Etika chast 2

ЧАСТ ВТОРА: АЗ САМИЯТ, МОЯТ ЖИВОТ

Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ Етика на достойнството

ЧАСТ ВТОРА: АЗ САМИЯТ, МОЯТ ЖИВОТ

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размно-жавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на

автора.

Приложение на списание HUMANUS

ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online)

И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

Иисус Христос

СЪДЪРЖАНИЕ:

Уводни думи…………………………………………………………………..……………4 1.Кой съм аз?............................................................................................................5 2.Как съм?..................................................................................................................7 3.Какво правя?..........................................................................................................9 4.Как живея?............................................................................................................10 5.Защо живея?........................................................................................................12 6.Какво е животът?................................................................................................13 7.Накъде отивам?...................................................................................................15 8.А времето?...........................................................................................................17 9.На какво се надявам?.........................................................................................19 10.Какво искам?......................................................................................................20 11.Мога ли да бъда “различен”?.........................................................................21 12.Какво съм длъжен да правя?.........................................................................23 13.Какво харесвам?...............................................................................................25 14.Какво обичам?...................................................................................................26 15.Аз… тяло ли съм?.............................................................................................28 16.Аз личност ли съм?..........................................................................................30 17.Какъв искам да бъда?......................................................................................32 18.Какво искам да бъде?......................................................................................34 19.За какво съм загрижен?...................................................................................35 20.Как аз разбирам свободата си?......................................................................36 21.Как преживявам безпокойствата си?............................................................37 22.Нима понякога ме е страх?..............................................................................39

Уводни думи

Оттук нататък ще спазвам няколко правила:

• да откривам непосредствено изплуващи в душата въпроси;

• да търся "екзистенциалната пълнота" ("истината на живота" – такава, каквато се чувства от самия жив човек) и онова, за което тя намеква;

• да се предпазвам от това да превръщам човека, себе си, в "предмет" (в "обект", проста представа), за да не изгубя така желаната, така нужната ми непосредстве-ност;

• да не се дистанцирам от "жизнената даденост", от самата непосредственост на човешкото, каквото то непринудено и спонтанно ми се явява;

• напротив, да се опитвам да се "сливам" и овладявам от търсената "истина на съществуването", заради която правя всичко;

• да не губя свободата си, да не се обременявам с "примислени" теоретични конст-рукции, които ме отдалечават, а не ме приближават до човешката и жизнената да-деност и нейната достоверност;

• да търся само "на-личното", единствено "на-личността", всичко друго не ме засяга особено и затова се отказвам от него;

• да говоря "човешки", т.е. съвсем естествено, просто, ясно, изцяло разбираемо от всеки; да не пробуждам безразличие към казаното, напротив, да ангажирам и сти-мулирам отделните съзнания към собствени търсения и достижения; да не давам "рецепти", готови отговори;

• да избягвам пределната категоричност на "абсолютните истини", т.е. само да очертавам динамичния кръг на разполагащите се в него човешки истини, които от-говарят на "раз-личността" на човешките същества;

• да посочвам най-вече и само възможности за решение, алтернативите, към които този или онзи е свободен да се приобщи съобразно себе си;

• да не бъда прекалено "рационален", да не се стремя да убеждавам с аргументи, а да се опитвам да внушавам, да "заразявам" душите с онова, което в непосредст-вените актове ми се е открило

• и, накрая, да намеря възможно най-кратката форма на изразяване, деликатно да преодолявам объркаността и сложността, по-скоро да помагам човек сам - на ос-новата на казаното – да преодолява собствената си обърканост.

Тези изисквания просто са ми жизнено необходими, без спазването им всичко от-

ново би се изродило до онова, срещу което "възроптах" съвсем справедливо. Но това са и трудни за спазване правила, към които тук трябва да прибавя още едно, по-специално: оттук-нататък да говоря и пиша само в "аз-формата", пределно да избяг-вам прословутото "ние", което е напълно неподходящо, подвежда, пречи на изразява-нето на смисъла, "разводнява" израза, явява се, накрая, признак за безчестие и безот-говорност. Надявам се, всеки разбира защо е необходимо да пиша така, т.е. защо това не е проста суетност, а е израз на "същината на самата работа".

И така, да тръгна по своя път…

1.Кой съм аз?

"Кой съм аз?" – защо питам така? "Аз съм аз!" – има ли нещо за питане? Уж всичко е ясно, но дали е случайно, че отвреме-навреме или дори по-често пред мен се изпра-вя този въпрос: "Кой съм?"? Нима някой друг се пита същото, каква е тази моя стран-ност? А ако се опитам да отговоря – какво ли бих могъл да кажа? "Нищо" – тъп отговор на един също такъв въпрос…

"Аз съм нищо!" – какво е пък това? "Аз съм нищото, което може да бъде… всичко!" – какъв "остроумен" отговор?! Е, все пак е нещо, не е като да мълчиш и да немееш. "Аз съм нищо, но аз съм и всичко – поне за мен самия" – може ли да мисля така? За мен самия аз съм всичко на този свят – или поне съм "много", "най-многото" – така ли е?

Действително, ако мен ме няма, то и нищо друго няма да има – за мен самия, раз-бира се. В този смисъл като че ли правилно казах: "аз за себе си съм всичко". Има, естествено, и други "важни" неща, но аз, така да се каже, съм "най-важното", единстве-но по рода си, незаменимо.

Ето там срещу мен стои някой друг. Той за себе си е едно "аз" – същото, каквото съм и аз за себе си. Ние двамата поотделно сме две "аз", нещо като… "два свята", настръхнали един срещу друг, "гледащи се под вежди". Но, да речем, изведнъж ни хрумне "да експериментираме": той да стане "мене", а аз – "него", един вид "да се раз-меним", да си сменим "азовете". Искам да кажа, че "той" става "аз", а "аз" – "той". И какво ще излезе от това? Нищо: аз пак ще съм си аз, а той – той. Нищо не се е проме-нило. А дали няма да стане така, че аз съм… влязъл в неговото тяло, а той – в моето? Все едно, че сме си сменили "кожите" – възможно ли е това? Глупости, та нали той със своето "аз" ще замъкне всичко, включително и тялото си?! Нали и моето тяло е при-надлежност на моя "аз"? Тогава какво би станало с нашия експеримент? Нещо като… "подухване на вятъра", при което аз мълниеносно бих заел неговото "място", а той, по същия начин – моето. Но как е възможно да се занимавам с такива глупости? Срамота, не е лошо да се стегна малко…

Аз съм някой – какво значи това? "Ня-кой" – какво ли е скрито зад тази дума? Питам "кой си?", отговарям: "някой". Интересно – ако запитам "кое е това?", имайки

пред вид… дървото пред мен, никога не мога да отвърна: "Някой", ще кажа – "нещо". За мен обаче, надявам се, никой не може да отговори "той е нещо", аз винаги съм "ня-кой". Наистина, ако ме нарекат "нещо", а не "някой", аз ще се почувствам дълбоко обиден, все едно че са ме нарекли "дърво". Или "маса", да речем. Аз съм някой! – нима не звучи гордо?! Питат "кой?", отговаря им се: "някой!". Звучи внушително, един вид… "голяма работа е той!". Всеки един човек, вероятно, е "някой", независимо "какъв". "Какъв" е второстепенно, незначително, важното е че си "някой". Той е някой, е- хей! Е, могат да кажат: "той е никой". Звучи обидно, нали? Прилича на "той е едно нищо!". Дали обаче нямат някакво основание? Дали този, който са нарекли, осмелили са се да нарекат "никой", няма… заслуга за това? Изглежда той е станал такъв "някой", който можеш да си позволиш да наречеш "никой". А обаче няма да допусна това. Както си искат да ме наричат, важното е, че аз в моите очи съм "някой". При това "много важен", "най-важния", "изключителния", "на никой не приличащия" и т.н. И ще бъда прав: друг

като мен, същия, на тази земя няма! Аз съм единствения, за който мога да кажа "аз"! Малко ли е това?

Оказа се, че "много съм знаел за себе си": я какви ги наприказвах?! "Аз съм…" на-истина звучи "много тежко". Това "съм", прибавено към "аз", увеличава "тежестта". Един камък никога няма да може да каже "аз съм". Но аз мога и го казвам непрекъснато. Излиза, че имам някакво специално предимство пред "другите неща". Аз съм (и те, разбира се, са, но за мен!), а те "за себе си" не са. Те не знаят, че са, а аз зная. Тази котка тук "е", но на нея не й пука за това. За нея би било същото и да не е, все й е едно, по очите й личи. Тя е само затова, защото аз съм благоволил да каже "е". Само защото аз съзнавам, че тя е. За "себе си", казах, котката нищо не знае и й е все едно дали е, или пък не е. Същото е и с камъка, вероятно същото е и дори с това безжалостно слънце, което пече, без да знае защо. А аз се грижа "да зная" и "чувствам" и заради него – и поради това се крия в прохладата на тази сянка, откъдето лукаво му се прис-мивам. Нищо че е толкова голямо и високо, аз и него превъзхождам. А съм повече и от слънцето: то за мен пече оттам! Аз съм "повече", нищо че съм, всъщност, една "пра-шинка", "невидима с просто око" – в сравнение с него. Но нали окото, което вижда, е моето? В това мое "съм", различно от всичко останало, изглежда е скрита загадката. Всичко произлиза оттук…

"Съм", "си", "е" – думички, в които, струва ми се, се крие грамаден, потискащо колосален смисъл. "Съм" значи "ето ме", "съществувам", "има ме", "налице съм", "тук е моето аз". Моят език почти нищо може да изрази ако ги няма магическите думи "съм", "си", "е", "сме" и т.н. "Съм" значи "живея", "съм" значи също "раз-личен съм от всичко друго", "реален съм", "съобразявайте се с мен, защото ида!" и т.н. Оказва се, че това "съм" е неизчерпаемо по смисъл, ако някога имам време и "настроение", ще продължа да се вглъбявам в него. Но нали всекидневно аз най-вече само това правя: неотстъпно да "съм", да ме има, да съм налице, тук и сега. Какво има повече да умувам: най-важното е, че съм!

2.Как съм?

Много често ми се налага да се питам "как съм?", "какво става с мен?", "по какъв начин съм?" и т.н. И другите при среща ме питат с прословутото "Как си?", при което отговарям "бива!", "така и така", "нормално", "добре" и пр. учтивости. Как обаче наисти-на съм? Работата е в това "как" – как изобщо мога да бъда?

"Всякак" или "някак си" – мога да бъда "така" или "иначе", "никак" (когато "не ми върви", когато без смисъл тъпея и линея!), "добре", а също и "зле", дори "по средата" (казват, че това било "най-добре", не мисля така). Имам, излиза, много възможности "да бъда", от тях във всеки миг избирам една, "тази", поради което започвам "да бивам" не как да е, а именно "така". Това като че ли е моя значима, очебийна също, "особе-ност": да бъда както аз искам – или "както се случи", без много да съм го искал, ама станало, пък след това мога да направя опит да го променя. Имам безчет възможности "да бъда", но от мен зависи коя "ще я бъде", ще стане мое бъдеще, а също и същност на настоящето ми. Ето че това как носи в себе си нещо много важно: "както аз искам", "както аз реша", "както аз избера", дори "както ми скимне" и пр. "Как си?", питат ме,

отговарям: "Моя работа, брат, съм и ще бъда както аз искам, не ме интересува какво мислят за това другите! Тъжно ли ти е, че съм "така", а не "иначе" – както вероятно би ти се искало? Да имаш да вземаш, гледай само себе си и не ми се меси!". Какво друго да отговоря?

И така, мога да бъда "всякак", макар че никога няма едновременно да бъда "вся-как", а само "така", "иначе", "другояче", "онака". Даже зад простото "така" се крият безб-рой възможности. Какво означава това, че зад простото "така" имам толкова много шансове и перспективи "да правя" не какво да е, а тъкмо… себе си?

Ами най-напред това, че съм независим и свободен, че сам и само аз решавам всичко онова, което касае мен. (Само в най-редки случаи и други хора!) "Ще бъда както аз искам!", "с мен ще стане онова, което аз пожелая!" – приятно чувство ме обзема когато казвам това, макар че малко ми е и страшно. Много важно нещо е това, дори най-важното: "да бъда както аз искам", страхотно нещо… съм аз! Веднъж, оказа се, съм свободен заради моето съм, втори път усещам свободата си заради както аз искам, излиза, че съм преизобилно надарен със свобода. Като че ли аз не съм друго, а… свобода, от свободата ми (т.е. от мене!) зависи всичко в моя живот, в моето битие, дори в моята съдба. Открих: "аз съм преди всичко друго свобода", "аз съм свобо-ден"!

Превъзходно, дълбоко чувство ме обзема, чак… "ми иде да заплача"! Толкова съм бил свободен, а пък да не се досещам за това?! Защо допуснах да забравя за него?

Свободен съм бил дотам, че… няма отърваване от моята свобода! Не мога да из-бягам от свободата си, да избягам от нея значи да успея да се скрия от себе си! А това, казах, е невъзможно: аз навсякъде "нося" себе си със себе си, изцяло и безусловно…

Сега съм "така", след малко "иначе", все някак съм. От което следва, че мога (ако поискам!) непрекъснато да се меня, да се променям, да изпробвам какви ли не възмож-ности. Ако съм си "все същия", не е добре за мен: губя от това, тъпея все в същото, пропилявам шансовете си да бъда различен, "нещо повече" и пр. Ако съм открит за промени, аз мога да се наслаждавам на какви ли не нови преживявания, иначе не. Не било голямо достойнство да държиш на своята "неизменност", на това "да си верен на себе си", т.е. да си все същия! (Нали знаете с какъв "апломб" всички повтарят: "аз съм верен на себе си!" Чудо голямо, погледни се само какво си?!) От една страна все пак е хубаво да имаш тази вярност към самия себе си (от нея, впрочем, едва ли мога да избягам: "аз съм си аз"!), но от друга – не толкова. Защото тогава ще изпадна, да приз-ная, ще изпадна в отегчение, в скука, в тъпеене от "все същото", от чувството, че "на-дежда друга няма". Да скучая от себе си, сам за себе си да съм скучен – нима това е за предпочитане?! Спасението е едно: не трябва да бягам от промените, напротив, трябва да съм открит за тях. Само така ще мога някога ще мога… да намеря себе си, а също и най-доброто за самия себе си. Ако съм си все същия, ако не се променям, ако ме е страх от промените, ако държа на инертността си, ако не обичам "разнообразието", то тогава аз самият неимоверно съм ощетил съществуването си. Станал съм беден, "ед-нообразен", скучен, кух. Ясно е, че промените ме изпълват с новото, изненадващото, неочакваното, чудесното. Те правят живота ми богат, дават ми възможността да се наслаждавам на различни емоции и преживявания, да преоткривам непрекъснато себе си. Затова: ако си стоя все същия, проклет да съм!

3.Какво правя?

"Все нещо правя", отговарям когато се питам "какво правиш, драги?", също и "какво ще правя?". Така задоволявам непресекващото любопитство на моите познати, които неуморно продължават да ме питат "Какво правиш?". (Това е станало нещо като поздрав по нашите "географски ширини", на други места вероятно се оценява като скандално да проявяваш подобно любопитство!) Но защо ли е този вечен интерес към правенето?

Аз също мога да направя каквото си поискам, аз решавам какво да правя, и тук имам свобода. Вярно е, че все пак няма да направя "всичко", а само някои неща: не съм неудържим! Пък и няма смисъл да правя някои неща, например да се самоубия. Това последното решително не си струва да бъде правено, нещо в мен силно се съп-ротивлява да предприема такава крачка. Просто аз съм пристрастен към живота, и това ми стига. Обикновено правя, казах, каквото искам, най-напред пък правя онова, което искам най-силно. Ако трябва да избера едното от поне две неща, неминуемо ще напра-вя онова, което искам по-силно. Вярно е, че понякога ми се налага да потискам жела-нията си и да правя онова, което трябва. Тоест сам себе си заставям да направя нещо, което не ми е особено приятно, изхождайки от своето съзнание, че така трябва. Оказва се, че по този начин не губя свободата си (защото аз така решавам!). Изобщо аз самият на себе си съм основанието да правя или да не правя нещо. Това ме изпълва с чувство за свобода, с необясним трепет.

Някои неща никога няма да направя, дори и да са съблазнителни, да ме изку-шават - просто защото аз така решавам и бих решил, да се надявам, винаги. Защото ако винаги се подчинявам на "изкусителните неща" и ги правя защото… "ми се налага", то тогава свободата ми е поставена под въпрос. Най-вече няма да правя онова, което просто "така се прави" или защото "другите го правят": аз не мога да бъда задължен към подобен род неща, ако им се подчиня, безусловно съм загубил свободата си. Може би има хора, които най-вече правят онова, което "така се прави от… другите", но аз не съм, не мога и няма да бъда сред тях. Защото аз държа да действам според себе си. Защото аз сам мога да реша какво трябва да правя. Защото не искам да се подчиня на натиска отвън. Онези, които правят само онова, което "се прави… така, както се прави", най-вероятно не знаят какво да правят, нямат свое мнение по въпроса. Щом като сами не могат да решат, правят – понеже им е все едно! – онова, което… се прави. Вижда им се, че е важно "все нещо да се прави", което обаче е много тъпо. Защо пък да не е по-добре нищо да не правиш – ако ти е станало гадно да правиш онова, което се прави?! Аз винаги трябва да съм нащрек да не се поддам: държа на това сам да решавам какво да правя във всеки отделен случай. Дано имам сили винаги да е така, другото е проява на малодушие или на безхарактерност.

Не е малко нещо "да се посветиш" на едно определено "правене". "Правене-то" винаги ангажира вниманието ми, отнема част от силите ми, за него отделям от скъпоценното си време, за него, накрая, давам част и от живота си. Когато започна нещо да правя, аз сам себе си лишавам от всичко друго, от другите си възможности, а това е жертва, която трябва да е оправдана – и добре преценена. Трябва да има сми-съл да се лишиш от всичко друго и възможно и да се заемеш само с "това", иначе е

абсурдно. Не мога и не бива да не зная защо правя нещо, и все пак да го правя. Ето защо обикновено добре внимавам с какво да се заема; поне така трябва да бъде. Зас-лужава си "да поставиш всичко на везните", да преценяваш дали си струва. Вярно е, че подобна пресметливост съдържа в себе си нещо дребнаво, но тя е и проява на трез-вост. Има неща, които правя съвсем спонтанно, просто защото "цялото ми същество го иска" - и тогава не съжалявам, "разумът" ми се принуждава да отстъпи. Това е така, защото ако "седна да разсъждавам", то това ще навреди на спонтанния ми порив, дори ще го убие: когато разсъдя, спонтанното ми желание ще се е изпарило. А това може да е чиста загуба, къде е гаранцията, че няма да е така? Ето защо вярвам на душата и на сърцето си, оставям се на спонтанните си желания, които, допускам, не случайно така силно ме ангажират. Затова съм длъжен да се оставя на техния порив.

"Преценените", "претеглените", "премислените" неща, оказва се, са вторич-ни, те са възможни само когато спонтанността ми си… почива, а иначе предимството е на спонтанното. Не защото не ми стигат силите да потисна своята спонтанност, а защо-то ценя спонтанността си. В нея виждам проява на жизненост, на своето жизнено пре-възходство, на "пригодността" си за живота. В спонтанните си желания аз като че ли съм най-истински. Ако изневеря на своята чиста спонтанност, то тогава съм загубил свободата си, откъснал съм се от самия живот. Тогава съм се затворил в черупката на "голата разсъдливост", която е в състояние да убие жизнения ми порив. Затова трябва да внимавам с времето да не загубя способността си да живея и действам спонтанно. Тя, изглежда, е израз на младежки дух, на преизобилие от сила, на пристрастеност спрямо живота. Ако стана прекалено разсъдлив, т.е. неспонтанен, то значи вече съм остарял, станал съм истински старец. Не е ли по-добре да запазя младостта си колкото е възможно по-дълго, дори завинаги?!

Излиза, че в "правеното" аз без остатък изразявам себе си, своята нагласа спрямо живота. "Каквото човек прави, такъв той и е", "По делата им ще ги позна-ете" – съвсем справедливо е казано, това са думи на Христос! В правенето не можеш да скриеш себе си, а изцяло се "разголваш", изявяваш истинската си същност. Ето защо трябва да оставя будно своето съзнание за това какво правя, в правенето да внимавам да бъда реализирам себе си в своята пълнота и цялост, т.е. своите автен-тични разбирания. По-точно казано, не трябва да допускам да ми е все едно какво правя (една такава прекалена "спонтанност" като че ли нищо смислено не прави е не постига!), а в действията винаги да разпознавам себе си. Ако почувствам някога, че не аз, а някой друг стои зад моите действия, то тогава трябва да изпадна в ужас.

4.Как живея?

Правейки това или онова в една свободна и спонтанна последователност, аз

всъщност правя не друго, а живота си. Според това какво правя, аз така и живея. Как живея, излиза, се определя от това какво правя, а също, вероятно, и от това как го правя. Едно и също нещо мога да правя по различни начини: с безразличие, с вдъхно-вение, с желание или с нежелание, "принудено" или пък съвсем свободно. Ясно е, че с безразличие правените неща са "измъчени" – и ефектът им неизбежно е нищожен, а

понякога и обратен на желания. Същото може да се каже и за "принудените", по прину-да правените неща, а така и за нежеланите. Вярно е, че понякога или много често ми се налага да правя "подобен род неща", но щом разбера тяхната обреченост винаги да ме ощетяват, трябва да направя нужното и в тях да открия смисъл, който да може да ме вдъхнови. Животът ми, значи, е свобода, загубя ли свободата си, неимоверно съм ощетил и живота си. Животът си трябва да живея с вдъхновение, непринудено, верен на непобедимото си желание да живея както аз искам, да живея дори със страст. Без-страстното, унилото "живеене" не ми е по вкуса, ако от живота си получавам не удовлетворение и наслада, а мъка и "безчет страдания" – значи нещо съм объркал, нещо греша, тръгнал съм по неверен път. За мен това е безусловна истина: не за това ни е даден животът! Защо да са ни го дали за да се мъчим и страдаме, има ли смисъл в това?

Как живея? Това "как" пак намеква, че има много начини, между които мога да избирам. Едва ли някога ще избера "живот-самоизмъчване", едва ли някой би го избрал като възможност. Но ако и това ми се случи, то значи вината за него е изцяло моя. За моя живот никой друг не може да отговаря: и затова няма да допусна някой друг да ми се меси в живота. Независимо с какви намерения: "пътят към ада", казват, бил посипан с добри намерения. Да, но ако това са мои намерения, аз сам след това (или още приживе, най-вероятно!) ще си страдам. Ако обаче някой друг подготвя моя ад, а аз стоя в същото време безучастен, то по-лошо от това не може да ми се случи. И "адът" ми трябва да си бъде мой – и тогава всичко си отива на мястото. Аз изцяло съм готов да поема отговорността за своя живот; това си е моят живот. Щом е така, значи никой друг няма право да посяга на свободата ми. Аз няма да допусна това. Обичат някои да се разпореждат с чуждия живот – а защо не помислят за своя? Искало им се да дават "съвети", да се месят, не можели да гледат как "някой пропада" и затова "бър-зали… да подават ръка! О, разбира се, всичко това правели с "най-прекрасни намере-ния"! Благодаря, не искам, занимавайте си се със своя си живот, а моя оставете на мен самия. Нали аз не се опитвам да ви се меся, от вас искам същото. Много ли ви се виж-да това? Горките "обществени същества", колко са жалки…

Да, но аз не зная предварително кой живот за мен е най-добрия. Нима не ми се налага да "опитвам", да "налучквам", да греша, да се връщам и да поемам наново по нов път? Ще ми стигне ли времето за това? Нали ми е отпуснато време само за един живот? Мога ли тогава да го изпълня с "много" такива, и едва на тази основа да "напи-пам" истинския? Ще остане ли тогава време да изживея истински живота, за който съм роден? Мога ли да разбера кой е моят живот преди още животът ми да се е "стопил"? (Не чувствате ли как животът ни се топи, подобно на леден къс в жаркия летен ден?!)

Нямам време да експериментирам с живота си. Нямам време за губене и лу-тане. Животът ми, казах, е само един. Не мога да си позволя да "планирам" живота си, в него трябва да има място и за изненади, за спонтанност, за неочакваното. "Планира-ния живот" едва ли може да се нарече живот, той, предполагам, е страшно отегчите-лен, убийствено скучен. Тогава?

В някакъв смисъл от мен се иска да се оставя на самия живот, на неговите пулсации, на неговата увличаща всичко мощ. Не мога да поставям себе си над живота – живот е имало и преди мен, ще има и тогава, когато мен няма да ме има. С живота си

трябва да бъда "приятел", с него ние трябва (за краткото време, което ми е дадено!) да се "сприятелим", да станем неразделни като добрите приятели. Вярно е, че аз някога все пак ще умра – но преди това не трябва да погубвам живота си. Изпълвайки се с жизненост, живеейки пълноценно, съпротивлявайки се на слабото и безжизненото у мен самия, аз се сродявам със самия живот. Нима животът не е тъкмо това: усещане за мощ, сила на живота и воля за живот! Така, изглежда, ще постигна онова, което нари-чат "вечен живот": когато си влюбен в живота, то тогава никой и нищо не могат да ти го отнемат. А иначе някои хора може би умират още преди да са започнали да живеят. Те не живеят, а се "готвят" някога да живеят! Това е страшно, не трябва да позволявам животът ми приживе да ми се изплъзне. Затова с право поставям Животът на първо място. След това иде, разбира се, моята свобода.

Добре, ще се "оставя" на живота и ще следвам неговия велик порив. Какво оз-начава по-точно това? Как да го постигна?

Изглежда то означава да запазя живо чувството си за живота, т.е. да показвам непрекъснато верния усет за жизненото, заложен в мен още с раждането ми. Животът е в мен, тогава няма защо да го търся "около" себе си. Той не е "външна цел", поставе-на някъде далече от мен, той е вътре в мен. Защо тогава да има опасност да се "раз-минем"?

Ако това стане, ако аз "изпусна" живота си, то съм сторил нещо непростимо. Възможността за един такъв жизнен провал е винаги пред мен, животът като такъв е "непроменлива величина" (имам предвид "отреденият ми живот", "потенциалът жизне-ност, който Бог ми е дал), но аз самият съм неустойчивото и изменящото се. Значи от мен зависи как ще "употребя" живота си, по-точно казано, дали ще го изразходвам или пилея, или пък ще го "натрупвам". Бидейки жив, аз съм длъжен да увеличавам жизне-ността си, да ставам все по-жив. Ако го направя, то тогава ще я питам "озъбената смърт": какво ще прави с мен "когато й дойде времето", щом като аз съм станал не друго, а… "кълбо непобедима жизненост"?

Да натрупвам, а не да изразходвам жизнеността си – нима е възможно това? Дали е вярно, че, живеейки, ставаш все по-жизнен, т.е. че животът не се намалява, а се увеличава чрез живеенето? Интересно нещо: и той ли е от онези неща, които… "молци не ги ядат"? Безусловно, от тях е, затова и мога да си кажа: моята първа заповед е "Живей!". А това "как" и "по какъв път", "по какъв начин" и пр. все ще се уреди. Важна е посоката. Ако не греша в нея, останалото ще дойде само…

5.Защо живея?

По този мъчен въпрос отговорът ми е ясен: за да служа на живота, заради

самото живеене, а значи и заради себе си. Аз съм жив, затова и първата ми задача е да живея. Да живея истински, автентично, пълноценно. Има ли нещо неясно тук? Животът ми не бива да бъде поставян в услуга на нещо друго и външно по отношение на него, животът ми трябва да служи само на Живота. По-висше от живота е само онова, което ми е дало този живот. Дали оттук не следва най-верния отговор на въпроса "Защо живея?"?

Кой, впрочем, ми е дал живота? Родителите? На пръв поглед е точно така. Но дали те имат силата да сътворяват живот? Нима живот се "прави" толкова лесно – както се "прави едно дете"? Не е възможно, родителите ми, оказва се, само са били "използвани". Те са били само "средството" за да се роди моят живот, т.е. аз като жив. Онзи, който е благоволил да ме "извика" към живот, е същия, който ми е дал и този ден. (Денят ми нима не е "частица живот"?) Нима това са родителите ми? Не, разбира се, те са просто хора, това не е в тяхна власт. И животът ми, и този ден, и цялата тази жизне-ност, която усещам в гърдите си, са ми дадени от Извора на самия живот, Бог. Другоя-че не е възможно да бъде, трябва да бъда честен и да призная това.

Този, който ми е дал живота, само той и има правото да ме пита "защо живе-еш?", "защо живя?", "ти какво направи с живота, който ти дадох?". Аз само пред него съм отговорен за живота си – и пред самия себе си. Ако Бог одобри моя избор на живот, това мое "как живея?", то тогава всичко е наред. Едва тогава и отговорността пред самия мен ще е налице, т.е. няма да има за какво да съжалявам. Следователно едно нещо не трябва никога да забравям. И то е: за живота си съм отговорен само пред Този, който ми го е дал, а едва след това и пред себе си. Аз трябва да оправдая тази Божия милост. Животът за мен е най-скъп дар…

Но какво иска Бог от мен, кой мой избор той би одобрил? Това не зная. Но ако Бог ми е дал живота (какъвто го намирам в себе си), и ако аз съм верен на самия жи-вот, то, струва ми се, и Бог ще бъде доволен; животът ми, всъщност, е повече негов, отколкото мой. Значи аз трябва да бъда верен преди всичко друго на истината на живо-та, заложена у мен със самия живот, и едва така ще живея и според изискванията на Бога. Бог ми е дал живот, за да живея. Не вярвам, че, давайки ми живот, Бог един вид ме е "изкусявал" и "съблазнявал" – по същия начин, по който аз мога да пусна едно мишле на котката си и така да я съблазня, а след това да го изтръгна от зъбите й. (Ни-ма тогава ще мога да се надявам, че котката ще разбере моя умисъл и ще потисне желанието си да похапне с мишлето, а аз пък ще съм доволен от това?! За какво ми е на мен това нейно мишле?!) Тоест, искам да кажа, че (ако беше вярна моята аналогия!) Бог очаква от мен "да обърна гръб на живота", а след това ще се изпълни със задовол-ство! Не може да бъде така, Бог не може така да си играе с мен, разнообразявайки съществуването си. Такава игра не отговаря на величието му. Давайки ми живот, той от мен е искал, предполагам, само едно: да живея пълноценно, да се… "наживея до наси-та", да изпитам пълна наслада от живота си. Нима може да бъде другояче? Нима е малко това: да преоткриеш вложеното в живота от самия Бог, да бъдеш, следователно, "бог" спрямо собствения си живот? Аз трябва да бъда достоен за своя Създател по същия начин, по който и той е достоен за мене…

6.Какво е животът?

Струва ми се, че животът е неизразим с думи, той е нещо, което се “знае” са-мо като се живее. Живеейки в пълния смисъл на тази дума, аз само тогава разбирам “що е живот”. Значи “преживяването” като състояние на душата и тялото (за човека) е “носител” на живота, то е средството за изразяване на жизнеността, вложена в мен

самия. Не мога да “видя” себе си извън живота, аз самият съм живот. Разбирайки себе си, изявявайки себе си, само така ще разбера и живота. И обратното: живеейки живота си “както трябва”, аз само така ще разбера и себе си!

Да, но това не решава моя проблем: да разбера какво е “нещото”, наречено живот. Ако не го разбирам, трудно ще живея, а може би ще правя нещо друго, нещо, което не е живот, различно е от него, не е точно животът ми. Ето защо ми се налага да съм наясно, по възможност, с живота, с неговата идея. (Макар че, изглежда, с нея може да е напълно наясно само онзи, който стои над живота, който го е сътворил, Бог!) Аз обаче трябва да я “проумея” със своя човешки ум, а ако това не ми се удаде, то поне да проясня разбирането си за живота, което намирам в своето сърце. В това поне съм сигурен: сърцето разбира всичко. Защото когато чуе думата “живот”, то трепва и леко учестява ритъма си. Значи се е зарадвало, а как можеш да се радваш ако не обичаш? А как ще обичаш ако не разбираш?

Излиза, че трябва да питам сърцето си за това “що е животът?”. Какво ли ще ми каже то?

Кажи нещо, сърце? Подтикни ума ми да “облече” с думи казаното! Защо си та-ка мълчаливо? (Продължава да мълчи...) А може би тайната на живота се постига с... мълчание? Животът – най-съкровеното, което изобщо съществува! – трябва да се почита в мълчание. Поне това каза сърцето ми...

Ще мълча и ще изпълвам душата си със силата на живота. Чувствайки тази неизмерима мощ на живия, на вечно възобновяващия се живот, аз ще се опитвам все повече да се изпълвам с нея. Само така ще ми се открие, че животът е непреодолимо влечение към нещо безусловно превъзхождащо го, за което обаче нищо не зная. Оттук следва, че в живота си трябва само да вярвам, да му се доверявам изцяло, да съм влюбен в него, а значи да го живея с вдъхновение. Животът “носи” в себе си всичко онова, за което съм роден – и аз не трябва да се отказвам от него. Животът ми е най-голямото богатство, с което разполагам – и аз не трябва да го разпилея. Във всичко, което правя, аз трябва да усещам могъщия призив на живота, в противен случай не си струва усилието. Аз трябва да живея живота си с наслаждение. Живеейки, аз трябва непрекъснато да изпитвам задоволство от “този” живот. Ако поне “един живот” – този “сега-и-тук” – разбера и му се насладя, то само тогава ще съм готов и за всеки друг и възможен. Ако обаче в “този” живот се проваля, то тогава нима някой ще ми даде и друг? И нима аз самият тогава ще поискам, ще се осмеля да поискам “още един” (за да поправя грешките си!)? Няма да посмея, не съм способен на такава наглост. Мен тога-ва вече ще ме е страх от живота...

О, разбира се, аз и сега изпитвам необясним трепет пред живота си. Изглежда се чувствам така заради великата отговорност: даден ти е този живот, живей както искаш, но… за своя сметка! “В” и “с” живота си прави всичко, което искаш, но за това как си живял все някога ще отговаряш. Не е възможно да не ме питат за това: не е малко нещо един живот, за да забравят да ме попитат. Такъв един “пропуск” няма да ме осени, затова и бремето на голямата отговорност за живота ми тегне върху мене. Трябва да правя така, че да живея с лекота, едва тогава и бремето ще намалее. Тряб-ва да живея така, че да не се срамувам после – и да не съжалявам за нищо. “Леко” и “с лекота” обаче не значи безотговорно или “слепешком”, напротив. С лекота носената

отговорност, струва ми се, е истинската отговорност. Например ако някой ми даде парите си да му ги пазя, то за мен ще стане тежко само в случай, че непрекъснато ми се иска да ги изхарча за себе си. Такова желание изисква постоянно прилаганата сила да издържиш на изкушението, а това е трудно, тежко, мъчително, това е изпитание, което ще ме съсипе. Ако обаче мисъл и желание да пропилея чуждите пари за мен не съществуват (ако, така да се каже, са невъзможни!), то тогава ще си живея съвсем леко и безметежно. Оказа се, че с лекота носената отговорност пред моя живот е показател, че съм “чист”, че не се чувствам “гузен”, че в мен няма никакъв помисъл за самата възможност да опропастя живота си. И затова ще ми е леко, трябва да живея само така...

7.Накъде отивам?

Важно е да не загубя посоката, вървейки по пътищата на живота си. Казах, че

този път е само един (трябва да бъде един!), но имам ли гаранция, че съм стъпил на него? Ако ми се налага да го търся сред многото възможности, то тогава всичко решава посоката. Нея не трябва да загубя. А как да разбера коя е тя? Наистина, коя е вярната и истинската посока на живота ми, която трябва да следвам неотлъчно?

Накрая на живота ме чака смъртта, това поне е сигурното. Аз съм “смъртен човек”, независимо дали ми харесва. Така ли? Но как да съм “смъртен”, след като аз самият не съм друго, а живот? Нима смъртта може да надмогне живота, да го надхит-ри, нима тя е по-силна от него? Как така тя неизбежно един ден ще победи живота, ще постигне окончателен триумф над него? Това не мога да приема. Дълбоко се съмня-вам, че този е изходът от драмата на живота...

Живей, докато не те е сграбчила смъртта! Бързай да живееш, защото тя чака! Един от тези дни за теб ще е последен! Една от тези неусетно изнизващи се минути е отредена за последното ти дихание! Страхувай се от смъртта и живей за живота! Нима животът е “нищо”, а смъртта - “всичко”? Как е възможно това – и... “откъде-накъде”?

Аз, наистина, съм смъртен, но преди това съм живеещ. Аз сега съм жив, няко-га обаче ще бъда мъртъв. Трябва ли да живея така, че да забравя живота и да чакам само смъртта? Какъв ще е този живот... “под знака на смъртта”? Не, не заради смъртта живеем, а заради живота...

Смъртта е моя постоянна възможност. Всеки миг може да бъде последен за мен. Във всеки миг аз “по малко” умирам, умира и мигът с ония възможности, които той ми дава. Този миг, в който написах това, повече никога няма да се върне, той умря току-що. Аз самият “какъвто бях в него”, вече не съществувам. Преди да напиша онези думи бях друг, сега съм различен – защото ги казах. Аз не мога да се върна “при себе си в него”, в отишлия си миг, нашата среща беше единствена, първа и последна. В мен във всеки миг умират “еди колко си клетки” и не знам колко си се раждат, аз се “възоб-новявам”. Може би и затова не знам точно кой съм – моята “изменчивост” е причината. Отиват си мисли, чувства, преживявания, надежди – и нови се раждат. Битката между живота и смъртта няма да приключи никога. Животът няма да се откаже от реванш, тя – също. На чия ли страна да застана?

Аз не живея, чакайки смъртта, но все пак ми се налага да се съобразявам с нея. Тя е “разпръсната” в живота ми, от нея не мога да избягам. Но ако смърт и живот са неразделни (подобно на полюсите на магнита), то тогава как за мен някога ще оста-не смъртта? Не може да бъде, животът е неунищожим. Затова аз вярвам в него, а не в смъртта...

Щом има смърт, значи има и безсмъртие. Ако се държа здраво за живота, как ще ме откъсне от него смъртта? Дори бих си позволил да кажа нещо парадоксално: та нали и смъртта е... “жива”, т.е. има я, тя съществува, дебне?! Това не показва ли, че животът безспорно преобладава над нея. (Нали все пак животът не е... “усмъртен”, ала смъртта поне отчасти е... “жива”?! Ако смъртта... умре, какво ли ще стане?) Не животът съществува благодарение на смъртта, а тя обаче благодарение на него – да. Когато и смъртта, самата смърт... умре, то тогава, едва тогава ще й призная превъзходство над живота. Ако смъртта успее “дори и себе си да усмърти”, то тогава нейното тържество ще е пълно. Но ще остане само животът, животът, неразделното от него безсмъртие, вечността. Не се ли оказа, че смърт няма, че смъртта е “човешка илюзия”? Дали е така?

“Съществува” винаги ли означава “живее”? Жива ли е смъртта, значи смърт няма, остава само животът! Животът не може да бъде смъртен, ала смъртта може да е... жива, значи... Излезе, че има само живот, щом и смъртта е негова съставка. Живо-тът винаги е “безсмъртен”...

Някой, изглежда Епикур, бил казал, че “смърт няма, защото докато аз съм, нея я няма, а когато тя е, мен ме няма”. Аз обаче го разбирам другояче: мен не може да ме няма, значи нея не може да я има. Онова, което наричат “смърт”, е голямо недо-разумение. В смъртта вярват само ония, които не разбират живота. Смърт съществува за умиращите, не за живеещите. Ако непрекъснато подготвяш своята смърт, убивайки живота в себе си, то смъртта вече е тук. Ако обаче работиш единствено за живота, за смъртта няма място. “Смърт” е несполучлива дума, тя обозначава “преход”. Въпросът е: към какво? За отдадените на живота, на автентичния живот, преходът може да е само един: към живота, към нов живот, към друг живот, към “друга област на вечния живот”. Животът за тях е неунищожим. За пристрастените към смъртта, които и прижи-ве са “недолюбвали” живота, има смърт, те друго и не познават. Ами ако сметката им излезе невярна? Ако успеят да “замъкнат” в смъртта и своя провален живот? Ако от живота не можеш да се избавиш? Какъв тогава ще е техният “вечен живот”, щом сами са се отказали от живота? Няма ли той за тях да стане... вечна смърт? Щом обаче, “като че ли” и тук са живи, желаната от тях “вечна смърт” никога няма да ги осени. Това, че я желаят, не е достатъчно: от живота, повтарям, не можеш да се избавиш. От живия човек се иска само да приеме живота – и да му служи всеотдайно. Между живот и смърт не можем да избираме, това не е по силите ни. Друг, много по-велик от нас, се грижи за този “битиен баланс”. А за нас остава това: няма друго освен живот, всичко е живот, аз самият съм живот! Не е ли достатъчно това?

8.А времето?

Усещам това, че времето е именно съдбовното. Отреденото ми време непре-

къснато тече. Всеки миг идва и след миг отива в миналото, “вече го няма”. От бъдеще-то ми към мен идват много мигове, които в някой миг стават настоящи, случват се сега, а след това също пропадат в миналото. Миналото ми е “безвъзвратно изгубено”, с него вече нищо не мога да направя. Имам го само в спомена за “вече преживяното”, но какво е един спомен? Не е ли подобен на сън? Трябва, разбира се, да внимавам... спомените ми да са “добри” (хубави!). Но това зависи от начина, по който се “справям” с настоящето си. Според това как живея сега, такива спомени ще имам “след време”. Работата, значи, не е в спомените, а в преживяването на настоящето.

Времето за мен се проявява като необратимост. То “назад” не може да тече, устремено е само “напред”, към бъдещето, към неизвестното. Това не е толкова лошо: неизвестното е по-интересно, миналото не може да ме удиви с нищо. Какво би станало ако можех да се връщам назад в миналото си е нещо, което не ме вълнува особено. “Ще поправям грешките си!” – голяма работа! Много лесно би било тогава: греши колкото си искаш, ще можеш да поправяш безкрайно. Става много тъпо, значи добре е, че миналото ми е неприкосновено. Аз от своето минало не се отказвам, и толкова. Не искам да мога да го преправям наново. То в някакъв смисъл за мен е съкровено, мое, не искам да го губя и развалям. Тук не е проблемът, да оставя миналото си на спокойс-твие, то заслужава това. А как се справям с настоящето си – нима това не е по-важното?

Най-трудното е изглежда това. Най-напред кое за мен е “настоящето”? “Ето сега” или “преди малко”? Този ден? Но нали той непрекъснато изминава, ето че поло-вината вече е изминал. А другата половина нали още е бъдеща? А може би този час? И с него е същото. Дали пък само тази секунда не е настояща? Казвам “сега” – това ли е настоящето? Един миг – какво е той? Гадна работа - оказва се, че настояще не същес-твува, че е прекалено нищожно. По “хлъзгаво” е от съня дори. За миг “проблясва” и ако в този миг не съм нащрек, неминуемо ще го проспя, ще го изпусна. А свикна ли така, по този начин да отминават миговете на моето настояще, то тогава какво ли ще стане с живота ми?

“Дръж мига!”, “Лови мига!”, “Не изпускай мига!”, “Мигът е всичко!”, “Живей миг за миг!”, “Живей ден за ден!” – това ли е истината? Миг-ва окото ми, и вече всичко е свършило – та това е безнадеждно?! Какво мога да направя за един такъв миг? Нищо – и така, уплашен от “бързотечността” на времето, ще пропилея и живота си...

За един миг не мога и няма да се “наживея”. Мигът почти нищо не може да ми даде. Но денят – последователната поредица от бързо отиващи в миналото мигове – може, дали?

Всеки един от идващите към мен мигове може да ме свари неподготвен. Щом не го чакам, щом не зная какво да направя в него, обезателно ще го пропилея и прахо-сам за нищо. Аз трябва да чакам в готовност всеки свой миг и щом дойде – да се възползвам от него. Да го “хвана” и... “поваля в нозете си”! Така ли ще овладея коварс-твото на времето? И още по-важно: как да го постигна?

А и “този” ден може да ме сполети съвсем неподготвен за него. Идва с прек-расното си утро, а аз “блея”, “тъпея”, “прозявам се” – и постепенно го пропилявам. Станало е така, че ми е все едно че се е родил нов ден, станало ми е все едно какво ще правя в него. Нали утре ще дойде и друг? Успокоен от очакването на много дни, аз методично “унищожавам” и “убивам” всеки свой ден. “Млад съм, има много време пред мен!” – и ето че ден след ден аз губя, пилея времето си. Въобразявам си, че “времето ми няма скоро да свърши” - и точно заради тази заблуда сам себе си лишавам от пре-димствата на всеки нов ден. Естествено е, че тогава дните ми стават еднообразни, еднакви, неразличими. Нищо особено не се случва. Нищо значимо не се случва. Все е същото, убийствена скука. Как да понасям подобно сиво всекидневие? Мога ли да се отърва от него? Мога ли нещо да променя?

Казах, че трябва да не “проспивам” деня си. Не трябва да свиквам с подобно проспиване на дните си. Възможно ли е да ти се струва, че си буден, а всъщност “да спиш с отворени очи”? Какво означава простото “аз съм буден” – и готов да “преслед-вам” иначе неуловимото време? “Да спя с отворени очи” – случвало ли ми се е такова нещо? Като конете... А дали изобщо... нещо друго ми се случва?

Стоп! Ето нещо интересно! “Буден”, “бъде”, “бъдеще”! Коренът на тези думи е един и същ: “бъде”, т.е. пак онова “съм”, с което се сблъсквам непрекъснато! И още нещо: “бъде-ще” точно съвпада с... “ще бъде”, само дето “ще” си е сменило мястото! Не е ли удивително това? Какво ли пък означава? “Бъде” е... “друго време” на “съм”, виж ти?!

Будният е буден дотолкова, доколкото “е”, доколкото неговото “съм” е истинс-ко, е “при самия него”. От друга страна “бъде” (старото “быть”!) е и корен на “битие” (съществуване, но не просто “ей така”, “както дойде”, а истински, автентично!). Но всич-ки произлизат от “съм”. Едва ли ще успея да “измъкна” скритото тук, но “надушвам”, че тук нещо значимо е “закопано”. Но трябва да се опитам да вникна, доколкото ми е по силите...

И така, буден е оня, за който неговото съм е “при него” в целия обем. Той не е “отчасти” съм, отчасти не съм, а изцяло е. Другояче казано, той изцяло съществува, пребивава при своето битие. Същевременно ми се струва, че той е буден и затова, защото е открит (пак напълно!) за своето бъдеще. Такъв човек е готов “да се хвърли” в бъдещето си и да “улови” онова, което то му предлага. Той не чака бъдещето “само да дойде” при него под формата на настояще – и едва тогава да решава какво да прави с него. Будният с бъдещето си няма да се разпорежда “тепърва” (тогава не е истински буден, все още не се е разбудил!), а вече е в своето бъдеще още преди то да му се е “стоварило” изневиделица. Будният човек стои с пълна готовност “пред” своето бъде-ще, той е дотолкова готов за “това”, за своето желано бъдеще, че в някакъв смисъл вече е в него “още преди да е дошло” – и само така ще го улови. По същия начин и в пълна готовност на старта стоят бегачите на къси разстояния и чакат сигнала, мига, за който трябва да са готови подобно на свитата пружина преди отпускането й. Цялото им същество е будно, ако една част “заспи”, ако се отпусне, то готовността е провалена, а решаващият миг ще ги свари неподготвени (всъщност: готови не за желаното бъдеще – победата! – а за съвсем нежеланото – загубата!). Затова е ясно какво ще е бъдещето на един разконцентриран, “разсеян”, отпуснат като “желе” бегач: ще загуби състезание-

то. Казваме обикновено, че такива бегачи не ги бива за бягането. А какво означава това мен самият да не ме бива за моето желано бъдеще?

Ако на мен ми е все едно какъв ще бъда във всеки следващ момент, то мен ме чака жалко бъдеще. От моето ще бъда произлиза бъдещето ми, а не обратното. (На-ивно е да смятам, че бъдещето ми не зависи от мен, от моето да бъда!) Аз сам опреде-лям бъде-ще-то си според онова, което искам да бъда. В този смисъл чрез съкровено желаното да бъда (да съм!) произлиза моето ще бъда (ако, разбира се, застана с цяло-то си същество зад съкровено желаното да бъде!), а оттук следва, че бъдещето ми “няма как... да не дойде при мен”, че ние “ще се срещнем” и... ще се разпознаем. Тогава аз ще кажа: “Да, това е моето бъдеще!”, “Това не е нечие друго бъдеще, а е само мое!”, “Това е бъдещето, което заслужавам!”, бъдещето, което... сам подготвих и предизвиках. Ако само стоя и чакам “някакво” бъдеще, то тогава бъдещето ми (моето автентично бъде-ще!) няма да е предразположено към мен, т.е. ще получа едно жалко “до не май къде” бъдеще. За бъдещето си аз трябва да работя всекидневно – и само тога сам ще отида “при него”, при бъдещето, което мога да нарека свое. А иначе как някакво бъдеще може да бъде мое?! Този ли е моят отговор на коварната загадка на времето?

И какво излезе? Първо трябва да бъда буден още със зазоряването на новия ден. След това трябва да благодаря на Този, който великодушно е благоволил да ми даде и този ден. Накрая трябва да се хвърля към своето бъдеще и да го преследвам неуморно през целия ден. Към желаното си бъдеще, към силно, дори към съкровено желаното бъдеще, не към “каквото и да е”. Ще ми избяга ли тогава бъдещето, което твърдо искам да бъде? “Да бъде” до степента на “ще бъде!”! Много се съмнявам, че тогава бъдещето ми ще ми се изплъзне...

9.На какво се надявам?

Този въпрос за мен вече е ясен. Надявам се само на себе си и на едно бъде-

ще, което сам съм постигнал. Аз вървя към бъдещето, което заслужавам, друго бъдеще не ми е нужно. Надявам се да опазя свободата си, защото само чрез нея мога да бъда онова, което така силно искам. Надявам се да живея така, че да бъда (в истинския смисъл на думата!) човек. Надявам се, че благодарение на моя живот ще ми се разкрие истината, която е корена на достойния за човека живот. На живота, достоен за човека – и на човека, достоен за живота. Надявам се да ми достигнат силите да избера такова съществуване, което да ме изведе право при мен самия. Надявам се някога да постиг-на... самия себе си. Надявам се да не стане така, че да се... размина със себе си на някой ъгъл – и да не се... разпозная! Надявам се, че живея пълноценно, че “моето” наистина е живот. Надявам се, че ще мога да употребя времето си със смисъл и полза за мен самия. Надявам се, накрая, че живея красиво, т.е. че в моя живот ще ми се разкрие очарованието, красотата на живота. Да добавя ли и това: надявам се, че когато у-мир-ам (т.е. разделям се с този свят, “напускам” го!) няма да страдам заради живота,

който съм имал? Дали тогава няма да се срамувам заради това как съм живял? Ще сторя зависещото от мен – обещавам! – тогава да не се срамувам и да не ми е тъжно...

10.Какво искам?

Това, на което се надявам, него най-силно и искам. Мога ли да добавя нещо повече тук?

В мен “кипи... цял котел всякакви желания” – нима не е така? Лошо ли е да желаеш много? Не трябва ли да съм “по-скромен” в желанията си? Но нали ако малко искам, малко и ще получа?!

Нищо не искам наготово. Това, което искам, съм готов да го постигна сам. Же-лая всичко, което “моето същество”, аз самият като цяло искам. Искам само онова, което “по право” си е мое, чуждото не ме привлича. Аз решавам какво да искам и как да го постигна. На никому не преча, но и на мен не искам да ми се пречи в преследването на моите желания. Толкова е просто това, нима другояче може да бъде? Има ли някой, който да се съмнява в такава истина?

Да, но ми се случва някои желания... “да ме мъчат подмолно”. Искам да кажа, че тогава не си давам ясна сметка какво точно желая. (Все едно не аз, а “нещо в мен” иска, а аз не разбирам какво!) Често ми се случва “нещо в мен” да желае това или онова, но аз да не съм наясно с него и да не му помагам да си пробие път. Също “една част от мен” желае това, а в същото време друга моя част съвсем друго. Аз се “раз-късвам”, още повече ако не съзнавам ясно какво е едното, и какво – другото желание. Чувствайки едното си желание, аз тръгвам да го задоволя, но “другата моя част” е недоволна и прави всичко, за да провали осъществяването, за да се наложи. Често ми се случва това: да помирявам “враждуващи части” от мен самия, които искат противо-положни или несъвместими неща. Една част от мен, например, иска да учи или чете (понеже съзнава, че трябва, а също и че й е приятно!), а друга част от мен самия по това време обикновено иска да се забавлява. Започвам да уча, но нищо не се получа-ва, пренебрегнатата част от мен започва да си отмъщава. Какво да правя, как да пос-тигна “синхрон” между моите “части” с несъвместимите им желания?

От мен в такъв случай се иска да бъда гъвкав. От мен се иска също да бъда вежлив с желанията на всички мои “части”. Защо една да бъде потискана редовно и да я оставям да страда? Ако тя страда, как тогава аз самият да съм удовлетворен? Не мога, значи трябва да се съобразявам с всичките си желания. Трябва да направя така, че не желанията, а аз да съм техен “господар”. Ако те ме владеят, то тогава съм станал техен роб или слуга. Това не бива да допускам. Не е лесно да бъдеш слуга на много господари, естественото и доброто е да бъдеш господар на много слуги. Моите жела-ния трябва да бъдат приучени към дисциплина, тогава и аз, и те няма да страдаме. Трябва да съумея да наказвам и да поощрявам желанията си. Те и в двата случая трябва да ме слушат. Но въпреки това трябва да ги зачитам: та нали те са част от мен самия?!

Няма ли да унижа своите желания ако ги превърна в слуги на моя тираничен аз? Аз не искам да бъда тиранин спрямо желанията си. Искам обаче да се съобразяват с мен, да не се опитват да се налагат против волята ми. (Аз в такъв случай не съм нещо друго, а “съвкупността” и по-скоро целостта на всичките си до едно желания!) Това означава, че не те ще решават кога да ги задоволя, а аз ще бъда вземащият решенията. Аз от своя страна ще се съобразявам със силата и “законността” на моите желания. Защото желанията ми имат тази склонност: колкото повече даваш на някое, толкова повече то започва да иска. Желанията ми, оказва се, са алчни и ненаситни. Ако усетят, че съм “мек” или “мекушав”, в състояние са да ме съсипят. Ето това аз няма да им позволя, това имах предвид като казах, че “трябва да си знаят господаря”. За мен съобразно насоката на моята жизненост, едни желания са особено силни, а други, признавам, са слаби, почти не ги забелязвам. Това е моят темперамент, дори моят характер. Ако слушам желанията си, скоро ще стана слуга на първите – и така ще онеправдая вторите. Тези последните могат да нямат силата да ми се налагат, но аз съм длъжен да се вслушвам и в техния призив. Ще се старая да бъда, значи, справед-лив господар, а не господар, който изпълнява съветите и наставленията на този или онзи свой слуга – в ущърб на останалите си желания. От мен се иска да внасям мир между разнородните си желания, т.е да не допусна някое от тях да ми се наложи и да стане мой тиранин. Това е цяло изкуство. Ще успея ли да го овладея?

11.Мога ли да бъда “различен”?

Мога и искам ли да бъда различен, “друг”, “не-само-същия” – не следва ли да

се запитам и това? Става дума за това да бъда раз-личен спрямо самия себе си, а не спрямо други хора. Другояче казано, готов ли съм да се променям, открит ли съм за промени?

Понякога ми се случва да се “отвратя” от себе си, дори да изпитам погнуса от това как живея. Веднъж презрял себе си, не следва ли да се опитам да стана по-различен? Дали това е по силите ми?

“Аз съм си аз!” – нали така твърдях? Не се ли оказва тогава, че дори и да пре-зирам до погнуса себе си, трудно мога да стана друг? Има нещо устойчиво в мен, бла-годарение на което “съм това, което съм” – и друг... не мога да бъда. Така ли е, не може ли да бъде и другояче?

Ако съм обречен да си бъда... все същия (а аз безспорно ще си бъда “този” до гроб!), то това не е ли отчайващо? Не трябва ли да се примиря и да не искам повече да бъда друг, по-различен? Дали в мен не е налице една “същност”, от която изцяло зависи съществуването ми? Моята “природа” ли е това, което предопределя всичко, което ме чака? Значи – ако е така – още преди да се родя в мен са “вложили” някаква същност, под чиято власт ще остана докато дишам? Никога ли няма да мога да отх-върля такова бреме?

Възможно е да съществува човешка природа, която да е неизменна. По същия начин, по който и моята котка си има своята неизменна “котешка природа”. Тя ще си

остане котка завинаги, аз друго, освен човек, не мога да бъда. (Дали?!) В такъв случай от мен нищо не зависи. Всичко ми е “дадено” наготово. Каква противна гадост! По-добре да бях котка...

Да, но между котките особени различия не съществуват, докато между чове-ците един вид са “задължителни”. Аз, например, не искам да бъда като “онзи там” и ако се уловя, че съм заприличал на него, не само ще се презра, но и ще се самоубия. Просто непоносимо ще ми е на съм като него, жалко ще е да бъда като него. Не стига, че той “замърсява” земята с присъствието си (има и такива!), но и аз – същия като него! Ще стане прекалено! На моята котка обаче й е все едно дали е като някоя друга или пък е “по-особена”. Тя смирено си стои все същата “по същност” като всяка друга и хич не й пука от това. Да, но на мен ми пука, и то много: ще бъде унизително да бъда като някой друг! (Да, ама ако той е щастливец като... Лео ди Каприо?!) Но аз се отклоних, нали ставаше дума за това мога ли да бъда различен в сравнение със себе си? Ето колко лошо е да “умуваш изобщо”! Затова ще говоря само за себе си...

Впрочем, казано е: “каквото човек прави, такъв той и е”. Аз мога да правя каквото си поискам, аз мога да избирам съществуването си. Не съм обречен да живея монотонно. Избирайки “това” именно съществуване, аз неизбежно ставам “такъв”. Из-бирайки някое друго, защо да не стана “друг”, поне малко по-различен? Затова и казах, че животът, който съм избрал, ме “прави” такъв или някакъв друг. Цялата работа значи е в начина, по който живея. Има ли непреодолими пречки да избера друг, по-желан начин на съществуване? (В сравнение с този досега, от който изпитвам само погнуса! В сравнение с този, който вече съм презрял!) Не, макар че няма да ми е леко да се отка-жа решително от онова, с което така съм свикнал. Та нали то е станало, казват, моя... “втора природа”? А коя ли ми е първата?

Аз, например, мога да бъда дребнавичък еснаф. Например мога да бъда и подлец. Какво ми пречи да бъда и достоен човек?! Или пък лъжец, мръсник, “насекомо”, “свиня”, “лисица” (метафорите с животни много ми харесват!)? Но това, че много съм лъгал, прави ли ме “лъжец до дупка”? Не, разбира се, аз във всеки миг мога да се отв-ратя от лъжите си и да започна да говоря само истината. Не е трудно да бъдеш и иск-рен, достатъчно е да го поискаш силно. Аз, например, съм “развратен”, много съм раз-вратничил, обичам да развратнича. Но в един момент няма ли да се “преситя” от разв-рата си? Няма ли да се “задавя” от него и силно да възжелая... добродетелта въздър-жание? Мога ли да бъда “чист” ако никога не съм изпитвал гадостта на разврата, на пълния, съвършен разврат? Как тогава ще съм се погнусил от нещо, което ми е непоз-нато? За което... имам само абстрактна представа? Как ще намразя нещо, ако не зная какво е то? Каква е тази наивна, стерилна добродетел, която не подозира за отврати-телността на разврата? Тоест, която не го е преживяла. Казали й били, че разврата е нещо лошо – и тя... взела, че повярвала! Не стават тези неща така...

Човек може да презре истински разврата само ако го е преживял. При мен е точно така. Едва тогава аз намирам сили да го преодолея. Отвращението ми е доста-тъчно за да възжелая добродетелта, за да разбера нейната привлекателност. Жадният най-силно желае водата. Той цени най-добре превъзходният й вкус. При това такъв “сънува” само чистата вода от извора. За “препилия” и току що пилия водата просто му е безразлична...

Даже котката, ако седне веднъж на гореща печка, повече никога няма да сяда и на... студена (помня този пример отнякъде)! Който се е опарил, той ще има “едно наум” и ще се пази. Е, вярно, аз мога да “предвиждам”, но общо взето много-много не се възползвам от тази възможност. Оказва се, че за ме тя е твърде... абстрактна. Друго си е... жизнената достоверност, съвсем различно е когато съм опитал. Добродетел-та на “сухарите”, които никога не са изпитвали съблазнителността на разврата, е пре-калено скучна. Те и на себе си, вероятно, са омръзнали. Някак “по-човешко” е да през-реш злото не просто защото си “застрахован” по начало срещу него, аз защото сам си го презрял. Изпитал си страдания заради него. Непосредствено те е овладяла погнуса. Ако за мен “изкушения” не съществуваха, то тогава колко ли струва и моята доброде-тел?

И какво излиза? Мога да ставам различен, но само през горчилката, през пречистването, което сам съм пожелал. Понеже съм се настрадал от досегашното, понеже чистосърдечно съм го презрял, съм се оказал пленен от доброто. Лошо е когато искаш да се промениш, да не... “намираш сили”. Смятам обаче, че ако желанието е налице, сили ще се намерят. Става дума за истинското желание за промяна, не за привидното, илюзорното. “Искам да откажа... цигарите, но не мога!” – оправдават се ония, които просто си искат да пушат. Тоест “да пуша” (като комин!) ако е по-силно от желанието ми да не пуша, то явно ще си остана пушач. Но ако решимостта е налице (на основата на силното желание), то нима има нещо, което да може да ми попречи да стана друг? Ясно е, че работата се свежда до това дали истински съм поискал. Ако е така, то нищо не може да ме спре. Но как мога да поискам нещо истински?

12.Какво съм длъжен да правя?

Това “длъжен си” е твърде интригуващо. Как така да съм бил длъжен? Кой или

какво ме е задължило? А какво тогава ще стане със свободата ми?! Основанията на моето “длъжен си!” аз намирам в себе си. “Нещо в мен” ми

казва: “длъжен си да направиш това!” и аз му се подчинявам (обикновено, но понякога и съвсем рядко: всичко зависи от мен!). Ако вътре в себе си не открия такова “съзна-ние” (?) за дълг, значи ако сам не се “самозадължа”, то тогава никаква принуда отвън нищо не може да промени. Аз трябва да желая с цялата си душа и сърце своето “длъ-жен си!”, и тогава за мен то ще стане закон, някаква непреодолима “вътрешна необхо-димост”. Могат до безкрай да ми казват, че съм “бил длъжен” да правя добро, но ако аз самият не се овладея от такава своя вътрешна повеля, то всичко ще бъде напразно. Ето например съвестта ми казва това: “Бъди човек!” (“Човешко е да помогнеш на из-падналия в беда!”), и аз мълниеносно ще й се подчиня. Това, изглежда, е чистото съз-нание за дълг: да слушаш заповедите на своята съвест. Стига... “да имаш съвест”. Струва ми се, че всеки има съвест, въпросът е обаче в това доколко възприема нейни-те “нашепвания”. Може – а аз съвсем не съм идеален! – когато чуя гласа на съвестта си, да й отвърна: “Потрай малко, нека направя това или онова, защото ми е изгод-но!”. Един вид направил съм си сметката, че нещо ще ми бъде полезно, но съвестта ми

се обажда и казва “Недей!”, определено искайки всичко да развали. (А моите сметки, разбира се, ги прави умът ми!) Сепвам се за малко, но все пак желанието за моя поле-зен план съвсем не се е изпарило. Тогава аз започвам да... “придумвам” съвестта си да замълчи, т.е. опитвам се да сключа с нея сделка. Казвам й например: “Зная, че е лошо и че не бива, ти само почакай малко, а след това аз ще те послушам и горчиво ще се разкая!”. Съвестта ми обаче не се предава лесно, тя е голям инат: “Не, сега трябва да спреш, длъжен си!”. Виждам се в чудо какво да правя, много добре разбирам (с една “част” от себе си!), че тя е права, но и умът ми със своите сметки има известни основа-ния. Ясно е, че в някои случаи надделява умът, а в други – съвестта ми. Съвестта е склонна да дава “наивни съвети”, докато умът ми “трезво държи... реалното”. Той обик-новено преследва някакви свои изгодни цели, стреми се към полезното. Истината е, че при мен съвестта със своя дълг и умът със своето “сметкаджийство” поне водят разго-вор. При други хора, възможно е, умът е станал тиранин и изобщо не иска да чуе съ-вестта. В такъв случай и дълг за такива хора не съществува, при тях е станало така, че техен “дълг” са само... сметките на ума, “чистата изгода”. Тяхната съвест е принудена или заставена да мълчи, когато се обади, й кряскат и тя уплашено се свива. За мен такива хора наистина са “безсъвестни”, тяхното съзнание за дълг е прекалено изкриве-но, дори извратено. Аз не искам да ме сполети такова нещо, ще оставя съвестта си да говори. Дали винаги ще я слушам, е отделна работа, но нека си говори. Това ми дава възможността да “претеглям” и решавам (да решавам “по-всестранно”, по-цялостно!). Ако нямам друга възможност, то тогава съм изгубил свободата си. Как ще избирам, ако не съм чул... и другата страна? А без избор няма свобода...

От съвестта си съм научил, че трябва да правя много неща: например да се отнасям към другите така, както искам да се отнасят те към мен. (Това съм го научил не от книгите, преди да го прочета някъде съм го почувствал!) Също така тя ми е казала, че не бива да използвам за свои цели някой човек, един вид... “да го употребявам като средство” – защото така ще засегна достойнството му. Не искам да бъда използван, затова и няма да използвам друг човек. Когато все пак ми се налага “да употребя” ня-кой за някаква своя цел, то тогава му се “изповядвам”: “Извинявай, но друг изход ня-мам, позволяваш ли ми малко да те поизползвам?!”. Оказва се, че това ми помага да не се чувствам гузен след това. А и моята честност респектира, т.е. “ползата” ми е двойна. Вярно е, че някои се засягат когато им се “обясня”, вероятно ги дразни това, че се опитвам да запазя достойнството си. “Я го виж ти, мисли се за много чист, а ние целите сме оцапани в мръсотията!” – вероятно им минава през ума. (По очите им го разбирам, така се издават!) Това е показател, че “номерът” ми няма да мине: мръсни-ците ненавиждат по-достойните от тях. Нека да правят какво си искат. (Мръсниците се разбират най-добре с мръсници!) Тяхно право е да живеят както искат. Но аз бях длъ-жен да им кажа как аз виждам ситуацията. Какво от това, че... “няма да ми свършат работата”! Аз от такива нищо не искам...

13.Какво харесвам?

Смятам, че всяко нещо, погледнато от определен ъгъл, може да ми хареса.

При мен всичко зависи от позицията, от която гледам на нещата, а също и от “разполо-жението на духа”, от настроението ми. Искам да кажа, че не може да има неща, които “безусловно се харесват”. А ако има, то това не може да важи за мен. Защото харесва-нето, струва ми се, е конкретен акт на “тази” душа и личност, при който тя не губи, нап-ротив, потвърждава свободата си. Затова “харесвано изобщо” и “по принцип” за мен не съществуват. Дори и “най-желаните неща” при определена душевна нагласа може да не ми харесат. Аз не съм “автомат”, действащ по предварително заложена схема...

Затова да правя “списък на харесваните неща” е безсмислено. Мога да кажа само това, че има по-голям шанс да ми хареса онова, което отговаря на някои мои изисквания. Например, харесват ми особено нещата, които оценявам като красиви. Нещата, в които улавям ясно изразена или пък по-загадъчна красота. Изглежда съм “естет”, щом като за себе си твърдо зная, че сърцето ми винаги трепва когато съзре в дадено нещо красота. Когато възприема нещо като красиво, съм готов “в огъня да вляза за него”. Ето, че възниква въпросът “А що е красота?”, на който съм длъжен да отговоря (след малко ще опитам). Също така ми харесват “приятните неща”, т.е. нещата, от които ми става приятно. Това обаче не значи, че “приятното” за мен съвпа-да с “красивото”, въпреки че и приятното предизвиква в душата ми емоции от същия род. Изглежда за да бъде нещо красиво не е достатъчно да е само приятно, а наред с това трябва да е и… “нещо повече от това”. Общо взето “харесваните”, “красивите” и “приятните” неща имат способността да будят в душата ми вълнение, трепет, възбуда, желание, възторг. Те в никакъв начин не могат да ме оставят безразличен, “бездушен” и безчувствен, те по странен, необясним начин силно ме привличат и ангажират. Смя-там, че голямата част от очарованието, което предизвиква у мен животът, безусловно се дължи на красотата, която намирам “разпръсната” в него (и в... “нещата от живота”!). Аз твърде много се впечатлявам от красотата, търся я, радвам й се, опитвам се да се прониква от нея и така да направя и всекидневието си красиво. За добро или за лошо, така е...

Има всякакви красиви “неща”, по-скоро неща, които са способни да будят у мен чувството за красота. Такива са най-вече “прекрасните индивиди” сред хората, такива са някои животни (и дори по-голямата част от животните!), “природни обекти” (местности, реки, полета, планини, морето!), накрая, произведения на човека и изкуст-вото.

Всяко красиво нещо според мен излъчва своя уникална и несравнима красота, не виждам какво общо може да има, например, между... красивата жена и красивия кон (кобила!). Всяко красиво нещо дължи красотата си, изглежда, на това, че не прилича, не съвпада с никое друго, т.е. в основата на красотата стои раз-личността. “Репроду-цирането” на красивите предмети или дублирането им разваля чувството за красота, което се крепи на усещането за уникалност и несравнимост. Например статуята на Давид, безспорно, е красива, но ако пред мен сложат две статуи на Давид (едната оригинала, а другата съвършено нейно копие), то ефектът мигом ще се “изпари”. В такъв случай душата се “разцентрова” и отклонява от съзерцанието на чистата красота;

тя се увлича от... подобието, а това са “глупости”, които убиват въздействието. Дори и природата лукаво си позволява понякога такива шеги, вероятно с дълбок умисъл: кога-то, да кажем, до красивия младеж застане неговия брат-близнак, в присъстващите възниква чувство на объркване. Те усещат, че “тук нещо не е наред” или пък “че не е възможно толкова да си приличат” и т.н., което вече няма връзка с чистото възприятие на красотата. (А какво ли пък ще е състоянието на девойката, влюбила се в красивия младеж, когато бъде поставена в същата ситуация?!) Възприятието на чистата красота се засилва от усещането за “безподобност” и различие, поради което съм склонен да мисля, че истински красивото е такова тъкмо заради ясната си индивидуалност, т.е. заради това, че е единствено на този свят. Възхитителното разнообразие на същест-вуващото е почвата за появата на толкова красота в този свят красиви са “изключения-та” от общото и общността, от “приличността”, посредствеността и “типичното”.

(Например голяма глупост е някой да каже, че красиво е... самото общество, не човекът, не “този” или “онзи” човек!) Затова ако всички хора бяха еднакви, то тогава никой от тях нямаше да е красив. Колкото са по-неразличими дадени човешки лица, толкова те са по-некрасиви...

В съответствие с казаното е много трудно да се допусне, че красотата се дъл-жи най-вече на “пропорцията”, на “съвършеното съотношение на частите” или пък на спазването на някаква загадъчна “формула на красотата”, която дори имала геометри-чески израз. Подобни разбирания се дължат на неизразимостта на красотата, на неспособността на нашия ум да я “обясни”, да намери нейната “причина”. Природата не “фабрикува” по типов начин красивите си “произведения”, а за всяко красиво нещо е отделила специално внимание и особени старания. И само така тя създава шедьовър, нещо несрещано и точно затова така привлекателно, пробуждащо неизразим трепет в душата. Всеки разбира, респективно, че “типовите продукти” и “фабрикуваните неща” точно затова са некрасиви, независимо дали са човешки създания, природни предмети или същества или пък дори дела или постъпки. (За отбелязване е, че почти нищо в природата обаче не се повтаря напълно!) За мен поне е така...

Това, че има красота на този свят е достатъчно; на мен това ми стига: за да живея с увлечение и дори с ентусиазъм. Ако в добавка към него красотата бъде “обяс-нена”, то това едва ли нещо ще промени. На красотата аз “се оставям”, а не се дис-танцирам от нея в някакви абсурдни опити да я обясня. Считам, че обясненията разру-шават великото тайнство на красотата, нейната величествена неизразимост...

14.Какво обичам?

“Да обичам” е висшето, на което съм способен. Ясно е също, че някои от ха-

ресваните от мен неща аз обиквам: “не може да бъде обичано онова, което не се ха-ресва”. Например, харесва ми да се разхождам сам както в безлюдни места, така и там, където “е пълно” с много хора, сред тълпите и нескончаемия поток от човешки лица и тела. Ето защо обичам да правя това, за мен е желано преживяване моята ежедневна

разходка – “там, където краката ме изведат”. Не следва ли обаче да се запитам: защо и как обичам, а също и кое е обич, а кое е просто харесване?

Наистина, кое мое душевно преживяване заслужава да се нарече “обич”? Как-во става в душата ми когато истински и силно обичам?

Първо, аз, “обичащият”, съм изпълнен с чувство към “обичаното”. (Ще избег-на въпроса “как става така”, че точно него съм обикнал; тук обяснения също е излишно да се дават, важното е, че обичам!) В това мое дълбоко чувство душата ми се преиз-пълва с “предмета на моята обич”, пораждащ в мен усещането за жизнена пълнота. Оказва се, че – обичайки – аз имам чувството, че съм по-жив, едва тогава усещам истински тайнството на живота, пулсациите на моята жизненост, необяснимия трепет, че живея. Обичта ми се ражда съвсем спонтанно, не мога “да заставя себе си да обик-на нещо ако цялата ми душа не поиска това. Вероятно обичам “някои неща и хора” най-вече на основата на предугажданото от душата ми дълбоко родство между мен и тях. Поради това съм обхванат от страстен копнеж, от копнежа никога да не ги загубя, т.е. да се свържем така, че да останем завинаги неразделни. Без това или онова “обичано” аз, обичащият, живея непълноценно, т.е. чувствам се “пуст”, “празен”, нещастен. Ако бъда по някакъв начин лишен от възможността да обичам, то аз тогава неизбежно ще се запитам има ли смисъл изобщо да живея. Ето защо смятам, че обичта и любовта по някакъв странен начин изразяват естеството на самия живот. Тези две скъпоценни “неща” най-пълно са проникнати и преизпълнени с него, те са “преизобилни” на живот. Затова когато обичам, аз усещам, че живея, а... “другото” едва ли заслужава да се нарече живот...

На тази основа може да се разбере “кое” (или... “какво”?!) именно обичам. Онова, което е богато на живот, което “кипи от живот”, то най-силно ме привлича и най-често поражда в гърдите ми обич. Например обичам да спортувам, защото спортът стимулира моята жизнена сила, “прибавя” жизненост към моето тяло и душа. Също така обичам да чета философски книги, защото те имат способността да импулсират жизнеността на моя дух, неусетно ме приобщават към дълбокото вътрешно естество на живота, към неговата тайна. Обичам и... секса, защото особено в секса усещам непос-редствена наслада от живота; той ми дава непостижимото иначе удоволствие от това че съм силен, здрав и жив, усещането, че съм преизпълнен с живот, че съм жизнен и жизнелюбив. Обичам ония човешки същества, които излъчват жизнена сила, които са отдадени на живота и умеят да се ползват от неговите блага. Ясно е, че ненавиждам... “противоположното на всичко това”, излишно е да го споменавам...

Обичта се разбира единствено в преживяването й. Който не е обичал, той не знае какво е обич. Който не е обичал истински, той не знае какво наистина е обич. Който е обичал, той всичко знае и разбира... Дали и аз съм от тези последните?

Не се ли оказа, че и тук, в... “темата” за обичта и харесването, думите са съв-сем излишни?

15.Аз... тяло ли съм?

Аз съм, абстрактно погледнато, тяло. Тяло, преизпълнено с живот и жизне-ност. Аз съм също и душа. Душата ми оживотворява моето тяло, импулсира го към живот и към наслаждения от живота. Тялото и душата ми са неразделни. Аз не съм, “от една страна”, тяло, и също, “от друга страна”, душа. Аз съм... “и двете едновременно”. Тялото и душата ми се “взаимно проникват”, те са единство и цялост, те заедно са онова, което аз самият съм. Ето защо да говоря отделно “за тялото”, а след това “за душата” си, е условност. Но тя е предизвикана от трудности на изразяването с думи на онова, което всъщност съм.

Аз разбирам тялото си като нещо чудесно. Да, тялото ми е чудо, с което Бог ме е надарил. Искам да кажа, че тялото ми е “прекрасно произведение”, съвършен организъм, в който Творецът е вложил цялото си майсторство, великата си творческа мощ. Нима това не е “чудно”, “чудесно”, нима това не е чудо, чиято тайна едва ли може да се проумее? Дали пък загадката на тялото ми (на онова, което моето тяло въплъща-ва) не съвпада със загадката на самия живот?

Едно поне е сигурното: съвсем не е случайност това, че съм надарен с тяло. Поради това аз трябва да се възползвам изцяло от предимствата, които “този факт” ми дава...

Интересно е, че при раждането всички “ние разполагаме общо взето”... с ед-накви тела. Новородените страшно си приличат, почти никой (с изключение на майки-те; но те са... “предубедени”!) не може да схване някакви разлики. (Нима не затова на крачетата им връзват... “табелки с номерче”: за да не ги объркат и подменят!) Но след това, бавно и неусетно, телата ни стават крайно различни. (Приликите – че... “имаме крака, ръце, глава...” – са съвсем несъществени!) Постепенно на преден план изпъкват различията. Смята се, че това “кой с какво тяло е надарен” не зависи от нас, че “всичко е вложено от природата”. Затова, твърдят, едни “разполагат” с красиви тела, други с прекрасни, мнозина са с “порядъчни” и “посредствени” (“по... средата”!), а пък някои са просто... “грозни” или... “с нищо не отличаващи се тела”. Струва ми се обаче, че това... “не е точно така”. И от нас зависи с какво тяло разполагаме, ние също сме отговорни за тялото си: тъй като то е част от нас самите. Ако тялото е... “храм на душата”, то нима душата и личността не е отговорна за това какво е станало с нейното тяло?! От съот-ветното тяло “просветва” душата, поради което красивата душа успява по подобава-щия начин да оформи красиво тяло. А... безличната и “сива” душа постига едно също така с нищо незабележимо тяло. От това как живеем зависи това “какво сме” или... “какво е станало от нас” – как тогава тъкмо тялото ни да не е резултат от избрания начин на живот? Вярно е, че за душата си не можем да сме изцяло отговорни (дали?!), но ако все пак пренебрегваме дадени потребности на душата си (които са израз на... копнежи на тялото!), то по този начин автоматично ощетяваме своето тяло. Аз съм това мое тяло, то не е отделно от мен, значи и тялото ми е резултат на моя избор на живот, на моята жизнена философия. Ако, например, имам душевната склонност “мързел”, то нали си представяте какво ще бъде тялото ми, тялото на един лентяй?! Ако обаче душата ми е активна и енергична, то няма как печата на тази енергичност да не личи и на тялото. Но дали аз тук не се отклоних и увлякох по... “теоретизиране”?

Аз харесвам тялото си в същата степен, в която харесвам и себе си. Тоест не изцяло и не напълно. Също доколкото мразя и презирам себе си, в същата степен и ненавиждам и тялото си. Отношението ми значи към моето тяло е “амбивалентно”: не съм самовлюбен в своето тяло. По същия начин, по който не съм влюбен и в себе си, нарцисизмът ми е чужд. Но моето тяло си е мое, поради което се старая да се възполз-вам от всичко онова, което то може да ми даде...

Смятам, че човек трябва смело да изразява себе си. Противното – плахостта като начин на себеизразяване – е израз на тенденция към комплексираност. Ето защо не изпитвам, например, див срам от голотата. Непознато ми е чувството на някои, на които им е... “неудобно” да са голи дори и насаме. Винаги съм смятал, че голотата е най-естественото нещо. (Но ние самите – доколкото не сме... “естествени”! – се сраму-ваме от тялото си, от голото тяло, което “по начало” е такова!) Всъщност истинското тяло е голото тяло, това, че тялото ни почти непрекъснато е “обрасло” с дрехи, не значи, че това е естественото му състояние (както на мнозина “цивилизовани” се стру-ва!). Аз обичам да съм гол, да разглеждам и да се любувам на тялото си, да откривам недостатъците му и да се опитвам да ги коригирам. Не смятам, че в тялото ми има нещо “срамно”, поради което не ми е неудобно да съм гол и в присъствието на други хора (близки, приятели и пр.). (Не съм от онези, които заобикалят нудистките плажове като... “мръсни места” и затова предпочитат да накацат като птици на околните скали, откъдето жадно съзерцават... “позора на голите”!) Опитвам се да бъда съвсем естест-вен в отношението си към собственото тяло, а също така да задоволявам неговите естествени потребности. Нямам особени предпочитания към само някои потребности на тялото си, които да задоволявам за сметка на останалите: например... яденето да предпочитам решително пред секса или обратно. Грижа се за тялото си, защото на него дължа голяма част от достойнството си, своята “пригодност” за живота. Ако тялото ми страда при болка, то и “аз” неимоверно страдам, но ако то е щастливо, неизбежно и аз съм щастлив и удовлетворен. Стремя се да бъда свободен спрямо тялото си в един двояк смисъл: да не съм негов “роб”, да не робувам на неговите желания и, на второ място, да пазя свободата си по отношение на него, т.е. свободно да се отнасям към тялото си. Това последното особено ясно се проявява в отношението ми към голотата. Свободното отношение към голотата (съвпадащо с отношението към... нашето истинс-ко, автентично тяло!), възприемането й като нещо естествено, непринудеността и спон-танността (некомплексираността!) на “голия човек” е признак на автентична свобода. Струва ми се, че това е твърде точен показател за освободеност “изобщо”: несвобод-ният се показва като такъв най-вече във връзка с отношението му към голотата. Съ-ществува, изглежда, следната зависимост: в степента, в която ме е срам от голотата, в същата степен ме е страх от свободата; срамуващият се от своето голо тяло всъщност се страхува от свободата. Накратко казано, срамът от голотата е страх от свободата (на страхливците от свободата им е най-трудно да се “разсъблекат” пред други хора!). В този смисъл отношенията към свободата и към голотата съвпадат, те са признак за цивилизованост, на култивирана човечност. Някога “диваците” са ходели голи без ни-какво смущение, но това не е било признак на свобода, а само инстинкт, както е и при животните. След това се е появил срамът, а от него (заедно с него!) е започнал пътят към свободата: първият акт на свободна воля на първия човек, Адам, завършва с това,

че той изпитал срам, понеже осъзнал, че е... гол. Адам се прикрил, и след това свобо-дата векове наред работила за това да освободи човека от първородния грях: и това било съпровождано от едно все по-развиващо се освободено отношение към голотата. Вървял векове наред по пътищата на свободата, днес съвременният човек все повече постига автентичната си свобода и я демонстрира в едно непринудено, съвсем естест-вено отношение към голотата. (Голият в някакъв смисъл е напълно свободен, стига при това да е удовлетворен, да се чувства добре!) Изпадащият в паника при мисълта, че... може да бъде видян гол “пред други хора”, е страдащ, неудовлетворен, болен и нещас-тен човек, тук приказките за морала са съвсем излишни. (Те идват на помощ само за да се прикрие същината на работата, да се оправдае с благовидни аргументи безволието спрямо свободата: Бог е създал човека гол – и удовлетворен от себе си!)

И така, не разбирам кое е “срамното” в освободеното отношение към едно добре развито, жизнено и красиво тяло. Напротив, нашето тяло засилва нашата цен-ност, нашата удовлетвореност от живота. “Борците срещу голотата” трябва да знаят, че в душите им може да има къде-къде по-голяма “мръсотия” и “низост”, за която обаче те са спокойни: понеже не се виждала с очи! Не се ли оказва в такъв случай, че “душевно-мръсните” и душевно-подлите най-много се гнусят от... голотата на тялото?! И тогава свободното отношение към голотата не е ли “лакмус” за душевна чистота? Защото ако тялото е неотделима част от нашата човечност, то нима трябва да се срамуваме от нея?

Всъщност... “ако поразмислим малко”, то не трябва ли да признаем, че всички ние под дрехите си сме голи?! Защо нима тогава ни е страх и срам... от себе си?

16.Аз личност ли съм?

Усещането, че съм различен, че съм свободен в решенията и в постъпките си,

увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Аз разбирам личността като онова, което има свое лице, своя душевно-телесна “физиономия” и свой оригинален възглед за живота, за своето място в него. Личността според мен е същност на раз-личността (не на “при-личността”!), от което следва, че индивидуалността е ми е онова, което ме прави личност в истинс-кия смисъл. От това следва, че има безкрайно разнообразие от личности, а също и че ценното между и в тях е различното, а не “общото”, “еднаквото”, “без-личното”. Богатс-твото на човешките същества (именно като човешки същества!) се дължи на различия-та помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да бъдем неимоверно ощетени и бедни, а също и прекалено... скучни...

Затова и аз не се стремя да “подражавам” някому или да приличам на този или онзи, аз само се опитвам да разкрия себе си, бидейки верен единствено на самия себе си, не на някой друг. Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността да “правя” себе си по най-добрия начин, да търся и да постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята раз-личност, не се опитвам да я прикривам, не се стремя да бъда “като другите”, аз нами-

рам ориентирите за своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам раз-личността на другите и самото им право да бъдат различни, не ги “меря според моята мяра” (това е признак на ограниченост, а другото – на лич-ностна “широта”!), а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам “нагаждачите”, които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза, смятам, че така те погубват личността си. Аз не искам това да ми се случи, но нека те да живеят живота си както искат... само да не ми се месят и да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.

Тъй като държа на личността си, а също е понеже търся у другия най-вече не-говата личност, то аз съответно не обръщам особено внимание на “колективите”, на групите, в които хората се сливат не защото са различни, а защото си приличат, тоест защото са безлични. Колективистично-безличният тип човек носи в себе си нещо “стад-но” и нечовешко, а това ме изпълва с възмущение: човекът не заслужава такава участ, той не бива да бъде принизяван до такова ниско ниво. На тези, които си го позволяват, ми се иска да кажа: “Какво направихте с човека у себе си, как можахте да го погубите?”, макар че разбирам, че те това няма да го проумеят. Сред “масовия човек” са разпрост-ранени съвсем друг род представи, например според тях “колективът” им дава усеща-нето за сила, за “защитеност”, а също и за безотговорност (там, където не се цени свободата, се намества безотговорността). Аз обаче смятам, че те се “сродяват” и обединяват не за друго, а защото “всеки за себе си” при тях е прекалено слаб, всеки от тях усеща, че сам по себе си нищо особено не представлява, поради което само когато са много при тях възниква илюзията че са силни (понеже се опират на солидарността на “масата”, на “стадото”). Аз обаче сам за себе си съм достатъчен и затова мога да общувам само с индивиди-личности, които също така излъчват самодостатъчност, индивидуалност, сила, способност да бъдат себе си и да държат на свободата си. Този за мен е критерия за човечност: който изявява себе си като свободен, който (поради беззащитност!) не се нуждае от колектива и стадото, който, следователно, е от моя “ранг”, той заслужава моето уважение. Накратко казано, само свободният е индивид и личност, а в “стадото” всички са несвободни, самолишили се от свободата си, тъй като са я “подарили” на общността – и точно поради това са само безлики и дори безчовеч-ни… екземпляри.

Щом съм личност (а за мен усещането че съм личност ми е напълно доста-тъчно основание за “истинност”!), аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало това желание да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо без-личността, масата, колектива, стадото. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че продължавам да се боря за правото си да бъда личност: аз няма да предам най-ценното у себе си, изворът на всички мои богатства...

Не смятам, че другите са тези, които трябвало да кажат аз личност ли съм. Питате някой: “Ти личност ли си?”, и той скромно мълви: “Не знам, нека другите да кажат!”. Един вид “те по-добре ги разбират тези работи!”, “Те са критерия!”, “Те за мен са всичко и аз изцяло завися от техните преценки!” и пр. Такъв един отговор е призна-

ние за безличност, с такъв отговор безличните “подкупват” колектива и той, размекнат от “братска солидарност” и от милозливост категорично заявява: “Той е от нашите, той с нищо особено не се отличава, той с нищо не ни превъзхожда, той не предиз-виква нашата завист, той е безличен точно толкова колкото сме и ние, значи той е... личност!”. Когато се чака другите да кажат дали ти си личност, другите всъщност точно това казват когато благоволят да кажат “той е личност”. Ето защо “колективите” предизвикват само презрението ми. Ето защо смятам, че ако си личност, то неминуемо си индивидуалист. Това не е “лоша дума”, също като не е лоша дума и думата егоист. “Ego” значи “аз”, нима е лошо да държиш на своя аз, себе си да поставяш над всичко друго, това последното нима не е най-естественото?! Здравият егоист, държейки на своето аз, на своята личност, се отнася към аз-а на другите личности по същия начин, цени го толкова, колкото цени и собствения аз: като “аз” ние сме равноценни. Но ако пренебрегваш собствения аз, как тогава ще можеш да оцениш по достойнство и аз-а на другия човек?! Общо взето у нас всичко е объркано, всичко е наопаки, всяко нещо не е на своето място: комунизмът успя да изопачи всичко. Дошло е време всяко нещо да заеме своето си място: трябва да изкореним без жалост комуналността и комунизма от нашите души...

17.Какъв искам да бъда?

Дали е вярно, че “човекът е такъв, какъвто иска да бъде”? Значи ли това, че

аз съм това, което съм искал да бъда? А ако съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо, толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде? Как да разбера защо искам точно тези неща, а в същото време не искам някои други? Как избирам какво да искам? Зави-си ли искането ми от моето съзнание и... желание? Прекалено много въпроси, всичко е така объркано...

Аз изхождам все пак от себе си когато искам, тоест “каквото човек е, това той и иска”. Не възниква ли обаче някакъв омагьосан кръг: аз искам според себе си и съм това, което искам? Моето “съм” съответства на моето “искам” – и “искам” съответс-тва на това, което съм, така ли е? И не е ли това най-естественото?

Но човек иска това, което няма, нали? Болният иска здраве, “дебелият” иска да е слаб. Човек иска онова, което му липсва или недостига, от което изпитва нужда, потребност – за да “допълни” себе си, за да постигне “хармонична цялост”, пълнота. Ясно е, че това, с което искам да допълня себе си, по някакъв начин се съотнася с това, което съм, с онова, което трябва да допълня. Би трябвало, общо взето, човек да се стреми към “органична цялост”, към “липсата на недостиг”, към постижимата пълно-та от качества и способности. Искаме това, което нямаме, но въпреки това онова, което искаме, зависи от това, което сме – което съм (защо ли го казах в омразното “множест-вено число”, в прословутата “вежлива форма”?!). Тъпият човек обаче дали ще поиска ум, остър ум – едва ли, ако го искаше, той вече нямаше да е тъп. В някакъв смисъл не

можеш да искаш онова, което нямаш, което не разбираш, което ти е чуждо, от което си ограден със стена – тогава?

Аз самият “в едната си част” съм, съществувам актуално като даденост, като онова, което съм искал и на тази основа съм постигнал. Но “в другата си част” аз още съм “нестанал”, още съм “неслучил се”, аз един вид съществувам само като “проект” за онова, което не съм, но искам да бъда, стремя се да бъда и – ако съм достатъчно нас-тойчив – неминуемо ще бъда. Тази моя “половинка”, на която все още ми предстои да придам “битие”, съществуване, е тъкмо онова, което искам, и което ми предстои да сътворя. Същевременно приближавайки се към реализирането на своя проект (проект на мен самия), аз вече не съм същия, аз променям самия себе си, значи желаното е в състояние да “преформира” действителното. Това например значи, че в момента, в който аз “възжелая” повече да не лъжа, аз със самото това съм престанал да бъда лъжец “наполовина”, остава само да се случи и другата “половина”, тоест наистина вече да не лъжа, да престана да лъжа, да не употребявам лъжи в действителните си отношения. Ето затова е много важно какво човек иска, поискал ли си нещо истински, то с това пожеланото вече наполовина е придобило реалност, то е на път да стане. Мога ли в такъв случай да кажа точно какво искам?

Искам твърде много неща, което показва, че аз съм далеч от “съвършенство-то”, от една страна, а също и че моят “хоризонт” е по-широк, един вид аз съм “широко скроен” като личност (аз самият обаче съм си и “крояча”, и “шивача”, и дори... “тъкача на платове”!). Казах, че в основата на исканията ми стои неудовлетвореността от самия себе си, която често чувствам. Аз не съм изцяло доволен от себе си, самодоволството като състояние ми е напълно непознато. Това, че понякога се гордея със себе си, не е самодоволство: някаква моя проява или някое мое качество ме карат да изпитвам гордост, но в същото време и “като цяло” аз не съм удовлетворен от себе си човек, който нищо повече вече не иска. Едва ли някога ще достигна положение, в което да мога да заявя: “Аз постигнах всичко, нищо повече не искам!”. Ако това, да допуснем, ми се случи, то тогава за какво ли по-нататък да живея?! Да се радвам само на себе си? Да се наслаждавам на себе си, но своето “съвършенство”? “Достигнах предела”, “изкачих върха”, “аз съм върхът!”, “няма нещо по-добро, което да мога да желая!” – не вярвам че някога ще мога да заявя това. Моето безпокойство относно мен самия, от-носно онова, което искам да бъда, никога няма да престане. Ако престане безпокойст-вото ми, ако угасне моя копнеж по “висшето”, “доброто”, “красивото”, “истинното”, “свя-тото”, то аз наистина вече съм станал... “свършен човек”. Не “съвършен”, а “свършен”, има съществена разлика! Ето защо приемам, че живея за да постигна “непостижимото”, да хвана “неуловимото”, да търся онова, което няма да намеря. Изпълва ли ме това с усещане за абсурдност, в това ли се крие абсурда на моето съществуване? Не, напро-тив, смятам, че истината е в “търсенето”, не в “намирането”. Прелестно е да търсиш, да си на път, прелестта е в копнежа и в страстта, в изживяването на един неутолим порив, в живота като влечение, в “частичните постижения”, които дават усещането, че можеш и т.н. Животът няма да свърши с мен, тогава защо аз трябва да бързам да свърша преди него?! Глупаво е, категорично е прекалено тъпо!

Ето защо, надявам се, моето “искам да бъда” вечно ще ме съпровожда, аз ня-ма да се откажа от него. В него аз виждам някаква необяснима “жажда за битие”, която нищо не може да утоли. В края на краищата аз съм човек, а не бог, това е главното.

18.Какво искам да бъде?

Искайки да бъда “това или онова”, аз тръгвам към едно или друго бъдеще, ко-

ето касае само мен. Бъдещето ми е “някъде напред”, но през проекта за това какво искам аз хвърлям мост към него, “забягвам” в своето бъдеще, а след това правя нуж-ното за да го “доведа при себе си”, да му придам реалност. Ако всичко това е така, то не следва ли вече да определя какво точно искам да е моето бъдеще?

Следва, разбира се, но когато опитам, се оказва, че това е невъзможно: “про-ектът”, оживотворяван от моя порив към живот, не е “план”, за да може да бъде “рацио-нализиран” и следователно изразен с думи. Моят жизнен проект е, казах, влечение и копнеж по цялост, по изразяване на пълнотата на самата жизненост, а това не може да се схване като “поредица от цели” или като “стратегия”, която може да се обясни върху хартия. Оттук следва, че аз не зная какво точно бъдеще си желая: ако “знаех”, то едно такова бъдеще мигом би станало съвсем нежелано. Трудно е да се изрази “по-понятно” за какво тук става дума, но ще опитам така: аз не мога да лиша своето бъдеще от спон-танност, от неизвестността, от възможността за изненади, от непредвидимост и слу-чайност. Казвайки “това е моето бъдеще!”, аз сам обричам себе си на едно бъдеще, което губи привлекателността си заради “разсъдъчно-ясната си предвидимост”, заради неотвратимостта си - и затова едно такова бъдеще, казах, става отблъскващо за мен, нежелано, понеже е лишено от загадката си. Ако аз “ето сега” слагам някакви граници и “определеност” на своето бъдеще, ако с този мой акт аз го “пред-определям”, то с това аз сам себе си лишавам от свободата да правя своето бъдеще в самата непосредстве-ност на актуалното му преживяване, един вид “когато вече съм в него” и от мен се иска само решимостта да реагирам свободно и отговорно. Казвайки: “Това е моето бъде-ще!”, аз от този миг започвам да живея “по план”, но животът е нещо, което не може да бъде сведено до “план”, до голата измислица. “Рационалната схема”, “планът” лишава живота от най-ценното в него, от неговата спонтанност, от безброя възможности, заложени в него, от самата авантюра, от рисковете, изненадите, от непредвидимостта, хаотичността. Един вид става така, че чрез своя план “за живот” аз лишавам живота си от “живец” и от жизненост, един такъв безжизнен и “планируем” живот съвсем не ми е по вкуса, той е загубил цялото си очарование и става прекалено скучен. Не мога и не искам да живея “по план”, “по разписание”, моят живот не е междуградски автобус, който има “график” и “спирки”, и в който се возят оклюмали и заспали непознати лица. Ето защо предпочитам да имам не само едно бъдеще, а много такива, между които мога вече да избирам, от които мога да се възползвам свободно, непринудено и отго-ворно. Ако бъдещето ми е само едно, само “това”, ако сам аз съм си го “предначертал” в някакъв свой непонятен порив към стерилност, то тогава неминуемо ще ме обземе страшна скука и пълна неудовлетвореност от “такъв живот” (а живот ли е това?), а аз

едва ли ще намеря сили да го понеса. Едно поне е сигурното: желая си всяко друго бъдеще, но само не “това”, само не “такова”, “строго регламентираното”, “програми-раното”, “планираното”, “разгръщащото се по схема”. Всяко друго бъдеще за мен е по-добро и е за предпочитане тъкмо защото аз не зная какво ще бъде то, а щом бъдеще-то ми е изпълнено с неизвестност, то вече ме привлича тъкмо с неизвестността си.

И така, открих: желая си бъдеще, изпълнено с неизвестност, с много възмож-ности, между които да мога да избирам, накратко казано, желая си бъдещето, преизо-билно на свобода. Желая си едно бъдеще, в което и аз няма да бъда “само такъв”, скучен и предвидим, еднообразен, а в което мога да бъда “всякакъв” – изненадващ, рискуващ, непредвидим, интересен, спонтанен, непосредствен, естествен. . . Накратко казано, нека моето бъдеще да бъде бъдещето на един жив и жизнен човек или, казано другояче, бъдещето на свободния човек, обичащ повече от всичко друго свободата си. Искам да бъда свободен, искам бъдещето ми да е свобода, искам бъдеще, определяно единствено от свободата ми: нима не само за едно такова бъдеще не си заслужава да живея?!

19.За какво съм загрижен?

Моята загриженост не се определя от “конкретен дразнител” или повод, тя е

разпръсната във всекидневието ми и ме съпровожда неотменно. Затова не мога да кажа “за какво” или “от какво” съм загрижен най-много или най-често. Дали пък не мога да констатирам, че аз самият като съществуване (като съществуващ!) съм грижа и безпокойство? Вероятно мога, поради което излиза, че спокойствието и безгрижността, макар и “желани”, са ми съвсем непознати. Грижата ме гризе подобно на червей, аз от нея не мога да се избавя - нали и не може да бъде иначе?

Аз съм загрижен най-вече за себе си, за своето настояще и бъдеще, за това какво съм и какво искам да бъда. Тази е неотменната ми грижа, нея не мога да отхвър-ля от плещите си - ако остана безгрижен за “най-важното” , ако се “изоставя” на произ-вола, тогава какво е станало с мене?! Ясно какво – станал съм “бездушна вещ”, “нещо” или “нищо”, но в никакъв случай вече не съм чувстващ човек...

Ето че на грижата аз дължа своята човечност – как тогава мога да искам да се откажа от нея?

Още с отварянето на очи сутрин му овладява грижата: какъв да бъде моят ден, какъв мога да бъда аз в него? Грижата ме “отлепя” от уютната постеля, тя ме води в моя ден, тя ме насърчава да действам, да съм изпълнен с безпокойство, благодаре-ние на нея съм буден и “бодър”, заради нея не мога да се изоставя. Аз навсякъде нося със себе си своите грижи, те именно ме правят адекватен на моето съществуване, на тях дължа постиженията си – как тогава да мога да искам да бъда безгрижен?!

Желаещият “безгрижност” – какво всъщност желае? И от какво се отказва? А спечелил ли е нещо?

Там, където “отпаднат” всички грижи, там е в силата прословутото “надежда всяка тука оставете”. Това, че на загрижеността си дължа всичките си надежди, е дос-татъчно да продължавам да “затъвам” в нея...

20.Как аз разбирам свободата си?

Не искам и няма да допусна думата “свобода” да си остане за мен просто ду-

ма, “високопарно гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и прос-то дума, ако тя за него не е “нещо много повече от това”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, тоест станал е несвободен. Ето защо моето отношение към свободата така или иначе ми позволява да погледна в себе си, да разбера кой съм – и дори защо съм...

Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Аз искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив, а само така мога да се преизпълня с усещането за свобода, без което животът за човека едва ли може да се нарече живот...

Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми: усещането, че животът е свобода, е онова, което ме прави човек. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост именно като свободна, изпълвам се със свобода – за да “овладея” живота си, за да се “потопя” в неговото неизразимо тайнство. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на сво-бодата? Що се отнася до мен самия, то аз вярвам, че е така...

Но какво е това свобода? – ето въпросът, чиито отговор търся всекидневно, дори и специално да не съм се “замислял” за това. Със свободата си аз живея – нима това не е най-важното?

А това, че обичам свободата си, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето всъщност питането, което ме мъчи, което не ми дава покой...

Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свобо-дата е “избор между възможности” или “независимост на моя избор”, на избора, зави-сещ само от мен, от моята “воля”. Отговорите, които претендират, че са разбулили тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода, т.е. те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие дори. Към свободата си човек трябва да подхожда с трепет: който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив за свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се “знае”, в нея трябва да се вярва: и само така може да се живее с нея...

Сърцето ми най-добре разбира що е свобода – когато “чуе” тази дума, то за-почва да се радва, да трепти от вдъхновение, да ускорява ритъма си. Ако е вярно, че тъкмо в сърцето са “изворите на живота”, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата ми? Щом сърцето ми е пристрастено към нея, то тогава

за какво ми е и приобщаването на моя “разум” към моята свобода? Не искам ли прека-лено много?

Ако съумявам да подчинявам ситуациите на своя живот на изискванията на свободата – съвсем спонтанно и непринудено – то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво повече мога да искам в добавка към това?! Ако цялото ми същество е “впило” в себе си свободата, ако аз усе-щам, че от свободата си не мога да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очаро-вание в живота си, ако аз изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то всичко това показва, че свободата е в мен, че аз смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че, накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне. “Овладян от свобода” – не е ли това най-доброто, което може да ми се случи?!

Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота. Това не значи, че се смятам за “особен” или “специален”, това значи просто, че съм човек. Аз като човек и моята свобода – ние някога ще се срещнем и повече няма да се разделим. Следователно установявам в себе си някаква загадъчна изначална пристрастеност и предразположеност към свободата, която ме тласка към това да искам да бъда човек. И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което ме прави човек, което придава необходимата човечност моето съществуване. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична "влюбеност в свободата", до която се свежда цялото ми разбиране за нея. А човек е влюбен само в онова, без което не си струва да се живее: щом обичам свободата, значи прекрасно я разбирам…

21.Как преживявам безпокойствата си?

Аз не съм камък, нито пък вещ – и затова съм изпълнен с безброй безпокойст-ва: аз съм една непрестанна обезпокоеност. Самото съществуване, изглежда, ме прави обезпокоен, лишен от спокойствие, загрижен: това е "факт на живота" ми, с който не мога да не се съобразявам. С безпокойствата си не мога да се справя – и бива ли изобщо да искам това? Ако "аз самият съм безпокойство", то какво би означавало това?

Разказвайки за "безпокойството като такова", аз не изразявам просто своята "невротичност" – или дори "засилената й степен". С безпокойството ми работата не се свежда до това да го "преодолея" – както човек може да пожелае спрямо своята невро-тичност. "Не е хубаво да си явен невротик", това мога да го разбера, но… "не трябва да изпадаш в безпокойства" – не мога. Какво всъщност става с мен когато съм изпълнен с безпокойства? – ето за това трябва да имам цялата ми достъпна яснота. Защото моето безпокойство, както ми се струва още сега, не е инцидент, а "постоянно състояние" – как тогава да мога да искам да се избавя от него?!

Казвам "без-покой-ство, какво всъщност казвам? "Лишен от покой" -това ли съм аз? Как така "покоят" да ми е непознат, защо винаги трябва да съм "без-покой"?

Някой се е "о-без-покой-ил" и му казват "у-с-покой" се. Защо трябва да се "ус-покой-явам", защо трябва да преодолявам "о-без-с-покой-яванията" си, защо трябва да

проявявам упоритост в гоненето на "без-покой-ството" си? Защо "покоят" да е за мен желан, какво ми дава той, и защо "бе-покой-ството" ми да е нежелано? Каква е основа-та на тази желаност-нежеланост?

Това, че моята жизненост не знае покой, че аз самият – тялото и душата ми – съм преизпълнен с жизненост, активност и сила, предопределя всичко: аз съм безпо-койство, "покоят" за мен е изключена възможност, тоест е невъзможен. Да желая покоя и да се стремя да отхвърля от плещите си разяждащото ме безпокойство, е равносилно да се откажа от живота си и да се отдам на обездвижеността, смъртта, на слабостта и инертността. "Волята за живот" в мен самия кипи от жизненост, как тогава аз самият да съм "с-покоен", "ус-покоен", "без-грижен"?! Казваме "покойник" на умрелия, той наисти-на е в покой поне… външно погледнато!), за него безпокойства вече не съществуват, но докато съм жив, аз с безпокойствата си не мога да се разделя – и не искам да се разделя. Аз съм длъжен да "нося" безпокойството си навсякъде, да го преживявам, да го чувствам непрекъснато (на него вероятно дължа усета си, че съм жив!), аз трябва да извличам от безпокойството си всичко онова, което то може да ми даде. А какво, впро-чем, ми дава моето безпокойство?

Усещам го като някакъв неумолим трепет на заложената у мен жизненост, ка-то "пулсация" на живото у мен самия, безпокойството ми е свидетелство, че животът е "тук при мен". Още с отварянето на очи сутрин безпокойството нахлува в моята душа и овладява тялото ми, всецяло отдадено на живота. Моето безпокойство ме вдига от топлата постеля и ме води в моя ден, то поражда копнежите, желанията, стремежите, "целите", "проектите" и делата ми, то ме прави деен и "привързан" към действието, на него дължа ангажираността си със своето съществуване, което искам да е автентично и пълноценно. Затова ако успея по някакъв начин да "изкореня" безпокойството от душата и сърцето си, то дали някога ще осъзная невъзвратимата загуба, която ще ме сполети? Но аз, разбира се, не мога да желая това… некрофилията изцяло ми е чужда, опитвам се да бъде така…

Изискването животът ми да е "разнообразен" не значи, че "ето сега" съм обез-покоен, а "след малко" вече съм преодолял безпокойството си и съм се отдал на "пъл-ната безметежност". Редуването на "спокойствие" с безпокойство, на покой с "движе-ние", а също и търсенето на баланс и равновесие между двете сили е мним идеал. Когато усетя, че съм се откъснал от безпокойствата си, когато осъзная, че "вече" съм спокоен, то това е измамно усещане и съзнание: безпокойството е било временно "изместено", "изгонено" в сферата на безсъзнателното, но това не значи, че е било преодоляно или пък победено; там то продължава да ме "гризе" (нищо че не го съзна-вам в цялата му сила!), нещо повече, тъкмо затова, че не го съзнавам, силата на него-вите уж незабележими ефекти е неизмерно по-голяма. Общо взето почти винаги съзна-нието ми не си дава сметка за моите скрити безпокойства, за въжделенията и влечени-ята, които изразяват моята дълбока същност, моята "природа" на жив човек. На моето съзнание не е по силите да е наясно "в пълния обем" с мен самия, аз не съм толкова "прозрачен" даже за самия себе си, аз не съм "механизъм", чиято загадка и същност е отдавна разгадана - и затова аз не мога да се "управлявам" и "контролирам" напълно, да съм предвидим и неизненадващ. Но щом като безпокойствата ми съществуват неп-рекъснато, макар и извън тясната сфера на моето съзнание, то това не ми дава право-

то да ги игнорирам. Затова от мен се иска да се оставям на своите безпокойства, "изб-ликващи" някъде дълбоко в мен самия, да им осигурявам така потребната им свобода, да бъда открит за техния зов и призив, за техните копнежи, трепети и желания. От безпокойствата си, значи, не мога да се спася или скрия, аз с тях не бива да се "боря" или пък да ги "побеждавам", те не са каприз, нито пък суетност. Ето защо ако искам "да съм при себе си", то аз трябва да съм "до" своята екзистенциална обезпокоеност, на която дължа човешката си отдаденост на един велик жизнен порив, на порива към самото битие. Така аз вече зная, че съществуването ми се изразява като безпокойство, а самото безпокойство е "признак" на автентично съществуване, на съществуването, достойно за човека. Искайки да бъда човек и да си остана такъв, аз всъщност искам да бъда при своето безпокойство, приобщаващо ме към едно битие, без което човекът не би бил човек. Преживявайки неотделимите от мен свои всекидневни безпокойства, аз си оставам при своята човешка участ – и затова друго от себе си не мога да очаквам, друго за себе си не мога да искам. Казах, че да бъда човек за мен не е пожелание, а съдба. Уловил съдбовността на трепета по битие, наречен "безпокойство", аз не съм "обезпокоен от безпокойствата си" – или… по-скоро съм? Кой знае…

22.Нима понякога ме е страх?

Искам да уточня: не става дума за "страх от нещо" (от нещо конкретно, напри-

мер от кучето на съседа!), а за страха "като такъв", за "безпричинния" екзистенциален страх, за страха като "състояние", съпровождащо моето съществуване, като модус на моята обреченост на съществуване. Ако все пак аз мога да преодолея страха си "от нещо" (с кучето можем например да се "опознаем", да се сприятелим и обикнем дори!), ако също така мога да надмогна страха си от "по-неопределените неща" (например от… "тъмнината", от "смъртта", или пък от… "гробищата"!), то как да се откъсна от "неопределения страх", от самата възможност да изпитвам "неясен страх", т.е. как да се справя с парадоксалния страх от… "нищото", който изглежда стои в основата на всички други страхове, "страхотии" и "ужаси" на съществуването ми? Глупаво ли е да се страхувам от… нищо, нима това е израз на някаква изтънчена душевна патология?

Екзистенциалният страх, за който говоря, е дълбоко чувство, овладяващо ме когато усетя своята пълна откритост спрямо битието, когато доловя безбрежните хори-зонти на съществуването ми, които "излизат" и се "събират" в мен, когато почувствам своята неотделимост от свободата и "потопеността" си в обхващащия всичко живот. Аз самият за себе си и за своя живот съм изцяло отговорен – ето го извора на страха, който тук ме занимава. Аз съм оставен на себе си, "хвърлили" са ме в живота с предиз-викващото ужас, неизмерим битиен страх, и в същото време със страхотно тежкото "пожелание-присъда" "Живей!" (както искаш и както намериш за добре!) – нима е въз-можно да не ме е страх в тази изключителна онтологическа ситуация?! Ето за този първичен страх тук става дума, от него аз не мога да се отскубна – макар че непрекъс-нато се опитвам да "забравя" за него, да не мисля за ледения ужас, който може да ме обхване ако открито застана лице в лице със своята съдба и мисия на жив и свободен

човек. Това не значи, че съм "страхливец", за смелост тук и дума не може да става: героичната поза спрямо съществуването просто е неуместна. "Смелчагата" и "страхли-вецът" по отношение на собственото съществуване еднакво са абсурдни: да си смел спрямо неотвратимия онтологически ужас и да си страхлив спрямо също така неизбеж-ната участ смело да поемаш отговорностите за себе си в своите ръце просто са из-лишни и "примислени", а значи и изцяло неуместни "пози", "глупави жестове", лишени от смисъл. "Смел в своя коренен и непредотвратим страх" и "изпитващ страх, носейки смело своята съдба на свободен човек" са неизбежните възможности, които се редуват в мен като мое всекидневно самочувствие. Аз съм "двойнствен" и "амбивалентен" в своята настроеност спрямо битието си и животът изглежда ми е даден точно затова: да постигна все пак една така желана цялостност, едно примирение между безброя посо-ки, които мога да избирам – и от които ще избера все пак само една. Тази, която съвпа-да с мен самия, която съм аз самият…

Затова, лутайки се във времето и в своята всекидневност, аз някак си крия от себе си своя страх, което именно потвърждава неговата "наличност". Нима можеш да криеш или да се скриеш от нещо, което не съществува?! Не вярвам в "безстрашните" в своето съществуване, тях най-много ги е страх, не вярвам и на "безразличните" към своя страх, те всъщност са така ужасени…

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

Etika chast 2

Documents

Transcript of Etika chast 2

Ministarstvo znanosti, obrazovanja i sporta...Etika Moralno iskustvo – predrefleksivna svijest 1,5 Etika socijalnog života 2 Primijenjena etika 2 Etika kao filozofija morala 2 Etička

Elena Ivanovna Rerih Agni Yoga. Vyisokiy Put Chast 1 i 2

Dverij - SOPILKA (Shkola Gry) Chast-2

Prezentace aplikace PowerPoint - uniba.sk · 2018. 2. 27. · Bioetika 2. etika životného prostredia 3. etika zvierat 4. Etika vedy 5. Etika techniky 6. Profesijna etika –komory

kod etika 2

eBook - Zabavnue Propisy Chast 5

Buku Etika 2

Lektsii Po Programmirovaniyu Chast 1

LO 2 etika

276176 4ADB4 Karaulov Yu n Russkiy Yazyk i Yazykovaya Lichnost Chast 2

Etika Humas 2

Tomas Mann Volshebnaya gora chast 1

ZADNAYA CHAST - 1DET - easysew.infoeasysew.info/images/stories/virtuemart/product/ES24_54.pdf · zadnaya chast - 1det 54. l a s t o v i c a-2 d e t 5 4. m:

ETIKA SKRIPTA 2

gost-r-iso-mek-29794-1-2012-informatsionnye-chast · Title: gost-r-iso-mek-29794-1-2012-informatsionnye-chast Created Date: 2/11/2020 10:17:04 AM

Atanasjan_Sbornik zadach po geometrii. Chast' 2_1975

practich chast

78083 Kostenko m p Elektricheskie Mashiny Specialnaya Chast 2

ETIKA PROFESI 2

Atanasjan_ Atanasjan_Sbornik zadach po geometrii. Chast' 1_1973