя сигнал за помощ до най-близката ни космическа база, — Той се усмихна. — Съобщението ще я достигне едва след няколко години. Джо, аз ви вярвам, но моля ви, измъкнете ни оттук. Нали ще го сторите? Те казват, че най-после екранът е го-тов.
Зелената светлина угасна. Репортерът от „Таймс" отчете времето, необ
ходимо за изпращане на сигнала за помощ за извършването и записването на току-що полученото съобщение и за преобразуването му на един видеоекран.
18
— Те работят бързо — каза той обезпокоен. — Тук има някаква грешка с фактора време. Всичко в погрешно Те работят ТВЪРДЕ бързо.
Скоро зелената светлина се появи отново. Полу-обърнат към Люк, Нетен нижеше бързо една след друга думите си В пролуката от време, докато съобщението се записваше и забавяше.
— Те са достатъчно близо, за да им повредим приемателя с нашата предавателна мощност.
Ако бяха кацнали на Земята, тогава каква можеше да бъде тази тъмнина около кораба им?
— Може би те виждат в края на ултравиолетовия сектор. Атмосферата би изглеждала тъмна в неговия диапазон — изказа набързо предположението си репортерът от "Таймс", защото в този момент високоговорителят заговори с младия извънземен глас.
Сега този глас беше разтревожен. — На хоризонта ~ полукръг от стръмни скали.
Обширно кално езеро, бъкащо от плуващи в него животни. Навсякъде около кораба има огромни странни бели листа и невероятно големи месести чудовища, нападащи и изяждащи се взаимно. Ние кацнахме почти в езерото, точно на ръба на мекия му бряг, Калта не може да издържи тежестта на кораба и ние потъваме. Инженерите казват, че бихме могли да са освободим като излетим, но сопла¬ та са задръстени с кал и има опасност да взривим кораба. Кова ще можете де ни достигнете?
Репортерът от „Таймс се опита да си представи как ли би изглеждал каменовъгления период. Очевидно Бък виждаше нещо, което той не можеше да види.
— Къде са те? — попита тихо той. Нетен посочи положението на индикаторните
антени. Репортерът от "Таймс" проследи с поглед приближаващите се една към друга Въображаеми линии — продължения на антените извън прозореца, до мястото сред обляното в слънце пусто летище, изсъхващия бетон и поклащащата се трева, където те се срещаха.
КЪДЕТО ЛИНИИТЕ СЕ СРЕЩАХА, КОСМИЧЕСКИЯТ КОРАБ БЕШЕ ТАМ!
Внезапно го обзе страх от нещо непознато. — КЪДЕ СТЕ? ОТГОВОРЕТЕ, АКО Е ВЪЗМОЖНО!
НИЕ ПОТЪВАМЕ! КЪДЕ СТЕ? — предаваха отново от космическия кораб.
Той разбра, че Натен знаеше. — Къде в корабът? — попита дрезгаво репорте
рът от "Таймс". — В друго измерение ли се? В миналото, в друг свят или някъде другаде?
Натен се усмихваше горчиво, а Джейкъб Люк си спомни, че младият мъж имаше приятел не този кораб.
— Предполагам, че те живеят на планета с много висока гравитация и рядка атмосфера, която е в близост до синьобяла звезда. Те сигурно виждат в ултравиолетовия диапазон. Нашето слънце е ненормално малко, слабо и жълто за техните представи. Атмосферата ни е така плътна, че екранира ултравиолетовите лъчи — той дрезгаво се изсмя. — Добра шега с нас. Съществото ни изкара, че живеем на странна планета!
— Къде сте? — викаха от извънземния кораб.— Моля, побързайте! Ние потъваме!
Дешифраторът изказа бавно своето предположение и погледна репортера в лицето, търсейки разбиране в него.
— Ние ще ви спасим — каза той тихо. — Вие бяхте прав за фактора време. Бяхте прав като казах-
те, че те се движат с друга скорост, която аз разбрах погрешно. Тази работа с кодираните съобщения, ускорени, за да се избегне разсейването на лъча... Аз сгреших.
— Какво искате да кажете? — Те не са ускорявали предаването си. — Те не са...? Изведнъж в съзнанието си, репортерът от
„Таймс" видя отново представлението, което то-ку-що бе видял, но този път актьорите се движеха със шеметна скорост; думите им се оливаха в един замайващ поток; мислите и решенията минаваха с безумна скорост; лицата трудно се различаваха от бързата смяна на израженията им, I вратите се затръшваха бурно, когато актьорите влитаха и излитаха от помещенията.
Не... по-бързо, още по-бързо... Той не си беше представил картината с истинската скорост — един час говор и действие свит в почти моментен "писък". По-бързо... по-бързо... Това беше невъз-
„Картотека на загадъчните случаи" е рубриката, коя¬ то винаги е събуждала жив интерес у читателите на „Космос". Ме ще бъде пресилено, ако се каже, че почти няма други материали, които да са предизвикали такъв широк отклик сред читателите на списанието. Впрочем в това няма нищо чудно. Основното предназначение на рубриката е именно в това — да осъществява жив и не» престанен диалог между читателите и редакцията. На поставените от нас въпроси читателите отговорят охотно, многобройни и интересни са писмата им, С това рубриката допринася не само за изясняването на спорни и неясни въпроси, но и за непосредствена обмяна на мнения между читателите по въпроси, които ги вълнуват. Освен това тези писма помагат на редакцията да бъде винаги в течение на читателския интерес.
Може би тогава ще се запитате: защо в последно време рубриката не се появяваше на страниците на списанието? Наистина, повече от година „Космос" излизаше без своята „Картотека". Основната причина за това беше, че в последно време читателският интерес се оформи някак си едностранчиво. Преобладаващото количество писма, които получавахме, бяха от читатели, споделящи своите наблюдения за неидентифицирани летящи обекти. В нощното небе някога, било преди пет, десет или дори тридесет години наш читател наблюдавал светещ обект, моли ни да му помогнем като му изясним какво точно е наблюдавал. Човекът не е бил сам, светещия обект е видял и негов близък — врат, чичо, приятел и т.н. И ако искаме, можем да се обърнем и към втория очевидец и да проверим, че изнесеното в писмото отговаря на истината. Уважаеми читатели, редакцията никога не се е съмнявала във вашата добросъвестност, никога не сме мислили, че искате да ни подведете, като ни съобщавате невярна информация. Увереност да мислим така ни дават вашите писма, в които почти винаги се срещат едни и същи изрази като: „Космос" е моето любимо списание, или „Това е много обичано и уважавано списание у нас" и т. н. Трудностите за нас произтичат от това, че вашите писма съдържат непълна информация, те са плод на непосредствените ви наблюдения в момента, когато съвсем не сте били подготвени за това, били сте развълнувани от необяснимото нещо, което виждате. С течение на времето споменът остава достатъчно силен, но точната картина губи очертанията си. Без сами да
можно. Материята не би могла да издържи такъв стрес —- инерция... внезапно натоварване.
Това беше лудост. — Защо? — попита той. — Как? Натен, посявайки към микрофона, отново се из-
смя дрезгаво. — Оставете ги! — каза той. — На стотици мили
оттук няма нито езеро, нито река. , По гърба на репортера от „Таймс" преминаха тръпки. Той се улови, че докато се опитваше да схване какво се беше случило, бе ровил машинално в джоба си за цигара.
— Тогава, къде са те? Защо не можахме да видим техния космически кораб?
Натен включи микрофона с жест, който показваше разочарованието му.
— За това ще ни е необходимо увеличително стъкло.
Преведе о т а н г л и й с к и о с съкращения ГРИГОР ПОПХРИСТОВ
усещате, нещата като че ли се променят. Вие твърдите, че светещият обект е излъчвал жълтеникава светлина, вашият приятел е готов да се закълне, че светлината е била синкава. Всичко това е съвсем естествено. Хората наблюдават едно и също нещо, но забелязват и запомнят различни неща, или по-скоро в съзнанието им се врязват едни детайли за сметка на други, които веднага се изличават, сякаш никога не ги е имало,
И понеже се натрупаха такива еднообразни но съдържание писма, в които става дума все за едно и също — различно е само мястото и времето на наблюдението, както и големината и формата на светещите обекти, редакцията не можеше да отговори на всяко писмо, нито пък да обясни на читателя какво точно е наблюдавал. Решихме да поизчакаме с „Картотека на загадъчните случаи", Но вашите писма продължаваха да пристигат, вие пишехте до списанието, за да зададете отново онези трудни за отговор въпроси, над които си блъскате главите, с надежда и вяра в нашата компетентност се обръщахте към нас. Преди всичко питахте ни: Защо няма „Картотека на загадъчните случаи"? или „Какво стана с интересната рубрика „Картотека на загадъчните случаи?" Това ни накара отново да възстановим рубриката и да дадем място на диалога, който водите с нас и помежду си посредством списанието.
Ще споменем само някои от вашите писма, както винаги за всичките не ще стигне мястото. Инж. Мая Георгиева Василева от София на 5.1.1985 е. видяла от балкона си „светещо в небето тяло, което се движеше доста бързо (по-бързо от реактивен самолет) в посока от запад към изток, Тялото беше с размери на правоъгълник (200 х 20 мм, всяка част на тялото светеше поотделно със свой център на светлина, както светят белите електрически крушки, не оставяше следа след себе си, не се чуваше никакъв шум,,."
Много по-подробно е описанието на Татяна Ценова от Панагюрище, която заедно с дъщеря си Елизабет на 25.IX. 1984 г. около 20 часа наблюдавали „ниско над един от западните хълмове на града на небосклона сребриста, тясна, наклонена към земята линия с дължина 60— 70 см." Постепенно линията започнала да се изправя докато заела перпендикулярно на първоначалното положение, а след 20 минути към нея се приближило „движещо се от изток тяло, състоящо се от две точки — черна
КАРТОТЕКА НА ЗАГАДЪЧНИТЕ СЛУЧАИ
18
отгоре и жълта премигаща светлина отдолу." „Движещото се тяло се приближи до лентата отгоре — пише др. Ценова, — заобиколи я докато тя се изправи във вертикално положение. Тогава от „лентата" се отдели блестяща полусфера, която бързо се спусна в боровете, а движещият се обект със светлината се издигна високо и все така безшумно се върна по траекторията си..." Описанието на това наистина странно „представление" на светлини, линии и полусфери, разиграло се на небесната сцена е доста обширно, но и това, което цитирахме е достатъчно нашите читатели да помислят, че привеждаме откъс от фантастичен разказ. Толкова невероятно звучи видяното и описаното от Ценови. Поместваме голям откъс, защото се надяваме, че още някой от Панагюрище, или пък от околностите на този район е наблюдавал въпросното явление, малко вероятно е тази игра на светещите обекти да е видяна само от двама души.
А Чавдар М. Чавдаров от с. Негован, Софийско и приятелят му наблюдавали на 1.11.1985 г. към 17,20 ч. на пл. „Възраждане" в София, тяло с размери на самолет,
чиито крила не се виждали, нямало и следа от реактивна струя, тялото се движело извънредно бързо. Няма съмнение,че Чавдар и неговият приятел са могли да наблюдават извънредно много неща — било резултат от техническата дейност на човека, било някое оптическо явление.
А Спас Будев от с. Дорково, Пазарджишко, периодичност 1964 г. до началото на 1986 г. откогато е и писмото му, т. е. вече повече от двадесет години, наблюдава някакви пулсиращи светлини, които се явяват по едно и също време. Фактът, че пулсиращата светлина толко-ва упорито се появява на небосвода по едно и също време — към 9—10 ч. показва, че това не е аномално атмосферно явление, породено от конкретно създадени в дадения момент условия, а е по-скоро резултат от техническата дейност на човека, може би отражение от някакво производство, което работи ритмично или пък закономерен резултат от някакво нормално физично явление, характерно за тези места.
Подобни писма са ни изпратили и д-р Сашо Клешков от Якоруда, и Асен Стефкин от Самоков, и Марин Георгиев от Хасково, и Димитър Петров от Враца и още много други наши читатели.
А сега искаме да ви разкажем два случая, които на пръв поглед като че ли нямат научно обяснение, във всеки случай са много интересни и са предизвикали истински смут у наблюдаващите ги хора. Ето първият случай.
Било привечер. Семейството в пълен състав се събрало в къщи. Навън се извила буря. И изведнъж, почти едновременно с удара на гръмотевицата от електрическия контакт започнало да се издува оранжево светещо кълбо. Формата на кълбото постепенно се променяла, големината му варирала, ту ставало по-голямо, ту по-малко, докато най-после кълбото достигнало размерите на футболна топка. Тогава се откъснало от контакта и започнало да плува из стаята, съпровождано от пълна тишина и изумените погледи на слисаното семейство, което не смеело да мръдне от местата си, камо ли да шукне. Кълбото се разходило из стаята, като че ли с голямо любопитство огледало къде какво има, но очевидно нищо не му харесало, защото със същата спокойна скорост и без да променя формата и размера си се насочило към прозореца, леко, без никакъв шум преминало през стъклата и без да остави по тях каквато и да е било следа, напуснало стаята. Нужни били няколко минути на семейството да се окопити и когато всички дошли на себе си, спуснали се към прозореца. Светещият гост вече бил изчезнал нанякъде, в далечината се виждало само малко петънце, което продължавало да се движи
20
със същата равномерна скорост и да излъчва слабата си светлинна.
А сега и вторият случай. Млад мъж се прибира в къщи вечер. Натиска ключа,
за да запали лампата и когато крушката светва, изведнъж от противоположния край на стаята, като че ли от нощната лампа се чул някакъв пукот. „Косите ми настръхнаха" — казва мъжът и уверява, че не било от страх, шумът не бил толкова силен и рязък, а просто наистина почувствувал как косите му се изправят като наелектризирани. Неочаквано видял пред очите си, на около метър и половина ярко светещо бяло кълбо, голямо колкото ябълка. Кълбото висяло неподвижно, но от него като искрици на бенгалски огън изскачали малки светлинни. Това продължило може би няколко секунди, а може би няколко минути... Човекът признава, че не може точно да определи, сторило му се, че е минало много време, а всъщност ясно съзнава, че всичко е приключило твърде бързо. Кълбото започнало постепенно бавно да се върти на едно място и да намалява, После потеглило към радиатора под прозореца. Видимо значително намаляло, така че за метър и половина, които изминало до радиатора от размера на ябълка стигнало размерите на монета от две стотинки. Щом се докоснало до чугунения радиатор се чул трясък. „Светещата стотинка" изчезнала, а върху радиатора останала видима следа от изгоряло. Когато цялата история приключила по този начин, мъжът погледнал часовника си и установил, че е изминала само половин минута, откакто бил влязъл в стаята си-
Тези два случая ни се сториха достатъчно интересни, за да ги споделим с вас. Още повече, че и в двата става дума за някакви светещи тела, които променят размерите и формата си, движат се, изпускат искри. Е, наистина, не се движат по небето, а в затворено пространство, но както се вижда в първия случай, могат и да го напуснат и да продължат на открито своя път. Може би има някаква връзка между двата описани случая? Вероятно ще се досетите, че това, което сами сте наблюдавали е приблизително нещо подобно? И разбира се, ще ни пишете, ще споделите с нас своето обяснение за описаните случаи. А може би ще ни разкажете и за нещо друго, по-различно, което ви е направило силно впечатление и бихте желали с помощта на останалите читатели на „Космос"да си изясните.
Накрая искаме да благодарим и на Иван Тодоров Димов от Крумовград, който ни съобщава, че преди няколко години при изкоп на дълбочина един метър избликнала вода, на чиято повърхност имало мазни жълтеникави петна, а миризмата била като на петролен продукт. На др. Димов можем напълно уверено да кажем, че само точен лабораторен анализ може да покаже какво се е съдържало в тази вода и със съжаление да добавим, че това не е вил нефтен кладенец.
А Емил Гергов Петров, намален учител в с. Посев, Силистренски окръг, споделя, че на 5 март 1986 г. от 12 часа на обед до 22 часа вечерта на всеки час часовникът му избързвал с по четири минути. Такова нещо преди не бил забелязал, а и след 22 часа часовникът като че ли се успокоил и продължил след сверяването да работи съвсем точно. Струва ни се, че най-добрия отговор др. Петров ще получи от някой висококвалифициран майстор-часовникар. Вероятно нещо вътре „в машинката" е изиграло тази неприятна шега на Емил Петров. Причината в никакъв случай не може да бъде извън часовника (тогава щяха да „лудуват" и останалите часовници), нито пък е в нашия читател.
И така, уважаеми читатели на списание „Космос", рубриката „Картотека на загадъчните случаи" очаква вашите писма.
Всъщност повествованието не засяга реките, течащи през континенталната и островна суша, а могъщите океански течения. В действителност тези суперпо¬ тоци носят повече вода от която и да е река, а много от тях — вода, повече от всички земни реки, Взети заедно. Най-голямото океанско течение. Антарктическото, носи ледените води на Южния океан около Антарктида. Със скорост 0,3 м/сек. пренася 200 млн .м3 вода за една секунда. За същия промеждутък от време „царицата на реките" Амазонка отдава на Атлантическия океан „едва" 300 хил, м3. Антарктическото течение обхваща океански маси с ширина до 2500 км. На дълбочина влиянието му се чувствува до 3000 м, а на места и до 5000 м. Ако мислено насочим мощния му торс през Босфора, можем да очакваме само след месец водите на течението да напълнят огромната Черноморска падина...
Под влияние на ветровете, нееднаквото нагряване на водните маси в различните географски ширини, силите, възникващи при въртенето на Земята, приливите, отливите и още на ред знайни и незнайни причини огромни океански потоци се устремяват или затихват, призвани да осигуряват постоянно динамично равновесие на Световния океан. Мит ъ т за постоянството на някои основни характеристики на "реките без брегове" доскоро власт -вуваше В науката, създадена да ги изучава — океанологията. Едва с провеждането на целенасочени експерименти върху обширни акватории, с развитието на дистанционните методи и преди всичко с гигантските крачки, направени в усъвършенствуването на получаваната от Космоса спътникова информация, булото пред океанските течения започна да става по-прозрачно. Не по-малко значение за изследването на океанските и морските течения има обединяването на усилията в тази област на океаноложки¬ те институти от заинтересованите страни и преди всичко на СССР и САЩ. Знаменателно събитие В това отношение е провеждането на международния научен експеримент "ПОЛИМОДЕ".
Отдавна учените подозират в непостоянство „реките без брегове" по отношение на техните русла. Натрупаните към началото на 70-те години данни за изменчи¬ вост не можеха да послужат за съставянето на цялостната картина През 1970 г. съветската наука осъществи експеримента „Полигон—70". Целта бе да се разкрият някои същностни характеристики на изменението на руслата в зоната на Северното пасат¬ но течение. Северно от островите Зелени нос бе очертан огромен квадрат с площ 40 000 км2. В него по две перпендикулярно пресичащи се линии научно-изследова-телските кораби разположиха 17 автономни плаващи станции. Малката флотилия от 6 кораба непрекъснато сновеше между тях. В резултат на събраните данни съветските учени откриха зараждането, развитието и преместването на гигантски водни вихри, подобни на атмосферните циклони и антициклони.
Три години по-късно океанолози от САЩ по подобен начин обследваха теченията в средните части на Атлантическия океан. В хода на експеримента „МОДЕ — I" бяха направени значими и до голяма степен неочаквани открития. Решението за обединяването на съветските и американските научни изследвания дойде от само себе си. Изучаването на гигантските водовъртежи стана една от най-важните задачи пред океанологията .
Течения и климат Може би подзаглавието ще въз
креси в паметта ви позабравените знания за топлия дъх на Гълфстрийм и сочната зеленина по бреговете на Западна Европа. Перуанското течение край западните брегове на Южна Америка е причина за най-безводната пустиня на планетата — Атакама. Към „досиетата" на океанските течения днес могат да се добавят много нови и интересни факти, свързани със съвременните практически изследвания и теоретични изчисления. Твърде много публикации в последните три години бяха посветени на странно явление — непредсказуемата поява на топли води в руслото на студеното Перуанско течение по време на коледните празници. „Ел Ниньо"
(„Бебето") е истински бич за риболовците в страната, стояща на първо място по улов на риба в света — Перу. Докато студените води, нормално циркулиращи край полупустинния бряг на Страната на инките, са истински рай за ог
р о м н и т е рибни пасажи заради голямото им съдържание на кислород, топлите води от средните части на Тихия океан са техен гроб. Причина за това е огромното количество планктон, който се развива при неочакваното нахлуване на топли води край Пе¬ руанските брегове. Планктонът отнема кислорода на другите морски обитатели.
Картината е потресаваща. Покрай рибата загиват много птици от крайбрежните колонии, с това изчезват и хиляди тонове ценен птичи тор-гуано. Обилните изпарения предизвикват катастрофални валежи. Реките излизат от бреговете и заливат селища и ниви. Катастрофалното падане на улова на аншуата — основен източник на протеин за стотици хиляди перуанци, отваря вратите на домовете им за глада.
„Пристигна бояджията на Ка¬ ляо" — това е основната тема на разговорите по време на бедствието сред докерите в голямото перуанско пристанище. Странният израз има „химическо" обяснение — загиналите морски организми се разлагат и насищат водата със сероводород, който, от своя страна, влиза във взаимодействие с оловото от антикорозионните бои по дъната на корабите. Черният цвят на сернистото олово заменя първоначалния яркочервен цвят.
Измененията, които „Ел Ниньо" предизвиква в общата атмосферна циркулация на планетата, все още са бяло петно В науката. На безспорно влиянието му е огромно. Към „Ел Ниньо" бяха „предявени" обвинения по повод катастрофалните природни явления, разразили се в целия свят през 1983 г. (да си припомним продължителната суша, сменена с обилни валежи у нас).
Гълфстрийм — легенди и „проекти"
Самото наименование на това най-известно и най-добре изучено океанско течение (в превод от
21
английски означава „река от залива") носи погрешна информация, че то се заражда В Мексиканския залив и тече като широка река от Антилските острови към западноевропейските брегове. И еднот о , и другото се оказа невярно. Първо, Гълфстрийм се заражда там, където се обединяват Северното и Южното пасатно те чение, много по-източно от Мексиканския залив. И второ, този огромен поток съвсем не прилича ма река, а по-скоро на сложна система от отделни „струи" и вихри.
С пренасянето на топлите води на тропиците от Флорида до Арктическите острови Шпицберген и Нова Земя Гълфстрийм има уникално значение не само за климата на Европа, но за обширни зе-ми източно и северно от нея. Дебитът му е 26 млн. м3/сек„ двадесет пъти превишава дебита на всички сладководни потоци, а скоростта му — 8--10 км/ч, т. е. по-висока от тази на Долния Дунав.
Уникална е и историята на о т криването му. В основата й лежи легендата за Извора на вечната младост. Един от участниците Във второто плаване на Колумб до Новия свят, дворянинът Хуан Понсе де Леон, жесток и алчен човек, бил назначен от испанския крал за губернатор на остров Пуерто Рико. Грабежите и убийствата на практически беззащитните индианци, донесли богатство и „слава" на този авантюрист , но отнели „най-добрит е " години от живота му, На Пуерто Рико де Леон случайно чул историята за остров Бимини, на който извирал легендарният извор, чиито води възвръщали младостта и здравето на всеки, който се изкъпел в тях. Истинска треска обладала застарелия губернатор — по-примамлива перспектива на неговите години не би могла и да има. Той се обърнал с молба към крал Фердинанд Католик за патент върху откриването и експлоатацията на безценния извор. С известни уговорки де Леон получил желания документ. Незабавно пристъпил към организирането на експедиция за издирването на остров Бимини.
За участници в тази странна мисия били приемани единствено....осакатени войни и старци. Пък и за какво им е било нужно здраве и младост, след като от експедицията щели да се завърнат здрави и млади, На 3 март 1513 г. „най-старческата" за всички времена експедиция потеглила в северозападна посока към
Бахамските острови. Испанците се къпели във всички извори и езера на островите, които срещали по пътя си, но по-млади и поздрави не ставали. Така открили много острови, а също и полуостров Флорида (на 2 април 1513 а., Цветница). На връщане испанците забелязали тъмносинята лента на Гълфстрийм, отличаваща се на фона на зеленикавите океански води. Стремително носещата се „река без брегове" в пространството между Флорида и Ба-хамите, разкъсала котвените въжета на акостиралите през нощта кораби и ги понесла на север.
Ужасените „търсачи на младост" не можели нищо да сторят — липсвал какъвто и да в вятър. Пред тях (или по-точно във въображението им) лежало морето на Дявола и неминуемата гибел. Но Господ се оказал милозлив към измъчените старци и им пратил вятър. Ужасът не попречил на проницателния щурман Антонио Аламинос да предугади посоката на мощната „река" — към старата Европа. По-късно той направил важното предложение — Гълфстрийм да бъде използуван от коравелите по пътя им от Америка към Испания.
И така, не бил о т к р и т легендарният извор, но бил о т к р и т източникът на целогодишната свежест на западноевропейските поля — Гълфстрийм. А по отношение на остров Бимини, днес на картата на Бахамските острови ще откриете две — Северен и Южен Бимини, своеобразни паметници върху географската карта на вечния копнеж за вечна младост.
Сред първите сериозни изследователи на „Реката от залива" е бележитият американски учен и политик Бенджамин франклин, назначен още преди Войната за независимост за генерален инспектор на пощата, франклин забелязал, че пощенските кораби, курсиращи между английските колони в Северна Америка и Великобритания, пресичат океана по-бързо, отколкото се завръщат. Опитът да проучи богатите испански архиви бил неуспешен, тъй като испанците пазели ревниво всички свои открития и резултати от наблюдения. Тогава знаменитият учен решил да изучи бордовите дневници и картите на китоловците. Натрупаните впечатления веднага били проверени в практиката, франклин се качил на кораб през Атлантика и непрекъснато карал моряците да из
теглят с дървено ведро проби от морска вода. Въоръжен с термометър измервал температурата и я нанасял на карта. Така изобретателят на гръмоотвода съставил една от първите сравнително издържани карти на мощното те чение.
Предприемчивите янки отдавна са проумели факта, че на САЩ, за разлика от европейците, Гълфстрийм не носи никаква полза. А течението „си е тяхно" тъй като се заражда „под носа им", И в различни институции на САЩ периодично постъпват проекти как Гълфстрийм да се насочи към и без това топлите брегове на крайатлантическите щати. Последствията за останалата без „печка" Европа нямат за „откривателите" никакво значение, А те са такива, че с право могат да уплашат читателите. Европа незабавно ще бъде сполетяна от невиждана климатична и екологична катастрофа. Дори водите на Гълфстрийм да не бъдат заместени от леденостудените полярни течения, границите на полярния и субполярния климатичен пояс ще се преместят с 800 — 1000 км на юг и ще обхванат цяла Северна Европа. Зимите върху огромна част от континента ще свалят живачните стълбове за продължително време до -30°С. Незамръзващите брегове на Балтийско море, Северна Норвегия и съветския Колски полуостров, да не говорим за Исландия и Гренландия, ще се обледят. От лозята и т ю т ю н а В приласканата от топлия дъх на Гълфстрийм Рейнска долина и ябълковите градини 8 Северна Норвегия ще остане смътен спомен...
А как възнамеряват да осъществят този план авторите на проекта? Едни предлагат да се прокопае канал в основата на полуостров Флорида на ширината на Джоксънвил. Тогава вместо да минава край Бахамските острови Гълфстрийм ще тече кротко край бреговете на САЩ. Други предлагат да бъдат поставени заслони в Атлантика и т. н. За щастие проектите са нерентабилни. Но докога?
Течения-антиподи Пасатите са причина за възник
ването на постоянни течения в Северното и Южното полукълбо успоредно или косо спрямо еква-тора. фактът е известен отдавна, но до 50-те години на нашия век не се свързваше с появата на компенсационни течения, неизменна част от огромния водовър-
теж на водите на Световния океан.
През 1951 г. в зоната на Южното пасатно течение 8 Тихия океан американска експедиция изследваше условията за живот на морските организми 8 екваториалните ширини. Учените хвърляха специални мрежи с поплавъци и ръководейки се от поведението на т о -8а течение, очакваха мрежите бавно да заплават на запад. Но мрежите изведнъж промениха своя курс и заплаваха на изток! Във водата бяха спуснати всички възможни измервателни уреди, с които експедицията разполагаше. Данните за скоростта и посоката на течението, получени за различни хоризонтални слоеве, бяха разчетени. Оказа се, че под Южното пасатно течение съществува мощен поток, насочен в противоположната посока. Течението-анти-под в чест на откривателя си бе наречено „течение на Кромуел".
По-късно учени на борда на съветския изследователски кораб „М. Ломоносов" откриха подобни течения в дълбините на Атлантическия океан, а през 1960 г. съветски учени на борда на „Витяз" о т криха течения антиподи и под някои повърхностни потоци в Индийския океан. Събраната информация бе достатъчна, за да се установи твърдо фактът, че дъл-бочинните течения са същностен признак на строежа на Световния океан, особено в екваториалните акватории.
В районите на проливите и потоците компенсационните течения 8 дълбочина са известни още в началото на Века. Всички знаем за оттичащата се на повърхността на Босфора към Мраморно море черноморска вода и обратното течение под нея, образувано от посолените и следователно по-тежки води на Мраморно море.
Известни са някои любопитни подробности за практическото използуване на подводните течения в протоците. Ловко се възползували от тях подводниците на Третия райх по време на Втората световна война. в годините, непосредствено преди войната мощната британска крепост Гибралтар била снабдена с току-що изобретените подводни акустични апарати, които ловели и минимален шум от дизелови мотори. Англичаните уверявали, че птиче но ще може да прехвръкне, та камо ли да се промъкне метално подводно туловище на подводница с пречупен кръст. Но немските
и италианските подводници се потапяли нощем на малка дълбочина, изключвали двигателите и оставяли течението да ги пренесе в Средиземно море. О т т а м след това се измъквали по същия начин, като само дълбочината на потопяването трябвало да бъде значително по-голяма...
Интересно е и минаващото на 20 км от крайбрежието ни в посока север — юг Дяволско течение. То е образувано от сливането на потоците «а идващото от североизток Кримско течение и течението, минаващо край румънските брегове. Дяволското течение е част от циркулиращата край всички брегово на Черно море система от течения в посока, обратна на часовниковата стрелка, Името му недвусмислено подсказва коварството му, отнесло много кораби към странджанското крайбрежие особено през време на страшните за древното корабоплаване черноморски щормове.
„Реките без брегове'' все още не
са докрай изяснен елемент 8 динамиката ма океанската шир. Само френските брегове получават от Гълфстрийм за една година енергия, колкото би се получила при изгарянето на десетократно по-големи топлинни източници, о т колкото притежават земните недра. Но все още натрупаната информация., включително и безценните за науката спътникови снимки, не може да даде окончателен отговор на въпросите, засягащи динамиката, зависимостта от метеорологичните процеси и влиянието на самите течения върху тях. Интересни въпроси буди и перспективата за бъдещото използуване на гигантските потоци, заредени с топлина и енергия, за задоволяване на нуждите на човечеството. Но как да използуваме тази енергия? Нужно е да се обедини мисловният потенциал на народите. И то 8 името на мира. Така както подсказва здравият разум...
НИКОЛАЙ ЦЕКОВ
23
Карта на дъното на Атлантическия океан
Всяка година два милиона европейци научават, че са болни от рак. Широкото разпространение на това заболяване убеди учените, че е необходимо да се провеждат масови кампании по профилактика и по-голяма информираност на населението по този въпрос. Във връзка с това от миналата година в европейските страни се осъществява научно-из¬ следователска и пропагандистка програма със специално предназначение, нещо като масирана операция под кодовото название „Евронадежда". Ето какво мислят учените от различни европейски страни по този въпрос.
География на заболяването Проф. Умберто Веронези (Италия) повече от
тридесет години се бори със злокачествените новообразувания. Възглавява Миланския национален онкологичен институт . Всяка година в стационара на този и н с т и т у т се лекуват девет хиляди пациенти и още сто и двадесет хиляди преминават курс на амбулаторно лечение. По инициатива на проф. Веронези недалеч от Милано бе открита известната Европейска онкологична школа, в която лекции четат най-прочутите специалисти онколо¬зи.
— През последните десетилетия в световната канцерология се извърши решителен поврат — казва проф. Веронези. — Направиха се много важни открития в областта на молекулярната биология. Те разшириха нашите познания, защото ни помогнаха да разберем, че предпоставките за превръщането на нормалната клетка в злокачествена потенциално могат да се крият във всеки организъм.
Какво означава това? Това означава, че трябва да разберем как действуват онкогените, какви биохимични механизми водят до израждане на клетката. Когато успеем напълно да разкрием този механизъм (а в тази насока имаме вече известни успехи), тогава ще се появи възможността да го предотвратим за сметка на съвършено ново биологическо или химическо въздействие. Така че молекулярната биология е едно от най-важните направления в нашите изследвания. Но има и други. Те са свързани с изследването на вирусите, които предизвикват ракови тумори у подопитните животни. Оказа се, че е много полезно да се наблюдават тези вируси. Взаимодействайки си с ДНК на нормалните клетки, вирусите трансформират клетките и обуславят тяхното размножаване.
След Втората световна война започна полезна работа по изучаването на географията на раковите заболявания, Работата е в това. че при разпространението на рака съществуват известни аномалии. Например установено е, че рак на черния дроб най-често се среща в Африка, а в Канада т о й почти не е познат. Заболяванията от рак на хранопровода са много чести в Иран и твърде рядко по крайбрежието на Средиземно море. Много чести са случаите от заболяване на рак на гърдата в Англия, от рак на стомаха в Япония, докато в САЩ рак на стомаха се среща твърде рядко. Когато беше съставена картата на разпространението на различните форми на рака по земното кълбо, възникна
24
въпросът: как да се обяснят тези особености? Къде се крие причината — дали в генетичното предразположение или в условията на околната среда?
Смятаме, че по-вярно е второто предположение. Беше проведено любопитно наблюдение на мигриращи групи население. В продължение на десет години изследвахме група японци, които се преместиха да живеят в Калифорния. Резултатите се оказаха твърде интересни: след две поколения (генетически изменения не биха могли да настъпят, тъй като браковете се сключваха вътре в етническата група) сред онези, които водеха произхода си от Япония вече се оформи типичния за Калифорния модел на раково заболяване. Къде е причината? Разбира се в условията на околната среда и главно в спецификата на храненето.
И така — околната среда и храненето... Но разбира се има и други причини, които са свързани с някои вредни навици. Например причина за рак на белите дробове най-често е тютюнопушенето. Хората от някои професии непрестанно са в контакт с канцерогенни вещества, които предизвикват специфични форми на ракови заболявания. Така например рак на пикочния мехур най-често се среща там, където хората работят с бои, левкемия — с бензол, на плеврата — в азбестови рудници. Във франция например рака на хранопровода много често се провокира от някои сортове спиртни напитки. Сравнително скоро беше установено, че храна, богата на мазнини, в която преобладават месни продукти, способствува за възникването на рак на млечната жлеза, простатната жлеза, по всяка вероятност и на дебелото черво, докато вегетарианската диета, която се характеризира с изобилието на целулоза, може да намали опасността от тези заболявания. В нашия и н с т и т у т бяха проведени опити, които показаха, че пушачите, които системно ядат моркови (дори по една чиния на седмица) са подложени на по-малък риск да се разболеят от рак на белия дроб. Има основания да се предполага, че витамин А играе известна роля в противораковата защита на клетките. Разбира се, просто с моркови проблемата няма да се реши — те са само мъничък елемент в огромната мозайка, която ще трябва да сглобим.
В нашата изследователска дейност има и още едно, т р е т о направление, което е свързано с изследванията в областта на имунологията. Трябва да разберем защо човешкият организъм, който по принцип е способен да се защити от всичко Вредно, не може да "разпознае" чуждите клетки и да ги о т хвърли. Още преди петнадесет години съществуваше мнението, че тези клетки по нещо се отличават от нормалните, че тяхното ненормално поведение се обяснява с някаква особена имунологична „екипировка". И все пак имунотерапията не доведе до някакви видими резултати. Може би защото вървяхме по неправилен път, максимално мобилизирахме защитните сили, но не ги насочвахме 8 необходимата посока. Все още не можехме да направим то8а и се надявахме, че като укрепваме имунната система в целия комплекс ще можем да до-
стигнем набелязаната цел. Само че това не стана. Днес вече залагаме на избирателната имунотерапия. Ако успеем да получим имунотела, способни точно да установят раковите антигени и да насочват към тях целия си разрушителен заряд, ще можем да кажем, че сме близо до поставената цел.
Често ни задават въпроса, може ли да очакваме, че към 2000 година ракът ще бъде победен? Искам преди всичко да кажа, че в научно-изследователска та дейност няма място за лекомислени предсказания. Така че нека се ограничим с признаването на всичко важно, което сме направили досега и да се опитаме да обединим усилията си, усилията на всички учени по света.
„Евронадежда" Морис Тюбиана (франция) възглавява един от
най-крупните онкологични центрове в Европа — „Густав Руси". В този център работят петстотин лекари. Ежегодно средно по четиринадесет хиляди пациенти от всички страни на Европа посещават центъра. На Тюбиана е възложено да проведе операцията „Евронадежда" и да координира работата на петнадесет френски учени-специалис¬ ти. Целта им е през следващите години и до края на века да се намали с 10—15 процента смъртността от рак.
— Всеки четвърти европеец — казва Тюбиана — в определен момент от своя живот заболява от рак, а в някои страни смъртността достига до 22 процента. Вече е доказано, че начинът на живот на самия пациент определя половината от случаите на злокачествени тумори. Преди тридесет години при болните от рак можехме да излекуваме един от всеки трима пациенти, докато днес вече лекуваме един от всеки двама. До известна степен този успех е постигнат и благодарение на ефективното лечение. Но не по-малка роля играе и медицинската техника, с която разполагаме сега. Тя става все по-мощна и сложна, помага ни както при диаг¬ ностицирането, така и при лечението на заболяването. Важен фактор е и това, че хората вече са по-добре информирани, консултират се с лекарите и все по-редки са случаите болестта да е в запуснато състояние. *
През декември 1985 г. онколозите, които участвуват в програмата „Евронадежда" разработиха десет заповеди, които трябва да знае всеки човек и създадоха комитет от експерти, за да се определи последователността при изпълнението на тези заповеди. На всеки шест месеца ще излиза бюлетин, който ще информира лекарите за хода на цялата операция в общоевропейски мащаб. Хората искат да знаят кога най-после ще се появи надеждата човечеството да се избави от рака. И това е напълно законен интерес, само че ще трябва постепенно и много внимателно да пристъпваме към удовлетворителен отговор на този въпрос. Науката е длъжна да бъде много внимателна, когато дава категоричен отговор. Пастьор доказа, че микробите предизвикват инфекциозните заболявания, но трябваше да минат петдесет години преди откритието му да донесе конкретни резултати. В живота на един човек петдесет години са много голям срок, но в историята на човечеството са нищожно малко време. Бедата е в това, че пред нас е не една, каквато и да е болест, а съвкупност от заболявания, за които научихме нещо по-определено само преди няколко години. Имам предвид онкогенните фактори. Самото многообразие на злокачествените новообразувания и това, че по
разяват различни части от човешкия организъм, коварната природа на тези заболявания и факта, че са неуязвими за естествената имунна защита, всичко това се свежда до един общ извод: предстои още много работа...
Коренният поврат в онкологията, за който днес толкова много се говори, е само проблясък на надежда. Трябва по-добре, по-дълбоко и по-детайлно да изучим сложния механизъм на тези заболявания, чиято природа в повечето случаи е необяснима. Да, до известна степен географските закономерности могат да се смятат за някакъв показател. В слабо¬ развитите страни на Третия свят, например онкологичните заболявания от вирусен произход представляват от 20 до 30 процента от заболяванията, докато в Европа този показател е намален до 10—15 процента. Само че и това обстоятелство може да ни дезориентира. Разбира се, тук до известна степен определящи могат да бъдат такива фактори като смога, замърсяването на атмосферата, храната, богата на животински мазнини и месо, спиртните напитки и тютюнопушенето... Но ако съществува твърда увереност, че тютюно-
ЧОВЕКЪТ — ЗАГАДКА НА ПЛАНЕТАТА
пушенето е враг №1 за белите дробове, тъй като белодробният рак се среща най-често у пушачите, то по отношение на храненето засега не са изработени ясни критерии и затова сме принудени да се ограничаваме само със скромни препоръки.
Известно е, че в областта на диагностиката се постигнаха големи успехи, също така появиха се нови методи на лечение — имам предвид ехогра¬ фията, сканирането, химиотерапията, лъчевата терапия и т. н., така че законно се поставя въпросът наложителна и дори задължителна ли е хирургичната намеса. Най-напред трябва да подчертаем, че в областта на хирургията е постигнат известен успех. Операциите станаха по-малко болезнени и много по-резултатни. Например напоследък почти не се практикува мастектомията, което ще рече, че ножът на хирурга отстранява само злокачествения тумор и запазва като цяло гърдата на пациентката. Хирургията дава добри резултати и при онкологични заболявания на костната тъкан у децата. Сега много успешно се съчетават хирургичните и терапевтичните методи на лечение: операциите се допълват с лъчева терапия, химио¬ терапия и имунотерапия и това дава много добри резултати... И все пак не бива да се забравя, че ни предстои още дълъг път... Ще са нужни десет, петнадесет, а може би и тридесет години. Важното е едно: трябва всеки ден да си повтаряме, че става дума не за фатална болест. Самите факти свидетелствуват за това.
Тумор и вирус Хералд цур Хаузен (ФРГ) е вирусолог с огромен
опит, ръководител е на Хайделбергския онкологичен център. Това е една от международните цита¬ дели на борбата с рака. Там работят 260 научни сътрудника. Изследват главната проблема — връзката между вирусите и раковите заболявания. Хай-
25
делбергската група разработи съвсем специфична технология (хибридизация на нуклеиновата киселина), която позволява да се проследи развитието на това биохимическо съединение. То превръща безобидните на пръв поглед вируси в убийци, които ;са способни да разрушат генетичния механизъм на "клетките, да направят от клетката истинска бомба със закъснител, която неизвестно кога може да избухне в организма.
— Преди шестнадесет години — споделя проф. цур Хаузен — се специализирах в тази област след като започнах да изучавам сравнително редките форми на злокачествените тумори. Открих особен, различен генетичен материал в една от разновидностите на вируса. Трябва да се отбележи, че първите изводи за връзката между туморите и вирусите направи италианецът Ригони Стерн, но това беше много отдавна. Само че е извънредно трудно да се работи с вируси: не можеш да ги отглеждаш нито в подходяща среда, нито в тъканта на животни. За да се отделят вируси вътре в голямата клетка, налага се да прибягваме до сложната техника на генното инженерство."
В последно време изследванията се съсредоточиха върху една група вируси, наречени папиломо-ви¬ руси. Това са възбудителите на най-обикновени инфекции, които поразяват, главно половите органи. Успяхме да отделим четиридесет и един вируса и да установим, че два от тях HPV—16 и HPV—18, като по правило, са свързани с онкологичните заболявания. За съжаление все още не знаем как действуват вирусите. Изясни се, че една вирусна инфекция може да съществува десетки години, без с нищо да се проявява. Такава инфекция е нещо като „троянски кон" в организма. Злокачественото заболяване не се развива, докато някой „детонатор" отвън не даде знак. Това може да бъде или радиацията или пък веществата, които са способни генетически да модифицират клетката — носител, да пуснат механизма, който не се поддава на контрол и който осигурява безпорядъчното размножаване на клетката, тоест да се предизвика процесът, наречен рак.
По всяка вероятност това се отнася и за другите злокачествени образувания. Сега особено внимание се отделя на туморите на гърлото и дихателните пътища. В основата на тези заболявания също може да се крие вирусна инфекция. Само че ролята на „детонатор" може да изиграе или цигареният дим или някои други вещества, които изменят химичния метаболизъм на клетката. Например в Шотландия е регистриран доста рядък случай и все пак доста показателен: установено било, че има особена форма на папилома-вируси, с която се заразяват домашните животни, а когато животните се хранят с една разпространена из онези места трева, инфекцията се превръща в рак на хранопровода. Очевидно тази трева съдържа някакво вещество, което активизира процеса „дезориенти¬ ращ" химическия метаболизъм на клетката.
Нашите представи за папиломо-вируса засега имат все още общ характер. Не разполагаме с данни защо и къде се разпространява инфекцията на папилома-вируса и как този вирус се трансформира. Смятаме, обаче, че от него са заразени около 10 процента от възрастното население. Но веднага трябва дебело да подчертаем: за щастие само в един случай от с то инфекцията преминава в раково заболяване. Сега се опитваме да открием и други вируси, които са потенциално способни да пре-
26
дизвикат злокачествени тумори. Изхождайки от данните, с които вече разполагаме, смятаме, че около 20 процента от всички форми на рак при жените и 10 процента при мъжете възникват вследствие на предшествуващо заразяване с папилома-вируси.
Би могло да се предположи, че след като учените открият инфекцията значи ще получат и оръжие в борбата с тези фактори на рака. Това донякъде е така, но то може да стане само по косвен път, тоест когато получим ваксина, която ще позволи създаването в организма на имунитет, който да го защити от агресията на вируса. Обаче и тук сме все още в началото на пътя: с помощта на обикновените лабораторни анализи инфекцията не може да се диагностицира. Надявам се, че в недалечното бъдеще и в диагностиката, и в лечението ще ни помогнат моноклоналните антитела. Откриването на непосредствената връзка между вирусната инфекция и рака би трябвало да способствува за успеха в борбата с това зло. И тъй както не съществува само една разновидност на рака, почти сигурно е че никога няма да имаме само едно единствено оръжие, с което да го победим.
ДЕСЕТ ЗАПОВЕДИ ЗА ПРОФИЛАКТИКАТА НА РАКА Тези препоръки са разработени от специалисти
те от Европейската онкологична школа и са утвърдени от комитета на експертите.
1. Не пушете! На онези, които все пак пушат, се препоръчва да използуват цигари с филтър, в които съдържанието на смолисти вещества да не надвишава 5 мг.
2. Придържайте се към балансирана диета, тоест употребявайте колкото се може по-малко животински мазнини, по-малко месо, повече плодове и зеленчуци а също и витамини. Не злоупотребявайте със спиртни напитки и с кафе.
3. В промишлените центрове и градовете с интензивно улично движение (особено в мъгливи дни) не позволявайте на децата да прекарват дълго време навън. Внимателно измивайте плодовете и зеленчуците. Бременните жени максимално да ограничат приемането на лекарства.
4. Жените след 25 години веднъж на три години да минават на гинекологичен преглед. Строго да се съблюдава личната хигиена и хигиената на интимния живот.
5. Жените след 30 години периодично да опипват гърдите си, а след 40 години трябва да си направят мамография, след 45 години още веднъж, след 50 години трябва да я правят веднъж на всеки две години.
6. След 40 години ежегодно най-внимателно трябва да се проверява при лекаря състоянието на гърлото.
7. След 40 години ежегодно да се изследва правото черва при проктолога и да се проверяват изпражненията за наличието на скрита кръв.
8. Мъжете след 55 години ежегодно да правят клинично изследване на простатната си жлеза.
9. Обръщайте се винаги към лекар, ако брадавиците по вашето тяло се увеличават, променят цвета си или започнат да кървят.
10. Съобщавайте на лекуващия лекар за Всички възелчета или уплътнения, които откриете по т я лото си, също така и за всички случаи на необяснима загуба на кръв, за всякакви устойчиви и необясними симптоми (нарушения в дейността на органите на храносмилането, кашлица и т. н.).
Първобитният човек, подобно на малкото дете, живее изцяло в една одушевена и населена от самия него фантастична природна среда. За него неживата природа оживява и така се пораждат митовете. Ако трябва да конкретизираме времето, когато митологията се е формирала бавно и дълго, стъпка по стъпка, то казано на исторически език това в периодът на родовообщинната обществено-икономическа формация — тогава, когато човекът и неговото общество са били в своя ембрионален стадий, когато живата природа е властвувала над живота, когато фантазията в заменяла логиката, когато смътният спомен е бил единственият жизнен опит.
Съвременните изследователи на митологията достигнаха до единна периодизация на митологичното развитие. Генерално това развитие се дели на два големи етапа — митология на женското начало (т . н. хтоническа митология ) и митология на мъжкото начало (т . н. героическа митология). Исторически .женското царство" се полага в периода на каменния век, а „мъжкото господство" — в периода на металния век. В социален аспект на първия етап отговаря матриархатът, а на втория — патриархатът.
През първия период на първия етап — етап на безпорядъка, на ужаса и страха в човешките усещания за космоса, първобитният човек възприема природата буквално. Неговата фантазия стига само колкото да надари окръжаващата го действителност с несвойствени, ярко изразени, магически свойства.
През този период змията е от най-почитаните, ако не и най-почитаното като божество животно. Това се дължи на няколко причини: на първо място змията най-силно се свързва със земята по това, че живее в нея, че лежи върху нея. На второ място змията е абсолютно изчистена и затова силно ва-риативна като геометрия. Нейното тяло е една естествена права линия, без начало и край, въобще без нищо излишно, способна да описва, или да й приписват множество линейни, плоскостни "и обемни фигури. На трето място змията е органично ужасяваща — и със своя външен вид, и със своята окраска, и със своята внезапна смъртоносност.
През втория период на хтоническата ("женската") митология змията сякаш е позабравена. На преден план излизат нови божества — това са невидимите, непознати, нетелесни, неочаквани духове (този период се нарича анимизъм — от лат. ани-мус, т. е. дух). Като по-интензивни носители на новата божественост вече се схващат животни, които имат силно изразена вертикална подвиж
ност, докато змията има ярко изразена хоризонтална подвижност. Най-подходящи се оказват птиците и то най-вече грабливите птици. Новото на часа обявява война на старото — оттук се заражда разпространения в болшинството митологии мотив за борбата между божествената земна змия (злото) и божествената небесна птица (доброто). Явно през този период човекът е откъснал прикования си към земята поглед и го е отправил нагоре, за да открие небето, светлината, светилата, атмосферните явления. Обаче повлечен от вродената си консервативност, той е открил и сред тях змията.
И ето идва границата. Но между женското и мъжкото начало фетишите започват мирно да съ¬ жителствуват с анимистичните духове. Обикновената змия-фетиш става постоянен владетел на първобитната вселена, уголемява се до невиждани размери и се превръща в елински дракон. Същата тази змия се спогажда с орела, взема в заем крилете му и получава името "дракон", "змей". По-късно крилете стават като на прилеп, тялото като на гущер или крокодил, чудовището се обогатява с части от риба, кон, лъв, пантера, вълк, козел, куче и пр., главите му се мултиплицират и губят змийския си облик, но винаги същността е една и съща — змия.
Хвракьл побеждава речния бог Ахелой, изобразен като рогат змей
27
Змията на вечността, захапала опашката си.
Появата на метала, първоначално бронза, а по-късно желязото, преобръща живота на първобитния човек. Бързо започва да нараства производителността на труда, развиват се земеделието и скотовъдството. Човешкият живот до такава степен се променя, че се налага мъжът най-сетне да поеме инициативата в свои ръце. И това моментално се отразило в митологията. Мъжкото начало въплътява в себе си организираност и творчество, за да въдвори ред в действителността и да я принуди да му служи всеотдайно. Човекът се „очовечил", открил собствения си образ и започнал да търси себе си. Така се появяват божествата с човешки облик и маниери, т. н. антропоморф¬ ни божества (от старогръцки — божества с „човешки лик"). И подобно на хората те започнали да убиват всичко, което няма техния образ. Най-мно¬ го си изпатила змията като исконно земно божество. Не че не се съпротивлявала — мотивът на змиедраконоборството е любим не само на митологията. Постепенно човек започнал да отличава ползата от вредата и неговите богове си спомнили за своето бивше състояние. Така змията се превърнала от враг в помощник, спътник, дори оръдие на новото, красивото, хармоничното, в благосклонно антропоморфно божество. Най-характерно този процес е отразен в елинския мит за Кадъм: Кадъм убил дракона на Арес, загдето му изял всички спътници и загдето държал заключени водите на тиванския извор и владеел областта на бъдещия град, но след това посял, противно на всички очаквания, драконовите му зъби, за да се снабди с на-род, над когото да се възцари, а в края на живота си се превърнал (заедно с жена си, аресовата дъщеря Хармония) първо в получовек-полузмия, после в чиста змия.
Змията стои и в самото начало на митологичната космогония (произход на света) и космология (устройство на света). И не липсват митове, доказващи това. Според древната, неповлияна от ин¬ дуизма и будизма, библейска митология изначало съществува само пустошта, после, неизвестно откъде, се появява космичната змия Антабога, която чрез медиация създава космичната костенурка Бедаванг (вид змия, но с похлупак), върху костенурката лягат две сплели се спираловидно и образуващи окръжност змии. Всъщност това е самата Антабога, но разполовила се на две същности — мъжка и женска. Върху тях първо змията поставя черния скъпоценен камък, над него образува небесата,
28
където живеят боговете, земята (пръстта) и планините се образували от засъхналата мръсотия върху скъпоценния камък. Подобна е и дахомейска¬ та първозмия Айдо-Хведо — възникнала отново от само себе си и създала всичко. Релефът е резултат от нейните движения, планините, богати на залежи, са нейните екскременти и т. н. И индусите познават космичната змия. Това е хилядоглавият змей Шеша (мултипликацията е характерна за митологията) .
Но откъде идва необходимостта точно змията да е божеството — творец? Основната функция на бога — творец е да създаде от хаоса космосът, т. е. да отдели космосът от хаоса. И той прави това. Но условието е да няма предел, т. е. без начало и без край, геометрично да е окръжност. А змията, захапала опашката си, преодолява своята крайност като отсечка, става символ на безконечността (окръжността). За змия, която < тяга в обръч земята, за да не се разпука, се говори в скандинавската митология — това е космичният змей Иормуганд, който лежи в световния океан и обгръща обитаемата земя Мидгард. В митологията на племената кечуе, основната митология на инките, две огромни змии изпълняват тази дейност в подземния свят — океан (хурин-пача). А в българските народни вярвания този мотив е повсеместен. Косвено споменът за тази важна и основна змийска задача е запазен в прекалено много митове — това са все митове за героя, убил змията, дракона, змея и охраняващ или обитаващ възвишение. Този герой след това наследява от змията господството над тази местност и става всеобщ прародител.
Обаче в моменти на атавистичен страх от внезапен свършек на света, митовете отново се сещат за змията — образно това се изразява в страх, че змията може да изплюе опашката си и отново да се превърне в права линия, т. е. в хаос. Заплахи от подобен род отправя египетският бог-творец Атум, който в моменти на гняв винаги се готви да унищожи цялата земя, за да я превърне във водна стихия, а само той да се превърне в огромна вечна змия. Също и Ра, чието око змеят Урей всеки момент може да изригне отрова и огън, за да свърши животът. Отражение на тази заплаха откриваме и в мита за борбата на гръмовержеца Зевс и огнедишащия земероден Тифон, бъдещата планина — вулкан Етна. Подобни митове разкриват една апокалиптична картина, в която съответната космическа змия с огън изпепелява земята и връща света към първичната водна стихия, т. е. змията обединява дуалистично в себе си две антагонистични митологични начала — огън и вода. По принцип змията е носител на водното начало.
Младият Аполон стреля с лъка си в змея Тифон — V в. по. н. е.
Ра В образа на котка убива змията
Страхът и нуждата от водата са толкова големи, че в дадени моменти стават почти идентични със страха от огъня и носителят на вечното начало органично приема в себе си огненото начало. Оттук се развива и противоположната тенденция — страхът сега е, че огненото начало ще бъде унищожено и ще настъпи вечен мрак или студ. Така например слънцето Ра ежедневно се бори с подземното си въплъщение змея на мрака Апоп, който изпива подземния Нил, с цел да не допусне Ра отново да изгрее. Такъв мит е борбата на Индра, индуският „творец на светлината" и „създател на слънцето" с първородния дракон на мрака Вритра, борбата на слънчевия феб—Аполон с огромния дракон Питон, славянските предания, че смок изпил излишните слънца и винаги може да изпие и останалото последно слънце.
Но змията е позната не само като символ на земята. Ако схванем синусоидното движение на влечугото в перпендикулярна на земната плоскост, ще открием друга синусоида — релефа. Разказаният вече дахомейски мит, като твърде първобитен спомен на една първобитна митология е показателен за това. Асировавилонските митове обясняват възникването на земята и небето от частите на убитата и разрязана на две от героя Мардук драко¬ ница (или седмоглава хидра) — богинята Тиамат, а древната тибетска митология бон вижда земната повърхност като тялото на „черната майка" Лумо, царицата на драконите лу.
Като създателка и част от релефа змията се свързва и със затворените водоеми — езера, блата, кладенци и с течащите водоизточници — извори, потоци, реки. фактически първата реакция на първобитния човек към водната повърхност е била като към земна повърхност. Ето защо първоначално божествата на водоемите и водния баланс винаги били женски и змиевидни. Едва по-късно, когато влагата започва да се схваща като оплодотво-ряващо начало, водните божества получават мъжки пол, без обаче да загубят змийската си характеристика. Така например неразвитите митологии населяват всяко езеро, кладенец, извор, река със своя собствена змия-хранител. Североамериканското индианско племе мичибичи възприема господарите на водоемите като змии, даряващи успех при риболов. Перуанските племена тоба и пилага разказват за „майката на рибите", змията Лик, чието туловище е пълно с риби, огромна по размери, тя е опасна за човек, попаднал във водата, но е безпомощна, ако се окаже при засуха извън речното корито — тогава тя моли за помощ човека, като му обещава изобилие от риба. Споменът за тези времена е оставил дълбока следа във високо развитите, изпълнени с най-красиви, човекообразни божества митологии. Египтяните вярвали, че изворите на Нил се охраняват от свещена змия, т. е.
самият Нил е змия. Великият елински речен бог Ахелой, Владетел на рога на изобилието («рога на Амалтея" е изобразяван като змия; свещената ин¬ дуска река Гана на известния релеф от VII век в Ма¬ хабилипурам „Низхождението на Гана", е изваяна като кобра; великата майка-земя Багуе и нейният син — съпруг, които са тотем на племето чибчи-муиски в Еквадор, преди да станат божества, се превръщат в змии — покровители на езерото Игуаке. А според българските народни вярвания девойка се влюбва в змей, ако се огледа или пие вода от непокрит по време на буря съд. Тук непокритият съд е рудимент на кладенец.
И като обединим змията — носител на богатството и змията — дарител на живот, ще получим змия¬ та-залог на плодородие. Но богинята на плодородието е разновидност на една много по-могъща, всеобхватна, вседаряваща и всеунищожаваща богиня — великата Майка-земя, развитие и пределно обобщение на всички първични схващания за змията. В първобитните митологични системи това е сравнително просто, тъй като тази богиня е единствена, с чист змийски образ, без каквито и да в човешки черти. Например в австралийските, меланезийските и някои африкански митологии божеството на земята се представя просто като змия или като духове-змия. Не е така обаче в развитите митологични системи. Най-характерен представител на този клас в египетската Изида — дъщеря на Небето (Нут) и Земята (Хеб), сестра на адския съдник Озирис, на покровителката на домашното или държавното единство Нефтида и на владетеля на злото (подземното царство) Сет, майка на Хор, великия герой-слънце, богиня на възраждащата се природа, на плодородието, на водата, на стихиите, на небето, на подземния свят, на
Бронзова статуетка на Кришна. побеждаващ демона
злото, на доброто, на фараоните, на града, на семейството, на раждането... Любопитен е сюжет ъ т на нейната свръхвласт: Изида в образа на от-ровна змия ухапва върховния бог-слънце Ра. Той като боа не успява да умре. но като човек силно стра¬ да от болката. Изида вече в човешкия си образ му обещава изцеление срещу истинското име на Ра, той й го съобщава. Узнаването на истинското име означава преход на магическата божествена сила от носителя към получаващия информацията, истинското име е знак на магическа потенция. Подобна на Изида е ацтекската Коатликуе, чието име означава „облечена в дреха от змия", позната под епитета Коатлантонен, което пък означава "наша змийска майка" богиня на земята и смъртта, ежедневно раждаща слънцето. Такава е и приликата, нощна, мрачна елинска Хеката, богиня на земния и подземния свят, на плодотворящото начало, на магията, окръжена и обвита с черни змии- Най-странната, тайнствена и мрачна богиня на Рим, наречена Бона Деа (.Добрата богиня") условно, тъй като името й било табу, има епитетите „могъща", „светоносна", „небесна'' и т. н. Култът й бил обгърнат с тайна и просъществувал изключително дъл-го — през цялата античност. Накрая да споменем и славянската богиня-земя, жената на Перун, която в сблъсъка със съпруга си приема облика на змия.
За да привършим с участието на митичната змия в космическото устройство, необходимо е да обърнем поглед към небето. То винаги се в смятало за свещена (сакрална) част от вселената. На пръв поглед змията не би трябвало да има нищо общо с небето. Но се вижда, че небето буквално в пренасе-лено със змии: Ра се движи по небесната змия Ме-хен, ацтекският върховен бог-слънце Кетцалкоатл е „зеленопера змия", Индра се схваща сам като змия, в елинския пантеон има едва ли не повече змии, отколкото „хора" — Зевс и Атина не мърдат никъде без змиите си, Персефона самата е змия, Хермес е немислим без двете златни змии около пътеводния си жезъл.
Змията се свързва с небесната вода и нейната плодоносна сила. Лъкатушещата сред тревата змия естествено се пренася сред облаците и става мълния. Великият Гръмовержец Зевс нито минута не остава без своите свещени змии и орела. Не е нужно да изброяваме всички гръмовержци, които са в обкръжение на змии или убиват змии, щом дори свети Илия, според народните вярвания, ползува своите змейове, когато възпроизвежда гръм, дъжд,
Орел отнеме живота на змията, Ацтекска рисунка от „Ватиканския кодекс"
Богинята със змиите, статуетка от светилището в Кносос, 1600—1580 г, пр, н, в,
плодоносна буря. Но нека все пак разгледаме образа символ на славянския, по-точно не българския змей: Змеят (обикновено едър смок с криле и възможности да метаморфоза в красив млад мъж) покровителствува урожая на дадено село, осигурява необходимия воден баланс, отклонява градушката от нивята, бие се с другоселските змейове, дето искат да задигнат плодовитостта от полята, гърми и трещи в битката си с халата (олицетворение на неблагоприятните агрометеорологични условия), унищожава ламите (олицетворение на сушата).
За да завършим, трябва да проследим змията там, където най-рядко се появява — сред и в човека. На първо място змията е един от най-разпространените тотеми. Това е характерно «а всички неразвити общества. Има и средно положение, когато змията вече не е фетиш, а става герб и то най-вече царски герб, Минойско-микенската .богиня със змиите" е змия-герб, пазителка на царския дворец в Кносос, наречен Лабиринт. В много царски гербове се виждат змии. Египетските фараони носят върху короната си образа на кобра, символизираща богините Нехбет в Горен Египет и Уто в Долен Египет. Монголските, китайските, японските и някои други източни императори носели изображението на дракон върху върба на дрехата си,
Дотук завирихме за змии и змийски елементи в различните митологии, без обаче да покажем ми-тологична система о развита драконология. При това змиите по принцип все повече и повече се схващат като божества със силно изразени отрицателни функции, откъдето са обречени на забрава. Не е така обаче в монголоидните митологии. Тук драконът търпи прогресивно и в положителен смисъл развитие и не само не се забравя, но и дори става един от най-популярните и най-предпочитани символи. В древнокитайскета митология едва ли не драконите са единствените космични и потентни божество. Целият свят, всичко живо и мъртво е дело на полу-девата, полу-змията, а според други версии на драконицата. Нюй-8а подпира с отрязаните крака на космическата костенурка четирите крака на застрашаващото да падне небе, с тръстика прегражда разлива на водите и убива черния дракон — държател на водите, създава хората от глина, въвежда брачния ритуал, помага при
раждането, богиня е и на луната, Нейният брат-съпруе драконът Фу-си дал на хората огъня, научил ги на лов и риболов, на писмо, на вадения, на лечебно дело, боа е н« дървесата, небето и слънцето, фу-си в известен и под името Тай-хао като дракон, покровител на севера. Останалите посоки на света също имат покровители дракони. И дъгата в дракон, само че двуглав. Гръмовержецът Лей-вун покровител на блатото не гърма е небесен дракон. Освен тези важни дракони, китайците виждат действителността, пренаселена от дракони, наречени лун (дори има митове, че накова в царските дворци са ги развъждали като домашни животни). Драконите лун живеят в подземния свят, на земята, на небето, където са и повелители. Те охраня-Ват мъртвите и подземните богатства, закрилят кладенци и други водоеми, през есента живеят в морето, поез лятото на небето, прародители са на всички „пернати, покрити с вълна и люспести животни", покровители са на облаците, мъглите, дъжда, бурята, изригват огън, но са добре настроени към хората, особено към управниците — всеки императорски дворец си има личен покровител лун. Тези дракони обединяват в себе си мъжкото нача-
ЪРНЕСТ РЪДЪРфОРД (ЗО.VIII.1871 г. - 19.X.1937 г.)
Ръдърфорд е английски физик, един от основопо¬ ложниците на учението ла радиоактивността и строежа на атома, осъществил първото изкуствено превръщане на елементите.
Ръдърфорд в роден в Брайтуотър, Нова Зеландия, в семейството на дребен фермер. Завършва Новозенландския университет, а по-късно работи в Кавендишовата лаборатория в Англия
Основните му научни трудове са посветени на въпросите за атомното ядро. През 1903 година, заедно със Соди, създават теорията, обясняваща радиоактивността като спонтанно разлагане на атомите, при което те сменят мястото си в Периодичната система. По-късно, през 1911 година, предлага планетарния модел на атома, а през 1919 е. осъществява изкуствено превръщане на азота в кислород чрез бомбардиране на азотни атоми с върви алфа-частици,
Ръдърфорд е Нобелов лауреат, за научните ви заслуги получава титлата лорд Нелсон.
АЛБЕРТ АЙНЩАЙН (14.III.1879 е. -- 18.IV.1955 г.)
Айнщайн е създател на теорията за относителността и един от основоположниците не квантовата теория и статистическата физика.
Айнщайн е роден в Улм, Германия. Завършва Цюрихския политехнически университет. Най-голямо-то му научно постижение в теорията на относителността, която представлява обща теория за пространството, времето и гравитацията. Изведената от него формула за енергията, пропорционална на масата, е в основата на цялата съвременна физика. Той първи въвежда представата за квантовата структура на светлината. Идеите на Айнщайн са в основата на съвременната теория за непрекъснато разширяващата се Вселена, с която бяха обяснени изключително голям кръг явления, и
ло — ян и женското начало — ин, цветът им в чер¬ но-жълт като символ на брака между небето (черен цвят) и земята (жълт цвят). Те се символи на петте елемента и свързаните с тях цветове: дра¬ коните хуен-лун — жълто, земя, център; цин-лун — зелено, дърво, изток, пролет; чи-лун — червено, огън, юг, лято; бай-лун — бяло, метал, запад, есен; сюен-лун — черно, небе, вода, север, зима. Но всичко, което изброихме от китайската драконология, е само една нищожна част.
Това са в най-общи линии основните сюжетни схеми, свързани със змийската символика. От древността до ден днешен интересът към змията не е затихнал. Достатъчно е да се огледаме около себе си и ще открием тихото присъствие не това отвратително влечуго — в бижутерията, в приложното изкуство, те дори и като средство за развлечение —- например в цирка. Но да не се спираме на всекидневното си общуване с нея... колко обидни сравнения и едновременно с това изискани комплименти дължим на змията!
ОГНЯН РАДЕВ преподавател по Антична култура
в НГДЕК „Константин-Кирил философ"
на съвременната представа за света, свързана с ново разбиране за материята и нейното движение.
През 1921 год. му е присъдена Нобелова награда. ПАУЛ ЕРЛИХ
(14.III.1854 а. — 20.VIII.1915 г.) Ерлих е немски бактериолог, химик, биохимик и
лекар, основоположник на химиотерапията. Ерлих е роден в Щрелер, Силезия. Следва в универ
ситетите в Познан, Страсбург и Лайпциг. Работи в института на Кох, а по-късно оглавява Института по експериментална терапия във Франкфурт на Майн. Основните му трудове са в областта на химията на лекарствените вещества, на експерименталната патология и имунитета. Разработва методи за лечение на някои инфекциозни болести, работи над проблема за злокачествените образувания. Първи установява факта за придобиваната от микроорганизмите устойчивост към определени видове химически вещества и антибиотици.
Носител е на Нобелова награда за 1908 година. КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ (5. IX. 1857 г. - 1 8 . IX. 1857 г.)
Циолковски е именит руски и съветски учен в областта на аеродинамиката и ракетодинамиката, основоположник на съвременната космонавтика.
Циолковски о роден в село Ижевское, Рязанска област. Завършва физико-математически науки. Основните му трудове са свързани с проблемите на теорията на движението на ракетите, ракетодинамиката, теорията на многостепенните ракети и принципа на въздушната възглавница. Той е основоположник на теорията за междупланетните съобщения, пръв доказва Възможността за достига-не на космични скорости и лансира идеята за око-лоземна орбитална космична станция.
През 1964 година. във връзка със 100-годишнина-та от рождението му, АН на СССР учредява златен медал на негово име „За изключителни постижения в областта на междупланетните съобщения".
БЕЛЕЖИТИ УЧЕНИ
31
(Продължение от бр. 1)
В ТРАКИЙСКО МОРЕ В края на месец май 1985 година, когато галерата
на Тим Севърин премина край Троя, за да започне експедиция „Одисеи", от Варна вдигна ветрила шхуната „Андромеда" на яхт-клуб „Капитан Георги Георгиев — порт Варна" за новия етап на „Агронав¬ тика*, насочен към връзките на Тракия Понтика с източно средиземноморския басейн през късната бронзова епоха. Няколко дни по-късно шхуната навлезе в северната част на Егея, назовавана в древността Тракийско море. Там трябваше да се осъществи новата ни среща с галерата на Севърин. Междувременно бях получил от знаменития мореплавател покана да се включа в международния екипаж на експедиция „Одисеи".
„Андромеда" плаваше край северноегейския бряг, обитаван някога от тракийското племе кикони. Според Омир, Одисеи и другарите му спрели на този бряг при завръщането си от Троя и се сблъскали с киконите, които успели да ги прогонят към корабите им. Известен е и епизодът с Марон, жрецът, който закрилял града на киконите Исмар. Одисеи почел жреческия му сан, а Марон заедно с други дарове му напълнил дванайсет амфори с червено Вино. По-късно с това вино героят успял да упои циклопа Полифем и да се спаси от смърт.
По пътя към остров Тасос, където трябваше да ни очаква галерата, научихме, че на Севърин се на-
Микенска ваза с изображение на кора''
ложило да отлети до Лондон за няколко дни и се завръща през Атина в Кавала. Отклонихме се натам, посрещнахме го и отплавахме заедно към Тасос. По пътя запознах Тим е участниците в българската експедиция, уточнихме кои ще са общите точки с маршрута на неговата галера и кои проблеми в изследователската ни програми са най-близки. Предадох му и подбрани материали от наши историци. От предишните статии, които му бяхме изпратили след срещата ни в Колхида, Севърин сподели, че особено интересни за него били разработките на проф. д-р Александър фол за методологията на паралелизма траки—микени, на проф. Велизар Велков за траките и фригите в Омировия епос, на доц. Владимир Попов за миграциите на населението на Балканите през II хил. пр. н. е. и на ст. н. с. Златозара Гочева за траките в Мала Азия и островите на Бяло море според „Аргонавтика" на Аполоний Родоски,
Край остров Тасос се прехвърлих на борда на галерата на Севърин. Озовах се сред десетина млади хора от различни националности: англичани, ирландци, американци, австралиец, грък, сириец. Различни бяха и професиите им — радиоинженер, дърводелец, корабен навигатор, лекар, фотограф, механик, художник, студенти... Географът, историкът и писателят Тим Севърин ни бе обединил под флага на любовта към историята и морските пътешествия.
Отплавахме към островите Скиатос и Скопелос от групата Споради. В това време бързоходната шхуна „Андромеда" според програмата посети остров Самотраки и също пристигна на Скопелос.
Самотраки е бил средище на древния култ към Великите богове — Кабирите. От тяхното светилище в Палеополис са останали значителен брой фрагментарни надписи, запис на свещени формули. Сред учените съществува мнение, че в условно наречения Орфически период в развитието на тракийския език на Самотраки, свещен език на посветените, бил именно тракийският, споменаван по-късно като език на мистериите.
Омир назовава острова Самос тракийски. Другото му име било Саонесос — остров на саите, по названието на едно от тракийските племена, проникнали най-рано в Егейския басейн.
Със Самотраки се идентифицира и споменатият в поемата „Аргонавтика" на Аполоний Родоски остров Електра. Тракийският аргонавт Орфей насочва героите да спрат на острова и да се посвет я т в мистериите, почитани там. Великите богове — Кабирите, често се свързват в легендите с Орфей, а той насочва аргонавтите към тях като евентуални помощници в мореплаването. Това подсказва за развито мореплаване и сред местното тракийско население, почитало техния култ в древността.
32
ОТ ОСТРОВА НА АХИЛ КЪМ РОДНОТО МЯСТО НА „АРГО"
Местните жители на Скирос охотно ни обясниха къде се намира заливът на Ахил и крепостта на цар Ликомед. споменат в Омировия епос... Митологията разказва, че Тетида изпратила сина си Ахил в двореца на Ликомед, за да го спаси от предвещана-та гибел. Ахил отплавал за Троя от залива, носещ днес името му, и по-късно загинал по време на Троянската война от фаталната стрела на Парис. Тогава Одисей дошъл в Скирос да придума сина му Неоптолем да излезе на бойното поле срещу троянците и да отмъсти за баща си. Отново бойни кораби потеглили от острова към Троя...
За действителната историческа картина и развитото древно мореплаване подсказват археологическите находки на острова. В местния музей една от интересните декорации на вази от микен¬ ския период, датирани около времето на Троянската война, бе изображението на кораб.
Засега има много неизвестни неща в историята на корабоплаването по онова време, а и в бъдеще учените едва ли ще могат категорично да се произнесат за достоверността на сведенията, оцелели до наши дни. Какви зрънца от историческата истина, например, се съдържат в гръцката легенда за морското господство — таласократия на траките в епохата след Троянската война? Легендата е пре¬ разказана от Диодор в неговата „Историческа библиотека" и уточнява, че тракийската таласокра¬ тия продължила 79 години, така че траките са господствували по море и по времето, към което се отнасят странствуванията на Одисеи при завръщането му от Троя. Сред историците съществува предположението, че легендата е породена от огромното по обхват разселване на тракийски племена, което е направило впечатление на древните гърци. Но как в ставало това разселване, доколко е било развито корабоплаването и у самите траки, засега остава неизвестно.
След престоя в Скирос галерата вдигна котва към нос Сунион покрай остров Кея.
През нощта задуха откъм кърмата — най-сетне попътен вятър! Тим Севърин веднага даде команда да вдигнем ветрилото. На съвременна яхта това може да се извърши и от сам човек, но на галерата за тази операция са нужни поне 9 души — четирима на мачтата за вдигане на тежката рея с правоъгълното платно, по двама на кърмата и на носа за обиране и закрепване на шкоти и браси и един на руля, който да внимава как вятърът ще напълни платното и да дава команди на разноезичния екипаж.
За всички действия, свързани с управлението на „Арго", на борда задължителен език е английският. И може би най-трудното в първите дни от плаването ми с галерата беше да се науча бързо да реагирам на различните английски термини. Помогна ми известният ветроходен опит от плаванията с крейсерски яхти, но нерядко някои от приспособленията на галерата се оказваха без съответствие в съвременната яхта — дори единият от англичаните в екипажа, опитен ветроходец, спореше с австралиеца — професионален моряк, кой термин е по-правилно да се използува за дадено въже. Все пак не биваше да забравяме, че сме на борда на плавателен съд, чийто праобраз е кръстосвал тези морета преди повече от три хилядолетия.
Успяхме да се оправим с ветрилото, с десетките му въжета, въпреки тъмнината и след това свободните от вахта се пъхнаха в спалните чували да
„Арго" от време на експедиция „Одисеи"
почиват, След малко един по един започнаха да измъкват върху чувалите специалните непромокаеми калъфи, тъй като вятърът се усили, набразди морето, често вълни прехвърляха ниския борд на откритата галера и заливаха спящите върху скамейките до греблата.
През по-голямата част от денонощието вятърът се задържа попътен, докато хвърлим котва в рибарското пристанище Вуркари на остров Кея. Останките от древността, открити недалеч от тук, свидетелствуват, че около 2000 г. пр. н. е., е съществувал процъфтяващ град с храмове, търговски център и големи крепостни стени. Наистина археологическите проучвания на острова още не са завършени и не може да се изгради по-цялостна картина на миналото му, но според митологията първите обитатели били пеласгите. А през 1130 г. пр. н. е. част от йонийското население на Атика мигрирало на егейските острови и древните историци Херодот, Тукидид и Плутарх споменават, че жителите на Кея са от йонийски произход.
На следващия ден вятърът бе намалял и под палещите лъчи на слънцето дълго се клатушкахме към-нос Сунион. Хвърлихме котва в залива под прочутия храм на Посейдон. В „Одисея" това място се споменава във връзка с престоя на Менелай при завръщането му от Троя. Сунион е наречен от Омир „свещен". Тук Менелай погребал кърмчията си, пронизан от стрелите на Аполон. Като си спомних, че Аполон се свързва с култа към слънцето, сега в жегата ми се струваше съвсем естествено, че някой може да загине от „стрелите" му.
Докато наближавахме Сунион откъм морето, високият към 60 метра нос изглеждаше внушителен, но по-късно, когато се изкачихме до храма, видях, че и отгоре гледката към морето е не по-малко впечатляваща. В цяла Атика едва ли може да се намери по-подходящо място от това, което са избрали древните гърци за светилище на великия морски бог.
Областта била заселена още в доисторически времена — това разкриват археологическите разкопки. Но за съществуването на светилището се предполага, че е започнало през геометричния пе-
При безветрие греблата влизат в действие
риод и се е развило през VII век пр. н. е. На мястото на храм, изграден от варовик, по-късно бил из-дигнат съхранения до наши дни мраморен храм. През четири години тук са организирали морски празненства и съставения с триреми в чест не По-сейдон.
След като с престоя ви и ние отдадохме почит на морски бог, преследвал Одисеи по време не странствуванията му, трябваше де продължим към остров Спецос.
Наближавахме Спецес. Тим. нахлупил тъмно» синьото кепе, стоеше на обичайното си място — капитанския мостик, зад рулевия, откъдето се на-блюдава най-добре; кой кога да смени вахтения. код как да се включи в управлението на галерата и дори кой къде да се премести. Когато „Арго" е в движение, правилното разпределение на теглото на екипажа съвсем не е без значение. Размерите не гале-рата са към 16 метра дължина на 3 метра ширина, газене само 30 см и водоизместване около 5 тона.
Когато в замислял проекта си „Пътешествието на героите" е две последователни експедиции „Язон" и „Одисеи*, Тим Севърин обиколил доста места в Гърция да търси къде може да бъде построена галера по подобие на античен съд от брон-зовата епоха, без да се използува метал, като дъските от корпуса се съединят в връзка от типа сглобка на длаб. Най-сетне се спрял на остров Спе-цес, запознал се е с Василис Телимитрос, майстор на традиционни дървени лодки и разбрал, че е попаднал на човека, който му трябва. Майстор Василис успял да построи „Арго" за около пет месеца по макета, предоставен от Севърин, без да използува пирони или други метални съединения.
Може би затова сега, след като от пускането не галерата на вода бе минала повече от година и .Аро" успешно беше преодолял разстоянието от Во-лос до Колхида по пътя на аргонавтите с новото пътешествие по следите на Одисеи, Севърин беше нетърпелив да да срещнем с Телимитрос, за да ог-леда лодката.
Майсторът ни очакваше на малкия дървен пирс пред работилницата си в старото пристанище. Преди това е бързоходен катер беше проводил един от помощниците си да ни посрещне, докато приближаваме острова. Мъж на вряла възраст, е прошарени коси и мустаци, едър кокал, малко недодялан на вид, Василис не севпусна в словесни излия-ния и приветствия към скъпия гост, а направи знак на Тим да го последва и е едно чукче започна да проверява целия корпус дъска по дъска. След това реши, че ще е необходим по-щателен оглед. Севърин нареди да опразним галерата от целия багаж, за да
14
има майсторът достъп до всеки детайл. Почти цял ден изнасяхме багажа и го подреждахме под един навес край работилницата — операция, която бяхме извършили точно преди седмица за поредното почистване на откритата безпалубна лодка За награда Тим реши де ни даде няколко свободни дни — Спецес се намира недалеч от Атина, удобен е и транспортът до Микена, таке че онези от екипажа, които не бяха посещавали археологическите обекти и музеи по тези места, сега имаха възможността да го сторят.
ПОСЛЕДНА СРЕЩА С „АНДРОМЕДА" От високия бряг зад старото пристанище на
остров Спецес отдалеч се виждаха всички присти-гащи плавателни съдове. Очаквах откъм Серифос де се появи двумачтовият характерен силует не шхуната „Андромеда"
Действително както беше по предварителната ни програма шхуната с екипажа на българската експедиция „Аргонавтика—85" пристигна и хвърли котва до „Арго". След последната ни среша на остров Скирос шхуната бе плавала до Цикладския архи-пелаг. Най-интересни обекти за експедицията там бяха островите Нексос и Делос.
И в Омировите поеми, и в старогръцките леген-ди и митове се споменават имената на тракийски вождове. Какво ни сочат митографските данни за Наксос, най-големият от Цикладските острови?...
Богът на северния вятър Борей, който живеел в планината Хемус в Тракия, имал сред синовете си двама от различни майки -- Ликург и Бутес. Когато Ликург разкрил заговор на Бутес срещу него, наредил му да отплава със съмишлениците си и да си търси друга земя да живее. Бутес стенел морски пират и вожд на траките по Цикладските острови, като завладял Наксос. След смъртта му вождове не тамошните траки станели Сикел и Хекетор, но те взаимно се изтребили заради красавицата Панкратида. За нея се оженил Агасамен и станал цар на траките не остров Наксос.
Няма засега археологическо потвърждение дали над Наксос е властвувала такава тракийска митична династия, може би това е локализация не тра-
В Кносос, столицата на минойския цар
кийске военнополитическа организация от края на бронзовата епоха. Но сред руините на съседния Де-лос, най-голямото светилища в островна Гърция, има храм на Великите самотракийски богове, влиянието на религията на древните траки вероятно е достигало и до Цикладските острови,
Спецес беше последният пункт за среща на двете експедиции. С „Арго" трябваше да продължим на юг по следите на Одисеи, а „Андромеда" щеше да отплава към Пирея и оттам — за България, Тим Севъ-рин написа в дневника на българската шхуна: „На-дявам се, че екипажите на нашите два ветрохода ще поддържат отлични контакти и в бъдеще" А аз използувах няколкото свободни дни, които бе дал на екипажа на „Арго", за да отплавам с „Андромеда" до Пирея. Там предстоеше тържественото спускане на вода на „Кирения И", копие на потъналия краб Кирения (Кипър) древен кораб, възстановен от Гръцкия институт за съхранение на морските традиции. „ДОКАТО АЗ КРЪЖАХ КРАЙ МАЛЕЙСКИЯ НОС..."
Когато се завърнах в Спецес, останалите участници в експедиция „Одисеи" също бяха вече на бор-
да, след като бяха посетили Микена и Атина. Тим Севърин веднага ни разпредели задачите по пред
стоящото отплаване. С австралиеца Клайв, които в професионален моряк, трябваше да правим нови ремъци за закрепване на рулевите гребла. Наглед дребна работа, но тя ми помогна да почувствувам колко трудоемко е изработването и подготовката за плаване на древен съд днес. всички детайли са нестандартни и се правят ръчно, като се съобразяващ при това с материалите и инструментите, с които са разполагали някогашните майстори... Първо намазахме ремъците със свинска мас и ги търкахме дълго В един дървен стълб, за да омекнат и да станат годни за работа, после ги съединихме по три в един сноп, като на всеки поотделно пробивахме дупки за свързването им със здрави омаслени конци... Надвечер успяхме да предадем на Тим новите ремъци.
На следващото утро потеглихме от старото пристанище на Спецес към нос Малая. След няколко часа задуха силен вятър, появиха се вълни и галера-та едва пъплеше на юг. Когато вятърът се усили, Тим реши да се прислоним в близкия залив. Рано сутринта на следващия ден отново се насочихме към Малея, един от пунктовете в странствувания-та на Одисеи. До самия нос вятърът бе благопри-ятен, но когато трябваше да променим курса и да се насочим към остров Китера, пак стана насрещен и се усили, Вълните също наедряха и започнаха да заливат откритата ни галера. Нямаше смисъл да упорствуваме. Сетих се как Одисеи описва на царя на феаките Алкиной перипетиите си на същото това място: Но докато аз кръжах край Малайския нос, от Ки-
тера бързей и буйна вълна, и Бореят далеч ме отбиха. Девет дни цели бях носен от буря, вещаеща гибел, над притъмнелите рибни води..."
При нас вятърът, макар и силен, за късмет беше насрещен, „За късмет", защото иначе и нас можеше да издуха в открито море, при това не там, където се предполага, че е бил изхвърлен Одисеи, А сега, като обърнахме към брега, вятърът бързо ни „навря" в един необитаем залив непосредствено преди нос Малея Хвърлихме две котви, пратихме две въжета и до скалистия бряг. От насрещния хребет се спускаше все по-силен и поривист Вятър. Въжета-
„Арго" в открито море
та се опнаха като струни. Дори в самия залив а* образуваха вълни със „зайчета", вятърът подемаше разпенените им гребени и ги запращаше срещу ни като водни капчици. През нощта ся наложи да оставим вахтени да наблюдават дали котвите не са поддали или скалите не са протрили въжетата Как ли са се чувствали древните мореплаватели при такава ситуация край непознат бряг? Днес, колкото и дълбоко да „потънем" в един исторически експеримент, все пак на можем да изтрием от паметта си познанията за морето и за света около нас, които сме получили след хилядолетния впит на мнозина мореплаватели,
На следващия ден успяхме да продължим към Крит край островите Китера и Андикитера.В малкото пристанище Хапвали на Китара ни очакваха четирима нови участници в експедиция „Одисеи" -грък, двама англичани и един ирландец, Заедно в тях отплавахме към един от основните обекти в маршрута ни — остров Крит,.,
0ДИСЕЙ — КРИТСКИ МОРЯК? Неведнъж Одисеи, разпитван за родословието
си, споменава Крит. изброява населяващите го племена, дори споменава и собственото си име: „Там аз видях Одисея и дари за гост му предадох. Също и него изхвърли връз Крит буреносният вихър..," Завърнал се в родната Итака, великият странник се представя първо за критянин, преди да се разкрие. Някои от изследователите на „Одисея се опитват да отъждествят Крит е острова на Ка-липсо, където мореплавателят престоял над седем години и имал достатъчно време да го опознае, Според други версии, Одисеи всъщност в бил критски моряк и митовете за далечни морски пътешествия произхождат от Крит, Мнозина поддържат становището, че Одисеи е образ, съществувал преди гърците, а доста от сведенията, предадени от Омир, са отглас от по-ранни минойски познания. Случайно ли е, че в една от версиите за родословието си, Одисеи се представя като внук на ле-гендарния цар Минос?..
Посетихме Кносос, столицата на древното ми¬ нойско царство, след като хвърлихме котва в „Аро" в рибарското пристанище на град Кастели в Крит. .
Когато в началото на века английският археолог Артър Евънс започнал разкопки на острова южно от град Ираклион, едва ли някой е предполагал, че именно тук ще бъде направено едно от най-значи-мите археологически открития, В „Одисея" Омир нарича столицата на Цар Минос - „великия Кно-
35
сос". За Минос споменава не само Омир, но и Херо-дот, и Тукидид, с името му е свързан известният мит за Тезей и Минотавъра. Артър Евънс нарекъл минойска културата, разкрита при разкопките на двореца в Кносос.
Критяните са поддържали интензивни търговски връзки по море не само със съседните острови, но и с Египет, Северна Африка, източното Средиземноморие, а според немския историк на географските открития Рихард Хениг те са плавали дори в Атлантика. Френският географ Жилбер Пийо твърди, че Одисеи, който бил критски моряк, предприел далечните си пътешествия, за да търси ценни метали, необходими за търговията и прогреса през бронзовата епоха.
При разкопките на Кносос Евънс откри глинените таблички с писмени знаци, наречени „линейно писмо А и В". В такива таблички, намерени след това и на други места, се съдържат най-ранните сведения за тракийски имена, вероятно микенски форми на тракийски лични имена като Питакос, Диза, Бузас, както и на племенни — тини, одриси. Интересно е как е протичал процесът на взаимодействие на културите на Крит и древна Тракия?...
Завръщайки се от Кносос, подготвихме „Арго" за отплаване към остров Грамвуса. Според Тим Севъ¬ рин напълно логично е това именно да е остров Болия от „Одисея", владение на бога на ветровете Еол. Чрез думите на Одисеи Омир прави следното описание: „Островът плава, опасан от медна стена непристъпна. Гордо скалистият бряг се въздига наоколо гладък..." Някои изследователи на „Одисея" смятат, че това описание подхожда на Кипър, тъй като още от древни времена е бил известен като „медният остров", а и латинското название на медта е дошло от името му. Според други Еолия трябва да се търси в района на Сицилия — това обикновено са привърженици на „класическата" версия за обратния път на Одисеи край бреговете на днешна Италия, след като бил отнесен от северния бурен вятър на африканския бряг. Според тази версия едно от най-вероятните места, където може да се търси Еолия, е остров Малта.
Преди няколко години по време на плаване до Малта имах възможността да наблюдавам стръмните южни брегове на острова. Скалите наистина хвърляха медночервеникави отблясъци при подходящо осветление от слънцето. А малтийската цивилизация е наистина доста стара, за да е била позната по времето, когато се е раждал епосът за странствуванията на Одисеи. Но достатъчно ли е това? Нали според „Одисея" на връщане от Троя ахейските вождове се страхували да пресекат Егея 8 централната й открита част, та свикали специално „съвещание" да решат по кой път да се завърнат, така че не е ли твърде пресилено да очакваме от Одисеи дързостта да прекосява непознати морета далеч от брега? Тим Севърин смята, че при прочита на „Одисея" трябва да бъдем много внимателни и да не приписваме на мореплавателя повече качества и възможности, отколкото са характерни за епохата му.
След като галерата наближи Грамвуса, обиколихме острова, за да наблюдаваме ефекта от отражението на светлината при залез слънце. Наистина островът беше сякаш „опасан от медна стена непристъпна". Скалистите му брегове се издигаха като гладка стена, увенчана от останки от крепост. Но за идентифицирането на острова с Еолия, Севърин не се осланяше само на физическата прилика.
а преди всичко на стратегическото му разположение изключително благоприятно и удобно за всеки ветроход, идващ от Африка към западния бряг на Крит, където в Грамвуса. Мястото е трудно за заобикаляне, защото от север духат силни ветрове, така че в древността корабите обикновено са спирали тук, за да изчакат благоприятен вятър за Пелопонес.
След остров Грамвуса отплавахме към южното крайбрежие на Крит, където стигнахме до древния минойски град Комос. В залива му са намерени каменни котви, свидетелство, че мястото е било използувано и като пристанище. Галерата ни хвърли котва там, за да се срещнем с групата канадски и гръцки археолози, работещи на обекта от десет години.
Според Тим Севърин, след като Одисеи бил запратен от северните бурни ветрове на юг от нос Малая най-вероятно към източното крайбрежие на днешна Либия, той би трябвало да се върне през Крит, както нормално биха постъпили древните мореплаватели. Така че целта на посещението ни на южното крайбрежие на острова бе да анализираме къде античният кораб би могъл да достигне критския бряг и дали там има места, които да се свържат с описанието на циклопската пещера в „Одисея". Три подходящи обекта имаше по маршрута на галерата ни, но най-обещаващ бе районът на Комос. От разговорите с археолозите стана ясно, че по време на Троянската война по неизвестни причини Комос вече е бил напуснат, пещерите наоколо са били отново обитавани от по-примитивни хора и само случайни кораби хвърляли котва в залива на някогашното пристанище. Сред тях може де е била и флотилията на Одисеи.
Силни насрещни ветрове забавиха пътя на „Арго" на връщане към Пелопонес. След два опита да излезе от малкия порт Палеохора, галерата успя да се придвижи до остров Елефонисос и да продължи по западното крайбрежие на Крит. Необичайно силни и продължителни за сезона ветрове 6—7 бала по Бофорт спряха пътя на галерата. Вълните прехвърляха борда, въпреки усилията на екипажа напредването срещу вятъра стана невъзможно и се наложи да хвърлим котва в малък скалист залив. Най-близкото населено място, селцето Кампос бе на около десет километра във вътрешността, бурното време задържа „Арго" в залива повече от седмица, като дори придвижването до брега с моторното надуваемо динги не винаги бе възможно поради вълнението, вятъра и осеяния с подводни скали район. По-късно научихме, че по същото време в Егейско море на юг до Крит е било спряно движението на яхти и малки кораби.
ГЛАВА НА БРАДАТ МЪЖ ВЪРХУ ВЕТРИЛОТО След първите признаци за нормализиране на вре
мето галерата продължи плаването си покрай известния нос Матапан по западното крайбрежие на Пелопонес.
Следващият обект, който Тим Севърин трябваше да идентифицира по логичния път на Одисеи към Итака, бе страната на митичните гиганти лестригони, в чието пристанище, според Омировия епос, била унищожена флотилията на древния мореплавател, с изключение на неговия кораб. Внимателно изследвахме удобните за приставане места и Севърин определи залива край селището Мезапо като най-точно съответствуващ на описанието в „Одисея": тесен вход, който затруднява бързото излизане, стръмни скали, обграждащи залива като
36
Тим Севърин (вдясно) на борда на яхта „Андромвда"
стена — един своеобразен капан, ако закотвените кораби бъдат нападнати от високия бряг.
Заливът Войдокиля, предполагаемо микенско пристанище, намиращо се недалеч от двореца на Нестор в Пилос, стана следващ пристан на „Арго". Телемах, синът на Одисеи, може би също е закотвил кораба си в този залив, когато доплавал до Пилос да посети цар Нестор, един от участниците в Троянската война, за да узнае нещо за съдбата на баща си.
От гръцки археолози, работещи в местността, узнахме, че някои от находките наистина са от ми¬ кенската епоха, а намерената гробница на северния хълм на Войдокиля прилича на тази до двореца на Нестор. Посетихме и останките от самия дворец, разположен в Ано Енелианос. На една от чашите, открити при разкопките, е изобразена глава на брадат мъж. Точно това изображение от микенска¬ та епоха Тим Севърин бе използувал като символ на експедиция „Одисеи" — то беше нарисувано върху ветрилото на „Арго" и в емблемата на експедицията.
А в музея на близкото селище сред фреските от тронната зала на двореца има и изображение на музикант в туника, седнал на скала и свирещ на лира. Пред него се издига птица. Някои учени мислят, че това е Аполон, други предполагат, че е един от митичните тракийски певци Орфей или Тамирис.
КЪМ „ОСТРОВА СЛЪНЧЕВА ИТАКА" финалният етап от плаването на „Арго" бе в
района на Йонийските острови — важен пункт в логичния път на Одисеи от Троя към родната Ита¬ ка. В Омировата епоха се говори за морски народ, наречен кефаленци и обитаващ островите на запад от Коринтския канал. Владетелят на Итака Одисеи всъщност е олицетворение на това морско царство, включващо островите и градовете Итака, Ду¬ лихий, Саме и Закинтос.
Основни точки в маршрута ни в Йонийско море бяха островите Закинтос, Кефаления, Левкада, Паксос и Итака. Котва хвърлихме и край брега на континентална Гърция, до устието на река Ахе-ронт, смятана в древността за реката към подземния свят — недалеч са останките от прочутото светилище на Персефона и Хадес, място, което може да се свърже и с Омировото описание на посещението на Одисеи в „мрачния дом на Аид".
В началото на плаването ни Тим Севърин бе споменал, че от гледна точка на идентифицирането на обектите по пътя на Одисеи очаква най-трудната част от експедицията ни да бъде в Йонийско море. Сега, пред самия финал, му припомних това. Дали бе променил мнението си?
— В района на Йонийските острови има доста необясними неща, що се отнася до „Одисея" — сподели Севърин. — Бях идвал тук и преди, за да разпозная някои от обектите, но останаха все още много трудни проблеми и не виждах разрешаването
им. Оказа се, че този път, може би защото дойдохме с галерата и самите физически обстоятелства имаха влияние върху логичния път на древния мореплавател, целият комплекс от проблеми сякаш се изясни. Сега вярвам, че втората част от странст¬ вуванията на Одисеи — от остров Еолия до завръщането му в Итака — е следвала доста праволинеен път, като поредицата от премеждия, станали бързо едно след друго, може да е свързано изцяло с места в границите на Йонийско море.
Спомних си хипотезите на десетки изследователи на „Одисея" от античността до наши дни, които „отпращат" мореплавателя къде ли не из Средиземно море, та дори и зад Гибралтар — в Атлан¬ тика. Лесно могат да се правят фантастични предположения в кабинетна обстановка, сред „бурите" в морето от мастилницата...
— Много е писано за Одисеи и неговия' път — продължи Севърин, — но никой не се опитал да проследи с подобна галера логичния му морски маршрут. Имало е хора, които са плавали в отделни отсечки от пътя или са посещавали някои от обектите по суша, но никой не се е опитал да възстанови целия път от начало до край, преминавайки го с копие на древен кораб по логичен от гледна точка на мореплаването маршрут.
Разбира се, и самият Тим Севърин не стига до крайности и не твърди, че всеки обект от „Одисея" може да се идентифицира и има реално съответствие.
— Мисля, че имаме твърде малко информация — казва Севърин, — за да разпознаем кой е островът на магьосницата Кирка. Или пък островът на Ка¬ липсо — може би това са приказните елементи в епоса. Но за царството на сенките, Сцила и Хариб¬ да, острова на Хелиос имаме възможността да направим доста определено предположение, основано на историята, географията и митологията. Също и за съвременния остров Итака, който очевидно е островът, описан от Омир като родина на Одисеи.
Обикаляйки Итака, хвърлихме котва с „Арго" първо в северозападната част в залива Полис, чието име напомня за града на Одисеи, както Омир го споменава. Там в една пещера — светилище са открити 12 бронзови триножника и керамика от ми¬ кенската епоха и по-късни времена. На едно от парчетата, което видяхме в местния музей, има надпис, посветен на Одисеи — свидетелство, че тук е съществувал култ към героя. Галерата обиколи и източното крайбрежие на острова, спирайки в естествено защитения и удобен за пристан залив на столицата Вати. Сравнявайки отделни места с описанията в „Одисея", Тим Севърин даде предимство на мнението, че градът на Одисеи вероятно е бил разположен на хълма Аетос в централната тясна част на Итака, като очаква това да се потвърди от предстоящите разкопки там...
Краят от плаването ни с „Арго" всъщност не беше финал на експедиция „Одисеи" за самия Севърин. Предстоеше му да обсъди новите идеи и опита от видяното по време на плаването с видни учени, познавачи на Омир и микенската епоха, да се върне на някои от обектите за допълнителен оглед, да препрочете описанията на ранните пътешественици по тези места. Предстоеше му още една „одисея", докато представи в окончателен вид теорията си за новия образ на древния мореплава-
ТЕОДОР ТРОЕВ снимки: МАРИЯ ЙОРЕВА и автора
37
Какви са тези същества? Пришълци от други планети в кадри на научнофантастичен филм? Не, това са само далечни роднини на прозаичните дървеници и листни въшки — рогатите цикадки.
Размерите им са повече от скромни — от порядъка на 7 - 8 мм. Най-силно впечатление, обаче, прави невъобразимото разнообразие и фантастичните форми, в които се срещат. Странният им вид е вдъхвал открай време уплаха у хората. През XVIII век са смятали, че в тяхното създаване има дял нечистата сила и затова нарекли двата известни по това време в Европа вида рогати цикадки „дяволски насекоми".
Днес на учените са познати повече от 3000 вида рогати цикадки, които се срещат главно в тропиците. Но защо тези насекоми все още представляват загадка за ентомолозите?
Причудливият им вид се дължи на несъразмерното разрастване на първия гръден сегмент, наречен пронотум. Този израстък приема най-неочаквани форми — на гребен, рогче, диадема, перка, шлем. При някои видове обхваща като щит цялото тяло, при други стърчи над него като надут балон.
Но във всички случаи многократно надвишава цялата останала телесна повърхност на насекомото. Всъщност израстъкът представлява кухина, в която са разположени сетивни клетки. Не само екзотичният вид на рогатите цикадки привлича вниманието на учените. Най-странното в, че пронотал¬ ният израстък, толкова характерен за тези насекоми, в действителност не е от жизнено значение за тях. Между него и гръбчето на насекомото се е развила разделителна ципа, която позволява лесното му отделяне от тялото при механично въздействие. Най-учудващото е, че рогатите цикадки, лишени по този начин от по-голямата част от телесната си повърхност, продължават несмущавани
от нищо да извършват жизнените си функции. Основната задача, която стои пред ентомолози
те е да определят причините, довели до непропорционалното разрастване на предгръбначния сегмент или пронотума и изключителното многообразие на формите, в които то се среща в природата, или, с други думи, поставя се въпросът за целесъобразността на тези толкова причудливи образувания.
Съществуват няколко хипотези. Една от тях обяснява появата и развитието на пронотасния израстък при рогатите цикадки с мимикрията — защитната окраска, служеща за заблуда на неприятеля, която се е развила и утвърдила вследствие на естествения подбор. Хипертрофираният пред¬ ногърбен сегмент оптически ги отдалечава от класа на насекомите — развили са се най-вече ония форми и окраски, които най-малко са привличали насекомоядните. В началото на века някои издигнаха друга хипотеза, според която виждаха в рогатите цикадки убедително доказателство в подкрепа на Дарвиновата теория за развитието на видовете. Други учени отхвърляха хипотезата за защитните функции на проноталния израстък като изтъкваха бързите рефлекси на рогатите цикадки при появата на опасност. Те подчертаваха изразената тенденция на странните насекоми за увеличаване и „украсяване" на проноталния израстък с добавъчни атрибути. Най-пищни са срещаните в тропиците видове. С приближаването до умерения пояс окраската им става все по-скромна. Според някои учени предногръбният сегмент се е хиперт¬ рофирал в процеса на еволюцията и впоследствие това наднормено увеличаване се е зафиксирало в генетичния код на насекомите.
Всяка година се откриват нови и нови видове рогати цикадки. А задачата на учените си остава все една и съща — да открият зад обкръжаващото многообразие на форми и окраски проявите на вездесъщата природна целесъобразност.
МАРИАНА ПАНОВА
Мария разглежда снимка на Миг Джагър. Гледа я даже отляво, отдясно, сякаш той сам е пред нея. Завърта я обратно и тайно въздиша. Както и да погледне снимката на певеца, той все й харесва. Има нещо В този мъж открито, предизвикателно. Славата му придава очарование, а трайният му възход говори не само за глас, но за сила. За човек от човеците, способни да преодолеят препятствия.
Мария не знае, че не се възхищава само на любимия си В момента певец. Че търси в образа му модела на своя бъдещ партньор, на бъдещия съпруг. Тя не може да си го представи невисок и отпуснат. Но още по-малко може да си помисли, че даже в отделни моменти той ще бъде нерешителен, без успех. Мария ни дава снимката да се възхитим и ние. Но Мария е на петнадесет години. А аз бях.
Аз помня русите коси на Марлон Брандо, красивото му, предизвикателно и подчертано безгрижно лице. Вълнението, което предизвика у мен това лице, ме караше да се заглеждам във всички подобни лица по-късно. Да се отнасям към тях с по особено очакване, дори когато вече знаех, какво може да се крие зад тях. Нещо не само като незабравим, но като непоправим отпечатък. Нещо, което избира като че ли вместо теб.
„От този прозорец не се вижда света" пише под една снимка в списание. Но надниквайки зад който и да е прозорец, светът може да види себе си. Колкото и различни неща да съзрем зад стъклото, те все са парченца от една цяла картина. Все снимки на онази малка, „най-малка клетка на обществото"; понякога за дълги периоди отричана, защитавана или развенчавана, за която със сигурност може да се каже само, че не можа с нищо друго да бъде пълноценно заместена.
Стремително нарастващият брой на разводи в света говори не само за отрицателните й страни, не само за прословутото съвременно леконравие, но за липса на подготовка на хората за брак, особено на младите. Емоционална и социална зрелост за брака — разбирането на смисъла му и готовността да се справиш с последиците — не се оказват достатъчни. Много особености на човешките личности се сблъскват в брака, конфликти от всякакъв род се зараждат, горят и изтляват и много от тях се пораждат не само от брака, но при Всяка по-продължителна връзка. В брак преминават най-различни фази на човешкия живот — младост, зрялост и после тази на възрастен и на съвсем Възрастен даже човек. А човекът през това време така се променя. Тъй нови през един или друг период могат да бъдат не само желанията, но и нуждите му.
Тази странна постройка бракът, чието предназначение е да се задържи здрава колкото може по-дълго, се гради не от основите към върха, но като се издигне стена и после и други стени около нея и устойчивостта на постройката зависи от умението на изграждането на отделните стени и от
сглобяването им. формата просто няма значение. Здрава е тази сграда, която се задържи права и в равновесие, дори ако някоя от стените се махне.
Но нека се върнем към Мария. Може би погрешно тя взема за сила изразът, напереността, заучения поглед на Миг Джагър. Та колко често зад това се прикрива и уязвимост, и слабост. Но друга една грешка на Мария може да се окаже далеч по-значителна — възможно е на нея въобще да не й е нужен много мъжествен мъж. Ами ако тя самата без да съзнава е твърде мъжествена? Ако тя се вълнува от такива образи по-скоро, за да доизгради собственото си същество?
Във всеки от нас има елементи и на женственост, и на мъжественост. В отделни периоди на живота всеки може да бъде повече едното или другото, защото условията поставят различни изисквания към нас. Но още от самото начало у нас са заложени повече женствени или повече мъжествени психични черти, независимо от пола ни на мъж или жена, без значение, дали можем да раждаме или само да отглеждаме деца. Когато еманципацията не смогва да се оправдае срещу някои много съществени обвинения, не се взема предвид именно това. Днес преобладаващите елементи на психична женственост или мъжественост на личността.
39
които са независимо от пола, личат по-ясно, те са по-неприкрити, те няма защо да се тушират. И може би затова въздействието им е по-голямо.
И ето че срещаме жени доста борбени, самоуверени и склонни към риск, независимо от инак твърде подчертаната им женска физическа привлекателност. Лесно откриваме мъже, чиито главни черти са миролюбивост, съчувствие, мечтател¬ ност и даже свенливост, въпреки инак високият им ръст и ширината на раменете. Никой от нас няма да се затрудни да посочи жена със силна потребност за Власт, решителна и непоколебима. Или мъж/ склонен към покорство и само към мълчалива съпротива.
И всеки от тях може да има не лошо семейство. Да бъде прекрасен, желан, незаменим партньор в двойка, стига само в нея женствеността на жената и на мъжа да се допълват общо до единица и да не я превишават, както и общата им мъжественост да бъде около единица, но не много по-високо или по-ниско от нея.
Преобладаването на женственост у двамата партньори лесно може да остане незабелязано в на-
СЪВРЕМЕННОСТ И ПСИХИКА.
чалото, когато е най-важно да дадеш и да получиш колкото може повече нежност, да се харесват един и същи развлечения и да се избягват от двамата всички неща, които могат да разрушат уютния свят на двойката. Но в бъдеще тази обща много по-голяма женственост от необходимата, особено при липса на достатъчно мъжественост, ще бъде основа за пукнатини. Силите на двойката няма да стигнат, за да се справи с по-суровите, с внезапните изисквания на живота. Постепенно някой от двамата, уморен от еднаквостта им или от съвместното им съжителство, може да замечтае да се промени, но да чувствува, че това ще му бъде възможно само при смяна на условията, т. е. при смяна на самия партньор.
Не много по-голям успех очаква и двойка, в която и двамата са твърде мъжествени. Защото женствеността на жената е буфер. Нейната мекота, търпение, съчувствие, съучастие са инструмент, създаден от природата. Те са оръжие, с което винаги могат да се успокоят, загладят или да се подтикнат към завършване нещата, които изискват особено продължително търпение. Женствеността съществува не само като антипод на мъжествеността, тя е нейно допълнение. Най-добре е, разбира се, жената да е носител на женствеността. Но успешно съществува и двойка, в които тези не-
40
ща могат да са разменени. Колко важно е, обаче, да си дадем сметка за всичко това предварително, да осъзнаем процента на своята женственост и мъжественост.
Във вестника могат да се видят обяви, зов за запознанство. Крайната им цел, не винаги ясно изразена, е намирането на партньор. Щом се търси по този начин, човек изглежда иска да избегне някаква грешка или да съкрати пътя на опознаването и колебанието, като изтъкне най-важните, най-съществените, според него, черти за контакт. Наскоро видях:
„27—годишен, притежавам весел характер и всестранно развити интереси."
Дори Мария поглежда несериозно на това изявление. Интересно, колко писма от момичета и жени е получил този млад човек. Аз знам от опит, колко ужасно много време могат да изискват от човека всестранно развитите му интереси. Как могат за дълго да го откъсват и да го правят нечувствитв¬ лен и към най-насъщните нужди на околните. Ако някоя компания само от веселяци, временно се е лишила от някой свой член и бързо търси попълнение, то... Но инак младият човек става повече за кореспонденция, някаква такава, всестранна.
Но дори когато се запознаваме, общуваме и обикваме чрез очите си, не достигаме много лесно до отговора на въпроса, за нас ли е този човек или не. В началото е най-важно сближаването. После завоюването. Дори не ни минава през ум, колко много видове любов има по света, Мислим, че са три: малка, средна, голяма. А те се делят не само по степен, но още по същност.
Има любов — възхищение, любов — господство, любов — преклонение, любов — обезличаване, любов — подпомагане, любов — приятелство, любов — непреходна страст, любов, която те зарежда, любов, която те изсмуква и съсипва, любов, откъсваща те от света, любов — приобщаваща те към човечеството, любов, такава една, която може да те накара да бягаш от самата нея.
Нека не обсъждаме сега, кой от тези видове любов е израз на чувство на малоценност, кой на завършен егоизъм, кой е желание да се осъществиш чрез възможностите на любимия, кой да не му дадеш да израсне, „за да не се отдалечи", кой е плод на силно въздействие на любимия човек или на умелото от негова страна манипулиране на личността ти . Всичките те, и кой знае още колко видове любов, са описани в хилядите и хиляди романи и там са показани и подбудите, и последиците.
В случая по-важно за нас е, че очакванията и готовността на партньорите и тук трябва да се покриват. Ако единият е очаквал и силно желае любов — възхищение, другият е способен само на любов — приятелство, то първият няма да е щастлив, няма да е доволен. Ще му липсва нещо, ах, как
ще му липсва. Ако единият още от юношеството си чувствува у себе си склонност към любов — саможертва и мечтае да се посвети само на любимия човек до пълно обезличаване, а другият не приема такава любов, а желае равностоен, достоен сътрудник, то вторият може да се почувствува досаден и обременен въпреки очевидните удобства, които му осигурява пожертвуванието на първия.
Но как човек да си даде сметка за това още след първите целувки край училищното дърво. И как да разбере точно коя от видовете любов, които изпитва към него партньора (защото те могат да бъдат и няколко) ще се окаже най-съществена и в каква посока ще я тласнат съпровождащите я? Много от така наречените несходства на характерите са просто несходство в очакванията.
А понякога неизпълненото очакване вместо лесно да разруши по някакъв странен начин държи заедно
Жените със силно развити професионални интереси на пръв поглед се справят по-лесно В живота сами. Решителни, самостоятелни, целеустремени, те сякаш са по-спокойни без бремето на съпруг и семейство, още повече че тогава стрелките на часовника не насичат така безмилостно времето им. Силите на тези жени могат да бъдат насочени изцяло навън, в силно привличащата ви делова сфера.
Те наистина постигат големи успехи, не само защото са склонни към риск. но защото умеят де се мобилизират и са еднакво взискателни и към другите, и към себе си. Уязвимостта им проличава обаче в стресови ситуации. Те са много по-често в състояние на тревога и възбуда. Тревожността им достига много по-висока степен от тази на колегите им мъже и има много по-силно разрушително въздействие върху организма им. Тази тревога и това разрушително въздействие са много по-големи, когато до деловата жена не съществува оня разбиращ, подкрепящ, отменящ и помагащ партньор в живота.
• Мъжете, които проявяват големи способности
за рационално мислене, за разрешаване на конфликти и проблеми, за преодоляване на препятствия и са намерили точно своето място в професията, често дори не съзнават, че могат да имат някакъв проблем. Техният устойчив интерес към самоусъ¬ вършенствуване, силният им интерес към професията могат да ги държат в плен и да ги притеглят само към сферата, която те смятат за единствено значима. Поради това те отдават на нея всички сили и цялото си време. Това ги довежда до силно емоционално обедняване, до видимо ограничаване на общуване с други хора. Този модел на поведение може да омекоти само женствеността на околните.
Ето как на всякакво ниво мъжките психични характеристики не само се допълват, но имат нужда от женските и от сливането им се получава необходимото в природата разнообразие.
двойката. Онзи, който очаква да се изпълни жела-ното от него, на моменти получава някакви надежди, вижда някакви доказателства и все се надява, надява. Но това са общо взето най-мъчителните и твърде малко носещи радост съжителства, в които единият партньор не може да си даде сметка, че няма какво повече да очаква, докато другият спокойно съществува в сянката на добре смазания механизъм на инерцията.
Какво може да подпомага здравината на една двойка. Всичко, зависи от двойката. Така както и всичко, при други обстоятелства, може да навреди. Често пречи даже умението на двамата да мислят бързо и рационално, ако това е съчетано с определени отрицателни черти на характера. Такъв човек с особено удоволствие и старание може да доказва неправотата на другия. Нещо повече — да се чувствува длъжен да го направи. Той ще подкрепи своя разбор с множество неподлежащи на съмнения доказателства. И ще стигне до изводите: „Щом ти не си прав, значи аз съм прав!", Щом аз съм прав, казаното от мен е единственото възможно ". А после няма да може да се разбере, защо една така добре свършена работа може да доведе до един толкова лош резултат.
Но зачестят ли подобни положения в една двойка, не трябва ли това да ни върне към въпроса за очакването и покритието му?
Ето как се очертава все повече необходимостта за някаква специална предбрачна не само нагласа, но подготовка, в която да се разглеждат много въпроси не само на сексуалността, но на психологията на двойката. Нещо в смисъл: от мен ще се очаква това и това, аз очаквам подобни, но и различни неща, кои са реални, кои най-често не се осъществяват, какво запазва и какво руши една двойка. При съвременното увлечение към съкращенията предметът би могъл да се нарече ПБН, за ония, които обичат по-разширените форми — „Подготовка за брак накратко".
Помня книга със странно посвещение: „На жена ми, на чието отсъствие се дължи тази книга." Кажете го на различни свои познати и ще видите
различни реакции. Ехиден смях, смях с изненада, смях — разбиране. И по едно ,хм" след това. Пак нееднакво. Но все ще се намери и някой да каже: „Ама слушайте, това всъщност може би е най-голямата благодарност. Една истинска благодарност. Тя сигурно е разбрала, колко много се нуждае той от спокойствие, за да пише, и му го е създала. А може би той е тъжал през нейното отсъствие и е могъл да се занимава само с работа!".
И действително, не само изборът, но и нюансите на изискванията и поведението вътре в двойката могат да бъдат всякакви. Важното е изборът за тези двама души да в правилен, да се допълват, а на моменти да могат и да разменят местата си. В това дълго, най-дълго от всички бягания, в живота просто не се знае, какво може да се случи. И кой ще подготви Мария за нейното дълго, и да се надяваме — несамотно, пътуване?
Бракът или дълготрайното съжителство на една двойка, започва често с думите „винаги", „никога", „всякога", а после границите му така се размиват, че дори не личат, но онова, което става зад тях, се оказва много значимо за човешката личност. И не по-малко важно за обществото.
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА
41
Изборът винаги е нещо трудно, особено когато става дума за избор на куче, тъй като съществуват множество най-различни породи. Познавачът може да даде правилен съвет, само ако познава бъдещия собственик и разбира, какво той ще иска от кучето. Сантименталната и самотна стара мома, която търси подходящ обект за любов и грижи, не ще намери желаното утешение в сдържаната и високомерна чау-чау, която презира ласките и посреща завърналата си господарка само с леко махане на опашка, вместо да скача от радост като другите кучета.
На онези, на които е нужно нежно и привързано куче, което да сложи глава на коляното им, да вдигне кехлибарени очи и с часове да се взира в тях с обожание, препоръчвам ирландски сетер или куче от някоя близка до сетера порода с дълги уши и дълга козина. Но за повечето хора в наши дни не е полезно постоянното съприкосновение със същество, което от време на време с дълбока въздишка напомня за присъствието си. И веселото, и печалното настроение са еднакво заразителни, Струва ми се, че популярността на много смешни- породи се обяснява именно с нашата потребност от веселие. Игривостта на един селигам териер и неговата преданост могат да бъдат много подходящи за човек с меланхоличен характер.
Онзи, който търси не просто приятел, но куче с характер, съветвам да си вземе куче от съвсем друг тип . Самият аз предпочитам кучета, които не са се о т далечили много от дивите форми. Моите хибриди между чаучау и немски овчарки и физически, и душевно са много близки до своите диви прадеди. Колкото по-малко опитомяването е променило породата, колкото повече черти на волен хищник са се запазили в кучето, толкова повече ценя неговата дружба. Именно затова не ми харесва излишното изменение на природата на кучето, към което
42
често се стремим чрез дресиров¬ ката му. Не бих желал моите кучета да загубят първобитния си ловджийски инстинкт, макар т о ва да ми причинява немалко неприятности и да ми струва скъпо.
в един жесток зимен студ в нашата покрита със сняг градина пробяга елен и три от моите кучета го разкъсаха. Стоях поразен, ужасен до окървавения труп и из¬ веднаж осъзнах, че по онова време моите деца бяха много по-малки и по-беззащитни от елена, чиито изтерзани останки лежаха пред мен. Удивих се на абсолютното безстрашие, с което всекидневно оставях крехките им телца във властта на тези челюсти, тъй подобни на вълчите.
Но моите вълчи кучета никога не ме ревнуваха от малки деца и сами се отнасяха към децата повече или по-малко родителски. Може би в това се крие една от причините, поради които така обичам този т и п кучета.
Прекрасно разбирам, че съвсем не е нужно дивото куче да Внушава симпатии на всички. Кучетата вълча порода са чувствителни, сдържани и независими и доста трудно се поддават на дресиров-ка. Техните наистина невероятни психични ресурси ще успее да използува само онзи, който добре ги познава и истински ги разбира. Само за такъв човек те могат да станат източник на радост и удовлетворение. Друг ще намери това в честния добър боксер или в ердел териер.
Това не означава, че искам да омаловажа кучетата с по-малко сложна и праволинейна психика. Напротив, обичам боксерите и големите териери, чиято мъжествена и привързваща се при-рода не успяват да развалят дори и най-неумелите Възпитатели. При това има множество изключения. Знам чувствителни боксе¬ ри и безхарактерни чау-чау. Познавам дори един твърде решителен и независим спаниел. Моята сребристосива Сюзи, върху характера на която значително влияние бе оказала кръвта на де
дите й — овчарки, бе обаятелно дружелюбна с гостите ни и почти бе лишена от гордото високомерие на другите чау-чау. Да се правят за отделните породи генерални обобщения е не по-малко рисковано от опита да се подведат под една черта всички англичани или всички французи и немци.
Полезно е обаче да предупредим начинаещите, какви кучета не би трябвало да вземат и какви наклонности в кучетата би трябвало да избягват. Макар че ще добавя: по-добре каквото и да е куче, отколкото никакво. Но удоволствието на начинаещия ще бъде по-голямо, ако последва някои съвет и .
Първият: вземете куче здраво и тялом, и духом. Ако нямате някакви особено важни причини за друг избор, вземете най-силното, дебело и бойко кученце. Ако у родителите или у кученцето са се появили признаци на израждане, по-добре се откажете от кученцето. По-добре куче с по-бедно родословие, но по-жизнеспособно и по-малко нервно.
Имам доста лошо мнение за съвременните принципи на развъждане на кучета, които придават твърде голямо значение на „красотата" на кучетата и пренебрегват умствените способности. Искрено съветвам новаците да не избират куче с твърде „добро" родословие. Ако вземете мелез, имате много по-малко шансове да се окажете собственик на нервно, умствено ощетено животно, о т колкото ако си купите куче с осем шампиона в родословието.
Преди да се снабдите с куче би трябвало да премислите, дали няма да се окаже твърде голямо натоварване за вас. Много подвижните кучета като фокстериери бързо могат да изкарат от равновесие неуравновесен човек, особено ако тяхната повратливост е породена не толкова от жизнера¬ достност, отколкото от прекомерно възбудима нервна система. Като оглеждате размерите на ку-чето и ги съобразявате с големината на жилището си, трябва да имате предвид и темперамента
му. Сантименталният сетер, за когото главното удоволствие е умилно да се взира в господаря си, иде страда по-малко от теснота¬ та на градската квартира, отколкото подвижният малък териер. Всъщност и в най-малкия апартамент може да се държи голямо куче, при условие че ще го разхождате много. В края на краищата ка кучето му трябва на ден не повече отколкото на вас за вашето собствено здраве — достатъчни са му две половинчасови разходки на чист въздух.
Много неопитни любители на кучета често правят грешката да изберат кученцето, което още в първия момент им е направило дружески аванси. В такъв случай несъмнено избирате най-големия подмазвач. Едва ли в бъдеще ще ви бъде приятно да наблюдавате как вашето куче приветствува всекиго по този начин. Когато избирах от деветте джавкащи мъхнати топчета моята Сузи, предпочетох я пред останалите и затова, че тя прояви най-силно негодувание, когато моите ръце, ръце на непознат, я докоснаха.
Лодмазвачеството е един от най-лошите кучешки пороци. То става порок при възрастните кучета. За малките подобно поведение е напълно нормално и в него няма нищо лошо. За нещастие, не е възможно да се предскаже дали ласкавото кученце с възрастта ще придобие необходимата сдържаност към чуждите хора. 8 някои породи тази сдържаност се развива по-късно и е по-добре да се почака с вземането на кученца докато то навърши пет-шест месеца. Това особено се отнася до спаниелите и другите дългоухи ловджийски кучета. У чау-чау сдържаността се развива по-ра-но, на два, два и половина месеца у тях вече може да се забележат черти на собствен характер.
Ако няма опасност да получите подмазвач (ако това е порода, на. която подобна наклонност е чужда или познавате добре и двамата родители), вземете кученцето колкото може по-рано. Колкото по-малко е кученцето, толкова по-силно ще се привърже то към стопанина си по-късно. Толкова по-голямо удоволствие ще ви доставя след това да си спомняте какво ви е струвало всичко това.
И още един съвет, продиктуван от мои лични пристрастия. Вземете женско куче, независимо, че разгонването два пъти В годината ще ви причини известни неудобства. От гледна точка на характера винаги е за предпочитане
едно женско куче пред мъжко. Женското е по-предано. Психиката му е по-чувствителна, богата и сложна. По правило то в по-умно. Случи ми се да опозная много животни и с пълна увереност мога да кажа, че от всички четириноги създания най-близо до човека по чувствителност на възприятията и по способност за истинска дружба е именно женското куче.
ЧОВЕКЪТ И КОТКАТА За разлика от кучето котката е
станала домашно животно неотдавна. И то само толкова, колкото изобщо може да бъде опитомена." Неотдавна", разбира се в сравнение с кучето, чиято история в четиридесет — шестдесет хиляди години. Твърде вероятно е котката да се е присъединила към човека в Египет — първата аграрна страна. Огромните хамбари на Египет се споменават още в Библията. Там, където има на склад големи количества зърно, там винаги се въдят много мишки и плъхове. Древните египтяни са умеели Внимателно да наблюдават и тънко да усещат природата. За това свидетелствуват удивителните рисунки по стените на храмовете и гробниците. Естествено те съвсем точно знаели кои от местните хищници са опасни за мишките и плъховете. В гробниците са намерени много старателно направени мумии на котки, родени в Африка и Сирия, дивите прадеди на нашата домашна котка.
Всеки, комуто се е случило да опознае по-отблизко дивите африкански котки, ще се съгласи, че те се опитомяват много лесно. Дивите европейски котки не се опитомяват, дори когато са уловени от малки, а възрастната африканска дива котка бързо става питомна без някакво старание от страна на хората край нея и да се държи в клетка скоро се превръща в безсмислена жестокост.
Древните египтяни, съзнавайки колко полезни са тези животни, благоразумно ги поставили под защитата на закона. За убийство на котка се налагала смъртна присъда. Само след няколко поколения свещените котки загубили всякакъв страх от човека и станали натрапчиво питомни като съвременните свещени индийски крави. Тези крави, уверени в своята безнаказаност, спокойно се приближават до сергиите с плодове и за ужас на търговците хрупат най-сочните плодове и зеленчуци. Колко ли по-добре трябва да са съзнавали преимуществото на своето
положение и да се възползуват от него несравнимо по-умните свещени котки!
Не е трудно да си представим с каква презрителна небрежност тогавашните котки са се отнасяли към стопаните си, щом дори днешни най-обикновени котки рядко ни отделят внимание. Чувствуваш се поласкан, когато малкият тигър понякога те погле-зи с някакъв жест на вежливост или привързаност.
Котката като домашно животно била отдавна широко разпространена б Египет, но потрябвало невероятно много време преди да проникне в други страни. За появяване на котката в Европа ни разказва Плутарх едва в първия век на новата ера. Същевременно той споменава невестулката като полезно животно, което държат в къщи само за да унищожава мишките, Изглежда невестулката не е била изтласкана още от домашната котка, която във всяко едно отношение е по-удобна за съжител. Но и след това разпространението на домашната кот ка в Европа ставало удивително бавно.
В уелските закони точно е посочена цената, която може да се поиска за котка и качествата, които има право да изисква един купувач от коткате. В хилядната година от нашата ера, човек, убил котка, бил длъжен да плати гло-
ба — овца, агне или количество пшеница, което да покрив напълно увисналата за опашката убита котка. Тъй като в това положение тялото силно се удължава, било необходимо голямо количество зърно.
През XIV в. в Германия котките се ценяли толкова, че често се споменават 6 списъка на движимото имущество, което фермерът давал заедно с фермата при продажба. Но дори и днес не е лесно да продадеш котка. Особено на друго място! Като се ръководят от своето изумително добре запазило се чувство за посока кот ките упорито се връщат в предишното жилище, изминавайки удивителни разстояния. Дори ако отведете котката някъде, откъдето не може да намери пътя до 8 къщи, това не означава, че тя ще свикне и ще остане там. Котката е напълно способна да прояви своята самостоятелност и да се върне към дивия начин на живот.
Тези. които обичат кучета, често не търпят котки, а които обичат котки, особено жените, не понасят кучета. Това, според мен, говори за известна дребнавост. Смятам, че истински обича и разбира животните само човек, комуто тези две най-близки до нас животни внушават еднаква симпатия. У този, който обича природата с истинска любов, най-голям възторг и благоговение предизвиква безкрайното разнообразие на живите същества, безбройните способи, чрез които природата създава съвършена хармония, използувайки различна основа.
Интересно е да се наблюдава, как различно се държат със животните хора, чиято работа е свързана с наблюдения върху животните. Те се стремят да научат за животното колкото може повече — заради самото него или заради развитието на науката. Много естествоизпитатели смят а т , че колкото може по-малко трябва да се влияе върху живота на животни и внимателно трябва да се избягват каквито и да е преки контакти с тях. Така се държат орнитолозите б фотографите. Те наблюдават животните от прикрития, при това наблюденията им се считат за успешни само ако животното не подозира за присъствието им. Пълната тяхна противоположност е човекът, който влиза в най-тесен контакт с животните, така че животното да го възприеме като особа от своя вид. Това позволява на човека
44
да проникне дълбоко в психиката на вида.
И двата метода са оправдани. И двата имат своите преимущества и своите недостатъци. Изборът на метода зависи не само от наблюдателя, но от това, какъв вид има намерение да изучава.
Колкото по-високо е умственото равнище на животното, колкото по-общително е, толкова повече е необходим личен конт а к т , за да бъде разбрано истински. Никой не ще успее да прецени умствените способности на кучет о , ако поне веднъж не е бил обект на кучешка любов. Това се отнася и до много други умни животни, гарги, врани, големи папагали, диви гъски, маймуни.
С котките положението е по-друго. Духовният свят на котката е изтънчен и див. Той не се разкрива пред хората, които натрапват на животните своята любов (кучетата са по-податливи в т о ва отношение). Ако човекът умее да не натрапва насилствено своята любов, това е доказателство за истинско разбиране на животните и природата. Котката не е обществено животно. Тя си остава независима, дива малка пантера, в нейния характер няма и следа от инфантилността на опитомяването, която преви кучето тъй благодатен обект за внимание и глезене.
Но много любители на котки не разбират котешката потребност от независимост. Погрешното твърдение, че да се държи голямо куче в апартамент е жестоко, слушаме постоянно, а за котките това не съм чул. Всъщност за кучето нашето жилище не е нищо повече от просторна колиба, тъй като човек разхожда кучето или го взема, когато излиза по работа . За котката квартирата е голяма клетка. Не искам да кажа, че за котките, особено породисти¬ те, това затворничество е мъчително, но несъмнено те загубват своята необуздана волност, която лично за мен, е главното им очарование. Не преставам да се удивлявам, че деля дома си с миниатюрни тигри, които идват и си отиват , когато си пожелаят, които ловуват и уреждат любов-ните си дела, сякаш все още живеят първобитен живот в диви гори.
Сутрин моят голям раиран Томас II, наполовина ангорец, величествено се връща в къщи с лъвска походка, целият в засъхнала кръв, с издрана муцуна и с отново раздрано многострадално ухо.
Много ми се иска да узная кой е бил противникът му в среднощния бой и милостта на чия дама са си оспорвали. Винаги ме е поразявало, че добродушното ласкаво същество, което мърка на ниски тонове върху коленете ми, е същият мрачен разбойник, чиито зловещи вопли съм слушал преди няколко часа на улицата.
Свободата, с която се ползува подобен обитател на дома, не намалява зависимостта му от човека. И най-гордите, и своенравните от моите котки, макар да живееха свой особен див живот, макар понякога да не се връщаха по няколко дни, се отличаваха въпреки това с удивителна гальовност.
Но ако котката се зали у вас, седи на коленете ви и търпи да я милвате, това съвсем не е признак на истинска привързаност, особено когато става дума за котка. Има само един начин да разберете колко цени тя вашето общество. Да я вземете със себе си на улицата и да й дадете възможност да реши ще остане ли с вас или ще тръгне по свои пътища. И Томас I и Томас II, които отгледах, ме познаваха на улицата , дори когато станаха възрастни, Приветствуваха ме с особен звук „фрр", с който възрастни котки изразяват искрена любов. И двамата ме съпровождаха по време на дълги екскурзии из околните гори. По време на подобни екскурзии трябва да се съобразявате с пътя, който би избрала самата котка. Не бива да се иска от нея да пресича широки открити пространства, където тя няма къде да се скрие и където може да стане жертва на първото срещнато куче. Освен това ще ви се наложи да се провирате през гъста гора и да приспособявате крачката си към котешката походка.
В началото все се учудвах колко бързо се уморява и започва да изостава това толкова силно, здраво животно. На кого от моите читатели се е случило да види кот ка, която диша тежко с изваден език, съвсем като куче? Наистина рядко зрелище! Но възрастната, напълно здрава и пълна със сили котка след половин час е вече съвсем уморена, дори ако човекът, когото тя следва, върви бавно.
Но ако в избора на пътя се съобразите с вкусовете на ивичестия си другар и се приспособите към крачката му. ще видите немалко любопитни неща, особено ако го пуснете да върви напред и го следвате безшумно с боси нозе. Той вижда, чува и слуша множест-
во различни неща, които без него биха се изплъзнали от Внимание¬ то ви. И колко предпазливо се провира напред, готов във всеки миг да побегне!
Много от моите котки, особено женските, в къщи бяха много по-ласкави от двамата Томасовци, но срещнех ли ги на улицата, не ми обръщаха внимание. Безцеремон-но ми „обръщаха гръб" и не само не ме приветствуваха със звънкото „фрр", но възприемаха като натрапване всеки мой опит да се присъединя към тях, колкото и да се стараех да го направя незабелязано.
Нито едно диво животно (а котката е диво животно) не е в състояние да подари и на най-симпатичния му човек дружба, по-гореща от онази, която в способно да изпитва към представители на своя собствен вид. Но понеже възрастната котка приема човека за спътник в естествени условия, струва ми се, че нито домашната котка, нито дивите и предшественици са били тъй заклети отшелници, както в прието да се мисли. Ако съдя по моя личен опит, котаракът е по-способен на приятелство от котката, макар моята майка да имаше някога съпружеска котешка двойка, Еней и Дидона, която я съпровождаше в разходките а до гората.
В никакъв случай не си поставям за цел да твърдя, че не бива да се държи котка в апартамент. Градският жител и без това малко се съприкосновява с природата. Но пълното очарование на котката може да се усети само ако й предоставим пълна свобода. Моите най-приятни спомени за котки са свързани с тихи горски разходки в общество на котарак. Истинската любов на котката може да се завоюва само ако нейното общество се търси тактично и в естествена за нея обстановка.
Същевременно ще ви се наложи да се примирите с това, че отнасяйки се с толкова уважение към вътрешните потребности на котката, вие я подхвърляте на всички опасности, които могат да заплашват това мъничко същество. Нито един от моите котараци не умря от естествена смърт. Томас I попадна с лапа в канал и загина от заразяване на кръвта, а Томас II стана жертва на ловните си страсти. Той удуши няколко заяка в съседния двор, собственикът им го залови на местопрестъплението и тутакси се саморазправи с него. Но такава е природата на лъвовете, тигри-те и орлите. Рядко свършват
мирно и тихо. Такава е същността на котката. Затова я обичам — затворен в себе си, неукротим, див звяр. Колкото и да е странно, именно с това се обяснява и «домашната уютност" на котката; истински усеща дома само онзи, който по-голямата част от времето прекарва вън от стените му, Мъркащата котка край разпалена печка ми се струва символ на домашен уют именно поради това — не е пленница, а независимо същество, почти равно на мене, просто заселило се под един покрив с мен.
КОТЕШКАТА ПРИРОДА Изразът „котешка природа", из
ползуван за човек, обикновено означава коварство и хитрост. Това определение често се дева на представителки на прекрасния пол. Опитвал съм да разбера защо котката е придобила подобна ре
путация. Във всеки случай маниерът 0 да ловува — да проследява безшумно жертвата си — не е причина. Доколкото ми е известно и лъвовете, и тигрите ловуват така, но никому не е дошло на ум да нарече тигрицата или лъвица¬ та лъжливи или злонамерени. И обратно, обичайният за лъвовете и тигрите епитет „кръвожаден" не се използува никога за домашни котки, макар те също да изяждат жертвата си.
В същото време съществуват животни, които като че ли действително прибягват до измама, макар да няма нищо подобно. Някои кучета са толкова страхливи, че не позволяват страничен човек да ги докосне. Нерядко подобни кучета стоят и само се снижават към земята, докато непознатият ги гали, дори почтително махат с опашка. Само опитният наблюда-
тел може да забележи, че кучето се опитва да избегне докосването и все по-плътно се притиска към земята. Ако човекът е нетакти¬ чен и продължи да натрапва ласките си, уплашеното куче може да загуби самоконтрол и мълниеносно да раздере безцеремонната ръка. Често кучетата хапят именно от страх. Жертвите на подобно нападение особено бе обиждат на кучето, защото в началото е махало с опашка.
Поведението на мечките също лесно може да се изтълкува невярно. Те също могат да бъдат заклеймени като „коварни". Мечката не е обществено животно, „вътрешномечите" отношения слабо са развити. Поради това и
към с нищо непредизвикани и непредсказуеми пристъпи на ярост. Закръглените форми и забавната тромавост на здравата мечка й придават някаква външна прилика с определен тип добродушни де-беланковци. Ние подсъзнателно не очакваме внезапни пристъпи на злоба от такова едно забавно, весело и дебело същество. Но опитомената мечка е едно от най-опасните от всички опитомени същества. Може да се каже: ако ненавиждаш някого, подври му опитомено мече. Мечката обаче няма вина за това, че не принадлежи към обществените животни, живее самотно и не разполага със запас от изразителни движения, с каквито обществените животни
средства за изразяване на емоции тя почти няма. Дебелата кожа на мечата муцуна не подпомага развитието на мимика. Малките ушенца са скрити под гъста козина, за да не пострадат по време на свада (разсърдената мечка нанася внезапен удар с лапа, но не хапе), затова мечките са към онази малобройна група бозайници, които не присвиват уши към главата, като изпадат в ярост. Другите белези на техните емоции също не се хвърлят в очи твърде много и главното, не приличат на познат и т е ни от кучетата, поради което хората разбират, че мечката се в разсърдила, когато вече е късно.
Опитомените мечки са склонни
46
съобщават на себеподобните си своите емоции.
У „коварната" ужким котка тези движения са развити силно. Малко други животни ще се намерят, по чиято муцуна опитният наблюдател да определи с толкова голяма точност настроението им и да предскаже в какви действия ща се излее то: в дружески или във враждебни. Муцуната на котката ясно и недвусмислено отразява и най-малките оттенъци на вътрешното състояние на животното. И един поне малко запознат с котките човек веднага може да каже как съответната котка се отнася към него.
Твърда лесно в да се разбере изражението на доверчиво друже
любие, когато без да присвива уши, нито очи, коткате се обръща към вас със спокойна, несмръщена от нищо муцунка, Толкова ясно мимическите мускули възпроизвеждат всяка зародила се емоция, например страх или враждебност. Ивиците не котешка муцуна с „дива окраска" подчертават и най-малките движения на мими¬ ческите мускули и усилват израза. Затова предпочитам домашната котка с „тигрови" шарки. Най-лекият зачатък на недоверие, което все още няма нищо общо със страха, и простодушните кръгли очи стават бадемови, скосени, ушите се отклоняват от верти-кала и наблюдателят веднага разбира, че в душевното състояние на котката има промяна, дори ако позата е останала същата, дори ако крайчецът на опашката не е почнал леко да се поклаща.
Заплашителните пози на котката са рядко изразителни и твърде различни според това към кого са адресирани: към човек — приятел, който „си е позволил повече", към куче, което внушава страх, или към друга котка. Та се различават и по това, дали са продиктувани от стремеж на котката да се защищава или в момента тя е уверено в себе си животно, което се готви да нападне. Котките винаги обявяват намерението си да нападат, никога не хапят и драскат без предварително недвусмислено предупреждение към врага. Степента на заплахата в позата им расте постепенно. Преувеличено заплашително движение предшествува самата атака. Несъмнено това е ултиматум: „Ако не ме оставиш на спокойствие незабавно, ще трябва, за съжаление, да взема съответните мерки."
Котката заплашва кучетата и другите опасни хищници като извива гръб. Коткате стои в този миг на прави, напрегнато изпънати крака и преви всичко възможно да изглежда колкото може по-висока. Козината на гърба и опашката й се вдига. Опашката стои леко извита встрани, тъй че размерите й да се сторят на нейния враг по-значителни, Почти същото правят, за да уплашат врага някои риби. Ушите на котките са притиснати към тила, ъгълчетата на устата й се резтеглени, носът й — смръщен. Коткате издава особено застрашителен вой с метално звучене, който преминава от време на време в прословут о т о „съскане", т. е. в силно издишване на въздух. Тогава гърлото й се разширява, зъбите й се оголват.
Тази демонстрация сама по себе си има отбранителен характер и се наблюдава най-често, ако неочаквано котката се окаже лице в лице с голямо куче и не успее да избяга. Ако кучето пренебрегне предупреждението и се приближи към котката, тя няма да побегне, но ще нападне, едва когато Вра-гът е преминал определена „критична точка*. Тя ще се вкопчи в муцуната на кучето, ще хапе и драска най-чувствителните чести , ще се стреми към очите и ноздрите му.
Ако кучето прояви нерешителност, котката непременно ще се възползува от това колебание и ще избива. Иначе казано, краткото котешко нападение има за цел да спечели време за бягство. Но съществуват случаи, когато нападението, последвало след изгър-бената поза, може да се окаже сериозно и дълго. Ако котката защищава малките си. В такъв случай тя се хвърля срещу врага, още когато ги дели значително разстояние и се движи в своеобразен галоп, като през цялото време се държи към врага ребром. Сериозна ситуация, при която може да се приложи подобен страничен галоп, е твърде рядка, но описаният галоп може да се види сред играещи котета. При котка — кърмачка такова нападение означава пълна го-товност за саможертва. Котката в такъв случай практически е непобедима. Случвало ми се е да видя как огромни кучета, удушили немалко котки, при подобна атака бягат с подбити опашки.
Заплахата, която предшествува бой между две котки и особено котета, има съвсем друг характер, но е не по-малко внушителна и интересна за наблюдение от страни. Животните стоят едно срещу друго върху изпънати крака. Гърба си почти не извиват и не се обръщат настрани. Стоят нос срещу нос. Вият и извиват. Шляпат с опашки. Ако не се брои това движение с опашките, те удивително дълго запазват пълна неподвижност, понякога в продължение на няколко минути. Всяко от тях се старае да сломи бойния дух на противника и действува по принципа „кой ще издържи по-дълго". Всички движения и особено прокрадването на котката, която се чувствува по-силна, стават много бавно. Настъпващата котка се придвижва по милиметър-два и продължава със застрашителен глас да сипе угрози в самото лице на противника. Може да мине твърде много време преди да избухне мълниеносна драма,
твърде стремителна за човешкот о око.
Има още един вид заплашителни движения, свързани не с демонстрацията на сила, а с принудително смирение. Могат да се видят, когато котката започне да се дразни от играещия с нея човек. Заплахата се съпровожда със смирена поза на покорност. Котката все повече прикляква на четирите си лапи и постепенно започва да се притиска в пода, Ушите й заплашително прилепват към тила, крайчецът на опашката й злобно потръпва. Ако се чувствува не „съвсем на себе си", тя тихо из-мяуква своето недоволство. В подобно настроение котката търси укритие и се хвърля зад някой шкаф или зад радиатора. Ако няма подходящо прикритие, тя се притиска към стената и ляга по хълбок. Такава поза ще заеме и котката пред жури на котешка изложба. Колкото по-силна е уплахата на животното, толкова повече ляга по хълбок, докато накрая не замахне с лапа и не оголи зъби, готвейки се да премине към действие. Ако страхът му се усили, то преминава към един последен, отчаян способ на самозащита. Обръща се по «ръб и насочва към врага всички оръжия, с които разполага. Това означава: „Не ме до
косвай, инак ще почна сериозно да драскам и хапя!".
С други думи котката не разиграва дружелюбие с онези, които след това ще започне да драска и хапе, а тъкмо обратно, започва със заплахи, за да се избави от непоносимите (от котешка гледна точка) посегателства. Ето защо не виждам, как може де се приписва коварство на котката, животно, което изразява чувствата си с пределна яснота. Единственото обяснение, което мога да намеря в това незаслужено обвинение в, че мекото изящество на движенията, характерно не само за домашните котки, но за всички представители на семейство котки, действително напомня грациозността на определен тип жени, грациозност, недостъпна за разбиране от страна на бедните мъже. Тя едновременно ги привлича и се възприема от тях като опасна! Именно този тип жени, въплътен идеално в Кармен, навлича върху себе си от страна на мъжете обвинения в лъжливост и коварство, с каквито е пълна световната литература. Според мен котката бива наречена коварна, защото има жени, не по-малко грациозни от нея, които действително заслужават това прозвище.
КОНРАД ЛОРЕНЦ
47
"ТАЗИ ВРЕДНА ВЕЩ ПАРАШУТЪТ "
За откритието, както за голямото изкуство, готови формули няма. И ако евристиката така ревностно търси „разковничето на успеха", то не а заради „формулата", а за възпитаване на онова евристично мислене, което е така необходимо на всеки изобретател. Ето защо тя с такъв интерес се отнася към разказите на големите откриватели. Но решим ли да повярваме докрай на думите на Глеб Евгениевич Котелников. положително нещо ще сбъркаме. Защото той е не само първо¬ конструкторът на съвременния парашут, но и артист — по професия и по вътрешна нагласа — така че разказът му не е само „протокол на едно откритие".
„Не съм и предполагал, че някога ще стана изобретател. Беше 1910 година. Бях 39-годишен, актьор. По това Време авиацията току-що се зараждаше. Много зрители се събираха на комендантското летище В Петербург, за да се полюбуват на полетите. Летецът Попов например се издигна със самолета на братя Райт на цели 100 метра височина и прекара във въздуха около час. Всички вестници писаха за него. А когато самолетът се приземи, посрещнахме летеца с оглушителни ръкопляскания.
...Веднъж, беше през лятото, отидох да погледам полетите. Денят беше прекрасен. На старта стояха няколко машини. Заскрибуца мотор и самолетът, с който обикновено летеше Попов, побягна по тревата, отдели се от земята и издигайки се все по-високо, закръжи над главите ни.
— Погледнете — побутна ме възрастен мъж,.— Не ви ли се струва, че летецът стои като птичка на клонче... Току-виж паднал от седалката.
— Глупости — срязах го аз. — Нали е вързан с ремък!
— Вързан ама... Всичко може да се случи. Нямах намерение да споря. Знаех, че не е прав и
въпреки това, заразен от неговия скептицизъм, ме загложди съмнение.
Седмица или две по-късно отново бях с жена си на летището. И тогава стана това, за което намекваше възрастният мъж и от което аз интуитивно също бях почнал да се опасявам — най-неочаквано от самолета се откъсна свита на кълбо човешка фигура и стремително полетя надолу. Някой извика. Всички скочихме от местата си, объркани и смутени, Загубилият управление самолет летеше към нас, преобръщайки се във въздуха като откъснал се от клона есенен лист...
Това беше първата жертва на руската авиация. Тя ми направи такова силно впечатление, че изгубих желание да говоря. Връщайки се в къщи от летището, жена ми първа наруши мълчанието:
— Нима не може да се измисли нещо такова... някакъв апарат например, който...
— Сигурно може, само че... — и млъкнах, защото нищо повече не можех да кажа по въпроса.
48
Вечерта, както обикновено, излязох на сцената. Играех кралят в Шилеровата трагедия „Мария Стюард". Но и тук продължаваше да ма преследва страшната картина. И ето че в сцената с кралицата ми са случи нещо колкото непривично, толкова и неприятно.
— За какво въздишате — бе репликата на кралицата.
— 0, нима няма причина за въздишка? Отправил страстния си поглед към светлото ви чело, аз са измъчвам от грозящата ма загуба.
— Какво толкова може да загубите? — пита ме кралицата с невинния си тон.
И в този момент аз почти бях готов да отговоря: Колко забележителни и смели мъже можем още да загубим, както днес загубихме пилота Мацие-вич!. И с ужас разбрах, че съм забравил кралската си реплика. Само рутината ма спаси от провал. След продължителна „игрова" пауза успях да продължа:
— От твоето сърце... От теб самата, безценна, се лишавам!
— Какво става днес с теб — ме попита ядосаната актриса, веднага след спускането на завесата.
Разказах й за ужасната случка на летището, Странно защо, женска интуиция или какво ли, но тя се сети за акробата Леру, който скачаше с парашут от балон, Афишите му можеха само до преди година да се видят разлепени из града
Естествено, мислех си аз, все нещо може да се измисли и за скачане от самолет,"
Лесно е да са кажа, „все нещо може да се измисли", но какво трябва да а то, за да бъда наистина смислено, сигурно и практично, на този въпрос нито Глеб Евгениевич, нито който и да е авиоинженер
по света можел да отговори в онези години. Случаят го запознал с безкрайно общителното и
жизнерадостно старче Родрих. Какво ли нямало 8 домашния му кабинет — рисунки на Леонардо, стари, отдавна забравени и вече никому ненужни книги, гравюра с балона на братята Монголфие, рекламния плакат на Леру... Намерил идеалния слушател, Родрих му четял откъси от „Метаморфози" на Овидий (по-специално онова място от поемата, където филии се оплаква от капризното момче, което от глезотия скочило от скалата, но вместо да загине, „увисна като лебед на белите крила"). Четял му също разкази на стари пътешественици, отдавна обявени за празни фантазьори: „...Седяхме до вожда на земята, който с жестове искаше да ни обясни нещо, сочейки отсрещния хълм. Така и не го разбрахме. Видяхме само как на хълма се появиха няколко човека с големи чадъри от палмови листа. И ето че по знак на вожда, стоящият до него негър заудря барабана. При всеки удар, един след друг хората на хълма скачаха в пропастта, хванали в ръцете си чадърите, и плавно се понасяха надолу при шумното одобрение на вожда и неговата свита..."
Показал му рисунката на Леонардо с летящия човек и огледално написания текст: „Ако се вземе разтворен купол, на който всяка страна има поне двадесет лакти дължина и толкова лакти височина, то с него човек може да скочи от каквато си пожелае височина, без да се опасява за живота." Разказал му за фалшификатора Левен, арестуван през 1628 година и затворен в крепостта Изер и затова как Лавен ушил от чаршафи и други подръчни материали първия парашут, точно копие на Леопардовата рисунка, с който скочил от кулата. Разказал му и за братята Монголфие, които много преди да направят своя балон, се забавлявали, скачайки от висока кула с нещо като чадър, 2,5 метра широк.
Дал му дори романа на Ретив Бретон, в който се описват фантастичните приключения на младия Виториус, обиколил света с привързан за кръста чадър, размахвайки пухкави крила. Всичко това било безспорно интересно, погледнато откъм историята на парашута и въздухоплаването, но с нищо не можело да му помогне за разрешаването на проблема, който — без дори да съзнава — вече си бил поставил. Какво действително можел да измиели един актьор, чиято «лава била пълна с монолози от пиеси, с афоризми и сентенции на големи мислители, без нито една конкретна инженерна идея. „Своето нося със себе си", си казал наум Котелни-ков старата латинска поговорка и сякаш пред очите му светнала червена лампа. „Това вече е идея!, казал гласно той и наистина имал право, защото вече имал отправна точка.
Държим ли да бъдем изчерпателни, по същото това време мнозина също си блъскали главите върху онази най-сполучлива парашутна конструкция, която да превърне скоковете от атракция и забавление за смелчаци в нещо полезно и необходимо Пръв се добрал до някакво решение французинът Васер. Без особено да се замисля, той направил чадър — един истински чадър със спици и дебел гумиран плат за по-голяма сигурност — толкова огромен и обемист, че за него нямало място в самолета, а трябвало да го закрепят някъде отвън. Точно с този чадър трябвало да скочи пилотът в случай на авария, които не били никак редки. Друг е въпросът дали пилотът ще съумее да отвори парашута или по-точно — дали вятърът ще му позволи да направи това. Добре че никой не приел идеята на Васер достатъчно сериозно, иначе неминуемо би се
стигнало до Нещастен случай. И понеже, поне на този етап, задачата явно не
била по силите на лица само с технически познания и без особено въображение, с нея най-безотговорно се заели двама известни парижки дамски шивачи — Майер и Райхелд. Идеята им била да скроят било палто, било плащ, който от вятъра да се издува като парашут. Три години крояли и прекроявали и Все неуспешно. Райхелд смятал, че неуспехът се дължи на ниската височина, от която е скачал до момента — от покрива на двуетажната си къща. Ето защо му се искало да опита от по-високо, от Айфеловата кула например. Намерили се предприемчиви хора, които разпродали над 10 000 билета за предстоящия „научен експеримент". Колко горд само трябва да се е почувствувал Райхелд и колко отвисоко трябва да е гледал на събралата се в нозете му тълпа, размахвайки ръце за поздрав... преди да полети надолу от Айфеловата кула.
„Винаги с мен!", написал Котелников в гримьорната си и продължил да излиза всяка вечер на сцената. Какво е правел през свободното си време, това той никога никому няма да каже, но то е пределно ясно ~ занимавал се с математика, физика, аеродинамика и с още ред чужди на актьорската професия дейности.
Отново било лято. Едно от малкото истински лете в Петербург и трупата се преместила да играе в Летния театър.
„Както винаги след представление, бъбрейки, ние се разгримирахме. Някой почука на вратата.
-— Влез — провикнах се аз. — Подай ми чантичката — обърна се към своя
съпруг, също актьор в театъра, надникналата през вратата актриса. — В парка тази вечер е хладно.
— Какво? — пошегувах се аз. — Нима чантичката ще те стопли!
— Чантичката — не, но шалът... — и тя измъкна копринен шал, почти толкова голям, колкото да за-стеле коридора.
— Това е всичко, което ми трябва! — ударих се по главата аз.
Колегите Можеха да си мислят каквото си искат за мен, но аз вече знаех от какво трябва да ушия моят парашут и къде да го поставя — в малка торбичка на гърба на пилота..."
Котелников бил преди всичко актьор. И като всеки актьор той искал разказа му да има неочакван за слушателя финал. Ето защо наивно в да се мисли, че точно изборът на най-подходяща материя за ушиването на парашута било най-важното в случая. Не че е без значение, но той трябвало да намери решение и на още ред други, далеч по-съществени въпроси. Няма да ви изброяваме всичките.
Идеята за парашут — раница е вълнувала и други изобретатели, но никой не успял да измисли такъв механизъм, който при всички случаи и безотказно да изхвърля купола от раницата. Какво ли не изпробвали — всевъзможни пружини, дори пневматично устройство, заради което комплектовали парашута с бутилка сгъстен въздух.
Котелников пръв се сетил да върже парашутиста през раменете. На в кой знае какво на пръв по-лед... ако не знаем, че преди това връзвали парашу
тистите през кръста и те се въртели като пумпали във въздуха. Помислете също каква остра, пре¬ рязваща болка би изпитал вързания през кръста парашутист в момента на отварянето на парашута, след като известно време е летял свободно надолу към земята.
За всички тези подробности Котелников деликатно ще си замълчи. Боейки се да не доскучае на слушателите си, той няма да каже дума за заниманията си по математика и аеродинамика, нужни му да определи оптималния размер и форма на разтворения парашут. Не ще се въздържи да опише само онзи незабравим ден от живота си, когато за първи път скочил от самолет, демонстрирайки изобретението си пред великия княз Александър Ми-хайлович, главен началник на руските въздушни сили.
„...Видях купола над себе си и въздъхнах облекчено, внимателно пуснах с една ръка въжето, което до този момент несъзнателно стисках до посиня¬ ване. После сторих същото и с другата ръка. Едва тогава погледнах надолу. Главата ми се завъртя и отново инстинктивно се, хванах за въжетата. Скоро се окопитих и даже ми се появи желание да запуша, което и направих.''
А каква мислите била реакцията на великия княз? Съвсем по княжески любезно поздравил изобретателя, а по-късно сам написал резолюцията: „Парашутът в авиацията е въобще вредна вещ, тъй като летците при най-малко опасност, грозяща ги от страна на неприятеля, ще се спасяват с парашути , оставяйки самолетът да се разбие."!
По материали от чуждия печат
„Можем да построим хиляди забоди, но не можем да направим нито една река"
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ
Талес от Милет — един от седемте мъдреци на антична Елада намери първоосновата на поразителното разнообразие на света във водата. И до днес в науката господствуващо в становището, че растителният и животинският свят в започнал съществуването си във водна среда. Водата •-• люлката на живите организми днес повече от всякога е за-
50
страшена. Развитието на науката, съчетано с безотговорност -та, алчността и липсата на перспективно виждане, са направили напълно реална опасността от унищожаване на този „най-ценен минерал" на планетата. И наистина — уникална по своите фи¬ зикохимически свойства, водата е единственото вещество, съществуващо едновременно в трите агрегатни състояния. Истината, че две трети от земната повърхност е покрита с вода, създава лъжлива представа за нейната неограниченост. Защото по-
малко от три процента от това количество в прясната вода. И тя се намира в места, непозволяващи употребата й — айсберги, ледници, подземни водоизточници. Достъпни за ползуване са само 6 процента от цялата прясна вода! Едно наистина малко количество.
Не е по-розова картината с разпределението на водата. Прясната, годна за пиене вода в Европа и Азия — континенти, които се обитават от 70 процента от земното население, достига едва 39 процента от цялата й наличност, а повече от 1,5 милиарда
души и днес са лишени от отговарящо на нуждите им количество вода. И не е без значение обстоятелството, че ежедневно поради липса на вода умират хиляди живи същества, включително и хора. Езикът на статистиката е безмилостен, но той поставя с още по-голяма острота въпросът за запазване на водоизточниците на прясна вода от замърсяване, тъй като нови източници все още се издирват. Замърсителите за съжаление са много и отказът от тях не в лесен. Как да се принудят хилядите собственици на автомобили да не ги ползват? Да се спре работата на фабриките? Да не се произвежда или да се намали производството, както искат някои екологични групировки на запад? Кой гледа сериозно на този въпрос? Днес, когато ежеминутно човечеството се увеличава със 172 души и в същата минута 44 хектара плодородна земя се превръща в пустееща. Днес, когато източниците на живителната влага и вентилацията на въздуха — горите, се унищожават!
Жизнена среда за всички живи водни същества, а и за земноводните, водата е крайно необходима и за населяващите сушата животни и човекът. Тя е основен елемент в живата материя. Шестдесет и пет процента от живите организми и до 90 про-
ПРИРОДАТА -ДЪЛГ И ОТГОВОРНОСТ
цента от растенията се състоят от вода. Смело можем да кажем, че човешкият напредък е невъзможен без вода. Ако хвърлим един поглед върху историческата карта на света, ще видим, че всички световни цивилизации са създадени в непосредствена близост до водата. Всичко това прави въпросът за нейното съхраняване въпрос от изключителна важност за съществуване на организмите върху планетата ни, защото самата тя е най-големият еликсир на живота.
В много райони на земята населението на страни, с непосредствен контакт със световния океан, страдат от недоимък на вода. Възклицанието на холандците: „Вода, навсякъде вода, но нито капка за пиене"! — в много характерно. Затова нуждата от сладка вода си остава основен въпрос на
нашето време. Осигуряването на питейна вода в редица райони на Земята, особено в развиващите се и слабо развитите страни става за сметка на дебита на големите реки — Ориноко, Нил, Тигър, Амазонка, Ганг и много други.
Дори един континент с висока материална култура като Европа не може да се похвали с нормално снабдяване на населението със сладка вода. А тя е необходима не само за пиене. Влиянието й върху климата е безспорно. Без нея ландшафтът не може да бъде нормален. Като минерална служи за облекчаване страданията на много хора. И още — липсата на вода предизвиква епидемии, тъй като тя е основата на човешката хигиена.
Човекът, разпореждайки се като собственик на планетата с водните ресурси, досега не е могъл да предвиди всички негативни последици и за водата, и за себе си от неправилното си отношение към нея. Стопанската му дейност е повлияла съществено върху движението на водата в нейния кръговрат. Замърсяването на атмосферата, гигантизмът в урбанизацията, използуването на питейната вода за индустриални цели са. дали своето отражение върху водния отток. Наситена с химически вещества, водата става негодна за повторна употреба. При това огромното водно строителство, създаването на нови водни басейни под формата на язовири, напоителни канали, корекции на реките, плавателни канали, пресушаването на езера и
блата — изобщо пряката намеса на човека върху тези звена от световната водна система, води до фактическото ликвидиране на водата. По отношение на вредните за екологията последици от тази човешка дейност смело можем да кажем, че човек все още не е намерил границата между „искам" и „трябва". Тук се намесва един важен елемент — онова, което вършим сега е в разрез с етическите норми на съществуване.
Урбанизацията, растящите като гъби индустриални предприятия, топло- и атомните електроцентрали — всичко това изисква прясна вода. Към това трябва да прибавим нуждите на селското стопанство и най-вече на хората и животните. Колко важен е този проблем говори обстоятелството, че през ноември 1980 година ООН обяви международно десетилетие на питейната вода (1981— 1990). Проблемите за снабдяване с вода се разглеждат от ЮНЕСКО още от 1950 година. С приетата тогава хидроложка програма беше поставена задача да се проучат безводните места на планетата, специфичните хидроложки проблеми, свързани с географските, и проблемите за правилното използуване на водните ресурси. През 1974 година Генералната конференция на ЮНЕСКО прие Международна хидроложка програма и на нейна база започна изграждане на Национални комитети и центрове, чийто брой към края на 1981 година възлизаше на 101. На заседанието си в Париж през 1984 година Междуправи-
51
телствен съвет утвърди трети етап в тази работа, отнасящ се до рационалния контрол върху Водата.
ОТРОВАТА ВАЛИ И ИЗВИРА Земята е кълбо с блажна по¬
кривка. Хидросферата заема повече от 70 процента от земната повърхност. Науката не е уточнила дали животът се е развил във водна или друм среда, но безспорно, организмите на сушата не могат да съществуват без сладка вода. Изпълнила океаните, моретата , сушата и въздуха, водата е източник на живота. Годишно повече от 120 кубически километра вода достига до нас, благодарение на осъществения в природата кръговрат, Хидрографната система запазва относителното равновесие в нивата на океаните и моретата, въпреки това, съществуват изследвания, които показват, че нивото на някои жизнено важни за човешката икономика водни басейни, като Средиземно море, ежегодно намалява. Учените изчисляват, че в идните сто години то може да се превърне в дебел слой мътна солена вода и отпадъци. Това море е превърнато в огромно сметище на страните, чиито брегове мие, така че мрачното предвиждане може да се сбъдне и по-рано.
Неправилното използуване на водните ресурси води до непоправими от екологична гледка точка последици. Погрешното отношение може да намери израз, както в неправилната експлоатация на водните ресурси, така и в лоши проекти, свързани с тяхната експлоатация. Неправилното прокар-
ване на мелиоративни съоръжения може да обезводни цели райони, а прекомерната експлоатация на пасищата и изсичането на горите — да ерозира необратимо почвата. За подържане на екологичното равновесие на почвата се необходими не само органични вещества, получени от гниенето на животински и растителни видове, но и от микроорганизми, населяващи почвата и други низши животински видове, чието съществуване е неразривно свързано с почвата, въздуха и водата. Унищожавайки в течение на десетки години над два милиарда хектара земя, човек в увеличил ерозията и е направил непригодна за ползувана тази земя. Без укрепващата роля на корените на растенията, всяка капка дъжд има ударната сила на куршум. По този начин 15 до 20 процента от обработваемата земя на Африка и близкия Изток са реално загубени за селскостопанското производство. Стотици декари земя в Африка се станали жертва на еро¬ зионния процес, предизвикан от свръхексплоатацията на. пасищата. Мигриращите африкански скотовъдни племена и най-вече масаите са превърнали в пустеещи земи голяма част от плодородните пасища на континента. ' Вече е писано многократно за
ефекта на високите комини върху водите на Световния океан. Киселинният дъжд унищожава ежегодно хиляди езера, гори, сгради и паметници на културата. Досега са окислени и лишени от живот 2600 езера в Швеция. В 1700 от 5000 езера на Южна Норвегия рибата е измряла. Една пета от езерата на Канада са мъртви. Увеличаването на киселинността води до повишаване на концентрацията на алуминий във водата до степен, смъртоносна за живите организми, фитопланктонът престава да бъде храна за рибите, поради насищането му с фосфати, употребявани в селското стопанство и с алуминий от отпадъчните води и киселите дъждове. С увеличаване на киселинността водата става разтворител на изключително токсичните метали: живак, цинк, олово, кадмий, които се поглъщат от живите организми във родната среда и оттам навлизат в храната на човека. Почвата също поема част от киселините от дъждовете. Това не става равномерно. Най-уязвими са бедните на варовик почви с тънък слой земя. Най-ниска концентрация, на защитни вещества притежава по
чвата в Скандинавските страни. Преминавайки през тази незащи-тима на практика почва, вливайки се в езерата и реките, водата от дъждовете минава във водния кръговрат на Световния океан. Навсякъде по пътя си тя оставя отрова за живите организми и растения.
Хайнрих Хайне нарече Рейн „огледален" в „Книгата на песните". В прозрачните му води по онова време е кипял живот. Рейн е вдъхновявал поети и музиканти. „Рейнско злато" —• нарече прочутата си опера Рихард Вагнер. Реката оправдаваше името си. От този Рейн не е останало нищо. Реката тече бавно, превърната в отходен канал от съвременните варвари. Четири милиона нефтопродукти, седем милиона то на неорганически съединения, 500 хиляди тона тежки метали се изхвърлят ежегодно във водите й от крупните индустриални предприятия на Западна Европа. Риболовът е напълно спрял, рибата е заразена с отрови.
Това, което се каза за Рейн, важи за много реки, морета и дори за океаните. Всеки час в Световния океан се изливат по триста тона нефт и нефтопродукти. Ако това продължава с този темп още нашето поколение ще присъствува на смъртта му. Замърсяването с нефт е необратим процес. Определените за изхвърлянето му места не могат да бъдат изолирани. Той се просмуква от почвата и навлиза в подпочвените води. По пътя си носи смърт. По изчисления на хидролозите днес 10 процента от подпочвените води са замърсени с нефт. А количеството на изхвърления нефт и неговите продукти расте.
Съвременната ' промишленост все още не познава безотпадъчните технологии. Производството неизбежно се съпътствува от отпадъци, които не подлежат на преработка поради ниска рентабилност. Те са обречени на изхвърляне — зариване в земята или в морето. Обемът не производството сочи постоянно увеличение. Успоредно с него растат и планините от отпадъци. От обикновената смет, до технологичния отпадък, всичко бива поглъщано от търпеливото море. Търпеливо?
щетите, нанесени на морската среда ни се връщат вече неколкократно. Различните видове отпадъци попадат на безброй места в морето — от морското дъно до повърхността. Безобидни от еко-
логична гледна точка отпадъци няма. На дъното или до повърхността те оказват своето вредно въздействие върху живите организми. Твърдите отпадъци и металите отравят естествената среда на много придънни животни. Отровите се разтварят във водата, а нефтопродуктите и битовите води плуват по повърхността. А морето дава живот на над 200 000 вида животни и растения.
ЦЕНАТА Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ Две т р е т и от земната повър
хност е покрита с вода, но 98 процента от нея съдържа 3,5 процента сол, докато човешкия организъм понася само 0,2 процента соли във водата. Солената вода не може да се употребява и в промишлеността.
Издирването на водни ресурси в недрата на земята стана важен дял от геологията. Изследвания се извършват навсякъде и по всякакви начини, дори от Космоса.
Не само откриването на води под земята, но и опресняването на морската вода стои като първостепенен проблем пред жадуващите. Арабските емирства хвърлят огромни средства за пречиствателни станции и инсталации. И въпреки това проблемът остава поради невъзможността тази пречистена вода да бъде пълноценен питеен източник. Тук се поставя и проблемът за стойността на водата, която често пъти е такава, че получаването й става нерентабилно. Но много пъти цената е без значение — еликсирът на живота е нужен и незаменим.
Пречиствателните станции съществуват в много страни. Преработвателната станция в Мексико преработва в денонощие 28 милиона куб. м вода. В някои страни съществува проект за отбиване на океанската вода в огромни водни хранилища и там, посредством изпаряване да се получава питейна вода.
Като сериозен източник на вода вече се гледа на ледените планини-айсберги, Деветдесет процента от световните запаси от сладка вода са под формата на ледена обвивка на Антарктида. Постоянното отцепване на ледените планини създава възможност за насочването им в желаната посока. Айсберги с тегло до един милион тона могат да бъдат „закарани" на разстояние хиляди километра. Изчисленията показват, че ще бъде икономически оправдано използуването на такива айсберги в
страни като Саудитска Арабия, Австралия, Перу и дори Калифорния.
Предвид особеното международно положение на Антарктида се наложи междудържавно правно уреждане на въпроса за транспортиране на ледените планини. Първата международна конференция на тази тема се състоя през 1977 година в САЩ. Безконтролната дейност може да причини значителни щети в климатично отношение на планетата, тъй като Антарктида оказва осезателно въздействие върху климата на цялата планета. Неконтролираната разработка на идеята за доставката на прясна вода по този начин може да доведе до значително климатично объркване и непоправими вреди за цялото човечество. Все пак необходимо е да се отчете , че това е все още в сферата на проекта. Като се вземе под внимание напредъкът на науката, това може да стане в близко бъдеще.
Милиарди хора днес не могат да задоволят напълно нуждите си от вода. Това налага контрол и върху потреблението й. Контролът в напълно възможен, тъй като съвременната наука в ръцете на социалистическото общество — и само на социалистическото!—може да вземе под внимание и засушаването, и обилните дъждове, и ликвидацията на горите и тяхното възстановяване, и чистотата на въздуха и настъплението на човека в дивата природа.
Важно е и пречистването на водата. Твърдите частици, тинята, веществата, които поглъщат кислорода и тези които унищожават живота, могат да се отстранят, фосфатите и нитратите могат да се извлекат. Особено важно е намаляването на фосфора в отпадъчните води при тяхното пречистване. Увеличената кисе¬ линност също може да се коригира и да не надвишава 5 процента. Остават още патогенните бактерии и вируси, химическите вещества, резултат от индустриалното производство, отходните води от петролните рафинерии, автомобилните сервизи и гаражи. Както се вижда твърде широк спектър от вещества
Днес пречистването става чрез два основни начина: механично и биологично. При механичната технология отпадъчните води постъпват в басейн, където се насищат с въздух. Водата се привежда в движение и по този начин тиня
та , съдържаща се в нея, се утаява. Заедно с нея се утаяват и другите тежки замърсители. Тинята се обезводнява за три седмици и се изхвърля в санитарно защитено място.
При втория метод отточните води преминават през ръбести камъни, по които са полепнали микроорганизми в желеобразно състояние. Те разграждат и отнемат органичната материя. След биологична обработка водата се отвежда в басейн за утаяване.
След пречистването се получава вода, годна за нова употреба за лични и домакински нужди. Получават се и допълнителни вещества, които могат да служат за суровина за ново производство или за наторяване на почвата. При пречистване на отточни води от преработка на дървесина по биологичен начин се изолират парафин, клей, фосфорна киселина, Все дефицитни материали, търсени на пазара, които без пречиствателните операции биха били изхвърлени като непотребни и биха станали източник на замърсяване.
В системите за възстановяване на водите се включва и опазването на поречията от замърсяване с промишлени и битови отпадъци, и противоерозионните действия, и залесяването на големи пространства по поречията на реките.
Световният океан е олицетворение на живата природа. За да може да служи на човечеството и да съхранява равновесието на Земята винаги ще трябва да полагаме грижи за неговата химическа и биологична чистота.
д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ
53
Индонезия, архипелаг в Индийския и Тихия океан, е разположена от двете страни на самия Еква-тор, по протежение на 5000 км, на юг от бреговете на югоизточна Азия. Малко са страните по Земята, на които думата архипелаг така добре да приляга както на Индонезия. Страната с площ от около 1 900 000 кв. км се състои от 13 667 острова, 7600 от които са без име, а почти 12 700 са ненаселени.
За първи път името Индонезия е споменато през 1884 г., въпреки че още в дълбока древност то се е срещало в езика на пътуващите търговци и има смисъла на „Индийски острови". Съвременната история на страната води началото си от края на Втората световна война, което за индонезий-ците означава край на японската окупация. На 12 август 1945 е. бившата холандска колония се провъзгласява за република. Но това е само началото на нови борби, на тежки преговори, на стотици хиляди жертви. Най-накрая на 27 декември 1949 г. Холандия бе принудена да се съобрази с волята на индонезийския народ. Извън границите на страната остава само източната половина на остров Нова Гвинея.
Както и при други пътувания, така и тук пътят ми минава през столицата на страната — Джакарта. Пред мен се откри огромен град, с обичайните си небостъргачи и вид така характерен за многомилионните градове на югоизточна Азия.
Годината на основаване на Джакарта е 1527, а денят — 22 юни. На тази дата войските на султан Демак разбили португалците в устието на река Чилиуонг. Мястото , малка крепост, било наречено Джайякерта, което означавало „Знаменитата крепост". Холандия, утвърдила се като водеща колониална сила, ще обърне поглед към тази част на света след едно столетие. Войските й разрушили до основи Знаменитата крепост.
54
Много вода ще изтече през Чилиуонг, докато се появи в изменен вид старото име. То ще прозвучи на 12 декември 1949 година, когато Джакарта бе обявена за национална столица.
Джакарта притежава изключително богата фасада, с широки булеварди и високи здания. Тук е намерил добър прием чуждестранният капитал, пред който Индонезия широко отвори врати през 60-те години. Първокласни хотели, супермаркети, банки — почти всичко принадлежи на многонационалните компании, в които присъствието на САЩ, Западна Европа и Япония е осезателно. Но това е страна, където бедността, граничеща с мизерията, шествува по цялата страна.
Заговорих за Джакарта, защото тя бе отправната ми точка за пътуването из остров Ява, наречен още „градината на Изтока".
Ява е четвъртият по големина остров, но от гледна точка на политиката и икономиката е най-важният за страната. Площта му е 131 хил. кв. км, а населението около 86 милиона, което го нарежда между най-гъсто населените острови на Земята — с около 656 жители на кв. км. Разположен е изцяло на юг от Екватора.
Силно нарязаната брегова линия допира на много места до вечнозелените влажни екваториални гори. Като декор над тях се извисяват вулканските конуси. Ява е най-вулканичната област на Земята. Вулканският пояс е представен от около 50 активни вулкана, като 17 от тях са изригнали през последните години.
Жителите на острова от дълбока древност разбрали значението на вулканите за образуването на почвите и най-вече за обогатяването им. Тази е причината за трайната зависимост — гъсто населени райони, развито земеделие и близост на вулкани. Това най-добре се наблюдава в околностите на вулкана Мърапи, чийто конус е висок 2911 м. На север
от него е Джокякярта, който местното население нарича кратко Джоя. През 1867 г. градът бил почти изцяло разрушен от изриг¬ ването на Мърапи, а оттогава на всеки пет години вулканът изриг-ва, като унищожава посеви, пътища и селища. Разговарях със студент от университета „Гаджа Мада" — първият университет, открит след обявяване на независимостта. „По време на борбата за независимост от 1945 до 1949 г., Джоя беше столицата на Индонезия. Въпреки постоянната опасност, идваща от Мърапи, това е един от най-гъсто населените райони на острова. Моите прадеди са разбрали, че след всяко изригване почвата се възстановява и обогатява. С присъщото им трудолюбие те поправят пътища, мостове, възстановяват засегнатите селища след всяко буйство на Мърапи. А има ли къде да отидат?"
Пътят ми ме отведе до една от най-плодородните области в южната част на Ява — околностите на град Кадири. Самолетът ни
прелетя над вулкана Клут. Под нас в кратера на вулкана сребрееха водите на езеро, струва ми се не по-голямо от това, което някога беше езерото в нашия Парк на свободата. От водната повърхност се вдигаше пара. Всеки жител от тази част на острова знае, че приблизително на около 15 години вулканът изригва, понякога с голяма сила. Водите от езерото в кратера, под натиска от земните недра, протичат като лавина от вода и тиня, която не щади нищо по пътя си и залива плодородните полета.
Защо островът в наричан .градината на Изтока"?
Заради благоприятното съчетание от климат и почви, умело използувани от индонезиеца с цената на много труд. Температурите в плодородните участъци земя по правило са високи — от 18°С през юли до З6°С през януари. Обилни са и валежите — от 1400 до 2000 мм.
Около 70% от площта на острова са обработваеми земи. Основна селскостопанска култура е оризът. Тя е основната или в основата на всяка храна на острова. Имах един любопитен случаи при обяд в околностите на Джакарта. Знаейки много малко за кухнята на острова, аз вършех каквото вършеха и другите. Сложих си от сате, приятно ухаещ кебаб, скариди, зеленчуци с фъстъчен сос и се стъписах пред планината от ориз.
— Храната не е достатъчно подправена — каза домакинът. — Използувайте нашия самбал, коктейл от подправки!
Съобразих се със съвета и резултатът беше трагичен. Сякаш вулканът Мърапи изригваше. Ослепей, задавен от сълзи бях принуден да напусна трапезата. Не зная защо, но и до днес свързвам случая с "планината" от ориз.
Оризовата култура заема половината от обработваемата земя и четири пети от поливните площи на острова. На острова се произвежда около 22 млн. тона ориз, като общото производство на страната е около 35 млн. тона. За да завърша с ориза, си спомням думите на собственика на ресторанта, където опитвах злополучното сате.
— Индонезиецът не може без ориз. В този ресторант се сервират 127 гозби и във всяка от тях присъствува оризът. Погледнете там, на стената в дъното са написани няколко йероглифа. Те означават: „Оризът е символ на живота". Не случайно жителят на
острова казва: "Ако има ден, ще има и ориз".
При пътуването си из острова можах да наблюдавам различни картини от отглеждането на ориза: газещите дълбоко в тинята биволи, които влачат ралата; жените с огромни сламени шапки, които отвисоко изглеждат като листа на водни лилии в кафеникавата вода; смарагдовия цвят на самата реколта.
Чаят има също голямо значение за страната. Той заема важно място в износа, присъствува във всекидневния живот на индонезиеца така, както и оризът. Имало много несполучливи опити за създаване на чаени плантации. Едва в началото на нашия век това станало възможно след вноса на разсад от Асам, Индия.
Чаят, това вечнозелено растение, изисква тропични горещини и обилна влага, но не и обилно напояване. Колкото и странно да изглежда, но най-добрите сортове чай се отглеждат по планинските склонове, където хладният въздух забавя растежа и помага да се натрупва неповторим аромат.
Посетих една чаена плантация в западната част на Ява.
Наблюдавах движенията на же
ните. С изумителна пъргавина на пръстите те късаха само малките листчета и цветчета.
— Чаят без да е капризен се нуждае от внимание, без да е прекалено чувствителен, търси любовта на човека, мекотата на неговите пръсти — обясняваше придружаващият ни господин Пен. — Използува се изключително ръчен труд. Един килограм чай ще рече 2500 движения на пръстите! Годишно в Ява се добиват 65 хил. тона, при 98 хиляди за цялата страна. Средно една жена събира около 30 кг на ден. От тях след обработването ще останат само 3 кг чай, годен за пазара.
При население от около 160 млн. жители в страната има над 300 етнически групи, които говорят на над 250 езикови наречия.
Националният език, наречен Ба¬ хаса Индонезия, е много сходен с малайския диалект. Като език е силно опростен и не е свързан с нито една от основните етнически групи.
На остров Ява говоримият език и до днес си остава явайския, принадлежащ към групата на малай¬ ско-полинезийските • езици. В стремежа си да наложи единен
55
език, централното правителство се стреми да бъдат забранени диалектите. За съжаление, 37 години след обявяването на независимостта на страната, около 60% от населението е неграмотно.
На острова се наброяват над 5000 растителни вида, над 400 вида птици, над 500 вида пеперуди, над 100 вида змии. Въпреки че поради стремежа да не създава повече обработваема земя, горите силно намаляват и днес на остров Ява се срещат места, покрити с гъсти, трудно проходими гори. Те заемат около 15% от т е
риторията на острова. Една у т рин посетихме такава гора в западната част. Това като че бе друг свят. Той бе огласян от крясъците на маймуни, песните на птици, жуженето на насекоми. В сянката на короните се криеха питони. Сред дърветата се извисяваше гландолозата. От това много яко дърво освен строителен материал се добива и полезна смола. Тук расте и камфоровото дърво, ценно за медицината и за производството на бои.
Нашият водач ни обясняваше: — Когато гората е лесно до
стъпна, хората идват и секат най-открояващите се екземпляри. Ето тук вчера имаше петдесет метрово дърво. Сега виждате огромен дънер. Лошото е, че с големите дървета загиват голям брой други растителни видове. Това означава, че този участък от земя никога вече няма да се възстанови такъв, какъвто е бил.
Гледахме и се чудехме на бог а т с т в о т о на джунглата. До ти¬ ковото дърво се зеленееше фикусът банян, който има толкова много разклонения че достига до към 80—100 метра в диаметър. По-нататък — непроходими гъсталаци от бамбук — гъмжащи от змии, скорпиони, месоядни хлебарки и десетки видове гущери.
Тръгнах си по обратния път твърде разочарован от видяното. Гонен от глада, човекът настъпваше и унищожаваше един непокътнат свят. Както и на други места, и ту к на тропичните гори се гледа като на последен резерв за решаване на т. нар. зърнен проблем. Може би е така, но каква ще е цената, която ще се плати за решаването му?
НИКОЛА РАШЕВ
Те не се срещат в Черно море и в другите морета, които мият бреговете на нашия континент. По нашето Черноморие плуват змии, които изглеждат съвсем черни в морската вода. Има ги най-вече край Варна, Бургас и Созопол. Крият се между едрите каменни блокове, откъдето навлизат в морето да ловят дребна риба, най-често различни видове попчета Летовниците неправилно ги наричат „черна морска змия". В същност плуващите близо до брега змии спадат към вида сива водна змия. Тя е неотровна и е широко разпространена в България. Среща се в по-големите блата и реки. Тръбната страна на сивата водна змия е тъмносива, сивока-
фява или маслиненосива, с тъмни петна или напречни ивици, коремната й страна е жълтеникава до яркооранжева, изпъстрена с черни правоъгълни петна. Сравнително топлолюбива е и може отлично да плува. Храни се главно с риба, по-рядко яде водни жаби и попови лъжички, понякога улавя и някой дребен бозайник или птица. Сивата водна змия е сродна на смокове¬ те, към чието семейство спада.
Зоолозите обединяват морските змии в съвсем друго семейство и то носи научното име Хидро-фиде. Към него спадат около 50 вида змии, които се срещат в тропическите и субтропическите морета на Тихия и Индийския океан — от източното крайбре
жие на Африка до западните брегове на Централна Америка. Студените води на южното полукълбо пречат на морските змии да заобиколят нос Добра Надежда и нос Хорн и да проникнат в Атлантическия океан. Известни учени не изключват обаче възможността един ден тези змии да попаднат и в атлантически води, като преминат през Панамския канал. Малко видове морски змии се срещат в солени езера на Соломоно¬ вите острови и само един единствен вид живее в сладководното езеро Таал на филипинския остров Лусон.
Морските змии са твърде интересни животни. Преди всичко грамадното мнозинство измежду тях са неразривно свързани със солената стихия. Приспособяването към живот в морето при повечето видове е отишло толкова далеч, че те изобщо не излизат на сушата през целия си живот. Но и видовете, които снасят яйца по морските брегове, също имат т я ло, което е отлично нагодено за живот във водата.
Най-едрите морски змии дости гат до 2,5—3 м дължина, но повечето видове не надминават 0,80—1,20 м дължина. Те имат твърде характерен изглед. Като
56
правило главата им е малка, с неголеми очи и в покрита от едри щитчета (люспи). При повечето видове тялото в предната си част е обло, след това постепенно става странично сплеснато и накрая преминава в плоска, отвесна опашка. При вида Макроцефа¬ лофис грацилис главата и предната част на тялото имат дебелината на молив, а задната част е дебела колкото мъжка ръка. Изглежда, че с тънката предна част на тялото си змията изследва пукнатините сред кораловите рифове и подводните скали, като търси плячка в тях.
Сухоземните змии имат на коремната си страна едри люспи, които подпомагат тяхното пълзене по земята. Морските змии, които снасят яйцата си на морския бряг, имат още по коремната си страна дребни люспи. Обаче видовете, чийто живот протича изцяло в морето, изобщо нямат люспи, очевидно те са станали излишни.
Ноздрите на морските змии се намират отгоре и отпред на муцуната, така че могат да дишат като подават само предния край на главата си над повърхността. При потапяне под вода двете ноздри се затварят със специални клапи.
Езикът им е изгубил своята обонятелно-осезателна функция. Ето защо е твърде къс и само раздвоеният му край може да се издава навън от устата. Лигавицата , която покрива устната кухина, е богата на капиляри и представлява допълнителен дихателен орган, тъй като може да поглъща кислород направо от водата.
Отпред на горната си челюст
морските змии имат по два зъба, които са свързани с отровни жлези. Освен това почти всички видове имат и някои други, по-малки и неотровни зъби в устата си. Отровата на много от тях е няколко пъти по-силна от тази на най-отровните сухоземни змии. Вероятно това приспособление се е наложило, тъй като основната им храна рибите са сравнително устойчиви към действието на различни отрови. Освен това сред дебрите на кораловите „гъсталаци" е необходимо почти моментално да се умъртви жертвата, иначе тя ще се скрие в някоя от многобройните цепнатини, където змията не би могла да я достигне. Въпреки силната си отрова морските змии не представляват опасност за хората, защото животното вкарва малко количество отрова в тялото на жертвата — от 0,06 до, 0,12 ми-лилитра. Морските змии не нападат къпещи се в морето хора и повечето видове не хапят, ако не са силно раздразнени, Индийските рибари често вадят с голи ръце попадналите в мрежите им морски змии, а децата на островите Фиджи и Самоа дори си играят с тях.
Почти всички морски змии се срещат близо до бреговете на континентите и островите — сред коралите, морските треви и водораслите, като се отдалечават само на няколко мили от сушата. На някои места се струпват с тотици и хиляди морски змии на малко пространство сред „подводните гори". Само един вид — жълтокоремата морска змия, понякога може да се види на стотици километри далеч от най-близката суша. Тази змия се среща в тропическите и субтро¬ пически води на Тихия и Индийския океан — от западните брегове на Средна и Южна Америка до източните брегове на Африка. Понякога жълтокоремата морска змия плува поединично, друг път стотици или хиляди екземпляри дрейфуват по тихата морска повърхност. Особено многочислена е жълтокоремата морска змия там, където се сливат различни океански течения.
Морските змии се хранят с различни видове риби, най-вече със змиорки от рода Офихтис. Според известни сведения някои видове ядат само хайвер на риби. Интересно е, че в аквариуми морските змии живеят понякога с месеци заедно с други риби'; без да ги нападат. Ако няма любимите им
змиорки, те гладуват. Жълтокоремата морска змия ■
понякога ловува по следния начин. В открития океан, където тя не може да напада из засада своите жертви, както прави това сред кораловите обраствания край бреговете, влечугото замира във водата с отпуснати глава и опашка. Известно е, че всякакви дрей¬ фуващи предмети привличат рибите. Щом стадото се доближи до неподвижно носещата се по морската повърхност змия, тя мигновено извива гъвкавото си тяло, ухапва някоя от рибите и веднага поглъща умъртвената си плячка.
Морските змии понякога остават 'дълго време под вода. Има различни предположения • колко време могат да издържат, без да поемат въздух. Някои най-нови изследвания, публикувани през 1985 г., дадоха отговор на тази загадка.
Опитите били проведени по следния начин. Върху тялото на жълтокореми морски змии били прикрепени специални 10 грамови прибори, които регистрирали налягането (а чрез това и дълбочината на потапянето), температурата на водата и количеството на разтворения в нея кислород. За голямо учудване на учените се оказало, че жълтокоремата морска змия прекарва под вода около 80% от времето, при това не само в близките слоеве до повърхността, но и значително по-на¬ дълбоко. Средната дълбочина на потапяне е била около 17 м, а ре-
57
кордната — над 28 м. Под вода влечугото оставало средно около 35 минути, но понякога и значително по-дълго — над 1,5 часа, а една от опитните змии не излязла на повърхността да диша повече от 2 часа. Учените се изправили пред нова загадка. Очевидно излизащата само за няколко минути на повърхността змия не може да поеме толкова кислород, че да и стигне за продължително време. Отговор на загадката дали известни физиологични изследвания. Оказало се, че под вода змията набавя необходимия й допълнително кислород чрез кожно дишане, Намирайки се на повърхността, жълтокоремата морска змия получава около 33% от необходимия й кислород чрез кожата, а в дълбочина — много повече, Самото потапяне се извършва по следния начин. Змията плува бързо надолу, почти под прав ъгъл спрямо морската повърхност. След като достигне до най-голямата дълбочина на своето потапяне, започва бавно да изплува нагоре, като за това употребява по-голямата част от времето, което прекарва под вода. Едва когато достигне близо до повърхността, отново започва да се издига почти отвесно към нея. Рязката промяна в налягането на водата се съпътствува от „запечатване'' на белите дробове на влечугото. Тогава кръв или не постъпва изобщо 8 белите
ЗА ВАС, ГРАДИНАРИ! Знаете ли колко азот, калий,
фосфор и други необходими за растенията химични елементи съдържа почвата? Тези данни са основен залог за плодородието, фирма от фРГ предлага апарат за оперативен анализ на проби от почвата с помощта на набор от
дробове или попадайки в тях не идва В досег с въздуха в тях, тъй като са силно свити под действието на налягането. При постепенното изплуване нагоре налягането се намалява, така че змията започва да получава все повече кислород от белите си дробове. Този запас се използва за захранване на най-важните й органи със жизнено необходимия газ. физиологичните изследвания в това направление продължават и от тях се очакват нови резултати.
Около една четвърт от морските змии излизат за размножение на морския бряг. Сравнително малко измежду тях снасят яйца, а останалите раждат направо живи малки. Плодовитостта им не е голяма. Най-често снасят само 1—2, рядко до 8 яйца, които заравят в купчините гниещи водорасли, в пясъка или влажната почва. Живораждащите змии дават живот обикновено на едно или най-много на две змийчета. Морските змии, които се размножават на морския бряг, не са изгубили способността си да живеят на сушата. Денем се крият под корени на дървета или в пукнатини на скали, а понякога влизат дори в рибарските хижи.
Морските змии, които прекарват целия си живот в солената водна стихия, са съвсем безпомощни на сушата. Ако случайно бъдат изхвърлени от вълните на
различни химични индикатори. Степента на промяна в оцветяването се сравнява с еталон и така се съди за съдържанието на един или друг елемент в почвата. Недостигът на даден компонент се определя по специална таблица. Всяко от тези определения е толкова просто, че градинарят може самостоятелно (без помощта на агрохимик) да определи какви торове, в какви количества и съотношения трябва да бъдат добавени в почвата.
КИНО, ОТМЕСТИ СЕ! Кинолюбителите посрещнаха
появата на видеомагнитофоните с голям интерес. Тази нова техника им обещаваше удоволствието да прожектират филма веднага след заснимането му. В началото не можеше и да се мисли, че обемистата снимачна апаратура на първите „видео" ще съперничи на компактните кинокамери. Но фирмата „Сони" започна производство на видеомагнитофонни
брега, не могат да пълзят и даже се задушават. Техните мускули не са в състояние да придвижват тялото и притиснати от собствената си тяжест, едва могат да раздуят белите си дробове и да дишат. Женските змии от тези видове раждат в морето най-често от 2 до 6, по-рядко само 1—2 малки, чиято - големина варира обикновено от 0,35—0,5 м. Новородените змийчета почват веднага да плуват из водата и да водят самостоятелен живот.
Въпреки малката си плодовитост морските змии на някои места са твърде многочислени, например около индонезийските острови. Това се обяснява с факта, че след шест месеца до една година те са вече полово зрели, а освен това, както изглежда, нямат много врагове.
Морските змии се ядат. В Индонезия и на филипините ги ловят живи и ви експортират в Япония. Печената или пушена морска змия се счита за деликатес. Особено се цени видът Латикауда се¬ мифасциата, който достига до 2 м дължина и 7—8 см дебелина. Тази морска змия е разпространена в западната част на Тихия океан — от островите Рюкю до островите Самоа. Ловят я масово не само за консумация, но и заради ценната й кожа.
Ст . н. с.ДИМО БОЖКОВ, к. б. н.
камери с размери 55x108x169 мм и тегло само 1 кг. Записът върху 8-милиметрова касетна лента се осъществява с помощта на въртящи се магнитни дискове и може да продължава до 4 часа.
Разрешителната способност на оптикоелектронната система е 330 телевизионни линии по хоризонталата с достатъчно контрастен образ. Специалистите Възнамеряват да произведат и по-сложни камери за стереофони¬ чен запис. Те ще включват електронно устройство за автоматично фокусиране с помощта на инфрачервени лъчи. Яркостта на цветовата гама ще се осигурява чрез електронна система на автоматична корекция на цветовия баланс. ИЗТОЧНИК НА ЗАХРАНВАНЕ —
СЛЪНЦЕТО Какво да направим, ако при из
лет в планината изведнъж свърши батерията на транзистора или касетофона? Възможности за за-.
Б8
реждане няма. В такива случаи ще ни помогне създаденият от специалистите акумулатор с вградени 8 него слънчеви елементи. При осветяване с ярка слънчева светлина зараждането му става само два пъти по-бавно отколкото при захранване от електрическата мрежа. Слънчевите акумулатори издържат до 1000 цикъла на зареждане. Те могат да бъдат съхранявани с години, без да загубят експлоатационните си качества. А ето и някои данни за тях: номинално напрежение — 1,2 В, капацитет — 1,2 А/ч.
МАЗУТ ОТ СТЪРГОТИНИ В Центъра за индустриални из
следвания в Токио е разработена перспективна технология за получаване на малко странен вид гориво. Стърготините и други отпадни продукти от дървопреработ-ващата промишленост се обработват с разтвор на кетони (въглеводороди). Под действието на висока температура, налягане и метален катализатор сместа пи¬ ролизира. Топлотворната способност на полученото гориво не от-стъпва на тази на мазута, а освен това съдържа по-малко сяра. Следователно димът от изгарянето му е по-малко токсичен.
ЕЛМАЗНО ФОЛИО Учените успяха да получат та
кова фолио. Във вакуумна камера при температура от няколкосто¬ тин градуса се подава газообразна смес от въглеводороди и водород. Въздействието на електромагнитни вълни с ниска честота „подпомага" протичането на химичните реакции. При допир до горещите стени на камерата получените в резултат на химичните реакции въглеводородни радикали се разпадат на въглеродни атоми, утаяват се и кристализират във вид на тънки елмазни люспи. Специалистите предполагат, че този материал ще намери широко приложение в електрониката и други отрасли на промишлеността.
ЕЛЕКТРОННИТЕ ЕНЦИКЛОПЕДИИ
Така специалистите са нарекли създадените от тях оптични цифрови дискове. И за това те имат. пълно основание, защото върху всеки от тези дискове могат да бъдат записани над 40 милиона думи и около 30 хиляди илюстрации. А това означава десетки томове енциклопедии. Записаната информация лесно може да бъде възпроизведена. Лазарен
лъч прочита записания текст за части от секундата и той се появява върху телевизионния екран. Възпроизвежданият материал може да бъде комбиниран с музикален съпровод. Например, ако записът разказва за някой композитор, заедно с него звучи и музика от негови произведения.
С ТЕЛЕВИЗОР В ДЖОБА От време на време в печата се
среща информация за мини-теле¬ визори, но за масовото им производство още не беше ставало дума.
Специалистите от фирмата „Ситизен" са произвели джобен телевизор с диагонал на екрана 7 см. В конструкцията му има две особености. Използвани са интегрални . микросхеми от последното поколение с ултратънки фолийни елементи. Ролята на полупроводник изпълнява съединението галиев арсенид. Специалистите считат, че то ще намери широко приложение в микроелектрониката.
„ИМИДОЛЪТ" ИЗЯЖДА НЕФТА
. Катастрофите с танкери накараха учените да потърсят по-ефикасни методи за отстраняване на разливащия се по водната повърхност на морета и океани и
' унищожаващ всичко живо нефтен слой. Един от тях е отглеждането на бактерии, които „изяждат" въглеводородите. А можем ли да направим нефта храна и за тези микроорганизми, които живеят в морето? Специалистите от фирмата „Елф — Аквитания" са измислили „подправка" към нефта — „имидол". Поръсена върху нефтеното петно тя представлява особено вкусно „ястие" за морските бактерии. Опитите показаха, че този метод ускорява естественото разлагане не нефта около 4 пъти.
ПОМАГАЛО ПО ХИДРАВЛИКА В помощ на изучаващите хид
равличните процеси е изработен удобен стенд за запознаване с конструкциите на съвременните хидросистеми. Той представлява отделни прозрачни модули, от които преподавателят сглобява всевъзможни варианти на различни възли. В тях циркулира ярко оцветена течност. С помощта на проектор схемата се „пренася" върху екран. Учениците ясно Виждат движението на течността, която отваря и затваря клапите, обтича регулиращите вентили, задвижва буталата в цилиндрите. Този стенд може да се използува не само за изучаване на конструкцията на хидросистемата, но и да бъдат проверявани различни хрумвания на рационализатори и изобретатели.
59
„ЛЕДЕНИЯТ ШОК" Така младите изобретатели от
металургичния комбинат в Хе¬ нигсдорф нарекли новия метод за закаляване на стоманата. След валцуване разтопената стоманена пръчка с голяма скорост „прелита" през тръба с „риза", в която циркулира течен азот. Рязкото охлаждане значително подобрява структурата на сплавта, По този начин тя става по-устойчива към огъващи натоварвания, без да губи пластичността си. Методът е патентован в 14 страни.
„ШУБА" ОТ МАЗИЛКА За подобряване на топлоизола
цията на жилища с бетонни стени английски инженери са предложи-ли нов т и п мазилка. Тя съдържа 80% пълнител — ситни перли от полистирол, С помощта на инфрачервени анализатори е регистрирано, че четирисантиметров слой от тази мазилка запазва топлината със същия ефект както 35-сантиметрова тухлена зидария.
С ОТПАДЪЦИ СРЕЩУ ОТПАДЪЦИТЕ
Еколозите отдавна протестират срещу замърсяването на околната среда с отпадни продукти от заводите на полимерната химия. Специалистите от завода за полиакриламид „Кемира" предложили нов метод за пречистване на промишлените отпадни продукта Една от водоразтворимите модификации на тази смола представлява отпадък, който може да бъде използван като
60
своеобразен коагулант. На тази основа е създаден прахообразен препарат — „фенопол". Той е безвреден, действува по-бързо и по-ефикасно в сравнение със сложните по състав и скъпи традиционни коагуланти. Използва се за пречистване на различни промишлени и битови отпадни води. На дъното на пречиствателните резервоари се утаяват глина, вар, целулозни влакна и други вещества.
ПЛЕСЕН — АНАЛИЗАТОР Известно е, че живите организ
ми и особено растенията могат да поглъщат и натрупват в клетките си различни вещества. Какви ще бъдат те — безвредни или токсични — зависи от окръжаващата ги среда.
След продължителни наблюдения учените направили интересни изводи. Оказало се, че плесента Аранеус умбратикус активно поглъща оловния окис. който се съдържа в големи количества в ат мосферата на градовете с интензивен трафик. Учените установили, че погълнатото от 1 грам плесен количество оловен окис не зависи от възрастта и размерите й, а само от замърсяването на околната среда. Предполага се, че Аранеус умбратикус може да бъде използвана като идеален природен анализатор на съдържанието на олово във въздуха.
МОРСКИ ВЪЗЕЛ ОТ... ШПЕРПЛАТ
Дрезденските майстори-дърводелци отколе се славят с изящните си мебели. И сега те са запазили традициите и учудват клиент и т е си с нови оригинални решения. във фабриката „Хеленрау" например е усвоена единствена по рода си технология. От 15,20 или даже 30 листа шперплат с дебелина 1 мм с помощта на термоп-
ластично лепило се формова полуфабрикат. Полученият материал се разрязва на ленти и след термична обработка се размеква като пластелин. От лентите се изработват фигурните крака на столовете и креслата, детайлите на спортни съоръжения. Лентите
могат да бъдат огъвани и даже ' завързвани. След охлаждане изделието се втвърдява и запазва формата си.
„ЗЛАТНАТА" ФРЕЗА фирмата „Кими-Стремберг" е
разработила фреза, която на пръв поглед изглежда „златна". Всъщност, характерният златист от тенък тя е придобила след специална обработка с газ — азот. Във вакуумна камера изделието се атакува от йони на аргона. Те почистват повърхността му и едновременно го нагряват до 400°C. Следващата операция е електронно „прострелване" със смес от парите на титанов нит¬ рид и азот. Върху повърхността на изделието се образува покритие с дебелина 0,003—0,3 мм, което позволява то да издържа значителни термични натоварвания — до 2500°С. Процесът се контролира изцяло от електронно-изчислителна машина. ВРЪЩАНЕ КЪМ ПОСТОЯННИЯ
ТОК Колкото и парадоксално да зву
чи, но електрическите крушки от началото на века се използвали по-продължително време в сравнение със съвременните. Сплавта на жичката, макар и не толкова съвършена, прегаряла много по-рядко. Оказа се, че причината се крие в използването на постоянен ток в осветителната мрежа. Енергийните загуби от лампите, работещи с постоянен ток били значителни, а труднотопимият метал на жичката се износвал по-трудно. Тези обстоятелства подсетили група изобретатели да се върнат назад към отдавна забравеното старо време, но на съвременна основа. Към електрическа-
та лампа се включва успоредно диод, който превръща променливия ток 8 постоянен, пулсиращ. Разбира се, известни загуби в осветителната мощност все пак има, но те се компенсират от огледалния отражател, монтиран непосредствено до жичката. А „животът" на лампата е нараснал почти сто пъти.
ЗА РИБАТА И ИНФАРКТА Проведените изследвания по
казват, че вероятността от сърдечни кризи намалява двукратно при хора, които изяждат поне 200 грама риба за седмица. Рибата съдържа мастна киселина, която предотвратява образуването на тромби в кръвта. Освен това рибеното масло намалява значително съдържанието на холестерин и триглицерин в кръвта. Тези вещества са от особена важност за възникването на редица заболявания на сърцето. Резултатите от изследванията ще бъдат използвани при съставянето на диета за сърдечно болни.
ЛЕСНО ЛИ СЕ СТРОИ ЖИЛИЩЕ?
Разбира се. Няма никакви проблеми, когато имате под ръка необходимите материали и инструменти. За дървосекачите в пла
нинските дебри жилища няма, а те разполагат само с трион. Какво може да се направи тогава? С него не можеш да разбичиш дървените трупи на дъски. За увеличаване възможностите на триона специалистите от фирмата „Штил" измислили простичко приспособление — рамка с метал
ни релси. Върху тях се монтира триона, а рамката се закрепва върху дървения труп. Двама работници теглят рамката по дължината му. Високоскоростният диск отрязва дъската. За един час се нарязват 20 дъски. Трионът е лек, защото по-голямата част от неговите детайли са изработени от алуминиеви сплави и полимерни материали. През зимата дръжката му се подгрява от вградените в нея реотани, захранвани от портативен генератор.
ЛАЗЕРЪТ ПОБЕЖДАВА РАКА В лексикона на американските
лекари се появи ново съкращение — ФДТ или, казано иначе, фо¬ тодинамична терапия. Така е наречен новият метод за лекуване на злокачествени тумори. Какво представлява всъщност фДТ? В тялото на болния се вкарва све¬ точувствителен препарат, получен от хемоглобина на животни. Известен е също така като производно на хематопорфирина (ПХП). Той преминава през здравите тъкани, а се натрупва само 8 раковите клетки и се задържа там продължително време. Облъчването на злокачествените тумори, съдържащи ПХП, с лазер в инфрачервения диапазон унищожава раковите клетки. Още няма пълно обяснение на механизма на този процес. Установено е само, че ефектът на препарата се проявява при особено фина настройка на лазера на дължини на вълната от 628 до 632 наномет¬ ра. Важна е също така и плътността на мощността на светлинния поток. Максимален ефект се постига при 50 м В т / с м 2 при непрекъснато или импулсно облъчване. От 1976 година методиката е изпитана върху 2000 болни и резултатите са обнадеждаващи. По мнението на специалистите, за официалното й признаване ще бъдат необходими поне още три години за всестранна проверка и утвърждаване.
ПЕЩ — АВТОМАТ ЗА ГОТВЕНЕ В завода „Рационал" е конст
руирана икономична електропещ. Часовниково програмно устройство с 40 различни програми осигурява предимствата на г о т венето в тенджера под налягане и във фурна на газ. Полуфабрикатите се обработват в термокамера с влажна пара при подходящ температурен режим. Като следва зададената програма, пещта-ав¬ томат готви два пъти по-бързо при трикратно намалени енергийни разходи. Лекарите-диетолози
проверили качествата на приготвената храна и препоръчали ползването й в болници и санаториуми. , Производителността на пещта — автомат е до 200 порции за час. УСТРОЙСТВО ЗА ОБРАБОТКА НА АНАЛОГОВИ СИГНАЛИ С МИКРОПРОЦЕСОРНО
УПРАВЛЕНИЕ Автори на създаденото изобре
тение са: Михаил Христов Анчев, Ясен Георгиев Диамандиев и Петранка Стефанова Джонева от Научноизследователска лаборатория по управление и автоматизация на биологичния експеримент при БАН, София.
Изобретението се отнася до устройство за обработка на аналогови сигнали с микропроцесорно управление, предназначено за регистрация, статистическа обработка и съхранение на аналогови сигнали.
Предимствата на предлаганото устройство са следните: в реално време могат да се изменят условията на изследване на аналоговите сигнали. По този начин се постига оптимална адаптация към процесите. При подобрено съотношение сигнал/шум е повишена скоростта на статистическа обработка и съответно точността на измерване.
ОТГОВОРИ НА ТЕСТА 1. Едгар По. 2. „Удивителни ис
тории". 3. Еро (Ашил) и Гернсбек (Хюго).4. Джон Кемпбъл, Хър¬ бърт Уелс и Едгар Бъроуз. 5. Ка¬ мий Фламарион. 6. „Пътуване до Луната". 7. „Слънцето и сянката". 8. „Осемдесет дни около света" . 9. Артър Конан Доил. 10. „Р.У. Р.". 11. Нант. 12. Ивер¬ тон. 13. Владимир Джанибеков и Алексей Леонов. 14. „Хюго". 15. Аелита.
61
КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Единица мярка за топлина.
6. Знак за извличане на корен (мат.). 12. Пръсте-новиден коралов остров. 13. Дълговременно отбранително съоръжение; бункер. 14. Земеделско сечиво. 18. Наш препарат за почистване на петна. 17. Спортно равенство. 18. Река в Полша. 19. Цитрусов плод. 20. Обущарско лепило. 22. Поръчителство по полица. 24. Река в СССР. 25. Малка планета. 27. Американски драматург (1888— 1953). 29. Правила за нравствено поведение. 31. Име ма астероид, една от малките планети, която се приближава към Земята на разстояние 22,5 млн. км. 32. Част от ръката. 34. Марка японски електронни уреди. 35. Знак, поставен над ал-гебричната величина (мат.). 36. Курортен град във Франция. 38. Корейска парична единица. 39. Лирично стихотворение (мм. ч.). 40. Домашно животно. 41. Български болярин (Х—ХIв.). 43. Древноеги-петски бог на Слънцето. 44. френски писател (1885—1967). 46. Град във ФРГ 48. Заградена част от морето или крайбрежните блата за развъждане на риба. 49. финикийски боа. 51. Модел съветски хеликоптери. 53. Град в Мали. 55. Икономическа организация на социалистическите страни. 56. Изтъкнат датски физик, автор на квантовата теория (1885--1962). 57. Подправка. 59. Град в Анелия. 61. Езеро в Етиопия. 62. Остра психоза. 64. Руски княз, основател на Киевска Русия през X в. 65. Виден немски философ (1724—1804). 66. Островна група в Тихия океан. 68. В древна Гърция — състезание между отделни хорове. 70. Вид лека тясна състезателна лодка. 72. Житно растение. 73. Град във фРГ. 75. Дългоопашат папагал, който живее в Бразилия. 76. Калъп от чугун или стомана за отливки. 78. Международен шахматен коефициент. 79. Машинна част. 81. Герой на Омир. 82. Индийски идат. 83. Един от месеците. 84. Древноегипет-ски бог на Слънцето. 86. Струнен лъков инструмент. 87. Последователи на прогресивна християнска секта, разпространена у нас през XIV в.
ОТВЕСНО: 1. Приспособления за отваряне и затваряне на отвори за течности и газове. 2. Музикална нота. 3. Немски конструктор, създател на четиритактовия двигател с Вътрешно горене, 4. Топ навита на барабан хартия, ламарина и др. 5. Модел съветски самолети. 6. Река във франция. 7. Хубав охранен кон. 8. Град в Перу. 9. Съветски космонавт (1927—1967). 10. Карта за игра 11. Жълтеникаво мазно вещество, употребявано във фармацията. 13. Героиня на френския композитор- Сан Санс от едноименната му опера. 16. Вид едър паламуд. 18. Националноосвободителният фронт в Никарагуа. 19. Наш град. 21. Човек, който принадлежи към една от най-низшите касти в Южна Индия (мн. ч,). 23. Кантон в Швейцария. 26. Виден съветски режисьор (1901 -1971), 28. В древния Рим — богове-закрилници на домашното огнище. 30. Положителен полюс на електрическа батерия. 33. Български лечебен препарат, приготвен от един от алкалоидите на кокичето. 35. Шупла. 36. Банков документ. 37. Наш обществен и политически деец, публицист (1857—1923). 40. Голям плавателен съд. 42. Основен производствен дял в промишлено предприятие, където се изработва определена продукция. 44. Полско цвете, 45. Град във франция. 47. Тегло на опаковка. 50. Планина 8 България. 51. Очертание на тъмен предмет, гледан върху светла основа (мн. ч.). 52. Един от сезоните. 54. Малки населени места. 56. Учреждение за па-
62
рични и кредитни операции. 57. Столицата на Венецуела. 58. Промишлено моторно товарно средство за прекарване на товари не къси разстояния. 60. Машинни шевове. 61. Метален съд за гребане на вода. 63. Наша писателка, общественичка и преводачка (1871—1949). 67. Долната заострена надлъжна част ма кораб или лодка. 69. Частица за отрицание. 71. Какавиди, личинки. 74. Основна войскова единица в пехотни и други родове войски. 77. Жилещо насекомо. 78. Иглолистни дървета. 80. Сладководна риба. 83. Една от четирите земни посоки. 84. Част от "Божествена комедия". 85. Съвременен съветски архитект.
КОСТАДИН МАТЕЕВ
ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БРОЙ 1
В КОСМОСА НА НАУЧНАТА ФАНТАСТИКА 1. Първият в света автор на
научнофантастични творби в: Томас Мор, Александър Богданов. Ян Вайс, Едгар По.
2. Първото специализирано издание за научна фантастика излиза през 1926 година и се нарича: „Робур" (Унгария), „Удивителни истории" (САЩ), „фантастика" (Полша), „Техника-молодежи" (СССР).
3. На кои от изброените писатели фантасти са наречени кратери на Луната: Еро, Стругацки. Лем, Гернсбек.
4. На кои от следните писатели фантасти има наречени кратери на Марс: Рей Бредбъри, Джон Кемпбъл, Хърбърт Уелс, Едгар Бъ¬ роуз.
5. На кого от следващите учени и фантасти в наречен астероид: Франсис Карсак, Камий Флама-рион, Норберт Винер, Айзък Ази-мов
6. Първият в света научнофан
тастичен филм е: „Пътуване до Луната" (Франция), „Метропо¬ лис" (Германия), .Скок във времето" (Англия), „Летящият диск" (Италия).
7. Първият филм на българската кинофантастика. създаден през 1962 година, се нарича: .Привързаният балон", „Трета след Слънцето", „Слънцето и сянката", „Гибелта на Александър Велики".
8. Първият отпечатан в България научнофантастичен роман в от Жюл Верн и носи заглавието: „Осемдесет дни около света", „Капитан Немо", „Капитан Хате¬ рас", „Черна Индия".
9. Кой от изброените писатели е оставил „златна" следа във фантастиката. Труман Капоти, Анри Барбюс, Артър Конан Доил, Хен¬ рик Сенкевич.
10. Думата „робот" се появява за пръв път през 1920 година в произведение на Карел Чапек със заглавие: „фабрика за абсолют",
„Бялата болест", „Р. У. Р" „Метеор".
11. Във франция музей на Жюл Верн има във: Париж, Нант, Марсилия, Амиен.
12 Музей на утопиите, приключенията и научната фантастика съществува в град: Брайтън (Англия), Ефремов (СССР), Ивер¬ тон (Швейцария) Цукуба (Япония).
13. Кои от изброените съветски космонавти са художници фантасти: Владимир Комаров, Владимир Джанибеков, Алексей Леонов, Игор Волк
14. Първата в света награда за научнофантастична творба представлява миниатюрна златиста ракета и се нарича: „Кларк", ..Хю-го", „Соларис", „Икар".
15. Първата награда за научна фантастика в СССР е назована на популярния литературен герой: Ариел. Ихтиандър, Аелита, Ера Ноор.
АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКИ ЛИЧНОСТИ Волтер има приятел — лекар, с който с удоволст
вие прекарвал вечерите, когато бил здрав. Но заболее ли, веднага изпращал на лекаря записка: „Любезни доктора, бъдете добър да не идвате днеска у нас — аз съм болен I".
Събеседникът на Моцарт бил младият Гьоте.
Една дама попитала Бернард Шоу: — Защо бог е създал първо мъже, а след това —
жената? — За да не му пречи по време на сътворението
с глупавите си съвети — отвърнал Шоу.
Веднъж, когато седемгодишният Моцарт давал концерти във Франкфурт, до него се доближило едно 14-годишно момче:
— Как чудесно свириш! Аз никога не бих могъл така да се науча.
— Защо? Та ти си голям. Опитай, а ако не се получи, започни да съчиняваш.
— Аз съчинявам... стихове. — Това е също много интересно! Да се пишат ху
бави стихове вероятно и сте по-трудно, отколкото да се съчинява музика.
— А, не, много е лесно. Ти опитай...
Един страстен любител на музиката, който не успял да се снабди с билет за концерта на Лист, се обърнал към него:
— Аз така обичам Вашите концерти, маестро! Не бихте ли ме вкарали в залата?
— На мое разположение в залата има само едно място и ще Ви го отстъпя с удоволствие — отговорил му Лист.
— О, благодаря, маестро! И къде в мястото? — Зад рояла.
Двама интелигенти спорели какъв е снега. Единият твърдял, че има и син сняг. Другият доказвал, че синият сняг е глупост, измислица на импресионистите, че снегът е сняг и е бял като... сняг. В същия дом живеел и Репин. Отишли двамата при него да разреши спора им. Художникът не обичал да го откъсват от работата му и сърдито викнал:
— Е, какво искате? — Какъв е цветът на снега? — Само на бял! — отговорил Репин и затръшнал
вратата.
63
РАЗХОДКА КРАЙ МОРЕТО Стрезов слуша известно време, докато накрая не
издържа и повиши тон, за да го чуят: — Ще 8и моля да замълчите! Двамата млъкнаха почти едновременно. Само се
гледаха зло и стискаха зъби. — Твърдите, че фалшивите долари купихте от
Марио Палавранов? Кога? — Днес, към десет часа преди обяд. Този моше
ник... — Достатъчно — прекъсна го Стрезов и се
обърна към Палавранов. — Сега е ваш ред. — Познаваме се добре, другарю следовател. И
друг път сте ме разпитвали. Вярно, търгувал съм на времето с чужда валута. Но с фалшива — никога! А този другар въобще не съм го виждал през живота си. И ако иска много да знае, имам алиби.
— Да го чуя. — Вчера си купих фотоапарат. Полароид. Имам
касова бележка, а и продавачката може да питате... — Питах ви за тази сутрин. — Тази сутрин отидох с приятелката си на раз
ходка край морето, вижте — Палавранов извади купчинка снимки.
Стрезов взе първата, която му попадна под ръката.
— Това е по пътя към „Каваците". Спряхме за малко да се поразтъпчем край слънчогледовата нива... Момент — някой звънеше на входната врата и Палавранов отиде да отвори.
Влезе момичето от снимката. — Точно Вас гледахме — засмя се Стрезов. — Каква съм чорлава — понамуси се момичето. — За първа снимка е добра — побърза да я успо
кои Стрезов. — А сега бихте ли ми казали, какво правихте тази сутрин?
Момичето го изгледа учудено и Палавранов счете за нужно да поясни:
— Другарят е от милицията.
— Може да е от... — не се доизказа момичето. — Какво съм правила тази сутрин, се вижда на снимката. Вярно, не са много хубави, но за документиране ги бива. В девет часа Марио ме взе с колата и до обяд бяхме все заедно.
— Лъже! — не се стърпя потърпевшият. Беше готов да прибави още нещо, но предпочете да замълчи.
— Не знам какво точно сте правили днес преди обяд, но имам нужното доказателство, че лъжете. И ако не искате да ви третирам като съучастник, ще ви моля да кажете истината.
Момичето погледна Палавранов, после Стрезов, отново Палавранов и накрая сведе безпомощно глава.
Защо Стрезов смята, че момичето лъже?
И З В Ъ Н З Е М Н О Т О На светлината на синята крушка зелените листа
на цветето придобиват малиново — червен цвят.
КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Година XXVI Бр. 2/1987 г.
Главен редактор СТЕфАН ДИЧЕВ
Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ, АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ,
Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА, Секретар: ЕМИЛИЯ САРАфОВА,Коректор: ПЕНКА НЕДКОВА
РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист , проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк , д-о ДИМИТЪР ПЕЕВ —
журналист , с т . н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, с т . н. с. канд. т е х н , науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл. кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен
инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ.
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47. IV е т а ж . т е л . 44-14-74. Ръкописи не се връщат . Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Дадена за печат на 2.XII.1986 г. Излиза от печат 20. II.1987 г.
ф о р м а т 60x90/8. ПК „Георги Д и м и т р о в " — София. Печатни коли 8. Тираж 147 000. Пор. 1089.
64
ЪРНЕСТ РЪДЪРфОРД (30.8.1871 — 19.10.1937)
ПАУЛ ЕРЛИХ (14.3.1854 — 20.8.1915)